Нещо зло се задава

1.

Продавачът на гръмоотводи пристигна точно преди бурята. В късния, облачен октомврийски ден той се зададе по улицата на Грийн Таун, Илинойс, като се озърташе крадешком през рамо. Нейде немного далече могъщи мълнии тъпчеха земята. Никой не можеше да отрече, че нейде бушува буря като огромен звяр със страховити зъби.

Затова търговецът дрънкаше и звънкаше с грамаданския си кожен калъф, в който като някаква причудлива главоблъсканица лежаха невидими железарии, но макар и невидими, езикът му ги възхваляваше от врата на врата, докато най-сетне стигна до една морава, която беше окосена съвсем неправилно.

Не, не тревата. Търговецът вдигна очи. Далече горе на полегатия склон две момчета лежаха върху тревата. Еднакви по ръст и фигура, момчетата дялкаха върбови свирки и говореха за отминали или бъдещи времена, доволни, че са оставили пръстовите си отпечатъци по всеки подвижен предмет в Грийн Таун през миналото лято и стъпките си по всяка открита пътека от тук до езерото и от там до реката откакто започна училището.

— Здрасти, момчета — подвикна мъжът, облечен от глава до пети в цветовете на бурята. — У дома ли са вашите?

Момчетата поклатиха глави.

— А вие пари имате ли?

Момчетата пак поклатиха глави.

— Ами добре…

Търговецът измина около метър, спря и прегърби рамене. Сякаш изведнъж бе усетил, че от къщните прозорци или от студеното небе някой се взира в тила му. Той бавно се завъртя, душейки въздуха. Вятърът разтърсваше опустелите дървета. През малък процеп в облаците се провря слънчев лъч и обагри в злато последните дъбови листа. Но слънцето изчезна, жълтиците бяха похарчени, въздухът посивя; търговецът се изтръгна от унеса.

Бавно тръгна нагоре по моравата.

— Момче — рече той. — Как ти е името?

Първото момче с бледоруса коса, щръкнала като магарешки трън, затвори едно око, килна глава настрани и погледна търговеца с другото око — отворено, ярко и бистро като капка летен дъжд.

— Уил — каза то. — Уилям Холуей.

Продавачът на бури се завъртя.

— Ами ти?

Второто момче не помръдна. Лежеше по корем в есенната трева и се чудеше дали може да си измисли име. Косата му беше буйна, гъста, с лъскавия цвят на млад кестен. Очите му, приковани към някаква далечна точка вътре в самото него, бяха прозрачнозелени като планински кристал. Най-сетне то небрежно лапна стръкче суха трева и отговори:

— Джим Найтшейд.

Продавачът на бури кимна, сякаш бе очаквал да чуе точно това.

— Найтшейд. Нощна сянка. Страхотно име.

— И съвсем уместно — каза Уил Холуей. — Аз съм роден една минута преди полунощ на трийсети октомври. Джим е роден една минута след полунощ, което прави трийсет и първи октомври.

— Вси светии — добави Джим.

Гласовете на двете момчета разкриваха историята на целия им живот — те се гордееха с майките си, които живееха врата до врата и едновременно бяха влезли в болницата, за да дадат живот на синовете си с разлика само броени секунди; единият светъл, другият — тъмен. Всяка година Уил палеше свещички на общата торта една минута преди полунощ, Джим една минута след полунощ и двамата ги духваха заедно с началото на последния ден от месеца.

Уил развълнувано разказа всичко това. Джим безмълвно се съгласи. А търговецът, който бягаше от бурята, но все още стоеше неуверено тук, изслуша разказа, гледайки ту единия, ту другия.

— Холуей, Найтшейд. Значи нямате пари, казвате.

Наскърбен от собствената си добросъвестност, мъжът порови в кожената чанта и измъкна някаква желязна машинария.

— Вземете това безплатно. Защо ли? Гръм ще удари една от тия къщи! Без този гръмоотвод — бам! Огън и пепел, свинско печено и жарава! Взимайте!

Търговецът пусна гръмоотвода. Джим не помръдна. Но Уил подхвана желязото и изпъшка.

— Леле, колко е тежко! И чудато. Никога не съм виждал такъв гръмоотвод. Гледай, Джим!

Джим най-сетне се протегна като котка и завъртя глава. Зелените му очи станаха много големи, после съвсем тесни.

Металният предмет бе изкован във формата на нещо средно между кръст и полумесец. Около ръба на основния прът бяха допълнително запоени разни ситни шарки и заврънкулки. По цялата му повърхност имаше изящно гравирани думи на странни езици и имена, които могат да вържат езика на фльонга или да ти строшат челюстта, числа с неразбираеми сборове, пиктограми на насекоми и животни, целите настръхнали с четина, зъби и нокти.

— Това е египетско — Джим приближи нос към един бръмбар, запоен за пръта. — Скарабей.

— Така е, момче!

Джим присви очи.

— А тези тук… финикийски знаци, като следи от кокошка.

— Правилно!

— Защо? — попита Джим.

— Защо ли? — рече мъжът. — Защо е изписано на египетски, арабски, абисински, индиански? Добре де, на какъв език говори вятърът? От каква националност е бурята? От коя страна идват дъждовете? Какъв е цветът на мълнията? Къде отива гръмотевицата, когато заглъхне? Момчета, трябва да сте готови на всеки диалект, с всички форми и очертания, за да хванете в магически шестоъгълник огньовете на свети Елм, топките от синя светлина, които бродят по земята като съскащи котки. Аз имам единствените гръмоотводи на света, които чуват, усещат и отблъскват всяка буря независимо от нейния език, глас или знак. Никоя чуждестранна буря не е тъй гръмогласна, че този гръмоотвод да не я умилостиви с медени приказки!

Но Уил вече гледаше някъде зад гърба на човека.

— Коя? — попита той. — Върху коя къща ще падне?

— Коя? Задръж така. Чакай. — Търговецът изпитателно се вгледа в лицата им. — Някои хора привличат мълнията, засмукват я както котките засмукват дъха на бебетата. Някои хора имат отрицателна полярност, други положителна. Някои сияят в тъмното. Други гасят светлината. Например вие двамата… аз…

— Защо си толкова сигурен, че нейде наоколо ще удари мълния? — попита внезапно Джим с блестящи очи.

Търговецът почти трепна.

— Та аз имам нос, око, ухо. Онези две къщи, гредите им! Слушайте!

Вслушаха се. Може би къщите им се накланяха леко под хладния следобеден вятър. Може би не.

— Също като реките, мълнията се нуждае от канали, за да потече. Един от онези тавани е същинско пресъхнало речно корито, копнеещо мълнията да се излее през него! Довечера!

Джим радостно се надигна и седна.

— Довечера?

— Няма да е обикновена буря! — каза търговецът. — Том Ярост ви казва. Ярост, не е ли чудесно име за човек, който продава гръмоотводи? Аз ли избрах името? Не! Името ли изстреля мен към тази професия? Да! Като пораснах, видях как облачните огньове препускат по света, карайки хората да треперят и да се крият. Помислих си: аз ще начертая график на ураганите, карта на бурите, после ще бързам пред тях, размахвайки в юмруци моите железни тояги, моите чудодейни бранители! Аз защитих и дадох уют и покой на сто хиляди — бройте ги, ако щете — богобоязливи домове. Затова, когато ви казвам, момчета, че отчаяно се нуждаете от гръмоотвод, послушайте ме! Изкачете се върху онзи покрив, заковете пръта високо над него, свържете го с добрата земя, преди да е паднала нощ!

— Но коя къща, коя! — попита Уил.

Търговецът отстъпи назад, изсекна се в голяма карирана кърпа, после бавно закрачи по моравата, сякаш някъде там безшумно тиктакаше грамадна бомба със закъснител.

Той докосна колоните по предната веранда на Уил, плъзна длан по парапета, по дъските на пода, после затвори очи и се подпря на къщата, за да остави нейните кости да му проговорят.

После все тъй неуверено и предпазливо се отправи към съседната къща — тази на Джим.

Джим се изправи да гледа.

Търговецът протегна длан да докосне, да погали, да потропа с връхчетата на пръстите си по старата боя.

— Тази е — каза накрая той.

Джим се изпъчи гордо.

Без да поглежда назад, търговецът попита:

— Джим Найтшейд, твоята къща ли е това?

— Моята е — каза Джим.

— Трябваше да го зная — рече мъжът.

— Хей, ами аз? — обади се Уил.

Търговецът отново повлече нозе към къщата на Уил.

— Не, не. Само няколко искри ще заиграят по водостоците. Но истинското представление ще е при съседите Найтшейд! Добре!

Търговецът изтича назад по моравата, за да грабне грамадната си кожена чанта.

— Тръгвам. Бурята иде. Не чакай, Джим, не чакай, момче. Инак — бам! Ще те намерят с разтопени от електричеството монети и остриета от индиански стрели в джобовете. Ейб Линкълн, споен с мис Колумбия, орлите от гербовете, оскубани до голо, и всичко това протекло като живак из джинсите ти. Нещо повече! Ако отвориш черепа на което и да било момче, ударено от мълния, върху очната му ябълка ще се разкрие — Господ ми е свидетел — ясна картинка на последната сцена, която е видяло в живота си! Като старинна фотография, Бога ми, запечатана от онзи огън, дето слиза от небесата да те надуе като панаирджийска свирка и да засмуче душата ти нагоре по бляскавата стълба! Бягай, момче! Закови го високо или на разсъмване ще си мъртъв!

И дрънчейки с калъфа, пълен с железни пръти, търговецът се завъртя и хукна надолу по алеята, примигвайки яростно срещу небето, покрива, дърветата, а накрая затвори очи и продължи да върви, като душеше въздуха и си мърмореше:

— Да, злото идва тук, усещам го, далече е още, но бързо тича…

И човекът в облекло с цвят на буря изчезна, нахлупил ниско над очите си шапката с цвят на облак, дърветата зашумоляха и небето изведнъж стана някак престаряло, Джим и Уил стояха обърнати срещу вятъра, да проверят дали ще усетят дъх на електричество, а гръмоотводът лежеше на земята между тях.

— Джим — каза Уил, — не стой тук. Твоята къща, така каза човекът. Ще заковеш тоя прът, нали?

— Не — усмихна се Джим. — Защо да развалям веселбата?

— Веселба! Луд ли си? Ще донеса стълбата! Ти вземи чук, пирони и жица!

Но Джим не помръдна. Уил побягна и след малко се върна със стълбата.

— Джим. Помисли за майка си. Искаш ли тя да изгори?

Уил се изкатери самичък покрай стената на къщата и погледна надолу. Под него Джим бавно тръгна към стълбата и започна да се изкачва.

Нейде далече из заоблачените хълмове тътнеше гръмотевица.

Над покрива на Джим Найтшейд въздухът миришеше свежо и остро.

Дори Джим трябваше да признае това.

2.

Нищо на този свят не може да се сравнява с книгите, разказващи за водни мъчения, бавни екзекуции и изливане на нажежена до бяло лава от крепостните стени върху тролове и прочие вредни чудовища.

Тъй казваше Джим Найтшейд и само това четеше. Ако не как се ограбва Първа национална банка, четеше как се строят катапулти или как от вехт черен чадър да си направиш зловещ прилепов костюм за вечерта преди Вси светии.

Джим излъчваше всичко това около себе си.

А Уил го попиваше.

След като заковаха гръмоотвода върху покрива на Найтшейдови, Уил се чувстваше горд, Джим малко засрамен от постъпката, която смяташе за съвместна проява на страх, а денят вървеше към края си. Вечерята мина и дойде време за ежеседмичното им тичане до библиотеката.

Както всички момчета, те никога не вървяха, а си определяха цел и хукваха към нея, размахвайки нозе и лакти. Никой не печелеше. Никой не искаше да спечели. Това бе част от тяхната дружба, просто желаеха да тичат вечно като две сенки. Ръцете им падаха заедно върху дръжката на библиотечната врата, гърдите им разкъсваха едновременно лентите на финала, тенисните им обувки очертаваха успоредни дири по ливади, подкастрени живи плетове, дървета с пробягващи катерички, никой не губеше, печелеха двамата и тъй опазваха дружбата си за други времена на победи и загуби.

Тъй се случи тази вечер, че вятърът духаше първо топъл, после студен и го оставиха да ги отвее до центъра точно в осем часа. Летяха с крилете на пръстите и лактите си, после изведнъж се гмурнаха в нови въздушни слоеве и бистрата река на есента ги понесе стремглаво натам, където трябваше да отидат.

Нагоре по стъпалата, три, шест, девет, дванайсет! Пляс! Дланите им удариха вратата на библиотеката.

Джим и Уил се спогледаха с широки усмивки. Беше тъй хубаво в тия ветровити, спокойни октомврийски вечери, когато библиотеката чака вътре с грейналите зелени абажури и древния папирусов прах.

Джим се вслуша.

— Какво е това?

— Кое, вятърът ли?

Джим присви очи към хоризонта.

— Като музика…

— Не чувам никаква музика.

Джим поклати глава.

— Изчезна. Или изобщо не я е имало. Хайде!

Те отвориха вратата и прекрачиха вътре.

Спряха.

Дълбините на библиотеката ги очакваха.

Във външния свят не се случваше кой знае какво. Но тук, в необикновената нощ, в държавата със стени от хартия и кожа, можеше да се случи всичко — и винаги се случваше. Слушай! Ще чуеш как десет хиляди души пищят тъй високо, че само кучетата наострят уши. Милионна тълпа тича, мъкне оръдия, наостря ножовете на гилотини; китайци крачат до безконечност в редици по четирима. Да, невидими и безмълвни, но Джим и Уил бяха надарени не само с езици, но и с уши и носове. Това бе фабрика за подправки от далечни страни. Тук дремеха незнайни пустини. Отпред бе бюрото, където добрата стара мис Уотрис удряше лилави печати на книгите, но навътре в далечините се криеха Тибет, Антарктика и Конго. Натам ходеше през монголските степи другата библиотекарка, мис Уилс, понесла спокойно в ръцете си късчета от Пекин, Йокохама и Целебес. Далече навътре в третия коридор между рафтовете метлата на престарелия чистач тихо нашепваше в полумрака, сбирайки на купчинка разсипаните подправки.

Уил гледаше с широко разтворени очи.

Винаги бе изненада — този старец, неговата работа, името му.

Това е Чарлс Уилям Холуей, помисли си Уил, не дядо, не някакъв чичо от далечно кътче на родословието, както би си помислил някой, а… моят баща.

А гледайки от дъното на коридора, дали и тате бе също тъй потресен да види, че притежава син, който посещава този отделен, бездънно дълбок свят? Тате винаги изглеждаше зашеметен, когато Уил се изправяше пред него, сякаш са се срещнали преди цял живот и единият е остарял, а другият си остава млад, и този факт стоеше помежду тях…

В далечината старецът се усмихна.

Предпазливо се приближиха един към друг.

— Ти ли си, Уил? От сутринта си пораснал с два сантиметра. — Чарлс Холуей измести поглед. — Джим. Още по-тъмни очи, още по-бледи бузи; май не живееш, а гориш, момко?

— По дяволите — рече Джим.

— Тъй си е, няма друго място като при дяволите. Но адът е тук, долу. На буква А, Алигиери.

— Не си падам по алегориите — каза Джим.

— Ама че съм глупав. — Тате се разсмя. — Имам предвид Данте. Я погледнете. Картинки от мистър Доре, представят го във всичките му аспекти. Адът никога не е изглеждал по-добре. Ето душите, затънали до хрилете в слуз. Дяволите нещо са се пообъркали при подреждането, та са турнали някои с главата надолу.

— Ехааа! — Джим огледа страниците от едната страна, после от другата и развълнувано прелисти напред. — А има ли и картинки на динозаври?

Тате поклати глава.

— Те са на съседната редица. — Той ги поведе покрай рафтовете и се пресегна. — Ето: „Птеродактил — смъртоносното хвърчило“! А какво ще речете за „Барабаните на съдбата — сагата на гръмотевичните гущери“? Вдъхновен ли си, Джим?

— И още как!

Тате намигна на Уил. Уил също му намигна. Сега стояха един до друг — момче с пшеничноруса коса и мъж с луннобяла коса, момче с лице като лятна ябълка и мъж с лице като зимна ябълка. Тате, тате, помисли си Уил, защо, защо изглежда… като мен в счупено огледало!

И изведнъж Уил си припомни как понякога му се случваше да стане в два след полунощ, за да отиде до тоалетната, и като хвърляше поглед над нощния град, виждаше една-единствена светлинка във високия библиотечен прозорец и знаеше, че тате пак е останал до късно да си нашепва нещо и да чете сам под тия лампи, зелени като джунглата. Ставаше му тъжно и някак странно да вижда тая светлина, да знае, че старецът — той побърза да се поправи, — че баща му е тук, сред цялата тази сянка.

— Уил — каза старецът, който по една случайност бе също чистач и негов баща, — ами ти?

Уил се опомни.

— А?

— Каква книга ти трябва? За бяла или за черна шапка?

— Шапки? — обърка се Уил.

Бавно тръгнаха напред и тате плъзна пръсти по гръбчетата на книгите.

— Ами, погледни Джим. Той носи грамадна черна каубойска шапка и чете подобаващи книги. Второто ти име е Мориарти, нали, Джим? Чакам го всеки момент да премине от Фу Манчжу към Макиавели — черно бомбе среден размер. Или пък направо към доктор Фауст — свръхграмаден черен цилиндър. Тъй че момчетата с белите шапки остават за теб, Уил. Ето го Ганди. В съседство с него — свети Тома. А на следващото ниво… да речем, Буда.

— Ако нямаш нищо против — рече Уил, — ще си взема „Тайнственият остров“.

— Какви са тия приказки за бели и черни шапки? — навъси се Джим.

— Ами… — Тате подаде Жул Верн на Уил. — Просто някога, много отдавна, трябваше и аз да реша каква шапка ще нося.

— Е, и каква си избра? — попита Джим.

Тате сякаш се изненада. После се разсмя малко смутено.

— Щом се налага да питаш, Джим, почвам и аз да се чудя. Уил, кажи на мама, че скоро ще се прибера. Хайде сега, изчезвайте и двамата. Мис Уотрис! — тихо подвикна той към библиотекарката на бюрото — Задават се динозаври и тайнствени острови!

Вратата се затръшна.

Навън ясни, ветровити звезди блестяха сред небесния океан.

— По дяволите. — Джим подуши въздуха откъм север, Уил откъм юг. — Къде е бурята? Онзи проклет търговец обеща. Просто трябва да видя как онази мълния ще изцвърчи надолу по водостока!

Уил остави вятъра да раздърпа и преподреди дрехите, кожата, косата му. После тихо промълви:

— Ще дойде. До сутринта.

— Кой го казва?

— Тръпките по ръцете ми. Те го казват.

— Страхотно!

Вятърът понесе Джим.

И Уил полетя подир него — летяха като две хвърчила.

3.

Гледайки как двете момчета изчезват, Чарлс Холуей потисна внезапния порив да изтича след тях, да се включи в тайфата. Знаеше какво прави вятърът с тях, накъде ги води, към всички тайни места, които вече никога нямаше да бъдат тайни в неговия живот. Нейде в него скръбно помръдна сянка. Такава нощ е сътворена за тичане, тъй че малко печал няма да навреди.

Виж, помисли си той. Уил тича заради самото тичане. Джим тича, защото нейде отпред го очаква нещо.

Ала колкото и да е странно, те наистина тичат заедно.

Какъв е отговорът, запита се той, докато вървеше през библиотеката, гасеше лампите, гасеше лампите, гасеше лампите, дали се крие само в завъртулките по нашите пръсти? Защо някои хора са като скокливи щурци с непрестанно потрепващи антени, като един голям ганглий, който вечно се преплита, заплита, разплита и връзва на двоен възел? Цял живот разпалват пещта, пот тече по лицата им, очите им греят и всичко започва още от люлката. Мършавите и гладни приятели на Цезар. Те се хранят с всичкия онзи мрак, що живее и диша.

Такъв е Джим — целият от къпинак и коприва.

А Уил? Е, той е последната праскова, увиснала най-високо на лятното дърво. Има такива момчета — просълзяваш се, щом минат край теб. Виждаш, че са добри, усещаш, че са добри, и наистина са добри. О, случва им се да пикаят от моста или да задигнат от магазина някоя евтина острилка, не е там работата. Просто, разбираш ли, като ги видиш на улицата, разбираш какви ще бъдат през целия си живот; ще получават удари, болки, рани, синини и винаги ще се чудят защо, защо става така? Как може да се случва на тях?

Но Джим — той знае, че ще се случи, очаква да му се случи, вижда го как започва, вижда го и как свършва, лиже очакваните рани и никога не пита защо: той знае. Винаги е знаел. Някой е знаел преди него, много отдавна — някой с вълци за домашни любимци и лъвове за нощни събеседници. Джим не познава ада с ума си. Но тялото му го знае. И докато Уил слага лепенка върху най-новата си драскотина, Джим финтира, отскача, дърпа се от съкрушителния нокаут, който неизбежно трябва да дойде.

Ето ги рамо до рамо, Джим тича по-бавно, за да не изпревари Уил, Уил тича по-бързо, за да не изостане от Джим, Джим чупи два прозореца на изоставена къща, защото Уил е до него, Уил се престрашава да счупи един, защото Джим го гледа. Господи, как се месим взаимно като грънчарска глина. Това е дружбата, всеки се превръща в грънчар, за да види каква форма ще извае от другия.

Джим, Уил, помисли си той, непознати. Бягайте. Някой ден ще ви догоня…

Вратата на библиотеката ахна, отвори се и се затръшна.

Пет минути по-късно той зави към ъгловия бар за своето вечерно едно-единствено питие и влезе тъкмо когато някакъв мъж казваше:

— … четох, че когато открили алкохола, италианците си помислили, че най-сетне са изнамерили онова, великото, дето го търсели от векове. Еликсир на живота! Знаеше ли го?

— Не — отвърна барманът с гръб към него.

— Така си е — продължаваше мъжът. — Дестилирано вино. Девети или десети век. Прилича на вода. Но гори. Така де, не само изгаря устата и стомаха, но наистина можеш да го запалиш. Решили, че са успели да смесят вода и огън. Огнена вода, еликсир на живота, Бога ми. Може и да не са сбъркали чак толкова, като си мислели, че е чудодейно лекарство за всички болести. Ще пийнеш ли едно?

— Аз не — каза Холуей. — Но на някого вътре в мен му се пие.

— На кого?

На момчето, което бях някога, помисли си Холуей, което тича като листата по тротоара в есенна нощ.

Но не можеше да каже това.

Затова пи със затворени очи, напрегнал слух да чуе дали онова нещо в него пак ще се размърда, ще зашумоли в грамадата сухи съчки, натрупани за изгаряне, но така и не видели пламък.

4.

Уил спря. Уил погледна града в петък вечер.

Когато големият часовник над сградата на съда започна да бие девет, сякаш светеха всички лампи и в магазините кипеше оживена търговия. Но щом последният звънък удар разтърси пломбите на всичко живо в града, бръснарите смъкнаха чаршафите, напудриха клиентите си и забързано ги изпроводиха; автоматът за газирана вода в дрогерията престана да съска като змийско гнездо, неоновите светулки навсякъде спряха да бръмчат, а необятните блестящи простори на универсалния магазин с неговите десет милиарда чудесии от метал стъкло и хартия, очакващи да бъдат изкупени, внезапно помръкнаха. Плъзнаха щори, затръшнаха се врати, ключове затракаха из ключалките, хората побягнаха, а по петите им като миши орди се втурнаха парченца от скъсани вестници.

Бам! И вече ги нямаше!

— Леле! — провикна се Уил. — Хората бягат, сякаш си мислят, че бурята е дошла!

— Дошла е! — викна Джим. — Ние сме бурята!

И двамата полетяха с гръмотевичен грохот по железни решетки и стоманени капаци на шахти, покрай десетки помръкнали магазини, десетки полуосветени и още десетки гаснещи. Градът вече бе замрял, когато заобиколиха магазинчето за цигари и зърнаха как през мрака сам-самичък се носи рекламният дървен индианец.

— Хей!

Собственикът мистър Тетли надникна през рамото на индианеца.

— Уплаших ли ви, момчета?

— Неее!

Но Уил потръпна, усещайки как студен прилив от странен дъжд приижда по прерията като по пуст бряг. Искаше му се, когато чукът на мълнията се стовари над града, вече да е на сигурно място — под шестнайсет завивки и една възглавница.

— Мистър Тетли? — тихо повика Уил.

Защото сега сякаш двама дървени индианци стояха един до друг в мрака с дъх на тютюн. Както се шегуваше, мистър Тетли изведнъж бе застинал и се ослушваше.

— Мистър Тетли?

Той чу нещо далече по вятъра, но не можеше да каже какво е.

Момчетата отстъпиха назад.

Той не ги видя. Не помръдна. Само слушаше.

Те го оставиха. Побягнаха.

На четвъртата пуста пресечка след библиотеката момчетата се натъкнаха на трети дървен индианец.

Застанал пред бръснарницата с ключ в треперещите си пръсти, мистър Крозети не ги забеляза да спират.

Какво ги бе спряло?

Една сълза.

Тя оставяше бляскава диря по лявата буза на мистър Крозети. Той дишаше тежко.

— Крозети, глупако! Плачеш като малко дете за щяло и нещяло!

Мистър Крозети треперливо си пое дъх.

— Нима не усещате мириса?

Джим и Уил подушиха въздуха.

— Лакрица!

— Не, по дяволите. Захарен памук!

— Не съм го усещал от години — каза мистър Крозети.

Джим изсумтя презрително.

— Има го навсякъде.

— Да, но кой му обръща внимание? Кога? А сега носът ми казва: дишай! И аз плача. Защо? Защото си спомням как някога момчетата ядяха това нещо. Защо не съм си го спомнял, защо не съм го помирисвал от трийсет години насам?

— Защото сте зает, мистър Крозети — изтъкна Уил.

— Нямате време.

— Време, време. — Мистър Крозети избърса очите си. — Откъде идва този мирис? Никъде в града не продават захарен памук. Само в цирковете.

— Хей — каза Уил. — Точно така!

— Е, Крозети приключи с плакането.

Бръснарят си издуха носа и се обърна да заключи вратата. В това време Уил гледаше как стълбът пред бръснарницата върти червената си серпантина, която изникваше от нищото, водеше погледа в кръг, издигаше се и пак изчезваше в нищото. Безброй следобеди Уил бе стоял тук, опитвайки се да разплете тази панделка, да я види как точно идва, отива си и свършва без край.

Мистър Крозети протегна ръка към електрическия ключ под въртящия се стълб.

— Недейте — помоли Уил. После добави шепнешком: — Не го изключвайте.

Мистър Крозети погледна стълба, сякаш за пръв път забелязваше чудодейните му качества. Лекичко кимна и очите му омекнаха.

— Откъде идва, къде отива, а? Кой знае? Нито ти, нито той, нито аз. О, загадките, Боже мой. Тъй. Ще го оставим включен.

Добре е да знаеш, помисли си Уил, че ще се върти до сутринта, че ще се размотава от нищото и ще се намотава в нищото, докато спим.

— Лека нощ!

— Лека нощ.

И те го оставиха зад себе си сред вятъра с едва доловим дъх на лакрица и захарен памук.

5.

Чарлс Холуей протегна ръка към двойната врата на бара, протегна я колебливо, сякаш прошарените косъмчета по опакото на китката му бяха доловили като антени как отвъд нея нещо се плъзга наблизо из октомврийската нощ. Може би някъде горяха буйни огньове и жаркият им полъх го предупреждаваше да не прекрачва напред. Или над земите надвисваше нов ледников период, може би мразовитото му туловище бе погубило милиарди през последния час. Може би самото Време се изцеждаше в огромна стъкленица, където мракът на прах се сипе, за да погребе всичко.

Или може би работата бе само в онзи мъж с тъмен костюм на отсрещния тротоар, когото зърна през прозореца на бара. С големи ролки хартия под мишница, с четка и кофа в другата ръка, мъжът си подсвиркваше много далечна мелодия.

Това бе мелодия от друг сезон, която винаги опечаляваше Чарлс Холуей, колчем я чуеше. Песента бе нелепа за октомври, но невероятно затрогваща, завладяваща, независимо в кой ден и месец се пее:

Чарлс Холуей потръпна. Изведнъж усети познатото старо чувство на страх и възторг, желанието едновременно да плаче и да се смее, когато виждаше как невинните на света бродят по снежните улици в навечерието на Коледа сред всички уморени мъже и жени, чиито лица бяха зацапани от вина, неизмити от греха и разбити като прозорчета от живота, който удряше изневиделица, бягаше, криеше се, връщаше се и пак удряше.

Подсвиркването заглъхна.

Чарлс Холуей прекрачи навън. Далече напред човекът, който бе подсвирквал, безмълвно и деловито движеше ръце около един телеграфен стълб. След малко изчезна през отворената врата на някакъв магазин.

Без сам да знае защо, Чарлс Холуей пресече улицата и се загледа как човекът лепи един от своите плакати в празното, ненаето помещение.

След още малко човекът излезе навън с четката, кофата лепило и хартиените рула. Очите му със свиреп и страстен блясък се спряха върху Чарлс Холуей. Усмихна се и вдигна разтворена длан.

Холуей се вгледа с разширени очи.

Дланта беше покрита със ситни, копринени черни косъмчета. Приличаше на…

Ръката се сви на юмрук. Помаха му. Човекът зави зад ъгъла. Зашеметен, обгърнат от внезапна лятна жега, Чарлс Холуей залитна, после извърна поглед към празния магазин.

Две дървени магарета бяха поставени успоредно едно на друго под самотен прожектор.

Върху тях, като на погребение от сняг и кристал, лежеше леден блок с дължина два метра. Той мътно сияеше със своя собствена светлина и имаше блед зеленикаво-син цвят. Приличаше на грамаден и хладен скъпоценен камък, намерил покой тук, в сумрака.

Върху малък бял плакат отстрани близо до витрината, в светлината на уличните лампи можеше да се разчете следното изящно изписано послание:

Очите на Холуей се стрелнаха към плаката зад витрината.

И обратно към студения дълъг блок лед.

Точно такъв леден блок помнеше от представленията на пътуващи фокусници, когато бе още момче, когато местната фабрика за лед доставяше парче зима, в което по цели дванайсет часа лежаха замразени прекрасни девойки, а хората гледаха, на изпънатите бели екрани прожектираха комедии, атракциите идваха и си заминаваха, а накрая уморени и потни магьосници разбиваха с чукове и длета ледените затвори, за да освободят бледите девойки и усмихнати да ги отведат в сянката зад завесите.

И все пак това необятно парче зимно стъкло не съдържаше нищо освен замразена речна вода.

Не. Не беше съвсем празно.

Холуей усети как сърцето му подскочи само веднъж, но много странно.

Дали в огромния зимен кристал нямаше особена пустота? Сладострастна кухина, издължена празнина, която се простираше с извивки от единия до другия край? И дали тази пустота, тази празнина не чакаше да бъде запълнена с лятна плът, дали не беше оформена някак като… жена?

Да.

Ледът. И прекрасните кухини, хоризонталните вълни от пустота вътре в леда. Красивото нищо. Изящните очертания на невидима русалка, предизвикваща леда да я улови.

Ледът беше студен.

Празнотата в леда беше топла.

Искаше да се махне оттук.

Но Чарлс Холуей дълго стоя в странната нощ, гледайки празния магазин, двете дървени подложки и студения, чакащ арктически ковчег, изложен там като огромен диамант в мрака…

6.

Джим Найтшейд спря на ъгъла на главната улица и Хикъри Стрийт. Дишаше леко, а очите му се взираха нежно в мрачните дървесни корони над Хикъри Стрийт.

— Уил?…

— Не!

Уил спря, изненадан от собствената си твърдост.

— То е съвсем наблизо. Петата къща. Само една минута, Уил — тихичко се примоли Джим.

— Минута?…

Уил се озърна към улицата.

Която бе улицата на Театъра.

До това лято тя бе най-обикновена улица, където крадяха праскови, сливи и кайсии в зависимост кое е узряло. Но в края на август, докато се катереха като маймунки за кисели и зелени ябълки, се случи „нещото“, което промени къщите, вкуса на плодовете и дори самия въздух сред шушукащите дървета.

— Уил! То ни чака. Може би нещо се случва — прошепна Джим.

Може би наистина нещо се случва. Уил преглътна с усилие и усети как Джим хваща ръката му.

Защото това вече не бе улицата на ябълките, сливите или кайсиите. Беше улицата на къщата с прозорец отстрани и Джим казваше, че този прозорец е сцена с вдигната завеса — тоест щора. И в тази стая, на тази странна сцена, имаше актьори, които говореха тайнствени думи, изричаха невероятни неща, смееха се, въздишаха, шепнеха толкова много; толкова много от думите им бяха неразбираем за Уил шепот.

— Само за последен път, Уил.

— Знаеш, че няма да е последен!

Лицето на Джим бе поруменяло, бузите му пламтяха, очите му бяха като огън от зелено стъкло. Мислеше си за онази вечер, когато беряха ябълки и той изведнъж тихо извика:

— О, там!

А Уил, увиснал на клоните, притеснен, ужасно възбуден, гледаше към вътрешността на Театъра, тая необичайна сцена, където хората, без да ги забелязват, смъкваха ризи през главите си, захвърляха дрехи по килима, стояха диви и обезумели като животни, голи като тръпнещи коне, протегнали ръце да се докоснат.

Какво правят, помисли си Уил. Защо се смеят? Какво им е, какво не е наред?

Искаше му се лампите да изгаснат.

Но той стискаше здраво станалите изведнъж хлъзгави клони и гледаше грейналия прозоречен Театър, слушаше смеха и най-сетне вцепенен се изтърва, хлъзна се, падна, лежеше замаян, после стана в тъмното и вдигна поглед нагоре към Джим, който все още се вкопчваше във високия клон. Джим с пламнало лице, с ожарени бузи, с разтворени устни се взираше навътре.

— Джим, Джим, слизай!

Но Джим не чуваше.

— Джим!

И когато най-сетне погледна надолу, Джим видя Уил като някакъв непознат със странни претенции да се откаже от истинския живот и да слезе на земята. Тогава Уил побягна самичък и мислеше прекалено много, но всъщност за нищо не мислеше, не знаеше какво да мисли.

— Уил, моля те!

Уил погледна Джим и библиотечните книги в ръцете му.

— Бяхме в библиотеката. Не ти ли стига?

Джим поклати глава.

— Подръж ги за малко.

Той подаде книгите на Уил и тихичко изтича под съскащите, шушукащи дървета. Отмина три къщи и извика през рамо:

— Уил. Знаеш ли какво си? Гаден, дърт, тъп епископален баптист!

После Джим изчезна.

Уил притисна книгите към гърдите си. Бяха овлажнели от дланите му.

Не поглеждай назад, помисли си той.

Няма! Няма!

И гледайки само към вкъщи, той тръгна натам. Бързо.

7.

На половината път към вкъщи Уил усети зад себе си една задъхана сянка.

— Затворен ли беше Театърът? — попита Уил, без да поглежда назад.

Джим дълго вървя безмълвно до него, после каза:

— Нямаше никого.

— Чудесно.

Джим плю.

— Гаден баптистки проповедник, това си ти.

А иззад ъгъла внезапно се изтъркаля голяма топка смачкана бледа хартия, която подскочи и потрепвайки, се закачи в краката на Джим.

Уил грабна със смях хартията, дръпна я, пусна я да лети! После спря да се смее.

Гледайки как захвърленият лист шумоли и пърха между дърветата, момчетата изведнъж изстинаха.

— Чакай малко… — бавно изрече Джим.

И изведнъж двамата се развикаха, хукнаха напред, заподскачаха.

— Да не я скъсаш! Внимавай!

Хартията трептеше в ръцете им като кожа на барабан.

Устните им помръдваха, следвайки думите, напечатани с шрифт рококо.

— Кугър и Дарк…

— Панаир!

— Двайсет и четвърти октомври! Това е утре!

— Не може да бъде — възкликна Уил. — Панаирите спират след Деня на труда…

— На кого му пука? Хиляда и едно чудеса! Гледай! МЕФИСТОФЕЛ ПИЕ ЛАВА! МИСТЪР ЕЛЕКТРИКО! ЧУДОВИЩНИЯТ МОНГОЛФИЕР?

— Балон — обясни Уил. — Монголфиер е вид балон.

— МАДМОАЗЕЛ ТАРО! — продължаваше да чете Джим. — ВИСЯЩИЯ МЪЖ. ДЕМОНИЧНАТА ГИЛОТИНА! ИЛЮСТРОВАНИЯ ЧОВЕК! Хей!

— Това е просто някакъв дъртак с татуировки.

— Не. — Джим дъхна върху хартията. — Той е илюстрован. Специален. Гледай! Покрит с чудовища! Менажерия! — Очите му прескочиха по-надолу. — ВИЖТЕ! СКЕЛЕТА! Не е ли чудесно, Уил? Не Кльощавия, не Мършавия, а СКЕЛЕТА! ВИЖТЕ! ПРАШНАТА ВЕЩИЦА! Какво е Прашна вещица, Уил?

— Някоя мръсна стара циганка…

— Не. — Джим присви очи, сякаш виждаше нещо. — Циганка, която е родена в Праха, израсла в Праха и някой ден ще се върне в Праха. Ето и още:

— НАЙ-КРАСИВАТА… — зачете Уил.

— … ЖЕНА НА СВЕТА — довърши Джим.

Двамата се спогледаха.

— Може ли в представление на панаира да се появи най-красивата жена на света, Уил?

— Ти виждал ли си какви са жените по панаирите, Джим?

— По-страшни от диви мечки. Но как може тази листовка да твърди…

— Я млъквай!

— Сърдиш ли ми се, Уил?

— Не, просто… дръж я!

Вятърът бе изтръгнал хартията от ръцете им. Листовката отлетя над дърветата, отдалечи се с идиотски подигравателен танц, изчезна.

— Така или иначе не е вярно — изпъшка Уил. — Панаирите не идват толкова късно. Пълна глупост и тъпотия. Че кой ще го посети?

— Аз.

Джим стоеше спокойно в тъмното.

Аз, помисли си Уил и видя как проблясва ножът на гилотината, как египетските огледала разпъват акордеони от светлина, а дяволът с кожа от сяра пие спокойно лава все едно е зелен китайски чай.

— Тази музика… — прошепна Джим. — Калиопа1. Сигурно почва тази вечер!

— Панаирите почват на разсъмване.

— Добре де, ами какво ще речеш за мириса на лакрица и захарен памук? Усетихме го съвсем наблизо!

И Уил си помисли за миризмите и звуците, прииждащи по реката на вятъра иззад притъмнелите къщи, за мистър Тетли, заслушан заедно със своя дървен приятел, за мистър Крозети със самотната блестяща сълза върху бузата и за бръснарския стълб, плъзгащ безконечно червения си език в кръг и нагоре, от нищото към вечността.

Зъбите му затракаха.

— Да си вървим у дома.

— Та ние вече сме си у дома! — възкликна изненадано Джим.

Без да усетят, бяха стигнали до своите къщи и вече вървяха по две отделни пътеки.

От своята веранда Джим се приведе и тихо подвикна:

— Уил. Нали не се сърдиш?

— Не, по дяволите.

— Вече цял месец няма да минаваме по онази улица край къщата с Театъра. Цяла година! Кълна се.

— Добре, Джим, добре.

Постояха с ръце върху дръжките на вратите и Уил вдигна очи към покрива на Джим, където гръмоотводът блестеше под студените звезди.

Бурята щеше да дойде. Бурята нямаше да дойде. Така или иначе, беше доволен, че Джим сложи горе онази страхотна машинария.

— Лека нощ!

— Лека.

Двете врати се затръшнаха.

8.

Уил отвори вратата и пак я затвори. Този път тихо.

— Така вече е по-добре — каза гласът на майка му.

В рамката на вратата на коридора Уил виждаше единствения театър, който го интересуваше в момента, познатата сцена, където седеше баща му (вече се е прибрал! двамата с Джим сигурно са тичали по най-заобиколния път на света!) с книга в ръка, но сякаш четеше празните редове. В креслото до запалената камина майка му плетеше и си шепнеше тихичко като чайник на печката.

Искаше му се да бъде и да не бъде до тях, виждаше ги отблизо и отдалече. Изведнъж те станаха ужасяващо малки в една прекалено просторна стая, в един прекалено голям град и един прекалено необятен свят. В това разградено пространство те изглеждаха беззащитни пред всичко, което би нахлуло откъм нощта.

Включително и пред мен, помисли си Уил. Включително и пред мен.

И заради тяхната дребнота изведнъж ги обикна повече, отколкото когато му се струваха много високи.

Пръстите на майка му потрепваха, устните й отброяваха бримките, по-щастлива жена не бе виждал в живота си. Той си спомни за една оранжерия в зимен ден — как се провря през гъстата тропическа растителност и откри пищна кремава роза, израсла сама сред дивата джунгла. Такава бе майка му, с дъх на прясно мляко, щастлива да бъде дори и сама в тази стая.

Щастлива? Но как и защо? Тук, на няколко крачки от нея, седеше чистачът, мъжът от библиотеката, непознатият, вече без униформа, но все още с лице на човек, който е по-щастлив в късните вечери сам-самичък да върти метлата из ветровитите коридори под високите мраморни сводове.

Уил гледаше и се питаше защо тази жена е тъй щастлива, а този мъж тъй печален.

Баща му се взираше в дълбините на огъня, отпуснал свободната си ръка. В тази ръка се белееше смачкана топка хартия.

Уил примига.

Спомни си как вятърът гонеше бледата листовка, пърхаща из дървесните клони. Сега хартия със същия цвят лежеше смачкана, с невидими букви рококо, в шепата на баща му.

— Хей!

Уил прекрачи във всекидневната.

Мама веднага го озари с усмивка, сякаш пламна втора камина.

Тате изглеждаше замаян и покрусен, като че го бяха заловили в престъпление.

Уил искаше да попита: „Хей, какво мислиш за листовката?…“

Но тате тъпчеше смачканата листовка надълбоко в процепа отстрани на тапицерията.

А мама прелистваше библиотечните книги.

— О, чудесни са, Уили!

Затова Уил задържа на езика си Кугър и Дарк, и каза само:

— Ехаа, на връщане направо летяхме по вятъра. Улиците са пълни с хвърчащи хартии.

Тате дори не трепна.

— Нещо ново, тате?

Ръката на тате все още бе пъхната отстрани до тапицерията. Той вдигна към сина си сив, леко тревожен и много уморен поглед.

— Единият лъв отхвръкна от стълбището на библиотеката. Сега броди из града да търси християни. Няма да намери. Единствената християнка е в плен тук, защото умее да готви.

— Глупости — рече мама.

Докато вървеше към горния етаж, Уил чу каквото очакваше да чуе.

Тиха, засмукваща въздишка, сякаш огънят бе получил ново гориво. Мислено видя тате да стои до камината и да гледа как сгърчената хартия се превръща в пепел:

Искаше му се да слезе пак долу, да застане до тате и да протегне длани към топлината на огъня.

Но вместо това бавно се изкачи горе и затвори вратата на стаята си.

През някои вечери, след като си легнеше, Уил притискаше ухо до стената и ако родителите му говореха хубави неща, слушаше, ако ли не — отдръпваше глава. Ако ставаше дума за времето и отминалите години, за него самия, за града или просто за неубедителния начин, по който Бог управлява света, той слушаше топло, спокойно и тайно, защото обикновено говореше тате. Рядко имаше възможност да разговаря с тате където и да било по света, у дома или навън, но това бе различно. Имаше нещо в гласа на тате, което трептеше нагоре-надолу с безгрижие и лекота като ръка, размахана спокойно из въздуха, като бяла птица, чертаеща невидими шарки в небето; то караше ухото да слуша и мисловния взор да вижда.

А най-странното в гласа на тате бе, че превръщаше истината в звучене. Звукът на истината сред един трескав, суетен свят на градски или евтини селски лъжи можеше да омагьоса всяко момче. Често се случваше Уил да задреме така и сетивата му да спрат като часовници много преди да замлъкне онзи напевен глас. Гласът на тате бе среднощно училище, преподаващо в най-дълбоките часове, а темата на урока бе самият живот.

Тъй бе и тази нощ. Уил затвори очи, отпусна глава до хладната мазилка. Отначало гласът на тате барабанеше тихо като конгоански барабан нейде отвъд хоризонта. Маминият глас (нейният бистър като изворна вода сопран често се чуваше в баптисткия хор) все още не пееше, но отговорите й звучаха напевно. Уил си представи как тате се е изпънал в креслото и говори на празния таван:

— … Уил… ме кара да се чувствам тъй стар… един мъж трябва да играе бейзбол със сина си…

— Не е задължително — отвърна сърдечно женският глас. — Ти си добър човек.

— … само че в лоша възраст. По дяволите, та аз бях на четирийсет, когато той се роди! Ами ти. Хората питат: как се казва дъщеря ти? Господи, когато си легнал, в главата ти става пълна каша. По дяволите!

Уил чу в сумрака как тате се размърда и седна поизправен. Драсна клечка кибрит за лулата. Вятърът трополеше в прозорците.

— … човек с плакати под мишница…

— … панаир — каза гласът на майка му. — … толкова късно?!

Уил искаше да извърне глава, но не можеше.

— … най-красивата… жена… на света — прошепна гласът на тате.

Мама тихичко се разсмя.

— Знаеш, че не съм.

Не, помисли си Уил, това е от листовката! Защо тате не казва?!

Защото, отговори си Уил. Нещо става. Ох, нещо става!

Уил видя как онази хартия подмята из дърветата думите НАЙ-КРАСИВАТА ЖЕНА и бузите му изтръпнаха от трескава топлина. Той си помисли: Джим, улицата на Театъра, голите хора на сцената в онзи прозорец, шантаво като китайска опера, адски щуро и смахнато като някаква вехта китайска опера, джудо, джиуджицу, индийски главоблъсканици, а сега гласът на баща му, мечтателен, печален, по-печален, най-печален, много, твърде много, за да го разбере. И изведнъж го обзе страх, защото тате не искаше да говори за листовката, която тайно бе изгорил. Уил хвърли поглед през прозореца. Там! Като валмо тополов пух! Из въздуха танцуваше бяла хартия.

— Не — прошепна той, — никой панаир не идва толкова късно. Невъзможно е!

Скри се под завивките, щракна фенерчето и разгърна книга. Първата картинка, която видя, беше на праисторическо влечуго, полетяло като хвърчило в нощта преди милион години.

По дяволите, помисли си той, взел съм книгата на Джим, а той е взел една от моите.

Но влечугото си го биваше.

И докато политаше към съня, му се стори, че чува долу неспокойния си баща. Външната врата се затвори. Баща му безпричинно се връщаше на работа посред нощ — при метлите, книгите, в центъра, далече… далече…

А мама спеше спокойно, без да знае, че го няма.

9.

Никой друг на света нямаше име, което тъй лесно да се търкулва от езика.

— Джим Найтшейд. Това съм аз.

Джим беше висок (в момента — дълъг, защото се бе изпънал на леглото), жилав като блатна трева и костите му се чувстваха удобно в плътта, плътта удобно обгръщаше костите. Библиотечните книги лежаха неразгърнати до дясната му ръка.

Докато чакаше, очите му бяха тъмни като сумрака, със сенки под тях — майка му казваше, че са от времето, когато на тригодишна възраст едва не умря, той още го помнеше. Косата му беше тъмен есенен кестен, а тръпнещите вени по слепоочията, челото, шията, китките и опакото на изящните му ръце — всички те бяха тъмносини. Жилки мрак го изпълваха целия, такъв бе Джим Найтшейд — момче, което с растежа на годините все по-рядко говореше и се усмихваше.

Лошото беше, че Джим гледаше света и не можеше да извърне очи. А когато през целия си живот никога не извръщаш поглед, докато навършиш тринайсет години, вече си навъртял цели двайсет в пералнята с мръсното бельо на света.

Уил Холуей пък бе твърде млад, тъй като непрестанно гледаше нейде отвъд, отгоре или отстрани. Затова на тринайсет години му се събираха само шест години гледане.

Джим познаваше всеки сантиметър от сянката си, можеше да я изреже от катранена хартия, да я скатае и издигне на стълб като свое знаме.

Уил от време на време се изненадваше, като виждаше как сянката му го следва нанякъде, но не й обръщаше кой знае какво внимание.

— Джим? Буден ли си?

— Здрасти, мамо.

Вратата се отвори и затвори. Той усети тежестта й върху леглото.

— Я, Джим, ръцете ти са ледени. Не бива да отваряш прозореца тъй широко. Пази си здравето.

— Добре де.

— Не ми казвай „добре де“. Не знаеш какво е да имаш три деца и да загубиш всичките освен едно.

— Никога няма да имам деца — каза Джим.

— Само така си говориш.

— Знам го. Аз знам всичко.

Тя поизчака.

— Какво знаеш?

— Няма смисъл да се създават хора. Хората умират.

Гласът му беше много спокоен, тих и почти печален.

— Това е всичко.

— Почти всичко. Теб те има, Джим. Ако те нямаше, отдавна щях да вдигна ръце.

— Мамо. — Дълго мълчание. — Спомняш ли си лицето на татко? Приличам ли на него?

— Денят, когато си тръгваш, е денят, когато той си отива завинаги.

— Кой си тръгва?

— Ех, Джим, та дори както си лежиш тук, ти тичаш тъй бързо. Никога не съм виждала човек да се движи толкова много. Обещай ми нещо, Джим. Където и да отидеш, когато се върнеш, доведи много деца. Нека да тичат на воля. Нека да ги поглезя някой ден.

— Никога няма да имам нещо, което може да ме нарани.

— Ще събираш ли камъни, Джим? Навярно не — нали някой ден може да те наранят.

— Не, няма.

Той я погледна. Нещо я бе ударило по лицето преди много години. Раните около очите така и не бяха изчезнали.

— Ще живееш и ще получаваш рани — каза тя в тъмното. — Но когато времето дойде, кажи ми. Сбогувай се. Иначе може да не те пусна. Нали ще е ужасно — просто да се вкопча в теб.

Изведнъж тя стана и отиде да затвори прозореца.

— Защо момчетата вечно разтварят широко прозорците?

— Топла кръв.

— Топла кръв. — Тя постоя сама до прозореца. — Това е причината за всичките ни беди. И не питай защо.

Вратата се затвори.

Останал сам, Джим отвори прозореца и се надвеси в абсолютно ясната нощ.

Буря, помисли си той, тук ли си?

Да.

Почувствай… далече на запад… задава се истински катаклизъм.

Джим вдъхна хладния въздух — издиша го топъл и развълнуван.

Ами защо, помисли си той, защо ли не се изкатеря да сваля онзи гръмоотвод, да го захвърля?

И да видим какво ще стане тогава?

Да.

И да видим какво ще стане тогава!

10.

Малко след полунощ.

Бавно тътрене на нозе.

По пустата улица със спокойно лице се зададе търговецът на гръмоотводи, подмятайки с ръка в бейзболна ръкавица почти празната кожена чанта. Той зави зад ъгъла и спря.

Хартиено меки бели пеперуди се блъскаха във витрината на празния магазин и надничаха вътре.

А на витрината върху две дървени подпори, като грамаден ковчег от звездоцветно стъкло, лежеше блок лед от „Аляска сноу къмпани“, изсечен като за блестяща украса в пръстен на великан.

И запечатана в този лед лежеше най-красивата жена на света.

Усмивката на търговеца посърна.

Тази жена лежеше в хладната дрямка на леда като жертва, заспала под лавина преди хиляда години и останала вечно млада.

Беше чиста като днешното утро, свежа като утрешните цветя и прекрасна като всяка девойка, когато мъж затваря очи и я пленява съвършена като камея върху раковината на клепачите си.

Търговецът на гръмоотводи се опомни и си пое дъх.

Някога, много отдавна, докато пътуваше сред мраморните дворци на Рим и Флоренция, бе виждал такива жени, пленени в камък наместо лед. Някога, докато бродеше из Лувъра, бе откривал такива жени, обсипани в летни цветове и съхранени върху платна. Някога като малко момче, докато се прокрадваше из хладния лабиринт зад екрана на кинотеатъра да потърси свободно място в салона, бе вдигнал очи и там, извисено и засияло над призрачния мрак, бе зърнал лице на жена, каквото повече не видя никога през живота си — тъй величествено и прекрасно, изградено от млечни кости и лунна плът, че го накара да застине самичък зад сцената, засенчен от движението на нейните устни, от птичето пърхане на очите й, от снежнобялото, мъртвешки искрящо сияние на нейните бузи.

И други образи избликнаха от отминалите години, сляха се и намериха нова същина тук, в леда.

Какъв цвят имаше косата й? Беше руса до бяло, а освободеше ли се веднъж от цвета, можеше да придобие всякакъв цвят.

Колко висока беше?

Може би призмата на леда я увеличаваше или смаляваше, докато заставаш тук или там пред празния магазин, пред витрината и тихото нощно потропване на неуморните, деликатно опипващи пеперуди.

Нямаше значение.

Далече над всичко останало — продавачът на гръмоотводи потръпна — той знаеше най-необикновеното.

Ако по някакво чудо очите й се разтвореха в този сапфир и тя го погледнеше, той знаеше какъв цвят ще имат очите й.

Той знаеше какъв цвят ще имат очите й.

Ако човек влезеше в този безлюден нощен магазин…

Ако протегнеше ръка, топлината на тази ръка би… какво?

Би стопила леда.

Продавачът на гръмоотводи дълго стоя с плътно затворени очи.

Въздъхна.

Върху зъбите му дъхът бе топъл като лято.

Ръката му докосна вратата на магазина. Тя се отвори. Облъхна го студен арктически въздух. Той прекрачи навътре.

Вратата се затвори.

Белите пеперуди потропваха по стъклото като снежинки.

11.

После дойде полунощ, а градските часовници продължиха да отброяват един, два, три часа в предутринната тъма и техният тежък звън вдигаше прах от забравени стари играчки из високи тавани, смъкваше сребърни люспици от вехти огледала из още по-високи тавани и пораждаше сънища за часовници във всички легла, където спяха деца.

Уил го чу.

Приглушено далече из прерийните земи — пухтенето на парна машина, бавното драконово тътрузене на влак.

Уил се надигна и седна в леглото.

От другата страна на улицата Джим също се надигна и седна като негово отражение.

Нейде на милион километра самотна и скръбна калиопа засвири тихо, о, колко тихо.

С едно-едничко движение Уил се надвеси през прозореца и Джим стори същото. Без да си кажат нито дума, двамата се загледаха над трептящия прибой на дърветата.

Стаите им бяха нависоко, както се полага на момчешките стаи. От тесните прозорци те можеха да обстрелват с артилерията на погледите си далече отвъд библиотеката, кметството, гарата, краварниците, нивите, чак до пустата прерия!

Там, на ръба на света, като деликатна следа от охлюв минаваха железопътните релси и техният семафор с цвят на зелен лимон или вишна хвърляше към звездите безумни сигнали.

Там, на самия край на света се надигна облаче па̀ра като пръв предвестник на тепърва идваща буря.

Изникна и самият влак, звено по звено, локомотив, тендер, многобройни и номерирани, спящи, дремещи, изпълнени със сън вагони подир кипналия облак светулки, подир унесения, напевен рев на есенен огън. Блясък на адски пламъци обливаше смутените хълмове. Дори и от тъй далече можеше да си представиш как мъже с могъщи като бизонски бутове ръце сипят с лопати метеорни рояци въглища в отворените пещи на локомотива.

Локомотивът!

Двете момчета изчезнаха, върнаха се след миг с бинокли пред очите.

— Локомотивът!

— От гражданската война е! Такива не се произвеждат от края на деветнайсети век!

— И целият влак, всичко е старо!

— Знамената! Клетките! Това е панаирът!

Вслушаха се. Отначало на Уил му се стори, че чува как въздухът бързо свисти в ноздрите му. Но не — беше влакът и калиопата, която въздишаше, плачеше в този влак.

— Звучи като църковна музика!

— По дяволите! Защо му е на панаира да свири църковна музика?

— Недей да говориш за дяволи — прошепна Уил.

— По дяволите! — Джим яростно се приведе навън. — Цял ден внимавам да не го изрека. Сега всички спят, тъй че — по дяволите!

Музиката се носеше покрай прозорците им. Косъмчетата по ръцете на Уил настръхнаха.

— Това наистина е църковна музика. Изменена.

— Стига си плакал. Замръзнах. Дай да идем да ги видим как пристигат.

— В три през нощта?

— В три през нощта!

Джим изчезна.

За момент Уил само гледаше как Джим танцува из стаята с риза, вирната над главата, как вдига панталоните, а в това време през нощното поле с клокочене и пъхтене се задаваше техният погребален влак с черни траурни знамена по вагоните, клетки с цвят на лакрица и обсипана в сажди калиопа, която виеше, кряскаше, пееше три различни църковни химна — смесени и загубени, може би изобщо несъществуващи.

— Хайде, потегляме!

Джим се плъзна по водосточната тръба към спящата трева.

— Джим! Чакай!

Уил трескаво навлече дрехите.

— Джим, не отивай сам!

И го последва.

12.

Понякога виждаш хвърчило да се рее тъй високо, тъй мъдро, сякаш познава едва ли не целия свят. То пътува, после избира да кацне точно на някое място, а не на друго, и както и да го дърпаш, да тичаш насам или натам, то просто скъсва канапа и тръгва да търси място за почивка, а ти препускаш след него с прехапани устни.

— Джим! Чакай ме!

Сега Джим бе хвърчилото със скъсан канап и някакво незнайно хрумване го отнасяше надалече от прикования към земната твърд Уил, който можеше само да тича подир своя приятел — тъй извисен, тъй мрачно безмълвен и станал изведнъж тъй непознат.

— Джим, ето ме, идвам!

И тичайки, Уил си помисли: Пусто да остане, все същата стара история. Аз говоря. Джим бяга. Аз преобръщам камъните, Джим грабва хладните находки под тях — и дим да го няма! Аз се катеря по хълмове. Джим крещи от църковните камбанарии. Аз имам банкова сметка. Джим има космите по главата си, вика в устата си, ризата на гърба си и кецовете на краката си. Защо тогава си мисля, че той е по-богат? Защото, помисли си Уил, аз седя върху камъните на припек, а нашият Джим се разхожда настръхнал от вълнение под лунната светлина и танцува с нощните жаби. Аз паса крави. Джим укротява чудовища. Аз крещя подир него: Глупак! Той ми отвръща: Страхливец! И ето ни отново — бегом!

И те побягнаха от града, прекосиха нивите, застинаха заедно под железопътния мост, а луната чакаше зад хълмовете и ливадите трепереха под кожух от роса.

БАМ!

Панаирният влак прелетя с грохот по моста. Калиопата стенеше.

Джим се вторачи нагоре.

— Никой не свири на нея!

— Джим, не се шегувай!

— Кълна се в майка си, гледай!

Тръбите на калиопата отминаваха, отминаваха и искряха със звездни експлозии, но никой не седеше зад високата клавиатура. Свиреше вятърът, преливащ в тях леден въздух.

Момчетата се втурнаха напред. Влакът зави със звън като камбани на подводно погребение, потънали, ръждясали, зеленясали и все пак непреставащи да бият, да бият. После свирката на локомотива изпусна фонтан нажежена па̀ра и Уил усети как го избива ледена пот.

Късно нощем Уил бе чувал — колко често? — локомотивните свирки да изстрелват стълбове пара по ръба на съня му, изгубени, сами и далечни, независимо колко се приближаваха. Понякога се събуждаше, откриваше сълзи по бузите си и се питаше защо, после пак си лягаше, слушаше и си мислеше: Да! Те ме карат да плача, докато отиват на изток, докато отиват на запад, тия далечни влакове, изгубени из низините, където се давят в езерата от сън, придошли откъм градовете.

Тези влакове и скръбните им звуци чезнеха завинаги между гарите, без да помнят къде са били, без да се досещат къде могат да идат, те издишваха сетния си блед дъх отвъд хоризонта и вече ги нямаше. Тъй ставаше с всички влакове, винаги.

Ала свирката на този влак!

Риданията на един цял живот бяха събрани в нея от други нощи в други задрямали години; воят на кучета, които сънуват луната, подухването на речностудени ветрове под вратите през януари, от което ти спира кръвта, плач на хиляда пожарникарски сирени, или още по-лошо — отминалите късчета дъх, протестите на милиарди мъртви или умиращи хора, които не желаят да бъдат мъртви, техните стонове и въздишки, избухнали над земята.

В очите на Уил бликнаха сълзи. Той залитна. Коленичи. Престори се, че си завързва обувката.

Но после видя, че и Джим притиска с длани ушите си, че и неговите очи са влажни. Свирката изпищя. Джим изпищя сред писъка. Свирката закрещя. Уил закрещя сред крясъка.

После милиардите гласове замлъкнаха изведнъж, сякаш огнена буря бе отнесла влака от лицето на земята.

Влакът тихо пълзеше напред, черните знамена пърхаха, черни конфети летяха надолу по насипа, понесени от вихрушка със сладникав дъх, а момчетата тичаха и въздухът бе тъй студен, сякаш при всяко вдишване отхапваха сладолед.

Изкатериха последното възвишение и погледнаха надолу.

— Еха! — прошепна Джим.

Влакът бе спрял сред Лунната ливада на Ролф, наричана тъй, защото понякога градските влюбени идваха тук да гледат изгрева на луната над толкова просторни, толкова необятни равнини, че приличаха на континентално море, изпълнено с трева напролет, със сено в късната есен или със сняг зиме, и беше чудесно да крачиш по свежия му бряг, когато изгряващата луна хвърля из приливите му трепетна светлина.

Е, сега панаирният влак бе застинал там сред есенната трева върху старото железопътно отклонение недалече от гората, а момчетата се промъкнаха, легнаха под един храст и зачакаха.

— Толкова е тихо — прошепна Уил.

Влакът просто стоеше сред сухото есенно поле и нямаше никого в локомотива, в тендера, във вагоните зад тях, всичките до един черни под лунната светлина. Чуваха се само тихите звуци на изстиващ метал и пукот на релси.

— Шшшт — каза Джим. — Усещам ги как се движат вътре.

Уил усети как полазилите го хладни мравки се умножиха хилядократно.

— Мислиш ли, че имат нещо против да ги наблюдаваме?

— Може би — отвърна радостно Джим.

— Тогава защо вдигаха толкова шум с калиопата?

— Когато разбера — Джим се усмихна, — ще ти кажа. Гледай!

Шепот.

Сякаш издишан направо от самото небе, грамаден мъховозелен балон докосна луната.

Той увисна на шейсетина метра над земята и тихичко се понесе по вятъра.

— Кошът под балона, в него има някого!

Но после от товарната платформа на влака се спусна един висок мъж като морски капитан, слизащ да провери приливите и времето на това вътрешно море. Облечен изцяло в черен костюм, той закрачи към центъра на ливадата и ризата му бе също тъй черна, както и ръкавиците върху ръцете, които рязко издигна към небето.

Размаха ги само веднъж.

И влакът оживя.

Изпървом на един от прозорците се надигна глава, после ръка, после още една глава като марионетка в куклен театър. Изведнъж двама мъже в черно понесоха черен стълб за шатра през съскащата трева.

Тишината накара Уил да отдръпне глава, докато Джим се привеждаше нетърпеливо напред с грейнали като луната очи.

Един панаир трябва да започне с ръмжене и грохот на смъквани, пренасяни, търкаляни и хвърляни греди, експлозии на стърготини с лъвски мирис, пламнали от трудова стръв мъже, пукот на отворени бутилки, дрънчене, трепет на конски сбруи, тропот на двигатели и слонове сред порой от пот, докато зебрите цвилят и треперят като клетки, затворени в клетки.

Но това тук бе като в старите филми, безмълвен театър, населен с черно-бели призраци; сребърни устни се разтваряха да изпуснат облачета лунен дим, жестове увисваха сред тъй смълчана тишина, че можеш да чуеш как вятърът гали косъмчетата по бузите ти.

Още сенки се спуснаха от влака, минаха покрай клетките, където мракът дебнеше с незапалени очи, а калиопата стоеше почти онемяла, само вятърът бродеше из тръбите и от време на време изтръгваше едва чут идиотски стон.

Цирковият директор стоеше сред ливадата. Балонът висеше прикован в небето като огромна пита мухлясало сирене. После… дойде мракът.

Последното, което видя Уил, бе как балонът полита надолу, докато облаци закриват луната.

В нощта усети как хората тичат по някакви невидими задачи. Усети как балонът като грамаден тлъст паяк захваща въжета и прътове, издига невидим гоблен в небето.

Облаците отминаха. Балонът се рееше все по-нагоре.

Насред ливадата прътите и въжетата на голямата шатра стърчаха като скелет, очакващ своята брезентова кожа.

Нови облаци заляха бялата луна. Уил потръпна в тяхната сянка. Чу Джим да пълзи напред, сграбчи глезена му, усети го как настръхна.

— Чакай! — пошепна Уил. — Сега изнасят брезента!

— Не — възрази Джим. — О, не…

Защото и двамата някак разбираха, че не става така, че вместо брезент изпънатите по стълбовете въжета улавят бързите облаци, изтръгват ги от вятъра на дълги знамена, които, снадени и зашити от някаква грамадна чудовищна сянка, се превръщаха в брезент и още брезент, докато шатрата придобиваше форма. Най-сетне като бистра вода забълбука песента на развяни флагове.

Движението спря. Мракът в мрака застина.

Уил лежеше със затворени очи и чуваше ударите на огромни нефтеночерни криле, докато ударите на барабани заставяха древната чудовищна птица да оживее, да диша, да оцелява сред нощната ливада.

Облаците отлетяха.

Балонът бе изчезнал.

Хората бяха изчезнали.

Шатрите потрепваха като черен дъжд върху стълбовете.

Внезапно градът им се стори безкрайно далече.

Уил инстинктивно се озърна през рамо.

Нищо, освен трева и шепот.

Бавно погледна пак към безмълвните мрачни, привидно пусти шатри.

— Не ми се харесва — каза той.

Джим не можеше да откъсне очи.

— Да — потвърди шепнешком. — Да.

Уил се изправи. Джим лежеше на земята.

— Джим! — повика го Уил.

Джим отметна глава като от плесница. Ето че вече беше на колене и залитайки, се изправи на крака. Тялото му се завъртя, но очите оставаха приковани към черните знамена, към грамадните табели, гъмжащи от смътно различими криле, рога и демонични усмивки.

Изкряска птица.

Джим подскочи. Джим ахна.

Облачни сенки ги подгониха в панически бяг през хълмовете до покрайнините на града.

Оттам нататък двете момчета бягаха сами.

13.

През широко отворения библиотечен прозорец нахлуваше студен въздух.

Чарлс Холуей стоеше отдавна там.

Внезапно трепна.

Долу по улицата тичаха две сенки, а двете момчета над тях бягаха със съвършено еднаква крачка. Стъпките им тихо се отпечатваха в нощния въздух.

— Джим! — извика старецът. — Уил!

Но не на глас.

Момчетата се отдалечиха към вкъщи.

Чарлс Холуей се загледа в полето.

Докато бродеше сам из библиотеката и оставяше метлата си да му казва неща, които друг не може да долови, той бе чул локомотивната свирка и разпокъсаните химни на калиопата.

— Три — прошепна сега той. — Три часът сутринта…

На ливадата чакаха панаирджийските шатри. Чакаха някой, който и да било, да прегази тревния прибой. Грамадните шатри се издуваха като ковашки мехове. И тихо издишваха въздух, който миришеше на древни жълти зверове.

Но само луната надничаше в кухия мрак и дълбоките пещери. Навън нощни зверове висяха, застинали насред галопа си над въртележката. По-нататък лежаха дълбините на Огледалния лабиринт, приютили безкрайна верига от празни огледала, вълна подир вълна, неподвижни, безметежни, посребрени от старост, побелели от времето. Всяка сянка на входа би раздвижила отзвук с цвета на страх, би извлякла от дълбините на лабиринта погребаните луни.

Ако човек застанеше там, щеше ли да се види разгърнат милиард пъти, до вечността? Щяха ли милиард лица да го гледат, и всяко лице, и следващото, и по-следващото да бъдат стари, по-стари, най-стари? Щеше ли да се озове изгубен нейде дълбоко там, сред пустиня от фин прах, вече не на петдесет, а на шейсет, не на шейсет, а на седемдесет, не на седемдесет, а на осемдесет, деветдесет, деветдесет и девет години?

Лабиринтът не питаше.

Лабиринтът не казваше.

Просто стоеше и чакаше като грамаден арктически айсберг.

— Три часът…

Чарлс Холуей изстина. Кожата му изведнъж стана грапава като на гущер. Стомахът му се изпълни с ръждива кръв. В устата си усещаше вкус на нощна влага.

Ала не можеше да обърне гръб на библиотечния прозорец.

В далечината нещо заблестя сред ливадата.

Беше лунен отблясък по грамадно стъкло.

Може би светлината казваше нещо, може би говореше с шифър.

Ще отида там, помисли си Чарлс Холуей. Няма да отида.

Харесва ми, помисли си той. Не ми харесва.

След малко библиотечната врата се затръшна.

На път към дома той мина край витрината на празния магазин.

Вътре стояха две изоставени подпори.

Между тях се тъмнееше локва. В локвата плаваха няколко късчета лед. По леда бяха залепнали няколко дълги косъма.

Чарлс Холуей видя, но предпочете да не вижда. Завъртя се и изчезна. Скоро улицата бе също тъй пуста както витрината на железарския магазин.

Далече на ливадата из Огледалния лабиринт се мяркаха сенки, сякаш части от нечий все още нероден живот бяха пленени там и чакаха да бъдат изживени.

А лабиринтът чакаше с хладния си поглед — ако не друго, поне птица да дойде да погледне, да види и да отлети с крясък.

Но не дойде птица.

14.

— Три — изрече нечий глас.

Уил се вслуша; беше измръзнал, но вече се затопляше, доволен, че отгоре му има покрив, отдолу под, а четирите стени наоколо го пазят от прекалено разкриване, прекалено много свобода, прекалено много нощ.

— Три…

Татковият глас — беше се прибрал, вървеше по коридора и си говореше сам.

— Три…

Ха, помисли си Уил, точно тогава пристигна влакът. Нима тате ги бе чул, видял, проследил?

Не, не бива да е така! Уил се прегърби. Защо не? Той потръпна. От какво се боеше?

От панаира, връхлитащ като черно стадо от буреносни вълни по брега на градчето? От себе си и Джим, от това, че тате знае, от това, че градът спи и не знае — това ли беше?

Да. Уил се зарови дълбоко под завивките. Да…

— Три…

Три часът сутринта, помисли си Чарлс Холуей, седнал на ръба на леглото. Защо влакът дойде в този час?

Защото, помисли си той, това е особен час. Жените никога не се будят тогава, нали? Те имат съня на бебетата и децата. Но мъжете на средна възраст? Те познават добре този час. О, Господи, в полунощ не е страшно, събуждаш се и заспиваш отново; в един или два не е страшно, въртиш се, но пак заспиваш. В пет или шест сутринта има надежда, защото зората вече се задава иззад хоризонта. Господи, три през нощта. Душата е разголена. Кръвта тече бавно. По-близо до смъртта не можеш да стигнеш, без да умреш. Сънят е парченце смърт, но в три сутринта ти си мъртъв приживе, макар и с широко разтворени очи. Сънуваш наяве. Господи, ако имаш сили да се събудиш, ще простреляш мъглявата дрямка с едри сачми! Но не, лежиш прикован на дъното на дълбок кладенец, обгорял и пресъхнал. Луната се търкулва да надникне към теб с идиотското си лице. Дълъг е пътят назад към залеза, още по-дълъг напред към зората, затова призоваваш всички нелепи неща от своя живот, всички глупави и чудесни неща, вършени някога с тъй безкрайно познати хора, които днес са безкрайно мъртви… А не беше ли вярно, не беше ли чел някъде, че в болниците най-много хора умират в три часа след полунощ?…

Стига, извика беззвучно той.

— Чарли? — промърмори жена му насън.

Той бавно събу другата обувка.

Жена му се усмихна в съня си.

Защо?

Тя е безсмъртна. Тя има син.

Синът е и твой!

Но кой баща някога е вярвал напълно в това? Той не носи товар, не изпитва болка. Кой мъж е лежал в мрака като жена, за да сътвори дете? Нежните, усмихнати същества притежават добрите тайни. О, колко странни, чудесни часовници са жените. Те си свиват гнезда във Времето. Те създават плътта, която крепи и обвързва вечността. Те живеят в подаръка, познават силата, приемат, без да обсъждат. Защо да говориш за Времето, когато ти си Времето и преобразяваш отминаващите вселенски мигове в топлина и действие? Как завиждат мъжете, а често и мразят тия топли часовници, тия съпруги, които знаят, че ще живеят вечно. И какво правим? Ние, мъжете, ставаме ужасяващо зли, защото не можем да удържим нито света, нито себе си, нито каквото и да било. Ние сме слепи за непреходното, всичко се разпада, рухва, топи се, спира, гние или бяга. И след като не можем да оформяме Времето, какво ни остава? Безсъние. Празен, изцъклен поглед.

Три след полунощ. Това ни е наградата. Три сутринта. Полунощ на душата. Отливът се оттегля, душата пустее. И един влак пристига в часа на отчаянието… Защо?

— Чарли?…

Ръката на жена му посегна към неговата.

— Ти… добре ли си… Чарли?

Тя се унесе.

Той не отговори.

Не можеше да й каже как е.

15.

Слънцето изгря жълто като лимон.

Небето беше кръгло и синьо.

Птиците лееха кръшни, кристално бистри песни из въздуха.

Уил и Джим се приведоха през прозорците.

Нищо не се бе променило.

Освен погледа в очите на Джим.

— Снощи… — поде Уил. — Случи ли се или не?

Двамата се загледаха към далечните ливади. Въздухът беше сладък като сироп. Никъде не можеха да открият сенки, дори под дърветата.

— Шест минути! — провикна се Джим.

— Пет!

Четири минути по-късно, с набързо натъпкана закуска в стомасите, те препускаха навън от града и под нозете им есенните листа се превръщаха в ситен червен прах.

С тревожно пърхащо дишане вдигнаха очи от земята, по която стъпваха.

И панаирът бе там.

— Хей…

Защото шатрите бяха лимоненожълти като слънцето, медните части като житните ниви преди няколко седмици. Знамена и плакати, ярки като колибри, плющяха над брезент с лъвски цвят. От павилиони с цвят на захарен памук се носеха по вятъра чудесни съботни миризми на бекон и яйца, хотдог и палачинки. Навсякъде търчаха момчета. Навсякъде подир тях се влачеха сънени бащи.

— Това си е просто един обикновен панаир — каза Уил.

— Друг път — отсече Джим. — Снощи не бяхме слепи. Идвай!

Изминаха по права линия сто метра към средата на панаира. И колкото по-навътре навлизаха, толкова по-ясно ставаше, че няма да открият нощни мъже, пристъпващи на пръсти в сянката на балон, докато наоколо странни шатри набъбват като буреносни облаци. Напротив, погледнат отблизо, панаирът предлагаше мухлясали въжета, прояден от молци брезент, съсипана от дъждовете и избеляла от слънцето позлата. Рекламните табели висяха на стълбовете си като печални албатроси, плющяха и сипеха люспи стара боя, трепереха и в същото време разкриваха скучните чудеса на мършави хора, дебели хора, иглоглави и татуирани хора, ориенталски танцьорки…

Продължиха да се промъкват, но не откриха тайнствени среднощни сфери със зловещ газ, вързани за кинжали, забити в черната земя, нито пък смахнати разпоредители, кроящи страховити отмъщения. Калиопата до билетното гише не надаваше предсмъртни крясъци, не си тананикаше идиотски песнички. Влакът? Спрял на железопътното отклонение сред затоплената трева, той наистина бе стар и облепен с ръжда, но приличаше на гигантски магнит, който сам се е сглобил от локомотивните гробища на три континента — бутала, комини, колела и евтини, второразредни кошмари. И да искаше, не можеше да предложи черен траурен силует. Не молеше за друго, освен да легне в есенните треви и да издъхне сред облаци па̀ра и ръждив железен прах.

— Джим! Уил!

По централната алея се задаваше мис Фоли, тяхната учителка в седми клас.

— Момчета — попита ги тя, — какво ви става? Изглеждате тъй, сякаш сте загубили нещо.

— Ами… — каза Уил. — Снощи чухте ли онази калиопа?…

— Калиопа ли? Не…

— Тогава защо сте тук толкова рано, мис Фоли? — поинтересува се Джим.

— Обичам панаирите — отговори мис Фоли. Тя беше дребна, лъчезарна женица, изгубена нейде в прошарените години между петдесет и шейсет. — Ще ви купя хотдог да похапнете, докато търся глупавия си племенник. Случайно да сте го виждали?

— Племенник ли?

— Робърт. Гостува ми за няколко седмици. Баща му умря, майка му боледува в Уисконсин. Взех го при мен. Рано сутринта хукна насам. Каза, че щял да ме чака. Но нали знаете какви са момчетата! Ама вие наистина изглеждате мрачни. — Тя пъхна храната в ръцете им. — Яжте! Ободрете се! Въртележките ще отворят след десет минути. Междувременно мисля да надникна в онзи Огледален лабиринт и…

— Не — прекъсна я Уил.

— Какво не? — попита мис Фоли.

— Не ходете в Огледалния лабиринт.

Уил преглътна. Вгледа се в дълбините на отраженията. Човек можеше да пропадне там и никога да не стигне до дъното. Лабиринтът напомняше зима, очакваща да те убие с един поглед.

— Мис Фоли — каза накрая той и се учуди, като чу устата си да изрича това, — не влизайте там.

— Защо?

Джим се взираше като омагьосан в лицето на Уил.

— Да, кажи ни. Защо?

— Човек може да се загуби — измънка Уил.

— Именно затова. Робърт може да се лута някъде там и да не намери изхода, докато не го хвана за ухото…

— Не се знае… — Уил не можеше да откъсне очи от милионите километри сляпо стъкло — … какво може да плува там вътре…

— Да плува! — Мис Фоли се разсмя. — Какъв си фантазьор, Уили. Е, да, но аз съм стара риба. Така че…

— Мис Фоли!

Мис Фоли им махна с ръка, спря за миг, прекрачи и изчезна в огледалния океан. Гледаха я как се озърта, блуждае, потъва дълбоко, дълбоко и най-сетне се разтапя като сива сянка в среброто.

Джим сграбчи ръката на Уил.

— Какво беше всичко това?

— Божичко, Джим, огледалата са! Само те не ми харесват. Нали разбираш, само те са като снощи.

— Леле, съвсем си слънчасал — изхили се Джим. — Онзи лабиринт е…

Той не довърши. Вдъхна студения въздух, повяващ между високите отражения като откъм хладилник.

— Джим? Какво казваше?

Но Джим не казваше нищо. След дълго мълчание той се плесна с длан по врата.

— Наистина ставало! — възкликна той с леко смайване.

— Какво става?

— Косата! Цял живот го чета. В страшните истории косата настръхва. Сега настръхна и моята!

— Божичко, Джим. Моята също!

Двамата стояха като омаяни от вълшебните хладни тръпки и внезапно настръхналите косъмчета по вратовете си.

Разцъфна букет от светлини и сенки.

Видяха в стените на лабиринта да се блъскат две, четири, десет мис Фоли.

Не знаеха коя е истинската, затова махнаха с ръце на всичките.

Но нито една мис Фоли не ги видя и не им махна в отговор. Тя крачеше като сляпа. И като сляпа почукваше с нокти по студеното стъкло.

— Мис Фоли!

Очите й бяха разширени като от магнезиева лампа на фотограф и побелели като очи на статуя. Тя говореше дълбоко под стъклото. Мърмореше. Хленчеше. После извика. После закрещя. Заблъска стъклото с глава, с лакти, килна се пиянски като заслепена пеперуда, вдигна ръце със сгърчени пръсти.

— О, Господи! Помощ! — проплака тя. — Помощ, о, Господи!

Докато се хвърляха напред, Джим и Уил видяха в огледалата собствените си бледи лица, собствените си разширени очи.

— Мис Фоли, тук съм! — викна Джим и си удари челото.

— Насам! — викна Уил, но откри само студено стъкло.

От пустотата изскочи ръка. Ръка на старица, потъваща за последен път. Готова да сграбчи каквото и да било, за да се спаси. Каквото и да било се оказа Уил. Тя го дръпна към дълбините.

— Уил!

— Джим! Джим!

И Джим го удържа, а той удържа нея и я измъкна на свобода от безмълвните огледала, връхлитащи едно подир друго откъм пустинни морета.

Прекрачиха под слънчевите лъчи.

Притискайки с длан синината на бузата си, мис Фоли избъбри, изблея нещо неясно, после бързо се засмя, после ахна и избърса очи.

— Благодаря ви, Уил, Джим, ох, благодаря ви, бях почнала да се давя! Искам да кажа… о, Уил, ти беше прав! Боже мой, видяхте ли я, тя е изгубена, удавена там, клетата, ох, горкото изгубено мило момиче… спасете я, ох, трябва да я спасим!

— Мис Фоли, здравата сте се ударили. — Уил решително измъкна ръка от вкопчените й пръсти. — Вътре няма никого.

— Видях я! Моля ви! Погледнете! Спасете я!

Уил се хвърли към входа на лабиринта и спря. Касиерът разсеяно му хвърли презрителен поглед. Уил отстъпи към мис Фоли.

— Кълна ви се, госпожо, никой не е влизал преди вас. Аз съм виновен. Пошегувах се за водата и вие от уплаха сте се объркали…

Дори и да го чуваше, тя продължи да хапе опакото на китката си. Гласът й бе глас на човек, най-сетне изплувал от морските дълбини след безкраен ужас без въздух и без надежда за живот.

— Няма ли я? Тя е на дъното! Клетото момиче. Аз я познавах. „Познавам, те!“ — тъй рекох, когато я видях преди минута. Махнах й с ръка, тя също ми махна. „Здравей!“ Изтичах напред — бум! Паднах. Тя падна. Десетки, хиляди „тя“ паднаха. „Чакай!“ — виках й. О, тя изглеждаше тъй чудесна, тъй хубава, тъй млада. Но ме изплаши. „Какво правиш тук?“ — попитах я. Струва ми се, че отговори: „О, аз съм истинска. Ти не си!“ и се разсмя дълбоко под водата. После избяга в лабиринта. Трябва да я намерим! Преди…

Все още в прегръдките на Уил, мис Фоли за последен път въздъхна пресекливо и потъна в странно спокойствие.

Джим гледаше дълбоко в студените огледала, взираше се за невидими акули.

— Мис Фоли — попита той, — как изглеждаше тя?

Гласът на мис Фоли бе немощен, но спокоен.

— Всъщност… приличаше на мен преди много, много години. Отивам си у дома — добави тя.

— Мис Фоли, ние ще…

— Не. Останете. Нищо ми няма. Забавлявайте се, момчета. Радвайте се.

Някъде някакво голямо животно бе пуснало вода. Прелитащият вятър изведнъж стана древен от дъха на амоняк.

— Тръгвам си! — каза Уил.

— Уил — спря го Джим, — ще останем до залез-слънце, мой човек, до мрачния залез и ще разберем всичко. Шубе ли те е?

— Не — промърмори Уил. — Но… кой би пожелал да се гмурне пак в онзи лабиринт?

Джим свирепо се взря в бездънното море, където единствено чистата светлина гледаше сама себе си и изправяше пред очите им пустота подир пустота отвъд пустотата.

— Никой… — Джим изчака сърцето си да удари два пъти — … предполагам.

16.

По залез-слънце се случи нещо лошо.

Джим изчезна.

През обедните и следобедните часове те изпробваха с крясъци половината въртележки, мятаха топки по мръсни бутилки от мляко, стреляха по евтини кукли и печелеха чинии, душеха, ослушваха се, оглеждаха есенната тълпа, тъпчеща посипаните със стърготини треви.

Сетне най-ненадейно Джим изчезна.

А Уил, без да пита никого освен себе си, мълчаливо и абсолютно твърдо уверен, тръгна решително през късната тълпа под лилавеещото небе, докато стигна до лабиринта, плати десет цента, прекрачи вътре и тихо подвикна само веднъж:

— Джим?…

И Джим беше там, наполовина вътре, наполовина вън от студените стъклени приливи, като човек, изоставен на морски бряг, когато най-близкият му приятел е заминал надалече и никой не знае дали някога ще се завърне. Джим имаше чувството, че цели пет минути стои със зяпнала уста, без да мръдне, без дори да мигне, очаквайки следващата вълна да дойде и да му разкрие повече.

— Джим! Махай се оттам!

— Уил… — Джим въздъхна едва доловимо. — Остави ме на мира.

— Друг път!

С един скок Уил сграбчи приятеля си за колана и задърпа. Плъзгайки се заднешком, Джим сякаш не усещаше, че го измъкват от лабиринта, защото продължаваше да повтаря като прехласнат пред някакво невидимо чудо:

— О, Уил, о, Уили, о, Уили…

— Джим, откачалко, ще те отведа у вас!

— Какво? Какво? Какво?

Озоваха се навън, на студеното. Небето притъмняваше, само няколко облака високо горе пламтяха с късни слънчеви отблясъци. Слънчевият огън обагри трескавите бузи на Джим, открехнатите му устни, разширените му и ужасно изразителни блестящи зелени очи.

— Джим, какво видя вътре? Същото като мис Фоли ли?

— Какво, какво?

— Ще ти разбия носа! Идвай!

Уил теглеше, дърпаше, блъскаше, мъкнеше тази треска, този възторг, този приятел, който изобщо не оказваше съпротива.

— Не мога да ти кажа, Уил, няма да ми повярваш, не мога да ти кажа, там вътре, о, вътре, вътре…

— Млъквай! — Уил го удари по ръката. — Уплаши ме до смърт, също както тя ни уплаши. Ей! Време е за вечеря. Нашите ще си помислят, че сме мъртви и погребани!

Сега и двамата крачеха широко, прорязваха с кецовете си есенната трева из ухаещите на сено полета отвъд шатрите. Уил гледаше града, Джим се озърташе към високите, вече потъмняващи знамена, докато последните слънчеви лъчи се скриваха под земята.

— Уил, трябва да се върнем. Тази нощ…

— Добре, връщай се сам.

Джим спря.

— Ти не би ме оставил да дойда сам. Винаги ще си до мен, нали, Уил? Да ме защитаваш.

— Гледай ти на кого му притрябвала защита.

Уил се разсмя, после смехът му секна, защото Джим го гледаше, последните заблудени лъчи гаснеха в устата му, чезнеха в теснините на ноздрите му и във внезапно хлътналите му очи.

— Винаги ще бъдеш до мен, нали, Уил?

Джим просто дъхна топлина срещу него и в кръвта му трепнаха познатите стари отговори: да, да, знаеш го, да, да.

И докато завиваха заедно, двамата се препънаха в тъмната, дрънчаща грамада на една кожена чанта.

17.

Дълго стояха над грамадната кожена чанта.

Уил я подритна почти плахо. Тя издаде звук на железни разстроени вътрешности.

— Я — каза Уил. — Ами че това е на продавача на гръмоотводи.

Джим пъхна ръка в кожената уста и повдигна метален прът, обсипан с химери и китайски дракони, с щръкнали зъби, изпъкнали очи и мъховозелени брони, с кръстове и полумесеци; сякаш всички символи на света, създадени да опазват хората, бяха събрани тук и дърпаха надолу момчешките ръце със странна тежест и още по-странен смисъл.

— Бурята така и не дойде. Но той си отиде.

— Къде? И защо е оставил чантата?

Двамата погледнаха към панаира, където здрачът прихлупваше брезентовите грамади. Звучаха клаксони на уморени хора, бързащи да се приберат у дома. Момчета с раздрънкани велосипеди подсвиркваха на кучетата си да ги последват. Скоро нощта щеше да завладее централната алея, а сенките да плъзнат нагоре по виенското колело, за да забулят звездите.

— Хората — каза Джим — не захвърлят току-така целия си живот. Това е всичко, което притежаваше онзи старец. Нещо важно — Джим издиша мек огън — го е накарало да забрави. Затова просто е тръгнал и е зарязал чантата тук.

— Какво? Кое е толкова важно, та да забравиш всичко?

— Ами… — Джим любопитно огледа приятеля си и здрачът попи в лицето му — … никой не може да ти каже. Сам го разбираш. Загадки и загадки. Търговецът на бури. Чантата на търговеца на бури. Ако не погледнем сега, едва ли някога ще узнаем.

— Джим, след десет минути…

— Знам! Ще е тъмно. Всички ще са си у дома за вечеря. Само ние двамата. Но няма ли да е чудесно? Само ние! Ето, връщаме се!

Минавайки покрай Огледалния лабиринт, те зърнаха как две армии — милиард Джимовци, милиард Уиловци — се сблъскват, разтапят се и изчезват. И също като тези две армии бе изчезнала тълпата реални хора.

Момчетата стояха сами сред бивака на здрача и си мислеха как всички други момчета в града сядат на топла вечеря в ярко осветени стаи.

18.

На табелата беше изписано с червени букви:

— Тоя надпис виси цял ден. Аз не вярвам на надписи — рече Джим.

Те се вгледаха във въртележката, която лежеше неподвижно под сухия пукот и шумоленето на блъсканите от вятъра дъбове. Пронизани с бронзови копия през гръбнаците, нейните коне, козирози, антилопи и зебри висяха сгърчени като в предсмъртна агония и очите им с цвят на страх сякаш молеха за милост, а оголените им зъби с цвят на паника като че диреха мъст.

— Не ми се вижда счупена.

Джим прекрачи дрънчащата верига и скочи върху необятната като луната кръгла площадка сред изплашените, но навеки омагьосани зверове.

— Джим!

— Уил, това е единствената въртележка, която не сме огледали. Значи…

Джим се люшна. Безумният свят на въртележката се размърда наклонен около мършавото му тяло. Той закрачи през бронзови гори и затаени животни. Преметна крак и яхна един кон със сумрачния цвят на зряла слива.

— Хей, момче, марш оттук!

Някакъв мъж се надигна от машинния мрак.

— Джим!

Мъжът се пресегна от сенките сред тръбите на калиопата и барабаните с лунна кожа, сграбчи Джим и го вдигна високо във въздуха.

— Помощ, Уил, помощ!

Уил се хвърли напред през животните.

Мъжът се усмихна безгрижно, протегна приветствено ръка и с един замах го вдигна до Джим. Двамата сведоха очи към буйна огненочервена коса, блеснали очи с цвят на син пламък и грамадни потръпващи бицепси.

— Не работи — избоботи мъжът. — Не можете ли да четете?

— Остави ги — изрече мек глас.

Увиснали горе във въздуха, Джим и Уил се озърнаха към високия мъж, застанал отвъд веригата.

— Остави ги — повтори той.

След миг те бяха пренесени през бронзовата гора от диви, но безмълвни зверове и оставени долу в праха.

— Ние бяхме… — поде Уил.

— Любопитни?

Този втори мъж беше висок като уличен стълб. Бледото му лице, осеяно с лунни кратери, хвърляше светлина върху стоящите по-долу. Сакото му имаше цвета на прясна кръв. Веждите, косата, костюмът бяха черни като лакрица, а слънчевожълтият камък върху иглата на вратовръзката имаше същия немигащ оттенък и същия кристален блясък като очите му. Но в този миг, бързо и с абсолютна яснота, цялото внимание на Уил се прикова към костюма. Защото той изглеждаше изтъкан от див къпинак, от фини като косъмчета часовникарски пружинки, от четина и някакъв непрестанно трептящ, непрестанно пробляскващ коноп. Костюмът улавяше светлината и помръдваше като леха от черни, ужасно сърбящи тръни, покриваща с движение дългото тяло на мъжа, тъй че той сякаш би трябвало всеки миг да загуби самообладание, да закрещи и да се изтръгне от дрехата. Ала човекът стоеше спокоен като луната в сърбящия си костюм и гледаше устата на Джим с жълтите си очи. Изобщо не поглеждаше Уил.

— Името ми е Дарк.

Той размаха бяла визитна картичка. Тя стана синя.

Шушшш. Червена.

Фъттт. Игрална карта със зелен мъж, увиснал от дърво.

Пляс. Сссс.

— Дарк. А моят червенокос приятел е мистър Кугър. От компания Обединените…

Пляс-пляс-шушшш.

Върху бялото картонче се появяваха и изчезваха имена.

— … сенчести представления…

Цък-пльок.

Вещица със силует на гъба разбъркваше отвари в мухлясали гърненца.

— … и трансконтинентален демоничен театър на Кугър и Дарк…

Той подаде картичката на Джим. Сега върху нея пишеше:

Джим я прочете спокойно. Спокойно пъхна юмрук в обширните си и богато заредени джобове, разрови се и протегна ръка.

Върху дланта му лежеше мъртво кафяво насекомо.

— Ето — каза Джим. — Поправете това.

Мистър Дарк избухна в смях.

— Великолепно! Ще го поправя!

Ярколилави, черни, зелени и светкавичносини змиорки, червеи и латински пергаменти изплуваха изпод ръкава върху опакото на китката му.

— Еха! — възкликна Уил. — Вие трябва да сте Татуирания човек!

— Не — Джим огледа непознатия. — Илюстрования човек. Има разлика.

Мистър Дарк кимна доволно.

— Как ти е името, момче?

Не му казвай, помисли си Уил и се сепна. Защо не, запита се той, защо?

Устните на Джим дори не трепнаха.

— Саймън — отвърна той.

Усмихна се, за да покаже, че лъже.

Мистър Дарк се усмихна, за да покаже, че е разбрал.

— Искаш ли да видиш още, Саймън?

Джим не му направи удоволствието да кимне.

Съвсем бавно, с нескрита гримаса на задоволство, мистър Дарк нави ръкава си до лакътя.

Джим се облещи. Ръката беше като кобра, която се люшка, надига и снишава, подбирайки мига за удар. Мистър Дарк сви юмрук, размърда пръсти. Мускулите заиграха.

Уил искаше да изтича отстрани и да разгледа отблизо, но можеше само да стои и да си мисли: Джим, о, Джим!

Защото ето го Джим, ето го и високия мъж, и всеки от тях оглеждаше другия, сякаш късно нощем бе зърнал собственото си отражение в стъклото на витрина. Къпиновият костюм на високия мъж хвърляше сенки напред, разпалваше огън по бузите на момчето, нахлуваше като буря в жадните му очи и им придаваше дъждовен оттенък вместо обичайното ярко котешко зелено. Джим стоеше като бегач след дълго тичане, с треска в устата и разперени ръце да приеме всеки дар. А в момента това бе дар от трептящи картини, разиграващи пантомима, докато мистър Дарк караше своите хладни илюстрации да играят над топлия пулс на китката му, а горе изгряваха звезди и Джим гледаше, а Уил не виждаше нищо, и нейде далече последните граждани си отиваха към града в топлите си коли, и Джим глухо прошепна „Божичко…“, а мистър Дарк спусна ръкава надолу.

— Край на представлението. Време е за вечеря. Панаирът се затваря до седем сутринта. Ела пак, „Саймън“, да се повозиш на въртележката, като я поправим. Вземи тази карта. Важи за едно безплатно возене.

Джим се вгледа в невидимата за Уил китка и пъхна картата в джоба си.

— Довиждане.

Джим побягна. Уил побягна.

Джим се завъртя, хвърли поглед назад, подскочи и изчезна за втори път през последния час.

Уил вдигна очи към дървото, където Джим лазеше по един скрит в короната клон. После погледна назад. Мистър Дарк и мистър Кугър стояха с гръб към тях и поправяха въртележката.

— Бързо, Уил!

— Джим?…

— Ще те видят. Скачай!

Уил подскочи. Джим го издърпа нагоре. Голямото дърво се разтресе. В небето наоколо с рев прелиташе вятър. Джим му помогна да се закрепи задъхан сред клоните.

— Джим, не ни е мястото тук!

— Тихо! Гледай! — прошепна Джим.

Някъде в машинарията на въртележката се раздаде чукане, бронзово тракане, тихо пискане и свистене на па̀ра от калиопата.

— Какво имаше на ръката му, Джим?

— Картинка.

— Да, но каква?

— Беше… — Джим затвори очи. — Беше… нарисувана… змия… тоест… змия.

Но когато отвори очи, не пожела да погледне Уил.

— Добре, щом не искаш да ми кажеш.

— Казах ти, Уил, змия. После ще го накарам да ти я покаже, искаш ли?

Не, помисли си Уил. Не искам.

Той погледна надолу към милиард отпечатъци от стъпки, оставени по стърготините на пустата алея, и изведнъж усети, че до полунощ е много по-близо, отколкото до пладне.

— Прибирам се…

— Да, Уил, върви си. Огледални лабиринти, стари учителки, загубени чанти с гръмоотводи, изчезнали продавачи на гръмоотводи, танцуващи нарисувани змии, развалени наужким въртележки, а ти искаш да се прибираш? Дадено, Уил, довиждане, стари приятелю.

— Аз…

Уил понечи да слезе надолу и внезапно застина.

— Готово ли е? — извика глас отдолу.

— Готово! — викна някой откъм другия край на алеята.

Само на петнайсет метра от тях мистър Дарк пристъпи към червеното контролно табло до касата на въртележката. Озърна се във всички посоки. Вдигна очи към дървото.

Уил и Джим прегърнаха здраво клона, свиха се на мънички топчици.

— Започваме!

С тих пукот, гръм, дрънчене на юзди, надигане и падане, слизане и изкачване на бронзови части, въртележката се раздвижи.

Но нали е счупена, помисли си Уил, нали е развалена!

Той стрелна поглед към Джим, който трескаво посочи надолу.

Въртележката се въртеше, да, но…

Въртеше се в обратна посока.

Малката калиопа вътре в двигателя на въртележката трополеше с барабанчета, тръпнещи като нервни жребци, дрънчеше с цимбали, кръгли и лъскави като жетварска луна, тракаше с кастанети и дрезгаво, задавено ридаеше с тръби, свирки и барокови флейти.

Музиката, помисли си Уил, и тя е наопаки!

Мистър Дарк трепна и рязко вдигна глава, сякаш бе чул мисълта на Уил. Вятър разтърси черните грамади на дърветата. Мистър Дарк сви рамене и извърна очи.

Въртележката се въртеше все по-бързо с писъци и подскоци — все назад и назад!

След малко мистър Кугър с пламтящата червена коса и огнените сини очи дотърча по алеята за последна проверка. Спря под тяхното дърво. Уил би могъл да плюе върху него. После калиопата изпищя като заклана и от нейния писък в далечината се разлаяха кучета, а мистър Кугър се обърна и скочи върху въртящата се наопаки вселена от животни, които се движеха с опашките напред в безконечен нощен кръговрат към незнайна и обречена навеки на неизвестност посока. Потупвайки с длан бронзовите пръти, той се тръшна на една седалка — мълчалив, с щръкнала червена коса, розово лице и невероятно проницателни сини очи — и се понесе в кръг назад, все по-назад, а забързаната музика пищеше заднешком заедно с него като засмукан дъх.

Музиката, помисли си Уил, каква е? И откъде знам, че е наопаки? Той прегърна клона, опита се да схване мелодията, после да си я изтананика обратно наум. Но бронзовите камбанки и барабаните го блъскаха в гърдите, напрягаха сърцето му тъй мощно, че Уил усети как пулсът му се преобръща, кръвта му тръгва обратно с недопустими тласъци през плътта, той се разтресе цял, едва не падна от дървото и не му оставаше нищо друго, освен да се вкопчва в клона с пребледнели ръце и да попива гледката на въртящата се обратно машина и застаналия напрегнато до таблото мистър Дарк.

Джим пръв забеляза, че става нещо ново, и срита Уил. Уил се озърна и Джим трескаво му кимна към човека в машината, когато за пореден път онзи мина покрай тях.

Лицето на мистър Кугър се топеше като розов восък.

Ръцете му се превръщаха в ръце на кукла.

Костите му потъваха под дрехите; после дрехите се свиха, за да паснат на смалената фигура.

Лицето му прелиташе пред момчетата и всеки път изглеждаше още по-разтопено.

Уил видя, че Джим върти глава в кръг.

Въртележката кръжеше заднешком като огромен лунен сън, конете се надигаха и отпускаха, ахкащата музика бързаше да ги догони, а мистър Кугър — простичък като сенките, като светлината, като времето — ставаше по-млад. И още по-млад. И още…

Всеки път, когато прелиташе пред очите им, той седеше насаме с костите си, които омекваха като топли свещи, изгарящи към ранните си години. Гледаше безметежно към огнените съзвездия, към дървесните корони с укрити в тях деца, които бягаха от него, докато и той се отдръпваше от тях, и носът му се смаляваше, а восъчните му уши се преобразяваха в мънички розови раковини.

Мистър Кугър вече не беше на четирийсет, както в началото на пътешествието, а на деветнайсет.

Назад и назад се въртеше обърнатият парад на коне, бронзови пръти, музика и мъж, който се превръща в младеж… младеж, който бързо се преобразява в момче…

Мистър Кугър беше на седемнайсет, шестнайсет…

Още една и още една обиколка под небето и дърветата, Уил тихо шепнеше, Джим броеше кръговете, а междувременно нощният въздух се загряваше като през лятото от триенето на слънчевоблестящия бронз и страстното преобърнато препускане на животните, топеше восъчната кукла все по-надолу, обливаше я с все по-странна музика, докато най-сетне всичко секна, всичко замря в неподвижност, тръбите на калиопата млъкнаха, железните машинарии спряха със съскане, и с един последен едва доловим стон като на пясък, навяван обратно в арабски пясъчен часовник, въртележката се люшна върху задръстени от водорасли води и повече не помръдна.

Фигурата, седнала в креслото с форма на бяла дървена шейна, беше съвсем дребна.

Мистър Кугър беше на дванайсет години.

Не, беззвучно изрече устата на Уил. Не, повтори тази на Джим.

Дребната фигурка слезе от безмълвния свят; лицето й се криеше в сянка, ала ръцете, розови и сбръчкани като на новородено, се протегнаха напред под заслепяващите панаирджийски светлини.

Странното момче мъж стрелна поглед нагоре-надолу, надушвайки нейде наблизо страх, ужас и трепет. Уил се сви на топка и затвори очи. Усети как страховитият поглед пронизва листата като рояк стрели и отминава. После дребната фигурка хукна като заек по празната алея.

Джим пръв разгърна листата.

Мистър Дарк също бе изчезнал в стихналата вечер.

Падането към земята сякаш отне на Джим цяла вечност. Уил скочи след него и двамата постояха, разтърсвани от тревога, зашеметени от удара на безмълвната пантомима, потресени от събития, станали още по-потресаващи, защото продължението им чезнеше в нощта и незнайното. И Джим пръв изрази на глас общия им трепет и смут, докато се държаха за ръце и гледаха как дребната фигурка тича, подмамва ги да я последват през ливадата.

— О, Уил, как ми се иска да можехме да се приберем, как ми се иска да можехме да вечеряме. Но е твърде късно, вече видяхме! Трябва да видим още. Нали?

— Господи — жално отвърна Уил. — Май така се налага.

И те побягнаха рамо до рамо, следвайки неизвестно какво към незнайно каква посока.

19.

На шосето последните акварелни багри на слънцето бяха изчезнали зад хълмовете, а неизвестното нещо, което преследваха, бе тъй далече напред, че се превръщаше просто в стремителна точица, ту просветваща в светлината на уличните лампи, ту отново освободена да тича из мрака.

— Двайсет и осем! — изпъхтя Джим. — Двайсет и осем пъти!

— Въртележката, да! — Уил отметна глава. — Двайсет и осем пъти се завъртя назад, броих ги.

Пред тях дребната фигурка спря и се озърна.

Джим и Уил се хвърлиха зад едно дърво и изчакаха нещото да продължи.

„Нещото“, помисли си Уил. Защо го наричам „нещото“? То е момче, мъж… не… то е нещо променено, това е то.

Достигнаха и прекосиха градската граница, и Уил подхвърли в движение:

— Джим, сигурно на онази въртележка е имало двама, мистър Кугър и това момче, и…

— Не, аз не го изпуснах от поглед нито за миг!

Тичешком минаха покрай бръснарницата. Уил зърна, но не видя надписа на витрината. Прочете го, но не го осъзна. Запомни го и го забрави. Продължи да тича.

— Хей! Той завива по Кълпепър Стрийт! Бързо!

Завиха зад ъгъла.

— Няма го!

Улицата лежеше дълга и пуста под лъчите на уличните лампи.

Вятърът гонеше есенни листа по тротоарите, надраскани с квадрати за игра на дама.

— Уил, мис Фоли живее на тази улица.

— Да, четвъртата къща, но…

Джим заподсвирква безгрижно, пъхна ръце в джобовете си и закрачи напред. Уил го последва. Пред къщата на мис Фоли вдигнаха очи нагоре.

Зад един от меко осветените предни прозорци някой стоеше и гледаше навън.

Момче на не повече и не по-малко от дванайсет години.

— Уил! — тихо възкликна Джим. — Това момче…

— Нейният племенник.

— Племенник, друг път! Не се обръщай натам. Може би умее да разчита по устните. Върви бавно. До ъгъла и назад. Виждаш ли лицето му? Очите, Уил! Това е единственото, което не се променя у човека, бил той млад или стар, на шест години или на шейсет! Да, момчешко лице, но очите са на мистър Кугър!

— Не!

— Да!

Двамата спряха, за да се вслушат с наслада в бързите удари на сърцата си.

— Не спирай.

Отново закрачиха. Джим стискаше здраво ръката на Уил и го водеше напред.

— Ти видя очите на мистър Кугър, нали? Когато ни беше вдигнал и се канеше да ни блъсне челата. Видя и момчето, дето слезе от въртележката. Както се криех в листата, то погледна нагоре към мен — и ужас, все едно се отвори вратата на пещ! Никога няма да забравя тези очи! И сега те ме гледат от прозореца. Завий обратно. Сега дай да се върнем спокойно и бавничко… Трябва да предупредим мис Фоли какво се крие в нейната къща, нали?

— Виж какво, Джим, ти не даваш пет пари нито за мис Фоли, нито за нещо в нейната къща!

Джим премълча. Вървейки ръка за ръка с Уил, той само погледна приятеля си и примига веднъж — спусна клепачите върху блестящите си зелени очи и пак ги вдигна.

А Уил отново изпита към Джим чувството, което открай време изпитваше към едно някогашно, почти забравено куче. Всяка година идваше време, когато след дълги месеци послушание кучето просто хукваше по света и изчезваше за дълги дни, докато накрая се връщаше накуцващо, цялото в репеи, измършавяло, вмирисано на блата и бунища; беше се търкаляло из боклуците и нечистотиите на света само за да се прибере у дома със странна усмивчица на муцуната. Тате бе нарекъл кучето с името на философа от пущинаците Платон, защото по очите му се виждаше, че няма нещо, което да не знае. След завръщането си то отново влизаше в правия път, месеци наред живееше в пълна невинност, после изчезваше и всичко започваше отначало. Сега, докато вървеше, Уил имаше чувството, че чува Джим тихичко да скимти. Усещаше го как цял настръхва. Как присвива уши и души мириса на новия мрак. Джим долавяше миризми, които никой друг не познаваше, чуваше как тиктакат часовници, отмерващи друго време. Сега дори езикът му беше странен, играеше ту по долната, ту по горната устна, докато двамата пак спираха пред къщата на мис Фоли.

На прозореца нямаше никого.

— Ще се качим да позвъним — каза Джим.

— Какво, да го срещнем очи в очи?

— Не се впрягай, Уил. Трябва да проверим, нали? Да му стиснем ръката, да го погледнем в очите или нещо подобно, и ако наистина е той…

— Нали няма да предупредим мис Фоли пред него?

— Ще й звъннем после по телефона, глупчо. Хайде, качваме се!

Уил въздъхна и се остави на Джим да го поведе нагоре по стъпалата. Искаше и в същото време не искаше да узнае дали мистър Кугър се спотайва в онова момче в къщата и само от време на време наднича като светулка между миглите му.

Джим натисна звънеца.

— Ами ако той ни отвори? — попита Уил. — Олеле, толкова ме е страх, че ми иде да си плюя на петите. Джим, а ти защо не се страхуваш, защо?

Джим огледа двете си ръце. Не трепереха.

— Гръм да ме удари! — ахна той. — Прав си! Не се страхувам!

Вратата се разтвори широко.

Огря ги усмивката на мис Фоли.

— Джим! Уил! Колко мило.

— Мис Фоли — прекъсна я Уил, — добре ли сте?

Джим го изгледа свирепо. Мис Фоли се разсмя.

— Защо да не съм?

Уил се изчерви.

— Онези огледала на панаира…

— Глупости. Вече съвсем ги забравих. Е, момчета, ще влезете ли?

Тя отвори вратата още по-широко.

Уил провлачи крак и спря.

Зад мис Фоли като пороен дъжд в гръмотевична буря се спускаше тъмносиня мънистена завеса пред вратата на всекидневната.

Там, където цветният дъжд докосваше пода, надничаха чифт малки прашни обувки. Зад пороя се спотайваше злото момче.

Зло? Уил примига. Защо зло? Защото. Защото — и толкоз. Да, момче. Да, зло.

Мис Фоли се завъртя и подвикна към тъмносините, вечно падащи дъждовни мъниста:

— Робърт? — Тя хвана ръката на Уил и лекичко го дръпна навътре. — Ела да се запознаеш с двама от моите ученици.

Дъждовната завеса се разцепи. Свежа розова ръка се подаде навън съвсем сама, сякаш за да провери какво е времето в коридора.

Божичко, помисли си Уил, той ще ме погледне в очите! Ще види въртележката и себе си върху нея, как се върти назад, назад. Знам, че е отпечатано в окото ми, все едно че съм ударен от мълния!

— Мис Фоли — каза Уил.

Сега иззад сумрачните застинали огърлици на бурята се подаде и розово лице.

— Трябва да ви кажем нещо ужасно.

Джим грубо го сръчка с лакът.

Ето че и тялото излезе иззад тъмния воден поток от мъниста. Дъждът тихо зашушна зад малкото момче.

Мис Фоли въпросително вдигна вежди и се приведе към Уил. Джим свирепо го стисна за лакътя. Уил се изчерви, заекна, после изтърси:

— Мистър Крозети!

Изведнъж видя съвсем ясно надписа на витрината на бръснарницата. Онзи надпис, който бе зърнал, без да го види, докато минаваха тичешком:

— Мистър Крозети! — повтори той и бързо добави: — Той е… мъртъв!

— Какво… бръснарят?

— Бръснарят? — повтори Джим като ехо.

— Виждате ли тая прическа? — Уил се завъртя и вдигна трепереща ръка към главата си. — Той я направи. А преди малко минахме оттам и имаше надпис, и хората ни казаха…

— Колко тъжно. — Мис Фоли посегна да дръпне напред непознатото момче. — Толкова съжалявам. Момчета, това е Робърт, моят племенник от Уисконсин.

Джим протегна ръка. Племенникът Робърт я огледа любопитно.

— Защо ме зяпаш? — попита той.

— Струваш ми се познат — отвърна Джим.

На Уил му се искаше да извика: Джим!

— Приличаш на един мой чичо — добави Джим любезно и съвсем спокойно.

Племенникът стрелна очи към Уил, който бе забил поглед в пода от страх, че момчето ще види как в очите му се върти споменът за въртележката. Обзе го дивото желание да затананика обратната музика.

Сега, помисли си той, погледни го!

Погледна момчето право в очите.

Сетне всичко стана безумно, невероятно и подът изчезна изпод нозете му, защото видя красивата, розова и лъскава карнавална маска на малко момче, ала в нея сякаш бяха изрязани дупки, където блестяха очите на мистър Кугър — стари, стари, стари очи, ярки като хладни сини звезди и светлината от тия звезди бе пътувала милион години, за да стигне дотук. А през малките ноздри, изрязани в лъскавата восъчна маска, дъхът на мистър Кугър влизаше като пара, излизаше като лед. Захарнорозовото езиче потрепваше зад захарнобели зъби.

Някъде зад тия присвити очни цепки мистър Кугър направи щрак-щрак с фасетъчните си обективи. Лещите избухнаха като слънца, после прегоряха и пак станаха хладни и безметежни.

Той завъртя поглед към Джим. Щрак-щрак. Джим мигновено бе засечен, фокусиран, заснет, проявен, изсушен и картотекиран в мрака. Щрак-щрак.

И все пак това бе само момче, застанало в коридора с две други момчета и една жена…

А Джим през цялото време го гледаше настръхнал и също фотографираше Робърт.

— Вечеряли ли сте, момчета? — попита мис Фоли. — Ние тъкмо сядахме…

— Трябва да си вървим!

Всички погледнаха Уил, сякаш учудени, че не желае да кисне тук до безкрай.

— Джим… — измънка той. — Майка ти е сама вкъщи…

— О, да — неохотно се съгласи Джим.

— Сетих се. — Племенникът помълча, за да привлече вниманието им. Когато извърнаха лица към него, мистър Кугър вътре в племенника беззвучно направи щрак-щрак, щрак-щрак. Слушаше през мъничките уши, гледаше през стъклените очи, облизваше кукленските устни с език като на пекинез. — Защо не дойдете с нас за десерта, а?

— Десерт ли?

— Ще водя леля Уила на панаира.

Момчето погали ръката на мис Фоли, а тя се разсмя нервно.

— Панаирът! — възкликна Уил, после понижи глас. — Мис Фоли, нали казахте…

— Казах, че бях глупава и сама се уплаших — прекъсна го мис Фоли. — Днес е събота вечер, най-хубавата вечер да покажа на племенника си забавленията и гледките.

— Ще дойдете ли с нас? — попита Робърт, без да изпуска ръката на мис Фоли. — По-късно?

— Чудесно! — каза Джим.

— Джим — възрази Уил. — Цял ден не сме се прибирали. Майка ти е болна.

— Забравих. — Джим му хвърли поглед, изпълнен с най-чиста змийска отрова.

Щрак. Племенникът направи рентгенова снимка на двамата. Несъмнено на нея се виждаха студени кости, треперещи в топлата плът. Той протегна ръка.

— Утре тогава. Ще се видим около палатките.

Джим стисна със замах мъничката ръка.

— Бива!

— Довиждане! — Уил изскочи навън, после се завъртя с един последен мъчителен призив към учителката. — Мис Фоли?…

— Да, Уил?

Не ходете с това момче, помисли си той. Не припарвайте до панаира. О, моля ви, стойте си у дома! Но на глас каза:

— Мистър Крозети е мъртъв.

Мис Фоли кимна трогната и го зачака да се просълзи. А докато тя чакаше, Уил издърпа Джим навън и вратата се затръшна пред учителката и малкото розово личице с лещите, които правеха щрак-щрак, фотографирайки двете объркани момчета, и двамата вече слизаха неуверено по стъпалата сред октомврийския мрак, а в това време въртележката пак се завъртя вихрено в главата на Уил и листата на дърветата над главите им шушнеха и пращяха от вятъра. Без да извръща глава, Уил процеди през зъби:

— Джим, ти му стисна ръката! На мистър Кугър! Нали няма да се срещаш с него?

— Да, мистър Кугър е, няма грешка. Леле, какви очи. Ако го срещна пак тая вечер, ще си разчистим сметките. Какво те тормози, Уил?

— Какво ме тормози ли!

Вече бяха слезли от последното стъпало и започнаха да се препират с яростен, трескав шепот, като се озъртаха нагоре към празните прозорци, където от време на време преминаваше сянка. Уил млъкна. Музиката се въртеше в главата му. Зашеметен, той затвори очи.

— Джим, музиката, която свиреше калиопата, докато мистър Кугър се подмладяваше…

— Да?

— Това беше Погребалният марш! Само че наопаки!

— Кой Погребален марш?

— Кой ли! Джим, Шопен е написал само един! Неговият Погребален марш!

— Но защо наопаки?

— Мистър Кугър не вървеше към гроба, а се отдалечаваше от него, нали? Ставаше по-млад, по-малък, вместо да остарее и да се гътне.

— Уили, ти си страхотен!

— Така си е, но… — Уил настръхна. — Той е там. На прозореца, пак. Помахай му. Довиждане! Сега тръгвай и си подсвирквай нещо. Само не Шопен, за Бога…

Джим помаха с ръка. И Уил помаха с ръка. Двамата заподсвиркваха „О, Сузана“.

Горе на прозореца сянката леко помръдна ръка.

Момчетата бързо се отдалечиха по улицата.

20.

В две къщи чакаха две трапези.

Един родител нахока Джим, двама родители нахокаха Уил.

И двамата бяха пратени да си легнат гладни.

Всичко започна точно в седем. Свърши точно в седем и три.

Затръшнаха се врати. Щракнаха резета.

Тиктакаха часовници.

Уил стоеше до вратата. Телефонът беше заключен отвън. А дори и да позвънеше, мис Фоли нямаше да отговори. Тя сигурно вече беше извън града… божичко! Пък и какво да й каже? Че момчето не е момче? Нима нямаше да се изсмее? И още как. Защото племенникът беше племенник, момчето беше момче, или поне така изглеждаше.

Той се завъртя към прозореца. В стаята си отвъд улицата Джим стоеше пред същата дилема. И двамата се бореха. Беше твърде рано, за да отворят прозорците и да си подвикват шепнешком. Долу родителите им бяха будни, заети да слушат новините или забавните предавания по радиото.

Момчетата се проснаха на двете си легла в двете си къщи, изровиха от дюшеците парченца шоколад, скътани там за черни дни, и унило ги захапаха.

Тиктакаха часовници.

Девет. Девет и половина. Десет.

Дръжката тихо изтрака, докато тате отключваше вратата.

Тате, помисли си Уил. Влез! Трябва да си поговорим!

Но тате предъвкваше дишането си в коридора. Отвъд вратата можеше да се усети само неговото объркване, неговото вечно озадачено и леко смутено лице.

Няма да влезе, помисли си Уил. Да заобикаля, да увърта, да протака — това да. Но да влезе, да седне, да изслуша? Кога го е правил и дали изобщо някога ще го направи?

— Уил?…

Уил подскочи.

— Уил… — каза тате, — внимавай.

— Внимавай? — възкликна мама, тъкмо задаваща се по коридора. — Само това ли ще кажеш?

— Какво друго? — Тате вече слизаше по стълбището. — Той подскача, аз пълзя. Как да събереш тъй различни хора? Той е твърде млад. Аз съм твърде стар. Господи, понякога ми се иска да не бяхме…

Вратата се затвори. Тате се отдалечаваше по тротоара.

Уил искаше да бутне прозореца и да извика. Изведнъж тате му се стори тъй изгубен в нощта. Не за мен, недей да се тревожиш за мен, тате, помисли си той. Ти, тате, остани у дома! Опасно е! Не отивай!

Но не извика. А когато най-сетне тихичко разтвори прозореца, улицата бе пуста и той знаеше, че е само въпрос на време библиотечните прозорци да светнат в другия край на града. Когато реките преливат, когато от небето се сипе огън, нима има по-хубаво място от библиотеката с нейните многобройни зали, с книгите? С малко късмет никой няма да те намери там. И как да те намерят — та ти си в Танганайка през 1898, в Кайро през 1812, във Флоренция през 1492!

— … внимавай…

Какво искаше да каже тате? Дали бе усетил дъха на паника, дали бе чул музиката, дали се бе прокрадвал близо до шатрите? Не. Не и тате. В никакъв случай.

Уил метна камъче към прозореца на Джим.

Трак. Тишина.

Той си представи как Джим седи самичък в тъмното и тихичко отброява минутите, а дишането му е като фосфор.

Трак. Тишина.

Не, това не беше в стила на Джим. Досега прозорецът винаги се отваряше и отвътре изникваше главата на Джим, заредена с викове, потаен шепот, кискане, бунтове и обвинения в метеж.

— Джим, знам, че си там!

Трак.

Тишина.

Тате е вън в града. Мис Фоли е знаем с кого, помисли си той. Божичко, Джим, трябва да сторим нещо! Тази нощ!

Уил метна едно последно мъничко камъче.

… трак…

То падна долу в стихналата трева.

Джим не дойде на прозореца.

Тази нощ, помисли си Уил. Захапа юмрук. Просна се на леглото, вдървен и изстинал.

21.

На уличката зад къщата имаше грамаден старинен тротоар от чамови дъски. Имаше го откакто се помнеше Уил, откакто нехайната цивилизация бе започнала да излива корави и скучни бетонни тротоари. Неговият дядо — сантиментален и буен мъж, който никога не отстъпваше без свирепа борба — бе взел присърце тази изчезваща забележителност и заедно с десетина помощници бе пренесъл цели дванайсет метра от тротоара в задната уличка, където дъските лежаха година подир година като скелет на някакво незнайно чудовище, избеляваха от жаркото слънце и обилно гниеха от дъждовете.

Градският часовник удари десет.

Проснат в леглото, Уил осъзна, че си мисли за този огромен дар на дядо от отминали времена. Чакаше да чуе как тротоарът ще проговори. На какъв език? Е, това е дълга история…

Никога не се е чуло и видяло момчетата да отидат направо до вратата, да позвънят и да повикат приятелите си. Те предпочитат да мятат буци пръст по стените, жълъди по керемидите или да пращат тайнствени бележки с хвърчила, закачени за рамките на тавански прозорци.

Така беше и с Джим и Уил.

Късно нощем, ако трябваше да се прескачат гробове или да се пускат умрели котки в хорските комини, едното или другото момче се измъкваше навън под лунните лъчи и танцуваше като върху ксилофон по глухо кънтящия музикален тротоар.

С годините те наистина настроиха тротоара — ту откъртваха дъската „ла“ и я заковаваха другаде, ту вадеха дъската „фа“ и пак я връщаха на място, докато накрая тротоарът стана мелодичен дотолкова, доколкото можеха да го направят времето и два чифта упорити ръце.

По изсвирената мелодия можеше да познаеш какво приключение предстои тази нощ. Ако Уил чуеше Джим да изтропа седем-осем такта от „Далече надолу по река Суони“, измъкваше се навън и знаеше, че по реката са плъзнали лунни пътеки, водещи към речните пещери. Ако Джим чуеше Уил да подскача по дъските като попарен териер и мелодията смътно напомняше „На поход през Джорджия“, значи извън града сливите, прасковите или ябълките бяха узрели и можеха да се натъпчат до пръсване.

Затова тази нощ Уил чакаше със затаен дъх някоя мелодия да го повика.

Каква ли мелодия щеше да изсвири Джим, за да представи панаира, мис Фоли, мистър Кугър и/или злия племенник?

Десет и петнайсет. Десет и половина.

На Уил никак не му допадаше, че Джим си седи в стаята и мисли… за какво? За Огледалния лабиринт? Какво бе видял там? И след като го бе видял, какво планираше?

Не го свърташе на място.

А още по-малко му допадаше да мисли за Джим без баща между него и панаирджийските шатри, и всичко спотаено из мрака в ливадите. И с майка, която тъй силно го иска до себе си, че просто трябва да се махне, да излезе, да вдиша волния нощен въздух, да опознае волните нощни води, бягащи към необятни волни морета.

Джим, помисли си той. Изсвири музиката!

И в десет и трийсет и пет тя прозвуча.

Той чу или му се стори, че чува как под звездната светлина Джим подскача високо и се приземява пружиниращо като котка върху грамадния ксилофон. А мелодията! Наистина ли напомняше преобърнатата погребална жалба на калиопата?!!

За да се увери, Уил посегна да отвори прозореца. Но изведнъж отсреща прозорецът на Джим тихичко се разтвори.

Значи не беше долу на дъските! Просто страстното желание на Уил бе сътворило мелодията! Уил понечи да прошепне, но млъкна.

Защото Джим, без да каже и дума, се плъзна надолу по водосточната тръба.

Джим, помисли си Уил.

Долу на моравата Джим настръхна, сякаш бе чул името си.

Нали няма да тръгнеш без мен, Джим?

Джим бързо хвърли поглед нагоре.

По нищо не пролича да е забелязал Уил.

Джим, помисли си Уил, ние все още сме приятели, усещаме миризми, които никой друг не усеща, чуваме неща, които никой друг не чува, имаме една кръв, тичаме по един и същ път. Сега за пръв път ти се измъкваш! Зарязваш ме!

Но алеята беше пуста.

Един саламандър се стрелна край живия плет, натам изчезна и Джим.

Уил изскочи през прозореца, спусна се по решетката за цветята, преди да си помисли: Аз съм сам. Ако изпусна Джим, за пръв път ще бъда сам в нощта. И къде отивам? Където отива Джим.

Господи, нека не изоставам!

Джим се носеше като черен бухал подир мишка. Уил препускаше като обезоръжен ловец подир бухала. Сенките им пробягваха като хвърчила по октомврийските морави.

А когато спряха…

Пред тях беше къщата на мис Фоли.

22.

Джим се озърна.

Уил се превърна в храст зад храста, сянка в сенките с две проблясващи под звездите стъклени кръгчета — очите му, сбрали образа на Джим, който подвикваше шепнешком към прозорците на втория етаж:

— Хей, ти там… хей…

Божичко, помисли си Уил, той иска да бъде разпорен и натъпкан с натрошено стъкло от Огледалния лабиринт.

Върху мътно осветената завеса горе се надигна сянка. Мъничка сянка. Племенникът бе довел мис Фоли у дома и се бяха прибрали в стаите си или… О, Господи, помисли Уил, дано да се е прибрала жива и здрава. Може би и тя като продавача на гръмоотводи…

— Хей!…

Джим се озърна нагоре с онова странно, топло изражение на задъхано очакване, което често се изписваше по лицето му през топлите летни нощи при представлението на сенките отвъд прозореца на Театъра в онази къща на няколко преки оттук. Гледайки нагоре с обич, с преданост като котка, Джим чакаше някаква особена мрачна мишка да изскочи оттам. Макар и приклекнал, сега той сякаш бавно растеше, като че нещото на прозореца горе, което изведнъж бе изчезнало, притегляше костите му.

Уил стисна зъби.

Усети как сянката се плъзга надолу през къщата като студен дъх. Не можеше повече да изчаква. Хвърли се напред.

— Джим!

Стисна ръката на приятеля си.

— Уил, ти какво правиш тук?

— Джим, недей да говориш с него! Махай се оттук. Божичко, той ще те сдъвче и ще ти изплюе костите!

Джим издърпа ръката си.

— Уил, прибирай се. Ще развалиш всичко!

— Той ме плаши, Джим, какво искаш от него? Днес следобед… в лабиринта видя ли нещо?

— Да…

— За Бога, какво!

Уил сграбчи Джим за ризата, усети как сърцето му бие под костите на гърдите.

— Джим…

— Пусни ме. — Джим беше ужасяващо спокоен. — Ако той разбере, че си тук, няма да излезе. Уили, ако не ме пуснеш, ще си го спомня, когато…

— Когато какво?

— Когато стана по-голям, дявол да го вземе, по-голям!

Джим плю.

Уил отскочи назад като ударен от мълния. Погледна празните си ръце и вдигна едната, за да избърше плюнката от бузата си.

— О, Джим — изстена той.

И чу как въртележката се раздвижва, плъзга се по черни нощни води в кръг, в кръг, и Джим върху черен кон потегля напред, кръжи в сянката на дървото, и Уил искаше да извика: Внимавай! Въртележката! Ти искаш тя да върви напред, нали, Джим? Напред, а не назад! И ти върху нея, един кръг и си на петнайсет, после още един и си на шестнайсет, още три кръга и си на деветнайсет! Музика! Ето че си на двайсет и продължаваш, избуяваш на ръст сред пустата централна алея, и вече не си онзи Джим на тринайсет, почти четиринайсет години, а аз съм малък, млад и изплашен!

Уил отметна ръка и с всичка сила удари Джим по носа.

После се метна върху него, стегна го здраво и с вик го събори, катурна го в храстите. Удари устата на Джим, запуши я, натъпка я с пръсти до пръсване, заглушавайки гневното ръмжене и виковете.

Вратата на къщата се отвори.

Уил изкара въздуха на Джим, просна се върху него с цялата си тежест, продължавайки да запушва устата му с юмрук.

Нещо стоеше на верандата. Мъничка сянка оглеждаше града, търсеше Джим, но не го намираше.

Ала това бе само момчето Робърт, дружелюбният племенник, излязъл почти небрежно навън с ръце в джобовете, с тихичко подсвиркване, да подиша нощния въздух както правят момчета в търсене на приключения, които се случват толкова рядко, че трябва сами да си ги измислят. Здраво вкопчен за Джим в смъртоносна хватка, Уил вдигна очи и бе още по-потресен да види нормално момче с безгрижен поглед и небрежна стойка — дребничко, спокойно момче, в което уличните лампи не разкриваха и следа от мъж.

Робърт сякаш беше готов всеки момент да нададе вик и да се впусне в игра с тях, да преплетат ръце и крака, да кряскат и да се закачат като майски паленца, а накрая да се проснат на моравата и да се смеят до сълзи, когато ужасът е изчерпан, страхът се е разтопил в росата като безсмислен и бързо изчезнал сън, както се случва със сънищата, колчем отвориш очи. Защото там наистина стоеше племенникът с кръгло, свежо и гладко като праскова лице.

И той се усмихваше отвисоко на двете момчета, които вече виждаше да лежат вкопчени на тревата.

После бързо се втурна навътре. Навярно бе изтичал да се разрови на горния етаж и пак бе изхвръкнал навън, защото докато двете момчета яростно се боричкаха, блъскаха, мятаха, по моравата изведнъж се посипа дъжд от звънтящ и трополящ блясък.

Племенникът прескочи перилата на верандата и се приземи на тревата меко като невидима в мрака пантера. В ръцете му бляскаха вълшебни звезди. И той щедро ги разпръсна из въздуха. Те тропнаха, плъзнаха се, запримигваха около Джим. Двете момчета лежаха зашеметени под този внезапен дъжд от злато и диамантен огън.

— Помощ, полиция! — изкрещя Робърт.

Уил бе тъй стреснат, че пусна Джим.

Джим бе тъй стреснат, че пусна Уил.

Двамата посегнаха едновременно към студения разсипан лед.

— Божичко, гривна!

— Пръстен! Огърлица!

Робърт замахна с крак. Две кофи за смет се търкулнаха с грохот по тротоара.

В спалнята горе светна лампа.

— Полиция!

Робърт хвърли в нозете им една сетна струйка блясък, после свежата му прасковена усмивка изчезна като експлозия, заключена обратно в кутия, и той побягна по улицата.

— Чакай! — Джим скочи на крака. — Няма да ти сторим зло!

Уил го препъна. Джим падна.

Горе прозорецът се отвори. Мис Фоли се приведе навън. Коленичилият Джим държеше дамски часовник. Уил примигваше над огърлицата в ръцете си.

— Кой е? — извика тя. — Джим? Уил? Какво държите?

Но Джим вече бягаше. Уил спря само колкото да види как прозорецът опустява и от него излита стон, докато мис Фоли оглежда стаята си. Когато чу оглушителния й писък, той разбра, че е открила кражбата.

Тичайки, Уил си даде сметка, че върши точно каквото искаше племенникът. Би трябвало да се върне, да събере накитите, да каже на мис Фоли какво е станало. Но трябваше да спаси Джим!

Далече зад гърба му новите писъци на мис Фоли запалиха още лампи! Уил Холуей! Джим Найтшейд! Нощни бегачи! Крадци! Това сме ние, помисли си Уил, Боже мой! Отсега нататък каквото и да кажем, никой няма да ни повярва! Нито за панаири, нито за въртележки, нито за огледала, нито за зли племенници, нито за каквото и да било!

И тъй бягаха като три зверчета под звездните лъчи. Черна видра. Котарак. Заек.

Аз, помисли си Уил, аз съм заекът.

Беше бял и много уплашен.

23.

Нахълтаха на панаира с трийсетина километра в час плюс-минус някой и друг километър — племенникът начело, Джим плътно зад него, Уил по-назад, запъхтян и пронизван от изстрели на умора в краката, главата, сърцето.

Бягайки отчаяно, племенникът се озърна през рамо. Вече не се усмихваше.

Измамих го, помисли си Уил, той е разчитал, че няма да го последвам, че ще повикам полиция, ще се забавя и никой няма да ми повярва или ще избягам да се укрия. Сега се страхува да не го смачкам от бой и иска да скочи на онази въртележка, да стане по-стар и по-едър от мен. О, Джим, Джим, трябва да го спрем, да го задържим млад, жив да го одерем.

Но по тичането на Джим личеше, че той няма да помогне. Джим не тичаше подир никакъв племенник. Тичаше към безплатното возене.

Отпред племенникът изчезна зад една шатра. Джим го последва. Докато достигне алеята, въртележката вече оживяваше с шум. Сред пулса, дрънченето, писъка на музиката дребният свежолик племенник се носеше върху грамадната платформа, обгърнат от вихрушка среднощен прах.

На три метра от него Джим гледаше как конете подскачат и погледът му избиваше искри от очите на препускащия жребец.

Въртележката се движеше напред!

Джим се приведе към нея.

— Джим! — изкрещя Уил.

Племенникът изчезна от поглед, понесен от въртящата се машина. Отново се появи, протегна розови пръстчета и тихо призова:

— Джим?…

Джим трепна, повдигна крак.

— Не!

Уил се хвърли напред.

Блъсна, сграбчи, стисна Джим; залитнаха; паднаха един върху друг.

Изненаданият племенник отново изчезна в мрака, вече една година по-голям. Една година по-голям, помисли си падналият Уил, значи една година по-висок, по-едър, по-зъл!

— О, Боже, Джим, бързо!

Той скочи и изтича към контролното табло — сложна загадка от бронзови ключове, порцеланови капаци и съскащи жици. Дръпна ръчката. Но изотзад Джим изръмжа нещо неясно и блъсна ръцете на Уил.

— Уил, всичко ще развалиш! Недей!

Джим тласна ръчката обратно — докрай.

Уил се завъртя и го зашлеви през лицето. Всеки сграбчи лактите на другия, залюшкаха се, размахаха ръце и крака. Стовариха се върху контролното табло.

Уил видя как злото момче се плъзга край тях в нощта — вече пораснало с още една година. Още пет или шест обиколки и то щеше да е по-едро и от двамата, взети заедно!

— Джим, той ще ни убие!

— Не, мен няма!

Уил усети електрическо жилване. Изписка, отдръпна се, блъсна ръчката на изключвателя. Контролното табло люто изсъска. Към небето подскочи мълния. Отметнати от ударната вълна, Джим и Уил лежаха и гледаха как въртележката побеснява.

Злото момче профуча край тях, вкопчено в бронзово дърво. Ругаеше. Плюеше. Бореше се с вятъра, с центробежната сила. Опитваше да се издърпа през конете и прътите към външния край на въртележката. Лицето му прелиташе и изчезваше, прелиташе и изчезваше. Момчето впиваше нокти в дъските. Крещеше дрезгаво. Въртележката подскачаше и се клатеше. Племенникът се подхлъзна. Падна. Стоманеното копито на един черен кон го ритна. Върху челото му цъфна кървав печат.

Джим съскаше, мяташе се, риташе. Уил го бе яхнал жестоко, притискаше го в тревата, отвръщаше на вика с вик, и двамата бяха пребледнели от страх, сърцата им блъскаха като стенобитни машини. Електрически мълнии от превключвателя бълваха нагоре бели звезди като струи на фойерверки. Въртележката се завъртя трийсет, завъртя се четирийсет — „Уил, остави ме да стана!“ — завъртя се петдесет пъти. Калиопата виеше, изкипяваше, пресъхна като древно речно корито, сетне престана да свири, само клавишите бръщолевеха нещо, докато сетните остатъци от па̀ра извираха през клапаните. Мълнията се размота над потните повалени момчета, пренесе пламък към безмълвния бяг на конете, за да освети техния път все наоколо и наоколо с проснатата фигура върху платформата — вече не момче, а мъж, вече не мъж, а нещо повече от мъж, и още повече, и още повече, много повече от това, в кръг, в кръг.

— Той е, той е, ох, той е, ох, гледай, Уил, той е… — ахна Джим и зарида, защото нямаше какво друго да стори, както беше прикован долу. — О, Боже, Уил, стани. Трябва да я завъртим обратно!

Из шатрите припламнаха светлини.

Но никой не излезе.

Защо, запита се трескаво Уил. Заради експлозиите? Заради електрическата буря? Нима уродите си мислят, че целият свят препуска по алеята? Къде е мистър Дарк? В града? Замислил е нови пакости? Какви, къде, защо?

Стори му се, че чува как сърцето на измъчената фигура, просната върху платформата, барабани свръхбързо, после бавно, бързо, бавно, много бързо, много бавно, невероятно бързо, после съвсем бавно както луната пъпли през небето в бяла зимна нощ.

Някой, нещо върху въртележката глухо проплака.

Слава Богу, че е тъмно, помисли си Уил. Слава Богу, че не мога да видя. Някой си отива. Нещо идва. Ето, каквото и да е то, пак си отива. Ето… ето…

Мътна зловеща сянка върху тръпнещата машина немощно опита да се надигне, но беше късно, късно, още по-късно, много късно, най-късно, ох, много късно. Сянката рухна. Въртележката се въртеше като самата земя, пореше въздуха, светлината, разума и чувствата, оставяйки само мрак, студ и старост.

В един сетен пристъп контролното табло избълва вътрешностите си и се разпадна.

Всички лампи на панаира примигнаха и изгаснаха.

Въртележката забавяше ход през студения нощен вятър.

Уил пусна Джим.

Колко пъти, помисли си Уил, колко пъти се завъртя? Шейсет, осемдесет… деветдесет?…

Колко пъти, питаше и лицето на Джим, и кошмарът се изписа по него, докато гледаше как мъртвата въртележка потръпва и застива сред мъртвата трева — един вече спрял свят, който нищо, дори техните сърца, ръце или глави, не можеше да отпрати обратно накъдето и да било.

Те бавно тръгнаха към въртележката и обувките им шушнеха из тревата.

Сенчестата фигура лежеше на дъсчения под откъм тяхната страна, с извърнато настрани лице.

Едната ръка провисваше от платформата.

Не беше момчешка.

Приличаше на грамадна восъчна ръка, опалена от огън.

Косата на мъжа беше дълга, тънка като паяжина, бяла. Полъхът откъм мрака я развяваше като най-фина коприна.

Наведоха се да видят лицето.

Мумифицираните очи бяха затворени. Носът бе хлътнал върху хрущяла. Устата беше съсухрено бяло цвете с криви листенца, събрани като тънък восъчен калъф върху стиснатите зъби, през които въздишаше немощно бълбукане. Мъжът беше дребен за дрехите си, дребен като дете, но висок, върлинест и стар, толкова стар, много стар, не на деветдесет, не на сто, не на сто и десет, а на сто и двайсет или сто и трийсет невъзможни години.

Уил го докосна.

Мъжът беше студен като жаба албинос.

Миришеше на лунни мочурища и древни египетски бинтове. Беше нещо, което лежи в музеите, омотано с никотинови превръзки, запечатано зад стъкло.

Но беше жив, хленчеше като бебе и се съсухряше към смъртта — бързо, много бързо, пред очите им.

Уил се приведе през ръба на въртележката и повърна.

После Джим и Уил един през друг скочиха от платформата, заблъскаха с изтръпналите си кецове безумните листа, невероятната трева, безплътната земя и побягнаха по алеята…

24.

Пеперудите с тих звън се блъскаха във високата лампа с тенекиен сенник, която се люшкаше забравена над кръстопътя. Долу, на пустата бензиностанция насред селския пущинак звучеше друг звън. В тясната като ковчег телефонна кабина се бяха натъпкали две пребледнели момчета, които се вкопчваха едно в друго при всяко прелитане на прилеп, при всяко минаване на облак пред звездите. Разговаряха с хора, скрити нейде отвъд нощните хълмове.

Уил остави слушалката. Полицаите и линейката бяха на път.

Отначало двамата с Джим се препираха с дрезгав шепот, докато бягаха и се препъваха: трябва да се приберат у дома, да спят, да забравят — не! трябва да хванат някой товарен влак на запад! — не! защото мистър Кугър, ако е оцелял след онова, което му сториха, този стар, този много, много, много стар мъж ще тръгне подир тях по целия свят, докато ги открие и разкъса на парчета! Спориха, трепериха, накрая се озоваха в телефонната кабина и не след дълго видяха как полицейската кола подскача по пътя с виеща сирена, а отзад се задава линейката. Всички мъже надничаха през стъклата към двете момчета, които тракаха със зъби под изпъстрената от пеперудки светлина.

Три минути по-късно те всички крачеха по мрачната алея. Джим вървеше пръв и говореше трескаво:

— Той е жив. Трябва да е жив. Ние не искахме да го направим! Съжаляваме! — Той се вгледа в черните шатри. — Чувате ли? Съжаляваме!

— По-кротко, момче — каза един от полицаите. — Продължавай.

Двамата полицаи в полунощно синьо, двамата санитари като призраци и двете момчета направиха последния завой покрай виенското колело и стигнаха до въртележката.

Джим изстена.

Застинали в бяг, конете тъпчеха с копита нощния въздух. Звездни лъчи искряха по бронзовите пръти. Това бе всичко.

— Няма го…

— Тук беше, кълнем се! — каза Джим. — На сто и петдесет, на двеста години и умираше от това.

— Джим — прекъсна го Уил.

Четиримата мъже се размърдаха смутено.

— Трябва да са го отнесли в някоя шатра.

Уил се запъти настрани. Единият полицай го хвана за лакътя.

— На сто и петдесет години ли каза? — попита той. — Защо не на триста?

— Може и на толкова да е бил! О, Боже. — Джим се завъртя и извика: — Мистър Кугър! Доведохме помощ!

В Шатрата на уродите примигаха светлини. Грамадните знамена отпред тътнеха и плющяха, а електрическите лъчи прозираха през тях. Полицаите се озърнаха нагоре. МИСТЪР СКЕЛЕТ, ПРАШНАТА ВЕЩИЦА, ПРЕМАЗВАЧА, ВЕЗУВИО ПИЕ ЛАВА! — всички те танцуваха меки, едри, всеки изрисуван на отделен флаг.

Джим спря до шумолящия вход на шатрата.

— Мистър Кугър? — подвикна умолително той. — Вие… там ли сте?

Входът на шатрата се размърда като уста и навън лъхна топъл въздух с мирис на лъв.

— Какво? — попита единият полицай.

Джим разчете помръдващия брезент.

— Те казват „Да“. Казват „Влезте“.

Джим прекрачи навътре. Другите го последваха.

С присвити очи се взряха през кръстосаните сенки на стълбовете към високите платформи на уродите и застаналите в очакване там причудливи странници с осакатени лица, кости или умове.

Наблизо на паянтова масичка четирима мъже играеха с оранжеви, тревнозелени и слънчевожълти карти, върху които имаше отпечатани лунни зверове и крилати мъже със слънчеви символи. Ето го Скелета с ръце на кръста — човек би могъл да свири на него като на флейта; ето го мистър Дирижабъл, когото можеш да пробиваш с игла всяка вечер и сутрин отново да го напомпваш; ето го дребосъка, известен като Брадавицата, когото можеш да пратиш като колет на суперизгодна цена; а отстрани още по-невероятна игра на клетките и времето — едно тъй дребно джудже, седнало тъй прегърбено, че лицето му не се виждаше зад картите, стиснати пред него с треперещи, подути от артрит пръсти.

Джуджето! Уил трепна. Нещо в тия ръце! Познато, познато. Къде? Кой? Кога? Но очите му сами се стрелнаха по-нататък.

Там стоеше мосю Гийотен с черно трико, черни дълги чорапи, черна качулка на главата и скръстени на гърдите ръце, изпънат като стълб до своята кръвожадна машина, вдигнала високо под брезентовото небе острието си — алчен нож, целият в проблясъци и метеорно сияние, жадуващ да разцепи пространството. Долу, в прореза за шията, лежеше проснат манекен в очакване на бърза гибел.

Там стоеше Премазвача, цял във въжета и сухожилия, цял в стомана и желязо, готов да хруска кости, да мачка челюсти и да троши подкови.

А ето го и пияча на лава Везувио с опърления език, с обгорелите зъби, зает да подмята нагоре десетки огнени топки, чиято пламтяща верига разтегляше дълги сенки по свода на шатрата.

От околните сепарета още трийсетина уроди гледаха полета на огньовете, докато накрая пиячът на лава се озърна, видя натрапниците и остави вселената си да рухне. Слънцата потънаха в корито с вода.

Надигна се облак па̀ра. Всичко замръзна като в картина.

Уил бързо вдигна очи.

Там, на най-голямата сцена, стоеше мистър Дарк, Илюстрования човек, стиснал в мазолестата си розова ръка игла за татуировки, сякаш се готвеше да зарежда въздушна пушка.

По плътта му прииждаха тълпи от картинки. Разголен до пъпа, той се бодеше с тази машинария, напомняща водно конче, добавяйки върху лявата си длан нова рисунка. Но Уил се вгледа зад него и извика:

— Ето го! Ето го мистър Кугър!

Полицаите и санитарите трепнаха.

Зад мистър Дарк се издигаше електрическият стол.

На този стол седеше един съсипан човек — същият, когото за последен път бяха видели да хъхри, проснат като купчинка смачкани кости и белезникав восък върху строшената въртележка. Сега седеше изправен, подпрян, пристегнат в това устройство, пълно с мощта на мълнията.

— Това е той! Той… умираше.

Мистър Дирижабъл стана на крака.

Скелета се завъртя, висок и изпънат.

Брадавицата скочи като бълха долу в стърготините.

Джуджето пусна картите и завъртя ту безумен, ту идиотски поглед напред, наоколо, нагоре.

Познавам го, помисли си Уил. О, Боже, какво са му сторили!

Търговецът на гръмоотводи!

Той беше. Стегнат, смачкан, смален, сгърчен от някаква ужасяваща сила до размерите на дребно човече, свито като юмрук…

Продавачът на гръмоотводи.

Но в този момент с удивителна бързина се случиха две неща.

Мосю Гийотен се изкашля.

И горе в брезентовото небе ножът на гилотината полетя надолу като пикиращ ястреб. Шепот-съскане-свистене-тътен-рев-бам!

Отсечената глава на манекена се търкулна.

И падайки, заприлича на главата на Уил, на лицето на Уил — унищожени.

Той искаше и не искаше да изтича, да вдигне главата, да види дали е с неговия профил. Но как би дръзнал да стори това? Никога, никога, дори и за милиард години не би посегнал да изпразни онази ракитова кошница.

Случи се второто нещо.

Механикът, който работеше зад нещо средно между телефонна кабина и изправен ковчег със стъкло отпред, пусна една изпъната корда. Някакво колелце прещрака в машинарията под надписа МАДМОАЗЕЛ ТАРО, ПРАШНАТА ВЕЩИЦА. Восъчната женска фигура в стъклената кутия кимна и острият й нос проследи момчетата, докато те водеха мъжете покрай нея. Студената й восъчна ръка плъзна по Праха на съдбата върху лавицата в ковчега. Очите й не виждаха; те бяха зашити с черна вдовишка дантела и черен конец. Беше си най-обикновено восъчно плашило и като я видяха, полицаите се усмихнаха и продължиха напред, усмихнаха се и на мосю Гийотен за представлението, после отминаха, вече бяха започнали да се успокояват и сякаш нямаха нищо против, че толкова късно вечер са ги викнали на весело приключение в света на репетиращи акробати и мрачни магьосници.

— Господа! — Мистър Дарк и неговата тълпа от илюстрации се втурнаха напред по чамовата платформа; под двете му мишници тъмнееха джунгли, около двата му бицепса се виеха египетски усойници. — Добре дошли! Идвате тъкмо навреме! Репетираме всичките си нови номера!

Мистър Дарк размаха ръка и странни чудовища разтвориха зъбати челюсти по гърдите му; приличаше на циклоп с едно-единствено идиотски присвито око вместо пъп, което примигваше при всяка негова крачка.

Господи, помисли си Уил, той ли води тая тълпа със себе си, или тълпата го дърпа за кожата?

Уил усети как от всички скърцащи платформи, от безмълвните стърготини уродите се обръщат и заедно с полицаите и санитарите отправят омаяни погледи към тази илюстрована навалица, която с едно събирателно движение завладя и изпълни околния въздух и брезентовото небе с беззвучни викове за внимание.

Една част от татуираното с отровно жило население заговори. Беше устата на мистър Дарк над тази калиграфична експлозия, тази железопътна катастрофа на чудовища, гъмжащи по запотената му кожа. Мистър Дарк изтръгна от гърдите си звуци на орган. Личните му електрически, синьо-зелени поданици потрепериха, както потрепериха и истинските уроди върху посипания със стърготини под на шатрата; а Джим и Уил, чувайки звука с мозъка на костите си, също потрепериха и се почувстваха по-уродливи от уродите.

— Господа! Момчета! Току-що привършихме подготовката на новия номер! Вие ще го видите първи! — провикна се мистър Дарк.

Първият полицай с небрежно отпусната ръка върху кобура вдигна присвити очи към необятното стълпотворение от зверове и същества.

— Това момче каза…

— Каза?! — Илюстрования човек избухна в дрезгав смях. Стреснатите уроди панически заподскачаха, после се успокоиха, когато собственикът на панаира продължи съвършено спокойно, галейки и укротявайки илюстрациите си, което някак укроти и уродите. — Каза? Но какво е видяло? Момчетата вечно се плашат на панаирджийските представления, нали? Бягат като зайци, когато уродът изскача на сцената. Но тази вечер, особено тази вечер!

Полицаите погледнаха покрай него към жалката фигура от смачкан картон и парцали, стегната в електрическия стол.

— Кой е този?

— Той ли? — Уил видя как сред димните облаци в очите на мистър Дарк припламна огън и как той веднага го изгаси. — Това е новата ни атракция. Мистър Електрико.

— Не! Погледнете стареца! Вижте го! — изкрещя Уил.

Полицаите се обърнаха, изненадани от демонския му крясък.

— Не виждате ли? — настоя Уил. — Той е мъртъв! Само ремъците го държат!

Санитарите вдигнаха очи към грамадната зимна снежинка, захвърлена в черния стол и задържана от него.

О, божичко, помисли Уил, ние си въобразявахме, че ще е съвсем просто. Старецът мистър Кугър умира, затова ние довеждаме доктори да го спасят и може би той ни прощава, може би панаирът вече не ни мисли злото и ни пуска да си вървим. Но сега стана това, а какво ли още ни чака? Той е мъртъв! Късно е! Всички ни мразят!

И Уил стоеше сред другите, усещайки как студеният въздух полъхва откъм изровената мумия, откъм студената уста и студените очи, заключени в замръзнали клепачи. В замръзналите ноздри не трепваше нито един бял косъм. Под провисналата риза ребрата на мистър Кугър бяха застинали като камък, а зъбите под глинените му устни бяха студени като сух лед. Изкараш ли го навън по пладне, ще се обгърне в бяла мъгла.

Санитарите се спогледаха. Кимнаха.

Виждайки това, полицаите направиха крачка напред.

— Господа!

Ръката на мистър Дарк плъзна като тарантула по медното електрическо табло.

— Сега сто хиляди волта ще изгорят тялото на мистър Електрико!

— Не, не му позволявайте! — викна Уил.

Полицаите направиха още една крачка. Санитарите отвориха уста да проговорят. Мистър Дарк хвърли бърз въпросителен поглед към Джим. Джим извика:

— Не! Всичко е наред!

— Джим!

— Да, Уил, наред е!

— Отдръпнете се! — Паякът се вкопчи в ръчката на превключвателя. — Този човек е в транс! Като част от новата ни атракция аз го хипнотизирах! Може да пострада сериозно, ако внезапно го изтръгнете от това състояние!

Санитарите не проговориха. Полицаите спряха.

— Сто хиляди волта! И все пак той ще остане жив, със запазен разсъдък и здраво тяло!

— Не!

Единият полицай сграбчи Уил.

Илюстрования човек и всички трескаво разпънати върху него хора и зверове сграбчиха и блъснаха ръчката.

Светлините в шатрата помръкнаха.

Полицаи, санитари, момчета подскочиха и настръхнаха.

Ала сега в бързо обгърналия ги среднощен мрак електрическият стол се превърна в огнище и върху него старецът пламтеше като синьо есенно дърво.

Полицаите отскочиха назад, санитарите се приведоха напред, приведоха се и уродите със син пламък в очите.

С прилепнала върху превключвателя ръка, Илюстрования човек гледаше стария, престарял мъж.

Да, старецът беше мъртъв като кремък, но го обгръщаше живо електричество. То се роеше по студените раковини на ушите му, припламваше в ноздрите му, дълбоки като изоставени кладенци. То разпращаше сини змиорки от енергия по пръстите, сгърчени като богомолки, и по сухите колене на скакалец.

Устните на Илюстрования човек се разтвориха широко, може би той крещеше, но никой не го чу сред оглушителния пукот, рев, грохот и съсък на силата, дебнеща в него, около него, над него, под него и пленилия го стол. Оживей! — крещеше бученето. Оживей! — крещяха бушуващите цветове и светлини. Оживей! — крещеше устата на мистър Дарк, но не я чуваше никой, само Джим четеше по устните, четеше с гръмотевична сила в ума си… и Уил също. Оживей! — някаква могъща воля заповядваше на стареца да живее, да се задейства, да затиктака, да събере жизнени сокове, слюнка, да размрази духа, да разтопи восъка, душата…

— Той е мъртъв!

Но никой не чуваше Уил, колкото и да се бореше с гръмотевичния грохот.

Жив! Устните на мистър Дарк близваха и предвкусваха. Жив. Оживей. Той тласна ръчката до предел. Живей, живей! Нейде отзад генераторите запротестираха, ревнаха, изпищяха, застенаха със зверска енергия. Светлината стана зелена като бирена бутилка. Мъртъв, мъртъв, помисли си Уил. Но жив, жив! — крещяха машините, крещяха пламъците и огънят, крещяха тълпите от бледи зверове по илюстрованата плът.

Косата на стареца щръкна сред струйки лютив пушек. Искри излетяха от пръстите му, посипаха тлеещ дъжд по чамовите дъски. Зеленикаво блещукане сновеше под мъртвите му клепачи.

Илюстрования човек яростно се приведе над старата, прастара, мъртва, съвсем мъртва твар; горделивите му зверове се къпеха в пот, десницата му властно блъскаше въздуха: Живей, живей.

И старецът оживя.

Уил закрещя до прегракване.

И никой не чу.

Защото съвсем бавно, сякаш разбуден от гръмотевица, сякаш електрическият огън беше нова зора, единият мъртъв клепач се разтвори съвсем бавно.

Уродите зяпнаха.

Нейде безкрайно далече в бурята Джим също крещеше, защото Уил здраво стискаше лакътя му и усещаше как крясъкът се лее през костите, докато устните на стареца се разтвориха и ужасяващи ситни мълнии прелитаха на зиг-заг между тях и редките зъби.

Илюстрования човек изключи енергията и генераторите замряха с вой. После се завъртя, падна на колене и протегна ръка.

Далече горе на платформата нещо потрепна под ризата на стареца едва доловимо, като есенен лист.

Уродите ахнаха.

Старият, престарял мъж въздъхна.

Да, помисли си Уил, те дишат вместо него, помагат му, карат го да живее.

Вдишване, издишване, вдишване, издишване… ала всичко приличаше на някакво представление. Какво можеше да каже или да стори?

— … Дробовете тъй… тъй… тъй… — прошепна някой.

Прашната вещица в стъклената кутия?

Вдишване. Уродите си поеха дъх. Издишване. Раменете им се отпуснаха.

Устните на стареца затрепериха.

— Пулс… едно… две… тъй… тъй…

Пак ли Вещицата? Уил не смееше да погледне.

Върху гърлото на стареца една вена трептеше като пружинка на часовник.

Съвсем бавно дясното око на стареца се разтвори докрай, втренчено и изцъклено като строшен фотоапарат. Беше като да надникнеш през дупка в пространството — безкрайна бездна. Старецът се затопляше.

Момчетата долу изстиваха.

Сега старото и изпълнено със страховита кошмарна мъдрост око бе тъй широко, тъй дълбоко и тъй живо само по себе си сред лицето от натрошен порцелан, че някъде от дъното му злият племенник надникна навън към уродите, санитарите, полицаите и…

Уил.

Уил видя себе си, видя Джим, две малки картинки, застинали в отражение върху това самотно око. Ако старецът мигнеше, двата образа щяха да бъдат смазани от клепача му!

Коленичилият Илюстрован човек най-сетне се завъртя и озари всички с усмивката си.

— Господа, момчета, това наистина е човек, който живее с мълниите!

Вторият полицай се разсмя и движението свали ръката му от кобура.

Уил лекичко запристъпва надясно.

Слузестото старческо око го следваше, засмукваше го с пустотата си,

Уил се отдръпна наляво.

Старческият взор го гонеше като храчка, а студените устни се разтвориха широко, за да оформят, да преоформят кънтящо, трепетно ахване. Нейде от дълбините старецът метна гласа си и той заподскача отвътре по влажните каменни стени на тялото, докато най-сетне се отрони от устата.

— … Добре дошли… мммммммм…

Думата се търкулна обратно навътре.

— Добре дошшш… шшшш…

Полицаите се спогледаха с еднакви усмивки.

— Не! — извика внезапно Уил. — Това не е представление! Той беше мъртъв! Ако спрете тока, пак ще умре!…

Уил запуши устата си с длан.

О, Боже, помисли си той, какво правя? Искам да е жив, за да ни прости, да ни остави на мира! Но, Господи, още повече ми се иска да бъде мъртъв. Искам всички да са мъртви, плашат ме толкова много, че в стомаха ми сякаш подскачат котки!

— Извинявайте… — прошепна той.

— Не се извинявай! — извика мистър Дарк.

Уродите се размърдаха, запримигваха, взряха се. Какво да очакват от статуята в студения цвърчащ стол? Единственото око на стария, престарял мъж отново залепна. Устата хлътна като мехур от жълта кал в серен извор.

Свирепо ухилен, Илюстрования човек тласна ръчката една степен по-нагоре. Пъхна стоманен меч в старческата ръка, отпусната като ръкавица.

Поток електричество бликна от грапавата четина по брадясалите старчески бузи. Онова дълбоко око се разтвори светкавично като дупка от куршум. То алчно намери Уил и погълна образа му. Устните засъскаха, забълбукаха:

— Азсс… видяххх… момчетата… да сссе… вмъкват… в шшшатрата… в шшш…

Съсухрените мехове се напълниха пак, сетне блатният въздух с глухи стонове излетя от цепнатините им:

— … Ние… репетирахххме… затова решиххх… да изиграя… номер… да се пресссторя… на мъртъв…

Нова пауза, за да отпие кислород като бира, електричество като вино.

— … Паднаххх… всссе едно… че… умирам… Момчетата с писссъци… избягаха!

Старецът извличаше сричка след сричка.

— Ха. — Пауза. — Ха. — Пауза. — Ха.

Електричеството запои съскащите устни.

Илюстрования човек тихичко се изкашля.

— Този фокус изморява мистър Електрико…

Единият полицай трепна.

— О, разбира се. Извинявайте. — Той докосна фуражката си. — Чудесно представление.

— Чудесно — повтори единият санитар.

Уил бързо се завъртя да види как изглежда устата на санитаря, докато изрича това, но Джим я закриваше.

— Момчета! Дузина безплатни билети! — Мистър Дарк протегна ръка. — Заповядайте!

Джим и Уил не помръднаха.

— Е? — рече единият полицай.

Уил покорно посегна към билетите с цвят на пламък, но спря, когато мистър Дарк каза:

— Имената ви?

Полицаите си намигнаха.

— Кажете му, момчета.

— Саймън — каза Джим. — Саймън Смит.

Пръстите на мистър Дарк се стегнаха около билетите.

— Оливър — каза Уил. — Оливър Браун.

Илюстрования човек мощно си пое дъх. Всички уроди вдишаха! Мощната дружна въздишка сякаш разклати и мистър Електрико. Мечът му трепна. Върхът се стрелна да жилне с искри рамото на Уил, после изцвърча към Джим с малки синьо-зелени експлозии. Мълния удари рамото на Джим.

Полицаите се разсмяха.

Широко разтвореното самотно око на стареца лумна.

— Кръшшштавам ви… глупци и безззумци… кръщавам ви… мистър Болнав и мистър Бледен!…

Мистър Електрико замълча. Мечът потупа раменете им.

— Къссс… жжжалък живот… и за двама ви!

После процепът на устата му се затвори, възпаленото око пак залепна. Той задържа дъха си в дълбоките мрачни подземия и остави простичките искри да кипнат из кръвта му като черно шампанско.

— Билетите — прошепна мистър Дарк. — Безплатно возене. Безплатно возене. Елате, когато искате. Заповядайте пак. Заповядайте пак.

Джим грабна, Уил грабна билетите.

Подскочиха и хукнаха навън.

Полицаите се усмихнаха, помахаха с ръце и ги последваха, без да бързат.

Санитарите тръгнаха подир тях като призраци в белите си престилки. Не се усмихваха.

Завариха момчетата сгушени върху задната седалка на полицейската кола.

Изглеждаше, че много искат да се приберат у дома.