Нескопоското

1

Рано сутринта, когато слънцето едва-едва беше пробило облаците, в кубрика слезе Паклус и яко разтърси койката, на която спеше Трикс.

— Ставай, вълшебнико! Настигаме витамантите!

Сънят отлетя от Трикс на секундата.

— Вече? — измъквайки се от хамака, попита той. — Толкова бързо?

— Ти извика хубав вятър — добродушно каза Паклус, вървейки към изхода. — Платната им се виждат на хоризонта. След по-малко от час, ще ги догоним. Събуди всички, оправяй се и се качи на палубата.

През нощта могъщият варварин и славният, закален в битките рицар бяха управлявали кораба. Иначе, цялата команда сладко беше похърквала на койките си.

Трикс мина по кубрика и събуди артистите.

Майхел се събуди веднага, с възгласа: „Накъде да бягаме?“ Шараж отвори очи тъкмо преди Трикс да го докосне по рамото, изгледа го строго, кимна и скочи, все едно че не беше заспивал.

Бамбура се наложи да го тръска и ръчка, защото не искаше да се буди и само повтаряше: „още пет минутки… братко… остави ме… нека си досънувам…“ Изглежда, на артиста му се беше присънило нещо от детството.

Йен, когато Трикс го докосна, седна и каза: „Вече съм буден!“, но още щом Трикс се обърна, отново беше заспал и то седнал. Наложи се да го наплиска с вода.

Малкият Халанбери спеше толкова сладко, че сърце не му даде на Трикс да го буди. Затова и нареди на Йен, който мърмореше недоволно, да събуди момчето и да отиде в камбуза.

След като закуси с останалото от варените картофи и твърдото като камък, пушено месо от лос, Трикс изтича към нужника. Поглеждайки през една дупчица към бушуващото море, свърши набързо една работа, след което се качи на мостика, където Хорт и Паклус нещо си шепнеха.

— Къде са витамантите? — попита Трикс и настръхна от вятъра. Зад кърмата, както и вчера, с мълнии и светкавици бушуваше бурята.

— Виж… — Паклус протегна ръка.

Трикс се загледа и се изплаши — много по-близо, отколкото си представяше, се виждаше корабът на витамантите. След пет минути, те трябваше да се сближат. Корабът беше двумачтов бриг, малко по-голям от „Сепията“.

— Трябва да спреш вятъра, щом се приближим — каза Паклус. — И веднага да ги приспиш.

— Добре — нервно поглаждайки Айпода, каза Трикс. — Заклинанието е добро. Лапад се е постарал. Докато го четях, аз самият за малко да заспя.

— А вятъра?

— Вятъра… — Трикс преглътна. — Сега ще го измисля. По-лесно е да го спреш.

— Не знам, не знам… — Паклус със съмнение поклати глава. — Случи ми се да видя как веднъж Лапад се опита да спре огнения смерч, който самият той беше предизвикал…

— Бих ви посъветвал да започваме — каза Хорт. Извади от джоба си зърна планинско кафе, лапна две и ги сдъвка. Протегна няколко на Паклус, а той кимна с благодарност. — След няколко минути, витамантите ще открият огън от катапултите.

— Те забелязаха ли ни? — попита Трикс.

Хорт се разсмя с пълно гърло.

— Дали са ни забелязали? Моето момче, няма как да не забележиш кораб, който се носи след теб на крилете на бурята със скорост, каквато няма в природата. Кораб, чиито спътници са ветровете и мълниите. Кораб, който…

— Разбирам, разбирам. — Трикс се огледа. Всички се бяха събудили и го гледаха тревожно. Даже Йен и Халанбери — и двамата мокри, ясно беше как Йен е събудил малкия, изглеждаха уплашени. Трикс събра мислите си и започна: — Морето заспа… Нито вълничка — всичко утихна. Вятърът спря… Игривите му пориви вече не будеха задрямалите води… Тежките сиви облаци в небето се разсеяха, утихнаха гръмотевиците, светкавиците угаснаха. Върху гладката огледална повърхност на океана неподвижно застинаха двата кораба…

Той замълча.

— М-да — Хорт замислено се огледа. — Малко е… прекалено…

Върху палубата на „Сепия“ се стовари един огромен черен буревестник. Птицата дишаше тежко с широко разтворен клюн и смаяно гледаше хората. След това изграчи укоряващо, забила поглед в Трикс и се отдалечи, клатушкайки се.

— Горкият, цяла нощ го подмята бурята — каза Паклус. — Нагоре, надолу… Ту докосваше с крилото си водата, ту се издигаше като стрела към облаците. А как крещеше! Сърцето ми се късаше…

— Между другото, витамантите приготвят катапултите… — меланхолично каза варваринът. — И ако се съди по дима, смятат да ни залеят с гореща смола…

Трикс бързо отвори Айпода и започна да чете заклинанието:

— Сън, о, сладък сън, ти, който притваряш клепачи и си радост за умореното тяло и изтерзаната душа! Трудна е работата на моряка, кратък е мигът за отдих. Колко е приятно да се отпуснеш върху топлата палуба, да сложиш длани под бузата си и да усетиш колко ласкаво е морето — също като родна майка… То люлее като в люлка кораба на витамантите… Сладкият сън навестява всяка жива душа. Той ни спасява от тъгата и страданията, от умората и грижите. На кораба на витамантите, всички заспиват дълбоко: така спи детето върху ухаещата на мляко гръд на майка си; така спят влюбените, слушайки диханието на другия; така спи умореният каменоделец, оставил чука; така спи прилежният ученик, сложил глава върху свитъка… Техният сън ще трае точно три дена и три нощи, нито минута повече, нито минута по-малко. Те вече спят… спят… спят…

Трикс замлъкна. Паклус и Хорт напрегнато се взираха в кораба на витамантите. След малко Паклус кимна удовлетворено:

— Ами, катапултите замряха… Изглежда, ти успя да ги приспиш, Трикс. Браво! Хубаво заклинание. В него има думи и за очите, и за слуха, и за обонянието, и за всички сетива.

— За обонянието ли? — учуди се Трикс.

— Е, там, за майчиното мляко…

— А то мирише ли на нещо? — смути се Трикс. — Аз просто за по-голяма образност… Но заклинанието, като цяло го съчини Лапад.

— Въпреки това, браво! А сега, дай малко вятър. Лекичък. За да се приближим до техния кораб.

Докато Трикс съчиняваше простичко заклинание (в главата му се въртяха всякакви глупости, от рода на „Запей ни песничка сега, ти весел ветре…“), Паклус извади диамантеното си брустче и започна да остри меча си.

— Нали всички спят — забеляза варваринът. — Ти сам каза, че заклинанието е добро.

— Знаеш ли — невъзмутимо каза рицарят. — Случвало ми се е неведнъж да се бия заедно с магьосници. И отдавна съм разбрал, че колкото и да е добро заклинанието, винаги съществува възможност, нещо да бъде пропуснато.

Той помисли и допълни:

— Особено, ако заклинанието е измислено от моя добър приятел Радион Лапад…

Варваринът помисли малко, извади кадифено парче плат и затърка с него бойния си чук.

С помощта на леките пориви на магическия вятър, „Сепия“ се доближи плътно до кораба на витамантите, застана борд до борд с нея и застина. Сега се виждаше и името на шхуната — „Живодер“. Вятърът послушно утихна.

Рибарските мрежи скърцаха. Буревестникът, който се беше възкачил на гротмачтата издаде гърлен вопъл и замълча, сякаш се беше изплашил от себе си. Дрънкайки с железарията си, Паклус се доближи до борда и с подозрение огледа палубата на вражеската шхуна, покрита с неподвижни тела. Екипажът на витамантите спеше.

— На това му викат истински мъртвешки сън — пошегува се рицарят и се засмя на собствената си шега. — Помогнете ми да се прехвърля… не бива да падам във водата, с доспехи съм…

— Ще ръждясат, нали? — разбиращо изпищя Халанбери.

Рицарят го изгледа снизходително:

— По-зле, малкият… Ще ме завлекат на дъното!

До вражеския кораб прехвърлиха широк подвижен мост — късмет беше, че фалшбордовете бяха почти еднакво високи и рицарят смело се прехвърли на палубата на „Живодер“.

След него тръгна варваринът, който държеше чука си готов за бой, Шараж — с дълъг планински кинжал и храбрият капитан Бамбура, облечен с лека ризница и с меч в ръката. Последен вървеше Трикс и стискаше в едната си ръка Айпода, а в другата — магическия си жезъл. По едно стечение на обстоятелствата, урокът по изкуството на бой с тояги, от деня, в който Трикс беше пристигнал в Дилон, стори така, че жезълът в момента да бъде даже по-полезен, отколкото книгата със заклинанията. На рамото на Трикс седеше феята Аннет — притихнала и тревожна.

— Другите да чакат! — заповяда Паклус.

— Не, Халанбери нека върви до мен! — изкомандва Трикс.

Момченцето леко пребледня, но стисна чукчето си и тръгна след младия вълшебник.

— Слушай внимателно всичко, което ще кажа! — заповяда Трикс. — Много внимателно! Това е могъща магия и за теб ще е полезно да чуеш истински заклинания.

— Аха-а — с разбиране проточи Паклус. — Да, вълшебникът е прав. Внимателно го слушай, приятелю!

На вражеската шхуна беше тихо и мирно. В котлите димеше подгрятата смола, с която моряците смятаха да залеят техния кораб. В клетките си възбудено кудкудякаха кокошки.

— Ето и първият пропуск — весело каза Паклус. — Вижте, че на животните заклинанието не е подействало!

За всеки случай, той ритна с всичка сила с подкованата си обувка единия от моряците. Но морякът наистина спеше.

— Дори да имат чифт леопарди — пазачи, нас това няма да ни спре — свирепо каза Шараж. — Ще търсим ли момичето?

Трикс кимна. Нещо обаче го тревожеше… нещо все пак не беше както трябва в заклинанието, което Лапад беше съставил… някаква малка неточност… Сън, о, сладък сън…

— Стойте! — развика се той. — Разбрах къде е грешката!

Над палубата се разнесе гръмогласен смях. Вратата на каютата се отвори и оттам излезе рицарят — магьосник Гавар. Черните му доспехи зловещо блестяха на слънцето, в едната ръка витамантът стискаше дълъг двуръчен меч, а в другата — магически жезъл.

— Късно е, нафукано момченце! — изрева той. — Късно е! Мои верни слуги! Напред!

От вратите, зад гърба на Гавар с ръмжене изскочиха зомбита — с подути сини лица, подпухнали ръце и крака, мъртви и слепи очи и оголени, изпочупени зъби. Доспехите им бяха от гнила, изпокъсана кожа и в ръцете си държаха тъпи, ръждясали мечове.

— Сънното заклинание действа само на живите! — продължи витамантът. — Тук съзирам глупостта на Лапад!

— Твоето мъртво войнство не ни плаши! — викна в отговор Паклус и с един силен удар разполови зомбито, което беше най-близо. Горната половина запълзя към Паклус, стържейки с ръка по палубата и крещейки зловещо. Долната тръгна сляпо да броди между воините, като не пропускаше да рита противника.

— Но ти трябваше да заспиш! — не издържа Трикс.

За негова изненада, Гавар не само че го чу, но и му отговори. Той вдигна забралото на шлема си и загледа Трикс с белите си мъртви очи.

„Никога вече няма да ям варени яйца…“ — потресен, помисли Трикс.

Сините устни на витаманта помръднаха и той изрече:

— Щях да заспя, ако бях жив. Аз обаче отдавна съм мъртъв… заради гнусния Лапад!

При всяка дума, от устата на витаманта изпадаше по някое гнило парче плът.

— Това е лич, магьосник-мъртвец! — извика Хорт и Трикс видя как дори безстрашният варварин побеля от страх. — Ужас!!! Всички ще умрем!

— Трикс, направи магия! — съсичайки поредното зомби, изрева Паклус. — Ти магьосник ли си или някой поплювко?!

Тежките думи на рицаря помогнаха на Трикс да събере мислите си.

— Кръвта на храбрите деди кипеше в жилите на рицаря! — викна той. — Мечът, като перце летеше в ръцете му и с едно движение разсичаше мъртвата плът!… — вдъхновено заизрича Трикс. — Смелостта на рицаря и неговата ненавист към враговете бяха толкова големи, че след ударите ми, зомбитата умираха окончателно и се превръщаха в локви отвратителна слуз!

Зомбито, чиято ръка Паклус току-що беше отсякъл, погледна обидено към Трикс. И се превърна в зловонна локва.

— Силен си, момче — зловещо каза Гавар. — Когато избия всички ви, теб ще те съживя и ще те направя свой роб! — Витамантът се намръщи и гръмогласно произнесе: — Страшното заклинание превръщаше мъртвите воини в слуз, но и тя продължаваше борбата, пъплеше по враговете, изгаряше живите с отровната си пяна и ги отравяше с изпаренията си!

Локвите слуз, в които се превръщаха под ударите на Паклус и Хорт зомбитата, затрепериха и запълзяха напред, съскайки и пръскайки. Хорт, на чието лице попадна капка от отровата, изви от болка.

— Но яркото слънце светеше в небето! — завика Трикс. — И животворните му лъчи унищожаваха отвратителната гадост, като я превръщаха в безобиден сив прашец, който не можеше вече да навреди, колкото и подлият лич да се стараеше!

— Така ли било! — зави Гавар, когато видя, че мъртъвците му се топят, а отровната слуз се превръщаше в безобиден сив прах. — Само почакай! Могъщият лич не се уплаши от високомерните думи на младия магьосник. Той се намръщи и произнесе най-страшното заклинание, което знаеше. Призова от дълбините на морето невиждано чудовище, изтляло още в праисторическата епоха! Ставай, прокълнати! Твоят разум кипи от възмущение, ти си готов да влезеш в смъртоносната схватка!

Шхуната се разклати. Водата наоколо се разбушува. Нещо огромно и страшно се готвеше да излезе на повърхността. В дълбокото се очертаваше някакъв силует с невъобразими размери, който приличаше на исполински октопод.

Трикс затрепери. Да създаде още по-голямо чудовище? Някакъв кит? Или гигантска бяла акула — убиец?

— Любими! — с треперещ глас пошепна в ухото му Аннет. — Не се състезавай с този в гигантомания! Повярвай ми, размерът няма значение!

— Така ли — порази се Трикс.

— Разбира се! Грамадният мечок бяга паникьосан от рояка смели пчели!

— Разбрах! — засия Трикс. И произнесе гръмко и вдъхновено: — Но преди мъртвото чудовище да се събуди от дълбокия си сън и да изплува на повърхността, насреща му се спуснаха хилядите живи морски обитатели! Мънички рачета откъсваха по една частица мъртва плът, рибките ръфаха от мъртвото му тяло, а отровните медузи щипеха чудовището с пипалцата си. Без да успее да се издигне на повърхността, при слънчевите лъчи, които за него бяха убийствени, то се разпадна и умря отново — този път, окончателно!

Водата закипя. Огромни риби се носеха около двата кораба, клатейки ги с опашките си. Кафява мътилка и зелена кръв оцветиха водата. Изплува парче от пипало, дълго колкото кораб и за миг беше разкъсано от пасаж разноцветни рибки.

Рицарят-магьосник Гавар изтича до борда и объркано погледна надолу. След това се обърна към Трикс. Всичките му мъртви слуги бяха победени, а Паклус и Хорт настъпваха, вдигнали високо оръжията си.

— Какво пък… — произнесе личът. — Щом магията е безсилна, честният меч и подлите хватки ще решат нашия спор!

Той измъкна от ножницата дългия си черен меч с назъбено острие. След това се озъби зловещо:

— И, разбира се, старото вярно огнено кълбо! Смъртоносното оръжие на магьосниците, което изгаря човеците с магьосническия си пламък!

Гавар замахна с ръка и метна към Трикс шепа огън, който пламна в ръката му.

Трикс така се шашна, че не успя да се дръпне.

Спаси го Паклус. Смелият рицар направи крачка срещу огненото кълбо и то се заби в доспехите му.

Трикс закрещя от ужас. И артистите на „Сепията“, заедно с Йен, които до момента бяха наблюдавали със затаен дъх боя, закрещяха с пълно гърло.

Паклус стоеше неподвижно и с наведена глава съзерцаваше почернелия си от огъня нагръдник. Брадата му леко димеше.

— Защо не падаш? — смути се Гавар.

— Все пак, трябва честно да си призная — печално каза Паклус — поне пред самия себе си… Аз май не съм съвсем човек… Аз, в по-голяма степен съм гном… — Той тръсна тлеещата си брада и изпусна древния вик на гномите: — С кирката по главата!

— С чука по… — войнствения рев на варварина потъна в радостните викове на екипажа.

И битката започна. Черният меч на Гавар с неописуема ловкост отбиваше ударите на варварина и на рицаря. Зад гърба на двамата най-силни бойци се суетеше Шараж и с ловките удари на кинжала, държеше лича в постоянно напрежение, а Бамбура размахваше меча си и сипеше оскърбителни епитети към витаманта, които го изваждаха от равновесие.

Живите бавно притискаха мъртвеца към борда. В един момент, Гавар едва не се препъна в тялото на един моряк, който спеше дълбоко, опря меча в гърдите му и извика:

— Хвърлете оръжията си или този е покойник!

Паклус и Хорт спряха и се погледнаха с недоумение.

— И какво от това? — попита Паклус.

— Той ни бърка с някого — реши Хорт и замахна с чука.

Гавар отблъсна, проклинайки, сънения моряк и започна отново да се отбранява.

Трябва да признаем, че витамантът се биеше много майсторски и нападателите също пострадаха. Хорт беше ранен в рамото и в крака. Доспехите на Паклус бяха покрити с вдлъбнатини. Но те не намалиха натиска си и притиснаха витаманта към фалшборда.

Гавар освирепя. Той подскочи, ловко се изправи на планшира и извика, размахвайки меча:

— Ето! Ако сте си мечтали да видите разгневен витамант — постигнахте го! Сега ще видите какво е истинска магия!

— Този защо се фука? — учудено попита Аннет.

— Това е задължителен елемент на магията — призна Трикс, който се тресеше от страх. — За да се получи заклинанието, трябва да му повярват… и самият вълшебник, и публиката…

Паклус и Хорт застинаха в ужас пред витаманта, който размахваше меча си. А той, оголил зъбите си, произнесе:

— Измислил съм такова страшно заклинание, което може да хвърли в треска дори мъртво тяло! И така… самата основа на материята, мъртва още от сътворението на света…

— Не искам да слушам! — закрещя Халанбери с тънко гласче. — Не искам!

И хвърли по витаманта малкия си боен чук.

Премятащото се чукче прелетя опасно близо до главата на варварина и тресна витаманта по гърдите. Гавар, който не очакваше такъв подъл ход и беше вдигнал меча си силно назад, залитна от удара и полетя надолу, в пролуката между корабите. Чукчето прелетя обратно и падна в краката на варварина.

Разнесе се едно силно „бух“ и настана тишина.

Всички се хвърлиха към борда и дълго стояха, наблюдавайки как изчезват в дълбините блестящите черни доспехи.

— Той умря, нали? — с треперещ глас попита Халанбери.

Той беше много мъничък, за да може да погледне зад фалшборда и трябваше непрекъснато да подскача, хвърляйки по един изпълнен със страх поглед в морската бездна.

— Мъртъв е! — успокои го Трикс. — Отдавна е мъртъв.

— Той няма нужда да диша, дори не е задължително да се храни — потвърди Паклус.

— До най-близкия бряг има петстотин километра — каза Хорт. — Ако се движим със скорост пет мили в час…

— Трябват ни четири дни — подсказа Трикс, който с основание се гордееше с познанията си по математика.

— Долу тинята е десет метра, дай Боже — злорадо каза Бамбура. — Доспехите му са много тежки. Добре ще е, ако може да изминава на ден пет мили.

— Храна за рибите — обобщи Паклус и плю зад борда.

— Да не би да обърках нещо? — почти плачейки, попита Халанбери. — Трябваше ли да го удрям с чукчето по краката?

Хорт го вдигна като перце и го сложи на рамото си. Каза:

— Ти ли? Та ти ни спаси! Ти си героичен воин! В теб сигурно тече варварска кръв!

Халанбери се развесели и гордо изгледа Трикс.

— Ако нямате нищо против, в началото всички ни спаси Трикс! — обиди се заради любимия си Аннет. — И то няколко пъти!

Варваринът помисли и кимна:

— Да. Всички ние се представихме добре в тази битка. Всички сме герои!

— Аз подсказах на Трикс как да победи чудовището! — реши да закрепи успеха си феята.

— И ти си героиня — призна Хорт. — Но аз си мисля, че е най-добре по-скоро да намерим княгинята и да се връщаме у дома.

Трикс кимна и със срам осъзна, че съвсем беше забравил за целта на дръзката им експедиция.

— Какво ще кажеш за първия си магически двубой? — попита Паклус, като опипваше внимателно подпалената си брада.

Трикс помисли и каза:

— Ами… ако трябва честно да ти отговоря… Това много ми напомняше как с Хорт си мерехте оръжията.

Тъй като никой не можеше да гарантира, че всички мъртви воини на некромантите бяха загинали в боя, Трикс се запъти към каютите, съпроводен от Паклус и от Шараж. Високият варварин, след като прецени височината на таваните на кораба, призна със съжаление, че вътре от него би имало повече вреда, отколкото полза. Той започна, заедно с Бамбура да смъква спящите моряци в трюма — за три дни под горещото слънце, те рискуваха да изгорят до кости.

Пръв вървеше Паклус, който мърмореше заплашително и държеше пред себе си меча. След него вървеше Трикс, който с известни усилия беше успял да запали на върха на жезъла си вълшебно огънче, което да им осветява пътя. А Бамбура прикриваше тила им.

Каютите на кораба на витамантите, за леко огорчение (едновременно и облекчение) на Трикс, изобщо не изглеждаха страшни. С изключение, може би, на една — съвсем тъмна, празна, с груби нарове около стените — там, по всяка вероятност, Гавар държеше бойните си зомбита. Изглеждаха като обикновени каюти, с малки, кръгли прозорчета, със завинтени към пода мебели и доста мръсни килими. Освен това тук не миришеше на мърша, а на обичайния корабен букет — на влага, на немити тела, на прах за дървеници, на горена лой и на благовония.

В капитанската каюта намериха капитана, когото сънят беше поразил в момент, в който е обличал доспехите си. Колкото и странно да беше за кораб, да облече доспехите си са му помагали две млади, макар и грозновати девици, с твърде фриволни одежди. Разбира се, те също спяха.

В камбуза откриха един спящ юнга, връстник на Трикс, който беше заспал, докато бели картофи и един дебел стар кок, заспал с бутилка вино в ръка. Паклус изграчи с досада като видя, че част от виното се беше разляла, измъкна от здравата, дори и в съня хватка на пръстите на готвача бутилката и отпи малка глътка. Изплакна уста с виното, изплю го в тенджерата, където се вареше супа и се замисли за миг. След това каза:

— Северен Жмалц, в полите на планината, реколта от по-миналата година… Сортове Рел и Каша. Тръпчив вкус, но с нотки на лавандула и индийско орехче, преминаващ в аромат на сандалово дърво кедър… Много любопитно. Витамантите не живеят зле, щом кокът им люска такова вино…

Трикс гледаше рицаря с отворена от изумление уста.

— Е… — смути се Паклус. — Имах такъв период в живота си… работех като дегустатор. Може би смяташ, че е лекомислено?

Трикс и Шараж завъртяха отрицателно глави.

— Моят баща също обичаше хубавото вино — призна Трикс и се натъжи. — Само че той не го изплюваше, когато пиеше. И не държеше толкова на вкуса и аромата му, а да хваща.

Паклус въздъхна и го потупа по рамото.

— Не тъгувай. Твоят доблестен баща те гледа с гордост от небесата… Е, може и от земните недра, ако се придържаме към гледната точка на гномите… Да вървим.

След пет минути, след като бяха претърсили още няколко каюти, Трикс взе да губи търпение. Навести го една ужасна мисъл: ами ако Гавар е изпратил княгинята на Кристалните острови с помощта на телепортационна магия? Или я е омагьосал за времето на пътуването и сега, горката Тиана, може би лежи в трюма във вид на ръчно изработена статуетка или чувал с памук? Или, ако е предвидил поражението я е изхвърлил зад борда, в морето? От витамант можеш да очакваш всякакви подлости…

— Ако и тук я няма — каза Паклус, приближавайки се към последната врата — значи някъде сме сбъркали…

— Какво има тук? — попита Трикс като видя големия катинар.

— Карцер. За провинилите се моряци и пленници. — Паклус се прицели и с един удар на меча, свали катинара. — Като се замисля, това е най-подходящото място, където може да се държи пленена княгиня…

Трикс се прошмугна покрай рицаря в карцера — малка тясна стаичка, без прозорци. Отгоре се клатушкаше угаснала лампа, а на пода имаше нощно гърне.

Тиана я нямаше. Изобщо, тук нямаше никого.

— Някъде сме сгрешили — мрачно каза Паклус. — Няма какво, да вървим, вълшебнико…

— Къде? — попита го убитият от мъка Трикс.

— Да ограбим склада — вдигайки рамене, каза Паклус.

— Без това не може — подкрепи го Шараж. — Злато, сребро… Оръжие…

— Да вървим, да вървим, мили — присъедини се и Аннет. И добави с фалшив гласец: — Страшно съжалявам, че не намерихме твоята приятелка!

Трикс бе така убит от мъка, че не пожела да спори с тях. Като цяло, той нямаше нищо против лесната следвоенна плячка. Когато баща му се връщаше от поход — това не се случваше често, защото Соийе не се отличаваха с особена войнственост, но все пак се случваше — малкият Трикс винаги пръв тичаше насреща му. Баща му се смееше, вземаше сина си на ръце и го поставяше на коня, пред себе си… „Татко, татко, донесе ли ми нещо?“ — питаше Трикс. „Ето, това е за теб!“ — отвръщаше баща му и му връчваше красива сабя или книга с изрисувана корица, или нещо вкусно… „Откъде е това, татко?“ — питаше Трикс. „От едно зайче!“ — смеейки се отговаряше баща му. „А на зайчето не му ли беше мъчно?“ — питаше Трикс, любувайки се на избродирания с бисери плащ или на малката мелничка. „Не, никак даже!“ — смееше се с пълно гърло баща му.

Трикс въздъхна и пое след Паклус.

Складът се намираше до капитанската каюта и оръжейната. Колкото и да е странно, Паклус и Шараж, най-напред влязоха в оръжейната и започнаха да оглеждат мечовете, сабите и пиките, които бяха закрепени на стената.

Трикс се приближи до вратата на склада и огледа катинара. След това се прокашля и каза, колкото може по-уверено:

— Мъката вля у младия магьосник такива сили, че той без мъка изтръгна катинара, заедно с халките…

Аннет, която седеше на рамото му изръкопляска, ахна и възкликна:

— Ти си чудесен!

Трикс хвана катинара и го дръпна. Заклинанието явно не струваше, но едната халка все пак изскочи, а подир нея и няколко криви гвоздея. Трикс отвори вратата и ахна.

В склада нямаше нито чували със злато, нито скъпоценности, нито дори колбаси или пушени бутове. Светеше лампа, на пода имаше красив самаршански килим, до стената — оправено легло. На леглото седеше княгиня Тиана, облечена в красива дълга рокля от розов брокат, а косата й беше прибрана с бяла лентичка. В ръцете си държеше гергеф за бродерия. Тя гледаше тревожно към вратата.

— Тиана! — развика се Трикс.

Лицето на момичето просветля. Захвърли гергефа (тя бродираше палач, който отсича главата на човек, което пораждаше определени размисли), скочи, ловко бутна с крак под леглото цукалото и закрещя:

— Трикс!

Полудял от радост, Трикс прегърна Тиана и двамата стояха така няколко секунди, мълчаливо притиснати.

След това, отгоре прозвуча възмутеният глас на феята:

— По принцип, ти трябва да паднеш на едно коляно и да кажеш…

Гласът и бръмченето спряха, сякаш някой ловко беше хванал феята в шепата си. Шараж произнесе нежно:

— Каква трогателна среща! Не се притеснявайте, не се притеснявайте…

Трикс и Тиана се изчервиха и отстъпиха един от друг. Паклус и Шараж ги гледаха умилени от коридора.

— Старият Гавар имаше стил — изрече Паклус. — Да заключиш княгинята в съкровищницата! Много символично!

— Той къде е Гавар?… — пребледня принцесата.

— На морското дъно — гордо отвърна Трикс. — Ние сме тук, за да те спасим. Това са моите приятели… благородният рицар Паклус и… благородният планинец Шараж.

Паклус и Шараж се поклониха. Паклус дори направи движение, сякаш искаше да коленичи, но Тиана навреме махна с ръка и го освободи от церемониите.

— Пуснете ме! Пуснете ме! — приглушено извика от шепата на Шараж Аннет. Планинецът разтвори ръката си, феята изхвърча, изгледа всички с поглед, изпълнен с обида и полетя навън.

— Този проклет витамант… — Очите на Тиана се напълниха със сълзи. — Този гнусен Гавар… Той… той ме накара… той ме лиши…

— Княгиньо не е нужно да говорите за това… — каза Шараж.

— Не, ще кажа! — тропна с крак Тиана. — Всичко ще кажа! Той ме принуди сама да се обслужвам в тази дупка! Лиши ме от моята прислуга!

Паклус и Шараж се спогледаха.

— Нечувано — каза Шараж. — Това вече е отвъд доброто и злото!

— А къде са прислужниците? — попита Трикс, който напоследък беше започнал да се отнася по-философски към физическия труд, а и с по-голямо уважение.

— Той ги даде на капитана — тъжно отговори Тиана. — И, представяте ли си… те се смееха! Пиеха вино с капитана и се смееха, чух ги с ушите си!

— Е, като се има предвид външността на тези мадами — промърмори Паклус — може да им бъде простено. Само на кораб, пълен със зомбита и груби моряци, такива имат шанс да получат някакво женско щастие…

— Тиана, трябва да се махаме оттук — твърдо каза Трикс. Той беше решил да не се впуска надълбоко в тези толкова деликатни въпроси. — Намерил съм верни хора, но все пак ти трябва да бъдеш спасена тайно. Нали разбираш… лично кралят заповяда да бъдеш дадена на витамантите.

Тиана кимна и очите й се напълниха с опасна влага:

— Знам. Това е проклетата им дипломация! Ненавиждам политиката!

— Тиана, ще трябва да те замаскирам… — призна Трикс. — Нали разбираш, моят учи… един вълшебник горещо ме посъветва. Трябва да те преобразя. В нещо или в някого. За да не може никой да те открие, когато се върнем. Ти не се плаши, няма да е задълго! Само за няколко дни, за седмица…

— В нещо или в някого ли? — заинтересува се Тиана.

— Ами да. Например, в момче. Или в старица. Или в катеричка. Или… или в скъпоценен пръстен… — Трикс въздъхна. — Не, в пръстен няма да мога. В метална вещ няма да стане. В нещо живо или дървено, или керамично…

— Керамично ли?

— Да, ваза, да речем… — Трикс сви рамене. — Само че не знам… ами ако се счупи… Ти какво би искала да бъдеш? Или кой?

— Старица не искам! — веднага отвърна Тиана. — И момче не искам, катерица — също! Изобщо, това задължително ли е?

Трикс кимна печално. И той не искаше Тиана да се превръща в някого или в нещо. Но нямаше смелост да не послуша Лапад.

— А колко голям може да бъде този предмет? — поинтересува се Паклус. — Чувал съм, че не бива да се превръща по-лекото в по-тежко. Тогава как вълшебникът може да превърне един дебел грубиян в изящно гущерче?

— Не знам как точно — призна Трикс. — Мисля, че излишното се разсейва, а след това се взема обратно от окръжаващата среда… Тиана?

Момичето замислено го гледаше. После каза:

— Знаеш ли какво… Защо не ме превърнеш в музикален инструмент? Във флейта, например… Аз обичам музиката. Така и на теб няма да ти бъде трудно да ме носиш.

Трикс си представи как поднася към устата си флейтата — Тиана и започва да свири тиха и нежна мелодия и чак се разтрепери от вълнение.

— Ще опитам — каза той. — Сега… за да не сбъркам… Айпода!

Той отвори вярната заклинателна книга, извади молив и се замисли за миг. След което започна да пише:

Трикс се замисли. Какво още има във флейтата? Задължителните уроци по музика, които беше вземал като всеки младеж от благородно потекло, бяха доста отдавна и той беше успял да забрави много неща. Май на новите флейти сега им слагат медни клапи… Това не струва. Виж, на старите са от кост и от кожа. Толкова са красиви!

— Хм… — Паклус, който надзърташе през рамото му, мърдаше с устни и четеше текста. — Знаеш ли, Трикс… аз, разбира се, не съм вълшебник… и стилът на Лапад ми е познат…

— Нещо не е както трябва ли? — обиди се Трикс.

— Ами… — Паклус се поколеба. — Разбира се, ти си знаеш…

Трикс отново прочете написаното и остана доволен.

— Тиана, ти готова ли си? — попита той.

— Да, Трикс — храбро отвърна момичето. — Готова съм.

— Младият вълшебник произнесе думите на заклинанието и прекрасната девойка се преобрази — започна Трикс. — Какво може да разсее самотата на магьосника? Кое е това нещо, което може да говори, макар че няма човешки глас? Кой е най-добрият събеседник, който ще те разтуши и ще те накара да се замислиш, ще ти позволи да предадеш всички чувства, които обземат човека, който ще ти помогне да разбереш чуждата душа? Вместо млада и нежна красавица, пред него се появи творение на изкусен майстор, изработено от уханно сандалово дърво, драгоценна слонова кост и нежна телешка кожа…

Светещо розово сияние обви Тиана. Във въздуха се появи странен нежен аромат. После сиянието угасна — и розовата брокатена рокля се свлече на пода. Върху нея лежеше нещо. Трикс се наведе и ахна от удивление.

— Недей да страдаш. — Паклус сложи ръка на рамото му. — Неведнъж съм се убеждавал, че най-цветистите заклинания често не постигат целта си. Ти изрече всичко много красиво…

— Само че нито веднъж не спомена, че искаш да превърнеш Тиана именно във флейта — допълни Шараж.

— Трябва да е по-просто. И да е казано ясно. Аз съм обикновен човек… но веднага усетих, че не говориш за флейта.

— Аз пък си помислих, че става дума за боен барабан — призна Шараж. — Но тях не ги правят от сандалово дърво.

— Това също не е лош вариант, нали така? — Паклус се опита да ободри Трикс, който беше загубил дар-слово. — Всичко е вярно… ще те разтуши, ще ти предаде чувствата си и ще разсее самотата ти… говори, без да притежава глас… Не заема много място. И изобщо — добре стана.

Трикс държеше внимателно в ръцете си неголяма, подвързана със светла кожа книга, с инкрустации от слонова кост върху заглавието и — „ТИАНА“. Въздъхна и отвори първата и страница. Зачете: „Княгиня Тиана се появи на бял свят в три и половина сутринта и причини на майка си, която беше танцувала до полунощ на бала, големи неудобства. Акушерката избърса бебето с чиста кърпа, занесе го близо до лампата, загледа го и изрече високо: «Простете, ваша светлост, но това е момиче!» Княз Дилон, който чакаше пред вратата на дневната, заедно с приятелите си по чашка, чу това и издаде вопъл на отчаяние…“

Трикс се изчерви и затвори книгата. Грижовно я прибра под мантията си и я притисна с лакът към себе си. Книжката тежеше доста и беше топла.

— Всяко зло, за добро — философски каза Паклус. — Ще ни помогнеш ли да съберем трофеите?

— Не… най-добре ще е да изпратя някого… — неловко поглеждайки встрани, каза Трикс. — Аз… аз ще се кача горе. Ще помоля някого да дойде с вас.

— Нека дойде Майхел — помоли Шараж. — Той най-добре ще отдели ценните неща от боклуците.

На палубата на „Живодер“ беше тихо и спокойно. Моряците лежаха в кръг около грота, с глави към мачтата, с краката навън и похъркваха. Около тях се разхождаше Халанбери с чукчето си и хвърляше кръвожадни погледи към безпомощните врагове. Когато видя Трикс, той се оживи:

— Аха! Намерихте ли Тиана?

— Намерихме я, намерихме я — кимна Трикс. — Всичко е наред.

— И в какво я превърна?

— Това е тайна! — отряза го Трикс. — Ти какво бродиш тук?

— Ами… гледай ги… — Халанбери разпери ръце. — Лежат…

— Дори не си го помисляй! — размаха пръст Трикс.

— Аха… — печално произнесе Халанбери и скри чукчето зад гърба си. Отиде към борда и веднага се утеши — от планшира стърчаха зле забити гвоздеи. Зае се да млати по тях, удряйки като за последно.

Трикс въздъхна и отиде при екипажа. Изпрати надолу Майхел, а той самият се прехвърли на „Сепията“ и тръгна към капитанската каюта. Помисли малко, заключи вратата с резето, избърса с ръкава си масата и сложи върху нея книгата — Тиана. Поглади с пръст подвързията. Смути се и дръпна ръката си. Отиде до умивалника и изми ръцете си. Отново се върна при масата. Внимателно отвори книгата, близо до началото й.

Трикс погледна за всеки случай съседната страница, въздъхна и прелисти двайсет страници наведнъж.

Изглежда книгата, все пак, не разказваше целия живот на Тиана, минута по минута, защото, ако беше така, щеше да бъде дебел том, а в нея бяха описани само най-важните събития. Трикс, единствено не можеше да се съгласи с критериите на подбора.

Трикс се изчерви. Ставаше дума за него! Това беше, когато гостуваха в Дилон! Тиана го помнеше и дори й беше харесал! Това е страхотно!

Той приглади косата си и избърса изпотените си ръце в мантията. И прелисти книгата на последната страница.

Трикс затвори книгата. Сърцето му, наистина биеше като лудо.

— Няма да поглеждам там! — обеща той.

И веднага усети колко силно му се ще да прочете тези страници!

Беше просто неудържимо!

На вратата се почука лекичко. Трикс се засуети за миг, после скри книгата под мантията си и отвори вратата. На прага стоеше Йен.

— Защо си се заключил? — попита той.

— Ами… така…

— А защо си в капитанската каюта?

— Хорт събира трофеи, а тук е светло и има голяма маса.

Йен се настани до масата и хитро изгледа Трикс:

— Какво стана, намерихте ли Тиана?

— Ъхъ.

— В какво я превърна?

— Не е твоя работа!

Йен се наду сърдито.

— В книга — смили се Трикс и реши да не уточнява, че се беше получило случайно. — В книга със заглавие „Тиана“. Там е описан целият й живот!

— Страшен си! — възхити се Йен. — Ще ми я покажеш ли?

Трикс сложи книгата на масата и каза:

— Само не пипай!

— Добре… — Йен оглеждаше книгата с нескрито любопитство. — Има ли картинки?

— Не.

— Жалко…

— Слушай, Йен… — не се сдържа Трикс. — Аз я прелистих… много малко… Там…

Набързо разказа на Йен, това което беше прочел.

— И какво има на тези страници? — поинтересува се Йен.

— Стига! Дори не съм поглеждал!

— Значи си глупак!

— Но това не е честно! Тя самата казва, че не иска!

— Как го казва? Не желае или се страхува?

— Е… страхува се.

— Това са две много различни неща — тежко каза Йен. — Когато една жена казва, че не иска — това значи, че се страхува. А когато казва, че се страхува…

— Значи не иска?

— Не! Тъкмо напротив! Когато жената казва, че се страхува, значи иска!

Трикс се замисли.

— Сигурен ли си?

— И още как! — изпръхтя Йен. — Моят татко винаги го казваше. А той не беше глупав. Пиеше само вода, обикновена, смяташе, че е по-добра за здравето…

— Ако една жена ти казва, че не иска, значи се страхува, а щом се страхува, значи иска… — повтори Трикс. — Звучи много странно. Но е убедително.

— Изобщо, какво я слушаш! — натърти Йен. — Ти нали си влюбен в нея? И искаш да се ожените?

— Какви ги дрънкаш?! — развика се уплашеният Трикс. — Аз просто изпълнявам рицарския си дълг!

— Добре, добре — пренебрежително каза Йен. — Всички знаят, че си лапнал по нея. Какво толкова? Тя е сираче — и ти си сираче. И двамата имате синя кръв. Още повече че заради нея ти извърши подвиг!

— Да, в летописите заради такива неща се женят — призна Трикс. — Така пише: „И когато победи дракона, героят се качи в покоите на прекрасната дама. След което, като честен човек, беше длъжен да се ожени за нея…“

— Ето, виждаш ли! — махна с ръка Йен. — Прочети го!

Трикс се колебаеше. После каза:

— Все пак, няма да е зле да се убедя още един път. Да попитаме някоя жена.

— Откъде ще намерим тук жена? Онези двете страшилища дори не приличат на жени, освен това, в момента спят като мармоти.

— Ами феята? Тя не е момче. Къде е Аннет?

— Беше седнала на рамото на Бамбура и ругаеше по твой адрес. И тя е влюбена — непоследователно, но много убедително каза Йен.

Трикс се намръщи и извика:

— Аннет! Фейо Аннет, вика те твоят повелител!

Чу се пърхане на крила и през отворения прозорец влетя феята. Каза обидено:

— Няма нужда да се дереш!

— Аннет, искаш ли да те целуна? — попита я Трикс.

Феята се разтрепери. Изчерви се като божур. И отвърна тихичко:

— Страх ме е…

— Значи искаш — замислено изрече Трикс. — А искаш ли да бъда приятел на Тиана?

— Не искам!

— Значи те е страх… — повтори Трикс. — Да, май всичко е точно така. Аннет, миличка, бързо иди при Паклус. Накарай ги да побързат. Трябва да се връщаме.

— За теб, винаги, каквото пожелаеш! — засия феята и излетя от каютата.

— Видя ли! — гордо каза Йен. — Като ти казвам, че моят татко не беше глупак, само…

— Само дето не си е преварявал водата по време на епидемията — кимна Трикс. — Хубаво, сядай и мълчи!

Той отвори книгата много внимателно на двеста и шеста страница. И започна да чете:

— Това са някакви глупости! — възкликна Трикс, след като дочете страницата. — Седи и бродира…

— Какво бродира?

— Цветенца!

Трикс прочете за всеки случай и съседните страници, но нищо интересно и отнасящо се до него, не намери. На двеста и седма страница, княгинята се изми и отиде да си легне, но всичко беше описано толкова целомъдрено и кратко, че едва ли би могло да смути някого.

За по-сигурно, Трикс отвори и триста и осма страница. Тук намери дълго и скучно описание на бала в двореца, на който Тиана дори не танцуваше, защото си беше изкълчила крака, докато лазеше по един орех и късаше орехи. Тогава тя седя през цялото време на едно столче и си вееше с ветрило.

— Някакви дивотии… — каза огорчен Трикс. — Седи на бала и маха с ветрило като глупачка!

— На момичетата не може да им се има вяра — съгласи се Йен.

Трикс въздъхна и отвори книгата на последната страница.

Много странно — текстът стана повече.

— Доста сложно — замислено каза Трикс. — Къде-къде по-лесно е да правиш магии…

— Напук ли ти прави? — с тон на познавач попита Йен. — Няма нищо. Важното е, че е аристократка, значи няма да налита на бой…

Трикс въздъхна, прибра книгата и тръгна към палубата, където Паклус и Шараж честно деляха между всички плячката от „Живодер“.

2

Късно вечерта, след три дни, „Сепията“, пристана в Дилон.

На връщане Трикс не посмя да рискува и да предизвика силен вятър. Нямаше защо, а и Хорт, разтревожен от количеството вода в трюма, помоли да бързат по-бавно. Така че Трикс, след няколко опита, успя да сътвори умерен вятър, който на моменти ставаше поривист и който подгони „Сепията“ към дома.

Трикс малко се безпокоеше, че целият екипаж беше научил, в какво бе превърната княгинята. Може би Йен се беше раздрънкал, може би Шараж го беше напуснала прочутата планинска сдържаност, или Паклус, докато празнуваше с екипажа победата, повечко си беше пийнал. Но щом видеха в ръцете на Трикс книгата, изведнъж всички ставаха много вежливи и само дето не се кланяха. Последен разбра за новия облик на княгинята малкият Халанбери — лично Трикс му разказа, като махна с ръка на безсмислената секретност. Той реагира учудващо спокойно — въздъхна и каза: „Все пак, щеше да бъде по-интересно, ако я беше превърнал в жаба, аха…“

Донякъде, Трикс се утешаваше с това, че артистите се канеха да напуснат Дилон и да заминат на „гастролно турне“, както загадъчно и неразбираемо се изразяваше Майхел. На Трикс му се струваше, че немалка роля за това тяхно решение играеше желанието им да се спасят някъде по-далече от брега, където от време на време излизаха витаманти. Колкото до Паклус, Тикс нямаше притеснения. И не защото вярваше в мълчанието му. За рицаря спасяването на Тиана беше нещо съвсем обикновено, едва ли не делнично в богатия му на приключения живот. Трикс подозираше, че само след седмица, Паклус трудно щеше да си спомня за тяхната велика битка с Гавар.

На пристана беше дошъл да посрещне кораба, еднокракият кръчмар. Трикс се досещаше, че той съвсем не е толкова прост, колкото искаше да се представи. По всичко личеше, че някой му беше съобщил за пристигането на кораба, който беше собственост, както подозираше Трикс, не на някакъв митичен капитан в запой, а на самия кръчмар. Изглежда, пиянството на капитана беше приключило с това, че старата шхуна, заради дългове беше сменила собственика си, а той, от своя страна я беше дал под наем, без да се надява особено, че ще си я върне.

Ако се съдеше по реакцията на кръчмаря, това беше точно така.

— Върнахте се! — развика се той, когато Паклус стъпи на земята. — Да ми се пукне жлъчката, ако не е вярно! Това корито е непото… Този як кораб ще послужи и на други смели моряци!

Паклус, който беше най-силен от всички и по тази причина му се наложи най-дълго време да стои на помпата, изпомпвайки вода от трюма, мрачно изгледа кръчмаря и не пророни нито дума. Онзи оцени правилно ситуацията и се дръпна настрана.

Натоварена с денкове, към които пристанищните отрепки хвърляха алчни погледи, храбрата команда се добра до най-близката прилична таверна, където окупира една маса в отделна зала. Всички си поръчаха пиво, дори и за Халанбери поръчаха чаша вино от круши.

— За мен беше удоволствие да плавам с вас — пръв каза Хорт. — Беше ми приятно да си спомня младите години.

Всички дружно надигнаха чашите.

— Да се бия с вас, рамо до рамо, беше наслада — в отговор изрече Паклус.

Всички отново вдигнаха чашите и погледнаха към Трикс.

— Да правя магии във вашата компания — за мен е чест и голямо щастие! — с жар изрече Трикс и заслужи одобрителните погледи на приятелите си.

Когато артистите завършиха благодарствените си речи, всички обърнаха поглед към Йен. Той вече няколко минути обмисляше нещо, намръщил челото си.

— Да беля картофи за вас и да готвя каша стана радостта на моя живот! — израпортува Йен.

Беше удостоен с одобрителни кимвания.

— Да мия палубата, по която вие стъпвахте — беше просто великолепно! — изписка Халанбери. — Аха. Но да беля картофи не ми харесва…

Суровият варварин се усмихна и го потупа по главата:

— Ти се справи добре. Кажи, не искаш ли да се присъединиш към нашата трупа?

— Да чистя театъра ли? — натъжи се Халанбери.

— Не, ще те вземем за актьор. Ти ми харесваш, малък смел войнико! Ще ми бъдеш побратим!

Няколко секунди Халанбери обмисля съблазнителната перспектива. Но поклати глава отрицателно:

— Благодаря, но не мога да оставя сестра си! Оставам с Трикс.

Трикс въздъхна като си представи какво ще каже Лапад по този повод. Но реши да не спори.

— Да се лети около вас е феерия! — внезапно извика Аннет, която беше кацнала на облегалката на един свободен стол.

Паклус мълчаливо протегна към нея пълната си халба и Аннет отпи една капка пиво.

— Ние сторихме едно голямо и добро дело — тържествено каза Паклус и стана. — Може би някой някога ще съчини легенди и балади за това. Но засега — мълчание! Витамантите имат дълги ръце!

Всички закимаха с разбиране.

— Да вървим — Паклус кимна на Трикс. — Ще те изпратя до дома на Лапад.

Макар че вече се беше бил в истинска битка, Трикс прие с благодарност предложението на рицаря. И работата, разбира се, не беше във витамантите — нощният град крие множество неприятни сюрпризи, дори без магии: алчни разбойници, пияни хулигани, самаршански бедняци, които градските власти предпочитаха да наемат за копане на канавки и чукане на камъни…

Но към могъщия рицар, който придружаваше две момчета и малко дете, разбира се, никой не посмя да се приближи. Те стигнаха до къщичката на Лапад без никакви приключения. Прозорците светеха и се чуваше тиха музика от лютня. В градината бавно се разхождаше летящото огънче.

— О… — с нотка на завист каза Паклус. — Радион има гости… хайде, вървете, аз ще почакам, докато вратата се затвори след вас и ще продължа по пътя си…

— Къде ще отидете, рицарю, сър? — съчувствено попита Йен.

— Малко ли са хановете в Дилон? — Рицарят сви рамене.

— Не, не! Не може така! — Йен хвана рицаря за ръката. — Да вървим! Лапад е ваш приятел, ще ви приюти за една нощ.

Трикс си помисли със съмнение, че Йен прекалено много си въобразява. Разбира се, Паклус и Лапад са приятели, но не беше работа на Йен, който самият имаше права при Лапад колкото една мишка, да го кани в къщата!

— А ти как мислиш? — Паклус с надежда попита Трикс.

— Ще се обиди, ако не влезете! — убедено отговори Трикс.

Огънят — пазач направи един кръг около тях, но не ги спря. Трикс отиде до вратата и почука. Вътре продължаваше да звъни лютня и нечий приятен глас тихо и припяваше. Трикс бутна вратата и тя се отвори.

Пред очите им изникна зрелище, колкото учудващо, толкова и смущаващо.

Точно зад вратата, в коридорчето стоеше един чичо, който, ако се съдеше по лицето му, беше от простолюдието, но дрехите му бяха на богат човек — или търговец, или виден майстор от някоя от гилдиите. Под мишницата си държеше малко сандъче. Малко по-нататък седеше една старица със свадливо лице и стискаше в ръка брокатена кесия. Зад гърба и стоеше възрастен лакей. И търговецът, и старицата си хвърляха враждебни погледи. Точно до входа на големия салон, стоеше младеж с изящна външност, облечен в риза от дантели и батиста и панталони до коленете. И младежът държеше в ръцете си пакет.

— Накъде без ред? — възмути се господинът, когато Трикс се запромъква покрай него. — Аз, кажи-речи, от обяд чакам тук!

От джоба на Трикс изскочи Аннет и гневно запищя:

— Смрадливец! Падни на колене или ще се превърнеш в гнил пън! Пред теб стои ученикът на Радион Лапад — великият магьосник Трикс Соийе!

— Ами, веднага да беше казал, че си магьосник — спокойно каза чичото. — Моля, минете, ваше е правото… Но никак не ви приляга да заплашвате честния дърводелец! Нашата гилдия е уважавана в този град, без нас, за благородните господа няма да има нито люлки за отрочетата им, нито ще имат маси, на които да се нахранят, нито мебели, за да са уютни домовете им!

Старицата не каза нищо, само впери в Трикс такъв недоволен поглед, че той не издържа и обърна настрана главата си. Съпровождан от ескорта си, той влезе в салона, където имаше още доста граждани, които по нищо не си приличаха:

— мургав младеж с бягащ поглед, който криеше нещо в пазвата си,

— младо момиче с разплакани очи, което се притискаше към майка си,

— навъсен стражар, който хвърляше подозрителни погледи на мургавия младеж,

— музикант, който много приятно свиреше и пееше на лютня старинни балади,

— древен старец, около когото се бяха подредили в кръг трима яки мъже, които ако се съдеше по поразителната им прилика, бяха братя-близнаци.

— Е-е… — проточи Паклус, като се огледа. — Нашият Радик май е решил да поработи… за благото на град Дилон…

В това време, вратата на кабинета се отвори и оттам излезе развълнуван и зачервен мъж на средна възраст. Подир него се показа Лапад, с думите:

— … ще се убедите, че ефектът му е дългосрочен, за разлика от корените на ехинопса и компресите с оцет… Следващият!

В този момент, той зърна Трикс и лицето му светна от искрена радист.

— Върнал си се! О! И Паклус!

Магьосникът и рицарят с прегърнаха, Трикс си заслужи одобрително потупване по рамото, Аннет получи кимване, а Йен и Халанбери бяха удостоени едва с мимолетен поглед.

— За днес, приемът свърши! — тържествено обяви Лапад. — Върна се моят ученик, когото бях изпратил до… ъ… до Сивите планини за могъщ еликсир. До утре! Елате утре!

Хората безропотно тръгнаха към изхода, поглеждайки недоволно към Трикс. От антрето се опита да се покаже дърводелецът, но Лапад така го изгледа, че и той не посмя нищо да каже.

Само старецът с тримата синове остана седнал.

— Дядо! Дядо! — високо изрече Лапад. — Утре ще приемам, вървете си у дома да си почивате, моля ви!

— Не съм глух! — със скърцащ глас отвърна дядото. — Не бива да си ходя у дома, вълшебнико. Ще умра.

— Ти още си пълен със сили, още дълго ще ходиш по тази земя! — опита се да го успокои вълшебникът. — Ела утре!

— Ако не ме приемеш, тази нощ ще умра — упорито отговори дядото. — Ето тези ще ме довършат. — Той погледна сурово към синовете си. — Омръзна им вече да чакат, кого ще определя за наследник. Ще се наговорят и нощес ще ме удушат с възглавница.

— Тате, какво говорите! Нали заповядахте да изхвърлят всички възглавници! — възмути се един от синовете.

— Затова съм жив! Ако не ме удушат, ще ме отровят, знам ги аз тези негодници!

Тримата синове се спогледаха някак замислено и с интерес.

— Добре — предаде се Лапад. — От уважение към белите ти коси… какво искаш, дядо?

Дядкото се изкашля и каза:

— Аз имам трима сина. Най-големият е умен, средният — силен, а най-малкият е добра душа. Когато усетих, че краят ми наближава, реших да поделя помежду им това, което имам. На най-големия да оставя воденицата, защото той умее да се оправя с воденичните камъни. На средния реших да оставя магарето — да работи на пристанището като товарач. А на най-малкия — моя любим котарак, защото само той е такъв сополивец, който никога не би изхвърлил животинка на улицата.

— До момента не виждам проблем — призна Лапад.

— Аз дори не ги различавам! — неочаквано силно завика старецът. — Те са близнаци, заради това майка им умря при раждането! Викнах ги и ги питам — кой е най-големият и всеки ми отговаря, че е той!

Братята наведоха глави.

— Наговорили са се, така ли? — поинтересува се Лапад. — Това е неочакван ход. Силен ход!

— Татенце — помоли единият от братята. — Недейте да делите имането. Позволете ни да го продадем.

— Включително и този смрадлив котарак! — добави вторият.

— Парите ще си поделим поравно! — замоли се третият. — Няма да се караме! Та нали сме еднояйчни близнаци!

— Продайте и поделете всичко, когато баща ви си отиде — предложи Паклус, който също се увлече от ситуацията. — Просто е!

— Ами ако най-големият, тоест аз, след смъртта на баща ни размисля и не пожелая да делим? — попита единият от братята.

— Аз съм най-големият и съм много умен, а всички умни хора са алчни — каза вторият.

— За мен, най-големият син, волята на тате е свещена — печално рече третият.

Лапад се разсмя гръмогласно:

— Браво на братята! Как го завъртяха! Трикс, я покажи майсторлъка си. Как ще помогнеш на стария мелничар?

Трикс се замисли.

— Дядо, а вашите синове, нямат ли някакви белези, които да се различават? Някакъв белег по рождение…

— Единият от детството си има следа от каиша ми на лявото бедро, там, където го фрасна токата — спомни си дядото. — Другият няма нокът на едното кутре, падна му, когато воденичният камък му притисна пръста… А третият има белег на крака си — разтоварваше една каруца и изпусна буре… Но кой кое — не помня!

— Данните са недостатъчно — печално каза Лапад. — Логиката в случая е безсилна…

— Да използваме заклинание за подобряване на паметта? — предложи Трикс.

— Не бих те съветвал — каза Лапад. — Когато човек е на такава преклонна възраст и най-безобидната магия може да го убие.

— Тогава, заклинание за истина! — каза Трикс — Братята да си признаят кой кой е…

— Ще се оплачем на регента! — каза единият брат.

— Забранено е да се използва такава магия спрямо честните хора! — добави вторият.

— А да криеш кой си от благородни подбуди — не е престъпление! — заключи третият.

Трикс се замисли. Лапад го гледаше усмихнат.

— Добре — каза Трикс. — Кой има на бедрото си следа от каиш?

Братът, който стоеше отляво, вдигна ръка.

— Кой няма нокът на кутрето си?

Братът, който стоеше в центъра, вдигна ръка и показа нокътя си.

— А белег на крака?

Братът, който стоеше отдясно, кимна.

— Това е напълно достатъчно — каза Трикс. — Добрият брат не може да е заслужил бащиния гняв да такава степен, че да получи за цял живот белег от колана. И така, отляво е или силният, или умният. Умният брат не би могъл да притисне пръста си между воденичните камъни. Значи в центъра е или силният, или добрият. Силният брат не би изпуснал бурето. Тоест, в дясно е или умният, или добрият.

— Аз мисля, че това изобщо не ни помага… — почеса се Паклус.

— Това ни дава всичко! — тържествено отвърна Трикс. — Да допуснем, че от ляво е силният. Тогава, в средата е добрият. А от дясно е умният! Нали?

— Ами ако отляво е умният? — попита Паклус.

— Тогава, в средата е силният, а в дясно — добрият!

— И какво от това? Имаме два варианта — и двата, еднакво вероятни. Лапад е прав, тук логиката е пас!

— Ние знаем със сигурност, че този в средата, който не е умният, не е най-големият син! — гордо каза Трикс. — Той няма да получи мелницата!

Синът в средата зяпна. Погледна братята си. Те извърнаха глави.

— А дребният добитък, като магаре и котарак, може да се раздели в работен порядък — продължи Трикс. — Склонен съм да вярвам, че умният брат също не би получил каиш по задника. Значи от ляво е силният! При това положение, в средата не е силният, нито умният, а добрият, което се потвърждава от факта, че заради добрата си душа, той се е опитал да работи на воденицата, без да е подготвен! И, разбира се, братът, който си пада по умствения труд и стои от дясно, не е могъл да се справи с товаро-разтоварната работа. Край! На силния — магарето, на добрия — котарака, а на умния — мелницата!

Дядото се почеса по главата.

Пръв не издържа братът отдясно.

— Аз ли не ставам за работа?! — викна той. — Аз ли?! Когато трябва нещо да се мъкне, или да се товари, все мен търсят — затова се нараних!

— Аз ли не съм умен?! Аз ли съм си притиснал пръста в камъните, защото не ме бива?! Ами че аз от петгодишен съм на мелницата, затова си притиснах пръста! — обиди се братът, който беше в средата.

— Мен ме пердашеха само заради добрата ми душа! — бушуваше братът от ляво. — Те правеха белите, а след това ме молеха: „Братко, кажи, че си ти, теб татко те обича, няма да те бие силно!“

Трикс погледна гордо към вълшебника. Той пък кимна одобрително. Тогава Трикс смигна на Паклус, който съвсем се беше объркал и му каза:

— Логиката изобщо не може да бъде приложена в човешките отношения. Всеки факт може да бъде тълкуван по всякакъв начин. Точно това направих аз. Главното тук беше да се разгневят спорещите, те да се обидят на несправедливостта.

— Той наистина ще стане добър вълшебник — призна Лапад. — Донесохте ли малко брашно, дядо? Нека силният ти син го занесе в килера. И край, край! Приемът свърши!

Когато старецът, заедно със смутените си синове си тръгна, Радион, с доволен вид изтри ръцете си в работната си мантия и каза:

— Добра вечер! Три златни, шест сребърни монети… Гъска, брашно, кошничка с яйца, няколко нови кърпи, парче кадифе за нова мантия, две заклани кокошки… ей, момче… как ти беше името…

— Йен, ваша мъдрост.

От неочакваната титла, Радион леко се смути, но не й обърна особено внимание:

— Младежо Йен, върви в кухнята, оскуби кокошките и ги опечи с подправки. Можеш ли?

— Разбира се! — Йен се стараеше с всички сили да покаже своята полезност. — Халанбери, стига си бърка в носа! Тръгвай да приготвим вечеря!

— Аха!

— Този, малкият да си измие ръцете със сапун! — викна след тях вълшебникът. Въздъхна тежко и промърмори, докато се спускаше в креслото: — Толкова се надявах, че някъде по пътя, тези дечурлига ще се изгубят…

— Лапад, така не бива, това са деца! — с упрек каза Паклус и седна до него.

— Ако бяха възрастни, щях да ги превърна в нещо полезно за домакинството! — запъна се Лапад. — Апропо… как мина вашето… пътешествие?

— Удачно — отвърна Трикс. — Кня…

— Тихо, тихо, тихо! — замаха с ръце Лапад. — Не ме интересуват твоите роднини, твоите любовни похождения и неудобствата ти по пътя. Излезе в отпуска — какво по-хубаво?!

Трикс въздъхна.

— Никой ли не загина?

— Абсолютно — каза Паклус, след като поразмисли. — Нали мъртвите не могат да умрат втори път?

— Не, не и не! — затръска глава Лапад. — Те само могат да намерят покой. Това е съвсем друга работа. Аз тук бях принуден да окажа малко помощ на местното население. Нали разбирате… — Той помълча. — Трябва да се яде!

— В днешно време го няма предишното уважение към магията… както и към изкуството на меча… — кимна Паклус. — Няма да повярваш, че успешния край на нашия поход, ние отбелязахме в една ужасна таверна. С пиво! Там дори нямаше благородно вино…

— Трикс, в бюфета! — изкомандва Лапад.

Трикс извади и донесе от бюфета тумбеста бутилка (изглежда Лапад не беше преброил точно даровете на благодарните граждани) и по своя инициатива, три чаши. Лапад отпуши запечатаната с восък тапа и наля вино и на тримата.

— Седни — покани той Трикс.

Трикс примъкна един стол и седна при рицаря и магьосника.

— И така, млади мой ученико… — Вълшебникът подуши виното и удовлетворено кимна. — И така, млади мой ученико, аз съм много радостен да ти съобщя следния факт — ти преминаваш от редови хвалач в подавач!

— Браво! — каза Паклус и отпи от виното.

— От този момент, ти можеш да ми помагаш в магиите, да твориш собствени вълшебства без разрешение и да поздравяваш другите вълшебници, не, покланяйки им се до кръста, а само с вежливо кимване! Сега ще почувстваш как расте твоята заклинателна книга…

И действително, Трикс почувства, че нещо помръдна на кръста му — неговият Айпод уголеми размера си.

— А колкото до твоя ученически жезъл — можеш да го превърнеш във вълшебен!

— Как? — възхитен, попита Трикс.

— Как — как? Омагьосай го!

— Как именно?

— Ах, да, няма как да знаеш. Табелите за ранговете… — кимна Лапад. — Така… жезълът на хвалача по всичко прилича на вълшебен, но всъщност е обикновена пръчка.

— Знам — тъжно кимна Трикс.

— Жезълът на подавача е нещо много по-сериозно! Можеш така да го омагьосаш така, че когато потрябва, да свети със страшна червена или с магическа зелена светлина, или така, че когато удариш с него по земята или някого от враговете, той да изпуска снопове искри, или пък в момент на голяма опасност, когато ръцете ти се изпотят от страх, да започне заплашително да ръмжи и страховито да стене. Но само едно от трите!

— Аха… — Трикс се замисли. — Ами жезълът на помагача?

— Жезълът на помагача може едновременно да свети, да хвърля искри и да издава звуци!

— А на истинския вълшебник?

— Истинските вълшебници са ограничени единствено от фантазията си — засмя се Лапад. — Аз, например, обичам, когато ударя с жезъла, да цъфтят цветя. А ако се уплаша, от нея ще излети ято зловещо грачещи гарвани и ще започне да кръжи над мен.

— Всъщност, какво прави вълшебният жезъл? — тихо попита Трикс, предугаждайки отговора.

— Прави впечатление на околните — също толкова тихо отговори Лапад. — Искам да разбереш, момчето ми — деветдесет процента от работата на вълшебника е работа за зрителите!

Трикс кимна.

— Затова пък, ефектният жезъл ще ти помогне да твориш по-силна магия! — ободри го вълшебникът. — Хайде, пий до дъно, мой славни подавачо!

Трикс въздъхна и пресуши чашата си на един дъх.

Виното беше гъсто, сладко и силно — къде-къде по-силно от виното, което той беше свикнал да пие в дома на родителите си. Главата му се замая.

— Той се представи чудесно в битката — вметна Паклус. — И от самото начало…

— Нищо не искам да слушам! — с болка в гласа възкликна Лапад. — Нищо! Нямам право!

— А ако разкажа история, която се е случила с мен незнайно кога и незнайно къде? — попита Паклус. — Веднъж при мен дойде един мой познат млад магьосник…

— Това е добра идея! — грейна Лапад. — Само без имена!

Йен и Халанбери тържествено донесоха от кухнята печените кокошки. Лапад, чието настроение се оправи окончателно при вида на храната, откъсна за Йен крак и крилце, на Халанбери — крак, след което ги прати да вечерят в кухнята. Съдейки по хихикането, което се чуваше от време на време и по тракането на чиниите, там те изобщо не скучаеха.

— И в този момент, ние видяхме кораба на вита… на неприятеля! — разказваше Паклус.

Аннет, която през всичкото време мрачно летеше из стаята, се спусна до ухото на Трикс и му пошепна:

— Мили, и аз ще отида да вечерям…

— Къде?

— Ами тук наблизо има едно място… — мъгляво отвърна феята. — Остави ми парченце от сладкиша, моля те!

— От кой сладкиш?

— От този, който сладкарят донесе на Лапад — благодарност за… за един еликсир — днес Аннет предпочиташе да се изяснява с недомлъвки. — Чао, мили!

Феята отлетя, а Трикс, който по молба на вълшебника отиде още веднъж до бюфета за нова бутилка вино, продължи да слуша историята за своя героизъм. Към виното вече посягаше много предпазливо, но въпреки това, съвсем скоро започна да клюма и за малко да проспи завръщането на Аннет.

— Целувки на всички в тази зала! — възкликна феята, влитайки през отвореното прозорче. И започна с весел смях да кръжи и да танцува над масата.

Лапад и Паклус, които току-що бяха обсъждали дали ще успее злият витамант да се добере по морското дъно до Кристалните острови, млъкнаха и я зяпнаха.

— Защо сте толкова мрачни? — засипвайки магьосника и рицаря с блестящ сребрист прашец, питаше феята. — Защо не се радвате, заедно с мен? Искам да е весело! Искам да празнуваме!

— Аннет, кажи ми, ти можеш ли да станеш висока колкото нас? — попита Паклус, поглаждайки брадата си.

Лапад, който вече беше задавал този въпрос, скептично се усмихна. Но феята неочаквано престана да танцува във въздуха и отвърна:

— Да. Но затова ще трябва да ме целунеш.

— Аз съм готов! — на мига отговори рицарят.

Аннет се спусна и кацна върху протегнатата длан на Паклус. Лапад изхъмка със съмнение. Рицарят се прокашля, много внимателно поднесе Аннет към устните си и я млясна.

— Ха-ха-ха-ха-ха! — стремително отлитайки към тавана, завика Аннет. — Толкова голям, а вярва в приказки! Аз съм фея на цветята! А цветята са малки! Аз не мога да порасна! Ха-ха-ха-ха-ха! Какво се мръщиш, сър рицарю? Няма защо! Всеки път, когато се намръщиш, в света умира по една фея!

— Ако не престанеш да се кикотиш, една моя позната фея, със сигурност ще умре! — кресна рицарят и стана червен като домат.

Феята се изсмя презрително, но се отдалечи и млъкна. Лапад стана, отиде до кабинета си и се върна с кутия шоколадов сладкиш, който остави на масата:

— Аннет, заповядай при нас. Жалко, че не можеш да ни правиш истинска компания, но…

Не се наложи дълго да я уговаря. Трикс, който от няколко минути вече почти заспиваше, за една секунда затвори очи. След това видя, че половината сладкиш е изяден!

— Бива си те! — възкликна той. — Колко излапа за една секунда!

Лапад, Паклус и Аннет го зяпнаха с недоумение. Изведнъж Трикс се усети, че от кухнята не се чуваха гласовете на Йен и Халанбери, под масата се бяха събрали пет бутилки от вино, а в ръката на магьосника се беше появила отнякъде димяща лула.

— Ти спа цял час седнал, мой млади ученико — меко каза Лапад. — Върви да си легнеш. Можеш да легнеш в моята спалня. Аз ще пренощувам в кабинета си.

— Ако въобще си легнем! — бодро каза Паклус.

Трикс не пожела да спори и да настоява — така и така, очите му се затваряха. Той тръгна към спалнята на магьосника. Ако се съдеше по леглото му, Лапад не беше лягал цяла седмица. Смъкна обувките си, съблече куртката и без да се съблича повече се повали на леглото. Сложи под възглавницата книгата — Тиана, която грижливо беше крил в пазвата си, дори когато заспа на масата. Не се сдържа, измъкна я и известно време я разглежда, като поглаждаше буквите Т.И.А.Н.А.

Събуди го Аннет — вече като че ли беше сутрин, защото навън съмваше, но за Трикс беше минал само един миг, откакто беше затворил очите си. В началото той долови само една тиха и нежна песен:

Тази приспивна песен беше най-разпространената в кралството, но също така имаше и доста съмнителна слава. Разправят, че хората я научили от кръвопийците-елфи и от другите зли и разпуснати малки народи, които само дебнеха в тъмното, за да нападнат сънените деца. Но елфите и останалата съмнителна измет отдавна бяха натирени вдън гори, а приспивната песен притежаваше остатъчна магия и много добре приспиваше непослушните деца. Нали всяко културно наследство трябва да се пази! Затова през цялото си детство, Трикс заспиваше с тази песен…

Аннет припяваше песничката и подпъхваше одеялото му от всички страни. Не че Трикс се нуждаеше от това — беше топло, но на всеки му е приятно, когато се грижат за него…

Под напева, който му беше познат от младенческите години, Трикс започна отново да заспива. Но Аннет внезапно замлъкна. След това силно ощипа Трикс по бузата и възмутено викна в ухото му:

— Нямаш нито срам, нито съвест! Какво си мислиш, че правиш?!

— Какво?! — Трикс седна уплашен в леглото и издърпа одеялото до брадата си.

— Ти замъкна невинното момиче в леглото си! — Аннет обвинително посочи книгата.

— Ама това е книга! — възмути се Трикс.

— Е, и?

— Тя само лежи до мен! Даже в баладите… — Трикс беше сънен и не можа да си спомни историята, която му трябваше, но после фразите от приключенията на барон Хмар изплуваха от само себе си. — Когато доблестният Хрей спаси прекрасната Азол от лапите на разбойниците, той легна до нея, за да си почине…

Аннет се намръщи. Попита го:

— Така ли е казано?

— Ами да… легна, за да си почине, а своя верен меч Оксогон положи между себе си и Азол…

— Виждаш ли! — Аннет запърха с крилца. — Единствената ситуация, когато благородният юноша може да легне в едно легло с дама е, когато между тях има положен остър меч!

Трикс помисли и реши, че Аннет е права. В баладите, героят или лягаше до дамата, а веднага след това следваше сватба, или в леглото те бяха трима — героят, неговият меч и дамата му.

— Аз нямам меч — призна си той. — Може би жезълът ще свърши работа?

— Прибери момичето в шкафчето — тропна с крак във въздуха Аннет. — Дръж се, както подобава!

Засраменият Трикс скри книгата в нощното шкафче, като предварително измъкна оттам един изсъхнал сухар, стара лула, празно шише с надпис „Ароматна вода № 4“ и остатък от молив. Всичко това очевидно принадлежеше на Лапад.

Едва сложил глава върху възглавницата, той видя, че върху леглото се е нагласила Аннет и го гледа умилено в очите.

— Какво? — попита Трикс.

— Каня се да поспя, мили!

— Как не! Като благороден юноша… — Трикс хвана феята с два пръста за талията — аз съм длъжен да те пратя да спиш на табуретката!

— Неблагодарник — изхлипа феята и се изтръгна от ръцете му. — Добре, добре, затвори ме в кутийка, сложи ме в шише, завържи ме с конец… — тя замълча за секунда, след което възкликна с неочакван ентусиазъм: — Завържи ме! Завържи ме, мой строги господарю!

— Така — каза Трикс и пусна Аннет. — Аз наистина съм твой повелител, нали не си забравила? А ти си моят фамилиар! Вълшебен слуга! Така че аз ти заповядвам — стой кротко, легни си където искаш, но не на леглото и… и въобще не ми досаждай!

Той постави феята на табуретката, сложи глава на възглавницата и веднага заспа.

Събуди го някакво натрапчиво и неприятно усещане. Отвори очи и видя, че Аннет си беше направила нещо като кушетка от флакона от „Ароматна вода № 4“, лежеше върху нея, подпряла с ръце главата си и го гледаше мечтателно.

— Какво искаш? — пошепна Трикс.

Аннет кокетно повдигна раменца и игриво махна с крачета.

Трикс въздъхна и седна на леглото. Слънцето вече грееше с пълна сила. Време му беше да става.

— Аннет, трябва да поговорим — каза Трикс.

Феята веднага застана нащрек — като всеки, който чува тази фраза.

Чудна работа! Почти всички хора (нечовешките създания — също) умират да си поприказват. Воините разказват за геройствата си. Момичетата обсъждат с приятелките си своите любими. Злобният Черен властелин, застанал на прага на завладяването на света се впуска в дълъг разговор със сразения си противник — сякаш специално му предоставя време да събере силите си и да победи.

За какво ми е думата? Да вземем теб, любезни мой читателю. Да, да, именно теб! Към теб се обръщам. Ако си млад — иди при майка си и й кажи: „мамо, трябва да поговорим“. Ще видиш колко забавно ще побледнее тя и колко безпомощно ще увиснат ръцете й! А ако си възрастен и ти самият имаш деца — извикай сина си и му кажи: „Синко, трябва да поговорим“. Какви емоции само ще се изпишат върху лицето му! Какви тайни ще заизлива през сълзи — и кой изяде сладкото, и кой си играе с кибрита, и кой играе игри в Интернет и са му пуснали вирус…

А става дума само за едно предложение — да направим нещо, което в никакъв случай не може да бъде осъдително, нещо, което отличава човека от животното. Да поговорим!

По същия начин и феята веднага се усъмни, че нещо не е наред.

— Слушам те — промълви тя.

— Аннет, ти си най-добрата фея на този свят — каза Трикс. — Аз самият те призовах. И съм много щастлив от това, че толкова ме обичаш и че така се грижиш за мен.

— О… — печално каза феята.

— Но… — продължи Трикс. — Ти си фея. Мъничко, прекрасно създание от света на магията и цветния прашец.

— Ами ако все пак успея да порасна? — попита феята. — Ако стана висока колкото теб?…

— Аннет, не е там работата — каза Трикс. — Съвсем не е в това. Ти си фея — вълшебно създание. А аз съм човек.

— Като съм вълшебна, значи ли, че съм по-лоша? — пошепна феята.

— В никакъв случай! — Трикс въздъхна. — Как да ти го обясня?… Например, ако попадна на необитаем остров с момиче-гном…

Аннет вдигна глава и очите й заблестяха радостно.

— Не, примерът не е сполучлив! — възкликна Трикс, като си спомни за Паклус. — Гномите, елфите — всички те са като хората. Малко по-различни. Но минотаврите, сфинксовете, грифоните, феите, духовете…

— Ние също сме живи, нали? — каза Аннет. — Но по друг начин. Ние също мислим, мечтаем. Страхуваме се, радваме се. Между нас има и добри, има и лоши…

— Така е, но вие сте вълшебни. Хората и феите могат да бъдат приятели. Могат да се обичат. Но… не като хората.

— Знам — каза Аннет. Тя слезе от шишенцето за тоалетна вода и седна върху старата лула на Лапад. — Аз прекрасно разбирам всичко. Но ти си ме създал такава, Трикс. Не уточни как именно трябва да те обичам. Да беше казал: „Обичай ме като сестра“. Или: „Обичай ме като вярно куче“. Щеше да ми е по-лесно.

— Извинявай — каза Трикс. — Не помислих. Аз съм толкова… неопитен магьосник.

Аннет мълчеше и гледаше встрани. Промълви:

— Аз се надявах, че бързо ще изчезна. След един-два дни… Така става с феите на цветята… Но ти ме създаде много устойчива. Аз ще живея, може би, много месеци. Или много години.

Трикс премълча — беше глупаво да се извинява точно за това.

— Трябва някак си да се приспособявам — въздъхна Аннет. — Кажи, много ли я обичаш тази Тиана?

— Не знам — каза Трикс и сърцето му бързо-бързо затупка. — Аз… още не съм се влюбвал в никого.

Аннет въздъхна и изтри с ръка очите си.

— Обичаш я — каза тя. — Щом казваш, че не знаеш, значи я обичаш.

Те помълчаха известно време.

— Искаш ли да те преомагьосам? — попита Трикс. — Така, че да не ме обичаш…

— Не! — Аннет излетя нагоре. — Не смей да си го помисляш! Ако го направиш, ще поискам да си отмъстя и ще започна да правя какви ли не гадости! И второ… и второ — да не си посмял! Не искам да се преомагьосвам!

Те пак замълчаха.

— Трикс и Тиана — мрачно произнесе Аннет. — Трикс и Аннет… Трикс и Тиана… Трикс и Аннет… Трикс и Аннет не звучи добре, като се замислиш. Звучи като име на болест.

Трикс изсумтя.

— А Трикс и Тиана звучи като името на някоя гореща южна страна, където всички тичат насам-натам с копия и без гащи! — отмъстително добави Аннет.

Трикс не каза нищо.

— Значи — печално каза Аннет — щом ти я обичаш толкова много, ще трябва и аз да я обикна. И дори да се грижа за нея — добави тя с отвращение. — Какво да се прави… Но запомни — няма да носиш със себе си в леглото книгата!

— Няма — съгласи се Трикс.

— Ако ти се доще да я целунеш по корицата — ще го правиш не по-често от един път в денонощието и то под мое наблюдение!

— А може ли да я погалвам по страниците?

Аннет се замисли.

— Може би, да. Само не по корицата. И не по първата страница.

— Може ли да я чета?

— Последната страница, може — кимна феята. — Смятай това за съвет.

Трикс кимна.

— И така — неестествено бодро произнесе феята — да затворим тази тема. С теб, ние сме приятели… за цял живот. Обичайте се… аз ви благославям.

— Ами, не знам, може Тиана изобщо да не ме обича…

— Тя не е чак толкова глупава! — избухна феята. — Върви да се измиеш. Лапад изобщо не си е лягал, вече разбута Йен и той приготвя закуската. Върви. Повече към тази тема няма да се връщаме… Ако искаш… Дори мога да ти ушия торбичка за тази… книжка. За да не я мърляш в пазвата си, а да виси на шията ти… — Аннет помълча и жлъчно добави: — Тепърва ще свикваш!

— А торбичката от какво ще е?

— Ще я ушия от розови листенца, конецът ще е от слънчев лъч, а иглата — от перо на феникс — със сладко гласче обеща Аннет. — От каквото намеря, от това ще я ушия, глупако! Порови из шкафовете на Лапад, твоят учител е такъв спестовник, че със сигурност ще се намери парче коприна… или някакъв стар парцал.

Трикс кимна с благодарност.

Както се оказа, магьосниците понасят нощния живот далече по-добре от рицарите. Радион Лапад беше бодър и весел, гордо седеше в едно кресло и оттам помагаше на Йен кухнята.

През това време, сър Паклус мирно похъркваше на пода, загърнат в стара конска попона. Призори, когато рицарят вече не се държеше на краката си, се опита да смъкне от стената един древен гоблен, който изобразяваше изгрева на слънцето и да се завие с него, но беше спрян от домакина и положен върху попоната, която намирисваше на конска пот.

Всъщност, в това нямаше нищо за чудене. Рицарите се славеха голямата си физическа издръжливост, освен това, те употребяваха съгряващите напитки в неимоверни количества. Но въпреки това животът им преминаваше изключително размерено. Сутрин — събуждане и дълго пиене на зелев или краставичен сок. През деня — пътуване, обяд, двубои с чудовища и други рицари. Вечерта, ако се случеше да им провърви — голяма битка с враговете. Ако не им провърви, което ставаше по-често — сражение с виното или с пивото в близката кръчма. А през нощта — дълбок и здрав сън.

Магьосниците пък от своя страна, нямаха никакъв дневен график. Сутрин магьосникът отваря очи и го изпълват гениалните му замисли. Редове от нови, могъщи заклинания, които ще разтърсят света, а него — вълшебника ще покрият с неувяхваща слава (както и със злато, разбира се), препълват главата му. Магьосникът закусва набързо, хваща перото и сяда зад писмената си маса (е, може да приседне върху някой гнил пън с надланника си, ако е на път). И ето, тържествения миг е близо… ето… ето сега ще се появят на бял свят вълшебните редове!

— Скъпи, не би ли могъл да поседиш с детето, докато почистя зеленчуците за супата? — пита жената на магьосника (да, да, колкото и да е странно, магьосниците са семейни люде).

Магьосникът се заема послушно да си играе с детенцето, тъй като на съпругата му се осмелява да противоречи единствено Черният властелин (всъщност, точно заради това Черният властелин се съгласи да стане такъв, след което превърна жена си в авлига и отпътува към своя Замък на ужасите).

Но ето че зеленчуците са почистени и магьосникът сяда отново да се труди над пергамента. Първите редове на заклинанието вече са готови, а перото е потопено в мастилницата.

Кристалната топка на масата започва да проблясва. Сигурно някой колега — вълшебник, иска да си поприказват за магиите и да се оплаче от главоболието си след вчерашния симпозиум.

Разговорът е приключен, магьосникът отново хваща перото. И гледа замислено кристалната топка.

Какво обаче става по широкия свят? Струва ли си да се започва работа по ново заклинание, преди да се разбере какъв е курсът на златния кралски талер към сребърния самаршански динар? И как е завършил инцидента между едно от големите и две от малките княжества в Сивите планини? Избран ли е нов глава на конгреса на витамантите? Освен това… освен това, може и да се позабавлява и да погледне с помощта на кристалната топка какво става в женската баня на Дилон. Просто така, за вдъхновение!

Ето, че всичко е приключило и магьосникът хваща отново перото. Ей сега ще настъпи мигът на творчеството!

Но тъкмо в този момент жена му го вика да обядва супа. И започва да го пили заради липсата, както на златни талери, така и на сребърни динари в тяхното семейство.

След обяда магьосникът малко си почива — трудно се работи на пълен стомах. След това идва градския херолд и го моли да му разкаже нещо за магиите, тъй като гражданите се интересували. Над какви заклинания работи в момента уважаемият вълшебник? А кое е първото заклинание, което е измислил? Трудно ли се става магьосник в днешно време — говори се, че било само с връзки? Вярно ли е, че някои от заклинанията на магьосниците били измислени от техните ученици? Кого от колегите си уважава вълшебникът, а кого — не чак толкова? Много ли плащат за заклинанията?

Херолдът си отива, а магьосникът остава, тъпо вторачен в кристалната топка. Всички прекрасни думи, измислени сутринта са се изпарили някъде. Или херолдът ги е отмъкнал със себе си, или са се попилели покрай дрънкането с колегите…

И така — цял ден.

Ако магьосникът е ерген, пречат му, вместо жената и детето, глупавият му слуга и поредният авантюрист, който е решил да отмъкне от съкровищницата на магьосника артефакт, който никога не е съществувал. Ако магьосникът е на мисия, пречат му мравките, които са го полазили под мантията, глупавите въпроси на партньора му — рицар и идиотските изцепки на партньора — крадец, поривите на студения вятър, който все не може да омагьоса, или прекалената жега, от която няма къде да се скрие.

И така, чак късно през нощта, под светлината на звездите и вълшебния огън, магьосникът започва да твори своите заклинания. И вече не са толкова прекрасни, каквито са му се стрували сутринта.

Но това не е проблем.

Така че магьосниците прекрасно понасят всяка дневна програма. Могат еднакво добре да не работят и сутрин, и вечер, и през нощта. И никак не е чудно, че тогава, когато сънят вече е повалил рицаря, вълшебникът отваря поредната си бутилка вино.

— Добро утро, господин Лапад — вежливо поздрави Трикс. — Да помогна ли на Йен в кухнята?

— На подавача не му приляга да се занимава с готвене — отвърна Лапад. — Нека Йен… щом се е стоварил върху нашите глави… да си заработи прехраната.

Трикс мислено много се зарадва. Изглежда Лапад все пак беше решил да остави Йен тук. Но не даде да се разбере, а само кимна и попита:

— Какво ще разпоредите за днес, господин Лапад?

— Прости работи. Ще закусим и ще започнеш да събираш багажа.

Трикс го загледа учудено.

— Отиваме в столицата, глупави ученико! При крал Меркел.

— З-защо? — заекна Трикс.

Столицата беше далече. А кралят — много сериозно нещо! Трите княжества, волните барони, кралските територии — цялата огромна държава вече много години ликуваше под владичеството на древния род Маркел. В сравнение с владенията на краля, дори княжество Дилон беше малко и скромно, да не говорим за съхерцогството на Соийе и Гриз…

— За да се занимаем с това, което приляга на вълшебниците — сурово отвърна Лапад. — Ще задаваме въпроси. Ще търсим отговори. Закуси здраво, млади подавачо, защото скоро няма да обядваме!

Трикс въздъхна и седна на масата.

3

Ако се съди по това колко песни, които възпяват пътищата, са написани, значи няма нещо, което да е по-скучно и уморително от пътешествието.

Унила и тежка е съдбата на пътешественика през зимата. Вилнеят студени ветрове, от сивото небе се сипе сняг върху премръзналата земя. Само малко да се отдалечиш от дома си и започва буря или виелица. Уморените коне удрят с копита и печално дъвчат студеното сено, премръзналият пътник напразно се мъчи да се сгрее със силна настойка или до жалкия огън. Хлябът замръзва и става твърд като тухла, с колбаса можеш да счупиш главата на гладна мечка — само дето и мечка не можеш да срещнеш, защото отдавна спят в бърлогите си. Малко да се умориш, за малко да изгубиш пътя и си готов — ще лежиш сред преспите като вкочанена мумия!

И през пролетта пътят не е нищо весело. Когато ледената кора се стопи, земята се превръща в мокра каша, на бял свят изпълзяват пълчища ситни хапещи насекоми, замаяни от любовните игри, вълците вият наоколо по цяла нощ, отгоре, върху водата е изплувала всичката мръсотия, която се е събирала там през зимата — само се напий с непреварена вода и има да си пътешестваш от храст на храст! Слънцето грее, небето е синьо, но и това е пълна измама — свали топлата дреха от потните си рамене и можеш да не се съмняваш, че си пипнал най-вярната пролетна спътничка — простудата!

За странстване, по никакъв начин не е подходящо и лятото. Убийствената жега се стоварва върху плещите ти, но само да се съблечеш и вече са те налетели мухите, които са сменили ятата малки мушици, на всяка крачка се вдигат облаци прах, който кара пътешественика да киха и да подсмърча, тревата вече е изгоряла, ледниците в планината са се стопили и реките са излезнали от коритата си. Точно през лятото най-често идва на ум на разбойниците да пресрещнат пътника и да забият някоя стрела в гърба му, през лятото плъховете разнасят чума, комарите — малария, а птиците — грип.

Но най-ужасна е есента! Небето ридае и полива с дъжд света, превръщайки го в огромно блато. Ако погледнеш сивата гадост над главата си, оголелите дървета наоколо, смърдящата кал под краката, ще ти се прииска на секундата да се удавиш. Да запалиш огън си е цял подвиг, а да се изсушиш около него — истинско чудо. Даже младите пътешественици вечер ги болят краката, ставите и гърбовете. Дори в най-сигурната торба, храната се е превърнала в каша от хляб, месо и смачкани зеленчуци, в ботушите шляпа вода на всяка крачка, да се подхлъзнеш и да си счупиш някой крак е най-простото нещо.

Има само един сезон, когато пътешествието не е толкова отвратително. Точно него избират за далечни странствания опитните пътешественици.

Това е циганското лято. Една кратка седмица (две, ако имате късмет), между лятото и есента. Слънцето още грее, но не изгаря, вятърът носи прохлада и гони комарите, но не пронизва до кости, дърветата са в кралски огнени и златни одежди, но листата не са опадали. Плодовете вече са узрели, но още не са успели да изгният, ситите зверове не се интересуват от пътешествениците, разбойниците приготвят горските си леговища за зимата, селяните по пътищата са леко пияни и гостоприемни.

Така че никак не е странно, че именно през циганското лято, великият вълшебник Лапад, заедно с ученика си Трикс Соийе, оръженосеца на ученика Йен и формално не числящият се към отряда, мъничък Халанбери, с прякор Аха, се отправи от княжество Дилон към столицата на кралството.

За разлика от всички останали градове, никой не наричаше столицата другояче, освен Столицата. Ако някой се поразровеше хубавичко из летописите, щеше да открие, че преди много векове, на мястото на столицата е имало село, което се е казвало Гнилопустино. По-късно, след набезите на самаршанските завоеватели, петдесет години там е стояла крайграничната крепост Баш-Небаш. Когато прапрапрапрадядото на сегашния крал Маркел, Маркел Разумния се отправил в големия освободителен поход и успешно го завършил, като увеличил размерите на държавата си три (а някои смятат — четири) пъти, на мястото на крепостта отново изникнало село, което хората кръстили просто Вонящото пепелище. Прапрадядото на днешния Маркел, крал Маркел Неочаквания, в зората на своето царуване, решил да сложи началото на нова ера в историята на кралството. Той заповядал да изгорят старата столица като източник на зло, зарази и разврат. (дори и най-недоброжелателните летописци признаваха, че за това има известни основания), а самият той, след като свикал двора си и застанал на трийсет крачки от картата, взел да стреля с лъка си по нея. С първия си изстрел, кралят поразил в окото военния си министър, с втория — ковчежника, а с третия улучил картата точно там, където било разположено Вонящото пепелище (между другото, много летописци, на основание резултата от първите два изстрела и днес отхвърлят всички намеци за „случаен избор“ или за „Божи пръст“ и подкрепят версията за твърдата ръка, зорките очи и случайно открехнатите клепачи на крал Маркел. В полза на тази версия е и фактът, че главният турнир на стрелците в княжеството оттогава насам се провежда под патронажа на кралската фамилия и се нарича Пръста на Маркел.) Под мъдрото ръководство на Маркел Неочаквания, Вонящото пепелище било разрушено, а на негово място — построена новата столица на кралството — не веднага, разбира се, но преди смъртта си, кралят успял да се полюбува и на новия дворец, и на градината около него, и на чистите и спретнати квартали за хората, които се занимавали с търговия и занаяти (даже канавките за нечистотиите били скрити под земята). Това, което Маркел Неочаквания не успял да стори, било да даде име на столицата, а неговият син — Маркел Нерешителния, напълно в съответствие с името си, приключил своето полувековно царуване, без да се реши да добави и една дума в пергамента, който още от времето на баща му носел заглавието „За името на кралската столица…“

Синът на Маркел Нерешителния (както можем да се досетим, той бил единственото дете в семейството), крал Меркел Спестовния, заповядал за сметнат колко ще излезе именуването на столицата, която вече отдавна всички наричали просто Столицата, след което заповядал да изчегъртат пергамента и да го върнат в канцеларията.

Ето как се случи Лапад и тримата му непълнолетни спътници да пътуват към безименния град. Впрочем, той нямаше да бъде вълшебник, ако не беше погледнал на ситуацията от собствената си камбанария… по-точно от собствената кула.

— Името е много важно нещо — разсъждаваше Лапад, яздейки чистокръвния си кон, който би бил чест и за най-знатния аристократ. Трикс, Йен и Халанбери се тръскаха до него в каручка, в която беше впрегната стара сива кобила. — Името съдържа в себе си наименованието, символа, отваря пътя към целта… Разбираш ли?

Трикс поклати неуверено глава.

— Да речем, че искам да те превърна в жаба — каза Лапад. Трикс, на когото примерът никак не се хареса, се намръщи. Затова пък, Халанбери се заслуша внимателно. — Ако не знам името ти, ще ми се наложи дълго да те описвам: високо, слабовато момче, с черна коса, със зяпнала уста, наивни очи и така нататък. А ако знам името ти, просто казвам: „Момчето, което се казва Трикс и което стоеше до мен, внезапно позеленя и се превърна в жаба!“

Трикс погледна изплашено ръцете си, опипа лицето си и каза:

— Не стана.

— Разбира се, че няма да стане! — възкликна Лапад. — Такива прости заклинания, отдавна са се изтъркали. Един-два пъти някой е превърнал някого в нещо. Втори път. На третия път, обектът, върху когото е приложено вълшебството само е позеленял. На четвъртия път е изквакал. А на петия път не се е случило нищо. И това, че заклинанията се изтриват от употреба е чудесно, защото иначе всеки, който си поиска би могъл да чародейства!

— Това лошо ли е? — поинтересува се Йен.

— Разбира се! — възмути се Лапад. — Магията може да бъде поверявана само на умни и зрели хора. Защото… Скарват се мъж и жена и тя, хоп! — превръща го в миризлив козел. Или мъжът я превръща в глупава кокошка. Съсед се развикал на съседа си — онзи го превръща в купчина тор. Целият човешки род би се затрил! Затова името е голям помощник на магьосника, то му помага да прицели заклинанието си. Представи си, че започва война. И врагът е решил да унищожи столицата ни, да употреби магия за масово унищожение. Събира най-добрите си вълшебници и те измислят могъщо заклинание… Как обаче да го прицелят? Ако не могат да кажат: „Огненият дъжд се изсипа от почернялото небе върху еди-кой си град?“

— Може да се каже: „Огненият дъжд се изсипа от почернялото небе върху Столицата“, — предположи Трикс.

— Коя? Собствената? Магията е като водата. Винаги търси най-прекия път. Ако кажеш „върху Столицата“, ще удари по твоята столица.

— Може да се каже: „Огненият дъжд се изсипа от почернялото небе върху столицата, където властваше злобният тиранин Маркел Веселия, палейки разкошните дворци и жалките бордеи, рушейки каменните стени…“

— Ей! Ей, замълчи! — Лапад погледна разтревожено Трикс. — Малко по-внимателно, Трикс… все пак си вълшебник. Остава само да подпалим собствената си столица!

— Значи става и така? — попита Трикс. — Може и без име, а?

— Е… може… — неохотно призна Лапад. — Но е по-трудно и иска повече време. Колкото е по-тромаво заклинанието, толкова по-зле се възприема и по-трудно работи. Истинското заклинание трябва да е кратко! Ясно! Ярко! Неочаквано! То трябва да смайва и да възхищава!

— Нали не съм подпалил Столицата? — за всеки случай уточни Трикс.

— Не, разбира се. За какво сме ние, вълшебниците, според теб? Над всички големи градове в кралството висят заклинанията на ПВО — Противовълшебната отбрана. Като това, например: „Веднага щом изпратеният от магьосника огнен дъжд заваля от небето, над града се сгъсти вълшебна мъгла, която гасеше с лекота огнените струи и те не достигаха земята“. Сега разбираш ли?

— Не е зле — промърмори Трикс. — Само колко неща трябва да се предвидят! Огън, вода, камъни, чудовища…

— Да — потвърди Лапад. — Вълшебниците от ПВО денонощно измислят нови опасности и начините да се преборят с тях. Това е вечното състезание между меча и щита, между нападението и отбраната.

— И все пак, няма как да се предвидят всички опасности — разтревожено каза Трикс. — Как така не са ни унищожили досега?

— Ние също си имаме вълшебници за масово поразяване — отговори Лапад. — Тяхната работа е трудна и отговорна. Те измислят денем и нощем атакуващи заклинания, скрити в тайни укрития, за които врагът не знае. И ако врагът употреби своята магия за масово унищожение, те ще отвърнат със съкрушителен удар. Това е така наречената доктрина за взаимно магическо въздържане.

— А може ли по мъничко да се воюва с магия, аха? — попита Халанбери, когото разговорът беше заинтересувал.

— По мъничко може — снизходително му отвърна Лапад.

— Да запратиш огнено кълбо по врага или да пуснеш дъжд от камъни върху войската му?

— Да.

— А как решаваш какво още можеш да направиш и какво — не?

— Тези неща се решават в работен порядък — уклончиво отговори Лапад. — Да речем, срещу някоя малка държава, където магьосниците се броят на пръсти, може да се направи почти всичко. Но срещу Самаршан или срещу Кристалните острови — там трябва да се внимава.

— Аха. Значи ако могат да отвърнат, ние трябва да бъдем вежливи? — продължаваше да разпитва Халанбери.

— Ами… горе-долу, така е. — Незнайно защо, Радион се смути.

— Също както в живота — въздъхна Халанбери. — Кажете, господин вълшебник, а Столицата красива ли е?

— О, да! — Радион закима. — Белоснежни кули и дворци от червен мрамор и зелен малахит, волно се разпростират между хълмовете. Малки езерца с кристално чиста вода заобикалят града, а по каналите, които го пресичат надлъж и на шир, сноват бързоходни лодки. А най-отгоре, на стръмното, се извисява кралската крепост Вечната опора — най-красивото, най-охраняваното, най-разкошното съоръжение на света!

— Ох, майко… — прошепна Халанбери и от вълнение пъхна палец в устата си.

— А не може ли веднага да се пренесем там? — попита Трикс. — Да се… телепортираме, както вие тогава — от кулата, в дома си в Дилон…

— Има две сериозни препятствия — любезно съобщи Лапад. — Първото — системата на ПВО много затруднява телепортирането в града. Ясно ли е, защо?

— За да не могат враговете по магически начин да изсипят някой десант! — досети се Трикс.

— Точно така. Второто — магьосникът може да се телепортира само на познато място. А аз никога не съм бил в Столицата.

Халанбери измъкна палеца от устата си и се замисли. След това попита:

— Господин вълшебник, кажете… може ли малко момче да се научи на магия? Някое като мен, да речем…

— Всичко е възможно — великодушно каза Лапад. — Великият магьосник Елинор Бързия е започнал да прави магии на пет годинки и половина. На шест, превърнал злата си мащеха в добра бавачка, на десет станал помощник на Маркел Разумния, а на седемнайсет, застанал начело на гилдията на магьосниците. Наистина, на двайсет и две, магията му омръзнала и той се оттеглил в манастир.

— Аха. Ами ако момчето не може много да чете и да пише? — продължаваше Халанбери. — Ако чете и пише хубаво само някои думи… Но не всички.

— И това е възможно — явно развеселен, отвърна Лапад. — Древният магьосник Хелмер е бил напълно сляп, но е измислил много полезни заклинания за пътешественици, за съпружеска вярност и за обсада на града. В старо време грамотните не са били много. Някои са умеели да четат и да пишат, други — да правят магии. Но и двете заедно почти не се е срещало.

— Аха… — замислено каза Халанбери. — Аха…

Лапад се наведе към Трикс и изрече замислено:

— Толкова е притегателна силата на магията, че и тези, които изобщо не притежават талант, и най-неспособните, на които и през ум не им е минавало да се захванат с вълшебство, когато са сред велики вълшебници се проникват от любов към чародейството и се опитват да сътворят по някое просто вълшебство. Разбира се, аз не виждам това момче да има някакви наклонности към магиите… но нека продължи да се старае. Това е много вълнуващо.

— Вие сте истински учител — каза Трикс, трогнат от добротата на Лапад. — Вие трябва да преподавате в Академията по вълшебствата.

— Не, не, не! — възмути се магьосникът. — Аз съм противник на тези модни работи. Масово обучение — абсурд! Това да не е да сечеш монети или да правиш тухли! Вълшебникът трябва да овладява самостоятелно магията, под ръководството на наставник, но в никакъв случай в клас, пълен с тълпа тъпаци. Ти чувал ли си поне за един знаменит вълшебник, който да е учил в академия?

— Не.

— И аз не съм! А е пълно с такива „академици“! Ходят из кралството, размахват дипломи за завършена академия, настояват за длъжности в дворовете на глупави барони и херцози… и позорят магията! Не търпят около себе си истински талантливите вълшебници! О, не! Разбира се, защото веднага ще се види тяхната некадърност! Веднага намират за какво да се захванат — пише с грешки, използва простонародни изрази в заклинанията… Около тях се навъртат синовете на търговците, младите аристократчета, разни екзалтирани вещици…

Лапад така се разгорещи, че още половин час продължи да бучи по повод на Академията и негодните методики за масовото обучение по магия. Трикс се усъмни, че някога, много отдавна, самият Лапад е бил отхвърлен от приемната комисия на Академията, но предпочете да си замълчи.

Първите три дни пътешествениците се придвижваха по княжество Дилон, което, както всички знаят, се славеше със своите хубави пътища. Те бяха павирани с камъни, междуселските бяха добре отъпкани, през реките и проходите, задължително имаше прекарани мостове или бродове със салове, дори покрай най-забутаните пътища имаше ханове (със специален указ на крайпътните ханове биваха намалявани данъците), тук-таме се виждаха конни патрули, които оглеждаха внимателно околностите. На третия ден откакто бяха потеглили (и сякаш именно заради стражите), Лапад свърна от главния път, който свързваше столицата на княжеството с кралската, по стария път — малко по-дълъг, и малко по-занемарен. Но и старият кралски път си го биваше.

Пътниците дори нощуваха под покрив — първата нощ в хан, втората — върху сеновала на едни гостоприемни селяни (за да се отблагодари, Лапад направи едно просто заклинание, за да увеличи млякото на кравите), а третата нощ — в запусната, но чиста колиба, сред окосените ливади.

На върха на езика на Трикс непрестанно се въртеше един въпрос — защо на Радион Лапад му хрумна да се отправи към Столицата. Ако се съдеше по всичко останало, което Лапад правеше, наставникът му нямаше слабост към дългите пътувания, в противен случай той щеше досега да е посетил центъра на кралството, а и в разказите му присъстваха само княжество Дилон и сражението при Черния Брод. Трикс се убеждаваше все повече, че по природа Лапад беше един провинциален вълшебник, домошар, който си беше направил уютно гнезденце далече на село, но близо до големия град, обслужваше с магии местното население, другаруваше и пиянстваше с вълшебниците по комшийски и не предпочиташе да се пъха в голямата магия и в политиката. Не защото не му достигаха силите, разбира се! Трикс би фраснал в зъбите на секундата всеки, който би посмял да се усъмни в мъдростта на неговия учител. Просто от скромност и някои други черти на характера…

Лапад не разкриваше плановете си, не споделяше съмненията си и понасяше стоически несгодите на пътуването. Той сякаш заобича пъстрата си команда: на Трикс непрекъснато даваше съвети и наставления от богатия си опит, тормозеше Йен, но само за работа и дружелюбно се занасяше с Халанбери, който след разговора за магията ходеше замислен и нещо си мърмореше под нос.

Най-много от всички на пътешествието се радваше Аннет. От двете страни на пътя се простираха поля и ливади, навсякъде цъфтяха астри и хризантеми. Още рано сутринта малката фея отлиташе в полята, за да закуси. Понякога се връщаше съвсем нормална, но понякога, уви, се кискаше и разказваше ни в клин, ни в ръкав някакви заплетени истории. По този повод, Лапад каза, че няма място за безпокойство, „скоро вегетативният период ще свърши“. Трикс не го разбра напълно, но повярва на уверения тон на магьосника. Колкото и странно да изглеждаше, феята наистина уши торбичка за Тиана — не от коприна, защото коприна не намериха, но от парче много приятно оранжево кадифе. Сега книгата висеше непрекъснато на шията на Трикс, под ризата му и така му беше по-спокойно за съдбата на княгинята.

На четвъртия ден пътешествениците стигнаха до един граничен замък — оттук започваха земите на един кралски рицар. Открай време, за особени заслуги пред короната, родът на Маркелите награждаваше рицарите в пенсия със земи, обикновено от тези, които са били присъединени към кралството по време на рицарската служба. Земите бяха достатъчно обширни, за да може рицарят без притеснение да доживява дните си, събирайки данъци от селяните, такси за пътуване по пътищата и преминаване по мостовете, давайки под аренда пасбища и рудници. След смъртта на рицаря земята се връщаше на краля или, най-често, минаваше във владение на друг пенсиониран рицар. Трикс си спомняше, че на границата на съхерцогството също имаше три владения на кралски рицари — стари надути дърдорковци, които не пропускаха нито един празник и много обичаха съкрушено да обсъждат днешното падение на нравите.

Избелелият надпис на граничния замък съобщаваше, че пред тях са земите на кралския рицар Ардан. Под името му беше изобразен герб — на бледозелен фон, простряно отдясно на ляво копие, от чийто край висеше дива котка, която обаче не беше пронизана, а се беше впила с лапи в копието.

— Ардан, Ардан… — замислено произнесе Лапад. — Гледайте, моля ви се! Старият Ардан е още жив!

Виждаше се, че магьосникът се радва. Потривайки ръце, той се извърна към Трикс и поясни:

— С него заедно сме се сражавали с витамантите. Аз тогава бях млад, общувах повече с Паклус. А сър Ардан командваше отряд за защита на магьосниците, те стояха в кръг около нас и отбиваха атаките на зомбитата… Храбър рицар! На колко ли е бил тогава… на седемдесет, не по-малко. Беше с побеляла като сняг коса, с Руфус Чернобрадия му присадихме зъби с магия… и още някоя и друга дреболия, старецът беше помолил да го постегнем… М-да…

Лапад се замисли, после поклати глава:

— По всичко личи, че сме го оправили по-добре, отколкото се надявахме. Или в рода му има нечовеци. Защото Ардан сега трябва да е на повече от сто години. Гледай ти… не съм знаел, че старият ми другар живее толкова наблизо. Е, тази вечер ни чака богата трапеза и ще спим в пухени легла!

Въодушевеният Лапад зарази с радостта си и децата. Дори това, че пътят, веднага след граничния замък се развали и стана тесен и разбит, никого не смути.

— Кралските рицари не са богати — сякаш извинявайки се за приятеля си, обясняваше Лапад. Ако има някоя и друга мина във владението, или ако някой мост все още е здрав, или има градче с майстори-занаятчии, тогава не е толкова зле. А тук… само хълмове и храсталаци.

— Пред нас има село — забеляза Трикс.

— Колко данъци можеш да събереш от селяните? — повдигна рамене Лапад. — Владенията са малки, земята не ражда, пътят не е главен. Страхувам се, че старият рицар не тъне в разкош.

Така изглеждаше. Когато минаваха през селото, Трикс със съчувствие гледаше полуразрушените къщички, парцаливите селяни, които ги изпращаха с предпазливи погледи, дрипавите селянки, които ги гледаха замислено, мръсните боси дечица (по-малките бяха само по ризки), които ги обсипваха с глупави възгласи и просеха пари, дворните кучета, които изпращаха пътешествениците с лай. Въпреки всичко, селото се оказа неочаквано голямо — няколкостотин къщи, а и стадото, което се връщаше от паша не беше никак малко.

Лапад си хареса един селянин с по-умно лице, доближи се до него и се осведоми къде живее старият рицар Ардан. Селянинът, незнайно защо, се смути, но все пак посочи с ръка тесния път, който водеше към гората.

— Господарският дом е там, на хълма зад горичката — гледайки надолу каза селянинът. — Не е далече, ще ви трябва някъде половин час, за да стигнете. В нашето село нямаме къде да приемем благородни господа като вас. Нито има къде да преспите, нито има с какво да ви нахраним подобаващо… не ви лъжа, аз съм старейшината на селото, казвам се Шушко…

Вълшебникът изгледа замислено селото. То изглеждаше така, сякаш никой не беше минавал оттук поне няколко седмици.

— Кажи ми, добри човече — Лапад не го удостои с обръщение по име — много време ли мина, откакто за последно изпратихте налог на господаря си?

Старейшината се засуети още повече и призна, че отдавна не са изпращали нищо, след което се развика на съселяните си и само след пет минути, в каруцата бяха нахвърляни кудкудякащи кокошки с вързани крака, чувал с пресен хляб и домашен колбас, връчена им беше голяма кошница с пресни яйца, малка кесийка с медни монети и няколко шишета с мляко. Освен това, Лапад поиска и извара, и месо — всичко беше донесено без никакви спорове.

— Странно — промърмори лапад и обърна коня си към пътя.

— Кое е странно? — плахо попита Трикс. Вече мръкваше и не им се искаше да минават през тъмната гора, нищо, че до дома на рицаря се пътуваше само половин час.

— Първо — защо селяните не носят сами налога на господаря си — каза Лапад. — Второ, защо селото е толкова забутано, а хората му — запуснати и мърляви. Виждаш, че донесоха храната, без да се инатят. Във всяка къща има крави, кокошки, прасета… Значи не гладуват. Защо тогава е толкова неподдържано? Пътят е запуснат, никой не се грижи за къщите, хората са се изоставили. И защо Арадан не въдворява ред в земите си? Да накаже старейшината, да подгони селяните…

Лапад мълча известно време, след това спря коня си и започна да бърка в торбата си.

— Ти също извади парадната си мантия и жезъла — нареди той. — Дори старият рицар да е изпаднал в бедност и нищета, дори да е оглупял, ние сме длъжни да му се представим, както подобава. В целия си блясък.

Трикс имаше лошо предчувствие, че работата не е само в добрия вид, но си замълча и послушно облече парадните дрехи. Аннет, която до този момент седеше на рамото му, тихичко се вмъкна в джоба на мантията му. По-нататък, пътят през гората премина в мълчание.

Старейшината почти не беше излъгал — след по-малко от час те излязоха от гората и видяха домът, който обитаваше на Гиран Арадан. Щеше да бъде подценяване, да се нарече къща тази постройка и надценяване, ако бъде наречена замък. Това беше голямо имение, заобиколено от плитък ров, който нямаше да помогне при обсада, с две малки кулички в двете крила. Само в два от прозорците се виждаше слаба светлина. Паркът пред дома беше запуснат, а вратите — отворени. Езерцето, където някога, може би е имало и шарани, беше тинясало и оттам се чуваше многогласен жабешки хор.

— Разруха и опустошение… — мрачно каза Лапад.

— Може отдавна да е умрял — обади се плахо Йен.

— Не — отряза Лапад. — Кралят изпраща два пъти в годината свой доверен куриер, който носи малки подаръци на пенсионираните рицари, за да се убеди, че са живи.

Те влязоха в парка, вълшебникът се огледа, после показа на Йен една сграда, която стоеше отстрани.

— Това е конюшнята. Закарай конете, там да пренощуват.

— Ами ако не ни приемат? — попита Йен. — Може би е по-добре да не бързаме.

Лапад погледна тъмната нощна гора, погледна и небето, където вече изгряваха първите звезди и каза твърдо:

— Ще ни приемат. Нещо тук не ми харесва, не си е работа да нощуваме под открито небе.

Чукчето на входната врата беше изтръгнато и се търкаляше на земята. Без да промълви нито дума, Лапад го вдигна и почука.

Настъпи дълга тишина. Йен и Халанбери бяха стигнали до конюшнята и бяха вкарали конете.

Най-сетне се чуха провлачени стъпки и вратата леко се открехна — дебела верига не позволяваше никой да се вмъкне вътре. Възрастен, пълен мъж загледа мълчаливо Лапад. Той държеше в едната си ръка меч, а в другата — фенер. Брадатото му лице беше сурово и враждебно.

Вълшебникът мълчеше.

— Какво?… — неприветливо попита мъжът.

— Сигурно кой знае какво — отвърна Лапад. — Тук ли живее доблестният кралски рицар, Гиран Арадан?

— Тук — отговори мъжът, на когото и през ум не минаваше да свали веригата.

— Предай на Гиран, че негов стар боен другар е дошъл да го навести.

Мъжът се намръщи и вдигна фенера, за да огледа по-добре лицето на Лапад. Изведнъж веждите му подскочиха нагоре и челюстта му увисна.

— Го… господин Радион… Радион Лобода?

— Радион Лапад — леко обиден го поправи вълшебникът.

Мъжът вече сваляше тежката верига и отваряше широко вратата.

— Господин вълшебник! Господин Ло… Лапад! Не ме ли помните? Не може да бъде! Черният брод, витамантите — зомбита ни подгониха, аз се биех срещу трима, мислех си, край… А вие… видяхте, смилихте се, обкръжихте ме с огнен кръг…

— Чакай, чакай… — Лапад се намръщи. — Тамин?

— Тимин, господин вълшебник. Хазар Тимин, оръженосецът на Ардан.

— Ха! — Лапад прегърна мъжа. — Тимин! Ти тогава беше още момче!

— Това е времето, господин вълшебник — въздъхна мъжът. — От него няма пощада… Сега внукът ми е оръженосец, на осемнайсет е, на колкото бях аз тогава. А вие изобщо не сте се променили!

— Това е от магиите — смути се вълшебникът. — Нали разбираш… ние стареем бавно…

— Разбирам, господин вълшебник. Как да не разбирам. — Хазар Тимин избърса сълзите си. — Минали са четирийсет години, а вие сте си същият… все така културен, умен, внимателен… Ех… колко се радвам да ви видя! Ама, влизайте, влизайте! — засуети се той. — Момченцето, също. Това вашият син ли е?

— Ученикът ми.

— Това е добре. Как попаднахте в нашата пустош?

Лапад и Трикс влязоха в голяма и тъмна зала. Огромният полилей, който висеше от тавана беше целият в паяжини и прахоляк, подът имаше нужда от метла и мокър парцал, повечето мебели бяха покрити със сиви, вехти калъфи.

— Ние тук я караме по най-простия начин — говореше, без да млъква Тимин. — Аз и жена ми — това е цялата прислуга. Синът и дъщерята отдавна се преместиха в Дилон, там живеят… рядко виждам внуците…

— Тримата ли живеете тук? — уточни Лапад.

— Четиримата. Ние с жена ми, господин Арадан и синът му — Кодар.

— Арадан има син? — учуди се Лапад. — Помня, че се оплакваше от… хм…

— Преди нямаше — охотно съобщи Тимин. — Но след като го излекувахте при Черния брод, той сякаш се подмлади. Ожени се втори път — нали беше вдовец… И преди петнайсет години се сдоби с наследник…

— Стига, бе! — Лапад изгледа Тимин със съмнение.

— Кълна се! — с жар възкликна бившият оръженосец. Вече живеехме тук, нямаше други мъже, само аз и господин Арадан. И синът ми, но той тогава беше много малък. Син на Арадан е, не се съмнявайте… приличат си като две капки вода. Жалко, че жената на господин Арадан умря при раждането, горката… А той — колко я обичаше, тя — колко го обичаше!

— А пък аз си мислех, че съм му оправил зъбите — замислено каза Лапад. — Трябва да намеря тези заклинания и да поработя с тях… те са златна мина… Добре, Тимин! Заведи ни при Арадан.

Тимин неочаквано се смути.

— Господин рицарят вече си е легнал… може би утре сутринта? Възрастта му…

Лапад се намръщи.

— Ами… както кажеш. Ще помогнеш ли на слугите ми да устроят конете за през нощта?

— Конете ли? — неочаквано се напрегна Тимин.

— Да, да! Конете. Животни на четири крака, с опашки и големи зъби, използват се за яздене и пренасяне на товари! — Лапад раздразнено тропна с жезъла си и на пода се посипаха искри. — И им помогни да пренесат продуктите в къщата. Ние успяхме пътьом да позасрамим вашите селяни и да съберем налога… Защо така сте ги разпуснали?

— Моля ви да не тропате, господин магьосник — каза Тимин, страхливо поглеждайки към пода. — Навсякъде е толкова прашно, че току-виж случайно пламнало… Ей сега ще помогна, разбира се. Вие се качвайте нагоре по стълбата, жена ми слага вече вечерята в гостната…

Когато слугата излезе, Лапад погледна мрачно към Трикс и поклати глава:

— Нещо тук не е наред, ученико. Тук има нещо нечисто.

Трикс беше абсолютно съгласен с него.

Вторият етаж се оказа по-чист и поддържан от първия. Чевръста възрастна дама сложи масата (на Трикс му се стори, че половината продукти бяха от тези, които те донесоха), Тимин обиколи гостната, запали свещите на полилеите и постави свещници в тъмните кътчета, после запали огромната камина. Веднага стана по-уютно. Йен и Халанбери седнаха в ъгъла, върху стария килим, който покриваше пода и гледаха да не се набиват в очи.

Тимин доведе наследника на рицаря Арадан — бледо и тихо момче, на години колкото Трикс. Момчето стисна ръцете на Лапад и на Трикс, без да ги гледа в очите, пожела им да се чувстват в имението като у дома си и изрече няколко заучени фрази, които идваха по-скоро от ума му, отколкото от сърцето — за бойното братство, за това, че „много съм чувал за вас от татко ми“ и за скромния прием, който не е скромен заради алчност, а от бедност.

Лапад потупа момчето по рамото и изрече също толкова дежурните думи за дружбата, калена в боевете, за това колко си приличат Кодар и баща му — „познах, познах този дързък поглед и тази волева уста!“ и за това, че не е ценен богатият прием, а искреното гостоприемство.

Трикс не откъсваше очи от момчето и си мислеше, че погледът му нямаше как да се нарече дързък, а устата му беше мокра и провиснала. А и можеше ли да се очаква нещо друго от момче, което е прекарало живота си в глухата провинция, в обществото на престарелия си баща и двама възрастни слуги? Трикс дори се опита да завърже разговор с него, но Кодар отговаряше едносрично, усмихваше се, не където трябва на шегите, понякога не чуваше въпросите — сякаш мислеше за нещо свое.

Така че вечерята мина без особено веселие — дори бутилката старо, хубаво вино от мазето на рицаря, никого не развесели. След вечерята, Тимин се разбърза, устройвайки ги за през нощта. Лапад и Трикс щяха да спят в стаята за гости — там имаше огромно легло с балдахин и тясна кушетка в нишата, която явно беше предназначена за дете. За Йен и Халанбери Тимин отреди стаята на слугите, която вече дълги години стоеше празна.

Лапад заключи с резето, мълчаливо обиколи стаята, отдели особено внимание на решетките на прозорците, надникна в шкафовете и под леглото. Не откри нищо по-опасно от старото нощно гърне, но това не го успокои.

— Лягай, без да се събличаш — заповяда той на Трикс. — И гледай да не заспиваш.

— Ще се сучи ли нещо? — плахо попита Трикс.

— Разбира се — пълнейки лулата си, отвърна Лапад. Той седна на леглото и загаси свещите в свещника. Слабата светлина на огънчето от лулата не разсейваше мрака. — Разбираш ли, ученико, всичко на този свят се подчинява на законите на логиката и красотата. След като се натъкнахме на селото със странните селяни, минахме през гората късно вечерта, срещнахме стария оръженосец, който страни от отговорите, значи всичко е предрешено.

— Тук се крие някаква ужасна тайна — каза Трикс.

Лапад въздъхна:

— Тайна ли? Да, разбира се. Ужасна? Отчасти. По-скоро тъжна тайна, мой малък приятелю. Чувал ли си някога историята за рицаря Огусто?

— Не — призна си Трикс.

— Това се е случило отдавна, по времето на моя дядо — каза Лапад. — Тогава в кралството вилнеела Червената чума. Тези, които се разболявали от нея, в началото се покривали със сини петна, след това от тях се леела зелена зловонна пот… а след това умирали.

— Тогава защо е Червена? — попита Трикс.

— Защото имало едно-единствено лекарство за тази болест. Три дена подред да се пие човешка кръв. Понякога, в големите семейства спасявали децата, които били болни от чумата, като всички давали от кръвта си и болестта отстъпвала… За някои хора, които много искали да се излекуват, но нямали толкова много предани роднини, имало и друг начин да се сдобият с много кръв…

— Бр-р… — прошепна Трикс и почувства, че го облива студена пот.

— Рицарят Огусто бил един от тези, които, без да щадят сили, се борели с чумата. Заедно с други рицари, той стоял под карантина и не позволявал на чумата да се разпространява. Гонел бандитите, които, заради собственото си спасение, били готови да убиват невинни хора. Огусто бил славен рицар, но и него чумата не го подминала.

— Разбирам — каза Трикс.

— Не, не разбираш. Всички рицари от неговия отряд отишли при него и предложили да му дадат от кръвта си. Сигурно никой нямало да умре! Но Огусто отказал. Той казал, че е длъжен да даде пример как се понася мъжествено съдбата. Да не изкушава останалите хора с чудотворното си спасение. И още — че няма право да се спасява по начин, заради който самият той е преследвал другите…

— Умрял ли е? — попита Трикс.

— Разбира се. Но нали разбираш, ученико, че баладите и преданията не ги пишат за тези, които са живели обикновен живот, а за тези, които са сторили нещо извънредно. Уникално. Човек може да бъде праведен колкото си иска, докато не попадне в беда. И точно тогава той може да се превърне в злото, с което се е борил.

Лапад въздъхна и се надигна. Остави лулата настрана. Тропна лекичко с жезъла и на дръжката му пламна бледозелен пламък.

— Да вървим, Трикс. Мисля, че е време.

Трикс вървеше след Лапад по тъмните коридори на имението. Те минаха от главното здание в лявото крило. Заизкачваха се внимателно по витата стълба и се озоваха пред здрава дъбова врата. Под нея се процеждаше слаба светлина.

Лапад спря. Докосна Трикс по рамото и му показа желязното резе, което затваряше вратата отвън. Впрочем, сега резето беше издърпано.

— … ще дойде — достигна до тях слаб, непознат глас. — Изобщо не се съмнявай.

— Позволете ми да ви отведа оттук, сър Гиран! — говореше Тимин. — В гората има една колиба, ще поживеете ден-два в нея…

— Верни мой оръженосецо… — печално отвърна сър Гиран. — Колко пъти съм те молил да не казваш „живял“, „живее“, когато става дума за мен…

— Сър Гиран…

— Недей. Аз помня младия магьосник Радион Лапад. Виждал съм очите му, когато се сражавахме с витамантите. Той е разбрал всичко и ще дойде. Даже мисля, че в момента стои зад вратата. Влезте, господин вълшебник!

Лапад се изкашля и отвори вратата. След него в кръглата стая на върха на кулата плахо влезе Трикс.

Прозорците на стаята бяха с дебели железни решетки. Обстановката беше аскетична, сурова — легло, мъничка маса, един стол. На масата имаше оглозгана кокошка. Сурова кокошка. На леглото, под одеяло, цялото в петна, лежеше старец със зеленикаво лице, върху което трескаво блестяха очите му. До него, на стола седеше тъжен и потиснат Тимин.

— Не можете да заспите ли, господин вълшебник? — печално попита той.

— Както и ти, верният слуга — отвърна Лапад. — Както и ти, храбри рицарю Гиран Арадан. Благодаря, че ме покани да вляза. Виждам, че умът ти е толкова проницателен, колкото и преди… когато беше жив.

— Благодаря ти за добрите думи — отвърна зеленикавият старец — но ако трябва да съм честен, аз вече втори час, на всеки десет-петнайсет минути те приканвам да влезеш. Бях уверен, че ще дойдеш, само не знаех, кога.

— Как се случи това, Гиран? — попита Лапад.

— Как или защо?

— Първо — как, после — защо.

— Аз умирах — простичко отвърна рицарят. — От старост. Това беше преди петнайсет години. И сякаш по нечия зла воля, точно когато се готвех да напусна този свят, на портите на имението почука един витамант.

— Витамант ли? Тук, на кралска земя? Преди петнайсет години? — Лапад беше не просто учуден, той беше объркан и възмутен.

— Придружаваше го кралска стража, приятелю. — Гиран въздъхна. — Това беше тайна мисия от Кристалните острови, витамантът отиваше при крал Маркел за секретни преговори. Рутинни неща, сам разбираш… Войната отдавна беше приключила и трябваше да се осъществяват някакви контакти, да се търсят допирни точки.

— Ти си станал като истински политик — промърмори Лапад. — Добре, да допуснем…

— Витамантът и стражите помолиха да ги приютя за един ден. Те пътуваха тайно, нощем. Помислих си, че няма да е голям грях, ако преди смъртта си поговоря с бившия си враг… това, което отива на краля, не загрозява и слугите му. И тогава Гавар…

— Гавар ли? — възкликна Лапад. — Гавар Вилорой? Рицарят-магьосник?

— Същият — кимна старецът. — Да, аз си спомних, че някога бяхме кръстосвали мечове… но това, в последния ми час не беше важно. Гавар изслуша моята история и ми предложи… услугите си.

— Да станеш зомби ли ти предложи?

— Не, не, не зомби! — възмути се старецът. — Аз още не бях умрял. Той ми предложи да стана лич, жив покойник, който е изиграл смъртта и се е превърнал в ходещ труп и да съхраня разума и чувствата си…

— Винаги съм мислил, че само вълшебник може да стане лич — замислено каза Лапад.

— Не е задължително. Витамантите наричат такива като мен полуличове… ние не владеем магията, както и когато сме били живи, но оставаме полумъртви.

— И какво се промени у теб след преображението? — попита Лапад. — Извини ме, стари бойни друже, че те разпитвам. Но обикновено не се случва всеки ден човек да е с полумъртвец.

— Няма нищо, разбирам те — успокои го Гиран. — Да ти кажа, много неща се промениха. Престанаха да ме болят старите рани. Не е задължително да дишаш… разбира се, когато не разговаряш с някого. Станах силен и бърз, както на млади години…

Лапад хвана жезъла си по-удобно и кимна:

— Благодаря ти, ще го запомня. А психологическите промени?

— Прияжда ми се сурово месо — въздъхна Гиран. — И ако трябва да съм честен — не само сурово, но и живо.

— Човешко ли? — уточни Лапад?

— Не, като цяло — не — след кратък размисъл отговори старият рицар. — Аз сега не усещам особена разлика. Но хора не съм ял, бъди сигурен!

— Нито веднъж! — с развълнувано потвърди Тимин. — Дори когато тук влязоха разбойници и господин Арадан им откъсна главите, дори тогава не изяде никого. Каза: „Разкарай ги от погледа ми, да не ги виждам! И бързо ми донеси жива кокошка…“

— Тоест, ти можеш да се контролираш — кимна Лапад. — Това е добре. Все пак, рицарското възпитание си казва думата.

— Да, приятелю — въздъхна Арадан. — Мисля си, че ако не бях преживял дълъг и праведен живот, отдавна щях да съм изял безобразните селяни…

— Между другото, защо си ги разпуснал така? — попита Лапад. — Нищо не вършат, не уважават господаря си…

— Аз не се показвам от дома си — призна си Ардан. — Нали съм жив труп. А те усещат нещо, надушват го. Досещат се. Рядко си плащат данъците и живеят така, сякаш всеки момент са готови да избягат…

— Защо го направи, Арадан? — попита Лапад. — Нима петнайсет години да стоиш затворен и да ядеш сурови кокошки е по-добре, отколкото честно да умреш?

— Имам син, Лапад! На стари години жена ми ме дари със син. А тя си отиде при раждането.

— Чух. Моите съболезнования.

— Кажи ми, можех ли да оставя детето си без подкрепа? — попита Арадан. — За цял живот не съм спечелил и не съм спестил нищо. Всичкото ми богатство са старите ми доспехи, плюс нащърбеният меч. Живея от кралската помощ и от това, което ми дадат селяните… Ако бях умрял, детето щеше да остане сам-самичко. Разбира се, Тимин нямаше да го изостави, щеше да го възпита… но на мен сърце не ми даде! Не можех, Лапад!

— Гледай, моля ти се — объркано каза вълшебникът и се огледа за Трикс. — Разбирам…

— Затова станах лич. За да има синът ми покрив над главата си, къшей хляб…

— Всичко разбрах — мрачно произнесе Лапад. — Аз… аз нямам собствени деца, но те разбирам…

— Осъждаш ли ме? — попита старецът.

— Не. Но синът ти вече е пораснал. Изпрати го при някой рицар — всеки би сметнал за чест да вземе наследника на знаменития Арадан за оръженосец!

— Не мога — извърна поглед старецът. — В началото и аз мислех да постъпя така. Но когато станах полумъртвец, нещо се промени. Не мога да свърша със себе си. И огън в двора стъкмих, исках да се изгоря… но в последния момент изтръгнах кола, за който се бях завързал и избягах. И в пропаст исках да скоча, но не можах… Който е избягал веднъж от вратите на смъртта, той не иска повече да се връща обратно.

Лапад кимна.

— Ще ми помогнеш ли, вълшебнико? — попита рицарят.

— Ще ти помогна — каза Лапад.

— Само имай предвид това, че ще се съпротивлявам. Това е по-силно от мен!

— Доблестни рицарю Гиран Арадан — тържествено произнесе Лапад. — Ти служи дълги години на краля и на кралството. Ти беше пример за вярност и храброст. Нямаш вина за това, че не си искал да умреш — приел си този тежък товар само заради сина си — бъдещия рицар…

Старецът на леглото започна да се гърчи. Трикс си помисли, че е започнало да действа заклинанието, но одеялото падна и той видя, че ръцете и краката на полулича са завързани с дебели въжета за леглото. Слабото старческо тяло се извиваше и тресеше, въжетата скърцаха, леглото трещеше. Тимин покри с шепи лицето си и се извърна.

— Нека намери покой измъченото ти тяло, нека се избави от проклятието изстрадалата ти душа, нека се разпадне твоята нежива и немъртва плът… Прах при праха! Мир за света! Земята — на живите! Мъртвите — под земята!

— А-а-а-а! — страшно зави полуличът и с мощно движение скъса въжето на двете си ръце и на единия крак. Скочи и тръгна към Лапад, влачейки леглото със себе си.

— Отново започна гниенето и разложението в мъртвото тяло! — тревожно извика Лапад. — Процесите на разпад започнаха да преобладават над процесите на синтез! Завърши вътрешната активност на същността на Гиран Арадан, от този момент, тя се нуждае от външен източник на движение и еволюция!

Полуличът, позеленявайки все повече и повече, протегна към Лапад своите тресящи се, сухи ръце. От пръстите му растяха стремително дълги и криви нокти.

Оръженосецът Тимин избърса сълзите си, стана, извади меча от ножницата, направи една крачка и с един удар отсече главата на бившия си господар.

— Завърши съществуването на висшата форма на материята, известна ни като Гиран Арадан… — помърмори Лапад. Трудно му беше веднага да спре.

— Господин Арадан, още приживе казваше, че срещу лича няма нищо по-добро от остър меч — каза Тимин и със заучено движение изтри меча в панталоните си. — Казваше, че докато вълшебникът си мърмори заклинанието, личът не си представя нищо, защото е устойчив за заклинанията…

— Да, и дума да няма — поглеждайки към Трикс, каза Лапад. — Ти ме… подкрепи.

Тимин въздъхна и върна меча обратно в ножницата. След това погледна изпод вежди към вълшебника.

— Какво ще съобщим на краля?

— Какво… какво… — Лапад клекна и печално погледна към останките на полулича, които се превръщаха бавно в сив прах. Колкото и странно да е, в това зрелище нямаше нищо отвратително, а по-скоро беше една печална красива гледка… — Ще му съобщим, че неговият доблестен рицар Гиран Арадан, който живя дълго и достойно, най-сетне мина в отвъдния свят. И че последните му думи са били, да не бъде изоставен без покровителство и грижа малкият му син, който мечтае да тръгне по стъпките на баща си.

— Благодаря, господин вълшебнико — сдържано каза Тимин. — Аз много се безпокоя за момчето.

— Има си хас — каза вълшебникът. — Има си хас да не се тревожиш.

Двамата мъже се загледаха право в очите. Пръв отклони погледа си Тимин.

— Аз, разбира се, преди време позакърпих здравето на Арадан, имаше такова нещо — призна Лапад. — Зъбите му станаха като нови… ето ги, още не са се превърнали в прах. Но че е станал баща на сто години — ще ме извиняваш, Тимин, но не мога да повярвам.

— Да, но господарят Арадан повярва — каза Тимин. — И жена ми така смята…

— Много хубаво — кимна Лапад. — И славният род не се прекъсва, и жена ти няма да се засегне, а и покойната жена на Арадан си е поживяла малко по-весело в тази пустош. Но да оставим това, Тимин. Ние трябва да поспим малко, защото утре ни чака път.

— Вървете — каза Тимин. — А аз ще донеса метла и лопата и ще пооправя тук.

4

Рано сутринта, пътешествениците напуснаха имението. Кодар, сдържайки риданията си, им съобщи, че татко му е умрял през нощта, без да дочака срещата със стария си приятел. Лапад и Трикс му изказаха съболезнованията си. Йен и Халанбери, така и нищо не бяха разбрали, а Трикс, кой знае защо, не пожела да сподели това, което му се беше случило през нощта.

След като отминаха селцето — неговите мърляви жители, отнякъде бяха научили за случилото се, както обикновено става, пътниците напуснаха от владенията на Арадан и отново излязоха на приличен път. Лапад погледна картата и заяви, че сега пътуват по земите на барон Исмунд. Трикс, след като порови усърдно в паметта си, си спомни, че предците на барона бяха от този самаршански хайлайф, който след загубената война предпочете да приеме владичеството на Маркел Разумния, да станат негови барони, вместо да напускат земите, който населяваха и да трупат напразно обида. Йен, който се гордееше много със своето приютско образование, каза, че владенията на Исмунд са известни с бързите си коне, състезанията с кучета, боевете с петли, с хищните си риби, хазартните игри и гладиаторските битки (само че без смъртен изход, защото Маркел Неочаквания, за да угоди на жена си, забрани на гладиаторите да се убиват на арената). Лапад отбеляза, че във владенията на Исмунд, магията е слабо застъпена и затова тук не живеят известни вълшебници. А Халанбери само се поинтересува, могат ли все още поданиците на барона да правят от знаменитата самаршанска халва или вече са се разучили.

Независимо от това, че по земите на Исмунд открай време живееха множество самаршанци, днес те твърде малко се различаваха от останалите граждани на кралството. Дългополите наметки отстъпиха място на панталоните и ризите, жените вече не криеха устата си зад стегнати превръзки (неизвестно защо, в Самаршан се смяташе, че приличните жени не трябва да показват устата си пред чужди хора — по-скоро по този начин самаршанци са се спасявали от нуждата да водят жените си на празниците и да слушат подмятанията им). Навсякъде по селата развъждаха кокошки, които старите самаршанци смятаха за мръсни животни, защото ядат червеи, червеите ядат мъртъвци, значи този който яде кокошки, яде прадедите си. Единственото, което издаваше произхода им, беше по-тъмната кожа и раздалечените очи.

По пътя им имаше доста села и три нощи подред, пътниците прекараха в таверните. Но на четвъртия ден, когато в далечината се показаха кулите на Гива — главния град на баронството, се случи неприятност.

В началото заваля ситен дъждец — противен есенен дъжд, който беше решил да си разчисти сметките с циганското лято. Пътят бързо се разкаля и благородният жребец на вълшебника се изяви не от най-добрата си страна — подхлъзна се и падна, като изтърси Лапад в една локва. И закуца. В началото вълшебникът ругаеше, колкото сили има глупавия кон, но после се захвана да го успокоява и да оглежда подутия крак. Не откри нищо утешително.

— Поне един месец ще трябва да се оправя — бинтовайки подпухналия крак на животното, каза той. — Аз не съм много силен във ветеринарната магия. Ще докуца до града… а там ще се наложи да го продам.

Вълшебникът пъхна ръка в джоба си и измъкна оттам изтънялата кесия. Погледна вътре и добави:

— И ще трябва да купя нов кон. М-да…

Жребецът наистина докуца до града, а Лапад вървеше пеша. Когато стигнаха портите на града, вълшебникът се поинтересува за адреса на най-близкия ветеринар и най-близкия месар. Конят застана нащрек.

За негово щастие, ветеринарят, след като огледа контузения крак, назова прилична цена и така беше избегната визитата при месаря. Заедно с това, Лапад продаде и каручката с кобилата, после му стана весело и всички отидоха в най-близкия хан. След вечерята и след бутилка вино, вълшебникът стана съвсем благ. За Трикс, Йен и Халанбери беше наета стая, а Лапад тръгна да се „запознае с прословутия нощен живот на Гива“.

Трикс не възразяваше. Момчетата бяха толкова уморени, че на мига се повалиха на леглата. Халанбери заспа моментално и успя само да смъкне обувките си. Аннет приседна на перваза, печално се загледа в дъжда, който се усилваше и се запъти към Трикс, за да пренощува в джоба на мантията му.

Трикс също не издържа дълго. На светлината на единствената свещ, той разглежда известно време книгата „Тиана“, борейки се с изкушението да я отвори и да я прочете. После я пъхна под възглавницата, духна свещта и заспа.

На сутринта Радион Лапад се оказа в стаята, макар Трикс точно да си спомняше, че преди да заспи, беше заключил с резето. Вълшебникът беше мрачен и не му се говореше. По всичко личеше, че запознанството му с нощния живот на града беше излязло несполучливо.

— С хубава карета до Столицата пътят е по-малко от една седмица — съобщи той, без да се обръща конкретно към някого. — Пеша ще ни трябват три седмици, а ако завали сняг — и повече.

— Тук рядко вали сняг — блесна със знания Йен. — Пък и какво са три седмици…

— Вълшебниците не ходят пеша! — гордо отвърна Лапад. — И три седмици… за теб може да са нищо, но за мен, възрастния човек са изряден срок!

Трикс си спомни колко беше получил вчера за конете и за каруцата Лапад и плахо се поинтересува:

— За карета парите няма ли да ни стигнат?

— Вече не — мрачно отговори Лапад.

— Може би, ще трябва да си ги изработим? — наивно попита Трикс.

— Запомни, моето момче, на този свят… е, след ходенето пеша, разбира се, вълшебниците най-малко обичат… да работят! — Последната дума Лапад произнесе с отвращение. — Магьосниците обичат да измислят заклинания. Да се състезават. Дори да воюват! Но да работят…

Той помълча, после добави печално:

— Може би, ще се наложи… Но да помагам на търговците да си въртят далаверите — никога вече! Измий се, оправи си дрехите и отиваме на аудиенция при барона!

— Дрехите ми са чисти — каза Трикс.

— Почисти моите дрехи — нареди Лапад. — И помоли в кухнята за парченце сланина, завий го в някакъв парцал и ми излъскай ботушите до пълен блясък… Да, Трикс! Ти виждал ли си барон Исмунд? Може би той се е познавал с баща ти?

— Мисля, че не — каза Трикс.

— Този Исмунд е много странен — поясни Лапад. — Хората го обичат. Но всички задължително подчертават, че баронът се слави с любовчийство и склонност към хазарт. Хайде, върви да си гледаш работата.

Трикс доста бързо успя да почисти мантията на вълшебника и да лъсне до блясък ботушите му. Все пак класическото образование на младия аристократ включваше много полезни навици, освен танците, четенето на летописи и зубренето на родословни дървета. През това време Лапад се наплиска с вода от легена и се напарфюмира с южни благовония (най-вероятно, от уважение към самаршанския произход на барона).

На Йен и на Халанбери им беше заповядано да се държат прилично, да се разхождат само из оживените места (Лапад зловещо намекна нещо за това, че в Самаршан много високо ценят светлокожите пленници), а вечер да се връщат в хана. Колкото и странно да звучи, това предупреждение изплаши най-много Аннет. Тя попита Трикс, има ли нужда от нея и доброволно се съгласи да съпровожда момчетата.

— Душа на цвете — философски отбеляза Лапад, когато с Трикс излязоха от хана. — Уж непрекъснато им се кара, а всъщност се безпокои за тях. Трябва да признаем, че магическите същества невинаги носят злото в себе си.

— Господин вълшебник, мислите ли, че баронът ще ни помогне? — попита Трикс.

Лапад погледна изкосо ученика си.

— А ти как мислиш? Ако при твоя баща дойдеше… ъ-ъ… известен и уважаван вълшебник и го помолеше за карета, за да стигне до столицата по важна работа?…

— Зависи в какво настроение се намира баща ми — честно отговори Трикс. — Ако е вечер и е във весело настроение, щеше да му даде. Ако пък е сутрин и настроението му е потиснато, щеше да го изгони. Или нещо щеше да го излъже.

— Исмунд не пие въобще — с отвращение каза Лапад.

— Също така, много зависи и от придворните вълшебници — продължаваше Трикс. — Те всичките се имат за много велики. И ако баща ми даде нещо на друг вълшебник, те ще се обидят и да поискат и за себе си…

— Ясно — кимна Лапад.

— Макар че татко беше… добър… — Трикс замълча и извърна погледа си.

Повървяха известно време, без да разговарят, после вълшебникът сложи ръка на рамото му:

— Не се срамувай от сълзите си, ученико. Хубаво е, че обичаш родителите си. Но рано или късно… всички ние сме смъртни…

— С изключение на витамантите — мрачно каза Трикс, срамувайки се от своята слабост.

— Ти би ли искал да видиш баща си такъв като рицаря Арадан? — попита Лапад. — А това дори не е възкръснал мъртвец, а лич… Няма как да излъжеш смъртта!

— Какво има след смъртта? — попита Трикс.

— Мненията са различни — с ентусиазъм продължи разговора Лапад. — Някои учени твърдят, че смъртта е пълно небитие. Друг път! Скалдите пък казват, че след смъртта си, воините получават замъци, тълпа прекрасни девойки и куп слуги, а също така, собствено поле за битки и неограничен брой врагове… това, според мен е доста еднообразно и скучно, нали? Самаршанските мистици вярват, че след смъртта, Висшето божество събира всички грехове на човека и ги закача за краката му, от добрите му дела прави въже, по което човекът трябва да се измъкне през Процепа на Страданието до Планината на Блаженството… като през това време, Висшето божество духа към него, не помня, в кои случаи от горе надолу, а в кои — от долу нагоре…

Трикс, който беше слаб в теологията, така се заинтересува, че сълзите, от които се срамуваше, сами изсъхнаха върху лицето му.

— Нашите жреци са склонни да смятат, че по-рано светът е бил управляван от седемнайсет богове и богини, но всичките те са били различни същности на Висшето божество — толкова разностранно и сложно било то. Един бог управлявал медицината, друг — военното дело, трети — времето и така нататък… Но по някое време на Висшето божество му омръзнало на парче да се меси в хорските работи. То решило да се превъплъти в човек, да изживее един цял живот, пълен с лишения и страдания и по този начин да промени към добро света и човечеството.

— Това случило ли се е?

— И тук няма единно мнение — въздъхна Лапад. — Правоверните смятат, че и сега, след смъртта си, хората попадат в един друг, нов, прекрасен свят. Агийските еретици твърдят, че Висшето божество, превъплътено в човек, известно време живяло сред хората, но така се разочаровало от тях, че напуснало този свят и се захванало със самопознание, а всички хора, след смъртта витаят около Божеството и чакат, докато то приключи със заниманията си. А пък планинските знахари смятат, че то изобщо не се е събуждало и, че нашият живот на този свят е неговият страшен сън. И, че след смъртта, хората се събуждат, без нищо да си спомнят за предишния живот. Добрите хора се раждат красиви, умни и богати, а лошите — уродливи, бедни и глупави. Затова, планинците убиват сакатите, продават бедните в робство и се гаврят с глупаците, защото тези хора са съгрешили страшно в предишния си живот.

— И кой в крайна сметка е прав? — не се сдържа Трикс.

— Знам ли — сви рамене Лапад. — Няколко пъти, великите вълшебници се опитваха да се свържат с Висшето божество с помощта на магия и да разберат какъв е смисълът на живота и какво се случва след смъртта. Първата асамблея на вълшебниците, например, се занимаваше само с това. Веднъж даже, с общи усилия успяха да създадат толкова мощно магическо заклинание, че получиха отговор.

— Какъв?

— Цветът на мушкатото, което стоеше на перваза на единия прозорец се запали и горя в продължение на три дни и три нощи. Върху масата, около която седяха магьосниците, от небето падна морков. А косите на тези вълшебници, които бяха женени, станаха зелени.

— И какво означава това?

— Петима вълшебници се побъркаха, опитвайки се да го разгадаят. Останалите плюха на всичко, угасиха мушкатото в кофа с вода, изядоха моркова, пребоядисаха си косите и престанаха да се занимават с глупости. Разбираш ли, Трикс, не е по силите на човек да улови ходовете на божествената мисъл… О, ето че пристигнахме!…

Дворецът на Исмунд по нищо не приличаше на самаршанска постройка. Той представляваше строга сграда, с колони отпред и мощен фронтон над тях. Може би, така баронът подчертаваше своята преданост към краля, независимо от произхода си.

Вратите на двореца бяха отворени, а стражите пуснаха вълшебника и неговия ученик без да задават въпроси. Затова пък, с влизането в двореца, един властен възрастен мъж, който седеше зад голямо бюро, веднага подхвана Лапад. Мъжът беше облечен по някаква необичайна мода — с лачени обувки, тъмни прави панталони, бяла риза и тъмен сюртук с неудобна кройка. Около врата му беше завързана яркочервена лента, която висеше почти до пъпа му. Той веднага отхвърли всички опити на Лапад, нещо да обясни.

— Аз съм младшият церемониалмайстор на барона — каза той и връчи на Лапад някакъв пергамент. — Всички, които искат да бъдат приети, трябва да попълнят тази анкета.

— Аз съм вълшебник!

— Това е добре. Значи умеете да пишете почти без грешки.

— А ако не можех нито да чета, нито да пиша — попита вълшебникът.

— Щяхте да наемете писар. Ето там, на онази пейка седят писарите и чакат клиенти.

— А ако нямам пари да си наема писар?

— Как мислите — жлъчно попита младшият церемониалмайстор на барона — достоен ли е да отнема времето на барона един необразован и беден човек?

— Ясно — поемайки пергамента, отвърна вълшебникът.

— Дължите една сребърна монета за анкетата — добави церемониалмайсторът.

Лапад изпъшка, но плати безропотно.

— Чух за тия номера — поясни той на Трикс. — Това се нарича бюрокрация.

— Бюрокрация ли?

— Ами, да. Всички въпроси биват решавани, като се попълват разни хартийки, които се разглеждат от специална порода люде — чиновници. Това, разбира се е идиотия, аз бих му обяснил на този всичко с две думи, пет пъти по-бързо. Отдавна ми се искаше да видя как работи тази система… Така… охо… трийсет и четири въпроса. Добре тогава…

Лапад приседна до една свободна маса, която стоеше малко по-встрани, огледа презрително старото неподострено перо, което лежеше до мастилницата, пълна със засъхнало мастило и извади един красив метален молив, пъхнат в елегантно кожено калъфче.

— Така-така-така… Анкета за желаещите аудиенция… така. Име и прякор. Радион Лапад… Предишно име и прякор, ако е имало такива… хм. Същите са… Възраст… Да речем… Пол… Те подиграват ли се? Мъжки! Полът преди смяната, ако е имало такава…

Лапад погледна изумено към Трикс:

— Може в това да има някакъв смисъл, а? Така…

Той продължи да попълва анкетата, като от време на време коментираше:

— Име на майката… Име на бащата… Имате ли роднини в Самаршан или на Кристалните острови… Какъв е произходът ви — човешки или от друго същество… Замисляли ли сте нещо лошо срещу краля и кралството? Замисляли ли сте нещо лошо срещу барона… Ама че досадни хора! На колко години падна първият ви млечен зъб…

Този въпрос накара Лапад да се вцепени.

— Изглежда и това трябва за нещо… — каза той. — За какво обаче? И… аз изобщо не помня! Кога паднаха млечните ти зъби?

— И аз не помня — каза Трикс. — Трябва да питаме Халанбери…

— Нищо, ще напишем — на пет години — реши вълшебникът. — Мисля, че тогава горе-долу се случва това нещо… на колко години престанахте… не, те наистина се гаврят!

По-нататък Лапад писа мълчаливо и само от време на време се сепваше, и поразен, препрочиташе въпросите. На последния въпрос — „цел на визитата“, той отговори с красивата дума „аудиенция“, след което се запъти към младшия церемониалмайстор.

— Трябваше да го попълните с мастило — каза чиновникът, без да поглежда към пергамента.

— Защо не казахте веднага? — слиса се Лапад. — Или поне когато видяхте, че пиша с молив?

— Не съм длъжен да гледам с какво пишете! — избухна младшият церемониалмайстор. — И не съм длъжен всичко да ви обяснявам! Можехте да попитате, аз щях да ви отговоря!

— Хубаво. — Лапад тръсна пергамента. — Словото — това е работният инструмент на магьосника и не е важно, с какво е написано — с молив, с мастило или с кръв от сърцето! Словото носи в себе си смисъл, който не се променя от формата! Подчинявайки се на волята на могъщия магьосник, думите върху този пергамент промениха вида си — превърнаха се от щрихи, направени с молив в мастилени линии. Направени с най-скъпото мастило, което съществува на света — направено от дълбоководни сепии и най-висококачествена стипца!

Чиновникът погледна пергамента с леко любопитство. Думите наистина изглеждаха, сякаш написани с мастило.

— Вълшебник, значи… — измърмори той. — Наистина… Така. Цел на визитата — аудиенция. Това звучи някак странно!

— Защо? — напористо попита Лапад.

— Ами… В анкетата се пита каква е целта на вашата аудиенция, а вие отговаряте — аудиенция!

— Излъгал ли съм?

— Но това не е отговор!

— Защо да не е отговор? Ако бях написал „аудиенция?“ с въпросителна, тогава нямаше да е отговор. Щеше да е въпрос. Ако бях написал „аудиенция…“ с многоточие, също нямаше да е отговор, а размишление за целта на визитата. Аз съм написал „аудиенция“. И съм поставил точка. Това е отговорът!

В погледа на чиновника се появи нещо подобно на уважение.

— Кажете, не бихте ли пожелали да постъпите на държавна служба? — попита той. — Баронът има намерение да внедри широко бюрократичната практика в живота на баронството, а след това и в цялото кралство. Мога да ви уверя — пред нас е бъдещето!

— Бъдещето е пред магията! — твърдо отговори Лапад.

Чиновникът се усмихна снизходително.

— Да, да. Разбира се. И все пак, помислете. Имате всички качества за чиновник. Апропо, заплатата съвсем не е лоша, плащате за нощувка в хана половин цена, а след три години хазната ви осигурява жилище. От определен пост нагоре, получавате право на служебна карета със звънче…

— Със звънче ли?

— Да. Така всички ще ви правят път. Уверявам ви, няма да съжалявате!

— Ще си помисля — кисело отвърна Лапад.

— Помислете си, но не протакайте — кимна чиновникът. — Вървете нагоре по стълбите, ще покажете ето този пропуск на охраната и ще ви заведат в тронната зала. Аудиенцията започва след десет минути.

Анкетата, която Радион беше попълнил, чиновникът пъхна в чекмеджето на бюрото си.

— И защо трябваше да пиша всичко това? — попита Лапад.

— В съответното време всичко ще бъде проучено, не се тревожете — усмихна се младшият церемониалмайстор. — Побързайте за приема.

Докато се качваше по стълбите, Лапад беше сериозен и умислен. Едва когато охраната ги заведе в тронната зала, той се поободри.

Тронната зала беше наистина впечатляваща!

Тя беше голяма и кръгла, с изящен трон, с размери точно като за барона и изящна скамейка срещу него, с пищен килим на пода и купол, изрисуван с ярки цветни картини. Бързи коне препускаха по арената, яростни бойни кучета се впиваха едно в друго, мъдри, белобради хора стояха склонени над някакви хитроумни игри, гладиатори със святкащи мечове се посичаха…

— Потвърждение на общата посока на интересите — промърмори Лапад, гледайки към тавана. — Хазарт…

— Това лошо ли е? — Трикс.

— Какво? Не, не… не е лошо. Всички вълшебници са хазартни натури…

Отвори се една от вратите, която водеше към кръглата зала и херолдът обяви тържествено:

— Негово високоблагородие, благородният барон Исмунд, грижовен покровител на народа и верен слуга на Короната!

Лапад и Трикс се поклониха. С лека обида, Трикс си помисли, че той — барон Исмунд трябваше да му се кланя, но потисна тази мисъл и се поклони дори по-ниско, отколкото етикетът изискваше.

— Гости! Забележително! Колко се радвам, когато имам гости… още повече — пътешественици… още повече — вълшебници! — възкликна баронът. — Изправете се, моля ви, изправете се! Да оставим тези церемонии в миналото и да се държим като модерни хора!

Баронът беше невисок, възпълничък, с гладко избръснато лице, добродушни и лукави очи и широка усмивка, която показваше великолепните му бели зъби. Беше облечен свободно, с лека самаршанска нотка в стила, изразяваща се в широки шалвари и свободна риза, спусната отгоре. А може би, просто обичаше да носи широки дрехи като всички пълни хора.

— Радион Лапад — представи се вълшебникът. — Моят ученик, Трикс Соийе.

— Соийе? — заинтригува се баронът. — Не е ли роднина на починалия съхерцог?

— Синът му — кратко отвърна вълшебникът.

— Какъв ужас! — възкликна баронът. — Наследникът на трона е принуден да се скита и да изкарва прехраната си с магия! Вълшебникът добре ли се държи с теб?

Трикс кимна.

— Ами, чудесно — зарадва се баронът. — На какво дължа удоволствието от вашата визита, господин Лапад?

— Ние сме се запътили към негово величество краля — тържествено каза вълшебникът.

— Очевидно, за да търсите справедливост? — попита баронът. — Много разумно, одобрявам!

Той потри доволно ръце и приседна на крайчеца на трона. Помълча една секунда, после се поинтересува:

— А на какво дължа визитата ви?

— На прискърбни обстоятелства по пътя — каза Лапад. Баронът веднага помръкна. — Конят ми счупи крак.

— Какъв кошмар! — възкликна баронът. — Много съжалявам, че конят ви е счупил крак!

— Е, ако трябва да съм съвсем точен, не го е счупил. Удари го — уточни Лапад. — Но трябваше да го продам. А пътят до Столицата е дълъг…

— Искате пари… — въздъхна баронът. — Пари… — Той стана и заснова напред-назад. — Не, няма проблем, пари има и то много. Даже, твърде много. И да помогна на знаменития вълшебник Лобо…

— Лапад! — не издържа вълшебникът.

— Ах, извинете ме! — Баронът махна с ръка. — Аз винаги съм бил слаб по ботаника. Дълг на всеки държавен мъж е да помага на вълшебниците. Вие винаги се отзовавате на нашите скромни молби с такова желание! Поддържате ни във всички тегоби на държавната ни служба, при това, съвсем безкористно…

Лапад запристъпва притеснено от крак на крак.

— Не казвайте нищо! — възкликна баронът. — Няма нужда взаимно да си правим комплименти. Това е суета… Ще ви кажа къде е проблемът, приятелю. Няма да е правилно, ако баронът започне да дава пари просто така. Във време, когато децата от гетото гладуват, когато чираците живеят толкова натясно, когато майсторките на шевици ме молят за нов родилен дом, какво ще кажат те за барона, който ей-така раздава жълтиците?

— Аз бих бил щастлив да предложа своите… нашите услуги на ваше високоблагородие — с огромно усилие изрече Лапад.

— Злато? Безсмъртие? Прогноза за времето? — с интерес попита баронът.

— Е, има и някои области на магията, които не са ни подвластни — измънка Лапад.

— Да, да… Магьосниците предпочитат да мятат огнени кълбета, да изпепеляват градове, да призовават чудовища… — кимна баронът. — Защо не. Тогава… предлагам игра. Нека съдбата реши!

— Шах? — с надежда попита Лапад. — Или карти?

— О, не!

Баронът махна с ръка и показа трите еднакви врати, които водеха извън залата.

— Това е любимата ми игра — каза той. — Зад тези врати… хей, херолде, разпоредете се! Зад две от тях ще има по една коза, а зад третата — карета. Е, карета тук не може да влезе, затова там ще има колело от карета. Бързо донесете колелото! Вие ще посочите една от вратите. Ако там има коза — оставате една година при мен на служба. Ако е карета…

— Тоест, колело — мрачно уточни Лапад.

— Забележката е точна! — съгласи се баронът. — Ако е колело, аз ще ви дам личната си позлатена карета, охрана, готвач и запаси от храна… ех!… Даже вино от собствената изба! И ще ви откарат до Столицата.

Лапад се намръщи и каза:

— Страхувам се, господин барон, че при тези условия…

— Поразени сте от добрината ми! — възкликна баронът. — И, разбира се, няма да рискувате да ми нанесете оскърбление като ми откажете!

Лапад замълча. Баронът грейна.

Трикс преглътна, защото гърлото му внезапно пресъхна и направи крачка напред:

— Ваше високоблагородие!

— Наричай ме просто, „мой бароне“! — каза Исмунд. — Двамата с теб сме благородни люде.

— Мой бароне, поверете ми процедурата по избора — каза Трикс. — За господин Лапад това е прекалено лесно изпитание, няма да е честно, ако той направи избора.

Лапад облещи очи, но не каза нищо.

— Нямам нищо против — бързо каза баронът. — Но внимавай, младежо, само без магии! Моите магьосници ще следят хода на играта… и, честно казано, те отдавна следят какво става през отворите в тавана и стените.

— Никакви магии — съгласи се Трикс. — Само бих предложил съвсем мъничко да променим условията.

— Да? — поинтересува се баронът.

— Нека сляпата случайност не попречи на играта. Ако искате, аз ще позная десет пъти поред, за да няма равен брой познати и непознати резултати. Ако повече пъти излезе коза — ще ви служим цяла година. Ако позная повече пъти колелото — ще заминем.

— Да направиш девет опита? — Баронът се разсмя. — С най-голямо удоволствие, момчето ми!

Лапад се обърна рязко към Трикс, прегърна го и изсъска в ухото му:

— Да не би да се побърка! Имаме един шанс на три да победим! Ако направим девет опита, със сигурност ще загубим! Това е елементарна математика!

— Недейте да ми благодарите, учителю! — високо отговори Трикс, освобождавайки се от яката прегръдка на учителя си. — И още едно уточнение, господин Исмунд. Когато посоча вратата, ще останат още две, нали така?

— Да.

— След като си избера една от вратите, вие бихте ли могли да отворите една от двете? Тази, зад която със сигурност има коза. След това аз ще си помисля и може би ще сменя избора си с третата, която още не е отворена.

— Това какво ще промени — попита Исмунд.

Трикс не отговори.

— Така… — Баронът се замисли. — Така… тук има някаква хитрост… Ако се замисля… Ти не си глупав! Не си… Когато избираш между три врати, шансът ти е три към едно. Ако аз отворя една от вратите — тази, зад която има коза, шансът ти вече ще е две към едно. Тоест, нашите шансове ще се изравнят. Ти можеш да смяташ! Можеш! — засмя се той.

Трикс скромно премълча.

— Добре, кимна баронът. — Затова, че добре владееш аритметиката, съм готов да приема предложението ти. Какво ще кажеш, да не усложняваме нещата? Да играем с две врати? Коза и колело. Така е по-честно.

— По-добре да е по-сложно — каза Трикс.

— Уважавам такива решения — кимна баронът. — Това ми харесва. Истинският играч не бърза да приключи играта! В играта, както и в любовта, скоростта не е най-важна!

Към барона се приближи херолдът и нещо му пошепна.

— Свалили са колелото и са го донесли — баронът потри ръце. — Е? Да започваме!

— Ти наистина си откачил — тихо каза Лапад. — Както и да е… Едно към две… По-добре да си ходим пеша!

— Господин вълшебник, доверете ми се! — пошепна Трикс.

Лапад въздъхна.

— Край-край-край! Всички условия са приети! — весело каза Исмунд. — Всичко е абсолютно честно! Няма измама! Сега или никога — коза или колело! Обичам такива игри! Избирай!

— Тази — Трикс посочи напосоки лявата врата.

— Прекрасно, кимна баронът. — И така-а…

После отиде при вратите и надникна зад всяка една. Отвори средната и попита:

— Оставяш ли същата врата или я сменяш?

Лицето на барона беше абсолютно непроницаемо.

— Сменям я — каза Трикс. — Отворете дясната.

Баронът повдигна рамене отвори дясната врата. Зад нея лежеше на земята колело от карета.

— Провървя ти — каза той. — Не трябваше да предизвикваш съдбата, трябваше да изиграем само една игра… Хей, сменете местата!

Зад затворените врати се чу суматоха.

— Коя врата си избираш?

— Отново лявата — каза Трикс.

Баронът отново надникна и отвори дясната врата.

— Сменям я с тази по средата! — каза Трикс.

Колелото се оказа зад средната врата.

— Върви ти — каза баронът.

След като Трикс позна за трети път, баронът се позамисли.

— Ти познаваш по лицето ми — каза той. — Чувал съм за такива тънки физиономисти!

— Нека завържат очите ми, мой бароне! — предложи Трикс.

Баронът лично завърза очите на Трикс, след което играта беше подновена.

— Сменяме — след всеки опит отвръщаше Трикс. — Сменяме. И пак сменяме. И пак сменяме вратата!

След като резултатът стана 6:3 в полза на Трикс (сладката бяла козичка се появи зад вратата само три пъти, а шест пъти Трикс позна за колелото), баронът повика херолда.

— Донеси вино — разпореди той. — Предстои ни дълъг и труден бас.

— Ама нали вече станаха девет… — опита се да каже Трикс.

— Аз как се съгласих на твоите условия! — възмути се баронът. — И ти ще отстъпиш! Предстои ни серия от сто опита.

Зад вратата някой тежко въздъхна.

— Да — трева за козите, а за слугите — камшик! — кресна баронът. — Не, изобщо сменете тези слуги! И ги сменяйте на всеки десет тура!

— Както кажете, мой бароне — каза Трикс.

След още двадесет опита, Исмунд извика всичките си вълшебници и им нареди да следят по-внимателно Лапад и Трикс. Впрочем, изумлението върху лицето на Лапад беше съвсем неподправено.

— И пак я сменям! — провъзгласи Трикс за стотен път.

— Шейсет и седем колела и трийсет и три кози — сметна Радион Лапад. — Ние спечелихме, ваше високоблагородие.

Исмунд потъна в размисъл. После заговори:

— Това не може да бъде, но се случи… И така — започнахме с това, че аз предложих играта, и имах един шанс срещу три. Това разбирам. Момче…

— Можете да ми казвате „млади подавачо“ — скромно каза Трикс.

— Младият подавач — без да спори се съгласи Исмунд — предложи друга подредба. След като той си избере врата, аз отварям една от останалите врати, непременно тази, зад която има коза. А той получава възможност да смени избора си. Така младият подавач изравни шансовете ни. Остават само вратата с козата и вратата с колелото! Нали?

Трикс повдигна рамене.

— Но тогава, колелото от каретата трябваше да се падне петдесет пъти! — извика баронът. — Козата и тя, петдесет пъти! Нали шансовете са едно към едно! А се получава, две към едно, в твоя полза!

Трикс сведе поглед.

— Без магии ли игра? — попита с надежда баронът. — Ако си направил магия, аз ще ти простя! И карета ще ви дам. И ще ви пусна. Дори ще прибавя сто жълтици!

— Кажи, че си направил магия — посъветва го Лапад.

— Не е хубаво да се лъже — въздъхна Трикс. — Нямаше никаква магия.

— Но това противоречи на аритметиката! — Баронът вдигна ръце към небето, по-точно към тавана.

— Ме-е… ме-е… — изблея уморената коза.

Исмунд изведнъж се облещи и се плесна по челото:

— Ама как не се досетих веднага?! Разкарайте козата. Пригответе каретата. Готвачът да вземе нужните продукти и да се приготви за отпътуване към Столицата.

— За кое не се досетихте веднага? — учуди се Трикс.

— Ами, че ти си просто едно момче-късметлийче! — Баронът сияеше. — Ти си роден под щастлива звезда! Или когато при пълнолуние, през пълния диск на луната е минала опашката на комета. Ами, разбира се! Аз съм чувал за такива като теб. Дето им върви във всичко и винаги… не е случайно това, че се спаси по време на преврата и сега не копаеш въглища в някоя мина, а изучаваш вълшебство… всичко е ясно! Ти си роден щастливец! На такива като теб им викат късметлии!

Трикс разпери ръце.

— Ти ме наказа хубаво заради моята самоувереност — каза баронът, след като настроението му се оправи. — Ах, хитрец такъв! Само че аз не си пожелавам да съм като теб. Така не можеш да получиш никакво удоволствие от хазарта! Ето… лично за теб, лично от мен, не ги пилей…

Щедрата ръка на барона сложи в ръката на Трикс пет жълтици.

— Но отсега нататък на теб ти е забранено да играеш в моето баронство! — Исмунд се закани с пръст. — Никакви карти, никакъв шах, въобще — нищо! Елате привечер, каретата ще ви чака.

Тъкмо бяха излезли от двореца на барона и вълшебникът здраво хвана рамото на Трикс, и до помъкна в една глуха уличка.

— Ето, вземете ги — послушно бръкна в джоба си Трикс.

— Твои са, спечели си ги честно — дръпна се вълшебникът. — Пази си ги. Но ти щеше за малко да ме вкараш в гроба! Аз не вярвам в щастливците и късметлиите, така че… Признавай какви мошеничества използва?

— Никакви мошеничества! — Трикс дори малко се обиди. — Аритметика.

— За твое сведение, аз също умея да броя — каза лапад. — Зад едната врата има коза, а зад другата — колело. Шансовете са едно към едно.

— Ами не е така! — възкликна Трикс. — И вие, и баронът забравяте за третата врата. За тази, която той отваряше!

— Какво общо има тази врата? — учуди се Лапад. — Нея няма защо да я броим. Избираме между двете.

— Не, между трите! — упорстваше Трикс. — Избираме между две врати, едната от които е отворена, а зад другата не се знае какво има и една, която съм избрал в началото, но и там не знаем какво има. Тоест, ако сменим избора си и изберем две врати, тогава шансовете ни са два срещу един! Така и стана!

— Не ме баламосвай! — ядоса се Лапад. — Аз да не съм идиот! Какво общо има отворената врата, зад нея така или иначе им коза! Остават две врати! Зад едната има коза, а зад другата — колело. Нали избираш между тях?! Шансовете са едно към едно!

— Не, трябва да се брои и отворената врата — запъна се Трикс. — На мен ми го разказа един слуга на баща ми. Не точно за врати, разбира се. Той играеше така на „тука има — тука няма“. Три чашки и едно топче под едната.

— Да, това е една стара и не особено уважавана самаршанска игра — кимна Лапад. — Зависи само от ловкостта на ръцете.

— Не е вярно! От математиката! Когато я играеш, посочваш една чашка. Този, който води играта вдига другата — ако топчето е там, той вече е спечелил. А ако е празно, пита — ще смениш ли? Никой не сменя, защото всички си мислят, че няма значение. Обаче има!

— Няма как да има! Две врати…

— Не две, а три! — Трикс така се увлече, че започна да вика срещу Лапад. За щастие и Лапад, разгорещен от спора, не обръщаше внимание. — Три, под едната е топчето!

— Кое топче?

— Малкото! Не, не може да бъде. Топчето е под чашката, а зад вратата има каруца!

— Карета!

— Добре, карета!

— И не е карета, а колело! Недей да ме объркваш! — кресна Лапад.

— Къде е разликата?

— Наистина, къде е? Ти защо печелеше?

— Защото избирах от три врати — две, а глупавият барон — от една! Аз имах повече шансове!

— Ама защо да са повече? — изви Лапад. — Ти избираш между две врати, а третата е отворена. Зад едната врата има колело, а зад другата — коза. От твоя избор, местата им не се сменят. Ти не знаеш кое къде е. Шансовете ти са един към един! Но ти печелеше в два от трите случая. Защо?

— Защото това е аритметика!

Лапад се обърна и с твърда крачка пое към хана. Трикс ситнеше виновно след него. Той честно се беше опитал да обясни всичко, но Лапад не можа да го разбере. Това се случва често — хората, които се справят с буквите, не се разбират с цифрите.

Когато се върнаха в хана, Лапад мълчаливо взе от стойката три глинени чаши за пиво, а след това, усмихвайки се хитро, купи от кръчмаря две шишета пиво и една — със силна настойка. В стаята той напълни и трите чаши, затвори очи, и го разбърка. След това, с хитра усмивка, посочи едната.

— Смятам, че в тази чаша е настойката! — заяви той. — Трикс, махни една от чашите с пиво!

Трикс подуши чашите и отмести една.

— Това е прост нагледен експеримент — поясни Лапад. — Искаш да кажеш, че ако сменя избора си, ще пия настойка ли?

— Да, шансовете това да се случи стават повече от два пъти по-големи — печално каза Трикс.

Лапад отпи. Намръщи се, избърса уста с ръкава си и нареди, експериментът да бъде повторен. Той се спря едва след десетото отпиване.

— Да се смесват силни напитки с пиво е вредно за здравето — призна той. — Да, ти си прав! Но все пак не разбирам защо е така… защо? Събуди ме след два часа — ставайки и запътвайки се към леглото си, заповяда вълшебникът. — Или дори след три… Тук със сигурност е скрита някаква ужасна, разкъсваща разума тайна…

— Аритметика — упорито повтори Трикс.

Но Лапад вече не го слушаше. Седем яки глътки от настойката и три глътки пиво свършиха работата си — умореният и пренапрегнат вълшебник дълбоко заспа.

Трикс взе едната от недопитите чаши и седна до прозореца.

5

Може барон Исмунд и да не беше най-добрият човек, но той държеше на думата си. Същата вечер огромната карета на барона с четири впрегнати коня пое към Столицата. Придружаваха я четирима стражари със суров вид, на капрата седяха двама кочияши, готвачът също не беше забравен. Разделена на две части — за господарите и за слугите, каретата се движеше не много бързо, но много меко. Лапад и Трикс се бяха разположили в господарското отделение на каретата, където имаше две диванчета и маса. Зад стената, в по-скромното помещение пътуваха готвачът, Йен и Халанбери, и Аннет, която се присъедини към тях. Имаше и малка вратичка, която позволяваше да се преминава от едната, в другата част на каретата.

В каретата имаше и малка печка, която отопляваше двете и части (кюнците минаваха под капрата, топлейки кочияшите). Лапад огледа придирчиво каретата и остана доволен.

— Това е къде-къде по-добре, отколкото да ходим пеша. Добре, че успя да преметнеш барона…

— Ама аз…

Лапад се намръщи.

— Знам, знам… Аритметика. Убеди ме. Но така и не разбрах какъв е номерът.

— Всичко е много просто — каза Трикс. — Представете си, че не баронът отваряше втората врата. Представете си, че съм избрал и посочил тази врата, която със сигурност съм решил да не отварям, а след това отварям другите две. Ето ви шанс две към едно!

— А… — каза Лапад. — А! А!!!

Вълшебникът се плесна по челото.

— Как веднага…

Трикс, който най-накрая се отърва от неприятното обвинение в мошеничество, въздъхна облекчено и се усмихна.

— Ти си юнак момче — каза Лапад. — Майсторски го преметна. Ти, ученико, направи следващата си стъпка към усвояването на професията на вълшебника.

— Коя? — учуди се Трикс.

— Когато ти прояви интерес и склонност към магията, аз те произведох в хвалач. Когато се справи самостоятелно с нелеката задача и майсторски използва магията — стана подавач. А сега, когато разбра, че не всичко е подвластно на магията, че понякога вълшебникът трябва да използва главата си и да победи без никакво вълшебство, минаваш в третата, най-висока степен на учението. От този момент ти ставаш помощник!

Потресен от неочаквано бързото си кариерно развитие, Трикс чак подскочи и едва не удари главата си в ниския таван на каретата.

— Сега твоят Айпод ще стане още по-голям, а жезълът ти ще стане почти колкото моя. Ще получиш и правото да заговаряш хората преди мен и да изискваш своя дял от наградите, които получаваме. Малка част, разбира се. В разумни граници — Лапад се прокашля. — Засега аз ще бъда твоя разум.

— Господин учител… а как помощникът става истински вълшебник? — попита Трикс.

— Това ще ти кажа едва когато станеш вълшебник. — Лапад помисли малко и подчерта: — Ако станеш.

Трикс седна и погали Айпода. Каза замислено:

— Всъщност, аз за втори път свърших работата си като вълшебник, но без помощта на магия! Първия път беше с мелничаря и тримата му сина.

— Помня — каза Лапад. — Но тогава още не беше станал подавач. А е малко прекалено хвалачът да прескача званията и веднага да стане помощник. И изобщо — каза той, лягайки на дивана — никога на пречи първо да се убедиш, че ученикът ти наистина е научил нещо. Когато се случи само веднъж, може да е просто случайност…

Той се прозина и задряма.

Трикс седеше на диванчето и размишляваше. Лапад бързо започна да похърква и беше ясно, че въпреки ямите по пътя, от които не можеха да ги спасят даже хубавите ресори, вълшебникът имаше намерение да спи чак до сутринта. На Трикс изобщо не му се спеше. Зад тънката стена, която отделяше помещението за слугите се чуваха веселите гласове на Йен и готвача — младо момче, което много се радваше на пътуването до Столицата, още повече — в такава необикновена компания. После затропаха някакви съдове и съвсем скоро замириса вкусно на печена кокошка. Единият кочияш тихо подхвана песен за пътя, за прахоляка, за мъглите, за студовете, за тревогите, за степните треви, за враните в небето и за убитите другари-разбойници, за майката, която чака вкъщи сина си… песента беше толкова протяжна и тъжна, че на Трикс му се доплака.

Ех, ако можеше сега да отвори вратата и да остави вълшебникът да си похърква самичък, да отиде при слугите, да излапа една кокоша кълка, да си поприказва с Йен… Но дали такова поведение прилягаше на един помощник — без пет минути вълшебник, на един сериозен и важен човек?

Вратата изскърца и в процепа се показа главата на Халанбери.

— Аха, ти не спиш — удовлетворено каза той. — Ела да ядем кокошка. Много е вкусна!

Заради етикета, Трикс се замисли за две секунди. Може и една да беше. След което скочи, духна пламъка на фенера, така че да е сигурно, че Лапад няма да се събуди и се вмъкна в кабинката на прислугата.

— Нашите почитания за господин ученика на вълшебника! — протягайки към него опечена кокоша кълка, по която се стичаше ухаещ сок, каза готвачът. Той беше съвсем млад, явно наскоро беше преминал от групата на чираците към истинските готвачи.

Трикс взе кокошата кълка и с удоволствие я захапа. Пробуча:

— Много вкусно… Казвам се Трикс.

— Аз се казвам Дакс. Тази чаша с вино от избите на барона, е за господин Трикс. — Готвачът му връчи чашата. — Баронът не пие, но вината му са отлични. Някои твърдят, че към птичите меса се поднася бяло вино. Пълна глупост! Към птица, печена върху въглени, най-добро е червеното!

Трикс с удоволствие отпи от виното. Йен също държеше чаша с вино и парче кокошка, а на Халанбери като на малолетен, вино не му се полагаше.

— Добре ли сте тук? — стараейки се да говори солидно (на което пречеше сокът, който се стичаше по ръката му и пълната уста с чудесно месо), попита Трикс. — Не ви ли е тясно?

Халанбери, на когото много му се говореше, с огромна радост се зае да демонстрира как е устроено помещението за прислугата — три тесни койки, една над друга, снабдени с ремъци, за да не изхвърчи някой, шкаф с провизии, малка плоча върху печката. През това време, готвачът се зае да пече следващата порция от кокошката. Димът излизаше през едно хитро направено прозорче.

— Аз не исках да ставам готвач — продължавайки започнатия разговор, каза Дмак, когато Халанбери се умори и утихна. — Бях в гилдията на майсторите на колела. Баща ми прави колела за карети, на тази колелата, впрочем, той ги е правил. И зъбчатите колела на часовника, който е на кулата на княжеския дворец в Дилон, той ги е майсторил. И малките колелца на ключалките са негова работа. Всичко, което е кръгло и се върти е наше дело. Беше време, когато нашата гилдия отговаряше и за копчетата! Само че шивачите откупиха патента, защото доказаха в княжеския съд, че копчетата, макар и да са кръгли, не се въртят, а стоят зашити. И започнаха сами да ги правят. Такива ги натвориха — техните копчета станаха и триъгълни, и квадратни, и изпъкнали… Пу, това не са копчета, а истински срам!

— Каква интересна работа! — възкликна Трикс. В тяхното съхерцогство имаше, разбира се, представителство на гилдията на майсторите на колела, но той самият никога не беше вниквал в тънкостите на техния занаят.

— Много интересна — потвърди готвачът. — Тя, между другото е и много философска. Колелото е кръг, а кръгът е символ на вечността, а вечността — това е всемирът. Така че, когато изработваш колело, работиш за вечността!

Той размаха ръце толкова енергично, че изпусна кокошето крилце върху жарта и припряно започна да го вади.

— Никога не бих се замислил — призна си Трикс. — Гледай ти… А защо стана готвач?

— Изгониха ме — наведе глава Дмак. — За проекти, които уронват престижа на гилдията.

— Какви? Квадратно колело ли? — пошегува се Трикс.

— Не, какво говориш?! — възмути се Дмак. — Аз обичам да си похапвам. Особено кокошка върху жарава.

Трикс изгледа със съмнение високото и слабо момче, но нищо не каза.

— А какво е важно за кокошката върху жарава? — попита Дмак. — Да се пече равномерно, от всички страни, за да не изгори. И аз измислих едно такова нещо — две колела на една ос, с шишове. На шишовете нанизваш кокошките, слагаш цялата джаджа на две подпорки над жарта, въртиш ръчката на оста и месото се пече. Бързо и равномерно!

— И какво, не проработи ли? — попита Трикс.

— Работи, как да не работи — огорчено каза Дмак. — Но нашите хора се възмутиха и казаха, че това е недостойно приложение на великата идея на колелото. Отпратиха ме в гилдията на готвачите. Те пък в началото се зарадваха, но после се… уплашиха. Защото така излиза, че всеки глупак може вкусно да приготви печена кокошка! Колко готвачи ще се разорят! И… казаха, че ще се готви по старому…

Той подаде на Трикс още едно парче месо — поизгоряло, но вкусно.

— Правилно са ти казали, млади човече — през вратичката се промъкна Лапад. — Абсолютно правилно.

Вълшебникът огледа внимателно помещението, повдигна полите на мантията си и влезе вътре. Седна на табуретката, която Халанбери мигновено беше освободил и продължи:

— Не исках да преча на младежта да се забавлява, но ухаеше прекалено вкусно…

Дмак бързо му протегна парче кокошка и чаша вино.

— Аха — каза Лапад. — И как ухаеше кокошката, приготвена с помощта на колело?

— Незле — въздъхна Дмак. — Но можеше да се приготвя много бързо и в големи количества.

— И защо? — възмути се Лапад. — Ех, младост… иска ви се всичко да е колкото може по-бързо. Ти само си представи — из целия град наредени сергии, до тях малки печки, а над печките — твоето колело. И всички си купуват печена кокошка.

— И кое му е лошото? — изуми се Дмак. — Защо хората да не се нахранят бързо?

— Яденето е обстоятелствен процес и не търпи бързане — глозгайки кокала, каза Лапад. — Това предполага, че хората сядат на маса, общуват, хранят се, пият вино или пиво. След дълга и вкусна трапеза, след интересна беседа човек става от масата просветлен и умиротворен. А какво ще стане, ако се внедри твоето изобретение? Ти през цялото време повтаряш думата „бързо“. Това е една много опасна дума! Ти сигурно си изобретил и други подобни неща?

Дмак се смути.

— Ами… дреболии. Вълнова фурна, например.

— Какво е това?

— Това е желязна кутия с вратичка. В нея се вкарва с мехове горещ въздух от печката. Този въздух на вълни минава през кутията и много бързо нагрява храната. Така може да се приготви набързо нещо вкусно. Вземате една питка, слагате вътре едно кюфте, парче сирене… Когато ви се дояде, нагрявате я за една минута във вълновата фурна!

— Ужасно! — възкликна Лапад. — Разбира се, че питката с кюфтето трябва да се претопли. Никой не обича студени кюфтета… Но когато не са пресни и са претоплени, не са вкусни и са вредни за стомаха.

— Не е особено вкусно — призна Дмак. — Но ако намажеш питката с горчица или със салца, може да се яде.

— Друго какво си измислил? — продължи разпита си Лапад.

— Измислих една чаша, от която можеш да пиеш, докато вървиш. Има си капак, а през една дупка вътре се пъха сламка… Вървиш и си пиеш. И не се разплисква.

— Това може да свърши работа когато пътуваш — малко омекна Лапад и изтръска от ръкава на мантията си виното, което се беше разляло. За щастие мантията, с която вълшебникът пътуваше, беше толкова зацапана, че виното дори нямаше намерение да попива и стоеше на капки върху плата. — Или за симпозиуми. Разхождаш се из залата, пиеш си виното през сламка… Хм, любопитно. Какво още?

— Бързи картофи…

— Това какво е?

— Картофите се режат на тънки филийки. И се слагат във вряща мазнина. Само една минута и могат да се ядат!

— Кошмар! Кошмар! Кошмар! — възкликна Лапад. — Ти представяш ли си какво може да се случи с тази страна, където се хранят така? Хората ще започнат да се хранят на крак и това ще повреди стомасите им. Заради лошото храносмилане, телата им ще станат дебели и тромави, характерът им ще се изпорти, зъбите им ще се развалят, моралът им ще отслабне. Навикът да се храниш на крак ще доведе до това, че всеки постоянно ще бърза. Това ще бъде общество, в което хората няма да имат време за мъдри размишления, а бързите и некомпетентни решения ще минават за велики. Младежо! Приеми един съвет от стария вълшебник — забрави за тези опасни начинания. Твоите наставници с пълно основание не са пожелали да ги приемат!

— Все едно, това рано или късно ще се случи — упорито настоя Дмак. — Това е прогресът, той не може да бъде спрян!

— Тогава по-добре да се случи по-късно! — възкликна Лапад. — Ако може, нека не е докато ние сме живи!

— Аз исках, когато събера пари да отворя такава лавка — призна Дмак. — „Хапни набързо!“ А когато забогатея — още една. После още една. Бързи картофки, питка с кюфте, сладък сок в чашка… слагаш повечко мед и от дечурлигата няма отърване!

— Аха, на мен ми харесва — изписка Халанбери.

Аннет, която се беше разположила върху рамото му, тихичко захихика — с което си заслужи строгия поглед на магьосника.

— Емблемата на тази лавка трябва да бъде задник — язвително подметна Лапад. — Защото от такава храна неизбежно настъпва хранително разстройство!

— Уха! Задник! — развесели се Халанбери. — Аха! Харесва ми!

— За децата ще има подаръци — добави Дмак. — Играчки. „Десетте най-велики магьосници“ например.

— Какъв е смисълът на това нещо? — порази се Лапад.

— Децата ще поискат да съберат всичките. А аз ще направя така, че в един град да има фигурките на деветте магьосника, та всички да търсят десетия, а фигурките на десетия магьосник да са много, много малко. В друг град да е пълно с тази фигурка, но другите да ги няма. И всички деца да ги търсят в „Хапни набързо“. Да идват отново и отново. С родителите си.

— Да! — с възторг каза Халанбери. — Да, да, да!

— Ти си чудовище! — възкликна Лапад. — Това… това е ужасно!

— Защо да съм чудовище? — обиди се Дмак. — На Халанбери аз бих подарил и десетте фигурки. И бих дал пари на приюта за сираци. Аз съм добър!

Лапад присви очи. И Трикс с ужас разбра, че изобретателният Дмак няма да стигне до Столицата. Или ще стигне, но във вида на някакъв полезен предмет или като малко забавно животинче.

Изглежда Аннет си беше помислила същото, защото скри в шепи ужасеното си лице.

— А на вълшебниците, чиито фигурки подарявам на децата, бих плащал част от печалбата — продължаваше нищо неподозиращият Дмак. — Не много голяма част, а оборотът ми ще е охо-хо!…

— На колко си оценил съгласието на вълшебниците за тази работа? — презрително попита Лапад.

— Предполагам, че от една лавка биха могли да са сто.

— Сто какво?

— Жълтици, разбира се! — обиди се Дмак.

— На десетимата магьосници? — присви очи Лапад.

— Не, не на десетимата. На всеки. Но си мисля, че петима от магьосниците биха могли да са от тези, които вече не са между живите. На тях няма нужда да им се плаща. А на останалите — по сто… — Дмак доля вино в чашата на смаяния вълшебник. — Между другото, господин Лапад… аз смятам, че вие задължително трябва да бъдете от тези, петимата. Бихте могли да ми изброите и останалите кандидатури. За консултацията вашата част може да бъде увеличена… малко.

— Това звучи… — Лапад се изкашля. — Това звучи любопитно. Но аз категорично възразявам против кандидатурата на главата на Академията за вълшебници, господин Хомра. Неговата репутация е силно преувеличена.

— Значи няма да е в списъка — твърдо каза Дмак.

Лапад се разсмя, наведе се напред и потупа Дмак по рамото.

— В твоята идея има рационално зърно…

— Не, засега не мога да кажа как се готвят бързо зърнени храни — със съжаление призна Дмак.

— Не, имам предвид тази… бързата питка…

— Бързите картофки.

— Добре, нека са картофки. И фигурките, да, непременно фигурките. Глинени. Ако наемеш бедните самаршанци, ще ти ги изрисуват на ръка…

— А може ли да се направи така: — неочаквано се обади Халанбери — фигурката да е на части. Вълшебникът отделно и жезълът му — отделно. За да може човек да го мести където си поиска — ту в едната ръка, ту в другата… Или шапка…

— Гениално — каза Лапад. — Вземи!

Той връчи на Халанбери една малка монетка и той засия от гордост.

— Може да се направи не просто магьосник, а магьосник-свирка — продължи Халанбери. — Хващаш го и свириш!

Вълшебникът и готвачът се спогледаха.

— Това е… някак… много смело — каза Дмак.

— Ще го отложим за в бъдеще — кимна Лапад.

На Трикс му беше безумно интересно да слуша този увлекателен разговор, но въпреки това усети, че заспива. Той се премести в другото помещение, легна на своето диванче и се завърза с ремъка.

Каретата бързо се носеше по пустинния път. Кочияшът отново припяваше нещо за пътища и за това как ще разпрегне конете и ще ги напои. От време на време зад преградката се чуваха възгласи:

— А ако някой много бърза, ще му го опаковам в кутия!

— Питката може и с кюфте, може и с парче риба…

— И банички! Непременно банички!…

Трикс затвори очи и блажено заспа.

Пътешествието до Столицата, благодарение на щедростта на барона, се оказа наистина бързо и приятно. Сменяйки конете по пътя, каретата със сигурната си охрана мина през земите на Исмунд, през земите на наследника-принц (но доколкото принц-наследник все още нямаше, тези земи се управляваха от кралски наместници и затова представляваха тъжна гледка). Лапад ту съчиняваше нови заклинания (в тези моменти Трикс отиваше при прислугата, защото вълшебникът заяви, че вдъхновението му идва само когато е сам), ту обсъждаше с Дмак бъдещето на закусвалните (решиха, че ще бъдат закусвални) „Хапни набързо“. Незабелязано стана така, че Лапад вече не беше в ролята на консултант по въпроса с вълшебниците, а в качеството си на пълноправен съдружник.

Точно след пет дни, в една хладна дъждовна вечер, когато водните капки се чудеха дали не е време вече да се превърнат в снежинки, каретата наближи югозападните врати на Столицата (народът ги наричаше Прашните, защото през лятото югозападният вятър често довяваше до градските стени ехо от пясъчните бури — последното отмъщение на Самаршан за отнетите земи). Сега обаче нямаше никакъв прах, разбира се, само дъжд, локви и кал по калдъръмения път.

Пред главните порти се беше подредила дълга върволица от талиги и карети. Тези, които бяха пеша, минаваха отделно през една малка вратичка, където кратко, но настоятелно ги разпитваха стражите. Поглеждаха и в каретите, оглеждаха багажа, затова опашката не се движеше бързо.

— Сигурно проверяват за разбойници — предположи Трикс, поглеждайки през прозореца.

— Доколкото ми е известно, проверката на всички гости е обичайна практика в Столицата — отвърна Лапад. Вълшебникът облече парадната си мантия, вчеса брадата си, почисти с парче кадифе дръжката на жезъла си и изобщо, така се накипри, сякаш не отиваше да пренощува в най-близкия хан, а отиваше направо на прием при Маркел. Освен това, Лапад дъвчеше, мръщеше се и плюеше през прозореца пръчици канела, за да затисне миризмата на свинското с чесън и тъмното пиво, които беше употребил на обяд. Можеше да си помисли човек, че не само отиваше веднага при краля, ами щеше да се целува с него по устата, както е самаршанският обичай.

Трикс не продължи да разпитва, а също се зае да се оправя — издуха си носа, почовърка с нокът засъхналото петно от яйчен жълтък на ръкава си, взе парченце канела и също я сдъвка. Не беше вкусно.

Най-сетне дойде и техният ред. Офицерът от стражата, едър мустакат мъж с белег върху лицето, с тежки стоманени доспехи и с меч на кръста, приближи каретата, присви очи и погледна герба. Гръмко произнесе:

— Каретата на барон Исмунд… Така, така… Кой идва в Столицата?

— Великият вълшебник Радион Лапад с ученика си — надменно отговори Лапад. — По важна работа.

Името на вълшебника наистина произведе ефект, само че абсолютно неочакван. Офицерът вдигна ръка и до него на мига дотичаха десетина стражари. Без да обръщат внимание на останалите гости, те заобиколиха каретата и избутаха встрани стражите на Исмунд.

— С вас, Радион Лапад, пътува ли ученикът ви, Трикс Соийе? — осведоми се офицерът.

Кой знае защо, Трикс изобщо не се зарадва на факта, че офицерът знае името му.

— Да — кратко и вече без грам високомерие отвърна Лапад. — Какво всъщност…

— В името на крал Маркел — кресна офицерът. — Вълшебнико на име Радион Лапад, вие и вашият ученик, който нарича себе си Трикс Соийе, вие сте задържани по специално кралско разпореждане! Мълчете и не произнасяйте нито дума, без разрешение! Оставете магическите книги в каретата! Стойте и не мърдайте!

Няколко стражари вдигнаха арбалетите си и се прицелиха в каретата. Кочияшът на капрата изруга силно и възхитено — явно не виждаше опасност за себе си, но щеше да има какво да разказва. Стражите на Исмунд, объркани от това, което се случваше, бяха отстъпили встрани. На тях не можеха да се надяват.

— Специалната стража, насам! — командваше през това време офицерът. — Бързо!

Паникьосан, Трикс се хвана за гърдите и напипа книгата, която висеше там. Аннет усети опасността и се шмугна в джоба му. Халанбери беше лапнал палеца си.

Йен обаче…

Един миг той стоя с отворена уста, а след това хвана Трикс за ръкава и засъска:

— Сваляй мантията! Бързо сваляй мантията!

— Какво ти става?! — смая се Трикс.

— Глупак! Ще те затворят в тъмница!

Без излишни приказки, Трикс смъкна мантията и намъкна куртката на Йен.

— Жезъла и книгата!

— Айпода няма да ти дам! — възмути се Трикс. — Жезъла можеш да вземеш…

Лапад явно чуваше суетенето и шепота зад себе си, но стоеше без да помръдне като каменно изваяние.

Трикс закопчаваше куртката, за да скрие Айпода и погледна към Дмак, който гледаше това спешно преобличане през отворената вратичка.

— Аз съм Йен — слугата! — обясни той. — Разбра ли?

— Че аз никога не съм ви виждал и не ви познавам, изобщо не ми е работа! — възмути се Дмак и затвори вратата.

Докато чакаше специалната стража, офицерът видимо нервничеше. Но ето, че се чу конски тропот и пляскане от локвите. Дотичаха още петима войници. Всички бяха като след специален подбор — с тъпи лица на селяни от най-затънтените краища, където беше позволено да се женят за сестрите си, със странни шлемове, които скриваха ушите им. Ако се съдеше по шума, който вдигаха, тези стражари не чуваха нищичко. А ако се съдеше по изцъклените им погледи — нищо не разбираха.

Офицерът направи заповеднически жест към каретата и нареди:

— Лапад и Соийе, веднага излезте от каретата! Жезлите дръжте високо и не ги пускайте на земята! Не говорете!

Вълшебникът отвори вратата на каретата и излезе тежко под дъжда. След него се измъкна Йен, като хвърли към Трикс уплашен, но едновременно с това горд поглед.

— Лапад? — офицерът насочи пръст към вълшебника.

Лапад кимна.

— Запушете устата му! — изкомандва офицерът. — Завържете ръцете му! Соийе?

Йен кимна.

— Запушете и неговата уста и завържете ръцете му!

— Защо ще връзвате детето? — неочаквано надигна глас кочияшът. — Не е редно…

— Това не е дете, а опасен държавен престъпник! — Лицето на офицера почервеня. — Няма защо да ме упреквате!

Храбрият кочияш предпочете да си замълчи и да не влиза в пререкания.

— Кой още е там? — Офицерът погледна в каретата.

— Ние сме от прислугата — жално каза Халанбери. — Аха. Аз помагам в кухнята, а това е Йен, той се грижи за дрехите на господа вълшебниците и прислугва на масата…

— Ама че господарски навици имат тези провинциални заклинатели — изсумтя офицерът. — За вас нищо не са ни казали… — Той се поколеба, но изглежда реши, че за днес е арестувал достатъчно деца. — Разкарайте се, докато не ви се е случило нещо. И друг път си подбирайте господарите!

Трикс взе с една ръка торбата с нещата, хвана с другата Халанбери и двамата изскочиха от каретата. Под ярката светлина от фенерите те видяха как на Лапад, който беше изпънал гордо снага и беше вдигнал високо главата си, му напъхват в устата огромен парцал. Йен покорно чакаше реда си.

— Може ли да се влиза в града? — обади се Трикс. — Че тук няма как да си намерим нови господари…

— Пуснете дребосъците да минат — каза офицерът. Погледна към Трикс с подозрение, но в същия момент Йен кихна силно и цялото внимание на стражаря се насочи към него. — Нито дума! Нито думичка!

Йен отново кихна.

— Наздраве — неочаквано изтърси офицерът.

— Благодаря — отвърна Йен.

— Нито дума на глас! — отново зарева офицерът. Изглежда той беше виждал как само от една дума на магьосника падат мъртви враговете и пламват градските стени. — Бързо! Бързо му запушете устата!

Трикс стисна здраво ръката на Халанбери и те забързаха към градските порти. Никой не ги спря.

Петте жълтици от Исмунд, които Лапад щедро му остави, Трикс реши да не пипа. Те с Халанбери спряха в една тъмна уличка, която миришеше лошо. Тя се намираше веднага след градските порти, малко вдясно, след като се мине под арката, ако влизате в Столицата през югозападните порти. Никога не ходете там, когато е тъмно — може да настъпите нещо гадно. Затворената лавка на кожаря, край която се оказаха двамата, беше покрита с позеленели от времето ламарини и това напълно устройваше Трикс.

— За богаташа, една медна монетка е като песъчинка в морето — каза Трикс и протегна напред ръка. — А за бедняка тя е цяло богатство. С нея той ще се нахрани и ще преспи на топло. Ако не само една, а цяла шепа, сътворени с магия, досущ като истинските, се изсипят в ръката ти — ти си богаташ!

След една секунда, в шепата на Трикс се изсипаха купчина монети, а медният покрив на лавката стана на дупки. Една част от монетите се разпиля и Халанбери клекна да ги търси в калта.

— Недей да ровиш в тази мръсотия! — изхока го Трикс. — Ако трябва — още ще направя…

— А ти все пак внимавай с тези заклинания — посъветва го Аннет от джоба му. — За вълшебника правенето на медни монети е по-страшно престъпление от държавната измяна!

— Повече няма — неубедително обеща Трикс. — Да вървим, Аха!

След пет минути (Трикс се постара да минат не по най-оживените, но и не по най-мръсните улички), те откриха първия хан. Той обаче изглеждаше подозрително, отвътре се чуваха такива вопли и звуци от удари, а пред вратата му се мотаеха такива мрачни и страшни хора, че Трикс стисна по-здраво ръката на Халанбери и те подминаха хана под лошите погледи на хората пред него.

Следващият хан беше разположен на по-широка и по-светла улица, хората около него не криеха лицата си и наоколо изглеждаше доста по-безопасно. Затова пък, около него се въртяха групички от силно нарисувани жени, които разговаряха с кресливи гласове. Трикс веднага беше хванат и в ухото му някой започна да шепне нещо много горещо. В джоба му се разшава Аннет и Трикс разбра, че и оттук трябва да си вървят, докато търпението на феята не е свършило.

По-нататък излязоха на една съвсем широка улица, настлана с калдъръм и почти без локви. Тук навсякъде светеха фенери и се разхождаха добре облечени граждани. Ханът, който Трикс забеляза, изглеждаше дори прекалено приличен — пред входа му имаше една олющена, но чиста карета, шарена табела гласеше „Трите весели гарвана“ и беше украсена с позлатена корона — тук понякога отсядаха благородници. Трикс реши, че това е доста прекалено. Но да се влачат повече под дъжда, не им бяха останали сили. Той приглади косата си, придаде на лицето си по-сериозно изражение и влезе вътре.

Това заведение наистина беше достойно за табелата си. Масите бяха постлани с покривки на квадратчета, много от посетителите се хранеха с вилици, а когато ругаеха, правеха го културно — под сурдинка.

— Какво ще обичате… — келнерът — рядко занятие за мъж, но казват, че в Столицата това е прието — внимателно огледа Трикс. Една след друга, от устата му изчезнаха думите „момче“, „хлапе“ и „младежо“ и прозвуча напълно достойното: — … млади господине?

— Стая — каза Трикс. — С брат ми и баща ми — той притисна към себе си Халанбери, който изплашено се криеше отзад — пристигнахме в Столицата. Той е търговец на риба от баронството на Галан. Но татко веднага замина… — Тук Трикс направи пауза и в гласа му прозвуча нотка на неодобрение — по работа. Нареди на мен и на брат ми да отседнем тук.

— Разбирам — кимна келнерът. — Да, наоколо е пълно с… работа. За един уважаван търговец. Вървете при Лоя.

Лоя се оказа една не много млада жена, която помагаше зад бара. Трикс разказа историята за втори път и сега тя прозвуча доста по-стройно, а в очите на жената се появи леко съчувствие:

— А имаш ли пари, сине на търговеца? Нашето заведение е прилично заведение.

— Имам — въздъхна Трикс. — Колко струва стаята?

— Десет монети на ден, парите предварително.

Трикс извади от джоба си тежките медни монети и започна да брои.

— Ще платя за три дни. Може ли?

— Трябва! — Жената веднага се развесели. — Татко ви май не бърза да си свърши работата?

— Три дни — със сигурност… — пошепна и поверително Трикс.

— За тези пари имате и пансион — великодушно реши Лоя. — Закуска, вечеря и през деня — чай с банички. Както се полага.

Монетите преминаха от стойката в ръката на Лоя, а от нейната ръка — към един навъсен мъж, който я смени зад бара. Лоя поведе Трикс и Халанбери нагоре по една скърцаща стълба към третия етаж. По дългия коридор имаше толкова много врати, че веднага се разбираше колко са големи стаите в „Трите весели гарвана“. Но беше светло — светеха две запалени свещи — чисто и даже тихо, само иззад една от вратите се носеше могъщо хъркане.

— Рицарят Аграмор спи преди турнира — каза Лоя. — При нас идват всякакви хора, случва се и барони да отседнат… Ех, дечица… моят баща също обичаше да изчезва по работа, когато идваше в Столицата… а след това си го получаваше от майка ми… Ето я вашата стая.

Тя връчи на Трикс ключа и го предупреди:

— Ако го изгубиш, ти ще сменяш бравата. А тя струва десет монети. Така че недей да го губиш.

— Няма — обеща Трикс.

— Когато огладнеете, слезте долу, ще ви нахраня. — Тя връчи на Трикс една свещ, с майчинска загриженост потупа по главата Халанбери (той веднага направи умилена физиономия) и си тръгна.

Трикс отвори вратата, двамата с Халанбери влетяха вътре и трескаво се заключиха — първо с ключа, след това и с резето, сякаш да се скрият от Столицата, която ги беше приела толкова враждебно. Веднага щом резето щракна, Халанбери захлупи с шепи лицето си и започна да хлипа.

— Какво има? — учуди се Трикс.

— Мъчно ми е за вълшебника-а-а!! За Лапа-а-ад!

— И на мен ми е мъчно — кимна Трикс, оглеждайки стаята. Беше малка, но с прозорец, който гледаше към улицата, две легла, с чисти нощни гърнета и малка масичка, върху която имаше глинена вазичка с жълто цвете. От джоба на Трикс се показа Аннет, погледна съчувствено към Халанбери, подуши с нос, литна и кацна върху цветето. Събра прашеца от тичинките и промърмори:

— Поне някаква вечеря…

— Сега им изпълняват присъдите — продължаваше да хленчи Халанбери. — Ще ги обесят, ще им отрежат главите и ще ги пуснат във врящо олио!

— Толкова сложно? Защо? — порази се Трикс.

Халанбери се замисли и за миг престана да плаче. След това каза уверено:

— За страх! Аха. За страх на останалите врагове!

Трикс въздъхна, свали куртката на Йен, окачи я грижливо на гвоздея до вратата и каза:

— Недей да приказваш глупости. Лапад е велик магьосник, той ще се измъкне. Обаче, колко съм подценявал Йен!

— Какво ти става? — попита Аннет.

— Та той влезе вместо мен в тъмница! — възкликна Трикс. — Какво благородство от страна на момче с нисък произход! Предана постъпка на верен оръженосец… както… както Атрей Кимиан смени…

— Да бе, много благородна постъпка — фръцна се Аннет и засвети леко от възмущение. — Момчето просто си е мечтало да се окаже на мястото на истински съхерцог. Дори и само за миг. Дори и в тъмница. Дори да му отрежат главата и да го сварят в олио.

— Що за глупости? — учуди се Трикс. — Какво толкова има в това, да си съхерцог?

Халанбери и Аннет весело се разсмяха.

— Аха, и ти ли смяташ така? — попита Трикс.

— Разбира се! — кимна момчето. — Йен… той е такъв. Той те обича, аха. И винаги е казвал, че ти е благодарен. Но винаги страшно му се е искало да бъде аристократ. Сега успя да прояви благородството си и да осъществи мечтата си!

Трикс легна на леглото (дюшекът се оказа твърд и неравен, но след тръскането в каретата, това не го смути). Промърмори:

— Много странно. Излиза, че човек може да постъпи благородно не само от високи подбуди, но и от лоши подбуди?

— Аха — каза Халанбери. — Аз веднъж излъгах, че съм изял всички фурми, макар че сестра ми ги беше изяла. Много важно, че ме набиха! Затова пък, Тиана цял месец ми носи сладки… после спря…

— А може да извършиш лоша постъпка от благородни подбуди — продължаваше да разсъждава на глас Трикс.

— Аха — отново каза Халанбери. — Аз виждах, че и на Тиана й се яде сладко, но всичко изяждах. И защо, мислиш? Защото тя самата се оплакваше, че е надебеляла.

— Щом като знаеш всичко — възмути се Трикс — можеш ли да ми кажеш защо арестуваха Лапад и Йен… тоест, Лапад и мен?

На този въпрос не можеха да отговорят нито мъдрият за възрастта си Халанбери, нито похапващата цветен прашец Аннет. И самият Трикс, разбира се, не знаеше отговора.

А отговорът беше съвсем наблизо. На една ръка разстояние. Достатъчно беше да се протегне и да разтвори книгата със заглавие „Тиана“.

Но на изпълненият с благородство Трикс, дори в този тежък миг и през ум не му минаваше да постъпи по този начин.