Непростено

ИНТЕРЛЮДИЯ

Искри

Племето дан, Северен Ханаан

Приблизително 1000-та г. пр. Хр.

На лунната светлина русото момче се гмурна в река Йордан. Казваше се Дани и макар да беше в селото само от месец, прелестта и чарът му вече бяха легендарни оттук до южна Бершеба.

От бреговете на реката го наблюдаваше тъмнокосо момиче, опипващо с пръсти огърлицата си. Утре то щеше да навърши седемнайсет.

А – скрит така, че да остане незабелязан – Кам наблюдаваше нея. Тя изглеждаше по-прекрасна сега, когато се беше влюбила в нощния плувец. Разбира се, Кам знаеше каква щеше да бъде участта на момичето, но нищо не можеше да я възпре да обича Дани. Любовта й, помисли си Кам, беше чиста и непорочна.

– Той е като религия – изрече мек глас иззад него. Обърна се и откри зашеметяващо червенокосо момиче. – Тя му се е посветила.

Кам пристъпи към момичето на брега на реката. Никога не беше виждал простосмъртна като нея. Дългата й до кръста чернена коса блещукаше като гранат. Беше висока колкото пет и грациозна дори когато стоеше неподвижно. Лунички посипваха като целувки стройните й рамене и гладките бузи. Той се удиви на интимността в сините й очи, сякаш двамата пече бяха съучастници в някаква примамлива лудория. Когато тя се усмихна, миниатюрната празнина между предните й зъби го изпълни с тръпнещо усещане, по начин, който никога не бе изпитвал.

– Познаваш ли ги? – попита Кам. Това прелестно момиче разговаряше с него само защото го беше хванало да наблюдава Даниел и Лусинда.

Смехът й беше бистър като дъждовна вода.

– Израснах с Лиат. А всички познават Дани, въпреки че ти откри племето ни едва към края на последната луна. В него има нещо незабравимо, не мислиш ли?

– Може би – каза Кам. – Ако ти харесват мъже от този тип.

Момичето се вгледа изучаващо в Кам.

– С гигантската звезда, която падна от небето нощес, ли пристигна тук? – попита тя. – Със сестрите ми седяхме край огъня и си помислихме, че звездата има удивителния силует на мъж.

Кам знаеше, че тя го задява, че флиртува, но беше впечатлен, че се беше досетила правилно. Крилете му го бяха шиели тук предишната нощ; преследваше опашката на падаща звезда.

– Как се казваш? – попита той.

– Приятелите ми ме наричат Лилит.

– А враговете ти как те наричат?

– Лилит – изръмжа тя, оголвайки зъби. После се засмя.

Когато Кам също се засмя, Лиат се завъртя на няколко стъпки под тях.

– Кой е там? – провикна се тя от брега в тъмнината.

– Да се махаме оттук – тихо каза Лилит на Кам и протегна ръка.

Това момиче беше невероятно. Пламенно, пълно с живот. Хвана ръката й и я остави да го води, малко разтревожен, че може да го прави вечно, да я следва, където и да отидеше.

Лилит го поведе към обрасъл с ириси бряг по-надолу по лъкатушещата река, после бръкна в кухия ствол на огромно рожково дърво и извади лира. Седнала сред цветята, тя настрои инструмента по слух, така умело, та Кам виждаше, че го прави всеки ден.

– Ще ми посвириш ли? – попита Кам.

Тя кимна:

– Ако си готов да слушаш. – После засвири поредица от ноти, които се обвиваха една около друга като любовници, извиваха се като завоите на реката. По някакъв чудодеен начин великолепната й тиха мелодия прие формата на думи.

Тя запя тъжна любовна песен, която накара всичко друго да изчезне от ума му.

Обгърнат в песента й, вече изобщо не го беше грижа за Луцифер или Трона, Даниел или Лусинда. Съществуваше единствено спиращата дъха, бавно носеща се песен на Лилит.

Дали я беше съчинила тук, сред ирисите край реката? Кое й хрумваше първо, мелодията или думите? Кой я бе вдъхновил?

– Сърцето ти разбито ли беше? – попита я той, надявайки се да прикрие ревността си. Повдигна лирата от ръцете й, но пръстите му бяха несръчни. Не можеше да изсвири нещо дори наполовина толкова прекрасно като музиката, която се беше изляла от Лилит.

Тя се наведе плътно към него, клепачите й се спуснаха, когато се взря в устните му.

– Не още. – Посегна за инструмента си и изсвири закачиш акорд. – И още никой не е счупил лирата ми, но едно момиче трябва винаги да е предпазливо.

– Ще ме научиш ли да свиря? – помоли той.

– Искаше още време с Лилит – странно чувство за него.

Искаше да седи близо до нея и да гледа как слънчевата светлина искри в косата й, да запомни грациозните ритмични движения на пръстите й, докато тя извличаше красота от струни и дърво. Искаше тя да го гледа така, както Лиат гледаше Дани. И искаше да целува тези устни всеки ден, непрекъснато.

– Нещо ми подсказва, че вече умееш да свириш – каза тя. Да се срещнем тук утре вечерта. – Тя хвърли поглед към небето. – Когато луната се озове на същото място, и ти седни на същото място.

После тя се засмя, пъхна лирата си в дървото и се отдалечи с подскачане, оставяйки един тъмнокос, зеленоок ангел да се влюбва лудо в нея за първи път.