ЧАСТ ВТОРА

4

— Радвам се, че и двамата успяхте да дойдете — каза Франсис на децата си.

— Не би трябвало да бъда тук, но ти говореше така, сякаш идването ми е наложително — каза Пол.

— Важно е. А дали е наложително… Четвъртият член на нашия квартет все още се бави. Не съм сигурен, че я помните. Тя напусна „Дар“ преди около четиринайсет години — Даяна Бракли.

— Мисля, че я помня — отвърна Пол. — Висока, доста прилично изглеждаше, нали?

— Аз наистина добре си я спомням — вмъкна Зефани. — Падах си по нея. Мислех си, че Даяна е най-хубавото и след теб, татко, най-умното същество на света. Плаках като луда, когато си отиде.

— Беше отдавна. Не виждам, какво спешно би могла да ни каже. За какво се отнася? — попита Пол.

— Нуждаете се от мъничко предварително обяснение — каза Франсис. — Всъщност може би е по-добре, че закъснява. Ще мога да ви разясня нещата.

Огледа критично сина и дъщеря си. Пол, вече на двайсет и седем, инженер, все още приличаше на момче въпреки брадата, с която се опитваше да си придаде по-голям авторитет. Зефани бе израсла и станала много по-хубава, отколкото той бе очаквал. Имаше златистата къдрава коса на майка си, неговата форма на лицето, по женски смекчена, и тъмни лешникови очи, които не бе взела от нито един от двамата. Сега, седнала в кабинета му в памучна лятна рокля, с коса не съвсем подредена след шофирането й до „Дар“, приличаше по-скоро на абитуриентка, отколкото на аспирантка в университет.

— Сигурно ще си помислите, че е трябвало да ви разкажа за това по-рано. Но имаше сериозни възражения против това. Надявам се, че ще се убедите, щом ви остане време за размисъл.

— О, Боже. Звучи ужасно зловещо, татко. Да не сме подхвърлени деца или нещо подобно? — попита Зефани.

— Не. Категорично не сте. Историята е дълга, но ще започна от началото, за да я направя по-ясна. През юли в годината, в която майка ви почина…

И той разказа за петното от лишея в чинийката с мляко.

— Взех стъкленицата с лишея в моята лаборатория, за да го изследвам по-късно. Скоро след това умря майка ви. Това съвсем ме покруси. Една сутрин се събудих с внезапната увереност, че ако не се заловя с някаква работа и не потъна изцяло в нея, просто ще откача. Отидох в лабораторията си и заработих. Около половин дузина неща ме чакаха. Работех върху тях ден и нощ, за да може постоянно мисълта ми да бъде заета. Едно от нещата, които изследвах, бе лишеят, забелязан от Даяна.

Лишеите са странно нещо. Те не са един организъм, а две форми на живот, живеещи в симбиоза — гъбичка и водорасло, взаимозависими. От дълго време изглеждаше, че от тях не може да има никаква полза освен, че едното служи за храна на северните елени, а други от другото получават бои. Сравнително неотдавна се откри, че някои водорасли имат антибиотични свойства, които най-често се дължат на една киселина в тях, но има и ще има още много работа да се извърши, преди това вещество да може да се използва.

Естествено и за помислих, че това, което търсех, е антибиотик. Онзи лишей изглежда притежаваше такова свойство. О, добре, можем да се занимаем с подробностите и някой друг път. Но работата е там, че това не бе антибиотик. Постепенно бях принуден да приема, че е нещо съвсем друго. Нещо, за което нямаше название. Тъй че трябваше да му измисля. Нарекох го антигерон.

Пол изглеждаше озадачен. Зефани каза направо:

— Което значи какво, татко?

— Анти — против, герон — възраст, или буквално старец. Днес като че ли никой не възразява срещу смесването на латински и гръцки корени в една дума, така че — антигерон. Би могло да се измисли и по-точно име, но и това върши работа.

Активният концентрат, произлязъл от лишея, нарекох лишеин. Фактическите физикохимични подробности от действието и влиянието му върху живите организми са изключително сложни и изискват много изследвания, но общият ефект е съвсем явен — лишеят забавя нормалната скорост на метаболизма в целия организъм.

Синът и дъщеря му мълчаха. Опитваха се да осмислят нещата. Зефани заговори първа.

— Татко… Татко, да не искаш да кажеш, че си намерил… О, не може да бъде!

— Това е, мила. Точно това е — каза той.

Зефани седеше съвсем неподвижна, вторачена в него, неспособна да изрази нищо от това, което из-глежда в този миг чувстваше.

— Ти, татко, ти! — каза тя, все още невярваща.

Франсис се усмихна.

— Тъкмо аз, мила, макар че не бива да ми се приписва кой знае каква заслуга. Някой щеше да се натъкне на същото съвсем скоро. Просто случайно този някой бях аз.

— Просто случайно! Боже мой! — възкликна Зефани. — Както просто случайно Флеминг открил пеницилина. Господи, татко! Просто ми прилошава…

Тя стана и неуверено тръгна към прозореца. Застана там с чело, притиснато към хладното стъкло, загледана в парка.

Пол каза объркано:

— Съжалявам, татко, но не мога напълно да схвана. Ти изправи Зеф на нокти, следователно нещото си го бива, но аз съм само прост строителен инженер, не забравяй.

— Не е много трудно да се разбере. Да се повярва е по-трудното — заобяснява Франсис. — Сега процесът на клетъчно деление и растеж…

До прозореца Зефани внезапно се вцепени. Обърна се рязко. Вгледа се в профила на баща си, напрегнато го изследва, после се вторачи в голямата снимка в рамка, на която той стоеше до Каролайн, правена само няколко месеца преди смъртта й. След това отново погледна Франсис. Очите й се разшириха. Със странна, полусънна походка тя отиде до стенното огледало, застана пред него и се загледа.

Франсис прекъсна трактата за Пол по средата на изречението и обърна глава, за да я погледне. Тя и той останаха неподвижни няколко секунди. Зениците на Зефани започнаха да възвръщат нормалния си вид. Тя отмести поглед и заговори както бе пред огледалото, без да обръща глава.

— Колко? — попита тя.

Франсис не й отвърна. Може би не я бе чул. И той отмести очи от нея и се приближи към портрета на жена си.

Зефани затаи дъх, и после трескаво се обърна. Цялото й тяло бе напрегнато, също и гласа:

— Попитах те колко — повтори тя. — Колко ще живея?

Франсис отвърна на погледа й. Гледаха се доста дълго, преди той да отклони очи. Той внимателно изучаваше няколко секунди ръката си и отново вдигна очи. Със странна педантичност, която прогони всякакви чувства от гласа му, той отговори:

— Оценявам твоите очаквания за живота, мила, приблизително на двеста и двайсет години.

* * *

Мълчанието, което последва, бе нарушено от почукване на вратата. Мис Бърчет, секретарката на Франсис, пъхна глава в стаята.

— На телефона от Лондон мис Бракли, сър. Казва, че е важно.

Франсис кимна и излезе, като остави децата си вторачени.

— Той наистина ли мисли това? — възкликна Пол.

— О, Пол! Можеш ли да си представиш татко да казва нещо без наистина да го мисли?

— Не, предполагам, че не. Но и аз ли ще преживея толкова дълго? — попита той объркан.

— Разбира се. Само че малко по-малко.

Тя се отпусна в един фотьойл.

— Не разбирам как схвана всичко толкова бързо — каза Пол с нотка на подозрение.

— И аз не всичко разбирам. Но това е като при онези игри. Завъртяваш нещо както трябва и веднага всичко останало се сглобява.

— Какво сглоби?

— О, нещата. Множество дребни неща.

— Не мога да схвана. Той каза само, че…

Пол млъкна, защото вратата се отвори и Франсис се върна.

— Даяна няма да дойде — каза той. — Тя каза, че не е било неотложно.

— Каква неотложност? — попита Зефани.

— Все още не ми е напълно ясно, освен че Даяна смяташе, че това, което ви казах, може да се разгласи и че тя би следвало да ме предупреди. Това ме накара да реша да ви кажа.

— Не разбирам. Какво общо има Даяна с това? Като твой агент ли действа или нещо подобно? — продължаваше Зефани.

Франсис поклати глава.

— Не е мой агент. Допреди два-три дни нямах представа, че друг освен мен знае нещо по въпроса. Но тя ми даде да разбера ясно, че знае и не от вчера.

Пол се намръщи.

— Аз още не… Да не искаш да кажеш, че е откраднала твоята работа?

— Не — отвърна Франсис. — Не мисля така. Каза, че е работила отделно и може да ми покаже бележките си, за да го докаже. Склонен съм да й вярвам. Дали като нейна работа то е нейна законна собственост или не, е друг въпрос.

— Но за какво е цялото бързане? — попита Зефани.

— Доколкото разбрах, използвала е лишеина. Но нещо не е тръгнало както трябва и сега е дадена под съд за причиняване на щети. Бои се, че ако не успее да избегне съда, цялата работа за откритието може да излезе на бял свят.

— И тя не може или не иска да плати, така че би желала да вземе на заем от теб, за да не попада в съда? — предположи Пол.

— Не искам да правиш такива заключения, Пол. Ти не помниш Даяна, но аз я помня. Съдът някаква фирма, в която тя работи. Могат да платят без проблеми, казва тя, но са хванати натясно. Предявените в обвинението щети са толкова големи, че граничат с изнудване. Ако платят, това ще окуражи и други да предявяват безбожни претенции. Ако не платят, нещата за откритието ще се разгласят. Положението е много неудобно.

— Не разбирам… — започна Зефани. И млъкна. Очите й се разшириха. — О, искаш да кажеш, че тя е давала това нещо…

— Лишеин, Зефани.

— Лишеин. Тя го е давала на хора, без те да знаят това?

— Но разбира се, че така ще е правила. Мислиш ли, че ако те знаеха, новината нямаше да обиколи света само за пет минути? Защо смяташ, че бях толкова предпазлив, че даже на вас двамата нищо не казах за това досега?… За да мога да го използвам, трябваше да хитрувам. Очевидно, същото е трябвало да прави и тя.

— Нашата имунизация! — внезапно възкликна Пол. — Значи тя е…

Той си спомни, как след като навърши седемнайсет години, Франсис му разказа надълго и нашироко за устойчивостта, която някои бактерии са придобили към обикновените антибиотици, и го бе накарал да се възползва от предимството да бъде имунизиран с ново средство, което още няколко години няма да бъде общодостъпно. Нямаше причина Пол да не се съгласи и двамата отидоха в лабораторията. Там баща му направи разрез на ръката му, пъхна вътре таблетка с формата на точиларски брус, после затвори раната с два шева и я превърза

— Това ще върши работа около година — бе казал Франсис, и оттогава повтаряха процедурата еже-годно някъде около рождения му ден. Щом Зефани стана на шестнайсет, Франсис започна да прави същото с нея.

— Точно така. Имунизацията — потвърди Франсис.

И двамата се втренчиха в него за няколко секунди. Зефани се намръщи.

— Много добре, татко. Ние сме ние, ти си ти, така че това всъщност не бе много трудна. Но за Даяна трябва да е било друго. Как е могла, за Бога…

Тя млъкна, поразена от внезапен спомен — Даяна, облегната на купата сено, обзета от истеричен смях.Какво бе казала тогава? „… Открих, какво ще правя…“

— Каква е фирмата на Даяна? — попита тя.

Франсис изглеждаше неуверен.

— Нещо особено — каза той. — Някакво чудновато египетско име, но не Клеопатра.

— Нефертити? — подсказа Зефани.

— Да, „Нефертити лимитид“.

— Мили Боже! И Даяна е… Нищо чудно, че се смееше — възкликна Зефани.

— Фирма, наречена „Нефертити“, звучи по-скоро нелепо, отколкото смешно — каза баща й. — С какво се занимава?

— О, мили татко! Наистина! Къде живееш? Това е един от центровете за разхубавяване в Лондон. Ужасно скъп и само за избрани хора.

Франсис не схвана веднага връзката, но след това чувствата му избиха върху лицето му. Вторачи се в дъщеря си, лишен от дар слово. Очите му се разфокусираха. Внезапно се наведе напред, закри лице с ръце и смехът му се накъса от странни резки хъл-цания.

Зефани и Пол се спогледаха стреснати. Пол се поколеба. Отиде при Франсис, сложи ръце на раменете му. Франсис сякаш не го забеляза. Пол го стисна по-здраво и го разтърси.

— Татко! Престани!

Зефани отиде до шкафа, с трепереща ръка наля малко бренди и му я поднесе. Франсис сега седеше изправен, но сълзи се стичаха по бузите му, погледът му бе отсъстващ. Взе чашата, изпи половината на един дъх. Очите му се оживиха.

— Съжалявам. Но е странно, нали? През всичките тези години това да е тайна. Най-голямото откритие от векове. Прекалено голяма тайна. Да не казвам нищо на никого. Прекалено опасно е. И сега! Средство за разхубавяване… Смешно, нали? Не мислите ли, че е забавно? — Той отново взе да се смее.

Зефани го прегърна и притисна до себе си.

— Шшт! Татко, облегни се назад, опитай да се отпуснеш. Така, скъпи. Пийни още малко. Ще се почувстваш по-добре.

Той полегна в ъгъла на дивана и погледна нагоре към лицето й. Пусна празната чаша на пода и посегна към свободната й ръка. Взе я, погледна я за момент. Целуна я и вдигна поглед към портрета на жена си.

— О, Боже! — промълви той и заплака.

* * *

След час и половина и хубав обяд Франсис, напълно възстановен, ги заведе отново в кабинета си, за да продължи своя разказ.

— Както ви казах — започна той, — имам малка заслуга в откриването на лишеина. Всичко тръгна от случайно дребно произшествие и Даяна явно се е възползвала от същия случай. Трудното започна, когато разбрах, какво съм намерил.

Има около половин дузина големи открития, които са съвсем предстоящи, но никой не прави и най-малък опит да се подготви за тях. Антигерон от някакъв вид или от няколко вида почти сигурно ще се появи съвсем скоро, но никога не съм чул някой да е отделил сериозно внимание на проблемите, които той ще породи. Аз самият нямах представа какво да правя с него. Колкото повече мислех, толкова повече се тревожех, защото започнах да разбирам, че по въздействие това е нещо като атомна енергия. Да, антигеронът няма да избухне по този начин, но е дори по-разрушителен, макар потенциално да е много по-полезен…

Но представете си само резултата дори от простото огласяване, че съществува средство да удължиш живота си. Нещата ще се разпространят като прериен пожар. Помислете си за гонитбата на вестникарите. Една от големите мечти на човечеството най-после се е сбъднала. Представете си двайсет милиона екземпляра на „Рийдърс Компакт“, всеки съобщаващ на половин дузина езици: „И ти можеш да бъдеш Метусала3!“ Хитрини, интриги, подкупи, може би и борби дори ще започнат сред хората, за да се опитат да грабнат първи поне малко допълнителни години. Хаосът ще последва в един свят, който и без това вече е пренаселен и има твърде висока раждаемост. Цялата перспектива беше и е съвсем ужасяваща. Преди три-четири века все още бихме могли да понесем въздействието на лишеина и може би да го контролираме, но сега, в съвременния свят… Ох, това ми причиняваше кошмари… И още ми причинява по-някога…

Но в никакъв случай то не бе най-страшното. Да го откриеш в неподходящо столетие е ужасно, но аз бях направил нещо още по-лошо: бях открил не антигерона, който трябва.

Убеден съм, че щом има един, трябва да има и други. Могат да са по-малко или повече ефикасни от този, който извлякох, но трябва да ги има. Основната неприятност с моя лишеин е, че произлиза от лишей, който ни бе изпратен от пътуващия ботаник Макдоналд. Лишеят съществува в колонии, които растат върху територия само от няколко квадратни километра. С други думи, от него има изключително малко. И колкото има, трябва да бъде запазен и да не се събира много интензивно. Според моята информация ще стигне за поддържането на три-четири хиляди души, не повече.

Тъй че може да се предвиди какво ще стане. Обявява се откритието, а после се уточнява, че то ще може да се приложи само на тези три-четири хиляди души. Боже мой, та това е въпрос на живот и смърт! Кои ще са щастливците, на които ще бъде позволено да живеят по-дълго? И защо? А цената на лишея веднага ще стане астрономическа. Паническото му търсене ще бъде като златната треска, само че още по-трескаво. За седмица-две, може би дори само за няколко дни, той ще свърши и това ще бъде краят на лишеина. Край!

За да се получат приблизително необходимите количества, лишеят трябва да се отглежда на площ от хиляди квадратни километри, а това не е възможно. Освен трудността да придобиеш толкова хектари земя, която да е подходяща, няма да можеш да го опазиш, защото цената му ще бъде твърде висока.

През петнайсетте години от тогава виждах само един изход — да намеря начин за синтезирането му. Но до сега не съм успял…

Другата възможност е да се чака дълго, докато някой открие друг вид антигерон, произлизащ от по-изобилен източник. Това бе и нещо, което може да стане още утре, но може и след много дълъг период…

Какво трябваше да правя? Остро се нуждаех от някого, на когото да се доверя. Трябваха ми асистенти, за да ми помогнат да работя върху синтеза. Кой? Как да подбера хора, устойчиви на изкушението да получат милиони само заради няколко ключови изречения? Дори да успеех да ги намеря имаше и друг проблем по изтичането на информация: една-две непредпазливи думи, и дори само намек, че сме по следите на нещо подобно, биха накарали някои хора също да започнат да предполагат и да изследват. И не след дълго също щяха да го открият. И тогава — пуф! Няма го вече лишеят!…

Просто не можах да измисля никого, на когото мога да се доверя напълно. В ситуация като тази човек става малко маниакален. Но и най-надеждният човек, когото познавате понякога изтървава само една критична ключова следа и злото е сторено… Имаше само един човек, над когото можех да имам пълен контрол — това бях аз. Докато вършех сам всичко не можеше да изтече информация, и това бе единственият начин да бъда сигурен, че няма да изтече…

От друга страна, ако някой не може да се възползва от откритието ти, все едно, че не е направено. Бях напълно удовлетворен от опитите си с лабораторни животни. Следващият етап бе да го опитам върху себе си. Направих го и открих, че резултатите са не по-малко задоволителни. Тогава възникна въпросът за вас двамата.

Ако някой трябваше да се възползва от откритието на вашия баща, разбира се, че това сте вие. Тук отново възникна проблемът за сигурността. Бяхте млади. Да пазите тайната би било голямо напрежение за вас. Малка неволна грешка на един от вас, придружена от името Саксоувър, би била катастрофа. Единствената възможност изглеждаше да измисля начин да го направя без ваше знание.

В края на краищата един ден това щеше да се разкрие. Непременно щеше да настъпи време, когато вие щяхте да започнете да го забелязвате, и другите щяха да започнат да го забелязват и да свързват нещата едно с друго. Ако имам късмет, мислех си, все пак дотогава ще разполагам с много години за работа. Така и стана. Вече десет години откакто направих първата имплантация на Пол.

Ето, това е. Правих всичко възможно, но не бях достатъчно добър. Колкото до Даяна Бракли, дали това, което при нея бе много спешно наистина е приключило или не, всъщност няма особено значение. Не остава много време до деня, когато някой ще каже: Странно, защо и тримата тези Саксоувър из-глеждат толкова млади за възрастта си. И с това ще накара и друг да се замисли. Един ден всичко ще започне по именно по този начин. Така, че е време вече да знаете. Въпреки това за всички е по-добре да мълчим колкото може по-дълго. Все още може да се появи нещо, което да смекчи кризата.

Зефани известно време не проговори.

— Татко — каза тя после, — какво всъщност изпитваш към Даяна?

— Нещо много сложно, мила.

— Сякаш приемаш нещата с нея много спокойно, освен когато ти казах за „Нефертити“.

— Никога не съм бил добър в овладяването на емоциите си. Съжалявам. Е, отначало бях много ядосан. Но го преодолях. Бе нарушение на договора, но не кражба — удовлетворен съм от това. Имах близо петнайсет години да реша какво да правя с откритието — и се провалих. Какво точно върши Даяна не знам, но е имала достатъчно разум някак да го запази в тайна. Инак щеше да е трагично, но сега… Както казах, това няма да продължи още много дълго. Не, не съм ядосан, по някакъв начин е дори облекчение, че вече не съм сам. Но все още искам да мине колкото може повече време, преди да се разчуе…

— Ако казаното от Даяна е вярно, ако тя е преодоляла своите неприятности без последствия, тогава нещата не са всъщност много различни, нали?

Франсис поклати глава.

— Преди три дни бях сам. Сега знам, че Даяна знае, и вие.

— Но това сме само ние, татко. Пол и аз. Освен ако Даяна е казала на някого?…

— Казва, че не е.

— Ето, виждаш ли? Практически си е както е било преди.

Пол седна на ръба на стола.

— Всичко това е много добре — вмъкна той, — нещата може да бъдат и същите за теб, но не и за мен. Аз имам жена.

Баща му и сестра му го загледаха почти безизразно. Той продължи.

— Докато не знаех — не знаех. Но сега, когато знам, и тя, като моя жена, има право да знае.

Другите двама не отговориха. Зефани седеше неподвижно, косата й блестеше на фона на тъмната кожа на облегалката на фотьойла. Изглеждаше много заинтересувана от шарките на килима. Франсис също не поглеждаше в очите сина си. Мълчанието стана неловко. Наруши го Зефани.

— Не трябва да й казваме веднага, Пол. Трябва ни време, за да привикнем с мисълта ние самите и да я видим в истинската й перспектива.

— Би могла да опиташ да се поставиш на нейното място — подсказа Пол. — Какво би си помислила за съпруг, който крие от теб нещо като това?

— Въобще няма нещо като това — каза Зефани. — Това е много особено и специално нещо. Не те убеждавам, че въобще не трябва да й казваш, но трябва да го отложиш, докато изработим някакъв план.

Пол каза твърдоглаво:

— Тя има право да очаква съпругът й да играе с открити карти пред нея.

Зефани се обърна към Франсис.

— Кажи му да почака малко, татко, докато ни стане възможно да схванем какво всъщност ще означава всичко.

Франсис не отговори веднага. Излъска лулата си, която бе в ръката му, разглежда я замислено известно време, после вдигна поглед и срещна очите на сина си.

— Точно това висеше над главата ми повече от четиринайсет години. Не казах на никого, защото нямах довереник, на когото можех истински да вярвам след смъртта на майка ви.

Щом веднъж една идея е посята, никой не можа де каже кога и къде тя ще спре да расте. Единственият сигурен начин да я контролираш е да не я засяваш, да не й даваш възможност да покълне, смятах аз. Това, както изглежда, е било дори по-мъдро, отколкото го мислех.

Той хвърли поглед към стенния часовник.

— Минаха три и половина часа, откакто освободих идеята от шушулката й. Откакто ви я доверих. Тя вече покълна и се бори да расте…

Замълча, после продължи:

— Ако можех да се позова само на студения разум, мисля, че не бихме имали затруднения. За съжаление, обаче, съпрузите рядко са разумни към жените си, а жените са дори още по-неразумни към съпрузите. Не мисли, че не виждам проблема ти. Въпреки това ще ти кажа: ако си склонен да рискуваш и да поемеш отговорността да предизвикаш катастрофа в мащаб, какъвто никога не си си представял, ти няма да се спреш и ще направиш това, което ти се струва правилно. Но ако си разумен, няма да кажеш на никого — съвсем на никого.

— И все пак — отвърна Пол, — ти току-що загатна, че ако мама бе още жива, би й го доверил.

Франсис не му отговори. Той не отместваше поглед от сина си. Изражението на Пол стана малко притеснено.

— Добре. Разбирам. Няма нужда да казвам нищо — рече той рязко. — Напълно ми е ясно, че никога не сте харесвали Джейн. Сега ми заявявате, че й нямате доверие. Това е изводът, нали?

Зефани направи леко движение, но се отказа. Франсис също не каза нищо.

Пол стана. Без да ги погледне излезе от стаята, като тръшна вратата след себе си. След малко чуха колата му по алеята.

— Не проведох нещата както трябва — каза Франсис. — Предполагам, че ще й каже?

— Боя се, че е така, татко. Вцепенен е от страх при мисълта как тя би реагирала, когато разбере, че той е знаел и не й е казал.

— Тогава какво?

— Тя ще дойде при теб и ще поиска да й приложиш лишеина. Не мисля, че ще го раздрънка, за сега — не.

Франсис само бавно кимна. След малко Зефани добави:

— Татко, преди да си отида, бих искала да знам малко повече за това и какво ще означава то за мен, моля те…

5

Зефани излезе от асансьора, като бъркаше в чантата си за ключа от квартирата. Едра фигура се надигна от стол, поставен на площадката по-скоро за да прикрива голотата й, отколкото да се седи на него. Мъжът за стана пред нея, когато тя приближи до вратата. Изражението й на разсеяност се смени със смут.

— О, мили! — каза тя неадекватно.

— О, мили, наистина — отговори мрачно младиятмъж. — Трябваше да те взема преди един час. И дойдох.

— Ужасно съжалявам, Ричард. Наистина…

— Но ти току-що показа, че напълно беше за-бравила.

— Не бях забравила, Ричард. Поне помнех до тази сутрин. Но оттогава се случиха толкова много неща. И то… Е, добре, изскочи ми от главата.

— Наистина — повтори Ричард Тревърн.

Стоеше пред нея — висок, светлокос, широкоплещест младеж, който я гледаше внимателно. Раздразнението му се смекчи донякъде от искреността на нейното смущение.

— Толкова много какво? — попита той.

— Семейни работи — обясни Зефани мъгляво. Сложи ръка на ревера му. — Моля те, не се сърди, Ричард. Нищо не можех да направя. Трябваше внезапно да си отида вкъщи. Беше едно от неизбежните неща. Ужасно съжалявам… — Тя отново затърси в чантата си и намери ключа. — Ела и седни. Дай ми десет минути за душ и преобличане и ще бъда готова.

Той изсумтя, но я последва.

— Десет минути означава точно пет минути след вдигането на завесата.

Тя помълча като го гледаше нерешително.

— О, Ричард, би ли възразявал много, ако не отидем? Не можем ли просто спокойно да вечеряме някъде? Знам, че е гадно от моя страна, но днес не мога да изпитам удоволствие от театъра… Може би ако им се обадиш, ще могат да продадат местата?

Той я погледна малко по-внимателно.

— Семейни скандали? Някой е умрял? — попита той.

Тя поклати глава.

— Само малък шок. Ще мине, ако ми помогнеш.

— Добре — съгласи се той. — Ще им се обадя. Няма защо да се тревожиш, само дето взех да огладнявам.

Тя сложи ръка на ръкава му и вдигна лице за целувка.

— Милият Ричард, — каза тя и се отправи към спалнята си.

След това лошо начало вечерта не тръгна кой знае колко добре. Зефани опита да я подобри с изкуствено осветление. Изпи две мартинита, преди да излязат от стаята и още две в ресторанта. Като отри, че не действат, настоя, че само едно шампанско ще оправи настроението й, и като че ли това наистина стана за известно време. В края на вечерята тя толкова настояваше и за двойно бренди, че той превъзмогна нежеланието си и го поръча. С брендито настроението от виното се изпари. Тя се разплака, заподсмърча и поиска още бренди. Той отказа и тя се почувства подтискана. Сълзливо молеше за милост келнера, комуто се наложи да прояви не малко такт.

Когато се върнаха в апартамента, Ричард й помогна да свали шлифера си и остави в един ъгъл на дивана във всекидневната. Тя се сви и тихо заплака. Той отиде в малката кухничка и сложи чайник с вода на печката. След малко се върна с кана черно кафе.

— Давай. Цялата чаша — каза й той, когато тя спря да пие.

— Няма. Не ме тормози, Ричард.

— Ще я изпиеш — настояваше той и стоя над нея, докато я довърши.

Тя отново се свря в ъгъла на дивана. Хълцането беше престанало. От всичко случило се лицето й бе забележително незасегнато. Очите й все така блестяха, клепачите — съвсем леко зачервени, но никаква друга следа. Като върху детско лице. Наистина, мислеше той, като я зяпаше, лицето й бе точно това: детско. Бе трудно да се повярва, че тя, тъй както седеше и мачкаше носната си кърпичка и тъжно избягваше очите му, бе на повече от седемнайсет го-дини.

— Хайде — каза той топло. — За какво е цялата работа? Какво те тревожи?

Тя само поклати глава.

— Не бъди глупава — увещаваше я той нежно. — Хора като теб не отиват и не се напиват нарочно без причина. А хора, на които е станало навик, имат нужда от много повече, отколкото изпи ти.

— Ричард! Казваш, че съм пияна ли? — попита тя с опит да защити достойнството си.

— Да. Наистина си пияна. Изпий още чаша кафе.

— Няма!

— Ще изпиеш — настояваше той.

Тя намусено изпи половината.

— Хайде сега, разкажи ми.

— Няма. Тайна е — отговори Зефани.

— По дяволите. Мога да пазя тайни. Как мога да ти помогна, щом не знам какво не е в ред?

— Не можеш да ми помогнеш. Никой не може да ми помогне. Тайна е — каза тя.

— Често онова, което ни помага, е да говорим за нещата — каза Ричард.

Тя го изгледа продължително и доста твърдо. Очите й заблестяха, напълниха се със сълзи и отново преляха.

— О, Боже! — възкликна Ричард. Поколеба се, после отиде и седна на дивана до нея. Взе ръката й.

— Зеф, скъпа — каза той, — нещата често се виждат само откъм опаката им страна, когато застанеш пред тях сам. Хайде да го извадим на бял свят, каквото и да е, и да видим какво можем да направим. Този начин на действие не ти е присъщ, Зефи.

Тя увисна на ръката му и сълзите й потекоха.

— Изплашена съм, Ричард. Не искам това. Не го искам.

— Какво не искаш? — попита той безизразно, като я гледаше безпомощно.

Тя поклати глава.

Внезапно той стана по-груб. Сурово се вторачи в нея и каза много рязко:

— О! — И след пауза: — И чак днес ли разбра?

— Тази сутрин — отвърна тя. — Но аз всъщност не… Ами то просто изглеждаше вълнуващо отначало.

— О! — каза той пак.

Последвалото мълчание продължи почти минута. Внезапно той се обърна и я прегърна през раменете.

— О, Боже, Зефи… О, Зеф, скъпа… Защо не ме почака?

Зефани го погледна недоумяваща и все още нещастна.

— Ричард, мили — каза тя скръбно.

— Кой е? — попита той свирепо. — Само ми кажи кой е и аз ще… аз ще… Кой го направи?

— Ами татко, разбира се — отговори Зефани. — Той е имал най-добри намерения — добави тя лоялно.

Челюстта на Ричард увисна. Ръцете му също. За момент изглеждаше като ударен с чук по главата. Трябваше му значително време, за да се окопити. Най-после промълви:

— Май че не мислим за едно и също нещо — отбеляза с мрачна сдържаност. — Нека сме наясно. Какво е това, което ти толкова силно не искаш?

— О, Ричард, не бъди груб — каза тя нещастно.

— По дяволите, не съм груб. И аз бях шокиран. Сега просто искам да знам за какво говорим, да му се не види.

Тя го погледна с малко размътен поглед.

— За мен, разбира се. За мен и продължаването, продължаването, продължаването… Само си помисли, Ричард. Всички остаряват, уморяват се и умират, и само аз продължавам, и продължавам, и продължавам сама, още и още. Сега не ми се струва вълнуващо, Ричард, страх ме е. Искам да умра като другите хора. Не още и още, а просто да обичам и да живея, и да остарея, и да умра. Това е всичко, което искам.

Тя млъкна и сълзите й пак бързо потекоха. Ричард я гледаше внимателно.

— Ти вече достигна до болестната фаза — каза той.

— То си е болест — да продължаваш и продължаваш, и продължаваш. Тежка болест — потвърди тя.

Той каза твърдо:

— Стига вече за тези глупости, Зеф. Време е да спреш и да си лягаш. Опитай се да се утешиш, като мислиш за другата по-тъжната страна: „На сутринта то е зелено и порасло, но вечерта е отрязано, изсушено и повяхнало“. Предпочитам още малко да продължавам и продължавам, и да отложа изсъхването и увяхването за колкото е възможно по-късно.

— Но двеста години са твърде много да продължаваш и продължаваш, и продължаваш. Толкова дълъг, дълъг път да извървиш сама, съвсем сама. Двеста години са… — Тя млъкна внезапно, като го гледаше с широко отворени очи. — О, Боже! Не трябваше да казвам това. Трябва да го забравиш, Ричард. Тайна. Много важна тайна, Ричард.

— Добре, мила Зефи. При мен тя е в безопасност. Сега върви да си легнеш.

— Не мога. Помогни ми, Ричард.

Той я вдигна, отнесе я в спалнята, сложи я на леглото. Ръцете й се сключиха здраво около шията му.

— Остани — каза тя. — Остани при мен. Моля те, Ричард.

С усилие той разтвори ръцете й.

— Пияна си, мила. Просто се отпусни и легни да спиш. На сутринта ще бъдеш добре.

Сълзите отново бликнаха.

— Толкова съм самотна, Ричард. Страх ме е. Съвсем сама… Ти ще си умрял, всички ще са измрели, освен мен, и аз ще продължавам, и продължавам, и продължавам…

Ричард успя да се откопчи от нея. Твърдо свали ръцете й. Тя обърна глава и заплака върху възглавницата. Той постоя малко край леглото, след това се наведе и нежно я целуна зад ухото.

Остави вратата на стаята й леко открехната, върна се във всекидневната и запали цигара. Още преди тя да догори хлипанията започнаха да затихват, а след това престанаха. Почака още няколко минути и се върна на пръсти. Дишането й не се промени, когато угаси лампата.

Тихо затвори вратата на спалнята, взе шапката и шлифера си и излезе от апартамента.

* * *

Да не каже на Джейн се оказа не така просто, както Пол си бе представял. Бе забравил, че тази вечер бяха поканени на коктейл, на който тя придаваше голямо значение. Късното му завръщане вкъщи бе посрещнато с хладен укор. Предложението му да не ходят беше рязко отхвърлено. Самият коктейл, слабо подкрепен от нещо, наречено лека вечеря, продължи цялата вечер. Похапването след това вкъщи, което трябваше да компенсира недостатъчната вечеря, не предразполагаше за съобщаването на толкова важно нещо. И той реши да изчака, докато си легнат. Но Джейн се пъхна под завивките с вид на човек, твърдо решил да спи. Пол угаси светлината. Помисли да направи съобщението си на тъмно, но след това се отказа. Още не бе решил напълно, какво да на-прави, когато дишането й стана равномерно и това приключи въпроса. Отложи разкритието за следващия ден.

Характерът на Джейн беше формиран от сили и обстоятелства, съвсем различни от формиралите семейството на Саксоувър и най-важното от тях беше финансовият стрес. Докато за Саксоувърови парите бяха страничен продукт, който сякаш се увеличаваше от само себе си, то главната грижа на семейството на Джейн бе свързана със стреса от скоростта, с която парите се стопяват.

Баща й, полковник Партън от редовната армия, сега пенсионер, държеше малко имение в Къмбърланд. Едно от онези имения, орязани парче по парче, които все още можеха да служат като семейна ре-зиденция. Единственият син на полковника, от пре-дишен брак беше представителен и твърде популярен младеж. Надеждата, че синът ще се ожени добре, бе разбита след брака му с дъщерята на ректора. Стова умря последната възможност синът да успее да се прави с финансовите лешояди, наобиколили баща му.

Полковникът неохотно преглътна този факт и прехвърли последните си надежди върху своята дъщеря. Една предана дъщеря, умело обучена от суровите факти на живота, може и да изиграе добре картите си. И ако покаже способности, струва си да се вложи капитал, за да я подкрепи. Би могло просто да се рискува. И без това нямаше смисъл да се опитва да спестява, когато министърът на финансите щеше да се изправи пред него в края на пътя му досущ съдбата. И наличният капитал бе инвестиран в скъпо училище, следване в Париж, представяне на обществото в Лондон. Всичко завърши с няколко големи разочарования и с женитбата с Пол.

Джейн не беше точно това, което Франсис би желал за сина си. Той се досещаше, че възможностите на Саксоувърови са изиграли известна роля за нейното решение да се омъжи за Пол. Но после си припомни по-ранни връзки на Пол, които още по-малко бяха му харесали и посрещна всичко откъм добрата му страна. Джейн притежаваше външност и увереност. Маниерите й бяха точно каквито се очакваха от млада жена от нейната прослойка. Чувството й за табу беше надеждно, тя уважаваше в необходимата степен всички правила, които в момента се ползваха с всеобщо признание. Можеше да има известни съмнения в способността й да бъде представителна съпруга и способен управител. Освен това знаеше какво прави и къде смята да отиде и това, с известни резерви, бе хубаво, мислеше Франсис. Някоя лепка положително не би била по-подходяща за Пол.

Но Пол беше прав, когато каза, че нито баща му, нито сестра му харесваха Джейн. И двамата се бяха опитали. Франсис дори бе готов да направи опит отново, но Зефани се беше отказала.

— Съжалявам, татко — призна тя на Франсис. — Направих всичко възможно, но с нея сякаш не живеем в един и същи свят и въобще не виждаме едни и същи неща. Тя не мисли за нищо. Като че ли е програмирана, нещо като компютър. Има установена система на отговор. Чува, след което механизмите на приемане, отхвърляне и реагиране започват да тракат и отговорът излиза като кодиран, просто съ-вършено правилен, но за хора, които използват същия код.

— Не си ли малко нетолерантна? — допусна Франсис. — В края на краищата не сме ли всички нещо подобно? Ако се погледнем честно? — Да, но само в известна степен — съгласи се Зефани. — А някои са като монетните автомати. Снабдени са с механизми винаги да прибират парсата.

Франсис изучаваше дъщеря си.

— Мисля, че е по-добре да изоставим тези сравнения — каза той. — Вярвам, че трябва да направим всичко възможно да запазим цивилизовани отношения в семейството.

— Разбира се — съгласи се Зефани, — но „цивилизовани“ е една от думите, които тя декодира съвсем различно от теб и мен.

Зефани тогава пое курс на умерено оттегляне от компанията на снаха си, което бе удобно и за двете. Това, мислеше си Пол, като отново се съсредоточи върху своя въпрос, съвсем не би направило Джейн да приеме новината по-мило.

Сутрешните часове също не му се сториха идеалното време да внесе въпроса за обсъждане. От друга страна, те отново трябваше да излязат тази вечер, така че той щеше да бъде в същото положение утре. Съзнаваше, че колкото повече отлага, в толкова по-силна позиция ще бъде Джейн. Накрая реши да действа направо. И след втората си чаша кафе изтърси новината.

Няма стандартен отговор от страна на една млада жена, чийто съпруг и съобщава на закуска доста раздразнено, че очаква да живее двеста години.

Джейн Саксоувър го загледа безизразно. После събра всичките си способности, за да изследва изражението му по-внимателно. Голяма част от лицето му бе скрита от брадата. Но сега по-важни бяха очите му. Потърси в тях крадлив поглед, потъмняване на бялото край ирисите, потръпване на мускулите наоколо, но не откри нищо такова. Една съпруга разбира по-лесно нещата, когато може да припише отклонението на някоя традиционна причина. И колкото по-банална е тя, толкова по-добре. Джейн се престори, че не е чула добре, за да му даде възможност да промени казаното, като никой от тях не загуби достойнството си.

— Добре — отвърна сериозно, — очакванията за дълъг живот се увеличиха значително през последните петдесет години. Може би да бъдеш столетник няма да е тъй забележително след едно-две поколения.

Пол отговори раздразнено:

— Не казах сто години, а двеста.

Тя отново го загледа.

— Пол, добре ли се чувстваш? Предупредих те снощи да не смесваш питиетата. Това никога не ти действа добре…

Обичайната учтивост на Пол се изпари.

— О, Боже, това банално женско мислене! — възкликна той. — Нямаш ли поне две капки въображение, за да ги събереш заедно?

Джейн се надигна от масата.

— Ако ще ме оскърбяваш…

— Седни! — сопна се той. — И престани да ми сервираш стандартни реакции и стандартни фрази. Седни и слушай. Това, което ще ти кажа, засяга теб.

Джейн беше наясно от неписания учебник по стратегия и тактика, че това е моментът, когато оттеглянето й ще остави противника в състояние на поражение и паднал дух. Но Пол наистина изглеждаше обезпокоен от нещо и не приличаше на себе си. И тя се заколеба.

Когато той отново извика „Седни!“, седна повече от изненада, отколкото от нещо друго.

— Сега — каза Пол, — ако слушаш и изоставиш за малко серията си обичайни скептични забележки, ще откриеш, че това, което ти казвам, е много важно.

Джейн го изслуша.

— Но Пол, не можеш да очакваш да ти повярвам. Това е фантастично. Баща ти трябва да се е поше-гувал.

Пръстите на Пол се свиха. Погледна я страшно, след това се отпусна.

— Явно бяха прави — каза той уморено. — По-добре щеше да бъде да не ти бях споменавал.

— Кой беше прав?

— Ами татко и Зефани, разбира се.

— Искаш да кажеш, че са те карали да не ми казваш?

— Така е. Но какво значение има. Всичко е шега. Ти го каза.

— Значи не е шега?

— За Бога! Ти познаваш баща ми достатъчно дълго, за да знаеш, че не е нещо, с което би могъл да се шегува. И второ — една шега трябва да е смешна. Ако можеш да намериш нещо смешно в това, ще се радвам да го чуя.

— Но защо не искаха да знам за него?

— Не беше точно така. Искаха да отложа съобщаването, докато се намери начин да се действа.

— Въпреки че съм ти жена и член на семейството?

— По дяволите, старецът не бе казал нищо и на Зефани и на мен до вчера.

— Сигурно сте се досещали. Откога е това?

— От седемнайстата ми година, а при Зеф — от шестнайсет.

— И очакваш да ти повярвам, че за десет години не си се досетил?

— Ама ти не ми вярваш и когато ти казвам направо, а? Стига! Човек се сеща за толкова малко и от нещата, които изглеждат възможни. За какъв дявол ще седне да се досеща за съвсем невъзможни? Всичко стана така…

Той й разказа историята, скалъпена от баща му за новия вид имунизация и завърши:

— Раничката оздравя много бързо и само малка подутинка остана под кожата. Оттогава повтаряме това всяка година. Откъде можех да зная, че не е това, което ми казва?

Джейн го изгледа подозрително.

— Но трябва да е имало някакво въздействие. Нищо ли не си забелязал?

— Забелязах — отговори Пол. — Открих, че не хващам лесно простуда. Боледувам съм леко от грип само два пъти за десет години. Порязванията и драскотините ми много рядко загнояват. Забелязах, защото следях това. Но защо трябваше да търся нещо друго?

Джейн пропусна това.

— Защо двеста години? Защо толкова определено? — попита тя.

— Защото така действа. Още не знам подробностите и много е вероятно да не ги разбера. Той ни каза, че се забавя скоростта на клетъчното деление и целия метаболизъм в организма до една трета от нормалните. Значи, откакто е започнал да ми го слага, за три години остарявам само с една.

Очите на Джейн се приковаха върху него замислено.

— Разбирам. Сега фактическата ти възраст е двайсет и седем, а физическата — около двайсет. Това ли имаш предвид?

Пол кимна.

— И никога ли не си го забелязал?

— Разбира се, забелязах, че изглеждам по-млад от възрастта си, затова си пуснах брада. Но много други хора също изглеждат по-млади.

Джейн го изгледа скептично.

— Какво искаш? — попита я той. — Опитваш се да се убедиш, че съм криел от теб? Едва сега, когато го знаем, можем да открием доказателствата. Защо ти самата, по дяволите, не си забелязала, колко рядко имам нужда от подстригване, колко дяволски дълго трябваше да чакам, за да ми порасте брада и колко рядко си режа ноктите? Защо ти не го откри по тези признаци?

— Добре — каза Джейн все още замислено, — ти не си се досетил, но Зефани трябваше да го направи.

— Не виждам защо за нея ще има повече причини да го открие, отколкото за мен. Тя дори не се бръсне — отговори Пол.

— Скъпи — каза Джейн, като изрече думата възможно най-остро, — няма защо да се правиш на глупав пред мен.

— Не се правя. О, разбирам какво искаш да кажеш. И въпреки това не мисля, че се е досетила. Нямаше никакви признаци за това. Но го възприе малко по-бързо от мен.

— Трябва да се е досетила — повтори Джейн. — Тя ходи в „Дар“ твърде често. Дори да не се е досетила, все трябва да го е чула от някого, който естествено е предполагал, че тя знае.

— Казах ти — изрече Пол търпеливо, — че никой друг не е знаел, поне така е мислел баща ми, докато не е възникнал проблемът.

Джейн помисли още малко. Накрая поклати глава.

— Колко находчив можеш да бъдеш. Пол, не вярвам, че си започнал да разбираш, до какво ще доведе това. То струва милиони. Милиони, милиони. Има стотици мъже и жени, които ще искат да платят хиляди годишно, за да им продължат живота. Това е нещото, което всичките богатства на най-богатите хора в историята не са могли да купят досега. Нима очакваш да повярвам, че баща ти не е направил съвсем нищо цели четиринайсет години, освен че се е погрижил за вас двамата? За Бога, прояви малко здрав разум, Пол!

— Ти не разбираш. Работата съвсем не е в това. Не казвам, че не би донесло слава и много пари. Но не това го занимава в момента. А фактът, че му дава много време да работи над него. Той…

Джейн внезапно го прекъсна.

— Да не искаш да кажеш, че го е приложил и на себе си?

— Естествено. Да не мислиш, че ще го опитва върху нас, без първо да е удовлетворен от резултата върху себе си?

— Но — ръката на Джейн върху масата бе така стисната, че кокалчетата й побеляха — значи ли това, че и той ще живее двеста години? — попита тя напрегнато.

— Е, не чак толкова дълго, разбира се. Започнал го е в по-късна възраст.

— Но повече от сто?

— О, напълно, бих казал.

Джейн погледна мъжа си. Отвори уста, но се поколеба и не каза нищо.Пол продължи:

— Но в момента не вижда как да завърши успешно нещата, как всичко да мине с възможно най-малко сътресения.

— Не виждам особени затруднения. Покажи ми богаташ, който не би му дал цяло състояние, за да го използва и не би запазил тайната в името на собствения си интерес. Кълна се, че тези хора точно така правят.

— Намекваш, че баща ми се държи като супер-шарлатанин?

— О, глупости! Той е ловък бизнесмен, сам го е казвал. Тебе питам, нима човек с неговите делови способности ще остави тази възможност неизползвана четиринайсет години? Не е за вярване!

— Искаш да кажеш, че като не може да изкара веществото на пазара като прах за пране, той го прави скришом?

— Но каква е ползата, ако не го изкараш на пазара по един или друг начин? Рано или късно това ще стане. Единственото, което той печели от непоказването му на широкия пазар, е високата цена, която може да му вземе от грижливо подбрани в ограничен кръг купувачи. И то колко висока! Дай на някого убедително доказателство, че ще остане млад, и той ще те моли да вземеш половината му капитал.

Замълча и после продължи:

— И къде се намесваш ти? Той се занимава с това през всичкото време и ти нищо не знаеш. Докато някъде нещо не е изтекло и сега той съзнава, че най-доброто време за него е приключило. Така или иначе вероятно ще научиш и ти го казва. Трябва да е направил милиони и просто ги е запазил за себе си… И се е подмладил. Колко време ще мине, преди нещо от милионите да дойде при нас — век, или повече?

Пол притеснено погледна жена си. Беше негов ред да изпита съмнения в нея. Тя долови изражението му и каза:

— Няма нищо нередно в това да погледнеш фактите право в очите. Естествено е хората да умират и младите да ги наследяват.

Пол не подхвана тази нишка. Той промени посоката.

— Ти схвана нещата неправилно. Ако баща ми искаше да бъде баснословно богат, нямаше да е това, което е и „Дар“ не би бил управляван, както той го управлява. Въобще не би съществувал. Най-важното за него е работата му и той винаги се е интересувал само от нея. Сега го безпокоят. Колкото до предположението, че е могъл да предприеме нещо като някой нелегален извършител на аборти — това е абсолютна безсмислица. Би трябвало да го познаваш по-добре.

— Всеки човек си има своята цена — започна Джейн.

— Не се съмнявам, но тя не винаги е в пари.

— Или във власт — каза Джейн. — Парите са власт. Достатъчно пари са безкрайна власт, така че това е едно и също.

— Но той не е мегаломан. А само един много раз-тревожен човек, скован от безпокойство заради по-следствията от откритието. Ако трябва да говориш с него…

— „Ако“! — повтори тя. — Драги ми Пол, категорично възнамерявам да говоря с него. Имам твърде много да му кажа. Първо да разследвам, защо сме били изключени от схемата, докато не са се появили признаците на разпадането й. И не само това. Май не можеш да разбереш, какво ми е причинил той — на мен, твоята жена, неговата снаха. Ако всичко, което казваш, е вярно, нарочно ме е оставил да бъда с две години по-стара от теб, когато разликата между нас е само осем месеца. Той хладнокръвно ме е измамил с шестнайсет месеца живот, които бих могла да имам. Какво ще кажеш на това?…

6

— Бих искал да направя опит. Има нещо, което си струва да надникнеш в него. Сигурен съм — каза Джералд Марлин.

— Много изкилифинчено място е това „Нефертити“. Трябва да си дяволски сигурен в себе си — каза редакторът на „Сънди Проул“.

— Естествено. Точно мястото, което нашите читатели ще се радват да видят натопено. Ще бъде първокласен луксозен скандал.

— Хм — усъмни се редакторът.

— Виж какво, Бил — настоя Джералд, — тази жена Уилбъри ги изтръска за пет хиляди. Пет хиляди! Ако работата беше отишла в съда нямаше да вземе и петстотин, „Нефертити“ я поорязаха, разбира се. Първият й иск беше за десет хиляди. Да не би да кажеш, че това не намирисва?

— Баровските свърталища си плащат така и стоят настрана от съда, който е лоша реклама.

— Но пет хиляди!

— Откровено казано, Джералд, съмнявам се, че там може да има нещо. Просто онази Уилбъри случайно е имала алергия. Би могло да се случи с всеки. Често се случва. Едно време беше много популярно да се изтръскват хората, които произвеждат боя за коса. Господ знае какво слагат във всичките кремове, лосиони, тоалетни млека и какво ли не още в тези заведения. Всичко може да стане. Представи си, че си алергичен към китовете.

— Ако бях алергичен към китовете или китовата мас, нямаше да ходя в скъпо разкрасително заведение, за да науча това.

— Някой може да те срещне и да ти каже: „Това е последният хит на науката за красотата! Имперска слуз — дар на Природата. Открит едва сега през юни в лявото стомахче на рядка оса. Безценната слуз е извлечена капка по капка от опитни учени, посветили се на целта да ви дарят отново с красота!“ Как ще разбереш дали си алергичен към точно този боклук или не, докато не опиташ? Повечето хора ще бъдат о’кей, но отвреме навреме се пръква един на сто хиляди, който направо се разпенва при допир с него. Ако твърде много хора се почувстват кофти, ще трябва да помислиш за нова слуз. Но единичните случаи са си просто търговски риск. И оная Уилбъри е точно това. Тя е пресметнатият риск. Естествено, няма да искат разгласа и ако могат да я избегнат…

— Да, но…

— Мисля, че не разбираш, какви са приходите в луксозна дупка като тая, старче! Ще се изненадам, ако не възлизат средно поне на триста годишно от клиент.

— Явно ние с теб сме се захванали не с каквото трябва, Бил. Но въпреки това има нещо гнило в цялата работа. Оная Уилбъри охотно бе се навила на три, дори на две, но адвокатите й настояваха за пет хиляди и ги получиха. Тук трябва да има причина. И тя не е в наркотиците. Поне „Скотланд Ярд“ не е открил нищо подобно. Те държат под око такива места, нали знаеш.

— Ами щом те са удовлетворени…

— Ако не е наркотик, е нещо друго.

— Дори да е така, тези заведения си имат неща, които смятат за ценни търговски тайни. Въпреки, че Господ си знае, защо всички жени не са умопомрачителни красавици…

— Добре, представи си, че е само търговска тайна. Тя е създала дяволски успешен първокласен бизнес, така че защо не опитаме да го измъкнем и да го покажем на нашите читатели?

Редакторът се замисли.

— Може и да има нещо в това — съгласи се той.

— Сигурен съм. Има нещо. Дали е странен бизнес или първокласна рецепта няма голямо значение. Можем да проработим и двете.

Те обмисляха нещата известно време.

— При това — продължи Джералд — има нещо в тази дама Бракли, която оглавява „Нефертити“. Не само във външността. Явно е истински мозък, а не обикновена делова и ловка жена, искам да кажа. Получих някои предварителни сведенийца за нея.

Бръкна в джоба, извади два-три сгънати листа и му ги подаде.

Редакторът ги разгъна: „Даяна Присила Бракли — ориентировъчно“. Листовете бяха натракани на пишеща машина от човек, загрижен най-вече за скоростта. Правописни грешки, машинописни грешки… Като положи максимални усилия да се справи и с произволните съкращения, редакторът прочете:

„Д. П. Бракли, на 39,но се говори, че изглежда много по-млада (да се провери дали е факт или любезно въображение, може да е търговско предимство). Хубавица. Сто седемдесет и осем сантиметра, тъмна червеникавокафява коса, хубави черти, сиви очи. Кара адски хубав ролс — струва да кажем седем хиляди. Живее на Дарлингтън Меншънс 83,наем астрономически.

Баща Харолд Бракли покойник, банков чиновник, Уесекс Банк Лимитид, образцов, предан член на постоянната банкова компания. Женен за Малвина, втора дъщеря на Валентин дьо Травер, богат предприемач, чрез приставане. В. дьо Т. труден баща — няма да стъпиш тук, нито пени от мен и т. н.

Бракли живеели на Деспънт Роуд 43,Клафам, полусамостоятелно, малка ипотека. Предметът единствено дете. Местно частно училище до 11 г., после гимназията «Сейнт Мерин». Учи добре. Изтъкната стипендия в Кеймбридж. Почести, отличия с фанфари. Биохимия. Заела място за три и половина години в Дар Хаус Дивелъпмънтс, Окинхам.

Междувременно В. дьо Т. умира. На дъщерята и зетя още не е простено, но завещание на предмета, внучката, оценявано между четирийсет и петдесет хиляди, на възраст двайсет и пет. Предметът зарязва работата в Дар Хаус шест месеца след тази възраст. (Бележка: След изглежда е символично. Следва се нивото на В.). Поръчан строеж на къща за родителите близо до Ашфорд, Кент. Предприела околосветско пътешествие — една година.

След завръщането си купува за малък разкрасителен бизнес «Фрешет», някъде на Майфеър. След две години купува партньор. Следващата година присъединява своя Фрешет в нова фирма: Нефертити Лимитид, (частна, обявен капитал 100 лири). Напредва, като разкрасява главите на снобите, и още как!

Лични подробности оскъдни, въпреки скандалния характер на занаята. Доколкото е известно, никакви бракове до сега — положително е сигурно, че е използвала винаги моминското си име. Живее скъпо, но не бляскаво. Свободно харчи за дрехи. Не са известни странични занимания, макар да проявява интерес към Джойнингс, произвеждащи химикали. Никакви тъмни дела не са известни. Изглежда пряма. Делова репутация образцово чиста. Целият персонал на Нефертити грижливо облечен, опетнени личности не се приемат. Твърде хубаво, за да е вярно? Не мисля. Просто В. дьо Т. внимава да поддържа репутацията си. Дори злобни конкурентни злословия незначителни.

Любовен живот: нищо, публично известно. Като че ли няма в момента, нито неотдавна, но търсенето продължава.“

— Хм — измрънка редакторът, когато стигна до края. — Не се обрисува много човешка фигура, нали?

— Това е само грубо ориентировъчно — каза Джералд. — Той ще получи още. Мисля, че е интересно. Работата в „Дар Хаус“, например. Там взимат само блестящи. Трябва почти да имаш научна степен пред името си, за да бъдеш назначен. Питам се какво кара човек от този калибър да напусне своите високоинтелектуални изследвания и да се навре в прастарата каша на козметиката?

— Желанието да караш „Ролс-ройс“ със съответните добавки — подсказа редакторът.

Джералд поклати глава.

— Не е достатъчно, Бил. Ако целта й бе да шашва света, в „Дар“ щеше да бъде много по-известна, отколкото е. Големите козметици като правило обичат да важничат — това е част от рекламата. А тя като някакъв аутсайдер, макар и от друг вид, се завира в разкрасителната блъсканица, където всички работят с витриол, с ножове. И какво става по-нататък? Не само оцелява, а преуспява. Постига истински първокласен успех там и то без да си сложи с техните оръжия. Но как? Има само един отговор, Бил — с някаква джунджурийка. Има си нещо, което другите нямат. Бих казал, че като научен работник в „Дар“ е попаднала на това нещо и е решила да се възползва от него. Дали е тъмна работа или не е друг въпрос. Но си струва да се открие.

Редакторът продължи да размишлява. И кимна.

— Добре, Джери, надникни вътре, момче. Но си отваряй очите. „Нефертити“ има много мощна женска подкрепа. Ако намериш нещо, от което е на път да избухне крупен скандал, ще замесиш високопоставени съпруги. Така че имай едно на ум, нали?

* * *

— Ще кажа на мадам, че сте тук, мис — каза дребната прислужничка и излезе, като затвори вратата след себе си.

В стаята нямаше нищо излишно, изглеждаше малко старомодна в очите на Зефани, и малко гола според съвременните стандарти. Но това бе скъпа, постигната с вкус голота. След първоначалната изненада човек се чувстваше приятно в нея. Зефани отиде до прозореца. Под него имаше няколко квадратни метра градинка на покрива, до която можеше да се стигне през полустъклена врата. В няколко лехи цъфтяха лалета-джуджета. Върху насип в сянката на грижливо подрязани храсти растяха няколко теменужки. В един ъгъл на миниатюрната полянка мъничък фонтан подскачаше от старинен оловен чучур. Големи стъклени плоскости възпираха вятъра от едната страна. Погледът се плъзгаше на запад и виждаше малка ограда от ковано желязо, а след нея — парк, целият сякаш от току-що раззеленени дървета, които скриваха очертания на зданията зад него.

— Брей! — каза Зефани с благородна завист.

При звука на отварящата се врата тя се обърна. Даяна влезе в хубаво ушит сив копринен костюм в семпла кройка. Единствените й украшения бяха златна гривна на китката, златна игла на ревера и гъвкаво златно колие.

Няколко мига се гледаха без да проговорят.

Даяна беше почти каквато Зефани си я спомняше. А трябваше да е близо четирсет. Изглеждаше на двайсет и осем, не повече. Зефани се усмихна с лек примес на неувереност.

— Срещата ме кара да се чувствам отново като малко момиче — каза тя.

Даяна й отвърна с усмивка.

— А ти самата изглеждаш като по-голямо момиче.

Не отместваха поглед.

— Вярно е. Наистина действа — промърмори Зефани на себе си.

— Трябва само да се погледнеш в огледалото — отвърна Даяна.

— Не, не е достатъчно. Може просто да съм си такава. Но ти — ти си точно толкова прелестна, колкото беше, Даяна. И въобще не си остаряла.

Даяна хвана едната й ръка и я прегърна с другата.

— Било е доста голям шок, подозирам.

Зефани кимна.

— Отначало — призна тя. — Чувствах се ужасно сама след като научих. Но сега вече го преодолявам.

— Звучеше малко напрегната по телефона. Помислих, че ще бъде по-добре да се срещнем тук, където бихме могли да поговорим — обясни Даяна. — Но ще стигнем и до това. Първо искам да чуя какво е станало с теб, с баща ти и също всичко за „Дар“.

Даяна постепенно успокои нервността на Зефани и премахна чувството й за нереалност на случилото се. Когато обядът свърши, Зефани се чувстваше много по-спокойна, отколкото през целия период след научаването на новината. Във всекидневната Даяна се насочи към причината за обаждането й.

— Кажи ми, мила, какво искаш да направя? Каква е тревогата ти? От твоя гледна точка?

Зефани изрече неуверено:

— Ти вече направи нещо. Успокои ме. Бях започнала да се чувствам като някакъв изрод. Не знам. Но наистина искам да разбера, какво става. В такава бъркотия съм! Баща ми е направил откритие, което ще… ами ще сложи край на възрастта. Това го нарежда до Нютон, Дженър и Айнщайн, нали? И вместо да бъде честван като чудесен откривател, целият е затънал в тайни. И си мисли, че е единственият, който знае. А се оказва, че си знаела и ти! И също през цялото време си го пазила тайна. Не разбирам. Татко казва, че няма достатъчно лишеин, за да го използваме, но много често така е с всяко ново нещо. След като откритието се направи, половината битка е вече спечелена. Всички започват бясно да изследват и ще се появят хора с алтернативни методи. В края на краищата, ако сега няма много от този лишей, то и с погубването му не могат да бъдат причинени големи щети, така че защо да не се публикува откритието и да не се подтикнат хората да намерят и друг антигерон, както той го нарича? Започнах да се питам, дали използването на лишеина няма и някакви странични ефекти, например да не можеш да имаш деца или нещо подобно.

— Можеш да бъдеш напълно спокойна поне по този въпрос — увери я Даяна. — Естествено, няма да искаш да износваш бебето си колкото един слон, така че прекъсваш лишеина и се връщаш към нормалната скорост на процесите в тялото си. Колкото до други странични ефекти, досега не са ми известни. Има само едно безкрайно малко, едва поддаващо се на измерване забавяне на реакциите ти. Но то е по-малко, отколкото след двоен джин.

— Добре — каза Зефани. — Една грижа по-малко. Но, Даяна, едно нещо не ми е ясно. Как ти стигна до него и после до „Нефертити“ и бизнеса за разхубавяване. И каква бе тази криза, която щеше да избухне, пък спря, и така нататък.

Даяна посегна за цигара, почука върха й, замислено я загледа.

— Добре — каза тя. — Полузнанието и без това е опасно. Ще започна от началото.

Запали цигарата и се върна във времето, когато Франсис донесе чинийката с мляко. И последиците.

— Законно — заключи тя, — не съм права. Но морално имам точно толкова права, колкото и твоят баща. Сега това няма никакво значение. И двамата заседнахме по въпроса, какво да правим с откритието си. Мина известно време докато разбера, че съм заклещена като в капан. Мислех си, че скоро ще намеря изход. Но колкото повече мислех, толкова повече трудности възникваха. И чак тогава взех да разбирам, колко е сложно.

Не намирах начин да използвам откритието. Твоите думи внезапно ми подсказаха насоката.

— Нещо, което съм казала?

— Говорехме, че жените са изиграни, помниш ли?

— Помня. Често това беше твоята тема — каза Зефани с усмивка.

— И още е — каза Даяна. — Но ти беше споменала това на една от твоите учителки. И тя бе отговорила, че трябва да правим всичко възможно да живеем в условията, които са около нас, защото животът е твърде кратък, за да се поправи света или нещо подобно.

— Не съм сигурна, че си го спомням.

— Такъв беше смисълът. Разбира се, то по някакъв начин е било в съзнанието ми. С баща ти направихме стъпка в еволюцията, нещо като синтетична еволюция — единственият еволюционен напредък на човека от милиони години. Тя ще промени напълно бъдещето. Да, ако животът не е тъй кратък, хората ще мислят, че си струва труда да направят повече за променянето на света. Когато ми предаде думите на учителката си, видях като при внезапна мълния как това би могло да се извърши.

— Да се извърши? — повтори Зефани озадачено.

— Да. На жените може да им се даде възможност да живеят по-дълго. Отначало без дори да знаят това. По-късно ще го открият. Но до тогава се надявах да има вече достатъчно такива жени и то от необходимия тип, за да могат да окажат сериозно влияние. Необходимо бе да се събере някак група хора, които да се убедят, че е възможен по-дълъг живот и след това да се накарат да се борят за приемането на homo superior.Неочаквано разбрах как да го направя. Хората, на които е даден дълъг живот, няма да се откажат от него. Те ще се борят упорито за своето право да го запазят.

Зефани се намръщи леко.

— Не те разбирам напълно — каза тя.

— А би трябвало. Сега си малко смутена и объркана, но няма да стигнеш дотам, че да се откажеш от по-дълъг живот, нали? И би се придържала към правото си да го имаш, ако някой поиска да ти го отнеме, нали?

— Да, предполагам. Но при този недостиг на веществото…

— О, науката скоро ще се прави, както ти каза, щом се появи търсене. Да се съберат достатъчно пари, да се впрегнат достатъчно хора в работата — това е всичко.

— Но според татко ще настъпи хаос.

— Разбира се, че ще има хаос. Не можем да получим homo superior без родилни мъки. Но това не е важно. Важното е да предотвратим задушаването му още при самото му раждане. Това е проблемът.

— Но щом стане известно, хората ще започнат да се борят да удължат живота си.

— Ти говориш за отделните хора, мила, но те са подчинени на институции. Костеливият орех на цялата работа е, че институциите много определено няма да искат това удължаване.

Повечето институции съществуват, за да управляват в широк мащаб и едновременно да запазват приемствеността на нещата, така че да се преодоляват трудностите, които възникват от краткостта на отделния човешки живот. В тях постоянно едни хора се заменят с други, но институцията като цяло остава. По-младите очакват да заемат в тях в определено време мястото на по-старите.

Задай си сега въпроса, не само колко институции няма да са съгласни, но и колко хора ще се отнесат благосклонно към перспективата да имат двеста-триста годишен живот като дребен служител? Дали някой ще приветства мисълта за един и същ директор, президент, съдия, управител, партиен лидер, папа, шеф на полицията или водещ модист в продължение на век-два? Ще видиш, че всичките ни съществуващи институции са това, което са, защото се има предвид, че животът ни е някъде около шейсет-седемдесет години. Премахни това условие и те ще загубят своя смисъл.

— Това е много крайно мнение — каза Зефани със съмнение.

— Помисли над него. Вземи само един пример. Ти си младши служител в учреждение. Разбира се, би желала да живееш по-дълго, но само докато разбереш, че това означава да триеш дрехите си върху все същия стол на нисш служител през следващите петдесет-шейсет години. Тогава вече няма да си толкова сигурна, че го искаш.

Или пък си едно от онези малки момичета, които бързат като маймуни да се омъжат за първия срещнат. Възгледът „само смъртта ще ни раздели“ започва да поовехтява в наши дни. Но кой въобще би издържал на перспективата да прекара сто и петдесет години с партньор, взет още през юношеството?

Или образованието. Повърхностните познания бяха достатъчни да оправят повечето от нас в продължение на някакви петдесет години, но не са в състояние да ни осигурят пълноценен живот за двеста и повече.

Личността ще се сблъска на живот и смърт с правилата и институциите. И това ще бъде най-богатата реколта на шизофрения, която някога е възниквала.

И не можеш да направиш от това въпрос само на личен избор. Всеки, който избере дълъг живот, ще блокира придвижването и повишение на хората, които не са го избрали.

Всеки от нас е част от някакви социални и професионални общности и борейки се отчаяно да оцелеят, те ще отстояват да се отхвърли лишеина изцяло.

Зефани поклати глава.

— О, не, не мога да повярвам. То абсолютно противоречи на нашите естествени инстинкти за оцеляване.

— Това едва ли влиза в сметката. Всяко цивилизовано поведение трябва да подтиска Бог знае колко инстинкти. Възможността лишеинът да бъде отхвърлен, е напълно вероятна.

— Но дори ако официално се забрани, стотиците хиляди хора тайно ще се надсмиват над закона — упорстваше Зефани.

— Не съм много сигурна. Малка привилегирована класа би могла да опита, на много висока цена. Като да си купиш дълъг живот на черния пазар. Но това едва ли ще може да се скрие, нали? Във всеки случай поне не за дълго.

Зефани се обърна и известно време гледаше през прозореца как облените в слънце облачета плуваха в синьото небе.

— Дойдох при теб все още изплашена за себе си — каза тя. — Но и развълнувана, защото мислех, че откритието на татко, е, твоето и на татко откритие, е една от най-големите крачки, правени някога. Една от най-старите мечти се е сбъднала. Нещо, което ще промени цялата история и ще ни отведе в чудесна нова ера… Но той мисли, че хората ще се бият помежду си за лишеина, а ти смяташ, че ще се бият, за да го спрат. Къде е ползата в такъв случай? Нищо няма да донесе, освен битки и злочестини. По-добре никой от вас да не го беше откривал.

Даяна я погледна замислено.

— Не мислиш така, мила. Знаеш не по-зле от мен, че светът е бъркотия, и затъва все по-дълбоко всеки ден. Ние доста несигурно държим в ръце силите, които освобождаваме, пренебрегваме проблемите, които трябва да бъдат решени. Погледни хората — с всеки ден се увеличават с хиляди. След стотина години ще бъдем във Века на глада. Съумяваме да отложим най-лошото по един или друг начин, но отлагането никога не е решение. Когато сривът настъпи, ще стане толкова страшно, че водородната бомба ще ни изглежда хуманна в сравнение с него.

Не фантазирам. Говоря за неизбежното и ако не направим нещо да го спрем, хората ще преследват хора из развалините, за да ги изядат. Оставяме нещата да вървят към това, защото с нашия обикновен кратък живот няма да сме тук, за да го видим. Грижи ли се нашето поколение за наследството, което оставя? Ни най-малко. „По дяволите децата на нашите деца; ние да сме добре“.

Само едно нещо може да спре всичко това: някои от нас трябва да живеят достатъчно дълго, за да се страхуват за нас самите. И ние трябва да живеем достатъчно дълго, за да научим повече. Сега достигаме мъдростта, когато сме на половин стъпка от старостта. Трябва ни време, за да придобием мъдрост, която можем да използваме, за да разчистим бъркотията. Ако не го получим, ние, като всички други животни, които се свръхразмножават, ще започнем да гладуваме. Ще гладуваме през най-черната от мрачните епохи.

Трябва ни по-дълъг живот, преди да е станало твърде късно. За да имаме време да придобием мъдрост да контролираме съдбата си. Да излезем от състоянието си на животинска порода и да започнем да се цивилизоваме.

Тя млъкна и се усмихна унило на Зефани.

— Съжалявам за високопарността, мила моя. Но такова облекчение е да можеш да кажеш всичко на някого. Какъвто и хаос да причини днес лишеина, всяко друго решение би било безкрайно по-лошо.

Зефани не отговори няколко минути. После попита:

— Така ли виждаше нещата през цялото време, когато беше още в „Дар“, Даяна?

Даяна поклати глава.

— Не. Едва сега стигнах до това мнение. В онези дни виждах откритието като дар, който трябва да се използва, защото ми се струваше, че е стъпало в еволюцията. Ново развитие, което ще ни издигне още по-високо ниво над животните. Едва по-късно взех да разбирам истинската необходимост от него. И спешността на работата. Ако бях ги почувствала в самото начало, сигурно нямаше да постъпя така. Може би щях да се опитам да публикувам откритието, както се прави. Сигурно щеше да ми бъде попречено…

Но както се развиха нещата, на практика не виждах защо да се бърза. Важното бе да се създаде общност от хора с влияние и дълъг живот, които няма да знаят за него, но които по-късно щяха да се борят за живота си.

Тя отново леко се усмихна.

— Знам, начинът, по който го направих, изглежда странен. Сигурна съм, че за твоя баща е възмутителен. Но все още не мога да измисля друг, по който бих успяла да го постигна. Имам ги, разбираш ли. Почти хиляда жени. Почти всичките роднини или омъжени за влиятелни хора. И щом веднъж разберат положението, всеки, който се опита да ги лиши от допълнителните им години живот, ще съжалява.

— Как го направи? — пожела да узнае Зефани.

— Щом ми хрумна идеята, взех да я обмислям. Тя ми се струваше все по-хубава и по-хубава. Спомних си разказа за човек, който крадял перли и начинът, по който ги криел — смесвал нанизите с истински перли в пратки с фалшиви… Реших да направя нещо по-добно.

Ами в края на краищата всеки женски вестник е пълен с предложения „да запазите вашата младост“, „да съхраните младежката си фигура“ и тъй нататък. Всъщност никой не вярва ни дума от това, но хората са придобили непреодолим навик да се надяват и да опитват. Аз бих могла да им покажа резултати и те биха били очаровани. Но толкова често са били мамени, че всъщност не вярваха, че им се прави нещо кой знае какво. Радваха се, че изглеждат все по-добре, но го приписваха на диетата. Е, започнаха да смятат, че използвам нещо малко по-добро от конкурентите ми, може би. Но да повярват, че най-после са попаднали на истинско средство за младост след хиляди години фалшиви рецепти! Не и не. Не.

Отначало и аз бях не малко шокирана от идеята си. Но си казах, това е двайсти век такъв, какъвто е. Той не е век на разума и дори не е деветнайсти век. Той е епоха на празните приказки, време на заобиколните пътища. Разумът е натикан в задните стаи и там трябва да работи да измисли средства, чрез които хората да могат да се накарат да почувстват нужната им посока. Аз имах предвид жените. По дяволите разума. Работата бе да ги подмамя да купят, каквото аз исках да купят. Така че бях съвсем в хармония с модерния начин на търговия.

След като веднъж реших, че това може да се направи, най-важното бе да си осигуря материал. Трябваше да бъда уверена в постоянното снабдяване с това, което баща ти нарича лишеин, а аз — терцианин. Обявих, че отивам за една година на околосветско пътешествие.

И наистина пътешествах, макар че прекарах почти цялото време в Източна Азия. Отидох първо в Хонконг, свързах се с параходния агент на твоя баща там. Той ме запозна с мистър Крейг, приятел на мистър Макдоналд, който ни изпрати лишея Терциус. Макдоналд бе починал преди година. Мистър Крейг ме свърза с няколко души, работили с мистър Макдоналд. По-късно се запознах и с мистър Макмърти, който е бил в експедицията, открила първото находище на лишея. Наех мистър Макмърти. Той направи постъпки и получи разрешение от Китай.

Баща ти сигурно ви е казал, че сложих mongo-lensis в името, което дадох на първата проба, но това се оказа погрешно. Растението идва от Хокианг, провинция Манджурия, на север от Владивосток. Разрешението, за щастие, дойде през пролетта и можахме да започнем веднага.

Мистър Макмърти ни заведе до мястото без много трудности. Но разочарованието ми беше голямо. Имаше много малко терциус. Практически растеше само върху хиляда акра и то разпокъсано на групички около малко езерце. Бе по-лошо, отколкото очаквах. Намерихме човека, който заедно със семейството си го събираше и изпращаше. Поговорихме и стана ясно, че ако го бере редовно, скоро няма нищо да остане. Но човекът не мислеше, че това е единственото находище, така че организирахме издирване на лишея върху доста голяма площ наоколо. Никой не ни пречеше. Това е нещо като блатиста област с тресавища и участъци, които стават за паша. Открихме всичко на всичко още пет находища с терциус. Три — малко по-големи от находището на баща ти и две по-малки. Всичките в радиус от около четирсет километра.

Това беше добре, но ако лишеят не се срещаше никъде другаде, без съмнение доставките щяха да бъдат крайно ограничени. Успях да организирам местните хора да ми събират годишно определено количество със стандартно качество. Мистър Макмърти уреди то да се отнася в Дайрън и оттам с параход от Нагазаки да се изпраща тук. Направих всичко възможно да договоря количество, което няма да унищожи находищата, но лишеят расте толкова бавно, че не може да се създаде голям запас. За съжаление, няма надежден начин да знаем и какво точно е положението там, освен ако се отиде на място. Не можем да се надяваме и да увеличим доставките, ако не намерим и други находища или не открием и други видове, които също образуват лишеин.

Фактически положението не ми харесваше. Досега все пак вървеше добре, защото никой освен нас не се интересуваше. Но едни безредици в оня край могат да провалят работата напълно. Нещо повече, мястото е под контрола на китайците, но е съвсем близо до границата с руснаците и ако те се заинтересуват, направо могат да отрежат Манджурия.

Казвам ти това, защото смятам, че някой трябва да го знае. Чувствам, че нещата не ще могат да се опазят още дълго в тайна. Когато се разчуе, истинският източник на лишея при никакви обстоятелства не трябва да става общоизвестен. Баща ти, сигурна съм, преценява това тъй добре, както и аз, но бих искала да му го споменеш. Аз оставих нарочно фалшива следа. Всъщност пуснах цяло ято фалшиви патици. Надявам се, че и той е направил същото. Колкото до теб, ти си само едно от обработените лица. Ако някой някога те попита — не знаеш нищо за лишеите. И второ — нямаш ни най-малка представа, откъде идват. Жизнено важно е находището да не стане известно. Почти също толкова важно обаче е сведенията за него да не се изгубят. Аз или баща ти, или пък и двамата заедно, ще бъдем главният прицел. Разбира се, човек никога не знае… Ще бъде въпрос на живот и смърт.

— Започвам да разбирам — каза Зефани.

— Е — продължи Даяна, — след като уредих това, върнах се тук и се впуснах в бизнеса. И — добави тя, като се огледа в стаята и навън към малката градина — справих се доста добре. Защо не?

Зефани не отговори. Потънала в мисли, се бе вторачила в цвета на стената. Обърна се и погледна Даяна.

— Бих искала да не беше ми казвала, имам предвид за находищата.

— Ако знаеш колко често ми се е искало никога през живота си да не бях виждала никакъв лишей — каза Даяна.

— Казвам ти го, защото човек не трябва да ми има доверие.

И Зефани й разказа за Ричард.

Даяна я гледаше замислено.

— Изпитала си шок, разбира се, голям шок. Не смятам, че е вероятно да ти се случи втори път.

— Няма. Сега го разбирам по-добре. Бях толкова объркана. Стори ми се, че съм изоставена съвсем сама на себе си. Само трябваше да посрещна всичко това. Бях уплашена, но сега, когато знам, че сме много, е друго. И все пак няма никакво оправдание — аз издадох тайната.

— Той повярва ли ти или само помисли, че говориш глупости?

— Аз… не съм сигурна. Мисля, че би трябвало да знае, че в това има нещо.

Даяна помисли отново.

— Този млад човек, Ричард, що за младеж е? Мозък или мускули?

— И двете — каза Зефани.

— Щастливец. Имаш ли му доверие?

— Ще се омъжа за него — каза Зефани рязко.

— Това не е отговор. Жените постоянно се омъжват за хора, на които нямат доверие. Какво работи?

— Адвокат е.

— Тогава поне трябва да притежава някаква дискретност. Ако му имаш доверие, заведи го при баща си и нека чуе всичко. Ако нямаш, кажи ми.

— Имам — отговори Зефани.

— Много добре. Направи това преди той да реши сам да потърси що за огън гори под дима, който ти си разпръснала.

— Но…

— Но какво? Или ще трябва да направиш той да научи повече, или да мълчиш.

— Да — съгласи се покорно Зефани.

— Отлично — каза Даяна с вид на човек, успял да разреши този въпрос. — Сега искам да знам малко повече за теб. Какъв фактор е използвал баща ти затеб?

— Какъв какво?

— Фактор. Той увеличава живота ти три, четири, пет пъти?

— О, разбирам. Той каза три пъти, и на Пол, и намен.

— Ясно. Предпазлив е. Разбира се, че трябва да е такъв с вас двамата. Но обзалагам се, че е приложил по-висок фактор на себе си.

— Искаш да кажеш, че би могло да се живее и по-дълго? Не знаех това.

— Аз лично използвам пет. Безопасно е, но пък личи повече. А върху клиентите на „Нефертити“ прилагам два, два и половина, до три.

— За Бога, как можеш да го правиш без тяхно знание?

— О, не е трудно. Толкова много неща се правят в едно скъпо заведение за разкрасяване. Кой би могъл да разбере кой от резултатите на какво се дължи?… И кой го е грижа, след като последици те са добри?

Даяна се намръщи:

— Единственото, което наистина ми причинява безпокойство, са онези ужасни жени, които не казват навреме, че ще имат бебе, така че да им прекъсна инжекциите с лишеин, за да не получават отклонения от нормата. Страхувам се, че един ден някой от онези типове, който постоянно си пъха носа навсякъде ще подреди в колонка статистическите данни, които показват, че клиентките на „Нефертити“ средно носят бебетата си по-дълго, отколкото всички други. Това би могло да причини неудобства. И да бъде твърде трудно да се обясни, че е безопасно. Но за сега не се е случвало…

Фактически ние се оправяхме чудесно, докато не се появи мисис Уилбъри с нейната проклета алергия. Лош късмет. Доста простоватичка бе, горката. Поду се съвсем тревожно: ярък повсеместен обрив, астматични пристъпи, които мъчително затрудняваха дишането й. Несъмнено, това беше лошо време за нея. Но тя бе успокоена с пет хиляди. Но сега адвокатът й я подучи да поиска десет хиляди! Десет хиляди, защото имала леко повторение на симптомите, когато яде гъби. Можеш ли да повярваш! И се е запънал като магаре, което ще ни създаде доста неприятности, когато се разчуе. Гъби, Господи!

Даяна се мръщи още известно време, но след това настроението й се подобри:

— Може би все пак ще се справим — каза тя. — А ако не успеем, е, във всеки случай не е кой знае колко далеч времето…

7

Секретарката на Пол го хвана, когато се готвеше да си тръгне.

— Доктор Саксоувър е на телефона, сър.

Пол се върна и вдигна слушалката.

— Ти ли си, Пол? — попита Франсис без топлота.

— Да, татко.

— Жена ти ме посети тази сутрин, Пол. Мисля, че би трябвало да имаш любезността поне да ме уведомиш, че си й казал.

— Заявих ти, че трябва да кажа, татко. Обясних й положението, както аз го виждах. И все още го виждам така.

— Кога й каза?

— На следващата сутрин.

— Преди пет дни! Тя каза ли ти, че ще дойде примен?

— Ами, да. Но не бях сигурен, че го мисли. Ние… ъъъ… си изрекохме доста парливи неща. И след като тя не отиде веднага в „Дар“, помислих, че може да е променила намеренията си, реших да изчакам.

— Тя не е чакала много дълго.

— Какво ти поиска?

— Наистина, Пол! Какво мислиш, че ми поиска, дори изиска?

— Да, направих го. Смятах, че е по-добре да знаеш.

Чу се щракване на другия край. Пол задържа своята слушалка още няколко секунди и бавно я постави на вилката.

Джейн я нямаше, когато той се прибра вкъщи. Бе девет, когато тя се върна. Отиде направо в спалнята, след малко се чу шум от течаща вода в банята. След половин час тя се появи във всекидневната, облечена в подплатен бял халат. Пол, с трето уиски пред себе си, я погледна неприветливо. Но тя не си направи труда да забележи.

— Бях в „Дар“ — обяви с вид на човек, който пръв съобщава това.

— Чух. Защо не ми каза, че ще ходиш?

— Казах.

— Не ми каза кога.

— Имаше ли значение?

— Има начини и начини да се вършат нещата. Бих го предупредил да те очаква.

— Не исках да бъде предупреден. Защо трябва да има време да измисля нови причини да ме държи настрана и да ме остави с кратък живот, докато вие ще имате дълъг? Знаех, какво искам да получа и го получих.

— Разбрах. Той ми го каза доста ясно по телефона.

— Не мисля, че му хареса. А как мислиш, че аз бих приела нарочно да ме изключи?

— Не беше нарочно. Защо не искаш да разбереш, че трябва да бъде внимателен? Необходими са му били всякакви мерки против изтичане на информация. Мислел е за безпорядъка, който ще последва при най-малък намек за това. За отговорността! Защо ме гледаш така? Не е смешно, Джейн. Далеч не е смешно.

— Аз пък мисля, че е доста смешно. Наивно, знаеш ли, и малко трогателно. Виж го ти момчето. Май наистина вярваш на всяка дума, казана ти от знаменития баща? Не е ли време да попораснеш, майче? Или това нещо засяга и мозъка и го оставя недо-развит?

Пол я гледаше втренчено.

— За какво, за Бога, говориш?

— За твоя баща, миличък, за неговата отговорност и съвестта му, и неговия дълг към човечеството. Ще те изненада ли да научиш, че достойният ти баща е завършен лицемер?

— Наистина, Джейн, аз няма…

— Така е. Истина е.

— Джейн, няма да…

Но Джейн не обърна внимание на протеста му. Продължи:

— Ти просто повярва на всичко, което ти се казва, нали? И през ум не ти мина да попиташ, коя е тази Даяна Бракли и какво прави.

— Знам какво прави. Ръководи „Нефертити Ли-митид“.

Джейн за момент изглеждаше смутена.

— Не ми каза това.

— Защо трябваше да ти казвам?

Тя го погледна сурово.

— Наистина мисля, че баща ти трябва да те е хипнотизирал или нещо такова. Ти си знаел за нещото и при това изобщо не си разбрал, че тя му осигурява пазар от години. О, тя не го е обявила за антигерон. Просто върти необикновено успешен разхубавяващ бизнес. Определя каквато си иска цена и я получава. Ето какво всъщност става с тайната, която е прекалено опасно да се разгласява. И всичко трябва да им е донесло много хубавички неща за толкова години.

Пол продължаваше да я гледа втренчено.

— Не вярвам в това.

— Тогава защо той не го отрече?

— Направи го пред Зефани. Тя го попита дали Даяна е била негов агент. Той категорично отрече.

— Пред мен не го направи.

— Какво ти каза?

— Не кой знае какво. Пък и нямаше никакъв смисъл да отрича. След като го бях разкрила.

— Да, започвам да разбирам, защо би могъл да мисли онова — каза бавно Пол. — Какво направи той?

— Както поисках. — С дясната си ръка тя посочи лявата над лакътя. — Нямаше как да ми откаже, нали?

Пол продължаваше да я гледа. Мислеше.

— По-добре да му се обадя.

— Защо? — попита остро тя. — Той само ще потвърди думите ми.

Пол каза:

— Съобщих ти това поверително, мислех, че като моя жена имаш право да го научиш веднага след мен. Ти знаеше, че няма да спра дотам. Щях да се погрижа да получиш този антигерон, като му дойде времето. Защо, за Бога, не можа да почакаш няколко дни, вместо да паднеш до там, че да го шантажираш?

— Шантаж! Пол…

— Точно това е. Знаеш, че е така. Господ знае какви предположения могат да предизвикат твоите разпити за Даяна.

— Аз не съм глупачка, Пол.

— Но ти си разпитвала някого и твоето фамилно име случайно е Саксоувър. По-добре да се обадя в „Дар“.

— Казах ти, какво стана. Беше студен, нелюбезен, но го направи.

— Искаш да кажеш, ти мислиш, че го е направил. Всъщност искам да разбера какво е направил.

— Какво имаш предвид? — попита тя неспокойно.

— Ами ако някой дойде при мен с определени изисквания и чрез заплахи иска да ме принуди да направя нещо. Не съм съвсем сигурен, че бих сторил точно каквото ми иска. Но няма начин да проверим в близко време, би могло лесно да се замени…

Внезапно млъкна, объркан от начина, по който тя го гледаше. Забеляза, че бе пребледняла.

— Всичко е наред — каза той. — Не би могло да е нещо вредно.

— Откъде, откъде да знам? Ако ми е направил номер… Но той нямаше време. Той не знаеше, че ще отида — каза тя неуверено.

Пол стана.

— Поне мога да ти кажа, дали изглежда като истинската ваксинация — каза той. — Покажи ми раничката.

— Не! — извика тя с тон, който го стресна.

Той се намръщи.

— Какво има? Не искаш ли да знаеш, дали е направил каквото трябва или не?

Протегна ръка към нея. Тя рязко се дръпна назад.

— Не! — повтори тя. — Разбира се, всичко е наред. Махни се от мен! Остави ме на мира!

Пол замълча и с любопитство погледна към нея.

— Но това е безсмислено — каза бавно той. — От какво се страхуваш?

— Страхувам се? Какво искаш да кажеш?

Той все още я гледаше. Тя каза:

— Писна ми от това. Казах ти, какво стана. Уморена съм. Моля те, махни се от пътя ми. Искам да си легна.

Но Пол направи крачка към нея.

— Излъга ли ме за това, Джейн? Изобщо никаква ваксинация ли не е имало?

— Разбира се, че имаше.

— Тогава бих искал да видя.

Тя поклати глава.

— Не сега, аз съм на края на силите си.

Раздразнението у Пол взе връх. Бързо сграбчи и дръпна надолу левия ръкав на дрехата й, достатъчно ниско, за да се покаже добре направена бяла превръзка. Пол я погледна.

— Жалко, че не повярва на думите ми — отвърна му тя студено.

Той бавно поклати глава.

— Не ме улесни да ти повярвам. Но аз знам много добре, как баща ми превързва раните след ваксинацията. Това не е неговият начин.

— Не е — призна тя. — Кръвта изби и трябваше сама да сменя превръзката.

— И успя да направиш тази акуратна превръзка само с едната ръка? Каква сръчност от твоя страна.

Помълча, а после продължи с глас, станал по-твърд.

— Виж какво, дойде ми до гуша. Какво друго си направила? Какво се опитваш да скриеш?

Джейн се опита да продължи в стила на предишното си държание, но не успя. Никога не бе го виждала да я гледа с израз като сегашния и вярата в способността й да го върти на пръста взе да я напуска.

— Да крия? — повтори тя неубедително. — Не знам, какво имаш предвид. Вече ти казах…

— Вече ми каза, че си нападнала баща ми със заплахи. Искам да знам, какво друго си преследвала. И възнамерявам да го науча…

* * *

На петия етаж в преднамерено небиещо на очи здание на „Кързън Стрийт“, където „Нефертити“ изпълняваше своята мисия, апаратът на бюрото на Даяна тихо избръмча. Тя натисна едно копче. Приглушеният глас на секретарката каза:

— Тук е мис Брендън от втория етаж, мис Бракли. Много настоява да се срещне с вас. Казах й, че е правило да се отнесе до мис Ролридж, но тя твърди, че трябва да се срещне с вас по личен въпрос. Днес идва тук за трети път.

— Сега при теб ли е, Сара?

— Да, мис Бракли.

Даяна помисли. Три пъти, Сара Талуин не би настоявала толкова, ако няма сериозна причина.

— Добре, Сара. Ще я приема.

Мис Брендън влезе. Дребно, хубавичко златокосо момиче. Приличаше на кукла, докато не забележиш формата на брадичката, линията на устата и следите от борба в сините й очи. Даяна я изучаваше. А тя с почти същата прямота изучаваше Даяна.

— Защо не изложихте нещата пред мис Ролридж? — попита Даяна.

— Щях да го направя, ако бе административен въпрос. Но вие сте ми работодател и помислих, че трябва да знаете. Освен това…

— Освен това какво?

— По-добре е други хора да не го знаят.

— Дори директорката на вашия отдел?

Мис Брендън се двоумеше.

— Хората тук говорят толкова много — каза тя.

Даяна леко кимна.

— Добре, какво има?

Момичето започна:

— Снощи бях на парти, мис Бракли. Само вечеря и танци в някакъв клуб. Бяхме шестима. Познавах единствено мъжа, който ме бе поканил. Докато се хранехме, започнаха да говорят за мисис Уилбъри. Един от мъжете заяви, че се интересува от алергии и се питал какво ли е могло да причини нейната. Приятелят, който ме бе завел, му съобщи, че работя в „Нефертити“ и следователно трябва да знам. Казах, че не знам, защото не знам. Но другият продължаваше да говори за това и пробутваше някакви въпроси отвреме навреме. След малко започна да ми се струва, че цялата история около мисис Уилбъри не се бе появила случайно. Не знам защо имах това чувство. Оня мъж бе много внимателен към мен през цялото време. Накрая ме покани да изляза с него тази вечер. Нямах особено желание и казах, че не мога. Той ми предложи утре вечер. Обещах, че ще му се обадя, като си помислих, че по телефон по-лесно ще му откажа. — Тя замълча. — Сигурно ви изглеждам малко незряла, но всъщност не съм. Питах се, защо той включи целия си чар и се замислих над въпросите, които задава за „Нефертити“. Поразпитах за него и открих, че е журналист и то добре известен. Мисля, че се казва Марлин. Работи в „Сънди Проул“.

Даяна кимна замислено. Очите й не слизаха от лицето на момичето.

— Съгласна съм, че не сте зелена, мис Брендън. Приемам, че не сте споменали тук още на никого за това? — попита тя.

— Не, мис Бракли.

— Добре. Хубаво. Тогава, мисля, че е най-добре, ако нямате възражения, да се срещнете с този мистър Марлин утре вечер и да му кажете нещата, които иска да знае.

— Но аз не знам какво…

— Всичко е наред. Ще накарам мис Талуин да ви инструктира.

Мис Брендън изглеждаше объркана. Даяна каза:

— Вие не сте от много време в този бранш, нали, мис Брендън?

— По-малко от година, мис Бракли.

— А преди това?

— Учех за медицинска сестра, но баща ми почина. Майка ми имаше много малко пари и трябваше да си намеря работно място, където плащат повече.

— Разбирам… Когато навлезете по-дълбоко в нашия бранш, мис Брендън, ще го намерите за много вълнуващ. Всичко изглежда мирно и тихо, но около деветдесет и пет процента от хората в него са готови на абсолютно всичко, биха продали даже собствените си баби, ако от това би имало някаква печалба. Ако не говорите с този Марлин, той горкичкият ще трябва да си направи труда да влезе в контакт с някой друг от нашия персонал.

А пък аз бих предпочела да знам, какво му е казано. Ако е съвестен журналист няма да останете единствената му връзка тук. Ще поиска да провери нещата. Така че трябва да направим всичко възможно в неговите представи те да съвпаднат. Питам се как да го насочим дискретно към втора връзка?

Мис Брендън се поотпусна, когато започнаха да обсъждат тактиката. Към края на срещата тя изпитваше истинско удоволствие.

— Добре — заключи Даяна. — Приятна вечер. Не забравяйте, когато сме поканени, ние вземаме мак-сималното от предоставените ни възможности. Никога не избираме блюдо с умерена цена. Това не би прозвучало добре. Спрете се на най-екзотични ястия, които ще му покажат, че няма да получи евтино своята информация. Така ще й вярва повече, когато я придобие. Ако ви предлага нещо, удвоявайте цената. После направете компромис и слезте на около петдесет процента над първоначалното му предложение. Тези правила ще ви помогнат да се чувствате по-уверена.

— Разбирам — каза мис Брендън, — а какво ще направя с парите, мис Бракли?

— Жива и здрава, мис Брендън. Правете с тях каквото искате. Спечелили сте си ги. А сега си вървете. Елате при мис Талуин, когато салонът затваря и тя ще ви даде указания. Уведомете ме как върви.

Момичето излезе и Даяна натисна едно копче.

— Сара, донеси ми папката на мис Брендън, моля.

Сара Талуин се появи с тънка папчица в ръка.

— Приятно момиче… Приятна промяна — констатира Даяна.

— Способно — съгласи се мис Талуин. — От типа, от който стават добри старши сестри в клиника. Жалко, че й се е наложило да дойде тук.

— Милата Сара. Толкова е тактична — каза Даяна, като отвори папката.

* * *

— Това всичко ли е? — попита Ричард.

Той погледна надолу към превръзката на лявата си ръка и леко я опипа.

— Да, няма нищо драматично. Във филмите правят тези неща много по-вълнуващо — каза Франсис. — Ще се разтваря много бавно и ще се абсорбира в организма. Могат да се използват и инжекции, всъщност в началото ги използвах. Но са досадни и по-незадоволителни. Така процесът протича по-гладко и е постоянен, а не на тласъци.

Ричард отново погледна превръзката си.

— Все още е трудно да се повярва. Наистина не знам какво да кажа, сър.

— Не се опитвайте. Приемете го откъм практическата страна. Щом разбрах, че знаете, бе въпрос на експедитивност да ви предложа да се възползвате от него. Не след дълго Зефани би започнала да настоява и без това. Важното е да го запазите изцяло само за себе си.

— Ще го запазя. Но… — той се поколеба, и продължи — не поемате ли известен риск, сър? Имам предвид, че сме се срещали само три-четири пъти и не знаете особено много за мен.

— О, драги. В „Дар“ винаги имаме по няколко текущи проекта, някои — потенциално много ценни. Естествено, нашите конкуренти се интересуват да научат колкото може повече за тях. Те не биха се поколебали да използват всякакви средства. И затова, щом имам привлекателна дъщеря, имам и неприятния дълг да понаучавам нещо за нейните приятели, техния произход и връзки. Ако се окаже, че работят във филиал на мащабна химическа компания или имат чичовци в управителните съвети на химически концерни, то най-добре е да им се даде пътя. — Той замълча. — Между другото, би трябвало да положа особени грижи да не позволя на мистър Фариър да получи и намек за това.

Ричард го погледна изненадано.

— Том Фариър! Но той е по рекламата! Познавах го в училище.

— Не се съмнявам, но съвсем неотдавна отново сте се срещнали и сте го запознали със Зефани, нали така? Знаехте ли, че майка му се омъжи повторно преди три-четири години и съпругът й случайно е главният изследовател на „Кемикълчърс Лимитид“? Виждам, че не знаете. А светът е коварен, момчето ми. Но засега няма да го споменаваме на Зефани.

— Здрасти, Ричард — поздрави го Зефани, когато влязоха във всекидневната. — Сърби, нали? Скоро ще мине. След това ще го забравиш напълно.

— Надявам се, че не — каза Ричард със съмнение. — В първия миг ме подтисна мисълта — денят ми ще стане равен на три обикновени, не означава ли това, че за цялото време ще трябва да ям само колкото за един? И защо не.

— О, не, освен ако не изпаднеш в летаргия, зимен сън, или нещо такова. Защото физическата ти структура все още ще изисква същото количество калории, за да се зарежда и поддържа — каза Зефани с вид на човек, посочващ очевидното.

— Но… Е добре, ще ти повярвам — отстъпи Ричард. — Така да е. И без това ми е трудно да проумея всичко. Ако не беше името Саксоувър на етикета… — Той сви рамене: — Трябва да ме извините, доктор Саксоувър, но това, което все още ми е най-трудно да приема, е… практикуването на… ъъъ… тайната рецепта, ако ми простите. И двамата ми го обяснихте най-търпеливо. Може би ще го възприема по-късно. Може би. Но за сега все още не мога да се отърва от усещането, че внезапно съм попаднал сред алхи-мици. Надявам се да не звучи обидно, не съм искал. Но вече е двайсти век и науката, поне така си мисля, вече не се практикува по този начин. Не се крие, сякаш се бои да не я обвинят в магьосничество, искам да кажа.

Свърши, погледна я малко несигурно.

— Тя не обича да се държи по този начин, уверявам ви — отвърна Франсис. — И ако можехме да си осигурим необходимото количество или да синтезираме веществото, нямаше да има нужда от тайни. Това е костеливият орех на сегашното положение. Но ако ме извините, има неща, за които трябва да се погрижа преди вечеря — каза той и излезе.

— Предполагам — рече Ричард, когато вратата се затвори, — предполагам, че някой ден наистина ще повярвам във всичко това. Но в този момент го приемам само с разума си.

— Не е лесно — отвърна Зефани. — Фактически е много по-трудно, отколкото смятах. Ще се разпаднат на парченца всички модели, които сме възприели от детството си. И най-основната схема — малки деца, родители на средна възраст, по-възрастни баби и дядовци — цялата представа за разликата в поколенията… Толкова много неща ще трябва да изхвърлим. Толкова много крайпътни камъни и отправни точки ще ни станат безполезни.

Тя се обърна и го погледна сериозно.

— Преди десет дни бях щастлива при мисълта, че ще прекарам петдесет години с теб, Ричард, ако имаме късмет. Разбира се, не си го мислех точно така. Просто си представях, че ще прекарам живота си с теб. Сега не знам… Може ли някой да преживее сто и петдесет-двеста години с един и същи човек? Могат ли двама да се обичат толкова дълго? Какво ще стане? Колко се променя човек през цялото това време? Не знаем. Никой не би могъл да ни каже.

Ричард се приближи до нея и я прегърна.

— Мила, никой не може да премине дори мостовете, предназначени за петдесет години живот, преди да стигне до тях. И може би някои от трудните участъци на житейския път съществуват, само защото обикновено човек няма повече от петдесет години. Не можем нищо да кажем. Разбира се, ще трябва да планираме нещата си иначе, но няма смисъл да се тревожим за това сто години предварително. Колкото до останалото, то съвсем не е толкова различно. Обикновеният човек не знае бъдещето си дори за десет дни напред. Не ще го знаем и ние. Известно ни е само, че можем да имаме повече бъдеще, отколкото очаквахме. Тогава защо да не го започнем, както се полага — за добро и за лошо? Аз все още искам, ти не искаш ли?

— О, да, Ричард, да. Само че…

— Само че какво?

— Не знам… Загубата на образеца, на модела… Ще стана баба, когато всъщност ще съм едва на двайсет и седем, или прабаба на трийсет и пет… А аз самата ще мога да раждам и на около деветдесет години… И това е само при фактор три. Толкова странна каша… Не мисля, че го искам, но не мога да кажа и че не го желая…

— Мила, говориш така, сякаш всеки живот с нормална продължителност е планиран. А не е, знаеш го. Хората трябва да се научат как да го изживеят и докато открият как, дните им са почти свършили. Нямат време да поправят грешките си. Трябва ни време, за да се научим да живеем, а след това да се радваме на живота. Все още не ми изглежда реално, но вече виждам, как твоята Даяна може да се окаже права. Важно е да имаш повече време. Ако живеем по-дълго, ще научим повече за живеенето. За това как да живеем. Ще разбираме повече. Животът ни ще бъде по-пълен, по-богат. Никой не би могъл да запълни двеста години с дреболиите, които са достатъчно добри за петдесет…

Хайде, няма за какво да се безпокоим. Трябва да се живее. Това ще е едно приключение. Преустрой мисленето си. Ще се радваме на приключението заедно. Хайде, помисли! Не е ли така?

Зефани вдигна лице към неговото. Видът й постепенно се проясни, тя се усмихна.

— О, да, скъпи Ричард. Ще се радваме… Разбира се, че ще се радваме…

8

От оскъдната понеделнишка сутрешна поща до блюдото със закуската на Франсис Саксоувър стърчеше издут плик, адресиран с припрян почерк, който не можа да познае. Отвори го. По-голямата част от плика бе изпълнена с вестник. Най-отгоре имаше кратко писмо.

„Драги Франсис,

Подозирам, че приложеното не е достигнало до твоето внимание и ми се струва, че би трябвало да се запознаеш с неговото съдържание.

Една от фалшивите патици в моята защитна система вече излетя. Възможно е да бъде полезна и за своя птичарник. Положението става още по-благоприятно от очевидния факт, че лявата ръка на «Флийт Стрийт»4 не знае какво прави дясната, и че А. вероятно е вбесен от Б.

Много набързо,

Ваша Даяна Бракли.“

Озадачен, Франсис разгърна статията, подписана с А. Тя се оказа цяла страница на „Неделен радар“. Някои абзаци бяха отбелязани с червени кръстчета. Осем снимки разделяха текста, озаглавен:

МОНОПОЛ В КОЗМЕТИКАТА,
РАЗБИТ ОТ „РАДАР“ ЗА ЧИТАТЕЛИТЕ

„Голяма новина за ТЕБ, ТЕБ, И ТЕБ!

Казват, че парите не могат да купят всичко. Например изгрева или нощната луна, широката усмивка, любящото сърце и множество други неща без цена. И може да са прави. Но вие знаете и аз знам, че нещата в съвременния свят са подредени така, че парите могат да ви осигурят много по-гладко преминаване през живота. Може дори да го пропътувате в позлатен «Даймлер», ако сте с късмет.

Сега погледнете галерията на красотата и ще видите, какво имам предвид. Във всеки случай горната снимка показва как е изглеждала дамата преди десет години, а долната — каква е сега. Сравнете и своя снимка отпреди десет години с това, което съзирате в огледалото. Видяхте ли? Много по-голяма разлика, отколкото на снимките на тази страница!

А какво струва на една представителка на хайлайфа да изминат десет години, без да оставят по нея почти никаква следа? Нашата галерия от дами признава, че между 300 и 400 лири годишно или може би повече, заплащани в модния разкрасителен салон в Мейфеър, Лондон. Смятат това за добре похарчени пари.

И може би наистина е така. Ако и вие имате толкова пари за харчене.

Повечето от нашите читателки тъжно ще кажат, че би трябвало да имат луд късмет, за да могат да си го позволят. Но не е така. Този път грешат. Благодарение на «Радар» сега всяка, буквално всяка ще може да си го позволи.“

Статията продължаваше и обясняваше, че изследователите на „Радар“ са разкрили тайната на запазването на красотата, използвана в този салон. Тя далеч не струва триста лири годишно. Лесно може да се постигне само с триста пенса. Авторът обещаваше да сподели откритието си със своите читателки.

„Серия изключителни статии, първата — следващата седмица в «Неделен радар», ще разкрие цялата тайна и ще разкаже на всяка читателка всичко, от което тя има нужда, за да запази своята младост, което е нейно право.

Осигурете си поръчка за «Неделен радар» от следващата седмица — вестникът, който открива това, което ВИЕ искате да знаете!“

Франсис, с чувството, че свидливо му е отпусната съвсем малко информация, отмести вестника, като се питаше колко ежеседмични статии ще може да пусне „Радар“, преди да стигне до същността. От негова гледна точка, обаче, интересна бе червената линия, която ограждаше снимките, и надписа: „Клиенти!“

Той взе другата изрезка — нещо много по-скромно на две колони в „Сънди Проул“. И тя бе илюстрирана със снимки на две клиентки „преди“ и „след“, но в по-малък формат. Дамите, чийто предишен и сегашен вид беше сравнен, не бяха квартета, появил се в „Радар“. Заглавието беше:

„ВЪЗРАСТТА НЕ ТРЯБВА…“

и отдолу: Джералд Марлин. Статията започваше:

„Не е тайна, че известен салон за разкрасяване, чието име е известно на всички от прослойката с най-високи доходи и тлъсти банкови сметки, се съгласи да заплати астрономическо обезщетение за причинени вреди, вместо да се съгласи да изложи своите работи на вулгарното внимание на съдилищата и да отговаря публично на уместни въпроси. Копринените поли така се предпазиха от оскверняване, тайната и навярно достойнството, бяха запазени на съответната цена.

Алергията е нещо своеобразно, може да се появи неочаквано, понякога бедствено. Трябва само да съчувстваме на една дама, която не само понесе големи страдания, но трябваше да ги преживее сама, без подкрепата на своя съпруг, чиито важни интереси в Южна Америка го заставили да замине натам малко набързо преди година и са му попречили да се завърне и да бъде до леглото й през критичния период. Но наред с нашето съчувствие тя заслужава и нашите поздравления. Тя се справи добре.

Но една алергия не винаги разстройва само засегнатия. Виновникът за причината също може да бъде особено недоволен, особено ако е фирма с установена репутация в подпомагането на богати дами да излъжат за годините си, както нашите снимки красноречиво показват. Дребни злополуки, разбира се, ще има, но едно елегантно заведение предпочита те да се случват с възможно най-малко хора. По-добре е да не се смущават ценните и ценени клиентки. И второ — всички дейности имат своите тайни и може би си струва да се даде щедра компенсация, за да се избегне задължението да се признае публично, че източникът на нечий не малък доход не е екзотичен продукт от Арабия или фина субстанция от Черкезия, а нещо просто, което се намира наблизо и струва само надниците на събирачите и транспорта.“

Франсис Саксоувър се почувства малко уморен от високопарния стил на инсинуациите на мистър Марлин, пропусна част от текста и се спря на последния абзац.

„Източникът на страданията на чувствителната клиентка и какви предпазни мерки трябва да се вземат срещу неговото повторение остават, въпреки инак твърде задоволителните условия на споразумението, неизвестни дори за нея самата. Изглежда несправедливо и ненужно дамата да бъде оставена в състояние на тревога, без да знае в кой момент може да попадне на вещество, което пак да причини неразположение. Тогава, от съчувствие към нейното положение можем да й предложим следния съвет: да избягва, ако е възможно, бреговете на залива Галуей. Но ако трябва да отиде на този залив, нека избягва къпането в него. Ако обаче съществуват обстоятелства, които правят за нея невъзможно да избегне къпането в залива Галуей, да избягва на всяка цена контакта с един тип водорасло, което се среща там. Ако предприеме тези прости предпазни мерки, тя ще може спокойно да се радва на щедрата компенсация, която получи, освен ако, разбира се, други козметици не се изкушат да направят състояние от някой вълшебен морски бурен и не вземат да го продават по-скъпо от теглото му в злато.“

След като свърши закуската си, Франсис наруши обичайния си навик да иде веднага в лабораторията си и вместо това се запъти към кабинета. С ръка на телефона, се подвоуми кой номер да набере. Реши, че Даяна още едва ли е излязла от дома си. Позна.

— Благодаря за изрезките от вестниците, Даяна. И докато някому не хрумне да се учуди, защо мисис Уилбъри ще бъде алергична към гъби в резултат на третиране с водорасло, това може да свърши работа.

— Ами! — отвърна Даяна. — Никому няма да му хрумне. Пътищата на алергиите са прекалено променливи и тайнствени, за да се изненада някой. Възразявам срещу думата „може“. Статията вече подейства като бомба. Всичките ми ненавистни конкуренти прекараха целия вчерашен ден на телефона в щури опити да научат нещо повече. На мистър Марлин трябва да са му предлагали цели състояния за подробности. Почти всеки женски вестник е пратил свой човек да ме чака пред кабинета ми. А телефонистката ни каза, че трябва да назначим папагал, за да повтаря: „Не коментираме“ на всички вестници и журналисти, които звънят. Научих, че е имало запитване от Министерството на земеделието и риболова дали ми е давано разрешение от Комитета по търговията за внос на водорасли от Ирландската република.

— Това е интересно — каза Франсис. — Те не са имали време за това запитване след публикуваното в неделните вестници. Трябва да са го научили отнякъде другаде.

— Разбира се — потвърди Даяна. — Знам, откъде го е научил Марлин, но преди седмица направих така, че то да стигне до три от най-недискретните ми момичета при най-строга секретност. Така че досега е стигнало вече навсякъде. Ще има безкрайно много да се забавляваме.

— Виж — каза Франсис, — съжалявам, но се страхувам, че ще трябва да капна капка катран в успокоението ти. Не мислех, че трябва да ти го казвам сега, но днес ще дойда в Лондон и смятам, че трябва да го обсъдим. Можеш ли да вечеряш с мен? Какво ще кажеш за „Кларидж“ в осем и половина? Ще можешли?

— За часа — да. Но не искам това място. Сега е страшно важно името ти да не се свързва с моето. Аз ще бъда белязана жена, докато продължава всичко това. Предлагам малко ресторантче, наречено „Атоумиъм“, на „Шарлот Стрийт“. Няма изгледи някой да ни види там.

— Да, малко вероятно е — съгласи се Франсис. — Много добре. „Атоумиъм“, в осем и половина.

— Добре. Нямам търпение да те видя отново след цялото това време, Франсис. Толкова искам да говоря с теб и по-обстойно да ти обясня нещата. — Тя замълча, а после добави: — Ти прозвуча… Много ли е сериозно, Франсис?

— Боя се, че да — отвърна той.

* * *

— О, това си ти, нали? — Възкликна редакторът. — Изглеждаш много доволен от себе си.

— Така си е — отговори Джералд Марлин.

— Това е добре, защото аз не съм доволен — от теб, искам да кажа. Онзи Уилкс от „Радар“ ми изсипа толкова клетви по телефона. Съсипал си цялата кампания, която бил подготвил.

— Много лошо, много лошо — каза Джералд весело.

— Какво е станало?

— Ами, както ти казах при сумата, която платиха на онази Уилбъри, беше ясно, че има нещо, което „Нефертити“ не иска да се научи от широката публика. И не бях изненадан, че е така. Този салон наистина изглежда прави нещо твърде забележително със своите клиентки. Както и да е, успях да си намеря връзка там, едно невинно на вид момиче, което обожава хайвера и шампанското и се пазари като джамбазин. Реших, че ресторантът „Куаглино“ ще бъде подходящ и когато влязохме в него, видях млада жена, която седеше във фоайето. Погледна моята свръзка, стресна се, а след това се престори, че не я е видяла. Моята свръзка изглеждаше също малко изненадана. Попитах я какво има. Обясни ми, че другото момиче също е от „Нефертити“. Тъкмо в този миг един мъж отиде при него и го поздрави — Фреди Рамър от „Радар“, моля ти се. Извърнах се, за да не ме види и когато те влязоха в ресторанта, ние решихме да вечеряме другаде.

По време на виното научих, че „Радар“ е запланувал серия „бъди ти самата кралица на красотата“ и свързах фактите. Беше нещо като удар. Искам да кажа, щеше да бъде хубаво да се види дали не може да се направи нещо за получаване на правата върху водораслите в Галуей Бей. Но очевидно не можеше да се чака толкова, затова телеграфирах на един приятел в Дъблин, за да вземе преднина с искане за законни права върху водораслите според ирландския закон.

Редакторът поклати глава.

— По-лесно е да отправиш петиция до Папата или нещо подобно — каза той. — Това за ирландците е сериозно нещо. Те го ядат…

— Те какво?

— Ядат го. Наричат го дълс.

Джералд на своя ред поклати глава, но не стана ясно, дали от съмнение или от съчувствие към ир-ландците.

— Така или иначе — продължи той — наистина беше твърде късно. Трябваше или да позволя на „Радар“ да ни изпревари, или да им проваля игричката. Моят нещастен приятел там трябва да се е смачкал абсолютно. Не ще да съм единственият, който се е сетил да опита рано да предяви искания. Майчице, Дъблин трябва да е представлявал мила гледка тази сутрин с всичките си фургони, хукнали от града със запенени впрягове на запад през хълмистите мочурища.

— За какво, по дяволите, говориш? — попита редакторът.

— Златна треска, старче — лекичко си затананика: — „Чух, че има много злато, хей, край брега на Галуей Бей!“

— Имай предвид, че и аз съм заложил нещо в няколко от търсещите екипи — продължи Марлин. — Почти всички производители на козметични мазила в кралството, единствено „Нефертити“ мълчи, ми позвъниха вчера, за да научат нещо повече. Сторих всичко възможно да осигуря дяловото си участие, но се боя, че е доста рисковано. Това, което ми пречи да направя състояние — довери той, — е, че трябва да има десетки видове водорасли край бреговете на Галуей, а аз, честно казано, не знам кой от тях е магическият. За съжаление, в случая това е съдбоносно. Ако „Радар“ знае вида, все още могат да ни преметнат.

Редакторът на „Сънди Проул“ помисли малко и поклати глава.

— Не. Уилкс не би избухнал толкова, ако беше така… макар че все пак не е невъзможно. Той може да си мисли, че и ние сме го открили, но си мълчим. Във всеки случай е по-добре да опитаме. Трябва да разберем, къде се обработва растението и да измъкнем образец от него. Това би могло да достави тема за голямо четиво за жените…

* * *

Даяна отмести дебелата червена свещ, която стоеше между тях. На светлината й те се изучаваха взаимно. Най-после Франсис каза с особен тон:

— Колко е странно, че това, което знаеш, е различно от онова, което виждаш.

Даяна продължаваше да го гледа мълчаливо. Започна да съзнава, че ръката й върху масата трепери и я скри от погледа му. Очите й бавно се плъзгаха по лицето му, черта след черта. Попита с усилие:

— Колко ли си ми сърдит… Франсис?

Той поклати глава.

— Не съм. Когато научих за пръв път, наистина бях много ядосан. Докато не започнах да разбирам, защо си го направила. После разделих яда си на шок, наранено самолюбие и тревога, най-вече тревога, и разбрах, че няма никакъв смисъл да се крия зад гнева. Трябваше да си дам сметка, че четиринайсетте изминали години са ми отнели правото да се сърдя, но не и правото да се тревожа. И все още съм разтревожен.

Замълча, като изучаваше лицето й тъй внимателно, колкото тя неговото.

— Сега — продължи той, — сега се срамувам, че се ядосах. Срамувам се от себе си. Боже мой! Да ме е било яд на теб, да съм искал да го предотвратя! Това завинаги ще хвърля сянка в съзнанието ми. Незаличимо и непростимо. Не, не съм сърдит, унизен съм. Но не само…

Докосване по ръката му прекъсна думите му.

— Какво има?

Сервитьорът поднесе менюто.

— О, по-късно — каза той раздразнено. — Донесете ни шери — сухо. За какво говорех? — обърна се към Даяна.

Тя не можа да му помогне. Не бе чула ни дума от това, което бе казал. Продължиха да се гледат. След малко:

— Не си ли омъжена? — попита той.

— Не.

Погледна я озадачено.

— Трябваше да се досетя — започна и млъкна.

— Какво трябваше да се досетиш?

— Не съм съвсем сигурен… Аз… Предполагам, това прави нещата различни?

— Да, нямам усещането, което изглежда имат повечето жени, че времето ги гони по петите. Но аз не съм много верен критерий. Познавах само един човек, за когото истински съм искала да се омъжа — каза тя, а след това с вид, възпиращ разговора в посока на лични въпроси, продължи: — Всъщност се питах, как бракът ще се впримчи в новото разписание. Явно е, че хора, които могат да се обичат двеста-триста години, са твърде малко.

— Това не се впримчва, както ти се изрази, много по-добре и в сегашното разписание — отбеляза Франсис, — но човек се приспособява. Не виждам, защо да не се приспособи и по-нататък. Бракове за определен период с право на избор, както при наемите, можеби?

Даяна поклати глава.

— Не е толкова просто. Нека се отнесем антропологично към въпроса: сегашната първостепенна роля на западната жена е да бъде съпруга, втората й роля е на майка. Във висшите и средни класи понякога тя има и ролята на компаньонка. В другите класи партньорството отива често много назад в списъка. А в повечето незападни нации въобще едва ли влиза в класацията. Но при перспективата за връзка от двеста-триста години са възможни промени. Струва ми се почти сигурно, че партньорството тогава ще трябва да мине на първо място. Сега и натискът на обществото, и популярната пропаганда, и доста голяма част от усилията на нашия бранш са посветени на това, момичетата да получават статус на съпруги. Преместването на партньорството на първо място ще причини страхотна социална революция.

За щастие, това ще проличи едва след време, инак почти всички млади момичета със зъби и нокти ще застанат срещу нас. Статусът на съпруга е толкова лесен: природата е направила в него почти всичко вместо теб. Не ти трябва ум, а само външност и можеш да си купиш множество помощни неща за нея. Но партньорството е нещо много по-деликатно. Трябва да използваш малко ума си. Не можеш да си купиш помощ в тубички и бурканчета. Това няма да се хареса. Няма да е популярно. Те просто няма да го повярват, ако им се обясни. Всеки е склонен да разглежда своето собствено антропологично положение като природен закон. Но ще имаме на наша страна всички мили перушанки, флиртаджийки и мързеливки, защото те ще видят в дългия живот единствено много, много повече време за много, много повече креватни игри.

Гледайки я, Франсис бавно се усмихна.

— Да, това е от твоя репертоар — каза той. — Даяна, скъпа моя, има неща, които почти бях забравил затеб.

Даяна остана съвсем неподвижна.

— Няма нищо — започна и млъкна. Примигна бързо няколко пъти. — Аз… — започна тя отново. След това рязко стана.

— Ще се върна след малко — стана припряно, и беше вече по средата на ресторанта, когато Франсис съобрази, какво става.

Той седеше и пийваше от шерито, вперил невиждащ поглед в наметката, простряна на облегалката на празния й стол. Сервитьорът се върна и остави лист с менюто пред него и друг за Даяна. Франсис поръча още шери. След десетина минути Даяна се върна.

— По-добре да изберем нещо — каза той.

Сервитьорът си записа в бележника и се отдалечи. Последва мълчание, което заплашваше да продължи дълго. Даяна обърна червената свещ така, че восъкът да започне да се стича от другата й страна. Изрече малко отривисто:

— Чу ли новините в шест?

Не, Франсис не ги бе чул.

— Тогава, за твое сведение, Министерството на земеделието на Република Ирландия е издало заповед, забраняваща изнасянето на водорасли без специално разрешение. — Тя замълча. — Значи кат’ изнесох морските треволяци станах ирландка? Ама пра’ителството рече веч’ да н’го праим без артийка. Разрешения — добави тя, — ще бъдат издавани вероятно, когато се реши какво е най-високото мито, което износът би могъл да донесе. Ще е голямо развлечение за всички.

— С изключение може би на нещастните жени, които трескаво ще очакват чудеса от това — подсказа Франсис.

— О, няма да бъдат много изненадани — увери го Даяна. „Чудо“ е любимата дума в женските вестници. Никой не очаква сериозно тя да значи нещо. Тя е само добавка, която трябва да натори надеждите и да поддържа цъфтежа им.

— Какво точно очакваш да направи тази водораслова бъркотия — попита я той.

— Да отвлече вниманието. Моите конкуренти са твърде доверчив народ. Ще мине доста време, преди наистина да се убедят, че във водораслите няма нищо. Междувременно клиентките ще се изтрепват да търсят водораслов крем, водораслов лосион, закуска с водорасли и прочие, така че работите на конкурентите ми ще потръгнат. Имам няколко рекламни статии, готови за представяне тук-там. Едната разкрива, че морските растения са използвани за красота още в древността. Не случайно Венера се появява от морската пяна, това е символ на употребата на водорасли в антична Гърция5. Хитро, не мислиш ли? Според мен ще минат най-малко две години, а може и четири, докато някой проумее, че с тези водорасли не получава резултатите на „Нефертити“. Тогава обаче ще бъде разкрито, че в „Нефертити“ използват и съвсем нов електронен уред, който чрез ултразвукова стимулация на клетъчния слой под епидермиса, възстановява младежката еластичност на тъканите, в което е тайната на истинската красота. Можа да поддържам нещата така до безкрайност, ако е необходимо. И няма защо да се страхуваш, че истинската причина скоро ще се изясни.

Франсис бавно поклати глава.

— Всичко това е безобидно наистина — призна той. — Но много се страхувам, че е напразно, Даяна.

— О, не! — възкликна тя, внезапно загрижена от тона му. — Франсис, какво е станало?

Франсис пак се огледа. Не познаваше никого от вечерящите наоколо. Нямаха наблизо съседи и общия шум беше достатъчен, за да надвие разговора в техния ъгъл.

— Точно това исках да ти кажа. Не ми е приятно да го призная, но при създалите се обстоятелства не-знанието може да бъде опасно за теб. Отнася се до снаха ми.

— Разбирам, Зефани ми разказа за нея. Искаш да кажеш, че Пол е решил да я уведоми?

— Да — кимна Франсис. — Сметнал за свой дълг да й каже. Направил го е на другия ден. Подразбирам, че не е било много дружески разговор. И двамата са били малко объркани, и той не си спомня точно колко от нещата й е казал. Но е споменал за лишеина итеб.

Дланите на Даяна се сплетоха.

— Това — каза напрегнато — едва ли е било необходимо.

— Цялото проклето нещо не е било необходимо. Но щом веднъж започнал, сторило му се, че трябва да разкаже за моето решение за него и Зефани.

Даяна кимна.

— Какво е станало след това?

— Джейн не го приела добре. Мътила всичко още няколко дни. И изглежда е извършила разследванияза собствено удовлетворение. След това дойде в „Дар“.

И той й разказа за посещението на Джейн.

Даяна се намръщи.

— С други думи, започнала е атака. Тази не особено приятна млада жена.

— Е — каза Франсис честно, — тя има известно право. Като жена на моя син е била несправедливо из-ключена от облага, която би трябвало да й се предостави, но подходът й беше… ъъъ… съвсем нетак-тичен.

— Ти й го направи! Постави й лишеин?

Франсис кимна.

— Щеше да е много лесно да я измамя за известно време с нещо друго — призна той. — Но нямаше да спечелим кой знае какво. По-късно трябваше да й го призная или сама щеше да го открие. И в двата случая отношенията ни биха се влошили. Сериозните щети, сметнах, вече са причинени — тя знае. Така че й го направих. Разбрах, че ти правиш инжекции, но аз й го присадих във вид на разтворима таблетка, както направих на Пол и Зефани. Сега ужасно бих искал да съм бил с ума си и да съм й направил инжекция.

— Не виждам разликата.

— Има. Върнала се при Пол и му казала, че е била при мен. Решила е, че така е по-добре. Той бил принуден да я разпита за превръзката на ръката. Пол си представил, що за поведение трябва да е имала спрямо мен. Бил изключително ядосан. Когато погледнал превръзката, от пръв поглед разбрал, че не е правена от мен. Станал подозрителен поради нещо в държанието й. Настоял да провери разреза — имлатнтантът с лишеин не бил там.

Джейн продължавала твърдоглаво да възразява, че трябва да е паднал, когато си е слагала нова превръзка. Чиста глупост, разбира се. Разрезът бил отворен, таблетката извадена, а след това отново зашит с два шева както преди.

Тя не преставала да повтаря едно и също, колкото и да било съшито с бели конци. Накрая избягала и се заключила в спалнята. Пол прекарал нощта в другата стая. Когато на сутринта се събудил, тя си била отишла заедно с два куфара… Никой не я е виждал от тогава.

Даяна мълча няколко секунди.

— Наистина ли няма вероятност да е изпаднала? — попита тя.

— Абсолютно никаква. Двата шева трябва да се махнат и заменят после с нови. Щеше да е по-умно да имплантирам безвредна подобна таблетка като предпазна мярка. Тогава би могла да отнесе нея.

— Мислиш, че тя я е взела от теб, за да я даде на друг?

— Очевидно. Вероятно с обещанието, че ще й я имплантират отново, след като открият тайната й.

— И след като е смъкнала тлъстичка сума, както ми я описваш. Какво може да се научи от таблетката?

— Предполагам, много по-малко, отколкото мислят. Нито ти, нито аз съумяхме да го синтезирамепрез цялото това време. Но да допуснем, че им еказала всичко, което знае. Това ще даде друга на-сока.

— Тя знае ли, откъде идва лишея?

— Не. За щастие, не го казах на Пол.

— Каква смяташ ще бъде следващата стъпка срещу нас?

— Ще проверят вноса ни, ще се опитат да проследят нещо от него, предполагам.

Даяна се усмихна.

— Ако съумеят да пробият тази част на моята защита за по-малко от година-две, ще бъда удивена — каза тя. — Колкото до „Дар“, ти постоянно получаваш пратки със странни неща от цял свят.

— За съжаление лишеите не са много в тях. Естествено, бях предпазлив и взех мерки, но едно интензивно търсене срещу нас е нещо съвсем друго… — той сви рамене неуверно.

— Дори да е така — каза Даяна, — кой ще определи точния вид лишей? Ние му дадохме хубавичко дълго название, но единствените, които могат да кажат какво растение се крие зад него сме ти и аз.

— Ако открият събирачите ни, няма да бъде много трудно да разберат и какъв лишей събират — посочи Франсис.

Мълчаха, докато сервитьорът се суетеше и наливаше чашите им. Франсис пръв проговори:

— Това трябваше да стане, Даяна. Винаги си знаела, че рано или късно ще стане.

— Бих предпочела да беше по-късно — каза тя смръщено, — но предполагам, че щях да се чувствам по същия начин когато и да бе станало. Онази проклета Уилбъри с нейната алергия… Не може да е обикновена алергия, иначе щях да съм се сблъсквала с нея и по-рано. От друга страна, сега вече нищо не може да се направи. — Тя отново замълча. После каза: — Непрекъснато повтаряме „те“. Имаме ли представа, кои могат да са?

Франсис вдигна рамене.

— Никой не знае. Уважавана фирма не би се занимавала с нещата по такъв начин. Но името Саксоувър е достатъчно…

— Да. Предполагам, че е някъде из бранша.

— Бих казал. Но не е присъщо на Джейн да използва ненужен посредник.

Даяна присви вежди.

— Това започва още по-малко да ми харесва, Франсис. Тогава може би имаме работа с хора, които ще се стремят да го използват по начини, фантастично печеливши… докато траят. — Тя унило се усмихна. — В края на краищата и моите доходи не бяха зле, но ако някой няма никакви скрупули… Простото изтичане на информация е едно нещо, съвсем друго е да имаш работа с хора без никакви скрупули по отношение на начина, по който са придобили лишеина. Те няма да ги имат и когато се убедят, че това е шанс да спечелят милиарди от него.

Франсис кимна.

— Няма да могат да се възползват, които и да са „те“ — каза той. — Погледни само какво стана, защото казах на собствените си син и дъщеря.

— Възможно е. Но си мисля, че бихме могли сега да им объркаме нещата, като го публикуваме. Щом се убедят, че това е едно истинско нещо, по най-бърз начин ще се опитат, ако могат, да го откраднат, а също и технологията. Или още по-добре — да отвлекат един от нас или и двамата.

— Мислих за това — обясни Франсис. — Нищо няма да намерят в „Дар“. А ако изчезна, публикуването на материал ще последва автоматично. Предполагам и ти си взела подобни мерки?

Даяна кимна.

Над чашите с кафе погледите им не се отместваха един от друг.

— О, Франсис — продължи тя. — Стана дяволски глупаво. Всичко, което искаме, е да дадем нещо на хората. Да осъществим стара, стара мечта. Можем да им предложим живот с достатъчно време, за да го изживеят, вместо само едно припряно съществувание — и край. Време, за да поумнеят достатъчно, за да създадат един нов свят. Време, за да станат пълноценни мъже и жени, вместо порасли деца. А погледни ни сега — ти си спънат от перспективата да възникне хаос, аз — сигурна, че ще се опитат да спрат този проект насилствено. И двамата сме все още на онези наши стари позиции.

Тя си наля отново кафе. Почти минута гледаше чашата си. След това вдигна очи.

— Нещата отидоха твърде далеч, Франсис. Не можем да ги задържаме повече. Ще го публикуваме ли?

— Още не — отвърна той.

— Предупреждавам те, ще започна да подготвям моите дами.

— Защо пък не — съгласи се той. — Това е по-различно, отколкото да направиш научно съобщение, за което се знае, че не може да бъде приложено.

— Ще бъде приложено, ако го поискат достатъчно отвисоко. — Замълча. — Не, прави си, Франсис, ще бъде по-ефикасно, ако ти се намесиш по-късно.

— Няма да забравя, Даяна.

— Бързо ще просветя моите деветстотин и осемдесет дами и ще събудя готовността им да се борят за правото да имат дълъг живот. — Тя отново замълча, после се разсмя. — Колко жалко, че моята войнствена пралеля Ана не е тук. Щеше да бъде в стихията си. Чукове за витрините, бензин за пощенските кутии, сцени в парламента — колко би й харесвало!

— Ти го очакваш с нетърпение — каза той с укор.

— Разбира се, че го очаквам. Стратегически би било по-добре да имах още време, но лично… Не съм работила дванайсет години върху това, само за да забъркам розова с дъх на цветя, застлана с килими, завързана с копринени панделки, обвита с целофан страна на мечтите, населена с мъркащи, интригантстващи, лошо гледащи, алчни, цинични кучки с хищни нокти, които се поддържат и използват своите вторични сексуални белези с най-голяма полза за самите себе си. Мисля, че в този случай и ти би приветствал всякаква промяна.

Франсис се разсмя.

— Но бяха ми казали, че не си лоша бизнесдама.

— Тази страна на въпроса може да бъде забавна известно време — призна Даяна. — И печеливша. Но все пак аз давах нещо, което моите конкуренти само се правят, че дават.

— А бъдещето? В края на краищата ти ще имаш едно продължително бъдеще.

Даяна каза безгрижно:

— Имам си планове — план А, план Б, план В. Но стига за мен. Искам да знам какво стана с теб и с „Дар“ през цялото това дълго време…

Загрузка...