Подът на хола бе почистен. Някой бе сложил доста мрачни снопчета от вечнозелени растения тук-там по стените. Друг бе помислил, че малко варак по тях ще ги разведри. Масите, наредени една до друга от едната страна, бяха от плот, покрит с бяла покривка и отрупани с чинии със сандвичи, сладкиши, резенчета колбаси, кани с лимонов и портокалов сок, вази с цветя. Имаше самовари и кафеварки. Останалата част от стаята приличаше на палитра в движение. А шумът се допълваше от ушите, дори от разстояние и напомняше на скорци привечер.
Гимназията „Сейнт Мерин“ празнуваше края на срока.
Мис Бенбау, математичката, блуждаеше с поглед из залата, докато слушаше досаден разказ за интелигентността, проявена от кученцето на Орора Трег и отбелязваше онези, с които трябва да размени по някоя дума тази вечер. В най-отдалечения ъгъл забеляза Даяна Бракли, в момента тя беше сама. Даяна положително бе от онези, които заслужават поздравления и затова, като се възползва от неочаквана пауза в задъхания разказ на Орора, мис Бенбау похвали проницателността на кученцето, пожела му всичко хубаво в бъдеще и се отдалечи.
Докато прекосяваше стаята, внезапно видя Даяна с очите на чужд човек: вече не е ученичка, а привлекателна млада жена. Може би роклята бе причина. Обикновена морскосиня гладка тъкан, незабележима сред останалите, докато не се вгледаш. Бе евтина. Мис Бенбау знаеше, че най-вероятно беше така и все пак създаваше впечатление за стил. Или може би наистина го имаше? Не беше съвсем сигурна. Даяна имаше вкус към дрехите и притежаваше онова друго нещо, което правеше три гвинеи да изглеждат като двайсет. Дар, помисли мис Бенбау печално, който не е за пренебрегване. И все още гледайки от този нов ракурс, продължи: външният вид е част от този дар. Не хубостта. Хубавите момичета са прелестни като цветята през май, но през май има толкова много цветя. Никой, който знаеше значението на думите, не би могъл да нарече Даяна хубава…
На осемнайсет, само на осемнайсет, бе Даяна тогава. Доста висока, приблизително един и седемдесет и осем, слаба и стройна. Косата й — тъмнокестенява с червенокафяви отблясъци. Челото и носът й не съвсем гръцки, но все пак изглеждаха класически. Устата й бе леко начервена, защото не можеш да идеш на парти неиздокаран, но, за разлика от многото розови пъпки и кървавочервени устни днес тук, тя имаше точно толкова и такъв цвят червило, колкото подхожда за случая. Устата сама по себе си имаше форма, но практически нищо не казваше. Все пак можеше очарователно да се усмихва, макар да не го правеше много често. По-отблизо човек забелязваше и сивите очи и ги усещаше през цялото време. Не само защото бяха хубави и красиво поставени, но в голяма степен заради твърдостта и невъзмутимото спокойствие, с които те обгръщаха и разглеждаха. С изненада, защото бе свикнала да мисли за нея повече като ум, отколкото като външност, мис Бенбау разбра, че Даяна бе станала това, което в младостта на нейните родители се е наричало „хубавица“
Тази мисъл бързо бе последвана от самопоздравление. В училище като гимназията „Сейнт Мерин“ не само преподаваш, но се опитваш да възпитаваш детето. А това е нещо като военно дело в джунглата, защото колкото по-добре изглежда детето, толкова, най-общо казано, са по-слаби изгледите му да оцелее. Невежеството го дебне отвсякъде.
Всякакви примамки с крила от банкноти прелитат съвсем близо до него и го изкушават неудържимо да ги преследва. Миазмите на илюстрованите вестници замърсяват въздуха му. Лепкавите паяжини на ранните бракове се плетат по петите му, майки с кокоши мозък внезапно се втурват иззад храстите и късогледи бащи се бутат неуверено по пътеката. Правоъгълни, святкащи очи проблясват хипнотизиращо от сенките, тамтами отмерват неспирен, побъркващ ритъм, а присмехулниците в това време все си крещят: „Какво значение има, какво става, щом тя е щастлива?… Какво значение има?… Какво значение има?…“
И затова е естествено да изпиташ гордост, когато гледаш, че на някои си помогнал да се промъкнат покрай опасностите.
Но истината изискваше мис Бенбау да си признае, че си присвоява непроявени заслуги. Даяна бе имала нужда от малко протекции. Опасностите не я смущаваха. Към изкушенията се отнасяше надменно и сякаш никога не й минаваше през ума, че те бяха предназначени да изкушават нея. Тя се държеше като интелигентен пътник, който минава през интересна страна. Съдбата й още можеше да не е ясна, но беше пред нея и че на някого можеше да му харесва да излезе много по-рано по спирките на този път и селцата, само я озадачаваше. Не, човек можеше да се радва, че Даяна се беше справила толкова добре, но не биваше да приписва кой знае какви заслуги на себе си. Даяна бе работила много и бе заслужила своя успех, само че човек би желал, въпреки че изглежда ужасно да желаеш това някому, който е трябвало да се бори упорито с инертността на своите съученички, Даяна да бе мъничко по-малко индивидуалност!…
Мис Бенбау бе стигнала почти края на стаята и Даяна я видя да се приближава.
— Добър вечер, мис Бенбау.
— Добър вечер, Даяна. Толкова исках да те поздравя. Блестяща бе, просто блестяща. Имай предвид, че всички ние знаехме, че ще се справиш добре. Щяхме да бъдем ужасно разочаровани, ако не бе добра. Но ти беше по-добра, отколкото смеех да се надявам затеб.
— Благодаря много, мис Бенбау. Не бе само моя заслуга. Искам да кажа, че нямаше да стигна много далеч, ако вие всички не ми помагахте и не ми казвахте какво да правя, нали?
— Ние сме тук за това, но ние също сме ти задължени, Даяна. Една стипендия допринася за доброто име на училището, а твоята е една от най-добрите, които някога е печелила „Сейнт Мерин“. Предполагам, знаеш това.
— Мис Фортиндейл наистина изглеждаше зарадвана.
— Повече от радостна е, Даяна. Тя е очарована. Всички сме.
— Благодаря, мис Бенбау.
— И, разбира се, родителите ти също трябва да са очаровани.
— Да — съгласи се Даяна леко резервирано. — Татко е много доволен. Идеята да уча в Кеймбридж му харесва, защото винаги е искал той сам да отиде. Ако не бях спечелила стипендията, за Кеймбридж и дума не можеше да става: щях да стигна само до… — светкавично тя си спомни, че мис Бенбау бе завършила в Лондон, и се поправи: — … до един от новооснованите университети.
— Някои от новооснованите вършат много добра работа — каза мис Бенбау с лек укор.
— О, да, разбира се. Но когато си си наумил нещо, смяната му с друго е вид провал, както и да го гледаш, не е ли така?
Мис Бенбау не искаше да се отклоняват в тази посока.
— А майка ти? Тя също би трябвало да е много горда от успеха ти.
Даяна я погледна със сивите си очи, с които сякаш виждаше много повече от останалите хора в главата на другия.
— Да — отвърна тя безучастно, — точно това изпитва мама.
Веждите на мис Бенбау леко се вдигнаха.
— Искам да кажа, че сигурно е много горда от моя успех — обясни Даяна.
— Положително — натърти мис Бенбау.
— Опитва се. Всъщност наистина бе много мила — уклончиво заговори Даяна. Тя пак фиксира мис Бенбау с очи. — Защо майките все още мислят, че заслужава много по-голямо уважение да си достойна в леглото, отколкото да имаш мозък? Не би ли трябвало да бъде обратното?
Мис Бенбау премигна. Можеше да изникне нещо неприятно от разговора с Даяна, но тя го прие на-право.
— Мисля — отговори разсъдливо, — че бих заместила „заслужава по-голямо уважение“ с „разбираемо“. В края на краищата светът на „мозъка“ е тайнствена затворена книга за повечето майки, така че те не се чувстват сигурни в него. Но те всички естествено се мислят за авторитети в другото и смятат, че там могат да разберат и помогнат.
Даяна се поразмисли.
— Но „заслужаващ уважение“ някакси се намесва в това, въпреки че не мога съвсем да разбера защо — отвърна, леко бърчейки вежди.
Мис Бенбау поклати леко глава.
— Дали не смесваш уважение и конформизъм? За родителите е естествено да искат децата да съответстват на образец, който разбират. — Тя се подвоуми и продължи: — Не ти ли е минавало през ума, че когато дъщерята на жена-домакиня предпочита да прави кариера, тя косвено критикува майка си? Всъщност казва: „Животът, който е бил достатъчно добър за теб, майко, за мен не е добър.“ Майките, както и другите хора, много не ги е грижа за това.
— До сега не съм си го мислила — призна Даяна. — Искате да кажете, че в себе си те се надяват дъщерите им да се провалят в своята кариера и така да докажат, че майките през цялото време са били прави?
— Бива те бързо да скицираш, нали, Даяна?
— Ама това наистина следва, не е ли така, мис Бенбау?
— Мисля да не търсим повече следствия в момента. Къде отиваш през ваканцията, Даяна?
— В Германия — отговори тя. — Бих предпочела да отида във Франция, но Германия ми се струва по-полезна.
Побъбриха малко и за това. След това мис Бенбау отново я поздрави и пожела всичко хубаво в университетския й живот.
— Ужасно съм благодарна за всичко. Така се радвам, че вие всички сте толкова доволни — каза Даяна. — Странно — добави съсредоточено, — аз си мисля, че практически всяка би могла да бъде добра в леглото, ако си науми. Искам да кажа, дори и да няма много ум. Затова не виждам защо…
Но мис Бенбау отказа да бъде отново въвлечена в темата.
— О! — възкликна тя. — Това е мис Таплоу. Знам, че гори от нетърпение да размени няколко думи с теб. Ела.
И успешно извърши прехвърлянето. Мис Таплоу едва що малко предпазливо започна да поздравява Даяна, а мис Бенбау вече им бе обърнала гръб и се намери срещу Бренда Уоткинс. Честити на Бренда, чийто малък годежен пръстен очевидно се класираше над всички възможни стипендии във всякакви университети. И дочу гласа на Даяна:
— Да съм само жена и нищо друго — поразява ме безизходността в тази работа, мис Таплоу. Искам да кажа, че в това не можеш да получиш никакво повишение, нали? Е, само ако се заловиш да бъдеш куртизанка или нещо подобно…
— Просто не разбирам откъде взема всичко това — възкликна мисис Бракли с объркан вид.
— Е, не е от мен — отговори мъжът й. — Понякога и аз съм пожелавал малко повече интелект да се появи в нашето семейство, но, доколкото знам, не е ставало. Не мисля, обаче, че има голямо значение откъде е дошло.
— Не мисля за интелигентността. Ти, нейният баща, също имаш ум, иначе не би се справил така добре с предприемаческия бизнес. Става дума за… е, нека го наречем независимост… Начинът, по който тя непрекъснато поставя въпроси за нещата. Неща, които всъщност нямат нужда от въпроси.
— И им намира някои доста странни отговори според това, което подочувам — каза мистър Бракли.
— Това си е вид безпокойство — упорстваше Малвина Бракли. — Разбира се, младите момичета често са неспокойни, нормално е, но… При Даяна ми се струва, че нещо не е като при другите.
— Няма си приятел — отбеляза съпругът й безцеремонно. — Но никакъв смисъл няма да си търсим белята, скъпа. И това ще дойде.
— Но би било по-нормално. Едно хубаво момиче като Даяна…
— Би могла да има приятели, ако искаше. Но тя едва започва да се учи да се киска и да не казва неща, които да ги хвърлят в паника.
— О, Даяна не е пуританка, Харолд.
— Знам, не е. Но те мислят, че е. Тук хората наоколо са много посредствени. Има три типа момичета: спортни, кискащи се, пуританки, други типове не са известни. Твърде лошо е да живееш в нецивилизован район. Разбира се, ти не искаш тя да тръгне с някой местен дебелак?
— Не, не, наистина не. Само че…
— Знам. Би било по-нормално. Скъпа, последния път, когато говорихме с мис Патисън в гимназията, тя предсказа блестящо бъдеще на Даяна. „Блестящо“, това не означава нормално. Не можеш да имаш и двете неща.
— За нея е по-важно да бъде щастлива, отколкото блестяща.
— Скъпа, защо мислиш, че всички хора, които наричаш нормални, са щастливи. Това е абсурдно предположение. Само ги погледни… Не, нека бъдем благодарни, много благодарни, че не се е влюбила в никой дебелак. За нея тук няма блестящо бъдеще. Нито, щом е станало дума, има дебелак. Не се тревожи. Тя ще си намери свой път. Трябва й само по-голям простор.
— Най-малката сестра на майка ми, леля Ани — рече мисис Бракли замислено, — не бе съвсем обикновена.
— Какво не й беше наред?
— О, не искам да кажа това. Но тя влезе в затвора през 1912, а дали не беше 1913 година, защото пускаше фишеци по „Пикадили“.
— За какъв дявол го е правила, Боже мой?
— Хвърляше ги в краката на конете и причини такава бъркотия, че задръсти трафика от Бонд Стрийт до Суон и Едгарс. А след това се покатери върху един автобус и викаше „Гласуване за жените“. Отведоха я. Осъдиха я на един месец. Семейството ни беше много посрамено. Скоро след като я пуснаха, хвърли тухла срещу витрина на „Оксфорд Стрийт“ и получи два месеца. Не беше много добре, когато излезе оттам, защото направила гладна стачка. Затова баба я отведе в провинцията. Но тя някакси се измъкна, върна се и успя да залее с шише мастило мистър Балфър. Тъй че отново я отведоха, а този път тя едва не запали едно крило на затвора в Холоуей.
— Предприемчива жена е била леля ти. Но не разбирам защо…?
— Ами не бе обикновена личност. Тъй че Даяна може да е получила това от семейството на майками.
— Не знам какво е могла да получи Даяна от една войнствена пралеля. И откровено казано, скъпа, пет пари не давам откъде е дошло, извън факта, че каквото и да й е предадено, станало е чрез нас. Смятам, че с теб сме свършили добра работа, макар самите ние да сме изненадани.
— Разбира се, скъпи Харолд. Пълно право имаме да се гордеем с нея. Но… не винаги най-блестящият живот е най-щастлив, не съм ли права?
— Не мога да кажа, но и двамата знаем, поне за мен е така, че човек може да бъде щастлив без да е блестящ. Как се чувства блестящият и какво иска, за да бъде щастлив, нямам понятие. Но съм сигурен, че неговият стремеж може да прави някои хора щастливи. Мен, например сега и то изцяло по егоистични причини. Тя беше малко момиченце, но вече ми тежеше на съвестта, че не мога да си позволя да я пратя в първокласно училище. О, знам, че в „Сейнт Мерин“ хората са добри преподаватели, тя го доказа. Но не е все едно. Когато баща ти почина, помислих, че ще можем да уредим това. Отидох при адвокатите, изложих им нещата. Те съжаляваха, но бяха твърди. Указанията му са съвършено ясни, казаха. Парите да бъдат под попечителство, докато навърши двайсет и пет. Не могат да се пипат преди това, дори и за образованието й.
— Никога не си ми го казвал, Харолд.
— Никакъв смисъл нямаше да го казвам и на двете ви, докато не разбера може ли да се направи. Не можеше. Знаеш ли, Малвина, това е едно от най-мръсните неща, които ни стори баща ти. Да не ти остави нищо — е, това щеше да е по-нормално за характера му. Но да остави на дъщеря ни четирсет хиляди фунта и да ги заключи така, че в най-критичните формиращи години на живота й да не може да ги използва… Така че браво на Даяна. Тя сама направи за себе си това, което аз не можах и това, което баща ти не би извършил. Натри както трябва носа на стария негодник, без той дори да го знае.
— Харолд, мили!…
— Знам, скъпа, знам. Но наистина… Не мисля много за злия старец Еди кой си, но когато си спомня…
Той замълча. Огледа малката всекидневна. Не бе много лоша. Поовехтяла, но удобна. В скромна къща-близнак, разположена на улица с абсолютно еднакви къщи в опърпаното предградие… Беден живот… Да се справяш с една заплата, която винаги изостава от цените… Толкова малко неща от онези, за които Малвина сигурно е мечтаела и би трябвало да има…
— Все още не съжаляваш? — попита той.
Тя се усмихна.
— Не, скъпи. Ни най-малко.
Той я взе и се върна на фотьойла с нея. Тя сложи глава на рамото му.
— Никак — каза тя тихо. После добави: — Аз не бих била с нищо по-щастлива, ако бях печелила сти-пендия.
— Скъпа, хората не са еднакви. Стигам до заключението, че и ние сме някакво изключение. Колко хора от тази улица познаваш, които биха казали „не съжалявам ни най-малко“?
— Трябва да има някои.
— Струва ми се, че това не се случва често. И колкото и да го желаеш на някого, положително не можеш да направиш да стане. Даяна не прилича много на теб, нито на мен. Бог знае на кого прилича. Тъй че няма смисъл да се тревожиш, защото не иска да прави каквото ти би правила на нейно място, ако можеш да си спомниш как се чувства човек на осемнайсет. Блестяща, казаха те. Единственото, което можем да направим, е да гледаме как дъщеря ни еблестяща по свой начин и да я подкрепяме, разбирасе.
— Харолд, тя не знае за парите, нали?
— Знае, че има някакви пари. Но не е питала колко са. Не ми се е налагало да лъжа. Опитах само да създам впечатлението, че не са кой знае колко, нещо около три-четири хиляди лири. Тъй ми се стори по-добре.
— Сигурна съм в това. Ще го запомня, ако стане дума. — След известна пауза: — Харолд, предполагам звучи много глупаво от моя страна, но какво точно прави един химик? Даяна ми обясни, че не било точно аптекар и това ме зарадва, но не ми разясни нещо повече.
— И аз не разбрах, скъпа. Най-добре е отново да я попитаме. Да, нещата започват да се преобръщат, стигнахме до момента, в който тя трябва да ни обяснява.
За семейство Бракли вече нямаше голямо значение какво прави един химик, защото в първата година на следването си Даяна промени намерението си и се залови с биохимия, а какво прави един биохимик бе нещо, което майка й никога не би могла да раз-бере.
Причината за промяната бе една лекция, изнесена пред дружеството „Двайсетте години на ХХ век“: „Някои еволюционни аспекти в неотдавна променената околна среда“. Не звучеше много вълнуващо. Даяна така и не разбра какво я накара да отиде. Но отиде и с това направи крачката, която определи посоката на живота й.
Лекторът, Франсис Саксоувър, доктор на науките, член на Кралското научно дружество, някога професор по биохимия в Университета в Кеймбридж, бе разглеждан най-общо като интелектуален ренегат. Бе от южен Стафордшър, от семейство, печелило малко в течение на безброй поколения, но придобило в средата на осемнайсти век определено силен ген на предприемчивост. Генът, толкова подходящ за времето на настъпващата индустриална ера, довел Саксоувърови до създаване на нови начини за отопление, за използване на енергията на парата и реорганизация на производството. Саксоувърови използвали предимствата на новите плавателни канали, включили се в световната търговия и натрупали голямо семейно състояние.
Генът се изявил силно и през следващите поколения. Нищо не можело да попречи на Саксоувърови. Не изостанали от новите технологии, заловили се дори с пластмасите, когато съзрели в тях бъдещ конкурент на керамичните съдове. През втората половина на двайсти век те все още преуспяват.
У Франсис генът за предприемчивост взел обаче друга насока. Той бил доволен да остави семейните концерни в ръцете на двамата си по-големи братя и да следва собствените си наклонности. Неговата цел била да оглави една катедра. Или поне така мислел.
През втората половина на живота му здравето на Джоузеф Саксоувър, бащата, се разклатило. Като разбрал това, Джоузеф, предвидлив човек, не губил време и прехвърлил авоарите си на двамата си по-големи сина, които поставил начело на своя бизнес. Останалите осем-девет години от живота си посветил на вълнуващото хоби да надхитря данъчните. Известни скрупули му попречили да направи това толкова добре, колкото някои от конкурентите му, но се справил тъй успешно, че след смъртта му властите продължавали да се опитват да запълнят известен брой интересни празноти.
В резултат на тези ходове и Франсис се оказал в много по-добра стартова позиция, отколкото очаквал и се объркал. Генът на предприемчивостта на Саксоувър се активизирал и у него при мисълта за неизползвания капитал. След година на растящо безпокойство подал оставка в своята катедра и се махнал от тази обител, за да води битки на пазара.
С няколко верни помощника основал собствен научен институт. Заловил се да докаже своето твърдение, че откритието, въпреки всеобщото мнение, не е непременно резултат на усилията на изследователи, които, обединени в полувоенни формации, работят за огромни компании.
„Дар Хауз Дивелъпмънт“, както станала известна компанията на Франсис, по името на имота, който закупила, по време на лекцията вече действаше от шест години. Първите пет бяха дори по-дълги, отколкото предсказваха повечето от приятелите на Франсис, но представляваха обещаващо начало. Компанията вече имаше няколко патента, достатъчно важни, за да предизвикат интерес сред най-големите химически заводи, и, може би, малко завист сред бившите му колеги. Положително имаше нюанс на злонамереност и в предположението, че лекцията на Франсис в неговото предишно университетско свърталище се дължи много по-малко на желанието му да просвещава, отколкото на нуждите на компанията му от нови попълнения.
Странно, но Даяна никога не можа да си спомни някакви подробности от лекцията. Той обяви, сякаш вече бе факт, а не само предположение, че водещата фигура на вчерашния ден е бил инженерът, на днешния — физикът, а на утрешния — биохимикът. След като чу тази мисъл, тя не можа да разбере как не я бе прозряла по-рано. Развълнувана от откритието, бе завладяна от чувството, че за пръв път разбира значението на думата „призвание“. Вкопчи се за думите на лектора. Поне й се струваше, че слуша, но никога не можа да си спомни нито една дума, сякаш всички те се бяха слели в една цялостна подкрепа на смисъла на призванието й.
По онова време Франсис Саксоувър още нямаше четирийсет. Слаб мъж с орлов нос, той създаваше впечатление, че е малко над, вместо сантиметър под, сто и осемдесет сантиметра. Косата му бе все още тъмна с изключение на леко посивялата отстрани. Веждите, макар не рунтави, стърчаха напред, засенчваха леко очите му и ги правеха да изглеждат по-дълбоко поставени. Маниерите му бяха свободни, тялото спокойно, той по-скоро разговаряше, отколкото четеше лекция, като разхлабено крачеше по подиума и използваше покафенелите си ръце с дълги пръсти, за да подчертае своите мисли.
Всичко, което Даяна всъщност запомни, бе образа на лектора. Силно впечатление й направи целенасочения му ентусиазъм. И, разбира се, чувството, че е открила единствената работа, с която си струваше да се заеме за цял живот…
И после — смяна на факултета с биохимичния.
И след това — огромна упорита работа.
И от там, когато му дойде времето — докторска степен.
И после — да си намери работа.
Даяна реши да се предложи на „Дар Хаус Дивелъпмънтс“
— Хм. Възможно е да те вземат, при твоето добро представяне — съгласи се нейната университетска наставничка. — Но Саксоувър е доста придирчив. Може да си го позволи, разбира се, при това, което плаща, но се говори, че въпреки това текучеството на персонала е доста голямо. Защо не помислиш за някоя от големите фирми? Простор, по-голяма стабилност, хубава солидна работа, макар и не нещо грандиозно, но в края на краищата първото натежава.
Но Даяна предпочиташе „Дар Хаус“.
— Бих искала да опитам там — каза твърдо. — Ако не успея, ще пробвам по-късно в някоя голяма компания. Това ще бъде по-лесно.
— Много добре — кимна наставничката и държанието й стана малко по-свободно. — Всъщност — довери тя, — на твоята възраст и аз бих се чувствала точно така. Само родителите мислят различно.
— Моите няма да имат нищо против — увери я Даяна. — Ако бях син, вероятно биха искали да отида в някоя от големите компании, но с момичетата е друго. На техните сериозни интереси се гледа само като на увод преди да приемат женския си живот насериозно, така че родителите ми няма да придават особено значение на избора ми, както виждате.
— „Виждам“ е доста конкретна дума, но все пак долавям насоката — отвърна наставницата. — Добре. Ще драсна ред на Саксоувър за теб. Мисля, че там може да бъде интересно. Чу ли, създал е вирус, който предизвиква стерилност у мъжките скакалци? Женските могат да създават женско поколение без участие на мъжките, но рано или късно това трябва да се отрази. Иначе нямаше да има особен смисъл от пола, не мислиш ли?
— Разбира се, надявам се да получиш работата, щом я искаш, мила, но що за място е „Дар Хаус“?
— Научноизследователски център. Компания, но частна. Управлявана от доктор Саксоувър, мамче. Голямата сграда от осемнайсти век е сред парк. Едно от онези места, прекалено големи, за да живее вече някой в тях, но не достатъчно интересни, за да бъдат обявени за национална ценност или резерват. Доктор Саксоувър го е купил преди десетина години. Със семейството си живее в едното крило на къщата. В останалата част са направени кабинети, лаборатории и прочие. Помещенията за конярите и оборите днес са превърнати в квартири за персонала. Има и други няколко къщи в имението. Д-р Саксоувър е построил и още лаборатории, и няколко нови къщи за женените си сътрудници… Там е нещо като общност.
— Ще трябва ли да живееш там?
— Да. Или наблизо. Малко било пренаселено, но ако имам късмет, може да получа квартира. Има и нещо като столова за персонала, който иска може да я използва. И, разбира се, можеш да излизаш през почивните дни. Всички казват, че природата е очарователна. Но наистина трябва да работиш и работата да те интересува. Той не искал чиновници.
— Изглежда мястото е много хубаво, сигурна съм,мила, но с баща ти не знаем много за тези неща.Всъщност какво правят там? С какво се зани-мават?
— Нищо не правят, мамче. Създават идеи и разрешават други хора да ги използват.
— Но ако идеите са добри, защо не си ги използват сами?
— Не е тяхна работа. „Дар Хаус“ не е фабрика. Какво правят ли… добре, например д-р Саксоувър има идея за термитите. Нали знаеш белите мравки, които изпояждат къщите и всичко в тропиците…
— Къщите ли, мила?
— Ами дървените им части и тогава останалото се срутва. Така че д-р Саксоувър и хората от „Дар Хаус“ са се заели с това. Един термит гризе дървесината и я поглъща, но не може сам да я смила, така, както и ние. Помага му паразитът Протозоа, който живее вътре в термитите. Той разрушава целулозната структура на дървото и термитът тогава вече може да го смила и усвоява. Хората от „Дар Хаус“ изследвали паразита и потърсили химични съединения, които да го убият. Намерили са едно, безопасно за използване. Дават го на термитите и те пак си гризат дървото, но сега без паразита не могат да го усвояват, така че просто измират от глад. В „Дар Хаус“ нарекли това вещество АП-91 и го патентовали, а д-р Саксоувър го занесъл в химически предприятия в Комънуелс и им подсказал, че в тропическите страни ще има голям пазар за него. Изпитали го, решили, че е добро и се съгласили да го произвеждат. Сега го продават из целите тропици под търговското име „Терморб-6“ и д-р Саксоувър получава процент от всяка продадена кутийка. Вероятно това носи хиляди лири годишно, а докторът има и много други патенти. Ето така в общи линии работят.
— Бели мравки. Какъв ужас! — възкликна мисис Бракли. — Не бих искала да работя с мравки.
— Това е само една от темите, мамче. Едновременно там се работи върху много различни неща.
— Какво място! Много хора ли има?
— Не знам точно. Мисля някъде около шейсет.
— Много от тях ли са момичета?
— Да, мила. И моралът се спазва. Казаха ми, че женитбите са чести. Макар да не знам, дали това ще ти се стори хубаво или лошо. Но няма от какво да се безпокоиш. Аз нямам ни най-малко намерение да сеприсъединявам към мнозинството още известно време.
— Мила, това изречение обикновено се използва в случай…
— Знам, мамо. Знам. О, ти не си видяла още новата рокля, която си направих за представянето си там. Ела горе да ти я покажа…
Даяна никога не разбра, че тъкмо заради новата рокля едва не загуби мястото си. Не че в нея нещо не беше наред. Напротив. Бе от тънък вълнен плат в меко зелено, много отиваше на кестенявата й коса и, както повечето от дрехите й, изглеждаше много по-скъпа, отколкото струваше. Няма нещо като униформа за младите научни работници и в живота се срещат главно две категории от тях: спретнато-представителни, макар с не много добре ушити дрехи, и мърлячи. А Даяна решително не принадлежеше нито към едните, нито към другите. Видът й предизвика опасения у Франсис Саксоувър.
Квалификацията й го задоволи, отзивите и препоръките й бяха добри, собствената й молба за работа му беше направила много добро впечатление. Всъщност можеше да се каже, че всички сведения бяха в нейна полза до пристигането й, но тъкмо появата й хвърли сянка.
През десетина години на управление на „Дар Хаус“ Франсис бе станал малко предпазлив. Очакваше се да бъде ръководител и вдъхновение на своето учреждение и той беше. Не бе съумял да предвиди обаче, че обстоятелствата ще го заставят да стане в някаква степен патриарх на общността, която беше събрал. Тъкмо поради това бреме бе почнал да раз-глежда кандидатите от различни две страни и сега патриархалната му половина гледаше с колебание хубавата и привлекателно облечена мис Бракли.
Изглеждаше напълно способна да предизвика една от поредните ситуации, които го бяха накарали да попита жена си Каролайн, не е ли по-добре да прекръстят института във „Ваканционен лагер и бюро за самотни сърца“.
А Даяна не можеше да разбере защо след добрите предзнаменования и обещаващото начало самото представяне някак не вървеше добре. Положението щеше да й бъде по-ясно, ако би могла да зърне някои от случките, които пробягваха през съзнанието на предполагаемия й работодател. Той си спомняше и не тъй поразителни като Даяна личности, които се бяха оказали истински барут във водите на неговата мирна общност.
Знойничка, местеща бавно очи, мис Тригарвън, например. Обещаващ биолог. За съжаление това момиче украсяваше стаята си с малки порцеланови сърца и церемониално ги трошеше със специално малко чукче, когато много се увеличаваше бройката им. Или мис Блу, куклоподобно създание с несъмнен примес на химически гений и напълно заблуждаващ израз на ангелска невинност, което предизвикваше с огромна сила рицарството у мъжете. Всеобщото желание да се услужва на мис Блу стигна своя връх в един дуел — любителско състезание в едно росно утро на поляната до гората между химик и биолог. Химикът промуши биолога в лявата му ръка, ядоса го и биологът изостави шпагата и събори химика с честен юмрук. А мис Блу, която се бе измъкнала направо от леглото полуоблечена, за да гледа битката иззад храстите, хвана силна простуда. Също и мис Коч. Тя бе специалист по аминокиселини, но по-несръчна в уреждането на личните си работи, защото изключително нежното й сърце я объркваше. Дотолкова не бе склонна да наранява чувствата на когото и да било, че някакси съумя да се сгоди тайно за трима от своите колеги едновременно и несъзирайки друг изход от задънената улица, в която беше попаднала, изчезна. Но остави след себе си емоционален и учрежденски безпорядък.
Заради тези и други подобни преживявания колебанието на Франсис бе оправдано. От друга страна той забеляза, че Даяна очаква да бъде приета заради качествата си и не правеше никакъв опит да използва чара си, за да заеме мястото. От добросъвестност той реши, че случаят изисква поне още едно мнение — това на Каролайн, която понякога също бе превързвала емоционални рани, резултат на споменатите истории. И така, вместо да я представи в столовата на персонала, както бе смятал, той я покани на обяд в частното си крило.
По време на обяда опасенията му избледняха. Тя говореше свободно и интелигентно с домакините си, размени няколко мисли с Пол, който тогава бе на дванайсет, върху вероятната дата на успешна експедиция до Марс и положи максимални усилия да измъкне няколко думи от Зефани, която онемяла от възхищение я разглеждаше с широко отворени, пълни с обожание очи.
Той изложи по-късно нещата пред Каролайн.
— Да рискувам ли? Трябва ли да си създаваме нови неприятности?
Каролайн го погледна с тъга.
— Франсис, скъпи, трябва наистина да престанеш да се товариш с идеята, че институтът би могъл или би трябвало, да върви като машина. Това никога няма да стане.
— Започвам да разбирам това — призна Франсис. — И все пак има разлика между изправянето пред обикновените кризи и предизвикването на още по-големи.
— Е, ако смяташ да организираш между кандидатките си нещо като състезание по хубост, но с обратен знак, за да насърчиш онези с по-малки шансове във външността да повишат тук самочувствието си и да опитат своята сила, по-добре се откажи. Харесвам момичето. Необикновено е. Интелигентно. И има здрав разум, което не е същото. Така че ако притежава знанията и уменията, които са ти нужни, да дойде.
Даяна получи мястото и се присъедини към персонала на „Дар“.
Пристигането й предизвика видим интерес, пълен с надежди, но предпазлив. Онези, които не пропускаха случай, опитаха веднага късмета си, но не срещнаха поощрение. По-гъвкавите стратези се включиха след тях, но и техните усилия потънаха още на ранен етап. Под влиянието на тези предварителни резултати, „Дар“ започна да си изгражда мнение за нея.
— Хубава е, но е няма — провъзгласи тъжно един от химиците.
— Няма! За Бога! — възрази един биолог. — Дори да бе вярно, кога е било недостатък? Всъщност тя говори достатъчно, но това не помага.
— Точно това исках да кажа — обясни търпеливо химикът. — Няма е в посока, в която почти никое друго хубаво момиче не е. И не би трябвало да бъде — добави той за яснота.
Жените и загрижените девици си позволиха малко да се поотпуснат.
— Студена! — казваха с надежда една на друга не без нотки на задоволство и все пак не чак със самодоволство, защото фактът, че някой може да бъде съвсем безразличен към нечий мъж не бе съвсем положителен. Но повечето се почувстваха успокоени от тази класификация, макар че остана известно съмнение, предизвикано от дрехите на Даяна. Бе трудно да се повярва, че някой ще хвърли толкова сили и грижи на вятъра без да има нещо наум.
Съпругът на Хелън Дейли — Остин Дейли, биохимикът, вторият човек в „Дар“, възприе друга гледна точка.
— Когато нов човек се появи в института, винаги се вдига вълна от клюки и предположения. Не разбирам защо — оплака се той. — Младите, които идват, наистина хвърчат във въздуха като си мислят, че са чудесни, че светът започва от тях, точно както са правели и родителите, и прародителите им. Заплитат се точно в същите бъркотии, демонстрират същата енергия и правят същите грешки. Нищо ново. Накрая се оказват от някой от означените четири-пет типа хора. Интересно става само ако някой се опита да преживее отново своята младост, което е забранено от Бога.
— Харесвам да съм млада — каза жена му.
— Харесваш, че си била млада, както и аз — поправи я той. — Но отново млад — не, благодаря. Отново не.
— Но аз харесвах това. Вълнение, цветове, прелестни рокли, чудесни партита, яздене на луна, тръпката на ново приключение…
— Като чудесните лета в нечие детство. Но забравяш разочарованията, омразата към съперниците, горчивината от загубите, нещастието да бъдеш изоставен, раните от изпусната дума, мъките и тревогите, сълзите нощем върху възглавницата… Не, дори на спомена за младостта не издържам. Златните момчета и момичета са живели в златно време.
— Не се преструвай пред мен на стар циник, Остин.
— Любов моя, не съм циник, признавам. Но не съм и вторачен в миналото фантазьор. Жал ми е за онези млади мъже и момичета, които трябва да преминат през мъчителния процес на изгубването на илюзиите си преди да съзреят, но когато наблюдаваш това отстрани изглежда много еднообразно.
— Добре, да се върнем на въпроса. Какъв тип смяташ ще се окаже най-новата?
— Младата Даяна? Рано е да се каже. Тя е от тези, които сега ги наричат бавно развиващи се. В момента по ученически е влюбена в нашия Франсис.
— О, не…
— Какво „О, не!“. Той може и да не е по вкуса ти, но добре отговаря на типа баща, този Франсис. Наблюдавал съм и преди подобна ситуация. Ще я гледам и сега. Той, разбира се, няма изобщо да разбере. Никога не разбира. Но въпреки всичко тя е една не-обикновена млада жена и аз не се наемам да пред-скажа накъде ще се насочи, когато това чувство й мине.
Прав ли бе или не Остин Дейли? В Даяна нищо особено не се промени през първите седмици в „Дар“. Тя продължи да се държи независимо, макар да не бе нелюбезна. Към част от мъжете запазваше дружеска нотка, към други постепенно увеличаваше разстоянието. Безупречното й поведение й създаде добри отношения с доста млади жени. Постепенно си завоюва името на особнячка. Взеха да разглеждат многото й грижи за външния вид като поредната нейна странност. Нещо като занимание с изкуство, като икебана или рисуване на акварел, практикувано от Даяна за собствено удоволствие. Този възглед се затвърди след откритието, че тя охотно дава наистина полезни съвети по това свое хоби на всеки, който ги иска. Едно не кой знае какво увлечение, мислеха в „Дар“ и не особено обезпокояващо, докато не вземе големи размери. Скъпо, обаче. По всеобщо мнение цялата й заплата, ако не и повече, отиваше за дрехи и украшения.
— Странно дете — отбеляза Каролайн Саксоувър. — Мозъкът й е предопределен за един начин на живот, а някои нейни вкусове — за съвсем друг. Сега сякаш е застинала в нещо като безветрена зона между двата начина и не се опитва да излезе от нея. Вероятно някой ден внезапно ще се пробуди.
— Което означава, че ще се окажем пред поредното емоционално увлечение и ще загубим поредния добър работник — каза мрачно Франсис. — Започвам да ставам консерватор. Питам се, дали на момичетата над определена степен на грозотата въобще трябва да се разрешава да прахосват времето на преподавателите от университетите! Това започва да струва скъпо на нашата икономика. Предполагам, че и тест по грозота не би гарантирал нищо. Но продължавам да се надявам, че един ден ще успеем да съберем няколко момичета, чиито индивидуални цели стоят по-високо от стадните им инстинкти.
— Нямаш ли предвид по-скоро сексуалния им инстинкт? — попита Каролайн.
— Така ли? Не зная. Има ли разлика, щом се отнася до млади жени? — измърмори Франсис. — Да се надяваме, че тази ще му устои повече от месец-два.
След едно от празничните посещения на Даяна вкъщи мисис Бракли каза на мъжа си:
— Тя изглежда напълно доволна от работата си. Но не ми се вярва да остане там много дълго. Не и момиче като Даяна.
Мистър Бракли не каза нищо.
— Тя май много силно се възхищава на този мистър Саксоувър — добави жена му.
— Както много други — отвърна Бракли. — Той е спечелил голяма репутация сред учените. На хората прави силно впечатление, че Даяна работи там. Явно не е малко нещо да бъдеш приет при него.
— Той е женен с две деца. Момче на дванайсет години и момиче на десетина — отбеляза тя.
— Е, тогава всичко е наред. Или ти смяташ, че не е?
— Не ставай смешен, Харолд. Мъж, почти два пъти по-стар от нея!
— Добре — съгласи се той миролюбиво.
— Тя като че ли харесва напълно работата си в момента, но според думите й, това май не е мястото, където трябва да се погребва за дълго привлекателно момиче като Даяна. Трябва да помислим за бъдещето й.
Мистър Бракли отново нищо не каза. Той никога не можеше да реши, дали милата способност на Даяна да намира общ език с майка си я бе заблудила или представата на жена му, че всяко момиче прилича на останалите е просто неразбиваема.
Даяна вече се бе установила в „Дар“. Франсис Саксоувър откри, че тя работи добре. С облекчение отбеляза, че не се наблюдават никакви признаци на стаден инстинкт, които биха означавали предстоящо напускане. Отношенията с колегите й продължаваха да бъдат приятелски, макар с малка дистанция. В редки случаи тя изтърсваше нещо, което караше някои да примигват, да я поглеждат два пъти, да се чудят. Но общо постигна сдържано, почти незабележимо присъствие в общността, след като бе отблъснала предполагаемите ухажори и защитаваше мнението си достатъчно уравновесено. Въобще приемаше се като интересна, но малко незабележима част от сцената.
— С нас, но не от нас — отбеляза Остин Дейли за нея в края на втория месец. — В това момиче има повече, отколкото ти позволява да видиш. Има си особен подход за нещата. Ще ни изненада рано или късно.
Една сутрин, след като Даяна бе прекарала около осем месеца в „Дар“, вратата на стаята, в която работеше, рязко се отвори. Вдигна глава от микроскопа и съзря Франсис Саксоувър, застанал на вратата с измъчен израз на лицето и чинийка в ръка.
— Мис Бракли — каза той, — бе ми казано, че е ваша любезна грижа да подкрепяте Фелиция през нейната нощна дейност. Ако това наистина е необходимо, в което се съмнявам, тъй като тя явно не е докоснала вашия дар, то бихте ли си направила труда да слагате в бъдеще чинийката й по-встрани от пътеката? Трети път едва не падам, мъчейки се да я избегна.
— О, толкова съжалявам, мистър Саксоувър — извини се Даяна. — Обикновено се сещам да я вдигна, когато ставам. Тя си изпива млякото всъщност. Сигурно през миналата нощ бурята и мълниите са я изплашили. — Даяна взе чинийката с мляко от ръката му и я отнесе на мивката. — Непременно ще се погрижа… — Тук тя млъкна и се наведе, за да разгледа чинийката по-внимателно.
През бурната нощ млякото се беше пресякло. Поне по-голямата част от него. Но имаше тъмно петно около сантиметър и половина, което изглеждаше по-различно. Като че ли то не беше се съсирило.
— Странно — каза Даяна.
Франсис погледна чинийката и я заразглежда по-внимателно.
— С какво работехте малко преди да налеете това? — попита той.
— С новата проба лишеи. От Макдоналд. Занимавах се с тях почти през целия ден.
— Хм — измърмори Франсис.
Взе чисто стъкло и улови млякото от петното.
— Можете ли да го определите? — попита той.
Даяна сложи стъклото под микроскопа. Франсис погледна плетеницата от сиво-зелени „листа“ в различните стъкленици върху масата на Даяна. Изглеждаха ужасно. Проверката не трая дълго.
— От тази проба е — каза Даяна и посочи купчина изсушени лишеи, изпъстрени по краищата с жълти петна. — Ориентировъчно го нарекох Lichenis imper-fectus tertius mongolensis secundus Macdonaldi.
— Така ли — измърмори Франсис.
— Ами — каза тя отбранително, — не е лесно. Този е третият, който измъкнах от серията на Макдоналд.
— Добре, да не забравяме, че названието е предварително.
— Антибиотик? Не мислите ли? — попита Даяна, като отново погледна чинийката.
— Възможно е. Доста лишеи притежават някои антибиотични свойства, тъй че не е невероятно. Но шансът това да бъде полезен антибиотик е едно на сто, разбира се. Все пак трябва да го изследваме. Ще го погледна и ще ви уведомя.
Той взе празна стъкленица и пресипа около половината от лишея в нея. После си тръгна. Преди да стигне вратата, гласът на Даяна го спря.
— Доктор Саксоувър, как е днес мисис Саксоувър?
Той се обърна и изглеждаше друг, като човек, смъкнал маска. Личеше силната му тревога. Бавно поклати глава.
— От болницата казаха, че е съвсем бодра тази сутрин. Надявам се да е вярно. Това е всичко, което могат да кажат. Тя не знае. Все още мисли, че операцията е била успешна. Предполагам, това е най-доброто, о, да, то е най-доброто! Но, Боже мой!…
Отново тръгна към вратата и излезе, преди Даяна да успее нещо да каже.
Каролайн Саксоувър умря след няколко дни.
Франсис сякаш изпадна в транс. Неговата овдовяла сестра Айрини пристигна. Правеше всичко възможно, за да поеме домашните задължения, които бе изпълнявала Каролайн. Франсис едва я забелязваше. Тя се опитваше да го накара да излезе от къщи, но не успяваше. Две седмици и повече бродеше като тяло, на което духът е някъде другаде. После внезапно престанаха да го виждат. Затвори се в лабораторията си. Сестра му изпращаше там храна, но тя често оставаше недокосната. По цели дни Франсис почти не се показваше и често леглото му оставаше недокоснато.
Остин Дейли, повече или по-малко насила успяваше да проникне при него. Казваше, че д-р Саксоувър работи като луд над половин дузина неща едновременно и му предсказваше нервен срив. В малкото случаи, когато Франсис се появяваше за обяд, той се държеше толкова отдалечено и сдържано, че децата почти се бояха от него. Един следобед Даяна намери Зефани да ридае отчаяно. Направи всичко възможно да я утеши, заведе я в лабораторията си, позволи й да си поиграе с един микроскоп. На следващия ден, събота, взе детето на двайсеткилометрова разходка пеша, за да я измъкне от къщата.
Междувременно текущата работа продължаваше някак и Остин Дейли правеше всичко възможно да уреди това, което можеше, и да задържи института на крака. За щастие беше в течение на няколко проекта и бе в състояние да ги започне. Понякога успяваше да убеди Франсис да подпише някой необходим документ, но губеше много време за неща, в които само Франсис можеше да вземе решение, а не вземаше. „Дар“ започна да показва признаци на затъване и персоналът се разтревожи.
Франсис, обаче, не бе в нервен срив. Спаси се от него като се разболя от пневмония. Прекара я също тежко, но когато започна бавно пак да набира сили, сякаш бе надвил травмата, защото вече се държеше нормално.
Но с известна разлика.
— Татко е по-спокоен от преди и някак по-кротък — довери Зефани на Даяна. — От това понякога ми се иска да заплача.
— Той беше много, много привързан към майка ти. Трябва да се чувства ужасно самотен без нея — каза Даяна.
— Да — съгласи се Зефани, — но той вече говори за нея, а това е много по-добре. Той обича да говори за нея, въпреки че му става тъжно. Но прекарва ужасно много време просто да седи и да мисли, без въобще да изглежда тъжен. Има вид като че ли пресмята нещо.
— Мисля, че тъкмо това прави — отвърна Даяна. — Трябва много да пресмята, за да поддържа „Дар“, нали знаеш. А нещата малко се поразбъркаха, докато той беше болен. Вероятно мисли как отново да оправи всичко и всичко пак ще е наред, когато нещата се подредят.
— Надявам се. Изглежда така, като че ли сметките са много мъчни — въздъхна Зефани.
Покрай всички събития въпросът за възможните антибиотични свойства на Lichenis tertius etcetera избледня в съзнанието на Даяна. Той се върна отново там чак след няколко месеца. Струваше й се, че вероятно се бе изплъзнал и от вниманието на Франсис, иначе щеше да е чула нещо. Защото част от скрупульозността на Франсис беше да не навлиза в чужда територия. Откритията, патентите и авторските права, свързани с тях, ставаха собственост на „Дар Хаус“, но заслугата принадлежеше на отделни личности или на екипи. Не може да се каже, че винаги всички бяха доволни от своята заслуга. И твърде деликатно бе да се отмери точно колко от нея принадлежеше на човека, който е посял семето на идеята и на другия, който я разработва, но всеобщо бе мнението, че Франсис се опитва да бъде справедлив и да следи нито едно предложение да не се приписва неправилно някому, да бъде анонимно или пък да се остави да потъне безследно. Ако нещата се бяха развивали нормално, Даяна бе напълно сигурна, че би чула нещо за Lichenis tertius — каквото и да било то. Когато си спомни за въпроса след няколко месеца тя реши, че колбата с лишея трябва да е забутана някъде по време на смъртта на Каролайн Саксоувър, а съдържанието в нея мухлясало. Когато Франсис оздравя, й хрумна, че някаква бележка за природата на наблюдаваните свойства на tertius трябва да има поне за отчета. И реши при удобен случай да му напомни. Но дълго забравяше да го стори и други въпроси изместваха този в съзнанието й. Най-после по време на една от ежемесечните вечерни сбирки, установени от Каролайн, за да поддържа чувството за общност в „Дар“, тя се сети, може би защото видя поредна бала с ботанически проби, събрани от скитащия надалеч мистър Макдоналд.
По време на коктейла Франсис, вече почти такъв, какъвто беше преди, следваше обичайната си практика да побъбри ту с един, ту с друг от своя персонал. Когато се срещна с Даяна, той й благодари за вниманието, което бе проявила към дъщеря му.
— Това бе от голямо значение. Някой да се погрижи за нея и да събуди интереса й към него бе точно това, от което най-много имаше нужда при тези обстоятелства горкото дете — каза той. — Извънредно съм ви благодарен.
— О, но на мен ми доставя удоволствие — отвърна Даяна. — Ние добре се разбираме. Тя ме кара да се усещам като малко по-голяма сестра, а аз нея — да не се чувства прекалено малка. Винаги съм съжалявала, че нямам сестра и така може би компенсирам. Във всеки случай Зефани е твърде приятна компания, за да мога да си помисля, че това е било задължение.
— Радвам се. Тя е преизпълнена от вашите похвали. Но не бива да й позволявате да ви се натрапва.
— Няма — увери го Даяна. — Едва ли ще се наложи. Тя е много възприемчиво дете.
Когато Франсис се канеше да продължи обиколката си, въпросът изскочи в главата й.
— О, между другото, доктор Саксоувър, отдавна смятам да ви попитам, спомняте ли си онзи лишей на Макдоналд — терциуса — от юни или от юли? Интересен ли се оказа?
Зададе въпроса почти нехайно и очакваше да й отговори, че го е забравил. За един миг той изглеждаше стреснат. Но бързо се окопити и нещо се поколеба, преди да й отговори. След това каза:
— Скъпа! Колко осъдително от моя страна! Трябваше да ви кажа много отдавна. Боя се, че там бях сбъркал. В края на краищата се оказа, че не е анти-биотик.
Даяна само подсъзнателно отбеляза, че имаше нещо нередно в този отговор. Едва по-късно започна да мисли, че бе глупаво Франсис да каже това. Но бе склонна да го припише на напрежението и боледуването. Нещо обаче продължаваше да човърка съзнанието й. Ако бе казал, че напълно е забравил лишея покрай многото други неща или че действието му е прекалено широко и токсично, за да си заслужава да се изучава, или бе посочил половин дузина други причини, поради които той не е интересен, много вероятно бе тя да бъде удовлетворена. Но въпросът й кой знае защо го бе извадил от равновесие и довел до зле обмислено твърдение, с което май отбягваше прекия отговор. Защо бе пожелал да го избегне?
В „оказа се, че не е антибиотик“ тя виждаше вече не просто неволна грешка, а гаф. Гаф, направен от човек, изненадан внезапно, който по природа е твърде правдив, за да може бързо да измисли лъжа…
Изводът от непредпазливия отговор едва ли можеше да се избегне: лишеят терциус положително притежаваше свойство, което изглежда като антибиотично, но след като се е оказало, че не е антибиотик, какво всъщност е то?
И защо Франсис иска да го скрие?…
Въпросът продължаваше да я човърка, но Даяна не можа съвсем да разбере защо. По-късно приписа тревогата си на несъответствието между дребната наглед уклончивост на Франсис и нейното мнение за него с неговата репутация и обичайното му спокойно поведение.
Случи се още нещо. От архивния отдел й изпратиха бележка, в която искаха да върне своите материали за проверка. Тя послушно започна да прави списък и когато стигна до Lichenis tertius etc. си спомни, че само преди ден-два бе споменала tertius пред Франсис на соарето. Искането на архивния отдел идваше обикновено в понеделник, а не в петък. Този път тя имаше цели две седмици да представи отчета.
Даяна дълго гледаше списъка. Опитваше се да се противопостави на един импулс. О, не на изкушение, защото то ни най-малко не приличаше на изкушение. Нито се предполагаше, че тя нещо ще придобие. По-скоро в нея се надигна силно любопитство. И накрая победи.
— Направих — казваше тя по-късно, — нещо, което презирах, на което се смятах неспособна. Фалшифицирах нарочно отчета. И най-странното е, че не чувствах никаква вина или срам, а по-скоро, че това е неприятна необходимост.
И тъй снопчето Lichenis tertius от последната пратка на Макдоналд не се появи в регистъра на института.
В ранните етапи на своето изследване на лишея Даяна имаше предимство пред Франсис. Тя не работеше с идеята, че има работа с антибиотик. Знаеше само, че търси нещо, което има свойство, напомнящо антибиотик, но не без да е такова. От поведението на Франсис реши, че то е нещо необикновено и може би опасно. Но това не й послужи кой знае колко, освен че подготви разума й да разработва по-широко въпроса. Въпреки това тя едва не изхвърли самото нещо, което търсеше, като твърде невероятно. Тогава, точно преди да го унищожи, тя се поколеба. Поне от добросъвестност, ако не по друга причина, заслужаваше си и по-нататъшно изучаване… и после още… и още…
След години тя каза:
— Не бе интуиция, не бе и здрав разум. Всичко започна с едно логично заключение, после едва не пропадна поради предубеждение и след това бе спасено от системността. Лесно можех да го пропусна и да тръгна в погрешна посока за цели месеци, та предполагам, че е имало и малко късмет. Дори когато проверявах и препроверявах нещата, аз всъщност не вярвах. Бях изпаднала в нещо като шизоидно състояние. Професионална част от моята същност го бе доказала и не съумяваше да го опровергае, но другата моя част не можеше истински да го да приеме. Тъй както е трудно да се повярва, че светът е кръгъл. Предполагам, тъкмо заради това не говорех за работата си. Започнах и просто да не виждам някои изводи, които направо ми бодяха очите. И не само за седмици, но за цели месеци. Мислех, това е само едно интересно откритие на мисълта и възнамерявах да доразвия до някакво практическо приложение. Така се съсредоточих върху изолирането на активното вещество и почти не мислех за последствията. Бях също като религиозен фанатик.
Работата стана предизвикателство за Даяна. Отнемаше й почти цялото свободно време и тя често работеше до късно вечерта. Съботно-неделните посещения вкъщи станаха нередовни и бе неспокойна, когато се намираше там. Зефани, изпратена в едно съседно училище, бе разочарована, че рядко я вижда през свободните дни.
— Ти винаги работиш — оплакваше се тя. — И изглеждаш уморена.
— Мисля, че няма да е за дълго — отвърна Даяна. — Ако не се случи нещо много неочаквано, трябва да свърша това за месец-два.
— За какво става дума? — искаше да знае Зефани.
Но Даяна поклати глава.
— Твърде сложно е. Просто няма как да го обясня на никого, който не е учил достатъчно химия.
Експериментите й бяха главно върху мишки. В късна есен, повече от година след смъртта на Каролайн Саксоувър, тя започна да изпитва истинска увереност в резултатите си. Междувременно откри група животни, които Франсис използваше за своите опити и им хвърляше по някой поглед. По това време истинската й работа бе свършена. Резултатите бяха вън от всяко съмнение. Оставаше да се извършат серии опити, които да доставят достатъчно данни за начина на пряк надежден контрол над процеса — рутинна работа, която отнемаше сравнително малко време и й позволяваше да се поотпусне… Чак когато започна да се отпуска, тя се замисли над това, което беше открила…
В ранните фази на работата си отвреме навреме размишляваше над отношението на Франсис към откритието и се питаше какво смята да прави той с него. Сега вече отделяше на този въпрос цялото си внимание. С тревога мислеше, че с неговата работа той е цели шест месеца преди нейната. Той би трябвало да бъде съвършено сигурен в своето откритие и във възможността да се използва на практика още през лятото. Но не бе споменал нито дума. Само по себе си това бе странно. Франсис имаше доверие на персонала си. Той твърдеше, че секретността, освен когато е абсолютно необходима, понижава ефективността в работата и вреди на чувството за общност на усилията. Персоналът му отговаряше със същото и от „Дар“ почти никога не изтичаше преждевременна информация, макар че винаги можеше да понаучиш нещо за текущите проекти, ако опиташ. Но за този нямаше нищо. Нищичко. Доколкото разбираше, Франсис бе свършил цялата работа сам и бе запазил резултатите изцяло за себе си. Може би е водил преговори за промишлено производство на продукта с познатите си индустриалци. Но тя все пак мислеше, че не е. Някак съзнаваше, че въпросът е твърде голям, за да бъде придвижван по обикновения начин. Тя реши, че той вероятно ще изнесе доклад пред едно от научните дружества. В такъв случай и тя трябва веднага да предаде своята работа. И все пак, ако той възнамеряваше това, защо бе необходима толкова плътна завеса на тайна пред собствения му персонал в период, в който изследванията му би трябвало да са вече напълно завършени…
Даяна реши да поизчака.
Но бе смутена и по въпроса за етикета на положението, в което се намираше. Според една клауза от договора й всяко откритие, направено от нея по време на работата й в „Дар Хаус Дивелъпмънт Лимитид“, ставаше собственост на „Дар Хаус“. Беше й ясно, че по закон тя трябва да представи на Франсис веднага цялата си работа. Добре, но… Ако тя не бе изпуснала лишея в млякото, нямаше да има никакво откритие. Ако Франсис не бе донесъл чинийката, действието на лишея можеше никога да не бъде отбелязано. Ако тя не го бе забелязала, Франсис щеше да го пропусне. Във всеки случай тя не бе откраднала работата на Франсис. Може да се каже, че любопитството й я тласна към изследване на явление, което самата тя бе наблюдавала. Бе работила упорито и стигна до откритието със собствени сили. Струваше й се доста жестоко да се откаже от него, освен ако не бе абсолютно необходимо. Ще почака и ще види, какво смята да предприеме Франсис.
Чакането й предоставяше повече време за мислене. А мисленето събуждаше по-големи основания за безпокойство. Сякаш навлизаше все по-навътре в гора, тя ставаше все по-гъста и се оказваше доста зловеща. Започна да вижда много възможни последици, за които никога не бе мислила преди. Постепенно прозря, че Франсис също трябва да ги е видял и взе да разбира съображенията, които го правят сдържан.
Малко по малко, докато продължаваше да чака, мисълта й рисуваше все по-широка и широка картина пред нея и от отделни парченца сглобяваше мозайка, която като цяло тревожеше. Тогава разбра, че това не бе просто поредното интересно откритие, а нещо глобално. Те държаха в ръце една от най-ценните и избухливи тайни на света. И най-после осъзна, че не някой друг, а самият Франсис Саксоувър не знаеше какво да прави с нея…
Години по-късно тя каза:
— Сега мисля, че тогава сторих грешка, като нищо не правех и само продължавах да чакам. Когато започнах да разбирам последствията, трябваше да отида при него и да му кажа какво бях направила. Поне щеше да може да поговори с още един човек по въпроса, а това би му помогнало да вземе решение. Но той бе прочут. Беше ми шеф. А аз бях нервна, защото моето положение… е, добре, меко казано, беше двусмислено. И най-лошото от всичко — бях много млада и приемах нещата по друг начин.
Може би това бе истинската й бариера. Още като ученичка Даяна бе възприела, че знанието е дар от Бога и то не по-малък от самия живот. От коетоследва, че да подтискаш и прикриваш знанието егрях. Търсачът на познание не търси за себе си. Тойе под специално командване и трябва да предадена хората всичко, което е имал привилегията да научи.
Мисълта, че един от лидерите в нейната професия като че ли нарушаваше това, я ужасяваше. И то точно Франсис Саксоувър, когото боготвореше и бе смятала за връх! Това я нараняваше така дълбоко, че бе съвсем объркана.
— Бях млада, все още твърда и перфекционистка. Франсис бе мой идеал, а тук не се покри напълно с образа, който си бях създала за него. Да, мисленето ми бе наистина много егоцентрично. Не можех да му простя, че е колос с глинени крака. Нещата ми изглеждаха, сякаш той ме бе измамил. В мен настъпи хаос, пронизван от собствените ми безкомпромисни идеи. Беше ад. Едно от онези състояния на нарастващ шок, най-лошия, който съм преживявала. Струваше ми се, че нещо си е отишло и светът никога вече няма да бъде същия, и, разбира си, той никога вече не стана същия…
Като последица от шока нейната решителност нарасна. Тя дори няма да позволи на Франсис да узнае за работата й над лишея. Той може да извърши пре-стъплението да скрие познанието, но това да тежи на неговата съвест. Тя няма да му стане съучастник. Ще изчака още малко с надежда, че той ще промени намеренията си. Но ако не покаже, че е решил да публикува или да приложи откритието, ще продължи напред сама и ще се погрижи то да бъде дадено на света…
И Даяна започна да изучава следствията още по-дълбоко. В най-общи линии това означаваше, че изучава препятствията. Колкото повече внимание отделяше на въпроса, толкова повече я поразяваше и броят, и разнообразието на интересите, които щяха да бъдат засегнати от производното на лишея. Не ставаше дума само за това, дали тя да говори или да не говори за откритието, както й се бе сторило в началото. Все по-ясно разбираше дилемата, пред която Франсис се бе изправил още преди месеци. Но не си позволи това да събуди у нея съчувствие. Вместо това усети предизвикателство: ако той не направи нищо, аз ще го направя…
Продължи да размишлява над проблема и през зимата, а когато дойде пролетта още не бе намерила решение.
На своя двайсет и пети рожден ден стана наследница на състоянието на дядо си и бе смаяна, че изведнъж се оказа обезпечена. Отпразнува рождения ден като си купи дрехи от прочути модни къщи, в които никога не се бе надявала да стъпи. Взе си малка кола. За изумление на майка си не напусна „Дар“.
— Но защо да напускам, мамче? Какво ще правя, ако напусна? Там ми харесва и работата ми е интересна и полезна — каза тя.
— Но сега, когато имаш независимост с това състояние… — възрази майка й.
— Знам, мила. Едно разумно момиче трябва да излиза и да си купи съпруг.
— Категорично не бих го нарекла така, скъпа. Но в края на краищата една жена трябва да се омъжи. Тя е по-щастлива тогава. Вече си на двайсет и пет, знаеш го. Ако сега не помислиш сериозно да създадеш семейство, ами времето не стои на едно място. Трийсетте ще дойдат преди да се усетиш, после четирсетте. Животът не е много дълъг. Човек вижда това най-добре, когато го погледне откъм другия край. Няма време да направиш кой знае колко.
— Не съм сигурна, че искам да създавам семейство — отвърна Даяна. — Вече има толкова много семейства.
Мисис Бракли изглеждаше шокирана.
— Но всяка жена в сърцето си иска свое семейство — възкликна тя. — Това е съвсем естествено.
— Обичайното е — поправи я Даяна. — Бог знае, какво би станало с цивилизацията, ако вършехме нещата, само защото са естествени.
Мисис Бракли се намръщи.
— Не те разбирам, Даяна. Нима не искаш своя собствена къща и семейство?
— Не толкова много, мамче, инак предполагам, отдавна да съм направила нещо по въпроса. Но може би ще се опитам по-късно. Може и да ми хареса. Имам още много време.
— Не толкова, колкото си мислиш. Една жена винаги е изправена срещу времето и не следва да го за-бравя.
— Сигурна съм, че си права, миличка. Но прекалената загриженост в тази посока може да има и доста лоши резултати, не мислиш ли? Не се тревожи за мен, мамче! Знам какво правя.
И Даяна за сега остана в „Дар“.
Зефани дойде от колежа за великденската ваканция и се оплака, че Даяна е разсеяна.
— Не изглеждаш тъй уморена, както когато работеше много — констатира тя, — но сега мислиш много. Ужасно много.
— Е, при моята работа трябва да се мисли. Състои се главно в това — отвърна Даяна.
— Но не през цялото време.
— Може би не само аз правя това. А пък ти сега съвсем не мислиш толкова, колкото преди да отидеш в онова училище. Ако продължаваш само да приемаш това, което ти казват, без да мислиш по него, ще свършиш като домакиня.
— Но повечето жени стават домакини — възрази Зефани.
— Знам, домашна съпруга, домашна дама, домашна жена, домашна поддръжница, мислеща за дома. Това ли искаш? Това е измамна дума, миличка. Кажи на една жена, че мястото й е вкъщи или да си върви в кухнята и тя няма да хареса думите ти. Но я наречи „добра домакиня“, което означава съвсем същото и тя ще продължи да опъва хомота, но ще сияе от гордост. Лелята на майка ми се е борила и е влизала в затвора няколко пъти за правата на жените. И какво е постигнала? Просто малка промяна на думите, вместо да ги принуждават, днес жените ги мамят. Поколенията момичета след нея дори не знаят, че са измамени. И може би не ще ги интересува, дори ако знаят. Нашата най-непоносима женска черта е конформизмът и най-ужасната ни добродетел е да приемаме нещата такива, каквито са. Тъй че внимавай за измамите, скъпа. Не можеш да бъдеш прекалено наивна към тях в един свят, където символ на радостта от живота е печен боб.
Зефани слуша мълчаливо напътствието. То не й се стори забавно.
— Не си нещастна, нали, Даяна? Искам да кажа, не мислиш непрекъснато само такива работи, нали?
— Боже мой, не. Мисля си само за задачите.
— Нещо като задачите по геометрия?
— Ами да, предполагам, че е така. Нещо като човешка геометрия. Съжалявам, че моят вид те потиска. Ще опитам да забравя всичко за малко. Хайде да се измъкнем някъде с колата, искаш ли?
Но проблемите продължаваха да бъдат проблеми. И растящото убеждение на Даяна, че Франсис потулва цялата работа, я караше още по-категорично да търси решение.
Дойде лятото. През юни отиде с приятелка от Кеймбридж в Италия. Приятелката се оказа твърде податлива на чара на италианците и дори се сгоди, макар временно. Даяна също се забавляваше. Върна се оттам сама и с известно съжаление, че е губила време за неща, които много скоро ти втръсват.
Зефани пак беше дошла вкъщи за част от лятната си ваканция.
Една вечер скитаха из голямата ливада, току-що окосена за втори път. Седнаха удобно до купа сено. Даяна попита Зефани как се е справила този срок.
Не много зле, каза Зефани скромно, поне не лошо с работата, не лошо с тениса. Но не се интересувала много от крикета. Даяна се съгласи за крикета.
— Много е скучен — кимна тя. — Той е някакъв признак за еманципация на жените. Свободата за момичетата се схваща като задължението да правят каквото правят момчетата, колкото и да им е досадно.
Зефани продължи да й говори за учението и училищния живот.
— Е, поне не изглежда, че те подготвят само за домакинстване — каза Даяна с някакво одобрение.
Зефани се замисли малко над този извод.
— Няма ли да се омъжиш, Даяна?
— О, сигурно ще го направя някой ден — допусна Даяна.
— Но ако не го направиш, какво друго ще правиш? Ще станеш като лелята на своята майка и ще се бориш за правата на жените, така ли?
— Малко си пообъркала нещата, мила. Тази моя леля, и лелите на други хора, са спечелили правата, от които жените се нуждаят, още преди много години. Но и досега на жените им липсва обществена смелост да ги използват. Моята пралеля и другите като нея са смятали, че са завоювали голяма победа. Не са разбрали, че най-големият неприятел на жените не са мъжете, а самите жени: глупавите жени, мързеливите жени, самодоволните жени. Самодоволните са най-лошите. Тяхната професия е да бъдат жени и те просто мразят всяка друга, която успява да постигне успех в някаква област. Това им причинява комплекс за малоценност.
Зефани замислено я погледна.
— Мисля, че не обичаш много жените, Даяна — реши тя.
— Твърде силно казано, мила. Това, което не харесвам у нас, е готовността, с която се съгласяваме да ни бъдат поставяни условия. Лесният начин, по който могат да ни накарат да желаем да не бъдем нищо по-добро от съпруги и второкласни граждани и да минаваме през живота просто като притурки вместо като личности със свои собствени права.
— Казах на мис Робъртс, тя ни предава история, твоите думи, че положението на жените се е променило от принудата само да правят нещо към залъгването им да се занимават с него.
— Така ли? И какво отговори тя?
— Съгласи се. Но каза, че няма как, това е светът, в който живеем. В него има толкова много нередности, но животът е кратък и най-доброто, което всяка от нас може да направи, е да си създаде добри отношения с него, като прави възможното да запази и нещо от себе си. Тя каза, че би било друго, ако жените имаха повече свободно време. Но сега няма начин да се накарат жените да направят нещо по въпроса. Докато ти пораснат децата, остаряваш и вече не си струва да правиш опити. А след още някакви двайсет и пет години и с дъщерите ще бъде същото, и… О, Даяна, какво ти е, за Бога?…
Даяна не отговори. Седеше, вперила поглед право пред себе си, с широко отворени сиви очи, като хипнотизирана.
— Даяна, зле ли ти е? — Зефани я дръпна за ръкава.
Даяна бавно обърна глава, но без да я вижда.
— Ето това е! — каза тя. — Боже мой, това е! То си е тук през цялото време, вторачено в лицето ми, а аз въобще не го виждах…
Тя сложи ръка на челото си и се облегна на купата сено. Зефани разтревожено се наведе над нея.
— Даяна, какво има? Мога ли да направя нещо?
— Няма нищо нередно, мила Зефани. Нищо. Просто открих какво да направя.
— Какво искаш да кажеш? — попита объркана Зефани.
— Открих каква да бъде кариерата ми…
Даяна говореше със странен глас. След това се разсмя. Отново се облегна на сеното и продължи едновременно да се смее и да плаче, и всичко бе тъй особено, че Зефани се разтревожи…
На следващия ден Даяна поиска среща с Франсис и му обясни, че би искала да напусне в края на август.
Франсис въздъхна. После погледна лявата й ръка и на лицето му се изписа объркване.
— О — възкликна той, — не по обикновената причина?
Тя бе забелязала погледа му.
— Не.
— Трябваше да вземеш пръстен на заем — отвърна той. — Сега бих могъл да не се съглася.
— Не искам да споря — заяви Даяна.
— Но ще трябва. Известен съм с това, че споря с ценни хора от персонала, дори когато Химен чака зад вратата. Винаги споря. И така, какво има? Какво сме направили или не правим?
Срещата, която Даяна се бе надявала да бъде кратка и официална, се проточи. Тя обясни, че е наследила известна сума пари и възнамерява да предприеме околосветско пътешествие. Той не изрази неодобрение.
— Добра идея, ще ти даде възможност да видиш как работи част от нашия тропически персонал. Вземи си една година отпуска. Приеми я за платения отпуск, който се дава на всеки седем години на професор или научен работник за пътуване, изследване или почивка.
— Не — отговори твърдо Даяна. — Нямам предвид това.
— Не искаш да се върнеш пак тук? Не ми се ще да е така. Ще ни липсваш. Нямам предвид само професионално.
— О, съвсем не е това — каза тя нещастно. — Аз… Аз… — тя млъкна и остана вторачена в него.
— Някой ти е предложил по-хубава работа?
— О, не, не. Просто се отказвам.
— Искаш да кажеш, че спираш с научните изследвания?
Тя кимна.
— Но защо така преждевременно, Даяна. С талант като твоя, защо… — той продължи надълго и нашироко. Изведнъж млъкна, погледна отново в сивите очи, внезапно усетил, че тя не го чува. — Това не ти е присъщо. Трябва да има сериозна причина!
Даяна стоеше неуверена, колебаеше се, като че ли беше на ръба на гибелна пропаст.
— Аз… — започна отново и млъкна, сякаш се беше задавила.
Продължаваше да го гледа право в лицето. Той видя, че тя трепери. Силни противоречиви чувства надвиха нейното обикновено спокойно изражение. Сякаш в нея се развихряше свирепа, тревожна вътрешна битка.
Той се изправи и тя като че ли частично се овладя. Каза почти задъхано:
— Не, не! Трябва да ме пуснеш да си отида, Франсис. Трябва да ме пуснеш!
И изхвръкна от стаята, преди той да успее да стигне до нея.