Малкото шествие мина безшумно покрай вечно въртящата се, свършваща и несвършваща серпантина пред бръснарницата на мистър Крозети, покрай гаснещите магазини и опустяващите улици, където хората вече се бяха прибрали от църква или отиваха на панаира за последното представление — да видят как дръзкият акробат скача от шеметна височина като семенце от глухарче в нощта.
Някъде далече долу краката на Уил блъскаха по тротоара. Раз-два, помисли си той, някой ми казва леви-десни. Водното конче нашепва: раз-два.
Дали и Джим е в шествието? За миг очите на Уил се стрелнаха настрани. Да! Но кой е другият дребосък? Побърканото джудже, дето всички се натискат да го пипнат, а после отскачат като от нажежено желязо! И Скелета. Ами отзад? Кои са тия стотици, не, хиляди хора, следващи по петите ни?
Илюстрования човек.
Уил кимна и изхленчи тъй високо и тъй безмълвно, че биха го чули само кучетата, които не можеха нито да говорят, нито да му помогнат.
И като се озърна, той наистина видя не едно, не две, а три кучета, които бяха решили да се включат в шествието и тичаха ту отпред, ту отзад, размахвайки опашки като флагчета на армейски регулировчици.
Лайте! — помисли си Уил. Лайте като във филмите! Викнете полицията!
Но кучетата само подтичваха и душеха.
Съвпадение, ела, молеше се Уил. Поне мъничко съвпадение!
Мистър Тетли! Да! Слепият поглед на Уил видя мистър Тетли! Прибираше дървения индианец, канеше се да затваря!
— Глави надясно! — прошепна Илюстрования човек.
Джим завъртя глава. Уил завъртя глава.
Мистър Тетли се усмихна.
— Усмивка — прошепна мистър Дарк.
Двете момчета се усмихнаха.
— Здравейте! — каза мистър Тетли.
— Кажете „здрасти“ — прошепна някой.
— Здрасти — каза Джим.
— Здрасти — каза Уил.
Кучетата залаяха.
— Безплатни билети за панаира — промърмори мистър Дарк.
— Безплатни билети — повтори Уил.
— За панаира! — отсече Джим.
После като послушни машини изключиха усмивките.
— Да се позабавлявате! — подвикна мистър Тетли.
Кучетата залаяха радостно.
Шествието продължи.
— Ще се позабавлявате — каза мистър Дарк. — Безплатно. След половин час, когато тълпата се разотиде. Ще повозим Джим. Нали още искаш, Джим?
Чувайки, без да чува, заключен вътре в себе си, Уил помисли: Джим, не го слушай!
Очите на Джим се плъзнаха нагоре-надолу. И не беше ясно дали са влажни, или просто са добре смазани.
— Ти ще пътуваш с нас, Джим, и ако мистър Кугър не оцелее (в момента виси на косъм, още не сме го спасили, но пак ще опитаме), ако той не оцелее, Джим, какво ще речеш да станем съдружници? Ще ти подаря чудесна, силна възраст, бива ли? Двайсет и две? Двайсет и пет?! Дарк и Найтшейд, Найтшейд и Дарк, чудесни имена за такива като нас, бродещи с представлението по целия свят! Какво ще речеш, Джим?
Зашит в съня на вещицата, Джим не каза нищо.
Не го слушай! — плачеше най-добрият му приятел, който не чуваше нищо и все пак чу всичко.
— Ами Уил? — продължи мистър Дарк. — Хайде да го завъртим назад, а? Да го превърнем в пеленаче и джуджето да го носи на шествията като мъничко клоунче, всеки ден в близките петдесет години. Как ти се струва, Уил? Завинаги да си бебе, да не можеш да говориш и да разкажеш всички чудесни неща, които знаеш. Да, мисля, че така ще е най-добре за Уил. Играчка, мъничко подмокрено приятелче за джуджето!
Навярно Джим изпищя.
Но не на глас.
Защото само кучетата се разлаяха от ужас; заквичаха и побягнаха, сякаш ги замеряха с камъни.
Иззад ъгъла излезе човек.
Полицай.
— Кой е това? — промърмори мистър Дарк.
— Мистър Колб — каза Джим.
— Мистър Колб — каза Уил.
— Игличке — прошепна мистър Дарк. — Водно конче.
Болка проряза ушите на Уил. Мъх запълни очите му. Смола залепи зъбите му. Усети как нещо снове, лъкатуши, потупва лицето му и то отново изтръпна.
— Поздравете мистър Колб.
— Здравейте — каза Джим.
— … Колб… — промълви сънуващият Уил.
— Здравейте, момчета. Господа.
— Сега завийте — нареди мистър Дарк.
Без барабани и музика, малкото шествие пое през ливадите, все по-далече от топлите светлини, добрия град и безопасните улици.
Разтеглено на километър и половина, шествието се движеше в следния ред:
Вече съвсем близо до панаира, Джим и Уил тъпчеха тревата с мъртвешки нозе, а приятелите им вървяха до тях и коментираха колко чудодейна е помощта на водното конче.
Почти на цял километър зад тях, циганката се опитваше да ги догони. Беше наранена по някакъв тайнствен начин и често спираше да нарисува в праха символите на вихрушката.
А най-отзад идваше портиерът баща, който ту забавяше крачка, защото си спомняше за възрастта, ту крачеше пъргаво като младеж, мислейки за победата в краткия първи сблъсък. Притискаше лявата си ръка към гърдите и дъвчеше аспирин в движение.
В покрайнините на панаира мистър Дарк се озърна назад, сякаш някакъв вътрешен глас му бе казал кои са останалите участници в неговите маневри. Но гласът заглъхна и той се поколеба. Рязко кимна и джуджето, Скелета, Уил и Джим се втурнаха през тълпата.
Джим усети как ярко осветени хора го обкръжават като река, ала не го докосват. Уил чу тук и там да се леят водопади от смях, а той вървеше под техните пръски. Взрив от светулки разцъфна в небето; под тях се ширеше виенското колело, ликуващо като титаничен фойерверк.
Сетне стигнаха до Огледалния лабиринт и се запромъкваха, заблъскаха, запрепъваха през ледените езера, където унили, ухапани от паяк момчета досущ като тях изникваха и изчезваха хилядократно.
Това съм аз! — помисли си Джим.
Но аз не мога да си помогна сам, помисли Уил, колкото и да се множа!
И тълпата момчета заедно с тълпата отразени илюстрации на мистър Дарк, защото той бе свалил сакото и ризата, си проправи път към Восъчния музей в края на лабиринта.
— Седнете — нареди мистър Дарк. — Не мърдайте.
Сред восъчните фигури на убити, застреляни, обезглавени, удушени мъже и жени двете момчета седяха като египетски котки — без да мигат, без да помръдват, без да преглъщат.
Със смях минаха неколцина късни посетители. Те си разменяха коментари за всички восъчни фигури.
Не забелязаха тънката струйка слюнка, плъзнала под устата на едното „восъчно“ момче.
Не видяха колко ярко блестят очите на второто „восъчно“ момче и как от тях по бузите му изведнъж се отрониха бистри капки.
Навън вещицата куцукаше през лабиринта от въжета и колчета между шатрите.
— Дами и господа!
Последните нощни посетители — триста или четиристотин души — се обърнаха като един.
Гол до кръста, цял покрит с кошмарни усойници, саблезъби тигри, преситени лешояди и жълтеникаво-розови вулканични облаци, Илюстрования човек обяви:
— Последно безплатно представление за тази вечер! Елате! Елате всички!
Тълпата се втурна към главната платформа пред шатрата с уродите, където стояха джуджето, Скелета и мистър Дарк.
— Най-изумително опасният, а нерядко и смъртоносен… световноизвестният трик ЛОВЕЦ НА КУРШУМИ!
Тълпата радостно ахна.
— Пушките, моля!
Мършавия разтвори широко шкаф, пълен с лъскава артилерия.
Подтичващата вещица застина, когато мистър Дарк се провикна:
— А ето и кой ще предизвика смъртта, ще заложи живота си и ще хване куршума — мадмоазел Таро!
Вещицата поклати глава, изблея нещо неясно, но ръката на мистър Дарк се пресегна и я дръпна като дете върху платформата. Тя все още протестираше и Дарк трепна за миг, но вече нямаше място за отстъпление пред всичките тези хора и той продължи:
— А сега, моля, чакаме доброволец за пушката. Над тълпата се разнесе тих ропот, никой не смееше да заговори високо.
Устата на мистър Дарк почти не трепна. С едва доловим глас той попита:
— Спря ли му часовника?
— Не — изхленчи тя. — Не го спрях.
— Не? — Той едва се удържаше да не изкрещи.
Изпепели я с поглед, после се завъртя към публиката и остави устата си автоматично да довърши призива, докато пръстите му играеха по пушките.
— Доброволци, моля!
— Спрете представлението — тихо извика вещицата, кършейки ръце.
— Представлението продължава, проклета да си — изсъска свирепо той. — Дважди, трижди проклета и още по-лошо.
И Дарк тайно ощипа, ухапа с пръсти татуираната върху китката му сляпа жена в черно.
Вещицата се сгърчи, хвана се за гърдите, изстена, заскърца със зъби.
— Милост! — глухо пошушна тя.
Тълпата мълчеше.
Мистър Дарк бързо кимна.
— След като няма доброволци… — Той почеса илюстрованата си китка. Вещицата потрепери. — Ще отменим последния номер и…
— Ето един доброволец!
Тълпата се завъртя.
Мистър Дарк трепна, после бързо попита:
— Къде?
— Тук.
Далече, в самия край на тълпата, се вдигна една ръка и човешкото множество се разтвори пред нея.
Мистър Дарк видя съвсем ясно самотния мъж, застанал там.
Чарлс Холуей, гражданин, баща, замислен съпруг, нощен скиталец и чистач в градската библиотека.
Одобрителните възгласи на тълпата заглъхнаха.
Чарлс Холуей не помръдна.
Чакаше пътеката към платформата да се разчисти напълно.
Не виждаше израженията на уродите, застанали горе. Очите му плъзнаха из навалицата и откриха Огледалния лабиринт — пустотата на забравата, подмамваща с десет хиляди милиона светлинни години, изпълнени с отражения и контраотражения, преобърнати и двойно преобърнати, потъващи към дълбините на нищото, пропадащи с главата надолу към нищото, летящи стремглаво към още по-ужасяващи бездни от нищо.
И все пак нямаше ли ехо от две момчета в сребристия прах по гърба на всяко огледало? Дали наистина долавяше, ако не с очи, то поне с трепетните връхчета на миглите, как са минали, как чакат отвъд, топъл восък между студения, чакат да бъдат навити с пружината на ужаса и да побягнат панически?
Не, каза си Чарлс Холуей, недей да мислиш. Време е да приключваш!
— Идвам! — извика той.
— Виж им сметката, дядка! — рече някакъв мъж.
— Да — отвърна Чарлс Холуей. — Непременно.
И тръгна напред през тълпата.
Вещицата бавно се завъртя, хипнотизирана от идващия през нощта доброволец. Клепачите й трепкаха под тъмните очила, напъваха здраво зашитите восъчни конци.
Цял облян от гъмжилото на илюстрациите, мистър Дарк се приведе от платформата и доволно облиза устни. Мислите се въртяха като огнени фойерверки в очите му — бързо, бързо, какво, какво, какво!
А застаряващият чистач залепи на лицето си широка усмивка като бели пластмасови зъби от карнавален комплект и продължи да крачи напред, и тълпата се разтваряше като морето пред Мойсей, затваряше се отзад, а той се питаше: какво да правя? Защо съм тук? Ала крачката му оставаше твърда.
Кракът на Чарлс Холуей докосна първото стъпало на платформата.
Вещицата тайно потрепери.
Мистър Дарк усети тази тайна и рязко се озърна. Бързо посегна да сграбчи здравата дясна ръка на този петдесет и четири годишен мъж.
Но петдесет и четири годишният мъж поклати глава и не пожела нито да се ръкува, нито да приеме някаква помощ.
— Благодаря, не.
От платформата Чарлс Холуей помаха с ръка на хората.
Изпращяха редки аплодисменти.
— Но… — Мистър Дарк бе смаян. — Лявата ви ръка, сър, няма как да стреляте с пушка, ако използвате само едната ръка.
Чарлс Холуей пребледня.
— Ще го направя — каза той. — С една ръка.
— Ура! — провикна се долу едно момче.
— Давай, Чарли! — викна мъжът зад него.
Мистър Дарк се изчерви, чувайки смеха и все по-силните ръкопляскания на тълпата. Вдигна ръце, за да отблъсне вълната освежаващи звуци, бликаща като дъжд от хората.
— Добре, добре! Нека видим дали може да го направи!
С груби движения Илюстрования човек грабна пушка от стойката и я хвърли напред.
Тълпата ахна.
Чарлс Холуей се приведе. Вдигна дясната си ръка. Пушката плясна дланта му. Той стисна пръсти. Пушката не падна. Държеше я здраво.
Публиката задюдюка, освирка мистър Дарк заради лошото поведение и това го накара за миг да се извърне и мислено да се изругае.
Широко усмихнат, бащата на Уил вдигна пушката.
Тълпата изрева.
И докато вълната от ръкопляскания връхлиташе, разбиваше се в брега и пак отстъпваше, той отново погледна към лабиринта, където невидимите, но ясно доловими сенчести силуети на Уил и Джим бяха вмъкнати сред титанични бръсначи от разкриване и илюзия. После набързо плъзна поглед по хипнотичните очи на мистър Дарк и се втренчи в разтрепераната, зашита и сляпа жрица на нощта, която отстъпваше все по-назад и по-назад. Вече беше в края на платформата и нямаше накъде да отстъпва, притиснала гръб в червено-черната мишена.
— Момче! — извика Чарлс Холуей.
Мистър Дарк настръхна.
— Трябва ми млад доброволец, за да ми помогне да държа пушката! — продължи Чарлс Холуей. — Ела, момче, което и да си!
Няколко момчета в тълпата запристъпваха от крак на крак.
— Момче! — извика Чарлс Холуей. — Чакай. Синът ми е някъде там. Той е доброволец, нали, Уил?
Вещицата вдигна ръка да опипа формата на тази дързост, бликаща от петдесет и четири годишния мъж като треска. Мистър Дарк се завъртя, сякаш го улучи куршум.
— Уил! — викна бащата.
Уил седеше неподвижно във восъчния музей.
— Уил! — извика отново баща му. — Идвай, момче!
Тълпата се озърна наляво, надясно, назад.
Никакъв отговор.
Уил седеше във восъчния музей.
Мистър Дарк наблюдаваше всичко това с известна доза уважение, мъничко възхищение и лека тревога; той сякаш чакаше също като бащата на Уил.
— Уил, ела да помогнеш на стареца си! — викна шеговито мистър Холуей.
Уил седеше във восъчния музей.
Мистър Дарк се усмихна.
— Уил! Уили! Ела тук!
Никакъв отговор.
Мистър Дарк се усмихна широко.
— Уили, не чуваш ли своя старец?
Мистър Дарк престана да се усмихва.
Защото последните думи принадлежаха на един господин от тълпата.
Хората се разсмяха.
— Уил! — подвикна една жена.
— Уили! — обади се друга.
— Ехо! — някакъв господин с брада.
— Излизай, Уилям! — момче.
Хората пак се разсмяха, побутнаха се с лакти.
Чарлс Холуей викаше. Хората викаха. Гласът на Чарлс Холуей бе глас в пустиня. Гласът на хората бе глас в пустиня.
— Уил! Уили! Уилям!
В огледалата сновеше сянка.
Вещицата се обля в пот.
— Там!
Тълпата престана да вика.
Чарлс Холуей се задави с името на сина си и млъкна.
Защото Уил стоеше на входа на лабиринта като восъчна фигура, в каквато почти се беше превърнал.
— Уил — тихо го повика баща му.
От звука на този глас вещицата пак се обля в пот.
А бащата протегна на момчето пушката като пръчка и го изтегли на сцената.
— Ето я здравата ми лява ръка! — обяви той.
Уил нито видя, нито чу как над тълпата се надигнаха бурни, предизвикателни ръкопляскания.
Мистър Дарк не бе помръднал, макар че Чарлс Холуей го виждаше как през цялото време пали и зарежда в главата си оръдейни заряди; ала всеки заряд само съскаше и гаснеше. Мистър Дарк не можеше и да предположи с какво си имат работа. Впрочем Чарлс Холуей също нямаше ни най-малка представа. Сякаш година подир година бе писал тази пиеса за себе си нощем в библиотеката, бе я научил наизуст и после разкъсал, а сега не помнеше за какво е ставало дума. Разчиташе на тайните открития в собствената си душа, надяваше се да действа в зависимост от обстоятелствата, да свири по слух… не, не по слух, а със сърце и душа! Ами… сега?!
От блясъка на зъбите му вещицата сякаш ослепя още повече! Невъзможно! Тя трескаво вдигна ръка към очилата, към зашитите си клепачи!
— Елате по-близо всички! — извика бащата на Уил.
Тълпата се струпа напред. Платформата се превърна в остров. Хората бяха морето.
— Наблюдавайте мишената!
Вещицата се топеше в дрипите си.
Илюстрования човек погледна наляво, но не намери утеха от Скелета, който просто изглеждаше още по-мършав; не откри утеха и от джуджето отдясно, което тънеше в своята идиотска лудост.
— Куршумът, ако обичате! — любезно помоли бащата на Уил.
Хилядите илюстрации по трепкащите конски мускули не го чуха. Тогава защо да го чуе мистър Дарк?
— Ако обичате — повтори Чарлс Холуей. — Куршумът. За да прострелям онази бълха върху брадавицата на старата циганка.
Уил стоеше неподвижно.
Мистър Дарк се поколеба.
В разбуненото човешко море цъфнаха усмивки — тук, там, сто, двеста, триста бели усмивки, сякаш лунната гравитация люлееше водите. Приливът прииждаше.
Като в забавен кадър Илюстрования човек подаде куршума. Дългата му ръка, трептяща като меласа, спря за миг пред момчето да види дали то ще забележи. Момчето не забеляза.
Бащата пое куршума.
— Можете да го бележите с инициалите си — каза мистър Дарк. Така беше по правилата.
— Не, с нещо повече!
Чарлс Холуей вдигна ръката на сина си и го накара да държи куршума, а самият той извади със здравата си ръка джобно ножче и изряза върху оловото странен символ.
Какво става? — помисли си Уил. Знам какво става. Не знам какво става. Какво!?
Мистър Дарк видя върху куршума лунен сърп, не намери нищо нередно в това, зареди пушката и грубо я хвърли към бащата на Уил, който пак сръчно я улови.
— Готов ли си, Уил?
Свежото като праскова лице на момчето кимна едва забележимо.
Чарлс Холуей хвърли последен поглед към лабиринта и си помисли: Джим, там ли си още? Приготви се!
Мистър Дарк се завъртя да укроти, да утеши, да успокои старата си прашна приятелка, но рязко спря, като чу металния трясък — бащата на Уил отваряше пушката и вадеше куршума, за да го покаже на публиката. Изглеждаше съвсем истински, но той бе чел преди години, че се използва фалшив куршум от твърд восък с цвят на стомана. При изстрела восъкът се разпада в цевта на пушек и изпарения.
Точно в този момент Илюстрования човек, който някак се бе изхитрил да размени куршумите, пъхаше истинския белязан куршум в треперещите пръсти на вещицата. Тя щеше да го скрие под бузата си. След изстрела щеше да се отметне от въображаем удар, а после да покаже куршума, хванат между прогнилите й жълти зъби. Оркестър, туш! Аплодисменти!
Илюстрования човек вдигна очи и видя Чарлс Холуей с отворената пушка и восъчния куршум. Но вместо да разкрие какво знае, мистър Холуей само каза:
— Хайде да издълбаем белега малко по-ясно, нали, момчето ми?
И докато момчето държеше куршума в безчувствената си ръка, той беляза този нов, чист восъчен куршум със същия тайнствен полумесец, после го зареди в пушката.
— Готови?!
Мистър Дарк погледна вещицата.
Тя се поколеба, после кимна едва-едва.
— Готови! — обяви Чарлс Холуей.
А наоколо бяха шатрите, развълнуваната тълпа, обляната в студена пот вещица, скритият Джим, една древна мумия, все още обгърната от синия пламък на електрическия стол, и въртележката, очакваща представлението да свърши, тълпата да се разотиде и панаирът да си разчисти сметките с момчетата и чистача, ако успее да го хване незабелязано.
— Уил — каза спокойно Чарлс Холуей, докато вдигаше внезапно натежалата пушка. — Рамото ти ще ми бъде опора. Хвани леко с една ръка пушката през средата. Хвани я, Уил. — Момчето вдигна ръка. — Точно така, синко. Когато кажа „задръж“, затаяваш дъх. Чу ли ме?
Главата на момчето трепна в недоловимо кимване. То спеше. Сънуваше. Сънят беше кошмарен. Сънуваше ето това.
А в следващата част от съня баща му извика:
— Дами! Господа!
Илюстрования човек стисна юмрук и смачка в дланта си изображението на Уил като цвете.
Уил се завъртя.
Пушката падна.
Чарлс Холуей се престори, че не забелязва.
— Сега двамата с Уил, който ще ми бъде вместо лява ръка, ще изпълним единствения в света, най-опасния, а нерядко и смъртоносен трик Ловец на куршуми!
Аплодисменти. Смях.
Петдесет и четири годишният чистач смъкна от гърба си тежестта на годините и бързо подпря пушката върху потрепващото рамо на момчето.
— Чуваш ли ме, Уил? Слушай! Това си е между нас!
Момчето се вслуша. Момчето се успокои.
Мистър Дарк стисна юмрук.
Лек гърч разтърси Уил.
— Ще ги улучим право в десетката, нали, момчето ми! — каза баща му.
Нови смехове.
И момчето наистина стана много спокойно под пушката, опряна на рамото му, и мистър Дарк стисна с всичка сила свежото лице, сгушено в плътта на дланта му, ала момчето оставаше безметежно сред неспирния смях, а баща му поддържаше настроението:
— Покажи зъбите си на дамата, Уил!
Уил показа зъбите си на жената пред мишената.
В лицето на вещицата не остана и капка кръв.
Сега и Чарлс Холуей показа зъбите си, макар да не бяха много за показ.
И зимата се всели във вещицата.
— Леле! — възкликна някой сред публиката. — Велика е. Вижте я само как се преструва на уплашена! Гледайте!
Гледам, помисли си бащата на Уил. Безполезната лява ръка висеше край тялото му, дясната докосваше спусъка, лицето му се привеждаше към мерника, а синът му държеше пушката безпогрешно насочена към центъра на мишената и лицето на вещицата пред него, и последният миг дойде, и в затвора на пушката имаше восъчен куршум, а какво може да стори един восъчен куршум? Куршум, който се разпада при изстрела — каква полза от него? Защо бяха тук, какво можеха да направят? Глупаво, глупаво!
Не! — помисли си бащата на Уил. Престани!
Той прогони съмненията.
Усети как устните му изричат беззвучни думи.
Но вещицата чу какво казва.
През затихващия смях, преди топлият звук да изчезне напълно, той безмълвно оформи с устните си следните думи:
Полумесецът, който изрязах върху куршума, не е полумесец.
Това е моята усмивка.
Сложих усмивката си върху куршума в пушката.
Изрече го веднъж.
Изчака я да разбере.
После го каза беззвучно още веднъж.
И в мига преди Илюстрования човек да си преведе движението на устните му, Чарлс Холуей бързо и тихо извика:
— Задръж!
Уил спря да диша. Далече сред восъчните статуи по брадичката на скрития Джим капеше слюнка. Стегнат в електрическия стол, живият мумифициран мъртвец тихо тананикаше и през зъбите му струеше електричество. Илюстрациите на мистър Дарк се сгърчиха в болезнена пот, когато той стисна юмрук за последен път… но вече бе твърде късно! Уил безметежно затаи дъх и не трепна под пушката. Баща му безметежно изрече:
— Сега.
И стреля.
Един изстрел!
Вещицата ахна през зъби.
Във Восъчния музей Джим ахна през зъби.
И заспалият Уил.
И баща му.
И мистър Дарк.
И уродите.
И тълпата.
Вещицата изпищя.
Сред восъчните фигури Джим избълва целия въздух от дробовете си.
Джим изпищя и се събуди на платформата.
Застанал на ръба на платформата, мистър Дарк гледаше и слушаше какво крещи тълпата.
— Тя припадна…
— Не, подхлъзна се!
— Тя е… простреляна!
Най-сетне Чарлс Холуей застана до Илюстрования човек и погледна надолу. По лицето му бяха изписани много неща: изненада и отчаяние с лек примес на облекчение и задоволство.
Хората вдигнаха жената и я сложиха на платформата. Устата й зееше широко разтворена, сякаш току-що бе осъзнала нещо.
Той знаеше, че е мъртва. След малко и тълпата щеше да разбере. Видя как ръката на Илюстрования човек слезе надолу да докосне, да опипа, да потърси живот. После мистър Дарк повдигна двете й ръце като ръце на кукла, опитвайки да я раздвижи като марионетка. Но тялото отказваше да се подчинява.
Тогава той подаде едната ръка на джуджето, другата на Скелета и те ги разтърсиха в грозна, зловеща имитация на събуждане. Тълпата отстъпи назад.
— … мъртва…
— Но… няма рана.
— Шок, как мислите?
Шок, помисли си Чарлс Холуей. Боже мой, това ли я е убило? Или другият куршум? Да не би, когато стрелях, да е глътнала другия куршум? Да не би да се е… задавила с моята усмивка! О, Господи!
— Няма нищо! Представлението свърши! Само е припаднала! — говореше мистър Дарк. — Всичко е режисирано! Всичко е част от представлението — добави той, без да гледа жената, без да гледа тълпата, гледаше само Уил, който примигваше и се озърташе, излязъл от един кошмар, за да се озове в друг, където баща му стоеше до него, а мистър Дарк крещеше: — Прибирайте се всички! Представлението свърши! Светлини! Светлини!
Светлините на панаира примигаха.
Подгонена от гаснещото осветление, тълпата се завъртя като огромна въртележка и щом лампите помръкнаха, тръгна към малкото оцелели езерца светлина, сякаш искаше да се стопли там, преди да тръгне срещу студения вятър. А лампите наистина гаснеха една по една.
— Светлини! — ревеше мистър Дарк.
— Скачай! — каза бащата на Уил.
Уил скочи. Уил побягна с баща си, който все още носеше оръжието, изстреляло неговата усмивка, за да убие вещицата и да я превърне в прах.
— Джим вътре ли е?
Стояха пред лабиринта. От платформата зад тях мистър Дарк крещеше:
— Светлини! Прибирайте се! Всичко свърши! Край!
— Дали Джим е вътре? — запита се Уил. — Да. Да, вътре е!
Във восъчния музей Джим все още не бе помръднал или мигнал.
— Джим! — долетя глас през лабиринта.
Джим помръдна. Джим мигна. Вратата на задния изход зееше широко разтворена. Джим повлече крака натам.
— Идвам за теб, Джим!
— Не, тате!
Уил се вкопчи в баща си, който стоеше пред първия завой на лабиринта, и завърналата се болка в ръката препускаше нагоре по нервите, за да избухне като огнена топка някъде до сърцето му. Уил стисна здравата му ръка.
— Тате, не влизай!
Зад тях платформата бе опустяла. Мистър Дарк тичаше… накъде? Все едно накъде. Нощта прииждаше, светлините гаснеха, гаснеха, гаснеха, нощта засмукваше всичко наоколо, гъстееше, свистеше, стенеше и тълпата отлетя от алеята като куп обрулени листа от едно огромно дърво, а бащата на Уил стоеше срещу стъклените приливи, срещу вълните, срещу ужаса, който трябваше да преплува, да прегази, да се пребори против съсухрянето, унищожаването на личността, което дебнеше там. Бе видял достатъчно, за да знае. Със затворени очи ще се изгубиш. С отворени очи ще изпиташ тъй върховно отчаяние, ще те налегнат тъй тежки тревоги, че може никога да не стигнеш отвъд дванайсетия завой. Но Чарлс Холуей се изтръгна от ръцете на Уил.
— Джим е там. Джим, чакай! Идвам!
И Чарлс Холуей направи следващата крачка през лабиринта.
Отпред се разтвориха шлюзове сребриста светлина, дебели плочи от сянка, полирани, избърсани, изплакнати с образи на самите себе си и на онези, чиито души на минаване са обагрили стъклото със своето страдание, подправили са студения лед със своя нарцисизъм или са покрили ъглите и плоскостите с потта на страха си.
— Джим!
Той побягна. Уил побягна. Спряха.
Защото светлините вътре ослепяваха една по една, помръкваха, променяха цвета си — първо син, после цвят на лилава лятна мълния, обгърната от мътно сияние, после трепкащи отблясъци като пламъчета на хиляди старинни свещи, полюшвани от вятъра.
А между него и Джим, когото трябваше да спаси, стоеше армия от един милион мъже с прошарена коса, бяла четина по брадата и болезнено изкривени устни.
Те! Всички те! — помисли си той. Това съм аз!
Тате! — помисли си Уил зад гърба му. Не се бой. Това си само ти. Всички те са моят баща!
Но видът им не му харесваше. Те бяха тъй стари, тъй безкрайно стари и продължаваха да се състаряват, докато се отдалечаваха с безумни жестове, повтаряйки опитите на тате да отблъсне с длани разкритието — този безумен образ, размножен до безкрайност и лудост.
Тате! — помисли Уил. Това си ти!
Но имаше нещо повече.
И всички лампи изгаснаха.
Обзети от страх, двамата застинаха сред глухата тишина.
Една ръка ровеше като къртица из тъмното.
Ръката на Уил.
Тя изпразваше джобовете му, дълбаеше, отхвърляше, пак ровеше. Защото макар да бе тъмно, той знаеше, че онези милиони мъже могат да се дотътрят, да се прокраднат, да се нахвърлят и да смажат тате с онова, което представляваха! В непрогледната нощ, когато разполагаше само с четири секунди за размисъл, те можеха да сторят на тате какво ли не! Ако Уил не побързаше, тате можеше да потъне под тези легиони от Бъдните времена, под тези стада от идващите възможни години, под всички тревоги на бъдещия живот, тъй зли, жестоки и все пак тъй верни, защото не можеше да се отрече, че така ще изглежда тате утре, вдругиден, по̀ вдругиден!
Затова — бързо!
Кой има повече джобове от магьосника?
Момчето.
Кой има в джобовете си повече неща от магьосника?
Момчето.
Уил напипа кутия домакински кибрит.
— О, Господи! Тате, дръж!
Той драсна клечката.
Ордите наближаваха!
Те се задаваха тичешком, но сега, разкрити от светлината, разтвориха широко очи, както ги разтвори и тате, зяпнаха от изумление пред собствените си древни кълчения и маскаради. Спрете! — бе извикала клечката. И взводовете отдясно, ротите отляво си наложиха да спрат, гледайки злобно и очаквайки с нетърпение клечката да догори. Успееха ли пак да побягнат, щяха да връхлетят върху този стар, много стар, съвсем стар, ужасно стар мъж, и само за миг да го задушат със Съдбините си.
— Не! — промълви Чарлс Холуей.
Не, трепнаха милиони мъртви устни.
Уил протегна клечката напред. В огледалата милион съсухрени човекоподобни маймунчета сториха същото с малки цветенца от синкаво-жълт пламък.
— Не!
Всяко стъкло хвърляше копия от светлина, които невидимо пронизваха, потъваха надълбоко, намираха сърцето, душата, дробовете, смразяваха вените, късаха нервите, съсипваха Уил, парализираха сърцето му и го подритваха като футболна топка. Претовареният старец рухна на колене, същото сториха и неговите безбройни образи, сборището от ужасени двойници, отдалечени от него със седмица, месец, две години, двайсет, петдесет, седемдесет, деветдесет години! С всяка секунда, минута и късен среднощен час на евентуалното му оцеляване сред безумието всичко ставаше все по-сиво, все по-жълто, а огледалата го подмятаха, изцеждаха живата кръв от него, изсмукваха го до сухо, после заплашваха да го превърнат в прашен скелет и да разсипят пепелта му по пода.
— Не!
Чарлс Холуей изби клечката от ръката на сина си.
— Тате, недей!
В новия мрак неспокойното стадо старци се затътри напред с разтуптени сърца.
— Тате, трябва да виждаме!
Той драсна втората и последна клечка.
И в нейния проблясък видя тате паднал долу, с плътно затворени очи и стиснати юмруци, а всички онези други мъже се готвеха пак да тръгнат, да пропълзят, да пролазят на колене, щом последната светлинка изгасне. Уил сграбчи рамото на баща си и го разтърси.
— О, тате, тате, не ме интересува колко си стар! Не ме интересува, нищо не ме интересува! О, тате — проплака той. — Обичам те!
Тогава Чарлс Холуей отвори очи, видя себе си и другите като себе си, и сина си отзад, вкопчен в него, пламъчето трепереше, сълзите трепереха по лицето му, и изведнъж пред него отново изплува образът на вещицата, споменът за библиотеката, поражение за един, победа за друг, към това се примеси трясъкът на изстрела, полетът на белязания куршум и паниката на бягащата тълпа.
Само още за миг той се вгледа във всички свои двойници, в Уил. От устата му излетя тих звук. От устата му излетя малко по-силен звук.
И накрая той даде на лабиринта, на огледалата и цялото Време отпред, отвъд, наоколо, горе, долу, отзад, или просто натрупано вътре в него — даде на всичко това единствения възможен отговор.
Разтвори широко уста и пусна на свобода най-мощния звук.
Ако вещицата беше жива, щеше да разпознае звука и пак да умре.
Джим Найтшейд, който бе изскочил през задната врата на лабиринта и бягаше напосоки през панаира, внезапно спря.
Илюстрования човек, който тичаше някъде между черните шатри, също спря.
Джуджето застина.
Скелета се обърна.
Всички бяха чули.
Не, не звука, който издаде Чарлс Холуей.
А страховитите звуци, които последваха.
Първо едно огледало, после второ огледало, след това пауза, после трето огледало, и четвърто, и още едно, и още едно, и пак още едно — като падащи плочки за домино те забулваха своя свиреп взор със стремглаво растящи паяжини, сетне рухваха с тих звън и остър пукот.
Само преди миг тук беше невероятният лабиринт от стъкло, който сгъваше, прегъваше и пак сгъваше образите, сплескани в книга от светлина. В следващия миг всичко се разхвърча като метеорен рояк.
Илюстрования човек спря, вслуша се, опипа очите си, сякаш очакваше от звука да се разпукат като кристал на ситни, остри парченца.
Сякаш Чарлс Холуей, станал отново хорист в някаква странна църква на подземните демони, бе изпял най-красивата, най-високата, най-радостната нота в своя живот, която изпървом изтръска сребристия прах от гърба на огледалата, после изтръска образите от стъклените лица и накрая разтроши самото стъкло. Десет, сто, хиляда огледала се ръсеха към земята като прекрасен снеговалеж в лунна нощ, а заедно с тях чезнеха състарените образи на Чарлс Холуей.
И всичко това заради звука, който бе освободил да излети от дробовете му през гърлото и устата.
Всичко това защото най-сетне прие всичко, прие панаира, хълмовете отвъд него, хората из хълмовете, Джим, Уил, и най-вече себе си и целия живот, и след като прие, за втори път тази вечер отметна глава и изля съгласието си в звук.
И гледай ти! Също както някога тръбите са повалили стените на Йерихон, огледалата прогониха своите призраци и Чарлс Холуей извика от облекчение. Той отдръпна длани от лицето си. Свежите звездни лъчи и гаснещото сияние на панаира нахлуха да го освободят. Отразените мъртъвци бяха изчезнали, погребани под звънката лавина, под стъкления прибой край нозете му.
— Светлини… светлини!
Далечният глас прогони топлината.
Илюстрования човек се опомни и потъна сред шатрите.
Тълпата беше изчезнала.
— Тате, какво правиш?
Клечката опари пръстите на Уил и той я изтърва, но вече можеше да различи в мътната светлина как тате разгребва купищата огледално стъкло и се отправя отново към празното място, където някога бе стоял изчезналият лабиринт.
— Джим?
Една врата зееше отворена. Бледите, гаснещи светлини на панаира проникваха през нея, за да им покажат восъчните фигури на убийци и жертви.
Джим не седеше сред тях.
— Джим!
Те се вгледаха в отворената врата, през която Джим бе избягал, за да потъне в рояците нощ между черните шатри.
Последната електрическа крушка изгасна.
— Вече никога няма да го намерим — каза Уил.
— Ще го намерим — изрече баща му в тъмното.
Къде? — помисли си Уил и трепна.
Далече в края на алеята запъхтя въртележка. Калиопата засвири с мъчително усилие.
Там, помисли си Уил. Само там може да бъде нашият веселяк Джим, при музиката. Бас държа, че още пази в джоба си безплатния билет! О, проклет да е Джим, проклет да е, проклет! — възкликна той и веднага си помисли: Не! Не е твоя работа да говориш така! Той вече е прокълнат или малко му остава! Но как да го намерим в тъмното, без кибрит, без фенерчета, като сме само двама, а те толкова много и сме съвсем сами на тяхна територия?
— Как… — изрече на глас Уил.
Но баща му отвърна:
— Ето.
Каза го съвсем тихо. С благодарност.
И Уил прекрачи към вратата, която вече беше по-светла.
Луната! Слава Богу!
Тя изгряваше иззад хълмовете.
— Полицията?…
— Няма време. Разполагаме с броени минути. Трябва да се погрижим за трима души…
— Уродите!
— Трима души, Уил. Първо Джим, после мистър Кугър, който се пържи на електрическия стол. На трето място мистър Дарк и цялата менажерия по кожата му. Да спасим единия, да сритаме другите двама в ада и да се махаме. Мисля, че тогава и уродите ще се разотидат. Готов ли си, Уил?
Уил огледа вратата, шатрите, мрака, небето, в което се разгаряше нова светлина.
— Бог да благослови луната.
Хванати здраво ръка за ръка, те излязоха през вратата.
Сякаш за да ги приветства, вятърът мощно размаха брезента на шатрите като прокажени криле на праисторически летящи чудовища.
Тичаха през сенки с мирис на урина, тичаха през чистата ледена миризма на луната.
Пред тях калиопата съскаше, тракаше, пискаше.
Музиката! — помисли си Уил. Напред ли свири, или назад?
— Накъде? — прошепна тате.
Уил посочи с ръка.
— Оттук!
На сто метра от тях, отвъд сенчестите грамади на шатрите, в небето литна сноп сини искри, после пак притъмня.
Мистър Електрико! — помисли си Уил. Сто на сто се опитват да го преместят! Да го качат на въртележката, пък да става каквото ще! А ако го съживят, божичко, тогава двамата с Илюстрования човек ще връхлетят побеснели срещу нас с тате! А Джим? Е, какво може да се каже за Джим? Веднъж е така, друг път иначе… а тази вечер? На чия страна ще застане в крайна сметка? На наша страна! Старият верен Джим! На наша, разбира се! Но Уил изтръпна. Дали приятелите остават завинаги? Дали можеш за вечни времена да разчиташ на тяхната топлина, близост и обич?
Уил се озърна наляво.
Джуджето чакаше неподвижно, сгушено между гънките на брезента.
— Тате, гледай — тихо подвикна Уил. — Виж и там… Скелета!
Малко по-напред се извисяваше като мъртво дърво високият мъж, цял от мраморни кости и египетски папируси.
— Уродите… защо не ни спират?
— Страх ги е.
— От нас?!
Бащата на Уил се приведе и надникна иззад една празна клетка.
— Така или иначе, те сами за нищо не стават. И видяха какво се случи с вещицата. Друг отговор няма. Погледни ги.
Из цялата ливада уродите стърчаха неподвижно като стълбовете на шатрите, криеха се в сенките, чакаха. Какво чакаха? Уил преглътна с усилие. Може би изобщо не се крият, а заемат позиции в очакване на схватката. Когато дойде времето, мистър Дарк ще извика и тогава… просто ще ни обкръжат. Но времето не е дошло. Мистър Дарк е зает. Значи? Значи, помисли си Уил, трябва да се погрижим никога повече да не извика.
Краката на Уил се плъзгаха през тревата.
Бащата на Уил вървеше отпред.
Уродите ги гледаха с очи от лунно стъкло.
Калиопата промени мелодията. Нежна, печална музика долетя иззад шатрите и се разля над реката от мрак.
Върти се напред! — помисли си Уил. Да! Преди малко се въртеше назад. Но сега спря и пак се завъртя, само че напред. Какво е намислил мистър Дарк?
— Джим! — изтръгна се от гърдите му.
Тате го разтръска.
— Шшшт!
Но името се бе търкулнало от устата му само защото чуваше калиопата да възпява златните бъдни години и усещаше как топлото привличане дърпа скрития нейде Джим, бодрите ноти на изгрева го разтърсват и той се пита какво ли е да бъдеш на шестнайсет, седемнайсет, осемнайсет години, а после, о, после на деветнайсет и накрая — съвсем невероятно! — на двайсет! Мощният вятър на времето навяваше в бронзовите тръби чудесна, весела лятна мелодия и като я чу, дори Уил побягна към музиката, която се разрастваше като дърво, отрупано със зрели слънчеви плодове…
Не! — помисли си той.
И вместо това застави нозете си да пристъпват според собствения му страх, да подскачат по неговата мелодия — тананикане с вцепенено гърло и стегнати дробове, което разтърсваше костите на главата му и заглушаваше песента на калиопата.
— Там — тихо каза тате.
И двамата видяха отпред между шатрите да минава нелепо шествие. Като мрачен султан в паланкин, една смътно позната фигура се возеше в стол, носен върху раменете на тъмни силуети с всякакви размери и форми.
Като чу гласа на тате, шествието трепна, после побягна напред.
— Мистър Електрико! — каза Уил. — Носят го към въртележката.
Шествието изчезна.
Отпред се издигаше шатра.
Уил хвана баща си за ръката и изтича настрани.
— Насам!
Калиопата свиреше нежно. Да привлече Джим, да подмами Джим.
А когато пристигне шествието с Електрико?
Музиката ще засвири назад, въртележката ще се завърти обратно, за да смъкне мъртвата кожа, да освежи годините му!
Уил се препъна, падна. Тате го вдигна.
И тогава…
Отпред избухнаха човешки крясъци, лай, хленч, вой, като че всички бяха паднали. Цяла тълпа от същества с осакатени гърла се жалваше хорово с протяжни стонове, вопли, тръпнещи въздишки.
— Джим! Хванали са Джим!
— Не… — промърмори Чарлс Холуей и добави загадъчно: — Може би Джим е хванал тях… или пък ние.
Двамата заобиколиха последната шатра.
Вятърът хвърли прах в лицата им.
Уил закри с длани очите и ноздрите си. Прахът беше като древна подправка, като изгорели кленови листа, имаше яркосин цвят и бавно се сипеше към земята. Малки вихрушки прах се въртяха в собствените си сенки и полепваха по шатрите.
Чарлс Холуей кихна. Отпред няколко фигури подскочиха и побягнаха от някакъв преобърнат, килнат предмет, изоставен на половината път между последната шатра и въртележката.
Това бе електрическият стол, с провиснали ремъци от подлакътниците и краката, и изкривена метална шапка в горния край.
Уил се обърка.
— Но къде е мистър Електрико? Искам да кажа… мистър Кугър!?
— Ами точно това трябва да е бил той.
— Кое трябва да е бил той!
Но отговорът бе навсякъде около Уил, сипеше се по алеята на малки прашни вихрушки… изгорялата подправка, есенният аромат, който ги посрещна, когато излязоха иззад ъгъла.
Решили са да опитат, пък да става каквото ще, помисли си Чарлс Холуей. Представи си ги как тичат в последните секунди, как мъкнат през тревите древната торба с прах и кокали върху изключения електрически стол — може би само един от многото опити да раздухат, да насърчат и запазят живота в купчинката мъртва материя, люспи ръжда и гаснещи въглени, които никакъв вятър не може да разпали отново. Ала е трябвало да опитат. Колко пъти през последните двайсет и четири часа са тичали с това начинание само за да спрат панически дейността си, защото всяко сътресение, дори най-лекият дъх е застрашавал да разруши престарелия Кугър на купчинка кайма и плява? По-добре да го оставят стегнат върху топлия електрически стол като постоянен експонат, като вечно действащо зрелище за зяпналата публика, а по-късно да опитат още веднъж, особено сега, когато лампите са изгаснали и тълпата се е оттеглила пред прииждащия мрак, трябвало е да опитат, защото се боят от една усмивка върху куршум и им трябва предишният Кугър — висок, с пламтяща коса и изпълнен със земетръсна енергия. Но някъде преди двайсет или десет секунди последното лепило не издържало, последните струйки живот отлетели на свобода и нелепата мумифицирана кукла се разпаднала на облаци прах и ноемврийски листа, възвестяващи по вятъра за победата на смъртта. Овършан след последната жътва, мистър Кугър се бе превърнал в милиард ситни пергаментови петънца, остатъци от древни ръкописи, танцуващи из ливадите. Също като прашна експлозия в стар житен силоз — имаше го и вече го няма.
— О, не, не, не, не, не — шепнеше някой.
Чарлс Холуей докосна ръката на Уил.
Уил млъкна. През последната минута и той бе мислил същото като баща си — за шествието с безжизненото тяло, разсипаното костно брашно и минералния прах, наторил тревите наоколо…
Сега оставаше само празният стол и последните слюдени искрици, ситни прашинки, покриващи ремъците като светулки. А уродите, които бяха мъкнали това бароково приспособление, бягаха и се криеха в сенките.
Накарахме ги да бягат, помисли си Уил, но нещо му подсказа, че греши.
Не. Не нещо. Някой.
Изоставената празна въртележка се въртеше този път сякаш сама за себе си. Напред.
Но между падналия стол и въртележката стоеше самотна фигурка. Урод ли беше? Не…
— Джим!
Тате го блъсна с лакът и Уил млъкна.
Джим, помисли си той.
А къде беше сега мистър Дарк?
Някъде. Защото той бе включил въртележката, нали? Да! За да ги примами, да примами Джим и… какво още? Но сега нямаше време, защото…
Джим обърна гръб на падналия стол и бавно тръгна към безплатното, много безплатното возене.
Отиваше там, където открай време знаеше, че трябва да бъде. Като ветропоказател в бурно време бе трептял ту насам, ту натам, колебливо се бе обръщал към ясни хоризонти и топли посоки само за да се врътне накрая и като сомнамбул да затрепти в привличането на блестящия бронз и летния марш на музиката. Не можеше да откъсне очи.
Крачка по крачка Джим вървеше към въртележката.
— Спри го, Уил — каза бащата.
Уил побягна.
Джим вдигна дясната си ръка.
Бронзовите стълбове прелитаха покрай него към бъдещето, разтегляха плътта като сироп, изпъваха костите като карамел, слънчевият метал обгаряше бузите му, заостряше очите му като кремък.
Джим посегна. Бронзовите пръти звънко затракаха по ноктите му, засвириха своя тиха мелодия.
— Джим!
Бронзовите пръти прелитаха и разсичаха нощта с жълт изгрев.
Музиката бликна високо като бистър фонтан.
Иииииииииииииии.
Джим отвори уста със същия вик.
— Иииииииииииииии!
Един бронзов прът плесна дланта на Джим и отлетя.
Нов бронзов прът плесна дланта му. Този път тя залепна за него.
Китката последва пръстите, ръката последва китката, рамото и тялото последваха ръката. Потънал в непробуден сън, Джим се изтръгна от своите земни корени.
— Джим!
Уил посегна, усети как краката на Джим се изплъзват от пръстите му.
Джим се завъртя през очакващата нощ в огромен и мрачен летен кръг. Уил тичаше подир него.
— Джим, слизай! Джим, не ме изоставяй тук!
Подмятан от центробежната сила, Джим стискаше пръта с една ръка, въртеше се, а по някакъв самотен, изгубен и последен инстинкт другата му ръка се разперваше да улови вятъра, водена от една малка негова частица — онази светла, отделна частица, която все още помнеше дружбата.
— Джим, скачай!!
Уил посегна да сграбчи тази ръка, не успя, препъна се, едва не падна. Първата гонка беше загубена. Джим трябваше да направи една обиколка сам. Уил стоеше и чакаше следващото връхлитане на конете и момчето, което вече не беше съвсем момче.
— Джим! Джим!
Джим се събуди! Насред обиколката по лицето му се изписваше ту юли, ту декември. Той стискаше пръта и крещеше от отчаяние. Искаше и не искаше. Желаеше, отхвърляше, отново желаеше страстно, понесен в полет по вълшебната топла река от вятър и бляскав метал, препуснал върху юлски и августовски коне, чиито копита тъпчат въздуха като зрял плод, очите му пламтяха. Притисна език към зъбите си и изпъшка от безнадеждност.
— Джим! Скачай! Тате, спри машината!
Чарлс Холуей се завъртя и видя контролното табло на петнайсет метра от себе си.
— Джим! — В ребрата на Уил се впиваше болка. — Не мога без теб! Върни се!
Нейде далече, на отвъдната страна на въртележката, препускаща все по-бързо в нощта, Джим се бореше със собствените си ръце, с пръта, с обруленото от вятъра пътешествие, с гъстеещата нощ, със звездния кръговрат. Пускаше пръта. Пак го сграбчваше. А дясната му ръка все така се протягаше назад и навън, молейки Уил за последната му капчица сила.
— Джим!
Джим изскочи иззад завоя. Там, долу, на мрачната нощна гара, от която влакът му вече потегляше завинаги сред вихрушка конфети от продупчените билети, той видя Уил — Уили — Уилям Холуей, негов млад другар, млад приятел, който щеше да изглежда още по-млад в края на пътешествието, не просто млад, а непознат! Смътен спомен от отминали времена на далечна година… но сега това момче, този приятел, този по-млад приятел тичаше подир влака и протягаше ръка. Да се качи ли молеше? Канеше го да слезе? Кое от двете?!
— Джим! Помниш ли ме?
Уил се хвърли в последен скок. Пръсти докоснаха пръсти, длан докосна дланта.
Пребледнялото, студено лице на Джим гледаше отгоре.
Уил препускаше подир въртящата се машина.
Къде беше тате? Защо не я спираше?
Ръката на Джим беше топла, позната, добра ръка. Тя стисна неговата. Той се вкопчи в нея с вик.
— Джим, моля те!
Уил дърпаше. Джим дърпаше. Хванат в капан, Уил усети как през ръката му прелита юлска жега. Тя бе като животинче, което Джим държеше и галеше, за да се вози с него напред, в кръг, към други времена. Значи тази ръка, отпътувала далече напред, щеше да стане чужда за Уил, нощем щеше да знае неща, за които той, свит под завивките, може само да се досеща. Четиринайсетгодишно момче с петнайсетгодишна ръка! Джим я държеше! Стискаше здраво, не искаше да я пусне! А лицето на Джим, беше ли вече по-старо след това пътешествие в кръг? Беше ли вече на петнайсет, навлязъл в шестнайсетата година?
Уил дърпаше в едната посока. Джим в другата.
Уил падна върху машината.
Двамата се въртяха в нощта.
Сега целият Уил се возеше със своя приятел Джим.
— Джим! Тате!
Колко лесно би било просто да стои, да се вози, да обикаля с Джим, щом не може да го свали. Просто да го остави на мира и да се вози, ех, как да се вози! Из тялото му бликаха сокове, заслепяваха го, барабаняха в ушите му, изстрелваха електрически заряди през слабините…
Джим крещеше. Уил крещеше.
Пропътуваха половин година през прелитащия топъл мрак на овощните градини, преди Уил да сграбчи здраво ръката на Джим, да събере смелост да скочи от толкова много обещания, толкова много чудесни години на растеж, да полети надолу с размахани ръце и крака, да повлече Джим подир себе си. Но Джим не можеше да пусне пръта, не можеше да се откаже от пътешествието.
— Уил!
Разкъсван между машината и приятеля, стиснал и двете с по една ръка, Джим изкрещя.
Викът бе като раздиране на плат или плът.
Очите на Джим станаха слепи като на статуя.
Въртележката летеше.
Джим изкрещя, падна, преметна се безумно във въздуха.
Уил се опита да смекчи падането му, но Джим тежко блъсна земята и се претърколи. Остана да лежи безмълвен.
Чарлс Холуей блъсна ръчката на контролното табло.
Празната машина забави ход. Конете спряха своя бяг към някаква далечна лятна нощ.
Чарлс Холуей и синът му коленичиха до Джим да докоснат китките му, да прилепят ухо до гърдите му. Изцъклените бели очи на Джим гледаха към звездите.
— О, Боже — извика Уил. — Мъртъв ли е?
— Мъртъв?…
Бащата на Уил плъзна длан по това студено лице, по студените гърди.
— Нищо не усещам…
Нейде далече някой викаше за помощ.
Двамата надигнаха глави.
Някакво момче бягаше по алеята, блъскаше се в билетните каси, препъваше се във въжетата на шатрите, озърташе се през рамо.
— Помощ! Той ме гони! — извика момчето. — Страшният човек! Страшният човек! Искам да се прибера У дома!
Момчето се хвърли напред и се вкопчи в бащата на Уил.
— Ох, помощ, загубих се и не ми харесва. Отведете ме у дома. Онзи човек с татуировките!
— Мистър Дарк! — ахна Уил.
— Да! — изхленчи момчето. — Той е някъде там! Ох, спрете го!
— Уил — баща му се изправи, — погрижи се за Джим. Изкуствено дишане. Добре, момче.
Момчето изтича назад.
— Насам!
Чарлс Холуей го следваше и гледаше уплашеното момче — наблюдаваше главата му, костната структура и закрепването на таза за гръбнака.
— Момче — изрече той до помръкналата въртележка, само на пет-шест метра от мястото, където Уил се привеждаше над Джим. — Как ти е името?
— Няма време! — извика момчето. — Джед. Бързо, бързо!
Чарлс Холуей спря.
— Джед — повика го той. Момчето спря и се обърна с ръце на кръста. — На колко години си, Джед?
— На девет! — отвърна момчето. — Божичко, няма време! Трябва…
— Чудесна възраст, Джед — каза Чарлс Холуей. — Само девет? Толкова млад. Аз никога не съм бил толкова млад.
— В името на всичко свято! — гневно извика момчето.
— Или на всичко нечестиво — рече мъжът и посегна напред. Момчето се отдръпна. — Ти се боиш само от един човек, Джед. От мен.
— От вас? — момчето продължаваше да се отдръпва. — Я стига! Защо, защо?
— Защото понякога доброто има оръжия, а злото няма. Понякога даже най-хитрите трикове се провалят. Понякога хората не се оставят да ги подмамят в капан. Тази вечер няма да има разделяй и владей, Джед. Къде ме водеше, Джед? В някоя грижливо подготвена лъвска клетка? В някой атракцион като онзи с огледалата? При някого като вещицата? Какво, какво, Джед, какво? А защо просто не вземем да ти навием ръкава, Джед?
Големите очи от лунен камък блеснаха срещу Чарлс Холуей.
Момчето отскочи назад, но мъжът го догони, хвана го за ръката, сграбчи ризата изотзад и вместо да си губи времето с ръкава, смъкна цялата риза.
— Ами да, Джед — каза Чарлс Холуей почти съвсем спокойно. — Точно както си мислех.
— Ти, ти, ти, ти!
— Да, Джед, аз. Но най-вече ти. Погледни се.
И двамата погледнаха.
Защото по ръката на момчето, по пръстите и по китката гъмжаха сини змии, отровносини змийски очи, сини скорпиони притичваха по сини челюсти на акули, зейнали с вечен глад да налапат всички уроди, натъпкани и зашити буза до буза, кожа до кожа, плът до плът нагоре и надолу по гърдите, по целия торс, сгушени в потайните кътчета на това малко, много малко телце, това изстинало, потресено и треперещо телце.
— Я, Джед, ти си имал великолепна картинна галерия.
— Ти!
Момчето замахна с юмрук.
— Да, пак аз.
Чарлс Холуей пое удара в лицето и стисна момчето като в менгеме.
— Не!
— О, да — каза Чарлс Холуей, използвайки само дясната си ръка, защото лявата висеше безсилно край тялото. — Да, Джед, скачай, пискай, дърпай се. Идеята беше чудесна. Да ме подмамиш сам, да ми видиш сметката, после да се върнеш и да очистиш Уил. И когато дойде полицията, ти си само едно деветгодишно момче, а панаирът, о, не, той не е твой, нямаш нищо общо. Стой мирно, Джед. Защо опитваш да се измъкнеш изпод ръката ми? Полицаите ще проверят, но собствениците на панаира са изчезнали, нали така, Джед? И всичко ще се размине.
— Нищо не можеш да ми направиш! — изпищя момчето.
— Странно — каза Чарлс Холуей. — Аз пък мисля, че мога.
И той почти с обич притисна момчето плътно до себе си.
— Помощ! — проплака момчето. — Убиват ме!
— Няма да те убия, Джед, мистър Дарк или който и да си. Ти сам ще се убиеш, защото не понасяш да бъдеш до хора като мен, не и толкова близо, близо, не и толкова дълго.
— Зъл! — изпъшка сгърченото момче. — Ти си зъл!
— Зъл? — Бащата на Уил се разсмя и момчето се задърпа още по-яростно, сякаш звукът жилеше като оса, дереше като къпина. — Зъл? — Ръцете на мъжа бяха мухоловка, залепнала за дребните кости. — Странно е да го чуя тъкмо от теб, Джед. Но навярно така изглежда. Доброто е зло за злото. Затова ще ти сторя само добро, Джед. Просто ще те прегръщам и ще гледам как сам се тровиш. Ще ти сторя добро, Джед, мистър Дарк, господин собственик, момче, и няма да спра, докато не ми кажеш какво му е на Джим. Събуди го. Освободи го. Дай му живот!
— Не мога… не мога… — Гласът на момчето пропадаше в кладенеца на тялото му, заглъхваше все по-далече и по-далече. — … не мога…
— Тоест не искаш?
— … не мога…
— Добре, момче, добре, тогава ето така, и така, и така…
Отстрани приличаха на баща и син след дълга раздяла, прегърнати здраво, още по-здраво, мъжът вдигна наранената си ръка да погали изкривеното от страх личице, а тълпата, гъмжилото от илюстрации се разтрепери и хукна насам-натам в микроскопични атаки, приключващи още преди да започнат. Безумно разширените очи на момчето се впиха в устните на мъжа. То видя там странната и някак красива усмивка, хвърлена тази вечер като опрощение срещу вещицата.
Мъжът прегърна момчето още по-силно и си помисли: Злото има само онази сила, която му даваме. Аз не ти давам нищо. Аз взимам. Умирай от глад. Умирай. Умирай.
Двете кибритени пламъчета в очите на момчето трепнаха и изгаснаха.
Момчето се свлече заедно с цялата си потресена, измъчена менажерия, цялото сборище от невидими, но съвсем реални чудовища.
Би трябвало да отекне грохот на рухнала планина.
Но се чу само тихо шумолене като от изтърван в праха японски книжен фенер.
Чарлс Холуей дълго остана там. Дишаше дълбоко до болка и гледаше малкото тяло. Сенките пърхаха и танцуваха по всички брезентови улички, където всевъзможни на ръст хора и уроди, облечени в плътта на собствените си страхове и грехове, се вкопчваха в прътите и стенеха от ужас и смайване. Някъде Скелета излезе на светло. Някъде другаде джуджето почти разбра кой е и изтича като рак от пещерната тъма да гледа, примигвайки, как Уил притиска гърдите на Джим, как бащата на Уил се е привел изтощен над неподвижната фигурка на безмълвното момче, а въртележката се върти все по-бавно и по-бавно, най-сетне спира и се полюшва като ферибот сред вълните от разлюляна трева.
Панаирът бе като едно огромно мрачно огнище, озарено от прииждащи въгленчета, защото сенките идваха да впият огнените си погледи в сцената около въртележката.
Там, под лунната светлина, лежеше илюстрованото момче на име Дарк.
Там лежаха убити дракони, рухнали кули, чудовища от сумрачни епохи сред купища ръждиви монети, смачкани птеродактили като аероплани от стари и вечно безсмислени войни, ракообразни с изумруден цвят, изоставени върху бял пясъчен плаж, откъдето отстъпва приливът на живота, всички, всички илюстрации се променяха, трептяха, съсухряха се заедно с дребната изстиваща плът. Наглото намигване на окото пъп видя себе си и ахна, гръдното зърно — зеница на тръбящ мастодонт — ослепя и изрева от ярост пред слепотата; всички картинки на високия мистър Дарк се бяха смалили като миниатюрна бродерия, наметната и разпъната върху тънките момчешки кости.
От сенките излязоха още уроди и лицата им имаха цвета на смачканите легла, където мнозина от тях бяха загубили битката за душата си. Бавно и любопитно те обикаляха в кръг около Чарлс Холуей и неговия рухнал товар.
Уил отчаяно сгъваше и разгъваше ръцете на Джим, опитвайки да го съживи. Не се боеше от мрачните наблюдатели — нямаше време за тях, А дори и да имаше време, усещаше, че тия уроди вдъхват нощта така, сякаш от години не са имали достъп до тъй чист и прекрасен въздух.
А пред очите на Чарлс Холуей, пред лъскавите лисичи очи, пред влажните рачешки очи, пред залепналите от слуз очи в далечината, момчето, което някога бе мистър Дарк, бавно изстиваше и смъртта събаряше подпорите на кошмарите и картинките, а мъгливите мълнии на рисунъка, намотани, приведени или извисени като страховити знамена на изгубена война, почваха да изчезват една по една от проснатото малко телце.
Уродите се озъртаха плахо, защото луната изведнъж бе изгряла напълно и сега можеха да виждат; те разтриваха ръце, сякаш от тях бяха паднали вериги, разтриваха вратове, сякаш от прегърбените им плещи бе паднал непосилен товар. Излезли с несигурна крачка след дълго лежане в гроба, те примигваха и не можеха да повярват, че до спрялата въртележка лежи причината за всичките им страдания. Ако смееха, биха се привели да плъзнат с трепет ръце по устата, станала изведнъж прекрасна в смъртта, по мраморното чело. Но засега само гледаха зашеметени как техните портрети, самата същина на тяхната алчност, злоба и отровна вина, изумрудените изображения на самозаслепените им очи, самоуловените им тела — как всичко това се топи малко по малко върху нищожната снежна купчинка. Ето, стопи се Скелета! Ето, Джуджето притича настрани като краб и изчезна! Ето, Пияча на лава се сбогува с есенната плът, последва го черният Екзекутор от лондонското пристанище, ето, излетя и изчезна живият балон Авоардюпоа Великолепни — разтвори се в чистия въздух! Ето, бягаха групички и тълпи, а смъртта изчистваше докрай платното на мъртвото тяло.
Сега пред тях лежеше обикновено мъртво момче без нито една картинка по кожата. Лежеше и гледаше звездите с изцъклените очи на мистър Дарк.
— Аххххх…
Странните хора в сянката едновременно въздъхнаха от облекчение.
Може би калиопата издаде последен повелителен крясък. Може би горе в облаците се размърда задрямала гръмотевица. Изведнъж всичко се завъртя. Уродите се разбягаха. На север, на юг, на изток, на запад, освободени от шатри, господари, мрачни закони, и най-вече освободени един от друг, те бягаха като прасета албиноси, като глигани без бивни и подмятани от буря боклуци.
И сякаш тичайки, всеки от тях дръпна въже или изтръгна колче.
Защото сега небето се разтресе от пагубен дъх, от шепот и трополене на падащ мрак — шатрите рухваха.
Със змийско съскане и гърчове на нападащи кобри, въжетата безумно се премятаха, плъзгаха, стрелкаха и косяха тревата с камшични удари.
Въжената мрежа на главната шатра на уродите се сгърчи, разсипа кости, спадна от бронтозавърското си великолепие до среден размер, от среден до дребен. Всичко се люшкаше пред неминуемото падение.
Шатрата на менажерията се сгъна като черно испанско ветрило.
Други по-малки шатри рухнаха под вятъра из ливадите като забулени фигури.
И тогава най-сетне шатрата на уродите, огромното и печално летящо влечуго майка, се свлече след миг колебание сред водопад от обезумял въздух, пусна на свобода триста конопени змии, с трясък разхлаби черните странични опори да се отронят като зъби от челюстта на циклоп, запляска из въздуха с цели декари плесенясали криле, като че се опитваше да отлети, ала бе прикована към земята и трябваше да се подчини на простичките закони на гравитацията, трябваше да се сгромоляса от собствената си тежест.
От огромната шатра бликна горещ дъх на земя, на конфети, които са били стари още преди да прокопаят каналите на Венеция, и аромат на розов захарен памук като вехта наметка от щраусови пера. Рухвайки, шатрата се белеше; скърбеше, въздишаше за изгубената плът, докато накрая високите греди в гръбнака на погубеното чудовище паднаха с три топовни гърмежа.
Вятърът напяваше идиотска песничка в тръбите на калиопата.
Влакът чакаше сред полето като забравена играчка.
Върху последните оцелели стълбове портретите на уродите размахаха високо ръце, после се запремятаха към земята.
Край въртележката бе останал единствено Скелета. Той се наведе, вдигна телцето на порцелановото момче, което някога беше мистър Дарк, и се отдалечи през полето.
В един кратък миг Уил видя как мършавият човек и товарът му изчезват зад хълмовете по дирите на отминалото карнавално надбягване.
Уил въртеше лице ту насам, ту натам, привличан от бързото падане, шумотевицата, смъртта, бягството на душите. Кугър, Дарк, Скелет, джудже търговец на гръмоотводи, не бягайте, върнете се! Мис Фоли, къде сте? Мистър Крозети, всичко свърши! Успокойте се! Няма страшно! Всичко е наред. Върнете се, върнете се!
Но вятърът изглаждаше дирите им в тревата, а те едва ли щяха да спрат някога, устремени да надбягат самите себе си.
Тогава Уил пак яхна Джим, натисна гърдите му и отпусна, натисна и отпусна, после с трепереща ръка докосна бузата на скъпия си приятел.
— Джим?…
Но Джим беше студен като пресен гроб.
Под студа имаше неуловима топлинка, бялата кожа все още запазваше мъничко цвят, но когато Уил опипа китката на Джим, не усети нищо, а когато притисна ухо към гърдите му, не чу нищо.
— Той е мъртъв!
Чарлс Холуей пристъпи до сина си и неговия приятел, и коленичи да пипне спокойното гърло, нетрепващите ребра.
— Не — озадачено изрече той. — Не съвсем…
— Мъртъв е!
От очите на Уил бликнаха сълзи. Но изведнъж усети, че нещо го удря, поваля, разтръсква.
— Престани! — викна баща му. — Искаш ли да го спасиш?!
— О, тате, късно е!
— Млък! Слушай!
Но Уил плачеше.
Баща му отстъпи и пак го удари. Веднъж по лявата буза. Веднъж по дясната — силно.
Всички сълзи изхвръкнаха от очите на Уил; не остана нито една.
— Уил! — Баща му свирепо посочи с пръст към него и Джим. — Дявол да го вземе, Уили, мистър Дарк и всичките като него обичат плача, Бога ми, обичат сълзите! Мили Боже, колкото повече ревеш, толкова повече се опияняват от солта по брадичката ти. Плачеш ли, изсмукват дъха ти като котки. Ставай! Не стой на колене, по дяволите! Смей се, крещи! Чуваш ли! Викай, Уил, пей, но най-вече се смей! Трябва да се смееш!
— Не мога!
— Трябва! Само това ни остава. Знам! В библиотеката! Вещицата избяга, Боже мой, как бягаше само! Аз я прострелях със смях. С една-единствена усмивка, Уили, нощните хора не могат да я понасят. В нея е слънцето. Те мразят слънцето. Не бива да ги взимаме на сериозно, Уил!
— Но…
— Никакво „но“! Ти видя огледалата! А огледалата без малко да ме вкарат в гроба. Показваха ме прогнил и сбръчкан! Изнудваха ме! Изнудваха мис Фоли, за да се включи във великия поход към Нищото, да придружи глупците, които желаят всичко! Идиотско желание — всичко! Клети нещастни глупци. Досущ като тъпото куче, дето изтървало кокала, за да грабне неговото отражение в езерото. Уил, ти видя — огледалата паднаха до едно. Като мартенски лед. Без камък, пушка, нож, въоръжен само със зъби, език и дробове, аз прострелях онези огледала с чисто презрение! Повалих десет милиона уплашени глупци и оставих истинския човек да се изправи на крака! А сега ставай и ти, Уил!
— Но Джим… — Уил не довърши.
— Той е и тук, и там. Винаги си е бил такъв. Не пропуска нито едно изкушение. Този път стигна твърде далече и може да е загубен. Но той направи усилие да се спаси, нали? Затова нека довършим борбата вместо него. Размърдай се!
Уил замаяно се изправи на крака.
— Тичай!
Уил пак подсмръкна. Тате го зашлеви през лицето. Сълзите се разлетяха като метеори.
— Тичай! Скачай! Викай!
Той блъсна Уил напред, затича след него, бръкна в джоба си, преобърна го наопаки и измъкна някакъв лъскав предмет.
Хармониката.
Тате засвири.
Уил спря и се вгледа в Джим.
Тате го зашлеви по ухото.
— Бягай! Не гледай!
Уил направи крачка.
Тате изсвири нов акорд, дръпна Уил за лактите, вдигна нагоре ръцете му.
— Пей!
— Какво?
— Господи! Каквото и да е!
Хармониката фалшиво засвири „Река Суони“.
— Тате. — Уил пристъпи от крак на крак и поклати глава. Чувстваше се безкрайно уморен. — Смешно е!…
— Естествено! Точно това искаме! Смешен, глупав старец! Смешна хармоника! Фалшива мелодия!
Тате подскочи. Завъртя се като танцуващ жерав. Но все още далеч не бе смешен. Искаше да си пробие път до смешното. Трябваше да разкъса момента!
— Уил, колкото по-шумно, толкова по-смешно, така казват хората! Дявол да го вземе, не ги оставяй да пият сълзите ти и да молят за още! Уил! Не им давай да вземат плача ти, да го преобърнат и да го използват за своя усмивка! Да пукна, ако дам на смъртта да се гизди на празник с моята печал. Не им подхвърляй и троха, Уили, размърдай си кокалите! Дишай! Викай!
Той сграбчи Уил за косата и го разтръска.
— Нищо… смешно…
— Как да няма смешно! Ами аз? Ти! Джим! Всички ние! Цялата тази история! Гледай!
И Чарлс Холуей почна да прави гримаси, да кокори очи, да сплесква носа си, да намига, да подскача като шимпанзе, да танцува с вятъра, да тропа в праха, да отмята с лай глава към луната, влачейки Уил подир себе си.
— Смъртта е смешна, дявол да го вземе! Наведи се, Уил, раз-два-три. Сега мека стъпка. Я попей. Надолу по река Суони… как беше нататък, Уил?… Далече, далече! Ама че гласче имаш, Уил! Тъничко като на момиче. Лястовичка в тенекиена кутия. Скачай, момче!
Уил подскочи, падна долу, бузите му пламнаха, смръщи се, като че бе лапнал лимон. Усети как в гърдите му се надуват балони.
Тате дъхна в сребърната хармоника.
— В Камптаун старците… — изрече Уил.
— Живеят! — изрева баща му.
Троп-троп, подскок, завъртане.
Къде беше Джим? Джим беше забравен.
Тате го гъделичкаше по ребрата.
— … а пък бабичките пеят!
— Ду-да! — изкрещя Уил. — Ду-да! — пропя той, вече в тон.
Балонът растеше. Гърлото му се стегна.
— … гащите им се ветреят!
— О, ду-да-де!
Момче и мъж танцуваха менует.
И насред стъпката нещо се случи.
Уил усети как балонът в него става огромен.
Усмихна се.
Тате видя зъбите му и трепна.
— Какво?
Уил прихна. Изкиска се.
— Какво рече? — попита баща му.
Силата на избухналия топъл балон раздели зъбите на Уил, отметна главата му.
— Тате! Тате!
Той се хвърли напред. Сграбчи ръката на тате. Хукна безумно напред, закрещя, заквака, закудкудяка. Плесна с длани по изтръпналите си колене. Изпод краката му излетя прах.
— О, Сузана!
— За мене…
— … не плачи…
— … ще се върна аз…
— … от прерията…
— … с много злато и…
— Пари!
Хармониката се блъскаше в зъбите, хъхреше, тате хълцаше от смях с присвити очи, въртеше се, подскачаше и блъскаше подметките си една в друга.
— Ха! — Двамата се блъснаха, едва не паднаха, удариха лакти в лакти, чело в чело и от това въздухът взе да излита навън още по-бързо. — Ха! О, Боже, ха! О, Боже, Уил, ха! Нямам сили! Ха!
И сред буйния смях…
Кихавица!
Двамата се завъртяха. Вгледаха се.
Кой лежеше под лунните лъчи?
Джим? Джим Найтшейд?
Наистина ли помръдна? Наистина ли устата му се разтвори, клепачите трепнаха? Наистина ли бузите му поруменяха?
Не гледай! Тате сръчно завъртя Уил за нов танц. Заиграха буйна самба, хармониката изсмукваше нескопосани мелодии от устните на бащата, който подскачаше като щъркел и се перчеше като пуяк. Прескочиха Джим в едната посока, после в другата, като че беше обикновен камък в тревата.
— В кухнята е някой с Дайна! Някой в кухнята седи…
— … знам го аз, о-хо-хо!
Езикът на Джим плъзна по устните.
Те не видяха това. Или се престориха, че не виждат, от страх да не изпуснат мига.
Нататък Джим се справи съвсем сам. Отвори очи. Погледна танцуващите глупаци. Не можеше да повярва. Беше заминал на пътешествие през годините. Сега се връщаше, а нямаше кой да му каже „Здрасти!“ Беше готов да се разплаче, като ги гледаше как се кълчат. Но преди сълзите да бликнат, устата на Джим се изви. От нея излетя колеблив смях. Защото в края на краищата смешният Уил и смешният му стар татко препускаха през ливадата като горили с озадачени лица. Те надвисваха над него, пляскаха с ръце, мърдаха си ушите, привеждаха се да го облеят с пълноводна река от звънък смях, която няма да спре дори ако небето рухне или земята се продъни, смесваха радостта си с неговата, зареждаха го с веселие като с експлозив, като с избухващи пиратки, фойерверки и топовни гърмежи от радост!
А докато гледаше надолу и с наслада разтърсваше кости, Уил си помисли: Джим не помни, че беше мъртъв, затова няма да му кажем, не сега… може би някой ден, но не сега… Ду-да! Ду-да!
Те дори не казаха „Здравей, Джим“, или „Играй с нас“, просто протегнаха ръце, като че преди малко беше изпаднал от вихрения им танц и сега трябва отново да го върнат в рояка. Дръпнаха с всичка сила. Джим полетя. Приземи се и затанцува.
И когато се хванаха ръка за ръка, топла длан за топла длан, Уил разбра, че с крясъци, песни и радост са върнали живата кръв. Бяха измъкнали Джим като новородено, бяха го плеснали по дупето, за да влезе животворният, радостен дъх там, където му е мястото.
После тате се наведе и Уил го прескочи, Уил се наведе и тате го прескочи, и двамата зачакаха прегърбени един зад друг, тананикайки, прекрасно уморени, а Джим преглътна и с всичка сила се втурна напред. Прескочи Уил, но с тате не успя да се справи и тримата паднаха, търкулнаха се в тревата и отекваше кикот на кукумявка, рев на магаре, песен на медни тръби, звън на цимбали, както навярно е било през първата година на Сътворението, преди радостта да напусне Райската градина.
Накрая станаха на крака, потупаха се по раменете, стегнаха колене, разклатиха се и се спогледаха с щастлив блясък в очите, опиянени от покоя като от вино.
А когато се наситиха на усмивките и пламналите си лица, погледнаха през полето.
Черните стълбове на шатрите се трупаха като слонски кости, мъртвите шатри отлитаха като листенца на огромна черна роза.
Единствените будни сред заспалия свят като тройка весели котараци, те с удоволствие се приличаха под хладните лунни лъчи.
— Какво стана? — попита накрая Джим.
— Какво ли не! — провикна се тате.
И пак се разсмяха, но изведнъж Уил прегърна Джим и заплака.
— Хей — заповтаря тихичко Джим. — Хей… хей…
— О, Джим, Джим — промълви задавено Уил. — Завинаги ще си останем приятели.
— Че как иначе.
Джим млъкна.
— Няма нищо — каза тате. — Поплачи си. Измъкнахме се от дебрите. На връщане към вкъщи пак ще се посмеем.
Уил пусна Джим.
Станаха на крака и се спогледаха. Уил погледна баща си с буйна гордост.
— О, тате, тате, ти го направи, ти го направи!
— Не, заедно го направихме.
— Но без теб всичко щеше да свърши. О, тате, никога не съм те познавал. Сега знам какъв си.
— Така ли, Уил?
— Да пукна, ако лъжа!
И в очите на всеки от двамата другият затрептя сред влажно сияние.
— Ами тогава да се запознаем. Дай ръка, сине.
Тате протегна ръка. Уил я стисна. Двамата се разсмяха, избърсаха сълзите и бързо погледнаха стъпките, разпилени из росната трева в посока към хълмовете.
— Тате, те ще се върнат ли?
— И не, и да. — Тате прибра хармониката. — Тези няма да се върнат. Но да, ще дойдат други като тях. Не с панаир. Един Господ знае под какъв облик ще се появят пак. Но утре по изгрев, по пладне или най-късно по залез-слънце ще пристигнат. Вече са на път.
— О, не — изохка Уил.
— О, да — каза тате. — Трябва да бъдем нащрек до края на дните си. Битката едва започна.
Бавно заобиколиха въртележката.
— Как ще изглеждат? Как да ги познаем?
— Може вече да са тук — тихо каза тате.
Двете момчета стреснато се озърнаха.
Но нямаше нищо друго, освен тях, ливадата и машината.
Уил погледна Джим, погледна баща си, после сведе очи към собственото си тяло. Пак вдигна очи към тате.
Тате кимна съвсем сериозно, после кимна към въртележката, качи се и докосна един бронзов прът.
Уил се качи до него. Джим застана до Уил.
Джим погали един кон по гривата. Уил потупа друг по гърба.
Огромната машина тихо се люшкаше по прилива на нощта.
Само три обиколки напред, помисли си Уил. Еха! Само четири обиколки напред, помисли си Джим. Яко!
Само десет обиколки назад, помисли си Чарлс Холуей. Господи!
Всеки прочете какво се таи в очите на другия.
Колко лесно, помисли си Уил.
Само този път, помисли си Джим.
Но пък щом веднъж се захванеш, помисли си Чарлс Холуей, вече няма да спреш. Още едно возене, и още едно. А по някое време ще почнеш да возиш приятели, и още приятели, докато накрая…
Мисълта хрумна на тримата в един и същ тих момент.
… накрая се превръщаш в собственик на въртележката, пазител на уродите, притежател на някаква частица от вечността, водач на мрачните пътуващи представления…
Може би, казваха очите им, те вече са тук.
Чарлс Холуей прекрачи към машинариите на въртележката, намери тежък гаечен ключ и разби осите и зъбчатките. После отведе момчетата настрани и удари контролното табло веднъж, дваж, докато то се пръсна на парчета сред пресекливи мълнии.
— Може да е излишно — каза Чарлс Холуей. — Може да не работи, ако не черпи енергия от уродите. Но… — Той удари кутията за последен път и захвърли ключа. — Късно е. Сигурно минава полунощ.
Сякаш за да потвърдят, часовниците на кметството, на баптистката, методистката, епископалната и католическата църква удариха дванайсет пъти. Вятърът носеше семената на Времето.
— Който стигне последен до железопътния семафор, е дърта бабичка!
Момчетата литнаха като ракети.
Бащата се поколеба само миг. Усети неясна болка в гърдите си. Ако тичам, запита се той, какво ще стане? Важна ли е Смъртта? Не. Важно е всичко друго, станало преди нея. А тази вечер чудесно се справихме. Дори и Смъртта не може да ни го отрече. Е, накъде хукнаха тия момчета… и защо да не ги… последвам?
Така и стори.
И Бога ми, беше великолепно да отпечатват живота си върху хладните росни полета, обгърнати в нов мрак, поразително напомнящ коледно утро. Момчетата препускаха като понита рамо до рамо и знаеха, че някой ден единият ще пресече финала пръв, а другият втори, или изобщо няма да стигне, но сега тази първа минута от утрото не беше за скръб или загуба. Не беше време да се вглеждат в лицата си, за да разберат кой е по-стар и кой много по-млад. Днес беше просто един обикновен октомврийски ден през една година, която ненадейно се оказваше далеч по-хубава, отколкото предполагаха съвсем неотдавна, а луната и звездите описваха своя огромен кръг към неизбежното утро, и те тичаха, и със сълзите беше приключено за тази вечер, и Уил се смееше и пееше, а Джим припяваше дума по дума, и двамата прорязваха с гърди сухите буренаци към града, където поне още няколко години щяха да живеят един срещу друг.
А подир тях подтичваше един мъж на средна възраст, унесен ту в сериозни, ту в радостни мисли.
Може би момчетата забавиха крачка. Така и не стана ясно. Може би Чарлс Холуей ускори крачка. Сам не знаеше.
Но тичайки наравно с момчетата, мъжът на средна възраст се пресегна напред.
В един и същ миг Уил стовари длан, Джим стовари длан, тате стовари длан върху основата на семафора.
Вятърът отнесе възторжените им викове.
После под зоркия взор на луната тримата обърнаха гръб на пущинака и тръгнаха към града.