Непростено

ИНТЕРЛЮД

ИЯ

Жертвоприношение

Остров Лесбос, Гърция

Приблизително 1000-та г. пр. Хр.

Кам седеше на палубата на дървена лодка, закотвена в малък пристан.

Беше без риза, с кръстосани глезени, загледан в ниската луна. През изминалите два часа се опитваше да се научи да свири на лирата, която беше откраднал от един мъж, продаващ шафран на пазара. Със сигурност ако успееше да овладее инструмента на Лилит, можеше да победи и празнината с формата на Лилит, останала в него.

Дотук опитът не вървеше добре.

– Кам – измърка зноен глас, – остави това нещо и ела тук. Обърна се към момичето с маслинова кожа зад него. Тя се подпираше на лакът, сгънала под себе си дългите си крака. Златистата й коса се полюшваше на ветреца.

– Ще дойда след миг – каза Кам.

Откакто напусна Лилит, Кам се беше заобикалял с поредица от момичета, надявайки се напразно, че ще разсеят разбитото му сърце.

След като избяга от Ханаан в сватбения си ден, беше потърсил Луцифер в облаците. От Падението насам нямаше кой знае какво да си каже с дявола. Горе-долу веднъж на всяко столетие Луцифер предлагаше сделка – верността на Кам в замяна на владение в пределите на подземния свят, – но Кам никога не прояви интерес.

Този път обаче, когато Кам се появи, Луцифер се усмихна многозначително и каза:

– Чаках те.

Сега второ златокосо момиче прекъсна спомена на Кам, когато мина по дъсчения мост от кея до лодката.

– Помислих си, че ще те намеря тук – обади се тя.

– Ти какво правиш тук, Ксения? – запита настоятелно първото момиче. Погледна Кам: – Ти ли я покани?

– Корина? – възкликна Ксения. – Ти защо си на кораба на Кам?

Кам остави лирата си, зарадван, че са отклонили вниманието му.

– Виждам, че не е нужно да ви запознавам.

С ръце на хълбоците, момичетата отправиха кръвнишки погледи към него и една към друга.

Той си пое въздух и се насили да се усмихне:

– Вие сте две прекрасни момичета в прекрасна лунна нощ. Освен ако не предпочитате да се сбиете, защо не се позабавляваме?

Той се гмурна в морето. Когато изплува на повърхността, се понесе по гръб, гледайки към лодката. Може би щяха да се присъединят към него. Може би нямаше.

Така или иначе не го беше грижа.

– Все още ли искаш да доведеш това докрай? – попита момчето от румпела на кедрова гребна лодка, закотвена в края на пристана. Лилит беше открила, че името му е Луц, но иначе беше научила много малко за спътника си.

Лилит се заслуша в плискането и смеха откъм водата недалеч от лодката на Кам. Преглътна, с буца в гърлото.

Беше дошла чак дотук да го намери. Не й беше хрумнало, че можеше вече да се е прехвърлил на следващото момиче и на по-следващото. Болеше я отвътре, но нямаше да си тръгне от Лесбос, без още веднъж да се опита да опознае сърцето му.

Скоро Лилит зърна Кам да прекосява кея, вървейки покрай брега. Мократа му коса блестеше в светлината на звездите.

– Това е твоят момент – каза Луц. – Възползвай се.

Лилит се гмурна в морето и заплува към Кам: бялата й рокля се диплеше, докато риташе.

Зад нея Луц наблюдаваше от лодката си с усмивка.

* * *

Към полунощ Кам се изкачваше по стръмен склон с лира в ръка, търсейки нов начин да се разсее. В далечината се носеше звънлив глас под съпровода на пищните наситени ноти на лира. Видя нисък, недорасъл пустинен храст, бележещ входа към една пещера, и се насочи към него.

Вътре в пещерата, в тясно пространство между две високи скали, един старец свиреше сложна песен. Брадата му висеше чак до пъпа, а косата му стърчеше на мърляви кичури. Очите му бяха затворени, а до краката му стоеше гарафа с вино. Изглежда, не усещаше присъствието на Кам.

– Много си добър – каза Кам, когато песента на мъжа свърши. – Ще ме научиш ли да свиря?

Мъжът бавно отвори очи:

– Не.

Кам наклони глава. Откакто се присъедини към Луцифер, беше открил нова убедителна нотка в гласа си. Учеше се как да я използва за своя облага.

– Ще те отведа да полетиш далече над облаците, ако се съгласиш да ме научиш. Можеш да си донесеш виното и да пиеш сред звездите.

Очите на мъжа се разшириха; явно бе впечатлен.

– Започвай – каза той и изсвири един акорд.

Кам бързо нагласи лирата си в позиция за свирене.

Мъжът ритна инструмента на земята:

– Парче дърво, донесено от прилива – каза той. – Пей.

Неподготвен да импровизира, Кам откри, че песента на Лилит, първата, която я беше чул да пее, се надигна на устните му. Тя беше откраднала сърцето му, помисли си за оправдание. Сега той щеше да открадне песента й.

Накъдето любовта ме подтикне,

натам трябва да обърна

моите рими, моите рими...

Мъжът го погледна с присвити очи, впечатлен. Мелодията, която свиреше на лирата си, допълваше съвършено текста на Лилит. Той подаде гарафата на Кам.

– Ще те науча и ще останеш с мен. – Той обви ръка около Кам. – Сега – каза мъжът, като го поведе към входа на пещерата си, – можеш ли наистина да летиш?

Кам отстъпи назад в нощта. Точно се готвеше да освободи крилете си, когато една сянка се раздвижи зад пустинния храст.

Лилит? Сънуваше ли?

Тя още носеше сватбената си рокля. Вече беше мръсна, позеленяла от мъх и с капеща от нея морска вода. Прилепваше плътно към тялото й. Косата й беше разчорлена и мокра, спускаща се до средата на гърба й, а кожата й изглеждаше бледа на лунната светлина. Тя погледна в очите му, после към голите му гърди, след това към ръцете му, сякаш можеше да види колко болезнено копнееха да я прегърнат.

Но Кам и Лилит не се прегърнаха. Гледаха се като непознати.

– Здравей, Кам – каза тя.

Кам се присви и се дръпна назад:

– Защо си тук?

При този въпрос Лилит се намръщи. Пое си дъх и се опита да формулира думите, заради чието изричане бе дошла чак дотук. Когато проговори, гледаше в небето, за да не й се налага да вижда как очите му се замъглиха при вида й.

– В нощта, когато си тръгна, сънувах, че уча ято славеи на любовна песен, за да могат да те намерят и с песен да те върнат у дома при мен. Сега аз съм славеят, който е пропътувал целия път. Все още те обичам, Кам. Върни се при мен.

– Не.

Тя се взря в очите му:

– Обичал ли си ме някога, или беше само мимолетно увлечение?

– Ти ме отхвърли.

– Какво?

– Ти отказа да се омъжиш за мен!

– Отказах да се омъжа край реката – настоя Лилит. – Никога не съм отказвала да се омъжа за теб!

Откакто видя Лилит за последен път, Кам бе встъпил в редиците на Луцифер. Ако се беше страхувал да покаже на Лилит истинската си същност преди, беше невъзможно да го направи сега. Не. Нямаше минало. Нямаше Лилит.

Съществуваше само неговото самотно бъдеще.

– Ти унищожи любовта ни – каза й Кам. – Сега съм оставен да живея в руините й.

В очите на Лилит се долавяше настойчивост, която Кам не разбираше. Тя беше нервна, трепереше.

– Кам, моля те...

Кам усещаше парене отзад в раменете, нетърпение да разпери крилете си. От седмици ги криеше от Лилит. За да я предпази, беше си казал.

Не можеше да се застави да я погледне, да види колко силна болка изпитваше. Той беше демон. Беше опасен за Лилит. Всяка нежност, която проявеше към нея, щеше да я въвлече по-дълбоко в мрака.

– Това е последният път, в който ще ме видиш – каза той. – Никога няма да узнаеш кой съм в действителност.

– Зная кой си – проплака тя, – Ти си човекът, когото обичам.

– Грешиш.

– Обичаш ли ме още?

– Сбогом, Лилит.

– Недей! – примоли се тя с глас, задавен от ридания. – Все още те обичам. Ако си отидеш...

– Вече си отидох – каза Кам, обърна се и затича надолу по планината, изгубвайки се от поглед. Отметна глава назад и разпери ослепителните си златни криле. Загледа потрепващата светлина, която хвърляха около него. Щеше да лети, докато сърцето престанеше да го боли. Щеше да лети вечно, ако се налагаше.

Полетя бързо и никога не погледна назад, затова така и не видя как Луцифер излиза от сенките и хваща Лилит за ръка.

Лилит се взря в бледата, луничава ръка в своята. Дъхът й беше плитък.

– Той си отиде – изрече задавено тя. – Зарязах всичко. Напразно.

– Ела с мен – каза дяволът. – Аз спазих своята част от сделката. Време е ти да спазиш твоята.