Нещо зло се задава

25.

Тя усещаше как огледалата я чакат във всяка стая също както човек усеща, без да отваря очи, че първият зимен сняг току-що е паднал зад прозореца.

Преди няколко години мис Фоли за пръв път бе забелязала, че къщата е изпълнена с нейни собствени пъстри сенки. Значи по-добре да не обръща внимание на студените плочи от декемврийски лед в коридора, над писалищата, в банята. По-добре да се плъзга леко по тънката му повърхност. Спреш ли, тежестта на вниманието ти може да пропука опората. Пропаднеш ли през ледената кора, може да потънеш из дълбини тъй студени, тъй далечни, че цялото Минало лежи там, изсечено върху надгробен мрамор. Ледената вода ще се влее във вените ти. Прикован в рамката на огледалото, ще стоиш вечно, неспособен да вдигнеш поглед от гробницата на Времето.

Ала тази вечер, докато в далечината заглъхваше ехото от бягащите нозе на трите момчета, тя непрестанно усещаше как из огледалата на нейната къща се сипе сняг. Искаше да протегне ръка през рамките, за да провери как е времето там. Ала се боеше, че ако го стори, това някак ще накара всички огледала да се съберат в милиардно повторение на самите себе си — армия от жени, които се отдалечават, за да станат момичета; момичета, които се отдалечават, за да станат безкрайно дребни дечица. Да се натъпчат толкова много хора в една къща, би довело до задушаване.

Тогава какво да прави с огледалата, с Уил Холуей, Джим Найтшейд и… племенника?

Странно. Защо не каза: моя племенник?

Защото, помисли си тя, още от първия миг, когато застана на прага, мястото му не беше тук, доказателствата му не бяха доказателства, тя непрестанно чакаше… какво?

Тази вечер. Панаира. Музика, каза племенникът, която трябва да се чуе, въртележки, на които трябва да се качиш. Стой настрани от лабиринта, където спи зимата. Плавай в кръг с въртележката, където се е настанило веселото лято, сладко като детелина, здравец и дива мента.

Тя погледна навън към нощната морава, откъдето още не бе прибрала разпръснатите накити. Нещо й подсказваше, че племенникът е измислил това, за да се отърве от двете момчета, които можеха да й попречат да използва билета, оставен върху лавицата над камината. Тя посегна натам.

Дълго бе чакала племенника да се върне. Но времето минаваше и трябваше да действа сама. Трябваше да стори нещо — не за да нарани някого, в никакъв случай, но да не позволи на Джим, Уил и другите като тях да й попречат. Никой не биваше да застава между нея и племенника, между нея и въртележката, между нея и прекрасното, плавно пътешествие около лятото.

Племенникът й го бе казал без думи, просто като я хвана за ръцете и дъхна в лицето й аромат на прясно изпечен ябълков пай от мъничката си розова уста.

Тя вдигна телефонната слушалка.

Виждаше в другия край на града светлината в каменната библиотечна сграда, както целият град я виждаше от години. Набра номера. Отсреща отговори тих глас. Тя каза:

— Библиотеката? Мистър Холуей? Обажда се мис Фоли, учителката на Уил. Ако обичате, елате след десет минути да се видим в полицейския участък… мистър Холуей?

Пауза.

— Чувате ли ме?…

26.

— Бих се заклел — каза единият санитар. — Когато влязохме… онзи старец беше мъртъв.

Линейката и полицейската кола бяха спрели едновременно на кръстопътя. Връщаха се в града. Единият санитар заговори полицаите. Един от полицаите му отвърна:

— Шегувате се!

Санитарите седнаха в линейката. Свиха рамене.

— Да. Ясна работа. Шегуваме се.

Подкараха напред, а лицата им бяха също тъй спокойни и бели като униформите.

Полицаите ги последваха. Джим и Уил се бяха сгушили отзад и се опитваха да кажат нещо повече, но полицаите се разсмяха и взеха да си припомнят всичко станало, тъй че накрая Уил и Джим трябваше пак да излъжат, да повторят измислените имена и да кажат, че живеят на една пряка от полицейския участък.

Оставиха полицаите да ги свалят пред две тъмни къщи недалече от участъка, изтичаха по стъпалата на верандите, хванаха дръжките на вратите и изчакаха колата да завие зад ъгъла, после слязоха долу, последваха я и спряха да погледат жълтите светлини на участъка, грейнал като среднощно слънце, и Уил се озърна и видя как цялата вечер идва и отминава по лицето на Джим, а Джим се взираше в прозорците на полицията сякаш чакаше всеки момент мракът да нахлуе из стаите и завинаги да загаси светлините.

На връщане към града, помисли си Уил, аз изхвърлих моите билети. Но… гледай…

Джим още стискаше своите.

Уил потрепери.

Какво мислеше, искаше, планираше Джим сега, след като мъртъвците възкръсваха и живееха само чрез огъня на нажежени до бяло електрически столове? Още ли обичаше панаирите? Уил се вгледа. Да, слаби отзвуци идваха и отминаваха в очите на Джим, защото в края на краищата Джим си беше Джим, дори както стоеше тук и спокойната светлина на закона огряваше скулите му.

— Началникът на полицията — каза Уил. — Той ще ни изслуша.

— Ами — възрази Джим. — Ще се събуди само колкото да позвъни в лудницата. По дяволите, Уилям, по дяволите, дори и аз не вярвам какво стана през последните двайсет и четири часа.

— Но ние трябва да намерим някого по-нагоре, да не се отказваме, след като вече знаем каква е играта.

— Добре де, каква е играта? Какво толкова лошо стори панаирът? Че подплаши една жена в огледалния лабиринт? Сама се е изплашила, ще рекат полицаите. Че извърши кражба? Добре, къде е крадецът? Че се крие в кожата на старец? Кой ще ни повярва? Кой ще повярва, че един престарял мъж някога е бил дванайсетгодишно момче? Какво друго? Че е изчезнал един търговец на гръмоотводи? Вярно, изчезна и си заряза чантата. Но може да е напуснал града…

— Онова джудже в шатрата…

— Аз го видях и ти го видя. Вярно, малко прилича на търговеца, но и тук същият въпрос — можеш ли да докажеш, че някога е бил голям? Не, както не можеш да докажеш и че Кугър е бил малък, значи пак тъпчем на място. Уил, дай да си говорим открито, няма други доказателства освен онова, което видяхме, а ние сме просто хлапета, нашата дума срещу думата на панаира, а полицаите добре се забавляваха там. Божичко, каква каша. Ех, ако само все още имаше някакъв начин да се извиним на мистър Кугър…

— Да се извиним? — викна Уил. — На един крокодил човекоядец? Мили Боже! Ти още не си разбрал, че няма как да се спогодим с тия пънари и сбръчове!

— Пънари? Сбръчове?

Джим го изгледа замислено, защото момчетата наричаха с тия думи създанията, които се тътреха, люшкаха и трополяха в техните сънища. В кошмарните сънища на Уилям „пънарите“ стенеха, бръщолевеха и нямаха лица. В също тъй кошмарните сънища на Джим „сбръчовете“, както той ги наричаше, растяха като чудовищни гъби от захарна глазура и се хранеха с плъхове, които се хранеха с паяци, които на свой ред — защото бяха много големи — се хранеха с котки.

— Пънари! Сбръчове! — повтори Уил. — Какво още ти трябва, за да проумееш? Виж какво стана вече с двама души — мистър Електрико и онова ужасно лудо джудже! Всичко може да сполети хората върху оная проклета машина. Знаем, видяхме го. Може би нарочно са смачкали така търговеца на гръмоотводи или пък нещо се е объркало. В едно няма съмнение — така или иначе въртележката го е смачкала като винарска преса, като валяк и дотолкова се е смахнал, че дори не ни познава! Това не ти ли стига, за да се побъркаш от страх, Джим? Може би дори мистър Крозети…

— Мистър Крозети е в отпуск.

— Може би да, може би не. Ето я бръснарницата му. Там виси надпис: ЗАТВОРЕНО ПОРАДИ ЗАБОЛЯВАНЕ. Какво заболяване, Джим? Прекалил е със захарния памук на панаира? Призляло му е на любимата въртележка?

— Стига толкова, Уил.

— Не, сър, не стига. Вярно, тая история с въртележката изглежда страхотна. Да не мислиш, че на мен ми се иска все да бъда на тринайсет години? Нищо подобно! Но хайде, Джим, признай си — всъщност ти не искаш да бъдеш на двайсет!

— Че за какво друго говорихме цяло лято?

— Да, говорихме. Но да се хвърлиш с главата напред в онази шантава машина, та да ти разтегли костите… Джим, тогава просто няма да знаеш какво да правиш с костите си!

— Ще знам — проговори в нощта Джим. — Ще знам.

— Да, бе. Просто ще си тръгнеш и ще ме изоставиш, Джим.

— От къде на къде? — възрази Джим. — Няма да те изоставя, Уил. Ще бъдем заедно.

— Заедно? Когато стърчиш с половин метър над мен и обикаляш да си изпробваш новите кокали? Ще ме гледаш от горе надолу, Джим, и за какво ще си приказваме? Аз с моите джобове, пълни с канап за хвърчила, топчета и жабешки очи, а ти с чистички, празни джобове и твои си забавления — ето, за това ще си говорим, а ти ще можеш да бягаш по-бързо и ще ме зарежеш…

— Никога няма да те зарежа, Уил…

— Моментално ще ме зарежеш. Добре, Джим, остави ме и продължавай, защото аз си имам джобно ножче и няма нищо лошо да седя под някое дърво и да се целя в нарисуван кръг на земята, докато ти се побъркваш от всичките онези коне, дето препускат в кръг, но слава Богу, вече не препускат…

— По твоя вина! — кресна Джим и веднага млъкна.

Уил настръхна и сви юмруци.

— Искаш да кажеш, че трябваше да оставя онова младо страшно зло да стане старо страшно зло, та да ни отхапе главите? Да го оставя да се върти и да ни плюе в очите? А може би и ти да стоиш до него и да ми махаш? Още една обиколка и хайде пак чао! А аз само да ти махам с ръка, това ли искаш, Джим?

— Шшшт — изшътка Джим. — Както сам каза, вече е твърде късно. Въртележката се развали.

— А като я поправят, ще завъртят дъртото чудовище Кугър назад, та да се подмлади, да може да говори и да си спомни нашите имена, а после ще ни погнат като канибали… или само мен ще погнат, ако пожелаеш да се сдобриш с тях и им кажеш как ми е името и къде живея…

Джим го докосна.

— Не бих го сторил, Уил.

— О, Джим, Джим, ти разбираш, нали? Всяко нещо с времето си, както каза свещеникът едва преди месец, едно по едно, а не две по две, помниш ли?

— Всяко нещо — повтори Джим — с времето си.

После откъм полицейския участък долетяха гласове. В една от стаите отдясно на входа говореха една жена и неколцина мъже.

Уил кимна на Джим и двамата тихичко изтичаха през храстите да надникнат.

Вътре седеше мис Фоли. До нея седеше бащата на Уил.

— Не разбирам — говореше мис Фоли. — Никога не бих повярвала, че Уил и Джим ще се вмъкнат в къщата ми, ще откраднат, ще избягат…

— Видяхте ли лицата им? — попита мистър Холуей.

— Когато извиках, те се озърнаха точно под лампата.

Не споменава за племенника, помисли си Уил. Естествено, че няма да го спомене.

Искаше му се да извика: виждаш ли, Джим, било е капан! Племенникът е чакал да се промъкнем там. Искал е да ни забърка в такава каша, че каквото и да разправяме на родителите си, на полицията, на когото и да било за панаири, нощни часове и въртележки, никой да не повярва, защото не може да ни се вярва!

— Не искам да подавам жалба — каза мис Фоли. — Но ако момчетата нямат вина, то къде са?

— Тук! — извика някой.

— Уил! — възкликна Джим.

Твърде късно.

Защото Уил бе подскочил и вече се прекатерваше през прозореца.

— Тук — изрече простичко той, когато стъпи на пода.

27.

Тримата мълчаливо вървяха към вкъщи по огрените от луната тротоари — двете момчета и между тях мистър Холуей. Когато стигнаха, бащата на Уил въздъхна.

— Джим, не виждам причини да тормозя майка ти посред нощ. Ако обещаеш на закуска да й разкажеш всичко, ще те оставя да си вървиш. Можеш ли да влезеш, без да я събудиш?

— Разбира се. Вижте какво си имаме.

— Какво?

Джим кимна, поведе ги настрани и се разрови сред гроздовете от дебел мъх и бръшлян по стената, докато разкри железните скоби, които тайно бяха заковали, за да направят скрита стълба към неговата стая. Мистър Холуей се засмя някак болезнено и странна, дива печал разтърси главата му.

— Откога е така? Не, не ми казвайте. И аз го правех на вашата възраст. — Той погледна покрай бръшляна към прозореца на Джим. — Забавно е да излизаш нощем, волен като вятъра. — После се опомни и млъкна. — Нали не стоите навън до късно?…

— Тази седмица за пръв път се прибрахме след полунощ.

Тате се позамисли.

— И сигурно едно разрешение ще развали цялата работа. Важното е да се измъквате тайно в летните нощи до езерото, до гробището, до железопътната линия и овощните градини…

— Леле, мистър Холуей, да не би и вие някога…

— Да. Само да не се изпуснете пред жените, че съм ви казал. — Той посочи нагоре. — Качвай се. И един месец никакво излизане нощем.

— Тъй вярно, сър!

Джим се изкатери като маймуна по стъпалата, стрелна се през прозореца, затвори го и дръпна завесите.

Тате се загледа в потайните скоби, слизащи от звездната светлина към волния свят на тротоарите, който подканва за спринт на триста метра, бягане с препятствия през тъмните храсти и овчарски скок през гробищната ограда…

— Знаеш ли кое мразя най-много, Уил? Че вече не мога да тичам като теб.

— Да, сър — отвърна синът му.

— Хайде да сме наясно — каза тате. — Утре иди още веднъж да се извиниш на мис Фоли. Провери моравата. Може да сме пропуснали нещо от… крадените вещи… докато търсехме с фенерчета и кибрит. После иди при началника на полицията. Имаш късмет, че сам се яви. Имаш късмет, че мис Фоли не подаде жалба.

— Да, сър.

Минаха отстрани на своята къща. Тате плъзна длан по бръшляна.

— И тук ли?

Ръката му откри скоба, която Уил бе заковал между листата.

— И тук.

Той извади кесията за тютюн и напълни лулата си, докато стояха край бръшляна, край скритите стъпала, водещи към топли легла и безопасни стаи, после запали лулата и каза:

— Познавам те. Ти не се държеше като виновен. Не сте откраднали нищо.

— Не сме.

— Тогава защо каза в полицията, че сте откраднали?

— Защото мис Фоли — кой знае защо? — иска да сме виновни. Щом тя казва, значи е така. Нали видя колко се изненада, когато влязохме през прозореца? Не е предполагала, че ще си признаем. Е, ние пък си признахме. Имаме предостатъчно врагове, не ни трябват и неприятности със закона. Предположих, че ако не отричаме, ще ни простят. Така и стана. А и мис Фоли спечели, защото сега сме престъпници. Каквото и да кажем, никой няма да ни повярва.

— Аз ще повярвам.

— Наистина ли? — Уил се взря в сенките по лицето на баща си, видя белота на кожа, очи и коса. — Тате, онази нощ в три сутринта…

— Три сутринта…

Момчето видя как тате се сви като от студен вятър, сякаш надушваше и знаеше цялата история, но просто не можеше да помръдне, да се пресегне, да докосне Уил и да го потупа по рамото.

И разбра, че не може да каже. Утре — да, някой друг ден — да, защото може би с изгрева шатрите щяха да изчезнат, уродите да си заминат по света, знаейки, че не е нужно да прекаляват, че са ги изплашили достатъчно, за да не казват никому, просто да си държат езика зад зъбите. Може би всичко щеше да се размине, може би… може би…

— Да, Уил? — каза с усилие тате, а лулата в ръката му гаснеше. — Продължавай.

Не, помисли си Уил, нека да изядат Джим и мен, но да не закачат другите. Който знае, ще пострада. Затова никой друг не бива да знае.

А на глас изрече:

— След два дни, тате, ще ти кажа всичко. Кълна се. Кълна се в мама.

— На такава клетва — заяви тате след дълго мълчание — не мога да не повярвам.

28.

Нощта бе изпълнена със сладкия прах на есенни листа, който миришеше тъй, сякаш фините пясъци на древен Египет се сипят по дюни нейде извън града. Как изобщо, помисли си Уил, мога в такова време да си мисля, че прахът на хора отпреди четири хилядолетия се носи по света, и да съм тъжен, защото никой не забелязва освен мен и може би тате, а дори и ние не смеем да си го кажем.

И наистина бе настанало онова междинно време, когато мислите ту препускат като развълнуван териер из къпинаците, ту се излягат като задрямал копринен котак. Беше време за лягане, ала те все още се колебаеха като деца, не искаха да зарежат всичко и да се отправят към възглавниците и нощните мисли. Беше време да кажеш много, но не всичко. Беше времето след първите, но не и последни открития. Беше време, когато желаеш да знаеш всичко и да не знаеш нищо. Беше новата сладост между двама мъже, започващи да говорят както трябва да говорят мъжете. Беше възможната горчивина на разкритието.

Затова, макар че трябваше да се качват горе, те не можеха да се откъснат от този момент, предвещаващ други моменти в не много далечни нощи, когато мъжът и момчето, което се превръщаше в мъж, можеха едва ли не да запеят заедно. Накрая Уил предпазливо попита:

— Тате, аз добър човек ли съм?

— Така смятам. Да, знам, че е така.

— А това… ще помогне ли, когато играта наистина загрубее?

— Ще помогне.

— Ще ме спаси ли, ако се нуждая от спасение? Нали разбираш, ако съм сред лоши хора и на километри наоколо няма нито един добър — тогава какво?

— Ще помогне.

— Това не е достатъчно, тате.

— Доброто не е гаранция за тялото ти. То е главно за душевен покой…

— Но понякога, тате, не си ли така изплашен, че дори…

— … душата не намира покой?

Бащата кимна и лицето му стана угрижено.

— Тате — изрече Уил съвсем тихичко. — А ти добър човек ли си?

— За теб и майка ти — да. Старая се. Но никой не е герой пред самия себе си. Цял живот живея със себе си, Уил. Знам всичко, което си струва да се знае за мен…

— И като теглиш чертата?…

— Какво излиза ли? Ами, като знам какви ги има, излиза, че съм от свестните.

— Тогава, тате — попита Уил, — защо не си щастлив?

— Предният двор в… чакай да видим… един и половина сутринта не е най-подходящото място за философски…

— Просто исках да знам, това е.

Настана дълго мълчание. Тате въздъхна. Хвана Уил за ръка, настани го на стъпалата на верандата и запали отново лулата. Изпухтя два-три пъти и заговори:

— Добре. Майка ти спи. Не знае, че сме се изнизали навън като котараци. Можем да поговорим. Виж сега, откога смяташ, че да бъдеш добър значи да си щастлив?

— Открай време.

— Значи е време да разбереш, че грешиш. Понякога човекът, който изглежда най-щастлив в града, с най-широка усмивка, носи най-тежкия товар от грехове. Има усмивки и усмивки; научи се да различаваш мрачните от светлите. Онзи, дето се киска гръмогласно като тюлен, най-често прикрива нещо. Позабавлявал се е и се чувства виновен. А хората обичат греха, Уил, о, как го обичат, изобщо не се съмнявай. Обичат го във всичките му форми, размери, разцветки и миризми. По някое време вече не ни задоволява обикновена паница, търсим свинска копаня. Чуеш ли някого гръмогласно да хвали другите, сто на сто преди малко се е измъкнал от кочината. А онзи нещастен, блед, смачкан човечец, дето минава край теб и изглежда греховен и гузен, често тъкмо той е добрият човек с главно Д, Уил. Защото да бъдеш добър е наистина страховито занимание; то претоварва хората и понякога ги пречупва. Неведнъж съм го виждал. Свинарят се труди два пъти повече от прасето. Навярно от мислене как да бъдеш по-добър някоя нощ се прекършваш. Пък и човекът с високи изисквания към себе си понякога може да се пречупи от товара на един косъм. Той не може да си даде покой, защото мръдне ли и крачка встрани от правия път, вече няма измъкване. О, би било чудесно, ако имаше начин просто да бъдеш добър, да постъпваш добре, без да мислиш през цялото време. Но е трудно, нали? Когато последното парче от тортата те чака в хладилника — не е твое, но лежиш буден и се обливаш в пот, а? Трябва ли да ти казвам? Или горещ пролетен ден, пладне, и ти си прикован към чина, а нейде там тече реката, прохладна и свежа под водопада. Момчетата умеят да чуват такава бистра вода от километри. И тъй е минута подир минута, час подир час, цял живот, няма край, няма спиране, правиш избора в тази секунда, после в следващата и в по-следващата, да бъдеш добър, да бъдеш лош, това движи часовника, това ти говори тиктакането му. Да изтичаш да плуваш или да търпиш жегата, да изтичаш до хладилника или да лежиш гладен. И ти оставаш, но останеш ли веднъж, Уил, вече знаеш тайната, нали? Недей да мислиш повече за реката. Или за тортата. Защото помислиш ли пак, ще се побъркаш. Събери всички реки, в които не си плувал, всички неизядени торти, и когато станеш на моята възраст, Уил, откриваш колко много си изтървал. После се утешаваш, че си прескочил цял куп рискове да се удавиш или да глътнеш накриво парче глазура. Но от друга страна, като си помислиш, същата работа върши и тъпото малодушие — може би просто си се страхувал и си се въздържал, за да играеш на сигурно. Погледни мен — женен на трийсет и девет години, Уил, на трийсет и девет! Но след три връзки, две от които неуспешни, мислех, че не бива да се женя преди раните да заздравеят веднъж завинаги. Твърде късно разбрах, че не бива да чакаш съвършенството, просто трябва да събереш кураж и да тръгнеш с някого. Една вечер откъснах очи от непрестанната борба със самия себе си и точно тази вечер майка ти дойде в библиотеката да търси книга, а вместо това намери мен. И аз веднага разбрах, че ако вземеш един наполовина лош мъж и една наполовина лоша жена, и събереш добрите им половинки, ще получиш един изцяло добър човек, когото да споделят. Това си ти, Уил, поне така вярвам. А странното, синко, а и печалното е, че макар ти винаги да търчеше по ръба на моравата, а аз в това време седях горе на покрива и използвах книги вместо керемиди, сравнявах живота с библиотеката, скоро видях, че ти си по-мъдър, по-зрял и по-добър, отколкото аз ще бъда когато и да било…

Лулата на тате бе изгаснала. Той помълча, докато я изтръскваше и отново я пълнеше.

— Не, сър — каза Уил.

— Да — настоя баща му. — Бих бил глупак, ако не видя, че съм глупак. Единствената ми мъдрост е тази: ти си мъдър.

— Странно — каза Уил след дълго мълчание. — Тази нощ ти ми каза повече, отколкото аз на теб. Трябва да си помисля. Може да ти разкажа всичко на закуска. Бива ли?

— Ще съм готов, стига и ти да си.

— Защото… искам да бъдеш щастлив, тате.

Мразеше сълзите, които бликнаха в очите му.

— Аз съм добре, Уил.

— Ако мога да кажа или да сторя нещо, за да бъдеш щастлив, непременно ще го направя.

— Уили, Уилям. — Тате пак запали лулата и се загледа как нежните струйки дим бавно се разсейват из въздуха. — Само кажи, че ще живея вечно. Повече не ми трябва.

Гласът му, помисли си Уил. Никога не бях забелязвал, че има същия цвят като косата му.

— Тате — каза той, — недей да говориш толкова тъжно.

— Аз ли? Та на тоя свят няма по-тъжен човек от мен. Чета книга и се натъжавам. Гледам филм — същата работа. Ами пиесите? Е, те направо ми разказват играта.

— Има ли нещо — попита Уил, — което не те натъжава?

— Едно нещо. Смъртта.

— Леле! — трепна Уил. — А аз си мислех, че точно тя е най-тъжна!

— Не — каза мъжът с глас като косата. — Смъртта прави тъжно всичко останало. Но самата тя може единствено да ни плаши. Ако нямаше смърт, всичко друго щеше да загуби цвят.

И тук, помисли си Уил, идва панаирът, със Смъртта като кречетало в едната ръка, с Живота като захарен памук в другата; разтръсква едното, за да те уплаши, предлага другото, за да те подмами. Ето го, идва представлението — пълни са и двете му ръце!

Той скочи на крака.

— Тате, слушай! Ти ще живееш вечно! Повярвай ми, инак потъваш! Вярно, преди няколко години беше болен… но това отмина. Вярно, на петдесет и четири си, ама това е направо младост! И още нещо…

— Да, Уили?

Баща му чакаше. Уил се поколеба. Прехапа устни, после изтърси:

— Не припарвай до панаира.

— Странно — каза баща му. — Точно същото се канех и аз да ти кажа.

— Не бих се върнал там и за милион долара!

Но това, помисли си Уил, няма да попречи на панаира да претърси града и да дойде при мен.

— Обещаваш ли, тате?

— Защо не искаш да ходя там, Уил?

— Това е едно от нещата, които ще ти кажа утре, или другата седмица, или догодина. Просто трябва да ми повярваш, тате.

— Вярвам ти, сине. — Тате протегна ръка. — Обещавам.

Сякаш по сигнал двамата се обърнаха към къщата. Времето бе изтекло, часът бе късен, бяха си казали достатъчно и усещаха, че наистина трябва да се прибират.

— Както си излязъл — каза тате, — така ще влезеш.

Уил мълчаливо отиде да докосне железните скоби, скрити под шумолящия бръшлян.

— Тате. Нали няма да ги махнеш?…

Баща му опипа с пръсти една от скобите.

— Като ти омръзнат някой ден, сам ще ги махнеш.

— Никога няма да ми омръзнат.

— Така ли ти се струва? Да, на твоята възраст човек просто не вярва, че нещо може да му омръзне. Добре, сине, качвай се.

Уил видя как баща му гледа нагоре покрай бръшляна и тайния път.

— Искаш ли и ти да минеш оттук?

— Не, не — бързо отговори баща му.

— Защото — изтъкна Уил — винаги си добре дошъл.

— Благодаря. Качвай се.

Но той все още гледаше как бръшлянът потрепва в мътната предутринна светлина.

Уил подскочи нагоре, хвана първата, после втората, после третата скоба и погледна надолу.

От това разстояние тате сякаш се смаляваше долу на земята. Никак не му се искаше да го изостави така в нощта, като че е зарязан от някого — с вдигната ръка към скобата, но без да помръдва.

— Тате! — прошепна той. — Не ти стиска!

Кой го каза!? — безмълвно изрева устата на тате.

И той подскочи.

И с беззвучен смях момчето, мъжът се закатериха по стената на къщата без да спират, ръка след ръка, крак след крак.

Уил чу как тате се подхлъзна, задраска с пръсти, вкопчи се.

Дръж здраво! — помисли си той.

— Ах!…

Мъжът се задъха.

Уил се молеше със затворени очи: дръж се… хайде… сега!…

Старецът изпъхтя, пое си дъх, изруга с яростен шепот и продължи да се катери.

Уил отвори очи, продължи изкачването и нататък всичко мина съвсем гладко — нагоре, още по-нагоре, добре, чудесно, великолепно, готово! Преметнаха се вътре, седнаха на перваза — еднакви на ръст и тегло, оцветени еднакво от звездната светлина — и поседяха отново прегърнати, изпълнени с чудесна умора, задъхани от едва сдържан смях, който разтърсваше костите им, и от страх да не събудят Господ, съседите, съпругата, мама и дявола, те запушваха устата си с длани, усещаха кипналото вътре топло веселие, и поседяха още миг, а очите им бяха грейнали и влажни от обич.

Сетне с една последна мощна прегръдка тате си тръгна, вратата на спалнята се затвори.

Опиянен от делата на дългата нощ, замаян от разкритието на нещо ново, по-хубаво, по-голямо у тате, Уил смъкна меко падащите дрехи с несръчни ръце и сладко наболяващи крака, после рухна в леглото като отсечен дънер.

29.

Спа точно един час.

После, сякаш от спомена за нещо смътно видяно, той се събуди, седна в леглото и хвърли поглед към покрива на Джим.

— Гръмоотводът! — ахна Уил. — Няма го!

Така си беше.

Откраднат? Не. Джим го е свалил? Да! Защо? Ами просто така. Изкатерил се е усмихнат да смъкне желязото, предизвиквайки всяка буря да удари неговата къща! Дали се е страхувал? Не. Страхът беше нов костюм с електрическа мощ, който Джим непременно трябваше да премери.

Джим! Уил искаше да строши затворения прозорец отсреща. Бягай да заковеш гръмоотвода! Преди утрото, Джим, преди проклетият панаир да прати някого да разбере къде живеем, не знам как ще дойдат и как ще изглеждат, но Господи, твоят покрив е толкова празен! А облаците се движат толкова бързо, бурята връхлита към нас и…

Уил застина.

Какъв шум издава балонът в полет?

Никакъв.

Не, не е съвсем вярно. Той шумоли, въздиша като вятъра, който поклаща завеските на прозореца като купчинки бяла пяна. Или издава звук като звездите, които се въртят в твоя сън. Или го чуваш като изгрева и залеза на луната. Да, това е най-точно: както луната плава из вселенските дълбини, тъй лети и балонът.

Как го чуваш, какво те предупреждава? Чува ли го ухото? Не. Но космите по тила, ситният мъх по ухото ти — те го чуват, и косъмчетата по ръцете ти пеят като крачетата на щурец, разтъркани и потрепващи от странна музика. Затова, докато лежиш в леглото, знаеш, усещаш, сигурен си, че в небесния океан нахлува балон.

Уил долови раздвижване в дома на Джим; навярно и Джим с неговите изящни, мрачни антени бе усетил как високо над града небесните вълни се разтварят, за да сторят път на Левиатан.

Двете момчета усетиха как върху алеята между къщите пада грамадна сянка, едновременно се хвърлиха към прозорците, подадоха глави навън и зяпнаха от смайване пред тази винаги приятна дружеска едновременност, тази чудесна пантомима на интуиция, на предчувствие, родена от дълги години на съвместни действия. После с посребрени лица, защото луната изгряваше, двамата вдигнаха очи нагоре.

А балонът прелетя над тях и изчезна.

— Ама че работа, за какво му е да минава оттук!? — попита Джим, но не искаше отговор.

Защото надничайки навън, и двамата знаеха, че балонът е най-добрият следотърсач; без шум на автомобилен двигател, без свистене на гуми по асфалта, без стъпки по тротоара, само вятърът разчиства път през облаците за величавото пътешествие на плетения кош и издутото кръгло платно.

Момчетата не затвориха прозорците, не спуснаха завесите, те просто трябваше да стоят неподвижни и да изчакват, защото пак чуха онзи шум като шепот в нечий чужд сън…

Температурата спадна с петнайсет градуса.

Защото сега издутият като буреносен облак балон слизаше с неуловим шепот, плавно като перце, и колосалната му сянка охлаждаше обсипаните в росни перли морави и слънчеви часовници долу, а те отправяха изумен взор нагоре през тази сянка.

И видяха нещо застинало и настръхнало в провисналата върбова колесница. Глава и рамене ли бяха това? Да, а луната се вееше отзад като сребърен плащ. Мистър Дарк! — помисли си Уил. Премазвача! — помисли си Джим. Брадавицата! — реши Уил. Скелета! Пияча на лава! Обесника! Мосю Гийотен!

Не.

Прашната вещица.

Вещицата, която можеше да рисува череп и кости в праха, после да ги изтрива с кихане.

Джим погледна Уил, Уил погледна Джим; и двамата прочетоха по устните си: Вещицата!

Но защо точно восъчната старица са пратили с нощен балон да търси, помисли си Уил, защо не някой от другите, дето имат гущерова отрова, вълчи огън, плюещи змийски очи? Защо пращат една смачкана статуя с клепачи на сляп тритон, плътно зашити с черна вдовишка дантела?

После погледнаха нагоре и разбраха.

Защото вещицата, макар и восъчна, бе странно жива. Сляпа, да, но протягаше надолу пръсти с петна от ръжда, които опипваха, галеха кранчетата на въздуха, режеха и пресяваха вятъра, белеха слоеве пространство, заслепяваха звездите, висяха и танцуваха, после застиваха и посочваха също като носа й.

Момчетата разбраха и още нещо.

Разбраха, че тя е сляпа, но с особена слепота. Можеше да потапя надолу ръце, за да опипва неравностите на света, да докосва покриви, да проверява тавански капандури, да загребва прах, да изследва въздушни течения из коридори и човешки души, онзи полъх, изтласкван от дробовете, за да тупти из китки, шии и слепоочия, за да се върне обратно в тях. Също както те усещаха балона да слиза надолу като есенен дъжд, така и тя усещаше душите им ту да се вселяват в тръпнещите ноздри, ту да изскачат навън и пак да се връщат. Всяка душа беше като голям, топъл отпечатък от пръст, имаше различно усещане, и тя можеше да я меси в дланта си като топче глина; имаше различен мирис и Уил я чу как души живота му отдалече; имаше различен вкус, тя ги вкусваше с беззъбите си венци и разцепения си змийски език; имаше различно звучене, тя натъпкваше душите им в едното си ухо и ги вадеше като кърпички от другото!

Ръцете й танцуваха из въздуха — една за Уил, една за Джим.

Сянката на балона ги обля с паника, изплакна ги с ужас.

Вещицата издиша.

Освободен от нищожния баланс на нейния кисел дъх, балонът се издигна нагоре. Сянката отмина.

— О, Боже! — въздъхна Джим. — Сега знаят къде живеем!

Двамата ахнаха. Някакъв чудовищен багаж застърга и се провлачи по керемидите над Джим.

— Уил! Тя ме хвана!

— Не! Мисля…

Влаченето, стърженето, шумоленето пробяга от долния до горния ръб на покрива. После Уил видя как балонът вихрено се издигна и полетя към хълмовете.

— Тя си отиде, ето я, отива си! Джим, сторила е нещо на твоя покрив. Подай пръта насам!

Джим избута към него дългия тънък прът от простора за пране. Уил го закрепи на своя перваз, после увисна на ръце и започна да се прехвърля напред, докато Джим го издърпа през прозореца и двамата изтичаха боси да скрият пръта в гардероба, после се изкатериха на тавана, който миришеше на дъскорезница — стара, мрачна и прекалено тиха. Потръпвайки, Уил се измъкна на покрива и извика:

— Джим, ето го!

Личеше си съвсем ясно в лунната светлина.

Беше следа, каквато оставя охлюв по тротоара. Лъщеше. Беше сребриста и гладка. Но подобна следа би могъл да остави само охлюв с тегло поне петдесет килограма, ако изобщо съществуват такива. Сребърната панделка беше широка цял метър. Започваше от запълнената с листа водосточна тръба, искреше нагоре до върха на покрива и на зиг-заг се спускаше от другата страна.

— Защо? — ахна Джим. — Защо?

— По-лесно е, отколкото да търсят улица и номер. Тя беляза покрива ти така, че да се вижда от километри и нощем, и денем!

— Божичко. — Джим се приведе да докосне следата. По пръста му полепна тънък слой зловонна слуз. — Уил, какво да правим?

— Имам предчувствие — прошепна Уил, — че няма да се върнат до сутринта. Не могат просто да ни нападнат. Имат някакъв план. Засега… ето какво ще направим!

Градинският маркуч ги чакаше долу, навит на моравата като грамаден питон.

Уил бързо се спусна надолу, без да събори нещо или да събуди някого. Само след миг смаяният Джим го видя отново да се катери задъхан през зъби, стиснал в юмрук пръскащия маркуч.

— Уил, ти си гений!

— То се знае! Бързо!

Двамата помъкнаха маркуча да намокрят керемидите, да измият среброто, да заличат злата живачна боя.

Докато работеха, Уил се озърташе през рамо към чистия цвят на нощта, преливаща в утро, и виждаше как балонът се колебае кой вятър да избере. Дали усещаше, щеше ли да се върне? Дали щеше пак да бележи покрива, а те пак да мият, после отново и отново, чак до разсъмване? Да, ако се наложеше, щяха да го направят.

Ех, ако имаше начин да спра вещицата веднъж завинаги, помисли си Уил. Те не знаят нито имената ни, нито къде живеем. Мистър Кугър е тъй близо до смъртта, че не може да си припомни и да им каже. Джуджето — ако наистина става дума за търговеца на гръмоотводи — е лудо и дай Боже да не се осъзнае! А на мис Фоли не биха се осмелили да досаждат преди разсъмване. Затова, скърцайки със зъби там сред ливадите, са пратили Прашната вещица да ни търси…

— Аз съм глупак — тъжно изрече Джим, докато миеше мястото, където бе стоял гръмоотводът. — Защо не го оставих?

— Мълнията още не е ударила — каза Уил. — И ако действаме бързо, няма да удари. Сега… ето тук!

Водната струя обля целия покрив.

Долу някой затвори прозорец.

— Мама. — Джим се разсмя мрачно. — Мисли си, че вали.

30.

Дъждът спря.

Покривът беше чист.

Пуснаха гумената змия да тупне в нощната трева на хиляда километра под тях.

Извън града балонът още се колебаеше между безнадеждната полунощ и изпълнения с надежди, очакван изгрев.

— Защо чака?

— Може би е надушила какво правим.

Слязоха долу през тавана и скоро всеки беше в своята стая и своето легло след многото тревоги и развълнувани разговори. Сега тихичко лежаха сами и слушаха как сърцата им и часовниците твърде бързо отмерват времето до разсъмване.

Каквото и да направят, мислеше си Уил, ние трябва да ги изпреварим. Искаше му се балонът да долети пак, вещицата да се досети, че са измили нейния белег, и да слезе, за да бележи отново покрива. Защо?

Защото.

Погледът му спря върху скаутския комплект за стрелба по мишени — големият, красив лък и колчанът със стрели върху източната стена на стаята.

Съжалявам, тате, помисли си той, после се усмихна и седна. Този път ще изляза сам. Не искам тя да се върне там и да докладва. Искам да се забави с часове, може би с дни.

Грабна от стената лъка и колчана, позамисли се, сетне тихичко отвори прозореца и подаде глава навън. Не, нямаше смисъл да крещи шумно и продължително. Достатъчно бе просто да напрегне мисъл. Те не могат да четат мислите, знам това, иначе нямаше да пратят нея, и тя също не може да чете мисли, но може да усеща телесната топлина, и особените температури, миризми и вълнения, и ако заподскачам нагоре-надолу, ако със самата си радост й разкрия, че сме я измамили, може би, може би…

Четири часът сутринта, обяви звън на часовник, долетял от някаква далечна страна.

Вещице, помисли си той, върни се.

Вещице, помисли той по-силно и остави кръвта си да запулсира волно, покривът е чист, чуваш ли?! Ние сами си направихме дъжд! Трябва да се върнеш и да го бележиш отново! Вещице?…

И вещицата се раздвижи.

Той усети как земята под балона се завъртя.

Добре, вещице, идвай, тук съм само аз, момчето без име, ти не можеш да прочетеш мислите ми, но ето ме, плюя на теб! Ето ме, крещя, че те измамихме, и общият смисъл стига до теб, затова идвай! Предизвиквам те! Предизвиквам те както никого досега!

На километри от него нещо ахна, разбра и започна да се приближава.

Ама че работа, помисли внезапно Уил. Тя не бива да се върне при тази къща! Бързо! Той трескаво навлече дрехите.

Стиснал здраво оръжията, Уил се спусна като маймунка по скритите бръшлянови стъпала и скочи в мократа трева.

Вещице! Насам! Той тичаше и оставяше диря, тичаше и се чувстваше безумно добре, див като заек, който е гризал някакъв таен, вкусен, сладко-отровен корен и сега бяга до изнемогване. Коленете му докосваха брадичката, кецовете му мачкаха мокри листа, прелетя над нечий жив плет, ръцете му бяха пълни с оръжия, настръхнали като таралеж, страх и радост се търкаляха из устата му като шепа смесени топчета.

Озърна се. Балонът наближаваше! Сякаш сам се вдишваше и издишваше от дърво до дърво, от облак до облак.

Къде отивам? — помисли си той. Чакай! Къщата на Редман! Необитаема от години! Само още две пресечки!

Бързо шушнеха нозете му сред листата, мощно шушнеше странната твар в небето, а луната обсипваше всичко със сняг и звездите блещукаха.

В дробовете му сякаш горяха факли, в устата си усещаше вкус на кръв, когато спря пред къщата на Редман и извика безмълвно: ето! Това е моята къща!

Усети как в небето някаква огромна река променя посоката си.

Добре! — помисли си Уил.

Ръката му завъртя дръжката на старата врата. О, Боже, помисли си той, ами ако те са вътре и ме чакат?

Вратата се разтвори към мрака.

Из този мрак прелитаха прашинки, паяжини потрепваха като струни на арфа. Нищо друго.

Прескачайки през две стъпала, Уил тичешком изкатери порутеното стълбище, заобиколи и изскочи на покрива, където скри оръжията си зад комина и се изправи в цял ръст.

Балонът, зелен като тиня, изрисуван с грамадни изображения на крилати скорпиони, древни феникси, пушеци, огньове и буреносни облаци, спусна с хъхрене ракитовия си кош.

Вещице, помисли си Уил, насам!

Усойната сянка го блъсна като прилепово крило.

Уил залитна. Размаха ръце. Сянката беше почти като черна плът, готова за нов удар.

Той падна. Вкопчи се в комина.

Сянката го обгърна, слизайки все по-надолу.

Сред този облачен мрак беше студено като в морска пещера.

Но изведнъж вятърът сам промени посоката.

Вещицата изсъска от безсилен гняв. Балонът се понесе в широк кръг.

Вятърът! — трескаво помисли момчето. Той е на моя страна!

Не, не си отивай! — помисли то. Върни се.

Защото се боеше, че тя е надушила плана му.

И наистина беше така. Тя изгаряше от нетърпение да докопа замисъла му. Сумтеше, жадно гълташе въздух. Уил видя как пръстите й играят из въздуха, сякаш изследват формите на застинал восък. Вещицата извърташе длани ту надолу, ту нагоре, като че той бе малка печка, горяща далече в долния свят, и тя идваше да се сгрее на топлината му. Когато кошът се люшна нагоре като махало, Уил видя нейните слепи, здраво зашити очи, ушите с мъх в тях, бледата, сбръчкана като кайсия уста, мумифицираща въздуха, който вдишваше, опитвайки да усети на вкус какво нередно има в цялата работа, в мислите на момчето. Това момче беше прекалено добро, прекалено рядко, прекалено чудесно, прекалено достъпно! Значи нещо не беше наред и тя го знаеше!

Разбирайки това, вещицата затаи дъх.

Което накара балона да застине неподвижно, увиснал между вдишване и издишване.

Трепетно, неуверено, вещицата събра смелост да вдиша. Натовареният балон слезе надолу. Издиша — в дъха й нямаше и следа от водна па̀ра — и балонът се издигна!

Настана миг на изчакване, влажният кисел дъх се затаи в съсухрените тъкани на нейното дребничко тяло.

Уил вдигна разперена длан, опря палец в носа си и размърда пръсти.

Тя засмука въздух. Тежестта на въздишката повлече балона надолу.

По-близо! — помисли си той.

Но тя предпазливо описа нов кръг, усещайки острия мирис на адреналин, извиращ от порите му. Уил се въртеше, без да изпуска от поглед балона. Олюля се. Ти! — помисли си той. Искаш да ми призлее! Затова ме въртиш, нали? Да ми се завие свят?

Оставаше само една последна възможност.

Уил застана съвсем неподвижен, с гръб към балона.

Вещице, помисли си той, не можеш да устоиш.

Усещаше звука на зеления тинест облак, на завързаната торба с прокиснал въздух, мишето поскръцване на ракитови клонки, а хладната сянка пълзеше по краката му, после по гърба, по шията.

Близо!

Вещицата си пое дъх, тегло, нощен товар, баласт от звезди и студен вятър.

По-близо!

Слонската сянка погали ушите му.

Той побутна оръжията си.

Сянката го обгърна.

Паяк докосна косата му — нейната ръка?

Задържайки крясъка в гърлото си, Уил се завъртя.

Вещицата се пресягаше от коша само на крачка от него.

Той се наведе. Грабна.

Вещицата се опита да изпусне дъха си с вик, когато надуши, усети, разбра какво е стиснал в ръце.

Но от ужас тя се обърка, ахна навътре, засмука тегло, натовари балона. Кошът се провлачи по покрива.

Уил изпъна тетивата, изпълнен с една-единствена жажда — за унищожение.

Лъкът се пречупи на две. Уил гледаше неизстреляната стрела в ръцете си.

Вещицата изпусна мощна въздишка на облекчение и триумф.

Балонът се стрелна нагоре. Сухо шумолящият, натоварен кош блъсна Уил.

Вещицата нададе нов крясък на безумна радост.

Вкопчен в ръба на коша, Уил отметна свободната си ръка и с всичка сила запрати стрелата нагоре, към плътта на балона.

Вещицата се задави. Замахна с нокти към лицето му.

В този миг острието, сякаш след цял час полет, проряза мъничка дупка в балона. Стрелата бързо потъна навътре, като в грамадна пита зелено сирене. Повърхността продължи да се цепи, разтвори се като широка усмивка през цялата ширина на гигантската круша, а сляпата вещица бръщолевеше, стенеше, хапеше устни, пищеше отчаяно; Уил риташе с крака и висеше, вкопчил здраво ръце в преплетените пръти; а балонът виеше, пъхтеше, хълцаше, жалеше собствената си бърза газова смърт, защото въздухът от подземията излиташе с рев навън, драконовият дъх изтичаше и торбата се свиваше все повече и повече.

Уил разтвори пръсти. Пространството засвистя около него. Той се завъртя, блъсна керемидите, плъзна се по наклонения стар покрив надолу към водосточната тръба, където краката му изхвръкнаха в пустотата, той впи пръсти в тръбата, задържа се, усети я как стене, поддава, и в същото време огледа небето, за да види как балонът свисти, сбръчква се, лети нагоре като ранен звяр да скрие ужасените си въздишки сред облаците — прострелян мамут, който не желае да издъхне, ала въпреки това бълва в страховит поток зловонните си ветрове.

Всичко това стана за миг. После Уил размаха ръце и крака в пространството и нямаше време да се зарадва на изникналото отдолу дърво, което го блъсна, одраска го, но прекрати падането с пружинираща плетеница от вейки и клони. Той увисна като пленено хвърчило с лице нагоре, към луната, и изтощен, вече без да бърза, чу последните жалби на вещицата докато балонът с нечовешки ридания я носеше по спирала все по-далече от къщата, улицата, града.

Разкъсаната усмивка на балона вече бе станала необятна и с нея той бродеше обезумял из небесата, за да умре на ливадата, откъдето бе литнал, падайки далече от спящите в неведение къщи.

Дълго време Уил не помръдна. Висеше в прегръдката на клоните и се боеше, че може да пропадне и да се пребие на черната земя долу, затова първо изчака парният чук в главата му да престане да блъска.

Ударите на сърцето му го разтърсваха, готови да го изтръгнат от несигурната опора, ала той се радваше да ги чува, да знае, че е жив.

Накрая се успокои, раздвижи много внимателно ръце и крака, мислено изрече молитва и слезе надолу по дървото.

31.

През останалата част от нощта не се случи нищо особено.

32.

Призори огромна колесница изгромоля по каменните небесни пътища с тътен и искри. Дъждът тихичко се посипа по градските покриви, разсмя се из водостоците и заговори на странни подземни езици под прозорците, зад които Джим и Уил сънуваха разпокъсани сънища, измъкваха се от един, пробваха друг, ала откриваха, че всички те са скроени от едно и също черно, мухлясало сукно.

Сред монотонното трополене на капките се случи и още нещо:

Насред разкаляния панаир въртележката изведнъж се разтърси и оживя. Калиопата изпусна облак зловонни музикални изпарения.

Може би само един човек в града чу и се досети, че въртележката работи отново.

Вратата на мис Фоли се отвори и затвори; забързаните й стъпки се отдалечиха по улицата.

После дъждът заплющя с пълна сила, а светкавици заиграха нескопосан танц над ту напълно разкритите, ту навеки изчезващи околности.

В дома на Джим, в дома на Уил настана час за закуска и дъждът потропваше по прозорците, а зад тях имаше тихи разговори, малко викове и пак тихи разговори.

В девет и петнайсет Джим се измъкна навън под неделния дъжд с дъждобран, качулка и галоши.

Той постоя, загледан към покрива, където вече нямаше помен от следата на грамадния охлюв. После впи поглед във вратата на Уил, за да я накара да се отвори. Вратата се подчини. Уил изникна на прага. Последва го гласът на баща му:

— Искаш ли да дойда и аз?

Уил решително поклати глава.

Под поройния дъжд двете момчета крачеха сериозно и бавно към полицейския участък, където трябваше да поговорят с мис Фоли и да се извинят още веднъж, но засега просто вървяха с ръце в джобовете и мислеха за вчерашните страховити загадки. Накрая Джим наруши мълчанието:

— Снощи, след като измихме покрива и най-сетне успях да заспя, сънувах погребение. То се задаваше по главната улица като делегация.

— Или… като цирков парад?

— Точно така. Хиляда души, всичките с черни палта, черни шапки, черни обувки и един ковчег, дълъг дванайсет метра!

— Стига бе!

— Точно така! Помислих си: кое е дълго дванайсет метра и трябва да се погребва?! И в съня изтичах и надникнах в ковчега. Не се смей.

— Не ми е до смях, Джим.

— В дългия ковчег лежеше нещо голямо, дълго и сбръчкано като слива или като грамаден грозд, изсъхнал на слънце. Като изсушена кожа от великанска глава.

— Балонът!

— Хей! — Джим спря. — Ти сигурно си сънувал същия сън! Но… балоните не умират, нали?

Уил мълчеше.

— И не им правят погребения, нали?

— Джим, аз…

— Проклетият балон, проснат като хипопотам, на който някой е изпуснал въздуха…

— Джим, снощи…

— Размахват се черни пера, оркестърът удря с палки от черна слонова кост по барабани, покрити с черно кадифе, леле, леле! И отгоре на всичко тая сутрин трябваше да стана и да кажа на мама, не всичко, но достатъчно, за да се разплаче, после да вика и пак да плаче, жените страшно обичат да плачат, нали? И ме нарече малолетен престъпник, но… ние не сме сторили нищо лошо, нали, Уил?

— Малко остана някой да се повози на въртележката.

Джим закрачи напред под дъжда.

— Мисля, че вече изобщо не ми се иска.

— Мислиш?! След всичко това?! Божичко, чакай да ти кажа. Вещицата, Джим, балонът! Снощи аз съвсем сам…

Но не успя да разкаже.

Не успя да каже как прониза балона и той отлетя да умре сред пустото поле, мъкнейки сляпата старица със себе си.

Не успя, защото, както вървяха под студения дъжд, двамата чуха печален звук.

Минаваха покрай един празен терен, в дъното на който се извисяваше грамаден дъб. Под него се спотайваха дъждовни сенки… и звукът.

— Джим — каза Уил, — някой… плаче.

— Не.

Джим продължи напред.

— Там има малко момиченце.

— Не. — Джим не желаеше да погледне. — Какво ще търси малко момиченце под дърво в тоя дъжд? Идвай.

— Джим! Чуваш я!

— Не! Не чувам, не чувам!

Но тогава плачът се раздаде по-силно над мъртвата трева, полетя през дъжда като тъжна птица и Джим трябваше да се обърне, защото Уил крачеше през купчинките камъни и чакъл.

— Джим… този глас… познавам го!

— Уил, не отивай!

И Джим не помръдна, но Уил продължи да се препъва през камъните докато стигна до сянката на дъждовното дърво, където небето падаше, потъваше в есенните листа и се процеждаше на лъскави поточета по клони и дънер, и клекнало там едно малко момиченце закриваше лицето си с шепи и плачеше, сякаш градът бе изчезнал заедно с всички хора, а то самото се бе изгубило в някаква страшна гора.

А Джим най-сетне се приближи неохотно, спря до ръба на сянката и попита:

— Коя е?

— Не знам — каза Уил, но усети как в очите му напират сълзи, защото една част от него вече се досещаше.

— Не е Джени Холдридж, нали?

— Не.

— Джейн Франклин?

— Не. — Устата му беше безчувствена като от упойка, езикът му едва се превърташе зад изтръпналите устни. — Не…

Като ги усети наблизо, момиченцето зарида още по-силно, но все още не вдигаше очи.

— Аз… аз… помощ… никой няма да ми помогне… аз… това не ми харесва…

После малката събра сили, поуспокои се и вдигна лице. Очите й бяха подути от плач. Отначало се стресна, като видя двете момчета, после възкликна:

— Джим! Уил! О, Боже, това сте вие!

Тя сграбчи ръката на Джим. Той се задърпа назад с вик:

— Не! Не те познавам, пусни ме!

— Уил, помогни ми, Джим, о, не си отивайте, не ме оставяйте! — хълцаше задавено тя и от очите й бликнаха нови сълзи.

— Не, не, недей! — изкрещя Джим, изскубна се, падна, скочи на крака с юмрук, вдигнат за удар. Спря разтреперан и отпусна ръка. — О, Уил, Уил, да се махаме оттук. Съжалявам, о, Боже, Боже.

Момиченцето в сянката на дървото отскочи назад, разшири очи, за да разгледа двете момчета сред влагата, хвана лактите си и ги разклати напред-назад, сякаш утешаваше невидимо бебе… скоро можеше да запее тихичко и да продължи да пее така, самичко под мрачното дърво, завинаги, и никой не би могъл да се присъедини към тази песен или да я спре.

— Някой трябва да ми помогне… някой трябва да помогне на нея… — плачеше детето като за мъртвец, — някой трябва да й помогне… никой не иска… никой не помага… ако не на мен, помогнете на нея… страшно… страшно…

— Тя ни познава! — каза Уил, приведен към момиченцето, но обърнат към Джим. — Не мога да я оставя!

— Лъже! — отвърна яростно Джим. — Лъже! Не ни познава! Никога не съм я виждал!

— Тя си отиде, върнете я, тя си отиде, върнете я — плачеше момиченцето със затворени очи.

— Кого да намерим?

Уил се отпусна на коляно и събра смелост да докосне детето. Момиченцето се вкопчи в ръката му. Почти веднага то разбра, че е сбъркало, защото Уил опита да се изтръгне, затова го пусна и зарида, докато той чакаше, а по-настрани Джим стоеше сред мъртвата трева и подвикваше, че трябва да си вървят, че това не му харесва и трябва, трябва да си вървят.

— О, тя се загуби — хълцаше момиченцето. — Избяга на онова място и повече не се върна. Ще я намерите ли, моля ви, моля ви?…

Треперейки, Уил докосна бузата на детето.

— Хайде, стига — прошепна той. — Всичко ще бъде наред. Ще намеря помощ — нежно добави той. Детето отвори очи. — Аз съм Уил Холуей, помниш ли? Честна дума, ще се върнем. Десет минути. Но не бива да ходиш никъде. — Момиченцето поклати глава. — Ще ни чакаш ли тук под дървото?

Детето безмълвно кимна. Уил се изправи. Това простичко движение изплаши момиченцето и то се сви. Затова Уил поизчака, после каза:

— Знам коя си. — Видя как познатите големи сиви очи се разтварят широко върху малкото измъчено личице. Видя дългата, намокрена от дъжда черна коса и бледите бузи. — Знам коя си. Но трябва да проверя.

— Кой ще повярва? — проплака детето.

— Аз вярвам — каза Уил.

И тя пак се отпусна до дървото с ръце в скута, разтреперана, съвсем слабичка, съвсем пребледняла, съвсем изгубена, съвсем малка.

— Сега може ли да тръгвам? — попита той.

Тя кимна.

И той тръгна.

На края на терена Джим потропваше смаяно, почти не на себе си от възмущение и категоричност.

— Не може да бъде!

— Истина е — каза Уил. — Очите. По тях си личи. Както беше с мистър Кугър и злото момче… Има един начин да се уверим. Идвай!

Той поведе Джим през града и накрая двамата спряха пред къщата на мис Фоли, огледаха тъмните прозорци в утринния сумрак, изкачиха се по стъпалата и натиснаха звънеца един, два, три пъти.

Тишина.

Вратата изстена и съвсем бавно се завъртя на пантите.

— Мис Фоли? — тихо подвикна Уил.

Нейде навътре в къщата дъждовни сенки потрепваха по далечни прозорци.

— Мис Фоли?…

Двамата стояха в антрето пред вратата с мънистения дъжд и слушаха как мощните тавански греди въздишат под пороя.

По-високо:

— Мис Фоли!

Но само мишките в топлите си гнезда зад стените отвърнаха с тихичко стържене.

— Излязла е да пазарува — каза Джим.

— Не — възрази Уил. — Знаем къде е.

— Мис Фоли, знам, че сте тук! — изкрещя Джим с внезапна ярост и се втурна нагоре по стълбището. — Излезте веднага!

Уил го изчака да претърси навсякъде и бавно да се върне долу. Докато Джим слизаше от последното стъпало, двамата чуха през отворената врата да долита музика с дъх на свеж дъжд и стара трева.

Сред хълмовете калиопата на въртележката свиреше Погребалния марш наопаки.

Джим отвори по-широко вратата и застана под музиката както понякога човек застава под дъжда.

— Въртележката! Поправили са я!

Уил кимна.

— Тя навярно е чула музиката и е излязла на разсъмване. Нещо се е объркало. Може въртележката да не е била съвсем поправена. Може би непрекъснато стават злополуки. Както с търговеца на гръмоотводи, дето е преобърнат наопаки и съвсем смахнат. Може би панаирът обича злополуките заради тръпката. Или пък нарочно са й сторили нещо. Може би са искали да узнаят повече за нас, имената ни, къде живеем, или пък са искали да им помогне да ни причинят зло. Кой знае какво? Може би тя е взела да подозира нещо или се е уплашила. Тогава просто са й дали повече, отколкото е поискала.

— Не разбирам…

Но сега, на прага, под студения дъжд, имаха време да си помислят за страха на мис Фоли от Огледалния лабиринт, за това как съвсем неотдавна е била сама на панаира, и може би е крещяла, когато най-сетне са й сторили нещо, въртяла се е в кръг, и още, и още, твърде много години, повече, отколкото е мечтала, и тия години са я изтрили докрай, оставили са я разголена, мъничка, сама и объркана, защото дори сама себе си не познава, и продължава да се върти, да се върти, докато изтекат всички години и въртележката се разтърси и спре като колело на рулетка, и няма печалба, няма загуба, и няма къде да отиде, няма как да разкаже за странното, и няма какво да стори, освен… да плаче сама под дървото и есенния дъжд…

Уил си мислеше за това. Джим си мислеше за това и каза:

— Ох, клетата… клетата…

— Трябва да й помогнем, Джим. Кой друг ще повярва? Ако каже на някого: „Аз съм мис Фоли!“, ще отвърнат: „Я се махай! Мис Фоли напусна града, изчезна! Махай се, момиченце!“ О, Джим, бас държа, че тази сутрин е тропала на десет врати да търси помощ, плашила е хората с писъците и крясъците си, после се е предала и е избягала да се скрие под онова дърво. Полицаите сигурно вече я търсят, но каква полза? Тя е просто едно объркано и разплакано момиченце, ще я затворят и ще полудее. Онези от панаира знаят как да те смачкат, та да не можеш да им отвърнеш на удара. Просто те разтръскват и променят дотолкова, че никой никога да не те познае, а после те пускат на свобода — хайде, върви, приказвай, само че хората така се плашат от теб, че изобщо не слушат. Само ние я чуваме, Джим, само ти и аз, и в момента се чувствам като че току-що съм глътнал суров плужек.

За последен път се озърнаха към сянката на дъжда, плачещ по прозорците на всекидневната, където учителката неведнъж им бе поднасяла курабийки и топъл шоколад, и им махаше за довиждане от прозореца, и крачеше из града с високо вдигната глава. После прекрачиха навън, затвориха вратата и изтичаха към празното място.

— Трябва да я укрием, докато измислим как да помогнем…

— Да помогнем? — изпъхтя Джим. — Та ние не можем дори да помогнем на себе си!

— Трябва да има оръжия — тук, под носа ни, просто не ги виждаме…

Двамата спряха.

През туптенето на сърцата си чуваха някакво помощно туптене. Стенеха медни тръби. Блееха тромбони. Стадо туби връхлиташе в слонска атака, подплашено от незнайно какво.

— Панаирът! — ахна Джим. — Как не се сетихме! Той може да дойде направо в града. Парад! Или онова погребение на балона, което сънувах?

— Не е погребение и само прилича на парад, всъщност търсят нас, Джим, нас или мис Фоли, ако искат да си я върнат! Могат да маршируват по която си искат улица, натруфени и изпъчени, да шпионират в движение под звуците на тръби и тъпани! Джим, трябва да я измъкнем преди…

И двамата хукнаха по уличката, ала внезапно спряха и отскочиха да се укрият в храстите.

В края на уличката, между тях и празното място с голямото дърво, се нижеше шумно и тържествено шествие — оркестърът на панаира, каруците със зверове в клетки, клоуните, уродите и тъй нататък.

Навярно изтекоха пет минути, докато парадът отмина. Дъждът и облаците сякаш го последваха. Пороят престана. Громоленето на барабани заглъхна. Момчетата притичаха по уличката, прекосиха главната улица и спряха пред изоставения терен.

Под дървото нямаше момиченце.

Обиколиха го от всички страни, вгледаха се нагоре, но не посмяха да повикат детето по име.

После ужасно изплашени побягнаха да се скрият нейде в града.

33.

Телефонът иззвъня.

Мистър Холуей вдигна слушалката.

— Тате, обажда се Уили, не можем да отидем в полицията, днес може да не се приберем, кажи на мама, кажи и на майката на Джим.

— Уили, къде си?

— Трябва да се скрием. Те ни търсят.

— Кои са те, за Бога?

— Не искам да се замесваш, тате. Трябва да повярваш, че ще се крием само един ден, най-много два, докато си отидат. Ако се приберем, те ще ни проследят и ще наранят теб или мама, или майката на Джим. Трябва да тръгвам.

— Уили, недей!

— О, тате — каза Уил. — Пожелай ми късмет.

Щрак.

Мистър Холуей погледна навън към дърветата, къщите, улиците и чу далечна музика.

— Уили — каза той на мъртвия телефон. — Късмет.

Сложи си шапката и палтото, и излезе в странните, ярки, дъждовни слънчеви лъчи, които изпълваха студения въздух.

34.

В този неделен предобед, когато камбаните на всички църкви кънтяха и мощните им звуци се сблъскваха и обсипваха от небето целия град вместо отминалия вече дъжд, дървеният индианец чероки пред магазинчето за тютюн гордо изправяше глава — по украсата му от пера блестяха росни перли, — без да обръща внимание нито на католическите камбани, нито на баптистките, нито на упорито наближаващите слънчевоярки цимбали — тътнещото езическо сърце на панаирджийския оркестър. Тържествените удари на барабаните, бабешкият писък на калиопата, сенчестото тътрене на създания, далеч по-странни от него, не отклониха жълтия орлов поглед на индианеца. Ала все пак барабаните разбуниха църквите и отвътре наизскачаха тумби момчета, любопитни и жадуващи за всяка кротка или щура промяна, тъй че когато църковните камбани прекратиха своя дъжд от сребро и желязо, вдървените от седене тълпи се превърнаха в развеселени, волни тълпи, докато край тях с пърхащи знамена, с лъвска походка и тромава слонска стъпка се изнизваше карнавалното шествие — демонстрация на излъскана мед и пищно кадифе.

Дървената томахавка на индианеца хвърляше сянка върху желязна решетка, вградена в тротоара пред магазинчето за тютюн. Година след година хората минаваха с тих метален екот по тази решетка, изхвърляйки тонове опаковки от ментова дъвка, златни пръстенчета от пури, изгорели кибритени клечки, угарки и дребни монети, които завинаги изчезваха долу.

Сега, по време на шествието, стотици нозе дрънчаха и се трупаха по решетката, докато карнавалът минаваше на кокили, придружаван от лъвски рев, вулканични гърмежи и цветове.

Два силуета трепереха под решетката.

Горе шествието крачеше по асфалт и тухли като огромен бароков паун, уродите отваряха широко очи, взираха се, претърсваха с погледи покривите на канцеларии, църковните камбанарии, четяха табелките на зъболекарски и оптически кабинети, проверяхаха магазинчетата за евтини стоки, а тъпаните разтърсваха стъклата на витрините и восъчните фигури кряскаха, имитирайки страх. Сбрал множество от пламнали и невероятно ярки, свирепи очи, парадът се движеше, изпълнен с желание, ала не можеше да го задоволи.

Защото онова, което най-силно желаеше, бе скрито в мрака.

Джим и Уил се спотайваха под решетката на тротоара пред магазина за тютюн.

Клекнали, притиснали коляно в коляно, с вирнати глави и тревожни очи, те засмукваха въздуха като желязна близалка. Над тях хладният вятър развяваше женски рокли. Над тях минаваха мъже, сякаш килнати настрани на фона на небето. Мощните сблъсъци на цимбалите тласкаха малките деца към коленете на майките им.

— Ето го! — възкликна Джим. — Парадът! Сега е точно пред магазина! Какво правим тук, Уил? Да се махаме!

— Не! — дрезгаво викна Уил и сграбчи Джим за коляното. — Това е най-очевидното място, под носа на всички! Никога няма да им хрумне да проверят тук! Млъквай!

Тррруммммм…

Решетката над тях звънна от удара на мъжка подметка и протритите налчета по тази подметка.

Тате! — едва не извика Уил.

Надигна се, прехапа устни и пак се сниши.

Джим видя как мъжът горе се върти ту насам, ту натам, търси, толкова близо и все пак тъй далече, на цял метър от тях.

Само да се пресегна… помисли си Уил.

Но тате, нервен и пребледнял, бързо се отдалечи.

И Уил усети как душата му се свива от студ и се превръща в тръпнещо в гърдите му бяло желе.

Бам!

Момчетата подскочиха.

Топче сдъвкана розова дъвка бе паднало върху купчинка стари хартии до крака на Джим.

Горе някакво петгодишно хлапе клечеше на решетката и отчаяно се взираше подир изчезналото си съкровище.

Марш! — помисли си Уил.

Момчето опря длани в решетката и коленичи.

Махай се! — помисли Уил.

Обзе го безумното желание да грабне дъвката и да я натъпче обратно в устата на хлапето.

Тъпанът на парада удари със страховита сила, после — тишина.

Джим и Уил се спогледаха.

Парадът, помислиха си и двамата, той спря!

Хлапето пъхна наполовина дланта си през решетката.

Горе на улицата Илюстрования човек мистър Дарк се озърна към своя поток от уроди и клетки, към блесналите под слънцето туби и навитите като питони медни рогове. Кимна.

Парадът се разпадна.

Половината уроди изтичаха към единия тротоар, половината към другия, смесиха се с тълпата, почнаха да раздават листовки, а очите им бяха като огнен кристал, бързи, нападащи като змии.

Хладната сянка на хлапето докосна бузата на Уил.

Парадът свърши, помисли си той, сега започва издирването.

— Виж, мамо! — Хлапето посочи надолу през решетката. — Там!

35.

В нощния клуб на Нед, на половин пресечка от магазинчето за тютюн, изтощеният от безсъница, прекалено много мислене и прекалено много ходене Чарлс Холуей допи второто си кафе и тъкмо се канеше да плати, когато внезапната тишина на улицата отвън го изпълни с тревога. Той не толкова видя, колкото усети кротката суматоха, докато парадът се смесваше с тълпата по тротоара. Без сам да знае защо, Чарлс Холуей прибра парите.

— Дай още едно, Нед.

Нед наливаше кафето, когато вратата се разтвори широко, някой влезе откъм улицата и леко докосна тезгяха с разперена длан.

Чарлс Холуей се вгледа.

И ръката се вгледа в него.

Върху опакото на всеки пръст имаше по едно татуирано око.

— Мамо! Там, долу! Виж!

Хлапето викаше и сочеше през решетката.

Минаха още сенки. Задържаха се.

Включително… Скелета.

Висок като мъртво дърво през зимата, същинско плашило от череп и преплетени кости, мистър Череп по прякор Скелета свиреше със сянката си като с ксилофон по скритите под него неща — студени стари хартии и топли тръпнещи момчета.

Махай се! — помисли си Уил. Махай се!

Пухкавите пръстчета на хлапето сочеха през решетката.

Махай се.

Мистър Череп се отдалечи.

Слава Богу, помисли си Уил, после ахна:

— О, не!

Защото изведнъж с провлачена походка се зададе джуджето и зашитите по мръсната му риза звънчета тихо дрънчаха, жабешката му сянка се тътреше под него и очите му бяха като строшени късчета от кафяво стъклено топче, ту съвсем открито и явно безумни, ту безумни с дълбока скръб и безнадеждна, погребана загуба; тия очи диреха нещо, което не може да се намери, някакво загубено „аз“, в един миг търсеха изчезнали момчета, в следващия отново се озъртаха за изгубената самоличност, и двете части на дребния, смачкан човечец се бореха да завладеят шарещите очи — насам, натам, наоколо, нагоре, надолу, едното се ровеше в миналото, другото в настоящето.

— Мамо! — каза хлапето.

Джуджето спря и се вгледа в момчето, не по-едро от него.

Уил се отметна назад, опита се да прилепи тялото си в бетона. Усети как Джим прави същото, без да се движи реално, но движейки ума си, душата, тласкайки ги към мрака, за да се скрие от малката драма горе.

— Идвай, момче! — раздаде се женски глас.

Нечия ръка дръпна детето настрани.

Твърде късно.

Защото джуджето гледаше надолу.

И в очите му трепкаха изгубените късчета и разхвърляните парченца от един мъж на име Фюри, който бе продавал гръмоотводи преди незнайно колко дни и години, през дългото, леко, безопасно и чудесно време, докато още го нямаше този страх.

О, мистър Фюри, помисли си Уил, какво са ви сторили. Хвърлили са ви под парен чук, смачкали са ви в стоманена преса, изстискали са сълзите и писъците от вас, затворили са ви като дяволче в кутия, притиснат отвсякъде, докато не е останало нищо от вас, мистър Фюри… нищо освен това…

Джудже. И лицето на джуджето сега беше още по-малко човешко, почти като машина; всъщност приличаше на фотоапарат.

Невиждащите очи се свиха, разтвориха се към мрака. Щрак. Две лещи се разшириха — свиха се с течна бързина: моментална снимка на решетката.

Може би снимка и на това под нея?

Метала ли гледа, помисли си Уил, или пролуките между метала?

За един дълъг миг съсипаната и смачкана глинена кукла на име Джудже приклекна, макар че оставаше права. Обективите на очите бяха изцъклени и широко разтворени, може би още фотографираха?

Тия камери в очите на джуджето всъщност изобщо не виждаха Уил и Джим, само улавяха техните форми, цветове и размери. Всичко това се запазваше в мрачната кутия на черепа. По-късно — колко по-късно? — образът щеше да бъде проявен от безумния, мъничкия, разсеяния, заблудения и загубен гръмоотводен ум. Тогава наистина щеше да се види какво има под решетката. А после? Разкритие! Мъст! Погибел.

Цък-трак-щрак.

Нейде наблизо със смях притичаха деца.

Повлечено от тичащата им радост, джуджето дете се понесе подир тях. После безумно се изтръгна, опомни се и тръгна да дири нещо, без само да знае какво.

Заоблаченото слънце лееше светлина из цялото небе.

Стегнати в прорязвания от ивици светлина кладенец, двете момчета тихичко дишаха през стиснати зъби.

Джим сграбчи с всичка сила ръката на Уил.

Двамата чакаха още очи да дойдат и да претърсят стоманената решетка.

Петте синьо-червено-зелени татуирани очи едновременно се отдръпнаха от тезгяха.

Отпивайки глътка от третото си кафе, Чарлс Холуей лекичко се завъртя на табуретката.

Илюстрования човек го гледаше.

Чарлс Холуей кимна.

Илюстрования човек не кимна, не мигна, само го зяпаше втренчено, докато на чистача му се прииска да извърне глава, но не го стори, само гледаше колкото се може по-спокойно наглия натрапник.

— Какво ще поръчате? — попита собственикът.

— Нищо. — Мистър Дарк се взираше в бащата на Уил. — Търся две момчета.

Кой ли не ги търси? Чарлс Холуей стана, плати и излезе.

— Благодаря, Нед.

Мимоходом забеляза, че човекът с татуировките вдига ръце към Нед с дланите напред.

— Момчета? — попита Нед. — Колко големи?

Мистър Дарк гледаше как Чарлс Холуей се отдалечава зад витрината.

Нед заговори.

Но Илюстрования човек не го чуваше.

Навън бащата на Уил тръгна към библиотеката, спря, тръгна към сградата на съда, спря, изчака някакъв прилив на здрав разум да го упъти, опипа джоба си, не откри цигари и тръгна към магазинчето за тютюн.

Джим погледна нагоре, видя познати крака, бледо лице, прошарена коса.

— Уил! Татко ти! Обади му се. Той ще ни помогне!

Уил не можеше да проговори.

— Аз ще му се обадя!

Уил блъсна ръката на Джим и яростно поклати глава. Не!

— Защо не? — произнесе Джим само с устни.

— Защото — отвърнаха устните на Уил.

Защото… той погледна нагоре… сега тате изглеждаше още по-дребен, отколкото снощи, когато го гледаше отвисоко. Все едно да повикат на помощ някое минаващо момче. Не им трябваше още едно момче, трябваше им генерал — не просто генерал, а пълководец! Той се помъчи да види лицето на тате пред гишето на магазина и да разбере дали наистина изглежда по-старо, по-твърдо, по-силно, отколкото снощи, обляно в млечните цветове на луната. Но видя само как пръстите на тате нервно потрепват и устата му се криви, сякаш не смееше да поиска от мистър Тетли каквото му трябва…

— Една… тоест… една пура от двайсет и пет цента…

— Божичко — изрече горе мистър Тетли. — Тоя човек е богат!

Чарлс Холуей много бавно измъкна пурата от целофана, чакайки някакъв намек, някакъв ход на вселената да му покаже накъде отива, защо се е върнал насам за пура, която всъщност не искаше. На два пъти му се стори, че чува да го викат по име, бързо се озърна към навалицата, видя клоуни да раздават листовки, после запали пурата, която не искаше, от вечното синкаво газово пламъче, бликащо от сребристата тръбичка на тезгяха, духна облаче дим и със свободната си ръка пусна книжното пръстенче, видя го как отскочи от металната решетка и изчезна, проследи го с очи по-надолу, където…

То падна в нозете на неговия син — Уил Холуей.

Чарлс Холуей се задави от пушека.

Да, там имаше две сенки! И очи, гледащи с ужас нагоре от тъмния кладенец под улицата. Той беше готов да се наведе с вик и да сграбчи решетката.

Но вместо това само избъбри тихо и смаяно сред навалицата, под избистреното небе:

— Джим? Уил! Какво става, по дяволите?

В този момент на трийсет метра от него Илюстрования човек излезе от нощния клуб на Нед.

— Мистър Холуей… — обади се Джим.

Илюстрования човек, същинска тълпа сред тълпите, бавно се завъртя, после тръгна към магазинчето за тютюн.

— Тате, не можем! Не гледай към нас!

Илюстрования човек беше на двайсет и пет метра.

— Момчета — поде Чарлс Холуей. — Полицията…

— Мистър Холуей — каза дрезгаво Джим, — не вдигнете ли глава, мъртви сме. Ако Илюстрования човек…

— Кой? — попита мистър Холуей.

— Човекът с татуировките!

В паметта на мистър Холуей пет електриковосини мастилени очи го гледаха от тезгяха.

— Тате, гледай към часовника над сградата на съда, докато ти разказваме какво стана…

Мистър Холуей се изправи.

И Илюстрования човек пристигна.

Спря и огледа мистър Холуей.

— Сър — заговори го Илюстрования човек.

— Единайсет и петнайсет. — С пура в устата Чарлс Холуей се втренчи в часовника над съда, после нагласи ръчния си часовник. — Моят закъснява с една минута.

— Сър — повтори Илюстрования човек.

Уил здраво прегръщаше Джим, Джим здраво прегръщаше Уил в ямата, пълна с обвивки от дъвка и стари угарки, докато над тях четирите обувки мърдаха, наместваха се, пристъпваха.

— Сър — каза мъжът на име Дарк, пронизвайки с поглед лицето на Чарлс Холуей, за да сравни костите му с костите на други подобни лица, — обединената трупа Кугър-Дарк избра две местни момчета — две! — за почетни гости на юбилейното ни представление!

— Ами, аз…

Бащата на Уил се мъчеше да не поглежда към тротоара.

— Тези две момчета…

Уил гледаше как острите кабари по подметките на Илюстрования човек проблясват, избиват искри от решетката.

— … тези момчета ще се возят на всички въртележки, ще видят всички представления, ще се ръкуват с всеки изпълнител, ще се приберат у дома с вълшебни хвърчила, бейзболни бухалки…

— И кои — прекъсна го мистър Холуей — са тези щастливи момчета?

— Избрахме ги по снимки, направени вчера на панаира. Разпознайте ги, сър, и ще споделите късмета им. Ето момчетата!

Той ни вижда тук долу! — помисли си Уил. О, Боже!

Илюстрования човек протегна ръце напред.

Бащата на Уил залитна.

От дланта на дясната ръка го гледаше лицето на Уил, татуирано с яркосиньо мастило.

Бродирано с мастило върху лявата длан, лицето на Джим беше отчетливо и естествено като живота.

— Познавате ли ги? — Илюстрования човек видя как гърлото на мистър Холуей се стегна, клепачите му трепнаха, костите му отекнаха като от удар на чук. — Имената им?

Тате, внимавай! — помисли Уил.

— Аз не… — каза бащата на Уил.

— Познавате ги.

Протегнатите напред ръце на Илюстрования човек се разтресоха, накараха лицето на Джим върху плътта и лицето на Уил върху плътта, лицето на скрития Джим под улицата и лицето на скрития Уил под улицата да треперят, да се кривят и гърчат.

— Сър, нали не искате те да пропуснат?…

— Не, но…

— Но, но, но? — Мистър Дарк се извиси по-наблизо, великолепен с картинната си плът, и очите му, очите на всички негови зверове и злощастни създания пронизваха ризата, сакото, панталоните, приковаваха стария мъж, блъскаха го с огън, фиксираха го с хиляди антени. Мистър Дарк тласна длани напред. — Но?

Търсейки спасителна сламка, мистър Холуей захапа пурата.

— За момент си помислих…

Дива радост обзе мистър Дарк.

— Какво си помислихте?

— Едното от тях приличаше…

— На кого?

Няма търпение, помисли си Уил. Виждаш го, тате, нали?

— Господине — каза бащата на Уил, — какъв е тоя зор заради някакви си момчета?

Усмивката на мистър Дарк се стопи като захарен памук.

Джим се сви до размерите на джудже, Уил се смачка като дребосък, двамата гледаха нагоре и чакаха.

— Сър — обиди се мистър Дарк, — така ли наричате моя ентусиазъм? Зор?

Бащата на Уил забеляза как мускулите по ръцете му се изпъват и стягат като корабни въжета, как се гърчат, сякаш отвътре имаше татуирани усойници и гърмящи змии.

— Една от тия картинки — изрече провлачено мистър Холуей — прилича на Милтън Блумкуист.

Мистър Дарк сви юмрук.

Ослепителна болка проряза главата на Джим.

— Другата — добави със скучен глас бащата на Уил — прилича на Ейвъри Джонсън.

О, тате, помисли Уил, велик си!

Илюстрования човек сви другия юмрук.

Желязно менгеме стегна главата на Уил и той едва се удържа да не изкрещи.

— И двете момчета — довърши мистър Холуей — се преселиха в Милуоки преди няколко седмици.

— Вие — изрече студено мистър Дарк — лъжете.

Бащата на Уил искрено се потресе.

— Аз? И да съсипя радостта на победителите?

— Истината е — каза мистър Дарк, — че преди десет минути узнахме имената на двете момчета. Просто исках да проверя още веднъж.

— Е? — попита недоверчиво бащата на Уил.

— Джим — каза мистър Дарк. — Уил.

Джим се сгърчи в тъмното. Уил затвори очи и сви глава между раменете си.

Лицето на бащата на Уил бе като езеро, в което двете имена потънаха като черни камъчета, без да оставят кръгове.

— Само малките имена? Джим? Уил? Много Джимовци и Уиловци има тук, трябва да са поне двеста в град като нашия.

Свит, сгърчен, Уил се запита: кой им е казал? Мис Фоли? Но нея я нямаше, опустялата й къща бе пълна с дъждовни сенки. Само още един човек…

Момиченцето, което приличаше на мис Фоли и плачеше под дървото? Момиченцето, което така ни изплаши? — запита се той. През последния половин час тия от шествието са я открили, а тя, след като е плакала с часове, би сторила всичко, би казала всичко, стига само да може с музика, с подскачащи коне, с вихрено въртене на целия свят отново да я състарят, да я направят висока, да спрат сълзите, да спрат целия този ужас и да я направят каквато беше. Дали панаирът е дал лъжливи обещания, когато са я открили под дървото и тичешком са я отвели? Или разплаканото момиченце не е казало всичко, защото…

— Джим, Уил — повтори бащата на Уил. — Само малките имена. А фамилии?

Мистър Дарк не знаеше фамилиите.

Неговата вселена от чудовища бълваше по кожата му фосфоресцираща пот, изливаше киселина под мишниците, вонеше, блъскаше се между нозете му с железни сухожилия.

— Вижте сега — продължи бащата на Уил със странно, съвсем ново и невероятно приятно за него спокойствие, — мисля, че лъжете. Не знаете фамилиите. Но защо един чужденец от панаира ще лъже точно мен на тая уличка сред някакво си затънтено градче?

Илюстрования човек яростно стисна два изрисувани юмрука.

Бащата на Уил с пребледняло лице се взираше в тия злобни, сплетени пръсти, кокалчета, нокти, забити в дланите, където яростта пазеше лицата на двете момчета, стегнати в мрачно менгеме, здраво притиснати в затвора от плът.

Долу две сенки се гърчеха в агония.

Илюстрования човек изтри от лицето си всяко чувство, остана единствено безметежност.

Но тъмна капка се отрони от десния му юмрук.

Тъмна капка се отрони и от левия му юмрук.

Капките изчезнаха през стоманената решетка на тротоара.

Уил ахна. Нещо влажно улучи лицето му. Той притисна към него длан, после погледна.

Влагата върху лицето му беше яркочервена.

Той се озърна към Джим, който сега също лежеше неподвижно, защото белязването им — реално или въображаемо — изглеждаше приключило и двамата вдигнаха очи нагоре, където обувките на Илюстрования човек избиваха искри от решетката с глухо стържене на стомана върху стомана.

Бащата на Уил видя как кръвта се стича от стиснатите юмруци, но се застави да гледа само лицето на Илюстрования човек, докато изричаше:

— Съжалявам, не мога да ви помогна.

Откъм ъгъла зад Илюстрования човек с неясно бръщолевене се зададе гадателката, Прашната вещица, облечена в пъстри цигански цветове, със сновящи из въздуха пръсти, восъчно лице и тъмносини очила пред очите.

Миг по-късно Уил погледна нагоре и я видя. Не е мъртва! — помисли си той. Отнесена, натъртена, паднала, да, но сега се връща и е озверяла. Господи, да, озверяла е и търси специално мен!

Бащата на Уил я видя. Кръвта му инстинктивно забави хода си, разля се като желе в гърдите му.

Хората весело й правеха път, смееха се и коментираха нейния пъстър, макар и дрипав костюм, мъчеха се да запомнят какво бръщолеви, та да го разкажат по-късно. Тя се движеше и пръстите й опипваха града като някакъв невероятно сложен и пищен гоблен. И напяваше:

— Знам за кого ще се омъжите. Знам за кого ще се ожените. Знам ви целия живот. Вижте ме, аз знам. Чакам ви на панаира. Ще ви кажа цвета на очите му. Ще ви кажа цвета на лъжите й. Ще ви кажа цвета на целта му. Ще ви кажа цвета на душата й. Хайде, не бягайте. Вижте ме, вижте ме на панаира.

Изумени деца, впечатлени деца, доволни родители, крайно развеселени родители, всички я гледаха — а циганката от праха на живота продължаваше да пее. Времето крачеше в нейния дрезгав шепот. Тя създаваше и разкъсваше между пръстите си микроскопични паяжини, та с тях да усеща прелитащите прашинки, отлитащия човешки дъх. Докосваше крилцата на мухите, душите на невидимите бактерии, всички петънца, буболечки и слюдения слънчев дъжд, пропит с движение и още много потайни вълнения.

Костите на Уил и Джим тихо изпукаха, когато двете момчета се свиха долу, чувайки нейния глас:

— Сляпа, да, сляпа. Но виждам каквото виждам. Виждам къде съм — тихо каза вещицата. — Ето един мъж, дето носи сламена шапка през есента. И… я, ето го мистър Дарк и… някакъв старец… някакъв старец…

Не е толкова стар! — извика мислено Уил, примигвайки нагоре към тримата, където вещицата спря и сянката й падна върху скритите момчета като влажна, студена жаба.

— … старец…

Мистър Холуей се разтърси, сякаш в корема му един подир друг се впиваха хладни ножове.

— … старец… старец… — повтаряше вещицата. После млъкна за миг. — А… — Космите в ноздрите й настръхнаха. Тя зяпна да усети вкуса на въздуха. — А…

Илюстрования човек трепна.

— Чакай!… — въздъхна вещицата.

Пръстите й драскаха по невидима черна дъска във въздуха.

Уил усети, че е готов да скимти, да лае, да хленчи като сритано куче.

Пръстите й бавно слизаха надолу, опипваха спектри, претегляха светлината. Само след миг показалецът можеше да посочи решетката на тротоара, подсказвайки: там! там!

Тате! — помисли си Уил. Направи нещо!

— Сега…

Пръстите на вещицата затрептяха.

— Сега! — изрече високо бащата на Уил.

Вещицата подскочи.

— Сега да ви кажа аз, това е чудесна пура! — провикна се бащата на Уил и тържествено се завъртя към гишето.

— Тихо — рече Илюстрования човек.

Момчетата гледаха нагоре.

— Сега…

Вещицата душеше вятъра.

— А, тя изгаснала! Трябва да я запаля пак!

Мистър Холуей пъхна пурата във вечното синкаво пламъче.

— По-тихо… — помоли мистър Дарк.

— А вие пушите ли? — попита тате.

От удара на тия мощно изригващи и прекомерно сърдечни думи вещицата измъчено отпусна ръка край себе си, избърса потта от нея както човек бърше антена за по-добро приемане, после отново я вдигна. Ноздрите й ловяха вятъра.

— Ах!

Бащата на Уил издуха плътна струя тютюнев дим. Пушекът обгърна старицата като буреносен облак.

— Гъх! — задави се тя.

— Тъпа твар! — кресна Илюстрования човек, но момчетата долу така и не разбраха дали има предвид мъжа или жената.

— Хайде да ви черпя една!

Мистър Холуей духна още дим и подаде на мистър Дарк пура.

Вещицата кихна гръмогласно, отдръпна се, залитна назад. Илюстрования човек сграбчи ръката на тате, разбра, че е прекалил, пусна го и не му остана нищо друго, освен да последва циганката след това позорно и напълно неочаквано поражение. Но зад гърба си чу бащата на Уил да казва:

— Желая ви приятен ден, сър!

Не, тате! — помисли си Уил.

Илюстрования човек се върна назад.

— Името ви, сър? — прямо попита той.

Не му казвай! — помисли си Уил.

Бащата на Уил се поколеба за момент, извади пурата от устата си, изтръска пепелта и тихо отвърна:

— Холуей. Работя в библиотеката. Наминете някой път.

— Непременно, мистър Холуей. Ще намина.

Вещицата чакаше на ъгъла.

Мистър Холуей близна пръст, провери накъде духа вятърът и прати към нея нов буреносен облак.

Тя панически размаха ръце, отскочи назад и изчезна.

Илюстрования човек настръхна, завъртя се и се отдалечи с широка крачка, стиснал здраво в железните си юмруци портретите на Джим и Уил.

Тишина.

Под решетката беше толкова тихо, че мистър Холуей се запита дали двете момчета не са умрели от страх.

А долу Уил гледаше нагоре с влажни очи и зяпнала уста, и си мислеше: Божичко, защо не съм го видял досега?

Тате е висок. Тате е много висок.

Чарлс Холуей все още не поглеждаше към решетката, а само към малките, разплискани червени комети оставени по тротоара пред гишето от стиснатите юмруци на изчезналия мистър Дарк. Гледаше с изненада и самия себе си, приемайки изненадата, новата цел, съставена наполовина от отчаяние и наполовина от безметежност, след като подвигът вече беше извършен. Нека никой не пита защо бе казал истинското си име; той сам не би могъл да изпробва и предаде истинската му тежест. Сега можеше само да се вглежда в цифрите на градския часовник и да му говори, докато момчетата долу слушаха:

— О, Джим, Уил, наистина става нещо. Можете ли да се затаите, да се укриете до края на деня? Трябва ни време. Откъде се започва с тия неща? Няма нарушени закони, във всеки случай не и от писаните. Но се чувствам мъртъв и погребан след месец. Плътта ми трепери. Скрийте се, Джим, Уил, скрийте се. Ще кажа на майките ви, че сте си намерили работа на панаира, добър повод да не се приберете. Крийте се, докато притъмнее, а в седем елате в библиотеката. Междувременно аз ще проверя полицейските сведения за панаирите, вестникарските досиета в библиотеката, книги, стари афиши, всичко, което може да има връзка. Ако е рекъл Господ, когато се появите по тъмно, вече ще имам план. А дотогава карайте по-кротко. Бог да те пази, Джим. Бог да те пази, Уил.

Дребничкият баща, който изведнъж беше станал много висок, бавно се отдалечи.

Не усети как пурата падна от ръката му и сред дъжд от искри се промуши през решетката.

Остана да лежи в тясната правоъгълна шахта, гледайки Джим и Уил с единственото си огненорозово око, те също я гледаха, докато най-сетне се пресегнаха да изгасят окото.

36.

Понесло безумните си, диво блестящи очи, джуджето вървеше на юг по главната улица.

Изведнъж спря, прояви фотографската лента в главата си, огледа я, изврещя и хукна назад през гората от човешки нозе, за да се пресегне и да дръпне Илюстрования човек надолу, където беше все едно дали ще шепне или ще крещи. Мистър Дарк се вслуша, после побягна, изоставяйки джуджето далече зад себе си.

Като стигна до дървения индианец, Илюстрования човек падна на колене. Вкопчи се в стоманената решетка и впи поглед в шахтата.

Долу лежаха пожълтели вестници, съсухрени обвивки от бонбони, дъвки и угарки от пури.

Мистър Дарк нададе глух вик на ярост.

— Изгубихте ли нещо?

Мистър Тетли примигваше иззад гишето.

Илюстрования човек стисна решетката и рязко кимна.

— Веднъж месечно чистя отдолу заради падналите пари — каза мистър Тетли. — Колко изгубихте? Десет цента? Двайсет и пет? Половин долар?

Дрън!

Илюстрования човек свирепо погледна нагоре.

В прозорчето на касовия апарат подскочи малък червен надпис:

37.

Градският часовник удари седем.

Ехото на мощния звън блуждаеше из сумрачните коридори на библиотеката.

Нейде в тъмното падна крехък есенен лист.

Не. Просто някой прелисти страница.

Дълбоко в една от катакомбите, приведен над масата под тревнозелен абажур, с подвити устни и присвити очи седеше Чарлс Холуей, ръцете му премятаха страници, повдигаха и подреждаха книги. От време на време изтичваше да надникне към есенната нощ, да огледа внимателно улиците. После пак се връщаше да скрепва с кламери събраните листове, да вмъква нови документи, да записва цитати и тихичко да си шепне. Гласът му разбуждаше мимолетно ехо под библиотечните сводове.

— Я гледай тук!

— … тук…! — казваха нощните коридори.

— Тази снимка…!

— … снимка…! — казваха залите.

— Ами това!

— … това… — слягаше се прахът.

Не помнеше да е имал по-дълъг ден през живота си. Беше се смесвал със странни и не чак толкова странни тълпи, беше търсил търсачите, тръгнали по течението на разпръснатия парад. Бе устоял на желанието да каже на майките на Джим и Уил повече, отколкото е потребно да знаят за една щастлива неделя, а междувременно кръстоса сенки с джуджето, кимна на Карфичената глава и Огнеядеца, внимателно заобиколи тъмните улички и овладя паниката, когато се върна, видя празната шахта под решетката пред магазинчето за тютюн и разбра, че момчетата играят на криеница нейде наблизо или — дай Боже — нейде много далече.

После заедно с навалицата отиде към панаира, но не влезе в шатрите, не се качи на въртележките, само наблюдаваше, гледаше как слънцето пъпли надолу, а точно по здрач надникна в студените стъклени води на Огледалния лабиринт и видяното на брега бе достатъчно, за да отскочи назад, преди да се удави. Облян в пот, изстинал до мозъка на костите, преди да го догони нощта, той остави тълпата да го закриля, топли и носи към града, към библиотеката и най-важните книги… които той подреди като широк литературен циферблат върху масата, сякаш за пръв път се учеше да разпознава цифрите на часовника. Сега обикаляше и обикаляше в кръг около грамадния часовник и оглеждаше с присвити очи пожълтелите страници, като че бяха криле на мъртви пеперуди, приковани за дървото с карфици.

Ето портрет на Принца на мрака. До него — серия фантастични скици от „Изкушението на свети Антоний“. После извадки от „Странности“ на Джованбатиста Брачели, описващи комплект странни играчки, човекоподобни роботи, използвани в различни алхимически ритуали. На позиция дванайсет без пет лежеше „Доктор Фауст“, на два часа — „Окултна иконография“; на шест часа, където в момента бе отпуснал пръсти мистър Холуей — история на цирковете, панаирите, театрите на сенките, куклените менажерии, обитавани от шарлатани, трубадури, магьосници на кокили и техните марионетки. Още: „Описание на въздушните кралства (ИСТОРИЯ НА НЕЩАТА, КОИТО ПАДАТ НАДОЛУ)“. Точно на девет часа — „Обладани от демони“, сложена върху „Египетски еликсири“, тя пък сложена върху „Мъките на прокълнатите“, която на свой ред смазваше с тежестта си „Огледалното заклинание“. В най-късните часове на литературния часовник се мяркаха „Локомотиви и влакове“, „Тайната на съня“, „Между полунощ и зората“, „Вещерски сборища“ и „Договори с демони“. Всичко бе подредено. Той виждаше циферблата.

Но часовникът нямаше стрелки.

Мистър Холуей не можеше да определи кой час от нощта на живота е настанал за него, за момчетата и нищо неподозиращия град.

Защото в крайна сметка с какво разполагаше?

Пристигане в три след полунощ, причудлив огледален лабиринт, неделен парад, висок мъж с гъмжило от електриковосини картинки по потната кожа, няколко капки кръв, паднали през решетка на тротоара, две изплашени момчета, гледащи нагоре от земните дълбини, и самият той, седнал да сглобява пъзела сред гробовна тишина.

Какво имаше в тези момчета, та го караше да повярва и на най-простичката им дума, прошепната през решетката? Самият страх бе доказателство, а той бе видял през живота си достатъчно страх, за да го разпознае, също като мирис откъм касапница в летен здрач.

Какво имаше в илюстрования собственик на панаира, та всяко негово мълчание изричаше хиляди жестоки, покварени и осакатяващи думи?

Какво имаше в онзи старец когото днес следобед бе зърнал през входа на една шатра да седи на стол под транспарант с надпис МИСТЪР ЕЛЕКТРИКО, докато електрическата енергия пъпли и лази по кожата му като стадо зелени гущери?

Всичко, всичко, всичко имаше. А сега тези книги. Тази. Той докосна „Физиогномия. Тайните на човешкия характер, разкрити по лицето“.

Дали Джим и Уил имаха ангелски чисти, невинни лица, надничащи изпод тротоара към прииждащия ужас? Дали момчетата олицетворяваха идеала за превъзходна стойка, цвят, уравновесеност и лятно настроение на съвършения мъж, жена и дете?

А от друга страна… Чарлс Холуей прелисти страницата… дали онези припкащи уроди и илюстрованото чудо имаха челата на гневливия, жестокия, завистливия, устните на лукавия и лъжовния, зъбите на коварния, нестабилния, дръзкия, суетния и кръвожадния звяр?

Не. Книгата се захлопна. Ако се съдеше по лицата, уродите не бяха по-лоши от мнозина, които през дългата си кариера бе виждал да се измъкват от библиотеките късно вечер.

Само едно беше сигурно.

Казваха го два реда на Шекспир. Би трябвало да ги изпише по средата на часовника от книги, за да изразят същината на неговите тревоги:

Тъй смътно и все пак тъй грандиозно.

Той не искаше да живее с това.

Ала знаеше, че ако не изживее тази нощ много достойно, може да му се наложи да живее с това до края на дните си.

Спря до прозореца, погледна навън и си помисли: Джим, Уил, идвате ли? Ще стигнете ли дотук?

Чакаше, а плътта му попиваше белота от костите.

38.

И тъй библиотеката в седем и петнайсет, седем и трийсет, седем и четирийсет и пет в неделя вечер, задръстена с огромни преспи от тишина и неподвижни лавини от книги, увиснали като клинописни плочи на вечността върху лавици тъй високи, че невидимите снегове на времето валят там цяла година.

Навън градът вдишваше и издишваше с ритъма на панаира, стотици хора минаваха край мястото, където Джим и Уил лежаха проснати в храстите отстрани на библиотеката, ту надигайки глави, ту отново забивайки носове във влажната земя.

— Внимавай!

Двамата се снишиха в тревата. От другата страна на улицата минаваше нещо, което можеше да е момче, можеше да е джудже, можеше да е момче с ум на джудже, можеше да е какво ли не, понесено от вятъра като съсухрено листо по тротоарите, блестящи със слюдена слана. Ала каквото и да бе, то отмина; Джим се надигна и седна, Уил остана да лежи, притиснат към добрата, спасителна пръст.

— Стига де, какво има?

— Библиотеката — каза Уил. — Сега се боя дори от нея.

Всички книги, помисли си той, струпани там, вековни, с олющена кожа, подпрени една на друга като десет милиона лешояди. Тръгнеш ли покрай мрачните рафтове, всички златни заглавия те гледат с блестящи очи. Всичко бе старо — и библиотеката, и панаирът, и баща му…

— Знам, че тате е там, но дали е наистина тате? Разбираш ли, ами ако те са дошли да го променят, да го направят лош, да обещаят нещо, което не могат да му дадат, но той вярва, че могат, и ако влезем там, и някой ден след петдесет години някой разгърне книга и ние с теб се изръсим от нея на пода като изсъхнали крилца на пеперуда, Джим, защото някой ни е смачкал и скрил между страниците, и никой не е разбрал къде сме изчезнали…

Това бе прекалено за Джим, който трябваше непременно да върши нещо, за да поддържа духа си. Преди Уил да се опомни, Джим вече блъскаше с юмруци по вратата на библиотеката. После заблъскаха и двамата, гонени от трескавото желание да избягат от тази нощ в другата, по-топла нощ с дъх на книги. Ако трябваше да избират някакъв мрак, този бе най-добър — като в стара фурна, пълна с мирис на книги, и ето, вратата се отвори и тате застана на прага с призрачната си бяла коса. Тръгнаха на пръсти по пустите коридори и Уил едва потискаше безумното желание да заподсвирква, както често правеше, когато минаваше покрай гробището по залез-слънце, а тате питаше защо са се забавили, и те се мъчеха да си припомнят всички места, където се бяха крили през този ден.

Бяха се крили в стари гаражи, бяха се крили в стари хамбари, бяха се крили на най-високите дървета, които можеха да изкатерят, но ги налегна скука и скуката беше по-лоша от страха, затова слязоха и отидоха да се явят пред полицейския шеф, поговориха си чудесно с него и това им осигури двайсет минути пълна безопасност в участъка, после Уил предложи да обиколят църквите, и те се изкатериха на всички камбанарии в града и подплашиха безброй гълъби, без да знаят дали в църквите е по-безопасно или не, особено горе, при камбаните, никой не можеше да им каже, но там се чувстваха в безопасност. Ала и там скуката ги догони, втръсна им от еднообразие и бяха готови едва ли не да се предадат на панаира просто за да се намират на работа, когато за тяхно щастие слънцето залезе. След залеза всичко стана просто чудесно — промъкваха се към библиотеката като към някогашна приятелска крепост, която може да е превзета от арабите.

— Ето ни тук — прошепна Джим и се сепна. — Защо шепна? Работното време отдавна е свършило. По дяволите!

Той се разсмя, после млъкна.

Защото му се стори, че чува тихи стъпки нейде из подземния мрак на библиотеката.

Но това бе само собственият му смях, притичващ с котешки стъпки обратно по лавиците.

В крайна сметка всички преминаха на шепот. Гъстите гори, мрачните пещери, здрачните църкви, сенчестите библиотеки, всички те са еднакви — приглушават гласовете, гасят устрема, карат те да говориш и възклицаваш тихо, за да не разбудиш призрачни двойници на гласа си, които да витаят из коридорите дълго след твоето отминаване.

Стигнаха до малката стаичка и обкръжиха масата, върху която Чарлс Холуей бе натрупал книгите и където бе чел дълги часове. Сега за пръв път погледнаха лицата си, видяха как ужасно са пребледнели и предпочетоха да не коментират.

— Да започнем от самото начало. — Бащата на Уил придърпа столове. — Моля.

И тъй, момчетата заразказваха един през друг за пътуващия продавач на гръмоотводи, предсказанието му за идващи бури, среднощния влак, внезапно оживялата ливада, огрените от луната шатри, недокоснатата, ала ридаеща калиопа, после лъчите на яркото пладне, обсипващи обикновената панаирджийска алея със стотици надошли християни, но без лъвове, на които да бъдат хвърлени, само лабиринтът, където времето чезне назад и напред сред огледалните водопади, само въртележката с надпис ПОВРЕДЕНА, стихналият час за вечеря, мистър Кугър и момчето с очи, които са виждали блестящите вътрешности на света, изтъкани от провиснали мокри грехове, и всички грехове са навързани, червясали и прогнили, момчето с очи на мъж, който живее открай време, видял е твърде много и може би иска да умре, ала не знае как…

Момчетата млъкнаха да си поемат дъх.

Мис Фоли, пак панаирът, обезумялата въртележка, древната мумия Кугър пъхти и вдишва лунно сияние, издишва сребърен прах, умира, после възкръсва на стол, където зелени мълнии блъскат и подпалват скелета му като истинска буря, само че без дъжд, карнавалното шествие, шахтата пред магазинчето за тютюн, дългото криене и накрая ето ги тук, вече приключили с разказа.

Бащата на Уил дълго седя, гледайки унесено средата на масата. После устните му потрепнаха.

— Джим, Уил — каза той. — Вярвам ви.

Момчетата с облекчение се отпуснаха на столовете.

— На всичко?

— На всичко.

Уил избърса очи.

— Леле — дрезгаво каза той. — Сега ще се разрева.

— Няма време за това! — рече Джим.

— Наистина няма време.

Бащата на Уил се изправи, натъпка лулата с тютюн, порови из джобовете си за кибрит, извади очукана устна хармоника, джобно ножче, развалена запалка и бележник, в който все се канеше да записва велики мисли, но така и не успяваше да го стори, и подреди всички тия оръжия за миниатюрна война, която можеше да бъде загубена още преди да започне. Прерови целия този жалък боклук, поклати глава, най-сетне откри кутия кибрит, запали лулата и замислено закрачи из стаята.

— Изглежда, ще трябва доста да си поговорим за един конкретен панаир. Откъде идва, къде отива, какво е замислил? Мислехме, че никога не е връхлитал нашия град. Но, Бога ми, вижте тук.

Той почука с пръст един пожълтял вестник с дата 12 октомври 1888 и плъзна нокът под следното заглавие:

— Дж. К. и Дж. М. — каза Джим. — Същите инициали като листовките из града тази седмица. Но… не може да са същите хора…

— Не може ли? — Бащата на Уил разтърка лакти. — Тръпките по кожата ми говорят обратното.

Той разгъна още стари вестници.

— 1860-а. 1846-а. Същата обява. Същите имена. Същите инициали. Дарк и Кугър, Кугър и Дарк, идват и си отиват, но само веднъж на двайсет, трийсет, четирийсет години, та хората да забравят. Къде са били през всички тия години? На път. Но не само на път. Винаги през октомври: октомври 1846, октомври 1860, октомври 1888, октомври 1910 и сегашния октомври. — Гласът му стана унесен и тих. — Пази се от есенните хора…

— Какво?

— Стар религиозен трактат. От пастор Нюгейт Филипс, ако не греша. Четох го в детството си. Чакай, как беше…

Той се опита да си припомни. Облиза устни. Припомни си.

— За някои хора есента идва рано и остава до късно в живота, където октомври идва подир септември и ноември докосва октомври, ала сетне няма Витлеемска звезда, няма радост, а вместо декември и Рождество Христово пак идват септември и старият октомври, и все тъй през годините, без зима, без пролет или възраждащо лято. За тези същества есента е единственият нормален сезон, единственото време и друг избор нямат. Откъде идват? От праха. Накъде отиват? Към гроба. Кръв ли тупти във вените им? Не — нощният вятър. Какво цъка в главите им? Червеят. Какво говори от устата им? Жабата. Какво гледа през очите им? Змията. Какво чува с ушите им? Бездната между звездите. Те пресяват човешката буря в търсене на души, изяждат плътта на разума, пълнят гробовете с грешници. Трескаво препускат напред. Като ято насекоми притичват, лазят, промъкват се, бързат, помрачават всяка луна и непременно размътват бистрите води. Паяжината ги чува, трепери — къса се. Такива са есенните хора. Пази се от тях…

След кратко мълчание двете момчета ахнаха едновременно.

— Есенните хора — повтори Джим. — Това са те. Няма грешка!

— Тогава… — Уил преглътна — … значи ние сме… летните хора?

— Не съвсем. — Чарлс Холуей поклати глава. — О, вие сте по-близо до лятото, отколкото аз. Може някога и да съм бил от чудесните летни хора, само че много отдавна. Повечето от нас са и тъй, и иначе. Августовското пладне в нас се бори да разтопи ноемврийския мраз. Оцеляваме с натрупаните скромни запаси от Четвърти юли. Но има времена, когато всички ставаме есенни хора.

— Не и ти, тате!

— Не и вие, мистър Холуей!

Той бързо се завъртя и видя как го оглеждат изпитателно — бледо момче до друго бледо момче, опрели ръце в коленете си, сякаш готови да хукнат.

— Само така си приказвам. Спокойно, момчета. Трябват ми само фактите. Уил, наистина ли познаваш татко си? Не трябва ли вие двамата да познавате мен и аз вас, щом ще се изправяме срещу тях?

— Вярно — тихо прошепна Джим. — Кой сте вие?

— Знаем кой е, по дяволите! — възрази Уил.

— Наистина ли? — попита бащата на Уил. — Хайде да видим. Чарлс Уилям Холуей. Нищо особено няма в мен, само дето съм на петдесет и четири, а това винаги е особено за потърпевшия. Роден в Суит Уотър, живял в Чикаго, оцелял в Ню Йорк, тъгувал в Детройт, нагазвал къде ли не, пристигнал тук късно, след живот в библиотеки из цялата страна през всичките тия години, защото обичах да бъда сам, обичах да сравнявам с книгите видяното по пътищата. И насред онова вечно бягство, което наричах пътуване, през трийсет и деветата ми година майка ти ме спря с един-единствен поглед и оттогава съм тук. Все още се чувствам най-добре нощем в библиотеката, далеч от човешките тълпи. Дали това е за мен последната спирка? Възможно. Защо изобщо съм тук? В момента си мисля, че е за да ви помогна.

Мистър Холуей помълча и се вгледа в чудесните млади лица на двете момчета.

— Да — каза той. — Много късно влизам в играта. За да ви помогна.

39.

Слепите нощни прозорци на библиотеката трополяха от студ.

Мъжът и двете момчета чакаха вятърът да отмине.

После Уил каза:

— Тате. Ти винаги си помагал.

— Благодаря, но не е вярно. — Чарлс Холуей огледа безкрайно празната си ръка. — Аз съм глупак. От ония, които вечно се озъртат през рамо да видят какво идва, вместо да погледнат напред към онова, което имат. Но пък се утешавам, че всеки е повече или по-малко глупак. Което означава, че трябва цял живот да си нащрек, да изгребваш водата от лодката, да замазваш, да кърпиш, да се здрависваш, да прегръщаш, да се смееш, да плачеш, да се погаждаш чак до деня, когато се оказваш по-глупав от всички глупаци и почваш да викаш: „Помощ!“ Тогава ти трябва да отговори само един-единствен човек. Тази вечер тъй ясно виждам из цялата страна градове, градчета и малки селца, препълнени с глупаци. А панаирът минава, разтърсва всяко дърво — и отгоре се сипят тъпаци. Бързам да уточня: самотни тъпаци, отделни хора, на чийто зов за помощ няма кой да отвърне. Глупаци без близки — за такава жътва идва със свирепа усмивка вършачката на панаира.

— Божичко — възкликна Уил. — Безнадеждно е!

— Не. Самият факт, че ние тук размишляваме каква е разликата между лятото и есента, ми вдъхва увереност, че има изход. Не си длъжен да оставаш глупав, не си длъжен да бъдеш неправ, зъл, греховен, наречи го както щеш. Възможностите за избор не са една и две. Онзи Дарк и неговите приятели не държат всички козове. Да знаете, днес пред магазинчето за тютюн се страхувах от него, но виждах, че и той се страхува от мен. Значи страхът е и от двете страни. Остава въпросът: как да използваме това в наша полза?

— Как?

— Всичко по реда си. Нека първо да сглобим историята. Ако хората искаха да остават завинаги лоши, няма какво да им попречи. Така ли е? Така е. Нима сме останали из пущинака при зверовете? Не. Във водата при баракудите? Не. По някое време сме се отдръпнали от горещата лапа на горилата. По някое време сме скрили кучешките си зъби и сме почнали да дъвчем стръкчета трева. Безброй поколения земеделието е измествало лова в нашата философия. Оттогава извисяваме ръст над маймуните, но до ангелите не сме дорасли. Чудесна нова идея, и за да не я изгубим, ние сме я записали на хартия, а около хартията сме изградили здания като това тук. Днес влизаме в тези здания, предъвкваме това ново, свежо стръкче, мъчим се да разберем как е започнало всичко, кога сме направили крачката, кога сме решили да бъдем различни. Вероятно някоя нощ преди стотици хиляди години, Е пещерата край нощния огън, когато един от онези рунтави хора се е събудил да погледне над догарящата жарава към жена си, децата си, и е помислил, че могат да бъдат студени, мъртви, навеки загубени. И е протегнал в нощта ръка към жената, която трябвало някой ден да умре, и към децата, които трябвало да я последват. И на другата сутрин за малко се отнасял към тях мъничко по-добре, защото виждал, че и те като него носят в себе си семето на нощта. Усещал това семе като слуз в кръвта си — как се дели, как се множи и ще се множи до деня, когато ще разпръсне тялото му из мрака. Този човек пръв разбрал онова, което знаем днес: времето ни е кратко, вечността е дълга. С разбирането дошли жалостта и състраданието и ние сме почнали да щадим другите, за да стигнем след време до други, по-сложни и по-тайнствени дарове на обичта. И тъй, в крайна сметка кои сме ние? Ние сме същества, които знаят твърде много. Това е такъв товар, че се налага да избираме между смеха и плача. Никое друго животно не плаче, никое не се смее. Ние правим и двете в зависимост от времето и потребностите. Някак усещам, че панаирът дебне да види дали плачем, или се смеем, и защо, и ще ни връхлети, когато усети, че сме узрели.

Чарлс Холуей млъкна, защото момчетата го гледаха тъй възторжено, че той неволно се изчерви и извърна глава.

— Еха, мистър Холуей — тихо възкликна Джим. — Страхотно е. Продължавайте!

— Тате — каза смаяно Уил, — не знаех, че умееш така да говориш.

— Да можеше да ме чуеш как говоря тук късно вечер! — Чарлс Холуей поклати глава. — Само да можеше да ме чуеш. Някой ден ще ти разкажа повече. По дяволите. Докъде бях стигнал? Мисля, че стигнах до любовта. Да… любовта.

Уил направи отегчена гримаса, Джим като че малко се стресна от думата.

Лицата им накараха Чарлс Холуей да замълчи.

Какво можеше да им каже, та да разберат? Можеше ли да каже, че в крайна сметка любовта е общо дело, съвместно преживяване? Че тя е циментът на живота, нали така? Можеше ли да каже какво изпитва от това, че тази вечер са се събрали в този безумен свят, препускащ около огромно слънце, което пада през още по-огромно пространство, летящо през необятните простори на космоса и може би се стреми към Нещо или бяга от Нещо? Можеше ли да каже: ние сме заедно в това пътешествие с милиард километра в час. Ние имаме обща кауза срещу нощта. Отначало започваме със съвсем малко общи каузи. Защо обичаме едно момче на мартенското поле, чието хвърчило храбро се бори с небето? Защото и нашите пръсти горят от нагорещената връв, прорязваща дланите ни. Защо обичаме едно момиче, когато го зърнем от влака как се привежда над селския кладенец? Защото езикът помни прохладата на вода в желязна кофа през някое отдавна забравено пладне. Защо плачем за чужденеца, умрял край пътя? Защото ни напомня за приятели, невиждани от четирийсет години. Защо се смеем, когато торта улучи клоуна? Защото вкусваме крема, вкусваме живота. Защо обичам жената, която е моя съпруга? Нейният нос вдишва въздуха на свят, който познавам, затова обичам този нос. Нейните уши чуват музика, която мога да пея цяла вечер, затова обичам ушите й. Нейните очи се радват на сезоните из полето, затова обичам тези очи. Нейният език познава дюлята, прасковата, цариградското грозде, ментата и лимона, обичам да го чувам как говори. Нейната плът познава жега, мраз, страдание, затова аз познавам огъня, снега и болката. Споделено и пак споделено преживяване. Милиарди мъхести, грапави повърхности. Отрежеш ли едно сетиво, отрязваш част от живота. Отрежеш ли две сетива, животът мигновено се смалява наполовина. Ние обичаме онова, което познаваме, обичаме онова, което сме. Обща кауза, обща кауза, обща кауза на уста, око, ухо, език, ръка, нос, плът, сърце и душа.

Но… как да го каже?

— Вижте — опита се той, — да вземем двама мъже в железопътен вагон, единият войник, другият фермер. Единият говори за война, другият за пшеница; скоро и двамата се отегчават до смърт. Но нека единият спомене за бягане на дълги разстояния, и ако другият някога се е надбягвал, тия мъже цяла нощ ще тичат като хлапета, а спомените ще разпалят дружбата помежду им. А всички мъже имат една обща тема — жените — и могат да говорят на нея чак до разсъмване, та и до другата вечер, по дяволите.

Чарлс Холуей млъкна и отново се изчерви, усещайки смътно, че нейде напред има цел за постигане, но без да знае как да стигне дотам. Той прехапа устни.

Тате, не спирай, помисли си Уил. Когато говориш, тук е чудесно. Ти ще ни спасиш. Продължавай.

Мъжът разчете посланието в очите на сина си, видя същия поглед у Джим и бавно заобиколи масата, докосвайки ту някой нощен звяр, ту сборище дрипави вещици, ту звезда, полумесец, антично слънце или пясъчен часовник, отмерващ времето с костен прах вместо пясък.

— Казах ли за доброто всичко, което исках? Господи, не знам. На улицата застрелват непознат и ти не си мръдваш пръста да му помогнеш. Но ако преди половин час си бил само десет минути с този човек и знаеш нещичко за него и за семейството му, може да се хвърлиш пред убиеца и да се опиташ да го спреш. Да познаваш — това е добро. Да не познаваш или да отказваш да познаваш — това е зло или поне неморално. Не можеш да действаш, без да знаеш. Действието без знание те води право в пропастта. Мили Боже, с тия приказки сигурно ще речете, че съм се побъркал. Сигурно си мислите, че трябва да излезем на лов, да стреляме по балони като теб, Уил, но най-напред трябва да знаем всичко за тия уроди и за човека, който ги води. Не можем да бъдем добри, ако не знаем кое е зло, и колко жалко, че трябва да се надбягваме с времето. Панаирът ще затвори и хората ще се приберат рано в неделя вечер. Усещам, че тогава есенните хора ще ни посетят. Значи разполагаме с около два часа.

Сега Джим стоеше до прозореца и гледаше през града към далечните черни шатри и калиопата, задвижвана от въртенето на света към нощта.

— Наистина ли е зъл? — попита той.

— Зъл? — гневно възкликна Уил. — Зъл! И още питаш?!

— Спокойно — каза бащата на Уил. — Добър въпрос. Част от онова представление изглежда чудесно. Но тук наистина важи старата поговорка: всичко се плаща. Всъщност от тях получаваш нещо безплатно. Обсипват те с празни обещания, докато протегнеш шия и… бам!

— Откъде идват? — попита Джим. — Кои са те?

Уил пристъпи до прозореца заедно с баща си, загледаха се навън и Чарлс Холуей изрече към онези далечни шатри:

— Може би някога, още преди Колумб, само един такъв човек е бродил из Европа със звънчета на глезените, лютня на рамо и гърбава сянка зад себе си. А може би преди милион години човек с маймунска козина е скитал и се е хранил с нещастието на другите, по цял ден е дъвкал тяхната болка като ментова дъвка заради сладкия вкус, а после е тичал по-бързо, ободрен от личните им несгоди. Може би след него синът му е усъвършенствал бащините капани, вълчи ями, костотрошачки, главоболизми, месомелачки и кожодерници за душата. От тинята на потайни блата е отгледал мушици винарки, та да дразнят човешките ноздри, комари да яздят човешката плът в лятна нощ, да жилят и да оставят пъпки, по които панаирджийските гадатели уж могат да предсказват съдбата. И тъй, един човек тук, друг — там, неуловими и бързи като лукавите им погледи, постепенно се сбрали в глутница от хора кучета, просещи дарове или неприятности, разнасящи страдания, дирещи стоножки под килимите, дебнещи нощните страхове, подслушващи край вратите на спалните, за да чуят как хората бълнуват своите угризения или радостите на своите топли сънища. Кошмарът е за тях хляб насъщен. А отгоре го мажат с болка. Сверяват времето си по бръмбарите „мъртвешки часовник“ и се радват на вековете. С кожени бичове в ръцете са се изкачвали по пирамидите, за да ги посолят с потта и разбитите сърца на други хора. Кръстосвали са Европа на бели коне през чумните времена. Нашепвали са на Цезар, че е смъртен, после на голямата мартенска разпродажба предлагали кинжали на половин цена. Някои трябва да са били придворни клоуни, шутове на императори, принцове и епилептични папи. Сетне съдбата ги изхвърляла вън на пътя като цигани на времето, броят им постепенно нараствал, появили се по-изтънчени болки за тяхна наслада. Влакът им дал колела и те потеглили по дългия път през барока и готиката; виж фургоните им, изваяни са като средновековни гробници и всичко това някога е било теглено от коне, мулета или може би хора.

— През всичките тия години? — Джим се задави. — Същите хора? Мислите, че мистър Кугър и мистър Дарк са на двеста-триста години?

— С въртележката могат да смъкват годините, когато си пожелаят, нали?

— Ами тогава… — пред краката на Уил сякаш зейна бездна. — … значи могат да живеят вечно!

— И да причиняват болка на хората. — Тази мисъл се въртеше в главата на Джим отново и отново. — Но защо, защо е цялата тази болка?

— Защото — отвърна мистър Холуей — им трябва гориво, бензин, нещо, което да движи панаира напред, нали? Жените живеят от клюки, а какво са клюките освен размяна на главоболия, стомашни киселини, ревматични кости, разкъсана и излекувана плът, недискретни подробности, бури от лудост и затишия след бурите? Ако някои хора нямат нещо сочно за предъвкване, челюстите им ще хлътнат, а заедно с тях и душите им. Събери тяхната радост на погребения, кискането им над сутрешната страничка с некролози, добави всички съсипани бракове, в които хората цял живот дерат един от друг късчета кожа и после ги зашиват наопаки, прибави пишман-докторите, дето кълцат хората, за да гадаят по вътрешностите им като на кафе, после ги зашиват с нечисти конци, повдигни цялата тази експлозивна смес на степен десет квадрилиона и ще разбереш каква мощ има черният пламък на този панаир. Те черпят с пълни шепи от сърцата ни всяка дребнава злоба. Надушват страданията, угризенията и болестите милиард пъти по-силно от обикновения човек. Ние подправяме живота си с греховете на другите. За нас човешката плът е сладникава. Но панаирът не се интересува дали грее луна или слънце, стига да може да се натъпче до пръсване със страх и болка. Това е горивото, това е па̀рата, която движи въртележката — чистата същност на ужаса, мъчителните страдания на вината, писъците заради реални или въображаеми рани. Панаирът засмуква този газ, запалва го и продължава напред по пътя.

Чарлс Холуей въздъхна, затвори очи и добави:

— Откъде знам това? Не го знам! Усещам го. Вкусвам го. То е като дъх на горели листа отпреди две нощи. То е като мирис на погребални цветя. Чувам онази музика. Чувам каквото ми казвате и половината от онова, което не казвате. Може би винаги съм мечтал за такъв панаир и просто съм чакал да дойде, за да го видя веднъж и да кимна. Сега представленията в онези шатри свирят на костите ми като на маримба.

Скелетът ми знае.

Той казва на мен.

Аз казвам на вас.

40.

— А те могат ли?… — попита Джим. — Искам да кажа… те… купуват ли души?

— Защо да купуват, като могат да ги получат безплатно? — отвърна мистър Холуей. — Повечето хора сами се натискат да бъдат измамени. А всъщност разиграваме такъв фарс около безсмъртните си души. Освен това ти намекваш, че е замесен дяволът. Аз казвам само, че някакво същество се е научило да се храни с нещо около душата, но не със самата душа. Това винаги ме е тревожило в старите митове. Питах се, за какво му е на Мефистофел душа? Какво ще прави с нея, като я получи, за какво ще я използва? А сега се пазете, хвърлям моята бомбастична теория. Тия същества искат пламтящия газ на душите, които не могат да спят нощем, а денем ги мъчи треска заради стари престъпления. Мъртвата душа не става за подпалка. Но една жива и кървяща душа, разранена от угризения — о, това е същински деликатес за такива като тях. Откъде знам? Наблюдавам. Панаирът е като хората, само че още повече. Един мъж и една жена вместо да се разделят или взаимно да се убият, предпочитат цял живот да се мъчат, да си скубят косите, да си изтръгват ноктите, и болката на единия е наркотик, разведряващ живота на другия. Панаирът усеща от километри разранените самочувствия и хуква да натопи пръсти в болката. Той усеща момчетата, изгарящи от нетърпение да станат мъже, напиращи болезнено като зъб мъдрец в незряла челюст, бързащи да прескочат двайсет хиляди километра и да си легнат през лятото със зимната нощ. Усеща мъката на застаряващи мъже като мен, които напразно копнеят за отдавна отминали августовски следобеди. Нужда, потребност, желание — ние изгаряме всичко това в своята кръв, окисляваме го в душите си и то излита на струи от нашите устни, ноздри, очи, уши, а пръстите го излъчват като антени, един Господ знае дали на дълги или на къси вълни, но господарите на уродите долавят сърбежа и се струпват да го почешат. Техният керван пътува отдавна и без затруднения, на всеки кръстопът чакат хора, готови щедро да го захранват с литри сладко страдание. Може би панаирът се изхранва с отровата на нашите грехове едни спрямо други и с маята на най-ужасните ни съжаления.

Чарлс Холуей изсумтя.

— Божичко, колко много неща изприказвах през последните минути, и то предимно на себе си.

— Много говорите — вметна Джим.

— На какъв език, дявол да го вземе? — извика Чарлс Холуей.

Защото изведнъж го обзе чувството, че не е сторил нищо повече от предишните вечери, увлечен да броди в изискана самота и с радост да поверява мислите си на кънтящите коридори, които ги повтарят веднъж и сетне ги поглъщат завинаги. Цял живот бе писал невидими книги върху въздуха на просторни зали в просторни сгради и всяка дума отлиташе през вентилационните шахти. Сега всичко това приличаше на фойерверк, запален заради цвят и звук, претруфена архитектура от думи, създадена, за да смае момчетата, да напудри самочувствието му, но без да остави следа в окото или ума, когато звукът заглъхне и цветовете помръкнат; най-обикновено упражнение по самоизтъкване.

— Какво успяхте да разберете? — унило попита той. — Едно изречение от пет, две от осем?

— Три от хиляда — каза Уил.

Чарлс Холуей неволно се разсмя и в същото време въздъхна.

После Джим се намеси:

— Да не би… да е… Смъртта?

— Панаирът? — Старецът запали лулата, пусна облаче дим и сериозно се вгледа в прозрачните синкави шарки. — Не. Но мисля, че използва Смъртта като заплаха. Смърт няма. Никога не е съществувала и няма да съществува. Но ние толкова години сме рисували толкова много нейни изображения, опитвайки да си я изясним, да я разберем, че сме започнали да мислим за нея като за нещо конкретно, странно живо и алчно. Всъщност обаче тя не е нищо повече от спрял часовник, загуба, край, мрак. Нищо. А панаирът мъдро разбира, че ние повече се боим от Нищото, отколкото от Нещото. С Нещото можеш да се бориш. Но… с Нищото? Къде да го удариш? Има ли сърце, душа, задник, мозък? Не, не. И панаирът разтръсква насреща ни грамадна чаша с Нищо, а ние хукваме презглава и предаваме позициите без бой. О, в действителност той ни показва Нещо, което може евентуално да доведе до Нищото. Онези лъскави огледала насред ливадата са си чисто Нещо, дума да няма. Достатъчно, за да катурне душата ти от седлото. Удар под пояса е да се видиш след деветдесет години, когато изпаренията на вечността се надигат над теб като студена мъгла над сух лед. А след като смрази от ужас, панаирът засвирва онази сладка, задушевна музика, която има дъх на току-що изпрани женски рокли, танцуващи на простора в задния двор през май, звучи като шумолене на копа сено, мелодия като синьо небе и лятна нощ край езерото, докато главата ти бръмне от барабаните, които приличат на пълни луни около калиопата. Простота. Господи, възхищавам се на прекия им подход. Удари стареца с огледала и гледай как образът му се разпада на парчета от ледена мозайка, която само панаирът може да сглоби отново. Как? С танц назад върху въртележката под звуците на „Красивият Охайо“ или „Веселата вдовица“. Но те много внимават да не кажат едно нещо на хората, които се возят с тяхната музика.

— Какво? — попита Джим.

— Че ако си жалък грешник под една форма, то и под другата ще бъдеш пак жалък грешник. Промяната на размера не променя мозъка. Ако утре станеш на двайсет и пет години, Джим, мислите ти пак ще бъдат момчешки и ще си личи! Или ако ей сега ме превърнат в десетгодишно момче, мозъкът ми пак ще е на петдесет и това момче ще постъпва по-странно и необичайно от всяко друго. Освен това времето излиза от релси и по друг начин.

— Какъв? — попита Уил.

— Ако стана отново млад, всичките ми приятели ще бъдат на петдесет или шейсет, нали така? Ще се откъсна от тях завинаги, защото не бих могъл да им кажа какво е станало, нали? Иначе ще завиждат. Ще ме намразят. Техните интереси вече няма да бъдат мои, нали? Особено тревогите им. Болести и смърт за тях, нов живот за мен. Къде на този свят има място за човек, който изглежда на двайсет, но е по-стар от Матусал; кой би издържал потреса от подобна промяна? Панаирът няма да те предупреди, че това е равносилно на следоперационен шок, но Бога ми, обзалагам се, че е още по-страшно. И какво става? Получаваш си наградата — лудост. От една страна — промяна на тялото, промяна на личната среда. От друга — вина, че изоставяш съпругата или съпруга и приятелите да умрат както всички хора… Господи, само това е достатъчно, за да се гърчиш от срам. Значи още страх, още страдания за пиршеството на панаира. Тогава, обгърнат от зелените изпарения на разранената съвест, казваш, че искаш отново да бъдеш както преди. Панаирът кима и слуша. Да, обещават, че ако постъпваш както ти кажат, скоро ще ти върнат твоите петдесет или колкото са там години. И със силата на обещанието за връщане към нормална старост онзи влак обикаля по света, а сцените му са населени от безумци, които чакат да бъдат освободени от робство и междувременно обслужват панаира, осигуряват гориво за пещите му.

Уил промърмори нещо.

— Какво?

— Мис Фоли — скръбно изрече Уил. — Горката мис Фоли, хванали са я точно както казваш. Щом получи каквото искаше, то я уплаши, никак не го харесваше и плачеше толкова силно, тате, толкова силно; бас държа, сега й обещават, че ако слуша, някой ден пак ще стане на петдесет години. Чудя се какво ли правят с нея в момента. О, тате, о, Джим!

— Бог да й е на помощ. — Бащата на Уил плъзна натежала ръка по старите панаирджийски портрети. — Вероятно са я хвърлили при уродите. А какво представляват те? Грешници, които са пътували твърде дълго с надеждата за освобождение и постепенно са възприели формата на първоначалните си грехове? Какъв е бил някога Дебелака? Ако правилно се досещам за иронията на панаира, някога той е бил страстен търсач на всевъзможни удоволствия и наслади. Ала сега живее в плен на изпънатата си до пръсване кожа. Скелета, Мършавия, или както там го наричат — дали е измъчвал жена си и децата си не само с физически, но и с духовен глад? Джуджето? Дали е бил вашият приятел, търговецът на гръмоотводи, вечно на път, без трайни връзки, вечно бързащ да изпреварва мълниите и да продава гръмоотводи, но оставяйки другите да стоят срещу бурите, тъй че по случайност или нарочно, когато се хванал в капана на въртележката, той се смалил не като малко момче, а като грозна, зла топка от егоизъм. А циганката гледачка, Прашната вещица? Може би вечно е живеела с утрешния ден, оставяйки също като мен днешния да се изниже, и затова е била наказана да се досеща за безумните изгреви и печалните залези на другите хора. Вие ми кажете, нали сте я видели отблизо. Карфичената глава? Момчето овца? Огнеядеца? Сиамските близнаци… мили Боже, какви ли са били те? Може би близнаци, обвързани от съвместния си нарцисизъм? Никога няма да разберем. Те никога няма да кажат. През последния половин час изказахме предположения за стотици неща — най-вероятно погрешни. Сега ни трябва план. Какво ще правим оттук нататък?

Чарлс Холуей разгъна картата на града и с тъп молив очерта мястото на панаира.

— Дали да продължим да се крием? Не. Просто не можем, след като вече са замесени мис Фоли и още мнозина други. Добре тогава, как да атакуваме, та да не ни видят сметката от самото начало? Какво оръжие…

— Сребърни куршуми! — провикна се изведнъж Уил.

— Не, по дяволите! — изсмя се Джим. — Те не са вампири!

— Ако бяхме католици, можехме да вземем от църквата малко светена вода и…

— Дрън-дрън — възрази Джим. — Трикове от старите филми. В истинския живот не става така. Греша ли, мистър Холуей?

— За жалост не грешиш, момко.

Очите на Уил пламнаха свирепо.

— Добре. Тогава остава само едно: да изтичаме до ливадата с две туби керосин и кутия кибрит…

— Това е незаконно! — възкликна Джим.

— Намери се кой да го каже!

— Чакай малко!

Но в този момент всички застинаха.

Шепот.

Едва доловим ветрец се понесе по библиотечните коридори и стигна до тяхната стая.

— Входната врата — прошепна Джим. — Някой току-що я отвори.

Тихо щракване в далечината. Течението, което за миг бе разлюляло крачолите на момчетата и косата на мъжа, престана.

— Някой току-що я затвори.

Тишина.

Остана само огромната мрачна библиотека с нейните лабиринти и зидове от задрямали книги.

— Някой е вътре.

Момчетата се надигнаха от столовете, в гърлата им напираше вик.

Чарлс Холуей изчака, после тихо изрече една дума:

— Скрийте се.

— Не можем да те оставим…

— Скрийте се.

Момчетата побягнаха и изчезнаха в мрачния лабиринт.

Вдишвайки и издишвайки бавно, Чарлс Холуей се застави да седне вдървено на стола, да впери поглед в пожълтелите вестници и да чака, да чака, а след това… пак да чака.

41.

Сянка се движеше между сенките.

Чарлс Холуей усети как душата му потъва в тъмни води.

Мина дълго време, докато сянката и човекът, когото тя придружаваше, застанаха пред вратата на стаята. Сянката сякаш нарочно се бавеше, за да накара плътта му да настръхне, а самообладанието му да се разклати из основи. А когато най-сетне стигна до вратата, тя доведе със себе си не един, не сто, а хиляда човека да надникнат вътре.

— Името ми е Дарк — изрече гласът.

Чарлс Холуей издиша две шепи въздух.

— По-известен като Илюстрования човек — добави гласът. — Къде са момчетата?

Бащата на Уил най-сетне се завъртя да огледа високия мъж, който стоеше до вратата.

— Момчета ли?

Илюстрования човек подуши жълтия прашец, лъхащ откъм книгите, и точно в същия миг бащата на Уил осъзна, че ги е оставил да лежат на открито. Хвърли се напред, спря и започна да ги затваря с подчертана небрежност.

Илюстрования човек се престори, че не забелязва.

— Момчетата не са си у дома. Двете къщи са празни. Колко жалко, че ще изтърват безплатните въртележки.

— Ех, ако знаех къде са… — Чарлс Холуей тръгна да разнася книгите по лавиците. — Дявол да го вземе, ако знаеха, че сте тук с безплатни билети, щяха да подскачат от радост.

— Тъй ли? — Мистър Дарк остави усмивката си да се стопи като розово-бяла играчка от парафин, която вече не му е интересна. После тихо изрече: — Мога да ви убия.

Чарлс Холуей кимна и продължи бавно напред.

— Чухте ли какво казах? — кресна Илюстрования човек.

— Да. — Чарлс Холуей поразклати книгите в ръцете си, сякаш по теглото им можеше да прецени събеседника. — Но сега няма да убивате. Твърде сте хитър. С тази хитрост удържате панаира на път толкова време.

— Значи прочетохте няколко вестника и си мислите, че знаете всичко за нас?

— Не, не всичко. Само колкото да се изплаша.

— Значи трябва още да се изплашите — изрече през тънките устни тълпата от лазещи нощни илюстрации, заточени под черния костюм. — Една моя приятелка отвън може да ви очисти така, че да изглежда съвсем нормален сърдечен удар.

Кръвта подскочи в сърцето на Чарлс Холуей, заблъска в слепоочията, на два пъти се обади в китките.

Вещицата, помисли си той.

Устните му навярно бяха оформили думата.

— Вещицата — кимна мистър Дарк.

Чарлс Холуей подреди книгите по лавиците. Задържа само една.

— Е, какво имате тук? — Мистър Дарк присви очи. — Библия? Колко чаровно, детинско и трогателно старомодно.

— Чели ли сте я някога, мистър Дарк?

— Да съм я чел! Върху мен можете да прочетете всяка страница, всеки стих и всяка дума от нея, сър! — Без да бърза, мистър Дарк запали цигара и духна дима първо към табелката ТУК НЕ СЕ ПУШИ, после към бащата на Уил. — Наистина ли си въобразявате, че книгите могат да ми навредят? Нима наивността е вашата истинска броня? Ето, вижте!

И преди Чарлс Холуей да помръдне, мистър Дарк пъргаво изтича към него и взе Библията. Стисна я с две ръце.

— Изненадан ли сте? Гледайте, докосвам я, държа я, дори чета от нея.

Прелиствайки страниците, мистър Дарк духна дим върху тях.

— Нима очаквате да се разпадна пред очите ви като вехт свитък от Мъртво море? За жалост митовете са просто митове. Животът — а под тази дума разбирам безброй чудесни неща — продължава, проправя си път, оцелява по безброй невероятни начини и аз далеч не съм най-невероятният сред тях. Вашият крал Джеймс и неговият литературен вариант на някои леко мухлясали поетични текстове заслужава само толкова от вниманието и времето ми…

Мистър Дарк пусна Библията в кошчето и повече не я погледна.

— Чух колко бързо бие сърцето ви — продължи мистър Дарк. — Ушите ми не са тъй фино настроени като на циганката, но чуват добре. Погледът ви подскача над рамото ми. Значи момчетата се крият нейде из тая бърлога? Добре. Не бих желал да избягат. Не че някой ще повярва на техните дрънканици, всъщност това е добра реклама за нашите представления — хората тръпнат, сънуват кошмари, после тайничко се измъкват от града да ни видят, облизват устни и се чудят дали да не вложат пари в нашите специални предложения. Вие дойдохте, огледахте и не беше само от любопитство. На колко години сте?

Чарлс Холуей стисна устни.

— На петдесет? — измърка мистър Дарк. — Петдесет и една? — прошепна той. — Петдесет и две? Искате ли да се подмладите?

— Не!

— Няма смисъл да викате. По-любезно, моля. — Мистър Дарк си затананика и тръгна из залата, плъзгайки пръсти по книгите, сякаш отброяваше години. — О, наистина е приятно да бъдеш млад. Не би ли било чудесно да сте отново на четирийсет? Четирийсет е с десет години по-хубаво от петдесет, а трийсет — с двайсет години по-хубаво. Толкова хубаво, че просто не може да се опише.

— Няма да слушам!

Чарлс Холуей затвори очи.

Мистър Дарк отметна глава, засмука цигарата и подхвърли:

— Странно, затваряте очи, за да не слушате. По-добре ще е да притиснете ушите си с длани…

Бащата на Уил вдигна ръце към ушите си, но гласът проникваше и през тях.

— Знаете ли какво — каза мистър Дарк, размахвайки небрежно цигарата. — Ако ми помогнете до петнайсет секунди, ще получите като подарък четирийсетия си рожден ден. Десет секунди и ще празнувате трийсет и пет години. Много рядка младежка възраст. В сравнение с вашата — едва ли не детска. Засичам по часовник и, Бога ми, ако приемете да помогнете, като нищо ще ви смъкна трийсет годинки. Сделката на века, както казват в рекламите. Помислете си! Да започнете отначало, всичко да е ново, свежо и великолепно, да ви чакат толкова много дела, мисли и радости. Последен шанс! Започваме. Едно. Две. Три. Четири…

Чарлс Холуей се прегърби, притисна се със свити колене към библиотечните рафтове и заскърца със зъби, за да заглуши броенето.

— Губите, драги ми стари приятелю — подчерта мистър Дарк. — Пет. Губите. Шест. Много губите. Седем. Наистина губите. Осем. Прахосвате си късмета. Девет. Десет. Боже мой, колко сте глупав! Единайсет. Холуей! Дванайсет. Почти не остана. Тринайсет! Свършва! Четиринайсет! Губите! Петнайсет! Край, няма връщане!

Мистър Дарк отпусна ръката с часовника.

Задъхан, Чарлс Холуей се бе извърнал, за да зарови лице в мириса на старинни книги, в утешителното докосване на стара кожа, във вкуса на погребален прах и засъхнали цветя между страниците.

Мистър Дарк вече бе до вратата, канеше се да излезе.

— Стойте тук — нареди той. — Слушайте сърцето си. Ще пратя някого да се погрижи за него. Но първо момчетата…

Тълпата от незаспиващи създания, яхнала плътта на високия мъж, тихо закрачи през мрака, който носеше със себе си мистър Дарк. Техните крясъци, писъци и възгласи на неопределена, но мъчително досадна възбуда звучаха в дрезгавия му зов:

— Момчета? Тук ли сте? Където и да сте… обадете се.

Чарлс Холуей се хвърли напред, сетне усети как стаята се люшна и го завъртя, а мекият, спокоен и удивително приятен глас на мистър Дарк продължаваше да подвиква из мрака. Чарлс Холуей се блъсна в един стол и си помисли: Чуй сърцето си! Падна на колене и си каза: Чуй сърцето си! То избухва! О, Боже, изтръгва се на свобода!

И не можа да продължи.

Илюстрования човек крачеше с мека котешка стъпка през лабиринта от лавици с мрачно чакащи книги.

— Момчета?… Чувате ли ме?…

Тишина.

— Момчета?…

42.

Някъде в самотната пустош, сред неподвижното гъмжило от милиони книги, загубени след двайсет завоя надясно, трийсет наляво, по проходи, коридори, към задънени улици, заключени врати, полупразни лавици, нейде в опушения Лондон на Дикенс или в Москва на Достоевски, или в степите отвъд нея, нейде в пелюрения прах на атласите или „Нашънъл Джиографик“, стегнати в капана на неудържимо желание да кихнат, две момчета стояха, клечаха, лежаха и се обливаха в студена пот.

Скрит нейде, Джим си мислеше: Той идва!

Скрит нейде, Уил си мислеше: Той е наблизо!

— Момчета?…

Мистър Дарк се зададе, понесъл своята менажерия от приятели, своята съкровищница от изящно изрисувани влечуги, които лежаха и се припичаха в полунощ върху кожата му. Заедно с него крачеше татуираният тиранозавър, вливащ в бедрата му мощ на старинна, добре смазана стенобойна машина. Както крачеше гръмотевичният гущер — високомерен, с очички като блестящи мъниста, — тъй крачеше и мистър Дарк, брониран с картинки на мълнии, хищници и овце, пометени от гръмотевица и бягащи пред буря от безмилостна, всепобеждаваща плът. Татуираният птеродактил и татуираната коса издигаха ръцете му в полет към мраморните сводове. А заедно с мастилените символи на смазана или посечена съдба по всеки крайник се роеше обичайната тълпа от зяпачи и наблюдатели, седнали върху плешките, надничащи от джунглите по гърдите, увиснали с главата надолу на милионни микроскопични множества в убежищата под мишниците и крещящи пискливо като прилепи, готови за лов, а при нужда и за убийство. Като черен прилив по мрачен бряг, като тъмен облак, изпълнен с фосфоресциращи прелести и страховити кошмари, мистър Дарк тласкаше напред нозете, тялото и острото си лице.

— Момчета?…

Безкрайно търпелив бе този глас като най-скъп приятел на клетите, треперещи създания, заровени в скривалищата си сред сухите книги; и той подтичваше, пролазваше, пробягваше, дебнеше, прокрадваше се, полъхваше, застиваше съвършено неподвижно сред приматите, египетските паметници на богове животни, докосваше черни истории от мъртва Африка, спираше се за малко в Азия, после се втурваше към нови земи.

— Момчета, знам, че ме чувате! На табелата пише ПАЗЕТЕ ТИШИНА! Затова ще прошепна: един от вас все още иска каквото предлагаме. Нали? Нали?

Джим, помисли си Уил.

Аз, помисли си Джим. Не! О, не! Вече не! Не и аз!

— Излезте — измърка през зъби мистър Дарк. — Гарантирам награди! Който се предаде пръв, печели всичко!

Бам-туп-дранг!

Сърцето ми! — помисли си Джим.

Аз ли съм? — помисли си Уил. — Или е Джим?

— Чувам ви. — Устните на мистър Дарк трепнаха. — Уил? Джим? Нали Джим беше умникът? Идвай, момче!…

Не! — помисли си Уил.

Нищо не знам! — отчаяно си помисли Джим.

— Джим, да… — Мистър Дарк се завъртя в нова посока. — Джим, покажи ми къде е твоят приятел. — Тихичко. — Ще го затворим, после ще те качим на въртележката, където трябваше да е той, ако беше по-умен. Нали така, Джим? — Гласът стана мек като гукане на гургулица. — Близо съм. Чувам сърцата ви да подскачат!

Спри! — заповяда безмълвно Уил към гърдите си.

Спри! — Джим стисна дъха си зад зъбите. — Спри!

— Чудя се… дали не сте в тази ниша?…

Мистър Дарк се остави притеглянето на една или друга купчина книги да го тегли напред.

— Тук ли си, Джим?… Или… там отзад?…

Той небрежно блъсна една количка с книги и тя се търкулна в нощта на гумените си колелца. Нейде далече се преобърна с трясък и разсипа съдържанието си като куп мъртви черни гарвани.

— Бива си ви в криенето и двамата — каза мистър Дарк. — Но има и по-умни от вас. Чухте ли калиопата тази вечер? Знаете ли, че скъп за вас човек се качи на въртележката? Уил? Уили? Уилям. Уилям Холуей. Къде е майка ти тази вечер?

Тишина.

— Возеше се с нощния вятър, Уили. Уилям. В кръг. Ние я качихме. Завъртяхме я. Не я свалихме. Нека се върти. Чуваш ли, Уили? Една обиколка — една година, после още една обиколка, и още, и още!

Тате! — помисли Уил. Къде си?

В далечната стая Чарлс Холуей седеше с разтуптяно сърце, чуваше и си мислеше: Няма да ги намери. Ако не ги намери, няма да мърдам оттук, а той няма да ги намери, те няма да го послушат! Няма да му повярват! Той ще си отиде!

— Майка ти, Уил — тихо подвикна мистър Дарк. — Тя се върти и познай в коя посока. Уили?

Мистър Дарк завъртя тънката си призрачна ръка из топлия въздух между рафтовете.

— Обиколка след обиколка, а когато пуснахме майка ти и я вкарахме в Огледалния лабиринт да се види, да беше чул само какъв звук издаде. Като котка, дето се е задавила с валмо лепкави косми и не може нито да го изкашля, нито да изкрещи покрай космите, които изскачат през ноздрите, ушите, очите, момче, и е стара, стара, стара. Когато я видях за последно, Уили, бягаше от онова, което видя в огледалата. Ще блъска с юмруци по вратата на Джим, но щом майка му види някаква двестагодишна твар да хленчи отвън и да моли за милостива смърт, ще се задави с косми досущ като нея и ще я изпъди да проси по улиците, където никой няма да й повярва. Уил, никой не ще повярва, че онази торба с плюнка и кокали е била росна красавица и твоя най-близка роднина! Тъй че, Уил, от нас зависи да изтичаме, да я намерим, да я спасим, защото знаем коя е… точно така. Така, Уил. Така, така, Уил, нали така?!

Гласът на черния човек изсъска и стихна.

Нейде в библиотеката някой хълцаше едва доловимо.

А…

Илюстрования човек доволно издиша въздуха от мрачните си дробове.

Дааааааа…

— Тук… — промърмори той. — Къде ли са подредени? На буква М — момчета? На буква П — приключения? На буква С — скрити? На буква Т — тайна? На буква У — ужас? Или пък са ги сложили на Д за Джим или Н за Найтшейд? У за Уилям, Х за Холуей? Къде са тия две скъпоценни живи книжлета, та да ги поразлистя, а? — Той разчисти с ритник място за крака си върху първата лавица на един висок рафт.

Пъхна там десния си крак, подпря се с цяла тежест и отлепи левия от пода.

— Така.

Левият му крак ритна отсрещната лавица, освободи място. Той започна да се катери. Десният му крак изби дупка на третата лавица, изхвърли книгите назад и мистър Дарк продължи да се изкачва нагоре към четвъртата лавица, петата, шестата, опипваше мрачното библиотечно небе, ръцете му се вкопчваха в дъските, после посягаха по-нагоре да разлистят нощта и да открият момчетата, ако случайно са се пъхнали между страниците.

Дясната му ръка пробяга като тарантула с гирлянд от рози, блъсна един каталог за гоблени и книгата се запремята надолу към непрогледната бездна. Сякаш мина цяла вечност, докато гоблените изтрещяха на пода и се разхвърчаха като лавина от златни, сребърни и небесносини нишки.

Запъхтян, той протегна лявата си ръка към деветата лавица, ала пръстите му срещнаха само празно пространство — нямаше книги.

— Момчета, тук ли сте? На Еверест?

Тишина. Само приглушеното хълцане вече се чуваше по-близо.

— Студено ли е тук? По-студено? Най-студено?

Очите на Илюстрования човек се изравниха с единайсетата лавица.

Само на десет сантиметра от него Джим Найтшейд лежеше по очи, вцепенен като труп.

Една лавица по-нагоре в катакомбата лежеше Уилям Холуей с треперещи, насълзени очи.

— Чудесно — каза мистър Дарк.

Той протегна ръка да погали Уил по главата.

— Здравей.

43.

За Уил наближаващата длан бе като лунен изгрев.

Върху нея сияеше със син пламък собственият му портрет.

Джим също видя длан пред лицето си.

Собственият му образ го гледаше от дланта.

Ръката с портрета на Уил сграбчи Уил.

Ръката с портрета на Джим сграбчи Джим.

Писъци, крясъци.

Илюстрования човек напрегна ръце.

Извъртя се и скочи на пода.

Ритайки и пищейки, момчетата паднаха заедно с него. Приземиха се на крака, залитнаха и щяха да се строполят, но юмруците на мистър Дарк здраво ги стискаха за яките.

— Джим! — каза той. — Уил! Какво правехте горе, момчета? Книжки ли четяхте? Не ми се вярва.

— Тате!

— Мистър Холуей!

Бащата на Уил излезе от мрака.

Илюстрования човек грижливо подхвана момчетата под мишница като два снопа съчки, после с добродушно любопитство се вгледа в Чарлс Холуей и посегна към него. Бащата на Уил нанесе само един удар, преди лявата му ръка да бъде хваната, задържана и смачкана. Пред очите на крещящите момчета Чарлс Холуей изпъшка и се подпря на коляно.

Мистър Дарк стисна с лявата ръка още по-силно и в същото време бавно, уверено притисна момчетата с другата си ръка, смачка ребрата им тъй жестоко, че въздухът излетя през устните им.

В очите на Уил нощта се спускаше на огнени вихри, напомнящи огромни отпечатъци от пръсти.

Размахвайки безсилната си дясна ръка, бащата на Уил рухна на колене.

— Проклет да си!

— Проклет съм, и то отдавна — спокойно отвърна собственикът на панаира.

— Проклет да си! Проклет да си!

— Не думи, старче — каза мистър Дарк. — Не думи от книгите или от устата ти, а истинска мисъл, истинско действие, бърза мисъл, бързо действие — това е залог за победата. И тъй!

За последен път той стисна юмрука си с всичка сила.

Момчетата чуха как пръстите на Чарлс Холуей изпращяха. Той нададе един последен вик и падна в несвяст.

С едно церемониално танцово движение Илюстрования човек заобиколи рафтовете, мъкнейки под мишница момчетата, чиито ритащи нозе събаряха книги от лавиците.

Уил усети как стени, книги, подове се мяркат край него, а през главата му прелетя нелепата мисъл: Гледай ти, мистър Дарк мирише на… па̀ра от калиопата!

Изведнъж двете момчета бяха пуснати на земята. Преди да помръднат или да си поемат дъх, две ръце ги сграбчиха за косите и ги повдигнаха като марионетки срещу някакъв прозорец към улицата.

— Момчета, четете ли Дикенс? — прошепна мистър Дарк. — Критиците мразят съвпаденията. Но ние знаем, че целият живот е едно съвпадение, нали? Смъртта и случайностите се сипят от него като бълхи от заклан вол. Гледайте!

Двете момчета се сгърчиха в желязната хватка на гладни динозаври и настръхнали маймуни.

Уил не знаеше дали да заплаче от радост или от ново отчаяние.

Долу по отсрещния тротоар се задаваха откъм църквата майка му и майката на Джим.

Не беше на въртележката, не беше стара, луда, мъртва или в затвора, а съвсем свежа и бодра в приятния октомврийски въздух. Навярно през последните пет минути е била само на стотина метра от нас, в църквата, помисли си той.

Мамо! — опита се да изкрещи Уил през ръката, която предвидливо запуши устата му.

— Мамо — изкиска се подигравателно мистър Дарк. — Ела, спаси ме!

Не, помисли си Уил. Спасявай се, бягай!

Но майка му и майката на Джим просто крачеха спокойно през града след църковната служба.

Мамо! — изкрещя пак Уил, но изпод потната длан излетя само глухо блеене.

На хиляда километра от него майка му спря на тротоара.

Не може да е чула! — помисли си Уил. И все пак…

Тя вдигна очи към библиотеката.

— Добре — въздъхна мистър Дарк. — Чудесно, превъзходно.

Насам! — помисли си Уил. Виж ни, мамо! Бягай да извикаш полиция!

— Защо ли да не погледне към този прозорец? — тихо попита мистър Дарк. — И да ни види как сме застанали като за снимка. Нека погледне. После да дотърчи. Ще я пуснем да влезе.

Уил преглътна риданието. Не, не.

Погледът на майка му бавно плъзна от входа към прозорците на първия етаж.

— Тук — каза мистър Дарк. — На втория етаж. Идеално съвпадение, хайде да го осъществим.

Майката на Джим говореше нещо. Двете жени стояха на тротоара.

Не, помисли си Уил, о, не.

Жените се обърнаха и тръгнаха през вечерта на неделния град.

Уил усети как Илюстрования човек мъничко се разочарова.

— Няма съвпадение, няма криза, няма погубени и спасени. Жалко. Е, нищо!

Влачейки момчетата подир себе си, той отида да отвори входната врата.

Някой чакаше в сенките.

Нечия студена ръка пробяга като гущерова лапа по брадичката на Уил.

— Холуей — пошушна гласът на вещицата.

Хамелеон пипна носа на Джим.

— Найтшейд — изсъска сухо гласът.

Зад нея тревожно и мълчаливо пристъпваха от крак на крак джуджето и Скелета.

Момчетата искаха да използват случая и дълбоко си поеха въздух за вик, но Илюстрования човек пак разбра тутакси намеренията им и спря звука, преди да изскочи навън. После рязко кимна на прашната старица.

Вещицата рязко приведе напред черните си, плътно зашити гущерови очи от черен восък, кривия щръкнал нос с ноздри като опушени вехти лули, дългите костеливи пръсти, които бродираха върху ума цокъл от безмълвни символи.

Момчетата гледаха с разширени очи.

Ноктите й пърхаха, стрелкаха се, разливаха из въздуха облачета зимен хлад. От киселия й жабешки дъх ги побиха тръпки, когато тихо запя, замяука, заразказва на скъпите си приятели за лъскавата следа по покрива, за стрелата и погубения балон.

— Игличке като водно конче, заший тези устни, та да не говорят!

Боц-шев, боц-шев, нокътят на палеца й пробиваше, мушкаше, дърпаше, пробиваше, мушкаше, дърпаше, танцуваше по горната и долната устна, докато накрая невидимата нишка ги стегна плътно една за друга.

— Игличке като водно конче, заший тези уши, та да не чуват!

Студен пясък се посипа в ушите на Уил и погреба гласа й. Все по-приглушено, все по-отдалече вещицата продължаваше да припява и да пляска с костеливите си ръце.

В ушите на Джим порасна мъх и бързо ги запълни докрай.

— Игличке като водно конче, заший тези очи, та да не виждат!

Нажежените й до бяло пръсти извъртяха очните ябълки назад и спуснаха клепачите с трясък като на затръшната тенекиена порта.

Уил видя как милион електрически крушки избухват и потъват в мрак, докато нейде навън невидимата игла-насекомо танцуваше и бръмчеше като муха, привлечена към затоплен от слънцето буркан с мед, а прашният глас зашиваше сетивата им за вечни времена и отвъд тях.

— Игличке като водно конче, приключвай с тези очи, уши, устни и зъби, свършвай с тях, зашивай мрак, сипвай прах, трупай непробудна дрямка, а сега вържи спретнати възелчета и разпръсни из кръвта им безмълвие като пясък в дълбока река. Тъй. Тъй.

Нейде извън момчетата вещицата отпусна ръце.

Момчетата стояха безмълвни. Илюстрования човек ги пусна и отстъпи назад.

Старицата от Праха подуши двойния си шедьовър, за сетен път плъзна любящи пръсти по неподвижните статуи.

Джуджето безумно се щураше в сенките на момчетата, лекичко хапеше ноктите им, тихо ги викаше по име.

Илюстрования човек кимна към библиотеката.

— Часовникът на чистача. Спри го.

Вещицата зяпна широко да се наслади на вкуса на съдбата и затътри нозе из мраморните коридори.

Мистър Дарк заповяда:

— Леви-десни. Раз-два.

Момчетата тръгнаха надолу по стъпалата. Джуджето вървеше до Джим, Скелета до Уил.

Безметежен като смъртта, Илюстрования човек ги последва.

44.

Някъде наблизо ръката на Чарлс Холуей лежеше в нажежена до бяло пещ и от нея бяха останали само нерви и болка. Той отвори очи. В същия миг чу как входната врата се затвори с мощна въздишка и по коридора долетя напевен женски глас:

— Старче, старче, старче, старче?…

На мястото на лявата му ръка имаше само подпухнал кървав пудинг, който пулсираше с тъй рафинирана болка, че привличаше целия му живот, цялата му воля, цялото му внимание. Опита се да седне, но болката го повали като чук.

— Старче?…

Не съм стар! Само на петдесет и четири съм, помисли яростно той.

И ето че тя се зададе по протрития каменен под, пръстите й пърхаха като нощни пеперуди, опипваха заглавията на книги, изписани с Брайлова азбука, а ноздрите й засмукваха сенките.

Затискайки болката с език, Чарлс Холуей се затътри, запълзя към най-близкия рафт. Трябваше да се изкатери на недостъпно място — там, където хвърлените книги могат да се превърнат в оръжия срещу нощната преследвачка…

— Старче, чувам те как дишаш…

Тя се носеше по течението на неговата следа, оставяше тялото си да следва всяко болезнено пъшкане.

— Старче, усещам болката ти…

Ако можеше да изхвърли през прозореца ръката заедно с болката! И там да лежи, пулсирайки като сърце, за да подмамва вещицата с този ужасен огън. Той си представи как старицата броди прегърбена по улицата и напипва под дланите си само тръпка, захвърлено късче бълнуване.

Но не, ръката си стоеше на място, гореше, тровеше въздуха, привличаше забързаното куцукане на циганката и тя алчно мляскаше с беззъбата си уста.

— Проклета да си! — извика той. — Приключвай! Ето ме тук!

Вещицата светкавично се врътна като манекен с черни дрехи на гумени колелца и надвисна над него.

Той дори не я погледна. За вниманието му се бореха такива тежести на отчаяние и изтощение, че можеше да освободи очите си само колкото да погледнат към вътрешната страна на клепачите, където танцуваха и се кривяха безбройни, безкрайно променливи и ужасяващи фигури.

— Много просто — изшумоля тих шепот. — Спри сърцето.

Защо пък не, помисли си замаяно той.

— Бавно — прошепна тя.

Да, помисли си той.

— Бавно, много бавно.

Сърцето му, което преди малко биеше лудо, сега се поддаде на някаква странна болест — безпокойство, после спокойствие, после стана почти приятно.

— Много по-бавно, бавно… — съветваше тя.

Уморени сме, да, чуваш ли, сърце? — попита той.

Сърцето чуваше. Започна да се отпуска като стегнат юмрук, пръст подир пръст.

— Спри веднъж завинаги, забрави веднъж завинаги — шепнеше тя.

Е, защо пък не?

— По-бавно… най-бавно…

Сърцето му се препъна.

И тогава, без друга причина, освен може би за един последен поглед наоколо, защото той наистина искаше да се отърве от болката, а сънят бе най-добрият начин да постигне това… Чарлс Холуей отвори очи.

Видя вещицата.

Видя нейните пръсти, танцуващи по въздуха, по лицето му, по тялото му, по сърцето в това тяло и душата в сърцето. Блатното й дишане го заливаше, а той с огромно любопитство гледаше как отровата ръми от устните й, броеше бръчките около зашитите очи, сбръчканата змийска шия, мумифицираните уши, челото като пясъчно дъно на отдавна пресъхнал поток. Никога през своя живот не се бе съсредоточавал толкова върху някого — сякаш тя беше мозайка, която веднъж сглобена може да разкрие най-големите тайни на живота. Решението се криеше в нея, всичко щеше да стане кристално ясно още в този момент, не, в следващия, не, в следващия, трябваше само да гледа как пръстите й играят като скорпиони, да я слуша как тананика докато бърника из въздуха, да, точно така, бърника, гъделичка, гъделичка.

— Бавно! — шепнеше тя. — Бавно!

И покорното му сърце дърпаше юздите. Гъди-гъди, правеха пръстите й.

Чарлс Холуей изпръхтя. Немощно се изкиска.

Това го смая. Защо? Защо се… кискам… в такъв момент?!

Вещицата се отдръпна, макар и само с половин сантиметър, сякаш някаква непозната, скрита фасунга бе разтърсила с електрически ток влажните й пръсти.

Чарлс Холуей и видя, и не видя нейната тръпка, долови, но не успя да размисли над нейното отдръпване, защото почти незабавно тя премина в атака, хвърли се напред, без да го докосва, но размахвайки мълчаливо ръце към гърдите му, сякаш се опитваше да омагьоса старинен стенен часовник.

— Бавно! — извика тя.

Без да осъзнава, той остави някаква идиотска усмивка да изплува и нехайно да се лепне под носа му.

— Съвсем бавно!

Нейната нова треска, нейната тревога, прерастваща в гняв, бе като нова играчка за него. Една скрита досега част от съзнанието му се приведе напред да огледа всяка пора по злокобната маска на вещицата. И неудържимо се наложи главната мисъл: нищо няма значение. В крайна сметка животът е просто шега, една тъй необятна шега, че можеш само да стоиш в края на коридора и да се дивиш на безсмислената му дължина и съвършено ненужната височина — планина, издигната до тъй нелепи размери, че нейната сянка те превръща в джудже и започваш да се надсмиваш на високомерието й. Застанал пред прага на смъртта, той си мислеше замаяно, но съвсем ясно за милиард суетни постъпки, пристигания, отпътувания, идиотски постъпки на едно момче, един юноша, един мъж, един дърт козел. Беше събрал и струпал на куп всевъзможните слабости, хитрини, играчки на своя егоизъм и сега играчките на живота му се полюшваха из нелепите коридори от книги. А сред тях нямаше по-нелепа, по-смешна от тази играчка, наречена циганка-вещица-гадателка по праха, която гъделичкаше — да, точно така! — просто гъделичкаше въздуха! Глупачка! Не вижда ли какво върши!

Той отвори уста.

И от нея самичък, като дете, родено от неподозираща майка, излетя дрезгав смях.

Вещицата залитна назад.

Чарлс Холуей не видя. Беше твърде зает да пресилва смешката като пясък през пръстите си, да лежи с плътно затворени очи и да пропуска през гърлото си веселието, кипнало сякаш по своя воля; ето го — излетя, избухна и разпрати шрапнели във всички посоки.

— Ти! — провикна се той, без сам да знае към кого — към всички, към себе си, към нея, към тях, към всичко на този свят. — Смешно е! Ти!

— Не е — възрази вещицата.

— Стига си ме гъделичкала! — изпъшка той.

— Не! — Тя трескаво се хвърли напред. — Не! Спи! Бавно! Много бавно!

— Не, наистина ме гъделичкаш, няма грешка! — изрева той. — Ох, ха! Ха, спри!

— Да, спри, сърце! — изписка тя. — Спри, кръв.

Нейното сърце сигурно се тресеше като дайре, ръцете й трепереха. Тя застина насред жестовете и се вторачи в смешните си пръсти.

— О, Боже мой! — От очите му се лееха прекрасни, радостни сълзи. — Не ми пипай ребрата, ох, ха, махай се, ох, сърцето ми!

— Сърцето ти, дааааа!

— Господи! — Той широко разтвори очи, жадно вдъхна въздух и го издиша като сапунена пяна, която обля всичко и то стана бистро, невероятно чисто. — Играчки! Ключето стърчи от гърба ти! Кой те е навил!?

И изригналият срещу жената бурен смях сякаш обгори ръцете й, опърли лицето й, или поне така изглеждаше, защото тя се сгърчи като пред полъх от доменна пещ, омота изпържените си ръце в египетски парцали, сви ги пред мършавата си гръд, отскочи назад, спря, после започна бавно да се оттегля, тласкана, блъскана, избутвана сантиметър по сантиметър, стъпка по стъпка, търсейки пипнешком опора в книжните лавици, в книгите, които с трясък се срутваха под ръцете й. По челото й се сипеха древни истории, непотвърдени теории, цели дюни от време и обещани, ала отнети години. Гонена, натъртена, пребита от този смях, който кънтеше, звънеше, набъбваше да изпълни мраморните сводове, тя най-сетне се завъртя, раздра с нокти побеснелия въздух и хукна да се търкулне по стълбището.

Няколко мига по-късно тя успя някак да се измъкне навън и вратата се затръшна зад нея!

От нейното падане и затръшнатата врата го разтърси такъв взрив от смях, че тялото му беше готово да се разпадне.

— О, Господи, Господи, моля те, спри, спри! — умоляваше той.

И смехът чу молбата му.

Най-сетне гръмогласният рев спадна до обикновен смях, доволен кикот, тихичко кискане, после бавно и със задоволство отстъпи място на дишането, поклащайки уморената и доволна глава. Приятната болка на натоварването в гърлото и ребрата бе изместила болката от смазаната ръка. Чарлс Холуей лежеше до рафтовете, опрял глава на някаква книга като върху рамото на скъп приятел, сълзите от смях засъхваха по бузите му и той изведнъж разбра, че вещицата е изчезнала.

Защо? — запита се. Какво направих?

С един сетен пристъп на смях бавно стана на крака.

Какво стана? О, Боже, трябва да си го изясниш! Най-напред до аптеката, да успокоиш болката за час с пет-шест аспирина, а после мисли. През последните пет минути ти спечели нещо, нали? Какъв е вкусът на победата? Мисли! Опитай да си припомниш!

И хвърляйки нова усмивка към нелепата лява ръка, подпряна като мъртво зверче върху сгънатия лакът на дясната, той закрачи бързо по нощните коридори и излезе в града…