Нескопоското

1

Ако си здрав, млад и богат, непременно ще ти се прииска и да си красив.

Трикс, единственият и пълноправен наследник на съхерцога Рат Соийе, оглеждаше мрачно своето отражение. Ако огледалото беше магическо, то непременно щеше да започне да нервничи. И не само ако беше магическо… Всяко огледало, в което редовно се оглеждаха същества от женски пол и което уважаваше себе си от такъв поглед, на секундата би забравило, че работата му е само да отразява реалността и в никакъв случай да не я украсява.

Но това беше старо, помръкнало огледало, което вече трето поколение висеше в спалнята на наследниците от мъжки пол. То беше свикнало да вижда изплезен език или недоволни гримаси при вида на някоя нова пъпка или прясно порязано от несръчното и преждевременно боравене с бръснача. Не можеше да се каже, че младите съхерцози Соийе не обръщаха внимание на външността си. О, не! Те много внимаваха за важните детайли — дали са закопчани всички копчета на панталоните им, не се ли надигат прекалено джобовете от интересните предмети, пъхнати там, които възрастните не одобряваха, не стърчеше ли прекалено някой кичур и хубаво ли беше маскирана с пудра (нещо абсолютно незаменимо и за двата пола) поредната синина. Когато наследниците започнеха да се интересуват от по-тънките детайли на своята външност, на тяхно разположение идваха други апартаменти с далеч по-опитни огледала, които се бяха нагледали на какво ли не.

В известен смисъл на Трикс не му беше провървяло. Той пренебрегваше полезните детски занимания на прадедите си — фехтовка, лов и общуване с поданиците, много четеше, прекалено много време прекарваше с дворцовите магьосници и чародеи и прекалено рано започна да се заглежда подир прислужниците.

Впрочем, с прислужниците също не му потръгна. Всяка умна херцогиня внимаваше, когато синът й навършеше четиринайсет години, да попадне в обкръжението на приятни и разумни прислужници, които да не си мечтаят за невъзможен брак, а за малка парична компенсация или кръчма на оживено място. Но княгиня де Соийе, най-вероятно поради своята разсеяност, която вече петнайсет години я задържаше на двайсет и пет, никак не желаеше да си признае, че синът й вече е пораснал. На предишния си рожден ден Трикс получи от майка си един невероятен кон — бял, на сиви петна. Подаръкът страдаше само от един недостатък — беше дървен и на колелца. Утре, на четиринайсетия си рожден ден, Трикс щеше да получи едни „много симпатични книжки“. Въпреки че споделяше мнението, че книгата е най-хубавият подарък, Трикс не бързаше да се радва. Той подозираше, че те ще бъдат с картинки, но далеч не като тези в монументалния ръкопис „Дъбов клон и цвят на лотос“, който той беше откраднал от библиотеката на херцога…

Прислужниците също бяха в по-голямата си част опитни, проверени и наети от херцогинята преди петнайсет години. Но за разлика от херцогинята, тяхната възраст се беше устремила към четиридесетте, което според Трикс си беше дълбока старост.

За щастие, прислужниците имаха дъщери.

Трикс се оглеждаше в огледалото.

И така, нека започнем от самото начало. В смисъл, от горе. Най-отгоре беше косата му. Черна. Трикс смяташе, че руса би му отивала повече. Дори червената би била по-атрактивна.

Но все пак, косата не пораждаше особени претенции.

По-надолу беше главата му, която той изучаваше особено съсредоточено. Не, по отделно всичко си беше както трябва. Челото и носа бяха като на баща му. Ушите му — майчините. Съвсем нормални уши — не стърчат прекалено, не са прекалено заострени, нито прекалено големи. И устата му беше напълно прилична — поне от функционална гледна точка. Брадичката му, като не броим това, че нямаше брада, беше нито по-хубава, нито по-лоша от брадичките на останалите хора.

Трикс не харесваше комбинацията на тези, безспорно много достойни части на своето тяло. Крайният резултат можеше да бъде наречен с отвратителната дума „човече“ или с ужасната дума „момченце“, но не и „младеж“.

Освен всичко друго, резултатът изглеждаше много миролюбив и добродушен. Може би причината се криеше в пухкавите устни? Трикс се опита да направи гримаса и човечето в огледалото се превърна от добродушно в отблъскващо. Този Трикс мигновено будеше желание за смяна на формата на управление на страната, но в никакъв случай не въплъщаваше храбростта и мъжеството на древния род, от който произхождаше.

— Абсолютна отврат! — подхвърли Трикс към огледалото.

Огледалото се престори, че не го чува.

Трикс се обърна и тръгна към вратата. Предстоеше още един унил ден, пълен със скучните задължения, които имаше наследникът на трона. Освен всичко останало, днес той имаше приемен ден. Като начало, трябваше да присъства на деловите преговори на своя баща. Което означаваше — търговци, арендатори, глави на гилдии и шефове на работилници. На всички тях им се искаше да печелят много, но малко да плащат. Същото обаче искаше и съхерцогът Рат Соийе, така че преговорите се очертаваха дълги и скучни.

След това идваше ред на личния прием на Трикс. Никой, разбира се, нямаше да му позволи да се занимава със сериозните дела на възрастните. Но му предстоеше да решава някои детски проблеми. Така например, учениците от гилдията на ковачите си бяха организирали боеве с учениците от гилдията на пекарите. Може би си мислите, че в битката с мускулестите ковачи са пострадали невинните рицари на точилката? Как не! Чираците на ковачите през по-голямата част от времето стояха до наковалните, стискайки с клещите късове нажежен метал или пък натискаха коженото духало — занимание, което развива някои мускули, но с нищо не допринася за хармоничното им развитие. За разлика от тях, учениците на хлебарите непрекъснато влачеха тежките чували или разнасяха тавите с готовите печива. Освен това, ковачите непрекъснато икономисваха за сметка на храната на учениците си, докато при пекарите това просто не беше възможно…

Щеше да има и дребни хулигански постъпки на отрочетата на някои величия, които местната милиция е изпуснала от погледа си, молби за помощ от сираците и несправедливо наказани синове. Свещен дълг за младия наследник е да взема присърце нуждите на народа си, за пример на своите връстници…

Без да обръща внимание на прислужниците, които от сутринта се суетяха и тичаха наоколо, Трикс се запъти към тронната зала на съхерцога. Вътрешната врата беше леко открехната, а външната, която водеше към града, все още стоеше затворена. Баща му вече беше тук — седеше на Половинчатия трон — метална конструкция, която, макар и да беше удобна, създаваше впечатление на половин огромно кресло. Половинчатият трон, на места изглеждаше като настръхнал заради стърчащите от него върхове на вражеските мечове, а на други места се издуваше от бабуните на ефесите.

— Трикс! — кимна му баща му и го погледна с топъл поглед.

— Ваше сиятелство — поклони се Трикс.

Отиде до скамейката, която беше предназначена за него — също метална и също изкована от мечовете на врага. Седна. Мина му през ума, че враговете им биха заслужавали далече по-големи симпатии, ако се бяха сражавали с пухени възглавници или със сламени клечки.

Двама стражи отвориха външната врата. Понякога, за повече блясък, в Тронната зала дежуряха десетина войници, но това не се случваше толкова често.

Денят започна.

Противно на всички очаквания, начело на опашката не стояха поданици на Соийе, а група стражи на съуправника — съхерцог Сатор Гриз. Бяха облечени в униформи, но както се полагаше, бяха без доспехи и без оръжие.

Трикс погледна към баща си. Той гледаше стражите с любопитство.

— Ваше сиятелство… — главният рицар подви колене, а след него и всички останали.

— Станете, благородни господине — съхерцог Рат Соийе кимна.

— Дошли сме да поднесем своите извинения за вчерашната вечер и да молим за милостта на ваше сиятелство… — без да става продължи рицарят.

На Трикс му доскуча. Той беше чул за вчерашната свада в някаква кръчма. Стражите на съхерцог Соийе и стражите на съхерцог Гриз се бяха понатупали. За късмет, кръвопролитие нямаше. Значи сега стражите на Соийе ще молят за милост Гриз…

Рутина. Когато властта е поделена между двама равни съуправители, такива неща често се случваха.

— Приемам вашите извинения — каза съхерцог Соийе. — Станете, благородни господа… Надявам се, че съхерцог Гриз ще прояви същото великодушие към моите поданици.

Рицарят се надигна. Прокара ръка по металния колан, който опасваше дрехата му. Коланът щракна и се превърна в тънко и дълго острие.

— Не мисля — изрече рицарят.

Катинарът беше ръждясал още преди сто години, а малко след това бяха изгубили и ключа от него. Откакто Трикс се помнеше, килиите си стояха празни. В караулката нямаше дежурен, вратата към коридора зееше отворена, а решетките на килиите бяха едва притворени. Като малък, той беше надничал в подземията няколко пъти, но за кратко. Там нямаше нищо тайнствено, дори не беше страшно. Имаше само стари ръждясали стълбища, които пропадаха под краката, разядени от ръжда куки за факли и също толкова проядени от ръжда врати и решетки. Влажните стени сякаш също нямаха нищо против да хванат ръжда, но с камъка това нямаше как да се случи.

Още преди три поколения съхерцозите Соийе бяха стигнали до разумния извод, че е по-добре престъпниците да бъдат предавани на градските власти, отколкото да бъдат държани в подземията на херцогския замък. Така беше по-евтино — нямаше нужда от надзиратели и палач и къде-къде по-полезно за репутацията — така съвладетелят не носеше отговорност за решенията на градския съд, а беше и далеч по-лошо за престъпниците, тъй като съдът от девет анонимни заседатели произнасяше много по-строги присъди, отколкото самият съхерцог.

Никой дори не се опитваше да заключи. Просто избраха една килия, където имаше по-здрава решетка и един мълчалив ковач закрепи здраво решетката за перваза на тавана.

Най-сигурният катинар на света е този, за който няма ключ.

Трикс седеше върху куртката си, в ъгъла на килията. Бяха му оставили дрехите, но незнайно защо, бяха срязали всички копчета и бяха измъкнали колана от панталоните му. Може би, за да не се самоубие. За момент Трикс злорадо си представи как отпаря един ръкав и с него се обесва на решетката на вратата. Та нали неговият прадядо — Келен Соийе, беше успял да се обеси на носната си кърпичка, с която бяха превързали многобройните му рани.

Впрочем, Трикс още от най-ранно детство, се смущаваше само при споменаването на носната кърпичка, с която бяха превързани тези многобройни рани. Пък и враговете едва ли щяха да се огорчат особено, ако завареха младия съхерцог да виси на решетката със смъкнати мокри гащи и изплезен език. Напротив, само щеше да ги улесни да завземат трона. По-добре ще е да го екзекутират. Истинска екзекуция, заради несправедлива присъда, пред очите на вероломния народ. Той знаеше какво да каже на предателите! Като Диго Соийе, който на ешафода успя да трогне дори самия палач, като Ренада Соийе, която попадна в ръцете на разбойниците и с пламенната си реч успя да ги убеди да захвърлят престъпния си занаят и да постъпят на служба в Стражите.

Трикс изхъмка неопределено. Разбира се, той беше на четиринайсет години и обожаваше да чете исторически романи, но не беше чак такъв наивник. И Диго Соийе беше екзекутиран, нищо че палачът плачеше, когато замахваше с брадвата. И Ренада Соийе беше уговаряла главатаря на бандата три дни и три нощи, но Трикс смътно си спомняше мълвата, която твърдеше, че трите нощи бяха изиграли много по-съществена роля, отколкото трите дни.

Лесно е да си представяш как се превръщаш в герой, когато разлистваш пожълтелите страници на старите хроники. Далеч по-сложно става, когато инструментът на палача стисне собствените ти крехки и побелели от болка пръсти…

Разбира се, в херцогството мъченията бяха категорично забранени. С изключение на случаите, които бяха строго определени и регламентирани. В това число изобщо не влизаше принудителният отказ от престола. И въобще, да се измъчва дете, а по законите на херцогството Трикс беше все още непълнолетен, можеше само в присъствие на доктор, свещеник и „добра жена от народа“, които във всеки един момент биха могли да прекратят мъченията.

Да, но на света има толкова мъчения, които не оставят следи… Преди време, Трикс със спиращ дъх успя да прочете почти половината от „Ръководство на честния дознател“ и не си правеше никакви илюзии.

Каквото са решили, това ще направят. Да сваляш от престола съхерцога, също беше строго забранено.

Трикс стана и се разходи из килията, за да пораздвижи вдървените си крака. Панталоните му падаха, та трябваше да ги придържа. Три крачки насам, три крачки обратно… Направо ужас! Наистина ли хората са прекарвали цели години в тези тъмници? Това не е възможно!

Едно предателско гласче в душата му прошепна: „Тепърва ще видиш…“

Трикс тръсна глава. Глупости, това е сън, бълнуване! С него или ще се пазарят, след като му предложат да отстъпи престола… или ще го убият. Да оставиш престолонаследника да гние в каменното подземие си е направо най-верният път към поражението. Във всички пиеси и балади, където злодеите хвърляха младия наследник в тъмница, за тях нещата свършваха зле. Или верният слуга помагаше на господаря си да се измъкне, или младият господар изравяше тунел под тъмницата, след което събираше многобройна армия и стоварваше своя гняв върху злодеите…

Точно така — стоварваше гнева си!

Трикс замахна с ръка… След това хвана пръчките на решетката и се опита да ги разтвори. Нали е мъничък, ще успее да се промъкне…

Точно така — мъничък е. Освен това е слабичък. Но пръчките, макар да бяха изядени от времето, не поддадоха. Трикс само се изцапа с мокра ръжда и едва не заклещи главата си. Голяма веселба за тъмничарите!

Какво стана, че ги предадоха?

Трикс няколко пъти ритна решетката. Обувките също му ги бяха оставили, но бяха измъкнали връзките. Решетката дори не забеляза усилията му.

Трикс отново седна върху каменния под. Той не се страхуваше — не защото беше храбрец по рождение, а защото всичко се случи много бързо и… много нелепо. А може би и защото досега не беше изял дори един шамар. Дори се беше сдобил с меч… и се беше опитал да прониже с него един от стражите…

Мечът беше избит от ръката му още след първата атака. До кинжала изобщо не успя да се добере. Един едър страж изви много внимателно ръцете му назад. Изръмжа, че не си струва да се дърпа, защото ще го боли. След това дойдоха още двама. Измъкнаха Трикс във вътрешния коридор на замъка, а в това време баща му, който отбиваше атаката на десетина войника, беше притиснат в ъгъла.

Обискираха го бързо, но щателно. Измъкнаха му колана и връзките на обувките. Отрязаха му копчетата, опипаха хастара на дрехите му и го помъкнаха към подземието. Не беше произнесена нито една груба дума! А в тъмницата вече чакаше ковачът — придворният ковач на съхерцог Соийе. Изглеждаше мрачен, но не и потиснат. Трикс не се съмняваше, че ковачът можеше с лекота да свали на земята с чука си и тримата стражи — до него те вече не изглеждаха толкова грамадни…

Ковачът нагорещи до червено една пръчка и запои решетката на вратата. Тръгна, като остави инструментите си на пода, без да обръща внимание на възмутените викове на Трикс. И стражите си тръгнаха, като оставиха срещу вратата една факла, която догаряше.

Трикс смутено потърка челото си. Май нямаше нужда да крещи. А и думите му не бяха подходящите. В хрониките всичко беше ясно: „Триста години твоите предци с вяра и истина служиха на моите предци“, „Сърцето ти ще изсъхне от това предателство“, „Истината винаги тържествува“ и още много неща…

В тъмното подземие тези думи звучаха смешно.

Мислеше си, че горе, между пъстрите гоблени и цветните витражи, същите тези думи се чувстваха някак по-уверено…

Факлата започна да пуши. Трикс сложи глава на коленете си и се сви на кълбо. Знаеше, че ще дойдат за него — рано или късно. Всичко останало беше, за да сломят духа му. Такива бяха правилата.

Някъде в далечината се затръшна врата. След нея друга. Трикс вдигна глава и се взря в коридора, където плуваше ярката светлина на фенер. Дали не бяха стражите на съхерцог Соийе? Може би бяха успели да нападнат и да отблъснат агресорите?…

Към килията се приближаваше широкоплещест мъж, облечен в плетена ризница. Сид Канг. Капитан на стражите на съхерцог Сатор Гриз. Или, може би, вече капитан на стражите на херцог Гриз?

Трикс мълчеше.

И капитан Сид мълчеше, разглеждайки момчето. За него бащата на Трикс казваше, че е добър войник. Той неведнъж беше посещавал двореца на съхерцог Соийе, а веднъж дори изгуби цял един ден, за да научи Трикс да стреля с арбалет. Опитът се оказа неуспешен, но капитан Сид само повдигна леко рамене и каза: „Това не е за теб. Наблегни на меча.“

— Не плачеш — каза Сид. — Това е добре.

Трикс се усмихна презрително. Ако този предател… макар че дали можеше да го нарича предател заради това, че служеше вярно на Сатор Гриз?… Ако този солдафон очакваше, че младият херцог ще се разреве, все едно, че са го затворили за кражба на гевреци, значи много се лъжеше.

Сид се извърна и се загледа в сандъчето с инструментите. Приближи се към него и се наведе. Ризницата му, която беше изплетена от най-фини стоманени халки, меко иззвъня. Когато се изправи, държеше в ръцете си огромни клещи. Огледа решетката и поклати глава. Грижовно и много внимателно върна клещите в сандъчето. После хвана прътите с две ръце.

Трикс изсумтя презрително. Каквато и подлост да беше замислил капитана, с голи ръце нямаше да надвие желязото.

Сид Канг се понамръщи, сякаш си припомняше нещо. После изрече:

— „Силата се появи, сякаш като порив на вятър преди буря“…

Дланите му се озариха от бледо, едва доловимо сияние.

Заклинание!

Трикс скочи на крака.

Заклинанието беше слабичко — или беше съставено от неопитен магьосник, или беше поверено на повече хора. Сид се напрегна и лицето му почервеня, а мускулите под кожата му набъбнаха. Дебелият железен прът неохотно се огъна. Сид го измъкна и го захвърли на пода. Каменните плочи бяха покрити с такъв слой прах и мръсотия, че вместо да изтропа, прътът падна долу с лек плясък. Сиянието около дланите му угасна.

Сид Канг отвори решетката. Погледна Трикс и каза:

— Не се страхувай, млади съхерцоже!

Това означаваше, че баща му е мъртъв…

Трикс преглътна, а в гърлото му заседна буца. Беше виждал баща си не по-често от придворния готвач или от коняря, но нали все пак му беше баща…

— Баща ти загина — потвърди Сид. — В битка. Както подобава. Ти също ще бъдеш убит, съхерцог Трикс Соийе.

— Убий ме — пошепна Трикс.

Мисълта за съпротива беше чиста глупост. Сид Канг беше добър войник, а той самият — лош наследник на трона.

Сид поклати глава.

— Сега това не се налага, господарю Трикс. Сега властта е у Сатор. Той би те пощадил, но синът му е против.

— Никога не съм имал съмнения относно моя любим братовчед Дерик — каза Трикс. Тези горди думи сами излизаха от устата му и този път звучаха почти достойно. — Направи това, което са ти заповядали, войнико!

Капитанът мълчаливо смъкна лекия плащ от раменете си и го хвърли на Трикс.

— Сложи това, господарю Трикс. Няма защо да се пролива излишна кръв. Аз ще те изведа от двореца.

Трикс погледна плаща, който лежеше в краката му. Попита:

— Как е майка ми?

— Тя се държа достойно. Погълна отрова и скочи през прозореца. — Сид склони глава в знак на почит. — Загинаха петима души, съхерцоже. Не е нужно ти да си шестият.

Трикс мълчеше. Постъпката на майка му изобщо не го учудваше — тя бе постъпила, както постъпват благородните дами в баладите и в хрониките. Със сигурност беше избрала прозореца, който гледаше към градския площад. Така повече хора щяха да станат свидетели на смелата й постъпка…

— Не се отпускай, Трикс — тежката ръка на Сид легна на рамото му. — Не е време за хленч.

На колана на Сид беше ножницата с кинжала — можеше само да протегне ръка…

— Не си го и помисляй! — предупреди го Сид.

Трикс се наведе и вдигна плаща.

— Да тръгваме — подкани го капитанът.

— Намери ми някакво въженце — помоли Трикс.

Искаше му се да прозвучи като заповед, но не се получи.

— За какво ти е? — учуди се Сид.

— Панталоните ми падат. Нямам колан. Така, далече няма да стигна.

Без да спори, Сид отряза от торбата с инструментите едно дълго парче кожа и го подаде на Трикс.

Под наметката беше по-топло. Трикс нахлупи качулката над очите си — така беше заповядал Сид — и впери поглед в пода. Те излязоха от подземието по някакви тесни и мръсни коридори, Трикс дори не можа да ги познае и излязоха на двора. Беше тихо. Тихо, сякаш цареше абсолютен мир. В конюшнята конете леко пръхтяха, през широко отворените прозорци на кухнята се чуваше тракане на съдове, часовникът на кулата отмери дванайсет и петнайсет. Трикс леко вдигна глава — тук-таме светеха прозорци. Дори и стражите бяха по точните си места, само че този път това бяха други стражи.

— Само трима от слугите ли се биха до края? — попита той.

— Двама — отвърна Сид. — Единият падна по стълбите в пристъп на паника и си счупи врата. Мълчи. Скрий лицето си.

Стигнаха до портите. Сид здраво прегърна Трикс през раменете и го притисна до себе си. Попита високо:

— Всичко наред ли е?

— Наред е, всичко е наред, капитане — чу се забързан южняшки говор. — И в града е съвсем спокойно. А вие…

Трикс се напрегна. Капитанът сега ще убие собствения си страж. Винаги е така.

— Ние, с приятелката ми ще се поразходим — отвърна Сид и двамата прекрачиха през портите.

Трикс не се обиди. В края на краищата и великият княз Дилон, някога беше бягал от враговете си, облечен в женска рокля и беше нагласил жена си с мъжки дрехи, сина си с момичешка рокличка, а дъщеря си беше облякъл в ливрея. Враговете им търсеха из цялото княжество висок и слаб мъж, пълничка и ниска жена, девойка за женене и момченце на три-четири годинки. А те се бяха превърнали във висока и слаба жена, която вървеше подир шишкавия си съпруг, съпровождани от малката им дъщеричка и един млад слуга. А княжество Дилон — Трикс охотно признаваше този факт — беше, къде-къде по-голямо и по-древно от съхерцогството на Соийе и Гриз.

Трикс се напрегна съвсем по друга причина. Дори се опита да напипа кинжала на капитан Сид, след което усети острието на оръжието, опряно в гърлото си.

— Не върши глупости — уморено изрече капитанът. — Отиваме към реката.

Друг глупав опит Трикс не направи. Двамата повървяха по тясната пътечка край крепостната стена, спуснаха се по хълма, където се намираше двореца и стигнаха до реката. Тук имаше малък дървен пристан, където веднъж на ден рибарите идваха да продават риба, дълги кейчета, където жените перяха, и нищо друго.

Много подходящо място за край на жизнения път.

— Свали плаща! — заповяда Сид.

Трикс го свали. За секунда се поколеба дали да не скочи във водата.

Помнеше обаче, че до брега е съвсем плитко. Преди да стигне до дълбокото, кинжалът на капитан Сид вече ще стърчи, дълбоко забит в гърба му. Сякаш напук, беше пълнолуние, а на небето нямаше нито едно облаче.

— Тук има три златни монети — каза му Сид и му подаде малка кесийка. — Ще ти стигнат за два месеца. — Помълча малко и добави: — Или за един, ако решиш да го прекараш по-весело.

Капитан Сид Канг беше добър войник и обичаше точността.

Трикс мълчаливо гледаше капитана и чакаше. Изведнъж Сид започна да нервничи под погледа на момчето.

— Лодката е до пристана — измърмори той. — Имаш гребла, торба с храна… Плавай по течението. До утре вечер ще си в Дилон.

— Ти ли ще ме убиеш — попита Трикс. — Или някой от твоите подчинени?

И той кимна към храсталака, където, в сянката на дърветата спокойно можеха да се скрият десетина воини, въоръжени с арбалети.

Сид се начумери.

— Откъде го измисли, съхерцоже?

Трикс хвърли поглед към пристана — там наистина имаше лодка…

— Сатор Гриз ще разбере, че някой ми е помогнал да избягам — каза той. — Теб те видяха да излизаш с някого… който криеше лице под плаща си. Щях да ти повярвам, ако беше убил войника. Но ти го пощади. Значи това е заговор. Ще ме убият и ще кажат, че съм се опитал да избягам.

— Малко, злобно нищожество — незлобливо рече капитан Сид. — Аз те спасявам. Бягай!

— Не съм чак толкова глупав — прошепна Трикс.

Искаше му се да побегне. Даже много му се искаше. Но разбираше, че беше достатъчно да се обърне с гръб към Сид и…

— Остави ни, Сид — произнесе някой, който излезе иззад дърветата. — Всичко е наред.

Сид мълчаливо кимна и отстъпи встрани.

Съхерцог Сатор Гриз се доближи до Трикс.

Стегнат и смугъл, съхерцогът изобщо не изглеждаше на петдесет и беше пълна противоположност на бащата на Трикс. Когато беше съвсем малко момченце, Трикс честичко си мислеше, че съхерцог Гриз изглежда къде-къде по-добре от собствения му баща. Беше по-достолепен, по-величествен. Дори по-войнствен, което беше съвсем учудващо за потомък на търговци.

— Много добре разбирам, че ме ненавиждаш, момчето ми — каза Сатор. — Но аз наистина искам да спася живота ти.

Трикс мълчеше.

— Ако искаш да ми кажеш колко ме ненавиждаш — продължи Сатор, — може да го кажеш още сега. Може да ми кажеш и как ще ми отмъстиш. Аз няма да ти се разсърдя.

— Ненавиждам те — каза Трикс. — И ще ти отмъстя. На теб и на целия ти род. Тази страна и това херцогство ще бъдат мои.

Сатор кимна.

— Прекрасно. А сега ще ти обясня защо те пускам. Ако искаш да чуеш. Ако не — сядай в лодката и отплавай по живо, по здраво. Никой няма с пръст да те пипне.

Трикс сви рамене. Потрепери — нощта беше хладна, а от реката влагата смучеше също както от каменните стени на тъмницата.

— Сид, върни на момчето наметалото — тихо изрече Сатор. — Горкото съвсем измръзна. Аз изобщо не се стремя към излишно кръвопролитие. Ако твоите родители доброволно се бяха отказали от властта, сега щяха да са живи. Но те не пожелаха. И аз уважавам техния избор.

Трикс взе мълчаливо наметалото и се загърна с него.

— Ако ти, млади ми Соийе, представляваше някаква опасност, щеше да се наложи също да умреш — продължаваше Сатор. — Но жив си ми по-полезен. И знаеш ли защо? — той направи пауза и продължи: — Точно защото си умно момче и искаш да си отмъстиш. Ще се скиташ из земите наоколо, ще разказваш за благородното си потекло и ще призоваваш народа към отмъщение. Надявам се да пораснеш безпрепятствено и — дай Боже — да се сдобиеш със собствена дружина или с малка държавица. Току-виж си събрал и малка банда авантюристи. Може да те подкрепят и нашите честолюбиви съседи. Всичко това, моето момче, е прекрасно. Аз съм — за!

— Дерик! — внезапно се усети Трикс.

— Точно така — Сатор се усмихна. — Моят любим син и твой скъпоценен братовчед е… как да кажа… малко разпуснат. Той е умен и е талантлив, но е лекомислен. Да му предам херцогството без врагове значи да изпортя момчето. На него му трябва враг. Добър, искрен, личен враг! Ти ставаш точно за това. Когато знае, че си жив и бленуваш за мъст, това ще го дисциплинира.

Трикс облиза устните си. Гърлото му пресъхна и усети хлад под лъжичката. Попита:

— А ако… доплавам до средата на реката и скоча във водата?

— Нищо страшно — съхерцогът се усмихна. — Дерик със сигурност никога няма да разбере това. Въображаемият враг също ще свърши работа. Но аз те съветвам да оживееш. Животът е велик дар и не си струва да се отказваш от него в миг на слабост. Повярвай ми, тепърва ще откриеш много причини, заради които да си струва да живееш.

Съхерцогът бръкна в джоба си. Извади една кесия и я подаде на Трикс.

— Ето, вземи. Това е от мен, за твоята съобразителност. Тук има и десетина златни монети, и няколко дреболии с герба на вашия род. Струва си да воюваш за правата си, нали така?

Трикс не се поколеба. Протегна ръка и взе кесията.

— Добро момче — кимна Сатор. — Жалко, че си роден в рода на Соийе. Плавай… и не се притеснявай за погребението на родителите си. Още утре ще бъдат извършени всички церемонии във вашата фамилна гробница.

— Обещавам ти — каза Трикс — че аз ще заповядам и твоето тяло да бъде погребано във фамилната ви гробница. След това вратата й ще бъде зазидана, защото там вече няма да има кой да бъде погребван.

За миг съхерцогът сви устни, след което кимна:

— Забележително. Това е фраза, достойна за летопис. А сега се махай… от херцогство Гриз!

Трикс греба, докато стигна до средата на реката. През пролетта, когато често валеше, или през горещите лета, когато започваха да се топят ледниците, реката биваше и пълноводна, и бурна. Но тази година, лятото беше влажно и студено. Лодката се поклащаше върху вълните, а брегът бавно се движеше покрай нея.

Трикс пусна греблата и извади двете кесии. В тази, която Сид Канг му беше дал, злато нямаше. Само три сребърни монети. Даже най-добрите войници се нуждаеха от пари. А в кесията на Сатор Гриз имаше десет златни монети. Неслучайно Гриз произхождаше от род на търговци — той никога не бъркаше в сметките и никога не лъжеше на дребно.

Освен това, в кесията имаше копче от риза с герба на Соийе, евтино златно пръстенче с две малки рубинчета, което най-вероятно е принадлежало на някоя от придворните дами и миниатюрна сребърна лъжичка.

Трикс замислено разглеждаше това, което му беше останало от фамилното богатство. Не че разчиташе да види пръстена на баща си или Големия Печат. Но това… Всеки дребен крадец, за половин ден, ако му се усмихнеше щастието, би могъл да се сдобие с къде-къде повече „доказателства“.

Трикс върна нещата обратно в кесията и легна на дъното на лодката. Тя поне не пропускаше вода и това вече си беше късмет. Беше жив и беше на свобода. Щеше да се добере до княжество Дилон, да отиде при господаря му… кой управляваше в момента… Джар Дилон умря преди две години и сега управлява… управлява дъщеря му. Или регент, а дъщеря му все още беше твърде малка?

Май беше регент. Трикс дори си го спомняше — висок и слаб мъж с вечно недоволно и строго лице. Беше идвал в съхерцогството, за да сключат някакъв договор… баща му разказваше, че бил направил някакви отстъпки в стария спор за едни земи край границата.

Щом Трикс беше запомнил регента, защо и регентът да не си спомни за Трикс?

Щеше да му обещае да му върне онези земи. Даже щеше да прибави към тях още от тези, които принадлежаха на Сатор Гриз. Трикс се нуждаеше от армия, поне от малка армия. Когато стъпи обратно на земята на Соийе, той щеше да намали данъците, да помилва престъпниците, да отпусне големи заплати на войниците и така много скоро неговата армия щеше да стане голяма. Така се правеше.

Сатор Гриз тепърва щеше да съжалява…

И Трикс заспа.

По всички закони на летописите и баладите на него трябваше да му се присънят щастливите му родители — живи и здрави, как играят заедно с него на зелената поляна. Или скръбните му родители, които, предадени и мъртви, зоват за отмъщение. И в краен случай — бъдещите битки и сражения, горящият дворец на съхерцог Гриз и ликуващите тълпи, които приветстват връщането на Трикс на трона.

Трикс спеше дълбоко, без да сънува, както се полагаше на един здрав и смъртно уморен юноша.

В историческите хроники лодката, пусната по вълните, благополучно плава през цялата нощ. Към изгрев слънце течението внимателно докарва лодката в някое сенчесто заливче, където над водата са се надвесили плачещи върби, а във водата цъфтят лилии. При заливчето идва млада и красива принцеса, за да открие лодката, а в нея — увит в коприна младенец (между другото, някой опитвал ли се е да повие пеленаче в коприна?), с тайнствен амулет на китката или целият в рани воин, с изцапани с благородна кръв копринени дрехи (коприната се явява традиционен и почти задължителен атрибут). Само в случаите, когато в лодката спи пеленаче от женски пол или облечена в (да, да, досетихте се!) коприна принцеса, е разрешено мъж от благородното съсловие да открие лодката.

В действителност лодка, пусната сама да плава по вълните, по средата на широка река, по-скоро би се обърнала или би налетяла на някой дънер, би се разбила в камъните или би заседнала в плиткото. Към нея би могла да се приближи друга лодка, в която да има не толкова благородни люде, които се интересуват предимно от коприната и не чак толкова от младенците — те самите имат поне по десетина такива, които лазят по земята и искат да ядат.

Това Трикс дори не подозираше. И когато първите лъчи на слънцето го събудиха, той изобщо не се учуди, че лодката си плава спокойно по течението.

(Всъщност, през нощта тя на два пъти се натъкна на коренища и веднъж престоя един час в плиткото, откъдето я изтласка една вълна от рибарски баркас, който беше толкова нетърпелив да изследва съдържанието на лодката, че налетя на камъни и потъна.)

Трикс се надигна и отметна плаща, който беше станал вир-вода мокър.

Коприната е изключително непрактична тъкан.

От двете страни на пътя се простираше умиротворяващ селски пейзаж. Брегът отляво беше покрит с ниска пшеница, която беше започнала едва-едва да пожълтява, а десният — със зелени ливади. Тук-таме се виждаха бели струйки дим, които подсказваха, че мястото е обитаемо, но хора никъде не се виждаха.

Трикс се наведе над борда, огледа придирчиво водата и се изми. След това, още по-внимателно огледа водата, сви дланта си като ладийка и пи. В града той не би се решил на такова нещо, но тук водата изглеждаше по-чиста. И по-бистра.

Сега вчерашният ден му изглеждаше неочаквано далечен — както бива след неочаквани и ужасни събития. Трикс не беше свикнал с изненадите, затова се радваше на спасителното усещане за отдалеченост във времето. Най-малкото, за собствените му родители му се плачеше не много повече, отколкото за храбрия Диего Соийе. Като се замислеше, не бяха много тези негови предци, които бяха умрели в леглата си…

Трикс разгъна платнената торбичка с храната и огледа запасите си. Малко варени картофи, малко сушена риба, парче сирене, половин хляб и бутилка евтино вино. Той не беше настроен пренебрежително към тази храна, но възторг също не изпитваше.

Отвори бутилката и отпи глътка от киселото вино. Инстинктът му подсказваше, че трябва да запива речната вода с вино…

— Ей! — разнесе се над водата.

На брега се появи една малка фигура, която отчаяно размахваше ръце. Трикс се понадигна в лодката, която отчаяно се заклати и се загледа. Приличаше на момче… на юноша, горе-долу на неговата възраст.

Когато се увери, че беше привлякъл вниманието на Трикс, момчето скочи във водата и заплува към лодката, като загребваше малко странично на течението. Трикс се огледа замислено и измъкна едно от греблата от халката. Все пак, уроците по общуване с младите поданици, не бяха минали напразно.

Впрочем, причината за това бързане, скоро стана ясна. Подир момчето, на брега се показаха няколко мъже, ако се съдеше по това, което държаха в ръцете си и по дрехите им, бяха селяни. Преследвачите ги беше подвела тяхната селска натура — те не тичаха през полето с всичка сила, а се стараеха да пристъпват възможно най-внимателно. Чуха се и някакви причудливи проклятия, които обаче нямаха никаква сила. А и откъде селяните биха могли да се научат на високото изкуство на магията?…

Подчинявайки се на взаимното чувство, което изпитват всички гонени и преследвани, Трикс постави обратно греблото в халката и загреба към плувеца. След няколко минути, за борда се хванаха две ръце и след тях от водата изскочи една рижа глава. Юношата шумно издиша и попита:

— Преследват ли ме?

— Те нямат лодка — отвърна Трикс.

Момчето кимна. Погледна страхливо към Трикс и го попита:

— Нали няма да ме удариш? Защото не умея да плувам.

— Ти доплува дотук!

— От страх доплувах.

Трикс протегна ръката си, изви се към другия борд и измъкна момчето от водата. Когато го огледа по-внимателно, мнителността му отстъпи. Това беше момченце, което, макар и по-височко, беше по-малко от Трикс и толкова слабо, сякаш го бяха използвали в експеримент за създаването на нова порода деца, които няма нужда да бъдат хранени.

— Защо те гонят? — И Трикс кимна към брега.

— Заради истината — гордо отвърна момчето.

Седна долу, съблече ризата си и започна да я изстисква. Леко удивен, Трикс забеляза, че дрехите на момчето му се струват смътно познати, макар че бяха абсолютно лишени от копчета и гербове…

— Кой си ти? — Трикс реши да смени подхода.

Момчето намъкна ризата си и се опита да се намести по-удобно. Изрече:

— Знай, ти, славни юноша, който извърши благородна… ъ-ъ-ъ…

— Постъпка? — подсказа Трикс.

— Постъпка! — зарадва се момчето. — Ти спаси от неизбежна разправа и унизителен плен…

— „Хроника на баронет Хю Каръка“, — измърмори под носа си Трикс.

— … наследника на престола на съхерцозите Соийе, Трикс Соийе.

Трикс замислено погледна момчето. То преглътна и продължи малко по-неуверено:

— Това ще ти бъде зачетено, ще ти се отблагодаря, веднага щом си върна короната, земите, войската и богатството…

— Значи казваш, че не умееш да плуваш? — И Трикс стисна по-силно греблото.

— Недей… — бързо изрече момчето.

— Кой си ти?

— Три… — Момчето спря на половин дума. — Йен.

— Кой Йен?

— При благородниците е така — момчето сви рамене. — Просто Йен. Баща ми беше градинар. А майка ми му помагаше. Умряха от треска, преди две години.

— Защо се нарече Трикс? — не издържа и се развика Трикс. — И откъде имаш тази риза? Тя е… тя е скъпа!

— Аха — изрече момчето и погали любовно плата. — Това е коприна, нали?

— Кадифе е, глупако! Ти откъде си?

— От приюта за сираци на славните съхерцози Соийе и Гриз — без ни най-малко да се смути, отвърна Йен. — Светла му памет на съхерцог Соийе, нека боговете пазят и двете му души — земната и небесната…

Трикс върна греблото на мястото му.

— Вчера сутринта, когато стражите на съхерцог Соийе нападнаха съхерцог Гриз, но бяха пленени, а съхерцог Соийе умря от мъка — бързо-бързо заговори момчето, — нашият приют изгоря. Пламна от три страни, едва успяхме да изскочим. Сигурно разбойници са го запалили. А след това пристигна един рицар на съхерцог Гриз и каза, че приют повече няма да има. Великодушно ни дадоха дрехите на наследника Трикс — на него и без това, вече няма да му потрябват. Ние с момчетата решихме, докато е лято и докато е топло да се разделим и да поскитаме. А щом сме облечени като благородници, защо да не казваме, че сме наследникът Трикс, когото злодеите са лишили от трона му и който в момента бяга и се крие.

— И ти си мислиш, че ще ти повярват?! — развика се Трикс. — Я ми кажи как се казваше… братовчедката на лелята на съхерцог Рат Соийе?

Момчето се набърчи чело и отсече:

— Люнида Соийе, която преди една година се спомина на преклонна възраст край морето. Тази дама, на млади години е била много красива, заради което е страдала много… Ние цяла година изучавахме генелогия.

— Генеалогия… — машинално го поправи Трикс.

— Генеалогия… И на Соийе, и на Гриз, и на всички съвладетели на пограничните територии. Като всички благородници.

— Все едно, ти… ти нищо не знаеш — промърмори Трикс. — Само селяните можеш да баламосваш. Дори не умееш да си служиш с вилица, както се полага.

— Ха-ха! — Йен гордо изправи глава. — Мога и още как! Може ли да си изцедя панталоните?

— Изцеди ги — разреши Трикс, като гледаше локвата, която се беше събрала на дъното на лодката.

— И с малката, която е за риба, и с голямата — за месо, и даже със специалната за месо мога да си служа — отвърна Йен като извиваше зад борда панталоните си (които също се сториха на Трикс подозрително познати). — Учиха ни. И още как!

— Много народ ли бяхте в приюта? — попита Трикс.

— Шейсет и трима… шейсет и три сирачета. Имаше и три готвачки, дневен надзирател…

— Чакай малко. И на всичките шейсет и трима ли дадоха дрехите на… Трикс?

— Аха — намъквайки мокрите панталони, гордо каза Иен. — Само колко дрехи имаше! Петдесет чифта панталони!

— Дори повече — объркано изрече Трикс. — Как да ти кажа, те бяха здрави… бяха останали още от баща ми, от дядо ми, даже от прадядо ми…

— На мен не ми остана нищо от моя баща. Всичко изгориха. Треска. — Йен въздъхна. — А ти как се казваш?

— Трикс — мрачно отговори Трикс.

— Аха — ухили се Йен. — Я гледай! Ти също приличаш на него. Слушай, аз нямам нищо против — и ти можеш да се наричаш Трикс Соийе! Само трябва да се измъкнем от херцогството, че тук хората са едни… като нищо ще ни издадат на херцог Гриз. Ще си изпатим за няма защо. — Той захихика. — Виж, в пограничните земи — направо да си отживееш! Мисля, че щом ще се движим по реката, трябва да се отправим към Дилон. При регент Хасс.

— Хасс беше — промърмори Трикс. — Опитвах се да си спомня…

— Той управлява засега, вместо дъщерята на Дилон — поясни Иен. — Вместо принцеса Тиана.

— Княгиня Тиана — поправи го машинално Трикс. — Беше принцеса, докато баща й беше жив. След смъртта му стана княгиня… макар че още не управлява…

Трикс си спомни как преди две години баща му разправяше за великодушното решение на съхерцог Гриз да построи в града дом за сираци, да приюти в него връстниците на Трикс и Дерик и дори да им даде добро възпитание, че да могат след време да постъпят на служба при съхерцозите.

Майка му тогава промълви нещо за благотворителност и даже предложи веднъж в годината да ощастливява децата с пасти с крем, собствено производство. Трикс не помнеше дали беше изпълнила обещанието си. Изглежда не беше, защото децата все още бяха живи и здрави.

Сега му стана ясна внезапната щедрост на Гриз. Приютът се оказа точно толкова топла грижа, колкото бяха случайност свадите в кръчмата.

Ако по околните земи започнат да се разхождат петдесетина момчета, които се представят за наследника на престола Трикс, как истинският Трикс да докаже, че е той? Само след месец, думите „аз съм наследникът на престола на съхерцозите Соийе“, щеше да предизвиква насмешлива усмивка и у най-изпадналия барон. И преди, след дворцов преврат, навсякъде се задръстваше с избягали от тъмница графове и херцози, по чудо спасили се наследници и наследнички, а в най-краен случай — техните многобройни извънбрачни чеда. А от верни слуги, просещи милостиня, направо не можеше да се размине човек!

Сега пак щяха да се появят — съхерцози и съхерцогини Соийе, наследници на име Трикс, рицари и слуги. Сатор Гриз беше решил само да се презастрахова. Да доведе ситуацията до абсурд.

Ами ако регент Хасс не го познае?…

— Трябва да сме първи в Дилон — каза Трикс. — Регентът трябва да си спомни за мен.

— За кого да си спомни? — попита Йен.

— За мен — за Трикс Соийе.

Йен изхъмка.

— Аз съм Трикс Соийе! — натърти Трикс.

— Добре, добре, ти си Трикс. Лодката е твоя, значи ти си Трикс — съгласи се Йен. — Само не разбирам защо искаш да ходиш направо при регента.

— Ако изберем пътя през селата, по-безопасно ли ще е?

— Ами… и през селата всичко може да се случи — замислено каза Йен. — Слушай, дай като начало да си намерим някой беден, но благороден рицар. Или барон. В княжество Дилон има дванадесет барона: първият барон е от рода на Дилон, вторият барон е Вит Капелан, третият — Лиандър, четвъртият — Галан…

Йен заприказва подозрително ритмично и Трикс, в чиято глава бароните бяха напълно объркани, попита:

— Това някаква игра ли е?

— Аха — кимна Йен. — Така по-лесно се помни. В княжеството има две херцогства и едно съхерцогство, три маркизата, дванайсет баронства и кралски земи, управлявани от рицари… Да не си мислиш, че е лесно да ги изброиш всичките? Ако не ги изброиш — пръчката!

— А кралските рицари как ги запомняше? — мрачно попита Трикс.

— Сега ще ти кажа. Това ми е най-любимото. — Йен се прокашля и поде: — „Рицарят Дагор живее на изток, където вълни се надигат и плискат“…

— Разбрах — кимна Трикс. — Само че от теб Трикс няма да стане.

— Защо?

— Защото си риж.

— Чудо голямо! — искрено възкликна Йен. — Мислиш, че някой си спомня какъв цвят е косата му?…

Трикс скръбно си помисли, че всички порядъчни герои от хрониките си имат някакви отличителни белези. Един барон си имаше бенка във формата на меч, а друг херцог — дори във формата на корона. Маркиз Дакис имаше на левия си крак шест пръста. В най-лошия случай, работа би свършил и вълшебен кинжал, пръстен с печат или някоя церемониална чаша с герб…

— Гладен ли си? — попита Трикс.

Йен охотно кимна.

— Запомни тогава — аз съм истинският Трикс Соийе. А ти си… — Трикс се замисли.

— Твоят отдавна изгубен брат? — с надежда попита Йен.

— Не!

— Тогава, твоят верен оръженосец?

— Оръженосец се полага чак на четиринайсет — намръщи се Трикс.

— Истинският Трикс — ехидно подметна Йен — днес има рожден ден. Днес на масата трябва да има пай с моркови и ябълки… Оръженосец — на по-малко, не съм съгласен!

— Застани на колене — заповяда Трикс.

Йен послушно коленичи на дъното на лодката.

Трикс взе греблото в ръце и внимателно докосна с него рамото му. Каза:

— Аз, съхерцог Соийе, с правото, дадено ми по рождение, вземам теб, Йен за свой оръженосец и ти присъждам герб и благородническа титла. От днес ти си Йен… Йен, кавалерът на Веслото. Твоят герб ще бъде сребърно весло на светлосин фон.

— Не може ли златно? — попита Иен.

— Злато на светлосин фон се полага само на особи с благородна кръв — каза Трикс.

— Сребърното също не е лошо — миролюбиво заключи Йен.

— Аз, съхерцог Трикс Соийе — продължи Трикс — се задължавам да те обучавам и защитавам, да ти осигурявам покрив над главата и храна… по възможност.

— Освен всичко това, аз трябва да получа и някакви специални привилегии — напомни му Йен.

— Подарявам ти правото да седиш с гръб към мен — великодушно каза Трикс. — Иначе няма да ти е удобно да гребеш.

— Благодаря. А може ли да получа малко храна още сега?

2

Старата, но все още здрава лодка плаваше надолу по реката. Двете момчета си говореха.

— Ако имахме кукичка и тънка жилка, можехме да хванем риба — на глас разсъждаваше Йен. — Някоя голяма.

— И какво ще правим с нея, нали е жива? — не схвана Трикс.

— Как какво? Ще я цапнем по главата, после ще я изкормим и ще я изядем. Ако е посолена, става и сурова за ядене.

— Имаш ли нож?

— Не… И сол нямам.

— Нямаш нито кукичка, нито жилка. Като пристигнем в Дилон… къде в града може да се хапне?

— Толкова ли си загубен? — зачуди се Йен. — В някой хан, кръчма или таверна. Има и механи, но там е за благородници.

— Нали съм благородник — къде повече?

— Ах, простете, забравих — изсумтя Йен. — Тогава ще отидем в някоя механа.

— Колко пари имаш — попита Трикс.

Йен не бързаше да отговаря и Трикс го бутна с крак.

— Три сребърни монети — призна си Йен. — Ще стигнат за дълго.

— И аз имам толкова. Три сребърни монети — каза Трикс. За кесията, която Гриз му беше дал, той предпочете да не споменава. — Заедно с дрехите ли ви дадоха парите?

— Бяха в джобовете. Виждаш ли какви тъпаци — даже джобовете не бяха претърсили!

Трикс въздъхна. Херцог Гриз го раздаваше нашироко.

— Кажи ми за генеалогията на съхерцозите Гриз и Соийе — каза той.

— За какво ти е, нали ти си Соийе? — ехидно попита Йен.

— Глупак. Да не мислиш, че съм запомнил всичко? За това си има херолди.

— В седемстотин и пета година, при изворите на река Далечна в Сивите планини, пристигнал керван от заселници. Кервана водели богатият търговец Крон Гриз и капитанът на стражите Сел Соийе. И макар че злато в Сивите планини нямало, земите им се понравили и те основали съхерцогството на Соийе и Гриз…

Трикс си помисли, че новите земи бяха станали съхерцогство едва след половин век без малко, когато техни управители са били вече синът на Сел Соийе и дъщерята на Крон Гриз. Кралят не раздавал титли на всеки авантюрист. Впрочем, бъдещите съхерцози се оказали достатъчно умни и плащали редовно на краля своите данъци и осигурявали хора за войската му…

— Продължавай — заповяда Трикс.

Разбира се, всичко това той самият трябваше да го знае, без да разчита само на херолдите и летописците. Да познаваш роднините си (а всички благородници бяха роднини), не беше само израз на вежливост, това вършеше работа и в живота. Можеш да оскърбиш някого, като му поднесеш само рибни блюда, другиму да направиш комплимент, като му припомниш единствения спечелен от него турнир. Всичко това Трикс го беше изучавал, да, разбира се, че го беше изучавал! Слушаше летописеца, кимаше в правилния момент, задаваше въпроси и прекрасно можеше да повтори всичко… да повтаря цял ден, та чак до следващата сутрин. След което изтупваше от главата си всичко излишно и освобождаваше място за следващата порция дати, имена и случки.

Трикс въздъхна и каза:

— Разкажи ми пак за Третата велика война…

Замъкът се показа пред тях към пет часа следобяд. Трикс застана на носа на лодката и вдигна ръка над челото си, за да не грее в очите му. Замъкът не беше от най-големите — стените му бяха високи само откъм сушата, а при водата бяха съвсем ниски, макар и с множество бойници. Над главната кула се вееше флаг — две златни риби на син фон.

— На кого е този замък? — ехидно попита Йен.

— На барон Тор Галан — баронът-рибар — отвърна Трикс. Той помнеше криво-ляво историята на най-близките съседи. — С указ на княз Дилон Вразумяващия стените на замъка откъм реката били сринати на три четвърти. За да не бъдат по-високи от мачтите на княжеските кораби…

Йен засумтя обидено.

— Да спрем тук — реши Трикс. — Баронът-рибар е добър човек — всички го казват. Греби!

— Греба — измърмори Йен. — Между другото, ръцете ми съвсем се протъркаха!

— „Оръженосецът не само не бива да противоречи на своя господар, но и с печалния си образ и въздишки да не показва, че службата му е тегоба“… — Трикс огледа дрехите си. Куртката му беше без копчета, а панталоните му — скъсани… — Смъквай панталона!

— Какво ти става?!

— Трябва да изглеждам достойно, а твоите панталони са по-чисти.

— А аз по гол задник ли ще се появя в замъка?

— Хайде, хайде, ще обуеш моите!

Докато момчетата се преобуваха, лодката едва не подмина замъка. На Трикс също му се наложи да хване греблото. Успяха заедно да се доберат криво-ляво до дългия дървен кей.

До брега беше ужасно горещо. Водата не разхлаждаше, а правеше въздуха още по-задушен. Стражите, които седяха под един тръстиков навес, зяпаха момчетата със скучаещи погледи. Никой дори не помръдна. Нито да ги поздрави, нито да ги прогони.

Трикс и Йен стъпиха върху почернелите влажни дъски. Йен се зае да намотава въжето около едно стълбче.

— Хей! — По-младият от стражите стана и с нежелание се измъкна изпод навеса. — Хей, сополанковци! Две монети!

Йен замря и погледна с крайчеца на окото си към Трикс.

— От къде на къде? — възмути се Трикс. — С указ на Негово Величество крал Маркел бреговете на два метра от реката са признати за кралска собственост! И всеки почтен жител може да пристава където си пожелае!

Стражът се засмя.

— Тези са учили! Гледайте братлета, днешните мъници колко са образовани!

— Малко бой ядат — отговори някой лениво изпод навеса.

Стражът стана сериозен.

— Ако е за приставането — моля. За това, малкият, си прав. Стълбчето обаче е собственост на барон Галан. Две монети на ден струва да си завържеш лодката за него.

— Безплатно можете да пуснете лодката надолу по течението — иронично добави приятелят му.

Трикс мълчаливо бръкна в джоба си и извади една сребърна монета.

Стражите млъкнаха.

— Рестото — заповяда Трикс.

— Тази… — стражът се поколеба. — Друга нямаш ли?

Трикс извади златна монета.

До лодката се доближиха още трима стражари. В очите им се четеше и лакомия, и предпазливост. Малки дрипльовци, които не се страхуваха да извадят златна монета пред стражите?…

Ами ако се окаже, че имат право?

— Завържи лодката и то по-здраво! — заповяда Трикс и хвърли сребърната монета в краката на стражаря. — А ти — и той посочи с пръст първия от стражите, който му попадна пред погледа — ще ни отведеш при благородния Тор Галан.

Стражите внимателно заоглеждаха децата. Най-сетне до съзнанието им достигна това, че Трикс говореше като благородник, а дрехите им бяха от скъп плат, макар и мръсни.

— Молим да ни извините — каза младият стражар, след като вдигна монетата и я подаде на Трикс. В началото на Трикс му се беше сторило, че този стражар изпълнява второстепенна роля в караула, но сега му стана ясно, че той е старшият по чин. — Разбира се, гостите на барона не са длъжни нищо да плащат. Как да доложа за вас?

— Трикс Соийе, наследник на съхерцога Соийе — отчетливо произнесе Трикс. — И неговият верен оръженосец Йен — кавалер на Веслото.

Стражът се ококори. Явно, слуховете бяха достигнали и до владенията на Галан.

— Молим за извинение, ваше превъзходителство. Ще бъде доложено на момента. Ей, Хомяк, бързо при господин барона!

Един шкембест стражар се надигна от мястото си и заситни към замъка, тракайки с медния нагръдник на летните си доспехи. Останалите заеха стойка „мирно“.

— Дали не бихте искали… — младият страж се подвоуми — да се поосвежите? Може би, пиво?…

Трикс си помисли, че с тези маниери, този момък няма дълго да се заседи на сегашната си служба, а бързо ще израсте до лакей. И дори се загледа в глинената кана, която стърчеше съблазнително в сянката. Обаче отвърна достойно:

— Докато все още скръбта по загиналите ми родители е прясна, аз не мога да се предавам на житейски удоволствия.

Ако се съдеше по лицата на стражите, думите му произведоха очакваното впечатление. Трикс пристъпи от крак на крак и се замисли как да подсили този ефект. Може би, като разкаже за своето героично бягство от плена? Но бягството не беше кой знае колко героична постъпка, а и той изобщо не беше бягал. Освен това, ще окаже прекалено голяма чест на стражите.

За щастие замъкът на Галан не беше далече. Шишкавият стражар вече се връщаше и размахваше смешно ръце. Спря на десетина крачки разстояние от тях, за да си поеме дъх и тържествено обяви:

— Със заповед на негова светлост, високоблагородния барон Галан, …

Макар и Йен да стоеше зад гърба му, както се полага на всеки приличен оръженосец, Трикс усети, че неговият нов приятел се кани да се спаси обратно в лодката.

— … на негово превъзходителство Трикс и на неговия оръженосец Йен се оказват гостоприемство и почивка зад стените на замъка!

Стражарят си пое въздух и добави:

— Заповядано ми е да ви изпратя любезно в голямата зала за гости и да ви дам да се измиете с всички почести. Баронът ще ви чака за вечеря.

Като изключим думичката „изпращане“, на Трикс всичко останало му се хареса. В хрониките и летописите доста често „изпращаха“ в затвора или на дръвника.

С пълен набор от любезности, разбира се!

Йен бодро премина разстоянието от стената с прозорците до стената с вратата и възкликна:

— Ха! Осем крачки! Каква ли е малката им зала за гости, ако тази е голямата?

— Малката е по-малка — разясни Трикс. — Можеш да не се съмняваш, тази е голямата. Преди три години, когато ходихме при стария княз Дилон, ние спряхме тук за вечерна разпивка. Може и преди четири години да е било — добави той след кратка пауза.

— И всички се събрахте тук? — учуди се Йен.

— Защо „всички“? На леглото спаха баща ми и майка ми, а на мен ми постлаха на кушетката, до прозореца.

Йен изгледа със съмнение кушетката.

— Тогава бях по-малък, тъпако — каза Трикс. — Зад вратата спа капитанът на стражата… Придворните — в малката гостна. Прислугата — на двора и в конюшнята…

На вратата се почука и някой отвори, без да дочака разрешение. Влязоха двама лакеи — здравеняци, облечени с избелели ливреи с цветовете на барон Галан — възвишено жълто и благородно синьо. Те влачеха с голямо усилие огромен леген, пълен с гореща вода. След тях една сурова и немлада особа носеше два платнени пешкира и паничка с парче мек сапун, сварен с уханни билки.

Трикс се поободри. Все пак това бяха подобаващи почести.

Веднага щом слугите излязоха, Трикс се съблече и най-безцеремонно се намърда в легена.

— Ами аз? — обиди се Йен.

— Ти днес вече се къпа. Забрави ли? И изобщо, оръженосецът винаги се къпе след господаря си.

Йен засумтя и промърмори, че щом днес вече се е къпал, значи пръв трябва да се измие. И като седна до прозореца, взе да разглежда двора на замъка.

Трикс се насапуниса и с огромно удоволствие разпени облак от пяна около главата си. Помисли си, че е работа на оръженосеца да полива с вода господаря си, но не заповяда на Йен, а сам хвана паничката. Все пак, оръженосецът Йен беше неопитен и с нисък произход и затова — по природа непочтителен.

След като се окъпа, Тикс се изтри с грубата, но чиста кърпа и се облече. Каза:

— Можеш да се измиеш, мой верни оръженосецо.

Йен се наведе над легена и с подозрение изгледа покритата с мръсна пяна вода. Потопи пръста си, внимателно го изучи и го изтри в панталоните си. Изрече с въздишка:

— Аз вероятно няма да се мия. Днес вече се мих. Да се миеш два пъти на ден е лош знак.

— Както искаш. — Трикс не пожела да спори. Така беше дори по-добре — оръженосецът щеше да бъде по-мърляв от господаря си. — Когато започне тържествената вечеря в моя чест, ще застанеш зад гърба ми, разбра ли? Щом вдигна дясната си ръка, ще ми подадеш салфетка. Когато ти подам чинията си, можеш първо да доядеш, каквото е останало, преди да я дадеш на лакея. И не забравяй да ми доливаш вино. Чашата ми трябва да е винаги пълна.

— Разбрах — тъжно отвърна Йен.

— Не се притеснявай — успокои го Трикс. — Аз ще изяждам само половината, останалото ще е за теб. И преди да ми долееш чашата, можеш да изпиваш остатъка от виното. Аз ще обясня, че това е заради моето изключително снизхождение.

Йен се развесели.

Баронът-рибар никак не се беше променил от времето, когато Трикс и родителите му гостуваха в замъка. Само коремът му беше станал още по-голям, лицето му — още по-червендалесто и тънка мрежичка от червени жилки беше покрила носа му. Баронът беше възседнал дървен позлатен трон, както повеляваше положението му. Малката баронска корона — златен обръч с един-единствен червен камък, той беше махнал току-що и сега триеше потта от челото си.

Но погледът на барона си беше останал умен, внимателен, поглед на човек, който не забравя. Той хвърли бегъл поглед към хлапетата, които стояха прави пред трона му и Трикс разбра, че са го познали. Баронът го позна, но си замълча.

Домочадието седеше на сервираната за вечеря скромна трапеза и също мълчеше. Мълчеше жена му — слаба, с голям нос и събрана в стегнат възел черна коса. Мълчаха и двете му средни деца — момче на десет и момиче на седем години. По-големите служеха в замъците на съседите барони като пажове и оръженосци, а най-малките ги хранеха бавачките им и тях не ги викаха на масата. Мълчаха и двамата по-малки братя на барона — и те, като него шишкави и любители на виното, но мрачни, тъй като нямаха нито пари, нито земи. Мълчеше и капитанът на баронската стража — храбър мъж, целия покрит с белези, но с не особено богати доспехи и десен клепач, който подскачаше нагоре-надолу.

Баронът-рибар си нямаше магьосник. Магьосниците не обичаха да живеят в обеднелите замъци на дребните барони. А този замък беше беден — витражите1 на прозорците бяха потъмнели и почти не пропускаха светлина, от трона тук-таме стърчаха тънки златни листенца от обкова, килимът на пода беше протъркан, а в канделабрите2 гореше само по една свещ и тя не беше от восък, а от лой…

Тор Галан не бързаше. Облиза устни. Погледна към жена си. Вдигна поглед към опушения таван. Загледа се във върховете на обувките си.

Трикс чакаше. Галан или ще реши да признае беглеца-наследник, или ще го обяви за самозванец. А ако не го признае… ох, цялата работа ще завърши с камшици…

Баронът-рибар изведнъж се засмя, лицето му светна и веднага стана ясно как си е спечелил прозвището „Добрия барон“.

— Трикс! Трикс Соийе, момчето ми! Ти си жив!

Трикс въздъхна облекчено и едва сега усети, че дланите му са потни.

Баронът, който се беше надигнал от трона си го погледна втренчено.

— Кой е спътникът ти?

— Йен, верният ми оръженосец — издекламира Трикс.

— Оръженосецът ти е достоен — одобрително каза баронът. — Да не изоставиш господаря си в беда, това е славна постъпка, която би направила чест дори на зрял мъж с благородна кръв. Елате при мен, деца мои!

Трикс и Йен се доближиха до барона. Галан разтвори обятия, прегърна момчетата и целуна всеки по върха на главата му. Баронът миришеше на вино, чесън и на мокро куче.

— Ще празнуваме спасението на благородния Трикс! — провъзгласи баронът. — Свещи! Вино! Още едно пиле и една чиния!

Трикс изгледа победоносно Йен и му смигна.

— Ще измислим как да ти помогнем — каза Галан и потупа Йен по бузата. — Я, колко си пораснал, разбойнико! Усещам, усещам благородната кръв на Соийе…

— Ваша светлост… — възмутено възкликна Трикс. — Бароне…

Силните пръсти на барона нежно легнаха на шията му.

— Недей да ми благодариш, верни оръженосецо — каза баронът и се усмихна. — Ще направя всичко, за да помогна на твоя господар.

Йен погледна объркано към Трикс и сви рамене.

— Кажи нещо, Трикс! — Баронът потупа по врата Йен, без да пуска шията на истинския Трикс. — Не се срамувай.

— Благодарен съм на ваша светлост за обещаната помощ — измърмори Йен. Погледна към Трикс. — Но…

— Вино за благородния Трикс! — викна баронът и раздруса Йен.

Йен изцвърча, но не каза нищо. Трикс и без това беше онемял. Не беше възможно баронът да го обърка… беше уловил погледа му…

— По-късно — баронът опари с дъха си ухото му. — Ще говорим след вечеря!

Той избута децата към края на масата. Като насън, Трикс застана зад гърба на Йен. Слугата тикна в ръцете на Йен бокал с вино и постави пред него нащърбена дървена паница с пържено пиле. Йен се огледа за Трикс и прошепна паникьосан.

— Не съм искал! Не съм виновен!

Но Трикс вече беше разбрал. Предпазливият Галан нямаше доверие дори на собствените си хора и искаше да опази наследника от наемните убийци! Ето защо беше заповядал на Йен да се направи на собствения си господар, а на Трикс — да прислужва на масата! Също като в историята с Гранис — рицарят на Примката и Палката, на когото се падна честта да бъде оръженосец на Декаран Мъдрият и вместо него да приеме смъртта, разкъсан от четири коня: кафяв, черен, шарен и петнист, след което Декаран, в ролята на оръженосец, закара тленните останки на Гранис в родовия си замък, разказа на васалите си за чудното си спасение, събра нова войска и непременно щеше да отмъсти за храбрия си оръженосец, ако не се беше разразила епидемия от холера…

— Ето — прошепна Йен и протегна на Трикс полупразната чаша. — Искаш ли пиле?

Трикс излезе от дълбокия размисъл и жадно изгълта слабото винце. Огледа се. Никой не им обръщаше особено внимание, изглежда и заради това, че самият Галан се занимаваше с друго — изучаваше пастта на едно гонче3, което му бяха донесли от кучкарника. Баронът се усмихваше — по всичко личеше, че захапката на кученцето му харесваше. Второто кученце Галан удостои само с един поглед и заповяда да бъде дадено на горските стражари.

Ненапразно всички хвалеха добротата на барона. Други биха удавили породистото кученце, но не биха го подарили на слугите.

— Отчупи ми кълка — заповяда Трикс. — И хляб. Бял!

Може някой на масата и да беше забелязал, че младият, по чудо спасил се съхерцог, храни оръженосеца си с твърде лакоми хапки, но на глас нищо не беше произнесено и Трикс успя да засити глада си.

По едно време барон Галан вдигна тост, но не за Трикс или за неговите загинали родители, а за „справедливостта“! За собствена утеха, Трикс все пак реши, че тостът е за неговото спасение, но след това се натъжи. Вечерята трая дълго, макар че след пърженото пиле, блюдата не бяха сменени — бавачките отведоха децата, а възрастните пийваха вино. Трикс и Йен сякаш бяха заседнали някъде по средата, между децата и възрастните: никой не ги гонеше от масата, но и вино престанаха да им доливат. Едва когато Йен звучно се прозина, баронът им обърна внимание.

— Нашите млади гости са уморени — тържествено обяви той. — Лигар, заведи ги в голямата стая за гости!

Капитанът на баронската стража кимна на своя господар (очевидно, на вечерния запой, церемониите не бяха задължителни) и се обърна към момчетата. Йен с облекчение скочи от стола, а Трикс най-сетне можа да пораздвижи изтръпналите си крака. Да стоиш на едно място се оказа къде-къде по-уморително, отколкото да вървиш.

— Благодаря, ваша светлост! — От храната и от виното Йен събра храброст и сега играеше ролята на младия съхерцог много по-уверено. — Преди да заспя, ще моля Господ да ви възнагради за вашето гостоприемство!

Трикс помръкна, но не каза нищо.

Но Лигар, който вървеше след момчетата към вратата, мърмореше:

— Смело казано… за сирак.

Трикс погледна крадешком към Лигар. Вече бяха излезли от залата за пиршества и вървяха по един тъмен коридор. Лунната светлина с нежелание влизаше през тесните бойници. Поне им помагаше да не се блъскат в стените. Добре щеше да е, ако бяха взели поне една свещ, но слугите на барона бяха свикнали да се оправят и без такива екстри.

Под краката им хрущеше мократа тръстика, с която бяха настлали пода. Според Трикс, тази тръстика трябваше отдавна да се смени — какъв проблем можеше да има, когато замъкът беше на брега на реката? Но или баронът икономисваше даже от тръстиката, или не го интересуваше върху какво стъпва — дали е зелена и сочна тръстика или е каша от гнилоч и мръсотия.

— Познахте ли ме, сър, капитане на стражата? — попита Трикс.

— Аз бях помощник капитан на стражата, когато съхерцог Соийе мина през тези земи — многословно, но уклончиво отвърна Лигар.

— Баронът… баронът ме нарече „оръженосец“ заради моята безопасност, нали?

Лицето на Лигар, изрязано от белези се намръщи:

— Може би. Баронът е умен мъж. Много по-умен, отколкото си мислят съседите…

Той замълча и явно не желаеше да се впуска в подробности.

Едва пред вратата на гостната Лигар добави:

— И много по-беден. Пет години вече ни преследват само неуспехи. Разбойнически шайки се спускат от планините и ограбват керваните, на които баронът е обещал защита. Двама магьосници, които не могат да изяснят отношенията си, затрупват сребърния рудник и палят сандаловата горичка. Суша, след нея — наводнение, след наводнението — кралските бирници… Но баронът е умен мъж.

И той лекичко побутна момчетата към вратата. Изчака ги да влязат и едва когато затвореното резе изтропа глухо, тръгна да си върви.

Трикс първо напипа свещника и резбованата кутийка кибрит на масата — икономията на барона не стигаше чак толкова надалеч, че да остави гостите си в пълна тъмница. От третия опит Трикс успя да запали свещта. Новомодните клечки кибрит се чупеха, съскаха и тлееха с вонящ сив дим, но не искаха да горят. Той погледна мрачно към Йен и попита:

— Може ли да седна в присъствието на Ваше превъзходителство?

Йен възкликна нервно:

— Аз какво общо имам?! Да не би да съм се натискал? Баронът реши така!

Спор нямаше.

— Аз съм наследникът съхерцог — още един път напомни Трикс. — Знаеш ли защо баронът нарече теб Трикс? За да убият теб наемните убийци, ако са се скрили сред домочадието му, а мен да не закачат.

— Не искам да ме убиват! — развика се Йен. — Нека мен да не закачат!

— Глупако, та това е велика чест — да загинеш за господаря си!

— Аз абсолютно не съм честолюбив! — И Йен се дръпна по-далеч от вратата.

— Няма как. — Трикс сви рамене. Погледна към леглото и каза: — Може би ще бъде по-разумно аз да спя на пейката. Ти ще легнеш на леглото. Представи си, че на стената има отвор, откъдето да пуснат някоя отровна змия. Или дупка на тавана, откъдето да изсипят върху главата на гостенина разтопена смола… Защо побледня?

На вратата се почука и Йен, от мъртвешки бледен, мигновено почервеня.

— Не отваряй, моля те! Трикс, недей!

Трикс отиде до вратата на пръсти. Нададе ухо и предпазливо попита:

— Кой е?

— Тор Галан — отвърна строг глас. — Трикс, отваряй!

Трикс погледна оръженосеца, разпери ръце и издърпа резето.

Наистина беше баронът. Със свещник от пет свещи в едната ръка и бутилка в другата, с лице, зачервено от изпитото вино по време на вечерята и впечатляващо бодър. Влезе и веднага затвори вратата, връчи свещника и бутилката на Йен и с всичка сила прегърна Трикс. Трикс само изписка в могъщите лапи на барона. След секунда баронът пусна момчето и се взря в лицето му. Кимна удовлетворено:

— Познах, познах породата ти… Радвам се, че си се спасил, момчето ми.

Трикс въздъхна облекчено. Хвърли гордо поглед към Йен и каза:

— Родителите ми загинаха… Подлият съхерцог Гриз…

— Знам, знам… — Баронът въздъхна и седна на крайчеца на стола. Погледна косо към Йен и избуча: — Какво стоиш, оръженосецо! Налей вино на господарите!

Йен се защура, търсейки чаши, а баронът през това време продължи:

— Баща ти, Трикс, винаги е бил излишно романтичен. Да си романтичен е прекрасно качество, но не за сметка на бдителността… А майка ти ме изуми! Да изпие отрова, да се прободе с кинжал и да скочи през прозореца! Това се казва благородническа кръв!

— И с кинжал ли се е пробола? — Трикс остана поразен.

Йен, който най-сетне беше намерил две калаени чаши, бързаше да налее виното.

— Е, с кинжала само се поодраска. — Галан се намръщи. — Но всички формалности на Височайшата смърт са спазени — трите благороднически начина са използвани в съответната последователност. Аз уважавам това. Аз самият не бих се решил да скоча от прозореца, защото се страхувам от високото… Е, Трикс, за твое здраве!

Те отпиха от чашите и дори Трикс, със своя не особено голям опит, усети, че съдържанието на тази бутилка е къде-къде по-добро от това, което сервираха по време на вечерята.

— Какви са плановете ти, младежо? — Баронът обърса мустаците си и погледна с любопитство към Трикс.

— Имах намерение да помоля за помощ регент Хасс — каза Трикс. — С неизмерима благодарност аз бих подарил на Дилон приграничните земи, които бяха предмет на стар спор…

Галан кимна и отбеляза мимоходом:

— Говориш сигурно за тези земи, които днес подлият херцог Гриз върна на Дилон. Като при това каза, че единствено инатът на предишния съвладетел му е попречил още преди време да уреди крайграничния спор.

Трикс се нацупи. След това врътна упорито глава.

— Ще намеря какво да предложа на Дилон! Те са благородни люде и ще се възпротивят на произвола.

— Регент Хасс не е твърде благороден. Алчен е, умен е, но не е благороден. — Галан отпи от виното. — Принцеса Тиана не може засега да взема решения… впрочем, ако плановете на регента да я омъжи някъде по-далече се сбъднат, тя никога нищо няма да решава…

Баронът измъкна от джоба на дрехата си голяма зелена ябълка. Изтри я с ръкав, демонстративно я разполови, подаде едната половинка на Трикс и захапа своята.

— Какво да правя? — попита Трикс.

— Нищо — отвърна баронът. — Повечето от бароните няма да рискуват да те подкрепят. Хасс получи, каквото искаше. До Маркел няма да успееш да се добереш. А и кралят няма да тръгне да се завира в дребните препирни на херцозите, през главата на Хасс.

— Но вие нали ме познахте! — горчиво каза Трикс. — Бароне, всички знаят, че сте умен човек и уважават това, което говорите.

— Така е, не съм глупак — съгласи се баронът. — Хапвай ябълка, Трикс, че ще те хване — не си свикнал, а виното ми е силно. Познах не теб, а твоя спътник. Ти, момче, от приюта ли си?

— Аха — Йен кротко се присламчи. — Аз съм само оръженосец, не съм искал да се представям за Трикс…

— Ще ти се наложи. — Баронът изплю огризката и поясни: — Прекалено скъпо ще ми излезе, ако застана на твоя страна. Ако Гриз разбере, че съм приютил истинския наследник, ще стане сложно. Срещу неговата армия не мога да тръгна, а има и наемни убийци, магьосници, които правят уроки… говори се, че Гриз си има работа и с тъмните сили. Затова ще е по-разумно да приютя твоя приятел и да се престоря, че съм сигурен, че той е истинският Трикс.

— Защо? — обърка се Трикс.

— Помисли! — Баронът сякаш се ядоса от неговата недосетливост. — Фалшивият Трикс не е сериозна заплаха за Гриз. Но аз ще се постарая той да стане за него трън в гащите му. Така че ще се наложи да направи някои малки отстъпки. Тук имаме едни спорни ливади… — Баронът махна с ръка. — Не е толкова важно. Все нещо ще получа. Половин или една година, твоят оръженосец ще си отживее тук.

— А след това? — изплашено попита Йен.

— Не се страхувай — усмихна се баронът. — Когато Гриз се съгласи на някакви отстъпки, аз ще призная публично, че си безпризорен скитник. Само за очи, ще те набият с пръчка, но аз ще кажа на палача много да не се старае. А като се оправиш, ще те уредя някъде чирак или в кучкарника. Обичаш ли кучета?

— Обичам! — засия Йен.

— Браво! — кимна добродушно баронът. — Така ще направим.

— Ами аз?! — викна с пълно гърло Трикс.

— Наистина, с теб какво да правим? — баронът се усмихна. — Повярвай ми, Трикс, ако имах възможност, щях да ти помогна. Но нямам. Затова…

Трикс чакаше уплашено. Йен сви виновно рамене зад гърба на Галан.

— Затова ще ти дадат храна, ти ще седнеш отново в лодката си и ще се отправиш, накъдето ти видят очите. А очите ти ще гледат към Дилон. Това е голям и богат град, където един умен сирак винаги ще изкара колкото за парче хляб. Освен това, аз ще ти дам препоръчително писмо. Един вид, че ти си извънбрачен потомък на един от моите роднини. Дори може да се каже, че си мой племенник… Че знаеш да четеш и да пишеш и прочие полезни неща… писмото вече се пише. С такова писмо ще се устроиш лесно при всеки търговец, повярвай ми. По-нататък всичко зависи само от теб. Ще спечелиш пари, ще станеш младши съдружник, ще тръгнеш да плаваш по моретата, ще си построиш дом, ще се ожениш за дъщерята на твоя чорбаджия… предвидливо ще бъде, ако веднага се поогледаш за някой овдовял търговец, който няма синове, а само сладки дъщерички. Традиционно, търговците обичат и глезят повече най-малките си дъщери. След дванайсет-тринайсет години ще забогатееш толкова, че при мен, стареца, ще влизаш, без да чукаш!

Увереният глас на барона оказа върху Трикс такова магическо въздействие, сякаш баронът умееше да прави вълшебства. Трикс го гледаше със зяпнала уста и в главата му изникваха смътни образи — чиракуване в лавка, пропита с уханието на екзотични подправки, ослепително синьото небе на екзотични и горещи страни, удачни сделки, двуетажна каменна къща с градина и басейн, симпатична млада жена и собствена карета…

— Само че аз искам да си отмъстя! — с пълно гърло закрещя Трикс. — Да си върна бащиния трон! Аз не съм търговец, аз съм потомък на воини!

— Търговец или воин, какво значение има това днес? — удиви се Галан. — С торба злато можеш да убиеш много повече хора, отколкото с меч и копие. Виж Гриз, уж е от търговски род, а надхитри баща ти!

— Аз съм се заклел да отмъстя! — промърмори Трикс.

— Аз, като млад, се кълнях, че ще се оженя за Люнида Соийе — усмихна се накриво баронът. — И какво от това? Сега ще те отведат до пристанището и ще те натоварят на лодката. Ще ти връчат препоръчителното писмо. И на добър път!

Трикс мълчеше.

— Намираш, че постъпвам несправедливо, нали? — нежно попита баронът. — Наивно момче. Аз съм умен, добър и деликатен. Другите на мое място щяха да те удавят в реката. А най-глупавите, може би щяха да те върнат обратно на херцог Гриз.

— Защо „най-глупавите“? — попита Трикс.

— Защото не мисля, че сам си избягал. По-скоро Гриз те е пуснал с някаква цел. — Баронът присви очи. — Сига, стига… не плачи. Ти вече си почти възрастен и не ти прилича да показваш емоциите си. На мен, може би, също не ми е лесно. Но аз не рева, не се карам, а разговарям спокойно с теб!

На вратата се почука. Йен се подчини на жеста на барона и отвори.

На прага стоеше жената на барона и държеше в ръката си запечатан с восък свитък.

— Написах го — хладно изрече тя, без да поглежда към децата. — За кого трябваше да е написано?

— За Трикс — весело каза баронът. — За истинския. Оръженосецът.

— Няма значение, не съм описвала външността му — равнодушно каза жената. Протегна свитъка към барона. Погледна към бутилката и измърмори: — Не се напивай като свиня, защото ще те изгоня да спиш при прислугата.

— Добра мисъл — каза баронът, когато вратата се затвори подир баронесата. — Прислугата, хм… Да вървим, Трикс. Аз ще те кача на лодката.

— Няма ли да ме оставите да пренощувам тук? — възмути се Трикс. — Това ли е гостоприемството ви?!

Баронът въздъхна и поклати глава. Лекичко тупна Трикс по врата и каза на Йен:

— Неблагодарно момче, нали? Трикс, не подлагай на изпитание търпението ми. Да вървим.

— Може ли да изпратя Трикс… тоест, Йен? — внезапно попита Йен.

Баронът го изгледа с любопитство. Взе свещника от масата и каза:

— Ти не си глупав. И си честен по своему. Разбира се, върви.

Потресен и объркан, Трикс влачеше крака по тъмните коридори подир барона и бившия си оръженосец. Чувстваше се отвратително. А баронът, по всичко личеше, беше в отлично настроение. Припяваше си под нос някаква песничка, и току изпускаше някои думи, като ги заменяше с „пам-пам“ или „пам-пам-пам“:

Трикс си помисли мрачно, че баронът действително е деликатен — собственият му баща, когато пиеше с приятелите си, пееше песничката за барон Реталер каквато си беше — с всичките й думи.

На пристана дежуряха нови стражи, които при появата на барона мигом се скриха в замъка. По всичко личеше, че това беше уговорено предварително. Баронът, заедно с момчетата, се приближи до лодката, която си стоеше, както преди, завързана за кея. Посочи с пръст торбата, която лежеше на дъното и каза кратко:

— Провизиите ти.

— Благодаря, ваша светлост — през зъби процеди Трикс.

— Недей да се гневиш. Ще пораснеш и ще оцениш добрината ми. — Изглеждаше, сякаш нищо не е в състояние да изкара барона от кожата му. — Ето ти писмото. Тръгвай към Дилон.

Трикс взе свитъка и го прибра под ризата си. Изгледа Йен с негодуващ поглед, но не каза нищо и влезе в лодката. Грееше пълна луна, а на небето нямаше нито едно облаче — идеално време за плаване.

— Аз ще я отвържа — каза Йен. — Нали това е задължението ми като оръженосец.

От възмущение Трикс не намери думи, с които да отвърне на коварния си спътник. Баронът пък се разсмя гръмогласно и заудря дебелите си бедра. Йен невъзмутимо отвърза въжето, хвърли го в лодката, понапъна се и я оттласна от пристана.

— Ти… — Трикс тъкмо понечи за сбогом да извика някоя особено гадна дума, когато Йен се засили по скърцащите дъски и скочи в лодката, като едва не я обърна. Трикс впи ръце в борда и завика: — Идиот! Ще ме удавиш!

— Греби, греби — изхриптя Йен и хвана греблата. — С ръце!

Съобразявайки какво се случва, Трикс започна да гребе. Сега дойде ред на барона да крещи от брега:

— Йен, Трикс! Малоумници такива! Върнете се!

— Не мога, ваша светлост! — гребейки с всички сили, без да се обръща, извика Йен. — Дал съм клетва! Аз съм оръженосец!

Няколко секунди баронът не можа да си поеме въздух. Лицето му опасно почервеня. След това изрева:

— Накъде е тръгнал светът?! Вие сте позор за родителите си!

— Ваша светлост, ще си намерите друг Трикс! — извика Йен. — Такива като мен има, колкото искате. Скоро ще ви посетят, ще видите!

И той загреба колкото му сили държаха, без повече да слуша проклятията, които се носеха откъм брега. За щастие Галан наистина не беше на „ти“ с магиите — проклятията бяха стари, скучни и не вършеха работа.

— Няма да ни гони — уверено каза Йен, когато стигнаха до бързея. — Нощем е опасно. Пък и всичките им лодки са на сушата.

Трикс гледаше объркано оръженосеца. След малко попита:

— Защо скочи в лодката?

— Хубаво ще е, ако след година, баронът ме уреди да стана чирак — каза Йен. — Ами ако реши да ме удави във вира? Тези веселяци са ми добре познати. Когато иска, може да е много добър, ама когато не е на кеф, е лош колкото за сто. И изобщо… Нали съм ти оръженосец!

— Йен… — Всичката обида излетя от главата на Трикс. — Ти… ти вече не си просто мой оръженосец! Ти си ми… приятел… не… Ти си мой кръвен брат! Като младият оръженосец Уоли и славният рицар Лама!

— Какво? — Йен гледаше с любопитство.

— Не си ли чувал тази песен? „Балада за младия Уоли и славния Лама“.

— Не — смути се Йен.

— Много хубава балада. Песен за душата. Аз исках да прочета за Уоли и Лама в хрониките, но баща ми забрани — каза, че ми е рано.

— Нека станем кръвни братя — съгласи се Йен. — Само че нямаме нож. Трябваше да свия един от барона.

— Утре ще се побратимим — реши Трикс. — Благодаря ти, все пак! Ще види той… старият… интригант… А ти сигурен ли си, че нямаш благородна кръв?

Йен се смути и завъртя глава:

— Не… Нали ти казах, че баща ми беше градинар, а майка ми му помагаше.

— Всичко се случва… — замислено каза Трикс. — Случва се — човек живее, живее и изведнъж се оказва, че е незаконен син на херцог.

— Аз приличам на баща си — отвърна Йен. — Едва ли… Дай да видим какво са ни сложили за из път.

— Аз ще погледна, а ти греби — каза Трикс.

Все пак, Йен засега си оставаше негов оръженосец, а не кръвен брат и не беше зле да поработи.

В торбата наистина имаше храна, макар и не най-разкошната: две печени кокошки, две погачи хляб, зеленчуци и бутилка вино.

— Супер — каза Йен. — И най-важното е, че имаме препоръки. Ще ми покажеш ли писмото?

Трикс извади пергамента, момчетата го разгънаха и, взирайки се в буквите, които едва личаха, започнаха да четат.

Баронът не ги беше излъгал. От витиеватия текст следваше, че притежателят на това писмо е четиринайсетгодишен представител на знатен род (нищо не беше казано в прав текст, но писмото оставяше усещането, че става дума за племенник на барона), че момчето е грамотно и прочее… печатът беше истински и леко светеше. Кралят и, по-точно, неговите магьосници снабдяваха васалите с магически печати. Фалшифицирането на печатите не само, че беше трудно, но беше и смъртоносно.

— Супер — повтори Йен. — Можем да се наемем при всеки търговец. Дори и златар ще ни вземе на работа.

— Не, няма да работя за никой търговец. — Трикс нави свитъка и го върна обратно в торбата. — Ще се опитам да убедя регент Хасс.

— Трикс, баронът е прав. Не бива да ходим при регента. Ще стане по-лошо. Да намерим някой търговец! Ти ще започнеш работа, после ще препоръчаш и мен. Ще научим занаят, ще спечелим пари…

— Ти не знаеш какво е това дълг на честта. — Трикс поклати глава. — Не, Йен. В Дилон ще пристигнем на сутринта и веднага ще отидем в двореца.

Йен помръкна, но не тръгна да спори. Измърмори:

— Ти решаваш. Знаеш ли какво? Хайде сега ти да наглеждаш лодката, да не я избута течението към брега. На мен очите ми се затварят. А като мине полунощ, ще ме събудиш. Ти ще легнеш да спиш, за да се явиш пред регента в добра форма, а аз ще внимавам за лодката, докато стигнем до Дилон.

Трикс се позамисли. Спеше му се, но Йен постъпи толкова благородно и мъжествено, когато се отказа от предложението на барона… освен това е прав, че ще е по-добре да поспи до сутринта, за да изглежда по-достойно пред регента.

— Лягай! — съгласи се Трикс.

Йен легна на дъното на лодката, подложи под главата си торбата с храната и на секундата заспа. Трикс поседя известно време и направляваше лодката, замахвайки от време на време с веслата. Оглеждаше се назад, но никой не ги преследваше. Баронът или им беше простил своеволието, или не му се щеше да буди стражите и да си признае поражението.

Колко е хубаво, когато до теб има приятел! Дори да е от простолюдието. Колко често истинското благородство… ъ… или как точно се казваше в хрониките на Ордена на Ежедневната радост? Колко често истинското благородство се крие в невзрачна обвивка, както древното вино — в прашна бутилка…

При рицарите на Ордена на Ежедневната радост, всички сравнения, така или иначе, опираха до виното. Е, понякога и до пивото… Орденът не беше прославен особено много със сраженията си, но затова пък беше оставил след себе си множество нравоучителни балади и хроники.

Йен потрепери от студ в съня си. Трикс въздъхна, свали плаща си и зави с него своя оръженосец. Известно време тази благородна постъпка го сгряваше повече от който и да било плащ, но малко след това Трикс порядъчно замръзна. Всеки човек с по-просто възпитание на негово място би започнал да гребе, за да се стопли. Но Трикс, както подобаваше на наследника на съхерцога, изпитваше към черната работа най-дълбоко, вродено отвращение. Затова предпочете да мръзне, докато хоризонтът започна да просветлява. Тогава Трикс дръпна плаща и събуди оръженосеца.

— Време ли е вече? — попита Йен, въздъхна и се протегна. — Ти защо трепериш? Да не би да ти е студено?

Трикс гордо замълча, легна на дъното на лодката и си помисли, че това място не е много удобно за спане. Първата нощ беше спал като убит, смазан от мъката си, но сега… сега, със сигурност нямаше да може да заспи… не беше възможно да се спи върху влажните и студени дъски, които се врязваха в тялото му…

Когато се събуди, вече беше съвсем светло. Окончателно го разбуди камбанният звън, който се носеше из въздуха.

Трикс се изправи с голямо усилие, седна на пейката и се огледа. Лодката беше наполовина изкарана на брега и скрита във високите тръстики, а в далечината се виждаха каменни кули.

Дилон! Славният град, където, според мълвата, живееха сто хиляди човека!

Къде ли е Йен?

— Йен! — Трикс стана и разтъпка отеклите си крака. — Йен!

Тишина.

Къде ли се е дянал оръженосецът?

Трикс скочи на брега и видя пред себе си неголяма глинеста площадка, върху която имаше старателно изписани букви. За да не пострада, надписът беше ограден със счупени на две и забодени в земята стебла от тръстика.

С нарастващо изумление, Трикс зачете:

— И как ще станеш търговец? — на глас произнесе Трикс.

Надписът нямаше как да му отговори и той го размаза с крак.

След това се обърна и погледна торбата. Тя беше видимо изтъняла.

— А уж щяхме да се побратимяваме — промълви Трикс, развързвайки чувала.

Едната кокошка и единият самун хляб бяха изчезнали.

И свитъкът с печата на барона, разбира се.

Трикс прерови джобовете си. Парите бяха тук, тях Йен не беше взел.

Изглеждаше, че нямаше за какво да се сърди. Нали сам беше заявил, че не му трябва препоръчително писмо!

— Ама че тъпак! С една дума — не е благородник — печално изрече Трикс. Беше си помислил, че за един ден хитрият и неблагороден Йен му е станал… почти приятел. Първо става, после престава… — Когато си върна трона, ще заповядам да те заловят и да те набият с пръчка! — заплаши Трикс тръстиките, които шумяха от вятъра.

С усилие издърпа заседналата в глината лодка и я отблъсна от брега. Огледа с надежда обраслия с тръстики бряг.

Не, Йен не се показа на брега, изпълнен с разкаяние и молещ за прошка…

С натежала душа, Трикс изведе лодката до бързея. Великият град Дилон го очакваше на миля по-надолу по течението.

3

Трикс беше идвал в Дилон два пъти — в детството си, преди десет години (оттогава му беше останал само споменът за вкуса на шарения захарен памук и за мургавия огнегълтач, който забавляваше народа на площада) и преди четири години (колкото и странно да е, пак беше запомнил само огромното изобилие от сладкиши и капризната Тиана, която, винаги когато в замъка дойдеше някое момче, настояваше то да я забавлява).

Сега обаче Трикс беше зрял и сериозен човек, съхерцог в изгнание, който беше чел и слушал много за главния град на княжеството! Трикс остави течението да носи лодката покрай крайбрежните улици, застлани с каменни плочи с цвят на шоколад и заоглежда с интерес, който подобаваше на положението му града, разположен върху двата бряга.

Устието на реката се разширяваше плавно, минавайки покрай кафявите хълмове, които се спускаха надолу и опираха в самата вода.

Десният бряг беше смайващо празничен. Куполите на храмовете извисяваха искрящите си като снежнобяла кристална захар глави над ярките, приказно красиви, като шарени бонбони покриви. Тук-таме в небето се врязваха кулите на магьосниците, които приличаха на причудливо украсени, с върхове от крем сладкиши. Но най-вече привличаше окото княжеският замък на върха на хълма с яките си стени и тумбестите си отбранителни кули с цвят на карамел. Страховито стърчаха зъберите, издялани от сиво-зелен камък, който напомняше фъстъчена халва…

На левия бряг се беше заселила градската беднотия и там нямаше нищо, върху което да спре човек погледа си — пълна бъркотия от схлупени кафяво-ръждиви къщурки, сякаш някакъв великан беше разтрошил комат сух черен хляб в ръката си и беше изсипал трохите върху склона…

Но най-удивителни от всичко бяха мостовете, под които минаваше лодката — сякаш безтегловни и полупрозрачни. Велики магьосници ги бяха направили от здраво разноцветно стъкло преди стотици години. Когато изгряващото слънце се промъкваше през тях, по мътните води на реката грейваха разноцветни отблясъци — червени, сини, зелени, жълти…

Трикс усети, че стомахът му бучи, макар че когато отплава от тръстиките, беше успял да излапа почти половин кокошка. Сега обаче му се хапваше нещо сладко. Не знаеше как да си го обясни… Може би, защото великият княз Дилон, основателят на този град и могъщ маг, според легендите, бил голям почитател на сладките неща. Казват, че когато умирал, неговата душа се вселила в града…

Когато минаваше под последния — дванайсетия мост, Трикс се замисли, че така може да подмине столицата — още малко и широката река щеше да го изкара в естуария… щеше да е късмет, ако му помогнеха рибарите, защото срещу течението сам нямаше да се оправи.

Той хвана веслата и след четвърт час непривична работа, която му докара първите в живота му мазоли (благородните пришки от меча и вулгарните такива, които му бяха направили тесните обувки, не се брояха), носът на лодката глухо се удари в един покрит с тръстикови рогозки шлеп. Той беше закотвен в покрайнините на Дилон и беше любимо място на рибарите. Във вехтите му надстройки, където едно време качваха товара, сега прекупвачи търгуваха и сортираха риба.

— Какво си докарал? — звънко се провикна един седем-осем годишен малчуган, който дотича до лодката на Трикс и затанцува на място от излишък на енергия. Босите му пети отбиваха бесен столичен ритъм. — Хей ти! Какво докара, какво докара?

— Себе си — промърмори Трикс, покатервайки се на шлепа и замятайки въжето върху едно дървено колче, което изглеждаше по-здраво от останалите. Момчето загуби всякакъв интерес към него и хукна обратно към прекупвачите. — Хей! — Трикс внезапно беше осенен. — Стой, хлапе!

— Аха? — Малчуганът веднага се върна. Беше мургаво момче, силно почерняло от слънцето, с олющени рамене, голо до кръста, само по едни панталони до коленете — скъсани, но боядисани в яркооранжево. Дилон се славеше с ярката евтиния на цветовете си. — Какво?

— Искам да продам тази лодка — пак промърмори Трикс.

— Аха. — Малчуганът хвърли един бърз поглед на лодката и се втурна покрай сала, крещейки силно. — Продава се лодка, цялата, направена в съхерцогството преди две години, от планински бор, добре осмолена, има си весла, за една златна и две сребърни монети!

Трикс се почеса по главата и загледа учудено лодката си. След това измъкна торбата си и зачака. Наоколо вонеше силно на риба. Току до него влачеха някакъв сандък, сложен върху два пръта, който издаваше странни звуци. В него, като мокра камара лежеше нещо, което шаваше, с широки пипала, целите в шипове и с грапава кожа. Между гънките на мокрото и мърдащо нещо, към Трикс гледаше едно свирепо лилаво око.

Не минаха и пет минути и към Трикс се приближи един брадат и не много висок рибар, облечен с груба платнена роба и с широкопола шапка. Погледна лодката. Клекна и пипна дървото. Скочи в лодката и пристъпи напред, назад по дъното, проверявайки нещо. Попита:

— Далече оттук ли я открадна?

Трикс се замисли за секунда, но реши да не спори и отвърна:

— Стопаните й няма да се появят.

Рибарят плю през борда и каза:

— Една златна…

Но Трикс, преизпълнен с доверие към оценката на хлапето, врътна глава.

— Една златна и две сребърни. Това е добра цена.

Рибарят се покатери върху шлепа. Изгледа Трикс със съмнение. След това бръкна в джоба на робата си и извади шепа монети.

— Добре, така да бъде… Ще вземеш ли в сребро?

— Ще взема — съгласи се Трикс.

— Извинявай, че нямам медни — измърмори рибарят и наброи дванайсет сребърни монети. — Разбира се, маляк, не бива да дрънкаш монетите, където ти падне…

Преди да успее да се учуди от факта, че един прост рибар от столицата може ей така да извади от джоба си дванайсет сребърни монети, Трикс не се усети веднага, че го наричат „маляк“. Хвърли на рамо торбата с остатъците от храната си, събра в шепа монетите, без да ги брои и заслиза по стълбите.

— Хей! — малчуганът с оранжевите панталони притича до него и настойчиво го дръпна за ръката. — А за мен?

Без да спори, Трикс мълчаливо му подаде една монета.

— Охо… — Момчето ахна, гледайки с възторг парата. — Благодаря ти…

— Да не вземеш да показваш парите, където ти падне… „охо“ — каза Трикс. — Ще ти отвинтят главата.

— Аха… — кимна момчето и пъхна ръка в джоба си. — Няма. А ти, в града ли отиваш? Аха?…

— Аха… аха — катерейки се по брега, отговори Трикс. — Тук крайбрежната улица не беше толкова представителна, както в центъра, но също беше застлана с плочи. Жалко обаче, че плочите тук-таме се бяха напукали и бяха потънали в мръсотия.

— Може ли малко да се поразходя с теб? — неочаквано попита момчето, вървейки след него по стълбите.

Трикс се огледа. И забеляза (на наблюдателност рицарите ги учат от най-ранно детство), че някакви по-големи хлапета, които се мотаеха по шлепа и помагаха на търговците, оглеждат приятеля му. На брега, също така се размотаваше една група момчета, които бяха по-малки от Трикс, но спокойно можеха да му вземат монетата.

— Може — разреши Трикс.

Те повървяха мълчаливо известно време. Отдясно се простираше зле поддържан бряг, а отляво се виждаха запуснати постройки, от които се носеше рибна воня.

— Следят ни — унило проговори момчето и тръгна по-бързо, като се стараеше да върви пред Трикс. — Аха…

Трикс се огледа назад. Наистина, една групичка, която преди малко се мотаеше по пристанището, сега вървеше подире им. Трикс успя да преброи шестима.

— Върви спокойно — каза Трикс. — Ей сега ще се появи някой и те ще се уплашат.

— Аха… ето, че се появиха — тъжно отбеляза момчето. — Сега ще ни оберат.

И действително, пред тях изскочиха две момчета, на възрастта на Трикс. По всичко личеше, че бяха тарторите на групичката отзад.

Трикс се огледа, с надеждата да види някого, който да им помогне. Но рибарите и търговците бяха останали далеч назад.

Под краката му обаче имаше един дълъг, здрав прът. Досущ като този, с който Трикс се упражняваше с капитана на стражата, преди да му дадат учебния меч. Трикс вдигна пръта, изтри калта в гащите си, за да не се хлъзгат ръцете му и го стисна с бойна хватка, която носеше в учебниците красивото име „младежко забавление“: дланите, стиснати една над друга върху вертикално разположения прът.

Едното от момчетата, яко и набито (веднага си личеше, че нямаше да израсте на височина, но в раменете — охо, можеше да стане колкото цял гардероб!) се изплю на земята, направи крачка напред и попита:

— Сигурно те бива да се биеш с тояга?

— Да — отвърна Трикс, колкото може по-уверено.

Всъщност, изобщо не го биваше, а и с прът за последно се беше бил преди повече от три години. Ех, ако имаше меч! А най-добре — меч и ризница!

— Грак, донеси ми моята тояга — заповяда момчето и приглади къдравата си коса.

Неговият спътник, на мига се метна към постройките. Трикс се огледа назад — момчетата, които вървяха след тях, се бяха спрели и изчакваха. Изглежда му предстоеше да се бие само с главатаря им. Е, рицарското благородство, понякога прониква и в най-примитивните души…

— Аха. Той е най-добрият в боя с тояги в цялото Рибарско селище — прошепна на Трикс малкият му спътник. — Ти също можеш да се биеш, нали?

Трикс гледаше мрачно как Грак носи тоягата на своя приятел. Чудесна тояга — дълга метър и половина, също като тази, която Трикс беше намерил в калта, но от хубаво и здраво дърво, ръчно изработена, с вдлъбнатини за дланите, явно често употребявана, но жива и здрава, докато той държеше в ръцете си най-обикновен буков кол…

— Мога, разбира се — каза Трикс, за да вдъхне увереност на малкия си спътник, а, може би и на самия себе си. — Представа нямаш какъв съм майстор!

Изведнъж го заля вълна от вдъхновение. Учителят му се отнасяше към тоягата с голяма доза презрение, както подобава на рицар, но при липса на избор…

— Бойната тояга е нещо просто и безхитростно, като войнишката дума — каза Трикс. — Ударите й са преми и честни, те не са подли като стрелата на арбалета и коварни като стоманеното острие. Както дървото израства от земята и се стреми към небето, така и тоягата избива земята изпод краката на противника и го праща на небето! Не е важно колко е здраво дървото — важно е да имаш несломима воля! Тоягата е продължение на ръката на воина, ударът е продължение на погледа на воина, победата е продължение на пътя на воина. Стъпките в битката са в кръвта ми така, както са в кръвта на птицата движението на крилете й, а на рибите — плуването!

— Еха! — възкликна малчуганът. — Еха! Аха! Дай му да разбере! Той знае само да ни обира стотинките! Аха!

Трикс тъжно помисли, че пламенната му реч, достойна да намери място в хрониките и учебниците, беше напразна — трябваше да говори по-силно, току-виж, врагът му се уплашил… А така — само малкият сополанко изпадна във възторг…

Нямаше обаче какво да се прави — къдрокосият водач на бандата беше хванал пръта и вървеше насреща му. Своята тояга, той държеше другояче — успоредно на земята, с широко поставени ръце. Този захват също беше познат на Трикс, той се наричаше „душа човек“ и го използваха само много опитните бойци…

В следващия миг къдрокосият завъртя ръце, сякаш завърта корабен щурвал, колът му описа кръг и силно удари Трикс с единия си край.

Ръцете на Трикс, сякаш от само себе си заработиха. Неговият прът излетя срещу вражеския, отби излъскания му от много удари край, който беше нацелен към лицето на Трикс и настъпи с къси и яростни замахвания от ляво надясно и от горе надолу…

В очите на къдравия се появи страх. Той тръгна да отстъпва, отбивайки ударите на Трикс и повече не се опитваше да атакува. Трикс обаче вече беше обсебен от боя. Тоягата летеше в ръцете му и даже отбитите удари караха противника му да стене от болка. А само след няколко секунди, врагът вече не успяваше дори да се защити — един от ударите попадна в коляното му, вторият — в слънчевия сплит, а третият щеше да го уцели в шията и ако подплашеният Трикс не беше спрял ръката си в последния момент, можеше да му счупи врата или да раздроби челюстта му.

— Предавам се! — развика се къдравият, падна назад в калта и изпусна пръта. — Предавам се! Предавам се! Не можеш да биеш паднал човек!

Трикс се спря. Истинският рицар проявява благородство дори когато врагът му е с долен произход.

— Да не си посмял повече да заставаш на пътя ми! — страховито изрече Трикс. — Ясно ли е?! И само да сте обидили това… — той погледна към малкия, който с огромна радост подхвана тоягата на сразения противник — … това невинно дете! Тогава аз ще се върна и ще ти строша и ръцете, и краката!

— Какво невинно дете е този?! — възмути се къдравият, като с едната си ръка разтриваше коляното си, а с другата се държеше за корема. — Той хем не живее тук, хем се мотае по пристанището… Рибарите не дават да го бием — разправят, че бил малък… Като е малък, да ходи да проси пред някоя черква!

Трикс вдигна кола си.

— Хубаво, няма да го закачаме! — извика главатарят, бързо се измъкна назад и се опита да стане. — Да беше казал, че владееш смъртоносни хватки!

Трикс погледна гордо своята тояга, метна я на рамото си и изрече наставнически:

— Мен са ме учили да се бия най-добрите майстори от северните планински манастири. Ясно ли ти е?

— И аз така си помислих… — Къдравият стана и погледна мрачно към своите приятели. — Не биваше така… пред всички… Сега ще трябва да фрасна на всеки от тях по един в зъбите, за да не ми се ежат…

Трикс и неговият сияещ от щастие спътник минаха покрай сразените грабители, без да им обръщат повече внимание. А те ги гледаха с уважение и страх — видимо победеният им водач се славеше до този момент с бойните си умения.

— Ти защо ходиш на кея, щом не бива? — попита Трикс.

Момчето изсумтя и не отговори. Впрочем, даже на неизкушения в житейските дела Трикс му беше ясно, че такива места като рибния пазар, където ловкият малчуган би могъл да изкара някоя и друга пара, благодарение на острия си нюх, в Дилон не бяха чак толкова много на брой.

— Как се казваш? — попита Трикс.

Момчето мълчеше.

Трикс повтори въпроса с малко по-висок тон.

Малкият въздъхна и изрече:

— Халанбери.

— Кръстили са те на древния герой, който е сразил дракона в Сивите планини? — попита Трикс. — Да не би да си от благородническа фамилия?

— Аха… — Хлапакът подсмръкна. — Баща ми е придворен музикант, на пияна глава ме е кръстил така.

— Защо на пияна глава? Това е славно име! Как беше… — Трикс сбърчи чело. — „И замахна с меча си Халанбери, и завиха в клисурите зверовете горски, и се изви към небесата глас на жена, а от белите й рамене се търкулна главата й…“ Словоредът е архаичен, но героят е истински!

— Аха… Знаеш ли как ми се подиграват заради това име? — тъжно каза момчето. И занарежда с преправен глас: „Уби ли дракона, Халанбери? Или само неговите трийсет дъщери?“

— Ясно — промърмори Трикс и за пръв път се замисли над съдбата на хората, които носеха имена на герои. — Тогава как те наричат?

— Аха.

— Защо ли не съм изненадан? — Трикс сви рамене. Той срещаше за пръв път човек, който да предпочита ироничния си прякор пред името си, не защото му липсваше благозвучие, а заради излишния му героизъм. — Недей да страдаш. Ако станеш рицар, ще ти трябва гръмко име.

— А ако не стана, ще ми се присмиват, докато съм жив. — Момчето въздъхна. — Благодаря ти, че не ми се смееш. Ама само как се биеш — направо страхотия! Ти със сигурност ще станеш рицар!

Трикс огледа хлапето с подозрение. И дума да няма, получи се страхотна битка! Дори капитанът би го похвалил. Но истината е, че се получи, защото се уплаши…

Двамата, през това време, бяха подминали рибарските квартали и кейовете, където имаше само складове. Занизаха се кварталите на алхимиците, които можеха да се надушат отдалеч заради миризмата на изгоряло и отровното ухание на еликсирите. Впрочем, не беше трудно да се разпознаят и къщите на тези, които разгадаваха природните тайни. Те бяха построени по един модел, утвърден от градските власти: кръглият дом се увенчаваше от островръх конусовиден покрив от дебели греди, боядисан в тревожен червен цвят, който надвисваше като козирка над стените. Така тези къщи приличаха по-скоро на огромни отровни гъби, които предупреждаваха всички с целия си вид: не се приближавай, опасно е! Впечатлението се засилваше от гъстия храсталак, който растеше между къщите. Имаше само една тясна пътечка, по която можеше да се минава. Алхимиците не признаваха оградите.

— За какво са им на алхимиците такива покриви? — попита Трикс. — За украса ли?

— Аха — удовлетворено отвърна момчето. — За украса… За да не се разхвърчи из целия град отровата след взривовете. Покривът е тежък и когато някой алхимик се взриви, пада отгоре и бух! — затиска цялата къща. Само че не винаги помага. Миналата година един покрив изхвърча и се плесна по средата на реката. Всичката риба, чак до морето, изплува с коремите нагоре. Хората в града бяха ужасно сърдити — плашеха, че ще изселят алхимиците, аха! А те отвръщаха, че ще престанат да правят бои, кибрит, отрова и всичко останало… Глобиха ги и ги оставиха на мира…

Трикс погледна с известен страх към къщите-гъби и ускори крачка. Кварталът на алхимиците не беше голям — само тясна ивица, която отделяше рибарския район и този със складовете от останалата част на града. Рибарите бяха успели да се установят на десния, по-аристократичен бряг. По всичко личеше, че гражданите предпочитаха миризмата на риба пред алхимиците, с тяхното опасно производство.

Впрочем, зад квартала на алхимиците се простираше дълбоко, обрасло в зеленина дере, което навремето беше русло на малка рекичка, а сега представляваше естествена разделителна линия между почтените граждани и останалите обитатели на десния бряг. Над дерето беше построен малък каменен мост, а оттам нататък се простираха жилищните квартали. Оттам крайбрежната улица ставаше многолюдна — бързаха пешеходци, покрай хората се промъкваха карети, разбутвайки тълпата, яздеха конни стражари.

Трикс започваше да разбира системата, по която беше построен Дилон, по-точно десният му бряг. Тесният склон на хълма при устието, беше зает от рибари, складове и алхимици — всичко, от което градът се нуждаеше и което носеше пари, но което никой жител не искаше да има под носа си и пред очите си. По-нататък се простираха жилищните квартали, които не обиждаха нито очите, нито обонянието на гражданите и които постепенно преминаваха в градини, паркове и извънградски имения. Градът, който беше стиснат в тясната речна долина, бавно растеше нагоре, по течението и започваше да обхваща и крайните квартали. И, засега, краят на това движение на един от най-големите и най-богати градове на кралството не се виждаше…

Пътищата в града, по-точно, на неговия десен бряг, също се отличаваха с необичайна подреденост и чистота. Те бяха широки — достатъчни, за да могат да се разминат две карети и се спускаха от хълмовете, надолу към реката. Улиците се пресичаха от други, по-тесни улици, които вървяха успоредно на реката. На кръстовищата много често се виждаха фонтани или паметници. Трикс, който беше свикнал да вижда как се строят първо къщите, а чак след това се мислеше усилено как да се прокарат между тях улиците, гледаше със съмнение това геометрично великолепие. Колко ли сурова и неподкупна трябва да беше градската управа, за да поддържа този ред?! Разбира се, така беше много по-удобно, отколкото улиците да криволичат и да се връщат обратно там, откъдето започваха. Но пък си намирисваше на безсърдечна тирания.

Впрочем, на левия бряг всичко беше къде-къде по-обичайно. Дори през реката, Трикс виждаше познатата бъркотия от улици, които криво-ляво се подреждаха чак пред мостовете.

— Е, чао! — малкият притежател на голямото име го дръпна за ръкава. — Чао, казах! Аха?

Трикс изгледа объркано момчето. Във всички балади и хроники, героят, когато пристигнеше в непознат град, моментално спасяваше от беда някой безпомощен жител: или гладно дете, или някоя крадла, която замеряха с камъни, или някой луд пророк, или стар, мъдър воин, или странно облечен чуждоземец, който зле говореше езика…

Всичко това поставяше началото на голямо и здраво приятелство. Благодарното дете показваше на героя града, крадлата, след като се поизмиеше, се превръщаше в писана красавица и се влюбваше в спасителя си, пророкът изричаше няколко ценни предсказания и се повличаше след героя, за да го напътства и съветва, воинът го обучаваше на тайни хватки, а чуждоземецът се оказваше принц в изгнание, който владееше майсторството на боя с такива странни предмети, в които никой не би заподозрял оръжия, като например — препарирани котки или мокри метли…

Но при него, нещата не вървяха в правилната посока…

— И къде ще отидеш? — попита Трикс.

— А? — Момчето леко се учуди. — Ще си ида у дома. Аз живея ето там… — Махна с ръка нагоре. Каменният път криволичеше между дерето и къщите на алхимиците към върха на хълма, където блестяха с белотата и красотата си покривите на богатите имения.

— Охо! — дойде ред Трикс да се учуди. — А аз си мислех, че отвъд реката…

Момчето пристъпи от крак на крак и кимна:

— Не, аз живея там, горе. Баща ми е градинарят на гилдията на майсторите на колелета.

— Нали казваше, че е музикант? — напомни му Трикс.

— Беше, докато не съсипа гласа си от пиене — кимна момчето. — Е, доскоро! Ти се биеш като истински воин. Ако се сражаваш на арената, аз ще викам за теб.

И бодро тръгна нагоре, размахвайки ръце, без да поглежда назад.

Трикс въздъхна. Това, че се сражава като истински воин, за него самия беше приятна изненада. В тази връзка можеха да се правят най-различни планове. А това, че след оръженосеца го напусна и малкото безпътно хлапе, естествено го огорчаваше. Излизаше, че никой не се интересува особено много от него. Той си помисли със странно чувство, че коварният съхерцог Сатор Гриз, в известна степен можеше да се окаже прав.

Големите градове много обичат малките момчета от провинцията. Готови са да им предоставят най-различни забавления — игри на карти и зарове, ловки и доброжелателни крадци, продавачи на древни карти, еликсири и амулети, обилно напудрени жени с уморени погледи, конни надбягвания и надбягвания с хлебарки, боеве със змейове и дресирани крокодили, уютни и задушевни таверни, където никой не пита за годините ти, ако си решил да си поръчаш една двойно препечена ракия.

Когато на момчетата им свършат парите (при срещата с крадците това става много бързо, а в разни други случаи могат да минат и няколко часа), те рядко се връщат обратно вкъщи. Най-често, решават да останат в големия град и да вземат реванш за неудачните си запознанства.

И градът щедро им предоставя възможността да останат. Момчетата започват да играят на карти и зарове, тренират ръцете си и ловко шарят по джобовете на минувачите, рисуват древни карти и приготвят любовни еликсири, започват да ги издържат стари и грозни, но богати жени, тренират коне и ловят в градските помийни ями най-тлъстите хлебарки, събират нечистотиите на конете и огризките след крокодилите, метат в таверните…

Трикс, без да подозира какво го чака, вървеше по крайбрежната улица. Когато преди четиринайсет години придворният астролог по навик лъжеше съхерцога Рат Соийе, че първородният му син е роден под щастлива звезда, дори не подозираше колко са близо до истината думите му. И сега Трикс по чудо успя да отскочи от конника, който летеше насреща му и да приклещи ръката на един обаятелен млад човек, която се опитваше да бръкне в джоба му. Този младеж беше пристигнал в града преди три месеца, веднага беше изгубил парите си на конни състезания и беше усвоил нова професия. Този обаятелен млад човек, кутрето на който Трикс с неловкото си движение беше пресрещнал, облещи очи, пребледня и, държейки ръката си силно встрани, бързо се отдалечи. Нямаше съмнение, че наглед простоватото и обикновено момче беше притиснало ръката му нарочно.

А между другото, всичко опираше до късмета! Звездите, разбира се, нямаха никакво отношение към човешките дела. На звездите хората са им дълбоко безразлични. Още повече, че всички хора се раждат с абсолютно еднакъв късмет, но той се проявява в различни ситуации.

Неудачникът търговец, който всеки ден кълне съдбата си, би могъл да бъде най-преуспяващият скулптор на този свят. Играчът на зарове, на когото все не му идва ръка, би могъл да преуспее, ако отглежда лалета. Земеделецът, чиито посеви сушата изгаря, би преуспял в състезанията с лъкове, които се провеждат в славния град Ангурин, в най-ветровитата, дъждовна, студена и безлунна зимна нощ.

Причината, късметът да помага на даден човек в определени начинания, е твърде занимателна. Ако можеше да стане широко известна, тя би обърнала живота на много хора в по-добра посока. За съжаление, самият Абуир — учен от горещия Самаршан, който от двадесет и пет години се занимаваше с този въпрос, беше изключителен неудачник. Когато загадката беше на път да се реши, развълнуваният учен обърна запаления светилник върху работната си маса и пожарът погълна цялата му лаборатория, заедно с всички изследвания.

Разочарован, Абуир скъса завинаги с науката, отиде в планината, там се присъедини към една свирепа групичка и само след две години се прослави като най-страшния, неуловим и късметлия разбойник, когото светът беше познавал.

Така че никой, дори и Трикс, не знаеше къде се крие неговият късмет. И в кой момент можеше да го изостави. Колкото и да е печален този факт, ние също няма да узнаем истината…

Трикс вървеше по крайбрежната улица и зяпаше красивите къщи. Колкото повече се отдалечаваше от рибарите и алхимиците, толкова по-красиво ставаше наоколо. Пред домовете се появиха китни градинки и зелени морави, самите сгради бяха с големи балкони и тераси, подпираха ги колони, покриваха ги ярки лъскави плочи и бяха украсени с изящни дърворезби. Прозорците бяха от стъкло, а самите стъкла — чисти, без мехурчета и пукнатини. В малките паркове, в тревата играеха малчугани, наглеждани от строги гувернантки, облечени в дълги поли, с шарени чадърчета в ръцете. Навсякъде се виждаха продавачи, които тикаха количките си, отрупани с най-различни сладки изкушения, плодове и бутилки с жълта лимонада. Трикс, който открай време си падаше по сладкото, си купи голямо парче фъстъчена халва и едно шише лимонада и седна на парапета. Отчупи парченце от лепкавата сладост и се загледа замислено към княжеския замък.

Дали още сега да не отиде при регента?…

Или да отседне в някой хан, да поотпочине, да отиде на баня, да си купи прилични и чисти дрехи, за да изглежда достойно, както подобава на положението му на съхерцог в изгнание?

Сложен въпрос! Според хрониките, някои хора в неговото положение не считаха за уместно да се престарават в и се явяваха, каквито си бяха — мръсни, раздърпани, разкървавени, с което за сетен път подчертаваха драмата на своето положение. Но други изгнаници предпочитаха да се пооправят, преди да се явят, за да покажат, че духът им не е сломен, а благородството им — непокътнато…

Размисълът на Трикс беше прекъснат от появата на двама млади господа с вид на бохеми, които си приличаха, досущ братя. Младежите бяха шестнайсет-седемнайсет годишни, обути в панталони от зелено кадифе, облечени в копринени ризи с дантелени яки и маншети и къси кафяви елечета. Златистите им букли се подаваха изпод шапчиците, от които стърчаха по три перца — синьо, червено и зелено. И двамата държаха в ръцете си папки, издути от листове хартия, а от джобовете върху гърдите им се подаваха като пъстро ветрило цветни моливи. Дори за Трикс не представляваше никаква трудност да се досети, че са ученици от великата гилдия на художниците.

Момчетата погледнаха бегло към Трикс, приседнаха близо до него и отвориха по бутилка с вода или, може би, с леко вино.

— Жалко, времето не стигна — огорчено каза един от младежите. — Успях само да нахвърлям палача…

— Няма нищо, аз рисувах самозванеца — похвали се другият и отпи голяма глътка. — Ще го прерисуваш от мен.

Когато утолиха жаждата си, те разтвориха папките и започнаха да разглеждат рисунките си. Трикс любопитно проточи шия и се вгледа в скиците. Учениците художници го забелязаха, но излязоха свестни момчета и не му се скараха. Напротив, обърнаха рисунките към него и зачакаха реакцията му.

— Страшни са — каза Трикс, чувствайки, че трябва да влезе в ролята на благодарен зрител и облиза лепнещите си от халвата пръсти.

Впрочем, скиците действително не бяха лоши. Върху единия от листовете, с няколко бързи движения на черния въглен, беше нахвърляна фигурата на палача — гол до кръста, широкоплещест, с качулка, която скриваше лицето му и с размахан камшик в ръката. Качулката и крайчецът на камшика бяха подчертани небрежно с червен цвят. Не беше ясно кого налага палачът.

На другата рисунка беше нарисувано малко момче, което лежеше по корем, с набразден от камшика гръб. Момчето плачеше, крещеше и гримасничеше. Не беше толкова добре нарисувано, колкото палача, беше по-карикатурно, но въпреки това, беше живо и запомнящо се.

— На мен също ми харесва — скромно каза авторът на скицата. — Жалкото е, че малко го биха. Днес регентът беше в добро настроение.

— Какво се случи с него? — попита Трикс и усети, че го залива вълна от съчувствие към това момче.

— Десет удара с камшик и три години поправителен труд. Изпратили са го или на оризовите полета, или някъде още по-далеч, да пасе овце. Нали ти казах — днес регентът беше в добро настроение.

— Защо го наказват?

— Защото е самозванец. — Художникът, който беше нарисувал палача, се изплю през парапета. — Дойде сутринта пред двореца и взе да вика, че бил съхерцог Трикс Соийе и да моли регента за помощ и защита.

— Така му се пада на самозванеца! — свирепо изрече Трикс. — А регентът веднага ли го позна?

— Регентът изобщо не го е поглеждал — засмя се художникът. — Всички знаят, че малолетният Трикс е посечен, когато се е опитал да нападне Дерик Гриз. Посякъл го е самият Дерик. Така че регентът веднага се разпореди, всеки, който се опита да се представи за Трикс Соийе, да бъде бит с камшик и изпратен на поправителен труд! Говори се, че кралството се е напълнило с такива хитреци…

Трикс нямаше сили да каже дори една дума. Ушите му горяха. А помощник-художникът, без да забелязва реакцията му, произнесе мечтателно:

— Колко жалко, че не бях там… разправят, че съхерцогинята — госпожа Реми Соийе е спазила ритуала на Височайшата смърт, дори нещо повече — изпила е змийска отрова, след това се е пронизала с кинжал в сърцето и после скочила през прозореца на кулата и освен това се е заляла с газ и се е подпалила! Да видиш такова нещо и да го нарисуваш!… Херцогинята, обхваната от свирепи пламъци, прободена с кинжал и с изкривено от болка лице, се хвърля от прозореца! Бих кръстил картината „Горящата аристократка“. Не, по-добре ще е „Смъртта на съхерцогиня Соийе“ или „Кой пада от прозореца“!

Бум!

Юмрукът на Трикс с всичка сила се стовари върху челюстта на ученика художник. Зъбите на младежа изтракаха, той се преметна през парапета и падна по гръб на улицата. Шишето в ръката му се счупи и бледорозовото вино, разредено с вода, се разплиска във всички посоки.

— Какво ти става?! Какво правиш?! — развика се другият млад художник и отстъпи няколко крачки назад. — Откачи ли?!

По правило учениците обичат да се бият. Но тези двамата се оказаха твърде артистични натури, които можеха само да наблюдават как бият с камшик малките самозванци или как горящи жени падат от прозорците, но беше под достойнството им да се сбият на улицата.

— Колко жалко, че не си бил там! — крещеше Трикс и безстрашно настъпваше срещу двамата, които бяха доста по-възрастни и по-едри от него самия. — Колко жалко, че не си бил там, а?!

— Ненормалник… — мърмореше младият художник и се държеше за челюстта. — Луд! Сега ще извикам стражите!

— Предизвиквам те на дуел! — викаше Трикс и шареше с ръка около кръста си.

Уви, той нямаше нито меч, нито кинжал и затова отстрани изглеждаше, сякаш дърпа нагоре смъкващите се гащи.

Може би точно тези нелепи движения придадоха храброст на учениците. Този, който не беше ударен, помогна на ударения да стане. Той изплю кървава слюнка, опипа с ръка зъбите си, зави нагоре дантелените си маншети и смело тръгна срещу Трикс. Приятелят му го последва.

Но до бой не се стигна.

От групичката хора, които бяха започнали да се събират, едър и як мъжага с побеляла коса, наметнат с моряшки бушлат, излезе и застана между Трикс и художниците. Едното му око беше закрито от чиста, черна превръзка, която го оприличаваше на стар пират от детска книжка. Освен това, той накуцваше, а на лицето му личаха отдавна зараснали белези от стари рани. На пояса му висеше абордажна сабя, каквито на сушата носеха само офицерските чинове.

— Пусни веслата, юнги! — Мъжът изгледа строго художниците и размаха пръст на Трикс. — Какъв е този панаир?!

Мъжът изглеждаше толкова живописно, че и Трикс, и художниците неволно се изпълниха с дълбоко уважение към него.

— Този… Свинята — ученикът посочи към Трикс — ме фрасна по зъбите!

— Щом е свиня, значи не е „този“, а „тази“. Трябва да бъдеш последователен — едноокият се намръщи. — А ти, побойнико, какво ще кажеш?

— Той обиди ма… — Трикс се запъна. — Обиди съхерцогиня Реми Соийе!

— Изобщо не съм я обиждал! — възмути се ученикът. — Тя е храбра жена! Аз бих нарисувал с нея героичен сюжет!

Трикс пак тръгна напред, но силната ръка на едноокия го спря.

— Ясно! — строго каза мъжът. — Изслушах ви и разбрах всичко. Сега чуйте моето решение!

Тонът му беше толкова убедителен, че на никого дори през ум не мина да попита как така беше разбрал всичко от обърканите им обяснения и, изобщо, кой му беше позволил да се произнася?!

— Ей, ти! — Морякът извади сабята и я размаха по посока на пострадалия художник. — Ти си се изказал неуважително по адрес на аристократка. Затова си си го получил!

Младият художник подсмръкна.

— А ти! — Сега сабята сочеше към Трикс. — Желанието ти да защитиш една дама е благородно, но за улична разправия в нашия славен град се полага наказание с камшик! За да не затрудняваме правосъдието, аз лично ще те накажа на палубата на моя легендарен кораб „Асиопа“! Десет удара с камшик!

Тълпата изохка и Трикс разбра, че му се готви сурово наказание. Той се опита да направи крачка встрани, но тълпата с радост прегради пътя му и едноокият моряк го хвана за яката и го помъкна със себе си.

— Господин… ъ-ъ…, господин моряк! — развика се подир тях пострадалият. — Недейте десет камшика! Аз да не съм звяр! Пет-шест са напълно достатъчни!

Нямаше как да не признае човек, че младежът прояви известно благородство. Но на Трикс, в този момент не му беше до благите и великодушни мисли, чиито наченки можеха да бъдат открити и в бохемските души. Той висеше в лапите на едноокия моряк и полагаше огромни усилия да докосне с крака земята под себе си, за да не падне. Морякът го влачеше по улицата, която водеше нагоре към планината, все повече отдалечавайки се от реката. Няколкото зяпачи, които се бяха залепили за тях поизостанаха когато морякът ги стрелна злобно с единственото си око, но продължаваха да ги следват.

— Господине… — Трикс малко изкриви душата си. Морякът никак не приличаше на джентълмен, но все някак трябваше да се обръща към него. — Господине! Може ли да си платя?…

— Три котви в гърлото ти! Бизан мачта в задника ти! — взе да ругае морякът. — Да не би да искаш да подкупиш капитан Бамбура, страшилището на Лилавия океан и ужасът на Кристалните острови?! Още два удара с камшик!

Трикс внезапно усети леко съмнение. Суровият моряк го влачеше нагоре, където беше много проблематично да бъде намерена палубата на славния кораб „Асиопа“, с ужасния камшик. А и приказката му беше някак си… прекалено моряшка…

— Ще извикам стражите! — тихо, но заплашително произнесе Трикс.

— Мълчи, глупако! — снизи гласа си капитан Бамбура. — Чакай…

Той вкара Трикс в една уличка, която беше толкова тясна, че двама души не можеха да се разминат. Високи къщи, на по три-четири етажа се издигаха нагоре и закриваха небето, като оставяха само една малка пролука, където се вееше простряно пране. На прозореца на втория етаж седеше черен котарак и виеше страховито, за да го пуснат.

— Не зяпай! — Капитан Бамбура пусна Трикс, огледа се подозрително наляво и надясно и отвори една малка вратичка в стената. Вмъкна се вътре и го подкани: — След мен!

Трикс се поколеба.

— По-бързо, Трикс… бушприт в ребрата ти! — кресна морякът.

Трикс трепна, като чу името си. Поколеба се още секунда и последва моряка.

Наложи се да почака, докато очите му привикнат към тъмното. Трикс и капитан Бамбура се намираха в малка стаичка, затрупана с прашни вехтории. През една врата, която водеше до вътрешността на дома, едва-едва се процеждаше малко светлина. Освен светлината, през вратата проникваше миризма на печено месо и леки и еднообразни звуци, каквито се чуват, когато група хора се опитва да не вдига шум. При това, в шума сякаш се усещаха и детски гласчета. Богатото въображение на Трикс, веднага нарисува картина — пазар за роби, където пирати, заселили се в града, подлъгват малки момчета и момичета, след което им слагат печати с нагорещено желязо и ги продават на търг.

Трикс отново загледа с подозрение Бамбура.

— По-бързо, млади човече! — Морякът се устреми към вратата. — Едва не закъснях!

Зад стената се чу изстрел и пронизително запищя жена. Трикс подскочи.

— Съхерцоже, остават ми три минути! — Бамбура отново хвана Трикс за рамото и го помъкна през стаята. В коридора се разминаха с трима черни диваци (Трикс замига с очи) с набедрени препаски и копия, с младеж, който държеше в ръката си шиш с печено месо, с прекрасна млада девица с белоснежна рокля, кой знае защо, изплескана на гърдите с червена боя и с рицар, нагласен в демодирани доспехи. Впрочем, за човек, който носи върху себе си четирийсет килограма желязо, рицарят тичаше подозрително леко и безшумно.

— Какво е това?! — безпомощно възкликна Трикс.

Но капитан Бамбура вече го беше натикал в една миниатюрна и силно осветена стаичка. Тук основен предмет на интериора беше едно голямо, макар и старо огледало, пред което върху масичка горяха цяла редица свещи. Върху масичката се търкаляха пухчета, кутийки с пудра и руж, сенки, туш за мигли и разни други неща, които Трикс беше виждал в будоара на майка си.

До масичката имаше едно продънено кресло, където капитан Бамбура, на секундата се тръшна. До стената имаше кушетка, върху която лежеше и похъркваше някакъв слаб и дълъг човек, който сега се беше свил на четири.

— Искам обяснение! — не издържа Трикс. — Кой сте вие?

Капитан Бамбура, енергично разнасяйки по лицето си с пухче керемиденочервена пудра, смъкна черната си превръзка и погледна Трикс с двете си очи. Окото, което досега беше скрито зад превръзката, по нищо не се различаваше от това, което светът имаше удоволствието да вижда. След това понадигна сивата си грива и под нея се показа черна коса. Веднага стана ясно, че Бамбура е не по-възрастен от трийсет години. Хайде, трийсет и пет да са… В никакъв случай повече!

— Ти нали си Трикс Соийе?

Трикс въздъхна и кимна.

— Спомняш ли си, преди две години, по Коледа, в съхерцожеския замък, трупа пътуващи актьори изиграха една пиеса? „Заблудите на мъдростта или Големите страдания на малкия елф“?

Трикс кимна смутено. Той помнеше пиесата, макар че не беше много достойно един почти възрастен човек да гледа детска пиеса за елфи и гоблини. Баща му не престана да се подсмихва. Но на Трикс му хареса и смелият принц на елфите, който се сражаваше с краля на гоблините, заради откраднатата си сестра, и самата сестра, хареса му и коварният крал на гоблините…

— Вие сте… вие сте кралят на гоблините! — извика радостно Трикс.

Морякът Бамбура се прокашля. Беше видимо поласкан.

— От време на време, млади момко. И така, аз съм ваш длъжник. Нашият театър беше в бедствено положение, трябва да си го призная. Щедростта на ваша светлост… и на покойната съхерцогиня… ни спаси.

Трикс се изчерви. Наистина, той беше уговорил майка си, щедро да възнагради пътуващата трупа.

— На мен много ми харе… — започна Трикс.

Но в този миг по вратата се заблъска. С ботуши, май че… Чу се рев:

— Бамбура! Защо не си на сцената?! Алби вече цяла минута те търси в трюма, зрителите започнаха да се смеят!

Бамбура скочи и със скоростта на мълния излетя през вратата. Трикс успя само да забележи, че на страшния капитан крещеше едно малко, пълничко човече, облечено в шутовски одежди… прекалено шутовски, за да ги носи истински шут.

Вратата се затвори. Трикс погледна замислено огледалото. И все пак, съдбата му се беше усмихнала. Нищо, че не беше срещнал покровителите, които се полагаха на един герой, но и театърът беше място, където можеше да си поеме дъх и да помисли как ще живее по-нататък.

Отнякъде съвсем наблизо се разнесоха аплодисменти. Трикс въздъхна — много му се искаше да погледне какво става на сцената.

Тялото, което лежеше на кушетката, без да се обръща с лице към него, произнесе:

— Помръднете картината на стената, млади човече. Зад нея има дупка и оттам можете да гледате.

Като поглеждаше предпазливо към досетливия непознат, Трикс отиде до стената, където висеше една картина. Трикс, който се интересуваше от живопис, я погледна по-внимателно и реши, че тя не струва дори колкото платното, върху което беше нарисувана. Неизвестният художник беше нарисувал жена, която се усмихваше тайнствено на фона на унил пейзаж. Усмивката на жената беше толкова измъчена, че Трикс си помисли, че художникът сигурно не е пускал модела си няколко часа подред до едното място. Усетът за пропорция, също не беше в ред, а преобладаващите тягостни кафяво-жълто-зелени тонове правеха картината абсолютно непривлекателна.

Затова пък, през отвора в стената се откриваше невероятна гледка! Дупката беше направена в противоположната на сцената стена, над главите на зрителите. Малко далечко, но всичко се виждаше.

И се чуваше.

— Кил и фарватер! — крещеше на сцената капитан Бамбура. — Как можа да си помислиш, Алби, че ще те оставя на разтерзание на туземците?!

— Ав, ав, ав! — залая жизнерадостно малко бяло кученце, подскачайки около Бамбура.

— Не, Алби! — възкликна капитанът. — Ние няма да се сражаваме с туземците, ние ще ги победим с хитрост! Кажете, приятели, накъде отидоха туземците?

— Натам — завика в хор от тънки гласчета залата.

Трикс погледна зрителите, после върна картината на мястото й и попита:

— Кажете, моля, вие само за деца ли играете?

— Ние не играем, ние даваме представления — кисело отвърна човекът от кушетката. — Не само. И за техните родители и гувернантките им.

— А аз, когато чух тези гласове, реших, че тук се продават хиляди малолетни роби — призна си Трикс.

— Напротив, тук на малолетните робовладелци се продават възрастни и бедни актьори — отговориха мрачно от кушетката. — Ако не възразяваш, ще поспя още четвърт час. Моето появяване е на финала, при това мен ме изнасят през сцената мъртъв, на носилка…

Трикс въздъхна и седна на креслото, пред огледалото.

Погледна към картината.

Не, все пак има нещо в тази картина…

4

— Какво невероятно коварство! — възхити се Бамбура. — Да пуснеш на свобода сина на сваления владетел, за да се бои от отмъщение собственият ти син и да не се отпуска!

Трикс въздъхна. Честно казано, той не се възхищаваше чак толкова на коварството на Сатор Гриз.

— Интрига, достойна за перото на Гил Гилен — продължаваше Бамбура. — Той щеше да напише трагедия. Като „Руста и Помпилико“. Или трагикомедия. Като „Юлай и Юлая“. Или комедия. Като „Клео и Кагана“!

— И щеше да я нарече „Трикс и Гриз“, — с кисел тон произнесе актьорът, който на финала на пиесата играеше трупът на краля на туземците. — Успокой се, Бамби! Гил Гилен измисляше всичките си истории или ги крадеше от колегите си. Никога не е писал нещо реално. Винаги се е страхувал, че някой от благородните господа може да се разгневи и да заповяда да го набият с пръчки.

Трикс много-много не се интересуваше от историите на комедиантите, но все пак кимна с глава. Тази версия му изглеждаше къде-къде по-реална.

… Спектакълът беше приключил преди около час и оттогава Трикс седеше в стаичката с огледалото и препирните. Компания му правеха Бамбура (както вече Трикс беше успял да разбере, актьорите, за по-голяма лекота, се наричаха помежду си на сцената с истинските си имена) и кльощавият мургав мъж, който играеше краля на туземците. Наричаха го Шараш или Жараж, Трикс така и не успяваше да схване произношението и за всеки случай се обръщаше към актьора неразбрано — гъгнейки и хъркайки, сякаш го беше повалила внезапна настинка.

Бамбура се върна веднага след тържественото погребение на Шараш или Жараж, което Трикс проследи с огромно любопитство през дупката в стената. Храбрият капитан държеше под мишница бялото кученце Алби. И двамата изглеждаха уморени. Кученцето подуши краката на Трикс, джафна и се затича към ъгъла, където имаше паничка с вода. Лочеше жадно, като благороден рицар, рано сутрин след празненство, пухтеше гневно и само дето не ругаеше на кучешки, под нос. Бамбура си припяваше радостно песента на чернокожите роби: „Свободни, свободни, ще бъдем свободни…“ и събличаше костюма си. Смъкна моряшките си дрехи, ботушите, оръжието си и черната превръзка. Отвърза подплънките за бицепсите, отпусна колана си и пусна на свобода коремчето си. Остана по трико — пъстро и закърпено — каквито носят акробатите и жонгльорите, седна до масичката и смигна добродушно на Трикс. След него влезе Шараш-Жараж, който носеше апетитно ухаещо парче печено месо.

— Много удобно сме го измислили — поясни Бамбура. — В средата на второ действие туземците пекат на огъня месо. Хванали са моя старши помощник — той е толкова голям мръсник, че дори собствените му деца не жалят за него… След което рицарят Кристан с меча си, а невинната девица Глиона с вой прогонват туземците, те бягат заедно с месото, а след спектакъла ние си го поделяме.

— А… Това ли? — Трикс подозрително изгледа парчето месо.

— О, не! — Бамбура размаха ръце. — Не е това, което си мислиш. Можем ли всеки ден да търсим такъв колоритен негодник за ролята на старши помощник? Това е най-обикновено говеждо месо от пазара… Признавам си, че беше малко повмирисано, но ние го накиснахме в оцет и повечко го попрепекохме…

Трикс се успокои и хапна заедно с актьорите (Алби, с настоятелен лай напомни, че и на него му се полага парченце). След това разказа цялата си история, като започна от утрото, когато се запъти към баща си, в тронната зала…

— Не си прав Ш(Ж)араш(ж) — пламенно произнесе Бамбура. Трикс отново се заслуша, но пак не разбра името на мургавия. — Ако съчиним пиеса, в която да се разказва историята на бедното момче, зрителите ще се възмутят от несправедливостта! Народното негодувание ще стигне до княза, а може да стигне и до краля!

— Да, да — кисело изрече Шараш-Жараж. — Само че първо ще стигне до Сатор Гриз. А той ще изпрати някой убиец, който през нощта ще пререже и гърлото на Трикс, и нашите гърла, за всеки случай.

— Тогава ще съчиним пиесата иносказателно! — Бамбура махна с ръка. — Така, че узурпаторът нищо да не разбере!

— Тогава, никой нищо няма да разбере… — дояждайки месото си, съобщи Шараш-Жараж. — Да не говорим, че да съчиниш пиеса не е проста работа. Трябва талант! Спомняш ли си, че ти се опита да напишеш трагедия? За едно момиченце, което тръгнало да види болната си баба и по пътя го срещнал страшен разбойник… и…

Шараш-Жараж погледна към Трикс и се закашля, сякаш се беше задавил. Когато се изкашля, довърши кратко и сухо:

— Нищо не се получи! А сега искаш да разкажеш за държавен преврат и то така, че зрителите да застанат на страната на Трикс!

Бамбура кимна неохотно. След което произнесе:

— Все пак, аз ще отида при господин Майхел. Ще му кажа, че случайно съм срещнал на улицата един свой племенник и искам да го зачисля към трупата. Няма да откаже! И без това, отдавна ни трябва младеж за младежките роли!

— А младежът дали ще иска? — полюбопитства Шараш-Жараж.

Трикс се навъси, но Бамбура беше във възторг от идеята си и не приемаше отказ. Потупа ободряващо Трикс по рамото и каза:

— Чакай. Изчакай малко.

Избърса мазните си ръце с една зацапана платнена салфетка, дръпна нагоре смъкнатите си панталони (ако човек е слаб по природа, след ядене му се налага да поотпусне колана, но ако е пълен, трябва да си стегне колана там, където би трябвало да се намира талията му) и излезе от стаичката.

— Бамбура е добър човек — замислено каза Шараш-Жараж. — Един ден прибра това кученце и оттогава играе с него. Макар че, според сюжета, капитанът има папагал.

— Господин… Жараж… — неуверено започна Трикс.

— Защо гъгнеш като нашия скъп Бамбура? Казвам се Ш-а-р-а-ж — отчетливо изрече актьорът. Славно планинско име! Означава — любимец на своите родители… Кажи ми, наистина ли искаш да се присъединиш към трупата ни и да обикаляш по пътищата на кралството заедно с нас?

Трикс не отговори. Беше го срам да каже какво мисли.

— Хайде, смело! — насърчи го Шараж.

— Не съм сигурен, господин Шараж. Само ако можеше пиесата така да се изиграе, че злодеите да бъдат заклеймени и истината да възтържествува…

— Не — поклати глава артистът. — Не бъркай изкуството с живота, младежо. Да, ние понякога играем така, че в залата плачат и най-твърдите мъже — каменоделци, палачи, и леките момичета. И благородните господа, особено, ако седнат да гледат с бутилка вино в ръка, също пускат по някоя сълза. Но театърът е нещо различно от живота. Светът не е театър, а хората не са актьори. Ако останеш с нас, няма да останеш гладен, весело е, ще видиш свят, но аз мисля, че ти искаш нещо друго…

— Трябва да си върна бащиния трон. Обещал съм. — Трикс се поколеба, гледайки невъзмутимия Шараж и попита: — Сигурен ли сте, че няма начин с вдъхновената игра на артиста и огненото слово на барда да бъдат наказани злодеите?

— Няма начин — Шараж поклати глава. — Ще ти разкажа една история за едно момче от планината, което избяга от унищоженото си село и което мечтаеше да отмъсти на враговете си. Малкият дивак се присламчи към пътуваща трупа и един млад актьор — съвсем малко по-възрастен от него самия стана покровител на момчето, научи го да играе на сцената и да говори без акцент. Актьорът открай време мечтаеше да стане писател и даже написа пиеса за това как малкият планинец се скитал немил-недраг. Как се спасил от една пантера, как успял да избяга от глутница вълци, как се изплъзнал от бясна лисица… как надвил с помощта на тежка тояга могъщия… — Шараж погледна замислено дланите си и Трикс забеляза, че те са покрити със стари, отдавна зараснали белези. — Нищо не се получи. Никой не се развълнува от съдбата на момчето.

— Ъ-хъ… — Трикс кимна. — А вие какво бихте ме посъветвали? Да си отмъстя ли?

— Князът няма да те изслуша. — Шараж поклати глава. Изгледа със съмнение Трикс. — Можеш ли да се биеш?

— Да! — гордо отвърна Трикс, като си спомни неотдавнашната битка.

— Мога да ти дам съвет, момчето ми. — Шараж се поколеба. — Но това изисква тежък и упорит труд и дълги години чакане. Пет, десет, двайсет години, не по-малко…

Трикс помръкна. Както всяко момче и той не обичаше да прави планове за толкова много време. Как да гледаш двайсет години напред, когато си само на четиринайсет?

— Е? — подкани го Шараж.

— Щом няма друг изход… — Трикс погледна актьора в очите. — Научете ме!

Шараж кимна. Сякаш беше чакал само някой да произнесе тези думи: „Научете ме!“

— Никога не се опитвай да докажеш правотата си — няма да успееш. Запомни, че законен е този владетел, който е на трона! В най-добрия случай, ти ще отнесеш само насмешки и камшици. В по-лошия — място в тъмницата или нож в гърба.

— Тогава какво да правя?…

— Опитай се да станеш оръженосец и да се издигнеш до рицар. Отново да получиш дворянството си — този път, не заради произхода си, а заради собствената си доблест и подвизи. Ако се прославиш, ще можеш да предизвикаш врага си на дуел — дори той да е херцог. Оръжието разрешава проблемите не по-зле от думата на краля.

Трикс мълчеше. Мисълта как извиква на дуел подлия Сатор, троши копието си в гърдите му, а с меча го разсича на две половини, беше сладка. А след това призовава на благородната арена и Дерик, и дълго да го гони покрай ликуващите трибуни, налагайки го с мощната си рицарска длан…

— Това е трудна задача — каза Шараж. — Първо трябва да станеш воин. Истински могъщ воин, като тези, за които се пишат балади.

— Балади… — каза Трикс. — Кажете ми, Шараж, как успяхте да надвиете пантерата?

Шараж въздъхна.

— Как успях… Нали съм планинец! Първо я ударих с една тежка островърха тояга, след това забих тоягата в гърлото й и я завъртях два пъти. Кръв течеше като в кланица! Само как ревеше в тишината на нощта!

Трикс преглътна. Той предпочиташе да не си представя, от какво се правят колбасите и как изглежда победата над свирепия хищник. Разбира се, на сина и наследника на съхерцога му се беше случвало да придружи баща си по време на лов. Но там, по правило стреляха по зверовете с лъкове, след което животното биваше отнасяно някъде и от него приготвяха малко по-късно вкусна трапеза…

— Вие сте герой! — каза Трикс. — Много благодаря. Аз ще се постарая да стана истински воин.

Шараж загледа замислено вратата, която се затвори след момчето. След това, с тъжна усмивка измъкна изпод леглото си една тумбеста бутилка със силно вино и наля догоре две чаши.

В този момент Бамбура се върна. Беше смутен, но не беше изгубил оптимизма си. Вдигна от пода Алби, който близна актьора по носа.

— Днес Майхел не е в настроение. Няма нищо! След някой и друг ден, той ще се убеди, че у теб има артистична жилка и ще те приеме в трупата… Трикс?…

— Малкият си отиде — каза Шараж. — Ние си поговорихме и аз му обясних, че актьорството не може да оправи света.

— Защо?! — възмути се Бамбура и пусна кученцето на земята. — Къде ще отиде сега?

— Мисля, че ще се опита да стане рицар. — Шараж протегна към приятеля си чашата с вино. — Изборът му е съмнителен — той не притежава нито нужното телосложение, нито характера, които биха му позволили да удря някого по главата с тежкия меч. Честно казано, приятелю, разбирам защо реши да приютиш момчето в трупата. От него може би щеше да стане добър управник на някое мирно и богато херцогство. Но да се заплете в интриги, за да си върне престола? Да усвои занаята на търговец, да забогатее неприлично, да разори врага си и да си върне бившите владения? Да се превърне в планина от мускули, окована в броня и с меч да си проправи път към трона? Да стане наемен убиец, да се промъкне в потайна доба в спалнята на Сатор Гриз и да размаже черепа му с нощното гърне? Не, тези неща не са за него.

— Но нали си го посъветвал да стане рицар? — възмути се Бамбура.

— Да — кимна Шараж. — Защото си спомних за един млад планинец, който искаше да си отмъсти, но така и не успя. И за неговия приятел, Лиандър по баща, който беше лишен от престола заради непълнолетието си и постъпи в актьорска трупа.

Бамбура въздъхна и седна зад масата. Взе чашата с вино и отпи. Промърмори:

— И какво от това? Виол е добър управник. Къде-къде по-добър, отколкото бих бил аз! На седем години да изплетеш такава интрига! Да завъртиш главата на десетгодишния си брат с изкуство и така да го обработиш, че сам, доброволно да избяга с артистите… Освен всичкото, намериха и дрехите на изчезналия брат на брега на реката, и трима свидетели се намериха, така че бързо и без да се губи време братът беше обявен за удавен! И всичко това, съвсем сам, на седем години, Виол успя да го организира! Истински талант!

— Талантлив е — без ентусиазъм призна Шараж. — Може би, владетелят трябва да бъде точно такъв, дори като дете. Само че това момче, Трикс, не иска да се помири. Нека се опита да победи.

— Да, но по кой начин?! — възкликна Бамбура.

— Начинът е само един — усмихна се Шараж. — Ако не съм изгубил целия си ум… Но на Трикс, нищо не съм му казал. Нека и ние да не говорим за това!

Приятелите мълчаливо отпиха от чашите си.

Всеки нормален човек, разбира се, би попитал какъв начин виждаше Шараж и защо не каза нищо на Трикс за него. Но Бамбура, който от десетгодишен се подвизаваше в пътуващия театър, свято вярваше в законите по които живееше сцената. Един от главните закони беше — не изпреварвай действието и остави зрителят да се наслади на интригата.

От уважение към прославения в артистичните среди капитан Бамбура, ние също няма да настояваме да ни се обяснява и дори ще се престорим, че не разбираме, за какво става дума.

Трикс се изгуби из коридорите и изведнъж попадна в зрителската зала. Личеше, че тук се играе често и помещението не се използва за друго. Скамейките в залата не бяха сковани как да е и поставени върху пънове, а бяха старателно изработени и имаха облегалки. Отзад бяха с номера, за да не се лутат зрителите къде да седнат и това вече си беше върховен шик.

Имаше отделени меки столове, където седяха благородните господа, които бяха готови да заплатят двойна цена. Пред столовете имаше дори масички, където да се поставят разхладителни или сгряващи напитки.

С леко съжаление в сърцето Трикс тръгна към изхода. На него му харесваха и Бамбура, и Шараж, и може би, той също с времето щеше да си намери място в трупата, където сигурно щеше да живее спокойно. Но Шараж беше прав — така нямаше да си отмъсти. Значи си е струвало и да приеме препоръките от Тор Галан и да се захване с търговия.

Вратата беше отворена и Трикс излезе без никакъв проблем от залата. Охранителят, суров на вид, облечен с дрехи на северен варварин-наемник, с боен чук на пояса, огледа подозрително Трикс, но го пусна да излезе. Трикс си помисли, че този северен варварин е толкова варварин, колкото капитан Бамбура беше капитан на пиратски кораб, но предпочете да не проверява. Още повече, че най-сигурният начин да провери беше да каже на варварина, че няма нито братя, нито сестри. Кой знае защо, смяташе се, че за северните варвари най-лютата обида е тази, след която изреклият я трябваше да бъде убит.

Трикс реши, че произходът на варварина не го интересува чак толкова.

Той повървя нагоре по улицата, докато не излезе на едно малко площадче, с фонтан по средата. Покритата със зелен мъх фигура в средата на фонтана изобразяваше момиче, което държеше в ръцете си гърне, от което течеше вода. Единствената дреха, която момичето носеше беше мъхът по него и Трикс, като приседна на каменния парапет, смутено хвърли поглед към статуята.

Дали да стане рицар?

Рицарството беше благородно занимание, което отиваше дори на високоблагороден владетел в изгнание. Много балади и летописи свидетелстваха за това как лишени от власт и прокудени владетели са приемали друго име и са ставали рицари, постигали са успех и след това победоносно са се връщали на трона си. Така че съветът на Шараж не будеше у Трикс никакви съмнения.

Само дето времето…

Трикс въздъхна, оглеждайки скептично кльощавите си ръце. Нямаше да удържи меча, макар че се беше понаучил. Щеше да му се наложи да се клатушка година, две или три, преди да се научи да носи някакви що-годе прилични доспехи и да размахва меч. Само в разни детски книжки като „Червените демончета“, момчетата направо хващат оръжие и се справят с опитните си противници…

Трикс отново въздъхна.

Но ако допуснем, че се реши… Разбира се, обидно е да започне от оръженосец, когато, според всички правила и закони, вече е рицар и може да посвещава оръженосците. Нещо повече — той самият вече имаше свой оръженосец… и като си спомни за коварния Йен, Трикс махна с ръка от досада. Добре! Ще стане оръженосец! Изобщо не е сложно — грамотен е, знае рицарския церемониал и правилата на турнирите. Всеки рицар ще се зарадва на такъв оръженосец!

Първо обаче трябва да се намери рицар без оръженосец.

Трикс се замисли. В съхерцогството нямаше много истински рицари, повечето бяха солидни и възрастни и формално се числяха към стражите на някой от управниците. В действителност, вече си почиваха от миналите геройства. Техните оръженосци не се отличаваха особено от господарите си — и те бяха възрастни, имаха семейства, трепереха над домовете си и обичаха да разказват за прочутите арени, които бяха посещавали. „В този момент убиха третия кон на барона, но аз не изгубих самообладание и…“

Имаше, разбира се, и странстващи рицари. Те се скитаха из кралството и ту се наемаха временно в пограничните райони, ту помагаха на бароните и на градоначалниците да се справят с някоя шайка разбойници или с чудовищата, които изпълзяваха от време от храсталаците или от някоя пещера. Впрочем, повечето чудовища, за съжаление, предпочитаха да тичат или да летят вместо да пълзят. Сред странстващите рицари имаше и много прославени, чиито титли се произнасяха по няколко минути: „Алдегор тан Сарт, ветеран от битката при Медлок, изгубил едното си око по време на сраженията при Хугридите, победил славния сър Мортис от Агуада, изтребил сивия парамейски блатен змей, участник във Втората магическа война…“ И така нататък, докато самият рицар не махнеше с ръка — стига, стига, няма защо да изброявате тези титли, тук сме само свои хора…

Имаше и такива рицари, които не бяха се прославили с нищо — в сраженията при Хугридите не бяха изгубили очите, ушите, ръцете и краката си, бяха оставили змея да дояде на спокойствие цялото село и да се оттегли в блатото си, бяха се разминали навреме със срещата със сър Мортис (с тан Сарт, също така), а през Втората магическа съдбата ги беше запратила да охраняват обоза с провизиите и жриците на любовта. Впрочем, и тях народът ги уважаваше. Винаги се считаше, че е голям късмет да станеш оръженосец на някой рицар. Много момченца от простолюдието от малки размахваха пръчки и се учеха да се фехтоват, изучаваха гербовете и правилата на благородното общуване. Ако в града или селището се появеше рицар без оръженосец, около него веднага се завихряше ято от малчугани и всеки се надяваше, точно на него да му се усмихне късметът. А рицари без оръженосци се срещаха доста често. Току някой хлапак, на когото рицарят беше зашлевил някоя тежка плесница, се отказваше. Току, докато рицарят се сражаваше храбро с някое чудовище, а оръженосецът, който пазеше нещата му и зяпаше с отворена уста, изотзад се промъкваше прясно излюпеното, но вече зъбато и изгладняло чедо на страшилището. Случваше се и така, че понякога рицарят не можеше да си плати таксата за участие и му се налагаше да продаде оръженосеца си на някой търговец. Разбира се, с твърдото обещание да откупи момчето още с първата награда. Но наградата беше една, а рицарите — много…

Трикс се намръщи, спомняйки си историите, които беше чувал за такива рицари. Разбира се, в собствения замък, до коляното на баща ти, където твърдо знаеш, че съдбата ти е да бъдеш рицар, а не оръженосец, тези истории се възприемаха другояче. Ако оръженосецът си е отнесъл някоя и друга ножница по гърба — значи сам си е виновен, най-вероятно е съсипал вечерята и е оставил господаря си гладен. Ако хлапакът е попаднал на разбойници, докато проверява храстите по заповед на рицаря — затова е оръженосец — за да пази господаря си.

А сега излизаше, че Трикс трябваше да стане оръженосец, с всички произтичащи от това последствия. Тази мисъл съвсем не го радваше. Трикс замислено загледа зданието на театъра, яркия афиш над входа, който съобщаваше: „Само днеска и за през целия месец! Утре — Алби и Бамбура на Кристалните острови! Вечерта — Огнената страст на Кралицата на варварите!“

Бамбура, може би щеше да го приюти в театъра. Сигурно, щом името му е написано на афиша. Но Шараж беше прав — тогава трябваше да забрави за родителите си, за трона, за отмъщението…

Трикс стана. Преметна по-удобно торбата през рамо и тръгна нагоре, към княжеския замък. Не, не за да търси справедливост и да получи камшик. Той започваше полека да разбира, че ако погледнеше по-безпристрастно, справедливостта и камшика можеха да изглеждат по един и същ начин. А странстващите рицари, особено тези, които не бяха добре дошли в двореца, се подвизаваха в близките кръчми — хапваха месо, пийваха вино и се оплакваха от непохватните си оръженосци. Там трябваше да си потърси господар.

При мисълта, че трябва да се сдобие с господар, на Трикс съвсем му стана тъжно. Но все пак не забави крачка.

Славният град Дилон предлагаше на своите жители и на гостите си немалък избор от гастрономични удоволствия. Кръчми — за по-простите и по-бедните, пивници — за тези, които предпочитаха само да пият, гостилници — за любителите на екзотичната кухня, и механи — за най-отбраната, богата и преситена публика.

След като размисли, Трикс отхвърли както кръчмите и пивниците — рицарят не би седнал да се храни с простолюдието или да се напива, така и механите — там можеше да срещне единствено именити рицари, които едва ли биха взели за оръженосец първия попаднал младеж. Опита се да си представи, че той самият е рицар — горд, но не много богат и разбра, че трябва да търси нещо прилично, но не помпозно; екзотично, но не крещящо. С една дума — един достатъчно рядък тип заведение.

Късметът не му се усмихна веднага. Колкото повече се приближаваше до княжеския замък, толкова по-оживени ставаха улиците, а заведенията ставаха все повече. Сладкиши се продаваха направо на улицата. Най-много се купуваха стафиди — продаваха ги на шепи — купувачът пъхаше ръка в чувала, хващаше в шепата си колкото можеше — черни, жълти или оранжево-червени и измъкваше, колкото е хванал. Разбира се, този, който имаше по-голяма ръка, печелеше, но понеже купувачите бяха основно деца и млади госпожици — търговците не търпяха загуби. В малките магазинчета предлагаха платове, при това не само лен, вълна и коноп, които бяха производство на местните, но и скъпи вносни — коприна, памук, сатен. Изобилстваха и магазинчетата на бижутерите — тук не излагаха нищо на витрините, а примамваха клиентите си с гордата емблема на работилницата на златарите — две преплетени халки. И, разбира се, както се полагаше на всяко търговско средище, все по-често се виждаха обменни магазинчета. Един или двама охранители бдително следяха да не би някой да притеснява клиентите, а тяхната принадлежност към професията издаваха навитите до лактите ръкави и медальоните от три монети — златна, сребърна и медна, които висяха на вратовете им.

Трикс вървеше покрай магазинчетата и лавките и с любопитство, но и с изострено внимание оглеждаше кръчмите, които рицарите биха си харесали. На няколко пъти му се стори, че е попаднал на това, което търси, но в гостилницата с многообещаващото име „Щит и меч“ нямаше нито един рицар, повечето хора бяха странно тихи и облечени безлично, седяха поотделно на масите, не се поглеждаха и бавно пиеха… Трикс застана на прага, смутено пристъпи няколко пъти от крак на крак и излезе. След това неговото внимание беше привлечено от една пивница — „Тук е спокойно“, където сред посетителите имаше и много хора с доспехи. Но отблизо доспехите им се оказаха леки ризници, а вместо мечове, от коланите им висяха тежки, дървени тояги. Така че Трикс, който нямаше намерение да постъпва в градската стража, напусна със съжаление и това заведение.

И едва съвсем близо до върха на хълма, почти под стените на замъка, Трикс видя едно заведение с непретенциозното име „Люспи и нокти“, на входа на което без да бързат, от конете се разтоварваха двама рицари.

Всички — от сополивото пастирче до мъдреца-астролог (който също някога е бил дете), знаят, че рицарските доспехи биват най-различни. А облечен в пълно снаряжение, красиво и изковано от здрава желязна ламарина, рицарят не само, че не би тръгнал да се бие — в този вид даже не би се разходил из града. Защото, първо — конят му, за разлика от доспехите, не е от желязо. Второ — дори слънцето да не грее силно, рицарят ще прегрее и ще получи удар. Пълното и тежко рицарско снаряжение е само за арените. Опаковаш се, качват те на коня, поемаш, удряш, разопаковат те и сядаш да изстиваш.

Тези рицари бяха с по-леки, но впечатляващи доспехи: шлемове със забрала, нагръдници, стоманени наколенки, плетени надлакътници и ръкавици. По тази причина движенията им бяха бавни и плавни. Оръженосците им — момчета на по седемнайсет-осемнайсет години, докараха конете до дъсчената веранда на таверната. Рицарите внимателно се прехвърлиха от конете върху верандата и тромаво заслизаха надолу по стъпалата към кръчмата. Дъските скърцаха и леко се поклащаха. Конете допряха муцуните си, сякаш се оплакваха един на друг от своите ездачи.

Трикс наблюдаваше със съмнение как рицарите прекосяваха гостилницата. Поколеба се малко, после тръгна към оръженосците, които обтриваха конете с чисти кърпи. Острата миризма на конска пот защипа носа му. Оръженосците го загледаха.

Как да се обърне към тях? Като се има предвид, че той в момента не е съхерцог, а само някой, който иска да го наемат като оръженосец…

— Добри младежи! — каза неуверено Трикс.

— Разкарай се, днес не раздаваме милостиня — бързо отвърна едно от момчетата.

Вторият се оказа по-доброжелателен. Порови в джоба си, измъкна една ситна медна монета и я подаде на Трикс с думите:

— Вземи, купи си нещо за ядене.

— Не ми изглежда да умира от глад — търкайки енергично гърба на коня, избуча първият оръженосец. — Много си милостив…

— Днес стават три години от онзи проклет ден, в който ме нае сър Хойра. — Оръженосецът се изплю в краката си. — Помоли се за мен, малкия!

— Ами… — Трикс помрачня. — Нима службата на оръженосеца е толкова тежка?

— Зависи — изръмжа оръженосецът. — Ако звездите са благосклонни към теб, понася се… Но ако господарят ти е някой надут пуяк… — Младежът погледна предпазливо към вратата — ще проклинаш дните си!

— Я, той иска да става оръженосец! — каза неприветливият. — Точно така! Я го виж как се напрегна!

Оръженосците с интерес се вторачиха в Трикс.

— Не ми ли препоръчвате? — попита Трикс.

Изглежда, думите му прозвучаха искрено, защото не му се присмяха. Напротив, лицата на момчетата омекнаха.

— Ами, как да ти кажа… — проточи неприветливият. — Ако си мечтаеш да станеш воин, да се научиш да владееш оръжието, да станеш рицар, да се прославиш и да завладяваш сърцата на прекрасните дами… Тогава, не те съветвам!

— Няма ли да стане?

— Може и да стане — неохотно отговори оръженосецът. — Но в действителност ще ти се наложи да гледаш коне, да точиш мечове, да лъскаш доспехи…

— Да крадеш кокошките на селяните — намръщи се оръженосецът на сър Хойра. — Да придържаш коня, докато рицарят се занася с някоя чужда булка. Пръв да си пъхаш главата във всякакви съмнителни дупки, да помагаш на рицаря, когато повръща отровното вино, с което са го напили враговете му.

— Често ли се случва? — ужаси се Трикс.

— С моя — поне два-три пъти седмично — мрачно отвърна оръженосецът на сър Хойра. — Макар че сам да се прославиш и да станеш рицар не е невъзможно.

И двамата оръженосци замълчаха и загледаха Трикс с любопитство.

— Тук може ли да се намери някой доблестен рицар, когото враговете му да не напиват твърде често и който случайно да няма оръженосец? — попита Трикс.

Момчетата се спогледаха. След което, като по команда, забиха погледи в коневръза, където спокойно си стояха рицарските коне.

— Сър Гламор няма оръженосец — каза неприветливият. — Неговият оръженосец падна от лодката, докато минаваха през реката.

— Не е ли можел да плува? — учуди се Трикс. — Умението да плуваш влиза в задължителните достойнства на благородния човек!

— Умник… — усмихна се оръженосецът. — Можеше. Само че не с доспехите. Те точно тогава се бяха отправили към острова, където се бяха настанили коварните бракониери, които ги обсипваха с дъжд от отровни стрели.

— Сър Паклус — също — каза оръженосецът на сър Хойра. — Вчера чух, че неговият оръженосец пак се е покрил. Как се казваше?…

— Можеш ли да запомниш оръженосците на сър Паклус? — сви рамене неприветливият. — С кръгло лице, веселяк, носи ярки дрехи… да не би Паклус пак да е ходил да воюва с магьосника?

— Ходи — усмихна се накриво оръженосецът. — Кога ли ще му видят сметката?

— Неговите доспехи са омагьосани, а амулетът му е силен…

— Защо е ходил да воюва с магьосника? — попита Трикс. — И какъв е този магьосник?

— О, магьосникът е страшен! — оръженосецът на сър Хойра се оживи. — Той е от старите магьосници, от магьосниците от Черния брод! От тези, които са се сражавали във Втората магическа и са оживели. А сър Паклус е глупак!

— Не е глупак, а е човек с остро чувство за чест! — поправи го приятелят му.

— А, това обикновено е едно и също… Така се случило, че сър Паклус веднъж се скарал с този магьосник. И обявил на всеослушание, че ще го победи в честен двубой. Само че, нали разбираш, тая работа не е проста.

— И обикновено си патят оръженосците? — уточни Трикс.

— Точно така! — Момчето тупна Трикс по рамото. — Вече започваш да разбираш!

Трикс се замисли. После попита:

— Как да ги позная… Гламор и Паклус? Най-вече Паклус. За да не отида при него.

— Ставаш все по-умен пред очите ни! — възхити се оръженосецът на сър Хойра. — Гламор е с ярко рижа коса, много весел, през цялото време се смее с цяло гърло.

— А Паклус е дребен, набит, с брада и плешив. — Неприветливият оръженосец изхъмка. — Прилича на гном… само че да не го изтърсиш пред него — ще те убие!

Трикс кимна.

— Благодаря. Ще опитам.

Оръженосците загледаха с любопитство как Трикс влиза в кръчмата. След това, оръженосецът на сър Хойра каза:

— Три към едно, че няма да го наемат!

— Дори няма да се обзалагам — отвърна приятелят му.

— Нека е жив и здрав — заключи оръженосецът на сър Хойра.

С това оптимистично пожелание, те приключиха участието си в съдбата на Трикс и се завърнаха към обтриването на конете.

В „Люспи и нокти“, за разлика от „Щит и меч“, беше шумно и весело. Звънтяха ризници, дрънчаха доспехи, на висок глас разговаряха рицари. Трикс преброи двайсет души — и млади, и стари; целите покрити с белези от рани ветерани и новаци, от които извираше здраве и сила. Миришеше на политура за брони, на мас за кожа и, разбира се, на конска пот. Някои от рицарите бяха с оръженосците си, други — без. Повечето седяха в компания и обсъждаха някакви свои, рицарски проблеми. До Трикс достигаха отделни реплики:

— … аз му казвам: Хайде да се преборим като благородници!…

— … може ли меч да устои срещу секира? Освен ако не е двуръчен…

— … и със силен удар повали сър Чобалд на земята…

Трикс отбеляза с учудване за себе си, че в тази кръчма не признаваха обикновените евтини правоъгълни маси. Всички маси бяха кръгли. Навярно, за да не спорят благородните рицари кой да седи начело на масата.

Тук също така не признаваха покривки, чинии и прибори за хранене. Ядяха направо от накълцаната от ножовете маса. Храната им беше проста — варено или печено месо, зеленчуци и хляб. Използваха ножовете си — и широките, с назъбени и хищни остриета, и тънките и дълги кинжали. Изглежда, в това имаше някакъв особен рицарски шик, защото малкото оръженосци, които бяха удостоени с честта да седят на масата, заедно с господата, ядяха с обикновени вилици, които после пъхаха в ботушите си. Един дебел и мустакат рицар, който беше впил зъби в един печен бут от глиган и го запиваше обилно с пиво, нареждаше радостно:

— Какво ви казвах! Печен бут от диво прасе — това е истинската храна!

Трикс преглътна слюнката си — неговият млад и подрастващ организъм не би имал нищо против да обядва два-три пъти на ден, без да пренебрегва закуската и вечерята. Никой не му обръщаше особено внимание и той можеше без проблеми да потърси между рицарите сър Гламор.

Впрочем, не се наложи дълго да търси. Гламор наистина беше най-рижият, най шумният и най-веселият от всички в кръчмата. Лъскавият му рицарски шлем — последен писък на модата, тип „вълча паст“, беше поставен на масата пред него, а дългите му рижи къдрици красиво падаха върху яката на стоманената му ризница. В момента Гламор, размахвайки халба с остатък от пиво на дъното, разказваше на трима свои другари някаква история:

— Значи, попадат магьосник, рицар и крадец на необитаем остров, при човекоядците…

— Чакай малко! — прекъсна го единият от слушателите. — Как се е случило рицарят, магьосникът и крадецът да пътешестват заедно?

— Няма значение! — сопна се Гилмор. — Да речем, че заедно са търсили съкровище. Рицарят се биел с враговете, магьосникът ги е подсилвал с вълшебствата си, а крадецът отварял ключалките и обезвреждал капаните. Плавали на един кораб, но той претърпял крушение…

— Е, щом е така… — проточи скептично настроеният слушател. — Разбира се, щом е така… Само че аз бих взел с нас и свещеник. Да ни лекува раните, друго, трето…

— И още един рицар, и още един магьосник — добави друг слушател. — Добрата група се състои от шест човека!

— Тогава, по-добре да не е магьосник, а достоен бард! — намеси се в разговора трети. — Добрият бард струва повече от всеки магьосник!

— Бардът е голяма работа! С него не е добре да се закачаш!…

— Приятели! — изрече с висок глас сър Гламор. — Приятели мои! Нали разглеждаме хипите… хипете… хипотетична ситуация! Такова нещо всъщност не се е случвало!

— И все пак по-добре да са шестима — изрече скептикът. — Дори и в хи… хипотетична ситуация!

— Така да бъде! — Сър Гламор не изгуби самообладание. — Били са шестима. Но един магьосник, един рицар и един свещеник потънали в бурното море.

Настъпи тишина. След това и тримата слушатели, дрънкайки с доспехите си се изправиха.

— Без тост! — предупреди скептикът. — Как наричаха нашия благороден брат?

Сър Гламор се прокашля и заби поглед в тавана. После погледна Трикс и му смигна. Каза:

— Наричаха го сър Например.

— Да си спомним за благородния сър Например… — скептикът изпи пивото си на един дъх. — Както се вижда, този рицар е бил от далечните източни земи?

— Точно оттам — мрачно каза сър Гламор. — И така, попаднали рицарят, магьосникът и крадецът на необитаем остров, при диваците човекоядци. Те ги хванали…

— Как така са ги хванали? — възмути се този път другият рицар. — Без бой ли?

— След дълго и кръвопролитно сражение — на секундата отвърна сър Гламор. — Хванали ги и им казали: „Ще ви ядем! Ще освободим само този, който извърши три велики подвига: да изпие едно ведро втасал кокосов сок, да целуне циклопа по окото и да засити в леглото една ненаситна туземна жена“.

— Какви странни обичаи — замислено каза скептикът. — Това за жената го разбирам — много от диваците карат пленниците си да им оставят потомство, защото така не се израждат поколенията. Но за какво им е да целуват циклопа по окото?! Това някакъв варварски религиозен култ ли е?

— Да, и това с кокосовия сок е много странно… — вмъкна се и рицарят, който досега беше мълчал. — Туземците също пият, защо да дават хубавото пиене на чужди хора?!

Гламор махна с ръка. Отпи от пивото, седна и каза:

— Нека смятаме разказа ми за приключен… И все пак някои напразно пренебрегват плъстената подложка на шлемовете… Ей, момче, ти искаше нещо да питаш?

Трикс плахо се приближи до масата. Честно казано, сър Гламор много му хареса. Не, той също би могъл да зашлеви плесница на оръженосеца си, но едва ли би го пратил да краде кокошките на селяните. По-скоро, хихикайки и подсмихвайки се, сам би я свършил тази работа.

— Дали ми се предоставя високата чест да гледам светлия образ на благородния сър Гламор? — попита Трикс.

Рицарят се усмихна:

— Достойното обръщение изисква и достоен отговор. Да, младежо. Аз съм сър Гламор.

С известно усилие Трикс подви коляно и произнесе:

— Благородни господине! Аз ви моля смирено да ми окажете високата чест да ме наемете за свой оръженосец. Кълна се, че няма да опозоря вашето славно име и ще понасям тегобите на службата си с достойнство и смирение!

— Хубаво казано — замислено изрече Гламор.

— Красиво се изразява — умилено произнесе рицарят, който слушаше разказа на сър Гламор най-скептично. — Ех! Отдавна не бях срещал толкова умен оръженосец. Жалко, че моят се оправи след препиването, иначе аз щях да го взема на служба.

Трикс чакаше търпеливо.

Сър Гламор въздъхна, протегна ръка и потупа Трикс по главата. След това произнесе тържествено:

— Аз изслушах твоите думи, младежо и ги намирам за красиви по форма и достойни по съдържание. И, ако имаше възможност, щях да те наема за оръженосец и да ти помогна да станеш истински рицар. Но…

— Но? — объркано попита Трикс.

— Не си риж…

Трикс замига от учудване. Сър Гламор отново въздъхна и поясни:

— Достойни младежо, трябва да знаеш, че когато аз станах рицар, дадох обет да вземам за оръженосци само тези, които природата е надарила с рижи коси. Тъй като в детството си бях принуден да търпя насмешките на своите връстници, заради неблагородния оттенък на моята грива. Много страдания ми донесоха простонародните предразсъдъци, че хората с рижи коси са мързеливи, склонни да убиват роднините си и прочие глупости. Затова закрилям рижите малчугани и им помагам да намерят своето място в този жесток свят.

Трикс се надигна. Разпери ръце и каза:

— Сър Гламор… няма ли никакъв изход?

— Не — печално отвърна Гламор. — Това и мен ме натъжава. Но обетът за рицаря е ненарушим!

И той потупа Трикс по рамото с тежката си рицарска ръка.

— Желая ти успех, млади човече! Надявам се да си намериш достоен господар и някой ден с теб да кръстосаме шпаги на арената!

В думите на Гламор не можеше да има никакво съмнение. Той не беше от рицарите, способни да нарушат обета си.

— И аз ви желая достойни подвизи, сър рицарю — печално каза Трикс.

Никога не беше му хрумвало, че благородният черен цвят („косата му е същата като на майка му — гарвановочерна!“ — казваше детегледачката му, когато беше малък.) ще му изиграе номер. Очите му се насълзиха и той се извърна, за да не види сър Гламор тази негова недостойна слабост. Без нищо да вижда пред себе си, Трикс направи няколко крачки и се опря в нечии хладни метални доспехи.

— Седни — сухо произнесе някой.

Една ръка го натисна върху един здрав, дървен стол, свикнал да издържа тежестта на окованите в брони рицари. Друга ръка бутна към него грамадна халба с пиво.

— Изпий това — прошепна му непознатият. — Ако те забележат, че плачеш, ще ти се присмеят. Рицарите са като децата. Даже по-зле. Винаги са готови да се посмеят на чуждите слабости… или да ти поплачат на рамото.

Трикс отпи от пивото — сладникаво и силно. Тайно избърса с ръка сълзите си. И погледна състрадателния си събеседник.

До него седеше набит и невисок — колкото Трикс на ръст рицар, на около четирийсет, четирийсет и пет години. Плешивата му глава лъщеше като излъскан шлем. Над огромната му брада светкаха дълбоко поставените му очички. Погледът му беше учудващо умен и съпричастен.

— Сър Паклус… — едва произнесе Трикс.

— Гледам синко, че добре си се подготвил — каза сър Паклус. — Твърдо ли си решил да се наемеш за оръженосец?

— Ами… — изпадна в паника Трикс. — Аз…

— Обаче, не при мен — мрачно каза Паклус. — Извинявай, момчето ми, но службата при мен още никого не е направила щастлив. Миналата вечер изгубих третия си оръженосец.

— Много съжалявам, сър — прошепна Трикс.

— Третият за тази година — уточни Паклус. — Да ти кажа, омръзна ми да губя оръженосци.

— А защо ги губите? — неочаквано за себе си попита Трикс.

— Защото воювам с магьосник. — Паклус се намръщи. — На мен засега ми върви, но на момчетата — не. Стига толкова! Срам ме е да се връщам в Дилон и да гледам майките им в очите.

— Моята майка загина — неочаквано за себе си изрече Трикс. — Дори и да се случи нещо с мен, няма да се наложи да я гледате в очите. А аз, за да отмъстя, трябва да стана рицар. Помогнете ми, сър Паклус! Вземете ме за оръженосец!

Рицарят, който приличаше на гном, погледна изпитателно към Трикс. Произнесе:

— Ти май не си от обикновено семейство…

Трикс не отговори.

— Недей да ме молиш. — Паклус поклати глава. — Недей! Сега очаквам един търговец, който ще ми донесе артефакт с могъща сила, след което отново отивам до кулата на магьосника. Не ми трябва да мъкна със себе си и някакво необучено хлапе!

— Но нали някой трябва да държи коня ви — каза Трикс. — Или да проверява дали в храстите не се крият разбойници…

Сър Паклус стана моравочервен:

— Аз не хвърлям в бой деца вместо себе си! Не, не и не!

Трикс прехапа уста. Изведнъж си спомни разговора с оръженосците пред таверната.

— Сър Паклус — тихо произнесе Трикс. — Вие знаете какво е чест. Помогнете ми да защитя честта на рода си! Аз съм Трикс Соийе, син на съхерцога Рат Соийе, който беше коварно предаден и убит от Сатор Гриз.

Сър Паклус изохка и с безмълвно удивление се вторачи в Трикс. След това се изправи (с което стана съвсем мъничко по-висок) и измъкна от ножницата двуръчния си меч.

Трикс преглътна и застана на колене пред рицаря.

Ами ако сър Паклус таи някаква своя обида към рода Соийе? Никой рицар не вади меча си току-така. Той може да вземе на работа оръженосеца, но може и да му отсече главата. Това, разбира се, рядко се случва…

Сър Паклус протегна ръката с меча.

В кръчмата настъпи тишина.

Трикс стисна очи, за всеки случай.

5

Рицарите, освен умни и глупави, избухливи и разсъдителни, добродушни и не толкова добродушни, се делят на още две групи. Едната група счита, че е въпрос на чест да прекара нощта под проливния дъжд, сред бодливите храсти и да закуси с комат сух хляб. Другата група смята, че няма нищо лошо в това да прекараш нощта в хана, да се наспиш в легло и да закусиш шунка с яйца. Двете групи се различават много лесно — втората група мирише по-малко и е с по-здрав цвят на лицето.

Сър Паклус, за късмет на Трикс се различаваше не само с разум и добрина, но и със склонност към комфорта. Затова рицарят пренощува заедно със своя оръженосец в един хан, на изхода на Дилон, който не беше много луксозен, но беше чист, а всичката дребна гад беше изчистена съвсем скоро с помощта на магия.

— Това, моето момче, е велика работа — да не откриваш хлебарки в чашата си, а нощем да не те ядат дървеници — разполагайки се на единственото легло, каза Паклус. — Но най-лошото е, когато гадовете те хапят под ризницата, а ти не можеш дори да се почешеш. Но, което си е вярно, това поддържа бойния ти хъс.

— Как са ги изтребили? — отупвайки своя сламеник, хвърлен току пред вратата (за да може коварният враг, когато се спъне в оръженосеца, да изгуби време, докато му прерязва гърлото), попита Трикс.

— Как как?… — Сър Паклус почеса косматия си корем. Рицарят се отличаваше с изключителна окосменост — нещо, в което Трикс се убеди, когато му помогна да смъкне ризницата и ризата си и когато остана само по панталони. — С помощта на магия, разбира се. Магията, моето момче, е велика сила!

— А аз си мислех, че ненавиждате магиите — замислено изрече Трикс. — Нали сте воин…

— Да ненавиждам? Магиите?! — Паклус се облещи. — Ама ти си бил съвсем непросветен! Как може да се ненавиждат магиите?! Та те са пръв помощник на рицарите в боя, а и в живота вършат много работа. Кой предсказва времето на земеделците? Магьосниците! Кой може да окъпе с огнен дъжд чудовищата? А кой може да ги вледени? Магьосниците! Кой умее да лекува рани, да праща съобщения през цялата страна, да разузнава обстановката с помощта на кристалната сфера? Магьосниците, магьосниците и пак магьосниците! Магията може всичко!

— Защо тогава не обичате магьосниците? — попита Трикс. Очите му вече се затваряха, но му беше интересно, а Паклус беше в настроение и нямаше нищо против да си поговорят. — Или един магьосник. Например този, с когото утре отиваме да воювате…

— Да не обичам магьосниците? — Паклус изсумтя. — Ако не бяха те, много отдавна Самаршан да ни е завладял. Или северните варвари. Или магьосниците-витаманти, които след Втората магическа се изпокриха на Кристалните острови.

— Тогава, този магьосник?… — повтори Трикс.

— Радион Лапад ли? Да не обичам Радион Лапад?! — Този път Паклус сериозно се възмути. — Трябва да знаеш, непочтителни младежо, че по време на Втората магическа, ние с Радион Лапад заедно гледахме смъртта в очите при Черния брод! И моят меч удържаше тълпите, докато Радион събираше сили за заклинания. А след това, съдбата ни изпрати още много случаи за съвместни подвизи!

— Тогава нищо не разбирам — призна си Трикс. — Защо воювате с него?

— Защото преди година, на чаша хубаво вино се хванахме на бас. — Паклус положи глава с въздишка върху гладкото пънче, което му служеше за възглавницата. — Радион заяви, че магьосникът винаги е по-силен от рицаря. И в честен двубой, рицарят няма как да победи магьосника. Аз отвърнах, че ще го победя! И оттогава се опитвам да превзема с щурм кулата му. Но… засега не се получава.

Трикс мълчеше и смилаше чутото.

— Чашата с вино беше голяма — замислено каза Паклус. — И май не беше една… Но бас имаше, в това сме съвършено уверени и двамата! А басът си е бас…

Трикс се досети за оръженосците. Но премълча. Все пак, през последните дни, беше натрупал опит.

— Жалко за оръженосците… — сякаш четейки мислите му, въздъхна Паклус. — Аз съм добре въоръжен и имам имунитет срещу магиите…

Той изведнъж млъкна, сякаш беше казал нещо излишно. Но Трикс, който така и нищо не беше разбрал, мълчеше.

— За да няма нищо недоизречено — проговори със суров глас Паклус. — Аз съм четвърт гном. А всички гномове издържат на магии, това при тях е вродено. Ти имаш ли нещо против гномовете?

— Аз ли? — объркано каза Трикс. — Нямам нищо против. Чел съм в летописите, че хората и гномовете никога не са воювали помежду си, напротив — сражавали са се рамо до рамо. Срещу елфите или когато се е очертавала голяма плячка.

— Вярно — вече по-меко каза Паклус. — Ако трябва да съм честен, мен гномовете не ме смятат за свой човек. Баба ми беше гномка. Имахме много рядък социален казус. При гномовете, фамилията се наследява както при хората — по бащина линия. По майчина е при елфите.

— Сигурно това е много романтична история. За тази твоя баба гномка… Нали?

Паклус рязко седна на леглото. Взе свещта и се доближи до сламения тюфлек. Наведе се над Трикс, поднесе свещта и се вгледа с подозрение в лицето му. Като не намери и следа от присмех, усмихна се сконфузено и потупа Трикс по главата, угаси с грубите си пръсти пламъка и промърмори:

— Време е да заспиваме. Утре рано ни чака път…

— Лека нощ, господарю — заеквайки изрече уплашеният Трикс.

— Лека нощ, оръженосецо. — В гласа на рицаря, все още се усещаше смущение. Той седна тежко на леглото си. Повъртя се, намествайки се. След това каза: — Романтична е, съгласен съм. Баба ми и дядо ми били изхвърлени по време на корабокрушение на необитаем остров.

— И там сигурно е имало диваци?

— Какви диваци, моля ти се! Нали островът е бил необитаем! Нямало е жива душа. Дори кози е нямало. Дядо ми се е държал геройски цели пет години, но на шестата, направил предложение на баба ми. Не бил от желязо все пак… А след една година — точно тогава се родила майка ми — до острова спрял един пиратски кораб, за да попълни запасите си от вода. Дядо ми и баба ми го завладели и уговорили главорезите да ги откарат на континента. Роднините на баба ми вече не биха я приели, тези неща са строги при гномовете, а дядо ми (той беше принципен човек) — щом се е оженил, значи това е, край! Освен това, много обичал дъщеря си. Помня, че той лично, до дълбоката си старост я бръснеше.

Трикс мълчеше, потресен от тази епична картина.

— Дядо много ми липсва — продължаваше Паклус. — Почина неотдавна.

— А баба ти? — престраши се да попита Трикс.

— Какво, баба ми?… Тя е гномка. От сутрин до вечер е в ковачницата, млати с чука. Моите доспехи тя лично ги е ковала! В тях, впрочем, също има вградена защита против магии. Моята баба е универсален майстор! — В гласа на Паклус зазвучаха нежни нотки. — Кове си чашите за пиво, фибите за брада…

— Моята баба умееше да бродира — реши се да се намеси Трикс.

— Много правилно — одобрително произнесе Паклус. — Човек, колкото и благородно потекло да има, трябва да умее да върши нещо с ръцете си. Добре… хайде, заспивай!

Очите на Трикс се затваряха и едва произнасяше думите. Той заспа бързо и дълбоко.

Паклус още дълго се въртя, веднъж стана по нужда и на връщане от двора, с грубовата симпатия изгледа Трикс, който се беше свил на кълбо върху сламеника, след това грижливо го зави с одеялото си. Нощта беше прохладна, а от морето подухваше свеж бриз. Паклус, като всеки човек с гномски примес в кръвта, стоически понасяше студа.

Отдавна се знае, че за да разбере човек дали една държава процъфтява, трябва да я обходи. Честолюбивият и жесток владетел, разорявайки селяните и облагайки с непоносими данъци гражданите, строи столица с неописуема красота. Мързеливият и безволен владетел пък, угаждайки на простолюдието, позволява на селата и градовете да растат и да процъфтяват, а в същото време, държавата му вехне и загива. Но и при единия, и при другия, пътищата в страната са запуснати, тъй като само владетел, който притежава характер и отстъпчивост, воля и търпение би могъл да покрие държавата си с мрежа от пътища, които биха я обединили по-силно и от войнишките алебарди, и от общия език, даже от общата вяра.

Кралството имаше пътища. Те не бяха еднакви в различните княжества. В княжество Дилон, никой не би отрекъл, че пътищата бяха добре поддържани. На места бяха покрити с калдъръм, другаде с пръст, там, където трябваше, имаше мостове и кръстовища, много крайпътни ханове, конюшни и неголеми форпостове за стражите. Разбира се, в най-затънтените места се случваше да има разбойници и да липсват пътища (никой не можеше да каже кое от двете носи по-голяма загуба за държавата), но като цяло, из княжество Дилон беше приятно да се пътува.

Трикс с огромно удоволствие яздеше един жребец — риж, с бяла опашка. Конят не беше млад и затова беше кротък, но не беше и стар. След окованите в желязо рицари, сега той носеше момчето на гърба си с такава лекота, сякаш носеше перце. Когато от време на време Трикс го пришпорваше, конят учудено извръщаше глава, сякаш беше забравил, че на гърба му има ездач. А, може би, беше точно така… Конят на Паклус — кафяв млад жребец, гордо крачеше отпред, а рижият кон на Трикс го следваше, без да бърза. Град Дилон беше останал зад тях и рицар и оръженосец яздеха сред безкрайните пшеничени полета.

— Сър Паклус, как смятате да победите Радион Лапад? — попита Трикс, когато му омръзна да се любува на пейзажа. Беше облечен в собствените си дрехи, защото беше отказал най-категорично да облече жълтите панталони и оранжевата риза, останали от предишния оръженосец. Паклус също не настоя, само измърмори, че онова момче е било със странен вкус — „да беше видял синята му шапка…“

— Амулетът — кратко отвърна рицарят. Той яздеше гологлав, носеше шлема си на сгъвката на ръката си, а от слънцето се пазеше, като беше покрил главата си с бяла кърпа. — Този, който вчера ми донесе гърбавото джудже. Ако не ме е излъгало, поне четвърт час, нито една атака на Радион няма да може да ме срази.

— А мен? — поинтересува се Трикс. На него му се струваше съмнителна самата същност на двубоя между рицаря и магьосника, щом Паклус използваше магически амулети. Но благоразумно реши да не се впуска в темата.

— Ти ще стоиш настрана. — Рицарят постави длан над очите си и се вгледа в далечината. — Аха… Показа се. Това значи, че и той ни вижда…

— Радион ли?

— Че кой друг?

Трикс се загледа и също видя кулата, която се показваше на хоризонта. Както се полагаше на всеки уважаващ себе си магьосник, който свободно упражнява професията си, Радион Лапад живееше в собствена кула, където се занимаваше с магии и вълшебства.

Трикс потръпна. Незнайно защо си беше представял, че ще яздят дълго… няколко дни поне…

— Господин Лапад идва ли в Дилон?

— И в Дилон, и в Босгард. Това е градче, което се намира до неговата кула. Там той работи като вълшебник — не на постоянна служба при магистрата, а от време на време, според нуждите си.

— Може би трябваше да се биете в града? — попита Трикс. — Защото в кулата ще му бъде много по-лесно да се отбранява.

— Младежо, колко пъти да ти повтарям? Това трябва да бъде честна битка! — избухна Паклус. — Никакви удари в гръб. Никакви засади. Честна битка — пристигнах, призовах те на двубой, заминах си.

Трикс отново си спомни за тези оръженосци, които не бяха успели да се завърнат и горестно въздъхна.

— Ще стоиш настрана — повтори Паклус. — Нищо няма да ти се случи. Поне знаеш ли какво представлява магията?

— Разбира се. Баща ми имаше магьосник в двора си. Не беше кой знае какво… — призна Трикс. — Но правеше някакви магии.

— Ами да, да… — Паклус кимна. — Забравих, че си с благородническа кръв. Знаеш ли каква е същината на магията?

— Разбира се. Същината на магията е: власт над света, облечена в словесна форма. Думите, които съдържат магическа сила, могат да променят реалния свят — да превръщат нищото в нещо, едно нещо в друго нещо и другото нещо пак в нищо. Общо взето, каквото си поискам, това да направя! — жизнерадостно завърши Трикс. И осъзнавайки какво беше изрекъл, моментално помръкна.

— Правилно — съгласи се Паклус. — Точно така е. Но ти не се притеснявай чак толкова. Така е само на теория. На практика, магьосниците не са всесилни.

Известно време яздиха, без да разговарят.

— Макар че Лапад е твърде близо до абсолютното могъщество — с неочаквана гордост добави Паклус. — Виждаш ли каква е кулата му? От слонова кост! Както се полага!

Кулата, до която оставаха поне две мили, се виждаше чудесно. Трикс захласнато гледаше млечнобялата игла, която се издигаше и се забиваше в небето — висока беше сто лакъта. Отдолу я подпираха могъщи колони от черен камък. Цялата беше украсена с причудлива резба; сепии и крабове на фронтоните; балкончета, придържани от атланти и кариатиди; многочислени розетки и фризове; прозорчета, украсени с изящни плетеници и дружелюбно разтворени, не по-малко изящно украсени капаци на прозорците; подаващи се направо от стените гълъби и прочие архитектурни излишества. Освен слоновата кост, за декорация беше използван кристал, който сияеше по прозорците, и някакъв черен камък — с него бяха подчертани отделни елементи от композицията, които очевидно представляваха особена важност за магьосника.

Нагоре кулата от слонова кост се разширяваше и оформяше жилищната част с размерите на огромна къща. Тя също беше необикновена, с кулички по ъглите, с резбован корниз по края на покрива и, кой знае защо, с крила, каквито имат вятърните мелници.

Трикс си помисли, че на този покрив, сигурно редовно кацат дракони.

— Откъде е взел толкова слонова кост?! — потресено попита Трикс. — Трябва да е изтребил всички слонове на света!

— Откъде ли? Сътворил я е! Освен това, слоновата кост е само отвън, за красота. Отвътре кулата е от камък.

— Това възможно ли е? Нашият магьосник казваше, че сътворените вещи нямат трайността и здравината на истинските — бързо ставали на прах…

— Имали сте калпав магьосник — сурово произнесе Паклус. — Когато магьосникът е добър, сътворените му неща са по-добри и от истинските.

— Аз къде да ви чакам? — попита Трикс. — Питам ви, не от страх, а просто така…

— Виждаш ли онази горичка? — Паклус протегна окованата си в желязо ръка. — Там ще изчакаш. Лапад обича природата, няма да подпали дърветата с фаерболите си. Гледай… виждаш ли каква градина е отгледал около кулата си! Райска градина!

На Трикс му се стори, че горичката беше твърде близо до кулата — нямаше и една миля разстояние. Но все пак, беше някакво укритие… а и магьосникът обичал природата…

— Много благодаря — каза Трикс.

Мълчаливо стигнаха до горичката и спряха. Паклус, поглеждайки подозрително към кулата, извади от торбата си амулета — яка петолъчна звезда, изработена от кървавочервен камък. Ловко я закачи на шлема си и кимна на Трикс, който помогна на рицаря да закрепи шлема върху доспехите.

— Това е древен и могъщ магически символ — замислено произнесе Паклус. — Казват, че някога е пазил целия народ. По-мощна от тази е шестолъчната жълта звезда, но за толкова силен амулет се иска специалното разрешение от Главния съвет на магьосниците.

— А как ще влезете в кулата?

— Там има врата. Аз да стигна до кулата…

Паклус измърмори нещо, което подозрително наподобяваше молитва към Хрог, богът на гномите. Извади меча от ножницата и пришпори коня си. А конят, явно подразнен от това отношение, пое от място в бодра походка. Около кулата нямаше нито гора, нито ниви, само една равна зелена ливада, покрита с алени рози. Конят препускаше по ливадата като по равен път.

Трикс слезе от седлото, преметна поводите върху един крив, сух клон и започна да наблюдава със затаен дъх какво се случва с Паклус. Конят му меланхолично пробва на вкус тревата, не я хареса и започна да души ухото на Трикс. Момчето се дръпна, за всеки случай. Обиден от това недоверие, конят тръгна да пасе.

Сър Паклус беше вдигнал високо меча и препускаше към кулата. Е, ако трябва да сме точни — не чак толкова високо… Ръцете на Паклус бяха мускулести, но къси. Трикс се улови да мисли, че боен чук или брадвичка биха стояли далеч по-уместно в ръцете на сър Паклус.

Обаче, не беше прието рицарите да се сражават с чукове. Това беше присъщо на гномовете.

Известно време нищо не се случваше и Трикс започна да си мисли, че вълшебникът Лапад може би не си е вкъщи. Може да прави магии при магистрата на Босгард? Или е излязъл да набере билки за магическите си отвари? Например, лудо биле?

Надеждите му обаче се оказаха напразни. Върхът на кулата изведнъж засия с призрачна червена светлина. Във въздуха над кулата се появи едно прозрачно привидение — огромно човешко лице. Това, очевидно, беше Радион Лапад.

Оказа се, че магьосникът е охранен и късоподстриган човек на средна възраст. Той щеше да изглежда съвсем миролюбиво, ако не бяха сурово смръщените му вежди, изригващите от очите му огнени протуберанси, а също така и размерите му. Лицето бавно се наведе — Трикс със замряло сърце си помисли, че това е само лице — нещо като висяща във въздуха куха маска — и погледна към сър Паклус.

Рицарят препускаше към кулата.

Магьосникът се намръщи още повече. Наду бузи. После духна към сър Паклус от височината на своята кула.

В миг се изви буря. Дърветата над главата на Трикс се залюляха и заскърцаха. Конят на сър Паклус се вдигна на задните си крака и се завъртя. Рицарят се опита да се задържи, но не успя — пречеше му високо вдигнатият във въздуха меч. Сър Паклус се срина на тревата като дрънчаща купчина желязо. Кафявият кон, като презря възпетите в баладите доблести на рицарските коне, хукна назад.

— Амулетът не работи — ужасено прошепна Трикс.

Но не беше напълно прав. Останал без коня си, Паклус само завъртя глава насам-натам и тръгна към кулата. Ураганът, който бушуваше, изобщо не му пречеше. Очевидно, амулетът защитаваше само човека, без коня му.

Лицето на магьосника стана още по-мрачно. Той престана да духа. От очите му изскочиха разклонени бели мълнии и заудряха по ливадата. Една от мълниите удари право по шлема на Паклус. От шлема се разхвърчаха разноцветни искри.

Но рицарят вървеше упорито напред. До Трикс достигнаха приглушени ругатни и обещания, надутият магьосник да бъде напердашен до безсъзнание.

Магьосникът се замисли. След което широко отвори уста и зарева. Ревът беше толкова силен и ужасяващ, че го чуха чак в Дилон. Трикс захлупи с длани ушите си и също завика — известно е, че най-добрият начин да не оглушее човек от силен рев, е също да реве.

Оказа се обаче, че работата не беше в рева. От устата на магьосника, въртейки се, излизаха някакви смачкани и сплескани топки. Те падаха на земята, разгъваха се и се превръщаха в отвратителни чудовища. Между тях имаше и пъргави твари, които приличаха на маймуни, и яки минотаври, и грамадни рогати демони, и подскачащи ококорени топки, които приличаха на късове сурово месо. Изглежда, действието на амулета не се разпростираше върху чудовищата и те шумно и радостно се нахвърлиха върху сър Паклус.

Впрочем, изглеждаше, че рицарят се радва на тяхното появяване. Той съсече на две половини първия минотавър, отби с меча си огненото кълбо, което една маймуна му подхвърли и стори това толкова сръчно, че отбитата топка изпепели рогата на един демон, заедно с главата му. Размахвайки меча и без да пуска никого близо до себе си, рицарят се придвижваше към кулата, оставяйки след себе си съсечени и страховито обезобразени тела и локви разноцветна кръв.

— Ура! Ура! Да живее доблестният сър Паклус! — развика се Трикс и заподскача на едно място. Той изведнъж престана да се притеснява от положението си на оръженосец, напротив, започна да вижда в него известни преимущества. Подвигът извършваше сър Паклус, а Трикс получаваше възможността да разказва: „Когато веднъж, със сър Паклус видяхме сметката на великия магьосник Радион Лапад“…

Оказа се, че сбърка с викането. Трикс разбра това веднага, щом един от минотаврите, който се беше приземил далече от сър Паклус се обърна към него, когато чу виковете му, и бодро заприпка към горичката.

Рижият кон пръв усети положението. Не напразно беше преживял толкова години под рицарското седло. С едно движение, той издърпа поводите от клона и препусна през горичката към своя кафяв събрат, който стоеше до пътя, на безопасно разстояние. На Трикс му оставаше само да го изпрати с поглед и отново да се съсредоточи върху минотавъра.

Чудовището, тичайки, беше озъбило страховитата си бича паст. Пастта беше снабдена с остри и хищни зъби. Тялото на минотавъра, покрито с ръждива груба козина, беше защитено с плътни доспехи от железни пластини. В ръцете си, сякаш не му бяха достатъчни силата и острите зъби, минотавърът държеше дълга алебарда.

Трикс запищя толкова пронизително, че дори Паклус, който вече почти беше стигнал до кулата, го чу. Рицарят се обърна, поколеба се за част от секундата, после, сипейки ругатни, се хвърли да спасява оръженосеца си. Паклус тичаше удивително бързо с късите си крака, но нямаше никакво съмнение какъв ще бъде изходът от ситуацията. Минотавърът имаше достатъчно време да направи Трикс на пържоли и да ги излапа. Може би дори да ги поопече на огъня.

Впрочем, видът на минотавъра говореше за това, че той няма нищо против да хапва момченца и в суров вид.

Първата мисъл, която мина през главата на Трикс, беше доста разумна.

Минотаврите могат ли да се катерят по дърветата?

Един бегъл поглед към съседните дървета обаче хвърли Трикс отново в униние. Най-високото дръвче беше колкото два човешки ръста. Минотавърът ще го смъкне от върха на дървото с алебардата си, дори без да се повдига на пръсти.

Втората мисъл, както се случва в критични ситуации, беше глупава.

Както е известно, минотавърът е получовек, полуживотно. И като всяко чудовище се бои от три неща: от силен огън, от течаща вода и от твърд човешки поглед.

Ако не беше толкова уплашен, Трикс щеше да забележи, с каква лекота минотавърът прекрачи една димяща яма, оставена от магическа светкавица, без да се поколебае, притича през горящата трева и леко прецапа през бързия ручай.

От страх, Трикс не виждаше нищо, освен злобните, кръвясали очички, острите рога, оголените зъби и сплъстената козина по муцуната на минотавъра. Той се изправи, като се стараеше да си придаде горда осанка (ако беше малко по-висок, можеше да се получи), впи поглед в очите на минотавъра и закрещя, колкото му сили държаха (прозвуча като кукуригане, но малко по-силно):

— Стой! Пред теб стои човек!

Прозвуча много гордо, но минотавърът, кой знае защо, не спря. А това, че момчето стоеше на едно място и го гледаше в очите, изглежда само го разяри. Той отметна глава, издаде оглушителен рев и тичайки замлати с лявата си ръка по гърдите си. Желязната броня гърмеше и се покриваше с дълбоки вдлъбнатини. В дясната ръка, минотавърът продължаваше да стиска алебардата.

Трикс вече нямаше никаква мисъл в главата си. Да бяга беше късно, да се покатери на дървото — глупаво, а да се бие беше направо смешно.

Трикс го втресе.

— На колене! — викна той. — Твоята ярост е безсилна пред моята храброст! Още една крачка и ще издъхнеш в адски мъки! Сърцето ти ще спре и ще престанеш да дишаш!

Минотавърът спря и загледа Трикс. Между чудовището и момчето имаше само десет крачки. На Трикс му се струваше, че усеща зловонния дъх на минотавъра. Малките и зли очички гледаха надолу, сякаш очакваха там да намерят някакъв капан.

— Една крачка и ще умреш, като безмозъчен бик в кланица! — заплаши го Трикс. — Моли ме за милост, чудовищно създание, рожба на тъмнината и хаоса!

Не се знае кое точно разсърди минотавъра — дали сравнението с бика или фразата за тъмнината и хаоса, откъдето той наистина произлизаше. Чудовището отново се озъби и уверено пристъпи към Трикс.

И замря.

Върху муцуната на минотавъра бавно се изписа учудено изражение. Той захвърли алебардата и започна с две ръце да смъква доспехите от себе си. Здравите кожени връзки, с които бяха закрепени железните пластини не издържаха и се изпокъсаха, а доспехите изпопадаха до краката на минотавъра. Чудовището взе да дере с нокти гърдите си. След това, няколко пъти се удари силно с юмрук някъде в областта на сърцето. Въздъхна шумно и с облекчение. Направи крачка назад и се вторачи уплашено в Трикс.

С още по-голям страх, Трикс гледаше минотавъра.

Чудовището се обърна и погледна кулата от слонова кост и лицето на магьосника, което сякаш сега гледаше към тях.

— Само опитай! — заплаши го Трикс. Погледът му попадна върху един камък — гладък и заоблен от водата и вятъра, голям колкото юмрук. — Да си чувал как великият воин Маргон Зеленозъбия видял сметката на циклопа, като го ударил ловко с един-единствен камък в окото?

Трикс бързо измъкна колана от панталоните си, наведе се, взе камъка и го сложи в примката. Прашката не стана много убедителна, пък и в баладата за Маргон Трикс кой знае колко не вярваше, но все пак…

— Един камък е достатъчен, за да строша главата ти и да разхвърлям вонящия ти мозък из околността! — заяви Трикс. — Аз самият се ужасявам понякога от постъпките си! Около мен, никой не може да се чувства в безопасност, когато хвана оръжие в ръката си! Не един звяр съм погубил!

Ако трябва да сме точни, от ръката на Трикс бяха паднали два звяра — един полусляп елен, който по време на лов сам се набучи на копието (Трикс рева един час след това, скрит в храстите) и едно мъничко зайче, което той уцели именно с прашка. Белката, в която се беше прицелил, успешно изчезна.

Минотавърът отново погледна към кулата. Сега магьосникът съвсем явно ги наблюдаваше. И лицето му беше начумерено. Освен това, към него приближаваше Паклус, а малобройните оцелели чудовища бяха изостанали далече назад.

На физиономията на минотавъра се изписаха едновременно отчаяние и злоба. Той вдигна отново алебардата и пристъпи към Трикс.

Момчето опъна прашката и пусна камъка напосоки, горе-долу към минотавъра.

Камъкът се понесе по такава причудлива траектория, сякаш Трикс беше пуснал с прашката си някаква обезумяла птица. Тя пък, много недоволна от действията му, пищеше силно и пронизително. Камъкът описа дъга и попадна точно върху челото на минотавъра, между очите му, малко над страховито издуващите се ноздри. Главата на минотавъра се разхвърча на малки парченца и ситни сиви пръски. Без да издаде нито звук, защото нямаше с какво, минотавърът рухна на тревата, в краката на Трикс.

Носеше се страшна смрад! Всичко наоколо беше покрито с лепкава сива гадост, която вонеше неописуемо.

Паклус, който беше набрал скорост, отчаяно се опита да спре, но не успя. Той налетя на пълна скорост върху обезглавения минотавър, държейки меча в изпънатите си напред ръце, и падна долу, като прониза и забоде в земята косматото тяло на чудовището.

— Браво, браво! — чу се зад гърба на Трикс. — Но съвсем излишно, приятелю.

Борейки се с желанието да повърне, Трикс се обърна и видя до себе си човек. Дългата сива дреха и малката черна шапчица, изрисувана с тайнствени знаци, не оставяха никакво съмнение, че човекът е магьосник.

— Радион! — извика Паклус, който се въртеше около тялото на минотавъра и се опитваше да измъкне меча си. — Сега ми падна! Ей сега… ей сега…

Взе да души и лицето му се изкриви от погнуса.

— Каква е тази воня?! Да не би да си решил да ме отровиш?!

— О, вонята ли — тя е само следствие от твърде художественото ми заклинание — махна небрежно с ръка Радион. — Сега ще я разкараме. — Намръщи се и произнесе: — Сладкият и чист въздух, наситен с уханието на цъфтящи далечни поля и покрити със сняг планински върхове, окъпа полето на кръвопролитната сеч и отнесе смрадта и зловонието…

Въздухът се изчисти. Вонята в миг изчезна.

— Призовавам те на двубой! — Паклус най-сетне освободи меча си. — Защитавай се, сноб самодоволен!

— Сър Паклус — взе да го увещава Лапад. Лицето му сега изобщо не беше толкова страшно като призрачната маска, която се носеше над кулата. — Сър Паклус, не може ли да оставим настрана нашия стар спор, предвид сегашните обстоятелства…

— Предаваш ли се? — победоносно извика Паклус.

Магьосникът въздъхна и Трикс усети, че ей сега ще бъде извършено убийство.

— Господарю, недейте! — панически закрещя той. — За какво беше спорът ви? Че сте по-силен от магьосника ли? А господин Лапад твърдеше, че е по-силен от рицар? Или вие твърдяхте, че магьосникът не може да победи рицаря, а господин Лапад настояваше, че рицарят не може да победи магьосника ли?

— Ами… — разтърси меча си Паклус. — Не помня. Има ли значение?

— Не е ли възможно и двамата да сте прави? — попита в пристъп на красноречие Трикс. — Прав сте, че господин Лапад не успя да ви победи. Той също е прав, че и вие не го победихте. Нали сте стари приятели?! Защо да враждувате до края на живота си?

Рицарят замислено изгледа магьосника.

Магьосникът широко се усмихна.

— Ти умъртви злодейски шестнайсет мои оръженосци! — възмутено каза Паклус. — Как да ти простя?!

Трикс едва се удържа на краката си, като чу за шестнайсетимата оръженосци.

— Кой ти каза, че са мъртви? — възмути се Лапад. — Ти знаеш най-добре от всички, че аз винаги съм спазвал хуманността в бойната магия!

Паклус се изкашля. Погледна оцелелите чудовища, които се бяха приближили на безопасно разстояние и от скука се закачаха помежду си. Върна меча в ножницата си.

— Ако ми докажеш, че са живи… — намръщено каза Паклус. — Тогава… тогава… презрян негоднико…

— Здравей, бойни друже! — тихо изрече Лапад.

Очите на Паклус се напълниха със сълзи:

— Здравей, Радик! Здравей, вълшебнико!

Старите приятели се прегърнаха. Магьосникът също изтри очи с широкия ръкав на плаща си.

— Благодаря ти, че обезглави минотавъра си — каза Паклус. — Това е Трикс — новият ми оръженосец. Славно момче! Не биваше точно той да загине от лапите на чудовището.

— Не бях аз — усмихна се Лапад. — Той сам се справи.

— Как тъй сам? Сам си отнесе главата ли? — не разбра Паклус.

— Не. Твоят оръженосец сам уби минотавъра. С камък и прашка.

Сър Паклус се поотдръпна от магьосника, погледна към минотавъра, после към Трикс, видя колана в ръцете му и се разсмя с пълно гърло.

— Какво?! С камък и прашка?!

— Но нали Маргон Зеленозъбия уби циклопа с един камък! — възкликна Трикс, който беше започнал да разбира какво е направил.

— Помня, помня — кимна усмихнат Лапад. — Аз бях там. С един камък, да! И го уцели точно в окото!

— Невъзможно е да убиеш минотавър с прашка — твърдо каза Паклус. — Не стават чудеса!

— Защо да не стават? — Радион Лапад поклати глава. — Никой магьосник няма да се съгласи с теб! А твоят оръженосец е магьосник!

Той се приближи до Трикс и одобрително го потупа по рамото.

— Трябва да ти призная, че за начинаещ магьосник, твоите заклинания не са лоши.

Трикс клечеше в малката градинка, на върха на кулата. Той беше отгатнал, че на върха на кулата, могат да кацат дракони — между куличките имаше прекарани яки колове от желязно дърво, което любителите на дракони високо ценяха заради неговата устойчивост на огън. Освен коловете за дракони, на покрива имаше място и за малка градинка, засадена предимно с цветя: маргаритки, незабравки, камбанки, но имаше и домати, и краставици, и други различни зеленила. Най-красивата част от градината, беше покрита със стъкло, като в оранжерия. Под стъклото бълбукаше весело ручейче — тук със сигурност беше използвана магия. На брега на ручейчето имаше малка красива къщичка, а около нея щъкаха човечета, големи колкото човешки палец. Някои от тях беряха гъби или събираха орехи, други се къпеха в ручея, а трети просто се мотаеха. Те не виждаха Трикс, който ги наблюдаваше и искрено се радваха на живота.

— Помислих си: какво да ги правя? — разказваше високо Радион Лапад. Сдобрените рицар и магьосник седяха до единия кол за дракони с по чаша вино в ръка. — Ако ги освободя, ще се обидиш и ще кажеш, че не воювам сериозно. Ако ги взема за ученици, нищо няма да се получи, тъй като нямат грам склонност към магии. Да ги убия? Не върви, няма за какво… Да ги задържа като пленници? Значи трябва да отворя приют за оръженосци-неудачници. Освен това, ще ми изпотъпчат градината с билките, ще ми издраскат магическите книги — дечурлига, какво да ги правиш? Реших да ги смаля и да ги заселя в градината си. Да си живеят живота като задружна компания, пък по-нататък ще видим…

— Това не е хубаво! — упрекна го Паклус. — Момчетата мечтаеха за подвизи, а ти си ги превърнал в джуджета.

— Аз съм магьосник — моята професия е и да пакостя на хората — разсъдително произнесе Лапад. — Ще имат предостатъчно подвизи, повярвай ми! Ту някой бръмбар ще ги нападне, ту ще се появи къртица… пълно е с приключения. Знаеш ли какво? Хайде да ги освободиш! Аз ще им върна предишната големина. Това, което им се е случвало тук, те почти няма да си спомнят, ще им е като насън. Сега главичките им са мънички, не могат да поемат много спомени. А ти ще ги върнеш в Дилон и ще им кажеш, че си ги освободил от плен при коварния Лапад.

— На мен милостиня не ми трябва! — гордо отвърна Паклус.

— Каква милостиня? — учуди се Лапад. — Какво не ти харесва?

— Прието е в бой… — започна неуверено рицарят.

— Ами ние се бихме! Ако искаш, можеш пак да ме тупнеш! Само че не много силно!

— Не знам… — Паклус се поколеба.

— Хайде, хайде! И без това ти трябва оръженосец!

— Имам си оръженосец! — застана нащрек рицарят.

— Трикс ли? Откога магьосниците служат като оръженосци?

Трикс хвърли поглед към Паклус и Лапад, след което продължи да наблюдава човечетата. Едното, което беше облечено с много ярки дрехи, беше неговият предшественик…

— Трикс не е магьосник! Той е с благороден произход и иска да стане рицар!

— Аз пък разбрах, че иска да си отмъсти на насилниците! — уточни Лапад. — А магията, можеш да ми вярваш, е най-доброто средство за отмъщение!

— Посмали малко!

— Наравно с рицарската професия — поправи се бързо Лапад. Той явно не желаеше отново да се карат. — Паклус, приятелю… Знаеш колко важни са по време на война магьосниците… И колко рядко се среща този дар у хората. Само елфите по мъничко разбират от това…

— Не знам… не знам… — Паклус засумтя.

На Трикс чак му стана приятно от това бурно наддаване.

— Ще направиш жертва в името на цялото кралство, Паклус!

— За какво му е на кралството още един магьосник? А и времето е мирно!

— Сега е мирно. Длъжен съм да ти кажа — Лапад понижи гласа си, — че обстановката в последно време стана много напрегната. Витамантите на Кристалните острови се оправиха от поражението. Говори се, че по пътя на жестоки експерименти от обикновени хора са се научили да правят магьосници. Разбира се, това са слаби магьосници, нищо особено, но са хиляди, Паклус, десетки хиляди!

— Стига лъга! — съвсем по детски отговори Паклус. — Хиляди?

— Да!

Настъпи тишина. Трикс леко почука по стъклото, като се стараеше да привлече вниманието на нещастните си предшественици. Човечетата бързо се скриха в къщичката. Изглежда решиха, че гърми.

— Трикс! — високо го повика Паклус.

Трикс скочи и изтича към рицаря.

— Чу ли какво си говорехме? — попита Паклус.

— Да — призна си Трикс.

— Решавай, тогава! Какво искаш повече — да останеш с мен или да станеш ученик на Радион Лапад?

Трикс се разколеба. Рицарят явно беше огорчен от този обрат. Той се беше спуснал да спасява оръженосеца си, когато почти беше стигнал до кулата.

— А не може ли да стана и рицар, и магьосник едновременно? — опита се да изхитрува Трикс.

— Можеш — едновременно отвърнаха Лапад и Паклус. Спогледаха се и Радион изрази общото мнение: — Само че ще бъдеш слаб рицар и лош магьосник.

— Наистина ли имам склонност към магията? — попита Трикс.

— Ти знаеш ли какво представлява магията? — с въпрос му отговори Радион.

— Изкуство да променяш света с думи.

— Правилно. А защо думите могат да променят света?

— Не знам. — Трикс вдигна рамене. — Това сигурно е тайна? Може би са нужни специални думи?

— Да — кимна Лапад. — Работата е там, моето момче, че светът е това, което хората си представят. Някога хората се договорили, че небето е синьо, слънцето — жълто, а тревата — червена…

— Радион, тревата е зелена — тихо изрече Паклус. — Колко пъти трябва да ти казвам?

Магьосникът се смути.

— Разбира се, че е зелена. Аз се обърках. За да е по-нагледно.

— Виното в чашите ни какво е на цвят? — настойчиво попита Паклус.

Лапад въздъхна:

— Е, помня де, помня!… Стига си ми натяквал! Баща ми не различаваше цветовете, от него съм го наследил. Кръвта и виното са червени, тревата и жабите — зелени. „Това, което се разлива, е червено, това, по което стъпваш е зелено“…

— Аз измислих това, за да му напомня — гордо съобщи Паклус. — Давай нататък!

— И така — прокашля се магьосникът. — Някога отдавна, хората се договорили какъв да е светът наоколо. И това е станало с помощта на думите, разбира се. Измислили обяснение за всяко нещо на този свят. Но думите могат да бъдат различни. И силата им е различна! Ако подбереш правилните думи и убедително изречеш нещо, светът може да ти повярва. И да се промени.

— Затова на магьосника винаги му трябва слушател — добави Паклус. — Даже да е някой тъп минотавър. Затова умните магьосници винаги си имат спътници. Например, ученици.

— Добрите магьосници — Радион изрече това с такъв тон, че стана ясно, че той причислява себе си към много добрите магьосници — могат и сами да си говорят. Но, разбира се, с компания е най-добре! Колкото по-простодушен и доверчив е спътникът ти, толкова по-добре действа магията.

Той погледна косо към Паклус и отпи бързо от виното, сякаш беше казал нещо излишно. Но рицарят не бе си помислил нищо лошо.

— Кои въпроси във вълшебството са верни и кои — не? — зададе още един въпрос Трикс.

— Това е много точен въпрос — кимна Лапад. — И както е при всеки точен въпрос, в него се съдържа и отговорът. Верни са тези думи, на които хората вярват! От които им спира дъхът и им става топло на душата!

— А защо измислените думи губят силата си? — попита Трикс.

— Хубав въпрос! — оживи се Лапад. — Ти имаш заложби на велик магьосник! Веднъж измислено, заклинанието може да бъде употребявано много пъти. Но от честа употреба, то се износва, светът все по-малко и по-малко вярва в него, вълшебството става все по-слабо и по-слабо. А ако го запишеш и започнеш да го раздаваш наляво и надясно, само след няколко месеца и най-силното заклинание се превръща в нищо! Затова магьосниците пазят своите заклинания и не ги използват без нужда, по-често импровизират и не използват магия за дребни битови работи.

— Решавай, момчето ми — каза Паклус. — Ти си славен оръженосец и аз мога да направя от теб рицар. Но ако решиш да станеш магьосник… — Паклус замълча, после добави тъжно: — Може да се срещнем на бойното поле от една и съща страна. И докато ти съчиняваш своите красиви думи, аз ще те пазя с меча си от чудовищата.

Трикс кимна. Помисли секунда. После отиде при рицаря и го прегърна.

— Значи ли това, че избираш кариерата на рицар, момчето ми? — трогнато попита Паклус.

Радион Лапад се усмихна.

— Не, сър Паклус. С ваше позволение, ще остана да изучавам магия при вашия приятел — отговори Трикс. — Аз съм ви много благодарен. Щях да се постарая да бъда добър оръженосец и рицар. Но ми се струва, че магията е моето поприще.

Паклус кимна и печално каза:

— Прав си, Трикс. Желая ти късмет!

Трикс се обърна към магьосника и попита:

— Какво да сторя сега, учителю?

Радион присви очи.

— Слез два етажа по-надолу, ученико. Там ще откриеш една голяма и мръсна кухня. Постарай се до довечера да я поизчистиш. И не забравяй, че магьосниците не използват магията за дреболии.

— Слушам — каза Трикс и изобщо не се учуди.

Хвърли един последен поглед на миниатюрната къщичка и тръгна към стълбата. Зад гърба му, Паклус каза шепнешком на Радион:

— Той е прекрасно хлапе, но не забравяй, че е малко нескопосан.

— О, да! — с удоволствие се съгласи магьосникът. — Виждам. Но от такива като него стават най-добрите магьосници.

А Трикс, докато вървеше към кухнята се усмихваше като човек, който най-сетне е намерил своето място в живота.