Даяна се спря в стаята на секретарката преди каби-нета си.
— Добро утро, Сара. Има ли нещо специално днес?
— В пощата не, мис Бракли — отговори мис Талуин. — Но ето това тук. Мисля, че не сте го виделиоще.
Тя бе разтворила един брой на „Рефлектор“. Както винаги, вестникът приличаше повече на куп нахвърляни букви, отколкото на нещо подредено. Едри подзаглавия увенчаваха миш-маша от правоъгълници и преплетени линии, претрупани с дузина фотоси на различни лица в разни размери. Но обявлението, сочено от палеца на мис Талуин, бе оформено елегантно.
„КРАСОТА!“ гласеше то. „Красота, която трае! Красота, по-дълбока от повърхностния слой на кожата! От морето, откъдето е произлязъл животът, ви донесохме нова, проникваща по-надълбоко красота — красотата на «ГЛАМАР»! «ГЛАМАР» е обаяние, уловено в морето и поставено на вашата тоалетна масичка. Истинското, силно, вълнуващо подмладяване с водораслите на «ГЛАМАР»!
От всички вещества, разтворени в морето, само едно особено водорасло избира, поглъща и концентрира онези, които съдържат тайната на трайната, дълбоко проникваща красота. Благодарение на работата на опитни химици и изтъкнати козметици чудотворната есенция на това растение, до този момент скъпа собственост на луксозен козметичен салон, сега е достъпна за ВАС…
«ГЛАМАР» не действа само повърхностно. Чувство на вътрешна красота ще…“
— А, ясно — възкликна Даяна. — Точно около месец след началния изстрел. Съвсем не е зле.
— Според моята информация всички водорасли в Галуей са все още под възбрана. Тя ще продължи докато ирландското правителство се опитва да от-крие кой е важният вид и реши с какво мито да го обложи — каза мис Талуин.
— Сара, скъпа, от кога си в нашия предприемчив козметичен бизнес? — попита Даяна.
— Не съм в него — отвърна мис Талуин. — Аз съм ваша секретарка.
— Но не би ли се обзаложила, че само два дни след като се вдигне забраната, ще се появи друг артикул, който ще твърди, че използва само истинско, оригинално водорасло от Галуей?
— Никога не се обзалагам — отговори мис Талуин.
— Мнозина си мислят, че не го правят. Нещо друго?
— Мис Брендън би искала да ви види.
Даяна кимна.
— Кажи й да дойде веднага щом се освободи.
— И лейди Тюли желае да си запише час.
— О, при мен лично, искаш да кажеш. Но защо?
— Казва по личен въпрос. Бе много настоятелна. Записах я за три следобед. Но мога да го отменя, ако искате.
Даяна поклати глава.
— Няма нужда. Потвърди го, Сара. Лейди Тюли няма да настоява без сериозна причина.
Даяна продължи към кабинета си. Зае се с няколко писма, които мис Талуин бе подготвила. След около четвърт час Сара въведе мис Брендън.
— Добро утро, Люси. Седни. Как е „тайната служба Брендън“?
— Едно от интересните й открития, мис Бракли, е, че тя не е единствената тайна служба, която действа тук. Смятам, че можехте да ми кажете за това. Или на тях за мен. Един-два пъти се получи неудобно.
— О, налетяла си на мрежата на Таня, така ли? Несе тревожи, мила. Техните функции са повече иразлични като на Централния следствен отдел. Но ще кажа две думи на Таня. Не искам да си губитевремето, като се разследвате една друга. Какво друго?
Мис Брендън повдигна вежди.
— Толкова много хора изглеждат заинтересовани. Първо онзи Марлин от „Проул“. Отново се появи и ми предложи петдесет лири, ако мога да му доставя вида, който ние използваме…
— Но той става безразсъден — вмъкна Даяна. — Как би могъл да разбере, дали не му даваш какъв да е бурен?
— На негово място бих се постарала само да узная какви видове се срещат в Галуей и какви — навсякъде. Това би стеснило нещата до няколко възможни вида. И ако му дам друг, веднага би разбрал, че нарочно го лъжа.
— Ще помисля върху това. Продължавай — каза Даяна.
— От него научих, че и полицията се е заинтересувала. Инспектор му задавал въпроси за нас, разпитвал го за онази алергична жена, мисис Уилбъри. Името му било Ейвърхаус. Според криминалния репортер на „Проул“ инспекторът обикновено се занимавал със случаи с наркотици. Придружавал го някой си Мойн, сержант. Случайно оня Ейврил Тод, който работи на партера, е бил арестуван веднъж от млад мъж на име Мойн от Държавните служби.
— „Проул“ и полицията. Кой друг? — попита Даяна.
— Човекът от „Радар“, Фреди Рамър, още обработва Беси Холт. Тя не може да му каже нищо, но се надява още да може да го будалка и така да печели безплатни вечери. Няколко от момичетата ни напоследък се снабдиха с нови приятели, някои от тях определено са свързани с козметични фирми, а може би не само те.
— Какъв разбунен кошер сме — засмя се Даяна. — И всичко това само за да се уточни въпросното водорасло?
— Главно — съгласи се мис Брендън. — Но не мога съвсем да разбера защо и полицията се занимава с това. След посещението на инспектор Ейвърхаус при мисис Уилбъри, тя отиде при един човек на „Харли Стрийт“, явно за медицински преглед.
— Горката полиция, твърде неоригинално. Както знаеш, мрежата на Таня следи за всякакви признаци на поява на ястреби и то не само сред персонала. — Тя помълча. — От друга страна възможно е полицията да си въобразява, че този път става дума за нещо различно от наркотици. Ако откриеш какво търсят и не е наркотик, ще се радвам да науча.
— Ще направя всичко, което мога, мис Бракли — мис Брендън понечи да си тръгне.
Даяна я задържа с жест. Гледа я дълго, замислено, докато мис Брендън леко порозовя.
— Ако има още нещо… — започна тя.
Даяна я спря.
— Има, Люси. Нещо важно. Дошло е време да имам близо до себе си някого, на когото мога да вярвам. Ще ти направя предложение. Знам доста много за теб, повече, отколкото си представяш. Ти ми каза защо си дошла в „Нефертити“. Мисля, че доста добре знам какво мислиш за това място. Сега искам да ти кажа някои неща, които никой друг тук не знае. Никой, освен мен. И после да ти предложа нещо. — Даяна стана и спусна малко резе на всяка врата. Върна се на бюрото и вдигна телефона. — Моля, никакви телефонни разговори, докато не ти кажа, Сара — нареди тя и постави обратно слушалката. — Сега… — започна Даяна.
Точно в три мис Талуин отвори вратата и обяви:
— Лейди Тюли, мис Бракли.
Лейди Тюли влезе. Висока, стройна, елегантна, в костюм от мека нежносива кожа. От върха на обувките й до малката й шапка, наподобяваща корона — всичко бе грижливо премислено до най-малките подробности. Единствено цената не я бе интересувала, но тъкмо тя правеше чест на снабдителите и на „Нефертити Лимитид“.
Даяна почака, докато затвори вратата.
— Джанет, мила моя, ти ме смущаваш. Щом те погледна, започвам да се питам дали не съм направила мъничък принос за създаването на произведение на изкуството.
Лейди Тюли сбърчи нос.
— О, Даяна, от твоята уста това звучи… Но наистина е много приятен, нали? — Тя огледа себе си с одобрение. — Пък и в края на краищата на безработните трябва да се помага да се занимават с нещо.
Тя грациозно седна. Даяна й предложи табакера, щракна запалката. Джанет Тюли пусна облаче дим и лекичко се облегна. Погледнаха се една друга. Джанет Тюли се изкиска.
— Знам какво мислиш, Даяна. Много ласкаво от твоя страна да изглеждаш толкова самодоволна от резултата.
Даяна се усмихна. Наистина се бе сетила за тяхната първа среща преди десет години. Онази лейди Тюли, която тогава гледаше през същото бюро, бе много различна. Високо нервно момиче на двайсет и две години, с хубаво лице и прелестна фигура и крайници, но без никаква представа как да се облича, как да се гримира, с абсолютно неподходяща фризура, и недодялана на вид като шестнайсетгодишна. Тя разглежда Даяна бавно и внимателно, накрая каза:
— О, Боже! — явно на себе си и с леко изненаданвид.
Устата на Даяна се изкриви леко в ъгълчетата, тя вдигна вежди.
Момичето изглежда малко се смути.
— Съжалявам. Не исках да бъда груба. Но никога не съм била на такова място — заяви простодушно. — Представях си, че го ръководи шейсетгодишна с боядисана коса, варосано лице, пристегнат корсет — нещо като загрубяла кралица Виктория.
— Въпреки това дойдохте — каза Даяна. — Радвам се, че промених представата ви. Какво бихте желали?
Момичето се подвоуми.
— Нещо като историята с Пигмалион. — Доверително продължи: — Виждате ли, аз… аз се залових с работата да бъда лейди Тюли. И честно е да опитам да я изпълнявам както трябва. Не е това, което очаквах и затова ми трябва помощ. Аз… — поколеба се отново, — няма значение какъв вид помощ ще ми предложите. Но реших, че е добре да я получа от професионалист, незаинтересован…
Фразата увисна недовършена.
Даяна си представи снахите и лелите на съпруга й, които се захващат с шлифоването й почти без такт. Момичето добави:
— Мога да се уча и мога да изглеждам както трябва, но не съм имала възможност да чиракувам при когото трябва. Не е било нещо, за което съм имала време да помисля.
Даяна каза откровено:
— Положително можете да изглеждате както трябва. Ще се погрижа за това. Мога да ви препоръчам и добри учители и наставници. Но колко ще научите от тях, зависи от вас.
— Мога да се уча — повтори момичето. — Но първо ми трябва добра основа на граматиката на всичко това. И ако не мога скоро да натрия носовете на някои от тези глупачки със собствените им похвати, тогава ще съм си заслужила, каквото ще получа.
Даяна кимна леко:
— Разбирам ви. Но не трябва да ги подценявате. Те са на собствена територия и мислят единствено за своя светски живот. В края на краищата той е всичкото, което са получили. Важно е да започнете да изпълнявате добре ролята си, но няма да можете, ако разбиете сърцето си.
— Няма да го разбия. Нямам амбиции да достигна върха. Ако имах, щях да ги използвам за нещо по-ценно — увери я момичето. — Но приех да бъда лейди и от мен се очаква да стана придобивка, а не пречка. Това е всичко.
Говореше с лека горчивина. Даяна забеляза, че очите й заблестяха повече. Попита с любопитство:
— С какво се занимавахте по-рано?
— Преди шест месеца бях студентка четвърта година медицина и живеех в лошо общежитие в Блумсбъри — отговори лейди Тюли. — Знаех всички изисквания там. Не подозирах, че това ще се окаже толкова различно.
Даяна пофантазира само миг върху обстоятелствата, които бяха променили напълно средата на момичето. И каза направо:
— Не виждам причина да не преуспеете в това. Сигурна съм, че ще можете, ако си го поставите за цел. Но ще откриете, че не е евтино.
— Не съм и очаквала — отвърна лейди Тюли. — Това бе един от първите ми уроци — трябва да харчиш много пари за себе си, за да се самоуважаваш. Да не го правиш е буржоазно.
— Много добре — съгласи се Даяна.
И така тръгнаха към целта.
Като гледаше безупречно облечената, с изискани маниери, уверена лейди Тюли пред себе си, Даяна се поусмихна на спомена за момичето, което бе дошло да я моли за помощ.
— Самодоволна не е точната дума — каза тя. — Приятно удоволствие и възхищение ще бъдат по-близо до истината.
— Добре — отстъпи скромно лейди Тюли. — Въпреки че аз просто мога да създам доста добра имитация, когато и е необходимо.
— Но нима наученото остава само имитация? Не води ли до истински промени?
— Мила моя Даяна, кой, ако не ти, може да разпознае една имитация, когато я види. Нещо винаги толкова ме е озадачавало у теб. Аз имитирам, защото се омъжих в кръг, където го изискват. Но защо го прави и Даяна? Питах се и не намерих отговор.
— Питаше се? — повтори Даяна. — Сега не се ли питаш?
— Въпрос, който вечно остава без отговор, може да стане досаден, нали? — отговори Джанет Тюли уклончиво. — Но не искаш ли да знаеш защо съм дошла?
Даяна кимна.
— Страхувам се, че не е много приятно — продължи Джанет. — Нашият доста елегантен и скъп кръг е пълен вечно с едни и същи мръсотии като еднообразното мръсно пране в пералнята в понеделник. Сигурно си забелязала.
— В общи линии да — съгласи се Даяна.
— Точно на това се възхищавам у теб, Даяна. Представям си, че всеки член на твоя персонал знае всяка мръсна подробност, но ти просто не се занимаваш с това.
— А трябва ли?
— Ами като се има предвид, че всъщност председателстваш тази размяна на клюки… Както и да е, може би все още не си чула за моя роман с мистър Смелтън?
Даяна поклати глава отрицателно.
Джанет затършува в чантата си, която идеално подхождаше на костюма й. Извади гъвкава златна гривна с диаманти и я сложи на бюрото на Даяна. Гривната заблещука.
— Хубава е, нали? Хорас Смелтън ми я подари за рождения ден. Това рибарите го наричат блесна — примамка, която се окачва над въдицата, за да я забележиш и да се хванеш… — Тя замислено гледаше гривната. — Странното е, че Хорас ми я подари, но тя е купена от мъжа ми. Сега съвсем случайно научих това. Съпругът ми ме запозна с Хорас преди около два месеца… Не искам да ти разправям надълго и нашироко, но персоналът ти вероятно знае, ако и ти самата не си научила, че с мъжа ми поддържаме само официални отношения вече почти три години. Правим шоу пред публика, но това е всичко. Така че се питам какво всъщност става? Може да се помисли, че мъжът ми иска да ме забърка в някаква каша, за да намери причина за развод. Не е много добър човек, знаеш. Но след като размислих, открих няколко неща, към които това обяснение не приляга. Така че се опитах да разбера истинската причина. Стори ми се, че трябва да има нещо, което той би желал да открие, но понеже на практика не си говорим насаме, нямаше да има полза да ме попита направо за каквото и да е. Хорас е много привлекателен мъж, макар прикрит и коварен, така че се включих в играта. Не го окуражавах прекалено, но и не го отхвърлях решително. — Джанет Тюли угаси цигарата си в пепелника и запали друга. — Накратко, забелязах, че „Нефертити“ отвреме навреме се появява в нашия разговор. О, Хорас е твърде гъвкав, но аз следях за нещо, което да се повтаря. След това опитах една-две маневри. Възхвалих резултатите от вашето откритие с водораслото. И той игра внимателно. Не ми каза веднага, че приказките за морския плевел са чисто и просто прах в очите. Но не пропусна да го спомене по-късно. Като му дойде времето, стигна и до конкретно предложение. Каза, че ако се доберял до образци от разни неща, които използвате в „Нефертити“, практически до всичко, което се инжектира, то той познавал хора, които охотно биха дали за тях добра цена. Ако накарам някое от твоите момичета да ми каже нещо за твоите суровини, това също било ценно. Ако пък ми дадяло дори мъничка частичка от специален суров материал, който вероятно изглежда като лишей, те биха платили наистина много добра цена. Размислих, спомних си, че Алек, съпругът ми, има много стар приятел, директор на „Сандуърт Кемикъл Продъктс Лимитид“. — Джанет пак замълча.
Даяна я погледна сериозно:
— Джанет, имам впечатлението, че капанът много скоро ще щракне.
— Капанът? Мила моя, познавам те вече от десет години. През цялото време и двете сме се променили забележително малко, не мислиш ли? Четири години съм учила медицина, не забравяй. Може би съм единствената ти клиентка с такова образование. Интересно. Ако това, което мисля, е вярно, може да преразгледам знанията си. Виж, приятно е да имаш хубави дрехи и прочие, но цената на този начин на живот е доста по-висока, отколкото ми се струва разумно. И той би бил толкова досаден при по-голяма продължителност на времето, не мислиш ли?
Погледът на Даяна оставаше спокоен и твърд.
— Откога мислиш това, Джанет?
Лейди Тюли сви рамене.
— Трудно е да се каже, мила, тъй като е толковатрудно да се приеме за истина. Но подозрениятами се превърнаха в убеждение преди около три години.
— И не си казала на никого?
— Не. Бях като омагьосана. Исках да видя какво ще стане. В края на краищата, ако бях права, имах предостатъчно време да чакам. Ако ли не, щеше да бъде без значение. Познавам те, Даяна. Вярвам ти. За мен нямаше сериозна причина да се намесвам в работитети досега. Но вече ще се пръсна от въпроси, раз-бира се.
Даяна я погледна. Джанет Тюли бе приспособила маниерите си към своето обкръжение твърде успешно и не показваше нищо друго освен лека умора. Даяна се усмихна и бегло погледна стенния ча-совник.
— Добре — съгласи се, — но само половин час.
— Първо един основен въпрос — започна Джанет. — Дали забавящото действие ще бъде последвано от ускорено разрушаване, ако препаратът престане да се внася в организма?
— Не — отвърна Даяна. — Метаболизмът просто се връща към нормата.
— Чувствам облекчение. От време на време ме преследваше мисълта, че един ден мога да премина от средна възраст към старост за около пет минути. А сега за вторичните ефекти и реагиране на стимули. Питах се, дали не съм открила…
Въпросите продължиха повече от половин час и бяха прекъснати от позвъняване на телефона. Гласът бе на мис Талуин.
— Съжалявам, мис Бракли. Знам, че не искахте да ви прекъсват, но мис Саксоувър е на телефона за трети път. Казва, че е спешно и важно.
— Добре, Сара. Свържи ме.
Даяна направи жест за да задържи лейди Тюли, която се готвеше да си тръгне.
— Здравей, Зефани. Какво има?
— Става дума за „Дар“, Даяна. Татко реши, че е по-умно да не ти звъни той самият.
— Какво е станало?
— Избухнал пожар. Жилищното крило изгоряло. Татко едва се измъкнал.
— Добре ли е?! — попита Даяна разтревожено.
— О, да. Успял да се изкачи на покрива и да премине в централната част на зданието. Съумели са да ограничат пожара и той не се е разпрострял извън жилищното крило. Татко иска непременно да знаеш, че според полицията пожарът е умишлен.
— Но кой би искал да го направи? Не би могло да има причина…
— Полицията със сигурност предполага, че първо е имало кражба, а след това е причинен пожарът, за да я прикрие. Не са открили следи. Невъзможно е да се разбере какво са взели. Иска да ти кажа, че няма защо да се безпокоиш, знаеш за какво. Там няма нищо, което да е било свързано с него.
— Разбирам, Зефани. Това е хубаво. Но баща ти… Съвсем сигурна ли си, че не е ранен?
— Не е, Даяна. Казва, че само си одраскал коляното и изпокъсал пижамата.
— Слава Богу — въздъхна Даяна.
Още няколко думи и тя остави слушалката с леко разтреперана ръка. Половин минута втренчено и безизразно гледаше стената срещу себе си, докато едно помръдване на Джанет Тюли не я върна към действителността.
— Приближиха се твърде плътно — каза тя като на себе си. — Време е да се раздвижа. Не, не си отивай, Джанет, ще имам задача за теб. Само минутка… — Отново взе телефона. — Сара! Знаеш за онзи пакет в ъгъла на големияшкаф, нали? Да, той. Ще видиш, че е пълен с писма. Имат адреси и марки. Погрижи се да се из-пратят веднага. Всички трябва да заминат още тази вечер.
Отново се обърна към Джанет Тюли.
— Сега — рече тя, — вдигаме похлупака. Писмата са покани до всичките ми клиентки и до някои представители на пресата да присъстват на събрание следващата сряда следобед — общо над хиляда. Опитах се да ги направя да изглеждат важни и спешни, но за съжаление това е циркулярно писмо. Което означава, че някои няма да му обърнат внимание, а други ще го помислят за рекламен трик. Ти познаваш много от клиентките от обществото. Бих искала да пуснеш слух, който да подкрепи писмото и да ги докараш тук. Ще накарам и момичетата от долните етажи да помогнат. Но ако ти го разпространиш, ще натежи повече.
— Много добре — съгласи се Джанет. — Но какъв да бъде слухът? Няма да пожелаеш истината да се разчуе преди събранието?
— О, разбира се, не. Не, по-добре е да се придържаме към водораслото за момента. Какво ще стане, ако цялата ни работа тук бъде застрашена и клиентките ни бъдат изложени на опасността да бъдат лишени от нашите услуги, защото ирландците определят толкова високо мито за нашия специален вид, че Министерството на търговията отказва да потвърди плащането на такава изнудваческа цена? Това ще бъде протестно събрание срещу дискриминационното постановление, в дъното на което стоят конкурентни концерни с цел да лишат клиентките на „Нефертити“ от специалните им облаги. Сещаш ли се за още нещо в този дух?
Джанет кимна.
— Мисля, че да. Може да се доукраси достатъчно. Предположения, че Министерството на търговията, или националната банка на Англия, или нещо подобно, са подкупени от конкурентите. Всичко е част от голям тъмен заговор на хора, които пет пари не дават какво ще стане с клиентките ви, стига само да пипнат управлението на „Нефертити Лимитид“ и вашите търговски тайни. Мисля, че това ще предизвика доста силен протест.
— Много добре, Джанет. Задвижи го. Аз ще организирам слухът да се пусне и сред персонала — така е много по-ефикасно, отколкото да им се каже направо. И можем да се надяваме на добре запълнена зала в сряда.
Голяма черна кола профуча край тях и ги засече. Табелка с надпис „Полиция“ светна на нея. Една ръка, протегната от прозорчето на шофьора, им махна да спрат.
— Какво, по дяволите? — каза Ричард, като намали скоростта.
— Нищо не сме направили, нали? — попита Зефани объркано.
В момента, в който спряха, друга кола се изравни с тях — малък фургон без никакви надписи. Най-близката врата на фургона се отвори. Слезе мъж. Погледна назад.
— Те ли са, Чарли? — извика той.
— Да! — каза един глас.
Мъжът бръкна в джоба си. Същевременно рязко отвори вратата на Ричард и насочи пистолет.
— Излизай!
Вратата от другата страна се отвори също тъй внезапно. Друг мъж каза „Излизай!“ на Зефани.
— Във фургона! — добави той, като вдигна своя пистолет.
Зефани отвори уста да каже нещо.
— Млъкни. Влизай!
Последва рязко изщракване на пистолет откъм Ричард.
— Виждаш ли? Работи. Хайде, тръгвай! — каза първият мъж.
Ричард и Зефани, всеки с пистолет, опрян в гърба, бяха подкарани към фургона и вкарани в него през задната му врата. Двамата мъже се покатериха след тях и затвориха вратата. Всичко стана за половин минута.
Стаята беше голяма. Мебелите — старомодни, удобни, но одърпани. Мъжът зад покритото с кожа бюро обърна лампата така, че тя светеше право в очите на Зефани, а собственото му лице бе като бледо петно в сянката. Зефани седеше от дясната страна на бюрото. Един от мъжете от фургона беше до нея. Ричард бе от лявата с парче лейкопласт на устата. Другият мъж бдеше до него.
— В това няма злонамереност, мис Саксоувър — каза мъжът зад бюрото. — Искам само малко ин-формация от вас и възнамерявам да я получа. Ще бъде много по-приятно за всички, ако направо кажете истината. — Той замълча, полувидимото едро петнона бледото му лице все още бе обърнато към нея. — Вашият баща е направил твърде забележително откритие. Сигурен съм, че знаете какво имам предвид.
— Моят баща е направил множество забележителни открития — отвърна Зефани.
Лявата ръка на мъжа почука по бюрото. Мъжът зад Ричард сви юмрук и нанесе мощен удар в сто-маха на Ричард. Той глухо изпъшка и се преви на-пред.
— Да не губим време — рече мъжът зад бюрото. — Вие ми кажете кое откритие имам предвид.
Зефани се огледа безпомощно. Опита да помръдне, но две ръце отзад я сграбчиха здраво над лактите. Тя ритна назад с тока си. Мъжът пъргаво скочи върху другия й крак, като се свиваше от болка. Преди тя да се съвземе, той смъкна и двете й обувки и ги хвърли настрана.
Мъжът зад бюрото отново почука с лявата си ръка. Юмрук фрасна главата на Ричард.
— Нямаме никакво желание да ви причиняваме зло, ако това може да се избегне, мис Саксоувър — каза мъжът зад бюрото. — Много не ни е грижа докъде ще стигнем с вашия приятел. Ако, обаче и вас много не ви интересува, ще бъде много неприятно за него. А ще трябва да приложим преки методи и към вас. Ако упорствате, ще трябва да убедим баща ви сам да ни каже. Не мислите ли, че ако ви накараме да звъннете оттук, той няма да пожелае да ни сътрудничи, преди още пръста ви да се е отделил от шайбата? — Той отново замълча. — Сега, мис Саксоувър, вие ще ми кажете кое откритие имам предвид.
Зефани стисна зъби и поклати глава. Последва ново фрасване отляво и охкане. Тя затрепери. Нов удар.
— О, Боже! О, спрете! — извика тя.
— Това е във вашите ръце — предложи мъжът зад бюрото.
— Имате предвид… да се живее по-дълго — промълви тя нещастно.
— Така е по-добре — одобри той. — И веществото, което се използва, е екстракт от… какво? Моля, неказвайте водорасло. Само ще нараните приятеляси.
Зефани се чувстваше обречена. Видя, че пръстите на лявата му ръка се повдигат, за да чукнат отново.
— Лишей. Това е лишей — извика тя.
— Съвсем вярно, мис Саксоувър. Знаете отговорите, както виждате. А сега как точно се нарича този лишей?
— Не мога да ви кажа — рече тя. — Не, не, не го удряйте. Аз не мога да ви кажа. Не е получил название. Не е класифициран.
Човекът зад бюрото помисли и реши да приеме това.
— Как изглежда? Опишете го.
— Не мога — изохка тя. — Никога не съм го виждала. — Тя трепна от звука на следващ удар. — О, недейте, недейте. Не зная. О, спрете! Трябва да ми повярвате! Не знам!
Мъжът повдигна лявата си ръка. Ударите спряха, чуваше се само пъшкането на Ричард и полузадушеното му дишане. Зефани не смееше да го погледне. Стоеше пред бюрото и сълзи течаха по бузите й. Човекът зад него отвори чекмедже. Извади от него един картон, върху който имаше налепени около дузина различни видове мъхове.
— На кой от тези класове прилича най-много?
Зефани безпомощно поклати глава.
— Не знам. Казах ви, че никога не съм го виждала. Не мога да ви кажа. О, Ричард! О, Боже! Спрете, спрете! Той каза, че е един imperfectus.Това е всичко, което мога да ви кажа.
— Има стотици лишеи imperfectus.
— Знам. Но това е всичко, което мога да ви кажа. Кълна се.
— Много добре, засега ще спрем това. Втори въ-прос. Като имате предвид, че не знаете аз колко знам и неприятните последици, които ще имат вашите лъжи за приятеля ви, искам да ми кажете откъде го доставя баща ви?
— Не, тя е добре — физически. Не са я наранили — обясни гласът на Франсис. — Но, разбира се, е в силен шок и отчаяна.
— Горката Зефани, трябваше да се сетя — каза Даяна по телефона. — Как е младият човек — Ричард?
— Страхувам се, че е пребит много зле. Зефани казва, че когато дошла на себе си, лежали на тревната ивица до колата си, на мястото, където ги били спрели. Тъкмо разсъмвало и горкият Ричард имал вид на ужасяваща каша. Минал някакъв ратай, двамата го вкарали в колата и тя го закарала в болница. Там казали, че изглежда по-зле, отколкото е всъщност. Изгубил е няколко зъба, но няма сериозни увреждания, доколкото могат да кажат без рентген. Тя дойде тук, в „Дар“ сама. Главната неприятност е, че е в такова състояние поради всичко това. Но какво е могла да направи? Не е знаела, кога я хващат в лъжа и кога наистина не са знаели отговора. И всеки път, когато е лъжела, той е страдал. Не се съмнявам, че биха пребили и нея, ако би издържала.
— Горкото дете. Колко им е казала? — попита Даяна.
— Почти всичко, което е знаела. Като се изключи, че въпросът за твоето участие въобще не е повдиган.
— Но те вече знаят откъде го получаваме?
— Страхувам се, да.
— О, Боже! Грешката е моя. Въобще не трябваше да й казвам. Надявам се от това да не започнат сериозни неприятности. Все пак нищо вече не може да се направи. Опитай се да я успокоиш, доколкото можеш. Предполагам, че нямаш представа, кой би могъл да бъде това?
— Едва ли може да са приятели на снаха ти, как мислиш? Ако бяха те и моето име трябваше да се появи. Би могъл да бъде всеки. Вече има най-малко половин дузина, които душат наоколо, без да се броят вестниците и полицията. Ще кажа на клиентките и на пресата в сряда, знаеш. Не ми се струва, че това ще забави нещата повече от няколко дни.
На другия край на жицата последва мълчание.
— Там ли си още? — попита Даяна.
— Да.
— Виж какво, Франсис. Не искам да си присвоявам откритието. Ти знаеш това. Ние и двамата работихме върху него. Не искаш ли да им кажа?
— Все още по-добре да не казваш…
— Но…
— Мила моя, сега това е въпрос на тактика. Това, което ти правиш, е, че вдигаш сензационен шум на средно ниво. Но отговорните хора ще го приемат като шумотевица около твоята фирма, за рекламентрик.
— Възможно е, но само отначало. И не за дълго.
— Мисля, че ще съм по-ценен между резервите.
Даяна помълча известно време.
— Добре, Франсис. Но искам… О, добре.
— Даяна, много внимавай, за себе си, искам да кажа. Много хора ще се задействат по всякакви начини около това.
— Не се тревожи за мен, Франсис. Знам какво правя.
— Не съм сигурен, че знаеш, мила.
— Франсис, та аз съм работила за това. Идеята за един антигерон трябва да се представи убедително. Те трябва да го подкрепят…
— Много добре. Вече е твърде късно да се спре. Но моля те, бъди внимателна, Даяна…
В четвъртък сутринта Даяна се залови с куп вестници с жадността на изгряваща звезда след първата й публична вечер. Колкото повече разлистваше, обаче, толкова повече униваше.
В „Таймс“ нямаше нищо. Е, едва ли можеш да очакваш незабавна реакция от стария сериозен вестник. В „Гардиън“ — също нищо. Нито в „Телеграф“, което бе малко странно. Дявол да го вземе, на събранието присъстваха достатъчно хора с титли. Малък пасаж на женската страница на „Нюз Кроникъл“ споменаваше, че известна козметичка от Мейфеър е съобщила за нова процедура, като е претендирала за необикновена ефикасност при запазването на младежката красота. В „Мейл“ пишеше:
„Ако примерът на известна козметична къща от Уест енд, която оповести своята нова процедура с целия блясък на модистите, когато показват сезонните си колекции, бъде широко последван, мога да предвидя, че ще настъпи време, когато ще ни водят на парад на най-новата мода на есенни и пролетни лица от нашите водещи козметици“.
„Експрес“ отбелязваше:
„Скромността никога не е била отличителен белег на разкрасителния бизнес и положително отсъстваше вчера, за да възпре претенциите на добре известна козметичка, когато се обърна към една аудитория на женския елит от Мейфеър. Никой не отрича, че много от това, което може да се направи и се прави за женското лице и фигура, превръща света в по-ярко място, но преувеличени обещания могат да дадат в резултат само вълна от разочарование, която ще се разбие върху главата на авторката им“.
Бележка в „Мирър“ под заглавие „СЛЕД ВОДОРАСЛОТО?“ коментираше:
„Онези от нашите читатели, които са били разочаровани от чудодейните свойства, приписвани, за сега недоказани, на едно водорасло, не трябва да се отказват от надеждата. Вчера пристигна поредното нагрято до червено обещание (от същото изискано заведение за разхубавяване) за непреодолимо обаяние. Успехите, свързвани с новата процедура, впечатляват дори още по-силно — вече не става дума за водорасло. Фактически не е ясно какво е, но ще ви струва двеста-триста лири, за да го пробвате и да видите какво ще стане“.
„Хералд“ проявяваше загриженост:
„Жени, които са имали късмет да се омъжат за добри банкови сметки, днес отново ще се радват. От парфюмирания Мейфеър дойде хубавата новина, че вратите към вечната младост ще бъдат отворени за тях на цена само някакви си триста-четиристотин лири годишно. Несъмнено при сегашното разпределение на богатството в тази страна капиталистите, които са лансирали това мероприятие, също ще се радват. На мнозина ще им се стори, че има начини осем лири седмично да донесат много по-голяма полза на общността, отколкото тази, но докато сегашното правителство на торите…“
А в „Скеч“:
„Млад си само веднъж, казват те. Но според един експерт от бизнеса с обаянието, това е остаряло. Модерната госпожица може да бъде млада два, дори три пъти, ако поиска. Трябва само да прибегне до помощта на науката — и да плати огромна цена, разбира се. Колкото до нас, струва ни се, че същото предложение е правено преди дори да са си помисляли за наука и вероятно при същите условия.“
— Много обезсърчаващо — каза мис Талуин съчувствено. — Трябваше да му придадете известна вестникарска стойност — добави тя.
Даяна се вторачи в нея.
— Мили Боже, Сара! Какво искаш да кажеш? Това е най-голямата новина след… след Адам!
Мис Талуин отново поклати глава.
— Новина и вестникарска стойност не са едно и също — възрази тя. — Боя се, че са приели всичко за рекламен трик. А нищо не ужасява повече британската преса от риска да направи безплатна реклама.
— Те съзнателно се преструват, че не са го разбрали. Клиентките го разбраха правилно — повечето от тях. И Бог ми е свидетел, обясних го достатъчно пълно — отвърна Даяна.
— Вие живеете с проблема отдавна. Свикнали сте с него. А те не са. Колкото до клиентките, много от тях вече трябва да са започнали да се чудят — те са били готови за обяснение, всъщност, искали са го. Но журналистите! Поставете се на тяхно място, мис Бракли. Изпратени са, за да отразят в една-две колонки нещо, което на вид е спонсорирана от бизнеса лекция на тема „Пазете красотата си“, за женската страница на вестника си. Не искам да кажа, че не сте накарали някои от тях да се позамислят. И може и да сте подготвили почвата. Но как си представяте, че те ще прокарат това, което наистина сте им казали, след това пред някой закоравял редактор? Аз ги знам. Едно време съм им яла попарата. Сега ви трябва нещо сензационно…
— За Бога, Сара! Ако това, което им казах, не е…
— Сензационно във вестникарски смисъл, искам да кажа. Инжекция, която бързо действа на емоциите. Това, което ни изнесохте, беше само леко потопяване. Множество взаимовръзки изискват време, за да се осъзнаят.
Даяна каза с малко повече надежда:
— Може би беше наивно да се очаква незабавна експлозия. Но неделните вестници тепърва ще излязат. Те ще имат повече време да го разберат. И може би темата е много повече в техния репертоар, не мислиш ли? Не ме интересува особено много как ще го поднесат, стига да не го пренебрегнат. И после, разбира се, следват женските седмични вестници и месечните списания… Някои от тях са длъжни да разкажат нещо от това, разбира се…
Но Даяна не трябваше да чака нито неделните вестници, нито седмичниците, защото след обяд в същия този четвъртък веднага след затварянето на фондовата борса „Треднидъл“ и „Западна Застрахователна Компания“ обявиха мораториум върху плащанията на годишната рента и гарантираните състояния до второ нареждане. Описваха действието като „чисто временна мярка, предприета със съжаление, докато се реши въпросът за закон върху задълженията на компанията в случаите, когато са употребени средства за продължаване на нормалната продължителност на живота“.
Според много хора, особено акционерите на ТЗЗК, а и на някои други застрахователни компании, временна или не, това бе ужасно глупава мярка. „Защо“, мърмореха възмутени гласове, „защо трябваше малоумниците от управлението да си отварят устата пред цялото общество? Дори ако имаше нещо такова, нямаше да им струва много да замълчат по въ-проса, докато научат мнението на съвета, глупаци такива“.
В петък „Треднидъл“ и „Западната“ отвориха при курс с пет шилинга по-ниско. Според слух, който обиколи борсата, някакъв държавен адвокат бил чут предната вечер да казва в Националния либерален клуб, че вече важна част от лекарските задължения е да продължават живота, при това ежедневно. Така че той въобще не може да разбере защо се повдига въпросът. Терминът „неговият естествен живот“ може само да събуди някои предположения относно природата на „неестествения живот“.
Застрахователните акции спадаха.
Спорове дали би могло да има нещо в тая работа за продължаването на живота несигурно започваха тук-там. Появи се чувството, че цялата работа е грубо преувеличена.
Застрахователните акции се стабилизираха.
Три по-малки компании последваха примера на „Треднидъл“ и „Западната“ и обявиха мораториум. О, изглежда все пак в слуховете имаше повече, отколкото се мислеше.
Застрахователните акции пак тръгнаха надолу.
Към два часа следобед едно късно последно издание на вечерен вестник съобщи:
„Вчерашното съобщение на «Треднидъл» и «Западната» за временен мораториум върху някои плащания доведе до несигурност на лондонската стокова борса днес. Застрахователните компании сутринта започнаха вяло и после бавно взеха да губят. По-късно настъпи леко повишаване, акциите се укротиха на ниво с няколко шилинга по-ниско от сутрешното. Нещата обаче не се стабилизираха и цените отново бавно тръгнаха надолу.
Необикновената мярка, предприета от «Треднидъл» и «Западната», се приписва на съобщение, направено в сряда от мис Даяна Бракли, ръководител на добре известните козметични салони на «Нефертити Лимитид», в което тя твърди, че е постигнат решителен прогрес в забавянето на естествената скорост на стареенето на органите, което ще доведе до чувствително увеличаване на годините очакван живот.
Твърдението очевидно е събудило по-сериозно внимание сред акционерите, отколкото може да се очаква да се прояви към съобщение, произлизащо от такъв източник, което вероятно се дължи на факта, че мис Бракли е научен работник, носител на високи научни степени по биохимия от университета в Кеймбридж, прекарала е няколко години в съвременна биохимична изследователска работа преди да насочи таланта си към развитието на своя забележително успешен бизнес в област, където конкуренцията е небивала и клиентките — пословично капризни…“
Млад мъж, леко намръщен, показа пасажа на своя колега.
— С други думи тя може би е открила нещо. „Чувствително увеличение на очакването“ не ни говори много, но явно е било достатъчно, за да пусне муха на „Треднидъл“ и другите. Смятам, че трябва да продаваме тези Общи Евентуалности, преди играта да е загрубяла.
Не само те двамата взеха това решение.
Играта загрубя.
„Таймс“ ограничи коментарите си до финансовата страна и влиянието върху застрахователните акции. Без да уточнява причината, той упрекваше онези, които са позволили преценките им да бъдат увлечени от необосновани слухове и по този начин са поощрили панически реакции в една от обикновено най-стабилните секции на пазара.
„Файнаншъл Таймс“ беше по-конкретен, но също предпазлив. И той не одобряваше резултата от едно може би безотговорно съобщение, но същевременно привличаше вниманието към забележимото повишение на химикалите, особено на тези на „Юнайтид Комънуелс Кемикълс“, което започнало приблизително по същото време, когато застрахователните акции започнаха своето второ спадане.
„Експрес“, „Мейл“, „Нюз Кроникъл“ — всички споменаваха твърдението на мис Бракли, но запазваха неясно мълчание за подробностите. Нямаше, например, никаква цифра за предполагаемото увеличение на живота, само едно непотвърдено с нищо допускане, че хората може би ще живеят малко по-дълго. И за всеки случай не му беше отредено важно място, а бе отпечатано сред полувалидните неща на женската страница.
Но „Мирър“ бе направил нещо по-добро. Бе от-крил, че мисис Джоузеф Макмартин (или мисис Маргарет Макмартин, както той по-интимно предпочиташе да я нарича), жената на управителя на борда на директорите на „Треднидъл“ и „Западна застрахователна компания“, бе неизменна клиентка на „Нефертити“ от осем години. Той бе публикувал снимка на мисис Макмартин, придружена с друга отпреди десет години. Липсата на разлика впечатляваше. Цитираха се думите й: „Нямам нито грам съмнение в искреността на твърденията на мис Бракли. И не съм единствената. Стотици жени, чийто живот е преобразен от нейното откритие, са й точно толкова признателни, колкото и аз“. Но и в този вестник не бяха уточнени подробностите на твърдението.
„Телеграф“ бе интервюирал лейди Тюли, която казала, несъмнено покрай другите неща: „Природата е несправедлива към жените. Ние цъфтим трагично кратковременно. Досега науката, която преобрази света, ни пренебрегваше, но ето че мис Бракли като посланица на Олимп ни предлага това, което всяка жена желае — дълго лято на пълен цъфтеж. Много е вероятно това да доведе до спадане на сегашното темпо на разводите“.
Даяна започна неделята като се съгласи на различни интервюта. Но увеличаващия се брой на предложенията я накара да се откаже от работа на парче и да организира пресконференция. Започна се с много цинизъм, насмешливост, пиперливи нецензурни приказки. Даяна дори малко скастри присъстващите и прекъсна увода си с думите:
— Вижте, аз не предизвиках тази среща. Вие напирахте да се срещнете с мен. Не се опитвам да ви продам нищо. Пет пари не давам дали вярвате на думите ми или не. От това фактите няма да станат други. Ако искате да продължавате умно да се майтапите, можете — макар че вашите лица ще се изчервят, не моето. Но за сега да се разберем. Днес вие задавате въпроси, аз ще ви кажа някои от отговорите.
Никой не може да убеди напълно участниците в една пресконференция. Успехът му намалява още повече, когато не се отговаря на някои възлови въпроси. Въпреки това, когато участниците се разотиваха, някои от тях бяха по-унили и замислени, отколкото при пристигането.
Не можеше да се каже кои от неделните вестници просто бяха решили да пропуснат темата и кои — че не си струва да нарушават вече заплануваните макети на страниците си. Някои предпазливо я споменаваха. Но „Проул“ и „Радар“ бяха убедени, че е привлекателна за читателите и бяха променили оформлението на почти готовите си късни издания, за да я коментират ентусиазирано: „ИСКА ЛИ ЕДНА ЖЕНА ДА ЖИВЕЕ ДВЕСТА ГОДИНИ?“ питаше „Проул“. „КОЛКО ЖИВОТА ЩЕ ИМАТЕ?“ интересуваше се „Радар“. „Науката не се задоволява да обърква държавните мъже само с водородната бомба, сега ни изправя пред най-големия човешки проблем на всички времена“, обявяваше той. „От лабораториите излиза обещанието за нова продължителност на живота на цялото човечество — нова възраст, която за някои вече е започнала с откриването на антигерона. Как антигеронът ще подейства на вас?“ И така нататък. Последният пасаж изискваше незабавно правителствено решение за положението на старите пенсионери при новата обстановка.
„Антигеронът, пишеше «Проул», несъмнено е най-важното откритие на медицинската наука след пеницилина. Поредният триумф на британския интелект, инициатива и умения. Предлага ви млад живот в разцвета на силите ви. Нещо, което засяга целия ни живот. По всяка вероятност ще промени възрастта, в която се сключва брак. С по-дълъг живот пред себе си момичетата вече няма да бъдат подтиквани да се омъжват още в юношеска възраст. В бъдеще семействата ще бъдат по-големи и ще траят по-продължително. Много от нас ще могат да държат своите праправнуци в ръце, а може би и техните деца. Вече няма да се смята, че една жена е достигнала средната възраст на четирийсет години и това положително силно ще се отрази на модата…“
Очите на Даяна пробягваха по колонките. Печалната й усмивка бе прекъсната от телефонен звън.
— О, мис Бракли, аз съм, Сара — каза леко задъхан глас. — Слушате ли новините?
— Не. Преглеждам вестниците. На прав път сме, Сара.
— Мисля, че е добре да ги чуете, мис Бракли — телефонът щракна.
Даяна пусна радиото. В стаята нахлу глас: „… излизайки от своята сфера, извършвайки акт на агресия в област, подвластна територия на Всемогъщия Бог. Към другите грехове на науката, които са много, се прибавя сега и високомерието — едно арогантно противопоставяне на изразената воля Божия. Нека отново ви прочета текста. Деветнадесети псалм: «Дните на отреденото ни време са седемдесет; и ако и хората да са толкова силни, че да достигнат осемдесет, тогава тяхната сила е само мъка и скръб, и скоро отминава, и ние си отиваме.»
Това е законът на Бога, защото е законът на тялото, което ни е дал. Неговият край не по-малко от неговото начало е част от Неговия образец за нашия живот. «Дните на човека са само като трева: защото той цъфти като цвете в полето», казва сто и трети псалм. Отбележете: като цвете в полето, а не като цвете в обърканата градина на някой учен.
Сега науката в своето нечестиво тщеславие предизвиква дори схемите на Архитекта на вселената. Изправя се срещу Божия образ на човека и казва, че може да го направи и по-добър. Предлага себе си като нов Златен телец на мястото на Бога. Науката съгрешава както децата на Израел прегрешиха, когато за тях бе написано: «Така те бяха омърсени със своите собствени думи и продължиха да блудстват със собствените си измислици».
Дори престъпленията и греховете на физиците са почти простими пред дързостта на хора, толкова загубили Бога в своите души, че имат самонадеяността да се противопоставят на Неговата повеля. Сатанинското изкушение, размахвано сега пред нас, ще бъде отхвърлено от всички, които се боят от Бога и уважават Неговите закони, и е дълг на тези правоверни хора да се погрижат слабоволните между нас да бъдат защитени от собственото им безразсъдство. Немислимо е законите в тази християнска страна да допуснат скандалната атака срещу човешката природа, създадена от Бога…“
Даяна замислено изслуша всичко до края. Почти веднага започна химнът. Телефонът иззвъня отново. Изключи радиото.
— О, мис Бракли. Чухте ли?
— Да, Сара. Хубава боза. Кара те да се питаш дали и лекуването на болни и пътуването със скорост по-голяма от ходенето пеша не са греховни вмешателства в човешката природа. Не мислиш ли? Не мога да си представя, че някой вече би могъл да успокои нещата. Благодаря, че ми каза за радиото. Не звъни повече, Сара. Излизам. Не мисля, че ще има още нещо до утрешните вестници.
„Ролс-Ройсът“ на Даяна спря пред „Дар Хаус“ по-скоро като яхта, загубила управление. Покрай собствените си грижи бе забравила за неприятностите там. Като гледаше жилищното крило взе смътно да си ги припомня. Много от останките бяха разчистени. Купищата строителни материали в градината показваха, че възстановяването вече е в ход. Запали колата и се отправи към паркинга. Там имаше само един автомобил. Закръглена, смутена млада жена се бе навела над отворения капак и се взираше в мотора. Колата на Даяна прошумоля по чакъла и спря до нея. Младата жена стреснато вдигна глава, видя ролса и ококори очи. Даяна попита за доктор Саксоувър.
— Временно се премести в преподавателския блок — каза момичето. — Мисля че сега е там. Ох, каква кола! — добави с нескрита завист, докато гледаше излизащата от нея Даяна. — О, не видях ли ваша снимка в „Сънди Джъдж“ тази сутрин? Вие сте мис Бракли, нали?
— Да, аз съм — призна Даяна с леко неудоволствие. — Ще ви бъда изключително признателна, ако не го разгласявате. Предпочитам да не се разчува, че съм била тук. Мисля, че доктор Саксоувър би казал същото.
— Добре — съгласи се момичето. — Не е моя работа. Но моля, кажете ми само едно: този антигерон, за който пише вестникът, това ли е, ама наистина ли е това, което пишат?
— Не съм видяла какво точно пише в „Джъдж“ — отговори Даяна, — но предполагам, че са схванали общо взето същността.
Момичето я погледна сериозно. Поклати глава.
— В такъв случай бих предпочела да не съм на ваше място, въпреки ролса. Но ви желая късмет. Щенамерите д-р Саксоувър в апартамент номер четири.
Даяна прекоси двора, изкачи познатите стълби и почука.
Франсис отвори и се втренчи в посетителката си.
— Господи, Даяна! Какво правиш тук? Влизай!
Около половин дузина неделни вестници бяха разхвърляни във всекидневната. Стаята изглеждаше по-малка, отколкото я помнеше и не така аскетична.
— По мое време тя беше цялата бяла. Мисля, че тогава ми харесваше повече. Беше моят апартамент някога, нали знаеш, Франсис?
Но той не я чуваше.
— Мила, не че не се радвам да те видя, но досега толкова внимавахме да не разкриваме никаква връзка и точно сега… Трябваше да си чела днешните вестници, разбира се. Наистина не беше разумно, Даяна. Видя ли те някой?
Каза му за момичето на паркинга и за това, че го бе предупредила. Той изглеждаше загрижен.
— По-добре да отида и да се уверя, че е разбрала — каза той. — Извини ме за момент.
Останала сама, Даяна се приближи до прозореца, пробит в старата задна стена на преподавателския блок и се загледа в овощната градина. Още стоеше там, замислена и неподвижна, когато той се върна.
— Ще се държи както трябва, предполагам. Добро момиче, химичка, много работи. Каквато бе ти. Смята „Дар“ за място, където се върши работа, а не за бюро за женитби.
— Такава ли бях? — попита Даяна.
— Ами разбира се, ти работеше постоянно…
Но нещо в тона й го порази и той й хвърли бегъл поглед:
— Какво искаш да кажеш?
— Почти нищо. Беше много отдавна, нали?
Обърна се и погледна отново овощната градина, а след това вратата, която водеше в малката спалня.
— Странно — каза тя. — Би трябвало да мразя „Дар“, но вместо това съм привързана към него. Никога не съм била толкова нещастна, колкото бях тук. Там вътре — и тя посочи вратата, — обикновено плачех, докато заспя.
— Мила моя, нямах никаква представа. Винаги мислех… Но защо? Или това е интимен въпрос? Ти беше много млада.
— Да. Много млада. Твърде мъчително е за млад човек да вижда, как неговият свят помръква. На някои им трябва много време, за да разберат, че лъскавият слой е само повърхностен, че определя само външния вид…
— Никога не съм бил добър в метафорите — отбеляза Франсис.
— Знам това, Франсис. Аз пък никога не съм била добра в разбирането на чувствата си. Младият човек е много нетърпелив. Желае съвършенство, представите му не са съвсем човечни, докато опитът и разбирането му не пораснат. Но да оставим това!
— Добре — съгласи се Франсис. — Едва ли то те е довело тук.
— Колкото и странно да е, донякъде то. Но има и съвсем конкретна причина да дойда — няма да имам възможност да дойда по-късно. Явно ще бъда много заета в близкото бъдеще.
— Така изглежда. Бих казал, „заета“ е слаба думаза резултата след разбунването на гнездото със стършели.
— Все още ли мислиш, че това бе евтин и неподходящ начин да се обяви откритието, Франсис?
— Не беше начинът, който някога би могъл да ми хареса, признавам. Но ти самата удовлетворена ли си от него? — И той посочи с ръка смачканите вестници.
— Като цяло и като начало — да — каза Даяна. — Аз съм създала много тела и те са моите живи примери. Следващата стъпка е то да се разпространи сред широк кръг от хора, преди да може да бъде потулено и ако подходът е вулгарен и глупав, то е, защото такова е мнението на редакторите за техните читатели.
— Любопитно — отвърна Франсис, — но те май във всички случаи допускат: А — че всички читатели са жени, и В — че само те ще се възползват от откри-тието.
Даяна кимна.
— Струва ми се, това отчасти се дължи на факта, че прехвърлих цялата история върху „Нефертити“. И още на търговската психология. Имаше и мъничко предпазливост. Ти, ако е необходимо, по-лесно можеш да отхвърлиш една статия, насочена към жените, отколкото ако тя има претенции да даде надеждна информация за мъже. Апелът към жените при това ще подейства много по-бързо.
— Ако намекваш, че жените по-силно искат да живеят по-дълго, а мъжете не ги интересува особено много, няма да се съглася с теб напълно — възрази Франсис. — Не мисля, че те повече от жените искат да умрат, колкото и да ти е странно.
— Разбира се — рече Даяна търпеливо, — но те не го чувстват по същия начин. Един мъж може да се бои от смъртта точно колкото и жените, но той не се възмущава от старостта и смъртта колкото тях. Една жена като че ли живее в по-интимна връзка с живота и успява да го опознае по-отблизо, ако разбираш какво искам да кажа. Един мъж не е тъй постоянно преследван от мисли за времето и възрастта, както жената. Не бих се изненадала, ако намеря връзка между това и по-голямата женска податливост на мистицизъм и религия, която обещава отвъден живот. Във всички случаи този фактор на възмущение от възрастта и смъртта е силен. Следователно много по-силно е предразположението жената да се хване за всякакво оръжие срещу тях. Това добре отговаря на целта ми. Имам своя батальон от жени, които ще се борят за правото да използват антигерон. Той вече е обявен и пред още милиони жени, които също ще го искат, и всеки опит антигеронът да бъде спрян ще предизвика полезна ярост, че мъжкото правителство се опитва да потиска жените, че мъжете им отказват правото да живеят по-дълго. Може да не е логично, но не мисля, че логиката ще играе голяма роля. Това е начинът, по който аз пък казвам „да“ — заключи Даяна.
Франсис пророни нещастно:
— Не мога да си спомня за басня, която точно да отговаря на положението, но съм сигурен, че има и такава, в която някой показва на тълпата чудесен сладкиш и устата на всеки се изпълва със слюнка, а онзи сдъвква парченце от него и после казва, че съжалява, че всички не могат да получат, защото за съжаление няма достатъчно. Разбира се, тълпата го разкъсва на парчета.
— Но все пак са поискали от сладкиша — каза Даяна, — затова отишли в двореца и хвърляли камъни по прозорците, докато кралят излязъл на балкона и обещал, че ще мобилизира всички готвачи в кралството и ще осигури редовно по парченце сладкиш за все-киго.
— Което обаче не събрало парчетата от човека, който показал сладкиша — добави Франсис. Той обърна към нея разтревоженото си лице. — Реши да вървиш по свой път, мила. Вече нищо не може да те спре. Но моля те, бъди, бъди внимателна… Питам се, дали в края на краищата не би трябвало аз…
— Не — отвърна Даяна, — не още, Франсис. Ти беше прав. Опозицията още не се е организирала. Нека почакаме, докато видим как тя ще излезе на бойното поле. Ако положението не изглежда добре за нас, можеш да включиш своите научни оръдия, за да ни подкрепяш от височините.
Франсис се намръщи.
— Не ми е съвсем ясно какви са намеренията ти, Даяна. Виждаш ли се да маршируваш начело на чудовищен женски полк? Да се обръщаш към масово сборище? Или може би духът на твоята пралеля те изкушава да се видиш седнала на премиерски стол с крака върху масата? Такава власт ли искаш?
Даяна поклати глава.
— Смесваш средствата с целта, Франсис. Не искам да предвождам всичките тези жени. Само ги използвам. Примамвам ги, ако предпочиташ така да го кажа. Идеята за по-дълъг живот е невероятно привле-кателна за тях. Повечето нямат истинска представа какво фактически ще означава. Те още не осъзнават, че това ще ги накара да израснат. Няма да могат двеста години да продължават да водят този безполезен, празен, характерен за повечето жени живот. Никоя не би могла да го издържи… Те мислят, че им предлагам повече от същия живот. Но не е така. Аз ги мамя.
През целия си живот съм наблюдавала как жени с потенциално блестящи възможности оставят своите умове и таланти да мухлясат. Плачеше ми се като си мислех какво биха могли да станат и да направят… Но дам ли им двеста-триста години живот, ще трябва да употребят таланта си, за да се запазят здрави, инак ще трябва да се самоубият от скука. Почти същото се отнася до мъжете. Съмнявам се, че дори блестящите могат да развият пълно възможностите си само за седемдесет години. Хитреците, които трупат пари, ще се уморят от това след шейсет-седемдесет години и ще насочат умовете си къмнещо по-полезно. Тогава ще си струва. Ще имат време, ще имат време да извършат наистина велики неща… Грешиш, ако мислиш, че искам власт, Франсис. Искам само да видя, че е роден homo Liuturnus6. Не ме е грижа колко е неподходящ, колко е различен. Той просто трябва да получи своя шанс. Ако трябва да се роди с цезарово сечение, няма значение. Ако хирурзите не помогнат, ще стана главната акушерка и ще го направя сама. Това е единственият напредък от милиони години, Франсис! Той не трябва да бъде смазан и няма да бъде, каквото и да струва!
— Вече отминахме тази опасност, Даяна. Дори ако работата сега се потули, всичко ще бъде преоткрито и лансирано не след дълго. Ти вече направи каквото трябва. Няма нужда да излагаш на опасност и самата себе си.
— Върнахме се към основното ни различие, Франсис. Ти смяташ, че откритието може да върви по собствен път, а аз мисля за съпротивата, която то може да срещне. Ами тази сутрин вече чух проповед по радиото… — И тя му изложи същността. — Това са институциите, които ще се борят за своето съществувание. Боя се от тях. Те могат да забавят нещата с век или повече.
— Ти рискуваш много — каза Франсис, — може да е двеста и петдесет години от живота ти.
— Не ти подобава, Франсис — тя поклати глава. — Откога някой изчислява рисковете в броя на годините, които вероятно би могъл да изживее? Ако такъв ще е страничният продукт, по-добре да спрем лишеина ние самите. Аз не смятам, че е такъв.
Франсис разтвори длан и заразглежда пръстите на ръката си.
— Даяна, откакто открих „Дар“, много хора са работили тук. Стотици до сега. Идваха и си отиваха. За повечето от тях не ми е останал никакъв спомен. Но други никога не бяха забравени. Някои бяха самонадеяни. Други се чувстваха отговорни за нещо. Разбира се, човек чувства отговорност за всеки тук, но в повечето случаи това е дълг. А в редки — е нещо по-лично, нещо съвсем на друго ниво. Когато веднъж си почувствал този вид отговорност, тя не може просто да спре, само защото вече нямате пряка връзка. Тя може би не е явна, не е осъзната, докато нещо не я извади на бял свят, но независимо от това тя е тук. Това е като да си оказвал влияние на малка група хора, може би непреднамерено, което ги е насочило в определена посока. От този миг придобиваш поне частична отговорност за това, което ще се случи по-нататък. Сега изпитвам точно това.
Даяна погледна краката си. Размишляваше.
— Не виждам защо — рече тя. — Разбира се, ако ти знаеше, че и аз знам нещо за лишеина, би могло да бъде така. Но ти не знаеше.
— Не знаех — съгласи се той. — Значи не е съзнателно свързано с него. Свързано е с теб. Нещо, което като че ли ти се е случило, докато беше тук. Не знаех какво беше, но го усещах.
— Но не направи нищо по този въпрос през цялото това време, нали?
— Никой, който успява толкова добре, колкото успяваше ти, няма особена нужда от помощ и съвети — уточни той.
— Но смяташ, че сега имам?
— Препоръчвам само предпазливост по отношение на личната ти безопасност.
— За която поемаш върху себе си, след цялото това време, и лична отговорност — отбеляза Даяна рязко.
Франсис поклати глава.
— Съжалявам, ако го приемаш като вмешателство. Мислех, че можеш да ме разбереш.
Даяна вдигна очи. Изучаваше лицето му.
— Разбирам — каза с внезапна горчивина. — Разбирам много добре. Ти си баща, който се чувства отговорен и загрижен за своята дъщеря. — Устата й трепереше. — По дяволите, върви по дяволите, Франсис, върви по дяволите! О, Боже! Знаех, че трябва да стоя далеч оттук!
Тя стана и се върна до прозореца. А Франсис гледаше гърба й. Бръчките над веждите му и браздата между тях станаха по-дълбоки. Той бавно каза:
— Бях толкова по-стар от теб.
— Имаше ли значение — отвърна Даяна, без да се обръща. — Това някога имало ли е значение!
— Достатъчно стар, за да ти бъда баща…
— Беше. И въпреки че беше, какво значение има? И сега ли си? Не разбираш ли, Франсис? Ние променихме дори и това. Колко по-стар си от мен сега?
Той продължаваше да гледа нейния гръб, но с ново, доста объркано изражение в очите.
— Не знам — изрече бавно и замълча. — Даяна… — започна Франсис.
— Не! — избухна Даяна. И се обърна. — Не, Франсис, не! Няма да те оставя да използваш това. Аз… Аз…
Тя замълча и избяга във вътрешната стая.
Неделните вестници бяха отприщили бента. В понеделник вече имаше заглавия:
ВСЕ ОЩЕ ОЧАРОВАТЕЛНА НА ОСЕМДЕСЕТ? („Мирър“)
ЗАДНИТЕ РЕДОВЕ ЗА МЛАДЕЖИТЕ? („Скеч“)
ОТСТЪПЕТЕ НА СТАРИТЕ („Мейл“)
ПРИОРИТЕТ ЗА ДОМА И ХОРАТА („Експрес“)
АНТИГЕРОНЪТ ПОСТАВЯ МОРАЛНИ
ПРОБЛЕМИ („Нюз Кроникъл“)
БЕЗ ПРИВИЛЕГИИ ЗА БОГАТСТВОТО („Тръмпитър“)
НОВ ПОДХОД КЪМ ВЪЗРАСТТА („Гардиън“)
Май само „Таймс“ продължаваше да разглежда въпроса без още да произнася присъда.
Без особена причина, само защото беше най-близо до нея, Даяна взе първо „Тръмпитър“ и зачете уводната му статия.
„Почти национален скандал е, че торите са позволили най-голямото откритие на епохата да се развие и експлоатира от частно предприятие на цени, достъпни само за богатите безделници. Идеята, че тези, които могат да си позволят да заплатят, ще живеят по-дълго от онези, които не могат, е престъпление срещу хората в една демокрация, престъпление и срещу цялата идея за благоденстваща държава. «Тръмпитър» изисква в името на народа правителството да национализира незабавно антигерона. Нито миг повече той не може да остане привилегия на шепа хора. Настояваме за честен дял за всички. Запасите антигерон трябва да бъдат конфискувани, центровете за прилагане преместени в болниците, а на хората да се раздадат карти, които им позволяват да получат безплатно имплантиране под закрилата на Националния здравен кодекс. «Дял и разпределение» трябва да бъде паролата. И той трябва да бъде за семействата на работниците, които произвеждат богатството на тази страна, преди всичко…“
В „Мейл“:
„Наша първа грижа естествено са старите хора. На тях преди всичко трябва да им се дадат още няколко години живот. Би било неизлечимо петно върху честта на тази страна, ако на младите се позволи да грабнат новото чудотворно лекарство за себе си, докато възрастните умрат още по-скоро поради липсата му. Трябва да се създаде незабавно строг ред на приоритетите, като се започне от най-възрастните, ред напълно свободен от влиянието на богатството или поста…“
В „Телеграф“:
„Нито принципът «Обслужен по реда на пристигането», нито отстъпване под виковете на организирани секции на общността ще създадат адекватно ръководство в използването на последното научно чудо, което, ако първите доклади се потвърдят, тъкмо попадна в нашето полезрение. То трябва, разбира се, да се направи достъпно за всички. Рим обаче не е построен за един ден и проблемът за разпределението по начин, който най-добре ще служи на националните интереси, докато се осигури снабдяване, което да отговори на търсенето, изисква сериозно разглеждане. Без съмнение съдбата на нацията зависи в голяма степен от мъдростта и опитността на тези, които ръководят нашата икономическа политика и направляват едрата ни индустрия. Тяхната способност да гледат в перспектива като правило ги е издигнала до сегашните им постове. Но точно те доста често не доживяват да видят плодовете. Ако техните очаквания за живота могат да бъдат продъл-жени…“
В „Мирър“:
„Жените от цялата страна се питат днес как ли ще се чувстват, ако бъдат млади на шейсет-седемдесет години не само по сърце, но все още млади в лицето и фигурата.
Първо, това ще означава много години, през които ще можете уверено да се изправите пред огледалото, без в подсъзнанието да ви боде въпросът: «Не губя ли любовта му със загубата на хубостта си?»
Ще означава и повече сигурност. Колко често сте си казвали: «Ах, само да бях знаела това, което знам сега, когато бях по-млада!» В бъдеще, когато антигеронът ще ни поддържа, няма да има нужда вече да го казвате. Вие ще можете да използвате вашия положителен опит — една опора, едновременно проста и усъвършенствана.“
В „Газет“:
„По-дълъг живот ЗА ВАС — БЕЗПЛАТНО!…
Шест щастливи читателки на «Газет» ще бъдат между първите, което вече преминават в новата епоха. ВИЕ бихте могли да сте една от тези, които ще получат най-новата обработка с антигерон абсолютно безплатно. Трябва само да подредите следващите дванайсет облаги от възможността да живеете по-дълго според тяхната важност така, както вие я виждате…“
Даяна прегледа останалите вестници. Помисли над тях няколко минути. Вдигна слушалката.
— Добро утро, Сара.
— Добро утро, мис Бракли. Добре, че използвахте пряката си линия. Другият телефон е блокиран, откакто отворихме. Горката Вайолет долу пощурява. Всеки вестник, всички маниаци и практически всички търговски организации в страната искат на секундата да се свържат с вас.
— Кажи й да нареди на телефонистката да не приема повече обаждания — каза Даяна. — Кой е дежурен във фоайето?
— Хиксън, струва ми се.
— Добре, кажи му да затвори вратите и да не пуска никого, освен записаните клиентки и хората от персонала. Ако иска да повика някого на помощ. Ако отвън се събере тълпа, да извика полиция. Няколко шофьори и опаковчици постави на входа за снабдителите и на задния вход. Ще им се заплати допълни-телно.
— Добре, мис Бракли.
— И, Сара, ще ме свържеш ли с мис Брендън?
Мис Брендън се обади след малко.
— Люси! — започна Даяна. — Прегледах вестниците. Всички представят нещата тенденциозно по един или друг начин. А аз искам да знам какво наистина мислят и говорят хората. Избери пет-шест интелигентни момичета от персонала и ги впрегни в работа. Обиколете кафенета, кръчми, барове, бързи закуски, даже перални — навсякъде, където хората говорят и разберете какво всъщност са схванали. Обхванете колкото може по-широк кръг хора. Върнете се към четири и половина, за да докладвате. Не избирай никоя, която има склонност много да пие. Всяка от вас ще получи по четири лири за разноските от мис Трафорд. Всичко ясно ли е?
— Да, мис Бракли.
— Добре. Тръгвай и ги изкарай навън, колкото е възможно по-скоро. Кажи на мис Талуин да ме свърже с мис Трафорд.
Тя уреди няколко финансови въпроса с мис Трафорд и отново се обади на мис Талуин.
— Мисля, че днес ще е по-добре да не съм тук, Сара.
— Сигурна съм в това — одобри мис Талуин. — Хиксън казва, че във фоайето има вече пет-шест души, които отказват да си вървят, докато не говорят с вас. Смятам, че ще ви устроят нещо като обсада. По обяд ще бъде съвсем трудно.
— Виж дали може да уредиш персоналът да влиза и излиза през съседните сгради. Не искам да разпусна хората, ако някои клиентки успеят да се промъкнат, трябва да бъдат посрещнати както винаги, за да не губят вярата си, че всичко при нас е наред. Нещата трябва да продължат колкото е възможно по-дълго.
— Да — каза мис Талуин неуверено. — Ще направя каквото мога.
— Разчитам на теб, Сара. Ако ти трябвам, може да се свържеш с мен на домашния ми телефон.
— Очаквам, че ще опитат да ви намерят в апартамента ви, мис Бракли.
— Не се тревожи, Сара. Имаме двама много едри, много добре платени портиери. Желая ти всичко хубаво.
— Надявам се — въздъхна мис Талуин.
— Не е етично — оплакваше се административният директор. Огледа групата, присъстваща на обичайното сутрешно съвещание на „Апийл Артс Лимитид“. — Четири пъти се опитвах да убедя тази жена да ни открие сметка. Всеки път отговорът бе един и същ. Тя нямала намерение да работи мащабно, масовият пазар не я интересувал, зависело от лични препоръки. Казах й, че един ден ще бъде принудена да разшири дейността си и ние чудесно можем да й организираме кампания и че имаме мрежа от хора на различни нива, които ще й предоставят за нас отлични препоръки. Предложих й да пробва най-добрите ни услуги на номинална стойност. А тя каза: не, благодаря. Имала цялата клиентела, която е в състояние да обслужи. Изложих й същността на „разширявай или умри“. И пак — не. А сега! Кой я е хванал? Кой държи сметките й! По дяволите, държи ли казах? Само по-гледнете днешните вестници. И всичко това е без-платно! — Е, ама който го е направил, я е хвърлил направо в… ъъъ… калта — продължи административният директор. — Не е почеркът на нито един от хората, които познавам. Каква касапница! Бих казал, че е аматьор.
— По-добре да го хванем и да го назначим — предложи някой. — Бива си го в натопяването, трябва да признаете.
Административният директор изсумтя.
— Целта на тази агенция е да изтъква качествата на клиентите си, а не да ги съсипва и да цапа имената им. Популярността може да създаде лоша слава, но само толкова; а това е много повече — каза той студено. — Който е направил това е заплаха за цялата ни професия. Той може изцяло да разклати вярата на публиката в почтеността на рекламата. Да внушаваш надежда и вяра е едно, да се позоваваш на гадни чудеса е съвсем друго.
Най-младият член на групата се изкашля стеснително. Неотдавна бе завършил университета в Оксфорд. Работеше във фирмата малко повече от година, но бе племенник на административния директор и всички лица с внимание се обърнаха към него.
— Чудех се — започна той. — Искам да кажа, ние като че ли приемаме за установено, че всичко това е напълно лъжливо. В края на краищата, почти всички вестници тази сутрин… — поспря, обезкуражен от техните изражения. — Само една идея… — заключи вяло.
Административният директор толерантно поклати глава.
— Не мога да очаквам да схванеш всички тенденции за няколко месеца, Стивън, ти знаеш. Хитро е, признавам, но това е такава хитрост, която се самовзривява. Пет пари не давам кой я е измислил. Но не е етично.
Телеграма до Секретаря на Вътрешното министерство:
„Сър, на специално спешно заседание на Общия съвет на братството на Британските собственици на погребални бюра, проведено днес, единодушно бе приета следната резолюция: Съветът изразява пред правителството сериозната загриженост на членовете на Братството по отношение на субстанцията антигерон. Използването на това средство, ако бъде разрешено, няма да закъснее да предизвика спад на търсенето на нашата професия, водещ до висока степен на безработица сред членовете. Братството най-сериозно настоява незабавно да се предприемат мерки производството и приложението на антигерона да се обявят за незаконни.“
— Аз… ъъъъ… аз искам мнението ви за моята възраст, докторе.
— Мадам, не съм тук за да лаская пациентите си,нито за да си играя на отгатване. Предлагам, аконямате екземпляр от кръщелното си свидетелство, да направите постъпки пред общината и да си извадите.
— Но там би могло да има безпорядък. Искам да кажа, случват се бъркотии, нали? Би могло да не бъде фактически моето кръщелно свидетелство или някой да е сбъркал при вписването, нали?
— Би могъл, но е съвсем невероятно.
— Все пак, докторе, бих искала да бъда сигурна. Бихте ли могли…?
— Ако това е някаква игра, мадам, аз не съм играч.
— Ама наистина, докторе…
— Практикувам вече трийсет и пет години, мадам. Нито един от пациентите ми, ако е бил с всичкия си, не е изпитвал съмнение за възрастта си. А тази сутрин вече две дами идват при мен с искане да им кажа на колко години са. Това е абсурдно, мадам.
— Но… ами, искам да кажа, съвпадение…
— При това не бих могъл. Мога да определя възрастта ви само приблизително. Едва ли по-добре от някой друг, който не е лекар.
— Това ли казахте и на другата дама, докторе?
— Аз… ъъъ… да., приблизително.
— Тогава няма да ми откажете да определите и моята възраст приблизително, нали, докторе? Искам да кажа, това е доста важно за мен…
— Моля, три кафета, Криси! Казвам ви, момчета, това започва да става малко зловещо, а? През уикенда хората разправяха, че работите днес ще се оправят. В събота сутринта доста типове се чудеха, защо така са се шашнали в петък.
— О, при отварянето беше спокойно. Нещата се задържаха така около десет минути, после отново настъпи паника. Цените падаха надолу като есенни листа.
— Но, о, благодаря, Криси… Добро момиче. Не, Криси, ако ме удряш, ще се оплача на кмета на Лондон и той ще те премести на борсата… Та докъде бях стигнал?
— Каза „но“.
— Така ли? Чудя се защо? Както и да е, ако има нещо в този антигерон, защо поне някой да не го потвърди или отрече официално? Тогава ще знаем, къде сме.
— Но не си ли видял една статия днес?
— В статията нямаше нищо такова.
— Старче, някои и други високопоставени лица си имат жени, които ходят в „Нефертити“. Клюката за парламента е, че тези жени вярват напълно в антигерона и са убедили и съпрузите. Всъщност това стои в дъното на всичко.
— Ей, вие двамата, изтрезнейте за момент. Това е сериозно. Смятам, че клюката на Бил е вярна. Може да не е толкова сензационна, колкото изглежда, но ако в нея нямаше нищо вярно, досега това щеше широко да е разтръбено. Тази история вече изигра страшен номер на пазара. Отиде ли и по-нататък, няма да се изненадам, ако парламентът прекъсне търговските връзки в очакване на официално изявление отнякъде.
— А може ли?
— Защо да не може, за Бога, ако иска в интерес на членовете си? Във всеки случай, бас държа, че този антигерон е нещо истинско — иначе никога нямаше да се стигне тъй далеч.
— Тогава?
— Тогава е време да се купува. Всичко спада, нали така?
— Какво да се купува, за Бога?
— Добре, но си дръжте езика зад зъбите. Магазини.
— Магазини!
— По-тихо, стари глупако. Ето, погледнете, вече е очевидно. Седемдесет и пет процента от женските дрехи, които се продават в страната, се купуват от жени на възраст между седемнайсет и двайсет и пет години.
— Така ли? Изглежда малко раздуто, но не виждам какво…
— Такива са цифрите. Дори ако антигеронът не е чак такъв, за какъвто го представят, да речем, че само удвоява очакваната продължителност на живота, ще се появят два пъти повече жени, които мислят, че са между седемнайсет и двайсет и пет, отколкото досега и ще се купуват два пъти повече дрехи, не е ли така?
— Ааа… Няма ли всички те да имат нужда от два пъти повече дрехи?
— Толкова по-добре. Разбира се, ако факторът на антигерона не е две, а три, още по-добре, но дори и само едно стопроцентно увеличение на оборота не е за пренебрегване. Хвърляйте се към платовете и няма да пропаднете.
— Да, но все още не разбирам какво общо имат седемдесетте и пет процента с…
— Няма значение. Просто продължавай да мислиш върху това, старче. Отивам да вложа мангизите си в бельо…
Телеграма: До Министър-председателя от секретаря на Дружеството на съботяните:
„Дните на нашия живот са седемдесет години…“
— Спилър! Спилър! Къде си?
— Тук съм, сър Джон.
— И то много навреме. Спилър, знаеш ли за този антигерон?
— Само от някои отзиви във вестниците, сър Джон.
— Какво мислиш за него?
— Не мога да кажа всъщност, сър Джон.
— Говорих с жена си за него. Тя абсолютно му вярва. Ходи в онова заведение „Нефертити“ от години. Склонен съм да се съглася с нея. Не изглежда и с ден по-стара, отколкото когато се оженихме, а?
— Лейди Катърам чудесно запазва външността си, сър Джон.
— По дяволите, човече. Не я изкарвай вдовица. Виж тази снимка. Направена е преди девет години. Сега тя изглежда също толкова млада и също така хубава, както и тогава. Нито ден над двайсет и две.
— Точно така, сър Джон.
— Това или е чудо, или има нещо в тази работа.
— Прав сте, сър Джон.
— Искам да се добереш до жената, която ръководи това заведение, някоя си мис Бракли. Уреди ми курс на приложение веднага. Ако се заопъва за записването, предложи й двайсет и пет процента над обикновената такса за бързата услуга.
— Но, сър Джон, разбрах, че лейди Катърам вече…
— О, за Бога! Спилър, не за жена ми, а за мен!
— О… ъъъ… да. Разбирам. Много добре, сър Джон.
— Хенри, виждам, че имам записан въпрос за утре по тази работа с антигерона. Имаме ли вече повече подробности?
— Боя се, че още не, сър. Тоест нищо надеждно.
— Добре, бъди добро момче, пораздрусай ги малко. Не искаме министърът пак да се впряга, нали така?
— Наистина не искаме, сър!
— Хенри, какво е твоето собствено неофициално мнение за това?
— Ами, сър, жена ми случайно познава няколко дами, които са клиентки на „Нефертити“. Май нито една от тях не изпитва ни най-малко съмнение, че това нещо е истинско. Трябва да се допусне известно преувеличение в някои от вестникарските статии, но от доказателствата до този момент съм склонен да смятам, че антигеронът може да е направен, искам да кажа вече е направен.
— Доста се страхувах, че ще кажеш точно това, Хенри. Никак не ми харесва, момчето ми. Ако претенциите им са верни и дори само наполовина истински, ефектът ще бъде… ъъъ… ъъъ…
— Апокалиптичен, сър?
— Благодаря, Хенри. Боя се, че това е le mft juste7.
— Точно това е начинът да бъдеш подготвен, ин-спекторе. Като се съди по това, как се нареждат нещата, изглежда, скоро ще трябва да я приберем. Рано или късно, дори ако е само заради собствената й защита. Подушвам истински неприятности. Казваш, че обвинението за опасни наркотици няма да свърши работа?
— Говорихме с началника за това, сър. Нямаме никакви доказателства за използването на какъвто и да е от познатите наркотици. Трудността е, че едно нещо не е опасен наркотик, докато не е обявено за такъв.
— Подозирано притежаване на такъв?
— Рисковано е, сър. Сигурен съм, че няма да намерим нищо от списъка в наказателния кодекс.
— Е, винаги можете да им пришиете нещо, ако истински искате. Какво ще кажеш за скитничество?
— Скитничество ли, сър?
— Тя им е разправяла, че ще живеят двеста години. Предсказване, нали така? Това я превръща в измамница или скитница според „Наредбата за скитни-чество“.
— Едва ли бих смятал така, сър. Всъщност, не е предсказвала. Тя просто претендира, че има нещо, което увеличава очакваната продължителност на живота.
— Въпреки това то би могло да бъде измама.
— Би могло, сър. Но това е истинският въпрос. Е ли всъщност? Изглежда никой не знае.
— Ама не можем да чакаме двеста години, за да научим, нали? Струва ми се, че най-доброто, което можем да направим, е да създадем съдебно разпореждане за поведение, умишлено водещо до нарушение на обществения ред и да го задържим, докато ни потрябва.
— Много се съмнявам, че то ще бъде потвърдено на сегашното заседание, сър.
— Може би, Ейвърхаус, може би. Но днешното заседание няма да е същото като утрешното или другиденшното. Запомни ми думите. Така или иначе, направи всичко възможно да го съставиш. Имам чувството, че по-късно ще ни потрябва много спешно.
— Да, сър. Ще го направя.
„«Вечерен флаг» не се съмнява, че изразява чувствата на огромното мнозинство от своите читатели, като настоява висше предимство при използването на последния триумф на британската наука да има Първата дама в нашата страна…“
— Двойно, шефе… Та аз викам направо. Викам: глей кво, моме. Природното си е природно, а т’ва тук не е. Майка ти нали не е изкарала двеста годин? Ами мойта? И сига — и нивга веч. И ти не требе да го праиш, ич не требе. Щот не е природно! Благодарско, шефе. Те т’ва е.
— Па така е, Бил. Т’ва е ваджишки неприродно, пустото. Тя к’во ти рече кат та чу?
— Тя си метва главата и вика: „Щом е така, нашите литургии не требе да ги показват по тая гадна талавизия“. Не спорим, викам й, само ти думам. Ти моеш да си се връткаш по бикини и прочие га я съм яко натряскан, ега ти. Виж к’во, нема да ги праиш тия работи и толко. Га приказват „дорде смърт ни раздели“ немат на ум разни шменди-капели да си жив три пъти повече от другия. Така че да си изфърлиш от главата тоя там анти-кво беше, не ти е твоя работа. И ако некога та пипна с тая щуротия, моме моя, ша та пребия — да н’ми речеш после, че не съм та предупредил. Т’ва не е природно. О, речи й направо, аз й рекох.
— И не й хареса?
— Ич. Разциври са, ти казвам, рече, че не било честно, и как имала право да живее, колко се може. Добре, рекох й, ти само пробвай и ша видиш к’во ш’ти са случи. Тогава тя са разциври още повече, докат й викнах да млъкне, и пак заскимтя. След малко рече: „Имам право, щом искам, вика, ама ти немаш никакво право да ми разправяш, че не мога“. Мое и така да е, ама ти само пробай и ша видиш. После след малко спре да скимучи и ма гледа малко мръсно. Бил, вика, да речем, че и ти имаш т’ва антинещо? Тогава ша бъди същото за двамата, значи ша е наред. Аз я гледам. Виж к’во, викам й, два неприродни не праят едно природно. Никогаш. И к’во ша ми е на мене да карам двеста гадни години с твоя гаден език? Добре, викаш! Брей че ма ядосваш! Ша та пребия за тая щуротия!
— Бърт, о, Бърт, включи Би Би Си, моля те. Ето я хубостницата. Там е онази жена, която ти казва какво да правиш, за да живееш сто години. Не че съм умряла да живея толкова дълго. Вече понякога има моменти, когато знам как се чувстваш при това. Но може да е хубаво да знаеш как…
— Добър вечер, дами и господа. Добре дошли при поредната програма в нашата новинарска серия. Нашият репортер тази седмица… Мис Даяна Бракли… мис Бракли е интервюирана от Рупърт Пиджън…
— Мис Бракли, вашето съобщение миналата седмица наистина като че ли предизвика голямо раздвижване.
— Съвсем не е неочаквано, мистър Пиджън.
— В случай, че някои от нашите зрители са пропуснали напоследък да прочетат вестниците, мислите ли, че бихте могли съвсем просто да ни представите най-същественото от вашето съобщение?
— То наистина е съвсем просто. Ако хората желаят да живеят по-дълго, има средство да се осъществи.
— Разбирам. Това наистина е казано направо. И претендирате, че сте разработили някаква процедура, която го осигурява?
— Не мисля, че имаме нужда от двусмислени въпроси, мистър Пиджън.
— Моля?
— Вие претендирате ли, че сте закусвали тази сутрин, или наистина закусвахте, мистър Пиджън?
— Ами аз…
— Точно така, мистър Пиджън. Тенденциозно е, нали?
— Ъъъъ… Вашето съобщение пре… искам да кажа, съобщихте, че известен брой хора вече са подложени от вас на процедурата, която ще окаже такова въздействие.
— Така е.
— Колко хора приблизително?
— Няколкостотин.
— Всичките жени?
— Да, но това е резултат на обстоятелствата. То действа също толкова ефикасно и на мъжете.
— И колко дълго ще живеят тези хора?
— Не бих могла съвсем точно да ви кажа, мистър Пиджън. Колко ще живеете вие?
— Но вие разбирате, че претендирате… Имам предвид казвате…
— Казах, че тяхната очаквана средна продължителност на живота бе увеличена и че ако прилагането на процедурата продължи, те биха могли да очакват двойно по-дълъг живот, или тройно, в зависимост от характера на процедурата. Това е съвсем различно от казването на всеки колко дълго ще живее. Преди всичко, когато удвоявате очакваната продължителност на живота си, удвоявате и вероятността от фатални злополуки. Много е възможно да увеличите повече от два пъти и чувствителността си към бо-лести.
— Тогава някоя, която е утроила очакваната си продължителност, няма толкова голям шанс да я реализира, колкото би имала през нормално продължителен живот?
— Така е.
— Но, ако не говорим за злополуки и сериозни болести, тя би могла да доживее до своя двести рожден ден?
— Да.
— Добре тогава, мис Бракли. Беше заявено от не един вестник, че нито една от тези жени, които сте обработвали с антигерон, така ли се казва…
— Да. Антигерон.
— Че нито една от тях не е знаела, че въздействате по този начин, докато не направихте съобщението си преди няколко дни?
— Мисля, че една-две може да са се досетили.
— Искате да кажете, че не отричате?
— Защо ще отричам?
— Ами бих си помислил, че това е доста сериозно обвинение. Всички тези хора идват при вас и доверчиво се оставят в ръцете ви, и вие ги третирате с антигерон, който ще ги направи да живеят двеста години, без дори да им казвате. Струва ми се, че това би могло да бъде доста сериозно обвинение.
— Така е. Ако някой се изправи пред перспективата да живее двеста години…
— Позовавах се на… добре, на елемента на измама, който се съдържа в съобщенията.
— Измама? Какво искате да кажете? Няма никаква измама — фактически е точно обратното.
— Страхувам се, че не долавям съвсем…
— Много просто, мистър Пиджън. Ръководя бизнес, който не ни е позволено да назоваваме открито. Тези дами идваха при мен като клиентки и казваха всъщност, че искат да запазят младостта и красотата си. Е, това е жаргон, разбира се. Никой не може да ги запази. Но аз им казвах, че мога да им ги удължа. Отговаряха ми, че точно това имат предвид, така че точно това правех. Къде е измамата?
— Ами те едва ли са очаквали точно това, мис Бракли.
— Намеквате, че те са очаквали да бъдат измамени и че съм виновна в това, че съм им давала, каквото са искали, вместо измамата, която са очаквали. Така ли, мистър Пиджън? Не смятам, че тук сте стъпили на много здрава почва. Всички в моя бранш твърдят, че продължават младостта и красотата. Аз съм единственият член на гилдията, който и прави това, което те искат. Предоставя им стоката. А вие ми говорите за „сериозно обвинение“. Просто не ви разбирам, мистър Пиджън.
— Пре… искам да кажа, вашата процедура с антигерона винаги ли е стопроцентово успешна и безопасна?
— Сред неколкостотинте ми клиентки имаше само един неуспех. Дама, която страда от рядка, неподозирана алергия.
— Така че не твърдите, че винаги е безопасно?
— Положително не. Но е успешна в над деветдесет и девет процента от случаите.
— Мис Бракли, предполага се, че ако антигеронът се използва широко, ако въобще се прилага, ще има сериозни последствия за нашата социална система. Съгласна ли сте?
— Разбира се.
— Какви последствия предвиждате?
— Можете ли да се сетите поне за едно нещо, което няма да бъде повлияно, ако всички имаме възможност да живеем двеста години?
— Смятам, че до сега, мис Бракли, не е имало никакво научно изследване на вашата пре… ъъъ… на антигерона?
— Грешите, мистър Пиджън. Аз като биохимик съм го изследвала твърде подробно.
— Аз… ъъъ… независимо изследване ли да го наречем?
— Още не.
— Бихте ли приветствали такова изследване?
— Защо трябва да го приветствам? Аз съм напълно удовлетворена от ефикасността на антигерона.
— Тогава, да кажем, бихте ли възразили срещу него?
— Още веднъж — защо да възразявам? Честно казано, мистър Пиджън, пет пари не давам. Единственото, което може да се каже в полза на едно ново изследване е, че би могло да доведе до откриването на други, може би по-добри видове антигерон.
— Мис Бракли, едно от нещата, които предизвикаха най-много предположения, е природата на антигерона.
— Той е химична субстанция, образувана от микроорганизми, които имат свойството да забавят известни метаболитни процеси и притежава далечно химично сродство с антибиотиците.
— Разбирам. Бихте ли ни казали източника на тази субстанция?
— Предпочитам още да не го разкривам.
— Не мислите ли, мис Бракли, че това би… ъъъ… вдъхнало повече доверие, ако можехте да ни дадете някакви сведения?
— Май не се разбираме с вас, мистър Пиджън. Какво ви кара да мислите, че искам да „вдъхвам доверие“? Аз не съм психотерапевт, нито политик. Антигеронът съществува. Резултатите му не зависят от доверието повече, отколкото от рициновото масло. Дали хората „вярват в него“, както се казва, или „не вярват в него“, не влияе в ни най-малка степен на неговите свойства…
— О, превключи на Ай Ти Ви, Бърт, тази ни будалка. Нищо няма да каже. Можех да се сетя, че всичко ще се окаже многозначителните високоинтелектуални брътвежи на Би Би Си. Така е по-добре…
— Скъпи, буден ли си?
— Мммм…
— Скъпи, мисля си за това нещо антигерона…
— Мммм?
— Ами ще бъде доста дълго време, нали така? По-дълго, отколкото смятахме, искам да кажа. Би ли казал, че двеста години са за по-хубаво, или за по-лошо, скъпи? Аз… ух-ох-ух-ух…
— Какво пухтиш, за Бога?
— Пухтя ли! Аз се задушавам! Мисля, че на хората трябва да им се забрани да имат бради в леглото. Аз… Ох… Ох… Ух… ух…! Но, сладурче, ти още не си отговорил на въпроса ми.
— О, за по-лошо. Категорично за по-лошо.
— О, мили, ама че си прасчо!
— Би трябвало да бъде най-малко триста години.
— Прасчо, обратно… Ооо, милиии…!
— Тук радио Москва.
Като се позовава на статии в днешни лондонски вестници, московският вестник „Известия“ пише:
„съобщението на британската преса за откриването на вещество, което ще увеличи нормално очакваната продължителност на живота, не изненада много добре информираните граждани от Народните републики на СССР. Хората в Русия са добре запознати с пионерската работа в тази област на отдела по гериатрия в държавната клиника в Комск под ръководството на героя на съвет-ската наука другаря доктор А. Б. Кристанович. Учените в СССР не са особено впечатлени от недоказаните претенции, направени в Лондон. Те посочват, че това развитие на въпроса, основаващо се несъмнено на работата на Кристанович, е експлоатирано в Англия от капиталистически интереси и че предявените претенции следователно могат да се смятат за преувеличени по причина на частно печалбарство.
Така за пореден път се демонстрира в работата на А. Б. Кристанович примерът, който постоянно се дава на останалия свят от бързия прогрес на съветската наука…“
— Добър вечер, полицай.
— Добър вечер, сър. Добре ли сте?
— Малко пийнал, полицай. Не обръщай внимание. Не пиян, не със стомашно разстройство. Само леко пийнал.
— По-добре да си вървите вкъщи, сър.
— На път съм, полицай. Живея наблизо. Това е съвършено изключително, съвършено изключи-телно.
— Радвам се да чуя, сър. И все пак, ако бях на ваше място…
— Но не знаеш защо се напих, нали? Ще ти кажа. Заради тази жена с нейния анти… анти… ами антинещо.
— Антигерон ли, сър?
— Точно така. Антигерон. Ами, виждаш ли, интересувам се от статис… статистика. Работих над това. Щом веднъж това анти-антинещо заработи, ние всички ще започнем да гладуваме. След по-малко от двайсет години всички ще гладуват. Много тъжно. Затова се напих. Твърде изключително.
— Добре, сър, ще трябва да се погрижим то да не заработва, нали така?
— Няма полза, полицай. Желанието да оцелееш е прекалено силно. Няма да можем да го спрем. Индивидуалното желание да оцелееш е част от жизнената сила. Всичко е въпрос на равновесие. Твърде многото жизнена сила е саморазрушителна. Мислил ли си някога за това, полицай?
— Не мога да кажа, че съм мислил, сър. А сега няма ли да е по-добре да се приберете? Минава полунощ, знаете ли.
— Добре, полицай. На път съм. Само исках да ти кажа, това е всичко. Всички ще гладуваме след по-малко от двайсет години. Много сериозно положение. Не забравяй, че съм ти казал.
— Ще запомня, сър. Лека нощ.
— Лека нощ, полицай.
— Къде си? — попита лейди Тюли.
— Тук отвън. Ела насам, Джанет — повика гласът на Даяна.
Джанет Тюли пристъпи към прозореца.
— О, Даяна! Каква възхитителна градина, точно тук горе. Никой никога не би се досетил.
— Обичам своята градинка — Даяна се изправи и свали ръкавиците си. — Радвам се, че си успяла да влезеш.
— Мила моя, без твоя специален пропуск нямаше да мога и да се доближа. Май си хванала цял корпус портиери да те охранява.
— Необходимо е, за съжаление — каза Даяна. — Трябваше да се измъкна навън в един търговски фургон, за да се добера до това предаване в понеделник и да изпратя двойница през главния вход с моята кола, за да мога да се завърна безопасно. От тогава съм затворница. Ела и седни. Ще пием кафе, докато ми разказваш какво става.
— Не мога да остана дълго. Безумно съм заета.
— Добре ли върви?
— Имаш предвид лигата? О, да. Лидия Уошингтън бе избрана за водачка. Това е добър избор, готова е да работи като дявол и не се бои от никого и от нищо. Вече оформи добро ядро на един съвет вчера и страшно се забавлява при това.
— Както изглежда, ти също, Джанет.
— О, да. Единствената неприятност е, че не ти оставя много време да спиш. Няма значение. Все пак това ще може да стане и после. Но, Даяна, скъпа моя, наистина ти свалям шапка. Сега, когато се огледахме една друга, видяхме, че сме жени и дъщери на половината върхушка. На четирима министри от кабинета, на трима други министри, на двама архиепископа, на три графа, пет виконта, на ръководители на дузина компании от външното разузнаване и половин дузина банки, на двайсет и трима членове на правителството, осем члена на опозицията и други подобни. В добавка имаме тесни връзки, които не са съвсем брачни, с много други влиятелни хора. Така че, както виждаш, по един или друг начин не са много нещата, които не знаем или не бихме могли да научим.
— Точно това искам. През последните три дни връзката ми със света бяха само вестниците и Би Би Си. И мъничко Сара в офиса. Заключавам, че главната неприятност идва от „Тръмпитър“?
— О, да, там имаше прелестна поредица. Но в понеделник разбраха, че не са заложили на коня, който трябва от партийна гледна точка и горкият редактор изхвърча с трясък. Още на другия ден излязоха с подкрепа на линията на опозицията. Експлоатация на работниците. Перспективата за три живота, прекарани на заводската скамейка. Неизбежно увеличение на безработицата. Невъзможност да се изплащат адекватни пенсии дори ако пенсионната възраст се вдигне със сто години. Липса на възможности да повишение. Фаворизиране на богатите. Фаворизиране на интелектуалците. Фаворизиране на всички висши административни и ръководни кадри. Окопаване на монарха. Тази посока беше лоша и бързо я изоставиха. Липса на възможности за младите. Липса на млада кръв навсякъде. Повишение на цените, дължащо се на повишените изисквания от увеличеното население. Срив в Националното здравеопазване, изправено пред проблеми на пренаселение и така нататък. Призив към всички синдикати да организират масови протестни акции. Намек за обща стачка, ако из-ползването на антигерона не се обяви за престъпно деяние.
На път за тук минах покрай стената, някъде по пътя от Нотинг Хил, надраскана с: „ДОЛУ АНТИГЕРОНА! ВСИЧКИ НАВЪН НА ДЕМОНСТРАЦИЯ НА «ТРАФАЛГАР СКУЕЪР» В НЕДЕЛЯ!“
Те ще получат впечатляващ брой гласове. А и кой иска да бъде заплашван или изолиран? Никакво тайно гласуване. Чартистките им предшественици са проливали кръвта си за него, но тези… Така или иначе, това не означава кой знае какво. Жените не са за забраната, каквото и да говорят на мъжете си. Първо, имаше гаф спрямо кралицата. И второ, не им харесва идеята мъжете им да гласуват за по-къс живот за тях.
— А църквата? Чух една проповед в неделя…
— Няма място за тревога. Той прибърза и излетя в грешна посока. В Кантуър са за, в Ибър са с резерви, в Бат и Уелс — за. Фактически всички са повече или по-малко за, въпреки че в Ландаф и Нюкасъл има колебания. В края на краищата да си анти звучи почти като препоръчване на самоубийство чрез отричане на възможността да живееш, не е ли така? Има и някои малки секти, които защитават така наречения от тях фундаментализъм. Рим изглежда още мисли по въпроса, а нашите връзки с тях не са толкова добри по понятни причини. Борсата излезе от контрол и трябваше за малко да бъде затворена. Но предполагам, знаеш това. Като цяло, мисля, че не върви много зле. Нашите членове вършат огромна работа като пета колона, в домовете си и в обществото, и е доста вероятно да не се наложи да създаваме широкомащабна Партия на новия живот. Както ти казах Лидия Уошингтън събира и подготвя организацията, в случай че ни потрябва. Чуваме, че министър-председателят е много нещастен, горкият. Ако разреши използването на антигерона, ще настъпят повсеместен хаос и бунтове отляво. Ако опита да го забрани, ще се надигне вой и почти революция, а нашата Партия на новия живот ще получи известност само за една нощ. Понастоящем в клубовете залагат четири към едно, че откритието ще се разреши рано или късно. Тогава защо да се оставят чужденците да излязат първи с него? Ползата за нас би могла да бъдем население с по-голям опит и от там — с по-големи способности, така че да спечелим първенство.
Даяна кимна.
— Е, поне започват да разбират какво ще означава то — каза тя.
— Но това е само част от тревогите на горкия човек — продължи Джанет Тюли. — Ако се съгласи да го разреши, ще възникне проблем в отношенията с Китай.
— Китай! — възкликна Даяна ужасена.
— Миличка, няма защо да се правиш на изненадана пред мен — заяви Джанет.
— Но аз съм изненадана — възрази Даяна. След това си спомни неприятното преживяване на Ричард и Зефани. Според разказа на Зефани имало трима мъже, когато тя споменала източника на доставките. Това би могло да излезе от всеки от тях. — Какво за Китай? — добави тя.
— Говори се, че там е единственото находище на особен лишей, от който се получава антигерона — каза Джанет, като не сваляше очи от лицето на Даяна.
— Ясно — Гласът и изразът на Даяна бяха неопределени.
— И щом веднъж китайците разберат защо искаме да купуваме техния лишей, това ще бъде краят. Ще си го запазят за себе си, дори да не го ползват и ще бъдем някъде много назад в списъка на купувачите.
Даяна отново кимна.
— Може да бъде доста по-неприятно от това — съгласи се тя. — Щом разберат китайците, ще научат и руснаците. Лишеят не идва от самия Китай. Той расте в северна Манджурия близо до руската граница. Ако руснаците случайно решат, че е достатъчно ценен, за да го заграбят, всичко може да стане.
— Във всеки случай изглежда, че ние няма да го получим — прецени Джанет, — и тогава какво ще стане? Има ли някакъв смисъл да провеждаме кампания за антигерона въобще?
Даяна се колебаеше.
— Не бях съгласна, че това е единственият източник — уточни тя.
— Добре. Бъди предпазлива, щом ти харесва. Просто ти казвам какво се говори: лишеят се внася от Китай и е обработен за получаване на антигерон от теб в „Дар Хаус“.
Даяна внезапно се изправи на стола.
— Но това е абсолютно невярно. Аз внасям лишея, аз го обработвам, той въобще не отива в „Дар Хаус“. Това е пълна измислица.
— Мила, не ме гледай кръвнишки, не съм го измислила аз.
— Не. Разбира се, че не си, Джанет. Но от всички гадни, глупави неща… О, почакай ме тук няколко минути, Джанет, трябва да обмисля това.
Даяна излезе в малката градинка. Стоя и гледа над върховете на дърветата в парка близо десет минути. Върна се. Движенията й бяха резки.
— Джанет, искам да направя изявление. Няма значение по коя телевизия в събота вечерта. Някоя от програмите „За всекиго по нещо“ ще свърши работа. Само десет минути. Дори пет ще стигнат. Искам да им кажа всичко за антигерона — въпросите, на които по-рано не отговорих. Мислиш ли, че това може да се уреди?
Джанет се усмихна.
— При създадените обстоятелства би било невероятно някоя телевизия да не се съгласи, мила. Но каквото и да кажеш, не виждам как би могло много да промениш положението.
— Сега това няма значение. Само го уреди, душичке. И го разгласи. Увери се, че ще бъде разгласено.
— О, те ще го разгласят непременно. Но не виждам…
— Всичко е наред, Джанет. Знам какво правя. Стори това за мен и продължи да организираш Лигата. Изглежда, скоро ще трябва да се обяви…
Джанет Тюли излезе след няколко минути. Вратата едва се бе затворила след нея и Даяна вече въртеше телефона в кабинета си.
— О, Сара, намери мис Брендън и ми я изпрати тук. Дай й карта, за да я пуснат вътре… Да, това еизключително важно. Не мога да обясня сега, но нещо се случи. Ще трябва да придвижим всичко… Да, мисля, че нямаме много време. Искам я тук бързо…
— Добре, мис Бракли… О, получих телеграма от Америка. Адресирана е до „Нефертити“. Гласи:
„Дръжте всички сделки отворени наше седемцифрено предложение права антигерон“.
Подписана е „Бен Линденбаум, президент, Лекарствена корпорация «Стремеж към щастие», Инк., Бруклин, Ню Йорк“.
Един фургон се отклони от пътя на тревната ивица и загаси фаровете си. Неясни фигури заслизаха една по една и се опитваха да привикнат към оскъдната светлина на звездите. Един глас каза тихо, но достатъчно силно, за да го чуят:
— Уредено ли е всичко? Всички ли имат нещата си?
Чу се утвърдително мърморене.
— О’кей. Сега си го набийте в главите. Един крясък на кукумявка означава, че Джими прерязва телефонните жици. Те всички са прекарани отвън като сноп, така че това изолира цялата сграда. След това чакате. Ако някой ви открие, скачате върху него преди да успее да вдигне тревога и се грижите да не вдига шум. При три крясъка едновременно, задействате вашите работи, но не преди това. Три крясъка на кукумявка, запомнете. Ясно ли е на всички? Добре тогава. Отваряйте си очите и гледайте къде вървите. Ще си намерите сами пътя обратно насам и няма да чакаме дълго изостаналите. Хайде…
Даяна се събуди от звъна на телефона до леглото й. Неохотно посегна към него.
— Да? — каза тя.
Гласът на телефонистката отговори:
— Добро утро, мис Бракли. Съжалявам, че ви събуждам, но ви търси мис Саксоувър. Тя е в списъка и казва, че е важно.
Даяна за миг се събуди напълно.
— Да. Свържи ме, моля те.
— Даяна? Тук е Зефани.
— Какво има, Зефани?
— О, Даяна, пак „Дар“. Целият изгоря. Докрай този път. Татко е закаран в болница и…
Сърцето на Даяна внезапно подскочи и за момент я прободе. Стисна слушалката.
— О, Зефи! Какво е станало с него? Какво? Какво?…
— Всичко е наред, Даяна. Не е ранен тежко. Не е обгорен, искам да кажа. Трябвало е да скочи през прозореца и е доста разтърсен. Спял е в преподавателския блок, нали знаеш…
— Да, да. Но това ли е всичко? Не е ли ранен?
— Не. Само няколко натъртвания, казват в болницата.
— Слава Богу… Какво е станало, Зефи?
— Не сме съвсем сигурни. Прилича на акция на доста хора. Едновременно пламнало отвсякъде. Един човек бил буден, казва, че не чул нищо, докато внезапно не се е разнесъл шум на строшени стъкла от всички посоки. Явно хвърлили са бутилки със запалително вещество през прозорците. Не бензин, казва той, нещо много по-възпламеняващо се. Обхванало сградата, жилищата, лабораторните блокове и някои от къщите на персонала. Всичко едновременно. Телефоните не работели, така че Остин взел колата си и тръгнал да търси помощ. Натъкнал се на тел, опъната през автомобилната алея до къщичката на портиера. Това повредило колата, тя блокирала алеята. И бедният Остин също е в болница. Получил е множество лоши порязвания и счупено ребро има, горкият. А милият стар мистър Тимпсън, помниш ли стария Тими, пазача? Намерили тялото му в двора при оборите. Полицията казва, че е фраснат с нещо. Така да умре горкият старец! Само един удар, слава Богу. Не е могъл да разбере нищо. Но всичко е изгоряло, Даяна. Къщата, лабораториите, складовете — всичко, с изключение на няколко от къщите за персонала. Никой нищо не е могъл да направи. Докато открият какво е станало с Остин, практически всичко е било свършило.
Татко успял да се довлече малко по-далече от преподавателския блок, иначе щял да бъде затрупан, когато изгубил съзнание.
— Слава Богу — въздъхна Даяна. — Полицията има ли представа, кой го е сторил?
— Мисля, че не. Казали са на Рейкс, който е натоварен с „Дар“ в момента, че „имали причина да смятат“, че е била банда, която е пристигнала отнякъде с камион. Рейкс каза, че това е много майсторско умозаключение.
— Зефи, сигурна ли си, че баща ти няма никакви сериозни увреждания?
— Малко си е навехнал лявата китка, друго не личи, но ще видим на рентгена. Питам се, Даяна, дали ще му трябва повече време, за да оздравее. Повече, отколкото на хората, които не са получавали, знаеш какво?
— Не мога да кажа, Зефи. Китката ще оздравява по-дълго, разбира се, натъртванията също и откритите рани, ако има такива. Но общото сътресение и, както предполагам степента на шока — за тях просто не знам. Не смятам, че ще се наблюдава някакво забележимо забавяне. За тях ли мислиш?
— Не ми се иска лекарите да започнат да си пъхат носа.
— Така е, разбира се. Ще трябва да следим за това. Ти, искам да кажа. Предай му моите… моите най-добри пожелания.
— Ще му предам. Даяна, какво е това твое предаване утре вечер? Вярно ли е?
— Да. Откъде чу?
— Споменаха го между съобщенията преди но-вините тази сутрин. Звучеше… Какво се каниш да кажеш?
— Всичко, Зефи. Ако сега не го направя публично, виждам как скоро ще ме накарат с нещо като призовка да говоря на по-тайно място. Публично, мила, е по-добре.
— Но нищо за татко?
— Можеш да го попиташ, но ми се струва, че все още е убеден, че неговата тежест ще свърши повече работа по-късно. И без това на главата си има достатъчно неприятности в момента.
— Добре. Ще го попитам. Ще ти се обадя.
— И не забравяй да му предадеш… да му кажеш, че аз…
— Няма, Даяна. Довиждане.
Даяна търсеше във вестниците съобщение за пожара в „Дар“. Явно вестта бе дошла твърде късно дори за лондонските издания. Но бе пълно със статии за антигерона. „Таймс“ за втори път му отделяше видно място под уводната си статия и публикуваше половин дузина писма. Отношението в тях бе различно — от сухо споменаване на факти до ръба на суеверна тревога, но всички изразяваха сериозно безпокойство. „Гардиън“ изглеждаше разкъсван между либералното си уважение към всяко ново познание и броят на оплакванията от възможните последствия. „Тръмпитър“ не бе променил отново мнението си. Но въпреки все още категоричния му апел за забрана на антигерона, сега се усещаше някакъв нюанс на размисъл. Вече не създаваше впечатлението, че издаващата го партия е будител на тълпите.
Наистина, в почти всички популярни вестници се забелязваше известна промяна на отношението, сякаш по „Флийт Стрийт“ бе тръгнала мълва, че антигеронът май има по-големи възможности от простото увеличение на броя на читателките.
Най-удовлетворяващото за Даяна бе, че никъде не се поставяше под въпрос истинността на антигерона. При създалата се обстановка това свидетелстваше не само за доверието в клиентките на „Нефертити“, но за успеха, който те явно бяха постигнали в убеждаването на своите съпрузи, приятели и многобройни познати. Това бе много повече, отколкото се бе надявала. И където бе очаквала да срещне първите барикади, почти нямаше съпротива.
Даяна бе предвиждала как чиновниците, продавачите в магазини, обикновените работници от всякакви работилници този път ще решат, че възраженията на работниците от заводите важат и за тях и ще побързат да се присъединят към каузата им. И сега се затрудняваше да каже, дали това обединяване се бави просто от бавната оценка на нещата или тя бе преувеличавала обществената съпротива срещу откритията. Взе да се пита и дали не бе опростила твърде много положението по отношение на мъжете. Беше пренебрегнала две неща. Съпротивата към една перспектива за твърде удължен живот с еднообразна работа влизаше все пак в конфликт със силното желание на личността да оцелее на всяка цена и в резултат на това противоречие сега мнозина бяха в безпомощна нерешителност. И друго навярно бе подценила: откритията в науката толкова силно бяха излезли извън контрола на обикновените хора, че всяко ново откритие вече се приближаваше към Божиите работи и май не си струваше или не трябваше да се опитваш да го използваш.
Но каквито и да бяха причините, Даяна вече разбираше, че борбата нямаше да бъде между отделни прослойки, както си бе представяла, а по-скоро ще прилича на някакъв мащабен турнир пред много публика. Успехът може би щеше да е променлив.
Обмисли ситуацията и реши, че развитието на нещата по-скоро ще подпомага първоначалния й стратегически план, отколкото да го затруднява.
Лесната победа във фаза първа бе удовлетворителна. Открила бе и слабите места в силите на противника. Но въпреки това грижливо изработеното разписание би могло да се преобърне с главата надолу. Има един неясен промеждутък, когато не е сигурно дали резервите ще могат да се хвърлят напред навреме, за да се използва предимството.
Но след като прочете във всеки вестник подчертано с линии съобщение, че пиесата в събота вечер ще бъде отложена от девет и петнайсет за девет и трийсет, за да се даде възможност на мис Даяна Бракли да направи изявление за антигерона, усети, че вече може да се заеме с втората фаза…
Вратите на асансьора се отвориха и малка група излезе в коридора. Първо Даяна — в полувечерна рокля от бледосива коприна, с дълги бели ръкавици, смарагд, висящ на шията, с лека, обточена с кожа около шията наметка на раменете. Зад нея — Люси Брендън и Сара Талуин. Първата облечена не толкова очебийно, но също с подходящ за случая вид. Сара — в доста строга тъмносиня рокля, която подхождаше на отговорността й за протичането на заседанието. И накрая — Отили, прислужничката на Даяна.
Портиерът във фоайето стана от масата си и се приближи със загрижен вид.
— Вън има доста голяма тълпа, мис Бракли — каза той. — Бихме могли да сложим няколко стола в един фургон и да ви изведем пак по този начин, ако же-лаете?
Даяна погледна през големите стъкла на вратата. Около сто човека, прецени тя, главно жени. Мъжете са двайсетина, има двама с фотоапарати. Колата, пазена от помощник портиера, стоеше до бордюра зад тях.
— И без това малко сме закъснели, сержант Трант. Мисля, че ще използваме колата.
— Добре, мис.
Сержантът прекоси фоайето, отключи вратата и излезе. Жестът му към тълпата бе съвсем повелителен. След кратко колебание тя се раздели на две и направи тесен проход по стълбите и тротоара.
— Слава Богу, само временно сме величества — измърмори мис Брендън на мис Талуин. — Представи си да преминаваш през това няколко пъти на ден.
Сержантът, след заплашително оглеждане на тълпата, която понечи да се събере отново, отвори широко вратата. Трите дами с Даяна начело пристъпиха напред. Отили остана да се суети неспокойно във фоайето. До тротоара помощник портиерът, който бе докарал сивия ролс и го пазеше, държеше вратата отворена, приготвена за нея. Люси долови глас, който казваше:
— Четирийсет, разправят. Изглежда като момиче, нали?
Даяна прекоси площадката и заслиза. Фотографите включиха светкавиците си.
Три бързи щраквания прозвучаха едно след друго.
Даяна залитна и се хвана за лявата си страна. Тълпата стоеше замръзнала. Червено петно се появи под ръката й. Кръв струеше между пръстите на бялата й ръкавица. Аленото петно оцветяваше все по-широко бледосивата коприна. Даяна направи стъпка назад, сви се, хлъзна се надолу по стълбите…
Светкавиците на фотографите отново грейнаха…
Помощник портиерът изостави колата и се хвърликъм Даяна. Сержантът бутна настрана Люси Брендън и хукна надолу по стълбите. Даяна лежешеотпусната със затворени очи. Двамата портиерисе опитаха да я вдигнат. Един глас каза тихо и властно:
— Не я пипайте.
Сержантът се огледа и видя младолик мъж в добре ушит тъмен костюм и очила с рогови рамки.
— Лекар съм — обясни той. — Можете да й навредите. По-добре веднага повикайте линейка.
Наведе се над Даяна и взе ръката й, за да провери пулса.
Сержантът изтича нагоре по стълбите, но откри, че е изпреварен. Отили вече бе с телефон в ръка.
— Линейка, да, бързо, бързо! Елате веднага при „Дарлингтън Маншънс“, да, една лейди беше застреляна…
И затвори.
— Хвана ли го? — попита тя.
— Кого? — попита сержантът.
— Човека, който направи това — каза Отили нетърпеливо. — Дребен мъж в шлифер със зелена филцова шапка. Беше отляво — съобщи тя и изтича долу при Даяна и доктора.
Сержантът я последва и погледна над тълпата. Бъркотията бе навсякъде. Мъжът трябва да си бе отишъл преди някой да успее да разбере какво е станало. Докторът, коленичил до Даяна, вдигна поглед.
— Не можете ли да разчистите тези проклети хора? — попита той раздразнено.
Двамата портиери започнаха да разбутват тълпата назад и да разширяват мястото.
Очите на Даяна се отвориха. Устните й помръднаха. Докторът наведе ниско глава, за да долови какво казва. Очите й пак се затвориха. Той погледна нагоре и тревожно сви вежди.
— Линейката… — започна лекарят.
Звукът на сирената го прекъсна. Линейката бързо измина улицата и спря зад ролса. Санитарите излязоха, измъкнаха носилка и си пробиха път през тъл-пата.
След половин минута Даяна бе качена в линейката. Лекарят и мис Брендън влязоха след нея и линейката с вой се отправи по пътя.
В девет и петнайсет говорителят на новините каза:
— Със съжаление съобщаваме, че предаването, заради което направихме промени в нашата програма, няма да се състои. Мис Даяна Бракли трябваше да говори за своето откритие — антигерона и неговото значение. Тя била нападната тази вечер на път за радиото. Нападателят е стрелял три пъти в нея. Мис Бракли починала по пътя за болницата…
В неделя следобед времето се изясни, но настилката на „Трафалгар Скуеър“ си остана влажна от утринната мъгла. Групи от различни краища на страната бяха започнали да пристигат. Сега с изядени сандвичи и навити плакати се бяха опрели на лъвовете. Те се събираха в очакване край северната страна на голямата колона на площада. Бяло кълбо прокламираше с червени флуоресциращи букви:
Броят на демонстрантите се бе увеличил от симпатизанти и роднини и образуваше вече големичка тълпа. Но за толкова важен въпрос и за това място и време митингът не беше особено внушителен. Около тях сновяха обикновени лондонски неделни зяпачи, някои наистина заинтригувани, други — любопитни към всичко, което някъде става. А трети просто търсеха начин да убият празен неделен следобед. Повечето бяха жени.
Трима-четирима млади мъже се мотаеха край колоната, пренареждаха жиците, проверяваха стабилността на триножниците на високоговорителите, почукваха микрофоните и се успокояваха един друг с кимване на глава. Най-после настъпи раздвижване в тълпата. Нисък широкоплещест мъж, придружаван от няколко души, които му правеха път, вървеше напред, усмихваше се и махаше с ръка, за да отговори на приветствията. Множество ръце му помогнаха да се изкачи на естрадата до колоната и той се ръкува с няколкото души, които го чакаха там. В този момент един от младите мъже реши, че нещо в техниката все още не е съвършено и поизчакаха, докато той превързваше микрофона с носна кърпа. Когато това бе направено, ораторът пристъпи напред сред тук-там някое провикване и бурни ръкопляскания. Той засия, помаха признателно още няколко пъти на тълпата и вдигна ръце в укротяващ жест. Изражението му изгуби всякаква следа от дружелюбие. Стана неумолимо и фатално. Чакаше тълпата да придобие неговото настроение. Свали ръцете си. Направи пауза. И внезапно вдигна дясната си ръка, като сочеше надписа над главата му.
— Антигеронът — най-мръсното от всички мръсни оръжия, които торите са насочвали към работниците. Бомба с избирателно попадение, която се стоварва върху работниците. Хората, които живеят в удобства и лукс, са щастливи с антигерона. Разбира се, че ще бъдат. За тях той означава повече години, много повече години, на удобства и лукс. Но какво означава за нас, работниците, които произвеждат богатството, купувано от хората на тези удобства и лукс? Ще ви кажа. Означава да работим три живота вместо един. Ако вие ще продължавате да работите три живота, къде ще намерят работа синовете ви? И синовете на синовете ви също. Две поколения, цели две поколения безработни, две поколения, разчитащи само на помощи, две поколения, родени, за да изгният от безработица, която ще намали заплатите ви. Никога в историята на цялата борба на работническата класа…
В северния край на площада до Националната галерия спря закрито камионче. Едната му странична врата се хлъзна и се показаха осем високоговорителя. Контраалтов глас, мощно усилен, се понесе над тълпите.
— Убийци! Страхливци! Женоубийци!
Изненадан от звуковата вълна, ораторът се поколеба. Загуби нишката на мисълта си, но бързо се окопити и отново започна:
— Две поколения…
Един от младежите съобразително завъртя копче и усили звука. Но дори и така микрофонът на оратора не можеше да се състезава с гласа от север, който продължаваше:
— Чрез убийство вие унищожавате само хората. Идеите живеят. Даяна Бракли лежи мъртва, застреляна заради нейните открития. Но вие не можете да застреляте едно откритие…
Почти всички на площада се обърнаха, за да погледнат фургона. Полицаите се затичаха към него.
— Тя ни донесе дара на живота, а нейната награда е смърт. Но идеите се раждат от съзнанието и духа, а не от едно женско тяло, което може да бъде застре-ляно…
Полицаите стигнаха до фургона и заблъскаха по задните му врати, но гласът продължаваше:
— Какво знаете за живота вие, страхливци, които толкова се боите от него, че го смазвате? Какво право имате да отказвате живота за нас? Какво право имате да казвате на нас, които ви дадохме живота, на вашите майки, жени и дъщери, които обичат живота, че трябва да умираме преди да е нужно?
Един от полицаите смъкна шофьора от мястото му, седна и подкара колата.
— Край — каза контраалтовият глас.
Ораторът на плинта с облекчение гледаше как фургонът се отдалечава. Отвори уста да започне отново, но преди са издаде звук друг гръмовен женски глас го отряза, този път зад него:
— Не позволявайте това, че успяхте да скъсите един живот, да ви замае главите. Няма да позволим да скъсявате живота на всички. Срещали сме се с вас. Вие сте тъпаците, дръвниците, лудите. И сега довеждате лудизма до неговия логичен край. Днес не унищожавате машините, а унищожавате изобретателите, за да не изобретяват.
Сега повече полицаи се раздвижиха, бързаха запъхтени в новата посока.
— Да пречите, лишавате, противопоставяте и да убивате. Това ли е прекрасното ви кредо? Имало е тирани там, където животът е бил ценен малко, но и те не са били толкова тиранични, че да скъсяват живота на цялото население.
Полицаите не изгубиха време да се опитват да влязат в колата. Просто я избутаха и тя тръгна, както и първата, с прощалното: „Край“.
Когато трети глас нахлу от западната страна, полицаите, свалили каските си, за да избършат лицата си, изругаха, сложиха ги отново и тръгнаха натам.
Номер три имаше време да каже само две-три изречения, преди тази кола да бъде избутана.
Полицаите бяха започнали да разбират идеята. Заоглеждаха се за номер четири на изток и бяха до него почти преди да започне. Той успя да каже само: „Помнете Даяна Бракли, превърната в мъченица от силите на глупостта, реакцията и личните интереси“ — и последва останалите.
Всички се оглеждаха за друга кола, която можеше да проговори. Но не се показа никакъв номер пет. Вниманието на тълпата около колоната постепенно взе да се възвръща към плинта. Макар че не цялото, защото тук-там групички възмутено спореха. Ораторът се залови енергично да овладее отново своята аудитория, вдигна ръце за тишина и съседите на спорещите им казаха да престанат. Ораторът пое дъх и в този момент…
Далечната тълпа отвъд фонтаните започна да скандира, отначало несигурно, но с нарастваща решителност:
— Убийци!… Страхливци!… Женоубийци!…
Новата атака накара тълпите около оратора да се обърнат отново с изражение, което далеч не бе приветливо. Те се колебаеха. Самият оратор направи всичко възможно да привлече пак вниманието им, но само откъслечни думи надвиваха усилващото се скандиране.
Тълпата на оратора бавно взе решение и тръгна към противоположната.
Полицаи от всички посоки вече спринтираха, за да се срещнат, конни полицаи навлизаха в площада, под конските копита хвърчаха искри от паважа…
Понеделник бе много претрупан ден на „Бау Стрийт“.
Погребението се състоя в сряда. Когато свърши, огромната тълпа се разпръсваше тихо. Полицейските подкрепления, стояли наблизо, се оказаха ненужни. Угасиха цигарите си, пъхнаха се в колите и също си тръгнаха.
Останаха само планини от цветя.
Два часа по-късно много от лицата, видени на по-гребението, започнаха да се мяркат на „Трафалгар Скуеър“. Повече от час голямото открито пространство продължаваше да се изпълва, жените значително преобладаваха.
Полицията съветваше групите да се разпръснат и те го правеха, но след малко отново се образуваха.
Към седем започнаха да се появяват плакати:
и табелки, носещи само инициалите:
Млади жени бяха издигнати сред тълпата, за да хвърлят с шепи значки — бели кръгли плочки с буквите ЛНЖ върху тях във флуоресциращо оранжево.
Появи се огромен плакат, носен от четири души, с широк черен контур и гирлянда цветя на върха на всеки прът:
Няколко големи портрета на Даяна се вдигнаха над тълпата. Имаше и увеличена снимка — Даяна паднала на стълбите.
Започнаха да се забелязват признаци на подреждане и организация. Полицията разположи групи мъже, готови да направят кордон в горния край на „Уайтхол“.
Тълпата набъбваше и започна да се влива в автомобилното платно от южната страна. Движението на коли там постепенно замря. Полицията бързо спря трафика по „Уайтхол“, полицаите се подредиха в редица и преградиха улицата. Тълпата се стичаше в плътен поток през пътните платна и островчетата на спирките, покрай обездвижените коли и автобуси и стигна до кордона. Полицаите, заловили се за ръце, се мъчеха да я задържат, но тя прииждаше и прииждаше. Полицейският кордон се опитваше да остане на крака, наведе се напред и се разкъса. Откъслечно ликуване долетя от задните редици и тълпата потече по „Уайтхол“ с плакати и табелки, които се полюшваха над потока.
След малко първата редица запя. Далеч назад песента също беше подхваната.
Тялото на Даяна Бракли лежи убито в гроба,
Тялото на Даяна Бракли лежи убито в гроба,
Тялото на Даяна Бракли лежи убито в гроба,
Но работата й марширува!
Когато част от тълпата излизаше от площада, в него нахлуваха нови хора от съседните улици. Пътниците от спрелите автобуси излизаха и също се присъединяваха.
Силата на песента нарасна, когато началото на процесията достигна до края на „Даунинг Стрийт“:
Застреляйте ни, ако искате,
както те застреляха Даяна!
Но нейната работа пак ще продължава!
В далечния край на „Уайтхол“ имаше друг полицейски кордон, по-силен от първия, но и той се огъна под натиска и направи път. Тълпата потече към парламента.
Високоговорител изрева тежко:
ИС-КА-МЕ АН-ТИ-ГЕ-РОН!
Тълпата го поде, многогласното й скандиране отскачаше като ехо от стените на Абатството до Правителствените кабинети, от „Сънтрал Хол“ до фасадата на парламента.
ИС-КА-МЕ АН-ТИ-ГЕ-РОН!
ИС-КА-МЕ АН-ТИ-ГЕ-РОН!
— Министър-председателят бе впечатлен. Призна си — каза Лидия Уошингтън на Джанет Тюли. — Спектакъл съвсем в стила на историческата традиция на демонстрациите, го нарече той. Тогава му казах: „Ето, това е, Уили. Какво ще правиш? Ще си вземеш ли бележка? Или ще ме отпратиш, за да превърна Лигата за нов живот в политическа партия, която ще се бие с вас на следващите избори със зъби и нокти? Или пък да използваме третата възможност за граждански безредици — каквото можеха нашите баби, можем го и ние.“
— Но мила Лидия — отговори ми той, — аз съм против гражданските безредици. Те са скъпи, разбутват реда и освен това съпротивителните движения пораждат и идеи, за които организаторите им никога не са си помисляли. Признавам, хората от нашите пейки в парламента биха съжалявали, ако видят, че възниква една нова и вероятно много популярна партия. Опозицията ще съжалява дори още повече. Тя вече е дълбоко разпокъсана, както знаеш. Възможно е някои от нейните съвсем изтъкнати представители да преминат към вас. Има и една много застойна черта в крайното ляво крило на опозицията, заради която много от интелектуалците й я понасят изключително трудно дори в най-добрите й времена. Мисля, че опозицията по-скоро би предпочела да загуби от нас, отколкото да бъде вътрешно разцепена от ново предизвикателство. Нашата собствена партия, трябва да призная, също далеч не е единомислеща по въпроса за антигерона. Много хора изглежда още не са научили, че ако отвърнеш лицето си от науката, тя ще те ритне отзад като муле. Въпреки всичко, не се съмнявам, че бихме могли да го прокарам, ако е във властта ни да го направим.
Джанет сви вежди.
— Какво е искал да каже?
— Получил е писмо. Показа ми го. Написано е в една болница от някой си доктор Саксоувър, който, както ме увери той, е добре известен биолог. Дали не каза биохимик. Нещо такова във всеки случай. Писмото е от понеделник, два дни след смъртта на Даяна. Доктор Саксоувър казва, че знае всичко за антигерона и го произвежда от години, макар и не за Даяна, но го пазел в тайна с надеждата да намери друг източник на материала. Антигеронът произлиза, пише той, от лишей, който расте, доколкото знае, само в Северна Манджурия. Министър-председателят каза, че собствените му сведения потвърждават това. Но че тази сутрин получил писмо въздушна поща от своя агент в Хонког, който съобщава, че китайските власти са създали голямо ново селско колективно стопанство в област, която включва цялото известно пространство с лишея и разораването на почвата вече е започнало. Според д-р Саксоувър и по най-оптимистичните му преценки никога не е имало лишей, достатъчен за приготвяне на антигерон за повече от три-четири хиляди души. А сега няма да има ни-какъв! Следователно никакъв антигерон няма да може вече да се произведе. Министър председателят добави:
— Наивен човек е този доктор Саксоувър. Изглежда гледа на събитията като на просто съвпадение.
— А ти? — попитах го аз.
— Светът не прие антигерона много сериозно. По-скоро бе сензация в мъртъв сезон, може би с някакъв съвсем дребничък атом от истина в нея. Но китайците са много гъвкав народ. И имат превъзходно разузнаване. Забележи колко подходящо е това за тях. Съвсем случайно всичкият лишей, който би причинил огромни неприятности, изчезва. Не можеш да кажеш нищо, освен „много жалко“. Не би имало смисъл да вдигаш гюрултия за нещо, което вече не съществува, нали? Техният собствен проблем с пренаселеността е много сериозен. Ако трябваше да прибавят и продължителност на живота към забележителната си плодовитост, страната им скоро ще се пръсне по шевовете. Можем да се съмняваме — добави той замислено, — дали всичкият лишей при разораването е отишъл в земята. Ще бъде интересно да се наблюдава, дали някой от техните лидери не показва признаци на изключителна издръжливост през идните години. Но все пак лишеят става абсолютно недостъпен за всички останали. И това ни оставя с нашите проблеми.
Аз се съгласих:
— Точно така, Уили, фактически това е добре дошло за вашето правителство, нали? Толкова на място, че никой няма да му повярва, което не ти е от полза.
Той се заоправдава:
— Да, ами какво предлагаш? Не можем да отглеждаме растението. Дори ако този мъж Саксоувър накара ботаниците да получат спори от него, лишеите със спори ли се размножаваха? Ако ботаниците могат да го отгледат, би отнело много години да се въведе такава технология. Дори и тогава е съмнително, че би могло да се произведе приблизително достатъчно количество.
Казах му:
— Въпреки това, нещо такова трябва да се направи, Уили. В този случай категорично не е вярно, че не може да ти липсва нещо, което никога не си имал. Сега, когато ги обработихме всичките, той непременно ще им липсва. Много вероятно е да поискат да обявят война на Китай. Ще реват като дете, на което са дръпнали играчката. Какво има?
Той внезапно широко бе отворил очи:
— Ти улучи, Лидия — отвърна сияещ.
— Аз само казах…
— Какво казваш за да успокоиш дете, което е загубило любимата си играчка?
— Ами — „Не плачи, миличко, ще ти купя друга“.
— Точно така — отвърна той и отново засия.
„Както слушателите на последния ни осведомителен бюлетин вече са чули, снощи министър-председателят се е обърнал към парламента с въпрос за антигерона.
Правителството, каза той, в последно време му отдели много сериозно внимание. Ако изявлението изглежда на обществеността малко закъсняло, то е защото правителството горещо желаеше да не повдига напразни надежди. Но хората вече би трябвало да се запознаят с фактите. Те са: откритието на антигерона е научен триумф, той отново показа на света, че британската наука не отстъпва на нито една. За съжаление, когато сте направили откритие, не следва, че сте намерили и неограничени количества от материала, необходим за вашето откритие. Напротив, много вещества отначало се произвеждат много трудно и на необикновено висока цена. Би посочил пример с алуминия, който при откриването бил по-рядък и в резултат по-скъп и от платината. Сегашното положение с антигерона не е много по-различно. В момента той може да се получи само в миниа-тюрни количества от изключително рядък вид лишей. Правителството се е консултирало с изтъкнати учени в опитите да открие методи, чрез които добивът би могъл да се увеличи до степен той да стане достъпен за всички. За съжаление, учените не могат да предложат незабавни пътища за повишаване на добива. Но правителството твърдо възнамерява да промени възможно най-скоро това състояние на нещата.
В резултат правителството предлага десет милиона лири стерлинги, за да субсидира веднага науката за постигането на тази цел.
Премиерът не се съмнява, всъщност отчетите за научния ни прогрес го правят уверен, в успеха на британския ум, британската воля и британските знания. Те в много близко бъдеще ще успеят да произвеждат антигерон за всеки мъж и жена в тази страна, които пожелаят да го използват…“
Франсис Саксоувър спря колата си там, където от второкласния път се отделяше алея и завършваше с бяла порта. На горната греда старателно бе написано: ФЕРМА ГЛЕН. Обърна се малко наляво и видя къщата. Изглеждаше удобна и бе като част от пейзажа, построена от местни сиви камъни може би преди три века. Сякаш израстваше от самия хълм. Бе разположена на малка издатина и гледаше към езерото с блестящите си прозорци в бели рамки. Малката й градина бе с цъфнали хризантеми. Зад къщата се издигаше стръмен скалист гол склон. От северната й страна няколко по-ниски постройки я свързваха с голям обор. Син дим се издигаше от един от двата комина и се носеше към склона. Ферма, несъмнено. И също така — несъмнено ферма, която не работи.
След няколко мига съзерцание Франсис излезе, отвори портата и вкара вътре колата. Караше бавно. Паркира на разширението на алеята близо до къщата. Поседя малко преди да отвори.
Не тръгна веднага към къщата. Замислено отиде до края на равната издатина, застана и загледа през градината тихата водна повърхност. Прекара в неподвижно съзерцание близо минута. Когато понечи да се обърне, нещо до крака му привлече вниманието му. След няколко секунди се наведе да го вземе. Гледаше го безизразно върху дланта си. После ъгълчето на устата му леко потрепна. Пусна парченцето лишей и се обърна към къщата.
Яко селско момиче отвори вратата.
— Мисис Ингълс? — попита Франсис.
— Мисля, че е в обора, сър. Ще й кажа. Как ви е името?
— О, само й кажете, че съм от класификационните власти на областта — отговори той.
Бе въведен в голяма, ниска, удобна всекидневна: бели и сиви стени, няколко превъзходни картини с цветя, дървени въглени тлееха зад излъсканата медна решетка на камината. Той гледаше през прозореца, когато вратата се отвори.
— Добро утро… — започна познат глас.
Франсис се обърна.
— О! — възкликна тя. След това по-тихо: — О! — И се олюля…
— Глупаво е да се държиш така — каза Даяна неуверено, когато се съвзе. — О, Боже, ще се разплача. — И го направи. — Не съм ревла, не съм — прошепна тя през сълзи. — Никой никога не ме е карал да плача, освен теб. О, по дяволите!
След десет минути, донякъде дошла на себе си, тя каза:
— Но как разбра, Франсис?… И как научи къде да ме търсиш?
— Мила моя, не съм, както се казва, роден вчера. В акта нямаше нищо нередно. Беше върховно постижение на изкусна практика. Но имаше признаци — внезапното ти посещение в „Дар“, твоето държание, изборът на някои фрази. Да открия мисис Ингълс, която живее тук, беше трудно. Усложнено бе от погрешната ми представа, че трябва да търся безименна дама, неотдавна заминала за чужбина.
— Имах известни неприятности, докато накарам мисис Ингълс да се установи тук за постоянно — каза Даяна. — И все пак беше по-лесно, отколкото би могло да бъде, защото аз съм мисис Ингълс.
Франсис се вторачи в нея, сварен неподготвен.
— Това наистина не ми мина през ума. Всъщност, спомням си, че ми каза, че не си омъжена. Той ли е… ти ли си…
Даяна поклати глава.
— Като казах, че съм мисис Ингълс, имам предвид, че бих могла да бъда. Практиката да се разведеш с един съпруг, но да си запазиш името му намирам за доста спорна, но… — Замълча, а после каза: — Беше отдавна. Когато си млад, когато това, което искаш, е недостъпно, си склонен доста отчаяно да търсиш някакъв друг начин на живот. Но това не е добра основа за брак. Беше кратък… и нещастен, колкото и малко да трая… Така че не опитах да се омъжа отново. Бях си намерила работа… и в общи линии се държах за нея… Тя ме поддържаше доста заета…
— Удовлетворена ли си от работата си сега? — попита Франсис.
Тя обърна сивите си очи към него и го погледна твърдо.
— Знам, че не я одобряваш. Ти току-що каза „изкусна практика“. Мек, учтив термин в сравнение с това, което много хора биха казали, ако знаеха… Е, добре, беше безскрупулна манипулация. Не ме интересува как би могло да се нарече. Има неща, които са прекалено важни, прекалено необходими, за да оставиш някакви конвенционални скрупули да застанат на пътя им. И според мен това е едно от тях. Не се гордея със средствата, но съм удовлетворена от работата си. Би могло да се стигне до проливане на кръв, дори до нещо като гражданска война, но досега успяхме да минем без нито едно от двете. Хората по-късно ще имат време да се замислят над това и ще има повече неприятности. Твърде много, може би. Но сега това няма голямо значение — на децата са обещани техните бонбончета и те ще обърнат всичко надолу с главата, ако не си ги получат. Но неприятностите са предстоящи. И американците, и руснаците вече са отделили по-големи суми от нас за изследвания. Може да не им е харесвало да го правят, но няма как. Ние започнахме. И другите национални науки трябва да се съобразяват с английската в днешно време. Истинските неприятности ще дойдат по-късно. Бихме могли да минем и без кръвопролития, но няма да е лесно. Ако сега заработим по женския проблем, ако категорично се заемем с подобряване на изхранването, ако направим нещо, за да намалим самоубийствената раждаемост, бихме могли да уредим всичко без много тревоги. Само снабдяването с храна ще се ограничи за известно време. Искам да получим homo diuturnus или homo vivax, както и да го нарекат. Да бъде готов да чака зад вратата. — Замълча. Заразглежда внимателно лицето на Франсис. Мина половин минута. — Ти си шокиран! Ти! — възкликна тя. — Но може ли твоят шок да се сравни с шока на млада жена, която открива, или мисли, че открива, че… О, още не знам кое от двете… че нейното призвание е било… било нарушено от… от… О, Боже! Нима ще ме накараш да го изрека, Франсис?…
Слънцето залязваше зад отсрещните хълмове и прати пълзящи сенки по езерото, а колата на Франсис все още стоеше паркирана във фермата Глен. В къщата бяха взети наистина важни решения, но на канапето пред камината продължаваха да изникват и други въпроси.
— Тези десет милиона — каза Даяна замислено. — Нямам доверие на политиците.
— Мисля, че са нещо добро — отвърна Франсис. — Преди всичко ще има няколко стипендии за способни личности. Но, което е по-важно, Лидия Уошингтън освен себе си вкара и Джанет Тюли в комитета. А те двете едва ли могат да пропуснат да забележат някаква измама.
— Все пак, имаш ли някакви запаси от лишеин?
— Достатъчно, за да поддържам Зефани, Пол, Ричард и себе си за известно време. Останалото ти дадох за изследователски цели. А ти?
— Доста. Би трябвало да стигне за Сара, Люси, Джанет, Лидия и още няколко, за които ще трябва да направя нещо, ако изследването не даде резултати до две-три години. Не мога да ги подведа в края на краищата.
— Което ще означава, че ще им позволиш да научат, че още си жива.
— Те ще бъдат принудени да открият това рано или късно.
— Кога смяташе да уведомиш мен?
— О, Франсис, недей! Това беше най-ужасното. Не мисля, че щях да издържа много дълго.
— А ако не се получат резултати до три години, ще имаш ли нова доставка? — попита той.
— Ти забеляза това, нали? Ето, лишеят изглежда тук тръгна много добре. Но, разбира се, няма да е възможно да се произведе достатъчно. Само малко. Все същият стар проблем.
Те седяха и гледаха как пламъците в камината ближеха дърветата. Франсис каза:
— През цялото време не чух да се споменава друга продължителност на живота, освен двеста години. Ни намек за друга. Защо се хвана за нея?
— Ти защо използва фактор три за Зефани и Пол?
— Защото по-голям би възбудил подозренията им по-скоро. По-късно бих могъл да го увелича, ако успеех да постигна синтетичен и ако можех да го публикувам.
— Почти по същите причини аз се придържах към малък фактор за клиентките. Когато всичко се разгласи, двеста изглеждаше хубаво и разбираемо число. Достатъчно добро, за да те накара да го поискаш, и не толкова много, че да те изплаши.
— Теб плаши ли, Даяна?
— Някога отвреме навреме ме плашеше. Но не и сега. Сега нищо не може да ме изплаши, Франсис, освен перспективата да нямам достатъчно дълго…
Франсис посегна към ръката й.
— Това няма да е много лесно, знаеш. Ти не можеш да се появиш отново след всичко това просто така. Бог знае какво би се случило с теб. Така че дори да реша да възстановя „Дар“, не бихме могли да отидем там. Предполагам, че трябва да заминем някъде в чужбина…
— О, уредила съм всичко. Можем да останем тук. Къщата е хубава, нали? Ще си се оженил за мисис Ингълс. Направил си го безшумно, защото ако би се разчуло, че мисис Ингълс е по-младата сестра на Даяна Бракли, естествено, би се вдигнал голям шум, а никой от нас не е искал. По същата причина сме решили да продължим да живеем спокойно тук няколко години. Тук има много стаи, Франсис. Ще ти покажа всичко след вечеря. Често съм мислила, че стаята до всекидневната може да стане приятна детска стая. А след като отново се превърнеш във всеизвестна личност, ще трябва само да се придържаме към линията „по-младата сестра на горката Даяна“. Хората ще свикнат с това и…
— Между другото в „горката Даяна“ беше стреляно три пъти. Какво стана с раните ти?
— Халосни патрони, скъпи! И малък трик, който използват в телевизията. Носиш нещо под дрехите си и когато го натиснеш, червеното мастило потича и изглежда страховито. Но какво казвах…
— Нещо за моето ставане „отново всеизвестна личност“. Доколкото знам никога не съм бил всеизвестен изобщо…
— Но ти си ужасно известен, Франсис. О, няма да спорим за това. Ние двамата не можем да седим тук и да не правим нищо двеста-триста години, нали? Фактически това е целта на срещата ни. Организирах много добра лаборатория в обора. Ще можем да работим там. Ти ще определиш основната молекула на антигерона и това положително ще те превърне във всеизвестен… Ела, скъпи. Ще те разведа навсякъде…