Неприятната страна на мира

Бури

Младият лейтенант изглеждаше на прага да избухне в сълзи, когато Савин беше отказала каретата, но това далеч нямаше да е първият път, когато разплакваше мъж. Нямаше начин проклетото нещо да мине през хаоса на брега, да не говорим да излезе от този хаос, а тя беше твърдо решена да остане близо до Лео и да се увери, че съпругът ѝ няма да прояви някое фатално безразсъдство в нейно отсъствие. Беше настояла да язди и толкова.

После заваля дъждът.

Първо беше само ръмеж, който покриваше оръжията с малки капчици, докато първите колони на армията на Англанд маршируваха между дюните. После, докато с усилие напредваха към вътрешността на сушата, заваля сериозно и превърна гордите знамена в мокри парцали. Накрая, сякаш времето беше фанатично предано на крал Орсо, започна да се сипе истински дразнещ порой, който изрови тесните пътища и ги превърна в лепкава кал, докато нещастните войници се влачеха на юг.

— Повдигайте! — изрева един офицер на група мъже, които напразно се опитваха да издърпат фургон от едно тресавище.

Беше вдигнал мокрия си меч, сякаш заповядваше атака, и мъжете се напъваха до покритите с кал колела, докато преждевременният мрак на бурята наближаваше.

Савин толкова беше свикнала да доказва, че няма нещо, с което да не може да се справи, че рядко се замисляше дали не е по-добре да не се опитва да прави някои неща. Оказа се, че язденето в напреднала бременност начело на колоната по време на военна кампания в лошо време попада в тази категория.

Бедрата ѝ пареха от усилието. Дрехите ѝ бяха напълно мокри и я жулеха. Ръцете ѝ бяха толкова подути, че беше разцепила едната от ръкавиците си за езда и почти не усещаше поводите. Киселините от стомаха ѝ се качваха мъчително в гърлото при всяко друсане на коня. Ако се прегърбеше напред върху коня, огромният ѝ, подобен на бъчвичка за бира корем сякаш щеше да накара ребрата ѝ да изскочат. Ако седеше изправена, бурята я шибаше право в лицето и при всяка крачка на коня усещаше пронизваща болка в гърба. Освен това, в каквото и положение да можеше да бъде извъртяно тялото на една жена в напреднала бременност, оставаше вечният мъчителен въпрос с пикочния мехур. Вероятно никой нямаше да забележи, ако се напикаеше, защото едва ли можеше да се намокри повече. Вероятно вече се беше опикала с агонизиращо бавна струйка при всяко вдишване. В началото, когато забременя, изпитваше патетична благодарност, че в продължение на няколко месеца няма да има менструален цикъл. Сега ѝ се струваше, че само беше заменила месечните агонии за едно постоянно мъчение.

Сякаш напук на нараняването си съпругът ѝ се смееше на природната стихия и на дъжда, който се стичаше по лицето му, все едно никога не е бил по-щастлив от това да се изправи пред някакво просто физическо препятствие, което да пребори мъжествено и героично да преодолее.

— Не можем да оставим малко лошо време да ни спре! — изрева той, надвиквайки вятъра, потупа един объркан пратеник по гърба и го изпрати да намери частите, които, доколкото знаеха, бяха отнесени в морето. — Нима не сме свикнали със северните бури? — извика той на колона мокри англандци и предизвика одобрителните им викове. — Можем да се справим с малко мидърландски дъждец!

— Дъждец ли — изръмжа Савин през рамо на Зури и ѝ се прииска да беше взела каретата, когато ѝ я предлагаха.

— Бог наказал арогантността на древния Сипот с потоп — извика в отговор Зури, чиято съвършена кожа беше напълно мокра, но посрещаше лошото време с обичайното си спокойствие. — Може би е решил да стори същото и с нас.

На хоризонта проблесна мълния и ярката ѝ светлина очерта подобните на нокти черни клони на дърветата. Миг по-късно изтрещя и гръмотевица. Един кон се изправи на задните си крака и хвърли по лице в храсталака адютанта, който го яздеше. Животното на Савин също потрепери и уплашено тръгна настрани. Тя зашепна успокоително в ухото му, потупа шията му, погали корема си и се опита да успокои едновременно подплашения кон, ритащото бебе и вилнеещата буря, като се чудеше кой, по дяволите, ще успокои нея самата.

Трепна, когато Антоп се появи зад нея, пришпорил коня си сред дъжд от кални пръски.

— Няма ли следа от Риккъ? — сопна се Лео.

— Не!

— Какво, по дяволите, се е случило с нея?

— Ако корабите ѝ са попаднали на лошо време като това, може да е навсякъде.

— Може би на дъното на морето — изсумтя Джин и мрачно вдигна поглед към продънилото се небе.

— Ако този дъжд стане още малко по-силен, дъното на морето ще дойде при нас — изръмжа Савин, докато се опитваше да отлепи мократа рокля от раменете си, прилепнала по тялото ѝ под тежестта на подгизналото наметало.

Заобиколиха калните краища на една огромна локва на пътя. Някой спокойно би могъл да я нарече езеро и никой нямаше да възрази. В единия ѝ край няколко мъже клечаха до преобърната каруца като моряци край корабокрушение. Върху набраздената от дъждовните капки вода плаваше всякаква екипировка, докато други мъже минаваха през локвата, вдигнали оръжията над главите си, или се опитваха да си пробият път през храсталака от двете ѝ страни.

— Оттук! — Поведоха ги покрай нещастна групичка мъже, сгушени под един брезент, и след това през притъмнялото поле.

За момент Савин се зарадва, че се движат по-бързо, а не пълзят едва-едва, макар да не знаеше накъде отиват. Видяха проблясващи светлини отпред и тъмни форми, които се движеха в полумрака.

— Ездачи! — изсъска Антоп и измъкна копието от калъфа.

През групата офицери премина вълна паника. Отекна стърженето на стомана, когато мечовете бяха извадени и щитовете откачени. В коня на Савин се блъсна друго животно и тя успя само да се прилепи към седлото и да дръпне рязко юздата. Сърцето ѝ се качи в гърлото, стисна изтощено поводите с едната си ръка, а с другата обви корема си, за да го защити, докато гледаше втренчено напред.

— Кой е там? — изрева Джин в мрака на нощта, изправил се върху стремето и вдигнал в готовност огромния си боздуган.

— Лорд Ишър! — раздаде се приглушен вик. — А вие кои сте?

Разнесе се всеобща въздишка и мъжете се отпуснаха на седлата.

— Младия лъв! — извика Лео и успокоително се засмя. — Няма нужда да се напикавате от страх!

— Ти така си мислиш — промърмори Савин, която се гърчеше на седлото.

— Слава на съдбата! — Усмихнатите ездачи се приближиха към премигващата светлина, хвърляна от факлите на гвардейците на Лео. — Мислехме, че може да сте хора на краля.

— И ние също — ухили се широко Лео, докато се навеждаше от седлото, за да стисне ръката на Ишър.

Видът на съюзника им вдъхна на Савин далеч по-малко увереност, отколкото се беше надявала. В него нямаше нищо от самоувереността, която излъчваше, докато подклаждаше размирици в Камарата на лордовете или обсъждаше как ще си поделят плячката в Остенхорм. Изглеждаше измъчен и неспокоен, униформата под мократа му мушама не му беше по мярка, а бялата му коса изглеждаше мръсносива и беше сплескана от дъжда, с изключение на един нелепо изглеждащ кичур, който стърчеше като гребена на паун.

— Барезин е някъде отзад. — Ишър махна с ръка към мрака по начин, който очевидно предполагаше, че няма представа къде точно. — Получих съобщение от някои от останалите.

— Проклетите пътища са в пълен хаос — тросна се един лорд с екстравагантен нагръдник.

Савин не го познаваше, а и никой не беше в настроение да се представи, най-малко тя.

— Лейди Уетерлент е с нас — заяви Ишър и присви очи срещу един внезапен порив на вятъра. — Но войските ѝ са се проточили по пет мили мочурливи пътища, а тилът им изостава с още пет мили назад! Дебаркираха ли северняците?

— По-голямата част — извика Джин. — Стаур е някъде на изток, но половината му кораби са били отнесени. В това време кой знае къде ще излязат на брега?

— На проклетия бряг също цари пълен хаос — промърмори Антоп.

— Хюген с вас ли е? — попита Лео.

Недоволният кон на Ишър не спираше да се опитва да се завърти в обратната посока. Савин му съчувстваше.

Лордът раздразнено дръпна поводите назад:

— Нямате ли новини от него?

— Не, но не можем да чакаме. Трябва да продължим, независимо от времето. Не трябва да даваме време на Орсо да събере силите си!

Понесоха се с тропот през портата на една ниска фермерска къща. Из покрития с кал и шибан от дъжда двор бяха пръснати неугледни дървени постройки. Вятърът блъскаше дърветата. Едно куче тичаше като обезумяло и лаеше конете и един войник изпсува и го срита. Савин с мъка се отлепи от седлото и Джин ѝ помогна да слезе. Едно семейство — вероятно злощастните собственици на това място — наблюдаваше изпод капещата стряха, докато десетки войници, фургони и една жена в напреднала бременност се скупчиха в изровения им двор.

Вероятно Савин трябваше да изпитва съжаление към тях, но състраданието ѝ очевидно беше размито от поройния дъжд, а онова, което беше останало, тя искаше да запази за себе си.

Всекидневната с нисък таван в предната част на къщата беше пълна с мъже, облечени в непасващи си униформи. Всички говореха едновременно и прозорците бяха запотени от дъха им. Антоп беше довлякъл маса в средата на стаята и обърна върху нея един сандък с влажни карти. Порови из тях с изражението на човек, който се опитва да реши гатанка на език, който не говори.

— Проклятие! — Лео вдигна една от картите на недостатъчната светлина, която беше започнала да премигва, когато някой разтвори широко вратата и в стаята нахлу вятърът. — Може ли да получим по-добра светлина тук? Тази карта точна ли е?

— Никоя от тях не е точна…

— Знаем ли къде са силите на краля? — промърмори лорд Мъстред, от чиито мокри вежди капеха дъждовни капки.

— Чух, че е на дни марш.

— Какво? Казаха ни, че бяга на юг!

Савин трепна. При сделките нещата рядко вървяха по план. На война плановете и реалността се различаваха напълно. Най-доброто, на което човек можеше да се надява, беше панически догадки. Самите мащаби на войната — хилядите мъже, тоновете припаси и океаните от грешна информация, в която се криеха нищожно малко зрънца истина — Савин беше свикнала да управлява, но как някой би могъл да управлява това? Особено някой, който едва успяваше да контролира собствения си мехур.

Не за пръв път на Савин ѝ се прииска Юранд да беше с тях. Той беше единственият от приятелите на Лео, който наистина притежаваше умението да организира, имаше усет за подробностите и мислеше по-малко за това какво иска да направи, и повече за това какво трябва да бъде направено. Той беше като оста на някоя каруца. Почти не ѝ обръщаш внимание, докато е там, но ако я няма, бързо излизаш от пътя.

Вратата се отвори с трясък и вътре нахлу нов студен порив на вятъра. Един мъж отърси водата от подплатеното си с кожа наметало, като пуфтеше и издуваше бузи. Беше възрастен, белокос северняк със златна верига, мокра от дъжда брада и спукани венички върху големия си като патладжан нос.

Той се огледа, осъзна, че всички войници са спрели заниманията си и го гледат, и нервно се прокашля:

— Хубава вечер, няма що.

— Сухар! — възкликна Лео, сграбчи ръката на стария воин и я разтърси така, че щеше да я откъсне от рамото му. — Най-сетне! Къде е Риккъ?

— Все още е в Уфрит.

— Какво?

— Ами поне беше, когато тръгнах. Вече трябва и тя да е тръгнала. Предполагам, че скоро ще е тук. Имаше буря. Лодките не можеха да напуснат пристанището. Добре че бурята не дойде час по-късно, иначе можеше всички да сме се удавили.

Преди да е успял да си поеме дъх, силното облекчение на Лео се превърна в дълбоко разочарование:

— Колко мъже доведе с теб?

— Засега само тези, които гребяха в лодката дотук. Може би около трийсет?

— Трийсет?

В стаята се разнесе шокиран шепот. Офицер от Англанд и един от слугите на благородниците започнаха да си крещят един на друг. Единият удари другия с юмрук, двамата се сборичкаха и блъснаха масата, докато си крещяха обиди. Джин ги хвана за вратовете и изхвърли и двамата в нощта навън. Суматохата и паниката твърде много напомняха на Савин за Валбек. Усети онзи ужасно познат кисел вкус да се надига в гърлото ѝ, сърцето ѝ се разтуптя, главата ѝ се замая и тя отстъпи назад в сенките, чудейки се дали сред тези неясни лица може да види мъжете, които я бяха гонили по улиците…

— Добре ли си? — попита Зури и я хвана внимателно за лакътя.

— Не се тревожи за Риккъ — насили се да процеди през зъби Савин. — Просто ми намери една шибана кофа.

— Оттук — отвърна Зури и се промъкна през хаоса към една странична врата.

Савин се затътри след нея към малката кухня от едната страна на сградата, като притискаше с една ръка гърба си, а другата беше пъхнала под издутия си корем. Вътре имаше почерняла от времето камина и се носеше мирисът на зле сготвена храна. Тя затвори вратата и се облегна на нея. Опита да не обръща внимание на влудяващото шумно дърдорене на гласовете от другата ѝ страна и да се съсредоточи върху тропането на зле прилягащия прозорец и звука от капките от един теч.

Зури стоеше с ръце на хълбоците и гледаше надолу към две празни ведра за мляко, под дръжките на които все още беше пъхната кобилица.

— Това е повече от подходящо — каза Савин и се приближи с клатеща се походка.

С много усилия успя накрая да смъкне гащите си под коленете и с помощта на Зури, която я поддържаше, клекна над едното от ведрата, събрала полите си нагоре около бедрата. Студеният метал докосваше задника ѝ.

Почти заплака от облекчение, когато чу потропването на струята в кофата. Раздруса се, за да отърси последната капка, и се опита да се наведе надолу, за да вдигне гащите си с два пръста, но не можа да ги достигне.

— По дяволите! — задъхано изруга тя, треперейки от усилието.

В крайна сметка ѝ се наложи да се изправи, преди да е паднала, и да остави Зури да запретне подгизналите ѝ поли и да вдигне гащите ѝ вместо нея.

Строполи се изтощена върху едно столче и окаляният плат на роклята ѝ се развя. Опря рамене във влажната мазилка, протегна и разкрачи широко обутите си в ботуши крака.

— Толкова по въпроса за воденето на армия. Не мога да вдигна и гащите си без чужда помощ.

— За репутацията ти на генерал е добре, че съм тук — отвърна Зури. — Рабик и Харун скоро трябва да се появят със сухи дрехи и вечерята.

— Какво, по дяволите, щях да правя без семейството ти? — Савин затвори очи и върху клепачите ѝ потрепнаха сълзи на благодарност. — Нямам представа как оставаш толкова спокойна.

— Невинаги съм била компаньонка на дама. И аз съм преминала през доста бури. — Зури погледна намръщено ъгъла на стаята, сякаш лошите спомени се спотайваха там. — С времето те отминават.

— Ако не те удари някоя светкавица — промърмори Савин и стисна ръката на Зури.

На вратата се потропа. Тя скръцна със зъби и се помъчи да заеме малко по-представително положение. Мехурът вече я наболяваше отново:

— Да?

Вратата се отвори и някой подаде глава под ниската ѝ рамка.

— Брод! — Името му прозвуча почти като въздишка на облекчение.

Това беше мъж, когото тя бе виждала как действа в криза. Той беше като скала, за която можеш да се хванеш по време на буря.

— Лейди Савин. — Той я погледна намръщено през опръсканите си с дъждовни капки очила. От едната страна на главата си имаше грозна заздравяваща рана. — Добре ли сте…

— Не трябваше да яздя и не трябваше да вали. Кажи ми, че имаш добри новини!

Трябваше да признае, че Брод не изглеждаше като човек, носещ добри новини. Дори по време на бунта във Валбек, дори когато нещата вървяха зле, той сякаш поне не губеше надежда. Сега изглеждаше мрачен, със свъсени вежди и стиснати юмруци. За момент видът му с наранената му глава, която опираше в ниския таван, предизвика у Савин лек пристъп на страх — ехо от онзи ужас, който беше изпитала, когато за пръв път видя огромния му силует върху барикадата във Валбек.

— Трошачите ще се присъединят към нас — отвърна той след кратко мълчание. — И Подпалвачите. Въоръжихме ги, както ми каза. Като целта е вдигането на бунтове в целия Съюз в последния ден на лятото.

— Вече би трябвало да са започнали — промърмори Зури.

— Това може да промени всичко. — Савин затвори очи и изпусна дълга въздишка. — Ако успеят да притиснат кралските гвардейци и да попречат на пристигането на подкрепления, може изобщо да не ни се наложи да се бием. — Тя се надяваше, молеше се изобщо да не им се наложи да се бият. — С кого си имаше работа? С Ризно ли?

— Не. — Брод свали очилата си и ги забърса с ъгълчето на ризата си. Савин имаше чувството, че този път новината определено няма да е добра. — Със Съдийката.

— Жената, която обеси всички онези хора във Валбек?

Брод трепна, отвори уста, сякаш се чудеше какво да каже.

Накрая каза само:

— Точно тя.

Савин усети, че я залива нова вълна паника, измъкна кутийката от ръкава си и я отвори с трепереща ръка. Вътре беше влязла вода, която бе превърнала перления прашец в безполезно тесто.

— По дяволите! — изръмжа тя и запрати кутийката в стената. Веднага след това се почувства глупаво. — Съжалявам. Това не беше много изтънчено.

— Времената не са много изтънчени.

— Може ли да имаме доверие на тази Съдийка?

— По-скоро бих се доверил на някой скорпион — отвърна Брод и отново закачи очилата зад ушите си.

— Ще трябва просто да се надяваме на най-доброто. — Савин леко ахна, когато бебето се размърда, и сложи успокоително ръка върху корема си. — Войната винаги ли е такава?

— Когато дойде врагът — тогава нещата се сговняват наистина, да ме прощавате за израза.

— Тогава да се надяваме, че никога няма да дойде — отвърна Савин.

— Няма да навреди да се надяваме. — Но Брод сякаш не вярваше, че това ще помогне особено.

— Би ли казал на Негова милост това, което каза на мен?

— Да. Ако имам възможност да разговарям с него.

— Опасявам се, че кофата пак ще ми трябва — махна с ръка Савин на Зури.

Лъжкиня

— Къде е щабът на лорд губернатор Брок? — попита Вик, която седеше спокойно на седлото, но с изражение, който подсказваше, че няма време за глупости.

Ефрейторът почти не вдигна глава от цвъртящия тиган и само ѝ махна да продължава. Един от войниците ѝ се усмихна немощно, после се върна към стъргането на кал от ботуша си. Никой не я спря, когато пришпори коня си и мина покрай тях, но това не беше изненадващо.

Тя винаги беше смятала, че е най-добрата лъжкиня, която познава.

Откакто се помнеше, малката Виктарин дан Тюфел, многообичаната най-малка дъщеря на началника на кралския монетен двор, винаги беше знаела, че не изпитва точно същите чувства като останалите. Или поне че лицето ѝ никога не показваше чувствата ѝ. Какво сериозно малко дете. Колко студено се държиш. Кажи нещо, Виктарин, нямам представа какво мислиш.

Затова се беше научила да се преструва. Седеше с кръстосани крака пред малкото огледало на майка си и репетираше срамежливи усмивки, обидени намръщвания, успяваше да изстиска някоя и друга сълза и се упражняваше, докато не се научи да се изчервява по поръчка. Беше толкова изразителна дъщеря. Колко оживена беше само! Бедно създание, чиито чувства бяха изписани на лицето му.

После един ден счупи една ценна ваза, обвини брат си и успя да запази вида на съвършена, объркана невинност, докато той почервеняваше от гняв. Майка ѝ го наказа за белята, на всичкото отгоре го накара да ѝ се извини за това, че лъже, и я награди с резен плодова пита. Така малката Виктарин рано научи каква е цената на истината. Добрата лъжа не се състои толкова в това какво казваш, а как го казваш. Беше удивително колко далеч може да стигнеш, ако вървиш право напред и изглеждаш така, сякаш имаш пълно основание да си там.

И така, Вик прекоси калните поля, гъмжащи от бунтовници и съсипани палатки, без да се спотайва в края, а като мина в тръс през средата на калния хаос с вперен право напред поглед. Изсумтя неодобрително и с презрение, когато видя двама войници да се карат за една манерка. Изсъска нетърпеливо на една тълпа, която се опитваше да премести затънал в калта фургон. Заповяда на цяла опашка окаляни мъже пред провиснала палатка за раздаване на супа да се махнат от пътя ѝ и те сърдито се преместиха настрани.

Винаги беше знаела, че е най-добрата лъжкиня. Но като всеки, който иска наистина да овладее някакво умение, малката Виктарин дан Тюфел беше надградила природния си талант с прилежни тренировки.

Беше се превърнала в студентка, изучаваща човешкото поведение. Забелязваше издайническите потрепвания на очите и движения на ръцете. Наблюдаваше ги в другите и ги потискаше в себе си. Упражняваше се върху слугите, после върху семейството си и накрая върху могъщите хора, с които се срещаше баща ѝ. Научи се винаги да се придържа възможно най-близо до истината. Да оформя лъжите си спрямо слушателите, сякаш бяха ключ за определена ключалка. Научи се да оформя себе си. Не само да им казва това, което искаха да чуят, но и да бъде човекът, от когото искаха да го чуят.

Днес щеше да си има работа с благородници, затова се превърна в благородничка. Изпъна самоуверено раменете си назад и вирна гордо брадичка. Беше Виктарин с голямо „дан“ в името и гледаше презрително и с безразличие на всеки без такова. Беше хванала с фиби косата си нагоре. Честна търговка, която не криеше нищо. Замисли се за момент и измъкна няколко кичура, за да смекчи леко вида си. Дрехите ѝ бяха обикновени, но не евтини. Беше решила, че е прекалено да носи пола, но разкопча едно копче повече от обикновено на ризата си и нави веднъж ръкавите, за да се виждат китките ѝ. Незащитена. Дори малко уязвима. Накрая беше накарала Талоу да я изцапа с кал от пътя. В края на краищата беше яздила упорито, за да изпълни жизненоважна мисия.

— Кой е там? — сопнато извика един сержант и насочи към нея копие с войнствено изражение.

Пазеше портата на къщата на хубаво старо имение. Съдейки по знамето с лъв и чукове, забито в изровените декоративни градини, Брок я беше реквизирал за свой щаб. Вик прецени мъжа с един поглед. Мустаците му бяха засукани с восък, а нагръдникът лъснат дори и в цялата тази бъркотия. Надут глупак, който се вземаше твърде насериозно.

— Името ми е Виктарин дан Тюфел — представи се тя с гладкия, ясен акцент на благородничка, какъвто някога имаше майка ѝ. — Трябва да говоря с лорд губернатор Брок.

Сержантът се намръщи, търсейки в нея нещо, което да предизвиква недоверие, но тя не му осигури нищо такова.

— Може да сте шпионка — неохотно отвърна той.

— Аз съм шпионка.

Той я зяпна, това го беше сварило неподготвен.

— На ваша страна. — Тя се наведе, огледа се наляво, после надясно и му прошепна настоятелно, сякаш беше избрала него и единствено него за човека, на когото може да довери тайната си: — И имам съобщение от лорд маршал Бринт, което може да промени всичко.

Важни новини за важен човек. Сержантът се наду и се обърна намръщено към оживения двор.

— Разчистете път! Тази жена трябва да се срещне с лорд губернатора!

Винаги се беше смятала за най-добрата лъжкиня. После практиците я извлякоха от леглото посред нощ и семейството ѝ беше изпратено в лагерите на Англанд. Младата Виктарин дан Тюфел беше погребала помпозното си име и се бе превърнала просто във Вик и лъжата се беше превърнала от игра в средство за оцеляване. През годините, които беше прекарала в онзи леден ад, докато членовете на семейството ѝ умираха един по един, тя беше казала цялата истина само веднъж и това беше в деня, когато беше освободена. Беше заковала на лицето си маска на равнодушно безразличие, върху която никаква изненада, болка или ужас не можеха да оставят следа.

Което се оказа много голямо предимство, когато я въведоха в реквизираната от Лео дан Брок трапезария. От това, което беше чула, той беше един от онези суетни мъже на действието, които нямаха търпение да повярват в това, което искаха да повярват. Но той не ядеше закуската си сам. Близо до него, стиснал големите си ръце, стоеше нейният стар другар от Трошалите Гунар Брод, който изглеждаше силно изненадан, че я вижда да влиза в стаята от калното утро навън. Още по-лошо, от другата страна на масата седеше доста бременната дъщеря на предишния работодател на Вик, Савин дан Брок.

Вик мислено изруга Мамка му! докато изражението ѝ казваше: Добре че всички сте тук.

— Виктарин дан Тюфел, ако не греша. — Лицето на Савин може и да беше станало по-меко от бременността, но усмивката ѝ беше по-сурова от когато и да било.

— Вие двете се познавате? — подозрително смръщи гъстите си вежди Брод.

Докато Вик се опитваше да намери безопасен път през блатото от истини и лъжи, които тези трима души знаеха за нея, тя отговори на въпроса с въпрос:

— Вие двамата се познавате?

— Господарят Брод спаси живота ми по време на бунта във Валбек — обясни Савин. — А докато пътувах дотам, аз споделях каретата с инквизитор Тюфел.

— Инквизитор? — Широко отворените очи на Брод изглеждаха странно малки през лещите. — Мислех, че си израснала в лагерите?

— Така е. Но архилектор Глокта ми предложи изход. — Вик срещна погледа на Брод и каза цялата истина, която можеше да си позволи да каже. — Да изправя Трошачите пред правосъдието.

— През цялото това време си работила за Дъртата клечка?

— Баща ми веднъж описа инквизитор Тюфел като своя най-верен служител.

Савин отпи деликатно от чая си, но погледът, който хвърли на Вик над ръба на чашата, беше твърд като кремък.

— Така че трябва да кажа, че съм изненадана да те видя да влизаш наперено в приемната ми със съобщение от един бунтовник за друг.

Настъпи тягостно мълчание, после, докато всички гледаха намръщено Вик, Брод бавно разтвори огромните си ръце и татуировката му на стълбар се сгърчи, когато той ги стисна в юмруци. Тя разбра, че това е един от онези моменти, когато животът ѝ виси на косъм. Но той далеч нямаше да бъде първият.

— Напоследък лоялността на всички е малко объркана. — Тя дръпна с крак стола в челото на масата, отпусна се на него и погледна Савин в очите. — Надявам се, че никога не съм подвела баща ти. Той ме измъкна от лагерите. Дължах му го. Но сега вече го няма.

— Няма го? — По добре напудреното лице на Савин премина сянка на съмнение.

Тя не знаеше. Това беше полезно. Изненадата можеше да я изкара от равновесие.

— Баща ти трябваше да си подаде оставката, след като новината за тази малка… авантюра се разчу. Оттегли се в провинциалното си имение, за да пише книга за фехтовка. Майка ти смята, че въздухът там ще се отрази добре на здравето му. Или поне е казала, че смята така. — Думите ѝ прозвучаха като истина, защото бяха истина, и Вик си взе вилица и се наведе, за да набучи наденичка от една чиния. — Сега архилектор е Пайк.

Забеляза, че мускулите на челюстта на Брод помръднаха. Видя, че той стисна още по-силно големите си юмруци. Това също беше полезно. Неговият гняв и чувството за вина на Савин можеше да ги разсейват, докато Вик се перчеше пред очите им.

— Длъжница съм на баща ти — продължи тя, — но на Пайк не дължа нищо. Лорд маршал Бринт имаше нужда от някого, който да отнесе съобщение. Някой, който би могъл да се промъкне през вражеските линии. Някой, който няма проблем да изрече една-две лъжи. — Тя махна с вилицата към прозореца. — Съдейки по всички хора, покрай които преминах, за да стигна дотук, доста скоро може да имаме смяна на правителството. — Тя отхапа от наденицата и се усмихна, докато дъвчеше. — Ако в лагерите съм научила нещо, то това е никога да не отказвам храна. Но научих и още нещо и то е, че вашата страна е страната на победителите.

Усещаше, че почти ги е накарала да ѝ повярват. А когато накараш някого да ти повярва, трябва да го разтърсиш, за да го убедиш. В края на краищата, ако приемеш, че са те излъгали, значи приемаш, че си глупак. Кой би искал да се смята за такъв?

— Обаче имате основания да сте подозрителни — добави тя. — На карта е заложено адски много. Затова лорд маршалът ми даде това. — Тя свали пръстена на Бринт от пръста си и го хвърли в чинията с наденичките.

Савин го погледна намръщено на светлината с вида на жена, която е оценявала много бижута:

— Това е дамски пръстен.

— Той каза, че е принадлежал на съпругата му, която е изгубил по време на битката при Осранг.

Няма нищо по-важно от реквизита, за да бъде подкрепена една лъжа. Нещо, което можеш да докоснеш. Нещо с история. Макар че, ако наистина се замислеше човек, тя можеше да го е откраднала в банята от един еднорък мъж.

— Ализ дан Бринт… майка ми е била взета за заложница заедно с нея! — Брок се приведе нетърпеливо напред върху стола. — Какво е съобщението?

А сега беше време напълно да забрави за истината и да погребе копелетата под огромен товар от лъжи. Лъжи, от които можеха да изградят целите си планове. Лъжи, които щяха да се сгромолясат веднага, щом като върху тях се стовареше някаква тежест.

— Орсо е тръгнал срещу вас с всички хора, които може да намери, но не е успял да намери много. Наредил е на кралските гвардейци да се върнат, но те са разпръснати из целия Съюз и Бринт попречи повечето заповеди да бъдат разпратени. Висшият съвет беше хванат неподготвен, сега всички са объркани и търсят начин да спасят себе си. Кралят няма да получи помощ. Той няма приятели и подкрепления. — Докато Вик говореше, на лицето на Брок се разля усмивка и тя разбра, че е успяла да го убеди. — Каква е числеността ви?

— Може би двайсет хиляди — отвърна той. — Идват още хора.

Беше по-зле, отколкото си мислеше. Бунтовниците превъзхождаха числено лоялистите може би две към едно.

— Вероятно го превъзхождате четири към едно — усмихна се тя, сякаш нещата бяха по-добри, отколкото беше очаквала.

— Пипнахме го — нетърпеливо стисна юмрук Лео дан Брок.

— Не приемай нищо за сигурно — предупреди го Савин, но Вик долови облекчението в гласа ѝ и видя как страните ѝ поруменяха от мисълта за предстоящия триумф. Имаше вида на комарджия, който е заложил всичко и току-що е получил последната карта от печеливша ръка. Разбира се, самата лейди Брок беше забележителна лъжкиня. Въртеше инвеститорите около малкото си пръстче, така както някой фокусник премята монета върху кокалчетата на ръката си. Но далеч не беше толкова добра, за колкото се мислеше.

Вик от години залагаше живота си върху лъжите, които изричаше. Беше измамила Ризно и хората му, Сибалт и неговите хора, бе измамила Солумео Шудра в Уестпорт и дори за няколко дни самия Министър на шепотите, докато смъртта ѝ дишаше във врата. Пъхна последното парче наденичка в устата си.

— Лорд маршал Бринт поиска от мен да му върна обратно съобщение от вас. Трябва да знае какви са плановете ви. — И тя протегна ръка, за да получи пръстена. — Какво да му кажа?

Ти поиска убийци

— Е, това е истинска каша — отбеляза Детелината и уморено изду бузи.

— Нещата просто се объркаха, това е всичко. — Танцьора стоеше на колене в калния двор с ръце, вързани назад за глезените.

Не беше най-удобното положение, но никой не му беше виновен. Дебелият му приятел беше вързан по подобен начин, но Кусура го беше съборил, когато го зашлеви, и той не беше успял да застане отново на колене или може би беше решил, че е по-добре да не опитва. Сега хълцаше тихо, докато лежеше на едната си страна. Едната му порозовяла буза беше покрита със спечена кал, а другата — набраздена от сълзи. Междувременно Флик повръщаше зад бараката. Това момче никога не успяваше да се наяде, но някак си също никога не спираше и да повръща.

— Просто се объркаха.

— Объркали са се? — излая Кусура и гневно посочи с острия си пръст трупа на жената и накара Танцьора и останалите да се свият от страх. За човек, оставил толкова много трупове след себе си, той можеше доста да се ядоса заради труповете, които оставяха другите. — Това ли е всичко, което ще кажеш? Че са се объркали?

— Просто искахме овцете! — изблея с тънък глас един от мъжете в кошарата, сякаш ако не друго, поне да подкрепи тази част от историята на Танцьора. — Дори я помолихме любезно.

Детелината разтри слепоочията си. Имаше леко главоболие. Като се замисли, главата го болеше от седмици.

— Ако тези овце бяха единственото нещо на света, което притежаваш, щеше ли да ги дадеш, ако някой те помоли любезно?

— Щях, ако това беше единствената алтернатива — кротко се обади Шола, която клечеше до възрастния мъж.

Той седеше, опрян на срутената стена, отметнал глава назад, сякаш спеше. Само дето, разбира се, от ребрата му стърчеше стрела и ризата му под нея беше почерняла от кръв.

— Помолихме любезно — изхленчи Танцьора. — После помолихме не толкова любезно. Поне си мисля, че беше така. Нали знаеш, че не ме бива много с езика.

— Я ми напомни в какво точно те бива? — попита Детелината.

— После старецът излезе с брадва, затова Хубавеца го застреля.

Сигурно го бяха кръстили Хубавеца на шега, защото, както и да го погледнеш, си беше крайно грозен.

— Просто насочих лъка — оправда се той и се размърда тромаво върху коленете си. Честно казано, всичко се получава тромаво, когато ръцете ти са вързани за глезените. Въпросният лък лежеше в калта недалеч и Хубавеца го погледна кръвнишки, сякаш той е виновен за цялата история. — Но изпуснах тетивата, нали разбираш, и го застрелях.

— После жената се разпищя и… ами… — Танцьора се сниши надолу в калта. — Нещата се объркаха, това е всичко. Нима при теб нещата никога не са се обърквали, Детелина?

Детелината отново уморено изду бузи и изпуфтя.

— При мен нещата почти никога не са минавали гладко. — Сцени като тази вече не го караха да се чувства зле, не го ядосваха, нито дори го натъжаваха. Просто го уморяваха. Може би точно тогава, когато започнеш да гледаш на трагедиите като на ежедневни дреболии, разбираш, че си се занимавал прекалено дълго с тази проклета работа. Когато краят на целия живот на някое нещастно копеле се превърне за теб в нещо досадно. — Би ли млъкнал! — сопна се той на дебелака и хленченето му намаля до подсмърчане, което беше дори по-лошо. — Това е, защото всичко може да се обърка толкова лесно, че трябва да положиш всички усилия, за да си сигурен, че това няма да се случи. — Детелината натъртваше на всяка дума. — Като например да не си пиян. И да вадиш проклетия си лък, преди да си сигурен, че искаш да стреляш. И да знаеш с кого си имаш работа и къде е той, за да не те изненада някой старец с брадва. Такива ми ти работи! — Накрая се разкрещя, трепна, разтри главата си и се насили отново да сниши глас. — По непохватния начин, по който сте подходили, е направо истинско чудо, че не сте се избили помежду си.

— Жалко, че не са го направили — изсумтя Кусура. — Щеше да ни спестят шибаните усилия.

Детелината не можеше да не се съгласи с него. Дори и Танцьора нямаше как да не се съгласи.

— Прав си — отвърна той. — Знам, че си прав, Детелина. Но когато докараш войници на място като това, се случват такива неща.

— Може би се случват с лайняните воини — отбеляза Шола, докато си бъркаше в носа.

Танцьора се примъкна по-близо на колене. Разбира се, не можеше да шава много с ръце, вързани за краката. Погледна нагоре с големите си очи и каза с тих, мазен глас:

— Няма ли шанс да ни се размине?

— Нали знаеш, че това не зависи от мен? — Ако някога беше имало време, в което Детелината се впечатляваше от ласкателства. — Ако Стаур реши да ви се размине, значи ви се е разминало.

Усмивката на Танцьора повехна като цветовете в края на лятото и той шумно преглътна, а дебелакът заби лице в калта и отново започна да хлипа. Вече всички бяха наясно, че е рисковано да възлагаш надежди на милосърдието на Стаур Здрачния.

— Просто нещата се объркаха, това е всичко — промърмори Танцьора, а Хубавеца се помъчи безуспешно да си почеше ухото с рамо.

В този момент чуха тропота на копита и кралят на северняците заобиколи рязко плевнята с коня си. Гринуей и дузина от неговите копелдаци го следваха, бутайки се помежду си. Разбира се, Стаур рязко дръпна юздите, тъй като няма нищо по-хубаво от това да тормозиш животното, което яздиш. Подпря ръце напряко на седлото и голямата му верига с огромен диамант се отърка в китките. Той погледна кръвнишки изгорената къща и осеяния с боклуци двор, труповете, затворниците с ръце, вързани за краката, и около тях Детелината и хората му с извадени оръжия. Бавно облиза с език вътрешността на устата си, докато не намери това, което търсеше, после го изплю в калта.

— Е, това се казва каша.

— Просто нещата се объркаха. — Танцьора гледаше в земята.

— Вие изобщо мислите ли, мамка му? — изръмжа Големия вълк, когато Гринуей и хората му се разпръснаха, като оглеждаха сцената с различна степен на презрение. — Тоя плаче ли? Да не е малоумен или нещо подобно? Детелина, разчисти тук, преди… О, направо чудесно, няма що.

И кой друг би могъл да изскочи от дърветата, освен Младия лъв и тълпа от неговите копелдаци. Те дръпнаха юздите и спряха. Стаур и групата му ги гледаха със злобно презрение от единия край на двора, а Брок и неговите хора им отвърнаха с намръщени погледи на справедливо възмущение. Изглежда, че Младия лъв не беше стигнал до момента, в който трагедиите са се превърнали в ежедневни дреболии. По-скоро обратното — той беше склонен да проявява твърде много чувства.

— Какво, по дяволите, се случи? — изръмжа той.

Настъпи неловко мълчание, което Детелината по някаква причина реши, че трябва да запълни. Всъщност му се искаше да отвърне, че ако не харесваш мъртъвци, не трябва да започваш войни, но най-доброто, което успя да измисли, беше:

— Казаха ми, че нещата са се объркали.

Когато Танцьора го беше казал, му се струваше, че нищо не би могло да звучи по-зле от това, но някак си успя да го надмине.

— И аз това виждам! — Младия лъв пришпори пръхтящия си боен кон през двора на фермата и се изправи застрашително над Детелината и коленичилите затворници.

— Това ли е твоята представа за най-добро поведение? — троснато попита той Стаур и посочи лежащия по лице труп със зейнала рана от меч през целия гръб.

Големия вълк не можеше да позволи да бъде надминат в еженето, заплахите и обидите.

— Държиш се арогантно с мен, Млади лъве! — Той пришпори коня си напред и спря пред Детелината, който вдигна поглед към него и присви очи. — Поиска от мен убийци. Колкото мога да намеря. Поиска да пусна кучетата на свобода в собствения ти заден двор. Предупредих те, че те могат да подгонят зайците.

— Зайците са едно. — Брок смушка коня си, за да се приближи още повече до Стаур, и на Детелината му се наложи да отскочи, за да не бъде смачкан между двамата герои. — А очевидното убийство на граждани на Съюза — съвсем друго! Това ли са копелдаците, които са го извършили? — изръмжа той към вързаните мъже и те се свиха и сгърчиха от страх.

Дебелият зарони сълзи в калта, а устните на Хубавеца мърдаха, сякаш изрича някаква молитва към мъртвите, която Детелината дълбоко се съмняваше, че ще му помогне.

— Доколкото си спомням, аз съм кралят на северняците — Стаур се наведе към Брок с онзи налудничав блясък във влажните си очи, хвана веригата, раздруса я и диамантът, който беше свалил от шията на чичо си, се разлюля. — Тези шибаняци са северняци. Затова аз ще кажа какво да стане с тях.

За момент изглеждаше, че Младия лъв може да сграбчи Големия вълк и двамата да паднат от седлата и да започнат да се борят, за да повторят опасния дуел направо тук, в двора с пръснатите по него трупове. После, сякаш с цената на доста усилия, Брок успя да се овладее. Той мъжествено пое дъх през стиснатите си зъби и се отпусна назад.

— Ти си крал на северняците. — Той дръпна поводите и отдалечи коня си от този на Стаур. — Но това е Съюзът. Очаквам да видя, че е въздадена справедливост.

— Повярвай ми, Млади лъве — изръмжа Стаур, който изглеждаше като човек, на когото не можеше да се има абсолютно никакво доверие. — Аз съм изцяло за справедливостта.

Брок подкара коня си около него и поведе в бърз тръс обратно към дърветата хората си, които се оглеждаха кръвнишки. Детелината бавно издиша. Шола, която предпазливо беше хванала дръжката на ножа отзад на колана си, се наведе и прошепна в ухото му:

— Изглежда, лъвът и вълкът не се спогаждат.

— Тази романтична връзка беше обречена от самото начало — промърмори Детелината под носа си. — Нали знаеш, като куче и котка…

— Благодаря, кралю — изграчи Танцьора. — Вие спасихте нашите…

— Шегуваш ли се, мамка му? — отвърна Стаур с лека усмивка. — Дойдох тук да се бия, а не да ви съдя за глупостите ви. Убий тези идиоти, Детелина.

— Аз ли?

— Моята работа е да давам заповеди. Така правят кралете.

Той на свой ред обърна коня си и се отдалечи, като опръска всички с кал. Танцьора заби поглед в земята. Хубавеца погледна намръщено лъка си. Дебелакът отново започна да реве. Разбира се, труповете не се трогнаха.

— Много шум за нищо — промърмори Кусура. — Само за да стигнем дотам, откъдето започнахме.

— Да. Е, такъв е животът — отвърна Детелината. — От пръстта идваме и ще се върнем при пръстта. Всеки от нас.

— Тогава може би ще ни дадеш някаква надежда? — повдигна вежда Шола.

— Екзекуцията не е подходящо място за даване на надежди. Кусур, убий тези идиоти.

— Аз ли? — промърмори Кусура, който изглеждаше леко смутен.

— Аз давам заповедите — отговори Детелината и се обърна. — Можеш да хванеш Флик да ти помогне да ги погребете. И Шола, по-добре вземи тези овце с нас. Хората трябва да ядат нещо.

Танцьора продължаваше да гледа втренчено земята, когато Кусура измъкна секирата си.

— Нещата просто се объркаха — поклати глава той. — Това е всичко.

Добра земя

— Добра земя — отбеляза одобрително Форест, докато яздеха по лекия наклон.

Стофенбек беше сгушен в долина, до искряща река — носещ спокойствие, стар и солиден малък град от стар мидърландски камък. По пасищата лениво пасяха овце, колелото на една стара воденица бавно се въртеше, от украсените комини, които бяха толкова характерни за местната архитектура, се носеше успокоителен дим. Мястото можеше да е идеален обект за някого от онези носталгични художници, които рисуваха купища картини на добрите стари времена.

— Най-добрата. — Орсо доволно вдъхна от сладкия провинциален въздух. — Абсолютно очарователна.

— Аз… имах предвид за битка, Ваше Величество.

— О.‍ — Мисълта за това, как жестоката война връхлита това заспало място, далеч не беше приятна. Но от друга страна, войната никога не беше приятна особено когато се замислиш за конкретните домове, които ще бъдат разрушени, и конкретните хора, които ще бъдат убити. Да не споменаваме конкретните крале, които ще бъдат свалени. — Да, разбира се, добра земя.

Един полегат зелен хълм с няколко дървета на върха се издигаше от дясната страна на града. Може би щеше да е по военно да каже от източната страна. Или беше западната? Поради някаква причина знаеше инстинктивно къде са север и юг, но винаги му беше нужно време, за да се ориентира относно останалите посоки от компаса. От лявата страна на града, от другата страна на реката, имаше по-стръмен хълм, осеян със скалисти издатини. Или скали с отвесен склон, както вероятно би ги нарекъл някой топограф?

— Добра земя — повтори Форест и белегът му се набръчка, когато си позволи лека усмивка.

Сякаш усмивките бяха строго ограничен брой и това беше всичко, което можеше да отдели.

— Хълмове. — Орсо се постара да повтори проницателното изражение на Форест. — Хълмовете вършат добра работа.

— Хълмовете са чудесни, Ваше Величество. Ако първи се качим на тях. Разбира се, за да ги удържим, ще ни трябват повече хора…

— Подкрепленията са на път. — Орсо се постара гласът му да не трепне и да издаде съмненията, които изпитваше.

— Въпросът е — промърмори Тъни зад тях — дали ще пристигнат, преди всички ние да бъдем избити?

На площада в центъра на Стофенбек се беше подредила малка, облечена в празнични дрехи група. Около една необикновено грозна стара сграда с висока часовникова кула — вероятно кметството — се вееха ярки знамена.

— Хайде, давай! — сопна се пълен мъж с верига, отразяваща служебното му положение, и едно момче вдигна лъскав тромпет и засвири салют.

Беше фалшиво, но компенсираше това с пронизителния звук.

— Господи — промърмори Орсо. — Нали не са се нагласили така заради мен?

— Ами не мисля, че са го направили заради мен — повдигна вежда Тъни.

— Ваше Августейшо Величество! — възторжено го поздрави кметът, когато отрядът на Орсо се приближи, и направи толкова дълбок поклон, че веригата докосна паветата. — Не мога да намеря думи, с които да изразя колко привилегирован се чувствам от възможността да бъда Ваш домакин! Това е неописуема чест за мен и за целия град Стофенбек.

— Благодаря ви, любезни господине, градът ви е възхитителен. — Орсо посочи сградите около площада. Няколко хубави стари къщи, градски съвет с мраморна фасада, кръчма с втори етаж с рамка от дървени греди и покрит пазар с хлътнал покрив, поддържан от ниски колони. Прогресът до голяма степен беше подминал това кътче на Съюза, то едва ли се беше променило през последните два века. — Той е самото олицетворение на провинциален Мидърланд! Ако времената бяха по-щастливи, щях да се радвам да го обиколя, но се надявам да ми простите… — Орсо докосна с ръка за поздрав кралската си тиара към дамите и господата и продължи съвсем бавно с коня си на север. Ако спреше за момент, веднага щяха да се вкопчат в него. — Както разбирате, бунтовете не могат да се потушат сами!

— Разбира се, Ваше Величество! — Кметът се затътри няколко крачки след него. — Ако се нуждаете от нещо, трябва само да ме попитате. От каквото и да било!

— Десет хиляди войници и точна прогноза за времето? — промърмори под нос Орсо.

— Това е неописуема чест — Тъни изимитира думите на кмета с необичайна точност.

— Вярваш или не, все още има хора на света, на които не им се гади, като ме видят.

— Чудя се дали ще се смята за толкова привилегирован, когато градът му стане домакин на една от най-големите битки, водена някога на територията на Съюза.

— Скъпи ми ефрейтор Тъни, подценяваш подлизурството на храбрия мидърландски гражданин. Предполагам, че с радост ще раболепничи, когато стрелите затъмнят небето…

Шегите го накараха да се почувства малко по-добре, особено тези, които бяха обидни, но те звучаха доста глупаво в светлината на спектакъла, който се разкри, когато излязоха от града. Сигурно имаше хиляди хора, които работеха трескаво в полята на север. Мъже от Дивизията на престолонаследника, които укрепваха огромния полукръг между полегатия хълм и отвесната скала. Остреха колове, подпираха стени, вдигаха барикади, копаеха окопи и ями. Облеченият в безупречно бели дрехи архилектор Пайк стоеше под следобедното слънце и надзираваше работата със същия напълно безизразен вид, с който някога беше наблюдавал обесването на двеста Трошачи.

Орсо дръпна юздите, спря до него и огледа огромната строителна площадка:

— Доста сте зает, а, Ваше Високопреосвещенство?

— Наистина, Ваше Величество. Смятам, че хората рядко работят с такава неуморна преданост, освен когато животът им зависи от резултатите.

От лявата им страна реката се оттичаше в мочурливи плитчини и се срещаше с друг поток със засадени от двете му страни овощни градини. Отдясно натежали от зряла пролетна пшеница поля се спускаха под лек наклон към гората. В средата, точно пред тях, нивите бяха току-що ожънати и изглеждаха като съшит от кръпки килим от покрити със стърнища поля, които бяха покафенели от скорошните дъждове. В небето се виеше огромен облак от скорци, които се носеха към дърветата около една ферма на една-две мили разстояние, после кръжаха отново в маранята.

Орсо преглътна. В гърлото му сякаш беше заседнала буца:

— Значи това ще бъде нашето бойно поле?

— Съмнявам се, че ще намерим по-добро — отвърна Форест.

Орсо заслони очи и погледна на север, към един хълм в далечния край на полята, от чийто връх стърчеше сграда.

— Каква е тази кула там?

— Старо укрепено имение — отвърна Пайк. — Принадлежи на лорд Стийблинг — дребен благородник.

— Значи няма късмет — промърмори Орсо. Стори му се, че зърна проблясъка на стомана. — Имаме ли хора там? Предполагам, че наблюдават неприятеля?

— Това е врагът, Ваше Величество.

— Какво?

— Първите им разузнавачи. — Форест потърка покритата си с прошарена брада челюст. — Дори при това състояние на пътищата основните им сили би трябвало да стигнат до нас преди залез.

— Дявол да го вземе… — прошепна Орсо. По някакъв начин това накара нещата да застанат по местата си. Там бяха бунтовниците, твърдо решени да го унищожат, а помежду им имаше само няколко мили равна мидърландска земя. — Кога можем да очакваме подкрепления?

— Една част пристигна току-що от Училището по обсада в Ратшоф — отвърна Тъни. — Докараха със себе си двайсет и четири оръдия.

— Тези неща нямат ли неприятния навик да се взривяват?

— Блясъкът от експлозията на машината на Кърнсбик все още беше неприятно пресен в паметта на Орсо.

— Увериха ме, че новите са по-надеждни… — Форест обаче не изглеждаше много убеден.

Напоследък на повечето неща не можеше да се разчита.

— Трима предани членове на Камарата на лордовете са на няколко мили на запад. — Пайк посочи отвъд овощните градини. — Лордовете Стенър, Крант и Ингенбек с може би общо хиляда души.

— Очакваме и два полка от кралските гвардейци от изток.

— Форест се изправи върху стремената и погледна намръщено към полегатия хълм. Вятърът образуваше вълни в дългата трева по склоновете му. — Може да стигнат дотук през нощта или може би на сутринта. Лорд маршал Ръкстед води още четири от юг, предимно кавалерия. Принудени са да се движат в марш от Кели и имат много път за изминаване. Ако имаме късмет и времето се задържи, може да са тук късно утре сутринта, но… ами…

— Не би искал да заложиш съдбата на кралството върху това? — позволи си да предположи Орсо и се обърна при тропота на копита зад гърба си. — А, инквизитор Тюфел! Толкова се радвам, че успя да се присъединиш към нас. — Тя не изглеждаше да е особено доволна, че се е присъединила към тях, но от друга страна, Орсо никога не я беше виждал да изглежда доволна от каквото и да било. Той дори намери това за по-скоро успокоително. Преговори, планиране или рухването на цяла държава — тя се изправяше срещу всичко това с еднаква твърда решителност. — Говори ли с Младия лъв?

— Говорих с него и съпругата му лейди Савин — отвърна тя.

— Тя е с него? — Трябваше да потисне нелепото желание да попита дали е изглеждала добре.

— В напреднала бременност, но все така остра като кинжал.

— Как ще я наричаме? — попита Пайк и изгореното му лице се изкриви в някакво подобие на усмивка. — Младата лъвица?

Орсо изсумтя недоволно. Май щеше да се окаже, че това име е подходящо. Доколкото му беше познат този животински вид, мъжките се перчеха, но всичките убийства се вършеха от женските.

— Разказах им измислена история — продължи Вик. — Че сте дезорганизирани и не ви достигат хора. Че Бринт е попречил на всяка възможност да получите подкрепления. Лъвицата имаше своите съмнения, но мисля, че съпругът ѝ налапа въдицата докрай.

— Отлична работа! — похвали я Орсо. Ако имаха подкрепата на дузина такива като Вик дан Тюфел, можеше изобщо да избегнат битката. — Но… не изглеждаш много доволна.

— Нашите бунтовници са сключили сделка с Трошачите. Планират бунтове в целия Мидърланд.

Настъпи неприятно мълчание. Орсо си помисли, че приема тази новина със забележителна твърдост или може би капацитетът му да получава още лоши новини, беше запълнен докрай. Както когато доливаш вино във вече пълна чаша, то просто се излива отстрани.

— Има ли новини за бунтове? По-точно за още бунтове…

— Не — отвърна Пайк, — но…

Тъни беше този, който изрече това, което всички без съмнение си мислеха:

— Първият признак за това ще бъде, ако подкрепленията не пристигнат.

— Е, можем да водим войните само една по една, приятели. — Орсо не можа да се сдържи и се засмя безгрижно. — Да оставим проблема с Трошалите за утре. В момента се налага да насоча цялото си внимание към няколко хиляди разбунтували се благородници, недоволни англандци и северняци, на които са им потекли лигите от алчност.

— Двайсет хиляди според собствената преценка на Брок — уточни Вик.

Последва ново неловко мълчание. От загрижените лица около себе си Орсо разбра, че това е повече, отколкото се бяха надявали.

— Ние колко сме? — попита той, неспособен да скрие умолителната нотка в гласа си.

— Понастоящем не повече от дванайсет хиляди — мрачно отвърна Форст. — Но позицията ни е по-добра.

Беше твърде недостатъчно да разчитат само на пръстта под краката си. Орсо изпусна продължителна въздишка, погледна тревистия хълм, лекия наклон и леко полюшващото се жито пред себе си:

— Лорд маршал Форест, искам ти да командваш дясното крило.

— Аз съм генерал, Ваше Величество — повдигна рунтавите си вежди Форест.

— Ако Върховният крал на Съюза казва, че един мъж е лорд маршал, кой би могъл да го отрече? Ранното пенсиониране на Бринт остави едно свободно място във Висшия съвет, а аз не бих могъл да се сетя за по-подходящ човек от теб. Считай се за повишен. — Както вървяха нещата, това можеше да е и последният му официален акт.

— Висшият съвет… — Форест го зяпна с леко отворена уста.

— Поздравления — каза Тъни и удари с юмрук Форест по рамото. — Трябва да си вземеш жезъл или нещо подобно.

— Едва успях да си намеря генералска куртка.

— Е, тук не мога да ти помогна — отвърна Орсо. — Лорд маршалите мога да ги произвеждам от нищото, но куртките струват пари. — Той погледна намръщено скалистия хълм от лявата им страна и няколко още по-стръмни скали зад себе си. Земята пред тях беше по-трудна, засадена с буренясали овощни градини и пресечена през средата от онзи блатист приток на реката. — Мисля, че левият ни фланг би могъл да бъде удържан и от по-малки сили.

— Особено ако поставим там оръдия — разнесе се пискливият глас на Горст, който леко се изчерви, когато всички се обърнаха към него. — Аз… видях да ги използват при Осранг.

— Ще ви трябва безмилостен командир — отбеляза Тъни, докато оглеждаше хълмовете. — Някой, който да плаши хората ни повече, отколкото врага.

За късмет, идеалният човек за това май беше само на една ръка разстояние.

— Архилектор Пайк? Мисля, че имаш опит на бойното поле? — попита Орсо.

— Когато бях по-млад, в Гуркул и на север — отвърна Пайк. — Освен това ръководех първите експерименти с оръдия в Далечна страна.

— Тогава не мога да се сетя за някого по-квалифициран, за да е начело на левия ми фланг. Може ли да се погрижиш бойният дух там да остане висок? — Или поне деморализираните войници да се прекалено уплашени, за да бягат.

— Бойният дух е моята специалност, Ваше Величество — наклони глава Пайк. — С Ваше позволение, ще започна да укрепвам позицията.

— Колкото по-рано, толкова по-добре — отвърна Орсо.

Форест отдаде отривисто чест и пришпори коня си към полегатия хълм. Пайк обърна своя към по-стръмните скали. Вик улови погледа на Орсо и кимна твърдо и решително, което той оцени доста високо. След това тя последва Негово Високопреосвещенство.

Повя бриз, който развя знамето на Непоколебимия и белият кон на фона на златното слънце заплющя и се нагъна. Това беше същото знаме, с което Касамир беше завладял Англанд. То бе свидетел на толкова много военни победи през вековете. Орсо се зачуди дали има някакъв шанс то да стои начело на още една победа.

— Тъни, ти си видял доста битки.

— Предпочитах да не участвам в тях, Ваше Величество. Но е така.

— Колко зле е положението? И не забравяй, че съм крал. Трябва да бъдеш честен.

— Моля за извинение, но се опитвам никога да не съм честен с висшестоящите и колкото по-нагоре в йерархията са те, толкова по-малко честен се стремя да бъда. А човек трудно може да намери някого, който стои по-високо от краля. Освен ако не си скрил Еуз някъде наоколо.

— Де да беше така — отвърна Орсо. — Един всемогъщ полубог е точно това, което би могло да промени шансовете ни за успех. Колко зле са нещата?

Тъни прокара език от вътрешната страна на устата си, погледна към хълмовете и нивите и мъжете, които копаеха. — Зле са.

— Но имаме ли някакъв шанс?

— Ако Ръкстед пристигне навреме, врагът не остане обединен и имаме късмет с времето… — Тъни се ухили с онази широка своя усмивка, която образуваше дълбоки бръчки около очите му. — Винаги има шанс. Но всяко закъснение работи за нас.

— Хъм. — Орсо погледна с присвити очи към кулата на хълма и се зачуди дали точно в този момент Младия лъв не оглежда точно тази позиция през далекогледа си. — Полковник Горст?

— Ваше Величество?

— Искам да преведеш ефрейтор Тъни и неговото знаме през онези поля. Потърсете храбрия лорд губернатор на Англанд! Потърсете го с възможно най-много помпозност, церемониалност и военно перчене. Тъни, искам военният ти поздрав да отнеме минимум час.

— И след като приключа?

— Тогава покани Младия лъв на вечеря. Може да не мога да се меря с него с меча, но се лаская да мисля, че съм му повече от равен с вилицата. Баща ми някога казваше, че един добър крал трябва винаги да се вслушва в мнението на поданиците си. Майка ми добавяше, че след като го чуе, трябва изобщо да не му обръща внимание. Да чуем какво иска копелето, и то най-подробно — и Орсо му смигна.

Мъжете продължаваха да копаят. От другия край на нивите скорците отново се рееха в следобедното небе.

Лоша позиция

— Позицията е лоша — отбеляза Антоп и удари разтревожено с юмрук по древния парапет.

От покрива на кулата Лео можеше да види цялата долина. Стофенбек беше сгушен между два хълма — стръмна скала, надвиснала над реката на запад, и един полегат хълм над полята със зряла пшеница на изток.

— Трябва да прекосим тази земя, за да стигнем до Адуа — отвърна Джин.

В мирно време това щеше да е лесно. Два павирани пътя стигаха до града от двете страни на хълма, върху който се издигаше кулата, срещаха се на хубавия пазарен площад в Стофенбек и след това се отправяха на юг, към столицата. Неприятното беше, че земята между тях гъмжеше от войските на крал Орсо. Бяха укрепили един широк полумесец в наскоро ожънатите поля на север от града, в който стърчаха колове и лъскави върхове на копия. По върха на тревистия хълм беше пръснат още метал, заедно с няколко веещи се знамена. Лео присви око и погледна през далекогледа. Можеше да види няколко души и на върха на отвесните скали. Може би фургони. Подаде далекогледа на Антоп:

— Колко души мислиш, че имат?

— Трудно е да се каже. Изглежда, в средата са се окопали добре, но хълмовете са слабото им място. Виждам някои от знамената на кралските гвардейци. Някои от другите не са ми познати.

— Повече са, отколкото очаквахме — промърмори Лео.

Далеч повече, отколкото бяха очаквали. Изглежда, в крайна сметка щеше да има битка.

— Численото превъзходство все още е на наша страна — изръмжа Джин с типичното северняшко перчене. — Може би две към едно.

— Може би. — Но Лео нямаше доверие на голяма част от тях.

Хората на Ишър бяха добре обучени, но по-голямата част от силите на Камарата на лордовете имаха очарователни униформи и никаква дисциплина. Барезин беше сформировал гуркулски легион — както го наричаше с гордост — но бе събрал всички, които изглеждаха по-екзотично, без значение дали изобщо можеха да се разбират помежду си, да не говорим дали някога преди бяха обличали броня. Голяма част от жалките войници на лейди Уетерлент най-вероятно се бяха присъединили към войската за кат дрехи и после се бяха измъкнали по време на бурята, като бяха взели със себе си всичките си припаси. Да не забравяме Големия вълк, който с всеки изминал ден изглеждаше по-вероятно да се бие срещу Лео, отколкото за него.

— Може би трябва да атакуваме сега — предложи Джин, присвил очи срещу слънцето. — Остават още няколко часа дневна светлина.

— Хората ни са готови. — Антоп подаде далекогледа на Лео.

— Добрите стари англандци — каза Лео, докато наблюдаваше как дисциплинираните колони се придвижват с маршова стъпка по пътя и застават в добре оформени бойни редици в подножието на хълма.

Знамената, под които се бяха сражавали до Севера и обратно, се вееха над главите им.

Докато ги гледаше, го изпълни гордост. Гордееше се, че той е техният водач. Огледа полята, през които скоро може би щяха да настъпват, и забеляза друго знаме, което бързо се приближаваше към тях. Бял кон върху златно слънце, което проблясваше и искреше над главите на две дузини облечени в брони мъже.

— Знамето на Непоколебимия — промърмори Лео.

— Изглежда, Негово Величество иска да преговаря — повдигна вежди Антоп.

Лео не можеше и да се надява да има по-блестяща група около себе си: лордовете Ишър и Барезин и двадесетина други членове на Камарата на лордовете, лорд Мъстред и дузина други благородници от Англанд, както и човека на Стаур — Гринуей, и представителя на Риккъ — Сухара. Въпреки това се чувстваше доста самотен, когато знаменосецът на краля дръпна юздата на пръхтящия си кон и спря на склона, знамето на Непоколебимия изплющя величествено на вятъра и две дузини рицари от дворцовата стража спряха зад него и пълните им бойни брони издрънчаха. Знаменосецът беше стар ветеран с прошарена коса и блясък в очите. Седеше отпуснато на седлото, но отдаде почест по най-безупречния начин, който Лео някога беше виждал — отривисто, елегантно и без надута театралност. Лордовете от Камарата, които бяха окичени с толкова ширити, че щяха да стигнат за такелажа на цяла флота, можеха да понаучат нещо за това как изглежда един истински войник.

— Ваша милост! Милорди от Камарата на лордовете! Представители на Севера! Аз съм ефрейтор Тъни, знаменосец на върховния крал на Съюза, Негово Величество крал Орсо Първи. Предполагам, че всички познавате полковник Горст, командир на рицарите на дворцовата стража.

Това, че неговият герой от детството го беше извлякъл от Камарата на лордовете, изобщо не беше намалило възхищението на Лео към този мъж. Дори го беше засилило. Почувства се леко обиден, че Горст стоеше на разстояние, намръщен и дори не поглеждаше към него.

— Ефрейтор… Тъни? — Двойната гуша на Барезин се разтресе, когато той презрително вирна брадичка. — Губят ни времето!

— Това, което има значение, е съобщението, не чинът му — промърмори Мъстред.

Лео с радост би заменил няколко от кабинетните си генерали за ефрейтори с дълъг боен опит.

— Предлагали са ми и по-висок чин, милорди — ухили се Тъни, — но не е за мен. Носенето на знамето на Негово Величество е достатъчно голяма чест за мен.

— Знамето на Непоколебимия — усети се, че прошепва Лео с известно благоговение.

Тъни се усмихна и погледна знамето с любов:

— Същото, под което е яздил крал Касамир, когато освободил Англанд от диваците. Кара те да си спомниш за гордата история на Съюза. За всичко, което провинциите дължат на Короната.

— Предполагам, че ако короната все още беше носена от мъже като Касамир, помежду ни нямаше да има кавга — намръщи се Лео.

— Виж ти. И Негово Величество точно това иска — да няма кавга. С надеждата да постигнете това, той ви кани на вечеря. — Тъни изгледа леко развеселено разпръснатата и разнородна група от съюзници на Лео. — Само вие двамата обаче. Той не би искал разговорът да се отклонява твърде много от основната тема.

— Която ще бъде? — попита Ишър.

— Исканията ви и възможните отстъпки, които той може да направи, за да изпълни тези искания. Кралят е наясно, че мъже с вашите качества не биха повели войници срещу него без някакви основателни поводи за недоволство. Негово Величество е напълно готов да се сражава, но иска на всяка цена да избегне проливането на кръвта на хора от Съюза на земята на Съюза.

— Той иска да печели време — избухна Барезин. — Имам намерение да заповядам на мъжете си да преминат през тези проклети ниви и да вечерям в проклетия Стофенбек и без неговата покана!

Стийблинг, старият лорд, чиято собственост беше порутената кула, седеше наблизо, вдигнал подутия си от подаграта крак върху едно столче, изсумтя презрително, което не помогна особено.

— Заповедите давам аз — изръмжа Лео и Барезин наведе сърдито двойната си гуша. — Моля те, предай моите благодарности на Негово Величество. Ще получи отговора ми до час.

Тъни се изправи на седлото, за да отдаде отново демонстративно чест, после с рязко движение умело обърна коня си и понесе сияйното знаме на краля обратно към Стофенбек. Не можеше да се отрече, че знамето е страхотно. Може би когато всичко това приключеше, то трябваше да се върне в Англанд, където му беше мястото.

— Трябва да атакуваме веднага — изръмжа Барезин, като размаха юмрук с театрална войнственост. — Нали, Ишър? Трябва да атакуваме!

Някои от по-агресивните лордове мъжествено започнаха да мърморят в знак на съгласие. Лесно им беше да говорят така — в живота си никога не бяха нападали нещо по-опасно от свинска пържола.

Ишър си играеше с ръкавиците, но не каза нищо. Като цяло на бойното поле говореше много по-малко, отколкото в салоните.

— Готови ли са хората на Стаур? — попита Лео на северняшки.

— О, ние винаги сме готови за битка. — Усмивката на Гринуей беше почти похотлива.

— Той не те пита колко ти е дълъг курът — намръщи се Джин и му хвърли кос поглед. — А дали хората на Стаур са готови.

— Пробиват си път през гората. След час ще стигнат до края на дърветата. Може би два.

Лео трепна. Може би два, с лекота можеше да означава три часа. Нямаше да е достатъчно да отблъсне Орсо, трябваше да го смачка. Можеха ли да го направят в края на следобеда? Заслони очи и се опита да прецени разстоянията и времето, но трябваше да вземе предвид толкова много неща, че му причерня пред очите и главата му бръмна от цялата тази информация. Обърна се, за да попита Юранд за мнението му, после се опомни и отново почувства острото жегване на разочарованието от предателството. Юранд беше единственият от приятелите на Лео, в чието мнение наистина си заслужаваше да се вслушва. Той притежаваше толкова трезв ум. Такова хладнокръвие по време на криза. Защо най-добрият мъж, когото Лео познаваше, трябваше да се окаже проклет перверзник? Стисна юмрук.

— Ишър, Барезин, при вас как са нещата?

— Хората ми са готови — отвърна измъчено Ишър и по гласа му пролича, че далеч не е възхитен от това. — Вече се разгръщат по десния фланг.

— И моите също са почти готови! — избоботи Барезин. Той не можеше да изрече и една дума, без да я превърне в заплаха. — Гуркулският ми легион ще бъде готов за настъпление до един час!

Стийблинг отново се изкикоти презрително. Лео скръцна със зъби и се постара да не му обръща внимание.

— Ами останалите от Камарата на лордовете?

Барезин удари с дебелия си юмрук по дебелата си длан:

— Почти са готови!

— Частично готови — поправи го Ишър. — Някои все още са закъсали по лошите пътища…

Пътищата вече бяха сухи. Причините за забавянето им бяха мудното командване и лошата дисциплина. Нуждаеха се от повече време за разгръщане особено с тези овощни гори и реката отпред. Но от друга страна, на стръмната скала отвъд сякаш нямаше много войници. Може би беше по-добре да се опитат да я превземат сега, отколкото да чакат…

— По дяволите! — промърмори Лео.

Когато беше капитан, никога не беше изпитвал съмнения кое е правилно. Трябваше да следва заповедите, да се грижи за хората си и да води с личен пример. Сега, когато беше генерал, правилните ходове бяха забулени в мъгла. Всичко се основаваше на предположения, на точна преценка, на избор с неясен изглед за успех, от който зависеха хиляди човешки животи. Решенията, които беше вземал в миналото, винаги бяха импулсивни. Никога не беше имал време да обмисля последствията.

Дали майка му не беше права? Може би наистина не ставаше за генерал? Улови се, че му се иска тя да беше с него, и прогони тази мисъл. Мътните го взели, той беше Младия лъв! Но куражът и шумният боен вик нямаше да са достатъчни. Антоп беше прав — мястото не беше подходящо. Някои от мъжете, заели тези позиции, щяха да умрат. Добри мъже. Приятели като Ритър и Барнива — убити от безразсъдството му.

— Численото превъзходство е на наша страна — каза замислено сякаш на себе си и разтри крака си, който го наболяваше. — Те няма да получат помощ.

— Шайка проклети предатели — обади се Стийблинг достатъчно силно, за да може да го чуят, отпи голяма глътка от една бутилка и ги огледа презрително.

На Лео му се прииска да го изрита от стола и да го отъркаля надолу по хълма, но бяха тук, за да освободят хората на Съюза от тиранията на Висшия съвет, а не да ги изритват от столовете им, колкото и да го заслужаваха.

— Хората на Англанд са с вас, ваша милост, каквото и да решите — кимна му окуражително Мъстред.

Това би трябвало да го утеши. Но само му даде ясно да разбере, че решението е изцяло негово. Винаги се беше гордял, че е самото олицетворение на човек на действието. Сега, когато командването беше негово, на бойното поле и с врага пред себе си — мястото, където винаги беше мечтал да бъде, Лео се чувстваше парализиран.

Откри, че му се иска Риккъ да беше тук. Обичаше Савин, но тя имаше навика да налага мнението си на другите хора. Правеше го по изтънчен и фин начин, но все пак го налагаше. Риккъ умееше да пристъпва направо към простата същина на нещата. Беше му помогнала да види какво иска той самият. Обърна се ядосано към Сухара:

— Къде, по дяволите, е Риккъ?

Старият воин преглътна и безпомощно сви рамене.

Височина

Риккъ клечеше във влажната гора и неспокойно опипваше старото дървено трупче, окачено около врата ѝ, и отново и отново плъзгаше върха на палеца си по следите от зъби върху него.

Баща ѝ беше прекарал половината си живот, като клечеше във влажната гора, и беше приятно да усеща, че следва стъпките му, но това не беше достатъчна компенсация за лепкавия студ, който се разпростираше по гърба ѝ от капките, които постоянно капеха върху нея от боровете.

— Покривите определено са хубаво нещо — промърмори тя под носа си.

Погледна надясно. Сред дърветата бяха коленичили въоръжени мъже, които стояха приведени. Най-добрите хора, с които разполагаше Уфрит, покрити с белези и калени в битки, с извадени оръжия и напрегнати лица. Изърн-и-Файл седеше, облегнала гръб на едно дърво, сложила копието си върху коленете, и бавно дъвчеше. Тя се наведе на едната страна, изплю се и повдигна вежди към Риккъ, сякаш, за да я попита: Е?

Риккъ погледна наляво. Още мъже. Начело с Гвоздея и останалата част от доста голямото семейство на Грегун Празноглавия, които бяха оголили зъби като вълци, видели овца. Знаеше, че в гората зад нея има още стотици мъже. Всички бяха напрегнати като стиснати юмруци и чакаха заповедта ѝ. Тръпката се беше отпуснал на едно коляно. Прошарената му коса беше залепнала за лицето, мокро от утринната роса. Не спираше да върти пръстена с червения камък върху кутрето си. Повдигна едната си вежда към нея, сякаш искаше да ѝ каже: Е?

Риккъ присви очи. Не че когато присвиеше дясното, имаше някаква разлика. Мъгливата нощ се беше превърнала в мъглив ден, което беше помогнало да не бъдат забелязани, но сега не им помагаше да видят къде отиват. Пътят, точно зад дърветата, беше достатъчно ясен. Можеше добре да види моста. Но от портата не се виждаше нищо, само знаеше, че е там.

Не спираше да си играе с трупчето. Истината беше, че не бе имала нужда от него в продължение на месеци. Откакто беше слязла от забраненото езеро с руни по лицето, не само че не беше имала пристъпи, но даже и не трепваше. Винаги бе мразила да носи проклетото трупче, но ето че сега го стискаше здраво. Сякаш беше някакъв последен остатък от детството. Някакво напомняне за миналото, когато не ѝ се налагаше тя да прави трудните избори.

Разнесе се глух звук и тя трепна. Проточи врат по посока на скърцането, което се чуваше на фона на бълбукането на реката, и погледна с присвити очи към сводестия вход и една подскачаща светлина. Лекият вятър размърда клоните, мъглата се разкъса и тя видя двама мъже. Единият имаше хубав шлем с герб и под дългото му наметало проблясваше ризница. Другият беше плешив и държеше фенер високо в едната си ръка, докато с другата разтвори широко вратата.

И портите на Карлеон останаха подканящо отворени.

Риккъ скъса с рязко движение кожения ремък и захвърли трупчето в храстите.

— Тръгвайте — изсъска тя и Тръпката скочи бързо и тихо на крака, следван по петите от Гвоздея. Първата дузина мъже се изправи с тихо подрънкване на метал, последва я втората, после и третата.

— Хайде — прошепна Риккъ и стисна толкова силно юмруци, че ноктите ѝ се забиха в дланите ѝ. — Хайде…

Тя трепна, когато чу тропота на стъпки, докато Тръпката и останалите се затичаха през дървения мост. Беше почти сигурна, че е виждала този миг. Бе го виждала с дългото око. Мъжът с наметалото на входа посегна към меча си.

Викът му се превърна в гъргорене, когато плешивият го прониза в гърлото и го блъсна обратно в сенките на тунела. Това още веднъж доказваше, че малко злато може да успее там, където може да се провали много стомана. Той вдигна фенера и учтиво се отстрани от пътя, когато Тръпката претича покрай него към Карлеон, следван от постоянен поток от въоръжени мъже.

Риккъ бавно се изправи, трепна от болката в коленете от дългото клечане и изпусна въздишка:

— Значи това е всичко?

— Поне е добра първа стъпка. — Изърн запъна обутия си в ботуш крак в една скала, докато гледаше ухилено реката от воини, които се стичаха около тях през мъгливата гора и влизаха в града тихи като призраци.

— Не убивайте никого, освен ако не се налага! — извика Риккъ и се отправи към порите.

В края на краищата тя далеч не беше единствената на север, която искаше отмъщение.

Отвъд стените беше изненадващо тихо за град, който току-що е бил превзет.

Групи от отбраните воини на Уфрит стояха в ъглите с извадени оръжия и щитове в ръце. Един-двама от тях бяха изрисувани със знака на дългото око. Наоколо с вързани ръце седяха някои затворници, чиито оръжия бяха на земята. Неколцина от жителите на града надничаха уплашено от прозорците и вратите, докато Риккъ минаваше покрай тях.

— Не се тревожете! — Тя се усмихна, както се надяваше, успокоително, макар че напоследък видът на лицето ѝ не действаше успокоително на никого. — Никой няма да бъде наранен! — Видя двама именити воини да влачат труп, който оставяше кървава диря по паветата. — Никой друг няма да бъде наранен! — поправи се тя. — Стига всички вие да се държите възпитано. — Не беше сигурна, че това ще помогне, но поне опитваше.

Смяташе, че полага повече усилия от Калдер Черния, когато той превзе Уфрит.

Гвоздея се беше облегнал на една стена и използваше кинжала си, за да пробие внимателно дупка в заострения край на едно яйце. Умееше да стои напълно неподвижен, без да помръдва, докато не се наложеше да действа.

— Значи се получи — каза той, когато тя се приближи.

— Казах ти, че ще се получи.

— Не съм сигурен дали сме загубили и един човек.

— Добра новина. А от тяхна страна?

— Няколко. Нямаше и една десета от хората, които обичайно охраняват това място.

— Аха — отвърна Риккъ. — Всички са заминали за Мидърланд, за да се бият срещу крал Орсо.

— Където им каза, че ще бъдеш и ти.

— Затова им го казах. Реших, че тук ще се забавляваме много повече.

Гвоздея поклати глава. Острието на кинжала проблясваше, докато го движеше напред-назад.

— Знаех, че е опасно човек да те има за свой враг. — Той вдигна поглед към нея изпод русите си вежди и мигли. Изгледа я бавно и продължително от главата до петите. — Сега се чудя дали е добре да те има и за приятел.

— Не е добре човек да ме има за приятел, ако ме предаде — това мога да ти го кажа със сигурност. Савин дан Брок щеше да ме предаде доста бързо. — Риккъ осъзна, че е сложила ръка върху веригата с изумруди, която носеше, и отново я отдръпна. — Тя е жена, която продава всичко. — Спомни си как двете се усмихваха заедно на пейката в градината на баща ѝ. И как ръката ѝ лежеше върху корема на Савин и бебето помръдваше под пръстите ѝ. — Що се касае до съпруга ѝ…

Спомни си за момчешката доверчива и сърдечна усмивка на Лео. Спомни си как той се смееше заедно с баща ѝ. Спомни си момчето, с което играеше в плевнята. Зачуди се какво ли ставаше с него сега, в Мидърланд, без помощта, която му беше обещала. Усети пристъп на вина, после се ядоса на самата себе си за това, че я бе почувствала. Трябваше да превърне сърцето си в камък.

— Направих ли това, което казах, че ще направя? — попита тя.

— Направи го — призна Гвоздея.

— Всичко стана ли така, както казах, че ще стане?

— Досега да.

— Тогава от какво се оплакваш?

— Не съм казал, че се оплаквам.

— А какво казваш?

Той издуха малко прах от върха на яйцето и вдигна светлите си очи към нейните:

— Казвам да не ми даваш причина да се оплаквам.

— Ще го имам предвид. — Тя кимна към голямата стена пред тях, същата, която Бетод беше построил около височината на Скарлинг Хол. Беше може би най-здравата стена на Севера. Някои от мъжете се промъкваха към портата с вдигнати щитове. Отгоре се извиха няколко стрели, които отскочиха от паветата и ги накараха да отстъпят. — Междувременно имаме още работа за вършене.

— Работа винаги има. — Гвоздея продължаваше да дупчи яйцето с кинжала си с търпението на многовековно дърво. — Затвориха портите, щом влязохме тук. Който и да е вътре, няма желание да ги отвори. Не спират да ни обстрелват със стрели.

— Не е много дружелюбно от тяхна страна.

— Не. Мислех си, като падне нощта, да се покатеря там и да ги науча на по-добри маниери.

Риккъ огледа стените. Бяха дяволски високи, твърди и сиви:

— Нека им дадем малко време да обмислят в какво трудно положение са. Междувременно поддържай реда, става ли? Погрижи се в града да не се пролива повече кръв.

— Лесно прощаваш.

— Само преди минута твърдеше, че съм прекалено безскрупулна. Сега казваш, че е лошо да съм милостива?

— Зависи на кого прощаваш. — Той присви очи към стените. — По време на война превземаш всички високи позиции, които могат да ти осигурят предимство. — Той вдигна към устните си яйцето, което изглеждаше малко между едрия му палец и показалец. — С изключение на позицията на морално превъзходство. — Той изсмука вътрешността на яйцето през дупката. — Тя пет пари не струва.

Изърн-и-Файл беше недалеч, на един площад, и пред нея на колене стояха редица обезоръжени войни. Близо до нея беше застанала Корлет, която държеше гордо знамето на дългото око. Риккъ се отправи към тях с ръце на хълбоците.

— Предполагам, че когато тази сутрин сте станали от леглото, не сте очаквали, че ще стоите на колене на улицата — каза тя. — Мога само да кажа, че съжалявам за това.

— Наистина ли съжаляваш? — попита я Изърн.

— Никак даже. — На лицето на Риккъ плъзна широка усмивка. — Мисълта за изражението на Стаур Здрачния, когато разбере, че сме откраднали града му, не спира да ме развеселява през последните няколко седмици.

— Предполагам, че ще осере бричовете си и ще плаче за мама.

— Няма да се изненадам — отвърна Риккъ.

— Но майка му няма да дойде — изкикоти се Изърн, — като се има предвид, че е мъртва от години. И той ще скърца със зъби, ще се самообвинява и ще цупи устата си така, че тя ще заприлича на дупката на гъза му, и…

— Отклоняваш се от същността, Изърн.

— Това е често срещан недостатък в семейството ми — прокашля се Изърн. — Тогава да се върнем към същността.

— Не ми е нужна майката на Стаур, а баща му. — Риккъ се обърна към коленичилите мъже. — Ако, вие, момчета, ми помогнете, ще откриете, че съм разумен човек. Поне по-разумен от шибания Стаур Лайняния.

— Лайняния — изкикоти се Изърн и поклати глава.

— А сега ми кажете къде е Калдер Черния?

Мъжът отляво — кисел дърт копелдак, с белег, преминаващ през късата му посивяла коса, вдигна глава и я погледна презрително:

— Майната ви, откачени кучки такива.

Риккъ погледна Корлет и повдигна вежди. Корлет повдигна своите в отговор:

— Каза майната ви.

— Чух го — отвърна Риккъ. — Предполагам, че за това ще имаме време по-късно. — Просто един-два пръста, за да отпразнуваме. Но точно сега съм заета да крада града ви. Къде е Калдер Черния?

— Не ме ли чу, мамка му? — оголи зъби той. — Казах…

Изърн го хвана за косата, промуши го отстрани във врата и преряза гърлото му с леко движение на китката. Бликна черна кръв и тя опря ботуша си в гърба му и го бутна в канавката.

Беше добре да проявяваш милосърдие, но това все пак беше Северът. Бащата на Риккъ никога не беше харесвал да убива. Но това не му беше попречило да го прави, когато се налагаше. Нямаше да попречи и на нея.

— Може би под суровата обвивка в него е имало много неща, които биха могли да ми харесат — въздъхна Риккъ, докато наблюдаваше как мъжът се гърчи под ботуша на Изърн.

— Може да е имал колекция от интересни черепи на птици или прекрасен певчески глас, или много е обичал починалата си сестра и това го е разплаквало, когато е сам. — Риккъ погледна останалите мъже, които я бяха зяпнали с широко отворени очи.

— Но на света има толкова много неща, за които да съжаляваме. Не можем да си позволим да съжаляваме много за хора, които се държат като глупаци.

Киселият копелдак беше спрял да помръдва и Изърн се наведе и избърса кинжала си в задната част на панталоните му, видя нещо в отражението си в блестящото острие, намръщи се и изтри някакво петно от бузата си.

Риккъ отстъпи настрани, преди разпростиращата се локва кръв да е стигнала до нея, и застана пред следващия мъж. Винаги се беше смятала за забавна. Кикотещата се Риккъ, извор на смях. Все още ѝ се струваше странно, че хората може да се страхуват от нея. Но трябваше да признае, че страхът в очите им ѝ доставяше известно удоволствие. Поне надделяваше над презрението.

— Ти ми харесваш повече — отбеляза тя и размаха пръст към мъжа.

— Този ми изглежда приятен човек — съгласи се Изърн и го потупа с кинжала по рамото. — Предполагам, че си семеен?

— Имам две дъщери — изграчи мъжът.

— Леле — възкликна Риккъ. — Колко са големи?

— На шест и на две.

— Леле — присъедини се Корлет.

— Тези момичета имат нужда от баща си — отбеляза Риккъ. — Надявам се, че ще си ни полезен.

— Надявам се, че ще си ни полезен — засмя се леко Изърн. — Колко уравновесено само.

— Винаги съм имала усет да се изразявам добре — отвърна Риккъ. — И така, къде е Калдер Черния?

Очите на бащата на две дъщери се завъртяха настрани, докато той се мъчеше да погледне към кинжала на Изърн, който беше малко извън полезрението му.

— Не е тук — дрезгаво отвърна той.

— Е, не се тревожи, имаме някакъв напредък. Къде е?

— Отиде на север към Високите долини. Някои от главатарите там, горе, са разтревожени от начина, по който управлява Стаур.

— Нима всички не сме разтревожени? — попита Изърн. — Имам предвид, че е вярно, че аз самата съм задник от семейство задници, но този Стаур? Той направо издигна определението „задник“ до нови висоти.

Риккъ кимна към портите на вътрешната стена. Портите, зад които беше Скарлинг Хол и които все още бяха здраво залостени.

— Тогава кой е шефът там, вътре?

— Брод Тихия.

Името не говореше нищо на Риккъ. Тя погледна Изърн, сви рамене и планинката сви рамене в отговор.

— Предполагам, че не говори много — отбеляза Корлет, което си беше разумно предположение.

— Обаче не разполага с много хора — продължи бащата на двете момичета. — Не повече от дузина.

— Може би три дузини — предположи един от останалите трима мъже, който излезе напред, влачейки се на колене.

Това беше тъжен урок. Може да говориш красиви думи, докато не ти се изприщи езикът, и никога да не получиш това, което искаш. А щом прережеш гърлото на някого, и всички се надпреварват кой ще ти бъде по-полезен.

— Три дузини не са много — отбеляза Изърн.

— Не са. — Риккъ се почеса по главата и погледна намръщено нагоре към черния назъбен парапет на фона на бялото небе. — Но не са му нужни много хора, за да удържи това.

Допирни точки

— Толкова съжалявам, че закъснях — извини се Орсо, след като влезе в стаята. Масата беше сервирана като за кралска вечеря, сребърните прибори блестяха. — Разбираш, че имам толкова много неща за вършене. Е, естествено, че го разбираш, нали и ти имаш своя армия, която трябва да ръководиш. И дори е по-голяма от моята! Не ставай!

Хилди запали клечка кибрит и започна да пали свещите, докато Орсо бързо се приближи и подаде ръка с широка усмивка. Майка му винаги му беше казвала, че е важно да се усмихва. Особено на враговете си.

Брок не се беше променил особено. Беше си все същият красив герой от приказките, какъвто го помнеше Орсо. Беше си пуснал нещо като брада, но вероятно можеше да си пусне брада между закуската и обяда — дори и онези части около ъгълчетата на устата, които при Орсо така и не се получаваха. Застинал между изправено и седнало положение, Брок погледна към протегнатата ръка с изражение на озадачено отвращение. Изглеждаше като мъж, който се беше претърколил в леглото си и бе открил лайно в него. После неохотно протегна ръка.

— Не прекалено силно! — предупреди го Орсо. — Не забравяй, че не съм воин!

Когато Брок хвана предпазливо ръката му, Орсо я стисна с всичката сила, на която беше способен, и изпита леко задоволство, когато видя, че Младия лъв трепна от болка. Беше малка победа може би, но бащата на Орсо винаги бе казвал, че човек трябва да печели всяка победа, която може.

Брок посочи двамата мъже, които беше довел със себе си и които стояха мрачно, облегнати на стената.

— Това са адютантите ми — Антоп… — Слаб и красив, с пригладена назад черна коса, един-два кичура от която винаги падаха елегантно върху челото му. — И Джин Бързея. — Суров северняк с червена брада, който изглеждаше така, сякаш през по-голямата част от живота си беше отварял вратите с лицето си.

Орсо се усмихна широко и на тях. В края на краищата усмивките бяха безплатни.

— Има ли изобщо дребни северняци? Не съм виждал такива!

— Държим ги отзад — изръмжа Джин.

— Значи са късметлии! И аз самият ще съм отзад, ако се стигне до битка. Мога да ви уверя в това, нали, Тъни?

— Много назад, Ваше Величество — одобрително кимна Тъни.

— Ами ти, Млади лъве? Предполагам, че ще си най-отпред, за да даваш пример?

— Предполагам — сковано отвърна Брок.

— Разбира се, познавате ефрейтор Тъни и полковник Горст, а това е Хилди, моята… — Орсо се намръщи. — Каква си, по дяволите, Хилди? Моята икономка? Моят шут?

— Твоят паразит — отвърна тя, докато запалваше последните свещи и внимателно размаха клечката, за да я угаси. — Тук съм само докато ми платиш каквото ми дължиш…

— Мътните го взели, знаеш, че си плащам дълговете — уморено махна с ръка Орсо и се отпусна на стола. — Но това е да си крал. Всеки иска нещо от теб. Ще го разбереш, ако спечелиш.

Брок застина за момент с отворена уста, после направи гримаса, сякаш беше осъзнал, че единственият начин да махне онова лайно от леглото си, е да го вземе с пръсти.

— Ние не искаме да Ви свалим от трона, Ваше Величество…

— Моля те, стига вече с това „Ваше Величество“. Дори и в по-добри времена звучи нелепо, а сега, когато армиите ни са на бойното поле, е определено абсурдно. Да говорим като равни. Като приятели. Само тази вечер. Предполагам, че утрешните събития във всички случаи ще наложат сериозна промяна във взаимоотношенията ни.

— Тогава, Орсо… — Брок отново направи гримаса, когато произнесе името.

— Вино? — попита Орсо и Хилди се плъзна напред като сянка с кърпа, метната върху ръката, след което наклони бутилката към чашата на Брок.

— За мен не.

— Надявам се, че няма да имаш против, ако аз пийна. Това е много хубаво осприянско вино. Може би приятелите ти ще искат да го опитат…

Джин Бързея изглеждаше така, сякаш се колебае дали да не приеме, но Брок го изпревари:

— Приятелите ми искат същото като мен. Да избегнем битката, ако можем. Затова съм тук.

— Нахлуваш в Мидърланд… за да избегнеш битка? Не можеше ли просто… да останеш лоялен? — И Орсо шумно сръбна от чашата си, докато наблюдаваше лорд губернатора на Англанд над ръба ѝ.

— Лоялен ли? — Брок отвърна на погледа му и съвсем леко пребледня. — Никой не беше по-лоялен от мен, когато Скейл Желязната ръка нападна протектората. Ние се притекохме на помощ, за да защитим Кучето. Не ни минаваше и през ум да направим нещо друго. Бяхме превъзхождани числено, но въпреки това се сражавахме. Знаехме, че Съюзът е зад гърба ни. Знаехме, че във всеки момент ще получим помощ. Той погледна към знамето на Непоколебимия и гордо изпъчи гърди, сякаш проклетият флаг наистина беше направен от злато, вместо само от златна нишка. — По онова време бях готов да последвам това знаме и в ада!

Орсо преглътна с неудобство. След тази история виното му се стори някак кисело.

— Но получихме от Мидърланд само добри пожелания — продължи Брок с благородно разочарование, — празни обещания и безкрайни искания за данъци. Не се ли чудите защо нямаше мъж в Англанд, който да не ме последва тук? — Гласът му ставаше все по-силен. Проповядването на морални принципи му отиваше. — Водихме вашата война. Загинаха хора. Мои приятели загинаха. Аз за малко не умрях. Кракът ми пари на всяка стъпка, смърди като пода на някой клозет и никога няма да се излекува. — Брок стовари юмрук върху масата и приборите подскочиха. — И всичко това само защото вие седяхте тук на дебелите си задници, докато ние се борехме за живота си!

Орсо усети, че Горст се размърда, докато ехото заглъхваше, и вдигна успокоително ръка. В стаята стана много тихо. Трябваше да признае, че никога не беше изпитвал по-голямо уважение към Лео дан Брок, отколкото в този момент. Можеше да завижда на този мъж. И той имаше добри основания за оплакванията си. Жалко, че се беше стигнало до това.

— Аргументите ти са основателни — отвърна Орсо. — Без съмнение, това няма да означава нищо за теб сега, но ми е трудно да опиша крайния срам и отвращение, които изпитвам заради това че не ти беше изпратена помощ. Наистина опитах да помогна, макар и по доста безуспешен начин… И има известна ирония във факта, че хората, които събрах тогава, за да ви помогна, са същите, които сега съм изправил на бойното поле срещу вас. Но Трошачите във Валбек се разбунтуваха и се наложи първо да потуша този пожар. А после… Е, ти знаеш по-добре какво се е случило после на Червения хълм и след това. Достатъчно е да кажем, че се справихте без нас. Висшият съвет ви изостави. Баща ми ви изостави. — Той пое с усилие дъх. — Аз ви изоставих. Но нима наистина това е решението? Бунт? Държавна измяна? Гражданска война?

— Не ни оставихте избор. — Брок го погледна гневно над масата.

— Наистина ли? Защото аз не си спомням някой да се е опитал да говори с мен за това. Зная, че имаме своите различия, но мисля, че и двамата вярваме в Съюза? Докато все още имаме време — не можем ли да намерим начин да решим проблемите, без да причиняваме смъртта на толкова много от нашите сънародници? Не можем ли да намерим някакви допирни точки?

— Може би — отвърна студено Брок, — ако уволниш целия си Висш съвет и го замениш с хора, които изберем.

— Нека да предположа… хора, които да изберете вие самите?

— Ние ще изберем патриоти! — извика Брок и отново удари по масата, но не толкова убедено. — Хора с качества. — Когато се отдалечеше от облените в слънце върхове на гнева и навлезеше в сенчестите гъсталаци на политиката, той не беше толкова впечатляващ. — Хора, които могат… да върнат Съюза към принципите, върху основите на които той е бил създаден.

— Но нима това дали един човек е патриот, или, като стана дума за това — притежава качества, не зависи от това кого питаш? Ако не друго, то настоящото затруднено положение, в което се намираме, показва това кристално ясно. Що се касае до принципите, Баяз е бил този, който е основал Съюза, и той все още е член на Висшия съвет, когато това му харесва въпреки всичките ми усилия. Трябва да прекараш повече време там. Ще откриеш, че тези твои горди и непоколебими принципи се оказват шокиращо гъвкави. Повярвай ми, Първият магус може да ги разтяга така, че да покрият всяко нарушение.

Впечатляващите мускули на челюстта на Лео дан Брок се стегнаха, но без особен резултат. Той наистина не беше философ.

— Численото превъзходство е на наша страна — промърмори той. — Вие трябва да се предадете.

— Е, аз не съм генерал, но мисля, че… технически погледнато… мога да се бия и да изгубя? Постави се на мое място. Би ли се предал?

Орсо почти можеше да види как се въртят колелцата, скрити зад очите на Брок. Очевидно той не се поставяше често на мястото на някого другиго. Нямаше необходимите умения за това. Може би за негов късмет Хилди ги прекъсна точно в този момент с позлатен поднос в ръцете, върху който имаше две димящи купи от сулджукски порцелан.

— Аха! — Орсо вдигна лъжицата си. — Готвачката ми се казва Бернил и макар да знам, че казват, че от Талинс не идва нищо добро, но се кълна, че супата ѝ ще промени мнението ти.

Брок погледна намръщено надолу към купата си и после към приятеля си Антоп.

— О, хайде стига, няма да те отровя. — Орсо се наведе през масата, загреба с лъжицата си от супата на Брок и я изсърба. — Сега бъди добро момче и яж. Може и да имаш извинения за извършването на държавна измяна, но да оставиш супата на Бернил да изстине, е непростимо.

Вероятно супата беше добра. Ако кралете не ядат хубава супа, то кой тогава? Но Лео не беше в настроение да ѝ се наслади. Беше ядосан и разтревожен и като виждаше почти тъмното небе през тесните прозорци, имаше усещането, че е пропуснал шанса си. Беше сигурен, че Орсо няма да се чувства в свои води с всички онези войници на бойното поле. Че ще бъде слаб, малодушен и отчаяно ще се съгласи с всичко. Но мъжът, който видя, едва ли можеше да бъде по-спокоен. Не можеше да не се възхити на хладнокръвието му. Човек би си помислил, че той е този, който има числено превъзходство.

— И така… — Орсо захвърли лъжицата в празната си купа.

— Ако подменя Висшия съвет с избрани от вас хора, ще остана ли крал? Честно казано, не ми харесва особено, но всички мои сервизи имат малки коронки върху тях и така нататък. Смяната на всичко това ще бъде… — Той хвърли поглед към странната си, дребна сервитьорка. Тя изду бузи, изпуфтя и напълни отново чашата му. — Истински кошмар.

— Не сме узурпатори — промърмори Лео. — Ние сме…

— Патриоти, да, разбира се — прекъсна го Орсо. — Но не съм сигурен, че сте премислили добре нещата. Какво ще ми попречи да променя решението си, когато войските се приберат у дома?

Лео беше свикнал да оставя мисленето на Юранд, Савин и майка си, а никой от тях не беше тук. Намръщи се и не каза нищо.

— Сигурен съм обаче, че лорд Ишър ги е премислил. Той не е човек, който би пропуснал да планира всичко в най-дребни подробности, нали? И двамата знаем, че всички тези глупости с Уетерлент бяха изцяло негова идея.

— Какво имаш предвид? — промърмори Лео, усещайки, че ще попадне в капан, но неспособен да спре.

— Ишър дойде при мен. Предложи ми да оправим отношенията между Висшия съвет и Камарата на лордовете. Да уредим споразумение, при което Уетерлент ще влезе в затвора, обикновените хора ще бъдат доволни, благородниците ще са спокойни, а аз ще изглеждам като властен държавник. — Орсо изсумтя. — Трябваше да се досетя, че всеки план, който би ме поставил в добра светлина, е обречен. А, риба! — Русокосото момиче на Орсо се появи сякаш от нищото и с бързо движение постави пред Лео димяща чиния с риба. — Бернил приготвя наистина вълшебно морската храна. — Орсо завъртя вилицата между пръстите. — Тя е по-скоро магьосница, отколкото готвачка дори когато е в кухнята на някоя селска къща. Не, не, ползвай малките прибори, Лео. Та за какво говорех?

— За Уетерлент и Ишър — обади се ефрейтор Тъни.

— А, да. Онзи ден отидох в Камарата на лордовете, като очаквах да се покажа като милосърден. Представи си смайването ми, когато се оказах самото олицетворение на видиотен тиранин. Да не говорим за Уетерлент. — Той набучи с вилицата парче риба и го задъвка с голяма наслада. — Той направо увисна. В буквалния смисъл на думата. Дори това не успях да направя както трябва. Беше доста грозна сцена. Мразя проклетите обесвания. Въпреки това, ще призная, че този човек не ми липсва. Той беше крайно противен тип и беше виновен до мозъка на костите. Толкова по въпроса за добросърдечността на лорд Ишър, нали? Той обича да се прави на помирител, но през цялото време сееше разногласия. Предполагам, че е излъгал първо теб, нали? Казал ти е, че Уетерлент е обвинен несправедливо и че аз съм чудовище? Мъже с качества. — И той поклати глава и се засмя.

Лео се намръщи с вилица, застинала на половината път до устата му. Беше доста доволен от това как беше показал справедливия си гняв, но сега вече изобщо не беше доволен. Разговорът с Орсо беше все едно да разговаря с Джаппо Муркато, но с по-големи залози и по-ниски изгледи за успех. Всичките му твърди аргументи и благородни убеждения, непоколебимите съюзи, които беше сключил, сякаш започваха да се рушат като пясъчни замъци.

— Не знам какви истории са ти разказали за реформата, за освобождаването ми от оковите и разните други празни приказки, но съм доста сигурен, че Ишър има намерение да ме замени изцяло. Може би с теб. Той самият не е достатъчно прославен, за да е добър за тази роля, нали? Но предполагам, че си въобразява, че може достатъчно умело да дърпа конците. И разбира се… остава и съпругата ти.

— Не я забърквай в това — процеди Лео през зъби.

— Моля те, никой няма по-високо мнение за Савин от мен самия. — Орсо въздъхна тихо и тъжно и се загледа в празното пространство. — Въпреки усилията си бях влюбен в тази жена в продължение на години. Но мисля, че няма да е несправедливо, ако кажа, че тя е просто… — той вдигна палеца и показалеца си и показа разстоянието между тях, което беше с дебелината на косъм — мааалко амбициозна. Не бих заложил парите си дори на великия Ювенс, ако застане между нея и това, което тя иска. Никога не съм си мислел, че тя би устояла на желанието да бъде кралица. Затова бях толкова изненадан, когато отказа предложението ми.

— Какво ти е отказала?

— Когато ѝ предложих да се омъжи за мен.

Лео едва успя да се сдържи да не извика задавено. Ако преди разговорът го объркваше, то сега направо се давеше в него. Очевидно жена му не беше споделила с него цялата истина за връзката си с краля. Какво друго може да беше скрила от него?

— Когато тя ми отказа, все едно ме удари гръм — замислено продължи Орсо, докато нарязваше рибата с едната страна на вилицата. — Но… може би е намерила друг начин да стане кралица? Чух, че те придружава в кампанията. Тя обича винаги да държи под око инвестициите си.

— Разбрал си всичко погрешно! — изръмжа Лео, като се чудеше дали той беше разбрал нещата правилно. Когато се изправи, столът му изскърца върху покрития с камък под и се наложи да потисне стона, предизвикан от пронизващата болка в крака. — Нямаме какво повече да обсъждаме!

— Но ние все още не сме стигнали до основното ястие!

— Черен дроб е — поясни Хилди.

— Ах! Бернил го приготвя така, че просто… — и Орсо затвори очи, докосна устните си и леко помръдна с пръсти — направо се топи в устата и от него не остава нищо. Така както стана и с извиненията за бунта. — Той отвори очи и се усмихна.

— Имаш ли нещо против аз да я изям…? — Хилди вече се беше надвесила над полуизядената риба на Лео с вилица в ръка.

— Заповядай — изръмжа Лео и се обърна към вратата. — Ще се видим на бойното поле.

Орсо почти се задави с виното.

— По дяволите, надявам се това да не се случи.

Съмнения и желания

— Будна ли си? — прошепна Лео.

Разбира се, че беше. Как можеше да спи с това постоянно ритане на бебето в корема ѝ, с неспиращия шум на войниците, които се движеха отвън пред прозореца, с безкрайните съмнения, страхове и надежди, които се гонеха в ума ѝ като бездомни кучета, тичащи след каруцата на касапина?

Наложи се Савин да пъхне ръка под корема си и да го повдигне леко, за да може да извие лице към него. Отвън първите лъчи на зората докосваха небето и леко проблясваха в ъгълчетата на очите му и осветяваха бузата му, която помръдваше от нервното стягане на челюстта му.

— Трябва да се върнеш в Остенхорм — каза той. — Тук не е безопасно…

— Двамата заедно участваме в това, Лео — тя се постара гласът ѝ да прозвучи напълно спокойно, като на майка, успокояваща детето си. Като Укротителка на лъвове, която се опитва да задържи звяра върху столчето му. — Трябва да сме заедно. — Тя хвана ръката му и я плъзна върху корема си. Не беше сигурна кой от двамата потрепери. — Бъдещето на всички ни е заложено на карта.

— Мътните го взели, Савин… — гласът му беше изпълнен с паника. — Дали не направих ужасна грешка?

В този момент я обзе гняв. Всеки имаше съмнения. Боговете знаеха, че и тя имаше своите. Но лидерите трябваше да погребват съмненията си дълбоко вътре в себе си, откъдето не можеха да излязат и да опорочат цялото начинание. Беше твърде късно да размислят. Зарът беше хвърлен. Обзе я гняв, но не можеше да си позволи лукса да избухне.

— Постъпи правилно. — Тя се насили да го погледне в очите и се постара гласът ѝ да звучи убедено. — Направи каквото трябваше.

— Мога ли да имам доверие на Ишър?

Савин не би му се доверила дори да ѝ донесе нощното гърне.

— Разбира се, че можеш. Той е свързан с нас, Лео, трябва да…

— Мога ли да имам доверие на Стаур?

Да нарече Стаур диво куче, беше несправедливо. Дивите кучета са способни да проявяват вярност.

— Той те уважава. И е малко късно да…

— Мога ли да имам доверие на теб?

Мълчание. Слаби викове и дрънчене отвън, докато войните местеха припаси на светлината на факли.

— Как можеш да ме питаш такова нещо? — озъби се тя. Искаше ѝ се да го зашлеви. — Ти си този, който избра това! Аз само направих всичко, за да се погрижа то да успее! — И обеща Уфрит на Стаур, Висшия съвет на Ишър, а трона на себе си. — Орсо ти е напълнил главата със съмнения, нали? По дяволите, казах ти да не го подценяваш!

Ново мълчание. Можеше да чуе учестеното му дишане. Както и своето собствено.

— Права си — отвърна той неохотно. — Както винаги, си права. — Дори успя да го каже така, че думите му да прозвучат обвинително. — Просто вече не знам къде са приятелите ми, да не говорим враговете ми. Риккъ и Юранд…

— Лео…

— Ами ако майка ми е права? Ако аз съм воин, но не и генерал? Ами ако…

Искаше ѝ се да не се налагаше винаги тя да е силната. Съдбата ѝ беше свидетел, че иска някой да утеши и нея. Но някои хора се нуждаеха от това да бъдат подкрепяни. Което означаваше, че други трябва да ги подкрепят.

Тя сложи ръка върху главата му, зарови пръсти в косата и приближи лицето му към своето.

— Спри. Ти не си просто воин, водач или генерал, ти си герой. — В края на краищата героите се определят не от това, което са сторили, или защо, а от това, което другите мислят, не са сторили. — Каузата е справедлива. — От нея щеше да стане прекрасна кралица. — Имаме силни съюзници до себе си. — Един кръг от змии, които са загрижени само за собствените си интереси. — Ще спечелим. — Мамка му, наистина трябваше да спечелят. — И народът на Съюза ще спечели заедно с нас. Той се нуждае от нас. Нуждае се от теб. — Нямаше значение дали тя го вярва, а само да накара него да повярва. Трябваше да го нахъса с празни приказки, за да го накара да се изправи гордо на бойното поле. — Аз се нуждая от теб.

Тя го придърпа към себе си и го дари с най-нежната си целувка.

Целта ѝ беше само да го накара да млъкне, но тя продължи по-дълго, отколкото Савин беше очаквала. Когато се откъсна от него, двамата се погледнаха в мрака, дишайки учестено.

Тя облиза устни и се наведе за нова целувка. Този път го целуна по-жадно и по-дълбоко, докато извиваше тялото си, легнала наполовина върху него. Постоянната болка между краката ѝ вече се беше изострила до приятна възбуда. Не само ръцете ѝ бяха непрекъснато подути. Плъзна крак върху неговия и започна да се трие в него. В началото леко. После вече изобщо не беше леко. Скачаше върху него като някакво превъзбудено кутре.

— Сигурна ли си? — прошепна той.

— Вече всички сме будни. — И тя хвана главата му и пъхна език в устата му.

Това беше нещото, свързано с бременността, което най-малко беше очаквала. Никога преди не се беше чувствала по-малко способна да се чука и едновременно с това никога преди не ѝ се беше искало повече. Дори и сега, когато всичко беше заложено на карта. А може би особено сега.

Докато вдигне нощницата си, членът му вече беше полувтвърден. Продължи да го целува, пъхнала едната си ръка между краката си, а другата между неговите. В края на краищата някой трябваше да свърши работата.

Когато родеше това нещо, то щеше да е наследник на трона на Съюза. Това решение вече беше взето. Никога отново нямаше да я хванат така беззащитна, както беше във Валбек. Никога повече нямаше да бъде уплашена и уязвима. Ако Орсо, баща ѝ и Риккъ трябваше да изгубят, то така да бъде. Тя щеше да бъде могъща. Ако целият свят трябваше да изгуби, за да спечели тя, то така да бъде. Зарът вече беше хвърлен.

Тя изстена, повдигна се на ръце и колене и се загърчи тромаво, за да вдигне нощницата над хълбоците си. Коленичи и погледна голия си задник. Нощницата ѝ се спусна върху члена му като театрална завеса, закачила се върху стърчащо парче от декора.

Беше смешно. Но така стояха нещата.

Плъзна се по лакти напред, за да може матракът да осигури някаква опора на натежалите ѝ гърди, и зарови лице настрани във възглавницата.

— Хайде, направи го — изсъска тя.

Талоу се изправи, скръстил ръце под мишниците си, и потрепери, докато вятърът огъваше високата трева. Изглежда, все не уцелваше подходящите дрехи за времето. Точно както правеше и брат ѝ. Тази мисъл определено смути Вик и тя придърпа палтото по-плътно около себе си. Беше черно палто на инквизитор. Не го обличаше често. През по-голямата част от времето се опитваше да прилича възможно най-малко на член на инквизицията. Но ако не носиш униформата си в битка, то кога?

Погледната от височината на отвесната скала, тъмната долина беше осеяна с хиляди малки светлинки. Лагерни огньове, фенери на фургони, факли на стражи. Човек можеше да различи пътищата, скупчените прозорци на Стофенбек, светещите точки на огньовете на дългите бойни редици, които лъкатушеха през хълмовете и полята, и бездната от мрак, която се простираше между двете враждуващи страни.

— Не се случва често човек да има такива места за представлението, за което говорят всички — промърмори Вик. — Представяш ли си само колко струва това.

— Помисли какво може да се купи с тези пари — отвърна Талоу. Светлината на огъня проблясваше в ъгълчетата на големите му, тъжни очи. — За хората, които могат да бъдат нахранени, облечени и подслонени. Ако бъдат похарчени разумно, би могло битката да бъде напълно избегната.

— Нещо не е наред с този свят — съгласи се Вик, докато наблюдаваше как архилектор Пайк се приближава до най-близкото оръдие и поглежда над цевта му към притъмнялата долина.

Беше ги разположил със загрижеността на имперския иконом, който подрежда масата за официална държавна вечеря. Осемнайсет изтънени в единия край лъскави черни тръби, поставени върху тежки дървени опори и наредени в дълга редица точно под ръба на хълма. Облечени в кожени престилки инженери от Училището по обсада следваха Негово Високопреосвещенство, докато обикаляше редицата, и въртяха ръчките, настройваха, проверяваха инструментите си и сочеха развълнувано към реката, където водата проблясваше слабо в мрака.

— Мисля, че това трябва да се насочи малко наляво — отбеляза Пайк, после се изкачи до върха на хълма, за да застане до загледаната към долината Вик.

— Вече няколко години експериментираме в Далечна страна. — Той наблюдаваше как разчетите влачат храсти около дулата на огромните железни тръби, за да ги скрият от погледа. — И открихме, че оръдията са като подаръка за рожден ден. Най-добре да бъдат пазени като изненада.

— Никога не съм харесвала изненадате — отвърна Вик.

— Подозирам, че и врагът ще се чувства по същия начин.

— Ваше Високопреосвещенство!

По склона дойдоха две тъмни фигури. Едната носеше факла и маска.

Другата беше на момче с ръце, вързани зад гърба, което се препъваше. Практик и затворник.

— Хванах го, докато се опитваше да избяга. — Практикът блъсна момчето и то падна на колене пред Пайк. Вятърът разроши къдравата му коса. Едва ли беше на повече от четиринайсет. Изглеждаше по-малко. Талоу преглътна и бавно се отдръпна назад в мрака.

— Господи! — Пайк си пое дълбоко дъх и клекна до момчето. Светлината на факела проблясваше върху лъскавата изгорена кожа от едната страна на лицето му. — Знаеш ли кой съм аз?

Момчето кимна с глупаво зяпнала уста. Вдигна поглед към Вик и подсмръкна продължително, после сведе поглед към земята между краката си. Сигурно знаеше какво следва. Въпреки това просто стоеше там.

— От коя част си?

— От полка на лорд Крант — с дрезгав глас отвърна момчето. — Зареждам арбалетите. Е, просто ги натягам с ръчката. — След като започна да говори, то сякаш не можеше да спре. — Приятелят ми Герт зарежда стрелите, после ги връща на…

— Шшш — тихо го прекъсна Пайк.

Настъпи тишина, вятърът разлюля тревата и Вик усети, че трепери. Момчето щеше да послужи за добър пример за назидание, за да накара останалите да останат на постовете си. Близо до върха имаше дърво с нисък дебел клон, който беше съвсем подходящ. Ако обесеха момчето, че е избягало, то това означаваше ли, че бесят наред?

— Герт остана — прошепна момчето, — но аз… не искам да умра.

Пайк се обърна към хилядите светлинки, блещукащи в долината.

— Когато си изправен пред нещо от такъв мащаб, едва ли има по-рационален отговор от това да избягаш. Но понякога… трябва да вършим неща, които не са рационални. Понякога трябва да действаме, водени от вярата си. — Пайк погледна втренчено практика и момчето отвърна на погледа му.

Тъмната фигура на практика се извисяваше и над двамата.

— Понякога… дори когато светът полудее… трябва да клекнем до Герт и да зареждаме арбалетите.

Настъпи ново мълчание. После гърлото на момчето помръдна и то преглътна:

— Бих искал да го направя.

— Добре. — Пайк сложи ръка на рамото на момчето. — Тогава се върни в полка на лорд Крант. — Той кимна на практика и мъжът сряза въжетата на китките на момчето.

— Какво да им кажа?

— Че си се изгубил, но аз съм ти показал верния път как да се върнеш. Нима това не е истината?

— Истината е. — Момчето избърса сълзите с ръкава си.

— Този път и заради двама ни трябва да останеш на поста си.

— Ще остана там, дори на сутринта да настъпи и самият ад! — Момчето скочи като някое нетърпеливо кутре.

— Предполагам, че е твърде възможно това да се случи — промърмори Пайк, докато го наблюдаваше как бързо се отдалечава. — Изглеждаш изненадана, инквизитор.

— Съдейки по репутацията ви, очаквах нещо… по-сурово — отвърна Вик.

— Смятам, че репутацията рядко съответства толкова добре на хората, за които се отнася. В края на краищата нима тя е нещо друго, освен костюмите, които обличаме, за да се прикрием? — Покритата с петна кожа над останалите му без косми вежди потрепна, когато той ѝ хвърли безизразен поглед.

— Костюми, които сме принудени да обличаме. За да са продуктивни, хората трябва да се страхуват от нещо. Затова имаме инквизиция. Обичам да си казвам, че всеки живот, който съм отнел, е спасил пет други. Може би петдесет други. Не всеки би могъл да понесе тази аритметика. — Очите му проблеснаха на факлата на практика. — Има едно нещо в теб, на което се възхищавам, инквизитор Тюфел. Човек, преминал през лагерите, може да понесе много.

Вик не отвърна нищо и момчето се изгуби зад билото на хълма — черна фигура на фона на тъмното небе.

— Разбирам страхливците — тихо продължи Пайк. — Някога и аз бях един от тях. В края на краищата кой сред нас не е имал своя момент на слабост? Не може всичко да е мрак. Трябва да проявяваме и малко милосърдие. — Той се наведе настрани и ѝ прошепна: — Стига никой да не го види.

Брод седеше и лъскаше бронята си, макар тя да не се нуждаеше от лъскане. Беше чисто нова, от арсенала в Остенхорм. Но рутината му помагаше. Беше свикнал да я спазва, докато беше в Стария, по време на дългите нощи преди дългото зазоряване. Това му помагаше да остане спокоен. Това и пиенето. А и кой ли би спал сега?

Останалите огньове и другите групички будни мъже бяха пръснати във всички посоки и убиваха времето си, докато зората се просмукваше в небето. Разговаряха сериозно за позицията, обсъждаха нахакано нещата, които ще свършат утре, или тъжно за семействата, които ги чакаха у дома.

Може би Брод трябваше да мисли за своето семейство. За бързите коси погледи, които винаги му хвърляше Мей, докато говореше. За бръчиците около очите на Лиди, когато се усмихваше. Но той беше наясно какво предстои да се случи на разсъмване, и не искаше то да ги докосне дори и в спомените му.

— Това ли е всичката броня, която ще носиш? — попита Банерман и светлината на огъня затанцува върху обичайната лека усмивка на лицето му.

— Аха — отвърна Брод.

Нагръдник и стоманен шлем. Нищо кой знае какво.

— Стълбарите предпочитат да им е по-леко. — Халдер разтри татуировката върху опаката страна на дланта си. Беше същата като тази на Брод, но само с една звезда. Някои биха казали, че и една е много. — Колкото по-бързо стигнеш до върха, толкова по-големи са шансовете ти.

— Най-добрата броня е да имаш бързи крака и да се надяваш — промърмори Брод.

Така си казваха някога, докато чакаха да започне атаката, и обикновено тренираха и пиеха.

— Защитата няма да те спаси в мелето на върха на стените — добави Халдер. — Само атаката и яростта. — Брод не откъсваше поглед от стоманата, но сърцето му се разтуптя. — Няма време да мислиш. — Спомни си какво се случваше, когато стигнеш до върха на стълбата. — Няма време да дишаш. — Врящият казан от насилие. Мъжете, които се превръщаха в животни. Които се превръщаха в месо. — Навалицата е такава, че изобщо не можеш да стигнеш до оръжието на хълбока си, камо ли да го размахаш. — Халдер вече шепнеше. — Трябва ти нещо, с което можеш да убиеш човек, който е толкова близо до теб, че можеш да го целунеш.

Затова Брод носеше върху гърдите си кинжал. Беше по-скоро дълго острие, отколкото нож. Трите му ръба дори почти не бяха наточени. Острието беше това, което вършеше работата за нанасяне на удар през рамо, под шлема, на местата на съединяване на бронята или заедно с ефеса на меча, когато оръжията са заклещени едно в друго. Спомни си звука от хрущенето на скулната кост и лепкавата струя кръв по дръжката. Брод трепна и с усилие разтвори стиснатия си до болка юмрук. Зачуди се дали Съдийката не беше права. Дали не се чувстваше щастлив само когато ръцете му са окървавени.

— Е, нямаме стени за катерене — отбеляза Банерман, — така че, ако нямате против, ще си взема меча.

И той издърпа леко острието и после го пъхна обратно в ножницата.

— Мечът е хубаво нещо за покосяването на стрелците с лъкове. Ако се биеш лице в лице с мъже, облечени в броня, има и по-добри оръжия. — Халдер кимна към бойния чук на Брод, който беше положен върху парче насмолен плат и чакаше реда си да бъде лъснат. — Ако удариш здраво нечий шлем с това, можеш да спукаш черепа вътре, без да строшиш стоманата.

Вярно беше. Но Брод използваше повече подобното на кирка острие отзад. Беше идеално за закачането и свалянето на човек, навел се над парапета, както и за закачането на щит, така че да можеш да стигнеш до плътта зад него с кинжал. А ако разполагаше с достатъчно пространство да замахне, можеше да пробие с него почти всичко, стига да не се тревожеше, че острието може да заседне. В битките човек не трябваше да се привързва към оръжието си повече, отколкото към хората, защото понякога можеше да ги остави в калта.

Орсо се погледна втренчено в огледалото.

Беше стигнал до обуването на панталоните, преди да забележи отражението си, и сега не можеше да извърне очи дори изправен пред предстоящото унищожение.

Без съмнение някой страничен наблюдател би сметнал това за безкрайно суетно, но истината беше, че Орсо не виждаше в огледалото хубаво лице, а само недостатъци и провали.

— Идват още подкрепления. — Хилди стоеше до един от прозорците на внушителната стая, в която кметът беше настоял да спи Орсо, и наблюдаваше как войниците маршируват покрай градската стена на Стофенбек на път за фронта, където скоро щяха да се сражават. Където скоро щяха да умират. Това беше лайтмотивът на царуването на Орсо — превръщането на храбри мъже в трупове.

— Снощи са пристигнали три полка — отвърна той, — както и една много ентусиазирана група от фермери от съседната долина, които искат да се бият за своя крал.

— Вдъхновяващо.

— Ако намираш глупостта за вдъхновяваща. — Всъщност Орсо я намираше за точно такава, но независимо от това, им беше заповядал да се приберат у дома.

— Въпреки това не смяташ ли, че позициите ни са по-силни? — попита с надежда Хилди.

— По-силни са, отколкото бяха. Лорд маршал Форест все още смята, че неприятелят сериозно ни превъзхожда по численост.

— Битките невинаги се печелят с числено превъзходство.

— Невинаги, но обикновено — отвърна Орсо.

Той сложи недоволно ръка върху корема си и се опита да го глътне. Обаче нямаше как да глътне бедрата си. Беше стигнал до такова положение, че се замисляше дали да не използва някакъв вид корсет. В края на краищата Савин винаги изглеждаше впечатляващо в тях и за правенето на упражнения не можеше и дума да става. Отпусна отново корема си и резултатът беше ужасяващ.

— Предполагам, че на Лео дан Брок никога не му се налага да си гълта корема — промърмори той.

— Не мисля. Предполагам, че коремът му е твърд и с плочки като павирана улица. — Хилди гледаше със замечтано изражение към ъгъла на стаята. — Най-доброто възможно съчетание от танцьор и пристанищен работник.

— Докато аз съм най-лошото съчетание от безделник и съдържател на кръчма? — Орсо недоволно облече ризата си. — Може би ще можеш да си намериш работа да мажеш с масло корема на Младия лъв, когато ме смени.

— Всяко момиче има право да мечтае.

— Мъжът е нещо повече от корема си.

— Без съмнение. Надебелял си и под брадичката.

— Много ти благодаря, Хилди — въздъхна Орсо. — Няма опасност да се изпълня със самодоволство, когато ти си наоколо.

Дръпна една завеса, за да наблюдава мъжете, които преминаваха покрай сградата с маршова стъпка. Предаността им вероятно трябваше да го трогне.

На негово място баща му щеше да размаха полустиснатия си юмрук и да изтърси някоя патриотични баналност. Но Орсо откри, че се чуди каква ли странна комбинация от съмнения и желания караше всеки отделен човек да се включи в тази маса от метал, която се носеше тежко към собственото си унищожение, вместо да направи безкрайно по-разумния избор да побегне колкото краката му държат, в обратната посока.

В този момент откри, че се пита защо той самият е все още тук, и се плесна нетърпеливо по главата.

— По дяволите, Хилди, мисля твърде много, за да излезе от мен добър генерал.

— Така е, освен това нямаш военно обучение, талант или опит.

— Обучението, талантът и опитът биха били само бреме за един монарх. Тези дреболии са грижа за обикновените хора, скъпа моя. — От прозореца можеше да види ниския хребет на изток от града, тънките и високи дървета на върха му и слабите проблясъци на зората в облаците зад него. — Не мисля, че мога да отлагам повече. Когато слънцето изгрее… ще се наложи да се бия.

— Да ти донеса ли бронята?

— Мисля, че е най-добре да го направиш. И кажи на Бернил, че съм готов за закуската.

— Диетата започва от утре, а?

— Ако съм още жив. — Орсо потупа корема си.

Стаур Здрачния беше доста начумерен.

Флик беше наклал за закуска хубав огън близо до линията на дърветата, където можеха да получат новини, ако нещо се случеше отпред на хълмовете. Биваше го в стъкмяването на огън, а точно тази сутрин се беше справил особено добре.

Но с помрачаването на настроението на Стаур всички бавно се бяха отдръпнали сред дърветата и се спотайваха сред храстите, за да не са в полезрението му, мотаеха се в края на очертания от светлината на огъня кръг и бяха оставили все по-разширяващо се празно пространство около краля на северняците.

Изглежда, че единственият човек, който се осмеляваше да остане наблизо, беше Детелината, и то най-вече защото обичаше да държи краката си близо до топлината. Би трябвало Съюзът да е много по-цивилизован, но досега цялото място беше просто море от кал. Вчера ботушите му бяха подгизнали и студът беше стигнал до краката му. Досега участието му във военната кампания далеч не беше приятно. Проклет да е, ако позволеше чумеренето на Стаур да го направи още по-неприятно. Освен това Детелината смяташе, че е по-рисковано да отстъпиш пред вълк, на който му текат лигите, отколкото спокойно да отстояваш мястото си. Затова седеше там и бавно оглозгваше до кокала бут от студено овнешко месо.

— Можеше да тръгнем снощи! — изръмжа Стаур и ритна един димящ клон от огъня, който отлетя настрани, като въртеше и пръскаше наоколо дъжд от искри. — Защо не тръгнахме снощи?

— Не зная, кралю — отвърна Детелината. — Предполагам, че толкова голяма армия не се управлява лесно.

— Не се управлява лесно? — презрително повтори кралят и ритна едно котле за готвене, което заподскача между дърветата и се удари отстрани в коляното на един от именитите воини, който извика от болка, макар да не спираше да се усмихва през цялото време, което си беше доста голямо постижение.

Ако Стаур беше осемгодишен, майка му щеше да го ошамари. Вместо това всеки копелдак тука му се кланяше, хилеше и мазнеше — дори и тези, към които риташе котлета. Това, разбира се, само го вбесяваше още повече.

— Присъединихме се към шайка глупаци! — извика Стаур. Останалите не бяха имали друг избор, освен да го следват. — Видяхте ли оня тлъст идиот Барезин? Сякаш беше облечен в празничните дрехи на някой придворен бард, нали? Видяхте ли оня идиот Ишър? Прилича на спаружен кур. Що се отнася до шайката шутове, които водят… — Той изсумтя и от носа му се изстреля сопол, който той гневно изсекна. — Шибани южняци. Какво изобщо си мислех?

Детелината предположи, че е бил най-вече отегчен и е искал да се бие с някого, а наблизо не е имало никой достатъчно едър.

— Оная путка Риккъ постъпи хитро! Съгласи се и после си остана у дома, в Уфрит, да си търка оная работа. Мисли, че може да ми се подиграва, нали?

— Нямам представа. — Детелината оглозга още няколко парчета месо от кокала.

— Кралю? — Един треперещ именит воин се приближи предпазливо и подаде на Стаур далекоглед с такъв вид, сякаш си пъха ръката в огъня.

— Какво има сега?

— Мисля, че… трябва да видите това.

Стаур грабна далекогледа, отиде с тежка стъпка към дърветата и го насочи към ниския хълм, отвъд онзи дълъг склон тъмна пшеница, чиято форма сега ясно се различаваше на фона на изсветляващото небе.

— Какво става, мамка му! — изсъска той.

— През нощта са получили подкрепления — каза Джин. — Два полка от кралската гвардия. Може би три.

Слънцето надничаше над долината и по полята пълзяха дълги сенки. През кръглия окуляр на далекогледа, който леко помръдваше заради треперенето на ръката му, Лео можеше да различи знамената, копията и редиците от мъже върху два от хълмовете. Сега върху отвесната скала цареше трескава активност, сякаш беше далечен мравуняк. Върху дългия нисък хълм имаше два пъти повече войници от предишната вечер. Едно от знамената изпъкваше и се вееше над останалите. Беше черно, със златно слънце. Личният флаг на лорд маршала.

— Направи ме на глупак — прошепна Лео. — Изигра ме, за да спечели време, защото е знаел, че хората му са на път.

Изпита внезапен смразяващ шок. Дали онази жена, Тюфел, не ги беше измамила? Дали през цялото време не е била вярна на краля и не ги е излъгала за силите, с които разполага, а после не е отнесла право при него тайните, които те с радост ѝ бяха издрънкали? Дали Орсо не е бил напълно наясно с това, докато му се хилеше самодоволно от другия край на масата и не се е опитал да разедини Лео и съюзниците му? Между Лео и собствената му съпруга?

— Мамка му! — Запрати по склона далекогледа, който подскочи веднъж и се удари в един от фургоните със звънтенето на счупено стъкло.

Шокът се превърна в успокоителна ярост, която изпепели всички нощни съмнения. По дяволите, той беше Младия лъв! Не можеше да си позволи да се колебае, когато пред него стоеше врагът.

— Какво ще правим? — попита Ишър и отскубна един стърчащ конец от бродирания си маншет, загледан в хълмовете, които внезапно бяха започнали да изглеждат добре защитени.

— Ще атакуваме! — изръмжа Лео. — Веднага!

— Най-сетне! — Барезин стовари юмрук върху дланта си. — Моят гуркулски легион ще бъде на онази скала, преди да е дошло време за обяд! Можете да разчитате на това!

— Наистина разчитам на това — процеди Лео през стиснатите си зъби. Барезин отдаде пренебрежително чест, хвана се за седлото, подскочи няколко пъти, накрая успя да се метне на него с ловката помощ на един от адютантите си, след което обърна коня си на запад.

Лео хвана Ишър за рамото.

— Не ми пука дали ще е гуркулски легион, или фаланга сипански курви — изсъска той срещу пребледнялото му лице. — Искам на тази скала да има достатъчно хора, които да са готови да атакуват Стофенбек от запад възможно най-скоро. Разбираш ли ме?

— Разбирам. — Ишър избърса потта от челото си и отдаде сковано чест.

След което се отдалечи с леко неуверена крачка към коня си.

Лео дръпна Антоп към себе си и посочи над овощните градини към скалистия хълм, единият склон на който беше ярко осветен от зората, а другият беше потънал в сянка.

— Първо Камарата на лордовете ще ги накара да отстъпят надясно и ще превземе онази скала. — Той размаха юмрук, сочейки от стегнатите бойни редици на Англанд, през откритите поля, към Стофенбек. — Докато нападнем Орсо в центъра, те ще са в позиция да го заобиколят по фланга. — Той посочи с пръст към полята с жито и полегатия зелен хълм отвъд тях, с новите знамена по него. — Преди да укрепят центъра си, Стаур ще ги удари отляво.

— Да, ваша милост! — ухили се Антоп и отметна от лицето си онзи непослушен кичур, който веднага падна обратно.

— Съобщи това на англандците! — И Лео тупна по гърба Антоп, който се затича надолу по хълма. — Гринуей?

— Млади лъве. — Гринуей прегърби рамене и изимитира подигравателно военния поздрав на Съюза.

— Кажи на Стаур, че ще атакуваме от дясно наляво. Той ще е последен.

— Последен ли? — попита подигравателно Гринуей.

— Това е боен план, не състезание.

— Не мисля, че на Стаур ще му хареса да е…

Лео сграбчи Гринуей за наметалото и изръмжа в лицето му:

— Не е нужно да му харесва, а просто да го направи.

Лео блъсна мъжа настрани и той се хлъзна по мократа от росата трева. За малко не падна, но успя да се изправи и неохотно се отдалечи.

— Може би не е много мъдро да се отнасяш с него с толкова малко уважение — промърмори Джин.

— Опитах да бъда мъдър — сопна се Лео. — Не ми отива, мамка му.

— Това се казва дух! — засмя се Джин и го потупа по рамото.

Лео погледна към ниския хребет, високата отвесна скала и града с дъгата от ровове пред него и на устните му се появи свирепа усмивка. Планът му харесваше. Прост и агресивен. Възползваше се от предимствата му. Искаше му се да го беше измислил снощи, но отминалата вечер нямаше да се върне. Сега бяха готови и имаха на разположение цял ден пред себе си. Чувстваше се нов човек.

— Можеше да го победим снощи. — Сви пръстите си в треперещ юмрук. — Но вместо това ще го смажем днес. Някой да ми докара коня!

Неизпълнима задача

Орсо стоеше зад парапета на часовниковата кула на Стофенбек и се опитваше да изглежда мъжествено намръщен, докато гледаше на север и се чувстваше като пълен измамник в позлатената си броня.

Залепналата върху полята мъгла започваше да се разнася, яркото слънце се издигаше в небето, в което имаше само няколко самотни пухкави облачета. Денят можеше да е наистина прекрасен, ако, разбира се, не бяха хилядите тежковъоръжени мъже, които се готвеха да се избиват един друг през следващите няколко часа.

Войските на Камарата на лордовете бяха струпани далеч вляво — жълти блокове, осеяни с червени петна с вклинено в тях синьо, над които се вееха ярки знамена. Удивителното им разнообразие предполагаше липса на координация, но говореше също и за това колко широка е коалицията срещу него.

Армията на Англанд беше разположена под хълма, на който се издигаше къщата кула на Стийблинг. Нейните тъмни и делово изглеждащи блокове бяха подредени толкова зловещо точно, сякаш бяха начертани с линия. Мъже, които минала година бяха герои и се бореха срещу враговете на Съюза. Мъже, на които Орсо беше положил всички усилия да помогне и в крайна сметка се беше провалил, а сега те бяха вдигнали открит бунт срещу него.

От северняците на Стаур Здрачния нямаше следа. Без съмнение се спотайваха в гората и се готвеха да ги нападнат внезапно, както обичаха да правят. Само преди няколко месеца Младия лъв и Големия вълк бяха непримирими врагове, които се биха до смърт един срещу друг. Сега Орсо беше постигнал очевидно невъзможното и ги беше накарал да се обединят, водени от общата си омраза към него.

Мътните го взели, кога успя да натрупа толкова много врагове?

— Опитах се да постъпя правилно — прошепна той, докато се опиташе да намери логиката във всичко това. — Поне в общи линии. Да направя най-доброто предвид обстоятелствата. Опитах се да намеря… разумния компромис? — от това нямаше да стане добър боен призив. Напред, мъже, е името на разумния компромис! Опита отново. — Искам да кажа… осъзнавам, че съм нерешителен и понякога не осъзнавам какво се случва около мен, започвам да дебелея и определено не съм най-вдъхновяващият крал, за който може да мечтаят поданиците, но… но едва ли съм чак жалък, нали? Не съм Глъстрод. Нито Морлик Безумния.

Той се огледа и на покрива около него се разнесе сумтене и мърморене в знак на твърдо отрицание. Но какво би могъл да очаква един крал от придворните си, освен любезно съгласие с всяко нещо, което каже? Забеляза обаче, че Тъни мълчи.

— Ако ми позволите, Ваше Величество? — обади се лорд Хоф и потри ръце като търговец на коне, който е забелязал някой глупак, на когото да пробута най-куцата си кранта. — Корените на този бунт се крият в историята от времето на баща Ви. И на неговия баща. — Разнесе се мърморене в знак на съгласие.

— Опасявам се, че Вие имахте нещастието да пожънете плодовете на миналото. Недоволството се засилва от много години. — Мъжете закимаха в знак на съгласие. — Семената бяха посети по времето на войната срещу Дау Черния, войните срещу Змията на Талинс, дори войната срещу Утман-ул-Дошт.

— Ето това беше истинска война — разнесе се глас.

— Господарю Сулфур. — Орсо изобщо не беше доволен да види магуса на покрива на часовниковата кула. — Вие сякаш винаги се появявате в най-драматичните моменти.

— Нямам и миг почивка, Ваше Величество. Бях на Север и правех всичко възможно, за да сложа край на този бунт, преди да е започнал.

— Изглежда, не сте успели особено. — Орсо повдигна вежда към хилядите въоръжени мъже срещу тях.

— Уви, младото поколение отказва да плати дълговете на старото — дълговете, които са ги поставили на местата, които заемат в момента. Бъдете сигурен, че господарят ми ще се погрижи да си платят за това.

— Това е голяма утеха — отвърна Орсо. Имаше голяма вероятност по това време всички те да са мъртви. — Предполагам, че не можете да сторите с армията на Лео дан Брок това, което сторихте с Подпалвачите по време на демонстрацията на машината на Кърнсбик, нали?

— Магията изчезва от света, Ваше Величество, и дори това, което аз мога да постигна, има своите граници. — Сулфур обърна към него странните си, празни и различни по цвят очи. — Цяла една армия е далеч отвъд възможностите ми.

— Тогава може би само Младия лъв?

— Това е голям риск с несигурен краен резултат. Господарят ми предпочита да заложи на нещо сигурно.

— Без съмнение затова се е захванал с банкиране — изду бузи Орсо.

— Затова и за да може да Ви снабди със средствата да решите проблемите си с… по-традиционни методи.

— За което съм му безкрайно благодарен, разбира се. — Орсо беше видял Сулфур да разкъсва човек със зъби.

Знаеше, че Баяз беше разрушил половината Агрионт и бе убил хиляди. Беше сигурен, че в годините след това „Валинт и Балк“ бяха причинили дори по-големи вреди, но далеч не толкова впечатляващи. Наистина беше сключил сделка с дявола. Но както казват гуркулите, човекът, изгубен в пустинята, трябва да вземе каквато вода му предложат.

— Предполагам, че очакваме подкрепления? — Сулфур оглеждаше бойното поле.

— Много скоро — отвърна Орсо и се зачуди дали лорд маршал Ръкстед ще стигне до бойното поле, преди да са били напълно разбити.

За щастие или може би за нещастие, какофонията от звуците на тръби, рогове и изкрещени заповеди, която се понесе в студеното утро, му попречи да уточни кога точно.

— Настъпват отляво — отбеляза Тъни.

От това разстояние разнообразните формации на Камарата на лордовете сякаш се движеха бавно и като насън, но неумолимо, в южна посока, през мозайката от ниви, към обрасналите овощни градини около реката. Беше трудно да повярва, че всички тези миниатюрни шарени точки са хора. Те сякаш течаха като река. Приличаха на зловещи струйки боя, които се стичаха по триножника на небрежен художник.

— Атакуват — обяви Хоф.

Орсо му хвърли смразяващ кос поглед:

— О, не съм сигурен, лорд шамбелане. Може би тичат да се предадат.

Разбира се, никой не се засмя, дори и Орсо. Денят не изглеждаше подходящ за смях.

— Ваше Величество? — отнякъде се беше появил облечен в натруфени пурпурни дрехи лакей, балансиращ върху протегнатите си пръсти поднос с чаши от висарианско стъкло, които проблясваха на утринното слънце. — Напитка?

Имаше нещо леко ужасяващо в това да пиеш, докато мъжете вървят към смъртта си. Това превръщаше епичното бедствие в дребно забавление.

— В момент като този? — попита Орсо.

Офицерите се спогледаха, повдигнаха вежди и свиха рамене, сякаш за да кажат: Нима има по-добър момент от този?

— Ще пийна шери — въздъхна Орсо. — Ще пийнете ли шери, господарю Сулфур?

— За мен не, Ваше Величество.

— Разбира се, забравих. Заради вашата строго специфична диета… — И Орсо трепна, когато погледна отново към бойното поле.

Някои от по-дисциплинираните части бяха стигнали до овощните градини и сякаш бяха изчезнали. Други почти не бяха помръднали или бяха заседнали зад някой жив плет, къща или горичка. А трети сякаш се бяха усукали, разделили или смесили една с друга. Орсо и кралската му свита наблюдаваха мълчаливо и отпиваха от напитките си, докато механизмът на големия часовник отбелязваше отминаването на времето с постоянното си тиктакане под краката им.

— Войските на Камарата на лордовете изглеждат малко объркани — каза някой.

Орсо се засмя толкова силно, че изкара шери през носа и му се наложи да остави лакея да го попие, докато продължаваше да се кикоти безпомощно.

Хоф го погледна така, сякаш си е изгубил ума. Може би наистина беше така.

— Ваше Величество?

— О, нали знаеш, добрата стара Камара на лордовете. Винаги можеш да разчиташ на тях да са в пълно разногласие помежду си, вероломни и некомпетентни.

— Какво правят? — промърмори Савин и стисна подутите си юмруци толкова силно, че те се разтрепериха. — Какво правят, по дяволите?

Не беше войник, но едва ли бе нужно да си самият Столикус, за да разбереш, че нещата не започват добре. Като гледаше какъв хаос беше настъпил там, човек би си помислил, че войските на Камарата на лордовете са влезли в истинска схватка с врага, а не с някакви овощни градини и бавно течащия приток на реката.

— Май бунтът вече се разпада. — Лорд Стийблинг вдигна болния си от подагра крак върху столчето, облегна се назад и ѝ се ухили със самодоволна усмивка.

— Още не бих разчитала на това — отвърна тя, обърна му гръб и се отдалечи.

Този мъж беше истинско лайно, но Лео бе настоял да се отнасят с него любезно. В края на краищата трябваше да спазват правата на гражданите на Съюза, защото се биеха на земята на Стийблинг, използваха къщата му за свой щаб, а снощи се бяха чукали несръчно в леглото му. Споменът я накара да се почувства леко и напълно неуместно възбудена и едновременно с това ѝ се припика.

Огромните фургони, прекарващи оръдията, бяха задържани от калните пътища и пристигаха едва сега. Групи от хора и коне се мъчеха да ги поставят върху стойките им и да ги насочат горе-долу към врага. Савин мрачно поклати глава при мисълта колко беше струвало изработването на всяко от тях. С тази скорост щяха да ги поставят точно навреме, за да дадат салют за победата на крал Орсо.

Лео не беше далече и подкарваше нетърпеливо коня си напред-назад, заобиколен от постоянно променяща се тълпа офицери, пратеници и паникьосани зяпачи. Отчаяно ѝ се искаше да е там, долу, с него. По никакъв начин не ѝ подхождаше да е безсилен наблюдател. Но знаеше, че никой няма да я слуша. Никой не слушаше никого. Лео сграбчи един мъж в тъмносинята униформа на войниците на Ишър и почти го смъкна от седлото.

— Какво става там, по дяволите?

— Ваша милост, изглежда, че някой е направил нещо с мостовете…

— Направил е нещо?

— Когато първите части опитаха да пресекат реката, те се срутиха…

— На никого ли не му дойде наум да ги провери! — Лео сграбчи Антоп за рамото и посочи с пръст към овощните градини. — Стигнете дотам! Не ме е грижа дали ще прекарвате хората със салове. Не ме е грижа дали ще построят нови проклети мостове! Отиди там и се погрижи онези копелдаци да се раздвижат!

— По-добре да не се намесвате, лейди Савин. — Брод внимателно застана пред нея, когато Антоп мина ядосано покрай тях, скърцайки със зъби. Зури я хвана под лакът и полека я накара да се отдалечи от движещите се насам-натам коне до едно празно място на склона на хълма.

— Да накарам ли Харун да ти донесе стол? — попита тя.

— Как бих могла да седя в такъв момент? — сопна се Савин, стиснала челюсти, юмруци и мехура си и парализирана от безсилна ярост.

Ишър, Барезин и останалите превръщаха всичко в едно голямо лайно. Беше толкова разтревожена дали ще останат предани, че изобщо не се беше замислила за компетентността им. Разкопча едно копче на яката си. Не можеше да си поеме дъх.

— Успокой се — прошепна си тя. — Успокой се, успокой се…

Някакъв силен трясък я накара да подскочи. Някой се хвърли настрани с отчаян вик, когато едно оръдие се изплъзна от фургона, падна с глух удар в тревата и се затъркаля надолу по хълма, като оставяше след себе си диря от отломки. След него през лагерния огън се повлече плетеница от въжета и макари.

Някъде в хаоса зад себе си тя можеше да чуе смеха на лорд Стийблинг.

— Сега ли, архилекторе? — попита задъхано главният инженер.

Пайк гледаше надолу към овощните градини. Беше толкова спокоен, сякаш следеше колко време е минало, докато си вареше яйце.

— Още малко. — Той се наведе и прошепна на Вик: — Снощи изпратих неколцина мъже, които да махнат подпорните камъни на мостовете. Не мога да не се възхитя на това, на което е способен един умел зидар, а ти?

Вик нямаше какво да отвърне. Високата ѝ оценка на зидарството едва ли имаше значение.

— Съмнявам се, че ще понесат тежестта на повече от няколко души — добави Пайк. — Ако по тях опита да премине рота войници, скоро ще им се наложи да поплуват. В безславното си минало бях интендант и мога със сигурност да ти кажа, че за управлението на една армия са важни детайлите. Без подпорните камъни онези мостове ще се разпаднат. Без мостовете целият им план ще се разпадне. Основната част от причините за провалите се крие в не доглеждането на детайлите.

Врявата от бойното поле се чуваше странно изкривена от разстоянието, звучеше ту по-близо, ту по-далече. Звукът на сигналните тръби и бумтенето на барабани. Понякога гласовете отекваха толкова ясно, че Вик можеше да различи думите, после заглъхваха до безсмислено бърборене, когато вятърът сменеше посоката си.

Главният инженер хвърли настоятелен поглед към Вик, челото му лъщеше от пот.

— Сега ли, архилекторе?

Пайк присви замислено очи. Вятърът се засили и блъсна струйките дим от бавно горящите запалителни шнурове в ръцете на нервните момчета до всяко оръдие.

— Още не.

— Колко дълго ще чака? — прошепна Талоу с изтънял от страх глас.

Вик мълчаливо поклати глава. От мястото, където стояха, можеше да види върха на часовниковата кула. Беше ѝ трудно да повярва колко малко време беше минало, откакто воините на Камарата на лордовете започнаха да се придвижват. Дърветата на далечния бряг на реката сега гъмжаха от войници. Вече нямаше никакъв ред, напиращите хаотично отзад колони се струпваха и само засилваха объркването. Но близкият бряг продължаваше да изглежда също толкова спокоен, колкото беше и на зазоряване.

— Сега ли, архилекторе? — попита умолително инженерът.

Не че толкова искаше да го направи, колкото не можеше да понесе напрежението от очакването.

Пайк не отговори за момент, докато оглеждаше хаоса около реката със сключени зад гърба ръце.

— Сега — нареди той.

Мъжът изглеждаше изненадан, сякаш едва сега беше осъзнал какво е питал през последния половин час. Той облиза устни и после се обърна несигурно на север.

— Оръдията ще стрелят поред, започвайки от дясната ми страна — изрева той, — и ще продължат да стрелят, докато не им бъде дадена заповед да спрат!

Облечените в престилки инженери, плещестите мъже, които подаваха гюлетата и барута, и момчетата, които държаха шомполите и тампоните, започнаха да пъхат смачкани на топка парцали в ушите си. Пайк стори същото.

Инженерът на първото оръдие взе сковано и предпазливо запалителния шнур от момчето и внимателно допря пламъка до подсипа. Всички мъже от разчета се обърнаха, приведоха се и закриха с ръце главите си. Вик трепна. Разнесе се тихо и жалко съскане, последвано от облак искри.

— Това ли беше? — попита Талоу и вдигна поглед.

Оръдието се разтресе върху стойката си и от дулото му блъвна огън. Разнесе се гръмотевична експлозия, по-болезнено оглушителна от всичко, което Вик някога беше чувала. Миг по-късно стреля следващото оръдие, после следващото.

Тя се сви, приведена до склона на хълма, и притисна ръце към двете страни на главата си. Усети бръмчене в черепа си, дланите ѝ потрепериха и земята се разтресе.

Сякаш настъпваше краят на света.

— Иска да удържите позицията — изръмжа севернякът, който беше любимец на Младия лъв и се казваше някой си Бързея, — докато той не даде…

Отекна нисък грохот и всички се обърнаха. Разнесе се пляскане и пърхане, когато птиците отлетяха от дърветата. Последва нов тътен, после още един, сякаш наблизо беше паднала гръмотевица. Бяха толкова силни, че Детелината можеше да почувства през подметките на ботушите си как земята се разтресе. Но пък от друга страна, те бяха малко износени.

— Какво е това? — изръмжа Стаур, закрачи тежко към края на дърветата и погледна над полята с жито.

Далече, върху отвесната скала, от другата страна града, в небето се издигнаха облаци дим, които се понесоха през долината.

— Предполагам, че са от онези машини, дето бълват огън — промърмори Детелината.

Неколцина от по-възрастните мъже изглеждаха също толкова нещастни като него. Може би бяха виждали как тези неща бяха използвани при Осранг и преживяването не им беше харесало особено.

Но Стаур беше проспал Осранг в корема на майка си. Очите му блестяха, докато наблюдаваше как се издига димът.

— Сега ги наричат „оръдия“ — прошепна той, после се обърна. — Кажете на хората да са готови.

— А? — попита Гринуей.

— Чу ме. — Стаур погледна ухилено над морето от разлюляна от вятъра пшеница към полегатия зелен хълм със знамената на върха. — Искам онзи хълм.

Детелината трепна. Никой нямаше представа какво планира да прави Стаур с един хълм, намиращ се по средата на Мидърланд. Да пасе овце на него? Но Големия вълк го искаше. Това беше достатъчно.

Бързея ги гледаше така, сякаш всички са си изгубили ума. Което вероятно се беше случило още преди няколко месеца, когато всички се бяха съгласили Стаур да бъде крал.

— Не ме ли чухте? Младия лъв иска вие да…

— Мамка му, чух те, момче. — Стаур насочи поглед към него. — Но вече ми писна да правя това, което харесва на Младия лъв. — Направо беше изненадващо, че от зъбите му не започнаха заплашително да се стичат лиги. — Ако иска да спра, може да дойде тук и сам да ме спре. Няма ли да го направи? Така си и мислех. — Той се обърна и изрева към дърветата: — На оръжие, мъже! Надайте бойните си викове, копелета! Време е вие, шибаняци такива, да се биете!

Последва силно звънтене и съскане, когато мечовете бяха извадени, а щитовете и копията вдигнати. Ръмжене, прошепнати бойни клетви и молитви към мъртвите. Отекнаха изкрещени заповеди, докато призивът „На оръжие!“ се разпространяваше по-нататък по дългата редица. Разнесе се силно дрънчене и шумолене, когато облечените в ризници воини тръгнаха през хрущящите под краката им храсти към самия край на дърветата. Стаур блъсна човека на Брок встрани от пътя си и сам се отправи към златистата пшеница с изваден меч, а позлатените му от слънцето копелдаци се струпаха след него, всички горящи от желание да покажат колко са жадни за кръв.

— Мътните го взели — прошепна Бързея, докато гледаше отдалечаващия се Стаур и дърпаше червената си брада толкова силно, че изглеждаше, че ще я изскубе от челюстта си.

— Погледни на нещата от хубавата страна — съчувствено го потупа по рамото Детелината. — След днешния ден по един или друг начин се съмнявам, че ще ти се налага повече да си имаш работа с тоя идиот. — Той изду бузи и измъкна меча си. — За някои от нас няма измъкване от тая лудост. Кусур! Подготви момчетата за атака!

Внезапният грохот на оръдията беше превърнал щаба в хаос от подплашени коне. Единият от гвардейците на Лео беше хвърлен от седлото и го отнесоха в тила със счупена ръка. Първият пострадал за деня. Но със сигурност не и последният.

Един камък изсвистя над овощните градини и падна на земята, вдигайки пръски кал. Друг удари дърво и Лео трепна, когато върху свилите се от страх хора, които сега се чувстваха по-безнадеждно притиснати от всякога, се посипа цял облак трески. Миг по-късно над полето отекна силният трясък от удара.

— По дяволите! — изсъска Лео.

Ако чакаха Камарата на лордовете да пресече онази река, трябваше да стоят до мръкване.

— Каква става, мамка му? — Лео чу да вика Мъстред, който гледаше наляво.

Младия лъв проследи погледа му. От дърветата се беше появила огромна тълпа северняци, които газеха през узрялото жито към ниския хълм. Именити воини със своите кръгли щитове и блестяща броня. Слънчевите лъчи проблясваха върху остриетата на секирите, мечовете и копията им.

Лео зяпна с безмълвно смайване. Дори не можеше да намери подходящите думи, за да изпсува.

Планът беше толкова прост. Как можеше да се провали толкова зле? Объркването по време на битка беше едно, но той беше изгубил контрол върху цялата си армия, преди да са имали какъвто и да е сблъсък с врага. Погледна към хаоса, който войските на Камарата на лордовете сами бяха създали от дясната му страна, после към хаоса, предизвикан от Стаур вляво, и накрая към изкопите право отпред. Пое си дълбоко дъх.

— Чуйте всички! — гласът му прозвуча изненадващо спокойно. Винаги се беше чувствал най-добре, когато решението беше само едно. — Дайте сигнал за настъпление!

Мъстред се наведе по-близо и посочи с ръка към Стофенбек:

— Добре са се окопали, ваша милост. Готови са за нас. Ако силите на Камарата на лордовете не ги заобиколят по фланга…

Лео потупа възрастния лорд по рамото.

— Ще трябва да победим копелетата. — Той се завъртя на седлото и изрева на мъжете около себе си: — Вдигнете знамето, момчета! Бийте барабаните! Време е!

Видя Савин да стои на склона на хълма. Усмихна се, вдигна ръка и ѝ помаха за сбогом.

После завъртя коня си към неприятеля.

Сигналните тръби изсвириха и армията на Англанд потегли на юг, разтърсвайки мощно изровената земя.

Шумът не спираше дори и тук — тресящи се фургони, изкрещени заповеди, тропот на копита и пулсиращата ярост на оръдията. Някой не преставаше да крещи високо, пронизително и задавено. Беше някъде зад тях, далеч от битката. Може би някъде в тила.

Вляво огромната маса северняци напредваше през златистото жито и го оставяше кафяво и стъпкано след себе си. Вдясно, в овощните градини, горяха пожари. Черният дим от дърветата се смесваше с белия дим от оръдията и забулваше в сиво цялото бойно поле.

— Какво се случва? — прошепна Савин.

— Сражавал съм се в пет обсади и три редовни сражения — отвърна Брод. — Никога не е имало такова, в което да имам някаква представа какво се случва.

Във въздуха се носеше остра миризма. Воняща смесица от гуркулски огън, метал, страх и лайна. Някой беше изкопал дупката на нужника твърде близо до лагера и двете спускащи се рогозки не вършеха много работа за скриването на човешките изпражнения, да не говорим миризмата им.

— Проклети предатели! — изрева дъртият копелдак с болния от подагра крак. — Кралските гвардейци ще ви накълцат на парчета!

— Очарователен човек. — Брод погледна намръщено нагоре към хълма.

— Лорд Стийблинг притежава по-голямата част от тази земя — процеди през зъби Савин. — Лео казва, че сме тук, за да защитим правата му, а не да ги отнемаме.

— Аз не съм тук за това.

— А защо си тук? — попита Зури.

Брод си задаваше същия въпрос всеки път, когато се качваше по стълбата, и хората го гледаха така, сякаш е полудял. В Стирия се беше отказал да се бие за каузи. Беше изплатил дълга си към Савин, че и повече, когато бе рискувал живота си, за да говори със Съдийката. Никога не беше обещавал да се бие. Всъщност бе обещал да не се бие повече. И въпреки това го правеше.

— Гунар, ще направиш ли нещо за мен? — попита Савин.

— Мога да опитам.

— Последвай съпруга ми. — Тя погледна на юг към мястото, където скоро щеше да се води най-разгорещената битка, и плъзна ръце около корема си. Внезапно, насред всичко това, тя започна да изглежда странно безпомощна. — Опитай… да се погрижиш…

— Разбирам. — Да се опита да запази един мъж жив в битка, беше самото определение за глупава задача, но едва ли щеше да му е първата. — Само преди това трябва да свърша нещо. Можеш ли да ми ги пазиш?

Той свали очилата от ушите си, сгъна ги внимателно и ги подаде на Зури. Винаги я беше смятал за жена, на която човек може да довери нещо деликатно. После се отправи с тежка крачка нагоре по размазания хълм, към тъмното петно на кулата, като преди това старателно нави ръкавите си. Винаги помага да имаш своите рутинни навици.

Стийблинг присви очи, когато сянката на Брод надвисна над него.

— Да знаеш, че ние от рода Стийблинг не се плашим лесно… Ах! — изпищя той, когато Брод го хвана за ухото и го вдигна от стола.

Старият благородник подскачаше и се хлъзгаше, докато Брод го влачеше надолу по хълма, и скимтеше, когато тежестта на тялото му попаднеше върху болния му крак. Бика отиде до рогозките и изрита една на страни. Поне този път беше доволен, че не вижда добре преливащия нужник в цялата му прелест. Но определено можеше да го помирише.

Очевидно за Стийблинг това преживяване беше ново. Той се сви и сложи ръка върху лицето си.

— Какво смяташ да…

Брод го хвърли вътре.

Мъжът изчезна под повърхността за момент, после подскочи нагоре. Беше изгубил кадифената си шапка някъде отдолу и сивата му коса беше залепнала по лицето от лайната на мъжете, на които се подиграваше преди миг.

— Мръсен копелдак! — пенеше се той, докато се мъчеше да се измъкне навън.

Брод вече се беше отдалечил и се отправяше към Стофенбек, който сега изглеждаше като неясен призрачен град през праха от маршируващи мъже.

— Ние какво да правим? — чу да вика след него Банерман.

— Каквото искате — отвърна той, без дори да забави крачка.

Каза си, че го прави от чувство за лоялност. Каза си, че един добър мъж трябва да се бие. Същите неща, които си казваше, когато заминаваше за Стирия. Но знаеше, че битката не е място за добри мъже.

Пое дълбоко дъх през носа и изпръхтя. Изпръхтя като бик.

Когато плачеше пред вратата на дома си, отново в любящите прегръдки на семейството си, си мислеше, че е приключил с кръвопролитията. Мислеше си, че нищо не би могло да го накара да се върне обратно на бойното поле. Но изглежда, Съдийката го познаваше по-добре, отколкото той познаваше себе си. Брод сякаш жадуваше да се забърква в неприятности. Когато единия ден се натъпчеш с храна толкова, че да ти стане лошо, това не означава, че на следващия няма да искаш да обядваш. Това само изостря апетита ти. И ето че въпреки всичките си празни обещания той отново беше седнала на масата с прибори в ръце и настойчиво искаше да бъде обслужен.

Измъкна бойния чук от колана си и стисна здраво стоманената му дръжка. Тя пасна в ръката му като ключ в ключалка. Оголи зъби и закрачи по-бързо.

Малките хора

Кълвача усети, че някой го потупа по рамото, отвори очи, отлепи ръце от ушите си и се огледа, след като успя да се ориентира къде е горе и къде долу, което отне повече време, отколкото човек би очаквал.

Сержант Майър отвърна на погледа му. Тъй като беше стискал очи, през черните сажди около тях преминаваха бели линии, едната страна на брадата му беше леко опърлена и устата му мърдаше така, сякаш крещеше колкото му държат дробовете. Кълвача успя да долови някаква следа от гласа на Майър през парцалите, натъпкани в ушите си, сред грохота и гъргоренето на другите оръдия, свистенето на собствения си дъх, туптенето на сърцето си и постоянния пронизителен вой, който сякаш вече се чуваше отвсякъде:

— Изчисти я с тампона, Кълвач!

— О, да. — Той се изправи, олюлявайки се, и за малко не падна. Успя да запази равновесие само защото се хвана за една от оръдейните стойки. Къде беше сложил тампона? Грабна го от земята и откъсна малко трева заедно с него. — Слушам.

Къде беше сложил ведрото? За малко не го събори, докато се въртеше да го търси. Защо изобщо казваше „слушам“? Не можеше дори и самият той да се чуе. Как би могъл да го чуе някой друг?

Въздухът беше натежал от вонята на гуркулския огън, устата му лепнеше от острия мирис на барут, гърлото му беше разранено, а очите го смъдяха. Понякога едва успяваше да види съседното оръдие. Разчетите изглеждаха като призраци, които пълзяха около оръдията си, чистеха ги, бършеха ги, зареждаха ги, пълнеха ги с барут и се грижеха за всичко, от което се нуждаеха, като група омазани с мръсотия бавачки в детски ясли, пълни с прекалено пораснали метални бебета. Бебета, които плюеха смърт.

Мина с олюляване покрай един инженер, човъркащ някакъв повреден инструмент, като внимаваше да не докосне оръдието, което беше толкова горещо, че вече се бе изгорил три пъти. От дулото се виеше гъст дим и Кълвача лисна вода от ведрото, за да отмие коричката от тлеещ барут от гърлото на цевта. Вдигна шомпола, после трепна, когато едно оръдие малко по-нататък в редицата стреля, бълвайки огън, и земята се разтресе.

В Училището по обсада беше толкова забавно. Беше истински късмет човек да попадне там. По-добре, отколкото да работиш във фабрика. И много по-безопасно. Не беше нужно да казва, че сега вече не му се струваше толкова безопасно.

Беше по-добре да не мисли за това.

— Изчисти го с тампона, Кълвач!

Не му харесваше да говори за оръдията в женски род. Сякаш бяха жени. Това правеше вече неприятното направо отвратително. Той не виждаше нищо майчинско в тези проклети неща. В края на краищата убиването беше предимно мъжка работа.

Тампонът изкара черна вода, когато го пъхна в димящото дуло на оръдието. Започна да го вкарва и изкарва, като все път се изпръскваше. Беше подгизнал от водата от тампона и омазан от главата до петите със сажди. Скъсаните мокри ръкави на ризата му се вееха около ожулените му китки, но ако оставеше дори и петънце горящ барут, когато сложеха новия заряд, целият разчет щеше да се взриви и да отиде по дяволите.

Още нещо, за което беше по-добре да не мисли.

През носещия се дим можеше да види войниците под тях. Реши, че са хората на лорд Крант. Изглеждаха опърпани и полкът им се беше разпрострял по целия склон на хълма. Бяха опитали да се окопаят, но имаха само три лопати, а и скалистата земя не помагаше много. Нищо не помагаше. Сега се свиваха от страх, когато оръдията зад тях гърмяха и когато виждаха тълпите врагове някъде отпред. Бяха хванати в капан между ада и гада, както обичаше да казва бабата на Кълвача. Бяха захвърлили оръжията си, за да си запушат ушите. Лицата им бяха разкривени от болка и ужас. Кълвача беше видял как неколцина се опитаха да избягат и бяха върнати на постовете си. Не изглеждаха кой знае каква защита, ако онези бунтовници някога успееха да преминат реката и да се изкатерят по скалистия склон.

Поредното нещо, за което беше по-добре да не мисли. По време на битка тези неща бяха ужасно много.

Както например архилектора, който стоеше на върха на хълма в ослепително бялото си палто и онази жена със суровото лице. Двамата бяха най-плашещите копелдаци, които някога беше виждал. Сякаш в тях нямаше нищо човешко. Преглътна и извърна поглед, почисти оръдието и го остави обвито в пара.

Момчето, което държеше запалителния шнур, плачеше. Покритото му със сажди лице беше набраздено от сълзи. Не беше ясно дали е заради дима в очите, или беше ранено, или плачеше, защото всичко това беше ужасно. Кълвача го потупа по рамото и от ведрото плисна мръсна вода. Нямаше смисъл да казва каквото и да било. Момчето се усмихна слабо и безпомощно. В този момент Майър грабна запалителния шнур от ръката му и изкрещя нещо.

— О, не. — Кълвача отново падна на колене върху тресящия се склон на хълма и затисна ушите си с ръце.

Това превърна грохота в отекващо съскане като звука, който чуваш, когато опреш морска раковина до ухото си.

Единственото, което можеше да каже, беше, че е по-добре да стреляш, отколкото по теб да стрелят. Но едно от другите неща, за които беше по-добре да не мисли, бяха бедните копелета, към които беше насочено оръдието им.

Във времена като тези беше най-добре изобщо да не мислиш.

Затвори очи и силно ги стисна.

Разнесе се звук, все едно в ухото на Сувал беше изплющял камшик. Последва го силен дъжд от жилещи шрапнели и той се сви, когато нещо отскочи от гърба му. Един клон от близкото дърво се отчупи и се сгромоляса сред отломките.

— Бог да ни е на помощ — прошепна той и повдигна глава.

Някой плачеше. Някой крещеше. Някой гореше. Видя го да се олюлява и да се гърчи до водата, преди да цопне в нея. Някой се опитваше да извлече накуцващ мъж под мишниците. Сувал го видя да пада с ранения върху себе си и да продължава да се бори. Опитваше се отчаяно да спаси живота на приятеля си. Или отчаяно се нуждаеше от извинение да спаси своя живот.

Сувал вдигна с треперещи ръце покрития с вдлъбнатини шлем, сложи го и почти не забеляза пръстта, която изсипа на главата си. Известно време опитва да пристегне токата на ремъка под брадата, преди да осъзнае, че е счупена. Огледа се наоколо. Нямаше представа къде е паднало копието му. Но наблизо имаше меч и взе него. Нямаше представа как да го използва. Никога преди не беше държал такъв.

Мурезин беше казал, че няма да им се наложи да се бият, а само да се облекат за някакъв суетен мъж, който иска да се похвали, че има гуркулски легион, и те се бяха смели на това, докато пиеха заедно лош чай. В тази проклета страна човек никъде не можеше да намери хубав чай. Беше се оказало, че Мурезин греши за битката. Но той също така беше паднал в реката заедно с още няколко души, когато мостът се срути. Някои от тях бяха изхвърлени удавени на брега, но от Мурезин нямаше следа.

Сувал беше казал, че се радва, че няма да се наложи гуркулският легион да се бие, защото той самият не се беше сражавал никога в живота си, не беше гуркул, а и всъщност почти не говореше езика им. Едва ли щеше да е по-лошо от това да живееш в бедняшките квартали на Адуа, където никой не искаше да те наеме на работа, ако имаш тъмно лице. Беше работил като писар в Тазлик, където морският бриз охлаждаше чистия му, малък кабинет. Преписваше предимно религиозни текстове и вършеше малко счетоводна работа. Всичко това беше много досадно, но работата бе добре платена. Как се молеше сега да оживее, за да може отново да има досадна работа. Сви се, когато някъде вляво се чу поредният оглушителен пукот. Господи, това беше един различен живот, който се случваше на различен човек и в свят, различен от този. Свят, който не експлодираше и не беше в пламъци. Свят, който миришеше на солено море и разцъфнали цветя, вместо на дим и ужас.

— Бог да ни е на помощ — прошепна отново.

Много мъже се молеха. Много мъже крещяха. Един седеше мълчаливо под шарената сянка на дърветата и изглеждаше крайно изненадан, а по лицето му се стичаше кръв. Сувал го познаваше малко. Той беше бивш шивач от Ул-Катиф. Нямаше чувство за хумор. Но тук чувството за хумор не се ценеше.

Обърна се и се затътри през каша от нападали плодове към ствола на разкривено дърво, където се бяха подслонили още неколцина кантикци заедно с мъж от Съюза в много странна, наполовина зелена, наполовина кафява униформа. Когато се приближи, осъзна, че мъжът е мъртъв и кафявата половина е кръв от ръката му, която беше напълно смазана. Бутна на страни трупа с обувката си, сви се на мястото, което той беше заемал, и дори не се почувства засрамен от грубото си отношение към мъртвите.

По-късно можеше да измоли прошка от Бог.

Някой му предложи манерка, той отпи с благодарност и я върна обратно. Над реката се носеше дим. Някои мъже бяха преминали реката със сал и сега се бяха струпали треперещи на отсрещния бряг само с едно копие. Единият от тях беше блед и кървеше. Салът се беше разпаднал и дъските се носеха по водата. От време навреме по реката преминаваше някой труп, обърнат с лицето нагоре или надолу, и леко се въртеше по течението.

Зад гърбовете им се разнасяха гневни викове и цвиленето на подплашени коне. През касапницата преминаваха фургони. Вече бяха вкарали един в реката. Опитваха се да направят мост, за да преминат през нея. И какво щяха да правят? Да се бият? Лудост. Всичко това беше лудост. Мъж, когото всички бяха смятали за мъртъв, издаде клокочещ звук, когато колелото на един от фургоните прегази крака му с хрущене.

— Бог да ни е на помощ — прошепна Сувал, но Бог не слушаше — не повече, отколкото в Тазлик, когато започнаха бунтовете и кантората му беше ограбена и запалена, а той и семейството му трябваше да похарчат всичко, което имаха, за пътуването до Съюза.

Последва нов трясък и той се прилепи до дървото, когато отгоре заваляха парчета листа и клонки.

Нещо опръска лицето му. Дали беше кръв? Ранен ли беше? О, Господи, нима това беше краят? Вдигна треперещи пръсти към лицето си. Беше само сок от сливи. Просто изгнили плодове. Искаше му се да се разсмее, но също така му се искаше и да се разплаче. Шлемът му падна и той го сложи отново със задната част напред.

Имаше един едър, дебел мъж в голяма червена униформа със златни еполети — онзи, който му се беше усмихнал от седлото на коня си, когато потегляха преди седмица. Слаб мъж със сресана назад черна коса му крещеше нещо и сочеше с пръст към срутения мост и фургоните. Искаше от тях да пресекат реката. Но как можеха да го направят, когато целият свят беше в пламъци? Как изобщо можеха да си помислят да се движат? Със същия успех той можеше да поиска от тях да полетят към луната.

Сувал не беше войник. Той преписваше текстове. Всички казваха, че почеркът му е прекрасен. Беше работил с голямо усърдие по ръкописите си.

— Не съм сигурен… искам да кажа… че не виждам как… — Барезин огледа жалките остатъци от легиона, с който толкова се гордееше. Отваряше и затваряше глупаво уста като риба, изхвърлена на сухо. — Гуркулският ми легион…

Той рязко се обърна, когато поредното каменно гюле потроши дърветата на не повече от трийсет разкрача разстояние и дебелата му двойна брадичка се разтресе. Антоп никога не беше харесвал този човек. Никога не бе харесвал никого от онези копелдаци от Камарата на лордовете. Никога не им беше имал доверие. Подмазвачи и самохвалковци. Но някак се беше хванал на големите приказки. А сега вече беше твърде късно. Нямаше избор, освен да използва това, с което те разполагаха.

Сграбчи Барезин за ширитите и изсъска:

— Просто… ги прекарай… От другата страна! — Обърна коня си. — Веднага!

Трябваше да се върне обратно при Лео. Да му каже, че не може да разчита на тези глупаци.

Блъсна един нисък клон настрани и излезе от дърветата. На открито нещата не бяха по-малко объркани. Навсякъде имаше мъртви и ранени. Половината от една разпаднала се на две част вървеше напред, а другата половина назад и в двете посоки бяха разпръснати мъже в жълти куртки. Останал без ездач, обезумял кон подскачаше през хаоса и празните му стремена се удряха в хълбоците му.

С крайчеца на окото си Антоп забеляза някакъв проблясък, след което в средата на една колона избухна фонтан от пръст. Вдигна се облак от кал, оръжия и парчета от хора. Мъжете бяха съборени като кукли и се хвърлиха на земята, закрили с ръце главите си.

Антоп едва успя да се задържи на седлото, когато конят му побягна около разпръснатата колона. Върху него се посипа дъжд от пръст, която отскачаше от седлото му. Виковете на ранените се губеха сред тропота на копитата.

Размина се на косъм.

През дима на запад успя да зърне по-добре организирани бойни редици. Войници в сини униформи. Може би бяха полковете на Ишър, които не бяха попаднали под най-лошата част от оръдейния огън. Но докато галопираше по полето, не видя нищо друго, освен демонстрация на малодушие. Зад всяко дърво се беше сгушила група мъже, които се биеха помежду си за по-добро укритие. Мъже без оръжия и без цел. Ранени пълзяха към тила.

От едната страна на фермерска къща се беше събрала нервна групичка. Можеше да види ужаса в очите им, докато гледаха през осеяното с тела поле към горящите овощни градини и обвития в дим хълм отвъд. Един офицер яздеше напред-назад пред тях, размахваше меча си и крещеше с предрезгавял глас:

— Напред! Напред, за бога!

Но хората не помръдваха, подобно на стадо овце, отказващи да се подчинят на командите на овчаря.

Антоп изскърца със зъби и заби пети в хълбоците на коня. Всички бяха проклети аматьори. И добри мъже плащаха с живота си за това.

Прескочи един жив плет и с изненада видя група мъже да се крият от другата му страна, докато сваляха ярките си куртки. Дезертираха още преди да са стигнали до врага. Изкуши се да обърне коня и да стъпче копелетата. Но те не бяха сами. Видя други да се разпръсват на север през полята, като от време на време хвърляха ужасени погледи назад.

— Проклети страхливци! — изсъска той срещу вятъра.

Искаше му се Юранд и Глоуард да бяха тук. Винаги беше знаел какви са. Не беше нещо, с което можеха да се гордеят, но въпреки това бяха добри мъже. Лео можеше да е толкова дяволски упорит. След като си наумеше нещо, нямаше отърване от него.

— Махнете се от пътя! — изрева той и мъжете се прилепиха към парапета на дървения мост, докато той препускаше по него.

Един пратеник едва успя да отскочи настрани, широко отворените му очи проблеснаха и той извика шокирано, когато Антоп прелетя покрай него на път за къщата кула на Стийблинг.

Подготвяше нова история. Нещо, което наистина да разкраси репутацията му. Този път щеше да е съпругата на някой благородник. Някоя известна дама. Вероятно беше по-добре да не измисля име, което по-късно би могло да го забърка в неприятности. Щеше да каже, че ще отнесе тайната в гроба и така нататък. Тайната за загадъчна по-възрастна жена, която е ужасно богата и обича тръпката от опасността, а съпругът ѝ вече не може да го вдигне. Щяха напълно да се хванат. Ах, ти Антоп, куче такова! Как можа? Беше лесно, когато си го измислил.

И бе далеч по-забавно, отколкото да му се налага наистина да убеждава жените да го пуснат в леглото си. Изобщо не умееше да е търпелив с жените.

На хълма, върху който се издигаше кулата, кипеше активност, но стегнатите сиви редици на армията на Англанд вече не чакаха в подножието му. Можеше да види праха от частите, докато те пресичаха стърнищата на юг.

— Дявол да го вземе! — прошепна той, остави коня си да почине за момент и свали шлема, за да избърше потното си чело.

Дали Лео не беше изгубил търпение? Нямаше да му е за пръв път. Или нещо го беше принудило да действа? Изпита гузно чувство на носталгия по дните, когато командваше лейди Финри. По спокойното усещане за самоконтрол, когато тя гледаше картите, хората и терена. Може бойното поле и да не беше място за жена, но тя много добре знаеше какво прави. Знаеше и точно какво върши всеки от останалите. Сега сякаш никой нямаше и най-малка представа.

Потисна непознатото чувство на паника. Трябваше да стигне до Лео. Да му каже какво се случва. Да изпълни дъга си. Ако се налагаше, така както го бяха сторили Ритър и добрият стар Барнива. Продължи на юг, към облаците прах и редиците проблясваща стомана. Сградите на Стофенбек се приближаваха през мрака. Високата часовникова кула. Продължи да препуска покрай групи ранени и мъже, които носеха носилки, покрай фургони, натоварени с припаси.

Забеляза, че и от двете страна на стърнищата вече стърчаха върховете на стрели. Всички бяха насочени в една и съща посока. Значи беше в обсега на арбалетите. Разбира се, Лео щеше да е там, където е опасността. Това беше едно от нещата, свързани с него, на които човек не можеше да не се възхити…

Разнесе се странно, тихо изщракване. Антоп изпъшка, когато конят му рязко смени посоката, и внезапно се озова във въздуха. Пое задавено въздух, ръцете му се вкопчиха в празното пространство и силно изстена, когато се удари в земята. Светът наоколо се завъртя, подскочи и накрая спря.

За момент остана да лежи така с поглед, вперен в небето.

Слънцето беше ярко петно на фона на облаците. Всичко изглеждаше мирно и тихо.

Внезапно рязко дойде на себе си. Размърда ръцете и краката си, сгъна и разгъна пръстите си. Вероятно имаше няколко натъртвания, но иначе не беше ранен. Дамите в Съюза, а и в целия свят можеха отново да дишат спокойно. Това вече беше съвсем на косъм.

Конят му лежеше на една страна и риташе немощно. В хълбока му беше забита стрела.

— Мръсни долни копелета такива! — изрева той, без да се обръща конкретно към някого.

Канлан дръпна спусъка и изпрати поредната стрела към стегнатите блокове от англандци.

Не изчака да види къде беше ударила. Не беше негова работа.

— Зареди! — извика оня задник лейтенантът, който беше толкова млад, че едва му беше поникнала брада.

— Задник — отбеляза беззвучно Канлан, отпусна арбалета и започна да върти манивелата.

Барабана тихо се изкикоти, но той лесно можеше да бъде разсмян.

— Донесете още стрели тук! — изрева той през рамо.

— Ще ги донесат, когато ни потрябва. — Канлан от опит знаеше, че не помага особено да мисли откъде идват стрелите, а още по-малко къде отиват.

А той имаше богат опит. Малко или много през целия си живот беше войник. Беше стрелял с арбалет във всяка значима война, в която Съюзът беше участвал. Бе стрелял по гуркули, северняци, стириянци и старикландци. Беше изстрелвал стрелите си по призраци в голите равнини, по пирати в развълнувано море, дори веднъж и по едни имперци по времето на единична размяна на стрели пред едно стрелбище, някъде близо до границата с Близка страна. Сега стреляше по англандци, които, както и да го погледнеш, трябваше да са на негова страна.

Тетивата вече беше опъната докрай. Той вдигна арбалета, взе една стрела и я зареди с плавно и умело движение. Спря за момент и се зачуди колко ли стрели е изстрелял през живота си. Но работата му не беше да ги брои, а просто да ги изстрелва спокойно, внимателно и възможно най-бързо.

Опря арбалета в рамото си, махна трупчето за запъването на спусъка, прицели се в редиците от маршируващи копиеносци, чиято броня проблясваше матово на слънцето, докато се приближаваха. За момент изпита тревога, когато ги погледна. Не бяха достатъчно близо, за да различи лицата им и да види кои са. Но скоро щяха да бъдат. Намръщи се и вдигна арбалета, за да настрои разстоянието, така че гледаше по-скоро в небето, отколкото войниците. Така беше по-добре. Не беше негова работа кои са.

— Стреляйте! — извика задникът лейтенант и Канлан дръпна спусъка. Стрелата се издигна във въздуха и той започна да навива отново манивелата на арбалета.

Скореца извика, когато нещо отскочи от бронята на рамото му, перна леко шлема му и изтрака някъде отзад.

— Това стрела от арбалет ли беше?

— Запазете спокойствие! — извика капитан Лонгридж. — Ходом марш!

Скореца преглътна. Бронята е хубаво нещо. Бронята е много хубаво нещо.

— Давай — ръмжеше някой зад него. — Давай.

По дяволите, вече приближаваха. Успя да зърне вражеските линии над раменете на първите три редици отпред. Предположи, че това е стена от струпани камъни и няколко дънера на дървета със заковани в тях колове, които стърчаха във всички посоки. Може би имаше и няколко окопа. Когато в облаците над главите им се появи пролука, проблесна стомана.

Мъж падна, крещейки. Когато се обърна, Скореца видя, че от лицето му стърчи стрела. То проблесна ужасяващо червено от кръвта, преди войникът да падне под препъващите се мъже. Когато изпусна копието си, някой от другарите му наблизо се спъна в него. Всички се олюляха и се сблъскаха с трясък един в друг.

— Сближете редиците там! — изрева Лонгридж.

Скореца откри, че марширува с леко присвити очи. Би било добре да имаше и щит, но проклетото копие беше толкова тежко, нямаше начин да успее да носи и двете.

— Напред, мъже!

Скореца хвърли поглед през рамо. Самият Млад лъв!

Върху огромния си боен кон, с изваден меч и офицерите си около себе си. Проклет герой, също като в приказките! Скореца се беше записал в армията заради това, което този мъж беше сторил на Червения хълм, заради това че беше победил Стаур Здрачния в Кръга и всичко останало. Беше виждал как въздишат момичетата, когато чуят тази история, и си бе казал: „Мамка му, тази работа е само за мен“.

Скореца изпъчи гърди и вдигна копието си малко по-високо, когато Младия лъв мина покрай него, но бързо го отпусна, когато конят и ездачът се изгубиха в праха. Мамка му, това нещо тежеше! В началото се изненадваш колко е леко, но когато го поносиш малко, проклетията натежаваше с всяка стъпка. Закашля се. Имаше толкова много прах. Изплю се и без да иска, опръска себе си. Върху целия му нагръдник имаше плюнка, но какво значение имаше това? Носеше ръкавици, а и вече не бяха на парад.

— Хайде давай, давай — разнесе се отново онзи глас.

Не знаеше кой е, но му се искаше да млъкне.

По дяволите, вече се приближаваха. От виковете вляво предположи, че битката там вече е започнала. Трепна, когато изсвистяха още няколко стрели, които изтракаха по шлемовете. Никога преди не беше участвал в битка. Казваше на всички, че се е бил в Стирия, но не беше вярно. Имаше няколко сбивания, при едно от които беше хвърлил сина на вдовицата Смайлър във воденичния вир, но те бяха приключили толкова бързо. Няколко разменени остри думи, малко посбутване и всичко бе свършило за няколко нелепи и изпълнени с гняв мига. Това тук изобщо не беше същото. Случващото се беше толкова огромно, че човек се носеше безпомощно по течението, подобно на клонка, понесена от река. И се случваше толкова бавно, толкова постепенно и толкова безучастно. Имаше толкова време да мислиш за него. Приличаше повече на официален танц, отколкото на сбиване. Като цяло би предпочел да участва в танц. Не знаеше как да танцува, но от друга страна, не знаеше и как да воюва.

Искаше му се да е в предната редица, за да може да вижда накъде отива. После видя накъде отива — към онази стена от камъни и стоящите на нея мъже, които бяха навели своите копия. Мамка му, радваше се, че не е в предната редица. Всички бяха наблъскани толкова плътно един до друг. Нямаше място. Никакво свободно пространство. Това беше едновременно успокояващо и плашещо. Има мъже, които те защитават — братя, които стоят рамо до рамо с теб, но как би могъл да се измъкнеш? Не можеш. Там беше цялата работа.

— Свалете копията! — изрева Лонгридж. — Готови!

Разнесе се сумтене и стържене, когато мъжете отпред насочиха оръжията си — истинска гора от блестящи остриета.

По дяволите, вече се приближаваха. Зърна врага. Копия и броня. Забралата на шлемовете бяха отворени и можеше да види лицата им. Млади и стари лица. Покрити с белези лица и оголени зъби. Един от мъжете имаше голям мустак. Друг се усмихваше — усмихваше се в такъв момент. По лицето на трети имаше сълзи. Всъщност приличаха много на тях самите. Сякаш настъпваха срещу отраженията си в някакво проклето огледало. Нима това не беше лудост? Беше лудост. Нямаше нищо против тези глупаци, та да се налага да се опитва да ги убие, и той със сигурност не беше сторил нищо, заради което те да искат да го убият. Освен ако сред тях не се беше оказал синът на вдовицата Смайлър.

— Давай! Давай! — извика онова копеле до него.

Всички бяха започнали да ръмжат, да се зъбят и да сумтят, докато се нахъсваха за бавното съприкосновение с врага. Върховете на копията им издрънчаха, когато се удариха във върховете на неприятелските копия. Дръжките се срещнаха, застъргаха една в друга и се плъзгаха все по-близо и по-близо. Бяха цяла гора, триеха се и се удряха помежду си, а на върховете им имаше смъртоносен метал.

Някой от другата страна изкрещя. Някой от техните нададе вопъл. Спряха да се движат. Ботушите тъпчеха калта. Скореца се притисна към задната част на бронята на мъжа пред себе си и усети как някой го притисна плътно отзад. Стори му се, че копието му се беше ударило в нещо, но не знаеше в какво. Нямаше представа какво бута. Опита да погледне над рамото на мъжа отпред. Опита да повдигне копието си високо и да го натисне надолу, но то беше дяволски тежко. Раменете му пареха, дръжката се удряше в останалите дръжки.

— Натискайте! — изрева Лонгридж. — Натискайте! Убийте копелетата!

Какъв шум само, по дяволите! Ръмженето, плюенето и псувните. Измъченото скърцане и стържене на метал и дърво и от време навреме някой и друг вик, хленчене или молба.

— Не! — изкрещя някой. — Не! Не! Не! Не!

Всяко следващо „не“ беше все по-пронизително, докато накрая не се превърна в обезумял писък.

По дяволите, работата беше тежка, по-тежка от всичко друго, което някога беше вършил, и единствената награда за нея бяха мъртъвците. Той ръмжеше, блъскаше, напрягаше се и усещаше, че от челото му блика пот.

— Вдигайте! — изрева Лонгридж. — Вдигайте, мамка му!

Скореца видя приближаващото се острие. Мъжът пред него отстрани глава от пътя на копието и очите му почти се кръстосаха, докато гледаше как то минава покрай лицето му. Скореца опита да се извърти, но не можеше да помръдне. Бяха наблъскани толкова плътно един до друг, че приличаха на наръч съчки. Ако отделеше крака от земята, щеше да се задържи във въздуха от натиска на мъжете около себе си. Острието продължаваше да се приближава или може би той беше понесен към него. Върхът на копието докосна нагръдника му и застърга по него. Разнесе се скърцане и той остави дълга, назъбена драскотина върху метала точно през релефното изображение на чуковете на Англанд.

— Давай! Давай!

Скореца се напрягаше, бореше и нанасяше удари с копието си, но дори не можеше да види на кого принадлежеше другото копие. Едва успяваше да помръдне главата си, да не говорим нещо друго. Всички бяха притиснати смазващо плътно един до друг.

— Мамка му! — изръмжа той. — По дяволите! Мамка му!

Започна да се мята и рита още по-отчаяно и лъскавият връх на копието застърга настрани през нагръдника му и закачи металния ръб близо до мишницата му. Погледна втренчено надолу, без да смее да си поеме дъх, молейки се острието някак да се задържи там. Пусна копието си и отчаяно се опита да се извърти, но дори не успя да освободи дясната си ръка. Можеше само да стиска слабо и без всякаква полза дръжката между палеца и показалеца на лявата.

— Давай!

В този момент мъжът до него изпъшка и помръдна. Върхът на копието се освободи, плъзна се под нараменника на Скореца и съвсем бавно проби подплатената куртка, която той носеше отдолу.

— Давай! — изкрещя Лонгридж и мъжете зад него започнаха да го блъскат и блъскат към острието.

Скореца изръмжа през стиснатите си зъби, когато върхът го убоде. Беше само студено пощипване, което после се превърна в остро парене, а след това стана още по-лошо. Ръмженето му ставаше все по-пронизително, докато не се превърна в отчаян, сърцераздирателен писък, докато невъзможната непоносима болка разкъсваше гърдите му.

Лейк просто нанасяше удари. Не знаеше какво удря, просто удряше. Как би могъл някой да знае каквото и да било?

„Бъди мъж“ — му беше казал баща му, когато го изпращаше.

По дяволите, копието му се беше заклещило. Не знаеше в какво. Може да се беше забило в някой англандец или в калта, или да се беше закачило в стената. Скръцна със зъби и започна да го дърпа и извива, но то не искаше да се освободи.

— Давай! — крещеше някой. — Давай!

Но Лейк дори не знаеше от коя страна идваше викът.

„Бъди мъж“ — беше казал баща му и бе сложил тежката си, мазолеста ръка върху рамото му, издавайки напред долната си устна по начина, по който го правеше, когато казваше нещо важно.

Струпаните плътно навсякъде около него мъже воняха на пот, кръв, дим и страх. Облечените им в броня рамене бяха наблъскани едно в друго. Чуваше се шум като от градушка, падаща върху метал — дрънчене, стържене, скърцане и неспиращите викове и заповеди, които отекваха отзад и които никой не можеше да разбере.

Той отново нанесе удар с копието. Бутна го напред, но сега то се връщаше обратно и блъскаше него. Доколкото успяваше да види отвъд предните редици, врагът се струпваше по-плътно. Войниците му сякаш нямаха край. Слънцето беше засенчено от облаци и бронята им вече не блестеше, а изглеждаше матово лъскава. Навсякъде блясъкът беше изчезнал.

— Разкарай се! — Мъжът от дясната му страна не спираше да го натиска с рамо.

Блъсна го с лакът, доколкото можеше. Опита да се завърти, за да го погледне, и осъзна, че е мъртъв. Или поне толкова близо до смъртта, че нямаше разлика. Главата му беше клюмнала настрани, шлемът — нахлупен върху лицето му, а очите му обърнати. Езикът му висеше отвън и по брадичката му се стичаше голяма тъмночервена лига.

Бъди мъж.

После всичко се разтърси. Лейк така и не разбра защо. Ужасна болка прониза едната страна лицето му. Беше толкова силна и толкова внезапна, че повърна. Изплю повърнатото. Имаше нещо в окото. Закашля се, от устата му пръсна слюнка и изстена. Шлемът му беше паднал. Лежеше на земята. Как се беше случило това? Болката в лицето му. Ботушите, които го ритаха.

Запълзя през гората от влачещи се и тъпчещи крака. Светлината потрепваше, звуците заглъхваха. Свали ръкавицата си със зъби и опипа с треперещи пръсти лицето си. Беше лепкаво. Дали бе ранен? Викове, крясъци и ръмжене. Вкопчи се в нечий крак. Тук, долу, имаше мъртъвци. Болката… Беше ли ранен? Дали беше зле? Не можеше да вижда. Опита да отвори окото си, но не виждаше.

— Помощ — изскимтя.

Никой не го чуваше. Бъди мъж.

Заби ръце в калта и започна да се влачи назад. През ботушите, през краката. Нещо го удари в ребрата с глух звук. Когато се спускаше надолу, един ботуш закачи едната страна лицето му и той го блъсна, удари го с юмрук и продължи да се влачи през краката, калта и труповете.

Бъди мъж. Какво изобщо означаваше това?

— Помощ! — изпищя той, вкопчил ръце в окървавеното си лице, и усети как някой го хвана за китките и го повлече назад.

Беше нужна цялата ѝ сила, за да го издърпа оттам. Мъжете тежат, да не говорим тези, които са облечени в броня. Арис скръцна със зъби и го задърпа за китките с всички сили. Сега не беше моментът да бъде деликатна. В този момент кракът ѝ се подхлъзна, тя падна в калта и половината от неговото тяло се стовари върху нея. Това едва ли имаше особено значение. Вече беше мръсна като миньор. Престилката ѝ беше опръскана с кал и кръв.

— Ей сега ще те вдигнем — изсумтя Скала, вдигна ранения от нея и го стовари върху носилката.

Когато беше видяла за пръв път колко е груб с ранените, за малко не беше подала оплакване. Вдигаше ги като чували с въглища. Скоро беше разбрала, че деликатността не е от полза за никого. Олюлявайки се, отиде до долния край на носилката и хвана дръжките. Скала беше разкопчал токата на шлема на ранения мъж, захвърли го и той заподскача по земята. После се обърна, хвана дръжките от своята страна, погледна през рамо и срещна погледа ѝ:

— Едно, две…

Тя изпъшка, повдигна долния край и двамата тръгнаха. Ставите им се тресяха, зъбите им тракаха и раменете им пареха от усилието, докато вървяха бързо към покрайнините на града. Там цареше хаос. Бързаха куриери, напред-назад се препъваха други носачи на носилки, момчета тичаха с наръчи стрели за арбалети. Арис искаше да направи нещо, преди да се омъжи. Нещо истинско. Нещо, с което да се гордее. Някога, отдавна, чичо ѝ се беше сражавал в Гуркул. Бе опитал да я предупреди.

— Значи битката не е място за една жена? — беше го срязала тя.

— Битката не е място за когото и да било — бе отвърнал той и тя беше излязла демонстративно.

Сега се насили да погледне мъжа на носилката. От лицето до гърлото му стигаше голяма рана. Имаше толкова кръв, че тя не можеше да види колко лоша е раната в действителност. Всъщност не искаше да види колко е лоша. Но кръвта не беше добър знак. Тя шуртеше от него. Около главата му върху носилката се беше образувала локва, която се просмукваше през брезента. Капеше в пръстта, където краката ѝ я стъпкваха в калта. Толкова много кръв. Беше удивително колко много кръв съдържа човешкото тяло.

Всеки път, когато издишаше, мъжът издаваше продължителен и глух стон. Дори не беше стон на болка. А на човек, който не е с ума си. На някого, който е обезумял.

— Шшът — тихо се опита да го успокои тя, но гласът ѝ прозвуча паникьосано и треперливо.

Наивно си беше представяла, че женският ѝ глас ще ѝ помогне да ги успокои, така както се беше случило в книгата на Спилион Суорбрек за онова смело момиче от границата, която тя намираше за толкова вдъхновяваща. Но нищо не ги успокояваше. Нищо, освен смъртта. Беше си представяла как попива потните им вежди, как с благодарност приемат водата, която им дава, и как превързва някакви странни рани. Рани на дискретни места. Чисти рани. Порязвания и драскотини. Вместо това видя изкормени тела, съсечени тела, тела, огънати на обратно, и тела с извадени вътрешности. Тела, които никога не биха могли да бъдат излекувани. Тела, които вече изобщо не приличаха на тела.

Чичо ѝ се беше оказал прав. Бе допуснала ужасна грешка.

Докараха ги в градината, където оставяха ранените, и от тях се носеше страховит хор от стонове на болка и отчаяние. Все пак беше по-добре от гъргорещите писъци, които идваха от палатката, където се правеха хирургическите операции.

Остави носилката на земята и напълно изтощена, се отпусна на колене до нея. Краката ѝ трепереха. Ръцете ѝ трепереха. Клепачите ѝ потрепваха. Стоеше на колене в калта и просто дишаше.

Поне раненият беше спрял да стене. Помощникът на хирурга се наведе, притисна пръсти към гърлото му и застина за момент. Грохотът на битката в далечината наподобяваше на бурно море. На неудържим прилив, който се приближава.

— Мъртъв е.

Арис избърса чело с опаката страна ръката си и осъзна, че е размазала кръв по цялото си лице.

— Да докараме друг. — Скала свали трупа от подгизналата от кръв носилка.

— Добре — кимна уморено Арис.

Тя се изправи с усилие и се олюля, когато някой се блъсна в нея. Едно момче се просна до труповете. Шапката му падна и разкри рошави руси къдрици. Оказа се момиче.

— Съжалявам! Съжалявам.

То вдигна шапката си, хвърли последен поглед назад и се затича отново.

Хилди накуцваше в продължение на няколко крачки и разтриваше натъртения си крак, докато болката не утихна, после ускори ход и се промъкна през една уличка, в която сестри превързваха раните на няколко мъже. Докато минаваше покрай тях, преобърна кош, пълен с превръзки, но не можеше да спре. Блъсна някакво пране встрани от пътя си и го остави да се вее след нея.

Излезе от града и се затича по-бързо. Дъхът ѝ сякаш прорязваше гърдите ѝ, когато стигна до покрития с трева склон от едната страна на хълма. Гледаше в краката си. Мислеше само за следващите няколко крачки, които ѝ предстоеше да направи. Орсо разчиташе на нея. Стисна по-здраво съобщението в юмрука си. Нали тя самата беше предложила да го отнесе? Дори почти беше настояла да го отнесе.

Искаше да докаже, че е полезна. Искаше да докаже, че е смела. Винаги тя беше тази, която носеше съобщенията на Орсо, така че щеше да отнесе и това. Осъзна грешката си скоро след като се затича от кметството към лудостта, която цареше на улицата. Мразеше да носи съобщенията на Орсо до онази кучка Савин дан Глокта с нейната превзета елегантност и високомерни и самодоволни усмивки. Но шансовете Хилди да бъде убита, докато носеше любовни писма, бяха много малки.

— Хилди, ти си проклета глупачка — изсъска тя.

Тъжната истина беше, че ако беше честна със себе си… обичаше Орсо.

Не беше влюбена в него. Обичаше го така, както се обича по-голям брат. Безпомощен, непоправим и несигурен по-голям брат, който — просто така се беше случило — беше крал на Съюза. Той беше добър с нея. Никой друг не се беше отнасял добре с нея. Никой друг никога не беше смятал, че тя заслужава да се държи добре с нея. Той беше с по-високо положение от всички, но въпреки това по някакъв начин се държеше като равен с нея, която беше по-ниско от калта. Щеше да е странно, ако тя не го обичаше.

Но можеше да остави някой друг да отнесе проклетото съобщение.

Спря на склона, за да си поеме дъх. Спря и откъсна очи от тревата. Насили се да се обърне и да погледне през долината.

— О, мамка му — прошепна тя.

Оттук можеше да види цялото бойно поле. Цялото му величествено безумие. Стръмната скала отвъд града беше обвита в дим, от който се отделяха малки струйки и облачета. В овощните градини под нея имаше пожари, от които към натежалото небе се носеха тъмни стълбове. В Стофенбек също имаше пожари. Въздухът лютеше от дима.

Кривата линия на огромния полумесец на редиците на кралските войски се простираше пред нея. Там, където се водеше битката, проблясваше метал. Над мелето немощно бяха увиснали знамена. Имаше гори от копия, блокове от облечени в черно англандци продължаваха да пълзят напред през откритите поля. Зад тях препускаха конници.

Линиите се бяха променили — дори и тя можеше да го забележи. Бяха се огънали в центъра, където битката беше най-разгорещена. Тълпите от англандци съвсем бавно и упорито напредваха към Стофенбек — численото им превъзходство започваше да си казва думата. Времето изтичаше.

Обърна се отново към хълма и насили уморените си крака да продължат. Затича се покрай един мъртъв кон, от едната страна на който стърчаха две стрели. Около кръвта в тревата вече се бяха насъбрали мухи. Стрелите бяха северняшки, с дълги и тънки пера, потрепващи на вятъра.

Претича покрай един мъж, който ръмжеше „По дяволите!“ отново и отново, докато се суетеше със заялата манивела на арбалета си и се мъчеше да нагласи стрелата, после отново опитваше да завърти манивелата и да нагласи стрелата и го повтаряше отново и отново. „Мамка му! Мамка му! Мамка му!“

Някой се вкопчи в глезена ѝ и за малко не успя да я събори:

— Помощ… — Беше мъж върху носилка, с руса коса, която беше станала кафява от лепкавата пот по бледото му лице. — Помощ…

Тя се освободи и побърза да продължи, като тичаше и се вкопчваше в тревата с едната си ръка, докато продължаваше да стиска с побелели кокалчета съобщението на Орсо в другата.

Продължи да тича. Нагоре по хребета на хълма. Дъхът ѝ свиреше. Краката я боляха. Един едър ефрейтор се изпречи на пътя ѝ и я блъсна назад толкова силно, че тя си прехапа езика и за малко не падна.

— Къде, по дяволите, си тръгнала?

— Трябва да говоря с лорд маршал Форест! — задъхано отвърна тя. — Нося съобщение от Негово Величество.

— Това е момичето на краля! — извика някой. — Пуснете я!

Тя погледна ефрейтора почти толкова твърдо, колкото той я беше блъснал, после за малко не се спъна в един труп точно зад него. Беше тялото на северняк с кожа около раменете, която беше сплъстена от кръв. Не беше сам. Имаше много тела, зарязани там, където бяха паднали.

Беше очевидно, че тук, горе, цареше същият хаос, както и долу, в Стофенбек. Самият щаб на Форест беше участвал в бойните действия. Ръката на един от офицерите висеше в превръзка през рамото. Друг стоеше с изваден меч и гледаше втренчено острието, сякаш не можеше да повярва, че по него има кръв. Самият лорд маршал стоеше със стиснати юмруци и гледаше намръщено надолу към долината като някакъв оазис на добродушно спокойствие. Той даваше заповеди с рязък глас и потупваше мъжете по гърбовете. Беше достатъчно само да го видиш, за да почувстваш увереност. Най-сетне някой, който ръководеше нещата, който можеше да помогне.

Тя се запрепъва нагоре, подаде му съобщението и осъзна, че се е превърнало в смачкано и зацапано топче хартия в потния ѝ юмрук.

— Англандците ни отблъсват назад… към Стофенбек. — Беше толкова задъхана, че почти ѝ прилоша. — Негово Величество… се нуждае от подкрепления.

— Опасявам се, че току-що му изпратих куриер, за да получа подкрепления от него — усмихна се Форест и суровото му лице се покри с бръчки.

— Какво? — не повярва тя.

— Атакуват отново, лорд маршале! — изрева някой.

— Разбира се, че ще атакуват отново! — изрева Форест в отговор. — Това е проклета битка! — Той хвана Хилди за рамото, наведе се по-близо до нея и ѝ прошепна: — Ако бях на твое място, щях да бягам.

След което се обърна и я остави зяпнала.

Форест закрачи към бойните линии и отпрати един от офицерите си с потупване по рамото:

— Не можем да се провалим, капитане! Не можем да се провалим!

Когато северняците ги атакуваха за пръв път, направо ги разбиха. Едва успяха да ги отблъснат. Навсякъде имаше ранени. Бойният им дух беше съсипан. Нужно им беше нещо, за да повярват. Някой, който да им даде кураж. Форест нямаше представа как беше станало така, но изглежда, че този някой трябваше да бъде той.

— Кралят разчита на нас, момчета!

Преди години, когато го бяха произвели в сержант, си мислеше, че офицерите са тези, които знаят всички отговори. Когато беше станал офицер, си представяше, че генералите са тези, които вероятно знаят всички отговори. Когато крал Орсо го беше произвел в генерал, си мислеше, че Висшият съвет знае всички отговори. Сега, като лорд маршал, най-накрая знаеше с абсолютна сигурност, че никой не знае отговорите.

Дори по-лошо. Отговори нямаше.

Най-доброто, което човек можеше да направи, беше да се преструва, че ги знае. Никога да не показва страх. Никога да не показва, че се съмнява. Командването беше хитрост. Трябваше, доколкото можеш, да създадеш в хората си дълбоката илюзия, че знаеш какво правиш. Да я разпространиш и да се надяваш на най-доброто.

— Спокойно, момчета! — Разбира се, че беше уплашен, всеки нормален човек би бил уплашен.

Но трябваше да потисне страха си. Да бъде твърд като камък. Кралят разчиташе на него. Кралят! Разчиташе на него! Не можеше да се провали.

— Нуждаем се от резервите! — пискливо извика един паникьосан майор.

— Няма резерви — спокойно отвърна Форест, макар че стомахът му се опитваше да излезе през устата му и да побегне назад към тила. — Всички се сражават. Предлагам да се присъединиш към тях.

И той извади меча си. Почувства, че това е моментът, в който трябва да го стори. Имаше го от четиресет години. Откакто го направиха сержант. Никога не го беше размахвал в битка. Никога не му се беше налагало. Добрият войник трябва да марширува. Да спазва дисциплина. Да е бодър. Понякога трябва да остане на мястото си. Истинските битки бяха някъде в дъното на този списък.

Но рядко, много рядко се налагаше да участваш в тях.

— Кралят разчита на нас! — изрева той. — Не можем да се провалим!

Един млад лейтенант се запрепъва покрай него и Форест го хвана със свободната си ръка и почти го вдигна от земята.

— Лорд маршал! — Мъжът го зяпна с широко отворените си влажни очи. — Аз… аз…

Очевидно лейтенантът бягаше. Форест едва ли можеше да го вини. Но трябваше да го спре.

— Смелостта не е да не изпитваш страх — отвърна той и строго завъртя мъжа. — Смелостта е в това въпреки всичко да му устоиш. Нима не разбираш, че кралят разчита на нас? Нима ще оставиш онези северняшки копелдаци да ни уплашат? На наша земя? А сега се връщай обратно там. — Той сграбчи младия лейтенант за рамото и го отведе до бойната линия. — И отстоявай позицията си.

— Слушам! — промърмори Стилман и несигурно се отправи обратно към предните линии върху треперещите си крака. — Разбира се, лорд маршал. Ще отстоявам позицията си.

Стилман наистина бе имал намерение да отстоява позицията, но после по някаква причина краката му го бяха понесли нагоре по хълма. Проклетите крака. Беше изпуснал меча си, хвана го, за да го вдигне, и заедно с него хвана шепа овчи изпражнения. Винаги беше обръщал толкова внимание на външния си вид. Сега целият беше изцапан с кал и буквално държеше в ръка шепа лайна.

Винаги беше смятал, че той ще е от храбреците. Беше се поздравил с това, когато оправяше куртката си тази сутрин. Ти си един от храбреците, Стилман!

А после бяха дошли северняците с ужасяващите си бойни викове и бяха убили ефрейтор Бланд. Бяха го убили на място и… Дали мозъкът на бедното копеле не беше опръскал нагръдника на Стилман? Мозък ли беше това? Искаше му се да повърне. Малко му се гадеше. Просто усещаше леко гъделичкане в задната част на гърлото.

Огледа мъжете около себе си, които се очакваше, че трябва да командва. Вече беше настъпил пълен хаос. Нямаше представа къде свършва неговата рота и къде започва следващата. Половината лица му бяха непознати. Или може би обезумелите изражения върху тях ги правеха непознати. Мръсотията, кръвта и оголените зъби. Животни. Диваци.

После отново се разнесоха бойни викове. Онзи пронизителен вълчи вой — нещо, което идваше от мрака, там, където картите свършваха. Цялото тяло на Стилман изстина. Отстъпи несигурно половин крачка назад.

— Аз… — промърмори. — Аз…

Нима плачеше? Очите му плуваха в сълзи. Всичко беше замъглено. По дяволите, нима беше страхливец?

Осъзна, че се напикава. Можеше да усети как топлината се разпростира надолу по панталоните му. Проклетият пикочен мехур. Не можеше да му има по-голямо доверие, отколкото на проклетите си крака.

Знаеше, че в този момент баща му, чичовците му и дядо му — всички те бяха войници — биха се почувствали напълно отвратени от него, страхливеца.

Какво ли щеше да си помисли Ализ, бъдещата му жена, чиито очи бяха проблеснали толкова омайно, когато го беше видяла в униформа, ако видеше омазаната му с лайна ръка, с която държеше меча, и тъмното петно, което се разпростираше по панталоните му?

Истината беше, че не го беше грижа, стига да не му се налагаше да се бие.

Един мъж стоеше изправен и скърцаше със зъби, притиснал едната си ръка към окървавените си ребра, докато с другата стискаше копието. Ето това беше храброст.

Друг се беше изправил и крещеше обиди колкото му глас държи:

— Шибаняци! Шибаняци! Хайде, шибаняци!

Ето това беше храброст.

Трети лежеше и трепереше, бял като платно, с изключение на червената кръв, която се стичаше от ъгълчето на устата му, докато с една ръка продължаваше немощно да държи знамето на ротата си. Ето това беше храброст.

Но Стилман не го беше грижа.

Чу другите офицери около него да крещят окуражаващо.

— Изчакайте! Спокойно! Ето ги, идват! Отстоявайте позициите си! За Съюза! За краля!

Тези фрази му звучаха така, сякаш бяха на непознат език. Как някой можеше да е спокоен, след като нагоре по хълма към него тичаха убийци с окървавени ръце? Как някой можеше да бъде спокоен сред ужасяващите викове на северняците, писъците на умиращите си другари, непрестанното звънтене на метал и грохота на далечните оръдия, който отекваше пронизително в ушите му?

Само безумец можеше да е спокоен тук. Този, който вече беше луд или който беше полудял.

Изсвистяха стрели. Звукът беше почти нежен. Една се заби в земята до него. Друга отскочи от рамото на един мъж и отлетя на някъде.

— Помощ! — пищеше някой.

По дяволите, той ли беше? Не. Не. Устата му беше затворена.

Можеше да чуе как се приближават. Бойните им викове и протяжният вой, свистенето на стоманата. Вече ръмеше дъжд, който трополеше върху метала. Стилман стоеше върху треперещите си крака и долната му устна помръдваше, сякаш се готвеше да даде някаква заповед или да изкрещи окуражаващо.

— Да отстоявам позицията си? — изграчи той.

Видя пред себе си мъже, които отстъпваха назад. Ботушите им се плъзгаха по хлъзгавата трева, копията им подскачаха. Чу ръмжащи викове на северняшки гласове, които почти не приличаха на човешки. Те идваха. Идваха.

Видя проблясък на стомана и бликнала черна кръв. Един от войниците на Съюза падна с широко разперени ръце. В бойната линия зейна пролука и северняците се изсипаха през нея.

Северняците със своите блестящи ризници и мечове, с ярко изрисуваните си щитове и блестящи очи, пълни с бойна лудост и жажда за битка. Мъже, които жадуваха смъртта му. Убийци. Животни. Диваци.

Това не беше игра. Не беше някаква история. Те бяха твърдо решени да го убият. Да го изкормят и да разпилеят вътрешностите му надолу по склона на хълма. Искаха да пръснат мозъка му, така както бяха направили с мозъка на ефрейтор Бланд, който беше много добър човек и имаше сестра в Холсторм, родила наскоро дъщеря.

Стилман не взе съзнателно решение.

Просто отново бяха виновни тези негови проклети крака. Обърна се да побегне, спъна се в едно паднало копие и се просна по лице. Усети агонизираща болка и осъзна, че е паднал върху меча си и върхът е пронизал бузата му.

Той изскимтя, потрепери и се изправи. После нещо го удари в гърба, земята отново го блъсна в лицето и всичко стана студено. Устата му беше пълна с кръв и трева. Закашля се, гърлото му заклокочи и той започна да се гърчи, докато се опитваше да се вкопчи в нещо.

Кусура изръмжа, замахна отново към мъжа с червената куртка, направи огромна вдлъбнатина в задната част на шлема му и той се отпусна безжизнено. Крещеше нещо. Не знаеше какво. Всъщност дори не бяха думи.

— Умри, шибан копелдак, умри. — С всеки дъх от устата му се изсипваше поток от ругатни.

Замахна към един щит и остави голям белег върху нарисуваното върху него слънце. Замахна отново, събори по гръб мъжа, който го държеше, съсече крака му и той остана да виси на няколко жили.

Нещо се стовари върху рамото му, събори го настрани и той се подхлъзна върху мократа трева. Падна, изправи се, като се олюляваше, за малко не удари един мъж по главата, преди да осъзнае, че е северняк. Обърна се в другата посока, изкрещя и се хвърли в атака. Блъсна се в някого и го събори. Мъжът изпищя нещо, преди Кусура да забие ръба на щита си в гърлото му веднъж, а после и още един път.

Един меч остърга облеченото му в ризница рамо. Кусура се извъртя рязко и уцели със секирата си в бедрото мъжа, който го държеше. Наклони го настрани, вдигна високо щита си и стовари ръба му върху задната част на шлема му. После отстъпи назад и стовари секирата на същото място, така че металът се вдлъбна навътре.

Битката беше истински хаос. Бойните редици отдавна ги нямаше. Бяха размити в смъртоносно меле. Стовари тежко крака си върху един пълзящ мъж. Навсякъде хвърчаха кръв, кал и метал. Стъпи отново върху мъжа. Хора, които се избиваха едни други. Един офицер от Съюза беше клекнал върху гърдите на северняк и оголил зъби, използваше меча си като лопата, която забиваше в хлътналата му глава. Кусура изрева, пристъпи напред и го съсече, отваряйки широка рана на гърба му, от която пръсна кръв. Щитът му се беше оплел в наметалото на един мъртъв северняк. Кусура опита да го освободи, не успя. Измъкна ръката си от ремъците и заряза щита.

Някой идваше към него с копие и Кусура отстъпи настрани, хвана дръжката под върха, дръпна я с едната ръка и беше повлечен, когато мъжът опита да я измъкне от ръцете му. Замахна със секирата, удари мъжа в рамото и го съсече. Войникът издаде странен звук, сви изненадано уста, сякаш за да възкликне „О!“, и копието внезапно се оказа в ръката на Кусура, който залитна. За малко не се наръга сам с него. Замахна към някого и кръвта му го опръска. Очите и устата му бяха целите пълни с кръв. Захвърли копието и се опита да избърше лицето си.

Някой се хвърли върху него и двамата се затъркаляха по земята. Беше изгубил секирата си. Или се беше заплела в ремъка около китката му и сега го удряше в ребрата.

Кусура се озова отгоре. Удряше с юмруци и с колене и ръмжеше на мъжа, а той му ръмжеше в отговор и се напъваше, мъчейки се да се измъкне. Кусура го удряше с юмруци отново и отново. Превърна носа му в кървава маса. Докопа дръжката на секирата и започна да сече. Остави вдлъбнатина върху нагръдника му и дълбока рана върху лицето му. Не спираше да го удря със секирата, отново и отново. Сумтеше и плюеше. Дъхът му беше накъсан, мускулите му пареха, кръвта така беше нахлула в главата му, че имаше чувството, че очите му ще изскочат.

— Умри! Умри! Какво…?

Премигна глупаво, когато осъзна, че ръката му е празна. Ремъкът вероятно се беше скъсал и секирата беше отлетяла кой знае къде. Вцепенените му пръсти заопипваха колана и измъкнаха кинжала. И почти веднага го изпуснаха, когато един мъж се блъсна в него, хвана го и започна да се бори с него. Двамата залитаха, хлъзгаха се върху мократа трева, прескачаха мокрите трупове, падналите оръжия и щитове, частите от хора.

Кусура изръмжа, озъби се, изплю се в брадата си, сграбчи главата на мъжа, рязко я завъртя я и изви. Мъжът опита да се вкопчи в стискащите го пръсти на Кусура, но не успя да го спре. Пронизителният му писък прекъсна внезапно, когато костите на врата му се строшиха с хрущене.

Нещо се удари в едната страна на лицето на Кусура и светът се завъртя. Претърколи се върху земята, изправи се с усилие и отново падна на ръце и колене. Къде се намираше? Вкопчи се в някого и го събори. Покатери се върху него и започна да го блъска с юмруци, хапе и души. Лицето на мъжа се разкриви и очите му се изцъклиха, докато гледаше нагоре към Кусура и се опитваше да пъхне пръст в носа му. Кусура рязко изви главата му и нададе задавен вой като заклано побесняло куче. После вдигна мъжа, стовари го върху земята и продължи да го стиска и души и да мачка гърлото му с ръце.

Да го мачка, докато от него не останеше нищо.

Да мачка всички тях.

Хладнокръвие

Разнесе се остър трясък и няколко тона зидария се стовариха върху градския площад, изхвърляйки във въздуха парчета от орнаментите на украсата и облак задушлив прах. Единият от гвардейците на Орсо се хвърли на земята. Лорд Хоф се сви в ъгъла. Човек би очаквал, че ефрейтор Тъни би се хвърлил да търси укритие или по-точно че никога не би напуснал укритието си, но вместо това той правеше всичко възможно да защити знамето на Непоколебимия с тялото си. Дори Горст трепна. Но Орсо откри, че той самият остана напълно спокоен.

— Сигурно каменно гюле е съборило някой от онези очарователни комини. Каква тъжна загуба за идните поколения… — Той изтупа няколко прашинки мазилка от нараменника си. — Или се казваше полдрон? Или беше вамбрас?1 Все ги бъркаше.

— Ваше Величество! — извика с тънкия си глас Горст. — Трябва да се оттеглите!

— Глупости, полковник, нещата тъкмо започнаха да стават интересни.

Това, разбира се, беше нелепа преструвка. От известно време нещата бяха повече от ужасяващи и не изглеждаше, че това ще се промени. Но защо изобщо ще участваш в битка, ако не за да кажеш поне едно от тези невъзмутимо героични фрази?

Той дръпна лорд Хоф от пътя, за да мине една носилка, носена от набит мъж с опръскана в кръв престилка и задъхана жена с потна, залепнала по лицето коса.

— Добра работа! — извика след тях. — Добра работа!

Противно на всякаква логика, Орсо не изпитваше абсолютно никакъв страх. Всъщност дори много по-малко от обичайното. Понякога му беше трудно да стане за закуска, тревожеше го мисълта, че трябва да избере риза, но изглежда, тази епична катастрофа най-сетне беше извадила наяве най-доброто от него.

Дори когато северняците се изсипаха през житата от изток, а войските на Камарата на лордовете през овощните градини от запад. Дори когато армията на Англанд настъпи през полята и влезе в битка с Дивизията на престолонаследника, предизвиквайки ожесточено меле, а после ги принуди да отстъпят назад. Дори когато оръдията на бунтовниците откриха огън по Стофенбек. Дори когато ранените запълзяха обратно по улиците и в целия град избухнаха пожари, а димът се носеше на талази около часовниковата кула, настроението му продължаваше да е приповдигнато. Сякаш по някакъв начин балансираше везни, от другата страна на които бяха всички останали, и колкото повече растяха техните съмнения и ужас, толкова по-висок ставаше неговият дух.

Надяваше се, че отстрани това изглежда като невероятна храброст, но не го чувстваше като нещо, с което да се гордее. Може би беше невероятна глупост. Невероятна арогантност. Може би куражът беше точно това. Да си толкова убеден в собствената си значимост, че да започнеш да вярваш, че смъртта е нещо, за което трябва да се тревожат само другите.

— Ваше Величество! — изписка Хоф, гласът му беше вече по-тънък дори от този на Горст. — Наистина трябва да се оттеглите!

— Свободен си да го направиш — отвърна Орсо. — Аз ще ви настигна.

Той клекна до свито уплашено момче, което не беше лесна работа, когато си в пълна броня.

— Я ставай веднага. — Широко отворените от страх очи на момчето се разтвориха още по-широко, когато разбра кой му помага да се изправи. — Имаш моето позволение да се отправиш към тила. — Той разроши косата на момчето и от нея се посипа дъжд от потрошена мазилка. — Смятай, че си получил кралски указ!

Така както вървяха нещата, беше твърде възможно да му е последният. Тази мисъл почти го накара да се разсмее. Съдбата да му е на помощ, поне се забавляваше. Дали не беше полудял?

— Поне си сложете шлема, Ваше Величество — изстена един офицер и му подаде украсения с пера кралски шлем.

Орсо отказа.

— Един крал трябва да бъде видян. И да бъде видян, че е видян. — Жена със сплъстена руса и пълна с прах коса стоеше свита уплашено в един вход и стискаше здраво в юмрука си дъска за рисуване, докато с другата отчаяно скицираше касапницата пред себе си. — Погрижи се да хванеш по-добрия ми профил! — извика ѝ Орсо. — Обаче не знам кой точно от двата е…

Баща му веднъж му беше казал, че работата на краля, общо взето, е просто да стои там, но дори и тази работа можеше да бъде свършена зле. В този момент имаше чувството, че по-скоро се справя с нея дяволски добре. Когато една колона копиеносци мина с дрънчене покрай него, ги поздрави по най-добрия начин, на който беше способен, доволен да види, че са се отправили към битката, вместо да бягат от нея.

— Всички вие сте герои! — извика им той.

Тя бяха удивени да го видят тук, но и доволни. Дори горди. Бързо минаха покрай него и скоро се изгубиха в стелещия се дим. Изглежда, че бунтовниците използваха някакво ново гюле, което не само разбиваше сградите на парчета, но и ги подпалваше. Ето това беше прогрес.

— Врагове! — изкрещя някой.

— Защитете краля! — извика пискливо Горст и застана пред Орсо с вдигнат щит.

Орсо с удивление видя, че от другата му страна Тъни се хвърли на пътя на опасността, хванал знамето на Непоколебимия в едната си ръка и меч в другата. През мрака наистина се приближаваха конници. Орсо възмутено изпъчи гърди точно както би сторила майка му, когато се изправеше пред някоя нахална девойка.

— От нашите са! — изписка Горст.

Всъщност бяха няколко офицери от Полковете на престолонаследника, чиито червени куртки бяха така омацани със сажди, че трудно можеха да бъдат различени от тъмните англандски униформи.

— Ваше Величество! Принудиха ни да отстъпим в центъра. Англандците не спират да прииждат!

— Много добре, майоре. Отстъпете. Изтеглете се в Стофенбек и създайте нов периметър. Сражавайте се с тях по улиците, ако трябва. Има ли някакъв шанс за помощ от лорд маршал Форест? — попита той, след като офицерите с дрънчене се отдалечиха към вероятната си гибел.

— Той изпрати куриер, с който искаше помощ от нас — отвърна Тъни и прибра меча си в ножницата.

— По дяволите. — Орсо нямаше никога да си прости, ако нещо се случеше с Хилди. — Ами лорд маршал Ръкстед? Има ли някаква следа от него?

Горст мрачно поклати глава. Може би Вик дан Тюфел се беше оказала права, Трошалите в Кели се бяха вдигнали на бунт и последните подкрепления, на които се надяваха, дори не бяха успели да тръгнат.

— Кракът ми! Кракът ми! — Покрай тях двама мъже пренасяха друг, който беше опрял ръце върху раменете им, а кракът му под коляното очевидно липсваше.

Едно оръдейно гюле удари покрив от другата страна на площада и предизвика лавина от потрошени плочи, които се посипаха надолу и хората се хвърлиха във всички посоки, за да търсят укритие.

Някой леко докосна Орсо по ръката и той чу тих глас в ухото си.

— Ваше Величество. — Близо до него се беше надвесил Сулфур. — Наистина трябва да се оттеглите.

— Защитаваш инвестицията на господаря си, а? — попита Орсо.

— За никого няма да е от полза, ако кралят бъде убит от падащи парчета мазилка.

Орсо пое дъх и кимна.

— Особено ако това съм аз. — Трябваше да признае, че нещата започваха да намирисват леко, но много отчетливо на поражение. — Ще отстъпим няколкостотин крачки, не повече!

— Много добре, Ваше Величество — отвърна Тъни, вдигна знамето на Непоколебимия и го сложи върху рамото си.

— Един момент. — Орсо вдигна поглед към знамето.

Белият кон на Касамир все още стоеше гордо изправен на задните си крака, а златното слънце на Съюза продължаваше ярко да сияе. Дори и повече от преди сред всичката тази кръв, мръсотия и хаос. Лео дан Брок беше толкова впечатлен от него, когато двамата заедно бяха водили парада през Адуа, и го гледаше толкова възхитено, докато вечеряха. Очевидно беше мъж, който има силна вяра в знамената.

На лицето на Орсо бавно се появи усмивка:

— Мисля, че знамето ми вероятно трябва да остане.

— Но Ваше Величество… — прокашля се един капитан, сякаш се готвеше да обясни нещо очевидно на някакъв глупак. — То трябва да е там, където сте Вие. Как иначе можете да бъдете открит на бойното поле?

— Точно така — съгласи се Орсо. — Останали са ни няколко оръдия, нали?

Онзи лакей продължаваше да го следва. Цялата му пурпурна ливрея беше изцапана. Беше пъхнал подноса под мишницата си, вместо да го държи върху пръстите си, и трепваше уплашено при грохота на случайните попадения.

— Още едно шери… Ваше Величество? — успя да измрънка той.

Орсо се усмихна и огледа обкръжението си:

— Мисля, че е време за нещо по-силно.

Вик нямаше много боен опит, но когато ставаше въпрос за инстинкта за самосъхранение, беше експерт, а доколкото можеше да прецени, бяха сериозно прецакани.

Тя безмълвно измъкна парцалите от изтормозените си уши. Дори и без тях всичко беше приглушено. Едно от оръдията се беше взривило, убивайки половината си разчет. Три други оръдия бяха пукнати и безполезни. Още три се бяха изкривили толкова много, че с тях не можеше да се стреля. Друго беше изскочило от стойката си, бе се отърколило надолу по склона и беше смазало двама мъже, преди да успеят да се махнат от пътя му. Останалите оръдия бяха останали без гюлета и барут. Почернелите им от сажди разчети лежаха проснати и изтощени по склона на хълма като бегълци от ада.

Гуркулският огън беше оставил смрадлива черна следа по тревата, която обвиваше върха в дим, когато заръмя дъжд. Долу можеше да види войниците на Камарата на лордовете, които се влачеха упорито нагоре по склона под увисналите си знамена. Бяха очукани от оръдейния огън, подгизнали от реката и изтощени от катеренето, но продължаваха да прииждат и числеността им беше голяма.

— Какво ще правим? — попита Вик.

Пайк огледа сцената с разочарования вид на готвач, който се бе прибрал у дома само за да открие, че в кухнята му цари ужасен хаос:

— Подгответе се за отстъпление.

Вик погледна надолу към Стофенбек. По осеяните с отломки улици горяха пожари, към тила бавно се придвижваха ранени.

— Ще оставим краля по гол задник.

— Би предпочела да се бием ли?

За нея битката беше коляно в слабините, палец в окото или удар с юмрук в гърлото. Беше нокът, скрит в крайшник хляб, месингов бокс и шепа хвърлена пръст, чорап с камък в него. Беше да нараниш някого възможно най-бързо и най-зле с каквото имаш подръка. Нищо от това не беше от никаква полза по време на битка срещу облечени в броня мъже и редици от копия. Срещу залпове от стрели от арбалети и оръдейни гюлета.

За какво изобщо щеше да се бие? Вече дори и това не знаеше. Може би никога не го беше знаела. Както веднъж ѝ беше казал Глокта — тя отчаяно търсеше нещо, на което да бъде предана.

— Ваше Високопреосвещенство! — Един практик се препъваше по тревата и сочеше като обезумял зад себе си.

По хребета на хълма идваше ездач. Беше мускулест мъж в изцапана с кал униформа, голяма и заострена като клин кестенява брада. Зад него се появиха още много други ездачи. Вик предположи, че това е неприятелят. Някой от лордовете на Камарата ги беше заобиколил по фланга и се бе изкачил по хълма, готов да ги довърши.

— Точно навреме, лорд маршал Ръкстед! — извика Пайк.

Вик обикновено схващаше бързо, но сега ѝ отне време да осъзнае какво се случва.

— Радвам се, че не пропуснахме празненството, Ваше Високопреосвещенство. — Ръкстед дръпна поводите, спря до тях и погледна намръщено през разчистващия се дим и мъглата на дъжда, към приближаващите войски на Камарата на лордовете. Той повика с пръст един от адютантите. — Организирай атаката и се отърви от тази паплач, ясно? Добро момче.

И Вик осъзна, че това, което ѝ се беше сторило, че ѝ се причува с изтормозения ѝ слух, беше съвсем реалният тропот на приближаващи се копита. Много голям брой копита. Изглежда, че подкрепленията бяха пристигнали в крайна сметка.

Отиде, олюлявайки се, до една от разбитите оръдейни стойки. Схванатото бедро я болеше.

Трябваше да седне, за да спре треперенето на ръцете си.

Савин гледаше невярващо, с отворена уста, докато всичките ѝ амбиции се разпадаха по шевовете с късаща нервите мудност.

Имаше усещането, че са минали дни, преди помлените от оръдията редици на армията на Камарата на лордовете да излязат от димящите овощни градини и после да запълзят в многоцветните си опърпани униформи през разораната земя към стръмните скали. Когато достигнаха до хълма, сините редици на Ишър се огънаха, поколебаха се, прегрупираха се и бавно започнаха да се изкачват.

Вражеските оръдия бяха замлъкнали, докато техните собствени най-сетне бяха разположени върху хълма под нея и започнаха да бомбардират методично Стофенбек. Облаците дим сред покривите отбелязваха попаденията на гюлетата им, а стълбовете дим — пожарите, които бяха предизвикали. Редиците на Орсо в центъра се огънаха назад. Северняците на Стаур ги атакуваха ожесточено отляво.

По лицето ѝ беше плъзнала жестока усмивка. Когато онзи скалист хълм паднеше в ръцете им, градът повече нямаше да може да бъде удържан. Центърът щеше да поддаде, Стаур щеше да пробие отляво и победата щеше да е тяхна.

А тронът щеше да ѝ принадлежи.

После, когато димната завеса от оръдията по-долу се разнесе, тя забеляза нещо. Проблясък на стомана в седловината между скалистия хълм и този до него. Сега ръмеше ситен дъжд, който замъгляваше бойното поле, но когато пристъпи напред и погледна през далекогледа, тя разбра, че не може да има никакво съмнение.

Виждаше още стомана и още. Цяла река се излизваше от височините. Конници. Огромна вълна, която проблясваше матово.

— Не — прошепна Савин.

Те разкъсаха фланга на раздърпаните части на Ишър. Изненадаха ги, разбиха ги на пух и прах и се втурнаха към овощните градини. Червеното петно на новосформирания легион на Барезин се разпадна много преди да го ударят, и се разпръсна към реката.

— Не — прошепна отново тя.

Сякаш тази дума беше молитва. Но колко често се беше хвалила на Зури, че не вярва на нищо, което не може да пипне, преброи и запише в счетоводните книги? Бяха сигурни, че Орсо няма да получи подкрепления. Бяха разчитали на това. Но ето че подкрепленията бяха тук, въоръжени и горящи от желание да влязат в битка, и направиха плановете ѝ на парчета.

— Не — прошепна Савин.

Само преди миг беше усещала вкуса на победата. Сега вече нищо не беше сигурно. Искаше ѝ се да се отпусне на колене. Да легне в тревата. Но някой трябваше да стори нещо.

Инженерът при най-близкото оръдие тъкмо докосваше със запалителния шнур подсипа на оръдието и останалите от разчета се наведоха и запушиха ушите си с ръце. Савин се готвеше да тръгне към тях, подпряла с ръка корема си:

— Трябва да…

Проблесна ослепителна светлина. Тя извърна лице, вдигна ръка и тъкмо да ахне изненадано, когато нещо я събори и запрати на земята.

Героизъм

— Копелдаците бягат! — изръмжа Антоп.

— Забелязах — отвърна Лео, докато наблюдаваше с безпомощна ярост как войската на Камарата на лордовете се разпадна и побягна към реката.

Само преди миг бяха на прага да заобиколят врага по десния фланг. Сега имаше опасност те самите да бъдат заобиколени по фланга.

— Мътните го взели — изръмжа той.

Армията на Англанд беше свършила своята част. Сражавайки се за всяка педя земя, бе принудила хората на Орсо да напуснат позициите си, беше огънала полумесеца на неговата армия в средата и я принуди да отстъпи до покрайнините на Стофенбек.

Продължаваха да се сражават сред дима и ръмящия дъжд. Мелето се беше разпаднало на дузина опасни малки схватки сред сградите.

— Мамка му! — Той стовари облечения си в броня юмрук върху облечения си в броня крак.

Още един час и победата този ден щеше да е тяхна. Но те нямаха още час. Нямаха дори и миг повече.

— Все още можем да се изтеглим! — изрева Антоп, надвиквайки шума.

— Накъде? — сопна се Лео. — Към какво?

Това означаваше да оставят на Орсо бойното поле, инициативата и реалния шанс да получи подкрепления, докато техният собствен съюз щеше да се разпадне. От освободител Лео щеше да се превърне в обект на подигравки. Щеше да остане в историята като неудачник и предател.

— Знаеш ли какво? — Джин се наведе към него с широката си усмивка. — Мисля, че ще разбием копелетата, ако ги ударим още веднъж!

— Кавалерията е свежа! — Сякаш заразен от усмивката на Джин, Антоп също се усмихна. — Да хвърлим заровете още веднъж, а?

Сега и Лео се усмихваше. Как да се сдържи, след като приятелите му се надсмиваха над смъртта? Наложи си да спре, преди да се е обърнал да попита Юранд за мнението му. Искаше му се двамата с Глоуард да бяха тук сега. Вдигна поглед към флага на краля. Знамето на Непобедимия плющеше волно над дима и развалините, издигнато върху високата часовникова кула. Златното слънце блестеше като истинското слънце, което надничаше през дъждовните облаци над главите им.

Все още имаше време. Ако успееше да разбие центъра на Орсо… да плени това знаме и самия крал… нито една от допуснатите грешки нямаше да има значение. Победата заличава всички престъпления — бе казал Вертурио. Или беше Биаловелд? Какво значение имаше? Щеше да спечели победата този ден с мечове, не с думи. Това беше моментът, който бе чакал. Нямаше да има по-добър. Нямаше да има друга възможност. Беше дошло времето на героите.

„В битката мъжът винаги разбира кой е наистина“ — обичаше да казва баща му. Той беше Младия лъв. А един лъв не бяга с опашка, подвита между краката. Лъвът се бие до последно.

Пъхна ръка в ремъците на щита.

— Кажете на кавалерията, че атакуваме! — изрева той.

— Ха! — Антоп обърна взетия назаем кон и препусна, за да предаде заповедите.

Лео можеше да види изтощените мъже, които излизаха от реката на близкия бряг. От другата страна на водата кавалерията на кралската гвардия се носеше и въртеше като ятото скорци над полето предишния ден, разбивайки паникьосаните остатъци от силите на Камарата на лордовете. Надолу по течението плаваха трупове, които се събираха в мочурливите плитчини на големи полюшващи се купчини.

Но без трупове нямаше слава. Лео измъкна меча и стоманата слабо изсъска по онзи начин, от който по кожата му винаги минаваха тръпки. После обърна коня си към формиращия се бързо огромен клин от кавалерия. Мъжете, които бяха яздили до него в Севера и никога не го бяха подвеждали. Най-добрите от най-добрите. Строени, дисциплинирани и безстрашни. Засилващият се дъжд беше покрил броните им със ситни капчици.

— Мъже на Англанд! — изрева той и вдигна високо меча си. — С мен ли сте?

Малцина можеха да чуят думите, но схванаха същината, размахаха копия към дъждовното небе и нададоха възторжени, одобрителни викове.

— За Лео дан Брок! — изрева Антоп.

— За Младия лъв! — изкрещя Джин.

Лео зае мястото си между тях в острието на клина, където копнееше да бъде, откакто Ишър за пръв път беше споменал за бунт. Откакто Савин беше превърнала този бунт в реалност. Откакто за последен път беше стоял там, където беше мястото му — в самия връх на копието.

Вдигна щита си и свали забралото с ръба му.

— Напред! — изрева той, макар че извън шлема му едва ли се чуваше нещо повече от метално боботене, след което пришпори коня си.

В началото потегли бавно по покрития с коловози път към Стофенбек, чиято повърхност беше лепкава от ръмящия дъжд. Копитата на коня я изравяха, докато го пришпорваше към битката.

Погледна наляво. Джин никога не носеше шлем със забрало. Лео можеше да види зъбите му сред червената брада, гневно присвитите очи и вдигнатия тежък боздуган. Погледна надясно. Антоп беше пъхнал копието под мишницата си и на красивото му лице грееше широка усмивка, която накара и Лео да се ухили.

Вече яздеха в тръс. Сградите отпред ставаха все по-ясни през дъжда и дима. Труповете лежаха разпръснати там, където бяха паднали, докато битката бавно се приближаваше към Стофенбек. Там, където все още се водеха разгорещени схватки, цареше хаос от оръжия и увиснали знамена, който подскачаше пред очите му заедно с движението на коня.

Това не беше първата атака, която водеше, но тръпката я имаше всеки път. Устата му беше пресъхнала, дъхът — учестен, а мускулите го боляха. Земята се движеше бързо под него, сякаш летеше над нея. Усещаше сладката вибрация, предаваща се от пръстта към копитата, през седлото и нагоре чак до вътрешностите му. Страхът и възбудата се натрупваха и превръщаха в радост, от която му се приискваше да закрещи. Размахваше вдигнатия си високо меч.

Редиците на армията на Англанд се разделиха пред него. Офицерите крещяха и караха мъжете да отстъпят и да отворят редиците си, за да може конете да преминат през тях.

Копитата вече трополяха в лек галоп, докато кавалерията на Младия лъв се хвърляше отново в битка. Трябваше да се признае обаче, че тази битка не беше подходяща за конници. Лео, изглежда, така и не си беше научил урока.

По-тесните улички бяха преградени от здрави барикади — дънери на дървета със заковани върху тях колове, струпани врати и отломки, от които стърчаха пики. Но барикадите през най-широката улица право срещу тях бяха слаби — просто купчини мебели и няколко копия.

Лео ги посочи с меча и се опита да изреве команда, от която през забралото се чу единствено отекващото му дишане.

Всичко се свеждаше до тропота на копитата, хвърчащата кал, носещия се на талази дим и свистенето на вятъра. Сърцето му препускаше в същия ритъм, зъбите му тракаха и дишаше тежко, докато гледаше на света през процеп, през който трудно би могло да бъде пъхнато дори и писмо.

Врагът пред тях се стопяваше, войниците се разпръсваха и тичаха да се скрият между сградите. Лео нададе боен вик, съсече един мъж, който се обърна да побегне. Мечът му издрънча върху бронята на гърба му и войникът падна под копитата.

Успяха! Стигнаха до площада в сърцето на Стофенбек. Бяха прерязали наполовина редиците на кралската армия! От едната страна имаше изгоряла сграда. Димът хвърляше димна завеса върху разпръснатите отломки, потрошената мазилка, разкривените трупове и един разрушен и наклонен на една страна фонтан, който пръскаше вода. Видя кметството с високата часовникова кула. Часовникът от едната ѝ страна беше пръснат на парчета и стрелките му бяха огънати, застинали в мига, в който случайно оръдейно гюле беше изтърбушило вътрешностите му.

— Напред! — изрева Лео и махна разгневено на хората си да продължават, но в същия момент дръпна поводите и спря.

Нямаше какво да атакуват. Съзря знамето на Непоколебимия на върха на часовниковата кула.

Но от кралските гвардейци нямаше и следа, да не говорим за рицарите от дворцовата стража. Цялото място беше странно пусто. Ездачите се пръснаха около него, изгубили цялата си енергия. Суетяха се напред-назад, конете се изправяха на задните си крака и се бутаха един в друг като овце в кошара.

От другия край на площада се чу вик:

— Готови!

Внезапен порив на вятъра блъсна дъждовните капки в лицата на ездачите и отвя настрани димната завеса за достатъчно дълго, за да може Лео да види барикадите, препречващи улиците, водещи вън от площада. Тези не бяха слаби. Бяха настръхнали от заострени колове и гора от блестящи здрави копия. Копията на мъже, които бяха готови и чакаха.

Имаше и матови метални пръстени, от които надничаше мрак. Лео осъзна, че са дулата на оръдия, насочени право към тях.

Опита да обърне коня и вдигна рязко забралото, за да може да предупреди хората си, но беше твърде късно.

— Огън!

Брод чу грохота на залпа. Беше толкова силен, че зъбите му изтракаха.

Застина неподвижно в една стъпкана цветна леха до отломките на ограда. Всеки мъж, притежаващ дори капка здрав разум, би побягнал в противоположната посока. Но Брод беше доказал десетки пъти, че изобщо не притежава здрав разум, започне ли веднъж битката, а сега беше в самия ѝ разгар. Главата му пулсираше от шума и мириса ѝ. Можеше да ѝ се съпротивлява толкова, колкото коркова тапа можеше да устои на прилив.

Виждаше размазано бъркотията в сумрака пред себе си. Предметите в краката му бяха ясни и се превръщаха в мъгляви петна зад гърба му. Строшени оръжия и брони, смачкани тела. Дори самата земя беше ранена. Калната пръст бе така разровена и покрита с белези, сякаш беше прясно изорана. Ранени мъже разкъсваха дрехите си, за да видят колко зле са раните им. Забиваха нокти в земята и се влачеха към тила. Един беше така покрит с кал, че дори отблизо Брод не можа да разбере на чия страна е. Без очилата нямаше изобщо никакви страни.

Кавалерията беше преминала с грохот и бе разкъсала редиците. Беше ги разделила на малки ожесточени битки, мъчителни битки до смърт между мятащи се в дима хора. Брод видя размазаните форми на трима мъже да се отделят от останалите. Реши, че са кралски гвардейци. Може би дезертьори. Такова беше предположението му. По време на битка можеш да си позволиш единствено да предполагаш. Най-сетне беше време да действа. Усети как лицето му се разкриви от усмивка.

Първият така и не забеляза приближаването му. Бойният чук продъни шлема му.

Вторият се обърна да погледне. Уплашените му очи проблеснаха, преди камата на Брод да се забие с глух удар отстрани в шията му.

Третият се обърна да бяга и успя да направи една крачка, преди Брод да подсече краката му с острия като кирка край на чука и да го събори. Мъжът се претърколи, вдигнал треперещите си ръце. Преди да е успял да изрече и една дума, Брод го удари три пъти с чука, счупи ръката му, вдлъбна ребрата му и го уцели отстрани по главата. Зъбите му се разхвърчаха и челюстта му почти се отдели от главата.

Извил гръб, мъжът се загърчи в калта. Брод стъпи отгоре му, жаден за още. Горещият му дъх излизаше с пръхтене от ноздрите му, зъбите му бяха стиснати като менгеме, а мускулите напрегнати като пружини.

От мрака към него се втурнаха неясни форми и той вдигна чука. Коне, които изтрополяха покрай него. Обезумели, без ездачи, с мятащи се юзди и въртящи се ужасено очи. По хълбоците на единия имаше кървави резки, а в стремето на другия все още подскачаше заплетен ботуш.

Улицата беше препречена от неустойчива барикада. Нарочно беше направена така. Като покана, на която Брок не беше устоял. Брод не беше по-различен. Той се промъкна през нея, като оставаше приведен. Устните му се бяха дръпнали назад, оголвайки зъбите, а от гърлото му излизаше ниско ръмжене.

Един войник коленичи и насочи към него счупено копие.

— Назад! — извика той.

Брод направи крачка и разцепи главата му с бойния чук. Беше виждал мъже да продължават да се бият с рани по тялото, които изглеждаха направо невероятни. Когато смениш формата на черепа на човек, това е най-добрият начин да си сигурен — да го сплескаш, строшиш на парчета и да пробиеш дупки в него.

Един прозорец се пръсна и пламъците облизаха външната страна на сградата. Брод се закашля от дима и тялото му се обля в пот. Веждите му бяха мокри от нея. Пред него се издигаха някакви неясни форми. Колони. Някога мястото е било покрит пазар. Сега покривът му беше отнесен, а наоколо бяха пръснати плочи, обгорени дървени греди и парчета зидария.

Навсякъде имаше мъртъвци. Брод не можеше да направи и крачка, без да стъпи върху тях. Мъртви хора и коне, оплетени и разкъсани. Дори зидарията беше покрита с белези и дупки. Предположи, че това е работа на оръдията. Оръдията, които са били напълнени с картеч от железни парчета. Буря от нажежен метал, която никаква броня, щит или кураж не биха могли да спрат. Мястото вонеше на дим и кръв, на потрошени хора и къщи, разбити заедно с всичко съдържащо се в тях.

Тук битката беше ужасна. Видя мъж, който размахваше оръжието си на всички страни от гърба на коня. Друг беше свален от седлото и съсечен на земята. Двама мъже се биеха за нож. Черни фигури на фона на пожарите. Дяволи в ада.

Брод се хвърли в самия център на битката. Блъсна с рамо в ребрата един мъж, просна го на земята и мечът изскочи от ръката му. Завъртя се към друг, чието копие издрънча в гърба му. Беше твърде близо за чука и Брод му нанесе удар с ножа през рамо. Острието остърга нагръдника му, изскърца надолу по бронята на рамото му, намери пролуката между двете и се заби дълбоко в плътта. Мъжът опита да се извърти, хвана се непохватно за рамото на Брод и Бика заби кинжала през процепа на шлема му. Дръжката на ножа остана да стърчи там и войникът се строполи по гръб.

Първият мъж се хвърли към падналия си меч и Брод удари протегната му ръка с чука. Превърна я в безформена кървава ръкавица. Мъжът си пое дъх да изкрещи, наведе се и Брод го изрита толкова силно под челюстта, че шлемът му отхвръкна и се плъзна по изровените павета. Изрита го отново и отново. Не можеше да спре да го рита.

Над главата му се разнесе пукот. Бликна пламък и огромна маса камъни се пръсна и срути на парчета. Един мъж беше смазан, други се запалиха, хвърлиха се на земята и започнаха да се въртят, докато се опитваха да се отърсят от въглените. Брод удари с чука трети толкова силно, че го завъртя във въздуха и запрати тялото му с главата надолу в една стена, от която то отскочи.

Мярна някакво движение, наклони се назад и едно острие изсвистя покрай носа му. Изправи се отново, когато мечът се понесе към него от другата страна и уцели несръчно стоманената дръжка на чука му.

Сблъска се с мъжа и започнаха да се борят. Зърна брадато лице и оголени зъби. Мъжът блъсна Брод и той си прехапа езика. Устата му се напълни с кръв, но беше хванал ръката, с която мъжът държеше меча, и използва тежестта на тялото си, за да бутне брадатия копелдак в една стена. После го блъсна отново и удря ръката му в строшената зидария, докато мечът не издрънча на земята.

Освободи чука, изръмжа и замахна с него към лицето на брадатия, но мъжът се измъкна и вместо това оръжието се удари в стената и дръжката се изплъзна от изтръпналата ръка на Брод. Видя проблясък на метал, когато брадатият извади нож. Брод хвана ръката му, но се спъна в един труп. Двамата се строполиха и се затъркаляха през горящите отломки.

Брод се озова отгоре. Юмруците и на двамата се бяха вкопчили в дръжката на ножа. Отразяващото огъня острие потрепваше, докато всеки от двамата се мъчеше да го измъкне от другия. Брод изви ножа, напрегна се и стисна челюсти, използвайки цялата тежест на тялото си. Мъжът се опита да го ритне с коляно, изсумтя и се помъчи да претърколи Брод, но Бика беше твърде силен. Брадатият свали едната си ръка от ножа и посегна да издере лицето на Брод. Завъртя глава, за да захапе отчаяно със зъби ръката му, но беше твърде късно.

Брод изръмжа и вкара със сила върха на острието под ухото на мъжа, после натисна нагоре. Юмрукът му започна да лепне от кръвта и той освободи едната си ръка, за да отстрани пръстите на мъжа от лицето си. После я сви несръчно в юмрук и започна да блъска с него по дръжката на ножа, сякаш удряше пирон с чук. Вкара острието в главата на копелдака, докато напречната част на дръжката не стигна до челюстта му.

Брод се изправи и се олюля, пръскайки слюнка, докато се опитваше да си поеме дъх. Засега битката тук беше приключила, но щеше да се върне отново, така както вълните заливат брега. Вълни от кръв, след които оставаха да плават мъртви тела. Можеше да чуе приближаването ѝ. Виковете и сблъсъците. Безумните крясъци и квиченето, сякаш свине ровеха в калта.

Видя парцаливо знаме да стърчи над купчина мъртви. Когато се приближи, успя да различи лъва и чуковете на Англанд. Един от хората на Брок все още го държеше с една ръка. Седеше, опрял гръб в мъртъв кон. Беше онзи хубавецът? Антоп? Дишаше тежко. През няколкото малки дупки в нагръдника му се процеждаше кръв, която мокреше панталоните му.

Човек не би искал да използва израза „последен рубеж“ за собствената си страна, но нещата изглеждаха по този начин. Ранени, разкривени лица, отчаяни викове. Някой се закашля, облегнат върху строшено копие. От устата му излезе кръв и кървави лиги. Закашля се отново. От бедрото на северняка Джин стърчеше стрела на арбалет. Въпреки това беше хванал Брок под мишниците и псуваше, докато се опитваше да го измъкне изпод мъртвия му кон.

— Чакай — от устата му изхвърчаха слюнки.

Беше му трудно да говори. Искаше само да ръмжи и да хапе като животно. Той пъхна ръце под едната страна на мъртвото животно и пъшкайки, успя да повдигне отпуснатото му тяло достатъчно, за да може Джин да измъкне Младия лъв, след което се отпусна назад изтощен.

— Господарю Брод — изграчи Брок.

Изглеждаше объркан. Сякаш всичко това се беше оказало доста изненадващо за него.

— Изпрати ме съпругата ви. — Брод погледна намръщено към мъглата наоколо. Виждаше размазано всичко на повече от ръка разстояние. А всичко на няколко крачки беше просто гърчещи се сенки. Пукащи пламъци от едната страна. Въздухът беше пълен с дим и слягащ се прах и в него отекваха стенанията на умиращите. Кракът на Брок беше смазан, бронята му беше смачкана и опръскана с неговата кръв и тази на коня му, наколенникът му беше така усукан, че почти се бе сплескал.

— Добре… че дойде. — Брок вдигна лявата си ръка, оголи порозовелите си зъби и измъкна очуканите остатъци от щита изпод крака си. — Но както виждаш… — Един огромен пирон беше пробил бронята на ръката му близо до лакътя и от края ѝ капеше кръв. — Тук не може да бъде сторено… нищо.

Брод виждаше това. Виждаше го много ясно. Вдигна поглед към Джин и севернякът отвърна на погледа му. Не бяха нужни думи.

— Върни се… при Савин. — Брок се задъхваше преди всяка дума. — Погрижи се тя да се измъкне. — Всяка дума сякаш му костваше героични усилия. — Погрижи се детето ми… да се спаси.

Брод се изправи. Сред дима се виждаха фигури. Предположи, че са гвардейците на краля, които идваха, за да си довършат работата.

Вдигна един паднал меч и пъхна дръжката му в ръката на Лео дан Брок.

Младия лъв му кимна и Брод кимна в отговор.

Тук от него нямаше никаква полза. Но от друга страна, не беше дошъл, за да има полза от него. Обърна гръб на касапницата, промъкна се през една разрушена странична уличка и се отдалечи.

— Мамка му! — изръмжа Детелината, свали далекогледа и погледна намръщено надолу към димящите развалини, които някога бяха град.

— Какво има? — попита Флик, надвиквайки непрекъснатата врява на битката.

— Доколкото виждам, славната атака на Младия лъв се провали. Нека това ти послужи за урок по отношение на славните атаки.

— Какво означава това?

— Че не е останало нищо, за което да се бием. Трябва да спасяваме каквото можем, докато има какво да бъде спасявано. Стой наведен и наблизо.

И Детелината прибра далекогледа и извади меча. Не толкова от желание да го размахва, а защото така се правеше в битка. После стисна челюсти, изправи рамене и тръгна точно в погрешната посока. Тоест към битката.

Нещата вече бяха зле. Те винаги бяха зле, но сега бяха наистина зле. Всички по набучения със стрели, изцапан с кръв, разровен и кален път бяха ранени. Един именит воин изплю в шепите си кръв и парчета зъби. Друг гледаше глупаво напред с глава, покрита със спечена кръв. Един наборник стискаше сълзящите чукани на два от пръстите си и ръмжеше псувни. Друг именит воин седеше, пребледнял като платно, и гледаше втренчено ръцете си, докато се опитваше да напъха обратно вътрешностите си през голямата рана отстрани в ребрата си. Детелината улови погледа му и кимна. Той щеше да се върне при пръстта и двамата го знаеха. Това кимване беше единственото, което Детелината можеше да стори за него.

— Мътните го взели! — извика дрезгаво Флик и трепна, защото, докато вървеше срещу вятъра, безумният грохот на битката започваше да се чува все по-силно и по-силно.

Детелината поклати глава. Стисна здраво меча. Нима някога беше имало време, когато всичко това му беше харесвало? Когато го беше очаквал с нетърпение? Когато беше напрягал всеки свой мускул, за да се върне към него възможно най-бързо?

— Сигурно съм си изгубил ума — прошепна той.

Изсвистяха няколко стрели и Детелината се наведе и прегърби рамене. Сякаш като се прегърбеше, това щеше да му помогне. Кой изобщо стреляше? В целия този хаос имаше същата вероятност да убиеш някого от своя страна, колкото и някого от вражеската. Може би се стигаше до един момент, в който вече не ти пукаше и всяко убийство ти изглеждаше като разумна идея. И без това всички се занимаваха с това, защо ти да си единственият глупак, който не го прави?

Беше минало много време, откакто Детелината се беше чувствал по този начин. Студената прегръдка на пръстта очакваше всекиго. Да отведе там някое нещастно копеле само защото не е гледало където трябва, не му се струваше нещо, заради което си заслужаваше да рискува живота си. Нима когато има наводнение, губиш време да се ядосваш на водата? Разбира се, че не, мътните го взели — просто гледаш да не се удавиш. Битката не е нещо различно. Тя е природно бедствие.

— Мамка му — изръмжа някой, който беше паднал на едно коляно и гледаше втренчено дръжката на стрелата, която стърчеше от рамото му. — Мамка му!

Сякаш никога не беше виждал нещо толкова невероятно и толкова несправедливо. Трябвало е да помисли преди това. По време на битка няма нищо по-естествено от това да те прострелят със стрела.

Поне този път Детелината беше успял да задържи Шола настрана. Беше ѝ казал, че някой трябва да докара лодка нагоре по реката, в случай че нещата тръгнат на зле. В крайна сметка не му се беше наложило да я убеждава много. Това момиче имаше глава на раменете си. Искаше му се да беше оставил и Флик, но момчето можеше да научи тук един ценен урок. А именно че мечовете не са хубаво нещо, независимо от кой от двата им края стоиш.

— Главатар — дръпна го за ръкава Флик.

Кусура беше коленичил на хълма. Навсякъде около него имаше трупове и той се беше подпрял на една голяма секира, която сигурно беше взел от ръката на някой мъртвец. Изглеждаше така, сякаш се готви да се изправи, но не може да намери сили.

Беше подходил към битката по начина, по който може би щеше да го направи и Детелината, когато името му все още беше Стръмното. Което ще рече да тича към местата, където сраженията са най-ожесточени, да беснее и размахва оръжие и да пролее всяка капка кръв, която може, без да мисли за щит, меч или за последствията. Беше така опръскан с кръв, че сякаш беше плувал в море от трупове, опитвайки се да имитира по най-добрия възможен начин оня откачен шибаняк — Кървавия Девет.

Въпреки това никой мъж не може да беснее вечно и сега той беше клюмнал. Покритата му с кръв коса висеше, ризницата му беше разкъсана и платът под нея също, челюстта му бе увиснала, кокалчетата му бяха ожулени, два от пръстите на свободната му ръка бяха счупени и изкривени наобратно.

— Насити се вече, нали? — попита Детелината.

Кусура бавно вдигна очи, сякаш дори и това му костваше твърде много усилие. Едното му око беше яркочервено от удар по лицето, бузата му беше срязана, челото ожулено до кръв, а веждата сцепена и от нея се стичаше тъмна струйка.

— Аха — изграчи той. Гласът му беше станал дрезгав от крещенето на псувни. — Дори повече, отколкото исках.

— С англандците е свършено. Предполагам, че денят приключи.

— Аха — изграчи отново Кусура, от носа му излезе кървав мехур и той протегна строшената си ръка към Флик, за да може момчето да му помогне. — Денят приключи.

— Къде е Стаур?

Кусура махна лениво с ръка към билото на хълма.

Детелината видя знамето с черния вълк на краля на северняците да подскача над тълпата и да танцува сред безумния хаос от копия, оръжия и строшени дръжки, над бурното море от глави и шлемове. Разбира се, Стаур се беше хвърлил в средата на битката. Изграждаше легендата за себе си най-отпред — там, където се създаваха утрешните песни. Без съмнение Големия вълк беше храбрец. Но между храбростта и глупостта никога не е имало голяма разлика.

Детелината се наведе към един от труповете — някакъв мъж от Съюза, сгушен като дете в студена нощ. Хвърли бърз поглед наоколо, но всички бяха заети със собствената си трагедия, затова пъхна ръка в разкъсаната куртка на мъжа и изцапа лицето си с кръв, размаза я по ризницата си. Отри меча си от едната страна на трупа, за да го изцапа малко с червено.

Осъзна, че мъжът го гледа. Бузата му потрепна леко. Значи не беше мъртъв. Детелината му се усмихна тъжно и печално сви рамене.

— Благодаря за кръвта.

После се изправи и бързо тръгна към безумието.

Имаше късмет, че не му се наложи да стигне далеч. Откри Стаур да седи на един камък. Изглеждаше много раздразнен. Една жена опитваше да превърже кървящия му крак, но той непрекъснато скачаше прав, за да дава заповеди или поне да крещи обиди, и изтръгваше превръзките от ръцете ѝ.

— Детелина! — озъби се той. По зъбите му имаше кръв. — Къде беше, мамка му?

— Опитвах се да попреча на Кусура да се самоубие. — Донякъде беше наистина вярно. — С Младия лъв е свършено. Трябва да се изтеглим, преди да са ни обградили.

— Какво трябва да направим, мамка му?

Стаур огледа различните млади копелдаци около себе си, но никой от тях не изглеждаше да гори от желание да опита отново това, което Съюзът им беше сервирал. Трябваше да се отбележи, че изглеждаха много по-войнствени преди битката, отколкото в нейния разгар. Гринуей се беше хванал за знамето на Стаур като мъж, който не може да плува и се е вкопчил в парапета на потъващ кораб. Всеки шум го караше да трепне уплашено. Не му беше лесно, защото постоянно се чуваха шумове.

— Няма какво повече да доказваме тук, кралю — надвика врявата Детелината. — Време е да се огънем под напора на вятъра. Да спасим каквото можем.

Спасяването на разни неща не беше сред приоритетите на Стаур. Той беше човек, който обичаше на всяка цена да унищожава разни неща.

— Големия вълк не бяга — изсъска той и после изсумтя от болка, когато жената пристегна превръзката.

— Разбира се, че не бяга — отвърна Детелината. — Но може да отстъпи, щом реши, особено когато води битката на друг. Победата нямаше да е за нас. Загубата също няма да е наша. — Той се наведе по-близо. — Младия лъв изкопа тая шибана дупка. Може той да бъде този, който ще бъде погребан в нея.

— Корабите се върнаха до брега — промърмори Гринуей с широко отворени очи.

— Казах на моето момиче Шола да докара нашия нагоре по реката. Би трябвало да е на не повече от десетина мили от тук. Приготвил съм коне, които чакат. Достатъчно са, за да върнат неколцина от нас безопасно у дома.

— Винаги премисляш нещата, а, Детелина? — присви очи Стаур.

— Да си призная, баща ти ми заръча да се погрижа да се върнеш цял. Ти не си кой да е, а бъдещето на Севера. — Детелината се наведе още по-близо и добави с тих и настойчив глас: — За какво изобщо се бием? За слава? Винаги ще имаме възможност да се прославим и по-късно. Уфрит? Без Брок, който да го защитава, можем да го превземем по старомодния начин!

Червената уста на Стаур помръдваше известно време, докато той гледаше намръщено нагоре към върха на хълма. После оголи зъби, изплю кръв и извърна глава:

— Оттегляме се, мамка му.

— Идват — каза Лео, дишайки тежко.

Всеки негов дъх беше стон, който се процеждаше през стиснатите му от болка зъби.

Привидения в дима. Сенки в праха. Сред труповете на хора и коне и купчините отломки и строшени копия.

— Трябва да тръгваш — изсъска той на Джин.

Бързея опита да се усмихне. Върху главата му имаше голяма рана. Част от скалпа му се люлееше свободно.

— Стигнахме дотук заедно. Мисля да завърша пътуването заедно с теб — изръмжа той и счупи стрелата от арбалет, забита в крака му. — А и без това няма къде да избягам.

Той се надигна на коляно, обърна се към приближаващите фигури и вдигна потрошения си щит, стиснал в готовност боздугана в юмрука си.

Лео не можеше да стори нищо. Дори не можеше да стои на краката си. Извъртя се и започна да се издърпва със здравата си ръка. Смазаният му крак се влачеше след него. Продължаваше да стиска меча в юмрука си. Беше същият онзи меч, който беше получил като награда — с дръжка във формата на лъвска глава. Същият меч, който крал Джизал му беше подарил в най-гордия ден от живота му.

— Антоп! — изграчи той.

Знамето някак стоеше изправено в сгъвката на лакътя на безжизнената му ръка. Но Антоп седеше и гледаше в празното пространство. От дупките в нагръдника му се стичаше кръв, а онзи палав кичур коса все още беше залепнал за бледото му чело.

Лео се довлече и седна до него. Дишаше тежко, а от устата му излизаше кървава слюнка.

— Съжалявам — промълви той. — Съжалявам.

— Елате, копелета! — изрева Джин на северняшки.

Лео чу тракането на арбалети и Джин залитна назад и падна на едно коляно.

— Не — изсъска Лео, стъпи с усилие върху здравия си крак, обхвана с лакът рога на седлото на един мъртъв кон и с усилие успя да застане в приведено положение, олюлявайки се.

Джин се строполи. От тялото му стърчаха три стрели.

По площада отекнаха хрущящите стъпки на тежки ботуши. Едър мъж, целият облечен в броня, със златното слънце на Съюза върху нагръдника си и тежък меч в ръцете. Той вдигна забралото на шлема с опаката страна ръкавицата си. Бремър дан Горст. Беше стиснал здраво голямата си челюст.

Джин вдигна ръка и немощно се вкопчи в глезена му. Горст се намръщи и изрита ръката му настрани.

Лео използва меча като патерица и пренесе цялата си тежест върху здравия си крак, който само допреди час беше раненият му крак. Май вече изобщо не го болеше. Не и в сравнение с другия, който беше смазан от коня. Не и в сравнение с увисналата му безжизнено ръка, направена на решето от стоманените шрапнели от оръдейно гюле.

— Довърши ме — думите имаха вкуса на кръв.

Не зърна ли високо горе подигравателен златист отблясък, когато димът се вдигна? Знамето на Непоколебимия? Дали съдбата не искаше да зърне славата му за последен път?

Погледът на Горст се плъзна от Лео към Джин, после към Антоп и останалите трупове.

— Вече си свършен — отвърна той със своя глас на малко момиченце. — Едва ли можеше да си по-свършен от това.

Нещо в пълното равнодушие, с което го каза, накара Лео направо да побеснее. Той изкрещя, наведе се напред и вдигна тромаво меча си, за да нанесе удар.

Горст отстъпи крачка назад извън обсега му. Смазаният крак на Лео поддаде и той се строполи настрани върху опръскания с кръв, изровен от оръдията и осеян с отломки площад.

Изскимтя, когато измъкна затиснатата си здрава ръка изпод под тялото си и я протегна към дръжката на падналия си меч.

Пръстите му пропълзяха по гравюрите на знамената и се вкопчиха в дръжката във формата на лъвска глава, половината позлата, на която беше остъргана.

Горст пристъпи напред и изрита меча настрани с бронирания си ботуш.

Всичко беше свършило.

Просто да поговорим

— Още една крачка и четиримата ще бъдете набучени със стрели!

Риккъ се закова на място, показа празните си ръце и се ухили широко, разкривайки всичките си зъби.

Баща ѝ казваше, че най-добрият щит е усмивката. Тогава тя беше приела думите му скептично. Беше скептична и сега, докато гледаше към черните бойници, от които тук-там проблясваше лък или стрела.

Никой друг не се усмихваше. Тръпката беше човек, който вярваше, че най-добрият щит си е щитът. Гвоздея се мръщеше на щитовете и ако му предложеха такъв, щеше да предпочете да вземе още една брадва вместо него. Междувременно Корлет все още продължаваше да играе ролята си на ядосано малко кутре, стиснала здраво в юмруците си дръжката на знамето с пришито на него дълго око.

Въпреки това хубавите зъби бяха едно от малкото неща, с които природата беше благословила Риккъ и които не бяха покрити с татуировки или избодени с игла, затова тя се постара да ги използва по най-добрия възможен начин и се ухили достатъчно широко, за да компенсира всички останали погребални физиономии.

— Не бих искала да ме набучат със стрели! — извика тя. — Искам да кажа, кой би искал нещо такова? Знаете ли коя съм?

Настъпи мълчание, последвано от много кисел глас:

— Риккъ с дългото око.

— По знамето се вижда, нали? — И Риккъ кимна към знамето. — Да не говорим за лицето ми. Не се тревожете, дойдох просто за да поговорим. Предполагам, че ти си Брод Тихия?

— Така е.

— Хубаво. Чух, че Калдер Черния е отишъл да смуче патки във Високите долини и те е оставил да дундуркаш бебето. Така ли е?

Отвърна ѝ мълчание. Макар че какво би могло да се очаква от човек, наречен Тихия?

— Ще приема, че отговорът е „да“. — Риккъ кимна на Гвоздея. Той свали ковчежето от рамото си го стовари върху паветата с глух звук. Разнесе се звънтене. — И така, тука имам… какво имам? Преброи ли ги?

— Да ти приличам на банкер? — сви рамене Тръпката.

Гвоздея също сви рамене:

— Като мина петнайсет, се обърквам.

— Я да видим… — Риккъ клекна до сандъчето и го отвори така, че всички горе да могат добре да огледат съдържанието му. За неин късмет точно в този момент слънцето се подаде и цялата купчина заблещука красиво. — Тук имам… доста сребро. Може би две хиляди монети? — Тя зарови ръце в тях и монетите иззвънтяха с онзи весел звън, който само парите можеха да издадат. — Тук има монети от Карлеон, от Съюза и от Стирия, както и… какво е това?

Тя вдигна една голяма монета на светлината. И от двете ѝ страни имаше лица.

— Гуркулска е — изсумтя Тръпката. — Императорът от едната страна, Пророкът от другата.

— Гуркулска монета, какво ще кажете? Чак от слънчевия Юг! — Тя се изправи и изтупа коленете си. — Както и да е, това е за онзи, който отвори портите. Как ще го делите, си е ваша работа. Предполагам, че ако господарят Тихия иска да ги отвори, той би могъл да ги раздели. — Тя направи многозначителна пауза. — Или могат да го направят останалите от вас. Ако искате, организирайте състезание по борба, за да решите кой ще вземе гуркулската монета. Ваша работа. Стига някой да ни пусне да влезем.

— Няма да можеш да влезеш тук с пари! — извика Тихия от стената, но гласът му прозвуча малко пискливо.

— Е — невинно отвърна тя, — имате и друг избор…

Гвоздея направи онзи номер, при който извиваше устните си и подсвиркваше само през зъби. Беше толкова пронизително, че бе почти болезнено, и между всичките сгради и на всяка врата и прозорец около стените се появиха въоръжени мъже. Калени в битка и добре въоръжени мъже от Уфрит и Западните долини. Бяха десетки и никой не се усмихваше.

— Другият избор е да дам парите на тези копелета да преодолеят стените и да отворят резетата от другата страна. — Риккъ притисна ръка към гърдите си. — Вижте сега, много се гордея с това колко мирни бяха нещата досега, и когато се стигне до проливане на кръв, бих предпочела да са няколко капки, а не цяла река. Но се видях да седя на трона на Скарлинг с това знаме зад гърба. — Тя обърна към тях лявото си око и почука с пръст татуираната си буза. — Видях го с дългото око, ясно ли е? Така че ще се случи. Въпросът е приключен. Тъй че цената дали вие, копелдаци такива, ще забогатеете, или ще умрете, за мен е горе-долу еднаква…

Разнесе се гърлен вик и нещо излетя от бойниците.

— О — промърмори Риккъ, преди Тръпката да я дръпне назад и надолу и да я заслони с щита си.

Гвоздея не помръдна. Беше един от онези рядко срещани мъже, при които смелостта стигаше до някаква лудост, без всякакъв страх от опасността. Той просто изгледа с ръце на хълбоците това, което се спусна надолу, и дори не трепна, когато то се удари в паветата на една-две крачки пред него и го опръска с кръв.

Той погледна смачканата маса и леко сбърчи вежди:

— Кой е тоя?

— Предполагам, че е Брод Тихия. — Тръпката бавно се изправи и внимателно пусна Риккъ.

— Почакайте! — извика някой от бойниците. — Слизаме долу!

— Не им отне много време да разсъждават — отбеляза Гвоздея и избърса кръвта от бузата си.

Риккъ се изправи, погледна намръщено потрошеното тяло на Тихия и онази част от лицето му, която не беше смазана от паветата и гледаше с ококорени от учудване очи.

Спомни си първия път, когато беше видяла убит човек. Онези тримата, на които двете с Изърн се бяха натъкнали в гората в деня, когато беше запален Уфрит. Наистина ли оттогава бяха минали само една-две години? Спомни си студения шок, когато пусна тетивата на лъка. Обидата в очите на онова момче. Тази картина все още я накараше да потрепери. После се замисли за всичката смърт, която беше видяла оттогава. За убийствата, битките и дуелите. За последните изражения, последните думи и последните глътки въздух, които се смесваха в съзнанието ѝ в едно. Сега кръвта не полепваше по нея, така както млякото не полепва по намазан с мазнина тиган. Изърн винаги беше казвала, че трябва да превърнеш сърцето си в камък.

Пое си дъх, ритна капака на ковчежето и го затвори.

Бащата на Риккъ изобщо нямаше ласкаво мнение за Скарлинг Хол — студена, сурова, издялана от камък зала за студени, сурови и направени от камък мъже. Мястото, от което Бетод беше завладял Севера. Мястото, където Дау Черния беше предал Кървавия Девет. Мястото, откъдето Калдер Черния беше заповядал извършването на стотици убийства, кражби и други подли номера.

Но Риккъ твърдо вярваше, че тъмното минало не означава непременно и тъмно бъдеще, и беше приятно изненадана от настроението, което почувства вътре. Усети честност в светлината, струяща през високите прозорци. Видя сила в голите каменни стени. Чу истината в звука на реката, която течеше далече отдолу. Но не можеше да отрече, че е студено. Лятото наистина си беше отишло.

— Някой ще запали ли огън, а? — извика тя, когато именитите воини влязоха с тежки стъпки в залата. — Преди така да съм се разтреперила, че да ми паднат циците.

— Все едно пък ги имаш — отвърна Изърн и погледна намръщено надолу. — Луната мрази чистия под. Чистият под говори за ограничен ум.

— По-добре да е мръсен, нали? Предполагам, че това говори за подреден ум.

— Все същото е. — Изърн присви уста и изплю дълга храчка дървесна гъба върху камъните, после кимна доволно, сякаш беше направила света малко по-добър. — Човек никога не знае — това може да е мястото, където баща ми за малко не е убил Кървавия Девет заради това че е убил брат ми.

— Не е далече от мястото, където аз за малко не убих Кървавия Девет за това, че уби моя брат — изсумтя Тръпката.

— Може би е трябвало да го направиш — отбеляза Изърн.

— Може би това е игра без победители. — Тръпката завъртя замислено пръстена на кутрето си. — Гледам да се освободя от нещата, за които съжалявам. Човек се справя по-добре без техния товар.

От ъгъла на залата се разнесе тропане и дрънчене. Гвоздея беше отишъл до желязната клетка, висяща в задния ъгъл, и сега стискаше решетката с побелели кокалчета, сякаш се готвеше да я разбие с голи ръце.

— Съмнявам се, че ще я свалиш без клещи или нещо подобно — отбеляза Риккъ и се приближи до него.

— Ще я сваля по един или друг начин — изръмжа той, дръпна отново клетката и веригите издрънчаха.

— Предлагам да я оставиш да си виси.

— Баща ми е умрял в тази клетка! — Гвоздея се обърна към нея и размаха юмрук под носа ѝ толкова близо, че ѝ се наложи да кръстоса очи, за да го види.

— Да. — Тя уталожи гнева му с усмивка, така както кълбо прясно остригана вълна би поело юмручен удар. — И може да имаме нужда от нея, за да затворим вътре хората, които са го убили.

И тя опря показалеца си върху огромния му, покрит с белези юмрук и го свали надолу.

Гвоздея премигна, сякаш се опитваше да осмисли думите ѝ. После на устните му бавно се появи усмивка:

— Май ще започна да те харесвам.

— Такава съм си аз, хората ме харесват. Известна съм с това. Наричат ме Милата Риккъ.

— Кой те нарича така.

— Просто така ми казват хората.

— Би ли желала милейди Дългото око да осъществи видението си наяве? — Изърн изтупа праха от трона на Скарлинг, който стоеше върху подиума под светлината на големите прозорци и беше излъскан от задниците на великите мъже от недалечното минало.

— Предполагам, че все някой трябва да седне в него — отвърна Риккъ. — А аз изминах целия този път, и то в не особено хубаво време.

И тя се завъртя и се стовари върху трона. Размърда се на едната страна, после на другата.

— Е? — попита Тръпката.

— Малко е твърд за задника.

— Във видението ти имаше ли възглавница? — попита Изърн. — Може да помислиш да си намериш такава, ако планираш да седиш там дълго.

— Планираш ли да седиш там дълго? — Гвоздея проточи врат напред и се почеса по шията.

Риккъ вдигна поглед към Тръпката. Той повдигна вежди. Погледна и към Изърн. Тя също повдигна своите.

— Ами — отвърна тя и шумно се изхрачи отново — предполагам, че никое от децата на Крамок-и-Файл няма да възрази срещу добре обмисленото ми мнение, че… — Тя направи необичайно дълга пауза, преди да продължи: — Можехме да се справим и по-зле.

— Благодаря за решителната подкрепа — натърти Риккъ.

— Нали знаеш, че ще се върнат — напомни ѝ Гвоздея. — Стаур и всичките му воини. — И той посочи с палец назад към вратата, сякаш очакваше да се струпат там всеки момент.

— Някои ще се върнат — съгласи се Риккъ. — Но ако крал Орсо е обърнал някакво внимание на писмото, което му изпратих, битката ще е много по-трудна, отколкото очакват. Така че Стаур ще се върне с много по-малко воини, отколкото очаквате. Ако изобщо се върне.

Гвоздея я зяпна с леко отворена уста.

— Прекарах една година в Остенхорм — обясни тя — с жена, която наричат гувернантка.

— Каква е тя? Някаква вещица ли?

— Особено досаден вид вещица. Но ако трябва да съм честна, се оказва, че има някаква полза от това да се научиш да пишеш.

— Значи… — Гвоздея присви очи и започна да изброява на пръсти: — Обеща на Младия лъв, че ще тръгнеш заедно с него, и не само че не го направи, но и открадна земите на съюзника му и предупреди враговете му, че идва.

Риккъ проточи врат и се почеса по шията, така както беше сторил той преди малко.

— Така като го казваш, звучи малко подло. Но когато забиеш нож в гърба на някого, е най-добре да го намушкаш още няколко пъти, не мислиш ли? Да се увериш, че си свършил работата докрай.

— Ето това е моето момиче — изсумтя Тръпката.

— Значи в крайна сметка е слушала внимателно — съгласи се Изърн и се протегна, стъпила на пръсти.

Гвоздея се засмя тихо и невярващо и я погледна с нещо, доближаващо се до възхищение.

— Май наистина ще започна да те харесвам — повтори той и свали черната кожа, която носеше на раменете си. — Не каза ли нещо за възглавница?

— Какви добри маниери — възхити се Риккъ и се надигна, за да може той да пъхне кожата под нея, после се намести отново на стола.

— По-добре не се увличай — предупреди я Тръпката и побутна с кокалче увисналия клепач на металното си око. — Калдер Черния е все още някъде там, отвън.

Изърн кимна:

— Нали знаеш колко много усилия е положил, за да качи сина си на този трон? Няма да се зарадва много, че си настанила кльощавия си задник на неговото място.

— Само ще чака мига, в който ще стъпиш накриво.

— Освен това има приятели навсякъде — добави Гвоздея, — които са му задължени. Крал Орсо няма да ни отърве от него каквито и писма да му пишеш.

— Няма — съгласи се Риккъ. — С Калдер Черния ще трябва да се справим сами. И за разлика от сина си, той е човек, който сам е заслужил името си.

— Заслужил го е с хитрост, коварство и безпощадност — добави Изърн. — Все качества, които луната обича.

Тръпката погледна трона на Скарлинг.

— Проблемът, когато си силен и умен мъж с покрито с лоша слава име, е, че хората винаги са добре подготвени, когато се изправят срещу теб — отбеляза той, а в края на краищата беше човек, който знаеше за какво говори.

— Понякога ми се иска хората никога да не бяха чували за мен — кимна със съчувствие Гвоздея. — Когато изглеждаш дребен и глупав и нямаш име, е… точно тогава ти се откриват възможности.

— Хъм. — Риккъ почука с нокът по подлакътника на трона на Скарлинг. Започна да чопли избледнелите слоеве боя, която владетелите преди нея бяха чоплили в продължение на векове. Доколкото знаеше, самият Скарлинг Качулатия го беше правил. — Няма по-голяма сила от това да изглеждаш слаб, а?

— За какво се замисли? — попита Тръпката.

— За това какво би казал баща ми, след като преодолее шока да ме види тук. — Риккъ вдигна поглед. — Няма нищо специално в това да седнеш на този трон. Номерът е как да останеш на него.

Новата жътва

Донякъде беше изненадващо да чуе, че птиците все още пеят.

Да види, че слънцето все още изгрява и вятърът все още духа. Но животът продължаваше.

Орсо пое дълбоко дъх и усети слабия, противен мирис на битката във въздуха.

— Животът винаги продължава — промърмори той.

Обаче не за всеки. Навсякъде имаше мъртъвци. Пръснати по-нарядко на север, после струпани на големи групи — почти купчини — там, където битката е била най-ожесточена. Вероятно мъжете бяха почувствали нужда да допълзят до други човешки същества, докато все още са дишали. Може би дори мъртъвците обичат компанията.

Събирачите на трупове се трудеха още отпреди да се съмне. Цели групи влачеха телата на ръка, с носилки или с каруци и ги струпваха на подредени купчини в краищата на нивите. Там, превърнати насила в гробокопачи, пленници копаеха усилено с кирки и лопати дупки, достатъчно големи, за да поберат всички. Междувременно сякаш от нищото се бяха появили мухи, гарвани и мародери, които се суетяха сред обилната жътва от тела, докато все още имаше какво да вземат от тях.

Унищожаването на човешки същества, превърнато в индустрия от безпристрастните мащаби на новата епоха.

— Всичките тези усилия, цялата тази изобретателност и смелост, посветени на какво? — попита Орсо. — Трупове.

— Наистина са малко нещата, които изглеждат толкова привлекателни, преди да се случат, и толкова противни след това, колкото една битка — съгласи се замислено Пайк.

Пожарите в Стофенбек бяха угаснали, но от овъглените отломки все още се носеше дим, който цапаше бледото небе. Живописният градски площад беше в развалини. От няколко от хубавите му, стари къщи бяха останали само овъглени скелети. Покритият пазар беше разрушен и останал без покрив, а часовниковата кула беше така обезобразена от гюлетата, че не можеше да бъде възстановена. Вече нямаше ярки знамена, които да се веят в чест на посещението на Орсо.

Ръкстед погледна намръщено към скалите, където оръдията от вчерашния ден все още стърчаха от хълма като зъбците на желязна корона.

— Светът се променя, това е напълно сигурно. Сега един мъж може да поднесе искра към малко барут и да отнесе крайника на друг на хиляда разкрача разстояние. Имаше време, когато поне трябваше да погледнеш противника си в очите.

— И това е било по-добре? — попита Вик.

— За победите винаги се е плащала цена — спокойно се намеси Сулфур. — Когато господарят ми се върне от пътуването си на запад, не се съмнявам, че ще бъде доволен от крайния резултат.

— Чудесно — промърмори Орсо. — Организирах такова масово убийство, че дори Първият магус да е доволен. — Едва успяваше да обхване с поглед цялата касапница. Погледна в едната посока, после бавно плъзна очи в опит да обхване всичко. — Как мислите, колко души са загинали тук?

— Стотици — прошепна Хоф с широко отворени очи.

— Може би хиляди — предположи равнодушно Пайк. — Но повечето са от страната на бунтовниците.

Това не донесе особена утеха на Орсо. Повечето от бунтовниците също бяха граждани на Съюза. Негови поданици. Бяха се сражавали храбро и предано за добри каузи. Но това, че си на правилната страна, не ти помага особено по време на война. Определено по-малко от това да имаш късмет. Ако кавалерията не беше дошла навреме, можеше Лео дан Брок да е този, който поклаща глава, докато гледа касапницата. Само дето Орсо се съмняваше, че Младия лъв би имал достатъчно въображение за нещо подобно.

— Дали наистина си заслужава? — попита той, без да осъзнава, че го прави.

— Кое, Ваше Величество? — попита Пайк.

— Всичко. — Орсо махна немощно към гледката пред очите им. — Може ли изобщо нещо да оправдае това.

— Те не ни оставиха избор — промърмори Ръкстед. — Не Вие ги нападнахте, Ваше Величество.

— Изиграх своята роля — мрачно отвърна Орсо. — Ако са искали толкова много короната, можех просто да им я дам. И без това не ми харесва да нося това проклето нещо… — Той огледа нещастните лица на хората от свитата си. Вероятно това не беше победната реч, която се бяха надявали да чуят. Особено Сулфур, който се намръщи замислено. — Но предполагам, че господарят ти не се отнася добре към неупълномощените абдикации.

— Само мога да си представя съжалението му, ако беше изгубил Ваше Величество — магусът направи лек поклон с глава.

Наистина щеше да им се наложи да си го представят, защото Орсо доста се съмняваше, че Баяз е способен на каквото и да е съжаление.

— Има много практични неща, за които трябва да помислим — отбеляза Хоф, като побърза да промени темата. — Например големия брой пленници.

— Много от тях са от силите на Камарата на лордовете — презрително изсумтя Ръкстед. — Колебая се да ги нарека войници. Има и англандци.

— Ако става дума за обикновените войници, съм склонен да проявя милосърдие — отвърна Орсо. — Имаме достатъчно мъже от Съюза за погребване.

— Глоби, условни присъди и принудителен труд може да са ни от по-голяма полза, отколкото масови екзекуции — наклони глава Пайк.

— При условие че милосърдието Ви не се простира до водачите — намеси се Сулфур. — Правосъдието трябва да се стовари светкавично върху виновните. Както стана във Валбек.

Орсо направи гримаса при този спомен, но не изрази несъгласие.

— Ами северняците?

— Изтеглят се в безпорядък към корабите си, атакувани от нашата кавалерия — отвърна Ръкстед.

— Оставете ги да си вървят. Не искам да изгубим живота на още хора от Съюза заради тия копелдаци.

В действителност Орсо нямаше желание да бъдат погубени повече ничии животи — независимо дали са на поданици на Съюза, северняци, кучета или бълхи.

— Ще се погрижим тези свине да бъдат прогонени от земята ни или погребани в нея.

— Стаур Здрачния не беше открит — добави Пайк. — Опасявам се, че може пак да чуем за него.

— Може да убием Големия вълк някой друг ден. — Орсо замълча за момент и се намръщи. — Нямаше ли неприятности с Трошачите в Кели?

— Не се чува нищо такова. — Ръкстед почеса брадата си. — Ако там има Трошачи, то те са били тихи като мишки, докато хората ми бяха в града.

— Не трябва да поемаме никакви рискове — заяви Пайк. — Този следобед двамата с инквизитор Тюфел заминаваме за Валбек, за да се погрижим този град да бъде… прочистен.

Някога тази дума щеше да накара Орсо да потрепери, но може би битката беше отмила цялата добродушна нерешителност, която бе наследил от баща си, и бе изкарала на преден план суровото ядро от хладнокръвно презрение, характерно за майка му. Сега Съюзът трябваше да бъде обединен. Каквато и да струваше това.

— Много добре. — Той придърпа по-плътно около раменете си подплатеното си с кожа наметало, за да се предпази от хладния есенен вятър, и се загледа в заетите с работа събирачи на трупове.

Вратата изскърца, отвори се и разкри слабо осветена стая с лъщящи от влага стени, разделена наполовина от покрита с петна ръжда решетка. Наблъсканите от другата ѝ страна окаяни обитатели на килиите присвиха очи срещу светлината и се свиха в сенките, притискайки се към решетките.

— Бивши членове на Камарата на лордовете — обяви архилекторът с може би съвсем лека нотка на задоволство в гласа, макар лицето му да не изразяваше нищо, — които очакват кралското правосъдие.

Значи бяха тук. Някои от най-надутите пуяци, отговорни за това нещастие с епични пропорции. Сега не изглеждаха много надути. Един апатичен млад мъж имаше кървава превръзка на окото. Друг беше закрил лицето си с ръце и раменете му се разтърсваха от беззвучни ридания. Екстравагантните им униформи бяха разкъсани и раздърпани, златните ширити бяха целите в кал, а лъскавите отличителни знаци на легионите, които вече не съществуваха, сега не бяха нищо повече от боклук.

— Трябва да се извиня за тези помещения — започна Орсо, след като пристъпи през прага и сбърчи нос заради вонята. — Знам, че не са точно това, с което сте свикнали.

— Всичко това е едно недоразумение, Ваше Величество! — запелтечи един млад и незначителен лорд, който беше притиснал толкова силно лицето си в решетките, че те бяха оставили сини следи върху плътта му. — Всичко това е едно ужасно недоразумение!

— Млъкни! — изръмжа един от стражите, удари решетката с тояга и го накара да отскочи.

Орсо се беше надявал да изпита някакво задоволство от това да види съсипани самодоволните си противници от пейките на Камарата на лордовете. Но изпита единствено празнота, раздразнение и леко разочарование от факта, че не почувства нищо повече. Сякаш по време на битката в пристъп на разточителство беше изчерпал всички значими емоции за годината.

— Повечето от лордовете, които се разбунтуваха, са мъртви или пленени. — Изгорената устна на Пайк се сбръчка. — Лорд Ишър избяга, но ще го заловим заедно с останалите. — Той посочи един дебел мъж, чиято руса коса стърчеше във всички посоки, а униформата му беше толкова разкъсана, че изглеждаше почти неприлично, защото през нея се виждаха големи части издрана и космата кожа. — Лорд Барезин беше намерен, оплетен в един трънак. Паднал от коня си, докато се опитвал да избяга.

Дори след като чу името, Орсо едва успя да разпознае мъжа.

Барезин се изправи с цялото достойнство, на което беше способен един мъж, лишен от цялото си достойнство:

— Ваше Величество, надявах се да мога да поговоря с Вас…

— Мисля, че всичко важно беше казано вчера на бойното поле. — Орсо не можеше да понесе извиненията му, още по-малко опитите му да се пазари.

Лейди Уетерлент го погледна кръвнишки иззад решетката на съседната килия. По едната страна на лицето ѝ имаше възпалена драскотина, но тя нямаше намерение да моли за милост.

— Може и да спечелихте, но аз не изпитвам угризения! — отсече тя.

Орсо сви уморено рамене.

— На кого му пука? — отвърна той.

— Ваше Величество. — Пайк се наведе по-близо, за да му прошепне: — Предлагам да бъдат обесени веднага, щом е възможно.

По дяволите, Орсо мразеше Обесванията. Но изглежда, че главното задължение на един крал беше да прави неща, които не харесва.

— Погрижи се да бъде сторено — поклати глава той. — Каква проклета загуба.

Утрото беше пълно с неприятни изненади, но някак си гледката на Лео дан Брок беше най-лошата сред тях.

Беше завит с чаршаф до кръста, но по формата беше ужасяващо очевидно, че хирурзите бяха отрязали левия му крак над коляното. Лявата му ръка не изглеждаше много по-добре, увита в превръзки до рамото. Увисналите ѝ пръсти бяха подути като морави наденици. Гърдите, лицето и дясната му ръка бяха осеяни със стотици малки резки и корички нарани и покрити със синини. Едната страна на устата му беше подута и през изкривената устна се виждаше празнината на липсващи зъби. Изглеждаше остарял с двайсет години. Цялата му неразрушима храброст беше изчезнала и беше оставила след себе си една съсухрена обвивка.

Големият противник на Орсо в повече от едно съперничество лежеше отчаян и смирен, оставен на неговата милост. В този момент трябваше да изпитва гордост. Но Орсо изпитваше единствено тъга да види един толкова завидно красив мъж така съсипан. Да види така смазан един мъж, който беше самото олицетворение на човек, притежаващ всички качества на воин. Да види така ужасно унизен мъжа, който беше толкова гордо изправен, че сякаш никоя стая не беше достатъчно голяма, за да го побере.

За мнозина той беше герой. Младия лъв!

Мътните го взели, виж го сега.

— Ваше Величество — поздрави го дрезгаво Брок, който очевидно изпитваше силна болка.

Лявата му ръка висеше безполезно, докато се опита да се изправи по-нагоре върху възглавницата, за да придобие по-подобаващ вид. Сякаш това беше възможно за човек, който наскоро е изгубил половината си крайници в едно от най-позорните поражения в историята на Съюза.

— Ваша милост. — Сега тази титла може би не беше подходяща, но Орсо не знаеше какво друго да каже. Той вдигна поглед към Горст, който стоеше изправен бдително на вратата. Можете да ни оставите, полковник.

— Ваше Величество?

— Какво ще направи? — тросна се Орсо. — Ще скочи от леглото и ще ме нахапе до смърт?

Горст сведе поглед, излезе от стаята с тежка стъпка и затвори вратата. Когато Орсо се обърна отново, на лицето на Брок беше изписана гримаса на обида.

— Не смей да се засягаш от шибания тон, с който говоря с теб! — сряза го Орсо. — Сред цялото това страдание ти си един от малцината, които могат наистина да кажат, че сами са си виновни.

Брок сведе поглед, немощно дръпна чаршафа до чукана на осакатения си крак и не каза нищо.

Орсо се отпусна на единствения твърд стол в тясната стая.

— Защо, по дяволите, го направи? Имаше всичко. Богатство, положение и хората ти се възхищаваха. Дори и проклетите ти врагове те харесваха! Наистина ли вярваш, че твоите приятелчета щяха да се справят много по-добре от моите?

Брок отвори уста. После сви рамене, изпъшка от болка и се прегърби:

— Нима има някакво значение сега?

Последва мълчание, после Орсо се отпусна още по-ниско на стола:

— Много малко.

— Съпругата ми…

Орсо усети, че по лицето му преминава грозен спазъм. Самото споменаване на името на Савин все още беше болезнено за него. Като трън в петата, който никога нямаше да успее да извади.

— Изчезнала е — изръмжа той. — Но хората на архилектор Пайк я търсят. Няма да стигне далеч.

— Тя не участваше в това…

— Моля те. — Орсо се засмя невесело. — Сякаш някога е правила нещо, без да е напълно наясно какво върши. Нямам съмнение, че е точно толкова виновна, колкото теб, ако не и повече. За разлика от теб, младостта, глупостта и прекалено надутото чувство за собствена значимост не могат да бъдат подходящи извинения за нея.

Жестокостта към един толкова пречупен физически и психически мъж изобщо не помогна на Орсо. Само го накара да се почувства жесток. Нима като победител той можеше да е и великодушен? Нали беше спечелил?

Тогава защо се чувстваше така, сякаш беше изгубил?

— Приятелите ми… — дрезгаво попита Брок.

Очите му изглеждаха леко навлажнени. Но може би това беше от болката.

— Мъртви са — отвърна Орсо.

Брок оголи зъби, когато опита да се размърда върху леглото. Те все още бяха розови от кръвта.

— Мога ли да помоля… поне да получат прилично погребение?

— В яма, заедно с останалите. Имам стотици предани мъже за погребване. Не мога да хабя усилия за предатели. — По дяволите, мразеше това.

Изправи се, блъсна стола назад и се обърна към вратата.

— Бяха добри мъже — чу да шепне Брок.

По някаква причина това разгневи изключително много Орсо.

— Сега всичките, и добрите, и лошите мъже, са просто месо. Ако това може да ти послужи за някаква утеха, няма да ти се наложи да се тревожиш за това дълго. Тази седмица ще те обесят.

И той се отправи към вратата със стиснати юмруци.

Истината

— Ох!

— Моят учител по светите писания ми казваше — промърмори Зури, присвила съсредоточено очи, докато я зашиваше, — че болката е благословия.

— Този човек ми харесва все по-малко. — Савин успя да се усмихне слабо. — Иглата ти ми помага не за пръв път. Обикновено заради някое хлабаво копче… вместо да ми шиеш главата… — Тя забеляза, че едната страна на роклята на Зури е разкъсана и отдолу се показват стегнати превръзки, а размазаната мръсотия около скъсаното изобщо не е кал, а засъхнала кръв. — Зури…

— Няма нужда да се тревожиш за мен. — Тя не откъсна очи от това, което правеше. — Кръвта не е моя.

Савин сведе очи по-надолу и погледна собствената си рокля. Отпред тя беше изцапана по същия начин:

— Моя ли е?

— Учителят по светите писания ми казваше също — Зури продължаваше да шие все така внимателно и прецизно, — че раните по скалпа кървят много.

— Явно е бил човек с разнообразни интереси.

— И представа си нямаш.

Двете продължаваха да остроумничат, сякаш беше обикновен ден и те просто разговаряха по работа, а не се криеха в кална дупка под корените на едно паднало дърво и всичко наоколо беше в развалини. Савин обгърна тялото си с ръце, обгърна бебето си и го усети да помръдва, слава на съдбата. Рамото, ребрата и врата ѝ бяха сковани от пулсираща болка там, където вероятно се беше ударила при падането си на земята. Спокойно можеше и да е мъртва.

Зури ѝ каза, че едно оръдие се е взривило. Парче метал одраскало главата ѝ, свалило перуката ѝ и я съборило по гръб. Ако беше летяло малко по-ниско, мозъкът ѝ щеше да се пръсне по склона на хълма. Беше пропуснала хаоса на пълното поражение, докато подскачаше в безсъзнание в задната част на един фургон. При една дама с вкус всичко се получава, без да ѝ се налага да полага усилия. Просто около нея се случват правилните неща. Тя се събуди тук, в гората, с най-лошото главоболие, което беше имала някога досега.

Спокойно можеше да е и мъртва.

Но човек разбира, че нещата са зле, когато това е единственото му успокоение.

— Ох! — изпъшка тя, когато Зури заби иглата отново.

— По-добре мълчете — промърмори Брод, който беше клекнал ниско до изгнилия дънер на едно дърво. Светлината проблясваше върху очилата му, докато надничаше към гората. Гласът му звучеше дрезгаво и кухо. — Те ще ни преследват.

Което означаваше, че ще преследват нея.

— Разбира се, съжалявам. — Савин затвори очи.

Колко често преди беше казвала, че съжалява? Не беше често. И никога не бе изпитвала съжаление наистина. Но това беше един различен свят.

— Колко зле е? — гласът ѝ беше тих, сякаш почти не искаше да получи отговор.

— Просто драскотина. — По лицето на Зури нямаше признаци, че лъже.

Лицето на Брод обаче ѝ подсказа истината.

— Шиеш ме твърде дълго за драскотина — изграчи тя.

— Познаваш ме, много мразя немарливо направените шевове. — Зури се наведе по-близо, за да скъса със зъби конеца, облегна се назад и се намръщи. — Може да остане малък белег. Нещо, което леко да ти напомня за опасността.

Сякаш се нуждаеха от някакво допълнително напомняне за опасността. Белегът беше последната грижа на Савин.

— Готово ли е? — попита Брод и се надвеси над тях. Той ѝ предложи едрата си ръка. Онази с татуировката от опаката страна. Савин забеляза, че целите му кокалчета са покрити с драскотини и корички. — Лейди Савин?

Тя остана седнала. Наблюдаваше как дървесните въшки се гърчат сред изгнилите корени. Честно казано, не беше сигурна, че може да се изправи.

— Съпругът ми жив ли е?

— Беше жив, когато го видях за последно.

Тя имаше усещането, че той не ѝ казва нещо, но почти не смееше да го попита:

— Ранен ли беше?

— Зле ранен. — Брод не се опита да смекчи нещата.

— Разбирам — отвърна Савин и цялото ѝ тяло се вледени от ужас.

Брод знаеше кога една рана е лоша. Той бавно клекна пред нея и оголи зъби, сякаш движението му причиняваше болка:

— Трябва да тръгваме. Не можем да си позволим да чакаме да се стъмни. Трябва да се държим настрани от пътищата и да се отправим към брега, а после към Англанд. Трябва да тръгнем веднага.

— Да. — Савин пое дълбоко дъх. — Но не към Англанд. Връщам се в Стофенбек.

— Какво? — попита Зури.

— Трябва да се предам. Това е най-добрият ми шанс да спася Лео.

— Лейди Савин, от това, което видях, може да се окаже, че той не може да бъде спасен… — Мускулите отстрани на главата на Брод се стегнаха.

— Това е единственият ми шанс да спася себе си. Нямаме припаси. Войските на краля са навсякъде. Останаха ми само двама души и те са повече, отколкото заслужавам. Никога няма да стигнем до брега. Не и с това мое тяло, което е голямо колкото къща.

— Можеш да отидеш при баща си — промърмори Зури.

— Той не може да стори нищо. Подал си е оставката. Трудно е да пазиш краля от предатели, след като дъщеря ти е предател. Сама съм си виновна — каза тя с нотка на доста силна горчивина за човек, който няма кого другиго да вини, освен себе си. — Никой не може да поправи случилото се. Дори и да можех да се върна в Англанд, нима наистина смятате, че Инквизицията няма да стигне до мен и там?

— Можем да опитаме — отвърна Брод.

— Ти можеш. — Савин хвана ръката му и неловко я потупа. — Трябва да го направиш. Върни се при Мей и Лиди. — Тя се усмихна на Зури. Усмивката ѝ беше несигурна и безнадеждна, тъй като наистина нямаше представа как ще стигне сама до края на гората, да не говорим да се върне обратно на бойното поле. — Ти също, Зури, ти трябва да мислиш за братята си. Дойде време да се…

— Ще дойда с теб.

Савин я зяпна. Винаги ѝ беше харесвало да смята Зури за своя приятелка, но знаеше, че тя е платена приятелка. Знаеше, че човек с нейния вкус и таланти вероятно някога е имал далеч по-големи амбиции, отколкото да бъде прехвалена домашна прислужница. Амбиции, които са били разрушени от ужасите в Гуркул, от които беше избягала. Винаги ѝ беше харесвало да смята Зури за приятелка, но никога не си бе представяла, че тя ще продължи да бъде такава, ако за нея няма никаква изгода. Всъщност тогава, когато това би представлявало ужасен риск за нея.

Имаше чувството, че би се справила с всякакво предателство, опасност или разочарование. Но лоялността беше повече, отколкото можеше да понесе. Савин не можа да се сдържи, закри лицето си с ръце и заплака.

Чу Брод да въздъхва уморено:

— Предполагам, че всички ще се връщаме обратно.

Никой не ги спря по пътя за Стофенбек.

Може би хората, които я търсеха, бяха далеч на север и наблюдаваха брега, за да не избяга. Може би очакваха да избяга от престъпленията си, а не смирено да допълзи обратно през самото бойно поле. Може би сега, когато беше с бръсната глава, окървавена и окаляна, не отговаряше много на всеобщата представа за прочутата красавица Савин дан Глокта, а още по-малко на своята собствена.

Нуждаеше се от три ръце, докато се влачеше през полето и потта гъделичкаше парещия белег върху челото ѝ. Една, която да придържа издутия ѝ корем, втора, да подпира наболяващия я гръб, и трета — да подкрепя пулсиращата ѝ от болка глава. Нямаше друг избор, освен да ги редува. Всяка крачка предизвикваше болка в рамото ѝ, дишаше тежко през стиснатите си зъби, докато бебето буквално я риташе в пикочния мехур.

Беше се затворила в собственото си нещастие, за да не ѝ се налага да гледа наляво или надясно. Да не ѝ се налага да вижда изгорените овощни градини, стъпканите житни поля и дима, който все още се издигаше бавно над Стофенбек, превърнат в развалини от оръдията, които бяха толкова старателно отлети в собствената ѝ леярна.

През цялото време си казваше, че вината не е нейна.

В края на краищата не беше искала нищо от това. Повече от всичко искаше да се омъжи за Орсо. Но го изгуби, защото майка ѝ някога се беше чукала с един крал. Кърнсбик беше прав — след Валбек преценката ѝ не беше правилна. Когато на тепсия ѝ беше поднесен Лео, който беше толкова красив, прочут и преливащ от потенциал — точно вкусният сладкиш, от който се нуждаеше префиненото ѝ небце — какъв друг избор беше имала, освен да извади ножа и вилицата? И после, когато вече беше бременна, повръщаща и с още по-влошена преценка, какъв друг избор бе имала, освен да се омъжи за него? А накрая, когато беше открила, че той вече е затънал до уши в заговора с Ишър, какъв друг избор бе имала, освен да се присъедини към тях и да направи всичко възможно нелепият им план да успее?

В края на краищата работата ѝ беше да прави така, че нелепите планове на мъжете да са успешни.

Като се замисли човек, беше ужасно несправедливо спрямо нея, че бе изгубила всичко заради това с кого се беше чукала майка ѝ известно време преди тя да се роди.

После се замисли за баща си. Не за крал Джизал, а за другия. Истинският ѝ баща, независимо дали носеше неговата кръв, или не. Представи си го как седи, повдигнал критично вежда, на своя стол количка и езикът му докосва голите му венци. Може би след някой от случаите, когато арогантно беше надценила възможностите си в кръга за фехтовка. Наистина ли, Савин?

— Какво направих? — прошепна тя и се отпусна на едно коляно върху пътя.

Ако наистина беше опитала, ако истински го беше искала, можеше да намери начин да спре това. Имаше хиляди моменти, в които можеше да намери начин да го направи.

Вместо това беше раздухала пламъците. Вместо това беше хвърлила зара. И защо? Заради амбицията си — онази змия, която беше стегнала вътрешностите ѝ и чийто глад ставаше все по-остър, колкото повече я хранеше. Чийто глад никога не можеше да бъде задоволен.

Истината беше, че като всички комарджии, изгубили внезапно голям залог, тя беше мислила само за това, което може да спечели. Сега, когато виждаше мащаба на загубата си, разбра, че ни повече, ни по-малко е изгубила всичко. И загубата включваше не само нея самата, но и хиляди други. Какво щеше да означава това за Зури? А за Брод? За Харун и Рабик? За Лиди и Мей? Мътните го взели, какво щеше да означава за нероденото ѝ дете?

— Какво направих?

Усети върху рамото си леката ръка на Зури.

— Учителят по светите писания би казал — тя погледна намръщено разровеното бойно поле, — че разкаянието е пътят към спасението…

— Наистина ли още можеш да вярваш в Бог? — изсумтя невярващо Савин. — И че всичко това е част от някакъв грандиозен план? Че означава нещо?

— Каква е алтернативата? — Зури я погледна с широко отворени очи. — Да вярваш, че не значи нищо?

Савин усети тежката ръка на Брод върху другото си рамо:

— Никой не може сам да направи нещо такова. Всички имаме пръст в това.

Тя бавно кимна. Щеше да е ужасно арогантно да реши, че всичко се е случило по нейна вина. Тя трепна, изправи се с усилие на крака, пое си мъчително дъх и с една ръка, пъхната под корема, а другата, притисната към гърба, се помъкна по разораните поля към Стофенбек.

Беше изиграла своята роля в това.

Сега оставаше да си плати.

Не беше сигурна колко дълго беше седяла там в очакване, измъчвана от чувство за вина, мрачни предчувствия и болка.

Болката в главата ѝ не намаляваше. Болката в пикочния мехур със сигурност се засилваше. Бебето мърдаше непрекъснато. Може би беше прокълнато с нетърпеливостта на Лео. Може би беше заразено от паниката ѝ. Може би като плъх, бягащ от потъващ кораб, то беше почувствало, че тя потъва, и отчаяно се бореше да се измъкне от нея.

Вероятно притежаваше инстинкта за самосъхранение на майка си. Ако можеше, Савин щеше да се измъкне от собствената си кожа.

От време навреме чуваше стражите пред вратата. Приглушени гласове. Дори смях. Значи беше затворничка. Реши, че е по-добре да свиква с тази мисъл. Заедно с това, че ще бъде подложена на всеобщо охулване, че всичко, което беше изградила, ще бъде разрушено, а името ѝ ще бъде използвано за евтини шеги и поучителни предупреждения…

Вратата се отвори с дрънчене и тя се изправи толкова рязко, че през гърба ѝ премина спазъм. За малко не повърна и остана полуизправена, облягайки се на стола с трепереща ръка.

Орсо я погледна и застина. Сякаш беше решил да си придаде изражение на справедлив гняв, но когато я видя, не успя напълно да скрие шока си. Тя предположи, че е нужно известно време, за да свикне с вида на корема ѝ, раната на главата и разкъсаните ѝ и окървавени дрехи. Обаче справедливият му гняв скоро се върна.

— Не ставай — отсече той, сякаш не беше очевидно, че тя не би могла да се справи без скрипци и макари. Тя се отпусна обратно на стола с цялата грациозност на бъчва ейл. В този момент смяташе, че загубата на чувството ѝ за достойнство беше една от най-малко мъчителните ѝ загуби.

Орсо затвори вратата, като се стараеше да не поглежда Савин. Той също се беше променил. Беше станал по-суров, по-целеустремен. Когато влезе в стаята със стиснати юмруци, нямаше и следа от някогашната му апатична театралност.

— С изненада чух, че си се предала сама. Бях сигурен, че ще се спотаиш някъде, за да подготвиш някакъв нов заговор. — Стаята беше топла, но гласът му беше толкова студен, че косъмчетата по ръцете ѝ настръхнаха.

— Знаех, че да се предам… — гласът ѝ прозвуча жалко и немощно — е най-доброто, което мога да сторя… — Беше свикнала да държи всички карти. Дори и с Орсо беше свикнала да има някой и друг коз. Сега той държеше цялото тесте. — За детето си…

— Не смяташ ли, че е малко късно да мислиш за това? — излая той към нея. — Сега, когато мъртвите са наредени на пет реда един върху друг в полето?

Савин не беше очаквала, че ще си разменят остроумия, както някога. Но никога преди не го бе виждала разгневен. Започна да се чуди дали не беше допуснала ужасна грешка. Дали не трябваше да бяга, докато имаше тази възможност, и никога да не спре.

— Ти беше ли част от това? — Той все още отказваше да я погледне. Мускулите отстрани на лицето му потрепваха. Внезапно осъзна, че с една дума можеше да заповяда тя да бъде обесена заедно с всички останали. Никога до този момент не беше и сънувала, че той може да го направи. Сега вече не беше толкова сигурна. Лъжите нямаше да ѝ помогнат. Трябваше да каже истината.

— Да — прошепна тя, — участвах изцяло.

— Щях да съм удивен, ако не беше. Но някак продължавах да се надявам — оголи зъби Орсо. — Получих преди известно време писмо, което ме предупреждаваше за заговор за свалянето ми от трона. Заговор на членовете на Камарата на лордовете, заедно с приятели от Севера.

Савин затвори очи. Риккъ. Можеше да е само Риккъ. Тя не само ги беше подвела, но и предала. Може би наистина бе видяла бъдещето. Савин почти можеше да се възхити на тактиката ѝ, ако имаше възможност да проявява излишни емоции. Тя самата вероятно би постъпила по подобен начин. Не че това имаше значение сега. Когато отвори очи, Орсо я гледаше втренчено с много странно изражение.

— Защо? — попита той.

Савин преглътна. Беше планирала най-добрия начин, по който да му го поднесе, как леко да измести вината. Бе подбрала всяка дума толкова внимателно, сякаш подбираше трупа за театър, но сега изтърси извиненията прибързано и без да ги обмисли:

— Те вече го планираха — Ишър и останалите. Нямах избор. Можех само да…

— Не. Имам предвид… защо избра него… вместо мен? — Орсо натъртваше на всяка дума.

Трябваше да се досети, че ще я попита. Но си беше казала, че вече не го е грижа. Че миналото е погребано и не е нужно да се ровят повече. Сега осъзна грешката си и сведе поглед към килима. Лицето ѝ гореше, дъхът засядаше в гърлото ѝ.

— Какво сторих, че да те накарам да се обърнеш срещу мен? — Той пристъпи по-близо, оголил зъби. — Изобщо имаш ли сърце?

Имаше и в момента то биеше лудо. Очуканата ѝ глава сякаш щеше да се сцепи. Той стисна подлакътниците на стола ѝ и кокалчетата му побеляха. Савин се сви назад и извърна лице, когато той се наведе над нея и оголи зъби. Орсо заби пръст в гърдите си и от устата му се разхвърча слюнка:

— Аз те обичах. Аз все още те обичам! Колко съм жалък, нали? След всичко, което стори!

— Съжалявам — прошепна тя. — Толкова съжалявам…

— Не ти искам съжалението, искам да знам защо! — Той повтаряше думата с ръмжене отново и отново. — Защо? Защо? Защо…

— Защото съм твоя сестра! — изкрещя тя в лицето му.

Беше отвратена. Беше засрамена. Беше ужасена.

Беше облекчена.

Едва сега осъзна как я беше измъчвала тази тайна. Срещна погледа му и безпомощно сви рамене:

— Аз съм твоя сестра.

Никога преди не беше виждала лицето на един мъж да бъде разкривено от толкова крайно различни емоции само в рамките на няколко мига. От ярост до объркване, отвращение и недоверие.

— Какво искаш да кажеш? — Той рязко се дръпна назад. Дръпна ръката си от облегалката на стола ѝ и я вдигна, сякаш за да се предпази от удар. — Какво искаш да кажеш?

— Исках да приема предложението ти! — Признанието изригна от устата ѝ, Противно като поток лайна от разбита канализация. — След Валбек. Това е истината. Исках го. Това беше всичко, което исках. Ти беше единственото хубаво нещо… Отидох при майка си… — Тя затвори очи и усети сълзите, които изгаряха клепачите ѝ. Беше малко тъжна. И много уплашена. — Тя ми каза… че не мога да се омъжа за теб. Каза ми, че… тя и баща ти… — стисна още по-здраво очи. Наложи ѝ се насила да изрече думите. — Били са любовници! Преди той да стане крал. И аз съм резултатът. Аз съм твоя сестра! Полусестра. Това е истината. Аз не…

— Това е лъжа. — Лицето на Орсо беше разкривено от недоверие. — Не може да е истина.

— Знаеш, че е вярно. Аз знам, че е. Баща ми… — тя се прокашля — тоест архилектор Глокта, предложил да се ожени за майка ми, за да бъде тя в безопасност. Отгледал ме е като собствено дете. Аз не знаех. Не и докато тя не ми каза. Това е истината. И после… не знаех какво да направя! Не можех да се омъжа за теб. Не можех да ти кажа защо. После, като видях как ме намрази заради това… Това беше истинско мъчение! — Тя осъзна, че се е навела и протяга ръка към него. — Все още е мъчение.

Той отстъпи назад, блъсна се в един стол и го прекатури назад.

— След това се почувствах изгубена! — Тя с усилие успя да се изправи някак и направи несигурна крачка към него. — Изгубих всякаква способност за правилна преценка. Просто… се преструвах… на себе си. Сякаш някак бях останала в капана на Валбек! Не виждах… отвъд собствените си амбиции… Не ми беше останало нищо друго! — Жалки извинения, които звучаха изопачено от пресъхналата ѝ уста. — Лео… той е добър човек. Би могъл да бъде… но е толкова лесно да бъде подведен. Ишър и останалите го докараха дотук. — Тя затвори очи и сълзите се застилаха по лицето ѝ. — Аз го докарах дотук. Вината е моя. Исках… Вече дори не знам какво съм искала!

Едва можеше да стои на краката си. Падна на колене.

— Умолявам те да проявиш милост. Към съпруга ми. Към мен. Към детето ни. — Сключи ръце. Лицето ѝ беше мокро от сълзи. От носа ѝ течаха сополи. Какво шибано клише! — Знам, че не я заслужавам, но това е единственото, което мога да сторя сега. Моля те, Орсо.

Той погледна надолу към нея, все още вдигнал ръка, сякаш за да я отблъсне. Да отблъсне това, което му казваше.

— Горст! — пискливо извика той.

— Не, Орсо, моля те. — За малко не се вкопчи в глезените му. — Аз не знаех. Това е истината…

Вратата рязко се отвори и влезе Бремър дан Горст. Огромен. Безмилостен.

— Махни я оттук!

Горст я хвана под мишницата. Странно деликатно. Но напълно категорично.

— Моля те! — Сълзите ѝ се лееха, докато той наполовина я повлече, наполовина я понесе към вратата. — Орсо! — В отчаянието си тя се вкопчи в една маса и я повлече след себе си. Една купчина книги се разпиля. — Моля те!

Вратата се затръшна.

Онези имена

— Ето го сигналния огън! — извика пискливо Гринуей и посочи през мъглата. — Това е Оленсенд!

— Най-сетне! — Стаур отиде с наперена крачка до носа и бутна с рамо настрани Гринуей, за да вижда по-добре.

Трепкащата точка светлина вече нямаше как да бъде пропусната. Всички около него се усмихнаха при мисълта за земя, храна и топлина. Усмивката на Детелината беше най-широката от всички. Пътуването беше доста изтощително.

Заедно бяха събрали екипаж, състоящ се наполовина от неговите хора и наполовина от младите копелдаци на Стаур, които бяха оцелели от битката. Единият имаше рана на гърба и умря една нощ, след като отплаваха, като стенеше през цялото време. Търколиха го във водата от едната страна на кораба. Единствената церемония беше забележката на Детелината, че в крайна сметка не всеки се връща при пръстта. В замяна на това някои доста си пийнаха. Гринуей изглеждаше позеленял през цялото време. Несъмнено предсказанието на Риккъ, че ще умре върху вода, доста му тежеше.

— Отново у дома. — Детелината изтърси част от солените пръски по старото одеяло около раменете си. Той хвърли поглед към Шола, която седеше до него с ръка върху кормилото. — Доста те бива в навигацията.

— Не е нищо кой знае какво — скромно отвърна тя, макар той да знаеше, че Шола беше прекарала повечето нощи будна, загледана намръщено в звездите, докато се мъчеше да определи курса.

В края на краищата последното, което искаха, беше да слязат на сушата на погрешното място, а морето изглеждаше все еднакво.

Стаур през цялото време се зъбеше и скимтеше като истински ранен вълк. Всеки, който се беше надявал, че гледката на Севера ще смекчи настроението му, бе дълбоко разочарован. Това само му напомни, че беше потеглил с големи амбиции и няколко хиляди души, а се връщаше без нито едното от двете.

— Извадете греблата и гребете, копелета такива! — изръмжа той, а хубавото му наметало от вълча кожа се развяваше, докато крачеше между пейките. Облегна се на мачтата да разтрие раната на крака си. — Шибана рана! Точно над тази, която ми нанесе Младия лъв!

— Това ми се струва истинска далавера — процеди Шола през стиснатите си устни. — Имаш една рана вместо две.

— От опита, който имам с Големия вълк — замислено отвърна Детелината, — а аз имам повече такъв опит от всеки друг жив човек, той не е склонен да гледа на нещата откъм положителната страна. Май е по-добре да се опитам да успокоя копелето, а? — Той въздъхна и се изправи. — Съмнявам се, че някой друг ще го направи.

И той свали влажното одеяло и го метна върху главата на Шола.

Далечната светлина стана по-ярка, от двете ѝ страни се появиха сивите очертания на брега и мъжете на кораба се засуетиха наоколо. Чуваше се тропане на дърво и свистене на въжета, наоколо летяха солени пръски, докато екипажът събираше платната и натискаше греблата.

— Готов ли си за брега? — Детелината попита Кусура и едрият мъж му намигна с окото си, което беше зачервено и кървясало от един удар по главата, получен по време на битката. Разбира се, Стаур все още беше бесен, когато се приближи. И какво ли друго можеше да се очаква от него?

— Точно навреме, мамка му! Шибан Съюз! Това си е шибана катастрофа!

Сякаш нещастието ги беше сполетяло от небето и той нямаше никаква роля в него.

— Ако никой не губеше, кралю, тогава как щеше да има радост от победата? — Детелината скръсти ръце и погледна към брега.

Стаур го изгледа кръвнишки. Сякаш намираше, че тези разсъждения са прекалено философски сега, когато все още лижеше раните си, потънал в мрака на разочарованието.

Детелината направи още един опит:

— Да, с Младия лъв е свършено, а двамата имахте доста общо, в Англанд имаше кой да чуе думата ти и така нататък. Без съмнение неговата загуба е ужасно нещо, но… наистина ли го харесваше чак толкова?

Стаур се намръщи, когато Шола се промъкна около него:

— Съжалявам, кралю, просто трябва да стигна до носа…

Тя кимна на Детелината и той отново привлече вниманието на Стаур, като пристъпи по-близо до него и заговори меко с гласа на човек, който е приятел с всички:

— Може би сега не може да ти помогне да завладееш Уфрит, но… Е, не може и да те спре. — Детелината пристъпи още по-близо — по-близо, отколкото обикновено хората се осмеляваха да се доближат до Големия вълк. — Вярно е, че изгубихме добри мъже там. Но и преди се е случвало — по време на войните, водени от баща ти и дядо ти. Ще се намерят още мъже. Ще има още войни. Трябва да гледаш на всяка битка, от която си излязъл жив, като на победа и да гледаш напред към това, което предстои.

Стаур го погледна замислено. Един порив на хладния солен вятър разроши косата му и хубавата вълча кожа около раменете му. Пред тях Оленсенд изникваше постепенно от сивата мъгла — призрачните високи мачти в пристанището, ниските къщи по склона на хълма и сигналният огън, който гореше по-ярко и към който се бяха присъединили подобните на светулки точки на факлите, държани от малката група посрещани на най-дългия кей.

Греблата скърцаха и тракаха, някъде в небето изкряска самотна чайка и Детелината преглътна, когато кралят на северняците втренчи в него влажните си очи. Този миг винаги го караше да се чувства неспокойно.

После, така както времето внезапно се променя през есента, на лицето му изгря усмивка:

— Ти винаги си ми бил предан, Детелина. Знам, че невинаги съм много лесен. Не, не, не го отричай. — Никой не си беше и помислил да го отрече. — Но ако някой може да ме убеди да погледна на нещата откъм положителната страна, то това си ти. — Той потупа Детелината по рамото. — Ще получиш своята награда, не се тревожи за това.

— Зная, че е така. — Детелината отвърна на усмивката му. — И то по-скоро, отколкото мислиш.

И Шола се промъкна иззад Стаур, сграбчи дръжката на меча му и го измъкна от ножницата.

Миг по-късно Детелината вече го беше сграбчил за гърлото и го удари с глава в устата. Главата на Големия вълк се отметна назад. Детелината изръмжа и го удари отново. Усети как скулата на Стаур изхрущя под челото му. Големия вълк нададе тих вик на изненада, когато Детелината го удари с глава за трети път. Детелината много рядко беше изпитвал по-сладко чувство в живота си от мига, в който видя как кралят на северняците се просна по гръб до мачтата.

Ченето на Гринуей увисна:

— Какво…

В този момент секирата на Кусура разцепи главата му наполовина и кръвта плисна. Май Риккъ се беше оказала права, че ще умре върху вода и не само той. Из целия кораб момчетата на Детелината промушваха мъжете до себе си, прерязваха им гърлата, трошаха им черепите, забиваха ножове в гърбовете, гърдите или ребрата им. Всичко стана от твърде близко разстояние, твърде тихо и твърде внезапно, за да могат да бъдат използвани мечове. Точно така, както Детелината винаги беше казвал, че трябва да бъде сторено. Много по-бързо, отколкото когато Стаур беше избил Скейл и хората му. Много по-чисто.

Докато Големия вълк успее да разтърси глава, плюейки кръв, момчетата на Детелината вече претърсваха труповете за всичко ценно, което си заслужаваше да бъде взето. Стаур премигна, сякаш все още не беше разбрал напълно какво се случва, и откри, че Гринуей го гледа втренчено. Е, поне едната страна на главата му, другата трудно можеше да бъде различена. Окървавената уста на Стаур се изкриви, когато той се опита да седне, но Детелината сложи ботуша си върху гърдите му и го блъсна обратно:

— Май е по-добре да си останеш долу.

— Ти, шипан претател! — от разбитата му уста пръсна кръв. Веригата, която Бетод някога беше носил, се беше оплела около врата му.

— Предател ли каза? — Детелината повдигна вежда към Кусура, който сви рамене и се зае да бърше мозъка на Гринуей от секирата си. — Предател ли каза? — Детелината отново блъсна Стаур надолу и се усмихна.

След толкова време, прекарано под ботуша на това малко лайно, се чувстваше ужасно добре сега, когато местата им бяха разменени.

— Трябва да си доста смел да наричаш мен предател — продължи той. — Ти, който уби собствения си чичо. Аз сторих само това, което винаги съм казвал на теб да правиш. Да чакаш своя миг. И след това да стигнеш до край. — Той се наведе по-близо. — Ти просто не ме слушаше, мамка му.

Някъде откъм носа се чуха силни гласове. Единият от хората на Стаур беше оставен жив. Две от момчетата спореха, защото май той беше нечий братовчед и по всеобщо мнение — доста свестен човек. Ако го оставели жив, това щяло да е добре за старата му майка.

Детелината кимна нетърпеливо на Кусура и Кусура се намеси и сложи край на спора със секирата си горе-долу по същия начин, както беше видял сметката на Гринуей. След като веднъж избереш момента, е глупаво да се сдържаш. Да се сдържаш, е признак на страхливост.

Стаур отвори уста отново, но Шола го накара да я затвори, като опря върха на собствения му меч в бузата му, и Детелината се наведе, разкопча токата на наметалото му, свали го и го метна върху раменете си.

— Винаги ми е харесвало — обясни той и потри буза във фината кожа.

— Отива ти — отвърна Шола.

Мъжете довършиха ограбването на мъртъвците и хванаха веслата. Екипажът може и да беше малък, но достатъчен, за да вкара кораба в пристанището. Сивите северни градове по сивия северен бряг доста си приличаха, но докато греблата продължаваха да се потапят във водата, всички видяха, че градът, който се появява от мъглата, изобщо не е Оленсенд, а Уфрит. Светлината, която бяха видели, не беше сигнален огън на хълма, а огън, запален в клетка, окачена върху висок стълб до пристана.

— Доста те бива в навигацията — отбеляза отново Детелината.

— Не е нищо кой знае какво. — На лицето на Шола изгря усмивка, рядка като северното слънце.

Както се бяха разбрали, под светлината на лъжливия сигнален огън ги очакваха мъже. Калени мъже с оръжия, множество белези и намръщени лица. Някои от лицата бяха познати на Детелината. Именити войни от Уфрит и Западните долини. Гвоздея стоеше сред тях с обичайната си прегърбена стойка, пъхнал палци в колана, на който беше окачен мечът му. Най-отпред със скръстени ръце стоеше Коул Тръпката. Металното му око проблясваше през косата.

— Докара го значи — каза той, когато Детелината слезе малко тромаво от кораба.

Дървото на кея му се струваше несигурно под краката, свикнали с морското клатене.

— Казах, че ще го сторя. Нима мислеше, че няма да го направя?

— Давах ти шанс едно към три. Познаваш ли Гвоздея?

— Чувал съм за репутацията му — отвърна Детелината.

— Тя е добра, нали? — ухили се Гвоздея и заплашително показа зъбите си.

— Направо екстра. Трябва да кажа, че съжалявам за баща ти.

— Не толкова, колкото ще съжалява той. — Гвоздея се ухили още по-широко, когато Кусура довлече от кораба Стаур, чиито ръце бяха здраво вързани зад гърба. — Я виж ти! — И той направи театрален поклон, не по-зле от който и да е придворен в Съюза. — Кралят на северняците се завръща у дома!

— Риккъ с дългото око ти изпраща много поздрави — добави Тръпката.

— Майната ѝ! — озъби се Стаур. — Майната ти и на теб, Коул Тръпката!

Обаче заплахите на Стаур вече не изглеждаха толкова страшни и повечето мъже просто се засмяха.

— Тя беше дълбоко разочарована, че не може да те поздрави лично. — Гвоздея се наведе напред и заби големия си пръст в гърдите на Стаур. — Дълбоко.

— Но ти уреди посрещане, с което да ти се реваншира — добави Тръпката.

— Приготвила ти е онази клетка. Помниш ли я? Онази, от Скарлинг Хол? В която държеше баща ми?

— Аха, спомням си — изсъска Стаур. — Спомням си как се напика и плака като…

Гвоздея беше странно копеле — жилав и отпуснат, с огромни рамене и лакти. Но Детелината никога не беше виждал човек да нанася удар толкова бързо. Сякаш от нищото юмрукът му се заби с хрущене в ребрата на Стаур и кралят на северняците се преви надве. От гърдите му се разнесе хриптене, от устата му се проточи дълга лига и диамантът върху веригата на врата му се разлюля.

— Ох — каза равнодушно Шола.

— Странно, хапливите забележки, изречени от устата на човек, който можеш да зашлевиш, когато пожелаеш, не са толкова жегващи — отбеляза Гвоздея, който вече се бе върнал към обичайния си отпуснат вид.

Изглежда, че този удар сложи край на цялото заплашително перчене на Стаур. Понякога ставаше така с мъжете, които винаги раздават удари на другите, но не са свикнали сами да ги получават.

— Виж… — Стаур преглъщаше, докато се мъчеше с хриптене да си поеме въздух. — Ще ти дам два пъти повече от това… което тя ти дава!

— Получавам само възможността да те ударя в лицето — ухили се Детелината. — Е, и наметалото.

— Бийте се с мен, копелета! — Стаур се помъчи да се освободи от въжетата около китките си, но предизвика единствено още смях.

— Вече се бихме — отвърна Детелината. — И ти изгуби. Изгуби всичко.

— Аз съм най-добрият фехтовач в Кръга на света!

— Не мисля така. — Гвоздея тихо се засмя. — За да си фехтовач, трябва да можеш да стоиш изправен.

И той се наведе, хвана двата крачола на панталоните на Стаур и рязко ги дръпна надолу чак до глезените.

— Какво правиш? — изписка Стаур и започна да се мята и гърчи, но Кусура го беше хванал от едната страна, а Гвоздея от другата и той не можеше да стигне далеч, докато двамата го държаха.

Тръпката извади нож. Беше малък нож с лъскаво, малко острие. Но не е нужно ножът да е голям, за да промени нещата. Стаур погледна втренчено през рамо към острието. Сега очите му бяха влажни, но от страх, а не от заплаха.

— Какво правите?

— Даваме ти последен урок. — Детелината го хвана за челюстта и изсъска думите в лицето му. — Онези големи имена от миналото, по които винаги си бил така вманиачен. Шама Безсърдечния. Дау Черния. Кървавия Девет. Мъртвите знаят, че бяха гадни копелета, но поне заслужиха тези имена. Изтръгнаха ги от света с голи ръце и волята си. А Здрачния? — Детелината завъртя глава и се изплю в морето. — Що за шибано име е това? Ти си се родил с него. Получил си всичко наготово. Е, точно там е работата, момче… — Той хвана големия диамант и откъсна от шията на Стаур огромната верига, която някога беше носил Бетод. — Това, което си получил наготово, лесно може да ти бъде отнето.

Тръпката протегна ръка надолу и с леко, спокойно движение, сякаш белеше ябълка, преряза сухожилията зад коляното на Големия вълк.

За момент настъпи тишина, сякаш на Стаур му беше нужно известно време да осъзнае какво се беше случило. После очите му се изцъклиха, той нададе сподавен писък и започна да се гърчи и мята, докато кръвта се стичаше надолу по прасеца му. Шола трепна и извърна поглед. Кусура се намръщи и хвана Стаур по-здраво и небрежно, подобно на овчар, държащ овца за стригане. Гвоздея се ухили, сякаш никога не беше чувал такъв майтап.

— Недейте така — надвика той писъците на Стаур. — Не е справедливо да оставите човека да криви на една страна!

Тръпката сви рамене. Здравото му око изразяваше също толкова емоция, колкото и металното. Той направи същото и с другото коляно на Стаур.

Детелината пъхна веригата на краля в един джоб на новото си наметало и скръсти ръце, докато наблюдаваше сцената. Като цяло не харесваше много отмъщението и болката на другите отдавна не му доставяше много удоволствие, но трябваше да признае, че това го накара да се почувства добре. Не толкова добре, колкото ако Прекрасна все още беше наоколо. Но все беше нещо.

— По-добре накарай да го превържат. — Тръпката грижливо избърса малкия си нож в един парцал. — Не искам да умре от загуба на кръв. — Той хвърли кос поглед на Детелината и му кимна. — Радвам се, че погледна на нещата от нашата гледна точка.

— Винаги съм гледал на тях така. — Детелината наблюдаваше как Гвоздея дърпа пищящия и ридаещ крал на северняците, чиито набраздени от кръв голи крака се влачеха, а покритата със скъпоценни камъни тока на колана му подскачаше и дрънчеше след него. — Просто чаках подходящия момент.