Неизживени спомени

1

Понеделник — 14 октомври, Ден на Колумб. Този ден в Касъл Рок бе ясно и горещо. Хората мърмореха заради жегата, събираха се на групички около Общината, при Нан и на пейките пред Кметството и коментираха странностите на времето. Сигурно е заради ония проклети пожари в Кувейт, говореха си те, или пък заради озоновата дупка, с която непрекъснато си чешат езиците по телевизията. По-старите жители се кълняха, че откакто се помнят, такова чудо не е било — в седем часа сутринта през втората седмица на октомври температурата да е двайсет и един градуса.

Това, разбира се, изобщо не беше вярно и повечето от тях го знаеха. На всеки две-три години се случваше циганското лято да се проточи чак до края на октомври и за четири-пет дни времето да е като през юли. А после една прекрасна сутрин температурата рязко спадаше и моравите пред къщите се сковаваха от скреж. Жителите на Касъл Рок прекрасно знаеха всичко това, но времето бе твърде удобна тема за разговор, та да я проваляте излишни подробности. На никого и през ум не му минаваше да спори. Споровете могат да се окажат опасни, когато времето е твърде топло за сезона. Тогава хората стават лоши, а жителите на Касъл Рок имаха съвсем пресен пример за онова, което можеше да се случи, когато хората станат лоши — трябваше им само да погледнат към кръстовището на „Уилоу“ и „Форд“.

— Тия двете съ’сем откачиа — припяваше Лени Партридж, най-старият жител на Касъл Рок и пръв градски клюкар. — Те си беа луди за връзване открай време, ама айде. Оная Коб закла мъжа си като куче, нъл знаеш? — Лени зачеса дъното на торбестите си панталони. — Напрао си го утрепа. Пази Боже! Ама кви жени има, а? — Той погледна към ясното небе и добави: — Знам си аз, кат е така топло, се стават бели. На шерифа първата работа тряа да му е да нареди на Хенри Бофорт да затвори „Тигъра“, докат се опраи времето.

— Лесна работа, старче — бъзна го Чарли Фортин. — Не ми пречи няколко дена да си взимам бирата от магазина и да си я пия вкъщи.

Това предизвика бурен смях у разпасаната команда около Лени и заядливо мърморене у самия господин Партридж. Мъжете постепенно започнаха да се разотиват. Повечето от тях бяха на работа, нищо че беше празник.

2

Данфърд „Бъстър“ Кийтън седеше в кабинета си по долни гащи. Не беше излизал оттам от неделя вечерта, когато бе отскочил за малко до сградата на Кметството да вземе папката с кореспонденцията между него и данъчните.

Главният градски съветник на Касъл Рок смазваше колта си за трети път от сутринта. По едно време бе решил да го зареди. После му хрумна да убие жена си. След това реши, че ще е по-добре да отиде до Кметството, да намери онзи кучи син Риджуик (Бъстър нямаше и представа, че Норис има почивен ден) и да убие него. А накрая стигна до извода, че ще е най-добре да се затвори в кабинета си и да се самоубие. Така поне щеше веднъж завинаги да се отърве от Преследвачите. Нищо друго не бе в състояние да ги спре, дори вълшебната игра. Разбра го вчера, когато се върна у дома и намери тия розови листчета, разлепени из цялата къща.

Телефонът на бюрото иззвъня. Стреснат, той натисна спусъка на револвера. Чу се глухо прищракване. Ако колтът беше зареден, вратата на кабинета му вече щеше да е станала на трески.

Той грабна слушалката и изкрещя:

— Не можете ли да ме оставите на мира поне за малко?

Кроткият глас от другата страна на линията моментално го успокои. Беше гласът на господин Гонт, а за изстрадалата душа на Кийтън той бе като мехлем.

— Случихте ли с играчката, която ви дадох, господин Кийтън?

— Тя действа! — Съветникът тържествуваше. Изведнъж беше забравил злокобните планове за убийства и самоубийства, които бе кроял цяла сутрин. — Спечелих на всички гонки, за Бога!

— Но това е чудесно — каза топло търговецът.

Лицето на Кийтън отново помръкна. Гласът му утихна почти до шепот.

— А после… като си дойдох у дома… — изрече и изведнъж осъзна, че не може да продължи.

Миг по-късно с безкрайна изненада и изумление установи, че не се налага да говори повече.

— Разбрахте, че Те са били в къщата ви? — попита господин Гонт.

— Да! Да! Откъде зна…

— Те са навсякъде, господин Кийтън. Казах ви го още онзи ден.

— Да! И… — изведнъж млъкна. Лицето му се изкриви от напрежение. — Представете си, че подслушват линията, господин Гонт. Сигурно и в момента ни слушат!

Търговецът остана спокоен.

— Сигурно, но не ни. Не ме мислете за толкова наивен, господин Кийтън. Не се срещам за пръв път с Тях.

— Убеден съм.

Кийтън изведнъж осъзна, че великото удоволствие, което бе изпитал от „Печелившия залог“, не представляваше нищо в сравнение с това: след толкова мъки и лутане да открие сродна душа.

— Сложил съм малко електронно приспособление към телефона си — продължи търговецът със спокойния си, мек глас. — Ако линията се подслушва, при мен светва лампичка. В момента наблюдавам тази лампичка, господин Кийтън. Успокойте се, не свети. Мъртва е като някои сърца в този град.

— Вие знаете, нали? — каза Данфърд с немощен, треперещ глас и сякаш всеки момент щеше да заридае.

— Да. И ви се обаждам, за да ви кажа, че не трябва да правите нищо прибързано, господин Кийтън. — Гласът му беше нежен и приспивен. Докато го слушаше, той сякаш се понасяше нанякъде като детски балон, пълен с хелий. — Това прекалено много ще Ги улесни. Съзнавате ли какво би станало, ако се случи да умрете?

— Не.

Очите му, празни и унесени, се вторачваха през прозореца.

— Та Те ще си устроят веселба! — възкликна Гонт. — Ще се напият в кабинета на шериф Пангборн! Ще отидат на гробището и ще пикаят на гроба ви!

— Шериф Пангборн ли? — попита учудено.

— Нима наистина смятате, че някой ще остави такъв смотаняк като Норис Риджуик да действа сам, без заповеди отгоре?

— Не, разбира се.

За Кийтън всичко постепенно се изясняваше. До този момент за него Те бяха просто един огромен черен облак, който го притискаше от всички страни и с който не беше в състояние да се пребори. Едва сега започваше да осъзнава, че Те имаха имена и лица и дори можеха да се окажат уязвими. Тази мисъл му носеше велико удовлетворение.

— Пангборн, Фулертън, Самюълс, онази Уилямс, собствената ви жена дори. Всички са в играта, Кийтън, но лично аз подозирам — при това не без основание — че шериф Пангборн е тарторът. Ако е така, той направо ще ви бъде благодарен, ако очистите един-двама от подопечните му, а след това и себе си. Да не говорим, че според мен той точно това цели. Но вие, господин Кийтън, ще го прецакате! Няма да го оставите да си разиграва коня, нали?

— Да! — отсече озлобено Кийтън. — Какво да направя?

— Днес нищо. Вършете си работата както обикновено. Идете довечера на хиподрума, ако искате, порадвайте се на новата си придобивка. Ако Ги накарате да повярват, че при вас всичко е наред, това ще ги изкара от равновесие. Ще всеете объркване и несигурност сред врага.

— Объркване и несигурност — бавно повтори той, сякаш искаше да вкуси всяка дума.

— Точно така. Аз също съм замислил някои неща, но ще ви кажа, като му дойде времето.

— Обещавате ли?

— Разбира се, господин Кийтън. Вие сте от особено значение за мен. Дори бих казал — от жизненоважно.

Лийлънд Гонт затвори телефона. Кийтън остави револвера и шомпола и се качи в спалнята си. Свали подгизналите си дрехи, напъха ги в пералнята, взе си душ и се облече. Когато слезе долу, жена му се дръпна уплашено, но той й заговори нежно и я целуна по бузата. Миртъл веднага започна да се отпуска.

Кризата, каквато и да бе тя, явно беше преминала.

3

Еверет Франкъл беше огромен червенокос мъж, който имаше по-ирландски вид и от кореняк дъблинчанин, което изобщо не беше необичайно, като се има предвид, че майка му произхождаше от такъв род. От четири години насам, откакто бе напуснал флота, асистираше на д-р Рей ван Алън.

В осем без петнайсет в понеделник сутрин той пристигна в Здравната служба на Касъл Рок и още от вратата старшата сестра Нанси Ремидж го изпрати във фермата на Бъргмайер. През нощта Хелън Бъргмайер била получила припадък, който можеше да се окаже епилептичен. Ако първоначалната диагноза се окажеше вярна, той трябваше да я докара в болницата, за да може лекарят — който всеки момент щеше да се появи — да я прегледа ида прецени дали се налага да я хоспитализира за изследвания.

Обикновено Еверет мразеше денят му да започва с тичане по адреси, особено по отдалечени, но в необичайно гореща утрин като тази една разходка извън града щеше да му се отрази прекрасно.

Освен това имаше и лулата.

Веднъж озовал се в плимута си, той отвори жабката и я извади. Беше направена от морска пяна, с дълбоко и широко огнище, изписано от ръката на изкусен майстор. Цветя, птици и винетки се преплитаха по заоблената й повърхност в картина, която, погледната от различен ъгъл, сякаш се променяше. Еверет беше оставил лулата си в колата не само защото пушенето в Здравната служба бе забранено. Самата мисъл, че някой (особено клюкарка като Нанси Ремидж) може да я види, му се струваше непоносима. Първо щяха да го питат откъде я има, после щяха да се интересуват за цената.

А някои щяха да му завидят.

Той стисна мундщука със зъбите си и за пореден път се възхити как прекрасно приляга той на устата му. Намести огледалото за обратно виждане, огледа се и одобри гледката. Лулата го правеше по-възрастен, по-мъдър, по-красив. А когато я стискаше между зъбите си, дори се чувстваше такъв.

Тръгна по Мейн Стрийт с намерението да прекоси Тин Бридж и да излезе от града, но когато наближи до „Неизживени спомени“, инстинктивно намали. Зелената тента го привличаше като магнит. Изведнъж му се стори изключително важно, почти задължително да спре.

Отби и понечи да слезе от колата, когато осъзна, че лулата още е в устата му. Извади я с неохота и отново я заключи в жабката. После излезе от автомобила и тръгна по тротоара, но не беше направил и две крачки, когато се върна и старателно заключи и четирите врати на плимута. С такава прелестна вещ човек никога не можеше да бъде сигурен. Всеки би могъл да се изкуши и да му я открадне.

Всеки!

Еверет приближи до магазина и спря разочарован пред вратата. Табелката на стъклото гласеше:

Тъкмо се беше обърнал да си върви, когато вратата зад него се отвори и се показа Лийлънд Гонт. Изглеждаше жизнерадостен и весел в яркото си сако с кръпки на лактите и тъмносивия си панталон.

— Заповядайте, господин Франкъл — каза той. — Радвам се да ви видя.

— Ами, аз всъщност съм тръгнал извън града по работа и просто реших да се отбия да ви кажа колко много харесвам лулата си. В интерес на истината винаги съм искал да имам такава.

— Знам — отвърна сияещ търговецът.

— Виждам, че сте затворили, така че няма да ви без…

— За любимите ми клиенти никога не е затворено, господин Франкъл, а вие определено се числите към тях. Дори нещо повече. Заповядайте, моля — отвърна любезно той и му подаде ръка.

Еверет инстинктивно се дръпна. Лийлънд Гонт се засмя на реакцията му и отстъпи встрани да направи път на младия помощник-лекар.

— Наистина не мога да остана — подхвана клиентът, но краката му сякаш сами го поведоха към затъмнения магазин.

— Естествено. Дълг на всеки Лечител е да освобождава тялото от оковите на болестта и… — Веждите му подскочиха и на лицето му се изписа лукава усмивка, която разкри разкривени, стиснати зъби. — … и да прогонва демоните, които мъчат душата. Прав ли съм?

— Сигурно.

Чувстваше се неловко. Притесняваше се за лулата си. Хора всякакви. Нищо чудно да му разбият колата посред бял ден.

— Всичко ще бъде наред — успокои го собственикът и извади от джоба си обикновен бял плик с надпис „За Милото“. — Спомняте ли си, че ми обещахте да изиграете малка шега вместо мен, доктор Франкъл?

— Аз не съм док…

Гонт така сбърчи вежди, че той моментално млъкна и отстъпи крачка назад.

— Помните ли или не? Отговорете ми бързо, младежо, защото вече не съм толкова убеден, че всичко с лулата ви ще бъде наред.

— Помня! — изстреля Еверет. — Сали Ратклиф! Учителката по правоговор!

Набръчканият център на кажи-речи едната вежда на господин Гонт се изглади. А с нея се успокои и Еверет Франкъл.

— Чудесно. Дойде време да изиграете малката си шегичка, докторе. Ето.

Той му подаде плика. Еверет го пое, като внимаваше да не докосне ръката му.

— Днес училищата почиват, но младата госпожица Ратклиф е в кабинета си и преглежда дневниците — подхвана господин Гонт. — Знам, че това не ви е на път за фермата на Бъргмайер…

— Откъде знаете толкова неща? — попита унесено младият мъж.

Той нетърпеливо махна с ръка.

— … но можете да минете на връщане, нали?

— Предполагам.

— А тъй като външни хора винаги се гледа с подозрение в едно училище, дори когато е почивен ден, можете да обясните посещението си с това, че наминавате при училищната сестра, нали?

— Ако е там, мисля, че не би имало проблем. Всъщност аз наистина трябва да я посетя, защото…

— … не сте взели картоните с ваксинациите — продължи мисълта му Гонт. — Така е чудесно. В интерес на истината сестрата няма да е там, но вие не бихте могли да знаете, нали? Просто надникнете в кабинета й и си тръгнете. Но на отиване или на връщане искам да оставите този плик в колата, която мис Ратклиф е взела от младежа си. Искам да го сложите под седалката на шофьора, но така, че да стърчи едно ъгълче.

Еверет отлично знаеше кой е „младежът на мис Ратклиф“ — учителят по физическо от гимназията. Ако имаше право на избор, той при всяко едно положение би предпочел да се пошегува с Лестър Прат, отколкото с годеницата му. Прат беше набит млад баптист, който неизменно се обличаше все в една и съща синя фланелка й син анцуг с бели черти по дължината на крака. От него от километри лъхаше на пот и почтеност, и двете в завидни количества. Еверет много-много не го беше грижа за него. Виж Сали беше парче и половина. Чудеше се дали учителят вече е успял да я вкара в леглото си. Едва ли. По-скоро, когато се разгорещеше от твърде много целувки, тя най-вероятно го пращаше да прави лицеви опори в задния двор или да тича около къщата, докато страстите му се поохладят.

— Сали пак ли е прибарала Пратмобила?

— Свършихте ли с остроумията, доктор Франкъл? — попита малко изнервено Гонт.

— Да — отвърна Еверет.

Всъщност чувстваше се направо облекчен. Отначало, когато разбра, че трябва да прави номера на някого, се притесни. Сега виждаше, че тревогите му са били напразни. В крайна сметка Гонт не го караше да сложи бомбичка в колата на госпожица Ратклиф, нито пък да и сипе разхлабително в млякото. Какво ли можеше да и навреди един нищо и никакъв плик?

Усмивката, слънчева и лъчезарна, отново озари лицето на търговеца.

— Отлично — каза той и пристъпи към младия мъж, който с ужас осъзна, че човекът явно има намерение да сложи ръка на рамото му.

Отдръпна се припряно назад и по този начин Гонт деликатно го изпроводи към вратата. Отвори я пред него и каза:

— Наслаждавайте се на лулата си. Всъщност споменах ли ви, че навремето е принадлежала на сър Артър Конан Дойл, създателя на великия Шерлок Холмс?

— Не! — възкликна Еверет.

— Естествено, че не съм — усмихна му се той. — Би било чиста лъжа… а аз никога не лъжа, особено когато се отнася до работата ми. Не забравяйте да изпълните обещанието си д-р Франкъл.

— Няма.

— Пожелавам ви приятен ден.

— Благодаря, и на В…

Еверет говореше напразно. Вратата със спуснатите щори отдавна бе затворена зад гърба му.

Той се огледа смутено и тръгна към колата си. Ако в този момент някой го беше попитал какво точно са си говорили с господин Гонт, едва ли щеше да е в състояние да му отговори. Просто нищо не си спомняше. Сякаш му бяха сложили някаква странна унойка.

Веднъж седнал зад волана, той веднага отвори жабката, хвърли вътре плика с надпис „За Милото“ и извади лулата. Единственото, което си спомняше от последните няколко минути, бе, че господин Гонт се бе пошегувал, че лулата е била собственост на Артър Конан Дойл. Най-смешното бе, че почти му повярва. Господи, какви глупости! Та човек трябваше само да сложи мундщука между зъбите си, за да разбере, че тази лула може да е принадлежала единствено и само на Херман Гьоринг.

Еверет Франкъл се качи в колата и бавно излезе от града. По пътя към фермата на Бъргмайер на два пъти отби от пътя, за да се порадва на това как лулата променя вида му.

4

Албърт Джендрън държеше зъболекарски кабинет в Касъл Билдинг — невзрачна тухлена сграда, която се издигаше срещу Кметството, и кръглата циментова постройка, в която се помещаваше общинската служба „Водоснабдяване“. От 1924 година насам Касъл Билдинг хвърляше сянката си над Тин Бридж и под покрива му намираха подслон трима от петте градски адвокати, очен и ушен лекар, няколко независими агенти по недвижимите имоти, консултант по кредитите, телефонистка и ателие за стъклопоставяне. Останалите пет-шест помещения понастоящем бяха празни.

Албърт, който още по времето на стария отец О’Нийл беше един от стожерите на католическата общност в града, вече бе започнал да остарява. Някога черната му коса бе започнала да се прошарва, широките му рамене, които на младини впечатляваха, сега бяха отпуснати и натежали, но ръстът му все още респектираше. При височина близо два метра и тегло сто и двайсет кила той беше най-големият мъж в града, ако не и в цялата област.

Бавно се изкачи по тясното стълбище до последния, четвърти етаж, като спираше на всяка площадка да си поеме въздух, съобразявайки се с шума на сърцето, който доктор Ван Алън му бе открил наскоро. Още преди да изкачи последните няколко стъпала, видя лист хартия, залепен на армираното стъкло на вратата му.

Първият ред се четеше още от пет стъпала разстояние и накара сърцето му да забие по-силно, не от умора, а от гняв.

Отгоре на листа с яркочервен маркер беше написано:

Албърт дръпна бележката и бързо я прочете. Дишаше тежко и разярено, сумтеше и пуфтеше като бик, който всеки момент ще нападне.

— Мама му стара! — изсумтя Албърт накрая и смачка бележката в огромния си юмрук. — Тоя идиот окончателно се е побъркал.

Първата му работа, след като влезе в кабинета си, бе да позвъни на отец Джон и да му каже, че играта явно започва да загрубява.

— Не се притеснявай, Албърт — отвърна спокойно отец Бригъм. — Ако идиотът удари пръв, ще види как ние, дъртите скумрии, отвръщаме на удари. Прав ли съм?

— Точно така, отче — каза и погледна към смачкания лист в ръката си. Ехидна усмивчица се прокрадна под моржовските му мустаци. — Само така.

5

В десет и половина на същата сутрин дигиталният часовник пред банката в Касъл Рок отчете температура двайсет и пет градуса. В далечния край на Тин Бридж, там където шосе 117 излизаше на хоризонта, неестествено силното слънце присветна и блесна като ярка звезда. Алън Пангборн седеше в кабинета си пред документите по убийствата на Коб и Джърсик и не видя как металът и стъклото отразиха слънчевите лъчи. Но дори и да беше обърнал внимание, това едва ли щеше да го заинтригува — в края на краищата минаваше просто един автомобил. Но тази ослепително ярка светлина, профучала по моста с повече от седемдесет мили в час, отразена в гладките повърхности от хром и стъкло, всъщност беше предвестник на съдбата на Алън Пангборн… и на целия град.

Зад витрината на „Неизживени спомени“ една ръка с дълги и тънки пръсти свали табелката с надпис:

и сложи на нейно място друга. На нея пишеше:

6

Когато прекоси моста, колата продължаваше да се движи с петдесет мили при ограничение двайсет и пет. При вида на това чудо гимназистите биха ахнали от възхищение и завист — беше млечнозелен „Додж Челънджър“ с подсилени задни ресори и забоден в земята нос. През опушените му стъкла се виждаше предпазната шина, която минаваше по покрива между двата реда седалки. Задната броня беше облепена със стикери. Двете тръби на ауспуха доволно ръмжаха, заситени от деветдесет и шест октаново гориво, което можеше да се купи само на магистралата за Оксфорд, и то на север от Портланд.

Колата намали на кръстовището на „Мейн“ и „Лорел“ и със свирене на гумите зае едно от местата за паркиране пред бръснарницата. В този момент никой не се подстригваше и Бил Фулертън и Хенри Джендрън сядаха на бръснарските столове и заедно четяха сутрешния вестник. Когато шофьорът форсира двигателя, двамата вдигнаха глави от вестника и учудено погледнаха към колата.

— Адска машина — каза Хенри.

— Вярно — кимна Бил.

Двамата с нетърпение изчакаха шофьорът да угаси двигателя и да отвори вратата. Един крак, обут в протрит ботуш и тесни избелели дънки, се подаде от тъмната вътрешност на челънджъра. Миг по-късно се показа и самият шофьор. Изправи се под палещото слънце, свали очилата, пъхна ги в ризата си и се огледа лениво и самодоволно наоколо.

— Я виж ти! — възкликна Хенри. — Блудният син се завръща.

Бил Фулертън зяпна изумен, като че виждаше привидение.

— Ейс Мерил! От плът и кръв.

— Какво, по дяволите, прави тук? — попита ядосано Хенри. — Мислех, че е отишъл в Меканик Фолс, там да им къса нервите.

— Не ’нам — отвърна Бил и разсеяно задърпа долната си устна. — Виж го, моля ти се! Сив като плъх и сигурно два пъти по-подъл! На колко години трябва да е, Хенри.

— Знам ли. Между четирийсет и петдесет. Кой го е грижа на колко години е? Важното е, че като го видя все си мисля за неприятности.

Сякаш чул ги, Ейс се обърна към витрината и бавно и нахално им помаха. Двамата мъже подскочиха и се засуетиха като стари моми, които са разбрали, че многозначителното подсвиркване на млад левент се отнася до тях.

Новодошлият пъхна ръце в джобовете на дънките си и се отдалечи — човек, който за никъде не бърза и от нищо не му пука.

— Мислиш ли, че трябва да се обадим на шериф Пангборн? — попита Хенри.

Бил Фулертън отново подръпна устната си.

— Той съвсем скоро ще разбере, че Ейс се е върнал. Няма да се наложи ние да му казваме.

Двамата мълчаливо гледаха мъжа, който крачеше нагоре по Мейн Стрийт, докато накрая съвсем се скри от погледите им.

7

Като го гледаше как се шляе безгрижно по улиците, човек едва ли можеше да предположи, че Ейс Мерил има сериозен проблем. Проблем, който Бъстър Кийтън в известен смисъл би разбрал. Той дължеше на едни хора огромна сума пари. Всъщност близо сто хиляди долара, ако трябва да бъдем точни. Но докато най-лошото, което кредиторите на Бъстър можеха да направят, бе да го пъхнат в затвора, то тези на Ейс щяха направо да го затрият от лицето на земята, ако не успееше да им върне парите до първи ноември.

Момчетата, които навремето бе тероризирал — момчета като Теди Дъчамп, Крис Чамбърс и Върн Тесио — биха го познали от пръв поглед, въпреки посивелите коси. Това едва ли щеше да е така през годините, когато Ейс работеше в местната текстилна фабрика (която от пет години беше затворена). По онова време единствените му пороци бяха бирата и малките кражби. Беше натрупал килограми в резултат на първото, а заради второто бе непрекъснато под окото на покойния шериф Джордж Банерман. След това той откри кокаина.

Благодарение на тази вълшебна субстанция напусна работата си във фабриката, свали двайсет килограма и се преквалифицира в първокласен обирджия. Финансовото му състояние започна да се колебае по начин, който само наркотрафикантите и големите спекуланти на борсата могат да изпитат. Започваше седмицата разорен и я завършваше с петдесет-шейсет хиляди долара, заровени под корените на изсъхналата ябълка в задния му двор. Един ден си поръчваше по седем блюда в „Морис“, а на следващия ядеше макарони и сирене в кухничката на караваната си. Всичко зависеше от търсенето и предлагането, защото и той като всички пласьори на наркотици беше най-добрият клиент на самия себе си.

Година и нещо, след като новият Ейс — длъгнест, измършавял, посивяващ и пристрастен — излезе от безразличието, в което живееше, откакто си бяха разменили шапките с училището, той срещна едни приятелчета от Кънектикът. Те търгуваха с оръжие като едното нищо. Той се срещна очи в очи с тях само веднъж. И те като него си бяха най-добрите клиенти. Братята Корсън му предложиха нещо, което за района на Мейн си беше здрава сделка, и Ейс с удоволствие прие. Колкото решението му да започне да се занимава с кокаин беше продиктувано от чисто финансови съображение, толкова и това тук имаше за цел едната далавера. Ако имаше нещо на света, което той да обичаше повече от колите и кокаина, това без съмнение бяха оръжията.

При един от временните си фалити реши да отиде при чичо си, който даваше заеми на половината град и за когото се смяташе, че е червив от пари. Ейс не виждаше причина да не се класира за заем: беше млад (е… на четирийсет и осем… но сравнително млад), имаше перспективи, а на всичкото отгоре му беше и роднина.

Чичо му обаче имаше съвсем друго мнение по въпроса.

— Не — каза му Реджиналд „Поп“ Мерил. — Знам откъде ти идват парите, когато ги имаш. От оня бял боклук!

— Но, чичо…

— Не ме чичкосвай — прекъсна го той. — Дори в момента имаш бели петна по носа. Невнимание. Хората, които взимат такива боклуци, винаги стават невнимателни. А невнимателните свършват в затвора. И то, ако имат късмет. — Иначе торят едно местенце метър на два. Не мога да си прибирам вересиите нито от мъртъвци, нито пък от затворници. С две думи — няма да ти дам и пукната нара.

Единият от гафовете стана малко след като Алън Пангборн бе поел задълженията си като шериф на Касъл Рок. Един прекрасен ден той завари Ейс и двама негови приятелчета при опит да разбият касата в кабинета на Хенри Бофорт в „Кроткия тигър“. Всичко беше изпипано като по тетрадка и Ейс се озова в затвора „Шоушанк“ едва три месеца след като чичо му го бе предупредил, че ще свърши там. Обвинението в опит за грабеж отпадна след споразумение между адвоката и прокурора, но остана влизането с взлом — достатъчна причина да го окошарят.

Излезе през пролетта на 1989 и се премести в Меканик Фолс. Имаше и работа — магистралата до Оксфорд беше включена в щатската програма за устройване на предсрочно освободените и Джон „Ейс“ Мерил бе назначен да се занимава с поддръжката и да помага в сервиза почасово.

Много от старите му приятелчета още се навъртаха наоколо, редовните му клиенти — също, и той отново се захвана със стария бизнес.

Запази работата си на магистралата до окончателното изтичане на изпитателния му срок и още на следващия ден напусна. Точно тогава му се обадиха вездесъщите братя Корсън от Данбъри, Кънектикът и не след дълго започна да продава пушкалата им с лекотата, с която бе пласирал и белите прахчета.

Някак в движение залогът се вдигна и скоро вместо с пистолети, пушки и самозареждащи се карабини неусетно започна да търгува с автоматични и полуавтоматични оръжия. Кулминацията настъпи през юни, когато продаде управляема ракета със земно базиране на някакъв моряк с южноамерикански акцент. Морякът прибра устройството и му наброи сто и седемдесет чисто нови стотачки с непоследователни серийни номера.

— Какво ще правите с това? — попита Ейс с известно възхищение.

— Каквото си поискам, сеньор — отвърна му сериозно мъжът.

А после, през юли, всичко се обърка. Ейс и досега не можеше да проумее как е могло да се случи. Знаеше само, че щеше да е по-добре да си беше стоял при братята Корсън и за кокаина, а не само оръжието.

Вместо това той спазари един килограм първокласна колумбийска дрога с някакъв пласьор от Портланд, като финансира сделката с помощта на Майк и Дейв Корсън. Братлетата кихнаха осемдесет и пет хиляди долара и го оставиха да действа. Стоката струваше два пъти повече от исканата цена — беше чист първокачествен кокаин. Ейс знаеше, че осемдесет и пет бона са си много пари, много повече, отколкото бе свикнал да върти, но се чувстваше уверен и готов за подвизи. По онова време имаше едно верую в живота — „Няма проблеми!“. Но нещата се промениха. При това значително.

Промяната започна, когато Дейв Корсън се обади от Данбъри, Кънектикът и го попита как я мисли тая да предлага бакпулвер за кокаин. Онзи от Портланд явно беше успял да преметне Ейс въпреки пробите и когато Дейв Корсън започна да загрява каква е работата, гласът му престана да звучи приятелски. Всъщност звучеше си направо враждебно.

Ейс можеше да се скатае, но събра целия си кураж — който съвсем не беше малко дори в ония години — и отиде да се срещне очи в очи с братята и да им разкаже своята версия за случилото се. Разговорът се проведе в задната част на камионетка „Додж“, оборудвана с мокет, мека мебел и огледало на тавана. Той беше много убедителен. Просто нямаше друг избор — камионетката бе паркирана в края на прашен, черен път на няколко мили западно от Данбъри, огромен негър на име Тими седеше зад волана, а братята бяха застанали от двете му страни с безоткатни карабини в ръце.

Докато говореше, се сети за онова, което му бе казал чичо му преди обира в „Кроткия тигър“.

Невнимателните свършват в затвора. И то, ако имат късмет. Иначе торят едно местенце метър на два.

Поп се бе оказал напълно прав за първото и Ейс трябваше да впрегне цялата си убедителност, за да избегне второто. Още повече, че от там предсрочно освобождаване нямаше.

Затова беше страшно убедителен. В един момент изрече две вълшебни думички: Дъки Морън.

— От Дъки ли купи тоя боклук? — попита Майк Корсън и кръвясалите му очи се ококориха. — Сигурен ли си?

— Напълно. Защо?

Братята се спогледаха и започнаха да се смеят. Ейс не знаеше за какво се смеят, но беше доволен, че въобще го нравят. Това беше добър знак.

— Как изглеждаше? — попита Дейв Корсън.

— Висок. Е, не колкото него — кимна към шофьора, който се клатушкаше напред-назад в ритъма на музика, която само той чуваше в слушалките на уокмена си, — но така височък. Канадец е. Приказва малко дървено. Има малка златна обеца на едното си ухо.

— Той е — съгласи се Майк Корсън.

— Право да ти кажа, чудя се как още не са му светили маслото на тоя — каза Дейв и погледна към брат си.

Двамата поклатиха глави в пълно съгласие.

— Мислех, че всичко ще е наред — обади се Ейс. — С Дъки винаги всичко е било о’кей.

— Но ти беше известно време в отпуска, нали? — попита Майк.

— Прекара малка ваканцийка в хотел „Шоушанк“, а? — додаде брат му Дейв.

— Сигурно си бил на топло, когато Дъки откри „златното момиче“19 — каза Майк. — Оттогава работите му тръгнаха на зле.

— Дъки си има номер — обади се Дейв. — Знаеш ли какво е „санже“, Ейс?

Той се замисли и поклати глава.

— Разбира се, че не знаеш — ухили му се Дейв. — Нали затова задникът ти е на мушката. Дъки ти е показал една камара пликчета, пълни с бял прах. В едно от тях е имало чист кокаин. Другите са били пълни с лайна като тебе, Ейс.

— Но ние проверихме! — взе да се оправдава Мерил. — Взех едно наслуки и го проверихме!

Братята се спогледаха многозначително.

— Проверили — каза с пренебрежение Дейв.

— Взел едно наслуки — добави Майк.

Те обърнаха очи и си размениха погледи в огледалото отгоре.

— Е? — понита Ейс, като гледаше ту единия, ту другия.

Беше доволен, че братята познават Дъки, дваж по-доволен беше, загдето му повярваха, че не е имал намерение да ги измами, но продължаваше да се чувства кофти. Те то третираха като новобранец, а Ейс Мерил не позволяваше на никого да се държи така с него.

— Какво, е? — попита Майк Корсън. — Ако не ти даде сам да си избереш пликчето, сделката ще пропадне, нали така? Дъки е като дърт фокусник, излиза все с едни и същи номера. „Избери си една карта, която и да е.“ Не си ли го чувал, а, педерЕйсче?

Карабини или не, той подскочи.

— Да не си ме нарекъл повече така!

— Ще те наричаме както си искаме — каза Дейв. — Дължиш ни осемдесет и пет бона, Ейс, а като обезпечение на всичките тия пари засега имаме само една торба бакпулвер, която не струва и петдесет долара. Затова можем да ти викаме както ни дойде наум.

Двамата братя се спогледаха, разбраха се нещо без думи и Дейв стана. Потупа Тими по рамото, даде му пушката си и двамата с Майк излязоха от камионетката. Застанаха до храстите край оградата на някаква ферма и започнаха оживено да обсъждат нещо. Ейс не знаеше какво точно си говорят, но прекрасно разбираше какво става. Двамата братя решаваха съдбата му.

Той седеше на края на дивана, потеше се като прасе по Коледа и търпеливо чакаше. Тими се беше проснал на мястото на Майк Корсън с карабина, насочена право в главата му, и клатеше глава в такт с песента. Ейс бегло долавяше гласовете на Марвин Гей и Тами Теръл, които се провикваха в слушалките. Марвин и Тими, някогашни величия в музиката, пееха „Моята грешка“.

Братята се върнаха.

— Даваме ти три месеца да се поправиш — каза Майк и на него му прималя от облекчение. — В момента по ни се иска да си приберем парите, отколкото да ти махнем главата. Но има и нещо друго.

— Искаме да спипаме Дъки Морън — обясни Дейв. — По гуша ни дойде от простотиите му.

— Тоя ни излага всичките — добави брат му.

— Смятаме, че ще можеш да го откриеш — продължи Дейв. — Той те знае що за стока си и няма да се поколебае да те преметне още веднъж.

— Имаш ли нещо да кажеш, педерЕйсче? — попита Майк.

Ейс нямаше какво да каже. Беше щастлив, че ще посрещне още веднъж зората.

— Първи ноември ти е крайният срок — отсече Дейв. — Върни парите, пък после заедно ще му видим сметката на Дъки. — Опичай си акъла, защото ако не се явиш на първи, ще те кълцаме парче но парче, докато не пукнеш.

8

Когато гръмна бомбата, Ейс държеше една дузина автоматични и полуавтоматични голямокалибрени оръжия. През по-голямата част от подареното му време той отчаяно се опитваше да превърне тези оръжия в суха пара. Щом се докопаше до мангизите, щеше веднага да ги обърне в кокаин. Нямаше по-добро вложение от дрогата, когато човек иска бързо да изкара много нари.

Но пазарът с оръжие беше във временен застой. Той успя да продаде половината от стоката си — предимно по-дребните неща — и с това се приключи. През втората седмица на септември в една кръчма в Люистън му се отвори обещаваща перспектива. „Перспективата“ ясно намекна, че има намерение да купи поне шест, а може би и десет автоматични пушки, стига към стоката да върви името на надежден пласьор. Ейс нямаше проблеми с това. Братята Корсън бяха достатъчно надежден източник.

Преди окончателно да сключи сделката, той влезе в кенефа на заведението да смръкне два-три пъти. Беше обладан от онова прелестно чувство, което бе подвело една камара американски президенти — мислеше си, че вижда светлина в края на тунела. Извади огледалцето от джоба на ризата си, сложи го върху казанчето и тъкмо поръсваше кокаин отгоре му, когато от писоара зад преградата се чу глас. Той така и не разбра чий бе този глас, но притежателя му го отърва от поне петнайсет години във федерален затвор.

— Приятел, тоя дето приказваше с тебе, си има ушички — изрече гласът и Ейс бързо се измъкна през задния вход.

9

След този случай (нито веднъж не му хрумна, че услужливият информатор може просто да се е пошегувал) бе обхванат от странна парализа. Не смееше да се захване с нищо. Само си купуваше от време на време по някое пакетче кокаин, колкото да задоволи собствените си нужди. Никога не беше изпадал в подобна безизходица. Това го побъркваше, но не беше в състояние да направи каквото и да било. Първото нещо, което правеше сутрин, бе да погледне календара. Ноември сякаш препускаше към него.

Един прекрасен ден Ейс се събуди, преди да се е съмнало и в главата му като ярък лъч проблесна мисъл. Трябваше да се прибере у дома. Трябваше да се върне в Касъл Рок. Там беше разковничето. Идеята му се стори прекрасна, но дори да се окажеше погрешна, смяната на обстановката поне щеше да го изкара от вакуума, в който бе попаднал.

В Меканик Фолс той беше просто Джон Мерил, бивш затворник, който живееше в една барака с картонена врат и прозорци от плексиглас. В Касъл Рок беше Ейс Мерил страшилището, което се явяваше в кошмарите на цяло поколение дечурлига. В Меканик Фолс той бе нищо и никаква отрепка, която караше додж по поръчка, но нямаше гараж, в който да го прибере. В Касъл Рок поне за малко е бил нещо като крал.

Затова реши да се върне, пристигна в града, а сега какво?

Ейс не знаеше. Градът му се виждаше по-малък, по-мръсен и по-празен, отколкото го помнеше. Пангборн сигурно още се подвизаваше наоколо и съвсем скоро старият Бил Фулертън щеше да му се обади и да му каже кой се е появил в града. После шерифът щеше да го намери и да го попита какво търси тук и дали си има работа. Е, нямаше. Не можеше дори да каже, че е дошъл да навести чичо си, защото Поп бе изгорял заедно с магазина си преди време. „Добре тогава, Ейс — щеше да каже Пангборн, — я по-добре се метни на звяра си и да не съм те видял повече.“

И какво щеше да му отговори той?

Представа си нямаше. Знаеше само, че онзи лъч, който го бе събудил сутринта, все още просветваше някъде в главата му.

Мястото, където се бе издигал „Емпориум Галориум“, все още зееше празно, обрасло с треволяк, покрито с боклуци и парченца стъкло, които проблясваха на яркото слънце. Нямаше нищо за гледане, но Ейс все пак искаше да разгледа. Крачеше безцелно по Мейн Стрийт и почти беше стигнал до края на улицата, когато зелената тента над двуетажната сграда срещу празния парцел на чичо му привлече вниманието му.

гласеше надписът върху тентата. Що за име беше това? Той прекоси улицата и тръгна към магазина.

Първото нещо, което грабна окото му, бе табелката:

Не й обърна особено внимание. Не знаеше защо се е върнал в Касъл Рок, но определено не бе дошъл, за да стане снабдител в някакъв си магазин.

На витрината имаше доста интересни неща — дреболийки, които Ейс без колебание би прибрал, ако беше на среднощно гости в дома на някой богаташ. Шах с фигури във формата на екзотични животни, огърлица от черни перли — изглеждаха ценни, но сигурно бяха изкуствени…

Добра имитация все пак. Направили са ги съвсем като истински. И…

Той впери поглед към книгата, която беше изправена зад огърлицата, и присви очи. На корицата се виждаха два силуета, които стояха на някакъв хълм и като че копаеха дупка. Единият държеше мотика, другият — лопата. Заглавието на книгата гласеше „Забравените съкровища на Нова Англия“. Името на автора бе напечатано с малки букви под картинката:

Реджиналд Мерил.

Застана пред вратата на магазина и хвана дръжката, Езичето хлътна без усилие. Сребърното звънче издрънча над главата му.

Ейс Мерил влезе в „Неизживени спомени“.

10

— Не — каза той, когато господин Гонт свали книгата от витрината и я сложи в ръцете му. — Не, тази. Искам другата.

— Това е единствената книга на витрината, уверявам ви — отвърна търговецът с известно учудване. — Можете сам да проверите, ако не ми вярвате.

Едва не се втурна да проверява, но после въздъхна отчаяно и каза:

— Не, няма нищо.

Книгата, която продавачът му бе дал, беше „Островът на съкровищата“ от Робърт Луис Стивънсън. Работата беше ясна — мислейки си за Поп Мерил, Ейс просто се бе объркал. Всъщност грешката му бе, че въобще, се върна в Касъл Рок. За какво, по дяволите, му беше притрябвало?

— Вижте, магазинът ви е много хубав, но наистина трябва да тръгвам. Ще се видим друг път, господин…

— Гонт — отвърна продавачът и му подаде ръка. — Лийлънд Гонт.

Ейс протегна на свой ред ръка и дланта му потъна в шепата на непознатия. В момента на допира но тялото му сякаш премина ток. Познатият лъч отново озари съзнанието му, този път силен и ослепителен.

Отдръпна ръката си. Чувстваше се замаян. Коленете му се подгъваха.

— Какво беше това? — прошепна.

— Мисля, че му викат „просветление“ — отвърна кротко и сдържано мъжът. — Ще ви се наложи да ми обърнете внимание, господин Мерил.

— Откъде знаете името ми? Не съм ви го казвал.

— О, зная кой сте — засмя се Гонт. — Очаквах ви.

— Очаквали сте ме!? Та дори самият аз не знаех, че ще дойда, докато не седнах зад волана тази сутрин.

— Извинете ме за миг.

Собственикът се върна зад витрината, наведе се и взе някакво картонче, което стоеше опряно на стената. После се пресегна към стъклото, свали табелката:

и сложи на нейно място друга, с надпис:

— Защо го правите?

Ейс се чувстваше сякаш бе попаднал в мрежа, през която протича ток.

— Обикновено махаме съобщенията за търсене на работна ръка, когато свободната длъжност се заеме — отвърна малко остро Гонт. — Бизнесът ми в Касъл Рок потръгна доста добре. Виждам, че имам нужда от здрав гръб и още един чифт ръце. Напоследък се уморявам доста лесно.

— Ей, аз не…

— Трябва ми също и шофьор — прекъсна го той. — Шофирането е основното ви умение, струва ми се. Първата ви работа, Ейс, ще бъде да отидете до Бостън. Оставил съм колата си в един гараж там. Сигурен съм, че ще ви хареса. Такър е.

— Такър ли? — За миг забрави, че не е дошъл в града, за да стане снабдител, нито пък шофьор. — Искате да кажете като в онзи филм?

— Не точно.

Господин Гонт мина зад щанда до старомодния касов апарат, взе някакъв ключ и отвори чекмеджето отдолу. Извади отвътре два плика, подаде му единия, а други остави на плота.

— Малко съм я променил. Ето ключовете.

— Ей, чакайте малко! Казах ви, че…

Очите на господин Гонт имаха странен цвят, който не можеше да определи, но щом потъмняха и започнаха д проблясват насреща му, коленете му отново омекнаха.

— Оплел си се като пиле в кълчища, Ейс, но ако не престанеш да си заравяш главата в пясъка като щраус, струва ми се, че ще изгубя интерес да ти помагам. Сътрудници мога да си намеря винаги. Повярвай ми, през годините съм наемал стотици хора. Може би дори хиляди. Затова престани да се опъваш и вземи ключовете.

Той взе пликчето. Щом пръстите му докоснаха ръката и господин Гонт, онзи странен лъч отново присветна в съзнанието му. Той простена.

— Ще отидеш с колата си до адреса, който ти давам — започна да му обяснява собственикът. — Ще я оставиш на мястото на моята и ще се върнеш тук. Най-късно до полунощ. Всъщност мисля, че ще си дойдеш къде-къде по-рано. Колата ми е много по-бърза, отколкото изглежда.

Усмихна се и зъбите му се оголиха. Ейс отново понечи да обясни:

— Вижте, господин…

— Гонт.

Той кимна и главата му се килна като на марионетка, управлявана от начинаещ кукловод.

— При други обстоятелства, бих се съгласил да остана при вас. Вие сте… интересен човек. — Това не беше най-точната дума, но засега само за толкова можеше да си извърти езика. — Но сте напълно прав — аз наистина здравата съм загазил и ако до две седмици не намеря отнякъде огромна сума пари…

— Ами книгата? — попита Гонт. Тонът му беше едновременно ведър и укорителен. — Нали затова дойдохте?

— Не е това, което…

Изведнъж осъзна, че книгата е още в ръцете му и отново я погледна. Картинката беше същата, но заглавието бе станало такова, каквото го бе видял от витрината: „Забравените съкровища на Нова Англия“ от Реджиналд Мерил.

— Това пък какво е? — попита унесено и изведнъж разбра всичко.

Изобщо не се намираше в Касъл Рок. Беше си у дома, в Меканик Фолс, лежеше в собственото си мърляво легло и всичко това бе просто един сън.

— Прилича ми на книга — отвърна Гонт. — Името на покойния ви чичо не беше ли Реджиналд Мерил? Какво съвпадение!

— Чичо ми през целия си живот не е писал нищо друго освен разписки и квитанции — отвърна Ейс със същия бавен и унесен глас.

После погледна към Гонт и установи, че не може да откъсне очи от неговите. А те непрекъснато се променяха — сини… сиви… кехлибарени… кафяви… черни.

— Е, нищо чудно да е псевдоним — съгласи се търговецът. — Може дори самият аз да съм я писал.

— Вие?

Господин Гонт силете пръсти под брадата си.

— А може би това изобщо не е книга. Може би всичките неща, които продавам, не са такива, каквито изглеждат. Може би са най-обикновени предмети с едно-единствено свойство — да приемат образа на онова, което изпълва хорските сънища. — Замълча за миг, а сетне добави замислено: — Всъщност може би самите те си един сън.

— Нищо не разбирам.

Гонт се усмихна.

— Знам, но това няма значение. Ако чичо ви беше написал книга, Ейс, възможно ли е тя да се отнася до заровени съкровища? Бихте ли казали, че богатството — било то заровено в земята, или скрито в джоба на ближния — би представлявало интерес за него?

— Той обичаше парите, наистина — отвърна умислен Ейс.

— И какво направи с тях след смъртта си? Не ги ли завеща на вас? Сигурно. Не сте ли единственият му жив роднина?

— Не ми остави пукнат грош! — изкрещя ядосан мъжът. — Всички в града приказваха, че това дърто копеле цял живот е кътало и последния цент, който е минал през ръцете му, но когато умря, в сметката му имаше по-малко от четири хиляди долара. Всичките отидоха за погребението и за да се разчисти оная кочина, която остави малко по-надолу. А когато отвориха сейфа му, знаете ли какво откриха?

— Знам — отвърна Гонт. Изражението му беше напълно сериозно, почти състрадателно, но очите му се смееха. — Облигации. Шест на „Плейд“ и четиринайсет на „Голд Бонд“.

— Точно така! — възкликна Ейс и хвърли злобен поглед към книгата. Тревогата и неосъзнатото чувство на замаяност за миг бяха погълнати от истински гняв. — А знаете ли още какво? Вече дори няма кой да ми изплати облигации: на „Голд Бонд“. Фирмата фалира. Всички в Касъл Рок се бояха от него — дори аз — и всички си мислеха, че е богат като Чичо Скруч, но той умря разорен.

— Може би не е имал доверие на банките — предположа търговецът. — Представете си, че е заровил имането си. Според вас възможно ли е това, Ейс?

Той зяпна. После затвори уста, пак зяпна, пак я затвори.

— Престанете! Приличате на риба в аквариум.

Ейс погледна към книгата в ръката си, а после я сложи на тезгяха и започна да прелиства ситно изписаните страници Изведнъж отвътре изпадна голям, разпокъсан лист амбалажна хартия, нагъната грубо и неравномерно. Веднага го позна — беше част от пазарска торба, каквито даваха в „Хемпхил Маркет“. Колко пъти като момче беше виждал чичо си да вади такива пликове изпод разнебитения си касов апарат и да къса парчета от тях, за да си смята или да напише поредната разписка?

Той разгъна листа с разтреперани пръсти. Беше карта — поне това бе ясно от пръв поглед. Но в първия момент нищо не можа разбере от нея — виждаше само линии, кръстчета и разкривени кръгове.

— Това пък какво е?

— Просто ти трябва нещо, което да те съсредоточи — каза му Гонт. — Мисля, че това ще помогне.

Той извади едно малко огледалце с изящна сребърна рамка и го сложи на стъкления плот пред себе си. После отвори втората опаковка, която бе извадил от чекмеджето, и посипа щедри количества кокаин върху огледалото. Дори за опитното око на Ейс кокаинът изглеждаше изключително качествен — прожекторът над витрината проблясваше в чистите прашинки, като слънце в девствен сняг.

— Божичко, господине! — Носът му започна да потръпва в очакване. — Колумбийски ли е?

— Не, това е специален хибрид. Идва от долините на Ленг.

Той извади златен нож за писма от вътрешния джоб на пъстрото си сако и започна да подрежда купчината в дълги, заоблени редици.

— Къде е това? — попита Ейс.

— Далече отвъд планините — отвърна Гонт, без да вдига поглед от огледалцето. — Не задавай въпроси, Ейс. Когато човек дължи пари на някого, трябва просто да се радва на малкото хубави неща, които му се предлагат.

Прибра ножа, извади къса стъклена тръбичка от същия джоб и му я подаде.

— Заповядай, почерпи се.

Тръбичката беше изумително тежка — не стъкло, а някакъв планински кристал може би, предположи Ейс. Той се наведе над огледалцето и изведнъж се поколеба. Ами ако тоя старец беше болен от СПИН или нещо такова?

„Не задавай въпроси. Ейс. Когато човек дължи пари на някого, трябва просто да се радва на малкото хубави неща, които му се предлагат.“

— Амин — промълви на глас и смръкна дълбоко.

Главата му се изпълни с онзи неопределен бананово-лимонен вкус, който само добрият кокаин можеше да има. Беше мек, но и доста силен. Усети, че сърцето му започва да бие по-силно. Мислите му изведнъж станаха по-ясни, почти кристални. Навремето един стар наркоман му беше каза, „Когато си дрогиран, нещата имат повече имена.“

Едва сега започваше да го разбира.

Подаде тръбичката на Гонт, но той поклати глава.

— Никога преди пет, Ейс. Но ти не се притеснявай.

— Благодаря — отвърна той и отново погледна към картата.

Сега всичко му беше ясно. Двете успоредни линии с кръстчето между тях бяха Тин Бридж, а щом веднъж бе успял да разшифрова това, всичко останало си идваше и мястото. Чертата, която криволичеше между двете линии нагоре към края на листа, беше шосе 117. Двете кръгчета по-горе представляваха оборът и мандрата на Гавино. Всичко беше напълно ясно. Кристално и чисто като коката, която този толкова сладък старец бе извадил от чекмеджето си.

Отново се наведе над огледалото.

— Готови… Старт! — измънка той и дръпна още две линии. — Майко-о, таз вкусотийка наистина е бая силничка!

— Така си е — съгласи се търговецът.

Ейс вдигна глава да го погледне. Беше сигурен, че старецът му се присмива, но лицето му бе ясно и спокойно. Отново впери поглед в картата.

Този път кръстчетата привлякоха вниманието му. Бях седем, не осем на брой. Едно от тях, изглежда, се намираш в запустялото, заблатено място, притежавано някога от стария Требълхорн. Но той беше покойник от години. Не се ли говореше по едно време, че чичо му Реджиналд е получил голяма част от този имот като обезщетение за някакъв дълг?

Имаше и друго, в края на Ботаническата градина отвъд Касъл Рок, ако правилно разчиташе картата. И още две на шосе № 3 до кръгчето, което сигурно представляваше старата ферма на Джо Кембър. И още две на запад от езерото, в парцела, който уж бил собственост на „Даймънд Мач“.

Ейс погледна към Гонт с озверели, кръвясали очи.

— Да не би да е заровил парите си? Това ли значат кръстчетата? Там ли е закопал имането си?

Господин Гонт сви елегантно рамене.

— Не мога да ви кажа. Изглежда логично, но хорските действия рядко се подчиняват на чистата логика.

— Но е възможно, нали?

Ейс беше обезумял от възбуда и предозиране. Жилите му — здрави корабни въжета — изпъкваха в силните мускули на ръцете и корема му. Жълтеникавото му лице, надупчено от младежко акне, бе добило морав оттенък.

— Възможно е! Всичките тези кръстчета… всичките места до едно са собственост на Поп! Схващате ли? Сигурно е оставил цялата тази земя на отговорно пазене, или както там му викат… та да не може никой да я купи… та никой да не разбере какво е скрил там!

Смръкна и останалия кокаин от огледалцето и се надвеси през тезгяха. Изцъклените му, кръвясали очи всеки момент щяха да изскочат от орбитите си.

— Мога не само да изскоча от трапа — прошепна с треперещ глас той. — Мога да стана богат, мамка му!

— Да — отвърна търговецът. — Възможно е. Но не забравяйте това, Ейс. — Той махна с ръка към табелата на стената:

— Какво значи това?

— Че не сте първият, който смята, че е намерил тайната на бързото забогатяване в една стара книга — отвърна Гонт. — Освен това означава, че още имам нужда от снабдител и шофьор.

Ейс го зяпна изумен.

— Шегувате се! — изсмя се той. — Знаете ли колко работа ме чака.

Господин Гонт въздъхна със съжаление, сгъна внимателно картата, сложи я обратно в книгата и с невероятна сръчност прибра безценната вещ в чекмеджето си.

— Ей! — викна Ейс. — Какво правиш!

— Току-що си спомних, че съм обещал тази книга друг клиент, господин Мерил. Съжалявам. Освен това днес наистина е затворено. Ден на Колумб, нали знаете?

— Чакайте малко!

— С удоволствие, стига да сте размислили за работата. Но виждам, че сте много зает. Сигурно искате да си уредите нещата, преди братята Корсън да ви накълцат на парчета.

Мъжът отново зяпна като риба. Опитваше се да спомни къде бяха разположени кръстчетата, но в глава му те сякаш се сливаха в един огромен кръст. Кръст, какъвто слагаха над гробовете.

— Добре! — викна. — Ще приема тая проклета работа.

— В такъв случай мисля, че книгата все още се продава — отвърна търговецът, отвори чекмеджето и погледна ценоразписа си. — Струва долар и половина. — Грозните му, криви зъби се оголиха в хищна усмивка. — Тоест, долар и трийсет и пет, с отстъпката за служители.

Клиентът извади портфейла си от задния джоб, изпусна го и когато се наведе да го вземе, едва не си разби главата ръба на стъкления плот.

— Но трябва да ми дадете малко отпуска — каза той на Гонт.

— Така ли?

— Аз наистина имам много работа. Трябва да копая.

— Разбира се.

— Времето е кратко.

— Радвам се, че го съзнавате.

— Какво ще кажете, като се върна от Бостън?

— Няма ли да бъдете уморен?

— Господин Гонт, аз не мога да си позволя да се уморявам.

— Мога да ви помогна — каза Гонт и усмивката му стана още по-широка. Огромните му зъби се издадоха напред, оголени като на череп. — Искам да кажа, че бих могъл да ви дам нещо ободрително.

— Какво? — ококори се Ейс. — Какво казахте?

— Моля?

— Нищо. Няма нищо.

— И така. У вас ли са ключовете, които ви дадох?

Той с изненада установи, че е пъхнал плика с ключовете в задния си джоб.

— Добре.

Господин Гонт чукна долар и трийсет и пет на стария си касов апарат, взе петдоларовата банкнота, която Ейс бе оставил на тезгяха, и му върна три и седемдесет и пет. Младият мъж прибра парите като в просъница.

— А сега, нека ви дам малко инструкции, Ейс. И запомнете: искам ви тук преди полунощ. Ако закъснеете, ще се ядосам, а когато съм ядосан, понякога ставам невъздържан. Не ви съветвам да се мяркате пред очите ми в такъв момент.

— Биете ли? — пошегува се Ейс.

Собственикът на магазина му се усмихна с такава жестокост, че той отстъпи крачка назад.

— Да. Точно така, Ейс. Бия. А сега слушайте внимателно.

И той заслуша.

11

Часът беше единайсет и петнайсет и Алън тъкмо се готвеше да слезе в „При Нан“ за чашка бързо кафе, когато Шийла Бригъм му се обади по вътрешния. Сони Джакет бил на първа линия и настоявал да говори единствено и само с него.

Той вдигна телефона.

— Ало, Сони? Какво мога да направя за теб?

— Ами-и-и — подхвана той с провлачения си южняшки акцент. — Хич не ми се ще да те занимавам с глупости след вчерашните случки, шерифе, но мисля, че един твой стар познайник се е върнал в града.

— Кой?

— Ейс Мерил. Видях колата му малко по-нагоре.

„По дяволите, пак ли?“ — помисли си Алън.

— Видя ли го?

— Не, но човек не може да пропусне колата му. Светло зелен „Додж Челънджър“ — изтребител, както им вика дечурлигата.

— Благодаря ти, Сони.

— Няма за какво. Защо мислиш, че се е върнал, Алън?

— Не знам — отвърна шерифът, а вътрешно си каза: „Но ще трябва час по-скоро да разбера.“

12

До зеления челънджър имаше свободно място и Алън паркира полицейска кола номер 1 именно там. Отсреща Бил Фулертън и Хенри Джендрън зяпаха през витрината на бръснарницата с нескрит интерес. Той вдигна ръка за поздрав и Хенри започна да му сочи нещо от другата страна на улицата. Алън кимна и пресече на отсрещния тротоар.

„Вчера Уилма Джърсик и Нети Коб се колят на улицата посред бял ден, днес се появява Ейс Мерил. Изобщо този град се превръща в цирк «Буш».“ — помисли си той.

Не беше направил и три крачки, когато видя Ейс да излиза от сянката на зелената тента над „Неизживени спомени“. В ръцете му имаше нещо. В първия момент не можа да разбери какво е то, а когато мъжът се приближи, шерифът просто не можа да повярва на очите си. Ейс Мерил изобщо не беше от хората, които можеш да видиш с книга в ръка.

Пътищата им се срещнаха пред празното място, където някога се бе издигал „Емпоруим Галориум“.

— Здравей, Ейс — каза Алън.

Той не изглеждаше ни най-малко изненадан, че го вижда Извади очилата от пазвата си, разгъна ги с една ръка и демонстративно си ги сложи.

— Я виж ти! Как я караш, шефе?

— Какво правиш в Касъл Рок, Ейс? — попита направи шерифът.

Ейс погледна към небето с пресилен интерес. Малки слънчеви зайчета заиграха по стъклата на очилата му.

— Денят е хубав за разходки. Почти летен.

— Да, прекрасен е — съгласи се Алън. — Имаш ли книжка, Ейс?

Той го погледна невинно.

— Щях ли да шофирам, ако нямах? Едва ли би било редно, нали?

— Не мисля, че това е отговор.

— Минах на проверовъчен веднага щом ме освободиха. Редовен съм. Какво ще кажеш за това, шефе? Приемаш ли го за отговор?

— Май ще е по-добре сам да се уверя — отвърна Алън и подаде ръка в очакване.

— Не ми вярваш, така ли?

Говореше със същия подигравателен, заядлив тон, но Алън долови гняв.

— Да речем, че такава ми е природата.

Ейс премести книгата от едната ръка в другата, за да измъкне портфейла от задния си джоб, и той успя да види корицата. „Островът на съкровищата“ от Робърт Луис Стивънсън.

После провери документите. Бяха напълно редовни.

— Талонът на колата е в жабката, ако искаш и него да видиш — каза Ейс. Гневът в гласа му вече се усещаше по-ясно. Старата наглост — също.

— Мисля този път да ти повярвам, Ейс. Защо не ми кажеш за какво наистина си дошъл?

— Дойдох да видя това — отвърна той и посочи празния парцел. — Не знам защо. Съмнявам се, че ще ми повярваш, но това е самата истина.

Колкото и странно да е, шерифът наистина му вярваше.

— Виждам, че си си купил и книга.

— Мога да чета. Въпреки че и за това едва ли ще ми повярваш.

— Значи така, а? — Алън пъхна пръсти в гайките на колана си. — Промъкнал се като мишка, купил си книжка. „Ти си бил и поет!“

— Бил съм я. Радвам се, че го забелязваш.

— А сега сигурно си тръгваш, а, Ейс?

— Ами, ако реша да остана? Сигурно ще намериш за какво да се заядеш, нали? Думата „реабилитация“ съществува ли в твоя речник, шериф Пангборн?

— Да. Но срещу нея не пише „Ейс Мерил“.

— Ти сега какво? Притискаш ли ме?

— Не. То ще се чуе.

Ейс свали очилата си.

— Такива като тебе никога не се отказват, нали? Не ви ли писва, мамка му?

Алън не му отговори.

След малко самообладанието на Ейс, изглежда, се върна. Той сложи отново очилата си и каза:

— Знаеш ли? Мисля, че наистина ще си тръгна. Имам работа за вършене.

— Чудесно. Залудо работи, залудо не стой!

— Но ако река да се върна, ще го направя. Ясно ли ти е?

— Ясно ми е, Ейс. Но искам да те предупредя, че това едва ли ще е разумно. Схващаш ли?

— Знаеш ли колко ми дреме?

— Щом е така, значи си по-тъп, отколкото те мислех.

Той го погледна през тъмните си очила и се разсмя.

Шерифът пет пари не даваше за този смях — ехиден, злобен и пресилен. Той стоеше и наблюдаваше Ейс, който прекоси улицата с характерната си походка, отключи колата си седна зад волана. Миг по-късно двигателят изръмжа. Изгорелите газове загърмяха в ауспуха и хората по улицата се обърнаха да видят какво става.

„Тия заглушители са забранени — помисли си Алън. Мога да го глобя за това.“

Но имаше ли смисъл? Предстоеше му да лови къде-къде по-едри риби от Ейс Мерил, който и без това напускаше града. Шерифът се надяваше този път да е завинаги.

Той проследи с поглед зеления челънджър, който направи забранен обратен завой на Мейн Стрийт и тръгна към изхода на града, а после се обърна, погледна зелената тента и се замисли. Ейс се бе върнал в родния си град, за да си купи книга — по-точно „Островът на съкровищата“. И то от „Неизживени спомени“.

„Бях останал с впечатление, че магазинът е затворен днес — помисли си Алън. — Не пишеше ли така на табелката.“ Той тръгна по улицата към „Неизживени спомени“. Не беше сбъркал. На вратата пишеше:

„Щом е приел Ейс, ще приеме и мен“ — помисли си Алън и вдигна ръка да почука. Но преди да го направи, пейджърът на колана му започна да писка. Натисна бутона, с който се изключваше омразното приспособление, и за миг се поколеба. Всъщност нямаше място за колебание. Ако е адвокат или бизнесмен, човек може да си позволи поне веднъж да не обръща внимание на позивните, но за един областен шериф, особено такъв на изборна длъжност, приоритетите са съвсем ясни.

Алън прекоси улицата, а после изведнъж спря и рязко се обърна. Чувстваше се като „пиян морков“ — трябваше да грабне топката от ръцете на някой играч, за да може да излезе от въртележката. Отново имаше усещането, че някой го наблюдава, но този път беше почти сигурен, че ще види издайническа пролука в щорите на „Неизживени спомени“.

Но там нямаше никой. Магазинът дремеше под неестествено горещото октомврийско слънце и ако не беше видял Ейс да излиза оттам, Алън би се заклел, че вътре няма жив човек.

Стигна до колата си, грабна микрофона и се свърза с участъка.

— Хенри Пейтън се обади — каза му Шийла. — Взел е предварителния доклад на Хенри Райън по случая Коб-Джърсик. Приемам.

— Давай нататък. Приемам.

— Хенри каза, че ако искаш да те осветли по основните моменти, ще бъде в кабинета си до обяд. Приемам.

— Ясно. Намирам се на Мейн Стрийт. Идвам веднага. Приемам.

— Ъ-ъ, Алън?

— Да?

— Той пита също, дали ще си купим факс до края на века, за да може да ни изпраща документацията, вместо да ти ги чете по телефона. Приемам.

— Кажи му да напише писмо на Градската управа — отвърна ядосано шерифът. — Не аз определям бюджета и той го знае.

— Просто ти предавам какво е казал. Защо се сърдиш. Приемам.

Алън си помисли, че по-скоро Шийла говори сърдито.

— Край.

Той влезе в колата и закачи микрофона на таблото.

Дигиталният часовник над банката отчете, че часът е десет и петдесет, а температурата — двайсет и осем градуса.

„Господи, кому е нужно! Всички и без това достатъчно сме се разгорещили“ — помисли си Алън и бавно подкара към Кметството, унесен в мисли.

Не можеше да се отърве от чувството, че нещо става Касъл Рок. Нещо, което всеки момент щеше да излезе извън контрол. Подобна мисъл беше глупава, разбира се, но той просто не можеше да си я избие от главата.

1

Училищата бяха затворени заради празника, но Брайън Раск не би отишъл дори да имаше занятия.

Той беше болен.

Не от някаква физическа болест, варицела, морбили или пък не дай Боже заушка, най-унизителната от всички болести. Нито пък от психическа. Вярно, съзнанието му наистина беше засегнато, но това по-скоро бе нещо като страничен ефект. Онази част от Брайън, която бе заболяла, се намираше още по-навътре, по-дълбоко дори от съзнанието му. Една съществена част от душата му, недостъпна за лекар, нито пък за микроскоп, сивееше и линееше с всеки изминат ден. Той винаги е бил слънчево момче, но сега това слънце бе изчезнало, затъмнено от тежки облаци, които продължаваха да се трупат на черни талази.

Те бяха започнали да се скупчват в деня, в който бе окалял чаршафите на Уилма Джърсик, станаха по-плътни, когато господин Гонт му се яви насън и му каза, че още не е изплатил снимката си… но едва тази сутрин, когато слезе на закуска, той усети, че просто се задушава от тях.

Баща му, облечен в сивата униформа, с която ходеше на работа във фирмата на Дик Пери, седеше на масата кухнята, разгънал сутрешния брой на „Портланд Хералд“.

— Проклети да са тия „Пейтриьтс“ — извика той зад вестника. — Кога, по дяволите, ще си намерят защитник, който да може да хвърля шибаната топка!?

— Не псувай пред децата — смъмри го Кора, но в гласа й не се усещаше онази напориста убедителност. Звучеше вяло и умислено.

Момчето се пъхна в стола си и сипа мляко на овесените си ядки.

— Ей, Брай! — подвикна му весело Шон. — Искаш ли да отидем на електронните игри днес?

— Може — отвърна Брайън. — Сигурно…

И тогава видя заглавието на първата страница на вестника. Думите изведнъж заседнаха в гърлото му.

Имаше и снимка на двете жени, проснати една до друга. Брайън веднага ги позна. Едната беше Нети Коб, която живееше зад ъгъла на Форд Стрийт. Майка му казваше, че е луда, но той никога не бе забелязвал нищо ненормално нея. На няколко пъти бе спирал да си поиграе с кученцето й и тя винаги му се бе виждала като всички останали.

Другата жена бе Уилма Джърсик.

Момчето ровеше в кашата си, но не можеше да хапне нито залък. Щом баща му тръгна за работа, Брайън изсипи лепкавата каша в кошчето и се върна обратно в стаята си. Очакваше майка му да се разкрещи след него и да го пита как може да изхвърля храна, след като децата в Африка гладуват (тя, изглежда, смяташе, че мисълта за гладуващите деца стимулира апетита), но Кора изобщо не му обърна внимание. Тази сутрин тя сякаш бе потънала в някакъв собствен свят.

Шон обаче беше тук, на Земята, и както винаги досаждаше.

— Какво ще кажеш, Брай! Ще ходим ли на игрите? А, ще ходим ли? — Той почти не стъпваше по пода от въодушевление. — Ще поиграем, ще се разходим, ще отидем да разгледаме оня нов магазин…

— Да не си стъпил там! — викна Брайън и братчето му подскочи от изненада и изумление. — Ей, извинявай. Но недей да ходиш там, Шон. Това място е опасно.

Устната на Шон трепереше.

— Кевин Пелки вика, че…

— Ти кого ще слушаш? Брат си или тоя лигльо? Там не е хубаво, Шон. Там е… — Брайън навлажни устните си и каза онова, което смяташе за самата истина: — … страшно.

— Какво ти става? — попита брат му. Гласът му беше напрегнат и натежал от сълзи. — Цяла седмица си като хипнотизирай! Мама също!

— Просто не се чувствам добре, това е.

— Ами-и-и… — замисли се Шон, а после отново засия. — Може би малко електронни игри ще ти се отразят добре. Можем да играем на „Въздушно нападение“, Брай! Имат я! Онази дето сядаш вътре и те клати напред-назад! Страхотна е!

Брайън за миг се поколеба. Не! Не можеше да си представи, че ще отиде на игрите. Не и днес. Всъщност може би никога повече. Всички деца щяха да бъдат там — днес за хубавите игри дори щеше да има опашка — но той вече бе различен от останалите и може би завинаги щеше да остане такъв.

Добре поне, че имаше снимката на Санди Коуфакс.

И все пак му се искаше да направи нещо добро за Шон, за когото и да било — нещо, с което поне мъничко да изкупи вината си за ужасните неща, които бе сторил на Уилма Джърсик. Каза на Шон, че сигурно ще отиде на игрите следобед, но междувременно той може да поиграе и сам. Изсипа няколко монети от касичката си и му ги даде.

— Леле-е! — ококори очи братчето му. — Но това са осем… девет… десет монети! Два долара и петдесет цента! Ти сигурно наистина си болен!

— Да, сигурно. Приятно прекарване, Шон. И не казвай, на мама, защото ще те накара да ги върнеш.

— А, тя се е затворила в стаята си с ония очила и сигурно ни мисли за умрели — каза Шон, а после добави: — Мразя ги тия цайси! Направо са отвратителни! — Той се вгледа по-внимателно в брат си. — Наистина не изглеждаш съвсем добре, Брай.

— Лошо ми е — призна си Брайън. — Мисля да си легна.

— Аз ще почакам… да видя дали се оправяш. Ще гледам детското на петдесет и шести канал. Ела и ти, ако се почувстваш по-добре — отвърна Шон и задрънка с монетите в шепата си.

— Добре — съгласи се брат му и бавно затвори вратата на стаята си, когато детето се отдалечи по коридора.

Съвсем не се чувстваше по-добре. С всеки изминат час състоянието му непрекъснато се влошаваше. Мислите му се лутаха около господин Гонт, около снимката на Санди Коуфакс, около огромното заглавие във вестника — КЪРВАВА СВАДА ОСТАВЯ ДВЕ ЖЕНИ МЪРТВИ В КАСЪЛ РОК, и снимката на двете познати жени.

По едно време почти заспа, но малкият грамофон в стаята на родителите му нададе характерния си вой. Майка му за хиляден път слушаше изтърканата плоча на Елвис.

Мислите витаеха и се блъскаха в главата на Брайън, сякаш увлечени от мощен циклон.

КЪРВАВА СВАДА.

„Знаеш ли, казаха ми, че си момче на място… но това е чиста лъжа…“

„Било е дуел.“

КЪРВАВА: Нети Коб, жената с кучето.

„Никога ли не си хващал заек…“

„Когато се пазариш с мен, трябва да помпиш две неща.“

СВАДА: Уилма Джърсик, жената с чаршафите.

„Господин Гонт си знае работата…“

„… не си ми никакъв приятел.“

„… и пазарлъкът не е приключил, докато господин Гонт не каже.“

Отново и отново мислите изникваха в съзнанието му — бъркотия от страх, вина и мъка, пулсираща в ритъма на златните хитове на Елвис.

Към обяд стомахът му вече бушуваше. Той изтича по чорапи до банята в края на коридора, затвори вратата след себе си и повърна в тоалетната чиния, стараейки се да вдигне колкото е възможно по-малко шум. Майка му не го чу. Тя все още беше в стаята си и слушаше Елвис, който й пееше, че иска да му стане любима.

Докато се влачеше омаломощен към стаята си, на Брайън изведнъж му хрумна зловещата мисъл, че снимката му е изчезнала. Някой я е откраднал през нощта. Бе станал съучастник в убийство заради тази снимка, а сега дори не можеше да й се наслаждава.

Той хукна презглава, подхлъзна се насред стаята си и едва не се строполи на килима. После грабна класьора със снимките от горния рафт на гардероба си и започна да прелиства страниците с такава бързина, че част от тях се разхвърчаха из стаята. Но снимката — Снимката — беше там: онова познато лице го гледаше зад целофанената си обвивка на последната страница. Изпита безкрайно, отчаяно облекчение.

Той извади снимката, стисна я в ръка и легна на леглото. Не можеше да си представи как ще я остави повече. Тя беше единственото, което му бе останало след този кошмар. Единственото. Вече не я харесваше, но беше негова. Ако можеше да върне Уилма и Нети, като я изгори, щеше веднага да хукне за кибрит (или поне така си мислеше), но тъй като това бе невъзможно, мисълта да загуби и снимката му се виждаше непоносима.

Затова продължаваше да я стиска, гледаше в тавана и слушаше приглушения глас на Елвис, който вече пееше „Сърце от дърво“. Шон бе напълно прав да му каже, че не изглежда добре — лицето му беше мъртвешки бледо, очите — огромни, тъмни и безизразни. Дори сърцето в гърдите му сякаш бе станало дървено.

Изведнъж една нова мисъл, страшна и злокобна, премина през мрака на съзнанието му с тревожния блясък на комета: „Видели са ме!“

Скочи в леглото и впери невиждащ поглед в огледалото отсреща. Яркозелен халат! Червена забрадка върху купчина ролки! Госпожа Мизлабурски!

„Какво става, момче?“ — бе попитала тя рязко.

„Не знам точно. Мисля, че господин и госпожа Джърсик се карат.“

Брайън стана от леглото и погледна през прозореца Беше сигурен, че шериф Пангборн всеки момент ще свърне с полицейската кола в двора им. Защото, когато две жени се убиваха една друга в кървава свада, винаги се образуваше следствие. И госпожа Мизлабурски щеше да бъде разпитана. Тя щеше да си спомни, че е видяла едно момче в двора на семейство Джърсик. А това момче, щеше да каже тя на шерифа, е Брайън Раск.

Долу телефонът иззвъня. Майка му не се обади, въпреки че в стаята й имаше дериват. Тя пееше заедно с Елвис — нищо друго не бе в състояние да я заинтригува. Накрая Шон вдигна телефона.

— Ало, кой е, моля?

Трезво и без паника Брайън си помисли:

„Ще ме хванат. Не мога да лъжа. Особено пред полицай. Не можах дори госпожа Леру да излъжа, когато счупих вазата на бюрото й. Ще ме хванат и ще вляза в затвора за убийство.“

В този момент той започна да мисли за самоубийство! Мислите му не бяха отчаяни, нито пък романтични. В тях прозираше спокойствие и здрав разум. Баща му държеше пушка в гаража, а в този момент пушката, изглежда, беше най-логичният изход.

— Брайъън! На телефона!

— Не ми се говори със Стан! Кажи му да ми се обади утре!

— Не е Стан — отвърна брат му. — Някакъв човек е. Възрастен.

Огромни ледени ръце стиснаха сърцето на Брайън. Край! Шериф Пангборн го търсеше.

„Брайън? Искам да ти задам няколко въпроса. Става дума за нещо изключително сериозно. Ако не дойдеш веднага, опасявам се, че ще се наложи да те взема с полицейската кола. Скоро името ти ще излезе във вестника, Брайън. Ще покажат снимката ти по телевизията и всичките ти приятели ще я видят. Баща ти и майка ти — също. И малкото ти братче. А когато покажат снимката, онзи от новините ще каже: «Това е Брайън Раск, Който стана съучастник в убийството на Уилма Джърсик и Нети Коб».“

— К-к-кой е? — извика с разтреперан глас.

— Не знам! — Шон мразеше да го прекъсват, когато гледа телевизия, и говореше раздразнено. — Мисля, че се казва Кроуфикс или нещо подобно.

Кроуфикс?

Брайън стоеше на прага, а сърцето биеше в гърдите му. Две големи алени петна горяха върху бледите му страни.

Не познаваше такъв човек.

Коуфакс!

Санди Коуфакс му се обаждаше по телефона. Само дето той прекрасно разбираше кой всъщност е насреща.

Слезе по стълбите. Краката му сякаш бяха от олово. Телефонната слушалка като че тежеше сто кила.

— Здравей, Брайън — изрече кротко господин Гонт.

— 3-здравейте — отвърна той с разтреперан глас.

— Не се притеснявай за това. Ако госпожа Мизлабурски те беше видяла да хвърляш онези камъни, нямаше да те пита какво става, нали така?

— Откъде знаете?

Брайън чувстваше, че всеки момент ще повърне.

— Това няма значение. Важното е, че си постъпил правилно, Брайън. Съвсем правилно. Казал си й, че сигурно господин и госпожа Джърсик се карат. Дори полицаите да те намерят, просто ще си помислят, че си чул онзи, който е хвърлял камъните. Ще решат, че не си го видял, защото е бил от другата страна на къщата.

Момчето погледна зад ъгъла, за да се увери, че Шон не подслушва. Той седеше, кръстосал крака пред телевизора, с пликче пуканки в скута си.

— Не мога да лъжа! — прошепна в слушалката. — Винаги ме хващат!

— Този път няма да те хванат, Брайън — каза господин Гонт. — Този път ще се справиш.

А най-страшното бе, че Брайън Раск и този път помисли: „Господин Гонт си знае работата.“

2

Докато синът й си мислеше за самоубийство, а после отчаяно се наговаряше с Гонт по телефона, Кора Раск танцуваше по халат в спалнята си.

Само дето си представяше, че тази спалня не е нейната.

Когато сложеше очилата, които Гонт й бе продал, тя се пренасяше в „Грейсленд“21.

Тя танцуваше из просторните стаи, в които се носеха изискани аромати, и единствените звуци наоколо бяха кроткото мъркане на климатиците, шепотът на стъпките й по плътните килими и нежният, умоляващ глас на Елвис, който пееше „Мечтата ми се сбъдна“. Кора танцуваше под огромния полилей от френски кристал в столовата, прелиташе покрай изящните статуетки от тъмно стъкло, галеше богатите завеси от тъмносин велур… Мебелите бяха френски, в стил прованс. Стените — кървавочервени.

Обстановката се променяше като на забавен каданс и скоро тя се озова в приземния етаж. На една от стените бяха подредени десетки ловни трофеи, друга беше отрупана със златните плочи на Краля, огромни монитори блестяха на третата. Рафтовете зад дългия овален бар бяха заредени с напитки.

Плочата на стария й портативен фонограф се смени с глухо щракване. Поредният златен албум на Краля легна върху грамофона и Елвис запя „Синия Хавай“.

Кора отново танцуваше. Скрита зад слънчевите очила които бе купила от „Неизживени спомени“, тя пристъпваше унесено от крак на крак, представяйки си, че се носи из Грейсленд.

В същия момент в съседната стая синът й лежеше в леглото си, гледаше снимката на Санди Коуфакс и си мислеше за алибита и пушки.

3

Средното училище на Касъл Рок се издигаше между пощата и библиотеката и представляваше мрачно здание с червени тухли, останало от времето, когато е господствало мнението, че една сграда става за училище само ако прилича на затвор. Това в Касъл Рок беше построено през 1926 година и идеално отговаряше на тези изисквания. С всяка година градът все повече узряваше за идеята да се построи ново училище — с истински прозорци вместо бойници, с игрище, което да не прилича на затворнически плац, и класни стаи, в които да може да се живее през зимата.

Кабинетът, в който Сали Ратклиф провеждаше занятията си по правоговор, беше допълнително пригоден за тази цел и се намираше в сутерена между котелното и склада с неговите купища тоалетна хартия, тебешири и тетрадки. С катедра и шест чина в стаята нямаше къде да се обърнеш, но тя направи всичко възможно да създаде поне малко атмосфера. Отлично знаеше, че повечето от децата, включени в класа по правоговор — заекващи, съскащи, фъфлещи и дислексици — бяха развили у себе си сериозен комплекс заради говорните си дефекти. Връстниците им ги подиграваха, родителите непрекъснато им правеха забележки и беше крайно необходимо поне средата, където се учеха да говорят, да ги насърчава и развеселява, доколкото е възможно.

Затова Сали бе провесила цветни гирлянди по прашните тръби на тавана, стените бяха облепени със снимки на телевизионни и рокзвезди, а на вратата се мъдреше огромен плакат на Гарфийлд, от чиято уста излизаше балонче с думите: „След като такава готина котка като мен може да изговори всичките тия глупости, значи и ти можеш!“

Въпреки че учебната година бе започнала едва преди пет седмици, вече бе изостанала с дневниците и имаше намерение да прекара целия ден над тях. Но към един и петнайсет изведнъж ги събра, прибра ги в картотеката и сложи ключа. Каза си, че денят е твърде хубав, за да го прекара затворена в това мазе, нищо че котлите като никога бяха проявили милостта да замлъкнат. Това обаче не беше единствената причина: Сали имаше планове за следобеда.

Искаше да се прибере вкъщи, да седне в любимия си фотьойл до прозореца, огрявана от лъчите на следобедното слънце, и да се порадва на онова забележително парченце дърво, което бе купила от „Неизживени спомени“.

Всеки път, когато го хванеше в ръката си, се убеждаваше, че то е истинско чудо — едно от онези малки, божествени съкровища, които Господ бе пръснал по земята и които само верните Нему можеха да открият. То беше като планински извор през горещ летен ден, като храната за изгладнял странник. Когато го държеше в ръцете си, човек се чувстваше прекрасно. Чувстваше се…

Като в екстаз.

Освен това я измъчваше неприятна мисъл. Беше оставила тресчицата в долното чекмедже на скрина си, под бельото си, беше заключила внимателно къщата на излизане, но имаше странното чувство, че някой ще нахлуе в дома й и ще открадне свещената реликва.

Съзнаваше, че тревогите й са глупави — кой крадец щеше да се полакоми да вземе някакво си парче дърво? Но ако случайно го докоснеше, ако онези звуци и картини изпълнеха съзнанието му, както изпълваха нейното всеки път, когато го положеше на дланта си?

Трябваше да се прибере. Щеше да си сложи къси панталонки и да прекара известно време в кротка медитация с късчето дърво в ръце. Подът под краката й отново щеше да се превърне в палуба, която бавно се полюшва нагоре-надолу, нагоре-надолу… Около нея отново щяха да замучат, заджафкат, зачуруликат хиляди животни. Лъчите на едно друго слънце щяха да я облеят с топлината си, а тя пак щеше да затаи дъх в очакване на онзи велик миг, когато килът на огромната лодка ще заседне със скърцане на върха на планината — беше сигурна, че този миг ще дойде, стига да стиска късчето дърво достатъчно дълго и да остане така притихнала, смирена и изпълнена с молитви. Не знаеше защо от всички вярващи по света Господ бе избрал да дари именно нея с това прекрасно, велико чудо, но след като име а бе волята Му, Сали твърдо вярваше, че е длъжна да го изживее докрай.

Излезе от страничната врата и прекоси игрището — стройна и красива млада жена с тъмноруса коса и дълги крака. Много се приказваше за тези крака в бръснарницата, когато Сали Ратклиф минаваше пред витрината на удобните си ниски токчета, стиснала чантата в едната си ръка и Библията, пълна с притчи — в другата.

— Боже, на тая жена краката й почват от ушите — каза веднъж Боби Дъгъс.

— Ти много не се заплесвай — охлади ентусиазма му Чарли Фортин. — Никога няма да ги усетиш около кръста си. Тя принадлежи на Исус и на Лестър Прат. Точно в този ред.

Добродушен мъжки смях огласи бръснарницата. А отвън Сали Ратклиф продължи пътя си към редовната беседа на преподобния Роуз, неподозираща и нехаеща, обвита като в пашкул от собствената си невинност и добродетел.

Никакви шеги не се пускаха за краката й или каквото и да било друго, когато Лестър Прат се случеше в бръснарницата (а той ходеше там поне веднъж на три седмици). И за слепите беше ясно: този човек твърдо вярваше, че дори физиологичните процеси у Сали дават като продукт парфюм и петунии, а по такива въпроси с него просто не можеше да се спори. Иначе беше весел и общителен младеж, но когато станеше дума за Господ или за Сали Ратклиф, винаги ставаше невероятно сериозен. А човек като него можеше без проблеми да ти обърне носа наопаки, стига да поиска.

Двамата със Сали неведнъж се бяха разгорещявали, но никога не бяха стигали до Края. В такива дни Лестър се прибираше у дома в състояние на пълно умопомрачение — душата му се пръскаше от радост, топките — от прекаленото налягане, а мислите му се понасяха към онази лелеяната нощ, когато нямаше да му се налага да спира. Понякога се чудеше дали няма да я удави, когато най-после Го Направят.

Сали също с нетърпение очакваше брака и края на сексуалното напрежение… макар че през последните няколко дни целувките на Лестър бяха отстъпили на второ място в мислите й. Тя дълго се чуди дали да му каже за късчето дърво от Свещената земя, което бе купила от „Неизживени спомени“, и накрая реши да премълчи. Впоследствие щеше да му каже, разбира се — чудесата трябва да се споделя, грехота е човек да ги пази само за себе си, — но всеки път когато си помислеше, че ще покаже реликвата на Лестър, ще му я даде да я държи, я обземаше изненадващо чувство на ревност, което почти я плашеше.

„Не! — развика се едно разсърдено дете вътре в нея, когато за пръв път си помисли за това. — То си е мое! Той не би могъл да го усети така. Не е възможно!“

Един ден тя сама щеше да му го даде, както щеше да му даде и тялото си, но този ден беше още далеч.

Горещият октомврийски следобед принадлежеше единствено и само на нея.

На паркинга имаше малко коли, но мустангът на Лестър бе най-лъскавата и най-хубавата от всички. Нейната напоследък непрекъснато се разваляше — нещо в кормилната уредба не беше наред — но това не я тревожеше кой знае колко. Когато му се обади тази сутрин и го помоли да й даде колата си, след като едва предишния ден му я бе върнала, той веднага се съгласи да я докара на паркинга. Щял да си направи кроса на връщане, а после щял да играе футбол с момчетата. Сали знаеше, че той би настоявал тя да вземе колата дори наистина да се нуждае от нея и това й се виждаше съвсем нормално. Смътно и неясно, по-скоро по интуиция, отколкото от личен опит, съзнаваше, че Лестър би минал и през огъня, стига тя да пожелае. Това създаваше помежду им отношения на взаимно обожание, които тя приемаше с наивно самодоволство. Той се прекланяше пред нея, двамата се прекланяха пред Господа и всичко беше, както пише по книгите: „Докато свят светува. Амин.“

Тя се пъхна в мустанга и тъкмо се обърна да остави чантата си, когато погледът й попадна на нещо, което се подаваше изпод седалката до шофьора. Приличаше на пик за писмо.

Наведе се да го вземе, мислейки си колко е странно да намери подобно нещо в мустанга: Лес поддържаше колата безупречно чиста като самия себе си. Върху плика имаше една-единствена дума, но тя накара сърцето й да се обърне.

Думата беше „Милото“, написана с красив, заоблен почерк.

Дамски почерк.

Сали обърна плика. Беше запечатан, а на гърба му не пишеше нищо.

— Милото? — промълви замислено тя и изведнъж осъзна, че седи в колата на Лестър, а всички прозорци са затворени и от челото й се стича пот.

Запали двигателя, свали стъклото на прозореца откъм страната на шофьора, а после се пресегна през седалката и отвори и другия прозорец.

Изведнъж я лъхна миризма на парфюм. Не беше неин — тя не слагаше парфюми, нито грим. Религията й я учеше, че с подобни неща си служат само блудниците. Освен това нямаше нужда от тях.

„Какъв ти парфюм? Ухаят последните глухарчета край оградата.“

— Милото? — прошепна отново тя и огледа плика.

Той нищо не й говореше. Просто стърчеше самодоволно в ръцете й.

Опипа го внимателно и се замисли. Вътре имаше лист, поне един, и нещо друго. Нещо по-твърдо, може би снимка.

Вдигна го срещу предното стъкло, но напразно — слънцето вече клонеше в другата посока. След известно колебание тя излезе от колата и огледа плика. Успя да различи само едно светло квадратче — вероятно писмо, и друго, по-тъмно — снимка от

(Милото)

онзи, който бе изпратил на Лес писмото.

Само дето то въобще не беше пращано — поне не по пощата. Нямаше, марка, нито адрес. Само една тревожна дума. Не беше и отваряно, тоест… Какво? Може би някой го е пъхнал в колата, докато тя се е занимавала с дневниците?

Възможно е. Може да са го подхвърлили дори снощи или вчера през деня, а Лестър да не го е забелязал. В края на краищата подаваше се само едно ъгълче от него. Може би се е плъзнало изпод седалката по пътя за насам.

— Здравейте, мис Ратклиф! — извика някой.

Сали бързо свали ръката си и скри плика в плисетата на полата си. Сърцето й виновно затуптя.

Беше Били Мърчант, тръгнал напряко през игрището със скейтборд под мишницата. Тя му махна и бързо си прибра в колата. Лицето й гореше. Беше се изчервила! Глупаво или не, държеше се сякаш Били я бе хванал да върши нещо нередно.

„А не е ли така? Не се ли опитваше да надникнеш в писмо, което не е за теб?“

Обхванаха я първите пристъпи на ревност. Може пък да е за нея в края на краищата. Много хора в Касъл Рок знаеха, че тя кара колата на Лестър напоследък. А дори и писмото да не беше нейно, Лестър Прат — беше. Та нали само преди малко си мислеше с онова приятно самодоволство, което само млада и красива християнка може да изпита, че той би скочил и в огъня за нея?

Милото.

Не, писмото не беше за нея. Тя нямаше приятелки, които да я наричат „скъпа“ или „мила“. Пликът бе оставен за Лестър. И…

Изведнъж всичко й стана ясно. Тя се отпусна в меката седалка и въздъхна с облекчение. Той водеше часовете по физическо в гимназията на Касъл Рок. Преподаваше само на момчетата естествено, но много момичета — млади и красиви — го виждаха всеки ден. А беше хубав мъж.

„Някоя влюбена девойка му е подхвърлила бележчица в колата. Това е. Дори не е посмяла да я остави на таблото, та да не я види веднага.“

— Той няма да има нищо против да го отворя — каза на глас Сали и откъсна края на плика в тънка, равна лентичка, която изхвърли в пепелника, невидял никога фасове. — Добре ще се посмеем довечера.

После наклони плика на една страна и отвътре изпадна моментална снимка. Младата жена я видя и сърцето й за миг спря. Кръв нахлу в главата й, страните й пламнаха. Сложи ръка на зяпналата си уста и се вцепени.

Никога не беше ходила в „Кроткия тигър“ и нямаше представа каква е обстановката там, но беше гледала достатъчно телевизия, та да знае какво представлява един бар. На снимката се виждаха мъж и жена, седнали на една маса в ъгъла (уютния ъгъл) на просторен салон. На масата имаше шише бира и две халби. Около тях на други маси седяха хора. В далечината се виждаше дансинг.

Мъжът и жената се целуваха.

Тя беше облечена в лъскаво бюстие, което разкриваше голия й корем, и бяла, изключително къса, ленена пола. Едната ръка на мъжа свойски обгръщаше кръста на момичето, а другата бе повдигнала нагоре полата й, та чак бикините й се виждаха.

„Тая мръсница!“ — помисли си ядосано Сали.

Мъжът беше с гръб и тя можеше да види само брадичката и ухото му. Беше мускулест, с черна педантично подкъсена коса. Носеше синя фланелка — „с мускули“, както им викаха учениците — и син шушляков анцуг с бял ръб.

Лестър.

Лестър бърка под полата на тая малка мръсница!

„Не! — панически крещеше разумът й. — Не може да е той! Лестър не ходи по барове! Та той дори не пие! Не е целувал друга жена, защото ме обича! Сигурна съм, защото…“

— Защото той така казва.

Гласът й, глух и безизразен, шокира дори собствения й слух. Искаше й се да смачка снимката и да я хвърли през прозореца, но не можеше да го направи. Някой щеше да я намери и какво щеше да си помисли?

Тя отново се надвеси над снимката и внимателно я разгледа с ревниви, трескави очи.

Лицето на мъжа почти напълно скриваше това на жената, но Сали можеше да види овала на брадичката, ъгълчето на едното й око, лявата й буза и извивката на челюстта й, най-вече прическата. Косата й беше тъмна, подстригана, на етажи, с изтънен бретон.

Джуди Либи имаше тъмна коса. И беше подстригана на етажи, с изтънен бретон.

„Грешиш. Не, по-лошо — ти си луда. Лес скъса с Джуди още когато тя се отказа от църквата. Плюс това тя отдавна не е в Касъл Рок. Замина за Портланд или Бостън. Това някаква дебелашка шега. Нали знаеш, че Лес никога не би…“

Но знаеше ли наистина? Знаеше ли?

Цялото й предишно самодоволство се върна в съзнанието й като подигравка. Някакъв глас, който никога преди не бе чувала, проговори от дълбините на сърцето й: „Доверието на невинния е основен инструмент за лъжеца.“

Защо пък трябва да е Джуди, защо пък Лестър? В края на краищата човек не може да познае двама души, когато се целуват, нали? Дори по филмите не се разбира кой кой е докато не ги покаже камерата. Даже и да са прочути звезди пак не можеш да ги познаеш.

„Това не е филм — обади се пак гласът. — Това е самият живот. А ако не са те, тогава какво прави пликът в колаи му?“

Този път погледът й попадна върху дясната ръка на жената, която бе обгърнала врата на

(Лестър)

мъжа. Ноктите й бяха дълги, оформени, лакирани тъмен лак. Джуди Либи имаше такива нокти. Сали си спомни, че изобщо не се бе изненадала, когато тя престана да идва в църквата. Момиче с такива нокти има в главата си къде-къде по-различни неща от преклонението пред Господа.

Добре, сигурно е Джуди Либи. Но това не значи, че мъжът с нея е Лестър. Може би иска да си отмъсти загдето той я остави, като разбра, че Юда Искариотски е по-християнин от нея. В края на краищата много мъже се подстригват късо, пък и всеки може да облече синя тениска и анцуг на бели черти.

Изведнъж Сали забеляза нещо друго и сърцето й сякаш се напълни с олово. Мъжът носеше дигитален часовник. Позна го от пръв поглед, въпреки че не беше на фокус. Нямаше начин да не го познае — та нали тя го бе подарила на Лестър за рождения му ден миналия месец?

„Може да е съвпадение — плахо се обади разумът й. — Та това е просто «Сейко». Толкова можех да си позволя. Всеки би могъл да има такъв часовник.“

Новият глас се изсмя дрезгаво и надменно. Новият глас искаше да разбере кого си мисли, че залъгва тя.

Но имаше и друго. Китката под полата на момичето не се виждаше (Слава Богу поне това й бе спестено!), но ръката беше ясна и на фокус. На тази ръка, точно на лакътя, имаше две големи бенки, които почти се допираха в осмица.

Колко пъти беше прокарвала с обич пръсти по същите тези бенки, когато двамата с Лестър седяха на верандата? Колко пъти ги бе целувала, докато той галеше гърдите й (бронирани в плътен сутиен, подбран специално за такива случаи) и шепнеше нежни слова и обещания за вечна вярност в ушите й?

Беше Лестър. Часовници се свалят и слагат, бенките — не.

— Мръсница. Мръсница! Мръсница! — злобно просъска тя срещу снимката. — Как е могъл да се върне при нея!? Защо?

„Може би, защото му дава да прави онова, което ти не му позволяваш“ — отговори й гласът.

Изведнъж дъхът й спря. Кратка въздишка се откъсна от гърлото й.

Но те са в бар! Лестър не…

И в този момент Сали осъзна, че това е съвсем второстепенен въпрос. Ако той се виждаше с Джуди и я мамеше, какво му пречеше да я излъже, че не пие?

Остави снимката и с разтреперани пръсти извади придружителната бележка. Листът беше светлооранжев, с назъбени краища. Лек аромат, сух и сладникав, се разнесе от писмото. Сали се наведе да го подуши по-добре.

— Мръсница! — извика тя с дрезгав, агонизиращ глас.

Ако в този момент Джуди Либи се бе изпречила насреща й, щеше жива да я одере с ноктите си, нищо че бяха ниско изрязани и тъпи. А така й се искаше да я спипа. И нея и Лестър. Скоро нямаше да може да играе футбол, ако й паднеше в ръцете.

Тя разгъна бележката. Беше кратка, написана със същия заоблен, ученически почерк.

Почти половин час Сали седя зад волана на мустанга, препрочита бележката отново и отново, а в душата й се бореха гняв, ревност и болка. Някъде дълбоко в мислите й имаше и елемент на сексуална възбуда, но това тя не би признала пред никого, а още по-малко пред себе си.

„Тази глупачки дори не знае как се пише «впечатление»“ — помисли си Сали.

Погледът й продължаваше да търся думи, за които да се захване. Повечето от тях така или иначе бяха написани с главни букви.

Но фразата, към която непрекъснато се връщаше, тази, която най-силно подхранваше гнева й, бе онова богохулствено извращение на ритуала на Първото причастие: пази снимката и „ме поменувай“22.

Перверзни сцени изникнаха в съзнанието на Сали, нежелани и нетърсени — Лестьр обхваща с устни едно от зърната на Джуди Либи, а тя скимти: „Поеми го и ме поменувай“; Той коленичи между краката й, а тя стене: „Поеми, изпий го и ме поменувай.“

Младата жена смачка светлооранжевия лист на топка, хвърли го на пода в колата и се изпъна като струна на седалката. Косата й висеше около лицето на мокри кичури, гърдите й хриптяха от учестеното дишане. Наведе се, отново взе листа, приглади го и заедно със снимката го прибра в плика. Ръцете й трепереха. Накъса плика на парчета и избухна в сълзи.

— Мръсница! — Сълзите пареха, прогаряха лицето й като киселина. — Кучка! А ти! Ти! Лъжец проклет!

Тя завъртя бясно ключа. Мустангът запали с рев — звучеше почти толкова ядосан, колкото и тя. Сали включи на скорост и излетя от паркинга сред облак син пушек и пронизително свирене на гумите.

Били Мърчант се втрещи от изумление.

4

Петнайсет минути по-късно Сали вече беше в спалнята си и ровеше в бельото. Търсеше вълшебното късче дърво не го намираше. Гневът й срещу Джуди и онзи лъжец, приятеля й, бе подтиснат от многократно по-силен ужас: реликвата беше изчезнала! Някой я беше откраднал!

Беше взела разкъсания илик със себе си и едва сега осъзна, че още го стиска в ръка. Пречеше й. Захвърли го на пода и започна с две ръце да вади целомъдреното си памучно бельо от шкафа. Беше готова да изпищи от ужас, гняв и тревога, когато най-после видя свещено късче дърво, забутано в най-далечния ъгъл на чекмеджето.

Сграбчи го и в същия миг усети облекчение. Тя взе разкъсания плик в другата си ръка и погледна ръцете си: добра и лоша, свещена и скверна, алфа и омега. После метна плика в чекмеджето, нахвърли бельото си отгоре и седна на пода с кръстосани крака.

Наведе глава над свещената реликва, затвори очи и зачака подът под краката й да се залюлее, копнеейки за онзи покой, който обземаше душата й, когато дочуеше гласовете на животните — клетите нещастни животни, спасени от явна гибел благодарение на Божията милост.

Но вместо това чу гласа на мъжа, конто й бе продал реликвата.

— Наистина трябва да се погрижиш за това — проговори й господин Гонт някъде от дълбините на свещеното късче дърво. — Просто се налага да се заемеш с тази отвратителна работа.

— Да — отвърна Сал и Ратклиф. — Знам.

Цял следобед седя в горещата си моминска стая, замислена и замечтана, обгърната от тъмния кръг, който реликвата описваше около нея. Кръг, надвиснал над главата й като качулката на кобра.

5

„Виж го моя крал любим… айко-айко… не мъж е това… айко-айко… а машина за любов.“

Докато Сали Ратклиф медитираше в мрака, Поли Чалмърс седеше окъпана в ярко слънце до отворения прозорец, през който влизаше и малко от необичайно топлия октомврийски следобед. Тя въртеше сингера и пееше „Айко-айко“ с приятния си алт.

— Някои хора се чувстват добре днес — изкоментира е с влизането Розали Дрейк. — Много добре, ако се съди по гласа.

Поли вдигна глава и отвърна със странна усмивка:

— И да, и не.

— Искаш да кажеш „да“, въпреки че не е редно.

Тя се замисли за миг и кимна. Това едва ли беше най-точната формулировка, но и така можеше да се каже.

Двете жени, които бяха намерили смъртта си заедно предишния ден, отново бяха заедно и днес, само че в Ритуалната зала на гробището. Утре сутрин щяха да ги опеят от две различни църкви, но по обяд Нети и Уилма отново щяха да бъдат съседки, този път в гробището „Хоумланд“. Поли се смяташе отчасти виновна за смъртта им — в края на краищата, ако не беше тя, Нети никога нямаше да се върне в Касъл Рок. Именно тя бе написала необходимите писма, бе се срещнала с подходящите хора, дори бе намерила дом за Нетиция Коб. И защо? Вече не си спомняше — просто бе проявила християнско милосърдие и чувство за отговорност към една стара приятелка.

Нямаше да се пребори с чувството си за вина, а и никой не беше в състояние да я разубеди (Алън дори не се бе и опитал). И въпреки това съзнаваше, че едва ли е била в състояние да промени каквото и да било. Не беше по силите и нито да контролира, нито да промени състоянието на Нети, но тя все пак бе прекарала три щастливи години в Касъл Рок. Може би три такива години бяха за предпочитане пред безкрайните сиви десетилетия, които иначе би прекарала в лудницата, преди да си отиде от този свят от старост или пък от нежелание за живот. И ако Поли с действията си бе подписала смъртната присъда на Уилма Джърсик, не беше ли самата Уилма съставител на текста преди подписа? В крайна сметка не тя, а именно Уилма бе умъртвила по такъв жесток начин веселото и безобидно паленце на Нети Коб.

Една част от нея, част по-малко склонна към размисли и задълбочаване, просто тъгуваше загубата на близък приятел и не можеше да проумее как е могла Нети да направи такова нещо, след като бе започнала видимо да се оправя.

Цяла сутрин се бе занимавала с погребението, бе позвънила на малкото роднини на Нети (които, както се очакваше, не изразиха особено желание да дойдат да я изпратят), всичките тези грижи около смъртта й бяха помогнали да забрави за скръбта си, каквото без съмнение е предназначението на всички ритуали по погребване на мъртвите.

Но имаше неща, за които просто не можеше да престане да мисли.

Лазанята например — тя още стоеше в хладилника, покрита с фолио, за да не изсъхва. Ако Алън дойдеше тази вечер у тях, двамата може би щяха да я изядат за вечеря. Иначе нямаше да има сили дори да я докосне.

Непрекъснато си мислеше за това колко бързо Нети бе усетила болката й, как се бе втурнала да й слага загряващите ръкавици, настоявайки, че този път наистина ще помогнат. И разбира се, последното, което й бе казала: „Обичам те, Поли.“

— Земята вика Поли, Земята вика Поли, ало, Поли, обади се! — изчурулика Розали.

Сутринта двете си бяха спомнили за Нети, бяха си поплакали в склада сред топовете плат, а сега Розали също изглеждаше щастлива — може би защото бе чула Поли да пее.

„Или пък защото никой от нас не беше в състояние да я възприеме напълно — помисли си Поли. — Сякаш над нас бе легнала някаква сянка, не плътна и черна, но достатъчна, за да ни попречи да я видим добре. Затова и скръбта ни е толкова крехка.“

— Чувам те. Добре съм, въпреки че не е редно, и благодаря на Бога, че е така. Това устройва ли те като отговор.

— Горе-долу — съгласи се Розали. — Не знам кое ме изуми повече, като влязох — това, че пееш, или това, че шиеш на машина. Я си вдигни ръцете!

Поли се подчини. С изкривените си пръсти и гротескно уголемените си стави ръцете й не бяха като на манекен, но жената веднага забеляза, че от отоците няма и следа.

— Браво! Болят ли те изобщо?

— Да, но се чувствам по-добре от когато и да било. Виж.

Тя бавно сви пръсти в юмрук, а после със същото внимание ги разтвори.

— Сигурно има месец, откакто не съм го правила.

Истината беше малко по-друга — от април насам не беше в състояние да свива пръстите си, без да я заболи.

— Супер! — искрено се зарадва Розали.

— Така че наистина се чувствам добре. А ако и Нети беше сред нас да го види, нещата щяха да бъдат направо идеални.

Вратата в търговската част на ателието се отвори.

— Ще видиш ли кой е? — попита Поли. — Искам да свърша този ръкав.

— Разбира се — отвърна Розали и тръгна към вратата. После се спря за миг, погледна я и каза: — Нети не би имала нищо против да се чувстваш добре.

— Знам — кимна натъжено Поли.

Другата жена излезе да посрещне клиента. Щом вратата се затвори зад гърба й, тя напипа малкия напръстник, които висеше между гърдите й, скрит под розовия пуловер. Ашха, каква прекрасна дума, помисли си и отново завъртя машината. Плата на роклята — първата, която шиеше от година насам — се виеше под пъргавата игла.

За миг се замисли колко ли ще поиска господин Гонт за амулета.

„Каквото и да поиска, няма да е достатъчно — помисли тя. — Като се стигне до пазарлък, сигурно няма да мисля така, но това е самата истина. Каквото и да поиска, ще е малко.“

1

Общинските съветници на Касъл Рок деляха една-единствена щатна секретарка — млада дама с екзотичното име Ариадне Сейнт Клеър. Тя беше весела и безгрижна, необременена с прекалена интелигентност, но приятна за гледане. Имаше хубава кожа и едър, стегнат бюст, който се издигаш в два нежни хълма под явно безкрайната й колекция от ангорски пуловери. Очите й бяха много особени — кафяви и влажни, уголемени зад дебелите лещи на тежките й очила Бъстър я харесваше. Смяташе, че е твърде глупава, за да бъде една от Тях.

В четири без петнайсет Ариадне надникна в кабинета му.

— Дийк Брадфърд се отби, г-н Кийтън. Иска да одобрите един разход. Ще го направите ли?

— Дай да видим за какво става въпрос — отвърна той, набързо прибра спортната страница на вестника под бюрото си.

Днес се чувстваше къде-къде по-добре — беше организиран и съсредоточен. Онези проклети розови листчета бяха изгорели в камината, Миртъл бе престанала да се крие по ъглите като пребито куче (не че го беше грижа за нея, но все пак не е особено приятно жената, с която живееш, да се държи с теб, сякаш си Бостънският удушвач). Освен това очакваше да изкара още една бала пари на хиподрума тази вечер. Заради празника тълпите (да не говорим за печалбите), щяха да бъдат още по-големи.

Всъщност мисълта му вече бе настроена на квинели и трифекти23.

А що се отнася до шериф Тъпангборн, заместника му и цялата им дружина… двамата с господин Гонт си знаеха работата и Бъстър просто беше сигурен, че ще направят чудна комбина.

Благодарение на всичко това бе в състояние да посрещне Ариадне в кабинета си като равна и дори успя по старому да се наслади на приятното поклащане на прелестите й в изкусно подбрания им впряг.

Тя сложи разходните документи на бюрото му. Той взе формуляра и се облегна назад в стола да го прочете. Исканата сума беше вписана в малко каре в горния ъгъл — деветстотин и четиридесет долара. Като получател бе посочена строителна фирма от Люистън. В графата „Основание за плащането“ Дийк бе написал: „ЗАКУПУВАНЕ НА 16 КАСИ ДИНАМИТ“, а отдолу в графа „Допълнителни разяснения“ се мъдреше следното обяснение:

Отдолу Дийк бе надраскал набързо името си.

Бъстър прочете разяснението два пъти, даде си вид, че размисля, а после се наведе, направи някаква поправка, добави едно изречение, сложи инициалите си и на двете и се подписа с размах под драскулките на Дийк. Когато подаде формуляра на Ариадне, на лицето му грееше усмивка.

— Ето! А всички си мислите, че съм стиснат!

Тя погледна формуляра. Той бе променил сумата от деветстотин и четиридесет на четиринайсет хиляди долара, а под обяснителната записка на Дийк бе дописал: „Да се закупят поне двайсет каси. Цената е добра.“

— Искате ли да видите кариерата, господин Кийтън?

— Не, няма нужда. — Отново се облегна назад в стола, кръстоса ръце зад тила си. — Но кажете на Дийк да ме информира, когато пристигне стоката. Това е много динамит и не бих искал да попадне в лоши ръце.

— Разбира се — отвърна Ариадне и излезе.

Беше доволна, че напуска кабинета на съветника. В усмивката на господин Кийтън имаше нещо… зловещо.

Бъстър обърна стола си към прозореца и впери поглед към Мейн Стрийт. Сега улицата изглеждаше много по-оживена, отколкото в събота сутринта, когато отчаяно се бе взирал в нея. Доста неща се бяха случили оттогава, но главното все още предстоеше. Така де, с двайсет кашона динамит в склада на Общината — склад, от който той естествено имаше ключ — всичко можеше да се случи.

Всичко.

2

В четири и половина същия следобед Ейс Мерил прекоси Тобин Бридж и влезе в Бостън, но до крайната си цел успя да стигне едва час по-късно. Тя се намираше в запустял и мръсен район на Кембридж, насред лабиринт от улици, които или бяха затворени, или задънени. Когато най-после спря на буренясалия паркинг пред грозната бетонна сграда на Уипъл Стрийт, порутените здания наоколо вече хвърляха дълги сенки върху тесните улички.

Около паркинга имаше телена ограда, но тя не представяше никакъв проблем — портата бе открадната и само пантите ръждясваха на колоните. Мина с челънджъра през зейналия вход и бавно тръгна към бетонната сграда. Стените бяха грозни и олющени, без нито един прозорец. Разбитата алея, по която се движеше, водеше до затворен гараж, който гледаше към реката. На вратата на гаража също нямаше прозорци. Челънджърът се полюшваше на ресорите си и подскачаше нерадостно по дупки, които някога може и да са били асфалтово покритие. Ръждясала детска количка лежеше захвърлена сред купчина стъкла. Прогнила кукла, чието лице бе наполовина хлътнало навътре, се цъклеше срещу него с воднистите си сини очи. Какво, по дяволите, да прави сега? Сградата изглеждаше така, сякаш в нея не бе стъпвал човешки крак от петдесет години насам.

Ейс слезе от колата и извади някакво листче от горния джоб на якето си. На него бе написан адресът, на който се предполагаше, че се намира колата на Гонт. Той отново го прочете. Ако се съди по последните два номера, конто бе видял, именно това бе Уипъл Стрийт 85, но знае ли човек? Из подобни квартали улиците рядко имаха номера, а и наоколо не се виждаше жив човек, когото да попита, всъщност над целия район витаеше някаква зловеща, почти мъртвешка тишина, която съвсем не му харесваше. Празни парцели, захвърлени автомобили, обрани до последния детайл, до последния сантиметър меден кабел; пусти сгради, които чакаха политиците да се наприказват, та да им иде ред да ги съборят; криви и тесни улички, които свършваха в мръсни дворове и вонящи сметища… Беше се лутал цял час, докато да намери Уипъл Стрийт, а сега, след като най-после я бе открил, предпочиташе никога да не бе стъпвал на нея. В такива квартали ченгетата понякога намираха трупчета на новородени, набутани в ръждясали кофи за смет или пък в захвърлени хладилници.

Той се приближи до вратата на гаража и се огледа за звънец. Такъв не се виждаше. Ейс наведе глава към корозиралата порта и нададе ухо да чуе звук отвътре. Може би пък зад тази грозна сграда бе замаскиран нелегален склад. Човек като Гонт, който разполагаше с такъв хубав кокаин като нищо можеше да си има работа и с някой от онези, които продават поршета и ламборджинита по тъмно. Но зад вратата не се чуваше нищо. „Може би не е тук“ — помисли си той, но беше прекосил улицата и в двете посоки и това бе единственото място, което изглеждаше достатъчно просторно и достатъчна сигурно, та да държи човек в него ретроавтомобила си.

Освен ако не се беше объркал и не бе попаднал в съвсем друга част на града. Самата мисъл за това го изнервяше.

„Искам ви тук преди полунощ — бе казал Гонт. — Ако закъснеете, ще се ядосам, а когато съм ядосан, понякога ставам невъздържан. Не ви съветвам да се мяркате пред очите ми в такъв момент.“

„Я успокой топката — каза си Ейс притеснен. — Та тва е просто един мижав старец с лошо направено чене.“

Но не можеше ей така да успокои топката. Освен това съвсем не беше сигурен, че господин Гонт е просто един старец с лошо чене. А определено не му се искаше да се стигне дотам, че да разбере.

И все пак в момента най-важното бе, че скоро щеше да се мръкне, а той нямаше никакво желание да се намира в този квартал по тъмно. В него имаше нещо нередно. Нещо извън порутените сгради с техните пусти и зейнали прозорци, извън оголените шасита в канавките. Не беше видял нито един жив човек — нито по тротоарите, нито из дворовете — но непрекъснато имаше усещането, че някой го наблюдава. Дори и в момента. Разбираше го по хладните тръпки, които лазеха по врата му.

Сякаш изобщо не се намираше в Бостън. Та това място повече приличаше на проклетата Зона на здрача.

„Ако не се върнеш до полунощ, ще се ядосам.“

Ейс сви юмрук и заблъска по ръждясалата порта.

— Ей! Има ли някой тук?

Нищо.

В долната част на вратата имаше нещо като дръжка. Напъна я. Вратата дори не се помръдна, та камо ли да се отвори.

Той изсумтя ядосано и се огледа нервно наоколо. Челънджърът му стоеше насред двора и никога през живота си Ейс не бе имал по-голямо желание просто да се метне на колата и да избяга. Но не смееше.

Обиколи сградата, но не откри нищо. Абсолютно нищо. Само стени, боядисани в неприятен отровнозелен цвят. Странен надпис бе надраскан със спрей на задната стена на гаража и той дълго го гледа, недоумявайки защо го побиват тръпки:

Ейс се върна пред вратата.

„А сега — какво?“

И тъй като не можа да измисли нищо друго, просто седна зад волана на челънджъра и впери невиждащ поглед към вратата. Накрая натисна с две ръце клаксона и наоколо се разнесе протяжен вой.

Вратата на гаража веднага започна да се плъзга безшумно по релсите си.

Ейс седеше и гледаше със зяпнала уста, и първата му мисъл бе да запали колата и да избяга колкото може по-бързо и по-далеч. Като начало в Мексико Сити. После отново се сети за господин Гонт и бавно излезе от колата.

Когато стигна до гаража, вратата вече бе напълно отворена.

Помещението бе ярко осветено от половин дузина двеставатови крушки, които висяха на дебели кабели от тавана.

Всяка от тях бе обвита с парче ламарина във формата на конус и хвърляше ослепителен сноп светлина към пода. В дъното се виждаше кола, покрита с брезент. Покрай една от стените имаше маса, отрупана с инструменти, срещу нея — три дървени каси, а върху тях — стар магнетофон.

В гаража нямаше и следа от човек.

— Кой отвори вратата? — попита Ейс с пресъхнало гърло. — Кой отвори проклетата врата!?

Но отговор нямаше.

3

Той вкара челънджъра вътре и спря в дъното до стената. Място имаше достатъчно. После се върна до вратата, намери таблото и натисна копчето за затваряне. Бунището, сред което се издигаше тази необичайна сграда, бе започнало да се изпълва със сенки, а те го караха да се чувства неловко. Не можеше да се пребори с усещането, че нещо или някой навън се движи.

Вратата се плъзна но релсите си без звук. Докато я чакаше да се затвори, потърси звуковият сензор, който бе реагирал на клаксона му. Не го виждаше никъде. Но все пак трябваше да го има — гаражните врати не се отварят просто така, от само себе си.

„Макар че, ако такива работи въобще се случват някъде, то Уипъл Стрийт е най-подходящото място“ — помисли Ейс.

После тръгна към касите с магнетофона отгоре. Стъпките му глухо отекваха по прашния цимент. От време на време мислите му се връщаха към надписа, който бе видял отвън:

„ЙОГ-СОДОТ ПРАВИЛА“. Не знаеше кой, по дяволите е тоя Йог Содот — може би някакъв изпълнител на реге от Ямайка с кече плитки на мръсния си череп — но името определено не звучеше приятно. Всъщност като си помии човек, направо звучеше опасно. Особено на място като това.

На една от ролките върху магнетофона бе залепена бележка. На нея с големи главни букви пишеше:

Ейс махна листчето и натисна бутона. Ролките се завъртяха, а когато чу гласа, който му заговори, той направо подскочи. Що за глупости!? Кого бе очаквал да чуе, Ричард Никсън ли?

— Здравей, Ейс — каза му господин Гонт от говорителите. — Добре дошъл в Бостън. Ако обичаш, махни брезента от колата ми и натовари касите. Те съдържат една малко особена стока, която очаквам скоро да ми потрябва. Опасявам се, че ще ти се наложи да сложиш поне една от касите на задната седалка — от багажника на тъкъра има още какво да се желае. Твоята кола ще бъде в пълна безопасност тук, а по обратния път няма да срещнеш никакви трудности. И не забравяй — колкото по-бързо се върнеш, толкова по-рано ще можеш да започнеш работа по картата. Приятно пътуване.

Нататък лентата беше празна, но той остави ролките да се въртят поне минута. Цялата история му се виждаше странна… и с всеки миг ставаше все по-абсурдна. Търговецът бе идвал тук същия следобед — нямаше друго обяснение. Та до тази сутрин младият мъж и хабер си нямаше нито за картата, нито за самия Гонт. Старият мошеник бе хванал самолета, докато той, Ейс, се бе бъхтал по пътищата с колата. Но защо? Какво, по дяволите, означаваше всичко това?

„Не, не е бил тук — помисли си той. — Хич не ме е грижа възможно ли е или не, но съм сигурен, че не е идвал. Само погледни какъв магнетофон. Вече никой не ползва такава техника. Ами ролките — целите са в прах. Бележката — също. Тая постановка стои и те чака от години. Сигурно събира прах, откакто Пангборн те прати в Шоушанк. Господи, та това е лудост! Просто лудост!“

И все пак нещо му подсказваше, че истината е именно такава. Гонт изобщо не бе припарвал до Бостън този следобед. Той бе прекарал следобеда в Касъл Рок. Беше си стоял на прозореца, наблюдавайки минувачите, а когато си набележеше подходящия човек — някои, който би бил от полза за бизнеса му — може би дори бе сменял табелката на вратата.

А какъв всъщност му беше бизнесът?

Ейс не държеше да разбере. Но определено искаше да знае какво има в касите. В края на краищата щеше да ги превози чак до Касъл Рок и имаше пълното право да се интересува от съдържанието им.

Той спря магнетофона и го премести встрани, после взе един чук и една щанга от масата с инструментите и напъна капака на първата каса. Пироните поддадоха със скърцане. Съдържанието на касата бе покрито с плътна намаслена хартия. Ейс я вдигна и онемя при вида на стоката.

Фишеци!

Десетки, може би стотици фишеци, всеки в свое собствено гнезденце от мек талаш.

„Боже Господи, какво смята да прави той!? Трета световна война ли?“

Разтреперан от вълнение и тревога, Ейс набързо закова капака и премести касата с динамита встрани. Отвори следващата, очаквайки да види същите плътни червени пръчки, които толкова приличаха на щафети, но вътре нямаше взрив.

Вътре имаше оръжие.

Всичко на всичко десет автомата, обилно намазани с грес. Той не знаеше какви са — немски или други — но отлично съзнаваше какво означават: от двайсет до доживотна, ако го хванат с тях в Масачузетс. В щата имаха специално отношение към пушкалата — особено към автоматите.

Бързо премести касата, без да я затваря, и се зае със следващата. Тя беше пълна с муниции.

Ейс отстъпи назад и нервно задърпа устните си.

Динамит.

Автоматично оръжие.

Муниции.

Значи това била стоката!?

— Не на мене тия — поклати глава той. — Не си случил с човек, драги.

Мексико Сити започваше да става все по-привлекателен като перспектива. Може би дори Рио. Ейс нямаше и представа какво смята да прави Гонт с всичкото това оръжие, но определено нямаше намерение да влиза в играта. Спасяваше се, и то веднага.

Погледът му попадна на касата с автоматите.

„И взимам едно от тия сладурчета със себе си — помисли си той. — Малка компенсация за положените усилия. Да го наречем сувенир.“

Посегна към касата и в същия миг ролките на магнетофона се завъртяха, макар никой от бутоните да не бе натиснат.

— Хич не си и помисляй, Ейс — посъветва го студено гласът на Гонт. — Не си играй с мен, защото онова, което братята Корсън ти готвеха, ще ти се види като излет в планината пред това, което аз съм в състояние да ти причиня. Сега сме комбина. Прави, каквото ти казвам, и ще видиш как ще се позабавляваме. Ще си върнеш тъпкано на всеки в Касъл Рок, който се е отнесъл зле с тебе… а накрая ще си тръгнеш богат. Но ако само се осмелиш да се обърнеш срещу мен, няма да видиш бял ден до края на живота си.

Магнетофонът спря.

Изцъклените очи на Ейс проследиха кабела до щепсела. Той лежеше на пода, потънал в плътен слой прах.

Никъде не се виждаше контакт.

4

Ейс изведнъж започна да се чувства по-спокоен, което не е толкова необичайно, колкото изглежда. Причините за това бяха две.

Първо, той бе изключително първичен по природа. Би се чувствал като у дома си дори в пещера сред диваци и зверове. Реакциите му бяха напълно предвидими само когато срещу него се изправеше по-висша сила или инстанция. Такива сблъсъци не му се случваха често, но когато това станеше, моментално се подчиняваше на силния. Макар сам да не го съзнаваше, именно тази му черта, го бе накарала да се изправи лице в лице с братята Корсън, вместо просто да избяга от тях. У хора като Ейс Мерил единствения импулс, който е по-силен от желанието за надмощие бе вътрешната необходимост да превият гръб и кротко да сведат глава, когато истинският лидер на групата се появи.

Втората причина бе дори по-проста: беше решил, че сънува. Част от него съзнаваше, че не е така, но плодът на въображението бе по-лесен за възприемане от фактологията на сетивата. Та той дори не смееше да си помисли, че може наистина да съществува свят, в който да живее един господин Гонт. Беше Къде-къде по-лесно, по-безопасно, просто да престане да мисли за малко, колкото да приключи веднъж завинаги с тази работа. А ако успееше, може би щеше да се събуди в света, който познаваше. Бог знаеше, че и този свят имаше своите опасности, но поне разбираше правилата му.

Закова капаците на касите и отиде до автомобила. Дръпна прашния брезент и… за миг забрави всичко останало.

Колата наистина беше „Тъкър“ и беше прекрасна.

Обтекаемият й корпус лъщеше в яркожълто. Хромираните брони и лайстните по вратите блестяха на силната светлина. На капака, под сребрист полукръг, който приличаше на локомотива на експресен влак от бъдещето, бе монтиран трети фар.

Ейс бавно обиколи около колата, опитвайки се да я погълне с очи. От двете страни на задницата имаше хромирани решетки — нямаше никаква представа за какво служеха. Широките, нископрофилни гуми бяха толкова чисти, че почти светеха. На задния капак с красиви ръкописни букви пишеше: „Тъкър Талисман“. Той никога не бе чувал за такъв модел. Винаги си беше мислил, че „Торпедо“ е единствената кола, която Престън Тъкър някога е произвеждал.

„Имаш още един проблем, приятелче — това чудо няма регистрационни номера. Как ще се добереш до Мейн с автомобил, който се набива на очи като посинял пръст, който няма номера и отгоре на всичкото е пълен с оръжие и експлозиви?“

Няма начин. Трябваше да го направи. Хич не беше разумно, но алтернативата — която задължително водеше до това да изиграе господин Гонт — беше къде-къде по-страшна. Освен това нали сънуваше.

Той извади ключовете от плика, мина отзад и затърси ключалката на багажника. Не я намираше. Изведнъж се сети за филма с Джеф Бриджис и всичко му стана ясно.

Също като на немския фолксваген-костенурка, двигателят на тъкъра беше отзад, а багажникът — отпред.

Естествено намери ключалката точно под онзи странен трети фар. Отвори багажника. Вътре беше чисто и празно, с изключение на един-единствен предмет — малка бутилка с бял прах, към която бе прикачена лъжичка на верижка. На нея бе залепена бележка. Той я взе, прочете ситно изписания текст:

и веднага изпълни заръката.

5

Окрилен от първокласната дрога на господин Гонт, която осветяваше съзнанието му като паркинга пред кръчмата на Хенри Бофорт, Ейс бързо натовари касите в багажника. Последната с динамита остави на задната седалка. Вътре колата носеше онзи неповторим мирис на ново, които можеше да се сравни единствено с уханието на млада жена. А когато седна зад волана, видя, че колата наистина е съвсем нова — километражът на талисмана на господин Гонт показваше 00000.0.

Пъхна ключа в стартера.

Талисманът запали с глух, гърлен рев. Колко ли коня бяха скрити под капака? Той не знаеше, но определено му се струваха цяло стадо. В затвора пристигаха много автомобилни списания и бе чел повечето от тях. Знаеше, че „Тъкър Торпедо“ е с шест цилиндъра и пет хиляди и осемстотин кубика двигател, подобно на автомобилите, които господин Форд бе произвеждал през периода 1948–1952. Под капака му имаше едно на друго сто и петдесет коня.

Този тук определено бе по-мощен. Много по-мощен.

На Ейс изведнъж му се прииска да излезе от колата и да се опита да отвори някак капака, но идеята изобщо не му се стори добра. Най-разумното бе просто да закара това чудо до Касъл Рок, и то колкото е възможно по-бързо.

Понечи да слезе, за да отвори вратата на гаража, а после се обърна и натисна клаксона просто за да види дали ще стане както по-рано. Стана. Вратата бавно и безшумно се вдигна по релсите си.

„Сто на сто има сензор някъде“ — помисли си, макар вече да не го вярваше съвсем. Всъщност вече дори не го беше и грижа. Включи на първа и талисманът бавно се измъкна от гаража. Навън отново натисна клаксона и вид в огледалото как светлините в гаража угаснаха и вратата бавно започна да се затваря. Някъде в далечината мерна челънджъра си, забил нос в стената. Имаше странното чувство, че повече няма да го види. Но и за това не го беше грижа.

6

Талисманът не само вървеше като самолет, но сякаш знаеше пътя обратно към Стороу Драйв и околовръстното! От време на време мигачите светваха от само себе си и Ейс просто завиваше в съответната посока. Неусетно целият този порутен район на Кембридж, в който бе намерил тъкъра, остана далече назад и пред него изникна огромната снага на Тобин Бридж, или Моста над реката на мистериите, както го знаеха хората.

Докосна лоста за фаровете и в същия миг ярък лъч светлина озари пътя пред него. Когато завърташе волана лъчът се въртеше заедно с него. А третият фар бе направо находка.

„Не напразно са изхвърлили от гилдията горкия човечец, загдето е измислил тая машина“ — помисли си той.

На около трийсет мили северно от Бостън забеляза, че стрелката на горивото лежи на нулево положение. Излезе от магистралата при първата отбивка и спря на бензиностанцията под естакадата. Като го видя, бензинджийчето бутна назад шапката си с омазнения си пръст и с възхищение загледа колата.

— Хубава машина! — каза той. — Откъде я взехте?

— От Долините на Ленг. Йог-Содот Мотърс — отвърна Ейс без да се замисля.

— А?

— Просто я напълни, синко. Това да не ти е „Вие питате, ние отговаряме“.

— О! — Погледна го бензинджийчето и веднага се стегна. — Разбира се, сър!

Но преди да е отчел и четиринайсет цента, автоматът на колонката изключи. Момчето се опита да натисне дръжката отново, но бензинът просто преля от резервоара и потече по лъскавата повърхност на талисмана.

— Мисля, че е пълен, сър — отбеляза малкият.

— Щом казваш.

— Сигурно датчикът ви е разва…

— Избърши тоя бензин от колата ми! Да не би да искаш да ми се олющи боята!? Какво ти става?

Момчето се втурна да търка калника, а Ейс се шмугна в тоалетната да смръкне още малко от чудния прашец. Когато се върна, бензинджийчето стоеше на прилично разстояние от колата и нервно мачкаше парцала в ръцете си.

„Страх го е — помисли си. — От какво? От мен!?“

Не. Момчето дори не го забелязваше. Очите му бяха вперени в тъкъра и на лицето му бе изписано нещо средно между страх и възхищение.

„Сигурно го е пипнал — помисли си Ейс и на устните му заигра лека усмивка. — Пипнал го е и нещо е станало. Какво точно не е от значение. Важното е, че вече ще знае да не пипа, където не му е работата.“

— Нищо не ми дължите — каза момчето.

— Тук вече си прав — отвърна той, пъхна се зад волана и отпраши.

Беше му хрумнало нещо ново за колата. В известен смисъл идеята му се виждаше страшничка, но, от друга страна, бе направо прекрасна. Може би датчикът за горивото винаги стоеше на нула… а резервоарът винаги бе пълен.

7

Таксите по магистралите в Ню Хемишър се събират автоматично — пускаш монета в машинката, светва зелено и заминаваш. Но когато спря пред автомата, зеленото светна от само себе си и над него блесна надпис:

— Има си хас — смутолеви Ейс и продължи към Мейн.

Когато и Портланд остана зад гърба му, той вече фучеше с повече от сто и трийсет километра в час, а под капака имаше мощност за още толкова. Някъде на разклона за Фалмът пред него се изпречи полицейска кола с радар на прозореца.

„Втасахме я — помисли си той. — Сега ще ми видят сметката. Защо ли се юркам толкова, като знам как карам?“

Въпросът беше излишен. Отлично знаеше защо и този път не беше заради кокаина. Колата просто не можеше да се движи по-бавно. От време на време, като погледнеше километража, отпускаше педала на газта, но… миг по-късно той сам се връщаше на старото положение.

Профуча покрай полицейската кола със сто и трийсет километра в час, като очакваше ченгето да пусне сирената и да хукне след него, но той дори не се помръдна.

„Тоя сигурно спи“ — помисли си Ейс, макар отлично знаеше, че когато пуснат радара, ченгетата стоят нащрек и само чакат някой да им падне на мушката.

Но този път случаят бе друг — полицаят просто не виждаше тъкъра. Звучеше глупаво, но му се струваше напълно естествено. Тази огромна жълта кола, с три ослепителни фара отпред, бе невидима както за прецизните инструменти, така и за ченгетата, които ги използваха.

Ухилен до уши, натисна педала и подкара колата на господин Гонт със сто и осемдесет километра в час. Когато стигна в Касъл Рок, часът бе осем и петнайсет. Оставаха му почти четири часа.

8

Господин Гонт излезе от магазина си и застана под тентата да наблюдава Ейс, който паркираше колата в едно от трите свободни места пред „Неизживени спомени“.

— Постигна добро време, Ейс.

— Да, колата наистина си я бива.

— Сигурен съм — отвърна търговецът и нежно погали гладката повърхност на тъкъра. — Няма друга като нея. Предполагам, че си докарал стоката ми?

— Да. Господин Гонт, по пътя насам добих известна представа колко специален е автомобилът ви, но все пак няма да е зле да се замислите за регистрационни номера.

— Не е необходимо — отвърна с безразличие той. — Засега паркирай в уличката зад магазина, Ейс. Аз ще се погрижа да я прибера по-късно.

— Как? Къде?

Изведнъж изпита съжаление, че трябва да предаде колата на Гонт. Не само защото неговата остана в Бостън — пред тази всички други коли, които бе карал, изглеждаха таратайки, включително и челънджъра.

— Това е моя работа — отвърна собственикът и впери в него нетърпящ възражение поглед. — Постепенно ще разбереш, че ще ти е много по-лесно, ако гледаш на работата си при мен като на служба в армията, Ейс. От днес нататък всичко, което вършиш, може да става по три начина — правилния, грешния и моя. Ако избереш третото, никога няма да имаш проблеми. Разбираш ли ме?

— Да, да.

— Чудесно! А сега премести колата отзад.

Младият мъж откара жълтия автомобил зад ъгъла и бавно влезе в тясната уличка, която минаваше зад търговските сгради от западната страна на Мейн Стрийт. Задният вход на „Неизживени спомени“ бе отворен и господин Гонт вече чакаше на прага, облян в лъч светлина. Той не си направи труда да му помогне, когато започна да разтовари касите в склада, пъшкайки от усилието. Много от клиентите щяха да останат безкрайно изненадани, ако можеха да видят този склад. Гонт често бе минавал зад плътната завеса, която делеше малкото помещение от търговската част, бе тършувал вътре, бе местил някакви кутии… но преди Ейс да остави касите в посочения от него ъгъл, в склада нямаше абсолютно нищо.

Всъщност не. В далечния ъгъл на стаята се виждаше огромен кафяв плъх, приклещен в здрав капан. Вратът му бе счупен, а предните му зъби стърчаха напред в предсмъртна гримаса.

— Добра работа, Ейс — каза Гонт и потри ръце. — Представи се дори по-добре, отколкото очаквах. Много по-добре.

— Благодаря, сър.

Той остана изумен. Никога през живота си не се бе обръщал към някого със „сър“.

— Ето ти малка компенсация за усилията — каза търговецът и му подаде малък кафяв плик. Ейс го опипа и ситният прашец вътре заскърца под пръстите му. — Предполагам, че ще правиш разкопки тази нощ. Това сто на сто ще ти бъде от полза — малко „първокачествена енергия“, както се казваше в оная реклама на „Ессо“.

Той подскочи.

— По дяволите! Майната му! Забравих книгата! Оставих книгата с картата в колата си чак в Бостън! Дяволите да го вземат! — изруга той и удари с юмрук по бедрото си.

Господин Гонт се усмихваше спокойно насреща му.

— Не мисля. Според мен книгата е в тъкъра.

— Не е, аз…

— Защо не провериш?

Ейс го послуша и книгата естествено беше там — стоеше на таблото, опряна в заобленото предно стъкло на колата. „Забравените съкровища на Нова Англия“. Картата си беше на мястото си. Той погледна към Гонт с животинска благодарност.

— Няма да се нуждая от услугите ти до утре вечер по същото време. Предлагам ти да прекараш деня в дома си в Меканик Фолс. Мисля, че и за теб ще е добре така — сигурно ще ти се спи, предстои ти безсънната нощ, ако не се лъжа.

Ейс си помисли за малките кръстчета по картата и кимна.

— И още нещо. Няма да е зле да избягваш срещи с шериф Пангборн през следващите два-три дни. След това не мисля, че ще има някакво значение. — Устните му се опънаха в нещо като усмивка и огромните му, криви зъби се издадоха напред като на хищник. — До края на седмицата много от нещата, които някога са били от значение за жителите на този град, ще престанат да съществуват. Не мислиш ли, Ейс?

— Щом казвате — отвърна той. Започваше да изпада отново в онзи странен унес, но хич не го беше грижа. — Само дето не знам как ще се придвижвам насам-натам.

— За всичко е помислено — каза му търговецът. — Отпред ще намериш кола. Ключовете са на таблото. Служебен автомобил, така да се каже. Опасявам се, че е просто един обикновен шевролет, но поне ще ти осигури безпроблемен и надежден транспорт. Микробусът на новинарите ще ти хареса повече, разбира се, но…

— Какъв микробус? — учуди се Ейс.

Гонт не счете за необходимо да отговаря.

— Шевролетът ще ти свърши идеална работа на първо време. Само недей ла се състезаваш по пътищата. Това едва ли е разумно. Не и с тази кола.

— Наистина ми се иска да имам автомобил като вашия, господин Гонт, сър — чу се да казва той. — Страхотен е.

— Е, може и да се споразумеем. Виждаш ли, Ейс, моята политика в бизнеса е съвсем проста. Искаш ли да я разбереш?

— Да — отвърна и беше напълно искрен.

— Всичко си има цена. Това е моята философия. Всичко може да се купи.

— Всичко може да се купи — повтори отнесено. — Страхотно!

— Точно така. Страхотно. А сега, Ейс, мисля, че е време да хапна нещо. Денят ми беше тежък, нищо, че е празник. Бих те поканил на вечеря, но…

— О, наистина не мога.

— Да, знам. Чака те работа. Ще се видим утре между осем и девет.

— Между осем и девет.

— Когато падне нощта.

— И никой не може ни види — добави като насън Ейс.

— Позна! Лека нощ, Ейс.

Господин Гонт подаде ръка за довиждане. Той понечи да я поеме и… изведнъж видя, че в нея вече има нещо. Беше плъхът от капана. Дръпна се отвратен. Изобщо не можеш да се сети Гонт да е ходил до склада. Кога ли беше взел мъртвия плъх? Или пък този беше друг?

Реши, че каквото и да е, не го интересува. Иначе търговецът му беше симпатичен, но определено нямаше желания се ръкува с някакъв си плъх.

— Прощавай — каза му Гонт с усмивка. — Напоследък ставам все по-разсеян. За малко щях да ти дам вечерята си.

— Вечерята!? — почти изскимтя Ейс.

— Да, вечерята.

Един плътен и пожълтял нокът се заби в бялата козия по корема на плъха и червата му се изсипаха в гладката длан на господин Гонт. Преди Ейс да види каквото и да било повече, той се обърна и придърпа вратата след себе си.

— Къде ли сложих онова сирене?

Дочу се глухо щракане и резето хлопна.

Ейс се наведе напред и едва не повърна. Стомахът му се сви в конвулсия, в гърлото му се надигна вълна на отвращение… но после всичко отмина.

Защото не можеше да повярва, че е видял онова, което си мислеше.

— Просто се е пошегувал — каза си под носа. — Имал е плъх в джоба си и е решил да ме избудалка.

Така ли? Ами червата? А студената желирана течност, която потече от тях? Те откъде са, а?

„Просто си уморен и ти се привиждат разни неща — помисли си той. — Плъхът е гумен, а що се отнася до останалото… майната му.“

Но в един момент всичко — пустият гараж, самодвижещият се „Тъкър“, дори онзи проклет надпис на стената — премина като на лента през главата му и мощен глас закрещя: „Махай се! Бягай, докато още можеш!“

Ето това вече беше глупост. Някъде в нощта го чакаха пари. Много пари. Може би цяло състояние.

Дълго стоя в мрака като робот с изтощени батерии, а после малко по малко чувството му за реалност се върна и той реши, че плъхът не е от значение. Нито пък талисманът. Имаше коката, имаше картата, бе получил представа за простата философия на господин Гонт и не можеше да си позволи да го тревожи каквото и да било друго.

Той зави зад ъгъла и застана пред „Неизживени спомени“. Точно както Гонт му бе казал, отпред го чакаше шевролет. Ейс отвори вратата, остави безценната книга с картата на седалката и взе ключовете от таблото. После мина отзад и отвори багажника. Имаше ясна представа какво очаква да намери там и не остана разочарован. Кирка и лопата с къса дръжка бяха кръстосани старателно във формата на X. Вгледа се по-внимателно и видя, че търговецът е приготвил дори работни ръкавици.

— За всичко си помислил — каза си той и затвори багажника.

На задната броня му се мерна лепенка и той се наведе да я прочете:

Ейс се разсмя. Метна се на колата и тръгна по Тин Бридж към запустелия парцел на Требълхорн, откъдето смяташе да започне разкопките си. Докато се движеше по Пендърли Хил от другата страна на моста, покрай него мина кабриолет, пълен с млади мъже. Те пееха с пълно гърло „Исус е мой приятел“, а на лицата им грееха блажените усмивки на вярващите.

9

Един от тези мъже бе Лестър Айвънхоу Прат. След мача той и момчетата бяха отскочили до Лейк Обърн на около двайсет и пет мили от Касъл Рок. Там се провеждаше едноседмично честване с религиозна насоченост и Вик Тримейн бе казал, че по случай Деня на Колумб ще има специална служба с песнопения. И тъй като Сали бе взела колата му и двамата нямаха никакви планове за вечерта — нито кино, нито вечеря в Макдоналдс — той бе решил да отиде с Вик и момчетата, до един смирени християни.

Знаеше, разбира се, защо останалите толкова настояват да се разходят до Лейк Обърн и причината не бе само религиозна. На тези събирания идваха много красиви момичета, а хубавите песнопения, вълнуващите притчи и поредната доза християнски дух винаги ги правеха по-общителни.

Лестър, който си имаше момиче, гледаше на плановете и намеренията на приятелите си с индулгенцията на отдавна женен мъж. Беше тръгнал с тях колкото да не ги обиди, а и защото след ритници и блъскане по игрището винаги му беше приятно да изслуша една хубава служба и да попее на воля. Това така го успокояваше.

Сбирката беше прекрасна, но накрая толкова много хора се юрнаха да търсят опрощение, че работата се проточи повече, отколкото бе очаквал. Имаше намерение, като се върне, да звънне на Сали и да я покани на сладолед. Беше забелязал, че момичетата понякога обичат да вършат разни неща просто ей така, без предварителни уговорки.

След като прекосиха Тин Брижд, Вик спря да го остави а ъгъла на Мейн и Уотърмил.

— Добре поритахме, а Лес — провикна се Бил Макфарланд от задната седалка.

— Наистина — отвърна весело той. — Хайде пак да се съберем в събота! Тогава сигурно ще успея да ти счупя ръката като хората!

Четиримата в колата се изсмяха безгрижно на шегата му и Вик потегли. Мелодията на „Исус е мой приятел“ отново се разнесе във въздуха, в който още се чувстваше полъхът на лятото.

През есента, когато времето се задържи необичайно топло, човек винаги очаква, след като се скрие слънцето, над земята да пропълзи студ, но тази вечер времето беше направо горещо.

Лестър тръгна бавно нагоре по хълма, уморен, но безкрайно щастлив. Когато човек е отдал сърцето си на Господа, всеки ден е прекрасен, но някои дни са просто фантастични. Този бе един от тях и единственото, за което мечтаеше в момента, бе да си вземе един душ, да се обади на Сали и да се пъхне в леглото.

Той зяпаше звездите, опитвайки се да открие съзвездието Орнон и същевременно вървеше към къщи. В резултат на което, още преди да направи и две крачки в двора, налетя с топките напред в задната броня на мустанга си.

— Ууух! — извика, преви се и стисна приклещените си тестиси.

След малко, когато набра сили и вдигна глава да погледне колата си, очите му бяха насълзени от болка. Какво всъщност правеше мустангът тук? Хондата на Сали щеше да стане готова чак в сряда, а може би дори и в четвъртък или петък, като се вземат предвид празниците.

И тогава в съзнанието му изведнъж проблесна розова мисъл: Сали е вътре! Дошла е, докато го е нямало, и сега го чака! Може би дори е решила, че вече му е дошло Времето! Извънбрачният секс беше грях, разбира се, но в края на краищата човек трябва да счупи някое и друго яйце, ако иска да направи омлет. А той беше готов да изтърпи наказанието си за този грях, стига тя да го иска.

— Ойларипи-пиии! Къде е милинката ми Сали? — провикна се весело и се отправи към стълбите, стискайки изтръпналите си тестиси.

Сега те вече тръпнеха по-скоро от нетърпение, отколкото от болка. Лестър извади ключа изпод изтривалката и влезе.

— Сали? Тук ли си? Извинявай, че закъснях. Ходих до Лейк Обърн с момчетата и…

Той замлъкна. Никой не му отговаряше, което можеше да означава само, че Сали, уви, не е в къщата. Освен…

Втурна се презглава по стълбите, сигурен, че ще я намери заспала в леглото му. Виждаше я как се събужда от шума, как отваря прекрасните си очи, как се изправя в леглото, а завивката се смъква и разкрива красивите й гърди (които той бе докосвал — е, кажи-речи — но никога не бе виждал). После протяга ръце да го прегърне, прелестните й, сини като метличина очи го поглеждат с любов и още преди часовникът да удари десет, двамата вече не са девствени. Ойларипи!

Но спалнята му бе празна, както всъщност и всички останали помещения. Чаршафите и одеялата както винаги бяха на пода: Лестър така кипеше от енергия и жажда за живот, че не можеше просто да стане от леглото като всички нормални хора, а изскачаше от него, готов не само да посрещне деня, но да го превземе и покори.

Сега обаче ентусиазмът му се бе поохладил и той слезе на долния етаж — притеснен и умислен. Колата му беше тук, но не и Сали. Какво ли можеше да означава това? Лестър не знаеше, но положението никак не му се нравеше.

Запали лампата на двора и излезе да огледа колата. Може да му е оставила бележка? Но още преди да прекрачи прага, гледката го вцепени. Да, имаше бележка. Но тя беше написана на предното стъкло на мустанга му с яркорозов спрей, може би взет от собствения му гараж:

Лестър дълго стоя на стълбите и препрочита съобщението на годеницата си, неспособен да проумее какво всъщност става. Да не би да е заради разходката? Да не би да си е помислила, че е отишъл в Лейк Обърн да се среща с някоя друга? За огорчената му душа това бе единственото логично обяснение.

Той влезе в къщата и набра номера на Сали. Телефонът звъня повече от двайсет пъти, но отсреща никой не се обади.

10

Сали знаеше, че той ще я потърси, затова бе помолила Айрийн Латдженс да прекара нощта у тях. Полудяла от любопитство, тя веднага се съгласи. Приятелката й беше толкова разтревожена за нещо, че дори не изглеждаше красива. Тя просто не можеше да го повярва, но това бе самата истина.

Сали обаче нямаше никаква намерение да казва на никого какво и се е случило. Беше прекалено срамно и тя бе решила твърдо да го отнесе със себе си и в гроба. Затова в продължение на повече от половин час стоически отклоняваше въпросите на Айрийн, но после цялата история се изля от душата й заедно с водопад от сълзи. Приятелката й държеше ръката и и я слушаше, а очите и ставаха все по-големи и все по-ококорени.

— Няма нищо — утешаваше я тя и я люлееше в прегръдките си. — Не се тормози, Сали. Остави го тоя кучи син. Исус те обича, аз също. А и преподобния Роуз. Освен това не си останала длъжна на тоя наперен мръсник, нали така?

Тя кимна подсмърчайки, а Айрийн просто нямаше търпение да дойде утрото, за да може да разкаже историята на всичките си приятелки. Те просто нямаше да повярват. Опитваше искрено съжаление към Сали, но в известен смисъл беше доволна, че е станало така. Тя беше толкова красива и толкова дяволски целомъдрена, че беше някак си приятно човек да я види съкрушена и съсипана поне веднъж.

Освен това Лестър бе най-красивият мъж в църквата.

„Ако наистина скъсат, чудя се дали няма да ме покани да излезем някоя вечер — мислеше си тя. — Понякога така ме гледа — ще рече човек, че иска с поглед да ме съблече.“

— Чувствам се толкова унизена! — хлипаше Сали. — Така омърсена!

— О, знам, миличка — отвърна й и продължи да гали главата й. — Нали не си запазила писмото и снимката?

— Изг-горих ги! — проплака тя на овлажненото рамо на Айрийн, а после поредният прилив на мъка и огорчение съвсем я задавиха.

— Правилно! Точно така трябваше да постъпиш — промърмори Айрийн, а си помисли: „Защо не изчака поне да ги зърна, глупачке такава.“

Сали прекара нощта в гостната на Айрийн, но трудно може да се каже, че въобще успя да спи. След известно време, сълзите й пресъхнаха, но подпухналите й очи цяла нощ се взираха в тъмнината, а в главата й се разиграваха онези грозни и безпощадни сцени на отмъщение, които само огорчен влюбен може да измисли.

1

Първият клиент на господин Гонт „по уговорка“ пристигна точно в осем във вторник сутринта. Това бе Люсил Дънхам, една от сервитьорките в заведението на Нан. Откакто бе видяла огърлицата от черни перли на една от витрините на „Неизживени спомени“, тя направо се беше поболяла. Не се надяваше, че някога ще може да си позволи такава скъпа вещ — не и с мизерната заплата, която тая циция Нан Робъртс й даваше — но все пак, когато търговецът Гонт й предложи да се срещнат и да си поговорят, без целият град да им виси на главата (така да се каже), веднага се хвана на въдицата като гладна риба.

В осем и двайсет напусна „Неизживени спомени“. На лицето й бе изписано приказно щастие и тя просто се носеше във въздуха. Беше си купила огърлицата от черни перли за невероятната сума от трийсет и осем долара и петдесет цента, като обеща да направи малък номер, съвсем безобиден, разбира се, на онзи надут пуяк Уилям Роуз. Що се отнася до Люсил, това за нея щеше да бъде просто едно удоволствие. Тоя пристрастен към Библията досадник нито веднъж не й беше оставял и пукната пара за бакшиш.

Люсил, прилежна методистка, която съвсем не се притесняваше да върти дупе по дискотеките в събота вечер, беше чувала, че всеки си получава своето в рая, и понякога се чудеше дали преподобният Роуз знае, че е по-праведно да даваш, отколкото да взимаш.

Е, сега щеше да му го върне поне малко. Освен това ставаше дума за нещо съвсем безобидно. Нали господин Гонт така каза.

Той я изпрати до вратата с ведра усмивка на лице. Предстоеше му тежък ден, изключително тежък. Беше си насрочил срещи през половин час, а и трябваше да се обади на няколко места. Карнавалът вървеше по план. Една от основните атракции вече бе изиграна с успех, а до започването на същинското представление оставаха броени дни. В такива моменти, където и да се намираше, било то в Анкара или в Ливан, в западните провинции на Канада или тук наблизо, в Хиксвил, САЩ, винаги чувстваше, че часовете в денонощието не са достатъчни. Но целта оправдава средствата и който не работи, не трябва да яде, а няма срамна работа и…

… и ако не го лъжеха старите му очи, вторият му клиент за деня, Ивет Джендрън, вече ситнеше забързано към магазина.

— Какъв ден! — промърмори той и залепи на лицето си широка, предразполагаща усмивка.

2

Алън Пангборн пристигна в кабинета си в осем и половина, а на телефона вече го чакаше съобщение. Хенри Пейтън от щатската полиция се беше обаждал в осем без петнайсет. Искал да се чуят при първа възможност. Шерифът се намести на стола, закрепи слушалката между ухото й рамото си и натисна бутона за автоматично набиране. После извади четири монети по един долар от горното си чекмедже и ги стисна в дланта си.

— Здравей, Алън — каза му Хенри. — Опасявам се, че имам лоши новини за двойното ти убийство.

— Значи така, а? Изведнъж убийството стана мое — отвърна той и разтвори дланта си. Монетите бяха три. Облегна се назад в стола и качи краката на бюрото си. — Явно новините наистина са лоши.

— Не изглеждаш изненадан.

— Не съм. — Отново стисна юмрук и внимателно побутна последната от трите монети с кутрето си. Това изискваше известна сръчност, но той обичаше предизвикателствата. Сребърният долар се плъзна от дланта му и се търкулна в ръкава при първия. Дочу се едва доловимо „Дзън“ — звук, който на едно истинско представление спокойно можеше да мине незабелязан. Алън отново разтвори юмрук. Вътре имаше само две монети.

— Ще имаш ли нещо против да ми кажеш защо? — попита Хенри.

— През последните два дни много мислих за случилото се. — Това беше доста меко казано. От мига, в който бе видял мъртвата Нети Коб, опряна на пътния знак, не бе мислил за нищо друго. Мислите му не го напускаха дори и насън, а чувството, че нещо в тази история не се връзва, постепенно се бе превърнало в увереност. Затова обаждането на колегата му не беше досадно за него. Напротив, носеше му облекчение. Просто си спестяваше усилията той да му звъни.

Алън стисна двете сребърни монети в юмрука си.

Дзън.

Остана само едната.

— Какво те притеснява? — попита Хенри.

— Всичко — отвърна той. — Като се започне от факта, че въобще се е случило. И все пак най-много ме тормози самата схема на престъплението. Просто главата ми не го побира. От два дни се мъча да си представя как Нети Коб се прибира вкъщи, намира кучето си мъртво и сяда да пише ония бележки. И знаеш ли какъв е резултатът? Нулев! Просто не го виждам! И все се чудя дали не пропускам нещо в тая проклета история.

Стисна ядосано юмрук, а после бързо го разтвори. В ръката му нямаше нищо.

— А-ха. Значи лошите ми новини може да се окажат добри. Има и трети човек, Алън. Не знаем кой е убил кучето на онази Коб, но почти сме сигурни, че не е била Уилма Джърсик.

Шерифът подскочи. Монетите се изсипаха от ръкава му, и издрънчаха върху бюрото. Една от тях се търкулна встрани, но той моментално я сграбчи.

— Я по-добре ми кажи какво сте открили, Хенри.

— Да започнем с кучето. Занесохме трупа му на Джон Пейлън, ветеринар от Портланд. Той е същински Хенри Райън, само че за животните. Той казва, че понеже тирбушонът е пробил сърцето на кучето и смъртта е настъпила мигновено, може точно да ни каже кога е станало.

— Това вече е нещо — отвърна Алън и се сети за романите на Агата Кристи, които Ани изяждаше с кориците.

В тях неизменно се появяваше някой престарял селски лекар, който спокойно констатираше, че смъртта е настъпила между четири и половина и пет без петнайсет. След двайсет години служба той знаеше, че в живота нещата стоят по-иначе — на въпроса кога е настъпила смъртта обикновено се отговаряше: някъде миналата седмица.

— Нали? Та този доктор Пейлън твърди, че кучето е умряло между десет и дванайсет на обяд. Питър Джърсик казва, че когато се е качил в спалнята си — в десет и нещо — жена му е била в банята.

— Да, знам, че времето е било кратко — отвърна Алън леко разочарован. — Пък и този Пейлън сто на сто си оставя някакъв резерв за грешка, освен ако не е Господ. Петнайсет минути са напълно достатъчни на Уилма да се вмести.

— Така ли? Ти виждаш ли го, Алън?

Той се замисли и отвърна:

— Да ти кажа честно, не. Но просто не можем да държим случая неприключен само заради доклада на някакъв си ветеринар и разминаване от петнайсет минути.

— Добре, минаваме на бележката върху тирбушона. Помниш ли я?

— Никой не може да плеска с кал прането ми. Казах ти, че ще те спипам.

— Точно. Графологът в Огъста още се мотае с нея, но Питър Джърсик ни даде възможност да сравним почерка на жена му. Имам копие и от двата документа на бюрото си. Изобщо не съвпадат. Направо са си различни, Алън.

— А стига, бе!

— Стига, не стига — това е! Тъкмо бях решил, че няма да мога да те изненадам.

— Знаех си, че нещо не е наред, но все си мислех, че заекът ще изскочи от ония камъни с бележките върху тях. Вярно е, че тук времето не съвпада, но като цяло продължавам да се съмнявам. Най-вече понеже Уилма Джърсик беше способна да извърши подобно нещо. Сигурен ли си, че не си е променила почерка нарочно?

Самият той не го вярваше — не беше в стила на Уилма да работи под прикритие. Но трябваше да предвидят и тази възможност.

— Мен ли питаш? Аз лично съм сигурен. Но не съм специалист и в съда никой няма да ме слуша какво мисля. Затова сме пратили бележката на графологична експертиза.

— И кога ще имаме резултат?

— Кой знае? А дотогава слушай какво ти приказвам, Алън. Разликата е от земята до небето.

— Добре де, щом не е била Уилма, тогава този, който го е направил, е искал Нети да си помиеш, че е тя. Но кой? Защо? Защо, за Бога?

— Не знам, приятел — това е твоят град. Междувременно имам още новини за теб.

— Давай!

Алън прибра монетите обратно в чекмеджето, вплете пръсти и отново подхвана своя театър на сенките. На отсрещната стена закрачи малко черно човече с висока шапка.

— Първо: убиецът на кучето е оставил няколко кървави отпечатъка от вътрешната страна на вратата в дома на Нети.

— А късмет де!

— Не бързай да се радваш. Доста са размазани, сигурно ги е оставил в бързината на излизане.

— Въобще ли не стават?

— Има някои фрагменти, които могат да влязат в работа, но шансът да издържат пред съда е доста малък. Изпратих ги в лабораторията на ФБР във Вирджиния. Там правят чудеса с отпечатъците — могат да изкарат пълната картина само от един незначителен фрагмент. Но са бавни като охлюви. Сигурно ще мине седмица, ако не и десет дни, докато ми се обадят с резултата. Междувременно сравних фрагментите с отпечатъците на Уилма Джърсик, които ми изпратиха от моргата.

— Не съвпадат?

— Какво да ти кажа — положението е като с почерците. Никаква прилика. Но ако се изправя пред съда с такива непотвърдени доказателства, защитата ще ме изяде с парцалите. Иначе за себе си съм сигурен — разликата е огромна. Първо, да вземем размера. Уилма Джърсик е имала малки ръчички, а отпечатъците, които имаме, са на човек с големи ръце. Доста големи, ако трябва да бъдем точни.

— Искаш да кажеш ръце на мъж?

— Абсолютно. Но пак ти казвам — не става за пред съда.

— Кой го е грижа?

Сянката на стената изведнъж доби формата на пирамида, която бавно се разтвори като цвете и постепенно се превърна в летяща птица. Алън се опита да си представи лицето на мъжа, който се бе промъкнал в дома на Нети в неделната утрин, онзи, който бе пронизал клетия Райдърс тирбушон, а после бе натопил Уилма, но пред погледа му витаеха само сенки.

— Хенри, кой би могъл да направи подобно нещо, след като не е била Уилма?

— Не знам, но може би имаме свидетел на инцидента с камъните.

— Какво? Кой?

— Казах може би.

— Стига си се занасял! Кой е!

— Някакво момче. Съседката на Джърсик чула шумове и излязла да види какво става. Била помислила, че „оная кучка“ — цитирам — окончателно се е побъркала. Навън срещнала някакво момче, което препускало бясно с колело си, видимо уплашено от нещо. Попитала го какво става то казало, че сигурно господин и госпожа Джърсик се карат. Тя предположила същото и понеже шумовете престанали, се прибрала вкъщи.

— Трябва да е била Джилиън Мизлабурски — каза Алън. — Къщата от другата страна на Джърсик е празна и се продава.

— Същата — Джилиън Мизла-няква си.

— Не знам. Тя твърди, че го познава, но не можа да се сети как се казва. Сигурна е, че е от квартала, може би дори от същата улица. Ще го намерим.

— Колко е голямо?

— Според нея между единайсет- и четиринайсетгодишно.

— Хенри? Нека аз да го потърся, а? Става ли?

— Разбира се — отвърна веднага той и Алън въздъхна облекчено. — Ако питаш мен, не виждам смисъл ние да се занимаваме с разследването. Щом като в Портланд и Бангър сами си сърбат попарата, защо да не е така и в Касъл Рок? Та аз дори не знаех как се произнася името на тая жена, докато не го чух от теб!

— При нас има много поляци — каза замислено шерифът и откъсна квитанция от кочана на бюрото си.

На гърба й написа Джил Мизлабурски и момче, 11–14.

— Ако моите хора отидат да го търсят, само при вида на колите със сирените, малкият така ще се уплаши, че ще забрави и собственото си име. Тебе сигурно те познава, нали ходиш да изнасяш лекции по училищата?

— Да, говоря им за безопасността по улиците и как да се пазят от наркотици — отвърна Алън и мислено прехвърли семействата с деца, които живееха около Джърсик и Мизлабурски.

След като жената го познава, значи момчето живее съвсем наблизо — на съседната улица или най-много на Бонд Стрийт. Той надраска набързо две-три семейства с момчета на тази възраст: Делойс, Раск, Белипгъм. Може би имаше и други, но тези щяха да свършат работа на първо време. Един тегел из квартала и свидетелят щеше да излезе наяве.

— Джил каза ли в колко часа е чула шумотевицата и срещнала малкия?

— Не беше сигурна, но казва, че е било след единайсет.

— Значи не са били Джърсик, защото по онова време и двамата са били на църква.

— Точно така.

— Значи е бил злосторникът.

— Именно.

— Това вече е доста странно, Хенри.

— „Баровете“ станаха три. Още един и печелиш джакпота, Алън.

— Дали момчето е видяло извършителя?

— В такива случаи казвам „прекалено хубаво, за да е истина“, но онази Мизлабурскн твърди, че малкият е бил уплашен, така че напълно е възможно. А ако се окаже, че момчето наистина е видяло извършителя, на бас за една бира, че това не е била Нети Коб. Знаеш ли какво е моето мнение, приятел? Мисля, че някой ги е насъскал една срещу друга. И то просто ей така — за идеята.

Но за Алън, които познаваше този град къде-къде по-добре от Хенри, тази мисъл бе направо налудничава.

— Може би именно момчето е свършило цялата работа. И затова е било уплашено. Може би става дума просто за едно обикновено хулиганство.

— В свят, в който живеят хора като Майкъл Джексън и оня задник Аксел Роуз, всичко е възможно — отвърна Хенри. — Но някак си по бих приел версията „хулиганство“, ако момчето беше шестнайсет- или седемнайсетгодишно, не мислиш ли?

— Прав си — съгласи се Алън.

— Всъщност какво сме седнали да гадаем, нали ще намериш момчето?

— Сто на сто. Но предпочитам да изчакам, докато свършат часовете в училище. Ако нямаш нищо против.

— Разбира се. Както сам каза, няма да ни е от полза да го плашим.

— Какво против да имам? Жертвите никъде няма да избягат. Репортерите вече се навъртат наоколо, но не ме е грижа. Пъдя ги като мухи.

Алън погледна през прозореца точно навреме, за да види един микробус на WMTW-TV, който бавно премина по улицата и тръгна към главния вход на съда.

— И при мен ги има — каза той.

— Ще ми звъннеш ли до пет?

— И по-рано. Благодаря ти, Хенри.

— Няма за какво — отвърна той и затвори слушалката.

Първата мисъл на шерифа бе да намери Норис Риджуик и да му разкаже цялата история — ако не друго, поне ставаше за слушател. Но после се сети, че сигурно се е закотвил насред езерото, с новата си въдица в ръце.

Направи няколко фигурки на стената и стана от бюрото си. Чувстваше се неспокоен, странно напрегнат. Нямаше да е зле да се разходи до мястото, където бяха станали убийствата. Може би, като минеше по къщите, щеше да се сети за още семейства с деца на тази възраст. Пък и кой знае дали онова, което Хенри каза за децата, не се отнася и за полякините на средна възраст — нищо чудно паметта на Джил Мизлабурски да се опресни, когато пред нея застане познат човек.

Понечи да вземе фуражката си от закачалката, но после се отказа.

„По-добре да не изглеждам толкова официален — помисли си той. — Даже ще отида с моята кола.“

После излезе от кабинета си и изумя. Джон Лапоант бе превърнал бюрото си и пространството около него в бедствен район. Навсякъде бяха пръснати книжа, чекмеджетата стояха струпани едно върху друго и всеки момент щяха да паднат. А самият Джон, който иначе беше най-спокойният от всичките му подчинени, сега бе почервенял от яд и псуваше без задръжки.

— Ще ти мия устата с белина, Джони — закани му се закачливо Алън.

Той подскочи стреснат и отвърна с характерната срамежлива и малко отнесена усмивка:

— Извинявай, Алън, просто…

Но шерифът вече летеше напред. Прекоси стаята с оная, шеметна бързина, която бе изумила Поли в петък сутрин, и се спусна към Джон. Лапоант в първия момент зяпнал изумление, а после с периферното си зрение видя, че кулата от чекмеджета е на път да се срине на пода.

Алън беше достатъчно бърз, за да предотврати голямото зло, но не успя да хване най-горното чекмедже, което се стовари върху крака му, разхвърляйки наоколо хартийки кламери и телчета за телбод.

— Боже Господи! Справи се страхотно, Алън! — възкликна Джон.

— Благодаря ти, Джон, но по-добре зарежи „четките“ и махни проклетото чекмедже от крака ми — отвърна той с пресилена усмивка, опитвайки се да закрепи нестабилната кула.

— О, Боже! Да! Вярно!

Джон се втурна на помощ, но в бързината бутна Алън, наруши крехкото равновесие и останалите две чекмеджета също се сринаха върху краката му.

— Глупак! — изкрещя пострадалият и взе да се чуди, кое стъпало да хване по напред.

— Божичко, толкова съжалявам!

— Какво си наслагал вътре? Камъни ли? — викна ядосано шерифът, подскачайки от крак на крак.

— Отдавна не съм ги чистил — отвърна виновно той и започна безразборно да прибира листчета и канцеларски материали обратно в чекмеджетата.

Тривиално красивото му лице пламна от неудобство. Лазеше на колене и усърдно събираше кламери и телчета изпод бюрата. На едно от завъртанията кракът му закачи купчината формуляри и документи, натрупани до бюрото му, и те се разпиляха по пода. Канцеларията вече приличаше на Филипините след ураган.

— Аууу! — възкликна Джон.

— Ау!? — повтори изнервено Алън, опитвайки се да масажира крака си през твърдата полицейска обувка. — Добре го каза, Джон. „Ау“ идеално пасва на ситуацията. Ако това не е „ау“ — здраве му кажи.

— Съжалявам — смутолеви той и направо се шмугна под бюрото да оправя бъркотията.

Докато се мъчеше с две ръце да замете към себе си кламерите по йода, краката му се мяткаха напред-назад и още повече разпиляваха книжата зад гърба му. Алън се чудеше да се смее ли или да плаче.

— Джон! Излез веднага оттам! — викна му накрая, опитвайки се да сдържи смеха си.

Лапоант подскочи, удари главата си в бюрото и поредният куп книжа се стовари на пода. Част от документите се разхвърчаха из стаята като пеперуди.

„Ще подрежда цял ден. Може би дори цяла седмица“ — помисли си шефът му и прихна да се смее.

Анди Клатърбък, който стоеше на централата, дотърча да види какво става.

— Шерифе? Всичко наред ли е?

— Да — отвърна той, хвърли поглед наоколо и отново се разсмя. — Просто Джон прилага творчество в деловодството.

Джон изпълзя изпод бюрото и се изправи. Имаше вид на човек, който жадува някой да го накара да застане мирно и да направи четиридесет лицеви опори. Доскоро безупречната му униформа сега бе покрита с прах и въпреки доброто си настроение, Алън не пропусна да отбележи, че Еди Уорбъртън отдавна не е чистил под бюрата. После отново се засмя. Просто не можеше да се сдържи. Клат гледаше учудено ту единия, ту другия и недоумяваше.

— Добре — каза най-после шерифът. — Какво всъщност търсиш, Джон? Свещения Граал? Изчезналия Кивот? Какво?

— Портфейла си — отвърна той, четкайки безуспешно Униформата си. — Не мога да си намеря проклетия портфейл!

— Провери ли в колата?

— И в двете — каза Джон и хвърли отвратен поглед наоколо. — И в служебната, която карах снощи, и в личната. Понякога го оставям в чекмеджето, защото ми убива на задника като седна, та реших да проверя.

— Ще ти убива, я! Нали си наблъскал целия си живот вътре — обади се като черна станция Анди Клатърбък.

— Клат, би ли отишъл да лепнеш някоя глоба?

— А?

— Намери си работа. Мисля, че двамата с Джон ще се справим и сами — нали уж сме следователи. Ако нещо се закучи, ще те викнем.

— А, добре, няма проблеми. Просто исках да помогна. Виждал съм портфейла му — прилича на Националната библиотека. Всъщност…

— Благодаря ти за помощта, Клат. Доскоро.

— Доскоро, сладурчета. Радвам се, че ви бях от полза.

Алън обърна очи. Идеше му пак да се засмее, но този пък се сдържа. Джон изглеждаше толкова нещастен, че явно не му беше до смях. Беше притеснен, но с това не се изчерпваше всичко. Шерифът също бе губил портфейла си веднъж или два пъти и отлично го разбираше. Изгубените пари и разправията по анулирането на кредитните карти бяха само част от неприятностите. При това по-добрата част. В портфейла си човек винаги слагаше и други неща. Неща, незначителни задругите, но незаменими за собственика.

Джон клечеше на пода и сортираше разпилените документи, а Алън му помагаше.

— Много ли се удари, Алън?

— Не. Нали ги знаеш тия обувки. Все едно си с танкове на краката. Колко пари имаше в портфейла ти, Джон?

— Не повече от двайсет долара, но не е там работата. Вътре беше ловният ми билет — извадих го едва миналата седмица — а също и кредитната карта. Ще трябва да се обадя до банката и да я анулирам, ако не се намери проклетият портфейл. Но най ме е яд за снимките. Майка, татко, сестрите ми…

Всъщност не за това се тревожеше той. За него най-важното нещо в този портфейл бе снимката му със Сали Ратклиф. Онази, която Клат им бе направил на панаира във Фрайбург около три месеца преди Сали да скъса с Джон и да тръгне с оня твърдоглавец Лестър Прат.

— Не се притеснявай. Все ще излязат от някъде. Парите и картата може и да ги няма, но портфейлът и снимките ще се появят, Джон. Винаги така става, нали знаеш?

— Да — отвърна с въздишка. — Само дето… Дяволите да го вземат, мъча се да се сетя дали дойдох с него сутринта и не мога.

— Е, надявам се да го намериш. Защо не сложиш бележка на таблото с бюлетина?

— Ще сложа. Ще оправя и тая бъркотия.

— Сигурен съм, Джон. И по-спокойно — каза шерифът и тръгна към паркинга, клатейки глава.

3

Сребърното звънче над вратата на „Неизживени спомени“ издрънча и Бабс Милър, почетен член на Брижд клуба, смутено прекрачи прага.

— Госпожо Милър! — посрещна я господин Гонт, поглеждайки списъка, който лежеше до касовия му апарат, и внимателно отметна нещо в него. — Толкова се радвам, че успяхте да дойдете! И то така навреме! Интересувахте се от музикалната кутия, ако не се лъжа? Прекрасна е.

— Да, исках да говоря с вас за нея — отвърна жената. — Но предполагам, че е продадена вече.

Тя просто не можеше да си представи, че нещо толкова красиво ще остане непродадено. Но дори самата мисъл за това караше сърцето й да спира. Мелодията, която тази музикална кутия свиреше, същата онази, която господин Гонт твърдеше, че не познава… бе толкова близка на Бабс. Някога тя бе танцувала на нея с капитана на футболния отбор, а малко по-късно му бе подарила девствеността си под нежната майска луна. Той от своя страна я бе дарил с първия и единствен оргазъм в живота и, а докато той бушуваше във вените й, в съзнанието й звучеше същата тази нежна мелодия.

— Не, тук е — отвърна Гонт, извади музикалната кутия от стъклената витрина и я положи на плота.

Лицето на Бабс Милър светна.

— Сигурна съм, че не ще мога да си я позволя — каза тя притеснено. — Поне не веднага, но тя наистина ми харесва, господин Гонт. И ако има начин да я платя на вноски, бих…

Той се усмихна любезно и предразполагащо.

— Притеснявате се излишно, госпожо Милър. Ще останете изненадана от разумната цена на тази прекрасна вещ. Много изненадана. Седнете. Нека поговорим.

Тя седна.

Той се приближи до нея.

Очите му я плениха. Онази мелодия отново засвири в главата й и Бабс Милър се изгуби в спомените си.

4

— Сега си спомням — каза Джилиън Мизлабурски на Алън. — Беше момчето на Раск. Май се казваше Били или Брус.

Двамата стояха в средата на хола й, в който преобладаваха голямо „Сони“ и гигантско гипсово разпятие, окачено на стената зад него. Опра плещеше нещо в ефир. Съдейки по начина, по който Исус бе обърнал очи изпод венеца от тръни, Алън заключи, че сигурно би предпочел Бил Козби. Госпожа Мизлабурски бе предложила на шерифа кафе, но той бе отказал.

— Брайън — подсказа й той.

— Точно така! Брайън! — възкликна тя.

Беше облечена в отровнозеления си халат, но бе махнала червената забрадка. Къдрици с големината на картонените ролки, около които навиват тоалетната хартия, се виеха около главата й като странен ореол.

— Сигурна ли сте, госпожо Мизлабурски?

— Да. Спомних си кой е едва тази сутрин. Баща му сложи алуминиеви щори на къщата ни преди две години. Момчето идваше да му помага. Стори ми се свястно дете.

— Имате ли представа какво може да е правил тук?

— Каза ми, че искал да попита Джърсик дали имат намерение да наемат някой да им чисти снега през зимата. Мисля, че така беше. Спомена, че щял да мине по-късно, като свършела кавгата. Горкото дете! Изглеждаше уплашено до смърт и напълно го разбирам. — Поклати глава. Големите къдрици леко подскочиха над челото й. — Съжалявам, че тя умря по такъв начин — Джил Мизлабурски съзаклятнически сниши глас, — но се радвам за Пийт. Само Господ знае през какви мъки е минал с такава жена.

Хвърли многозначителен поглед към Исус на стената.

— Да, да — съгласи се разсеяно Алън. — Госпожо Мизлабурски, да сте забелязали нещо друго? Нещо около къщата или пък в момчето?

Тя сложи пръст на носа си и вирна глава.

— Ами-и, нищо особено. Сещам се, че момчето носеше кошница за пикник на колелото си, но това едва ли…

— Момент, момент — вдигна ръка шерифът. Една червена лампа за миг светна в съзнанието му. — Кошница ли казвате?

— Да, от ония дето ги носят по поляните. Направи ми впечатление, защото беше твърде голяма за колелото му. Стърчеше в багажника сякаш всеки момент ще падне.

— Благодаря ви, госпожо Мизлабурски — каза бавно Алън. — Много ви благодаря.

— Това значи ли нещо? Да не би да е някаква улика?

— Съмнявам се — отвърна той, но всъщност се замисли.

„Бих приел версията «хулиганство», ако момчето беше шестнайсет- или седемнайсетгодишно“, бе казал Хенри Пейтън. Алън също мислеше така… но бе виждал и дванайсетгодишни хулигани, а в кошница за пикник човек може да побере доста камъни.

Разговорът с младия Брайън Раск се очертаваше доста интересен.

5

Сребърното звънче оповести пристигането на поредния клиент. Сони Джакет влезе бавно и уморено в „Неизживени спомени“, стискайки омърляния си каскет. Имаше вид на човек, който съзнава, че всеки момент ще потроши де що скъпо има. Не че го искаше. Просто такава му беше съдбата.

— Господин Джакет! — възкликна с обичайното си въодушевление Гонт и сложи поредната отметка в списъка. — Толкова се радвам, че дойдохте!

Клиентът пристъпи още три крачки напред и притеснено надникна зад стъклените витрини.

— Ъ-ъъ, от с’а да ви кажа — не съм дошъл нищо да купу’ам. Хари Самюълс ми каза, че искате да дойда тая сутрин, ако мога. Каза, че имате някво гедоре дето било хубаво. Верно, че си търса такова нещо, но тия магазини не са за мене. Идвам само да не ви обида… сър.

— Оценявам откровеността ви, господин Джакет, но не бързайте да се заричате. Гедорето наистина е добро — универсално.

— Верно? — вдигна вежди Сони.

Беше чувал, че има и такива благини — да поправяш и чужди, и местни коли с едни и същи ключове — но никога не беше виждал такова нещо.

— Да, господин Джакет. Прибрах го в склада, като научих, че имате нужда от подобно нещо. Иначе щеше веднага да замине. Просто исках да го погледнете, преди да го продам.

Сони Джакет реагира на тази новина с типичното американско подозрение.

— Брей! И що ше ми пра’ите такава услуга?

— Защото карам класически автомобил, а те често се развалят. Пък научих, че от тази страна на Дери от вас по-добър монтьор няма.

— Аха! — Той веднага се успокои. — Е, може и така да е. Ква ви е колата?

— Тъкър.

Сони зяпна от изненада и погледна към търговеца с още по-голямо уважение.

— Торпедо! Чудна колица!

— Не, моята е „Талисман“.

— А? Никога не съм чувал за „Тъкър Талисман“.

— Те са само две — прототипът и моята. Произведена е през петдесет и трета. Малко след това господин Тъкър се премести в Бразилия, където и почина. — Лийлънд Гонт се усмихна загадъчно. — Престън беше симпатяга, магьосник що се отнася до автомобилите… но не ставаше за търговец.

— А-ха.

— Минали работи! — Мъглата в очите на Гонт се разсея. — Прочетена страница, нали така, господин Джакет? Винаги казвам — обръщай страницата, карай бодро към бъдещето и никога не поглеждай назад!

Мъжът не отговори, просто стоеше и го наблюдаваше смутено.

— Елате да ви покажа гедорето.

Сони не се съгласи веднага. Хвърли колеблив поглед към витрините и каза:

— Не мога да си позволя прекалено хубави работи. Имам цяла камара сметки да плащам. Някой път си мисля да зарежа бизнеса и да чакам на социалните помощи.

— Напълно ви разбирам. Всичко е заради проклетите републиканци!

Скованото и недружелюбно лице на Сони веднага се разведри.

— Тука познахте! — възкликна той. — Джордж Буш направо разсипа тая държава… той и проклетата му война! Но к’во ше кажете — има ли кой да турят демократите срещу него догодина?

— Съмнявам се.

— Е го Джеси Джексън — негър.

Той хвърли бабаитскн поглед към Гонт, който леко склони глава, сякаш за да каже: „Да, приятелю, говори спокойно. И двамата сме граждани на света, които не се страхуват да нарекат черното — черно.“

— Нищо ня’ам против негрите, р’збираш ли, но само кат’ си помисля, че може „печка“ да седне в Белия дом — Белия дом — косата ми се изправя.

— Естествено — съгласи си собственикът на магазина.

— Ами оня жабар от Ню Йорк — Ма-ри-о Ку-а-мо! Може ли човек с такова име да се пребори с тоя тарикат дето е в Белия дом!?

— Не — отвърна Гонт. — Освен това нямам доверие на хора с малки глави.

Мъжът зяпна за миг, а после се плесна по крака и тихичко се изкикоти.

— Я пак — нямам доверие на хора с малки глави! Добре го казахте, мистър! Мно’о добре даже!

Гонт също се ухили и извади гедорето. Лъскавите хромирани ключове бяха подредени в кожен куфар, подплатен с велур. По-красиво гедоре клиентът не беше виждал през живота си.

Двамата стояха и се хилеха над куфарчето, оголили зъби като маймуни, които всеки момент ще се сбият.

Сони естествено купи гедорето. Цената беше невероятно ниска — сто и седемдесет долара плюс два страшно забавни номера, които трябваше да изиграе на Дон Хемпхил и преподобния Роуз. Той каза на Гонт, че ще му бъде приятно — какво по-хубаво от това да отрови живота на тия републикански лигльовци!?

Двамата дълго се хилеха на номерата, които щяха да извъртят на Парахода Уили и Дон Хемпхил.

Сони Джакет и Лийлънд Гонт — двама хилещи се граждани на света.

А над вратата сребърното звънче издрънча.

6

Хенри Бофорт, собственик и съдържател на „Кроткия тигър“, живееше на около четвърт миля от заведението си. Майра Ивънс спря на паркинга пред „Тигъра“ — пуст в ненормално горещата утрин — и тръгна към къщата. Като се има предвид естеството на задачата й, подобна предпазливост е напълно разбираема, но жената едва ли имаше повод за притеснение. „Тигърът“ не затваряше преди един през нощта, а Хенри рядко ставаше от леглото си преди съшия час, само че през деня. Всички щори — и на долния, и на горния етаж — бяха спуснати. Колата му, идеално поддържан „Тъндърбърд“ 1960 — негова радост и гордост — беше паркирана пред входа.

Майра бе облечена с дънки и една от сините работни ризи на мъжа си, чийто край се провесваше почти до коленете й и скриваше колана и ножницата отдолу. Чък Ивънс колекционираше реликви от Втората световна война (макар жена му да не знаеше, той вече бе направил своята си покупка в новия магазин) и в ножницата се мъдреше японски щик. Майра го бе взела само преди половин час от стената в приземното царство на Чък. Оръжието тежеше на кръста й и се удряше в дясното й бедро на всяка крачка.

Тя бързаше да си свърши работата, за да може час по-скоро да се върне при снимката на Елвис. Както бе имала възможност да се увери, тази снимка беше направо страхотна. Създаваше цяла една история. Вярно, не истинска, но в известен смисъл Майра я предпочиташе пред всичко, което й се бе случвало в реалния живот. Първо действие бе „Концертът“, на който Кралят придърпваше на сцената, за да танцува с нея. Действие второ се казваше „Зелената стая след шоуто“, а действие трето — „В лимузината“. Един от приближените на Елвис караше колата по пътя към летището, а Кралят дори не си направи труда да вдигне затъмненото стъкло между тях и шофьора, преди да направи с нея онези прекрасни неща на задната седалка.

Четвърто действие бе озаглавено „В самолета“. Сцената се разиграваше в „Лайза Мари“ — частния самолет на Елвис. Или по-точно в огромното двойно легло в сепарето зад кабината. Именно на това действие Майра се бе наслаждавала вчера и днес сутринта: пътешествие на десет хиляди метра височина, пътешествие в едно легло с Краля. Тя нямаше нищо против двамата да останат така завинаги, но знаеше, че това е невъзможно. Вече се бяха запътили към действие пето: „Грейсланд“. А там нещата можеха да станат само по-хубави.

Но най-напред трябваше да свърши една малка работа.

Сутринта, след като мъжът й тръгна за работа, Майра се пъхна в леглото само по жартиери (Кралят изрично бе подчертал, че настоява да не ги маха), прегърна снимката и започна да стене и да се гъне бавно под завивките.

И изведнъж, двойното легло изчезна. Приспивното мъркане на двигателя на „Лайза Мари“ утихна. Ароматът на кожения костюм на Краля се разсея.

На мястото на тези прекрасни неща се появи лицето на господин Гонт. Но то вече не изглеждаше така, както бе изглеждало в магазина. Кожата му, набраздена и размекната от някаква странна топлина, пулсираше и се гънеше сякаш нещо отдолу напираше да излезе. Той се усмихна и големите му квадратни зъби се превърнаха в свирепи резци.

— Време е, Майра.

— Искам да бъда с Елвис — простена тя. — Ще го направя, но не сега. Моля ви, не сега.

— Не, Майра, точно сега. Обеща ми и ще изпълниш обещанието си. Иначе горко ще съжаляваш.

Дочу се рязко пукане. Жената погледна към снимката и с ужас видя, че на стъклото, точно върху лицето на Елвис, зееше грозна пукнатина.

— Не! — извика. — Не правете това!

— Не аз го правя — отвърна Гонт през смях. — Ти си виновна — държиш се като глупава малка мръсница. Това е Америка, Майра. Тук само курвите могат да работят легнали. В Америка почтените люде или стават от леглото и полагат усилия за онова, от което имат нужда, или го губят завинаги. Мисля, че си забравила това. Аз, разбира се, винаги мога да намеря кой да извърти номер на господин Бофорт, но що се отнася до прекрасната ти „афера“ с Краля…

Още една пукнатина пробяга като светкавица през стъклото и Майра с ужас забеляза, че от отровния въздух, който се процеждаше през нея, лицето отдолу започна бързо да се състарява и сбръчква.

— Не! Ще го направя! Ставам веднага, ето! Само спрете това! СПРЕТЕ ГО!

Тя скочи от леглото сякаш бе видяла гнездо скорпиони до себе си.

— Когато изпълниш обещанието си, Майра — каза й той. Сега гласът му звучеше някъде дълбоко в съзнанието й.

— Нали знаеш?

— Да, да!

Майра погледна отчаяно към снимката — от нея я гледаше един стар и болен човек, с лице, подпухнало от разгулен живот и презадоволеност. Ръката, която държеше микрофона, се бе превърнала в нокти на лешояд.

— Когато изпълниш мисията си, снимката ще бъде наред. Само внимавай да не те види някой, Майра. Иначе повече няма да видиш Краля.

— Няма! Няма! — смутолеви припряно тя.

Сега, застанала пред дома на Хенри Бофорт, Майра си спомни за това предупреждение и внимателно се огледа в двете посоки, за да се увери, че никой няма да я забележи. По пътя не се виждаше жив човек. Самотна врана грачеше монотонно в нечий запустял парцел. Денят пулсираше като жив. Земята дремеше, унесена от бавния ритъм на собственото си сърце.

Закрачи към къщата с ръка на ножницата. По гърба й се стичаше пот. Макар да не го съзнаваше, а и да не би повярвала, ако й кажеха, на фона на този пасторален пейзаж тя за миг бе постигнала истинска красота. Бледото й, безизразно лице бе изпълнено с целенасоченост и решителност, каквито до този момент не бе познавала. Скулите й се открояваха за пръв път, откакто бе решила, че призванието в живота й е да си похапва на воля. През последните четири дни тя бе толкова ангажирана да експериментира все по-странен секс с Краля, че дори не бе помислила за ядене. Косата й, която обикновено висеше около лицето й като парцал, сега бе опъната назад в стегната опашка. Вероятно потресени от изненадващата свръхдоза хормони или пък от внезапния спад в консумацията на захар след години на пресищане, пъпките, които откакто се помнеше, избухваха по лицето й като досадни вулкани, сега се бяха изпокрили някъде. Но най-забележителни бяха очите й — огромни, сини, почти диви. Това не бяха очите на Майра Ивънс, а на някакъв свиреп звяр, който всеки момент щеше да нападне.

Тя стигна до колата на Хенри. Сега вече нещо се задаваше по шосе 117 — един стар, разнебитен пикап се тътреше към града. Тя се шмугна към предницата на тъндърбърда и приклекна до решетката. Когато колата отмина, се изправи, извади някакво листче от горния джоб на ризата си, приглади го внимателно и го пъхна под чистачката на колата. Текстът на него гласеше:

Дойде ред и на щика.

Майра отново хвърли бърз поглед наоколо, но единственото живо същество в този опустял район бе една самотна врана — може би същата, която допреди малко се бе провиквала от ливадите. Тя бе кацнала на един телеграфен стълб точно срещу дома на Хенри и сякаш я наблюдаваше.

Жената извади щика, стисна го с две ръце, замахна и го заби до дръжката в предната гума на колата. Лицето й застина в тревожно предчувствие — очакваше да чуе оглушителен трясък, но гумата издаде само кратък, бездиханен стон и тъндърбърдът се килна безпомощно на една страна. Тя измъкна щика, доволна, че Чък винаги държеше играчките си добре наострени.

После мина от другата страна и раздра и втората гума. Нямаше търпение да се върне при снимката, но в известен смисъл беше доволна, че дойде. Беше й забавно. Мисълта за това как щеше да реагира Хенри при вида на любимия си тъндърбърд направо я възбуждаше. Бог знае защо, но бе напълно сигурна, че когато отново се върне на борда на „Лайза Мари“, ще има какво да покаже на Краля.

Оставаха й задните гуми. Щикът вече не режеше така лесно, но тя компенсираше със собствения си ентусиазъм.

Когато задачата бе изпълнена и четирите гуми на колата бяха надлежно разпрани, Майра отстъпи крачка назад да се наслади на творението си. Дишането й бе учестено, по слепоочията й се стичаше пот. Обърса челото си припряно и грубо като мъж и огледа колата. Тъндърбърдът беше клекнал почти до земята, опрян на хромираните си джанти, а скъпите радиални гуми висяха по тях като разтопени.

И изведнъж, макар никой да не я бе молил за това, Майра Ивънс реши да даде нещо от себе си — опря върха на щика в лъскавата каросерия на колата и издра дълга, плътна драскотина.

Щикът протяжно изскърца по гладкия метал и тя се скова от страх, сигурна, че Хенри Бофорт я е чул и всеки момент ще вдигне някоя от щорите.

Това, разбира се, не се случи, но Майра осъзна, че е време да си върви. Беше стояла достатъчно дълго, пък и в спалнята й Кралят чакаше. Тя прибра щика в ножницата, пусна отгоре ризата на Чък и забърза към колата си. Преди да стигне до „Кроткия тигър“, някакъв автомобил я задмина, но той се движеше в обратна посока, така че шофьорът можеше да види само гърба й, стига да нямаше навика да оглежда жените в огледалото за обратно виждане.

Тя се пъхна в колата си, свали ластика от главата, спусна косата си около лицето и тръгна обратно към града. Всичко това бе извършено с една ръка. Другата си имаше работа между краката й.

Когато пристигна у дома, бързо се втурна към спалнята, изкачвайки стъпалата две по две. Снимката беше там, където я бе оставила. Тя хвърли обувките си, изхлузи дънките, грабна снимката и скочи в леглото с нея. Пукнатините по стъклото бяха изчезнали. Елвис отново бе станал млад и красив.

Същото можеше да се каже и за Майра Ивънс… макар и временно.

7

Сребърното звънче над вратата изчурулика веселата си мелодия.

— Здравейте, госпожо Потър, каза ведро Гонт и сложи поредната отметка в списъка си. — Вече бях решил, че няма да дойдете!

— За малко да стане точно така — отвърна Ленор Потър.

Изглеждаше притеснена и разсеяна. Сребристата й коса, обикновено коафирана до съвършенство, сега бе прибрана в стегнат кок. Комбинезонът й висеше под скъпата пола. Около очите й имаше тъмни кръгове, а самите те неспокойно се стрелкаха напред-назад с безпощадно подозрение.

— Доколкото си спомням, искахте да видите плюшените играчки. Разбрах, че имате колекция от детски…

— Да ви кажа честно, не мисля, че днес съм в състояние да гледам такива изящни предмети. — Тя беше съпруга на най-богатия адвокат в Касъл Рок и говореше с рязък, типично адвокатски тон. — Изпаднала съм в такъв душевен дискомфорт! Денят ми е направо пурпурен. Не просто червен, а пурпурен!

Търговецът мина пред щанда, приближи се до нея и лицето му веднага се изпълни със съчувствие и загриженост.

— Какво се е случило, мила госпожо! Изглеждате притеснена!

— Разбира се, че съм притеснена — сопна се тя. — Естественият поток на психическата ми аура е разстроен. Сериозно разстроен! Вместо синя — цвета на мира и спокойствието — цялата ми калава сега е ярко пурпурна! И всичко е заради тая кучка отсреща! Тая проклетница!

Господин Гонт направи няколко странни успокоителни жеста, без всъщност да докосва която и да било част от тялото на жената.

— И коя е тази кучка, госпожо Потър? — попита, макар да знаеше отговора.

— Бонсейнт, разбира се! Бонсейнт! Онази проклета лъжкиня Стефани Бонсейнт! Аурата ми никога не е била пурпурна, господин Гонт! Тъмнорозова — да. А веднъж, когато един пияница едва не ме сгази, може би стана и червена за минута-две, но никога не е била пурпурна! Просто не мога да живея така!

— Разбира се, че не можете — успокояваше я той. — Никой не очаква това от вас, скъпа.

Очите му най-после успяха да уловят погледа й. Не беше лесно — тя непрекъснато се стрелкаше ту наляво, ту надясно — но в края на краищата Гонт успя и Ленор Потър почти мигновено се успокои. Като гледаше очите му, тя сякаш виждаше собствената си аура след всички необходими упражнения, след диетата (предимно варива и тофю24) и след задължителния час медитация сутрин и вечер за поддържане на калавата. Очите му бяха ясни, спокойни и сини като небе в пустиня.

— Хайде, елате — каза и той и я отведе до трите плюшени фотьойла, в които през последната седмица бяха присядали много от жителите на Касъл Рок. — Разкажете ми всичко.

— Тя винаги ме е мразила — започна жената. — Все си мисли, че мъжът й не се издига във фирмата, понеже моят му подлива вода. И то защото аз го карам. Това е жена с малко ум, много плът и мръсносива аура. Нали ги знаете тия?

— Разбира се.

— Но едва тази сутрин разбрах колко ме мрази! — Ленор Потър отново започваше да се тресе от нерви въпреки успокояващото въздействие на господин Гонт. — Ставам сутринта и намирам цветните си лехи съсипани! Направо унищожени! Цветята, които до вчера бяха така красиви и нежни, днес умират! Онова, което успокояваше аурата и подхранваше калавата ми, е мъртво! Заради тая кучка! Тая проклета Бонсейнт!

Ленор сви юмруци, скривайки добре поддържания си маникюр, и удари по тапицираните облегалки на фотьойла.

— Хризантеми, астри, невени… унищожила ги е до корен! Горките цветенца, лежат навсякъде мз двора! А знаете ли къде намерих брюкселското си зеле, господин Гонт!

— Къде? — попита тихо той и продължи да прави онези странни успокояващи движения над тялото й.

А всъщност прекрасно знаеше къде е зелето, както и кой бе истинският виновник за този унищожаващ калавата инцидент. Мелиса Клатърбък. Ленор Потър изобщо не подозираше жената на заместник-шерифа, защото просто не я познаваше. Мелиса пък я познаваше, колкото да я поздрави на улицата. В действията на госпожа Клатърбък всъщност нямаше никаква злонамереност. („Като се изключи садистичното удоволствие, което човек изпитва, когато унищожава любимите неща на някой друг“ — помисли си Гонт.) Тя бе изкоренила цветната градина, за да изплати комплект китайски порцелан. Формално погледнато, това си беше просто бизнес. „Приятен, разбира се — помисли си господин Гонт, — но къде пише, че бизнесът трябва задължително да е досаден.“

— Цветята ми са на улицата! — крякаше жената. — Насред „Касъл Вю“! Едно стръкче не е пропуснала! Дори африканските маргарити са унищожени! До една! До… една!

— Вие видяхте ли я?

— Хич не ми трябва да я виждам! Тя е единственият човек, който ме мрази дотолкова, че да ми направи подобно нещо! Плюс това лехите целите са надупчени от високите й токове! Тая мръсница и в кревата ляга с токчета! О, господин Гонт — взе да извива тя, — като затворя очи, всичко ми става пурпурно! Какво ще правя!

Господин Гонт не отвърна. Просто стоеше и я гледаше, докато не стана кротка като агънце.

— Така по-добре ли е? — попита накрая той.

— Да! — прошепна тя с облекчение. — Мисля, че пак виждам синьото…

— Но сте твърде притеснена, за да мислите за пазаруване, нали?

— Да…

— Като се има предвид какво ви е сторила онази кучка.

— Да…

— Тя трябва да си плати.

— Да.

— Само да посмее втори път да се отнесе така с вас, тежко й.

— Да!

— Мисля, че знам какво ви трябва. Извинете ме за секунда, госпожо Потър. Веднага се връщам. Междувременно, мислете в синьо!

— Синьо — повтори отнесено тя.

Лийлънд Гонт се върна с един от автоматичните пистолети, които Ейс бе донесъл от Кембридж, и го положи в ръцете й. Оръжието беше заредено и лъскавата му синьо-черна повърхност отразяваше светлината на лампите.

Ленор го вдигна на нивото на очите си и го загледа с удоволствие и още по-голямо облекчение.

— Не бих подстрекавал никого да стреля по ближния си — каза той. — Поне не без уважителна причина. Но като ви слушам, струва ми се, че вие имате такива причина, госпожо Потър. Не става въпрос за цветята — и двамата знаем, че не те са основният проблем. Цветя пак можете да си посадите. Но аурата… калавата ви… без тях какво всъщност ни остава?

— Нищо — съгласи се тя и насочи пистолета към стената. — Бум! Бум! Бум! Така ти се пада, мръсна злобарке. Дано мъжът ти свърши на градското сметище! И двамата това заслужавате!

— Виждате ли това малко езиче тук, госпожо Потър? — попита той и посочи нещо на пистолета.

— Да.

— Това е предпазителят. Ако онази кучка дойде да ви тормози отново, трябва първо да бутнете тук. Разбирате ли?

— О, да — отвърна като насън Ленор. — Напълно ви разбирам.

— Никой не би ви обвинил. В края на краищата една жена трябва да пази собствеността си. Една жена има право да брани аурата си. Онова животно Бонсейнт може би няма да се появи отново, но ако все пак дойде… — Погледна я многозначително.

— Ще й бъде за последно — продължи мисълта му тя и нежно целуна късата цев на пистолета.

— А сега приберете това в чантата си и си вървете у дома. Защото знае ли човек? Тя може пак да е в градината ви. Дори в дома ви.

Като чу това, Ленор изведнъж се притесни. Тънки ивици злокобно пурпурно се прокраднаха в синята й аура. Тя се изправи и бързо прибра пистолета в чантата си. Гонт извърна поглед от очите й и жената веднага премигна два-три пъти.

— Съжалявам, но ще дойда да видя плюшените играчки друг път, господин Гонт. Мисля, че е по-добре да се прибирам вкъщи. Знае ли човек дали тая кучка Бонсейнт не се е намъкнала пак в градината ми? Дори в дома ми!

— Колко ужасно! — възкликна той.

— Да, но всяка собственост е и отговорност — трябва да се пази. Какво да се прави — така е, господин Гонт. Какво ви дължа за… за…

Тя просто не можеше да си спомни какво бе купила, макар да бе сигурна, че то скоро ще й потрябва.

— Нищо. Това е специална оферта. Приемете го като… — усмивката му стана още по-широка — … личен подарък.

— Благодаря ви — каза Ленор. — Чувствам се толкова по-добре.

— Както винаги на вашите услуги — отвърна Гонт с лек поклон.

8

Норис Риджуик не беше за риба.

Той надзърташе през прозореца в спалнята на Хю Прийст.

Хю се бе проснал на леглото и хъркаше. Беше обут само в окапани с урина шорти. Огромните му, възлести ръце стискаха парче сплъстена козина. Норис не можеше да види добре — ръцете на Хю бяха големи, пък и прозорецът беше доста мръсен — но му се стори, че той държи някаква стара, проядена от молци лисича опашка. Всъщност това нямаше никакво значение. Важното бе, че Хю Прийст спеше.

Норис се върна на поляната при колата си, която го чакаше, паркирана зад буика на Хю, отвори вратата и се навря вътре. Кошницата му стоеше на пода. Новата му въдица лежеше на задната седалка — бе решил, че е по-сигурно да я носи със себе си.

Все още не я беше използвал. Беше го страх да я използва — това бе простата истина. Предния ден бе излязъл навътре в езерото, бе подготвил всичко, но миг преди да хвърли въдицата, изведнъж се бе разколебал.

„Ами ако хвана някоя голяма риба? — помисли си той. — Смоки, например.“

Смоки беше стара кафява пъстърва — легенда сред местните рибари. Говореше се, че е дълга над шейсет сантиметра, пъргава като лалугер, силна като бик, твърда като стомана. Старците разправяха, че по устата й стърчали кукичките, с които я бяха закачали през годините, но… никой не бе успял да я хване досега.

„Ами ако счупи пръчката?“

Беше си чиста лудост човек да мисли, че някаква си пъстърва, пък макар и огромна като Смоки (ако Смоки наистина съществуваше), може да счупи такава първокачествена въдица, но той смяташе, че е възможно. Както му бе тръгнало напоследък, всичко беше възможно. Почти чуваше трясъка, чувстваше агонията при вида на скъпоценната си въдица, унищожена, пречупена на две. А после — след дъжд качулка… И да му мислиш и да не — все тая. Счупената въдица става само за подпалки.

Затова в края на краищата бе ловил риба със старата си пръчка. Е, не видя риба за вечеря, но… видя господин Гонт. В съня си.

Той носеше високи гумени ботуши и стара шапка с пера, които весело подхвърчаха над периферията. Седеше в лодка на десет метра навътре в езерото, а Норис стоеше на източния бряг пред старата барака на баща си, която бе изгоряла преди сума ти години. Господин Гонт говореше, а той слушаше. Търговецът му напомни за обещанието и Норис се оживи — значи правилно бе постъпил вчера, като предпочете старата си пръчка пред прелестния „Бейзън“. Беше твърде хубав, за да го рискува човек. Направо си беше престъпление да се използва за риболов.

Сега, пред дома на Хю Прийст. Норис отвори кошницата си, извади дълъг нож за кормене на риба и отиде до буика.

„Заслужава си го тоя пияница“ — каза си, но част от съзнанието му не беше на това мнение. Част от съзнанието му подсказваше, че прави жестока, непростима грешка, от която никога не ще може да се отърве. Той беше полицай — работата му бе да арестува хора, които вършеха онова, което се готвеше да извърши. Това си беше чиста проба хулиганство, а хулиганите бяха престъпници.

"Ти решаваш, Норис — заговори му изведнъж господин Гонт. — Въдицата си е твоя. Правото да взимаш решения — също. Имаш избор. Човек винаги има извор. Но…"

Гласът не довърши мисълта си. Нямаше и нужда. Норис прекрасно знаеше какви щяха да бъдат последиците, ако се откажеше сега. Щеше да се върне в колата и да завари въдицата си счупена на две. Защото всяко решение си има последствия. Защото в Америка човек може да има всичко, което поиска, стига да си плати. А ако не може или откаже да го направи, остава петимен завинаги.

„Той също би го направил — помисли си изнервено Норис. — И то не заради такава хубава въдица като «Бейзън». Хю Прийст би прерязал и гърлото на майка си за шише уиски и пакет цигари.“

Чувството му за вина бе притъпено. А когато нещо вътре в него отново започнеше да протестира, да му казва „моля те, помисли, помисли“, той бързо го заглушаваше. Наведе се и започна да реже гумите на буика. Ентусиазмът му, също като този на Майра Ивънс, растеше с всяка минута. Накрая дори счупи фаровете и стоповете на колата. После остави на предното стъкло следната бележка:

Отново притича до прозореца, а сърцето биеше силно в тесните му гърди. Хю Прийст продължаваше да спи сладък сън, стиснал мърлявото парче козина в ръцете си.

„За какво, по дяволите, му е тоя боклук? — помисли си Норис — Прегърнал го като че ли му е плюшено мече.“

После се метна на колата си, изключи от скорост и бавно и безшумно пусна „костенурката“ по наклона. Запали двигателя едва след като излезе на пътя и натисна педала на газта. Болеше го глава. Стомахът му се свиваше на топка. Той си повтаряше, че няма значение, че се чувства добре. Добре, по дяволите. Добре!

Нямаше ефект, докато не се протегна между седалките и не стисна дръжката на въдицата в левия си юмрук. Едва тогава започна наистина да се чувства по-спокоен.

9

Сребърното звънче издрънча.

Слоупи Дод влезе в „Неизживени спомени“.

— Здравей, Слоупи — посрещна го господин Гонт.

— Зъ-зъ-здра-въ-вейте, гъ-гъ-господ-дин Гъ-гъ-гъ…

— Не се мъчи, Слоупи — каза търговецът и вдигна два пръста срещу простоватото му лице.

Момчето изведнъж усети как някакъв възел в главата му се развързва като с магическа пръчка и устата му увисна отворена.

— Какво ми направихте? — попита той стреснат. Думите се изляха от устата му като по вода.

— Един трик, който госпожица Ратклиф с удоволствие би усвоила — отвърна с усмивка мъжът и сложи отметка до името на Слоупи в списъка.

После погледна старинния часовник, който доволно тиктакаше в ъгъла. Часът бе един без петнайсет.

— Как успя да излезеш по-рано от училище? Няма ли някой да се усъмни?

— Няма. — Момчето продължаваше да стои като треснато и усилено се мъчеше да погледне към устата си, сякаш можеше да види как думите му излизат от нея с такава невиждана досега лекота. — Казах на госпожа Диуийзи, че ме боли корем. Тя ме прати при сестрата. На нея казах, че се чувствам по-добре, но още ми се гади. Тя ме пита дали мога да стигна до къщи, казах „да“ и тя ме пусна. — Млъкна за миг. — Дойдох, защото бяха заспал в читалнята. Сънувах, че ме викате.

— Вярно е — каза Гонт и му се усмихна. — Кажи ми — майката ти хареса ли чайника, който и купи оттук?

Лицето на Слоупи пламна от неудобство. Той понечи да каже нещо, но се отказа и впери поглед в обувките си. С най-кроткия си и нежен глас търговецът попита:

— Задържа го за себе си, нали?

Детето кимна, без да вдига поглед от обувките си. Чувстваше се засрамен и сконфузен. На всичкото отгоре му идваше да ревне от яд — собственикът на магазина бе успял по някакъв вълшебен начин да разплете онзи отвратителен възел в главата му, той вече можеше да говори като всички останали… и каква полза? Беше толкова притеснен, че не можеше и дума да обели.

— Я ми кажи — за какво може да му е притрябвал чайник на едно дванайсетгодишно момче?

Перчемът на Слоупи, който само преди секунди бе подскачал нагоре-надолу, сега се мяташе наляво-надясно заедно с главата му. Той не знаеше за какво му е притрябвал чайник. Знае само, че иска да си го има. Харесваше го. Наистина… го харесваше.

— Имам чувството… — смутолеви момчето накрая.

— Моля? — попита господин Гонт и вирна сключените си вежди.

— Казвам, че ми е приятно да го имам!

— Слоупи, Слоупи — подхвана мъжът и мина пред щанда, — не е нужно да ми обясняваш. Чувството на гордост от придобивките ми е добре познато. Направил съм го крайъгълен камък на кариерата си.

Слоупи Дод подскочи уплашено назад.

— Не ме докосвайте! Моля ви, не ме докосвайте!

— Слоупи, изобщо нямам намерение да те докосвам. Както нямам и намерение да те карам да дадеш чайника на майка си. Той си е твой. Можеш да правиш с него каквото поискаш. Честно казано, дори приветствам решението ти да го задържиш.

— Наистина ли?

— Наистина! Наистина, Слоупи! Егоистите са щастливци. Вярвам в това от дъното на душата си. Но, Слоупи…

Момчето леко повдигна глава и погледна уплашено през рижавия си перчем.

— Дойде време да изплатиш покупката си.

— А! — Внезапно облекчение се изписа на лицето му. — Затова ли ме повикахте? Помислих си, че… — Момчето или не можеше, или не смееше да продължи. Не беше сигурен за какво точно го вика господин Гонт.

— Затова. Помниш ли на кого трябваше да направиш номер?

— Да, на треньора Прат.

— Точно така. Номерът е от две части — първо, трябва да сложиш нещо на едно място и второ, трябва да кажеш на треньора нещо. И ако спазиш инструкциите ми точно, чайникът е твои завинаги.

— Ще може ли и говорът ми да си остане така? — попита с надежда детето. — Ще може ли винаги да приказвам така?

Търговецът въздъхна със съжаление.

— Опасявам се, че предишното ти състояние ще се възстанови още щом излезеш от магазина, Слоупи. Мисля, че имам лекарство против заекване, но…

— Моля ви! Моля ви, господин Гонт! Ще направя всичко! Всичко на всеки! Не искам да заеквам!

— Знам, Слоупи, но не в това е проблемът. Вече почти няма номера, които трябва да бъдат изиграни. Лимитът ми е изпълнен, както се казва. Тоест няма да можеш да ми платиш.

Слоупи дълго се колеба, преди да продума отново. Когато най-после набра смелост, гласът му бе плах и несигурен.

— Не може ли… искам да кажа никога ли не ви се е случвало… просто да подарите нещо, господин Гонт.

Лицето на търговеца изведнъж стана печално.

— О, Слоупи, знаеш ли колко пъти съм мислил за това, и то с такъв копнеж! В сърцето ми има дълбок непресъхващ извор на щедрост. Но…

— Но?

— Просто не би било търговия — довърши мисълта си той и го дари с усмивка на съчувствие. Ала очите му така хищно проблясваха, че Слоупи инстинктивно отстъпи крачка назад. — Разбираш ме, нали?

— Ъ-ъ-ъ… Да! Разбирам.

— Освен това следващите няколко часа са от особено значение за мен. Когато нещата тръгнат по нанадолнището, трудно можеш да ги спреш… Но на този етап трябва да бъда предпазлив. Ако изведнъж спреш да заекваш, това ще предизвика много въпроси. Което вече е лошо. Шерифът вече се интересува от това, което не му е работа. — Очите му за миг притъмняха, а после на лицето му отново лъсна грозната, зъбата усмивка. — Но аз ще се погрижа за него, Слоупи. Ах, как ще се погрижа!

— Шериф Пангборн ли имате предвид?

— Да, точно него. — Той вдигна два дълги пръста и отново ги прокара пред лицето му. — Но не сме говорили за това, нали така?

— За кое? — попита Слоупи объркан.

— Правилно.

Лийлънд Гонт извади черен кожен портфейл от джоба на тъмносивото си сако и му го подаде. Момчето предпазливо го пое, внимавайки да не докосне пръстите на мъжа.

— Нали познаваш колата на треньора Прат?

— Мустанга ли? Естествено.

— Сложи това вътре! Под седалката до шофьора, но така, че да се подава малко. Върви в гимназията веднага, трябва да стигнеш преди последния звънец. Разбираш ли?

— Да.

— После изчакай треньора да излезе и…

Господин Гонт продължи да говори с тих, гърлен глас. Детето го гледаше със зяпнала уста и ококорени очи и от време на време кимаше отнесено.

Пет минути по-късно Слоупи Дод напусна „Неизживени спомени“ с портфейла на Джон Лапоант под ризата си.

1

Нети лежеше в обикновен сив ковчег, конто Поли Чалмърс бе платила. Алън я беше помолил да си поделят разходите, но тя му бе отказала по онзи кротък и непоколебим начин, които той с времето бе опознал, възприел и започнал да уважава. Ковчегът стоеше на метална рамка в гробището „Хоумланд“, близо до мястото, където почиваха близките на Поли. Купчината пръст до него бе покрита с килим от яркозелена изкуствена трева, която блестеше ослепително на горещото слънце. Тази фалшива трева винаги бе карала Алън да настръхва. В нея имаше нещо зловещо, нещо злокобно. Той я ненавиждаше почти колкото отвратителната практика на патолозите да ровят като къртици в телата на мъртвите, а после да ги спретват в най-хубавите им дрехи, като че ли са тръгнали на панаира в Бостън, а не към онова вечно тление сред черна пръст и червеи.

Преподобният Том Килингуърт, методисткнят свещеник, който два пъти седмично посещаваше „Джунипър Хил“ и който бе познавал Нети, извърши опелото по молба на Поли. Речта му бе кратка, но прочувствена, свързана с тази Нети Коб, която самият той бе познавал — една жена, която бавно и постепенно бе започнала да излиза от сянката на лудостта, жена, която бе предприела смелата стъпка, отново да се впусне в същия онзи свят, който така силно я бе наранил.

— Когато бях малък — каза Том Килингуърт, — в стаята на майка ми висеше малка табелка с прекрасна ирландска пословица: „Бъди в рая половин час преди дяволът да разбере, че си мъртъв.“ Нети Коб живя труден, понякога тъжен живот, но аз твърдо вярвам, че тя и дяволът никога не са имали нищо общо. Въпреки жестоката й, ненавременна смърт дълбоко в сърцето си аз вярвам, че Раят вече я е приел, а дяволът още не е разбрал за кончината й. — Килингуърт вдигна ръце за благословия. — Да се помолим за душата й.

От другата страна на хълма, където в същия момент погребваха Уилма Джърсик, се дочуха множество гласове, явно издигнати в отговор на отец Джон Бригъм. От гроба там та чак до източната врата на гробището се точеше колона от автомобили. Те бяха дошли по-скоро заради Пийт Джърсик, отколкото за покойната му съпруга.

Тук опечалените бяха само петима: Поли, Алън, Розали Дрейк, стария Лени Партридж (конто беше дежурен на всички погребения, стига да не погребваха някои католик) и Норис Риджуик. Норис изглеждаше блед и разсеян.

„Рибата сигурно не е кълвала“ — помисли си шерифът.

— Нека Бог ви благослови и съхрани спомена за Нети Коб в душите ви — каза Килингуърт и Поли отново зарида.

Алън я прегърна съчувствено и тя с благодарност се опря на рамото му. Ръката й намери неговата и силно я стисна.

— Нека Бог никога не отвърне погледа Си от вас, нека ви Дари с милостта Си и даде мир на душите ви. Амин.

Денят бе по-горещ от предишния. Алън вдигна глава и два ярки слънчеви лъча проблеснаха в металната рамка на ковчега и го заслепиха. Той изтри потта от морното си чело. Поли измъкна нова кърпичка от чантата си и избърса сълзите от очите си.

— Добре ли си, скъпа? — попита я той.

— Да, но искам да си поплача за нея, Алън. Горката Нети. Горкичката Нети. Защо трябваше да стане така! Защо?

Алън, който си задаваше същия въпрос, я притисна по-близо до себе си. През рамото и той видя Норис, който разсеяно крачеше към колата си с вида на човек, който или не знае къде отива, или не е съвсем буден. Алън свъси вежди. Розали Дрейк се приближи до Норис, каза му нещо и той приятелски я прегърна.

„Той също я познаваше — помисли си Алън. — Просто му е мъчно. Впускаш се в твърде много загадки напоследък. Може би трябва да се замислиш дали ти си наред?“

Килингуърт се приближи до тях и Поли се обърна да му поблагодари, вече поуспокоена. Тя подаде ръка на свещеника без страх и Алън едва успя да скрие изумлението си. Не си спомняше да я е виждал някога така спокойно да се ръкува.

„Тя не само е по-добре. Тя направо се е оправила. Какво, по дяволите, се е случило?“

От другата страна на хълма носовият, малко дразнещ глас на отец Бригъм пропя:

— Мир вам.

— Мир вам — отвърнаха в един глас опечалените.

Той погледна обикновения сив ковчег, положен до злокобната купчина пръст, покрита с изкуствена трева, и си помисли:

— Мир на душата ти, Нети. Най-после.

2

Когато двойното погребение в „Хоумланд“ бе към своя край, Еди Уорбъртън спря пред дома на Поли, слезе от колата си и предпазливо се огледа във всички посоки. Всичко беше спокойно. Улицата дремеше в августовската жега на октомврийския следобед.

Той забърза към входната врата и извади официален плик за писма от горния джоб на ризата си. Господин Гонт се бе обадил едва преди десет минути, бе му казал, че е време да плати медальона си, и Еди естествено веднага се подчини. Просто търговецът бе от онези хора, които, като кажат „жаба“, и скачаш.

Изкачи трите стъпала до вратата на Поли. Топлият вятър разклати звънчето над вратата и то леко изчурулика. Звукът бе обичаен, но той подскочи уплашен. После отново се огледа наоколо, не видя никого и отново погледна към плика. Беше адресиран до госпожица Патриша Чалмърс. Еди нямаше ни най-малка представа, че истинското име на Поли е Патриша, но не го беше и грижа. Работата му бе да направи един малък номер и да се разкара час по-скоро от там.

Пъхна писмото в отвора на вратата. То литна и се приземи върху останалата поща: два каталога и брошура за кабелна телевизия.

Един обикновен плик за писма, с името на Поли и адреса, центрирани под марката в горния десен ъгъл и с обратен адрес долу вляво:

3

— Какво става? — попита Алън, крачейки бавно до Поли към колата.

Беше се надявал да си размени някоя дума с Норис, но той вече бе заминал с „костенурката“ си. Може би пак на риба край езерото.

Тя го погледна със зачервени очи и на бледото й лице легна измъчена усмивка.

— Какво става с кое?

— С ръцете ти. Какво им направи? Някаква магия ли?

— Да, виж! — Разпери пръсти. — Наистина е магия.

Сега усмивката й бе малко по-естествена.

Пръстите й пак бяха разкривени, безформени и възлести, но отокът, който се бе появил в петък вечерта, почти беше изчезнал.

— Хайде, скъпа, казвай.

— Не знам какво да ти кажа. Много е странно.

Те спряха да махнат на Розали, която мина покрай тях със старата си тойота, и Алън пак подхвана темата:

— Хайде, де, не ме мъчи.

— Ами, изглежда, най-после попаднах на подходящия лекар.

Страните й бавно поруменяха.

— И кой е той?

— Доктор Гонт — каза тя с притеснена усмивка. — Доктор Лийлънд Гонт.

— Гонт ли? — погледна я той изненадан. — Какво общо има той с ръцете ти?

— Закарай ме до магазина му и ще ти разкажа по пътя.

Пет минути по-късно (едно от най-прекрасните неща на Касъл Рок бе, че почти всичко се намираше на пет минути разстояние) Алън паркира на едно от местата пред „Неизживени спомени“. На вратата висеше табелка, която той бе виждал и преди:

На шерифа, който до този момент не бе имал време да мисли за новия магазин, изведнъж му се стори твърде странно в такъв малък град магазин да работи два дни от седмицата само по уговорка.

— Алън? Изглеждаш ядосан — каза колебливо Поли.

— Не съм ядосан. За какво, но дяволите, мога да бъда ядосан? Истината е, че не знам как се чувствам. Сигурно… — Той се изсмя, поклати глава и продължи: — Сигурно съм, как му викаше Тод? „Хвърлен в музиката“. Шарлатански лекове? Това просто не е в твой стил, Поли.

Устните й веднага се свиха и в очите й проблесна гняв.

— „Шарлатански“ не е думата, която бих използвала, Алън. Шарлатани са ония дето се рекламират в пресата. След като това нещо помага, не разбирам защо трябва да го наричаш „шарлатанство“. Не съм ли права, Алън?

Той понечи да каже нещо — какво и той не знаеше, но тя продължи:

— Виж това. — Протегна ръце и размърда пръстите си без никакво усилие.

— Добре, съгласих се. Взимам си думите назад.

— Къде ще ходиш?

— Извинявай.

Тя се обърна да го погледне. Седеше там, където на времето бе седяла Ани. В колата, която беше семейният автомобил на фамилията Пангборн.

„Защо ли го държа още? — помисли си Алън. — Защо не го продам? Луд ли съм или какво?“

Поли докосна нежно ръката му.

— Наистина започвам да се чувствам неудобно. Никога не сме се карали и определено не ми се иска да го правим сега. Простих се с много близък човек и изобщо нямам намерение да се карам с гаджето си точно сега.

— Аз гадже ли съм ти? — усмихна се лениво той.

— Верен приятел… ако мога така да се изразя.

Прегърна я, изненадан от това, че едва не се бяха скарали. И то, защото тя се чувстваше по-добре.

— Можеш да се изразиш както искаш. Знаеш колко те обичам.

— И няма да се караме за каквото и да било.

— За каквото и да било — кимна сериозно той.

— Защото и аз те обичам, Алън.

Той я целуна по бузата и свали ръката си от рамото й.

— Дай да видя тая шаха, дето ти я е дал.

— Не е шаха, а ашха. И не ми я е дал, а просто ми я предостави за проба. Затова съм тук — за да я купя. Сам дано не иска майка си и баща си за нея.

Алън погледна табелката на стъклото, видя спуснатите щори и си помисли: „Опасявам се, че точно това ще иска скъпа.“

Цялата тази работа изобщо не му харесваше. По време на погребението почти не бе откъснал поглед от ръцете на Поли. Тя без усилие бе отворила чантата си, бе ровила вътре за кърпичка, а после спокойно бе щракнала закопчалката с върха на пръстите си, вместо да я върти насам-натам, докато успее да я затвори с палците си, които обикновено я боляха по-малко.

Че ръцете й бяха къде-къде по-добре, се виждаше от пръв поглед, но цялата тази история с вълшебния амулет — защото в крайна сметка именно за това ставаше дума — го караше да се чувства меко казано странно. Намирисваше му на измама.

Откакто бе дошъл в Мейн, той не бе попадал на магазин или заведение, с изключение на кокетните ресторантчета като „Морис“, където да трябва да се уговориш предварително, за да влезеш. Но дори и там човек почти винаги можеше да намери маса и без предварителна резервация… освен, разбира се, през лятото, когато наоколо бъкаше от туристи.

И все пак през изтеклата седмица бе виждал хора да влизат и да излизат от магазина. Вярно не на тумби, но странен или не, начинът, по който господин Гонт вършеше търговията си, явно го устройваше. Понякога клиентите идваха и си отиваха на групи, но по-често бяха сами… или поне така си мислеше Алън, анализирайки впечатленията си от изтеклата седмица. Не бяха ли точно такива методите на класическите измамници? Откъсват те от стадото, уединявате се някъде, предразполагат те, а после ти показват как да станеш собственик на Статуята на свободата срещу някаква невиждано ниска цена.

— Алън? — Поли леко почука по челото му. — Там ли си?

— Тук съм, Поли — отвърна й и я погледна с усмивка.

Беше свалила от врата си тъмносиния шал, който бе носила на погребението на Нети, и сега горните две копчета на бялата й блуза бяха елегантно разкопчани под тъмния й пуловер.

— Още! — викна Алън с похотлива усмивка. — Цепката! Да видим цепката!

— Престани! — смъмри го тя. — Намираме се насред Мейн Стрийт и часът е едва два и половина следобед. Освен това се връщаме от погребение, в случай че си забравил.

— Толкова ли късно стана? — стресна се той.

— Ако два и половина ти е късно, да — отвърна тя и чукна по стъклото на часовника му. — Ти въобще поглеждаш ли към това нещо тук?

Стрелките бяха по-близо до три без двайсет. Часовете в училище свършваха в три. Ако имаше намерение да хване Брайън Раск, трябваше да побърза.

— Дай да видя дрънкулката ти.

Тя измъкна тънката верижка изпод пуловера си и в края й увисна малък сребърен напръстник. Внимателно го положи в дланта си, но когато Алън посегна да го пипне, пръстите й веднага се затвориха.

— Ъ-ъ… Не знам дали е редно. — Усмихваше се, но определено й бе станало неприятно. — Страх ме е да не се повреди нещо.

— Хайде стига, Поли — изрече с раздразнение.

— Виж, дай да се разберем. — В гласа й отново се долавяше гняв. Тя безуспешно се мъчеше да го прикрие. — На тебе ти е лесно да ми се подиграваш. Не ти се налага да сменяш телефонния си апарат с друг, с по-големи бутони. Нито пък да се тъпчеш с обезболяващи…

— Поли! Та това е…

— Няма Поли. — По лицето й бе избила руменина. Гневът и, както щеше да осъзнае по-късно, отчасти произтичаше от това, че в събота тя се бе отнесла към амулета точно като Алън. Но оттогава се бяха случили много неща, които я накараха да промени възгледите си. — Това тук действа. Знам, че звучи налудничаво, но е така. В събота сутринта, когато Нети дойде у дома, направо умирах от болки. Бях започнала да мисля, че единственото ми спасение е да си ампутирам и двете ръце. Болката беше толкова непоносима, Алън, че тази мисъл ми се виждаше направо приятна. Нещо като: „Да, ампутация! Как не съм се сетила по-рано?“ А сега, едва два дни по-късно, изпитвам само лека болка и дори тя постепенно отслабва. Помниш ли преди година, като правих онази диета с кафявия ориз. Цяла седмица гладувах понеже някой си там ми беше казал, че помага. Нима това не е същото?

В гласа й вече не се усещаше гняв, а по-скоро молба.

— Не знам, Поли. Наистина не знам.

Тя разтвори ръка и внимателно взе амулета с два пръста. Алън се наведе да го разгледа по-отблизо, но този път не посегна да го докосне. Амулетът представляваше малък сребърен предмет с неправилна овална форма. В долната му половина се виждаха миниатюрни дупчици, не по-големи от точките, от които се образуват снимките по вестниците.

Докато го гледаше, той изведнъж усети силна, неестествена неприязън. Просто му идеше да го дръпне от шията й и да го изхвърли през прозореца.

„Да. Чудесна идея, приятелче! А после ще си събираш зъбите по пода!“

— Понякога имам чувството, че нещо буквално се движи вътре — каза Поли с усмивка. — Нещо като мексикански фасул25. Не е ли странно?

— Не знам.

Докато я гледаше как прибира амулета обратно под блузата си, Алън изведнъж изпита силно, почти непреодолимо подозрение. Но щом сребърната топчица се скри от погледа му и пръстите й — нейните наистина гъвкави пръсти — закопчаха копчетата, подозрението му внезапно изчезна. Остана му само все по-затвърждаващото се съмнение, че господин Лийлънд Гонт се опитва да изнуди жената, която той обичаше… А ако това наистина бе така, то тя едва ли беше единствената.

— Не си ли се замисляла, че може да не е от амулета? — Пристъпваше плахо, с вниманието на човек, който пресича бърча река през брод от хлъзгави камъни. — Знаеш, че и преди ти се е случвало да имаш периоди на затишие.

— Разбира се, че знам — отвърна тя, готова да избухне. — Все пак става дума за моите ръце.

— Поли, просто се опитвам да…

— Знаех си, че ще реагираш така, Алън. Но те моля да ме изслушаш — знам какво представлява „затишието“ при артрита. Бога ми, не е това. Вярно, през последните пет-шест години е имало периоди, в които съм се чувствала по-добре, но никога не е било така. Сега е различно. Сега… — Тя спря за миг, замисли се, а после притеснено сви рамене. — Чувствам се сякаш съм оздравяла, Алън. Едва ли ще ме разбереш, но не мога да ти го обясня по друг начин.

Той кимна замислен. Разбираше я. Разбираше я напълно. Може би амулетът е отключил в съзнанието й някаква закърняла лечебна сила. Нима беше възможно такова нещо? Та нали артритът не е психосоматична болест! Розенкройцерите26 приемат такива неща за напълно естествени. А също и милионите, които купуваха книгата на Рон Хюбърт за дианетиката. Той самият не знаеше. Но определено не беше виждал слепец да прогледне със силата на мисълта, нито пък ранен да спре кръвотечението си с концентрация.

Знаеше само едно: нещо в тази работа здравата намирисваше. Вонеше като риба, оставена дълго време на слънце.

— Дай да спрем дотук — каза Поли. — Усилията, които полагам, да не се скараме, ме изтощават. Ела вътре с мен, поговори лично с господин Гонт — и без това е време да се запознаеш с него — пък той може би ще успее по-добре да ти обясни какво прави и какво не прави амулетът.

Алън погледна часовника си и се замисли. Беше три без петнайсет. Можеше да остави Брайън Раск за по-късно, но определено беше по-добре да го хване на излизане от училище, далеч от къщи. Щеше да изкопчи повече неща от него, ако можеше да разговаря насаме с него. Иначе майка му щеше да се навърта наоколо като лъвица, която пази малките си, да ги прекъсва и дори да забрани на сина си да отговаря на въпросите му. Да, дори това бе възможно. Ако се окажеше, че момчето има какво да крие, или пък майка му решеше, че е така, щеше да му бъде доста трудно, да не кажем невъзможно, да изкопчи от тях информацията, която му бе нужна.

В единия случай имаше потенциален изнудвач и мошеник, в другия — свидетел, който можеше да му даде ключ към разкриването на двойно убийство.

— Не мога, скъпа — каза той. — Може би по-късно. Трябва да отида до средното училище и да се срещна с един човек. И то веднага.

— Да не би да е свързано с Нети?

— Не, свързано е с Уилма Джърсик… но ако предположенията ми са верни, нещата ще опрат и до Нети. Ако науча нещо, ще ти разкажа довечера. Междувременно искам да те помоля нещо.

— Алън, ще го купя. Решила съм. Все пак става дума за моите ръце!

— Спокойно, не очаквам от теб да се откажеш. Просто искам да му платиш с чек. Няма причина да не приеме, ако е честен търговец. Живеем в град, банката е на две крачки… Но ако джунджурийката му се окаже пълна измама, ще имаш време да сложиш забрана на плащането.

— Разбирам — отвърна тя.

Гласът й беше спокоен, но той осъзна, че току-що бе стъпил накриво и бе паднал с главата напред в реката.

— Мислиш, че е измамник, нали, Алън? Смяташ, че ще прибере парите на доверчивата женица, ще си обере крушите и ще изчезне като дим.

— Не знам, Поли — отвърна хладно Алън. — Знам само, че е в града само от една седмица, така че чекът просто е проява на разумна предпазливост.

Да, той наистина беше разумен. Поли не можеше да му го отрече. Но именно тази разумност, това негово твърдоглаво неверие към онова, което тя смяташе за вълшебно биле, сега направо я вбеси. Идваше й да го плесне през лицето със същите онези изстрадали ръце и да се разкрещи: „Виждаш ли това, Алън? Сляп ли си?“ Това, че той бе прав, като каза, че ако Гонт е почтен, няма причина да откаже чека й, още повече я вбесяваше.

„Внимавай — шептеше вътрешният й глас. — Не избързвай. Мисли, преди да говориш. Не забравяй, че обичаш този мъж.“

Но друг глас, студен и злобен, глас, който тя не можеше да приеме като свой, отвръщаше: „Нима? Сигурна ли си?“

— Добре — каза през зъби тя и хвана дръжката на вратата. — Благодаря ти, че се погрижи за интересите ми, Алън. Понякога забравям, че не съм в състояние сама да го направя. Непременно ще му напиша чек.

— Поли!

— Не, Алън. Стига сме говорили. Не искам да се караме повече.

Тя отвори вратата и припряно излезе от колата. Роклята й се заметна, разкривайки умопомрачаващите й крака.

Алън понечи да тръгне след нея, да я спре, да й поговори, да я накара да разбере, че той бе изказал съмненията си само защото държеше на нея… Но часовникът показваше три без десет. Дори и да литнеше до училището, пак имаше вероятност да изпусне Брайън Раск.

— Довечера ще си поговорим — викна той през прозореца.

— Чудесно. Нека говорим — отвърна тя и тръгна към вратата под тентата, без да се обърне нито веднъж.

Преди да обърне колата, Алън дочу чуруликането на малко сребърно звънче.

5

— Госпожице Чалмърс! — провикна се ведро господин Гонт и сложи поредната отметка в списъка си.

Вече почти го беше изчерпал. Поли бе предпоследното име в него.

— Поли, ако обичате — каза му тя.

— Извинете, Поли. — Усмивката му стана още по-широка.

Тя също му се усмихна в отговор, но усмивката й беше измъчена. Тук, в магазина, изведнъж й стана ужасно мъчно, че се наложи да се разделят с Алън по този неприятен начин. Имаше чувството, че всеки момент ще се разплаче.

— Госпожице Чалмърс? Поли? Да не би да ви е зле? — Търговецът мина пред щанда. — Изглеждате ми малко бледа. — По лицето му се четеше истинска загриженост.

„И Алън смята, че този човек е мошеник — помисли си жената. — Къде е да го види сега?“

— От слънцето е — отвърна тя с леко треперещ глас. — Толкова е топло навън.

— И толкова хладно тук. Елате, Поли. Да поседнем.

Поведе я към един от плюшените фотьойли, без ръката му да докосва кръста й. Тя седна с прибрани колене.

— Случайно гледах през прозореца — каза й и се настани на фотьойла до нея, скръствайки дългите си ръце пред гърдите. — Стори ми се, че вие и шерифът спорите за нещо.

— А, нищо. Няма значение — отвърна му, но една немирна сълза прескочи ъгълчето на окото й и се търкулна по бузата.

— Напротив. Има огромно значение.

Тя го погледна учудено… и кафявите му очи я погълнаха. Преди кафяви ли бяха? Не можеше да си спомни със сигурност. Знаеше само, че като я гледаха, всичките тревоги на деня — погребението на горката Нети, глупавата разпра с Алън — постепенно започнаха да се стопяват.

— Н-нима?

— Поли — каза й кротко Гонт. — Мисля, че всичко ще се оправи. Ако ми имаш доверие. Вярваш ли ми?

— Да — отвърна му тя, макар че нещо в нея, нещо далечно и смътно, отчаяно се опитваше да я предупреди. — Вярвам ви, каквото и да говори Алън. Вярвам ви с цялото си сърце.

— Така е добре — отвърна Гонт и хвана ръката й.

Лицето й за миг се изкриви от отвращение, но после отново стана замечтано и безизразно.

— Така е добре. А вашият приятел шерифа няма защо да се притеснява — чекът ви за мен е толкова ценен, колкото и златото.

6

Алън видя, че ако не включи сирената, ще закъснее. Не му се искаше да го прави. Не му се искаше Брайън Раск да вижда полицейска кола. Искаше му се да види просто едно малко позабързано комби, каквото и собственият му баща може би караше.

Нямаше да успее да стигне до училището преди последния звънец. Затова паркира на ъгъла на „Мейн“ и „Училищна“ и зачака. Това бе най-логичният път, по който Брайън можеше да мине. Той тайно се надяваше, че поне този път нещата ще се развият според логиката.

Излезе от колата, подпря се на капака и зарови в джоба си за дъвка. Тъкмо я отваряше, когато се чу училищният звънец.

Беше решил да разговаря с господин Лийлънд Гонт от Ейкрън, Охайо веднага щом свършеше с Брайън Раск. Но после изведнъж се отказа. Първо щеше да се обади в Главната прокуратура в Огъста да му проверят досието. Ако там не откриеха нищо, щеше да изпрати името в компютърния център във Вашингтон. Според Алън това бе едно от малкото хубави неща, които бе създала администрацията на Никсън.

Първите деца вече се задаваха по улицата с викове и смях. Внезапно му хрумна една идея. Отвори дясната врата, пресегна се през седалката и затърси нещо в жабката. Докато ровеше, играчката на Тод падна и се търкулна на пода.

Алън почти се беше отказал, когато най-после намери онова, което търсеше. Взе го, затръшна вратичката на жабката и излезе до колата. В ръцете си държеше малка картонена кутия с надпис:

Извади от кутийката дебело блокче цветни листчета и го пъхна под каишката на часовника си. Всички фокусници имат своите тайни скривалища по себе си и дрехите си. И всеки има свое любимо място — където крие тайните си. За Алън това бе часовникът.

След като скри прочутите „избухващи цветя“, той продължи да се оглежда за Брайън Раск. Едно момче на колело фучеше на зигзаг между малките пешеходци по улицата. Шерифът веднага зае позиция, но момчето бе единият от близнаците Ханлън.

— Намали, че ще ти лепна глобата — скара му се той, когато малкият профуча покрай него.

Джей Ханлън го погледна стреснат и едва не се блъсна в едно дърво. После продължи пътя си с доста по-ниска скорост.

Алън го изгледа с усмивка и отново се обърна по посока на училището.

7

Пет минути след края на часовете Сали Ратклиф изкачи стъпалата от малкия си кабинет в сутерена до първия етаж и тръгна към канцеларията. Коридорите бързо се опразваха, както винаги при хубаво време. Навън тълпи дечурлига сновяха из двора и търчаха с крясъци към автобусите, които мъркаха унесено на спирката. Ниските токчета на Сали почукваха ритмично по мозайката. Държеше в ръка един жълт плик. Името на него, Франк Джюът, бе обърнато към стегнатата й гръд.

Тя спря пред шести кабинет, през една врата от канцеларията, и погледна през армираното стъкло. Вътре господин Джюът провеждаше инструктаж на десетина учители, които трябваше да поемат тренировките на есенно-зимните спортове.

Той беше пухкав дребосък, който винаги й напомняше за мистър Уедърбий, директора на училището в комиксите на Арчий. Очилата му неизменно увисваха на носа му, точно като на Уедърбий.

От дясната му страна седеше Алис Танер, училищната секретарка, и си водеше записки.

Господин Джюът погледна към вратата, видя Сали и я дари с една от свенливите си усмивчици. Тя махна за поздрав и с усилие се усмихна. Доскоро усмивката трепваше на лицето й съвсем естествено — след молитвите за нея най-нормалното нещо на света бе човек да се усмихва.

Някои от учителите също погледнаха да видят на кого се хили безстрашният им водач. Вдигна глава и Алис Танер. Като я видя, тя кокетно й махна с пръсти и на лицето й цъфна медена усмивка.

„Знаят — помисли си младата жена. — До един знаят, че между мен и Лестър всичко е свършено. Айрийн беше толкова мила снощи… толкова любезна и… толкова нетърпелива да разкаже на целия град какво се е случило. Тая мръсница!“

Сали също помаха с пръсти и на устните й се появи злобна усмивка.

„Дано те блъсне кола, изеднице“ — помисли си тя и продължи надолу по коридора.

Когато господин Гонт й се бе обадил през свободния й час и й бе казал, че трябва да си уредят сметките, Сали го прие с ентусиазъм и злорадо удоволствие. Тя се досещаше, че номерът, който трябва да изиграе на господин Джюът, е малко мръсничък, но нямаше нищо против. Днес определено й харесваше да се прави на подлец.

Посегна към вратата на канцеларията… и спря.

„Какво ти става? — помисли си. — Нали имаш реликвата… онази прелестна свещена реликва, с онова прелестно, свято видение, уловено в нея. Не са ли тези неща предназначени да карат хората да се чувстват по-добри? По-спокойни? По-свързани с Господа? А ти не се чувстваш нито по-добра, нито по-спокойна, нито по-свързана с когото и да било. Чувстваш се сякаш главата ти е пълна с бръмбари.“

— Да, но вината не е моя. Заради реликвата е — промърмори Сали. — Заради Лестър. Господин Лестър Женкар Прат.

Едно дребно момиченце с очила и шини на зъбите извърна глава от плаката, който разглеждаше, и я погледна учудено.

— Какво гледаш, Ървина? — попита Сали.

Ървина примига зад очилата и отвърна.

— Ништо, госпошице Рат-клиф.

— Тогава върви да го гледаш другаде — сопна й се тя. — Часовете свършиха, ако не си го разбрала.

Детето забърза надолу по коридора, хвърляйки от време на време смутен поглед назад.

Сали отвори вратата на канцеларията и влезе. Бе намерила плика, който носеше, точно там, където й бе казал господин Гонт — зад кофите за боклук в бюфета. Името на господин Джюът бе написала сама.

Преди да влезе в кабинета му, тя хвърли бърз поглед през рамо, колкото да се увери, че онази малка мръсница Алис Танер не идва, и прекрачи прага. Бързо прекоси стаята и остави илика на бюрото. Половината от работата вече беше свършена.

Тя отвори горното чекмедже на бюрото и извади отвътре голяма ножица. Наведе се и дръпна най-долното чекмедже. Беше заключено. Господин Гонт я беше предупредил, че ще е така. Сали погледна към стаята на секретарката — вратата към коридора все още беше затворена. Чудесно. Тя пъхна върха на ножицата в процепа над ключалката и силно натисна. Дървото проскърца и се разцепи, и жената изведнъж почувства как зърната на гърдите й приятно се втвърдяват. Беше й забавно. Страшно, но забавно.

Отново мушна ножицата, този път по-дълбоко и пак напъна. Ключалката поддаде и чекмеджето се отвори, разкривайки онова, което беше вътре. В първия миг Сали онемя и челюстта й увисна от изумление. После започна истерично да се кикоти. Смехът й, сподавен и ситен, повече приличаше на писък.

— О, господин Джюът! Какво лошо момче сте!

В чекмеджето имаше купчина списания и „Лоши момчета“ всъщност бе името на едно от тях. На размазаната снимка на корицата се виждаше момче на около девет години, което носеше мотористка шапка в стил 50-те години и… нищо друго.

Сали бръкна в чекмеджето и извади списанията върху бюрото. Бяха петнайсет, може би дори двайсет. „Дечица-веселушки“, „Голишарчета“, „Да духаме с вятъра“, „Фермата на Боби“… Погледна в едно от тях и не повярва на очите си. Откъде се бяха взели тези неща? Със сигурност не ги продаваха в магазините, даже не и на най-горния рафт, за който преподобният Роуз толкова често говореше в църквата и над който се мъдреше табелка: „ЗАБРАНЕНО ЗА ЛИЦА ПОД 18 ГОДИНИ“.

Един добре познат глас изведнъж й заговори: „Побързай, Сали. Инструктажът вече привършва, а ти не би искала да те заварят тук, нали?“

След него се обади друг глас, глас на жена, която Сали почти можеше да назове по име: „Я, стига. Толкова е забавно.“

Младата жена бързо го заглуши и направи онова, което й бе заръчал господин Гонт — разпръсна списанията из кабинета на Франк Джюът. После прибра ножицата в чекмеджето и бързо напусна стаята, затваряйки вратата след себе си. В коридора не се виждаше никой, но гласовете от шеста стая бяха по-силни. Чуваше се и смях. Наистина бяха привършили. Учудващо бързо този път.

„Да е жив и здрав тоя господин Гонт“ — помисли си тя и се шмугна по коридора. Почти бе стигнала до изхода, когато ги чу да излизат след нея. Сали не се обърна. Хрумна й, че през последните пет минути не беше мислила за Лестър Прат, а това наистина беше прекрасно. Реши, че може да се прибере у дома, да си напълни ваната, да се отпусне в нея заедно със свещената реликва и да прекара следващите два часа, без да мисли за Лестър Прат. Колко хубаво би било! Да, наистина! Да…

Какво направи там горе, Сали? Какво имаше в този плик? Кой го бе оставил зад кофите в бюфета? Кога?

Тя се скова за миг. По челото й избиха капки пот. Слепоочията й запулсираха. Очите й станаха огромни и уплашени като очите на подгонена сърна. А после отново се свиха и тя продължи пътя си. Беше обута с широк панталон, чието дъно се триеше в тялото й по един странен, но особено приятен начин, който й напомняше за интимните моменти с Лестър.

„Хич не ме е грижа какво съм направила — помисли си тя. — Дори се надявам да е нещо гадно. Той го заслужава — да прилича на господин Уедърбий, а пък да гледа такива отвратителни списания. Дано се задави, като влезе в кабинета си!“

— Да. Дано се задави, шибаният му развратник! — прошепна тя.

За пръв път в живота си казваше на глас Онази думичка и зърната й отново се стегнаха от приятна тръпка. Ускори крачка, а през главата й минаваха смътни мисли за онова, което можеше да прави във ваната. Изведнъж разбра, че има свои си желания, които просто трябва да задоволи. Не знаеше как… но имаше чувството, че ще разбере.

В края на краищата, ако не си помогнеш сам, и Господ не може да ти помогне.

8

— Цената приемлива ли ви се вижда, Поли? — попита господин Гонт.

Поли понечи да отвърне, но спря. Той сякаш не я слушаше. Беше вперил поглед някъде в далечината и устните му се движеха безшумно като при молитва.

— Господин Гонт?

Мъжът се стресна едва забележимо, а после отново я погледна и се усмихна.

— Извинете ме, Поли. Понякога се разсейвам.

— Цената е повече от приемлива — каза му тя. — Дори ми се вижда фантастична.

Извади чековата си книжка от чантата и започна да му попълва чек. От време на време се замисляше какво ли цели с цялото това внимание, но очите на Лийлънд Гонт сякаш я викаха. А щом го погледнеше, всичките й съмнения се изпаряваха.

Чекът, който му подаде, възлизаше на четиридесет и шест долара. Търговецът го сгъна внимателно и го пъхна в горния джоб на сакото си.

— Да не забравите да попълните контролния талон — напомни й той. — Мнителният ви приятел сто на сто ще поиска да го види.

— Той ще мине да се запознае с вас — каза му Поли и побърза да последва съвета му. — Мисли, че сте мошеник.

— В момента той е претоварен от мисли и намерения, но съвсем скоро плановете му тотално ще се променят, а мислите му ще се изпарят като мъгла при вятър. Помнете ми думата.

— Нали няма да му сторите зло?

— Кой? Аз! Бъркате ме с някого, Патриша Чалмърс. Аз съм пацифист — един от най-великите в света. Не бих позволил и косъм да падне от главата на нашия шериф. Просто исках да кажа, че ще му се отвори работа отвъд реката. Той още не го знае, но скоро ще научи.

— Разбирам.

— А сега, Поли…

— Да?

— Чекът ви не покрива напълно стойността на амулета.

— Така ли?

— Да, така. — В ръцете му незнайно откъде се беше появил бял плик. — За да ми се издължите докрай, Поли, ще трябва да ми помогнете да изиграя малък номер на един човек.

— На Алън ли? — Тя настръхна като подплашен заек. — Да не би да имате предвид Алън?

— Не, разбира се. Не бих ви помолил да изиграете номер на човек, когото познавате, какво остава за човек, когото смятате, че обичате. Би било неетично.

— Нима?

— Да… макар да смятам, че наистина трябва да си помислите за връзката си с шерифа, Поли. Може да се окаже, че нямате кой знае какъв избор: ако направите компромис сега, ще се подложите на непрестанни компромиси в бъдеще. Или иначе казано: на онези, които се женят набързо, им остава много време да се разкайват.

— Не ви разбирам.

— Знам. Но като си видите пощата, ще ме разберете. Ще видите, че не само аз съм станал обект на подозрението му. А сега нека обсъдим номера, който искам да изиграете. Отнася се за човек, когото наскоро взех на работа. Името му е Мерил.

— Ейс Мерил?

Усмивката му изчезна.

— Не ме прекъсвайте, Поли. Никога не ме прекъсвайте, докато говоря. Освен ако не искате ръцете ви да се подуят като на удавник.

Тя се дръпна уплашено. Зениците й се разшириха от ужас.

— И-и-звинете.

— Този път ще приема извинението ви. А сега слушайте. Слушайте много внимателно.

9

Франк Джюът и треньорът по баскетбол Брайън Макгинли влязоха в канцеларията секунди след Алис Танер. Франк се смееше и разправяше на Брайън виц, който бил научил сутринта от някакъв търговец на тетрадки. Ставаше дума за един лекар, който не можел да постави диагноза на някаква жена. Бил свел възможностите до две — СПИН или Алцхаймер — но не можел да определи със точност кое е.

— И така мъжът на жената дърпа доктора настрана и го пита — разказваше той.

Алис се беше навела над бюрото си и прелистваше куп съобщения. Франк я погледна и прошепна нещо в ухото на Брайън — колежката им хич не носеше майтап, а мръсните шегички направо я вбесяваха.

— Да, бе! — захили се Брайън.

— Та мъжът пита: „Докторе, няма ли начин да разберем кое от двете е?“

Жената извади две розови листчета от купа и тръгна с тях към кабинета на Джюът. Отвори вратата и се закова, сякаш се бе блъснала в невидима стена. Шегобийците отвън не й обърнаха никакво внимание.

— Има — отвърнал докторът. — Заведи я на трийсет километра навътре в гората и я остави там. Ако намери пътя до вкъщи, не я чукай.

Брайън Макгинли зина за миг срещу шефа си, а после прихна да се смее. Джюът също се разсмя. Двамата така неудържимо се кикотеха, че в първия момент не чуха вика на Алис. Втория път нямаше начина да не я чуят. Тя почти изкрещя името на Франк. Той се спусна към нея.

— Алис! Какво…

После видя какво и се вцепени от ужас. Думите заседнаха в гърлото му. Тестисите му изтръпнаха, свиха се и сякаш искаха да се върнат там, откъдето бяха дошли.

Списанията.

Тайните списания от долното чекмедже.

Бяха разпръснати из стаята като кошмарни конфети: момчета в униформи, момчета в сено, момчета със сламени шапки, момчета на кончета.

— Боже Господи!

Възгласът, дрезгав от ужас и въодушевление, дойде отляво на Франк. Той се обърна (вратните му жили скърцаха като ръждясали панти) и видя колегата си, който гледаше списанията като вцепенен, а очите му всеки момент щяха да изскочат от орбитите си.

„Това е шега — понечи да каже той. — Глупава шега. Тези списания не са мои. Стига само да ме погледнете, за да разберете, че подобни списания не биха могли да… да… да представляват интерес за мъж… мъж, в моето… моето… «

Неговото какво?

Франк не можеше да каже, но това едва ли имаше някакво значение, защото бе изгубил способността си да говори.

Тримата стояха шокирани и гледаха кабинета на директора на Средното училище Франк Джюът. От полуотворения прозорец нахлуваше горещ вятър. Той разлисти страниците на едно от списанията и го събори на пода. „Сочни млади момченца“, обещаваше корицата.

» Шега. Ще кажа, че е било шега. Но дали ще ми повярват? Ами ако чекмеджето е разбито? Ще ми повярват ли, ако е разбито?“

— Госпожо Танер? — обади се детски глас зад гърбовете им.

Тримата — Джюът, Танер и Макгинли — се обърнаха като един и виновно погледнаха към канцеларията. Там стояха две момичета, осмокласнички, облечени в червено-белите мажоретни униформи на училището. Алис Танер и Брайън Макгинли като по команда се изпречиха на вратата, за да скрият гледката в кабинета на Франк. Самият Франк сякаш беше пуснал корени на мястото си. Стоеше като вкаменен и не можеше да се помръдне. Но мажоретките вече бяха видели каквото имаше за гледане. Едната от тях — Дарлийн Викъри — залепи длани на пухкавото си лице и впери изумен поглед в директора.

„Прекрасно — помисли си той. — До утре на обяд всеки ученик в това училище ще разбере. А до вечерта няма да остане човек в града, който да не знае.“

— Момичета, напуснете — каза госпожа Танер. — Някой е изиграл грозна, изключително грозна шега на господин Джюът. Да не сте посмели и дума да обелите. Разбрахте ли?

— Да, госпожо Танер — отвърна Ерин Макавой.

Три минути по-късно тя щеше да разкаже на най-добрата си приятелка Дона Болно, че кабинетът на директора е бил украсен със снимки на момченца с хеви метъл гривни и никакво облекло.

— Да, госпожо Танер — отвърна Дарлийн Викъри.

Пет минути по-късно тя също щеше да разкаже новината на своята най-добра приятелка Натали Прийст.

— Тръгвайте — каза Брайън Макгинли. Опитваше се гласът му да звучи строго, но той бе заглъхнал от шока. — Веднага!

Двете момичета се втурнаха към вратата и червено-белите поли се надиплиха около кльощавите им колена. Брайън бавно се обърна към Франк.

— Мисля… — подхвана той, но Франк не му обърна внимание.

Просто влезе като лунатик в кабинета си, затвори вратата с табелка: „ДИРЕКТОР“ и бавно започна да събира списанията.

„Защо не им дадеш писмено признание?“ — крещеше част от съзнанието му.

Но един друг, по-примитивен глас му казваше, че сега е най-уязвим. Ако говори с двамата сега, ако се опита да им обясни ситуацията, сам щеше да си сложи въжето на шията.

Алис чукаше на вратата. Той не й отговори и продължи да обикаля като сомнамбул из кабинета си и да събира списанията, които бе скътал през последните девет години. Беше писал за всяко едно от тях до далечни доставчици, беше ги прибирал от пощата в Гейтс Фолс, треперейки всеки път да не би щатската полиция или някой пощенски инспектор да го сгащят на място. Никой никога не бе успял да го разкрие. А сега…

„Няма да повярват, че са твои — успокояваше го примитивният глас. — Просто не могат да си позволят да повярват такова нещо. Това здравата би разклатило така удобните им провинциални виждания за живота. Щом се успокоиш, ще им дадеш някакво обяснение.“

Но… кой можеше да му изиграе такъв номер? Кой би посмял да направи подобно нещо? (На Франк нито за миг не му хрумна да се запита кой идиот го бе накарал да донесе списанията точно тук, в училището, където толкова хора можеха да ги намерят.)

В целия град имаше само един-единствен човек, който знаеше за двойнствения му живот и беше в състояние да му погоди такъв номер. Това бе Джордж Нелсън, учител по дърводелство в гимназията. Джордж Нелсън, който под мускулестата си мъжествена външност, беше по-педераст и от него. Джордж Нелсън, с когото Франк Джюът бе ходил на едно парти в Бостън, едно парти, на което присъстваха много мъже на средна възраст и малка групичка голи момчета. Едно парти, което можеше да те прати в затвора до края на живота.

На бюрото му лежеше голям жълт плик с името му, написано през средата. Франк изведнъж се почувства като в бърз асансьор. Кръвта се качи в главата му. Започна да му се гади. Вдигна глава и видя Алис и Брайън, които се взираха в него почти от упор. Очите им бяха огромни, устата им зееха отворени и Франк си помисли: „Вече знам какво е да си риба в аквариум.“

Той им махна да се махат, но те не помръднаха. Това не го учуди особено. Намираше се в кошмар, а в кошмарите нещата никога не стават така, както ги искаш. Нали затова са кошмари.

Чувстваше се изгубен и объркан, но някъде дълбоко в душата му като жив въглен в угаснало огнище тлееше синият пламък на гнева.

Седна зад бюрото си и сложи купчината списания на пода. Видя, че чекмеджето е разбито, както бе и предполагал. После взе плика, разкъса го и изсипа съдържанието му на бюрото. Бяха снимки, лъскави, цветни снимки на него и Джордж Нелсън на партито в Бостън. Двамата се гавреха с двама-трима красиви младежи (най-големият от „младежите“ едва ли имаше дванайсет години) и на всяка снимка лицето на учителя по дърводелство бе размазано, докато неговото се виждаше отлично.

Дори това не можа да изненада Франк.

В илика имаше и бележка. Той я извади и зачете:

Твой приятел.

Твой приятел!

Погледът му непрекъснато се връщаше към тези последни думи. Той ги препрочиташе отново и отново и не можеше да повярва на очите си.

Мръсник! Юда! Предател!

Брайън Макгинли продължаваше да чука на вратата, но когато Франк Джюът най-после вдигна глава от онова, което бе ангажирало вниманието му на бюрото, юмрукът на Брайън увисна във въздуха.

Лицето на шефа му бе восъчно бледо, с изключение на две яркочервени нетна на бузите му. Зъбите му бяха оголени в злобна усмивка.

В този момент той изобщо не приличаше на господин Уедърбий.

„Мой приятел!“ — помисли си Франк, смачка бележката и прибра лъскавите снимки обратно в илика.

Синият пламък на гнева бе станал оранжев. Угасналото огнище се превръщаше във вулкан.

„Ще отида, разбира се. Ще отида да си поприказвам с моя приятел Джордж.“

10

Наближаваше три и петнайсет и Алън реши, че Брайън Раск е минал по друг път — върволицата от ученици вече съвсем оредяваше.

Но тъкмо бе посегнал за ключовете си, когато по улицата се зададе слабичка, издължена фигура на колело. Момчето караше бавно и сякаш висеше на кормилото. Главата му бе толкова наведена, че шерифът не можеше да види лицето му.

Но видя голямата кошница за пикник в багажника на колелото.

11

— Разбираш ли, Поли? — попита Гонт и й подаде плика.

— Да,… р-разбирам — отвърна тя, но в замечтаното й лице се четеше тревога.

— Не изглеждаш щастлива.

— Ами-и-и…

— Амулетите не действат на нещастни хора — каза й той и в същия миг жестока болка прониза като с острие ръцете й. Жената глухо простена.

Господин Гонт й направи знак да се приближи и попита с меден глас:

— Нали не искаш да се върнеш към предишното си състояния, а, Поли?

— Не! — проплака тя. Гърдите й бясно подскачаха нагоре-надолу, ръцете й трепереха, огромните й трескави очи нито за миг не се отделиха от неговите. — Моля ви, не!

— Защото нещата ще отивам все към по-зле, нали?

— Да! Да! Така е!

— А никой не може да те разбере. Нито дори шерифът. Той не знае какво е да се събудиш посред нощ с ад в ръцете си, нали?

Поли поклати глава и се разплака.

— Прави каквото ти казвам и никога няма да се будиш така. И още нещо. Поли — прави каквото ти казвам и ако някой в Касъл Рок научи, че детето ти е изгоряло живо в една съборетина в Сан Франциско, то няма да е от мен.

Тя издаде дрезгав, отчаян нисък — писък на жена, безнадеждно впримчена в безпощаден кошмар.

Търговецът се усмихна.

— Адът има много лица, Поли.

— Откъде знаете за него? — прошепна тя. — Никой не знае. Дори Алън. Казах му…

— Знам, защото това ми е работата. А неговата е да се съмнява. Поли. Затова той нито за миг не е повярвал на онова, което си му казала.

— Той каза, че…

— Сигурен съм, че е казал какво ли не, но не ти е повярвал. Жената, която нае да го гледа, беше наркоманка, нали? Ти нямаш вина за това, но обстоятелствата, довели до крайния резултат, са били изцяло подвластни на твоя избор, нали, Поли? Твоят избор. Момичето, което си наела да пази Келтън, умира от свръхдоза и си изпуска цигарата в кошчето. Съгласен съм, че тя е дръпнала спусъка, но оръжието е било заредено от твоята гордост, от твоята неспособност да сведеш глава пред родителите си и останалите добри хорица на Касъл Рок.

Поли вече хълцаше от плач.

— Но нима една млада жена няма право на гордост? — попита кротко Гонт. — Когато всичко друго й се е изплъзнало, няма ли право поне на това — на последната монета, без която кесията й ще е напълно празна?

Тя гордо вдигна разплаканото си лице.

— Смятах, че това си е моя работа. И сега смятам. Нека да е гордост, и какво от това?

— Да — отвърна спокойно той. — Говориш като победител… но те щяха да те приемат, нали? Родителите ти. Може би нямаше да им е приятно — не и с детето, което непрекъснато да им напомня за случилото се, не и сред злите езици, които се развързват в малките градове като този — но щяха да те приемат.

— Да, и щях да прекарам целия си живот, опитвайки се да се измъкна от опеката на майка си! — изкрещя с грозен, гневен глас, който изобщо не приличаше на нейния.

— Да — отвърна все така кротко Гонт. — Затова избяга далеч. С Келтън и гордостта си. А когато Келтън си отиде, остана ти само едната гордост.

Поли простена от мъка и зарови лице в дланите си.

— Боли повече от ръцете, нали?

Тя кимна, без да сваля ръце от лицето си. Гонт сложи грозните си, дългопръстести ръце зад врата и заговори сякаш четеше проповед:

— Човечество! Какво благородство! Какво желание да пожертваш ближния!

— Престанете! — проплака жената. — Не можете ли просто да престанете!

— Това са най-съкровените ти тайни, нали, Патриша?

— Да.

Той докосна челото й. Тя трепна за миг, но не се дръпна.

— Това е врата към ада, която не искаш никога да отваряш, нали?

Тя кимна, без да сваля ръце от лицето си.

— Тогава прави, каквото ти казвам. Поли — прошепна й той, а после отдръпна едната ръка от лицето й и започна да я гали. — Прави каквото ти казвам и си затваряй устата. — Вгледа се отблизо в обляното й в сълзи лице, в мокрите й зачервени очи и на устните му се изписа гримаса на отвращение.

— Не знам от кое ми се повдига повече — от плачеща жена или от кискащ се мъж. Избърши проклетото си лице, Поли!

Бавно, като насън, тя извади дантелена кърпичка от чантата си и започна да попива сълзите си.

— Така е по-добре — каза той и се изправи. — Ще те пусна да си вървиш. Поли. Предстои ти работа. Но искам да знаеш, че за мен беше огромно удоволствие да работя с теб. Винаги съм се наслаждавал на жени, които се гордеят от себе си.

12

— Ей, Брайън, искаш ли да видиш едни фокус?

Момчето на колелото рязко вдигна глава, перчемът над челото му се метна назад и Алън безпогрешно разпозна в очите му неподправен, първичен страх.

— Фокус ли? — попита то с треперещ глас. — Какъв фокус?

Шерифът не знаеше от какво се страхува момчето, но разбра едно — магьосничеството, на което толкова пъти бе разчитал, за да стопи леда между себе си и децата, този път поради някаква странна причина бе имало обратният ефект. Но трябваше да довърши започнатото.

Той вдигна лявата си ръка — онази с часовника — и се усмихна срещу бледото, напрегнато лице на Брайън Раск.

— Както виждаш в ръкава ми няма нищо освен ръката ми, която продължава чак до рамото. Но… абракадабра!

Алън направи артистично движение с дясната си ръка и незабелязано избута малката пачка изпод часовника си. Бързо я стисна в юмрука си, дръпна невидимата връвчица, която разтваряше цветните листчета и долепи длани. Когато ги разтвори в ръцете му разцъфна голям букет от неестествено красиви хартиени цветя.

Той бе нравил този фокус стотици пъти и нито веднъж така добре, както в този горещ октомврийски следобед. Но очакваната реакция — моментна изненада, последвана от усмивка с една трета изумление и две трети възхита — не се изписа на лицето на Брайън. Момчето хвърли бегъл поглед към букета и отново впери очи в Алън.

— Страхотно, а? — възкликна шерифът и устните му се разтегнаха в усмивка, точно толкова естествена, колкото и зъбите на баба му.

— Да — отвърна Брайън.

— А-ха. Виждам, че си поразен.

Алън събра длани и букетът отново изчезна. Фасулска работа. Но беше крайно време да си купи нови цветя. Тези всеки момент щяха да се разпаднат. Нежната пружина бе започнала да се разхлабва, а шарените цветчета скоро съвсем щяха да се разръфат.

Отново разтвори длани, усмихвайки се този път искрено. От букета нямаше и следа — той се бе превърнал в малко тесте цветни листчета, скрити под часовника му.

Брайън Раск не отвърна на усмивката — всъщност лицето му бе лишено от каквото и да е изражение. Останките от летния му тен не можеха да скрият бледността на лицето му. Нито пък белезите на ранния пубертет: куп пъпчици по челото, една по-голяма в ъгъла на устните, черни точки от двете страни на носа. Под очите му тъмнееха морави кръгове. Сякаш от години не беше спал като хората.

„Това дете изобщо не е на себе си — помисли си Алън. — Душата му е дамгосана, може би дори смазана.“

Възможните причини бяха две: или Брайън Раск бе видял вандала, вилнял в дома на Джърсик, или самият той бе този вандал. И двете бяха еднакво благодатни за следствието, но ако беше второто, Алън едва ли можеше да си представи вината, която сега тегнеше на плещите на това невръстно момче.

— Фокусът е страхотен, шериф Пангборн — каза детето с безизразен, безчувствен глас. — Наистина.

— Благодаря ти. Радвам се, че ти хареса. Знаеш ли за какво те търся, Брайън?

— Мисля… че да.

В този миг Алън беше почти сигурен, че момчето ще си признае за прозорците. Тук на този ъгъл то щеше да си признае и шерифът щеше да направи голяма стъпка към разплитане на мистерията.

Но Брайън не каза нито дума повече. Просто стоеше и го гледаше с уморени, леко зачервени очи.

— Какво стана, синко? — попита го със същия кротък и спокоен глас. — Какво стана у Джърсик?

— Не знам — отвърна вяло Брайън. — Но го сънувах снощи. А също и в неделя. Сънувах, че отивам в къщата, и в съня си виждам кой вдигна целия шум.

— И кой, Брайън?

— Едно чудовище — отговори момчето. Гласът му не се промени нито за миг, но две големи сълзи увиснаха на миглите му. — В съня си вместо да избягам, чукам на вратата. Тя се отваря, излиза едно чудовище и… ме… изяжда.

Сълзите натежаха и се търкулнаха по изнуреното му лице.

„И това може да е — помисли си Алън. — Ужас, най-обикновен ужас.“

Подобен на този, който би изпитало малко дете, ако влезе в спалнята в неподходящ момент и завари родителите си да се любят. Само защото е твърде малко, за да знае как изглежда любовта, то си мисли, че се бият.

Но…

Някак си не можеше да го приеме. Имаше чувството, че това момче го лъже в очите въпреки страдалческия му вид, който сякаш казваше: „Искам да ти изповядам всичко.“ Защо? Защо го мъчеше такова чувство?

Той не можеше да си отговори, но опитът му подсказваше, че Брайън знае кой е извършил престъплението. Може би му беше близък и момчето се чувстваше задължено да го прикрива. Или пък онзи знаеше, че Брайън го е видял, и малкият просто го беше страх от отмъщение.

— Някой е изпочупил прозорците на Джърсик с камъни — каза мъжът с тих и, дай Боже, спокоен глас.

— Да, господине — въздъхна момчето. — Може и така да е било. Аз помислих, че се карат, но може и някой да е хвърлял камъни.

— Значи помислил си, че се карат?

— Да, господине.

— Така ли си помисли наистина.

— Да, господине.

Алън въздъхна.

— Е, сега вече знаеш какво е станало. И разбираш, че това е сериозно престъпление, дори и нищо да не последва след него.

— Да, господине.

— Но този път е имало последствия. Нали знаеш, Брайън?

— Да, господине.

Тези тъжни детски очи, които го гледаха от спокойното, бледо лице, за него означаваха само едно: че момчето иска да му разкаже всичко, но никога няма да го направи.

— Изглеждаш много нещастен, Брайън.

— Да, господине.

— Да, господине. Значи ли това, че си нещастен, Брайън?

Момчето кимна и поредните две сълзи се търкулнаха по бузите му. Алън изпита две напълно изключващи се чувства: дълбоко съжаление и яростно отчаяние.

— И защо си нещастен, Брайън? Кажи ми.

— Преди сънувах толкова хубави неща — прошепна едва чуто то. — Глупави, но хубави. Сънувах госпожица Ратклиф, учителката ми по правоговор. Сега знам, че е било глупаво. Преди не го знаех, но ми беше по-добре. Сънят, който сега сънувам… онзи за чудовището… той ме плаши, шериф Пангборн… но нещастието ми идва от нещата, които знам. Това е като да знаеш как фокусникът прави номерата си.

Сведе за миг глава и шерифът можеше да се закълне, че гледа часовника му.

— Сега знам, че понякога е по-добре да си глупав.

Той сложи ръка на рамото му.

— Брайън, дай да зарежем тия щуротии. Кажи ми какво стана. Какво видя? Какво направи?

— Отидох да питам дали искат някой да им рине снега през зимата… — заговори с равен, изкуствен глас, който плашеше Алън.

Момчето беше като всяко единайсетгодишно американско дете — маратонки „Конвърс“, дънки и фланелка с лика на Барт Симпсън. Но говореше като зле програмиран робот, чиито батерии бяха на привършване. За пръв път мъжът се замисли дали Брайън Раск не е видял някой от родителите си в двора на Джърсик.

— … Чух шум — продължи момчето. Говореше с прости, декларативни изречения, като полицейски следовател пред съда. — Страшен шум: бум, тряс, трошене на стъкла… И хукнах колкото краката ми държат. Съседката беше излязла на верандата си. Попита ме какво става. Мисля, че и тя се беше уплашила.

— Да, Джилиън Мизлабурски. Вече говорих с нея — отвърна Алън и посегна към кошницата, която стърчеше нестабилно в багажника. Момчето застина.

— Тази кошница на колелото ти ли беше онази сутрин, Брайън?

— Да, господине — отвърна той, изтри сълзите с опакото на ръката си и го погледна измъчено.

— Какво имаше вътре?

Брайън не отговори, но на шерифа му се стори, че устните му трепереха.

— Какво имаше вътре, Брайън?

Момчето продължи да мълчи.

— Камъни ли?

Бавно, почти като насила, то поклати глава.

— А какво? — за трети път попита Алън.

— Каквото и сега — прошепна момчето.

— Мога ли да погледна?

— Да, господине.

Мъжът отвори капака и погледна в кошницата. Беше пълна със снимки на бейзболисти: „Топс“, „Флийърс“, „Донръс“…

— Те са ми за размяна. Нося ги навсякъде — поясни Брайън.

— Носиш ги… навсякъде?

— Да, господине.

— Защо, Брайън, защо мъкнеш тази кошница снимки със себе си?

— Нали ви казах — те са ми за размяна. Не се знае кога може да ми се удаде случай да ги смени изгодно. Още не съм си намерил Джо Фоу и Майк Грийнуел.

Алън за миг долови в очите му смътен, издайнически блясък и почти можеше да се закълне, че чува някакъв далечен гласец да пропява: Измамих те! Измамих те!

Сигурно си въобразяваше, сигурно стресът и вродената му подозрителност си казваха думата.

Но така ли беше наистина?

Добре, де, какво очакваше да намериш вътре? Камъни, увити в бележки ли? Наистина ли си мислеше, че е тръгнал да направи същото в някоя друга къща?

„Да“ — призна си Алън.

Част от него си мислеше точно това. Брайън Раск — Невръстното Страшилище на Касъл Рок. Безпощадният Разрушител.

Но проблемът беше другаде: той бе напълно сигурен, че Брайън Раск знае какво си мисли. Измамих те! Измамих те, шерифе!

— Брайън, моля те, кажи ми какво става? Ако знаеш нещо, моля те, кажи ми го.

Брайън мълчаливо затвори кошницата.

— Не можеш ли да ми кажеш?

Момчето бавно кимна. „Тоест — не мога“ — помисли си Алън.

— Добре, кажи ми поне това: страх ли те е? Страх ли те е, Брайън?

То отново кимна.

— Кажи ми какво те плаши, синко. Може би ще мога да ти помогна. — Леко почукна по значката на ризата си. — Мисля, че затова са ми дали тая значка да я разхождам насам-натам. Защото понякога мога да бъда и от помощ.

— Аз… — подхвана плахо Брайън. В този момент радиостанцията в колата на Алън изпращя:

— Пост едно, пост едно, тук е базата. Чувате ли ме?

Момчето отмести поглед от шерифа и се обърна към колата, откъдето звучеше гласът на Шийла Бригъм. Глас на властта и правораздаването. Алън изведнъж осъзна, че дори то да бе имало намерение да му каже нещо (което си оставаше в сферата на предположенията), сега вече нямаше да обели нито дума. На лицето му бе легнала маска.

— Сега си върви у дома, Брайън. Ще поговорим за този… твой сън… малко по-късно. Става ли?

— Да, господине.

— Междувременно помисли си над това, което ти казах: работата на шерифа наистина е да помага на хората.

— Трябва да си вървя, шерифе. Ако не се прибера веднага у дома, мама ще ми се кара.

Алън кимна.

— А ние не искаме това, нали, Брайън? Хайде, върви.

Той проследи с поглед момчето, което се качи на колелото и потегли с наведена глава. Имаше нещо странно в тази история, толкова странно, че мистерията с Уилма и Нети изглеждаше по-второстепенна от това да разбере каква е причината за тъгата и страха, изписани на лицето на това дете.

Двете жени бяха мъртви и погребани. Но Брайън Раск все още беше жив.

Алън отиде до разбрицания си автомобил, който трябваше да продаде още преди година, грабна радиостанцията и натисна бутона за връзка.

— Да, Шийла, слушам те!

— Търси те Хенри Пейтън, Алън. Каза, че е спешно. Иска да те свържа с него.

— Давай — каза той и усети, че пулсът му се учестява.

— Ще ми отнеме малко време.

— Нищо, ще чакам.

Подпря се на капака под шарената сянка и зачака.

13

Когато Поли пристигна у дома, часът беше три и двайсет, а тя се чувстваше напълно раздвоена. От една страна, изпитваше неистова необходимост да изпълни задачата, която господин Гонт й бе поставил (не можеше да я нарече „шегичка“, защото не й се искаше да се приема като шегаджийка), но искаше час по-скоро да приключи, за да може амулетът окончателно да й принадлежи. Мисълта, че пазарлъкът не приключва, докато търговецът не реши, изобщо не бе минала през главата й.

От друга страна, изпитваше неистова необходимост да се свърже с Алън и да му разкаже всичко, което се бе случило… или поне онова, което можеше да си спомни. Онова, което си спомняше — вярно, то я изпълваше със срам и подсъзнателно я плашеше, но споменът и за него бе съвсем ясен — бе следното: Лийлънд Гонт ненавиждащ човека, когото тя обичаше, и Лийлънд Гонт правеше нещо — нещо — изключително нередно, за което Алън просто трябваше да знае. Трябваше да знае, дори с цената на това амулетът да изгуби магическата си сила.

„Наистина ли си мислиш така?“

Част от нея — да. Онази част, която бе ужасена от Лийлънд Гонт, макар да не можеше да си спомни какво точно бе направил той, за да предизвика този страх, мислеше точно така.

„Искаш ли пак да се върнеш на старото положение, Поли? Искаш ли ръцете ти да са два ненужни израстъка, които само ти причиняват болка?“

Не. Но не искаше и да нарани Алън. Нито да позволи на Гонт да извърши онова, което си бе наумил, особено ако то (както подозираше) се окажеше пагубно за града. Нито пък да стане негов съучастник, като отиде до занемарения парцел на шосе 3 и изиграе някаква шега, която дори не разбираше.

И така — тези две противоположни желания, всяко представено от своя си разпален говорител, се надвикваха в душата й през целия път до дома. Ако господин Гонт наистина я бе хипнотизирал по някакъв начин (нещо, в което тя бе напълно сигурна, когато напусна магазина, но в което с времето започваше да се съмнява), то тази хипноза вече бе напълно преминала (или поне така вярваше). Но за пръв път в живота си Поли се чувстваше напълно неспособна да реши какво да предприеме. Сякаш от организма й изведнъж бе изсмукан някакъв жизненоважен за решителността химикал.

В края на краищата тя реши да се прибере у дома и да последва съвета на господин Гонт (макар да не си спомняше какъв точно бе той). Щеше да провери пощата си, да се обади на Алън и да му разкаже какво бе поискал Гонт от нея.

„Ако направиш това — припомни и вътрешният глас, — амулетът наистина ще изгуби силата си. И ти го знаеш.“

Да, но какво щеше да каже на съвестта си.

Щеше да се обади на Алън, щеше да му се извини, че се е държала толкова глупаво, а после щеше да му разкаже какво иска Гонт от нея. Може би щеше дори да му покаже плика, който търговецът й бе дал да сложи в онази тенекиена кутия. Може би.

С подобрено настроение Поли пъхна ключа във входната врата на дома си и отключи. Пощата — по-оскъдна от обикновено — лежеше на обичайното си място на килима. Тя се наведе и събра пратките — рекламна брошура за кабелна телевизия с усмихнатото, невъзможно красиво лице на Том Круз на корицата; каталог от „Хорчоу Кълекшън“, друг от „Шарпър Имидж“ и…

Поли видя писмото и стомахът й се сви от лошо предчувствие. Получател: „Патриша Чалмърс“. Подател: „Сан Франциско, Отдел «Социални грижи за деца и сираци», Гийри Стрийт 666“. Спомняше си зданието на Гийри Стрийт 666 от посещенията й там. Всичко на всичко три. Три срещи с трима „грижовни“ към децата бюрократи, двама от които бяха мъже. Мъже, които гледаха на нея като на дъвчащ бонбон, залепнал за най-хубавите им обувки. Третият бюрократ беше жена — огромна негърка, която умееше да слуша и да се смее. Именно от тази жена Поли най-после получи одобрението.

Но Гийри Стрийт 666, втори етаж, се бе запечатал в съзнанието й като на лента. Спомняше си огромния прозорец в дъното на коридора и млечната светлина, която той хвърляше върху линолеума; спомняше си кънтящия звук на пишещи машини, който се разнасяше от вечно отворените кабинети; спомняше си мъжете, които пушеха до сандъчетата с пясък, и начина, по който я гледаха. Но най-ясно от всичко си спомняше как се бе чувствала, облечена в единствените си свестни дрехи — тъмен полиестерен костюм с панталон, бяла копринена блуза, скъп силонов чорапогащник с телесен цвят, ниски обувки — но уплашена и самотна, защото мрачният втори етаж на Гийри Стрийт 666, изглежда, нямаше ни сърце, ни душа. Молбата й за социална помощ в края на краищата бе удовлетворена именно там, но тя си спомняше само отказите — очите на мъжете (по-добре облечени от Норвил долу в ресторанта, но иначе досущ като него); погледите им, които пълзяха по гърдите й; устните им, които се свиваха в благопристойно неодобрение, когато чуеха за проблема Келтън Чалмърс — копелето; на тази малка мръсница, тази „цветарка“, която не приличаше на хипи сега, но която, веднъж излязла оттук, щеше без съмнение да свали копринената блуза, хубавия панталон, да не говорим за сутиена, и щеше да се намъкне в тесни плитки джинси и блуза на петна, през която да прозират зърната й. Очите им казваха всичко това, И много повече. И макар че отговорът на молбата й трябваше да пристигне по пощата, Поли още там бе разбрала, че ще й откажат. При тези първи две срещи тя бе напуснала сградата разплакана, До ден-днешен помнеше сълзите, които бяха прогаряли страните й като киселина, и очите на хората, които се бяха взирали в нея по улицата. Не от загриженост — от скучно любопитство.

Тя не искаше да си спомня за тези тежки времена, нито за мрачния коридор на втория етаж, но сега те отново бяха там — толкова осезаеми, че почти усещаше миризмата на гумения под, виждаше млечната светлина от прозореца, чуваше далечните кънтящи звуци на едновремешните механични пишещи машини, които изкълваваха поредния ден в галериите на бюрокрацията.

Какво искаха от нея? Какво, за Бога, искаха след толкова години?

„Скъсай го!“ — изкрещя глас вътре в нея. Заповедта бе толкова императивна, че тя почти я изпълни. Но… скъса само плика. Вътре имаше един-единствен лист — ксерокопие. И макар че пликът носеше нейното име, тя с изумление установи, че писмото е адресирано до шериф Алън Пангборн.

Погледът й слезе в края на текста. Името под нечетливия подпис, Джон Пърлмютър, смътно й напомняше нещо. Отдолу някой старателно бе отбелязал: „Копие: Патриша Чалмърс.“ Копието беше направено на ксерокс, а не под индиго, но все пак разрешаваше мистерията защо й пращат писмо, адресирано до Алън (а също и притеснението й, че го е получила по погрешка). Но какво, за Бога…

Тя седна на люлеещия се стол в антрето и зачете писмото. Докато го четеше, по лицето й като облаци през променлив, ветровит ден преминаваха чувства: изненада, разбиране, срам, страх, гняв и накрая ярост.

— Не! — извика потресена, а после пак се облегна на стола и се насили да прочете писмото отново. Бавно, отначало докрай.

След като прочете четири пъти това ужасно писмо, Поли стана от стола и тръгна към кухнята. Вървеше бавно и грациозно, като във вода. В началото погледът й бе мътен и объркан, но когато стигна до телефона и набра номера на шерифа, очите й се избистриха. Изражението в тях бе ясно и несъмнено — гняв. Толкова силен, че граничеше с омраза. Човекът, когото обичаше, се ровеше в миналото й — виждаше й се колкото невероятно, толкова и логично. През последните пет-шест месеца тя бе прекарала доста време, сравнявайки себе си с Алън Пангборн. И винаги бе излизала втора. Сълзите му срещу нейното измамно спокойствие, което криеше толкова срам, болка и непобедима гордост. Честността му срещу дребничките й лъжи. Какъв светец се бе показал той! Колко обезкуражаващо идеален! И колко лицемерна бе настоятелността й да го накара да забрави миналото!

А през цялото това време той бе душил наоколо, опитвайки се да разкрие истинската история на Келтън Чалмърс.

— Копеле! — прошепна тя.

Телефонът отсреща започна да звъни. Пръстите й, стиснали слушалката, побеляха от напрежение.

14

Лестър Прат обикновено си тръгваше от гимназията на Касъл Рок в компанията на няколко приятели — слизаха до „Хемпхил Маркет“ да пият сода и се отбиваха в нечий дом за час-два да пеят химни, да играят разни игри или просто да си поприказват.

Днес обаче напусна училището сам, със сак на рамо (ненавиждаше традиционната учителска чанта) и наведена глава. Ако беше го видял как крачи бавно през училищния двор към паркинга, Алън би останал поразен от приликата му с Брайън Раск.

Лестър на три пъти бе правил опити да свърже със Сали и да разбере какво толкова я бе вбесило. Последният път бе по време на обедната почивка след петия час. Знаеше, че тя е в прогимназията, но единственият човек, до когото успя да се добере по телефона, бе Мона Лоулес, която преподаваше математика на шести и седми клас и си другаруваше със Сали.

— Тя не може да се обади — каза му Мона с топлината на ледогенератор.

— Защо? — почти проплака тон. — Хайде, Мона, кажи ми!

— Не знам. — Тонът й бе достигнал температурата на течния азот. — Знам само, че е спала при Айрийн Латдженс, че изглежда сякаш е плакала цяла нощ и че не иска да говори с теб.

„И за всичко си виновен ти — допълваше леденият й тон. — Понеже си мъж, а всички мъже сте боклуци — това е просто поредно доказателство на общото правило.“

— Нямам ни най-малка представа за какво става дума! — крещеше Лестър. — Кажи й поне това! Кажи й, че не знам защо ми се сърди! Кажи й, че каквото и да е, сигурно е станало недоразумение, защото аз просто нищо не разбирам!

Последва дълга пауза. Когато Мона проговори отново, гласът й бе станал малко по-нормален. В никакъв случай мил, но не й „азотен“.

— Добре, Лестър. Ще й кажа.

Той вдигна глава с тайната надежда, че ще види Сали на предната седалка на мустанга усмихната, спокойна и готова да се сдобрят, но колата беше празна. Единственото живо същество наблизо бе Слоупи Дод, който се разкарваше насам-натам със скейтборда си.

Стив Едуардс застигна Лестър и го тупна по рамото.

— Лес, ще наминеш ли към нас да изпием по една кола? Момчетата казаха, че ще прескочат. Трябва да поговорим за тази невиждана католическа заплаха. Голямото събиране е тази вечер в църквата — да не забравиш — и няма да е зле ние, младите американци, да се представим единни, като се стигне до това да решаваме какво да се прави. Споменах на Дон Хемпхил и той се съгласи.

Погледна към Лестър сякаш очакваше потупване по рамото.

— Днес не мога, Стив. Може би друг път.

— Ей, Лес, не разбираш ли? Може да няма друг път! Папските синчета вече не се шегуват!

— Не мога — повтори той. „И престани да настояваш, ако ти е мил живота“, допълваше изражението му.

— Да, но… защо?

„Защото трябва да разбера какво, по дяволите, става с приятелката ми. И ще го направя, дори да се наложи с ченгел да й вадя думите от устата.“

— Имам работа, Стив. Важна работа, повярвай ми.

— Ако е заради Сали, Лес…

В очите на Лестър проблеснаха опасни искри.

— Да не съм те чул да говориш за Сали!

Стив, безобиден младеж, който се бе разпалил покрай историята с Вечерта в казиното, още не гореше достатъчно, че да прекрачи границата, която другият мъж така ясно бе очертал. Но нямаше намерение и да се отказва. Без Лестър Прат сбирката беше обречена на провал, независимо колко от членовете на общността щяха да се появят.

Стараейки се гласът му да звучи възможно най-спокойно, той каза:

— Разбра ли за анонимната картичка, която са пратили на Бил?

— Да — отвърна Лестър.

Преподобният Роуз я бе намерил на пода в антрето си: всеизвестната „Буквоедска“ картичка. Пусна я между редовете по време на една набързо свикана само за мъжката част на паството сбирка, защото, както той се изрази, било невъзможно да се предадат с думи ужасните неща, написани вътре. Не можело да се осъзнае, бе добавил преподобният, низостта, до която католиците били способни да стигнат в стремежа си да потиснат правдивата съпротива срещу пъкленото им дело, та може би, ако видели грозните им сквернословия, „тези прекрасни млади мъже“ щели да разберат срещу каква опасност са изправени. „Защото е казано-о: позна-ай врага-а си и ще го победи-иш“, тържествено заключи преподобният. А после бе извадил картичката (обвита в найлон, сякаш можеше да пренесе някаква зараза) и я пусна между редовете.

Когато я прочете, беше по-ентусиазиран да се изправи лице в лице срещу някой католик, но сега цялата работа му се виждаше маловажна и някак детинска. Кой всъщност го беше грижа, че католиците ще играят комар с фалшиви пари и ще раздадат две-три нови гуми и някой друг домакински уред? Ако трябваше да избира между тях и Сали, той изобщо нямаше да се колебае.

— … да обсъдим следващата стъпка! — продължаваше да си приказва Стив и пак беше започнал да се разгорещява. — Трябва да поемем инициативата. Лес… трябва! Преподобният се притеснява, че тези така наречени загрижени католици са приключили с приказките. Следващата им стъпка може да бъде…

— Виж, Стив, правете каквото искате, но без мен!

Младежът млъкна насред изречението и зяпна насреща му, искрено шокиран и също толкова искрено убеден, че Лестър, най-незлобливият от всички, ще дойде на себе си и ще му се извини. Когато осъзна, че няма да чуе извинение, Стив бавно тръгна назад, увеличавайки дистанцията между двамата, и каза:

— Боже! Ти не си добре.

— Не съм! — извика Лестър и сложи юмруци на кръста си.

Но не беше просто ядосан. Болеше го, по дяволите, душата го болеше и искаше да си го изкара на някого. Не на бедния Стив Едуардс, разбира се. Но като изля гнева си на него, той сякаш отключи незнайни врати в съзнанието си. Запали в душата си чувства, които до този момент бяха спали. За пръв път, откакто се бе влюбил в Сали, Лестър — най-кроткият сред мъжете — изпитваше ярост към нея. С какво право му казваше да върви по дяволите? С какво право го наричаше копеле?

Ядосана е от нещо. Добре де — ядосана е. Може би й е дал някакъв повод да му се сърди. Той нямаше и най-малка представа какъв може да е този повод, но да речем, че го има. Даваше ли й това право да се нахвърли, насреща му, без дори да си направи труда да поиска обяснение? Даваше ли й право да отиде да спи у Айрийн Латдженс, та да не може той и с полиция да я намери? Или пък да отказва всичките му обаждания и да праща Мона Лоулес за посредник?

„Ще я намеря и ще разбера какво я мъчи. А като си го излее, ще се сдобрим. А после ще й прочета същата лекция, която чета на новаците в отбора по бейзбол — за това, че доверието е ключът към съвместната работа.“

Свали сака си, метна го на задната седалка и се качи в колата. Още преди да затвори вратата, вниманието му бе привлечено от някакъв черен предмет, който се подаваше изпод предната седалка. Приличаше на портфейл.

Лестър се хвърли да го вземе, мислейки, че е на Сали. Ако го е забравила в колата по време на празниците, досега сигурно е установила липсата му и се е изпопритеснила. А той щеше да я успокои, като й го върне, и така другият разговор щеше да мине по-леко. Но портфейлът не беше неин — разбра го още щом го видя по-отблизо. Този беше черен, от лицева кожа, а тя имаше син, велурен и много по-малък.

Заинтригуван, той го отвори, Първото нещо, което се изпречи пред очите му, му подейства като удар със стик. Беше служебната карта на Джон Лапоант.

Какво, за Бога, бе правил Джон Лапоант в неговата кола?

„Сали беше с колата през целия уикенд — шепнеше някакъв глас. — Какво, по дяволите, си мислиш, че може да е правил в колата ти?“

— Не! — каза той. — Не може да бъде. Не е възможно да се срешат!

Но се бяха срещнали. Двамата бяха излизали в продължение на повече от година въпреки растящата вражда между католици и баптисти. Бяха се разделили малко преди историята с казиното, но…

Лестър излезе от колата и взе да прелиства прозрачните джобове на портфейла. Съмнението му растеше с всеки миг. Ето шофьорската книжка на Лапоант — на снимката той беше с ония тънки мустачки, които бе пуснал, докато ходеше със Сали. Знаеше как някои хора наричат такива мустачки — пичеловки.

Ето и риболовният му билет. И снимка на родителите му. И ловен билет. И…

Гледаше вцепенен снимката, на която бе попаднал, и не можеше да повярва на очите си. Беше снимка на Джон и Сали — приятел и приятелка. Двамата стояха пред някакво панаирно стрелбище, гледаха се и се смееха. Тя държеше огромно плюшено мече. Лапоант може би току-що й го бе спечелил на стрелбището.

Лестър гледаше снимката, а в средата на завидно високото му чело запулсира вена.

Как го беше нарекла? Лъжливо копеле?

— Виж ти кой го казва — прошепна.

В душата му се надигна ярост. Всичко стана светкавично. А когато миг по-късно някой го побутна по рамото, той се обърна обезумял, хвърли портфейла на пода, сви юмруци и… едва не прати безобидния пелтек Слоупи Дод в края на следващата седмица.

— Тъ-тъ-треньоре Пъ-Пъ-Прат? — смънка детето. Очите му бяха огромни и кръгли, но не изглеждаше уплашен. Любопитен, да, но не и уплашен. — Добъ-бъ-бре ли съ-съ-сте?

— Да — отвърна ядосано Лестър. — Върви си у дома, Слоупи. Нямаш работа е тоя скейтборд на паркинга.

Той се наведе да вземе портфейла, но Слоупи беше половин метър по-близо до земята и го изпревари. Момчето погледна с любопитство снимката на Лапоант върху шофьорската книжка и подаде портфейла на треньора Прат.

— Тъ-тъ-тоя е о-о-ня — каза небрежно Слоупи и се метна на скейтборда да си върви.

Но преди да успее да потегли, Лестър го сграбчи за фланелката. Дъската се изплъзна изпод краката му, тръгна сама и се удари в някакъв сандък за цветя. Фланелката на Слоупи с AC/DC отпред и надпис „FOR THOSE ABOUT TO ROCK, WE SALUTE YOU“27 се скъса около врата, но на него, изглежда, не му пукаше. Той не даваше вид да е изненадан от поведението на учителя, та камо ли уплашен. Мъжът обаче не забеляза тези подробности. Лестър отдавна не беше в състояние да забелязва подробностите. Той беше от онези високи, спокойни мъже, у които под привидното спокойствие дреме низък, суров нрав — една разрушителна емоционална бомба със закъснител. Някои през целия си живот остават слепи за този опасен погреб в душите си, но Лестър бе открил своя (или по-точно той бе открил него) и сега бе напълно обладан от силата му.

Стиснал парче от фланелката на Слоупи в юмрук с размерите на хамбургски салам, Лестър навря запотеното си лице в лицето му. Вената на челото му всеки момент щеше да изскочи.

— Какво значи „тоя е оня“?

— Съ-съ-същият дъ-д-дето въ-в-взе гъ-г-госпожица Ра-Ра-Ратклиф в пе-пе-петък съ-съ-след у-у-чилище.

— Взел я след училище? — попита той с дрезгав глас и така разтърси момчето, че пломбите му едва не изпадаха. — Сигурен ли си?

— Д-да — отвърна Слоупи. — За-за-заминаха с ва-ваш’та к-кола, тъ-тъ-треньоре Пъ-Пъ-Прат. Тъ-той ка-ка-раше.

— Караше? Той караше моята колата? Джон Лапоант е карал колата ми със Сали до него!?

— Тъ-тъ-този — каза Слоупи и посочи снимката на книжката. — Н-но преди да се ка-качат, тъ-тъ-той я це-це-целуна.

— Направи ли го? — попита Лестър. Лицето му бе станало каменно. — Направи ли го те питам?

— О, дъ-дъ-да.

Широка (и твърде похотлива за възрастта му) усмивка цъфна на лицето му.

С мек, кадифен глас, напълно различен от грубия „давайте, момчета“ тон, с който обикновено ревеше из игрището, Лестър попита:

— А тя отвърна ли на целувката му? Как мислиш, Слоупи?

Слоупи многозначително врътна очи.

— Мъ-мъ-мисля, че дъ-дъ-да! Мъ-мъ-мисля, че го къ-къ-караха с е-е-език, тъ-тъ-треньоре Пъ-Пъ-Прат!

— Значи с език — размишляваше той с новия си, мек като кадифе глас.

— А-ха.

— Караха го с език — чудеше се Лестър с новия си, мек като кадифе глас.

— Чъ-чъ-чес’на дъ-дума.

Пусна Слоупъра (както го наричаха малкото му приятели) и се изправи. Вената на челото му постепенно влизаше в нормалния си ритъм. На лицето му бе изписана усмивка. Неприятна и отблъскваща, разкриваща много повече бели, квадратни зъби, отколкото бе нормално да има човек. Сините му очи се бяха превърнали в малки, сбръчкани триъгълничета. Късата му коса стърчеше наелектризирана.

— Тъ-тъ-треньоре Пъ-Пъ-Прат? — обади се Слоупи. — Съ-съ-сичко наред ли е?

— Да — отвърна той с новия си, мек като кадифе глас и усмивката се скри от лицето му. — И да не е, ще го вкарам в ред.

Мислено вече стискаше за гушата оня проклет френски лъжец, паналюбец, панаир-стрелец, Сали-крадец, жабоядец, наречен още Джон Ланоант. Задникът, който се правеше на мъж. Задникът, който явно бе научил момичето, което Лестър обичаше, момичето, което не си отваряше и на милиметри устата, когато той я целуваше, как „да го кара с език“.

Първо щеше да се заеме с Джон Ланоант. Никакъв проблем. А после. После щяха да си поговорят със Сали.

— Няма нещо, което да не мога да вкарам в ред — повтори с новия си, мек като кадифе глас и се пъхна зад волана.

Колата покорно се килна на една страна под стоте килограма мускули на Лестър Прат. Той запали двигателя, форсира го с рева на гладен тигър и изхвърча от паркинга със скърцане на гуми.

Слоупъра тръгна към скейтборда си, кашляйки и размахвайки театрално ръце, уж да разкара прахоляка от лицето си.

Бието на старата му фланелка беше напълно откъснато от предницата и висеше като огърлица на кльощавия му врат. Но Слоупи се усмихваше доволен. Току-що бе изпълнил заръката на господин Гонт и се бе справил като отличник. Треньорът Прат беше по-бесен и от мокра кокошка.

Вече можеше да се прибере у дома и да се порадва на чайника си.

— Де дъ-дъ-да можех и да не за-за-за-еквам — отбеляза като за протокола той и се метна на скейтборда.

15

Шийла видя голям зор да свърже Алън и Хенри Пейтън — ако успееше да набере Хенри, губеше връзката с Алън, и обратното. Тъкмо бе извършила своеобразния технически подвиг, когато личната линия на Алън светна. Тя остави цигарата, която имаше намерение да запали, и натисна копчето.

— Кабинетът на шериф Пангборн.

— Ало, Шийла. Мога ли да говоря с Алън?

— Поли, ти ли си? — свъси вежди жената.

Отлично знаеше кой е насреща, но никога не бе чувала Попи да говори с такъв тон — студено и официално като отговорен секретар28 на голяма компания.

— Да — отвърна тя. — Искам да говоря с Алън.

— В момента не може, Поли. Той говори с Хенри Пей…

— Ще чакам — прекъсна я Поли. Шийла започваше да се изнервя.

— Виж… ъ-ъ… с удоволствие, но е малко сложно. Алън не е в кабинета си… Прехвърлих Хенри през радиостанцията.

— Щом можеш да прехвърлиш Хенри, значи можеш да прехвърлиш и мен. Нали така? — каза хладно Поли.

— Да, но не знам колко време ще…

— Ако ще да говорят до второ пришествие — прекъсна я за втори път. — Ще чакам. Като свършат, свържи ме с Алън. Знаеш, че ако не беше важно, нямаше да те моля да го правиш, нали Шийла?

Да, тя го знаеше. Но знаеше също и че Поли започваше да я плаши.

— Поли, добре ли си?

Последва дълга пауза, а после Поли отговори на въпроса с въпрос:

— Шийла, да си писала някаква кореспонденция от името на шерифа до отдел „Социални грижи за деца и сираци“ в Сан Франциско? Или пък да си виждала писма, адресирани до там?

В главата й изведнъж светна цяла редичка червени лампи. Тя направо боготвореше Алън Пангборн, а Поли Чалмърс го обвиняваше в нещо. Не можеше да разбере в какво, но безпогрешно разпозна обвинение в гласа й.

— Не даваме такава информация на всеки — отвърна тя със съответно охладняване на тона. — По-добре питай шерифа, Поли.

— Ще го питам. Свържи ме, като свършат, ако обичаш.

— Поли, какво става? Сърдиш ли се за нещо на Алън? Защото, ако е така, трябва да знаеш, че той никога не би…

— Вече нищо не знам. Ако съм те питала нещо нередно, извинявай. Сега би ли ме свързала с Алън, или ще трябва да изляза да го търся по улиците?

— Ще те свържа.

Изведнъж се почувства объркана и притеснена, сякаш се бе случило нещо ужасно. И тя като повечето жени в Касъл Рок вярваше, че Алън и Поли наистина се обичат и беше склонна да гледа на тях като на герои от тъжна приказка, чийто край ще се окаже добър… и любовта някак си ще възтържествува.

Но Поли беше повече от ядосана. В гласа й имаше и болка, и нещо друго. За Шийла това „друго“ приличаше на омраза.

— Ще трябва да почакаш, Поли. Може би ще говорят дълго.

— Няма значение. Благодаря ти, Шийла.

— Няма за какво.

Шийла остави слушалката и отново взе цигарата си. Запали я, дръпна дълбоко и замислено се загледа в мъждукащата светлина на огънчето.

16

— Алън? — провикна се Хенри Пейтън. — Алън, чуваш ли ме? — Гласът му звучеше, сякаш говореше от тунел.

— Чувам те, Хенри.

— Преди половин час ми се обадиха от ФБР. Извадихме голям късмет с тия отпечатъци.

Сърцето на шерифа мина на по-висока предавка.

— Онези от вратата на Нети ли? Размазаните?

— Точно. Имаме пълно съответствие с един твой човек. Регистриран е — дребно хулиганство през 1977. Разполагаме и със снимки от досието.

— Не ме мъчи, Хенри — кой е?

— Гражданинът се казва Хю Албърт Прийст.

— Хю Прийст! — възкликна Алън.

По-малко би се учудил, ако Хенри бе назовал името на Джеймс Данфърд Куейл29. Доколкото му бе известно, двамата еднакво добре познаваха Нети Коб.

— Откъде накъде Хю Прийст ще коли кучето на Нети? Или пък ще троши прозорците на Джърсик?

— Не знам, не познавам господина — отвърна Хенри. — Иди питай него. Всъщност, защо не отидеш да го намериш, преди да се е изнервил и да е решил, че отдавна не е посещавал леля си в Южна Дакота?

— Добра идея — отвърна Алън. — Ще се чуем по-късно, Хенри. Благодаря ти.

— Само ме дръж в течение, приятел. Предполага се, че аз водя делото, нали знаеш?

— Нямаш проблеми.

Връзката прекъсна с метално „дзън“ и в радиостанцията на Алън се чу непрекъснатият сигнал на отворена телефонна линия. Той тъкмо посягаше да остави микрофона, когато сигналът бе прекъснат от странно колебливия глас на Шийла Бригъм.

— Шерифе, Поли Чалмърс чака на другата линия. Помоли ме да ви свържа, щом се освободите.

„Поли ли?“ — примига учудено той и изведнъж го обзе страх, какъвто човек изпитва, когато телефонът звънне в три часа през нощта. Тя никога не бе молила за такава услуга преди и ако го бяха питали, би казал, че никога не би го направила. Това би било в противоречие с представата й за добро поведение, а Поли изключително много държеше на доброто поведение.

— Каза ли защо ме търси, Шийла?

— Не, шерифе.

Естествено, че не. Тя нямаше навика да занимава хората с проблемите си. Самият факт, че бе попитал за това, показваше колко изненадан беше всъщност.

— Шерифе?

— Прехвърли я, Шийла.

— Разбрано, шерифе.

Дзън!

Алън стоеше на слънцето, а сърцето му биеше като обезумяло. Тая работа не му харесваше.

Отново се чу „дзън“, последвано от гласа на Шийла — далечен, едва доловим.

— Давай, Поли — трябва да си на линия.

— Алън? — Гласът й бе толкова силен, че той почти отскочи. Това не бе нейният глас, а на някакъв… подивял великан. Една дума му беше напълно достатъчна, за да го разбере.

— Тук съм, Поли, какво има?

За миг настъпи тишина. Някъде в далечината се долавяше смътното жужене на други гласове. Алън имаше време само да се запита дали връзката не е прекъснала… и да се помоли да е така.

— Алън, знам, че това е открита линия, но съм сигурна, че ще разбереш какво имам предвид. Как си могъл? Как си могъл!?

Нещо в този разговор му беше познато.

— Поли, не те разбирам.

— О, мисля, че прекрасно ме разбираш — отвърна тя. Гласът й бе станал по-плътен, по-труден за разбиране и Алън осъзна, че ако още не се е разплакала, всеки момент ще го направи. — Тежко е да разбереш, че не познаваш човека, когото си смятал за близък. Тежко е да откриеш, че лицето, което си обичал, е просто една маска.

Изведнъж осъзна какво му напомняше този разговор. Напомняше му кошмарите, които бе имал непосредствено след гибелта на Ани и Тод. Кошмари, в които той стоеше край пътя и ги гледаше как приближават с колата. Приближаваха към смъртта си и той го знаеше. Но беше безсилен да го предотврати. Мъчеше се да размаха ръце, но ръцете му бяха тежки като олово. Опитваше се да извика, но не се сещаше как да отвори устата си. Те минаваха покрай него, сякаш беше невидим…

Сега бе същото — сякаш поради някаква странна причина бе станал Невидим за Поли.

— Ани… — Той осъзна ужасен чие име бе извикал и бързо се поправи. — Поли. Не знам за какво говориш, Поли, но…

— Така ли? — изкрещя му тя. — Не знаеш, значи!? Защо не ме изчака аз да ти кажа, Алън? Защо не ме попита, ако нямаш търпение да чакаш? Защо го направи зад гърба ми? Как можа!?

Той стисна очи в отчаян стремеж да хване края на обърканите си мисли. Не помогна.

— Не знам какво мислиш, че съм направил, но явно е станало недоразумение. Дай да се срещнем, да поговорим…

— Не мисля, че има смисъл да се срещаме повече, Алън.

— Разбира се, че има. Ще…

Изведнъж в главата му прозвуча гласът на Хенри Пейтън: „Защо не отидеш да го намериш, преди да се е изнервил и да е решил, че отдавна не е посещавал леля си в Южна Дакота?“

— Какво „ще“? — питаше тя. — Какво?

— Просто си спомних нещо — отвърна бавно той.

— О, така ли? Да не би да е едно писмо, което си написал в началото на септември, Алън? Писмо до Сан Франциско?

— Не знам за какво говориш, Поли. Не мога да дойда сега, защото има развитие по… другия въпрос. Но по-късно…

— Нима не разбираш, Алън? Вече няма по-късно.

Говореше му през хлипане, което би следвало да направи речта й неразбираема, но той я разбираше.

— Поли, моля те…

— Не! Просто ме остави на мира. Остави ме на мира, ченге проклето!

Дзън!

И Алън остана да слуша непрекъснатия сигнал на отворената линия. Огледа се наоколо като човек, който не знае къде се намира и няма ясен спомен как се е озовал там. Очите му бяха изцъклени и невиждащи като на боксьор миг преди да прегъне колена и да се строполи на ринга за дълъг зимен сън.

Какво се бе случило? Как се бе случило толкова бързо!

Нямаше ни най-малка представа. Целият град сякаш се бе побъркал през последната седмица, а сега и Поли бе засегната от тази лудост.

Дзън!

— Ъ-ъ… шерифе?

Беше Шийла. И от кроткия й, внимателен тон Алън разбра, че тя бе надала ухо поне на част от разговора му с Поли.

— Алън, чуваш ли ме? Обади се!

Той изведнъж изпита неистово желание да отскубне микрофона от станцията и да го хвърли в храстите край пътя. А после да запали колата и да се махне. Където й да е. Просто да престане да мисли за каквото и да било, поне докато изпрати слънцето зад хоризонта.

Но вместо това събра сили и си наложи да се съсредоточи върху Хю Прийст. В този момент трябваше да мисли единствено за него, защото май щеше да се окаже, че именно той е станал причина за смъртта на двете жени. Сега трябваше да се занимава с него, а не с Поли… а в това, както имаше възможност да се убеди, се криеше невероятно облекчение.

— Слушам те, Шийла.

— Алън, мисля, че изгубих връзка с Поли. Не съм… ъ-ъъ… подслушвала, но…

— Няма нищо, Шийла. Приключихме. — Имаше нещо ужасно в това „приключихме“, но Алън отказа да мисли за него сега. — Кой е при теб в момента?

— Джон привършва с подреждането — отвърна тя, явно доволна от обрата в разговора. Клат патрулира навън. Някъде в Касъл Вю, ако се съди по последното му обаждане.

— Ясно.

Лицето на Поли, обладано от нечовешки гняв, се опитваше да изплува на повърхността на съзнанието му. Алън с усилие го подтисна и отново се опита да се концентрира върху Хю Прийст. Не можеше — за един кратък миг пред очите му падна непрогледен мрак.

— Алън? Чуваш ли ме?

— Да. Свържи се с Клат и му кажи да отиде в дома на Хю Прийст в края на Касъл Хил. Той знае къде. Предполагам, че Хю е на работа, но ако случайно си е вкъщи, искам да го доведе за разпит.

— Разбрано, Алън.

— Кажи му да действа изключително внимателно. Кажи му също, че Хю ще бъде разпитан във връзка със смъртта на Нети Коб и Уилма Джърсик. Предполагам, че ще се досети за останалото.

— Разбрано, шерифе. — В гласа на Шийла звучеше едновременно и тревога, и любопитство.

— Аз отивам в сервиза. Предполагам, че ще намеря Хю там. Край.

Той остави радиостанцията (имаше чувството, че я държи от години) и си помисли, че ако беше казал на Поли онова, което току-що предаде на Шийла, ситуацията може би нямаше да е толкова отвратителна.

Всъщност кой знае? Нима можеше да твърди нещо със сигурност, при положение че изобщо не беше наясно със ситуацията? Поли го обвиняваше в шпионаж, в задкулисни игри, а това покриваше огромна територия от възможности, при това все неизследвани.

Но ако да предупредиш хората си, че човекът, когото преследват, може да се окаже опасен, е напълно в реда на нещата, то да дадеш същата информация на приятелката си, и то по открита линия, е съвсем друго нещо.

Знаеше, че е постъпил правилно, но това не облекчаваше сърдечната му болка. Той събра сили и отново си наложи да се съсредоточи в задачата, която му предстоеше да изпълни — да намери Хю Прийст, да го доведе в кабинета си, да му намери адвокат, ако поиска, и накрая да го попита защо бе забил тирбушон в гърлото на Райдър, кучето на Нети Коб.

Известно време успяваше, но когато запали двигателя и тръгна по улицата, в мислите му бе отново Поли, а не Хю Прийст.

1

Докато Алън прекосяваше града, за да арестува Хю Прийст, Хенри Бофорт стоеше в двора си и гледаше любимия си тъндърбърд. Бележката, която бе намерил на предното стъкло, бе в ръката му. Гумите бяха в окаяно състояние, но можеха да се сменят. Онова, което наистина го бе вбесило, беше отвратителната драскотина по цялата дясна страна на колата.

Отново погледна към бележката и я прочете на глас: „Да не си посмял втори път да ме напиваш, а после да ми криеш ключовете, лалугер такъв!“

Кого беше напивал скоро? О, кого ли не. Не минаваше вечер без някой да се напие в бара му. Но напиване и ключове от кола? Работата ставаше съвсем ясна.

Можеше да бъде само един човек.

— Ах, ти, кучи сине! — закани се собственикът на „Кроткия тигър“. — Ах, ти, копеленце мръсно!

Понечи да се върне в къщата и да си вземе пушката за елени, но после се отказа. Заведението му беше на две крачки, а там под бара Хенри пазеше нещо специално: „Уинчестър“ с рязана цев. Държеше я там, откакто оня тъпанар Ейс Мерил се бе опитал да го обере преди няколко години. Пушката беше абсолютно незаконна и той никога не я беше използвал.

Днес обаче щеше да я използва.

Плъзна длан по грозната драскотина, която Хю бе направил на колицата му, смачка бележката и я хвърли. Били Тъпър сигурно вече метеше в „Тигъра“. Щеше да вземе двуцевката, да поиска понтиака му и да тръгне на „лов за глигани“.

— Пак си пил от хапчетата за глупост, Хю, но повече няма да ти се наложи. Гарантирам ти! — Отново погали драскотината. Никога през живота си не бе изпитвал подобен гняв. — Гаранция!

2

Докато обръщаше спалнята на Джордж Нелсън наопаки, Франк Джюът намери половин унция кокаин между матраците на двойното легло. Изсипа го в тоалетната и докато го гледаше как заминава в канализацията, изведнъж почувства, че го присвива стомахът. Понечи да разкопчее панталона си, а после се отказа и отново се върна в разхвърляната стая. Сигурно се беше побъркал, но вече за нищо не му пукаше. Лудите не мислеха за бъдещето. За тях то беше последна грижа.

Едно от малкото неразхвърляни неща в спалнята на Джордж Нелсън бе една картина на стената. Беше портрет на стара дама, поставен в скъпа златна рамка, и той реши, че това е святата майчица на Нелсън.

Стомахът отново го присви. Откачи картината от стената и я положи на пода. После разкопча панталоните си, внимателно клекна над платното и се облекчи.

Това беше кулминацията на един до този момент ужасен ден.

3

Лени Партридж, най-старият жител на Касъл Рок и притежател на Бостънския бастун, който някога бе принадлежал на леля Еви Чалмърс, също караше една от най-старите коли в града — „Шевролет Бел Еър — 1966“, който навремето беше бял, а сега — мръсноникакъв. Колата беше в окаяно състояние. Задното стъкло още преди години беше сменено с парче найлон, който плющеше и се развяваше на вятъра. Подът беше толкова изгнил, че през сложната дантела от ръжда можеше да гледа пътя, докато кара. Ауспухът висеше отзад като изсъхнала ръка на загинал в пустинята нещастник. Гарнитурите отдавна бяха заминали и когато колата се движеше насам-натам, след нея се носеха ефирни сини облаци, а поляните, през които минаваше но пътя си към града, заприличваха на учебен полигон на селскостопанската авиация. Шевролетът гореше по литър масло дневно, но това изобщо не го притесняваше. Той си купуваше рециклиран „Диамант“ на едро от Сони Джакет и винаги си докарваше десетпроцентно намаление… отстъпката на Златните му години. А понеже от десет години не беше вдигал повече от шейсет, шевролетът може би щеше да го надживее.

Докато Хенри Бофорт крачеше ядосан към „Кроткия тигър“, от другата страна на Тин Бридж, на около пет мили от него, Лени караше ръждясалия си шевролет нагоре по Касъл Хил.

Насред пътя срещу него стоеше човек, разперил ръце в недвусмислен жест. Беше бос и гол до кръста, обут в тютюневи панталони, а около врата му висеше проядена от молците кожа.

Сърцето на Лени подскочи в хърбавите му гърди и той натисна с двата крака спирачката. Педалът потъна почти до ламарината с неземен стон и шевролетът най-после спря на по-малко от метър от мъжа, в когото Лени разпозна Хю Прийст. Хю дори не трепна.

Когато колата спря, той бързо застана от страната на Лени, който седеше, притиснал ръка до ватираната си тениска, и се чудеше дали тези учестени удари на сърцето му не са последните.

— Хю! — викна му задъхано той. — Какви ги вършиш, по дяволите! Едва не те прегазих!

Хю отвори вратата и надникна в колата. Кожата около врата му увисна напред и Лени моментално се дръпна. Беше полуизгнила лисича опашка, проскубана и оплешивяла на места, и вонеше отвратително.

Мъжът сграбчи стареца за тирантите на гащеризона му и го измъкна от колата. Лени изписка изумен.

— Извинявай, старче — каза му с гласа на човек, който си има къде-къде по-сериозни проблеми. — Трябва ми таратайката ти. Мойта нещо не е в ред.

— Не може…

Но той определено можеше. Захвърли го встрани от пътя, сякаш старецът бе някакъв брашнен чувал, и се намъкна в колата. Лени жално стенеше в канавката. Беше си счупил ключица и две ребра.

Без да му обръща внимание, Хю затвори вратата и натисна газта до ламарината. Двигателят изръмжа изненадано и зад колата се спусна синя мъгла.

Преди Лени да успее да се обърне по гръб, той вече фучеше надолу но хълма с повече от осемдесет километра в час.

4

В три и трийсет и пет Анди Клатърбък зави по Касъл Хил Роуд и тръгна нагоре по хълма. Срещу него летеше старият Димилник на Лени Партридж, но той въобще не го забеляза. Мислите му бяха изцяло заети с Хю Прийст и ръждясалият шевролет на Лени бе просто още една подробност от пейзажа.

Клат изобщо нямаше представа защо и как Хю може да е замесен в смъртта на Уилма и Нети, но това не го притесняваше. Беше изпълнител и толкова. Да отговаря на въпросите не влизаше в задълженията му и в дни като този той беше направо щастлив, че е така.

Знаеше само, че Хю е долен пияница, когото годините не бяха очовечили. А хора като него бяха способни на всичко, особено ако са на градус.

„Сигурно е на работа“ — помисли си Клат, но все пак откопча кобура на револвера си, когато наближи съборетината, която Хю наричаше свой дом.

Миг по-късно нещо лъскаво и хромирано отрази слънцето в двора на Хю и нервите на Клат се опънаха като струни. Колата на Хю беше тук, а когато колата на някого е пред къщата му, то собственикът й обикновено също е там.

Ако в този момент беше погледнал нагоре по пътя, Клат несъмнено щеше да види Лени Партридж, които лежеше в канавката и се въртеше като пиле в кълчища. Но той просто не обърна глава. Цялото му внимание бе насочено към дома на Хю. Пискливите викове на Лени влизаха през едното му ухо, прекосяваха мозъка му, без да събудят каквато и да е тревога, и излизаха през другото.

5

Уилям Тъкър беше едва деветнадесетгодишен, никога нямаше да стане златен медалист на някой колеж, но имаше достатъчно акъл в главата, че да се уплаши от вида на Хенри, когато го видя да влиза в „Тигъра“ в четири без петнайсет през последния нормален ден от съществуването на Касъл Рок. Акълът му стигна и дотолкова, че да даде на Хенри ключовете от понтиака, без да се разправя. Иначе Хенри (който при нормални обстоятелства беше най-добрият шеф, който Били някога бе имал) щеше просто да го нокаутира и да си ги вземе.

Затова за пръв — а може и за последен — път в живота си Бил опита с измама.

— Хенри — подхвана кротко той, — струва ми се, че имаш нужда от нещо за пиене. Дай да синя по едно малко, преди да тръгнеш?

Хенри беше изчезнал някъде зад бара и Били чуваше само трополене и откъслечни псувни. Когато шефът му най-после се изправи, в ръцете му се мъдреше продълговата кутия с катинар. Той остави кутията на бара и започна да рови из връзката ключове на колана си.

Междувременно обмисли предложението на Били, понечи да поклати глава, а после размисли. Всъщност да пийне едно питие не беше чак толкова лоша идея — щеше да успокои и нервите му, и ръцете му.

Намери ключа, който търсеше, отключи катинара и го остави на бара.

— Добре, но ако ще пием, дай поне да е като хората. „Чивас“. Малък за теб, голям за мен — каза той и размаха пръст срещу него.

Били изстина. Беше почти сигурен, че шефът му ще добави: „Но идваш с мен.“ — И да не си посмял да кажеш на майка си, че ти давам концентрати, ясно ли е?

— Слушам! — отвърна той, успокоен и хукна за бутилката, преди на Хенри да му дойде друг акъл.

6

Дийк Брадфорд, човекът, който ръководеше най-мащабното и най-скъпо начинание в Касъл Рок — Обществените дейности, беше направо бесен.

— Не, няма го — каза тон на Алън. — Не е идвал цял ден. Но ако го видиш преди мен, направи ми услугата да му кажеш, че е уволнен.

— Защо го държа толкова дълго, Дийк?

Двамата стояха пред общинския гараж, а до тях трима мъже разтоварваха огромен камион с малки, но тежки дървени каси. На всяка от тях беше щампован червен ромб — взривоопасно. Вътре в склада шумеше климатик. Беше твърде странно да чуеш климатик по това време на годината, но за Касъл Рок последната седмица наистина бе странна.

— Търпях го повече, отколкото трябваше — призна той и прокара пръсти през късата си посивяла коса. — Все ми се струваше, че някъде вътре в него се крие един добър човек. Дийк беше от ония ниски, набити мъже — бурета с крака, които винаги изглеждаха сякаш всеки момент ще се сбият. Но той бе може би най-добродушният човек, който Алън някога бе познавал.

— Когато не е пиян или махмурлия, Хю няма равен на себе си в работата. Освен това нещо в лицето му ме караше да мисля, че не е от ония, които просто не могат без алкохол. Реших, че като е на постоянна работа, ще се оправи, ще почне отначало. Но миналата седмица…

— Какво миналата седмица?

— Направо се беше побъркал. Непрекъснато изглеждаше като пиян — не непременно от алкохол. Очите му едни такива хлътнали, а като му говориш, все гледа някъде през тебе. По едно време започна сам да си приказва.

— За какво?

— Не знам. Съмнявам се някой да е обърнал внимание. Мразя да уволнявам хората си, но за Хю бях решил много преди да дойдеш. Край, приключвам с него.

— Извини ме, Дийк.

Шерифът се върна до колата, обади се на Шийла и й каза, че Хю не е бил на работа цял ден.

— Виж да се свържеш с Клат, Шийла, и му кажи много да внимава. Прати Джон за подкрепление. — Той се поколеба за миг. От опит знаеше, че прекалената напрегнатост може да доведе до неприятни инциденти, но просто трябваше да ги предупреди. Беше длъжен. — Клат и Джон да смятат Хю за въоръжен и опасен. Ясно ли е?

— Въоръжен и опасен. Приемам.

— Действай. Край.

Остави микрофона и се върна при Дийк.

— Смяташ ли, че може да е напуснал града, Дийк?

— Кой? Хю!? — учуди се Дийк. — Хора като него никога не напускат града, преди да са си взели последната заплата. Ако въобще напуснат.

Той погледна към мъжете, които сваляха дървените каси от камиона, и викна:

— Я по-полека, момчета! Пратил съм ви да ги разтоварвате, а не да си играете на пиян морков с тях.

— Много динамит сте докарали — каза Алън.

— Да, бе — двайсет каси. Ще взривяваме един гранит в мината на Пето. Като гледам, ще ни остане достатъчно, да изстреляме Хю чак на Марс, ако искаш.

— И защо толкова много?

— Не беше моя идея. Бъстър увеличи поръчката ми, Бог знае защо. Но като види сметката за тока тоя месец, направо ще побеснее. Освен ако времето не се захлади. Тия климатици здравата гълтат, но трябва да държим фойерверките на хладно, иначе… Всички разправят, че с тия новите взривове няма проблеми, но сигурното си е сигурно.

— Бъстър ти увеличил поръчката?

— Да, бе — с четири или шест каси. Чудесата не свършват, а?

— Така е. Дийк, мога ли да ти ползвам телефона.

Алън седя зад бюрото на Дийк почти две минути.

Телефонът в дома на Поли звънеше ли звънеше, но никой не го вдигна.

Той излезе от кабинета бавно, с наведена глава. Дийк слагаше катинара на склада с взривовете и когато се обърна, лицето му беше тъжно и уморено.

— Някъде дълбоко в Хю Прийст наистина имаше един добър човек, Алън. Кълна се в Господ, че имаше. Понякога — и то по-често, отколкото хората си мислят — този добряк излиза на повърхността. Но с Хю… — Сви рамене. — С Хю няма шанс.

Алън кимна.

— Добре ли си, Алън? Изглеждаш сякаш си спал накриво нощеска.

— Добре съм — отвърна той с усмивка.

Но това бе самата истина — беше спал накриво. Поли също. А също и Хю, и Брайън Раск, и толкова други. Днес сякаш всички в този град бяха спали накриво.

— Искаш ли вода, или студен чай? Готов е.

— Благодаря ги, но трябва да вървя.

— Добре, дръж ме в течение.

Това Алън не можеше да му обещае, но имаше странното предчувствие, че скоро Дийк ще може сам да го прочете вестниците или пък да го види по телевизията.

7

Малко преди четири старият шевролет на Лени Партридж спря на паркинга пред „Неизживени спомени“ и отвътре излезе Хю — мъжът на деня. Ципът му беше разкопчан, а на врата му още висеше оръфаната лисича опашка. Той прекоси тротоара, шляпайки по горещия цимент с босите си крака, и отвори вратата. Малкото сребърно звънче издрънча.

Единственият човек, който го видя да влиза, беше Чарли Фортин. Той стоеше пред портата на „Уестърн Ауто“, и пушеше една от вонящите си домашно свити цигари.

— Старият Хю окончателно се е побъркал — каза си и поклати глава.

Вътре господин Гонт посрещна стария Хю с любезна, гостоприемна усмивчица… сякаш боси и разголени мъже с лисичи опашки на шията час по час влизаха в магазина му. На списъка до касовия апарат бе положена още една отметка. Последната.

— Загазил съм — каза Хю и тръгна към господин Гонт. Очите му се стрелкаха насам-натам в гнездата си като топчета във флипер. — Този път здравата съм загазил.

— Знам — отвърна търговецът с най-съчувствения си глас.

— Реших, че точно при вас трябва да дойда. Не знам… все ви сънувам. Просто… няма към кого да се обърна.

— Правилно си дошъл тук, Хю.

— Сряза ми гумите — прошепна мъжът. — Бофорт, онова копеле, дето държи „Кроткия тигър“. Оставил ми е бележка: „Нали знаеш за какво ще дойда следващия път, Хюбърт?“ А аз наистина знам. — Мазолестата му ръка погали раздърпаната козина на лисичата опашка и на лицето му грейна истинско обожание. — Прекрасната ми опашчица!

— Може би трябва да се погрижиш за него — подхвърли замислено Гонт. — Преди той да се е погрижил за теб. Знам, че звучи малко… как да кажа… крайно,… но като се замисли човек…

— Да! Точно така! Това е!

— Мисля, че мога да ти помогна — каза Гонт и се наведе тезгяха. Когато се изправи, в ръцете му лъщеше автоматичен пистолет. — Зареден е.

Хю посегна към оръжието. Щом тежкият метален корпус хлътна в дланта му, първоначалното му объркване веднага се изпари.

— Ъ-ъ… оставих си портфейла вкъщи — засуети се той.

— О, не се притеснявай. В „Неизживени спомени“, Хю, всичко е застраховано. — Изведнъж лицето му стана сурово. Устните му се изопнаха, очите му захвърляха искри. — Бягай, Хю! Пипни го! — просъска той с дрезгав, гърлен глас. — Ликвидирай копелето, дето иска да унищожи онова, което ти принадлежи! Пипни го, Хю! Защити се!

Хю се ухили.

— Благодаря ви, господин Гонт. Много ви благодаря!

— Няма защо — отвърна му той вече с нормалния си кротък и благ тон, но звънчето над вратата вече подрънкваше зад гърба на Хю, който крачеше устремено към колата с пистолет на кръста.

Гонт застана зад витрината и загледа стария, уморен шевролет, който излизаше на заден ход от паркинга. Една камионетка с бира наду клаксона и припряно свърна да избегне удара.

— Пипни го, Хю! — повтори шепнешком.

Тънки струйки дим се процедиха от ушите и косата му, в ноздрите и в основата на големите му бели зъби щръкнаха плътни черни косми.

— Унищожи ги всичките! Празникът започна, приятелю!

Той вдигна глава и зловещо се разсмя.

8

Джон Лапоант се втурна към страничната врата на Участъка. Беше възбуден. Въоръжен и опасен! Не му се случваше често да участва в залавянето на въоръжени и опасни престъпници. Не и в забутано градче като Касъл Рок. Съвсем беше забравил за изгубения си портфейл (поне за момента), а Сали Ратклиф съвсем беше изхвръкнала от ума му.

Посегна към дръжката, но някой отвън го изпревари Изведнъж се озова пред стокилограмовия, обезумял от гняв даскал по физическо.

— Точно ти ми трябваш — каза Лестър Прат с новия си мек като кадифе глас и навря в лицето му черен кожен портфейл. — Май си загубил нещо, а, мръсно копеле?

Джон нямаше никаква представа какво, по дяволите, търсеше Лестър Прат в участъка и как така беше намерил портфейла му. Знаеше само, че е пратен за подкрепление на Клат и че трябва на секундата да изхвърчи.

— Каквото и да е, ще те изслушам малко по-късно, Лестър — каза му и посегна към портфейла си.

Когато учителят се дръпна и го удари с портфейла през лицето, заместник-шерифът остана по-скоро изумен, отколкото ядосан.

— О, хич няма да си приказваме — просъска Лестър. — Не бих си губил времето.

Хвърли портфейла на земята, сграбчи Джон за раменете, вдигна го във въздуха и го запрати обратно в участъка. Лапоант прелетя метър и нещо и се приземи на бюрото на Норис Риджуик. Тялото му си проби път през купищата книжа и събори кошницата Входящи/Изходящи на пода. След нея на пода е болезнен трясък се стовари и самият Джон.

Отсреща зад стъклото Шийла Бригъм зяпна.

Заместник-шерифът понечи да се изправи. Беше потресен и замаян, а представа си нямаше защо.

Учителят заплашително пристъпваше към него. Юмруците му бяха свити в поза от времето на Джон Съливан, която при други обстоятелства би била комична, но сега бе направо страшна.

— Ще те науча аз — викна той с новия си, мек като кадифе глас. — Сега ще разбереш какво се случва с католици, който слагат ръка на приятелките на баптисти! Така ще те науча, че ще ме помниш за цял живот.

Лестър Прат сграбчи Джон за яката и го постави на „учебна“ дистанция от лицето си.

9

Били Тъпър не ставаше за интелектуалец, но беше добър слушател, а този ден един добър слушател бе най-ефикасният лек за гнева на Хенри Бофорт. Докато си пиеше пиенето, Хенри му разказа какво се бе случило и говоренето постепенно го успокои. Хрумна му, че ако грабнеше пушката и се втурнеше но петите на Хю, може би щеше да завърши деня си не пред декоративната решетка в бара си, а зад тази в кабинета на шерифа. Обичаше тъндърбърда си, но постепенно бе започнал да осъзнава, че не го обича чак толкова, че да отиде в затвора заради него. Гуми се сменяха, а драскотината отстрани в края на краищата можеше да се оправи. Що се отнася до Хю Прийст — нека законът се погрижи за него. Допи чашата си и се изправи.

— Още ли мислите да го гоните, господин Бофорт? — попита предпазливо Били.

— Няма да си губя времето с него — отвърна той и младежът въздъхна с облекчение. — Ще го оставя на Алън Пангборн. Нали затова си плащам данъците, Били?

— Май да.

Били погледна през прозореца и се усмихна. Един стар, ръждясал автомобил, който навремето е бил бял, а сега мръсноникакъв, се носеше по хълма към „Кроткия тигър“ сред облаци синкав дим.

— Я! Стария Лени! Не съм го виждал от години!

— Така или иначе не отваряме преди пет — отвърна Хенри и мина зад бара да се обади по телефона.

Кутията с пушката още лежеше на бара.

„Май наистина бях решил да я използвам — помисли си гои. — Какво ли им става на хората понякога? Като че Дяволът ми беше влязъл под кожата.“

Очуканият шевролет спря на паркинга и Били тръгна към вратата да посрещне Лени.

10

— Лестър… — подхвана Джон Лапоант, но един юмрук с размерите на хамбургски салам, само че много по-твърд се стовари върху физиономията му.

Носът му се счупи с трясък и зловеща болка скова лицето му. Полицаят стисна очи и хиляди ярки звезди заискриха в тъмнината. Той се понесе из стаята, разперил ръце в отчаяна битка да се задържи прав. Кръв шуртеше от носа и пълнеше устата му.

Лестър отново тръгна към него, сбърчил целеустремено вежди.

От другата страна на стъклото Шийла грабна радиостанцията и панически завика Алън.

11

Франк Джюът тъкмо бе решил да напусне дома на стария си добър „приятел“ Джордж Т. Нелсън, когато изведнъж му хрумна логичната мисъл, че когато той се прибере и завари спалнята си обърната с краката нагоре, кокаина — изсипан в тоалетната, а портрета на майка му — осран, непременно ще хукне да търси старата си дружка. Реши, че би било глупост да си тръгне, без да е свършил най-важното… а най-важното бе на изпроводяк да отнесе топките на това мръсно копеле.

Долу, в сутерена имаше шкаф с оръжие, а идеята да използва за целта една от пушките на Джордж, му се струваше особено справедлива. Ако не успееше да отключи шкафа или да разбие вратичката му, той щеше да се възползва от някои от месарските ножове на милия си приятел. Щеше да застане до вратата, а когато Джордж Т. Нелсън се прибереше у дома, щеше или да отнесе шибаните му топки, или да го сграбчи за косата и да пререже проклетия му врат. Пушката може би беше по-безопасната от двете възможности, но колкото повече си мислеше за топлата кръв, която щеше да се плисне от дебелия врат на учителя по дърводелство, толкова по-подходяща му се виждаше сцената с ножа.

На това място размишленията му бяха прекъснати от Тами Фей, папагала на Джордж Т. Нелсън, който бе избрал най-неподходящия момент в своя безгрижен живот да запее. Франк слушаше, а на лицето му постепенно цъфна странна, отвратително неприятна усмивка.

„Как съм успял да пропусна тая проклета птица?“ — укори се той и тръгна към кухнята.

След кратко тършуване намери чекмеджето с острите ножове и прекара следващите петнайсет минути, ръгайки в клетката на Тами Фей. Птицата прехвърчаше паникьосано насам-натам, разхвърляйки перушина наоколо, и не след дълго Франк се отегчи от играта и я набучи на острието.

После слезе долу да се заеме с шкафа с оръжието. Ключалката се оказа безобидна и когато той отново изкачи стълбите към първия етаж, изведнъж му хрумна неподходяща за сезона, но весела песничка:

Франк, който никога не бе пропускал да гледа Лорънс Уелк всяка събота вечер заедно с обичната си майка, изпя последния куплет с ниския басов тембър на Лари Хупър. Господи, колко беше хубаво! Как бе могъл само преди час да си помисли, че животът му свършва? Не това не беше край — това бе начало! Дотук със старото — особено с любимите стари „приятели“ като Джордж Т. Нелсън, оттук нататък — поновому!

Той се закотви зад вратата. Беше се подготвил като за лов на мечки — на стената бе опрян „Уинчестър“, автоматичен „Лама.32“ стърчеше на колана му, месарски нож „Шефингтън“ проблясваше в ръката му.

От мястото, където бе застанал, виждаше малка купчинка жълти пера, която доскоро бе Тами Фей. Злобна, зловеща усмивчица разкриви устните му, очите му — вече очи на безумец — неуморно се стрелкаха из кръглите рамки на очилата му.

— Затуй бъдете вий добрички! — припяваше той шепнешком.

Повтаряше куплета отново и отново, докато стоеше зад вратата, а после и когато скръсти крака на пода и се настани по-удобно, опрял гръб в стената, положил оръжията в скута си.

Изведнъж усети, че му се доспива. Беше лудост да ти се спи, когато причакваш някого, за да му прережеш гърлото, но това ни най-малко не променяше нещата. Някъде беше чел (може би по време на лекциите си в Университета във Фармингтън — колеж за олигофрени, който той дори не можа да завърши с почести), че силният стрес понякога има подобен ефект върху нервната система… а днес той наистина не бе лишен от стресови ситуации. Беше истинско чудо, че сърцето му не се пръсна като стара автомобилна гума при вида на всичките тия списания, разхвърляни из кабинета му.

Реши, че е твърде неразумно да рискува. Отмести дългия, кафеникав диван от стената, пропълзя зад него и се излегна на пода с пушка в лявата си ръка. Дясната още стискаше касапския нож.

Готово. Така вече беше по-добре. Дебелият, мек килим се оказа удобно леговище.

— Затуй бъдете вий добрички! — запя под носа си Франк.

Десет минути по-късно задряма с песен на уста.

12

— Шериф Пангборн! — изкрещя Шийла по радиостанцията, когато Алън прекосяваше Тин Бридж на път към града.

— Обадете се! Обадете се веднага!

Той усети, че се смразява. Беше сигурен, че нещо се е случило с Клат. Защо, за Бога, не му бе казал да изчака Джон, преди да се втурне да гони Хю?

„Знаеш ли защо? Защото не мислиш, когато даваш заповеди. Ако нещо се е случило с Клат, трябва да си понесеш вината. Но за това после. А сега просто си върши работата. Забрави за Поли и върши проклетата си работа!“

Той сграбчи микрофона.

— Слушам, Шийла!

— Един човек се бие с Джон! — изпищя тя. — Бързо, Алън, той ще го убие!

Информацията така противоречеше на онова, което бе очаквал, че за миг остана като вкаменен.

— Какво? Кой? Там!?

— Бързо, Алън, ще го убие!

Изведнъж всичко му се изясни. Беше Хю Прийст, разбира се. Дошъл е в участъка незнайно за какво, заварил е Джон, преди да тръгне към Касъл Хил и се е развилнял. Значи Джон Лапоант, а не Анди Клатърбък беше в опасност.

Грабна буркана, залепи го на покрива и натисна газта.

13

Клат започна да се съмнява, че Хю си е вкъщи, когато видя, че гумите на колата му са не просто спукани, а направо нарязани на парчета. Понечи да тръгне към къщата, за да огледа, но пискливите викове за помощ най-после стигнаха до съзнанието му.

Поколеба се за миг, а после забърза обратно към улицата. Този път видя Лени в канавката край пътя и се втурна презглава към него.

— Помогни ми! — простена старецът, когато коленичи до него. — Хю Прийст е полудял, изхвърли ме като мръсно коте!

— Имаш ли нещо счупено, Лени? — попита Клат и го докосна по рамото.

Той нададе болезнен писък. Това бе достатъчен отговор.

Полицаят се изправи, чудейки се какво да предприеме, в главата му се въртяха хиляди мисли. Единственото, в което бе сигурен, бе, че за нищо на света не иска да се провали.

— Не мърдай! — каза накрая. — Отивам да повикам Бърза помощ.

— Не съм тръгнал да играя танго, глупако! — отвърна Лени, стенейки от болка.

— Ясно — отвърна Клат и хукна към колата си. После отново се върна при ранения и попита: — Той взе колата ти, така ли?

— Не! — изръмжа старецът, сложил ръка на счупените си ребра. — Размаза ме от бой и отлетя на вълшебно килимче! Естествено, че ми взе колата! Защо мислиш, че лежа тук? Да хващам тен ли?

— Ясно — повтори Клат и затърчало пътя. От джобовете му се сипеха монети и дрънчаха по асфалта.

Пресегна се през прозореца на колата си и едва не си счупи главата от бързане. Сграбчи микрофона и затърси Шийла. Трябваше да извика лекар за стареца, но по-важното бе да предупреди Алън и щатската полиция, че Хю Прийст кара стария „Шевролет Бел Еър“ на Лени Партридж. Клат не можеше да каже коя година е произведен, но едва ли някой можеше да сбърка тоя стар, ръждясал димилник.

Но Шийла не се обаждаше. Три пъти натиска копчето, но отсреща нямаше отговор. Никакъв отговор.

Лени отново започна да стене и той хукна към дома на Хю да се обади на Бърза помощ по телефона.

„Намерила време да ходи до тоалетната“ — помисли си.

14

Хенри Бофорт също се мъчеше да се свърже с полицейския участък. Той стоеше зад бара, опрял телефонната слушалка на ухото си, и чакаше. Отсреща телефонът звънеше ли звънеше.

— Хайде, де, обадете се най-после! За какво, по дяволите, са ви пратили там? Да си играете на стражари и апаши ли?

Били Тъпър бе излязъл навън. Хенри го чу да вика нещо и вдигна разсеяно глава. Викът бе последван от силен трясък. В първия момент Хенри си помисли, че някоя от старите гуми на Лени е гръмнала от топлината,… но после се чуха още два изстрела.

Били се върна обратно в „Тигъра“. Вървеше много бавно с ръка на шията си. През пръстите му шуртеше кръв.

— ’енри! — простена задавено той. — ’енри! ’ен…!

Стигна до джубокса, постоя за миг, залитайки насред бара, а после мускулите му сякаш изведнъж отказаха и той се строполи на пода.

Над краката му, проснати почти пред вратата, легна сянка. А след нея на прага се появи и собственикът й. Той носеше лисича опашка около врата си, в ръцете му димеше пистолет. Фини капчици пот проблясваха в четината на гърдите му. Кожата под очите му беше подпухнала и землиста. Той прескочи безжизненото тяло на Били Тъкър и влезе в сумрака на „Кроткия тигър“.

— Здравей, Хенри — каза Хю Прийст.

15

Джон Лапоант не знаеше защо му се случва всичко това, но прекрасно разбираше, че ако продължава така, Лестър ще го убие. А той не даваше признаци, че мисли да спира.

Полицаят се опита да се плъзне по стената и да избяга, но Лестър го сграбчи за яката и го върна обратно. Дори не се беше задъхал. Ризата му си стоеше прилежно втъкната в ластичния колан на анцуга.

— Дръж се, Джони, момчето ми — каза той и заби поредния юмрук в разкървавената му устна. — Урокът още не е приключил.

Напосоки, без да гледа какво прави, Джон вдигна единия си крак и изрита Лестър с коляно. Той нададе вик на изненада и залитна назад, сграбчвайки го за окървавената му риза. Двамата се търкулнаха на пода и продължиха да се бият.

Унесени в борбата, те не видяха Шийла, която изхвърча от стъклената кабина на дежурния и се втурна към кабинета на Алън. Тя грабна пушката от стената, зареди я и хукна обратно към канцеларията, която вече на нищо не приличаше.

Лестър седеше върху Джон и усърдно блъскаше главата му в пода. Шийла знаеше как да използва пушката в ръцете си. Тренираше стрелба от осемгодишна възраст. Опря приклада в рамото си и извика:

— Махни се от него, Джон!

Като чу това, Лестър се обърна и впери в нея обезумял поглед. Озъби се като подивяла горила, а после отново продължи да блъска главата на Джон в пода.

16

Когато наближи сградата на Кметството, Алън видя първото успокоително нещо за деня — „костенурката“ на Норис Риджуик се задаваше отдолу по Мейн Стрийт. Норис беше цивилен, но той пет пари не даваше. Този следобед заместник-шерифът щеше да се яви на работа и без униформа.

Но в следващия миг и това успокоение отиде по дяволите.

Един огромен червен автомобил „Кадилак“, регистрационен номер КИЙТЪН 1 — излетя от тясната алея, която водеше към паркинга на Кметството, и се засили към „костенурката“ на Норис. Алън се вцепени. Кадилакът не се движеше кой знае колко бързо, но беше четири пъти по-голям от колата на Норис. Миг по-късно се чу трясък и фолксвагенът се обърна на една страна сред шум от разтрошено стъкло.

Шерифът натисна спирачката и изхвърча от колата си. Бъстър също излизаше от кадилака. Норис се мъчеше да се измъкне през прозореца на фолксвагена.

Бъстър тръгна срещу него, свил ръце в юмруци. На тлъстото му кръгло лице бе застинала усмивка. Алън видя тази усмивка и се втурна да спасява Норис.

17

Първият изстрел на Хю пръсна една бутилка уиски на бара отзад. Вторият разби стъклото на някакъв документ в рамка, който висеше точно над главата на Хенри, и остави черна, опушена дупка в средата на разрешителното му за продажба на алкохол. Третият откъсна дясната буза на Хенри Бофорт, разпръсвайки наоколо облак алена кръв и разкъсана плът.

Мъжът изпищя, грабна кутията с пушката и клекна зад бара. Знаеше, че Хю го е уцелил, но не можеше да разбере дали е сериозно или не. Усещаше само, че дясната страна на лицето му пламна като факел и по шията му шурна топла, лепкава кръв.

— Да си поговорим за коли, Хенри — каза Хю, приближавайки се към бара. — Или не, по-добре да си поговорим за моята лисича опашка. Какво ще кажеш, а?

Той отвори кутията и с разтреперани ръце извади уинчестъра. Понечи да провери дали е заредена, но осъзна, че нямаше време за това. Оставаше му само да се надява, че е.

18

Шийла осъзна, че Джон няма да се справи сам с този луд човек, когото тя бе разпознала като Лестър Плат или Прат, учителя по физическо от гимназията. Той бе престанал да блъска главата, на заместник-шерифа в пода и се бе заел да го души:

Жената обърна пушката, хвана я за затвора и я преметна през рамо като Тед Уилямс. После уверено се засили с приклада напред.

В последния момент Лестър обърна глава и пое стоманения приклад точно между очите. Чу се отвратителен звук, сякаш някой бе скочил с все сила върху пакетче пуканки, и прикладът хлътна в черепа му, превръщайки мозъка му в желе.

Лестър Прат бе мъртъв още преди да падне на пода. Шийла Бригъм го погледна и започна да пищи.

19

— Ти какво си мислиш? Че няма да разбера кой е? — просъска Бъстър Кийтън през зъби и извади зашеметения, но невредим Норис през прозореца на колата. — Мислиш, че няма да се сетя при положение, че името ти е написано на всяко проклето листче, което си залепил? Така ли!? Така ли е те питам!

Той замахна с юмрук да удари Норис и Алън Пангборн щракна белезница на ръката му като по поръчка.

— Мамка му! — извика съветникът и се обърна назад.

В сградата на Кметството някой запищя.

Шерифът хвърли бърз поглед натам, а после дръпна Бъстър с другата белезница и го закопча за дръжката на собствения му кадилак.

— Хайде — обърна се той към Норис, който изглеждаше ужасно вследствие на инцидента с главния градски съветник. — Станала е беля.

Но той не му обърна никакво внимание. Поне за момента. Подмина го като пътен знак и фрасна Бъстър Кийтън право в окото. Мъжът нададе кратък вик и залитна назад към отворената врата. От тежестта му тя се затръшна, захапвайки края на прогизналата му от пот риза.

— Това е за капана, гадняр такъв! — изкрещя полицаят.

— Ще те пипна! — развика се Бъстър. — Не си мисли, че ще ми се измъкнеш! На всичките ще ви видя сметката!

— Виж това! — изръмжа Норис и отново сви юмрук над пилешките си гърди.

Алън го сграбчи за раменете и го дръпна назад.

— Престани! — изкрещя той в лицето му. — Вътре става нещо! Нещо страшно!

Писъците отново разцепиха въздуха. По улицата вече се събираха хора. Норис погледна към тях, а после пак към Алън. Погледът му вече се бе избистрил, отбеляза шерифът с облекчение, и той отново приличаше на себе си. Малко или много.

— Какво има, Алън? Да не е нещо, свързано с него! — попита Норис и махна към кадилака.

Бъстър стоеше до колата и ги гледаше заплашително, чоплейки белезниците със свободната си ръка. Изглежда, изобщо не бе чул писъците.

— Не — отвърна Алън. — Пистолетът ти в тебе ли е?

Норис поклати глава.

Алън разкопча кобура си и му подаде служебния си револвер.

— Ами ти, Алън?

— Искам да са ми свободни ръцете. Давай да вървим. Хю Прийст е в участъка. Окончателно се е побъркал.

20

Хю Прийст наистина се бе побъркал — в това нямаше съмнение — но се намираше на цели три мили от Кметството на Касъл Рок.

— Да си поговорим за… — подхвана той и в същия момент Хенри Бофорт подскочи като на пружини иззад бара, окървавен и с пушка в ръцете.

Двамата стреляха в един и същи миг. Изстрелът на автоматичния пистолет се изгуби сред оглушителния рев на пушката. Огън и дим изхвърчаха от скъсената цев. Хю се отлепи от земята и литна във въздуха, вирнал босите си пети. В гърдите му зееше огромна дупка. Пистолетът падна от ръцете му. Краищата на лисичата опашка избухнаха в пламъци.

Хенри политна назад към бара, пронизан отдясно в белите дробове. Навсякъде около него летяха бутилки и падаха с трясък на пода. Зловеща парализа скова гърдите му. Наоколо витаеше дивашки аромат на алкохол и горяща козина. Той понечи да си поеме въздух, но макар гърдите му да се повдигаха, в тях не влизаше нито капка кислород. През дупката се процеждаше хладен въздух и дробовете му свистяха при всяко вдишване.

Телефонът сякаш тежеше тонове, но той най-после успя да го вдигне до ухото си и да натисне кончето, което автоматично набираше номера на шерифа.

Дзън… Дзън… Дзън…

— Какво, по дяволите, става? — хриптеше Хенри. — Умирам тук! Вдигнете проклетия телефон!

Но отсреща никой не се обади.

21

Норис застигна Алън по средата на пътя и двамата прекосиха рамо до рамо малкия паркинг пред Кметството. Норис държеше револвера на Алън с пръст на спусъка и цев, насочена към горещото октомврийско небе. Саабът на Шийла Бригъм стоеше паркиран до служебния автомобил на Джон Лапоант, но това бяха единствените коли пред Кметството. Шерифът се замисли за миг къде ли е колата на Хю, но в този момент вратата на участъка се отвори и отвътре се показаха окървавени ръце, в които стърчеше пушката от неговия кабинета. Норис насочи късата цев на револвера напред и пръстът му се стегна на спусъка.

За части от секундата Алън осъзна две неща: първо, че Норис ще стреля и второ, че пищящият човек с пушката в ръце бе Шийла Бригъм.

Почти извънземните рефлекси на Алън Пангборн спасиха живота на жената, но този следобед й се размина на косъм.

Той не си направи труда да извика или пък да сграбчи цевта на револвера. И в двата случая нямаше да има полза. Затова просто сви ръка, ръгна с лакът ръката на Норис И отклони цевта миг преди Риджуик да стреля. Изстрелът прокънтя в затвореното пространство. Един от прозорците втория етаж се разби на парчета. Жената изпусна пушката, с която бе разбила черепа на Лестър Прат, и хукна с писъци към тях.

— Господи! — прошепна Норис потресен. Лицето му бе бледо като платно. Подаде револвера на шерифа с дръжката напред и простена: — Едва не убих Шийла! Господи Исусе Христе!

— Алън! — Шийла плачеше. — Слава Богу, Алън!

Тя се спусна към него с все сила и едва не го събори назад. Той прибра револвера в кобура си и я прегърна. Тя трепереше като жица, по която протича твърде силен ток. Алън си помисли, че и той самият сигурно целият се тресе. Шийла бе изпаднала в истерия, полудяла от страх, но това беше направо благословия в сравнение с онова, което можеше да й се случи. Самата тя едва ли имаше представа за колко малко се бе разминала със смъртта.

— Какво става тук, Шийла?

Ушите му така кънтяха от изстрела и последвалото ехо, че почти можеше да се закълне, че чува телефонен звън.

22

Хенри Бофорт се чувстваше като снежен човек, който се топи на слънцето. Краката му поддаваха. Той бавно се свлече на колене със слушалката, в която продължаваше да се разнася все същият отчаян звън. Главата му се въртеше от вонята на алкохол и горяща кожа. Сега към тях се бе присъединила и друга тежка миризма. Може би тази на Хю Прийст.

Хенри бегло съзнаваше, че тук никой няма да се обади и че трябва да набере друг номер за помощ, но просто не можеше да го направи. Нямаше сили. Затова стоеше на колене зад бара в растяща локва от собствената си кръв, слушаше свистенето на въздуха в пробойната на гърдите си и отчаяно се опитваше да не загуби съзнание. Заведението започваше работа едва след час, Били беше мъртъв и ако в най-скоро време някой не вдигнеше този проклет телефон, самият той също щеше да си е отишъл, когато първите клиенти започнеха да прииждат за вечерното си питие.

— Господи! — прошепна безжизнено Хенри. — Нека някой вдигне този проклет телефон, Господи!

23

Шийла Бригъм бе започнала да се овладява и Алън успя да разбере най-важното: тя бе ликвидирала Хю с приклада на пушката. Тоест никой нямаше да стреля по тях, когато прекрачеха прага.

Или поне така се надяваше Алън.

— Да вървим — каза той на Норис.

— Алън… Като я видях… помислих си…

— Знам какво си си помислил, важното е, че не стана беля. Забрави за това, Норис. Джон е вътре. Хайде.

Двамата се приближиха до вратата и застанаха от двете й страни. Алън погледна към Норис.

— Минаваш ниско — каза той.

Норис кимна.

Шерифът сграбчи дръжката, отвори рязко вратата и се шмугна вътре. Помощникът му се провря под ръката му и двамата се втурнаха напред.

Джон бе успял да се изправи на крака и да се добере почти до вратата. Двамата преминаха през него като валяци и той трябваше да изтърпи поредното болезнено унижение: беше проснат на пода от собствените си колеги и се плъзна по застлания с плочи под като топка за боулинг. Спря се чак в отсрещната страна и нададе болезнен стон, едновременно изненадано и някак уморено.

— Господи, това е Джон! — извика Норис.

— Помогни ми да го вдигнем — каза Алън. Двамата се спуснаха към Джон, който вече се изправяше.

Цялото му лице беше в кръв. Носът му стърчеше, неестествено изкривен на една страна. Горната му устна бе подута като пренапомпана гума. Когато двамата се приближиха към него, той сви ръка пред устата и изплю един зъб в шепата

— Тоя е луд — простена Джон. — Сийла го удари с пуската. Май го уби.

— Джон, добре ли си? — попита шерифът.

— Напра’и ме на кайма — отвърна той, наведе се напред и за потвърждение повърна между краката си.

Алън се огледа наоколо. Започваше смътно да осъзнава, че проблемът не е в ушите му — наистина звънеше телефон. Но сега не беше време за разговори. Хю лежеше по корем до стената. Той се приближи и наведе ухо към гърба му да долови някакво дишане. Единственото, което чуваше, бе звънът на проклетия телефон.

— Или вдигни това нещо, или го изключи! — изкрещя той на Норис.

Помощникът му се добра до най-близкия апарат, натисна копчето, което светеше и вдигна слушалката.

— Обадете се малко по-късно. Имаме спешен случай тук. Не ни безпокойте — каза и затвори слушалката, без да изчака отговор.

24

Хенри Бофорт свали слушалката — тази толкова тежка слушалка — от ухото си и я погледна със замъглени, невярващи очи.

— Какво каза? — прошепна.

Изведнъж апаратът стана прекалено тежък за ръцете му. Той го пусна на пода, бавно се свлече до него и започна да бере душа.

25

Доколкото Алън можеше до прецени, Хю беше мъртъв. Гой го хвана за раменете, обърна го… и видя, че това изобщо не е Хю. Лицето бе обляно в кръв, мозък и парченца кост и той не можеше да го разпознае добре, но това определено не беше Хю.

— Какво, по дяволите, става тук?

26

Данфърд „Бъстър“ Кийтън стоеше насред улицата, закопчан с белезници за собствения си кадилак и Ги гледаше как го гледат. Сега, след като Главният Преследвач и Заместник-Преследвачът си бяха тръгнали, Те вече нямаше какво да зяпат.

Той Ги наблюдаваше и можеше да разпознае всеки един от Тях.

Бил Фулертън и Хенри Джендрън стояха пред бръснарницата. Боби Дъгъс стърчеше между тях с престилка, преметната на шията, като огромна салфетка за хранене. Чарли Фортин стоеше пред „Уестърн Ауто“. Скот Гарсъни гнусните му приятелчета, адвокатите Албърт Мартин и Хауърд Потър стояха пред входа на банката, където сигурно го бяха одумвали, преди да настане врявата.

Очи.

Шибани очи.

Отвсякъде го гледаха.

— Виждам ви! — закрещя изведнъж той. — Виждам Ви всичките! Всичките до един! И знам как да се справя с вас! Знам!

Отвори вратата на кадилака и понечи да влезе вътре. Не можеше. Беше закопчан за дръжката отвън. Веригата между двете гривни беше дълга, но не чак толкова.

Някой се изсмя.

Бъстър чу този смях съвсем ясно.

Огледа се.

Много от жителите на Касъл Рок стояха пред различните сгради по Мейн Стрийт и го гледаха с черните лукави очички на разумни плъхове.

Всички бяха на улицата, освен господин Гонт.

И все пак той бе там. Гласът му звучеше в главата на Бъстър и му казваше какво точно да направи.

Мъжът слушаше и… започна да се усмихва.

27

Камионетката, която доставяше бира и с която Хю едва не се бе сблъскал на Мейн Стрийт, обиколи няколкото заведения от другата страна на моста и в четири и една минута спря на паркинга пред „Кроткия тигър“. Шофьорът слезе, взе списъка със заявките, вдигна тютюневите си панталони и тръгна към сградата. На метър от вратата той се спря и ококори очи. Нечии крака стърчаха през прага навън.

— Майко мила! — възкликна шофьорът. — Добре ли си, приятелче?

Немощен, отчаян вик долетя до съзнанието му.

— Помощ…

Шофьорът се втурна вътре и завари Хенри Бофорт полумъртъв, проснат зад бара.

28

— Лестър Прат е — изфъфли Джон Лапоант.

С помощта на Норис и Шийла бе успял да се добере до Алън, който продължаваше да клечи до тялото.

— Кой? — попита Алън и изведнъж се почувства като участник в лоша комедия.

„Рики и Луси пътуват към Ада“. Ало, Лестър, трябва да дадеш някои разяснения, братче.

— Лестър Прат — повтори Джон с болезнено търпение. Ушителят по фисицеско в гимнасията.

— Какво пък търси той тук? — попита шерифът. Джон Лапоант уморено поклати глава.

— Не ’нам, Алън. Влесе и се нафърли да ме бие.

— Чакайте малко. Къде е Хю Прийст? Къде е Клат? Какво, за Бога, става тук?

29

Джордж Т. Нелсън стоеше на прага на спалнята си и не можеше да повярва на очите си. Стаята му изглеждаше сякаш някой пънк състав — „Секс Пистълс“ или може би „Крампс“ — си бе устроил купон вътре заедно с всичките си фенове.

— Какво… — понечи да каже той, но не можа да продължи.

Нямаше и нужда. Знаеше какво. Кокаинът, естествено. Какво друго можеше да бъде. От шест години насам пласираше наркотици сред учителския състав на гимназията в Касъл Рок (не всички учители бяха почитатели на онова, което Ейс Мерил понякога наричаше „боливийска бинго пудра“, но онези, които си падаха по белия прашец, бяха истински ценители). А той бе скрил половин унция почти чист кокаин под дюшека си. Затова беше цялата работа, няма начин. Някой се е разприказвал и друг му е завидял.

Прекоси стаята и вдигна дюшека с мъртвешки сковани ръце. Отдолу нямаше нищо. Кокаинът беше изчезнал. Половин унция кокаин с превъзходно качество за близо две хиляди долара бе изчезнала като дим. Тръгна като насън към банята да провери дали поне неговите скромни запаси, които криеше в опаковката от аспирин, са си на мястото. В този момент изпитваше неистова необходимост да смръкне поне веднъж.

Стигна до прага на банята и се смрази. Не бъркотията прикова вниманието му, макар че и това помещение бе обърнато с краката нагоре. Вцепени го самата тоалетна. Капакът беше спуснат и по него бе посипан тънък слой бял прах.

Джордж знаеше, че това не е бебешка пудра „Джонсън“.

Наведе се, навлажни пръста си и обра част от праха. После го облиза и езикът му веднага изтръпна. Долу на пода, между тоалетната и мивката лежеше празен найлонов плик. Картината беше ясна. Налудничава, но ясна. Някой беше нахлул в дома му, бе намерил кокаина… а после го беше изсипал в тоалетната. Защо? Защо? Джордж не знаеше, но реши, щом намери злосторника, да го попита, преди да му откъсне главата от раменете.

Личните му триграмови запаси бяха налице. Взе шишето и тръгна обратно към стаята. Изведнъж поредната зловеща гледка прикова погледа му. Тази гнусотия му бе убягнала първия път, когато влезе в стаята откъм коридора, но сега от този ъгъл просто не можеше да му се изплъзне.

Той стоеше прикован на мястото си, със зеници, разширени от ужас и вцепенение. Някакъв звук се мъчеше да си пробие път сред конвулсиите в гърлото му. Вените на слепоочията му пулсираха и трептяха като криле на миниатюрни птици. Най-после успя да изрече една-единствена, сподавена дума:

— Мамо…!

Долу, зад кафеникавия диван на Джордж Т. Нелсън, Франк Джюът продължаваше да спи.

30

Зяпачите по Мейн Стрийт, които бяха привлечени от писъците и изстрела, сега се забавляваха с нова атракция — опита за бягство на главния градски съветник.

Бъстър се навря в кадилака, доколкото му позволяваха белезниците, завъртя ключа на „контакт“ и натисна бутона, който сваляше автоматично стъклото на шофьорската врата. После отново затвори вратата и започна да се провира през прозореца.

Краката му продължаваха да стърчат от колената надолу, лявата му ръка, прикована от белезниците, беше изкълчена назад в странна чупка, веригата се впиваше в месестото му бедро. В този момент до колата се приближи Скот Гарсън.

— Хм… Данфърд — подхвана колебливо банкерът. — Не мисля, че трябва да го правиш. Струва ми се, че си арестуван.

Съветникът погледна изпод дясната си мишница, долавяйки собствената си миризма — вече доста пикантна — и видя Гарсън наопаки. Той стоеше точно зад него и сякаш имаше намерение да го измъкне от собствената му кола.

Сви краката си, доколкото можеше, а после рязко я изпъна, като конче, което си играе на пасбището. Токовете на обувките му размазаха лицето на банкера с трясък, от който Бъстър остана напълно доволен. Златните очила на Гарсън се разбиха на парчета. Той извика, залитна назад с ръце на разкървавеното си лице и се просна по гръб насред Мейн Стрийт.

— На! — изръмжа съветникът. — Не го очакваше, а? Не очакваше това, мръсен кучи сине!

Успя да се напъха целия в колата. Веригата беше достатъчна поне за това. Ключицата му проскърца предупреждаващо, но се извъртя в ябълката си дотолкова, че да му позволи да се провре под собствената си ръка и да намести задника си на седалката. Сега вече седеше зад волана, протегнал окованата си ръка навън през прозореца. Запали двигателя.

Скот Гарсън вдигна глава точно навреме, за да види кадилака, който връхлиташе върху него. Решетката сякаш му се хилеше — огромна метална планина, която всеки момент щеше да го премаже.

Бързо се търкулна встрани и за части от секундата се размина със смъртта. Една от широките, предни гуми на кадилака мина през дясната му ръка и я премаза. След нея задната окончателно я довърши. Гарсън лежеше на асфалта, вперил поглед в гротескно смазаните си пръсти, които сега приличаха на шпатули, и започна да вие към горещото синьо небе.

31

— ТАМИ ФЕЕЕЕЙ!

Този писък събуди Франк Джюът. В първите няколко секунди нямаше ни най-малка представа къде се намира — знаеше само, че е на някакво тясно, затворено място. Неприятно място. Освен това държеше нещо в ръцете си. Какво ли?

Вдигна ръка и едва не си извади очите с ножа.

— Оооо, нееее! ТАМИ ФЕЕЕЙ!

Изведнъж всичко му стана ясно. Лежеше зад дивана на стария си „приятел“ Джордж Т. Нелсън, а това бе самият Джордж Т. Нелсън, който оплакваше мъртвия си папагал.

Осъзнавайки това, си спомни и всичко останало — списанията разхвърлени из кабинета му, изнудваческото писмо, вероятния (не, стопроцентовия) край на кариерата и живота му.

Колкото и невероятно да звучи, Джордж Т. Нелсън вече хлипаше. Хлипаше заради някакво си пернато животно.

„Е — помисли си Франк, — сега ще сложа край на мъките ти, Джордж. Кой знае, може да отидеш в птичия рай.“

Хлипанията се приближаваха до дивана. Още по-добре.

Щеше да скочи — изненада, Джордж! — и копелето щеше да се прости с живота още преди да разбере какво става. Той тъкмо се бе приготвил да скочи, когато Джордж Т. Нелсън, хлипайки, сякаш сърцето му ще се пръсне, се стовари на дивана си. Беше едър мъж и тежестта му избута дивана обратно до стената. Джордж не чу изненаданото, бездиханно „УФ!“ зад гърба си; стоновете му го заглушиха. Посегна към телефона, набра номера през пелена от сълзи и хвана (като по чудо) Фред Рабин още при първото позвъняване.

— Фред! — проплака той. — Фред, стана нещо ужасно! Може би още става! О, Боже, Фред! О, Господи!

Зад и под него Франк Джюът се бореше за глътка въздух. Разказите на Едгар Алън По, които бе чел като дете, разкази за мъртъвци, заровени живи в гробовете си, сега се връщаха в съзнанието му с нова сила. Лицето му постепенно добиваше цвета на стари тухли. Тежкият дървен крак, който бе притиснал гърдите му, когато Джордж Т. Нелсън се бе строполил върху дивана, сега се впиваше в плътта му като оловен прът. Гърбът на дивана премазваше рамото и половината му лице.

Над него учителят по дърводелство възбудено предаваше на Фред Рабин картината, която бе заварил у дома.

Накрая най-после спря да говори за момент, а поел изкрещя:

— Пет пари не давам дали трябва да говоря по телефон, за това или не! КАК МОЖЕ ДА МЕ Е ГРИЖА, КОГАТО ТАМИ ФЕЙ Е МЪРТЪВ? КОПЕЛЕТО Е УБИЛ ТАМИ ФЕЙ! Кой може да направи подобно нещо, Фред? Кой?! Трябва да ми помогнеш!

При поредната пауза в тирадата му Франк с ужас осъзна, че скоро ще припадне. Изведнъж му хрумна какво трябва да направи — да стреля с пистолета през дивана. Може би нямаше да убие Джордж Т. Нелсън. Може би дори нямаше да успее да го улучи, но сто на сто щеше да привлече вниманието му, а при това положение имаше шанс да вдигне дебелия си задник от дивана, преди Франк да се е задушил, залепен за стената.

Франк пусна ножа и понечи да се добере до пистолета, втъкнат на кръста му. Неистова паника го обзе, когато установи, че не може да го стигне — пръстите му увисваха на цели пет сантиметра от седефената дръжка на пистолета. Събра всичките си сили и се опита да протегне ръка малко по-надолу, но рамото му, приклещено до стената, изобщо не се помръдваше; огромният диван и значителната тежест на Джордж Т. Нелсън го държаха като заковано за стената.

Черни рози — предвестници на предстоящото задушаване — зацъфтяха пред изцъклените му очи.

Някъде в далечината, като от оня свят, Франк дочуваше старият си „приятел“ да крещи срещу Фред Рабин, който явно му беше партия в далаверата с кокаина.

— Какви ми ги приказваш! Обаждам ти се да ти кажа, че са ме нападнали, а ти ми говориш да намина към новия магазин на Мейн Стрийт! Не ми трябват глупостите му, Фред! Трябва ми…

Той скочи от дивана и тръгна нервно из стаята. Буквално с последни сили, Франк успя да избута дивана на сантиметри от стената. Не беше кой знае какво, но поне му даде възможност да поеме малка глътка невероятно свеж въздух.

— Какво продава? — изкрещя Джордж Т. Нелсън. — Мили Боже! Боже Господи! Защо не каза от самото начало?

Отново настъпи тишина. Франк лежеше зад дивана като изхвърлен на брега кит, вдишваше глътки въздух и се молеше пламналата му глава да не експлодира. Само след минута щеше да се изправи и да отнесе топките на стария си „приятел“ Джордж Т. Нелсън. Само след минута. Нека вземе малко въздух. Нека изчезнат тия проклети черни цветя. Само една минута. Най-много две.

— Добре — каза Джордж Т. Нелсън. — Ще намина да го видя. Съмнявам се, че е такъв магьосник, за какъвто го мислиш, но като няма риба и ракът е риба, нали така? Но да ти кажа от сега — пет пари не давам дали продава кока или не. Най-напред ще открия кучия син, който ме е подредил така, ще го закова за първата срещната стена, пък после ще се занимавам с каквото и да било друго. Ясно ли ти е?

„Ясно ми е — помисли си Франк, — де да видим кой кого ще закове, братче.“

— Да, да! Разбрах как се казва! — изкрещя учителят по дърводелство. — Гонт, Гонт, по дяволите!

Затвори телефона, а после сигурно го запрати на пода, защото Франк чу внезапен трясък. Секунди по-късно той изпсува за последен път и изхвърча от къщата. Двигателят на колата му изрева отвън и гумите изсвистяха по паважа. Джордж Т. Нелсън, старият „приятел“ на Франк, замина нанякъде.

Две минути по-късно две ръце пропълзяха иззад дивана и сграбчиха кафеникавата тапицерия. Миг след това лицето на Франк М. Джюът — бледо и сбръчкано, с очила, счупени и килнати на носа му — се появи между ръцете. Гърбът на дивана бе оставил червен, набразден белег на дясната му буза. Прахоляк белееше по рядката му коса.

Бавно, като удавник, който изплува от дъното към повърхността, на лицето му се появи предишната усмивка. Този път беше изпуснал стария си „приятел“ Джордж Т. Нелсън, но той нямаше намерение да напуска града. Телефонният разговор съвсем ясно даваше да се разбере това. Още днес щеше да го намери. В градче като Касъл Рок човек просто нямаше къде да се скрие.

32

Шон Раск стоеше на прага на кухнята в дома си и тревожно гледаше към гаража. Пет минути по-рано там бе отишъл по-големият му брат — Шон бе застанал на прозореца на спалнята си и случайно го видя. Брайън носеше нещо в ръка. Разстоянието бе голямо и той не можеше да види какво точно е то, но нямаше и нужда. Беше му ясно. Брат му носеше новата си бейзболна снимка — онази, заради която непрекъснато притичваше до стаята си напоследък. Той дори не подозираше, че Шон знае за снимката, но малкият се бе прибрал по-рано от училище и тайничко бе надникнал в класьора му.

Не можеше да разбере защо брат му толкова държи на тази снимка — та тя беше стара, мръсна, прокъсана и избеляла. Освен това играчът на нея беше някой си Сами Кобърг — незначителен прихващач от „Лос Анджелис Доджърс“, който имаше само една победа в живота си и не бе прекарал дори година в „А“-група. Защо ли Брайън толкова държеше на нея?

Това Шон не знаеше. Знаеше само, че брат му определено държи на снимката си и че поведението му през последните няколко дни направо го плаши: напомняше му за онези образователни програми, дето ги даваха по телевизията, за това как се отразяват наркотиците върху децата. Но Брайън не би приел наркотици… нали?

Нещо в лицето му, когато влизаше в гаража, така бе уплашило Шон, че той отиде да предупреди майка си. Не знаеше какво точно да й каже, но това така или иначе се оказа без значение, защото не му се удаде възможност да продума каквото и да било. Майка му се разкарваше из спалнята си по хавлия и с онези глупави слънчеви очила, които бе купила от новия магазин.

— Мамо, Брайън… — подхвана той и с това се приключи.

— Остави ме, Шон. Мама е заета.

— Но, мамо…

— Махай се, казах!

И още преди да отвори уста да възрази, детето се оказа безцеремонно изритано от стаята. Докато майка му го блъскаше навън, хавлията й се разгърна отпред и Шон видя, че отдолу тя е съвсем гола.

После вратата се затръшна под носа му и ключът щракна в ключалката.

Затова момчето застана на прага на кухнята, впери поглед в гаража и притеснено зачака Брайън да излезе оттам.

Той обаче не излизаше.

С всяка измината минута тревогата му непрекъснато нарастваше, докато накрая се превърна в почти неконтролируема паника. Шон прекрачи прага на кухнята, притича на вятъра и влезе в гаража.

Вътре беше тъмно, задушно и миришеше на смазка. В първия момент не видя брат си в мрака и реши, че е излязъл през другата врата. После очите му свикнаха с тъмнината и краката му се подкосиха.

Брайън седеше, облегнат на стената близо до косачката, и държеше пушката на баща им. Прикладът беше опрян на пода, а цевта сочеше лицето му. Едната му ръка придържаше пушката, а другата стискаше мръсната снимка.

— Брайън! — извика Шон. — Какво правиш?

— Не се приближавай, Шон, целият ще те опръскам.

— Брайън, недей! — изпищя брат му и се разплака. — Не ставай глупав! Плашиш ме!

— Искам да ми обещаеш нещо — каза Брайън.

Беше си събул маратонките и чорапите и сега промушваше палеца на крака си около спусъка.

Шон усети, че гащите му станаха топли и влажни. Никога през живота си не бе изпитвал такъв страх.

— Брайън, моля те! Мооля теее!

— Искам да ми обещаеш, че никога няма да стъпваш в новия магазин — каза той. — Чуваш ли ме?

Детето пристъпи напред. Палецът на брат му се стегна около спусъка.

— Не! — изпищя Шон и веднага се върна назад. — Искам Да кажа, да! Да!

Като го видя, че отстъпва, Брайън освободи спусъка.

— Обещаваш ли ми?

— Да! Каквото пожелаеш! Само не нрави това! Не… Не ме плаши повече, Брай! Искаш ли да влезем вътре и да гледаме „Дъ Трансформърс“! Не… каквото ти кажеш! Каквото искаш! Дори „Уапнър“! Можем да гледаме „Уапнър“, ако искаш! Цяла седмица! Цял месец! И аз ще гледащ с теб! Само спри да ме плашиш, Брайън, моля ти се, спри да ме плашиш!

Брат му сякаш не го чуваше. Очите му сякаш плуваха в спокойното му лице.

— Никога не ходи там — повтори. — Това място е отровно. И господин Гонт и той е отровен човек. Всъщност той въобще не е човек, Шон. Въобще не е човек. Закълни се, че никога няма да си купиш от отровните неща, които той продава.

— Заклевам се! Заклевам се! — запелтечи Шон. — Заклевам се в мама!

— Не, не в мама, той и нея е омагьосал. Закълни се в себе си, Шон. В себе си.

— Заклевам се! — извика детето в задушния, тъмен гараж и отчаяно протегна ръце към брат си. — Заклевам се, да умра, ако лъжа! Сега, моля те, Брай, моля те, остави пушката…

— Обичам те, братленце. — Брайън Раск погледна за миг към снимката и каза: — Санди Коуфакс е отрова.

После затвори очи и натисна спусъка. Ужасеният писък на брат му се извиси над трясъка, който прокънтя оглушителен и кух в задушния гараж.

33

Лийлънд Гонт стоеше зад витрината на магазина си, гледаше навън към Мейн Стрийт и леко се усмихваше.

Изстрелът на Форд Стрийт долетя до него слаб и далечен, но слухът му бе остър и той го чу.

Усмивката му стана по-широка.

Свали табелката от вратата, онази, на която пишеше „само по уговорка“, и сложи на нейно място друга:

— Сега вече се забавляваме — каза си той. — Ах, как се забавляваме!

1

Поли Чалмърс не знаеше нищо за случилото се.

Докато Касъл Рок събираше първите плодове на усилията на господин Гонт, тя беше извън града, на шосе номер 3, при старата ферма на Кембър. Беше тръгнала още щом приключи разговора с Алън.

„Приключили ли? — помисли си. — О, боже, та това си е чист евфемизъм. Искаш да кажеш, след като му тресна слушалката.“

„Добре де, след като му треснах слушалката. Но той си е позволил да слухти зад гърба ми. А когато му го казах, запелтечи като малко дете и ме излъга. Излъга ме право в очите. Така че каквото повикало — такова се обадило.“

При тази мисъл нещо отвътре я зачовърка, нещо, което сигурно би й възразило, ако му бе дала време и възможност. Но тя просто не му даде. Беше й омръзнало да спори със себе си. Всъщност изобщо не искаше да мисли за последния си разговор с Алън Пангборн. Искаше просто да си свърши работата тук, на шосе номер 3, а после да се прибере у дома, да си вземе един хладен душ и да заспи за дванайсет или шестнайсет часа.

Онзи далечен, вътрешен глас успя да произнесе едва пет думи:

— Поли, замисляла ли си се…

Не, не се беше замисляла. Сигурно щеше да го направи време, но сега бе твърде рано. С мисленето щеше да дойде и болката. А дотогава тя просто искаше да си свърши работата, без да мисли за каквото и да било.

Фермата на Кембър всяваше ужас. Говореше се, че била населена от духове. Не толкова отдавна двама души — едно момче и шериф Джордж Банерман — бяха намерили смъртта си в двора на тази къща. Други двама, Гари Първиър и самият Джо Кембър бяха загинали долу, в подножието на хълма.

Паркира колата си на мястото, където една жена на име Дона Трентън бе имала нещастието да паркира малкия си форд и да излезе. Амулетът се търкулна между гърдите й.

Притеснено огледа разнебитената веранда, безцветните стени, обрасли с висок бръшлян, прозорците, изпочупени и изцъклили насреща й невиждащи очи. Щурци пееха глупавите си песни в избуялата трева. Слънцето сипеше жар, както по времето, когато Дона Трентън се бе борила за живота си и за живота на своя син.

„Какво правя тук? — помисли си Поли. — Какво, за Бога, правя тук?“

Напразно се питаше. Отлично знаеше защо е там и това нямаше нищо общо нито с Алън Пангборн, нито с Келтън, нито с Бюрото за социални грижи в Сан Франциско. Тази малка разходка сред природата нямаше нищо общо с любовта. Виновна за нея бе само болката.

Имаше нещо в този малък сребърен амулет. Нещо живо.

Ако тя не изпълнеше своята част от уговорката, която бе направила с Лийлънд Гонт, то щеше да умре. Поли не знаеше дали ще съумее да изтърпи отново жестоката, безпощадна болка, с която се бе събудила в събота сутринта, но имаше чувството, че ако трябва да изживее дните си в такива адски мъки, ще се самоубие.

— Освен това не става дума за Алън — прошепна тя и тръгна към зейналите порти и злокобно увисналия покрив на обора. — Той каза, че не би позволил косъм да падне от главата му.

„А защо всъщност те е грижа?“ — понита онзи тревожния глас.

Беше я грижа, защото не искаше да нарани Алън. Да, беше ядосана — вбесена дори — но това не означаваше, че трябва да се принизява до неговото равнище, че трябва да се държи с него така отвратително, както той се бе отнесъл с нея.

„Но, Поли… замисляла ли си се…“

Не. Не!

Работата й бе да изиграе някакъв номер на Ейс Мерил, а за него хич не я беше грижа — не го познаваше, само беше чувала за него. Номерът бе насочен към Ейс, но…

Но Алън, който бе пратил Ейс Мерил в затвора в Шоушанк, също бе замесен по някакъв начин. Чувстваше го със сърцето си.

Можеше ли да се откаже? Можеше ли, дори да го искаше? Ами Келтън? Какво щеше да стане с него? Не можеше да се каже, че Гонт я беше заплашил да разкаже истината за Келтън на целия град, ако не изпълни точно заръките му, но… съвсем ясно го намекна. Това вече тя нямаше да понесе.

„Но нима една жена няма право на гордост? Когато всичко друго и се е изплъзнало, няма ли право поне на това — на последната монета, без която кесията и ще е напълно празна?“

Да! Да и да!

Гонт й бе казал, че ще намери единствения необходим инструмент в обора, затова тя бавно тръгна натам.

„Пътят е пред теб, но тръгни по него жива, Триша — бе казала леля Еви. — Не бъди дух.“

Ала сега, влизайки в обора на Кембър през врати, които висяха зейнали и сковани на ръждясалите си панти, Поли наистина се чувстваше като дух. Амулетът се движеше между гърдите й… вече от само себе си. Имаше нещо вътре. Нещо живо, което тя мразеше, но мисълта какво би станало, ако то умре, й беше още по-противна.

Щеше да изпълни обещанието си към Гонт, а после щеше да прекъсне всякаква връзка с Алън Пангборн (защо ли да изобщо бе започнала?) и щеше да запази миналото за себе си.

В края на краищата, какво толкова?

2

Лопатата беше точно там, където той й бе казал да я потърси. Хвана лъскавата, изгладена от употреба дръжка и изведнъж от непрогледния мрак в дъното на обора се разнесе глухо ръмжене. Сякаш побеснелият санбернар, който бе убил Големия Джордж Банерман и бе причинил смъртта на Тад Трентън, отново се бе върнал, по-кръвожаден от всякога. Тръпки полазиха жената и тя бързо напусна обора. Дворът не можеше да се нарече приятен — не и с тази къща, която безмълвно се втренчваше в нея — но определено изглеждаше по-безопасен.

„Какво правя тук?“ — попита печално съвестта й.

Отговори гласът на леля Еви:

„Превръщаш се в дух. Ето, това правиш.“

Поли затвори очи.

— Престани! — прошепна тя ядосано. — Просто престани!

„Точно така — обади се Лийлънд Гонт. — Освен това какво пък толкова? Някаква си безобидна шега! А ако последиците й се окажат пагубни — нещо, в което се съмнявам, но нека поразмишляваме малко — чия ще е вината?“

— На Алън — прошепна. Очите й неспокойно се стрелкаха в орбитите си, ръцете й притеснено чоплеха нещото между гърдите й. — Ако беше тук, за да си поговорим… ако не ме беше отчуждил от себе си с тия задкулисни игри и с желанието си да се рови в неща, дето не са негова работа…

Тънкият, нежен гласец на съвестта отново понечи да каже нещо, но Лийлънд Гонт го прекъсна, преди да произнесе и дума.

— Точно така — каза той. — А що се отнася до това, какво правиш тук, Поли, отговорът е съвсем прост: плащаш. И толкоз. Всички това правите. Не става дума за никакви духове. Помни едно — основният принцип на търговията гласи: щом си платиш за нещо, то ти принадлежи. Нали не си очаквала, че нещо толкова незаменимо ще ти струва евтино? Когато се разплатим, то ще бъде твое. А сега какво смяташ да правиш: да стоиш цял ден тук и да слушаш тези стари, уплашени гласове или да свършиш онова, за което си дошла?

Поли отново отвори очи. Амулетът висеше неподвижно в края на верижката си. Ако изобщо се бе движил някога — нещо, в което тя не беше съвсем сигурна — то вече беше спрял. Къщата си беше просто къща, празна и изоставена, занемарена, белязана от годините и времето. Прозорците не бяха очи, а просто отвори, останали без стъкла благодарение на някой немирник с прашка. А ръмженето в обора — което вече се съмняваше, че е чула — бе просто скърцане на стари летви, нагрети от неестествено горещото октомврийско слънце.

Родителите й бяха мъртви. Сладкото й малко момченце беше мъртво. И кучето, което бе вилняло в същия този двор преди единайсет години, и то беше мъртво.

Никой от тях не беше се превърнал в дух.

— Дори и аз — каза Поли и тръгна покрай обора.

3

„Когато минеш зад обора — бе казал господин Гонт, — ще видиш останките на старо ремарке.“

Наистина го видя: разнебитен метален корпус, почти замаскиран от ръжда и късни слънчогледи.

„Отляво на ремаркето ще видиш голям, плосък камък.“

Намери го лесно. Беше голям колкото тротоарна плочка.

„Премести камъка и копай. На около шейсет сантиметра ще намериш метална кутия от бисквити.“

Тя отмести камъка и започна да копае. След по-малко от пет минути върхът на лопатата удари в тенекиената кутия. Поли захвърли инструмента и разрови с ръце рохката пръст. Минута по-късно вече държеше кутията. Беше ръждясала, но здрава. Изгнилият етикет падна и на гърба му се видя талон за томбола, изтекъл още през 1969, и рецепта за ананасов сладкиш, чиито съставки почти не се четяха от мухъл. Поли напъна капака и го отвори: Въздухът, който летя отвътре, я накара да извърне отвратено глава. Онзи гласец за пореден път понечи да я попита какво прави там, но тя бързо го заглуши.

Погледна в кутията и видя онова, което й бе казал господин Гонт: пакет облигации „Голд Бонд“ и няколко избелели снимки на жена, която прави секс с мъжко коли.

Изпразни кутията, напъха съдържанието в задния си джоб и небрежно обърса ръце в дънките си.

„При първа възможност, ще се измия“ — обеща си тя. Допирът до тези боклуци, престояли под земята толкова време, я караше да се чувства мръсна.

В другия й джоб имаше запечатан плик с надпис:

Извади го, сложи го в кутията и затвори капака. После пусна кутията в дупката и на бърза ръка нахвърли пръст отгоре.

Единственото, за което мислеше, бе как час по-скоро да се махне оттам.

Захвърли лопатата в треволяка — нямаше намерение да се връща в обора, колкото и безобидно да бе обяснението за звуците, които бе чула там — и бързо си тръгна.

Когато стигна до колата, най-напред отвори дясната врата, а после и жабката. Разрови се в хартийките вътре, докато накрая намери стар кибрит. Костваше й неимоверни усилия да запали едно нищо и никакво пламъче. Болката в ръцете й бе почти напълно изчезнала, но пръстите й така неудържимо трепереха, че първите три клечки отидоха нахалост.

Когато четвъртата най-после пламна, пламъкът почти не се виждаше на яркото следобедно слънце. Тя извади сплъстения пакет облигации и снимки от джоба си и подложи кибритената клечка под него. Когато хартийките пламнаха, захвърли клечката и ги наведе надолу да се разгорят. Жената на снимките беше недохранена и безцветна. Кучето изглеждаше краставо и тъпо. Беше удоволствие да ги гледа човек как се гърчат в пламъците. Когато огънят стигна почти до пръстите й, Поли хвърли горящия пакет в прахоляка, където друга жена бе пребила до смърт друго куче с бейзболна бухалка.

Пламъците лумнаха. Малката купчина снимки и облигации скоро се превърна в черна пепел. Огънят се задави, угасна и… в същия миг внезапен вятър раздвижи застиналия въздух, разпръсвайки наоколо черни снежинки от пепел. Те се извисиха нагоре във вихър, който Поли проследи с огромни, уплашени очи. Откъде, за Бога, се появи тоя зловещ вятър?

„Хайде, стига! Престани да се държиш като…“

Изведнъж онова злокобно ръмжене, глухо и ритмично като тътена на далечна моторница, отново се разнесе от горещата, тъмна паст на обора. Не си въобразяваше. Не беше и скърцане на стари дъски. Беше куче.

Погледна уплашено към обора и видя две огненочервени очи, които се взираха в нея от мрака.

Бързо заобиколи колата, блъскайки се в бронята от паника, влезе вътре, затвори прозорците, заключи вратите и завъртя ключа на стартера. Двигателят изкиха, но… не запали.

„Никой не знае къде съм — осъзна тя. — Никой освен господин Гонт… а той няма да каже нито дума.“

В един момент се видя, уловена в капан, точно както Дона Трентън и нейния малък син. После двигателят изръмжа и тя така изхвърча назад, че едва не вкара колата в канавката от другата страна на пътя. Включи на първа и полетя към града.

Съвсем беше забравила да измие ръцете си.

4

Ейс Мерил се измъкна от леглото малко след като Брайън Раск си пръсна черепа на трийсет мили оттам. Тръгна към банята, свали мръсните си слипове още по пътя и пика близо час. После вдигна едната си ръка, подуши под мишницата и погледна към душа, но се разколеба. Предстоеше му важен ден. Душът можеше да почака.

Излезе от банята, без да си прави труда да пуска водата (жълто ли е, нека отлежава, такава му беше философията), и отиде направо до нощното шкафче, където на малко огледалце го чакаше последната порция от кокаина на господин Гонт. Коката беше невероятна — мека за носа, твърда за главата, но свършваше. Предишната вечер честичко бе имал нужда от „нещо ободрително“, както го бе нарекъл търговецът, но отлично знаеше, че при старчето има още от тая страхотия.

Оформи няколко линии с ръба на шофьорската си книжка и бързо ги смръкна с навита на руло петдоларова банкнота. Нещо като управляема ракета го блъсна в главата.

— Бум! — извика Ейс с най-страховития си глас. — Време е да се запишем с историята!

После нахлузи избелели дънки направо върху голия си задник, навлече една фланелка „Харли Дейвидсън“ и беше готов.

„Така се носят всички изискани иманяри тая година — помисли си и лудо се разсмя. — Мале, как добре ми дойде тая кока!“

Беше вече на вратата, когато погледът му попадна върху плячката от предишната вечер и той изведнъж се сети, че трябва да се обади на Нат Коупланд в Портсмът. Върна се в спалнята, порови из дрехите си, безразборно нахвърляни в горното чекмедже на скрина, и накрая извади изпокъсано тефтерче. Отиде в кухнята, седна до телефона и набра някакъв номер. Съмняваше се, че ще хване Нат, но си струваше да опита. Кокаинът кипеше и бушуваше в главата му, но ударната вълна вече бе започнала да преминава.

След доза кокаин всеки става нов човек. Само дето първото което този нов човек иска, е още една доза, а запасите на Ейс бяха сериозно намалели.

— Да-а! — чу се провлачен глас отсреща и Ейс си каза, че пак се е спазарил с дявола — имаше късмет.

— Нат! — викна.

— Кой си ти, по дяволите?

— Аз, бе, тъпанарино! Аз!

— Ейс? Ти ли си?

— Че кой друг!? Как си, Нати?

— Бил съм и по-добре. — Той не изглеждаше очарован, че се чува със стария си съкафезник от Шоушанк. — Какво искаш, Ейс?

— Значи вече така приказваме със старите приятели, а? — направи се на обиден той и придърпа две ръждясали тенекиени кутии към себе си.

Едната беше от парцела на Требълхорн, а другата — от подземието на старата ферма на Мастърс, която бе изгоряла до основи, когато той бе едва десетгодишен. В първата имаше само четири пакета облигации на „S & H“ и няколко пачки бандероли за цигари „Рейли“, а във втората — две-три тестета други облигации и шест ролки монети. Само дето монетите изглеждаха необикновени.

Бяха бели.

— Представи си, че се обаждам просто така, информативно — заяде се Ейс. — Нали знаеш, да видя как я караш, колко пачки си натрупал. Такива работи.

— Какво искаш, Ейс? — повтори отегчено Нат Коупланд.

Той извади една от ролките от ръждясалата кутия. Пурпурната някога хартия беше избеляла до пепеливо розово. Ейс тръсна две от монетите в шепата си и ги погледна с любопитство. Ако някой изобщо можеше да му каже нещо за тия монети, то Нат Коупланд беше човекът.

На времето той бе държал магазин в Китъри, наречен „Коупланд — монети и антики“. Беше притежавал и собствена нумизматична колекция, една от десетте най-добри в Нова Англия, поне ако се съди по собствените му думи. Но после и той бе открил чудесата на кокаина и за четири-пет години цялата му колекция замина през носа му. През седемдесет и пета по сигнал от аларма полицията го снимала да събира в торбичка сребърни долари „Лейди Либърти“ от магазина „Лонг Джон Силвър“ в Портланд. Ейс го срещна малко след това.

— Ами, имам един въпрос, щом толко държиш да ти кажа.

— Въпрос ли? И толкоз?

— Абсолютно, братче. Абсолютно.

— Хубаво. — Нат малко се поотпусна. — Питай тогава. Няма цял ден да те чакам.

— Значи сме заети. Чудесно. Много работа, срещи, хора за обяд, нали така, Нати? — Мъжът се закикоти като луд.

Не беше само кокаинът, просто денят, денят беше особен. Беше се прибрал призори, наркотикът го държа буден почти до десет въпреки спуснатите щори и физическото му изтощение, но той продължаваше да чувства, че ако започне да дъвче стоманени пръти, ще плюе готови тапицерски пирончета. А защо не? Защо не, мамка му? Беше на прага на несметно богатство. Чувстваше го с мозъка на костите си.

— Ейс, наистина ли имаш нещо от онова, което наричаш ум, или ми се обаждаш просто за да ме дразниш?

— Не, не се обаждам, за да те дразня. Светни ме по един въпрос, Нати, а пък аз ще ти дам нещо, с което наистина да се светнеш. Ама наистина.

— Сериозно? — Гласът му веднага се промени. Стана кротък, почти гальовен. — Будалкаш ли ме, Ейс?

— Това е най-страхотната стока, която някога съм опитвал, Нати, миличък!

— Ще ме светнеш ли?

— Естествено — отвърна той, макар изобщо да нямаше намерение да го прави. — Но искам да ми направиш една услуга.

— К’вото кажеш.

— Какво знаеш за белите монети?

Последва пауза от другата страна на линията, а после Нат предпазливо попита:

— Бели монети ли? Искаш да кажеш стоманени!

— Не знам какво искам да кажа — ти си колекционера, не аз.

— Виж датите. Виж дали са от 1941 до 1945.

Ейс разгледа монетите пред себе си. Имаше една от 1941 четири от 1943 и една от 1944.

— Да. Такива са. Колко струват, Нат?

Опитваше се да прикрие въодушевлението в гласа си, но не успяваше.

— Не много, ако не са в колекция — отвърна Нат, — но много повече от обикновените монети. Може би два долара парчето. Най-много три, ако не са били в обращение.

— Т’ва пък какво е?

— Да не са ползвани. Много ли имаш, Ейс?

— Доста. Доста, приятелче — каза той, но беше разочарован.

Разполагаше с шест ролки, триста монети, а тези, които бяха пред очите му, не му изглеждаха в кой знае какво състояние. Не че бяха скапани, но далеч не приличаха на току-що излезли от машината. Шестстотин долара, най-много осемстотин. Едва ли можеше да се нарече удар.

— Добре де, донеси ми ги да ги видя — каза Нат. — Ще ти дам един долар отгоре. — Поколеба се за миг и добави: — И донеси малко от вълшебния прашец.

— Ще си помисля.

— Хей, Ейс! Не затваряй!

— Благогъзя ти много, Нати — отвърна Ейс и направи точно това.

После поседя на мястото си още минута-две, загледан в монетите и в двете ръждясали кутии. Имаше нещо гнило в тая история. Ненужни облигации и стоманени монети за няма и шестстотин долара. Какво ли щеше да излезе от това?

„Там е работата — помисли си Ейс. — Нищо няма да излезе. Къде е сериозната плячка? Къде е проклетото ИМАНЕ?“

Стана от масата, отиде в спалнята и смръкна и останалия кокаин. Когато отново тръгна към вратата с картата в ръка, е се чувстваше къде-къде по-спокоен. Излизаше. Всичко излизаше. Сега, след като си бе прояснил главата малко от малко, нещата постепенно си идваха на мястото.

В края на краищата на тая карта имаше много кръстчета. Беше намерил две скривалища точно там, където сочеха кръстчетата. И двете замаскирани с голям, плосък камък. Кръстчета + Плоски камъни = Скрито съкровище. На старини Поп явно е станал по-мекушав, отколкото го мислеха хората, и е започнал да не прави разлика между диаманти и въглени, но сериозната плячка — злато, валута, валидни ценни книжа — просто нямаше начин да не се намери някъде под тия плоски камъни.

Това вече беше доказано. Чичо му е заровил в земята ценни неща, не само стари, прогнили облигации. В старата ферма на Мастърс Ейс бе намерил шест ролки монети, които все пак струваха шестстотин долара. Вярно, не е много, но… стига за доказателство.

— Там е — каза тихо той. Очите му блестяха като на луд. — Всичко е там — в една от седемте дупки. Или в две. А може би в три.

Беше сигурен.

Извади кафявата карта от книгата и зашари с пръст от едно кръстче на друго, опитвайки се да открие някаква разлика между тях. Изведнъж пръстът му спря на старата ферма на Джо Кембър. Това бе единственото място, на което бяха поставени две кръстчета. Пръстът му бавно пропълзя напред-назад между тях.

Джо Кембър бе загинал при една трагедия, която отне още три живота. Жена му и детето бяха извън града по онова време. На почивка. Хора като тях обикновено не ходеха но почивки, но Черити Кембър бе спечелила малко пари от държавната лотария, доколкото можеше да си спомни.

Мъчеше се да се сети за още подробности, но в главата му бе пълна каша. По онова време бе имал достатъчно проблеми, че да обръща внимание на разни тъпанари като Кембър. Какво бе направила госпожа Кембър, когато се върна в града и разбра, че Джо — първокласен лайнар според онова, което бе чувал Ейс — е мъртъв и заровен? Май напусна града? А имота? Може би го е продала набързо? В Касъл Рок, когато ставаше дума за бързи продажби, името беше едно: Реджиналд Марион „Поп“ Мерил. Дали е отишла при него? Сигурно й е предложил нищожна сума — такива му бяха методите — но ако наистина е бързала, може пък да се е съгласила. С други думи, имотът на Кембър вероятно също бе принадлежал на чичо му по време на смъртта му.

В главата на Ейс тази възможност прерасна в увереност миг след като се бе породила.

— Фермата на Кембър! — каза си. — Обзалагам се, че е там! Сигурен съм, че е там! Хиляди долари! Може би десетки хиляди долари! Дай Боже!

Сгъна набързо картата и я пъхна в книгата. После хукна към шевролета, който господин Гонт му бе дал на заем.

Беше останал само един тревожен въпрос: Бил ли е Поп в състояние да различи диаманти от въглени, след като въобще си е направил труда да зарови старите облигации?

Ейс бързо захвърли този въпрос настрана и пое по пътя към Касъл Рок.

5

Данфърд Кийтън се прибра у дома си малко след като Ейс запраши за най-далечните покрайнини на града. Бъстър все още бе закопчан с белезници за вратата на кадилака, но състоянието му граничеше с дивашка еуфория. Беше прекарал последните две години в борба със сенки и сенките все побеждаваха. Беше стигнал дотам, че започваше да си мисли дали не полудява. Те, разбира се, именно това искаха.

По пътя от Мейн Стрийт към дома си бе видял няколко сателитни антени. Беше ги виждал и преди и винаги се бе замислял дали и те не са част от онова, което се случва в този град. Сега беше сигурен. Това изобщо не бяха сателитни антени. Това бяха машини за промиване на мозъци. Може би не всички от тях бяха насочени към неговия дом, но онези, които не бяха, сто на сто се целеха в малкото хора като него, които усещаха, че в Касъл Рок се готви злокобна конспирация.

Той спря в алеята пред дома си и натисна бутона на дистанционното, с което се отваряше вратата на гаража. Вратата запълзя нагоре и в същия миг Бъстър почувства страхотна болка в главата си. Беше му ясно, че и това е част от играта — бяха му сменили истинското дистанционно с нещо друго, нещо, което изстрелваше отрицателни вълни в главата му и същевременно отваряше вратата на гаража.

Той го свали от сенника и го захвърли през прозореца, преди да влезе в гаража.

Изключи двигателя, отвори вратата и излезе. Белезниците го теглеха към колата като воденичен камък. На стената отсреща имаше цял набор инструменти, но те бяха прекалено далеч. Бъстър се наведе през прозореца и натисна клаксона.

6

Миртъл Кийтън, която също бе имала поръчка от господин Гонт този следобед, лежеше в леглото си в тревожна полудрямка. Когато засвири клаксонът, тя подскочи като ужилена и изцъкли очи от страх.

— Направих го! — запелтечи. — Направих каквото ми казахте, сега, моля ви, оставете ме на мира!

Изведнъж осъзна, че е било сън и че господин Гонт го няма, и изпусна дълга, трепереща въздишка.

„БИП! БИП!-БИИИИИИИИП!“ — Звучеше като клаксона на кадилака. Тя взе куклата, която лежеше до нея на леглото, прекрасната кукла, която си бе купила от магазина на господин Гонт, и я прегърна за утеха. Този следобед Миртъл бе извършила нещо. Нещо, което една уплашена част от нея смътно преценяваше като зло, изключително зло. И оттогава куклата й бе станала особено ценна. Цената, би казал господин Гонт, винаги увеличава стойността… поне в очите на купувача.

БИИИИИИИИИИИИП!

Наистина беше клаксонът на кадилака. Защо Данфърд стои в гаража и надува клаксона? По-добре да провери.

— Само да посмее да направи нещо на куклата ми — каза си тихо тя и внимателно я постави под нейната страна на леглото. — Да не е посмял, че вече чашата ще прелее.

Миртъл бе една от многото, които посетиха „Неизживени спомени“ през този ден, просто още едно име с отметка в списъка на Лийлънд Гонт. Беше отишла, както толкова други, защото той й бе казал. Получи поканата по начин, който съпругът й напълно би разбрал: чу я в главата си.

Господин Гонт й бе казал, че е дошло време да плати куклата си… ако иска да я задържи. Трябваше да занесе една метална кутия и някакъв запечатан плик до залата „Сестрите на Изабела“, близо до черквата. Всички стени на кутията бяха решетъчни освен дъното. Тя чу нещо да цъка вътре и се опита да погледне през една от решетките — приличаха на говорители на старовремски радиоапарат — но успя смътно да види някакъв странен предмет с формата на куб. В интерес на истината, не се бе старала особено да разбере какво има вътре. Струваше й се, че така е по-добре, по-сигурно.

Когато пристигна (ходеше пеша), на паркинга пред църквата имаше само един автомобил. Самата зала беше празна. Надникна над табелката, залепена на вратата, за да се увери, че няма никой, а после прочете какво пише и на самата табелка:

Миртъл влезе вътре. От лявата й страна имаше ред ярко оцветени шкафчета, в които децата от занималнята държаха обяда си, а онези от неделното училище — рисунките и съчиненията си. На нея й бе казано да сложи кутията в едно от тези шкафчета. Побра се до сантиметър. В дъното на залата беше катедрата на председателката с американското знаме от едната страна. Катедрата вече беше подготвена за вечерната сбирка: моливи, химикалки, подписници за „Вечерта в казиното“, а по средата — дневният ред на сбирката. Миртъл сложи плика под него, така че Бетси Виг, тазгодишната председателка на настоятелството на Сестрите на Изабела, щеше да го види още щом прочете дневния ред.

пишеше на плика.

С разтуптяно сърце и кръвно някъде над луната, Миртъл се измъкна на пръсти от залата. Навън спря за миг, сложила длан над едрия си бюст, и се опита да укроти пулса си.

Изведнъж видя една фигура, която припряно излезе от залата „Рицари на Колумб“ от другата страна на черквата.

Беше Джун Гавино. Изглеждаше толкова уплашена и виновна, колкото Миртъл се чувстваше. Препусна по дървените стълби към паркинга, заситни към единствената кола и ниските й токчета отекнаха по горещия паваж.

Преди да се качи в колата, вдигна глава, видя Миртъл и пребледня. После се вгледа по-внимателно в лицето й и… разбра всичко.

— И ти ли? — прошепна.

Странна усмивка, едновременно весела и болезнена, се появи на устните й. Приличаше на иначе възпитано дете, което поради причини, неясни за самото него, е сложило мишка в чекмеджето на любимата си учителка.

Миртъл усети, че на лицето й цъфва абсолютно същата усмивка, но се опита да блъфира.

— Боже мили! Не знам за какво говориш!

— Знаеш. — Джун се огледа наоколо, но този ъгъл от странния октомврийски следобед бе изцяло техен. — Господин Гонт.

Другата жена кимна и усети, че страните й пламват както никога досега.

— Какво си купи? — понита Джун.

— Кукла. А ти?

— Ваза. Най-прекрасната филигранна ваза, която някога си виждала.

— Какво направи?

— А ти? — контрира Джун със свенлива усмивка.

— Забрави. — Миртъл погледна назад към „Сестрите на Изабела“ и сви рамене. — Няма значение. Католици някакви.

— Точно така — отвърна Джун, която в промеждутъците беше католичка.

После се качи в колата си и замина. Миртъл не я помоли да я закара, Джун не й предложи.

Единственото, което жената на съветника искаше, бе да се прибере у дома, да си легне в леглото с прекрасната кукла и да забрави какво бе сторила.

Това, както й стана ясно впоследствие, нямаше да бъде толкова лесно, колкото бе очаквала.

7

БИИИИИИИИИИИП!

Бъстър сложи длан на клаксона и не я мръдна от там. Сирената виеше и проглушаваше ушите му. Къде, по дяволите, се губеше тая кучка!?

Най-после вратата между кухнята и гаража се отвори и отвътре надникна Миртъл. Очите й бяха огромни и уплашени.

— Най-после — каза той и пусна клаксона. — Помислих, че си умряла в клозета.

— Данфърд? Какво става?

— Нищо. За пръв път от две години насам се чувствам добре. Просто ми трябва малко помощ.

Тя не се помръдна.

— Жено, довлечи си дебелия задник тук!

Не искаше — той я плашеше — но навикът бе стар, закостенял и трудно се превъзмогваше. Тръгна към него. Вървеше бавно, а шумът от пантофите й караше съпругът й да стиска зъби.

Тя видя белезниците и огромните й очи се изцъклиха.

— Данфърд, какво се е случило?

— Нищо, с което да не мога да се справя. Дай ми оная ножовка от стената. Не, всъщност остави ножовката. Дай ми голямата отвертка. И онзи чук.

Жената понечи да тръгне, стиснала притеснено юмрук на гърдите си. Бърз като змиорка, Бъстър измъкна свободната си ръка през прозореца и я сграбчи за косата.

— Ооу! — изпищя тя и отчаяно стисна юмрука му. — Данфърд! ОУУУ!

Той я придърпа към себе си, изкривил лице в зловеща гримаса. Две огромни вени пулсираха на челото му. Усещаше ударите й по юмрука си, колкото би усетил галене с перо.

— Донеси, каквото ти казвам! — изрева и заблъска главата й в ръба на отворената врата. — Ти чуваш ли ме какво ти говоря!? Дай ги! Давай!

— Данфърд, боли ме!

— Нека! — изкрещя той и още по-силно заблъска главата й. Кожата на челото й се ценна и струйка алена кръв се стече по лявата страна на лицето й. — Ще ме слушаш ли!?

— Да! Да! Да!

— Добре. — Хватката му се отпусна. — Сега ми донеси голямата отвертка и чука. И не си мисли да ми бягаш.

Тя протегна ръка към стената.

— Не мога да стигна.

Той се наведе напред, изпъна се и й даде възможност да направи крачка към стената, на която висяха инструментите. Ръката му не изпускаше косата й. Едри капки кръв падаха и попиваха по пантофите й.

Ръката й хвана един от инструментите и Данфърд разтърси главата й, както териер би разтърсил мъртъв плъх.

— Не това, тъпачке. Това е бургия. Да съм ти искал бургия? А?

— Но, Данфърд… ОУУУ!… Нищо не виждам.

— Може би искаш да те пусна? За да можеш да избягаш в къщата и да Ги извикаш, така ли?

— Не знам за какво говориш.

— Така ли? Ти си света вода ненапита. Случайно си ме извела в събота и оня шибан заместник-шериф случайно е налепил всичките тия бележки из къщата, така ли? Това ли очакваш да си помисля?

Тя го погледна през косата си. Кръвта бе засъхнала на капки по клепачите й.

— Но… Данфърд… Нали ти предложи да излезем в събота. Каза…

Той рязко я дръпна. Миртъл изпищя.

— Просто вземи това, което ти казах. Ще говорим друг път.

Тя отново започна да опипва стената. Треперещите й пръсти стигнаха до отвертката.

— Това е едното — каза той. — Да видим дали ще намериш и другото.

Отново затърси и най-накрая успя да напипа перфорирания гумен калъф, който покриваше дръжката на големия чук.

— Добре. А сега ми ги дай.

Тя откачи чука от стойката му и Бъстър я придърпа към себе си. После пусна косата й, готов да я сграбчи отново, ако иска да бяга. Миртъл не помръдна. Беше дресирана. Искаше й се да й разреши просто да се върне в стаята си, да прегърне прекрасната си кукла и да заспи. Да заспи завинаги.

Той грабна инструментите от ръцете й, пъхна острието на отвертката между дръжката и ламарината и започна да налага отгоре с чука. На четвъртия удар дръжката се откачи. Бъстър измъкна белезницата и пусна дръжката и отвертката на цимента. После натисна копчето на стената и вратата на гаража започна да се затваря със скърцане. Той бавно тръгна към Миртъл с чука в ръка.

— Спа ли с него, Миртъл? — попита кротко.

— Какво?

Тя го погледна с безизразни, мътни очи.

Бъстър започна да удря с чука по дланта си. Чу се тъп, плътен звук: „Туп! Туп! Туп!“

— Спа ли с него, след като двамата разлепихте тия проклети розови бележки из цялата къща?

Жената го погледна объркана, неспособна да разбере за какво става дума. Той самият беше забравил, че по времето, когато Риджуик е вилнял из дома им, тя бе с него в „Морис“.

— Бъстър, за какво гово…

Той спря. Очите му се облещиха.

— Как ме нарече?

Апатията напусна погледа й. Тя започна да отстъпва, вдигнала ръце да се предпази. Зад тях вратата занемя. Сега в гаража се чуваше само шумът от пантофите й и тихото подрънкване на белезниците.

— Извинявай — прошепна тя. — Извинявай, Данфърд.

После се обърна и хукна към вратата за кухнята.

Той я сграбчи на три крачки от прага и отново я хвана за косата, за да я довлече до себе си.

— Как ме нарече? — изрева и замахна с чука.

— Данфърд, не! Моля те, Данфърд!

— Как ме нарече? Как ме нарече? — крещеше той отново и отново, завършвайки всеки въпрос с онзи тъп, плътен звук: „Туп! Туп! Туп!“

8

Ейс влезе в имота на Кембър точно в пет часа. Пъхна картата на съкровищата в задния си джоб и отвори багажника. Извади кирката и лопатата, които господин Гонт така предвидливо бе подготвил, и тръгна към увисналата, прогнила веранда, която се простираше около цялата къща. Когато стигна, извади картата от джоба си и седна на стъпалата да я разгледа. Краткотрайният ефект на коката беше преминал, но сърцето му продължаваше да препуска в гърдите. Иманярството, както бе имал възможността да се убеди, също беше стимулант.

Той се огледа наоколо — буренясал двор, порутен обор, купища хилави слънчогледи.

„Не е кой знае какво, но все пак това е мястото — помисли си. — Тук завинаги ще оставя братята Корсън да ми дишат праха. Тук ще стана богат. Тук е. Някъде тук. Чувствам го.“

Но не беше просто чувство — чуваше го. Чуваше го да му пее нежно изпод земята. Богатство. Не десетки, а стотици хиляди долари. Може би дори милион.

— Милион! — прошепна развълнуван.

Пет минути по-късно вече изследваше западната страна на къщата на Кембър. Почти към края на сградата намери онова, което търсеше — голям, плосък камък. Отмести го и започна усилено да копае. След по-малко от пет минути острието на лопатата глухо издрънча на метал. Ейс падна на колене и се зарови в пръстта, като куче, което търси скрит кокал. Миг по-късно вече държеше стара тенекиена кутия.

Повечето любители на кокаина са пристрастени и към това да си гризат ноктите. Той не беше изключение. Просто нямаше нокти, с които да отвори капака. Стискайки зъби от гняв и нетърпение, Ейс извади джобното си ножче, напъна капака и погледна припряно вътре.

Банкноти!

Купища банкноти!

С радостен вик той награби две пълни шепи и… видя, че нетърпението му е изиграло лош номер. Бяха облигации. Стари и ненужни, платими само на юг от линията Мейсън-Диксън, и то до 1964 година, когато компанията фалира.

— Мамка му! — изкрещя и захвърли облигациите.

Те се понесоха на лекия вятър, веейки се във високата трева като прашни знамена.

— Копеле! Кучи син! Кретен!

Ейс изпразни кутията. Дори я обърна с дъното нагоре да види дали няма нещо залепено отдолу. Нямаше. Захвърли я, погледна я за миг, а после се засили и я запрати с ритник в храсталака.

Отново беше ред на картата. Другото кръстче беше зад обора… и изведнъж му хрумна прекрасна мисъл. Тя освети яростния мрак на съзнанието му като факла на Четвърти юли.

Кутията, която току-що бе изровил, бе сложена за заблуда! Поп сигурно се е сетил, че някой може да разгадае номера му с плоските камъни, и тук, в имота на Кембър, бе решил да приложи един от старите си трикове. Веднъж открил ненужните облигации, иманярят не би предположил, че тук, на същото това място, има друго скривалище.

— Освен ако няма карта — прошепна Ейс. — Като мен.

Той грабна кирката и лопатата и хукна към обора.

Видя старото ремарке и се спусна към него. Почти беше стигнал, когато се препъна в нещо и падна на земята. Огледа се и веднага видя какво го бе спънало.

Лопата. С прясна пръст по острието.

Започна да го обзема лошо предчувствие. Много лошо. Тръгна от корема, плъзна към гърдите, разпростря се в слабините му. Зъбите му бавно се оголиха в грозна гримаса.

Той се изправи на крака и видя плоския камък, обърнат с мръсната страна нагоре. Беше хвърлен встрани. Някой бе идвал тук преди него, и то съвсем скоро, ако се съди по прясната пръст. Някой бе откраднал имането му.

— Не — прошепна той. Думата излезе от устата му като храчка. — Не!

Недалеч от лопатата и обърнатия камък Ейс видя купчина рохка пръст, нахвърляна безразборно върху малка дупка. Зарязвайки инструментите и лопатата, която крадецът бе оставил след себе си, той падна на колене и започна да разравя пръстта с ръце. След по-малко от минута намери кутията.

Извади я и отвори капака.

Вътре нямаше нищо освен бял, чист плик.

Ейс го разкъса набързо и отвътре изпадна лист хартия и още един по-малък плик. Най-напред разгъна листа. На него беше напечатан текст. Ейс онемя. Писмото бе адресирано до него.

Ейс остави листа да се свлече от скованите му пръсти и отвори втория плик.

Отвътре изпадна еднодоларова банкнота.

„Реших да си ги поделим «по братски». Оставям ти точно толкова, колкото заслужаваш.“

— Копеле мръсно! — прошепна той и взе банкнотата с разтреперани ръце.

„Добре дошъл в града, педерЕйсче!“

— ПЕДЕРАСТ долен! — изрева като обезумял Ейс и усети, че жилите на врата му всеки момент ще се скъсат.

Ехото вяло му отвърна:… долен… долен… долен.

Той понечи да скъса банкнотата и с усилие спря пръстите си.

Не. Никакви такива.

Щеше да я запази. Копелето се е полакомило за парите на Поп? Откраднал е онова, което по право принадлежи на последния жив наследник на Поп? Е, добре, тогава. Прекрасно. Но като ще взима, нека вземе всичко. А затова щеше да се погрижи Ейс. Щеше да изреже топките на това мръсно копеле с джобното си ножче, а после щеше да напъха на тяхно място и последната банкнота от състоянието на чичо си.

— Искаш парите, а? — попита с тих, злокобен глас. — Добре. Няма проблем. Няма… никакъв шибан… проблем.

Той се изправи и вдървено тръгна към колата си. Когато стигна до нея, почти тичаше.