Неспокойкото

1

Ако на непълни петнайсет години си поправил неправда, подобрил истината, спечелил сърцето на принцеса, а и си извършил Истинско чудо — на теб наистина много ще ти се иска всички постоянно да те хвалят.

Трикс, единственият и пълноправен ученик на великия магьосник Радион Лапад, имащ високия статут на помощник (а нали помощникът си е почти истински магьосник), стоеше до прозореца в малката си стаичка на върха на магическата кула и се цупеше.

Не, той изобщо не съжаляваше, че след всички случили се за година приключения напусна бащиното херцогство, където един ден трябваше да седне на трона, и се върна при Лапад, за да продължи обучението си. Да мие подове, да готви храна и да чисти отходни места далеч не беше приятно, но занятията по магия компенсираха всички житейски несгоди.

Вярно, че през последната седмица не научи нищо ново — опитът да призове нов саламандър, за да замени стария, който вече почти не нагряваше вода в котлето, завърши с малък пожар, опитите с кулинарна магия (Лапад от самото начало си беше настроен скептично!) доведоха до разстройство, а простото заклинание „таранен камък“ предизвика само мелодичен грохот и страховити гласове, пеещи нещо заплашително на незнаен език.

Но най-обидното беше, че телепортацията все така упорито не му се отдаваше. Лапад, изглежда, и сам не беше твърде добър в нея, но все пак се отправи на събора на маговете, традиционно свикван малко след Нова година. Сам. Оставяйки Трикс в своята магическа кула с обидната молба да не я разрушава до основи.

Не, определено не така си представяше Трикс живота си при Лапад. Нови приключения, тайни, сражения, интриги… Спасяване на целия свят и на принцеса Тиана в добавка! Победа над коварните витаманти!

А вместо това — преписване на стари, загубили силата си заклинания от древни книги и ехидните подмятания на Лапад.

И тъжно самотно празнуване на Старата Нова година, която ще настъпи след някакви си девет часа. Учителят, разбира се, много ценеше Трикс, но определено нямаше да се върне по-рано от събора заради беладжията-ученик. А нали това беше специален празник! Семеен, който трябва да се празнува не на улицата с познати и приятели, а у дома, със семейството и близките…

Трябва да се отбележи, че Старата Нова година се празнува само в кралството. Така беше тръгнало още от времето на крал Маркел Неочаквания, който се беше прославил с необичайните си реформи — например беше въвел две допълнителни части на света, или беше изхвърлил три букви от азбуката и вместо тях беше добавил две други, както и нов знак — точка и запетая, или че беше заповядал теглото да се измерва не във фунтове, а в някакви си странни „килограми“. Какво е фунт всеки знаеше прекрасно — това беше тежестта на гирата, прикрепена към веригата на церемониалния кралски жезъл. А според монарха тайнственият „килограм“ тежал малко повече от два фунта и бил точно колкото е теглото на един „литър“ прясна вода на морското равнище… но да измисли колко пинти или кварти вода влизат в същия този „литър“, за да може да се измери и да се приеме за еталон, Маркел Неочаквания така и не успял, защото изгубил интерес към своята идея.

Като цяло всички реформи на остроумния крал не оцелели във времето. Новите букви от азбуката неусетно отпаднали (въпреки че старите не били върнати), частите на света останали само на старинните часовници по кулите в Столицата, в магазините всички постарому искали да им претеглят половин фунт бял хляб и да им налеят две пинти мляко, а не да им претеглят половин „килограм“ или да им налеят „литър“. И само смяната на календара се увенчала с частичен успех. Един ден в средата на зимата Маркел неочаквано заявил, че, наблюдавайки звездите, открил — старият календар е изостанал с цели тринайсет дни и затова Новата година трябва да се празнува по-рано. По този повод той заповядал да има фойерверки, да наливат вино за обикновените хора и да се опростят всички данъци за двете седмици по-малко. Според общото мнение, кралят просто искал да празнува по-рано — но фойерверки… вино… данъци! Така че новият календар бил приет доста радушно. Но и стария не забравили… което довело до появата на удивителния по своето име празник — Старата Нова година.

Казват, че на смъртното си легло старият крал Маркел Неочаквания въздъхнал и казал: „Прекалено рано дойдох в този свят! Той още не е готов да приеме моите идеи… но един ден ще ги приеме… А сега — най-важното! Пишете! Всички хора се раждат свободни и равни в своите достойнства и права. Те са надарени с разум и съвест и са длъжни да постъпват в отношенията си един с друг в дух на братство…“

Не е известно какво още би наговорил кралят на ошашавените от изненада писари, но, за щастие, неговият наследник възкликнал: „Какво стоите, изверги? Баща ми бълнува от болка и температура! Веднага дайте на стареца хубава порция макова отвара!“

Порцията наистина била добра и късно през нощта Маркел Неочаквания мирно отпътувал в друг свят. По удивително съвпадение това се случило точно в навечерието на Старата Нова година, което било възприето от всички като добър знак и одобрение на празника…

Трикс въздъхна и седна на бюрото си. Беше хубаво, макар и старо бюро — изработено от блатен дъб, с плот, облицован с кожа от грифон, с три прибиращи се чекмеджета отляво (едното с ключалка, но с отдавна изгубен ключ) и две чекмеджета отдясно. Чекмеджетата бяха празни, единствено в горното ляво имаше купчина листа, а в долното дясно — запас от пера и ножчета за подострянето им.

Отваряйки пред себе си великата, макар и древна, книга по семейна магия, Трикс изразително прочете:

— „Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно по свой собствен начин“. Това заклинание, плод на мои дълги размисли, може да се използва за целите на доброто и лошото, в зависимост от кое се нуждаете в момента. Ако, например, трябва да се внесе мир и спокойствие в семейството, изречете го гръмко и ясно, като поставите особено ударение върху първата част — „всички щастливи семейства си приличат“. А ако трябва да внесете дрязги и раздори, поставете акцента върху втората част — „всяко нещастно семейство е нещастно по свой собствен начин“. Заклинанието трябва да се използва с разум и максимално старание…

Трикс въздъхна. Навярно някога наистина е работило. Въпреки че, ако го погледнеш, в заклинанието нямаше никакъв смисъл. Ето, например, местният босгардски ковач редовно бие жена си и въпреки това семейството им е щастливо. А търговецът на плодове носи жена си на ръце — и те също са щастливи. Е, каква е приликата тук?

Но за всеки случай Трикс преписа заклинанието три пъти, седем пъти го произнесе изразително на глас, след което започна да пише анализа, както беше наредил Лапад:

„Във великите редове на своя велик труд великият граф-магьосник разкрива велика тайна…“

Анализът на заклинанието не се получаваше. Трудно се пише за нещо, в което изобщо не вярваш. Трикс отново въздъхна — този път съвсем тъжно, извади чист лист хартия и започна да пише писмо до дома:

Прочитайки написаното, Трикс си помисли и реши, че всичко се е получило много правилно — кратко, честно и много учтиво. Оставаше да реши как да изпрати писмото до дома.

Замисляйки се за миг, Трикс отиде до прозореца, отвори го, пускайки свежия мразовит въздух, и силно извика:

— Лети с поздрав! Върни се с отговор!

Листчето на дланта му леко потрепна, но и през ум не му мина да отлети. Нужен беше пощальон. Само че откъде да го вземе? Около кулата на магьосника нямаше никой — кой би се решил без нужда да приближава до толкова опасно и непредсказуемо място? До самия хоризонт се простираха покрити със сняг полета, само в далечината, над ниските сгради на градчето Босгард, се издигаха струйки дим — а около самата кула, въпреки годишното време, цъфтяха рози, макове, лалета и прочие любими на Лапад цветя. Някъде там пърхаше и Аннет, безнадеждно влюбената в Трикс цветна фея. Може би тя щеше да отнесе писмото. Но за съжаление, ако се отдалечеше от кулата през зимата, веднага щеше да замръзне и да умре…

— Птица… — каза замислено Трикс. — Трябва ми птица — силна и смела, способна да лети през нощния мрак, през сняг и снежна буря. Да лети неуморно и да отнесе моето съобщение до родителите ми…

Със смутен писък някъде отгоре се спусна огромна бяла сова. Трикс дори се отдръпна, когато тя кацна на перваза на прозореца и недоумяващо огледа стаята. От клюна на совата стърчеше миша опашка.

— Ти не се ли страхуваш от магьосници? — попита Трикс за всеки случай.

Совата преглътна и подозрително спря поглед на момчето.

— Отнеси писмото ми в графство Соийе — каза Трикс. — Предай го лично на херцог Рат Соийе. Става ли?

Совата протегна напред крак с остри нокти. С известна предпазливост Трикс уви писмото около него, след което го стегна с връвчица. Още веднъж повтори:

— Значи, в графство Соийе, лично на херцога…

Совата го изгледа презрително и отлетя.

Изпращайки писмото до родителите си, Трикс веднага се почувства по-добре. И дори да беше сам-самичък в кулата, и дори да имаше само картофи и замразено свинско за ядене — храна засищаща, но не и празнична. Все пак някакво новогодишно настроение започна да се появява! Трикс затвори прозореца, запали няколко свещи, защото слънцето вече клонеше към заник, и се опита съвестно да направи анализа на заклинанието.

Заклинанието упорито се съпротивляваше.

Доскуча му и започна да изучава бюрото, на което предишните ученици на Лапад бяха оставили своите стенания, заклинания и послания. Въпреки че всеки ученик започваше обучението си със старателно почистване на бюрото, мръсотията в резките нямаше как да се почисти докрай. Имаше и жалвания от изучаването на мъгливи магически книги с отдавна изгубили силата си заклинания, и гневни коментари по адрес на магистър Лапад, и възторжена ода за красивата съпруга на босгардския барон (Трикс си спомни дебелата стара баронеса и недоумяващо сви рамене — на неговите години изобщо не можеше да осъзнае, че всяка възрастна жена някога е била красиво младо момиче). Всичко това Трикс беше чел и препрочитал многократно, но въпреки това си оставаше забавно.

И тогава Трикс забеляза и нещо друго.

Под всички стари надписи, почти напълно изтрит, имаше още един — от него по грифонската кожа бяха останали едва забележими резки. Вероятно светлината на свещите и на последните лъчи на залязващото слънце падаха на бюрото под такъв ъгъл, че старите редове да се появят.

— Клю… ключът… е под… пер… перваза… — прочете заинтригуваният Трикс. И сам се запита: — Какъв е този ключ?

Въпросът всъщност беше излишен. Стаята му не се заключваше с ключ, на ученика се позволяваше само резе. Единствената ключалка в стаята беше на тайното чекмедже на бюрото!

Трикс взе свещта, клекна пред единствения тесен прозорец и погледна под стърчащия перваз.

Отначало му се стори, че там няма нищо. Гладко рендосаното дърво, макар да беше прашно и покрито с паяжини, не скриваше нищо. Но когато Трикс приближи свещта и паяжината с лек пукот пламна, той забеляза, че едно парченце от дървесината сякаш се различава по цвят от другите…

Извади от бюрото стар, изтънял от времето нож за подостряне на пера и започна да чопли различното парченце. То леко се размърда. Накрая неохотно падна, а след него на пода тупна и съвсем истински бронзов ключ — малък, но със сложна изработка.

С бясно блъскащо сърце, усещайки дъха на предстоящо приключение, Трикс се втурна към бюрото. Вкара ключа в ключалката — влезе лесно и също толкова лесно се превъртя.

Преди да издърпа чекмеджето, Трикс облиза пресъхналите от вълнение устни. После дръпна ключа.

Чекмеджето беше празно. Беше малко, почти плоско чекмедже. Без каквито и да са тайни…

Не вярвайки на очите си, Трикс извади чекмеджето и го обърна — дали пък няма пергамент, залепен със смола на дъното, с могъщо древно заклинание? Завъртя чекмеджето от всички страни — ами ако някъде има двойно дъно или секрет?

Нищо!

Просто празно заключващо се чекмедже!

— Това не е честно! — извика Трикс. — Това е неправилно!

Целият му житейски опит, всяка логика му подсказваше, че ако тъжен и самотно скучаещ в празничната нощ чирак на магьосник намери древен ключ — този ключ трябва да отключи нещо важно. Тайна врата. Тайно чекмедже. Сандък със злато и скъпоценности, в най-лошия случай!

А тук — нищо.

Трикс духна свещите и навъсен се отправи в кухнята.

Смрачаваше се. Привечер вятърът се беше усилил и кулата едва забележимо се поклащаше под неговите пориви. Трикс се зае да си приготви празнична вечеря.

Картофите бяха обелени и весело къкреха в тенджерата с вряща вода. Не, навярно на картофите изобщо не им беше весело, но по някаква причина хората винаги се радваха на къкренето на готвеща се храна. Парчето свинско месо Трикс шпикова с моркови и няколко скилидки чесън, които намери в щайгата със зеленчуци, след което го натри със сол и черен пипер, наниза го на шиш и го сложи да се пече над огъня. Настроението на Трикс отново се подобри — може би причината беше в миризмата на храна, а може би — в изпразнената чаша вино.

Един магьосник може да бъде колкото си иска беден, в килера му може мишки да играят на прескочикобила, а в портфейла му да дрънкат само няколко незаконни (за магьосника!) медни гроша. Но две неща магьосникът със сигурност ще има в достатъчно количество — кафе и вино.

Кафето му е необходимо, за да може като се събуди късно сутрин, да свали от себе си летаргията и мързела, да седне на бюрото и цял ден бодро да измисля нови заклинания.

Редът на виното идва вечер, когато добре потрудилият се магьосник трябва да се отпусне, да свали напрежението от работата, да прочисти главата си и спокойно да заспи.

И ако се откаже дори само от един от тези два компонента, работоспособността на магьосника рязко спада, той става вял, раздразнителен и не може да измисли нещо стойностно.

Говори се, че някои велики магьосници от древността са творили своите заклинания, отказвайки се едновременно и от кафето, и от виното. Но мисълта за подобен експеримент беше толкова екстраординарна, че досега никой не беше рискувал да го повтори.

Така че Трикс си наля още половин бокал и седна пред камината точно навреме, за да завърти шиша и да не позволи на месото да изгори.

(В някои светове и времена може би ще се сметне за осъдително и достойно за порицание петнадесетгодишно момче ей така да си пие вино преди вечеря. За оправдание на Трикс и света, в който той живее, могат да се кажат три неща. Първо, ако опитате тяхното вино, щяхте да сте приятно изненадани от лекотата му. Второ, ако опитате местната вода, щяхте да сте неприятно изненадани от последствията за стомаха. И трето, вземете от петнадесетгодишния си син някое от любимите му безалкохолни напитки и от етикета внимателно прочетете неговия състав. Все още ли вярвате, че виното е по-вредно?)

Впрочем, в тази новогодишна вечер Трикс наистина се канеше да пие вино като възрастен. Беше му самотно, беше му скучно, всички го бяха забравили — дори Аннет остана да празнува Старата Нова година на поляната, в компанията на други цветни феи.

Ако сега по вратата на кулата почукат… ами, например… родителите му? Решили да посетят сина-нехранимайко и дошли — с пет карети, четиридесет войници охрана, три каруци с припаси…

Трикс се намръщи. Беше му мъчно за родителите, разбира се, но не чак толкова!

Не, нека по вратата на кулата да почука… да почука… принцеса Тиана! Тя щеше да влезе цялата премръзнала, уморена, покрита със сняг, трепереща от студ и глад и би казала: „Трикс, имам нужда от твоята помощ…“ А Трикс щеше да я сложи до огъня, да й даде чаша горещо вино с подправки (от подправките имаше само пипер, но нали той ще й помогне да се сгрее?), ще й помогне да свали покритите си със сняг дрехи…

Трикс почувства, че се изчервява. Всичко по-нататък се мярна пред него в една много вълнуваща, но някак размазана светлина. Може би е по-добре това да не бъде точно Тиана? А някаква друга принцеса, или дъщерята на барона, или онази симпатична червенокоса девойка, дъщерята на мелничаря… И какво, дъщерята на мелничаря също е достойна за помощ! Ето тя чука на вратата…

БУМ!

БУМ!

БУМ-БУМ!

Ударите бяха толкова силни, че Трикс подскочи от стола, виното се разля, а шишът едва не падна в огъня. От високия таван на кухнята се посипаха прах и малки камъчета.

Трикс се изправи и неволно опипа вярната си книга със заклинания на пояса. Ако нечия дъщеря можеше да почука така на вратата, то трябваше да е дъщеря на великан. Или направо самият великан. Което някак изобщо не го радваше.

Но тогава от тавана долетя леко стържене и Трикс осъзна, че ударите идват не отдолу, а отгоре! От плоския покрив на магическата кула!

Трудно беше да се спори с факта, че започва приключение! Но в същото време — не точно такова, каквото искаше Трикс. Приключението е добро, когато чука на вратата и любезно предлага да се отправите да търсите нещо, а не когато пада върху главата ти така, че стените се тресат!

Но нямаше какво да се направи. Трикс се втурна нагоре по стълбите — първо в стаята си, за мантията и жезъла, а после — на покрива на кулата…

Малката градинка, разположена на плоския покрив на кулата и заобиколена от бойници, беше цялата покрита със сняг. Само елхата, която преди два дни Лапад грижливо беше украсил с цветни фенери, тъмнееше със зеления си конус. Магическите светлинки по нея едва примигваха, почти без да прогонват тъмнината.

Трикс, стараейки се колкото се може по-гръмко и уверено да удря с жезъла в земята, обиколи целия покрив. Странна работа… никой и нищо…

Но защо тогава коледната елха е зелена? Кой е съборил целия сняг от нея?

— Кой е тук? Кой се осмелява да наруши моят покой? — гръмко и властно (във всеки случай поне той така се надяваше) извика Трикс.

За няколко секунди цареше тишина.

А после над главата му се раздаде силен и при това явно приглушен, сякаш се опитваха да говорят шепнешком, глас:

— Ти съвсем си остарял, Радион Иманил Крион Лапад. Заклевам те с твоето истинско име и изисквам да не извършваш никакво зло срещу мен! Съвсем си остарял, свил си се, станал си и по-нисък…

Сърцето на Трикс падна в петите. Бавно започна да вдига глава.

— Хайде, елхичке, запали се! — отново гръмогласно прошепнаха над главата му — и струя огън удари нежната горска красавица. Елхата пламна с ослепителен огън — и още преди Трикс да е вдигнал главата докрай, той вече знаеше какво, или по-скоро — кого ще види.

На около три метра над него, кацнал върху напречна греда от желязно дърво, седеше огромен оранжев дракон.

Разбира се, ако се подходи към въпроса обективно — например, да се вземе въже, да се измери дракона от върха на опашката до издадените напред извити рога, а след това да се нарисува груба негова скица и да се сравни с таблицата в „Енциклопедия по драконология“, то драконът щеше да е среден. Дори по-скоро малък. Просто драконче, дълго десетина метра, с размах на крилата двайсетина метра. И пламъкът му беше някак слабичък, не изгарящ — елхата се запали, но на камъните дори през ум не им мина да се стопят.

Но ако този малък дракон виси над вас, последното нещо, за което ще помислите, е да измервате дължината му. Още повече, че ако решите да го правите, това най-вероятно ще бъде последното нещо в живота ви, за което ще сте си помислили.

— А… — каза Трикс. — А-а-а-а-а…

— Ой… — изстена драконът, взирайки се в Трикс с кръглите си, с размер на голяма чиния, очи. — Ой… Ти не си Радион Иманил Крион Лапад!

— Н-не… — призна си Трикс, усещайки, че целият се облива в студена пот.

— А може ли да ми кажеш тайното си име, за да се защитя от теб? — с надежда в гласа попита драконът.

— Н-не… — поклати глава Трикс. Честно казано, той би го казал, ако разбираше за какво става дума.

— Знаех си — промърмори драконът, облъхвайки Трикс с горещия си дъх. — Дълбоко в душата си знаех, че всичко ще свърши зле…

— Аз също — кимна Трикс.

— Ако беше Лапад — продължи драконът, — щях да бъда в безопасност от твоята могъща магия. Бих изложил своя проблем, бих напомнил за дълга на честта му и бих получил необходимата ми помощ. Но ти си съвсем друг магьосник и пред теб аз съм абсолютно беззащитен!

Трикс малко се поободри.

— Така че ще трябва да те убия — тъжно завърши драконът. — Колкото и да не ми се иска…

Той шумно си пое въздух — и се изплю в Трикс. Трикс едва успя да отскочи, само краят на мантията му започна да дими.

— Ей, я не се върти така! — извика драконът, почти оглушавайки момчето. — Повърхностните изгаряния на кожата са много болезнени! А ако попадна точно в теб, веднага ще изгубиш съзнание и ще изгориш!

Той отново си пое въздух.

— Невидим могъщ щит от въздух и лед покри младия магьосник… — започна със заклинанието Трикс, но навреме забеляза, че драконът изобщо не изглежда притеснен — и предпочете да отскочи.

Друга струя огън мина покрай Трикс.

— Какви ги вършиш? — изненада се драконът. — Магията не спира драконовия пламък!

— Чакай, не може така! — възкликна отчаяно Трикс, виждайки, че драконът отново се готви да издиша огън.

Колкото и да е странно, това подейства. Драконът се изкашля, тромаво се намести на гредата и каза:

— Е, да, не може… Но нали никой не вижда?

— Как така никой? — вдъхновено излъга Трикс. — Десетки и стотици невидими духове-пазители обикалят около кулата! Ако ме убиеш — ще стане известно на всички!

Драконът сведе глава.

— Знаех си — промърмори той. — Знаех си… Е, добре. Ще играем.

— Какво? — изненада се Трикс.

— Ще играем на гатанки, както би трябвало да бъде при първа среща между човек и дракон. Три гатанки. Ако ги разгадая, имам право да те убия. Ако ли не, ще се разделим мирно.

— А ако аз разгадая твоите? — попита Трикс.

— Ще ти разкрия тайното си име и ще получиш власт над мен — мрачно каза драконът. — В определени граници, разбира се. Е, кой започва?

— Вие, драконите, сте майстори в разкриването на гатанки — съобрази Трикс.

— Разбира се! Добре, понеже още не можеш да се вземеш в ръце — ето я моята първа гатанка. Зиме и лято — с един цвят, що е то!

Трикс недоверчиво изгледа дракона. Той чакаше.

— Елха — каза Трикс, отклонявайки за миг поглед към догарящото дърво. — Е, или кое да е друго иглолистно дърво.

— Бих помолил да конкретизираш отговора! — възкликна драконът.

— Елха!

— Отговорът е приет — печално каза драконът. — Едно на нула в твоя полза. Добре, твой ред е.

— Ъ… — притесни се Трикс. — Добре! Колко сандъци със злато има в съкровищницата на крал Маркел Веселия?

— Осемдесет и четири големи пълни, шест средни, три малки. И още четиринайсет пуда злато под формата на парчета и малоценни украшения.

Челюстта на Трикс увисна.

— Ние, драконите, знаем всичко за златото — гордо каза драконът. — Едно на едно. И така, въпросът ми е… Сто дрехи и всичко без закопчалки!

— Зеле — каза Трикс.

— Добре си подготвен, млади магьоснико! — изрева драконът. — Две на едно… Задай си въпроса!

— Колко души живеят в Босгард? — попита Трикс, гледайки светлините в далечината. Съвсем случайно беше чул за това вчера на градския пазар.

— Осемстотин шестдесет и четири човека! — изрева драконът.

— Грешно! Осемстотин шестдесет и три! — извика Трикс.

— Моето е вярно! Моето! Преди час жената на каменоделеца роди момиченце!

Посраменият Трикс увеси нос.

— Ние, драконите, подушваме хората! — гордо каза драконът. — Това е ключ към оцеляването на нашия вид. Две на две! Сега третият ми въпрос… Веднъж крал Маркел Великодушния трябвало да екзекутира един магьосник. Но кралят бил в добро настроение и когато магьосникът бил отведен до ешафода, кралят му казал: „Кажи последните си думи! Ако кажеш истината, ще те обесим. А ако излъжеш, ще ти отсечем главата!“ Магьосникът помислил и казал последните си думи. След това кралят нямал друг избор, освен да отмени екзекуцията — в крайна сметка, думата на краля е свещена!

— Не е честно! — изкрещя Трикс. — Това е съвсем друга гатанка!

— Аз да не би да съм ти обещавал само детски гатанки да разгадаваш? — удиви се драконът. — Времето тече! Имаш точно една минута да отговориш!

— Каква е била вината на магьосника? — попита Трикс.

— Няма значение — насмешливо отвърна драконът. — Повярвай ми, кралят винаги ще намери някаква вина за кой да е магьосник.

Трикс усилено се замисли.

Драконът започна да си подсвирва. Тънки пламъчета плъзнаха от пастта му.

— Имам ли някаква подсказка? — попита Трикс. — Или може би пауза някаква да направя?

— Десет секунди — невъзмутимо каза драконът.

Трикс отчаяно мислеше. Ако каже истина… ще го обесят… Ако каже лъжа… ще му отрежат главата… а в какво е виновен — няма значение… Значи трябва да каже нещо, свързано с екзекуцията… с думите на краля…

— Времето свърши — тържествено изрече драконът. — Е?

— Магьосникът казал… магьосникът казал… — главата на Трикс се замая от вълнение. Представи си, че не стои на кръглия покрив на магическата кула, а в огледална стая, заобиколен от тълпа мъдреци… и всички мъдреци знаят отговора, само той, глупакът, не може да съобрази, а мъдреците от вълнение беззвучно шепнат нещо, хващат се за главите, прекарват длани по шиите, сякаш си ги прерязват… — Магьосникът казал: „Ще ми отсекат главата!“ — възкликна Трикс.

— Имаше подсказка! — закрещя драконът.

— Каква? Откъде? — изненада се Трикс.

— Тогава ми обясни хода на мислите си! — заплашително заповяда драконът.

— Ами… трябвало е да каже нещо, което да противоречи на думите на краля. Магьосникът това и казал — „ще ми отсекат главата“. Ако след това му отсекат главата, значи е казал истината и трябва да бъде обесен. А ако го обесят, значи е излъгал — и тогава би трябвало да му отсекат главата!

Драконът замълча и сухо изсумтя:

— Три на две. Ти позна.

— Какво станало с този магьосник? — полюбопитства Трикс.

— Нищо… Прекара още четиридесет години в затвора и умря от старост… — неохотно отговори драконът. — Давай третата си загадка!

Трикс се замисли. И каза:

— Какво има в тайното чекмедже?

— Какво тайно чекмедже? — притесни се драконът.

— В моята стая има бюро. В бюрото има тайно чекмедже. Какво има в него?

— Ако там няма нищо, тогава гатанката не е коректна! — реагира драконът.

— Ами… не, там има нещо — промърмори Трикс. — Има, да. Има нещо, което е необходимо на теб и на мен. Това, без което ние ще умрем. Това, което поддържа живота в света…

Драконът се замисли.

— Минута — злорадо напомни Трикс.

— Велико заклинание, което поддържа живота в света? — попита драконът.

— Не! — изкрещя Трикс. — Има въздух! В чекмеджето има въздух! Разбра ли, люспест глупако? Там има въздух!

— Въздух — това е все едно нищо! — опита се да оспори драконът.

— Да, ама не! Без въздух ти не можеш да летиш, да дишаш и да изригваш пламъци! Как това ще е нищо? Това е дори много! Три на две в моя полза! Ти загуби! Казвай сега своето тайно истинско име!

— Тайното ми име е… — драконът преглътна. — Тайното ми име е Елин Абулла Мумрик.

Настъпи тишина.

— Елин Абулла… Мумрик? — уточни Трикс.

— Можеш да ме наричаш просто Елин — каза драконът. — Или просто Абулла.

— Заклевам те в тайното ти име Елин Абулла Мумрик да не ми причиняваш никаква вреда, явно или неявно, открито или тайно, умишлено или случайно! — тържествено декларира Трикс. — А аз обещавам да те наричам просто Елин.

— Благодаря — мрачно отвърна драконът. — Благодаря и за това.

— От Самаршан ли си? — попита Трикс, чувствайки, че опасността е отминала и може да се отпусне.

— Да — драконът внезапно пъхна глава под крилото си и подви опашка. — От самото сърце на знойната пустиня…

— Какво правиш? — изненада се Трикс.

— Не се притеснявай. Летях три дни и три нощи. Претърпях много опасности. И всичко това напразно! Трябва да се успокоя… затова заемам зародишната поза от яйцето.

На Трикс му стана някак неудобно. Той посипа със сняг догарящите останки на елхата, после постоя до стената, гледайки ярките светлинки на Босгард, където хората се приготвяха да отпразнуват Старата Нова година, а каменоделецът — и раждането на шестата поред дъщеря. Накрая се върна при дракона.

— Аз съм в яйцето… — мърмореше драконът. — Нищо не ме притеснява. Всичко е добре. Наоколо е здрава твърда черупка. Всичко е добре. Топло и спокойно ми е. Нищо не ме притеснява…

— Елин? — повика го Трикс.

Изпод крилото се подаде крайчецът на физиономията му и едното око се отвори.

— Искаш ли да ядеш?

Елин показа цялата си глава.

— А какво имаш? Млада принцеса?

— Ядеш принцеси? — ококори се Трикс.

— Не, но хората вечно предлагат принцеси на драконите — тъжно каза Елин. — Да не мислят, че да ядеш сурово разумно същество е по-добре, отколкото добре изпечен, дори леко прегорял свински бут?

Трикс подуши въздуха.

— Ой! — възкликна. — Стой тук, не ходи никъде, аз ей сега се връщам!

Половин час по-късно двамата седяха на покрива (драконът беше слязъл от гредата и се беше проснал право в градинката на Лапад) и ядяха свинско с картофи. Драконът поливаше храната с бира от бъчонката, която Трикс с усилие беше домъкнал горе. Трикс разумно пиеше скъпо и рядко планинско кафе.

— Нямам късмет — каза Елин, деликатно отхапвайки килограмов залък месо. — Цялата ми надежда беше в Лапад… казват, че макар да е много суров, бил удивително могъщ.

— Аха — неопределено измърмори Трикс.

— А Лапад има дълг пред моя род — дълг на честта. Реших да го помоля за помощ… А ти какво правиш тук, млади магьоснико? Нима си победил Лапад в двубой? Или той е напуснал, оставяйки ти своята кула?

— Аз ’ъм ’егоф уеик — изфъфли с пълна уста Трикс.

— Какво?

— Аз съм негов ученик! А той е далеч…

Елин моментално се надигна. Вдигна глава и пусна към небето огнена струя.

— Какво правиш? — възкликна Трикс (вече беше разбрал, че тази вечер ще възкликва повече, отколкото за целия последен месец).

— О, късмет! О, щастие! — извика драконът. — Щом ти си ученик на Лапад, а него го няма, тогава дългът на честта преминава към теб!

— Наистина ли? — не повярва Трикс.

— Кълна се в майка си! — възкликна драконът и притисна лапа към гърдите си. — Такъв е законът. А законът на честта е по-важен дори от тайното ми име!

— И сега какво? — предпазливо попита Трикс.

— Сега ще дойдеш с мен в Самаршан — тържествено каза Елин. — И ще помогнеш да спасим света!

Трикс въздъхна и обречено каза:

— Някак изобщо не се съмнявах, че накрая ще стигнем точно до това…

Нервни, но и радостни са приготовленията за път, когато се каниш да отидеш на почивка. Прислужничките трескаво кърпят бельо и ризи, кочияшът смазва осите на каретата, децата тъпчат в куфарите всичките си играчки, а жената — бурканчета с мазила и ароматни соли срещу простуда.

Прости, но тягостни са приготовленията за изгнаниците. Вързопче с твърда питка, комплект бельо, кралски указ със заповед да те пуснат на границата и да те натирят… е, и последния щрих — да глътнеш семейните диаманти и да се надяваш, че по пътя към границата няма да тръска много силно.

Но приготовленията, когато се отправяш в търсене на приключения, са съвсем друга работа. Какво да вземе със себе си един млад магьосник? Книгата със заклинания и жезъла. Останките от загорялото месо и шепа черни сухари. Манерка с вода, нож и кутия кибрит. Чиста риза и втори панталон (особено опитните авантюристи твърдят, че дори може да жертваш чистата риза, но резервен чифт гащи са задължителни — ако, разбира се, имаш).

И това е всичко, може би.

Оставаше само да напише бележка на Лапад.

Трикс постави молива в устата си. Остави го, взе перо и внимателно го подостри. Отново взе молива, отново подостри перото.

И накрая се реши.

Трикс помисли малко и плътно задраска „любим“, а вместо него написа отгоре „предан“. После помисли още малко и продължи отдолу:

Сега вече приготовленията бяха приключени…

— Постави накрая Т.С. — посъветваха Трикс отзад. — Съкратено от Трикс Соийе. Винаги правят така, ако добавят нещо след подписа.

— О, благодаря ти, Аннет — каза Трикс.

— А преди това, което си допълнил, напиши П.П. — каза увисналата във въздуха точно зад рамото на Трикс Аннет.

— Аха… а какво означава това?

— Пълен простак! Подъл предател! Плашлив подлец! — със сълзи в гласа изплака Аннет.

— Ама ти… какво… защо така… — смути се Трикс.

— Искаше да тръгнеш без мен? Искаше да ме зарежеш?

— Аннет…

— Ще умра без теб! — изкрещя Аннет. — Това разбираш ли го?!

— Но… тук е студено… а в Самаршан е горещо.

— Глупчо! Аз съм твой фамилиар! Магически спътник! Ако си далеч от мен — магията ще се разруши и аз ще умра!

Трикс се разстрои. За това някак не беше помислил.

— Наистина ли? — попита той.

— Не бих искала да проверявам вярно ли е или не — отвърна Аннет.

— Аз също — въздъхна Трикс. — Ами… влез във вътрешния ми джоб.

— Трикс, наистина ли искаш да тръгнеш с този дракон? — много сериозно попита Аннет.

Трикс сви рамене.

— Драконите са много умни — осведоми го Аннет. — Те живеят хиляди години и през това време натрупват много опит и коварство. Не, те никога не лъжат директно… това го смятат за неспортсменско. Но ако могат да изопачат малко… А да пожертват човек — независимо дали е магьосник или не — това за тях е нищо! С огън!

— А хора ядат ли? — попита Трикс.

— Ако няма нищо друго — каза Аннет. — Но не от това трябва да се притесняваш. Притеснявай се, че може да те заблуди.

— Аз знам истинското му име — напомни Трикс.

— Няма значение — въздъхна Аннет и кацна на рамото на Трикс, откъдето ловко се вмъкна във вътрешния джоб на мантията. — Добре, да тръгваме!

Честно казано, Трикс беше много изненадан. Очакваше Аннет да положи максимални усилия, за да го задържи у дома. Да предложи да изчакат Лапад, да проточва времето. А тя…

Сви рамене, взе свещта, погледна за последен път стаята си и се отправи към покрива. Раницата с багажа метна на гърба си.

При появата му Елин Абулла радостно размаха крила.

— Не ме излъга, млади магьоснико! О, аз съм най-щастливият дракон! Така, сега ме слушай! Пренеси се в оазиса Три кладенеца, който е северно от великия град Дахриан, столицата на Самаршан. Там, след три дни и три нощи, а ако има попътен вятър и благоприятни условия за полет, може и малко по-рано, ще се срещнем с теб…

— Хей! — възкликна Трикс. — Почакай, Елин! Не мога да се пренеса там!

— Защо? — изненада се драконът. — Нали владееш телепортацията? Ние, драконите, не можем да я използваме, защото магическата сила, необходима за това, е право пропорционална на телесната маса…

— Не съм бил там — извъртя се Трикс. — А дори най-изкусният маг не може да се пренесе в непознато място!

— Ой… — огорчено въздъхна Елин. — Ой-ей-ей… А ако ти възпея оазиса в дълга и красива балада — ще можеш ли да си го представиш ясно и подробно? Слушай само… Слънцето е горещо, пясъкът е горещ, камилата е гореща, устните са горещи, чалмата към главата е прилепнала, халатът е тежък като кошмар, да пия искам… Никакви следи наоколо, какви ти следи в пустинята… Керванджийо, ако пак объркаш пътя, ще те набия с пръчката, с която подкарваш камилата! Трите кладенеца, къде са трите кладенеца…

Драконът млъкна и поклати глава.

— М-да. Няма да се получи. Знаеш ли, на твоя език звучи някак не много убедително… И сега какво ще правим?

— Мислех, че ще ме качиш върху себе си — смутено каза Трикс.

— Аз? Теб? Да те кача? — драконът явно се разстрои. — Разбираш ли, млади магьоснико…

— Наричай ме просто Трикс.

— Това тайното ти име ли е? — поинтересува се драконът.

— Не, най-явното.

— Жалко. Но виж какво, Трикс, драконите не са камили. За един дракон е много обидно да носи човек… освен ако не е в ноктите му.

— В ноктите не искам — поклати глава Трикс. — На гърба. Видях такива рисунки в летописите.

— В летописите такива рисунки има, че да изгориш от срам — сухо каза драконът. — Не… това е неприлично. А и трудно, честно казано.

— Трудно? — шокира се Трикс. — Ти си толкова огромен! А аз — малък. И мършав.

— Е, не си чак толкова малък… — драконът явно се смути. — Мислиш, че след като сме големи, значи можем да носим всичко?

— Ами…

— Всъщност сме много леки! — тихо каза Елин. — Силни, но леки. Аз например тежа колкото човек.

— Какво? Стига си лъгал! — не повярва Трикс.

Елин въздъхна и подгъна лапи.

— Ами тогава провери. Опитай се да ме вдигнеш.

Трикс недоверчиво приближи до дракона и посегна към огромната лапа. Разбира се, не успя да я вдигне, но поне леко я отлепи от покрива.

— Как мислиш, че летим? — попита Елин. — Единствено за сметка на лекотата. В нас всичко е много тънко и леко. Кости, люспи… дори зъбите. Когато ми окапят, ще плуват във водата!

— Уау — ококори се Трикс. — Но аз наистина не мога да се пренеса в тези твои Три кладенеца. Няма начин! Мога да тръгна с кон. И след два или три месеца…

— Ще трябва да преодоляваш реки и планини… — въздъхна Елин. — Добре. Но обещай, Трикс, че на никого никога няма да кажеш, че си летял на дракон!

— Кълна се! — каза Трикс.

— Качвай се на гърба ми…

Колкото и лек да беше драконът, той наистина се оказа много силен. Люспите му бяха груби, да се седи на тях беше много трудно.

И хлъзгаво.

— Ще падна — каза Трикс. — Със сигурност ще падна.

Елин отново въздъхна.

— Момент…

Люспите на гърба на дракона внезапно се изправиха и Трикс усети как потъва в дълбока ниша между лопатките, застлана с мека, ефирна козина. После люспите над главата му се събраха, оставяйки само малък отвор, в който се виждаше тъмнеещото небе и блещукащите между облаците редки звезди.

С тежко клатушкане драконът приближи към края на покрива и се покатери на стената. Разпери огромните си крила, размаха ги.

И скочи надолу!

Сърцето на Трикс потъна в петите, главата му се завъртя. Но Елин леко и непринудено премина в плавен полет, после набра височина и полетя над нощната земя.

— Страхотно! — възхити се Трикс. Да лежи в нишата на гърба на дракона беше толкова уютно, по-добре дори отколкото в леглото! — Толкова е удобно да се лети върху теб!

— Точно затова не искаме хората да знаят за това! — изрева драконът. — Представяш ли си какво ще настане?

Трикс си представяше. Отначало ще убеждават драконите да пренасят хората на дълги разстояния. После ще крадат или ще купуват яйцата им (страстта на драконите към златото е всеизвестна). И накрая просто ще ги поробят и ще ги принудят да носят върху себе си аристократи и магьосници.

— Няма да кажа на никого! — извика Трикс. — Честна дума!

Драконът не отговори. Полетя на югоизток, Трикс усещаше ритмичното движение на огромните му раменни стави, а в стомаха му от време на време нещо тихо къркореше. Да летиш се оказа толкова прекрасно, че потъвайки в сън, Трикс си помисли: „Това е най-хубавата ми Стара Нова година!“

— Елин! А не може ли да летиш по-ниско? Много е студено!

Елин не отговори, само рязко си пое дъх — и в стомаха му нещо закипя. Тялото на дракона веднага започна да се нагрява.

— Благодаря, това е! — признателно каза Трикс.

Елин шумно издиша пламък, но така и не отвърна нищо.

На сутринта спряха в края на гора. Тук почти нямаше сняг, макар че още беше зима, въздухът беше студен, а земята — твърда, замръзнала. Трикс изтича в храстите, а драконът отлетя по-нататък в полето и постоя няколко минути там наежен, хвърляйки погледи към момчето. После Елин отлетя на лов и се върна с пълна с яребици уста — вече изпечени. Трикс изяде една, а останалите ги глътна драконът, след което нацупено се оплака:

— Малки са ви птиците тук. При нас, в Самаршан, птиците ни са с размери на крава! И не летят — драконът се почеса по носа с върха на крилото, след което честно добави: — Вярно, бягат бързо и трудно се стигат. А и ритат болезнено.

— Слушай, Елин — на дневна светлина Трикс най-сетне беше успял внимателно да огледа дракона. — Ти само два крака ли имаш?

— А колко трябва да имам? — възмути се драконът. — Две лапи, две крила. Стигат ми!

Той протегна крило напред и ловко зачопли между зъбите си с ноктите, които стърчаха от сгъвката на крилото… при човек това място би отговаряло на лакът.

— Обикновено рисуват драконите с крила и четири крака — поясни Трикс.

— А при нас обикновено рисуват хората в доспехи и с огромни мечове — Елин поклати крила. — Ако имах четири крака и крила, щях да съм с шест крайника. И щях да съм насекомо. Как мислиш, приличам ли ти на муха?

— Какво говориш, изобщо не приличаш! — запротестира Трикс.

— Два крака и две крила са напълно достатъчни — тъжно отсече Елин.

От гледна точка на Трикс драконът, седящ на двете си лапи, най-много от всичко наподобяваше на гигантско оранжево пиле. Но той благоразумно не го каза на глас.

— Драконите магически създания ли са?

— Най-магическите! — увери го Елин.

Под мантията на Трикс нещо се размърда и Аннет изхвърча навън:

— Лъжа! Изобщо не сте магически!

Драконът присви очи, опитвайки се да разгледа Аннет. После съчувствено каза:

— Какво е това? Някакъв паразит, който живее по теб?

От възмущение Аннет загуби дар слово и се разтрепери във въздуха, разпръсквайки цветен прашец около себе си.

— Това е фея! — застъпи се за нея Трикс. — Това е моята фея… моят фамилиар. Тя е вълшебна и много могъща!

— Наистина си велик магьосник, ако и да си още ученик — промърмори драконът. — Ей, фея, не исках да те обидя! Ние, магическите същества…

— Аз съм магическа! — изкрещя Аннет. — И минотаврите, грифоните, мантикорите, еднорозите. А вие, драконите, сте най-обикновени, като хората, елфите и гномите!

— Защо? — изненада се драконът.

— Защото при магическите създания умението да правят магии е вродено! А вие го учите! Вие просто живеете много дълго, затова и умеете много!

— Не знаех — смути се Елин. — Винаги съм мислил…

— Всички магически същества знаят! — продължи да се гневи феята. — Затова и не ви обичаме вас, драконите! Вие сте най-обикновени, фукльовци такива.

— Аннет, ще се простудиш — Трикс хвана с два пръста за колана разярената фея и я скри под дрехите си. — Елин, да отлитаме.

— Можеше да ме предупредиш, че не тръгваш сам… — промърмори драконът. Изглеждаше много объркан.

През целия ден летяха над предпланини. Прелетяха много високо над владенията на барон Исмунд — хората отдолу ги забелязаха и започнаха възторжено да тичат напред-назад, пускайки в небето стрели и фойерверки. Очевидно се радваха. Спуснаха се да хапнат на склона на планината, до някакво стадо. Овчарят беше изчезнал някъде, така че нямаше как да купят овце, наложи се да вземат няколко просто така.

— Тук живеят много гостоприемни хора — успокои го драконът. — Никога не спорят, ако вземеш чужда овца…

Аннет трябваше да се задоволи с цветния прашец на дивите еделвайси, които растяха на планинския склон.

Нощта също прекараха в полет — Елин обясни, че драконите могат да спят и да летят, без да се отклоняват от курса. А на сутринта вече бяха близо до границата със Самаршан и кацнаха на високопланинско плато покрай една от граничните крепости. През нощта беше студено, но щом слънцето изгря, бързо се затопли. На зелената ливада разтвориха чашки бледи диви цветя и ободрената Аннет се отправи да закуси. Елин с въздишка съобщи, че те самите ще трябва да погладуват — по тези места нямало какво да се ловува.

Трикс, който вече съвсем свикна и спря да обръща внимание на размерите и плашещите зъби на дракона, се протегна на тревата и като гледаше към ясното синьо небе, попита:

— Елин, какво толкова се е случило при вас? Защо реши да се обърнеш за помощ към магьосник?

— Ние, драконите на Самаршан, сме в голяма опасност — уклончиво отвърна Елин.

— Е, това го разбрах. Но за какво точно става дума?

— Чувал ли си нещо за Прозрачния бог?

— Да, малко. Той е нещо като вожд на някакво племе, нали?

Драконът се засмя.

— Вожд на някакво племе? Да, преди година беше точно така. Всъщност дори преди половин година. А сега е на косъм да стане Велик везир при султан Абнувас.

— И какво от това?

Драконът въздъхна:

— Виждам, че макар и могъщ магьосник, от тънкостите на политиката не си твърде изкушен. Султан Абнувас не решава нищо в Дахриан. Всичко зависи от Великия везир. В продължение на много години това беше Аблухай, учил в университета на град Джарум, човек мирен и обичащ радостите на живота. При него и в Самаршан беше по-спокойно, и с вашето кралство отношенията бяха мирни, дори и с Кристалните острови търговията процъфтяваше. Но откакто вождът на номадско племе Алхазаб, да не скверня устата си с неговото име, се обяви за Прозрачен бог — всичко се промени! Вече цял Самаршан, от планината Амалай до солените блата Арокко, от морето Кьорт до пустинята Инкуш, се кланя на Алхазаб, само в Дахриан мирът и покоят все още са се съхранили. Но това няма да е за дълго. След по-малко от месец вождовете на племената ще се съберат в Дахриан и ще обявят Алхазаб за новия Велик везир. А първото нещо, което ще направи той, е да обяви война на вашето кралство!

От изобилието на необичайни имена в главата на Трикс всичко се обърка.

— А този… Абну… Аблу…

— Алха — подсказа драконът. — Имаш предвид Алхазаб, Прозрачния бог?

— Ами да! Той иска да воюва ли?

— Не, той е за мир в целия свят. Стига той да управлява същия този свят.

— Помисли малко — сви рамене Трикс. — Винаги е така. Повоюваме, повоюваме — и после се помирим.

— Този път ще е различно — зловещо каза драконът. — Да започнем с това, че Алхазаб неслучайно е наречен Прозрачен бог! Той има сила, превъзхождаща не само човешката, но и магическата!

— И драконовата? — полюбопитства Трикс.

Елин не каза нищо.

— Това е лошо — огорчи се Трикс. — Но ние имаме много велики магьосници, огромна армия и необятна територия, където може да разиграваме врага, докато не падне от умора. Винаги така сме побеждавали. А вие, драконите, какво общо имате с това?

— Преди деветстотин деветдесет и девет години драконите от цял свят избягали в горещите пясъци на Самаршан — започна Елин. — Първо, така сме се скрили от злите хора, и второ, на юг се чувстваме много по-добре. Ние обичаме топлото. Е, разбира се, разни чешити напук останали и на север, и на изток, и на запад, но като цяло почти всички дракони сега живеят в Самаршан…

— Чувал съм нещо подобно — кимна Трикс.

— На никого не пречим, живеем си кротко — с обида в гласа възкликна Елин. — Е, някоя овца, някоя камила… торба злато понякога… а принцеса — това пък съвсем рядко, но ти ще видиш тези южни принцеси, това си е абсолютен холестерол!

— Какво? — не разбра Трикс.

— Няма значение — не се впусна в обяснения Елин. — Накратко, проблемът е, че когато се установихме в пустините на Самаршан, сключихме Общ договор с Великия везир. Три пъти на хиляда години всички дракони са длъжни да се подчинят на везира и да застанат на негова страна във война. Първият път беше преди седемстотин години, когато от океана доплаваха медноглавите воини. Вторият път — преди сто и шестдесет години, когато помогнахме да се отблъсне атаката на Маркел Разумния и да се сключи мир с твоето кралство.

— Четох в летописите, че Маркел Разумния спрял войската близо до Дахриан и сключил мир само от добра душа и заради неприязънта си към кръвопролитията! — ахна Трикс.

Драконът само изсумтя.

— А третия път? — попита Трикс.

— Той ще настъпи, когато Алхазаб дойде на власт — каза Елин. — Всички ще тръгнем на война. Нямаме друг избор, дълг на честта е, сам разбираш. Ние ще ви изгорим всички, а вие ще ни убиете всички. И ще остане само Алхазаб с армията си.

— Значи трябва да се направи нещо! — възкликна Трикс. Той много ярко си представи ужасната картина — хиляди дракони, които пикират над градовете и ги обливат с потоци пламъци… летящи срещу драконите стрели и заклинания… а в далечината, в безопасност, свирепите воини на злия Алхазаб чакат своя час.

— Разбира се, че трябва! — съгласи се Елин. — Нали затова реших да повикам Лапад на помощ. Е, не се получи с Лапад — получи се с теб. Така че трябва да измислиш нещо.

2

Последният ден беше най-трудно да се лети. Летяха над пустинята, широките крила на дракона ритмично пореха въздуха. Трикс, разбира се, вече не се криеше в меката козина под люспите — седеше на гърба на Елин и се наслаждаваше на топлия въздух, блъскащ в лицето му. Слънцето, впрочем, грееше прекалено жарко, трябваше да придърпа качулката на главата си.

— Далече ли е още? — попита Трикс, докато гледаше мяркащите се под тях бели руини, полускрити в дюните жълт пясък.

— Казах ти — не е далече!

За известно време Трикс млъкна, но след поредната дюна или поредната самотна руина не издържа и попита:

— А сега?

— По-близо е!

— Защо е толкова пусто тук, Елин?

— Защото това е пустиня!

— Как се живее тук?

— Тук не се живее. По пустинята само се ходи — от оазис до оазис.

Трикс въздъхна. В неговите представи Самаршан беше топла страна, но в същото време зелена, покрита с мистериозни гъсти гори. Пустините би трябвало да са нещо като полянки в гората, но покрити не с трева, а с пясък. В действителност пустинята се оказа подобна на море. Море от сух горещ пясък, с пясъчни вълни-дюни, с редки острови-оазиси и древни руини — останки от забравени корабокрушения…

— Не ти харесва Самаршан — не попита, а заяви драконът.

— Не много! Обичам, когато има дървета. Когато има реки, трева…

Трикс каза това и се натъжи. Приключенията са нещо хубаво, и когато е топло — също е страхотно. Но пустинята му навяваше тъга.

— Не се притеснявай — след кратко забавяне каза драконът. — Тук не е чак толкова лошо. Не си видял как пустинята оживява през пролетта. Как вечер, при залез-слънце, дюните пеят. Как сутрин слънцето обагря дюните в розово. Как през нощта, когато задуха студен вятър, животните излизат от дупките си, как се носят керваните, как разбойниците правят своите набези…

Трикс малко се ободри.

— Виждаш ли тъмното петно отпред? — попита драконът.

— Да.

— Това е Три кладенеца. Оазисът, в който от хиляда години живее семейството ми… — драконът неочаквано въздъхна. — Ох… какво ли ще стане сега…

— Какво? — подозрително попита Трикс.

— Ти не се притеснявай… теб това… Проблемите са си мои. Аз тръгнах за магьосник без разрешение. Това беше изключително моя инициатива.

Нещо в интонацията на дракона не се понрави на Трикс. И дори по-лошо, отколкото да не му се понрави — изглеждаше му познато…

— Казах ти, че драконите вечно нещо премълчават! — прошепна под яката Аннет. — Повярвай на инстинкта ми — чакат ни големи изненади!

Трикс стисна по-здраво магическия жезъл в ръце и се подготви да посрещне всякакви изненади въоръжен.

И изненадите не го накараха да чака. От тъмното петно на оазиса се издигнаха два дракона и започнаха стремително да приближават към тях — единият оранжев като Елин, а другият — зеленикавожълт. Драконите бяха огромни, поне два пъти по-дълги от Елин, и изглеждаха много заплашително!

— Как ни уплаши! — изрева оранжевият дракон, като зави и се пристрои отдясно на Елин.

Зелено-жълтият дракон се пристрои отляво и едва ли не проплака:

— Никога повече не прави така! Запомни, малък, никога!

Трикс съвсем ясно разбра какво точно става. И това разбиране изобщо не му хареса.

— Докарах магьосник! Вижте, това е магьосник! Велик магьосник! — отчаяно извика Елин. — Той е ученик на Радион Лапад, който ни е длъжник по законите на честта! И аз го доведох на помощ!

Две големи глави (в Трикс се появи неприятното усещане, че тези дракони могат да го глътнат, без дори да го дъвчат) се извъртяха към Трикс. Внимателно го разгледаха. После оранжевият дракон заяви:

— Това е дете, Елин. Дори най-добрите човешки магьосници са слаби, а децата им изобщо за нищо не стават.

— Е, не е чак съвсем дете — замислено добави зелено-жълтият дракон. — Предполагам, че е на същата възраст като нашето глупаче. Но това не променя нищо.

— Улучи в десетката, братко — прецени огромният оранжев дракон и бързо се устреми към оазиса.

— Не, аз ще кажа! — извика зелено-жълтият и полетя след него.

— Елин! — изкрещя Трикс. — Елин Абулла Мумрик! Заклевам те в истинското ти име — отговори ми на колко си години?

— Сто и петдесет! — изкрещя драконът и в гласа му се усети нещо като сълзи.

— Това на колко човешки се равнява?

— Петнайсет!

— Лъже! — изписка Аннет. — Лъже и дори не се изчервява! Това са не повече от десет човешки. Казах ти — ще те измами!

— Никого не съм мамил! — оправда се Елин и започна да се снижава. — Вие не ме питахте на колко съм години! А и какво значение има? Какво значение, в края на краищата?

Но Трикс вече не го слушаше. Той ужасено гледаше към оазиса.

Три кладенеца представляваше малко езерце, край което се извисяваха три скали. От всяка скала бликаше извор и водата му се стичаше в езерото. Езерото и скалите бяха обхванати от пръстен палми и други най-различни непознати южни дървета — някои тъмнозелени, други белезникави, сякаш покрити с пух, трети цъфтящи. Изглеждаше дори красиво.

Но това, което не изглеждаше красиво на Трикс, бяха двата дракона, застанали на брега на езерото. Единият беше оранжев и ако някой смелчага можеше да го измери, той със сигурност щеше да се окаже по-дълъг от петдесет метра. Вторият, жълтеникав, беше малко по-малък, но пък по-набит, по-як. Драконите гледаха към Елин много неодобрително. А около тях се суетяха и подскачаха двете дракончета, които ги бяха посрещнали.

Всичко това съвсем явно напомняше на банална семейна сцена — по-големите брат и сестра клюкарят на родителите провинилия се по-малък брат. Трикс почувства как под него Елин започна леко да трепери.

— Загази ли? — тихо попита Трикс. Но Елин го чу и отговори също така тихо:

— Когато от ушите на татко излиза дим по този начин — със сигурност съм загазил…

Явно от притеснение Елин се приземи доста тромаво и дори не на брега, а в плитката вода. От тласъка Трикс излетя от гърба му и се пльосна във водата. Възцари се угнетяваща тишина.

А после въздухът се разтресе от такъв рев, че по водата се образува вълна:

— Не осъзна ли, че ще се тревожим? Не знаеше ли, че майка ти ще бъде извън себе си от тревога и ще плаче?

Ушите на Трикс незабавно заглъхнаха и това беше добре, защото така поне можеше някак да издържи разговора на драконите.

— Е, за какво да се притеснявате… — промълви Елин.

— Помисли малко! — каза жълтият дракон. — А ако беше паднал в планините? Ако те бяхме загубили?

— Щяхте да се разстроите?

— А ти как мислиш? — отвърна жълтият дракон. — За никакви съкровища на света не бихме се разделили с теб. И ти го знаеш много добре.

— Дори за сто хиляди милиона кралски златни талера?

Отново настъпи тишина.

— Не задавай глупави въпроси! — изрева оранжевият дракон. — И не бива да поставяш родителите си в ситуация, в която ще трябва или да лъжат, или да изглеждат като алчни безсърдечни чудовища!

— Татко! Мамо! Доведох магьосник! — плахо прошепна Елин. Трикс бързо се изправи, отърси част от водата от себе си и дори хвана по-удобно жезъла.

Две гигантски и две огромни драконови глави приближиха до Трикс. От драконите лъхаше на печено месо, масло за горене и кой знае защо — на блато.

— Ученик на магьосник — каза (явно се стараеше да говори тихо) гигантският оранжев дракон. — Ниво на помощник. Доста способен.

— По принцип би могъл да се брои за магьосник — меко добави жълтият дракон. — Е… по човешките мерки…

— Алхазаб дори няма да го забележи — безпощадно допълни оранжевият.

— Защо така, скъпи? — каза жълтият дракон. — Ще го забележи и мимоходом ще го убие.

Трикс набра кураж и каза:

— Позволете ми да ви приветствам, уважаеми дракони. Вие, както виждам, сте бащата на Елин? А вие — скъпата му майка?

Драконите погледнаха мрачно към Трикс.

— Аз съм ученик на Радион Лапад — продължи Трикс, окуражен от мълчанието. — Вашият уважаем син ми напомни за дълга на честта на Радион пред вашето семейство. И аз съм готов да ви окажа цялата необходима помощ.

— Дали да не го изядем? — попита оранжевият дракон. — И да се престорим, че нищо не е било.

— Е, не е добре някак си… — намръщи се жълтата драконка.

— Вашият син ме повика да помогна! — изкрещя Трикс. — Ние сключихме споразумение, нямате право да ме ядете!

— Той е още непълнолетен! — отсече оранжевият дракон. — Какво споразумение може да се сключи с дете?

— Но аз научих истинското му име… — започна Трикс и веднага разбра, че езикът му е твърде бърз.

— Ще трябва да го изядем — въздъхна драконката. — Нищо лично, но… Единствено заради безопасността на Елин.

В мигове на опасност Трикс понякога съобразяваше доволно бързо.

— Законът! — изкрещя той. — Законът за първата среща! Три гатанки!

Оранжевият дракон, който вече беше раззинал паст, замръзна. И я затвори. След което хвърли унищожителен поглед към Елин.

Елин опита да се скрие зад гърба на Трикс, но не му се получи.

— Законът си е закон… — мрачно каза бащата-дракон. — Ще се състезаваш с всеки от нас по ред?

— Не, отбор срещу отбор! — заяви Трикс. — Вашият отбор и моят!

— А кой е в твоя? — предпазливо попита драконката.

— Моята фея!

— Е, благодаря ти — прошепна Аннет, излезе изпод мантията и изтръска водата от крилцата си. — Много ти благодаря. Винаги съм мечтала да си премеря ума с дракони!

— А ако ме бяха погълнали заедно с теб — това по-добре ли щеше да е? — озъби се Трикс.

В това време драконите леко се отдръпнаха настрани. Бащата-дракон и майката-дракон протегнаха шии нагоре и започнаха да си шепнат нещо. Шепотът, разбира се, беше прекалено силен и разбираем, но за съжаление говореха на драконски език, който според слуховете все още никой човек не беше успял да научи.

— Трикс, извинявай — виновно каза Елин. — Не мислех…

— Ще можеш ли да ми подскажеш? — попита Трикс.

— Никога не съм успявал да разгадая гатанките на татко… — тъжно призна Елин. — Знаеш ли… ако бързо се телепортираш…

Но Трикс нямаше намерение да признава неумението си, затова само поклати глава.

— Най-важното е да не измисляш някакви загадки за знание — посъветва го Елин. — Татко е на хиляда и триста години и знае всичко на света. И не измисляй никакви аритметични гатанки. Мама може да преброи космите на главата ти за една секунда. Също така не казвай и никакви логически гатанки — ние, драконите, сме много силни в логиката.

Двата гигантски дракона се върнаха при Трикс и Аннет. Братът и сестрата на Елин възбудено се въртяха край тях.

— Искам да уточним правилата! — каза Трикс.

— Добре, давай — изглежда случващото се забавляваше оранжевия дракон.

— Гатанките трябва да имат решение!

— Това е задължително — съгласи се бащата-дракон.

— Гатанката трябва да бъде решима!

— Това пък какво е?

— Ами… не трябва да задавате въпроси от рода на „колко дървета растат на най-големия остров в морето на Кьорт“.

— Там растат сто тридесет и две дървета, а още осем са изсъхнали.

— Но аз не знам това и не бих могъл да го знам! Нека гатанките да са такива, че да могат да бъдат разгадани от разумно същество на база общодостъпни знания!

Драконът се ухили:

— Това няма да ти помогне, малък магьоснико. Но аз съм готов да направя такава отстъпка. Какво друго?

— Гатанката трябва да има само едно решение! Без никаква двусмисленост!

— Искаш да кажеш, че не трябва да използваме парадокси? — поинтересува се драконът.

— Какво е парадокс? — смути се Трикс.

— Парадокс? Ами например, ако кажа „Аз винаги лъжа!“, истина ли казах или лъжа?

— Ако е истина… тогава ти винаги лъжеш… Но ако винаги лъжеш, тогава си казал истината… Получава се, че ако си казал истината, си излъгал, а ако си излъгал, то си казал истината! — Трикс кимна. — Хм, да. Това имах предвид. Да не се казват гатанки, които имат две противоположни решения.

— Добре — кимна драконът. — Съгласен съм, че това не е много спортсменско.

— Освен това можем да използваме парадокси като отговор! — гръмко изписка Аннет. — Това е оръжие с две остриета!

Драконът се усмихна.

— Е, започвайте!

— По-добре вие — учтиво отвърна Трикс.

В него изведнъж се появи плаха надежда. Въпреки цялата си самоувереност оранжевият дракон като че ли… нервничеше?

— Тогава слушай, човече! — изрева драконът. — Един магьосник сериозно се провинил пред драконите. Драконите го изправили на съд и казали: „Или ще те изядем, или ще те пуснем! Тук има два пергамента, на единия пише «изядем», а на другия — «пуснем». Сам избери своята съдба!“ Но магьосникът случайно забелязал, че и на двата пергамента е написано „изядем“. Какво е направил, за да се спаси?

„Той иска да ме изплаши — помисли си Трикс, който наистина усети хлад в гърдите. — Точно така, да ме изплаши! Това означава… означава, че неговите гатанки не са чак толкова трудни…“

— Мисля, че магьосникът е хванал драконите в измама! — прошепна Аннет. — И тогава не им оставало нищо друго, освен да го пуснат!

Трикс погледна към немигащите драконови очи. Улавяйки погледа му, драконът демонстративно се облиза.

„Изядем — помисли си Трикс. — Точно така, изядем…“

— Изядем… — каза Трикс.

— Какво?

— Магьосникът ще изяде единия пергамент, без да го чете! — внезапно се досети Трикс. — Ще каже, че не иска да избира, например! И тогава, за да разберат кой пергамент е изял, ще трябва да прочетат втория. И тъй като на втория също пише „изядем“, то на първия би трябвало да пише „пуснем“. Драконите няма да си признаят измамата! И ще трябва да пуснат магьосника.

— Това е правилният отговор — хладно каза бащата-дракон. — Добре, с простите гатанки се справяш. Сега казвай твоята гатанка!

— Може би нещо за феите? — прошепна Аннет в ухото на Трикс. — Едва ли знаят много за нас!

Трикс поклати глава. Какъв въпрос може да се зададе на същество, което е живяло толкова дълго, че е станало по-умно от всички на света?

Не, неправилно! Драконите изобщо не са по-умни. Те просто живеят дълго и имат добра памет. За хиляда години всеки ще се научи да смята добре, ще разбере всички тайни на света и ще се срещне с безброй мъдреци. Какво друго може да прави един дракон? Ръце няма, така че сам не може нищо да измайстори. Лети, прави магии и разговаря…

А какви слабости имат драконите?

Е, на първо място, те много обичат злато и скъпоценности. Не е ясно защо са им, но нито един уважаващ себе си дракон няма да се откаже от златото…

— В град Босгард — предпазливо започна Трикс, — живее един глупак. Показват го на всички гости на града, защото такъв глупак трудно се среща. Ако му дадеш да избира между медна и сребърна монета, той винаги избира медната. Защо?

— Това е много лесен въпрос — без да се колебае, отвърна драконът. — Глупакът си мисли, че жълтата монета е златна, затова я избира. Нали всички знаят, че златото е много по-ценно от среброто!

— Грешно! — извика Трикс. — Не е това! Глупакът всъщност разбира всичко много добре. Само че ако избере сребърната монета, никой не би му предлагал избор между сребърна и медна!

Известно време драконът раздразнено гледа в Трикс. После каза:

— Този отговор… този отговор може да е правилен. Но това е отвратително. Постарай се повече да не казваш такива чудовищни гатанки!

— Добре — каза Трикс. — Сега си ти.

— Един магьосник сериозно се провинил пред драконите. Драконите го изправили на съд и казали: „Или ще те изядем, или ще те пуснем! Тук има два пергамента, на единия пише «изядем», а на другия — «пуснем». Сам избери своята съдба!“

— Тази гатанка вече я каза! — напомни Трикс.

— Първо я чуй до края! Магьосникът случайно разбрал, че и на двата пергамента пише една и съща дума, но не знаел коя точно. Какво трябва да направи, за да се спаси — да вземе кой да е пергамент с надеждата, че там ще пише „пуснем“, или да го вземе и да го погълне с надеждата, че думата ще е „изядем“?

— Загазихме — промърмори Аннет, настанявайки се на рамото на Трикс. — Тук не може да има правилен отговор, всичко ще е на късмет!

Трикс погледна в немигащите драконови очи. И изведнъж… изведнъж му се стори, че вижда в тях не злост, а любопитство.

— Той трябва да направи пак същото. Ако и на двата пергамента пише „пуснем“, значи те така или иначе не са имали намерение да го изяждат, а само да го изплашат. А ако и в двата е пишело „изядем“… тогава логиката е както в първия случай.

— Да предположим — след кратко забавяне каза драконът. — Сега твоята гатанка.

— Един крал имал два екземпляра на древна магическа книга, последните, запазили се в целия свят. Делегация от магьосници отишла при него и казала: „Ти така или иначе не владееш магия. Продай ни едната от книгите за хиляда златни монети!“ Кралят помислил малко, после заповядал да му донесат едната книга… и какво направил след това?

Драконът се замисли. После кимна:

— Предполагам, че е дал на магьосниците възможност да й се полюбуват, дори им е прочел няколко реда от заклинание, за да възбуди още повече интереса им… След което им е поискал много по-голяма сума!

— Грешно — каза Трикс. — Той взел книгата и я изгорил в камината пред погледите на магьосниците.

Драконът се намръщи. А после се усмихна:

— Какво пък, правилно решение, макар и трудно. Ако остане само една, последна книга, тогава цената й ще се увеличи многократно… Добре, малък магьоснико! Чуй третата ми загадка. Един магьосник сериозно се провинил пред драконите. Драконите го изправили на съд и казали: „Или ще те изядем, или ще те пуснем! Тук има два пергамента, на единия пише «изядем», а на другия — «пуснем». Сам избери своята съдба!“ Но магьосникът случайно забелязал, че и двата пергамента са празни. Защо?

Трикс замълча. Въздъхна. И отговори:

— Защото животът и смъртта не се оставят на случайността. Каквото е да е написано на пергаментите — „изядем“, „пуснем“ или изобщо нищо, съдбата на магьосника не зависи от това. Всичко зависи от това, какво ще решат драконите — или какво вече са решили.

Драконът се усмихна.

— Какво пък, кажи своята трета и последна загадка.

— При млад магьосник долетял дракон и го помолил за помощ — каза Трикс. — Магьосникът знаел, че драконите са сурови и опасни. Но му казали, че това е дълг на честта. Как трябвало да постъпи младият магьосник?

Огромната муцуна на дракона се приближи плътно до Трикс. Известно време драконът го гледа. После обърна глава към Елин и каза:

— Признавам, че си избрал добър човек. Макар че по-правилно щеше да е да ни предупредиш за своето решение!

С неуловимо за погледа движение оранжевият дракон се изправи в целия си ръст. И каза:

— Трикс, признавам те за достоен за приятелство с дракони. Моето тайно име е Зуа Хамид Мируа.

— Уау — прошепна Аннет и стисна Трикс за ухото. — Уха-а…

— Но напразно си пропътувал пътя до Самаршан — продължи драконът. — Синът ми е твърде млад и наивен. Нито един от вашите магьосници не може да се бори с Прозрачния бог. Дори и ние, драконите… — той замълча. — Великият везир Аблухай тази сутрин призова всички дракони да се явят в Дахриан. Не знам каква ще бъде волята му. Може би ще реши да се бие с Прозрачния бог — и тогава ни очаква ужасна битка. А ако не… какво пък. Ако не, тогава Алхазаб ще стане Велик везир и ще ни изпрати срещу твоя народ. За теб, разбира се, първият вариант е по-добър.

— Мога да ви помогна! — искрено каза Трикс.

— Не. С нищо не можеш да ни помогнеш, Трикс Соийе, наследник на херцог и ученик на магьосник. Почини си, събери сили и си тръгвай за вкъщи. Утре през оазиса ще мине керван, който носи подправки към твоята страна. Всеки керванджия ще се радва да наеме магьосник — за охрана и да помага по пътя. Успех, магьоснико!

— Татко, но аз се постарах! — възкликна Елин. — Нима дори няма да опитаме…

— Не бива да се намесват слаби във войната на силните — наставнически каза Зуа. — Тръгваме! До Дахриан е цял ден полет!

Елин хвърли разстроен поглед към Трикс. Трикс също толкова разстроено сви рамене.

Междувременно драконите потеглиха на път. Сред дърветата на оазиса имаше разчистена (и изглежда не без помощта на огън) широка просека. Първи по нея се затича Зуа Хамид Мируа, като смешно подскачаше на двете си лапи, без да смее да разпери крила, докато не напусна пределите на оазиса. Последваха го братът и сестрата на Елин. После и майка му.

— Извинявай, че така се получи… — промърмори Елин и хукна след семейството си.

Един след друг драконите се издигнаха в небето. Направиха няколко кръга над оазиса, изчаквайки забавилия се Елин (сенки като от тъмни дъждовни облаци покриха Трикс), и се устремиха на изток. Минута по-късно за драконите напомняше само леката миризма, витаеща във въздуха.

— Аннет, ти нещо разбра ли? — попита Трикс, свали мантията си и я просна на камъка да съхне.

— Ами, първо, дългът на честта на Лапад е изплатен — практично заключи Аннет. — Ти се отзова на призоваването и няма значение, че после са се отказали от услугите ти. Второ, не те изядоха. Всъщност това е дори на първо място! Трето, в Самаршан така или иначе се задават сериозни неприятности. И трябва по-бързо да се изнесем оттук.

— Но така не се прави! — възмути се Трикс. — Това е все едно да четеш летопис за рицар, който е тръгнал да се бие с великан… а в първата кръчма му казват: „Великанът е прекалено голям, няма да се справиш с него…“ и рицарят се връща в замъка си. Такова не се случва!

— О, това всъщност се случва непрекъснато! — ухили се Аннет.

— В летописите никъде не пише такова нещо.

— Разбира се. Щастливи са тези хора, за които не пишат в летописите. Те не са умрели по време на чума, не са изгорели по време на пожар, не са извършили подвизи на война, не са прекарали петдесет години в тъмница и не са паднали, пронизани от копие в турнир. Сутрин те отиват на работа, след работа пият по чаша бира с приятели, след това помагат на сина си да издялка свирка, а на дъщеря си да си сплете косата, после обсъждат с жена си плановете за почивните дни и си лягат. Слушайки историите за войни и приключения, те ахкат, клатят глави и казват: „Колко е хубаво, че всичко това не се случва на мен!“ Животът им тече скучно, мирно и дълго. И когато умират от старост, за тях скърбят само безбройните им деца, внуци и правнуци.

— Ама що за щастие е това? — възмути се Трикс. — Да отидеш сам да се биеш с цяло стадо кентаври, като Грон Безразсъдния, да паднеш под копитата им и да се прославиш през вековете — това е щастие! Заедно с тридесет приятели да отбраняваш в продължение на три месеца планинско дефиле от армия гноми, като Лоран Мечтателя — това е подвиг, който ще се помни от поколенията! Дори да си ловък крадец, като Арен Клопен, който с невероятен риск и неподражаемо изкуство краде диаманта на Великия везир, а на следващия ден глупаво го проиграва на карти… за това ще пеят песни, чак докато хората не забравят как се краде!

Аннет снизходително погледна към Трикс.

— Любими, понякога ме удивяваш с наивността си. В момента бъркаш щастието със славата. А това са съвсем различни неща!

— Но нали можеш да бъдеш едновременно и известен, и щастлив! — разгорещено реагира Трикс.

— Възможно е — призна след известно замисляне Аннет. — Но повярвай ми, да си просто щастлив е много по-лесно и по-безопасно.

Трикс раздразнено махна с ръка. Какъв е смисълът да спориш с малка цветна фея? Какво разбира тя от човешкия живот?

— Как мислиш, далеч ли е от тук до Дахриан? — попита той.

— Все пак няма да се стърпиш, а? — каза Аннет. — А представяш ли си колко ще се притесни Лапад? Как ще се тревожат родителите ти? Какво ще каже Тиана, когато разбере, че геройски са те набили на кол?

Трикс нервно потръпна.

— Е, нали знаеш… ако винаги очакваш най-лошото…

— Ти първо си почини — ласкаво каза Аннет. — Набери плодове, хапни. Изкъпи се в езерото, че вониш на драконова пот. Поспи нормално на сянка. И после реши какво ще правим. А аз, с твое позволение, ще огледам оазиса да се подкрепя…

Феята отлетя навътре. Трикс помисли и реши, че в думите й има смисъл. Възползвайки се от отсъствието на Аннет (дори да е и фея, и магическо създание, и фамилиар, тя също така е и момиче!), той се съблече, изкъпа се в езерото и си изпра дрехите. Панталоните ги облече мокри, а всичко останало просна да съхне на жасминовите храсти. След като се поразходи малко из оазиса, той се натъкна на бананова горичка, а след това и на няколко дървета с непознати, но очевидно ядливи плодове (във всеки случай, съдейки по следите, драконите ги обичаха).

Когато след няколко часа Аннет намери Трикс, той спеше сладко на брега, в сянката на червените олеандри. Феята очевидно беше в добро настроение — от време на време хихикаше, летеше по доста сложна траектория и дори се пробваше да прави магии, което опитваше изключително рядко. Може би поведението й имаше отношение към цветята, чийто цветен прашец беше вкусила… но тъй като не знаем със сигурност, няма да правим необмислени заключения.

Може би просто главата й прекалено се беше напекла от горещото южно слънце?

— Трикс… — феята седна на челото на момчето и започна да удря с босите си пети по клепачите му. — Трикс, ставай, сънливко!

Трикс отвори очи, намръщи се и изтръска феята, което я доведе до още по-голям възторг.

— Какво си яла? — попита той.

— Нектар! — пискливо отвърна Аннет.

Трикс само въздъхна и тръгна към езерото да се измие.

— Сигурно си права — каза той. — Поспах и помислих, трябва да се върнем…

— Какво? — възмути се феята. — Веднага се предаваш? А подвизите? Приключенията? Славата?

Трикс я погледна изненадано.

— Но нали ти самата каза…

— Малко ли неща казвам! Но разбери, не трябва да отстъпваш! — противоречейки си, каза феята. — Щом са те призовали на помощ, трябва да помогнеш, независимо от последствията. Това е твой дълг!

— Какъв дълг?

Феята сбърчи чело.

— Ци… цивили… цивилизационен. Бремето на белия човек! Ти дойде в тези диви горещи земи, за да донесеш свобода и щастие.

— Всъщност дойдох, защото ме призоваха — каза Трикс. — Знаеш ли, аз дори си помислих: ами ако този Прозрачен бог не е толкова лош? Може би няма да тръгне на война?

— По-добре попитай керванджиите — посъветва го Аннет.

— Какви керванджии? — предпазливо попита Трикс.

— В другия край на оазиса… петима души, дванадесет камили… — Аннет се прозя и легна на пясъка.

Трикс само въздъхна и започна да се облича.

Това явно не беше керванът, за който спомена Зуа Хамид. Съдейки по товара, този пътуваше не към владенията на Маркел, а към Дахриан. На товарните камили бяха натоварени топове ленени тъкани, които в Самаршан се търсеха, но не можеха да ги произвеждат, дървени кутии с клейма на гномски майстори (гномите неведнъж се опитваха да се установят в Самаршан, но така и не се научиха да копаят мини в пясъка), връзки билки, криещи в себе си елфийски чудеса (елфи в Самаршан също не се бяха заселили, след като разбрали, че елф-стрелец, качен на палма, предизвиква в околните не трепет и уважение, а подигравателен кикот).

Керванът се водеше от смугли самаршанци — дебел брадат търговец в цветни дрехи, младият му брадат помощник (според местните традиции най-вероятно това беше племенникът му — смята се, че чужд човек ще бъде прекалено строг с младия търговец, а собственият му баща ще го разглези). Охранителите бяха само трима, но това бяха сурови воини на пустинята, омотани от глава до пети в някога бели дрехи — сега само внимателните им черни очи проблясваха в тесния процеп на бурнуса.

При появата на Трикс (за да не плаши мирните хора, носеше магическия си жезъл под мишница) керванджиите настръхнаха. Пазачите сложиха ръце на дръжките на извитите си саби (казват, че по принцип на местните ковачи не им се получавали правите мечове, а след това решили, че и извитата сабя си сече съвсем добре), юношата-помощник хвана дебела сопа, а самият търговец пристъпи напред и поглади брада.

— О, радост за очите ми, наслада за сърцето ми, чуден непознат, срещнат в диво място… Кажи ми, да не би да си могъщ дракон, превърнал се в човек с помощта на велика магия?

— Не, изобщо не съм дракон — смутено каза Трикс. — Аз съм просто ма… юноша.

Окураженият керванджия приближи по-близо и внимателно огледа Трикс.

— О, не си драконово отроче… ти си с миловидно лице и доста жилав, но не оставяш впечатление на свиреп воин. Какво правиш сам в средата на страшната пустиня, където всеки честен търговец може да те хване и да те продаде на пазара на роби за двадесет и пет сребърни динара?

— За двадесет — поправи го племенникът.

По някаква причина това уточнение не се понрави на Трикс.

— Долетях тук със своя дракон, о, най-честен от търговците — отговори той. — За нас, магьосниците, това е любимият метод на придвижване.

В погледа на керванджията се появи съмнение.

— О, най-силен от силните… Не смея да подлагам думите ти на съмнение, но обикновено магьосниците правят така… — той разпери ръце. — Фют — и се пренасят на друго място.

— Това е, ако те… тоест, ако ние бързаме — каза Трикс. — Но ако искаме да се насладим на красотата на природата, тогава пътуваме бавно.

Търговецът погледна към безкрайната пустиня и се почеса по върха на ухото.

— О, колко мъдрост има в твоите слова… — каза скептично.

Трикс забеляза, че пазачите започнаха бавно да се разпръсват, обграждайки го в кръг. Е, добре, не в кръг, а в триъгълник, но сега на Трикс някак не му беше до геометрията.

Той извади магическия жезъл и с всички сили удари по пясъка.

Ефектът беше неочакван. По правило жезълът на помощника при удар в земята свети, искри и издава съскащи звуци — като цяло ефектът е приблизително същият, както ако блъскаш по земята с тлееща сопа и случайно удариш змия. Но при съприкосновението с пясъка на оазиса — било заради необичайната повърхност, било заради различното ниво на магия в почвата или заради дългото пребиваване на дракони на това място — но жезълът реагира необичайно.

От земята със силна струя бликна извор, жезълът в ръцете на Трикс се изви и засъска, а палмата до тях се покри с цветове.

Пазачите бързо свалиха ръце от сабите и се престориха, че се разхождат, за да раздвижат схванатите си крака. Племенникът на керванджията започна да чисти една от камилите. А самият керванджия опули очи и прошепна:

— О, наказание за моите грехове… ти наистина си велик магьосник!

Трикс хвърли притеснен поглед на жезъла и кимна.

— О, най-добри и най-снизходителни… — търговецът се поколеба. — Ще ми бъде ли позволено да се обръщам към теб без „о“ в началото на всяко изречение и без цветисти епитети?

— Разбира се, позволено ти е — съгласи се Трикс.

— Сърдечно благодаря — кимна керванджията и протегна ръка на Трикс. — Да скрепим добрите си отношения с ръкостискане?

— Ами… добре… — и Трикс се ръкува с търговеца.

— Не си ли ми ядосан? — попита търговецът, докато енергично разтърсваше ръката на Трикс.

— За какво?

— Как за какво? За това, че се канехме коварно да те нападнем, да те вържем, да те закараме в Дахриан и да те продадем на пазара на роби!

— Така ли се канехте да постъпите? — изуми се Трикс.

В очите на търговеца проблесна искрено уважение.

— Само силен човек е способен да прости неуважение! — възкликна той. — Но трябва да си не само силен, но и мъдър човек, за да се престориш, че изобщо не си забелязал неуважението! Аз съм Васаб Куркум, скромен търговец от Дахриан. Окажи ми честта, бъди мой гост тук, а ако искаш — и спътник по пътя и господар в моя дом! Кълна се в честта на баща ми, че не ти кроя нищо лошо!

— Благодаря — отвърна смутеният Трикс. — С удоволствие…

— Ей, свирепи деца на пустинята! — извика керванджията към пазачите. — И ти, позор за моя род… Опънете палатките, слагайте масата. Днес ще пируваме! Нашият гост е велик магьосник!

Пазачите се засуетиха. Междувременно търговецът погледна смутено към бликащия в краката им извор и каза:

— Само в приказките съм чел за такова нещо, честна дума… Колко полезно би било в пустинята… но работата в жезъла ли е или в теб?

— В мен. Жезъл без магьосник е като меч без рицар.

— Мъдри думи! — Васаб вдигна очи към небето. После дружески прегърна Трикс през раменете и му прошепна на ухо: — Не мисли, че съм коварен злодей. Всъщност всичко е в историко-културно обусловените особености на нашето общество. Ако не се бях опитал да те продам в робство, охраната и моят племенник щяха да ме презират. Всъщност аз съм много добродушен и дори отчасти сантиментален човек. В Дахриан държа приют за стари камили, давам фиксирана част — петнадесет процента от доходите си минус разходите — от печалбата си на вдовици и сираци. Вечер съчинявам стихове и играя табла. Така че… не ми се гневи, могъщи младежо.

— Няма за какво — Трикс неловко се освободи от обятията на търговеца и се опита да отклони разговора. — А защо към всички се обръщате с тези „о“ и цветистите е… е…

— Епитети — подсказа търговецът. — Разбираш ли, в стари времена, когато нашите народи решили да спрат да воюват и да започнат да търгуват, ние почти не сме знаели вашия език. „О“ е служило, за да можем да помислим и да съставим правилната фраза в ума си. А всички тези красиви думи са просто така, да омаем купувача. Всъщност това отдавна вече не работи и не е нужно. Но традицията остана. А ние почитаме традициите.

Трикс кимна. Междувременно до тях като с магия се появиха платнени шатри, на пясъка беше разстлана покривка, а племенникът на търговеца запали огън. Денят клонеше към вечер.

— Три кладенеца е прекрасно, но опасно място — каза търговецът, оглеждайки се. — С драконите все можеш да се спогодиш… винаги водим една камила за този случай. Между другото, къде са се дянали?

— Отлетяха за Дахриан.

Търговецът се натъжи, изглежда нямаше нужда да му се обяснява сегашната политическа ситуация в Самаршан.

— Да не говорим за тъжни неща… — каза той. — Но племенникът ми се кълне, че е видял още нещо в оазиса. Малка перната, която пърхала сред лошата трева и се заливала от смях…

— А, тази ли… — засмя се Трикс и разтвори мантията си, показвайки Аннет. Феята спеше, наполовина увиснала от вътрешния му джоб.

— Хванал си я? — със затаен дъх попита търговецът. — Продаваш ли я?

— Не.

— И аз не бих я продал — тъжно каза търговецът. — Ами… да вървим, да пийнем малко зелен чай, докато мързеливият ми племенник прави кебапа…

Трикс си помисли, че да си помощник на самаршански керванджия не е особено забавна длъжност.

3

Трапезата на Изток си е сериозна работа, изискваща много време. Затова там обикновено се хранят веднъж на ден, вечер, а сутрин и през деня хапват леки закуски, чай, сладкиши и тютюн за дъвчене, смесен с малко вар, смола и подправки.

Затова пък вечер всеки самаршанец ще се постарае да прекара на масата пет или шест часа — дори ако на нея има само къшей изсъхнал хляб и вкаменила се буца овче сирене.

Но на трапезата на керванджията Васаб Куркум храната беше в изобилие. Тук имаше и сухари, и твърдо сирене, и пушено козе месо — все незаменими продукти при пътуване. Но освен това старателният племенник беше приготвил вкусен кебап, гъста бобена чорба с ароматни подправки, а на покривката до чая беше изсипал планина от ядки, сушени плодове и разноцветна натрошена захар.

Имаше, разбира се, и наргиле. По-точно — две наргилета. От едното, отделили се настрани до гъстата трева, пушеха пазачите. А от другото, редувайки се — Трикс и търговецът. Трикс дори с тръбичката с мундщук пред него не можеше да свикне, а цялото наргиле му се струваше съвсем странна идея. Но от учтивост той старателно всмукваше топлия, ухаещ на праскови въздух през пълния с вода съд и слушаше тъжните истории на Васаб.

А търговецът, отпуснат от храната и приятелството с магьосника, започна да се оплаква от живота. Първо, не му харесвал сегашния Велик везир Аблухай, да продължат вечно дните му, който, покровителствайки изкуствата, превърнал търговския град в своеобразно сборище на философи, палячовци и фокусници. Второ, не му харесвал Прозрачния бог Алхазаб, да живее още хиляда години, който не разбирал, че да се воюва трябва само тогава, когато търговията не върви. И трето, търговецът бил сигурен, че независимо как ще се развият нещата в столицата, на него при всички случаи ще му вземат половината пари за военни нужди, другата половина — за мирни цели, а третата половина, отдавна заровена на тайно място, за непредвидени разходи. Е, и естествено, децата — начинаещи, но успешни търговци, ще бъдат принудени да отидат в кавалерията, а слугите ще ги зачислят към пехотата.

Като цяло поводите за тъга бяха сериозни.

— Нима вашият Алхазаб…

— Да продължат вечно дните му — бързо вмъкна търговецът.

— … е толкова силен?

Васаб въздъхна:

— За твоя информация, мъдри не за годините си младежо, ние, самаршанците, винаги сме се смятали за изкусни, макар и по-бавни магьосници. Разбира се, нашият език, удивително сочен и колоритен, в който дори за пясъка в пустинята има сто четиридесет и седем различни думи, не допринася за бързо магьосничество. Но ако на магьосник-самаршанец му се даде достатъчно време, той ще посрами всеки ваш магьосник… — Васаб се запъна и бързо се поправи: — С изключение, разбира се, на присъстващите.

Трикс кимна. От Лапад веднъж беше чул, че прекалено цветистият език на самаршанците им пречи в правенето на добри магии. И ако в битовата магия това не е чак толкова фатално, то във военната си е пагубно.

— Преди три години Алхазаб, нека безчет да са жените му…

Трикс, разбира се, беше чувал, че самаршанците често имат по две или три съпруги, а богаташите — дори и повече. Баща му, при редките си скарвания с майка му, понякога възкликваше, грубо имитирайки източния изказ: „О, какво щастие, че не живея в Самаршан, където благородният човек се срамува да има по-малко от три жени!“ Казваше го с чувство и Трикс от малък израсна с убеждението, че многоженството е тежко задължение и дълг на богатите самаршанци.

Но в думите на Васаб изобщо не се долавяше съчувствие. А и самият Трикс усети по-скоро смутена завист и непонятно вълнение.

— За какво се замисли, магьоснико? — попита търговецът.

— Аз? Не, нищо. Слушам те внимателно!

— И така, преди три години Алхазаб, нека се сбъднат всичките му мечти, бил презрян вожд на малко крадливо племе. Различавал се от останалите вождове единствено по интереса си към старите книги, тъй като си въобразявал, че е потомък на древен род мъдреци. Дали е така или не — никой не знае. Но преди три години, по време на пясъчна буря, Алхазаб се изгубил в пустинята. Нямало го цял месец и роднините му вече започвали да се карат за правото да командват шайката дрипльовци, която Алхазаб наричал свой род. Когато внезапно изчезналият Алхазаб се завърнал, един от неговите командири решил да го предизвика. Но Алхазаб само се усмихнал, казал няколко думи — и опонентът му избухнал в пламъци. Горял цял час, огласяйки цялата околност с писъци на болка и ужас, докато някой не решил да съхрани слуха си и го пронизал с меч. Самият Алхазаб казал, че в пустинята му била разкрита голяма мъдрост. Той бил придобил велика сила и сега трябвало да го наричат Прозрачния бог и да се подчиняват на всяка негова дума. Онези, които се осмелили да се усъмнят, загинали от ужасна смърт, за която не бих посмял да разкажа, дори и да знаех. Едно след друго Алхазаб подчинил всички съседни племена. Някои от вождовете не се подчинили и вятърът на пустинята покрил телата им с пясък. Който се подчинявал, Алхазаб го правел свой приближен. Първоначално Великият везир не обръщал внимание на това. Но когато докладвали на везира, че Алхазаб искал самият той да стане Велик везир и да завладее целия свят, дори Аблухай се замислил. След което привикал най-добрите си убийци и им заповядал да ликвидират Прозрачния бог. Убийците се поклонили и се отправили на път. Върнали се много по-бързо, отколкото им трябвало, за да стигнат от столицата до Алхазаб — пясъчните гълъби ги донесли в ноктите си.

— Гълъби? — изумен Трикс. — Как един гълъб може да носи мъж?

— Може, може! — закима Васаб. — Ако човек е накълцан на хиляда парченца, тогава хиляда гълъба ще могат да го донесат. Но знаеш ли кое е най-ужасното?

— Кое? — шепнешком попита Трикс.

— Гълъбите били гладни и изтощени от дългия полет. Но нито един от тях не посмял да клъвне от това, което носел в ноктите си!

— Какви ужасии разказваш на момчето преди лягане? — сънената фея се измъкна от тайния джоб и раздразнено изгледа Васаб. — Как само не ги обичам всички тези ваши източни жестокости… за такова в земята живи бих ви заровила!

Както обикновено след злоупотреба с цветен прашец, феята не беше във форма.

— Прекрасна фея! — умолително възкликна Васаб. — Веднага ще млъкна, ако това е твоята воля!

— Не искам да мълчиш — мрачно каза Трикс. — Алхазаб наистина ли е толкова силен?

Васаб усърдно закима.

— Ако убийците не са успели да му направят нещо, поне магьосниците не успяха ли?

— Три дни и три нощи правили заклинание, събрани в главната зала на кулата на магьосниците! — снишавайки глас, прошепна Васаб. — И тогава се раздал ужасен смях, идващ от нищото, и в един миг кулата се изпълнила с блатна кал. Някои от магьосниците изплували, а други останали завинаги в кулата. Но повече никой не посмял да изпрати проклятие към Прозрачния бог.

— Разбирам — каза Трикс.

— Да ти разкажа ли и нещо друго? — любезно попита Васаб.

— Не, стига толкова! — решително се обади Аннет. — От този момент спираш с историите, а Трикс отива да спи.

Трикс не тръгна да спори с феята, която толкова решително се зае да командва от негово име. И без това вече му се спеше, а и малко му се гадеше — или от наргилето, или от историите на Васаб, или от прекалено суровото агнешко в кебапа.

Като магьосник той получи най-добрата шатра, доста мек матрак и, за голямо негово учудване, вълнено одеяло. Защо му е одеяло в пустинята?

Разбра го късно през нощта, когато се събуди с тракащи от студ зъби. Аннет, която, когато заспиваше, все още стоеше край наргилето заедно с Васаб, се беше сгушила под ризата му.

Проклинайки странния климат на пустинята, Трикс се уви в одеялото и известно време лежа, заслушан в нощните звуци. В далечината тъжно виеше някакъв чакал (във всеки случай, Трикс се надяваше, че това е чакал, а не нещо по-страшно). Цвърчаха незнайни насекоми. Сухо шумоляха изсъхналите листа на палмите (по някаква причина сухите листа не падаха, а оставаха увиснали на ствола и го покриваха с шумолящи люспи). Васаб Куркум страховито хъркаше в шатрата си. Скърцаше пясъкът под краката на пазача, който обикаляше лагера. Камилите пръхтяха в съня си.

Трикс си представи тесните улички на Босгард, където най-вероятно все още празнуваха началото на новата година. По улиците се гонят дечица, декламират поздравителни стихчета на възрастните и се надяват да им дадат сладкиши. Навсякъде продават греяно вино с подправки, пекат наденици с хвойна и я гарнират с червено зеле. На площадите изгарят старите боклуци (обичай, изцяло подкрепян и одобряван от занаятчийските гилдии). Ако е паднал много сняг, строят от него крепости и се замерват със снежни топки…

На Трикс му стана тъжно и мъчно, а за юношите това си е най-доброто средство за хубав, здрав сън.

Утрото настъпи много по-рано, отколкото му се искаше на Трикс. Събуди се от това, че шатрата, в която спеше, бе вдигната и преместена встрани, където чевръсто започнаха да я сгъват. Слънцето тъкмо се канеше да се покаже над хоризонта, беше хладно, прозяващият се племенник на Васаб приготвяше закуската край огъня, а самият търговец пиеше чаша след чаша чай.

Трикс слисано се втренчи в прибиращите шатрата пазачи. Виждайки изненадата му, Васаб поясни:

— Трябва да тръгнем на път по-рано, могъщи млади магьоснико. На обяд ще трябва да спрем, защото слънцето е твърде жестоко за пътуване.

— Е, какво реши? — тихо се обърна феята към Трикс.

— Кажи ми, Васаб, вярно ли е, че пътят към моята страна минава през този оазис? — поинтересува се Трикс.

— Вярно е — кимна Васаб. — Едно от керванджийските трасета минава оттук. Премисли и реши да не отиваш в столицата ли?

Трикс мълчеше.

— Дахриан е красив град — въздъхна Васаб. — Но ако искаш да се върнеш… и ако по някаква причина си решил да изминеш своя път като обикновен човек… Мисля, че следобед един или дори два или три кервана ще минат през оазиса. Те с радост ще те наемат като боен магьосник.

— Толкова много ли са керваните? — приятно се изненада Трикс.

— Разбира се. Нали всеки знае, че скоро нашите страни ще влязат във война, след която най-вероятно пясъкът на пустинята ще засипе Дахриан, а през камъните на безименната ви столица ще поникне трева. Най-доброто време да се правят пари е докато това все още не се е случило.

Трикс си помисли, че начинът на мислене на самаршанците все още си остава пълна загадка за него.

— Ще тръгна с теб, Васаб — каза той. — Колко дълго ще продължи пътуването?

— Ако това е волята на Всевишния — търговецът почтително покри главата си с длани, тъй като да се споменава Висшето божество с непокрита глава при самаршанците се смяташе за неуважително и затова опасно, — тогава до утре вечер. Или вдругиден сутринта. Да бъде волята на Всевишния, да ни усуче толкова здраво въже, че да се изкачим през Процепа на Страданието до Планината на Блаженството без изобщо да се изморим!1

— Ще тръгна с вас — въздъхна Трикс.

Половин час по-късно, след като хубаво се изми в езерото и закуси с вчерашните питки и остатъците от кебапа, Трикс се качи на камилата (не може да се каже, че това се хареса особено много на камилата или на Трикс) и малкият керван потегли.

Слънцето бавно се издигна над хоризонта. Стопли се. Камилите монотонно крачеха между дюните, а Трикс се люшкаше от една страна на друга. Много приличаше на клатенето по палуба на кораб.

— Не искаш ли пътя да мине по-бързо? — попита Васаб.

— Как? — поинтересува се Трикс. — С песни?

— Песни? — изуми се Васаб. — Не, какво говориш. Песента изсушава устата и гърлото, в пустинята не бива да се пее. Тихо четене на поезия — това ще съкрати пътя!

— Ами… започвай — предложи Трикс.

Васаб се прокашля и каза:

— Ще ти прочета няколко зацепки мое творение.

Охраната и племенникът някак неусетно изостанаха от Куркум.

— Зацепки? — изненада се Трикс. — Какво е това?

— О! Това е един от върховете на нашата поезия! — зарадва се търговецът. — Не всеки може да зацепи мъдростта, скрита в четири къси реда… Ето, слушай…

Трикс кимна и се подготви да зацепи.

— Силни стихове! — одобри Трикс, който изобщо не искаше да изглежда незацепил. Насърченият Васаб кимна:

— Да, това е едно от любимите ми… А ето и още едно:

Трикс се замисли:

— Ами… интересна мисъл, разбира се. Но някак малко прекалено земна.

Васаб въздъхна и самокритично призна:

— Да, философията малко липсва. Но това е от задължителните. В началото на всяко четене задължително вмъквай възхвала към Великия везир. За един чужденец, разбира се, е по-добре да вмъква общочовешки ценности. Ето, например това:

— Това е… интересно — леко се смути Трикс.

— Васаб знае какво харесват младите! — ухили се търговецът. — И Васаб някога е бил млад! Е, сега е твой ред…

— У нас не съчиняваме зацепки — призна Трикс. — Имаме всякакви други стихове…

Охраната и племенникът, забелязвайки, че заплахата от слушане на зацепки е отминала, се приближиха.

— А какви са вашите стихове? — заинтересува се Васаб.

— Ами… например, хламерики.

Търговецът изненадано вдигна дебелите си вежди.

— Това е, когато се римуват глупости — поясни Трикс. — Но е смешно! Ето, слушай…

— Струва ми се, че схващам идеята — кимна Васаб.

— Ето още едно — каза окураженият Трикс.

Васаб учтиво се засмя. После каза:

— Мисля, че схванах основната идея. Римуват се първата, втората и петата строфа… Първата и петата частично се повтарят… В първата трябва да се опише кой и къде се намира, а после — какво се е случило. Хм… Приеми от същия дар, скъпи Трикс!

Трикс се приготви да слуша.

— Добро е — призна Трикс. — Но малко тъжно! Хламерикът ти се получи детски, а от него децата ще плачат.

— Нищо, нищо — кимна Васаб и погали брадата си. — Децата също трябва да знаят, че нищо не е вечно под луната. Освен това децата по своята природа са жестоки, преди възпитанието да ги поправи. Кой от нас като дете не е стъпквал мравки?

Трикс тъжно кимна.

— Кой не е хвърлял камъни по бездомно куче?

Трикс се замисли.

— Кой не е връзвал звънче към опашката на заловен чакал? Кой не е подменял яйца в гнездото на птица със заоблени камъчета? Кой не е хвърлял скорпиони в прозрачен съд, за да ги гледа как се бият до смърт?

— Аз не съм правил така — ужасено каза Трикс, чийто детски жестокости се ограничаваха до разрушаване на мравуняк (за което съхерцогският лесничей безмилостно го наби — с разрешение на родителите му, разбира се).

— Е… срещат се и хора благородни още от раждането си — смути се Васаб.

Известно време яздеха мълчаливо. Започна да напича. Камилите крачеха все така бавно и равномерно. Трикс тъжно си помисли, че ако камилите можеха да се движат със скоростта на състезателен кон, пътуването до Дахриан би отнело много по-малко време. Впрочем, кой казва, че не могат? Просто не искат!

— Аз магьосник ли съм или не съм? — шепнешком си зададе въпрос Трикс. — Ще чакам ли милости от природата или ще си ги взема със сила?

— А? — трепна задрямалият Васаб.

— Искаш ли още днес да стигнем до Дахриан? — небрежно попита Трикс.

Очите на търговеца светнаха.

— Дали бих искал да се изкъпя в прохладния басейн в двора на дома си? Дали бих искал да ям вкусен пилаф? Дали бих искал да спя с любимата си млада жена?

— Значи отговорът е положителен — кимна Трикс. — Ами… да видим какво може да се направи!

— О! — зарадва се търговецът. — Магия! Истинско северно магьосничество! Целият съм внимание, приятелю!

— Бавно и спокойно крачат камилите по горещия пясък на пустинята — започна Трикс. Понякога вдъхновението го спохождаше веднага, но понякога се налагаше да започне заклинанието именно така — обикновено и спокойно.

— Ще си позволя да отбележа — обади се Васаб, — че пясъкът още съвсем не е горещ. Той, разбира се, вече се е стоплил от слънцето, но изобщо не може да се сравнява с дневната му температура.

— Бавно и спокойно крачат камилите по топлия пясък на пустинята — поправи се Трикс. — На пръв поглед изглежда, че камилата е животно тромаво и за бърз бяг неспособно…

— Кхъ-кхъ — учтиво се прокашля един от пазачите. — Това е заблуда. Само вие, северняците, смятате камилата за бавно животно. Нека да знаеш, млади магьоснико, че състезателна камила съвсем лесно ще изпревари кон!

— Абсолютно вярно! — потвърди търговецът. — На последната гонка „Дахриан“, която се провежда по заповед на Великия везир и Маркел вече повече от тридесет години, личната камила на Великия везир изпревари всички коне и финишира първа с преднина дължина и половина!

Трикс замълча, обмисляйки информацията.

— Бавно и спокойно крачат камилите по топлия пясък на пустинята. Само северняците смятат, че камилата е животно тромаво и за бърз бяг неспособно…

Самаршанците одобрително закимаха.

— Всъщност камилата е по-добре приспособена към живота в пясъците от всички други животни… — на Трикс изобщо не му харесваше тази фраза, но се надяваше, че сега ще стане и магията ще се получи.

— Камилата, разбира се, се чувства добре в пустинята — внезапно се обади племенникът на Васаб. — Но скорпионът е още по-добре адаптиран към пустинята!

— Скорпионът не е животно! — възкликна уязвеният Трикс.

— А какво е тогава?

— Насекомо!

— А насекомите не са ли животни? — ехидно попита племенникът.

— Да предположим, че Трикс има предвид висшите животни — примирително каза Васаб. — Но тогава бих заложил на фенека.

— На кого? — обезсърчено попита Трикс.

— На фенека. Една такава малка лисица. Може изобщо да не пие вода — ще хапне някой охлюв, ще сдъвче трева — и това й стига. Тя изобщо не се поти. Също така има много големи уши!

— Какво общо имат ушите? — възкликна Трикс.

— Как какво? За да не й бъде горещо.

Трикс замълча, а после каза:

— Мисля, че разбрах защо магията при вас е по-слабо развита.

— Защо? — полюбопитства Васаб.

Трикс не отговори. Мълча половин минута, но самаршанците също запазиха мълчание.

— Ще ви помоля да не коментирате моите заклинания — каза най-накрая с достойнство. — Просто слушайте внимателно — и тогава ще стигнем много бързо до Дахриан.

Самаршанците закимаха.

— Няма нищо по-изморително в едно пътуване от последните дни по пътя към дома — започна Трикс. — Всички приключения вече са се случили, всички покупки вече са направени, всички истории вече са разказани. Тъкмо време хората да видят роднини и приятели, а камилите — на воля да се напият и нахранят. Студена, чиста, прозрачна вода… Горещ, ароматен, пухкав пилаф… Сочна, сладка, вкусна трева…

Камилата на Трикс завъртя глава и погледна подозрително към ездача. Насърчен, Трикс продължи:

— Всичко това е съвсем близо — в прекрасния град Дахриан. Съвсем близо! Само трябва да се движим по-бързо! По-бързо и още по-бързо! Мисълта за това подтиква камилите по-силно от пръчка. По-бързо! Крачките се ускоряват! Никой не си е мислил, че камилите могат да тичат толкова бързо и толкова дълго, без да се уморяват, чак до дома на уважавания търговец Куркум Васаб!

Камилите наистина ускориха крачка. Можеше дори да се каже, че бягаха.

— Виж ти! Как мислиш — обърна се един от пазачите към друг, — ще стигнат ли до сухата река днес?

— Ще стигнат — отговори другия.

— Но мисля, че до Дахриан няма да успеят.

— И аз мисля така — съгласи се пазачът.

Колкото и да е странно, но тези прости слова на необразованите самаршански главорези оказаха съвсем неочакван ефект върху Трикс. Сякаш го облъхна нещо неземно, необичайно, като по чудо стигнало до пустинните земи. И могъщ маг от неизмеримо далече започна да нашепва думите на нечувано заклинание.

— Ех, керван! — възкликна Трикс. — Керван с камили, кой те е измислил? Знай, че само храбър народ би могъл да те роди, в земя, която не обича да се шегува, а голата пустиня е заела половината свят, като броим и дюните! И изглежда не са хитри зверове камилите, не на крила люспести се носят, а по-скоро пристъпват на изнурени крака. Но не в дилонски дантели е ездачът: с брада и бурнус е, а и седи на дявол знае какво; но надига се той, извърта се и команда изкрещява — и камилите като вихър крака завъртяха в идеален кръг, разтърси се пътеката и изписка от ужас фенекът наблизо — и те се понесоха, понесоха, понесоха!… И ето вече отдалече се вижда, как нещо прашно като стрела въздуха разцепва. Дими и пуши пясъкът под него, тътнат дюните, всичко остава далеч зад гърба. Спря поразен от магията наблюдател: това да не е мълния, откъснала се от небето? Какво означава това навяващо ужас движение? И що за неведома сила се крие в тези невиждани под слънцето камили? Ех, камили, камили, какви камили! Вихри ли криете във вашите гърбици? Уши във всяка ваша жила ли имате? Чухте познатата команда, дружно и едновременно напрегнахте мощни тела и почти без да докосвате земята с крака, се превръщате в едни издължили се линии, летящи по въздуха… У-у-у-у-у… А-а-а-а-а-а!

Всичко се сля. Вятърът го блъсна в лицето и Трикс се наведе, свивайки се между гърбиците. Отляво и надясно се издигаха стълбове прах, зад които се мяркаха дюни, а виковете на самаршанците изостанаха и се загубиха далеч назад — въпреки че Трикс съвсем ясно виждаше, че те се носят редом с него, без да изостават. Синьо сияние, познато на всеки магьосник, обгръщаше камилите — винаги така става, когато силата на заклинанието надвиши дадените от природата възможности и трябва с голи ръце да чупиш желязо… или, например, да изпревариш вятъра с тичане. С удивителна яснота Трикс видя как встрани от тях, там, където със сигурност копитата на камилите не стъпваха, пясъкът се пръскаше настрани и дюните се разпадаха. Ето сега минават покрай древни руини… чуй! само миг — и не останаха руини, още щом бързоногите медногърди кораби на пустинята прелетяха покрай тях, и древните камъни, оцелели хиляди години, се разпаднаха на прах… Камили, камили, кой ви е измислил такива, отговорете? Не отговарят! Само бягат, бягат и бягат напред…

Трикс, заслушан в мислите си, с ужас осъзна, че заклинанието беше толкова силно, че все още с лекота стои в главата му. Досега само беше чувал за такова нещо.

Васаб, чиято камила се изравни с камилата на Трикс, размаха ръце и нещо изкрещя. Трикс не разбра думите, но жестовете бяха достатъчно красноречиви и той погледна напред.

Пустинята беше изчезнала. Вместо нея сега се виждаше земя, макар и суха, но пресечена с канавки и засята със зърнени култури, а по полето се мяркаха човешки фигури и сгради. Те приближаваха към Дахриан!

— Почакайте, камили! — изкрещя Трикс. — Забавете своя бяг, преминете на ходом! Опомнете се — къде бягате? Струва ли си да препускате без път, да плашите хората — без цел, без разум, само заради едното движение! Има време за препускане, но има време и за подбиране на пътя!

— Ай, спри ги, смарагд на моето сърце! — стигна до Трикс ужасеният глас на Васаб. — Спри ги… спри ги… о, най-велик от магьосниците, защо ти трябваше да изпълняваш молбата ми… А?

Камилите стояха насред поле. В далечината, покрили главите си с ръце и притиснати до земята, лежаха селяни. Зад камилите се точеше дълбок поне половин човешки ръст улей, бразда, която сякаш стигаше отвъд хоризонта. Всъщност не можеше да се каже със сигурност, тъй като облак прах скриваше хоризонта. Самата бразда леко димеше.

— Ще ме хвърлят в затвора — тъжно констатира Васаб.

— Защо? — изуми се Трикс.

— Стъпкахме посевите. Нашият мъдър Велик везир не харесва, когато някой пречи на дехканите. О… свършен съм.

Местните жители вече се насочваха към тях. Групата стиснали мотики дехкани, чиито лица не изразяваха нищо добро, беше предвождана от богато облечен човек с чалма и бродиран със злато халат. И най-неприятното беше, че след тях бързаха десетица воини, въоръжени с криви саби и облечени в прочутите самаршански доспехи.

— Този е голям човек… — изпъшка Васаб. — Сигурно е поне втори помощник на управителя на северните полета. Властта му е достатъчна, за да ни заровят до кръста направо тук!

— Е, до кръста все още не е много страшно — опита се да го утеши Трикс.

— Така ли мислиш? — изуми се Васаб. — Работата е в това, коя половина от теб ще е в земята!

Трикс преглътна появилата се в гърлото му буца.

— О, презрян търговецо с жалки слуги и подозрителен голобрад чужденец! — изрева човекът в позлатения халат. — Какво направи с тази отвратителна магия и защо? Аз, Сад ар Тамак, първи помощник на управителя на северните поля, в името на Великия везир Аблухай, искам да дадеш отговор!

— Първи помощник… ще ни закопаят до коляно… — едва чуто промърмори Васаб. От страх той явно не знаеше какво да отговори.

В този момент Трикс чу шум отдолу. Разбира се, в тази ситуация той можеше да бъде причинен от различни, в това число и много срамни причини, но свеждайки поглед, той видя как в издълбаната от камилите бразда се стича вода от разрушените напоителни канали. Меланхоличните камили, които никой не се канеше да закопава в земята, бяха навели глави и утоляваха жаждата си.

— О, Сад ар Тамак, мъдри първи помощнико на началника на северните полета на Великия везир Аблухай, да бъдат градините му плодовити, слугите — учтиви, а камилите — бързоходни! — възкликна Трикс. Той вече оцени предимството на самаршанската учтивост, която му даваше време да събере мислите си. Сад ар Тамак го погледна подозрително. — Аз съм Трикс Соийе, велик магьосник, поданик на могъщия крал Маркел Веселия, и идвам при вас с мисия от най-голяма важност!

За съжаление думите му не предизвикаха цялостния ефект, на който се надяваше.

— Значи теб няма да те закопая в земята — каза Сад ар Тамак. При тези думи Васаб пребледня.

— О, мъдри Сад ар Тамак! — продължи Трикс. — Чуй ме, преди да вземеш решение!

— Че аз какво правя? — много неучтиво отговори самаршанецът. Междувременно селяните се хванаха за мотиките и започнаха да копаят отстрани четири тесни дълбоки ями.

— Горещият дъх на пустинята изсушава тези… ъ-ъ… щедри поля — каза Трикс. — Затова реших да започна появата си в Дахриан с щедър дар за обикновените труженици!

— Какъв дар? — смая се самашанецът. — С потъпкване на посевите им?

— С прекрасен, дълбок и широк канал, който минава през твоите поля и отива в пустинята. За да се изкопае такъв канал ще е необходим трудът на хиляди и хиляди хора! Сега само го напълни с вода и вашите полета ще се увеличат!

Сад ар Тамак замислено огледа браздата. Повдигна халата си, скочи в нея, направи няколко крачки, докосна стените. След което удивено възкликна:

— Нечувано чудо. Пясъкът се е разтопил в твърда кора… такъв канал ще просъществува десетилетия.

— Това е моят дар за самаршанските дехкани! — каза Трикс.

Селяните, осъзнавайки, че концепцията се е променила, спряха да копаят дупките и също започнаха да оглеждат браздата.

— Какво искаш за своя дар, о, северни магьоснико? — попита след кратък размисъл Сад ар Тамак.

— Това е дар! — обърка се Трикс.

— Разбира се! Никой не ти предлага да ти плати за него. Но ако не направя ответен подарък, ще покажа неучтивост.

— Искай злато… — прошепна Васаб на Трикс. Предишният му бронзов тен бавно се завръщаше на лицето му, поради което сега беше мургав с бели петна. Брадата му, между другото, също леко сивееше.

Изпод мантията се раздаде тихият, приглушен глас на феята:

— Поискай полезни познанства. На Изток това е най-важното!

— О, мъдри Сад ар Тамак! — поклони се Трикс, макар че както седеше на камилата, той така или иначе оставаше много над първия помощник на управителя на северните поля. — Има ли на света по-голяма радост от радостта на човешкото общуване? Би ли ме запознал с някакви уважавани хора по твой избор?

— Словата ти са мъдри — без изобщо да се изненада, кимна Сад ар Тамак. — Ще помисля с кого ще е най-добре да завържеш познанство. Къде ще отседнеш в Дахриан?

— В моя уважаван приятел, търговецът Васаб Куркум.

Сад ар Тамак подозрително погледна към изпъчения търговец.

— Добре… млади магьоснико Трикс Соийе. Ще ви посетя тази вечер.

Дахриан беше първият самаршански град, който Трикс виждаше. Разбира се, в кралството имаше градове, които някога са принадлежали на Самаршан, но най-често управляващите в тях барони в пристъп на патриотизъм считаха за свое първо задължение да разрушат всички източни постройки. И ако баронът по произход беше самаршанец, тогава правеше това с особено усърдие.

Разбира се, като всеки град, който желае да оцелее повече от десетилетие, Дахриан беше заобиколен от високи стени, извън които се заселваха само най-бедните му жители. Но за разлика от познатите на Трикс градове, тук нямаше голяма разлика между къщите вътре и извън стените — всички бяха ниски, рядко на два етажа, построени не от камък или дърво, а от изпечена от слънцето глина. Улиците се разклоняваха и криволичеха без никаква система и дори Васаб понякога бърчеше чело, докато избира пътя. Каменните сгради, принадлежащи на богаташи, мистици или многобройни държавни чиновници, бяха обкръжени от пищни зелени градини. С приближаване към центъра на града глинените колиби ставаха все по-малко, криволичещите улички се изправиха и разшириха, а сградите започнаха да растат на височина — с масивни кули и огромни куполи.

Впрочем, целият град беше доста зелен. Дахриан беше построен между две големи реки, които навремето безсмислено изтичали в пустинята. Сега цялата вода старателно се събираше и се насочваше към полето, но първо течеше през града, мъдро покрит с мрежа от канали и канавки — и излизаше от града вече мътна и миришеща, но пък обогатена с ценни естествени торове. В сенките на ниските дървета стояха приклекнали старци, замислено дъвчещи тютюн; в каналите непринудено се плискаха деца; жени мъкнеха покупки от пазара или вода от кладенците; крачеха по важните си дела наперени мъже. В града камилите бяха малко, затова пък навсякъде търпеливо пристъпваха магарета, дехкани бутаха колички с плодовете на своите ниви, а занаятчии, разположени в сенките, неспирно хвалеха своите стоки.

От любопитство Трикс постоянно се въртеше на гърба на камилата, опитвайки се да види всичко наведнъж. Миризмите не го плашеха, в градовете на кралството също не миришеше на рози, дори в двореца на Маркел, ако навлезеш в някой тъмен ъгъл, можеха да се усетят застояли миризми. Просяците също бяха нещо обичайно и ежедневно.

Но в Самаршан всичко беше някак различно — дори миризмата и бедността. В миризмата като отделен нюанс се усещаха гнили екзотични плодове, засенчвайки основната композиция с мощна сладко-пикантна вълна, смел акцент внасяха черния пипер и разни други подправки. Просяците, дори най-уродливите и най-мръсните, старателно се грижеха за брадите си, почти всеки имаше в дрехите си нещо от много по-луксозен гардероб — украсени с бисери чехли на краката на малък скитник, шита със сребърни и златни нишки чалма на главата на старец в изпокъсан халат, изящна гривна с тюркоаз на треперещата ръка на побъркан мистик…

Като цяло, дори ужасното и кошмарното в Самаршан изглеждаше екзотично и празнично.

Първоначално Трикс беше сигурен, че такъв уважаван търговец като Васаб Куркум живее някъде в центъра на Дахриан, в потънал в градини дворец. Но за негова изненада след дълго обикаляне из града малкият керван спря до невисока ограда, зад която се виждаше най-обикновена глинена къща. Тук Васаб, като сумтеше и се жалваше от живота, се разплати с пазачите, а те, озъбени в някакво подобие на усмивки, потупаха търговеца по рамото, учтиво се поклониха на Трикс и като хванаха собствените си камили, си заминаха. Останалите племенникът на Васаб вече вкарваше в малкото дворче.

— Бъди гост в моя дом! — тържествено каза Васаб. — Може би не е толкова голям, колкото подобава на велик магьосник… но това е, което имам.

Следвайки камилите и Васаб, Трикс мина през портата, която търговецът веднага старателно заключи. Дворът беше малък. От едната страна се издигаше жилищната сграда. От другата — стена, отделяща го от съседния двор. От третата — ограждение за камили и малка лятна кухня с висока глинена печка. (А ако не сте разбрали какво има на четвъртата страна — там е оградата, отделяща двора от улицата, и портата, през която влезе Трикс.)

— Ти се върна, любими! — подрънквайки с не особено скъпи на вид, но затова пък многобройни гривни, пръстени и обеци, към Васаб се втурна жена на възраст около четиридесет години. Носеше износена памучна рокля и чехли на босите си крака. След като размени страстна целувка със съпруга си, тя с любопитство погледна към Трикс. Лицето й светна. — Явно сделките ти са били успешни! Дори си успял да купиш северняшки роб!

— О, жено, как можа да го кажеш! — правейки страховити гримаси, възкликна Васаб. — Как може да объркаш великия млад маг, който любезно се присъедини към нашия керван в пустинята, с някакъв ненужен роб! Трикс, запознай се, това е любимата ми млада жена — Гулин!

Трикс учтиво се поклони на жената, но като не знаеше местните обичаи, не посмя да й целуне ръка.

— Прости на глупавата жена — сведе очи Гулин. — Всеки знае женската глупост… великият маг нали няма да ми се разсърди?

— Не, не, няма нищо… — смутено отговори Трикс. — Щастлив съм да се запозная с най-любимата от жените на достопочтения Васаб…

Настъпи неловка пауза.

— Виждаш ли, Трикс… — поглаждайки брада, каза Васаб. — Гулин е любимата ми млада жена. Но честно казано, тя е и единствената ми жена.

Трикс веднага се отпусна — мисълта за присъствието наведнъж на няколко жени около Васаб поначало го смущаваше.

— Любовта е най-великата сила в природата! — стараейки се да говори по източно пищно, каза той. — Обичащите се хора не искат да делят любимия с някой друг…

— Какво общо има деленето? — плесна с ръце Гулин. — Коя жена с ума си ще се откаже от втора жена за съпруга си? Няма сама да мие чиниите, да готви, да гледа децата… а и да ги ражда! Няма да е толкова пусто и самотно в къщата, докато съпругът й обикаля с кервана — ще има с кой да си побъбри, да поклюкарства, да се скара! Но ние не сме толкова богати, млади магьоснико, за да си позволим втора жена!

— Гулин… — умоляващо прошепна Васаб.

Жена му махна с ръка, от което звъннаха всичките й гривни, и се оттегли в къщата.

— Жени… — тъжно каза Васаб.

— Но ти много я обичаш — реши да го успокои Трикс.

— Обичам я — кимна Васаб.

— Виж колко скъпоценности си й подарил…

— Това е традиция — въздъхна Васаб. — Ако един ден реша да се разделя с нея, мога да я изхвърля с това, което е на нея. Затова нашите жени никога не свалят украшенията си.

— Абсолютно никога? — шокира се Трикс.

— Когато си млад и украшенията по жена ти не са чак толкова много, това е даже романтично… Но с течение на времето… само да знаеш колко е досаден този звън!

Той поклати глава и хвана Трикс за ръка.

— Ела, скъпи мой гостенино, ще ти покажа твоята стая…

Стаята изглеждаше малка и скромна дори за Трикс, който през последната година беше привикнал към аскетичен живот. И все пак имаше прозорец, покрит с тънка полупрозрачна тъкан, дървено легло с неочаквано мек матрак, натъпкан с някаква трева или вълна, малка масичка и стол. Докато Трикс се оглеждаше, момиче, което явно нямаше и двайсет, донесе меден леген и голяма кана с вода. Тя огледа Трикс с любопитство, изхихика и излезе.

— Измий се, отдъхни и ела на двора — ще обядваме — каза Васаб. — Хареса ли ти дъщеря ми?

Трикс се смути.

— Ако решиш да си вземеш жена от Самаршан — не забравяй за мен — веднага поясни Васаб. — Имам две дъщери и те и двете са свободни. Тарина е по-голямата. Прекрасно шие мъниста и готви. А по-малката, Гюхрам, има хубав глас и дълги коси.

— Ще ти кажа… ако реша — промърмори Трикс. Момичето не му изглеждаше особено привлекателно, беше по-голямо от него, а и освен това той изобщо нямаше намерение да се жени. Едва ли Радион Лапад ще се зарадва, ако неговият ученик доведе в кулата млада жена.

— Помисли си, помисли! — бодро каза Васаб. И веднага възкликна, вдигайки ръце към тавана: — Кого заблуждавам? За какво говоря? Ще минат няколко дни — и всички ние ще се обречем на смъртта! Какви сватби? Какви жени?

— Всичко ще се нареди някак — обеща Трикс, но търговецът само въздъхна и излезе.

— Той изглежда наистина е сигурен, че войната е неизбежна — каза Аннет, измъквайки се изпод мантията на Трикс. — Лоша работа.

Трикс седна на леглото и попита:

— Какво ще правим?

Аннет замислено пърхаше във въздуха. После каза:

— Ако твоите магически способности са толкова стабилни, колкото и велики, аз бих предложила да предизвикаш на двубой Прозрачния бог.

— Наистина ли? — изуми се Трикс.

— Да. Понякога ти се получават наистина великолепни заклинания. Но не често, за съжаление.

— С камилите добре ли се получи? — осъзна Трикс.

— Да, едва не умрях от страх! — честно си призна феята. — Бях сигурна, че ще налетим на скала или на крепостна стена… Но както и да е. Живи сме — това е най-важното. Ще изляза на разузнаване, а ти по-добре се измий и преоблечи. Да се огледаме и тогава да решим какво ще правим…

Трикс се огледа със съмнение.

— От теб мирише на пот — поясни феята. — И поне да беше твоята, а то — камилска…

Феята излетя през прозореца, избутвайки пердето. Трикс въздъхна, подуши ръкава на ризата си и сви рамене. Съблече се, застана в легена и се поля с вода. Да, навикът периодично да се миеш е похвален за всеки благороден човек, но нали вчера се къпа в езерото…

Но в някои отношения феята беше права. Обличайки чисти панталони и риза, Трикс се почувства съвсем различен човек. Поразходи се малко напред-назад, като се опираше на жезъла и се стараеше да изглежда солидно. После почисти мантията си.

На вратата се почука и Трикс отвори. Това вече беше другото момиче, връстницата на Трикс. Също смугла, с две дълги черни плитки, и може би по-симпатична от първата. Момичето започна с това, че изхихика, след това мълчаливо взе от пода мръсните дрехи, каната и легена с вода и излезе, без да каже нито дума.

Трикс осъзна, че въпреки очакването за края на света, Васаб Куркум не губи надежда да ожени поне една от дъщерите си за маг. Колко хубаво, че са само две!

И колко жалко, че Тиана не е тук…

Трикс въздъхна. След лятното приключение нито веднъж не беше виждал младата принцеса. А колко страхотно беше да пътува с нея! И колко надеждна приятелка се оказа тя в най-опасните ситуации! На Трикс му липсваше и Йен, който служеше като оръженосец в някакъв далечен гарнизон, както и малкият Халанбери, останал под попечителство на неговите родители. Но най-много, разбира се, му липсваше Тиана…

Също така Трикс се притесняваше, че няма никакви вести от Лапад. Дори да допусне, че магът не може просто да вземе и да се телепортира при Трикс — нали за това трябва добре да си представи къде точно се намира сега, желателно е дори да е бил на това място. Но магьосникът можеше поне да му изпрати съобщение! С някаква птица, с вятър, призован със заклинание… малко ли неща може да измисли опитен маг! Лапад сигурно вече се е върнал у дома, прочел е бележката му и…

Толкова ли е обиден, че дори не иска да чуе за ученика си?

Но нали Трикс нямаше друг избор. Той беше длъжен да изпълни дълга на честта вместо учителя си!

— Чук-чук! — каза, докато влиташе през прозореца феята. Леко се заплете в плата, небрежно махна с ръка — и платът сам се плъзна встрани. — Изми ли се? О, сега е съвсем друга работа… Ах, какъв прекрасен град е Дахриан…

— Виждам, че вече си яла — мрачно каза Трикс.

— Само капка! — Аннет притисна ръце към гърдите си. — Е, не се сърди, скъпи. Ще поспя половин час и всичко ще е наред…

Трикс въздъхна. Според него феята твърде често се хранеше с неправилен прашец. Но това беше изцяло по негова вина!

Като цяло, когато Васаб лично дойде при Трикс и го покани на обяд, той остави дремещата Аннет със смесено чувство на облекчение и вина. Не сложи мантията, но за тежест взе жезъла.

Обядът беше, както се полагаше да е на юг, много лек — плодове, чай и сладкиши. Масата беше поставена в двора, под покрит с лози решетъчен покрив, предпазващ от палещото слънце. В единия край на масата стояха Васаб, Трикс — от дясната му страна, и племенникът — от лявата. В другия край — най-младата и единствена съпруга Гулин. От дясната й страна бяха наредени тримата сина на Васаб — двамата съвсем малки и третият, малко по-млад от Трикс. А отляво — дъщерите. Във всичко се усещаше известна тържественост, макар че основното празненство за завръщането на домакина беше насрочено за вечерта.

— Ах, колко е приятно отново да си у дома! — възкликна Васаб, дарявайки семейството си с любящ поглед. — Два месеца бях на път, два месеца се сражавах с врагове и търгувах с чуждестранни търговци…

След това започна изброяване на подвизите, извършени от Васаб по време на пътуването. Отначало Трикс слушаше с голям интерес — оказа се, че по пътя към кралството Васаб и неговите пазачи победили банда разбойници, уплашили и прогонили кръвожаден грифон, а в гората отблъснали нападение на елфи, и то така, че накрая нападателите решили да се купят от тях копринена мрежа и лечебни еликсири… Всичко беше толкова увлекателно, като в детска приказка.

Но после Васаб започна да описва как в оазиса срещнал Трикс, който в това време се сражавал с дракони, притекъл му се на помощ и заедно принудили кръвожадните дракони да отлетят. Тук на Трикс му стана ясно, че фантазия е нужна на търговеца не само на пазара, когато хвали стоката си, но и у дома, за да спечели уважението на близките си. Стана му скучно и започна да хапва от ситното, но много сладко грозде. Седналото до Трикс чернооко момче плахо поиска разрешение да докосне магическия жезъл — Трикс великодушно разреши. Синът на Васаб докосна тоягата с кутрето си и се наду от гордост. По-малките братя го гледаха със зяпнали усти в нямо възхищение.

— Е, а какво се случи тук? — попита най-накрая търговецът.

— О, любими мой съпруже, нима нашите новини могат да се сравнят с твоите? — учтиво отговори Гулин. — Седмица след като тръгна, падна стената на ограждението за камилите — нали помниш, където онази рижата падна преди година? Все те молех да я поправиш… Наложи се да я поправим, но за две седмици се справихме. После най-малкият ти син го заболя корема — цяла седмица! Добре, че лекарят се съгласи да го лекува на вересия… После на пазара сарафът искаше да ме измами, но аз го хванах за ръката и той така се уплаши, че ми даде два пъти повече, отколкото трябваше. Е, а на третия ден, по-точно — нощ, при нас се вмъкна онази банда, която вече от година тормози квартала. Но аз ги чух как ровят в сандъците. С момичетата взехме тиганите и медните бухалки, промъкнахме се до тях в тъмното и така ги подредихме, че само един избяга — а другите двама ги вързахме и ги заведохме при кадията. Единият се откупи, като даде къщата, камилите и всичките си пари, и го пуснаха. Другият обиди кадията и го изпратиха на солените блата.

— Така му се пада на мерзавеца! — одобрително каза Васаб. — Е, и на другия на блатата също няма да му се услади… А какво става в града?

— Великият везир, нека се спуснат върху нас спокойствието и увереността му, каза, че не очаква никаква опасност от Алхазаб и ако има някакви вълнения, нашата вярна стража веднага ще ги пресече. Вчера вечерта от всички краища на света долетяха дракони и кацнаха пред крепостните стени, където преди пасяха овцете.

— Преди? — вдигна вежди Васаб.

— Преди — кимна жена му. — Драконите бяха много, при това гладни. Но не докоснаха овчарите, само малко ги уплашиха.

— В трудно време живеем — въздъхна Васаб. — Ех… но може би великите магьосници ще възстановят реда?

Трикс премълча, но се постара да придаде на лицето си сдържано-уверено изражение.

Васаб отново въздъхна.

— Аз май ще полегна малко. Уморих се от пътя. Трикс, не искаш ли и ти да си починеш?

— Аз? О, не… — Трикс се поколеба. — Аз най-вероятно ще разгледам града…

— Карим! — кимна търговецът на най-големия си син. — Ще придружиш северния маг в града. Показвай му всичко, което поиска. Бъди гостоприемен, както подобава на възпитан младеж!

Момчето радостно закима, а братята му го погледнаха завистливо.

— Нали нямаш нищо против, ако синът ми те придружи в града? — обърна се Васаб към Трикс. — Честно казано, това би трябвало да направя аз…

— Не, не! — запротестира Трикс. — Няма проблем. Карим ще ми покаже всичко, сигурен съм! Нали така, Карим?

— О, приятел на моя баща, гост на нашия дом…

— Няма нужда от това „о“ — прекъсна го Трикс. — И прочие условности. Просто ме наричай велик маг.

— Велик магьоснико, ще ти покажа нашия прекрасен град!

Момчето се втурна в къщата да се преоблече. Трикс помисли и също тръгна към стаята си — да остави жезъла. Струваше му се, че при първото си запознанство с града няма да е много правилно да демонстрира с целия си вид „аз съм магьосник“.

4

Във всеки град има места, където местните жители ходят постоянно. Има и други места — където водят туристите, а самите те никога не поглеждат, въпреки че се гордеят с тези места.

Ето, например, има във вашия любим град известна древна пирамида, на която преди хиляди години всяка сутрин се качвал жрец, облечен единствено в позлатено бельо, и с ужасен глас отправял молба към слънцето да се издигне. Ако на жреца му се стори, че слънцето закъснява, веднага му водели красива девица, която той блъскал в бездънен кладенец. А ако жрецът го измъчвало лошо настроение, безсъница или просто бил прегракнал — тогава красивите девойки се харчели в огромни количества… Историята е тъжна, но вълнуваща, пирамидата е стара, но красива — не е изненадващо, че всеки гост на града смята за свой дълг да види пирамидата, че дори да се качи на нея, потен и пъшкащ, след което в душата му започва да се прокрадва съчувствие към жреца, изминавал този път всяка сутрин. Но това са туристите! А жителите на града прекарват целия си живот в сянката на пирамидата, като периодично си казват „ще трябва някога да се кача на нея“.

А вашият любим квартален пазар, мръсен и вонящ, където под сянката на касапина почива плешиво куче, а продавачът на зеленчуци периодично плюе на доматите и ги излъсква с мръсния си ръкав, никой гост на града няма да посети. Гостът ще отиде на централния пазар, построен по заповед на градоначалника на главния площад, с мраморни колони и подземна стоянка за каруците. Там той ще купи всичко, което би купил и на малкия пазар, но два или три пъти по-скъпо — от продавачите, облечени в цветни национални костюми.

Карим Куркум беше умно и възпитано момче, така че първо заведе Трикс да види забележителностите, предназначени за посетители: скалата, на която преди хиляда години ухапания от скорпион султан Гурам дал обет да построи град, ако не умре от ухапването; гробницата на султан Гурам, известна със забележителните си барелефи и мозайки; гробниците на трите съпруги на султан Гурам, известни с това, че вече никой не помни коя къде точно е погребана; главният столичен пазар, с мраморни колони и подземна стоянка за каруци, по който можеш да ходиш цял ден и да не разгледаш дори половината; кварталът на мистиците — в Самаршан те били нещо средно между магьосници, алхимици и жреци, за което искрено ги ненавиждали и магьосниците, и алхимиците, и жреците — и това било едно от малкото неща, за които били на едно мнение; дворецът на сегашния султан Абнувас, заобиколен от цветни градини, където на обикновените хора им позволяват да стъпват три пъти в годината — на рождения ден на Абнувас, на рождения ден на основателя на династията Гурам и на рождения ден на Великия везир Аблухай; Академията на изкуствата и занаятите, намираща се под егидата на Великия везир; и най-накрая появилата се неотдавна забележителност — кулата на магьосниците, пълна със засъхнала тиня от солените блата. Почти цялата тиня вече я нямаше (мъдрият везир позволил на всеки, който доброволно вади мръсотията от кулата, да запази половината от ценностите, намерени в нея — и потокът желаещи да работят не секвал). Но оцелелите дахриански магьосници не искали да се връщат в кулата дори да е почистена и затова построили нова кула до старата — още по-висока и разкошна, изработена от мрамор, оникс и малахит — разбира се, измагьосани, а не истински. Недалеч от кулата Трикс и Карим седнаха да си починат на каменна пейка, като предварително си купиха по една сладка чик-чак — курабия в мед, и чаша пресен фиников чай. Въпреки жегата мястото тук беше многолюдно — основно хлапета, на които не им пукаше за горещината и обожаваха да се мотаят около магьосници. Понякога от тях падаха дребни поръчки, а имаше и слухове, че някои щастливци са били взети от магьосниците за ученици, и със сигурност имаше шанс да видят някоя красива магия.

— Ех, да бях магьосник! — замечтано каза Карим, докато гледаше сияещата на слънце кула. — Бих си построил такъв дворец!

— Няма да ти се получи — поклати глава Трикс. — Дребни вещи могат да служат и сто години, ако са измислени добре. Но да измагьосаш нещо много голямо е възможно, но без приток на свежа магия то ще се разпадне.

— Но кулата не пада!

— Значи в нея постоянно се събират магьосници, на цели тълпи. Как мислиш, защо магьосниците не обичат да напускат кулите си за дълго? Върнеш се, а там вече няма нищо.

Карим видимо се разстрои. А Трикс, след като изяде курабията, поясни:

— Магията има много ограничения. Ако създадеш някаква вещ, то тя трябва да е от материал, който имаш под ръка. Трябва добре да си представиш това, което искаш да направиш — аз веднъж исках да направя рокля на едно момиче… ами, не се получи добре.

— А можеш ли да измагьосаш такива курабии? — Карим облиза лепкавите си от меда пръсти.

— Мога — кимна Трикс. — Но с тях няма да си утолиш глада.

— И какво от това? Да се заситя мога и с леща. А сладкишите — те са за удоволствие.

Трикс се замисли.

— Тоест за теб не е важно, че с тази храна не можеш да се наядеш?

Карим се засмя:

— Баща ми понякога иска да си хапне халва, а мама му казва: „Няма да влезеш в новите си панталони!“ Мислиш ли, че няма да се зарадва на халва, от която не се пълнее?

Трикс дори се изправи — толкова го зашеметиха открилите се нови хоризонти. Никой маг не се беше опитвал да прави храна с магия по простата причина, че тя не утолява глада. Но ако се замислиш… бедните ядат, за да живеят, но богатите, напротив, живеят, за да ядат!

Това, разбира се, си имаше своите трудности. Със сигурност да се измисли заклинание, създаващо вкусно ястие, няма да е толкова лесно. И със сигурност заклинанието бързо ще се износи, тоест ще трябва да се създава ново…

Но в крайна сметка се отваряха удивителни възможности!

— Благодаря ти, Карим — каза Трикс. — Даде ми страхотна идея…

Карим, който така и не осъзна, че е открил ново направление в магията — диетичното, изненадано примига. Трикс реши да му обясни за какво става дума, но хвърляйки небрежен поглед към минувачите, се сви и се извърна настрани.

И това не беше изненадващо. Покрай скучаещите хлапета и бързащите по задачи възрастни крачеха трима души. Първите двама Трикс следваше да очаква да срещне тук, нали удивителните закони на приключенията никога няма да позволят на стари врагове да се разминат, ако се намират в един и същи град. Това бяха бившият съхерцог Сатор Гриз и синът му Дерик. Облечени бяха в самаршански дрехи — широки шалвари, свободни бели ризи и малки кръгли шапчици, а лицата им бяха потъмнели от жаркото слънце и съсухрени от несгодите. Но това бяха те, без съмнение!

Може би тази неприятна среща сама по себе си бе достатъчна да развали настроението на Трикс. Но като допълнение двамата Гриз имаха и спътник.

А спътникът, който въпреки жегата беше в блестяща черна броня, с шлем, покриващ лицето му, и с огромен меч на кръста, Трикс за последно беше видял да пада зад борда на собствения си кораб! Белокнижникът, рицарът-маг Гавар, от чиито ръце Трикс измъкна принцеса Тиана и по този начин разстрои всички планове на витамантите да придадат легитимност на нахлуването си в кралството!

— Карим, там крачат мои врагове — промърмори Трикс. — Ако ме видят — ще стане лошо!

Карим незабавно се премести, заслонявайки Трикс, и с най-невинен вид впери поглед в непознатите. Дали защото бяха увлечени в разговора, дали изобщо не очакваха да видят заклетия си враг сред самаршанските момчета или пък Карим удачно го беше заслонил, но двамата Гриз и Гавар ги подминаха. До Трикс достигна част от разговора им:

— … не може да бъде. Евикейт е повелител на живота и смъртта, той е по-силен от всеки магьосник! — казваше Сатор. И освен разбираемото раболепие по отношение на предводителя на витамантите, в гласа му се долавяше и съвсем искрена убеденост.

— Няма магове, равни на Евикейт — с хладен глас отвърна Гавар. — Но Прозрачният бог е повече от магьосник.

— Нали не искаш да кажеш, уважаеми Гавар, че той — ха-ха — наистина е бог? — леко иронично попита Сатор.

— Не искам — кимна Гавар. — Но трябва да…

Изведнъж той спря с леко метално скърцане. Застина с вдигнат във въздуха крак и възкликна:

— Проклето момче! Това проклето момче!

Трикс, който ги следеше с периферното си зрение, се вцепени от ужас.

— Трикс? — досети се Сатор. — И защо си спомни за него?

Проклетото момче, напълно забравило, че е могъщ магьосник, който веднъж вече е побеждавал Гавар в дуел, се приготви да хукне.

— Коляното! — изпъшка Гавар. — Ритни ме по коляното! Бронята е ръждясала, ставата не се сгъва добре…

— Разбирам — каза Сатор и с видимо удоволствие заби върха на ботуша си в коляното на Гавар. Кракът на витаманта със скърцане се сви.

— Само ако знаеше колко тъжно и самотно ми беше да се скитам по дъното на океана! — отдалечавайки се, продължи Гавар. — Тиня… водорасли… потънали кораби… кракени… И най-лошото от всичко — скариди! Лепяха се по мен на цели стада! Мразя скариди!

„Затова пък скаридите обичат гнило месо“ — злорадо си помисли успокоилият се Трикс.

Неговите врагове стигнаха до кулата на самаршанските магьосниците и Гавар почука по вратата с бронираната си ръкавица. Вратата плавно се отвори — изглежда ги очакваха…

— Размина се… — промърмори Трикс. — Благодаря, Карим. Разбра ли как ме мразят?

— Откъде да разбера? — изненада се Карим. — Не говоря вашия език, мога само да броя до десет и знам няколко израза. „Вкусна праскова, сладка-сладка!“, „Прекрасен еликсир, ще станеш като момченце!“ и „Ей, красавице, тук ела, при мен е най-хубавата пудра!“

Трикс неразбиращо се взря в Карим.

— Как така — не говориш? Нали с теб разговаряме!

— Но ти говориш на самаршански! — убедено каза Карим.

— Аз никога не съм учил самаршански — призна Трикс.

— Може би си гений, о, велики магьоснико? — предположи Карим.

— Ами… — смути се Трикс. — Аз, разбира се, не съм глупав… да. Но не и по езиците. По езиците не съм никакъв гений.

Карим внезапно се ухили:

— Велики магьоснико, всичко ми стана ясно! Нали си разговарял с дракони!

— И какво от това?

— Драконите са могъщи магьосници. Но самите те са много слаби в езиците. Затова драконите не учат чужди езици, а с вълшебство карат хората да разбират езика на своите събеседници. Драконът на самаршански ли говори с теб?

Трикс сви рамене.

— На самаршански — уверено каза Карим. — Те имат и собствен език, но пред хората рядко го говорят и никого не учат на него. Драконите са те научили на самаршански.

— Можеха да ме предупредят — промърмори Трикс. Той и преди леко се изненадваше, че разбира всички около себе си. За Куркум Васаб както и да е — той е търговец и знае езици. Но как така простите пазачи, жената на Васаб и всички останали говореха перфектно езика на кралството? — Да се махаме оттук, Карим. Ако внезапно враговете ми излязат…

— Ами изгори ги с магически огън! — предложи Карим. — Те са чужденци, никой няма да е против. Великият везир казва, че ако един чужденец убие друг, това си е тяхна работа.

— Не, Карим — въздъхна Трикс. — Не искам да ги убивам. Освен това, един от тях и без това вече е мъртъв…

Очите на Карим се уголемиха от страх и той бързо скочи.

— Да вървим, велики магьоснико! Аз мъртвите… не ги обичам.

И те с бързи крачки се отдалечиха. Трикс, разбира се, много искаше да разбере какво прави Гавар в кулата на магьосниците и защо изобщо е дошъл в Самаршан. Но да последва витаманта в кулата изглеждаше не много добра идея.

— Сега у дома, нали? — тъжно каза Карим, когато се отдалечиха на прилично разстояние.

— О, не, нека да видим и нещо друго — предложи Трикс. — Ей в онази сграда какво има?

Право пред тях имаше красива сграда от розов пясъчник — ниска, но с доста изящна колонада и стени, покрити с барелефи. Изобразени бяха основно военни сцени, както и смели воини, водещи безкрайни редици от пленници и безброй каруци с трофеи. В сградата постоянно влизаха и излизаха хора.

— Това… ами… — Карим изведнъж се смути. — Как да ти кажа…

— Музей?

— Не съвсем — Карим от огорчение сведе глава и неловко пристъпи в праха с босите си крака. — Това е един вид пазар.

— Тогава да отидем на пазар! — предложи Трикс.

— Това е пазар за роби — тихо отвърна Карим. — Не трябва да ходиш там.

— Защо? — възмути се Трикс. — Какво, може да ме вземат за роб ли?

— Не — въздъхна Карим. — Аз нали съм с теб, ще обясня, че не си роб, а уважаван гост… Но там могат да продават роби, разбираш ли?

— Щеше да е странно, ако там се продаваха праскови — все още не можеше да разбере Трикс.

— Там… може да продават от твоите. От кралството — съвсем тихо прошепна Карим и притеснено млъкна.

Трикс беше зашеметен. Той, разбира се, помнеше думите на Васаб за пазара на роби. И като цяло знаеше, че в Самаршан робството се използва, докато в кралството е било отменено още от Маркел Пестеливия, дядото на сегашния крал, а окончателно премахнато от баща му, Маркел Великодушния. Някои възрастни селяни, впрочем, все още въздишаха и говореха, че по време на робството благородните господа се отнасяли към обикновените хора много по-добре и ги ценели — нали винаги се грижиш за собствеността си. Но макар да копнееха за добрите стари традиции, честно признаваха, че от свободен човек винаги можеш да смъкнеш две, дори и три кожи, докато от роба — само една.

— Робството е отвратително по своята същност, аморално по своята жестокост и неефективно икономически! — твърдо заяви Трикс.

— Напълно съм съгласен! — подкрепи го Карим. — Значи няма да отидем там?

Трикс, плътно стиснал устни, погледна към розовата сграда. Тя вече не му се струваше толкова симпатична.

— Защо пък не — каза мрачно. — Точно обратното, веднага ще отидем там!

Карим въздъхна и последва Трикс. Минаха покрай двамата намръщени пазачи на входа и влязоха в просторна зала, където миришеше на пот и благовония. Навсякъде имаше разположени дъсчени подиуми, на които стояха бедно облечени хора. Купувачите се разхождаха наоколо. Доколкото Трикс забеляза от пръв поглед, и продавачите, и купувачите бяха предимно самаршанци. Само на един подиум унило стоеше висок, късо подстриган чернокож мъж.

— Мислех, че робите не са самаршанци — каза Трикс.

Стоящият наблизо мускулест самаршанец с усмивка погледна Трикс:

— Така беше преди. Но сега много малко воюваме, затова Самаршан разчита на вътрешни ресурси.

— И все пак не е хубаво! — укорително му каза Трикс.

— А какво да правя? — въздъхна самаршанецът. — Не искаш ли да си купиш силен интелигентен роб? Непретенциозен за храната, обучен за войник, познава земеделието, красноречив…

— Как не ви е срам да продавате човек! — не издържа Трикс.

— Жена ми иска да яде, синът се жени — трябва да се плати за невестата — обиди се мъжът. — Какво друго ми остава, освен да стана роб?

— Значи продавате себе си?

— О, диамант на досетливостта! — възкликна самаршанецът. — О, рубин на съобразителността! Разбира се, че себе си.

Трикс смутено се отдалечи. Карим тихо обясни:

— Това често се случва. Аз също се замислям, ако бизнесът на баща ми закъса, да се продам за роб. Или роб, или в армията. Но в армията могат да ме убият. Ще отида роб при златар — имам остри очи! Или роб при алхимик — там, разбира се, мога да се взривя, но пък е интересно!

— Това е неправилно — не отстъпваше Трикс. — А ако промениш мнението си да си роб?

— Ще спестя пари и ще се откупя — без да мигне, отвърна Карим. — Кажи ми, при вас къде пращат момчетата от не много богатите семейства?

— В някоя гилдия — уверено каза Трикс. — При нас на десет, а понякога и на по-малко, юношата го пращат чирак. Там го учат на занаят — някъде около десет години. После още десет години работи, за да си плати за обучението. А след това вече може да си купи място в гилдията и сам да стане майстор…

— Хм, и каква е разликата? — попита Карим.

Трикс не намери какво да отговори, ядосано изсумтя и продължи напред.

Търговията с роби вървеше слабо. По-голяма част от бутащите се самаршанци бяха желаещи да се продадат в робство. Но сериозните купувачи заглеждаха по-екзотичните партиди — чернокож, взет в плен на някакви тропически острови, млади момичета от някакво номадско племе, тях ги продаваше вождът на племето — позоваваше се на голямата смъртност сред камилите и излишъка от момичета. Карим обясни, че да купиш робиня е най-евтиният начин да се ожениш, защото не всеки може да събере достатъчна сума, за да си откупи невеста.

— Правят го по всякакви начини — авторитетно обясняваше Карим. — Например, родителите се уговарят помежду си — едните дават дъщеря си на сина на другите, а те пък от своя страна дават дъщеря си на техния син. Или десет или двадесет души се събират и едни пари се предават в кръг, докато всички не се изпоженят. Понякога дори изобщо няма пари, само празни сандъци…

— А защо не се женят без откупуване, щом всички са съгласни с това? — изуми се Трикс.

— Какво говориш! Това е позор!

— Да измамиш не е позор, а да се ожениш, без да откупиш булката, е позор?

— Разбира се! — Карим погледна младия маг с недоумение. — Да измамиш е позор само ако измамата се разкрие. Например, ако ти продам за един златен кралски талер нещо, което струва един сребърен самаршански динар. Това измама ли е?

— Не, това е търговия — призна Трикс.

— Но нали ако ти разбереш, че си можел да го купиш това нещо два пъти по-евтино, ще се разстроиш? Ще разбереш, че са те измамили?

— Вероятно.

— Ето виждаш ли — ако измамата се разкрие, тогава за всички е лошо. Ти ще се притесниш, че си се проявил като глупак. Аз ще се притесня, че съм алчен измамник. Всеки е обиден и огорчен! А ако измамата не се разкрие, ако ти си доволен от покупката, а аз съм с парите — всички са доволни!

— Така е неправилно — каза Трикс. — Получава се, че да мамиш — това е добре!

— Понякога да — усмихна се Карим. — Ето аз взех една монета от баща си и си купих сладкиши. Да видим! Ако баща ми не забележи — всички са доволни. Ако баща ми забележи — той ще се разстрои, аз три дни няма да мога да ходя и да седя, а съседите ще се смеят — търговеца Васаб го преметнал собственият му син!

— При нас всичко е по-различно — каза Трикс, но неволно се замисли.

Пазарът на роби вече му беше омръзнал. Тук всичко се оказа не толкова ужасно, колкото предполагаше, но въпреки това по някаква причина беше неприятно. В допълнение, нямаше и кой знае каква търговия — всички преценяха, спореха, обсъждаха достойнствата и недостатъците на стоката, но не бързаха да се разделят с парите. Като цяло, всичко беше като на обикновен самаршански пазар, където за цената на няколко домати можеха да спорят цял час.

Единствено в най-далечния ъгъл на пазара се беше събрала малка тълпа, която горещо обсъждаше нещо. Трикс приближи и неочаквано с трепет чу:

— Млад роб от северното кралство! В добро състояние, не е бит. Светла кожа. Изключителен жълт цвят на косата! Малък пробег, по целия път е возен в каруца. Митническите такси са платени.

— Знаех си, че не трябва да идваме тук… — тъжно каза Карим.

Трикс започна да се провира през тълпата. Гледаха го с любопитство, но явно самоувереното му поведение доказваше на самаршанците, че човекът пред тях не е роб.

А продавачът, леко напомнящ на Васаб търговец, енергично размахваше ръце и рекламираше стоката си:

— Подходящ за работа в полето, в дома, в магазина. Може да чете, да пише и да смята. Владее меча…

Виждайки Трикс, той млъкна и като че ли дори малко се смути. Но след миг замисляне радостно продължи:

— Съгласно древния хуманен обичай на нашия народ, сънародникът има преференциално право да купи роба!

След което мръдна встрани, издърпа роба иззад гърба си и го избута напред.

— Йен? — възкликна Трикс.

Кльощавото рижо момче с голяма синина под дясното око вдигна глава и запримига начесто. После невярващо прошепна:

— Трикс?

Търговецът вдигна ръце към тавана:

— О, чудо! О, радост! Братя се срещат в чужбина! Единият — изпаднал в беда и лишения, изпитващ позора на робството и несгодите на чуждата земя! Другият — свободен и богат, уважаван гост на нашия великолепен Самаршан! Каква невероятна сцена, достойна за поет! Среща след години! Ще спаси ли брат брата?

— Но ние не сме… — започна Трикс, но търговецът изобщо не го слушаше. Размахвайки ръце, той хващаше околните за раменете, сякаш това някак ще потвърди думите му, и говореше, говореше, говореше…

— Родени в семейството на богат северен търговец от двете му любими жени, те от малки си играли и дружили. Но в търсене на приключения едното момче станало оръженосец, а второто останало да помага на баща си и станало млад търговец, който дошъл в Самаршан. И какво да види? Неговият отдавна изгубен брат е взет в плен на границата!

Очите на самаршанците се напълниха със сълзи. Някой, явно разчувствал се, издуха носа си.

Трикс внезапно с ужас почувства как в главата му започнаха да се тълпят някакви безумни образи. Баща му — не истинският, съхерцог Рат Соийе, а дебел брадат търговец… Малко рижо момче с лицето на Йен — двамата седят край камината и си играят с фигурки на рицари… Сега Йен вече е по-голям и в късна нощ бяга от дома си, като събужда Трикс и шепнешком му казва, че иска да стане рицар… А тук самият Трикс помага на баща си в магазина…

Устните на Трикс се раздвижиха и той против волята си извика:

— Йен! Скъпи братко! Позна ли брат си Трикс?

Той се хвърли към Йен и го прегърна.

— Познах те! Познах те, братко Трикс! — изкрещя Йен, силно прегръщайки Трикс.

Но тогава Трикс погледна в очите му. Бяха съвсем изцъклени. И му просветна!

Търговецът, без сам да знае, беше магьосник. И сега, убеждавайки окръжаващите в своята фантазия, той беше започнал да променя реалността! Още съвсем малко — и Трикс ще престане да бъде магьосник и син на херцог, а ще стане син на търговец… той дори си спомни кервана, който докара в Дахриан… осем камили, втората окуця по пътя, трябваше да я продаде и да купи нова…

— Аз не съм син на търговец! — извика Трикс, като отблъсна Йен. — И той не е мой брат, а приятел!

— Не си син на търговец? — изненада се роботърговецът. — Кой си тогава?

— Аз съм маг! — възкликна Трикс. Ах, как сега му липсваше магическия жезъл, за да докаже лесно и убедително на всички какъв е в действителност. — Аз съм маг — и самата природа ми се подчинява! Аз потапям витаманти в дълбините на морето! Аз съм приятел с дракони!

— Хм — кимна роботърговецът. — Да предположим. Предполагам, че великият маг не е по-беден от сина на търговец… и ще купи своя бра… приятел?

Мракът, обземащ главата на Трикс, отстъпи.

— Разбира се, няма да го оставя в беда — гордо каза Трикс. — Какво искаш за свободата му?

Роботърговецът облиза устни:

— Триста динара!

— Какво? — втрещи се Трикс. Огледа се. Самаршанците одобрително кимаха. — Цената… цената на един роб е двадесет динара! Или двадесет и пет! Най-много… тридесет.

— Тук имаме специален случай — усмихна се самаршанецът.

— Какво му е специалното? Ти… ти самият се разчувства, че се срещнахме!

— Разбира се, че се разчувствах! — възкликна роботърговецът. — Точно затова имаме специален случай, който рязко повишава цената!

Той отново се обърна към хората около него:

— Кажете ми, кое е по-скъпо — безименен роб или сънародник? И за кого ще дадете повече — за обикновен сънародник или за приятел?

Всички закимаха.

— Тоест ако беше мой брат… — осъзна Трикс.

— Щях да поискам не по-малко от четиристотин — потвърди самаршанецът.

— Не трябваше да показвате, че се познавате — въздъхна Карим.

— Нямам толкова пари — разстроено каза Трикс. Той бръкна в джоба си, извади малка кесия и я отвори. — Пет… десет… имам тринадесет кралски талера. Това прави двайсет и шест динара, нали?

Роботърговецът сви рамене.

— Щеше да го продадеш за тези пари! — възмути се Трикс. — Защо искаш от мен повече?

— Никой не може да каже, че не ценя приятелството! — гордо отвърна роботърговецът.

— А ако започна заклинание и те ударя… поразя… — Трикс за миг се замисли. — Да, именно поразя! Ако те поразя с ужасно заклинание?

— В центъра на Дахриан? Заобиколен от стотици честни граждани? — роботърговецът искрено се удиви. — Считай, че вече си ме поразил — с твоята наивност и безразсъдство.

— Предполагам, че ако на мое място беше Прозрачният бог — щеше да ми дадеш роба даром! — възкликна Трикс.

Настъпи ледено мълчание.

— Защо така ругаеш? — попита роботърговецът. — Защо така заплашваш? Не е хубаво, момче. Промених решението си. Четиристотин динара!

Чуха се одобрителни възгласи.

— И ако сега си мислиш, че по-късно ще ми пратиш някое злобно заклинание на мен, честния търговец — тези хора са свидетели! — добави роботърговецът. — Те ще разкажат всичко на Великия везир и теб ще те закопаят в земята чак до петите!

Йен, който досега слушаше спора с надежда на лицето, обори глава. Карим тихо прошепна на Трикс:

— Много съжалявам, велики магьоснико…

— Значи, четиристотин динара? — попита Трикс след кратка пауза.

— И нито дирхем по-малко!

Трикс мълчаливо разкопча ризата си и свали от врата връв, на която висеше златен пръстен със смарагд. След което го подаде на роботърговеца.

А на него очите му блеснаха. Дълго време изучава пръстена, търкайки го по някаква причина с пръсти, гледаше го на светлината, на пламъка на свещ (която услужливо му донесе някой от тълпата). После погледна Трикс.

— Е? — попита Трикс.

— Това не струва четиристотин динара — каза роботърговецът.

— Този пръстен ми бе подарен от крал Маркел Веселия — каза Трикс. — Той струва двеста талера или четиристотин динара. И ако ти се съмняваш в думите на моя крал, тогава аз, като верен поданик…

— Не се съмнявам — бързо каза самаршанецът. — Но нали камъкът трябва да се продаде, бижутерът ще вземе своя процент…

— Колко? — вече знаейки отговора, попита Трикс.

— Добави тринадесет талера — и сметката ще е точна! — усмихна се роботърговецът.

Трикс мълчаливо му подаде кесията.

— О, велика сила е човешкото състрадание! — извика търговецът. — Случи се чудо! Приятел спаси живота на своя приятел! Вземи този безполезен роб, велики магьоснико! И да отидем да отпразнуваме нашата сделка в чайната!

— Благодаря, но нещо нямам желание — каза Трикс. Хвана разстроения Йен за ръката и го замъкна към изхода. След тях се чуха одобрителни възгласи, хората тупаха Трикс и Йен по раменете, прегръщаха ги, поздравяваха ги, а най-сантименталните самаршанци дори се опитаха да ги целунат. Карим също получи своята порция уважение и признателност.

— Добре ги позабавлявахме — мрачно каза Трикс, когато се озоваха на улицата и се бяха отдалечили от пазара на роби. — Колко позорно и отвратително…

— Прощавай, велики магьоснико — каза Карим. — Този презрян търговец наистина постъпи нечестно.

— Дори ти го признаваш? — зарадва се Трикс.

— Ами да. Камъкът наистина струва четиристотин динара, аз добре го огледах. А като процент бижутерът щеше да вземе обковката. Така че тези тринадесет талера — огорчено въздъхна Карим — ти ги взеха напразно.

Трикс изобщо не отговори, само въздъхна. Спря и строго погледна към Йен.

А той виновно сведе поглед и запристъпва на място.

— Е, здравей, бойни другарю — строго каза Трикс. — Можеш ли да ми обясниш защо те срещам на пазара на роби… и защо платих за теб двеста и тринадесет талера?

— Защо ме срещна, мога — промърмори Йен. — А защо плати — не…

— Тогава разказвай.

Йен въздъхна:

— По заповед на нашия любим крал, владетелят…

— Казвай само каквото не знам — прекъсна го Трикс.

— Маркел ме изпрати в рицарското училище… — Йен подсмръкна с нос. — Отначало беше някак неловко, всички наоколо благородници, а аз така… кавалер на сребърно весло върху син фон. Но после се сбих няколко пъти, разбих един баронски нос, насиних окото на един наследник на маркиз… С коня и меча нещата ми се получаваха, въпреки че баща ми беше обикновен градинар. Сприятелих се с момчетата. А там и освен мен имаше всякакви — току-що произведени благородници или копелета. Е… те всички си измисляха, че са плод на буйната страст на Маркел и благородна дама, пожелала да остане анонимна… или някаква друга романтична история. Там ни хранеха добре, всеки ден имаше месо! — гласът на Йен беше искрен. — И учителите бяха добри, биеха рядко, а и то само няколко пръчки по задника, пък после се извиняваха: „Не с цел да унизим благородния господин, а само за да добавим капка ум в празната му глава!“

— Значи като цяло в рицарското училище ти е харесало — кимна Трикс. После осъзна, че приятелят му има нужда да говори и повече не го пришпори.

— По хералдика, генеалогия… — думата „генеалогия“ Йен така и не успя да пребори, — и благородно поведение ме даваха за пример. И по танци ме хвалеха. А малко преди Нова година при нас в училището дойде благородният рицар сър Гламор…

— Гламор? — изуми се Трикс. — Познавам го!

— Свестен чичо — въздъхна Йен. — Отиде направо при стария рицар Бандус, който е най-главния в нашето училище, и му каза: „Имам нужда от оръженосец. Но да е риж, защото съм дал такъв обет — да вземам рижи за оръженосци, за да им помагам в трудния житейски път. И да е естествено рижав!“ Оказало се, че имал лош късмет — оръженосецът му се удавил и не можел да намери нов. Всички момчета се молеха да ги избере, дори благородниците…

Трикс реши да премълчи, че сред тези благородници е бил и самият той.

— … но никой не беше риж. А после дойде един риж. И беше добър оръженосец, но много мръсен, не обичаше да се мие. Но един ден също бухна в реката…

— И се удави? — ококори се Трикс. — Това е някаква притеснителна система… може би този Гламор е маниак, а? Да дави оръженосците си?

— Не, не се удави! — махна с ръка Йен. — Изплува и се оказа блондин. За да го изберат, взел, че си намазал косата със самаршанска къна. Е, Гламор не прости измамата. Върна го в училището и каза: „Достоен оръженосец, но склонен към измама. Може би ще има полза от него. А на мен ми намерете оръженосец с истинска рижа коса.“ Бандус отначало не искаше да ме пусне, каза, че аз съм единственият риж в цялото училище, но все още не владея меча добре… Но Гламор пи вино с него и го убеди. Позволиха ми да стана оръженосец на Гламор, на външно обучение, така да се каже. Гламор обеща лично да ме научи да въртя меч и да препускам на кон.

— И какво, научи ли те?

— Научи ме. Той е добър рицар, наистина. Дори извършихме два подвига. Първо спасихме селяни от банда разбойници. А после на турнира свалихме на земята трима рицари за една вечер.

— Е, всъщност не ти, а по-скоро Гламор ги е свалил — отбеляза Трикс.

— Но пък аз натупах оръженосците им! — гордо каза Йен. — Така че и аз си имам своя дял от славата. Както казва Гламор: „Всекиму своето, на рицаря — арена и благороден меч, на оръженосеца — дебела сопа и торбичка, натъпкана с пясък…“

Трикс въздъхна. Чувството за хумор на сър Гламор беше твърде тънко за болшинството от неговите събеседници.

— И после какво?

— После отидохме в един гарнизон на самаршанската граница, сър Гламор искаше да прекара зимата там. Всичко щеше да е наред, ако в деня на пристигането ни някой не беше видял дракон в планината. Е, Гламор се зарадва и ние потеглихме на бой с дракона. Дали имаше дракон там или не — не знам. Но през прохода минаваше самаршански керван. На него Гламор се зарадва още повече! Застана отпред и заяви, че иска да провери стоките и дали са платени митата.

— И? — уморено попита Трикс.

— Вероятно митата не са били платени — въздъхна Йен. — Пазачите ни се нахвърлиха. Започнахме сражение. И сигурно щяхме да ги победим, защото в битка сър Гламор е като свирепа буря! Но самаршанците имаха магьосник. Той ни хвърли сънно заклинание. Аз се изплъзнах, но сър Гламор бе поразен. Самаршаните го поступаха малко, но не посмяха да го убият. Казаха, че ако бъде убит рицар, от гарнизона ще им изпратят отряд да ги преследва. Затова вързаха спящия към едно дърво, дори меча и коня му оставиха. Но мен ме взеха в плен. Като законен трофей… — въздъхна Йен.

— Между другото — ехидно отбеляза Трикс, — ти сега не си оръженосец на Гламор и не си трофей. Ти си мой роб. Ако поискам — мога да заповядам да те набият с пръчки.

Йен въздъхна.

— За теб дадох подарък от самия крал! — оплака се Трикс. — Сигурно цял живот щях да го пазя, да го нося на ръката си, когато порасна. А сега…

— Съдбата ще накаже търговеца за алчността му — каза Йен. — Подобно нещо на никого не би му се разминало.

— У нас не би му се разминало — скептично отбеляза Трикс. — Но в Самаршан, предполагам, нещата са различни.

— А ти как се озова тук?

— Дълга история — неопределено отвърна Трикс. — Замесени са дракони и дълг на честта, страховит самаршански магьосник на име Прозрачния бог и стари наши врагове.

— Уау!

— Отседнал съм в къщата на местен търговец… това, между другото, е синът му Карим…

Йен и Карим си стиснаха ръцете без особен ентусиазъм. Карим явно се измъчваше от любопитство, но не можеше да разбере бързия разговор между Трикс и Йен.

— Докато вървим, ще ти разкажа какво се случи — обеща Трикс. — Е, поне в общи линии.

Появата на второ чуждоземно момче предизвика ново раздвижване в дома на Васаб. Установявайки, че Йен е бъдещ рицар и принадлежи към благородното съсловие (Трикс реши да не разкрива детайли), Васаб отново нареди на дъщерите си да занесат на Йен вода, леген и кърпа, а след това започнаха с оръженосеца разговор на вълнуващите го теми — позволено ли е на рицарите да се женят? А на оръженосниците? Добре платена ли е работата на рицаря? Доколко е опасна?

Подкрепящият се с остатъците от обяда Йен отговаряше съвсем разумно на въпросите.

Рицарят може да се ожени, но само след като приключи с подвизите в името на дамата на сърцето си.

На оръженосците едва ли ще им позволят да се оженят, а и нямат време за това.

С парите при рицарите е — ту имат, ту нямат. Ако убиеш дракон, разпръснеш банда разбойници или изкопаеш охранявано от неживи съкровище, тогава всичко намерено си е твое, минус кралския данък. Също така и на турнирите може да се печели. Но обикновено парите не достигат, още повече, че много от тях по време на скитанията отиват при ханджиите и при ковачите — за ремонт на доспехите след приключенията.

Работата на рицаря се счита за една от най-опасните в кралството. Смъртността в битките, разбира се, е по-ниска от тази на обикновените стражници и войници, пътуванията са по-опасни за моряците, кралската немилост повече заплашва придворните. Но затова пък рицарите страдат от заболявания на черния дроб и стомаха наравно с маговете, пропускайки на първо място единствено алхимиците…

В крайна сметка Васаб въздъхна и остави Йен на спокойствие. Историята на пазара на робите също не предизвика в него възмущение, само платената сума го огорчи.

Междувременно в двора с пълна сила вървяха приготовленията за вечерното угощение, на което беше обещал да дойде влиятелен гост. Карим домъкна от пазара агне — за облекчение на Трикс, вече разфасовано. Васаб, въоръжен с огромен нож, започна да нарязва месото на хапки. Жена му измъкна от къщата огромен казан и го сложи в лятната кухня.

— Ще приготвим пилаф — тържествено каза Васаб. — Най-мъжкото нещо е да се готви пилаф!

Трикс и Йен с любопитство застанаха до него.

— По-тънко режи моркова, Гулин — заповяда Васаб. — Ох, изобщо не можеш! Дай насам, сам ще направя всичко!

Той наряза морковите и лука, разтопи в казана твърда буца опашна мас, запържи месото, изсипа отгоре му ориза… Трикс усети как стомаха му закъркори — толкова апетитен беше процесът.

— Истинският пилаф е кралят на масата — тържествено заяви Васаб. — Нима вашата храна може да се сравни с пилафа?

— Аз много уважавам каша с месо — плахо се обади Йен.

— Каша! — възмути се Васаб. — Похабен пилаф — това е вашата каша! В кралството не знаят как да приготвят вкусна храна. Умеем да готвим ние, умеят да готвят и онези, които живеят край морето…

— Васаб, а в Самаршан често ли идват гости от Островите? — попита Трикс.

— Какви острови? — не разбра Васаб, докато внимателно отмерваше щипка пипер.

— Кристалните.

Васаб трепна и изтърва в пилафа три пъти повече пипер, отколкото възнамеряваше да сложи.

— Какви ги приказваш? — жално възкликна той. — Не трябва да споменаваш магьосниците-витаманти. Те няма да дойдат при нас, слава на Всевишния! Аз те доведох в дома си, готвя с теб пилаф, на теб — въздъхна Васаб — бих дал дъщеря си. Макар да си северняк, но ти си човек. А витамантите — това не са хора, това са живи мъртви. Нередна работа! Човек трябва достойно и радостно да изживее живота си, а после достойно и радостно да отиде в друг свят, не да пречи на деца и внуци да си живеят сами живота.

— Ние с Карим видяхме витамант близо до кулата на магьосниците — поясни Трикс. — Беше рицарят-маг Гавар, стар мой враг. Заедно с други мои врагове отиде при вашите магьосници.

— Това е лошо — намръщи се Васаб. — Това е съвсем, съвсем лошо. Това означава, че нашият Велик везир Аблухай е призовал не само дракони на помощ. Той и с витамантите е готов да си има работа. Това е просто някакъв ужас!

— По-добре да беше помолил Маркел за помощ — каза Трикс. — Маркел е добър крал. Той определено ще помогне. В края на краищата е наясно, че ако Прозрачният бог дойде на власт, тогава ще има война.

— Твоите думи са еликсир на мъдростта и есенция на разсъдливостта — кисело каза Васаб. — Проблемът е, че ние с вас често воюваме.

— И какво от това?

— Ако Аблухай призове на помощ бившите врагове, обикновените хора няма да му го простят. Аблухай го обичат и властта му е силна. Но ваши воини и магове в нашите земи — това е дори по-ужасно от Прозрачния бог. Ние не харесваме витамантите и… — Васаб се подсмихна, — … се страхуваме от тях. Но те са твърде далеч, с тях не сме воювали и нямаме претенции едни към други.

— Защо витамантите помагат на вашия везир? — попита Трикс.

Васаб сви рамене и се надвеси над казана.

— Мисля, че въпросът е в следното… — замислено промълви Трикс. — Витамантите искат да завладеят нашето кралство, това се знае. Вероятно биха ни позволили да воюваме с вас, ако силите бяха равни. А после, когато сме се избили едни други, щяха лесно да завладеят всичко. Но те навярно се страхуват от Прозрачния бог. Мислят, че той може да завладее нашето кралство и да стане толкова силен, че да нападне и тях.

— Ще се получи добър пилаф — промърмори Васаб. — Само черният пипер е много, ох, колко много…

— Така че те могат и да помогнат на вашия Велик везир. Но сигурно ще искат нещо насреща. Като например да ни нападнете едновременно с витамантите. И да разделите кралството помежду си. Вие бихте взели южните и източните земи, които някога сте притежавали. А витамантите ще вземат северните и западните, откъдето някога са били прогонени.

— Може би ако се добави лют пипер, тогава излишъка от черен пипер няма да изглежда като грешка, а като хитър замисъл? Може би това ще бъде специален лют пилаф? — размишляваше на глас Васаб.

— Само че ако Аблухай е решил да направи това, той греши — каза Трикс. — Витамантите ще ви помогнат за победата над Прозрачния бог, но така, че да бъдете отслабени. Като призовете и използвате в битката драконите. И за да загинат вашите магьосници… После, след като победи и нас, Самаршан съвсем ще е отслабен. А витамантите ще вдигнат загиналите воини и лесно ще ви завладеят. Както и северните варвари, и гномите, и елфите. Всички. Вашият Велик везир или изобщо не познава витамантите, или е много уплашен.

Васаб въздъхна и тъжно погледна Трикс.

— Позволи ми да ти кажа, млади магьоснико. Ти вероятно си прав. И ако всичко това го обясниш на везира, може би ще има полза. Но за това трябва да си осигуриш аудиенция с него. А ако поднеса на Сад ар Тамак изгарящ небцето пилаф, той ще се разстрои. И тогава…

— Не се притеснявай! — махна с ръка Трикс. — Горещият огън и мазното агне поеха точно толкова лют пипер, че вкусът на месото да стане пикантен и да възбужда апетита. Всичкият излишен пипер отлетя с парата — и пилаф стана толкова вкусен, че би красил и масата на Великия везир!

— Магия правиш, нали? — възхити се Васаб. После се наведе над казана и подуши. Опита отново. Млясна с език. — Чудо! Това ще бъде пилаф, достоен за султана!

Йен се облиза.

— Кажи ми, Васаб, защо Великият везир прави всичко вместо султана? — попита Трикс. — Вашият султан е от велика династия, не е дете, не е и слаб в ума…

Васаб въздъхна:

— Това просто не го знам, Трикс. И никой няма да ти даде отговор. Нашият султан Абнувас е млад — само на двадесет години. Но на тази възраст мнозина са извършвали велики дела! Когато излиза сред народа, той говори умни неща и управлението му е приятно. Заплетените съдебни процеси, който султанът трябва да отсъди в навечерието на рождения си ден, той решава разумно и с лек хумор — а нали да развеселиш народа със своите решения е най-важното за султана, раздаващ правосъдие! Но в ежедневието Аблухай управлява от негово име…

— Сигурно тук има някаква мрачна тайна! — каза Трикс.

— Ако Аблухай беше алчен за власт царедворец, бих се съгласил с теб — въздъхна Васаб. — Но всички виждат, че задълженията тежат на везира, ако зависеше от него, той изцяло би се отдал на изкуствата и науките… Така че тайната, която несъмнено съществува, би трябвало да е не мрачна, а тъжна.

— Защо не управлява умният млад султан, а везирът, който изобщо не го иска… — Трикс кимна. — Да, това е интересна тайна. Ще помисля над нея!

— Само, моля те, имай предвид, че да те закопаят в пясъка надолу с главата могат както за мрачна тайна, така и за тъжна тайна и дори за весела тайна! — напомни Васаб. — Със същата лекота. Нали затова е тайна!

— Защо при вас всичко непременно завършва със закопаване в пясъка! — разстрои се Трикс.

— Защото в пустинята има малко дървета, а да се пролива кръв е почтено само в битка — обясни Васаб.

5

Както е известно, всички народи обичат да хапват и считат своята храна за най-вкусна. И при всеки народ има такива продукти, които той предпочита да не яде — за разлика от съседите си. Дори гордите северни варвари, които по принцип ядат всичко, което мърда или е мърдало сравнително наскоро, никога няма да вкусят извара и мед, макар вече никой да не помни защо. На запад от кралството с наслада хапват жабешки крачета, но не биха сложили в уста кисело мляко — смятат го за развалено.

Националната самаршанска кухня се отличава с три забрани. Първо, самаршанците не ядат кокоше месо, защото кокошките се хранят с червеи, червеите се хранят с мъртвите и следователно кой яде кокошка, яде собствените си предци. (Трябва да се отбележи, че кой знае защо забраната не се отнася за останалите птици, а някои волнодумци твърдят, че е възможно да се ядат кокошки, но само ако не са пускани на земята, а са отглеждани в клетка и са хранени със зърно.) Второ, самаршанците не ядат гъби — по абсолютно същата причина. Нали в гъбите може да има червеи… И на трето място, самаршанците не ядат нищо виолетово, защото вярват, че храната не може да има виолетов цвят.

Всичко останало, според самаршанците, е напълно годно за ядене. С популярност се ползваха пържените скакалци и маринованото кучешко. По някаква причина се позволяваше и рядката по тези места риба, въпреки че рибите нямаха нищо против червеите. От месото се предпочиташе овнешко, но по принцип се ядеше всякакво. А умението си да използват растения в своята храна самаршанците бяха издигнали до изкуство — рядко някое растение се усвояваше частично, обикновено се използваха и корените, и стъблата, и плодовете. В крайна сметка, ако нещо не можеше да се яде, тогава от него правеха подправка.

Заради знатните гости (и, разбира се, заради великия магьосник Трикс), Васаб с жена си и дъщерите се бяха постарали максимално. Сервирани бяха: настъргани зеленчуци с подправки, които трябваше да се мажат върху малки питчици; миниатюрни котлети от сурово агнешко с подправки — Трикс едва не се задави, когато разбра, че това е сурово месо, но котлетите се оказаха толкова вкусни, че той изяде цели пет парчета; малки три- и четириъгълни бухтички с месо, сирене и зеленчуци; парчета месо, увити в лозови листа и приготвени на пара; сладка царевица, изпечена над огъня; и, разбира се, пилаф.

Всяка храна си имаше собствено название, но всички имена бързо се смесиха в главата на Трикс. Така че той не задаваше въпроси, а с удоволствие ядеше, поливайки всичко с лека ечемична бира. Според местните обичаи отначало трябваше бирата да се плисне на земята — всички почитаха древния обичай, гласящ, че първата капка алкохол убива човек. Затова първата капка в никакъв случай не трябва да се пие.

Пристигналите със Сад ар Тамак гости също с удоволствие наблягаха на храната. Бяха двама — мършав възрастен самаршанец на име Сутар Бухул и светлокос мъж на средна възраст, който се оказа сънародник на Трикс — Адрон. Те гледаха към Трикс с явно любопитство, но докато гладът не бъде утолен, за никаква работа и дума не можеше да става.

Първи не издържа Адрон. Той избърса устата си с ръка и звучно се оригна. Трикс се смути от тази безцеремонност, но Васаб изглеждаше доволен, а самият Адрон намигна на момчето.

— Предстои ти още много да учиш за самаршанските обичаи! — поясни той. — Като се оригнеш след хранене показваш на домакина колко вкусна е приготвената храна!

Настанилата се на рамото на Трикс Аннет се намръщи и тихо каза:

— А ние, глупаците, прибягваме до думи…

— Да, не ни достига истинска източна вежливост — кимна Адрон. — Позволи ми да ти разкажа малко за себе си. Вече петнадесет години живея в Дахриан. Дойдох тук след лоша реколта във владенията на барон Исмунд… отначало мизерствах, но след това преуспях. Виждаш ли, макар да не съм от благородно семейство, още като дете се отличавах с буден ум, усет за прекрасното и пъргав език. Бях ученик на менестрел, после менестрела… за съжаление, самаршанските мотиви не ми се отдават. Но пък образованите хора в Самаршан искаха да знаят езика на кралството. Аз започнах да ги уча. И сега заемам поста главен експерт по културата на кралството в Академията за изкуства и занаяти. Много известни самаршанци и техните деца са се обучавали при мен. Сега имам собствена къща и две жени-самаршанки. Но аз, разбира се, обожавам далечната си родина и винаги съм радостен да видя сънародник!

— Много ми е приятно — кимна Трикс. Йен също промърмори нещо.

— Каква беда те е прогонила от дома, младежо? — с любопитство продължи Адрон. — Може би си от северните баронства? Там удариха люти студове, покриха къщите със сняг, всичкият добитък измря… Или си от запад? Там вилнее свинска чума, хората се страхуват да излязат на улицата. Или си от изток, където банди разбойници обикалят по села и градове като диви зверове? Или си от самата столица, където банди от варвари, гноми и елфи правят ужасни безчинства, предизвиквайки ужас в честните граждани?

— Аз съм от княжество Дилон — озадачено отвърна Трикс. — Това е на североизток… И при нас като че ли всичко е нормално…

— При вас? В Дилон? — Адрон горчиво се засмя и поклати глава. — Какво говориш… Житна гъгрица изяжда зърното в хамбарите, неотдавна изгоря приюта за луди, рухна мост, потапяйки под себе си три рибарски лодки…

— Аз живея близо до град Босгард — поясни Трикс. — Там няма…

— Босгард! — закима Адрон. — Помня, помня. Заместник-кметът падна от скала и си счупи краката. В банята се задушиха търговец и две девици-шивачки. Бясно куче едва не ухапа мелничаря.

— Откъде знаете всичко това? — учуди се Трикс.

— Как мога да живея без новини от родината ми? — вдигна вежди Адрон. — Поръчах си кристална топка от един самаршански магьосник и тя ми показва най-важните неща.

— Не знаех, че в кралството ни има толкова много нещастия — огорчи се Трикс.

— Маркел крие истината от народа — кимна Адрон. — Сам разбираш, че отстрани се вижда по-добре! И така, с теб какво се е случило?

— Всъщност, нищо — каза Трикс, изчервявайки се. На фона на току-що разказаните ужаси беше неудобно да говори за новогодишните празници в Босгард, за спокойните занятия по магия и скучното ежедневие. — Просто… реших да посетя Самаршан.

— Значи не искаш да останеш тук? — шокира се Адрон.

— Не, съжалявам — призна Трикс. — Не искам. При вас, разбира се, е красиво, страхотно, пилафът е вкусен. Но и при нас не е лошо.

Адрон въздъхна и поклати глава.

— Ти си страшно далеч от реалния живот на своя народ… Разбирам, маговете се реят във висините, те не се интересуват от страданията на земеделците и от произвола на бароните. Още повече, че ти си толкова млад.

— Не мога да кажа за маговете — решително се включи в разговора Йен, — но ние, рицарите… е, и оръженосците, разбира се. На нас изобщо не ни харесват страданията и произвола! Ние с моя рицар наскоро победихме банда разбойници!

— И, разбира се, за това взехте сериозно заплащане от селяните — ухили се Адрон.

— Ами… в края на краищата конят на Гламор беше убит, а и бронята му смачкаха… — смути се Йен и млъкна. Адрон скептично се подсмихна и отново се обърна към Трикс:

— Все пак те съветвам да помислиш за преместване в Дахриан. Тук имаме малка общност, събираме се два пъти месечно, пеем песни, ядем кокошка — каза той с известно предизвикателство, гордо вдигайки глава, — обсъждаме събитията в кралството. При нас е много весело!

— Непременно ще си помисля — каза Трикс.

— И ми ела на гости — продължи Адрон. — Ще те запозная със сина си. За него ще е полезно да поговори на нашия език, че съвсем го е зарязал. А аз съм патриот и искам синът ми да попие в себе си езика и културата ни!

За радост на Трикс Васаб веднага се включи в разговора:

— А на колко години е синът ти, о, любезни?

— Дванадесет.

— Тогава вероятно още не е женен? — със сладък глас попита Васаб. — Дали да не го запознаем с най-малката ми дъщеря, тя е малко по-голяма, но това не е беда…

— Интересна мисъл — кимна Адрон. — А аз нямам нищо против да запозная най-голямата си дъщеря с един от твоите синове.

Мъжете седнаха по-близо и започнаха тихо да си приказват. Дъщерите на Васаб се изкикотиха и веднага бяха изпратени по-далече от масата.

Мълчалият досега Сутар облиза мазните си от пилафа пръсти, избърса ги в брадата си, тихо се оригна и каза:

— Колко съм щастлив, че вече омъжих дъщерите си и ожених синовете си… Кажи ми, млади магьоснико, какво търсиш в нашата страна?

Трикс помисли и реши да отговори честно:

— Много искам да не воюваме. Бях помолен от един познат… дракон. Да спря някак Прозрачния бог.

Самаршанецът не се засмя, нито показа изненада, а само кимна и каза:

— Това е достойно за уважение. Аз също не искам у нас да властват правилата на Прозрачния бог, а още повече — да започне война… Ти помоли моя скъп приятел Сад ар Тамак да те свърже с влиятелни хора. Повярвай ми, той достойно изпълни молбата ти поне наполовина. Какво искаш от мен?

— Бих искал да се срещна с Великия везир. А също и със султана.

Сутар кимна.

— Това е разумна, макар и сложна молба. Какво точно искаш да кажеш на Великия везир?

— Че е много опасно да дружиш с витаманти — дори ако залогът е победа над врага — развълнувано обясни Трикс. — Витамантите казват, че искат вечен живот за всички. Но за това първо ще убият всички. По-добре е Самаршан да потърси съюз с кралството…

— Достойният Аблухай не вярва на Маркел — спокойно отвърна Сутар. — И кажи ми честно, момче… ако войските на кралството влязат в нашите земи… и ако ние сме отслабени от войната с Прозрачния бог… ще се върнат ли войските ви обратно?

Трикс сви рамене и тъжно каза:

— Не знам. Маркел е добър човек. Но той е крал, а кралят не е лош или добър, той е просто крал.

— Не си глупав — кимна Сутар. — Ако живееше сред нас, бих те взел за ученик.

— А с какво се занимавате? — попита Трикс.

— Аз съм придворният шут на султан Абнувас и на неговия везир Аблухай.

— Шут? — изненада се Трикс.

— Да. Изненадан си, че шут може да бъде влиятелен човек в двора?

— Какво говорите! — поклати глава Трикс. — Чел съм, че шутът Джико при крал Маркел Нерешителния се ползвал с такова влияние, че кралят го питал за съвет дори когато си избирал булка… И въобще, шут е уважавана, почтена професия… Само че вие сте толкова… тъжен.

— Сега не съм на работа — обясни Сутар. — Тук за един ден се смея толкова, че вечер ми се иска да плача. Не един шут е прегарял в работата си, опитвайки се да разсмее хората по време на почивки. Ако се прибера вкъщи и жена ми готви, аз я гоня от кухнята и сам режа лука. А ако вечерята вече е готова, тогава викам децата и ги моля да ми разкажат всичко най-ужасно и тъжно, което са видели през деня. Веднъж Аблухай беше много разстроен, бяха го победили в поетичен конкурс, където изпратил свои зацепки и казели под чуждо име. Наложи ми се да го развеселявам цял ден, от сутринта до късна вечер. И после трябваше да отида при бедните и да ги помоля да ми разкажат как са стигнали до такъв живот. Слушах ги чак до полунощ, преди да ме отпусне…

Тази история неочаквано трогна Аннет. Тя изпърха от рамото на Трикс и седна на ръката на шута, която той учтиво й поднесе.

— Ако искаш да си тъжен, можеш да ме извикаш. Ще ти разкажа за трудния и тъжен живот на малките цветни феи. За това колко безответна може да бъде тяхната любов… — гласът на Аннет трепна. — За това колко коварни са някои от техните храни… За ужасите на студената зима, когато бедните феи, чиито цветя са загинали от студа, се крият в козините на норки… или ги канят в човешките къщи, където цяла зима си отработват правото да живеят в здравеца и виолетките, като забавляват децата и дори като избиват хлебарките…

— Тъжна история. — Озари се лицето на Сутар. — Определено ще те помоля за помощ, когато работният ми ден е прекалено тежък.

— И така, ще ми помогнете ли да се срещна с Великия везир? — продължи Трикс.

— Да — кимна шутът.

— А със султана?

Самаршанецът поклати глава.

— Боя се, че това е невъзможно.

— Защо? — попита Трикс.

— Мъдрият Абнувас е много зает с държавни дела.

— Но нали това, за което искам да говоря… — започна Трикс.

— Ще се опитам да уредя аудиенцията ти с везира още утре вечер — каза Сутар.

— А кога…

— Това е, с което мога да ти помогна — леко повиши глас Сутар. — И разбери, че никой няма да ти помогне с повече.

Васаб уплашено погледна Трикс и той се отказа.

— Благодаря ти, Сутар Бухул.

— Беше ми приятно да си поговоря с теб — кимна шутът. — От дългия разговор чак гърлото ми пресъхна…

Васаб кимна на жена си, тя неодобрително сви устни, но все пак стана и се върна с голяма глинена кана, от която разсипа полупрозрачна бяла течност в малки купички. Не сипа нито на Трикс, нито на Йен.

— Прощавай, но при нас не е прието да даваме арка на юноши — смутено поясни Васаб. — Но ако ти все пак искаш да опиташ…

Трикс не поиска. Той беше чувал, че в Самаршан правят напитка от ферментирало мляко, която е по-силна от кое да е вино, но всеки, който я беше опитвал, говореше за арката не много ентусиазирано. Впрочем, това вероятно беше въпрос на вкус и навик — Адрон пиеше арката с радост и в сериозни количества, бързо се напи и стана някак тъжен. Трикс се поколеба. Искаше му се вече да си ляга, но щеше да изглежда неучтиво.

Най-накрая Сутар се сбогува и си тръгна — двама слуги чакаха шута пред вратата. Неохотно започна да се приготвя и Адрон. По някаква причина той сметна за свой дълг още веднъж да поговори с Трикс, да му обещае всякаква подкрепа и да му каже, че иска да се върне в кралството, но се съмнява дали ще може да яде храната там, дали стражите няма да го убият за развлечение и дали са останали под властта на Маркел някакви академии, където той да може да работи. Трикс се опита, доколкото може, да разсее неговите опасения, но Адрон продължаваше да разказва за плановете си да се върне в родината, като в същото време клатеше глава, въздишаше и се чешеше по врата.

— Странен е някак — каза Йен, когато си легнаха. За него в стаичката на Трикс бяха вкарали дюшек, пълен със слама, и още едно одеяло. — Ако толкова му харесва тук, защо тогава казва, че иска да се върне? А ако не му харесва, защо не се връща?

— Живял е тук твърде дълго — каза Аннет, присядайки на свещника. В очите й проблеснаха езиците на пламъците. — Навремето се е уплашил от изпитанията и трудностите и е решил да избяга в Самаршан. После дълго и трудно се е опитвал да се устрои тук. И ако се върне сега, ще си помисли, че напразно е загубил петнадесет години от живота си.

— Но той наистина ли ги е загубил? — попита Трикс. — Или не?

Феята тихо се засмя.

— И все пак ти си още глупаво момче… Знаеш ли, понякога мъж и жена, които са живели заедно в продължение на много години, решават да се разделят. Те се оставят, намират нова любов и живеят щастливо. Но в същото време постоянно си повтарят: „Напразно загубих скъпоценни години от живота си…“ Това е смешно. В края на краищата това са били хубави години. Бил е истински живот. И въобще не е сигурно, че с друг човек биха живели по-добре този живот. Можеш да се разделиш, можеш да се събереш… Можеш да си тръгнеш, можеш да се върнеш… Но единствено самият той на практика губи част от живота си, като повтаря — „годините бяха живени напразно“. Животът не е напразен, момчета. Какъвто и да е — човек не живее напразно… — Аннет въздъхна. — И феята — също.

— Не, аз нямам намерение да живея така — твърдо каза Трикс. — Аз ще се оженя за Тиана. И няма да се разведа. И няма да се занимавам с нещо, което не желая. И да живея там, където не ми харесва — също. Аз ще живея така, че веднага всичко да се получи добре.

— Аз също! — разгорещено каза Йен. — Може и не веднага да разбрах какъв искам да стана. Бих станал маг, но нямам способности. Но сега разбрах — рицарството е моето призвание! Още повече, че вече съм съвсем благородник!

Феята се усмихна и сви рамене.

— Възможно е. Понякога наистина се получава. Ще е много яко, ако всичко в живота ви от раз се получи както искате, момчета… Да угася ли светлината?

— Аха — каза Трикс. — А ти къде ще легнеш?

— Луната — просто отговори феята. — Ще потанцувам малко под лунната светлина. Ще потърся местни феи… странно е някак си, всичко цъфти, а феи не се виждат… Лека нощ.

Тя размаха крилца, за да изгаси свещта, и светлият й силует излетя през прозореца.

— Трябва да направя нещо с нея — промърмори Трикс тревожно. — Цялата тази местна самаршанска растителност… за нея това е прекалено силно.

— Трикс… — повика го Йен от пода.

— Да?

— Ти не се притеснявай за пръстена. Непременно ще ти го върна. Дори измислих как.

— О, я стига — сънливо отвърна Трикс. — Ще извърша подвиг и Маркел ще ми подари друг…

— Не, ще го върна — упорито повтори Йен. — Непременно. Сега съм благородник, почти рицар. А рицарят не оставя злото ненаказано. Нали така?

Но Трикс вече спеше.

Пристигналите в Дахриан дракони наистина бяха много. Сигурно това бяха всички самаршански дракони, а в тази страна от тях имаше много повече, отколкото в целия останал свят.

Трикс и Йен със зяпнали уста стояха на градската стена и гледаха надолу. А там, на мястото на бившето пасище, драконите спокойно се разхождаха, криеха глави под крилото, дремейки, говореха оживено за нещо или безразлично гледаха хората. Бяха във всички цветове на дъгата и дори още повече — червени и оранжеви, жълти и зелени, сиви и сини, виолетови и бели. Встрани от другите стояха няколко черни — най-големите и най-горделивите. При най-малките дракони разцветката беше най-трудна за определяне — например, опашката синя, тялото червено, а главата бяла.

На стената се тълпеше много народ. Всички жители искаха да видят драконите и за предпочитане — от безопасно място. Разбира се, не беше в природата на самаршанците да оставят това зяпане на самотек. На вратата, водеща към стената, бяха поставили стражници, които вземаха от всеки зяпач по медна монета. Но пък после можеше да гледате колкото си искате, от сутрин до вечер.

— А къде е твоят дракон? — попита Йен.

— Той не е мой — поправи го Трикс. — Той е просто познат.

— И къде е твоят познат дракон?

Трикс сви рамене. Той не виждаше нито Елин Мумрик, нито строгия му баща Зуа Хамид, нито останалата част от семейството на драконите.

— Някъде тук — неопределено каза Трикс. — Те са оранжеви… Единият е голям, другият е малък. И още — драконката е жълта…

Те, разбира се, искаха да вземат феята с тях. Но след нощните танци под луната Аннет не беше на себе си, събуди се трудно и в крайна сметка момчетата решиха да тръгнат без нея.

— Тук е пълно с оранжеви и жълти — каза Йен, навеждайки се през стената. На най-големите дракони, когато стояха прави, главите им стърчаха над градската стена. Някои го използваха, за да гледат хората напълно безцеремонно… както, впрочем, и хората — тях. — Ще трябва да отидем там… Пфу, как вони!

— Но те са разумни — изненада се Трикс и подуши. — Мисля, че са ходили някъде по техни си работи…

— Не, просто драконите си вонят. Усещаш ли? Такава кисело-горчива миризма… и малко на развалени яйца.

Трикс кимна и дипломатично отвърна:

— Мирише малко. Слушай, Йен, а ти изобщо ли не се страхуваш от тях?

— Аз съм бъдещ рицар! — изненада се Йен. — А рицар не бива да се страхува от дракони. Виж, ако бях просто момче, например твой слуга, тогава щях да си затворя очите от страх. Но рицар да се страхува е неуместно!

— Някак е странно при вас — призна Трикс. — Аз все пак се страхувам, въпреки че се сприятелих с тях и дори летях на един…

— Летял си? — възхити се Йен.

— Тс-с! За това не е прието да се говори, драконите са срамежливи!

— И аз с удоволствие бих се… извисил! — искрено каза Йен.

Трикс го погледна със съмнение. После каза:

— Тогава да вървим…

При драконите ги пуснаха без проблем. Изглежда на самаршанските стражници им беше доскучало да охраняват портите, водещи отвъд тази страна на стената, и двама смели юноши им се сториха достоен обект на наблюдение. Само единият стражник помоли:

— Когато драконите започнат да ви ядат, опитайте се да не викате силно. Тук има малки деца, бременни жени, не е добре да чуват крясъци.

— Много ли вече са изяли? — смело попита Трикс.

— Не — отвърна стражникът. — Никого. В това е цялата работа… прегладнели са!

Всъщност драконите не оправдаха очакванията на самаршанците. На двете момчета не обръщаха ни най-малко внимание, в което, строго погледнато, се криеше опасността — можеха просто да ги стъпчат. Драконите, разбира се, са леки. Но голям дракон все пак тежи достатъчно, за да смаже човек. В допълнение, те имат и нокти…

Затова Йен доброволно пое функцията на глашатай и започна да крещи с цяло гърло:

— Път! Път на великия магьосник Трикс и неговия верен рицар! Отдръпни се, зеления, тук има хора! Хей, оранжевия, къде тръгна? Ти, кафявия, не напирай, не напирай! Откъде се взехте толкова много, червения?

Ефектът от крещенето не беше много силен, но драконите все пак започнаха да поглеждат надолу и да се разделят пред момчетата.

— Розовия, отдръпни се! Белия, не можеш ли да махнеш своя… своята опашка?

— Някак странно ти се получава, сякаш не цветове казваш, а ругатни — замислено каза Трикс.

— Глупости — каза гордо Йен. — Тук номерът е в интонацията. И ругателна може да бъде абсолютно всяка дума… Ей, синия, какво правиш тук?

— Все пак бъди по-внимателен — каза Трикс. — Нещо започнаха доста лошо да ни гледат.

Йен се вслуша в забележката и започна да вика по-учтиво:

— Път! Път на великия магьосник, уважаеми дракони!

Трикс въртеше глава във всички посоки, трепвайки при всяко оранжево петно. На няколко пъти му се струваше, че разпознава Мумрик или баща му, но всеки път се оказваха други дракони. Най-накрая той не издържа и като приближи до малък, с размерите на Елин, бял дракон, попита:

— Уважаеми дракон! Дали случайно не познавате Елин?

— Кой по-точно? — много учтиво уточни драконът.

— Елин Абулла… — Трикс спря. — Боя се, че нямам право да казвам пълното му тайно име.

— Разумно — кимна белият дракон. — Но мисля, че знам за кого става дума. Това е един такъв малък дракон… кой не харесва много третото си име?

— Да — зарадва се Трикс. — Точно той. Сигурно е ваш приятел в игрите?

— Какво? Да играя с момчета! — възмути се белият дракон. — Още повече с такива самохвалковци и фантазьори! Иди ей там, на хълма. Тяхното семейство е там.

— Огромно благодаря, уважаема… ъ… за съжаление не знам името ви — каза Трикс.

— Няма и да го узнаеш — изсумтя младата драконка. — Моите родители са ми забранили да се запознавам с непознати.

Трикс и Йен промениха посоката и започнаха да се изкачват по хълма, като лавираха между спящите дракони и с викове разпръскваха разхождащите се. Напредваха трудно — поливните канавки бяха унищожени, земята под краката им беше разкаляна от драконите и всичко се беше превърнало в мокра лепкава каша. Но на върха на хълма наистина се беше настанило познатото на Трикс семейство. Изглежда Зуа Хамид беше уважаван дракон, след като се разполагаше на толкова удобно място.

— Елин! — извика Трикс, като се приближи. — Зуа!

Оранжевите дракони обърнаха муцуни към него. Жълтата драконка спеше, спяха и по-големите брат и сестра, заровили нос в нея.

— Дошъл си все пак — избоботи Зуа. — Какво пък, ще ни бъдеш гост. Как е нашият оазис?

— Всичко е наред — каза Трикс. — Запознайте се, това е Йен.

Зуа Хамид погледна подозрително към Йен. И възмутено възкликна:

— Рицар???

— Не, само оръженосец! — запротестира Трикс. — И мой приятел!

— Приятел… — огорчено каза Зуа. — Не обичам нито рицари, нито оръженосци…

— Защо? — обиди се Йен.

— А на теб харесват ли ти онези, които непрекъснато се опитват да забият в теб остри железа, подхвърлят ти агнешки трупове, пълни с отрова, и те замерят със заклинания?

— Отровните трупове не са от рицари! — разгорещено каза Йен. — Това е нечестно. И като цяло рицарят предизвиква дракон на двубой само ако драконът е отвлякъл красива дама или едър рогат добитък!

— Да бе, да! — каза Зуа, но някак по-примирително. — Сякаш няма какво друго да правим…

— А ти как разбра, че съм рицар… тоест оръженосец? — попита Йен. — По гордата осанка? Смелият поглед? Или широките плещи?

— По миризмата на пастата на алхимика Кои за почистване и полиране на брони — отвърна Зуа. — Носи се от всички оръженосци и рицари.

Йен сконфузено погледна дланите си. Промърмори:

— Как я мразя тази паста… Зелена, воняща… Седиш и триеш доспехите с нея, докато не заблестят…

— Но пастата е добра — примирително каза драконът. — Когато се случи да се сдобием с нея, винаги си излъскваме люспите.

— А откъде я вземате? — поинтересува се Йен.

Но драконът, кой знае защо, не отговори. Обърна глава към Трикс и каза:

— Как е при теб, Трикс? Решил си да разгледаш Дахриан преди да се върнеш у дома или…

— Искам да няма война — твърдо каза Трикс.

— Каква упоритост — умили се Зуа. — Знаеш ли, някак си ми напомняш за моя пакостник!

— Татко! — възмутено размаха крило Елин. — Аз не съм пакостник!

— Въпреки това — игнорирайки сина си, продължи Зуа, — шансовете за това са много малки. Утре сутрин Великият везир ще се обърне към нас. Най-вероятно ще заповяда да се бием с Прозрачния бог. Видях в града магьосник-витамант…

— Аз също — кимна Трикс.

— Ако магьосниците на Самаршан, армията на султана и ние, драконите, едновременно нападнем Прозрачния бог, тогава имаме всички шансове да победим!

— Не разбирам! — Трикс от възмущение тупна с крак. — Той е просто магьосник! Няма толкова силни магьосници, че да се бият сами срещу цяла армия! Каква е тайната му?

— Иска ми се да знам — отвърна Зуа. — Самото съществуване на човек, владеещ магия с такава сила, предизвиква объркване и страхопочитание в драконите.

— Затова и сте готови да се биете с него — предположи Трикс.

— Първо, ние сме обвързани с клетва — възрази Зуа. — Но толкова опасен човек при всички случаи заслужава да бъде унищожен.

— Добре — каза Трикс. — В какво е неговата сила, не знаете. Тогава кажи друго — на кого се подчинявате? На Великия везир?

— Всъщност на султан Абнувас — каза драконът след кратко замисляне. — Но султаните често заповядват през устата на своите везири. Що се отнася до Абнувас, винаги везирът говори вместо него.

— Защо? — попита Трикс. — Поне тази тайна не знаеш ли, мъдри драконе?

— Знам я — Зуа се усмихна, което изглеждаше страшно. — Тази тайна ми е известна.

— И каква е тя?

— Това е тайна! — възмути се Зуа. — Ако ти я кажа, в света ще остане една тайна по-малко. Не, Трикс, ако искаш да я разкриеш, направи го без моята помощ.

Трикс помисли и попита:

— А ако… ако те помоля да отговориш с твоето истинско име?

Настъпи тишина. Жълтата драконка внезапно вдигна глава, погледна Трикс и каза:

— Ще бъде голяма грешка, момче. Зуа, разбира се, ще ти отговори. Но приятелството ви ще приключи. А аз, моля да си припомниш, не съм ти разкривала истинското си име!

— Аз само предположих — каза Трикс. Поколеба се за секунда и сведе глава: — Извинете ме. Не трябваше дори да предполагам.

— Прощаваме ти — каза Зуа. — Разбирам как децата обичат тайните… Трикс, няма да отговоря на този въпрос, но ще ти дам една подсказка.

— Да? — вдигна глава Трикс.

— Султан Абнувас има нещо, което не трябва да има, и няма това, което трябва да има.

— Ама че подсказка… — разстроено каза Трикс. — Струва ми се, Зуа, че всички хора имат нещо, което не трябва да имат, и нямат нещо, което трябва да имат.

Драконът едва забележимо се усмихна.

— Хм, забележката е умна, философска, но няма отношение. Мисли.

— Какво тук има да се мисли? — внезапно изсумтя Йен. — Съвсем ясно е! В Самаршан наследяват мъжете, нали?

— Да — кимна Зуа.

— Така, значи, Абнувас не е момче, а момиче! Затова и се крие от хората, за да не се разкрие тайната му. Не се е родил мъжки наследник и баща му с мъка е дал дъщеря си за син! Така че… ето какво султанът няма, и ето какво има!

— Хубава версия, достойна за рицар — насмешливо каза Зуа. — Но има два проблема. Първо, старият султан имаше три жени, които му родиха седем дъщери и шест сина. Трима от синовете загинаха — един от студ, един в битка и един — от много ядене и пиене. Но още двама, освен действащия султан, са живи и здрави и могат да управляват страната. Няма никаква нужда момиче да се представя за момче. И второ, съгласно древната традиция след раждане на момче то се изнася на балкона на двореца и се показва на възторжената тълпа. Голичко.

Йен се почеса по главата и не каза нищо.

— Мъжете винаги придават прекомерно значение на своя пол — промърмори драконката и отново скри глава под крилото.

— Добре, ще помисля — каза озадаченият Трикс. — Мъж, вече възрастен, разумен, здрав…

Той сви рамене. Хвърли бърз поглед към дракона, но той нямаше намерение да казва нищо повече.

— Да вървим — каза Трикс.

— Извинявай, но може ли да ми помогнеш? — обади се Елин. — Ако вече си свършил с татко…

Зуа кимна и с тежка стъпка отстъпи встрани.

— Ще ти помогна — обеща Трикс. — А какво трябва да направя?

— Тренирам бойно пикиране — обясни Елин. — Но да се гмуркам просто така не е интересно. Не би ли хвърлял огнени топки по мен? Да видим дали ще се промъкна до теб или не!

Трикс се замисли. Огнената топка беше толкова популярно заклинание, че беше ужасно износено. Обикновените заклинания от рода на „в ръцете на магьосника избухна кълбо оранжев пламък, магьосникът замахна с ръка — и ревящият пламък се устреми към врага“ отдавна вече не сработваше, а само предизвикваше смях в околните. Но, за щастие, огънят е просто нещо, и ако се постараеш, все още може да се постигне повече или по-малко приличен резултат.

— А ако те улуча? — попита Трикс.

— Слабият огън няма да ме нарани — смело каза Елин. — А силен ти не можеш да призовеш.

— Не мога да призова ли? — думите на Елин жегнаха Трикс. — Добре, хайде. Но ако пострадаш, не се оплаквай. Както се случи…

Елин леко се засили, подскочи и започна да набира височина. Трикс вдигна дясната си ръка встрани и леко завъртя длан — именно така обикновено изобразяваха магьосниците, призоваващи огнено кълбо, на гоблени и картини. Драконите наоколо притихнаха и започнаха да обръщат глави към Трикс. Дали не почувстваха зараждащата се магия?

— Бях обикновено момче, което мечтаеше за приключения и вълшебства… — тихо започна Трикс. — Беше ми отредено да прекарам живота си в пиршества, лов и прочие глупости. Но се случи чудо — злата съдба ме превърна в изгнаник и ме доведе при магията. Или може би самата магия ме доведе при себе си?

Дланта му се затопли. Сини пламъци затанцуваха над нея — и по някаква причина изобщо не болеше.

— Могъща сила от самите недра на земята ме изпълни! — възкликна Трикс, гледайки към Елин, който приключи с набирането на височина и сега се спускаше надолу, като непрекъснато сменяше курса си, полягвайки ту на едното, ту на другото крило. — Сила, която огрява и защитава нашата страна! Сила, която всеки мечтае да притежава! Свирепа, необуздана мощ, пред която треперят нашите съседи! Магия! Мечтите се сбъдват!

С тези думи той замахна с ръка — и огромна сфера син огън се устреми нагоре, точно срещу Елин.

Драконът изпищя и като стрела се издигна в небето, отдалечавайки се от разширяващия се огнен облак.

— По-внимателно с такива заклинания — гръмогласно реагира Зуа. — Ти наистина си велик маг. Но помни, че силата, която призоваваш, може не само да построи блестящ дворец, но и да унищожи цяла държава. Отнасяй се към своя дар по-грижливо… и с разум.

Трикс шокирано се втренчи в ръката си. В небето над града примигваха и гаснеха последните езици на огъня. Елин бавно, предпазливо приближи.

— Не знаех, че ще ми се получи… толкова добре — Трикс погледна в очите на Зуа. — Всъщност не. Когато започнах, изведнъж почувствах, че всичко ще се получи.

— Това е признак за истински маг — Зуа се обърна към Йен: — Колкото и да е странно, ти не излъга никого, когато по пътя крещеше: „Път на великия магьосник!“ Твоят приятел наистина е велик маг.

— Да, винаги съм го знаел, ама честно, не лъжа! — разпалено каза Йен. — Кажете, уважаеми дракон, сега какво мислите — ще може ли Трикс да победи Прозрачния бог?

— Не, разбира се — отвърна Зуа. — Алхазаб е нещо повече от магьосник.

— И Гавар каза същото — въздъхна Трикс. После притеснено погледна към градските стени, където зяпачите възхитено размахваха ръце. — Ой… Вече целият град разбра, че тук има маг!

— Ако не искаш да се срещаш с враждебни магьосници, трябва бързо да се върнеш в градските дебри — каза Зуа. — Без съмнение, десетки кристални топки сега са насочени към нас. Може би дори самият ни разговор внимателно се слуша от чужди уши.

— Ой — повтори Трикс.

Елин се приземи до тях. Приближи и неловко каза:

— Е… ти спечели, разбира се. Но аз не се уплаших! И почти се изплъзнах!

Коремът му се оказа леко опърлен и Трикс осъзна, че още съвсем малко — и можеше да изпече приятеля си.

— Трябва да се върнем в града… — промърмори Трикс. — И за да не ни забележат…

— Ще ти помогна, магьоснико — внезапно каза Зуа. — Ще направя дори повече, отколкото се надяваш. Може би ти наистина ще постигнеш нещо…

Той се издигна в небето от място, без засилка — което предизвика одобрителния рев на драконите. Явно това беше не толкова лесно за тях.

— Какво е намислил? — с любопитство попита Йен. — Ой…

Зуа вече се спускаше надолу. При това толкова бързо, че на Трикс му се прииска да пусне в него огнено кълбо. Изглеждаше така, сякаш драконът се кани да ги смачка… или да погълне… или…

Над самата земя Зуа удари с крила и увисна във въздуха. Огромните лапи се протегнаха към Трикс и Йен, сграбчиха ги здраво — и Зуа отново се издигна нагоре. Понесе се към града, прелетя над самата стена, заобиколи новата кула на маговете (от прозорците стърчаха глави с тюрбани и калпаци), снишиха се и полетяха над мрежата от тесни улички. В един момент се оказаха над някаква огромна градина, драконът зависна за миг във въздуха — и разтвори нокти.

Трикс и Йен паднаха — за щастие, от ниско, във високата трева. Зуа продължи напред — и в ноктите му, Трикс беше готов да се закълне, продължаваха да висят две малки фигурки.

— Уау — успя само да каже Трикс, вдигайки от земята падналия жезъл. — Колко бързо направи заклинание…

— Можеше и по-внимателно да ни пусне — изсумтя Йен и се отърси. — Свикнали, разбираш ли, да се нахвърлят на рицари… И къде ни пусна?

Трикс се огледа. Намираха се в огромна градина — нещо удивително за Дахриан. Навсякъде се виждаха разцъфтели ярки цветя. Дърветата бяха осеяни със странни узрели плодове. В малки езерца, съединени с облицовани с бял камък канали, плуваха мързеливи цветни риби. В далечината се извисяваха сгради от бял и розов мрамор.

— Струва ми се — замислено каза Трикс, — че ни е пуснал директно в градините на султана. Ето там има дворец.

— Дано не ни хване охраната — притесни се Йен. — Макар че ти си магьосник и ще ги изгориш на място…

— Йен, не искам никого да изгарям! — възкликна Трикс. — А и не виждам никаква охрана. Сигурно всички пазят стените, така че никой да не може да проникне вътре. А градините защо да ги пазят, тук ще има само свои. Да вървим да намерим някой градинар или слуга. Ще помолим да ни заведе директно при султана.

— Значи все още искаш да се срещнеш с него? — кимна Йен. — Давай. А аз все още си мисля, че султанът е момиче. В приказките винаги така се случва!

— Това е в приказките — махна с ръка Трикс. — Драконите няма да лъжат. Тук има нещо друго.

Те тръгнаха по пътечката, насочвайки се към двореца. Трикс се замисли за тайнствения султан. Йен с любопитство се оглеждаше и изразяваше мнението си по повод планирането на градината и грижите за цветята.

— Виж само колко хитро са засадили цветята! Когато тези лукулии прецъфтят, започва да цъфти бругмансията. А след нея — фагреята и курупитата…

— Щом не става въпрос дали султанът е мъж или жена, значи важно е нещо друго… Нещо, без което човек не може да бъде султан… какво ли ще е…

— Ой, а това е синсепал! Искаш ли да опиташ? На вкус е никакъв, все едно дъвчеш парцал. Но след него киселото изглежда сладко! Можеш да ядеш лимони!

— Без какво не можеш да бъдеш султан? Без ум… но Абнувас е умен… Без правилен подход към хората? Но казват, че Абнувас е много приятен. Без царствена външност… не, той не е нито изрод, нито инвалид…

— Мислиш, че познавам всички тези растения, защото баща ми беше градинар и отглеждаше такива? Не, при нас такива не растат… В приюта ни учеха да четем по книгата „Самаршански цветя и плодове“, защото другите две книги в библиотеката бяха без картинки…

— А може би въпросът не е какво султанът няма? — предположи Трикс. — Може би… въпросът е в това какво има?

— Тези не ги знам какви цветя са… но са красиви…

Трикс, макар да беше потънал в мислите си, забеляза човека преди Йен. Беше млад мъж в проста дългопола дреха по подобие на всички самаршанци. Седеше на камък край едно езерце и хранеше плуващите там златни рибки.

— Този не е градинар — безапелационно заяви Йен. — Първо, прекалено млад е за такава градина. Второ, дрехите му са неудобни за работа. И трето, няма нито лопата, нито мотика, нито ножици… Някакъв рибовъд ще да е.

Младежът ги чу и обърна глава. Кимна им с усмивка, стана и изтупа ръце над водата. Рибите радостно запляскаха пред краката му.

— Здравейте, добри човече — любезно каза Трикс.

— И вие здравейте, добри хора — отвърна не по-малко учтиво юношата. — Какво ви доведе в градината на султана, чуждоземци?

— Дракон — директно отвърна Трикс.

— О, да, видях дракон — юношата се намръщи. — Стори ми се, че носеше някого, но нали само прелетя…

— Той ни пусна в движение — обясни Трикс. — А в ноктите си отнесе илюзия.

— Да не се наранихте? — притесни се младежът.

— Не, изобщо — поклати глава Йен.

— Не се ли изплашихте? Тук стражата е много строга, мнозина се страхуват от нея — юношата спокойно приближи към тях, сложи ръка на гърдите си и церемониално се поклони.

Трикс, бидейки умно момче, започна да подозира нещо.

— Не… не се наранихме и не се уплашихме — бавно каза той. — Всъщност сме наистина щастливи, че попаднахме в градините на султана. Аз много исках да се срещна с прочутия султан Абнувас… толкова е трудно да се получи аудиенция с него…

— Това е така — въздъхна младежът. — Но аз бях толкова изненадан от вашата поява, че забравих за гостоприемството! Искате ли да ядете или да пиете? Имате ли нужда от почивка?

— На колене, Йен! — тихо каза Трикс, като дръпна Йен за края на дрехата. Самият той се отпусна на коляно и попита: — Можем ли да узнаем името ви, уважаеми?

Юношата някак веднага стана тъжен.

— Струва ми се, че вече го знаете, момчета — каза с въздишка. — Името ми е…

— Абнувас! — възкликна мъжът, който се появи иззад дърветата. Трикс си пое дъх — това беше шутът Сутар. — Абнувас, всички ви търсят… с кого говорите… Трикс!

— Простете ни, о, велики султане — каза Трикс. — Простете ни, уважаеми Сутар. Тук ни доведе случайността… дракон на име Зуа.

— Абнувас няма да говори с вас! — твърдо каза Сутар. — Елате, велики султане. Моля ви, да вървим. Тези деца искат добро, но ще донесат лошо. Не трябва да общувате с тях!

— Дайте дума, че няма да бъдат наказани и че ще ги пуснат! — след кратко забавяне каза Абнунас. И в гласа му изведнъж се появи такава властност и твърдост, че Трикс трепна — самият крал Маркел би завидял на такъв царствен тон.

— Давам ви дума, повелителю… — въздъхна Сутар. — Трикс, изчакайте ме тук, ще се върна!

Трикс погледна след отдалечаващия се султан, на когото шутът нещо шепнеше. И се реши:

— Сутар! Това няма смисъл! Аз разбрах каква е тайната на султана!

Шутът трепна и се обърна. Измери Трикс с невярващ и уплашен поглед.

— И каква е?

Трикс въздъхна и отговори:

— Вие сте невъзможно добър за владетел, о, велики султане.

Настъпи ледена тишина. Тогава Абнувас вдигна ръце и се хвана за главата:

— Момче… Момче, защо го каза… Ти разкри моята тайна и сега ще те екзекутират!

— Ей, какво говорите! — притесни се Йен. — Щом сте добър, значи не можете да заповядате да ни екзекутират!

— Да, аз не мога — кимна Абнувас. — И в това е моята трагедия. Но тук е моят славен везир, тук е моят верен шут… Всеки от тях има право да даде такава заповед. И как мога да им попреча?

— Позволете ми, о, най-мъдри… — въздъхна Сутар. — Щом вече се е случило, няма да настоявам за незабавно изпълнение. Нека временно да ги допуснем до нашата тайна и да се постараем да извлечем изгода от случилото се.

— Чудесно! — зарадва се Абнувас. — Ще плача три дни и нощи, ако в земята бъдат заровени невинни младежи. Да вървим в двореца!

Покоите на султана бяха на горните етажи на двореца и гледката оттам беше великолепна: и към градината околовръст, и към най-големите и красиви задания (високата ограда надеждно скриваше бедните къщурки), и дори към хълма, където се намираше семейството на Зуа.

Трикс, Йен, султан Абнувас и шутът Сутар седяха на ниска кръгла маса, на която в златни вази имаше плодове и сладкиши, а в кристални съдове бяха налети разхладителни напитки. До масата стояха разпалени наргилета, които, впрочем, никой не ползваше.

— Много се тревожех, че ще огорча татко — тихо разказваше Абнувас. — Още от най-ранно детство. Някой слуга прекалено бавно ми носи водата за миене — баща ми казва: „Заповядай да го посекат“. А аз не мога. Жал ми е… Веднъж баща ми ме взе в съда, където доведоха разбойник и злодей, който ограбвал кервани и убивал търговците. Седят в залата жените му и децата, плачат. Разбойникът е ужасен, с огромна рижа брада и мустаци, хили се… Каза: „За нищо не съжалявам, за нищо! Ще избягам — и пак ще убивам!“ Татко ми каза: „Виждаш ли какъв злодей? Жал ли ти е за невинните му жертви?“ Аз отговорих: „Жал ми е, татко! Какъв лош човек!“ Баща ми се зарадва и каза: „Е, тогава заповядай да го екзекутират! В пясъка да го заровят, главата да му отсекат… каквото поискаш!“ А аз отговорих: „Татко, но той е жертва на обстоятелствата! Със сигурност в неговото възпитание са били допуснати сериозни грешки. Може би баща му е бил много суров, биел го е и го е оскърбявал, като дете е бил слаб и беден, връстниците са му се подигравали… Всичко това е довело до там, че сърцето му да се ожесточи. Той трябва да бъде лекуван, а не екзекутиран…“ Татко направо зяпна. А разбойникът изведнъж зарида и занарежда: „Наследникът на трона е прав… аз водих недостоен живот… Пощадете ме! Ще го направя, ще бъда по-добър, наистина, по-добър!“ Е, тук всички се замислиха. Ами ако съм прав? Подстригаха и измиха разбойника, научиха го на възпитани обноски и го пратиха да работи като пазач на кервани. А той още първата вечер разкъсал красивите си дрехи, отъркалял се в мръсотията и се нахвърлил на другарите си. Започнал сериозен бой… но някак успели да го съсекат. Като разбрах — припаднах. Татко ме утешава и ми казва: „Не се измъчвай, всеки прави грешки…“ А аз рева и викам: „Ние не му обърнахме достатъчно внимание, не можахме да го адаптираме към нашето общество…“ Баща ми се изплю, изтегли колана си и ми тегли един хубав бой… А аз го моля: „Тате, тате, моля те, внимавай, да не се нараниш!“

Йен седеше с отворена уста. Трикс се хвана за главата.

— Всичко е самата истина — потвърди Сутар. — Точно така беше. Когато старият султан умираше, той повика везира и мен при постелята си и каза: „Какво ще правим? Синът ми е умен, усърден и красив. Той не се страхува от нищо. Но в сърцето му има прекалено много доброта. Тази доброта ще убие нашата държава и ще я удави в кръв. Предполагам, че нямаме друг избор, освен да пожертваме един за доброто на многото.“ И след това султанът предаде богу дух…

— А защо просто не е лишил Абнувас от трона? — попита Трикс. — Нали има още двама сина…

Осъзна, че говори, все едно султанът не е там, и смутено погледна Абнувас. Но той само се усмихна и махна с ръка да не се притеснява.

— Какво говориш! — ужаси се Сутар. — Да се промени редът на наследяване на трона? Това е път към кървави безредици и разруха! Не, нямаше изход. Ние с везира облякохме празнични дрехи, взехме копринено въже и тръгнахме към младия Абнувас. Тогава той беше на твоята възраст, Трикс. Влязохме точно в тази стая и видяхме, че Абнувас седи на табуретката от червено дърво, протегнал шия, и ни се усмихва. „Знам защо сте дошли“ — каза той. — „Направете каквото трябва, защото това е правилното решение. Аз съм ви дълбоко благодарен за помощта. Вие сте добри, прекрасни хора.“ Увихме въжето около врата му и внезапно Абнувас попита: „Може ли да почакате за минутка? Спомних си, че сутринта забравих да нахраня любимото си канарче…“ Е… — шутът въздъхна, — тук с Аблухай не издържахме и се просълзихме. И се заклехме, че ще положим всички усилия да победим прекалената доброта на Абнувас. А дотогава ще управляваме от негово име, ще взимаме всички трудни и жестоки решения, като оставяме на самия султан да присъжда несложни дела, в които е уместно да се прояви доброта, както и да раздава милостиня по време на празниците.

— И успявате ли? — попита Трикс.

— Преди седмица убих пчела, която ме ужили! — гордо каза Абнувас.

Сутар въздъхна.

— И плаках от болка, а не от съжаление към пчелата… — добави Абунас и се изчерви.

Сутар махна с ръка.

— Погребах я просто така… на шега… — вече съвсем смутено добави султанът.

— Поразителен случай! — призна Трикс. — Да се желае доброто на всички живи същества, в това число и на хората, е достойно поведение. Но да желаеш добро по такъв начин, че да облагодетелстваш злодей и убиец… никога не съм чувал нещо подобно!

Абнувас тъжно и виновно кимна.

— Консултирахме се с доктори и мистици, с магьосници и заклинатели — въздъхна Сутар. — Никой не знае как да го излекува. Съществуват лекарства и заклинания за прекомерна жестокост, но никой не се е опитвал да измисли лекарство за прекомерна доброта. Един заклинател, между другото, много се заинтересува от въпроса. Той каза, че добротата може да бъде невероятно оръжие. Трябва само да се омагьосат жителите на враждебната страна, така че да желаят добро на всички. За да не екзекутират убийците и да не затварят крадците, да не пречат в ограбването на обществените посеви и на кражбите в кралските мини — всяко зло ще наричат последица от трудно детство и липса на внимание. Заклинателят каза, че ще минат едно-две поколения и страната, попаднала под такова заклинание, ще изчезне — родителите няма да се грижат за децата, децата от своя страна — за родителите си, владетелят няма да го е грижа за народа, а народът пък няма да му се подчинява.

— Но ако всички станат добри, тогава там няма да има крадци, разбойници и убийци! — разгорещено възрази Абнувас.

— О, мъдри султане — тъжно каза шутът, — заклинанието никога не действа на всички. Ще се намерят такива, които ще му устоят. И такива, на които поради гномския или елфийския им произход заклинанието ще подейства частично: например — няма да грабят и убиват само своите съплеменници. И най-вече ще има такива, които поради умствена изостаналост са вършили и ще продължат да вършат зло, без дори да осъзнават, че това е зло. Заклинанието ще върже ръцете единствено на хора, които и без това са добри. На злодеите ще позволи да правят каквото си искат.

— Освен това много бързо ще дойдат хитреци от съседни държави — каза Йен. — И определено много ще се зарадват! Факт!

— И този магьосник измислил ли е това заклинание? — притесни се Абнувас. — Това е много лошо, трябва да го разубедят!

— Е, за щастие, този заклинател скоропостижно умрял — каза Сутар. — Паднал от върха на кулата си и тъй като кой знае защо устата му била натъпкана със смачкани страници от собствената му книга със заклинания, той не успял да омекоти падането с магия.

— Бедничкият — въздъхна Абнувас. — Какъв трагична случайност… Сигурен съм, че ако беше размислил, той сам би се отказал от плановете си!

Трикс изумено погледна Сутар.

Шутът сви рамене:

— Съгласен съм, че това би било мощно оръжие. В случай на конфликт с вашето кралство, например… Но ние все пак не сме някакви чудовища! Е, драконов пламък, чума, наводнение… Но трябва все пак да има някакви морални граници!

Трикс облекчено въздъхна.

— Сега разбираш, че нашият добър султан — въздъхна шутът — няма да помогне за решаването на проблема, с който се сблъскахме.

— Какъв проблем? — притесни се Абнувас.

— Не се тревожете, това са незначителни въпроси, недостойни за вниманието ви — небрежно отвърна шутът. — Между другото, дойдох при вас, за да ви предупредя — едно от гончетата се разболяло, лапите му окапват. Бихте ли…

— Разбира се! — скочи Абнувас. — Защо не каза веднага, шуте? Веднага ще отида при бедното куче!

Едва султанът се отдалечи, и шутът размаха ръце и се заоплаква:

— Ето, виждате ли? Той проявява доброта към всички. Той не различава малкото добро от голямото. Не вижда как заради малкото страда голямото… Ох, нима онази вечер и ние с везира не сме се заразили с тази болест… и сме оставили на трона негоден султан.

— Сутар — въздъхна Трикс, — разбрах всичко, наистина. Султанът не бива да се разстройва с историята за Прозрачния бог. Тогава, може би, ще отидем при Великия везир?

Сутар кимна:

— Канех се да организирам вашата среща за късно през нощта. Но тъй като вече сте тук — да тръгваме. Аблухай сега е в театъра, гледа някакво представление. Това обикновено го настройва по-добродушно.

— Тоест, с Великия везир няма да имаме такива проблеми, както със султана? — уточни Трикс.

— О, не. Такива проблеми няма да има — твърдо обеща шутът.