Неприятната страна на мира

Несправедливостите на света

— Надявам се, че никой няма против засега да сваля това нещо? — Орсо захвърли короната си. Златото проблесна под един прашен пролетен лъч, докато короната се завъртя в кръг. — Тази проклетия ми протри главата.

Той разтри болезнените места, които диадемата беше оставила над слепоочията му. В това се криеше някаква метафора — тежестта на властта и на короната. Но членовете на неговият Висш съвет без съмнение вече бяха чували всичко това и преди.

В мига, в който той седна, те дръпнаха столовете си, трепнаха от болка, когато старите им гърбове се превиха, изсумтяха, щом старите им задници се наместиха върху твърдото дърво, и замърмориха под нос, докато изпъваха старите си колене под несигурно клатещите се купчини с документи върху масата.

— Къде е главният инспектор? — попита някой и кимна към един празен стол.

— Проблеми с пикочния мехур.

Последва хор от пъшкания.

— Мъжът може да спечели хиляди битки. — Лорд маршал Бринт повъртя женския пръстен върху средния си пръст и се вторачи в празното пространство, сякаш беше видял там вражеска армия. — Но накрая не може да победи собствения си пикочен мехур.

Тъй като беше по-млад от всички останали в стаята с трийсетина години, Орсо нареждаше пикочния мехур сред най-малко интересните си органи.

— Преди да започнем, трябва да обсъдим един въпрос — обяви той.

Всички погледи се насочиха към него. Единственото изключение беше Баяз, който седеше в другия край на масата. Легендарният магьосник продължаваше да гледа през прозореца към дворцовите градини, които тъкмо започваха да разцъфват.

— Решил съм да направя една голяма обиколка на Съюза. — Орсо положи всички усилия гласът му да прозвучи авторитетно, дори царствено. — Да посетя всяка провинция, всеки голям град. Кога за последен път някой монарх е посещавал Старикланд? Баща ми някога ходил ли е там?

Архилектор Глокта направи гримаса, която разкриви лицето му дори повече от обичайното.

— Беше решено, че Старикланд не е безопасен, Ваше Величество.

— Старикланд винаги е бил печално известен като неспокойно място. — Лорд канцлер Городетс разсеяно приглаждаше дългата си брада, докато не щръкна във всички посоки, и после я приглаждаше отново. — А сега повече от всякога.

— Но аз трябва да изградя връзка с хората. — Орсо удари по масата, за да придаде тежест на думите си. Това място тук се нуждаеше от някаква емоция. Всичко в Бялата зала беше изпълнено със студена, суха и безчувствена пресметливост. — Да им покажа, че всички ние сме част от едно и също голямо начинание, от едно и също семейство. Предполага се, че това е Съюз, нали? Тогава трябва да се обединим, мамка му.

Орсо никога не беше искал да бъде крал. Доставяше му по-малко удоволствие дори от това да бъде престолонаследник, ако подобно нещо изобщо бе възможно. Но сега, след като вече беше крал, бе твърдо решен да използва това, за да направи нещо добро.

— Прекрасна идея, Ваше Величество. — Лорд шамбелан Хоф тропна по масата в знак на вяло одобрение.

— Прекрасна идея — като ехо повтори върховният съдия Брукел, който говореше отсечено като кълвач, а и носът му доста наподобяваше клюн.

— Благородни намерения, изразени по подходящ начин — съгласи се Городетс, макар в очите му да не се четеше същото одобрение.

Един от старците започна припряно да преглежда някакви документи, а друг се намръщи над чашата си с вино, сякаш в нея имаше нещо умряло. Городетс все още поглаждаше брадата си, но сега изглеждаше така, сякаш току-що беше вкусил пикня.

— Но? — Орсо беше разбрал, че във Висшия съвет винаги има поне едно „но“.

— Но… — Хоф хвърли поглед на Баяз, който му даде позволението си със съвсем леко кимване — може би е най-добре да изчакаме по-благоприятен момент. По-спокойни времена. Тук има толкова много предизвикателства, които се нуждаят от вниманието на Ваше Величество.

— Много предизвикателства — изпухтя тежко върховният съдия.

Орсо издаде нещо средно между ръмжене и въздишка. Баща му винаги беше презирал Бялата зала с нейните твърди, голи столове. Презирал бе упоритите, строги мъже, които седяха върху тях. Беше предупредил Орсо, че във Висшия съвет никога не бе свършено нищо полезно. Но ако не тук, то къде? В тази тясна, задушна и скучна малка стая беше съсредоточена цялата власт.

— Да не би да намеквате, че без мен държавната машина ще спре със скърцане? — попита той. — Мисля, че малко пресолявате манджата.

— Има случаи, в които присъствието на монарха трябва да бъде видяно — отбеляза Глокта. — Във Валбек нанесохме сериозен удар на Трошачите.

— Задача, с която се справихте отлично, Ваше Величество — мазно добави Хоф, като пръскаше слюнки.

— Но те далеч не са унищожени. И онези, които са се измъкнали, са станали… още по-радикални във възгледите си.

— Безредици сред работниците — бързо поклати костеливата си глава върховният съдия Брукел. — Стачки, организиране на профсъюзи, нападения над персонала и частната собственост.

— И проклетите памфлети — добави Бринт и това предизвика колективен стон.

— Проклетите. Памфлети.

— Някога смятах, че образоването на простолюдието е само загуба на време. Сега казвам, че е истинска опасност.

— Онзи проклет Тъкач умее да се изразява добре.

— Да не споменаваме вулгарната гравюра.

— Те подтикват населението към неподчинение!

— Към непокорство!

— Говорят за идването на Голямата промяна.

По съсипаното лице на Глокта премина вихрушка от потрепвания.

— Обвиняват Камарата на лордовете. — И публикуваха техни карикатури като свине, които се бият над корито с храна. — Обвиняват Висшия съвет. — И публикуваха карикатури на това как те се чукат помежду си. — Обвиняват Негово Величество. — И публикуваха карикатури как той чука всичко живо наред. — Обвиняват банките.

— Разпространяват нелепия слух, че дълговете към… банковата къща „Валинт и Балк“… са отслабили държавата… — Городетс не довърши и в стаята настъпи нервно мълчание.

Баяз най-сетне откъсна суровите си зелени очи от прозореца и втренчи гневен поглед в седящите на масата.

— Този поток от дезинформация трябва да бъде спрян.

— Унищожихме дузина печатници — със стържещ глас обяви Глокта, — но те през цялото време строят нови и по-малки. Сега всеки глупак може да пише, печата и да изразява мнението си.

— Това е прогресът — печално отбеляза Брукел и завъртя очи към тавана.

— Трошачите са като проклети къртици в някоя градина — изръмжа лорд маршал Ръкстед, който беше завъртял стола си леко настрани, за да създаде впечатление, че е безстрашен и енергичен. — Убиваш петима от тях, наливаш си питие, за да го отпразнуваш, и на сутринта поляната ти е покрита с нови къртичини.

— По-дразнещи са дори и от пикочния ми мехур — съгласи се Бринт сред всеобщия кикот.

— Да не забравяме и Подпалвачите. — Глокта засмука беззъбите си венци със слаб жвакащ звук.

— Безумци! — отсече Хоф. — И онази жена Съдийката.

Мъжете на масата потръпнаха от отвращение. Не беше съвсем ясно дали от мисълта, че става дума за жена по принцип, или за точно тази жена.

— Чувам, че един собственик на фабрика по пътя за Келн е бил убит. — Городетс подръпна брадата си особено силно. — На лицето му бил закован памфлет. — Ръкстед стисна големите си юмруци върху масата. — И да не забравяме за случая с онзи мъж, който се задушил до смърт, след като в устата му напъхали хиляда копия на правилника, който раздавал на работниците си…

— Човек почти би си казал, че подходът, който сме използвали, само е влошил нещата — отбеляза Орсо. Спомни си как лекият вятър люлееше трупа на Малмър с увиснали от клетката крака. — Може би можем да направим някакъв жест на добра воля? Да подобрим условията за работа? Чух, че наскоро пожар във фабрика е довел до смъртта на десет работници деца…

— Би било безразсъдно — обади се Баяз, който отново беше насочил вниманието си към градините — да пречим на свободното развитие на пазара.

— Пазарът служи на интересите на всички — отбеляза лорд канцлерът.

— И води до безпрецедентен просперитет — съгласи се върховният съдия.

— Без съмнение децата работници биха приветствали това твърдение — отвърна Орсо.

— Без съмнение — съгласи се лорд Хоф.

— Стига да не бяха изгорели живи.

— Една стълба е безполезна, ако всичките ѝ стъпала са на върха — отбеляза Баяз.

Орсо отвори уста, за да отвърне, но върховният консул Матстрингър го изпревари:

— И сме изправени пред истински рог на изобилието от отвъдморски врагове. — Координаторът на външната политика на Съюза така и не се беше научил, че като се изразява объркано и сложно, това не означава, че демонстрира проницателност. — Гуркулите може би все още са въвлечени в собствените си всеобхватни затруднения…

При тези думи Баяз изсумтя, давайки рядък израз на задоволството си.

— Но имперците не спират да дрънкат с мечове на западната ни граница и непрекъснато подтикват населението на Старикланд към предателски действия. Това насърчава стириянците на изток.

— Те увеличават флота си. — Адмирал Крепскин се изправи с полупритворени очи. — Нови кораби, въоръжени с оръдия. Докато нашите гният в доковете поради липса на инвестиции.

Думите му накараха Баяз да издаде познатото недоволно сумтене.

— И активно се занимават с подмолна дейност — продължи Матстрингър. — Сеят разногласия в Уестпорт и подтикват членовете на градския съвет към размирици. Та те успяха да направят така, че до месец да се проведе гласуване, което може да доведе до отделянето на града от Съюза!

Старците се съревноваваха помежду си кой ще демонстрира най-голямо патриотично възмущение. Това беше достатъчно на самия Орсо да му се прииска да се отдели от Съюза.

— Предателство — промърмори върховният съдия. — Разединение.

— Проклети стириянци! — изръмжа Ръкстед. — Много обичат да действат подмолно.

— Ние също можем да действаме така — намеси се Глокта меко, с тон, който накара косъмчетата на Орсо да се изправят под тежката, украсена с ширити униформа. — Дори и точно в този момент някои от най-добрите ми хора ни осигуряват лоялността на Уестпорт.

— Поне северната ни граница е сигурна — отбеляза Орсо, който отчаяно искаше да внесе някаква нотка на оптимизъм.

— Ами… — Върховният консул смаза надеждите му и присви уста. — Политиката на Севера винаги е била като врящо гърне. Кучето остарява. Нерешителен е. Никой не би могъл да отгатне каква ще е съдбата на неговия протекторат след смъртта му. Изглежда, че лорд губернатор Брок е изградил силен съюз с новия крал на северняците, Стаур Здрачния…

— Поне това би трябвало да е нещо хубаво — заяви Орсо.

Мъжете на масата размениха изпълнени със съмнение погледи.

— Освен ако съюзът им не стане… твърде силен — промърмори Глокта.

— Младият лорд губернатор е популярен — съгласи се Городетс.

— Дяволски популярен — отсече върховният съдия.

— Хубав момък — отбеляза Бринт. — Освен това си е спечелил репутацията на воин.

— Англанд стои зад него. Стаур му е съюзник. Може да представлява заплаха.

— Да не забравяме, че дядо му беше проклет предател с позорна слава! — Ръкстед повдигна рунтавите си вежди много високо.

— Няма да търпя един мъж да бъде осъждан заради постъпките на дядо си! — сопна се Орсо, чиито собствени дядовци имаха, меко казано, доста смесена репутация. — Лео дан Брок рискува живота си в дуел от мое име!

— Работата на Висшия Ви съвет — отвърна Глокта — е да предвижда заплахите за Ваше Величество, преди още те да са се превърнали в такива.

— След това може да се окаже твърде късно — вмъкна Баяз.

— Хората са… объркани от смъртта на баща Ви — обади се Городетс. — Той беше толкова млад и стана толкова неочаквано.

— Да, беше млад и стана неочаквано.

— А Вие, Ваше Величество, сте…

— Презиран? — предположи Орсо.

— Не сте се доказали — снизходително се усмихна Городетс. — Във времена като тези хората копнеят за стабилност.

— Наистина е така. Без съмнение би било доста добре, ако Ваше Величество се… — лорд Хоф прокашля — ожени?

Орсо затвори очи и ги притисна с палеца и показалеца си.

— Налага ли се? — Сватбата беше последното нещо, което искаше да обсъжда.

Бележката на Савин все още стоеше в едно чекмедже под леглото му и той все още всяка вечер четеше онзи кратък, жесток ред така, както се чопли незараснала рана. Ще трябва да ти отговоря с „не“. Ще те помоля никога повече да не се свързваш с мен. Никога.

Хоф се прокашля отново.

— Един нов крал винаги е в несигурна позиция.

— А крал без наследник е в два пъти по-несигурна — вметна Глокта.

— Липсата на ясен наследник създава тревожното усещане за временност — отбеляза Матстрингър.

— Може би с помощта на Нейно Величество майка Ви мога да съставя списък с подходящи дами от страната и от чужбина? — Хоф отново се прокашля за трети път. — Имам предвид… нов списък.

— На всяка цена — изръмжа Орсо, като натъртваше на всяка дума.

— Трябва да решим и въпроса с Федор дан Уетерлент — промърмори върховният съдия.

— Надявах се, че можем да уредим този въпрос, без да безпокоим Негово Величество. — Постоянната гримаса на Глокта се разкриви още повече.

— Вече ме обезпокоихте — сопна се Орсо. — Федор дан Уетерлент… не съм ли играл карти с него веднъж?

— Той живееше в Адуа, преди да наследи семейното имение. Репутацията му тук беше…

— Почти толкова лоша като моята? — Орсо си спомни мъжа. Изнежено лице, но сурови очи. Усмихваше се твърде много. Точно както и лорд Хоф, който дори и сега се хилеше мазно.

— Щях да кажа отвратителна, Ваше Величество. Той е обвинен в сериозни престъпления.

— Изнасилил е една перачка — обясни Глокта — с помощта на дворника си. Когато съпругът ѝ поискал справедливост, Уетерлент го убил, отново с помощта на дворника. В една кръчма. Пред очите на седемнайсет свидетели. — На Орсо му се догади още повече от безстрастния, стържещ глас на архилектора. — После изпил една напитка. Мисля, че му я е сипал дворникът.

— Мамка му! — прошепна Орсо.

— Такива са обвиненията — добави Матстрингър.

— Дори самият Уетерлент почти не ги оспорва — завърши Глокта.

— Майка му ги оспорва — отбеляза Городетс.

Последва хор от стонове.

— Лейди Уетерлент е много властна жена, да я вземат мътните.

— Абсолютна дърта вещица.

— Е, аз не съм почитател на Обесванията — каза Орсо, — но съм виждал да бесят мъже за далеч по-дребни неща.

— Дворникът вече беше обесен — информира го Глокта.

— Жалко — изсумтя иронично Бринт, — изглежда, е бил очарователен мъж.

— Но Уетерлент е помолил за милостта на краля — добави Брукел.

— Поискала я е майка му!

— И тъй като той е член на Камарата на лордовете…

— Не че задникът му някога е сядал на стола му там.

— … той има правото да бъде съден пред равните нему. Като Ваше Величество е съдията. Не можем да откажем.

— Но можем да отлагаме — намеси се Глокта. — Камарата на лордовете може да не я бива в много неща, но в отлагането е на водещо място в света.

— Бавете се. Отсрочвайте. Отлагайте. Мога да го мотая с формуляри и процедури, докато не умре в затвора. — И върховният съдия се усмихна, сякаш това беше идеалното решение.

— Не може ли просто да му откажем процес? — Орсо беше отвратен от тази възможност почти колкото от самото престъпление.

— Разбира се, че не — отвърна Брукел.

— Не, не — намеси се Городетс. — Няма да му отказваме нищо.

— Просто никога няма да му дадем каквото и да било — добави Глокта.

Ръкстед кимна.

— Не смятам, че трябва да бъде позволено на шибания Федор дан Уетерлент или шибаната му майка да опрат кинжал в гърлото на държавата само защото той не може да се контролира.

— Или поне не е трябвало да изгубва контрол пред седемнайсет свидетели — отбеляза Городетс и думите му бяха последвани от лек смях.

— Значи не възразяваме срещу изнасилването или убийството, а срещу това, че са го хванали, докато ги извършва? — попита Орсо.

Хоф погледна останалите членове на съвета, сякаш се чудеше дали някой може да не е съгласен с него.

— Ами…

— Защо просто не изслушаме делото, да отсъдим според доказателствата и да го решим по един или друг начин?

Гримасата на лицето на Глокта стана още по-крива.

— Ваше Величество не може да отсъди, без да бъде видяно, че взема страна. — Старците кимаха, сумтяха и недоволно се размърдваха върху неудобните си столове. — Ако намерите Уетерлент за невинен, ще бъде сметнато, че го закриляте и фаворизирате, и това ще даде кураж на предателите като Трошачите, които ще настроят обикновените хора срещу вас.

— Но ако намерите Уетерлент за виновен… — Городетс подръпна нещастно брадата си и старците замърмориха още по-разтревожено. — Благородниците ще сметнат това за обида, за нападение срещу тях и за предателство. Това ще насърчи онези, които Ви се противопоставят в Камарата на лордовете, във време, когато се опитваме да осигурим плавното преминаване на короната във Ваши ръце.

— Понякога ми се струва, че всяко решение, което вземам в тази зала, е избор между два еднакво неприемливи крайни резултата, като най-добрата възможност е изобщо да не вземам решение! — сопна се Орсо и разтри онези болезнени места над слепоочията си.

Хоф отново огледа насядалите около масата.

— Ами…

— Винаги е лоша идея един крал да взема страна — заяви Първият магус.

Първият магус.

Всички закимаха, сякаш бяха чули най-мъдрото твърдение на всички времена. Направо беше учудващо, че не наставаха, за да изръкопляскат. В Орсо не останаха никакви съмнения в кой край на масата седеше всъщност истинската власт в Бялата зала. Той си спомни изражението на лицето на баща си, докато Баяз говореше. Страх. Направи още едно усилие да постигне решението, което според него бе правилно.

— Справедливостта трябва да възтържествува, нали? Със сигурност хората трябва да видят, че е въздадена справедливост! Иначе… е, тогава това не е никаква справедливост. Не е ли така?

— На това ниво, Ваше Величество, тези понятия доста се… размиват. — Върховният съдия Брукел оголи зъби, сякаш изпитваше физическа болка. — Справедливостта не може да бъде твърда като желязо, а трябва да е по-скоро… нещо като желе. Трябва да бъде моделирана в зависимост от по-важните неща.

— Но… сигурно на това ниво, което е най-високото ниво, справедливостта трябва да бъде в най-твърдата си форма. Трябва да има някакви морални устои! Не може всичко да бъде решавано в зависимост от… изгодата?

Хоф раздразнено погледна към другия край на масата.

— Лорд Баяз, може би вие бихте могли…

Първият магус седна изправено на стола си, сключи ръце, погледна Орсо изпод тежките си клепачи и въздъхна уморено като учител ветеран, извикан отново да обяснява основни неща на тазгодишните тъпи ученици.

— Ваше Величество, не сме тук, за да поправим всички несправедливости на света.

В отговор Орсо втренчи погледа си в него.

— Тогава за какво сме тук?

— За да се погрижим ние да имаме полза от тях — отвърна Баяз, без да се усмихне или намръщи.

Далече от Адуа

Началник Лорсен отпусна ръката, в която държеше писмото, и погледна намръщено Вик над рамките на стъклата за гледане. Изглеждаше като мъж, който отдавна не се е усмихвал. Може би никога.

— Негово Високопреосвещенство архилекторът ми е написал възторжено писмо за вас. Съобщава ми, че сте изиграли решаваща роля за слагането на края на бунта във Валбек. Той смята, че мога да се нуждая от помощта ви — Лорсен насочи намръщения си поглед към Талоу, който стоеше неловко в ъгъла, сякаш самата идея, че може да е полезен с нещо, беше обида за здравия разум.

Вик все още не беше сигурна защо го бе взела със себе си. Може би защото нямаше кого другиго да вземе.

— Не непременно да се нуждаете от помощта ми, началник — отвърна тя. В края на краищата дори и мечките, язовците или осите не бяха толкова териториални, колкото един началник на инквизицията. — Но не е нужно аз да ви казвам колко финансови, политически и дипломатически вреди могат да бъдат нанесени… ако Уестпорт гласува да напусне Съюза.

— Не, не е нужно да ми казвате — отвърна отривисто Лорсен. Като началник на Уестпорт щеше да му се наложи да си търси нова работа.

— Точно затова Негово Високопреосвещенство е сметнал, че може би бихте могли да се възползвате от помощта ми.

Лорсен остави писмото, размърда се зад бюрото и се изправи.

— Простете ми, ако съм мнителен, инквизиторе, но извършването на хирургически точна операция в един от най-големите градове в света не е съвсем същото като потушаването на стачка. — И той отвори вратата към балкона.

— Заплахите са по-големи, а подкупите по-добри — отвърна Вик и го последва, а Талоу се затътри след нея, — но иначе мисля, че има доста прилики.

— Тогава мога ли да ви представя нашите непокорни работници: членовете на градския съвет на Уестпорт. — Лорсен пристъпи към парапета и посочи надолу.

На пода на огромната като пещера Зала на Събранието, който беше покрит с плочки, украсени с разположени в геометрични шарки полускъпоценни камъни, ръководството на града обсъждаше големия въпрос дали да напусне Съюза. Някои членове на градския съвет стояха прави и размахваха юмруци или документи. Други седяха и мрачно наблюдаваха, хванали се за главите. Трети крещяха един през друг на поне пет различни езика и заради ехото от виковете им беше невъзможно да се различи кой говори, камо ли какво казва. Други пък си шепнеха с колегите си или се прозяваха, чешеха се, протягаха се или просто гледаха в празното пространство. Петима-шестима души бяха отишли в един далечен ъгъл да пият чай. Имаше мъже с всякакво телосложение, ръст, цвят на кожата и културна принадлежност. Сякаш се намираха пред някаква представителна извадка на крайно разнообразното население на града, който наричаха Кръстопътя на света, вклинил се върху тясно парче суха земя между Стирия и Юга, между Съюза и Хилядата острова.

— В момента броят им е двеста и тринайсет и всеки има право на глас — Лорсен произнесе последната дума с очевидно отвращение. — Когато става въпрос за спорове, гражданите на Уестпорт са прочути в целия свят, а тук техните най-неустрашими майстори на спора представят най-неоспоримите си доводи. — Началникът погледна към големия часовник в отсрещния край на галерията. — Днес вече спорят от седем часа.

Вик не беше изненадана. Въздухът бе лепкав от дъха на спорещите. Мътните го взели, намираше времето в Уестпорт за прекалено горещо дори и през пролетта, но ѝ бяха казвали, че през лятото, след някой особено разгорещен дебат, понякога под купола се случва да завали. Върху побеснелите членове на градския съвет отдолу започва да ръми нещо като дъжд от плюнката на изречените от тях високопарни думи.

— Изглежда, че настроенията там, долу, са доста категорични.

— Иска ми се да бяха по-категорични — отбеляза Лорсен. — Преди трийсет години, след като победихме гуркулите, нямаше да можете да намерите и пет гласа за напускане на Съюза. Но напоследък стириянската фракция спечели много добри позиции. Войните, дълговете, бунтът във Валбек, смъртта на крал Джизал. А синът му все още не се приема на сериозно на международната сцена, ако мога така да се изразя. Ако трябва да бъда честен…

— Престижът ни отиде по дяволите — довърши вместо него Вик.

— Присъединихме се към Съюза заради неговата военна мощ! — проехтя един наистина силен глас, който най-сетне се извиси над врявата. Говорещият беше нисък и набит, с тъмна кожа и обръсната глава, а жестовете му бяха странно спокойни. — Защото империята на гуркулите ни заплашваше от юг и се нуждаехме от силни съюзници, за да ги спрем. Но това членство ни струва скъпо! Милиони скейли от хазната и непрекъснато растящи цени!

До балкона достигна ехтящ шепот на съгласие.

— Кой е мъжът с този силен глас? — попита Вик.

— Солумео Шудра — кисело отвърна Лорсен. — Водачът на простириянската фракция и най-големият трън в задника ми. Наполовина сипанец, наполовина кадириец. Подходящ символ за това врящо гърне от различни култури.

Разбира се, Вик знаеше всичко това. Когато се заемаше с някаква работа, тя полагаше големи усилия да бъде добре информирана. Но когато това беше възможно, предпочиташе да запази информираността си в тайна и да остави другите да се смятат за големите експерти.

— През изминалите четиресет години, откакто се присъединихме към Съюза, светът се промени неузнаваемо! — изрева Шудра. — Империята Гуркул рухна, а Стирия се превърна от сбирщина феодални градове държави в силна нация, управлявана от силен крал. Те победиха Съюза не в една, нито в две, а в три войни! Войни, водени заради суетата и амбициите на кралица Терез. Войни, в които бяхме въвлечени и за които заплатихме с много сребро и кръв.

— Добре говори — отбеляза тихо Талоу.

— Много добре — съгласи се Вик. — Почти ми се прииска да се присъединя към Стирия.

— Съюзът е залязваща сила! — избумтя гласът на Шудра. — Докато Стирия е наш естествен съюзник. Великата дукеса Монцаро Муркато ни протегна приятелски ръка. Трябва да се възползваме от това, докато все още можем. Приятели мои, приканвам всички ви да гласувате с мен за напускане на Съюза!

Чуха се гръмогласни викове на неодобрение, но и още по-гръмогласни викове на одобрение. Лорсен поклати отвратено глава:

— Ако това беше Адуа, можеше да отидем там, да го извлечем от стола му, да изтръгнем насила признание от него и да го изпратим с кораб в Англанд със следващия прилив.

— Но сме далече от Адуа — промърмори Вик.

— И двете страни се тревожат, че откритата демонстрация на сила може да обърне мнозинството срещу тях, но с наближаването на гласуването нещата ще се променят. Позициите се втвърдяват. Броят на онези, които търсят компромис, се смалява. Министърът на шепотите на Муркато, Шило Витари, е започнала всеобхватна кампания от подкупи, заплахи, изнудване и принуждаване. Хвърлят от покривите печатни материали, а изрисуваните по стените лозунги се появяват по-бързо, отколкото успяваме да ги изтрием.

— Казаха ми, че Касамир дан Шенкт е в Уестпорт — отбеляза Вик. — И че Муркато му е платила сто хиляди скейла, за да промени равновесието на силите с всички възможни средства.

— Чух… тези слухове.

Тя имаше усещането, че Лорсен е чул същите слухове като нея, прошепнати задъхано на ухото му със същите зловещи подробности. Слухове, че уменията на Шенкт се простират отвъд възможностите на смъртните и достигат до магическото. Че той е магьосник, който е обречен да бъде прокълнат, защото е ял човешка плът. Тук, в Уестпорт, където всеки час в града отекваха призиви за молитва и евтини пророци прокламираха патетично на всеки ъгъл, беше по-трудно човек да отхвърли такава мисъл.

— Мога ли да ви предложа да ви заема няколко практици? — Лорсен хвърли поглед на Талоу. Ако Вик трябваше да бъде честна, момчето не изглеждаше като някого, който би могъл да устои на порива на по-силен вятър, камо ли да се изправи срещу магьосник, който яде човешка плът. — Ако най-известният убиец на Стирия наистина дебне наоколо, трябва да ви осигурим добра защита.

— Един въоръжен ескорт би изпратил грешно послание. — А и без това нямаше да е от полза, ако онези слухове бяха наистина верни. — Бях изпратена да убеждавам, а не да сплашвам.

— Наистина ли? — Лорсен далеч не изглеждаше убеден.

— Така трябва да изглежда.

— Едва ли нещо друго би изглеждало по-зле от ненавременната смърт на представител на Негово Високопреосвещенство.

— Повярвайте ми, не бързам да отида в гроба.

— Малцина бързат. Но независимо от това накрая земята ни поглъща.

— Какви са плановете ви, началник?

Лорсен уморено си пое дъх.

— Достатъчно съм зает с това да осигуря защита на нашите хора сред членовете на градския съвет. Гласуването е определено за след деветнайсет дни и не можем да си позволим да изгубим и един-единствен глас.

— Премахването на някои от техните гласове би помогнало.

— При условие че е извършено ловко. Ако умрат техни хора, това със сигурност ще влоши отношенията ни. Равновесието е крехко. — Лорсен стисна с юмруци парапета, когато Солумео Шудра гръмко започна нова реч, възхваляваща ползите от радушната прегръдка на Стирия. — А Шудра се оказа доста убедителен. Тук много го обичат. Предупреждавам ви, инквизитор — не се захващайте с него.

— С цялото ми дължимо уважение, архилекторът ме изпрати да свърша нещата, които вие не можете. Получавам заповеди само от него.

Лорсен ѝ хвърли продължителен студен поглед. Вероятно този поглед смразяваше кръвта на хората, свикнали с топлия климат на Уестпорт, но Вик беше работила в полунаводнена мина през зимата в Англанд. Беше нужно много повече, за да я накара да потрепери.

— Тогава ви моля — той произнесе отчетливо всяка дума — да не се захващате с него.

Под тях Шудра беше приключил гръмогласната си реч сред шумни аплодисменти от мъжете около себе си и дори по-шумни неодобрителни възгласи от другата страна. Размахваха се юмруци, хвърляха се документи и се крещяха обиди. Предстояха още деветнайсет дни от тази пантомима, по време на които Витари Шило щеше да се опита да направи всичко, за да промени крайния резултат. Кой знае какво щеше да се случи?

— Негово Високопреосвещенство иска да направя така, че Уестпорт да остане в Съюза. — Тя се отправи към вратата, следвана по петите от Талоу. — На всяка цена.

Море от неприятности

— Всички сте добре дошли на тази петнайсета среща на Слънчевото общество на Адуа, провеждаща се на всеки две години.

Бляскав в елека си, с бродирани сребърни цветя, Кърнсбик вдигна широките си ръце за тишина, макар че аплодисментите бяха приглушени. Някога членовете направо вдигаха във въздуха покрива на театъра. Савин добре си спомняше това.

— С благодарности към нашите видни покровители — лейди Арди и дъщеря ѝ лейди Савин дан Глокта. — Кърнсбик отправи обичайния си превзет поздрав към ложата, където седеше Савин, но сега ръкоплясканията бяха още по-унили. Дали даже не дочу и няколко издайнически шепота долу? Вече не е каквато беше, да знаете. И наполовина не е каквато беше преди…

— Неблагодарни копелета — изсъска тя със скована усмивка.

Нима бяха минали само няколко месеца, откакто напълваха гащите си само при споменаването на името ѝ?

— Ако кажа, че годината беше трудна… — Кърнсбик се намръщи, докато четеше бележките си, сякаш му стана тъжно. — Това едва ли би могло да опише трудностите, пред които се изправихме.

— Тук си напълно прав. — Савин се наведе зад ветрилото си, за да смръкне щипка перлен прашец. Само колкото да си вдъхне малко увереност.

— Война на север. Постоянни неприятности в Стирия. И смъртта на Негово Величество крал Джизал Първи. Беше твърде млад. Прекалено млад — заяви Кърнсбик с леко задавен глас. — Великото семейство на нашата нация изгуби своя велик баща.

Думата накара Савин да трепне и се наложи леко да попие едното си око с върха на кутрето си, въпреки че, без съмнение, сълзите бяха предизвикани по-скоро от собствените ѝ неприятности, отколкото от загубата на баща, когото почти не познаваше и към когото определено не изпитваше уважение. В крайна сметка сълзите ѝ бяха заради самата нея.

— Последваха ужасните събития във Валбек. — В театъра се разнесе изпълнено със съжаление мърморене и всички поклатиха глави. — Бяха съсипани ценни активи. Изгубихме колеги. Фабрики, които бяха чудесата на света, бяха превърнати в развалини. — Кърнсбик стовари длан върху катедрата. — Но от пепелищата вече се надига нова индустрия! Върху развалините на бедните квартали се строят съвременни жилища! По-големи фабрики с по-ефективни машини и по-дисциплинирани работници!

Савин се опита да не мисли за децата в своята фабрика във Валбек, преди да бъде разрушена. За койките, напъхани между машините. За Задушната горещина. За оглушителния шум. За задавящия прах. Но в нея имаше такъв страхотен ред. Бе толкова ужасяващо ефективна.

— Беше нанесен удар по доверието — оплакваше се Кърнсбик. — На пазарите цари хаос. Но от този хаос може да се появи благоприятна възможност. — Той отново удари по катедрата. — Можем да направим така, че тази благоприятна възможност да се появи. Негово Величество крал Орсо ще ни поведе в една нова епоха. Прогресът не може да спре! Няма да му позволим да спре! За доброто на всички ние от Слънчевото общество ще се борим неуморно, за да измъкнем Съюза от гроба на невежеството и ще го поведем към слънчевите върхове на просвещението!

Този път се разнесоха шумни аплодисменти и някои от хората в публиката с усилие се изправиха на крака.

— Вярно е! Така е! — изрева някой.

— Прогрес! — извика друг.

— Това е толкова вдъхновяващо, колкото и всяка проповед във Великия храм на Шафа — промърмори Зури.

— Ако не го познавах по-добре, щях да кажа, че Кърнсбик е ударил едно за самочувствие — отбеляза Савин и отново се скри зад ветрилото, за да смръкне още една щипка. Само още една, за да се подготви за битка.

Битката, която вече беше започнала под огромните полилеи във фоайето. Схватките бяха по-спорадични, отколкото на последните срещи. По-малко весели. По-ожесточени. Сякаш по-гладни кучета се хапеха за по-малки кокали.

Блъсканицата ѝ напомни за тълпата във Валбек, когато Трошачите донасяха храна в бедняшкия квартал. Хората бяха облечени в коприна, а не в парцали, воняха на парфюм, а не на застояла пот, но бутането и гладът бяха почти същите. Имаше време, когато Савин се чувстваше удобно сред тази кипяща активност като пчела царица в своя кошер. А сега цялото ѝ тяло беше изтръпнало от вледеняваща паника. Трябваше да потисне желанието си да разблъска тълпата с лакти и да се затича към вратата, крещейки.

— Успокой се — прошепна си тя и се опита да отпусне рамене, за да спрат ръцете ѝ да треперят, но вместо това изгуби търпение и всеки мускул в тялото ѝ се напрегна. — Успокой се, успокой се, успокой се.

Тя изкриви лице в усмивка, размаха ветрилото си и се насили да влезе сред тълпата със Зури до рамото. Погледите се насочиха към нея, израженията бяха по-неумолими, отколкото беше свикнала да ги вижда. По-скоро я преценяваха, отколкото ѝ се възхищаваха. Бяха по-скоро презрителни, отколкото завистливи. Преди се тълпяха около нея като свине около единственото корито в стопанския двор. Сега най-изкушаващите хапки бяха отишли другаде. Савин едва успяваше да види Селест дан Хюген през рояка от благородници, които се съревноваваха за вниманието ѝ. Успяваше само да зърне за миг проблясъка на онази крещящо червена перука. И да долови онзи противен, безочлив и пресилен смях, който останалите жени започваха да имитират.

— Мътните го взели, презирам тази жена — промърмори Савин.

— Това е най-големият комплимент, който можеш да ѝ направиш — отбеляза Зури, която вдигна очи от тефтера си и ѝ хвърли предупредителен поглед. — Човек не може да презира нещо, без да признае неговата значимост.

Както винаги, беше права. Селест се беше радвала на успех след успех, откакто бе инвестирала в онази схема на Каспар дан Аринхорм — тази, която Савин толкова остро беше отказала. Собствените ѝ интереси в мините на Англанд бяха понесли доста щети, откакто той започна да инсталира новите си помпи в цялата провинция.

А те бяха далеч по-печеливши от единствените разочароващи инвестиции, които бе направила напоследък. Някога само усмивката ѝ беше достатъчна, за да накара бизнеса да процъфтява. Сега всяка ябълка, която захапеше, се оказваше гнила. Със сигурност не бе останала сама. Но ветрилото ѝ беше по-заето с това да подмамва просителите, отколкото да ги прогонва.

Беше принудена да разговаря със стария Рикарт дан Слейшолт, който имаше някаква налудничава фантазия да произвежда енергия, като направи язовирна стена на Уайтфлоу. Един поглед беше достатъчен, за да разбере, че той е неудачник в живота. Раменете на жакета му бяха щедро поръсени с пърхот, но бе жизненоважно тя да изглежда заета. Докато той не спираше да дрънка, тя пресяваше разговорите около себе си за благоприятни възможности, така както златотърсач пресява за злато леденостудените потоци на Далечна страна.

— … търговия с прибори за маса, завеси, фаянсови съдове и часовници. Хората имат пари и се нуждаят от разни неща…

— … чух, че „Валинт и Балк“ са поискали от него да изплати кредитите си. Сутринта — магнат, а следобеда — просяк. Полезен урок за всички нас…

— … собственост във Валбек. Няма да познаеш каква цена получих за свободна земя. Е, казвам свободна, но тази измет лесно може да бъде преместена…

— … невъзможно е да се разбере как ще постъпи Висшият съвет с данъците. Във финансите има огромна дупка. Цялата хазна е дупка…

— … казах им, че ако не свършат работата, ще докарам тълпа тъмнокожи копелдаци, които ще го направят, и те бързо се върнаха на машините…

— … благородниците са бесни, хората от простолюдието са бесни, търговците са бесни. Жена ми още не се е вбесила, но обикновено не ѝ трябва много…

— И както разбирате, лейди Савин — Слейшолт вече се насочваше към големия финал, — мощта на Уайтфлоу е пропилявана, без да бъде използвана, реката е като необуздан жребец…

— Може ли за момент! — Кърнсбик хвана Савин за рамото и чевръсто я дръпна настрани.

— Реката е необуздана, лейди Савин! — извика след нея Слейшолт. — На разположение съм да го обсъдим допълнително, когато ви е удобно!

И той получи пристъп на кашлица, който заглъхна във всеобщото бърборене.

— Слава на съдбата — промърмори Савин. — Мислех, че никога няма да се измъкна от този стар кретен.

— Имаш нещо тук. — Кърнсбик извърна поглед, като многозначително потри носа си.

— Мамка му! — Тя се наведе зад ветрилото, за да избърше следата от прашеца от края на разранената си ноздра.

Когато се изправи, Кърнсбик я гледаше разтревожено изпод сивите си вежди, сред които все още тук-там се забелязваха няколко упорити червеникавокафяви косъма.

— Савин, смятам те за една от най-близките си приятелки.

— Колко очарователно от твоя страна.

— Зная, че имаш великодушно сърце…

— Значи знаеш повече от мен.

— … и ценя много високо инстинктите ти, упоритостта ти, острия ти ум…

— Не е нужен остър ум, за да знам, че следва едно „но“.

— Разтревожен съм за теб — сниши глас той. — Чувам слухове, Савин. Загрижен съм за… ами, за твоята преценка.

Кожата ѝ настръхна неприятно под роклята.

— Преценката ми? — прошепна тя и се насили да се усмихне малко по-широко.

— Тази авантюра в Кели, която току-що се провали — предупредих те, че не е осъществима. Плавателни съдове, с тази големина…

— Трябва да си доволен колко прав се оказа.

— Какво? Не! Едва ли бих могъл да съм по-малко доволен. Сигурно си похарчила хиляди за финансиране на Дивизията на престолонаследника. — По-скоро бяха милиони. — После чувам, че каналът на Корт има затруднения с работната ръка. — Напълно затънал в калта беше по-близо до истината. — А не е тайна, че изгуби много и във Валбек…

— Нямаш шибана представа какво изгубих във Валбек! — Той отстъпи стреснато и Савин осъзна, че здраво е стиснала сгънатото ветрило в юмрука си и го размахва в лицето му. — Нямаш… представа.

Тя установи шокирано, че изпитва болка от сълзите, които се стичаха по носа ѝ, и трябваше отново да разтвори ветрилото, за да може да попие клепачите си, като се мъчеше да не размаже пудрата. Не само че не можеше да се довери на преценката си, но се доближаваше до точката, в която почти нямаше да може да се довери и на очите си.

Но когато вдигна поглед, Кърнсбик дори не гледаше към нея. Той беше зяпнал вратата в отсрещния край на оживеното фоайе.

Нетърпеливото бърборене утихна, тълпата се раздели и през средата премина млад мъж с голяма свита от гвардейци, офицери, слуги и хрантутници. Пясъчнорусата му коса беше внимателно нагласена, за да създаде впечатлението, че изобщо не е била оправяна, а бялата му униформа бе натежала от медали.

— Дявол да го вземе! — прошепна Кърнсбик и стисна лакътя на Савин. — Това е шибаният крал!

Каквито и да бяха критиките срещу него — а те бяха повече от всякога и редовно се разпространяваха в памфлети, които навлизаха в най-безвкусни подробности — никой не можеше да отрече, че крал Орсо изглеждаше подобаващо. Той напомни на Савин за неговия баща. Или по-точно техния баща — осъзна тя с Противно усещане на отвращение. Той се смееше, потупваше по раменете, стискаше ръце, разменяше шеги — същият извор на леко разсеяно, добро настроение, какъвто някога беше и крал Джизал.

— Ваше Величество — пенеше се Кърнсбик, — Слънчевото общество е озарено от Вашето присъствие. Опасявам се, че се наложи да започнем с речите без Вас.

— Няма причина да се опасявате, господарю Кърнсбик. — Орсо го потупа по рамото като стар приятел. — Не мисля, че щях да съм ви от голяма помощ с техническите подробности.

Смехът на известния механик прозвуча механично.

— Сигурен съм, че познавате нашия спонсор — лейди Савин дан Глокта.

Очите им се срещнаха само за миг. Но той беше достатъчен.

Тя си спомни как я гледаше някога Орсо. Спомни си онзи палав блясък в очите му, сякаш двамата играеха игра, за която никой друг не знаеше. Преди да научи, че имат един и същи баща, когато той все още беше престолонаследник и нейната преценка бе считана за безупречна. Сега погледът му беше равнодушен, безжизнен и лишен от чувства. Сякаш беше опечален, дошъл на погребението на някого, когото почти не е познавал.

Бе поискал тя да се омъжи за него. Да бъде неговата кралица. И тя не искаше нищо повече от това да каже „да“. Беше я обичал и тя го бе обичала.

Очите им се срещнаха само за миг. Но тя не би могла да понесе повече от това.

Направи най-дълбокия реверанс, на който бе способна. Искаше ѝ се да продължава да се снишава надолу, докато покритият с плочки под не я погълне.

— Ваше Величество…

— Лейди Селест! — чу тя да казва Орсо, токовете му тракнаха остро, когато се извърна настрани. — Може би някой ще може да ме разведе наоколо?

— За мен ще бъде чест, Ваше Величество. — За ушите на Савин звънливият победоносен смях на Селест дан Хюген беше болезнен, сякаш я бяха попарили с вряла вода.

Едва ли някой в цялото фоайе беше пропуснал тази обида. Дори и да я беше съборил на земята и после стъпил върху гърлото ѝ, Орсо едва ли би могъл да ѝ нанесе по-голяма вреда. Всички започнаха да си шепнат, когато тя се изправи. Обект на презрението на краля на приема, организиран от самата нея.

Тя тръгна към вратите, през тълпата от плуващи лица, залепила усмивка на пламналите си страни и препъвайки се, слезе надолу по стълбите към потъналата в сумрак улица.

Стомахът ѝ се сви. Тя дръпна яката си, но беше по-вероятно да разкъса с нокти стената на някой затвор, отколкото да разхлаби този троен шев.

— Лейди Савин? — чу тя разтревожения глас на Зури.

Тя зави с несигурни крачки зад ъгъла на театъра и потъна в мрака на една уличка, безпомощно се преви на две, повърна и опръска стената. Миризмата на повръщано я накара да си спомни за Валбек. Всичко я караше да мисли за Валбек.

— Дори и собственият ми стомах ме предаде. — Изправи се и забърса парещия сопол от носа си.

Една ивица светлина премина през тъмното лице на Зури и накара едното ѝ око да проблесне.

— Кога беше последната ти менструация? — тихо попита тя.

Савин се изправи за момент и си пое дъх на пресекулки.

После отчаяно сви рамене.

— Точно преди посещението на Лео дан Брок в Адуа. Кой би си помислил, че тази ежемесечна агония ще ми липсва?

Може би неравномерното ѝ дишане трябваше да се превърне в сподавени ридания и тя трябваше да се отпусне в прегръдките на Зури и да заплаче за това в каква пълна развалина се беше превърнала. Старият глупак Кърнсбик имаше основания да се тревожи. Бе преценила нещата погрешно и това беше резултатът.

Но вместо да се разридае, тя започна да се кикоти.

— Повръщам във воняща на пикня уличка, облечена в рокля, която струва петстотин марки, и съм заченала копеле — каза тя. — Направо съм смешна.

Смехът ѝ утихна. Тя се облегна на стената и се отърва от киселия вкус по езика, като го отърка и изчисти в зъбите си.

— Колкото по-високо се изкачваш, от толкова по-високо ще трябва да паднеш и толкова по-голямо ще е представлението, като се удариш в земята. Каква прекрасна драма, а? И останалите дори не трябва да си плащат за билет. — Тя стисна юмруци. — Всички смятат, че съм победена. Но ако си мислят, че ще се дам без битка, трябва да…

Преви се и повърна отново. Този път само стомашни киселини. Повръщаше и се смееше едновременно. Изплю се и избърса лице с опакото на ръкавицата си. Ръката ѝ пак трепереше.

— Успокой се — промърмори тя на себе си и стисна юмруци. — Успокой се, шибанячке такава!

— Ще накарам Рабик да докара каретата. — Зури изглеждаше разтревожена. А тя никога не изглеждаше разтревожена. — Трябва да те закараме у дома.

— О, я стига, нощта е млада. — Савин изрови кутийката за поредната щипка перлен прашец. Само докато се справи с трудностите. Само за да тръгнат нещата в правилната посока. Тя се отправи към улицата. — Имам намерение да погледам как работи господарят Брод.

Рутина

— Значи… си щастлива тук?

Лиди се засмя. Имаше седмици, когато Брод почти не я беше виждал да се усмихва. Напоследък се смееше през цялото време.

— Гунар, та ние живеехме в изба.

— Смрадлива изба — допълни Мей и също се ухили.

Беше ѝ трудно да си го представи, докато слънцето струеше в трапезарията през трите големи прозореца.

— Ядяхме огризки и пиехме вода от локвите — продължи Лиди и сложи с вилицата още един резен месо в чинията на Брод.

— Редяхме се на опашка да серем в дупка — добави Мей.

Лиди трепна.

— Не говори така.

— Но го направих, нали? Защо се сърдиш, че го казах?

— Не одобрявам начина, по който се изразяваш. — Лиди започваше да се държи като истинска дама и се наслаждаваше на всеки миг. — Но да, така беше. Защо сега да не сме щастливи?

Тя плъзна сосиерата по масата. Брод никога не би предположил, че съществува нещо такова като специален съд за соса, да не говорим пък да притежава такъв.

Той също се усмихна. Насили се да се усмихне.

— Разбира се. Защо сега да не сме щастливи? — той загреба грах с вилицата и дори успя да сложи няколко зърна в устата си, преди всички да изпадат.

— Не те бива много с вилицата — отбеляза Мей. Брод побутваше храната из чинията. Ръката го заболя дори и само като държеше проклетото нещо. Усещаше вилицата твърде изтънчена за наболяващите го пръсти. — Предполагам, че след една определена възраст е трудно да научиш нови неща.

— Твърде млад си, за да останеш заседнал в миналото.

— Не знам — намръщи се Брод и набоде резена месо, от който се процеди малко кръв. — Миналото намира начин да остане в теб.

Последва неловка пауза.

— Кажи ни, че тази вечер ще си останеш вкъщи — помоли го Лиди.

— Иска ми се да можех. Трябва да отида до мините.

— По това време?

— Надявам се да не се забавя дълго. — Брод остави приборите и се изправи. — Трябва да се погрижа работата да продължи.

— Лейди Савин не може да се справи без теб, а?

— Каза ми, че все повече разчита на него — гордо изпъчи гърди Мей.

— Е, кажи ѝ, че трябва да те споделя и със семейството ти.

— Ти ѝ кажи, мамка му — изсумтя Брод, докато заобикаляше масата.

Лиди все още се усмихваше, когато вдигна лице към него и меките ѝ устни докоснаха неговите. Беше напълняла, както и всички останали след гладните времена във Валбек. Фигурата ѝ имаше същата онази извивка и лицето ѝ сияеше по същия начин, както когато бе започнал да я ухажва. Когато я целуваше, от нея се носеше същият мирис. Беше минало толкова много време, а той я обичаше точно по същия начин.

— Всичко мина добре, нали? — каза тя и върховете на пръстите ѝ докоснаха бузата му.

— Не и благодарение на мен. — Беше му трудно да говори заради буцата, заседнала в гърлото му. — Съжалявам. Заради всички неприятности, които причиних…

— Това е зад гърба ни — заяви твърдо Лиди. — Сега работим за изтънчена дама. Тук няма неприятности.

— Няма — отвърна Брод. — Няма неприятности.

И се отправи с тежка стъпка към вратата.

— Тате, недей да работиш твърде много! — извика след него Мей.

Когато погледна назад, тя му се усмихваше и усмивката ѝ закачи нещо в него. Сякаш в гърдите му имаше кука, която тя дърпаше с всяко свое действие. Той ѝ се усмихна в отговор. Вдигна неловко ръка и ѝ помаха. После видя татуировката от опаката страна на ръката си и рязко я свали надолу. Скри я с ръкава на хубавия си нов жакет.

Той се погрижи да затвори вратата здраво след себе си.

Брод закрачи през гората от лющещи се железни колони, вървеше по потъмнелия под на склада към острова от светлината на лампите. Стъпките му отекваха в цялата тази мастиленочерна празнота.

Халдер стоеше със скръстени ръце, с лице, скрито от сенките. Той беше от онези мъже, които обичаха тишината. На една колона близо до него се бе облегнал Банерман, извил хълбоци по онзи типичен за него нахакан начин. Беше от онези мъже, които винаги говореха твърде много.

Гостът им седеше на един от трите очукани стари стола с ръце, вързани зад гърба, и глезени, вързани за краката на стола. Брод спря пред него и се намръщи.

— Ти ли си Мършавия?

— Аз съм.

Поне не се опита да отрече. Понякога го правеха. Брод не ги винеше.

— Забавно име — отбеляза Банерман и погледна Мършавия така, сякаш не беше нищо повече от буца глина. — Щото всъщност е доста як. Не бих го нарекъл дебел. Но не бих го нарекъл и Мършавия.

— Имай малко уважение, а? — отвърна Брод и свали жакета си. — Можем да вършим работата си, без да се държим неуважително.

— Какво значение има?

— За мен има. — Брод метна жакета върху облегалката на един стол и приглади хубавия плат с ръба на дланта си.

— Не сме тук, за да се сприятеляваме.

— Зная защо сме тук. — Брод погледна втренчено Банерман в очите, докато той не облиза устни и не извърна поглед.

После завъртя стола така, че да е обърнат с лице към Мършавия, и седна. Бутна очилата нагоре по носа си и стисна ръце. Смяташе, че рутината му помага. Както когато метеше пивоварната във Валбек. Просто работа за вършене като всяка друга.

Мършавия го наблюдаваше през цялото време. Разбира се, очите му бяха уплашени. По челото му се стичаше пот. Обаче беше решителен. Най-вероятно щеше да е трудно да бъде пречупен. Но всичко се чупи, ако го стиснеш достатъчно силно.

— Казвам се Брод. — Видя, че Мършавия гледа татуировката от опаката страна на ръката му. Остави го да я огледа добре. — Бях в армията.

— Всички сме били — обади се Банерман.

— Знаеш ли за кого работим сега?

Мършавия преглътна.

— За Корт?

— Не.

— За Савин дан Глокта. — Мършавия преглътна отново, този път с усилие.

— Точно така. Чуваме, че организираш работниците, господин Мършавия. Чувам, че ги убеждаваш да стачкуват.

Банерман изцъка неодобрително с език.

— Така както стоят нещата в мините — отвърна Мършавия — с часовете, които работят, и надницата, която получават, не се наложи да ги убеждавам кой знае колко.

Брод бутна очилата си надолу, за да разтрие болезненото място в горната част на носа си, после ги бутна обратно нагоре.

— Виж сега. Изглеждаш ми свестен мъж, затова ще ти дам шанс. Но лейди Савин иска каналът ѝ да бъде довършен. И мога да ти кажа с абсолютна сигурност… че е лоша идея да заставаш между нея и това, за което е платила. Лоша идея.

Мършавия се наведе напред, доколкото бе възможно, както беше вързан за стола.

— Онзи ден умря едно момче. Смачка го греда. Беше на четиринайсет. — Той с усилие се завъртя, за да вдигне поглед към Банерман. — Знаеш ли за това?

— Чух — отвърна Банерман и по начина, по който гледаше ноктите си, стана ясно, че изобщо не му дреме.

— Това е много жалко. — Брод щракна с наболяващите го пръсти, за да накара Мършавия отново да насочи поглед към него. — Въпросът е как ще му помогне това, че ти си смазан от бой?

Мършавия вирна брадичка с все още предизвикателно изражение. Брод го харесваше. Можеха да са на една и съща страна. Предположи, че не толкова отдавна са били на една и съща страна.

— Мога да помогна на останалите. Хората като теб не биха ме разбрали.

— Може да те изненадам. Бях във Валбек с Трошачите, братко. Там се биех на правилната страна. Поне си мислех, че е така. Преди това бях в Стирия. И там си мислех, че се бия на правилната страна. През целия си живот все се бия на правилната страна. Знаеш ли какво ми донесе това?

— Нищо? — предположи Банерман.

— Много обичаш да ми разваляш кулминацията на речта, нали? — погледна го намръщено Брод.

— Трябва да измислиш нещо ново.

— Предполагам, че си прав. Открих, че неприятното, когато се биеш на правилната страна, е, че когато битката започне, правилното свършва. — Брод започна да навива ръкавите си, докато мислеше какво още да каже. Направи го бавно, внимателно. Рутината беше полезна. Каза си, че го прави за Мей и за Лиди. Запита се какво ли биха казали, ако знаеха с какво се занимава, и отговорът не му хареса. Затова не трябваше да разбират. Никога.

— Мисля, че съм убил… към петдесет души. А може би повече. Някои от тях бяха затворници. Просто следвах заповеди, но… въпреки това го направих. В началото ги броях, после се опитах да не ги броя, но… — Брод погледна надолу към малкото пространство на пода между ботушите на Мършавия. — Ще бъда честен, през повечето време бях пиян. Случилото се малко ми се губи. Спомням си един мъж по време на войните. Май беше стириянец… Бръщолевеше неразбираемо и нямах представа какво казва. Хвърлих го от стената. Стената на Муселия бе висока колко… трийсет разкрача? — Той вдигна поглед към Халдер. — Ти беше при Муселия, нали?

Халдер кимна:

— По-скоро към двайсет.

— Така или иначе беше достатъчно висока. Удари се странично в една каруца — Брод се мушна с ръка в ребрата, опитваше се да покаже къде точно. — И тя го сгъна на две. Изглеждаше така, както не би трябвало да изглежда никой жив човек. Имам предвид, че краката му сочеха назад. Започна да издава един звук. — Брод бавно поклати глава. — Кълна се, този звук сякаш идваше от ада. И не спираше. На война човек вижда някои ужасни неща. Променя начина, по който гледаш на света.

— Така е — съгласи се Халдер.

— Мислиш, че това е нещо, с което да се хвалиш? — Мършавия го гледаше втренчено.

— Да се хваля? — Брод го погледна над рамките на очилата си. Така Мършавия изглеждаше просто като петно, проблясващо на светлината на лампите. — Не, мамка му! Будя се, облян в пот. Понякога плача. Когато съм сам. Не се срамувам да си го призная.

— Аз също — обади се Халдер. — Просто… се опитвам да те накарам да разбереш. — И Брод бутна обратно очилата си нагоре към онази малка вдлъбнатина. — Да проумееш накъде отиват нещата, преди да стигнем дотам и да разбереш, че… всъщност ние не искаме да се стига дотам. — Той трепна. Изобщо не беше прозвучало както трябва. Искаше му се да го биваше повече в приказките, но честно казано, този вид работа рядко се вършеше с приказки. Малмър умееше да говори, а виж докъде я докара. — Това, което се опитвам да кажа…

— Господарю Брод?

Той се обърна изненадан. В канцеларията, построена върху колоните в задната част на склада, светеше една-единствена лампа. До стълбите, които водеха нагоре към нея, стоеше самотна фигура. Фигурата беше на висока, слаба и грациозна жена. Брод усети неприятно присвиване под лъжичката — страх. Напоследък малките жени го безпокояха много повече, отколкото едрите мъже.

— Почакай малко… — каза той и се изправи.

— Никъде няма да отиде. — Банерман потупа Мършавия отстрани по лицето, което го накара да трепне от болка.

— Дръж се с уважение. То не струва нищо — Брод прекоси склада и стъпките му отекнаха в тишината.

Беше Зури. Тя изглеждаше разтревожена и това разтревожи и него. Зури беше от хората, които трудно се плашеха.

— Какво не е наред? — попита той.

— Лейди Савин е тук. — Тя кимна към стълбите, водещи към канцеларията.

— Тук е в момента?

— Иска да те наблюдава как работиш. — Думите ѝ за миг увиснаха помежду им в мрака. Да го направи, беше едно — можеше просто да си каже, че така се налага. Но да поискаш да гледаш, бе съвсем различно. — Може би можеш… да я разубедиш?

Брод трепна:

— Ако можех да разубеждавам хората само с приказки, нямаше да се налага да ги разубеждавам по другия начин.

— Учителят ми по вероучение обичаше да казва, че онези, които полагат усилия и се провалят, са не по-малко благословени от тези, които успяват.

— Моят жизнен опит сочи друго.

— От опит глава не боли.

— От опит знам, че това също не е вярно — промърмори Брод и я последва нагоре по стълбите.

От вратата изглеждаше, че Савин се владее съвършено, както обикновено. Отблизо, на светлината на лампата, той разбра, че нещо не е наред. Краищата на ноздрите ѝ бяха болезнено розови, в очите ѝ имаше нетърпелив блясък, един кичур на перуката ѝ стърчеше. После забеляза ивицата едва забележими петна по жакета ѝ, които изглеждаха толкова шокиращо на нея, колкото ако някой друг се беше появил изобщо без дрехи.

— Лейди Савин, сигурна ли сте, че искате да присъствате? — попита я той.

— Загрижеността ти е много мила, но имам здрав стомах.

— Не се съмнявам. Нямах предвид вас — той сниши глас. — Истината е, че изваждате на показ най-лошата част от мен.

— Твоят проблем, господарю Брод, е, че бъркаш най-добрата част от себе си с най-лошата. Искам работата по канала да продължи още на сутринта. Още на сутринта. Той трябва да бъде открит и да започне да ми носи пари — тя изръмжа последната дума и оголи зъби. Гневът ѝ накара сърцето му да се разтупти. Беше една глава по-ниска от него. Би се изненадал, ако тежеше и наполовина колкото него. Но въпреки това го плашеше. Не заради това, което можеше да стори, а заради това, което можеше да го накара той да стори. — А сега направи така, че това да се случи, скъпи.

Брод хвърли поглед към Зури. Черните ѝ очи блестяха в мрака.

— Всички ние сме пръсти в Божията ръка — промърмори тя и със съжаление сви рамене.

Той погледна ръката си. Кокалчетата го заболяха, когато бавно я сви в юмрук.

— Щом така казвате.

Брод пресече обратно склада. Стъпките му отекваха към онова островче от светлина. Каза си, че опитва да изглежда нетърпелив. Да изиграе ролята си. Но никога не е бил кой знае какъв актьор. Истината беше, че нямаше търпение да стигне дотам.

Може би Мършавия видя нещо в очите на Брод. Той се замята върху стола, сякаш можеше да избяга от това, което предстоеше да се случи. Но никой от двама им не можеше да избяга.

— Почакай мал…

Татуираният юмрук на Брод се удари с глух звук в ребрата му. Столът се олюля назад и Банерман го хвана и го блъсна обратно напред. Другият юмрук на Брод се заби в другата страна на Мършавия, чиито очи сякаш щяха да изскочат. Мъжът остана така за момент. Трепереше и лицето му стана мораво. Успя веднъж да си поеме дъх с хриптене, преди да повърне.

Опръска скута си и пода на склада. Банерман отстъпи назад и погледна намръщено лъскавите си нови ботуши.

— О, имаме си човек, склонен към излияния.

Брод трябваше да положи усилия, за да не продължи да го удря. Да се овладее поне донякъде и да проговори. Когато го направи, беше странно колко спокойно звучеше гласът му.

— Времето за цивилизования подход изтече. Изкарайте го навън.

Халдер се появи от мрака, влачейки някого със себе си. Вързан с въже млад мъж с напъхан в устата парцал.

— Не — изграчи Мършавия, когато Халдер блъсна момчето върху един стол и Банерман започна да го връзва. — Не, не. — От ъгълчето на устата му увисна слюнка.

— Един мъж може да понесе много, когато смята, че се бие на правилната страна. Знам това. — Брод внимателно разтри кокалчетата си. — Но да видиш това да се случва с детето ти, е съвсем различно.

Младежът започна да се оглежда наоколо. По лицето му се стичаха сълзи. На Брод му се прииска да пийне. Почти можеше да усети вкуса върху езика си. Една напитка щеше да направи всичко по-лесно. Поне в началото. После щеше да стане по-трудно. Той отхвърли тази мисъл.

— Съмнявам се, че и за това ще се хваля. — Брод провери дали е навил ръкавите си както трябва. По някаква причина това му се струваше важно. — Но когато го добавиш към всички останали гадости, които съм вършил, едва ли нещо ще се промени особено.

Той вдигна поглед към канцеларията. Може би се надяваше, че Савин ще му махне да спре. Но там нямаше никого. Само светещата лампа подсказваше, че тя го наблюдава. Един мъж трябва да умее да си казва кога да спре. Брод никога не го беше бивало в това. Обърна се отново.

— Искам да се прибера у дома.

Свали очилата, пъхна ги в джоба на ризата си и осветените от светлината на лампите лица се превърнаха в неясни петна.

— Но ако се налага, имаме цяла нощ на разположение.

Страхът на момчето, ужасът на Мършавия и безгрижието на Банерман се размазаха и Брод едва успяваше да ги различава един от друг.

— Искам да си представиш… в какво състояние ще бъдете вие двамата дотогава.

Столът на момчето изскърца върху пода на склада, когато Брод го намести точно на мястото, където искаше.

— Предполагам, че и двамата скоро ще издавате онзи звук. — Още веднъж дръпна ръкавите си. Рутина, рутина и пак рутина. — Който сякаш идва от ада.

Брод знаеше как би се почувствал, ако беше вързан безпомощен за единия стол, а Мей за другия. Затова беше почти сигурен, че това ще свърши работа.

— Няма да има стачка! — извика задъхано Мършавия. — Няма да има стачка!

— О, това е добра новина. — Брод се изправи и премигна.

Не го чувстваше като добра новина. Дълбоко в себе си изпитваше доста голямо разочарование. Костваше му усилие, за да разтвори юмруци, да извади очилата от джоба на ризата си и да ги закачи отново на ушите си. Бяха твърде деликатни за болезнените му пръсти.

— Обаче синът ти ще остане с нас просто за да сме сигурни, че няма да промениш решението си.

Момчето се замята, когато Банерман го повлече обратно през склада към мрака.

— С уважение! — извика след него Брод и внимателно свали ръкавите си надолу.

Рутината е важна.

Изкуството на компромиса

— Точност, глупаци! — Филио скочи от пейката и изкрещя на двамата бойци, които отпуснаха мечовете си и го зяпнаха. — Без точност скоростта не е нищо друго, освен напразно перчене и самохвалство.

Той беше в края на петдесетте, но бърз и все още хубавец. Вик може би имаше повече сиво в косата си от него. Филио се отпусна отново до нея, мърморейки под нос още стириянски псувни, преди да премине към общия език.

— Какви само са младите мъже в днешно време, а? Очакват светът да им сервира всичко със златна лъжичка!

Вик хвърли бърз поглед към Талоу. Той изглеждаше така, сякаш никога не бе виждал прибори, камо ли да чака да му сервират със златни. Дори облечен в стилното черно на практиците, той все още ѝ напомняше за брат ѝ. Имаше същите извинително прегърбени рамене, сякаш винаги очакваше някой да му удари шамар.

— Някои от тях ще трябва да се справят с трудности — отвърна тя.

— Малко трудности няма да навредят на племенника ми — поклати глава Филио, докато наблюдаваше как бойците влачат крака в тренировъчния кръг, чиито дъски бяха гладко полирани от поколения меки обувки за фехтовка. — Има бързи ръце и добри инстинкти, но има и още толкова много да научи. — Той изстена след едно неточно промушване. — Надявам се да може някой ден да представи града ни на Турнира в Адуа, но талантът е безполезен без дисциплина… — Той скочи отново. — Хайде, магаре такова, мисли малко!

— Вие самият сте участвали в Турнира.

— Да не би да си събирала информация за мен? — иронично ѝ се ухили Филио и отново се отпусна до нея.

— Изгуби на полуфинала от бъдещия крал Джизал. Стигна до последното докосване, доколкото си спомням.

— Била си там? Не може да си била на повече от десет години!

— На осем. — Добрият лъжец се придържа към истината, когато това е възможно.

Тя наистина беше на осем години, когато се бе провел този турнир, но тогава беше наблъскана в мрака на вонящия трюм на един кораб, окована с голяма верига, заедно със семейството си и още няколко десетки други осъдени. Всички бяха на път към затворническите лагери на Англанд, от които щеше да се върне само тя. Обаче се съмняваше, че този спомен би доставил същото удоволствие на Филио, чиито очи блестяха, докато си припомняше миналите победи. Хората рядко са доволни, когато чуят цялата истина.

— Аплодиращата тълпа, стърженето на стомана, Кръгът, разпрострял се пред най-внушителните сгради на Агрионт — това беше денят, в който съм бил най-горд в живота си! — Той бе мъж, който се възхищаваше на великолепието и структурата на Съюза. Мъж, който ценеше точността и дисциплината. Затова Вик беше облякла пълната си парадна униформа на Свободен инквизитор. Ботушите ѝ бяха излъскани до огледален блясък, косата ѝ беше разделена на път и безмилостно прибрана назад. Филио посочи проблясващите остриета. — Значи си поклонничка на красивата наука?

— Кой не е? — Макар всъщност да не беше.

— И предполагам, че си дошла, за да събереш гласове?

— Негово Величество има изключително голямо желание Уестпорт да остане там, където му е мястото — в Съюза.

— Или такова е желанието на Негово Високопреосвещенство? — промърмори Филио, без да изпуска от поглед бойците, докато те се мушкаха и парираха. — И с кого другиго си говорила?

— Вие сте първият. — Беше четвъртият, но Вик от опит знаеше, че трябва да внимава с чувството на гордост на мъжете с не толкова голяма власт. Те се обиждаха много по-лесно от наистина могъщите. — Началник Лорсен се изказа много възторжено за вас. Вие сте важен член на градския съвет, уважаван от всички страни — някой, който би могъл да стане гласът на обединението.

— Разбира се, чувствам се поласкан, но началникът е твърде любезен. Ако обединението беше въпрос само на един подходящ глас… Уестпорт нямаше да е толкова ужасно разединен.

— Може би можем да ви помогнем да обедините вашия град. Знам, че вярвате в Съюза.

— Така е! Вярвал съм през целия си живот. Като начало, дядо ми беше един от хората, които ни направиха част от Съюза. — Усмивката на Филио посърна. — Но има затруднения. Крал Джизал беше известна величина, но крал Орсо е млад… — Филио трепна, когато племенникът му замахна показно с меча си. — И според репутацията си има излишък от всички типични за младите мъже недостатъци. Некомпетентното ви участие във войните срещу Стирия изобщо не помогна в това отношение. Освен това да не забравяме за Солумео Шудра! — Филио цъкна с език. — Чувала ли си го да говори?

— За кратко.

— Толкова е убедителен. Толкова завладяващ. Толкова… как беше онази дума… харизматичен. Обичат го така, както могат да бъдат обичани само политиците, които не са във властта — и следователно не са разочаровали хората. Той събра много хора около своята гледна точка. Сред привържениците на Съюза няма никой с неговата класа. Всички са по-скоро безинтересни. Но пък от друга страна, е трудно да предизвикаш разпален спор за това, което вече притежаваш, нали? Толкова е скучно. Къде е привлекателната алтернатива? Букет от обещания! Чувал, пълен с мечти! Славен кораб от фантазии, който не е повреден от сблъсъка с действителността на това наистина да направиш нещо.

— Значи Негово Величество може да разчита, че ще гласувате по правилния начин?

— Иска ми се да можех да ви отвърна с едно твърдо съюзническо „да“. Но се опасявам, че засега… — Филио направи гримаса на отвращение. — Мога да ви отговоря само с традиционното стириянско „може би“. Тук, в Уестпорт, на Кръстопътя на света, докато балансираме между гуркулите, стириянците и Съюза, сме длъжни да превърнем компромиса в изкуство. Не съм оцелял толкова дълго в политиката на града, като се придържам прекалено строго към определен набор от принципи.

— Принципите са като дрехите — отвърна Вик и изпъна жакета си. — Човек трябва да ги променя в зависимост от публиката.

— Точно така. Може би, когато му дойде времето, можем да обсъдим моята цена, за да взема едната или другата страна? Но би било безразсъдно да взема решение твърде рано. Може да се окажа на губещата страна!

Вик едва ли можеше да го вини. В края на краищата, ако беше научила нещо в лагерите, то това бе, че трябва да си на страната на победителите.

— Тогава трябва да разговаряме отново, когато бъдещето започне да приема форма. — Вик се изправи, без да обръща внимание на внезапната остра болка в нараненото си бедро, тракна с токове и сковано се поклони.

Това, изглежда, достави доста голямо удоволствие на Филио, но не толкова, че той да обещае гласа си.

— Надявам се това да се случи. Но нека не си губим взаимно времето, докато не сме сигурни, че сме си направили аритметиката… Ах! — Той скочи на крака, когато петата на племенника му докосна края на кръга. — Внимавай със задния си крак, глупако! Точност!

През обществените градини на Уестпорт премина рядък порив на бриз, който ухаеше на смола, цветя и подправки от пазара от другата страна на стената. Той накара хилядите видове листа да пърхат, шумолят и шепнат и вдигна облак пръски от фонтана, в които яркото пролетно слънце създаде мимолетна дъга. После върху Вик падна сянка.

— Мога ли да седна?

Над нея бе застанала една широкоплещеста жена, облечена в широки дрехи по южната мода. Беше тъмнокожа, с остри черти и пухкава, късо подстригана сиво-черна коса.

— Страхувам се, че не говоря стириянски — отвърна Вик на общия език.

Беше лъжа само наполовина. Можеше да говори така, че да я разберат, но можеше и да не долови всички нюанси. А при толкова деликатни преговори като тези не можеше да рискува да допусне грешка. Освен това предпочиташе да я подценяват.

— Колко типично за властите на Съюза да изпратят посредник, който дори не говори езика — въздъхна жената.

— Мислех, че това е Кръстопътят на света, където се говорят всички езици. Вие трябва да сте Дайеп Мозолиа.

— А вие — Виктарин дан Тюфел.

— Имам нещастието да е така. — Вик беше решила, че за тази среща е най-добре да използва пълното си име, колкото и да не ѝ подхождаше вече аристократизмът му.

Говореше се, че Мозолиа е здравомислеща, делова жена, затова Вик бе избрала да се представи като практична адуанска дама, която е на пътуване в чужбина. Косата ѝ беше прилежно сплетена на плитки, които бяха намотани в кок и хванати с фиби. Бе оставила най-горното си копче откопчано, за да намеква за отзивчивост. От доста време не беше носила пола и се чувстваше в нея точно толкова удобно, колкото и да използва пълното си име. Но от друга страна, да се чувстваш удобно, беше лукс, който шпионите не можеха да си позволят.

— Харесват ли ви обществените градини? — попита Мозолиа.

— Красиви са, макар да плачат за малко вода.

— Бяха дарени на града от бездетна наследница на много богат търговец. — Без да бърза, Мозолиа настани дългото си тяло на пейката. — Пътувала е по целия Кръг на света, като се надявала да събере всички видове дървета, създадени от Бог. — Тя посочи една извисяваща се ела, чиито най-ниски клони бяха съвсем голи, а по горните все още бяха останали няколко сухи иглички. — За жалост, не всички виреят на нашия климат. — И тя хвърли поглед на Талоу, който стоеше оклюмал в ливреята на слуга и обсипаното му с петна лице беше покрито с капчици пот.

Не бе добра идея да го взема със себе си. Вик знаеше, че ще е по-добре да е сама. Урок, който беше научила като млада в лагерите, след като всичките членове на семейството ѝ бяха отишли в замръзналата земя. Баща ѝ — треперещ, с посинели устни и свити почернели пръсти. Майка ѝ, която все питаше какво е сторила, че да заслужи това, сякаш това имаше нещо общо със заслугите. Спомни си колко пот и болка ѝ беше струвало да намери онова лекарство за сестра си. И как се беше появила, стиснала здраво шишето, за да я открие вкочанена и студена под протритите одеяла, докато брат ѝ продължаваше да държи ръката ѝ. Бяха останали само двамата — Вик и брат ѝ със своите големи и тъжни очи, точно като тези на Талоу.

Не можеш да удържиш на повърхността някого, който не може да плува. Накрая той ще те завлече със себе си.

— Но предполагам, че не сте пресекли Кръглото море, за да обсъждаме дърветата — въздъхна Мозолиа и протегна ръка върху облегалката на пейката.

— Не. За да обсъдим предстоящото гласуване.

— Хората тук не говорят за почти нищо друго. Решението е много важно. Но не е такова, в което аз и вие можем да вземем каквото и да е участие. В края на краищата жените не могат да бъдат членове на градския съвет.

— Жените може и да нямат място в Събранието, но те въпреки това могат да контролират мъжете, които са там — изсумтя Вик. — Вие имате поне пет гласа в джоба си.

— Шест. — Мозолиа сви масивните си рамене. — Може би седем.

— Чудя се дали можете да бъдете убедена да ги дадете за Съюза.

— Може би. Но не лесно. Единият ми дядо беше от Ящавит, баба ми — от Сикур, другият ми дядо — от Осприя, а другата ми баба — от Старата империя. Приета съм добре, или може би еднакво недобре в пет различни храма в града. Понякога забравям на коя версия на Бога трябва да се моля. В други държави щяха да ме нарекат мелез. В този град на мелези съм нормална. — Тя погледна усмихнато към жълтите морави, където хора с всякакво телосложение и цвят на кожата вървяха, седяха, бъбреха в сянката на всякакви странни и прекрасни дървета, създадени от Бога. — Една търговка на платове не може да си позволи да бъде тесногръда. Търговията ми се разпростира по целия Кръг на света. Сулджукски коприни и гуркулски ленени платове, имперски памук и вълнени платове от Севера.

— Да не споменаваме всички онези хубави платове, които идват от фабриките на Съюза.

— Да не споменаваме и тях.

— Ще бъде жалко за една търговка на платове да бъде отрязана от най-големия пазар на света.

— Ще има и някои разочарования, разбира се, но както и водата, с времето търговията винаги намира пролуки. А ако станем част от Стирия, това ще ни осигури нови благоприятни възможности.

— Доколкото разбирам, Змията на Талинс може да бъде деспотична господарка.

Беше ред на Мозолиа да изсумти.

— Както няколко генерали на Съюза разбраха по трудния начин. Но когато хората са склонни на компромиси, тя може да бъде разумна. Вижте само как процъфтяват гражданите на Талинс под нейното управление! Освен това идеята жена да е начело, доста ми допада, а на вас? Дори и да е деспотична. Ние, жените, наистина трябва да направим всичко възможно, за да работим заедно.

— Или да направим точно това, което правят мъжете, и да оставим чувствата настрани и да се водим от най-голямата печалба?

Мозолиа се усмихна съвсем леко.

— Виж ти. Значи в крайна сметка говорите стириянски. Надявам се Негово Високопреосвещенство да е изпратил по вас една несантиментална сума пари.

— Нещо по-добро. — Вик отвори писмото и го хвана с два пръста. Подписът на архилектор Глокта се виждаше на дъното, под смъртоносно важното изречение. — Търговските права, които някога бяха контролирани от Текстилната гилдия и управлявани от Инквизицията на Негово Величество през последните трийсет години. Негово Високопреосвещенство е готов да ви позволи да участвате с доста сериозен дял.

Мозолиа взе писмото и претегли всяка дума. Вик не я пришпорваше. Затвори очи, наклони лице към слънцето и вдиша благоуханния въздух. Толкова рядко имаше време просто да поседи така.

— Хубав, точен подкуп. — Мозолиа отпусна писмото. — Добре обмислен.

— Доколкото знам, тук, в Уестпорт, обичате да говорите откровено за корупцията си.

— Вземам си думите назад. Определено говорите отлично езика ни. — Мозолиа се наведе напред, изправи се и сянката ѝ отново падна върху Вик. — Ще обмисля предложението ви.

— Не се бавете твърде много. Ние, жените, наистина трябва да сторим всичко възможно, за да работим заедно.

Вик дръпна прекалено тежките завеси настрани и погледна към улицата. Слънцето залязваше и се готвеше да сложи края на един до голяма степен пропилян ден. Мътните му лъчи блестяха над лабиринта от разнородни покриви, жадните върхове на дърветата, димящите комини и заострените горни части на стотици храмове, почитащи десетина версии на Всемогъщия. Запита се дали вярата в Бог помага. Дали е успокояващо, или ужасяващо да гледаш цялата тая бъркотия и да знаеш със сигурност, че тя е част от някакъв грандиозен план.

Вик разтри с палец болезненото си бедро, докато наблюдаваше как палят свещите в един тондски храм, проблясващите светлини в прозорците, подскачащите факли на гидовете, които водеха чужденците в най-добрите ханове и заведения за хранене на Уестпорт, както и в най-съмнителните задни улички, където да бъдат ограбени. През вратата се чуваше тихият шепот на гласове, а в коридора проехтя звънлив и кокетен смях.

Талоу огледа намръщено стаята. Идеята дворецът да бъде украсен изцяло в кадифе и лющеща се позлата, беше идиотска.

— Що за задник си урежда среща в бордей?

— Такъв, който обича курви и това да кара хората да се чувстват неловко — отвърна Вик.

По думите на всички Сандерс Розимиче обичаше и двете. Беше надуто плямпало, но в миналото бе изразявал гласно подкрепата си за Съюза, а един глас си е един глас. Хората често говорят, че трябва да се опълчваш на насилниците, но Вик обикновено смяташе, че е по-полезно да ги оставя да я тормозят. Затова беше направила рядкото изключение да посети шивач, с надеждата да изглежда възможно най-женствена и отстъпчива. Косата ѝ бе пусната и сресана с масло по модата на Уестпорт. Дори си беше сложила парфюм. Единственото нещо, което беше отказала да направи, бе да обуе високи токчета. В нейната професия човек никога не знаеше кога ще му се наложи да тича, за да си спаси живота. Или да изрита някого в лицето.

— Шибани простотии — изсумтя и пъхна пръст в корсета си в напразен опит да го направи по-удобен.

Въпреки че ѝ беше ушит по мярка, изобщо не ѝ ставаше. Или може би бе направен така, че тя да прилича на жената, която хората биха искали да бъде, а не на тази, която всъщност беше.

Тя се зачуди какво ли би казал Сибалт, ако я беше видял облечена по този начин. Може би „Иска ми се да те бях срещнал по-рано. Тогава нещата можеха да са различни“. А тя щеше да отвърне: „Е, това не е станало и нещата са такива, каквито са“. Тогава той щеше да ѝ се усмихне с онази своя уморена усмивка и да ѝ каже: „Тежък случай си ти, Вик“. И щеше да е прав. Тя се улавяше, че той ѝ липсва в най-странни моменти. Липсваше ѝ топлината му, усещането за него в прегръдките ѝ, тежестта на ръцете му около нея. Липсваше ѝ това, че няма някого, когото да може да докосва.

Но Сибалт сам си преряза гърлото, когато тя го предаде. Да мисли какво би сторил той, беше загуба на време.

Отпусна завесите, обърна се отново към стаята и видя, че Талоу я гледа намръщено, сякаш тя беше загадка, на която той все още не можеше да намери отговора.

— Защо ме зяпаш така? — сопна му се тя.

— Съжалявам — сви се той като кутре, което току-що е било сритано. — Просто изглеждаш…

— Нелепо?

— Предполагам, че изглеждаш различна…

— Не забравяй, че отдолу се крие същата жена. Онази, която държи сестра ти за заложница.

— Няма голяма вероятност да го забравя, нали? — сопна се той в отговор с нотка на сърдит, безполезен гняв. Дори и това ѝ напомняше за брат ѝ. Изражението му, когато ѝ казваше, че трябва да помагат на хората, и тя му отвръщаше, че трябва да помогнат на себе си. Това негово чувство за наранена справедливост. — Защо изобщо си тук?

— Знаеш защо. Съюзът е слаб. Враговете са навсякъде. Ако не успеем да задържим това, което вече имаме…

— Питам защо изобщо те е грижа. Нали те са те изпратили в лагерите? Ако бях на твое място, щях да се радвам, докато Съюзът потъва в шибаното море. Защо си тук?

Устата ѝ се изкриви, докато тя се готвеше да изплюе отговора. Защото имаше дълг към Негово Високопреосвещенство. Защото изнудването и предателството бяха единствената професия, в която тя някога е била добра. Защото трябва да си на страната на победителите. Имаше подръка поне шест отговора. Просто никой от тях не бе достатъчно добър. Истината беше, че можеше да направи каквото пожелае. Да избяга в Далечна страна, както винаги се бяха шегували със Сибалт. Но в мига, в който Негово Високопреосвещенство каза „Уестпорт“, тя започна да се паникьосва. Все още стоеше с полуотворена уста, от която не излизаше нищо, когато вратата се отвори и влезе Розимиче.

Той изобщо не беше положил толкова усилия като нея. Бе облечен в небрежно разтворен халат, под който се виждаше ивица космат корем и космати гърди и видимо нищо друго.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате — шумно се извини той, но по гласа му изобщо не личеше да съжалява.

— Не е нужно да се извинявате — насили се да се усмихне тя. — Зная, че сте зает човек.

— Права сте. Бях зает да чукам.

— Поздравления. — Тя с усилие успя да задържи усмивката на лицето си.

— Искам да се върна към чукането, така че нека бъдем кратки. Уестпорт ще се присъедини към Стирия. Имаше обща брегова линия и еднаква култура. Човек не може да спори с географията и историята. Не искам това да прозвучи неуважително.

Хората използваха тази фраза само когато възнамеряваха да се държат възможно най-неуважително.

— Неуважението не ме притеснява — отвърна Вик и в гласа ѝ се появи по-твърда нотка. — Но може да притесни архилектора.

— Имаше време, когато хората се напикаваха само при споменаването на името на Сакатия — усмихна ѝ се презрително Розимиче, докато си наливаше чаша вино. — Но сега в Стирия властта е в ръцете на Змията на Талинс. Муркато обедини Стирия, докато Съюзът се пука по шевовете. Благородниците и правителството са се хванали за гърлата. А онези Трошачите…

Неуважението не я притесняваше. Но това, че той го навираше в лицето ѝ със своя бордей и халата си, след като знаеше за кого работи тя? Това беше повод за тревога. Изглежда, бе убеден, че стириянската фракция ще спечели. Като унижаваше представител на Съюза, той се опитваше да спечели тяхното благоразположение.

— Няма как да има голям растеж без малко болка — заяви Вик. — Целият свят завижда на Съюза за неговата индустрия. Уестпорт ще изгуби полагащото му се място в бъдещето. Вече говорих с няколко души, които мислят по един и същи начин…

— С онази кучка Мозолиа? Ха! Чувам, че Шудра вече я е върнал на своя страна. Предполагам, че подкупите му са подобри от вашите. Това е проблемът с жените — те разсъждават с путките си. Нямат мнение за всичко, което не е свързано с тях. Чукане и бебета, това е всичко.

— Пропуснахте да споменете месечния цикъл — напомни му Вик. — Този орган е по-универсален, отколкото смятат мъжете.

Тя рядко си позволяваше лукса да не харесва или да харесва някого. И двете можеха да се окажат слабост. Но този копелдак поставяше търпението ѝ на изпитание.

Розимиче се наежи раздразнен, че недодяланата му грубост не я смути. Той обикаляше наперено и пуфтеше презрително.

— Чувам, че Муркато ще изпрати в града Касамир дан Шенкт.

— Не се плаша лесно. Може би ще започна да изпадам в паника чак когато дойде тук.

— Вече може и да е пристигнал. — Той се наведе толкова близо до нея, че тя можеше да види малките капчици пот по носа му. — Казват, че не само убива онези, които е бил изпратен да убие, но и ги изяжда. — По дяволите, вече съжаляваше, че е облякла рокля. Започваше да си мисли, че е трябвало да дойде с броня. — Чудя се какво би изял първо? Може би черния ви дроб? — Той погледна похотливо Талоу. — Или може би първо ще заколи вашето момче за поръчки?

Внезапно единственото, за което тя можеше да мисли, беше лицето на брат ѝ, което бе толкова обидено и изненадано, когато практиците излязоха от сенките.

Розимиче издаде тих, шокиран вик, когато юмрукът на Вик размаза лицето му. Бе скрила зад гърба си месинговия си бокс, но сега той вече беше върху юмрука ѝ. Мъжът се олюля назад и се вкопчи в завесите, от счупения му нос рукна кръв. Тя го удари отстрани по челюстта. Разнесе се противно хрущене и Розимиче разля виното от чашата си върху двамата. Когато той падна и повлече завесата със себе си, разкъсвайки я, кокалчетата ѝ закачиха горната част на главата му.

Розимиче се сви на топка, като дишаше тежко и пръскаше слюнки. Тя опря коляно върху рамото му и обсипа с удари всяка част от тялото му, до която можеше да достигне. Бяха толкова много, че спря да ги брои.

Някой я хвана за ръката и почти я извлече настрани. Беше Талоу, който с усилие успяваше да я задържи.

— Ще го убиеш!

Вик се отскубна, като дишаше тежко. Роклята ѝ беше изцапана с вино, а ръката — покрита с петна кръв. Тя дръпна назад сплъстената върху лицето си коса и по пръстите ѝ остана масло. Прическата ѝ не беше подходяща за пребиване на мъже. Розимиче изскимтя, все още свит на топка.

Талоу го зяпаше с големите си, тъжни очи.

— Защо го направи?

Тя дори не се беше замислила за това. Не бе претеглила рисковете или последствията. Дори не се беше замисляла къде да го удари или как да се погрижи той да не отвърне на удара. Ако той бе по-корав мъж, нещата можеха много да се объркат.

— Преди да решиш да зарежеш Негово Високопреосвещенство, господарю Розимиче, трябва да се замислиш какво дължиш — сега гласът ѝ прозвуча сурово. Приличаше по-скоро на събирач на дългове в беден квартал, отколкото на градска Дама. Тя хвърли на пода, до коленете на мъжа, документа, който Глокта ѝ беше дал. — Над седем хиляди скейла на банковата къща „Валинт и Балк“. Те не гледат на приятелството си със Съюза толкова несериозно като теб. — Тя побутна с ботуш ѝ хартията към него и той се сви, когато документът докосна голия му крак. — Негово Високопреосвещенство уреди те да си поискат заема. Ще ти вземат къщите. Ще ти вземат курвите. Забрави за Шенкт — преди да приключат с теб, те ще ти вземат шибания черен дроб. — В края на краищата може би някои насилници трябва на свой ред да бъдат тормозени. Тя се наведе над него и изсъска: — Ще гласуваш за нас, ясно ли е? Ще гласуваш за нас или ще те смачкаме като кърлеж.

— Ще гласуфам за вас — изхълца той и вдигна трепереща ръка над главата си. Кутрето му беше счупено странично. — Ще гласуфам за вас…

Вик крачеше по тъмната улица наперено, по начин, който изобщо не съответстваше на изцапаната ѝ с вино рокля. Болката в стиснатия ѝ юмрук беше намаляла до студено пулсиране, а болката в скованото ѝ коляно постоянно се влошаваше. Стари наранявания. Цял живот бе получавала такива.

— Предполагам, че той сам си го търсеше. — Талоу побърза да я настигне.

Мълчание.

— Ако се беше забавила още малко, щях аз самият да го ступам.

Отново мълчание.

— Искам да кажа, че той може и да не го е разбрал, но аз въпреки това щях да го ударя.

— Беше грешка — изръмжа Вик. — Човек не може да промени факта, че светът е пълен със задници. Можеш само да промениш начина, по който се справяш с тях.

— Значи все пак не си направена от желязо — немощно ѝ се ухили той.

— Дяволски сигурна съм, че ръката ми не е. — Тя трепна, докато разтриваше наранените си пръсти.

— Можеше да е и по-зле. Сега хората тук ще знаят това, в което аз никога не съм се съмнявал. — Усмивката му стана по-широка. — Че си силна жена, с която трябва да внимават.

Лицето ѝ остана сурово. Нещата никога не свършваха добре за хората, на които се усмихваше.

— Истината е, че нямаме напредък. Остават две седмици, а ние изгубихме повече гласове, отколкото сме спечелили. Проклетият Солумео Шудра е твърде добър в това. — Тя разтри разсеяно натъртените си кокалчета. — Трябва да го извадим от играта.

— Да, но… — Талоу се наведе по-близо до нея и ѝ прошепна: — Ако го убиеш, всички ще се обърнат срещу теб. Лорсен го каза.

— Каквато и да е цената — отвърна Вик. — Това ми каза Негово Високопреосвещенство.

— Лесно му е да го каже, след като не той ще я плати. — На лицето на Талоу отново се беше появило онова разтревожено изражение.

Някои рани никога не се лекуват

— Ще те смачкам като кърлеж — изръмжа Лео, нанесе промушващ удар и принуди Юранд да парира.

Дори и само звънтенето на остриетата го караше да се чувства по-добре. Мътните го взели, беше му липсвало усещането да държи меч в ръка.

— Така, както смачка Стаур Здрачния ли? — Юранд нанесе ответен промушващ удар и отново се разнесе стържене на стомана.

— Точно така. — Лео се стрелна напред и почти изкрещя от познатата остра болка в раненото си бедро.

Наложи му се да спре и да се престори, че това е било финт. Разочарованието му беше почти по-остро от болката.

— Значи ще кървиш почти до смърт, ще си очевидно по-лошият боец и ще спечелиш само защото съм арогантен глупак? — ухили се Юранд.

Разбира се, Антоп, Глоуард и Джин започнаха да се кикотят. Лео не се засмя. Колкото повече време минаваше, толкова по-малко му се нравеше как разказваха историята приятелите му. Предпочиташе по-ласкателния вариант, който беше прочел онзи ден в един отпечатан памфлет, където се разказваше как несравнимият Млад лъв преборил Стаур Здрачния, пуснал няколко шеги и после го накарал да яде пръст пред чичо си в чест на една красива магьосница. В тази версия не се споменаваше, че оттогава не може да ходи както трябва.

Тренировъчните двубои открай време бяха най-любимото нещо на света на Лео след действителните битки. Опитваше се да си върне нетърпеливата усмивка, с която участваше в тях някога — като котка, играеща си с мишка. Може и да не беше толкова добър с меча като Стаур Здрачния, но винаги е бил доста по-добър от Юранд. Имаше намерение да докаже това, колкото и да го болеше.

— Ха! — Той нанесе два ожесточени режещи удара, като първо насочи острието на Юранд в едната, после в другата посока.

Така беше по-добре! Успя да нанесе промушващ удар, който щеше да е болезнен дори с притъпено острие, после рязко си пое въздух, когато премести тежестта си върху ранения крак, който почти поддаде под него.

На Юранд му беше срамно лесно да избегне слабата атака и да нанесе разсичащ удар към откритата му страна. Лео се изви, за да парира, и изпищя като момиче, когато болката прониза бедрото му, после коляното му се подгъна и той се просна на рогозката и се хвана за крака.

— Мътните го взели! Добре ли си?

— Не! — изръмжа Лео и отблъсна ръката на Юранд. — Шибаният ми крак е по-зле от всякога!

Беше му дошло до гуша от болката, от съчувствието и от гнева. Беше му дошло до гуша да казва, че съжалява за това, че е гневен. После видя болката на лицето на Юранд и с усилие успя да се овладее.

— Съжалявам. Винаги съм си мислел, че ще мога да се надсмивам над болката. Но тя не спира. Събуждам се с нея. Лягам си с нея. Пресичането на стаята е истинско мъчение. Ако оставя нещо на горния етаж, това се превръща в шибана катастрофа.

— Дай да ти помогна. — Глоуард протегна ръка към него като баща към плачещо малко дете.

— Махни си лапите от мен! — сряза го Лео. — Да не съм някакъв проклет инвалид!

Джин и Антоп размениха разтревожени погледи. В края на краищата нищо не крещи по-силно „аз съм сакат“ от ожесточеното отричане, че това е така.

Лео се хвана за едрата ръка на Глоуард, преди той да я отдръпне, и се изправи с усилие, като подскачаше на здравия си крак. Остана така за момент, дишайки тежко, после скръцна със зъби и прие неизбежното.

— Донеси ми бастуна — сопна се той на Юранд.

— Знаеш ли какво ще те накара да се почувстваш по-добре?

— Глоуард обгърна раменете на Лео в смазваща прегръдка, която го накара да се почувства още по-зле. — Да се качиш обратно на седлото.

— Там ти е мястото — размаха юмрук Антоп. — Да водиш мъжете!

— Нужна е битка, в която да ги поведа — промърмори Лео. — Или да ги водя да правят обиколки на резиденцията на лорд губернатора?

— В Старикланд винаги има битки — отбеляза Глоуард. — Напоследък бунтовниците създават ужасно много неприятности на лорд губернатор Скалд. Предполагам, че ще се зарадва на помощта.

— А хората мразят стириянците повече от всякога — добави Антоп. — Чувам, че Уестпорт е истинско буре с барут. Една искра и… бам — той се ухили и изимитира експлозия. — А жените там са… — ухили се по-широко и изимитира още по-голяма експлозия.

— Не мога да кажа, че си мечтая да се бие срещу Змията от Талинс. — Джин Бързея разреса разтревожено все по-гъстата си брада. — Тя е победила крал Джизал три пъти и кучката е по-силна от всякога.

— Едва ли е нужно да си Столикус, за да победиш крал Джизал — сопна се Лео. Но мъжът беше прав. Миналата история на безразсъдните нападения над Стирия не беше добра.

— Ако ви трябва слаб враг, чувам, че гуркулите може да ни направят услуга. — Глоуард издаде напред долната си устна. — Империята се разпадна. Няма пророк. Свещениците, принцовете, военачалниците и губернаторите се борят един срещу друг за власт.

— Както на Север в лошите стари времена — добави Джин.

Всички вълнуващи истории с Кучето се бяха случили на Север през лошите стари времена. Тогава бяха изградили репутацията си такива известни имена като Кървавия Девет. Имена, които караха кръвта да се раздвижи.

— Така ли? — промърмори Лео и стисна юмруци.

— Съюзът има пълното право да предяви претенции над Дагоска. — Веждите на Антоп направо подскочиха.

— Този град трябва да бъде наш. — Повдигна в отговор вежди и Лео.

Четиримата се спогледаха, колебаейки се дали да го обърнат на шега, или да останат сериозни.

— Не мога да отрека, че времето там, долу, е хубаво. — Джин потупа Лео по лицето с голямата си лапа. — Това ще придаде малко цвят на тези бузи!

Лео бутна ръката на северняка, но идеята се загнезди в главата му. Самата мисъл отново да е част от военна кампания, караше крака му да боли по-малко. Да върнат Дагоска на Съюза? Не можеше дори да си представи какви ли памфлети щяха да отпечатват за тази история! Това щеше да му осигури пореден триумф и този път наградата нямаше да е някакъв си евтин меч.

— Юранд, как мислиш, че бихме могли да закараме войници там…

Малко се раздразни, когато видя, че най-старият му приятел го гледа ужасено.

— Кажи ми, че се шегуваш.

— Какво?

Юранд погледна кръвнишки останалите и те смутено сведоха погледи, подобно на ученици, хванати от директора, че са направили пакост.

— Още дори не се е излекувал от последния дуел до смърт, а вие се надпреварвате да го убедите да участва в друг?

— Звучиш като майка ми — сопна се Лео.

— Някой трябва да го направи. Нещата бяха достатъчно зле, когато беше просто Младия лъв. Сега си лорд губернаторът на Англанд! На теб разчита цяла провинция, пълна с хора. Не можеш да се хвърляш във всяка възможна битка, защото си отегчен, мамка му!

Лео се изправи за момент, оголил зъби и готов да спори. После раменете му увиснаха. Не можеше да се сърди на Юранд повече от няколко секунди.

— Прав си, кучи сине.

— Той винаги е прав — печално отбеляза Глоуард.

— Той е най-умният — потвърди Антоп и отметна назад тъмния си перчем.

— Разумът надделява. — Юранд плесна бастуна в ръката на Лео и се отдалечи, като поклащаше глава.

— Въпреки това е жалко — промърмори Джин.

— Да, жалко е — съгласи се Лео.

— Получихме писмо от Негово Величество…

— Имате предвид от неговия Висш съвет — промърмори лорд Мъстред.

— Или от Дъртата клечка и неговите приятелчета — промърмори лорд Кленшър.

Тези двамата бяха двойка големи мърморковци. Направо можеха да спечелят състезание по мърморене. Всъщност тези срещи се свеждаха горе-долу до това.

Майката на Лео се прокашля.

— Искат от нас да съберем още сто хиляди марки в данъци…

— Отново? — гласът на Лео изтъня от смайване, докато достолепните мъже около масата клатеха посивелите си глави.

Поне тези от тях, които не бяха напълно плешиви. Плешивите също поклащаха глави.

— Казват, че тъй като на север цари мир, приходите ни трябва да се увеличат и че Англанд няма да се нуждае от толкова голяма армия…

— Имаме мир, защото имаме армия! — Лео понечи да скочи, трепна, когато болката прониза крака му, и се наложи да седне отново, стиснал зъби, юмруци и всичко останало. — Ами разходите за войната — ще платят ли поне тях?

Майката на Лео се прокашля отново.

— Не споменават… за това.

— Ние поданици на краля ли сме, или сме негов добитък? — сопна се Мъстред.

— Това е неприемливо!

— Позорно! — изръмжа Кленшър.

— Възмутително!

— Какво става, мамка му? — Лео стовари юмрук по масата и накара документите и по-голямата част от възрастните мъже да подскочат. — Шибани, арогантни копелдаци! По време на войната ни изпратиха само добри пожелания, а в мирно време ни изпращат само искания! Кълна се, че ще поискат и топките ми в торба, ако могат да получат добра цена за тях!

— Милорди — обърна се с усмивка към присъстващите майката на Лео. — Може ли да ни оставите насаме за момент?

С възгласи на умора старите лордове на Англанд затътриха уморените си крака към вратата. Едва ли можеха да изглеждат по-уморени, отколкото се чувстваше Лео. Като лорд губернатор той беше затрупан със задължения. Ако не прекарваше по четири часа дневно зад бюрото си, щеше да се зарие в бумащина. Нямаше представа как се бе справяла майка му. На една немалка част от него ѝ се искаше тя да продължаваше да го прави.

— Ние ви подкрепяме, лорд Брок. — Мустаците на Мъстред направо трептяха от преданост, когато той се спря на вратата.

— Ще ви подкрепим каквото и да се случи. — Кленшър кимна в знак на съгласие и двойната му брадичка потрепери. — Проклети да са ония копелдаци от Висшия съвет!

И той затвори вратата след себе си.

Мрачната стая остана тиха за момент, докато гневът на Лео не се изпари и той не събра кураж да погледне майка си. Да види донякъде разочарованото, донякъде отчаяното и донякъде примиреното изражение, което тя усъвършенстваше, откакто той се помнеше.

— Поредната проклета лекция?

— Само настоятелна молба, Лео. — Тя хвана ръката му в своята и я стисна. — Наистина споделям раздразнението ти, но сега ти си лорд губернатор. Трябва да си търпелив.

— Как бих могъл? — Той не можеше да понесе да седи и миг повече. Измъкна ръката си, изправи се мъчително, стигна с подскоци до тесните прозорци и с усилие отвори един от тях, защото изпитваше отчаяна нужда да почувства свежия въздух върху лицето си. Погледна навън, над блестящите от дъжда покриви на Остенхорм, към сивото море, и започна да разтрива наранения си крак. — Сигурна ли си, че ставам за това? Да се занимавам с разни незначителни оплаквания. Чувствам се по-щастлив по време на война, отколкото в мирно време.

— Баща ти беше точно същият. Но да си лорд губернатор, означава да управляваш мира. Висшият съвет знае, че Здрачния те уважава…

— Големия вълк уважава само ботуш върху врата! Да ни разоръжат? Как може да са толкова слепи? Не е минала и половин година, откакто се сражавахме за живота си, без да получим никаква помощ от тия копелдаци!

— Знам. Но ако се гневиш всеки път, когато Висшият съвет прави нещо вбесяващо, ще си гневен през цялото време. В редки случаи гневът може да бъде вдъхновяващ. Ако се гневиш често, ще започнат да те презират.

Лео си пое дъх. Насили се да отпусне рамене. Мътните да го вземат, напоследък винаги беше гневен.

— Права си. Знам, че си права.

Вятърът отвън беше студен. Той затвори прозореца, хвана крака си, направи няколко накуцващи крачки обратно до стола — своя затвор — и се стовари върху него.

— Може би трябва да спреш да тренираш — меко предложи тя. — За да си почине кракът ти…

— Оставих го да почива и сега ме боли повече. Тогава започнах да тренирам и стана още по-зле. Оставих го да почива отново и това не помогна. Нищо не помага, по дяволите! Шибаният крак ме е хванал в капан!

— Може би ще е добре да смениш обстановката. Поканиха ни на сватбата на лорд Ишър. Едно пътуване до Адуа ще ни разкрие много благоприятни възможности.

— Да целуваме задника на краля?

— Да докажеш правотата си. Каза, че той е разумен мъж.

Лео се намръщи. Мразеше, когато майка му говореше смислено. Така му беше дяволски трудно да спори с нея, без самият той да говори безсмислици. Двамата с Юранд неумолимо го държаха в проклетите клещи на рационалността.

— Предполагам, че е така — промърмори той.

— Тогава се постарай да го убедиш. Изгради някакви приятелства в Камарата на лордовете. Създай си съюзници във Висшия съвет. Използвай съперничествата помежду им в своя изгода. Когато искаш, можеш да бъдеш очарователен, Лео. Очаровай ги.

— Не може ли поне веднъж да сбъркаш, майко? — не можа да се сдържи да не се усмихне той.

— Опитах няколко пъти. Наистина не ми подхожда.

— Мътните го взели, каква воня — възкликна Лео с лице, разкривено от болка и отвращение, докато лепкавите превръзки се отлепваха от бедрото му.

— Миризмата е съвсем естествена, ваша милост. — Хирургът бутна с китка очилата обратно нагоре върху носа си. Лео би очаквал, че човек, който трябва да носи очила, но и да използва ръцете си, поне би намерил такъв чифт, който да не се свлича постоянно по носа му, но изглежда, в това отношение, както и в много други, го очакваше разочарование. — Раната е леко инфектирана.

— Инфектирана? Как така?

— Някои рани просто се инфектират.

— Както и всичко останало — изсъска Лео, докато мъжът опипваше раната с палци и я накара да изпусне една гъста жълта сълза. Приличаше на зачервено око с упорито стиснати клепачи, което сякаш отказваше да види истината.

— Виждал съм мъже да се възстановяват напълно от най-ужасни наранявания — размишляваше хирургът, сякаш обсъждаха някакъв научен куриоз, а не живота на Лео. — Но съм виждал мъже да умират от убождане на трън.

— Много успокоително.

— Кога е нанесена раната?

— Преди пет месеца? — промърмори Лео, скърцайки със зъби. — Не, шест… ох!

— И е от меч?

— От същото време и от същия меч, както и тези. — Лео посочи белега на лицето си, който беше избледнял до светла линия, после към този от едната си страна и този на рамото си. — Но всички останали зараснаха. Тази… сякаш се влошава.

— Ще трябва да го дренираме. Това би трябвало да облекчи болката.

— Направи каквото се налага — прошепна Лео и избърса с опакото на ръката си сълзите от бузата си.

— Сигурен ли сте, че не искате дървесна гъба за…

— Не! — Лео си спомни как накрая баща му бълнуваше и му течаха лигите. — Не. Искам… умът ми да е бистър.

Макар че за какво му беше? За да може да гледа от стола как тренират приятелите му? Да седи на безкрайните срещи за данъците? Трябваше да пуши дървесна гъба, за да преодолее мъката от тези безсмислици.

— Може би ще искате да извърнете поглед, ваша милост. — Хирургът му предложи да захапе парче кожен ремък.

— Мисля, че ще го направя.

Някога проблясващата стомана му доставяше удоволствие. Сега от блясъка на слънцето върху тънкото острие направо му призляваше.

Той беше Младия лъв! Нямаше по-смел мъж от него! За него бе нищо да язди срещу цяла редица от копия. Сега дори само мисълта да помръдне крака си, да го докосне или да го използва, го караше да се свие от страх. Първото нещо, което му идваше наум, преди да направи каквото и да е, беше колко ли ще боли? Човек би си помислил, че колкото повече болка си изстрадал, толкова повече свикваш с нея. Но бе точно обратното. Час след час и ден след ден тя изтощаваше търпението му, докато всичко не станеше непоносимо.

Затова, вместо да страда в героично мълчание, той трепереше, скимтеше и ридаеше при всяко докосване на острието или дори само от очакването за това докосване. Когато всичко свърши, той отлепи от зъбите си кожения ремък, от който висяха капки слюнка.

— Кълна се, че боли повече, отколкото когато получих раната.

— Възбудата от битката притъпява болката. — Хирургът избърса бедрото на Лео, после сбърчи нос при вида на марлята. — В крайна сметка хроничната болка е далеч по-трудна за изтърпяване от острата.

— Кога ще заздравее? — Лео се отпусна назад. Чувстваше се изстискан като парцал.

— Може би след седмици. А може би след месеци.

— Месеци? — Лео стисна юмрук, сякаш имаше намерение да удари собствения си крак, но бързо размисли.

— Но трябва да сте наясно… — намръщи се хирургът, докато подсушаваше ръцете си, — че някои рани никога не зарастват.

— Може да остане така завинаги?

— Има такава възможност.

Лео извърна глава към прозореца. Загледа се в сивите покриви и сивото море през размазаните, осеяни с дъждовни капки прозорци. Дали щеше да остане сакат? Като онзи копелдак Глокта, затворен зад бюрото си и погребан под документи като някоя личинка в мръсотията?

Сълзите замъглиха зрението му. Искаше му се Риккъ да беше с него. Тя щеше да обърне всичко на шега, да се прави на клоун и да го накара… да се почувства добре. Отдавна не се беше чувствал добре.

— Това е всичко засега. — И хирургът започна да увива чиста превръзка около бедрото на Лео, за да скрие онова смръщено червено око.

Беше мечтал да предвожда армии и да печели велики победи точно както в легендите. Беше мечтал да се бие в Кръга и да бъде признат за велик воин точно както в песните. Беше мечтал да излезе от сянката на майка си и да се озове под блясъка на славата и да бъде приветстван като лорд губернатор на Англанд. Бе сторил всичко това.

И ето докъде го беше докарало.

Това им е лошото на песните. Те обикновено свършват, преди всичко да е отишло по дяволите.

По вятъра

Кусура погледна намръщено към изгорелите скелети на колиби и къщи. Няколко комина все още стояха и две обгорели греди стърчаха към розовото сутрешно небе. Прокашля се, облиза храчката около устата си, сякаш опитваше ейл, после се изплю. Кусура обичаше доброто плюене. Може би това беше любимото му забавление. След убиването на хора.

— Прилича точно на селото, от което идвам — отбеляза той.

— Аха — съгласи се Детелината. — Е, селяните доста си приличат, когато са изгорени.

— Казваш го така, сякаш си виждал много такива.

— По време на войните имаше време… — Детелината се замисли и изсумтя със съжаление — предполагам, преди много от вас да са се родили, когато на Север изгорените села бяха по-честа гледка от неизгорените. Надявах се тези дни да са зад гърба ни, но… Изглежда, че често, като се надяваш на нещо, се случва точно обратното. — Зад Детелината се разнесе клокочещият звук от поредното повръщане и той се обърна да погледне. — Как ти остана нещо за повръщане?

— Просто… — Флик се изправи и избърса устата си. — Вече излизат нещо като сополи. — И той хвърли кос поглед с крайчеца на окото си към разкрилата се картина, сякаш това можеше да направи гледката по-красива.

Виждаше се, че това някога са били хора. Тук се забелязваше ръка, там лице. Но най-вече просто парчета месо, приковани високо или олюляващи се по изгорените дървета в средата на селото, където дъждът беше отмил пепелта и я бе превърнал в черна кал. Около един ствол беше увито нещо, което неприятно заприлича на Детелината на нечии черва. Без съмнение това беше сцена от някакъв кошмар.

— Шибани плоскоглави — промърмори Флик, после се прегърби и отново изкашля поредната струя слюнка.

— Главатар?

— Мътните го взели! — изкрещя Детелината и почти подскочи във въздуха от ужас.

Шола се беше промъкнала през храстите, тиха като сянка, и клечеше до него на по-малко от крачка разстояние. Едното ѝ око изглеждаше огромно и бяло върху омазаното ѝ с пепел лице, а другото само проблясваше иззад сплъстената ѝ коса.

— Промъквай се така към тях, момиче, не към мен! За малко да се насера от страх! — Тревожеше се, че може наистина да го е направил, макар и само малко.

— Съжалявам. — Тя изобщо не изглеждаше да съжалява.

Сякаш никога не проявяваше някаква емоция. Това момиче имаше наистина безизразно лице.

— Трябва да ти закача звънче — промърмори Детелината, наведе се и се опита да успокои разтуптяното си сърце. — Какво има?

— Плоскоглавите са оставили следи. Взели са със себе си малко овце. По дърветата има откъснати валма вълна. Навсякъде има следи. Дори и с каруца нямаше да оставят по-големи следи. Лесно мога да ги проследя. Искаш ли да го направя? Да ги проследя, а? — Може би беше прекарала толкова много време сама, единствено в компанията на дърветата, че сега не можеше да прецени правилно колко думи да използва. Бяха или твърде малко, или цял порой. — Искаш ли да ги проследя, главатар?

Детелината все още не обичаше много да го наричат „главатар“. Често първо откъсват най-високото цвете и никой, когото той беше наричал през годините „главатар“, не бе доживял да се наслаждава на приятно пенсиониране.

— Не, май не ми се иска много да ги проследиш. — Той посочи към прикованите карантии. — Никак не ме привлича мисълта и моите вътрешности да бъдат изложени по този начин.

Последва пауза. Шила насочи едното си видимо око и другото — проблясващо и скрито — към Кусура и той сви едрите си рамене. После погледът ѝ се плъзна към Флик, който изпъшка, изправи се и отново избърса уста. След това очите ѝ се насочиха към вътрешностите, които, разбира се, продължаваха да си висят по дърветата, и се върнаха на Детелината.

— Да ги проследим все пак?

Детелината изду бузи и изпуфтя. Пуфтеше, откакто Стаур му беше дал тези отрепки и му бе казал да тръгне на лов за шанка. Но когато шефът ти даде задача, трябва да я изпълниш, нали? Дори и ако е много далеч от задачата, която ти самият би си избрал.

— Аха — промърмори той, — да ги проследим.

— Главатар?

— А?

Флик коленичи в мокрите храсти и започна нервно да върти копието в побелелите си юмруци.

— За какво мислиш?

Детелината се изправи и се опита да намери пролука в листата, за да погледне към долината, изсумтя, когато изпъна единия наболяващ го крак, после другия, след което клекна отново.

— За миналото. За изборите, които съм направил, и нещата, които съм сторил.

— Угризения, а? — мъдро кимна Флик, сякаш знаеше всичко за угризенията, макар че Детелината би се изненадал, ако хлапакът бе видял повече от шестнайсет зими.

— Може пък да си мисля за триумфите и успехите, нали?

— Не изглеждаше така.

— Ами човек трябва да се остави на течението. — Детелината си пое дълбоко дъх през носа. — Да се отърси от миналото.

Ако много разсъждаваш върху грешките си, това не носи нищо добро.

— Наистина ли смяташ така?

Детелината отвори уста да отговори, после сви рамене:

— Винаги дрънкам такива глупости. Ако продължавам да говоря, сигурно ще изтърся онази щуротия за това, че човек трябва да избира подходящия момент.

— Навик, а?

— Аз съм като някоя съпруга, която всяка вечер сервира все същото варено месо и с всеки следващ път го ненавижда все повече, но не може да сготви нищо друго.

Кусура вдигна очи от секирата си и изсумтя:

— Кой би искал да се ожени за такава кучка?

— Кой наистина? — отново изпуфтя Детелината.

В този момент Шола се появи, като подскачаше от скала на скала из дерето. Този път не се стараеше да бъде тиха. Спусна се към храсталака, хлъзна се и спря задъхано в шубрака, до Детелината. Лицето ѝ блестеше от пот, но иначе не изглеждаше особено разтревожена от смъртоносното преследване през гората.

— Идват ли? — попита Флик с изтънял от страх глас.

— Аха.

— Всички ли? — попита Кусура с дрезгав от вълнение глас.

— Почти.

— Сигурна ли си? — попита Детелината.

Тя го погледна иззад косата си, в която се бяха заплели парчета клонки.

— Аз съм неудържима.

— Няма съмнение — съгласи се той и на лицето му се появи следа от усмивка.

Това беше едно от онези неща, които би казала Прекрасна.

Тогава Детелината ги чу и усмивката му бързо посърна. Първо се разнесе вой, сякаш идващ от далечна вълча глутница, който накара космите по врата му да настръхнат. После се чу трополене и дрънчене, сякаш ги атакуваха облечени в броня мъже. Това накара устата му да пресъхне. Те бяха последвани от обезумяло сумтене, нечленоразделни звуци и крясъци, които наподобяваха нещо средно между воя на глутница гладни кучета и крякането на разгневени гъски и от които го засърбяха дланите.

— Готови! — изсъска той и мъжете в шубрака навсякъде около него се размърдаха и хванаха здраво оръжията. — И както обичаше да казва Руд Три Дървета — нека ние да ги убием, а не те нас! — Той побутна Шола с ръба на щита си. — Веднага отивай отзад.

— Мога да се бия — прошепна тя. Той видя, че тя извади брадвичка и зловещо изглеждащ нож с дълго, тънко острие. — Мога да се бия по-добре от този твой шампион по повръщане.

Флик изглеждаше леко обиден, но също така и малко позеленял.

— Имам предостатъчно хора, които могат да се бият — отвърна Детелината, — но само един, който може да се промъква като катерица. Отивай отзад.

Видя проблясък на движение сред дърветата, после отново и в следващия миг те наскачаха от клоните, излязоха на открито, струпаха се в дерето, между стръмните скали, и тръгнаха право към Детелината. Точно както беше планирал, макар тогава планът да не му се струваше чак толкова хитър.

Бяха противна тълпа — крещяха, пееха и тичаха напред, накуцвайки върху крака с различна дължина, целите в зъби и нокти, обзети от безумна ярост. Всички бяха разкривени и уродливи като някаква пародия на човешки същества, направени от глина от деца, които нямаха никаква представа от скулптура.

— Мамка му! — изхленчи Флик.

— Спокойно. — Детелината хвана рамото му и го стисна силно.

В моменти като този всеки мислеше поне малко за бягство.

А ако само един побегнеше, щеше да убеди и всички останали, че това е най-добрата идея. Преди да са се усетили, щяха да се превърнат в дивеч, преследван в гората, вместо да празнуват победата.

А коленете на Детелината бяха твърде схванати за ловуване, камо ли за това да играе ролята на плячка.

— Спокойно — изсъска отново той, докато шанка все повече се приближаваха.

Слънцето проблясваше по острите ръбове на грубите им оръжия и по плочите и нитовете, които бяха закрепили към безформените си тела.

— Спокойно — беззвучно потрети той, изчакваше да усети кога е настъпил подходящият момент. Вече виждаше лицата им, ако можеха да бъдат наречени така. Един отпред носеше окървавено женско боне, а друг размахваше ръждясал меч, взет от някой мъж. Трети беше сложил конски череп върху лицето си, а шлемът на четвърти бе направен от лъжици, огънати на огън или може би заковани към черепа му. Грубата плът около металните ленти беше подута.

Улови момента, преди да се изплъзне между пръстите ти.

— Копия! — изрева Детелината и мъжете изскочиха от шубрака, насочили дългите си копия към дерето, за да нямат плоскоглавите накъде да избягат. Шанка заковаха на място, размахаха ноктестите си ръце и побягнаха, изненадани от тази гора от блестящи остриета. Един не можа да спре и падна върху копията. Върхът на едно от тях се заби право в гърлото му и той увисна на него, започна да плюе тъмна кръв, докато се опитваше да се обърне, и изглеждаше малко изненадан, че не успява.

Детелината почти го съжали. Но съжалението винаги е загуба навреме, особено по време на битка.

— Стрели! — изрева той и от скалите, от двете страни на дерето, се надвесиха мъже.

Лъковете запяха и стрелите се понесоха надолу към шанка, отскачаха, тракаха и се забиваха в плътта. Детелината видя как един плоскоглав започна да се мята, опитваше се да достигне с разкривената си ръка до врата си, от който стърчеше стрела. Стрелците опъваха тетивите с такава лекота, сякаш стреляха по агнета в кланица. Едно копие полетя в противоположната посока, но отскочи от една скала, без да нанесе вреда.

Плоскоглавите вече бяха изплашени. Изглежда, шанка и хората не се държаха толкова различно, когато са хванати натясно в дере и отгоре им се сипят стрели. Един опита да се изкатери на скалите и след като беше уцелен от три стрели, падна върху друг шанка. Трети се втурна към копията и беше пронизан в корема. Остриетата разпориха цялата му страна, една метална плоча бе откъсната от рамото му и отдолу се подадоха окървавените болтове.

Детелината видя един плоскоглав да влачи друг, със забита в гърдите стрела, и се опитваше да го издърпа назад. Почти както би постъпил човек. Или по-добър човек от него самия. Това го накара да се зачуди дали плоскоглавите имат чувства като човешките същества, както кървяха и крещяха почти по същия начин. После в главата на този, който влачеше другаря си, се заби стрела и той падна с другия върху себе си и с това демонстрацията на човешки чувства приключи. И от двете страни.

Детелината имаше усещането, че шанка са готови да се пречупят.

— Секири! — изрева той и копиеносците се разделиха доста подредено.

Не много по-зле от това, което бяха тренирали, което си беше истинско чудо предвид обстоятелствата. Най-добрите бойци, които му бе дал Стаур, се изляха през пролуката с ризници, щитове и добри секири и се стовариха върху плоскоглавите от горната част на хълма със звук, подобен на градушка върху ламаринен покрив.

Разбира се, Кусура беше най-отпред. Той бе гадно копеле. Лудо копеле. Биеше се без всякакво чувство за самосъхранение, каквото мъжете или изграждаха бързо, или умираха още по-бързо. Беше страхотен боец, но никой не искаше да е с него, защото имаше навика да се увлича и да не го е грижа особено, че може да удари някого, като замахва назад. Или дори когато замахва напред.

Въпреки това, когато са те изпратили да се биеш с чудовища, е добра идея и ти да имаш едно-две. А и начинът, по който Кусура се чувстваше най-щастлив, когато бързаше да се срещне с Големия изравнител, напомняше на Детелината за него самия преди двайсет години, когато все още го наричаха Джонас Стръмното и бедите все още не го бяха научили да действа внимателно. Тъкмо се поздрави, че е успял да остане доста далеч от битката, когато един копиеносец изпищя, хвана се за рамото и падна, а един огромен плоскоглав с рев се отдели от глутницата, стиснал в юмруците си огромна, покрита с гвоздеи тояга.

Детелината никога не беше виждал толкова едър и покрит с толкова много желязо шанка. Те обичаха да занитват върху кожата си всеки метал, който намереха, но този бе целия покрит с ковани железни плочи. Когато изрева, от устата му пръсна слюнка и той така удари един мъж с тоягата си, че онзи се олюля. Няколко души бързо отстъпиха и Детелината не се срамуваше да признае, че е един от тях. Ченето му беше увиснало до земята, а щитът му — високо вдигнат.

Огромният шанка направи крачка напред, вдигна тоягата си, после изграчи, олюля се и падна на едно коляно. Шола се беше промъкнала зад него и сега заби ножа си между две от плочите върху главата му и удари по дръжката с опаката страна на брадвичката си толкова спокойно, сякаш забива пирон с чук. Чу се кух звук, ножът влезе до дръжката в черепа на шанка и едното му око изхвръкна от обвитата му в метал глава.

— Мамка му! — възкликна Детелината, когато плоскоглавият се стовари в краката му със звук, наподобяващ на дрънченето на шкаф, пълен с тенджери.

— Казах ти, че мога да се бия — напомни му Шола.

Изглежда, това беше краят. Последните няколко плоскоглави бягаха. Детелината видя, че един от тях бе посечен сред дъжд от кръв, друг падна със стърчаща от гърба стрела. Двама се спускаха с подскоци надолу в дерето дори по-бързо, отколкото бяха дошли.

— Оставете ги да си вървят! — изрева Детелината на стрелците с лъкове. — Нека отнесат обратно нашето съобщение. Ако останат от северната страна на планините, няма да се разправяме с тях. Ако дойдат на юг, Големият изравнител ще ги очаква.

Кусура наблюдаваше бягащите плоскоглави с широко отворени, диви очи, опръскана със слюнка брада и стичаща се по лицето му кръв. Никой не се наемаше да му каже да спре, и честно казано, и на Детелината много не му се искаше да го прави. Но това му беше лошото да си главатар. Не можеш просто да вдигнеш ръце всеки път и да си казваш, че това е проблем на някого другиго.

Затова Детелината пристъпи към него с вдигната нагоре длан, докато другата му ръка опипваше дръжката на ножа, окачен отзад на колана му. В края на краищата винаги е полезно едната ти ръка да е на дръжката на ножа.

— Полека. — Сякаш се опитваше да успокои зло куче. — Спокойно.

Кусура му хвърли доста кротък поглед.

— Спокоен съм, главатар — отвърна той и избърса кръвта от очите си. — Обаче кървя.

— Ами не е добра идея да използваш лицето си за оръжие. — Детелината пусна ножа и огледа съсечените с брадви, пронизани с копия и набучени със стрели трупове, които задръстваха дерето. Битката бе спечелена, а дори не му се беше наложило да замахне и веднъж с меча.

— Мътните го взели — промърмори Флик.

На върха на копието му беше набучен един плоскоглав, който още потрепваше.

— Видял си сметката на един — отбеляза Кусура, стъпи с ботуш на шията на шанка и разцепи черепа му.

— Мътните го взели — промърмори отново Флик, после пусна копието и повърна.

— Някои неща не се променят — отбеляза Шола, която се опитваше да извади кинжала си от черепа на едрия шанка.

— Стана точно както каза, главатар. — Кусура претърколи с ботуша си един мъртъв плоскоглав и го остави така, с опулени към небето очи.

— Никога не трябва да се съмняваш в мен — отвърна Детелината. — Първото оръжие, което вземаш във всяка битка, не е копие, стрела или секира.

— А меч ли? — премигна срещу него Флик.

— Изненадата — натърти Детелината. — Изненадата превръща смелите мъже в страхливци, силните в слабаци, а умните в глупци.

— Грозни шибаняци са тия, а? — отбеляза Шола, която продължаваше да дърпа и за малко не падна назад, когато кинжалът ѝ внезапно се измъкна.

— Не съм сигурен, че мога да критикувам външния вид на другите. Ти не беше ли син на касапин, Кусура?

— Такъв бях.

— Тогава трябва да ти призная, че най-много те бива в изкормването на тези копелдаци.

— Защо, да не искаш да ги правиш на наденици?

Някои от останалите се засмяха. Бяха готови да се смеят на всичко сега, когато битката беше приключила и вероятно ги очакваше тлъсто заплащане.

— Неприятното на надениците е, че не знаеш какво има в тях — отвърна Детелината. — Не искам никой да изпитва каквото и да е съмнение. Искам да ги провесиш за назидание така, както те са сторили с онези хорица от селото. Може и да не говорим на един език с шанка, но закованите в дърветата глави ще са достатъчно ясно послание на всеки език. И докато го правиш, хвърли няколко в този чувал за Стаур.

— Ако искаш да впечатлиш някое момиче, ѝ носиш цветя — тъжно въздъхна Флик. — Ако искаш да впечатлиш краля на северняците, му носиш чувал, пълен с глави.

— Тъжен факт — съгласи се Детелината, — но е самата истина.

— Аз самата не харесвам много цветя — обади се Шола.

— Така ли?

— Никога не съм виждала смисъл в подаряването на цветя.

— Смисълът е в това, че няма смисъл.

Тя наклони глава на едната страна и се замисли върху думите му.

Кусура погледна намръщено труповете на шанка и претегли на ръка секирата си, чудейки се откъде да започне.

— Никога не съм гледал на себе си като на човек, който ще пълни чували с отрязани глави.

— Никой не се смята за такъв — отвърна Детелината и отново изпуфтя. — Но преди да се осъзнаеш и ето че се занимаваш точно с това.

Видения

— Тя идва на себе си.

— Слава на съдбата! — Риккъ чу да казва баща ѝ в съскащия мрак. Тя изстена и избута с език подгизналото от слюнка дървено трупче от устата си. — Но това е четвъртият път тази седмица!

— Припадъците стават все по-лоши — изграчи Риккъ. Зъбите я боляха. Главата ѝ се цепеше от болка. Отвори едното си око, после другото и видя, че Изърн и баща ѝ са се надвесили над нея и я гледат. — Поне този път не се насрах.

— За да се насереш, трябва да ядеш — отбеляза Изърн. Лицето ѝ беше сурово, както винаги. — Какво видя?

— Видях река, пълна с трупове. Трупове, които се полюшваха и се преобръщаха с лицето нагоре и лицето надолу. Видях двама възрастни мъже да се бият на дуел в Кръга и две млади жени, които се държаха за ръце под златен купол. Под позлатените стени отекваха аплодисменти. Видях знаме с око на него, което стоеше зад висок трон. И някой седеше на трона… Кой ли беше? Видях старица… — Риккъ трепна, притисна ръка към лявото си око, което бе парещо горещо, и потрепери при спомена, който сякаш все още беше запечатан от вътрешната страна на клепачите ѝ. — И лицето ѝ беше съшито със златна тел. Тя ми заговори…

Изърн приклекна отново.

— Познавам тази жена.

— Сигурна ли си? — Риккъ хвърли поглед на баща си.

— С този характерен външен вид — как мислиш? Тя е вещица. — Изърн хвана висящата на врата ѝ огърлица от руни и кости от пръсти и я стисна здраво. — Тя е жена, която е много обичана или може би много мразена от луната. — Риккъ никога преди не беше виждала Изърн-и-Файл да изглежда толкова уплашена, и това изплаши и нея. Дори повече от обикновено. — Тя е магьосница, която се е върнала от земята на мъртвите.

— Никой не може да избяга от Големия изравнител — промърмори бащата на Риккъ.

— Никой не може да избяга. Но казват, че неколцина… — Изърн сниши глас до дрезгав шепот — са изпратени обратно. — Тя се наведе по-близо и грубите ѝ ръце сграбчиха раменете на Риккъ. — Какво ти каза?

— Че е трябвало да избера — прошепна Риккъ и усети, че цялото ѝ тяло се смрази.

— Какво да избереш?

— Не зная.

Изърн оголи зъби и пъхна език в дупката, където един от тях липсваше.

— Тогава трябва да изберем пътя до Височините. Там, до забранено езеро, се намира забранена пещера. Тя живее в нея. Ако може да се вярва на слуховете за една мъртва жена.

Бащата на Риккъ я изгледа втренчено.

— Наистина ли ще поискаме помощ от труп, съшит със златна тел?

— Помощта за решаването на необичайни проблеми идва от необичайни хора.

— Предполагам, че е така. — Бащата на Риккъ ѝ помогна да се изправи. Зад очите ѝ пулсираше ужасно позната болка. — Трябва да хапнеш нещо.

При мисълта за това ѝ се повдигна.

— Не съм гладна.

— Момиче, станала си кожа и кости.

— Просто ми трябва малко свеж въздух. Трябва да си поема дъх.

Изърн бутна вратата, която се отвори със скърцане, и по ръба проблеснаха ярки златисти кинжали, които се забиха в очите ѝ. Риккъ затвори напълно едното си око, а от другото остави само малък процеп и изстена, когато ѝ помогнаха да излезе навън. Чувстваше се слаба като новородено теле. Всичко я болеше — ходилата, върховете на пръстите, вътрешността на задника.

Помогнаха ѝ да седне на любимата пейка на баща ѝ в буренясалата градина, откъдето се виждаха стръмните улици на Уфрит, които се спускаха надолу към искрящото море.

— Ох, слънцето е противно — промърмори тя, но успя да се усмихне, когато соленият бриз дойде и целуна лепкавото ѝ лице. — Но вятърът е добър приятел.

— Горе, в планините, където отиваме, е обратното — заяви Изърн и метна една овча кожа върху раменете на Риккъ.

— Всичко зависи от гледната точка. — Бащата на Риккъ взе ръцете ѝ в своите. — Трябва да се върна на проклетото събрание. Ако не съм там, ще започнат да се карат.

— Ще се карат повече, ако си там. Като малки деца са.

— Всички сме като деца, Риккъ. Колкото повече порастваш, толкова повече осъзнаваш, че възрастните няма да се появят изведнъж и да оправят нещата. Ако искаш нещо да е направено както трябва, се налага сам да го направиш.

— Със собственото си тяло и мозък, а?

— И със сърцето си, Риккъ. И със сърцето си.

Тя стисна ръцете на баща си, които бяха толкова слаби и разкривени.

— Тревожа се, че ще те съсипят.

— Мен? — усмивката му не можеше да убеди никого. — Никога.

— Вече са го направили.

Той се усмихна отново. Този път усмивката му беше по-истинска.

— Това е да си главатар. Правиш трудни избори, за не се тревожат за това хората ти. — Той хвърли поглед към задушените от бурени лехи, изправи се и изтупа коленете си. — Ще видиш, че някой ден ще култивирам тази градина. Сега просто постой на вятъра. Постой и си почини.

Не че Риккъ имаше голям избор. Нямаше сили да стори много повече от това. Тя седеше и слушаше чайките, които крякаха върху покривите, и пчелите, които се трудеха над първите неуверено разцъфнали цветове в градината. Наблюдаваше рибарите на кейовете, жените при кладенеца, дърводелците, които все още лекуваха раните, които Стаур Здрачния беше нанесъл на Уфрит. Запита се дали баща ѝ ще доживее да види всичко възстановено отново, и тази мисъл я натъжи. Натъжи я и я накара да се почувства самотна. Коя щеше да е тя, когато той си отидеше?

Отново затвори очи и почувства как в тях напират сълзи. Напоследък почти не смееше да гледа, за да не види нещо, което още не се е случило. Почти не смееше да диша, за да не се задуши от дим, който се е разсеял преди години. Изърн винаги ѝ беше казвала, че не може насила да отвори дългото око, но тя бе опитала, когато Лео се биеше в дуела срещу Стаур Здрачния. Беше опитала и бе видяла пукнатина в небето. Беше опитала и бе видяла твърде много, а сега не можеше да накара дългото око да се затвори отново.

— Чух, че си имала припадък.

Над нея се беше надвесила космата фигура. На мястото, където трябваше да е едното ѝ око, се виждаше мътен проблясък.

— Хей, здравей, Тръпка — каза тя.

— Здравей, клечке. — Той седна до нея и се загледа към морето.

— Това беше грубо.

— Аз съм долен убиец, какво очакваш?

— Човек може да убива учтиво. — В този момент тя забеляза, че една недалечна сграда се е запалила.

Гореше като факла. От прозорците ѝ изригваха пламъци, а над сламения ѝ покрив се носеше вихрушка от пламтящи сламки.

Риккъ леко се прокашля. Дори това накара главата ѝ да запулсира от болка.

— Онази сграда ей там… — Тя видя как една обвита от пламъци фигура излезе, олюлявайки се, от вратата и се строполи близо до кладенеца, без някой да ѝ обърне особено внимание.

— Коя, странноприемницата ли?

— Аха. Би ли казал, че тя… гори?

Тръпката повдигна вежди. Или поне повдигна тази, която все още функционираше.

— Не виждам такова нещо. На теб ти изглежда, че гори ли?

Тя трепна, когато клатещият се комин се срути сред фонтан от искри върху овъглените греди на покрива.

— Малко. Но аз имам навика да виждам неща, които не са там.

— Влошава ли се положението?

— Така изглежда, въпреки усилията ми да гледам положително на нещата. — Риккъ усети напиращите в очите ѝ сълзи и се наложи да ги избърше. Лявото отново пареше. Вече пареше непрекъснато.

— Изърн казва, че някой горе, в планините, може да ми помогне. Някаква мъртва вещица, чието лице е съшито със златна тел.

— И тя ще ти помогне?

— Помощта за необичайните проблеми идва от необичайни хора.

— Предполагам, че е така — съгласи се той.

— На този етап ще приема всяка помощ, която мога да получа. Ти какво прави?

— Бях на събранието при баща ти. Говориха за бъдещето.

— И какво е то?

— Ти си тази, която има дългото око.

Риккъ гледаше втренчено горящата сграда, която всъщност не гореше. Съседната също вече се беше подпалила — засега само някои части от сламения покрив. Мътните го взели, направо ѝ се искаше да грабне едно ведро, но как да изгаси пламъци, които още не са се появили? Или пък това беше някой отдавнашен пожар?

— Огън и разединение — промърмори тя.

— Не е нужна магия, за да види човек, че това ни чака — изсумтя Тръпката. — Червената шапка смята, че протекторатът трябва да бъде част от Съюза и да имаме представители в тяхната проклета Камара на лордовете, както, предполагам, и всичко останало.

— Трудно ми е да си го представя.

— Оксел смята, че трябва да коленичим пред Стаур Здрачния.

Риккъ повдигна ъгълчето на устата си и се изплю, но тъй като се чувстваше много отпаднала, по-голямата част от слюнката падна върху лицето ѝ.

— Да му дадем всичко, преди той да го е взел от нас?

— Или да сключим сделка, докато все още имаме с какво да се пазарим.

— Ами Сухара?

— Още не е избрал страна, затова се съгласява с всеки, който вземе думата. Никой не смята, че след като баща ти се отиде, ще можем да останем дълго така, както сме сега. И никой не вярва, че той ще живее още много.

— Това е жестоко — премигна Риккъ.

— Аз съм убиец с позорна слава. — Металното око на Тръпката блещукаше с цветовете на огъня. — Какво очакваш?

Мътните го взели, вече гореше целият Уфрит. Вдигаха се оранжево-жълти облаци и въздухът беше натежал от викове и дрънчене на оръжие. От гърдите на Риккъ се отрони нещо средно между въздишка и стон, тя затвори смъдящите си очи и ги затисна с наранените си ръце. Но дори и тогава можеше да почувства топлината върху лицето си и острия дим в носа си.

Някой напъха със сила нещо между челюстите ѝ. Тя се задави и обзета от внезапна паника, опита да се отскубне, но не успя да помръдне, защото беше хваната така неумолимо, както плъзва студът по трупа на някой удавник.

— Тя идва на себе си.

— Слава на съдбата! — Риккъ чу да казва баща ѝ в съскащия мрак. — Но това е четвъртият път тази седмица!

Тя рязко се изправи, усети пронизваща болка зад клепачите и изплю дървеното трупче:

— Припадъците стават все по-лоши!

Отново беше в стаята си. Зъбите я боляха. Главата ѝ се цепеше от болка. Погледна замаяно към разтревоженото лице на баща си и се опита да осъзнае какво се случва.

— Какво видя? — попита Изърн. Отново.

— Река, пълна с трупове, старци, които се биеха, млади жени, които се държаха за ръце, знаме с око на него и старица… — забръщолеви Риккъ и притисна ръка към лявото си око, което беше парещо горещо. — Лицето ѝ бе съшито със златна тел. — Изричаше същите думи и от устата ѝ хвърчаха слюнки. Същите думи като преди. — Тя ми каза, че трябва да избера.

— Какво означава това? — Изърн приклекна отново, точно като миналия път, и челюстта ѝ се изкриви, когато тя разтревожено пъхна език в дупката между зъбите си.

— Знаеш какво означава това — сопна се Риккъ и при всяка дума усещаше нова пронизваща болка в главата. — Ти вече ми каза.

— Какво съм ти казала?

— Че тя е вещица, която е била върната от земята на мъртвите. Че е много обичана или мразена от луната. Че живее във Височините, в забравена пещера, до забранено езеро. Каза ми, че трябва да отида и да се срещна с нея.

С всяка следваща дума Изърн изглеждаше все по-уплашена. Риккъ никога преди не я беше виждала изплашена. С изключение напреди малко, във видението. Това накара Риккъ да се изплаши още повече от последния път, когато това се бе случило.

— Не мога да не се съглася със себе си, нали? — промърмори Изърн.

— Наистина ли ще поискаме помощ от труп, съшит със златна тел? — попита отново бащата на Риккъ.

— Помощта за решаването на необичайни проблеми… — сви рамене Изърн.

— … идва от необичайни хора — довърши вместо нея Риккъ.

Човек от народа

— Змия! — изкрещя една жена и Вик отскочи, после осъзна, че това не е било предупреждение, а търговска реклама. — Най-доброто месо от змия!

Тя размаха пред ужасеното лице на Талоу нещо, което приличаше на парче червено въже, и Вик бързо мина покрай нея, като блъскаше хората встрани от пътя си. В Уестпорт не можеше да стигнеш доникъде с учтивост. С нея не можеше да стигнеш далеч където и да е.

— Никога в живота си не съм била на толкова оживено място — задъхано каза, докато се опитваше да избегне една висока и слаба сулджукска жена, която жонглираше с кратуни. В Уестпорт винаги беше много горещо, но с всичките, принадлежащи на дузина различни култури, пещи, мангали и огнища за готвене около тях бе направо задушаващо.

Един внушителен брадат мъж се изправи с остриета в ръцете и Вик посегна към джоба си, но се оказа, че това са само шишове, върху които бяха набучени огромни парчета месо.

— Никога не сте опитвали толкова крехко агнешко! — изрева той в лицето на Талоу.

— Благодаря, но…

— Не говори, ако мълчанието ще свърши работа — изсумтя Вик и го повлече нататък. — За тези хора „не“ е началото на разговор. Ето го.

Тя зърна Солумео Шудра през потрепващата мараня над един огромен тиган с ориз. Плътно до него се бяха залепили трима души охрана. Двама бяха стириянци — едри мъже, но според Вик не твърде опитни. Третият беше южняк, с очи, които шареха наоколо, и с очукан меч, препасан на колана. Той бе най-опасният от тримата. Най-вероятно беше бърз. Но никой не може да е готов във всеки един момент. Особено в тълпа като тази. Бе нужно да го доближи само за миг. Бързо движение с острието. После щеше да се измъкне в хаоса, преди някой да е осъзнал, че мъжът, който може да отдели Уестпорт от Съюза, е мъртъв.

— Сигурна ли си за това? — Талоу я хвана за лакътя и изсъска в ухото ѝ през дрънченето на тигани, лъжици и ножове и призивите на уличните продавачи. — Лорсен ни каза да го оставим на мира.

— Ако винаги правех каквото ми кажат, щях още да съм в някоя мина в Англанд. Или мъртва.

— Или и двете? — повдигна вежди Талоу.

— Вероятно. — Тя рязко освободи ръката си и си проби път след Шудра и охраната му, през блъсканицата на една арка, към пазар за подправки, който беше толкова оглушителен и задушаващ, колкото и някоя фабрика във Валбек. Кошници и бурета бяха подредени в несигурни кули, имаше цели рафтове, отрупани с лъскави делви с масло. Цветовете блестяха ослепително под слънчевата светлина — ярки червени, оранжеви и жълти прахове, листа във всякакви оттенъци на зеленото и кафявото. Разнасяше се дрънченето и звънът на теглилки и монети, мъже и жени се пазаряха на дузина езици и крещяха, че стоката им е най-добра, цените — най-ниски, и теглилките — най-точни.

Шудра беше отпред и разговаряше на стириянски с един търговец, после с друг на кантикски, преминаваше от единия език на другия, накара и двамата да се разсмеят, стисна им ръцете и ги потупа по раменете. Вик се престори, че разглежда една сергия, отрупана с пръчици тамян. Едва успяваше да диша заради силната им воня, докато държеше под око Шудра през гъмжилото. Той взе шепа яркочервени пъпки от една кошница, помириса ги и се усмихна широко на търговеца, сякаш никога преди не беше помирисвал нещо толкова хубаво.

— Народен човек, а? — промърмори Талоу.

— Много приятен — съгласи се Вик. Точно това го правеше такава заплаха. Тя почувства как металът в джоба ѝ се удари в схванатото ѝ бедро, когато се обърна да го последва. — Но ножовете убиват приятните хора със същия успех като неприятните.

— Дори и по-лесно — сви рамене Талоу и тя се обърна да го погледне. — Приятните не го очакват.

Един стол носилка застана на пътя им и Вик се мушна под него, като за малко не събори един от носачите. Носилката се разклати и продължи през потока от хора, докато пътникът ѝ крещеше ругатни след нея.

Разнесе се смразяващ кръвта рев и Талоу рязко се дръпна назад от една клетка. Щеше да падне, ако Вик не го беше хванала. В клетката имаше проклет тигър. Никога не бе виждала тигър и не можеше да повярва колко огромен и колко силен е — маса от мускули и козина с ярки шарки, която се гърчеше гневно, оголила огромните си зъби.

— Мамка му! — изпищя Талоу и Вик го повлече за китката.

Това беше пазар на животни — менажерия, от която се носеха крясъци, бухане и ръмжене. Едно момче размаха в лицето на Вик тъжна малка маймунка и тя я отстрани от пътя си.

— Майната ти! — злобно изруга то със силен акцент и се изгуби сред останалите лица в тълпата.

Вик се наведе и се опита да открие Шудра през гората от крака, след което се изправи на пръсти. Махна към един покрив. Един от хората, които беше наела, се намираше върху скелето горе и се преструваше, че работи по рушащ се комин. Той улови погледа ѝ и кимна към една уличка.

— Нататък. — Вик се насочи към уличката, като се постара да не тича.

Внезапно между високите сгради стана тъмно. По стените, на върха на които имаше ръждясали шипове, бяха надраскани лозунги. Във входовете проблясваха очи, които ги проследяваха, когато минаваха покрай тях. Един изгорял от слънцето северняк, свлякъл се в купчина боклук, изкрещя нещо след тях, размахвайки бутилка.

Прескачаха по три стъпала наведнъж, докато се спускаха надолу. На всяка крачка се плискаше зловонна вода. Алеята беше толкова тясна, че Вик трябваше да се обърне настрани, за да се промъкне през нея. Някъде пред тях отекнаха напеви, последвани от бръщолевене на силни гласове. После двамата изскочиха на пространство, покрито с протрити от употреба павета.

От едната страна се издигаше Великият храм на Уестпорт с шестте си високи кули, наподобяващи комините на Валбек, но завършващи със златни шипове, вместо със стълбове дим. Пред него имаше разпръснати платформи. Подиуми, на които стояха мъже и жени в парцаливи роби, окичени с талисмани и броеници или размахващи книги или жезли. Те ридаеха със задавени гласове към застаналите в полукръг малки групички от любопитни зяпачи, ръкомахаха във въздуха и сочеха към небето с хищно присвити пръсти и очи, които сякаш бяха готови да изскочат от страст и убеденост. Обещаваха спасение и заплашваха с проклятие. Всеки от тях настояваше, че всички останали са измамници и той единствен знае всички отговори.

Вик ги презираше и съжаляваше, но дълбоко в себе си също тайно им завиждаше. Чудеше се какво ли е усещането да вярваш в нещо толкова много. Достатъчно, че да умреш за него. Както беше сторил и Сибалт. И Малмър. А също и нейният брат. Колко ли прекрасно бе чувството да си сигурен. Да знаеш, че си на правилната страна, вместо просто на печелившата. Но не можеш просто да избереш да вярваш, нали?

— Какво, по дяволите, е това място? — промърмори Талоу.

— Поредният пазар — отвърна Вик, докато се оглеждаше наоколо за Шудра и хората му.

— Какво продават?

— Бог.

Сега тя го виждаше как кима внимателно, докато слушаше един от по-спокойните пророци, а телохранителите му бяха разсеяни и непредпазливи.

— Това е мястото — отсече Вик.

Беше достатъчно оживено. Имаше много пътища за бягство, но цареше такава бъркотия, че още малко повече едва ли щеше да изненада някого. Не и докато не станеше твърде късно.

Тръгна към Шудра нито прекалено бързо, нито прекалено бавно, без да поглежда към него, за да не я забележи никой, и бавно пъхна ръка в джоба си. Мина покрай гола до кръста жена върху платформа, застанала на колене пред грубо надписана табела. Очите ѝ бяха пълни е екстаз, докато се самобичуваше. Голият ѝ гръб беше маса от нови порязвания и стари белези.

— Покай се! — пищеше тя при всяко изсвистяване на камшика. — Покай се! — Изви глава и вдигна треперещ пръст. — Покай се, сестро!

— По-късно — отвърна Вик, когато мина покрай нея.

Вече виждаше фигурата с качулка. Беше точно там, където бе предполагала, че ще бъде. Вървеше към Шудра нито прекалено бързо, нито прекалено бавно, без да поглежда към него, за да не забележи никой.

— Ето там — изсъска тя.

— Не изглежда кой знае как — отбеляза Талоу.

— Щеше да е лош убиец, ако се открояваше. — Тя мина напряко през тълпата, после заобиколи една платформа, където възрастен мъж, покрит с пришки, крещеше към небето.

Тя тръгна след фигурата с качулка и гледаше да не изостава, когато мъжът се запромъква към Шудра. Качулките са полезни, за да се скриеш от останалите, но скриват и тях от теб. Тя бавно нахлузи месинговия бокс и усети успокояващото гъделичкане на студения метал между пръстите си.

Забеляза проблясъка на стомана, когато мъжът с качулката извади нещо от джоба си и го задържа до крака си, полускрито в гънките на дрехите му.

Забърза крачка и скъси дистанцията до него, докато той се приближаваше до Шудра. Сърцето ѝ вече биеше лудо, обмисляше как ще го направи.

Когато пророкът завърши проповедта, Шудра изръкопляска, обърна се усмихнато да каже нещо на единия от телохранителите си, забеляза мъжа с качулката и леко се намръщи.

Мъжът пристъпи към него и вдигна острието.

Няма значение колко опитен, корав или едър е един мъж, ако не забележи приближаването ти.

Когато той вдигна ножа, Вик хвана китката му и я натисна надолу, дръпна го назад и го удари с юмрук отстрани в коляното с всичката сила, на която беше способна.

Мъжът изпъшка шокирано, когато кракът му поддаде под него. Тя изви ръката му и ножът издрънча на земята. Докато мъжът падаше, тя го завъртя, блъсна лицето му в камъните и опря коляно в кръста му.

Започна да му нанася бързи и силни удари, като крещеше при всяко замахване. Удари го в бъбреците, в мишницата и отстрани по врата. Той потрепери, изви гръб, издиша с хриптене, после се отпусна неподвижно.

— Касамир дан Шенкт, предполагам — процеди тя през зъби.

Вдигна поглед към Шудра, който я беше зяпнал с широко отворени очи. Телохранителите му едва сега посегнаха към оръжията си.

— Няма нужда да се тревожите. В безопасност сте.

Мъжете, които бе наела, си пробиваха път през тълпата.

Единият от тях сложи белезници на китките на убиеца, докато другият го повлече стенещ под мишница.

— Но може би няма да е зле да се приберете и да залостите вратата — добави тя, изправи се и огледа намръщено тълпата за други заплахи. — Най-добре да не се появявате по улиците до гласуването.

— Спасихте живота ми — прошепна Шудра. — Стириянците ли ви изпратиха?

— Изпрати ме Съюзът — изсумтя Вик. Тя със задоволство видя, че той придоби още по-шокиран вид, след което кимна към убиеца, който псуваше шумно, докато хората ѝ го отвеждаха. — Стириянците изпратиха него.

В сигурни ръце

— Ваше Величество! — Уетерлент се хвърли напред и притисна лице към решетките. Беше красив мъж с игриви тъмни къдрици, но в очите му имаше някаква празнота. — Слава на съдбата, че сте тук! Отнасят се с мен като с куче!

— Отнасят се с вас като със затворник, лорд Уетерлент — със стържещ глас отвърна Глокта, когато практикът добута количката му и се оттегли в сенките. Сенките бяха единственото нещо, което се намираше в изобилие тук. — Това е Палатата на въпросите, не странноприемница. Това са някои от най-добрите килии, с които разполагаме.

— Имате прозорец — изтъкна върховният съдия Брукел. Малък квадрат светлина близо до тавана. — Той има прозорец!

— Аз самият едва получих прозорец — добави Глокта.

— Осмеляваш се да ми говориш за прозорци, саката развалина такава? — озъби се Уетерлент. — Моля Ви, Ваше Величество, зная, че сте разумен човек…

— Иска ми се да мисля, че е така — отвърна Орсо и пристъпи към светлината. — Доколкото разбирам, сте помолили за кралско правосъдие. Моето правосъдие — поправи се той. Все още забравяше от време навреме, че е крал, въпреки че по хиляди пъти на ден се обръщаха към него с Ваше Величество.

— Така е, Ваше Величество! Оставям се на Вашето милосърдие! Аз съм онеправдан! Обвинен несправедливо!

— За изнасилването или за убийството?

— Ами… — премигна Уетерлент — за всичко! Невинен съм.

— Доколкото разбирам, по време на убийството е имало… колко бяха свидетелите, Глокта?

— Седемнайсет, Ваше Величество. Всички са дали показания под клетва.

— Седемнайсет проклети селяни! — Уетерлент се вкопчи в решетките с внезапен гняв. — Ще приемете тяхната дума срещу моята?

— Погледнете колко са — отвърна Орсо. — Дворникът ви вече беше обесен на основанието на техните свидетелски показания.

— Този копелдак, идеята бе изцяло негова! Опитах се да го разубедя. Той ме заплаши!

— Тук сме само от минута, а вече от невинен се оказа, че сте били заставен насила. — Глокта отвратено всмука въздух през беззъбите си венци.

— Още малко и ще се окаже, че той е жертвата — промърмори върховният съдия.

— Можем ли да говорим насаме? — гласът на Уетерлент ставаше все по-писклив. — Нали разбираш, като мъж с мъж. Орсо, моля те…

— Никога не сме се обръщали един към друг на малки имена — сряза го Орсо. — Не виждам защо да започваме сега, какво ще кажете?

Уетерлент погледна Глокта, после Брукел, накрая Орсо и очевидно не откри нищо, което да го окуражи:

— Нещата напълно излязоха от контрол. Просто бяхме малко превъзбудени.

— От невинност, през принуда, стигнахме до състояние на превъзбуда — отбеляза Глокта.

— Вие ще ме разберете, Ваше Величество. Достатъчно често сам сте се поставяли в неудобно положение.

Орсо го погледна втренчено.

— Без съмнение е така. Но никога не съм изнасилвал никого, мамка му! — той откри, че е изкрещял последните думи колкото му глас държи. Върховният съдия нервно отстъпи крачка назад. Глокта съвсем леко присви очи. Уетерлент премигна и долната му устна започна да трепери.

— Какво ще стане с мен? — прошепна той и очите му внезапно се напълниха със сълзи.

Обратът беше странен — само за миг бе преминал от гневно възмущение към мелодраматично самосъжаление.

— Традиционното наказание за такива престъпления е обесване — изтърси върховният съдия.

— Аз съм член на Камарата на лордовете!

— Ще откриете, че всички ние увисваме на въжето еднакво — меко отвърна Глокта.

— Не можете да обесите член на Камарата на лордовете!

— От невинност, през принуда и състояние на превъзбуда, до имунитет. — Орсо се наведе към решетките. — Поискахте кралско правосъдие. Възнамерявам да ви го осигуря.

И той се завъртя на пети и сковано се отдалечи.

— Ваше Величество! — изплака Уетерлент, когато практикът с усилие завъртя стола на Глокта и едното от колелата му изскърца. — Орсо, моля те!

Вратата се затвори след тях с глух звук, наподобяващ удара на секирата на палач. Орсо леко потрепери, докато се отдалечаваше, искрено благодарен, че се намира от правилната ѝ страна.

— О, по дяволите! — изсъска Брукел.

Една застрашително изглеждаща жена, чиято черна коса беше прошарена със стоманеносиво, а ъгловатата ѝ рокля напомняше за стоманена броня, се насочи към тях с решителността на боен кораб, опънал всичките си платна.

— Коя е тази? — промърмори Орсо.

— Майката на копелдака — промърмори в отговор Глокта с ъгълчето на устата си.

— О, по дяволите.

— Ваше Величество. — Скованият реверанс на лейди Уетерлент подсказваше за едва сдържана ярост.

— Лейди Уетерлент. — Орсо нямаше представа как точно да се държи, и накрая заприлича на нещо средно между гост на погребение и момче, хванато да краде ябълки. — Аз… ъъъ… иска ми се да се бяхме срещнали при по-добри обстоятелства…

— Имате властта да ги направите по-добри, Ваше Величество. Смятате ли да прекратите това нелепо дело?

Орсо почти се изкуши да го стори само за да избегне този разпит:

— Аз… опасявам се, че не мога. Доказателствата са неопровержими.

— Думата на някакви завистливи хора от простолюдието? Синът ми е долно оклеветен! Злепоставен от безскрупулни врагове. Нима ще вземете тяхната страна?

— Тук не става въпрос за страни, мадам, а за справедливост.

— Наричате това справедливост? Той е в затвора!

— Има прозорец — обади се Брукел.

Лейди Уетерлент се обърна към върховния съдия с кръвнишки поглед, който направо можеше да пресече мляко.

— Моят род е стар, Ваше Величество. Имаме много приятели.

Орсо трепна, сякаш изправил се пред порив на буреносен вятър.

— Сигурен съм, че това е голяма утеха за вас и за тях, но то няма никаква връзка с вината или невинността на вашия син.

— Има връзка с последствията от присъдата. Доста сериозна връзка. Имате дете, Ваше Високопреосвещенство.

— Това заплаха ли е? — Лявото око на Глокта трепна застрашително.

— Смирена молба. — Макар да бе изречена с тон, който можеше да бъде приет по-скоро като заплаха. — Бих искала да ви помоля да потърсите отговора в сърцето си.

— О, моето сърце е много малко. Хората, които търсят нещо много значимо там, неизбежно са разочаровани.

Лейди Уетерлент сви устни:

— Не се съмнявайте, че ще използвам всяка възможност, която ми дава значителната ми власт, за да се погрижа детето ми да бъде освободено.

— Надявам се, в рамките на закона — пискливо се обади Брукел.

— Любовта на майката към детето ѝ е по-важна от закона. — Лейди Уетерлент бавно се приближи към него.

— Не разчитайте на това. — Глокта кимна рязко на практика, който буташе количката му, и той я блъсна напред със сила, достатъчна да прегази лейди Уетерлент, ако тя не беше отскочила със залитане настрани. Орсо се възползва от възможността бързо да го последва.

— Постъпете както е правилно, Ваше Величество! — пискливо извика след него лейди Уетерлент. Гласът ѝ беше толкова пронизващ, че го накара да прегърби рамене. — Умолявам ви, направете го заради мен. Заради себе си. Постъпете правилно!

— Така и възнамерявам — промърмори Орсо.

Но се съмняваше, че лейди Уетерлент имаше предвид същото като него. Никой нямаше предвид същото като него. В това беше проблемът.

Първият магус беше в градините, когато Орсо се върна. Стоеше сред добре подрязаните лехи, в които първите цветове тъкмо бяха започнали да се подават от пъпките, и гледаше намръщено към Кулата на Създателя, чиито резки очертания се виждаха над назъбения парапет на покритата с пълзящи растения стена на двореца.

— Лорд Баяз — с нотка на неприязън го поздрави Орсо. — Още ли сте тук?

— Ваше Величество — усмихна се Първият магус и се поклони, но зелените му очи останаха сурови. — Всъщност скоро ще си тръгвам.

— О? О.‍ — Орсо отчаяно искаше да се отърве от дъртия досадник, но сега, когато това предстоеше да се случи, откри, че ще съжалява, когато той си замине.

Може би искаше да има някого, когото да обвинява. Сега, както обикновено, щеше да му се наложи да обвинява себе си.

— Не възнамерявах да остана толкова дълго, но след смъртта на баща Ви исках да се уверя, че короната… ще премине гладко във Ваши ръце.

— Хаос в Уестпорт, хаос във Валбек, хаос сред народа и хаос сред благородническото съсловие? — Орсо изсумтя със съжаление. — Нещата едва ли можеха да минат по-гладко.

— Двамата заедно с баща Ви сме минавали и през по-големи трудности. — Баяз пое дълбоко дъх през носа, трепна и прочисти гърлото си.

Когато вятърът духаше от запад, въздухът винаги беше лош — лютеше от дима на комините, които се извисяваха все по-високо над Три ферми и Арките.

— Времената се променят. — Баяз закрачи през градините и така не остави на Орсо друг избор, освен да го последва по пътеките, които бяха прекалено тесни, за да вървят един до друг. Това го накара да се почувства по-скоро като иконом, отколкото като крал. — Доволен съм, че изиграх своята роля в слагането на началото на една нова епоха, но… признавам, че в Адуа се чувствам като някакво изкопаемо. А има и други въпроси, които се нуждаят от вниманието ми. Смятам, че Съюзът е в сигурни ръце.

— Чии, моите ли?

— Да кажем, че са достатъчно сигурни — хвърли му поглед Баяз. — Какво е мнението Ви за Федор дан Уетерлент?

— Виновен като чумата — шумно изсумтя Орсо — и абсолютно лайно. Не съм сигурен, че някога в живота си съм срещал толкова противен човек.

— Ваше Величество е имал късмет с хората, които е познавал — отвърна Баяз, докато стъпките му хрущяха върху съвършения чакъл. — Аз съм срещал мнозина като него.

— Той е като злодея в някоя безвкусна пиеса.

— Трябва да призная, че винаги съм изпитвал известна симпатия към злодеите. Героизмът е забавен, но рано или късно все някой трябва да свърши работата.

— Когато характерите на злодеите са умело оформени може би. Уетерлент би изглеждал нелепо в някоя книга! Как, по дяволите, един мъж може да свърши по този начин?

— Като през целия си живот е получавал всичко, което пожелае, без в замяна да му е поискано нищо.

Орсо се намръщи. Това можеше да бъде казано със същия успех и за него.

— Огорчава ме това, че трябва да хабим толкова усилия за толкова безполезен човек. Трошачите, във Валбек…

— Те са предатели, Ваше Величество.

— Но те поне имат някакви основания. Поне смятат, че правото е на тяхна страна. Какво, по дяволите, може да бъде извинението на Уетерлент? Той дори не си направи труда да измисли такова. Дори не смята за нужно да измисли такова. Мразя Обесванията, но такъв човек като него ме изкушава много силно. Просто ми се иска да можехме да намерим някакъв компромис.

— Разбира се, може да направите такъв опит.

— Така ли?

— Всяко поколение трябва да направи своите избори. — Баяз спря и се усмихна на едно съвършено бяло цвете — първото в градината, което изцяло беше показало лицето си на пролетното слънце. — Ако се придържаме единствено към това, което знаем, как можем да вървим напред?

— Не можеш ли да намериш решение на всичко с… — Орсо махна вяло към Кулата на Създателя — магия или нещо подобно?

— Магията изчезва от света. Унищожих неразрушимите Сто думи на Пророка. Малцината останали негови ядачи се крият на юг и се опитват да задържат остатъците от разрушената си империя. Един мъж може да бъде оценен според враговете си. Достойните от тях може да са по-ценни от приятелите — въздъхна Баяз и после сви рамене. — Магията изчезва от света, но в действителност повечето проблеми винаги са били решавани по-добре с няколко умни думи. Или малко остра стомана.

— Значи трябва да съм непоклатим като скала, а?

— Какъвто баща ти винаги се опитваше да бъде.

Думите му предизвикаха в Орсо остро чувство на тъга:

— Някога си мислех, че той може да прави каквото пожелае, и е избрал да не прави нищо от страх, слабост или некомпетентност. Сега разбирам, че са го дърпали в толкова различни посоки едновременно, че се е нуждаел от цялата си енергия, за да остане неподвижен.

— Тази роля не е лесна за изпълнение. — Баяз протегна ръка, за да докосне цветето, и съвсем леко избърса няколко миниатюрни капчици проблясваща роса от венчелистчетата му. — Приживе кралете винаги са обект на подигравки. Но хората умират от желание да се прекланят пред тях, когато са мъртви. Някой трябва да бъде водач. Някой трябва да прави трудните избори. За благото на всички.

— Някак се съмнявам, че ще са ми благодарни за това — промърмори Орсо.

Зъбите на Баяз проблеснаха за миг, когато отряза цветето с нокът и пъхна стъблото в илика си:

— Би било прекалено да очаквате благодарност.

— Лорд Ишър, благодаря ви, че дойдохте.

— Разбира се, Ваше Величество, в мига, в който получих съобщението.

На Орсо му се прииска да попита Ишър на коя армия принадлежи натруфената му униформа, защото определено никога не се беше явявал по служба с униформата на Съюза. Но от друга страна, самият Орсо бе облечен в натруфена униформа, а единствените бойни действия, в които беше участвал, бяха да обсади един от градовете си и да обеси двеста от поданиците си. Когато ставаше дума за самозванци, той със сигурност бе най-лошият в целия Кръг на света, затова се усмихна широко и устоя на изкушението в допълнение към това да се превърне и в лицемер. Като цяло ставаше все по-добър в устояването на изкушенията. Или поне така си казваше.

— Удивителна стая — прошепна Ишър, изпълнен с подходящото за случая благоговение, докато зяпаше тавана, изваян в най-малки подробности така, че да наподобява короните на дърветата в гората.

Тук-там по клоните на дърветата имаше златни и сребърни механични птици. Някога можели да пеят, когато пружината им била навита докрай, но механизмът се беше повредил отдавна. Без съмнение стаята бе впечатляваща и точно затова Орсо я беше избрал за тази среща. Обаче не можеше да се отърве от мисълта, че който и монарх да бе построил това място, е можел просто да се забавлява в една от десетките истински гори, които е притежавал, и да използва няколкостотинте хиляди похарчени марки, за да си плати дълговете.

— Наричат я Залата на листата — обясни той. — По очевидни причини.

— Нямах представа, че съществува.

— В този дворец вероятно има десетки не по-малко внушителни стаи, за които аз нямам представа, че съществуват, а се предполага, че аз притежавам това място. — Орсо се замисли за това как звучеше това, и покани с жест Ишър да седне на един стол. — Или… поне съм неговият пазител за едно поколение. В източното крило има зала, която е толкова голяма, че майка ми някога яздеше кон в нея. По едно време дори беше накарала да сложат трева.

— Ваше Величество, мога ли да ви поднеса своите съболезнования за смъртта на баща Ви. Нямах възможността да го сторя лично, а той беше мъж, на когото винаги много съм се възхищавал, макар да имахме своите различия.

— Благодаря ви, лорд Ишър. Тогава позволете ми да ви поздравя за предстоящата сватба. Напоследък има много малко щастливи събития, които да очакваме с нетърпение.

— Трудни времена, Ваше Величество. За мен нищо — каза той на добре напудрения слуга, който се наведе към него, умело балансирайки сребърен поднос на върховете на пръстите си.

— И за мен също. — Орсо махна на мъжа да си върви и се смъкна към края на стола си. — В младежките си години обичах да танцувам, но откакто сложих короната, предпочитам да пристъпвам направо към въпроса. Искам да разговарям с вас като мъж с мъж относно Федор дан Уетерлент.

— Ужасна работа — мрачно поклати глава Ишър, — която в перспектива може да нанесе сериозни вреди. Разногласията между Висшия съвет и Камарата на лордовете са като разногласията между мъж и неговата съпруга…

— Значи напоследък този брак не е от най-щастливите — отбеляза Орсо и си спомни как баща му скърцаше със зъби по време на тренировките им по фехтовка.

Ишър само се усмихна:

— Признавам, че Камарата на лордовете може да е малко свадлива булка.

— А Висшият съвет — тираничен и небрежен съпруг. Повярвайте ми, никой не знае това по-добре от мен.

— Може би възрастните мъже и от двете страни нямат желание да променят позициите си. Понякога са нужни по-млади мъже, които да открият нови пътища напред.

Орсо кимна в знак на съгласие:

— Честно казано, съветниците ми смятат, че в най-добрия интерес на нацията е изобщо да няма процес. Ако е възможно, Уетерлент да изгние в неясното пространство между невинността и вината.

— Това решение може да е логично от тяхна гледна точка, но… Мога ли да кажа мнението си? — Орсо му махна да продължи. — То няма да е удовлетворително за никого. Уетерлент ще продължи да хленчи за справедливост от килията си, приятелите му в Камарата на лордовете ще хленчат от негово име, а майка му ще продължава да е трън в задниците на всички…

— Без съмнение.

— … а обикновените хора ще решат, че това не е справедливо, и ще таят в себе си още по-голямо негодуване. Освен това… надявам се да не ме сметнете за наивен, но въпросът има и морална страна. Това би било победа на целесъобразността над принципността.

— Това вече се е случвало прекалено много пъти. — Нещата вървяха по-добре, отколкото Орсо се беше осмелявал да се надява. — Изразихте собствените ми мисли!

— С Ваше позволение, Ваше Величество, мога ли да предложа компромис?

— Мислите ли, че можете да намерите такъв? — Орсо беше очаквал да бъде придумван или заплашван, или да му се наложи да се пазари, а ето че Ишър му го предлагаше наготово.

— Позволих си да говоря с лордовете Хюген и Барезин. Те са влиятелни, стари мои съюзници. А приятелят ми Леонолт дан Брок скоро ще пристигне в града. Той е нов в политиката, но е извънредно популярен.

— Хъмм — промърмори Орсо.

Като цяло предпочиташе да слуша по-малко за извънредната популярност на Младия лъв.

— Мисля, че с тяхната помощ… бих могъл да получа широка подкрепа в Камарата на лордовете за дълга присъда, която да бъде излежана в затвора.

— Уетерлент е извършил изнасилване и убийство.

— Такова е обвинението.

— Той самият почти не го отрича!

— Като казвам дълга… имам предвид безсрочна.

— Камарата на лордовете ще подкрепи доживотна присъда на един от собствените си членове? — повдигна вежди Орсо.

— По-голямата част от тях са точно толкова отвратени от поведението му, колкото и ние, Ваше Величество. Те силно желаят справедливостта да възтържествува.

— Майка му определено не би го желала.

— Познавам добре лейди Уетерлент и нейното фучене не е нищо повече от отчаян опит на една тигрица да защити малкото си. Тя е пламенна, но не глупава. Вярвам, че когато осъзнае каква е алтернативата… ще ми помогне да осигуря признание от сина ѝ, че е виновен.

— Признание?

— Пълно самопризнание и разкаяние, без да е нужна… намесата на архилектора. Демонстрация, че въздавате справедливост твърдо, но безпристрастно. И на това, че упражнявате волята си незабавно и уверено. Демонстрация на духа на сътрудничество между Камарата на лордовете и Висшия съвет.

— Е, това би било добро решение. — Може би това беше първият път, в който Орсо изпита удоволствие от обсъждането на държавни дела. — Предполага се, че сме проклет Съюз, нали? Би трябвало да се стремим да намерим компромисно решение. Може би в крайна сметка от това може да излезе нещо добро. — Орсо се облегна назад, замисли се и се ухили на позлатените птици над главата си. — Определено мразя Обесванията.

— Що за чудовище би ги харесвало, Ваше Величество? — усмихна се Ишър.

Засада

Скръц, скръц, скръц — скърцаше колелото на стола на баща ѝ. Савин го погледна с присвити очи. Скръцна му със зъби. С усилие се сдържаше да не изкрещи при всяко завъртане на това колело.

Откакто беше момиче, веднъж в месеца водеше баща си на работа — в началото пеша, а после буташе количката му по един и същи маршрут. По Кралския булевард, между статуите на Харод и Баяз, от които започваше навъсеният парад на героите на Съюза. Водеха все същия — подобен на двубой с рапири — разговор, при който никога не бяха сигурни, че остриетата са затъпени. Все така се смееха на нещастието на другите. Тя не виждаше причина да променя навиците си само защото животът ѝ се разпадаше около нея, затова играеше ролята си по стария, рутинен начин. Продължаваше да крачи като призрак, обикалящ развалините на къщата, в която е умрял. Продължаваше да се гърчи като змия с отрязана глава. Обаче вече не се смееше толкова много на нещастието на другите. Собственият ѝ лош късмет далеч не беше толкова забавен, колкото чуждия.

— Тревожи ли те нещо? — попита баща ѝ, макар, разбира се, да не беше наистина неин баща.

— Нищо особено — излъга тя.

Само поредица от провалящи се инвестиции, множество пропаднали познанства, нещастна любовна афера със собствения си брат, съсипани амбиции, постоянно и мъчително чувство на ужас, болка в гърдите, случайни пристъпи на умора, почти постоянни позиви за повръщане и дребната подробност, че тя е копеле, което носи в корема си копеле, и че в собствения си живот се бе превърнала в един уплашен самозванец. Иначе всичко останало беше наред.

Скръц, скръц, скръц. По дяволите, защо изобщо беше поискала от Кърнсбик да конструира това проклето приспособление?

— Как върви работата?

Все по-катастрофално.

— Добре — излъга тя, докато буташе стола през огромната сянка на Арнолт Справедливия. — Ако продължават да копаят с тази скорост, каналът ще бъде завършен до края на месеца.

— Оставила си на Корт да му се размине с предупреждение? Мислех, че може да накараш да го одерат жив за назидание на останалите ти партньори.

— Одраните партньори не носят приходи. А и Зури казва, че прошката е пътят към божественото.

— Вече те е докарала дотам, че да цитираш Светото писание? Тя ли е твоя компаньонка, или ти нейна?

— Тя е моя приятелка — отвърна Савин. Единствената, на която имаше доверие. — Това, че ни запозна, е може би най-доброто нещо, което някога си правил за мен.

— Всички ние се нуждаем от някого, на когото можем да разчитаме.

— Дори и ти?

— Моля те. Не мога да стана от леглото без помощта на майка ти.

Савин скръцна със зъби. Това, което наистина ѝ се искаше да направи, бе да бутне стола на баща си от някой мост и да спре някъде, за да смръкне още малко перлен прашец, макар лицето ѝ да беше все още изтръпнало от последния път. Но парапетите на мостовете бяха твърде високи и никъде на Кралския булевард нямаше уединено място, където да смръкне. Затова щеше да се наложи засега мъчението да продължи. В края на краищата баща ѝ беше известен с това. Както той обичаше да казва, животът всъщност е мъката, която преживяваме между разочарованията. Тя продължи да го бута между великолепните скулптури на Касамир и неговия архилектор Золър.

— Трябва да се опиташ да не я обвиняваш. — Баща ѝ замълча за момент, докато Савин наблюдаваше как лекият вятър разроши белите косми на осеяното му с кафяви петна теме. — Или поне трябва да виниш и мен не по-малко от нея.

— Повярвай ми, вината е достатъчно голяма, за да бъде споделена от всички.

— Мислех, че прошката е пътят към божественото.

— Зури смята така, но аз не бих могла да кажа дали е вярно. Нито едното от двете не ми е познато.

Сваляха скелето на последната статуя преди проблясващата зеленина на парка. Последният умрял крал. Джизал Първи — това олицетворение на смътно добронамерената нерешителност, интерпретирана от кралските скулптори като непреклонна воля. При гледката на това лице на Савин ѝ се догади повече от всякога. Срещу него се беше изправил чичо ѝ, лорд маршал Уест. Намръщеното му лице, докато гледаше гневно към морето, сякаш бе видял там гуркулската флота и бе способен да я потопи само със силата на своето неодобрение, леко ѝ напомняше за майка ѝ, когато е ядосана. До него отново се извисяваше Баяз — статуята му наподобяваше много тази в другия край на Кралския булевард. Седемстотин години от историята на Съюза, които започваха и завършваха с все същия плешив копелдак.

— Каква очарователна гледка! — Пътят им беше препречен от един жизнен мъж, облечен в превъзходно ушит жакет. Савин осъзна, че това е самият Баяз. Слънцето се отразяваше от плешивото му теме и той приличаше повече на преуспял търговец, а не на легендарен магьосник. — Моите братя и сестри са в непрекъсната вражда помежду си. Сърцето ми се стопля, като виждам как баща и дъщеря се наслаждават взаимно на компанията си.

По-скоро палач и жена без всякаква роднинска връзка с него, които почти не си говорят.

— Лорд Баяз — в гласа на бащата на Савин се долавяше отчетливо смущение. — Мислех, че ще се връщате на север.

— Спрях се при новите статуи на път за пристанището — той посочи към крал Джизал. — Познавах всички тези мъже и исках да се уверя, че техните скулптури съответстват на фактите. Би трябвало да се пенсионирам, но съм убеден, че като собственик на редица търговски начинания вие, лейди Савин, сте наясно, че е почти невъзможно да се намерят хора, които да управляват нещата както трябва в наше отсъствие.

— Ключът е в доброто разпределяне на бюджета — сковано отвърна Савин. — Когато Англанд се нуждаеше от помощ, хазната беше празна. Въпреки това можем да си позволим статуи.

— Не е нужно аз да ви поучавам за това колко важни са разумните инвестиции. Светлото бъдеще почива върху подходящото уважение към миналото. Семената на миналото носят плодове в настоящето, нали, Ваше Високопреосвещенство?

— От моя опит семената никога не спират да цъфтят. — Баща ѝ се обърна и сложи ръка върху нейната. — Не искаме да отнемаме много от времето Ви…

— Винаги имам време, за да се срещна с хората, които са пътеводните светлини на новото поколение. В края на краищата бъдещето принадлежи на тях.

— Дори и когато трябва да го изскубнем от хватката на старото — отвърна Савин и освободи ръката си от тази на баща си.

— Малко от нещата, които си заслужават, биват подарявани просто така. Сигурен съм, че сте наясно и с това. — Баяз се усмихна на бащата на Савин. На този в стола, а не на другия, обезсмъртен в камък. — Не се съмнявам, че един ден и баща ви ще стои тук. В крайна сметка кой друг е пожертвал повече в името на Съюза? Като се изключи може би чичо ви — Баяз се обърна да погледне нагоре към статуята на лорд маршал Уест, — който даде живота си, за да го защити.

— Мислех, че ще се придържаме към фактите? — Савин не беше в настроение да ласкае този стар глупак. — Доколкото разбрах, е оцелял след нападението на гуркулите, но е умрял от болестта, която сте предизвикали, когато сте унищожили половината Агрионт.

— Е — доброто настроение на Баяз остана неизменно, — ако тази редица от статуи изобщо ни казва нещо, то това е, че една и съща история може да бъде разказана по много начини.

— Очевидно — отвърна Савин и погледът ѝ се насочи от Първия магус — който сега, когато тя беше с ботуши, бе по-нисък от нея — към неговата огромна статуя.

— Савин — прошепна баща ѝ с предупредителна нотка в гласа.

— Каква енергична млада жена. — Баяз я погледна по начина, по който вероятно гледаше мъжете от Слънчевото общество, когато се чудеше в кой от тях си заслужава да инвестира. — Съюзът ще се нуждае от някого със здрав разум и стомах, който един ден да поеме управлението. И този ден може би ще настъпи скоро. Някой, който ще каже и свърши каквото трябва, без да трепне. Трябва да се справим с Трошачите и Подпалвачите. — В гласа му за пръв път се появи нотка на истински гняв и по някаква причина това накара Савин да трепне. — Вие бяхте във Валбек. Знаете ли кое е първото нещо там, което те са разрушили и изгорили?

Тя преглътна поредния пристъп на гадене. Успокой се, успокой се, успокой се…

— Аз…

— Банковата къща „Валинт и Балк“! Нападение над търговско предприятие. Над прогреса. Над самото бъдеще! Ако сегашната администрация не може да се справи със ситуацията… трябва да намерим някого, който може.

— Надявам се да служа на Короната още много години — отвърна баща ѝ със стържещ глас. — Крал Орсо ще се нуждае също толкова от напътствия, колкото и баща му.

— Напътствията не трябва да бъдат давани в Бялата зала. Те могат да бъдат давани във фоайетата на театрите, удобните всекидневни или дори, кой знае, в кабинетите на писателите. — Подборът на думи едва ли беше случаен. Савин почувства, че яката ѝ я задушава. Баяз ѝ се усмихваше, но усмивката не стигаше до очите му. — Някой ден двамата трябва да поговорим за това, което аз искам, и за това, което вие искате. Кой знае? Може да се окаже, че ще сте първата жена, обезсмъртена на Кралския булевард! Тъй като съм единственият човек с две статуи тук, можете да ми повярвате… И когато започнат да оформят вашата скулптура, ще започне да ви се струва, че това е чудесен начин за изразходване на средства.

Не се случваше Савин да остане без думи, но сега тя се чудеше какво да отговори:

— Нямах представа, че вие избирате водачите на Съюза.

Усмивката на Баяз само стана по-широка.

— Да признаеш невежеството си, е първата стъпка към просветлението. Лейди Савин. Ваше Високопреосвещенство — той им кимна леко и тръгна с енергична крачка по Кралския булевард, а краищата на скъпия му жакет се вееха след него.

Савин го гледаше как се отдалечава, с разтуптяно сърце. Чувстваше се така, сякаш е отбила няколко удара, насочени към сърцето ѝ, а не бе отговорила на няколко странни забележки. Беше свикнала да долавя много точно подтекста на всеки разговор — опасностите, криещите се под повърхността като скали, към които се е насочил нищо неподозиращ кораб. Но вече почти не можеше да се довери на собствените си инстинкти.

— Какво точно ми предлага? — промърмори тя.

— Първият магус никога не дава, а само взема — горчиво изсумтя баща ѝ. — Това не беше предложение към теб, а заплаха към мен.

— Заплахи, изнудване и банки? — Бе един от онези моменти, в които разбираш, че светът не е точно такъв, какъвто си мислиш. Напоследък това ѝ се случваше често. — Що за магьосник е той?

Баща ѝ погледна намръщено извисяващата се статуя на Баяз:

— От онези, на които се подчиняваш.

— Получавала съм някои възмутителни предложения — подхвърли през рамо Савин на Зури, докато сваляше ръкавиците си, — но това е първият път, в който ми предлагат статуя на Кралския булевард…

Долови приглушения звук на разговор от вратата на приемната на майка си. Странно, че бе приела посетител толкова рано. Обикновено беше нужно нещо специално, за да я накара да излезе от спалнята си преди обяд.

Зури повдигна вежди:

— Мисля, че лейди Арди също може да има някое възмутително предложение за теб.

— В момента двете с майка ми не сме в много добри отношения.

— Осъзнавам това. Но както се казва в светите писания, онези, които са изгубени в пустинята, трябва да приемат предложената им вода. — Тя внимателно отвори вратата. — Независимо от това кой им я предлага.

Когато Савин пристъпи подозрително в стаята, до нея достигна гласът на майка ѝ.

— … в това отношение съпругът ми е направо умряла работа, освен това… Савин, ти си тук! — усмихна се тя от шкафа, където, както се очакваше, си наливаше чаша вино. — Имаме посетителка. — Една друга жена се надигна от стола. Беше облечена в нещо като военна униформа, чийто край бе опръскан с кал от ездата. Това е лейди Финри дан Брок.

Савин се гордееше, че трудно нещо може да я смути, но да завари майката на Лео дан Брок в приемната на собствената си майка, едва ли беше просто съвпадение. Особено след като носеше в корема си внучето на тази жена.

— Савин — лейди Финри хвана ръката ѝ в своите и я стисна доста здраво, — толкова съм слушала за теб.

— Все хубави неща, надявам се.

— Предимно. — В погледа на Финри дан Брок имаше непоколебимост, която дори Савин сметна за леко плашеща. — Но жена, за която се говорят само хубави неща, не е достатъчно твърд боец. Аз съм голяма почитателка на твоите постижения като делова жена.

Савин сложи на лицето си най-милата си усмивка, докато се опитваше да разбере какво се случва.

— Както и аз самата съм голяма Ваша почитателка в ролята ви на лейди губернатор.

— Аз просто изпълнявах временно тази длъжност в продължение на няколко години. — Финри дан Брок седна така, сякаш се касаеше за делови разговор, а не за светско посещение. — Сега синът ми Лео управлява Англанд.

Савин не реагира.

— И аз чух така. Какво ви води в Адуа?

— Покана за сватбата на лорд Ишър.

— Ще бъде събитието на сезона — намеси се майката на Савин, — макар че ако питате мен, този мъж е проклета усойница. Вино, Савин?

Разговорът с Баяз ѝ се беше сторил донякъде опасен. Този ѝ се струваше още повече. Савин имаше чувството, че ще се нуждае от трезва преценка.

— Не, благодаря.

— Лейди Финри?

— Не, нека това не ви спира.

— Не можете да спрете майка ми да пие, освен ако не сте взели със себе си няколко клафтера вериги.

Майката на Савин се стовари в един стол, така че трите да седят в съвършен триъгълник, избърса струйка вино от едната страна на чашата и облиза пръста си:

— Тази сутрин остроумничиш.

— Не обичам да попадам в засада — отвърна Савин, докато местеше поглед между двете жени, всяка от които беше страховита по свой собствен начин, но като двойка направо всяваха ужас.

Двете майки размениха погледи.

— Ти започни — предложи майка ѝ. — Аз ще се намеся, ако се налага.

— Синът ми наследи тежка отговорност — започна лейди Финри. — За която той е много подходящ в едни отношения, но в други… не чак толкова.

Савин добре разбираше какво има предвид:

— Имате предвид, че е луда глава, невеж и безразсъден?

— Точно така. — Савин не изглеждаше изненадана. Жена, която се беше изправяла пред армия крещящи северняци, едва ли можеше да бъде спряна от няколко прями думи. — В същото време ти си известна като хладнокръвна, пресметлива и търпелива. Изглежда, че вие двамата се допълвате един друг.

— Като огън и лед! — намеси се майката на Савин между две глътки.

— Синът ми си мисли, че може да се справи с всичко, но както и баща си, винаги се е нуждаел от някого до себе си. Някой, който да му дава добри съвети и да се погрижи той да ги изпълнява. Някой, който да го насочва към правилните решения. Идва момент, когато майката не може да прави това за сина си. — Тя повдигна вежди очаквателно.

— Не съм сигурна аз какво… — На Савин не ѝ харесваше накъде отиват нещата.

— Не се прави на глупава, Савин — въздъхна раздразнено майка ѝ. — Двете с лейди Финри обсъждаме доколко си пасвате с Лео.

— За брак ли говорите? — премигна Савин.

— Ами очевидно не за тренировка по фехтовка.

Савин погледна втренчено първо майка си, а после евентуалната си бъдеща свекърва. Това наистина беше засада. Бяха я хванали умело в клещите си и сега бе в капан и по двата фланга.

— Не съм сигурна, че двамата сме подходящи един за друг — вирна брадичка тя, за да спечели време. — Той е доста по-млад от…

— Доколкото разбирам, си била на друго мнение последния път, когато той е посетил Адуа — прекъсна я лейди Финри и ѝ хвърли многозначителен поглед изпод вежди. Мина известно време, преди Савин да осъзнае значението на думите ѝ:

— Казал ви е за това?

Майката на Савин вдигна ръка:

— Аз ѝ го казах.

— Откъде, по дяволите, си разбрала?

— Не се прави на изненадана. Не ти подхожда. Зури се тревожи за теб, както би трябвало да се очаква от една добра служителка. Както би трябвало да се очаква от една добра приятелка. Мисли ти доброто. Всички ти мислим доброто, независимо дали го вярваш, или не. — Майка ѝ се наведе напред, погледна я в очите и сложи успокоително ръка върху коляното на Савин. — Каза ни за твоето… положение.

Лицето на Савин пламна. Откри, че е сложила ръка на корема си, и гневно я дръпна. Беше свикнала да нанася удари по другите, възползвайки се от тайните им. Изобщо не ѝ харесваше някой да използва нейните за същото.

— Прости ми за прямотата — каза лейди Финри, — но прекарах голяма част от живота си сред войници…

— Виж ти, както и майка ми в нейната младост — сопна се Савин.

— Жалко, че младостта все някога свършва — каза напевно майката на Савин и изпърха с клепачи. После потупа Савин по коляното, облегна се назад и прошепна с крайчеца на устата си: — Както виждаш, прямотата няма да е проблем.

— Тогава да говорим откровено — продължи лейди Финри. — Не след дълго ще ти стане трудно да криеш в какво положение си. — Савин гневно стисна челюсти, но трудно можеше да оспори фактите. Връзките на корсетите ѝ вече трябваше да бъдат стягани по-брутално от обикновено. — Това може да се окаже катастрофа за теб. Или да се превърне във възможност. Работата на инвеститора е да превръща катастрофите в благоприятни възможности, нали?

— Когато това е възможно — промърмори Савин.

— Синът ми притежава титла, слава, кураж и вярност.

— И е дяволски красив мъж — отбеляза майката на Савин.

— Ти притежаваш богатство, връзки, хитрост и безпощадност.

— И самата изглеждаш доста добре на подходящата светлина.

— Съмнявам се, че в Съюза има млад мъж, който би представлявал по-добра партия — добави лейди Финри. — Освен ако не се омъжиш за краля, предполагам.

Майката на Савин се закашля и разля вино по роклята си:

— По дяволите! Каква съм глупачка.

— Можеш с право да се гордееш със себе си — завърши Финри, — но е време да забравиш за гордостта.

— Така е. — Майка ѝ попиваше виното по себе си с носна кърпичка. — Можете да сте двойката, която предизвиква най-много завист в целия Съюз! Твърде умна си, за да не виждаш логиката в това.

— И определено твърде умна, за да отглеждаш сама копеле, след като имаш такава благоприятна алтернатива. Нямам нищо против да поизмъчиш малко сина ми, ако това ти доставя удоволствие. Мъжете не ценят това, което получават твърде лесно. Но наистина няма нужда ние трите да продължаваме повече с тези игрички.

Савин бавно се облегна назад. Имаше един безценен миг, в който върховете на пръстите ѝ се бяха докоснали до короната. Най-безумните ѝ амбиции бяха почти на една ръка разстояние. Да бъде Нейно Августейшо Величество кралицата на Съюза, пред която всички трябваше да коленичат или страдат! Но трябваше да признае, че Нейна милост лейди губернатор на Англанд не беше толкова лош втори вариант. Бе опитала да следва сърцето си и се беше оказала право в лайната. Двамата с Лео дан Брок бяха идеални един за друг във всяко отношение. Щеше да се наложи малко да го пооформи, да го насочва и да го дисциплинира. Но кой можеше да оспори качеството на суровия материал? Една сватба с прославен герой можеше да се окаже точно това, което ѝ бе нужно, за да промени късмета си.

Савин беше прекарала целия си живот в правене на схеми и интригантстване в опит да контролира събитията. В това да се остави на неизбежното, имаше някакво усещане за облекчение.

— Не — почти въздъхна тя, — предполагам, че наистина няма нужда.

Беше получавала много предложения за брак, но това бе първото, което тя наистина прие. И единственото, направено не от бъдещия ѝ евентуален съпруг, а от неговата майка.

— Мисля, че сега вече ще пийна — каза тя.

— Аз също — леко се усмихна лейди Финри. — Защото имаме какво да празнуваме.

Майката на Савин се ухили и се отправи към шкафа.

Кротък нрав

Камарата на лордовете вдъхваше страхопочитание. Цялата бе в мрамор, позлата и фризове с благородните предци. Тя беше сърцето на Съюза и от покритите със стъклописи прозорци струеше светлина, преминаваща през огромното отекващо пространство, за да се разплиска върху покрития с плочки под, където великите благородници от миналото някога бяха определяли в какво посока ще поеме бъдещето.

Но Лео виждаше само стъпалата, които се спускаха покрай празните пейки за сядане.

Преди дуела и проклетата рана никога не бе забелязвал колко много стъпала има по света. Беше ги прескачал по три наведнъж, весело продължавайки по пътя си. Вече не беше така. Те бяха навсякъде. И хората никога не осъзнаваха, че слизането е по-лошо от изкачването. Когато се изкачваш, не можеш да паднеш толкова много. Както обикновено, той прокле Кръга, мечовете и Стаур Здрачния, после започна да слиза леко настрани, като мърмореше на всяка несигурна крачка.

— Лео! — на дъното на стълбите Ишър не обърна внимание на протегната му ръка и вместо това го стисна в прегръдката си. — Чудесно е да те видя отново!

Държеше се твърде фамилиарно, като се имаше предвид, че бяха говорили не повече от три пъти, но беше по-добре държането му да е прекалено приятелско, вместо обратното.

— Поздравления за предстоящата сватба. — Лео трепна от острата болка в крака, когато се освободи от прегръдката. — Не съм виждал майка си толкова развълнувана от години. — Той бавно се обърна и погледна нагоре към позлатения купол, много високо над главите им. — Съмнявам се, че би могъл да избереш по внушително място от това.

— Нито булка с по-добро потекло — той направи вълнообразно движение с ръка във въздуха, сякаш говореше за състезателен кон. — Изолд дан Каспа, познаваш ли я?

— Не мисля, че съм имал удоволствието.

— Отличен произход. Добър, стар мидърландски род. Прекрасен, кротък нрав.

— Чудесно — отвърна Лео без особен ентусиазъм.

За него жена с кротък нрав беше като меч, който не е остър.

— Как е кракът ти? — Ишър погледна намръщено бастуна на Лео.

— Добре. — Не стига, че постоянно изпитваше болка, а и трябваше непрекъснато да се преструва, че изобщо не го боли, сякаш най-лошото на агонията му беше, че може да е неприятна за другите хора. — Раните от меч понякога се нуждаят от известно време, за да зараснат.

— Ах, да. Раните от меч. — Сякаш Ишър знаеше нещо за раните от меч. Той се наведе по-близо. — Нещата не вървят добре след последното ти посещение.

— Така ли?

— Не искам да прозвуча непатриотично, но крал Орсо доказа, че е точно толкова празноглав, колкото очаквахме — прошепна той, сякаш нямаше търпение да го каже.

— Няма нищо непатриотично в истината — промърмори Лео, като се чудеше дали наистина е така.

— Изобщо не противоречи на Дъртата клечка и останалите спаружени копелдаци от Висшия съвет. В Бялата зала има само лъжци и мошеници.

— Винаги е било така — промърмори Лео и се зачуди дали наистина е било така.

— Заели са се да ограничат пълномощията на Камарата на лордовете. Да ни лишат от някои отколешни права. Да заграбят обратно земя за Короната. Да ни увеличават данъците, докато не ни стиснат за окървавените топки.

— Хъм — изсумтя Лео. — Разбирам болката ти. Англанд беше изстискан най-много.

— А ако някой е заслужил някаква снизходителност, то това сте вие, които удържахте сами диваците, без помощ от Короната!

— Водихме войната на краля. Спечелихме войната на краля! Платихме за шибаната… — Лео с усилие сниши глас — война на краля. И какво получихме в замяна? — Той удари гневно по дръжката във формата на лъвска глава на възпоменателния меч, който с такава гордост беше приел от крал Джизал миналата година. — Един меч. И дори не е балансиран както трябва!

— Това е скандално.

— Точно така. — Лео се зачуди дали не беше казал твърде много, но не можа да се сдържи. — Това е нарушение на договора между Короната и провинциите. У дома има хора, които ме питат дали сме поданици, или добитък. — Юранд му беше казал да внимава какво говори в Адуа, но Юранд беше далеч, а за съжаление, истината си беше истина. — Някои хора са на ръба да вдигнат проклет бунт — изсъска той и бастунът му изскърца по плочките.

— Това е шибан скандал — оплака се Ишър. — Въпреки това е нищо пред онова, което ще направят с бедния Федор дан Уетерлент.

— Кой?

— Никога ли не сте се срещали?

— Не мисля, че съм имал удоволствието…

— Уетерлент е един от нас. Член на Камарата на лордовете, земите му са близо до Кели. От добър, стар мидърландски род, нали разбираш.

— И той ли е с кротък нрав?

— Истината е, че е малко буен, но се познаваме от години. Мисля, че ми е четвърти братовчед или нещо такова. Може би през едно поколение?

— Никога не са ми били ясни роднинските връзки през поколение…

— На кого ли са ясни? Без съмнение обвиненията са скалъпени. Някаква хитрост на Дъртата клечка. Чух, че си бил признал, но без съмнение, го е сторил, след като е бил измъчван.

— Измъчвали са член на Камарата на лордовете? — Лео не можеше да повярва. — Не мислех, че Орсо е такъв човек.

— Казвам ти, че този човек е нищожество! Той няма представа какво се върши от негово име, и не би сторил нищо, ако знаеше. Заключили са Уетерлент в дебрите на Палатата на въпросите, далеч от приятелите и семейството му. Дори няма прозорец! Бедната му майка не е на себе си от мъка. Макар да ми е далечен братовчед, това доста ме разтърси.

— Мътните го взели! — промърмори Лео, после осъзна, че това е северняшки израз и не означава нищо тук.

— Той помоли за кралско правосъдие. Всеки, който е член на Камарата на лордовете, има правото да бъде съден тук с Негово Величество като съдия, но… се съмнявам, че напоследък човек може да се надява на справедливост в Съюза.

— Мътните го взели! Искам да кажа по дяволите!

— Дори членовете на старите родове, на Камарата на лордовете, дори патриоти като нас двамата не са в безопасност. Сякаш вече не сме в собствената си страна.

Лео разтри бедрото си. Потиснатата болка само засили с мъка сдържания му гняв.

— Някой трябва да стори нещо — изръмжа той.

— Така е — кимна печално Ишър. — Но… кой би имал куража?

Лео се опита да не накуцва, докато вървеше обратно по Кралския булевард, покрай статуите на великите мъже в историята. От едната страна се извисяваха крале. Истински крале. Харод Велики. Арнолт Справедливия. Касамир Непоколебимия. Великите личности от тяхното царуване се издигаха малко по-ниско от тях, от другата.

Лео се зачуди дали тук един ден няма да стои и негова статуя, която държи меч и щит като признание за големите му победи и гледа строго през улицата към по-високата и по-впечатляваща статуя на крал Орсо. Тази мисъл не го изпълни с особена радост. Непрекъснато плащаше за своите победи и не му се нравеше да ги споделя с мъж, към когото започваше да губи всякакво уважение.

Престолонаследникът Орсо му беше направил впечатление като достатъчно свестен човек, но тронът само подсилва лошите качества на един мъж, а Висшият съвет на краля се състоеше от все същите корумпирани стари червеи, които бяха докарали царуването на крал Джизал до дъното.

Съюзът се нуждаеше от смели и пламенни мъже на действието.

Мъже като него самия.

Жилището, в което ги настаниха с майка му, се намираше на горните етажи и беше благословено с красива гледка, но и прокълнато с много стъпала. Когато най-сетне стигна до върха, кракът му пареше. Трябваше да спре, за да си поеме дъх, да избърше потта си и да се престори, че гримасата на лицето му всъщност е безгрижна усмивка. Каза си, че не иска майка му да се тревожи. В действителност не искаше да признае, че тя е била права.

— Как мина срещата ти с лорд Ишър? — попита го тя, когато той влезе.

— Достатъчно добре. Разказа ми неприятна история за онзи негов нещастен братовчед Уетерлент. В Агрионт е плъзнала поквара, но никой няма куража да… — Видя, че зад гърба му има някого — жена, може би няколко години по-възрастна от майка му, но все още доста красива, с устни, извити в крива усмивка, която сякаш намекваше, че знае някакви тайни, които са неизвестни на него.

— Това е лейди Арди дан Глокта.

— О… — Мътните го взели, сега вече виждаше приликата с дъщеря ѝ. Прямият ѝ, изучаващ и леко подигравателен поглед беше точно същият. Лео се изчерви до уши. — Разбира се, за мен е удоволствие да се запозная с вас…

— Удоволствието е изцяло мое, ваша милост. Истински герой, украсен с белезите на велики дела. Ще ме подхванете ли, ако припадна?

— Ами… ще се постарая…

— Доколкото разбирам, се познавате с дъщеря ми, Савин.

В този момент му се стори по-вероятно той да припадне, отколкото тя.

— Ние… се срещнахме. Само веднъж. — Точно толкова пъти се бяха и чукали. Може би беше по-добре да не мисли за това, но сега не можеше да спре. — Последния път, когато идвах в Адуа. Май беше преди четири месеца? Стори ми се много привлекателна… — Ужасен избор на дума! — Искам да кажа… Страхотна жена!

— Моля те, поставяш ме в неловко положение. И себе си също. — Лейди Ар ди сложи фамилиарно ръката си върху неговата. Всички в Адуа се държаха твърде фамилиарно. — Съжалявам, че те поставям натясно, но зная, че двамата сте били интимни. — Тя кимна към майката на Лео. — И двете знаем.

— Така ли…? О.‍ О.‍ — По дяволите, звучеше неубедително. Нали беше лорд губернатор, а не някакъв си пелтечещ ученик? — Уверявам ви, че не съм… се възползвал от нея… по какъвто и да е начин…

— Не се е родил мъжът, който би могъл да се възползва от дъщеря ми — засмя се лейди Арди. — Нямам никакво съмнение, че е станало точно обратното.

— Какво? — Не беше сигурен дали това е по-добре, или по-зле, а само, че иска този разговор да свърши, но майка му беше препречила вратата.

Нямаше как да избяга.

— Знаеш колко те обичам, Лео — каза тя. — Ти си прекрасен водач. Смел, честен и верен до крайност. Не бих могла да се гордея повече с теб. Младия лъв е мой син!

— Гррр — изръмжа лейди Арди и ъгълчето на устата ѝ се изви в усмивка.

— Но лъвовете не са подходящи за администрация. Зная, че искаш да се занимаваш с всичко, но последните няколко месеца доказаха и на двама ни, че не можеш да управляваш Англанд сам.

— Ти си главата на велик род — намеси се лейди Арди, — а великите родове трябва да бъдат поддържани. Може да искаш сам да правиш всичко, но се съмнявам, че сам можеш да си родиш наследници. Трябва ти съпруга.

Лео се опита да разбере накъде отива този разговор, но виждаше само една възможност.

— Искате… да се оженя… за дъщеря ви? — Всичко това му се струваше нереално.

— Защо не? Тя е красива, богата, изтънчена, умна, има безупречни връзки и е дама с вкус, на която всички се възхищават.

— Бях изключително впечатлена от нея — кимна майката на Лео.

— Ти си се срещала с нея? — попита Лео. — Чувствам се така… сякаш съм попаднал в засада.

— Прославен воин? Попаднал в засадата на две майки?

— Две баби — по някаква причина промърмори лейди Арди. — Можеш ли с ръка на сърцето да отречеш нещо от това, което казахме?

— Ами няма да отрека, че не ме бива в административните задължения — преглътна Лео. — Не отричам, че ми е нужна помощ. Не мога да отрека, че Савин е красива, изискана, изтънчена и всичко останало. Искам да кажа, че тя е… — той не за пръв път си припомни онази нощ — страхотна жена.

— Би било глупаво да го отречеш — отметна глава назад лейди Арди.

— И никой не може да отрече, че мъжът се нуждае от съпруга, особено един лорд губернатор, просто… — И двете жени му се усмихнаха с известно съчувствие, сякаш чакаха някой слабоумен да разбере очевидното. — Човек би си помислил, че сте определили дата и сте поканили проклетите гости!

Лейди Арди и лейди Финри размениха многозначителни погледи. Лео усети как вледяващият шок плъзна още по-нагоре по гърлото му. — Наистина ли сте определили датата и сте поканили гости?

— Лорд Ишър любезно се съгласи да направи от своето импозантно тържество двойна сватба — отвърна лейди Арди.

— Любезно се съгласи да блесне с отразения блясък на твоята слава — промърмори майката на Лео.

— Но… — възкликна Лео с изтънял глас — това е следващата седмица!

— Вече не си безгрижен младеж. Ти си велик лорд на своята страна. Кога очакваше да се ожениш?

— Не и следващата седмица, по дяволите!

— Осъзнавам, че това е твърде много за преглъщане — добави лейди Арди, — но забавянето не е от полза за никого. Независимо от това кой от кого се е възползвал, си поставил дъщеря ми в трудно положение.

— Тя е бременна с твоето копеле — прегласи ѝ майка му.

Лео отвори уста, но от нея излезе само задавено хриптене:

— Но как…

— Надявах се, че си по-наясно с някои елементарни неща, но щом се налага… — завъртя очи лейди Арди. — Не си ли забелязал, че момчетата и момичетата имат различни неща между краката си?

— Знам откъде идват бебетата!

— Тогава си наясно и какви отговорности идват с тях. — Лейди Арди отпи от плоската бутилчица, която сякаш се беше появила с магия в ръцете ѝ. После предложи на останалите. — Искате ли да пийнете?

— Май по-добре да пийна — вцепенено отвърна той и отпи малка глътка. Оказа се много добро бренди. Гледаше втренчено ъгъла, докато топлината му се разливаше по гърлото му. Знаеше, че наближава моментът, когато ще стане напълно зрял човек, но предполагаше, че му остава още известно време. Сега отговорността се беше стоварила върху него с огромна сила и направо го беше смазала. — Мога ли поне сам да поискам ръката ѝ?

— Разбира се. — Майка му отстъпи настрани и посочи към високите прозорци.

— Почакай… — Лео нервно трепна. — Тя е тук?

— На терасата е — отвърна лейди Арди. — Чака предложението ти.

— Дори нямам…

Майка му държеше в ръката си пръстен, чийто син камък проблясваше на слънчевите лъчи.

— Този, който ми подари баща ти. — Тя го хвана за китката, обърна ръката му и пусна пръстена в дланта му, докато лейди Арди отвори прозореца с тока на обувката си и от терасата в стаята нахлу хладен ветрец, който раздвижи завесите.

Единствените възможности на Лео бяха да тръгне смело напред или да побегне с викове от стаята, а в състоянието, в което беше кракът му, той се съмняваше, че ще може да надбяга майка си. Той стисна здраво пръстена в юмрука си, пресуши плоската бутилка и я върна на лейди Арди:

— Благодаря.

— За мен е чест. — Тя махна една прашинка от жакета му и го потупа одобрително по гърдите. — Ще сме тук, ако загазиш.

— Какво успокоение — промърмори той и излезе отвън на слънчевата светлина.

Савин стоеше до парапета. Агрионт се простираше под нея, сякаш беше нейна собственост. Някак си беше очаквал, че ще се е превърнала в матрона с розови страни и надут от детето корем. Но тя беше все така елегантна и изпълнена с достойнство както в деня, в който се бяха запознали. Не изглеждаше смутена от голямата височина отвъд късия парапет зад гърба си, нито от вихреното развитие на връзката им или пък от деликатното положение, в което се намираше. Очевидно беше невъзможно нещо да я разтърси. Първата му мисъл беше колко добре щяха да изглеждат на портрет заедно.

Тя се наведе в реверанс и полите ѝ изшумоляха. Беше много официална. Много изящна. С изключение може би на леката, закачлива усмивка в ъгълчето на устата ѝ:

— Ваша милост.

Беше мислил често за нея след онази нощ в кабинета на писателя, но някак не беше готов да я види отново от плът и кръв.

— Наричай ме Лео — отвърна той накрая. — Мисля, че вече не е нужно да използваме титли помежду си.

— Е, Лео, имаме общо дете. — Тя сложи ръка на корема си.

Очевидно ситуацията не беше много забавна, но той нямаше как да не се усмихне. Тя притежаваше блясъка на императрица и прямотата на някой армейски сержант.

— Нашите майки ме уведомиха.

— Доста опасна двойка са, нали? Допълват се една друга като дълъг и къс меч.

— И са не по-малко смъртоносни. — Той опря юмруци върху осеяния с лишеи камък до нея и пръстенът се заби в дланта му.

Нима наистина щеше да го направи? Можеше ли да го стори? Всичко това му се струваше като някакъв сън. Но далеч не приличаше на кошмар.

— Мога само да се извиня за засадата — каза тя и се обърна, за да се наслади на гледката. Статуите, които се издигаха гордо от двете страни на Кралския булевард, широкото пространство на Площада на маршалите, проблясващия купол на Камарата на лордовете. — Ако е някаква утеха за теб, сториха същото и с мен. В началото бях малко… изненадана.

— Признавам, че и аз също.

Тя го погледна в очите, вдигнала предизвикателно брадичка, което той по някаква причина сметна за много привлекателно. Помисли какво ще кажат приятелите му, когато им представеше тази прочута красавица като своя съпруга. Това определено щеше да изличи усмивката от лицето на Антоп.

— Времето, което прекарахме заедно, ми достави много удоволствие.

— Ще призная, че и на мен също. — Наложи му се да се прокашля, за да прочисти дрезгавината от гласа си.

— Но мислех, че е само това. Мимолетен миг.

— Признавам, че и аз също мислех така. — Лео откри, че се усмихва.

Беше очаквал, че това ще бъде мъчително задължение, но се оказа, че започна да му харесва. Имаше чувството, че е нещо като танц. Ритуал. Дуел.

— Баща ми притеснява ли те?

Очите му се разшириха. Не му беше минало през ума, че ще получи Дъртата клечка за тъст. Сега осъзна това така, както свинята осъзнава присъствието на касапина. Мъжът, вдъхващ най-много страх в целия Съюз, майстор на мъченията с цяла армия практици — враг на всичко, за което се бореше Лео.

— Имам чувството… че не ме харесва много.

— Той не харесва никого.

— Но имам чувството, че и аз не го харесвам много…

— Това би било ужасно. Ако планираш да се ожениш за него — повдигна едната си вежда тя. — Планираш ли да се ожениш за него?

— Не мисля, че това ще се хареса на майка ти.

— Баща ми не ме притежава. Дори и частица от мен. Ако се оженим, аз ще бъда вярна на теб. Но трябва да знаеш, че аз съм независима жена и правя нещата така, както намеря за добре. Не планирам това да се промени.

— Не бих го и искал. — Той се възхищаваше на духа ѝ.

Беше толкова независима. Толкова решителна, дори пламенна. Ишър може и да харесваше жените с кротък нрав, но Лео не можеше да си представи нещо по-лошо от това.

— Може да ти е от полза да гледаш на това като на сделка.

— Ти така ли гледаш на него?

— Въпрос на навик. И е много логично. Партньорство между твоята титла и моето богатство. Между твоята слава и моите връзки. Между твоето умение да водиш и моето да управлявам.

Казано по този начин, наистина звучеше много логично. Доставяше му удоволствие да я слуша как говори. Имаше остър ум. Беше толкова самоуверена. Дори доминираща. Харесваше жени, които можеха да поемат отговорност. Представи си какво възхищение ще предизвиква, когато говори от негово име.

— Мога да споделя товара ти — продължи тя. — Да поема от теб политиката и бумащината. Така ще можеш да се съсредоточиш върху военните аспекти. Нещата, които ти доставят удоволствие. Няма да има повече скучни срещи.

Той си помисли за онази задушна стая и купищата документи, за безкрайното мърморене на Мъстред, Кленшър и останалите:

— Съмнявам се, че ще ми липсват.

Тя сякаш се носеше, а не стъпваше по земята, но въпреки това се приближи. Доставяше му удоволствие да я гледа как се движи. Беше толкова грациозна. Толкова прецизна. Толкова царствена дори. Харесваше гордите жени, а от Савин струеше гордост. Когато го хванеше под ръка, целият свят щеше да му завижда.

— Гледай на това, като на… политически съюз — добави тя. — Ти си популярен и знаменит. Хората те обичат. В Мидърланд, в Англанд, дори на Север. Но не познаваш Адуа. — Тя гледаше устата му, докато се приближаваше.

Гледаше го по начин, който много му харесваше.

— Вярно е — промърмори той. — Тук съм като някое изгубено малко агне.

— Нека бъда твоята пастирка. Мога да ти помогна да намериш пътя. — Мътните го взели, вече беше много близо до него! — Да ти помогна с Висшия съвет, с баща си и с останалите властни мъже в кралството. — Можеше да долови мириса ѝ. Онази сладост и опияняваща острота. — Познавам всички важни хора. И зная как да ги използвам.

Уханието ѝ накара спомена за възбудата от онази нощ да нахлуе отново в съзнанието му. Откри, че е отворил дланта си и синият камък върху пръстена проблясва на слънцето:

— Майка ми ми даде това.

— Красив е — тихо отвърна Савин.

— Така или иначе това беше най-доброто, което можех да осигуря на път за терасата… ах.

За негова изненада, но в никакъв случай разочарование ръката ѝ се озова между краката му. Членът му вече беше полувтвърден и не ѝ беше нужно много, за да го възбуди докрай. Това, че половината Агрионт можеше да ги види и майките им бяха на не повече от десет крачки разстояние, само правеше нещата по-възбуждащи.

— Гледай на това… — настойчиво прошепна тя в ухото му и дъхът ѝ погъделичка бузата му — като на сделка… и политически съюз… който е много логичен. — Тя го целуна съвсем леко, докато ръката ѝ долу се движеше далеч не толкова леко. — Тогава да кажем, че всичко… което можем да получим от него… на лично ниво… — Тя захапа устната му, дръпна я и я остави да падне обратно надолу. — Ще бъде допълнителна награда.

— Така да бъде. — Той хвана свободната ръка на Савин и надяна пръстена на майка си върху пръста ѝ.

Оказа се твърде тесен, за да премине през кокалчето, но изобщо не го беше грижа за това. Стисна я в прегръдките си и я целуна, докато под тях се разстилаше Агрионт.

Вероятно изглеждаха наистина впечатляващо за всеки, който ги гледаше.

Министър на шепотите

— Как мина гласуването? — попита Вик, когато Лорсен влезе в кабинета си и затвори вратата към балкона.

Очевидно началникът си беше спомнил как да се усмихва. Тънките му устни бяха извити в забележима усмивка:

— От доста време насам не съм се забавлявал толкова по време на гласуване. Долу вече спорят по разни процедурни въпроси, но така правят, когато знаят, че са загубили. Сто петдесет и девет гласа за оставане в Съюза и петдесет и четири за напускането му.

— Дори не са близо. — Вик също не можа да сдържи лека усмивка на задоволство.

— Не знам за Шенкт, но вие сигурно притежавате някакви свръхестествени сили. — Лорсен извади тапата на бутилката и свидливо сипа по малко вино в две чаши. — Да накарате онзи копелдак Шудра да млъкне, беше повече, отколкото се надявах, но да го привлечете на наша страна? Това може да бъде обяснено само с магия!

— Никоя магия не може да промени мнението ти така, както блясъкът на нож, заплашващ да те убие — сви рамене Вик. — Стириянците се надяваха да направят от него мъченик за своята кауза. Витари знаеше, че може да спечели далеч повече гласове, като го убие и обвини нас, отколкото ако убие голям брой от нашите членове на градския съвет. Изтъкнах, че Муркато е сторила почти същото в Муселия. С известна помощ от няколко свидетели споменах за чистките, които последваха. Всичко, което сторих, беше да му покажа какви безскрупулни копелдаци са стириянците всъщност. Шудра с радост промени гласа си.

— И това беше началото на цяла лавина! Моите уважения! — Лорсен размаха пръст към нея. — Много умно от ваша страна, че сте го пазели.

— Запитах се какво бих опитала да сторя, ако бях на мястото на Витари — отново сви рамене Вик. — Всеки щеше да стори същото.

— Но далеч не всеки би заловил знаменития Касамир дан Шенкт.

Вик още веднъж сви рамене. В края на краищата свиването на рамене не ѝ струваше нищо:

— И знаменитите убийци, и нищожествата падат по един и същи начин, когато ги удариш в коляното.

— Изглежда, че пресилените слухове за него са били просто това — слухове.

— Може би. Архилекторът иска да го отведем в Адуа. Негово Високопреосвещенство иска да му зададе някои въпроси.

— Ако бяхме изгубили гласуването, може би аз щях да съм този, който трябваше да се върне, за да отговаря на въпросите на архилектора. Честно казано, признавам, че много повече предпочитам този вариант. — Началник Лорсен вдигна чашата си. — Ако това има някакво значение, искам да ви благодаря. Моите благодарности, инквизиторе.

Вик отпи. Виното на Лорсен беше също толкова разредено и кисело като него самия. Но все пак беше вино. Някога беше смятала чистата вода за невъзможен лукс. Не си позволяваше никога да забравя това.

Солумео Шудра чакаше на балкона, опрял месестите си юмруци върху парапета, докато гледаше работата на Събранието долу.

— Звучи така, сякаш се карат също толкова ожесточено, колкото обикновено — отбеляза Вик, след като застана до него.

— По-скоро мухите в блатата ще свършат, отколкото политиците да останат без аргументи — отвърна Шудра. — Вече се разделят на нови фракции заради последния проблем.

— Който е?

— Средствата, заделени за канализацията. Преди да си тръгнете, исках да ви благодаря отново. Никой преди не беше спасявал живота ми.

— Ще свикнете. — Шудра я погледна с повдигнати вежди. Може би вече беше казала повече, отколкото трябваше. Но имаше чувството, че му дължи поне някаква откровеност. — Някога Негово Високопреосвещенство архилекторът ми даде шанс.

— Не е известен като човек, който дава шанс на другите.

— Не. Но ако не беше той… — Тя си спомни звука от течаща вода в мрака в деня, когато се наводни мината. Припомни си лицето на брат си, докато го влачеха, и как петите му оставяха две разкривени следи в мръсния сняг. — Чувам, че членовете на градския съвет са гласували за оставането в Съюза?

— Така е. Никога не съм мислел, че ще се радвам да го кажа. — Шудра си пое дълбоко дъх през носа. — Може би в голямото си желание да потърсим нещо по-добро, е лесно да се поддадем на желанието си да се откажем от положителните качества на съюзниците си, и да не забележим недостатъците на алтернативата, която ни се предлага.

— Съюзът далеч не е съвършен. Имаме своите дрязги, алчност и амбиция. Затова се нуждаем от почтени, добросъвестни и пламенни хора. Хора като вас.

— Бих могъл почти да ви повярвам, инквизиторе — изсумтя Шудра. — Но не съм толкова горделив, че да не призная, че подцених ситуацията. Подцених Съюза. Подцених вас.

Вик не можа да се сдържи и си позволи леко да се усмихне. С удовлетворението на верен служител, който си е свършил добре работата.

— Трябва да сте силен мъж, за да признаете слабостта си, господарю Шудра.

— Трябваше ли да ме удряш толкова силно? — попита Мърдин и разтри голямата синина отстрани на врата си.

— Казах ти да сложиш подплънка на коляното си.

— Три слоя кожа за седло! Все още ми е трудно да ходя!

— Трябваше да изглежда добре. Не можеш да очакваш прочутият Касамир дан Шенкт да падне толкова лесно.

— Аз съм най-страховитият убиец на света. — Мърдин изкриви уста в намусено-подигравателна усмивка и изръмжа: — Треперете от страх, членове на градския съвет на Уестпорт, защото никой не е в безопасност от смъртоносното ми острие! Жалко, че никога няма да мога да се похваля за едно от най-добрите си постижения.

— Малко преиграваш, ако питаш мен.

— Пфу. Всеки се прави на проклет критик.

— Е, успя да убедиш Шудра. — Вик извади кесията от джоба си и я претегли на ръка. Среброто вътре подрънкваше. — Той беше единственият зрител, който имаше значение.

— Ако някога отново се нуждаеш от човек, който да поеме някой удар, знаеш каква ми е цената.

— Съмнявам се, че скоро ще минавам оттук отново — отвърна Вик. — Климатът не ми подхожда.

— Човек никога не знае, може да се срещнем в Адуа. Имам чувството, че може би ще е по-мъдро засега да се махна от Уестпорт. Без съмнение след скорошната промяна в равновесието насилите ще има взаимни обвинения, сметки за плащане и сметки за уреждане. — Мърдин огледа нервно странноприемницата и нахлупи качулката си още по-надолу. — Не искам да ме сбъркат с Шенкт втори път. — Той леко потрепери. — Или като стана въпрос за това, да се натъкна на истинския.

— Мъдро решение.

— Казват, че Стирия е дом на културата, но когато става дума за театър, всички търсят външен блясък и остроумие — махна с ръка Мърдин с превзето отвращение. — Аз искам да стигна до истината.

— Истината е надценена. — Вик пусна кесията в ръката му. — Един актьор би трябвало да знае това.

Беше рано. Хълмовете на изток гневно отрязваха парче от слънцето. Такелажът на корабите хвърляше върху кея паяжина от дълги сенки. Беше рано, но колкото по-скоро се озовяха в морето и тя се махнеше от вечно претъпкания, суеверен и задъхващ се град, толкова по-щастлива щеше да бъде.

Или поне не толкова нещастна.

Двама практици следваха Вик и Талоу по крайморския булевард и влачеха пътническия ѝ сандък помежду си. Бяха едри мъже, но се потяха. Вътре имаше почти толкова голям товар от дрехи, пудри и реквизит, колкото Савин дан Глокта би взела на пътуване в чужбина. Многото различни Виктарин дан Тюфел, в които можеше да ѝ се наложи да се превърне. Това я накара да се зачуди коя е истинската. Ако вече изобщо имаше такава.

— Бил е актьор? — сигурно за пети път промърмори Талоу, метнал през рамо единствената си малка чанта.

— Актьор и акробат. Много е чувствителен на тези тема.

— Не ти ли дойде наум да ми кажеш?

— Не можеш да се изпуснеш за това, което не знаеш.

— Ами ако… — той направи движение, все едно забива нож — го бях убил? Или нещо подобно?

— Тогава винаги щяхме да намерим някой друг актьор — тя въздъхна и усети вкуса на сол, неприятния мирис на море и лютивия дим от работилниците за щавене на кожи по брега, които тъкмо отваряха за деня. — Всеки идиот иска да бъде такъв.

— Истинският Шенкт изобщо беше ли в града?

— Кой казва, че изобщо съществува истински Шенкт? Хората харесват прости неща. Черно и бяло. Добро и зло. Искат да направят избор и да си кажат, че са били прави. Но както обича да казва Негово Високопреосвещенство, истинският свят е оцветен в нюансите на сивото. Истината е сложна, изпълнена със смесени чувства и неясни резултати и залози, които винаги печелят. Истината е… нещо трудно.

Вече бяха стигнали до кораба. Непривлекателно корито, което се нуждаеше от добър ремонт, но плаваше както трябва. Двамата практици шумно стовариха сандъка на Вик. Единият безцеремонно настани задника си върху него, а другият дръпна маската си настрани, за да избърше запотеното си лице.

— Добре е да осигуриш на хората разбираема история със злодеи, които да освиркват, и герои, които да насърчават. — Вик присви очи и погледна към морето. — От опит знам, че това означава да ги създадеш.

— Но кой е…

Няма значение колко наблюдателен си. Никой не може да бъде нащрек през цялото време.

Нещо проблесна покрай тях към единия от двамата практици. Той нямаше време да издаде и звук. Просто прелетя десетина крачки, удари се в борда на една лодка, проби дъските, като вдигна облак от трески.

Талоу се сви и вдигна ръце над главата си. Вик рязко се завъртя и видя другия практик да се търкаля по кея, размятвайки крайници така, сякаш в тях нямаше кости. Зърна за миг на фона на изгряващото слънце черна фигура, която се приближаваше невъзможно бързо. Просто вдигна ръка, защото не знаеше какво да стори, когато нещо я хвана с непреодолима сила и я събори. Светът се завъртя, стената на кея я удари в гърдите и ѝ изкара въздуха със задавено хриптене.

Пред размазания ѝ поглед се появиха ботуши. Износени, стари работни ботуши. После нещо покри лицето ѝ. Настъпи мрак, в който чуваше отекващия звук от дишането си. Ръцете ѝ бяха вързани зад гърба ѝ. Върховете на обувките ѝ стържеха в земята, докато я влачеха за раменете. Тракаха върху паветата. Трополяха върху дъските на кея.

Тя се стегна и се опита да разсъждава през пулсиращата болка в главата си и парещата болка в рамото. Вероятно щеше да има само един шанс. Можеше да няма дори и това. Ритна надолу с ботуша си и се опита да се освободи, но я държаха здраво, сякаш беше бъчва, стегната в обръчи. Болка прониза ръката ѝ и я накара да си поеме мъчително дъх през стиснатите зъби.

— По-добре недей — каза в ухото ѝ мъжки глас, който звучеше тихо, любезно и отегчено.

Чу се дрънченето на отваряща се врата, която след това се затвори. По разхлопания под отекна трополенето на ботуши. Усети, че я стоварват върху един стол. Последва скърцането на дърво и шумоленето на въже, докато ръцете ѝ набързо бяха вързани за облегалката, а глезените ѝ за краката на стола.

— Добре, свалете го.

Свалиха чувала от главата ѝ.

Намираше се в някаква мрачна барака, която вонеше на катран и риба. През цепнатините, между гредите на стените, проблясваха лъчи светлина. В едната ѝ страна бяха натрупани покрити със слуз клетки за омари. Вик се зачуди дали това не е мястото, където ще умре.

Май беше виждала и по-лоши места.

Една висока жена беше седнала върху масата със скръстени ръце и гледаше отвисоко на Вик с присвити очи. Сивата ѝ коса беше къса и остра, а издълженото ѝ лице бе покрито с дълбоки бръчки. Може би беше в края на петдесетте. Спокойна и професионална. Не се опитваше да изглежда заплашителна. Нямаше нужда.

— Знаеш ли коя съм? — попита тя.

Стириянски акцент, но говореше добре общия език — като човек, прекарал много време в Съюза.

Главата на Вик я болеше на мястото, където се беше ударила в кея. По скалпа ѝ се стичаше кръв. Пулсиращата болка в рамото ѝ ставаше все по-лоша. Но тя се постара да показва възможно най-малко колко я боли. Покажеш ли, че си наранен, все едно си просиш да те наранят още.

— Мога да предположа — отвърна тя.

— Е, не ни дръж в напрежение.

— Ти си Шило Витари, Министър на шепотите на Змията на Талинс. — Ако Дъртата клечка имаше аналог от тази страна на Кръглото море, то това беше жената, която седеше пред нея.

— Много добре. — Около очите на Витари се появиха сурови бръчки, когато тя се усмихна. — Тя вече ми харесва. На теб харесва ли ти?

Отегченият мъж изсумтя уклончиво. Сякаш не беше негова работа да харесва или да не харесва нещо. Той завърза Талоу за неговия стол, така както беше завързал и Вик — бързо и сръчно, сякаш го беше вършил много пъти преди.

— Знаеш ли кой е той? — Витари кимна към мъжа, докато той проверяваше възлите на въжетата на Талоу.

На Вик не ѝ се искаше особено да отговаря:

— Мога да предположа.

— Да видим дали ще уцелиш два пъти от два опита.

— Той е Касамир дан Шенкт.

— Истинският — отбеляза Витари. — Представяш ли си?

Най-прочутият убиец на Стирия — ако това наистина беше той — се усмихна на Вик слабо и леко извинително. Малцина мъже изглеждаха толкова обикновени. Мършав и безцветен, с тъмни кръгове около очите. От друга страна, внушителният външен вид кара хората да застанат нащрек, а това е последното, което иска един убиец. Той се облегна отново на стената и извади нещо от джоба си. Грубо издялано парче дърво. Започна да го дялка с малък закривен нож, чието острие проблясваше, докато белите стружки дърво се сипеха върху износените му ботуши.

— Името ти Виктарин ли е? — попита Витари. — Доста дълго е за изговаряне. Може би приятелите ти казват Вик?

— Може би щяха да ми казват така. Ако имах такива.

— Имаш поне един. — Тя се усмихна на Талоу, който я погледна с онези свои големи и тъжни очи и изсумтя нещо в парцала, запушващ устата му, което никой не успя да разбере.

На Вик не ѝ се понрави мисълта, че се е оказал на този стол заради нея. Искаше ѝ се да каже: „Няма нужда да го наранявате. Аз съм тази, която искате“, и всички останали клишета, но това би било все едно че този върлинест глупак е пукнатина в бронята ѝ. Затова Вик дори не погледна към него. Държеше се така, сякаш той е нищо. Това беше всичко, което можеше да стори за него.

— Знаеш ли каква е иронията, Вик? — Витари бавно се приведе напред, опря длани върху коленете си и дългите ѝ ръце увиснаха надолу. — Ние бяхме там, на Храмовия площад и чакахме Шудра, за да можем да го убием и да се престорим, че сте го направили вие.

Когато нямаш какво да кажеш, по-добре да мълчиш.

— После видяхме, че идвате, и се запитахме дали ще сте толкова глупави, че вие самите да го убиете… Защо да не ви оставим да го сторите и да си спестим усилията?

Отново мълчание.

— Но вие не бяхте там, за да го убиете. Бяхте там, за да се престорите, че ние сме се опитали да го ликвидираме, за да можете да се престорите, че го спасявате. Наблюдавах всичко случващо се с нарастващо раздразнение, което после беше заместено от нарастващо възхищение. Беше много добре изпипано, нали?

Единственият принос на Шенкт към разговора беше тихото стържене на ножа му.

— Кой беше фалшивият ви убиец? Актьор?

— И акробат — добави Вик. — Открих го в един цирк.

— Добра работа — ухили се Витари. — Е, умее да понася удари. Доста добре го ступа.

— Това малко го разстрои.

— И мен също — отбеляза Витари и усмивката ѝ се стопи. — Великата дукеса Монцаро ще бъде доста раздразнена. А повярвай ми, не си виждала истински раздразнен човек, докато не видиш Змията на Талинс ядосана. Смяташ ли се за умна?

— И по-умна съм се чувствала. — Вик опита да намести болезненото си рамо в по-удобно положение, но такова нямаше.

— Мисля, че си умна. Не срещам често хора, които да могат да ме прекарат. Когато това се случи, предпочитам да ги накарам да работят за мен, вместо срещу мен. Или да ги убия, предполагам. Но убиването им би било загуба, нали?

Шенкт отново изсумтя, сякаш на него му беше все едно.

— И така, какво ще кажеш? — Витари ѝ хвърли кос поглед. — Търсиш ли си нова работа? Можеш да ми кажеш някои тайни. Какво планира Съюзът, когато е слаб, когато е силен — такива неща.

Туп, туп, туп — Вик усещаше пулса в главата си и кръвта се стичаше по скалпа ѝ. В този момент осъзна, че това може да се окаже един от онези повратни моменти. Както в мината, когато избра да побегне. Или в лагерите, когато избра да говори. Или във Валбек, когато избра да остане. Внезапно почувства, че устата ѝ е ужасно пресъхнала.

— Вече имам работа — отвърна тя.

Витари смръщи вежди. Бяха сиви, със само няколко оранжеви петънца в тях.

— Знаеш ли, някога работех за Дъртата клечка — още преди да стане Дъртата клечка. Да кажем, че тогава е бил Младата клечка. — Шенкт сви рамене, сякаш не му се говореше много за каквото и да е, после сви уста и издуха облаче прах от парчето дърво. — Бяхме заедно в Дагоска по време на обсадата. — Витари въздъхна замечтано. — Имам толкова щастливи спомени. Той е хитро копеле. Безстрашен е и безскрупулен. Разбира болката, както никой друг не би могъл. В него има много достойни за възхищение неща. Но всъщност не той дърпа конците, нали? — Тя леко присви очи, сякаш чакаше Вик да го каже.

Вик имаше чувството, че в този разговор има нещо, което тя пропуска. Но когато нямаш какво да добавиш, по-добре да мълчиш.

— Баяз — Шенкт изрече двете срички отчетливо в ухото на Вик. Дъхът му беше неприятно студен, сякаш бе вятър, повял през прозореца в зимна вечер, и това накара космите на тила ѝ да настръхнат болезнено.

— Първият магус? — Идеята, че това самодоволно дърто копеле дърпа конците на някого, изглеждаше трудна за вярване.

— Съюзът е негов инструмент от дните, когато той го създаде по времето на Харод Велики.

— Искаш ли да знаеш какво е безскрупулност? — Витари тихо подсвирна. — Тогава трябваше да видиш Адуа, след като той приключи с нея. Предполагам, че вече те е накарал да играеш по свирката му.

— Никога дори не съм го срещала.

— И въпреки това идваш в Уестпорт със сандък, пълен с дрехи. — Витари се наведе по-близо и сниши глас до шепот. Глас, подходящ за тайни и за заплахи. — Дойде с дълговете на „Валинт и Балк“. С търговските права на „Валинт и Балк“. С парите на „Валинт и Балк“.

— Какво общо имат „Валинт и Балк“ с Баяз?

— Зад тези три имена се крие едно и също нещо — прошепна Шенкт.

— Попаднала си в мрачна компания — бавно поклати глава Витари.

— Така ли? — Вик рязко кимна с глава към най-омразния убиец на Стирия. — Чувам, че той яде хора.

— Възможно най-рядко — обади се Шенкт без следа от ирония. — Онази банка всеки ден сдъвква десетки хора.

— И така, какво ще кажеш? — Витари нацупи устни. — Ела да работиш за мен. Мини на справедливата страна. Или поне дотолкова справедлива, доколкото могат да се надяват хората като нас.

Вик сведе поглед към земята. Кръвта пулсираше в черепа ѝ по-силно от всякога.

— Длъжница съм на Глокта. — Сама се изненада, че го каза. Изненада се колко уверено прозвуча гласът ѝ. — Предполагам, че ще остана на негова страна, докато не изплатя дълга си.

Талоу издаде пронизителен звук зад парцала в устата си. Витари въздъхна дълбоко. Шенкт отново изсумтя безразлично по типичния за него начин. Вик оголи зъби и гърбът ѝ настръхна в очакване острието да се забие в нея всеки миг. Крехката тишина се проточи почти непоносимо.

— Това е интересно — отвърна Витари.

— Хъмм — каза Шенкт и прибра парчето дърво, но задържа ножа.

— Можеше да приемеш и след като се прибереш у дома, никога да не изпълниш обещанието си. Или да се опиташ някак да ме изработиш. Някой, толкова умен като теб, веднага щеше да се погрижи за това. Така че защо просто не се съгласи?

Вик вдигна поглед към нея:

— Защото искам да ми повярваш.

— Ха-ха — усмихна се широко Витари. Имаше хубави зъби за жена на нейната възраст. — Това ми харесва. На теб харесва ли ти?

— Да — отвърна Шенкт.

Витари извади лист хартия, сгъна го и притисна силно сгънатото с нокътя си. После отвори джоба на ризата на Вик, пъхна листа вътре и го потупа.

— Когато осъзнаеш как наистина стоят нещата, отиди на този адрес. Барманът там ще ти осигури това, от което се нуждаеш.

— Той може да осигури всичко на всеки — обади се Шенкт.

— Дотогава, ако съм на твое място… — Витари се изправи и тръгна към вратата, като размахваше дългия си пръст — няма да се връщам в Стирия.

— Ние сме в Уестпорт — отвърна Вик. — Той е част от Съюза.

— Засега. — Витари дръпна резето и отвори вратата. Шенкт прибра малкия нож, нахлупи качулката си и излезе навън, като си тананикаше тихо.

След него останаха само бледите стърготини върху дъските.

Вик си каза, че може би все пак ще преживее този ден.

— Как ще се освободим? — извика тя, защото беше все още здраво вързана.

Витари се спря за момент — висока черна фигура на фона на ярката светлина, идваща от вратата:

— Ти си умницата. Ще измислиш как.

Закъсняла

— Закъсняваш, Риккъ.

Тя отвори очи. В мрака пламтяха свещи. Стотици пламъчета като звезди, осеяли звездно небе. Или бяха призраците на отдавна изгорели свещи?

— Може да закъснееш.

Едно лице заплува към нея. Изтощена сива коса, сенки в дълбоките бръчки и проблясваща на светлината на свещите златна тел.

— Няма време.

Към лицето на Риккъ се притиснаха силни пръсти. Притиснаха се към болезнената плът около парещото ѝ ляво око и тя изсумтя и се загърчи, но беше твърде слаба, за да се движи.

— Това сигурно ще има цена.

Една ръка повдигна главата ѝ и към устата ѝ беше притиснат ръбът на чаша. Закашля се от нещо горчиво и потрепери, докато преглъщаше.

— Трябва да избереш, Риккъ.

Почувства се уплашена. Ужасена. Опита да се отскубне, но силните ръце я притискаха, държаха я здраво.

— Какво ще избереш?

Жената протегна ръка към нея. Нещо блестеше в дланта ѝ. Студена игла.

— Не — прошепна Риккъ и затвори очи. — Това още не се е случило.

Тръпката стискаше ръката ѝ. Стискаше я толкова силно, че ѝ причиняваше болка.

— Не мога да те загубя, Риккъ. — Сивата четина по бузата му се размърда, когато стисна челюстта си. — Не мога.

— Не планирам да ме загубиш. — Усещаше езика си толкова надебелен и тромав, че едва успяваше да произнесе думите. — Но ако това стане, ще го преодолееш. Когато изгуби окото си, беше доста по-зле.

— Имам още едно око. Но ти си само една.

Риккъ си помисли, че е сутрин. Чуваше се плискането и жвакането на вода върху чакъла. Студената светлина обливаше набраздените от влага скали. Една паяжина потрепваше на лекия ветрец и върху нея танцуваха проблясващи капки роса.

— Нямаш представа какъв бях. — Тръпката нервно въртеше пръстена с червения камък, който носеше на малкия си пръст. — Не ме беше грижа за нищо. Мразех всичко. Дойдох да служа на баща ти, защото от всички мъже, които мразех, мразех него най-малко. Попаднах в кошмар. — Той затвори очи. Или поне това око, с което виждаше. През процепа на другото продължаваше да проблясва метал. — Тогава беше толкова болна. Никой не вярваше, че ще изкараш зимата. Майка ти бе мъртва, а баща ти — потънал в скръб. Беше толкова болна, но изпълнена с надежда. Довери ми се. На мен, на когото не можеше да имаш никакво доверие. Сучеше козе мляко от парцал в ръцете ми. Баща ти каза, че съм най-странната бавачка, която някога е виждал. Каза, че съм те върнал към живота. — Той я погледна и от здравото му око се отрони сълза. — Но всъщност ти ме върна към живота.

— Ти, нежен глупак такъв — изграчи тя с напуканите си устни. — Не можеш да плачеш. Не и ти.

— Когато бях момче, брат ми ме наричаше „свинска лой“ — толкова лесно се разплаквах. После забравих как се плаче. Исках само да се страхуват от мен. Но ти никога не си се страхувала от мен.

— Е, не си чак толкова страшен, колкото твърдят всички. — Риккъ опита да се намести, но не можеше да намери удобно положение.

Усети, че затваря очи, и Тръпката стисна ръката ѝ толкова силно, че тя изохка.

— Дръж се, Риккъ. Тя идва.

— Не — отвърна тя, докато сълзите пареха под клепачите ѝ.

— Това още не се е случило.

Два огромни камъка се извисяваха в нощта, сякаш черни пръсти на фона на розовото небе. Бяха древни, покрити с мъх и лишеи. Върху тях бяха издълбани символи, на които времето беше загладило и заличило смисъла. Ръмеше ситен дъжд, косата на Риккъ беше залепнала по лицето ѝ и всичко наоколо лъщеше от вода.

До камъните стояха двама пазачи, които държаха груби копия. Бяха толкова неподвижни, че Риккъ ги взе за статуи. Когато Тръпката я отнесе по-близо, видя, че нещо не е наред с тях. Бяха уродливи.

— Мътните го взели — изграчи Риккъ. — Това са плоскоглави.

— Такива са — съгласи се Сцен. Планинецът стоеше ухилен до един шанка, който го погледна и присви и без това тесните си очи, докато чоплеше един от огромните си зъби с парче кост.

— Пазят вещицата. Тя може да им говори. Някои казват, че им пее. Кротки са. Стига да се държим добре.

— Аз винаги се държа добре — обади се Изърн и се намръщи на двамата плоскоглави, стиснала здраво тъмната дръжка на копието си. Доколкото шанка изобщо имаха някакви изражения, освен многото зъби, двамата плоскоглави сякаш ѝ се намръщиха в отговор. — Тогава да вървим.

— Аз няма да продължа повече — поклати глава Сцен.

— Знам, че си много неща, Сцен, и повечето от тях са лоши, но никога не съм те смятала за страхливец.

— Смятай ме за какъвто искаш, сестро, но аз зная къде ми е мястото, и то е от тази страна на камъните. Задачата ми беше да ви доведа дотук и аз я изпълних. Не се правя на…

— Майната ти тогава, лоена топко. — И Изърн го изблъска с лакът встрани от пътя им и продължи.

— Ще бъдем само тримата — изсумтя Тръпката и повдигна Риккъ по-високо върху раменете си.

Когато я носеше така, хванал с ръце глезените ѝ, това я накара отново да се почувства като дете. Продължиха между камъните и се спуснаха надолу по стръмна пътека сред дърветата. Дърветата бяха много, много стари. Много високите им клони шепнеха, а алчните им корени бяха заровени много надълбоко, възлести като пръстите на някой скъперник.

След един завой Риккъ видя брега. Сив чакъл стигаше долу до сивата, набраздена от дъжда вода, върху която танцуваха размазаните отражения на високите дървета. Няколко крачки по-нататък всичко се губеше в мъглата, а отвъд нея Риккъ не можеше да види нищо. Някъде самотен бухал избуха към залеза.

— Забраненото езеро — рече Изърн. — Вече не остава много.

— Винаги трябва да има мъгла, нали? — изсумтя Тръпката.

— Предполагам, че нищо не изглежда по-магическо от онова, което изобщо не можеш да видиш. — Изърн продължи, ситният чакъл хрущеше под ботушите ѝ.

— Не — прошепна Риккъ и затвори очи. — Това още не се е случило.

Нощта и светлината на огъня танцуваха върху лицата на насъбралите се. Съсухрени стари лица и свежи млади. Лицата бяха покрити със спираловидните татуировки на планинците. Лицата още не бяха тук или може би са били тук много отдавна. Риккъ вече почти не успяваше да различи днешния ден от вчерашния или от утрешния. Месото цвърчеше и съскаше. Риккъ усещаше свежия и студен планински въздух върху тила си, но също и топлината на огъня върху лицето си. Усмихна се на простичкото удоволствие от това и се сгуши в миризливата стара кожа.

— Това не ми харесва — заяви Сцен и поклати голямата си, дебела глава.

— Бъркаш ме с някого, на когото му дреме дали ти харесва, или не — отвърна Изърн.

Брат и сестра, които едва ли можеха да бъдат по-различни един от друг. Изърн, която беше твърда като копие и с остро като кинжал лице, с дългата си и сплъстена гарвановочерна коса. И Сцен — огромен колкото къща, с ръце като свински бутове, лице, тресящо се като пудинг, и коса, обръсната до червен мъх върху набръчкания му череп.

— Не искам да се качвам горе — добави той и погледна намръщено на север, между осветените от огъня колиби, към свода от разкривени клони. — Има причина да е забранено да се ходи там.

— Искам да ни заведеш дотам, а не да изказваш мнение. То е също толкова празноглаво, колкото си и ти самият.

— Не е нужно да се държиш грубо — отвърна Сцен и потърка корема си с леко обиден вид. Той погледна намръщено Тръпката. — Тя съска злобно като камшик, нали?

Тръпката повдигна вежди или поне тази, която му беше останала:

— Казваш го така, сякаш е нещо лошо.

— Тя трябва да се качи там, горе, и това е — рязко отсече Изърн. — Това момиче е важно, Сцен. Луната я обича. Винаги съм знаела това.

— Бъркаш ме с някого, на когото му дреме какво знаеш или не знаеш — отвърна Сцен. — Няма да я отведа там само защото ти го казваш.

— Не, ще я отведеш, защото трябва да отиде.

— Защото има дългото око?

— Защото дългото ѝ око е толкова силно, че я убива.

В този момент Сцен погледна Риккъ. Очите му бяха малки и тъмни, но тя видя острия ум в тях. Веднъж баща ѝ ѝ беше казал, че трябва да се пази от умните мъже. Но най-вече да се пази от умните мъже, които приличат на глупаци.

— Ти какво ще кажеш, момиче? — Той изплю парче хрущял в огъня и я посочи с оглозгания кокал. — Ако можеш да видиш бъдещето, кажи ми какво е моето.

Риккъ се наведе напред, кожата се свлече от раменете ѝ, тя насочи към него парещото си ляво око и го отвори широко. Той трепна и се дръпна назад, когато тя вдигна лявата си ръка, посочи с показалеца си към блестящите звезди и изрече със звънлив глас пророчеството си:

— Виждам… че ще станеш още по-дебел!

Думите ѝ предизвикаха смях около огъня. Останала само с един зъб старица се разсмя толкова силно, че за малко не падна от смях, и се наложи един младеж да я тупа по гърба, докато изкашля едно парче месо.

Тръпката чукна чашата си в нейната и Риккъ отпи голяма глътка, после се уви отново с кожата. Нямаше много неща, които да доведат човек в Слорфа, но планинците правеха хубаво вино, което я беше замаяло. Или може би причината за това беше гаденето от дългото око. Трудно ѝ беше да направи разлика между двете. Сцен се намръщи и седна с кръстосани крака.

— Значи има чувство за хумор. Ще се нуждае от него във Височините. При забраненото езеро няма много причини за смях. — Той отново погледна намръщено Изърн. — Наистина ли смяташ, че луната обича този малък хрущял, този малък сопол с халка наноса?

Изърн изплю ейла в огъня и го накара да изсъска:

— Какво знаеш ти за това, Сцен-и-Файл, който носи чука на баща ни?

— Знам колкото теб, Изърн-и-Файл, която носи копието на баща ни. — Сцен вирна брадичка към нея. — Само защото обичаше теб повече, не мисли, че си научила от него най-много.

— Шегуваш се, ебач на овце такъв! Баща ни ме мразеше.

— Така е. Той те ненавиждаше и в червата, мразеше лицето и задника ти, мразеше те от главата до петите. — Сцен замълча за момент. — И ти беше неговата любимка.

И двамата заедно избухнаха в смях. Може да не си приличаха много, но смехът им беше еднакъв. Лудешки, кудкудякащ кикот, който доста наподобяваше на вълчия вой, който се чуваше, когато кръглата и тлъста пълна луна висеше над главите им. Двамата чукнаха силно чашите си една в друга, вдигайки цял фонтан от ейл, пресушиха каквото беше останало в тях, и продължиха да се смеят.

Тръпката ги наблюдаваше с лице, скрито в сянката:

— Предполагам, че месецът ще бъде дълъг.

— Не — промърмори Риккъ, сгуши се в смрадливата кожа и затвори очи. — Това още не се е случило.

— Винаги нагоре — каза задъхано Риккъ, заслони очи срещу слънцето и погледна с присвити очи нагоре по хълма.

— Заради теб вървим към хълмовете. — Изърн дори не се беше задъхала. Нищо никога не я уморяваше.

— Къде точно сме тръгнали? — попита Тръпката, чиито ботуши хрущяха върху пътеката от пръст.

— Към забраненото езеро.

— Това и аз го знам. Питам къде се намира то.

— Ако казваха на всеки къде е, нямаше да е много забранено, нали?

— Ще ми отговориш ли някога направо и без заобикалки, жено? — завъртя очи Тръпката. Или поне едното си око.

— Каква полза има от откровените отговори в един уродлив свят?

Тръпката погледна Риккъ, но тя беше твърде уморена, за да направи нещо повече от това да свие рамене.

— Тогава… как ще стигнем дотам? — попита тя, докато с хриптене си поемаше дъх.

— Брат ми Сцен знае пътя. Той е лайно във формата на мъж, но ще помогне. Първо ще отидем в неговото село, което е лайно във формата на село. Наричат го Слорфа. Намира се в горния край на долината, четири долини по-нататък.

— Звучи… доста далече — промърмори Риккъ.

— Слагаш единия крак пред другия и след известно време ще стигнеш.

— Колко братя имаш? — попита Тръпката.

— Единайсет копелета и всеки от тях е по-голям кучешки задник от предишния.

Риккъ повдигна вежди:

— Не говориш… много за тях.

— От различни майки сме — отвърна Изърн, сякаш това обясняваше всичко. — Детството ми далеч не беше щастливо. Истинско мъчение. Да го преживея, беше достатъчно лошо, но трябваше да го сторя. Да си го припомням, е нещо, което гледам да избягвам да правя.

Изърн спря върху купчина камъни, извади една манерка и напръска главата си с вода, сипа малко в устата си и предложи на Риккъ.

Мътните го взели, колко уморена беше. Изправи се, преглътна водата и избърса потта от челото си. Потта избиваше горе-долу със същата скорост, с която изпиваше водата. Долната ѝ риза беше съвсем мокра. Вонеше като купа сено след дъжд. Въздухът беше хладен, но окото ѝ винаги пареше. Изгаряше главата ѝ отвътре. Беше сигурна, че някога е имало време, когато е можела да тича и тича до безкрай, без да спре. Сега се задъхваше само от няколко крачки и главата ѝ започваше да пулсира болезнено, зрението ѝ се размазваше и с крайчеца на окото си започваше да вижда призраците.

Погледна назад, към пътя, от който бяха дошли по хълмовете, над гънещите се долини, до низините. Отново се бяха спуснали след дългите мили, извървени до Уфрит. Към миналото.

— Да оставим малко отпечатъци от стъпки — изсумтя Изърн и се обърна назад, към стръмно изкачващата се пътека. — Забраненото езеро няма само да дойде при нас, нали?

Риккъ изпусна въздух с такава сила, че устните ѝ издадоха пръхтящ звук, после забърса новата пот, която блестеше по челото ѝ.

— Искаш ли да те нося на раменете си? — попита Тръпката.

Повечето хора дори не биха осъзнали, че се усмихва. Но тя знаеше как да разбере.

— Никога, дърто копеле такова — изръмжа тя и продължи напред. — По-вероятно е аз да те нося.

— Бих искала да видя това — подхвърли Изърн през рамо и изпод петата на протрития ѝ ботуш се затъркаляха камъчета надолу по голата пътека.

— Не — промърмори Риккъ и затвори очи. — Това още не се е случило.

— Открих те! — извика Лео с онзи писклив глас със странен акцент, хвана крака на Риккъ и я измъкна от сеното.

Тя бързо беше осъзнала, че ще остареят, ако трябваше да го чака да я открие на мястото, на което се беше скрила в началото — между гредите на покрива, с гнездящите по тях гълъби. Харесваше ѝ да го гледа отвисоко как обикаля около хамбара, но когато тръгна да я търси другаде, ѝ стана досадно и се спусна долу, зарови се в сеното и остави левия си ботуш да стърчи, за да може той да го види. В края на краищата игрите бяха забавни само ако двамата са близо един до друг.

— Доста време ти отне — отбеляза тя.

Риккъ трябваше да признае, че е красив, макар да не беше най-умният. Освен това говореше и се държеше странно. Но може би това беше нормално за момче, израснало в Съюза, освен това човек е склонен да прощава много неща на хубавците.

Така или иначе се радваше, че той е тук. Беше хубаво да има някого на нейната възраст, с когото да си играе. Обичаше да се преструва, че е най-щастлива, когато е сама, но всъщност никой не е щастлив, когато е сам. Баща ѝ постоянно беше зает с дълги разговори с онези копелдаци със сиви бради, по времето на които всички все се мръщеха и кимаха с глави.

Понякога Тръпката ѝ разказваше истории за пътуванията си около Кръга на света и различните странни хора, които беше убил тогава, но тя смяташе, че има нещо странно в приятелството между малко момиченце и един от най-страховитите воини на Севера. Той твърдеше, че няма нищо против, но Риккъ не искаше да прекалява.

В Уфрит нямаше много деца, а малкото, които живееха там, я смятаха за прокълната и не смееха да се приближат до нея заради припадъците. Лео сякаш не се тревожеше за припадъците. Може би щеше да се разтревожи, когато видеше някой от тях с очите си. Особено ако тя се осереше по време на него, което, за жалост, се случваше повечето пъти. Но тя не можеше да стори много по този въпрос — с припадъците и насирането.

Риккъ се беше заклела, че няма да се тревожи за нещата, които не можеше да промени, и приемаше клетвата много сериозно. Баща ѝ винаги казваше, че за един човек няма нищо по-важно от неговата дума. Обикновено го казваше с намръщен вид, като клатеше глава. Жалко, че се мръщеше толкова много, защото, когато се усмихнеше, светът наоколо сякаш засияваше.

— Мой ред е да се крия! — извика Лео и побягна.

Подхлъзна се, падна и се отърколи сред облак от сламки и прах, после скочи на крака и изчезна през вратата на хамбара. Когато го видя да си тръгва, това по някаква причина натъжи Риккъ. Натъжи я много.

— Не — каза си тя и затвори очи. — Това се случи преди много време.

В изобилие

— Как е стойката ми? — попита Флик и погледна през рамо към крака си, изтеглен назад.

— Ще стигнем и до стойката ти — отвърна Детелината.

— При тази скорост ще е след около година — промърмори Кусура, който вдигна ръба на секирата си към слънцето и после отново започна да я полира.

— Ако изкараш година — намръщи се Шола, докато опитваше да отреже възможно най-тънкия резен сирене с онзи свой дълъг и тънък нож.

— Не слушай тия двамата нещастници — продължи Детелината. — Ще стигнем и до стойката ти. Но никога не забравяй, че ако си изтеглил меча, вече си направил поне една грешка.

— А? — Флик погледна с присвити очи Детелината над клатушкащия се връх на меча.

— Освен ако не го почистваш, остриш или може би продаваш.

— Ами ако си в битка?

— Тогава си направил поне две грешки, а вероятно и много повече. Битката не е място за един самоуважаващ се воин. Но ако трябва да участваш в такава, поне трябва да проявиш достатъчно добър вкус да си на място, където не се води бой.

— Ами ако някой копелдак се опита да те убие?

— В идеалния случай ще си го предвидил малко преди това и ще си го убил първи, за предпочитане докато спи. Ножовете са за това.

— За това и за рязане на сирене — обади се Шола и много съсредоточено вдигна към устата си ножа със залепено върху плоската му страна резенче сирене, което беше толкова тънко, че изглеждаше почти прозрачно.

Точно когато го поднасяше към устата си, през двора премина порив на пролетния вятър, който го отнесе подобно на глухарче и тя безпомощно се опита да го хване във въздуха.

— Точно това им е хубавото на ножовете — обясни Детелината. — Евтини са и имат безброй приложения. Мечовете са ужасно скъпи и служат само за едно нещо, което всеки мъж трябва да избягва.

— Един вид се опитваш да ме убедиш, че е по-добре да не ме учиш на изкуството да въртя меч — сбърчи лице Флик.

— Аха, но тъй като животът е такъв, какъвто е, стават и грешки. И тогава познаването на изкуството как да въртиш меча, може да спаси безполезната ти кожа от някоя и друга неприятна дупка, така както спаси и моята в няколко печални случая. И така, по отношение на стойката…

— Детелина!

Гринуей пресече двора с такава наперена походка, сякаш той самият го бе построил и ужасно се гордееше с постижението си. Беше пъхнал палци в колана си и лактите му сочеха навън, все едно качествата на един мъж личаха по това колко място заема.

— Мразя го тоя шибаняк, мамка му! — промърмори Шола, докато опитваше да отреже още по-тънък резен от сиренето, после цъкна отвратено с език, когато парчето се натроши.

— Бива те да преценяваш хората — отбеляза Детелината, весело махна за поздрав на приближаващия се Гринуей и се усмихна презрително на Флик. След преждевременната кончина на Магуир Гринуей беше приел ролята на главната путка на Стаур.

— Кой е този? — презрително попита той.

— Този е Флик. Уча го как да използва меча. Или как да не го използва.

— Прилича ми на шибан идиот — отбеляза Гринуей.

— Ами умните мъже като теб не достигат. Трябва да се справям с това, с което разполагам. Стаур готов ли е да се срещне с мен?

— Имаш предвид краля.

— Аха, имам предвид краля. — Детелината го изгледа безизразно в отговор. — Стаур е кралят и кралят е Стаур. И двамата бяхме там, когато той окачи веригата около врата си, нали? — И двамата бяха там, целите окървавени.

— Някой ден ще кажеш повече отколкото трябва, Детелина. — Гринуей премести палците си върху колана с меча. — Е, пръстта чака всички ни. Има и по-лоши начини да стигнеш до нея, отколкото ако говориш твърде много. А сега ще съобщим ли новината на Големия вълк? — Той кимна към чувала, който беше привлякъл вниманието на поне половината мухи в Карлсон. — Ще вземеш ли това, Флик?

— Сигурен ли си? — сбърчи нос младежът. — Доста смърди.

— Така стоят нещата, момко, накрая всички смърдим. И да, сигурен съм. Мога да ти кажа, че определено не е по мое желание.

— Стой далеч от неприятности, става ли, главатар? — изсумтя Шола, без да изпуска от поглед ножа и сиренето.

— Ако щеш, вярвай, цели петнайсет години се опитвам да го правя.

— Какво правиш по-точно, по дяволите? — попита я Кусура, когато Детелината се отправи да се срещне с краля.

— Ако го направиш както трябва — прошепна Шола, — сиренето просто се топи върху езика…

Флик сякаш се канеше да метне чувала на рамо, но видя петната по него и се отказа. Обаче не беше достатъчно силен, за да държи ръката си изпъната, и в крайна сметка чувалът се удряше в коляното му с глух жвакащ звук.

— Никога не съм срещал крал — призна той.

— Така ли? — изненада се Детелината. — А аз си мислех, че всеки ден се срещаш с кралски особи.

— ?

— Просто си дръж устата затворена и се усмихвай.

Долната част на лицето на Флик се изкриви в гримаса.

— Казах да се усмихваш, а не да се опитваш да му продадеш зъбите си.

Много неща в Скарлинг Хол не се бяха променили от времето на Скарлинг. Големите скърцащи врати с огромните железни панти, гредите на покрива, високите прозорци, яркото студено слънце зад тях и звукът от стремително течащата вода далече отдолу. Тронът на Скарлинг беше същият, върху който бяха седели Бетод, Дау Черния и Скейл Желязната ръка. Беше неудобен и прост, боята по излъсканите от времето подлакътници се беше изтрила и се лющеше от облегалката.

Обаче мъжът, който седеше на него, беше нов. Стаур Здрачния, когото хората наричаха Големия вълк, беше преметнал левия си крак през един от подлакътниците и леко люлееше босото си ходило. Върху раменете му имаше много хубаво наметало от вълча кожа и се беше ухилил толкова широко, че наистина приличаше на вълк. И защо да не се усмихва? Имаше всичко, което искаше, нали? Вече не беше крал, който чака да седне на трона, а истински крал и всичко, което му се беше наложило да стори, бе да забие нож в гърлото на чичо си.

Всичко тук, вътре, беше изпълнено със заплаха. Лицата на младите воини, които не се усмихваха, сякаш животът беше състезание кой ще се забавлява най-малко. Пламъците на огромната камина гневно надигаха острите си езици. Дори и чашите на масите сякаш таяха някаква обида. Беше ужасяващо тихо, всички сдържаха дъха си, очаквайки насилието да избухне всеки момент като някаква светкавица.

— Трябва да коленичиш — изръмжа Гринуей, когато спряха на средата на просторния каменен под пред Стаур.

— Мислех, че поне първо ще вляза — повдигна вежди Детелината. — Предполагам, че бих могъл да се влача на колене, но това доста би протрило панталоните ми и би изчерпило търпението на всички. — Той завъртя пръст и се обърна назад към вратата. — Но с радост ще изляза обратно отвън, ако има по-добър начин да го направя…

— Не е нужно да коленичиш, Детелина — прекъсна го Стаур и му махна да се приближи. — Стар приятел като теб? Не се дръж като путка, Гринуей.

Гринуей се ухили подигравателно, което по мнението на Детелината го накара да заприлича на путка повече от всякога. Някои хора просто не можеха да се сдържат. Определено всички в тази стая. В този момент той забеляза, че в ъгъла, от една от високите покривни греди, висеше нова клетка, която леко се въртеше.

Не му се стори добър знак. Освен това в нея имаше някого. Беше гол и пребит до кръв, но очите му все още бяха отворени. Това му се стори още по-лош знак.

— Освен ако не съм се припознал, май държиш Грегун Празноглавия в клетка.

— Имам цяла зала, пълна с копелдаци, които да ми казват онова, което вече знам — присви очи Стаур.

— Мога да се закълна, че той беше на наша страна.

— Имах някои съмнения — отвърна Стаур и изкриви уста. — Когато вдигнах данъците му, не искаше да плаща. Това доста ме ядоса. Ядоса и други хора.

— Как мислиш, че се чувства сега? — попита Гринуей.

Детелината почеса леко белега си:

— Като го гледам, малко го боли.

— Баща ми винаги го оставяше на мира — продължи Стаур. — Него и други хора като него.

— Калдер Черния много го биваше в компромисите.

— Мен не ме бива.

— Да, виждам това — отвърна Детелината.

— Хората са алчни, нали? Нямат капка благодарност. Не мислят за това, което вече са получили от теб, а само за следващото, което могат да получат.

— Вярно е, че има много задници — съгласи се Детелината и погледът му се плъзна по онези, които бяха най-близо до Стаур.

— А Празноглавия и синовете му, и всички онези лайнари от Западните долини, са по-близки с Уфрит, отколкото с Карлсон. Не им вярвам.

— Сега повече ли им вярваш?

— Сега поне всички знаем какво е положението.

— Единият от синовете му е Гвоздея, нали? Той е опасен човек.

Воините, подредени покрай стените, се състезаваха кой от тях ще изглежда по-опасен.

— Уплашен ли си? — попита Гринуей.

— Постоянно — отвърна Детелината, — но това вероятно е от възрастта. Какво ще правиш с Празноглавия?

Стаур погледна кръвнишки към клетката и демонстративно подсмръкна:

— Все още мисля. Дали да го пусна, за да може да си плати данъците, или да му тегля кървавия кръст за назидание.

— Ще даде добър урок на останалите, каквото и да решиш — обади се Гринуей.

Докато гледаше как клетката полека се върти, Детелината се усъмни, че това е така. Празноглавия беше популярен човек. Имаше много приятели и роднини във всичките онези долини на границата с Уфрит. Много корави бойци, които изобщо нямаше да са доволни, че е затворен в клетка. Калдер Черния беше прекарал години в усилия да обедини разпокъсания Север със заплахи, дългове, разпространяване на слухове и правене на услуги. Не можеше да се разчита само на страха. Но едва ли беше работа на Детелината да го казва.

Той извърна поглед от Празноглавия и се усмихна:

— Е, надявам се, че крайният резултат ще ти достави радост, каквото и да решиш.

— Ха-ха. — Влажните лукави очи на Стаур се насочиха отново към Детелината. — Ами ти? Шанка доставиха ли ти някаква радост?

— Не бих избрал точно думата „радост“, кралю мой, но когато главатарят ти дава задача, както обичаше да казва старият Три Дървета, просто се заемаш с нея. Затова се примирихме с неизбежното. Ти ме познаваш, аз нямам нищо против да се примирявам. Особено с неизбежното.

— Нямаш ли никаква гордост, а, Детелина?

— Някога имах, кралю. Имах я в излишък, мамка му. Както ливадата през лятото може да привлече прекалено много пчели. Но открих, че когато си в затруднено положение, не можеш да си купиш кой знае какво. С гордостта имам предвид, не с пчелите. Затова се отървах от моята. И изобщо не ми липсва.

— Кой е този? — Стаур погледна с присвити очи Флик.

— Това е Флик. — И Детелината потупа младежа по мършавото рамо. — Той е най-добрият ми човек.

— Изглежда, го бива — отвърна Стаур и неговите задници се засмяха.

Задниците бяха повече, отколкото някога. На север ги имаше в изобилие.

— Предполагам, че човек трябва да има приятели — отвърна Детелината.

— Определено. Трябва ти някой, когото да намушкаш, нали?

Разнесе се още смях. Детелината с усилие успя да се усмихне.

— Искаш да го намушкам ли, кралю? — кимна той към Флик.

— Не. Вече доказа какъв си, Детелина. Не искам да те лиша от най-добрия ти човек. Какво носиш там?

— Малък подарък за теб. — Детелината взе чувала от Флик, изсипа го и главите на шанка се затъркаляха и заподскачаха по пода.

Искаше му се това да бяха първите глави, пръснати по пода на Скарлинг Хол, но имаше неприятното усещане, че през годините отрязаните глави често са били украса тук.

Гринуей отстъпи крачка назад с ръка върху лицето си:

— Те вонят, мамка му!

— Не бъди путка, Гринуей. — Стаур скочи нетърпеливо от трона и отиде да погледне главите. Все още леко накуцваше от раната с меч, нанесена му от Младия лъв. — Значи си дал на шанка урок, а?

— Не съм сигурен, че плоскоглавите са наистина възприемчиви към уроци — отвърна Детелината.

— Поне не и тези. — Стаур побутна полуизгнилите глави с босия си крак, за да може да види лицата им. — Грозни копелета, а?

— Не съм сигурен, че точно аз бих могъл да критикувам външния вид на другите — отбеляза Детелината.

— И никой от нас не изглежда много добре мъртъв — добави Флик, след което се прокашля и сведе поглед към земята, — кралю.

— О, не знам — рече Стаур и го изгледа с влажния си поглед. — Сещам се за доста хора, които бих предпочел да са трупове. Заминавам за Уфрит, Детелина. Искам да дойдеш с мен.

— Ще се бием ли?

— Не, не, не. — Което донякъде си беше облекчение, защото Детелината не можеше да каже, че последната война със Съюза много му беше харесала. — Дадох думата си в Кръга, нали? Заклех се тържествено пред Младия лъв! Да не мислиш, че ще наруша думата си?

— Честно казано, кралю, нямам никаква представа какво ще направиш във всеки един момент.

— Е, нямаше ли животът да е скучен, ако знаеш всичко, което предстои да се случи? — ухили се Стаур. — Познаваш ли мъж, наречен Оксел?

— Един от великите войни на Кучето. Не бих му се доверил да държи ведрото, докато пикая.

— Въпреки това понякога човек се нуждае точно от някой подъл копелдак, нали? Кучето умира. Стар е и болен. Когато си отиде, Уфрит ще трябва да се обърне към някого. Оксел иска това да съм аз.

— Ами онази тържествена клетва в Кръга?

— Заклех се да не го превземам — сви рамене Стаур. — Не съм казвал нищо за това, ако сам ми се набута в ръцете. Уфрит иска да бъде част от Севера — кой съм аз, че да оспоря това?

— А ако има такива, които не искат да се присъединят? — попита Детелината.

— Мога да осигуря още такива — Стаур кимна към клетката. — Сега можеш да си вървиш.

— И вземи със себе си смрадливите си глави — изсъска Гринуей.

— Не се дръж като путка! — изрева Стаур и от устата му изпръска слюнка.

Всички мъже в залата вдигнаха рязко глави и сложиха ръце на оръжията си — като кучета, оголващи зъби, когато господарят им се разгневи. Гринуей отстъпи пребледнял и разтреперен, без съмнение си мислеше, че Големият изравнител е сложил ръка върху рамото му.

В този момент Стаур се ухили по-широко от всякога. Клекна и красивата вълча кожа се свлече върху мръсотията, останала от главите. Взе най-голямата глава и я сложи изправена. Големият островръх шлем все още стоеше върху нея и дългият подут език висеше от огромните челюсти.

— Искам да ги гледам.

Демонът, който троши всички вериги

— Мътните го взели — изграчи Риккъ и надигна глава.

Устата ѝ имаше вкуса на гроб, празният ѝ стомах къркореше и клокочеше. Имаше чувството, че зад очите ѝ беше надвиснал боздуган, който при всяко движение се стоварваше болезнено върху вътрешността на черепа ѝ. Но поне времето вървеше само в една посока.

Беше спала в гнездо от кожи, но отдолу имаше твърда скала. Наметна една прашна, стара еленска кожа върху раменете си и излезе от мрака, като се препъваше, все още затворила очи срещу пронизващата светлина.

Не валеше, но във въздуха имаше студена влага, която караше всичко да изглежда мрачно. Нямаше вятър. Нямаше звуци. Всичко беше неподвижно, сякаш се намираше в земята на мъртвите. Високи дървета, черна гора и черни иглички. Купчини черни скали, които стърчаха по склоновете. В далечината високи черни планини с бели бради и бели шапки, наподобяващи на стари воини. Покрит с тъмен чакъл склон се спускаше от гърлото на пещерата до тъмната вода, в чието огледало се отразяваха Дърветата, скалите и планините, които бяха по-неподвижни, по-тъмни и по-съвършени от всякога. Там стоеше жена. Дрипавите и поли бяха напъхани в колана и тя беше нагазила в езерото до мършавите си, бледи и покрити с вени прасци. Стоеше толкова неподвижно, че не предизвикваше никакви вълнички.

Риккъ изду бузи. Когато се наведе да напъха крака в крачолите на панталона си, главата ѝ запулсира толкова силно, че за малко не падна. Придърпа щавената кожа около раменете си, после се отправи с олюляване към водата. Острият чакъл хрущеше между голите пръсти на краката ѝ. Беше толкова студено, че водата сигурно трябваше да е замръзнала. Но както ѝ казваше понякога баща ѝ, по-добре да рискуваш да направиш нещо, отколкото да живееш със страха от него. Затова тя зашляпа през водата, като се свиваше и трепереше. Вълничките, които образуваше, достигаха до отраженията на спокойните дървета и неподвижните планини и ги разбиваха на танцуващи фрагменти.

— Толкова е студена, че сякаш съм се навряла в самия задник на зимата — задъхано каза тя, докато застана, олюлявайки се, до жената.

Отстрани изглеждаше почти нормално. Стара, с дълбоки бръчки и студени сини очи, втренчени в хоризонта.

— Студът е прекрасен начин за проясняване на ума. — Не беше вещерското грачене, което Риккъ беше очаквала. Гласът беше младежки, спокоен и изпълнен с музика. — Кара те да се съсредоточиш върху значимите неща. Насочва вниманието ти навътре към теб самата.

— Значи… го правиш, за да натрупаш магия… или нещо подобно?

— Правя го, защото глупаците рядко биха последвали една жена в студената вода, за да ѝ разкажат за проблемите си. — Тя се обърна и Риккъ я зяпна, защото тя изглеждаше точно така, както я беше видяла във видението си.

През средата на деформираното ѝ чело, от косата до устата ѝ се спускаше огромен розово-сив белег. Едното ѝ око и едната ѝ вежда бяха по-високи от другите, сякаш черепът ѝ е бил напълно разцепен на две и след това събран отново от някой пиян хирург. По сбръчканата ѝ кожа на зигзаг преминаваше безумна поредица от шевове. Шевове от златна тел, която блестеше на утринното слънце.

— Аз съм Кауриб — представи се тя със своя много нежен глас. — Или поне бях. Магьосница от Крайния север. Или поне бях. Сега съм вещицата на забраненото езеро. — Тя се обърна към хоризонта. — Мисля, че това ми подхожда повече.

Риккъ беше израсла в Севера, където мъж без белези не беше никакъв мъж, но никога преди не беше виждала такъв белег. Погледна надолу към водата, която вече се успокояваше около острите ѝ пищяли и се превръщаше в нейно мрачно отражение:

— Какво се е случило с теб?

— Удар със секира.

— Значи не си успяла да го предвидиш?

Кауриб бавно повдигна вежда. Изглежда, че това ѝ костваше известни усилия, защото кожата около шевовете се набръчка:

— Не е нужно да ти казвам, че дългото око се появява, когато реши. Ако се надяваш, че то ще те предпази от всички секири в живота ти, ще бъдеш разочарована. Но от друга страна, съдбата на надеждата е да завърши с разочарование, както съдбата на светлината е да завърши с мрак, а на живота — да завърши със смърт. Въпреки това те струват нещо, докато ги има.

Риккъ размърда вкочанените пръсти на краката си и се загледа как се разпростират вълничките:

— Това е малко мрачно послание.

— Ако търсиш оптимизъм от отшелница, чиято глава е съшита със златна тел, тогава си по-голяма глупачка, отколкото изглеждаш. Което би било доста голямо постижение.

Риккъ ѝ хвърли кос поглед, но Кауриб отново беше насочила погледа си напред.

— Мислех, че това, което видях във виденията — златната тел може да е, нали разбираш…

— Не разбирам. Опитай да изречеш думите.

— Метафора?

— За какво?

— Аз просто получавам видения, не ги разбирам.

— Момиче, на Пророчицата не ѝ е работа да разбира виденията си повече, отколкото на грънчаря да разбира глината — изсъска отвратено вещицата.

— Предполагам… — Риккъ трепна от болка, когато се опита да премести крака си върху хлъзгавото дъно на езерото и закачи пръста си в една остра скала — че вече не говорим за грънци? Или говорим за грънци?

Вещицата изсъска разочаровано:

— Работата на грънчаря е да наложи волята си върху глината. Да оформи глината в нещо полезно. Или нещо красиво.

— Значи… трябва да наложа волята си на виденията си? Да ги оформя в нещо красиво?

— Аха! В дългата нощ на твоето невежество проникна лъч светлина — презрително изсъска вещицата. Успяваше да изрази много неща със съскането си. — И ми се наложи да изгубя само половината сутрин, за да ти го обясня.

— Но…

— Аз не съм твоя наставница, момиче, нито твоя учителка или мъдра баба. Искаш да ти кажа какви са правилата, но правила няма. Ти си като онези дърти глупци магусите, които искат да оковат света в закони. И си като онези дърти глупци ядачите, които искат да затворят света в клетка с молитвите си. Ти си и като онези нови глупци, които искат да оковат света в желязо и да го накарат да се подчинява. Дългото око е магия, момиче! — изкрещя към планините тя и вдигна съсухрените си ръце. — Тя е дяволът, който не може да бъде затворен в клетка! Тя е демонът, който троши всички вериги! — Кауриб отпусна ръце. — Ако имаше правила, то това нямаше да е магия.

— Значи тогава ще трябва сама да намеря своите отговори — печално отвърна Риккъ.

— Страхът е като студената вода. — Кауриб погледна надолу към краката си, скрити в езерото. — Малко страх е полезен, защото те кара да се съсредоточиш върху това, което има значение. Но твърде много страх те сковава. Трябва да създадеш в съзнанието си кутия, да сложиш страха си в нея и да я заключиш.

— Това звучи много като нещо, което би казала една наставница.

— Без съмнение от мен ще излезе чудесна наставница. Но не съм твоята.

Риккъ чу хрущенето на стъпки зад гърба си и се обърна с усмивка, като очакваше, че ще види по брега да върви Тръпката или Изърн. Вместо това видя един шанка да се приближава с крива походка, сякаш единият му крак беше по-дълъг от другия. При всяка стъпка ноктестият му крак хвърляше настрани дъжд от чакъл. На копието му беше нанизана риба, която все още се гърчеше и мяташе. Сребристите ѝ люспи проблясваха на сутрешното слънце.

— Аха, закуската! — усмихна се Кауриб и огромният белег през горната ѝ устна се разтегна около златната тел по начин, който Риккъ намери за твърде обезпокоителен.

— Как накара шанка да ти служат? — попита Риккъ, когато плоскоглавият заби копието с рибата в брега, близо до водата.

Баща ѝ винаги беше говорил за шанка така, сякаш са животни. Напаст, с която не може да се разговаря разумно. А ето че един от тях търсеше наоколо съчки, за да накладе огън, както би сторил всеки рибар на брега. Е, всеки рибар с шипове, заковани на главата.

— По същия начин, както и ти би накарала някой да ти служи — отвърна Кауриб. — Като им давам това, което искат.

Риккъ наблюдаваше как плоскоглавият сумти и мляска под нос и езикът му се подава между зъбите, докато грижливо подрежда съчките на едно място върху чакъла, което беше почерняло от огньовете, палени през годините.

— Значи те са като хората?

— О, не. — Риккъ усети ръката на Кауриб върху рамото си. Беше лека, но твърда. После чу тихия ѝ глас в ухото си: — Може да им се има доверие. На тях трябва да благодаря за живота си.

— На кои, на шанка ли?

— Да. Ако изобщо трябва да съм благодарна за това, което едва ли може да се нарече живот.

Риккъ наблюдаваше как плоскоглавият се суети непохватно с кремък и прахан и го разнася по целия бряг.

— Не бих си помислила, че пръстите им умеят да шият толкова красиво.

— Нима това ти изглежда красиво? — Риккъ се прокашля и реши, че е най-добре да не казва нищо. — Шанка не обичат да се къпят и нямат никакво чувство за хумор, но разбират разликата между плът и метал. Поне това са научили от Господаря създател.

В този момент шанка се наведе, сви разкривените си устни и успя с дъха си да разпали пламъка.

— Какво стана с останалите? — попита Риккъ.

— С мъжа със стоманеното око и жената със суровия нрав? Известно време седяха до теб, като всеки се преструваше, че е по-малко разтревожен от другия, но след няколко дни им омръзна да ядат риба. Никой от двамата нямаше доверие на другия, затова отидоха заедно на лов.

— Почакай малко, дни ли каза? — попита Риккъ.

— Спа четири дни. Те са добра компания. Жена, която иска да я приемат на сериозно като пророчица, трябва да има колоритни хора около себе си.

— Не ги избрах, защото са колоритни.

— Не, те са те избрали, което говори много за твоите качества и техните.

— Добри или лоши качества?

Кауриб не отговори. Просто погледна Риккъ с яркосините си очи и не каза нищо. Риккъ не я беше особено грижа, че я гледат по този начин, особено вещица, и то с тел по лицето:

— Предполагам, че бих хапнала, ако нямаш против да споделиш закуската си.

Шанка вече беше сложил рибата върху огъня и от нея се носеше доста приятна миризма, от която устата ѝ се напълни със слюнка. Риккъ за пръв път от седмици насам изпита глад и потри корема си, който я болеше. Напоследък нямаше много какво да потрие. Дрехите висяха върху нея като парцали върху бостанско плашило.

— Когато колоритните ми приятели се върнат, ще е най-добре да се отправим към дома. До Уфрит има много път.

— Толкова скоро ли ще си тръгнете?

Начинът, по който Кауриб го каза, предизвика у Риккъ тревожно усещане. Сякаш я очакваше някаква неприятна изненада. Изглежда, че колкото повече остаряваше, толкова по-редки ставаха приятните изненади.

— Аха, ами… вече се чувствам по-добре. — Риккъ сложи малко нервно ръка върху лявото си око. Беше хладно и лепкаво точно както другото. Точно както очите на всички. — Каквото и да си направила, е свършило работа.

— Нарисувах руни около дългото ти око. Руни, които да го държат в клетка.

— В клетка, а? Отлично.

Откакто се беше събудила, не беше получавала видения за неща от миналото, нито призраците на нещата, които предстояха да се случат. Светът изглеждаше по-обикновен от когато и да е след дуела, когато беше насилила дългото око да се отвори. Разбира се, като се изключеше това, че стои в магическо езеро с жена, върната от земята на мъртвите, докато плоскоглавите правеха закуска. Риккъ си пое дълбоко дъх, изду гърди и издиша.

— Чувствам се съвсем добре.

— Засега.

— Пак ли ще се влоша? — Риккъ усети как раменете ѝ се прегърбиха.

— Руните ще избледнеят и отново ще се влошиш, а после ще стане още по-зле. Трябва да рисуваме руните, за да не избледнеят. Трябва да ги татуираме върху кожата ти с игла от кост на врана и да оковем дългото око, докато си жива.

— Мислех, че магията е демонът, който троши всички вериги? — погледна я втренчено Риккъ.

— Въпреки това трябва да го оковем с единайсет защити и още единайсет обърнати, и единайсет пъти по единайсет. Достатъчно здрави, за да държат затворени самите порти на ада.

— Това… не ми звучи като нещо, което бих искала да имам върху лицето си.

— Трябва да се нахраниш и след това да си починеш. Трябва да пиеш много вода.

— За какво е водата?

— Човек винаги трябва да пие много вода. Татуирането ще отнеме няколко дни. Ще бъде изтощително за теб и още повече за мен.

Риккъ докосна бузата си с върховете на пръстите, докато наблюдаваше как димът от огъня се носи над езерото. Спомни си за планинците, планинките и онези копелдаци с боядисани в синьо лица, които беше виждала понякога от другата страна на Крина. Въздъхна със съжаление и изпръхтя с уста:

— След като се татуираш по лицето, няма връщане назад, нали?

— За теб никога не е имало връщане назад — сви рамене Кауриб. — Макар че винаги можеш да се откажеш и да оставиш виденията да стават все по-налудничави, докато мракът не те погълне и умът ти не се разпадне на милиони пищящи части. Това би ми спестило усилията.

— Благодаря за тази възможност. — На Риккъ ѝ се дорева, но си наложи да преглътне сълзите. Но беше по-добре да го направи, отколкото да живее със страха и всичко останало. — Тогава май ще избера татуировките. Ако това ще оправи нещата.

— Нищо никога не е напълно поправено. От мига, в който всяко нещо се роди и бъде създадено, то винаги умира, разпада се и потъва в хаос.

— Ако нямаш нищо против, докато разговаряме, бих предпочела по-малко философстване и да получа повече истински отговори.

— Огледай се наоколо, момиче. Смяташ ли, че ако имах всички отговори, щях да стоя в леденото езеро със съшита с тел глава?

Вещицата вдигна полите си, зашляпа обратно към брега и остави уплашената и трепереща Риккъ да стои до прасците в студената вода.

— О! — обърна се Кауриб. — И ако трябва да сереш, гледай да е по-далеч от пещерата!

Кралско правосъдие

— Говорих с краля надълго и нашироко. — Ишър се излегна на най-предната пейка така, сякаш се намираше в собствената си гостна. — Орсо изцяло прилича на баща си.

— Нито единият от двамата не е особено умен. — Камарата на лордовете беше пълна, но Барезин сякаш не се притесняваше особено, че могат да ги чуят. — И лесно може да бъде воден за носа.

Откритото му презрение не към един, а към двама крале се стори малко нелоялно на Лео особено тук, в сърцето на правителството, докато присъстваха на процес, от който зависеше животът на един човек. Майка му щеше да е крайно недоволна, ако чуеше това. Но от друга страна, един мъж рано или късно трябваше да спре да прави всичко възможно, за да е доволна майка му.

— Миналата година, пред стените на Валбек, престолонаследникът Орсо контролираше процес по съкратената процедура, който доведе до обесването на двеста предполагаеми революционери — отбеляза Ишър. — Без съд и присъда.

— Изложените им на показ трупове бяха използвани за украса на пътя до Адуа. — Барезин изплези език, за да изимитира обесване. — Като предупреждение към простолюдието.

— Сега искат да сторят същото с член на Камарата на лордовете.

— Като предупреждение към останалите благородници.

— Може да е наследил милосърдието на майка си заедно с ума на баща си — наведе се по-близо Хюген.

— Определено има слабост към дамите! — нетърпеливият шепот на Барезин не можеше да скрие колко се забавлява.

— Мътните го взели! — прошепна Лео.

Той не намираше за забавни нито предпочитанията на вдовстващата кралица, нито жестокостта на краля.

— Както е тръгнало, дори най-добрите от нас няма да са в безопасност — поклати добре поддържаната си побеляла глава Ишър.

— Точно най-добрите са в най-голяма опасност — отбеляза Хюген.

Барезин изсумтя в знак на съгласие:

— Уетерлент няма никакъв шанс. Обзалагам се, че няма да представят никакви доказателства.

— Но… защо? — попита Лео, който се мъчеше да намери някакво положение на твърдата пейка, при което кракът да не го тормози толкова.

— Уетерлент няма наследник — отвърна Ишър, — така че имотите му ще бъдат конфискувани и Короната ще ги заграби. Ще видите.

Лео зяпна невярващо покритите със стъклописи прозорци на камарата. Това бяха най-гордите моменти в историята на Съюза. Обединението от Харод Велики на трите кралства на Мидърланд. Отхвърлянето на тиранията от Арнолт Справедливия. Установяването на закони в разюздания Англанд от Касамир Непоколебимия. Издигането на крал Джизал на трона от Камарата на лордовете, която се беше обединила зад него, за победа над гуркулите. Благородното наследство, за което толкова обичаше да говори някога баща му. Възможно ли беше наистина покварата да се разпростряла толкова дълбоко?

— Няма да посмеят — прошепна той. — Пред цялата Камара на лордовете?

— Ще си голям смелчага, ако се обзаложиш, че Дъртата клечка няма да посмее — заяви Ишър, когато говорителят удари по плочките с жезъла си, за да въведе ред.

— Милорди и дами, заповядано ви е да коленичите при приближаването на Негово Императорско Височество… — гласът на говорителя отекна през позлатените врати в задушния мрак на преддверието и Орсо пъхна пръст в колосаната си яка и опита да я разхлаби. Кралските му атрибути го задушаваха по повече от един начин — … краля на Англанд, Старикланд и Мидърланд, защитника на Уестпорт и Уфрит… — Орсо размърда насам-натам доста тежката корона. Като се имаше предвид колко часове бяха прекарали царските бижутери в измерване на черепа му, човек би се надявал, че са му направили проклетото нещо по мярка. Може би главата му просто имаше погрешната форма за носенето на корона. Без съмнение мнозина мислеха така. — Негово Величество Орсо Първи, върховния крал на Съюза!

Големите врати бяха отворени и пролуката от светлина помежду им постепенно се увеличаваше. Орсо изправи рамене в нещо, което се надяваше, че наподобява царствена осанка, и залепи на лицето си усмивка. После осъзна, че тя е крайно неподходяща за случая, замени я с тържествено намръщено изражение и пристъпи вътре.

Разбира се, това далеч не беше първото му посещение в Камарата на лордовете. Спомни си, че беше доста отегчен, когато баща му му я показа още като строителна площадка, после беше доста впечатлен, когато му я показа почти завършена и накрая силно отегчен, когато баща му бе ръководил първото събрание там.

Но Орсо никога не я беше виждал от този ъгъл — така, както актьорът може би вижда театъра. В неговия случай той бе един зле подготвен дубльор, внезапно изправен пред публика от враждебно настроени критици. Извитите пейки бяха препълнени с лордове и техните пълномощници, всички облечени в тежки кожи, със сериозни намръщени изражения и тежки вериги, удостоверяващи длъжността им. Първоначалната сграда на камарата, която Баяз бе разрушил, можеше да се похвали само с един закрит балкон за зрители. Очевидно архитектите, построили новата сграда, бяха решили, че той е недостатъчен, за да стресне говорещия, затова бяха добавили още един отгоре. Сега и двата балкона бяха претъпкани до парапета с облечени в ярки дрехи зяпачи, които водеха празни разговори в очакване на възхитителната перспектива за провала на един непознат.

С лекота можеше да има хиляда души, а може би и повече. Разбира се, при приближаването му всички коленичеха или правеха реверанси. Но аристократите на Съюза бяха способни едновременно да коленичат и да излъчват презрение. Бяха се упражнявали да го правят в продължение на векове.

— Мамка му! — промърмори той под носа си.

Можеше да се закълне, че с помощта на някаква акустична магия възклицанието му се понесе над цялата огромна зала и отекна обратно в ушите му, докато тътреше крака по самотната пътека от плочки към масата за важните гости и влачеше след себе огромния товар от златотъканото наметало.

Мамка му, мамка му, мамка му…

Трепна, когато усети нечии ръце да докосват врата му, но това беше само Горст, който разкопча златната закопчалка и отнесе кралската одежда, докато един от легиона слуги стори същото с короната. Орсо дори не беше сигурен, че знае името на този мъж и дали изобщо има име.

Мамка му, мамка му, мамка му…

Орсо се прокашля и се отпусна върху огромния позлатен трон. За момент изпадна в паника и се зачуди дали не е трябвало да седне някъде другаде, после си напомни, че колкото и да му се струва невероятно, е кралят. Най-големият стол винаги беше за него.

— Всички да станат! — изрева говорителят и го стресна.

Сред полукръглите пейки последва шумолене, докато лордовете заемаха местата си, докато шепнеха и мърмореха, обсъждайки предстоящата среща. Писари стовариха чудовищните си книги в двата края на масата и ги разтвориха с глух звук. Върховният съдия Брукел зае мястото си от едната страна на Орсо. Архилектор Глокта беше добутан в количката си до другата и изгледа подозрително огромното сборище от лордове и техните пълномощници.

— Какво прави там Ишър? — прошепна той.

Като един от най-изтъкнатите стари благородници на Мидърланд той трябваше да е в средата на предния ред, но вместо това се беше преместил на дясно, до представителите на Англанд, и шепнеше в ухото на изглеждащия недоволен Лео дан Брок.

— Ишър и Брок? — повдигна провисналите си вежди Брукел.

— Близки приятели?

— Или близки конспиратори. — Глокта кимна към говорителя, който вдигна жезъла си, удари плочките и залата се изпълни с ехото от удара.

— Обявявам настоящото събрание на Камарата на лордовете на Съюза… — говорителят остави думите си да увиснат във въздуха, докато шумът постепенно утихна и се превърна в натежала тишина — за открито!

— Добро утро, милорди и дами! — Орсо се усмихна по начин, който би подобавал повече на опит на обвиняемия да спечели благоразположението на съдията, отколкото на самия съдия. — За мен е чест да председателствам това събрание. Днес имаме само една точка за обсъждане…

— Ваше Величество, мога ли да взема думата?

— Камарата на лордовете дава думата на Федор дан Ишър! — извика гръмогласно говорителят.

Последното нещо, от което се нуждаеше Орсо, беше моментно прекъсване, но трябваше да отвърне така, както смяташе, и да продължи — великодушно и спокойно. В края на краищата може би всичко това бе част от плана на Ишър да обедини монарха и благородниците:

— Разбира се, лорд Ишър, продължете.

Ишър скочи от пейката и застана на покрития с плочки под като мъж, станал от любимия си стол, за да разръчка огъня. Ехото от стъпките на лъснатите му до блясък ботуши отекна в огромния купол над главите им.

— Преди да се насочим към днешния… злощастен въпрос за обсъждане, се надявам, че многоуважаемите ми колеги от Камарата на лордовете ще могат да се присъединят към мен за момент, за да обсъдим нещо по-приятно.

Глокта се наведе към Орсо и промърмори:

— Ето един копелдак, който обича звука на собствения си глас.

— Искам да поздравя един от най-прославените ни членове, Негова Милост лорд губернатора Леонолт дан Брок, и ако мога така да се изразя — несъмнения спасител на Англанд — за предстоящата му сватба!

В Камарата на лордовете се понесе развълнуван шепот. В края на краищата в Кръга на света едва ли имаше много по-желани ергени от него. Може би крал Джаппо мон Рогонт Муркато от Стирия, макар да се носеха слухове, че той май предпочита мечовете пред ножниците. Може би и самият Орсо, въпреки че по общо мнение романтичната му репутация да не беше толкова безупречна. Но смелият, млад лорд губернатор на Англанд беше в списъка с желания на всяка амбициозна млада наследница. Благодарение на постоянното желание на майка му да му намери булка, Орсо беше доста добре запознат с този списък. Зачуди се разсеяно коя ли от тях беше направила удара.

— Той се жени не за някоя друга… — Ишър посочи по-ниския публичен балкон и лордовете върху пейките извиха глави, за да погледнат нагоре. И там, до парапета, седеше тя. Това самоуверено държане, тази елегантност и безцеремонна гордост не можеха да бъдат сбъркани. Орсо можеше да се закълне, че тя гледаше право към него. Но може би просто отчаяно му се искаше да е така. — А за лейди Савин дан Глокта!

Не беше точно като удар в сърцето. Усещането беше много по-постепенно. В началото особено усещане на изненада — сигурно беше някаква грешка? След като започнаха ръкоплясканията, то беше последвано от осъзнаването на студената като гроб истина. Все едно някой трупаше един след друг огромни камъни върху гърдите му.

Отказът ѝ не беше оставил никакво място за съмнение, но до този момент Орсо не беше осъзнавал колко силно е продължавал да се надява. Така, както изоставеният на пуст остров моряк се надява на спасение. Сега дори и за човек с толкова нереалистични очаквания като него стана ясно, че тази надежда е угаснала.

Цялата зала се изпълни с оглушителни аплодисменти. Върховният съдия се наведе през него, за да поздрави архилектора. Орсо осъзна, че той самият също ръкопляска. Китките му бяха немощно отпуснати и не се чуваше почти никакъв звук. Ръкопляскаше на собственото си погребение. На предния ред долу лордовете се бяха скупчили около смутения Лео дан Брок, за да го потупат по гърба.

Знаеше, че няма извинение за това. Някогашната им връзка беше непостоянна. Тя му беше дала доста пари, а той беше отишъл да я спаси по заобиколен път. Някак беше успял да убеди себе си, че двамата са влюбени един в друг, и тя рязко го беше изтръгнала от тази заблуда. Наистина не би трябвало да се изненадва, че тя е избрала някого другиго.

Тогава защо се чувстваше напълно предаден?

Това със сигурност беше триумф.

С едно умело движение Савин отново се беше изстреляла обратно на самия връх на постоянно поддаващата купчина от шлака, която представляваше обществото на Съюза. Онези, които ѝ се бяха усмихвали със самодоволно презрение и снизхождение, дори и с вбесяващо съжаление, и които я бяха отписали като жена, чиято кариера е залязла, сега я гледаха зяпнали зашеметено от завист. Може би никога нямаше да коленичат пред нея и да прошепнат „Ваше Августейшо Величество“, но нямаше да имат друг избор, освен да ѝ се поклонят и да ѝ кажат „Ваша милост“.

Дамите в салоните на Адуа щяха да се чудят как, след като доста беше преминала най-подходящата възраст да се омъжи, Савин дан Глокта беше оплела Младия лъв, и щяха да си шепнат нелюбезни слухове за нея, каквито се говореха само за хората, които са твърде важни, за да бъдат пренебрегвани.

Беше триумф и след лошия късмет и несполуките, да не говорим за застрашаващите живота ѝ ужаси от изминалите няколко месеца, той ѝ беше крайно необходим. Трябваше да се наслаждава на вниманието. Да се радва на завистта на многото си врагове. Да позволи на света да види само лек намек за самодоволната ѝ усмивка над ветрилото.

Но изобщо не я беше грижа за начина, по който беше съобщена новината. Бе предполагала, че Орсо ще остане напълно безразличен към годежа ѝ, но напрегнатият поглед, който той беше хвърлил, говореше съвсем друго. Искаше ѝ се по някакъв начин да беше успяла да му съобщи за това по-рано. Освен това нямаше никакво доверие на човека, който, без да пита, беше обявил новината. Лорд Ишър беше твърде самодоволен, държеше се прекалено приятелски с бъдещия ѝ съпруг и твърде много искаше да сподели с тях блясъка на сватбата си. Когато ѝ се усмихна и направи театрален поклон, тя си каза, че той не е човек, който би сторил нещо без користна умисъл.

Освен това няколко стола по-нататък на балкона лейди Уетерлент я гледаше кръвнишки с нескрита омраза. Очевидно денят не беше щастлив за всички.

Но въпреки това беше триумф. Проклета да е, ако поне не изглеждаше така, сякаш се наслаждава на този момент.

Затова, без да обръща внимание на лейди Уетерлент, тя се усмихна престорено с момичешка невинност на завистливата тълпа, изпрати въздушна целувка надолу към смутения си бъдещ съпруг и се зачуди какво ли е намислила онази змия Ишър.

— Сигурен ли сте за това, Ваше Величество? — прошепна Глокта. — Можем да отложим.

— Отложете — предложи Брукел от другата страна. — Това винаги върши работа.

Когато поздравленията за сватбата на годината утихнаха, Орсо направи всичко възможно да отърси мислите си от Савин и да ги насочи към неотложния проблем, пред който беше изправен — около триста от най-могъщите и привилегировани благородници на тази страна, свикнали да гледат на краля и неговия Висш съвет като на свои противници.

Ако Ишър беше напълнил Камарата на лордовете със свои приятели, то те криеха забележително добре чувствата си към Орсо. Но ако той отложеше сега, щеше да изглежда като нерешителен страхливец. Щеше да потвърди всички най-лоши неща, които говореха за него. Всички най-лоши неща, които сам мислеше за себе си.

— Всичко е уредено — изсумтя той. Уетерлент щеше да направи признание и да моли за снизходителност. Орсо щеше да предложи доживотна присъда и така да изглежда едновременно милостив и авторитетен. Щяха да загърбят старите вражди и Съюзът можеше да направи колективна крачка напред към една по-добра политика точно както беше обещал Ишър. — Да приключваме с това.

— Доведете обвиняемия! — излая Глокта.

Една странична врата се отвори с отекващ трясък. Разнесе се шумолене, когато лордовете и техните пълномощници се завъртяха, за да погледнат, а хората върху двата публични закрити балкона се наведоха опасно от нетърпение да зърнат затворника. Залата утихна. Разнесе се стържене, тропане и дрънчене и Федор дан Уетерлент се появи от мрака.

В началото Орсо едва го позна. Той беше захвърлил хубавите си дрехи и бе облечен в чувал от зебло на каещ се грешник. Беше обръснал къдриците си и изглеждаше изнурен и гладен. Едната страна на лицето му беше зле насинена и осеяна с пресни корички. Беше окован в много леки вериги, но ходеше така, че да ги кара да дрънчат възможно най-силно. От разглезеното конте, с което Орсо се беше срещнал в Палатата на въпросите, той се бе превърнал в малтретиран мъченик. При вида му присъстващите ахнаха, а от публичния балкон се разнесе гневен писък. Когато вдигна поглед, Орсо видя лейди Уетерлент да стои до парапета, пребледняла от ярост. Когато синът ѝ затътри крака пред тях, откъм лордовете се разнесе нарастващо мърморене, а от зяпачите все по-развълнуван шепот.

— Какво става, мамка му! — процеди през зъби Орсо.

— Какво ти казах? — прошепна Ишър в ухото на Лео. — Сега някоя от дъртите пиявици ще предложи фалшиво признание за вина, сякаш това ще приключи случая. Ще видиш какво минава за кралско правосъдие в днешно време.

— Ваше Величество! — извика някой някъде отзад. — Искам да отправя остър протест!

— Този човек е бил измъчван!

— Да се отнасят с член на Камарата на лордовете по този начин…

Говорителят удари с жезъла си, призовавайки за ред, но не успя да спре нарастващия гняв, когато Уетерлент беше доведен пред масата на краля.

— Ваше Високопреосвещенство, аз съм отвратен! — Хюген размаха юмрук към Глокта.

— Готов съм да призная, че отвращавам хората — отвърна провлечено архилекторът, — но всеки глупак може да види, че не съм измъчвал този мъж. Изглежда твърде доволен от себе си.

— Защо никой не прави нищо? — промърмори Лео, приведе се напред на стола и стисна пулсиращото си от болка бедро.

— Запазете ред, милорди! Запазете ред! — ревеше говорителят.

Ако атмосферата беше враждебна при влизането на Орсо, то сега тя бързо започваше да се превръща в откровен бунт. Той имаше неприятното усещане, че планът му вече се проваля стремглаво надолу и по никакъв начин нямаше да доведе до по-добра политика. Но вече едва ли можеше да се откаже.

Върховният съдия Брукел се приведе напред на стола си и се прокашля.

— Федор дан Уетерлент! Обвинен сте в сериозни престъпления. — Двойната гуша под брадичката му се тресеше, докато изстрелваше думите, а перата на писарите скърцаха отчаяно, докато те се мъчеха да ги запишат за идните поколения. — Като член на Камарата на лордовете сте поискали и сега ще получите, пред очите на равните вам, кралската милост. Как пледирате?

Уетерлент преглътна. Орсо забеляза, че той поглежда нагоре към майка си. В отговор тя му кимна съвсем леко, стиснала челюсти. Може би искаше да го успокои. Да го побутне в правилната посока. Да го подтикне да направи самопризнанията, за които се бяха разбрали, и да приеме уговореното наказание, и…

— Невинен съм! — звънко извика с писклив глас Уетерлент. От публичния балкон се разнесе ново ахване. — С мен постъпиха крайно несправедливо! Малтретираха ме ужасно! Невинен съм по всички обвинения!

В залата избухнаха още по-гневни викове.

— Тоя шибаняк — изсъска Орсо, докато гледаше втренчено Уетерлент. — Тоя шибаняк.

Той погледна към предполагаемия си нов най-добър приятел в Камарата на лордовете, но Ишър повдигна вежди и безпомощно разпери длани, сякаш искаше да каже И аз съм толкова изненадан, колкото всички останали.

Само за миг грижливо подготвените планове на Орсо отидоха по дяволите и надеждите му за по-добра политика се сгромолясаха. Сега осъзна защо баща му толкова беше презирал това място.

— Олеле — безполезно прошепна Брукел.

Лео никога не беше виждал толкова очевидна несправедливост. Седеше, зяпнал с отворена уста.

— Няма ли да чуем доказателства? — извика Хюген.

— Няма ли да има свидетели? — изкрещя Барезин и удари с тлъстия си юмрук по дебелата си длан.

— Представените свидетели бяха изчерпателно разпитани — с усилия успя да надвика гневните викове върховният съдия Брукел. — Висшият съвет е удовлетворен!

Не беше изненадващо, че това не задоволи никого, а майката на Уетерлент бе най-малко доволната от всички.

— Искам справедливост за своя син! — изкрещя тя от балкона. — Кралско правосъдие!

— Обвиняемият направи пълни самопризнания! — Глокта вдигна един пергамент с нечетлив подпис отдолу.

— Бях принуден — оплака се обвиняемият.

— Накарайте го да млъкне! — сопна се Брукел и Уетерлент се сви, когато двамата практици се обърнаха към него.

— Няма нужда да губим повече от времето на Камарата на лордовете — извика Глокта.

— Да губите времето ни? — прошепна Лео.

Ишър вдигна вежди и безпомощно разтвори длани, сякаш искаше да каже Какво ти казах? Зад него върху един от огромните стъклописи Камарата на лордовете се беше надигнала обединена срещу тиранията на Морлик Безумния, и то само защото Арнолт бе имал куража да му се противопостави пръв и сам.

— Да губите времето ни? — повтори Лео.

Останали в Камарата на лордовете може би бяха твърде страхливи, за да изрекат онова, което всички виждаха, но Младия лъв не беше страхливец.

— Да губите времето ни? — извика Лео и с олюляване се изправи на крака. По дяволите, кракът го болеше. Сякаш го бяха намушкали отново и той за малко не падна. Наложи му се да се хване за облегалката на пейката, за да запази равновесие, когато говорителят удари жезъла в пода, за да призове за ред.

— Камарата на лордовете дава думата на…

— Те много добре знаят кой съм! Това… — Лео не можеше да намери точните думи. Всички го гледаха. Всички в цялата огромна зала. Но това трябваше да бъде сторено. Заради баща му. Заради страната му. — Това е позор!

— Какви ги върши той? — промърмори Савин.

Дамите навсякъде около нея бяха залепнали за парапета, гледаха надолу с блеснали очи и махаха с ветрилата си като развълнувани пеперуди. Драмата беше по-добра, отколкото в театъра, и бе напълно безплатна.

— Аз не съм адвокат! — извика Лео, неговият акцент от Англанд беше особено ясно изразен. — Но… дори и аз виждам, че това е пародия.

Савин наблюдаваше с нарастващ ужас. За човек, който беше наясно, че не е адвокат, той също трябваше да знае кога да държи проклетата си уста затворена по време на съдебен процес. Но Младия лъв не беше мъж, който държи устата си затворена.

— Баща ми — изрева той с още по-гневен и задавен глас — винаги ми казваше, че справедливостта в Съюза е обект на завист на целия останал свят!

Орсо вдигна намръщен поглед към публичния балкон. Изглеждаше по-разгневен, отколкото Савин някога го беше виждала. Тя се отдръпна от парапета и се зачуди дали това, че е имала връзка и с двамата мъже, не усложнява ситуацията. Но Младия лъв беше влошил нещата и без нейна помощ.

— Приятели, аз съм ужасен. И то точно тук, в Камарата на лордовете. Да получим самопризнания, изтръгнати с мъчения? Това справедливостта на Съюза ли е, или гуркулска тирания? Или Стириянска измама? Или северняшко варварство?

— Да! — Тя чу лейди Уетерлент да съска с ожесточена наслада.

Откъм лордовете се чуха оглушителни викове на съгласие. Можеха почти да бъдат наречени аплодисменти. Ишър се сви мълчалив на мястото си, стиснал внимателно устни, като се стараеше на пейката между него и Лео да има възможно най-голямо разстояние.

— Бих предупредил лорд губернатора внимателно да подбере следващите си думи — изръмжа бащата на Савин и тя откри, че е напълно съгласна с него.

Един представител на делегацията от Англанд дърпаше подгъва на жакета на Лео в опит да го накара да седне обратно, но Лео гневно отблъсна ръката му.

— Седни, проклет глупако — процеди Савин през стиснатите си зъби и се вкопчи в парапета на балкона.

Но Младия лъв не искаше да седне.

— И наричате себе си върховен съдия? — изрева той на Брукел, като се облегна с една ръка върху облегалката на пейката, а с другата стисна здраво бедрото си. — Това не е справедливост!

— Ваша милост — изръмжа Орсо, — бих искал да ви помоля да се върнете на мястото си…

— Отказвам! — изръмжа Лео и от устата му полетя слюнка. — За всички е очевидно, че не можете да съдите справедливо този мъж! Вие сте марионетка на Висшия съвет!

Човек почти можеше да види как увиснаха челюстите на всички присъстващи. Една дама затисна с ръка устата си. Друга ахна. Трета се изкикоти невярващо.

— О, не — прошепна Савин.

Орсо винаги се беше смятал за най-безгрижния човек в Съюза. Не обръщаше внимание на презрителните погледи, честите обиди и мръсните слухове. В края на краищата повечето от тях бяха повече или по-малко справедливи. Никога дори не си беше представял, че изобщо е способен да избухне.

Но може би никога преди не е имало нещо, което да го разгневи.

Независимо дали това, което най-много го беше разярило, бе непрекъснатото усещане за безизходица, което изпитваше на трона, упоритата враждебност на всички в залата, безочливата жлъчност на Уетерлент, двуличното шикалкавене на Ишър, наивната дързост на Брок или предстоящата сватба на Савин, но комбинацията от всички тези неща предизвика у него чувство на такава крайна ярост, каквато не беше изпитвал никога през живота си.

— Полковник Горст — успя да каже той задавено, защото гърлото му се беше свило толкова силно, че едва успяваше да оформи думите, — отстранете лорд Брок от залата.

Каменното лице на Горст беше безизразно, когато се отправи с тежка стъпка по покрития с плочки под към Лео.

Лордовете от камарата не се надигнаха като един, за да го защитят, както според легендата бяха сторили за Арнолт. Може би речта му е била по-добра от тази на Лео. Или пък Морлик е бил по-голям безумец от Орсо. Или принципите на тези мъже бяха станали толкова хлъзгави, че в най-неподходящите моменти се изплъзваха от ръцете им. Или може би легендата беше пълна измишльотина. Всички зяпаха, но никой не си помръдна задника да стане от мястото си.

Лео направи крачка, влачейки крака, за малко не падна върху пейката и направи гримаса, когато болката го прониза:

— Почакайте малко…

Горст сграбчи с две ръце Младия лъв за жакета.

Веднъж като момче Лео беше ходил да плува в морето близо до Уфрит и внезапно една вълна го беше съборила. Беше размахвал ръце с всички сили, но течението го беше завлякло безпомощен върху скалите, носен от стихия, която беше далеч по-могъща, отколкото той някога щеше да бъде.

Усещането, когато Бремър дан Горст извлече тялото му от пейката, беше сходно.

Силата на мъжа беше направо невероятна. Сякаш можеше с едно движение да изхвърли Лео от залата. Понесе го по пътеката, през цветните петна светлина и покрай зяпналите лордове. Краката на Лео ритаха безполезно по стъпалата, оплетени със зле балансирания му възпоменателен меч.

— Тръгвам си! — изграчи Лео. — Тръгвам си!

Но можеше със същия успех да се оплаква и на прилива. Горст не показа никаква емоция, докато изнасяше Лео като вързоп от залата, после, докато пресичаше преддверието, и накрая, когато го изнесе на дневна светлина извън Камарата на лордовете. Накрая остави Лео с преувеличена загриженост на земята до статуята на Касамир Непоколебимия. Младия лъв изпита почти същото чувство на благоговение и облекчение, както и когато морето най-сетне го беше изхвърлило на онзи бряг близо до Уфрит като момче, но към него трябваше да се добави и порция сковаващо смущение.

Горст дори не се беше задъхал.

— Надявам се, че осъзнавате, ваша милост… — със стържещ глас каза той, — че в това нямаше нищо лично. — Той се усмихна смутено. — Моля… предайте моите почитания на майка ви.

— Какво? — промърмори Лео, но Горст вече се отдалечаваше обратно нагоре по стълбите.

Вратите се затръшнаха с трясък след Младия лъв и настъпи тишина.

— Стига с тая пантомима! — изръмжа Орсо.

Краката на позлатения му трон изскърцаха измъчено, когато се изправи и накара всички несигурно да се отпуснат на колене. Обърна се към Уетерлент.

— Признавам ви за виновен за изнасилване и убийство — обяви той със същия леден тон, който би използвала майка му.

— Но… — Уетерлент зяпна Ишър така, сякаш изобщо не беше очаквал това, но Ишър беше скръстил ръце и не поглеждаше никого в очите. — Аз съм член на Камарата на лордовете…

— Членовете на тази благородна институция трябва да служат за пример — отсече Орсо и погледна кръвнишки смълчаните лордове. — Те трябва да отговарят на по-високи, а не на по-ниски критерии и са обект на същото правосъдие, както всеки друг човек. Кралското правосъдие. Моето правосъдие. — И той заби пръст в гърдите си. — Не изпитвам никакви съмнения по отношение на вашата вина. Дадох ви всяка възможност да покажете, че се разкайвате, и вие отхвърлихте подадената ви ръка. По тази причина ви осъждам на смърт чрез обесване. Отведете го.

— Не! — изпищя лейди Уетерлент отгоре.

— Не можете да го направите! — ридаеше синът ѝ, докато го извеждаха. — Аз съм невинен! Бях принуден! — пищеше той през рамо и се дърпаше и мяташе. — Ишър! Майко! Не можете да им позволите да сторят това!

— Отървете се от него! — изсъска Глокта и практиците го изнесоха през страничната врата, която се затвори след тях с отекващ трясък.

— Ще си платите за това! — крещеше лейди Уетерлент. — Ще се погрижа да си платите! Всеки един от вас! Махнете си ръцете от мен!

Тя ожесточено удряше един гвардеец с ветрилото си, който се мъчеше да я изведе от балкона.

Орсо не можеше да понесе да остане и миг повече. Той грабна короната за единия ѝ, обсипан с перли, зъб, завъртя се на пети и отвратено се отправи към вратата. Хванати неподготвени, рицарите на дворцовата стража бяха успели само леко да я открехнат, когато той се озова пред нея и му се наложи да се промъкне странично.

Захвърли гневно короната през рамо и остави един от лакеите си да се оправя с проклетото нещо. След което излезе на дневна светлина и се отправи към двореца. Шокираните случайни минувачи бързаха да се махнат от пътя му, а свитата му трополеше след него.

Мантията на Брукел се вееше около глезените му, докато той бързаше да го настигне:

— Е, Ваше Величество. Това беше…

— Не започвай! — сряза го Орсо.

Вървяха мълчаливо. Едно от колелата на количката на Глокта скърцаше при всяко завъртане и направо лазеше по нервите на Орсо.

Искаше му се да имаше до себе си почтени мъже. Искаше му се да можеше да даде на Малмър място във Висшия съвет. Но го беше обесил заедно с още двеста други и с право си беше заслужил презрението и недоверието на всеки обикновен човек в Мидърланд. Сега, докато се опитваше да намери компромис, някак беше превърнал в свой враг и цялото благородническо съсловие, заедно с най-прославения герой измежду тях. Да не споменаваме за предстоящата сватба на този мъж с жената, която Орсо очевидно все още обичаше.

— Каква шибана катастрофа! — изръмжа той.

Върховният съдия опита да се усмихне, но успя да направи само гримаса:

— Предполагам, че можеше да е и… по-лошо?

— И как по-точно?

— Ами още нищо не се е запалило — повдигна вежда архилекторът.

Савин бързаше надолу по стълбите толкова, колкото ѝ позволяваха обувките.

— Лео! — извика тя.

Поне Горст го беше оставил изправен, въпреки че се подпираше на пиедестала на една статуя — лице му беше разкривено от очевидна болка и жакетът му бе леко раздърпан.

Искаше ѝ се да му каже: „Какво, по дяволите, си мислеше, че правиш, тъпо лайно такова?“. Вместо това го попита със загриженост в гласа:

— Нараниха ли те?

— Да са ме наранили? Бях унижен, по дяволите!

Искаше ѝ се да отвърне: „Ти сам се унижи, кретен такъв, и заедно със себе си унижи и мен“. Сега щастливата новина за годежа им беше напълно помрачена. Въпреки това тя прехапа устни и го зачака да изпусне парата.

— Всичко това беше подигравка! И баща ти…

— Зная — прекъсна го тя възможно най-меко, макар да ѝ се искаше да го зашлеви и да му налее малко здрав разум в главата.

Хората започваха да излизат от Камарата на лордовете, нетърпеливи да видят още скандали. Би трябвало да се надува на площада като някой паун. Вместо това бързаше да ограничи нанесените вреди.

— Трябва да се махаме от тук, преди мястото да се е напълнило с хора. — Тя се приближи, за да приглади жакета му.

Той кимна, после трепна и премести цялата си тежест върху единия си крак. Старата рана очевидно го тормозеше много повече, отколкото твърдеше.

— Оставих бастуна си в залата.

— Затова имаш мен. — Тя го хвана за лакътя, като сложи едната си ръка върху него, а с другата го подхвана здраво отдолу, за да може да държи Лео изправен, докато отстрани изглеждаше, че тя се обляга на него, и след това го поведе извън Площада на маршалите, към по-тихите улички, докато отстрани изглеждаше, че той води нея. — Това е политиката. — Усмихваше се на минувачите, сякаш това беше най-прекрасният следобед в живота ѝ. — Трябва да бъдеш ловък. Има си начин, по който се вършат нещата.

— Значи трябваше просто да седя там?

— Затова в Камарата на лордовете има пейки.

— Да гледам как един мъж е осъден само заради това кой е…

— От достоверен източник знам, че едва ли би могъл да е по-виновен — отвърна Савин, но Лео не я слушаше.

— Това властолюбиво копеле! Да накара да изхвърлят навън лорд губернатора на Англанд, сякаш е някакъв просяк…

— Ти какво очакваше? — сопна се тя и заби пръсти в ръката му. — Не му остави избор.

— Вземаш неговата страна? Би трябвало двамата да сме…

— Лео! — Тя завъртя лицето му към себе си, за да може да я гледа в очите. Заговори му без страх или гняв, а просто с властен тон — така както човек говори с куче, което се е изсрало на пода: — Страни ли? Помисли какви ги говориш. Той е върховният крал на Съюза! Само неговата страна има значение! Не може да позволи авторитетът му да бъде оспорван пред най-изтъкнатите благородници на тази страна. Някои мъже са свършвали в Палатата на въпросите и за по-малко от това.

Той я зяпна, като дишаше тежко. После цялото му предизвикателно държане се изпари:

— Мамка му! Права си.

Искаше ѝ се да отвърна „разбира се“, но замълча, приглади един немирен кичур зад ухото му и го остави сам да стигне до този извод.

— Мамка му! — Той затвори очи, напълно ужасен. — Направих така, че да изглеждам като глупак.

Тя отново обърна лицето му към себе си.

— Изглеждаше пламенен, принципен и смел. — И пълен глупак — това се разбираше от само себе си. — Всички качества в теб, на които хората се възхищават. Всички качества в теб, на които аз се възхищавам.

— Обидих краля. Какво ще правя…

— Затова имаш мен. — Тя продължи да го води, докато изглеждаше, че го следва, и му говореше тихо, сякаш си разменяха любовни думи. — Ще говоря с баща си и ще уредя да се извиниш на Негово Величество. Ще се усмихнеш и ще бъдеш очарователният и буен млад герой, който всъщност си. Ще покажеш колко ти е трудно да преглътнеш гордостта си, но ще я преглътнеш до последната горчива капка. Ще обясниш, че си войник, а не придворен, и ще кажеш, че мъжката ти разпаленост е надделяла, но че това никога няма да се повтори. И то наистина няма да се повтори.

Докато вървяха, тя се усмихваше. Двойката в Съюза, на която всички се възхищаваха най-много — бяха толкова подходящи един за друг и толкова влюбени. В края на краищата се беше усмихвала и в много по-лоши времена. Гледаше напред, но осъзнаваше, че той я гледа през цялото време.

— Мисля… — прошепна той и се наведе към нея — че може би съм най-големият късметлия в Съюза.

— Не ставай смешен — потупа го по лакътя тя. — Ти си най-големият късметлия на света.

Изборът

Кръц, кръц. Меднокестенява коса, разпиляна около босите ѝ ходила и върху голите ѝ бедра. Твърди пръсти върху скалпа ѝ, които накланяха главата ѝ ту на едната страна, ту на другата. Кръц, кръц.

— Т’ва е само коса, ясно? — каза Изърн и спря да реже с ножиците за момент. — Косата пораства отново.

— Косата да — намръщи ѝ се Риккъ.

Кръц, кръц и още падащи кичури като отминали, изгубени мигове.

— По-добре да го направиш, отколкото да живееш в страх. — Тръпката сложи тежката си ръка върху рамото ѝ.

— Така казва баща ми — отвърна Риккъ.

— Баща ти е мъдър човек.

— От всички мъже, които мразиш, той е този, когото мразиш най-малко.

Баща ѝ тъжно кимна:

— Когато умра, те ще имат нужда от куража и ума ти. — Изглеждаше стар, прегърбен и посивял. — И сърцето ти.

— И сърцето ми. — Риккъ не беше сигурна дали беше имала намерение да пусне стрелата, или не, но стрелата ѝ се заби в гърба на младежа точно под лопатката.

— О — възкликна тя, шокирана колко лесно се беше оказало да убие някого.

Той се огледа, малко обиден и уплашен, но не наполовина толкова уплашен, колкото беше тя сега.

Стисна очи. Мътните го взели, главата я болеше. Болката пронизваше лицето ѝ.

— Запази я и предричам, че те очаква велика съдба. Велика съдба. Или се откажи от нея. И бъди Риккъ. Имай свой живот. Роди деца и ги научи да пеят песни. — Кауриб сви рамене и изсмука месото на рибата от костите. Духна вятър и вдигна от огъня дъжд от искри, понеси ги към чакъла и по-нататък над черната вода. — Готви овесена каша, преди, сядай в градината на баща си и гледай как залязва слънцето. Прави всичко, което правят обикновените хора в днешно време.

— Правят това, което винаги са правили — обади се Тръпката. — Умират.

— Трябва да избереш. — Изърн стисна рамото ѝ. — Трябва да избереш веднага.

Болка прониза главата ѝ и Риккъ изкрещя. Изкрещя толкова силно, че гласът ѝ се задави и се превърна в хриптене. Продължителен тропот. Смях. Смехът на Стаур Здрачния, който я гледаше с влажните си очи, докато се хилеше на публиката, танцуваше и се подиграваше, а около него се беше увила златна змия.

— Пречупи това, което обичат!

И мечът му остави ярка следа. Хиляди ярки следи. Тя знаеше къде ще бъде той във всеки един момент. Познаваше меча, а също и стрелата. Знаеше твърде много. Пукнатината в небето зейна широко и тя стисна очи. Можеше да чуе единствено сблъсъка на стомана. Грохот от гласове, копита, метал и ярост.

Отвори очи и мътните го взели, пред нея имаше битка. Битка през нощта, но осветена от толкова ярки огньове, че изглеждаше като ден. Или беше дим? Строшени колони като строшени зъби. Разкъсан от вятъра лъв, дрипав и мръсен. И лъчите на слънцето върху разрушена кула.

Блясък като от светкавица, гръмотевичен звук и мъжете бяха разкъсани на парчета, а конете разхвърляни като играчки. Свлече се ужасена. Свлече се сред труповете, тъпчещите ботуши и пръскащата кал и стисна очите си още по-силно.

— Свърши се вече — каза странен, висок глас. — Това със сигурност е краят.

Силни ръце я притиснаха надолу към калта. Тя риташе, мяташе се и се бореше с всички сили, но това не беше достатъчно.

— Дръжте я! Мътните го взели, дръжте я неподвижна!

Нещо я натисна по гърдите. Натисна я толкова силно, че едва можеше да диша. Железни пръсти стиснаха челото ѝ, пронизващи светлини я изгаряха. Ярки светлини като звезди, пламтящи в полунощното небе.

— Колко изпих? — изграчи тя.

— Мисля, че всичко налично — отвърна Орсо и остави подноса. Или беше Лео? — Донесох ти яйце.

Повдигна леко брадичка, за да го погледне. Но не беше сигурна дали с лявото око, или с дясното.

— Сам ли го снесе?

Лео се усмихна. Или Орсо.

— Липсваш ми — каза Риккъ.

Каза го и на двамата. Но не беше сигурна, че ѝ липсваха или че ѝ липсваше това коя беше тя самата, когато беше с тях. Риккъ, която се смееше, целуваше и се чукаше и не ѝ се налагаше да избира.

Лицето ѝ гореше. Лявата страна на главата ѝ пулсираше болезнено. Противно сладникав мирис на билки в мангала, който беше толкова силен, че заради него едва успяваше да диша. Дълги, тихи напеви. Песен на език, който ѝ беше непознат.

— Тя не се подобрява, вещице!

— Не съм обещавала нищо.

— По-зле е!

— Нейното дълго око е по-силно от всяко, което съм виждала някога. То се бори да се освободи. Чуй ме, момиче — гласът на Кауриб сякаш отекваше от много далеч. Нещо зашлеви Риккъ и тя изсумтя и изстена. — Някога виждала ли си нещо изцяло? През времето? Познавала ли си нещо напълно?

— Една стрела — изграчи Риккъ и размърда удебеления си език и удебелените си устни. — От създаването ѝ до нейния край. Когато полетя, аз я отблъснах с пръст. И един меч. И една пукнатина в небето.

— Какво имаше вътре?

— Всичко.

Чу Кауриб да въздъхва дълго и шумно:

— По-лошо е, отколкото се опасявах. Или по-добре, отколкото се надявах. Защитите няма да са достатъчни. Трябва да продължим.

— Кажи само още една гатанка — изръмжа Тръпката — и ще разцепя главата ти на толкова много парчета, че никакви шевове няма да ги задържат заедно.

Твърди пръсти сграбчиха лицето на Риккъ, отвориха клепачите ѝ и на измамната светлина на свещите неясно се мярна златна тел.

— Трябва да избереш — повтори Кауриб. — Трябва да избереш веднага.

Можеше да подуши огън точно отвъд входа на пещерата. Но не беше в пещера, а в залата на баща си. От горящите греди падаше горяща слама. Пред вратата отвън се чуваха викове.

Видя хора на върха на висока кула, на фона на кървав залез. Бяха цяла редица. Цяла опашка. Те падаха един по един. Един по един се удряха в земята отдолу. Чук, чук, чук.

Чук, чук на иглата, потопена в мастилото. Иглата, която беше толкова бяла и толкова черна, бяла като сняг и черна като въглен. Тихото напяване на Кауриб и мирисът на пот, подправки и противно сладникави треви, горящи в мангала. Чук, чук. Някой хвана ръката ѝ. Стисна я силно и Риккъ стисна неговата в отговор.

— Съжалявам — чу шепнещ задавен глас и усети горещия му дъх върху ухото си. — Но трябва да бъде сторено.

Изгаряща болка в бузата ѝ, тя хапеше и ръмжеше, но не успя да помръдне и на косъм разстояние. Болката пронизваше отново и отново лицето ѝ около парещото ѝ око, а по покрит със сняг хълм се пръснаха мъже — цяла армия — докато върху земята се трупаха сенките на препускащите отгоре облаци.

— Да. Дръжте я здраво. Сега се успокой, успокой се.

Стоеше върху кей. Валеше дъжд. Усещаше дрехите си лепкави и влажни върху себе си, а един кораб се люлееше и мяташе в неспокойното море. Щитовете върху горните му стрингери бяха покрити с белези от битки, а греблата му се мърдаха безпомощно като краката на мокрица, обърнала се по гръб, докато се е опитвала да пропълзи по-близо.

— Време е да уредим някои сметки — заяви Гвоздея с огромните си рамене и лакти и се ухили свирепо, докато държеше зад гърба си нож.

— Сметките наистина трябва да бъдат изчистени — отвърна Тръпката, чиято сива коса беше залепнала по белязаното му лице заради дъжда. — Но не очаквай, че усещането ще бъде приятно.

И той се хвърли в атаката към портата, а мъжете го последваха. Ботушите им трополяха по дървения мост, чук, чук, чук.

Чук, чук. Като пирони, забити в челото ѝ. Тя дишаше тежко, мяташе се и плюеше.

— Не мога да го изтърпя! — изскимтя тя. — Оставете ме да се изправя, не мога да го изтърпя!

— Можеш и ще го направиш.

Около пейката бяха омотани въжета. А върху полирания гладък под на пещерата беше пръсната сол. Кръгове, линии и символи от сол. В мрака горяха свещи. Пародия на пещера на вещица.

— Това е леглото ти, момиче — каза Кауриб.

— Изглежда като някаква шега — прошепна Риккъ, докато вървеше към него, усещайки студения камък под босите си крака.

— Няма да ти е смешно.

Кръц, кръц и космите се разпиляваха върху босите ѝ крака.

— Чукането на принц не е нищо особено — засмя се Орсо. — Но принц да ти донесе закуска в леглото…

Тя затвори очи, надигна се към него и той целуна клепачите ѝ, целуна челото и бузата ѝ и целувките му се превърнаха в тъп натиск, после в остро ръчкане, а накрая в ожесточено мушкане. Тя ръмжеше и се мяташе, но беше толкова слаба. Върху брега се разбиваха вълни, от които се вдигаше пара. Върху чакъла имаше горящи отпечатъци от стъпки.

— Дръж я де, мята се като риба на сухо!

— Държа я, мамка му.

— Това е фина работа. Трябва да е фина работа.

Усещаше твърдата пейка под острите лопатки на раменете си. Тялото ѝ беше сковано и трепереше. Усещаше мушкането по лицето си и можеше да види каруца, направена от кости, която трополеше по пътя, теглена от скелети на коне. Чу Кауриб да цъка с език.

— Тази е готова. Ще държи.

Съскането на още билки в мангала. Лицето ѝ гореше и се потеше. Беше жадна, толкова жадна, а окото ѝ пареше. Един вълк изяде слънцето, лъв изяде вълка, агне изяде лъва, а един бухал изяде агнето.

— Мътните го взели — изграчи тя.

— Проговори ли?

— Каза, че я боли.

— Това се вижда само като я погледнеш, нали?

— Млъкни и запали тая свещ.

— Защо изобщо ти се доверих?

Старци, събрани около легло. Смъртен одър. Мъртъв крал и окото ѝ пареше.

— Окачи една кожа върху входа на пещерата, за да не влиза вятърът. Веднага!

Жена, която стоеше върху висока стена. Ужасна жена, държаща ужасен нож. На камъните до нея се беше облегнал мъж. Тя се усмихна, когато вдигна ножа.

— Пречупи това, което обичаш — жестоко и безмилостно каза тя и Риккъ изпищя, когато иглата прободе лицето ѝ жестоко и безмилостно.

— Тогава го хвърли долу.

— Промених решението си! — изпищя отчаяно тя и от устата ѝ пръсна слюнка. Очите ѝ бяха втренчени в иглата, докато се опитваше да се отскубне.

— Вече е твърде късно, момиче.

Седна до Тръпката и погледна намръщено над огъня към шанка, които се бяха събрали в полукръг и светлината танцуваше в черните им очи. Един се изправи и Тръпката посегна към меча си, но плоскоглавият само посоли рибата, която се готвеше. Поръси малко сол, като леко тръскаше уродливата си китка.

— Не мога да различа кое е реално и кое е видение — чу се де казва Риккъ. — Не мога да различа кое вече се е случило и кое предстои. Всичко тече едновременно като бои, смесени във вода.

Тя изпъшка от поредния пристъп на пронизваща болка в окото ѝ. Изпъшка и повърна, но от устата ѝ не излезе нищо. Имаше чувството, че е повърнала всичко, което някога беше изяла. Всичко, което всички някога са изяли. Една огромна сграда гореше. Висок купол се сгромоляса навътре, към небето полетя дъжд от искри, които заваляха върху чакъла.

— Трябва да превърнеш сърцето си в камък — каза Изърн.

Пламъците проблясваха в металното око на Тръпката.

— Съжалявам. Съжалявам.

Беше ѝ толкова студено на краката. Езерото стигаше до прасците ѝ. Видя отражението си — неравно подстриганата си глава на фона на препускащите облаци. Завъртя лице първо на едната, после на другата страна. Нещо беше написано на него. Единайсет защити и единайсет обърнати защити, и единайсет пъти по единайсет.

— Как изглежда? — попита тя.

— Няма значение как изглежда — намръщи се Изърн. — Въпросът е дали ще свърши работа?

— Едното око се бори с другото. — Кауриб вдигна иглата. — Трябва да избереш. Трябва да избереш веднага.

За момент настъпи тишина. За момент всичко застина неподвижно. Риккъ ги погледна втренчено и студеният страх запълзя в нея:

— Да избера… око?

Нека камбаните да бият

Савин изучаваше лицето си от всички възможни ъгли в огледалата. Не по-малко от девет прислужници се суетяха нервно около нея: Фрийд с пудра и четка, Метело с гребен и ножици, Лиди с уста, пълна с карфици, Мей с четири различни цвята конец, намотан около пръстите. Като се изключат една-две бръчици около очите — а от тях нямаше спасение, освен ако великият Еуз не можеше да върне заради нея времето назад — тя не виждаше възможност за подобрение.

— Самото съвършенство — възхити се Зури с тихата гордост на художник, който нанася последната четка на шедьовър.

— Едва ли. — Савин за последен път смръкна тайно перлен прашец, после грижливо почисти с четка краищата на ноздрите си. — Но толкова близо до него, колкото можем да се доближим при тези обстоятелства.

Никога не се беше старала толкова, колкото за подготовката на това събитие. Имаше много неща, които не отговаряха на високите ѝ стандарти, но от друга страна, разполагаше само с няколко дни, за да се подготви за седемстотин и четиринайсет гости, а тя не беше единствената булка в тази сватба.

Всъщност това, което не отговаряше на стандартите ѝ, беше другата булка.

Изолд дан Каспа, която скоро щеше да стане Изолд дан Ишър, чакаше при огромните инкрустирани врати и дишаше по-ускорено, отколкото неопитен войник, на когото му предстои да се изправи пред кавалерийска атака. Тя беше много млада и доста нерешителна, с обсипан с лунички нос и големи кафяви очи, които сякаш постоянно бяха готови да се напълнят със сълзи.

— Аз… никога не съм виждала такава рокля — прошепна тя, когато Лиди се наведе да направи някои малки корекции на шлейфа на роклята на Савин.

— Скъпа моя, толкова си мила. Всъщност е ушита съвсем набързо. — И наистина беше така — за шест дни, от двама майстори на корсети, златар, трима търговци на перли, експерт, който да работи с тях, и девет шивачки, които бяха работили през нощта на свещи. — Ти също изглеждаш великолепно.

— Мислиш ли? — Изолд премигна и се погледна със съмнение.

— Да. — Савин не го мислеше наистина.

Роклята на Изолд беше триумф на оптимизма над вкуса и подчертаваше всички нейни недостатъци. Но по-ниското ѝ качество щеше да е толкова очевидно за всички, които гледат, че нямаше смисъл да ѝ го казва.

— Това колие е толкова необичайно.

— Руни. — Савин проточи врат, докато Зури направи съвсем леки промени на начина, по който стоеше колието.

В края на краищата всеки тук имаше диаманти, но тези добавяха екзотична нотка. Беше най-несуеверният човек на света, но по някакъв начин те ѝ носеха късмет.

— Подарък са от… — „Бивша любовница на съпруга ми“ не звучеше много добре, затова се задоволи с: — Една приятелка от Севера.

— Родителите ти ще бъдат ли тук?

Този въпрос вероятно беше по-сложен, отколкото осъзнаваше Изолд, тъй като единият от бащите на Савин беше мъртъв, а другият всъщност не ѝ беше баща. Задоволи се с:

— И двамата.

— Голяма късметлийка си. На мен не са ми останали почти никакви роднини. Чичо ми е умрял, преди да се родя, по време на кампанията на север, после баща ми почина миналата година, а майка ми няколко месеца след това. Никога не съм имала братя или сестри. — Това, без съмнение, ѝ беше осигурило доста голямо наследство. Савин започна да предугажда какво я беше направило толкова неустоима за лорд Ишър. — Иска ми се поне единият от тях да беше жив, за да види това…

— Сигурна съм, че щяха да се гордеят с теб. — И щяха да са донякъде облекчени да се отърват от нея. Савин я хвана внимателно за раменете. — Днес ще спечелиш цяло ново семейство. Познавам съпруга ти като добър човек. — Подозираше, че е подъл като скорпион. — А по начина, по който говори, си личи, че е много влюбен в теб.

— Мислиш ли? — премигна срещу нея Изолд.

Савин не го мислеше наистина.

— Как би могло да е иначе? — попита тя, погали я под брадичката и я накара да се усмихне. — Зури, може ли едно от момичетата да помогне на Изолд с пудрата?

— Благословени са онези, които помагат на нуждаещите си, лейди Савин…

— Съжалявам… — изграчи Изолд, когато Мей се зае с лицето ѝ. — Не искам да съм в тежест…

— Не бъди смешна — отвърна Савин. — Аз трябва да съм тази, която да се извини за това, че откраднах половината от твоя голям ден. И то с толкова кратко предизвестие. Беше… доста голяма лудница.

— Хубаво е, че имам някого, с когото да го споделя. — Изолд сведе поглед към обувките си. — За да може част от вниманието да се насочи към него.

— Напълно те разбирам. — Въпреки че в Кръга на света вниманието никога не беше достатъчно, за да задоволи Савин.

— Камарата на лордовете. — Изолд погледна огромните врати. Зад тях се чуваше неясният шепот на събралите се присъстващи. Бяха почти толкова много, колкото и на съдебния процес на Уетерлент. — Толкова много хора гледат.

— Всеки, който има някакво значение. — Савин беше прекарала няколко часа заедно със Зури и майка си в обмисляне на списъка с гостите, за да е напълно сигурна в това.

— Кралят е тук — прошепна Изолд.

— Да. — Савин откри, че леко изпусна контрола над равнодушното си изражение.

— Познаваш ли го?

— Ние… срещали сме се. Той е добър човек, независимо от това, което чуваш.

— Изглежда, бъдещият ми съпруг не мисли така.

По някаква причина това предизвика в Савин пристъп на гняв:

— За щастие, не съм длъжна да се съгласявам с лорд Ишър.

— Аз съм — каза Изолд с много тих глас.

Мътните го взели, очите ѝ вече отново се бяха насълзили и пудрата по лицето ѝ се беше разтекла. Може да е приятно някой слаб човек да се осланя на теб. Така можеш да се почувстваш силен. Но идва момент, в който той се превръща в бреме, което трябва да носиш. Савин беше доволна да играе ролята на по-голяма сестра, но не искаше да се превръща в майка. Доста скоро щеше да ѝ се наложи да има свое собствено дете, за което да се тревожи.

— Омъжваш се за този мъж — отвърна тя, вече не толкова меко, — не се превръщаш в негова собственост.

— Предполагам, че е така — тежко въздъхна Изолд. — Иска ми се да притежавах твоята… твърдост.

Савин далеч не беше убедена, че твърдостта е най-търсеното качество в една булка.

— Дръж се така, сякаш всичко върви точно според плановете ти. — Тя хвана отпуснатите малки ръце на Изолд. — Сякаш си най-самоувереният човек на света. Сякаш никога в живота си не си имала съмнения. — Савин изпъна рамене, вирна брадичка и се обърна към вратата. — При мен работи.

— Наистина ли? — попита Изолд.

Савин спря за момент с полуотворена уста. После измъкна кутийката перлен прашец от ръкава си и ѝ я предложи:

— Винаги можеш да разчиташ и на това.

— Готов ли си, приятелю? — попита Ишър.

Лео се насили да се усмихне на върховния съдия Брукел, който беше застанал прав, готов да извърши служебните си задължения. Мантията му беше гарнирана с толкова много кожа, че приличаше на гигантски язовец с неодобрително изражение на лицето.

— Нямам търпение.

Лео винаги се беше смятал за най-смелия мъж във всяка компания. В края на краищата го наричаха Младия лъв. Но сега, когато стоеше тук, върху мраморния под на Камарата на лордовете, добре облечен, добре нахранен и обгрижен и не беше изправен пред опасността да умре от насилствена смърт, той се чувстваше ужасен.

Може би има различни видове кураж и този, който ти позволява да се хвърлиш срещу гора от копия, няма нищо общо с куража, необходим да застанеш усмихнато пред хиляда души и да отдадеш живота си на жена, която почти не познаваш.

Искаше му се приятелите му да бяха тук. Истинските му приятели. Антоп с безкрайното си дърдорене за жени, Глоуард с безкрайното си дрънкане за оръжия, Джин Бързея с огромната си брада и дълбок смях и най-вече — добрият стар Юранд. Юранд със своята добре оформена челюст и коса, спускаща се върху раменете му в непринудена бъркотия, и със съвършените си устни… Лео разтърси глава. Дори му се искаше да може още веднъж да чуе как Барнива гневно разказва за ужасите на войната и сякаш за доказателство на собствените си думи бедният копелдак беше убит. По време на война.

А и никой от тях и без това не беше поканен. Нямаше време да ги покани. Лео беше дошъл в Адуа, за да присъства на сватбата на лорд Ишър и за да създаде нови приятелства. Не да превърне краля в свой враг и той самият да се ожени.

Усети нов пристъп на нервност. Можеше ли това да бъде наречено страхливост? Откри, че се оглежда за някакъв път за бягство. Повече приличаше на малък заек, отколкото на Млад лъв. Видя майка си, която му кимна окуражаващо. После лейди Арди, която му намигна окуражаващо. После нейния съпруг архилектора, който му хвърли кисел поглед и напълно съсипа цялата подкрепа на дамите. И накрая крал Орсо, отпуснат върху възглавниците в средата на предния ред и стиснал гневно челюст.

Лео им обърна гръб, като си повтаряше беззвучно извинението, което Савин беше уредила той да отправи по-късно към краля. „Ваше Величество, аз съм войник, не придворен. Прост войник. Мога само да се извиня. Оставих разпалеността ми да надделее. Нямам извинение. Това няма да се случи никога повече…“

— Моля, станете! — изрева Брукел.

Разнесе се шумолене, когато стотиците присъстващи се изправиха. От украсения с гирлянди от пролетни цветя балкон отекнаха фанфари, вратите се отвориха със силно скърцане и двете булки пристъпиха под светлината.

Когато и Лео да видеше Савин, тя по някакъв начин изглеждаше по-добре, отколкото я помнеше, но сега, облечена в сулджукска коприна за повече от десет хиляди марки, осприянска дантела и перли от далечните Хиляда острова, тя вървеше по пътеката толкова гордо и грациозно, че той не можеше да откъсне очи от нея.

Никой не можеше. В сравнение с нея бъдещата лейди Ишър беше глуповато усмихващо се момиченце, като изчервяваща се прислужница до несравнимата императрица. Савин правеше всичко възможно да не насочва вниманието към себе си, да я успокои и да я покаже в най-добрата ѝ светлина, но бедната Изолд беше напълно засенчена на собствената си сватба.

Това, че тя сякаш постоянно потискаше желанието си да кихне, не помагаше особено.

Сякаш всички тези хора бяха обкова на пръстена, в който Савин беше скъпоценният камък. Сякаш Камарата на лордовете беше създадена специално за този момент. Може би човек можеше да вземе кураж назаем от някого другиго. Когато Савин се присъедини към него на кралската маса, съмненията на Лео се изпариха. Той отново беше Младия лъв. Савин го изгледа от главата до петите, кимна одобрително и повдигна едната си съвършено изскубана вежда:

— Дойде, значи?

— Шегуваш ли се? — Лео се обърна към върховния съдия и му се ухили широко с усмивка, достойна за знаменит герой. — Не бих пропуснал това за нищо на света.

Пролетното слънце блестеше над парка и превръщаше всяка капка в диамант. Пъстрите сенки танцуваха върху окосените морави под дърветата, които са били древни още при царуването на Касамир. Лекият бриз носеше от извисяващите се от всички страни над Агрионт комини дим, който малко драскаше гърлото. Светът изглеждаше отчетлив и ярък и сякаш изглеждаше готов да се пръсне от нови възможности.

Лейди Финри дан Брок и лейди Арди дан Глокта, майките на едната от щастливите двойки, вървяха ръка за ръка през насъбралото се множество — тандем, който нищо не можеше да спре. Едната изискваше военна прецизност от обслужващия персонал, а другата разказваше леко неприлични анекдоти на всеки гост. Разнасяха се толкова различни видове смях. Сърдечен смях и весело хихикане от господата и звънливо кикотене и сподавен смях от дамите.

Всички наистина се забавляваха. Разбира се, с едно видно изключение.

Орсо би предпочел да е навсякъде другаде, но не и тук. В този момент дори и тъмницата на гуркулския император му се виждаше по-привлекателна. В края на краищата трудно му беше да си представи по-голямо мъчение от великолепната сватба на жената, която обича, за мъж, когото определено не обича, където гостите се състоят предимно от врагове, които раболепничат пред него, а после го плюят презрително веднага щом се отдалечат толкова, че да не може да ги чуе.

С всеки изминал ден започваше все повече да разбира баща си и дори да му се възхищава. Този мъж винаги беше играл губещата игра да бъде възможно най-добър крал.

Вдигна чашата си, мрачно наблюдавайки начина, по който слънчевата светлина искри в нея. Значи му оставаше забравата на бутилката. Виното никога не го беше изоставяло. И което беше по-важното, той никога не го беше изоставял.

— Ваше Величество?

Беше единият от младоженците. Не този, когото мразеше, а този, когото напълно презираше. Шибаният лорд Ишър, който беше дори по-безупречно елегантен от обикновено.

— Исках да Ви поднеса своето искрено извинение за събитията в Камарата на лордовете. Направо съм съкрушен. Кой би си помислил, че лейди Уетерлент би се отказала от поетия ангажимент и би се обърнала и срещу двама ни?

Орсо беше прекарал много време в безполезно премисляне на събитията от онзи ден и макар да не можеше да докаже нищо, имаше силни подозрения, че Ишър беше организирал всичко. Пред лейди Уетерлент беше обвинил Орсо; пред Орсо бе обвинил лейди Уетерлент; после беше предизвикал малкото изпълнение на Лео дан Брок, представяйки си, че това ще му осигури повече власт и пак ще остане приятел на всички.

Желанието да го удари с юмрук в лицето, беше почти неудържимо. Но ако счупеше подлия му нос пред няколкостотин гости, макар че това щеше да му достави моментно удоволствие, то щеше да налее вода в мелницата на Ишър, а Орсо вече го беше правил достатъчно много пъти. Очевидно Ишър го смяташе за пълен глупак. По-добре да продължаваше да смята така.

— Няма за какво да се извиняваш! — Орсо хвърли празната си чаша в храстите и смачка Ишър в здрава прегръдка. — Зная, че си сторил всичко, което можеш. Онези проклети Уетерлент забиха нож в гърбовете и на двама ни. — Той изпъна ръце, отдалечи Ишър от себе си и се усмихна. Не спираше да се усмихва. — Някои кучета са опасни за всички. Трябва да бъдат убити за всеобщото добро. Освен това лорд Брок едва ли може да бъде винен за избухването си. — Въпреки че определено можеше и Орсо със сигурност го винеше.

— Този мъж има темперамента на войник — отвърна Ишър.

— Зная колко отчаяно иска да Ви се извини за поведението си.

— Не всеки е политик, а? Сърцето на лъв и така нататък. Жалко как се развиха нещата, но… Аха! — Орсо грабна две чаши от подноса на преминаващ сервитьор и пъхна едната в ръката на Ишър. — Както винаги, има голяма нужда от сътрудничество между Короната и Камарата на лордовете. Дори повече от обикновено! Надявам се, че отново ще можем да работим заедно, за да го постигнем. Този път… с по-щастлив резултат?

— Такъв като например примката да бъде сложена на врата на Ишър, вместо на този на Уетерлент. — За твое здраве, приятелю, и за здравето на очарователната ти булка, разбира се!

— Разбира се — усмихна се леко изненадано Ишър.

Чашите им иззвънтяха приятно една в друга и Орсо си помисли колко много би искал да строши своята в лицето на Ишър и да забие назъбените останки от нея в слабините му.

Но всяко нещо с времето си.

— Наздраве!

Клетките рязко се отвориха и над градините полетяха пойни птички на рояци — вихрушка от проблясващи сини и пурпурни пера. Казаха на Брод, че са внесени от Гуркул на цена, която почти не смееше да си представи.

Половината бяха умрели по пътя. Беше наблюдавал как почистваха клетките и струпваха на купчини малките лъскави телца.

— Красиво! — Мей се изкикоти възхитено, когато оцелелите птички зачуруликаха и заискряха в небето.

Гостите изръкопляскаха от учтивост и веднага се върнаха към другите забавления. Без съмнение птиците бяха предназначени да кацат по дърветата и да правят серенади на младоженците, но скоро вятърът ги разпръсна. Брод се съмняваше, че ще оцелеят дълго на този климат. Само една беше останала на моравата. Писукаше немощно и изглеждаше почти толкова объркана, колкото се чувстваше и Брод.

— Как мислиш, колко ли е струвало всичко?

Мей му намигна. Тя държеше счетоводните книги и следеше сумите, но се държеше така, сякаш цифрата е красива, а не гузна тайна.

— По-добре не питай.

Вероятно беше много по-добре. Но не можа да се сдържи. Защото с това, което Савин беше похарчила само за тази рокля, която Лиди щеше да ѝ помогне да свали след няколко часа и която нямаше да облече никога повече, тя можеше да плати на своите работници в канала повече, отколкото те бяха поискали, и той щеше да бъде прокопан, без да бъдат чупени ничии кости.

Защото с това, което баща ѝ, архилекторът, беше похарчил за вино днес, той можеше да построи във Валбек по-добри къщи и хората нямаше да са принудени да живеят в прогнили изби, Трошачите нямаше да се разбунтуват и двеста добри хора нямаше да бъдат обесени.

Защото това, което шибаният лорд Ишър беше похарчил за вечеря за седемстотин гости, долината, в която бе израснал Брод, можеше да бъде оставена непокътната. И сега той можеше да пасе стада, така както беше правил баща му, заедно с всички останали, които бяха прогонени от земята си.

Нима той беше единственият, който го виждаше? Единственият, който се тревожеше за това? Или всички бяха като него? Виждаха го, тревожеха се за това, но някак не правеха нищо.

— Не изглежда ли красива? — прошепна Лиди, която наблюдаваше как Савин дан Брок преминава покрай нея със съпруга си и дамите се тълпят след нея като опашката на комета.

— Аха — отвърна Брод и бутна стъклата за гледане нагоре върху носа си.

Наистина изглеждаше красива. Всичко изглеждаше красиво. Дори и те самите. Никога не беше виждал жена си и дъщеря си да изглеждат толкова добре, нахранени и щастливи. Лесно е да крещиш срещу оградата, когато си от грешната ѝ страна. Обаче когато някакъв луд обрат на съдбата те постави от правилната ѝ страна, започва да ти се струва, че оградата може и да не е толкова лоша идея. Може би дори си заслужава всичките направени жертви. Не е толкова трудно да приемеш жертвите, които другите хора правят.

— Всичко това си заслужаваше, а? — каза Лиди.

Предположи, че тя говори за всичките нощи, които беше прекарала, шиейки на светлината на свещите, а не за нощите, които той беше прекарал, пребивайки мъже на светлината на лампите.

Дали си заслужаваше?

— Аха — изграчи той.

Насили се да се усмихне. Напоследък го правеше често.

Лео седеше и наблюдаваше как съпругата му танцува, върти се, обръща се, усмихва се и минава бързо и без усилие от един партньор към следващия. Неговата съпруга. Само като си го помислеше, това предизвикваше у него тръпка на вина. Не беше нужно да споменава, че тя е очарователна танцьорка.

Лео много би искал да се присъедини към нея и да получи своя дял от всеобщото възхищение. Но той никога не се беше славил като голям танцьор, дори и без раната на крака. Малцина от войниците са. Може би Антоп. Зачуди се какво ли ще кажат приятелите му, когато им представи булката си. Най-вероятно ще останат без думи. Как биха могли да са нещо друго, освен впечатлени? Как би могъл да се почувства който и да е друг на тяхно място?

— Не танцувате ли, ваша милост? — Беше онази жена с червената коса и огромните гърди, която беше срещнал последния път, когато беше в Адуа.

— Заради крака е, нали разбирате. Все още малко ме боли.

— Жалко. Не помня друга толкова грандиозна сватба.

— Благодаря ви… — За момент се ужаси, че не помни името ѝ, после го заля облекчение, когато си го спомни. — Селест! Толкова се радвам, че успяхте да дойдете.

— О, дори Баяз да ме беше заключил в Кулата на Създателя, пак щях да намеря начин да дойда! — Тя го тупна по гърдите с ветрилото си. — Направихте две чудесни представления в Камарата на лордовете.

Лео трепна:

— Знаете и за другото?

— Скъпи, всички знаят за другото.

— Е, по-късно тази вечер имам среща с краля. Ще кажа, че съжалявам, и с това въпросът ще бъде приключен.

— Разбира се. Предполагам, че винаги ще има известни… търкания между вас и Негово Величество, като се има предвид историята му с вашата съпруга.

— Какво? — Лео усети, че по гръбнака му пропълзя хлад.

— Носи се слух, че са били любовници — измърка тя. — Но съм сигурна, че Савин ви е казала. В края на краищата едва ли някой би искал такава тайна да смущава брака му.

Внезапно музиката му прозвуча фалшиво. Затова ли Савин толкова се тревожеше за чувствата на краля? И толкова енергично настояваше Лео да се извини? Заля го пристъп на ярост, а когато се наведе към Селест дан Хюген, болката в крака само го вбеси още повече.

— Ако чуя, че вие разпространявате този слух, ще счупя шибания ви нос — изсъска той, докато се усмихваше насила.

Това, изглежда, ѝ достави доста голямо удоволствие. Беше един от онези хора, които се смятаха за победители винаги, освен когато не им обръщаха внимание.

— Наистина няма смисъл да се ядосвате на мен, ваша милост. Не аз съм чукала краля.

Тя го остави да седи и да гледа как съпругата му танцува, върти се, обръща се, усмихва се и минава бързо и без усилие от един партньор на следващия. Гледката вече не му доставяше точно същото удоволствие като преди.

Беше свършено. Беше свършено и нещата не можеха да бъдат върнати назад.

Орсо пресуши още една чаша и се зачуди дали има някакъв рекорд по пиене на алкохол, към който можеше да се стреми. Нещо, което да придаде смисъл на живота му.

Нещо повече от това да зяпа Савин и да си мисли за всичко, което е изгубил.

Хвърли поглед на Брок, който по някаква причина му се намръщи гневно в отговор и вдигна празната си чаша в безсмислен тост. Този копелдак бе всичко, което Орсо не беше. Прям, решителен и привлекателен, със съкрушителна популярност сред благородниците и обикновените хора. Герой от приказките, който нямаше зад гърба си цял куп грешки. Освен ако не се броеше онази, която беше направил в Камарата на лордовете и за която очевидно гореше от желание да се извини, и която сякаш само беше засилила репутацията му. Луда глава и избухлив! В днешно време всеки би решил, че най-достойното за възхищение нещо, което човек би могъл да стори в Камарата на лордовете, е да критикува монарха.

— Вината полепва по някои хора — промърмори той под нос, — а от други просто се свлича веднага.

— Вечерята скоро ще бъде сервирана, Ваше Величество. — Един напудрен слуга посочи стола му — най-големия стол, разбира се — в самия център на огромната полирана маса във формата на подкова. Орсо се зачуди колко ли дървета бяха умрели, за да бъде направена. — Ако Ваше Величество няма против, ще бъдете настанен между двете булки. Младоженците ще седнат до тях от двете Ви страни. — И слугата успя едновременно да отстъпи назад и да се поклони.

Между двете булки. Сякаш за да бъде подчертан фактът колко самотен е. Би предпочел много повече да седне между Големия вълк и Змията на Талинс. С тях нямаше толкова грозно минало, колкото със Савин дан Глокта.

Осъзна, че трябва да се поправи.

Савин дан Брок.

— Мамка му — изръмжа той. Не можеше повече да понася това. Не можеше да понася себе си. — Горст?

— Ваше Величество?

— Къде може да бъде открит ефрейтор Тъни напоследък? — Лорд губернаторът на проклетия Англанд можеше да се извини по-късно, ако имаше желание. — Мисля, че щастието на другите ми дойде малко в повече.

Савин затвори вратите и се облегна на тях, за да си поеме дъх. Страните ѝ горяха от танците, комплиментите, безкрайните усмивки и все по-големите количества перлен прашец. Вече почти не чувстваше лицето си. Просто искаше да излезе на въздух.

— И така, вече си омъжена жена. — Видът на баща ѝ бързо прочисти замаяната ѝ глава. Той седеше на терасата в количката си. Беше вдигнал нагоре осеяното си с дълбоки бръчки лице и гледаше звездите. — Казват, че това е най-гордият ден в живота на един баща.

— Хората говорят всякакви глупости. — Някога мнението му беше всичко за нея, но точно сега откри, че то почти не я интересува.

Нямаше търпение да се отърси от останките от миналия си живот така, както змията сменя кожата си, и да се отправи бързо към своето блестящо ново бъдеще.

— Няма ръководство как да бъдеш родител, Савин. — Той бавно завъртя глава, за да я погледне. Очите му блестяха в мрака. — Особено ако родителите ти са свършили толкова зле работата си като мен и майка ти. Залиташ и се забъркваш от една каша в друга и вървиш по единствения път, който можеш да видиш в момента. Имахме намерение да ти кажем истината, но… кога е подходящият момент да споделиш нещо такова? Предпочетохме да се преструваме. Не искахме… да те нараним.

— Тогава поздравления за вашия грандиозен провал — кратко изсумтя тя.

— Не бих казал, че ми е първият. Надявам се, че някой ден ще разбереш, че винаги сме се опитвали да се водим от това кое е най-доброто за теб.

— Можеше да ме предупредите.

— Да не си лягаш с престолонаследника ли? Това едва ли е съвет, от който се нуждае човек с толкова много таланти като теб. — Може би за това имаше право. — Освен това се разбрахме много отдавна, че ще ти дам възможност да имаш някакъв свой живот. Откъде да знам, че ще започнеш връзка с единствения мъж, с когото това е забранено?

— Доколкото разбрах от майка си, изглежда, че това е семейна черта.

Настъпи мълчание и тя видя как едната страна на лицето му потрепва на топлата светлина от празненството. Той вдигна ръка и забърса ивицата влага от течащото си ляво око.

— Е, живот без нищо, за което да съжаляваш, не е никакъв живот. Това вече е в миналото. Зная, че хвърлям дълга сянка, Савин. Радвам се, че си готова да излезеш от нея. Просто… бъди предпазлива.

— Нима не съм такава винаги?

— Сега ще се движиш в различни кръгове. Като самата лейди губернатор на Англанд.

— Свикнала съм да вземам трудни решения. — Имаше усещането, че в нейния живот те следваха едно след друго.

— Свикнала си с деловите среди. Това е политика. Начинът, по който се развиват нещата… е, внимавай. И ми обещай едно нещо. — Той ѝ махна да се приближи и прошепна: — Че няма да имаш нищо общо с Баяз. Нито с него, нито с който и да е магус. Не приемай услуги от него, не задлъжнявай към него, не прави сделки с него. Не му угаждай. Не го дразни. Прави всичко възможно, за да не те забележи като цяло. Обещай ми.

— Добре — намръщи се тя. — Обещавам.

Реши, че ако иска да има своя статуя на Кралския булевард, щеше да се наложи да я спечели сама.

— Добре, добре. — Баща ѝ трепна от болка, докато се наместваше на стола. Зад гърба му се разнесоха пиянски аплодисменти, когато танцът свърши. — Скоро може да настъпи време, когато вече няма да мога да те защитавам.

— Това ли правеше?

— Вярваш или не, опитвах се. — Той погледна намръщено над върховете на покривите, към купола на Камарата на лордовете. Огромните му черни очертания се издигаха високо в нощното небе — внушителна замяна на сградата, разрушена в годината на раждането на Савин. — Понякога единственият начин да подобриш нещо, е да го разрушиш, за да може да бъде построено отново по-добре — прошепна той. — Понякога, за да променим света, трябва първо да го изгорим до основи.

— Валбек може да стане по-добро място в следващите години — повдигна вежда Савин. — Но да бъдеш там, докато гори, далеч не беше приятно.

— Имперските затвори далеч не бяха приятни. — Баща ѝ облиза оголените си венци с лек всмукващ звук. — Но аз излязох от тях по-добър човек. Да съм твой баща… е нещото, с което се гордея най-много. Единственото нещо, с което се гордея.

— А дори не си мой баща. — Искаше да предизвика искра на гняв у него.

Но той само бавно кимна и на лицето му се появи следа от усмивка, когато вдигна очи към ярките звезди в ясното небе.

— Това би трябвало да ти говори какво е отношението ми към всичко останало, което съм сторил. — Зад прозорците оркестърът засвири весел танц — един от любимите на майка ѝ. Хората пляскаха, тропаха с крака и се смееха в такт с музиката. — Може ли да избуташ количката ми обратно?

Замисли се дали да не го избута в лехите с цветя. Но накрая хвана дръжките на количката, завъртя я и онова колело изскърца:

— Мога.

Бъдещи предателства, минали любовни афери

Лео вдигна юмрук, за да почука, спря се и го стисна толкова силно, че кокалчетата му изпукаха.

Това беше проклето унижение. Никога не беше уважавал кой знае колко Орсо като мъж, а от месеци беше започнал да губи уважение и към Короната като институция. Сега трябваше да прекара част от сватбената си вечер в това да моли за прошка бившия любовник на жена си. Това си беше пълно унижение.

Но трябваше да го стори. Беше лидер, съпруг и бъдещ баща. Имаше отговорности. Беше започнал да разбира, че заедно с привилегиите идват и униженията.

Насили се да се усмихне, добави към усмивката и лека нотка на срам, завъртя дръжката на вратата и пристъпи през прага:

— Ваше Величество, аз…

Можеше да се каже, че в този просторен салон имаше много крале. Поне двайсет от най-великите мъже на Съюза, облечени в униформи, ловни дрехи или брони, седнали върху позлатени тронове или яхнали огромни коне и гледащи презрително, самодоволно или намусено от високите си картини надолу към Лео. Но от настоящия крал нямаше и следа.

Всъщност единствените живи обитатели на залата бяха лордовете Ишър, Барезин и Хюген, събрани в единия ъгъл на тайно съвещание.

— Лео! — извика Ишър и вдигна чашата си. — Изглежда, че кралят не можа да остане.

— Имал по-важна работа — добави Хюген и се наведе, за да запали лулата си от една свещ.

— Доколкото разбирам, в бардака — завърши Барезин, сипа кехлибарена алкохолна напитка от гарафата и я побутна към един празен стол.

Лео докуцука до него и усети как страните му поруменяват от гняв.

— Бардака? — След всичките усилия, които беше вложил в това извинение, арогантното копеле дори не си беше направило труда да го изслуша?

— Ако питаш мен… — Хюген издуха облаче дим със сладникавия мирис на дървесна гъба. — Няма за какво да се извиняваш.

— Каза истината — добави Барезин. — Всички го знаят. Той е този, който би трябвало да се извини.

— Кралете не се извиняват — изръмжа Лео, отпусна се на празния стол и грабна напитката.

— Поне не и този.

— Е, тогава майната му! — Лео пресуши чашата на един дъх и я стовари върху масата в пристъп на ярост. — Омръзна ми вече! Не можем да оставим нещата да продължават по този начин! — Той погледна гневно картината на бащата на Орсо, крал Джизал, който изглеждаше доста красив, но дори и като млад мъж раменете му бяха отпуснати безпомощно. Некадърен и нерешителен човек, изгубил всяка война, която беше водил, той не беше постигнал нищо друго, освен безподобни дългове, а управлението му започваше да изглежда като златна епоха. — Не можем да позволим Съюзът просто… да затъне в шибаните лайна!

Ишър хвърли многозначителен поглед на Барезин и Хюген.

— Настъпва момент — внимателно изрече той, — когато говоренето за един по-добър свят просто не е достатъчно. Настъпва времето… когато хората, които имат съвест, принципи и кураж, трябва да се осмелят да направят немислимото… и да се борят за един по-добър свят.

Последва дълго, изпълнено с очакване мълчание. Космите по врата на Лео настръхнаха. Часовникът върху полицата над камината тиктакаше. Един след друг, той погледна тримата мъже в очите. Ишър определено не говореше направо, но едновременно с това не оставяше съмнение какво точно обсъждат.

— Някои хора не биха ли нарекли това… — Лео облиза устни и се приведе напред на стола, колебаейки се да изрече думата пред очите на всички тези нарисувани монарси. Накрая с усилие прошепна: — Измяна?

Хюген изпуфтя разтревожено. Барезин разтресе двойната си гуша в знак на отрицание. А Ишър твърдо поклати побелялата си глава:

— Ние ще действаме за доброто на краля. За доброто на страната.

— Ще освободим Негово Величество от веригите на неговия Висш съвет — обясни Хюген с весел жест, сякаш говореше на Лео за свобода и почтеност, но определено не и за измяна.

— Трябва да заменим онези корумпирани дърти копелдаци с патриоти — избоботи Барезин и напълни отново чашата на Лео.

— Хора, които могат да дадат на краля правилните съвети. — Ишър махна към картината на Харод Велики, който пръв насила беше обединил разкъсаните кралства на Мидърланд в Съюза и изглеждаше много доволен от това. — Които да върнат Съюза към принципите, върху които е бил изграден.

— Към славата! — Барезин удари с юмрук по дланта си, сякаш в момента славата изобщо не беше достатъчна. — Мъже на действието! Мъже, способни да направят Съюза отново велик!

— Мъже като нас — добави Хюген и повдигна вежди, сякаш тази идея току-що му беше хрумнала.

— Висшият съвет е пълен със същите тези егоистични лъжци, заради които изгубихме три войни срещу стириянците! — изсъска Ишър.

Лео едва ли можеше да отрече това.

— Които почти прогониха Уестпорт от Съюза! Които така настроиха обикновените хора срещу нас, че те изгориха един от най-големите ни градове! Те са враговете на държавата. Изгонването им е акт на вярност.

— Вярност — каза замислено Лео, отпи отново и усети как топлината се разлива по тялото му.

Винаги е бил пламенно верен на Короната. Нямаше по-голям патриот от него. Но на какво точно беше верен? На едно сборище от алчни бюрократи, които не му бяха изпратили помощ по време на войната, а по време на мир единствено го облагаха с безобразни данъци? На един развратен крал, който беше заповядал да го изхвърлят от Камарата на лордовете и изглежда, беше чукал жена му?

Лео погледна намръщено картината на Касамир Непоколебимия, който беше изтръгнал Англанд от алчните ръце на северняците. Беше облечен в броня, имаше силно изразена челюст и сочеше към нещо на някаква карта. Ето това беше крал. Това беше мъж. Сякаш предизвикваше Лео с пронизващия си взор и го питаше: Какво, по дяволите, ще сториш ти по този въпрос?

Какво би сторил Касамир? Какво би сторил всеки порядъчен човек? Лео отново погледна един след друг тримата лордове в очите и пресуши чашата си.

— Е, всички вие знаете, че никога не съм се отказвал от битка — каза той.

Сега се приближиха още повече един до друг. Бяха обединени от общ враг и споделяха една цел и справедлива кауза. Разбира се, това бяха само думи, подхранвани от чувството за безсилие, ревността и болката в крака на Лео. Може и да бяха само думи, но въпреки това опасни и вълнуващи думи. Просто приказки, нали? Но с всяка изречена дума те ставаха все по-възбуждащо реални.

— Може да се окаже битка срещу приятели — прошепна Барезин, като хвърли поглед на прозореца. — Срещу съседи. Срещу колеги.

— И определено срещу тъста ти — допълни Ишър. — Кралят танцува по неговата свирка. Ако ние, Камарата на лордовете, имаме един общ враг, то това е архилекторът.

— Той може и да ми е тъст — отвърна Лео, — но аз не съм в по-добри, приятелски отношения с Дъртата клечка от вас. А може би дори и в по-лоши.

— Ще ни трябва водач — обяви Ишър. — Войник.

— Някой съвременен Столикус! — заяви разпалено Барезин и напълни чашата на Лео.

— Мъж, чието име вдъхва уважение на бойното поле.

Сърцето на Лео заби по-бързо при мисълта да стегне ремъците на бронята си. Той трябваше да е начело на редици от приветстващи го войници, а не да стои изтормозен зад някое прашно, старо бюро и да го водят за носа. Мисълта за маршируващи ботуши, плющящи на вятъра знамена, звънтенето на стомана и тропота на коне в атака го накара да се усмихне…

— На колко мъже можем да разчитаме? — попита той, като не спираше да отпива от чашата. Брендито беше наистина страхотно.

— Ние тримата сме готови да поемем риска — отвърна Ишър. — И още много от членовете на Камарата на лордовете са с нас.

— Повечето — добави Хюген. — Почти всички!

— Сигурни ли сте? — Лео имаше смътното усещане, че те от доста време обмислят това.

— Разочаровани са от години насам — отвърна Ишър. — Дразнят се от данъците, нарушенията и обидите. Отношението към Уетерлент и към теб — един истински герой на Съюза — и то в нашата собствена Камара на лордовете, беше последната капка.

— За това си дяволски прав — изсумтя Лео и стисна юмруци.

Не беше сигурен дали всичко това са само приказки, или не, но започваше да се надява, че не е.

— Можеш ли да разчиташ на войските на Англанд? — нетърпеливо го попита Барезин.

Лео си помисли за верността на Юранд и приятелите си. За яростта на Мъстред и Кленшър. За одобрителните викове на войниците за Младия лъв. Изправи се:

— Ще ме последват и в ада.

— Радвам се да го чуя. — Ишър почука по чашата с добре оформения си нокът. — Но не искаме да се стига дотам. Дори ако армиите на Камарата на лордовете и Англанд се обединят, пак не можем да сме сигурни в победата.

— Трябва да ги изненадаме — предложи Хюген. — Да съберем сила, на която никой да не се осмели да се противопостави!

— Трябва ни помощ отвън — намеси се Барезин.

— Кучето има стотици калени воини. — Лео погледна намръщено полупразната си чаша.

— И ти е длъжник — добави Хюген — за помощта ти срещу Желязната ръка.

— Той е честен мъж. Истинско право острие. Може да се присъедини към нас… ако нещата му бъдат поднесени по правилния начин.

— Кой разбира северняците по-добре от теб? — попита Ишър. — Кой друг е техен съсед, бил се е рамо до рамо с тях и е живял сред тях?

— Имам някои приятели на север — невинно сви рамене Лео.

— Без съмнение… — Ишър погледна Хюген, после Барезин, после отново Лео. — Не на последно място самия крал на северняците, Стаур Здрачния.

Лео застина с чаша, вдигната към устата:

— Не съм сигурен, че бих го нарекъл приятел.

— Дължи ти живота си.

— Но неслучайно го наричат Големия вълк. — Той си спомни алчната усмивка на Стаур, дивите му, влажни очи. Легионите безмилостни северняци, пред които се бяха изправили при Червения хълм. — Той е кръвожаден и коварен дивак.

— Но ти можеш да го държиш под контрол! — Барезин потупа Лео по рамото. — И колко войници би могъл да събере той?

— Хиляди. — Лео гаврътна остатъка от напитката си и бутна чашата обратно, за да бъде напълнена отново. — Много хиляди.

Когато отвори вратата, тя беше там, в просторната всекидневна, седнала внимателно в едно кресло, с грижливо подредени кремави поли, сякаш някакъв скулптор току-що я беше поставил там, за да бъде негов модел.

— Ваша милост — поздрави го тя.

— Ваша милост — отвърна Лео. Гласът му прозвуча кисело и пиянски. — Чакала си ме.

— Обикновено булките чакат съпрузите си в нощта на сватбата.

— Съжалявам — отвърна той, но по начина, по който го каза, изобщо не изглеждаше да съжалява. — Задържаха ме. — Той хвърли поглед на полилея от висариански кристал, на който сигурно имаше сто свещи. — Това… нашите стаи ли са?

— Оттук можеш да влезеш в гардеробната си, а спалнята ти е зад нея — тя посочи една далечна врата, през която той зърна ламперията на стаята си. — Моите стаи са нататък.

В другата посока се виждаше светла боя и тапет — гардеробна, която стигаше за десет души, но пък от друга страна вероятно бяха нужни десет души, за да я облекат.

— Няма ли да спим в едно легло? — промърмори той.

— Предполагам, че това зависи от настроението ти. — Тя обхвана с ръце облегалката на стола си.

Той намръщено вдигна поглед към една голяма картина. Властен военен в стегната черна униформа го гледаше намръщено в отговор.

— Кой е този?

— Дядо ти.

— Лорд маршал Крой? — Той беше командвал армията на Съюза в битката при Осранг и бе умрял, докато Лео беше малък. Всъщност Лео го познаваше от разказите. Но в смразяващия му намръщен поглед, без съмнение, имаше нещо от майката на Лео. — Не можа ли да намериш някоя картина на другия ми дядо?

— Те не са много. Той е бил известен предател.

Думите ѝ накараха Лео да трепне. Може би предателството беше семейна черта. Той прекоси гуркулския килим, който сякаш беше с площ един акър и бе поставен между грижливо разположените групи мебели, и мина покрай препарирана пойна птичка в стъклена витрина. Само тази стая беше голяма колкото залата на Кучето в Уфрит. Зачуди се дали не е била построена от нулата през седмицата след предложението му за брак. Или нейното предложение за брак. Или предложението за брак на майките им. Нямаше да се изненада. Сякаш нямаше нищо, което Савин да не може да организира. Или не би организирала, ако ѝ се отдадеше такава възможност.

— Мислех, че декорирането ще бъде отегчително за теб — каза тя. — Ако предпочиташ нещо друго, мога да го променя.

— Всичко е наред — изсумтя той и погледна намръщено двата кръстосани древни меча над огромната камина.

Това беше най-хубавата стая, която Лео някога бе виждал. В действителност тя представляваше съвършен баланс между разкош и вкус и очевидно неговият вкус беше взет под внимание. Трябваше да благодари на Савин. Но беше пиян, кракът го болеше и не беше в настроение да благодари на когото и да било. Особено на нея.

— Говори ли с краля?

— Не си направи труда да се появи — скръцна със зъби Лео. — Чух, че се наложило да отиде до някой бардак.

— Кралете са такива, не трябва да се изненадваш. Някой друг ден.

— Майната му! — отсече Лео по-рязко, отколкото беше възнамерявал. — Бях с Ишър, Хюген и Барезин.

— А, великите умове на Камарата на лордовете. — Пълното ѝ спокойствие само го разгневи повече. Така би се държала майка му, но по-остро. — Какво обсъждахте?

— Нищо кой знае какво. — Само гражданска война. — Състоянието на правителството. — И неговото насилствено сваляне. — Просто си разменяхме шеги. — Това си беше шега, нали? Или бяха напълно сериозни? Беше ли той напълно сериозен? Извърна глава и погледна намръщено навън през прозореца, през потъналите в тъмнина дървета към светлините по Средния път.

Чу се шумолене, когато тя се изправи:

— Нещо тревожи ли те?

— Не. — Само бъдещото предателство. И миналите любовни афери.

— Хайде стига. — Тя се приближи и застана до него. — Между съпрузите не трябва да има тайни. Поне не и още от първия ден.

— Права си. — Той се обърна и я погледна. — Но ние почти не се познаваме, нали? Прекарахме една нощ заедно.

— Част от една нощ.

— Част от една нощ. Знам, че ти… притежаваш разни неща. Фабрики, работилници и мини.

— Всъщност наскоро придобих голям дял от лорд губернатора на Англанд.

— Хъм. И той получи дял от теб.

— Тревожиш се за инвестицията си ли? — Тя наклони глава на една страна.

— Не и докато не говорих със Селест дан Хюген.

— На твое място не бих приела твърде насериозно нищо от това, което ти е казала. Тази жена ме мрази почти толкова, колкото я мразя и аз.

— Тя ми каза… — Лео имаше чувството, че ако ѝ каже, няма да има връщане назад. Но трябваше да знае истината. Това го изгаряше отвътре заедно с парещата болка в крака. Денят, седмицата и целият месец бяха изпълнени с разочарования и той имаше усещането, че участва в битка. — Каза ми, че с краля сте били любовници.

Настъпи дълга пауза. Савин дори не трепна. Дори и една порцеланова фигура би издала повече чувствата си от нея.

— А ти какво ѝ отвърна?

— Казах ѝ, че ако го повтори още веднъж, ще ѝ счупя шибания нос.

— Това е нещо, което бих искала да видя.

— Вярно ли е?

— Да не си мислил, че съм девственица?

— След срещата ни в кабинета на Суорбрек нямам никакви съмнения по този въпрос.

— Доколкото си спомням, ти не дойде там насила — леко присви очи тя.

— Както изглежда, не съм бил единственият посетител. Вярно ли е?

Един мускул на челюстта ѝ трепна. Тя го прикриваше добре, но Лео усещаше, че от нея струи гняв. Това по-скоро му хареса.

— В миналото кралят и аз имахме… известна връзка. — Тя дишаше тежко през носа, гърдите ѝ се надигаха и спускаха. — Но това е минало. Няма нищо, заради което ти да…

— Детето мое ли е? — попита той.

— Как може да ме питаш това? — очите ѝ се присвиха още повече, около основата на носа ѝ се образуваха дълбоки бръчки и тя гневно вирна брадичка към него.

— Има ли изобщо дете?

Тя го удари.

Не го погъделичка с някакво театрално шамарче. Удари го с всички сили с отворена длан и за някого с нейните размери ударът беше шокиращо силен.

Плесницата отекна остро и го остави без дъх. Лицето му се извъртя рязко настрани и той се олюля и подпря на рамката на прозореца.

Настъпи пауза, която му се стори много дълга, после той бавно се обърна към нея и я погледна втренчено. Тя отвърна на погледа му.

— Лео — прошепна Савин и вдигна трепереща ръка, — аз…

— Шшът… — Лео я хвана за китката.

Шокът се беше превърнал във възбуда, а възбудата в трепет, който достигна до всяка част на тялото му. Преднамерено бавно вдигна ръката ѝ и я пусна.

Дишаше учестено и усещаше дъха си почти болезнено в гърлото си. Кръвта беше нахлула в лицето му, което гореше и смъдеше, но същото можеше да се каже и за члена му.

Преднамерено бавно и без да откъсва очи от нейните, той обърна другата си буза към нея.

— Отново. — Когато го каза, му се стори, че вижда съвсем лек намек за усмивка в ъгълчето на устата ѝ.

Следващият шамар не беше по-слаб от предишния. Щеше да се разочарова, ако беше така.

— Как се осмеляваш, мамка му? — изсъска той и пристъпи по-близо до нея. Дъхът ѝ беше топъл върху парещото му лице.

Леко изстена, когато тя го хвана за гърлото, целуна го и го ухапа. Другата ѝ ръка вече се беше заела с колана му. Той несръчно и гневно я целуна по гърба, оплете пръсти в косата ѝ, която остана в ръцете му. Перука. Тя се отдели от главата ѝ и Савин я свали и запрати настрани. Изглеждаше шокиращо без мекотата на перуката. Косата ѝ беше късо подстригана до тъмна четина, устните ѝ се бяха отдръпнали назад, оголвайки зъбите, гримът на едното ѝ око се беше размазал надолу по бузата ѝ в черна ивица.

Тя го блъсна. Той дори не се опита да остане прав. Докато падаше, удари главата си в една маса, прехапа си езика и се просна по гръб, заобиколен от пръсналите се орнаменти на украсата. Маршал Крой го гледаше отвисоко от тежката рамка на картината. Трудно можеше да прецени какво ли е отношението му към случващото се.

— Ти, шибано, безполезно лайно — изсъска тя и свали панталоните на Лео до глезените.

Той безмълвно изстена от възбуда и треперейки, се надигна на лакти, като дишаше на пресекулки. Можеше да види въртела в обръснатата коса върху темето на главата ѝ, която се надигаше и спускаше, докато тя ближеше и смучеше.

— Мамка му… — изскимтя той и се отпусна назад. В началото беше почти болезнено, а после определено болезнено. Мътните го взели, кракът му пареше от болка, затиснат под нея в неудобен ъгъл. — Мамка му… — Усети вкус на кръв в устата си. Отчаяно протегна ръка и сграбчи крака на едно кресло, издялан във формата на нокът, като човек, хванал се за корените на дърво над стръмна пропаст. Килимът се нагъна около раменете му, докато се гърчеше безпомощно. — Мамка му… а… а…

Тя се покатери върху него и вдигна полите си около гърдите си, при което разпра тънкия плат и няколко перли се откачиха и се изтърколиха, проблясвайки. Той протегна ръка към нея. Искаше да я дръпне към себе си и да я целуне, но тя хвана ръката му.

— Не ме докосвай, мамка му! — Принуди го да отпусне ръка над главата си и я притисна към пода.

Беше силна, но не толкова силна. Ако искаше, можеше да я запрати през цялата стая.

Но изобщо не го искаше.

Полите ѝ го гъделичкаха под брадичката, докато тя го яхваше. Мускулите около острите ѝ ключици потрепнаха, когато тя се протегна надолу и сграбчи члена му някъде изпод купчината шумолящ плат.

— Не… мърдай — прошепна тя и изскърца със зъби.

Започна да върти ханша си с кръгообразни движения и леко ръмжеше и стенеше всеки път, когато се спуснеше по-надолу. Лицето ѝ бавно се приближаваше към неговото, докато накрая отворената ѝ уста не се притисна към неговата.

Двамата се хапеха, стенеха и се гърчеха върху килима на старателно украсената им всекидневна.

Кралският сводник

Орсо изпуфтя, докато пренареждаше картите си. Ужасна ръка. Пълен боклук.

— Предполагам, че донякъде е успокояващо — промърмори той, — че някои неща не се променят.

Същата маса, в същата малка стая, която винаги им е била любима. Същите натруфени мебели и същите овехтели завеси. Момичетата бяха различни и изглеждаха дори по-нервни от обикновено, но от друга страна, момичетата винаги бяха различни и винаги изглеждаха нервни. Всичко изглеждаше малко по-мрачно, отколкото го помнеше. Но може би той беше мрачният.

О, и шестте рицари на дворцовата стража стояха до стените, настръхнали от оръжия, и се опитваха да изглеждат толкова незабележими, колкото можеха да изглеждат шестима облечени в броня мъже в бордей. Оказа се, че не са кой знае колко незабележими. Ефрейтор Тъни сякаш не ги забелязваше. Той беше човек, способен да играе карти дори по време на битка, наводнение или бунт и твърдеше, че наистина го е правил неведнъж.

— О, още сме на това положение. — И той безгрижно побутна още няколко монети към купчината.

— Не виждам как това ще се промени — отвърна Жълтен и напълни отново чашите на всички.

Орсо наистина трябваше да му каже да не го прави, но беше твърде пиян, за да си направи труда.

— Разбира се, освен ако кралят отново не тръгне на война. — Тъни повдигна многозначително посивелите си вежди към Орсо. — В който случай, както винаги съм на разположението на Ваше Величество, за да му предложа услугите си на знаменосец.

— Радвам се, че ако не друго, поне ще има кой да се погрижи компетентно за знамето ми. — Орсо захвърли ужасните си карти с театрален жест. — Но мисля, че се наситих на войната.

— В този случай демонстрирате повече мъдрост от баща си. — Тъни започна да събира купчината монети. — Ще се наложи да се придържам към осигуряването на курви за Ваше Величество.

— Как се чувстваш като кралският сводник? — Орсо се оригна.

Предположи, че сега това беше кралско оригване. Беше пил цял ден. Не му бе помогнало. Никога не помагаше.

— Смея да твърдя, че има и по-лоши професии. — Тъни стисна лулата между пожълтелите си зъби, докато разбъркваше картите. — Поне не се марширува толкова, колкото когато си знаменосец. Трябва да знаеш, че сбиванията са повече, но поне имаш шанса да правиш хората щастливи. Сигурен ли си, че не искаш да се присъединиш към нас, полковник Горст?

Горст поклати глава. Очите му не спираха да блуждаят из слабо осветената стая, сякаш от скрина всеки миг можеше да изскочи някой стириянски убиец.

Ако това наистина се случеше, Орсо изобщо не се съмняваше, че Горст е готов да приложи крайно смъртоносна сила.

— Вие двамата познавате ли се? — Орсо насочи погледа си от стария телохранител към стария знаменосец.

Двамата вероятно бяха на една възраст, но едва ли можеха да бъдат по-различни един от друг.

— Бихме се заедно в битката при Осранг — отвърна Тъни и започна да раздава. — Е, казах, че сме се били, но всъщност се биеше само той. Аз просто стоях там.

— Аз също стоях там — вдигна пръст Жълтен.

— Така е, момче. И дори и с това се справяше зле.

— Ако има нещо, в което ме бива, то това е да се справям зле — ухили се Жълтен.

— Чух, че си осъдил Уетерлент да увисне на въжето — каза Тъни, докато продължаваше да разбърква картите.

— Така е — потвърди Орсо. — Ужасно решение.

— Всички казват, че е виновен — намеси се Хилди, която седеше с кръстосани крака върху скрина между два големи свещника, оформени като голи жени.

— Ужасно виновен — съгласи се Орсо.

— Значи… е трябвало да го оставиш да се измъкне?

— Това също би било ужасно решение.

Жълтен смръщи неразбиращо лице. Това беше обичайното му изражение:

— Значи…

— Опитах да постигна компромис, при който той да получи доживотна присъда в затвора и вероятно да се измъкне, когато забравят за него.

— Компромисът винаги е добра идея — обади се една от курвите.

Орсо я погледна и повдигна вежди. Тя се изчерви и сведе поглед към пода.

— И аз така си мислех, но се оказа, че това е най-лошият избор от всички. Направих фаталната грешка да се опитам да оправя нещата и да се доверя на проклетия лорд Ишър. — Той вдигна картите си и започна да ги подрежда. — Един крал може да избира само измежду погрешни избори и лоши крайни резултати. — Поредната ужасна ръка. Дори по-лоша от последната. — Цял живот да се опитваш да откриеш най-малката злина сред мъгла от лъжи, глупост и непълна информация.

— Звучи като живота в армията — промърмори Тъни. — Иска ми се да беше дошъл първо при мен. Можех да ти кажа, че Ишър е змия.

— Трябва да те сложа във Висшия съвет. — Орсо замълча за момент и погледна чашата си. — Всъщност съм чувал и по-лоши идеи.

— Върховният съдия Тъни! — изкикоти се Хилди, няколко от момичетата се засмяха, а на Орсо му се стори, че дори чува пръхтене от един от рицарите на дворцовата стража.

— Очарован съм от предложението, Ваше Величество — сухо отвърна Тъни, — но не смятам да се издигам по-високо от ефрейтор.

— От Лео дан Брок би станал отличен крал, не мислите ли? — попита Орсо.

— Какво ще кажете? С тези широки рамене?

— Красавец е — съгласи се Хилди и накриви старото си войнишко кепе така, че рошавата ѝ руса коса изскочи изпод него, след това го нахлупи отново.

— Много е красив — потвърди едно от момичетата и останалите закимаха в знак на съгласие.

— Смел — замислено добави Жълтен. — И много… мъжествен.

— Безразсъден — обади се с тънък глас Горст. Орсо изненадано се обърна към него. Това май беше първият път, в който го чуваше доброволно да участва в разговор. Полковникът сви рамене и бронята му леко издрънча. — Кралете трябва да имат хладнокръвен характер.

И той се върна към това да наблюдава намръщено стаята.

Орсо се обърна към масата и откри, че съдържателката е навела към него осеяните си с малки венички гърди сред облак от обилно поръсен тежък парфюм.

— Мога ли да заинтересувам… Ваше Августейшо Величество… — Тя прокара пръст по масата по начин, който вероятно би трябвало да е възбуждащ. — С нещо?

— Свързано с чукане ли? — въздъхна Орсо.

— Тук се занимаваме с това.

Момичето, което възхваляваше достойнствата на компромиса, се усмихна на Орсо с леко отчаяна усмивка.

— Знаете ли, не съм сигурен, че дори ще го вдигна. Не сте виновни вие. Нито една от вас. Причината е в мен. Всички ме мразят — обикновените хора, благородниците, Старикланд, Англанд и Мидърланд.

— Уестпорт в крайна сметка не реши ли, че те харесва? — попита Хилди.

Орсо не ѝ обърна внимание. Беше в настроение да обръща внимание само на лошите новини.

— Всъщност целият Съюз е обединен от неприязън към своя крал.

— Кралят е за това — отвърна Тъни. — Богати или бедни, всички ние се нуждаем от някого, върху когото да хвърлим вината.

— А аз кого да обвинявам? — попита Орсо.

— Когото искаш — промърмори Жълтен, докато гледаше намръщено картите си. — Ти си кралят.

— Всички те — Висшият съвет, Камарата на лордовете, а няма да се учудя дори и момчето, което изхвърля проклетото ми нощно гърне — смятат, че съм шибан…

— Кого го е грижа какво смятат? — извика Тъни, рязко се наведе напред и ръгна Орсо с дръжката на лулата си. — Стига да ти се подчиняват, мамка му! Ти си кралят, момче! Не аз, не Жълтен, нито проклетият Лео дан Брок! А ти! Вярно, смея да твърдя, че да си крал, си има своите недостатъци, но мога да те уверя, че има и по-лоши работи от тази.

— Хъм — изсумтя едно от момичетата и оправи корсажа си.

— Цялото това самосъжаление беше забавно, докато беше престолонаследник, но мамка му, не подхожда на крал. — Тъни смукна от лулата си, но тя беше угаснала и той ядно изтръска пепелта върху масата. — Връщай се в двореца и се захващай за работа. Ще ни липсваш, но тези очарователни дами трябва да изкарват пари, а ти ни плашиш гостите.

Настъпи дълго мълчание. Орсо огледа стаята. Всички — момичетата, рицарите, съдържателката, Хилди и Жълтен и дори Бремър дан Горст, имаха едно и също изражение — стисната уста и широко отворени очи — изражение, което сякаш казваше: Не мога да повярвам, че го казах, но определено някой трябваше да го каже.

— Разбирам. — Орсо захвърли картите и се изправи, като се олюля съвсем леко. — Горст, връщаме се в двореца. Хилди, моля те, би ли се погрижила на всички да бъде заплатено за отделеното време?

— Вече ми дължиш шейсет… — погледна го намръщено тя.

— Мисля, че всички сме наясно, че си плащам дълговете.

— Така ли?

— Какво ще кажеш да говоря с лорд канцлера да те вкара в бюджета? — Докато рицарите слизаха тежко надолу по стълбите, Орсо се наведе по-близо до Тъни. — Благодаря ти за това, ефрейтор.

— На Ваше разположение съм, Ваше Величество — кимна неохотно Тъни, без да вдига поглед от картите си.

Любимката на бедняшките квартали

— Добро утро, ваша милост — поздрави Лео, след като излезе на балкона.

— Добро утро, ваша милост — отвърна Савин, когато той седна срещу нея на масата за закуска и предпазливо изпъна крака си.

Размърда се леко, опитвайки се да не показва, че и тя самата се чувства неудобно. Нямаше такова нещо като удобен корсет, но коремът ѝ съвсем определено започваше да се издува. Цялото тяло на Савин беше започнало да се размеква, след като се отказа от фехтовката. Когато стиснеше меча, това твърде много ѝ напомняше за Валбек. За това как паникьосана и обляна в пот драскаше с дръжката на ножа, опитвайки се да издърпа онази разхлабена дъска, докато мъжете пред вратата крещяха и искаха кръвта ѝ…

— И така… — Лео погледна намръщено към Средния път, където движението сутринта вече беше натоварено, после се засмя леко безпомощно — значи вече сме женени.

Савин прогони неприятните спомени и вдигна ръка с новия си пръстен, който беше поръчала. Приятно огромният му камък проблесна на сутрешното слънце:

— Така изглежда.

— Какво следва?

— Препоръчвам ти пъстървата.

— А след това?

— Дай на мен и Зури една седмица, за да сложим в ред нещата ми, и после заминаваме за Англанд.

— Където можеш да сложиш моите неща в ред?

— Където мога да ти помогна ти да ги сложиш в ред. — И където хората може би нямаше да ги е толкова грижа за външния ѝ вид и Зури да стяга толкова жестоко връзките на корсета ѝ. — Вероятно ще бъде най-добре да заминем преди обесването на Уетерлент.

— Мога да отложа извинението си пред Негово Величество.

Савин трепна:

— Надявам се, че… моето минало с краля няма да…

— Щом е толкова глупав, че да изпусне най-красивата жена в Съюза, то тогава мога само да го съжалявам. — И Лео ѝ се усмихне с онази своя широка момчешка усмивка, от която белегът на бузата му леко се вдлъбваше.

— Много мило от твоя страна да го кажеш. — Откри, че му се усмихва в отговор и дори не ѝ се налага да се преструва.

— Гледай да не свикваш. — Той бодна парче пъстърва от чинията си и го налапа от вилицата. — Не ме бива много в ласкателствата.

— О, мисля, че можеш да преуспееш във всичко, стига да си го поставиш за цел.

— Много мило от твоя страна да го кажеш — усмихна се още по-широко той.

— Аз съм един от най-добрите ласкатели в Съюза, всеки ще ти каже това.

Той се засмя и започна да се храни, а на нея ѝ беше доста приятно да го гледа. Беше толкова силен, здрав и красив. В него нямаше и следа от гнева от снощи. С изключение може би на бледорозовия отпечатък, който отворената ѝ длан беше оставила върху бузата му. Младия лъв имаше склонност да изпада в мрачно настроение, но изглежда, му минаваше бързо, както буреносните облаци се носеха бързо над скалистите северни долини и също толкова бързо изчезваха, позволявайки на слънцето да изгрее отново. Тя можеше да живее с това. В края на краищата нима всеки не е мрачен понякога? Савин беше в мрачно настроение още откакто се беше върнала от Валбек.

Харун с усилие успя да провре огромните си рамене през балконската врата.

— Спилион Суорбрек е тук, лейди Савин. — След няколкото месеца, прекарани в Адуа, вече нямаше почти никакъв акцент.

— Благодаря ти, Харун, ти си истинско съкровище. Покани го да влезе.

Лео го погледна намръщено, докато се отдалечаваше.

— Не съм сигурен как ще бъдат приети слугите ти в Англанд.

— Ще се наложи просто Англанд да свикне с тях. Харун и Рабик са братята на Зури и са едни от най-старателните, добросъвестни и заслужаващи доверие хора, които познавам. Харун е бил офицер в имперската армия. Мисля, че Рабик е абсолютен магьосник с конете. Що се касае до Зури… — Тя беше най-добрата ѝ приятелка и от самата мисъл, че може да не е приета добре някъде, на Савин ѝ се прииска да смачка това място. — Тя е незаменима. Деловите ми интереси ще пострадат повече без нея, отколкото без мен. Бих ѝ доверила живота и на двамата.

— Просто ми се струва, че напоследък в Адуа има твърде много кафяви лица. — Лео набоде рибата.

— Твърде много за какво? Хората, които идват тук, са трудолюбиви. Те допринасят за благосъстоянието ни със своята енергия и нови идеи. Между тях има страхотни умове и страхотни инженери. А и как изобщо би могъл да ги спреш? Искаш да попречиш на процъфтяването ни ли?

Лео не изглеждаше убеден. Не беше мъж, който се ръководи много от здравия разум.

— Водихме война срещу гуркулите — промърмори той.

— Ти си воювал и срещу северняците. Въпреки това някои от най-добрите ти приятели са северняци.

— Знаеш ли, не всички северняци са еднакви. — Той дори изглеждаше леко обиден.

Разнесе се пукане на плат и Суорбрек излезе на балкона, оплете се за момент в завесите, но мъжествено се освободи от тях. Скоро се беше върнал от поредното пътуване до Далечна страна и имаше лицевото окосмяване на безстрашен авантюрист.

— Ваша милост — напевно каза той и се поклони театрално на Савин. — Какво винаги, изглеждате като истинска богиня.

— Господарю Суорбрек, как мина последното ви приключение в несигурния Запад?

— Беше щуро и изпълнено с опасности. Имам такива истории за разказване, че гражданите на Адуа едва ли ще им повярват! — Савин със сигурност нямаше да им повярва, защото знаеше от проверен източник, че той рядко се отдалечава много от пристанището в Ростод и плаща на разузнавач, който да носи дрехите му, докато язди през равнините, за да може да имат автентичен приключенски вид, когато се върне.

— Мога ли да ви представя съпруга си Лео дан Брок?

— Ваша милост. — Суорбрек направи още по-театрален поклон. — За мен е безусловна чест да се запозная с героя от Червения хълм и победителя на Големия вълк!

— Не обичам да говоря за това — отвърна строго Лео. Суорбрек премигна и зяпна с уста. Лео избухна в смях. — Ако можех, само за това щях да говоря! — И той сграбчи ръката на Суорбрек и за малко не събори нещастния писател от балкона с енергичното си ръкостискане. — Мисля, че съм посещавал кабинета ви веднъж.

Суорбрек сигурно отгатна за какво са използвали кабинета му, но за негова чест с нищо не го показа:

— Скромните ми стаи са винаги на ваше разположение, както и смиреното ми перо.

— Имам нещо наум за последното. — И Савин бутна с крак един стол, за да може Суорбрек да седне. — Името Глокта носи… нещо като позорно петно.

— Гордо име, но разбирам какво има предвид ваша милост. То напомня за…

— Мъчения?

Суорбрек се усмихна извинително:

— Името Брок носи съвсем различно усещане. За героизъм, патриотизъм и смелост! Между другото, замисляли ли сте се за написването на биография, ваша милост?

Лео застина с вдигната във въздуха вилица:

— Аз съм на двайсет и девет години. Надявам се, че ми предстои да постигна още неща.

— Няма съмнение, че знаменитите ви победи досега са само прелюдия, но ще има голям обществен интерес дори към първите един-два тома…

— Името ми — напомни му Савин.

— Разбира се, моите извинения, новите идеи просто бликат и трябва да бъдат оставени настрани! Такова е проклятието на артистичния темперамент.

По мнението на Савин това едва ли беше единственото му проклятие.

— Савин дан Глокта беше делова жена — обясни тя. — Тя се нуждаеше от репутация, че е хитра, безпощадна и безмилостно решителна.

— Нуждаеше се от доверието на инвеститорите, уважението на партньорите и страхопочитанието на длъжниците — добави замислено Суорбрек, — но… Савин дан Брок, лейди губернатора на Англанд, може да е… жена от народа? Жена, която съчетава в себе си мъдрост, топлина и щедрост? Жена, която неуморно се бори за общото благо?

Кърнсбик винаги казваше, че подозира, че Савин крие щедро сърце. Може би беше дошло времето да покаже това публично:

— Какво ще кажеш за поредица от памфлети, които обсъждат благотворителната ми дейност в Три ферми? Нали разбираш, нищо твърде очевидно.

— При мен всичко е подтекст. — Суорбрек се облегна назад и се загледа в дърветата в градината, сякаш клоните им бяха натежали от важни разкрития. — Би помогнало, ако успеем да намерим някое почтено място. — Надявам се да не сметнете за неделикатно от моя страна, ако предложа да използваме може би… преживяванията ви по време на бунта във Валбек?

Савин усети противен пристъп на страх, после жегващо раздразнение от собствената си слабост. Беше достатъчно някой да спомене това място, за да ѝ се разтупти сърцето, устата ѝ да се изпълни с кисел вкус, а по гърба ѝ да полазят тръпки.

— Какво имаш предвид? — гласът ѝ прозвуча задавено.

— Там сте живели сред обикновените хора. — Тесният апартамент на семейство Брод, леглото ѝ, направено от парцали, и виковете, отекващи от лющещите се стени. — Сблъсквали сте се с изпитанията, пред които са били изправена всеки ден. — До колене в студената река, с разранено от дима гърло, докато пълнеше безкрайните кофи, за да гаси пожари, които не можеха да бъдат угасени. — С глада. — Реденето на опашка за обелки от зеленчуци и благодарността, когато ги получеше. — С опасността. — Звуците от бандите отвън и виковете в нощта. — С ежедневните лишения. — Хриптящият ѝ дъх, докато се влачеше през машините, а кръвта ѝ пръскаше по пода…

— Разбира се! — излая тя. Беше се вкопчила в масата и кокалчетата ѝ бяха побелели. — Почтено място.

Ако Суорбрек беше способен да направи диаманти от лайна, то му пожелаваше късмет. Къде, по дяволите, беше оставила перления прашец?

— История за лично израстване — продължаваше замислено писателят. — За опасностите, с които сте се сблъскали. Една жена, родена като част от привилегированото общество, която преминава през огъня на борбата за оцеляване, за да разбере тежкия живот на обикновените хора. — Той самодоволно си пое дъх. — Много силно. Чували ли сте за Кармий Грум? Тя направи някои скици за книгата ми „Животът на Даб Суийт“. Една от най-добрите художнички в Адуа, но не е особено търсена, защото е…

— Жена.

— Именно. Няколко гравюри могат наистина да направят така, че един памфлет да запее. Думите са силно нещо, но една картина може да заобиколи разума и да говори направо на езика на сърцето.

— Готово — щракна с пръсти Савин. — Можем да посетим Три ферми този следобед.

Веднъж двете със Зури бяха пресметнали точно за каква минимална сума може да бъде купена репутацията, че е човек, който се занимава с благотворителност.

— Тогава незабавно ще се погрижа за това! — отвърна Суорбрек и скочи на крака. — Ваша милост. Ваша милост. Помислете си за онази биография.

И той се наведе и влезе обратно вътре през прозореца.

— Значи… това е знаменитият писател! — попита Лео. — Определено има едно от най-смелите лицеви окосмявания, които някога съм виждал.

— Въпреки че е един от най-големите страхливци в Съюза.

— Предполагам, че ако беше смел, нямаше да има нужда от такова смело лицево окосмяване.

— А ако всеки беше смел, тогава какво щеше да прави теб специален?

— Ами… — Той отново се усмихна широко. — Женен съм за най-умната жена в Съюза.

— Спри — усмихна се тя и се наведе към него. — Искам да кажа, не продължавай.

— Няма. Но… памфлети?

— Разбира се.

— Гравюри?

— Езикът на сърцето.

— Наистина ли мислиш, че хората са толкова глупави?

— Скъпи. — Тя се наведе по-близо, целуна го нежно и докосна леко с пръст върха на носа му. — Хората са далеч по-глупави от това.

Градът ги притисна от всички страни — беден, извратен, болен, мръсен. И те се потопиха в изпълнения му с поквара живот. Между рушащите се жилища високо над главите им, толкова високо, че изглеждаше невъзможно да бъде достигнато, се виждаше тясна ивица небе.

— И така, навлизаме в Три ферми — шепнеше припряно Суорбрек и драскаше нещо в тефтера си. — Може би кварталът на Адуа с най-позорна слава, някога изгорен, а после заселен от дивите гуркули, сега в него цари безкрайна нощ… не, вечен здрач, заради дима на фабриките и още по-пълен духовен мрак, който… какво? В който и светлината на надеждата е угасена от хилядите му окаяни жители. Как мислите, някъде мога ли да намеря място, където да използвам думата сумрачен?

— Опитвам да намеря място за нея във всяко изречение — отвърна Кармий Грум и повдигна високо русите си вежди.

— Аз не съм кой знае какъв читател — каза Лео и се наведе по-близо до нея, — но твоят писател ми звучи малко натруфено.

— В днешно време хората смятат това за добро писане — сви рамене Савин.

— Какво правят? — кимна той към две дрипави момчета, които товареха с лопати конски фъшкии върху една прогнила каруца.

— Изкарват си прехраната.

— С лайна?

— Трябва ти само лопата и лошо обоняние. — Савин направи напълно безполезен опит да разхлаби малко прекалено стегнатата си яка. — А и доброто обоняние не изкарва много тук.

— Стойте наблизо, ваши милости. — Брод стисна юмруци и погледна намръщено сенките. Те бяха едно от малкото неща, които бяха в изобилие в Три ферми. В някои от най-тесните улички човек трудно можеше да разбере, че е ден. — Това не е място, където заможните хора да вървят сами. Нито е място за писатели и художници.

— Не се плашете! — извика Суорбрек. — В пустошта научих добре колко важно е да имаш смел придружител!

— Къде намери този твой човек Брод? — прошепна Лео.

— Във Валбек. Той и семейството му ме приютиха. Нямам никакво съмнение, че спасиха живота ми.

— И за това ти на свой ред си ги приютила — ухили ѝ се Лео. — Ти наистина имаш сърце.

— Щедро — според приятеля ми Кърнсбик. Но е просто добре човек да си урежда сметките. И семейство Брод са полезни хора.

— Без съмнение. Нали знаеш, че това на ръката му е татуировка на стълбар. Те са първите мъже на стените при обсада. Най-смъртоносната работа в цялата армия. А четири звезди означава, че го е правил четири пъти. — Лео хвърли кос поглед на Брод. — Този мъж е… опасен.

Савин си спомни как той се беше изправил срещу шестима от Подпалвачите в онази първа нощ във Валбек и беше стъпкал главата на водача им в паветата. Спомни си страха, който беше изпитала. И облекчението.

— Спокойно — прошепна Савин под нос. — Спокойно, спокойно, спокойно.

— Напоследък живеем в разделено общество — бърбореше Суорбрек, като побутваше очилата си нагоре с края на молива. — Разделен на класи свят, в който богатите и бедните рядко общуват помежду си. Не, почакай, общуват е слабо казано…

Минаха под огромния комин на солницата, чиито стени бяха почернели от напластените сажди. Около един мъртъв кон бръмчаха мухи. Три дрипави деца играеха в канавката. Всяка втора сграда тук беше долнопробна кръчма. Всички хора, които срещаха, бяха полупияни или толкова болни, че изглеждаха пияни. По-голямата част от останалите сгради бяха заложни къщи, които излагаха евтино на мръсните си витрини тъжните остатъци от нечии съсипани животи.

— Пропастта между богати и бедни никога не е била толкова широка. Бездната помежду им никога не е била толкова дълбока! Но една жена дръзва да изгради мост над това разделение! — Суорбрек се изкикоти доволно. — Да изгради мост над разделението — това е очарователно. Тя е от малцината заможни хора и благородници, които отиват сред народа. Малцина са хората като нея, които разбират тежкото му положение!

Савин наистина го разбираше. Но ако отидеше на някое почтено място, единственото истинско чувство, което изпитваше, беше радост, че вече не е един от тези окаяни призраци. Единственото, което наистина искаше, беше да се върне веднага щом е възможно, във великолепните си стаи, пълни с добросъвестни слуги. Докато си пробиваха път все по-навътре в мрачния лабиринт от улици, ѝ беше трудно да не обръща внимание на онази позната миризма на пот, урина, влага и гниене, смесена с лютивия, дразнещ дим от пещите. Странно как миризмите могат да направят спомените толкова живи. Осъзна, че държи в ръка кутийката с перлен прашец. Насили се да я пъхне обратно в ръкава си. Беше свободна, беше в безопасност. Повтаряше си го отново и отново.

— Спокойно, спокойно, спокойно…

— Тези сгради… — Лео погледна нагоре към слегналите се покриви над главите им, които бяха истинска обида за архитектурата и от чиито пробити водосточни тръби разцъфваха петна от зелена влага.

— Земята е с краткосрочни договори за наем, затова съдържателите смятат, че не си заслужава да строят добре или да поправят това, което е построено зле. Къщите се разпадат заедно със семействата в тях. — Кой можеше да знае това по-добре от Савин? Тя самата притежаваше десетки подобни сгради.

— Защо няма рамки на прозорците?

— Наемателите ги изкъртват в студените месеци и ги изгарят като дърва за горене.

— Мътните го взели…

— Разбира се, говорим не за някого другиго, а за нейна милост — и милост е точната дума, скъпи приятели — Савин дан Брок! — Зад тях Суорбрек продължаваше да драска в бележника си. — Съпругата на Младия лъв! Или може би булката?

— Булка звучи по-младежки — отвърна Кармий Грум, измъкна един молив и го пъхна в разрошения си кок и половината от него падна върху лицето ѝ. — Думата „булка“ прелива от потенциал.

— Булката на Младия лъв и новата лейди губернатор на Англанд!

Бяха стигнали до самия край на бедняшкия квартал — един непавиран площад, осеян с локви смрадлива, гъста от мръсотията вода, покрита с многоцветни маслени петна. От едната му страна се издигаше странна сграда — стара ниска къща с хлътнал, покрит с мъх покрив.

— Какво е това? — попита Лео.

— Едната от Трите ферми — отвърна Савин, — която се е издигала тук, преди градът да ги погълне.

— Трудно ми е да си представя, че някога нещо е растяло тук…

Едно прасе изквича на друго, докато двете се бореха в купчина от мръсотия. Някой изкрещя пиянска ругатня на език, който ѝ беше непознат. Някъде отчаяно свиреше евтина флейта, която се смесваше с безразличната музика на парните чукове в леярната отсреща.

Зури чакаше с Харун, Рабик и двама от хората на Брод. Беше събрала опашка от най-крайно нуждаещите се, сред които имаше много тъмни лица. Бежанци от рухнала Гуркулска империя, които търсеха безопасност и нормален живот и не намираха почти нищо от двете.

— Благодаря ти, Зури. — Савин преглътна гаденето си. — Както винаги, си свършила чудесна работа.

— Опасявам се, че тук няма чудеса. — Зури погледна намръщено процесията от отчаяни хора.

Тя напомни на Савин за опашките, на които се беше редила при една от малкото работещи помпи на Валбек. За дългия обратен път пеша с тежките ведра, които жулеха прасците ѝ, водата, която плискаше върху краката ѝ, и непоносимата болка в раменете на всяка крачка.

— Спокойно, спокойно, спокойно, мамка му…

Рабик ѝ подаде кесия, като се оглеждаше зорко. Тя взимаше монети от нея и ги пъхваше в мръсните мазолести и съкрушени ръце. Ръце с липсващи пръсти от злополуки с машините. Ръце на просяци, деца, курви и крадци.

Подпомаган от Харун, Лео раздаваше самуни хляб от една количка, потупваше хората по гърба, поклащаше глава, когато му благодаряха, разтваряше широко голямото си сърце и ръсеше благопожелания. Савин не каза нищо. Страхуваше се, че ако отвори уста, може да оповръща целия квартал.

— Когато лейди Брок минава по тези мрачни улици, сякаш проблясва светлина. Не, фар! Който осветява пътя към един по-добър живот за тези изоставени нещастници. Сякаш слънцето си пробива път през дима на фабриките. Да, тя раздава хляб, със сигурност дава утеха, раздава сребро с широко отворена ръка, но най-важното от всичко е, че раздава надежда.

— Много добре — прошепна Кармий Грум и очите ѝ проблеснаха, докато оглеждаше сцената, после прибра косата си назад с една щипка от дъската си за рисуване и започна да скицира.

— Не е! — отсече Суорбрек. — Обаче трябва да подчертаем, че всичко това е забулено в тайна. Случайно сме се натъкнали на анонимната ѝ щедрост! Тя се изчервява, когато чуе да се говори за това. Защото е самото олицетворение на смирението… или скромността? Смирение или скромност?

— Защо не и двете?

— Във Валбек така ли беше? — прошепна Лео на Савин.

— Преди бунта може би. После нещата се влошиха. Ровеха в купчините с оборски тор за нещо, годно за ядене.

— Какво можем да сторим за тях? Трябваше да си взема кесията. Никога не използвам това проклето нещо.

Той наистина имаше голямо сърце. Почувства се странно доволна да знае, че има такива хора. Голямо сърце, но не толкова голям мозък. Да помогнеш на тези хора, беше все едно да хвърлиш монета във вир. Може да направи няколко вълнички, но те бързо ще изчезнат, сякаш никога не ги е имало. Хлябът щеше да изчезне на една хапка. Парите щяха да бъдат пропилени за пиене и дървесна гъба — за един миг на сладка забрава. В най-добрия случай за временното откупване на някоя посредствена семейна ценност от заложната къща.

— Която заради благотворителността си… не, безкористност… заради забележителната си благотворителност и безкористност е станала известна сред обикновените хора на Адуа като хъммм…

Малко момиченце с покрит със струпеи обрив по лицето вдигна поглед, когато Савин пъхна една монета в дланта му. Имаше чувството, че ще я смажат, така както свинарят е притиснат от гладните прасета.

— Още много ли време ти трябва? — сопна се тя.

— Почти приключих — отвърна Кармий Грум, сбърчила съсредоточено луничавото си лице, докато рисуваше.

— Благодетел? — замислено попита Суорбрек. — Благодетелят на Три ферми?

— Твърде бездушно.

Савин трепна, когато от отворената врата на една барака се изсипа дъжд от искри. Почувства се в капан в този вонящ мрак. Почувства се почти по същия начин като във Валбек. Трябваше да се махне оттук.

— Светицата на… бордеите? — повдигна високо вежди Суорбрек.

— Твърде религиозно. Не сме в Гуркул.

— Не, ние сме точно в бедняшките квартали на Адуа…

Момиченцето с обринатото лице се беше хванало за полите на Савин. Може би се опитваше да се вкопчи в единствената добрина, която някога беше получавало, независимо че тя беше една голяма преструвка. Лео гледаше детето с насълзени очи. Ако останеха още малко, вероятно щеше да осинови малката лепка. По мазната кожа на Савин полазиха тръпки. Искаше ѝ се да изрита момиченцето в канавката. С огромно усилие на волята успя да задържи усмивката върху лицето си, докато Рабик се опитваше да отлепи мръсните ръце на детето от нея.

— Какво ще кажеш за… — Кармий Грум наблюдаваше сцената с присвити очи и замислено почесваше едната страна на носа си с молива — любимката… на бедняшките квартали.

— Леле, трябва да станеш писателка! — Суорбрек вдигна поглед от листа на Кармий и погледна с широко отворени очи Савин, като държеше ръцете си така, сякаш оформяше рамката на картина, чийто сюжет беше тя заедно с отчаяното сираче, вкопчено в краката ѝ.

Изсъхнали клони и нови филизи

Когато Риккъ влезе отново в Уфрит, беше слънчево пролетно утро. Някога усещаше прилив на топлина, когато преминеше през тези белязани от времето порти, когато чуеше чайките и шума от разговорите, когато помиришеше морето. Някога по пътя към тронната зала на баща си събираше богата реколта от щастливи усмивки и помахвания с ръка. Ето я Риккъ — тя е толкова луда, като щит, направен от хляб, но ние я харесваме. Завръщане у дома. Мътните го взели, тогава се нуждаеше от това чувство.

Но нещата се бяха променили след пътуването ѝ до забраненото езеро и не само защото това, което виждаше отдясно, постоянно я изненадваше. Лявата страна също ѝ носеше куп нерадостни изненади. Когато минаваше покрай хора, които беше наричала свои приятели, те я зяпаха така, сякаш са видели да ходи мъртвец, бързаха да се отдалечат и не смееха да срещнат погледа на здравото ѝ око. Хора, които някога ѝ се усмихваха, изглеждаха уплашени, шокирани, дори отвратени. Щом я видя, една жена, която преди винаги досаждаше на Риккъ с разговори за времето, побърза да прибере децата си вкъщи и затръшна вратата.

До този момент се опитваше да се самозаблуждава, че всичко ще се върне в нормалното си русло или поне дотолкова, доколкото животът ѝ можеше да бъде нормален. След пет крачки в града ѝ стана ясно, че повече никой никога няма да гледа на нея по същия начин.

Това донякъде я жегна, но нямаше намерение да го показва. Потисна обидата, както се очакваше да направи един зрял човек, и се опита да върви така, както беше видяла, че върви Савин дан Глокта — с изправени рамене и вирната брадичка, без да търси оправдания.

Защото Уфрит беше неин и тези копелдаци живееха тук само защото тя беше в добро настроение.

Наведе се по-близо до Тръпката, без многозначителната полуусмивка да напуска лицето ѝ:

— Толкова зле ли изглеждам?

— Изглеждаш по-добре от мен — отвърна той, което не беше кой знае колко окуражително.

— Ще свикнат — обади се Изърн.

Едно мърляво момиченце с мърляво кутре я зяпна глуповато, когато мина покрай него. Кученцето също не можеше да откъсне шокирания си поглед от нея.

— Хората могат да свикнат с почти всичко — отвърна Риккъ.

— Точно затова ще свикнат.

— Риккъ?

Едно момче стоеше, забравило за полуизядената ябълка в ръката си. Големите му кръгли очи бяха втренчени в лицето ѝ. Тя клекна и разроши косата му.

— Променила си се малко — добави то, като продължаваше да я зяпа.

— Аха.

— Преди доста трепереше.

Тя вдигна ръката си и я задържа неподвижна. Не помръдваше, така както линията между морето и небето.

— Май съм се излекувала — отвърна тя.

— Да не би да си се излекувала и от това да се усмихваш?

— Все още мога да се усмихвам, нахален дребосък такъв. — Макар че, когато се насили да се усмихне, усещането върху лицето ѝ беше странно — кожата около татуировките все още беше възпалена.

— Виждаш ли добре?

— С това око не виждам изобщо. — Тя му смигна с дясното око и нищо не се промени. Пое дълбоко дъх, изправи се и се загледа в променящото се сиво море. — Но другото вижда по-добре от всякога.

Пред тронната зала на баща ѝ се бяха събрали много хора. Винаги имаше хора, които искаха нещо от него. Винаги искаха повече, отколкото той можеше да им даде, независимо дали ставаше дума за сребро, хора, спокойствие, или услуга. С годините му бяха отнели всичко това.

Сухара бързаше по павирания път. Бялата му коса беше разчорлена. Когато наближи достатъчно, за да може слабите му стари очи да я познаят, той застина на място.

— Сухар — кимна му тя.

— Риккъ… — гласът му прозвуча доста нещастно. — Ти ли си?

— Аха. Подстригах си косата.

Той я гледа втренчено още известно време:

— Риккъ, трябва да ти кажа нещо.

— Ще трябва да почака. Трябва да говоря с баща си.

— Точно за това става дума.

— За какво става дума? — попита тя, разтвори широко вратите на тронната зала, пренесе цялата тежест на тялото си върху единия крак и се закова на място, олюлявайки се. — О, не.

Раменете ѝ увиснаха като на плашило, чийто прът е бил изтръгнат.

Кауриб я беше предупредила, че дългото око няма да я опази от всички удари на живота:

— О, не.

Баща ѝ лежеше върху масата. Старият му назъбен меч беше положен върху гърдите му. Косата и брадата му бяха бели. Лицето и ръцете му бяха бледи. Очите му бяха затворени.

— О, не. — Всички я наблюдаваха мълчаливо и се отстраняваха от пътя ѝ, сякаш беше чумава.

Тя спря до масата и погледна надолу към баща си. Устните му сякаш бяха извити в намек за усмивка.

— Той никога не се усмихваше достатъчно — прошепна тя.

— Така е — тихо и нежно се съгласи Тръпката. — Такива бяха времената, в които живееше.

— Той направи най-доброто каквото можеше в тези времена.

— Никой не би се справил по-добре — отвърна Изърн, пое си бавно дъх и издиша на пресекулки. — Върна се обратно при пръстта.

Риккъ докосна бузата на баща си с върховете на пръстите си.

— Най-сетне спокойствие, а, тате? — прошепна тя и дясното око я засърбя, започна да пари и потече.

Може и да не можеше да вижда вече, но все още беше способно да плаче.

Лявото ѝ око обаче остана сухо.

Гринуей дръпна рязко поводите и скочи от седлото. В бързината единият му крак се закачи в стремето и той за малко не падна:

— Кучето е мъртъв! — изкрещя той.

Настъпи тишина. Духна лек вятър, който подгони по пътя няколко паднали цветове. Всички мълчаха и се чудеха как ли ще приеме новината Стаур, за да могат и те да я приемат по същия начин.

После младият крал отметна глава и се засмя гръмогласно и сякаш получили разрешение, всички останали също започнаха да се кикотят. Всички, с изключение на Детелината. Той наистина не беше в настроение.

— Какво беше казал Шама Безсърдечния? — попита Стаур и избърса влажните си очи. — Има само един вид добра новина, тази, че врагът ти е мъртъв. Предполагам, че онези жалки копелдаци ще се присъединят към Севера по-скоро, отколкото се надявахме, а, Детелина?

— Предпочитам да ям яйцата, които са ми в ръцете, кралю, отколкото онези, които са още в гнездото, горе на дървото.

— Добре казано, Детелина, добре казано — ухили се Стаур с вълчата си усмивка и рязко наметна вълчото наметало върху раменете си. — Нека не приемаме нищо, без да го видим с очите си. Ще тръгнем направо за Уфрит, за да изразим почитта си. Или липсата на такава. После можем да говорим с Оксел. Да видим как стоят нещата.

— Оксел е там — обади се Гринуей. — Видях го.

— Чудесно. — Стаур потри ръце с леко съскане. — Моментът е много подходящ. Щастливо стечение на обстоятелствата. Щастливо е точната дума, нали, Детелина?

— Че е дума, дума е — промърмори под нос Детелината.

— Ами Червената шапка и Сухара?

— И те бяха там с мрачни, посърнали лица, а чух и че дъщерята на Кучето също…

— Ха! Чу ли това, Детелина? Тази шибана малка кучка най-сетне ни падна в ръцете. Ще бъде забавно. Няма нищо по-красиво от това едно красиво момиче да плаче, а?

Детелината нямаше какво да отговори на това.

Слънцето грееше ярко в Уфрит, но мястото изглеждаше мрачно. Малцина бяха по-обичани от Кучето и изглежда, дъщеря му не беше единствената, която беше изгубила своя баща. Опечалените се бяха подредили на дълга опашка със смъртни дарове в ръце, но Стаур крачеше ухилено покрай тях и приемаше с усмивка намръщените им лица и ругатните им. Той беше един от онези мъже, които обичаха да бъдат презирани. Които ценяха омразата като злато, като нещо, към което трябва да се стремят и да трупат. Още не беше разбрал, че омразата е единственото, което никога не свършва.

В тронната зала се бяха събрали доста хора. Именити воини се бяха нагласили с най-хубавите си дрехи, злато и скъпоценни камъни, които проблясваха върху шлемовете и дръжките на мечовете им. Както се очакваше, Оксел беше там, както и Червената шапка и Сухара. Те се гледаха помежду си не по-малко кръвнишки, отколкото гледаха и Стаур. Коул Тръпката също, макар че единствената му украса беше кървавочервен камък върху кутрето, а единственото блестящо нещо по него беше металното му око. Изърн-и-Файл седеше на едно стъпало и бавно дъвчеше с дълго копие върху коленете и когато Стаур влезе, тя издаде дълъг всмукващ звук през дупката между зъбите си, който демонстрираше презрението ѝ по-силно от всякакви думи.

Много оръжия имаше в тази зала, много скръб и много гняв и Детелината се погрижи да се увери къде точно са вратите. Когато един велик мъж умре, на онези, които останат, винаги им е нужно малко време, за да разберат накъде е най-полезно да насочат верността си, и междувременно рискът от кръвопролитие е много голям. Достатъчно често беше виждал как едно погребение се превръща в няколко.

Кучето бе положен блед върху дългата маса, под краката му лежеше покрит с белези щит, а от дупката за отвеждане на дима върху него падаше лъч светлина, който придаваше известна драматична нотка на случващото се. В сенките стоеше жена, която се беше надвесила над него, обърната с гръб към вратата. Червеникавокестенявата ѝ коса беше късо подстригана и правеше шията ѝ да изглежда много дълга и тънка, с изпъкнали отстрани сини вени.

Стаур влезе в смълчаната зала. Стоманените върхове на ботушите му стържеха по пода.

— Просто дойдох да изразя почитта си! — Гласът му беше изпълнен с презрение и както обикновено, не го беше грижа за чувствата на никого другиго, освен на него самия.

В този момент жената се обърна, същият онзи лъч светлина улови усмивката ѝ и Стаур неуверено спря. Същото сториха и хората му. Дузина воини, които винаги горяха от желание да демонстрират смелостта си, но когато я видяха, всички спряха и Детелината едва ли можеше да ги вини за това.

— Мътните го взели — промърмори Гринуей и нервно отстъпи крачка назад, като за малко не се спъна от собствения си меч.

— Кралят на северняците! — възхитено вдигна ръце тя. — Каква радост! Портите на Уфрит са винаги отворени за теб, въпреки че последния път, когато ни посети, ти изгори това място, нали? Нали? Нали? — Тя процеди последното „нали“ през зъби и от устата ѝ пръсна слюнка.

Говореше се, че дъщерята на Кучето е вещица. Че притежава дългото око. Детелината не беше приел тези слухове твърде насериозно. Сега вече му беше трудно да се съмнява. Беше толкова отслабнала, че лицето ѝ изглеждаше като череп. Кожата ѝ беше толкова опъната, че изглеждаше прозрачна. Бе покрита с корички и зачервена около лявото ѝ око, челото, бузата и основата на носа. Детелината се зачуди дали от двамата баща ѝ не изглеждаше по-здрав.

— Какво, по дяволите, е станало с теб? — промърмори Стаур, най-вероятно изразявайки гласно мислите на всички в залата.

— Една магьосница каза, че може да ме направи по-обикновена — отвърна Риккъ — или по-необикновена. Познай кое избрах?

Тя наперено се приближи до него с изпънати назад рамене и вирната нагоре костелива брадичка. Странната комбинация от нараненото ѝ лице, самоувереното ѝ змийско държане, приятелската усмивка и тези толкова налудничави очи беше наистина смущаваща.

— Бях във Височините. Високо в планините, край едно езеро. — Тя размаха ръка, руните, окачени на каишка около китката ѝ, се разтракаха и раздрънчаха. — Гледките са хубави, но водата е малко студена за пръстите на краката, нали, Изърн?

В сравнение с нея Изърн-и-Файл, която, без съмнение, беше свикнала да е най-странната в почти всяка компания, внезапно беше започнала да изглежда обикновена.

— Не нагазих в нея — отвърна тя и изплю на пода малко сок от дървесна гъба.

— Трябваше да го направиш. Толкова е студена, че изгаря всички твои съмнения. Беше толкова… — Риккъ отвори толкова широко очи, че те сякаш щяха да изскочат от слабото ѝ лице.

— Просветляващо. Сега прозирам точно какви сте. Всички вие.

— И тя се разсмя.

Смехът ѝ беше накъсан, като че ли напълно беше изгубила здравия си разум, а това, че се смееше на погребението на баща си, изобщо не подобряваше нещата.

Стаур извърна лице настрани, когато тя се приближи до него, сякаш се опитваше да гледа срещу силен вятър. Цялото ѝ дясно око беше подуто. Върху отеклия ѝ клепач имаше множество синини, в бялото на окото ѝ имаше огромно червено петно, а зеницата ѝ се беше свила до млечнобяла точка. Зеницата на другото ѝ око беше зейнала огромна и черна и Детелината видя, че покритата със струпеи и зачервена кожа около него беше татуирана с рисунки — паяжина от черни линии, букви, кръгове и символи, които бяха толкова ситни, че сякаш изобщо не беше възможно да са нарисувани от човешка ръка. Детелината никога не беше виждал нещо да изглежда толкова като работа на вещица, и воините започнаха да мърморят и се размърдаха неспокойно. Десетината едри мъже заотстъпваха назад, уплашени от едно тънко като фиданка момиче.

— Шибана вещица — промърмори един от тях, дошъл от другата страна на Крина, и направи свещен знак върху гърдите си.

— Трябва да бъде изгорена.

Риккъ му се усмихна и го посочи с тънкия си пръст.

— Но ти си този, който ще умре от огън! — Тя се усмихна на Гринуей. — А ти от вода! И след като ти го казах, през всичките дни, които са ти останали, ще се страхуваш от потоци, лодки, кладенци и чаши и всяка капка роса ще предизвиква в теб истински ужас. — Тя му размаха пръст. — Но водата ще те намери. Ще намери път през пукнатините на живота ти, независимо от това колко се опитваш да ги запушиш. Виждам, че Големият изравнител идва и с него няма да могат да бъдат сключвани сделки. — Тя погледна втренчено Стаур, хвана огърлицата от зелени камъни, която носеше, и я дръпна назад, докато тя не се превърна в примка, врязваща се в тънката ѝ шия. — Но за повечето от вас смъртта ще дойде от стомана. Не ми е нужно дълго око, за да го видя. — Тя пусна огърлицата и се засмя отново. — Останете! Всички сте добре дошли. Останете и мога да ви кажа още.

— Не и на мен — промърмори Гринуей, който беше толкова пребледнял, че трябваше да го наричат Уайтуей.

Той тръгна тромаво към вратата, видя там едно ведро, сложено под теч от тавана, заобиколи го отдалеч и после излезе отвън. Останалите едри мъже на Стаур не закъсняха да го последват. Изглежда, нещата не се бяха оказали толкова забавни, колкото им беше обещал.

Самият Голям вълк остана и огледа намръщено залата с влажните си очи.

— Ще се върнем — излая той. — Виж това, вещице!

Той блъсна Детелината встрани от пътя си и излезе наперено от тронната зала.

— Колко неучтиво от негова страна. — Бялото и червеното око на Риккъ се насочиха към Детелината. — Теб те познавам.

— Срещнахме се веднъж — отвърна той. — В гората.

Тя много се беше променила от слабото, върлинесто момиченце, което тогава беше паднало в краката му. Помисли си, че е изминала дълъг, труден и криволичещ път оттогава.

— Спомням си — рече тя. — Искаш ли да чуеш какво предстои, Джонас Детелината?

— Да си призная, бих предпочел да не чувам. — Не му беше лесно да издържи погледа на тези странни очи — едното твърде плитко, другото твърде дълбоко — но се насили да го направи. — Просто исках да кажа, че съжалявам за баща ти. Не го познавах добре, но ми се искаше да го бях познавал. На Север не останаха много хора, за които да можеш да кажеш това.

— Защо не останеш? — попита тя и повдигна едната си вежда. Изглежда, бяха обръснали другата по време на татуировката. — Можем да поговорим за това, което предстои.

— Знаеш ли, искаше ми се да можех да го направя. — Вярно беше. Би предпочел да остане с вещиците и мъртвеца, отколкото да се върне при Стаур и неговите копелдаци. — Но аз съм това, което съм.

Здрачния притежаваше властта. Беше по-силен от когато и да било, сега, когато Кучето се беше върнал при пръстта. А Детелината повече нямаше намерение да застава на губещата страна. Затова кимна на Изърн-и-Файл и на Риккъ.

После се обърна и се запъти към вратата.

Тръпката застана на пътя му и металното му око проблесна в сенките:

— Въпреки това трябва да поговорим.

— Така е. — Детелината се замисли дали да не потупа Тръпката по рамото или нещо подобно, но той не изглеждаше като човек, който обича да го тупат по рамото. — Повече от всякога.

После излезе.

Когато го сложиха в пръстта, валеше. Слаб дъжд, от който целият свят изглеждаше влажен. Както обичаха да казват, нежен като целувката на девица. Някак си изглеждаше подходящо за случая. Чайките, морето и тъжните гласове утихнаха. Всичко утихна, сякаш светът беше обгърнат от саван.

Когато човек отива в земята, обикновено се казват само няколко думи. Думи от неговия главатар или семейството му. За това колко добър е бил, колко силен и колко храбър. Колко много ще липсва на всички, които трябва да продължат да живеят. Но днес сякаш всеки в Уфрит имаше какво да каже. Малката градина до тронната зала беше претъпкана и хората стояха рамо до рамо. Опечалените се изсипваха към мокрите алеи наоколо.

Един по един заставаха пред прясно обърната пръст, за да кажат своето послание, докато накрая не отъпкаха всичко с ботушите си и цялото парче земя не заприлича на гроб. Всеки имаше някаква история за сторена добрина, за получен мъдър съвет. За някаква проява на смелост, която му беше вдъхнала кураж. Нежни думи, изречени с дъх, от който се вдигаше пара. Сълзи, изгубени в ситния дъжд.

Казваха, че е бил най-добрият крал. Последното право острие. Най-близкият приятел на Кървавия Девет, най-големият враг на Дау Черния, който се е бил на страната на Бетод и срещу него в целия Север и наобратно. Червената шапка разказа, крещейки, една история за битката при Височините. Оксел — друга за обсадата на Адуа. Сухара разказа за битката при Осранг, хората шепнеха помежду си при споменаването на всяко прочуто име — Кърнден Кроу, Уирън-от-Блай, Керм Желязната глава и Глама Златния. Бялата му коса беше залепнала върху осеяното му с кафяви петна теме. Той започна историята си със стържещ шепот, но накрая беше ослепителен като светкавица и ревеше като гръмотевица, докато разказваше за извършените велики дела в долините на миналото. Макар и само за миг, огънят на тези спомени накара възрастните мъже да се почувстват отново млади.

После Тръпката пристъпи напред, сложи едната си ръка върху дръжката на сивия си меч, а с другата отметна косата от покритото си с белези лице. Заговори със задавен шепот:

— Някои от вас са имали нещастието да ме познават доста дълго време. Някога бях… — За момент той не можа да намери точните думи и стоеше мълчаливо, стиснал челюсти. — Бях враг на всички и най-вече на самия себе си. Мъж, който беше пропилял всичките си шансове и не заслужаваше още един. Но Кучето ми даде шанс. В трудни времена е лесно да станеш безмилостен. Но той беше човек, който винаги търсеше най-доброто в хората. Невинаги го намираше, но никога не се отказа да го търси. Не губеше време да придава блясък на името си, да пее песни за себе си. Не му се налагаше. Всеки мъж и жена от Севера познаваше качествата му. Върни се отново при пръстта. Куче. — И той бавно кимна към пръстта. — Имам чувството, че най-доброто от нас отива в земята заедно с теб.

После настъпи тишина — от онази, тежката тишина. Изърн сложи ръка върху рамото на Риккъ. Този път ръката ѝ беше внимателна, нежна като дъжда:

— Искаш ли да кажеш нещо? Не е нужно да го правиш.

— Да — отвърна Риккъ. — Искам.

И тя се промъкна към гроба през тълпата хора с овлажнели очи. Мястото беше хубаво за него. В градината, за която му се искаше да се беше грижил по-добре. Тя гледаше към града, за който се беше борил толкова години. Гледаше към морето. Тя си каза, че вероятно би искал приятелите му да са до него. Но самотните им гробове бяха пръснати из целия Север, там, където бяха загинали. Такъв е животът на война. Такава е смъртта на война.

Тя вдигна поглед, видя всичките тези тъжни лица, обърнати към нея и очакващи да каже нещо, което си заслужава да бъде чуто.

— По дяволите! — изграчи тя и поклати глава към купчината пръст на земята.

Беше помогнала да я натрупат върху него. Ето я по кожата на ръцете ѝ, черна пръст под ноктите ѝ. Все още не можеше да повярва, че той е там, отдолу, и няма да излезе усмихнато от тълпата, за да произнесе последната, най-добрата си реч.

— Мамка му! — Тя подсмръкна продължително и избърса влагата от сляпата страна на лицето си. — Беше ми хубаво, докато слушах всички ви. — Опита се да се усмихне, но усмивката ѝ се получи треперлива и крехка. — Толкова много истории. Бремето на толкова много хора, от които той е поел малка част и върху собствените си рамене. Нищо чудно, че накрая така се беше прегърбил. Нищо чудно. Предполагам, че сега всеки от нас ще трябва да носи сам товара си. Или може би всички ние трябва да споделим част от бремето помежду си.

Хората се прегръщаха. Държаха се за ръце. Тя се зачуди колко ли дълго ще продължи тази хубава задружност. Предположи, че няма да е дълго.

— Всички онези битки. — Гласът ѝ стана дрезгав, наложи ѝ се да се прокашля, за да продължи: — Всички онези велики имена, до които той е стоял. Срещу които се е сражавал. В продължение на шейсет години и повече неговата история беше историята на Севера. Като слуша човек за победите му, би казал, че той е последният от някаква раса от великани, но… — Тя се усмихна въпреки желанието си. — Баща ми беше малък великан. По-скоро искаше да създава неща, отколкото да ги убива. Нямаше голяма възможност да го прави, както свидетелства тази градина. Винаги оставяше за утре да се погрижи за нея. Но обичаше да седи тук и да усеща слънцето върху лицето си. Способен беше да прекара часове тук, загледан в морето. Надяваше се, че приливът може да докара по-добри времена.

Искаше ѝ се да можеше да намери по-добри думи. Такива, които някак да обобщят всичко онова, което баща ѝ беше за нея. Да изразят всичко, което беше чувствала, но никога не бе изрекла. За всички празноти, които беше оставил след себе си. Но как човек можеше да събере всичко това в няколко думи?

— Мътните го взели, гордеех се, че съм негова дъщеря — продължи тя. — Хората могат да говорят много глупости на погребението, но дори враговете му смятаха, че той е най-добрият мъж на Севера. — Тя пое дълбоко влажния въздух, издиша силно и устната ѝ потрепери. — Това е всичко, което получих.

Тръпката сложи ръка на рамото ѝ:

— Хубави думи, Риккъ.

Малко по малко хората започнаха да се разотиват, тътрейки крака и с наведени глави, за да се върнат към живота си. Малко по малко градината се изпразни. Риккъ стоеше и гледаше земята. Искаше да може да види през нея. Искаше ѝ се да може да принуди дългото око да се отвори и да види баща си отново. Но очите ѝ оставаха студени като дъжда и морето и студената земя.

— Наистина ли виждаш смъртта им? — сбърчи разтревожено вежди Сухара. — На Големия вълк и неговите задници… Наистина ли можеш да видиш всичко това… с дългото око? — И той нервно посочи татуираното ѝ лице.

— Видях достатъчно — отвърна тя.

— Определено ги уплаши. Накара ги да избягат.

— Направих го, нали? — Кауриб се беше оказала права. Силата на дългото око не беше толкова в това, което си видяла, а в това, което си накарала хората да повярват, че си видяла. Риккъ никога в живота си не се беше чувствала могъща, докато не накара само с окото и думите си Стаур и хората му да подвият опашка. — Но те ще се върнат — добави тя. — Като вълци, дебнещи отвъд светлината от огъня.

— Да. — Сухара нещастно потърка мокрите кичури на косата си. — Значи ли това, че знаеш какво трябва да сторим сега?

— За това не е нужно дългото око. — Червената шапка се беше отделил от разотиващата се тълпа и сега стоеше намръщено от едната страна на гроба. — Шибаният Стаур Здрачния не е годен да управлява и каца с лайна.

— Той е жесток с враговете си. — За да не остане назад, Оксел също побърза да дойде и погледна сърдито от другата страна на изкопаната пръст. — Но поне е северняк. Поне е воин.

— Нямаш никаква представа кой ще е негов враг във всеки следващ момент. Дори и той не го знае! А ти искаш да отидем да му лижем задника?

— По-добре, отколкото задника на някой глупак от Съюза на хиляда мили от другата страна на морето, който никога не е вадил меч.

— Не бих казала, че много ми харесва да ближа задника на когото и да било — промърмори Риккъ и стисна основата на носа си между палеца и показалеца.

— Ти си жена — презрително отбеляза Оксел.

— Вярно е — съгласи се Риккъ. — Осъзнах го още първия път, когато се опитах да пикая права. Най-разочароващият ден в живота ми.

— Искам да кажа, че не можеш да водиш. Но въпреки това някои ще те послушат от уважение към баща ти…

— А хубавата ми усмивка? Какво ще кажеш за нея? Имам хубава усмивка, нали, Изърн?

— Като слънце, надничащо иззад буреносен облак. — Изърн започна да чопли дупката между зъбите си с нокът, измъкна някакво парче храна, огледа го замислено на светлината, после го изяде.

Оксел скръцна със зъби.

— Наближава денят за разплата и от това няма измъкване. По-добре е всички вие да се погрижите да сте на правилната страна! — И той се отдалечи с наперена походка, а воините му се оглеждаха кръвнишки наоколо, за да покажат на всички колко са сериозни.

— Стаур иска Уфрит — изръмжа Червената шапка още преди да са си тръгнали.

— Той иска всичко, което притежаваме, и Оксел планира как да му го поднесе на тепсия. Трябва да…

— Да го дадем първо на Съюза ли? — попита Риккъ.

— Аз съм стар, Риккъ — вдигна ръце Червената шапка. — Когато остарях, започнах да се питам какъв свят ще оставя на внуците си? Дали искам да водят същите кървави войни, които и аз съм водил? Ти беше близка с Брок. Сега той е лорд губернатор. Можеш да говориш с него.

— По-скоро бих предпочела да говоря със Стаур — изсумтя Риккъ.

— Не, не би го направила — възрази Изърн.

— Така е, не бих — призна Риккъ. — Но нито едната възможност не ми харесва.

— Съжалявам за баща ти — каза Червената шапка. — През по-голямата част от живота си бях неговият най-близък помощник. Едва ли бих могъл да съжалявам повече. Но майка ми обичаше да казва, че сълзите не могат да те измият. Протекторатът никога не би могъл да просъществува след него. Оксел е прав за едно — хората ще те послушат. Най-добре е да решиш на коя страна си.

Той кимна рязко на хората си и те тръгнаха с тежки стъпки след Оксел.

Сухара поклати глава, докато ги гледаше как се отдалечават:

— Събери трима северняци заедно и те ще ти дадат три различни мнения.

— Освен ако ти не си единият от тях — отвърна Изърн. — Тогава ще получиш две различни мнения и едно дърто копеле, което си скубе косата, докато се опитва да избере между тях.

— Или се опитва да не избере от тях — добави Риккъ.

— Аха, е, Уирън-от-Блай ми разби устата веднъж и оттогава се старая да търся мирно решение на нещата — въздъхна Сухара.

— Жалко, че не може да си на страната на всички, когато всички са на различни страни — намеси се Тръпката и скръсти ръце. — Трябва да избереш.

— И така, коя страна ще избереш? — Сухара погледна Риккъ.

— Придирчивата Риккъ, а? Наскоро ми се наложи да избирам око, а сега трябва да избера страна? — Тя вдигна поглед към небето и присви очи. Дъждът отслабваше. — Ще оставя пръстта върху баща ми да се слегне, после ще оправя градината, а след това ще помисля малко. Веднага щом взема решение, ще ви уведомя, какво ще кажете?

— Аз съм съгласен, разбира се. Само недей да мислиш твърде дълго. Лесно може да се стигне до проливането на кръв. — И Сухара и воините му също си тръгнаха и оставиха Риккъ, Изърн и Тръпката сами в мократа градина.

— Чувал съм да казват, че можеш да съдиш колко велик е един човек, по това колко бързо започват да се карат помежду си останалите след смъртта му. — Изърн замислено присви очи. — Изглежда, че баща ти е бил дори по-велик мъж, отколкото предполагах.

— Никога не бях забелязвала опората, която ми помага да стоя изправена, докато тя не изчезна — леко поклати глава Риккъ. — Май бих дала окото, което ми е останало, за още един разговор с него.

— Никой не ти предлага такава сделка — отвърна Изърн.

— И по-добре, че е така. Очите ще ми трябват, за да видя пътя през онова, което ни чака. — Тя сложи едната си ръка на рамото на Тръпката, а другата на рамото на Изърн. — Предполагам, че и вие двамата ще сте ми нужни.

— Аз съм на разположение — отвърна Тръпката.

— Само кажи какво ти е нужно — присъедини се Изърн, облиза палеца и показалеца си и след това започна да търкаля между тях топче дървесна гъба. — Но… какво ти е нужно?

Добър въпрос. Риккъ притисна мръсните си пръсти към възпалената кожа около окото си. Сега нещата щяха да се променят. Всичко щеше да се промени и особено тя самата. Още изобщо не беше свикнала със загубата на лицето си, а ето че сега изгуби и баща си. Изглежда, че можеше да ѝ отнемат и дома ѝ.

— Баща ми казваше, че човек трябва да е реалист. Че ако искаш нещо да е направено както трябва, трябва сам да го направиш. Каза ми и че когато умре, Уфрит ще се нуждае от моя кураж и ума ми.

— Думите му са били прозорливи. — Изърн завъртя очи към отдалечаващите се Червената шапка, Оксел и Сухара. — Нито едно от тези дърти копелета няма нито кураж, нито ум. Дъртаци. Стават хем нерешителни, хем упорити. Затова не им идват добри идеи, но не можеш да ги накараш да се откажат от лошите. — Тя предложи топчето на Риккъ. — Трудностите веднага ги карат да се огънат.

— Баща ми каза, че ще се нуждаят и от сърцето ми — добави Риккъ и пъхна топчето зад устната си.

— Хъммм — измънка Изърн и започна да търкаля още едно топче за себе си. — Красиво звучи. Но ти нямаш името и славата на баща си, нито — да си го кажеш направо — имаш патка.

— Значи ако нямаш патка, не можеш да си позволиш да имаш и сърце?

— Не и ако искаш да постигнеш нещо. Ще ти кажа следното — Калдер Черния не постигна това, което искаше, с доброта. — Тя пъхна дървесната гъба в устата си и започна да я дъвче. — Трябва да превърнеш сърцето си в камък, разбираш ли?

— Разбирам. — Риккъ въздъхна отново. — Може и да ми е останало само едно око, но виждам два пъти по-ясно. — Тя клекна и още веднъж сложи ръка върху прясно изкопаната пръст и я погали. — Сега си почивай, татко. — Поне слънцето най-сетне изгряваше. Тя се загледа в искрящото море. — Оттук аз поемам нещата.