Неприятната професия на Джонатан Хоуг

2

Фирмата „Поверителни разследвания — Рандъл и Крейг“ поддържаше своя нощен телефон само в един двустаен апартамент. Това бе удобно, защото Рандъл се бе оженил за Крейг още в началото на тяхното сътрудничество. Тъкмо младшият съдружник — съпругата му, бе оставила чиниите от вечерята да се накиснат и се опитваше да разбере дали има настроение да се занимава с домакинския дневник за разходите, когато телефонът иззвъня. Тя се пресегна, вдигна слушалката и каза уклончиво:

— Да? — после добави: — Да.

Старшият съдружник прекъсна заниманията си — той бе зает с отговорно научно изследване, което обхващаше смъртоносни оръжия, балистика и някои тъмни страни на аеродинамиката — по-точно стараеше се да усъвършенствува своето умение да мята стрели през рамо, като за целта използваше за мишена офсетен портрет на последната светска красавица, забоден с кабърче към дъската за хляб. Една стрела се бе забила в лявото й око — сега се опитваше да уцели и дясното.

— Да — повтори жена му.

— Опитай да кажеш и не — предложи той.

Тя закри слушалката.

— Млъкни и ми подай молив. — Тя се пресегна през цялата маса в нишата и свали от една кукичка стенографски бележник. — Да. Продължавайте.

Поемайки молива, тя изпълни няколко реда с ченгелчетата и завъртулките, които стенографите използват вместо букви.

— Вероятността е твърде малка — рече тя накрая. — По това време мистър Рандъл обикновено отсъствува. Той предпочита да приема клиентите най-вече в работно време. Мистър Крейг ли? Не, сигурна съм, че мистър Крейг не би могъл да ви помогне. Положително. Така ли? Почакайте — ще проверя.

Рандъл опита още веднъж да уцели красавицата, но стрелата се заби в крака на радио-грамофонния шкаф.

— Е?

— На телефона е някакъв образ, който иска обезателно да се види с теб тази вечер. Казва се Хоуг, Джонатан Хоуг. Твърди, че няма физическа възможност да те посети през деня. Не пожела да каже с какво се занимава и съвсем се обърка, когато се опита да обясни.

— Порядъчен човек или фукльо?

— Порядъчен човек.

— Паралия?

— Така изглежда. Парите май не му създават особени грижи. Добре ще е да се заемеш с този случай, Теди — петнадесети април наближава.

— Добре. Прехвърли го насам.

Тя му направи с ръка знак да изчака и отново заговори в слушалката.

— Успях да открия мистър Рандъл. Смятам, че след малко ще може да говори с вас. Изчакайте така, моля.

Като продължаваше да държи слушалката настрани от мъжа си, тя погледна своя часовник, внимателно отброи тридесет секунди и едва тогава рече:

— Свързвам ви с мистър Рандъл. Говорете, мистър Хоуг — и пъхна слушалката в ръката на съпруга си.

— На телефона Едуард Рандъл. Какво има мистър Хоуг?…

— … Вижте какво, мистър Хоуг, мисля, че най-добре ще е да дойдете сутрин. Ние всички сме хора и държим на у почивката си — поне аз държа…

— … Трябва да ви предупредя, мистър Хоуг, че когато слънцето започвала залязва, хонорарът ми се повишава…

— … Е добре — почакайте да помисля. Тъкмо си тръгвах за вкъщи. Всъщност току-що разговарях със съпругата си и тя вече ме очаква. Знаете ги жените. Ако можете обаче да наминете у дома след двадесет минути… да речем в ъъъ осем и седемнадесет бихме могли да поговорим няколко минути. Разбрано — имате ли молив подръка? Ето адреса…

Той постави слушалката.

— Този път каква роля ще изпълнявам? На съпруга, съдружник или секретарка?

— А ти как смяташ? Нали ти разговаря с него?

— Най-добре е на съпруга. Гласът му звучеше прекалено свенливо.

— Добре.

— Ще си облека вечерна рокля. А ти най-добре прибери играчките си от пода, умнико.

— Не е наложително. Това придава на стаята известна ексцентричност.

— А може би ще искаш ситно нарязан тютюн и лула или цигари „Реджи“? — Тя обиколи стаята и изгаси лампите по тавана, като нагласи настолната и стоящата лампа така, че столът, на който посетителят неминуемо щеше да седне, да е добре осветен.

Без да й отговори, той прибра стрелите и дъската за хляб, като междувременно се спря, наплюнчи пръст и разтри мястото, където бе повредил радиошкафа. След това тръсна всичко в кухнята и затвори вратата. От дискретното осветление, при което кухненската ниша не се виждаше вече, стаята изглеждаше уютно красива.

— Драго ми е, господине. Скъпа, това е мистър Хоуг. Мистър Хоуг… мисис Рандъл.

— Приятно ми е, госпожо.

Рандъл му помогна да си свали палтото, като междувременно се убеди, че мистър Хоуг не е въоръжен — или ако е — тогава е открил друго място освен подмишницата или на кръста, където да носи револвера си. Рандъл не бе подозрителен, но бе непоправим песимист.

— Седнете, мистър Хоуг. Цигара?

— Не. Благодаря, не.

Рандъл не каза нищо в отговор. Той седеше и оглеждаше клиента — не нахално, а невинно, но въпреки това задълбочено. Костюмът можеше да е английски, а можеше и да е на фирмата „Брукс Бръдърс“. Но в никакъв случай не на „Харт, Шафнър и Маркс“. Макар и скромна като калугерка вратовръзка от това качество, би трябвало да се нарича копринено шалче за врат. Той мислено повиши хонорара си. Дребното човече нервничеше — не го свърташе на стола. Вероятно женското присъствие. Хубаво — нека поври на бавен огън, а после ще го свали от печката.

— Не би трябвало да ви смущава присъствието на мисис Рандъл — каза той след малко. — Аз нямам тайни от нея.

— О… о, да. Да, наистина. — Без да става, той се поклони нагоре от кръста. — Щастлив съм, че присъствува и мисис Рандъл. — Той обаче не продължи, за да обясни по каква работа е дошъл.

— Е, мистър Хоуг — добави Рандъл след малко, — вие поискахте да се посъветвате с мен по някакъв въпрос, нали така?

— Ъъ, да.

— Тогава може би ще е най-добре да ми разкажете за него.

— Да, разбира се. Та… така да се каже… мистър Рандъл, цялата история е нелепа.

— Повечето истории са такива. Но хайде, разказвайте. Неприятности с жена ли? Или някой ви е изпращал заплашителни писма?

— О, не! Не би имало нищо по-лесно от това. Аз обаче се страхувам.

— От какво?

— Не знам — отговори припряно Хоуг и си пое леко дъх. — Искам вие да откриете.

— Почакайте, мистър Хоуг — каза Рандъл. — Вместо да се оправя историята, май повече се обърква. Казвате, че се страхувате и искате аз да открия от какво се страхувате. Вижте, аз не съм психоаналитик. Аз съм детектив. Има ли нещо в цялата тази ваша история, което може да се свърши от детектив?

Хоуг изглеждаше нещастен и изведнъж изтърси:

— Искам да разберете с какво се занимавам през деня.

Рандъл го изгледа и бавно рече:

— Искате аз да разбера с какво вие се занимавате през деня?

— Да, точно така.

— Хммм. Няма ли да е по-лесно вие да ми кажете с какво се занимавате?

— О, не мога.

— Защо?

— Самият аз не знам.

Рандъл вече започна да се дразни.

— Мистър Хоуг — рече той, — обикновено вземам двойно за игра на гатанки. Ако не ми кажете с какво се занимавате през деня, това мисля ще говори за липса на доверие у мен, което наистина доста ще ме затрудни да ви помогна. Дайте да се изясним — с какво се занимавате през деня и какво общо има това със случая? Какъв е всъщност случаят?

Мистър Хоуг се изправи.

— Би трябвало да се досетя, че няма да успея да ви обясня — рече той с нещастен вид, по-скоро на себе си, отколкото на Рандъл. — Извинете за безпокойството. Аз…

— Минутка, мистър Хоуг! — Синтия Крейг-Рандъл се обади за първи път. — Струва ми се, че и двамата не се разбрахте правилно. Искате да кажете, дано не греша, че вие наистина и буквално не знаете с какво се занимавате през деня, нали така?

— Да — каза той признателно. — Да, точно така.

— И искате ние да разберем с какво се занимавате? Да ви проследим, да открием къде ходите и да ви кажем какво сте правили.

Хоуг закима утвърдително.

— Именно това се опитвах да обясня.

Рандъл премести поглед от Хоуг към съпругата си и от нея към Хоуг.

— Да изясним нещата — рече той бавно. — Вие наистина не знаете с какво се занимавате през деня и искате от мен да открия това. От колко време сте така?

— Аз… Аз не знам.

— А какво знаете тогава?

С подсказване Хоуг успя да разкаже историята си. Единствените му спомени датираха едва от около пет години и бяха свързани със санаториума „Сейнт Джордж“ в Дюбък. Неизлечима амнезия — тя вече не го измъчваше и той гледаше на себе си като на напълно възстановен. Когато бе изписан, хората от болничната управа му бяха намерили работа.

— Каква работа?

Той не знаеше. Вероятно същата работа, която все още вършеше, сегашната му професия. Когато напусна санаториума, го бяха посъветвали настоятелно никога да не се тревожи за работата си и никога, дори и в мислите си, да не взема работа за вкъщи.

— Вижте — обясни Хоуг, — те разработват теорията, че амнезията е резултат от преумора и грижи. Спомням си как д-р Рено ме убеждаваше, че изобщо не бива да говоря за работа и никога да не мисля за работата си през деня. Когато вечер се прибирам у дома, трябва да забравя нещата от този род и да се занимавам само с приятни неща. И аз се постарах да правя именно това.

— Хм. Изглежда сте успели, и то дотолкова, че чак не е за вярване. Кажете, използваха ли хипноза при лечението ви?

— Нямам никаква представа.

— Сигурно са използвали. Ти как смяташ, Син? Дали е възможно?

— Възможно е — кимна съпругата му. — Постпсихоза. Пет години след лечението той, колкото и да се мъчи, не би могъл изобщо да се сети за работата си след работно време. Това обаче ми се струва много стара терапия.

Рандъл бе доволен. Тя се занимаваше с психологичните въпроси. Дали вземаше отговорите от нейното твърде продължително следване или направо от подсъзнанието си, той нито знаеше, нито искаше да знае. Важното е работата да върви.

— Безпокои ме още нещо — добави той. — Пет години сте я карали така очевидно, без да знаете къде и как работите. Откъде се взе това внезапно силно желание да узнаете?

Той им разказа историята за спора на вечерята, за странната кал под ноктите му и за несговорчивия лекар.

— Страх ме е — призна отчаяно той. — Бях убеден, че е кръв. А сега знам, че е нещо… по-лошо.

Рандъл го погледна.

— Защо?

Хоуг облиза устни.

— Защото… — той млъкна — изглеждаше безпомощен. — Вие нали ще ми помогнете?

Рандъл се изправи.

— Това не е по моята част — рече той. — Имате нужда от помощ, така е, но ви трябва помощ от психиатър. Амнезията не е по моята част. Аз съм детектив.

— Но аз искам именно детектив. Искам да ме наблюдавате и да разберете с какво се занимавам.

Рандъл понечи да откаже — прекъсна го жена му.

— Сигурна съм, че можем да ви помогнем, мистър Хоуг. Може би ще трябва да се срещнете с психиатър…

— О, не!

— … Ала щом искате да бъдете следен — ще бъдете.

— Това не ми харесва — рече Рандъл. — Той няма нужда от нас.

Хоуг постави ръкавиците си на масичката и бръкна във вътрешния си джоб.

— Няма да съжалявате за положения труд. — Той започна да брои банкнотите. — Нося само петстотин — рече той плахо. — Достатъчно ли са?

— Достатъчно са — отвърна му тя.

— За предварителен хонорар — добави Рандъл. Той взе парите и ги пъхна в страничния джоб на сакото си.

— Между другото — продължи той, — щом не знаете с какво се занимавате през работно време и не си спомняте нищо освен болницата, тогава откъде получавате пари? — той се постара да придаде на гласа си нехаен тон.

— О, плащат ми всяка неделя. Двеста долара в брой.

Когато той си отиде, Рандъл подаде парите на жена си.

— Какви красиви хартийки — рече тя, като ги оглади с длан и грижливо ги сгъна. — Теди, защо се опитваше да развалиш работата?

— Аз ли? Не съм… само вдигах цената. Старата игра „бягай по-наблизо“.

— Така си и помислих. Но ти за малко да преиграеш.

— Невъзможно. Знаех, че мога да разчитам на теб. Ти никога не би го оставила да си излезе от къщата дори с един цент в джоба.

Тя се усмихна щастливо.

— Ти си свестен мъж, Теди. И ние с теб толкова много си приличаме. И двамата обичаме парите. Доколко повярва на неговата история?

— На нито една дума.

— Нали няма да го следиш лично ти?

— А защо не? Защо да плащам по десет долара на ден на някое бивше ченге, за да обърка работата?

— Теди, тази работа не ми харесва. Откъде-накъде ще иска да плаща толкова много… — тя размаха банкнотите… — за да те води за носа ли?

— Това именно ще разбера.

— Трябва да си предпазлив. Спомняш ли си бандата на червенокосите?2

— Червенокосите… О, пак Шерлок Холмс. Не ставай дете, Синтия.

— Той ще ми каже. Ти не се вдетинявай. Този дребосък е сатана.

Тя излезе от стаята и скри парите. Когато се върна, го завари коленичил до креслото, в което бе седял Хоуг — инжектираше графитен прах. Той вдигна поглед при влизането й.

— Син…

— Кажи, умнико.

— Да си пипала това кресло?

— Естествено не съм. Преди той да дойде, избърсах, както обикновено, страничните облегалки.

— Не те питам за това. Пипала ли си го, след като той си отиде? Той изобщо сваля ли си ръкавиците?

— Чакай малко. Да, сигурна съм, че ги свали. Погледнах му ноктите, когато разправяше онези измишльотини за тях.

— Аз също видях, но исках да се уверя, че не съм откачил. Погледни политурата.

Тя огледа полираните облегалки, покрити сега с тънък слой сивкав прах. Повърхността беше безупречно гладка — никакви отпечатъци от пръсти.

— Сигурно изобщо не ги е докосвал… Не, не, докосна ги, аз го видях. Когато каза „Страх ме е“ — той впи пръсти и в двете облегалки. Спомням си, че забелязах как силно посиняха кокалчетата на пръстите му.

— Може би колодий?3

— Не ставай глупав. Няма дори и следа. Ти се ръкува с него. Имаше ли колодий по ръцете му?

— Мисля, че нямаше. Смятам, че щях да забележа. „Човекът без отпечатъци на пръстите“. Хайде да го наречем призрак и да му сложим пепел.

— Призраците не плащат суха пара да ги следят.

— Вярно, не плащат. Поне аз не съм чувал. — Той стана и се отправи към кухненската ниша, грабна телефона и набра номера за междуградски поръчки.

— Искам болничната телефонна централа в Дюбък, ъъъ… — Той затвори слушалката и се обърна към жена си.

— Кажи, мила, в кой щат по дяволите е Дюбък?

След четиридесет и пет минути и няколко телефонни разговора той хлопна слушалката на вилката.

— Това обяснява нещата — съобщи той. — В Дюбък не съществува санаториум „Сейнт Джордж“. Никога не е имало и вероятно никога няма да го има. Както няма и никакъв д-р Рено.