Нескопоското

1

Цяла нощ Трикс сънува някакви глупости: ту злия витамант Гавар, който бродеше по дъното на океана, разгонваше с меча си акулите и заплашваше Трикс с юмрук, ту добрия вълшебник Лапад, когото бяха затворили на върха на висока кула и който седеше там сам-самичък. Ту верния оръженосец Йен, на когото отсичат главата, а след това варят тази глава във врящо олио, а главата крещи и ругае неприлично.

А най-ужасното и вълнуващото му се присъни призори.

Присъни му се княгиня Тиана. Изглежда и тя, като лейди Кадива беше без дрехи, защото се прикриваше с огромна книга със заглавие „Тиана“. Но от книгата стърчаха голи крака и ръце, което беше достатъчно Трикс да се изчерви дори в съня си.

— Колко още ще бъда книга, тъпако! — крещеше Тиана. — Веднага да ме освободиш!

При което тя размаха крака и ръце, книгата падна и от уплаха Трикс стисна очи толкова силно, че се събуди, но не можа веднага да отвори очи, а се наложи да ги разтвори с ръка.

През прозореца вече влизаше сивата зимна утрин, а в стаята беше ужасно студено. На съседното легло, свит на кълбо спеше Халанбери, завит не само с одеяло, а и с куртката на Йен. От затворената чашка на цветето се подаваше босата пета на Аннет, което подсети Трикс за съня му и го накара за втори път да се изчерви.

Трикс напипа книгата под възглавницата, отвори я предпазливо и погледна последната страница.

Сърцето му подскочи, когато прочете големите букви:

— Ставай, Халанбери! — викна Трикс. — Аннет, събуждай се!

След няколко минути, той успя да разбута Халанбери и да изтърси Аннет от цветето.

— Тиана ме ругае! — оплака се Трикс. — Нарича ме „тъпак“ и иска да я освободя…

— Време беше — прозина се Аннет. — На кое момиче няма да му писне да до разнасят върху нечии момчешки гърди в кадифена торбичка…

— Така ли го разбираш! — възкликна засегнато Трикс. — Специално го направи, нали? Че Тиана да ми се разсърди?

Аннет се смути.

— Не, не, какво говориш… Аз изобщо бях забравила за нея…

Трикс хвърли унищожителен поглед към феята, после погледна към Халанбери, който най-сетне беше заел седнало положение, макар че все още беше увит в одеялото.

— Сега какво, да я пускаме ли? — попита той.

— Аха — кимна Халанбери. — Може би. Но аз бих почакал…

— Защо? — ужаси се Трикс. — Тя ще се разсърди още повече!

— Аз четох една история за един джин… Него го затворили в стомна и го пуснали в морето. Джинът в началото казал, че ще изпълни желанието на този, който го освободи. След една година казал, че ще изпълни три желания. След това се ядосал и казал, че ще го убие. А след това казал, че ще убие освободителя си, всичките му роднини и ще разруши един цял град… А след сто години му станало толкова самотно, че се заклел вечно да служи на своя освободител!

— Не мога да чакам сто години… — Трикс съвсем се обърка. — По-скоро ще дочакам Тиана да ме убие на място… А как свършва тази история?

— Как, как… — Халанбери се почеса по крака, потрепери от студа и се зае да обува обувките си. — Едно момче отишло да се къпе, намерило стомната и пуснало джина.

— И той започнал да му служи вечно?

— Не, джинът убил момчето, убил и роднините му и разрушил града. Защото джиновете са коварни и не спазват обещанията си. Това е такава… поучителна история. За да не отварят децата всякакви бутилки и стомни без нужда!

— Трябва да освободим Тиана — реши Трикс. — Нищо не може да се направи…

Той постави книгата на земята и се намръщи, съчинявайки заклинание. И изведнъж отново се изчерви.

— Нещо сякаш непрекъснато те втриса — забеляза Аннет. — Да не си се простудил, мили?

— Тиана! — изстена Трикс. — Тя… тя, такова… тя… когато я превръщах в книга…

— Да, да?… — настоя Аннет.

— Ами… обувките и изхвърчаха… и останаха там… също и панделката и… и… ъ… роклята и…

— Значи сега е гола? — без заобикалки каза Аннет и се разсмя, колкото и глас държеше. — Да, господарю мой, би било неразумно сега да я превръщаш обратно. Може да стане конфузно.

— А какво да правя? — объркано попита Трикс.

— Направи й дрехи — сядайки на края на табуретката и махайки с крачета, каза феята. — Рокля, бельо, това-онова…

— Вълшебникът трябва точно да си представя това, което сътворява — смутено каза Трикс. — Е, добре… ще се опитам. И така… — Той се изкашля. — Както на скъпоценния диамант му трябва достоен обков, така и на прекрасната млада княгиня й трябва рокля. Тя се появи веднага, подчинявайки се на заповедта на магьосника. Роклята беше такава, от розово кадифе… като торба с дупки… отдолу имаше голяма дупка, за… за краката… отгоре — по-малка, за главата… освен това и ръкави, като тръби от кадифе, там се пъхат ръцете… накрая имат дантели… около дупката за главата също има дантели… и всичко това е богато избродирано…

— Майчице! — изпищя Халанбери и се качи на леглото.

— Голяма работа… — Аннет литна нагоре и увисна над появилата се рокля. — М-да… ти виждал ли си някога рокля?

— Разбира се! — избухна Трикс. — Много пъти!

— В общи линии мога да се съглася — продължи феята, след кратък размисъл. — Роклята представлява торба с дупки за краката, ръцете и главата… — Тя се закиска, но отново стана сериозна. — И дантели… че как, без дантели… Но това е… Това е кадифен чувал за картофи! При това, с дупки! И с дантели!

— Е, аз не съм шивач — призна Трикс. — Трябва да знаеш как е направено това, което сътворяваш. Аз мислех… Да го направя ли по-малко? Или да стесня ръкавите?

Феята огледа със съмнение купчината кадифе, която се търкаляше по пода.

— Не, Трикс. Не мисля, че това ще помогне. А и като си помисля как си представяш нещата от дамския гардероб… Не, по-лесно е да купим рокля!

— И как ще стане това? — Трикс ококори очи. — Ще отида при някой шивач и ще го помоля да ушие една рокля.

— И бельо — изсумтя феята. — Да, особена поръчка… Знаеш ли какво! Защо не й купиш момчешки дрехи?

— Обещах на Тиана да не я превръщам в момче! — уплаши се Трикс.

— Няма! Просто ще облече момчешки дрехи. Тя вече го е правила, нали така? Когато избяга от двореца. Повярвай ми, в Столицата ще бъде по-безопасно за нея, ако прилича на момче.

— Това е така — ободри се Трикс. — Ще отида да потърся шивач!

Шивачът се намери неочаквано бързо — точно срещу хана. Голяма табела над вратата гласеше:

Отдолу имаше още една табелка:

Още по-надолу висеше и една съвсем малка табелка, с уточнението:

Трикс влезе предпазливо — над главата му звънна звънче — и се огледа.

Помещението не приличаше много на шивашко ателие. Покрай стените стояха многочислени закачалки, на които висеше огромно количество панталони, ризи, сака, кафтани, камизоли, куртки, палта, шалове, рокли, чорапи, кърпички. Тук-таме се виждаха шапки и чадъри.

Трикс зяпаше с отворена уста тези планини от дрехи. Имаше чувството, че е попаднал в съблекалня на баня, където току-що са отишли да се къпят сто човека, без разлика на пол и възраст.

— Какво ще обича младият господин?

Шивачът се появи толкова неочаквано, че Трикс не успя първоначално да го различи сред купищата дрехи.

— Озеф Шмол, на вашите услуги — любезно продължи шивачът. Той беше възнисък, пълничък, плешив, с голям нос и клепнали уши. Върху ревера на камизолата му, като знак на гилдията му, блестеше златна карфица.

Кой знае защо Трикс се досети, че в началото гилдията използваше като емблема ножиците, но по-късно шивачите решиха, че златните карфици ще струват много по-малко от златните ножици.

— Какво е това? — попита Трикс, сочейки с пръст планината от дрехи.

— Това ли? — Шмол с любопитство проследи, накъде сочи пръста на момчето. — Това, млади господине е пардесю. Съвсем прилично пардесю, но на вас няма по никакъв начин да ви подхожда, млади господине.

— Аз изобщо… — Трикс разпери ръце. — Толкова дрехи… Чии са?

— Купете ги и ще са ваши. — Шмол се усмихна добродушно.

— За кого сте ги шили?

— А… — проточи Шмол. — Разбирам! Младият господин пристига от провинцията, нали?

— Ами… да — изчерви се Трикс. Не, днес наистина не беше добрият му ден — през цялото време се червеше! — Може би, да.

— Виждате ли, млади господине — Шмол се приближи към Трикс и приятелски го хвана за лакътя — в провинцията, където сте имали щастието да се родите, животът тече спокойно и без да бърза. Какво прави човек, когато му се прииска да обуе нови панталони? Купува си парче плат и отива при шивача. Шивачът му взема мярка, после крои и реже плата, оставя си толкова, колкото му се полага, шие панталоните и след няколко дни ги дава на щастливия клиент. И всички са доволни. Но тук, в Столицата, времето тече другояче. Никой не желае да чака, просто не е за вярване, млади господине! Всички искат да дойдат и веднага да си тръгнат с нови панталони. Затова са измислени готовите дрехи.

— Как така? — учуди се Трикс.

— В задните помещения — любезно поясни Шмол — денонощно, опитните ми помощници, а също така и самаршанските чираци, които съм наел за по няколко гроша, кроят, режат и шият. Сюртуци, ризи, панталони… След това, всичко се окачва тук. И хората идват и купуват.

— Но нали хората са различни? — пак се учуди Трикс. — Някои са по-високи, други — по-ниски… някой има криви крака, някой — къса шия…

— Какво от това? — повдигна рамене Шмол. — Ако се замислим, хората не се отличават чак толкова един от друг. Всички имат по две ръце и по два крака. Правим няколко размера панталони. Няколко размера ризи. Ако панталоните са възголеми — могат да се пристегнат с колан, ако са по-дълги, могат да се подрежат с ножица, трак-трак! — Той се усмихна победоносно и щракна с пръсти.

— Тоест, хората си избират готови дрехи… — замисли се Трикс. — Но нали това е за бедните — да износват старите дрехи на богатите…

— Така е в провинцията — с пренебрежение в гласа каза шивачът. — Тук почти никой не шие по поръчка.

— Е, може така да е по-добре — реши Трикс. — Работата е там, че на мен… Тоест, не на мен. На един мой приятел… Да, на един приятел… Той е висок колкото мен и е на моите години. И е с моите размери, също така… Та така. На него му трябват спешно панталони, риза, камизола, чорапи, обувки… — Трикс замълча, като видя снизходителния и в същото време, любопитен поглед на шивача.

— Да, млади господине… — каза Шмол, след пауза. — Аз имам роднина-аптекар… между другото, ако ви потрябва, препоръчвам ви го, господин Фарм от Люляковия булевард… При него честичко идват млади люде и го молят да им забърка хубава микстура за един техен приятел, който съвсем случайно се разболял от неприятна, макар и не смъртоносна болест… И при моя роднина, съдебния писар господин Шмок, току някой пристигне за консултация, във връзка с проблеми на близък приятел…

Трикс усети, че пак се изчервява — нещо, което му идваше в повече.

— Но да идва някой, който да купува панталони и риза, уж за приятеля си… — Шмол разпери ръце. — Млади господине! Моля ви да не се стеснявате без нужда. Повярвайте ми, в Столицата не е никак срамно да имате два чифта гащи… простете, два чифта панталони!

Трикс въздъхна и реши да не спори.

— Да — каза той — трябват ми панталони, риза, камизола, чорапи…

— Въобще, пълен гардероб — кимна Шмол и го огледа внимателно. — Така… ширина на раменете… гръдна обиколка…

— Нека е малко по-широко около гърдите — усети се Трикс. — Аз… аз ще имам много работа и мускулите ми ще наедреят… ето така!

— Предвидливо — одобрително каза Шмол. — Смятате, че вашите мускули ще наедреят само в областта на гърдите ли?

— Да — каза Трикс и се зарадва, че няма повече накъде да се изчервява.

— Ето какво ще ви предложа… — реши Шмол и се отправи към закачалките.

След малко, пред Трикс лежаха:

Светло-бежови панталони, с колан от „естествена биволска кожа“…

Риза — цвят „тъмно бордо“, от релефен плат, с два джоба на гърдите…

Камизола — светло-бежова, също като панталоните, но с детайли от кадифе с цвят бордо, с външни джобове по последна мода…

Чорапи. Просто чорапи…

Кожени обувки с каишки и катарами…

— Панталоните не са ли прекалено светли? — угрижено попита Трикс.

— Малко — призна Шмол. — Този цвят е много модерен!

— Добре — кимна Трикс.

— А тази чудна шапчица, ще ви я подаря — продължаваше Шмол. — Много добре ще се върже с всичко останало… А ще ви трябват ли долни гащи?

— Какво?! — викна Трикс и успя още повече да почервенее. — Какви гащи?! Аз да не съм момиче?!

— Няма нужда да сте груб, млади господине — обиди се Шмол. — В провинцията, разбира се, храбрите мъже обуват панталоните си на голо. Но тук, в Столицата, дори суровите ковачи обуват долни гащи под кожените си панталони! Ето, вижте!

И той леко дръпна надолу колана си, за да покаже, че под панталоните си носи долни гащи.

— Много е удобно, да знаете. Комфортно. Хигиенично. Разбира се, добре е да се перат веднъж седмично… Ние ги шием от най-добрата батиста, с шевовете навън.

— И мъжете ги носят? — не можеше да повярва Трикс.

— Дори самият крал Маркел! — тържествено каза шивачът. — Може да се каже дори, че тази мода тръгна от негово величество. И както можете да се досетите, една придворна дама каза на съпруга си, след това — друга на своя… след седмица вече целият град си шиеше долни гащи! Само колко пари спечелих от тях! — Шмол погледна замечтано към тавана. — Има къси — малко под коляното. Има и дълги — до глезените. Има бели… но това, разбира се, е глезотия. Има и цветни, има дори с шарки. Но аз бих ви посъветвал да вземете този практичен чифт от черен сатен…

— Дайте ми два чифта — каза Трикс.

Пет минути по-късно, след като се разплати с шивача (цената се стори на Трикс височка, но тъй като плащаше с пари, които беше сътворил с магия, не съществуваше причина да се пазари), Трикс, целият отрупан с пакети и пакетчета, излезе от шивашкото ателие. Главата му бучеше, смилайки новите неща от столичния живот.

Хубава работа — мъжете да носят гащи!

Така ще се стигне и дотам, жените да носят панталони! И то не защото се крият от преследване, а просто така, без причина!

Да не повярваш!

През това време навън се беше напълнило с народ. По калдъръмената улица гръмовно минаваха карети, препускаха нанякъде конници, разхождаха се хора. Струваше му се, че половината жители на Столицата си нямаха друга работа и само се разхождаха напред-назад из града, разглеждайки витрините на магазините и разменяйки поздрави помежду си…

Когато се качи в стаята си (пътьом обещавайки на Лоя да слезе бързо за закуска), Трикс разопакова и разстла по пода всички дрехи.

— Това вече е по-достоверно — меланхолично каза Аннет. — А тези долни гащи?

— В Столицата даже мъжете ги носят — гордо отвърна Трикс. — Ти съвсем си като от провинцията.

— Да, аз съм провинциална фея! — възмути се Аннет. — И се гордея с това! Дори не се опитвам да тичам след модата!

— Разомагьосай сестричката ми! — завика Халанбери. — Стига сте се карали!

— Добре, но ти излез за малко — заповяда Трикс.

— Това пък защо?

— Ще дежуриш пред вратата, за да не влезе някой! — строго нареди Трикс.

Халанбери веднага схвана важността на мисията си и, изпълнен с гордост, излезе.

— Така… ще седна с гръб към книгата — реши Трикс. — И ще разомагьосам Тиана.

— Одобрявам — реши Аннет. — Давай!

Трикс седна на леглото с гръб към книгата, пое си дълбоко въздух и каза:

— Подчинявайки се на волята на вълшебника, омагьосаната княгиня, прие отново предишния си вид. Прекрасната девойка усети внезапно, че стои посред стаята, жива и здрава… без изобщо да се сърди на младия магьосник!

— Как го извъртя! — възхити се феята.

— Ох… — сконфузено произнесе някой.

— Той не те гледа, не те гледа — успокоително произнесе Аннет. — Обличай се! Ние решихме, че ще е добре заради маскировката да облечеш мъжки дрехи.

Трикс седеше като вкаменен и без да иска слушаше шумоленето на дрехите зад гърба си.

— Каишката — насам — командваше феята. — Дай, аз ще я пристегна…

— Благодаря…

— Тук е възголемичко… Нищо, за резерва… обърни се. Дай да те закопчея…

Трикс, ни жив, ни мъртъв, чакаше какво ще се случи. Фразата, че Тиана не му е сърдита, той прибави в последния момент и сега се чудеше дали е постъпил правилно.

— Никак не е зле! — обобщи феята. — Симпатичен младеж от добро семейство. Разбира се, трябваше дрешките да са малко по-по мярка, но сега всички ходят като разпасани…

— Обувките са ми големи…

— Няма нищо. Нали не са ти малки… Ето, откъсни дантелите от тази кадифена торба и ги попълни отпред.

— Какво е това ужасно нещо? — учудено попита Тиана. — Прилича на костюм на тролка. На откачена тролка!

— Това е местният вариант на чувал за картофи — ехидно каза Аннет. — Такива са тукашните — загубеняци. Дори един чувал за картофи не могат да ушият като хората…

— Трикс! — повика го Тиана.

Трикс се обърна страхливо.

Пред него стоеше Тиана, облечена в момчешки дрехи и сякаш не гледаше много строго…

— Можеше да не наричаш да не ти се сърдя! — каза Тиана.

Трикс помисли секунда и реши да си премълчи, свел виновно очи.

— Аз изобщо не съм ти се сърдила! — каза Тиана. — А сега мога…

— Извинявай, никога повече няма да правя така! — произнесе Трикс онази вълшебна фраза, която спасява малките мъже от гнева на мама, а големите — от гнева на жените им. Разбира се, от прекалено честата употреба, тя се беше поизносила, но действаше все пак.

Тиана го погледна изпитателно, после попита:

— Как изглеждам?

— Чудесно — възкликна Трикс. — Разбира се, без панталони щеше да е по-добре… исках да кажа, че с рокля щеше да е по-добре! Но и така си екстра!

Тиана премести поглед към Аннет.

— Нормално, нормално — потвърди феята.

В този момент вратата се открехна и Халанбери попита:

— Много ли още… Тиана!

Той се втурна да прегръща сестра си, а Трикс усети лека ревност. Не беше ясно от какво ревнуваше — дали от възможността Халанбери да прегръща и целува сестра си на воля или защото копелето и княгинята бяха брат и сестра и толкова се обичаха.

Макар че… той самият дали би поискал Тиана да се окаже негова сестра?

По-скоро не! Не му трябваше точно такава радост!

— Ами къде е твоят оръженосец? — попита Тиана, галейки доволния Халанбери по главата. — И всички хора, които ме спасиха от витамантите?

— Значи ти не знаеш нищо? — порази се Трикс. — Нали беше с мен през цялото време!

— Аз бях книга! — възмути се Тиана.

— Ти беше княгиня — прихна Халанбери и получи за това един по тила.

— Аз бях книга! — повтори Тиана. — А книгите живеят само когато ги четат.

— Нали сама каза, че не искаш да те чета по-нататък… — смути се Трикс.

— Много неща съм казвала — сви рамене Тиана. — Ти трябваше да проверяваш дали не съм размислила… Та, къде са останалите? И къде се намираме?

Тя отиде при малкото прозорче и погледна към улицата. Изрече възхитено:

— О-о!… Това търговски квартал ли е? А защо не виждам планините?

— Тиана, ние не сме в Дилон — отговори Трикс. — И сме сами тук, няма ги приятелите ни… Седни, ще ти разкажа всичко…

По обяд над Столицата зазвъняха камбаните и забиха часовниците на кулите. В началото, както се полага, дванайсет удара отбиха главните часовници на кралството от най-високата Часовникова кула на двореца. Шестте им циферблата гледаха към шестте посоки на света. Става дума за това, че едно време Маркел Неочаквания беше решил, че четири посоки не са достатъчни за такова голямо кралство и въведе още две — Юсток (тя трябваше да се намира между юг и изток) и Засев (както всички се досещат — между запад и север). Защо в главата на предприемчивия крал не бяха се родили още две — Севис и Юзап — никой не знаеше. Никой също така не знаеше какво не беше се харесало на краля в старите, добри северозапад и югоизток, които от край време се използваха и от моряците, и от пътешествениците. И си остана пълна загадка защо кралят изведнъж охладня към своята идея, която по неговите думи обещаваше дивен прогрес на мореплаването, а единственото материално наследство от топографската реформа останаха часовниците с по шест циферблата на кулата на двореца…

Когато часовниците, които упорито гледаха към шестте посоки на света отброиха дванайсет, започнаха да бият всички останали часовници в Столицата. Това не беше много точно, но за сметка на това — много верноподаническо.

Под този многогласен звън и тропот (БАМ! БАМ! БАМ! — от кулата на ковачите, ДЗЪН! ДЗЪН! ДЗЪН! — от малката куличка на майсторите на изящни бижута, ЧУК! ЧУК! ЧУК! — от сивото здание на Стражите и още много други звуци), от Югозападните порти, към кралския дворец се приближиха три момчета. Две по-големи и едно по-малко. Бяха хубаво облечени, веднага си личеше, че не бяха някакви просяци. Изглеждаха прилично, бяха, може би, от някой дребен дворянски род. Стражарят, който дежуреше на ъгъла на площада и улицата на Кралските Лекари им хвърли един мимолетен, но изпитателен поглед и се обърна настрана. Това бяха съвсем прилични деца и можеше да ги пусне.

Добре, че стражарят не чуваше разговора им.

— Но ние не можем да щурмуваме двореца на Маркел — каза едно от момчетата — много хубаво момче, което даже малко приличаше на момиче.

— Защо — учуди се неговият връстник. Той не беше толкова фин, чертите му бяха малко по-грубички и не след много време на него му предстоеше среща със сапуна и бръснача.

— Защото това е кралският дворец! — отсече първото момче.

— И какво от това? — възмути се второто (впрочем, по-досетливите читатели, вече сигурно са се досетили, че в действителност, първото момче беше момиче — княгиня Тиана, а второто — съхерцог Трикс и ние оттук нататък така и ще ги наричаме) — Ние нямаме нищо против краля, само ще спасим Лапад и Йен!

— Защото това е кралският дворец и го охраняват като кралски дворец! — отсече Тиана. — Да не би да си мислиш, че някакъв си вълшебник, току-така може сам да проникне вътре?! Тук всичко е запечатано със заклинания и магии!

— Мога нещо да измисля — инатеше се Трикс. — Поне някаква невидимост. Ще се промъкнем…

— Аха! — каза малкото момче. — Тогава със сигурност ще ни екзекутират не като разбойници, ами като шпиони!

Да не измъчваме повече читателя — третото момче беше Халанбери.

— Те може изобщо да не са в двореца — неохотно отстъпи Трикс. — Може да са в подземията на стражите. Разправят, че под главното здание на стражите има поне двайсет етажа надолу! И че там държат опасните престъпници срещу кралството, оковани с вериги към стените. Държат ги с железни маски на лицата, за да не ги вижда никой и с железни ръкавици, за да не ги разпознае някой по линиите на дланите.

— Аха — шепнешком призна Халанбери. — И аз съм чувал за това. Разправят също, че когато има бунтове, там разстрелват бунтовниците. Подреждат ги до стената и цял взвод стрелци стреля по тях! А през нощта извозват труповете им с талиги и ги хвърлят в реката!

— Закопават ги в гората — поправи го Трикс.

— Хвърлят ги в реката! — запъна се Халанбери.

— Я престанете! — не издържа Тиана. — Всички арестувани вълшебници ги държат в кралските подземия — чувала съм го от Хасс. Първо, защото там е най-сигурно. Второ, току-така, никой не екзекутира вълшебници, защото може да потрябват във всеки момент и да се наложи да ги пуснат. Там са.

Тримата загледаха мълчаливо кралския дворец, сякаш беше възможно да проникнат през високите стени, калдъръмената улица и каменните сводове на подземията и да видят Лапад и Йен.

— Трябва да разберем защо изобщо са ги арестували — продължаваше Тиана. — Хасс не знаеше, че сте ме спасили, нали така? Значи витамантите са успели да донесат.

— Всички витаманти спяха — мрачно каза Трикс. — Само Гавар… може рано или късно да се добере до Кристалните острови. Но той ще върви още дълго!

— Значи не са витамантите — реши Тиана. — Кой тогава е донесъл? Защо заслужилият вълшебник, ветеранът от битката при Черния Брод е арестуван като някакъв разбойник пред вратите на Столицата?

Трикс вдигна рамене. А Халанбери си призна:

— Не знам.

— Аз имам нещо на ум — каза Тиана. — Само че е много странно. Нека помисля още малко… трябва да разбера едно нещо.

Известно време тримата просто се разхождаха по площада пред двореца. Оттук нямаше нещо Бог знае какво за гледане — може би само високата стена, по която се разхождаха сурови стражи, постланата с калдъръм улица, Часовниковата кула и върховете на дворцовите куполи.

Площадът винаги беше пълен с народ. Някои идваха да се полюбуват на стената около двореца, някои — за да се поклонят на монументите на героите и кралете, които се извисяваха по цялото протежение на стената, някои се надяваха да видят кортежа на краля, а ако имат късмет — и него самия, изпитващо оглеждащ столичните жители.

В тълпата сновяха продавачи на сувенири и търгуваха с изрисувани гравюри на двореца и краля, акварелни рисунки на Столицата, дървени фигурки, които изобразяваха знаменитите кралски стражи в парадна униформа, с торбички и чанти, изработени от работилницата, която снабдяваше кралския двор с чанти и с торби, с миниатюрни чинийки, на които беше изрисувана Часовниковата кула (на дънцето имаше парченце смола, с което чинийката можеше да бъде залепена за бюфета в кухнята), с меки играчки, изобразяващи придворните птици — гълъбите, придворните животни — енотите и придворните насекоми — пчелите. На специални места бяха събрани заедно специално подбрани просяци, които имаха право да посещават кралския площад — старци, изгубили в боевете краката или ръцете си; превити на две старици, захвърлени от жестоките си деца, самотни майки, които просеха пари за незаконородените си деца; малки дечица със затрогващо големи очи, които се нуждаеха от храна и обич. Дори Трикс, който знаеше как работят придворните просяци и какви данъци плащат, хвърли няколко медни гроша на едно младо момиче, което събираше пари, за да си купи целебен самаршански еликсир — толкова жално девойката изброяваше безчислените си болежки.

Но малчуганите, които сновяха по площада, и които зяпачите току привикваха, изслушваха и им даваха по някоя монета, Трикс изобщо не можа да разпознае. В началото, той ги взе за джебчии, но момчетата не се криеха, подвикваха някакви думи и носеха ярки жълти шапчици с пискюли на върха, които изпъкваха в тълпата. По едно време, едно от тези момчета се оказа съвсем близо до Трикс и той чу:

— Клюки! Клюките на деня! Всички пресни клюки! Най-интересните, чуйте ги! Клюки!

Тиана мигом се оживи и замаха с ръка на момчето. То изгледа децата с известна доза съмнение, но все пак се приближи до тях и обясни снизходително:

— Кралска клюкарска служба. Един грош — една минута. Всички истории от кралския дворец, тайни, интриги, сензации. Всичко, което бихте искали да знаете, но за което дори не смеете да попитате. Къде отиват нашите данъци? От какво е болен военният министър? Вярно ли е, че кралицата има самаршански корени? Колко му излиза на народа издръжката на каретния парк на негово величество?

— Чакай, да не би да искаш да кажеш, че кралят си има специална служба, която да измисля клюки за него?

— Ами да — потвърди момчето и подсмръкна. — К’во? Дори да нямаше такава служба, пак щеше да има клюки. А сега короната печели от тях — това първо. Клюките може да се подбират — това второ. А и всички виждат, че в нашето кралство, кралят не се страхува от клюките — това трето! Какво, ще слушате ли? Парите предварително!

— Всякакви клюки ли има? — попита Тиана.

— Можете да си поръчате. Само че имайте предвид, че на вас, като на непълнолетни, нямам право да ви разказвам някои от клюките. Ъ… нали разбирате… за фрейлината на нейно величество и министъра на алхимията или за началника на стражата и…

— Че ти си по-малък от мен! — възмути се Трикс, въпреки че нямаше намерение да се интересува от пикантните тайни на двора.

— И к’во от това? Аз, може да се каже, не съм човек, а лице на служба при негово величество, аз нямам възраст.

— Издухай си носа, лице на негово величество — каза насмешливо Тиана. — Ето, вземи.

Трикс не се досети веднага, че въпреки думите „ето, вземи“, именно той трябваше да даде на клюкаря монета — княгинята, както подобаваше на всяка висока особа, нямаше пари в себе си.

— На. — Трикс подаде на момчето една монета. — Разказвай.

— Какво да ви разкажа? — попита момчето и моментално скри монетата. — Моите разкази стигат и за десет златни монети.

Трикс и Тиана се спогледаха.

Да говорят за това какво точно ги интересува, и то с професионален клюкар, би било непредпазливо. Да говорят общи неща и за всичко щеше да им излезе много скъпо.

— Аз бих искала… Тиана се изчерви, после продължи бойко: — Ами аз бих искала да чуя нещо за вълшебници!

— А аз — за разбойници! — подхвана Трикс. И смигна на Халанбери.

Момченцето го погледна учудено и рече:

— Това са глупости на търкалета! По-добре да разкаже за ареста на магистър Лапад и неговия ученик!

— О, мога да обединя три истории в една! — зарадва се младият клюкар. — И така… снощи, някъде към осем, край Прашните порти, нашите доблестни стражи задържаха опасен престъпник — магистърът по магия Радион Лапад! Заедно с него беше арестуван и съмишленикът му, подавачът Трикс Соийе!

— Помощникът… — обидено каза Трикс.

Но за късмет клюкарят не го чу и продължи да дрънка по-нататък:

— Съгласно кралската заповед, младият Соийе и наетият от него второкласен вълшебник Радион Лапад се обвиняват в подготовка за покушение върху живота на нашия любим крал Маркел Веселия, а също така и върху живота на неговия верен васал — херцог Сатор Гриз!

На Трикс челюстта му увисна. Тиана се оказа по-подготвена за такъв обрат на нещата:

— Кажи, на какво основание кралят… откъде кралят е научил, че му се готви покушение?

Клюкарят хвърли поглед към Часовниковата кула и отрапортува:

— Преди три дни, като преодоля геройски несгодите по пътя и тези, свързани с лошото време, в Столицата, начело на обоза, който караше данъците за две години, пристигна Сатор Гриз със своя наследник, благородния Дерик Гриз!

— И сега, какво ще стане с Лапад и… и Соийе? — изстреля Трикс.

Без да откъсва поглед от часовника на кулата, момчето съобщи:

— По сведения от информирани източници, съдът над негодниците ще се състои утре, веднага след като бъде приета делегацията на гилдията на алхимиците, които ще подадат прошение за изготвянето на новогодишни петарди с повишена яркост и сила на звука, което, разбира се, ще бъде отхвърлено от нашия мъдър крал, но едва ли тази забрана ще бъде приета от упоритите алхимици. В резултат на това, съдът…

Минутната стрелка на часовника трепна и се премести с едно деление.

— Вашето време свърши — радостно каза клюкарят. — Давай още една…

И в този момент, той видя под носа си малкото юмруче на Тиана и доста якия юмрук на Трикс.

— Ще ти отпоря ушите — каза Трикс. Защо точно „ще ти отпоря“ и той самият не можеше да си обясни, но заплахата подейства.

— В резултат на съдебното заседание, Лапад ще бъде затворен в тъмницата за провинили се вълшебници до живот или до следващата война. А подлият Трикс Соийе, който, освен за всичко останало, е виновен и за отвличането и убийството на малолетната и неспособна да се съпротивлява княгиня Тиана Дилон, ще бъде сварен жив във вряло олио. Като ще бъде зачетен неговият благороден произход и вместо олио, ще бъде използван зехтин, от първото пресоване.

Когато свърши, момчето се наду и погледна обидено към Трикс и Тиана:

— Значи така, с юмруци ще ме заплашвате, а уж изглеждате като прилични хора! И да знаете, че от два гроша аз получавам само един!

Трикс не продължи разправията, а извади и подаде на момчето още една монета. Когато то се отдалечи, доволно от резултата, Трикс и Тиана впериха очи един в друг.

— Похищение и убийство ли? — възмутен, възкликна Трикс.

— Малолетната и неспособна да се съпротивлява? — засвятка с очи Тиана.

— А защо за мен нищо не се споменава в клюките? — обиди се Халанбери.

Близо до кралския дворец децата откриха чайна — беше модно за Столицата заведение и никак не беше евтино. Затова пък там можеше да се поседи и поговори на спокойствие на чаша горещ чай.

У дома Трикс не пиеше често чай — неговите родители го смятаха за нещо като лекарство. Лапад редовно го пиеше и по неволя Трикс също се научи. Според вълшебника, чаят трябваше да бъде черен, много силен и много сладък.

Чайните имаха друго виждане. Чаят, който им донесоха в голям порцеланов чайник, беше бледожълт и миришеше, кой знае защо, на роза и на мента — даже Аннет се показа от джоба на Трикс и взе да души. На вкус, този чай също беше като гореща вода с роза и мента, а не като ободряваща напитка.

Но беше горещ и това беше напълно достатъчно.

— Не знам защо, но аз веднага си помислих — каза Тиана като държеше с две ръце чашката си, — че цялата суматоха не е заради мен, а заради теб.

— Да бе, не е заради теб… — промърмори Трикс. — „Обвинен в отвличане и убийство…“

— Това са го добавили за по-голяма тежест — намръщи се Тиана. — Нищо не знаят, засега. Може и витамантите все още да не са разбрали нищо — къде съм изчезнала от кораба, кой го е нападнал…

Кой знае защо на Трикс му се струваше, че Тиана се старае да убеди повече себе си, отколкото него. Може би защото и не й се искаше да си мисли, че за спасението й всички знаят всичко. Но Трикс не пожела да спори.

— Само не разбирам защо Гриз е пристигнал в Столицата и ме е наклеветил — каза той. — Най-напред ме пусна. Каза, че това ще бъде добър урок за Дерик… за да се страхува от мен и да не се отпуска. А сега ме клевети.

— Ха — възкликна Тиана. — Че той е бил напълно уверен, че ще изчезнеш някъде! Че ще попаднеш, например в някоя каменоломна като малолетен скитник. Или че ще се хванеш да работиш при някой земевладелец. Или че някой дребен барон ще те остави при себе си, за всеки случай. А ти изведнъж се оказваш вълшебник! Това е съвсем друга работа. Опасността в този случай няма да дойде след много години, а е тук и сега… току-виж си сътворил армия и си се отправил към херцогството! Или се пренесеш в спалните им покои и ги заколиш, заедно с Дерик и всички останали предатели. Или…

— Да изсипя върху двореца им огнен дъжд… — мечтателно каза Трикс. — Да… може би. Но кралят няма да тръгне току-така да ме екзекутира. Ще ме изслуша. А аз ще му обясня, че не съм виновен за нищо, че за всичко е виновен Сатор… тогава Маркел ще затвори него в тъмница, а на мен ще ми върне херцогството…

Тиана и Халанбери се спогледаха.

— Той е такъв — гордо изрече Халанбери. — Много смел и благороден!

— Трикс, помисли си, за какво му е на Маркел да хвърля Гриз в тъмница? — попита Тиана. — На краля какво му трябва? Херцогството да е добре и да му плаща хубави данъци. Да може да му изпрати добра армия, ако стане война. Кажи ми кой може да управлява по-добре — ти или Сатор?

— Сатор — призна си Трикс.

— А кой е по-добър пълководец?

— Сатор… макар че моите предци са били воини, а неговите — търговци…

— За какво му е тогава да се кара с Гриз? Сатор е дошъл, лично му се е заклел във вярност, платил е данъците си за две години… Какво още му трябва на краля?

— Справедливост! — с жар отвърна Трикс.

— Ти наистина ли си съхерцог? — попита Тиана с любопитство. — Защото аристократите казват на справедливостта „целесъобразност“.

— В летописите не е така — упорито каза Трикс.

— Летописите се пишат по-късно. И тези, които ги пишат, непременно намират начин да нарекат целесъобразността справедливост.

— Тогава какво да направим? — отчаяно възкликна Трикс. — Измисли нещо, щом си толкова умна!

— Не е трудно — отговори Тиана. — Тяхното оръжие е лъжата, следователно, нашето…

— Ще бъде истината! — зарадва се Трикс.

— Не, разбира се! Нашето оръжие ще бъде още по-голямата лъжа!

Халанбери погледна Тиана възторжено и тихо каза:

— Аха…

— И каква лъжа ще ни е нужна? — попита Трикс със съмнение.

— Ама как не можеш да разбереш?! Например, че съхерцог Гриз се е сдушил с витамантите и иска да им предостави плацдарм за нахлуване на територията на съхерцогството, заради което е направил преврата, а е пристигнал в Столицата, за да срази краля и да обезглави кралството!

— А… — успя само да каже Халанбери, след което си наля от чая и го изпи на един дъх.

— И как ще убедим краля? — попита Трикс. Колкото и да е странно, идеята, която Тиана предложи, не предизвика у него неприязън. В нея имаше нещо… примамливо. Не беше много почтена, но това я правеше още по-примамлива…

— Това ще трябва ти да го измислиш — отвърна Тиана. — Аз съм княгиня, не умея да измислям подробностите. Трябва да съчиним улики срещу Гриз, после да се вмъкнем при Маркел и убедително да му представим тези улики. Тогава ще освободят Лапад и Йен, ще хвърлят твоя злодей в тъмница, ще ти върнат обратно херцогството, а мен няма да ме върнат при витамантите… и ще управляваме по съседски…

Известно време Трикс и Тиана се гледаха.

След което, неясно защо, се изчервиха.

— Аха — дъвчейки курабийка, каза Халанбери. — А когато се ожените, ще направите едно голямо княжество…

— Халанбери! — в хор възкликнаха Трикс и Тиана.

— Какво? Нищо лошо не съм казал — обиди се Халанбери. — Все някой трябваше да го каже, не е ли така?

2

Много е трудно за човек, който добре… хайде, нека не е добре, ами поне малко разбира от магия да обясни нещо на тези, които са много далече от нея.

— Не съществува шапка-невидимка — каза Трикс. — И наметало-невидимка не съществува. И рубашка-невидимка. И панталони…

— Защо? — попита Тиана. — Нали в летописите пише за тях…

— В летописите! — въздъхна Трикс. — Всеки вълшебник се замисля рано или късно: дали да не създам нещо такова, което да облечеш и да станеш невидим. Примерно, вълшебна шапчица. Създава я един, после друг, после трети… Но заклинанието се износва и престава да върши работа. След това се създават вълшебни наметала. След това — вълшебни панталони. Но вече сто години никой не може да създаде нищо невидимо. Всичко е изпробвано.

— Ами вълшебен пръстен? — предложи Тиана.

— Имало е. И пръстени, и брошки, и обици… Лапад ми е разказвал. Той също искаше да направи нещо невидимо, но не стана.

Тиана въздъхна. Те се върнаха в хана, за да обсъдят как да действат по-нататък. И веднага се сблъскаха с главния проблем — как незабелязано да проникнат, първо при Сатор Гриз, а след това и при краля.

— Да се намажем с вълшебно мазило… — изброяваше Тиана.

— Това е правено — каза Трикс. — Но е много студено да тичаш гол на това време. Освен това, мазилото се измива от дъжда. Да си невидим докато вали е много трудно. А когато вали сняг, той се залепва по теб и ставаш видим.

Тиана въздъхна и разпери ръце.

— Не, трябва да се промъкнем така, както сме си — реши Трикс. — Най-напред при Гриз. Да му подхвърлим улики…

— Трябва да разберем къде е отседнал!

— Това е най-просто — успокои я Трикс. — Ние… Съхерцогството, де, имаме представителство при кралския двор. На улицата на Всички Верни Васали. Голяма къща на три етажа, с мансарда. Там отсядат и търговци, и съхерцози… когато пристигат тук.

— А как ще се промъкнеш вътре?

Трикс вдигна рамене.

— Това може да го направи само килър… — размишляваше на глас Тиана. — Слушай! Нали си вълшебник! Направи заклинание, все едно, че си килър!

Трикс се замисли. След това каза неуверено:

— Аз веднъж направих заклинание, че мога да се бия с прът. Още преди да срещна Лапад. И се получи. Халанбери видя. Но нали разбираш, аз можех криво-ляво да се бия, обучавали са ме за това, но просто бях мързелив. Заклинанието ме накара да си спомня всичко. А килърите ги учат на всякакви хитри неща — как да се качват по стени, как да се крият в сенките… Не знам дали ще ми се получи.

— Тоест, заклинанието работи, само ако човек умее нещо, така ли? — учуди се Тиана.

— Да — призна си Трикс. — Ако изобщо не можеш да рисуваш, заклинанието няма да те направи художник. Ако искаш да станеш силен, трябва да имаш поне малко мускули…

— Но нали си играл на криеница! — неочаквано каза Халанбери. Той седеше на леглото и тихичко си приказваше с Аннет, но не изпускаше нищо от разговора. — И по дърветата си се катерил! Опитай! Аз вярвам в теб!

Трикс погледна неговите големи, невинни, наивни, доверчиви, широко отворени, трогателни… въобще, неговите детски очи и кимна:

— Добре. Ще опитам.

Известно време, той се разхожда из стаята, от вратата до прозореца — пет крачки насам, пет крачки натам. После пое дълбоко въздух и започна:

— Далеч оттук, в горещите самаршански пустини, сред черните скали, брулени от вятъра и изпепелени от слънцето, се издига известната по целия свят школа за килъри „Дебнещата змия“. Управлява я древен старец — учител Абв — казват за него, че на света няма човек, който може да го победи в безчестен двубой. Безпомощните младенци, които постъпват тук, биват обучавани в тайните изкуства на килърите. Люлеят ги в люлки, които се удрят в стените, за да ги научат да се предпазват от ударите. Разтягат с въжета ръцете и краката им, извиват и обтягат ставите им, за да станат по-гъвкави и подвижни. Карат ги да пренасят на гръб пясък, от една до друга дюна и обратно, за да станат издръжливи. Измъчват ги с жажда и глад, за да ги направят търпеливи.

Халанбери изхлипа и покри с длани лицето си. Ободрен, Трикс продължи:

— Тях ги учат да вдишват веднъж в минута, за да не ги издава дишането им. Учат ги да боравят с всякакви оръжия — от отровен кинжал до прът от каруца. Когато навършат пет години ги пускат в стая, в която има възрастен войник. Те трябва или да го убият, или да умрат. На десет ги разделят на две групи и едната група трябва да унищожи другата. На дванайсет, малкото, които са успели да доживеят до тази възраст, напускат школата като завършени убийци и шпиони — срещу огромни пари ги наемат безжалостни тирани, кръвожадни разбойници и бирници. На осемнайсет, тези които са оживели се връщат в школата, за да учат новите нещастни деца…

Халанбери се разхлипа и се опита да запуши ушите си, но Аннет го хвана за пръстите и с всичка сила издърпа ръката му.

— И ето, че — тържествено изрече Трикс — могъщото вълшебство научи младия вълшебник Трикс Соийе на всичко, което знаеха и умееха килърите… — Той се замисли за секунда и бързо добави: — Без да променя ни най-малко благородния му характер!

— Ето това беше много предвидливо! — похвали го Аннет, след като прелетя до Тиана, взе носната и кърпичка и се върна при Халанбери. Той вече ридаеше на глас.

— Защо плачеш? — попита го Трикс.

— Мъчно ми е за децата! — призна Халанбери. — Всички ли умират наистина?

— Не знам — призна си Трикс, след като поразмисли. — Казах го, за да звучи по-страшно. Иначе не виждам защо да се убиват децата, които не са успели да станат килъри? Децата също са хора. По-добре е учителят им Абв да ги изпраща да работят на плантациите с хашиш, в солните мини или в каменоломните. Да печелят пари…

— Аха, така е много по-добре — зарадва се Халанбери и изтри сълзите си. — Благодаря ти… А ти сега стана ли убиец?

Трикс повдигна рамене.

— Трябва да се провери — делово каза Аннет. — Може би трябва да убиеш някого?

— Не искам! — уплаши се Трикс.

— Защо трябва веднага да убива? — застъпи се Тиана. — Трикс, ако вече си станал убиец, трябва да успееш да се скриеш в тази стая. Така, че никой от нас да не може да те види!

Трикс огледа със съмнение стаичката.

— Под леглото! — с радост предложи Халанбери. — Аз, когато баща ми ме заплашваше да ме напердаши, винаги се криех под леглото! — Веднага се натъжи и добави: — Е, не винаги помагаше, аха…

— А аз се криех в шкафа — призна си Тиана. — Когато ми ставаше мъчно… Но ние в двореца имаме много шкафове…

През това време Трикс, без да се замисля, отстъпи към вратата. Опря гръб в стената. Тихо пристъпи покрай нея, плъзгайки се безшумно по рендосаните дъски. Обърна глава и загледа Тиана и Халанбери с ъгъла на очите си.

Трикс не разбираше защо прави това. Но усещаше, че така трябва.

— Олеле! — изведнъж възкликна Тиана. — Къде е Трикс?

Халанбери подскочи на леглото толкова пъргаво, че разкъса с крак стария дюшек и сламата му се разлетя във всички посоки.

— Трикс — развика се той. — Трикс, къде си се скрил?!

Без да дочака отговор, той се наведе и надникна под леглото. След това се хвърли на пода и пъргаво се вмъкна под леглото, на което седеше Тиана. Извика:

— Няма го тук!

— Измъквай се тогава! — отвърна Тиана, оглеждайки се уплашено.

— Няма, страх ме е! Ами ако са го изяли чудовищата?

— Какви чудовища? — изплашено попита Тиана.

— Не знам. Гладни! Невидими!

Тиана вдигна краката си от пода и каза възмутено:

— Защо сте наели стая без шкаф?! Трикс, къде си? Излизай!

Трикс, който изобщо не очакваше такъв ефект, не се обади веднага. Към него обаче се приближи, без да бърза Аннет, и пошепна в ухото му:

— Давай, давай! Аз те виждам.

Трикс се отлепи от стената и погледна към Тиана.

— Ох! — само успя да каже тя. — Аз… гледах право към теб! Към теб! И не те видях!

— Вълшебните същества обаче виждат! — каза Аннет. — Килърите може и да могат да замазват очите на хората, но срещу магията не пеят…

Халанбери погледна изпод леглото, видя, че Трикс е цял и невредим и бързо се заизмъква оттам.

— В представителството мисля, че нямаше вълшебни същества — каза Трикс. — Така си мисля… не знам!

— Аз ще дойда с теб, мили — каза Аннет. — Можеш да ми вярваш — едно вълшебно същество винаги ще намери общ език с друго такова!

— Само че най-напред — напомни им Тиана — трябва да решим какво точно да подхвърли Трикс на Сатор. Трябват ни доказателства за предателството!

— Какви доказателства? — с любопитство попита Халанбери.

— Ами… — замисли се Тиана. — Злато, например. Реали от Кристалните острови. Ако у Гриз намерят сандък със златни реали, това вече си е явно свидетелство за измяна! Можеш ли да ги направиш?

— Не. — Трикс поклати глава. — Злато мога да направя само от друго злато.

— Много добре! — засия Тиана. — Гриз е донесъл пари, нали така? Ти трябва да ги намериш и да превърнеш кралските талери във витамантски реали! Знаеш ли как изглеждат витамантските реали?

Трикс се почеса по носа.

— Виждал съм един път. Такива, малки и кръгли…

Тиана въздъхна.

— Да слезем долу и да попитаме кръчмарката дали не й се намират витамантски реали. Хората плащат с какво ли не, намират им се и варварски марки, и планински крони… Ще ги разгледаш хубавичко. Важното е да открием хазната на Гриз… Но трябва и още нещо.

— Писмото от Евикейт — предположи Трикс.

— Писмото няма как да подправим, печатите му са вълшебни — въздъхна Тиана. — Пък и заговорниците не си пишат писма, а общуват чрез пратеници. Виж, ако се намери някакъв предмет…

— Пръстен, да речем — предложи Трикс. — Пръстен с тайния знак на Евикейт, за да се подчиняват всички на неговия приносител!

— Ти знаеш ли как изглежда този пръстен? — попита Тиана.

— Не, не знам — усмихна се Трикс. — И никой не знае. Важното е да изглежда така, сякаш принадлежи на витамантите!

В погледа на Тиана се появи неподправено уважение.

— Браво на теб! — каза тя. — Значи сега ни трябва пръстен…

Трикс извади кесийката, която преди време му беше дал Гриз и я изтърси на масата. В нея имаше обикновено златно пръстенче с две рубинчета и леко изкривена и поизгризана сребърна лъжичка с почти изтъркания герб на Соийе.

— Става — реши той. — Какви са символите на витамантите?

— Бял гълъб — символ на мира, яйце — символ на възраждането, отворена книга — символ на мъдростта, кръг — символ на вечността — взе да изброява Тиана — пясъчен часовник…

— Стига, стига! — прекъсна я Трикс. — Нямам залежи от злато, че да направя всичко…

Той стисна здраво семейните ценности на Соийе в шепата си, въздъхна и произнесе:

— От златото и среброто, от скъпоценните рубини, в шепата на вълшебника изникна ужасен витамантски пръстен. Върху кръглата сребърна халка беше поставена златна подложка, във вид на разтворена книга, а там беше изкусно гравиран гълъб със зловещи червени рубинени очи, седнал върху яйца…

— Стана ли — полюбопитства Тиана.

Трикс разтвори шепата си и двамата се заеха да изучават пръстена.

— Гълъбът е много настръхнал — отбеляза Тиана. — А очите му са изцъклени…

— Ами нали мъти яйцата — опита се да се оправдае Трикс.

— И какво от това?

— Грее ги. — Трикс повдигна рамене. — С всички сили.

— И е някак тъжен… — продължи неуверено княгинята.

— Това е самец — каза Трикс. — Гълъбицата му е отишла на гости при някоя приятелка. А него го е оставила да мъти яйцата. Той ги топли и тъгува…

— А защо са му червени очите?

— Не се е наспал нощес — каза Трикс, след кратък размисъл. — Мислил е за живота, за гълъбицата си, за яйцата…

— Подиграваш ли ми се? — попита Тиана.

— Аз ли?! — Трикс погледна момичето с толкова честни и чисти очи, че тя се смути от въпроса му. — Не! Точно така си го представях този гълъб.

— Добре — неуверено каза Тиана. — Може и да свърши работа… Ще ни трябва и още нещо. Нещо страшно и зловещо.

— Нещо, с което искат да убият Маркел! — предложи Халанбери. — Кинжал.

— Отрова — опъна се Тиана.

— Въже! — реши да даде лептата си Аннет.

Трикс замаха с ръце:

— Не, не! Това са глупости! Кинжалът, отровата или въжето на витамантите по нищо не се отличават от обикновения кинжал и обикновеното въже, които съхерцогът би носил със себе си. Трябва ни нещо специално и необикновено!

— Нещо гадно и отвратително! — добави възторжено Халанбери.

— Нещо такова, че Маркел веднага да реши да скъса отношенията си с витамантите — добави Тиана.

— И да екзекутира Сатор Гриз — кимна Трикс.

— Нека да е магическа кукла като при диваците — предложи Аннет.

— Кукла ли? — не схвана Трикс.

— Диваците, които живеят на южните острови, са правели кукли, в които слагали коса от човека, на когото искали да навредят. След това баели на куклата най-различни ужасии и на човека, чиито коси били натъпкани там, му ставало лошо.

— Ако се сдобием с нечии коси, на тях и така може да им се бае — отбеляза Трикс. — „Нека на този, на когото са косите, му изсъхнат пръстите на ръцете и краката!“, например. За какво ни е кукла?

— За нагледност. Диваците са слаби магьосници, нямат особено въображение. Куклата им помага да се съсредоточат. Ако у Сатор намерят кукла, която изобразява краля…

— И ножици, за да отрежем кичур коса! — предложи Тиана.

— Ами, да опитаме — реши Трикс. — Кралят, разбира се, е защитен от магии. Но въпреки това няма да му стане приятно, че се опитват да го омагьосат.

След дълги спорове решиха куклата да бъде порцеланова — все пак, щеше да изобразява краля. Изпратиха Халанбери до салона за хранене, откъдето той отмъкна успешно чашка и чинийка от порцелан. Твърдеше, че чинийката е била празна, но кой знае защо, се облизваше, докато говореше.

След това Трикс се усети, че няма никаква представа как изглежда Маркел. Може би само в профил, но върху талерите кралят беше изобразен на млади години, освен това в монетния двор го бяха разкрасили, както подобава. Затова се наложи да отиде до двореца и да купи една натруфена гравюра с лика на краля и на всичкото отгоре да плати на клюкарчето, за да разбере от него до каква степен гравьорът е разкрасил Маркел. Оказа се, че става дума за дреболии — малко му е смалил шкембето, направил го е малко по-висок и е прикрил плешивината му, като му е сложил гъста грива.

Едва привечер, след много опити, Трикс успя да сътвори порцеланова кукла, която наистина да наподобява краля. На върха на главата й бяха оставени дупчици, където трябваше да бъдат пъхнати косите от краля.

Облеклото на краля така и не се получи — и с панталоните, и с блузата, и с мантията се случваше същото, което стана при опита да направи дрехите за Тиана. Наложи се отново да обикаля лавките, да купува игли, конци и ножици, след което Тиана, с помощта на Аннет, скалъпи от остатъка от магическите дрехи същия „кадифен чувал за картофи“.

— Когато бях малка, много обичах да обличам куклите си — съобщи Тиана, ловко дошивайки гащите на краля. — Всички момичета ги учат на това, за да развиват художествения вкус и въображението им… освен това на кулинария, на танци… а момчетата на какво ги учат?

— Ние играем… играехме — поправи се Трикс — на войници. — За да се учим на майсторството на пълководците. Разбира се и на танци… на карти — също…

— Защо на карти?

— За да имаме подобаващи обноски във висшето общество. Можеш да биеш тези, които са с по-долен произход от теб. От тези, които са по-високо от теб — губиш, но така, че да не се забелязва. А с тези, с които сте равни по положение играете просто така…

Тиана скъса и последния конец и нахлузи гащите на куклата Маркел. След това наметна мантията върху раменете на краля. И се залюбува на резултата.

— Прилича — призна Трикс.

Известно време мълчаха и гледаха куклата. Маркел изглеждаше весел и едновременно с това — много зловещ. И колкото по-весел беше, толкова по-зловещо изглеждаше…

— Сега ще отида до резиденцията на Гриз — каза Трикс. — Как обаче да проникна при краля? Утре има прием на алхимиците, след това — съд…

— Значи трябва да се вмъкнеш с алхимиците — кимна Тиана. — Не се притеснявай за това. Аз ще се заема.

— Ти ли?! — възкликна Трикс.

— Ти? — изуми се Аннет.

— Аха, ти значи! — радостно каза Халанбери. — А как ще го направиш?

— Ще издам тайната на Дилонското княжество — вдигна рамене Тиана. — Тайната на фойерверка „Гърмящ облак“. Него могат да го правят само нашите алхимици.

— Мислиш ли, че столичната гилдия ще се заинтересува чак толкова? — със съмнение попита Трикс.

— Сигурна съм. В Дилон в тъмница са затворени петима шпиони на столичните алхимици.

— Гледай ти да не се окажеш в тъмницата на гилдията, след като им издадеш тайната — обезпокои се Трикс.

— Всъщност нищо няма да им кажа — каза Тиана. — Откъде да знам как алхимиците правят „гърмящ облак“?!

— А… — смути се Трикс.

— Само ще им обещая. Ще им кажа, че аз и един мой приятел, тоест ти, притежаваме по една половина от рецептата на този фойерверк. И ще я дадем на столичната гилдия, ако ни приемат… и ни включат в делегацията, която ще ходи при Маркел, за да докажат сериозните си намерения.

— Ами когато разберат измамата? — ужаси се Трикс. — Алхимиците са едни… след това ще ни отровят живота!

— Ако не успеем да убедим Маркел в правотата ни — спокойно отвърна Тиана — животът ни така и така ще бъде отровен. А ако го убедим, аз ще заповядам на нашите алхимици да споделят рецептата си. Това е.

— Да, звучи логично — призна Трикс.

И се загледа тъжно през прозореца, където вече беше започнало да се мръква…

Тази вечер в Столицата заваля първият сняг — неочаквано ранен и лек, той се топеше още преди да докосне уличната кал. Лелките, които се връщаха от пазар ругаеха времето и опяваха, че за всичко са виновни вълшебниците, които с безотговорните си заклинания са успели да объркат дори годишните времена. Децата, зарадвани от неочакваното развлечение се опитваха да правят снежни топки, които впрочем приличаха по-скоро на топки от кал. Кочияшите, за всеки случай, вдигнаха цените, обяснявайки го с повишения риск на конския травматизъм и поскъпналия заради лошото време овес. Като цяло, мъжете бяха доволни — имаха добър повод по пътя към вкъщи да се отбият в кръчмата и да се сгреят с едно-две силни питиета или с чаша горещо вино, подправено с билки.

Ако тази вечер близо до улицата на Всички верни васали се окажеше някой много наблюдателен човек, който при това да гледа само надолу, уж за да си намери някоя изпусната монетка, то той щеше да забележи едно странно явление — върху снега изникваха като че ли отникъде следи от подметки с неголям размер. Този човек би могъл да си помисли, че по улицата броди покрита с наметало-невидимка, останало по чудо от древни времена, вълшебница или някой не много висок мъж. А ако на улицата имаше някакво вълшебно същество, то щеше да забележи един юноша, когото редките минувачи не забелязваха, а той трябваше да си отваря очите, за да не се блъсне в човека насреща си.

Но на улицата нямаше нито наблюдателни хора, нито вълшебни същества. Така че Трикс се добра до резиденцията на съхерцозите Гриз и Соийе без каквито и да било проблеми. Той подмина и резиденцията на князете Дилонски, и множеството баронски резиденции, които в по-голямата си част бяха празни, ако не броим тези, в които тук-таме, около бумтящите печки се грееше по някой задрямал пазач. Подмина и представителството на Самаршан, което, разбира се, не се водеше на улицата на Верните васали и макар че беше разположено на тази улица, се водеше на съседната. И ето че накрая, пред Трикс изникна познатото му (изключително от регистрите на съхерцогското имущество) триетажно здание с мансарда. Табелата над вратата беше със сменен надпис. Бяха заличени и гербът на Соийе, и името. Засега никой не беше посмял да дорисува втората част на герба на Гриз — Разполовения Трон — за това се изискваше кралско разпореждане, така че той си беше останал същият — половин трон и кесия със злато. На заличената част на Соийе беше втората половина на трона и меч… Соийе бяха преди всичко велики воини, а Гриз — най-обикновени богати търговци…

Трикс стисна упорито устни. Та той е вълшебник! А в момента е и нещо като килър. По-силен е от всеки воин и от всеки търговец! Ще отмъсти… ох, как жестоко ще отмъсти!

Жестоко и подло.

Като подхвърли на врага фалшиви улики…

Но дали безчислените му прадеди биха одобрили такъв подход?…

Трикс сбърчи чело и се помъчи да си спомни семейните предания. Най-вече онези фрагменти, за който хронистите говореха мъгляво и предпазливо…

Да, нямаше съмнение.

Многочислените прадеди го одобряваха. Ако в този миг те можеха да наблюдават Трикс от прекрасния свят след смъртта си или от новото си прераждане, то сигурно щяха да ръкопляскат и щяха да крещят: „Герой!“

В летописите нямаше нито един барон, херцог или крал, който да не беше победил поне веднъж враговете си с помощта на хитрина и коварство.

Намираха се и такива, които бяха загубили, тъй като не бяха успели да надхитрят или да излъжат врага си… но в хрониките за тях почти не се споменаваше.

Трикс въздъхна. Не, той не може да загуби, в никакъв случай не може! Ако това се случи, неговите родители ще останат неотмъстени, Тиана — дадена за жена на стария некромант, Лапад ще изгние в тъмницата, Йен ще бъде обезглавен, Халанбери ще стане скитник, а Аннет ще умре от мъка…

— Мъчи те мисълта за това, което предстои да направиш ли? — пошепна в ухото му Аннет, която беше кацнала на дясното му рамо.

— Защо съм толкова нескопосан? — попита Трикс. — Защо ми е толкова противно да сторя това?

— Изобщо не си нескопосан — меко каза Аннет. — А дори и да си, какво от това? Важното е, че си добро и съвестно момче, което не обича подлостите. Сега обаче си в такава ситуация.

— Знам — мрачно каза Трикс. — Както и да е, пристигнахме. Ти усещаш ли дали тук има някакви вълшебни същества?

— Аз да не съм хрътка! — изуми се Аннет. — Не знам. Засега не виждам такива. Ако се появят, ще му мислим.

Трикс огледа още веднъж къщата. Снегът пред входа и беше изринат, навсякъде светеше и даже отнякъде се дочуваше музика от клавесин. Изглежда, вътре беше пълно с народ. Прием ли даваха Гриз? На такова приличаше…

Впрочем така може би беше по-добре. Вместо да се спотайва в тъмното, ще пълзи като ужасна сянка покрай веселящите се врагове.

И ще върши своето черно дело!

— Ако едно зло трябва да бъде наказано с друго зло — аз съм готов! — твърдо каза Трикс. В следващия миг, той трябваше да отскочи и да се притисне към стената на сградата, за да избегне връхлитащата го карета. Явно нито кочияшът, нито конете го бяха видели.

Трикс наблюдаваше мрачно отстрани как от каретата се изсипват гостите. От думите, които достигаха до него, можеше да разбере, че у Гриз е пристигнал главният кралски камериер. Той не беше последният в дворцовата йерархия, което означаваше, че Гриз е добре приет от Маркел…

Слугата, който беше пристигнал заедно с гостите, почука с тежкото чукче, което висеше на вратата. Отвори му разпоредителят на приема — с пищна перука и празнична жълта ливрея.

Камериерът — слаб мъж на средна възраст, жена му — също толкова слаба и не много висока, дъщеря му — пъпчива девица на около петнайсет, слязоха от каретата и се отправиха към къщата. Трикс тръгна мълчаливо след тях, като се беше навел леко и гледаше встрани.

Колкото и голям опит да имаше един убиец, опитният слуга си оставаше почти вълшебно същество. Разпоредителят на приема започна да нервничи и да върти глава, сякаш се опитваше да различи нещо безплътно, но неуместно.

— Ъ… ъ… това с вас ли е? — внезапно тръсна той.

Сърцето на Трикс заби бясно, но той продължи да върви напред.

— Кое — това? — гнусливо попита камериерът.

— А… — Разпоредителят се огледа. — Вие четирима ли сте?

— Трима! — отсече камериерът. — Слугата остава при каретата.

Разпоредителят погледна още веднъж през Трикс и се примири.

— Да, разбира се. Моля, господине, минете…

Кралският камериер, въртейки съкрушено глава, влезе заедно със семейството си в къщата, Трикс се промъкна след него и веднага се долепи до стената.

Широкото фоайе, през което се влизаше в къщата беше ярко осветено. Слугите поемаха връхните дрехи на гостите и ги отнасяха в гардероба. До широката стълба, която водеше към втория етаж, седеше арфистка, лекичко пощипваше струните на арфата и свиреше нещо в тон с клавесина, чиито звуци се чуваха отгоре. Тъкмо камериерът беше свалил наметката си и към него се приближи един слуга с поднос, върху който имаше най-разнообразни чаши.

— Лялик! — подвикна строго жена му.

— Чашата за приветствения тост — задължителна е! — отвърна и камериерът и грабна една по-голяма чаша.

— Лялик!

Изобщо, ясно беше, че приемът у Гриз беше в своя разгар и че той беше решил да остави у гостите си възможно най-благоприятното впечатление за себе си.

Трикс остави новопристигналите да се оправят сами и се прилепи зад слугата, който излезе от кухнята с поднос, пълен с хапки и тръгна нагоре, по стълбите. Доколкото Трикс си спомняше, на първия етаж се намираха стаите на прислугата, кухните, килерите и други помещения, които не го интересуваха. На втория етаж бяха залите за приеми, а на третия — личните покои на съхерцога и неговото домочадие. Трикс тръгна натам и само мимоходом забеляза, че слугата с подноса тръгна към голямата зала, пълна с непознати хора.

При завоя на стълбата, която водеше към третия етаж го очакваше първото изпитание. Там стоеше дежурен охранител, когото Трикс добре познаваше…

Сид Канг!

Началникът на стражата на съхерцог Гриз!

Заговорник, предател и клетвопрестъпник!

Стараейки се да не гледа Канг в очите, Трикс бавно заизкачва стъпалата. Сид Канг, който скучаеше, подпрян на перилата и гледаше надолу към пълната зала, застана нащрек. Изправи се и сложи ръка върху ефеса на меча си.

Трикс затаи дъх, но продължи нагоре.

— Има ли някой? — тихо произнесе Канг. — А? Усещам те!

На Трикс, от страх, ръцете му се изпотиха. Сид Канг беше стар и опитен воин и дори владееше някои прости заклинания. Ами, ако се окажеше, че притежава…

— Орловият взор на опитния воин леко минава през завесите на тайните! — важно изрече Канг.

Трикс едва не прихна от смях и веднага престана да се страхува.

Това заклинание ли трябваше да бъде? Тази надута глупост ли щеше да му позволи да види невидимото? Е, да, ако тук стоеше някое уплашено момченце, което не разбира нищо от магии, можеше и нещо да се получи. Магията работи, когато някой вярва в нея… Но самият Трикс вече беше почти вълшебник! Той призоваваше бури, беше се сражавал с витамантите, беше превръщал живо момиче в книга и обратно!

За него не бяха нищо любителските заклинания на Канг, дето му ги беше подарил някой неопитен селски вълшебник или които сам си беше измислил…

Известно време Канг се оглежда, след което се успокои и отново се облегна върху перилата. Трикс беше толкова близо, че можеше да го докосне… или да го изрита малко под кръста, та предателят, дрънчейки с тежката си броня да се изтъркаля по стълбите…

— Не се отвличай! — прошепна му Аннет.

Трикс със съжаление се обърна и продължи нагоре. Той не беше сигурен дали ако на третия етаж вратата се отвореше от само себе си, това нямаше да заинтригува бдителния страж, но му провървя. Вратата беше открехната. Трикс се шмугна вътре и се огледа.

Третият етаж беше разделен на две еднакви части, за всеки от съхерцозите. Надясно бяха владенията на Гриз, а наляво — бившите владения на Соийе.

Колкото и да беше странно, входът към половината на Соийе се охраняваше. И не от стражи — на олющен стол, преметнал крак върху крак, седеше минотавър!

Щом зърна Трикс, минотавърът опули бичите си очи и скочи. На височина беше малко по-висок от Трикс. Честно казано, това беше някакъв странен минотавър — нисък и слаб, несъразмерен, с рогца, които едва се подаваха, рядка козинка и алебарда в ръцете, която явно не му беше по мярка.

— Ти… ти… кой си? — много тихо попита минотавърът. — К’о пра’йш тука? А? Оле… олеле! — Минотавърът заотстъпва и се опита да се скрие зад стола.

От рамото на Трикс излетя феята и хвръкна към минотавъра. Огледа го внимателно и го попита:

— На колко си години?

— Пет… Пет… пет… — изсумтя минотавърът и разпери дланта си.

Трикс разбра. Някой вълшебник — или неопитен, или страхлив, не беше призовал възрастен минотавър — воин, а подрастващ. Разбира се, в битка с човек и обикновен минотавър би излязъл победител, да не говорим за това, че обикновеният воин или крадецът биха побегнали ужасени само при вида на чудовището. Но този минотавър още не притежаваше истинска свирепост.

— Познаваш ли този, който е пред теб? — попита Аннет през това време.

Минотавърът изгледа уплашено Трикс. И закима с глава.

Да, и дума да не става, победата над минотаврите в битката межди Паклус и Лапад, беше създала на Трикс определена репутация пред тези свирепи твари!

— Аз стои и никого не пуска — жално каза минотавърът. — Не бийте мене! Аз просто стои!

— Аннет, ние нямаме работа натам — тихо каза Трикс. — Там са бившите покои на Соийе. Наляво сме…

— Добре — отвърна феята. — И замаха с юмруче към минотавъра: — Внимавай! Никого не си видял, нищо не си чул, разбра ли, рогати?

Минотавърът закима.

— Ако не — ще станеш на пържоли — заплаши го феята.

Минотавърът с целия си вид показваше, че не желае да го сполети такава участ.

Аннет се върна при Трикс и доволно произнесе:

— Да вървим. Този няма да посмее и гък да каже, може да плаши само кравите…

Трикс кимна и те влязоха в половината, която принадлежеше на Гриз. Тук, все още беше влажно и прашно, като във всяка къща, в която дълго време никой не е живял, но навсякъде имаше сандъци, денкове и кутии със съкровищата, които бяха донесени. Трикс бързо откри спалнята на Гриз и се опита да отвори ключалката със заклинание. Уви, нито първото, нито второто, нито третото заклинание, които той измисли, сработиха.

— Чакай — каза Аннет и увисна над ключалката. Влезе в нея до кръста, така че отвън останаха само стройните й крачета (Трикс целомъдрено отвърна поглед) и взе да човърка нещо. Нещо дрънчеше и скърцаше, феята дори изруга тихо и обясни: — Щеше да ми прищипе ръката…

Накрая, бравата изтрака неохотно и вратата се отвори.

— Какво щеше да правиш без мен, мили… — гордо каза Аннет, измъквайки се от дупката на ключалката.

Леглото не беше оправено, в отворения гардероб висяха в безпорядък дрехи. Изглежда всички слуги се бяха занимавали с подготовката на приема и никой не беше подреждал стаите на господарите. Трикс претърси набързо стаята, погледна и под леглото, и в гардероба, дори почука по стената там, където му се стори съмнително.

Нямаше никакви следи от сандък със съкровище или тайник, където да се намира.

— Може би трябва да измислиш заклинание за намиране на злато? — попита Аннет.

Трикс само се разсмя. Всички възможни заклинания за намиране на злато, сребро и скъпоценни камъни, бяха измислени и използвани преди много години. Също като заклинанията за невидимост и заклинанията за отваряне на чужди ключалки…

При желание от това можеха да се направят печални изводи за човешката природа.

— Да потърсим в спалнята на съхерцогинята… — предложи Трикс.

И в този момент той чу как хлопва врата — някой влизаше в половината на Гриз.

Да не би да бяха сбъркали и минотавърът, преборвайки страха си, беше вдигнал тревога?

Или все пак Сид Канг беше заподозрял нещо?

Трикс долепи ухо до ключалката и внимателно се заслуша.

— Колко пъти трябва да ти повтарям — недей да щипеш прислужничките пред хората! — раздаде се ядосан глас. — Това е неприлично!

Сатор Гриз!

— Тате, ти постоянно ги щипеш! — отвърна на Сатор един противен кукуригащ глас.

Дерик Гриз!

Братовчедът!

Трикс стисна юмруци.

— Аз, сине, правя това кулоарно и куртоазно — наставнически каза Сатор. — А ти го правиш вулгарно и просташки. Такова поведение подхожда на някой ситен баронет, а не на бъдещ… хм.

— Херцог — каза Дерик.

— Да. Херцог. Как ти се струват тези глупаци?

Дерик се разсмя.

— И на мен… — каза Сатор. — „Не бихте ли могли да ми заемете стотина жълтици за неопределено време…“ Позор! Кралството е потънало в корупция! При това в дребна… Да вървим, сине. Да си наемем камериер с честни кралски талери…

Дерик захихика глупаво.

Трикс чу как тропна съседна врата. След това се чу звънтене. Трикс и Аннет се спогледаха. Вече беше ясно — Сатор Гриз криеше парите си в стаята на сина си.

След няколко минути, бащата и сина напуснаха стаята на Дерик. Трикс изчака да утихнат стъпките им, след което се върна при гардероба.

— Какво правиш? — попита Аннет. — Нали парите не са тук!

— А пръстена с гълъба? Ами куклата на краля? — попита Трикс.

Той помисли и скри пръстена в един таен вътрешен джоб на камизолата, с която пътуваше Сатор Гриз. Съхерцогът едва ли щеше да облече това, отивайки на прием при краля, а детективите щяха без усилие да намерят пръстена.

Трикс се усмихна ехидно и скри куклата в тоалетната до спалнята, на дъното на кошчето, в което бяха поставени старателно нарязани, меки парцали. Когато я намерят, Маркел ще освирепее двойно.

И едва след това Трикс отиде в съседната стая. Аннет отново му помогна да отключи вратата, а сандъка те намериха лесно — беше под кревата на Дерик. Трикс опря крака в леглото и, макар и трудно, измъкна тежкия сандък.

Затруднението дойде след това. Ключалката, с която беше заключен сандъка се оказа много по-малка от тази на вратата и Аннет не можеше да се вмъкне в дупката й.

— Какво ще правим? — объркано попита Трикс.

— Непременно ли трябва да го отваряш? — попита феята. — Ето ти сандъка. Вътре са монетите. Работи!

— Вярно! — Трикс се поуспокои. — Старият дъбов сандък, вече дълги години служеше за походна каса на съхерцозите Гриз. Якото дърво и изкусната ключалка надеждно пазеха златото и среброто. Но никой не можеше да спре магията — магията, която проникваше през капака на сандъка и превръщаше кралските талери в гнусни витамантски реали, превръщайки гордия профил на крал Маркел в злобното лице на магьосника Евикейт!

Нещо иззвъня тънко и сандъкът засия с жълто-розова светлина.

— Оха! — Аннет чак настръхна. — Стана ли?

— Трябва да е станало — каза Трикс, с усилие връщайки сандъка на мястото му. — Важното е Сатор да не идва днес за втори път за пари…

— Едва ли — успокои го Аннет. — Вече всички гости са се събрали долу.

След като се измъкнаха от спалнята на Дерик, Трикс се замисли: дали да не остави на стената някакъв заплашителен загадъчен знак? Или да направи още някаква дребна гадост… например, да отреже всички копчета от официалните им дрехи?

Но от небето (или от другаде) гледаха строго поколения предци на младия Соийе, който вече беше взел да поумнява. Тук нямаше място за дребни пакости — залогът беше много голям!

— Да вървим, Аннет… — каза Трикс.

Минотавърът седеше пред половината на Соийе и се правеше, че не вижда Трикс. Сид Канг отново се развълнува, но Трикс мина бързо покрай него, не се удържа и погледна в залата за приеми.

Веселбата беше в разгара си. Гостите обикаляха залата с чаши вино в ръка и чинийки с храна, събираха се на групички и весело бърбореха, пушеха с наргилетата, в които бълбукаше розово вино и тлееше ароматен тютюн. На малката сцена имаше фокусник и жонгльор, малък оркестър от клавесин, цигулка и флейта, звучеше тиха музика, а от долния етаж, пригласяше арфата. В полилеите и канделабрите горяха свещи; децата, които бяха доведени, за да бъдат приобщени към висшето общество седяха чинно пред една голяма камина, печаха нанизани на шишове наденички и ябълки и слушаха една възрастна жена с добро лице — Трикс дори я позна — това беше една стара разказвачка на приказки, чиито разкази и той беше слушал като дете.

Ако нещата не се бяха развили така, Трикс също можеше да присъства тук, но в съвсем различна роля. Можеха всички заедно да дойдат тук — и семейство Соийе, и семейство Гриз. Да получат аудиенция при краля, да отидат на Големия есенен бал, а след това да се върнат в съхерцогството като задружна и весела компания.

Трикс вдигна поглед и загледа право в очите своя братовчед Дерик, който се разхождаше важно между гостите с чаша червено вино в ръката си.

Очите на Дерик се разшириха, той пребледня и изпусна чашата.

Трикс бързо премести погледа си и отстъпи встрани.

Една дама с пищна розова рокля, която Дерик заля с виното го загледа с негодувание. Отнякъде се появи Сатор и се извини на дамата, с мека усмивка прегърна Дерик през раменете и го отведе настрана, тъкмо при Трикс.

— Вече дори чашата си ли не можеш да държиш — зловещо попита Гриз. — Какво ти става?

— Аз… аз… — Дерик се огледа, след това погледна жално към Гриз. — Аз видях… стори ми се…

— Е?

— Стори ми се, че точно тук, на това място стои братовчед ми…

— Какъв братовчед?

— Трикс. Стои и ме гледа тъжно!

— Какви ги дрънкаш?! — Сатор се огледа. — Откъде ще се вземе тук, нали го хванаха и сега е в тъмницата, а утре ще го екзекутират! Тук навсякъде е пълно с охрана!

— А на рамото му седеше едно мъничко прекрасно момиченце с прозрачни дрехи, риташе с крачета и ме гледаше закачливо… — убито довърши Дерик.

— Така… — каза Сатор след като помълча. — Очевидно е, че още ти е рано да посещаваш балове с такова изобилие на млади момичета. Марш в стаята! Полей се с кофа студена вода и лягай да спиш — но на твърда дъска, не на матрак. И ръцете ти да са над одеялото, разбра ли?

Унизен, оглеждайки се уплашено, Дерик се запъти нагоре. Сатор въздъхна и изведнъж промърмори нещо, от което Трикс едновременно се смути и възгордя.

— Защо, защо на мен ми се падна този глупак, а на Соийе — умното и смело момче? Защо е това наказание…

Сатор се върна при гостите, а Трикс, с поглед, забит в пода, се промъкна покрай стените до стълбата към първия етаж и след като изчака разпоредителя на приема да влезе в кухнята, я за парче месо, я за чаша вино, излезе на улицата и затвори вратата след себе си.

— Бъди малко по-внимателен — упрекна го феята. — Ти все пак не си невидим. А килърските умения изчезват, ако гледаш хората в очите.

— Бях се замислил — каза Трикс. — Извинявай. Мислех си за мама… за татко… За това, че можехме да бъдем тук заедно…

Феята въздъхна и погали Трикс по ухото.

— Разбирам те. Да си ходим, мили, трябва да се наспиш.

— Феите имат ли си майки и татковци? — попита Трикс.

— Имат си, разбира се — отвърна феята. — Те поставят… поставят малката фея в цветната пъпка и след три дни тя излиза оттам, превърнала се в прекрасна голяма фея.

— Значи ти не си ги виждала — учуди се Трикс.

— Не… — призна феята. — При нас е така.

— Недей да тъгуваш — каза Трикс.

— Аз не тъгувам. Гномите дават децата си под наем да ги използват в съседните рудници, докато станат пълнолетни… Драконите изгонват малките от гнездото в момента, в който се научат да летят. Минотаврите обаче са много грижовни родители…

— При нас — хората — сякаш всичко е омесено — въздъхна Трикс. — Всякак става…

— Затова сте хора — каза феята. — С всяко вълшебно същество можеш да намериш общ език, защото знаеш предварително, в каква ситуация как ще постъпи. Хората са непредсказуеми… — Тя помълча, ритайки с крачката си, след това се засмя и добави: — Затова и ви харесвам.

Трикс се усмихна и каза:

— Искаш ли на връщане към къщи да минем през лавката за цветя и да купим един букет на Тиана?…

— Пу за мен всичкия прашец! — радостно се съгласи феята.

3

Когато Трикс стигна до хана, Тиана вече спеше. Верният Халанбери, борейки се с прозявката пред догарящата свещ, отвори вратата и промърмори:

— Тиана се уговори, аха, утре ще ни вземат с делегацията на алхимиците… Това е, умирам за сън…

— Няма ли да ме попиташ успях ли? — обиди се Трикс.

— Как може ти да не успееш? — учуди се Халанбери и пое към леглото на Тиана. — Нали си вълшебник…

Той духна свещта и вече се канеше да се качи при сестра си, когато Трикс му викна:

— Ей, недей да я притесняваш… нека се наспи. Легни при мен.

— Нали няма да риташ? — попита Халанбери.

— Няма — поставяйки букетчето с орхидеи в чаша с вода, каза Трикс.

— А аз ще ритам, аха — доволно каза Халанбери. — Ако не се изтърся…

Трикс беше толкова уморен, че дори Халанбери да беше ритал в съня си, нищо не беше усетил. Още повече, че през нощта момчето успя все пак да падне от тясното легло и остана да спи на пода. Трикс смътно чу в съня си как добричката Аннет, ругаейки колкото сили има, летеше из стаята и завиваше спящия Халанбери с някакви дрехи и подпъхваше под главата му една куртка. След това някак много бързо съмна, Халанбери се събуди, взе да се оплаква, че му е студено, че Трикс го е съборил и че по ръката му пълзи хлебарка. Тиана се събуди и започна да го утешава…

Изобщо, трябваше да става.

Не му се закусваше. Трикс накратко разказа на Тиана за вчерашните приключения. Тиана пък разказа своите. Според нея, дежурният алхимик, когато чул за рецептата на „гърмящия облак“, променил физиономията си и след минута я завел при шефа на гилдията. Тиана съобразително съобщила, че е избягала заедно с един приятел от гилдията на дилонските алхимици и че притежава само половината от рецептата. След кратък спор съгласие било постигнато — те щели да бъдат взети с делегацията, която отивала на прием при крал Маркел, а веднага след приема трябвало да предоставят рецептата на столичните алхимици.

— Те не се ли усъмниха, че си момиче? — попита Трикс.

— Алхимиците ли? — засмя се Тиана. — Ти не ги познаваш. Дори да бях отишла облечена с рокля, с дълга коса и ветрило в ръка, чувайки за „гърмящия облак“, повече нищо нямаше да ги интересува.

— Това е добре — каза Трикс. — Къде трябва да се срещнем с тях?

— На площада пред двореца. Те предлагаха да отидем при тях, в зданието на гилдията. Там обаче има дълбоки подземия, имат и свои собствени дознатели… реших да не ги изкушавам.

Трикс сериозно кимна. Всички по-големи гилдии имаха собствени стражи, тъмници и палачи. В Дилон, например, най-страшна беше стражата на гилдията на сладкарите. Говореше се, че в подземията на гилдията гаснат немалко шпиони, които са разузнавали тайната на мармалада, който не лепи или на кедровите ядки с шоколадова глазура.

В Столицата най-влиятелни бяха гилдиите, свързани с развлеченията — гилдията на шивачите, гилдията на фризьорите, гилдията на певците и танцьорите, гилдията на артистите и гилдията на цирковите артисти. Най-вероятно, гилдията на алхимиците, които отговаряха за направата на фойерверките, за ярките бои, за производството на серпантини (производството на конфети традиционно си оставаше в здравите ръце на майсторите на колела, тъй като конфетите са кръгли и се въртят когато падат), също не беше с най-малкото влияние.

— Правилно — каза Трикс. — Ще вървим ли?

— Да вървим, аха! — радостно възкликна Халанбери.

Трикс и Тиана изумено го изгледаха.

— Какво? — Халанбери застина на място. — Искате да кажете, че не идвам с вас?

— Аха — каза Тиана.

— Не се подигравайте с мен! — Халанбери беше готов да заплаче. — Не можете да постъпите така!

— Можем, каза Трикс. — Първо, твърде опасно е. И второ — не можеш да минеш за ученик на алхимик, защото те не вземат толкова малки момчета за чираци.

Лицето на Халанбери стана не по детски сериозно.

— Разбрах — каза той. — Всичко разбрах… Вие никога не сте ме вземали на сериозно. Аз съм бил всичко на всичко забавният спътник на главните герои, малкото момче със смешния навик, където му хрумне да казва „аха“. Но сега започвам да преча на вашите приключения и вие просто ме избутвате встрани. Интересно, как не ви хрумна да ме дадете за ученик на артистите или на Паклус за оръженосец! Аз усещах, усещах, аха, че в този миг съдбата ми виси а косъм!

Трикс и Тиана се спогледаха смутено.

— Халанбери — ласкаво каза тя и прегърна момчето. — Ти си единственият ми роднина, ти си по-малкото ми братче и не ме интересува, че си доведен! Ти ми помогна да избягам от двореца и се би с витамантите! Но сега, честна дума, изобщо не е възможно да те вземем със себе си! Разбираш ли… — Тя въздъхна и разпери ръце. — … има сила, която е над нас. Това, което става, има своята логика! И в тази логика няма как да бъдеш вкаран! Това ще е съчинено, съшито с бели конци и ще предизвика всеобщ присмех!

— Разбирам… — печално каза Халанбери и наведе очи.

— Така че ти ще трябва да останеш в хана. На теб ще ти бъде възложено да пазиш… ъ… една вещ. Ние ще ти я оставим. Да речем, че това ще са остатъците от този чувал… Ти ще ни послушаш и ще ни чакаш, съгласен си, нали?

— А ще се върже ли с логиката на това, което става, аз да почакам мъничко, после да изляза от хана и тайно да тръгна след вас? — попита Халанбери.

— Ще се върже — кимна Тиана. — Но така или иначе, в двореца няма да можеш да влезеш. И ще стоиш като глупак на дъжда, докато ни чакаш…

— Това ще бъде много трогателно — каза Трикс. — Малчуганът стои под проливния дъжд, пред огромния кралски дворец и чака сестра си и по-големия си приятел. А те все не идват и не идват, вече се смрачава, народът се разотива и само малката, тъжна фигурка…

— В никакъв случай! — каза Тиана. — Виж, че обувките му се разпадат! Ще се простуди и ще умре! Такава логика не ни трябва… — Тя поклати глава и завърши сурово: — Ние ще те заключим. А през прозореца няма да излезеш, защото те е страх от високото и изобщо — ти не си чак толкова глупав!

Така спорът беше приключен. Халанбери наведе глава, седна до прозореца и дори не се сбогува със сестра си и с Трикс.

С него остана Аннет. Да вземат със себе си феята, нямаше никаква възможност — вълшебното същество щеше да бъде разкрито още с влизането в двореца…

— Няма нищо — каза Тиана, когато заслизаха по стълбите. — Ще се сърди известно време, после ще ни прости.

— А ако ни убият — добави Трикс — поне той ще оцелее.

— Точно така! — възкликна Тиана. — За това не бях се досетила!

Трикс и Тиана стигнаха до площада по-рано. Трябва да се отбележи, че не валеше никакъв дъжд, а и вчерашният сняг се беше разтопил. Беше мразовито, над града надвиснаха сиви облаци, но времето беше сякаш по-пролетно.

— Ако всичко свърши благополучно — каза Трикс — ще трябва да дойдем до Столицата през пролетта. Казват, че тогава тук е много красиво.

Тиана обаче нямаше намерение да поддържа разговора. Може би беше разбрала най-сетне какво тежко изпитание им предстоеше. Известно време те се помотаха около вратите, след това си купиха от една лавка по чаша горещо вино с подправки, после позяпаха картините на един търговец на гравюри (сякаш напук днес пред очите им попадаха все мрачни сюжети: „Смъртта на заговорниците“, „Маркел хвърля в тъмница барона-предател“, „Централният затвор в дъждовна вечер“). Накрая, когато часовникът удари единайсет без четвърт, на площада се появи делегацията на гилдията на алхимиците.

Както беше по протокол, алхимиците вървяха пеша, без шапки на главите и от време на време вдигаха ръце към небето и славеха краля. Най-отпред тримата най-старши алхимици носеха символите на професията — чувал с гърмяща смес (на него беше изписано с големи букви „ИМИТАЦИЯ. НЕ ГЪРМИ“), ракета върху пръчка и колба с пурпурна боя. Момчетата-чираци (на някои им липсваха по няколко пръста на ръцете, други имаха превръзки на едното си око) хвърляха около процесията пиратки.

Но още по-добре от пиратките, появяването на алхимиците оповестяваше миризмата — противната миризма на химикали, с които те работеха в лабораториите си. В този смисъл с алхимиците можеха да се състезават само фекалчиците, чиято гилдия имаше уникалното право да се среща с краля не в тронната зала, а пред двореца, на чист въздух.

Тиана хвана Трикс за ръката и го помъкна към алхимиците. Един възрастен алхимик, който мъкнеше чувал с гърмяща смес, изгледа изпод вежди първо Тиана, после Трикс и кимна към по-младия алхимик, който вървеше след него. Той, от своя страна, ръгна в хълбока един съвсем млад, но вече абсолютно оплешивял алхимик, с невероятни цветни петна по главата — сини, червени, зелени. Пъстроцветния алхимик повика Тиана и Трикс, след което посочи зад гърба си — там вървяха останалите чираци. Те бяха съвсем малко по-възрастни от Трикс и Тиана.

Тиана веднага застана зад разноцветния алхимик, а Трикс застана вдясно от нея. На главите им поставиха шапки с емблемата на гилдията — кръстосани четка и ракета. В ръцете на Трикс някой пъхна буркан със сребрист прах. На Тиана й връчиха пръчка, на върха на която имаше закрепено кречетало и й казаха да го върти. Трикс така и не разбра каква беше връзката между кречеталото и алхимиците.

Колкото повече наближаваха портите на двореца, толкова по-шумни ставаха алхимиците. Гърмяха пиратки, припламваха и хвърляха искри бенгалски огньове, подскачаха клоуни, излитаха нагоре огнени пеперуди. Чираците подаряваха на жените, които тичаха до процесията ярки бои, на мъжете — шишета с мастило, а на децата — цветни моливи. Изобщо, алхимиците правеха всичко възможно да спечелят доброто разположение на гражданите.

Когато стигна до главните порти, делегацията спря. За да я посрещне, тържествено излезе кралският церемониалмайстор. В съгласие с древната традиция, той гледаше само в краката си и се преструваше, че никого не забелязва. Беше облечен със старомодна ливрея с блестящи копчета, на главата му имаше пищна шапка, в дясната си ръка държеше гравиран жезъл от блестящо черно дърво.

— Поданиците идват при краля! — със скърцащ глас произнесе най-възрастния алхимик, който държеше ракета на пръчка.

Церемониалмайсторът се разхождаше напред-назад и се правеше, че нищо не чува.

— Поданиците идват при краля! — този път думите бяха произнесени от цялата делегация.

Церемониалмайсторът отново не реагира.

Старши-алхимиците вдигнаха ръце и този път гръмнаха и делегацията, и цялата тълпа от зяпачи на площада:

— Поданиците идват при краля!

Смяташе се, че ако зяпачите не поддържат делегацията на гилдията, то няма никаква необходимост тя да бъде пусната вътре и да се отнема от времето на краля. Тълпата, разбира се, винаги поддържаше делегациите. В края на краищата, това бяха жени, деца и роднини на членовете на гилдията.

На третия призив, церемониалмайсторът реагира — вдигна глава, с неестествено учудване огледа алхимиците и произнесе:

— Един, двама…

— Трима, четирима! — в хор отвърнаха алхимиците.

Церемониалмайсторът, се престори, че е объркал броенето, поклати глава и започна отново:

— Един, двама…

— Трима, четирима! — отново отговориха алхимиците.

— Кой е дошъл? — строго попита церемониалмайсторът.

— Най-умните! — каза първият водач на алхимиците.

— Най-смелите! — подхвана вторият.

— Най-можещите! — довърши третият.

— Един, двама… — започна отново да брои церемониалмайсторът.

— Нямаме брой! — отвърнаха алхимиците.

— Три, четири! — продължи церемониалмайсторът.

— Но ти ни брой и не се бой! — насърчиха го алхимиците.

Церемониалмайсторът махна ритуално с ръка и изрече:

— Леви, леви! Раз, два, три! В стегнат строй напред тръгни!

Алхимиците започнаха да маршируват на място, отмервайки:

— Раз-два! Три-четири!

Три-четири! Раз-два!

Трикс усети как го завладява общият ритъм. Портите се отвориха бавно и тържествено и колоната от алхимици, следвайки церемониалмайстора започна малко по малко да изчезва зад дворцовата стена.

— Раз-два, три-четири! — колкото им глас държи, ревяха алхимиците. Делегацията изчезна зад портите и те се затвориха след нея. Озоваха се на малък площад пред главния корпус на двореца.

Церемониалмайсторът се обърна кръгом, приближи се до старшите алхимици и се здрависа с тях. Започнаха непринудено да разговарят. Церемониалмайсторът се усмихваше и питаше нещо. Останалите му отговаряха. Алхимиците с по-нисък ранг търпеливо изчакваха. Разноцветният алхимик чешеше петната по плешивата си глава. Синьото петно сякаш най-много го безпокоеше. Най-младите чираци се умориха да стоят и започнаха да се удрят с юмруци, докато не изядоха по един плесник от по-възрастните чираци.

Най-накрая церемониалмайсторът приключи разговора си със старейшините и се обърна към всички алхимици:

— Моля за минута внимание, уважаеми майстори… Негово величество днес се събуди в добро душевно разположение. Снощи, той спечели от министъра на финансите две жълтици, а нощес му се присъни хубав сън. Утрото също беше прекрасно. Негово величество пожела да обуе червени плисирани панталони, бяла ленена риза и барета с перо от сокол. Заповяда да му дадат лилава мантия, къса и обточена с лисича кожа. Всички признаци сочат, че той е настроен позитивно и дружелюбно. Имате всички шансове да постигнете това, което желаете!

Алхимиците зашумяха възбудено.

— Освен това, след вашия прием негово величество смята да осъди сурово коварните заговорници — добави церемониалмайсторът — а това винаги помага да бъдат бързо и положително решени рутинните прошения… А сега ще ви помоля да ме последвате! В двореца не бива да вдигате шум, не пипайте нищо, не сядайте по столовете и по диваните, не плюйте по пода и не се секнете. На входа на всички ще бъдат дадени плъстени терлици, обуйте ги върху обувките си, за да не цапате и да не издраскате паркета. Предупреждавам младежите специално — залите на двореца се охраняват от скрити стражи и ако се опитате да отмъкнете нещо, ще бъдете жестоко наказани!

Чираците утихнаха на секундата. Алхимиците тръгнаха към вратите на двореца, където няколко слуги вадеха и раздаваха от един голям сандък огромни, възмръсни плъстени терлици. Както обикновено, на входа стана малко стълпотворение, но след пет минути всички се бяха обули и успокоили и поеха по коридора след церемониалмайстора.

Ако по-рано през деня Трикс се чувстваше достатъчно спокоен, то сега, с всяка измината крачка, вълнението му нарастваше все повече.

Разбира се, крал Маркел е справедлив.

Но крал Маркел е истински крал. Което значи, че добруването на държавата за него е по-важно от справедливостта.

Ако добруването на държавата изисква вместо Соийе и Гриз да управлява само Гриз — Маркел щеше да се съгласи. Ако заради благото на държавата Тиана трябваше да се омъжи за главния витамант — Меркел щеше да я даде. Ако заради интереса на държавата трябваше да бъдат екзекутирани Лапад, Йен и Трикс, то Маркел нямаше и секунда да се поколебае.

Навремето, когато четеше летописите за делата на великите крале (разбира се, на първо място — за Маркел Разумния), Трикс се възхищаваше, когато в името на държавните интереси Маркел пращаше на заточение свои дългогодишни приятели, късаше договорите за вечна дружба, вдигаше данъците в родния си град, прощаваше на престъпниците и извършваше ред други деяния, които нямаха нищо общо със справедливостта, но направиха държавата велика и процъфтяваща. „Покрай сухото гори и суровото“, „Държавата няма приятели, приятели има кралят“, „Помни се не това, което си разтурил, а това, което си съградил“ — тези крилати изречения на Маркел Разумния, не предизвикваха у Трикс никакви възражения.

Но ето че сега, докато вървеше в редиците на алхимиците, за които днес най-неприятното нещо, което можеше да се случи беше забраната на шумните фойерверки, Трикс изведнъж осъзна, че всички тези мъдри и сурови думи, които със сигурност Маркел Веселия също знае, с пълна сила се отнасят и за него, и за Тиана.

И това изобщо не му харесваше.

— Всичко ще е наред — прошепна Тиана в ухото му. Но ако се съдеше по гласа й, нея я вълнуваха същите мисли.

Трикс въздъхна и кимна и за да се отърве от тежките мисли, започна да разглежда картините, които украсяваха стаите, през които минаваха.

Тук имаше и весели битови сценки като в двореца в Дилон — пиршества, празненства и балове. Имаше и натюрморти, и батални платна.

Но, кой знае защо, преобладаваха пейзажите. Искрящите планини на Кристалните острови, горещите пустини на Самаршан, пропастите и долините на Сивите планини, заобиколените с прозрачна синя вода бели пясъци на южните острови, зелени пасбища и гори, които не беше известно къде се намираха…

Щеше да е прекрасно, ако можеше да отиде до там! Да побеседва с лукавите самаршански мъдреци, да се окъпе в топлото море, да се качи до върха на планината…

И за това се искаше единствено да убеди Маркел в предателството на Гриз!

Алхимиците, най-сетне стигнаха до тронната зала — много дълга, с висок таван като арка, поддържан от бели мраморни колони. Спряха. Церемониалмайсторът бързо и ловко разположи делегацията в залата така, че да не се смесва с придворните, които очакваха краля, показа как точно трябва да се поклонят (главите на гилдиите, които бяха приравнени в това отношение с аристократите, подвиваха едното си коляно, а останалите — и двете), как да станат, как да гледат краля, ако изведнъж зададе някому въпрос (трябваше да го гледат с любящ и предан поглед, но не и сервилно).

След това церемониалмайсторът се отдалечи към вратите, които водеха към вътрешните покои на краля — и чакането започна.

Трикс, който умираше от нетърпение и заедно с това мечтаеше Маркел никога да не се появи, започна да разглежда придворните. Някои от лицата му се струваха смътно познати. Но дори и някога да беше срещнал някого от тях, помощ не можеше да очаква…

Най-накрая, церемониалмайсторът удари три пъти с жезъла по пода и настъпи тишина. След няколко секунди, вратите се отвориха и крал Маркел Веселия влезе в тронната зала.

Придворните се наведоха, покланяйки се, след което коленичиха, в зависимост от ранга си и от подарените им привилегии. Някои гордо продължиха да стоят прави, но само за секунда, само колкото останалите да оценят привилегиите им, след което се поклониха. Свободата също трябва да се използва с мярка и ум…

Трикс коленичи, както се полагаше — с двете си колена (бидейки съхерцог, можеше да подвие само едното си коляно, а можеше и само ниско да се поклони), обаче изпод вежди гледаше към Маркел.

Честно казано, кралят правеше много добро впечатление.

Той беше все още млад, едър и представителен; косата му, прихваната от делничната корона, се спускаше до раменете на благородни вълни; лицето му беше сериозно, но криеше тази усмивка, която беше готова да се покаже във всеки момент и заради която кралят носеше славния прякор — Веселия. Той вървеше спокойно и уверено към трона и пътьом, с царствен жест заповяда на един от придворните да се изправи и пошепна нещо в ухото му. Изобщо, Маркел беше един достоен крал от славния род на Маркелите.

— Негово величество крал Маркел! — тържествено обяви херолдът, който стоеше отляво на трона.

Кралят седна с достойнство на скромния и твърде обикновен трон от полирано бяло дърво (това, което правеше така, че тронът да не изглежда съвършено прост, бяха няколкото десетки едри черни диаманта, които искряха на фона на бялото дърво с тайнствен тъмен блясък). Сякаш от нищото до трона на секундата изникнаха охранителите — млади мъже с непроницаеми лица, облечени с леки кожени доспехи, които не пречеха на бързите им движения. Кралят огледа всички, които се бяха събрали в тронната зала и каза:

— Добро утро, скъпи мои!

Придворните шумно се изправиха.

— И вие, мои не по-малко скъпи… но доста по-ухаещи — добави кралят.

Алхимиците започнаха да се изправят, а придворните захихикаха.

— Тази година колко платихме на гилдията за фойерверки, бои, парфюми, прах против дървеници, лекарства срещу простуда, отрова за тайните служби? — поинтересува се кралят.

— Седем хиляди триста и шест златни талера! — веднага се отзова церемониалмайсторът.

— Скъпи мои… — повтори саркастично кралят. — Да чуя уважаемите глави на гилдията.

— Ваше величество! — напред пристъпи един старец с колба в ръка. — Наближава любимият празник на народа — Нова година!

— Да, чух подобно нещо — потвърди кралят.

— Вашият народ, сир — продължи алхимикът — има веселия обичай да отбелязва този празник като пуска фойерверки и ракети. Но вече девет години действат временните ограничения…

— Разбрах, разбрах. — Кралят се прозина. — Ето моето решение. Забраните за много силните и много ярки фойерверки ще бъдат отменени…

— Какво? — Алхимикът така се обърка, че чак прекъсна краля. Но Маркел, който очакваше нещо подобно не се разсърди, а само се усмихна:

— Забраните ще паднат. Нещо повече — аз имам намерение след четири месеца да организирам голямо тържество… за което вашата гилдия трябва добре да се подготви. Ще са нужни много фойерверки!

Залата притихна.

— Но на Нова година в Столицата няма да има никакви — добродушно каза кралят. — За да не се случи нещо с бременността на кралицата заради пукотевицата и взривовете!

— О, сир! — произнесе алхимикът.

Маркел се надигна и тържествено произнесе:

— Радвайте се! Кралицата очаква наследник на престола!

По всичко личеше, че това не е новина за придворните, но първото официално изявление на краля беше посрещнато с ликуване. Алхимиците няколко секунди смилаха чутото. Това, че на Нова година няма да има фойерверки, явно ги беше огорчило. Но че след това ги очаква голям празник…

И алхимиците също се включиха в ликуването.

— Сир, ние също с голяма радост… — невнимателно започна главният алхимик.

— Ще организирате безплатни фойерверки като подарък за престолонаследника — подхвана Маркел. — Знам, знам. И разрешавам.

Ликуването на алхимиците леко поутихна.

— А сега — започна Маркел — след като приключихме с молбата на гилдията на алхимиците, да се заемем с правосъдните дела и да накажем…

— Господарю мой! — внезапно възкликна Тиана и разбутвайки застиналите алхимици излезе напред. Трикс, с прималели колене, я последва.

Ако след думите на краля за наследника в тронната зала се беше възцарило мълчание, то сега настъпи мъртва тишина. Сякаш от страх, хората бяха престанали да дишат. След това, нещо измляска и от зяпналата уста на алхимика падна и изтрака на пода изкуствената му челюст. Алхимикът бързо покри с ръка устата си.

Известно време кралят разглежда с интерес Тиана. След това вдигна дясната си ръка — и охранителите му, които вече вървяха към децата, спряха и отстъпиха.

— Може да се каже, че това е доста любопитно — произнесе кралят. — При всички случаи е неочаквано. Обясни ми, момче, какво те накара да мислиш, че можеш да прекъснеш краля си?

— Ваше величество — свеждайки глава, каза Тиана. — Правото да прекъсвам краля беше дадено на моя род от вашите славни прадеди!

— Така ли? — оживи се кралят. — Погледна към херолда — той направи крачка към краля и нещо много бързо му каза. — Имаше един такъв случай, но той беше само един — произнесе кралят, гледайки Тиана със съмнение. — Припомни ми къде, на кого и при какви обстоятелства е било дадено това право?

— Великият крал Маркел Разумния е дал това право на първия княз на Дилон, след като е прекъснал краля, който вдигал в този миг тост с чаша отровно вино в ръката си. Маркел Разумния казал: „От сега нататък и завинаги ти и всички твои потомци, можете да прекъсвате краля, ако думите му са прибързани и неразумни!“

— В рода на Дилоните няма останали наследници с мъжки пол — каза кралят.

— Аз не съм с мъжки пол, господарю — смело отговори Тиана. — И ако трябва да го докажа…

— Моля ти се, не е нужно тук да повтаряш самоотвержените подвизи на княгиня Кадива! — бързо каза Маркел. — Искаш да кажеш, че ти си… княгиня Тиана?

Тиана направи реверанс, което беше доста нелепо, заради мъжките и дрехи.

— Ти искаш да кажеш… княгиньо… че моите думи са прибързани и неразумни?

— Да, господарю мой! — храбро отвърна Тиана.

Погледът на краля се премести върху Трикс.

— А ти, младежо… — кралят се запъна и с подозрение огледа Трикс. — Или ти не си момче?

— Аз съм Трикс Соийе, наследникът на съхерцог Рат Соийе, който беше коварно убит от Сатор Гриз!… — възкликна Трикс. И добави — Сир…

Колкото и странно да беше, крал Маркел явно се развесели.

— Великолепно — каза той. — И през ум не ми е минавало, че днешният ден ще бъде богат на толкова изненади! И как вие се оказахте в гилдията на алхимиците?

— С измама, сир — призна си Тиана — Тези добри люде не са виновни за нищо. Те не знаеха кои сме ние.

— Хубаво, нека разчистим сцената — намествайки се по-удобно на трона си, заяви кралят. — Алхимиците… вън, придворните — също вън, а на мен ми донесете чаша сок от черно грозде! А, да… и семейство Гриз, незабавно тук! И Лапад и Трикс от тъмницата… Стоп! Кой е в тъмницата, щом ти си Трикс?

— Моят верен оръженосец Йен — отвърна Трикс. — Той се нарече с моето име, за да ме спаси от клеветата и ареста… сир.

— За ареста си прав, но за клеветата, тепърва ще видим — усмихна се Маркел. — Значи Лапад и фалшивият Трикс да се измият, нахранят, да бъдат държани на разположение, но засега не ги въвеждайте в залата!

Алхимиците, които с ужас се бяха вторачили в Трикс и Тиана, вече биваха избутвани от залата. От ръцете им се сипеха колби и пиратки, от краката им се измъкваха плъстените терлици. Придворните, които мигновено усетиха, че сега ще започнат да излизат наяве страшни тайни и да се сриват амбициозни планове, нямаше нужда да бъдат уговаряни — те сами набързо тръгнаха да се оттеглят, излизайки от залата, кланяйки се и на заден ход.

— Можете да свалите от краката си тези дивотии — небрежно отбеляза Маркел, когато му донесоха чашата със сока. — Като аристократи, вие имате право да драскате паркета.

— Ваше величество, но засега не е доказано, че те са тези, за които се представят — предпазливо отбеляза церемониалмайсторът.

— Какво от това? — повдигна рамене кралят. — Ако мамят — значи ще има още повече поводи да бъдат екзекутирани.

— Ваше величество, позволете ми да ви разкажа всичко! — помоли Трикс.

В този момент, в залата бяха останали само той, Тиана, кралят, церемониалмайсторът и херолдът. И охраната, естествено. Охраната беше станала значително по-многобройна — минимум двадесет човека. Между стражите се виждаха и няколко мрачни вълшебници, в бойна готовност, със заклинателни книги в ръце.

Кралят поклати глава:

— Почакай. Не е хубаво да обвиняваш в измама някого зад гърба му. Нека доведат Гриз — тогава ще кажеш всичко…

Той премести поглед върху Тиана:

— А ти какво ще кажеш, княгиньо? Нали по моя заповед ти беше изпратена с важна дипломатическа мисия на Кристалните острови? Защо си тук?

— С важна дипломатическа мисия ли? — невинно попита Тиана. — Имате предвид брака ми с Евикейт?

Нито един мускул не трепна на лицето на краля.

— Да, мое дете. Ако трябва да съм откровен, това е точно така. Кралството ни е заплашено от безброй опасности и в тази ситуация на нас ни трябват стабилни мирни отношения с Кристалните острови. Витамантите пожелаха мирът между нас да бъде гарантиран с брак, както се прави от векове насам. Ти си единствената достатъчно високоблагородна девойка, която няма брачни задължения и вече е излязла от детската си възраст и която би могла да удовлетвори амбициите на Евикейт.

— А също така и сираче, за което няма кой да се застъпи, сир… — дръзко каза Тиана.

Маркел кимна.

— Да, детето ми. И за това си права. Аз размишлявах няколко часа над списъците с благородни девици и не намерих друг изход. Има няколко девойки, които, ако бях изпратил на Евикейт, родителите им щяха да се надигнат срещу мен. Ти беше най-подходящата. И бях уверен, че княгиня Дилонска ще разбере… Та, защо си тук, а не на Кристалните острови?

— Освободи ме този благороден младеж, Трикс Соийе! — каза Тиана.

— Самичък ли? — поинтересува се Маркел.

— Абсолютно, сир! — храбро излъга Трикс.

— Гледай ти! — Маркел поклати глава. — Тогава, за какво ми е армия, щом едно момче е способно да завземе кораб с витаманти, с Гавар на борда му… Между другото, къде е Гавар?

— Броди по дъното на океана, към Кристалните острови, предполагам — каза Трикс. — Ако не го е изяла някоя акула.

В погледа на краля се появи смесица от съмнение и уважение.

— Да го изяде акула? Че самият той може да изяде когото си поиска… Добре… да допуснем. И защо ти наруши волята ми и не позволи да отведат Тиана?

— Ако започна да ви отговарям, ще наруша волята ви — каза Трикс. — Да не обвинявам човек зад гърба му… сир.

Маркел разпери ръце.

— Така да е. Е, аз не мисля, че ще ни се наложи дълго да чакаме любезното семейство Гриз…

Няколко минути минаха в мълчание. Маркел пиеше сока си на малки глътки и разглеждаше Трикс и Тиана. Стражите, церемониалмайсторът и херолдът просто чакаха. Отзад се чуваше някакво влачене и търкане, но Трикс не смееше да се обърне, докато в един момент някой не го бутна не особено церемониално и той чу:

— Поместете се, ваше благородие…

Трикс се помести и видя зад себе си възрастна лелка с фигура, която приличаше на круша, прегъната на три да пълзи по паркета и да бърше калните следи. Когато размаза повече или по-малко равномерно калта, тя бутна парцала под краката на Трикс и заповяда:

— Изтрийте си подметките, ваше благородие…

Маркел погледна към церемониалмайстора и попита:

— Това няма ли начин да се върши в по-друго време?

— Традиции, сир — въздъхна церемониалмайсторът. — Прието е да се мие подът веднага, щом простолюдието се изнесе.

— Но това е абсурд — меланхолично отбеляза Маркел. — Трябва ли да наблюдавам тази… внушителна…

Лелката хвърли към краля мрачен поглед.

— Тази внушителна… дама — измърмори кралят. — Нали и тя е от простолюдието…

— О, не, тя е старшата придворна дама…

— Това е абсурд — печално повтори кралят.

Старшата придворна дама изцеди парцала в дървеното ведро и се отдалечи, мърморейки:

— Влачат се разни…

— О, не, господарю, това не е абсурд — печално каза церемониалмайсторът. — Това е нещо по-лошо. Традиция.

Маркел погледна Трикс и каза:

— Ти, младежо, сигурно си мислиш, че на кралете им е лесно?

— Не, сир — призна Трикс.

Маркел го изгледа със симпатия. И попита:

— Хайде, бъди честен. Ти сам ли победи витамантите?

— Простете, сир, но не мога честно да ви отговоря — призна Трикс.

— Харесваш ми — кимна Маркел, след кратък размисъл. — Много ми е мъчно, че най-вероятно ще трябва да бъдеш екзекутиран. Знаеш ли — в пристъп на вдъхновение произнесе кралят — ще взема да не те екзекутирам! Не се бой! Дори да кажа, че ще бъдеш екзекутиран, в действителност ще те снабдя с препоръчително писмо, малка сума пари и ти ще можеш под чуждо име да се устроиш като помощник при някой богат търговец…

На Трикс му се стори, че губи разсъдъка си. Струваше ли си старанието да изучи вълшебство, да се влюби в княгинята, за да се върне там, където беше започнал след изгнанието си?

За щастие, в този момент в тронната зала влязоха, по-точно влетяха някакви запъхтени хора. Маркел им махна царствено с ръка — и ето, че до Тиана и Трикс вече стояха Сатор и Дерик Гриз.

— Заповядали сте спешно да се явим, сир… — ниско се поклони Сатор. Той извърна глава, вторачи се в Трикс — и, губейки равновесие, се разпъна върху пода.

— Не прекалявайте, Сатор — намръщи се Маркел. — Подът, разбира се беше току-що измит, но няма нужда чак от толкова раболепие, аз не обичам тези неща.

— Сир! Сир, това е Трикс Соийе! — възкликна Гриз, ставайки.

— Да — хладнокръвно каза кралят. — Благодаря ти, че потвърди самоличността му, защото ние имахме някои съмнения.

— Но… той трябва да бъде арестуван… и окован във вериги, а устата му трябва да бъде запушена! Сир, той е опасен вълшебник!

Маркел се начумери страшно и повиши тон:

— Съвети ли искаш да даваш на своя крал или си дошъл да се разпореждаш в двореца му?!

Сатор замълча. Дерик мълчаливо зяпаше Трикс.

— Говори, Трикс Соийе — заповяда Маркел.

— Господарю мой! — Трикс погледна краля право в очите. — Да, аз помогнах на княгиня Тиана да се спаси. Но го направих, само защото научих, че се готви чудовищно предателство и заговор срещу краля и короната.

— Започна да става много интересно — каза Маркел. — За втори път ми се съобщава за заговор, този път от човека, когото обвиняват в измяна… Продължавай!

— Ваше величество! — продължи Трикс. — Аз разбрах, че съхерцог Сатор Гриз е водил тайни преговори с витамантите. Той свали своя съвладетел, предания на краля Рат Соийе, за да предостави на витамантите безопасен плацдарм за нахлуване на западния бряг на съхерцогството. Приспивайки вашата бдителност с мирен договор и придавайки на действията си привидна легитимност, благодарение на морганатическия брак между Евикейт и Тиана, витамантите се готвеха да нахлуят коварно в кралството и вероломно да завземат властта.

— Ти си разбрал?! — възкликна Сатор.

— Приспивайки моята бдителност?! — изрева Маркел.

— Морганатически?!? — обиди се Тиана.

— Ами да — тихичко и отговори Трикс. — В сравнение с теб, Евикейт е никой!

Херолдът, който беше застанал зад трона, кимна одобрително на Трикс и вдигна нагоре палец.

Маркел стана от трона. Лицето му почервеня от гняв, дланите му се свиха в юмруци:

— Това е страшно обвинение, съхерцог Соийе! — каза кралят. — И ако е справедливо, то…

— Това е чудовищна клевета! — простена Сатор. — Аз нямам никаква вина! Това е клевета, клевета е!

— Как можеш да потвърдиш думите си? — попита Маркел.

— Господарю, ако заповядате да се проведе разследване, да бъдат разпитани слугите и обискирани вещите на Гриз, истината сама ще застане пред вас! — каза Трикс.

— Министърът на тайната канцелария, при мен! — кресна Маркел.

Иззад трона, неочаквано и без да бърза, се показа един висок и сух придворен със скучно лице.

— Вече са изпратени дознатели в резиденцията на Соийе и Гриз, сир — тихо каза той. — На вълшебниците на канцеларията е наредено да се телепортират в съхерцогството и да извършат разследване в двора.

— Колко време ще е нужно за това?

Министърът на тайната канцелария погледна замислено краля.

— На дознателите — около час, ваше величество. А вълшебниците ще се върнат до довечера.

— Прекрасно — реши кралят. — Значи… искам да обядвам. Донесете ми обяда тук. Не сваляйте очи от тези! От всички! — поколеба се за секунда и вече по-меко добави: — Обяд за двама и стол за княгиня Тиана. Останалите ще постоят прави!

Сатор, който беше станал целия на бели и червени петна, гледаше с ненавист Трикс. Дерик беше готов да се разплаче всеки миг.

Трикс също не се чувстваше най-добре.

Да, целта беше постигната. Маркел Веселия явно се беше заинтересувал от заговора.

Какво обаче щеше да стане, ако министърът на тайната канцелария открие измамата?

За това дори не му се мислеше…

4

Единият час, поискан от министъра на тайната канцелария се точеше непоносимо дълго. И Гриз баща и син, и Трикс стояха прави и пристъпваха от крак на крак върху отеклите си нозе под втренчените и недружелюбни погледи на охраната.

На Тиана й провървя много повече. За нея донесоха тапициран стол и го поставиха до трона. Върху подлакътниците на трона закрепиха поднос (изглежда Маркел имаше навик да хапва на работното си място), постлаха покривка, поставиха два прибора, бутилка вино и започнаха да носят блюдата. Трикс усети съблазнителния аромат, който се носеше от тях. Негово величество Маркел Веселия и нейна светлост Тиана благоволиха да хапнат салата от изпържени в масло омари със сладък пипер и босилек, студена супа от тиква и запечени в тесто яребици. Тиана и Маркел разговаряха през цялото време и в един момент Трикс разбра, че става дума за него — Тиана молеше за нещо, Маркел внимателно я изслуша, но поклати глава.

Изглежда, докато не се разрешеше напълно случаят, той не можеше да се надява да му донесат нещо за хапване или поне стол.

— Защо ли не те убих… — изсъска му Сатор, когато се убеди, че кралят не ги гледа. — О, какъв глупак съм аз!

— Казвах ти, татко… — подкрепи го Дерик.

Трикс предпочете да не отговаря. Сатор продължи да ругае шепнешком още известно време, след това млъкна.

На Тиана и на Маркел поднесоха за десерт сладолед, полят с горещ шоколад.

От нямане какво да прави Трикс започна да оглежда стражите, но всички те си приличаха като две капки вода. Тогава се зае да изучава придворните вълшебници. Тук, разбира се не присъстваше главата на академията, магистър Хомра или великите бойни магьосници Зера и Мрина, но все пак това бяха истинските вълшебници на кралския двор.

Единият от магьосниците не се хареса особено на Трикс. Той беше висок и плешив и някак твърде оживен — току прелистваше заклинателната си книга, усмихваше се на заклинанията, които намираше и хазартно потриваше ръце. Изглеждаше, че много му се иска да направи някоя магия.

Вторият магьосник беше по-възрастен, по-пълен, румен и с побеляла коса и изглеждаше абсолютно миролюбив. Той стоеше, опрян с две ръце на жезъла си и положил глава върху ръцете си, гледаше с любопитство и без каквато и да било злоба към Трикс.

А третият вълшебник беше съвсем млад, с много честно и простодушно лице, горящи от въодушевление очи и мека усмивка. Когато Трикс го погледна, младият вълшебник кимна, сякаш му казваше: „Познавам, познавам събрата си по професия. Не се страхувай, ако се наложи да те убия, ще го сторя много бързо и няма да те заболи“.

Трикс въздъхна и се помъчи да мисли за нещо хубаво. Например, за това, че ако тяхната интрига се увенчае с успех, Маркел може да го назначи за придворен вълшебник…

— Ваше величество — министърът на тайната канцелария се появи отново сякаш от никъде — обиските и разпитите в резиденцията на съхерцозите са приключени.

— Е? — добродушно попита кралят, който беше явно в добро настроение след обяда и разговора с Тиана.

— Имаме много различни и… — министърът се запъна — и противоречиви резултати. Позволете ми да внеса веществените доказателства, за докладвам конкретно.

— Давайте! — кимна кралят. — Ей… вдигнете масата. И оставете стола на княгинята!

В залата внесоха сандъка с хазната на Гриз и куклата, изобразяваща краля. Разположиха тези неща между трона и заподозрените така, че всички да могат да ги виждат.

— И така — започна министърът на тайната канцелария — след като успяхме да убедим капитана на стражата Сид Канг да ни пусне в резиденцията… трябва да кажа, че това не беше никак лесно, той владее майсторски меча и в някаква степен магията…

— Колко верен човек — отбеляза кралят. — Той жив ли е?

— О, да — кимна министърът. — Жив е и вече е разговорлив.

Сатор Гриз изсъска нещо под носа си.

— Ние огледахме щателно помещенията — продължаваше министърът. — На първо място обърнахме внимание на сандъка със златни монети, който беше скрит в стаята на Дерик Гриз. Сандъкът беше пълен до половината със златни реали от Кристалните острови.

След тези думи, министърът отвори капака на сандъка.

— Измама! — изви Сатор Гриз. — Ваше величество, това е измама и провокация! Златото е подменено!

Кралят се намръщи и Гриз замълча.

— На мен тази ситуация ми се стори нелепа — невъзмутимо продължи министърът. — За какво му е на предателя да мъкне със себе си в Столицата злато, което ще го издаде? Това злато дори не може да бъде използвано за подкупи! Затова беше наредено на дежурния вълшебник да произнесе над златото заклинанието за Отмяна. И аз изобщо не се учудих, когато реалите се превърнаха в честните талери на ваше величество.

— Така значи… — сега погледът на краля се премести върху Трикс и сърцето на момчето отиде в петите.

— Обаче — продължаваше министърът — за да ми е напълно чиста съвестта, аз наредих на вълшебника да произнесе още веднъж заклинанието за Отмяна. И талерите отново се превърнаха в реали! Третото заклинание не промени нищо — пред нас стояха парите в своя първоначален вид…

— Какво значи това? — попита кралят.

— Това значи ваше величество, че в сандъка има реали от Кристалните острови, които са превърнати с магия в кралски талери, а след това, отново са били омагьосани и превърнати в реали!

— Защо? — попита кралят.

— Това не мога да разбера — призна си министърът. — Може да се предположи, че някой наистина е платил на Сатор Гриз с пари на витамантите, като за по-безопасно им е придал честен вид. Но кой след това ги е превърнал в реали?

— Недоброжелател? — предположи кралят.

— Защо му е на недоброжелателя да им придава втори фалшив облик, като е по-лесно да развали магията, която вече е направена?

— Ваше величество — убито произнесе Гриз.

— Мълчи — прекъсна го кралят. — Ще ти бъде дадена думата, обещавам ти… Нещо друго?

Министърът вдигна от пода куклата, която изобразяваше кралят плешив.

— Ето това нещо, което притежава карикатурно сходство с ваше величество…

Кралят взе куклата от ръцете на министъра и сякаш остана доволен.

— Не е зле! Това не е подмазването на нашите придворни художници, което ми е омръзнало до смърт. Личи, че съм напълнял, но съм силен и мускулест. Не са ми заличени бръчките, заради което се чувствам като старец, когато сравнявам портретите си с отражението в огледалото. Лицето ми е весело, но прозират ума, хитростта и непреклонната ми воля — това е усмивката на могъщ владетел, а не на клоун от цирка. Определено ми харесва! Имам само един въпрос, любезни ми Слюм, нима слуховете за моята плешивост са се разнесли извън стените на двореца?

— Ваше величество — отговори министърът — за вашия малък проблем с косата, никой не знае. И аз бих молил ваше величество коленопреклонно да не споменавате името ми пред публика, все пак съм министър на тайната канцелария…

— Стига, Слюм! Тук присъстват само верни хора и гнусни предатели. Първите няма да проговорят, а вторите — още по-малко. — И кралят се разсмя с пълно гърло. — И така, какво ще кажеш за плешивостта?

— Ще рискувам да изкажа мнението си — започна министърът — че тази кукла е създадена с цел да бъде повлияно на ваше величество, посредством магията на това подобие. В дупчиците, които са направени, заговорниците биха могли да напъхат кичури от косата ви…

— О! Само че откъде щяха да ги откраднат… — въздъхна кралят.

— Позволете ми да погледна, сир! — Един стар вълшебник с побеляла коса премести жезъла си в дясната си ръка, приближи се и внимателно погледна куклата. Поклати глава: — Ваше величество, тази кукла не може да бъде използвана с цел враждебна магия на подобието. Тя е сътворена с любов и уважение, което свежда на нула злите заклинания.

— Чакайте, какво става тук?! — възмути се кралят. — Всичко се обърка окончателно!

— Още не е — утеши го министърът на тайната канцелария. — Чуйте по-нататък. Тази кукла беше намерена в личната тоалетна на съхерцог Сатор Гриз, в кошчето с парцалите, които служат за…

— Не в присъствието на дамата, моля! — възмути се кралят. — Край! Всичко е ясно! Да, до известна степен е… оскърбително.

— Този факт ни застави да изследваме малко по-подробно клозета — продължи министърът. — И по-надолу, в септичната яма, един от нашите безстрашни сътрудници откри още три кукли. Аз не посмях да ги донеса в двореца… но мога да заявя, че това бяха груби и оскърбителни подобия на ваше величество, натъкмени с парчета плат, вероятно отрязани от батистовата кърпичка на ваше величество… смея да напомня…

— Че преди три дни, аз великодушно подарих на бившия съхерцог Гриз, носна кърпичка от собствения си джоб! — изрева кралят и стана. — Помня много добре!

Сатор залитна и падна на колене. Той отваряше и затваряше устата си, опитвайки се да каже нещо, но не успя да произнесе нито звук.

— И последно — продължи министърът. — В дрехата, с която Гриз пътува, са намерени два пръстена.

— Два? — възкликна Тиана, но за щастие никой не й обърна внимание.

— Първият пръстен — министърът го извади от джоба си — представлява учудващо безвкусна смесица от широко известни витамантски символи. Както виждате, това е овален пръстен, върху който е закрепена отворена книга, а на нея е изобразена гълъбица, която мъти яйца…

— Които? — попита кралят.

— Които са под нея.

Кралят взе пръстена и го огледа.

— Той не притежава никаква магия — каза министърът. — Не мога да си представя как може да бъде използван. Освен да мине за витамантски символ… но само дете може да повярва в това.

— И все пак, тук има нещо — замислено каза кралят. — Разбира се, като опознавателен знак, ценността му е нулева, но художествения талант на бижутера е несъмнен. Само погледнете тези горящи рубинови очи! А какви ясни и чисти линии, които оформят пълноценно облика на тази зла и глупава птица. И, между другото, това не е гълъбица, а гълъб! Не знам защо, но съм сигурен — това е самец!

— Несъмнено, ваше величество — търпеливо каза министърът. — Не съм разглеждал този предмет от художествена гледна точка. Но вторият пръстен…

Той извади от джоба си и показа на краля още един пръстен — от сребристосив метал.

— Простете, че не ви го давам — каза министърът. — Но това е магически пръстен с личния знак на Евикейт — хоризонтална осмица, знакът на безкрайността. Печатът, направен от него, притежава магически свойства и е невъзможно да бъде подправен или заличен. Мълвата твърди, че такива пръстени Евикейт е подарявал на най-доверените си васали. Този е първият екземпляр, който попада при нас, свойствата му още не са изучени, така че аз препоръчвам на ваше величество да не рискува.

Маркел кимна. Погледна към Трикс и го повика с пръст.

Трикс, трудно местейки отеклите си крака, се приближи до краля.

— Седни до трона, херцог Соийе — топло каза кралят. — Отсега нататък, ти получаваш правото да седиш в мое присъствие и… — той се замисли за миг — ей, херолде! Какво още ви се намира от уникалните привилегии?

— Напиването, в присъствието на краля — започна да изброява херолдът. — Влизането на кон в тронната зала. Публичното пеене, дори когато нямате нито слух, нито глас.

— За първото му е рано — реши кралят — второто е ненужно, а третото си го позволяват половината придворни музиканти… Знаеш ли какво, Трикс? Ти получаваш уникалното право, не само да седиш в мое присъствие, но и да седиш с гръб към мен!

Трикс си спомни как се беше запознал с Йен и кимна:

— Благодаря ви, сир…

— А сега, Гриз, ти можеш да се опиташ да отговориш на обвиненията — произнесе кралят.

Сатор мълчеше, навел глава. Трикс не знаеше къде да се дене от срам. Разбира се, Гриз беше подъл предател, но сега щяха да го обвинят в нещо, което не е извършил…

— Нямаш ли какво да кажеш? — поинтересува се кралят.

— Вината за всичко е само моя — глухо каза бившия съхерцог Гриз. — Нито моята жена, нито синът ми знаеха за предателството. Те смятаха, че това е обичаен преврат… че аз искам само да сваля съхерцог Соийе. Аз никога не бих замислил всичко това сам… воинът-магьосник Гавар… той ме изкуши с обещания за вечен живот, богатство и власт…

На Трикс челюстта му увисна. А Сатор Гриз продължаваше все по-бързо и по-бързо, сякаш думите му носеха облекчение:

— Войските на витамантите трябваше да пристигнат рано напролет. Аз трябваше да ги допусна до гробищата, за да вдигнат мъртъвците, а също така да убедя васалите си да минат на страната на Евикейт… витамантите се канеха да отровят ваше величество и бъдещия наследник, след което Тиана, вече омъжена за Евикейт, щеше да стане законна наследница на престола…

— Стига толкова — каза кралят. — Това е напълно достатъчно за пет-шест смъртни присъди.

Сатор Гриз замълча.

— Аз много се съмнявам, че твоят син не е бил посветен в заговора — каза Маркел. — Близките ти съветници също така…

— За всичко съм виновен само аз — мрачно каза Гриз.

— Не мога да отрека, че имаш достатъчно мъжество — кимна кралят. И продължи със звучен глас: — Аз уважавам смелите си врагове. Ако ти не беше погубил моя верен васал, добрия човек Рат Соийе, съпругата му и слугите, които му бяха останали верни…

Трикс усети, че очите му се пълнят със сълзи.

Наистина, ако това не беше се случило! Ако хитрият Сатор Гриз не беше убил заради коварните си цели, ако не беше убил никого, ако просто ги беше хвърлил в тъмница… Ако всичко се беше случило така…

От мъката и страданието, които го връхлетяха, на Трикс му се зави свят и той чуваше гласът на краля, сякаш много отдалеч.

— … съхерцога Рат Соийе, неговата съпруга и верните му слуги…

Трикс изтри с ръкав сълзите си и отново погледна към краля.

— Ваше величество — тихо проговори министърът на тайната канцелария. Кралят махна с ръка и продължи:

— … то със своята безкрайна милост, аз бих запазил нищожния ти живот. Бих те изпратил в самаршанските пустини, за да доизживееш дните си в нищета, тежък труд и мъка по изгубеното…

— Ваше величество! — по-високо каза министърът.

— Но аз ти прощавам само предателството, което си извършил спрямо мен! — тържествено каза кралят. — Няма да ти простя убийството на верните си поданици!

Сатор Гриз бавно вдигна глава.

— Това вашата кралска дума ли е, сир?

— Ваше величество, моля ви да спрете — промълви министърът на тайната канцелария.

— Да, това е моята кралска дума! — тържествено каза Маркел.

— Тогава, не ми остава нищо друго, освен да се примиря с изгнанието в пустинята — смирено каза Гриз. На устните му се появи тържествуваща усмивка.

— Какво значи това? — попита кралят и се обърна към министъра на тайната канцелария.

— Аз се опитах да ви спра — сир — отвърна той. — Там е работата, че тази част от резиденцията, която принадлежеше на херцог Соийе, е била превърната в затвор. Ние арестувахме охраната и…

Министърът се обърна към вратите на тронната зала и махна с ръка. Стражникът отвори вратите, каза нещо и в тронната зала неуверено влязоха…

— Мамо! — извика Трикс, скачайки и събаряйки стола. — Татко!

Той се втурна към тях, спря се и погледна краля. Маркел беше явно объркан, но кимна на Трикс.

— Сине! — Съхерцогиня Соийе, присвивайки късогледо очи, тръгна насреща му — достатъчно бързо, за да покаже колко е силна майчината любов, но и не чак толкова бързо, за да не изглежда недостойно за знатна дама. — Какъв кошмар! На какво си заприличал!

— Мамо, ти си жива! — Трикс от вълнение направи това, което се стесняваше да направи от две-три години насам — прегърна нейна светлост Реми Соийе и зарови глава в рамото и.

— Колко си пораснал, колко си възмъжал, станал си истински мъж! — възкликна съхерцогинята. Дълбоко в душата си Трикс беше убеден, че майка му не говори точно това, което мисли, а каквото трябва да говори една благородна дама в подобна ситуация, но все пак му беше приятно.

— Сине! — кратичко каза Рат Соийе и сложи тежката си ръка на рамото му. — И все пак…

Херцогът не можа да каже нищо повече, но сърцето на Трикс се разтупа от Гордост. Рат Соийе се приближи до трона и коленичи.

— Станете, херцоже — кимна Маркел. — Щастлив съм да ви видя жив.

— Аз също, ваше величество — призна херцогът. И погледна към Гриз.

— Тук, за съжаление, аз допуснах грешка — призна Маркел. — Бях уверен, че сте загинали и казах, че прощавам на изменника престъплението срещу трона. Но тъй като сте живи, излиза, че този негодник ще се отърве само с изгнание.

— Вашата воля е закон, сир! — склони глава Соийе.

— Може някой все пак да е загинал? — поинтересува се с надежда Маркел. — Дълг на краля е да накаже престъпника за смъртта дори на най-нищожния от поданиците му. Слугите как са?… Стана дума за тях…

— Те бяха заточени заедно с нас — призна херцогът.

— Значи никой не е загинал? — попита Маркел. — Съвсем никой?…

Рат Соийе поклати печално глава.

— Изведете бившия съхерцог Гриз и сина му! — заповяда Маркел. — Тепърва ще решавам какво да правя с тях.

— Думата на краля! — напомни му Сатор, когато го извеждаха от залата. — Думата на краля е ненарушима!

— Да живее кралят! — подхвана Дерик.

Стражникът го тупна по врата и той замълча.

Късно вечерта на същия ден, крал Маркел Веселия организира тържествена вечеря в тесен кръг. Присъстваха: негово величество крал Маркел Веселия, нейно величество кралица Глиана, княгиня Тиана Дилонска, херцог и херцогиня Соийе (традицията на съхерцозите завинаги остана в миналото), техният наследник Трикс Соийе, магьосникът на свободна практика Радион Лапад, слугата на Трикс, рицарят на веслото Йен (него го бяха преоблекли в рицарски одежди, върху които с достойна за похвала бързина, бяха избродирали герб — сребърно весло на син фон) и доведеният брат на княгинята — Халанбери (него Маркел го удостои с ласкаво погалване по главата). Също така присъстваха церемониалмайсторът и херолдът, най-вероятно, за да не раздрънкат преждевременно подробности от това, което днес се беше случило.

Със сигурност тук някъде беше и министърът на тайната канцелария.

Разбира се, тук бяха и слугите, и охраната, но тях кой ги брои?

Трикс се изми в кралската баня и се преоблече в чисти дрехи, но пак не се чувстваше тук много на място. За това допринасяше още повече седящата до него херцогиня Реми Соийе, която през цялото време се опитваше да храни любимия си син с лъжичка в устата и възклицаваше всеки път, когато той протягаше ръка към чашата с вино. За щастие много скоро я погълна беседата с нейно величество, която започна с това колко интересно е положението, в което се намира кралицата, и плавно премина към фасона на роклите, които по най-добър начин маскират това положение.

Тиана седеше отдясно на краля, което очевидно беше равностойно на кралско извинение тъй като по принцип кралете никога не се извиняват. Върху главата й проблясваше със син блясък тънка сапфирена диадема — още един знак на кралската милост. Трикс през цялото време се стараеше да улови погледа на Тиана, но тя беше твърде заета да беседва с Маркел.

Радион Лапад, облечен в парадна мантия, човъркаше в салатата си. Изглеждаше сякаш независимо от това, че беше освободен от тъмницата и от него бяха свалени всички обвинения, нещо все пак силно потискаше магьосника… Какво обаче?

Трикс въздъхна.

— Дами… и господа… — Маркел най-сетне приключи разговора си с Тиана и огледа всички присъстващи. — Това, което ще ви кажа сега, ще си остане между стените на този дворец. На населението ще бъде съобщено, че на семейство Гриз е отнето дворянството и те са изпратени в изгнание заради коварния заговор срещу рода Соийе.

Рат Соийе кимна с разбиране.

— Да разкажем на хората за тайните планове на витамантите и за истинската дълбочина на предателството на Гриз, означава да всеем паника и да ускорим войната с Кристалните острови — поясни кралят. — Причините за изгонването на Гриз са повече от достатъчно. Няма нужда да споменавам, че бракът на княгиня Тиана и Евикейт, вече не отговаря на интересите на кралството. Аз предполагам, че любезният регент Хасс ще продължи службата си, докато княгинята не навърши пълнолетие… или не се омъжи. — Маркел се усмихна. — Но принудителната завеса на тайната няма да ми попречи да възнаградя достойните и да накажа предателите. Херцогиньо?

— Да, сир? — попита Реми.

— Чуха се слухове, че вие, спазвайки традицията на предците ни, сте се опитали да посегнете на живота си, спазвайки канона на Възвишената смърт. Това измислица на Гриз ли беше?

— О, не съвсем… — виновно каза херцогинята. — Да, аз се опитах! Облях се с газ, но не намерих кибрит. Опитах се да се пронижа, но наоколо нямаше кинжал, имаше само кухненски нож, а той е тъп и се огъна освен това. А от прозореца скочих, мой сир. Но моята спалня е на втория етаж, а под нея има езеро…

— Ясно — каза Маркел. — Херцогиньо, в знак на уважение към вашата доблест, отменям на херцогството кралския налог върху газта, среброто и… — Маркел се замисли — и сградите, по-високи от два етажа!

— Такъв налог не съществува, сир — тихо забеляза церемониалмайсторът.

— Значи трябва да бъде въведен — също толкова тихо отвърна кралят.

— Благодаря, ваше величество! — възкликна херцогинята.

— Колкото до вас, херцоже — кралят се усмихна — нещата са много прости. Вие ставате едноличен владетел на земите си. Надявам се тази награда за верността ви да ви зарадва.

— Благодаря, ваше величество! — отговори Рат Соийе.

— Но аз съм изключително огорчен от факта, че сте допуснали заговора — кралят престана да се усмихва. — Смятам да изпратя в херцогството един кралски гарнизон, който вие ще се задължите да издържате. Недейте да ми благодарите!

— Няма, сир… — объркано каза Рат Соийе.

— Сега вие, магистър Лапад — кралят се обърна към вълшебника. — Аз съм ви признателен, че помогнахте на младия Соийе да разкрие заговора и да спаси княгинята. Вълшебниците са хора, които са твърде далеч от човешката суета и аз няма да си позволя да ви обиждам, предлагайки ви пари…

— О, мой кралю, вие с нищо не бихте могли да ме обидите! — възкликна Лапад.

— На вас ще подаря титлата на Доверен Кралски вълшебник — каза Маркел. — Надявам се, че след това няма да имате минута покой от клиенти.

Лапад сведе глава. Трикс напразно се опитваше да срещне погледа му — вълшебникът не го поглеждаше.

Нима с нещо го беше обидил?

— А ти, млади рицарю — кралят погледна към Йен. — За теб потвърждавам дареното ти дворянство. И ще ти напиша лично писмо, с което ще те изпратя в рицарско училище, където ще те обучат да владееш меч, да яздиш кон… и всичко останало, което се изисква. Разбира се, ако твоят сюзерен разреши…

Йен погледна към Трикс.

Трикс кимна.

— Благодаря за честта, ваше величество! — каза Йен. Не се знае колко го беше зарадвала перспективата да учи, но сметна за неблагоразумно да откаже.

— Вашият малък приятел — кралят погледна към Халанбери — едва ли се нуждае от специална награда. Преданото му сърце е само по себе си съкровище. Аха?

— Аха — печално отвърна Халанбери.

Кралят се усмихна:

— Но аз все пак реших да не го оставям без награда. Да му подаря баронство, ако се отчете неговият произход, би било глупаво. С пари или със земи, той самичък не би могъл да се разпореди. Но би следвало да получи съответстващо възпитание. За жалост, да оставя Халанбери в двора на Дилон, разкривайки произхода му, би означавало да дам хляб на интригантите. В моя двор той ще се смеси с тълпата благородни издънки от всякакви дребни родове. Кажете, херцогиньо, не бихте ли могли да поемете опеката над момчето?

Реми Соийе погледна учудено объркания Халанбери. Леко се намръщи. После погледна Трикс, който седеше до нея.

И изглежда за пръв път проумя, че синът й е пораснал много отдавна.

— Ама разбира се, сир! — каза тя. — Горкото дете явно има нужда от семейна топлота и майчина ласка!

Трикс кимна съчувствено на Халанбери, но не можеше да не признае, че изпитва облекчение. Най-сетне майка му беше намерила някого, върху когото да излива топлата си грижа!

— А сега, Трикс Соийе — каза кралят. — Младият помощник, който притежава големи способности на магьосник. И художествен талант, както се оказва… но ти едва ли ще пожелаеш да се занимаваш с правене на скулптури и пръстени… а?

Трикс кимна смутено.

— Ти си с благородно потекло. И си бъдещ херцог… — кралят пак се усмихна, — освен ако един успешен брак не те отведе още по-нагоре. Освен това, ти имаш право да седиш с гръб към мен… Направо не знам как да те възнаградя за това, че разкри заговора. Ако искаш, ти предложи.

— Сир. — Трикс стана. — На мен ми помогнаха много добри хора. Не може ли тях да възнаградите?

Кралят кимна.

— Първо — вече по-бодро каза Трикс — вашият верен рицар Паклус. Той е храбър, опитен и устойчив към магиите воин, който в момента е без постоянна служба. Можете да му заповядате да оглави вашия гарнизон, който искате да разположите в херцогството…

— Но за това той би трябвало да е поне баронет — отбеляза кралят. — А баронет, с четвърт кръв на гном — това ще е нечувано събитие!

— Точно така — тъжно каза Трикс.

Кралят разпери ръце:

— Точно така! Аз ще предложа на баронет Паклус този пост.

— Тъкмо това ще помогне за по-добрите ни отношения с гномите — заяви министърът на тайната канцелария, промушвайки главата си между Тиана и Маркел. — Един вид знак на добра воля, сир.

Кралят бързо се обърна, но министърът вече беше изчезнал.

— Знак на добра воля ли? — повтори кралят. — Хм. Това не е лоша идея.

— И второ, ваше величество — каза Трикс. — Пътуващите актьори, трупата на господин Майхел…

— Аз обичам театъра — каза кралят. — Нека изнесат представление в двореца. Предполагам, че след кралската похвала всички наши аристократи ще започнат да ги канят в замъците си.

Трикс кимна с благодарност и си помисли, че Маркел Веселия може спокойно да бъде наречен Маркел Целесъобразния, тъй като имаше удивителното умение да награждава хората, без нищо да жертва.

— И трето? — попита Маркел.

— Това е всичко — сви рамене Трикс. — Трето няма.

— Не може така — намръщи се кралят. — Винаги има три желания. Това е традиция. Три изпитания, три задачи, три желания… Хайде, казвай.

Трикс помисли една секунда:

— Синът на вашия рицар, който преди няколко дена почина на пределна възраст, младият Кодар Арадан, мечтае да служи на ваше величество…

— О, нашият дълголетник все пак е напуснал този свят? — заинтересува се кралят. — А пък аз тъкмо се канех да изпратя там алхимици и лекари, за да изучат чудодейните свойства на тази местност… мислех си, че там може би има някакви минерални извори или някакви тайнствени треви, които удължават живота… Добре. Щом иска да служи — ще служи.

— Това е, ваше величество — облекчено каза Трикс.

— Поне нещичко за себе си — предложи кралят. — Би могъл да продължиш образованието си в академията по вълшебствата?

— По добре при господин Лапад… — неловко каза Трикс.

Радион Лапад се надигна и погледна към краля:

— Сир…

— Говори — кимна му кралят.

— Няма нужда Трикс Соийе да се обучава в академия — каза Лапад. — Аз заявявам официално, че този младеж премина последното си изпитание и от помощник стана вълшебник.

— А в какво се състоят изпитанията? — полюбопитства кралят.

— Ако човек прояви способности и интерес към магията — той става хвалач — започна да обяснява Лапад. — Ако съумее успешно да използва някакво вълшебство при решаването на някаква задача, минава на нивото на подавачите. Когато разбере, че в много от случаите не е задължително да използва магията, а да помисли и с помощта на ума си да реши задачата — той става помощник. А последната степен — от помощник към вълшебник е най-трудната. За да стане вълшебник, помощникът трябва…

— Разбрах! — възкликна кралят. — Да надмине учителя си! Да го победи в двубой или, както в този случай — да го спаси от беда!

Лапад се намръщи и каза кисело:

— Това е много красива версия, сир, но ако ставаше така, вълшебниците изобщо нямаше да си вземат ученици. На кого ще му хареса ученикът му да го срази или опозори? Не, сир. Помощникът става вълшебник, когато реши сложен проблем, използвайки едновременно и магията, и ума, който природата му е дарила, приложи ги съвместно, съразмерно и съгласувано. Аз смятам, че с това Трикс се справи великолепно.

— Звучи твърде простичко — недоволно каза кралят. — Но вие, вълшебниците си знаете по-добре… Тогава, Трикс, това е моята награда за теб.

С тези думи кралят с известно усилие свали пръстена си и го подаде на Трикс.

— Вълшебен ли е? — попита Трикс, приемайки с благодарност пръстена.

— Не е, разбира се. Но има голям изумруд и великолепен обков. Това са няколкостотин честни кралски талери.

— Ще го нося на верижка върху гърдите си — реши Трикс, като повъртя в ръката си пръстена, който беше много голям за пръстите му.

— Не го преживявай — засмя се кралят. — Ти си още прекалено млад, за да разбираш, че двеста жълтици ще ти потрябват много по-рано от вълшебен пръстен.

— Да, сир — призна Трикс.

Кралят доволно огледа седящите около масата. И каза с неподправена искреност:

— Колко обичам моментите като този! Порокът е наказан, добродетелта тържествува! Мъдрият добър крал възнаграждава своите верни слуги, а злодеите стенат в тъмницата… Кажи ми, Трикс, няма ли да е справедливо, ако те се опитат вероломно да избягат от тъмницата и паднат пронизани от стрелите на стражите?

Трикс погледна краля в очите. Спомни си как Сид Канг го изведе от двореца и как очакваше коварната стрела, която ще се устреми към него от тъмното…

— Не, ваше величество. По-скоро, да, ваше величество. Това ще е справедливо, но няма да е добре. А в света има толкова много справедливост, че почти не е останало място за добротата.

Кралят го погледна замислено. После попита:

— Кажете, херцоже, как успяхте така да го възпитате?

Бащата на Трикс се смути и неловко повдигна рамене:

— Не сме го възпитавали специално… мотаеше се около нас, ядеше, слушаше приказки, след това му хареса да чете летописи…

— Не сме го възпитавали специално… — замислено каза кралят. — Хубав метод…

Трикс продължаваше да гледа краля.

— Добре. Утре семейство Гриз ще бъде откарано до самаршанската граница и ще бъде изгонено с ритници от кралството — каза Маркел. — Макар че твоят пример показа, че това не е най-добрият начин да се води политическа борба.

Трикс кимна с благодарност.

— Засега стига разговори — заповяда кралят. — Страхувам се еленското да не изстине, а виното — да изветрее… опитайте от розовото, то е от най-добрите ми лозя…

И кралската вечеря влезе в стадия, в който награди не се раздават, но затова пък блюдата се сменят често-често и позволяват на всички да се насладят на майсторството на придворните готвачи.

Трикс се хранеше с удоволствие, отдавна не му се беше случвало така вкусно да си хапне. Дори и у дома, на най-разкошните приеми, които родителите му устройваха, храната беше по-обикновена.

Но го тревожеше това, че нито Тиана, нито Лапад, сякаш не му обръщаха никакво внимание. Той не разбираше защо и това го караше да изпитва вина.

Но да разговаря през масата беше, разбира се, неудобно. И едва когато Маркел стана и всички тръгнаха да се разотиват, Трикс се усети, че има на разположение няколко минути за разговор.

Той се доближи до Тиана. Маркел и баща му се прегръщаха и кралят го наричаше „Любезни мой херцоже…“, всички останали също се въртяха около краля.

— Тиана, сърдиш ли ми се за нещо? — тихо попита той.

Тиана, на която дългата черна рокля седеше прекрасно, учудено го погледна.

— Ами… ти изобщо не ми говориш… — измърмори Трикс. — Дори не ме поглеждаш…

— Глупчо — тихо отвърна Тиана. — Намираме се в двореца, тук нещата са съвсем различни, тук никоя възпитана девойка не бива да се заглежда по симпатичните младежи…

Бузите на Трикс пламнаха.

— Заповядайте в Дилон, това е официална покана — каза Тиана и като се огледа бързо, млясна Трикс малко по-в дясно от горната устна.

Трикс се вкопа, а когато си върна способността да се движи, Тиана вече се отдалечаваше под ръка с нейно величество.

Щастлив и спокоен, Трикс взе да се оглежда за Лапад. Разбира се нямаше нужда вълшебникът да го целува, но някоя и друга добра дума щеше да върне доброто му настроение…

Но Лапад вече го нямаше, само край най-отдалечената врата се мерна празничната му мантия.

„Ще поговоря с него утре сутринта“ — помисли си Трикс секунда преди херцогинята да го стисне в прегръдките си, след което започна да го разпитва дали не й е простил и, ако не — защо бузите му са червени като домат.

Но на сутринта Лапад вече го нямаше в кралския замък. Довереният кралски магьосник се беше телепортирал в неизвестна посока.

5

В ясното зимно утро, една седмица преди края на годината, Трикс Соийе, единственият и пълноправен наследник на херцог Рат Соийе, подозрително оглеждаше своето отражение в огледалото.

С малко повече въображение тъмнокосото момче насреща, можеше да бъде наречено младеж. Но не можеше да мине за млад мъж.

Трикс се оплези на огледалото и се усмихна.

Ако си направеше труда да се замисли какво беше научил през последната половин година, той щеше да стигне до неочакван извод. Главното изобщо не беше това, че се беше научил да прави магии или да бели картофи, или да приготвя кафе за вълшебника. Главното беше в това, че беше разбрал — човек е такъв, какъвто е, а не какъвто изглежда. Това се отнасяше не само за вълшебниците и рицарите, за витамантите и слугите. Отнасяше се и за Трикс.

Да си признаем честно, че Трикс не се беше замислял много-много над това. Но гледаше все пак отражението си с усмивка и дори не се вторачваше дали беше поникнал над горната му устна черен мъх.

Е, почти…

Подсвирквайки си някакъв мотив (съдбата беше пощадила дворцовите музиканти и никой от тях не попадна на пътя на свирукащия Трикс), наследникът на херцога слезе до първия етаж на замъка. Малобройните прислужници и лакеи, които го срещаха по пътя, ниско му се покланяха и се стараеха час по-скоро да изчезнат. Повечето от предишната прислуга херцогът, след щателно обследване, беше изгонил и беше наел нови — яки селски девици, които се справяха добре с лопатите и греблата, но които се вцепеняваха при вида на тънките порцеланови сервизи и здрави селски момчета, които носеха важно ливреите си, но никак не можеха да запомнят как трябва да се покланят и защо не е вежливо да казват: „А?“, когато нещо не им е ясно.

Но Трикс, както и баща му, смятаха, че това е временно неудобство. За сметка на това пък беше ясно, че ако се случи нещо неприятно, тези недодялани лакеи ще защитят благодетеля си, а няма да се разбягат и да се предадат на нашествениците.

Ако се съдеше по суетнята около вратите в тронната зала, баща му вече трябва да беше там. Но Трикс тръгна в друга посока, към коридорчето, което водеше към мазето на замъка. Стражите, които дежуреха, пропуснаха наследника без нито един въпрос, изпънати в стойка „мирно“, докато Трикс си избираше придирчиво факла и я разпалваше в камината.

В тъмницата, току пред вратата, която водеше към килиите, дежуреше още един охранител — минотавър с малодушен вид, който при вида на Трикс с все сила стисна алебардата. Бившият надзирател на Соийе, след изгнанието на Гриз мина на страната на победителите и сега му предстоеше още половин година служба.

— На пост ли си? — добродушно попита Трикс.

— Марш! — изрева минотавърът. Прозвуча не особено силно, но достатъчно войнствено.

— Така, така — кимна Трикс, минавайки покрай охранителя.

Килиите бяха празни. Всички, с изключение на една — тази, в която някога беше затворен Трикс. Той се приближи до решетката, провери добре ли е затворен новият катинар, провери и охранителните заклинания, които сам беше направил, а после погледна затворника.

Сид Канг, подлият предател, мрачно погледна към Трикс. Бившият началник на стражата беше брадясал — на затворниците им се полагаше бръснар веднъж на половин година, беше поотслабнал и пожълтял. Но погледът му беше останал упорит, какъвто си беше.

— Не плачеш, а? — попита го Трикс. — Това е добре.

— Да издевателстваш над паднал враг е недостойно за благороден човек — каза Сид Канг.

— Както е недостойно благороден рицар да предаде сюзерена си — отбеляза Трикс.

Условията, в които беше заточен Канг, бяха далеч по-сносни от условията, в които Трикс прекара дните в затвора. На пода на килията беше постлан стар, но дебел килим, вместо купчина слама, имаше легло с топло вълнено одеяло, на масата светеше малка лампа. Дори храната в дървената паница изглеждаше напълно годна за ядене.

— Моят сюзерен е Сатор Гриз — отвърна Сид Канг. — Вярно е, че формално съм се клел и на двамата съхерцози, но бях длъжен да изпълнявам заповедите на Гриз.

— Само заради това не те екзекутираха — каза Трикс.

— Знам. Но ти едва ли си тук, за да обсъждаме как се служи на двама господари. Казвай каквото имаш да казваш.

— Какво би искал да получиш? — попита Трикс. — Освен свободата си, разбира се.

Сид Канг се приближи плътно до решетката и погледна Трикс в очите.

— Сделка ли ми предлагаш, млади Соийе? Изглежда, имам какво още да ти дам, щом питаш за цената ми.

— Има — кимна Трикс. — Някои отговори.

— Аз вече отговорих на всички въпроси на тайната кралска канцелария — Канг се намръщи от болка. — Те умеят да питат, както ти е известно…

— Не, не на всички въпроси си отговорил — каза Трикс. — Защото те не знаеха какво точно да те питат. Кажи си цената.

— Тази сделка няма да е изгодна за теб — замислено каза Канг. — Впрочем, това не е мой проблем. Всичко ли мога да поискам?

— Да — Трикс кимна. — Разбира се, в разумни граници.

— Уморих се без слънце — отговори Канг. — Поне една кратка разходка на ден. Разбира се, с охрана, дори и във вътрешния двор на замъка.

— Добре — кимна Трикс.

— Освен това бих искал да виждам жена си и децата си, макар и от време на време. Поне веднъж на месец.

— Веднъж на два месеца — отвърна Трикс, решавайки, че не бива да отстъпва твърде много.

— Това е всичко, за което моля.

— Изпълняват се три желания — припомняйки си Маркел, каза Трикс. — Продължавай!

— Както кажеш — Канг въздъхна и едно облаче пара увисна във въздуха. — Тук е студено и влажно, млади Соийе. Дори и през лятото е студено и влажно. Аз знам, че зад стената на килията има печка. Заповядай да я палят всеки ден, иначе дълго няма да ме бъде.

Трикс кимна.

— Добре. Разбирам, че имаш намерение да бягаш и искаш да предадеш на някого съобщение с помощта на жена ти, но не си сигурен дали ще ти се отдаде да го направиш скоро. Но аз ще изпълня всичките ти желания. И ще добавя към тях още едно нещо — ще удвоя охраната ти.

Сид Канг се усмихна широко:

— Ако баща ти, момчето ми, беше умен колкото теб, аз никога нямаше да участвам в метежа… разбрахме се, казвай, каквото ще ме питаш.

— Защо Гриз се продаде на витамантите?

Канг се разсмя:

— Този въпрос е елементарен и ти знаеш отговора. Защото му бяха обещали много злато, поста на наместник и вечен живот. Това е история, стара като света.

— Но защо метежът успя толкова лесно? Защо поданиците ни тръгнаха след Гриз?

— Защото твоят баща е добър човек, но лош управник — Канг стана сериозен. — От много години вече Гриз решаваше важните въпроси. А на баща ти му беше добре така — да бъде номинален владетел и да седи на Разполовения трон. Властта, моето момче е като огъня. Трябва да я пазиш така, че хем да не те опари, хем и на останалите да им е топло, хем да не угасне. Баща ти, момчето ми, се страхуваше да не се опари и да не опари другите… и накрая огънят угасна.

— Ще запомня това — каза Трикс. — Но Сатор Гриз не се страхуваше да се опари, нито се страхуваше да изгори останалите. Защо запази живота на родителите ми?

— Ето това, всъщност е въпросът, който ти искаше да ми зададеш…

Трикс кимна.

— Сделката, която сключваш е неизгодна, предупредил съм те — отговори Канг. — Аз не знам отговора. Когато Сатор обсъждаше с мен плана на преврата, ставаше дума за това, твоите родители да бъдат убити. Решихме още в самото начало ти да бъдеш пленен, разбира се, ако стане. Баща ти трябваше да бъде убит в тронната зала, майка ти — затворена в спалнята, за да има възможност да прибегне до Възвишената смърт… а ако размисли, да й помогнем. Всичко беше премислено многократно, пред очите ми е как трябваше да бъде извършено…

Той замълча.

— Но? — попита Трикс.

— Но незнайно защо, в последния момент всичко се обърка. И съхерцогът, и съхерцогинята бяха пленени живи. Може би Гриз се уплаши да даде заповед — това вече нямаше да бъде преврат, а екзекуция, а може би имаше някакви лукави планове по отношение на родителите ти… — Канг разпери ръце. — И до този момент аз мисля, че това беше грешка, макар че запази живота на всички ви.

Трикс кимна и замислено се запъти към стълбата. Сид Канг не извика след него, за да му напомни обещанието — просто го гледаше как се отдалечава.

Следващото място, към което се отправи Трикс, беше зимната градина — голяма стая, в която дори през зимата цъфтяха цветя и зеленееха дървета в саксии. Там той намери майка си, която седеше, заобиколена от придворните си дами. Едната от тях — най-възрастната, четеше изразително някакъв свитък:

— … късно вечерта. И тогава първата лейди възкликна: „О, ако аз бях кралица! Аз бих устроила голям празник с богато угощение за всички — и за високоблагородните люде и за най-презрените мизерници.“ А втората лейди и отвърна: „Ако аз бях кралица, щях да развивам занаятите и производствата, и гилдията на тъкачите, тъй като машинното производство поевтинява много сукното, а търговията с платове е доходна за кралството“. Третата лейди произнесе: „Ако аз бях кралица, щях да родя на краля здрав и силен наследник“. Кралят, който вечерно време обикновено се спотайваше под прозорците на момите за женене и подслушваше техните разговори, помисли и каза: „Страстта към празненства и пирове е разорителна за държавата и не подхожда на благородна дама. Да роди наследник е нещо по силите на всяка здрава жена, която се храни добре и е в детеродна възраст. Но думите на втората лейди радват сърцето ми, тъй като в тях прозира грижа за държавата и ум, който приляга на кралица!“ С тези думи той влезе при дамите и…

Тук, за съжаление, придворната дама видя Трикс и почтително замълча. Херцогинята извърна глава и се усмихна топло на сина си. От малката пейчица в краката й скочи Халанбери, обут в кадифени панталонки, които Трикс смътно си спомняше и облечен в дантелена риза, засмя се радостно и извика:

— Дошъл е Трикс!

— Едно добре възпитано момче не бива толкова шумно да приветства друго момче! — строго възкликна херцогинята. — Даже и да са приятели и да им се иска да си поиграят. Трикс, ти искаш ли да си поиграеш с Халанбери?

— Не, не, аз дойдох съвсем за малко — измърмори смутено Трикс. — Аз бих искал само да целуна майка си и да се осведомя за здравето й.

Придворните дами се спогледаха, тъй като времето, когато Трикс дотичваше да целуне майка си, беше отминало преди пет години. Но херцогинята, за щастие, нищо не заподозря. Тя дари Трикс с нежна целувка по челото, подаде му бузата си и се поинтересува:

— Не искаш ли да чуеш един поучителен летопис?

— Трябва да видя и татко, мамо.

— Е, добре — каза херцогинята, докато едва удържаше Халанбери. — Предай му поздрави от мен… ъ… много поздрави.

— Непременно, мамо — поглеждайки съчувствено към Халанбери, каза Трикс.

Преди да излезе от зимната градина, Трикс се разходи покрай лехите с цветята, където откри Аннет.

— Минах за малко — каза той на феята, която се беше излегнала върху едно листо.

Аннет го погледна, после се намръщи, излетя и кацна върху рамото му.

— Какво? — попита Трикс.

— Нищо! — строго отвърна феята. — Ти май си забравил, че аз съм твой фамилиар и свободно същество.

— Не съм забравил — излизайки от градината, каза Трикс.

— Да бе! Ти си ми съвсем ясен — каза Аннет.

— Зима е и е студено…

Феята изпръхтя и Трикс си затрая. Той отиде до тронната зала, където намери баща си, предаде му поздравите от майка си и изслуша няколко благоразумни бащински поучения, най-важното от които беше, че през зимата на излизане от двореца трябва хубаво да увие шала около врата си. Трикс обеща да го послуша и на свой ред убеди баща си да смекчи режима на Сид Канг и да удвои охраната му.

А след още половин час, облечен топло и с дебел шал около врата, Трикс, яхнал спокойната и яка кафява кобила, яздеше по улицата, на път към кралския гарнизон, който беше разположен в бившия дворец на Сатор Гриз.

Трикс откри баронет Паклус в двора на замъка. С ръце на кръста, ниският, як рицар наблюдаваше младите кирасири, които мушкаха с копията си едно сламено чучело.

— По-високо върха, по-високо! — ревеше Паклус. — Удари, глупако, не го дръж като пръчка! Мушкаш — вадиш! Мушкаш — вадиш!

Появата на Трикс явно зарадва рицаря. Той остави един стар и опитен командир да командва вместо него и забърза да посрещне Трикс.

— Идвам съвсем за малко, Паклус — скачайки от коня и прегръщайки рицаря, каза Трикс. — Дойдох просто така… да те видя…

Паклус присви очи и впери поглед в Трикс. После го помъкна настрани.

— Какво си намислил? — попита го той направо. — Чини ми се, че не си дошъл да се видим, а да се прощаваме!

Трикс смутено погледна встрани.

— Така значи… — баронетът кимна. — Херцогът знае ли?

— Той нямаше да ме пусне — призна си Трикс.

— А какво ще каже, когато разбере, че си изчезнал?

— Ти ще му обясниш — помоли се Трикс. — Той те уважава. Не мога да стоя повече в замъка! Какво да правя тук!

Паклус се почеса по брадата. След това каза:

— Аннет!

Феята се измъкна от пазвата на Трикс. На главата си имаше малка плетена шапчица, явно взета на заем от някоя кукла, събирала прах в спалнята на някоя наследница.

— Грижи се за него — заповяда и Паклус. — Обещаваш ли?

Аннет кимна и отново се скри на топло.

— До довечера ще стигнеш ли до барон Галан?

— Не — поклати глава Трикс. — Но като погледнах картата, видях, че по средата на пътя има голямо село. Ще пренощувам в хана. А Галан… Не съм сигурен дали изобщо ще се отбивам при него. Той не ми харесва!

— Имаш ли пари? — делово попита Паклус.

— Имам.

— Ето ти, за всеки случай! — И баронетът отвърза от пояса си една полупразна кесия. — Тук има само малко сребро… но няма да ти дойде в повече.

— Благодаря, сър Паклус — каза Трикс. Той имаше достатъчно пари, но не искаше да обиди рицаря с отказ.

Паклус кимна, тупна Трикс по рамото с тежката си ръка, облечена в стоманена ръкавица и се запъти към своите новобранци. Спря се по средата и викна:

— Много поздрави!

— Непременно! — качвайки се на коня, отвърна Трикс.

Дори да имаш хубав кон и пари, дори да пътуваш по широки пътища и да минаваш през безопасни места, зимният път е труден. Даже това, че си истински вълшебник, не прави пътуването ти много по-лесно — разбира се, ако не умееш да се телепортираш.

Трикс не умееше. И затова до кулата на магьосник Лапад в покрайнините на Босгард той успя да пристигне по обяд в последния ден на годината, която си отиваше.

Колкото повече приближаваше кулата, толкова повече местността наоколо губеше зимния си облик. Не, въздухът продължаваше да е студен. Но сивите облаци в небето, ставаха все по-редки и по-редки. Накрая се показа чисто синьо небе и засвети ярко жълто слънце. Снегът по земята се стопи, макар че все още летеше из въздуха, а после съвсем изчезна. Под копитата на учудената кобила се появи трева, най-напред жълта, миналогодишна, а след това и зелена, прясна. На стотина метра от кулата кобилата категорично отказа да продължи, без да си хапне от нея.

Трикс слезе от кобилата, завърза поводите за едно дърво, около което имаше достатъчно трева и тръгна към кулата.

На входа дежуреше предишният посивял минотавър Харим. За изненада на Трикс, появяването му сякаш зарадва Харим.

— Здра… Благоздра… — изръмжа минотавърът, когато Трикс се приближи.

— Здравей, Харим — отвърна му Трикс. — За какво ми благодариш?

— Заси… за си… зина…

— За сина ти ли? — досети се Трикс. — Защо? А! Няма нужда.

Как става така, че вълшебните същества остават да работят при вълшебниците, които са ги призовали, Трикс не знаеше. Това сигурно бяха семейни работи. Излизаше, че сега синът на Харим пазеше Сид Канг…

— Господарят ти вкъщи ли си е? — за всеки случай попита Трикс. Харим закима енергично. Трикс пое дъх, за да събере смелост. Добре, че с него беше Аннет…

— Мили, аз ще похапна… — Феята се измъкна от пазвата му и полетя над цъфналата зимна поляна. За пореден път, Трикс заподозря, че тя чете мислите му, но реши, че да спори с фамилиар е почти безнадеждна работа. Той хвърли един печален поглед след нея и влезе в кулата на магьосника.

Асансьорът скърцаше и се клатушкаше опасно, както преди, но въпреки това Трикс пристигна горе цял и невредим. Преди всичко Трикс съблече топлата си кожена куртка, изтупа мръсотията от ботушите си, приглади косата си и чак след това се престраши и тръгна към кабинета на вълшебника.

Лапад твореше.

Той седеше зад масата, гризеше едно перо и наблюдаваше смътните образи, които кръжаха в кристалната сфера. След това изписа няколко думи върху пергамента. Отпи от чашата с кафе. Повъртя в ръка лулата си, понечи да я напълни, но размисли и се зае отново с писането.

Трикс чакаше търпеливо.

— Не понасям някой да ми стои зад гърба, докато работя! — хвърли перото Лапад. — Ти какво правиш тук?

Магьосникът упорито седеше с гръб към Трикс.

— Учителю, трябва ми съвет… — измърмори Трикс.

— Какъв съвет?! Нали си вълшебник! Нали си ме надминал! Върви в академията, щом ти трябва съвет! — ядоса се Лапад.

— Учителю, цяла седмица пътувах… — жално каза Трикс. — Два пъти ме нападаха разбойници. Веднъж и вълци ме гониха… Отрових се с лоша храна в хана и ме боля коремът. Освен това…

— Аз да не би да съм лекар? — най-сетне благоволи да се обърне Лапад. — Или съм утешител на слабите духом вълшебници? Вълци, разбойници, корем… Нали успя да пристигнеш? Успя…

Трикс чакаше търпеливо.

— Какво искаш? — накрая попита Лапад.

— Учителю, защо ме изгонихте? — попита Трикс.

— Аз?! Да съм те изгонил? — Лапад плесна с ръце. — Не, моля ви се… не съм те гонил. Признах си честно превъзходството ти, когато разбрах какво си направил.

— Но аз не мога да разбера какво съм направил! — възкликна Трикс.

— Честно ли? — попита със съмнение Лапад.

Трикс кимна.

Лицето на Лапад просветля.

— Ти все пак си неграмотен и нескопосан — каза той с удоволствие. — Дори не си се усъмнил, така ли?

— Ами мен ме смущава едно нещо — призна си Трикс. — Не мога да разбера защо Сатор Гриз остави живи родителите ми. Това не ми се връзва с него.

Лапад стана, обиколи масата и внимателно погледна Трикс. Кимна:

— Не ги е оставил живи… в известен смисъл.

— Аз… аз ли ги съживих? — ужасен попита Трикс. — Те сега личове ли са?

— Как биха могли да бъдат личове, тъпако? — възмути се Лапад. — Не при тях всичко си е наред… Добре, чуй ме внимателно. Какво е магията?

— Изкуството да променяш действителността с думи — отговори Трикс.

— Какво може магията?

— Това, което не противоречи на естеството — каза Трикс. — Тоест, не може да превърне желязото в злато… или, да речем, да направи небето червено, а слънцето зелено…

— Магията може и повече — тихо и без възмущение каза Лапад. — Много повече, момчето ми. Магията се основава на вярата и на желанието. Колкото повече е твоята вяра, че можеш нещо да направиш, колкото повече желаеш то да се случи, толкова повече действителността се огъва под волята на магьосника. Би ли било възможно Гриз да не е убил никого по време на преврата?

— Би било, разбира се — каза Трикс. — Макар и да не е много вероятно.

— Но ти се е искало да е така, нали? — внимателно попита Лапад.

— Разбира се! Повече от всичко на света!

— Разбираш ли, момчето ми — Лапад въздъхна — твоето желание и твоята вяра са били толкова силни, че реалността не е могла да устои. Когато Маркел произнесе невнимателно думите, че не би екзекутирал Сатор Гриз, ако родителите ти са живи… ти какво си помисли?

— Че това е възможно — прошепна Трикс. — Но аз само си го помислих! Не съм го произнесъл на глас! Не съм правил магия!

— По какво се отличават думите, които изричаме на глас от думите, които са в мислите ни? — Лапад сви рамене. — Само по това, че едните ги слушат наивните хора, които вярват на вълшебниците, а другите променят света. Това, което си си помислил, само ти си го чул. Но за един миг, само за един кратък миг, ти си повярвал, че това може да бъде самата действителност. Не си видял родителите си убити, нали така? Искало ти се е да повярваш, че са живи. Повярвал си и действителността се е променила.

— Но… нали те са били мъртви! — ужасен попита Трикс.

— Не. Успокой се, вече никога не са били.

— Но ако Гриз ги е екзекутирал?…

— Вече не ги е. Всичко е променено, не разбираш ли? Ти промени реалността. Не си направил някакъв магически фокус, а истинско чудо. Само най-великите вълшебници… — Лапад се намръщи и сърдито се поправи: — Или най-вярващите и наивните са успявали да направят такова нещо.

— Аз мога да променям реалността… — пошепна Трикс. — Не може да бъде… Ами това, че Гриз си е имал вземане-даване с витамантите, и това ли аз…

— Не. Аз изучих много подробно отчетите на тайната канцелария за твоя разговор с краля. Гриз си е признал преди да стане дума за твоите родители и преди ти да „избършеш сълзите от очите си“, — цитира Лапад.

— Значи аз мога да направя така, че да не съществува предишната война с витамантите… или Гриз да не извърши предателството! — зарадва се Трикс.

— Не, не можеш! — Лапад се намръщи. — Ти, въобще, слушаш ли ме, ученико? — той така се разпали, че дори не се усети, че отново нарича Трикс „ученико“. — Ако знаеш, че нещо се е случило, ти няма как да го промениш! Колкото и да се опитваш да повярваш, това няма да стане! Само когато ситуацията е неопределена — само тогава е възможно чудо. Представи си, че вземам една кутия и поставям вътре, да кажем, котка. След това слагам там и колба с отрова. Едната вероятност е, колбата да се счупи и котката да умре. Но има възможност и колбата да не се счупи, и котката да е жива. Сега, отговори ми, жива ли е котката или не е?

— Не може ли да погледна? Или да чуя, мяука ли…

— Не може. Това е мисловен експеримент. Кутията е затворена, на котката устата е запушена… Жива ли е котката или не е?

— Не знам — отвърна Трикс. — И е жива, и не е…

— Правилно. Това е неопределено жива или умряла котка. Точно в такива ситуации, магията е способна да върши чудеса — ако вълшебникът има огромното желание да повярва в чудото…

— Значи аз мога в такива ситуации… — На секундата, цял вихър от такива вероятности завъртя Трикс. — Да речем, че при мен идва някаква жена и ми казва — детето ми се изгуби в гората. А аз и отговарям — детето ти е живо и здраво и се прибира към къщи!

— Не, Трикс — Лапад въздъхна. — Тези неща се случват само веднъж. Ако ти знаеш предварително, че такова нещо е възможно, най-вероятно, то няма да се случи. За такива неща се изисква кристална простота.

— Аз все още не знам нищо за магията — наведе глава Трикс.

Лапад изхъмка и го изгледа изпитателно.

— Не умея да се телепортирам — взе да изброява Трикс.

— Трябва добре да си представиш какво представлява материята и как се движат и най-малките и частици — насмешливо каза Лапад.

— Не умея да лекувам…

— За това се иска да познаваш анатомията.

Трикс се мъчеше да се досети за още нещо. Трябва му, на всяка цена му трябва и трета молба!

— Нищо не разбирам от вълшебни същества, дори феята ми не ме слуша…

— Навиците на магическите същества са сложна и трудна дисциплина — изръмжа Лапад. — Не, не ми се подмазвай. Не върви ученикът да е по-силен от учителя си…

— Аз не съм по-силен. Съвсем случайно стана…

— На всичкото отгоре и наследник на херцогския престол!

— Да бе, може и… — Трикс се изчерви. — Баща ми се справя прекрасно.

— Родителите ти ще тъгуват за теб. Ще им липсваш.

— Ще им пиша. Няма да им липсвам, защото татко винаги има много работа, а мама се грижи за Халанбери. Той е малък и на нея й е интересно…

— Хм — каза Лапад. — Хм. Тази вечер имах намерение да отида на празничен прием на Съвета на магьосниците… не подобава на велик магьосник да се появява без ученик… Значи ще се наложи да те науча да се телепортираш… ако глупавата ти глава е способна да го научи…

Той погледна към часовника, който стоеше в ъгъла на кабинета. Стрелката му (това беше старинен часовник, който не обръщаше внимание на дреболии като минутите), наближаваше два.

— Макар че време има — призна Лапад. — Даже ще имаш време да пооправиш в кухнята. И да ми направиш кафе. И няколко сандвича с шунка… ако шунката е свършила — тогава със сирене, сирене имаше, сигурен съм.

— Добре, учителю! — радостно каза Трикс.

— И не си мисли, че ще можеш да си вземаш отпуск и да се занимаваш с чиста магия! — добави Лапад. — Предстоят сурови времена. Витамантите няма да се откажат от плановете си и ще продължат да обучават на магия обикновени хора. В редиците на нашите вълшебници назрява разкол, Лигата на заклинателите на свободна практика набира сила. В Самаршан се роди и укрепна култът към Прозрачния бог. Планинците изкопаха нещо странно от шахтите си. Всеки момент гномите ще сменят краля си, а кандидатите са един от друг по-лоши! Кралството е в стагнация… ти поне знаеш ли какво е стагнация? Идват тежки времена!

— Страхотия! — с възторг изрече Трикс, оценявайки предстоящите перспективи.

Лапад изсумтя и тръгна към масата. Прихвана полите на мантията си, настани се удобно и добави:

— Да не забравя, измий подовете в кулата… аз нямах време да се занимая с тези дреболии.

Че не беше никаква дреболия да оправиш дома на Лапад, Трикс се убеди, когато наближи вечерта.

Но пък когато мръкваше, той вече седеше пред вълшебника, а той му обясняваше основите на телепортацията:

— Всяко тяло се състои от миниатюрни частици. Много, много мънички!

— Колкото песъчинка ли? — попита Трикс.

— Ха! Милиони пъти по-малки! Представи ли си го?

— Не — призна си Трикс.

— Защо?

— А милион пъти колко е? — невинно попита Трикс.

Лапад наклони глава и го загледа с подозрение:

— Как може да не знаеш? Та ти успя да измамиш самия барон Исмуд. Ти си експерт по аритметика!

— Това е аритметика… — наведе глава Трикс. — Там не ми трябваха такива големи числа…

Лапад онемя за секунда. След това се засмя и каза:

— Нескопоско…

Трикс искрено изобрази смущение.

А Лапад, вече развеселен и ободрен, взе от масата парче тебешир и тръгна към дъската, която висеше на стената на кабинета му…