Неприятната професия на Джонатан Хоуг

8

Домофонът иззвъня. Рандъл отиде до вратата на антрето и натисна копчето, което отваряше входната врата на сградата, без да вдига слушалката — точно сега не му се разговаряше с никого, най-малко пък с онзи, когото Джо от магазина бе намерил, за да му достави поръчката.

След малко на вратата леко се почука. Той я отвори с думите:

— Внеси ги вътре — и изведнъж млъкна.

Навън пред вратата стоеше Хоуг.

Никой от двамата не заговори пръв. Рандъл бе поразен — Хоуг имаше нерешителен вид и изчакваше Рандъл да подеме нещата. Най-сетне заговори стеснително:

— Трябваше да дойда, мистър Рандъл. Може ли да… вляза?

Рандъл се взираше в него, загубил наистина дар слово. Човешкото безочие няма край!

— Дойдох, защото трябваше да ви докажа, че не бих сторил по свое желание зло на мисис Рандъл — рече простичко той. — Ако съм сторил това несъзнателно, искам да направя каквото мога, за да осигуря обезщетение.

— Твърде късно е за обезщетение!

— Но, мистър Рандъл, защо смятате, че тъкмо аз съм сторил нещо на съпругата ви? Не виждам как съм могъл да направя това, и то вчера сутринта? — Той замълча и погледна безпомощно към каменното лице на Рандъл. — Вие не бихте застреляли дори куче без справедлива присъда, нали така?

Терзан от колебания, Рандъл захапа устната си. Като го слушаш, човекът изглежда така дяволски приличен. Той със замах отвори широко вратата.

— Влезте — рече той дрезгаво.

— Благодаря, мистър Рандъл — Хоуг стеснително влезе. Рандъл понечи да затвори вратата.

— Рандъл ли се казвате? — друг някакъв непознат мъж, натоварен с пакети, се изпречи на вратата.

— Да — рече Рандъл и затършува из джоба си за дребни пари. — Как влезе?

— Влязох с него — рече мъжът, посочвайки Хоуг. — Но обърках етажа. Бирата е студена, шефе — добави той подкупващо. — Направо от хладилника.

— Благодаря — Рандъл прибави още десет цента към половината долар и затвори вратата след него. Вдигна пакетите от пода и се отправи към кухнята. Сега ще си пийне бира, реши той, никога друг път не му се е пиело толкова. След като остави пакетите в кухнята, извади една от кутиите с бира, затършува из чекмеджето за отварачка и се приготви да я отвори.

Някакво движение привлече погледа му — Хоуг, пристъпящ неспокойно от крак на крак. Рандъл не бе го поканил да седне — той все още стоеше прав.

— Седнете!

— Благодаря — Хоуг седна.

Рандъл се върна към бирата си. Епизодът обаче му напомни за присъствието на другия. Той се озова в плен на общоприетите добри обноски — беше му почти невъзможно да си налее бира, без да предложи на госта, колкото и нежелан да е той.

Поколеба се само за миг, после си помисли: „Глупости, не може да навреди нито на Синтия, нито на мен, ако му позволя да изпие една бира.“

— Пиете ли бира?

— Да, благодаря. — В действителност Хоуг рядко пиеше бира, защото предпочиташе да запази небцето си за нежния аромат на вината, ала в момента сигурно би казал „да“ и за синтетичен джин или застояла вода, ако Рандъл му ги предложеше.

Рандъл донесе чашите, после отиде в спалнята, като за целта открехна вратата само колкото да се промъкне. Синтия лежеше така, както бе очаквал да я намери. Той промени мъничко позата й, убеден, че всяка поза става уморителна дори за човек в безсъзнание, после опъна завивката. Погледна я и се замисли за Хоуг и предупрежденията на Потбъри относно Хоуг. Беше ли Хоуг толкова опасен, колкото го смяташе лекарят? И дали сега той, Рандъл, не налива вода във воденицата му?

Не, сега Хоуг не би могъл да му стори зло. Когато вече се е случило най-лошото, всяка промяна е подобрение. Смъртта и на двама им — дори само смъртта на Синтия, защото тогава той просто ще я последва. Беше го решил сутринта — и не даваше и пукната пара, ако го нарекат страхливец!

Не… ако Хоуг бе отговорен за всичко това, той поне си бе изгърмял патроните. Върна се във всекидневната.

Бирата на Хоуг стоеше все още недокосната.

— Пийте — покани го Рандъл, като седна и се пресегна за своята собствена чаша. Хоуг се подчини, като прояви благоразумие да не предлага тост, нито дори да вдигне чашата като намек за тост. Рандъл го погледна с уморено любопитство.

— Не ви разбирам, Хоуг.

— Аз самият не разбирам себе си, мистър Рандъл.

— Защо дойдохте?

Хоуг разпери безпомощно ръце.

— Да се осведомя за мисис Рандъл. Да разбера какво точно съм й сторил. Да поправя злото, ако мога.

— Признавате ли, че го сторихте вие?

— Не, мистър Рандъл. Не. Не разбирам как изобщо съм могъл да сторя каквото и да било на мисис Рандъл вчера сутринта…

— Забравяте, че аз ви видях.

— Но… Какво съм направил?

— Притиснахте до стената мисис Рандъл в един коридор на Мидуей Коптън Билдинг и се опитахте да я удушите.

— О, боже! Но… вие видяхте ли ме да правя това?

— Не, не точно. Аз… — Рандъл млъкна, осъзнавайки как щеше да прозвучи, ако каже на Хоуг, че не го е видял в едното крило на сградата, защото се е занимавал със следенето на Хоуг в другото крило на сградата.

— Доизкажете се, мистър Рандъл, моля ви.

Рандъл се изправи енергично на крака.

— Няма полза — отсече той. — Не знам какво сте направили. Не знам дали изобщо сте направили нещо! Но знам едно: От първия ден, в който прекрачихте този праг, на съпругата ми и на мен започнаха да ни се случват странни неща — пагубни неща — и ето че тя сега лежи там като мъртва. Тя е… — Той млъкна и закри с ръце лицето си.

Усети леко докосване по рамото.

— Мистър Рандъл… моля ви, мистър Рандъл. Съжалявам и бих искал да помогна.

— Не знам дали някой би могъл да помогне — освен ако не знаете някакъв начин да събудите съпругата ми. Знаете ли, мистър Хоуг?

Хоуг поклати бавно глава.

— Боя се, че не знам. Кажете ми — какво й има? Аз все още не знам.

— Няма много за разказване. Тази сутрин тя не се събуди.

— Сигурен ли сте, че не е… умряла?

— Не, не е умряла.

— Вие, несъмнено, сте повикали лекар. Какво каза той?

— Каза ми да не я пипам и внимателно да я наблюдавам.

— Да, но от какво каза, че е болна?

— Нарече го Lethargica gravis.

— Lethargica gravis ли? Само така ли го нарече?

— Да, защо?

— Но не се ли опита да постави диагноза?

— Именно това беше диагнозата му — Lethargica gravis.

Видът на Хоуг продължаваше да е объркан.

— Но, мистър Рандъл, това не е диагноза. Това е само по-надут начин да се каже „тежък сън“. То наистина няма никакъв смисъл. Все едно да се каже на човек с кожно заболяване, че има dermatitis, или на човек със стомашно заболяване, че има gastritis. Какви изследвания направи той?

— Ъъ… Не знам. Аз…

— Взе ли проба със стомашна сонда?

— Не.

— Рентгенова снимка?

— Не, нямаше как.

— Да не би да искате да ми кажете, мистър Рандъл, че лекарят само е влязъл, погледнал е болната и си е излязъл, без да стори нищо за нея, без да направи никакви изследвания или да доведе специалист за консулт? Това вашият семеен лекар ли беше?

— Не — отговори отчаяно Рандъл. — Боя се, че не разбирам много от лекари. Никога не сме имали нужда от лекар. Но вие следва да знаете дали го бива или не — беше д-р Потбъри.

— Потбъри? Да нямате предвид онзи д-р Потбъри, при когото ходих аз? Как стана така, че избрахте него?

— Ами ние не познавахме никакви лекари, а бяхме ходили при него при проверката на вашия разказ. Вие какво имате против Потбъри?

— Абсолютно нищо. Той се държа грубо към мен — или поне така ми се стори.

— Добре тогава, а какво има той против вас?

— Не разбирам как би могъл да има нещо против мен — отвърна Хоуг с озадачен тон. — Виждал съм го само веднъж. Освен, разбира се, въпросът с анализа. Макар че защо трябва да… — той повдигна безпомощно рамене.

— Имате предвид веществото под ноктите ви ли? Помислих си, че това е само номер.

— Не е.

— Както и да е, не би могло да бъде само това. При всичко, което той наговори за вас.

— Какво е казал за мен?

— Каза… — Рандъл млъкна, осъзнавайки, че Потбъри не е казал нищо определено срещу Хоуг, по-важно бе онова, което не бе казал. — От значение е не толкова онова, което каза, а чувствата, които изпитва към вас. Той ви мрази, Хоуг — и се страхува от вас.

— Да се страхува от мен ли? — Хоуг се позасмя, сякаш бе убеден, че Рандъл сигурно се шегува.

— Той не го каза, но то беше ясно като бял ден.

Хоуг поклати глава.

— Не разбирам. Свикнал съм по-скоро аз да се страхувам от хората, отколкото те да се страхуват от мен. Почакайте — на вас той съобщи ли ви резултатите от анализа, който ми направи?

— Не. Вижте! Това ми напомня за най-странното от всички неща, свързани с вас, Хоуг. — Той се спря, мислейки за невероятното приключение на тринадесетия етаж. — Вие хипнотизатор ли сте?

— Опазил ме бог, не! Защо питате?

Рандъл му разказа историята за първия им опит да го проследят. Със сериозен и озадачен вид Хоуг мълчаливо го слушаше.

— Горе-долу това е положението — завърши Рандъл натъртено. — Няма никакъв тринадесети етаж, никаква фирма „Детъридж енд Ко“, абсолютно нищо! И въпреки това аз помня и най-малката подробност от тази история така ясно, както виждам вас сега.

— Това ли е всичко?

— Малко ли е? И все пак има още едно нещо, което бих могъл да добавя. То не може да е от съществено значение, освен че ще покаже въздействието, което ми оказа преживяното.

— И какво е то?

— Почакайте малко.

Рандъл стана и отново отиде в спалнята. Този път той не бе толкова предпазлив да открехне само малко вратата, макар че я затвори зад себе си. От една страна, се притесняваше, че не седи непрекъснато до леглото на Синтия, но въпреки това, ако трябваше да си каже честно, щеше да е принуден да признае, че присъствието на Хоуг бе все пак някаква компания и известно облекчение за неговите тревоги. Той съзнателно оправдаваше своето поведение като опит да стигне до същината на техните неприятности.

Отново прислуша ударите на сърцето й. Успокоен, че тя все още е на този свят, той оправи възглавницата и вдигна няколко непокорни кичура от лицето й. Наведе се и я целуна леко по челото, после излезе бързо от стаята.

Хоуг чакаше.

— Как е? — попита той.

Рандъл седна тежко и опря глава на ръцете си.

— Все така.

Хоуг се въздържа от ненужен коментар. След малко Рандъл му заразказва с изтощен глас за кошмарите, които бе имал през последните две нощи.

— Забележете добре, аз не твърдя, че те имат някакво значение — добави той, като завърши. — Не съм суеверен.

— Чудно ми е — размишляваше Хоуг.

— Какво имате предвид?

— Нямам предвид нищо свръхестествено, но не е ли възможно сънищата да не са съвсем случайни, а да са плод на преживяното от вас? Искам да кажа, ако някой наистина е в състояние да ви накара да сънувате посред бял ден нещата, които сте видели в Акми Билдинг, защо тогава да не ви принуди да сънувате и нощем?

— Ха?

— Има ли някой, който да ви мрази, мистър Рандъл?

— Поне на мен не ми е известно. Естествено, в нашия занаят човек понякога върши неща, с които много не се печелят приятели, но ги върши заради някой друг. Има един-двама мошеници, които много-много не ме обичат, но… не, те не биха могли да вършат подобни неща. Това е нелепост. А вас мрази ли ви някой? Освен Потбъри?

— Поне на мен не ми е известно. А и не разбирам защо и той трябва да ме мрази. Като стана дума за него, нали ще потърсите мнението на някой друг лекар?

— Да. Струва ми се, че не съм от най-съобразителните. Не знам изобщо как да постъпя, освен да взема телефонния указател и да опитам някой друг номер.

— Има и по-добър начин. Обадете се в някоя от големите болници и помолете за линейка.

— Така ще направя! — каза Рандъл, като се изправи.

— Можете да изчакате до сутринта. И без това няма да успеете да направите кой знае какво до сутринта. А дотогава тя би могла да се събуди.

— Ами… да, така е. Смятам, че трябва да надникна при нея.

— Мистър Рандъл?

— Да?

— Ъъ, ще имате ли нещо против, ако… Ще ми разрешите ли да я видя?

Рандъл го погледна. Поведението и думите на Хоуг бяха приспали неговите подозрения повече, отколкото той съзнаваше, ала предложението го сепна и го накара да си припомни ясно предупрежденията на Потбъри.

— Предпочитам да не я виждате — рече той студено.

Разочарованието на Хоуг пролича, но той се помъчи да го скрие.

— Естествено. Напълно ви разбирам, господине.

Когато Рандъл се върна, той бе застанал близо до вратата с шапка в ръка.

— Смятам, че ще е най-добре да си тръгна — рече Хоуг. Когато Рандъл не реагира, той добави: — Ако желаете, бих стоял с вас до сутринта.

— Не. Не е необходимо. Лека нощ.

— Лека нощ, мистър Рандъл.

Когато Хоуг си отиде, той се повъртя няколко минути безцелно — лутането му непрекъснато го водеше до леглото на жена му. Забележките на Хоуг относно методите на Потбъри го бяха разтревожили повече, отколкото бе склонен да си признае. На всичко отгоре, като свързваше в известна степен своите подозрения с този човек, Хоуг бе отнел неговата емоционална изкупителна жертва — а това не му помагаше.

Вечеря със студена храна и я поля с бира — отбеляза със задоволство, че не му се повдига. След това довлече един голям стол в спалнята, постави пред него малко столче, взе си резервно одеяло и се приготви да изкара нощта. Нямаше какво да прави, а не му се четеше — опита, но не се получи. От време на време ставаше и си вземаше нова кутия бира от хладилника. Когато бирата свърши, той свали уискито. То като че ли поуспокои нервите му, но друго последствие от него не можа да установи. Не искаше да се напива.

Събуди се внезапно, убеден, че в същия миг Фипс е на огледалото и се кани да отвлече Синтия. Стаята бе тъмна, а сърцето му биеше, сякаш се канеше да пръсне гръдния му кош, докато успее да намери ключа и да се убеди, че не е така, че неговата любима лежи все така восъчно-бледа в леглото.

Преди да се реши да изгаси лампата, се наложи да разгледа голямото огледало и да се убеди, че то наистина отразява стаята, а не служи за прозорец към някое друго, ужасно място. На мъждивите отблясъци от светлините на града той си сипа успокоително питие за своите разклатени нерви.

Стори му се, че долови някакво движение в огледалото, завъртя се бързо и откри, че това е неговото собствено отражение. Отново седна и се опъна, решен да не заспива повторно.

Това пък какво беше?

Втурна се към кухнята да го преследва. Нищо… не успя да открие нищо. Нова вълна от паника го понесе обратно към спалнята — това би могло да е и уловка, за да го отдалечат от леглото й.

Те му се присмиваха, предизвикваха го, опитваха се да го накарат да направи погрешна стъпка. Той знаеше това — дни наред заговорничеха срещу него, стараейки се да разклатят нервите му. Те го наблюдаваха от всяко огледало в къщата, отдръпвайки се бързо назад, когато той се опитваше да ги улови. Синовете на Птицата…

— Птицата е жестока!

Той ли изрече това? Или някой го каза на висок глас? Птицата е жестока. Задъхвайки се, отиде да отвори прозореца на спалнята и погледна навън. Бе все още тъмно, тъмно като в рог. По улиците долу нямаше никой. Откъм езерото прииждаше облак мъгла. Колко ли беше часът? Шест сутринта по часовника на масата. В този затънтен град никога ли не се развиделява?

Синовете на Птицата. Изведнъж се почувствува много коварен — те си мислеха, че е в ръцете им, но той щеше да ги измами, — те не би трябвало да сторят това на него и на Синтия. Щеше да разбие всяко огледало в къщата! Той забърза към кухнята, където в „чекмеджето за всичко“ държеше чук. Взе чука и се върна в спалнята. Първо голямото огледало…

Поколеба се точно когато се канеше да замахне с чука. Това нямаше да се хареса на Синтия — седем години нещастна любов! Той самият не беше суеверен, но… Това нямаше да се хареса на Синтия! Той се обърна към леглото с намерение да й обясни — беше толкова очевидно, — просто натрошават огледалата и така ще се избавят от Синовете на Птицата.

Но се стъписа от нейното застинало изражение.

Досети се за един заобиколен начин. Те имаха нужда от огледало. Но какво е огледалото? Парче стъкло, което отразява. Много добре — ще направи така, че те да не отразяват! Освен това знаеше и как да го направи — в същото онова чекмедже с чука се търкаляха три-четири кутии евтин емайл лак и малка четка — останки от самонадеяната акция по доизкусуряването на мебелите, с която Синтия се бе заела навремето.

Той ги изсипа в малка купа — като ги смеси, от тях се получи около пинта9 гъста боя, достатъчна, помисли си той, за намерението му. Първо атакува голямото огледало, размазвайки емайллака по него с резки небрежни щрихи. Боята се стичаше по китките му и капеше по тоалетната масичка — не беше го грижа. После и другите…

Имаше достатъчно, макар че едва щеше да стигне да боядиса огледалото във всекидневната. Няма значение — то беше последното огледало в къщата — освен, разбира се, огледалцата в чантите и портмонетата на Синтия, но той беше вече решил, че те не влизат в сметката. Твърде малки бяха, за да се вмъкне през тях човек, а и бяха прибрани и скрити от погледа.

Боята бе смесица от малко количество черен и вероятно кутия и половина червен емайллак. Сега целите му ръце бяха омазани с тази боя — имаше вид на главно действуващо лице в убийство с брадва. Нищо — той отри боята, или поне повечето от нея с една хавлиена кърпа и се върна при стола и бутилката.

Нека сега се опитат! Нека сега опитат мръсната си гадна черна магия! Беше им препречил пътя.

Той се приготви да посрещне зората.

Звънът на домофона го вдигна от стола твърде омаломощен, но убеден, че изобщо не е мигвал. Синтия беше, така да се каже, добре. Все още спеше, а това бе най-доброто, на което той се надяваше. Той нави тръбичката си и се успокои от ударите на сърцето й.

Звънецът продължаваше да звъни — или бе зазвънял отново, — не знаеше кое от двете. Вдигна машинално слушалката.

— Тук Потбъри — разнесе се глас. — Какво става? Спите ли? Как е болната?

— Няма промяна, докторе — отвърна той, стремейки се да овладее гласа си.

— Така ли? Добре, отворете ми.

Когато отвори вратата, Потбъри бързо мина покрай него и влезе право при Синтия. Наведе се над нея миг-два, после се изправи.

— Струва ми се, че положението е същото — рече той. — А и не може да се очаква кой знае каква промяна за един-два дни. Кризата може би ще е в сряда — той погледна любопитно Рандъл. — Какво, по дяволите, сте направили? Имате вида на човек, пиянствувал четири дни.

— Нищо — каза Рандъл. — Защо не ми позволихте да я изпратя в болница, докторе?

— Най-голямото зло, което щяхте да й направите.

— Какво знаете за нейното заболяване? Вие дори не я прегледахте. Вие не знаете от какво е болна. Нали?

— Вие луд ли сте? Нали ви казах вчера?

Рандъл поклати глава.

— Само шаблонни приказки. Вие се опитвате да ме будалкате за нея. И аз искам да знам защо.

Потбъри пристъпи към него.

— Вие наистина сте луд, а и пиян — той изгледа любопитно голямото огледало. — Искам да разбера какво става тук. — Той допря пръст до намазания емайллак.

— Не пипайте!

Потбъри се възпря.

— Това за какво е?

Рандъл имаше лукав вид.

— Аз ги надхитрих.

— Кого?

— Синовете на Птицата. Те минават през огледала, но аз им преградих пътя.

Потбъри се втренчи в него.

— Познавам ги аз — каза Рандъл. — Вече няма да ме измамят. Птицата е жестока.

Потбъри закри лице с ръцете си.

Няколко секунди и двамата стояха в пълно мълчание. Толкова време бе необходимо, за да се филтрира през размътения и зашеметен разсъдък на Рандъл една нова идея. Когато тя стигна до съзнанието му, той ритна Потбъри в чатала. Събитията от последвалите няколко секунди бяха твърде объркани. Потбъри не вдигна олелия, но се съпротивляваше. Рандъл дори и не направи опит да се бие честно, а подкрепи своя първи брониран удар с други, по-мръсни.

Когато нещата застанаха по местата си, Потбъри се оказа в банята, а Рандъл, с ключа в джоба си, отвън, в спалнята. Той дишаше тежко, но подобни незначителни повреди като тези, които бе понесъл, почти не го вълнуваха.

Синтия продължаваше да спи.

— Мистър Рандъл, пуснете ме да изляза оттук!

Рандъл се бе върнал при стола си и се мъчеше да измисли как да се измъкне от това затруднение. Той бе вече напълно трезвен и дори не правеше опит да се съветва с бутилката. Мъчеше се да си набие в главата, че наистина е имало Синове на Птицата и че точно сега държи един от тях заключен в банята.

В такъв случай Синтия беше в безсъзнание, защото… бог да им е на помощ! — Синовете бяха откраднали душата й. Дяволи — били са нападнати от дяволи.

Потбъри заудря по вратата.

— Какво означава това, мистър Рандъл? Да не сте си загубили ума? Пуснете ме да изляза оттук!

— Какво ще направите, ако ви пусна? Ще възвърнете ли живота на Синтия?

— Ще направя за нея това, което е по силите на един лекар. Защо постъпихте така?

— Знаете защо. Защо закрихте лицето си?

— Какво искате да кажете? Понечих да кихна, а вие ме ритнахте.

— Може би трябваше да кажа „Наздраве“! Вие сте дявол, Потбъри. Вие сте Син на Птицата!

Последва кратко мълчание.

— Що за глупост е това?

Рандъл се замисли. Може и да беше глупост, може би Потбъри се е канел да кихне. Не! Това бе единственото обяснение, което имаше смисъл. Дяволи, дяволи и черна магия. Стоулс и Фипс, и Потбъри и останалите.

А Хоуг? Това би обяснило нещата — почакай малко, така. Потбъри мразеше Хоуг. Стоулс мразеше Хоуг. Всичките Синове на Птицата мразеха Хоуг. Много добре, дявол или нещо друго той и Хоуг бяха единомишленици.

Потбъри отново заудря вратата, но вече не с юмруци — нанасяше по-тежки и по-редки удари, което означаваше, че блъска с рамо и с цялата тежест на тялото си. Вратата не бе по-здрава, отколкото са обикновено вътрешните врати в един апартамент — очевидно, нямаше да издържи дълго на подобна обработка.

Рандъл затропа откъм своята страна.

— Потбъри! Потбъри! Чувате ли ме?

— Да.

— Знаете ли какво ще направя сега? Ще позвъня на Хоуг и ще го накарам да намине насам. Чувате ли това, Потбъри? Той ще ви убие, Потбъри, той ще ви убие!

Отговор не последва, но скоро тежките удари се подновиха. Рандъл взе револвера си.

— Потбъри! — никакъв отговор. — Потбъри, престанете или ще стрелям. — Ударите дори не намаляха.

На Рандъл внезапно му хрумна нещо.

— Потбъри, в името на Птицата, отдръпнете се от вратата!

Трясъкът спря, сякаш някой отведнъж го преряза. Рандъл се заслуша, а после продължи да се възползва от надмощието си.

— В името на Птицата не докосвайте повече тази врата! Чувате ли ме, Потбъри?

Отговор не последва, мълчанието продължаваше.

Беше рано — Хоуг все още си бе у дома. Той съвсем явно се слиса от несвързаните обяснения на Рандъл, но се съгласи да дойде незабавно или поне да побърза.

Рандъл се върна в спалнята и възобнови двойното си бдение. В лявата си ръка държеше неподвижната и хладна ръка на жена си, а в дясната — револвера, готов, в случай че заклинанието не успее да действува. Ударите обаче не се подновиха — в продължение на няколко минути и в двете помещения цареше мъртва тишина. После Рандъл дочу или така му се стори, леко стържене откъм банята — необясним, злокобен звук.

Не знаеше какво да предприеме, ето защо и нищо не предприе. Стърженето продължи няколко минути и спря. След това пак настъпи тишина.

При вида на револвера Хоуг отстъпи назад.

— Мистър Рандъл!

— Хоуг — обърна се към него Рандъл, — вие дявол ли сте?

— Не ви разбирам.

— Птицата е жестока!

Хоуг не закри лицето си — той само изглеждаше смутен и малко по-угрижен.

— Добре — отсъди Рандъл. — Влизането разрешено! Ако наистина сте дявол, то сте от онези дяволи, които ми допадат. Хайде — заключил съм Потбъри и искам да се изправите насреща му.

— Аз ли? Защо?

— Защото той е дявол. Син на Птицата. А те се страхуват от вас. Хайде! — той бързо заведе Хоуг в спалнята, като продължаваше да говори. — Моята грешка е, че не бях склонен да повярвам в нещо, което ми се случи. Онова не бяха сънища. — Той затропа по вратата на банята с дулото на револвера. — Потбъри! Хоуг е тук. Правете, каквото ви казвам, и може и да излезете жив оттук.

— Какво искате от него? — попита Хоуг неспокойно.

— Нея, разбира се.

— О…

Рандъл затропа отново, после се обърна към Хоуг и прошепна:

— Ако отворя вратата, ще застанете ли лице с лице срещу него? Аз ще бъда плътно до вас.

Хоуг преглътна, погледна Синтия и отговори:

— Разбира се.

— Хайде тогава!

Банята беше празна — тя нямаше прозорец, нито пък друг някакав приемлив изход, но беше очевиден начинът, по който Потбъри се бе измъкнал. Емайллакът бе остърган от повърхността на огледалото с бръснарско ножче.

Те поеха риска за седемте години нещастна любов и счупиха огледалото. Ако знаеше как, Рандъл би се покатерил и би ги подпретнал всичките — но понеже не знаеше, стори му се, че ще е най-умно да затвори дупката.

След това нямаше друго какво да правят. Обсъдиха случилото се над притихналото тяло на съпругата на Рандъл, но нямаше какво да се направи. Те не бяха магьосници. След малко Хоуг отиде във всекидневната, тъй като желаеше да остави Рандъл насаме с мъката му, а същевременно и не желаеше да го изостави напълно. От време на време надникваше при него. Именно при едно такова надникване той забеляза малка черна чанта, наполовина пъхната под леглото, и се досети за предназначението й — лекарска чанта. Влезе и я вдигна от пода.

— Ед — попита той, — да сте виждали това?

— Кое? — Рандъл вдигна мътния си поглед и прочете върху капака надписа с поизтъркани релефни златни букви:

— Ха?

— Сигурно я е забравил.

— Не е имал възможност да я вземе — Рандъл взе чантата от Хоуг и я отвори — стетоскоп, форцепс, щипки, игли и най-различни шишенца в една кутия — обичайните за един лекар принадлежности. Имаше и някаква рецепта.

— Хоуг, погледнете това!

— Дали се е опитвал да я отрови? — предположи Хоуг.

— Едва ли — това е обичайното предупреждение за приспивателните. Искам обаче да видя какво представлява. — Той разклати шишето. Изглеждаше празно. Започна да разчупва восъка.

— Внимателно! — предупреди Хоуг.

— Разбира се.

Докато отваряше шишето, той го държеше доста надалеч от лицето си. После много предпазливо го помириса. От него се разнасяше аромат — неуловим и безкрайно благоуханен.

— Теди? — той се обърна, като изтърва шишето. Това наистина беше Синтия, клепачите й трепкаха. — Не им обещавай нищо, Теди! — Тя въздъхна и очите й отново се затвориха.

— Птицата е жестока! — прошепна тя.