Непростено

8.

Плачещата песен

Кам

Десет дни

– Добро утро, ученици.

Кам се облегна назад в стола си, когато гласът на директора се разнесе с пращене по интеркома по време на часа на класния на другата сутрин.

– Най-важното съобщение за днес: отборът по футбол ще има приятелски мач след училище. Моля, появете се да ги подкрепите. Както знаете, билети за бала могат да се намерят в кафетерията до петък, а след миг ще съобщя членовете на „кралския двор“ за бала.

Класната стая, която преди секунда жужеше, потъна в тишина. Кам от доста време не беше виждал подобно пълно внимание от страна на група тийнейджъри. Те наистина държаха на училищния бал. Хвърли поглед през стаята към Лилит и се запита дали имаше някоя дълбоко скрита част от нея, която също държеше на това.

Когато вчера Джийн Рах му бе казал, че Лилит се е записала да свири на бала, Кам беше толкова развълнуван, че подскочи с юмруци във въздуха, изгубвайки хладнокръвие за цели три секунди.

– Мамка му, пич – каза Джийн със смях. – Ясно ти е, че не си в групата, нали?

– Още не — беше казал Кам, отмятайки косата си на една страна.

Джийн миролюбиво сви рамене:

– Обърни се по този въпрос към шефа. „Отмъщение“ всъщност си е групата на Лилит.

– Нямам нищо против – каза Кам.

Днес щеше да я попита – не само дали можеше да участва в групата, но и дали би отишла с него на бала. Като на среща. Вчера, в кафетерията, точно след като се сби с Клоуи, Лилит сякаш бе омекнала. Беше допуснала Кам поне мъничко, не го бе изолирала, дори когато той се осмели да й говори малко по-мило.

Искаше му се тя да можеше да срещне погледа му сега, от другата страна на стаята, където се провеждаше часът на класния, но тя беше потънала в черния си дневник.

– Номинираните за кралица на бала са – съобщи Таркентън по интеркома – Клоуи Кинг, Джун Нолтън, Тереза Гарсия и Кара Кларк.

Клоуи – която сега носеше косата си обръсната отстрани моментално скочи от чина си:

– „Виденията“ нанасят нов удар.

Клоуи и останалите от нейната банда се прегърнаха, като се кикотеха и надаваха възгласи: мини-роклите им в пастелни цветове се вдигнаха по бедрата.

Госпожа Ричардс прекоси стаята и ги раздели със сила, заставяйки ги да си седнат обратно по местата.

– Колкото до краля на бала – каза Таркентън, – номинираните са Дийн Милър, Терънс Гейбъл, Шейн Хсу и Камерън Брийл.

Кам трепна, когато няколко хлапета около него подсвирнаха и запляскаха с ръце. Лилит, разбира се, не вдигна поглед. Кам не беше положил усилие да опознае никого от учениците в „Тръмбул“ освен Лилит и Джийн. Това включване в кралския двор на бала явно беше дело на Луцифер; сигурно се беше обзаложил, че Лилит ще бъде отвратена от всеки, който се съблазни от блясъка на кралския двор.

По-нататък Таркентън изреди някои от отговорностите на кралския двор на бала и Кам се зачуди от колко ли скучни срещи ще му се наложи да се измъква през следващите десет дни. После обаче вратата на класната стоя се разтвори рязко и привлече изцяло вниманието му.

Луц, с таблет под мишница, се вмъкна с рамото напред и се приближи до госпожа Ричардс. Прошепна нещо в ухото й.

За ужас, но не и за изненада на Кам, учителката посочи към Лилит:

– Това е тя, във втората редица.

Луц се усмихна с благодарност, после тръгна към Лилит, все едно не се познаваха:

– Госпожице Фоскор?

– Да? – каза Лилит, стресната от вида на високото момче, застанало над нея. Покри това, което пишеше в тетрадката си.

– Това е потвърждение, че заявката ви за участие е получена – Луц пусна плика на чина й.

– Участието ми в какво? – Докато Лилит разкъсваше плика, Луц направи на Кам безвкусен окуражителен знак с вдигане на палци и изчезна през вратата на класната стая.

Кам се наведе напред, докато тя разгъваше съдържанието на плика: един-единствен лист хартия. Отчаяно искаше да го прочете, да е готов да окаже първа помощ за травмата, която дяволът възнамеряваше да стовари върху Лилит, каквато и да бе тя. Беше се надвесил толкова напред, че момичето пред него хвърли поглед през рамо, сбърчи нос и бутна чина му няколко сантиметра назад.

– Тая няма да я бъде, перверзник такъв – Кам почувства как тя оглежда изучаващо кожата му, старческите петна близо до челото му. – Ъх. Колко пъти си повтарял първи курс – петнайсет?

Той не й обърна внимание. Гледаше как пръстите на Лилит започнаха да треперят, а кръвта се отдръпна от бузите й. Те се надигна от мястото си, грабна си нещата и излетя като мълния през вратата.

Кам изхвърча след нея, без да обръща внимание на заплахите на госпожа Ричардс за временно отстраняване от училище, изключване, писмо до родителите му. Настигна Лилит в коридора и я хвана за лакътя:

– Хей...

Тя рязко отблъсна ръката му:

– Разкарай се.

– Какво стана?

– Той ме предупреди за теб.

– Кой?

– Луц – Лилит затвори очи. – Толкова съм глупава.

Когато тикна листа в ръката му, Кам видя, че това бе разпечатка на имейла му до Айк Лиджън, заедно с текста на „Нечий друг блус“. Единственото, което не беше включено, бе биографията, която Кам беше написал, думите, които го бяха накарали да заплаче.

– Откраднал си ми текста и си го включил в конкурса – каза Лилит.

Кам си пое дълбоко въздух:

– Не е толкова просто.

– Нима? — попита Лилит. – Рови ли из дневника ми, взе ли текста ми, включи ли го в този конкурс – да или не?

Как можеше да обясни, че беше направил това, за да й помогне? Че Луцифер се опитваше да всее раздор между тях? Гледаше как лицето й се присви от отвращение.

– Знам, че не беше редно...

– Не е за вярване! – изкрещя Лилит. Имаше вид, сякаш бе готова да го удуши.

Опита се да я хване за ръцете:

– Направих го за теб.

Тя отново го отблъсна:

– Изобщо не си казал това току-що. И спри да ме докосваш.

Той вдигна ръце в знак, че се предава:

– Изпратих текста от твое име, не от мое.

– Какво?

– Онази песен е гениална – каза той. – А ти сама каза, че не смяташ да се включиш в конкурса. Това е такъв голям шанс да извадиш музиката си на бял свят, Лилит. Не можех да ти позволя да го пропуснеш.

Тя се взря в разпечатката:

– Луц каза...

– Не можеш да слушаш Луц, ясно? – каза Кам. – Неговата цел в живота е да се опитва да те настрои срещу мен.

Лилит присви очи:

– И защо така?

Кам въздъхна:

– Трудно е за обяснение. Виж, имаш пълно право да си ми бясна, но, моля те, не позволявай това да попречи на музиката ти. Можеш да спечелиш това, Лилит. Би трябвало да спечелиш това.

Тогава Кам осъзна точно колко близо един до друг стояха. Само няколко сантиметра деляха раменете им. Можеше да чуе как бие сърцето й. В очите на Лилит имаше толкова много болка. Би направил всичко, за да бъде тя щастливото, безгрижно момиче, което някога беше познавал.

– Ти обеща да се оттеглиш – каза тя.

Кам преглътна:

– Ще го направя. Моля те, просто си помисли за това, което казах. Твърде талантлива си, за да не опиташ.

Лилит се изчерви и отмести очи от неговите като човек, непривикнал с комплименти. Той виждаше всички дребни неща, които я превръщаха в тази, която беше – мастилените петна по ръцете й, мазолите по върховете на пръстите й. Тя беше огромен талант, ярка звезда. Музиката й беше нишката, която я свързваше с онази Лилит, в която се бе влюбил преди толкова много време. Това бе причината, поради която трябваше да я накара да разбере, че беше включил текста и в конкурса с добри намерения.

– Лилит – прошепна той.

Звънецът би.

Тя отстъпи една крачка назад и Кам разбра, че моментът между тях беше отминал. Тялото й отново беше напрегнато, а очите й – пълни с омраза.

– Защо би трябвало да приемам съвети от някой, който би направил нещо толкова долно? – Изтръгна разпечатката от ръката му и хукна, когато вратите се отвориха и в коридора се изсипаха ученици.

Кам удари глава в едно шкафче. Дотук с идеята да я покани днес за бала.

– Ох – обади се Луц, докато минаваше небрежно покрай него. – И то точно когато си мислех, че тя започва да храни топли чувства към теб. Почти сякаш има някаква невидима сила, която непрекъснато се обръща срещу теб. – Гърленият смях на дявола отекваше в ушите на Кам дълго след като Луц беше изчезнал зад ъгъла.

* * *

На обяд Кам научи от Джийн, който пък беше разбрал от Кими, че по време на третия час Лилит е получила друга бележка, този път от кабинета на директора, която загадъчно я освобождаваше от занятия до края на деня. Кам трябваше да прави някакъв скапан тест по висша математика четвъртия час, но не се поколеба да избяга.

Измъкна се през задния изход, плъзна се върху мотоциклета, който беше отмъкнал предния ден, и се отправи към бедните квартали на града. Скоро вече чукаше на вратата на Лилит. Пред гаража имаше очукан виненочервен миниван с отворена задна врата.

– Какво, по... – поде Лилит, когато отвори.

– Всичко наред ли е? – попита той.

– Ама че тъп въпрос – каза тя.

Езикът на тялото на Лилит му крещеше да се махне. Опита се да уважи това желание, но беше трудно. Омразно му беше да вижда гнева, който я заливаше всеки път, щом спреше поглед върху него.

Особено противно беше, защото в джоба му бяха билетите за бала, които беше купил за двамата.

– Има нещо, което исках да те попитам – каза той.

– Чул си за „Отмъщение“ – каза тя. – Дошъл си да попиташ дали можеш да се включиш в групата.

Кам не можеше да позволи прямотата й да го смути. Щеше да се държи мило и любезно, дори да пробва да е романтичен, както беше планирал.

– Най-напред бих искал да кажа, че наистина се радвам, че се записа да свириш на бала...

– Ако обичаш, може ли да не го наричаме „бал“? – каза Лилит.

– Искаш да прекръстиш училищния бал? — попита той. — Мен ме устройва напълно, но може да предизвика метеж в „Тръмбул“. Онези хлапета доста се вълнуват. „Остават само десет дни до най-хубавата нощ в живота ни“ и всякакви такива дивотии.

– Ще те изритат от кралския двор за бала, ако те хванат да се подиграваш с него – каза Лилит. – В гимназията това е равно на ерес.

Кам се усмихна леко. Значи наистина беше слушала, когато съобщиха името му.

– Това ли е всичко, което трябва да направя, за да ме изритат от кралския двор на училищния бал? – попита той. – Опа, май нямаше да го наричаме „бал“.

Лилит помисли за миг:

– Просто за да сме наясно: отивам, защото искам да свиря и да чуя „Четиримата конници“, не защото искам да сложа корсажа на мечтите си или сатенена макси-рокля с цвят на червена боровинка.

– Бих се надявал, че не – каза Кам. – Този цвят излезе от мода още миналия сезон.

За миг изглеждаше, сякаш Лилит ще се усмихне, но после очите й отново станаха хладни:

– Щом не си дошъл заради бандата, защо си тук?

Покани я. Какво чакаш? Кам опипа билетите в джоба си, но по някаква причина беше замръзнал. Предчувствието му не беше добро. Тя щеше да каже „не“. По-добре да почака.

След един миг на неловко мълчание Лилит се провря покрай него, прекоси моравата и отиде до отворения миниван. Приведе се, за да влезе през отворената врата, дръпна един лост и отстъпи назад, когато една метална платформа се разгъна и се спусна към автомобилната алея.

На предната веранда се появи майката на Лилит. Носеше розово червило и ослепителна широка усмивка, която не прикриваше дори частица от изтощението в очите й. Красотата й бе избледняла, но Кам се досещаше, че някога е била зашеметяваща, точно като Лилит.

– Мога ли да ти помогна? – попита тя Кам.

Кам отвори уста да отвърне, но Лилит го прекъсна рязко:

– Той е просто едно момче от училище. Дойде да ми остави едни домашни.

Майка й каза:

– Училището ще трябва да почака. Точно сега трябва да ми помогнеш с Брус. – Извърна се от вратата и миг по-късно се появи отново, бутайки инвалидна количка, а в количката беше Брус. Трепереше и изглеждаше крехък и чуплив. Кашляше в кърпа за съдове, очите му сълзяха.

– Здрасти, Кам – обади се Брус.

– Не знаех, че брат ти е болен.

Лилит го пренебрегна, отиде при Брус и прокара пръсти през косата му:

– Сега вече знаеш. Какво искаш, Кам?

– Аз... – поде Кам.

– Няма значение. От всички възможни причини, по които може да си дошъл тук – каза Лилит, — не мога да се сетя за нито една, която да е важна.

Кам трябваше да се съгласи. Но какво можеше да направи – да разтвори криле и да й разкрие истината, че е паднал ангел, който някога й бе разбил сърцето толкова дълбоко, че така и не се беше съвзела? Че дяволът я беше обрекъл на хилядолетия повтарящи се Адове? Че гневът й към него, Кам, имаше много по-дълбоки корени, отколкото ядът й заради някакъв си откраднат текст за песен? Че щеше да изгуби всичко, ако не успееше да спечели отново сърцето й?

– Лилит, време е да тръгваме – каза майка й, като дръпна лоста, а после заобиколи и се качи на шофьорското място. Докато инвалидната количка се повдигаше, за да влезе отзад във вана, Брус срещна погледа на Кам и го изненада с намигване, сякаш за да каже: Не вземай нещата толкова на сериозно.

– Чао, Кам – каза Лилит, докато затваряше задните врати зад брат си и сядаше на пасажерското място.

– Къде отивате? – попита Кам.

– В спешното отделение – провикна се Лилит през прозореца.

– Нека дойда с вас. Мога да помогна...

Но Лилит и семейството й вече се изтегляха на заден ход по алеята за коли. Той изчака, докато ванът зави зад ъгъла, преди отново да разпери криле.

Докато Кам успее ги открие в спешното отделение, слънцето вече залязваше.

Лилит и майка й бяха заспали в един коридор, облегнати една на друга в покрити с петна оранжеви столове. Той загледа Лилит за момент, удивявайки се на красотата й и няколкото откраднати мига покой.

Кам изчака охранителят да напусне поста си, после се промъкна обратно към стаите за пациенти. Надникна зад няколко завеси, преди да открие момчето, седнало в болнично легло със свалена риза, с излизащи от носа кислородни тръбички и интравенозна система, забита в ръката. Брус беше написано със син маркер върху бяла дъска над главата му.

– Знаех, че ще дойдеш – каза той, без да се извръща от прозореца.

– Откъде знаеше? – попита Кам.

– Защото обичаш сестра ми – каза Брус.

Кам посегна и хвана ръката на Брус, давайки си сметка, че я държи колкото заради момчето, толкова и заради себе си. Изведнъж осъзна, че не беше виждал приятелско лице, откакто влезе в Ада на Лилит. Бъхтеше се безспир, без никакъв признак, че напредва, и без никой, който да го насърчи да продължава. Признателно стисна ръката на момчето.

– Наистина я обичам – призна над тихото пиукане на машините, към които бе свързан Брус. – Обичам я повече от всичко, навсякъде, на този свят и отвъд.

– Ей, кротко, говориш за сестра ми – Брус се усмихна немощно. За момент дишането му пресекна. Кам се готвеше да повика някоя сестра, когато гърдите на момчето се отпуснаха в спокоен равномерен ритъм. – Само се шегувам. Хей, Кам?

– Да?

– Мислиш ли, че ще съм наоколо достатъчно дълго, че някой ден да изпитам такива чувства към някое момиче?

Кам трябваше да извърне поглед, защото не можеше да излъже и да каже, че да, някой ден Брус щеше да обича някое момиче толкова дълбоко, колкото Кам обичаше Лилит. След още седмица и половина от този свят нямаше да е останало нищо. Независимо какво избереше Лилит и как се развиеше сделката между Кам и Луцифер, Брус и всички други печални души в Кросроудс вероятно щяха да бъдат рециклирани за бъдещи наказания.

И все пак на Кам му се искаше да има как да даде на момчето някаква утеха в малкото време, което му беше останало. Почувства как в гърлото му се надига буца, а крилете му парят в основата на раменете му. В ума му се оформи идея. Беше рискована, но пък Кам обичаше рисковете.

Хвърли поглед към хлапето, което гледаше навън през прозореца и сякаш беше на някакво далечно място. Вероятно разполагаше само с броени минути, преди да влезе някоя сестра или Лилит и майка й да се събудят.

Пое си дълбоко дъх, затвори очи, наклони глава към тавана и разпери криле. Обикновено в разперването на крилете имаше някакво съблазнително безразсъдство, но този път Кам внимаваше да не им позволи да ударят нищо от медицинското оборудване, което поддържаше Брус стабилен.

Когато отвори очи, Кам видя, че крилете му изпълваха малкото отделено със завеса пространство и караха стените да проблясват със златна светлина. Брус се взираше в него с огромно благоговение и съвсем мъничко страх. Ангелският блясък беше най-невероятната гледка, която един простосмъртен можеше да види – а Кам знаеше, че този път тя бе особено забележителна, защото ако не броим Лилит, Брус не беше видял много красота в краткия си живот.

– Някакви въпроси? – попита Кам. Справедливостта изискваше да даде на хлапето един миг да се опита да се опомни.

Момчето поклати глава едва доловимо, но не изпищя и не избухна в пламъци. Помогна фактът, че Брус беше малък, сърцето и умът му – все още отворени за възможността да съществуват ангели. Това бе всичко, на което Кам се беше надявал. Сега можеше да действа.

Прокара ръце по вътрешната страна на крилете си, изненадан да почувства, че на допир новите бели нишки бяха различни от златните. Бяха по-плътни, по-здрави и – осъзна Кам идеални за онова, което си бе наумил.

Направи гримаса, докато отскубваше едно-единствено влакно от крилете си. В ръката му то се превърна в грамадно бяло перо, трийсет сантиметра дълго и меко и нежно като целувка. Наричаше се махово перо. В основата на перото, в края на заострения му „ствол“ имаше капка кръв в цветовете на дъгата.

– Дръж това – каза той на Брус, като му подаде перото с върха нагоре.

– Леле – прошепна Брус, като прокара пръсти по меките бели краища, докато Кам отиде до интравенозната система, от която в тялото на Брус се вливаха лекарства. Отпуши тръбичката в долния край на банката на системата, после посегна и взе перото обратно от Брус. Топна острия му край в интравенозната система и загледа как банката с бистра течност се изпълва с вихър от безброй цветове за миг, преди ангелската кръв да се разпръсне в нея. Кам закрепи отново системата и върна перото на Брус. Вече не му трябваше.

– Да не би току-що да ми спаси живота? – попита Брус, като пъхна перото под възглавницата си.

– За днес – каза Кам, опитвайки се да звучи по-ведро, отколкото се чувстваше. Прибра криле и ги скри.

– Благодаря.

– Наша тайна?

– Разбира се – каза Брус и Кам се отправи към вратата. – Хей, Кам – обади се тихо момчето точно когато Кам се готвеше да излезе в коридора.

– Да?

– Не й издавай, че съм казал това – прошепна момчето, – но би трябвало да кажеш на Лилит, че я обичаш.

– О, така ли? – каза Кам. – И защо?

– Защото – каза Брус – мисля, че и тя те обича.