Неприятната страна на мира

Лоялност и симпатии

Беше ярък есенен ден, когато Вик се върна във Валбек, яхнала коня си. Мястото изобщо не изглеждаше като последния път, когато беше идвала тук в последните хаотични дни на бунта. Улиците не бяха задръстени от боклуци, нямаше изгорени скелети на сгради, нито далечни звуци от насилие или трупове, за които няма кой да се погрижи. Само няколко розови петна се подаваха през набързо варосаните стени и напомняха на внимателния наблюдател, че тези сгради някога са били издраскани с лозунгите на Подпалвачите. Имаше дори и приятен бриз, който отнасяше навътре към сушата смога от възстановените фабрики и оставяше въздуха след себе си почти чист.

Всичко беше тихо и подредено. Почти прекалено тихо. Само няколко души надничаха набързо от уличките и входовете на сградите. Но щеше да е много да очакваш радостни тълпи, когато архилекторът пристига в града ти с трийсет въоръжени практици. В края на краищата след последното посещение на Пайк пътят, който водеше извън града, се беше оказал украсен с обесени хора.

— Няма и следа от революция — промърмори Вик.

— Не — съгласи се Пайк. — Звучиш почти… разочаровано.

Тя рязко погледна настрани. Негово Високопреосвещенство я гледаше, а очите му блестяха ярко върху подобното на маска изгорено лице. Нямаше как да разбере какви мисли минаваха през главата му. Никога не беше успявала. Но почувства опасността, скрита в забележката му. Като торта, пълна с пирони.

— Никой не се е борил по-упорито от мен да спре Трошачите — отвърна тя.

— Много добре знам това! Ти унищожи заговора им в Адуа с впечатляваща безпощадност. И ние нямаше да можем да се справим с бунта тук толкова гладко без твоите усилия. Никой не се съмнява в лоялността ти.

— Добре — отвърна Вик.

Тя внезапно осъзна колко много практици я заобикаляха.

— Към архилектор Глокта. — Вик усети как косъмчетата на врата ѝ се изправиха. — В края на краищата той ти помогна да се измъкнеш от лагерите. Даде ти нов живот. Превърнал те е в такъв впечатляващ шпионин. Но Глокта вече го няма. — Пайк въздъхна като опечален по време на погребение, само дето в очите му нямаше сълзи. — Виж, лоялността ти към мен е съвсем отделен въпрос. В края на краищата аз не съм сторил нищо, за да я заслужа. И да разчитам на нея толкова лекомислено, би било ужасно самонадеяно.

— Трошачите са предатели — заяви Вик. Трябваше да се придържа към официалната линия. Той можеше да я преценява само по това, което кажеше, а не по това, което си мислеше. — Врагове на краля. Няма нищо, за което да им симпатизирам.

— Нищо? — Яздеха под висок подемен кран в края на пуста строителна площадка. Очите на Пайк бяха скрити от внезапния мрак на сянката му. — Наистина ли мислиш така? Възможно ли е наистина да мислиш по този начин? Добрият войник се бие в свят, където всичко е черно и бяло. Той трябва да смята враговете си за чудовища. Непочтените южняци, покварените стириянци, варварските северняци, коварните Трошачи. Но на добрия шпионин му се налага да плува в океан от сивота, носен от непредсказуеми течения далече от сушата. Онези от нас, които вървим заедно с враговете, разговаряме и спим с тях — е, ние виждаме, че те са хора. Чуваме какви са техните мотиви, надежди и оправдания. Въпреки усилията ти да докажеш противното, ти не си направена от камък, инквизиторе. Никой от нас не е. Как можеш да не симпатизираш на горди мъже като Сибалт, като Малмър? Като се има предвид откъде идваш?

— От Адуа? — Вик запази неутрално изражение, но зад маската мислите ѝ трескаво препускаха.

Ако кажеше, че не симпатизира на Трошачите, той щеше да я нарече лъжкиня. А ако кажеше, че им симпатизира, щеше да я нарече предателка.

— Имах предвид затворническите лагери на Англанд. С времето започнах да вярвам… че сърцето на едно общество… се разкрива в затворите му. — Пайк се поклащаше леко заедно с движението на коня, загледан в празната улица отпред. — Изобщо не съм бил в тях толкова дълго, колкото теб, но достатъчно дълго, за да се почувствам унизен. Честно казано, никога не съм бил красавец. Предполагам, че сега хората по-често се обръщат след мен. Твоите белези не са толкова очевидни, но не се съмнявам, че ги има. Затова мисля, че те разбирам.

— Така ли? — въпреки усилията ѝ гласът ѝ прозвуча задавено.

— О, да. Мисля, че те разбирам по-добре, отколкото сама разбираш себе си.

Това, че Пайк изведнъж стана толкова разговорлив, я тревожеше. Караше я да си мисли, че се опитва да постигне нещо, и това изобщо не ѝ харесваше. Отново имаше усещането, че това е един от онези моменти, в които животът ѝ виси на косъм. Но когато се беше изправила срещу Сибалт, Ризно, Витари и Савин дан Брок, тя го беше направила с отворени очи и ясното съзнание каква линия трябва да следва. А това, което Пайк искаше, беше загадка.

— Полковник Уест беше този, който ме измъкна от лагерите — замислено продължи той. — Без да има и най-малка представа, че двамата се познаваме от години. Можеш ли да повярваш, че в неговата компания дори съм държал щит по време на дуел. Когато Кървавия Девет победи Страховития и стана крал на северняците! Животът е… такава плетеница от съвпадения, нали? Уест беше човек, на когото наистина можеш да се възхищаваш. — Той въздъхна със съжаление. — Но истински добрите хора май никога не живеят дълго. Когато той умря, започнах работа при архилектор Глокта, макар да знаех, че той далеч не е добър човек. Макар точно той да беше този, който поначало ме беше изпратил в лагерите. Това не ти ли звучи познато?

Така беше. Не частта за държането на щит по време на дуел, но иначе ѝ звучеше неприятно познато.

Пайк наблюдаваше как група изнервени работници бързат да се дръпнат от пътя им, за да се прилепят към стените на къщите, преди да са профучали покрай тях.

— В името на справедливостта измъчвах дисиденти в Адуа. В името на свободата пращах в затворите бунтовници в Старикланд. В името на реда сеех хаос в цялата Далечна страна. Бях най-верният служител, който Короната някога е имала.

Вик не можа да се сдържи и се намръщи при този подбор на думи:

— Бях?

— После започнаха да се появяват фабриките, това сложи началото на вълненията сред преданите и аз бях изпратен там, във Валбек, като началник на Инквизицията.

— Били сте началник във Валбек?

— Не знаеше ли? — Ъгълчето на устата на Пайк леко се изви, което беше най-близкото подобие на усмивка, на което той беше способен.

Улицата се разшири и те излязоха на площад, който трябваше да е биещото сърце на Валбек. Сега той беше пуст, с изключение на добре въоръжените стражи, поставени в ъглите и скупчени на стълбите на съдебната палата, където Съдийката беше изпълнявала смъртните присъди. Мъже с хубави нови нагръдници, хубави нови алебарди и хубави нови мечове, които блестяха на есенното слънце.

Две редици от тях бяха строени пред възстановения клон във Валбек на „Валинт и Балк“ — храм на дълговете, който беше по-великолепен от всякога. Към поддържаната му от колони фасада беше прикрепено скеле, за да могат скулпторите да довършат фриза с най-богатите търговци в историята, който красеше гигантския му фронтон.

— Кои са тези? — промърмори Вик.

Някаква частна милиция, наета да пази мира сега, когато кралските войници си бяха отишли? Но нещо не пасваше. Мъжете изглеждаха не особено спретнати и сякаш не се подчиняваха на общи правила. Бронята им може и да беше чиста, но лицата им бяха небръснати.

Пайк не изглеждаше разтревожен. Човек би казал, че имаше почти жизнерадостен вид, когато ги поведе в тръс през пустия площад, покрай празните пиедестали на статуите, съборени по време на бунта, и после към предното стълбище на банката. Двойната редица въоръжени мъже се раздели и от средата ѝ излязоха две фигури. Две ужасно познати фигури. Едната беше на дебел мъж в добре ушит костюм, а другата на висока слаба жена в рокля, съшита от многоцветни парцали, с прояден от ръжда нагръдник отгоре. Приличащата ѝ на огнена клада червена коса беше събрана в сплъстено кълбо.

— Мамка му — прошепна Вик.

Не се случваше често да остане без думи, но точно сега не знаеше какво да каже.

— Виктарин дан Тюфел! — извика Ризно, в чиито очи, както обикновено, гореше яркият блясък на праведната вяра.

— Освен ако не греша, което не се случва често — добави подигравателно Съдийката, в чиито очи гореше още по-яркият блясък на лудостта.

Първото, което си помисли Вик, беше, че са попаднали в капан. После Пайк разпери широко ръце.

— Приятели мои! — извика той и скочи от седлото, за да ги посрещне. — Деца мои!

И той целуна Ризно по челото, широко усмихнат, сякаш това беше събиране на отдавна разделено семейство, докато въоръжените мъже тропаха одобрително по стъпалата с дръжките на алебардите си.

Както ставаше при всяка нерешена загадка, веднага щом Вик разбереше какъв е отговорът, тя не можеше да проумее как не се е досетила веднага. В капана беше попаднала тя. Само тя.

— Ти си Тъкача — каза тя.

— Използвал съм това име понякога. — Пайк посочи покритите с петна от сажди стари сгради около площада и новите комини, извисяващи се зад покривите им. — Толкова много неща се промениха, откакто бях началник тук. Богатите станаха още по-богати, а бедните… Е, ти го видя с очите си. Преживя го. Ако затворите разкриват сърцето на една нация, то тогава двамата с теб сме видели сърцето на Съюза и знаем, че то е гнило. Когато бях в лагерите, знаех, че тази гнилоч трябва да бъде изгорена. Но едва когато дойдох във Валбек, започнах да мечтая… — Той затвори очи и пое дълбоко дъх през носа. — Че аз ще бъда този, който ще го направи.

— Можем ли да започваме? — Съдийката взе запалена факла от един от стражите и пламъците затанцуваха в ъгълчетата на черните ѝ очи.

— Не бих казал, че можем да започваме — наведе се Пайк към нея. — А че трябва да го направим.

— Ха! — възхитено се изкикоти Съдийката и тръгна с танцувална стъпка нагоре към отворените врати на банката.

— Сигурно дълго си яздила, сестро Виктарин. — Ризно сложи меката си ръка върху коляното ѝ. — Може би трябва да слезеш от коня?

Вик се огледа внимателно, по-скоро по навик, отколкото нещо друго, но нямаше как да се измъкне, като препусне лудо на гърба на коня. Преметна крак през седлото и стъпи на площада.

— Нарекох хората, които имаха възгледи, сходни на моите, Трошачите — обясни Пайк, докато наблюдаваше как Съдийката опря факлата в напоеното с масло дърво на вратите на банката. — Не защото трошим машини, макар че го правим, а защото ще разрушим Съюза. Ще го разрушим и после ще го построим отново по нов начин. По-добър начин. — Пайк наблюдаваше как пламъците облизват хубавата нова зидария на „Валинт и Балк“ и събраните на площада въоръжени Трошачи надават одобрителни възгласи. — Банките са се увили около нацията като бръшлян около дърво, изсмукват целия живот от нея и покваряват всичко. Така че е подобаващо разрушението да започне с този паметник на експлоатацията. Но няма да спре дотам.

— Той се обърна към Вик. — Бунтът, от който Висшият съвет толкова се страхува… вече избухна.

— Преди три дни — добави Ризно и доволно потри ръце. — Докато крал Орсо печелеше великата си победа срещу бунтовниците. Те искаха от нас да отвлечем вниманието на краля от тях. Вместо това те отвлякоха вниманието му от нас!

— И не само тук, във Валбек — продължи Пайк. — Кели, Холсторм и много от по-малките градове на Съюза вече също би трябвало да са в ръцете на Трошачите.

— В ръцете на народа! — пенеше се Ризно, размахвайки дебелия си пръст.

— А Адуа ще бъде следващата. Нашето време най-сетне дойде! — И мъжете нададоха още по-силни одобрителни викове.

Вик самодоволно си въобразяваше, че знае какво се случва наистина. И сега, просто така, всичко се беше обърнало с главата надолу.

— Какво, по дяволите, искаш от мен? — попита тя.

— Ти служи вярно на Глокта — отвърна Пайк. — Дори възхитително добре. Защото той беше единственият човек, който някога ти беше дал нещо. Дори и това да е само възможността ти да носиш ботуши, вместо някой да те тъпче с тях по лицето. — По дяволите, той наистина я разбираше. Може би не по-добре, отколкото тя разбираше самата себе си, но достатъчно добре. — Аз бих искал да ти предложа нещо повече.

Мълчанието се проточи, прекъсвано от смеха и радостните викове на въоръжените Трошачи, пращенето на пламъците и звънтенето на чупещо се стъкло.

— Е, не ме дръж в напрежение — сопна се Вик. Реши, че нищо няма да спечели с покорство. Никога преди не беше печелила. — Какво предлагаш?

— Присъедини се към нас — отвърна Пайк. — Стани Трошач. Върни Съюза обратно на народа и участвай в оформянето на бъдещето. Посвети се на кауза, която заслужава твоята преданост.

— Отказах се от каузите, когато напуснах лагерите.

— Още по-добре. — Пайк хвърли поглед на Съдийката, която запрати факлата през вратите на банката и се върна надолу по стълбите — слаба, тъмна фигура на фона на издигащите се пламъци, вдигнала триумфално юмруци. — Едно движение се нуждае от страстни привърженици. Но се нуждае и от пресметливи скептици.

Вик погледна усмивките на облечените в брони мъже на стълбите, осветени от проблясващите огньове отгоре. Тук май нямаше недостиг на страстни привърженици.

— А какъв друг избор имам?

— Да си тръгнеш. Да се върнеш при крал Орсо. Да служиш на корумпирания му режим в последните му дни. Или да избягаш в далечния Тонд, където почитат слънцето. Да си тръгнеш с нашата благословия.

Вик си помисли за дългата редица обесени, които Пайк беше оставил извън града преди няколко месеца. Тогава беше решила, че е безмилостен човек. Сега се оказваше, че те са били негови хора. Какво би сторил с враговете си мъж, който, без да му мигне окото, беше обесил двеста от своите приятели? От прозорците на банката вече излизаше дим, който придаваше на всяко вдишване познатата валбекска воня на ярост и изгоряло, която тя си спомняше толкова добре.

Може би той казваше истината и ако тя избереше да остане на страната на Орсо, те щяха да ѝ позволят да напусне спокойно града. Но Вик не беше готова да заложи живота си на това.

Ако в лагерите беше научила нещо, то това беше да е на страната на победителите.

— С вас съм — простичко отвърна тя.

Защо да казва нещо повече?

Пайк ѝ протегна обгорената си ръка, докато зад гърба му валбекският клон на „Валинт и Балк“ за втори път беше обгърнат от пламъци.

— Тогава ела, сестро Тюфел! Имаме много работа за вършене, ако искаме да дадем на народа това, от което се нуждае.

— Което е?

— Промяна. — Пайк сложи ръка на рамото ѝ и я поведе през площада. — Голямата промяна.