Нескопоското

1

Животът на младия човек, който избра да бъде ученик на магьосника, се делеше на две съвършено различни части. В едната, която беше невидима за очите на хората, му се налагаше да готви, да мие съдове, да мете и да слуша дългите самохвални речи на учителя си за подвизите и чудесата, които беше извършил. Връх на всичко бяха редките пристъпи на педагогическо вдъхновение, които обхващаха от време на време вълшебника. Тогава трябваше да изслушва дълги и скучни наставления и да прави заклинания, след което да слуша дълги и скучни забележки.

Затова пък, другата, видимата част беше къде-къде по-приятна.

Това е причината да разкажем за нея.

Облечен в черна мантия, с изумрудено по края, с волна походка, през едно ранно и топло утро в средата на лятото, на покрития пазар в Босгард, стъпи ученикът на вълшебника, Трикс Соийе. В лявата си ръка той държеше голяма плетена кошница, а в дясната — полиран дървен жезъл от яко дърво, който изглеждаше като магически.

Неговото появяване предизвика оживление сред търговците и немногобройните сутрешни посетители. В градчето всички знаеха, че преди три дни вълшебникът Радион Лапад, при тайнствени обстоятелства (шепнешком се разказваше за страшната битка, когато един отряд рицари, с помощта на многочислени демони и стадо гномове, обсадили кулата) се е сдобил с ученик. Но никой досега не беше виждал очите на този ученик. Най-разпространено беше мнението, че ученикът представлява демон, който се преструва на човек и затова към Трикс поглеждаха не само с любопитство и уважение, но и с известен страх.

Без да подозира за това, Трикс нерешително се приближи към месаря, когото Лапад снощи подробно му беше описал. Плешивият и червенобузест здравеняк, който стискаше нервно в ръцете си сатър, когато видя, че Трикс се приближава към него, започна да нервничи и наведе очи.

— Добро утро, господин Касап! — вежливо каза Трикс. — Господин Лапад поръча „както винаги“.

Месарят кимна, с един удар заби сатъра в дръвника, върху който режеше месото, и с ловко движение на грамадните си ръце уви в плътна кафява хартия няколко сочни говежди пържоли, свински ребърца, телешки черен дроб и две парчета конски салам. Завърза с лико пакетите и ги постави на дъното на кошницата.

— Ъ… как ви наричат, млади господине? — вежливо се осведоми Касап.

— Трикс.

— Ъ… мога ли да ви помоля да ми платите месото, господин Трикс?

— Господин Лапад каза „както винаги“ — кимна Трикс и хвана с две ръце кошницата, която теглеше надолу ръката му. Жезълът му пречеше и се наложи да го сложи под мишница, което обаче разваляше вида му.

— Разбирам — печално произнесе месарят. — Предайте на уважаемия господин магьосник, че аз много го почитам, но сметката на господин магьосника вече е петнайсет златни монети, а аз, за съжаление, не мога да правя месо от въздуха, жълтици — също.

— Ще му предам — озадачен отвърна Трикс. Честно казано, той беше дълбоко уверен, че Радион Лапад не изпитва никаква нужда от пари. В една от стаите на кулата, Трикс със собствените си очи беше видял три сандъка, догоре пълни с монети — кой знае защо медни. Но медните монети също са пари. — Ще му предам, непременно ще му предам. Господин Лапад няма затруднение с парите, той е велик магьосник!

— Затова пък аз имам, аз съм само един обикновен месар — тъжно каза Касап. — Кажете му, господин Трикс. Защото така нямам причина да коля животно, а когато дойдете следващия път, няма да има за уважаемия господин Лапад нито прясно месце, нито колбаси…

Обмисляйки тази скрита заплаха, Трикс мина между сергиите с млечни продукти, купи сирене и напълни с мляко тумбестата стъклена бутилка. За да не вкисва в жегата, във ведрото с млякото седеше една малка зелена жаба. Трикс се намръщи от погнуса и реши, че няма да пие мляко. Само, ако е варено. На млекарката плати със ситна сребърна монета, която Лапад му беше дал. Вместо ресто, млекарката му уви в една платнена кърпа топка плътна извара и я връчи на момчето с такъв уверен вид, че Трикс не посмя да спори.

Последната спирка от маршрута му беше при зарзаватчията — възрастен планинец, който с философско спокойствие наблюдаваше приближаващия се Трикс. Без да задава въпроси, старецът взе от ръката на момчето една по-едра сребърна монета и му връчи китките от прясна салата, зелен лук и някакви непознати треви. Трикс дори не успя да се учуди на скъпата цена на зеленилата, когато старецът произнесе:

— Това е без пари. За теб. Момчетата трябва да ядат много зеленчуци — те дават сила.

Трикс досега си мислеше, че силата идва от месото, но реши да не спори. Благодари вежливо. Старецът кимна и сложи върху кошницата няколко връзки с репички и три краставици.

— Да ти е сладко… А това е за господин магьосника.

Върху сергията на зарзаватчията стоеше едно старо детско нощно гърне, пълно с пръст. В гърнето растеше непознато на Трикс растение с големи зеленикави зърна. Зарзаватчията откъсна десетина, без да бърза и каза:

— Днес, само десет за един сребърник. Реколтата е лоша.

Пред очите на Трикс, зърната започнаха да менят цвета си — отначало станаха кафяви, а след това — лимоненожълти. Зарзаватчията ги уви в парче избелял плат и каза:

— Трябва до обяд да сложиш зърната върху лед, защото иначе ще изгният и учителят ти ще се разсърди.

— Ще ги сложа — озадачено произнесе Трикс. — Кажете ми, защо гледате растението в нощно гърне?

— У нас така е прието — човек сади трева в нощно гърне, когато остарее — отвърна спокойно зарзаватчията. — Това означава, че вече не очаква потомство… Върви, момчето ми. И кажи на господин Лапад, че зърната на планинското кафе, оттук нататък ще стават все по-скъпи. Клановете воюват, пътеките са все по-опасни и керваните не пътуват.

Тежко натоварен, като архар от планински керван, Трикс напусна пазара. Вече съвсем беше разсъмнало и трябваше да побърза, за да стигне до кулата преди да е станало горещо.

За щастие, великият магьосник Лапад не пренебрегваше плебейския начин за придвижване. До пазара Трикс го чакаше лека двуколка, в която беше впрегнат стар, кротък кон. Когато момчето доближи, той протегна шията си с надежда.

С усилие Трикс натовари тежката кошница в двуколката, измъкна от нея една сочна салата и като се огледа — дали възрастният продавач не гледа към него — я протегна на коня.

Големите печални очи го погледнаха с учудване. Конят взе внимателно с меките си топли устни салатата от дланта на момчето. Сдъвка я и изпръхтя благодарно.

Който е хранил с ръката си гладно животно, знае колко приятно е това нещо!

Дали от благодарност или защото се връщаха у дома, конят вървеше много по-бързо. Трикс седеше на капрата и гордо гледаше пробуждащия се град. Отвсякъде се носеха звуци — простичката мелодия на неделното утро. Хленчеха гладни дечурлига, жени мъмреха мъжете си, които снощи бяха закъснели, мъжете пък сърдито им отвръщаха, че поне веднъж в седмицата имат право да поседят с приятели и да изпият по чаша, две, три…

Настъпваше нов ден и хората се захващаха с обичайните си ежедневни неща.

Отваряха се прозорците и оттам се изсипваха в канавките нощните гърнета. Към пекарните подтичваха сънливи деца, стискайки в шепа ситни медни грошове. Кудкудякаха кокошки, затворени в дървени клетки и очакваха своя ред. Мустакат селянин, без да бърза, подканваше: „Кокошки!“, „Тлъсти кокошки!“, „Млади кокошки от село Телепино!“, „Кеф ти жива, кеф ти, оскубана!“. От по-богатите домове излизаха домакини и прислужници, оглеждаха придирчиво стоката, пазаряха се и влизаха обратно с покупката си.

Трикс, увит в мантията си, с жезъла върху коленете, любопитно оглеждаше гражданите. Беше уверен, че погледът му излъчва грижа и търпение, както подобава на един бъдещ магьосник, когато наблюдава простосмъртните. Уви, гражданите намираха погледа на ученика на вълшебника прекалено натраплив и пълен с безразличие. За жалост, човек вижда това, което иска да види.

А Трикс ясно виждаше, че гражданите го гледат със симпатия и уважение.

Всички велики магьосници са много мързеливи. Разбира се, когато се появеше поредният Черен властелин или Тъмен повелител, и на най-мързеливия магьосник му се налагаше да отлепи задника си от уютното продънено кресло и, подпирайки се на вълшебния си жезъл като на обикновена тояга, да помъкне изнеженото си тяло някъде към Планината на смъртта или Гората на ужаса, или Блатото на отчаянието. Черните властелини обикновено отсядаха на място, което за нормалния герой беше изключително досадно и противно. Обикновено, към края на пътешествието, вълшебниците (тези които бяха оцелели след срещата с Химерата на влажните подземия или Страшната огнена парогълтачка) отслабваха на килограми, заякваха и ставаха много, много свирепи. Някои от тях озверяваха до такава степен, че смъкваха черния властелин от мястото му, заемаха го и никога повече не се връщаха обратно.

За щастие, броят на черните властелини беше силно преувеличен от хорските легенди, така че вълшебниците можеха да си мързелуват толкова, колкото трудолюбието им позволяваше. Радион Лапад се числеше към вълшебниците, които, макар и мързеливи, бяха трудолюбиви.

И това за Трикс беше голям късмет.

Между две черни колони беше скрита вратата към кулата на Лапад — голяма врата от светло, с цвят на слонова кост дърво. Беше обкована с метални ленти и имаше няколко ключалки. Но понеже с пълно право Радион не разчиташе само на ключалките, там имаше и допълнителна охрана. До вратата, чоплейки зъбите си с алебардата, стоеше минотавър. Той беше дребен — колкото нормален възрастен мъж, със сива козина, на която липсваше блясък. Такива като него се въдеха в златоносните мини и се отличаваха с това, че сред тях се срещаха и рядко смислени екземпляри.

— Здравей, Харим — поздрави Трикс минотавъра.

— Здра… — изръмжа Харим. Човешкият много не му се удаваше, освен това, сред минотаврите, които охраняваха владенията на вълшебника, на Трикс му се носеше лошата слава, че малко му трябва, за да размаже главата на някой минотавър. — Здра… ра…

Впрочем, Трикс не изгаряше от желание да общува с минотавъра. Той бързо се промуши през открехнатата врата, държейки пред себе си кошницата с продуктите. Чудовището се заклатушка към коня, за да го разпрегне и да го пусне да пасе. Благодарение на магиите на Радион, конете му сами пасяха, сами ходеха на водопой, даже сами отиваха при ковача, когато им паднеше някоя от подковите. Но да се разпрягат, засега, конете не можеха.

Трикс, освободен от грижата на снабдител, отвори още една врата — лека и ажурна, от фини дървени пластини. Вратата отвеждаше до решетеста шахта, която вървеше нагоре, през цялата кула, до самия й връх. На дъното на шахтата имаше солидна дървена платформа, с тънки кълчищени въжета, закрепени в четирите й ъгъла, които също водеха към върха на кулата.

Трикс пусна кошницата и с усилие изтегли якия лост, който стърчеше от платформата. Под краката му взе да скърца някакъв механизъм. Горе нещо застърга.

Трикс чакаше.

Въжетата се опънаха малко накриво и единият ъгъл на платформата леко увисна. Такива неща се случваха непрекъснато и той вече не се плашеше. Върху платформата имаше монтирани скоби, където можеше да пъхне краката си и да изравни наклона. Освен това, бяха закрепени и няколко въжени примки, за които Трикс предполагаше, че са там в случай че нещо се случи с въжетата — да може да се хване за тях и да се изкачи нагоре, използвайки ръцете си.

По този въпрос обаче не му се размишляваше.

Платформата поскърцваше, въжетата скрибуцаха, а горе, все по-близо и по-близо стържеше механизмът. Трикс пристъпваше от крак на крак и се стараеше да не поглежда наоколо.

Бездарният магьосник би се качвал догоре по стълба. Самонадеяният би направил заклинание, което да отслабва с всеки изминал ден. А мързеливият би предпочел да се охарчи за конструктор, който да му построи модерната във великосветските кръгове джаджа — асансьор, който се задвижва от вятърни перки. Ако се съдеше по това, че всичко беше направено не от камък или метал, можеше да се каже, че тук са се потрудили, не признатите от всички майстори на механичните чудеса — гномовете, а елфи и хора.

Най-сетне дългият път към върха на кулата свърши. Платформата тръсна и спря до нова врата. Трикс вдигна кошницата и излезе от крехката дървена клетка в сигурния каменен коридор. Като всяко момче, израснало в дворец, и той беше убеден в сигурността и непоклатимостта на каменните постройки.

Тези, които имаха възможност да се убедят в това, че най-здравите крепости могат да бъдат сринати камък по камък, рядко имаха възможност да споделят по-късно опита си с останалите.

Вървейки по тясната галерия със сводест таван, Трикс стигна до кухнята. И галерията, и кухнята бяха обърнати на изток и бяха залети от слънчеви лъчи, които проникваха през прашните прозорци. След като разтовари кошницата върху полицата за зеленчуци и в ледника, Трикс разтвори кухненския прозорец и като се хвана, за всеки случай, за черчевето по средата, се наведе навън. Замижа блажено от ярката светлина.

Беше във великолепно настроение!

Струваше му се, че кулата плува по зелената поляна, покрита с червените пръски на розите. Вятърът духаше в лицето му и на вълни къдреше тревата. Над главата му поскърцваше вятърната перка. Не беше трудно да си представи с притворени клепачи, че се носи над бурно море, мачтите скърцат от вятъра, а той самият се намира на носа на кораб, който лети по хладните зелени вълни. Дощя му се да си пофантазира, че пред него стои, разперила ръце като летяща птица, красива девойка, а Трикс нежно я придържа за талията. Даже му се стори, че чува през поривите на вятъра прекрасна песен на непознат език…

Рязък звън го изтръгна от мечтите му. Момчето трепна и се дръпна от прозореца. На секундата всички фантазии се изпариха от главата му.

(Всички добре знаем, че когато човек се е размечтал, не бива да бъде стряскан. Разбира се, приказките, че душата може да не се върне обратно в тялото, са си суеверия за непросветени. Затова пък фантазиите наистина се изпаряват от главата, но ако са достатъчно ярки, не изчезват безследно. Те се носят из всемира, докато не попаднат в друга глава, някъде в съвсем друг свят и в друго време.

Добре би било, ако чуждата фантазия е от полза… Представете си обаче какво страдание ще бъде, ако дивакът изведнъж се усети, че би могъл да построи парна машина или огнемет! Или какви комплекси ще изпита кроткият пещерен човек, ако улови мечтата на чиновника за почивка под горещото тропическо слънце!

Радион Лапад обаче не можеше да предположи, че ученикът му точно сега се е размечтал. Така че ние няма да укоряваме магьосника. В края на краищата, да бъде в постоянна готовност е първото задължение на ученика.)

Под звъна на звънеца, Трикс отиде до разговорната тръба, която стърчеше от стената до вратата. Измъкна запушалката и каза високо:

— Слушам, господин магьоснико!

Звънът престана. Трикс притисна ухо към тръбата и заслуша далечния глас на Радион:

— Донеси ми кафе, ученико! И… и кифличка с ябълков мармалад.

— Слушам! — отвърна Трикс. За три дни, той добре беше научил и дневната програма на Лапад, и неговите вкусове.

Трикс сложи най-напред чайника на огнището. След това взе от ледника три жълти зърна, и ги стри в медно хаванче. Зърната станаха на прах и изсветляха пред очите му. Когато водата в чайника завря, Трикс я наля в любимата чашка на Радион — бяла, глазирана и с красива рисунка — катеричка, която бере лешници от един храст. Катеричката беше обута в панталонки и държеше кошничка. Трикс мислеше, че на възрастния магьосник не му отива да пие кафе от такава детска чаша, но предпочиташе благоразумно да не говори на тази тема.

След като наля водата, той започна тихо да брои до двайсет. За приготвянето на хубаво планинско кафе трябва внимателно да се следи температурата на водата — тя не бива да бъде нито прекалено гореща, нито прекалено хладка. Когато произнесе „двайсет!“, Трикс изсипа във водата смляното кафе и го разбърка бързо с лъжичката.

Течността стана първо сива, след това кафява, после малинова и накрая сякаш се подчини на съдбата си и стана бяла като мляко. Това беше верен признак, че температурата е точно уцелена и че кафето е станало.

С кифличката беше по-лесно — Трикс измъкна една от кошницата с хляба, разряза я на две половинки и ги подържа минутка над врящия чайник, за да омекне поне малко твърдият хляб. Защо ли Лапад не му поръчваше да купува хляб? Защо му трябваше да икономисва? Нали имаше три сандъка с монети!

Намаза мармалада направо с пръста си и след това го облиза. Това не беше, защото смяташе, че така е по-вкусно. Просто мармаладът беше останал съвсем малко и само с пръст можеше да го обере от стените на съдинката.

Кафето и кифличката Трикс постави на подноса и се запъти към кабинета на Лапад — той беше един етаж по-горе. За радост, сега нямаше нужда да използва асансьора — имаше нормална вита стълба.

Бидейки наследник на херцог, макар и полу, Трикс не изпитваше преклонение нито пред учените, нито пред библиотекарите, нито даже пред магьосниците. Когато беше малък, той често навестяваше кабинета на придворния магьосник Кемур. Той беше добър и остроумен човек, който не беше особено преуспял в професията си.

В кабинета на баща му, освен цялата полица с кралски закони в кожени подвързии и още една цяла полица с годишници „Горещи новини“, имаше и специална маса с писмени принадлежности. Не, не тези, обикновените, с които баща му подписваше укази и разпоредби, а с изящни прибори за писане — писалката беше от ясен, с перо от феникс. По всеобщо мнение, единствено с тях подобаваше да се записват магически заклинания.

Работният кабинет на магьосника Лапад обаче се различаваше от всичко, което досега Трикс беше имал възможност да види. Вместо строги шкафове с подвързани с кожа и коприна книги, там имаше само голи стени, облечени с кремава тъкан. Разкошното кресло, в което можеш спокойно да отдъхваш, докато работиш, беше сменено с твърд стол с неудобна висока облегалка. Масата — от бяло дърво (прекрасна планинска бреза), беше семпла и без никакви украшения. Върху нея имаше запалена газена лампа, нищо че навън грееше слънце; чаша с добре подострени моливи и купчинка хубава хартия.

Само един детайл нарушаваше аскетичната подредба — акварелът на стената. Картината показваше млада девица с прозрачни одежди, в мъглата, на края на гората. Девицата водеше на тънка връвчица еднорог с тъжни очи. Трикс харесваше еднорога, още повече му харесваше девицата, но все пак, такава картина човек очакваше да види в женски будоар, не и в кабинета на могъщ магьосник.

— Господин Лапад, кафето ви — каза Трикс.

Магьосникът стоеше до прозореца, мръщеше се и гледаше някакво гъсто изписано листче.

— Кафето ви! — високо повтори Трикс.

— Кафето… — замислено произнесе Лапад, без да се обръща.

— Хубаво ароматно кафе — похвали напитката Трикс. — Само десет зърна за една сребърна монета. И казват, че ще поскъпне.

— Хубаво и ароматно… — Лапад замислено взе чашата. Отпи. Настоятелно кимна към креслото. — Седни! Седни и слушай!

Зарадван от факта, че ще може да поседи в креслото на истински магьосник и от това, че сега ще научи нещо, Трикс бързо се намести върху стола.

— Така… — Лапад се прокашля. — Не е завършено… трябва да го оправям… С две думи, това е заклинание за примамване на летящ огнен демон в затворени помещения. Слушай!

Трикс помръдна неспокойно на стола и заслуша внимателно.

— В началото се чу писък — тънък, на границата на слуха, сякаш комар пищеше в нощта — тържествено започна Лапад. — След това, горещи вълни се понесоха по стаята и по разтревожените лица изби пот. Тревогата все по-ясно се четеше по лицата…

Той спря да чете. Взря се с недоумение в листчето.

— Нещо не е както трябва ли, господин Лапад? — попита Трикс. Той вече сякаш чуваше тънкия писък и температурата в стаята сякаш се покачи.

— Разбира се! — Лапад се наведе над масата, моливът му бързо запрепуска по листчето, яростно зачерквайки и поправяйки. — Едно след друго, в две съседни изречения, „… по разтревожените лица изби…“ и „… се четеше по лицата…“ Отвратително! Елементарна, недопустима грешка! Кой демон ще се подлъже по такъв текст?! Ето! Чуй сега!

Трикс кимна и отново заслуша.

— В началото се чу пищене — тънко, на границата на слуха, сякаш комар звънеше в нощта — тържествено започна Лапад. — След това горещи вълни заплуваха из стаята и пот заизбива върху разтревожените лица. Тревогата все по-силно завладяваше всички. И ето, че смътни сенки заиграха по стените…

Трикс с възторг и уплаха усети, че в ушите му звъни, по челото му беше избила пот, а върху стената се движеха неясни сенки.

— … сякаш предвещаваха появата на този, когото великият магьосник беше призовал…

Лапад замълча. Поклати глава:

— Къде са ми очите?! „… Сякаш, сякаш…“ Паразитни думи! Отвратително! Ужасно! Нали така, момчето ми?

— Вярно — съгласи се Трикс. — Не струва.

— Текстът трябва да се лее и да не спъва слушателя — мърмореше Лапад. — Само тогава думите придобиват магическо значение… Сега отново!

— В началото се чу пищене — тънко, на границата на слуха, сякаш комар звънеше в нощта. — На Лапад явно му харесваше първата фраза. — След това горещи вълни заплуваха из стаята и пот заизбива върху разтревожените лица. Тревогата все по-силно завладяваше всички. И ето, че смътни сенки заиграха по стените, все едно предвещаваха появата на този, когото великият магьосник беше призовал. „Яви се пред мен, Гоелрон, демон на огъня и мълниите! Бъди мой слуга, докато самата смърт не отнесе теб или мен! Задължавам те с три правила: «Не допускай действия или бездействие, които биха могли да ме застрашат! Изпълнявай всяка моя заповед, ако не противоречи на първото правило! Защитавай се в степен, която не противоречи на предните две правила.»“ И ето, че пространството се взриви с душераздиращ стон и пусна на бял свят демона Гоелрон — огнена топка с черни очи-въглени и кучешки зъби като огнени езици…

Радион замълча, изчаквайки.

Трикс затаи дъх.

Нищо не последва.

— Нещо не е както трябва — въздъхна Лапад. Изглеждаше, че магьосникът не се беше надявал да успее. Сложи листчето на масата и отпи от кафето. Раздразнено поясни: — Три седмици се мъча над заклинанието за призоваването на фамилиар! Знаеш ли какво е това „фамилиар“?

Трикс вдигна рамене. Знаеше, но виждаше, че магьосникът искаше сам да разкаже всичко.

— Фамилиарът е същество, което е извикано от друго измерение на битието. То не само се подчинява на магьосника, но се превръща в негов близък приятел и съратник. То може да притежава собствени магически способности. За магьосника е голяма чест да има свой фамилиар, дори той да не е особено представителен… Не знам какво не е наред. Защо фамилиарът не се появява?

— Името точно ли е?

— Откъде у магическото същество име? Важното е да звучи убедително. Гоелрон звучи добре!

Трикс помисли малко, после предположи:

— Може би думите са се изтъркали? Може би някой друг е викал фамилиара по този начин? Може трите правила, на които той трябва да се подчинява да са измислени по-преди?

— За да се изтъркат думите, трябва да са ги прочели стотици хора. Хиляди! — Лапад патетично махна с ръка. — Никой магьосник няма да разгласи такива красиво измислени заповеди! Ех!…

Трикс беше смутен. Искрено му се искаше да помогне, но не знаеше как. Освен това искаше и той самият да се научи да прави магии.

За щастие, разочарованият Лапад сам реши да прекрати научните си занимания и да налее малко мъдрост в главата на ученика си.

— Дай да видим, ти колко си напреднал. Вчера ти поръчах по магически начин да създадеш гвоздей. Обикновен железен гвоздей. Успя ли?

Трикс наведе глава.

— Ясно! — Лапад, кой знае защо, се развесели. — Я опитай в мое присъствие!

Трикс набра смелост и произнесе:

— Гвоздей! Направо дреболия! Най-простото ковашко творение. А без него, нито къща можеш да построиш, нито кърпа да окачиш. Без гвоздея, на коня ще му падне подковата, ще се препъне и рицарят ще изгуби битката. Даже в клозета няма как да се затвориш, ако резето не е добре закрепено с як гвоздей. Точно такъв гвоздей се появи в ръката ми — дълъг осем сантиметра и половина, два сантиметра дебел, от чисто ново, лъскаво желязо…

Трикс завърши и печално погледна дланта си. Там, разбира се, нямаше никакъв гвоздей.

Лапад обидно се разсмя. После потупа Трикс по главата:

— Няма нищо, момчето ми. За начало е даже много добре. Малко в простонароден дух с всичките му наричания и разсъждения. После обаче… Знаеш ли къде ти е грешката? Да не би да си измъкнал от вратата на клозета гвоздея, да си го измерил и да си го взел за модел?

— Защо, не може ли? — учуди се Трикс.

— Може. Ако не ти достига въображение, дори е задължително. Само че трябва да запомниш — никакви глупави новомодни метри и сантиметри! Никакви числителни! Можеш ли да си представиш осем и половина сантиметра?

— Не.

— Това е то! Говори образно и не употребявай числителни! Не поръчваш на ковача. Твориш магия! А магията е направена от чиста красота и вълшебната хармония на думите.

— Ей сега! — засуети се Трикс. — Разбрах, наистина, всичко разбрах! Чуйте! Гвоздей! Направо дреболия! Най-простото ковашко творение. А без него, нито къща можеш да построиш, нито кърпа да окачиш. Без гвоздея, на коня ще му падне подковата, ще се препъне и рицарят ще изгуби битката. Даже в клозета няма как да се затвориш, ако резето не е закрепено с як гвоздей. Точно такъв гвоздей се появи в ръката ми — дълъг, колкото палеца ми и дебел, колкото… кутрето ми, от чисто ново, лъскаво желязо…

Гвоздей нямаше.

— Често ли ти се е случвало да виждаш гвоздеи без ръжда? — небрежно попита Лапад.

— А! — радостно възкликна ученикът му.

— Действителността трябва да се украсява по мъничко. Това е същината на магията. Обаче умно и с мярка, без да вървиш срещу суровата истина на живота.

— Гвоздей! Направо дреболия! — забърбори Трикс. — Най-простото ковашко творение. А без него, нито къща можеш да построиш, нито кърпа да окачиш. Без гвоздея на коня ще му падне подковата, ще се препъне и рицарят ще изгуби битката. Даже в клозета няма как да се затвориш, ако резето не е закрепено с як гвоздей. Точно такъв гвоздей се появи в ръката ми — дълъг колкото палеца ми и дебел колкото кутрето ми, ръждясал, но още здрав! О!

С примряло сърце, усмихнат до уши, Трикс показа на учителя си гвоздея, който лежеше в ръката му. Ръждив, твърде дебел, за да може да бъде забиван, но здрав и истински.

— Лесно схващаш — похвали го Лапад. — Браво! Само, следващия път внимавай с размерите. А гвоздеят си го бива, заслужи си похвалата.

Трикс въртеше гвоздея в ръката си с вид на победител. Нищо, че не може да се използва, тежък е за забиване, но все пак си е истински ръждив гвоздей! Магията сътвори от нищото гвоздей!

— Господин Лапад — замислено каза Трикс. — Не може ли да направим малко монети? Месарят каза, че следващия път…

— Трикс — Лапад въздъхна и седна на своя твърд и неудобен стол, — знаеш ли какво забранява на своите вълшебници нашият мъдър крал? И какво забраняват всички умни крале, барони, маркизи?…

— Не знам.

— От нищото да се правят пари! — натърти Лапад. — Защото съществува такова нещо като девалвация на паричната маса!

— Какво е това? — порази се Трикс. — Зъл демон ли?

— По-лошо. Да не си мислиш, че на регента не му се иска да насече повече монети и да купи земите наоколо, например? Но не го прави. Защо ли? Ами, защото, ако парите станат прекалено много, тяхната цена ще падне!

— Парите имат цена?!

— Разбира се. Да речем, че сега в град Босгард има в обръщение сто златни монети, хиляда сребърни и десет хиляди медни. Кокошката струва една сребърна…

— Ако малко се попазариш, ще ти дадат две — допълни Трикс.

— Давам ти пример — намръщи се Лапад. — Само това оставаше, велик магьосник като мен да пълни главата си с презрени глупости като цената на кокошките! Всички знаят, че един златен талер струва десет сребърни, а един сребърен — десет медни.

— Единайсет.

— Това е заради инфлацията — отново неразбрано каза Лапад. — И така, и парите имат своя цена. Ако регентът реши да отсече още монети, никой няма дума да му каже. Защото златото и среброто са редки метали, добиват ги гномовете в дълбоките мини, а търговците от всички страни, на драго сърце ги купуват. Между нашите монети се случва да попаднат и чуждестранни — динари, реали, екю — и това не смущава никого. Стига златото да е чисто и да тежи достатъчно. Медта обаче е по-обикновен метал. И от нея могат да се отсекат и сто пъти повече монети, ако щеш! И тогава твоята кокошка пак ще струва една сребърна монета, но ако са медни, тогава ще струва не десет, а сто монети! Не, не сто — хиляда!

Уплашен от перспективата да ходи с чувал вместо с кесия, Трикс жално попита:

— Ами, ако се сътворят с магия сребърни? Или златни?

— Точно тук, момчето ми, влиза в сила суровият закон на магията — въздъхна Лапад. — Ти сигурно си мислиш, че твоят гвоздей е възникнал от нищото? Не. Възникнал е от желязото, което съществува около теб. От частиците желязо, които се намират в камъка, в прахоляка, във въздуха… В теб самия, ако трябва да съм абсолютно прецизен. Защото и в човешката кръв има желязо. За жалост, златото не се търкаля под краката ни. Желязото — също. Когато решиш да създадеш следващия си гвоздей, магията може да източи желязото от кръвта ти и ти да умреш.

— Ами, ако превърнем железния гвоздей в златен?

— Уви! Можем да превръщаме само в това, което е по-леко. Златният гвоздей лесно може да бъде превърнат в железен, но железният в златен — никога! Това е закон на магията. Ако се постараеш, можеш да го превърнеш в дървен, но в златен или сребърен — няма как. Дори в меден не може!

— Но нали медта е евтина! — възкликна Трикс. — Мога да отида до града и да купя медни отпадъци, колкото искате…

— Трикс — въздъхна Лапад. — Трябва да ми повярваш, че на трона не сядат глупаци. На магьосниците им е забранено категорично да плащат с медни грошове.

Трикс зяпна от учудване. Сега му стана ясно защо на пазара никой не му върна рестото от сребърните монети.

— Да — кимна Лапад. — Аз имам тук три сандъка с медни монети. Веднъж минах покрай един стар меден рудник, направих ги… Но не можем да ги харчим.

Помълча малко и тъжно добави:

— За жалост, златото и среброто свършиха.

— Хайде да направим от монетите съдове — предложи Трикс. — Кофи, легени, чайници… На пазара се търсят!

Лапад се сгърчи от ярост.

— Аз, могъщият магьосник, да правя съдове за простолюдието?! Ти представяш ли си колко сили и време биха отишли за един прост чайник? По-добре да ги продадем на ковачите — нека ги претопят и нека те изковат от тях съдове. Така по-може. Но пак е срамота. Магьосниците, които добиват мед от остатъци руда от насипите до шахтите ги наричат презрително „рудни магьосници“.

— В такива случаи баща ми казваше — разсъдително каза Трикс: — „Което е лошо за нас, е добро в чужбина“. Така беше, когато заловиха контрбандистите с три коли упойваща трева. У нас я горят, а тревата беше много хубава. И ние я продадохме. На пиратите. Те пък май я бяха препродали на витамантите на Кристалните острови. Там тази трева е много скъпа.

— Предлагаш ми да продадем монетите чрез посредник? Това е приравнено към фалшифицирането на пари! — осъдително каза Лапад. Но кой знае защо, изобщо не изглеждаше сърдит.

— Ако е сторено тук — да. Но ако е за враговете ни — напротив, това е диверсия за славата и честта на Регента и Краля. Можем да ги обменим с диваците за бисери. За тях е все едно — така и така ще си направят от бисерите гердани.

— Я гледай! — измърмори Лапад. — Какъв способен ученик се извъди! Я върви… — Той се замисли, обмисляйки какво да предложи. — По-добре, върви на поляната да набереш няколко букета. Недей да береш от розите — омръзнали са ми! Единият букет да бъде от макове и маргарити, а другият от лалета и синчец. И двата да са красиви! Развивай естетиката в себе си! И… можеш да се поупражняваш с магии. Вземи от килера няколко ръждиви подкови и направи малко гвоздеи. Асансьорът ни се е разхлопал, трябва да се оправя. Имаш време до залез слънце.

С букетите Трикс се справи бързо. Беше го срам да си признае, но уроците по цветарство и букетология му бяха любими. Може и да не бяха мъжки заниманията с цветя, но нали не беше много изящно един рицар да подари на прекрасната си дама букет от жълти циклами, които намекваха за желание за раздяла…

Тъй че двата букета, развиващи естетическото му чувство, Трикс направи много бързо, без да обръща внимание на недоброжелателния поглед на минотавъра, който охраняваше кулата. Букетът от макове и маргаритки стана особено красив. Той трябваше да символизира дълбокото и искрено уважение към наставника. Вторият, който беше от синчец и лалета, стана малко пораздърпан, но Трикс реши, че това е знак за собственото му невежество и стремежа му да го преодолее.

Коремът му къркореше; на излизане от кулата, Трикс беше хапнал само една кифличка с малко сирене. Обаче, без да обръща внимание на тези глупости, момчето на бърза ръка създаде няколко гвоздея — остри и умерено тънки. След което, в пристъп на храброст, сътвори и парче хляб — пресен и шуплест, с коричка, поръсена с ким.

Хлябът беше съвсем като истински. Трикс го повъртя в ръцете си, вдъхна от аромата му и отхапа. Беше вкусно.

Замислено го изяде. За жалост, хлябът не можеше истински да засища. От всичко, създадено по магически начин, единствено годна за употреба беше водата. От всичко останало, за организъма нямаше полза. Не беше вредно, затова временно, човек можеше да засити глада си.

Искаше му се да сътвори нещо велико. Истинско. Нещо, което би накарало магистър Лапад да зяпне и да каже: „Браво, Трикс! Ти ще станеш велик вълшебник!“

А какво би станало, ако…

Трикс лежеше на тревата, дъвчеше една тревичка и си мислеше за безуспешните опити на Радион да извика фамилиар. Какъв беше проблемът? Всичко звучеше толкова красиво и умно… Вероятно, работата не беше в демона, а в мъдрите правила, които бяха създадени, за да предпазят магьосника от съществото, което той призовава. Правилата са добри и обхващат всичко, но това означаваше, че вече някой ги е използвал. И те са изгубили…

Кажете, моля ви се, иначе как можеш да се предпазиш?… Да извикаш някое безпомощно същество, което да не може да ти навреди? За какво ти е такова?…

Трикс изхъмка. Трябва да се мисли в друга посока! Законите и правилата са като вериги, които са надянати на някой разбойник. А нали хората не си причиняват вреда, само защото се страхуват от наказание! Те, освен това, могат да се отнасят добре един към друг, да бъдат приятели, да се обичат…

Не, сигурно Шарбапал, демонът на огъня и пламъка няма как да се отнася с любов към магьосника, който го призовава. Но пък фамилиарите, също така са и различни, някои от тях могат да бъдат дори симпатични…

Трикс мечтателно погледна към едно лале, което се клатушкаше от вятъра. И каза:

— Сред огромното поле от цветя, между листенцата на едно лале живееше Аннет — прекрасната фея на цветята. Листенцата на синчеца и лалетата и служеха за дрехи, на закуска тя пиеше роса и нектар, а на обяд ядеше жълт прашец от тичинките на цветята. Беше голяма, колкото палец — да, да, колкото палец на ръка и беше изумително красива — нежна, синеока и с руса коса. Ако можехте да я видите, вие бихте възкликнали: „Ах, какво красиво момиченце!“ Но Аннет много рядко се показваше пред хората. През деня, тя спеше в чашката на лалето, а нощем танцуваше под лунните лъчи и пееше весели песнички. И това продължи дотогава, докато един ден, привлечена от вдъхновен глас, тя надзърна над ръба на цветето и видя един прекрасен юноша. Влюби се в него толкова искрено и силно, колкото силно се влюбват единствено феите, дотогава, докато смъртта не ги раздели. А!!!

Малко мило личице с ореол от руси коси, надникна от лалето и с обожание погледна Трикс. След това се показаха две мънички ръчички, хванаха се за ръба на цветето и пред него се появи мъничко момиченце, с рокля от листенца на синчец. Тя провеси босите си крачка, седна и подпря с ръце главицата си.

— Толкова красиво говориш — отчетливо каза с тънък гласец девойчето. — Ти си толкова мил! Знаеш ли, аз много те обичам. Готова съм да те слушам цял ден. А през нощта ще танцувам за теб на лунна светлина.

— Аз… аз… Трябва да вървя… — изпълзявайки назад, заекна Трикс.

— Да вървим, мили — съгласи се феята.

Тя се протегна, на гърба й се появиха две прозрачни крилца и тя се издигна във въздуха. Увисна над Трикс.

— Където ти, там и аз. Само една минутка, моля! Още не съм обядвала.

Жужейки като пчела, тя пикира върху една тумба с трева, с листенца като пет разперени пръста и бледи жълтозелени цветове.

Трикс скочи. Избърса с ръка потното си чело. Беше много тихо и наоколо не се виждаха никакви феи.

— Сигурно ме е напекло слънцето… — с надежда каза Трикс.

Потупа се по джоба — гвоздеите си бяха на мястото. Вдигна букетите.

От маковия цвят излетя и се издигна нагоре мъничка фея. Тя летеше някак тежко и на тласъци и залиташе встрани. Феята се тръсна върху букета, излегна се и захихика.

— Какво правиш — убито попита Трикс.

— Ниш… — феята пак захихика и зарита с крачка. — Колко си досаден… Как се казваш?

— Трикс…

— А аз — Аннет… Хи-хи-хи…

— Какво си се разхихикала?!

— Като хапна, веднага ме избива на хилене. — Момиченцето сладко се протегна. — Ще дремна малко, става ли? Цяла нощ съм танцувала… На лунна светлина…

Магистър Радион Лапад дълго и съсредоточено изучава спящата върху дланта на Трикс фея. След това попита:

— Какво каза, че е яла на обяд?

— Там растеше някаква трева… Съвсем невзрачна. Листата и са такива… — И той разпери дланта си. — И цъфти с малки, също невзрачни, жълтозелени цветове.

— Да я беше нахранил със сок от мак. Поздравявам те, момчето ми! Ти си магаре! Ти си първият на света магьосник, който си има за фамилияр фея-наркоманка.

— И сега… сега какво да правя?

— Как, какво? Нали сам го изрече — докато смъртта не ги раздели. Можеш да се хвърлиш от кулата. А можеш да я смачкаш или да я удавиш в нощното гърне.

— Не — Трикс затръска глава. — Как бих могъл?! Тя е малка и беззащитна! И ме обича!

— Тогава ще търпиш! — безжалостно изрече Радион. Погледна нещастната физиономия на Трикс и добави: — По принцип феите на цветята не живеят дълго. Едно лято. Бедата е там, че цветята около кулата, също са вълшебни и цъфтят непрекъснато, дори и под снега. Какво ще излезе от този миш-маш — даже не мога да си представя! Може да умре през есента. А може и да те надживее.

— Има ли някаква полза от нея? — Трикс не се удържа и изхлипа. — Не можем ли да я използваме за нещо?

Магистър Лапад се замисли.

— Предполагам, че в природата, тази стърчиопашка служи за опрашване на цветята. Възможно е и магическите й способности да подпомагат растежа на растенията. Като се свести я разпитай. На мен няма да ми отговори — тя е твой фамилияр. Ако беше мъничко по-голяма — Радион изхъмка — можеше да я използваме в кухнята. Тя, разбира се, силно ще страда, но от любов към теб, ще се примири. Не знам, моето момче, не знам… Това да ти е в бъдеще за урок!

Трикс мълчеше, съзнавайки правотата на учителя си.

— Дай тук гвоздеите — заповяда Лапад. — Сам ще оправя асансьора. Нещо ми подсказва, че не бива да ти поверявам толкова сложни задачи, като съединяването на две дъски, посредством гвоздеи. Букетите постави в тоалетните. Този с лалетата — в моята. А другия сложи в твоята. И не забравяй да ги сменяш през два дни.

Той погледна още веднъж към феята и въздъхна:

— Сигурен ли си, че не искаш, тя да стане… по-голяма?

— Не…

— Просто не знам… — печално каза Лапад. — Дори ме е страх да разкажа на колегите си. Няма да се смеят на теб, а на мен. Утре очаквам гости… Малък симпозиум…

Той се замисли.

След това протегна ръка и погъделичка феята по коремчето.

— Любими… — нежно каза феята и се протегна. Отвори очи, намръщи се и скочи. — Какво е това?! Аз съм порядъчна фея!

— Само исках да те събудя — изрече Лапад. — Кажи ми, моля ти се, какво умееш да вършиш?

Феята ядосано мълчеше.

— Трикс, попитай я ти.

— Аннет, какво умееш да вършиш?

— Да танцувам на лунна светлина, мили — изгука феята.

— Друго? Да отглеждаш цветя?

— Аз съм фея на цветята, не съм градинар! Нека сами си растат.

— Ясно! — резюмира Радион. — Абсолютно безполезен фамилиар!

— Тя е красива — застъпи се Трикс за феята и с това си заслужи пълния с обожание поглед на Аннет.

— Трябва да ти подаря една хубава лупа — каза Радион. — Добре, моето момче. В крайна сметка, ти доказа, че способностите ти растат. Да призовеш фамилиар… какъвто и да било фамилиар си е… силно вълшебство. Жалко, че няма как с помощта на магия да преодолеем нашите финансови затруднения.

Той погледна замислено Трикс и момчето позна този поглед. Той казваше много ясно: „Да можех да те пратя някъде по-далече от очите ми!“ Майка му го гледаше така, когато влиташе в стаята, докато тя и нейните дружки мило беседваха, баща му — когато се навърташе около тронната зала, а той водеше задушевни разговори с приятелите си — истории от риболова, лова и някакви непонятни „лудории, позволени на владетеля“. Майка му наричаше тези „лудории“ „недопустими“, но никой не посвещаваше Трикс в детайлите.

— Аз имам малка къща в Дилон — каза магьосникът. — Мислех да ходя дотам след три дни. Но ми дойде наум нещо наистина чудесно. Щом вече си толкова самостоятелен и даже си имаш фамилиар, ще те пратя сам да идеш в столицата. А дотогава… ще се прибереш вкъщи, ще измиеш пода, съдовете… ще си приготвиш провизии за из път. Можеш да си напълниш джобовете с медни монети от сандъка. Схващаш ли?

— Схващам — кимна Трикс. — Нали никой не се досеща, че съм магьосник?

— Все още, официално не си магьосник — поправи го Радион. — А парите — ако някой каже нещо — твои са. Нали разбираш?

Трикс кимна.

— Пред никого да не показваш феята — добави магистърът. — Дръж я в джоба си. Или в пазвата си.

— В пазвата, в пазвата — закрещя феята. — По-близо до теб, мили мой!

Трикс се изчерви и разтвори джоба, който беше върху нагръдника на мантията му. Феята разбра всичко без думи. Въздъхна и прелетя в джоба му.

— Можеш да си направиш дупчица — така ще ти бъде по-интересно… — каза Трикс. — Олеле, къде чоплиш?!

— От вътрешната страна, любими. По-приятно ми е теб да гледам!

— Навън чопли! Аз не съм чак толкова интересен!

Радион Лапад вдигна очи към небето. Измърмори:

— Трябва да призная, че този избор е правилен донякъде… Трикс!

Трикс с целия си вид даваше да се разбере, че е готов да слуша и да се подчинява.

— Недей да ме подвеждаш, чуваш ли! Стегни се. Концентрирай се. Хубаво мисли, преди да предприемеш нещо. Утре сутринта, на разсъмване тръгваш. До вечерта ще си в Дилон.

— Няма да ви подведа, учителю! — с жар възкликна Трикс.

2

Няма нищо по-приятно от това, в горещ летен ден да седиш под клонесто дърво, да пиеш студено ябълково вино от глинена стомна и да гледаш пътниците, които едва се влачат из прахоляка в жегата.

Особено, ако денят клони към свечеряване, а пътникът, който води за юздата капналото старо сиво конче, натоварено с два тежки денка, явно идва отдалече — от Арсонг или от Босгард, например.

— Момчето ми се вижда уморено — каза единият от наблюдателите — достоен за уважение дърводелец. — Изглежда да е прислужник на някой търговец.

— Не прилича на такъв, погледът му е прекалено прям и честен — възрази приятелят му, който по причина на постоянна липса на работа и пари не обичаше търговците. — Дай глътка…

Заради ябълковото вино, те не обърнаха внимание на това, че момчето с коня свърна по пътя, който водеше нагоре по склона на хълма. Над реката се простираха кварталите с по-богатите къщи, в които не живееха градски знаменитости, но не бяха и къщите на обикновените майстори. Вместо две-три дървета, които обикновено се издигаха пред другите къщи, пред тези имаше от страната на пътя зелени храсти, а зад тях — уютни цветни лехи. Според богатството и тщестлавието си, стопаните засаждаха също така и дървета, които или раждаха плодове — ябълки, круши, вишни, или такива, които, макар и красиви, ставаха само за дърва за огрев.

Сверявайки непрекъснато пътя с листчето, на което магистър Лапад акуратно беше начертал маршрута му, Трикс стигна до една вехта ограда, която от старост се беше килнала, а боята й от бяла беше станала сива и се беше олющила. Портичката беше заключена как да е, с разнебитена ключалка и всеки можеше да я отключи. Буйните храсти и дърветата закриваха почти напълно къщичката в дъното на двора. Въпреки очевидната запустялост, стъклата на прозорците бяха цели, а пищно цъфтящите цветя и храсти, не бяха пострадали от набезите на тукашните хлапета. И нищо чудно — по двора пърхаше огън — пазач, който се виждаше добре и на дневна светлина. Когато Трикс отвори портичката и влезе вътре, огънят се приближи към него. Трикс се спря.

Огньовете-пазачи не бяха чак толкова голяма рядкост. Бяха достъпни и за магьосниците, и за заможните граждани. Добрият крадец, ако притежава известна сила и ловкост, може да излъже огъня и да го угаси — някои предпочитат да го правят с ръкавици от кожа на саламандър, а други — само с кофа вода. Но от момчетата, които крадяха цветя по дворовете, а и от тези, които отмъкваха всичко, което им падне, огньовете пазеха добре.

Огънят долетя до Трикс. Беше колкото голям портокал, оранжев, но не беше плътен, а прозираше, сякаш беше направен от горещ въздух. Ако човек има достатъчно богата фантазия, би могъл да забележи сред огнените езичета нещо подобно на човешко лице.

— Изпраща ме твоят стопанин — каза Трикс. — Ето неговият знак, ето и пръстенът му, а ето и документ, подписан от него.

Огънят се позавъртя около ръката на Трикс. Момчето държеше палеца си изпънат нагоре. Това беше знакът, на пръста му имаше прост сребърен пръстен, а на картата, която магистратът беше нарисувал се мъдреше подпис — пищен и завъртян. Доволен от видяното, огънят докосна хартията, тя мигновено пламна и се превърна в пепел, която се посипа в ръката на Трикс. Огънят се разгоря още по-силно и се понесе да патрулира в градината. Някои магьосници възлагаха на огньовете и други функции, освен охранителните — да показват пътя, да светят в тъмното… Но Лапад смяташе, че охранител, който се занимава с други неща, освен да охранява, пет пари не струва.

Трикс вкара коня през портичката и го поведе по настланата с пясък пътека към конюшнята. Въздъхна и започна да разтоварва денковете. Работата на ученика на магьосника, се състои, както вече казахме, деветдесет процента в мъкнене на тежки неща, миене и всякаква друга домакинска работа.

След един час, когато слънцето вече беше тръгнало да залязва, умореното конче беше почистено и нахранено, а вързопите — разтребени и внесени в къщата. Трикс изля застоялата дъждовна вода от бъчвата на верандата и извади прясна — в градината имаше кладенец (възхитителен разкош!), занесе в къщата прашната дреха, с която беше пътувал и строго нареди на джоба отпред: „Не поглеждай!“, след което се разсъблече и също се изми. Благодарение на Радион, гардеробът му беше станал по-богат и той се преоблече в чиста риза и панталони, огледа се в огледалцето на стената в антрето и реши, че резултатът е съвсем поносим.

Не можеше да се каже, че за тази седмица, през която Трикс се беше превърнал в беглец и изгнаник, много беше пораснал. Също така, не можеше да се каже, че беше пораснал малко. Погледът му обаче беше станал по-сериозен, а извивката на устните — по-твърда. Беше си останал предишното момче, но не беше момчето от двореца.

На влизане в Дилон, Трикс беше абсолютно уверен, че веднага щом пристигне в къщичката на Лапад, ще падне от умора и ще заспи. Може би, само щеше да хапне малко от набраните по пътя ябълки и толкова… Но след като се изми и преоблече, изведнъж усети, че силите му са се върнали и изобщо не му се спи. Прииска му се да се разходи и да разгледа града. Той погледна куртката си, която мълчеше обидено, въздъхна и я наметна върху раменете си. В джоба нещо шаваше.

— Пази къщата! — строго заповяда той на огъня — пазач и заключи след себе си портичката. — Аз ще се върна скоро.

Огънят не се нуждаеше някой да го наставлява и му беше абсолютно безразлично дали Трикс ще се върне или не. А феята Аннет Трикс се стараеше максимално да игнорира.

Трикс излезе на улицата и се огледа.

Той вече беше разбрал, че тази улица на края на града, на склона на хълма, някога е била застроена с тези извънградски къщи, където се е живяло през лятото или в събота и неделя, за кратък отдих от градската суетня или по време на гостуванията през лятото. Затова къщите не бяха големи и повечето бяха необитаеми, само тук-таме се разхождаше по някое огънче-пазач. Хора не се забелязваха. Градът вече се беше разпрострял и дотук, но въпреки това, улицата си беше останала крайна и беше много тиха.

Можеше да слезе надолу, към реката, където на шумната крайбрежна улица по цели нощи се разхождаше градът и където търговците предлагаха на минувачите ядене и напитки, а фокусниците и акробатите се стараеха да изкарат по някоя и друга пара.

Можеше да отиде нагоре по тъмната улица, където само тук — там на ъглите горяха фенери. Можеше да се изкачи до богатата градска част, а може би и до княжеския дворец.

А можеше и да се върне, разбира се. И да легне да се наспи, въпреки всичко. В къщата, Трикс беше намерил две напълно прилични останки от свещи и две книги — „Енциклопедия на заблудите за начинаещи магьосници“ и „Хрониките на княжество Дилон“.

Трикс се замисли и наведе глава.

— Аннет?

— Мили? — феята мигновено показа глава от джоба. — Искаш да ти потанцувам ли? Луната още не е изгряла…

Дори и да беше сърдита затова, че през целия път беше стояла в джоба, феята не го показа.

— Ами, аз се чудя, накъде да тръгна… дали към крайбрежната улица? Или нагоре? Или да си остана вкъщи?

— С теб, Трикс, навсякъде е хубаво!

— Може би, ще ме посъветваш…

Феята набърчи чело и погледна надолу по улицата.

— Там е весело — каза тя. — Там можеш да си купиш топла баничка със сирене или поничка с крем. Ти трябва добре да се храниш. Ти растеш, Трикс!

Трикс се намръщи от тази загриженост. Но споменаването на баничките и поничките беше сериозен аргумент. В Дилон всички обичаха да си похапват. Сигурно когато са го строили, такава е била магията, с която са го орисали.

— Добре, ще слезем надолу — каза момчето. — Ти обаче не се показвай! Никой не бива да знае, че съм вълшебник! Така ще ме почерпят, че…

Ако беше малко по-опитен и по-възрастен, Трикс щеше да знае народната поговорка: „Чуй феята и стори всичко наопаки!“ Ах, какви невероятни приключения щяха да му се случат, ако беше тръгнал нагоре! — вълшебни, приказни, достойни за перото на великите разказвачи от древността!

Но той тръгна надолу и вече никога няма да разберем защо везирът на Самаршан заповяда да отрежат главата на любимата му заложница, кой е Багир Великодушния и с какво е известен Елмаз Съсредоточения. Може би, някой друг ще се наеме да разкаже тази история, аз засега ще замълча и ще се подготвя да опиша баничките и поничките.

Трикс слезе досами реката. Улиците постепенно ставаха все по-оживени. На моравите, зад оградите вечеряха с кана червено или ябълково вино на масата благовъзпитани граждани, а отпред весело играеха децата им. Играеха си на топчета, на фунийки, ритаха топка, размахваха пръчки… Трикс, както подобава на сериозен и възрастен човек, подмина детската шумотевица със снизходителна усмивка и само един път не можа да се удържи, и върна със силен шут гумената топка, която беше изскочила внезапно пред краката му.

Крайбрежната улица започваше с неголям площад, в средата на който се възвисяваше бронзов монумент — гола девица с разпуснати коси яздеше расов жребец. Девата беше протегнала напред ръцете си, а на устните и играеше усмивка, която трябваше да подскаже, че не само косите и са разпуснати.

Досещайки се що за паметник беше подминал току-що, Трикс заобиколи постамента и прочете: „На благородната и великодушна княгиня Кадива, от благодарните и възхитени граждани.“

Княгиня Кадива се беше прославила в Дилон преди петдесет години. На сегашната княгиня Тиана, която все още не управляваше, Кадива се падаше баба. Въздигането на княгинята, която до този момент не беше особено известна, се случило, когато нейният съпруг — князът-господар решил да вдигне данъка на солта, захарта и кибрита. Народът бил възмутен и заплашвал с бунт. Князът пък не желаел да отстъпва. Но веднъж, когато и княгинята започнала да го моли да се вслуша в гласа на народа, той, леко подпийнал, казал: „Ако минеш гола по площада, ще отменя данъка!“

Мнозина смятат, че князът, в желанието си да избегне бунта и в същото време да запази престижа си, искрено се е надявал на многобройните вратички, които оставяли неуточнените детайли на неговото условие. Например, княгинята можела да мине по площада гола, но в карета или паланкин. Да мине, разпуснала прекрасните си коси и покрила с тях голото си тяло. Можела да мине нощем, а стражите да разгонят зяпачите. Накратко, Кадива имала сума ти възможности. Но тя не се възползвала от тях. Княгинята оседлала снежно бялата си кобила и минала, яздейки от двореца до крайбрежната улица, а след това и по крайбрежната улица няколко пъти напред-назад, абсолютно неглиже и, за всеки случай събрала пищната си коса на стегнат кок.

Шокираният княз отменил напълно данъка върху солта, захарта и кибрита, след което изпаднал в двуседмичен запой. Когато изтрезнял и се опитал да се помири със съпругата си, която, междувременно станала всеобща любимка, тя поискала князът да отмени и данъка върху сапуна, „за да се къпем по-често и да бъдем по-здрави.“ Князът се запънал като трол, когото се опитват да изкарат изпод моста на слънце. Княгинята моментално се съблякла и се спуснала в галоп, гола да обикаля града, като предупредила, че няма да се върне, докато искането и не бъде изпълнено.

Князът, който искрено обичал съпругата си, отменил и този данък, което от своя страна, наистина допринесло за намаляване на епидемиите. Сега съпрузите започнали да изискват от жените си да блестят със същата чистота като княгиня Кадива, а и те самите започнали по неволя да се мият почти всяка седмица.

На историята са известни още два подвига на княгинята от такъв характер: единият — построяването на начално училище за децата от бедните квартали, а другият — организирането на общодостъпен градски плаж. Във всички останали случаи, добрите стражи успявали да задържат княгинята на вратите на замъка.

По-нататъшната съдба на Кадива е обвита в мъгла. Разправят, че се е разболяла — внезапно и тежко, след което прекрасното й тяло било обезобразено от лечебните татуировки на придворните вълшебници. Дали това е така, ние не знаем, но оттогава гилдията на магическите рисувачи е започнала да се ползва със специалното благоволение на княза, а Кадива прекарала остатъка от живота си в закопчана от шията до петите дреха и само понякога си позволявала да повдигне края на полата и да покаже лявата си пета на някой паж. Говори се, че това била единствената част от тялото й, където заради разсеяността на придворните знахари нямало изрисувани паяци, скорпиони и прочие гадости. След три години, след като дарила княза с наследник, Кадива тихо си отишла от този свят. Разправят, че по нейна воля, тя била погребана чисто гола в кристален ковчег. Впрочем, малко ли глупости не се разказват за известните хора… Следващата си жена, князът взел от едно затънтено планинско село и тя се отличавала със скромност на характера и нравите си и с това, че носела върху лицето си черен воал…

Както и да е, но скоро след смъртта на Кадива, градският магистрат обявил акция по събиране на средства за паметник и князът решил този път да не върви срещу волята на хората. Единствената отстъпка, която гражданите направили, били разпуснатите коси на княгинята. Ето как и този път нравствеността победила истината.

Трябва да кажем, че Трикс не толкова се стараеше да разгледа стройната фигура на княгинята, скрита под косите, колкото се любуваше с най-искрено удоволствие на лицето й. Момичето на коня беше изключително мило. Малко възстаричко, нали беше прехвърлило двайсетте, но наистина много симпатично.

Трикс, косо поглеждайки към прекрасната княгиня, обиколи паметника и погали опашката на кобилата. Полираната от множество докосвания опашка, според легендата носеше късмет в любовта за всеки, който я беше погалил. Още по-голям късмет носеше срещата с призрака на княгинята в тъмна доба, който, ако се вярва на легендата, в нощта преди да вдигнат някой данък, препускал по крайбрежната улица и гръмко стенел, призовавайки управляващите към милосърдие…

Трикс така и не можа да се наслади докрай на съзерцанието на княгинята. Някой силно го ощипа през дупката на джоба и зашепна:

— Стига си зяпал! Не отива на възпитано момче да гледа такива безобразия!

— Не зяпам! — също зашепна Трикс. — И изобщо… какво ми се разпореждаш!…

— Аз съм твоят фамилиар! И съм длъжна… длъжна съм… — феята се запъна. — Длъжна съм да се грижа за теб! — И добави, без всякаква връзка: — Още не съм обядвала! Много съм гладна. Ти още не си ме нахранил…

Трикс се смути. През целия ден, той наистина беше забравил за Аннет.

— Тръгваме, ще ти намеря нещо — обеща.

Недалече от паметника, под светлината на голям газен фенер, бяха застанали група търговци. Трикс огледа придирчиво асортимента им: единият продаваше меденки, друг — стафиди и ядки, а трети — пурички с плънка от крем. Трикс купи от всички лакомства — джобът му беше пълен с незаконни медни монети, а след това седна на една пейка, там, където беше по-тъмно. И много внимателно пусна в нагръдния си джоб парченце от меденката, една стафидка, парченце орех и дори малко от пуричката с крема.

— Ох — каза феята. — Крилете ми…

— Какво, крилете ти?

— Омаза ги с крем…

— Извинявай!

За известно време се възцари тишина. Трикс гризеше своята пуричка с крем.

— Извинявай, мили, не виждаш ли случайно, някъде наблизо… цветя?

— Не — твърдо отвърна Трикс. — Не виждам. А и не мисля, че в града расте твоята трева!

— Това е точно така, дори не й позволяват да поникне — тъжно каза феята. Показа главичката си от джоба и се огледа.

Освен на търговците на сладки неща и на редките двойки, които минаваха от тук, площадът на Кадива беше любимо място и на влюбените, но сега наоколо не се виждаше никой. Само едно флегматично и кльощаво момче стоеше подпряно на един клен и си свирукаше някаква непозната мелодия. Може би чакаше приятелката си? Впрочем, засега не му вървеше — няколко души го бяха доближавали, но това бяха младежи, малко по-възрастни от него. След кратък разговор, те си тръгваха, пъхайки нещо в джобовете си. Трикс си помисли, че момчето, може би, също е търговец. Само че по-скромен и очевидно по-мързелив.

— Мили, аз ще се разходя — нежно изгука Аннет.

— Я стига!

— Не се притеснявай, никой няма да ме види. Никой, освен теб.

— Можеш ли да ставаш невидима?

— Всичко мога, когато поискам — мрачно отвърна феята и излетя от джоба.

С примряло сърце Трикс гледаше как феята прелита през площада и лети право към мързеливия търговец. Мъничкото й телце светеше и беше абсолютно невъзможно да не бъде забелязано.

Въпреки това никой не я видя.

След като направи два кръга около търговеца, феята без колебание се вмъкна в джоба му. Мина една мъчителна минута. Трикс нервно дояждаше меденката.

Феята изскочи от джоба и полетя обратно. Само че не по права линия, а на зиг-заг, с танцова стъпка. От време на време в нощта прозвучаваше смехът й — нежен и мелодичен.

Търговците на сладки неща взеха да въртят глави и, за всеки случай разтегнаха лица в усмивки, в очакване на клиенти.

— Какво ти става?! — възкликна Трикс, когато Аннет долетя и кацна на ръба на джоба му. — Не се хили! Всички те чуват!

— Ами, смешно ми е — отговори феята със съжаление, но престана да се смее. — Ти… ти… недей да се сърдиш! Искаш ли да те целуна?

— С какво си се наяла?!

— Ами, с най-различни неща… с екстра самаршанска, с двойно пречистена моряшка…

— Какво?! Това момче трева ли продава?! — ужасен възкликна Трикс.

— Не, дървени стърготини! — Феята се изправи в цял ръст, запърха с криле и подпря с юмруче брадата на Трикс. — И не смей да ми заповядваш! Такава ми е… хи… природата!

Изведнъж феята се строполи от ръба на джоба право върху коленете на Трикс и това предизвика у нея нов пристъп на бурен смях.

— Това е от крема! Кремът полепна по крилете ми! — възкликна тя. — Трикс, дай малко от меденката! Дощя ми се нещо сладичко!

Трикс стисна феята в юмрука си и я пъхна в джоба, където тя веднага захруска остатъците от вафлената пуричка.

А Трикс, без да се бави, тръгна с решителна крачка към търговеца.

Разбира се, работа на градските стражи беше да се занимават с търговците на трева. Момчето обаче, макар че беше по-високо от Трикс, беше хилаво и видът му не изглеждаше опасен. След два-три по врата вече щеше да знае какво е да отклоняваш фея от правия път!

В яда си, Трикс дори не помисли, че момчето даже не беше видяло феята и, независимо от това, че занаятът му не беше от най-почтените, тя чисто и просто го беше окрала.

— Младият господин може би желае… — с тънък глас започна търговецът, когато го видя да се приближава. Но изведнъж замълча.

Трикс също се вкамени и не можеше да произнесе нито дума.

Пред него, облечен в тъмна риза и тъмни панталони, с тъмна шапчица на главата, която скриваше рижите му коси, стоеше Йен! Неговият оръженосец, който избяга!

— Майко мила! — тихо каза Йен.

— Не съм ти никаква майка! — кресна му Трикс. Значи все пак е истина това, което пише в хрониките, че съдбата жестоко наказва предателите! — Аз съм твоят предаден господар!

— От това нищожество ли си предаден? — възмутено се обади от джоба му феята.

Но Трикс не и обърна внимание. Хвана Йен за яката и му зашлеви една яка плесница. Изрече:

— Как посмя?!

— Той е долен страхливец! — отново се обади феята. — Стои и не смее да шукне! Трикс, мили, позволи ми да му отхапя носа!

— Ти даде обет!

— Е, нали малкият ме нахрани — разсъдително каза феята. — Заслужава снизхождение…

— Ти си длъжен да ми служиш денем и нощем, без да стенеш и без да роптаеш, без отдих и до последен дъх!

— Трикс, това е прекалено! Ако не почива, ще се разболее! — възмути се феята. — Ти знаеш, че винаги съм на твоя страна, но…

— Млъкни! — викна Трикс и Аннет замълча обидено.

— Нищо не казвам… — с наведена глава промърмори Йен.

Едва сега Трикс се досети, че Аннет и в момента е невидима за Йен, а също така, че няма как да я чуе.

— И добре правиш! — вече по-спокойно каза Трикс. — Избяга — това първо, обра ме, задигна ми грамотата и си я присвои — това второ. Дори само толкова е достатъчно, за да ти отсека главата! Не, това за теб ще е твърде голяма чест! Трябва да те обеся! Или да те удавя в реката!

Йен потръпна.

— Най-главното обаче е, че си се хванал да продаваш дрога! Ти ме опозори! Греховете на оръженосеца, заради неговия безчестен произход, падат върху господаря му!

— Не съм искал… — изхлипа Йен. — Трикс… аз не исках… Страхувах се да дойда с теб в Дилон. Аз не съм благородник и за мен е неприсъщо да умирам за чест и слава. А препоръките на теб не ти трябваха, ти беше тръгнал да търсиш истината, а не богатство…

— А ти намери ли богатството? — ехидно попита Трикс.

Йен мълчеше потиснато.

— Защо се хвана на работа при бандитите?

— Аз откъде да знам, че са бандити? Търговец като търговец, дошъл от Самаршан… Търгува с подправки. Два дни му помагах да бърка смеските, тичах да му изпълнявам поръчките… След това, той ми даде разни пакетчета — вика: заставаш някъде и ги продаваш. Чак на третия ден разбрах какво има в тези пакетчета. Честна дума!

— Какво говориш — ти и чест… — Трикс се замисли.

— Ще ме убиеш ли? — жално попита Йен. — Или ще ме предадеш на стражите? По-добре ще е да ме убиеш. Казват, че тези, които търгуват с дрога ги пращали в мините, а там…

— Трикс, аз нещо не разбрах — обади се феята. — Лошо ли е да продаваш трева?

— Сега какво да те правя? — Трикс, най-сетне пусна Йен.

Той стоеше покорно и не се опитваше да бяга.

— Какво пише в хрониките?

Трикс се замисли. После призна:

— Различни неща. Хипур Великодушния, например, завързал за опашката на коня си оръженосеца, който го предал.

— И после го пришпорил? — уплашено предположи Йен.

— По-лошо. Две седмици хранил коня си на корем, но не го извеждал от конюшнята. Казват, че след това оръженосецът му го взели на работа на фекалката, защото не ставал за друго — тази миризма си остава за цял живот. Но има и други примери. Жвидон Суровия пък набил оръженосеца си с камшик и му простил.

— Затова на мен суровият нрав ми харесва повече от великодушния — оживи се Йен.

— Трикс — обади се Аннет. — Бъди добър. Любовта решава съдбините на света! Не на войната! Да на любовта!

— Най-добре млъкни! — обръщайки се едновременно и към Йен, и към Аннет, произнесе Трикс. — Така да бъде — ще ти простя. Ще те накажа, но ще ти простя.

— Как ще ме накажеш?

— Сурово. — Трикс си спомни за запуснатата градина и мръсния под в къщичката на Лапад и се усмихна. — Добре, да вървим.

— Не мога, аз съм на работа!

— Какво?!

— Освен това — Йен печално погледна някъде зад рамото на Трикс — тук мен ме наблюдават…

Трикс се обърна, макар че съзнаваше, че може да се хване на стара както света въдица.

Но Йен не лъжеше.

Зад гърба на Трикс стояха двама. Единият — мургав и рошав, як като бик, чиито предци очевидно водеха началото си от горещия Самаршан. Другият — слаб и плешив дистрофик, с избелели безцветни очи. И двамата бяха млади, но фасонът им беше ужасно смачкан. Един до друг, те изглеждаха толкова смешни, че изведнъж да ти стане страшно.

— Какво си се лепнал за него? — попита плешивият. — Ей, момче!

— Сигурно не може да говори — предположи бикът и изпука с пръсти. — Отхапал си е езика…

— Не, преди малко нещо писукаше. — В ръката на кльощавия изведнъж се появи нож, а острието му беше тънко като на шило за лед. С върха на ножа, той започна да стърже калта под ноктите си. — Но това е поправимо…

Трикс преглътна и каза, колкото може по-твърдо:

— Този младеж е мой оръ… слуга. Той ще дойде с мен.

— Много смешно — каза бикът.

— Страхотна веселба — съгласи се хилавият.

Трикс с ужас разбра, че никаква магия няма да му помогне дори ако от паника вземе, че намери подходящите думи за заклинание. Магьосниците затова не са господарите на света, защото всяко заклинание трябва да бъде произнесено. И колкото е по-силно, толкова по-дълго трябва да се произнася.

А с отрязан език или, още по-лошо — с нож в гърдите е трудно да се говори. Това го знаят всички магьосници и затова предпочитат, когато поемат пътя към приключенията, да бъдат съпровождани от двама-трима рицари, които не притежават кой знае какво дар слово, но пък умеят да се оправят с разни тежки железа…

— Момчета! — феята излетя от джоба на Трикс и по опулените очи на смешната двойка стана ясно, че отлично я виждат. — Нека се прегърнем! Нека правим любов, а не война!

— Ф-фея! — изфъфли бикът.

На всички е ясно, че от феите не може да се очаква нищо добро. Особено, когато са настроени дружелюбно. Техните добрини обикновено завършват с дълъг сън в някой омагьосан замък или с неприятни трансформации в квакащи или цвърчащи животинки, а в най-добрия случай — с изключително интересната съдба на предмет от домашния бит.

— Мир! Любов! Танци на лунна светлина! — извика феята и размаха ръце. С всяко нейно движение, от миниатюрните и пръсти се посипваше сребърен прашец и като светещ облак обгръщаше двамата бандити.

Първо, на плешивия започна да му расте коса. Тя беше нежно зелена на цвят и приличаше на прясна трева. А косата на бика за секунди се оплете на тънки плитчици. Ножът в ръката на кльощавия и вече не съвсем плешивия, се превърна в лула. Тъмните им дрехи, които бяха много удобни за среднощните им злодейства се превърнаха в огромни пъстри роби. Над главите им увиснаха мънички разноцветни дъги, а от някъде засвири приятна, макар и скучна музика.

— Нека се хванем за ръце! Нека се обичаме! — продължаваше феята.

Изглежда, именно този призив уплаши особено силно бандитите. Стенейки, те хукнаха, накъдето им видят очите. Влюбените по пейките, още по-силно се притиснаха. Някъде отдалече се чуха пронизителните свирки на стражите.

— Да бягаме! — извика Трикс.

За негово изумление, Йен, без капка колебание, хукна след него. Феята също се носеше над главата на Трикс, махаше с прозрачните си крилца и се заливаше от смях.

— А разправяше, че нищо не умееш! — извика Трикс, докато бягаше.

— Когато се наям, всичко умея! — без никакво стеснение отвърна феята.

Разбира се, никой не ги преследваше. Дилонските стражари въобще не смятаха, че е тяхно задължение да тичат по хълмовете на града. Редът е възстановен, нарушителите на реда са се разбягали, няма жертви и разрушения — какво още биха могли да искат гражданите?

След един час, когато съвсем се беше стъмнило и дори крайбрежните улици бяха опустели, Трикс и Йен седяха в малката кухничка в къщата на вълшебника и пиеха чай. Благодарение на старанието на Йен (в името на справедливостта трябва да отбележим, че Трикс също помогна — запари чая), кухнята беше добила почти приличен вид. От шкафовете бяха изхвърлени прорасналите картофи и изгнилите моркови, тиганите и тенджерите бяха лъснати до блясък, а подът беше идеално пометен. Мишките, които живееха тук като у дома си, докато никой не стъпваше в къщата, се изпокриха в дупките си. Изобщо, можеше спокойно да се вечеря.

— Дори не знам какво да те правя — огорчено нареждаше Трикс, опразвайки намерения в бюфета буркан със захаросано вишнево сладко. — Представа нямам!

— Трикс, аз никога повече няма да правя така! — клетвено произнесе Йен. — Представа нямам какво ми стана…

— Не става дума за това — махна с ръка Трикс. — Щом съм ти простил, значи съм ти простил! Проблемът е друг. Нали виждаш, че сега съм ученик на вълшебника. Начинаещ…

— Аха… — Йен погледна с крайчеца на окото си феята, която седеше на ръба на масата и махаше с крачка. Феята леко прозираше, а около нея се виеше облак от мушици. — Виждам…

— Как да те взема на служба?! Ако бях истински вълшебник, щях да те взема за ученик. Но на ученика на вълшебника не му се полагат ученици. Оръженосци — също.

— А слуги?

— Лапад ще се разсърди — мрачно каза Трикс. — Той твърди, че работата на вълшебника изисква уединение. Затова и той самият няма слуги.

— Според мен лъже — каза Йен, доизгребвайки почти празния буркан от портокалово сладко. — Сигурно просто е циция.

— Не, не е — застъпи се Трикс за учителя си. — Той не е лош. Само че е беден…

— Вълшебник?! Беден?! Не може ли да си направи злато?

— Злато не може да се прави — въздъхна Трикс. — Ще почакаме, докато пристигне. Той не е лош… за вълшебник. Може да ти разреши да останеш тук. Да пазиш къщата.

— С най-голямо удоволствие! — възкликна Йен, оглеждайки кухничката. — Покривът е здрав и не тече. А през зимата сигурно е топло.

— Момчета… — феята се обърна към тях и въздъхна. — Как ви се занимава с такива глупости? Вижте, луната изгря!

— Сигурно искаш да танцуваш? — досети се Трикс.

— Аха! — феята засия. — Ще ме гледате ли?

Трикс се смути. Честно казано, когато се заговореше за феи, танцуващи на лунна светлина, той си представяше нещо по-едро. Нещо такова, което приличаше повече на княгиня Кадива. Освен това му се спеше, макар че засега дори не подозираше, че тази нощ няма да може да се наспи.

— Ясно — тъжно каза феята. — Ругаят ме, когато се храня, не ги вълнуват танците… ще се видим утре сутрин, Трикс.

Тя размаха крилца и като светеща пеперуда, излетя през отворения прозорец. Около феята се носеше такова гневно бръмчене, че дори огънят-пазач за всеки случай се дръпна встрани, когато тя мина покрай него.

— Много е строга — каза Йен. — Защо е толкова сърдита?

— Тя се храни с дрога, не разбра ли? — мрачно изрече Трикс. — Затова, когато е гладна е раздразнителна и нищо не прави като хората. Когато се наяде — започва да се хили и да върши глупости… Добре, хайде да спим. Аз ще легна в стаята на Лапад, а ти — в голямата стая, на диванчето. Или в стаичката за прислугата, там има легло.

— А може ли в кабинета?

— Не! — Трикс чак се уплаши. — В никакъв случай! На мен Лапад изрично ми забрани дори да поглеждам в кабинета му! Казва, че там има остатъчна еманация на магията. Можеш да заспиш като човек, а да се събудиш като елф или даже като минотавър.

— Глупости — колебливо каза Йен. — Плаши те… Ще легна в стаичката, там ще ми е по-удобно.

Трикс взе едната свещ, а Йен — другата. Когато стигнаха до края на коридора, момчетата си пожелаха „лека нощ“ и се разделиха — Йен — в стаичката за слугите до входната врата, а Трикс — в спалнята на магьосника — доста мрачна стая, но с широко и меко легло. Трикс угаси свещта и постоя известно време до отворения прозорец, вдишвайки свежия и прохладен въздух. Макар денят да беше горещ, нощта бе прохладна. През клоните на дърветата се виждаха къщите на високите квартали и дори куполът на княжеския дворец. Трикс се учуди, че и дворецът, и улиците между големите домове бяха силно осветени. Виждаха се малките точки на фенерите, светеха с червеникаво-жълта светлина факлите, а покрай купола на двореца, струеше магическо сияние. Интересно, всяка нощ ли беше така? Или днес регент Хасс е имал някакъв важен прием и сега гостите му се разотиваха…

Трикс въздъхна, легна на леглото и се зави до ушите с одеялото. Завивките бяха чисти, ако някой беше спал в тях, то не е било повече от една-две седмици. Реши да не облича нощницата на Лапад. Утре ще трябва да нареди на Йен да я изпере заедно с чаршафите, а той самият — да отиде на пазара и да напазарува всичко по списъка на Лапад: храна, чисти кърпи, хартия и мастило, ароматни свещи, вино — бяло и червено, сапун за ръце, сапун за коса, ароматни соли за вана…

Вече заспиваше, когато чу стъпки в коридора. Затаи дъх. Вратата на спалнята изскърца.

Йен!

Дали негодникът не беше решил да го обере и пак да избяга?

— Трикс!… — жално и тихо простена Йен. — Страх ме е… Там… там някой ходи!

— Къде?

— В ка… кабинета!

Трикс се събуди на секундата. Скочи и бързо намъкна панталоните си. Опипа стената — беше забелязал още през деня, че великият магьосник, без да се осланя само на магиите, държи в спалнята си обикновена, но тежка бухалка, подобна на тези, които носеха стражарите. Когато хвана гладката дръжка от каучуково дърво и омота около китката си кожената каишка, Трикс веднага се почувства по-уверено. Нали, в края на краищата, той беше победил онзи хулиган в боя с тояги?! Победи, защото беше сътворил заклинание, което го беше превърнало в умел и силен боец. Доколкото знаеше, такива заклинания действат дълго време.

— Да вървим — заповяда Трикс. Очите му вече бяха свикнали с тъмното и светлината, която влизаше през прозореца беше напълно достатъчна, за да се ориентира. Йен също беше по риза и бос.

— В началото чух, че някой шумоли отвън, при портичката — разказваше Йен. — Помислих си, че няма нищо, че минават хора. А и шумът престана. После обаче чувам, че нещо скърца в кабинета… чува се тихо говорене… Това е магията, да знаеш, магията е! Остатъчната има… еманация!

— Влязъл е крадец — неуверено каза Трикс. Предпазливо се доближи до вратата на кабинета. Май беше тихо.

— А огънят-пазач? — зашепна Йен на ухото му.

— Няма нищо…

— Ама аз го видях, той прелетя край прозореца, когато се шумеше.

— Да не си сънувал? — попита Трикс.

Момчетата стояха притиснати и се вслушваха в нощната тишина. Всъщност, нощем никога не е съвсем тихо. Отвън шумят листата на дърветата, припукват в печката изстиващите въглени, тихо въздиша отруденото дюшеме, проскърцват пантите на вратите, в някой ъгъл стърже мишка… А сега тишината беше мъртва, все едно на гробище или в пещера.

— Няма никого! — пошепна Трикс.

— Защо шепнеш — попита Йен.

— За да не ме е страх — призна си Трикс.

— Може наистина да ми се е присънило… Много странно…

Той така и не успя да довърши кое е странното. В кабинета нещо издрънка и зашумоля. След което под вратата изби ярка светлина.

— А-а! — извика Йен с цяло гърло.

— А-а! — подхвана Трикс и, знаейки, че е по-добре да уплашиш врага си, отколкото да се страхуваш от него, тресна с бухалката с всичка сила по вратата.

— А! А! — на два гласа завикаха от кабинета.

Зарадван от тази слабост на неканените гости, Трикс изрита вратата, колкото сили имаше и тя се отвори навътре.

На бюрото на магистъра гореше стара газена лампа. До нея, с кибритена клечка в ръката, стоеше като вкопано момче, горе-долу на годините на Трикс, облечено в дрехи, каквито носеха в двореца на княза — бяло и синьо, къси панталонки, малко под коленете, на главата с кръгла шапчица. Ако се съдеше по дрехите му, момчето беше или паж, или младши слуга в княжеския палат. Зад гърба му се криеше някакъв дребосък — чернокос и мърляв, облечен в каквото попадне и… познат на Трикс!

— Аха! — усетил изведнъж прилив на бодрост, извика Трикс. — Това си ти!

Малякът, който носеше твърде гръмкото име Халанбери и предпочиташе да отговаря на прозвището „Аха“, затвори устата си и се вторачи в Трикс. После виновно каза:

— Аха. Аз съм. А ти защо си се вмъкнал тук?

— Аз съм тук по право — натърти Трикс, колкото може по-уверено. — Тази къща е на моя… на моя учител. Тук съм, за да я наглеждам. А ти какво правиш тук?

„Аха“ изгледа спътника си с умоляващ поглед. Онзи, все още държеше в ръка догарящата кибритена клечка и точно в този момент, тя докосна пръстите му. Хлапакът изписка, изпусна клечката и започна да я тъпче, като едновременно с това, захапа изгорения си пръст.

— Какво си се разпищял като момиче? — презрително се обади Йен, зад гърба на Трикс. — Изгори си пръстчето! Чудо голямо! Слуга при княза, а тършува из чуждите къщи! Позор! Сега ще извикам стражите и Хасс ще заповяда да ти ударят един пердах!

Трикс улови втренчения поглед на светлокосото момче и малко се смути. Дори му се стори, че момчето нарочно изгори пръста си, за да спечели няколко секунди и да измисли какво да отговори.

— Говори! — заповяда Трикс. — А ти, Аха, млъкни за малко! Напразно те защитих на пристанището, трябваше за урок да те натупат.

— Той продаде лодката, а после наби онези от пазара, аха… — бързо изрече момчето и млъкна.

Княжеският слуга измъкна най-сетне пръста от устата си и потупа своя малък приятел по рамото.

— Тихо, Халанбери! Момчета, аз много ви моля да ни простите на мен и на моя малък приятел. Ние не знаехме, че тук живее някой. Търсехме само къде да пренощуваме за една нощ, а на сутринта щяхме да си отидем, без да причиним на този дом никакви вреди.

Трикс изхъмка. Момчето имаше много хубав глас, макар и все още детски и тънък и говореше толкова гладко, че веднага ставаше ясно — отраснал е сред благородници.

— Не сме ти никакви момчета — нарочно грубо каза той. — Ти кой си?

— Казвам се Тйен и съм ученик на пътуващ музикант — момчето смъкна шапчицата си и се поклони церемониално, като разпери встрани ръцете си.

Трикс неволно склони глава. Когато четиринайсет години са те обучавали на етикет, на определени думи и жестове отговаряш, бе за се замисляш.

— Моля за извинение… благородни господине, мога ли да узная името ви?

— Трикс.

В погледа на Тйен заблещукаха весели пламъчета.

— Трикс… Трикс Соийе, наследникът на съхерцога Рат Соийе?

— Да — след кратко колебание призна Трикс.

— Познах ви, ваша светлост, съхерцоже Трикс Соийе. — Тйен отново се поклони, този път, още по-ниско. Обаче не коленичи. — Виждал съм ви по време на визитата на вашия славен баща при регент Хасс.

— Какъв съхерцог съм аз? — съкрушено попита Трикс. — Сатор Гриз узурпира трона. Сега съм само едно сираче — беглец… и ученик на вълшебника… Само че аз не те помня…

— Трябва ли благородният Трикс Соийе да помни всеки слуга в княжество Дилон? — почтително изрече Тйен. — Аз обаче не съм ви забравил. Вие бяхте много добър към прислугата и развеселявахте княгинята, когато тя се натъжаваше…

— Махни я княгинята — тросна се Трикс. — Няма си работа — натъжава се… Можеше да се намеси, когато Сатор завзе властта, нали?

— Хасс е владетелят — мрачно отвърна Тйен. — А него справедливостта не го вълнува.

— Справедливостта никого не вълнува — съгласи се Трикс. — Какво правиш в този дом, певецо? Опитай се да ме убедиш да не викам стражите. Имаш две минути на разположение!

Халанбери хвана Тйен за ръката и каза:

— Ние може…

— Мълчи — прекъсна го Тйен. — Благородни Трикс, простете за нахълтването! Работата е там, че аз разгневих регент Хасс. Днес той приемаше делегацията на витамантите от Кристалните острови и по време на разговора, аз случайно се озовах до тях… аз владея езика, на който те разговаряха…

— И?

— Разбрах, че регент Хасс е склонен към измама. Той иска да даде княгиня Тиана, която му е поверена и той е неин опекун, на господаря на витамантите — вълшебника Евикейт. Тогава Хасс ще получи княжеството, а господарят на витамантите ще се сроди с фамилията, която е на власт. Кралят е възрастен и се говори, че не може да има деца. Наследниците на Евикейт и Тиана ще са бъдещите претенденти за трона.

— Тиана ли казваш? Та тя е още бебе, още играе на кукли! — възкликна Трикс. — Макар че… Е, не, сигурно е пораснала… Все едно… Ако витамантите започнат нова война… ако завземат трона… Хасс също ще го отнесе. Той да не е оглупял?

— И Хасс не е първа младост — тъжно отвърна Тйен. — Той не е чак толкова лош, но не му се умира. А ако витамантите завземат властта в кралството и той им служи вярно, ще може да живее, колкото си поиска. Ако иска, сто, ако иска, хиляда години. Казват, че Евикейт е на повече от седемстотин години!

Трикс се хвана за главата.

— Това е измяна към трона! — промълви той. — Това е най-голямата измяна на този свят! По-страшна няма! Как е могъл?! Нали във вените му тече кръв на благородник!

— Всички искат да живеят — изписука Халанбери. — Баща ми обича да казва, че кръвта и на благородника, и на работника е червена…

Трикс се обърна към Йен. Нещо много дълго беше мълчал. И видя, че оръженосецът му го гледа с широко отворени очи.

— Какво…

— Значи… значи ти не си се шегувал? Значи наистина си Трикс?

— Йен, голям глупак си! Та нали още барон Галан ме припозна!

— Той, баронът е хитрец! И теб те наричаше Трикс, и мен… — Йен се изчерви. — Аз… ваша светлост… Ако знаех, че ти си истинският Трикс, никога нямаше да избягам.

Трикс махна с досада и се обърна към Тйен. Тйен чакаше търпеливо.

— Много си загазил, певецо! — каза той. — На обикновения човек работа ли му е да се бърка в заговори? Чудя се как регентът не ти е отсякъл главата на място.

— Успях да избягам. Строших в главата на регента една чаша с боров мед, една порцеланова ваза с праха на великия рицар Андронас, а след това, запратих още четири чинии. Но те не се счупиха, защото бяха златни, само го насиниха. После избягах. Има един таен тунел към градината, за който Хасс не знае…

— Ясно. — Трикс кимна. — Ето защо на хълма е пълно с хора с факли… Провървяло ти е.

— Провървя ми — тъжно каза ученикът на музиканта. — Халанбери ми помогна. Не го гледай, че е толкова мъничък. Той е добър приятел.

Халанбери се заусмихва, но веднага отново стана сериозен. И той, и Тйен загледаха Трикс с очакване.

Беше прекрасно да усещаш, че от теб зависи нещо толкова сериозно. Честно казано, дори в онези времена, когато Трикс беше пълноправен наследник на съхерцог Рат Соийе, от него зависеше много малко. Е, разбира се, за дечурлигата, които бяха направили някакви бели или се бяха били и бяха пратени при Трикс „на съд“, всичко беше много сериозно. Трикс разбираше прекрасно, че господарят трябва да умее да взема решения, да бъде и строг, и човечен, затова винаги се стараеше да изясни докрай нещата, преди да постанови присъдата. Но дори да сбъркаше, най-страшното, което можеше да се случи, бяха няколко пръчки по нечии не толкова провинени задни части.

Но заговор с витамантите?! Измяна към трона?! Нещастното малко момиченце, което ще бъде омъжено за седемстотингодишен старец… Трикс сбърчи чело и се опита да си спомни Тиана. Нещо го тревожеше… Нещо смътно и неразбираемо…

— Трябва да спасим княгинята! — твърдо каза той.

— Нали е малка и се натъжава, защото си няма друга работа — с неочаквана обида в гласа каза ученикът на музиканта. Изглежда се е зазяпал по княгинята, помисли си Трикс. Глупак…

— Тъкмо затова — отсече Трикс. — Тя е момиче и е в беда. А и земите ни са в съседство, а съседите трябва да си помагат… Трябва да съобщим на краля. И да измъкнем Тиана от замъка.

— Не трябва да я измъкваме! — каза Тйен.

— Защо така?

— Ами, докато аз съм в неизвестност, Хасс няма да рискува да и стори нещо лошо. Ти само ми помогни да се скрия. Трябва да се добера до краля и да му разкажа всичко.

— Ти си страхливец! — Трикс чак се разстрои, че такова симпатично момче, което беше проявило храброст и беше избягало от разярения Хасс, правейки го за смях, сега отказва да помогне на княгинята. — Сякаш кралят ще те изслуша! Аз, че съм съхерцог, още не мога да открия истината. А ти… Не ми говори! Ученик на музикант… Всички музиканти са лъжци!

— Не е вярно! — писна Халанбери. — Моят татко е музикант. И не е лъжец! Аха!

— Всички музиканти са лъжци, с изключение на твоя баща. — Трикс великодушно реши да не спори с простолюдието. — Не, Тйен, така не се прави. Подарявам ви… ъ… покрив над главите и своето покровителство. Ще почакаме моят учител Лапад да пристигне и ще го помолим…

Той помръкна и замълча.

— Какво — попита го Тйен и надникна в очите му.

— Вълшебниците — мрачно отвърна Трикс. — Регентът има куп вълшебници на служба в двореца. Те ще те намерят за отрицателно време!

Тйен се усмихна и измъкна от пазвата си амулет — златен диск с тънка верижка. Беше изтъкан — нямаше друга дума — от най-тънките златни нишки, преплетени в чудновати плетеници или във фигури от стилизирани букви.

— Имам си защитен амулет. Пази и мен, и тези, които са с мен. — Тйен придърпа Халанбери към себе си, а той грейна като котенце, което са погалили. — Нас не могат да ни открият с магия. Според теб как сме се измъкнали от двореца?…

— И покрай огъня — пазач успяхме да се промъкнем — каза Халанбери. — Ние нарочно избрахме къща с огън — пазач.

— Откъде имаш това нещо? — без да откъсва очи от амулета, каза Трикс. — Това е много скъпа вещ!

— Откраднах го. От княгинята. — Тйен вдигна рамене. — Нищо не губя.

Трикс разпери ръце.

— Ти си безразсъден човек! Ами, ако амулетът беше с предпазно заклинание? Да превръща в пепел ръцете на крадеца? Дай да го видя!

— Не го давам! — Тйен бързо заприбира амулета обратно в пазвата си.

— Да му го взема ли? — войнствено попита Йен. — Уж иска помощ, а се измъква като…

Малкият Халанбери сви юмручета и пристъпи напред, решен да защити приятеля си.

— Ако ти го дам, магьосниците веднага ще ме открият! — бързо изрече Тйен. — Не ми вземайте амулета, моля ви!

Трикс помисли и реши, че Тйен е прав.

— Ако не ви е страх, можете да останете да пренощувате тук, в кабинета. Утре сутринта, също не бива никъде да ходите. Ще ви търсят из целия град.

— Аха. А мен за какво ще ме търсят? — учуди се Халанбери. — За мен никой дори не подозира. На кого съм му притрябвал, аха?…

— Тук може да свършиш малко полезна работа — каза Трикс. — Конюшнята не е почистена. Значи разбрахме се…

— Какво виждат очите ми?! — възмутено звънна над ухото на Трикс. — Не, моля ви се, как му викат на това?!

Трикс вдигна поглед и мрачно изгледа Аннет.

— Стига си пищяла! Това са… наши гости. Те са под моето покровителство!

— Гости, а? — заядливо каза феята. — Така ли му казват сега? Достатъчно беше вярната ти фея за минутка да се отдели от теб, за да потанцува с приятелките си на лунна светлина и вие веднага доведохте момиче в къщата и стоите пред него полуголи!

— Какво момиче?! — сбърка се Трикс.

— Отвори си очите! Ха-ха-ха! — феята се разсмя демонично. За жалост, гласът и беше слабичък и не произведе очаквания ефект. — Искаш да кажеш, че не можеш да различиш момиче, обуто в панталон, от момче? Ох! Ти май наистина, нищо не различаваш!!

— Магически еманации! — ахна Йен и бързо събра в колелце палеца и показалеца на лявата си ръка — против уроки. — Лоша работа! Беше момче, превърна се в момиче!

Трикс погледна към феята.

После погледна Тйен.

А после ръгна с лакът в слабините Йен, коленичи, както подобава на рицар и каза:

— Ваше сиятелство, княгиня Тиана, простете на вашия слуга за непочтителните думи и поведение. Моят живот изцяло ви принадлежи!

„Ученикът на музиканта“ го погледна изпитателно. След което княгиня Тиана каза:

— Станете, ваша светлост, благородни съхерцоже Трикс. Аз и… — княгинята въздъхна — моят незаконороден брат Халанбери оставаме под вашето благородно покровителство.

Феята мълчеше и пърхаше с крилца. Йен шумно преглътна и задърпа надолу ризата си.

Едва сега Трикс забеляза приликата между „ученика на пътуващия музикант“ и онова красиво и разглезено момиченце, което му беше писнало да развлича преди четири години. Къде му са очите?! Значи бяха достатъчни едни мъжки дрехи и късо отрязана коса (Трикс забеляза, че косата и беше отрязана набързо и неравно, с няколко движения на ножицата, от неумела и слаба ръка), за да не разпознае княгинята!

— Много ме е старах, Трикс — каза Тиана и гласът и стана изведнъж жален и уплашен. — Много. Всичко, което ти разказах за Хасс и витамантите е истина. Нали ще ме защитиш?

3

Ако все още си съвсем млад, но си престанал да се мръщиш, когато видиш глупаво момиче, ако още от дете си убеден, че ще станеш благороден рицар, ако с възторг си чел в древните ръкописи за подвизите, извършвани в чест на прекрасните дами, тогава ще разбереш какво изпитваше Трикс, когато рано сутринта напускаше дома на Радион Лапад.

Княгиня Тиана все още сладко спеше (Трикс и отстъпи леглото в спалнята на магьосника, а той легна на дивана в кабинета, като пренебрегна опасността от магическите еманации), когато Трикс и Йен се отправиха към пазара. Халанбери, на чието рамо беше кацнала нацупената фея Аннет, стоеше на вратата и се прозяваше, а Трикс му даваше последни наставления:

— Никъде няма да излизате, ясно ли е? Вода за пиене има, кофата за ходене по нужда е чиста. Никого няма да пускате. Само мен… — Той погледна към оръженосеца и добави за всеки случай: — И Йен. Спусни всички резета!

— Разбрах, де! Аз да не съм бебе?! — обиди се Халанбери. — Аз помогнах на Тиана да се измъкне от двореца!

— Ние ще си дойдем много бързо. Ще напазаруваме, каквото трябва и веднага се връщаме. А вие поспете.

— Аха, ще поспим… Ами, ако пристигне твоят магьосник?

— Няма да пристигне. Вчера той и приятелите му са имали симпозиум. Сигурно е продължил цяла нощ. Ще спи до обяд, може и до довечера. Утре ще дойде.

— Какво е това „симпозиум“?

— Вечеря с приятели. Хапват, пийват вино и си приказват.

— Аха… Значи тогава баща ми всяка вечер има симпозиуми — кимна Халанбери.

— Баща ти? Нали Тиана каза…

— Ами, да — простичко отвърна Халанбери. — Майка ми е била прислужница на стария княз. Но това не се брои, нали? Аз княза съм го виждал само веднъж. Искаха да ме набият защото ме хванаха да ям ягоди в градината. Князът разбра за това, намръщи се и каза да не ме бият. Това е!

Трикс кимна и несръчно потупа Халанбери по главата. Изведнъж се досети как някои от прислужничките им, когато се сдобиваха с големи кореми, заминаваха някъде в провинцията. А веднъж баща му лично връчи на една от тях тежка кесия и й пожела да си намери добър съпруг.

Може би, това наистина не се брои?

Изведнъж му стана тъжно и неловко пред Халанбери.

— Върви да си доспиш — грубовато му каза Трикс. — И не забравяй да заключиш!

— Мили, вземи ме със себе си — безнадеждно замрънка феята и загледа Трикс с лош влюбен поглед. — Мъчно ми е без теб!

— Не! — твърдо отговори Трикс. — Феите не ходят на пазар. Ще стане цирк, а не пазар, ако дойдеш с нас.

Аннет се наду и не отговори.

Двамата с Йен впрегнаха отпочиналото конче и тръгнаха по хлад към най-близкия пазар.

— Провървяло му е — безгрижно подхвърли Йен. — Представяш ли си — син на пенсиониран музикант и изведнъж — със синя кръв!

— Кое му е хубавото — избуча Трикс. — Това, че не са го напердашили заради ягодите?

— Между другото, това изобщо не е малко — с тон на познавач каза Йен. — Благородната кръв винаги си намира изхода!

— Да… с нож в корема… Да си беше стоял в лехата с ягодите, сега нямаше да се крие от стражите…

— Ягодите вече преминаха — въздъхна Йен. — Жалко, аз много обичам ягоди.

— Нищо не разбираш — отвърна Трикс. — Аз пък си помислих, ако… колко е несправедливо!

— Ако и ти си имаш незаконни братя и сестри ли? — досети се Йен. — Сигурно си имаш, няма как… И какво от това? Тях не са ги лишили от трона, не са ги затваряли в тъмница! Малко слава — малко грижи. — Той бръкна с ръка под ризата си и се почеса. — Трикс, в къщата на вълшебника има дървеници, трябва да купим самаршански прах. Никой не прави по-хубав прах от южняците!

Пътят мина незабелязано в приказки. Скоро стигнаха пазарния площад, където, въпреки ранния час, беше пълно с хора. Трикс остави Йен да пази двуколката, а той се захвана да пазарува по списъка, който Лапад беше направил. Пълните с медни монети джобове олекваха, а в двуколката постепенно се натрупа купчина, колкото планина:

— Месо — свинско и телешко;

— Хляб — бял и ръжен;

— Сирена и колбаси;

— Обикновен зехтин и зехтин с настойка от билки;

— Домати и краставици — пресни и на туршия, задължително със саламурата;

— Чай — зелен, червен и черен;

— Кафе — обикновено и планинско, полезно за магическа концентрация;

— Захар — бяла, рафинирана и кафява захар на кристали;

— Вино — бяло, сладко; вино — червено, сухо; анасонова ракия, двойно препечена;

— Черен сапун за пране, благовонен сапун за ръце и лице, течен сапун за коса и брада;

— Ароматни пръчици, ароматни пирамидки, ароматна пудра за под мишниците, и ароматни масла за двуколката, за не мирише толкова силно на конска пот;

— Конопени кърпи и ленени чаршафи;

— Хартия за писане, разноцветно мастило, моливи и пера — гъши и от фламинго;

— Порцеланови чинии и глинени купички…

Ако се съдеше по списъка, мъдрият Лапад или беше решил да се пресели в Дилон за дълго време, или щеше да откара част от всичко това обратно, вкъщи. Трикс се развихри. Никога не му се беше случвало да купува самичък толкова различни неща. И джобовете му никога не бяха тежали толкова. Медните монети със съмнителен произход бързо напускаха джобовете му и влизаха в джобовете на търговците, за да се разпръснат по-късно из целия град, във вид на ресто. Дълбоко в душата си, Трикс разбираше, че не постъпва добре, но търговската треска го беше завладяла. По своя инициатива, той купи сладки плодове и лимонада за Тиана — кой знае какво беше свикнала да яде… След което, примирайки от вълнение заради собствената си смелост, купи от лелята с цветята букет малки белоснежни рози, които свидетелстваха за чистотата на намеренията му и дълбоката му преданост. Търговката — пълна жена на години, заговорнически му смигна и го щипна по бузата, което накара момчето да се изчерви.

С букета в ръцете, Трикс се връщаше към двуколката и се чудеше какво да каже на Йен, след неминуемите насмешливи подмятания за цветята. И застана като вкопан между сергиите, когато видя до двуколката да стоят трима стражари и рицар на кон. Йен, абсолютно нещастен, стоеше пред стражарите и нещо обясняваше, размахвайки ръце.

Това най-вероятно беше обичайна проверка, която стражарите правеха, независимо на кого — дали на някой подпийнал търговец или на гражданин с подозрителна външност, или на малко момче, в чиято каручка се възвишаваше несъразмерно голяма купчина с покупки.

Тази проверка не би била опасна, ако в джоба на Трикс не беше останала почти пълна шепа от монетите, които бяха абсолютно забранени за ученика на магьосника.

Ах, колко би се зарадвал сега Трикс на някое крадливо хлапе, което да измъкне всичко от джоба му! Но джобът му беше така натъпкан, че на нито един крадец и през ум не би му минало, че това са пари. Като се замисли човек, с какво може да са пълни джобовете на едно момче с такива обикновени дрехи? Топчета за игра, ножче, свирка и евентуално — много мръсна носна кърпа.

В един момент, Трикс беше готов да изсипе монетите на земята, макар че по-глупаво нещо не можеше да се измисли. Звънът на монетите щеше веднага да се чуе, а този, който се опитва да се отърве от парите си, не е нищо друго, освен крадец, който се страхува да не го хванат!

Но в този момент Трикс улови погледа на един търговец, слаб и висок, обрулен от горещия южен вятър. Явно беше от тези, които сами караха дотук благовонията си и сами ги продаваха — или от скъперничество или за по-голяма печалба. Преди половин час Трикс беше купил от него ароматни свещи и търговецът беше забелязал лекотата, с която Трикс се разделяше с парите.

Сега търговецът забеляза цветята. Смигна на Трикс и му помаха с ръка. С вдървена походка, Трикс се приближи към него.

— За дамата на сърцето ли са? — проницателно попита търговецът. — Решил си да я поканиш на гости и харчиш спестените си пари?

Трикс кимна за всеки случай.

Търговецът се огледа, понижи глас и каза:

— Имам еликсир от Сивите планини, младежо. Не е съвсем законен… но и ти не си от страхливите, нали? Само едно шишенце на една кана вино — замълча и със съмнение огледа Трикс. — На кана с лимонада. И тази, с която си споделил напитката, завинаги ще е твоя.

— Завинаги ли? — поразен попита Трикс и дори забрави за стражите.

— За два-три месеца, със сигурност! А повече, повярвай на опита ми, не ти и трябва. — Продавачът захихика. — Не бързай да си слагаш оковите, момче!

— Да, и аз не бих искал… — призна Трикс. — Колко?

— Скъпо е — въздъхна търговецът. — Три златни монети.

Трикс мълчаливо изсипа в ръката му монетите и каза:

— Строших касичката си. Тези стигат, нали?

— Малко не достигат, но няма проблем. — И търговецът с бързо движение му протегна едно тумбесто синьо шишенце. В действителност, за толкова пари можеха да се купят две такива шишенца, но кой търговец би си признал? — Успешна вечер, младежо! Можеш да напръскаш и цветята, с дамата ще вдишвате аромата им…

След като се избави от компрометиращите го медни монети, вече по-спокоен, Трикс се приближи до двуколката. Когато го видя, Йен засия и облекчено възкликна:

— Ето го и него!

Стражите и рицарят се обърнаха към Трикс. Даже конят на рицаря прояви известен интерес.

— Случило ли се е нещо, уважаема стража? — попита Трикс, помнейки, че нападението е най-добрата отбрана, като изключим бягството, разбира се.

— Всичко това, твое ли е? — опипвайки с поглед Трикс, попита единият стражар, който носеше на ръката си лента на старши по чин.

— На господаря ми е.

— При кого служиш?

Беше опасно да лъже. Опитният стражар веднага щеше да усети лъжата.

— При магистъра по магии Радион Лапад от Босгард. Днес — Трикс реши съвсем мъничко да отстъпи от истината — магистърът има намерение да посети Дилон, за да участва в обсъждането на най-новите постижения в областта на магията. Аз съм изпратен да подготвя за престоя му тук, домът му на улица Вишнева.

Стражите, които бяха свикнали да вадят с клещи всяка дума, смилаха чутото.

— А ти… да не си ученикът на магьосника? — попита стражарят.

— Казвам се Трикс. Аз все още съм съвсем в началото на пътя на познанието за света — скромно каза Трикс, както подобава на ученик.

Стражите веднага станаха доста по-вежливи. Един вълшебник, пък бил той и начинаещ не може да се сравнява с някой калфа или чиновник. От това, че несръчно ще те превърнат в жаба или ще те уцелят с не много горещо огнено кълбо, по-добре няма да се почувстваш.

— Ти си ученикът на вълшебника, ами този кой е? — и стражарят посочи с пръст към Йен.

— Той е слуга. Не е работа на ученика на вълшебника да обтрива коня и да изнася боклука — каза Трикс.

— Бъдете внимателен, господин ученико. — Тонът на стражаря беше станал съвсем дружелюбен. — След глухата провинция, тук, в столицата трябва да сте много внимателни. Нали разбирате — крадци, разбойници, мошеници…

— Ние водим борба с тях — вметна другият стражар.

Трикс вежливо кимна. Размина се!

— С какво се разплащахте за покупките, уважаеми ученико на вълшебника? — внезапно попита рицарят.

— Със сребърни монети — твърдо отвърна Трикс.

Забралото на рицарския шлем беше спуснато, но Трикс беше сигурен, че го оглеждат внимателно.

— Нека допуснем. Кажи, Трикс, не си ли виждал на пазара или другаде, момиче на твоята възраст — светлокосо и синеоко, с нежна фигура?

— Тук има много момичета — отговори Трикс. — Светлокоси — също. Може да съм видял такова момиче, но нямам време да се заглеждам.

— Хубав букет — неочаквано произнесе рицарят. — Да не би да си решил да го подариш на учителя си?

Стражите развеселено се разсмяха.

— Магистър Лапад е особено взискателен, когато става дума за чистотата — каза Трикс. — Той държи в тоалетната винаги да има свежи цветя с приятен аромат.

— Това е похвална черта — с ирония отвърна рицарят. — Похвално е и за ученика. Успех ти желая, млади вълшебнико. И ако срещнеш момиче като това, за което те питах, веднага да съобщиш на стражите. Това е дъщерята на уважаван аристократ, която страда от загуба на паметта и от болезнени фантазии. Тя е успяла да избяга от бавачките си и сега цялата градска стража се мъчи да върне нещастното момиче у дома.

— Горката — каза се Трикс. — На улицата е много опасно за една млада дама… независимо от старанието на стражите. Ще се оглеждам за нея!

Рицарят кимна — нещо което съвсем не беше проста работа, заради доспехите. Порови в торбата на пояса си и подхвърли към Трикс една чисто нова сребърна монета.

— Имам една молба към теб, млади вълшебнико. Аз познавам Радион Лапад и бих се радвал да го поздравя в нашия град, но дългът ме зове и ме чака дълъг път. Купи на Радион люта самаршанска настойка с корени от калис и листа на зелзиба. Кажи му, че е от един стар приятел от Черния брод.

— Благодаря ти — възхитен произнесе Трикс. — Още сега ще купя.

Рицарят обърна коня и тръгна през тълпата. Стражите го последваха.

— Нещо ми се струва подозрителен — каза Йен на Трикс. — И мен ме разпитва за момичето. Това нали е за…

— Ш-ш-т! — просъска Трикс.

— Монетата истинска ли е?

Трикс внимателно огледа монетата.

— И фалшива да е, не изглежда по-зле от истинска. Ще изтичам до сергиите на самаршанските търговци…

Да намериш настойка от корени на калис и листа от зелзиба се оказа нелека задача. Някои търговци само клатеха глава, други се смееха и го отпращаха. Трикс обиколи почти всички сергии, докато един търговец най-сетне извади изпод масата малка глинена стомничка и каза назидателно:

— Запомни — не повече от три лъжички за един път!

Леко смутен от това предупреждение, Трикс се раздели с монетата (търговецът известно време протяга ръце към небето, въздиша и настоява да му се доплати, докато накрая не се убеди, че на момчето не му бяха останали никакви пари). Трикс се върна при Йен и му помогна да подредят стабилно багажа. Най-после бяха готови да се измъкнат от тълпата. Слънцето вече беше започнало да напича.

— На мен, да знаеш, много ми харесва да съм слуга на вълшебника — нареждаше Йен. — Я колко неща сме накупили! И тази история с…

— Ш-ш-шт!

— … с ученика на музиканта — заговорнически продължи Йен. — Аз да не съм глупак! Трябва да ти кажа, че страшно си падам по приключенията! Но само, когато са с хубав край.

— Приключенията са приключения именно когато завършват добре. Иначе се наричат неприятности.

Едва след час (улиците вече бяха пълни с народ), Трикс и Йен наближиха дома на Лапад. Още отдалече, Трикс усети, че се случва нещо лошо: портичката беше отворена и вятърът я люлееше насам-натам, а пред оградата се беше събрала неголяма тълпа — две-три прислужници, които се прибираха от пазар, няколко сополиви хлапета и един як мъжага с хубави дрехи, мургав от примеса на самаршанска кръв, който пушеше лула.

Когато каручката се приближи, мъжът излезе напред. Огледа придирчиво хлапетата и се обърна към Трикс:

— Тук ли си отседнал?

— Да. — Трикс усети, че най-добре ще е да не лъже.

— Чия е къщата?

— На вълшебника Радион Лапад.

— А ти кой си?

— Казвам се Трикс, ученик съм на вълшебника. Пристигнах снощи, за да подготвя дома за господин Лапад.

Мъжът леко се отпусна.

— Ще е добре, ако не лъжеш… Трикс, аз се казвам Азан и съм управителят на квартала.

Трикс не знаеше какво е това — управител на квартала. В съхерцогството нямаше такива длъжности. Но за всеки случай, кимна вежливо.

— Този с теб ли е? — Азан погледна към Йен.

— Той е слуга.

— Следващия път, когато излизаш от къщи, недей да водиш и слугата със себе си. У вас е влязъл крадец.

— Крадец ли?! — ахна Трикс. — Но…

— Късмет, че наблизо е минавала стражата — продължи Азан. — Забелязали са крадеца, хванали са го и са го отвели със себе си.

— Тук имаше огън-пазач! — възкликна Трикс.

— Изглежда крадецът е имал амулет, който да го пази. — Азан изразително се изплю. — Навсякъде е пълно с магии… Крадецът се разхожда с амулет, а почтеният рицар е трябвало с меч да се спасява от огъня — пазач. Целите му доспехи са в сажди.

— Със стражите е имало рицар? — бързо попита Йен.

— Слугата ти е много невъзпитан! — възмути се Азан. — По по всичко си личеше, че му се говори и той отвърна, гледайки към Трикс. — Да, със стражите е имало и рицар, защото иначе е нямало как да се справят с огъня. Когато дойде твоят учител, момчето ми, помоли го да се отбие при Азан. Великите дела и премъдрите изследвания вече трета година пречат на магистър Лапад да си плати данъците и таксите за издръжка на градските стражи. А сам виждаш, че времената са неспокойни…

— Къде откараха крадците? — попита Трикс.

— Крадеца — беше само един. Гледаш го — прилично на вид момче… Нагоре, към двореца го отведоха. Ще се окаже, че е синчето на някой от велможите — назова името на баща си и не го откараха в участъка. Ще му се размине с няколко камшика на голо, а ако беше обикновено момче, щяха да го пратят начаса в мините! — с неочаквана съсловна обида в гласа изрече Азан.

— Да вървим — Трикс помъкна Йен след себе си. — Благодаря, господин управител.

Те откараха двуколката в градината, като минаха направо върху черното прогорено петно — това беше всичко, което беше останало от огъня-пазач. Трикс хвърли поводите към Йен.

— Разпрегни коня и го заведи в конюшнята. След това занеси покупките в къщата. Но не влизай по-навътре от верандата!

— Но… — Йен се порази. — Как…

— Ще вземат да отмъкнат нещо — Трикс погледна косо към тълпата зяпачи. — Лапад ще си го изкара на мен. А аз — на теб…

И, като прекрати разговора, той влезе в къщата. Вратата беше широко отворена.

Вътре беше тихо. Нямаше никакви следи от присъствието на стражите — нито кални следи по пода, нито преобърнати с ритник столове, нито счупени вази, нито неприлични рисунки и надписи по стените. Даже, на пръв поглед всички вещи си бяха на мястото, включително и двата изящни свещника на камината в гостната и скъпата статуетка от бял мрамор — точно копие на знаменития паметник на княгиня Кадива, само че в по-свободно изпълнение.

Очевидно стражите изпитваха към вълшебниците особено уважение, нещо, което обикновено не им беше присъщо.

Трикс внимателно се огледа. Преглътна буцата в гърлото си и сам си заповяда да бъде твърд, мъжествен и да не проявява сантименталност.

Той неслучайно заповяда на Йен да не влиза в къщата — никой не знае какви ужасяващи сцени ги чакаха вътре… Впрочем, Трикс се досещаше…

Щом стражите бяха извели от дома само единия от „крадците“ — княгиня Тиана, значи Халанбери беше останал вътре. Ясно беше какво се беше случило с храброто момче, готово да даде живота си за своята княгиня и половин сестра.

— Само не с меч! — мърмореше Трикс. — Ако в къщата се е проляла кръвта на невинно дете, то духът му, до дълбока старост ще стене по ъглите. Лапад ще бъде много недоволен…

Но в гостната нямаше никакви следи от Халанбери. Не се виждаше съсечено или смазано с бухалки телце нито в стаята на прислугата, нито в спалнята на магьосника, нито в кабинета, нито в кухнята, нито в старата пристройка, където стоеше ламаринената вана. Там Трикс откри още една врата и изумен видя, че вътре се намира тоалетна, която вчера не бяха забелязали — по градската мода, залепена за къщата, за да не се излиза през зимата по студа. Трикс затаи дъха си, лицето му се сгърчи от отвращение, но надникна в дупката — злодеите са способни на какво ли не — зловонните дълбини обаче се оказаха спокойни.

Замислен, Трикс се върна в гостната. На верандата, Йен пухтеше обиден, разтоварваше покупките, но вътре не смееше да влезе.

— Халанбери! — високо изрече Трикс.

Тишина.

— Аннет!

Нито звук.

Тогава Трикс взе да обикаля къщата, като методично отваряше шкафовете и надничаше във всеки ъгъл и процеп, където би могло да се промъкне едно кльощаво седемгодишно момче.

Късметът му се усмихна в кухнята. Когато отвори долното отделение на бюфета (правеше го, за да му е чиста съвестта, тъй като тук можеше да се вмъкне само някоя едра котка), Трикс чу уплашен писък. Клекна и се озова лице в лице с Халанбери, който седеше, прегърнал коленете си, притиснат към стената. На рамото на Халанбери беше кацнала феята Аннет и беше скрила лицето си с шепи. Хлапакът гледаше уплашено Трикс и нещо дъвчеше.

— Какво ядеш? — кой знае защо го попита Трикс.

— М… мармалад… — измуча Халанбери с пълна уста. Преглътна и поясни: — Тук имаше мармалад от ябълки.

— Уцели момента!

— Реших, че ще стане по-широко. — Халанбери се заизвива, мъчейки се да се измъкне. — Я ми помогни, аха…

Аннет махна едната ръка от лицето си, погледна с едно око Трикс, излетя с радостен писък от бюфета и закръжи из въздуха. Трикс хвана Халанбери за лепкавата от мармалада ръка и с усилие, сякаш беше тапа от бутилка с вино, го изтегли навън. Попита го:

— Кой те набута тук?

— Самичък влязох — обидено отвърна Халанбери. — Страшно се уплаших!

— Къде е Тиана? — възкликна Трикс. — Къде е княгинята?

Дали защото тонът му беше много свиреп или защото мармаладът му се беше отразил добре, но Халанбери отново си спомни какво се беше случило и по измазаната му с мармалад и паяжина муцунка потекоха като град сълзите му.

— Отведоха я! — завика с пълно гърло Халанбери. — Отведе я магьосникът на витамантите!

— Какъв магьосник? — попита Трикс. — Недей да ревеш! Отговори ми!

Халанбери отвори широко уста и изпищя пронизително.

— Всичко съм разтоварил… — в кухнята надникна изгарящият от любопитство Йен. Мигновено оценявайки ситуацията, той с един скок се озова до Халанбери, светкавично го примъкна до легена, в който миеха съдовете и напъха в него лицето му. С няколко ловки движения, изми физиономията на момчето и я избърса с възмръсната кухненска кърпа. Писъците и сълзите секнаха.

— Бива си те! — поразен проговори Трикс.

— А, в приюта непрекъснато се случваше да успокоявам дребосъците — махна с ръка Йен. — Издухай си носа!

Халанбери се издуха в кухненската кърпа и тъжно каза:

— Не знам какъв магьосник. Тя, Тиана надникна през прозореца и ми вика: Идват магьосникът и стражите! И ми заповяда да се скрия. Аз се изплаших. Той съсече огъня, а след това ритна вратата и тя се отвори… Аз избягах в кухнята…

— Любими, позволи ми, аз да разкажа? — Аннет увисна във въздуха, пред лицето на Трикс. — Малкият наистина се уплаши.

— Ами ти? — попита Трикс.

— Аз ли? Аз само дето не умрях от страх! — феята плесна с ръце. — Това беше бойният магьосник на витамантите. Той е много силен, щом носи железни доспехи, аз знам, че вълшебниците не обичат да носят желязо! От него магията направо биеше като живи мълнии! За този, да убие фея си е фасулска работа!

— Той за Тиана ли дойде?

— Ами да — без особена мъка в гласа отговори Аннет. — Изби вратата и влезе. Княгинята не се скри. Или беше разбрала, че няма смисъл, или, за да не открият малкия. Витамантът влезе и вика: „Здравейте, княгиньо! Да избягаш от къщи е увлекателно приключение, но едва ли си струва да тревожите добрия си опекун. Ще ви придружа до двореца“. А княгинята му казва: „Вие сте много любезен и упорит. Дали е заради регент Хасс или заради вашия господар“? А той се засмя и отговори: „И заради гостоприемния регент, и заради великодушния Евикейт. Да вървим, княгиньо“! И тя… тя тръгна… А ние решихме за всеки случай да поседим тук още малко.

— Как можахте?! — Трикс плесна с ръце. — В такава ситуация, верните приятели, до последната си капка кръв ще защитават нещастното момиче! Още повече, че вас можеха и да не ви убият…

— Именно, верните приятели — наду се феята. — А аз не съм се натискала да й ставам приятелка.

Колкото и да беше разстроен, Трикс не можеше да не признае, че Аннет беше права. Какви основания можеше да има той, за да изисква от една фея на цветята да се жертва? Виж, ако той беше тук… щеше да се изправи срещу магьосника и щеше да му каже: „Марш оттук! Ти се намираш в дома на великия магьосник Лапад, а аз съм неговият ученик!“

Впрочем, витамантът и така знаеше прекрасно къде се намира. Трикс си представи ясно, как, след като изслуша тирадата му, магьосникът вдига могъщия си юмрук и… например го чуква по челото с бронирания си пръст.

И Трикс геройски пада на пода.

— Да, получи се неловко — призна Трикс. — Нещо трябва да направим…

— Нищо няма нужда да правим! — запърха с крилца феята. — Всичко се подреди по най-добрия начин! Да не би княгинята да са я взели в плен?! Да не би да са я затворили в тъмница? Не, върнаха я у дома. В двореца.

— Да, но искат да я омъжат насила…

— Обичайната съдба на високоблагородните особи — изсумтя феята. — Да не си мислиш, че ако беше останал наследник на съхерцога, щеше да си избереш жена по свой вкус? Ха! Баща ти щеше да ти доведе в двореца две-три особи с подходящо положение. Едната дебела, другата — пъпчива, а третата — глупава. И щеше да ти заповяда да си избереш. И ти щеше да си избереш, като стой, та гледай! Защото бракът е политическа сделка!

— И какво ще правим сега? — възкликна Трикс.

— Аз се връщам у дома — каза Халанбери, след като си издуха носа. — Аха… За това, че съм помагал на Тиана, сигурно никой даже не подозира… Може да ме напердашат за това, че не съм спал вкъщи… много важно!

— Тогава отивам да подредя покупките — каза Йен. — Ако видиш Тиана, поздрави я от нас, става ли? Жалко, че така се получи…

— Правилно — зарадва се феята. — Всеки трябва да си върши работата.

Трикс разбра, че няма защо да се надява да получи помощ от приятелите си. Никой не напираше към двореца да спасява княгинята.

— Слушайте, така не може! — възкликна той. — Нали обещахме да й помогнем! Аз й дадох думата си!

Халанбери подсмръкна, но нищо не каза. Йен извърна очи към тавана, давайки да се разбере какво е мнението му за странностите на аристократите.

В този момент, в кухнята влезе великият магьосник Радион Лапад.

Всеки вълшебник, който е усвоил изкуството на телепортацията знае, че не е достатъчно просто да се преместиш от един град в друг, да се озовеш изведнъж на върха на някоя планина или на брега на морето. Много е важно да го направиш така, че всички, които са станали очевидци на това преместване, да разберат колко е труден този процес и колко силен е вълшебникът, който е успял да го направи. Случвало се е Трикс да види вълшебници, които се телепортират. Сред тях имаше и особено доверени кралски куриери, и обикновени любители на странстванията. Всеки си имаше своя стил.

Един млад вълшебник например имаше навика да се премества на части. Най-напред се появяваха ходилата му, стъпили на земята, после коленете, бедрата, корема, гърдите, шията и, най-накрая, в последния момент, в пространството изплуваше главата му.

Друг пък, който беше по-възрастен и по-солиден, се появяваше изведнъж, но в началото беше прозрачен и безцветен, после ставаше черно-бял, а след това малко по малко придобиваше цвят.

Известната вълшебница Сесилия Невам, която няколко пъти беше посетила съхерцогството по време на своите пътувания, се появяваше, като излизаше от сребърно огледало, което придържаха миниатюрни пъстроцветни птички. От косата й се спускаха благоуханни лилии, а от ръцете й се сипеше светещ сребърен прах.

Славният магьосник Грен Ясит, стар и суров човек, се появяваше сред огнени езици, често дрехите му бяха изпокъсани, магическият му жезъл светеше в червено, а в ръката си старият магьосник държеше окървавен кинжал — всичко това трябваше да докаже, че пътят му само на пръв поглед е бил бърз и лек. В действителност е минал по тайни и адски пътеки, сражавайки се с пълчища от демони и чудовища.

Какво беше разочарованието на Трикс, когато попита Лапад за телепортацията и получи честен отговор! Оказа се, че всичките тези впечатляващи ефекти са само илюзия, предназначена да възхити и уплаши очевидците на магията.

Когато се телепортира от кулата в лятната си къщичка, Радион не очакваше да завари тук чужди хора. Затова се появи по най-простия начин — изникна безшумно от въздуха, с чаша бяло вино в ръка.

Видът на магьосника беше изключително уморен и неугледен. Беше облечен в зелен, с избродирани алени рози хавлиен халат и със самаршански плъстени чехли на бос крак. Изглежда симпозиумът беше продължил по-дълго, отколкото Лапад беше очаквал и беше изцедил всичките му сили — и духовни, и физически.

Като видя не само Трикс и феята, но и Йен, и Халанбери, магьосникът се сепна и разля виното.

Аннет бързо кацна на рамото на Трикс. Йен и Халанбери дружно се опитаха да се скрият зад гърба на Трикс, но се сблъскаха и паднаха на пода.

— Каква… каква е тази детска градина?! — възкликна Лапад. Намръщи се от болка и притисна с ръка челото си. — Ох… Ето пак…

Умният Йен скочи и подаде на магьосника стол и Лапад седна с огромно облекчение. След това изтича към верандата и донесе оттам голям буркан със солени краставички и бутилка анасонова настойка.

— Разкарай това!… — простена Лапад. — Лошо момче… Трикс, откъде се взе този? А?

Но Йен, без да го слуша, наля в една голяма чаша от саламурата, а в една малка — съвсем малко от анасоновата настойка.

— А… — в гласа на Лапад прозвуча нотка на разбиране. — А!

— Изпийте това, господин вълшебник — произнесе Йен. — Най-напред от анасоновката, после… Не… не! Не сега! Първо от анасоновката, а после от саламурата! И ми дайте това вино, сега вино не ви трябва — само ще ви заболи главата и ще се замаете…

С гримаса на отвращение, Лапад отпи безропотно от лютата анасонова настойка, след което надигна трескаво буркана с мътната саламура. Върна опразнения съд на Йен и помълча няколко секунди. После добави с укрепнал глас:

— Умно момче! Да не би да си ученик на лекаря?

— Не съм, господин вълшебник. Аз съм сирак. Но господин Хагус, управителят на нашия приют, сутрин много обичаше саламура с анасоновка. А той беше голям специалист в тази област.

— Разбрах — кимна Лапад. — Трикс! Въпросът ми остава. Какво е това сборище в дома ми?!

— Ами… Това е феята Аннет… — започна Трикс.

— Феята я знам — намръщи се магьосникът.

— Това е сирачето Йен от приюта в моето херцогство. — Трикс нарочно не каза „съхерцогство“. — С него се запознахме след бунта… и той ми стана оръженосец… а след това… след това, малко се изгуби.

— А след това, малко се намери — кимна Радион. — Ясно. Забележително. Моят ученик си има собствен оръженосец.

— Ами… да… — измънка Трикс.

— Още саламурка? — попита Йен.

— Сръчно момче — каза Радион. — Добре, да допуснем… Оръженосец на ученика на вълшебника… Интересен прецедент…

— Пренцендент? — възхити се Йен на непознатата дума. — Това като претендент ли е?

— А този кой е? — пръстът на Лапад, който изобщо не обърна внимание на думите на Йен, посочи към Халанбери, който се беше сгърчил от ужас зад гърба на Трикс.

— Този е Аха… Халанбери.

— Аха Халанбери. Колко странно име! И той ли е сираче?

— Не, не съвсем.

— Как така? Какво ще рече, „не съвсем“?

— Ами… неговият роден баща е княз Джар Дилон — поясни Трикс. — А майка му е била прислужница на княза. След това се е омъжила, но умряла. Затова сегашният му баща е бившият придворен музикант, който в момента е градинар. Но той не му е истински баща. Затова донякъде е сирак.

— Богове! Това в този момент е твърде сложно за мен! — простена Лапад. — Може би и самият регент или княгинята са ни на гости?

— Княгинята беше тук — зарадва се Трикс. — Но магьосникът на витамантите я отведе в двореца.

Настана тишина. Докато Радион Лапад постепенно придобиваше ярък доматено-червен цвят, Трикс си спомни уплашено, че някои ученици на магьосници, които създаваха твърде много проблеми на учителите си, завършваха своята кариера като закачалки, столове или добродушни красиви кучета.

— Господин Лапад, позволете ми да ви обясня всичко, както си беше! — възкликна той. — Аз пристигнах в Дилон снощи.

Не може да се каже кое успокои Лапад — дали това, че Трикс пожела най-сетне да разкаже всичко поред, дали бурканът със саламура, който му поднесе Йен. А може би и Аннет имаше някакъв пръст — на Трикс му се стори, че докато седеше на рамото му, феята правеше по малко магии. От нея из стаята се носеха на талази умиротворение и аромат на теменужки.

Във всеки случай, след четвърт час, след като дослуша историята, Радион Лапад, най-сетне произнесе със спокоен глас:

— Ти притежаваш удивителен и достоен за научно изследване дар, Трикс! Успяваш да се забъркаш във всички неприятности, които се изпречат на пътя ти. При това си оставаш цял и непокътнат… Може да се каже, че тук наблюдаваме следствие от теоремата на Абуир, отнесено към законите на Гарот-Фенхел.

— В магията има ли закони и теореми? — учуди се Трикс.

— Във всичко на този свят има закони и теореми — изсумтя Лапад. Но за теб е рано все още да занимаваш мозъка си с тези неща. У теб кипи в момента лошата млада енергия, която ти трябва да се научиш да използваш. Странна е историята, която ти ми разказа. Регент Хасс е проклето старче, той няма грам съвест, за доброта и великодушие да не говорим. Аз обаче съм убеден в едно — Хасс не е глупав! А ако плетеш интриги зад гърба на крал Маркел Веселия, още повече, когато става дума за витамантите, значи си глупак! Не, Хасс е предан на короната…

— Той е стар — каза Трикс. — А само витамантите знаят тайната на вечния живот. Може би са го придумали.

— Може. Всичко е възможно… — измърмори Лапад. — Даже нас — обикновените, честни вълшебници, към края на второто — третото столетие, понякога ни наляга коварната предателска мисъл дали да не станем витаманти…

Той помълча. После стана и измърмори нещо под носа си.

Лицето на вълшебника, като по чудо порозовя, бялото на очите му се изчисти. Вече не изглеждаше като уморен магьосник след двудневен симпозиум, а като приличен човек.

— Да, Аннет, благодаря ти за малкото вълшебство — небрежно подхвърли Лапад. — А казваше, че нищо не умееш.

Аннет смутено запърха с крилца.

Лапад засвирука под нос и се разходи из стаята. Отиде до верандата и след секунда се върна с букет бели рози в ръка. Каза:

— Одобрявам, Трикс, Одобрявам. Много приятен аромат. Отнеси ги в тоалетната.

Трикс не посмя да признае, че цветята бяха предназначени за княгинята. Той отнесе букета в тоалетната и го закрепи на стената, до поставката за свещта. Трикс откъсна една от пъпките и я скри в джоба на гърдите си, по-близо до сърцето.

Когато се върна при останалите, всички вършеха по нещо. Аннет летеше из кухнята и командваше Халанбери, който миеше съдовете. Йен прибираше покупките и ги подреждаше по шкафовете. А самият Лапад беше излязъл от спалнята си, преоблечен в строга черна мантия, с дантелена яка, ботуши от крокодилска кожа и с висока черна шапка, по която блещукаха разноцветни камъчета. В едната си ръка, той държеше дълъг магически жезъл от черно дърво, а в другата — книга със заклинания, подвързана с кожа. От време на време, книгата тежко и застрашително въздишаше.

Изобщо, той изглеждаше забележително, както подобава на всеки известен вълшебник.

— Ние с теб ще отидем при регента — каза Лапад. — Облечи парадната си мантия и сложи черната шапчица с руните. Обуй си лъскавите обувки. Вземи жезъл. И… ето, това е за теб.

Радион протегна към Трикс една малка, колкото длан книжка, подвързана с плътна сива материя. В ъгъла и беше избродирана със зелен конец нахапана ябълка.

— Какво е това?! — възторжено попита Трикс.

— Това е първият ти надланник — тържествено каза Лапад. — Малка книга със заклинания. Там съм ти написал някои неща да си помогнеш на първо време… заклинания за връзка, заклинания за ориентиране в местност, музикални заклинания — за да развличаш непринудено публиката.

— А бойни заклинания има ли?

— Има… по-скоро защитни. Огнена стена.

— Еха-а-а… — Трикс погали подвързията. — Ами тази ябълка?

— Внимавай! — възкликна Лапад. — Това не е ябълка, а запечатвател…

Нещо убоде Трикс по пръста и ябълката стана червена.

— Ай! — извика Трикс. — Под подвързията има игла!

— Не е игла, а магия. Надланникът те запомни, за да не може никой освен теб да го използва! — Лапад поклати глава. — Аз тъкмо щях да ти предложа да му измислиш някое красиво име… Но вече е късно. Надланникът е запомнил фразата, която ти произнесе.

— И какво от това?

— Сега, за да отвориш книжката, трябва да повториш тази фраза.

— „Под подвързията има игла“?! — ужаси се Трикс. — Това е много глупаво! Всички ще ми се смеят!

— Може би са достатъчни една-две думи — предположи Лапад.

— Ай… — печално изрече Трикс и погали корицата. Нищо не се случи. — Ай, под…

Книжката се отвори.

— Съвсем нормално — каза Лапад, докато Трикс разглеждаше с интерес, записаните върху дебелата кремава хартия заклинания. — Ай, под… Айпод! Нормално име за надланник. Аз познавам магьосници, чиито книги се казваха „Щоза“, „Погача“ или „Махнететази“.

— Кога и аз ще получа нормална, голяма книга?

— Книгата на заклинанията расте заедно с магьосника — обясни Лапад. — Тя се храни със заклинанията, които ти записваш в нея. Колкото са по-добри заклинанията, толкова по-бързо расте книгата, толкова повече страници има и толкова по-красива е нейната корица… Хайде, върви да се преоблечеш.

След пет минути, Трикс се появи облечен, както подобава на ученика на вълшебника. Той забеляза, че Лапад мрачно разглеждаше една малка глинена стомничка.

— Откъде имаме настойка от корени на калис и листа от зелзиба?

— Ами… Оня рицар… вълшебникът… витамантът… — Трикс се досети, че е пропуснал в разказа си тази подробност. — Той настоя да ви купя и да ви дам тази настойка. Даде ми една сребърна монета. Каза, че това е за вас, от приятеля ви от Черния брод.

Трикс замълча и си помисли, че на Черния брод Радион Лапад едва ли е имал приятел — магьосник-витамант.

— Гавар Вилорой — замислено каза Лапад. — Носи черна стоманена броня… магьосник… Черния брод… Гавар е. Един от най-силните витаманти, най-вярното куче на Евикейт… макар че няма причина да обиждам кучетата… Само той е могъл да ми направи такъв… подарък. Да вървим!

Уплашеният Трикс бързичко пое след Радион. Когато излязоха, Лапад веднага се отправи към черното петно, което беше останало от огъня-пазач. Протегна ръка и зашепна — Трикс долови само няколко думи.

— От искрата ще пламне огън… Огънят ще стане на кълбо…

Трикс отстъпи няколко крачки, за всеки случай.

Нещо припламна и под ръката на Лапад се появи малко огънче-пазач. То започна да расте и когато стана голямо, колкото предишното, докосна ръката на магьосника и полетя към градината.

— Аз си мислех, че ще съживите предишното — измърмори Трикс.

— Съживяването е магия на витамантите — презрително изрече Лапад. — Да тръгваме.

Магьосникът вървеше нагоре по улицата с пружинираща походка и силно удряше по земята с жезъла си (на мястото на удара един път изникваха бели цветя, а друг път хвърчаха искри). Изглежда се настройваше за сериозен разговор.

Трикс, който припкаше подире му, не се сдържа и попита:

— Господин Лапад… Може ли да попитам…

Вълшебникът въздъхна и каза:

— Ако преядеш с немити зелени ябълки или прекалиш със солени краставички, запивайки ги с току-що издоено мляко, изпий от лютата настойка с калис и зелзиба и за два дни ще забравиш болежката си. Само че не повече от три лъжички!

— А… — запъна се Трикс.

Лапад отново въздъхна и поясни:

— На Черния брод беше много страшно, ученико. Много страшно. Тялото понякога може да подведе и най-силния дух… и това, изобщо не е позорно, разбра ли?

— Р-разбрах — пошепна Трикс.

— За тези неща летописите, разбира се, мълчат — добави Лапад. — И ако разкажеш това на някого, ще те превърна в нощно гърне!

— Може да се превръща само в това, което е по-леко — реши да блесне със знанията си Трикс.

— Нощните гърнета биват и дървени — отряза го Лапад и Трикс реши да не изкушава съдбата.

4

Не е правилно да се смята, че вълшебниците не се месят в държавните дела. Щом закаленият в битките рицар си позволява да дава съвети на сюзерена, щом делегация от търговци или предприемачи си позволява да моли за отстъпки и облекчения за определена гилдия при строежа на мостове и пътища, щом обикновените граждани и простите селяни палят понякога дворците на господарите си и възкачват върху собствените си глави нови господари от своите среди — с какво са по-лоши вълшебниците? Отдавна е известно, че държавата умеят да управляват всички, с изключение на тези, които в момента са на власт.

Крачейки бързо след Лапад, Трикс си припомняше вмешателствата на вълшебниците в работите на държавата, така, както бяха описани в летописите. Повечето от тях бяха неудачни. Например, едва ли си струваше Рагост Златния мустак — неоспорим авторитет в сферата на честта да изпълнява обещанието, което беше дал на умиращия барон Коморо и да възкачва сина му на трона. Синът, разбира се, наследяваше трона по право, но каква е ползата от законен господар, чиято любима забава е да пали купчини със сено и с кикот да гони около тях селянките, които е поканил специално за това? Ами най-добрата вълшебница Сесилия Невам, която се беше застъпила за сирачето Гланя, наскърбено от жителите на градчето Тиклам? Да, те не постъпиха хубаво, когато не платиха на Гланя за извънредната и работа и веднага след Есенния панаир я изгониха от дома й, където тя така добре си вършеше работата. Но да превърнеш осемстотин триста и двама жители в толкова на брой лакоми дроздове?… Трикс винаги го беше интересувало, защо в гнева си, вълшебницата беше извикала: „Вие сте лакоми дроздове!“, но отговор едва ли някой можеше да даде, включително и самата вълшебница. И даже това, че на следващата сутрин Сесилия се смили и започна да превръща обратно дроздовете в хора, не спаси ситуацията — птиците се разлетяха и отнесоха в човките си, кой — златна монета, кой — скъпоценен камък.

Но имаше и положителни примери!

Делегация от магьосници беше навестила Марвис Безпощадния и го беше убедила да не вдига данъците. Младият магьосник Кевин Декуин, беше използвал ловко едни най-прости заклинания, с които беше успял да овладее народния бунт и в същото време, да умилостиви суровия владетел. А пък прославеният…

— Трикс — прекъсна размишленията му Радион, когато наближиха стените на двореца. — По твоята необичайна мълчаливост разбирам, че осъзнаваш сериозността на ситуацията.

— Така е, господин Лапад.

— Ако регентът е замислил таен съюз с витамантите, той няма да ни пусне да се върнем живи. Неговите вълшебници ще са подготвени и ще се постараят да ни унищожат.

— Но вие сте по-силен от тях, учителю! — възкликна Трикс. — Нали?

— Разбира се, по-силен съм — съгласи се Лапад. — Аз със сигурност ще успея да се телепортирам на безопасно място. За теб обаче е по-сложно. Няма да мога да те взема със себе си… така че приготви се да посрещнеш достойно последния бой. Недей да молиш за милост, не плачи и нищо не разказвай! Само тогава враговете може изпитат към теб уважение и да те затворят в тъмница. Общо взето, не е прието да се убиват ученици.

— Може би, не се налага да ходя в двореца? — развълнува се Трикс.

— Налага се и още как! — Лапад повиши тон. — На мен ми трябва хвалач.

— Хвалач ли?

— Ами да! Това е този, който слуша, как аз… как аз произнасям заклинанията и ми се възхищава. Първата степен на обучението.

— А не може ли да се наричам по друг начин? — попита Трикс.

— Не може. До подавач не си дорасъл, а за помощник ти е много рано.

— А какви са тези — подавач и помощник?

— Подавачът е този, който подсказва на магьосника, когато не намери нужната дума. А помощникът е ловък подавач, който може да намери думата преди магьосника и да му я каже.

— Еха-а-а… — При мисълта за перспективите, които се откриваха пред него, Трикс дори забрави, че трябва да се страхува. Няма значение, че засега се намира на най-ниското стъпало — нали всичко предстоеше!

В княжеския дворец, Лапад и Трикс влязоха през Портите на дъгата, които шегобийците бяха нарекли „бонбонените“. Широкият проход — през него можеше да мине карета — беше от кафяв камък и отгоре беше покрит с арка от разноцветно стъкло, което хвърляше надолу весели отблясъци. Такъв беше замъкът, построен от първия граф Дилон — любителя на сладките изкушения, който беше обогатил света с афоризми като „В сладкото е силата!“, „От нуга още никой не е залепнал“ и „Пий шербет и яж халва — няма да те сполети беда!“. Говореше се също, че княз Дилон поставял наравно с нелошите си магически способности и изкуството да създава интриги — изкуство от полза на всеки владетел, рецептата за сладко от домати, която сам сътворил и умението си да пече кифлички със сладоледен пълнеж.

Колкото и да е странно, прапрадядото на княгиня Тиана, въпреки цялата си страст към сладкото, която стигала дотам, че дори месото той хапвал само задушено в мед, цял живот бил слаб и сух на вид. Обаче придворните му, които били принудени да подражават на господаря си, в по-голямата си част притежавали талии с незавиден размер и се задъхвали от пълнотата си. И до ден днешен могъща магия (а някои разказват, че това е от сянката на княза, която витаела в града), безспир караше жителите на Дилон да налитат сладко. Особено страдаха тези, които живееха в двореца — и благородниците, и придворните, и простолюдието. Силните духом се бореха с изкушението, а тези, които нямаха воля, редовно се отправяха пеша на походи или, ако джобът им позволяваше, ходеха в центъра за отслабване Гювач, на границата със Самаршан. Срещу солидна сума, в Гювач ги държаха заключени и на закуска им даваха половин ябълка, на обяд — паничка с прецедена зелева чорба, а за вечеря им поднасяха половин морков и два стръка целина. Впрочем, толкова има и най-бедният и мързелив селянин, с тази разлика, че сутрин никой не му прави клизма.

И въпреки тези мъки, известна пухкавост притежаваха, неизбежно, всички обитатели на двореца. Например, стражите, които стояха на пост пред вратите на двореца, бяха яки и дебелобузи, а коремите им се криеха под яките стоманени брони.

— Вълшебник Радион Лапад и неговият ученик Трикс Соийе — сухо извести Лапад, когато двамата влязоха под арката. — Идваме при регент Хасс по важна държавна работа, която не търпи отлагане!

Двама от стражите останаха при портите, а другите двама закрачиха, без много приказки от двете страни на вълшебниците. Дворът на замъка, скрит зад грамадната стена, беше толкова голям, че приличаше на малък град. Тук имаше и няколко храма, и притиснати към крепостната стена къщички за прислугата, и казармени помещения за стражите, и даже малък пазар, където се продаваше какво ли не… Една румена готвачка носеше, преметнати през рамо, няколко заклани, но неоскубани кокошки, а до нея, момче от кухнята влачеше малко прасенце, което квичеше отчаяно. Срещу тях, двама широкоплещести мъжаги, с кафяви униформи на гилдията на фекалчиците, по устав със звънчета на шапките, мъкнеха огромна дървена каца. Впрочем, въздействието на миризмата беше несравнимо по-резултатно от звъна на звънчетата и всички любезно правеха път на тези мъже. Из двора сновеше предимно прислугата, но се срещаха и аристократи, които много старателно си даваха вид, че не забелязват калабалъка около себе си.

— Какво да се прави — пробуча Лапад. — Колкото повече елит, толкова повече плебс. Природен закон!

Трикс си спомни вечната суетня на слугите в бащиния му замък и кимна.

— Ето защо аз се отнасям с крайно неодобрение към човешката прислуга — продължаваше Лапад. — Истински свободен може да бъде само този човек, който не е обвързан с услугите на околните.

Трикс си спомни за дългите дни, в които чистеше, миеше подовете, приготвяше обяда, подостряше моливи, переше и въздъхна. О, това бяха едни много дълги три дни!

Стражите ги доведоха до главния вход на двореца, където пазеха други стражи — от княжеската гвардия, която се набираше основно измежду северните варвари и планинците. Лапад повтори речта си, единият от стражите се отдели и тръгна, и след малко се върна с церемониалмайстора, който започна оживен разговор с магьосника. Трикс, пристъпвайки от крак на крак, захласнато заразглежда една страховита бойна брадва, която висеше на пояса на стражаря-варварин. След това се осмели да вдигне поглед малко по-нагоре и видя, че младият варварин плахо поглежда към книжката със заклинанията, която Трикс държеше в ръката си.

Трикс се поизправи и стисна в ръка верния си Айпод.

— Ела — повика го Лапад. — Регентът ще ни приеме във вътрешната градина.

Вървейки след церемониалмайстора, те минаха през дълга редица зали, които поразяваха с разкоша си. Стените бяха украсени с грамадни картини — част от тях изобразяваха баталии, но на болшинството бяха нарисувани весели пиршества. Дори на знаменитото платно „Клането при Ниските хълмове“, което заемаше половин стена и славата му се носеше из цялото кралство, погледът привличаха не рицарите, които геройски се сражаваха, даже не чудовищата, а княз Дилон, който закусваше пред шатрата си, като, между две хапки даваше заповеди на окървавените вестоносци. Както се разбра след битката, княз Дилон беше закусвал през онази сутрин, когато се решаваше съдбата на цялото княжество, сладки палачинки със сирене и мед, зелена фъстъчена халва и медовина.

В поредната зала, церемониалмайсторът разтвори една висока стъклена врата и произнесе:

— Регент Хасс ви очаква при храстите с белите рози, господин Радион Лапад!

Само двамата, без никой да ги придружава, Лапад и Трикс влязоха в градината на двореца.

— Колко мило — кисело каза Лапад, оглеждайки благоуханните храсти и цъфналите дървета. — Заедно цъфтят и равнинната вишна, и планинската шипка… а незабравките… вехнат ли вехнат…

През това време, Трикс се оглеждаше с любопитство. Градината беше заобиколена от всички страни от стените на двореца. През отворените прозорци се виждаха хора, отнякъде се носеха звуци на клавесин, който свиреше популярния мотив „Ще отида при моя любим…“, в друга зала, някой мъчеше китара, която страдаше, но не се предаваше. Млада прислужница се огледа боязливо и изплиска скришом от третия етаж, върху поляната с минзухарите леген с мръсна вода, а старецът с греблото, който подравняваше чакълестата пътека и размаха пръст.

Изобщо, дворецът живееше мирния си делничен живот, сякаш оттук не беше бягала младата княгиня и сякаш вътре в него не зрееше зловещият заговор срещу короната.

— Да вървим — отново го подкани Лапад. — Ако не ме лъже паметта, розите бяха в центъра на градината, при вира.

Радион не го лъжеше паметта. При малкия декоративен вир, в който цъфтяха лотоси, а на брега се бутаха един друг разноцветни крабове в очакване на закуска, те видяха регент Хасс.

Споменът от детството на Трикс беше за един не много млад, властен човек, висок и слаб. Но се оказа, че Хасс е висок, колкото него, а за да бъде определена фигурата му като стройна, пречеше изрядното му коремче. А колкото да властността — в момента регентът беше застанал до голям, кръгъл храст с бели рози, облечен в стар, разръфан и оплескан халат, с мръсни обувки на краката и с два размера по-големи брезентови ръкавици на ръцете.

— Господин регент Елнор Хасс — кратко каза Лапад, вместо поздрав и лекичко тропна с жезъла. Изпод земята веднага се надигна някакъв плевел и се опита да се увие около него.

— А! — радостно възкликна Хасс, обръщайки се към вълшебника. — Радик! Любезнейши господин Лапад!

— Елнор, остави тези празни любезности — намръщи се Лапад.

Регентът захихика.

— Добре, де, добре… Аз наистина се радвам да те видя, тикво учена! Радик, какво им е на розите? Виж, че нещо не са добре!

Лапад погледна изкосо към храста.

— Недейте да ги торите с оборски тор! Колко пъти да повтарям?! Ще им изгорите корените. По-добре ги торете с това, което изгребвате от нужника на двореца.

— Мирише… — въздъхна регентът.

— Това не е най-ужасната миризма — сряза го Лапад — в сравнение с миризмата на предателството и измяната.

Хасс се намръщи. За пръв път погледна към Трикс. Смръщи вежди.

— Така, така, така… Така, така, така… Млади човече, вие не се ли появихте в двореца преди четири години с… тази моя памет… тази моя памет…

— Заедно с баща ми, съхерцога Рат Соийе — каза Трикс.

— Трикс! — възкликна регентът. — Мило дете…

Трикс внезапно се намери в прегръдката на регента и даже беше удостоен с целувка по челото. След един миг, регентът отдалечи Трикс на една ръка разстояние от себе си и въздъхна:

— Точно така! Носът на татко, очите на мама… ушите на баба. Горкото дете! Предателство ли? Разбира се! Аз съм възмутен от поведението на съхерцог Гриз. Но, уви, неговата постъпка не е измяна към короната. Той представи убедителни доказателства, че твоят баща е кроил планове срещу него, а след това, вече в качеството си на пълновластен херцог се закле във вярност към короната. В такива ситуации, кралят препоръчва на аристократите, сами да изясняват отношенията си.

— Хасс… — започна Лапад.

Но регентът не го слушаше.

— Аз как да помогна?… Дори не съм княз… — очите на Хасс се напълниха със сълзи. — Какво да направя? А? Отговори ми, момче!

В тона на регента прозвучаха такива заповеднически нотки, че Трикс чак се стресна и промърмори:

— Не знам…

— Кой трябва да знае?! Кой? Добре, аз ще направя, каквото мога. Искаш ли да те дам на някой барон, който уж да те осинови? Макар че едва ли… я колко си пораснал… Сетих се! Сетих се, момчето ми! Ще те взема в моята гвардия и лично ще те посветя в рицарски сан!

— Елнор… — Лапад се прокашля, но Хасс не му обърна никакво внимание.

— Ще се научиш да се биеш с меч, да стреляш с арбалет, да танцуваш и изобщо, ще изучиш всичко, което се полага на един благороден юноша. А след това, ще предизвикаш Гриз на дуел. Аз ще проследя дуелът да е по правилата… — Регентът изведнъж стана мрачен. — Не, няма да можеш да го надвиеш. О! Разбира се! Разбира се! Ще те изпратя да учиш в Самаршан, в училището за килъри „Стаената Змия“. Учителят Абв ми дължи това-онова… Ще се научиш да боравиш с кинжал, да бъркаш отрова, да танцуваш — въобще, всичко, което се изисква за жестоко и безпощадно убийство. След това ще отровиш целия род на Гриз… Аз ти препоръчвам муйотовия прах — много забавно нещо. Дадох на кравата, на нея нищо не й се случи, но млякото й стана отровно! Гриз и семейството му, задължително пият преди лягане по чаша топло мляко, това го знам със сигурност. Семеен навик… Ще го изпият и няма да се събудят! Тогава ти ще предявиш правата си над херцогството! — Регентът весело се разсмя и потри ръце. — А аз ще те подкрепя, приятелче!

— Регенте! — кресна Лапад.

Хасс погледна към Радион. И засия.

— Ама и аз какви ги приказвам! Съвсем съм мръднал! Та ти си се уредил! Ти си ученик на великия Лапад! Всичко се подрежда, малкия! Научи магиите, изтреби злодеите и седни на трона! А аз, както вече казах…

— Регент Елнор Хасс, аз говоря за друга измяна и друго предателство! — натърти Лапад.

— Така ли? — регентът помрачня. — И кой е предателят?

Лапад се поколеба. Трикс знаеше защо. Макар че никъде не се виждаха стражи, наоколо имаше много храсти, прозорци… а мантията на вълшебника не беше най-добрата броня срещу арбалета.

— Снощи, в градската ми къща… — започна вълшебникът.

— Между другото — вмъкна Хасс — от теб има оплаквания. Ти не си внасяш налога за земята и таксата за труда на нашите доблестни стражи. Но продължавай, продължавай…

— В моя дом — с леден глас продължи магьосникът — където това възпитано момче приготовляваше всичко нужно за моето пристигане, потропа едно младо момиче, което било избягало от двореца.

— Княгиня Тиана — възкликна регентът. — Значи ти си я подслонил за една нощ, момчето ми? — Той захихика и размаха пръст към Трикс. — Радвам се, че си се държал, както подобава на благороден младеж от добро семейство. Твой длъжник съм, Трикс!

— Значи ти, Хасс, не отричаш, че княгиня Тиана е избягала от двореца и е прекарала нощта под закрилата на моя ученик? — обърка се Лапад.

— Не, разбира се!

— А какво ще кажеш за това, че княгинята е избягала, защото е чула разговора между теб и посланика на витамантите?

— Че й предстои да се омъжи за Евикейт — кимна регентът. — Това, че избяга е нищо! Тя ме замеря с чинии! Виждаш ли тази синина? — Регентът потърка енергично челото над окото си. — Напудрих го, но ако знаеш как ме боли! Освен това, тя счупи вазата с праха на великия рицар Андронас, прахът се разпиля и, да ме прости великият Андронас за фамилиарността, но се наложи да го събираме с метла и лопата в друга ваза! Аз все си мисля дали няма да ни се обиди за това отношение…

— Значи ти не отричаш — гласът на Лапад набра мощ — че искаш да омъжиш Тиана за Евикейт — регентът закима с глава — а ти самият да се възкачиш на княжеския трон? — Регентът скромно наведе очи и разпери ръце. — Не отричаш, нали?

— Не — кратичко отвърна регентът.

— Елнор Хасс, моя дълг е да съобщя на краля за твоето предателство! — отсече Лапад.

— Какво предателство? — полюбопитства Хасс.

Настана тягостно мълчание. Трикс не беше много наясно с държавните работи, но разбра, че Лапад попадна в капан.

— Нима искаш да кажеш, че да дадеш княгинята, която е в близко родство с краля и се намира под неговата закрила… и ако кралят, дълги да са дните му, умре, без да е оставил пряк наследник…

Трикс разбра изведнъж, че Лапад не се интересува от съдбата на Тиана, която искат да омъжат за стар и зъл магьосник. Радион го вълнуваха държавните дела, просто те случайно също изискваха Тиана да бъде освободена.

— Точно така, точно така, мой мъдри приятелю — кимна Хасс. — Кой съм аз, за да оспорвам волята на краля? Аз, разбира се, не съм очаквал вашата визита… Но случайно нося със себе си последното писмо на негово величество Маркел Веселия…

Хасс измъкна изпод халата си неголям тубус от слонова кост, отвъртя капака му, извади оттам лист пергаментова хартия и го връчи на Лапад. Дори отстрани, Трикс виждаше, че печатът върху хартията свети с благородна пурпурна светлина, потвърждавайки, че писмото е писано лично от краля, по неговата единствена воля на монарх.

— „До високоблагородния Елнор Маркел Хасс…“ — Радион се запъна и попита: — Ти Маркел ли си?

— Маркел съм — потвърди регентът.

— По каква линия?

— По линия на чичо ми — скромно отвърна регентът. — Прапрадядото на краля е бил шурей на доведения брат на леля ми…

— Разбирам — кимна вълшебникът. — Нямаш права над трона, родството ви е формално?

— Абсолютно!

— Така, така, така… — Лапад изучаваше писмото. — Данъци… митница… негово величество обича да пише сериозните неща най-накрая… Аха. „Ако ти, стар пръч такъв искаш и занапред да щипеш дамите по коремите и да плюскаш като свиня…“

Вълшебникът замълча.

— Чети — печално каза регентът. — Ние с Маркел така си се шегуваме, по роднински. Трикс е умно момче и сигурно разбира.

— „… повече няма да се бавиш с изпълнението на моето желание. Посланикът на Евикейт, рицарят — магьосник Гавар, до ден-два ще е при теб. Приеми го с почит, но и не го ухажвай прекалено. Поговори с младата княгиня и й обясни колко е важно това начинание, необходимостта от мирните ни търговски отношения с Кристалните острови и отговорността на владетеля за благополучието на държавата. В крайна сметка, смрадливият козел Евикейт, рано или късно ще опъне копитата, а княгинята е млада и може да дочака това събитие. Изпрати княгинята с Гавар, като й приготви подобаваща зестра и няколко прислужници от възгрозните, но верните. Не забравяй да ми изпратиш и няколко бъчви с медовина, но не от кестеновата, защото тя горчи, а от липовата, с глухарчета. Писмото е писано собственоръчно и волята ми е изразена точно и вярно, твой крал и господар — Маркел Веселия.“

Вълшебникът бавно нави пергамента и го върна на регента.

— Медовината вече съм я изпратил — четири бъчви — прибирайки писмото каза регентът.

— Ъхъ — измуча Лапад.

— Тиана — също — небрежно подхвърли Хасс.

— Какво Тиана?

— Изпратих я към Кристалните острови, съпроводена от рицаря-магьосник Гавар. Не в бъчва, разбира се. След като поговорих с нея като мил и любящ наставник. Тя разбра всичко и призна, че нощната й лудория не беше… ъ-ъ… най-подходяща за една княгиня.

— Хасс, какво става? — тихо попита Лапад. — Негово величество дава на витамантите бъдещата наследница на трона?

Хасс въздъхна.

— Много ми е мъчно за момичето… Просто нямам думи! Но… подочух някои слухове… — Той помълча. — Говори се, че нейно величество, кралица Глиана, която в последните месеци доста напълня, скоро ще обяви официално…

— Това събитие и мен ме радва, колкото всеки верноподаник — кимна Лапад. — Но да се разчита само на него…

— Такава е волята на краля — сухо каза Хасс.

— Витамантите…

— Можеха отново да нахлуят в земите ни. Сега можем за известно време да забравим за тази заплаха. А може да е завинаги. — Хасс сви рамене. — Знае ли човек, може пък да установим с тях мирни отношения.

— С белокнижниците? С тези, които вдигат мъртвите от гробовете им?! — възмути се Лапад.

— Тихо! Тихо! — размаха ръце Хасс. — Първо на първо — и мъртвите искат да живеят. Второ на второ, на всички им се иска да поживеят по-дълго. И трето — такава е волята на краля!

— Значи княгинята вече…

— Плава към Кристалните острови. Ако всичко мине добре, ще бъде там след седмица.

— Позволете да се оттеглим, регенте — каза Лапад.

— Разбира се, разбира се — промърмори Хасс и направи някакъв знак с ръка, след което от всички страни нещо зашумоля. — Радостен съм, че обсъдихме тази сложна ситуация и се проникнахме от мъдростта на краля. И не забравяй да си платиш данъка за земята, Радион!

Докато Лапад и убития от мъка Трикс (на него Хасс не обръщаше вече ни най-малко внимание) напускаха градината и вървяха към изхода, регентът отново се зарови в розовите храсти. Трикс мълчеше, затиснат от внезапната мъка, чиято причина той твърде смътно разбираше — нали уж и метеж нямаше, а и Тиана, ако се вярва на регента (Трикс остана с впечатление, че Хасс никога не лъже или поне не лъже направо), сама се е съгласила да се бракосъчетае с витаманта.

Но, незнайно защо, изпитваше все по-дълбока и по-дълбока тъга.

— Нищо не разбирам — произнесе Лапад, но едва когато излязоха от Портите на дъгата.

— Какво не разбирате, господин учителю? — попита Трикс.

— Писмото е написано с ръката на краля, с неговия словоред и в неговия стил. Печатът също е истински. Значи регентът не лъже. Кралят е решил да сключи съюз с витамантите. Но крал Маркел Веселия никога и за нищо на света не би тръгнал на такъв съюз!

— Защо? — реши да продължи да пита Трикс, тъй като, явно, неговият учител беше в настроение за разговор.

— Ти нямаш точна представа какво е витамантия, момчето ми — замислено каза Лапад. — Може би е дошло времето да ти разкажа някои неща.

Трикс закима енергично.

— Магията ни позволява да властваме над живата и над мъртвата материя — каза Радион и Трикс почувства прилив на въодушевление от това небрежно „ни“. — Ние можем да превръщаме една материя в друга… с известни ограничения за теб, разбира се. Можем да създаваме и живот от Идеалното.

— От Идеалното ли? — учуди се Трикс.

— Ами да. Ето, например, откъде, според теб се е взела твоята безмозъчна и безполезна фея?

— Оттам, откъдето са се взели и вашите умни и полезни минотаври — след кратък размисъл отвърна Трикс. — Аз я измислих и пожелах да се появи.

— Точно така. Мъдреците от древността казват, че: „Разумът създава Идеята, а Словото — Предмета“. Това, което е измислено — и е измислено убедително, може да се каже, че вече е сторено!

— Да — мрачно каза Трикс. — Но когато ви казах, че съм измил всички колби и реторти, макар че тъкмо се канех да го направя, вие ми се развикахте…

— Така е в ежедневието — понамръщи се Лапад. — Реалният свят е скучен и примитивен и не е особено приспособен за нас, вълшебниците. Плюя на него! Но в света на магията, всичко е различно. Там, щом си измислил нещо, вече можеш да го създадеш. В собственото, в Идеалното пространство. След това се иска само да превъплътиш това, което си измислил, да го облечеш с думи. Има много магьосници — неудачници, мой млади подавачо. Те могат да измислят необикновено вълшебство, но не могат да намерят подходящите думи, с които да го въплътят от Идея в реалност. Още повече са тези магьосници, които работят много леко с чужди Идеи и успяват даже огнения дъжд, за който е разказвано много пъти, отново да опишат и да го изсипят върху главите на враговете си! Но от тях не можеш да очакваш нещо ново и необичайно.

— Тоест, важно е, както да измислиш, така и да въплътиш Идеята си, така ли? — попита Трикс.

— Точно така.

— А вие, господин Лапад? — не се удържа Трикс.

— Аз мога и да измислям, и да въплъщавам — гордо отвърна Лапад. — Затова съм велик вълшебник. Ако си старателен и ти ще станеш истински вълшебник, защото имаш и фантазия, и дар слово.

— Значи според вас, аз имам фантазия? — зарадва се Трикс.

— След като призова тази… тази фея, аз нямам нито грам съмнение!

Ако в славния град Дилон имаше конкурс за момче с най-гордото изражение, Трикс със сигурност щеше да го спечели.

— Да, а сега да ти разкажа за витамантите — върна го на земята магьосникът. — На витамантите им се стори недостатъчно да властват над стихиите и материята и да призовават живи същества от Идеалния свят. На тях им се прииска безсмъртие и те започнаха да изследват самата природа на живота и смъртта.

— Защо? — поинтересува се Трикс.

Лапад въздъхна и го изгледа с лека завист.

— Като пораснеш, ще разбереш… Както казах, прииска им се да живеят вечно. И нарушиха основния закон на магията — не пожелавай безсмъртие!

— Защо? — учуди се Трикс.

— Защото е забранено.

— Защо!

— Всички магьосници, които изследват магията на живота и се стремят към безсмъртието се превръщат в жестоки и зли завоеватели. Те твърдят, че желаят на всички добро и благополучие, че ще подарят на света вечен живот и дори ще възкресят мъртвите… Но в действителност, постъпките им са подли и зли, младите хора гинат във войни, а възкресените стават войници, за да умрат наново… дали от меч, дали от вещерски огън…

— Но защо? — Трикс дори повиши тон.

— Искаш да знаеш ли?

— Да…

— И аз искам да знам — въздъхна Радион. — Но отстрани е трудно да се разбере, момчето ми. За да разберем какво завладява умовете на витамантите, ние, белите магьосници, използвахме всякакви начини. Изпращахме шпиони. Опитвахме се да подкупим някои от младите ученици. Измъчвахме заловените витаманти по най-различни начини. Досега не успяхме да постигнем нищо! Изглежда, за да разбереш, трябва ти самият да се заемеш да изучаваш витамантство. Дори най-мъдрите сред нас, които се опитаха да разберат врага, само минаха на негова страна! Клаус Добронамерения… най-добрият измежду магьосниците, когото познавах… Веднъж една от младите ученички, уморена от заниманията, заспа на ръката му. Клаус, за да не я събуди, отряза ръката си и с помощта на магията си сътвори нова ръка.

— Представям си как е пищяла, когато се е събудила! — възхити се Трикс от картината, която си представи.

— Но дори Клаус, когато Върховният съвет на магьосниците му поръча да изследва трофейните книги на витамантите, не се справи. След седмица, той избяга на Кристалните острови, като превърна двамата рицари, които го охраняваха в каменни изтукани, а в пристанищния град изгори до основи една таверна и потопи два кораба. Впрочем, таверната беше гадна — там вечно разреждаха пивото… И изобщо, ученико, витамантите са порочни и лоши заради самата природа на своето изкуство. Но каква е причината — и ние не знаем…

— В библиотеката на баща ми имаше една книга за витамантите — спомни си Трикс. „Живият труп“. Но на мен не ми даваха да я чета…

— А, вехтория — махна пренебрежително с ръка Лапад. — „Живият труп“ е безнадеждно остаряла. Бих ти препоръчал да прочетеш „Живи и мъртви“, информативно. Или „Мъртви души“ — фундаментално изследване, което написа Клаус Добронамерения. За съжаление, той изгори втория том…

— Не бива да даваме Тиана на витамантите! — твърдо каза Трикс. — Изобщо не бива, щом са толкова мръсни!

— Нали чу волята на краля? — Вълшебникът извади от джоба на мантията си кесия и лула, и се огледа. Малко встрани, на края на полегатия хълм, имаше изящна беседка, откъдето умореният пътник можеше да се полюбува на гледката към реката и града. Но Лапад не тръгна към беседката, а приседна на един обрасъл с мъх камък и започна да пълни лулата си. Трикс погледна огорчено към вълшебника и Радион го попита: — Не одобряваш, нали?

— Малко — призна си Трикс.

— И аз не обичам особено да пуша — на свой ред призна магьосникът. — Но за истинския вълшебник, това е нещо като правило на добрия тон… да поседнеш на камък, да запалиш лулата си, да се замислиш и да се загледаш нагоре, пускайки кълбета дим…

— Така сигурно се мисли по-добре — предположи Трикс.

Лапад въздъхна и пусна едно колелце.

— Ученико, нали съм ти обяснявал? Работата на вълшебника зависи изключително много от мнението на околните. Какво уважение би предизвикал вълшебник, който седи в беседка и гледа реката? Но вълшебник, седнал уморено на крайпътен камък така, че полите на мантията му да се търкалят в прахоляка, вълшебник, който замислено пуши лула и пуска причудливи колелца дим — това е красива гледка. Впечатляваща.

— Какво ще правим с Тиана? — пристъпвайки от крак на крак, попита Трикс.

Лапад пусна още едно колелце и занарежда:

— Дори ако някой шпионин беше решил да подслуша разговора на мъдрия вълшебник с неговия разсеян ученик, ушите му не биха доловили нито звук. Невидима стена от тишина ги ограждаше — стена, зад която можеха спокойно да разговарят, без да се страхуват, че някой може да ги чуе… Те разговаряха за дела сериозни и опасни, които можеха да им навлекат гнева на силните на деня…

Трикс почувства как наоколо утихнаха всички звуци, които до този момент бяха незабележими и обичайни. Поривите на свежия ветрец и сега долитаха до магьосника и момчето, но бяха абсолютно беззвучни.

— Чуй сега, Трикс — спокойно продължи Лапад. — Аз не мога да наруша заповедта на краля. Според мен, работата е там, че Маркел не се е съгласил доброволно на мир с витамантите. Той е воювал и не го е страх нито от смъртта, нито от нова война, Аз му имам доверие.

— Може би, писмото…

— Писмото е истинско. Тогава какво излиза?

Трикс сви мълчаливо рамене.

— Интрига. Маркел е замислил някаква хитра интрига — обясни Лапад. — Решил е да приспи бдителността на витамантите… да ги примами в капан… да ги убеди, че иска мир…

— Ами Тиана?

— Княгинята може да бъде пожертвана — въздъхна вълшебникът. — Малко ли са династичните бракове, които се сключват в името на велики цели?

— Та тя е още малко момиченце! — каза Трикс и се изчерви.

— Евикейт да не би да е в разцвета на силите си?! Повярвай ми, след сто години занимания с магия… ъ-ъ-ъ… любовните забави са последното нещо, към което той се стреми. Княгинята само ще се води негова жена. Ще живее в отделен замък. Във всеки случай, Евикейт няма да остане с нея насаме нито минута — ами ако й хрумне да го отрови или да го заколи през нощта, или да го прокълне със страшна клетва?… Така че ще вдигнат пищна сватба, както си му е редът, и Евикейт ще отпрати любимата си на някой малък остров. Тя ще бъде затворена във висока кула и ще шие гоблени, гледайки бурното море. Вечер в спалнята и ще звучат печалните викове на чайките, вместо заядливият глас на витаманта. А след време, може би ще се влюби в някой приличен рицар от охраната и съвсем ще се утеши.

Трикс наведе глава и без да иска изхлипа.

— Но ако някой млад и съобразителен вълшебник… може и ученик на вълшебника… който не е обвързан с клетва към краля, но симпатизира на княгинята… се реши да й помогне… — Радион смигна на Трикс. — Кралят е изпълнил обещанието си и е изпратил княгинята при Евикейт. Сега, ако някой отвлече княгинята по пътя…

— А? — Трикс се сепна. — Там е Гавар! Рицарят — магьосник! Истински! Там са и войниците на витамантите.

— Разбира се, че самичък, този доблестен юноша няма да се справи — продължаваше Лапад. — Освен ако… ако не се досети да помоли за помощ някой смел рицар, който ненавижда витамантите по рождение, не понася магията и е готов винаги да се застъпи за по-слабия. Тогава младежът трябва само да вдигне платната на кораба, който ще догони витамантите.

— Какъв кораб?

— Ами, не знам. Някакъв малък и бърз. Ако този кораб догони кораба на Гавар… дай ми твоя Айпод, ще ти запиша едно хубаво заклинание за призоваване на вятъра. А след това… — Лапад погледна замечтано към небето. — Разбира се, аз предпочитам да използвам природни средства. Да речем, една гъвкава лоза, която обвива шията на врага… Хищни скариди, които изскачат от водата и изгризват всички меки части от тялото на неприятеля… Или нещо огнено, или серокиселинно, или игла от замразен живак… М-да… Не бива да тръгваш на директен сблъсък с витамантите! Още си млад!

Магьосникът бързо написа нещо с изящен сребърен молив върху надланника на Трикс. Прочете го и смръщи чело. Отново се замисли.

— Ето какво ще направим, по-точно, ти ще направиш. Сън. Дълбок, здрав сън, наслада за умореното тяло! Всички на неприятелския кораб ще заспят и ще спят три дена и три нощи. — Радион взе отново да пише нещо в бележника.

— Защо три? — реши да уточни Трикс. Той с цялото си сърце беше за дълбокия сън. — Не може ли поне една седмица или, да речем — един месец?

— Винаги се получава по-добре с числото три. Добре работят и седмицата, и дузината, но да приспиш човек за една седмица, значи да го убиеш. Три денонощия. Достатъчни са, за да се върнеш.

— Ами след това?

— За „след това“, още не съм го измислил — честно отвърна Лапад. — Не искам да се намесвам, нали разбираш?

— Разбирам — с много съмнение в гласа, отговори Трикс.

— Тоест, аз не бива да виждам Тиана. Не ти заповядвам, нали така? Всичко, което ти искаш да направиш, правиш го по своя воля, без принуда.

— Да, но ако всичко свърши благополучно, какво да правя след това? — възкликна Трикс. — Да речем, че се завърна с Тиана… ако стане. А витамантите тръгнат да разправят, че са им откраднали княгинята! И Хасс заповяда да я търсят! А той ще заповяда! Къде ще се скрием?

Лапад се замисли. После се усмихна.

— Ще я омагьосаш. Ще я превърнеш в… не, няма да ти казвам, в какво да я превърнеш! Може в кученце, може в птичка, в старица, в момче! Това заклинание, трябва сам да си измислиш. Ще се върнеш при мен, а Тиана нека си я търсят, докато посинеят. Когато нещата дойдат по местата си, ще свалим магията от момичето.

— В старица ли? — Трикс се замисли. — Тя после ще ме убие! За момче да не говорим!

— Не, не, престани да разсъждаваш! — Лапад размаха ръце. — Не искам да знам. Това ще бъде чисто твоя идея.

Той върна Айпода на Трикс и изтърси лулата си. Каза:

— Може, разбира се и нищо да не правиш. Уверявам те, че Тиана не я грози никаква опасност. Обичайният династичен брак не значи нищо. На пръстите на едната ръка могат да се преброят господата, които са се оженили по любов.

— Моите родители се обичаха! — възрази Трикс.

— Съхерцог Рат Соийе и жена му Реми Соийе, по баща — баронеса Реми Малорат от западналия феод? Омъжена на петнайсет, а като нейна зестра херцогството получава една спорна платанова горичка и правото на безмитно минаване през Хранския проход? А след смъртта на възрастния Малорат, цялата му земя е присъединена към херцогството?

Трикс наведе глава.

— Те, разбира се, се обичаха — утеши го магьосникът. — Но бракът им беше сключен от техните родители и също беше по сметка. Така става. Дори допускам, че Тиана…

— Господин Лапад, ще успея ли? — попита Трикс.

— Имаш всички шансове — кимна вълшебникът. — Да кажем, че това ще бъде твоят изпит, за да минеш от хвалач в подавач. Съответства по сложност.

Трикс застана нащрек.

— А много хвалачи ли стават подавачи?

— Да речем, че е всеки трети.

— А от подавачи — помагачи?

— Всеки седми. — Вълшебникът се усмихна.

— Разбирам. — Трикс се намръщи. — Сигурно вълшебник става всеки дванайсети помагач?

— Магията е благосклонна към красивите числа — кимна Лапад. — Е, какво решаваш, ученико?

Трикс въздъхна дълбоко и каза:

— Господин Лапад! Разрешете ми да взема отпуск за две сед… за дванайсет дена заради обстоятелства, свързани с честта ми.

— Много са дванайсет дни — отговори мъдрият Лапад. — Три дни ти стигат… Добре, седем да са. Седем дни отпуск, считано от този момент.

— Благодаря — каза Трикс. Чувстваше се ужасно, но се стараеше смело да гледа магьосника.

— Доблестния рицар ще намериш в „Люспи и нокти“, — каза Лапад. — С него ще решите как да постъпите по-нататък… И… ето. Ще ти потрябват.

Трикс пое от ръката на магьосника тежката кожена кесия. Погледна недоверчиво вътре — там приглушено блестяха златни монети.

— Господин Лапад…

— Вземи, вземи — намръщи се вълшебникът. — На симпозиума ми провървя на карти. Желая ти успех, Трикс!

Той се надигна от камъка, сложи ръце на кръста си и каза с висок глас:

— И като даде напътствие с думи прости на смелия младеж, мъдрият вълшебник Радион Лапад, само с едно усилие на волята си, се стопи във въздуха, за да се появи в същия миг в работния си кабинет в скромната си къщичка в покрайнините на Дилон…

Последните му думи прозвучаха сякаш от отвъдното.

Веднага след това стената от тишина рухна и Трикс чу звъна на щурците, караницата на стражите от стените на княжеския замък и закачливите писъци на групичка дечурлига, които играеха на няколко пресечки по-надолу.

Кой знае защо, но това го накара да се почувства още по-малък и самотен, макар че учителят му, току-що го беше повишил от момче в младеж.

Излизаше, че не било толкова радостно да съзряваш.

5

Когато влезе в славната, макар и доста мръсна гостилница „Люспи и нокти“, Трикс забеляза с учудване, че тук нищо не се беше променило.

Все така звънтеше многогласно бронята на славните рицари. След като се огледа по-внимателно, Трикс забеляза една много любопитна подробност — по-голямата част от рицарите не бяха свалили ризниците и броните си, но бяха свалили стоманените гащи и наколенниците и ги бяха оставили под пейките. Разумна предпазливост, като се има предвид колко пиво изпиваха и колко често им се налагаше да тичат до задния двор. Само дето мръсните им, съдрани долни гащи не прибавяха към атмосферата нито благородство, нито благоухание.

Център на веселбата, както и предния път, беше великолепният сър Гламор. Рицарят с рижите къдрици се беше качил на масата, държеше високо халба с пиво и пееше с пълно гърло:

Компанията от не толкова прославени рицари, прегърнати през рамо, се клатеше и тропаше с крака около масата. При всяко споменаване на думата „пиво“, рицарите тропаха страховито с крака и крещяха:

— Халба!

Леко смутен от размаха на веселбата, Трикс се запромъква между масите, търсейки своя скорошен господар, славния рицар Паклус. Предишното му появяване в гостилницата мина съвсем незабелязано — малко ли момчета се мотаеха около доблестните воини и се възхищаваха на лъскавите им оръжия и мечтаеха да постъпят на служба или да свият нещо. Но този път, Трикс беше с мантия на вълшебник и жезъл, който беше стиснал под мишница, за да не отнесе нечий крак, с кадифена чантичка на кръста, в която беше заклинателната му книга. Гледаха го. Някои с ирония, а други, например по-възрастните рицари, които бяха виждали магьосници по време на битка — с уважение. Един рицар даже го потупа по рамото. Друг протегна с трепереща ръка недопитата си халба, жест, който в средите на рицарите се считаше за свещен знак на приятелство и уважение… За щастие, Трикс не забеляза, че когато вече беше минал покрай рицаря, той със същата благородна усмивка на лицето си, взе да протяга халбата на едно куче, което гризеше кокал под масата.

Най-накрая Трикс забеляза леко надигащата се над масата плешивина на сър Паклус. Пищната брада на рицаря лежеше върху масата като покривка. От две страни, сър Паклус го бяха прегърнали две сервитьорки, които бърбореха весело. Едната игриво завиваше с тънкото си пръстче брадата му на масури, а другата шепнеше нещо в ухото му. Паклус се усмихваше и святкаше с очи. Изглежда, не му беше лесно да избере.

— Сър Паклус! — Трикс застана пред рицаря.

Погледът на смелия рицар омекна. Той възкликна така, че заглуши даже песента на Гламор:

— Трикс! Немирнико, ти си станал почти същински вълшебник!

И като избута с ръка една от келнерките, с жест посочи мястото до себе си. Трикс приседна смутено.

— Харесва ли ти? — осведоми се Паклус, с поглед посочвайки келнерката.

— Казва се… е, няма значение. Искаш ли да те запозная?

Келнерката първоначално наду капризно уста, но после погледна Трикс с интерес. Трикс се стресна — не влизаше в плановете му да се запознава с трийсет годишни старици.

— Сър Паклус… трябва да поговорим…

— Чупка, малките! — изрева Паклус. — С младия вълшебник имаме сериозен разговор.

— Чудо голямо — пускайки брадата му, каза втората сервитьорка. — Вълшебник… Моят брат също е ученик… вече десета година.

Но все пак, момичетата се отдалечиха, хихикайки.

— Слушам те, синко — с доста трезв глас каза Паклус. — Ако си се разочаровал от магията, не е нужно дълго да ме молиш — веднага ще те взема обратно. Моите стари оръженосци, незнайно защо, не пожелаха да се върнат при мен. Нови… също не бързат да се кандидатират.

Трикс поклати глава:

— Не, много благодаря. Аз вече успях да свикна с вълшебството. Всъщност, мен ме изпраща Лапад.

— Жалко, но въпреки това, аз съм целият в слух! — още по-трезво провъзгласи Паклус.

Трикс се огледа и реши, че никой не трябва да чува разговора им. Сър Гламор ревеше с пълно гърло:

Колегите му къркачи около него, думкаха по масата и по пода и също се деряха:

— Дай чаша! Дай чаша!

Стопанинът на кръчмата, вече тичаше към масата, като се изхитряваше да носи едновременно четири кани.

— Господин рицар… — започна Трикс. — Тази нощ се случи следното…

— Дай кратката версия — посъветва го Паклус.

— Витамантите, с позволението на регента и на самия крал, отведоха на Кристалните острови княгиня Тиана, за да я омъжат за витаманта Евикейт!

Паклус пошари с ръка по масата. Сред празните чаши, той успя да намери една недопита, изля я в гърлото си, изкряка и стана.

— Да вървим, синко, да подишаме чист въздух.

В морския град няма по-романтично, по-весело и по-мръсно място от пристанището.

Трикс и Паклус стояха на постланата с камъни крайбрежна улица и изучаваха корабите, които се бяха струпали в залива.

— Тези не стават — мърмореше Паклус. — Те са товарни, бавни са… Стават само ряпа да возиш с тях… Онзи там е бърз и красив, но е много скъп. Не можем да го наемем. Тези, които са ей там, отделно, са самаршански — ако ти е мил животът, работа с тях да си нямаш — ще те предадат, когато си поискат.

— А онзи? — Трикс показа един изящен кораб, над чиито бордове стърчаха лостовете на катапултите.

— Това е военната кралска фрегата, „Умиротворител“ — изпръхтя Паклус. — Да не би да предлагаш да наемем кралски кораб, за да тръгнем срещу волята на краля?

— А вие, страхувате ли се да нарушите кралската воля? — смутен попита Трикс.

— Аз ли? Не, приятелче. Аз съм се клел на покойния княз, не на краля. Щом неговата дъщеря е в опасност, ще намеря кораб и ще я спася! — Паклус се прокашля и каза твърдо: — Има само един начин! Да вървим в кръчмата на пристанището.

— Там ще потърсим капитани, които търсят работа? — предположи Трикс.

— Всъщност, аз имах намерение да пийна още пиво, да си оправя мозъка — замислено каза Паклус. — Но ти добре си го измислил, момчето ми! И вярно, къде другаде, освен в кръчмата, можеш да намериш безработни моряци?

Ако рицарската кръчма „Люспи и нокти“ беше шумно и весело място, където тракаше метал, звъняха чаши, и се пееха закачливи песни, то кръчмата на пристанището „Котва и Бушприт“ живееше съвсем друг живот. Зад малките маси седяха — най-често поединично — сурови мъже с рибарски одежди — жълти дрехи от грубо сукно, с вътрешни джобове и връзки на яката. Те не пиеха пиво или вино, а силен ром в малки чашки. Почти всички пушеха лула и във въздуха висяха кълбета плътен сив дим.

Сър Паклус огледа моряците с придирчив поглед и се отправи към бара. Ако се съдеше по маниера, там стоеше стопанинът на кръчмата — висок възрастен моряк с добродушно лице, което внушаваше доверие. Зад гърба му имаше един прашен препариран папагал.

— Пиво! — каза с тон, нетърпящ възражение Паклус. — Пиво за мен и за моя млад приятел!

— Пиво… пиво… — замислено каза морякът. — Чувал съм, че сухопътните пият такава напитка… Ром няма ли да ви устрои?

— Пиво! — повтори Паклус.

— Сега, господин рицарю… Имах тук някъде една бъчвичка…

Леко накуцвайки, кръчмарят се отдалечи от стойката. Трикс изгледа със съчувствие бедния човек — той видя, че кръчмарят нямаше един крак — заместваше го гладко струговано парче дърво.

— Изгубих го в сражение за любимия крал Маркел! — сякаш усетил погледа му, каза кръчмарят. — Слава на краля!

— Слава! — пробуча Паклус.

Кръчмарят се върна с малка бъчонка, от която напълни две големи чаши. Трикс отпи с удоволствие — пивото сладнеше и беше вкусно. Паклус също отпи, изръмжа одобрително и хвърли върху стойката няколко медни монети.

— Мога ли с още нещо да ви бъда полезен, благородни господа? — попита кръчмарят. — Виждам пред себе си славен рицар и млад магьосник… позволете ми да предположа, че набирате компания любители на приключения? Може би отивате да търсите съкровище?

— Ъ-ъ-ъ… — избуча Паклус, който почти беше залепнал за чашата.

— Отдавна ми е омръзнал този живот на сушата — довери им се кръчмарят. — Дощяло ми се е море! Далечни, необитаеми острови… Аз разбирам от мореплаване. И в бой мога да бъда полезен. Освен това, не готвя лошо. Бих могъл да бъда готвач…

— Ние не търсим съкровища — изтривайки брадата си, след като беше опустошил халбата, отвърна Паклус. Нас ни зове дългът на честта, който ще ни донесе много проблеми и лишения, без никаква парична полза.

— Жалко — въздъхна кръчмарят. — Няма значение… все пак, бихте могли да използвате моите съвети.

— И защо изведнъж тази благосклонност? — недоверчиво попита Паклус.

— Вашият млад приятел — кръчмарят се поклони леко на Трикс — ми напомни за един славен младеж, с когото заедно преживяхме невероятни приключения на един пустинен остров, много далеч оттук. В тази история се сляха благородство и предателство, великодушие и коварство, търсене на съкровища и битки с пиратите… да, много интересна история… тя трябва да бъде записана за назидание… Тогава аз разбрах колко е важно да се помага на подрастващото поколение, да му бъде дадена правилна морална основа и да му бъдат посочени нравствените ориентири. Заради спомена за моя малък приятел, когото учих на морски занаят и дори спасих от кръвожадните пирати, аз съм готов да помогна и на вас.

— Това вече променя нещата — съгласи се Паклус, докато връщаше чашата, за да му сипят отново. — В такъв случай, може би, ще ни посъветвате? Трябва ни малък бързоходен кораб с надежден екипаж. За няколко дни. Работата е опасна и не е доходна. Най-важното е, екипажът да бъде надежден. Никой не бива след това да разказва какво е видял!

— Трудна работа — намръщи се кръчмарят. — Моряци, които след това да не се раздрънкат? Не познавам такива. Разбира се, могат да им бъдат отрязани езиците или да бъдат изхвърлени зад борда, преди корабът да се завърне… — Той спря и се усмихна. — Шегувам се, благородни рицарю! Шегите на добрия стар кок… Най добре ще е да наемете кораб без екипаж. Тук има една шхуна, чийто капитан в момента е в дълбок запой, а екипажът му отдавна се е разбягал. Корабът не е голям, но е пъргав. Срещу приемлива сума, аз ще уредя, капитанът да ви го отстъпи за седмица-две… Но екипаж трябва сами да си намерите! На тази сбирщина, която търка пейките в моята кръчма, вяра нямам!

Паклус погледна озадачено към Трикс:

— Трикс, ти нямаш ли наум нещо за капитан и екипаж?

Трикс поклати глава. И изведнъж го споходи една безумна мисъл.

— Голям екипаж ли ни трябва?

— Петима-шестима човека, ако работят, както трябва — отвърна кръчмарят.

— Паклус — примирайки от собствената си решителност, каза Трикс. Можем да поговорим с един човек… Той, в известен смисъл е капитан…

Паклус хвърли върху стойката още една монета. Каза:

— Приготви кораба, добри човече! Ние ще се върнем привечер. Хайде, Трикс.

Рицарят и ученикът на вълшебника излязоха, съпроводени от меланхоличните погледи на моряците и любопитния поглед на кръчмаря.

— Как се казва твоят капитан? — попита Паклус.

— Казва се капитан Бамбура — отговори Трикс, изпитвайки чувството, че се хвърля със засилка в ледена вода. — Капитан Бамбура — ужасът на Кристалните острови.

Трябва да отбележим, че идеята, която хрумна на Трикс, като цяло не беше предназначена за него. В Идеалния свят, където се пази всичко, което тези, които могат да измислят са измислили, плодоносната идея „а защо артистите да не изпълнят своите роли наистина — бунтовниците да се бунтуват, военните да воюват, изобретателите да изобретяват“, се пазеше за други артисти. Защото нищо не развеселява така самите актьори, както опитите да си представят това, което правят на сцената, превъплътено в живота. Но дали от изпитото силно пиво или от страха за Тиана и от отчаяние, Трикс хвана за опашката тази идея и я сподели с Паклус.

А това, че Паклус я одобри, може да се обясни с изпитото в „Люспи и нокти“ или с пълното неразбиране на морските работи, с което се отличаваха само рицарите и гномите.

Зданието на театъра, където Паклус и Трикс пристигнаха, беше обкръжено от тълпа, която бавно се разотиваше. Децата вдигаха врява до Бога, гувернантките и бавачките се суетяха наоколо и се мъчеха да укротят възпитаниците си. Навсякъде се търкаляха чашки от разхладителни, кутийки от шербет и рахат локум. Някакво хлапе се дереше, колкото му глас държи:

— Още-е-е… Искам още за Бамбура и Алба!

Трикс леко посърна. По всичко личеше, че представленията на трупата се ползваха с голяма популярност в Дилон. А на Трикс му се искаше, въпреки цялата му любов към представленията, да завари празна зала и актьори, които умират от глад и които за няколко златни монети биха се съгласили да станат моряци.

Суровият северен варварин на входа, позна Трикс и лекичко му кимна. Изглежда всеки, който дори и съвсем малко беше приобщен към театъра, веднага ставаше свой човек за артистите.

Варваринът обаче изгледа с подозрение Паклус и се хвана за бойния чук.

В отговор, рицарят гордо вдигна главата си така, че брадата му щръкна нагоре и хвана дръжката на меча.

Няколко секунди те се изучаваха.

След което варваринът измъкна чука от пояса си и го подаде на Паклус с дръжката напред. Трикс си помисли, че варваринът предлага на Паклус да огледа и оцени оръжието му. Нищо подобно! С дългия си мръсен нокът, варваринът драсна върху дръжката на чука, сякаш отмервайки парче с дължината на една длан.

Паклус изхъмка, извади меча си и показа отметката върху дръжката му.

Варваринът сложи чука до меча и много внимателно сравни измерените участъци. Този на рицаря беше по-дълъг.

— Хм — с уважение произнесе варваринът.

Отново обърна дръжката на чука към рицаря. Рицарят мълчаливо обърна острието на меча си към варварина. Сложиха двете дръжки една до друга и внимателно ги огледаха.

Ръкоятката на меча се оказа по-дебела.

Варваринът взе да нервничи. Хвана чука по-стабилно и три пъти го вдигна във въздуха. После се поколеба и го вдигна за четвърти път.

Паклус се разсмя и шест пъти подред вдигна меча си нагоре.

— Не може да бъде! — възкликна варваринът.

— Това е, когато не съм във форма — скромно каза Паклус.

— Това е невъзможно!

— Гномска кръв — тихо произнесе рицарят.

В очите на варварина се появи уважение. Той склони глава:

— Заповядай, доблестни рицарю!

Трикс и Паклус влязоха в зданието на театъра. Трикс, който изгаряше от любопитство, попита:

— Това какво беше? Някакъв варварски обичай ли?

— Да — потвърди Паклус. — Варварите са много горд и избухлив народ. Ако трябваше всеки път да решават споровете си с оръжие, досега щяха да са се избили. Затова, от векове насам, при тях съществува обичай да мерят оръжията си. Аз му доказах, че го превъзхождам по всички параметри и той призна моето превъзходство.

— Гледай ти! — възхити се Трикс. — Значи ти си по-силен от тази грамада!

— Варварите са много горд, избухлив и доверчив народ — загадъчно отговори Паклус. — Е… къде е твоят капитан Бамбура?

Те минаха през залата, където две бодри баби влачеха по мръсния под мръсни парцали, които периодично потапяха в две кофи с мръсна вода. Такива баби има във всички светове и времена. Някои магьосници дори подозират, че това изобщо не са баби, а феи на чистотата, особена порода същества, които се появяват на този свят, вече остарели, с парцал и кофа в ръцете. Техен отличителен белег са секретните фрази и обичаи, с които те различават себеподобните си.

— Мотаят се тук всякакви… — произнесе едната старица, когато Трикс минаваше покрай нея и го мацна с парцала по обувката.

— Мотаят се… всякакви… — добави втората. — Нямат си друга работа… Ходят и цапат… ходят и цапат…

Трикс не знаеше, че на това тайно приветствие, от своя страна, трябваше да отговори като подскочи два пъти на левия си крак и да извика: „От такива няма отърване! Стъпват, където им падне, шляпат по мокрото, не им писна да се мотаят тук!“ О, само да беше направил това и стариците щяха да се превърнат в прекрасни феи, да го вземат в обятията си и да изпълнят всяко негово желание — например — да долетят до кораба на витамантите, да набият с парцалите си всички живи мъртъвци и да доведат Тиана в Дилон. Нашата история, веднага щеше да поеме в друга посока!

Но Трикс не знаеше това и по тази причина, с виновно наведена глава мина покрай мърморещите баби. След него, гордо вирнал брада, мина рицарят — него феите не посмяха да закачат, защото помнеха старата си вражда с гномите.

Двамата съратници намериха капитан Бамбура в гримьорната му. Капитанът и Шараж ядяха варена кокошка. Компания им правеше един не много висок и възпълен мъж, който на възраст беше по-близо до старостта, отколкото до зрелостта.

— Трикс… — учудено каза капитанът, облизвайки пръстите си. — Трикс, ти наистина си станал вълшебник!

— Искаш ли кокошка? — без грам учудване предложи Шараж. — Кой е този с теб?

Под масата джафна възмутено Алби, явно подразнен от увеличилия се брой кандидати за трапезата.

— Това, приятелю мой, е храбрият рицар Паклус! — каза Трикс. И тръсна: — Той не е гном!

Настъпи тишина. Паклус стрелна с поглед Трикс и постави ръката си върху меча.

— Седнете, достойни рицарю! — разреди напрежението Бамбура. — Много сме слушали за вас.

— И за вашето достойно семейство — добави Шараж.

— Чакайте, чакайте! — възкликна дебеланкото. — Ние не правихме ли оперетка за вашия дядо и за вашата баба? „Ако баба ми беше дядо или Лагуната на гномите“?…

Настана мъртва тишина. Трикс искаше да извика на артистите, бързо да бягат, но си спомни за бойния разказ на Паклус и реши, че това е безполезно и само ще доведе до по-големи мъки за актьорите.

Но Паклус внезапно свали ръка от меча си и попита:

— Вашата трупа ли я съчини? Баба… баба ми много я хареса. Разказваше, че дори си е поплакала по време на представлението. Там, в онази сцена, когато дядо ми и помага да си направи рог от рапан.

— Ние, ние бяхме! — Дебеланкото се хвърли към рицаря, хвана ръката му и започна енергично да я тръска. — Помня баба ви — изключително мила старица! Един господин се опита да разкритикува нашето представление, но тя го изхвърли през прозореца. Как се чувства милата ви баба?

— Че как да се чувства? Работи в ковачницата, върти чука… Спомням си, че много й беше харесала актрисата, която я играеше…

— Аз играех тази роля — гордо каза дебеланкото. — Позволете да ви се представя — Майхел, директор на театъра и актьор по съвместителство.

— Също така и билетопродавач, готвач и изпълнител на страшните ефекти зад кулисите — с половин глас добави Шараж.

— Че възможно ли е да сте играли баба ми? — възмути се Паклус.

— Бях по-млад и по-симпатичен — бързо каза Майхел. — Имах прекрасна, пищна брада.

— Не беше ли залепена? — подозрително попита рицарят.

— Какво говорите, това е невъзможно! Вашата баба никога не би ми простила такова оскърбление!

Паклус се засмя и тупна яко директора по рамото, от което той приседна.

— Бива си те, артисте! Виждам, че познаваш… гномските обичаи.

— Актьорът трябва да вниква в същината на това, което изобразява — отвърна Майхел, като разтриваше рамото си. — Иначе може да се получи профаниране на прототипа и някой да убие актьора.

— О! — Паклус приседна на една табуретка, на която предварително огледа краката. Табуретката заскърца, но издържа. — Това е много хубаво. Знаете ли, мой мили Майхел, работата е там, че аз бих искал да ми заемете, разбира се, с тяхно съгласие и срещу достойно възнаграждение, петима-шестима актьори, които играят в пиесата „Алби и Бамбура на Кристалните острови“.

Всички актьори весело се засмяха.

— Да не би нещо да не е наред? — намръщи се Паклус.

— Работата е там, многоуважаеми рицарю, че това, аритметически не е възможно.

— Аритметически ли?

— Ами да. В тази пиеса играят всичко на всичко четири човека. Бамбура, Шараж, нашият смел северен приятел Хорт и аз.

Малкото бяло кученце под масата, гневно взе да ръмжи.

— Извини ме, Алби! Четири човека и куче.

— Но нали в пиесата ви има екипаж, диваци, витаманти… — в недоумение попита рицарят. И леко се изчерви.

Майхел благоразумно се престори, че не забелязва близкото познанство между суровия рицар и лекомислените детски пиеси.

— О, да! Но ние не можем да си позволим голяма трупа. Знаете ли колко скъпо ни излиза арендуването на театъра в големия град? Затова сме четирима и всеки от нас играе по няколко роли. Е, имаме и статисти — тях ги наемаме за една-две вечери сред публиката и гражданите, които изявят желание…

— Капитан Бамбура, вождът на диваците, чудовището с меча кожа и еленски рога, жената на капитан Бамбура и младият витамант! — гордо рапортува Бамбура.

— Вторият помощник на Бамбура, синът на вожда на диваците, предводителят на витамантите, стражарят в пристанището и морякът на мачтата! — рапортува Шараж.

— Първи помощник, втори матрос, човекът зад борда, живият труп, дивакът — ловец и старицата с качулката — поклони се Майхел.

— А нашият доблестен Хорт играе всички останали моряци, диваци, витаманти и минотавърът, който танцува бойния танц. Бога на слънцето — също. — Бамбура се усмихна.

— Театърът е измама — тъжно отбеляза Паклус.

— Не, моля ви се! — Майхел замаха с ръце. — Театърът е мечта. Театърът е илюзия. Той е взаимното вълшебство на доверието! Какво ви смущава, благородни рицарю? Ние четиримата можем да ви изиграем всяка пиеса.

— А можете ли да управлявате кораб? — попита Паклус. — В действителност. Или и това е… обща мечта и илюзия на доверието?

— Ами… — Майхел се замисли. — Аз се консултирах преди време с едни познати моряци. И умея да връзвам морски възли.

— Аз през детството си съм плавал на бащиния… — Бамбура се закашля. — Плавах на един кораб. Дори ми разрешаваха да хващам щурвала.

— Аз пък, една година съм бил юнга на търговска галера — каза Шараж. — По принцип, трябваше да са три и половина, но тогава се случи победата при Черния брод и всички, които нямаха седемнайсет години ги освободиха предсрочно.

— На нас ни трябва екипаж за малка шхуна. — Паклус удар с юмрук по масата. Кокошката подскочи към него и той ловко я улови във въздуха. Откъсна едното крилце и го пъхна в устата си. — Вие може и да можете да връзвате възли, но не сте моряци. Напразно ви притеснихме.

— Моля, моля! — възмути се Майхел. — Да, ние сме артисти! Но можете да ми вярвате — истинският артист и в живота може да прави това, което изпълнява на сцената.

Шараж изхъмка.

— Не може без капитан — Паклус поклати глава. — Без истински капитан, който знае къде е гротът на кораба и къде — бушпритът…

— Грот е долното наклонено платно, ако корабът е едномачтов — чу се глас зад гърба на Трикс. — А ако корабът е двумачтов, грот-мачтата е по-високата. А бушприт е предната наклонена мачта, на която се закрепват кливерите и щаговете на фок-мачтата.

Всички извърнаха глави. На вратата, варваринът Хорт, леко наведен, за да не опре с глава тавана, стоеше и се усмихваше сурово.

— Хорт е капитан. Хорт е плавал девет години на дракари, Хорт три години беше капитан на самаршанска бойна галера, Хорт служи една година в кралския флот като старши помощник, но фрасна по физиономията капитана си и го изхвърлиха зад борда. Хорт плува два дни и стигна до брега. Оттогава Хорт не излиза в морето. Но Хорт е капитан.

— Защо никога не си ни разказвал?! — извика Майхел.

Хорт вдигна рамене.

— Недостойно е за мъж да се хвали.

— В такъв случай, всичко е решено! — Паклус се надигна. — Събирайте си нещата…

Алби изджавка възмутено.

— Ти също — сурово го изгледа Паклус. — Събирайте си багажа и право на кораба!

— Чакайте! — възкликна Майхел. — Още не сме се уговорили!

— Нима? — удиви се рицарят.

— Аз ще отида със смелия рицар — тежко изрече Хорт. — Да се сражавам с теб, рамо до рамо, е подвиг, който ще бъде възпят!

— Къде отиваме и какво трябва да правим? — поинтересува се Бамбура.

— Ще преследваме кораба на витамантите… — започна Паклус.

Шараж скочи.

— Витамантите изгориха родното ми село! Избиха целия ми род! И аз идвам с теб!

— Трябва да спасим княгиня Тиана, която витамантите отвлякоха — продължи Паклус.

— Братовчедката Тиана? — възкликна Бамбура. — Малкото момиче е в беда? Идвам с теб!

— Мога да ви платя… — Паклус надникна в кесията и помръдна устни. — Седем… не, даже осем златни монети.

— Десет и си стискаме ръцете! — твърдо отсече Майхел. — И половината трофеи!

Вече се свечеряваше, когато на кея, около малката двумачтова шхуна се срещнаха четиримата актьори, Трикс и Паклус, от една страна и еднокракия кръчмар — от другата. Малко встрани стоеше количка, натоварена с необходимите запаси за една седмица — храна, вода, газ за лампите…

— Ето я красавицата! — възкликна кръчмарят и посочи шхуната. — „Сепия“!

— Не е много голяма — намръщи се Паклус.

— Тъкмо ще плава по-бързо!

— Малко са й платната…

— Ще е по-устойчива по време на буря!

— Цялата е изядена от дървояди — каза Хорт, като почовърка с нокът корпуса.

Кръчмарят изгледа подозрително варварина и каза:

— Това е много сигурна съдина!!

Варваринът, пренебрегвайки презрително трапа, подскочи, хвана се за борда и се издигна на ръце. Разходи се няколко минути из шхуната, пипна щурвала, слезе в трюма, оттам излезе с мокри крака, надникна в каютата. След това се върна на кея и каза:

— Някога е била хубава стакселна шхуна.

— Казах ли ви! — зарадва се кръчмарят.

— Сега е купчина дъски. Ако излезе в морето, ще издържи седмица-две. Ако попадне в буря — ще потъне. Такелажът е изгнил, платната са кърпени.

— Може ли изобщо да плава? — уплаши се Трикс.

Варваринът помисли и отвърна:

— Може. Ако е за кратко. За седмица гарантирам. Колко искаш за нея?

Кръчмарят заоглежда шхуната.

— Сто златни монети.

— Ние ще я купим за двайсет — каза варваринът. — За да разкараш тази съборетина от пристанището, ще трябва да си платиш, няма да я вземат дори за дърва.

Кръчмарят вдигна ръце към небето.

— Какво говорите, храбри воине! Това е славен кораб! Петдесет!

— Двайсет! — повтори Хорт.

— Варварите не се пазарят — обясни Майхел. — Когато ги въвличат в такова нещо, те просто хващат чука и…

— От уважение към вашата славна компания — съгласен съм! — кръчмарят махна с ръка. — Тази моя щедрост ще ме погуби… Наистина ли не отивате за съкровище?

Не последва отговор и кръчмарят, въздишайки си тръгна от кея. А насреща му се движеха две малки фигурки, при чийто вид, Трикс застана нащрек.

И имаше защо.

— Трикс! — Йен размаха ръце и се затича. След него подтичваше и една по-малка фигурка.

— Тези кои са? — учуди се Паклус.

— Това е… моят оръженосец — смутено отговори Трикс.

— Нима учениците на магьосниците имат оръженосци? — порази се рицарят.

Йен вече беше стигнал до тях и страхливо взе да ги оглежда.

— Ти какво правиш тук? — попита Трикс. — Защо не си с Лапад? Той ли ти каза къде съм?

— Не — завъртя глава Йен. — Той каза, че си в отпуск. И че мога да те изчакам при него или да те потърся — както реша. А Халанбери също каза, че иска да те намери… И ние попитахме Аннет…

— Само това не! — прошепна Трикс.

Аннет седеше на рамото на Халанбери и обидено гледаше към Трикс. Когато погледите им се срещнаха, тя се нацупи и извърна глава.

— Тя малко почародейства и каза, че си на пристанището… Та затова… — И Йен разпери ръце. — А Халанбери, не можах да го изгоня… Зарече се, че също ще дойде да спасява сестра си.

— Да не би да искате да дойдете с нас? — обърка се Трикс.

— Аха! — изписка Халанбери.

Трябва да признаем, че на Трикс му стана приятно. Каквото и да говорим, когато тръгваш на опасно пътешествие, приятелското рамо винаги е добре дошло. Дори помощта на страхливия оръженосец с долнопробен произход и на малкото копеле…, обаче какво ще кажат останалите? Някак си изглежда несериозно ученикът на вълшебника да влачи след себе си в такова опасно начинание разни дребосъци…

— Паклус? — Трикс погледна към рицаря.

— Ти решаваш — отвърна той. — Това са твои хора и ти решаваш. Още два чифта ръце няма да са ни в повече.

— Да, но Халанбери не ни помага…

— Зависи как ще го погледнеш. — Рицарят поклати глава. — Ако е доведен брат на Тиана, макар и да е копеле, неговото присъствие тук придава на нашите действия известни основания.

— Легитимност — потвърди Майхел. — Това е като да изпълниш роднинския си дълг.

— Щом един мъж е готов да се застъпи за честта на сестра си — тежко добави Хорт — не е важно, на колко години е — той вече е мъж. Ела, момчето ми!

Халанбери, страхливо се приближи към Хорт.

— Дръж! — Хорт порови из джобовете на плаща си и измъкна оттам едно малко чукче. — В моето племе, такива малки бойни чукове се връчват на децата, когато пристъпват към първата си битка.

— Охо! — възторжено произнесе Халанбери. — От метеоритна стомана… Дръжката му е от планински кипарис… Такъв струва повече от десет златни монети, ако е в добро състояние!

Майхел възкликна и погледна Халанбери с уважение.

— По време на боя, ако това се случи, ти ще трябва да пълзиш под краката на враговете и да ги удряш по коленете — поясни Хорт. — Или да ни следваш и да биеш падналите врагове по темето, така че те никога вече да не се надигнат.

Трикс се хвана за главата.

— Това няма да се наложи! Ще минем и без бой…

— Трябва да бъдем готови за всичко — повдигна рамене Хорт. — С това чукче могат, освен всичко останало, да се чупят и орехи.

Трикс махна с ръка и се предаде.

— Добре. Както искате. Аз съм ви предупредил…

Шараж произнесе наставнически:

— Моят народ има една песен. Няма да мога да я изпея на вашия език, но ще ви предам смисъла й. Ето, чуйте… „Когато тръгваш на път, с приятели е по-весело. Когато си сам — си сам, а когато си с приятели — вие сте няколко души. Не те е страх от снежните виелици, не те плаши задухата на зноя, дъждът не те смущава — когато си с приятели… С приятели се работи по-леко и по-леко се мисли. Смъртно опасно е да ходиш сам на лов за мечка, но ако тръгнеш с приятели и я нападнете от няколко страни — мечката ще бъде победена, разбира се, ако не повика на помощ друга мечка“… За да се запечата мъдростта на тази песен в главата ти, трябва да я пееш дълго и да повтаряш думите и по няколко пъти.

— И нашият народ има такива песни — одобрително каза Хорт. — Дори и в знойния Самаршан, акините пеят за същото.

— Ами ти? — мрачно попита Трикс Аннет.

— Аз ли? — гласът на феята затрепери от сълзи. — Както кажеш, мили. Ако искаш — ще остана. Ще те чакам на този кей… докато имам сили, докато злият вятър не прекърши крилете ми и не ме хвърли в студената вода…

Трикс протегна мълчаливо ръка и Аннет прехвръкна и кацна на дланта му.

В края на краищата, той беше чел разкази за деца-герои, които по време на войната с витамантите бяха помагали на големите. Разузнаваха за броя и посоката на вражеските войски; палеха каруци и купи със сено, за да лишат противника от фураж; отравяха кладенци; разлепваха позиви и призоваваха витамантите да се предадат, а възкресените мъртъвци — да се покаят и доброволно да се зарият в гробовете си.

Само едно смущаваше Трикс. Всички разкази за деца-герои завършваха с това, че витамантите ги хващаха, подлагаха ги на жестоки мъчения и ги екзекутираха.

Много му се искаше да вярва, че това не е задължително.

Мекият вечерен бриз носеше „Сепията“ към откритото море. Още не бяха излезли от естуария, но пред тях вече се мяркаха гъвкавите гърбове на делфините, които преследваха летящите риби, миришеше на солен въздух, а прозрачната речна вода потъмняваше и ставаше синя. Чайките бавно се рееха над шхуната и печално подвикваха със странните си гласове: Кра-кра-кра… кра-кра-кра…

— Вдигни грота! — командваше Хорт.

За голямо учудване на Трикс, актьорите, след кратко съвещание, си избраха едно въже и започнаха дружно да го теглят.

— Дърпай стакселите! Дружно!

Паклус изкряка и започна да помага на артистите.

— Дръжте шкаторината, рибешки отрочета нескопосани! Вържете я за уишбона!

Халанбери, който с огромен възторг наблюдаваше всичко, което се случва, чак лапна пръста си. Хорт мигновено го забеляза и кресна:

— Юнга! Извади си пръста от устата! Марш в камбуза, да помогнеш на Йен да чисти картофите!

Трикс потисна неволното си желание да последва момченцето, за да избяга, колкото може по-надалеч от суровия капитан. Но в крайна сметка той не беше някакво сополиво момченце, а млад магьосник…

— Ей, вълшебникът, заспа ли? — обърна се Хорт и към него. — Къде ти е вятърът? Аз държа курса, а ти напълни платната!

Трикс изгледа с безпокойство купчината сиви стари платна, които плющяха над главата му. Скърцаха зле опънатите въжета, пляскаха под напора на вятъра кръпките на грота…

— Айподът… — промърмори Трикс и отвори книгата със заклинанията.

Така… това е огнената стена… зовът за помощ към Лапад… чудесно заклинание, само дето беше малко неудобно да викне: „О, велики вълшебнико, чуй нескопосания си ученик…“

Аха. Ето го.

Трикс се прокашля, за да привлече вниманието на командата. Най-важното за магьосника е да го слушат и да му вярват…

— „Първият плах порив на вятъра мина над земята и огъна тревата, брулейки листата на дърветата. Слънцето ярко светеше и в неговата светлина“…

Трикс млъкна. Лапад или не беше помислил, че времето има навика да се променя през денонощието, или беше забравил, че корабите плават по морето, а не по сушата.

Заклинанието пасваше изключително на хълма, на който Лапад седеше, докато го съчиняваше. И не ставаше много-много за морето.

— Сто котви зад врата ти! — възкликна Хорт. — Ще предизвикаш ли вятър или не?! Ти изобщо, можеш ли да правиш заклинания?!

От джоба на Трикс надникна Аннет. Погледна тревожно към момчето.

Трикс отново се прокашля. Хвърли отчаян поглед на текста и отпусна ръката с магическата книга.

— „Над посивялата шир на морето, вятърът събираше облаците — високо каза той. — Буревестник, като черна мълния се рееше между облаците и морето. Чайките стенеха и се мятаха, опитвайки се да скрият страха си от бурята“…

Струваше му се, че нещо не е съвсем както трябва. Че трябва само мъничко да размести думите и заклинанието ще зазвучи над цялата земя, ще разтърси до дъно океана, ще умие и най-високите планини със солени и разпенени вълни…

— Трикс — завика Паклус, озъртайки се ужасен. В небето отнякъде наистина се появи буревестник, който се мяташе неистово насам-натам, нагоре-надолу, без да разбира защо го прави. Чайките покъртително крещяха и непрекъснато цвъкаха. От всички посоки бяха плъзнали тежки сиви облаци. — Трикс! Не буря! Не буря, а вятър! Само вятър в кърмата!

— „Сини мълнии раздираха небето и изчезваха в морската бездна“…

Удари силен гръм. Синя мълния се заби във водата, вдясно на борд на шхуната, водата засъска и заизригваха кълбета пара.

Трикс взе да върти глава, без да разбира какво се случва. Бързо продължи:

— Вятър, вятър задуха облаците и мълниите! Вятърът беше могъщ, и подкара стадата облаци по небето! Той духаше над синьото море, препускаше из океанския простор! Когато срещна една малка шхуна, вятърът я подхвана с ласкавата си и силна ръка и я подкара, подкара я напред! След кораба на коварните витаманти, които отвличаха княгиня Тиана в плен! След кораба на витамантите, с удвоена, с утроена скорост!

Нещо сякаш изтропа по кърмата. Платната се издуха с грохот. Всеки нещастен марсел, всеки, даже най-малкият тимсел, се огънаха, ловейки вятъра. Почти излитайки над водата, шхуната се понесе напред. А след нея, клокочейки и хвърляйки мълнии, се носеше свирепият щорм.

— Вълшебнико, недей по-бързо! — викна Хорт. — Платната няма да издържат.

Трикс се огледа, видя пронизаното от мълнии и пълно със страховити купища облаци небе зад кърмата. И реши, че ще гледа само напред.

— Ти наистина си роден вълшебник! — каза Паклус. Рицарят изобрази една одобрителна озъбена усмивка и ръгна Трикс с юмрук в слабините. — Ще минат четирийсет години, а може би трийсет и аз без страх ще застана до теб в истински бой!

Трикс не беше много убеден, че това е точно комплимент… но не тръгна да спори, а викна на Хорт:

— Мога ли да помогна с още нещо, капитане?

Хорт огледа палубата, над която летяха разпенени пръски, чистия хоризонт пред тях и ревящата буря отзад, и каза:

— Бягай в камбуза да помогнеш за картофите. От чистия въздух идва страшен апетит!

Може би Трикс щеше да го утеши това, което Хорт каза, когато той се скри в камбуза. А Хорт каза:

— Той е прекалено силен за такива прости неща като попътния вятър. Прекалено силен и много млад. Нека почака с вълшебството.

Но Трикс не го чу. Той слезе в мърлявия камбуз, където на светлината на една газена лампа, Халанбери белеше картофи, а Йен му помагаше с разказите си:

— Спомням си, че бях дежурен по кухня в приюта. Трябваше да почистим пет кофи с картофи, а имахме само един нож и то тъп…

При появата на Трикс, Йен изобрази бурна дейност; взе да разтребва картофените обелки, да налива вода в тенджерата и да пали печката, при това, всичко едновременно.

Но Трикс не му се скара. Той седна в ъгъла, взе Айпода и се зае внимателно да разучава заклинанието, което трябваше дълбоко да приспи врага.

Всичко изглеждаше наред. Имаше и за морето, и за кораба… Дотук Лапад не грешеше.

Не беше решен само един въпрос — в какво да превърне Тиана!

— Йен, ако ти можеше за известно време да се превърнеш в нещо, какво би си избрал? — попита той.

— Крал — резонно отвърна Йен. — И веднага бих обезглавил магьосника, който ме е превърнал.

— Ами, ако трябва да избереш измежду зверовете?

— В дракон!

— Ясно — промърмори Трикс. — Халанбери, ти какво би искал да бъдеш?

— Жаба — каза момчето. — Аха. Жаба!

— Защо? — смая се Трикс.

— Жабите подскачат толкова смешно! И могат да живеят и във водата, и на сушата. Това е страхотно, нали?

Трикс махна с ръка и се замисли дълбоко.

Тук ще го оставим за известно време. Все пак, това е много сложна задача — да измислиш такова превръщане, та и най-капризното момиченце да не се обиди.

А шхуната през това време се носеше на крилете на бурята, неумолимо догонвайки кораба на витамантите…