Неприятната професия на Джонатан Хоуг

10

Движеха се на север в покрайнините на града — на волана седеше Рандъл. Някъде напред се намираше мястото, където трябваше да се срещнат с Хоуг, отзад в багажника на колата бяха покупките, които той бе наредил да направят.

— Теди?

— Да, малката.

— Имаш ли право на обратен завой тук?

— Разбира се, ако не ме хванат. Защо?

— Защото точно това ми се иска да направим. Не ме прекъсвай — продължи тя припряно. — Имаме кола, с нас са и всичките пари, които притежаваме на този свят. Ако поискаме, нищо не може да ни спре да се отправим на юг.

— Все още ли си мислиш за онази почивка? Но ние ще отидем веднага щом доставим тези неща на Хоуг.

— Нямам предвид почивка. Мисълта ми е да се махнем сега и никога вече да не се връщаме.

— С луксозни хранителни стоки за осемдесет долара, които Хоуг поръча и още не е платил? Няма да стане.

— Можем и ние да си ги изядем.

— Хм! Хайвер и крилца от колибри. Не можем да си го позволим, малката. Ние сме от тези, дето ядат кренвирши. Дори и да можехме обаче, аз пак искам да видя Хоуг. За откровен разговор и обяснения.

Тя въздъхна.

— Точно това си мислех, Теди, и ето защо искам да си обираме крушите. Не искам обяснения — светът ми харесва такъв, какъвто е. Само ние двамата — ти и аз — и никакви усложнения. Не искам да знам нищо за професията на мистър Хоуг… нито за Синовете на Птицата, нито за каквото и да било от този род.

Той затърси цигара, после драсна кибритена клечка, като я гледаше присмехулно с крайчеца на очите си. За щастие движението не беше натоварено.

— Мисля, че споделям чувствата ти, малката, но аз гледам на нещата от различен ъгъл. Ако сега зарежем всичко, няма да съм спокоен за Синовете на Птицата, докато съм жив, и ще се боя да се бръсна от страх да надзърна в огледалото. Но за цялата история има разумно обяснение, сигурно има, и аз ще се добера до него. Тогава ще можем да спим.

Тя се сви и не отговори.

— Погледни на нещата от тази страна — продължи Рандъл някак раздразнително. — Всичко, което се случи, е могло да се извърши и по обикновения начин, без да се прибягва до свръхестествени средства. А що се отнася до свръхестествените средства — е, тук навън, на дневна светлина и при това движение ще е малко трудничко да се повярва. Синове на Птицата — глупости!

Тя не отговори. Той продължи:

— Първата важна точка е, че Хоуг е съвършен актьор. Вместо да се покаже като превзет незабележим човечец, той е господствуваща личност от първа величина. Погледни само как млъкнах и казах: „Да, господине“, когато той се преструваше, че се отърсва от въздействието на лекарството и ни нареди да купим всичките тези неща.

— Преструваше ли се?

— Разбира се. Някой е подменил с оцветена вода моя приспивателен серум, може би по същото време, когато мнимото предупреждение е било затъкнато в пишещата машина. Но да се върнем на въпроса — той е несъмнено силна личност и почти сигурно е ловък хипнотизатор. Самата илюзия за тринадесетия етаж и за „Детъридж енд Ко“ показва колко изкусен е той или някой друг. Вероятно ми е въздействувал с наркотични средства, така както и на теб.

— На мен ли?

— Разбира се. Спомняш ли си онзи сироп, който пи в кабинета на Потбъри? Нещо подобно на „Мики Фин“, но със забавено действие.

— Но и ти пи от него!

— Не е задължително да е било от същото. Потбъри и Хоуг бяха съдружници и по този начин създадоха атмосферата, която направи тази история възможна. Всичко останало са дреболии, незначителни, ако се вземат поотделно.

Синтия си имаше свои собствени идеи за станалото, но ги пазеше за себе си. Един въпрос обаче я безпокоеше.

— Как е успял Потбъри да излезе от банята? Ти ми каза, че е бил заключен.

— Размишлявах върху това. Отворил е ключалката с шперц, докато телефонирах на Хоуг, скрил се е в килера и после е изчакал удобна възможност да се измъкне навън.

— Хм — в продължение на няколко минути тя не попита нищо повече.

Улисан в уличното движение в Уокигън, Рандъл млъкна. Той зави наляво и пое извън града.

— Теди, щом си сигурен, че цялата работа е номер и че не съществуват подобни глупости като Синовете, защо тогава да не можем да зарежем всичко и да се отправим на юг? Не ни е притрябвало да отиваме на тази среща.

— Сигурен съм, че в общи линии обясненията ми са правилни — рече той, заобикаляйки умело едно тръгнало да се самоубива момче на велосипед, — ала не съм сигурен в мотивировката и по тази причина трябва да се видя с Хоуг. Макар че странно нещо — продължи той замислено, — струва ми се, че Хоуг няма нищо против нас. Мисля, че е имал свои лични причини и ни е платил петстотин долара, за да понесем някои несгоди, докато той си осъществява плановете. Но ще разберем. А и вече е твърде късно да се върнем обратно — ето я бензиностанцията, която бе споменал, а ето го и Хоуг!

Хоуг се качи с кимване и усмивка. Рандъл отново се почувствува принуден да върши каквото му наредят — чувство, което бе изпитал преди около два часа. Хоуг му посочи накъде да кара.

Пътят водеше извън града, а скоро се отдели и от асфалтовото шосе. Не след дълго стигнаха до селска порта, зад която се простираше пасбище. Хоуг нареди на Рандъл да я отвори и да кара навътре.

— Собственикът няма нищо против — рече той. — Идвал съм тук много пъти през моите почивни дни. Красиво местенце.

Местенцето наистина беше красиво. Пътят, вече междуселски, се изкачваше постепенно нагоре към обрасъл с дървета хребет. Хоуг го накара да паркира под едно дърво и те слязоха от колата. Прехласната от гледката, Синтия се спря за миг, поемайки дълбоко с наслада чистия въздух. На юг се виждаше Чикаго, а зад него и на изток се съзираше сребърният отблясък на езерото.

— Теди, не е ли великолепно?

— Да, наистина — съгласи се той, но се обърна към Хоуг. — Това, което искам да знам, е защо сме тук?

— Пикник — отвърна Хоуг. — Избрах това местенце за моя финал.

— Финал ли?

— Но първо яденето — рече Хоуг. — След това, ако настоявате, ще разговаряме.

Менюто бе твърде необикновено за пикник — вместо изобилна храна имаше няколко десетки гастрономични специалитета — екзотични плодове, желе от гуава, малки месни консерви, чай — приготвен от Хоуг на спиртник — и фини вафли с прочуто име на опаковката. Независимо от това и Рандъл, и Синтия се уловиха, че здравата си похапват. Хоуг опитваше от всичко — никога не отказваше блюдо, но Синтия забеляза, че той всъщност хапва по мъничко — по-скоро вкусва, отколкото яде.

Не след дълго Рандъл събра смелост да притисне Хоуг — започваше да става ясно, че Хоуг няма никакво намерение да зачекне сам въпроса.

— Хоуг?

— Да, Ед?

— Не е ли време вече да си свалите маската и да престанете да ни мамите?

— Никога не съм ви мамил, приятелю.

— Разбирате какво имам предвид — цялата тази лудешка надпревара през последните няколко дни. Вие сте замесен в нея и знаете за нея повече от нас — това е очевидно. Забележете, не че ви обвинявам в нещо — побърза да добави той, — но искам да разбера какво означава всичко това.

— Попитайте себе си какво означава.

— Добре — Рандъл прие предизвикателството. — Така ще направя — той се впусна в обяснението, което бе нахвърлил пред Синтия. Хоуг го насърчаваше да се доизкаже, но когато свърши, не каза нищо.

— Е? — попита нетърпеливо Рандъл. — Нали така стоят нещата?

— За обяснение звучи добре.

— И аз така мисля. Но вие все пак трябва да изясните някои неща. Защо постъпихте така?

Хоуг поклати замислено глава.

— Съжалявам, Ед. Невъзможно ми е да ви обясня моите мотиви.

— Но, по дяволите, това не е почтено. Поне бихте могли да…

— А срещали ли сте някога почтеност, Едуард?

— Ами надявах се, че вие ще постъпите почтено с нас. Вие сам ни насърчихте да се държим с вас като с приятел. Дължите ни обяснения.

— Аз ви обещах обяснения. Но размислете — трябват ли ви обяснения? Уверявам ви, че повече няма да имате неприятности, нито посещения от страна на Синовете.

Синтия го докосна по ръката.

— Не искай тези обяснения, Теди.

Той я отблъсна — не грубо, но решително.

— Трябва да разбера. Да чуем обяснението.

— Няма да ви хареса.

— Ще поема риска.

— Много добре — Хоуг се облегна назад. — Ще налеете ли вино, драга моя? Благодаря ви. Ще трябва първо да ви разкажа една малка приказка. Тя ще е отчасти алегорична, тъй като липсват… подходящите думи и понятия. Живял някога род, много, много по-различен от човешкия. Нямам възможност да ви опиша как са изглеждала неговите представители, нито как са живели, но те притежавали една характерна черта, която вие можете да разберете — те били творци. Да творят и да се наслаждават на творенията на изкуството било тяхното единствено занимание и смисълът на съществуването им. Употребявам умишлено думата „изкуство“, тъй като изкуството няма определение и не подлежи на такова, нито пък има граници. Мога да използвам тази дума без страх, че ще я употребя погрешно, защото тя няма строго определено значение. Значенията са толкова много, колкото са и художниците. Но запомнете, че тези художници не са представители на човешкия род и тяхното изкуство не е човешко.

Представете си един представител на този род, казано по вашему — млад. Той твори произведение на изкуството под зоркото око и напътствията на своя учител. Той има дарба, този младеж, и творбата му притежава много любопитни и забавни страни. Учителят го насърчава да завърши творбата и да я представи пред журито за оценка. Забележете, изразявам се метафорично, все едно че става въпрос за човек-художник, който подготвя платната си за оценка от журито на годишната изложба.

Художникът сътворил този свят по свой собствен начин, използвайки основни принципи, каквито му харесвали на него. Учителят, общо взето, одобрил, но…

— Почакайте малко — помоли настойчиво Рандъл. — Да не би да се опитвате да опишете сътворяването на света — на вселената?

— А какво друго?

— Но, по дяволите, това е нелепо. Аз помолих да обясните събитията, които неотдавна се случиха с нас.

— Казах ви, че обяснението няма да ви хареса. — Той изчака малко и продължи: — Първоначално Синовете на Птицата са били основният характерен белег на света.

Рандъл го слушаше, чувствувайки, че главата му ще се пръсне. Той съзнаваше с отвращение, че версията, която бе измислил по пътя към срещата, бе чиста фантасмагория, скалъпена, за да успокои обзелите го страхове. Синовете на Птицата — истински, истински и зловещи — и могъщи. Той почувствува, че вече разбира за кой род говореше Хоуг. От напрегнатото и сгърчено от ужас лице на Синтия личеше, че и тя разбира — и че вече никога нямаше да има покой за тях. „В началото бе Птицата…“

Хоуг му отправи поглед, в който нямаше лошо чувство, ала нямаше и състрадание.

— Не — рече той сериозно. — Птицата никога не е съществувала. Съществуват тези, които назовават себе си Синове на Птицата. Но те са глупави и високомерни. Тяхната свещена притча е само суеверие. Но по свой начин и по правилата, установени в този свят, те са могъщи. Нещата, които предполагате, че сте видели, Едуард, сте ги видели наистина.

— Искате да кажете, че…

— Изчакайте, оставете ме да довърша. Вие сте видели това, което ви се е сторило, че виждате — всичко с изключение на едно. До днес вие сте виждали мен само във вашия апартамент или в моя. Съществата, които сте проследявали, съществото, което е уплашило Синтия — всички те са Синове на Птицата. Стоулс и неговите приятели.

Учителят не одобрил Синовете на Птицата и предложил някои промени в творбата. Ала художникът бил припрян или небрежен — вместо напълно да ги изличи, той просто продължил да рисува върху тях, преобразил ги в някои от новите същества, с които населил този свят.

Всичко това може би нямало да има значение, ако творбата не била избрана за оценка от журито. Естествено, критиците ги забелязали — те били бездарно изкуство и само загрозявали творбата. У критиците се прокраднало известно колебание дали да унищожат или не творбата. Поради тази именно причина аз съм тук.

Той млъкна, сякаш нямаше какво повече да каже. Синтия го погледна боязливо.

— Вие да не би да сте… да не би да сте…

Той се усмихна.

— Не, Синтия, аз не съм художникът на вашия свят. Вие веднъж ме попитахте за моята професия. Аз съм художествен критик.

На Рандъл не му се искаше да повярва. Ала не беше възможно да не повярва — истината звънеше в ушите му и не можеше да се отрече. Хоуг продължи:

— Казах ви, че ще трябва да говоря с понятия, които вие използвате. Трябва да знаете, че да се прави преценка на творба като вашия свят, не е все едно да застанеш пред някоя картина и да се вгледаш в нея. Този свят е заселен с хора — той трябва да се види с човешки очи. Аз съм човек.

Синтия изглеждаше още по-обезпокоена.

— Не разбирам. Вие действувате чрез тялото на човек?

— Аз съм човек. Критиците-хора са пръснати из целия човешки род. Всеки от тях представлява външния образ на Критик, но всеки един е човек — в пълния смисъл на думата човек, който не знае, че същевременно е и Критик.

Рандъл се улови за несъответствието, сякаш собственият му разум зависеше от него — а може би и така да беше.

— Но вие знаете — или поне казвате, че знаете. Това е противоречие.

Хоуг спокойно кимна.

— До днес, когато въпросите на Синтия станаха неудобни, тъй като аз съм… а и по други причини… тази личност — той се потупа по гърдите — нямаше представа защо е тук. Тази личност беше човек и нищо повече. Дори и сега аз разпрострях настоящата си личност само доколкото бе необходимо за моята цел. Има въпроси, на които аз, като Джонатан Хоуг, не мога да отговоря.

Джонатан Хоуг е започнал съществуването си като човек с цел да изследва и да преценява критично някои художествени аспекти на този свят. Междувременно се оказало удачно да бъде използуван за разкриването на част от дейностите на онези отречени и заличени с нова рисунка същества, които назовават себе си Синовете на Птицата. Вие двамата, невинни и незнаещи като гълъбите, използвани във войската, бяхте случайно въвлечени в това начинание. Но случи се така, че докато общувах с вас, аз долових нещо друго, което има художествена стойност, и поради тази причина ние си правим труда с тези обяснения.

— Какво искате да кажете?

— Нека първо кажа за нещата, които забелязах като Критик. Вашият свят притежава няколко удоволствия. Яденето. — Той се пресегна и откъсна от чепката мускатово грозде едно зърно, едро и сладко като захар, и го изяде с охота. — Странно нещо е това яденето. И твърде забележително. Никому досега изобщо не е хрумвало да създава изкуство от обикновената процедура по получаването на необходимата енергия. Вашият художник е наистина много даровит.

После спането. Необичайно отражателно състояние, при което самите творения на художника получават възможността да си сътворяват свои собствени нови светове. Нали разбирате сега — рече той усмихнато — защо Критикът трябва да бъде наистина човек — иначе не би могъл да сънува така, както сънува човекът.

Пиенето — то обединява и яденето, и сънуването.

Следва прекрасното удоволствие да се разговаря — приятел с приятел, както ние сега. Това не е ново, но е заслуга на художника, че го е включил.

После сексът. Сексът е смешна работа. Аз като Критик бих го отхвърлил изцяло, ако вие, приятели мои, не ми бяхте дали възможност да видя нещо, което бе убягнало от вниманието на Джонатан Хоуг, нещо, което никога не съм се досещал да пресъздам в моите собствени художествени творби. Както вече казах — вашият художник е даровит. — Той ги погледна едва ли не с нежност. — Кажете ми, Синтия, какво обичате на този свят и какво ненавиждате и от какво се боите?

Синтия не направи и опит да му отговори, а само се притисна по-плътно до съпруга си. Рандъл покровителствено я прегърна с ръка. След това Хоуг се обърна към Рандъл.

— А вие, Едуард? Има ли нещо на този свят, за което бихте дали живота и душата си, ако е нужно? Не е необходимо да отговаряте — снощи, когато се наведохте над леглото, аз го прочетох на лицето ви и в сърцето ви. Талантливо изкуство, талантливо изкуство — и единият, и другият. В този свят открих няколко прояви на даровито и оригинално изкуство, достатъчно, за да имам право да насърча вашия художник да опита пак. Имаше обаче и толкова много бездарно, нарисувано посредствено и любителски, че сърце не ми даваше да одобря творбата като цяло, докато не се сблъсках и не почувствувах трагедията на човешката любов.

Синтия го изгледа развълнувано.

— Трагедия ли? „Трагедия“ ли казахте?

В погледа, който Хоуг й отправи, се четеше не съчувствие, а спокойно одобрение.

— А как другояче би могло да се нарече, драга моя?

Тя втренчи очи в него, после се извърна и зарови лице в ревера на сакото на съпруга си. Рандъл я погали по главата.

— Престанете, Хоуг! — рече той гневно. — Пак я изплашихте.

— Не съм искал.

— Искахте. И мога да ви кажа какво си мисля за вашата история. В нея има пукнатини, през които може да пропадне цял слон. Вие сте я изфабрикували.

— Вие не вярвате на разказа ми.

Истина беше. Рандъл не вярваше. И като продължаваше да утешава съпругата си, той продължи смело:

— Ами онова вещество под ноктите ви — за него какво ще кажете? Забелязах, че го пропуснахте. Ами отпечатъците от пръстите ви?

— Веществото под ноктите ми има твърде малко общо с тази история. То си изпълни предназначението, а именно да уплаши Синовете на Птицата. На тях им беше известно какво е то.

— А какво бе то?

— Кръвта на Синовете, напластена там от моето друго „аз“. За отпечатъците ли попитахте? Джонатан Хоуг искрено се боеше да му ги снемат. Джонатан Хоуг е човек, Едуард. Трябва да запомните това.

Рандъл кимна. Хоуг продължи:

— Разбирам. Честно казано, дори и сега не си спомням, макар че цялостната ми личност знае за това. Джонатан Хоуг имаше неспокойния навик да избърсва предметите с носната си кърпа — може би е избърсал и дръжката на креслото ви.

— Не си спомням такова нещо.

— Нито пък аз.

Рандъл отново поде спора.

— Това не е всичко, дори не е и половината. Какво ще кажете за санаториума, в който казахте, че сте били? А кой ви плаща? Откъде получавате парите си? Защо, по дяволите, Синтия винаги се боеше от вас?

Хоуг погледна по посока на града — откъм езерото пълзеше мъгла.

— За тези въпроси остана малко време — каза той, — и няма значение дори и за вас дали вярвате, или не. Вие обаче вярвате — няма как да не вярвате. Ала вие повдигнахте един друг въпрос. Ето. — Той измъкна от джоба си дебела пачка банкноти и ги подаде на Рандъл. — Можете да вземете и това — на мен повече няма да ми трябват. След няколко минути аз ще ви напусна.

— Къде отивате?

— Връщам се при себе си. След като си тръгна, трябва да направите следното: Качете се в колата и веднага тръгнете на юг през града. При никакви обстоятелства не отваряйте прозорец на колата, докато не се отдалечите на мили от града.

— Защо? Това не ми харесва.

— Все пак го направете. През това време ще станат някои… промени, преустройства.

— Какво искате да кажете?

— Нали ви обясних, че ще се вземат мерки спрямо Синовете на Птицата? Спрямо тях и всички техни деяния.

— Как?

Хоуг не отговори, а отново се загледа в мъглата. Тя пълзеше над града.

— Мисля, че вече трябва да тръгвам. Направете каквото ви казах.

Той понечи да се обърне. Синтия повдигна лице и му заговори:

— Не си тръгвайте! Не още!

— Да, драга моя?

— Трябва да ми кажете едно нещо: Теди и аз ще бъдем ли заедно?

Той я погледна право в очите и каза:

— Разбирам какво имате предвид. Не знам.

— Но вие трябва да знаете.

— Не знам. Ако и двамата сте същества от този свят, тогава линиите ви могат да вървят успоредно. Но както знаете, съществуват и Критиците.

— Критиците ли? Какво общо имат те с нас?

— Единият или другият, или и двамата може да сте Критици. Не бих могъл да зная. Спомнете си — Критиците са хора — тук. До днес дори не съзнавах, че самият аз съм Критик. — Той погледна замислено Рандъл. — Той може да е Критик. Днес ми се мярна такова подозрение.

— А аз?

— Не зная. Малко вероятно е. Разбирате ли, ние нямаме право да се познаваме един друг, защото това би навредило на нашата художествена преценка.

— Но… но… ако не сме същите, тогава…

— Това е всичко — гласът му не прозвуча изразително, но в него се долови такава нотка на решителност, че те и двамата се стъписаха. Той се наведе над останките от угощението и си избра още едно зърно грозде, изяде го и затвори очи.

Той повече не ги отвори. След малко Рандъл каза:

— Мистър Хоуг? — Никакъв отговор не последва. — Мистър Хоуг! — Отговор пак не последва. Той се отдели от Синтия, изправи се и отиде до притихналата фигура. Разтърси я. — Мистър Хоуг!

— Но ние не можем току-така да го оставим там! — настоя Рандъл няколко минути по-късно.

— Теди, той знаеше какво върши. Това, което трябва да направим, е да последваме неговите указания.

— Ами, можем да спрем в Уокигън и да уведомим полицията.

— Да им кажем, че сме изоставили умрял човек на хълма? Мислиш ли, че ще ни кажат „браво“ и ще ни пуснат да си вървим по пътя? Не, Теди — само това, което той ни каза, да правим.

— Мила, ти нали не вярваш на всички тези измислици, които той ни наговори?

С очи, от които бликаха сълзи, тя го погледна право в очите и рече:

— А ти? Бъди откровен с мен, Теди.

Той срещна погледа й за миг, после сведе очи и каза:

— О, няма значение. Ще постъпим, както той каза. Влизай в колата!

Когато слязоха от хълма и се отправиха обратно към Уокигън, мъглата, която сякаш бе погълнала града, не се виждаше, нито пък я видяха пак, след като завиха на юг към града. Денят бе ведър и слънчев, както бе започнал от сутринта — въздухът щипеше доста силно, от което изричното разпореждане на Хоуг да държат прозорците плътно затворени, изглеждаше твърде разумно.

Поеха на юг покрай езерото, по близката детелина с намерение да продължат на юг, докато се отдалечат достатъчно от града. Движението стана натоварено — малко повече отколкото сутринта, когато тръгваха. Рандъл бе принуден да насочи вниманието си към волана. На никой от двамата не му се говореше и това им послужи за оправдание.

Бяха отминали детелината, когато Рандъл заговори:

— Синтия…

— Да.

— Трябва да съобщим някому. Ще помоля следващия полицай, когото видим, да се обади в участъка на Уокигън.

— Теди!

— Не се тревожи! Така ще извъртя работата, че ще ги накарам да разследват, без обаче да ни заподозрат. Старият номер „увъртане и пак увъртане“ — нали знаеш?

Беше й известно, че изобретателските му способности са достатъчно богати, за да се справи с подобна работа — тя повече не възрази. След няколко преки Рандъл видя патрулиращ полицай, застанал на тротоара, който се приличаше на слънце и наблюдаваше как няколко момчета играят бейзбол. Спря колата до тротоара редом с него.

— Свали стъклото, Синтия.

Тя се подчини, после пое рязко въздух и едва не изпищя. Той не изкрещя, но му се прииска да изкрещи.

Навън през отворения прозорец не се виждаше никакво слънце, никакъв полицай и никакви деца — нищо. Нищо освен сива и безформена мъгла, пулсираща лениво като току-що появил се живот. През прозореца не се виждаше нищо от града не защото мъглата беше толкова гъста, а защото беше… като вакуум. От нея не долиташе никакъв звук, нито се долавяше някакво движение.

Мъглата се сля с рамката на прозореца и започна да се промъква навътре. Рандъл изкрещя:

— Вдигни стъклото! — тя се опита да се подчини, но ръцете й се оказаха безсилни. Той се пресегна през нея и сам го вдигна, като затегна ръчката докрай.

Огряната от слънцето картина бе възстановена — те видяха през прозореца патрулиращия полицай, буйната игра, тротоара и града в дъното. Синтия постави ръка на рамото му.

— Карай нататъка, Теди!

— Почакай малко! — рече той напрегнато и се обърна към прозореца откъм неговата страна. Много предпазливо открехна стъклото — съвсем мъничко, по-малко от инч.

Това бе достатъчно. Безформената сива мъгла отново се появи — градското улично движение и слънчевата улица се виждаха ясно през предното стъкло, през процепа — нищо.

— Карай нататъка, Теди, моля те!

Нямаше нужда да го подтиква, колата вече летеше напред.

Къщата им не е точно на самия залив, ала морето се вижда от върха на близкия хълм. Селцето, в което ходят на покупки, има само осемстотин жители, но това като че ли ги задоволява. Във всеки случай те не се интересуват много от друга компания освен от своята собствена. А от нея имат в изобилие. Когато той отива до зеленчуковата градинка или на полето, тя го придружава, вземайки със себе си такава ръчна работа, каквато би могла да носи и да работи в скута си. Ако ходят в града, те винаги са заедно — ръка за ръка.

Той има брада, но не толкова от чудатост, колкото от необходимост, защото в цялата къща няма нито едно огледало. Те обаче наистина имат една чудатост, заради която във всяко общество биха ги смятали за особняци, ако някой узнае за нея, ала тя е от такова естество, че никой не би могъл да научи.

Когато нощем си лягат, преди да загаси лампата, той щраква чифт белезници около една от своите и една от нейните китки.