Неспокойкото

1

Великият везир Аблухай се славеше като покровител на изкуствата, експерт по живопис, ценител на музиката, почитател на скулптурата, изследовател на архитектурата и занаятите и факел на знанието. В това, разбира се, нямаше нищо необичайно, с изключение на факта, че Аблухай наистина беше покровител на изкуствата, познаваше платната на старите и новите майстори, обожаваше фолклорната, камерната и оперната музика, като не пренебрегваше и авторските песни на дутар, обожаваше древните статуи (особено изобразяващите красиви голи девойки), можеше по памет да изброи всички най-красиви сгради в Самаршан и кралството, ценеше изкусната работа на майсторите-дърводелци и ювелирите, а също така издаде указ за задължително обучение в четене и писане на всички деца от мъжки пол, изразили желание за това. Затова нямаше нищо изненадващо, че всички творци и жадуващи признание (а също злато и сребро) се стичаха в Дахриан от всички краища на света. Дори суровите варварски майстори, изрязващи свещените амулети от моржови кости и минотавърски рогове, понякога посещаваха Дахриан. Дори гномите понякога изпращаха своите ковачи да преподават във факултета „Коване и леене“. Дори високомерните елфи веднъж взеха участие в певческия турнир, след което няколко десетки човешки певци от срам смениха професията си.

Трикс се отнасяше към изкуството с подобаваща за аристократ и магьосник снизходителност. Разбира се, за да се построи магическа кула или дори най-обикновен дворец, трябват познания по архитектура, а и винаги е приятно да послушаш менестрел на пира. Но да губиш цели дни в разглеждане на картини или любуване на танци? Удивително скучно занимание!

— Най-важното е Великият везир да не го обземе жажда за творчество — притеснено каза Сутар по пътя.

— Какво е това?

— Ами, ако Великият везир е увлечен от картини, той може да ви помоли да нарисувате собствения си въпрос. Ако си мисли за танци — тогава да го изтанцувате. Виждаш ли, млади човече, везирът е благосклонен към тези, които споделят неговото увлечение към изкуствата…

— Тогава най-важното ще е да не е увлечен от мраморни скулптури — каза Трикс. — Че тогава ще си задавам въпроса няколко месеца…

Следвайки шута, Трикс и Йен минаха по дълги коридори, разпръсквайки с появата си пазачи и слуги. Явно Сутар се ползваше с авторитет в двореца. След като се качиха по широко мраморно стълбище и минаха през красиво резбована врата, те се озоваха в малка, комфортно обзаведена ложа, надвиснала над полутъмен театрален салон. Завесата на сцената бе спусната, публиката в залата — в по-голямата си част хора с артистичен вид — обсъждаше нещо, похапвайки печени подсолени царевични зърна. В ложата на широк мек диван се беше разположил възрастен мъж в дълъг халат — слаб, с подвижни интелигентни очи и обикновен бял тюрбан, украсен с един-единствен изумруд — но голям и чист, сияещ като зелен фенер. Масичката до дивана беше, както се полага, отрупана с плодове и сладкиши.

— Антракт, имаме късмет — прошепна Сутар. Поклони се пред човека и каза: — Ето ме и мен, Велики везире! Твоят верен стар шут и довереник!

Везирът кимна и каза:

Шутът притеснено погледна към Трикс. И той осъзна, че му предстои изпитание. Съдейки по всичко, везирът говореше с прочутите самаршански казели. Като пристъпи напред, Трикс почтително се поклони. И каза:

— Хм — каза везирът. — Разбира се, римите са доста свободни, но когато започна с думата „пазител“, не очаквах нищо добро. Занимаваш ли се със стихоплетство?

— Аз в стиховете много слаб съм, признавам, Аблухай… — започна Трикс.

— Достатъчно, достатъчно. Говори в проза — везирът седна на дивана и с любопитство огледа Трикс. — А второто момче — Йен, доколкото разбирам? Същото, което купи на пазара за роби с пръстена на любезния крал Маркел? Той разбира ли самаршански?

— Не, не разбирам — обади се Йен. Везирът се засмя:

— А на какъв език ми отговаряш? Всичко е ясно, драконите и с теб са говорили… Слушам те, Трикс Соийе.

— О, мъдри Аблухай… — Трикс още веднъж се поклони. — Мисля, че вие прекрасно знаете всичко, което искам да кажа.

— Такава ми е работата — отвърна везирът. — Напълно съм лишен от радостта на неочакваните срещи и разговори. Искаш ли шербет?

— Да — Трикс, подчинявайки се на кимването на везира, седна на ниската табуретка срещу дивана. — Достойни Аблухай, вие знаете всички мои въпроси, но аз не знам отговорите…

— Отговорите… — въздъхна Аблухай. — Добре. Моите отговори ще бъдат: да, да, не, да.

Трикс преглътна шербета и се замисли. После призна:

— Без въпросите не е ясно.

— Твоите въпроси, момче, щяха да са тези — каза Аблухай. — Имам ли намерение да се сражавам с Прозрачния бог? Разбирам ли, че помощта на витамантите е опасна? Готов ли съм да заменя помощта на витамантите с тази на крал Маркел? Ще изпълня ли това, което витамантите ще поискат за своята помощ?

— А аз мисля, че би било по-добре, ако отговорите бяха да, да, не, не — каза Трикс. — Нещо ми подсказва, че всичко останало е от лукавия.

— Не мога да давам на магьосник лъжливи клетви — поклати глава везирът. — Ако цената за победата е война с Негово величество Маркел, тогава ще има война. Много съжалявам.

Трикс мрачно погледна празната сцена. Хората в залата заеха местата си. Разнесе се тиха музика.

— Ще погледаш ли представлението? — любезно попита Аблухай. — Забавна история. Сигурен съм, че ще ти хареса.

— Значи всичко е напразно? — тихо попита Трикс. — Значи напразно съм дошъл в Самаршан?

— А можеш ли да ми предложиш друг изход? — попита везирът. — Не? Тогава нека да гледаме пиесата. Между другото, тя се нарича „Подвизите на любовта, или Морските приключения на младия маг“.

Нещо познато имаше в заглавието. Не, Трикс не беше гледал такава пиеса, но нещо леко помръдна в паметта му…

Завесата бавно се вдигна.

На сцената се извисяваше кораб. По-точно — нос на кораб. На носа на кораба стоеше непознат голобрад юноша, който беше сложил длан над очите си и се взираше в залата. А зад него стояха…

— Бамбура! — шокирано възкликна Трикс. — Шараж… Хорт… Майхел…

Сред актьорите имаше и непознато малко момче, което очевидно играеше Халанбери, а в краката му стоеше бялото куче Алби.

— На кораба сме ние! — прошепна Йен.

— Презрените витаманти приближават! — с тънък глас възкликна юношата, играещ Трикс. — Ще насоча цялата си могъща магия срещу бялото им магьосничество. Вие, приятели, ме подкрепяйте със силата на своето оръжие!

— Ще се бием и ще победим! — възкликна Майхел, придвижвайки се напред. За изненада на Трикс, директорът на театъра беше облечен в дрънкащи доспехи и въоръжен с меч. — Кълна ти се в това, славни рицарю Паклус!

— И аз, могъщият варварин Хорт! — каза Шараж.

— И аз, планинецът Шараж! — подкрепи го Бамбура.

— И аз, капитан Бамбура! — заяви Хорт.

— Нищо не разбирам! — призна Трикс. — Наистина беше точно така!

Великият везир кимна и каза:

— Знам.

— Но защо не се представят за себе си? — попита Трикс.

— И къде съм аз? — възмути се Йен.

— Ами оръженосецът Йен падна със смъртта на смелите в средата на първо действие — поясни Аблухай. — Всички в залата плакаха. Всъщност него го играеше същият юноша, който играе Трикс. Затова и не се появяват заедно.

— Аз? Паднал!? — обидено каза Йен.

— И играят не себе си, а роли — продължи Аблухай. — В това е великата сила на изкуството, приятели мои. Очевидно Шараж по-добре се справя с ролята на варварин, а варваринът перфектно играе капитана.

Междувременно на сцената започна да се появява кърмата на друг кораб. Чуваха се скърцащи звуци от придвижването на декора по сцената.

— Ах… порази ме магия… — изстена Бамбура, тоест Хорт, и се свлече зад кораба, изчезвайки от погледите на публиката.

— Това не се е случвало… — възмутено реагира Трикс.

— Но нали някой трябва да изиграе ролята на злия витамант Гавар? — усмихна се везирът.

— Как бих искал да му видя физиономията сега! — каза Трикс.

— Ами виж я — предложи везирът. — Той е в залата, на първия ред. Изпитах огромно удоволствие, когато разбрах, че точно Гавар е дошъл да води преговорите.

Трикс трепна. И си помисли, че Великият везир някак му напомня за крал Маркел, но много по-силен — незабележимият министър на тайната канцелария Аблухай, изглежда, знаеше всичко и дори малко повече.

И едва ли си струваше да съчувства на покровителя на изкуствата, че е принуден още и да управлява вместо прекалено добрия султан. Везирът прекрасно съчетаваше едното с другото.

Също така Трикс разбра, че добрият султан остава на трона не само заради мекосърдечието на везира, но и заради неговата практичност.

— За нещо се замисли ли? — любезно полюбопитства Аблухай.

В това време на сцената се появи Гавар, тоест Хорт, играещ Гавар. И започна да размахва черен меч.

— Кажи ми, о, мъдри Аблухай, какво трябва да направя, за да не сключите съюз с витамантите и да не воювате с нас? — попита Трикс.

— Това, което трябва да направиш, не е равносилно на това, което можеш да направиш — небрежно отвърна везирът.

— И все пак?

— Армията на Прозрачния бог се придвижва към столицата. След три дни тя ще застане пред нашите стени и племенните вождове ще поискат свикване на съвета на старейшините. Ако султанът не се подчини на заповедите на съвета, Прозрачният бог ще го измести и самият той ще стане султан — везирът замълча. — И ще тръгне на война срещу вашето кралство. Ако аз призова драконите да се бият и се възползвам от помощта на витамантите, ние можем да победим Прозрачния бог. И също ще тръгнем на война срещу кралството.

Трикс чакаше.

— Направи така, че Прозрачният бог да не стигне до столицата — спокойно каза везирът. — Убеди го. Победи го. Измами го. Убий го. Както ти е угодно. И тогава аз ще отпратя Гавар, ще освободя драконите и няма да воювам с вас.

— А дали ще мога да го направя? — попита Трикс. Междувременно на сцената „Гавар“ се сражаваше с момчето, играещо Трикс.

— Не — отвърна Великият везир.

— Тогава ще трябва да го направя — каза Трикс. — Приемам твоето предложение, Велики везире Аблухай.

— Имаме сделка! — тържествено отговори везирът. — Готов съм да ти окажа цялата необходима помощ. В границите на разумното, разбира се. Транспорт, оръжие, пари…

Трикс въздъхна. Той знаеше, че когато важните особи кажат „в границите на разумното“, тогава трябва да се прояви разумна скромност. Може да поиска камила, но не ездитен дракон, хубав меч — но не и някоя древна магическа сабя, пълна чанта със сребърни динари — но не и сандък със злато.

— Да, това ще ми е от полза… — призна той.

— Ще помоля драконите да те отнесат до мястото, където решиш да се срещнеш с Прозрачния бог — каза везирът. — Също така ще ти дам и древна магическа сабя на велик воин, която прави от всеки човек майстор-фехтовач, както и сандъче, в което нещо звъни — везирът топло се усмихна и за всеки случай поясни: — С чудесен златен звън!

След тези думи Трикс стана нервен. Щом „помощта в границите на разумното“ е толкова голяма, тогава неговата постъпка е абсолютно неразумна.

— Можеш да промениш решението си — добави везирът.

— Не — гордо отказа Трикс и се загледа в сцената. Там току-що „витамантът Гавар“ беше паднал зад борда — право в купчината боклуци, изобразяващи морска тиня. — А къде е истинският Гавар?

— На първия ред, в средата — подсказа везирът.

Трикс внимателно погледна към залата. И изненадано възкликна:

— Той… той се смее! И аплодира!

— Разбира се — кимна везирът. — Умният човек няма да тръгне да негодува и да ругае, когато го осмиват и го показват в лоша светлина. Той или ще се засмее, сякаш не му пука, или ще се престори, че не говорят за него.

— Хм, много умно — призна Трикс. — Когато стана херцог, това няма да го забравя!

— Е, за нас, херцозите, везирите и прочие управляващи, често има и още един изход — заговорнически снижи глас везирът.

— Какъв?

— Да закопаем присмиващият ни се в пясъка. Е, или да го изпратим в блатата, да добива сол, така ще е по-полезен за държавата.

Трикс кимна.

— При нас няма солени блата. Солта я добиваме на морския бряг, но това е хубава работа, печеливша, не е за каторжници. А с престъпниците постъпваме по различни начини. На север ги пращат да секат дървета, на изток — в мините, да вадят руда, на запад — да дялат камъни, а на юг — да копаят канали.

Везирът кимна с респект:

— Разнообразната икономика е мечта за държавата… Но ти, предполагам, искаш да се срещнеш с приятелите си актьори? Пиесата вече приключва, сега ще започнат поклоните…

Трикс разбра, че учтиво го отпращат.

— Да, Велики везире! Само…

— Само присъствието на Гавар те смущава — разбиращо кимна везирът. — Разбирам. Но рицарят-маг Гавар е разумен нежив, неслучайно го използват като пратеник по деликатни въпроси. Да нападне мои гости в Самаршан е изключително неучтиво и Гавар го знае. А ти си мой гост — с тези думи везирът пъхна ръка в джоба на робата си и извади малка сребърна брошка, изобразяваща домра2 (или може би някаква лютня — Трикс не беше силен в музиката) на фона на барабан. — Сложи я на дрехата си и на всички ще стане ясно, че си под моя защита.

Трикс се поклони и взе значката. После хвърли поглед към Йен.

— Да, прав си — съгласи се везирът, връчвайки втората значка на Йен. — Някак си не съобразих.

Въпреки обещанието на Великия везир, Трикс изобщо не искаше да попада пред погледа на Гавар. Сутар, който доброволно пожела да ги придружи, изглежда го разбра. Затова те не минаха през залата, а през околните коридори и се озоваха непосредствено зад кулисите. Там все още нямаше актьори — съдейки по аплодисментите, те сега се покланяха на публиката.

— Дори се притеснявам — призна Трикс. — Може би вече са забравили за нашите приключения?

Йен подсвирна и завъртя пръст до слепоочието си:

— За какво, за какво да са забравили? За това, което току-що представяха на сцената?

— Юношата е прав — неочаквано Сутар подкрепи Трикс. — За творческите хора е естествено да вярват в своите измислици повече, отколкото в истината. Вярвам, че реалните ви приключения и пиесата са се смесили в главите на тези достойни актьори като несполучлив пилаф, където оризът се е слепил с месото и морковите. Но за това не си струва да съжалявате — повярвайте ми, в техните спомени вие сте още по-големи герои, отколкото сте били в действителност.

В този момент зад кулисите се появи Бамбура, нагласен като Шараж. В ръцете си стискаше доста дълъг планински кинжал и безброй букети цветя, които зрителите му бяха хвърляли. Съдейки по замечтаната усмивка, явно болшинството са били дами и са го гледали благосклонно.

— Бамбура! — възкликна Трикс.

— Трикс! — изкрещя Бамбура и в пристъп на чувства разтвори ръце. Цветята се посипаха по пода, а заедно с тях и тежкия кинжал, който удари Бамбура по пръстите на десния крак — за щастие, с дръжката. — А-а-а! — изкрещя Бамбура и заподскача на левия си крак.

Крясъкът му привлече Майхел, който притича от сцената с размахан меч — и в суматохата закачи с него Бамбура по ухото. Но за късмет мечът, за разлика от кинжала, беше дървен и боядисан със сребриста боя.

— О-о-о! — извика Бамбура, притисна ръка към ухото си и продължи да подскача на един крак.

От шума от сцената се втурна бялото куче Алби. То не лаеше, а се носеше заплашително и безмълвно, като малка мълчалива смърт. За съжаление, напредналата възраст не подобряваше нито взора, нито обонянието му. Без да разбере какво се случва, то мълчаливо се нахвърли на подскачащото същество, в което не разпозна господаря си, и се вкопчи в ранения му крак.

— А-а-а! — изкрещя Бамбура, повече от обида, отколкото от болка.

Следващ, както и следваше да се очаква, се появи Шараж, облечен като Хорт. Той се затича към приятеля си, но напълно закономерно не можа да удържи и изтърва непривичния за него варварски чук, като на косъм избягна повторение на историята с Бамбура и кинжала (тежкият чук лесно би размазал крака му). За сметка на това преплете крака в дръжката на чука и падна, повличайки със себе си Бамбура.

Дотичалите след него други двама участника в представлението — юношата-Трикс и момчето-Халанбери — видяха преплетеното кълбо, от което стърчаха ръце, крака и прекършени цветя, и се спогледаха. След което, без да кажат и дума, скочиха в купа и започнаха сляпо да удрят навсякъде. „Братя“ — осъзна Трикс, оценявайки синхронните им действия.

— Какво става, Трикс? — ужасено възкликна Йен.

Трикс въздъхна и успокоително каза:

— Спокойно, Йен, това е театър. Всичко е наред. Това е театър.

След няколко мига актьорите все пак съобразиха какво става. Купчината се разпадна и Бамбура, Шараж и Майхел здраво стиснаха Трикс в обятията си. Момчетата-актьори смутено отстъпиха встрани. Алби с ръмжене се понесе около всички.

— Дошъл си на нашето представление? — възхити се Бамбура. — Трикс, винаги съм знаел, че в теб живее ценител на изкуството!

— Това са моите племенници — представи младите актьори Майхел. — Песя и Нися. Още щом минахме покрай планините и веднага ги взех за актьори…

— Израснал си и си възмъжал! — кратко го приветства Шараж.

Кулисите се раздвижиха и към тях се присъедини висока фигура в черни доспехи.

— Колко се радвам да те видя! — възкликна Трикс, хвърляйки се към играещия витаманта Хорт. — Леле… изглеждаш абсолютно точно като… ти… дори миришеш като…

Фигурата запази мълчание. Почувствал под дланите си не шперплат и картон, а студен черен метал, Трикс притеснено разтвори обятия и запристъпва назад, докато не опря гръб в Майхел. Шараж се наведе и мрачно вдигна бойния чук.

— Аз също се радвам да те видя — проскърца рицарят-маг Гавар. — Както и всички вас, господа… артисти…

Настъпи мъртва тишина. После Бамбура гордо заяви:

— Не сме артисти, а актьори!

Зад гърба на Гавар се появи Хорт. Той бързо се ориентира в ситуацията, вдигна меча си и започна бавно да пристъпва към гърба на витаманта.

— Надяваш се да ме зашеметиш с тази пръчка ли, северняко? — презрително попита Гавар, без дори да се обърне. Хорт засрамено свали бутафорното си оръжие.

— Какво искаш, Гавар? — попита Трикс, хвърляйки поглед към Сутар. Присъствието на шута му даваше смелост.

— Нищо — насмешливо отвърна Гавар. — Както виждам, всички тук са гости на любезния везир Аблухай. А в Самаршан гостите не започват кавги. Не е ли така?

— Тогава се махай! — радостно каза Йен.

Гавар му хвърли небрежен поглед през забралото:

— Не те съветвам да се държиш грубо, оръженосецо. Няма да прекараш целия си живот в тези пясъци.

Йен се наежи и гневно свъси вежди, но замълча.

— Дойдох при вас не за да се бия и да отмъщавам за минали обиди — продължи Гавар. — Макар че, разбира се, не бих имал нищо против да хвана за гърлото едно малко гадно момченце и да му обясня какво точно означава да крачиш във вечен мрак по океанското дъно…

— Опитай! — яростно възкликна Трикс. — Аз те победих в справедлив дуел!

— За какво говориш? — неочаквано отвърна Гавар. — Ти си мой враг, но ние честно се сражавахме с магия и не се знаеше кой ще победи! Сега говоря за малкия мръсник, който ме изхвърли зад борда с подло хвърляне на боен чук!

Трикс чак зяпна от изненада.

— Да не си си изгубил ума, витаманте! — възкликна Бамбура. — Той е на десет години! А с неговия чук и гвоздей не можеш заби! Ако хората разберат, че обявяваш за свой враг сополиво хлапе, ще ти се смеят от северните планини чак до южните морета!

Гавар примирително вдигна ръка:

— Чакайте. Малкият негодяй така или иначе не е тук. Ако беше, всичко би се развило по различен начин, но… А с вас съм готов да направя компромис.

— Компромис? — вдигна вежди Майхел.

— За какво сте дошли в Самаршан?

— Да изнесем представления и да спечелим пари — сви рамене Майхел.

— Да видим света — отвърна Бамбура.

— Да спрем Прозрачния бог — призна Трикс. Актьорите изненадано се обърнаха към него.

— Ето това е правилният отговор — удовлетворено каза Гавар. — Вашият млад магьосник, както разбирам, е изпратен тук с тайна мисия от крал Маркел и капитула на маговете…

В погледите на актьорите се появи възхищение и страхопочитание. Бамбура прошепна:

— „Мисия в пустинята, или Тайната на Прозрачния бог…“ Уау! Вдъхновяващо!

Трикс за миг се замисли и реши да не спори с витаманта.

— Предполагам, че всички вие сте тук със същата цел — продължи Гавар. — И няма нужда от тези фалшиви обяснения за турне и пари, аз съм въртял къде-къде по-засукани интриги още преди да сте се родили… И така, обстоятелствата са такива, че Кристалните острови са готови да се бият рамо до рамо с кралството. Нашата главна цел е да унищожим Прозрачния бог и за това сме готови да сключим всякакви съюзи.

Застаналият встрани Сутар изсумтя и се замисли.

— А на мен ми се струва — недоверчиво каза Трикс, — че вие искате да обезкървите кралството и Самаршан, като в същото време Прозрачният бог бъде унищожен, след което да завладеете целия свят.

— Е, в дългосрочен план си е така — съгласи се Гавар. — Но ние можем и да почакаме, за нас времето е нищо. След като Маркел е наясно със ситуацията и е пратил свои агенти тук, концепцията се промени. Ще поемете ли подадената ръка? Ще се съгласите ли заедно да се бием срещу Прозрачния бог?

Всички погледи се устремиха към Трикс и той с ужас осъзна, че ще трябва да решава сам.

— Тогава нека уточним условията — че няма да си причиняваме явни или неявни вреди един на друг, че няма да си създаваме пречки и капани, че няма да се предаваме и лъжем…

— Докато се намираме в Самаршан — уточни Гавар.

— И че целта ни е да победим Прозрачния бог, при това да го победим не означава непременно да го убием, достатъчно ще е да му попречим да вземе властта в Самаршан и да не тръгне на война с кралството… или с Кристалните острови…

— Но това трябва да е надеждна победа, която да удовлетвори всички нас — добави Гавар.

— И след това няма да сме обвързани с никакви други задължения — каза Трикс.

— И няма да използваме този временен съюз за основа на някакви по-нататъшни задължения — кимна Гавар.

— А също така ти ще се откажеш да отмъщаваш на Халанбери!

Гавар замълча за миг, после кимна.

— А театърът на Майхел ще спре да изпълнява пиесата „Подвизите на любовта или Морските приключения на младия маг“! По-точно… ще има още едно и само едно представление, но за него ще уточня по-късно.

Майхел въздъхна и се почеса по врата.

— Да! — сурово каза Хорт.

— Е, тогава да скрепим нашата клетва с ръкостискане и целувка! — каза Гавар.

— Не, не, нека само се ръкуваме! — уплашено реагира Трикс.

Гавар се захили и протегна покритата си с метална ръкавица ръка. Трикс се поколеба за секунда, след което здраво стисна ръката на витаманта.

— Да се надяваме, че това ще е от полза за всички нас! — стараейки се да е колкото се може по-дипломатичен, каза Трикс.

— Всъщност предполагам, че това ще е от полза най-вече за Великия везир Аблухай — насмешливо каза Гавар. И погледна към Сутар: — Нали така, шуте? Точно така го бяхте замислили?

— Какво говорите — отвърна шутът. — Аблухай е добър приятел на изкуствата и мирен човек. Той е напълно чужд на придворните интриги.

— Да, както и всички ние! — кимна Гавар. — Както и всички ние…

Майхел, сбърчил чело в размисъл, внезапно недоумяващо възкликна:

— Господа, как така се оказахме замесени във всичко това? Какво трябва да правим сега? И кой е този Прозрачен бог, за когото говорят?

— Това е най-могъщият магьосник в света — отвърна Гавар. — Затова ние, витамантите, сме готови да сключим всякакъв съюз, за да го спрем. А вие сте въвлечени във всичко това, защото се оказахте в грешното време на грешното място. Колкото до плановете ни… готови ли сте да ме изслушате?

— Да — отвърна Трикс. В него започна да се оформя ужасното подозрение, че всичко се развива по начина, по който са го замислили Великият везир и хитрият шут, а също и както иска коварният витамант. А самият той, Трикс, просто се носи по течението…

— В това, което успяхме да научим за Прозрачния бог — започна Гавар, — има много лъжи, а още повече — предположения и фантазии. Но едно нещо е несъмнено. Алхазаб прави магиите си бързо. Много бързо. Докато противниковите магьосници едва са започнали своите заклинания, той вече е готов — и нанася смъртоносен удар. Затова трябва да атакуваме Прозрачния бог така, че той до последно да не разбере, че го нападат.

— През нощта, в съня му? — предположи Шараж.

— Да го упоим? — попита Майхел.

— Да му изпратим дузина красиви робини, от чийто вид да забрави за всичко! — предложи Сутар.

Витамантът поклати глава.

— Не, не и не! Всичко това е твърде банално. Предлагам още тази вечер този театър да тръгне към оазиса Джем-бил, където е разположена армията на Прозрачния бог преди атаката срещу Дахриан. И там театърът ще изпълни… за последен път!… представлението „Подвизите на любовта или Морските приключения на младия маг“. При това този път ще ви бъде по-лесно да играете. Ще имате нови изпълнители за ролите на младия магьосник Трикс и прославения рицар-магьосник Гавар.

Актьорите озадачено се спогледаха.

После Бамбура каза:

— Аха!

Майхел се почеса по врата, изсумтя, но не каза нищо.

Сутар възхитено плесна с ръце.

— Каква прекрасна мисъл! Каква изящна интрига! Погълнат от пиесата, Прозрачният бог изобщо няма да заподозре, че на сцената не са актьори, а двама истински магьосници! И докато те сплитат с думи страховити бойни заклинания, проклетият завоевател няма да предприеме нищо… до самия край, когато тези заклинания се стоварят на главата му!

— Абсолютно вярно — кимна Гавар. — Идеята е точно такава.

— Ако Прозрачният бог бъде сразен — продължи Сутар, — неговата армия панически ще се разпръсне, а привържениците му ще побързат да се закълнат във вярност към султана. О, да! Но какво ще стане, ако той се усети какво става? И успее да се защити или да удари пръв?

— Тогава сме прецакани — отвърна Гавар. — Всички, освен мен, най-вероятно ще умрат. А аз, като вече мъртъв, за дълго време ще попадна под властта на Прозрачния бог и ще бъда подложен на ужасяващи мъчения.

— Това не ми харесва! — възкликна Майхел и уточни: — Нямам предвид мъченията, това си е ваша лична работа, господин витамант. Но фактът, че всички ние ще бъдем убити… че рискуваме главите си просто така, за нищо…

— Е, защо да е за нищо? — каза Гавар. — Ако всичко се получи… Кристалните острови са готови да платят за помощта две хиляди реала!

— И Самаршан няма да се поскъпи за пет хиляди динара! — допълни Сутар.

— Почти съм сигурен, че Маркел също ще ни възнагради — честно добави Трикс.

Майхел кимна:

— Да, вероятно. Ще му е неудобно, че изостава от съседите си…

— Е, всички ли са съгласни? — попита Гавар.

Майхел въздъхна и погледна към екипа си.

— Прилична сума! — въодушевено каза Бамбура. — Най-накрая ще можем да си построим истински красив театър и да се установим на едно място.

— Всеки човек, дори актьорът, трябва поне веднъж в живота си да извърши истински подвиг — отбеляза Шараж.

— Това ще е хубава битка — реши Хорт.

— А на нас ще ни дадат ли нашия дял? — в хор възкликнаха племенниците на Майхел.

Кучето Алби излая.

— Значи се договорихме — реши Гавар.

Планът на витаманта беше прост и Трикс, дори при цялото си желание, не можеше да му намери недостатъци. Точно в полунощ драконите, по молба на Великия везир, трябваше да отнесат цялата трупа по-близо до оазиса Джем-бил, където да я приземят. До самия оазис предстоеше да се доберат сами — и на сутринта да предложат на простите номади забавно представление. Със сигурност и самият Прозрачен бог ще пожелае да присъства — не от интерес, а за да покаже на суровите воини на пустинята, че не пренебрегва техните развлечения. Пиесата се предполагаше да доиграят почти до самия край — единствено в сцената с дуела между Трикс и Гавар и двамата магьосници ще произнесат истински заклинания, но в последния момент ще ги насочат не към противника си, а към Прозрачния бог. Без значение колко силен е Алхазаб, шансовете му да се защити щяха да са много малки.

Везирът любезно предложи на всички да прекарат времето си в двореца — на децата бяха обещани сладкиши, а на възрастните — наргиле. Но Трикс предпочете да отиде при Васаб, за да се сбогува с добрия търговец, да си вземе вещите и да намери Аннет.

— Само не споменавай за нашите планове — сухо го предупреди Гавар. — Новините на Изток се разпространяват бързо.

Трикс, който се канеше веднага да разкаже на Васаб, че тръгва на решителна битка, се изчерви и възкликна:

— Не считай другите за по-глупави от себе си, витаманте. Разбира се, че ще мълча!

До дома на Васаб Трикс и Йен бяха откарани с каретата на султана, която поразително напомняше на онези, които правеха в кралството, но с по-широки колела, удобни за движение по пясъка. В каретата бяха впрегнати две бели камили.

Появата на султанската карета предизвика раздвижване на тясната уличка. Двама пазачи тържествено застанаха пред вратата на Васаб, а самият търговец, сгънат в поклон, изскочи да ги посрещне и извика:

— Кълна се в паметта на прадядо си, тъкмо се канех да занеса в двореца дължимия данък… Трикс?

Осъзнавайки, че няма опасност, той веднага горделиво се изправи и с широк жест покани Трикс и Йен да влязат. В двора цареше суматоха — синовете на Васаб бързо заравяха нещо под корените на чинара, издигащ се в двора. Феята Аннет висеше във въздуха встрани, сложила ръце на хълбоците си, и Трикс смътно осъзна, че за късното му завръщане тепърва ще чуе много оплаквания.

— Тази нощ ще трябва да те напуснем, уважаеми Васаб — смутено започна Трикс. — Дори не питай къде и защо отиваме, това е тайна. Така че ще си съберем нещата и…

— О, лаконични и загадъчни, но нали до полунощ има още много време! — отвърна Васаб. — Ще има време за прощална вечеря във ваша чест!

— До полунощ? — обърка се Трикс. — Но откъде ти…

— Всички тайни дела в Самаршан се правят в полунощ, това е традиция! — обясни Васаб. — Така че все още имаме време… жена! Слагай масата! Деца! Откопайте празничните чинии! Дъщери! Занесете на пазачите при портата чиста студена вода и деликатно разберете дали имат синове за женене!

— Татко, самите те са още момчета — изсумтя по-голямата дъщеря.

— Няма значение! С такъв въпрос ще поласкаеш суетата им, ще разбереш дали самите те са женени и пределно ясно ще покажеш своите намерения!

— Нямам никакви намерения… към тях… — възкликна с усмивка най-голямата дъщеря, поглеждайки към Трикс.

— Слушай баща си и животът ти ще бъде! — отсече Васаб. — Така казва древният мъдрец!

— И животът ти ще бъде… — заинтересува се Трикс. — Какво ще бъде?

— Просто ще бъде! — поясни Васаб.

И лично тръгна за каната, за да могат гостите да си измият ръцете. Аннет прилетя по-близо и строго погледна момчетата.

— Аннет, нямаш представа колко много неща ни се случиха! — побърза да каже Трикс. — И как съжалявахме, че не беше с нас! Много ни липсваше!

— Съжалявали сте? Липсвала съм ви? — строго попита феята.

Трикс и Йен енергично закимаха с глави.

— Всички мъже сте еднакви… — измърмори феята, но вече със смекчен глас. — Добре… разказвайте, докато Васаб го няма.

Не можеше да се каже, че Трикс е много гладен. Но Йен ядеше за двама и само с един поглед апетитът му се събуди. Този път им сервираха супа от едро нарязани парчета зеленчуци и агнешко; печена риба, пълнена с лук и ароматни билки; домати и сладки чушки, пълни с фино нарязано месо и изпечени над огъня; както и, разбира се, пилаф, но този път сладък, с плодове.

По самаршанските стандарти вечерята беше доста скромна.

— Дори няма да се опитвам да разбера от теб, о, мой високопочитаеми гостенино, къде води твоят път и какво смяташ да правиш — започна Васаб, след като се нахрани и запали наргилето. — Но тъй като е неучтиво да изпратиш своя гост на път, без да му дадеш полезни съвети и инструкции, аз ще разчитам на Книгата на мъдрите мисли.

— Каква е тази книга? — поинтересува се Трикс.

— През вековете самаршанските мистици са записвали най-добрите си мисли в специална книга. Никой вече не знае кой, кога и по каква причина е казал тази или онази мъдрост — но те винаги по невероятен начин помагат на нуждаещите се. Гулин!

Съпругата му се оттегли и след минута внимателно донесе дебела книга, цялата изписана със сложния краснопис на самаршанската писменост. Преди да я вземе, Васаб старателно изми и избърса ръцете си — беше ясно, че такава голяма книга е огромна ценност, без значение какво е написано в нея.

— Ще разчитаме на мъдростта на предците! — възкликна Васаб и отвори книгата напосоки. Заби пръст в страницата и тържествено прочете: — Ако тръгваш на труден път, от който не очакваш да се върнеш, вземи всичко нужно от приятели! Но двойно вземи всичко нужно от враговете!

— Това е… това е добър съвет! — възхити се Трикс, все още много притеснен от съюза с Гавар. — Това означава, че по пътя не бива да пренебрегваш помощта не само на приятелите, но и на враговете! Много добър съвет!

— А на мен ми се струва — скептично каза Йен, — че това е казано по съвсем друг повод. Ако ще тръгваш нанякъде завинаги, тогава вземай пари от приятелите си — няма да се налага да ги връщаш. А от враговете вземай още повече пари и други неща — за тях изобщо да не те е грижа!

— Всъщност, според слуховете, тези думи се били казани от един мистик, когато неговият народ решил да мигрира далеч от предишното си място на пребиваване — смутено призна Васаб. — Но не се знае със сигурност…

— Както и да е, мъдростта затова е добра, защото може да бъде казана по един повод, а да се пригоди към друг! — настоя Трикс.

— Какви думи! — възхити се Васаб. — Златни думи! Ще кажа на мистиците… кой знае, може би ще заповядат тези думи да бъдат дописани в Книгата!

Той отново затвори и напосоки отвори книгата. И прочете:

— Помощта на приятел понякога е малка, но винаги я очакваш. Помощта на врага може и да е голяма, но идва неочаквано!

— Това добре се съчетава с първата мисъл! — зарадва се Трикс. — Всички знаем с какво могат да ни помогнат приятелите, но е трудно дори да си представим с какво враговете могат да ни помогнат!

Васаб зацъка с език, доволен от тълкуването.

— А според мен — възрази Йен — това е предупреждение. В края на краищата помощта е добра само когато дойде навреме. А неочакваната помощ може дори да е вредна. На мен сър Гламор ми е разказвал как веднъж се бил с чудовище, а край тях минал магьосник. Те с Гламор се познавали и не се разбирали много добре… но тогава магьосникът решил да помогне. Или може би просто искал да покаже колко е силен. Хвърлил огнено кълбо в чудовището, но то било огнеустойчиво, а Гламор и конят му не били. Докато си изгаси брадата, докато приключи с ругатните, докато преследва магьосника — чудовището избягало.

— Трудно ми е да кажа по какъв повод са били казани тези думи — призна Васаб. — Е, нека да видим още една, трета мъдрост, тя ще изясни всичко!

Отново книгата беше затворена, отворена и пръстът на Васаб като хищен клюн попадна на красиво изписани букви.

— Странно… — промълви Васаб, след като прочете мъдростта за себе си. — Някак съвсем странно… Може би трябва да се престорим, че е нямало трето предсказание?

— Хайде, прочети го! — заповяда Трикс.

— Тук пише… И ако твоята най-добра коза вече не дава мляко, а вълната й е оскъдна, тогава я остави за месо, иначе каква полза от козата?

Всички се замислиха.

— В Книгата има известно количество житейски мъдрости — смутено призна Васаб. — Битови. Такива едни странни, но за всеки случай ги спазваме… Ако твой приятел влезе в тъмно, мрачно подземие и оттам се разнесе сърцераздирателният му писък, влезе втори — също изкрещява и не се връща, тогава не тичаш веднага след тях, а първо викаш тълпа хора, палите факли и държите мечовете си в готовност… Ако някой предложи да вземе от теб пари назаем и обещава да върне след година двойно повече — викай „Мошеник!“ и го изгони с ритници… Ако си ходил по нужда, добре си измий ръцете с вода, а ако няма вода, изтъркай ги с пясък…

— Разбрах! — възкликна Трикс.

— За ръцете? — зарадва се Васаб.

— Не! За козата! Това трябва да се тълкува в преносен смисъл! Че дори и на пръв поглед да няма полза от нещо, все можеш да извлечеш някаква полза!

— Достойно тълкуване — зарадва се Васаб.

— А аз бих казал — мрачно произнесе Йен, — че това е още едно предупреждение. И то означава, че ако някой престане да има от теб постоянна полза, то тогава лесно ще те пожертва.

— Колко песимистично гледаш на живота в такава млада възраст! — плесна с ръце Васаб. — Ай-ай-ай, колко ти е трудно да живееш!

— Аз съм сирак, а за сираците е полезно да бъдат песи… песимис… — Йен се напрегна и се справи: — Песимисти. Може и да ми е трудно да живея, но живея!

— Не, не, сигурен съм, че Книгата ви пророкува успех! — възкликна Васаб. — Изобщо не се съмнявайте!

Разговорът бе прекъснат от остро почукване по вратата. Васаб погледна към ясното звездно небе и въздъхна:

— Е, сигурно ви е време. Обадете се на стария Васаб, когато се върнете!

Трикс си мислеше, че до оазиса ще ги пренесе група дракони. Все пак девет души (ако Гавар се брои за човек) не са шега работа! Но в градините на султана ги очакваше един-единствен дракон (вярно, много голям, по-голям дори от Зуа). Пристъпвайки от лапа на лапа, той внимателно изучаваше украсения с ярки надписи и рисунки фургон, в който, както изглежда, пътуваха актьорите. По някаква причина фургонът беше здраво опакован с дебели въжета. До него стояха три камили — спънати и също така опаковани с въжета през торсовете си. Присъствието на дракона определено не ги радваше.

— И още една за връщането! — изрева драконът (очевидно се опитваше да шепне, но, както винаги се случва при драконите, му се получаваше доста зле).

— Съгласен — отвърна Сутар, застанал пред муцуната на дракона. — Една при пристигане на мястото, една при връщане.

Трикс въздъхна. Той вече знаеше, че при драконите обикновено камилите служат като метод за изчисление. И като цяло се досещаше за какво ги употребяват.

— Всички във фургона! — махна с ръка Сутар. — Там за всеки има приготвено място. Препоръчвам ви да се вържете и да не се развързвате до края на полета!

Дори витамантът Гавар изглеждаше леко нервен в очакване на полета. Колкото до актьорите, те явно бяха отдали дължимото и на наргилето, и на бирата, опитвайки се да се избавят от страха. Само Бамбура повече се тревожеше не за себе си, а за кучето Алби, и беше вързал не само тялото му, но и лапите.

— Изобщо не е страшно — опита се да ги ободри Трикс, когато се озоваха в пълния с декорации и реквизити фургон. — Аз вече съм летял. Толкова е красиво!

— Летенето е най-красивото нещо в живота! — подкрепи го Аннет.

— Да, ако имаш крила — промърмори Йен. — А честният рицар не е длъжен да лети, честният рицар е длъжен да препуска на боен кон…

— Подгответе се за излитане! — дочу се някъде отгоре. — Моля, не използвайте никаква магия, докато набираме височина!

Актьорите нервно провериха здравината на въжетата. Племенниците на Майхел бяха вързани към прозореца и с любопитство гледаха навън.

— Тези деца ще ме побъркат — изстена Майхел. — Деца! Деца, не се надвесвайте навън!

— Излитането се забавя поради метеорологичните условия — обяви драконът. — Луната излезе иззад облаците, ще изчакаме, докато се скрие! Внимание! Луната се скри, излитаме!

Хорт изръмжа нещо варварско и заплашително и здраво стисна въжето.

Фургонът се разтресе. Веднъж, втори път, трети… Крилата на дракона заблъскаха въздуха. Фургонът се наклони и със скърцане се отлепи от земята. В прозореца се мярнаха вързаните камили. Сграбчил въжетата, драконът ги носеше с втората си лапа.

— Чувал съм една история — нервно каза Йен. — За момиче, което било вдигнато от ураган заедно с фургона си. Въртял ги, въртял ги, накрая ги стоварил право върху къщата на някаква стара магьосница…

— И какво станало после? — попита внезапно заинтересувалият се Бамбура.

— Е, как какво? Къщата се пръснала, фургонът и той се пръснал. А старицата и момичето трябвало да ги погребат в затворени ковчези, и никой не можел да гарантира, че в единия е само старицата, а в другия — само момичето.

Кучето Алби излая, сякаш протестираше срещу трагичния край на историята.

— А, да! — възкликна Йен. — Момичето имало кученце. И само то оцеляло!

Но повечето не го слушаха. На актьорите им призляваше. Алби започна да вие. Гавар седеше изправен и мълчалив и високомерно не обръщаше внимание на нищо, племенниците на Майхел възторжено гледаха през прозореца, а самият Трикс, който вече имаше опит с дългото летене, беше повече или по-малко спокоен.

— Полетът ни се извършва на височината на главната кула на султанския дворец — обяви драконът. Замълча за миг и скромно добави: — Мога и по-високо, но трябва да пазим секретност. Скоростта ни е пет пъти по-голяма от тази на най-бързия кон. Времето за пътуване е три часа. По време на полета ще изпълня няколко старинни драконови балади. Спиране не е предвидено.

Трикс затвори очи и реши, че най-доброто занимание ще е малко да поспи.

2

Малката шепа щастливци сред хората, които изобщо някога са летели, се делят на две групи.

Първите летят с удоволствие и широко отворени очи. Дали рицар, понесен от отгледан от малко пиленце боен грифон; дали арогантен млад магьосник, седнал на омагьосаната си летяща метла, решил да си поиграе във висините със също толкова безотговорни хлапаци; или алхимик, издигнал балон от рибени мехури, пълни с вонящ газ — лицата на полетелите хора са спокойни и радостни, дланите и гърбовете им не са потни, в главите им не се въртят ужасни картини от падане на земята.

Вторите потръпват дори само при мисълта за летене. Ако съдбата принуди най-храбрият от рицарите или най-смелият от магьосниците да прибегнат до въздушно придвижване, много преди самото летене те започват да имат ужасни сънища, дълго и досадно се оплакват на приятели и близки от страха от летене, а в най-решаващия момент неконтролирано се наливат със силно вино. Когато полетът благополучно приключи, страдалците започват шумно и неуместно да аплодират, опитват се да целунат носилия ги дракон по люспестия нос и въобще изпадат в несвойствена за тях веселост.

Трикс принадлежеше към третия тип хора, най-малочисления. Дали защото вече беше преживял дългия полет върху Елин Абул Мумрик или просто си беше такъв по природа, но полетът под облаците се отрази на юношата не по-различно от пътуване в карета или плаване по море. Под тихото и мелодично пеене на дракона той задряма, заслушан в думите на баладата.

Колкото и да е странно, в нея се пееше практически за същото, за което и в многобройните рицарски балади, които Трикс беше чувал. Драконът пееше за огромно кралство, където живеели храбри рицари, за красива кралска дъщеря, която огнедишащ дракон отвлякъл през нощта от спалнята, за прославени герои, които тръгнали да спасяват принцесата… Трикс смътно подозираше, че краят на баладата все пак ще е различен от обичайното „Търкулнала се в праха главата на дракона, изтрил храбрият рицар потта от челото си, а после повел принцесата към олтара и заживели дълго и щастливо…“ Но по най-позорен начин не успя да чуе края на историята, защото заспа. А когато се събуди, драконът пееше някакви весели куплети — впрочем, пак на същата тема:

— Каква наглост! — обади се Йен, виждайки, че Трикс се събуди. — Ако имах в ръцете си меч…

— Е, не забравяй, че сега сме съюзници — опита се да го успокои Трикс.

— Няма значение! Трябваше да го чуеш как се присмива на рицарите!

— Е, рицарите също не пропускат да се присмеят на драконите — миролюбиво каза Трикс. — Не трябва да се карате.

Йен изсумтя, но замълча.

Междувременно ударите на крилата се разредиха и фургонът започна да се снижава, при това така, че стомасите на пътниците подскочиха към гърлата им, а сърцата, кой знае защо, точно обратното — слязоха в петите.

— Снижаваме се! — с гръмогласен шепот информира драконът.

Тласък. Още един. Изтракаха зъбите на някой от актьорите, разнесе се звън на счупена бутилка. Песя и Нися, които през цялото време гледаха през прозореца, възторжено изпищяха.

— Нашият полет приключи, пожелавам ви приятно пътуване! — съобщи драконът. — Останете по местата си, докато не отлетя.

Актьорите радостно закрещяха и заръкопляскаха, към тях се присъедини и Йен. Трикс, който се срамуваше да пляска с ръце (щеше да излезе, че не се е доверявал на дракона и се е страхувал, че ще ги изтърве), погледна Гавар и видя, че само те с витаманта не изразяват възторга си така бурно. Последният усети погледа му, взря се мрачно в Трикс с мъртвите си белезникави очи и каза:

— Ако е страшно, по-добре да мълчиш. Винаги е по-добре да мълчиш, но особено важи, когато е страшно.

Трикс разстроено отмести поглед. Колко странно! Сякаш Гавар го разбираше по-добре от истинските му приятели!

Първи се отвърза и излезе от фургона Хорт. Предпазливо се огледа и махна с ръка.

Един по един актьорите излязоха навън.

В предутринния мрак тихо пееха цикади. Под краката им имаше не пясък, а изсъхнала трева, а на фона на звездното небе се виждаха разперените клони на палми. Луната се криеше зад облаците някъде до самия хоризонт. Поривите на лекия ветрец носеха натрапчивия аромат на изпотени от страх камили. Всъщност камилите не се потят, това дори Трикс го знаеше. Но явно тричасовият полет в ноктите на дракона и последвалите събития ги бяха накарали да си припомнят как се прави това.

Камилите, между другото, бяха останали само две…

Трикс въздъхна и забеляза, че всички като омагьосани гледат някъде на запад. Той бързо се промуши между Хорт и Шараж, надникна и ахна от възторг.

Тъмната пустиня, докъдето стигаше поглед, беше пълна с неясни, загадъчно мигащи светлинки. Стотици, хиляди светлинки изкусително мигаха пред Трикс…

— Сякаш звездното небе е паднало на земята — замислено промълви Майхел и подсмръкна.

— Оказва се, че пустинята прилича на морето — прошепна Хорт. — В нея също има блуждаещи светлинки…

— Знаете ли защо е добра пустинята? — развълнувано каза Бамбура. — Някъде в нея се крият светлинки…

— Това пък какво е? — предпазливо попита Йен.

— Това са огньовете на армията, която Прозрачният бог води със себе си — скрибуцащо каза Гавар. — Две хиляди огъня… около всеки би трябвало да има по дузина воини… Солидна армия. Прозрачният бог обаче няма особена нужда от нея — самият той е армия…

По гърба на Трикс полазиха мравки. Двадесет и четири хиляди свирепи воини на пустинята? Казват, че в епохата на великите битки между крале и султани са излизали едни срещу други и по сто хиляди. Но тези времена отдавна бяха минали…

— Впрягайте камилите — заповяда Гавар, той някак неусетно пое командването. — Може да не бързате много, ако приближим предните постове по тъмно — ще ни надупчат със стрели.

Въпреки че Трикс не беше ходил на война или дори на маневри (празничните паради на войската в херцогството трудно можеха да бъдат взети под внимание), от летописите и баладите той знаеше, че войниците и командирите са само малка част от армията. Когато започнат истински войни и две враждебни армии тръгнат една срещу друга, на всеки войник се падаше поне по един цивилен. Голямата армия, независимо дали военачалникът иска или не, изисква: готвачи, пекари, месари, водоносци, пивовари и винари; хора за фуража, ловци и рибари; шивачи, кожари, седлари; ковачи, оръжейници, дърводелци; акушерки, доктори, ветеринари, гробари; менестрели, трубадури, актьори, фокусници и жонгльори; майстори на каруци, кучкари, соколари; и шивачки — не по-малко от една шивачка на седем войници или трима офицери.

Най-много от всичко Трикс се удивяваше на необходимостта от толкова много шивачки, но всички хроники и ръководства за водене на войни бяха единодушни, че това е много полезно „за поддържане на бойния дух и за избягване на блудството“. Явно в битките военните униформи бързо ставаха негодни и същите млади жени, за които се препоръчваше да бъдат набирани „от бедни квартали“, прекарваха по цели нощи над тях, привеждайки ги в ред. Ами да, с дрипави дрехи не се воюва — също както и на празен стомах, със смъртоносни рани, с тъпи мечове или от скука.

Така че Трикс очакваше да види в лагера на Алхазаб не само сурови воини, но и чевръсти майстори, превъзходни готвачи и весели шивачки.

Но изглежда жителите на пустинята воюваха по някакви свои си правила. Докато фургонът бавно се провираше между спънати коне и камили, угаснали огньове и разпънати палатки, оглеждащият се любопитно Трикс откри, че войниците сами си готвеха храната, сами си точеха сабите и сами си кърпеха дрехите. Появата на самотния фургон не предизвика особен интерес — сякаш и за развлечения разчитаха само на себе си или просто не се нуждаеха от нищо подобно, а само от храна и сън.

Когато на разсъмване фургонът наближи оазиса Джем-бил, беше спрян от конен патрул. Мълчаливите воини изслушаха историята на Майхел за това как те — световноизвестна театрална трупа — са решили да изнесат представление на славните воини на Прозрачния бог, посочиха им накъде трябва да продължат и заповядаха всеки актьор да си върже бяла лента на ръката — знак, че фургонът е бил проверен и пътуването е разрешено. Или Алхазаб изобщо не се страхуваше от разузнавачи и убийци, разчитайки на мощта на армията и силата на магията, или обитателите на пустинята бяха много доверчиви хора.

Трикс със съжаление реши, че първият вариант е доста по-вероятен.

Оазисът Джем-бил, макар и изобщо да не беше малък, не успяваше да побере огромната армия. Цялата трева беше изпотъпкана или изядена, листата на дърветата също, вероятно бяха отишли за изхранване на животните, а клоните и стволовете — за гориво за огньовете. Само в центъра на оазиса, където се извисяваше огромната шатра на Алхазаб, все още стояха десетина леко пострадали палми.

Езерцето в центъра на оазиса също вече го нямаше, просто го бяха изпили. Сега то представляваше плитка вдлъбнатина, чието дъно беше покрито с изсъхнала кал. До няколкото извора, пълнили преди езерцето, се редяха войници с кожени ведра, които неспирно изгребваха водата и я разнасяха из лагера.

— Лоша работа — прошепна Аннет в ухото на Трикс. — Те са съсипали оазиса, вече няма да се възстанови… пясъкът ще го погълне…

— Жалко — съгласи се Трикс.

— Въпросът не е в това, че е „жалко“ — сподавено продължи феята. — За номадите оазисът е свято място и всеки, който унищожава оазис, е враг на обитателите на пустинята. Ако Алхазаб не зачита древните закони и обичаи, значи няма намерение да остава в пустинята. И щом неговите войници му се подчиняват, значи техният страх от Алхазаб е по-силен от страха от нарушаване на законите на предците им…

— Може да е страх — неочаквано се обади Гавар. Рицарят-маг седеше в другия край на фургона, но очевидно след смъртта слухът му се бе подобрил значително. — А може да е любов и уважение. Дори не можеш да си представиш, млади магьоснико, на какви чудеса е способна любовта.

— А може да е и страх, и любов — изсумтя Трикс, раздразнен, че са го подслушали.

— О, да — удовлетворено каза Гавар. — Това е най-добрата смес. Владетел, от когото едновременно се страхуват и го обичат, това е истински владетел! Не си глупав, момче. От теб може да има полза.

Трикс не отговори. Похвалите на Гавар му бяха отвратителни. И… в същото време много приятни. Може би това приличаше на онова, което хората на Алхазаб изпитваха към своя властелин? Страх и любов едновременно?

Фургонът най-накрая спря до оцелелите палми. Всички неволно се взряха в огромната шатра на Прозрачния бог, която се пазеше от замръзнали като статуи воини. Но балдахинът на шатрата не помръдна — Алхазаб не счете за нужно да излезе при неочакваните посетители.

За сметка на това се появи застаряващ воин на красив тънкокрак кон. Съдейки по блестящите бели дрехи и богато украсения меч — това трябваше да е някой от командирите. А съдейки по белезите по суровото лице и износената ножница — явно опитен воин.

— Комедианти от кралството — спокойно каза воинът, спирайки край фургона. — Излезте всички.

Актьорите, без обичайните спорове, бързо се наредиха пред воина. А от него лъхаше на опасност — сякаш нищо не му коства да извади меча и да посече всички — просто така, без причина. Аннет сметна за най-добре да се скрие с пазвата на Трикс.

Погледът на командира пробяга по актьорите. На момчетата, Майхел и Бамбура той дори не се задържа. Когато погледна Шараж, воинът едва забележимо кимна. Хорт предизвика по-голям интерес — воинът огледа мощните мускули на северянина с видимо любопитство, след което каза:

— Не изглеждаш като комедиант. Ти си държал меч.

— Бях воин — кратко отвърна Хорт.

Номадът кимна и се загледа в Гавар, чието лице беше скрито от шлема.

— Защо си в броня?

Гавар се поклони неочаквано ниско и звучно, съвсем различно от обичайния си тон, отговори:

— В пиесата, която искаме да предложим на вниманието на уважаваната публика, аз играя ролята на коварния витамант Гавар, зъл рицар-маг от Кристалните острови. Гримът, който нося, е толкова сложен и отвратителен, че до края на пиесата не откривам лицето си.

— Покажи го — студено каза номадът.

След миг забавяне Гавар вдигна забралото. Трикс му хвърли ужасен поглед — дори простодушен номад щеше да разпознае в Гавар истински жив мъртвец! А воинът пред тях изобщо не изглеждаше простодушен…

Но Гавар, за негово удивление, сега изглеждаше като най-обикновен човек. Устните му бяха червени, бузите — розови, дори очите на мъртвеца бяха загубили мъртвешката си белота и бяха станали нормални… е, почти нормални. Ако го срещне на улицата, Трикс за себе си би помислил „ама че изрод“, но едва ли би се уплашил.

— Лош грим — презрително каза номадът. — Прекарах три години във вашата столица и съм гледал много пиеси. Поработи върху външния си вид, актьоре. Може би самият Прозрачен бог ще благоволи да гледа вашето представление.

— Ще се постарая, господин… — Гавар се поклони ниско.

— Хамас. Аз съм Хамас, пълководец на великия Алхазаб, същият, който води в битката верните му воини. Разположете се тук. Ще останем в оазиса още една нощ и вие трябва да започнете представлението си веднага щом слънцето се скрие зад хоризонта.

— Имаме нужда от малко реквизит — помоли Майхел. — Няколко кола, за да опънем завесите… и дъски, за да сковем будка за суфльора…

— Можете да отсечете палмите — реши Хамас. — Ще ви донесат храна и вода. Ако имате нужда от още нещо — кажете.

— Не, не, имаме си всичко останало — закима Майхел.

— Надявам се, че няма да разочаровате Прозрачния бог — продължи Хамас. — Ако му стане скучно… е, тогава той ще намери друг начин да се позабавлява, но не мисля, че ще ви хареса.

И обръщайки коня, Хамас бавно се отдалечи.

Майхел избърса потта от челото си, след което каза:

— Е… господа комедианти… Да започваме.

Хорт мълчаливо извади от фургона бойния си топор и тръгна към палмите.

Тъй като беше абсолютно невъзможно да се направят седалки за зрителите, актьорите се ограничиха до сцената, затова пък я поставиха в ниското, на дъното на пресъхналото езеро. Разбира се, цялата огромна армия не би могла да види представлението, но пет или шест хиляди войници биха могли да се съберат и да наблюдават случващото се.

Завеса нямаше, от двете страни сцената беше ограничена от две оцелели палми. До палмите изградиха непретенциозни кулиси с илюминатори, зад които актьорите щяха да изчакват реда си за излизане. Зад палмите опънаха платнище с нарисувано море. Декорите бяха оскъдни — дори се наложи частично да разглобят фургона, за да се създаде поне някакъв намек за два кораба (колелата от фургона послужиха за щурвали, а осите — за мачти).

— Не се получава! — възкликна Майхел, хванал се за главата. — Завеси няма, кулисите са само едни, фонът е един, никаква техника няма, няма светлини, няма работни сцени! Всичко е условно! Как да играеш така?

— Това не е важно — успокои го Бамбура. — Отдавна предлагам да се откажем от декорите. Зрителят трябва да се наслаждава на играта на актьорите, а не да разглежда красиви рисунки. Превъплъщение, истински чувства, вулкан от емоции — това е същността на театъра!

— Не, не и не! — размаха ръце Майхел. — Изкуството трябва да бъде реалистично, близко до живота. Ако историята се развива на кораб, покрай сцената трябва да тече вода! Ако е в пустинята — да лети пясък! Ако актьорите на сцената ядат — трябва да ядат наистина, а не да се преструват, че хапват невидими плодове!

— С това последното съм абсолютно съгласен — кимна Бамбура.

Но най-трудно се оказа да уговорят Песя и Нися. Племенниците на Майхел едва сега разбраха, че единият от тях ще трябва да играе принцеса Тиана.

— Аз момиче няма да играя! — твърдо заяви по-големият брат, Песя.

— Аз също! — изписка Нися. — Аз съм най-малкият, ще играя Халанбери! А и трудно запомням ролите!

Майхел спря да скубе косата си и се хвана за брадата.

— Песя! Животът на актьора е една безкрайна поредица от превъплъщения! Вчера ти игра Трикс, днес играеш принцеса Тиана, а утре — утре самия витамант Гавар!

— Няма да играя момиче — заинати се Песя. — Ако облека момичешки дрехи, това може да повлияе зле на израстването ми!

— Песя, по принцип ти си прав — прокашля се Майхел. — Но актьорството е толкова трудна професия, изискваща пълна отдаденост… Знаеш ли, веднъж играх млада гномка!

— Наистина ли? — изуми се Песя.

— Наистина. Имахме представление… „Ако баба беше дядо, или Гномската лагуна“… Аз имах най-подходящата брада да играя гномка…

Песя се замисли. Неохотно каза:

— Ами, гномките не се броят… предполагам…

— Освен това актьорите имат едно мъдро правило — продължи да го уговаря Майхел. — Като цяло звучи така: „Веднъж можеш да изиграеш коя да е роля, това не налага никакви задължения на актьора и не се брои изобщо“… Аз те моля да изиграеш тази роля само веднъж!

Песя въздъхна.

— И ще получиш процент от общата печалба — въздъхна Майхел.

— Процент? — възхити се Песя. — Не само храна и обучение, а и пари? Какъв процент?

— Половин — каза Майхел.

— Един процент — и съм съгласен! — бодро каза Песя. — Ще имате такава Тиана, че свят ще ви се завие!

Майкел се закашля и каза:

— Е, не си струва да се стараеш чак толкова…

Когато започна да се смрачава, актьорите вече бяха гримирани и облечени за представлението. Допълването на трупата с Трикс, Йен и Гавар радикално беше променило цялото представление — сега всеки от актьорите играеше сам себе си, само Песя играеше Тиана, а Нися — Халанбери. Въпреки хвалбите на Песя, Трикс реши, че от него никаква Тиана няма да се получи, въпреки фалшивата коса, изпъстрената със сини петна бяла рокля и начервените устни. Нещо пречеше да повярваш, че това е момиче — дали непохватната тънка фигура (младежът категорично отказа да подпъхва каквото и да е под роклята), дали изпъкналата адамова ябълка или показващите се изпод дрехата космати крака.

Зрителите, впрочем, с изключение на тези, които седяха на първите редове, едва ли щяха да забележат такива тънкости. Повечето, честно казано, едва ли щяха да видят или чуят нещо друго освен общите очертания на сцената и сновящите по нея актьори.

— Ами… да започваме, господа комедианти… — Майхел попи потта от челото си и излезе пред кулисите, стиснал горяща факла в ръцете си. Публиката го посрещна с одобрителна глъч — явно дори и суровите обитатели на пясъците жадуваха да се приобщят към изкуството.

Майхел тържествено обходи сцената, запалвайки лампите и факлите, които трябваше да осветяват случващото се. После пристъпи напред и тържествено каза:

— Уважаема публика! Най-великият от най-великите магьосници на всички времена и народи, прославени Алхазаб! Верни негови помощници и подчинени! Смели негови войници! Сега ще ви покажем представление, наречено „Подвизите на любовта, или Морските приключения на младия маг“. Двеста деветдесет и девет пъти то с неизменен успех покорява сцените на кралството, Самаршан, Северните планини и Кристалните острови!

— Какво? — изхриптя застаналият до Трикс Гавар. — Двеста деветдесет и девет пъти? На Кристалните острови?

— Не му обръщайте внимание, просто така трябва да се говори — успокои го Бамбура. — Играли сме го само три пъти в кралството и веднъж в Самаршан.

— И сега ще ви покажем това представление за последен път! — продължи Майхел. — Закриваме сезона! Прощално представление! История за коварство и любов, за предателство и благородство! Как била спасена прелестна млада принцеса и наказан ужасен зъл витамант!

С тези думи Майхел се поклони и оттегли зад кулисите. Номадите го изпратиха с шумно дрънкане на оръжия — вместо да пляскат с ръце, те предпочитаха да удрят кинжали в мечовете. Звукът, макар и одобрителен, си беше страшен, и Трикс неволно преглътна буцата в гърлото си.

— На сцената — прошепна Бамбура и блъсна Песя в гърба. — Сядай на стола и мечтай за Трикс!

Песя неохотно излезе на сцената, седна на стола и вдигна ръце към небето. Зрителите веднага млъкнаха.

— О, горко ми! — с ужасен фалцет възкликна Песя. — Аз, принцеса Тиана, съм едно нещастно сираче, което искат да принудят да се омъжи за предводителя на витамантите Евикейт! Но аз избягах от двореца и се скрих при добрия младеж Трикс, ученика на магьосника. Но дали съм в безопасност? В крайна сметка ме преследва могъщият рицар-маг Гавар Вилорой!

Майхел, който от жегата и вълнението се потеше обилно и постоянно бършеше лицето си с носна кърпичка, се приведе към Трикс и Гавар и прошепна:

— Шатрата на Алхазаб е отворена, но самият той не се вижда. Изглежда е решил да гледа от шатрата…

— Няма значение — отвърна Гавар. — Ще се справим.

Майхел избута Нися на сцената.

— О, братко! — възкликна Песя, продължавайки да кърши ръце. Изглежда, цялата му представа за момичетата се ограничаваше до това да трябва да възклицават патетично и да кършат ръце. — Моят любим полубрат Халанбери, който реши да сподели с мен тегобата на бягството. Какво искаш да ми кажеш?

Но Нися, поглеждайки заобиколилите сцената зрители, явно си глътна езика и мълчеше.

— Може би си видял някой да се приближава към къщата ни? — притече се на помощ на брат си Песя.

Но Нися упорито мълчеше.

— Халтура… — въздъхна Гавар и с тежка стъпка излезе на сцената. При появата на витаманта по редиците на воините премина изплашен шепот. Гавар изглеждаше като истински мъртвец — блед, с мъртви очи и заострени скули. Като цяло изглеждаше точно какъвто беше.

— Той няма да ти отговори, принцесо! — мрачно каза Гавар. — Наложих му заклинание за мълчание!

— Видях витаманта Гавар да се приближава към нашата къща! — внезапно проговори Нися, игнорирайки появата на Гавар.

— И сега, както виждаш, премахнах заклинанието! — не се притесни Гавар.

— Не трябва ли да се скрием, преди Гавар да се вмъкне тук? — продължи Нися.

— Виждаш ли — той дори не ме забелязва, защото аз станах невидим за него! — невъзмутимо продължи Гавар.

— Какъв актьор… — прошепна Майхел. — Какъв природен талант! Ех, ако играеше в моя театър — щяхме да покорим целия свят!

— Въпреки че Нися така… не на място говори? — попита Трикс.

— А, това са глупости — махна с ръка Майхел. — Всички актьори понякога говорят не на място. Това се нарича импровизация и много се харесва на публиката.

Междувременно Нися най-накрая се опомни и започна да играе ролята си. Той смело се нахвърли на Гавар, беше победен и красиво падна на сцената. Трикс си спомни, че всъщност Халанбери се беше скрил от витаманта в бюфета, но не каза нищо — така наистина се получаваше по-интересно.

Междувременно Гавар се присмиваше на принцесата. Той осмиваше опита й да избяга, заплаши да я сложи в трюма при злобните плъхове и най-накрая, като я хвана за ръката, я замъкна към срещуположните, левите кулиси.

Публиката с дружни възгласи изрази одобрението си, макар че на Трикс му се стори, че харесват не играта на актьорите, а поведението на Гавар.

— Хайде… върви! — заповяда му Майхел и го избута на сцената. След него изскочи и Йен.

По това време вече съвсем се стъмни. На сцената имаше светлина от фенерите, но около нея всичко тънеше в мрак — само шатрата на Прозрачния бог светеше с бяла магическа светлина. Зрителите можеха да се познаят само по отблясъците на оръжията, по звъна на стомана и по миризмата на чесън. Само онези номади, които бяха най-близо до сцената, бяха смътно видими. Смуглите брадати лица се обърнаха с интерес към Трикс. Повечето войници и командири, наблюдаващи представлението, държаха купи с печени царевични зърна и мехове с пиво.

— Хайде, младежо, покажи му на този ходещ мъртвец! — извика седящият отпред войник — младолик, но мъжествен, с живи весели очи и усмихнато лице. — Той отвлече твоята приятелка!

„Те са като деца! — изуми се Трикс. — Или в това е магическата сила на изкуството?“

— Къде гнусният витамант е отвел моята любима? — извика Трикс. В живота той за нищо на света не би се решил да назове така Тиана! Но на сцената това се получи изненадващо лесно и просто.

— Натам я замъкна, натам! — дружно завикаха номадите. При това болшинството сочеха левите кулиси, но някои показаха надясно, а особено симпатизиращите на Гавар дори посочиха пустинята.

— Ще я намеря, Йен! — възкликна Трикс. — Каквото и да ми струва! Ще измъкна Тиана от мъртвите ръце на Гавар!

Публиката го подкрепи с дрънкане на мечове и дружни викове. До Трикс достигна:

— Хайде, давай!

— Бъди мъж!

— На твоите години вече бях убил първия си враг!

А явно съчувстващият на Трикс млад воин извика:

— Не губи време в приказки! Тръгвай след него!

Трикс почувства как се изпълва с някакво невероятно вдъхновение. Изчезна неугледната сцена, бедният реквизит, стоящите на десет крачки Гавар и Песя. Отново беше в къщата на Лапад, откъдето беше отвлечена младата принцеса.

— Витамантът вече е на път към Кристалните острови! — възкликна Трикс. — Трябва ни кораб и екипаж!

— Ще бъда с теб до края! — гордо извика Йен, който също беше завладян от представлението. — Ако ще да падна прободен с меч, но ще спасим принцесата!

Някои от зрителите толкова се разчувстваха, че дори се просълзиха.

Колкото и да е странно, но в един момент Трикс дори забрави, че целта им е да поразят със заклинание Прозрачния бог. Може би защото Алхазаб не се виждаше в шатрата. Или може би им повлия ентусиазмът на публиката.

Той отново уговаряше актьорите да тръгнат с него да преследват Гавар. И отново плаваха на кораба след витаманта. И приближаваше, приближаваше голямата битка…

Скрил се за миг зад кулисите — за да си поеме дъх и да отпие глътка вода от манерката, подадена му от грижливия Бамбура, Трикс погледна Гавар. Витамантът стоеше зад отсрещните кулиси и беззвучно мърдаше устни — сякаш тренираше. Улавяйки погледа на Трикс, той му кимна успокоително.

Всъщност Гавар беше обещал да направи всичко сам. Е, или поне най-важното — да порази Алхазаб с невъобразимо заклинание. Трикс трябваше само да помага, като защитава витаманта от войниците, които биха могли да му попречат.

— А защо просто не доиграем пиесата до края? — жаловито попита Майхел. Колкото повече наближаваше решителният момент, толкова по-нервни ставаха актьорите. Златото, разбира се, е нещо хубаво. Славата — също. Но всички знаят, че мъртвите нямат нужда нито от едното, нито от другото.

Трикс съчувствено погледна Майхел и колкото се може по-твърдо каза:

— Не се притеснявай, ще успеем! Гавар е могъщ магьосник!

— Но ти го победи!

— Значи и аз съм могъщ магьосник.

Майхел недоверчиво поклати глава — и актьорите излязоха на сцената. Гавар се появи срещу тях, влачейки със себе си стола, към който беше завързан Песя.

— Ха-ха-ха! — гръмко започна витамантът. — Няма да ти дам тази девица! Ще ви убия всички и след смъртта си вие ще ми служите!

— Не казвай хоп, преди да си скочил! — отвърна Трикс. Искаше да добави и още нещо, но някак си не можеше да го измисли. Затова удари с жезъла по пода и заплаши: — Моята магия е по-силна от твоята!

— Ще видим! — мрачно изръмжа Гавар и разпери ръце.

Публиката притихна. Само веселият млад воин кимна окуражително на Трикс.

— От дълбините на моята мъртва душа, изтляла — но не и изчезнала, от зловонната мърша на моето навеки спряло сърце, от самата природа на витамантията, ненавиждаща всичко суетно, всичко топло и живо, се появи ужасно заклинание — нечувано никога досега под небето на този свят… — зловещо започна Гавар.

Настъпи ледена тишина. Дори вятърът сякаш утихна. Само в далечината тъжно ревеше камила.

— Самото неумолимо време, което ние, витамантите, толкова ненавиждаме, се прекланя пред непоколебимата ми воля — продължи Гавар, гледайки към Трикс. — И… спря ходът на времето! Вечен покой се спусна върху…

На Трикс му стана страшно и едва се сдържа да не изкрещи нещо в противовес на Гавар.

— Се спусна върху шатрата на Прозрачния бог, магьосника Алхазаб! — изрева Гавар.

Раздаде се тих печален звън — и сребристо сияние обгърна шатрата на Алхазаб.

— Времето спря! — Гавар триумфално погледна номадите. — Ще минат векове и хилядолетия, а шатрата ще остане да стои сред пясъците. Никой не ще успее да влезе в нея — и никой не ще може да излезе, защото там няма време, няма живот и няма смърт! Отсега и завинаги, докато самата Вселена не се свие в точка и не избухне отново от напрежение!

Последната фраза за Трикс изглеждаше донякъде странна, но пък звучеше страхотно.

Номадите уплашено гледаха Гавар.

Витамантът се разтресе в плашещ смях.

„Ние победихме! — възторжено си помисли Трикс. — И не само че победихме, но дори не ни се наложи да убиваме някого!“

И тогава всичко изведнъж тръгна на зле…

Усмихнатият воин от първия ред внезапно се изправи и разкърши рамене. В очите му вече нямаше усмивка.

— Скапано парче гнилоч… — възкликна той. — Оставих в шатрата любимия си плащ!

Воините го гледаха със страх — и възхищение.

И Трикс с ужас видя как самоуверената усмивка изчезва от лицето на Гавар. Витамантът вдигна обгърната от магическа светлина ръка и извика:

— Свиреп неугасим огън ще погълне твоето тяло, Алхазаб!

Естествено, такова просто заклинание предизвика единствено слаба светкавица, която все пак удари Прозрачния бог. За миг Трикс видя Алхазаб през пламъците — после огънят се стече от раменете му и образува огнена локва в краката му. На Прозрачния бог изглежда му беше абсолютно безразлично.

— Несъкрушими връзки сковаха ръцете и краката ти, витаманте! — възкликна Алхазаб. — А твоят гнусен език се поду и вече не може да се движи!

Според Трикс и това заклинание не беше нищо особено. С нищо не по-добро от „свирепия неугасим огън“. От него може би Гавар ще започне да се движи съвсем малко по бавно…

Но изричайки това просто заклинание, Прозрачният бог сякаш целият пламна и засия със синя магическа светлина.

Гавар нечленоразделно замуча. Чудовищна сила разпъна ръцете и краката му в различни посоки — и той замръзна на сцената, сякаш увиснал на невидими въжета. От отворената му уста увисна подут черен език.

Колкото и да му беше страшно на Трикс, той разбра, че сега само той може да направи нещо. Бързо хвърли ненужния за сериозна магия жезъл, протегна ръка към витаманта и каза:

— Алхазаб напразно тържествува! Младият магьосник му нанесе коварен и безмилостен удар! Всички сокове на тялото — от черната злъч на далака и жълтата злъч на черния дроб до червената кръв във вените и безцветната слуз в главата — всички те изкипяха, разкъсвайки Алхазаб на парчета!

Майхел ахна от ужас.

Номадите изреваха от страх — и се взряха в Прозрачния бог.

Алхазаб поклати глава и обидено погледна Трикс.

— А аз бях за теб в тази пиеса… — каза той с горчивина. После очите му пламнаха от гняв. — Коварно хлапе, недоучен магьосник, презрял законите на гостоприемството и справедливостта — подчинявайки се на моята воля, на волята на Прозрачния бог, ти отиваш в самото сърце на ада!

Алхазаб отново бе обгърнат от призрачно сияние.

И светът около Трикс помръкна.

Не е тайна, че откакто човек вярва в съществуването на Висше божество, което е създало небето, звездите, земята, хората, животните и въобще всичко, с изключение на чувството за хумор, което е съществувало винаги и ще просъществува вечно, е възникнало и силно, всепоглъщащо желание да не умреш в отредения ти срок, а да се озовеш в някакъв друг свят, по-близо до Висшето божество.

(Някои дори предполагат, че първо се е появило това желание и чак след това хората са повярвали в съществуването на Всевишния и Всемогъщия.)

И тъй като всеки човек искрено вярва, че е добър и обичан от Висшето божество, докато неговият съсед, който е по-богат с две крави и няколко панталона (знае как по-добре да върти меч, да пее весели песни на пира или е женен за добра и красива жена) е много, много лош човек, хората започнали да се замислят как ли е устроен този щастлив живот след смъртта? Ами да, все пак е невъзможно да повярваш, че дори и тогава ще се озовете в същите условия с този негодник, който и докато е бил жив е отравял цялата радост на битието ти със своето съществуване!

И всички някак много бързо осъзнали, че в своята мъдрост Висшето божество след смъртта изпраща едни хора на място хубаво и приятно, наречено рай, а други — в много, много неприятни условия, които за простота се наричат ад. (От това, между другото, следва, че всички витаманти са много лоши хора, защото само лош човек, който разбира, че го очаква ад, а не рай, ще се опитва да измами смъртта.)

Благодарение на младата си възраст Трикс рядко размишляваше по тези теми, но по принцип одобряваше теорията, смяташе я за солидна, разумна и единствената възможна. Така че идвайки на себе си, той, преди още да вдигне клепачи, се опита да си представи какво точно ще види.

Що за чудо е адът — това всеки го разбираше посвоему. Но абсолютно всички хора знаеха и разбираха, че оттам е невъзможно да избягаш, че ще трябва много да работиш и да изпитваш едни или други неприятни усещания. Северните варвари уверяваха, че в ада страхливите воини прислужват на смелите, а също така рият сняг, секат дърва, копаят мини и канали — и всичко това голи, боси, гладни, в мрак и в студ. Самаршанци уверяваха, че в ада недобродетелните хора, които не уважават Висшето божество, прислужват на добродетелните, а също така гребат пясък, рият изпражнения, копаят мини и канали — и всичко това голи, боси, жадни, под ослепително слънце и жега. Нито северният, нито южният вариант устройваше Трикс. В кралството нямаше единно мнение, всеки мистик смяташе за свой дълг да предложи нова концепция. Някои ентусиазирано описваха огромни котли и казани, където грешниците ги пържат и варят, преди да ги хвърлят да замръзнат в ледени пустини — а праведните се любуват на всичко това. По-умерените смятаха, че рият сняг и пясък… е, и всичко друго, както се полага. Най-меките и добросърдечните твърдяха, че грешниците няма да изпитат никакви физически мъки поради отсъствието на тяло, затова пък душевно ще страдат много, защото Висшето божество няма да общува с тях.

Трикс, който не си падаше много нито по жегата, нито по студа, реши, че този вариант му подхожда най-много. И с надежда отвори едното око.

Това, което видя, го смути. Наоколо беше светло — макар и не прекалено ярко, и топло — макар и не горещо. В допълнение го болеше главата — но не много, определено не приличаше на адски мъки.

Трикс седна и се огледа.

Беше обкръжен от млечнобяла мъгла, в която едва-едва се очертаваше смътен силует, дори не можеше да се разбере дали е далече или близо. Чуваха се слаби звуци, сякаш някой потропва с пръсти по масата.

— Висше божество? — предпазливо попита Трикс.

Настъпи тишина. После се чу глас:

— Да не би да ме виждаш?

— Смътно… — призна Трикс. — А нима вие ще общувате с мен?

— Не говори глупости — отсече непознатият събеседник. — Първо, аз не съм никакво Висше божество! И второ, през последните няколко години не правя нищо друго освен да общувам с теб!

Трикс за всеки случай замълча. Известно време цареше тишина. После неговият спътник тъжно каза:

— И трябваше ли този гнусен Алхазаб да го изтърси това за сърцето на ада! Не да те изпрати да умреш в Кулата на смъртта или в Ямата на отчаянието, както действа всеки уважаващ себе си Тъмен властелин. Всичко щеше да е просто и ясно! А той — в сърцето на ада, в сърцето на ада… Като мен, поетическият тиран на Изтока…

— И в Кулата на смъртта не искам — обади се за всеки случай Трикс.

— Какво разбираш ти! От Кулата на смъртта би те спасил Радион Лапад. Или ще сложиш магическа мантия и ще минеш покрай стражите. Или щеше да откриеш таен проход там… в края на краищата щеше да го изкопаеш с игла за плетене!

— Аз нямам нито плащ, нито игла за плетене, имам само магическа сабя… — разстроено отвърна Трикс.

— Сабята също ще свърши работа — въздъхна събеседникът му. — А със сърцето на ада се получава някаква глупост. Един магьосник не може по своя воля да изпраща някого в ада. Това не му е в правомощията!

— Напълно съм съгласен с вас! — зарадва се Трикс. — И хайде да направим така, все едно той изобщо да не споменавал за сърцето на ада?

Събеседникът за миг се замисли. После със съжаление каза:

— Не, не става. Актът на създаване вече се е случил, при това имаше много свидетели. Не обичам да правя нещо, което вече съм създал!

— Значи вие сте Творецът? — попита Трикс.

— Ами… в известна степен… — отговориха му малко смутено.

— Създателят? — възхити се Трикс.

— В известна степен… — продължи притеснено Творецът.

— Висшето божество?

— Не смей да богохулстваш! — прекъсна го Творецът и Създателят. — И така съм опасно близо до кощунство. А и ти всъщност си удари главата при падането и ти се мяркат всякакви глупости!

— Наистина ли? — натъжи се Трикс.

— Щом ти казвам, значи е истина — отсече Творецът и Създателят. — Добре… адът ще го отхвърлим, в дадения случай не се вписва в историята. Нека бъде… ох, как не обичам такива номера!

— Какви? — плахо попита Трикс.

— Такива! Знаеш ли, че най-голямата самаршанска пустиня се нарича Сърцето на ада?

— Не — призна Трикс и се замисли. — Всъщност да, оказва се, че знам! Четох го в летописите.

— Значи така, тъй като Прозрачният бог не може да те изпрати в истинския ад, то ти ще попаднеш в тази пустиня. Но не се радвай предварително, аз няма да ти помагам! Ти ще попаднеш в най-лошата й и гореща част, където от стотици години не е стъпвал човешки крак!

— Но ще се измъкна ли оттам? — реши да изясни за всеки случай Трикс, вече убедил се, че Творецът и Създателят обича да говори.

Раздаде се тежка въздишка.

— Трикс, ти си умно момче. Помисли сам — как няма да се измъкнеш? Та ти си герой!

— Герой?

— Главен герой! Така че непременно ще се измъкнеш.

— И как?

— Няма да ти кажа.

— А Прозрачния бог ще победя ли? Тоест ще го победя ли… как е правилно да се попита?

— Ще успея ли да го победя. Не знам, тук са възможни варианти. Това е, довиждане!

— А Тиана мен ще ме… — започна отново Трикс — и се събуди.

Лежеше на парещия пясък. Духаше сух горещ вятър. В небето блестяха звезди. Главата, която Трикс беше ударил в камък при падането си, ужасно го болеше.

— Ама що за халюцинация… — прошепна Трикс. И скочи, оглеждайки се: — Йен! Гавар! Бамбура! Майхел! Аннет!

Отговори му тишина. Той стоеше в пустинята, сред някакви древни, полуразрушени и полузаровени в пясъка сгради. Никъде, докъдето поглед стигаше, нямаше жива душа — нито верния приятел, нито комедиантите, нито витаманта, нито феята…

— Аз съм в Сърцето на ада! — с ужас прошепна Трикс.

3

Под печалната лунна светлина, нежно осветяваща древните руини, Трикс обикаляше из засипания с пясък град. Да заспи не можа — страхът за приятелите му и ужасът от положението, в която се беше озовал, прогонваше всякакъв сън. Останките от сградите отначало му внушаваха плаха надежда: ами ако вътре има нещо полезно или поне интересно? Но покривите на повечето от тях отдавна бяха пропаднали, вратите бяха изсъхнали и разпадащи се, а прозорците — счупени, и дори в оцелелите помещения имаше навят пясък. Може би някъде под краката лежаха изумителни съкровища (от които така или иначе нямаше да има никаква полза), тайнствени магически предмети (от които можеше да се очакват и неприятности) и вкаменени останки от храна. Но да се изкопаят така или иначе беше невъзможно.

Уморен да върви по пясъка, Трикс седна, прислонил се до стена, която изглеждаше по-здрава от останалите, и започна да размишлява.

Къде се намираше?

В пустинята. И то очевидно в същата онази пустиня, която в древните летописи наричаха Сърцето на ада. Някога тук са цъфтели градини, текла е вода и са живели далечните предци на самаршаните. Но нещо се е случило, горещите ветрове са засипали руслата на реките, зеленината е изчезнала — и обитателите са мигрирали на север. Някои, подобно на предците на Прозрачния бог, са останали да живеят по края на пустинята, примирили се с трудностите и овладели изкуството за оцеляване сред пясъците. Други са продължили напред, основавайки град Дахриан и султаната Самаршан. А някои са продължили още и изцяло са се претопили сред народите на кралството… Но във всеки случай тук, в центъра на пустинята, със сигурност не живееше никой. Дори смелите номади на своите издръжливи камили не биха рискували да се напъхат тук.

С какво разполагаше той?

Дрехи — не особено подходящи за пътуване в пустинята. Тук трябваха здрави плащове, които да пазят от слънцето и жегата, а не риза, куртка и панталони… Обувките му бяха не много здрави, кожени, не стигаха дори до глезена и постоянно се пълнеха с пясък при ходене. А беше невъзможно да ходи бос, през деня пясъкът беше горещ като тиган. В джобовете си Трикс намери шепа фурми, които механично беше пъхнал там на вечеря, и малко пари — абсолютно ненужни в дадената ситуация. Е, също и носна кърпа (все пак Трикс беше получил добро възпитание), която впрочем беше доста мръсна (очевидно възпитанието не беше чак толкова добро, защото един наистина културен човек не си духа носа в кърпата и не бърше нищо с нея). На пояса му висеше магическата сабя, подарена от Абнувас — така и не му се удаде възможност да я провери и да я изпита в действие. Впрочем, тук нямаше и с кого да се бие…

— Мисли… — обърна се Трикс с молба към многострадалната си глава. — Хайде, мисли…

Разбира се, не биваше да забравя, че е магьосник. Но магията е едно такова хитро нещо, което много обича зрители. Когато беше до Васаб, Трикс беше успял да омагьоса камилите да тичат по-бързо от вятъра. Такива камили сигурно биха го извели от пустинята… Но тук камили нямаше, както нямаше и обикновени хора, които със своята вяра да помогнат на магията да се случи.

Известно време Трикс размишляваше дали няма да успее да омагьоса собствените си крака, така че да го понесат напред с километрични крачки. Но със съжаление разбра, че абсолютно не вярва в пригодността на своите крака за подобни подвизи.

По същия начин той не вярваше, че ще може да създаде храна от нищо. По-точно, той ще може да я създаде, това е много просто. И на вкус ще е страхотна. Но ползата от нея ще е никаква. Само водата, създадена с магия, наистина утолява жаждата…

— Вода! — радостно изкрещя Трикс. — Разбира се!

Той облиза пресъхналите си устни, отметна глава, отвори уста и каза:

— Призракът на мъчителната смърт от жажда отстъпи от младия магьосник. Водата е малкото, което е навсякъде… водата е това, което магьосникът може да създаде във всеки един момент. Ето тя се излива в жадната уста на юношата — чиста, вкусна, сладка, освежаваща вода…

Известно време Трикс чака. После на езика му падна една-единствена капка. Трикс присви очи и видя на лунната светлина как над главата му бавно се образува още една капка — мъничка, като блещукаща песъчинка. Капката се оформи… олюля се в нищото — и падна надолу.

Трикс затвори уста.

Така нямаше да се напие…

Изглежда в Сърцето на ада беше толкова горещо, че наоколо изобщо нямаше вода. Нито в земята, нито във въздуха. А магьосникът е в състояние да създава нещо ново само от това около него.

Натъжен, Трикс се опита да не изпадне в отчаяние. Ако не може да тича бързо… ако не може да създаде храна и вода… значи тогава просто трябва да изчезне оттук. Как? Ами точно така, както се и появи. В крайна сметка нали Алхазаб му беше приложил добре известно заклинание за телепортация. Ако на мястото на Трикс беше мъдрият Радион Лапад, той незабавно щеше да щракне с пръсти и да се пренесе на някое друго място. Какво пречеше на Трикс да направи същото? Преди не му се получаваше — да, така е. Но преди нямаше истинска нужда. А сега Трикс знаеше, че ако не се телепортира, само за ден ще умре от жажда.

— Ще успея! — твърдо каза Трикс. По-точно — опита се да го каже. А всъщност каза нещо от рода на „Ше уея!“ Докато беше стоял с отворена уста, ловейки жалките капки вода, гърлото му така беше пресъхнало, че не можеше да произнесе нито дума.

Сега вече Трикс съвсем се уплаши. След като направи няколко мъчителни преглъщания, накрая успя да предизвика появата на слюнка в устата си и можеше да говори. Но още няколко часа — и съвсем ще пресипне. А пресипналият магьосник е едно абсолютно безполезно създание. Само най-силните и мъдри, според слуховете, можели да правят магии, като произнасят заклинанията на ум.

Трикс се концентрира и опита да си спомни всички уроци на Лапад. Първо, трябва да си представи мястото, където иска да попадне. Или в краен случай някой много важен и познат му обект — къща, дърво, човек…

Човек.

Трикс веднага си представи Тиана.

Колко страхотно би било сега да се пренесе при нея! Да се озове в студения, снежен Дилон. Да й разкаже за приключенията си… да я помоли за малко вода.

Трикс така ясно си представи Тиана — с нейната светла мека коса, хубави сини очи, нежна матова кожа, стройна фигура, тънки изящни ръце… е, и всичко друго, което би могъл да си представи един възпитан юноша, влюбен за първи път, така че сърцето му забърза ритъма си, а душата му се изпълни с увереност.

Той ще се справи!

Ще успее!

Трикс разпери ръце, припомняйки си законите на телепортацията. Човешкото тяло се състои от много-много малки частици, а те от своя страна се състоят от много-много дребни частици… и ако позволиш на всички тези частици, те могат, подчинявайки се на волята на магьосника, да се втурнат в пространството с невероятна скорост и след това отново да се съединят. Ето така се осъществяваше телепортацията (разните цветни ефекти магьосниците ги измисляха според настроението си, така че всичко да изглежда по-впечатляващо)…

— Тиана… — прошепна Трикс и с цялото си сърце, искрено и пламенно, пожела да се окаже до нея.

Изобщо не се изненада, когато вълшебни пламъци обгърнаха ръцете му.

Изненадата дойде миг по-късно — когато на пясъка пред него се появи спящо момиче в дълга до петите нощница…

— А!!! — ужасено изпищя Трикс. — Какво направих!

Тиана, пренесена благодарение на заклинанието му от меките завивки на уютната си спалня върху противния сух пясък на пустинята, мигновено се събуди и се изправи. Преди още да осъзнае къде точно се намира и кой е до нея, тя скочи и стовари здрав ритник в челото на Трикс. Нещастната глава на младия магьосник отхвръкна от удара, тилът му се удари в каменната стена и той отново загуби съзнание.

— Трикс…

Отваряйки едното око, Трикс печално погледна Тиана. За голямо негово огорчение паметта му си беше наред и той прекрасно помнеше какво е направил.

Впрочем, цялото огорчение в миг се изпари от главата му, когато осъзна, че същата тази глава почива в скута на Тиана. Момичето нежно галеше косата на Трикс и шепнеше:

— Бедничкият… прости ми, моля те… Трикс…

— Тиана… — възможно най-жално каза Трикс. — Аз съм виновен… за всичко съм виновен…

— За какво? — изненада се Тиана.

— Аз… произнесох заклинание… и ти се озова при мен… в самия център на най-страшната пустиня на Самаршан…

— Трикс! — неочаквано възкликна Тиана и бързо го целуна по челото. Трикс веднага загуби дар слово. — Благодаря ти!

Няколко мига Трикс се наслаждаваше на случилото се, въпреки че не можеше да разбере защо е заслужил благодарностите на Тиана. Паметта му, станала сякаш дори по-укрепнала от всичките тези удари, услужливо му подсказа вълнуваща сцена от летописите на приключенията на барон Волмар Упорития: „И отваряйки очи, доблестният барон установи, че красива млада девойка държи главата му на своите нежни колене, оросявайки лицето му със сълзи от радост. «О, бароне! — възкликна девойката. — Повярвайте ми, тази врата не само е заключена, но и зазидана с три реда тухли от външната страна!» Но доблестният барон се надигна…“

Трикс изведнъж осъзна, че му е напълно безинтересно да си припомня приключенията на барона, на които толкова се възхищаваше в детството си — действителността беше много по-интересна!

— Тиана, за какво ми благодариш? — спокойно попита той.

— Как за какво, глупчо? За това, че ти с твоята магия ме пренесе от Дилон тук, при себе си!

Трикс седна и притеснено погледна Тиана.

— Какво става? Да не би пак насила да искат да те омъжат? Или градът е обсаден от врагове? Или е избухнала епидемия от Червена чума? Или селяните са се разбунтували?

— Не… — объркано отвърна Тиана, притискайки ръце към гърдите си.

— Тогава защо се радваш? — попита Трикс. — В края на краищата ние сме в центъра на страшната самаршанска пустиня! Най-могъщият магьосник в света, Алхазаб, ме хвърли тук като наказание за опит за покушение! И не знам как да се измъкна оттук!

— Трикс, ти си магьосник — успокояващо отговори Тиана. — Ти си смел, умен и находчив. Също така си добър и аз… — Тиана се изчерви и се поправи: — И се отнасяш добре с мен. Така че няма да допуснеш да умрем тук! А се радвам, защото ми омръзна в Дилон!

— Просто ти омръзна? — изненада се Трикс.

— Трикс, само да знаеш какво правя по цял ден! — възкликна Тиана. — В седем сутринта — ставане, измиване и пеене на благочестиви химни за създаване на хубаво настроение. В осем — закуска. В девет — бродерия на злато и сребро върху кадифе или перли и мъниста върху брокат. В дванайсет — слушане на назидателни истории за благочестиви жени. В два часа — обяд. В три часа — урок по танци. В пет часа — курс по кокетство и съблазняване…

— Това пък какво е? — вдигна вежди Трикс.

Тиана се огледа и крадешком го погледна с едно око. После тихо възкликна, притиснала ръце към гърдите си:

— Ах! Сами сме в пустинята, нощем, а аз почти не съм облечена…

Цялата кръв на Трикс се втурна към лицето му. Той бързо се обърна и извика:

— Не гледам…

— Глупчо! — със съвсем различен тон продължи Тиана. — Ето това е кокетство и съблазняване! Глупаво занимание!

— Точно така — промърмори Трикс, все още не смееше да погледне Тиана. — Абсолютно ненужен за теб курс.

— Ами да — съгласи се Тиана. — В седем часа — обучение по клюки…

— Какво? — изуми се Трикс. — И това ли се учи?

— Разбира се — кимна Тиана. — Знаеш, че светските дами клюкарстват през цялото време. Да не мислиш, че става просто ей така?

Трикс си спомни как майка му прекарваше часове с приятелките си или, уединили се в някой ъгъл по време на бал, си шепнеше нещо с дамите, като от време на време прикриваше уста с ветрило, за да се посмее, или се кокореше и пляскаше с ръце.

— Мислех, че това е в природата на всички жени — честно си призна той.

— Не, разбира се! Коя жена наистина ще се чуди в кого е влюбена нейната приятелка; откъде си е купила тюркоазената огърлица, защо церемониалмайсторът е ощипал прислужницата или с кого е обядвала вдовстваща баронеса? Никоя! Специално ги учат да говорят за всичко това… — Тиана отвори широко очи и с тънък глас каза: — Скъпа, а ти чу ли, че вчера херцогът избягал от спалнята на херцогинята, целият червен, като размахвал ръце и кълнял с ужасни думи?

— Какъв кошмар… — съгласи се Трикс.

— После вечеря — въздъхна Тиана. — А след това…

— Да, разбрах — каза Трикс. — Но ти си принцеса! Не се занимавай с такива гадости!

— Правила на регент Хас — Тиана разпери ръце. — Когато се върнах от Маркел, той ме посрещна тържествено и се извини, че по заповед на краля ме е дал на витамантите. След което каза, че ще направи всичко възможно, за да израсна като истинска светска дама. Отначало не разбрах какво има предвид. А после… Даже исках… — Тиана се поколеба, но продължи: — Исках да избягам при теб. В херцогство Соийе. Но регентът сега така ме пази… И той също така каза, че поради благородния си произход трябва да се пазя за… за наследника на Маркел!

— Какво? — изкрещя уязвеният Трикс.

— Изглежда, че много съм се харесала на краля — призна Тиана. — Нали знаеш, че княжество Дилон е най-голямото и най-свободното в кралството. Затова Маркел решил, че ако ожени сина си за мен, това значително ще укрепи кралството. Ще допринесе за консолидацията на властта и ще изгради държавата хоризонтално — от столицата до Дилон!

— Но кралят дори още няма син! — възмути се Трикс. — Може и изобщо да не му се роди син, а дъщеря! А дори да е син — той ще е четиринадесет години по-малък от теб!

— Кралицата също е седем години по-стара от краля — тъжно каза Тиана. — И се сгодили, когато Маркел бил на една година.

Известно време те тъжно мълчаха. После Тиана се усмихна и каза:

— Вече си мислех, че ще умра от тази скука! И изведнъж — бум! И ти ме пренесе при себе си!

Трикс помисли и реши, че няма да казва на Тиана, че всъщност е искал той самият да се пренесе при нея.

— Но сега трябва да се измъкнем оттук — каза той. — И да спасим Йен… и Майхел с трупата му…

— И те ли са тук? — изненада се Тиана.

— Да. Както и Гавар… — въздъхна Трикс. — Не се сърди, но и него ще трябва да спасяваме, сега сме съюзници.

— Разказвай! — нареди Тиана. — От самото начало, така че да разбера всичко!

Те седнаха на отдавна падналата колона и гледайки към тайнствено трептящата на лунната светлина пустиня, Трикс започна своята история.

Вече започваше да съмва, когато Трикс приключи, всички въпроси бяха зададени и всички отговори бяха получени. Призори застудя и Трикс даде връхната си дреха на Тиана. Естествено, съвсем не навреме започна да им се приспива.

— Ти непременно ще измислиш как да стигнем до Дахриан — утешаваше Тиана младия магьосник. — Щом успя да ме пренесеш тук, ще успееш да ни телепортираш и двамата.

Трикс сви рамене.

— В една приказка четох как магьосник, изгубил се в гората, си направил кон от листа, клони и мъх — спомни си Тиана. — После омагьосал този дървен кон и той започнал да тича като истински.

— Спомням си тази приказка — оживи се Трикс. — Само че тук няма дървета.

— А от пясък дали ще можеш да направиш кон?

— Тогава поне да е камила — замислено каза Трикс.

— Давай! Отдавна искам да яздя камила!

Трикс съвестно опита. Няколко пъти пясъкът се издигаше и се опитваше да се слепи във фигура. Веднъж тази фигура дори заприлича на камила — с дълги крака, изпъната напред шия и две гърбици. Но още щом Трикс докосваше пясъчната камила и тя се разпадаше.

— Предполагам, че просто не вярвам в това — призна накрая Трикс. — Лапад винаги е казвал, че най-страшното за един магьосник е да изгуби вяра в себе си…

— Трикс, а какво е било тук преди време? — попита Тиана, поглеждайки към руините.

— Град някакъв. Древен…

— А вярно ли е, че в древността магьосниците са били по-силни, отколкото сега?

Трикс кимна.

— Това е, защото думите още са не били изхабени от много употреба. Магът заповядва: „Да се появи пред мен кон!“ — и конят се появява. Ако му се прииска наметало-невидимка, ще каже: „Пред мен да се появи прекрасно вълнено наметало, което не само да топли, но и да прави своя собственик невидим“ — и всичко ще се получи.

— А може би тук все още има някакви вълшебни вещи?

— Възможно е, но как да ги намери човек? — въздъхна Трикс.

— Ти си магьосник! — отново убедено повтори Тиана. — Заповядай им да се появят!

Трикс се замисли. Самият той не вярваше истински в такава магия. Но виж Тиана — тя вярваше… Може би нейната вяра щеше да е достатъчна, за да се получи магията?

Той протегна ръка, надявайки се, че жестът ще изглежда достатъчно тържествен, и каза:

— Магията никога не умира. Години, векове, хилядолетия могат да минат над руините на града — но всичко вълшебно, което е било създадено от великите магьосници от древността, продължава да чака своя час. И ето магьосникът, попаднал в беда, призовава творенията на древните си събратя. И откликвайки на неговия призив, нека пред него се яви всичко магическо, което може да му помогне да се измъкне от пустинята!

Известно време нищо не се случи и Трикс вече се канеше да свали ръката си. Но изведнъж Тиана изпищя и отскочи встрани. Пясъкът под краката й се раздвижи, сякаш нещо се опитваше да излезе.

Трикс извади за всеки случай магическата сабя и пристъпи напред, за да предпази принцесата. Пясъкът продължаваше да се движи. Накрая нещо проблесна — кръгло, медножълто, и изплува от земните дълбини…

— Какво е това? — удивено попита Тиана.

Трикс се наведе и вдигна предмета.

— Чайник или нещо подобно… — той завъртя медния съд. — Не, лампа. Виждаш ли, ето тук се налива маслото, а тук трябва да има фитил… Много примитивна конструкция!

— Нима лампа може да ни помогне?

— Може — мрачно каза Трикс. — Ако, разбира се… Ако в нея живее джин.

— Джин? — очите на Тиана се ококориха. — Това не е ли само приказно същество?

— Е, джинове не са срещани отдавна, това не са ти някакви минотаври. Но магьосниците вярват, че те наистина са съществували. Джиновете са много могъщи магически същества.

— А добри ли са или зли?

— Точно това е въпросът, че има всякакви! — навъсено отговори Трикс. — Има добри. Има и зли. Зависи какъв ти е късметът…

— Но може ли джинът да ни помогне?

Трикс въздъхна:

— Може… Всъщност, ако не греша, всеки джин, който с магия е затворен в лампа, е длъжен да изпълни три желания на този, който намери тази лампа. Това правило е най-важното и е задължително. Но джинът, дори да е добър, непременно ще се опита да заблуди човека и да изпълни желанията неправилно. Изглежда имат такъв обичай…

— Е, ще имаш три желания — разумно отбеляза Тиана, — а после и аз ще имам още три. Шест желания — това би трябвало да е достатъчно да поправи грешното!

— Ако останем живи — поясни Трикс. — Например, казваш на джина, че ти е студено и искаш да се стоплиш. Джинът веднага те облъхва с пламъци! Стоплил ли те е? Стоплил те е! А това, че в същото време ти си изгоряла, буквално не се брои.

— Много невъзпитани същества — нацупи се Тиана.

— Ами… такава им е природата… — въздъхна Трикс. — Ако ти беше стояла в лампа в продължение на хиляда години, също нямаше да си във форма.

— А как да го призовем?

— Трябва да се потърка лампата… — Трикс извади носна кърпа. — Ще рискуваме ли?

Тиана храбро кимна.

След като избра по-чистия край на кърпата, Трикс го прекара няколко пъти по лъскавата страна на лампата и бързо я постави върху пясъка. Лампата потрепна, завъртя се около оста си и замря. Тънка струйка черен дим плъзна от човката й. Трикс и Тиана отстъпиха няколко стъпки назад.

Струйката се издигна, леко се поколеба, след което започна да се раздува, оформяйки черен облак. В облака засвяткаха искри и затанцуваха пламъци — по всеобщо мнение джиновете се смятаха за огнени създания. Трикс нервно стисна дръжката на сабята, макар да се съмняваше, че тя ще помогне срещу джина.

— Слушам те, господарю мой, и… господарке моя — каза появилият се джин. — Кой потърка лампата?

Джинът изглеждаше съвсем не така, както очакваше Трикс. На картинките обикновено ги изобразяваха като страшни брадати великани, които вместо крака имат облаци дим, кълбящи се от лампата. А този джин беше млад човек, може би връстник на Трикс, с открито симпатично лице, което все още не познаваше бръснача. Облечен беше в тесни бели панталони и вталена риза, разкопчана на гърдите. На Трикс джинът хвърли бегъл поглед, затова пък с явно удоволствие се взря в Тиана и веднага започна да й се усмихва.

— Ей! — сопна му се Трикс. — Аз потърках лампата, аз съм твоят господар.

— Жалко — каза джинът. — Слушам и се подчинявам, господарю.

— Защо изглеждаш така? — попита Трикс. — Защо не ни плашиш?

— Наистина ли искаш да разбереш? — любезно попита джинът.

— Не, не искам! — Трикс навреме забеляза капана. — Просто питам.

— Ако просто питате, аз мога и да не отговоря — насмешливо продължи джинът. — Но така да бъде, ще обясня. Изглеждам така, защото по стандартите на джиновете аз съм все още млад и да се явя в образа на могъщ брадат старец би било прекалено самонадеяно от моя страна. Но нека това не те радва — аз така или иначе съм могъщ и коварен. Казвам се Китап. Роден съм преди три хиляди седемстотин и пет години в семейство на достойни джинове със средни магически способности. Още в първите дни от живота ми моите родители се увериха, че съм най-красивият, най-умният и най-здравият джин на света. Още на възраст от един месец и половина започнах стабилно да държа главата си изправена и да се усмихвам при вида на майка ми…

— Чакай, чакай! — замаха с ръце Трикс. — Ако смяташ да ни преразказваш целия си живот, ние ще умрем от старост.

Китап сви рамене.

— Слушам и се подчинявам. Прекарах в тази тъпа лампа три хиляди шестстотин и деветдесет години. Знаеш ли колко ми се иска да говоря. Но щом настояваш — спирам с речите.

— Не се обиждай, джине! — каза Тиана. — Наистина е много-много тъжно, че си седял толкова дълго в лампата. Сигурно ти е било много скучно и самотно?

— Всъщност, не — призна Китап. — Ние, джиновете, живеем само когато ни призоват. А в лампата ние… — той се замисли. — Може да се каже, че спим.

— Ами онези истории, в които джинът казва на човека: „Първите хиляда години обещавах да изпълня три желания на този, който ме спаси. През вторите хиляда години обещавах да му бъда вечен роб. А през последните хиляда години се заклех да убия този, който ме освободи!“

— Чувал съм много такива истории — въздъхна Китап. — Безсънието е ужасно нещо. Случват се, разбира се, и трагични инциденти.

— Кажи ми правилата — помоли Трикс. — Веднага уточнявам, че това не е желание!

— Справедлива молба, господарю мой и повелителю — кимна Китап. — И така, ти имаш право на три желания, които съм длъжен да изпълня. След това ти си длъжен да хвърлиш лампата на същото място, където си произнесъл последното си желание, а този, който я намери, има право на още три желания… — Китап въздъхна и отново погледна Тиана. — И така, аз явно ще трябва да изпълнявам шест желания. Но се радвам, че ще имам толкова прелестна повелителка…

— Не се разсейвай — изсумтя Трикс.

— И какво друго? Ах, да. Не мога да те даря с всемогъщество или дори с магически способности… впрочем, струва ми се, че ти самият си магьосник?

Трикс кимна.

— Не мога да съживявам мъртвите — продължи джинът. — И накрая, не мога да се намесвам в човешкото съзнание.

— Това пък какво означава?

— Повтарям за глупаците — грубо отвърна Китап. — Не мога да заставя някой да се влюби, да мрази, да се подчинява и въобще да променям по какъвто и да е начин убежденията и стремежите на даден човешки индивид.

— Разбрах.

— И последното. Ние, джиновете, сме същества прости — ухили се Китап. — Понякога недооценяваме човешката крехкост и често разбираме желанията буквално. Така че изпълнението на някое желание може да доведе до смъртта на господаря и повелителя, а понякога и до пълното унищожаване на околната местност. Бъди внимателен в своите желания!

— Това го знам — въздъхна Трикс.

— Китап, ти си толкова симпатичен и добър младеж… — внезапно каза Тиана. — Може би ще ни подскажеш как правилно да те помолим да ни изведеш от пустинята?

Китап замислено погледна Тиана, после сви рамене:

— Ами просто помолете. Китап, изведи ни от пустинята.

— И това е всичко? — изуми се Трикс.

— Мисля, че това е най-логичното — обясни Китап.

— Трикс, миличък… — обърна се Тиана към юношата. — Нека Китап да ни изведе от пустинята!

— Добре… — въздъхна Трикс, въпреки че нещо в него протестираше, усещайки някакъв номер. — Китап, моля те да ни изведеш от пустинята!

— Прието за изпълнение — кимна джинът. — Да вървим!

— Как така да вървим? — възмути се Трикс. — Трябва да е бързо!

— Тогава да бягаме — каза Китап. И като плесна с длани по бедрата, избухна в смях: — Ох, ще умра от смях! Не може да бъде! Толкова стар номер — а сработи! „Трябва да е бързо! Тогава да бягаме!“ Не мога да повярвам, че сработи! Мама ще е във възторг!

Трикс от възмущение не знаеше какво да каже. Тиана се взираше смутено.

— Отказвате ли се от желанието? — през смях попита Китап. — Че ако тръгнем, ще ни трябват около два-три месеца…

— Отказваме се — мрачно каза Трикс.

— Слушам, господарю мой и повелителю — кимна Китап. — Желанието е анулирано. Останаха ви още две желания. Слушам и се подчинявам!

Трикс се замисли. В крайна сметка той беше магьосник и беше свикнал да работи с думи. Заклинанията са точно като джина, изискват много точна формулировка…

— Искам, Китап, да доставиш мен и Тиана в град Дахриан, столицата на Самаршан, в градините на султанския дворец и да ни доставиш възможно най-бързо, без да причиняваш никаква явна и неявна вреда, скрита или открита, а напротив, внимателно да избягваш всички възможни опасности, които могат да възникнат по пътя и при пристигането в Дахриан.

Джинът се замисли. После каза:

— Тук има някакво противоречие, господарю и повелителю. Силата ми е голяма, но не е безкрайна. По пътя може да срещнем опасности, които да не мога да предотвратя. Моля те да уточниш кое е по-важно — скоростта на придвижване до Дахриан или вашата безопасност по пътя?

— Безопасността — твърдо каза Трикс.

Китап се ухили:

— Тогава да вървим!

— Какво, пак ли? — изкрещя Трикс.

— Разбира се! Ходенето е най-безопасно. Ще видим навреме всички опасности и ще успеем да ги избегнем. Нито летящият килим, нито обувките-скороходки, нито омагьосаните карети са абсолютно безопасни.

— А телепортацията? — възмути се Трикс.

— Още повече! Знаеш ли колко случаи има, при които магьосникът се телепортира на опасно място?

— Не можем да вървим пеша — каза Трикс. — Ще умрем от глад, жажда и жега. А ти си длъжен да ни предпазваш от опасности!

Китап въздъхна:

— Какво пък. Ще нося чадър над вас. Също така ще ви давам вода и хляб.

— Прекалено е далече! — поклати глава Трикс.

— Отказвате се? — ухили се Китап. — Желанието е анулирано! Остана ви третото, последно желание.

— Как не те е срам! — възмути се Тиана. — Изглеждаш толкова симпатичен младеж, а си зъл!

— Аз не съм младеж, аз съм джин — Китап разпери ръце. — Разбери го най-накрая, мило момиче! Ние, джиновете, сме толкова могъщи, че нашата сила е опасна за хората. Именно затова ни е в природата да се опитваме по всякакъв начин да избегнем изпълнението на желанията… или да ги изпълним погрешно. В противен случай хората, в чийто ръце попадне лампа с джин, отдавна биха управлявали целия свят!

— Но ние изобщо не искаме да управляваме целия свят! — възкликна Тиана. — Ние просто искаме да се измъкнем от пустинята!

— Разбирам — въздъхна Китап. — Но тук не може да има компромиси. Отначало „просто да се измъкнем“, после „само три торби злато“, накрая „могъща армия от механични войници“… И ще стане каквото ще стане!

— Няма смисъл да го молиш — измърмори Трикс. — Никакъв силен джин не е той. Мисля, че е просто един слабак, който не може да ни закара в Дахриан!

Китап избухна в смях:

— Е, да, о, да! Още в първи клас сме го учили този фокус. Не можеш да ме изпързаляш!

— Учат ви как да заблуждавате хората? — изуми се Трикс.

— Не да ги заблуждаваме, а да не позволяваме да заблуждават нас! — поясни Китап.

— Добре — каза Трикс. — Искам, Китап, да доставиш мен и Тиана в столицата на Самаршан, и то да ни доставиш днес до обяд, при това без да причиняваш никаква вреда явна и неявна, скрита и открита, а напротив, внимателно да избягваш всички възможни опасности, които могат да възникнат по пътя и при пристигането в Дахриан!

Китап погледна към розовеещия изток. Замисли се. После се усмихна.

— Изпълнено е, господарю и повелителю! Вие сте в столицата на Самаршан!

— Столицата на Самаршан е град Дахриан!

— А преди столицата е била тук! — продължи да нарежда Китап. — Изпълнено е, изпълнено е!

— Не, не е изпълнено! — отсече Трикс. — Столица е главният град на дадената страна, там, където живее владетелят! Тук, първо, не е град, а руини. И второ, тук няма владетел. Така че това не е столицата.

Китап погледна надолу. После раздразнено каза:

— Веднага разбрах, че с теб ще е трудно. Не обичам да работя с магьосници…

— Ще го направиш ли? — попита Трикс. — Или ще се окажеш първият джин, който се е опозорил и не е могъл да изпълни желанието?

— Първият значи — изсумтя Китап. — Случва се…

Той пъхна ръка в лампата и по някакъв чудодеен начин извади чифт обувки от мек филц. Тъжно каза:

— Обувки-бързоходки… Прекрасно нещо, когато е на умели крака! Спомням си как преди сто години за тях ме помоли едно малко момче. Дали искаше да стане вестоносец при султана или нещо от султанския дворец да открадне…

— Като така преди сто години? — изуми се Трикс. — Нали каза, че седиш в тази лампа от три хиляди години!

— Между другото, три хиляди шестстотин и деветдесет — поправи го Китап. — Да, така е. И какво?

— Как тогава си можел преди сто години…

— А кой ти каза, че седя само в една лампа? — усмихна се джинът. — Ха, ама ти сериозно ли мислиш, че се превръщам в малка топчица и се намъквам вътре в лампата, за да дремя нещастно незнайно колко години в очакване на нов господар? Класният квалифициран джин обслужва от половин дузина до стотици лампи! Някои от тях всъщност са извадени от обращение — лежат на дъното на морето, погребани са в пясъка, зазидани са в древни гробници заедно с господарите си… Лампата е по-скоро нещо като врата, мой малки магьоснико. А врати в дома може да има много.

— И много ли лампи обслужваш ти?

— Осемнадесет — неохотно каза Китап. Погледна обувките. Въздъхна: — Добра изработка. Днес вече не шият така… Хей, а може би все пак да ви телепортирам до двореца на султана?

— А какво ще кажеш за опасностите? — ухили се Трикс.

— О, стига… — джинът махна с ръка. — Ще положа максимални усилия да ги избегна. Всичко е честно, още сега ще се озовете в градините на дахрианския султан, живи и здрави. Залагам си зъба!

— Жал ти е за обувките? — осъзна Трикс.

Джинът се поколеба.

— Тогава телепортирай, но внимателно и безопасно! — заповяда Трикс и здраво хвана ръката на Тиана.

Китап вдигна ръка и щракна с пръсти.

— И не е нужно да ни изтръгваш косите… — започна Трикс и изведнъж осъзна, че стои не на пясък, а на трева, и около него са не древни руини, а цъфтящи дървета и чува не воя на вятъра, а ромона на вода.

Тиана стоеше до него, а Китап, усмихнат, се носеше във въздуха до тях.

— Ура! — изкрещя Трикс. — Получи се!

— Желанието е изпълнено, господарю мой и повелителю — каза Китап и се прозя.

— И още три мои желания, джине, не забравяй! — напомни Тиана.

— Разбира се, разбира се — кимна джинът. — Вземи лампата в ръка и нареждай.

Тиана се огледа.

— А къде е лампата?

— Ой! Колко жалко! — плесна с ръце Китап. — Е, какво да се прави, лампата май остана в пустинята! Нищо, прелестна госпожице, вие можете във всеки един момент да я вземете и да заповядвате. Разбира се, ако привечер лампата не бъде засипана с пясък.

— Все пак не е честно — въздъхна Тиана.

— Дете — каза джинът. — Не съжалявай. Ние, джиновете, винаги правим така, че само едно, последното желание, да се изпълни. Ако бях зъл джин, тогава щях да се измъкна и от третото желание на Трикс, и от първите две твои. Но аз съм добър и за пореден път не се подигравам с хората. И така… бих се радвал да ви видя отново, винаги съм готов да служа…

Джинът бавно започна да избледнява и да се разтваря във въздуха. Разстроеният Трикс си помисли, че такова изчезване отдавна се счита от магьосниците за лош тон и е признак за задръстен провинциалист.

— А аз исках да те помоля да спасиш нашите приятели от Прозрачния бог… — унило промълви той.

— Какво? — джинът беше толкова изумен, че дори престана да изчезва. — От Прозрачния бог? А, не, за такова не сме се договаряли, не мога да направя това!

— Защо? — изненада се Трикс.

— Алхазаб е най-могъщият магьосник в света! — каза Китап. — Дори джиновете се страхуват от него! Това е, хора, сбогом и не ме споменавайте с лошо!

И той изчезна, но този път окончателно и безвъзвратно. Тиана въздъхна и каза:

— Жалко. Толкова симпатичен младеж, но измамник и страхливец… Нали, Трикс?

Трикс не отговори — беше се проснал до ручея и жадно пиеше вода. За момент Тиана се поколеба, след което заряза съмненията си и също се наведе да пие.

Но, както подобава на една благородна принцеса, тя благопристойно загребваше вода с шепа, вместо да я гълта направо от ручея.

4

Днес градините на султана бяха също толкова прекрасни, колкото и вчера. Трикс и Тияна се запътиха към двореца, откъсвайки праскови и круши направо от дърветата покрай алеята. Трикс, доколкото можеше, оформи план за действие.

— Не победихме Алхазаб — изброи той. — Това първо. Прозрачният бог наистина е велик магьосник. Това второ. Всички наши приятели са в плен. Това е трето.

— Или са мъртви — въздъхна Тиана.

— Не, не, не може да бъде! — пламенно възрази Трикс. — Дори не бива да си го помисляш. Сигурен съм, че Алхазаб ги държи в плен.

Тиана въздъхна, но не каза нищо.

— Изброих всичко лошо — поясни Трикс. — А сега доброто. Първо, аз съм жив. Второ, видях Прозрачния бог и се уверих, че обикновеното магьосничество не го лови. И трето, сега с мен си ти. Ще кажа на везира, че си влиятелна принцеса и… — той въздъхна, — почти снаха на Маркел. Тогава той ще те изслуша внимателно и ако го посъветваш да се сражава, везирът ще се сражава. Вероятно. А султанът прави всичко, което везирът реши.

— Не се доверявам на крале и султани — каза Тиана. — И още повече на везири. При тях винаги държавният интерес е преди всичко.

— Това е добре. Сега техният интерес е да защитят своя народ и трона.

Тиана въздъхна.

Приближавайки двореца, те се натъкнаха на стражи, скучаещи в сянката на дърветата. При разпознаването на Трикс те не само скочиха, но и се поклониха — славата му явно беше проникнала във всички слоеве на населението. Единият веднага се втурна към двореца да уведоми султана, а другите двама ги поведоха към стаите за гости.

Трикс нямаше търпение да поговори с Аблухай, но забелязвайки погледите, които стражите неволно хвърляха към Тиана, забърза към стаите за гости. В нощница младото момиче изглеждаше твърде разтърсваща гледка за скромните самаршански стражи.

— Това е прекрасната принцеса Тиана, бъдещата снаха на крал Маркел. Нека донесат достойни за нея дрехи — нареди Трикс, без да навлиза в излишни обяснения.

Единият страж се втурна да изпълни заповедта, а третият, със забит в земята поглед, все пак ги заведе до стая за гости — просторна зала, с покрит с килими под, разпръснати навсякъде бродирани възглавници и ниски масички с плодове.

— А за мен — студена вода с лимон — помоли Трикс. Последният пазач хукна да изпълни нареждането.

Оставени сами, Трикс и Тиана почувстваха неочаквана неловкост. За щастие, след няколко мига в стаята нахлуха слугини, понесли в ръце купчини пъстри одежди. Като цъкаха с език и гледаха неодобрително Трикс, момичетата отведоха Тиана в друга стая. Трикс сви рамене, пристъпи до прозореца и измърмори:

— Аз какво? Изобщо не се сетих, че Тиана ще е неглиже… а и въобще не съм я гледал… почти.

Появи се слуга, който донесе кана със студена вода и чиния с нарязани лимони. Трикс си напълни чашата, изстиска вътре половин лимон и се заслуша. От съседната стая се разнесе веселият смях на слугините и удивеният възглас на Тиана.

Къде още се бавеше Аблухай?

— Трикс!

Обръщайки се, юношата се взря в Тиана. Хлъцна и едва не се обърна пак.

Тиана, разбира се, беше преоблечена. Но в резултат на това изглеждаше още по-малко облечена от преди: носеше полупрозрачни шалвари от шифон, коремът й беше открит така, че пъпът се виждаше, а ризата от тънък цветен воал скриваше далеч по-малко, отколкото скромният кралски лен. Само обувките — с извити носове, украсени с искрящи камъни и златна бродерия, бяха повече или по-малко благопристойни.

— Тиана! — възмутено възкликна Трикс.

— Харесва ли ти?

Трикс се задави и изгледа доволните прислужнички:

— Какво сте донесли? Нима това са дрехи за благородно момиче?

— Разбира се — обидено отвърна едната. — Жените и дъщерите на богатите самаршанци носят точно такива дрехи.

— На мен ми харесва! — радостно каза Тиана.

— Нима би се появила в двореца с такива дрехи? — попита Трикс.

— У нас — не. Но сега сме в Самаршан, трябва да следваме местните обичаи — Тиана скромно сведе поглед.

Трикс безнадеждно махна с ръка. Честно казано, би излъгал, ако кажеше, че новият облик на Тиана не му харесва. Но беше някак непривично.

— Е, щом смяташ така… — започна той.

И в този момент вратите на стаята широко се отвориха. Прислужничките се пръснаха настрани и незабелязано, както могат само много добрите прислужнички, изчезнаха. А в стаята влязоха: Великият султан Абнувас, да се радват всички на неговата доброта и щедрост; Великият везир Аблухай, да пребъде във вековете неговата мъдрост и щедрост; Великият шут Сутар, никога да не секва остроумието му пред лицето на везира и султана.

Следваха ги още десет стражи, които тихо застанаха до стените.

— Трикс! — разпери ръце Аблухай. — Върна се с победа?

Погледът му веднага се насочи към Тиана.

— И си пленил любимата жена на Алхазаб? — колебливо предположи той. — О, този варварин има добър вкус…

— Позволете ми да ви представя принцеса Тиана — бързо каза Трикс. За плановете на Маркел относно Тиана той все пак реши да премълчи, защото това щеше да е много обидно. Но се оказа, че за Великия везир тайни явно не съществуваха.

— Тиана? Бъдещата съпруга на наследника на трона? — вдигна вежди Аблухай. — Щастлив съм да ви видя в Самаршан, принцесо. Какво ви води при нас?

Тиана се държеше великолепно, както и подобава на принцеса. Тя протегна ръка, която Аблухай церемониално целуна, и безгрижно каза:

— Отдавна мечтая да посетя Самаршан.

Аблухай отново вдигна вежди, след което замислено каза:

— Надявам се, че ще ви хареса, принцесо, въпреки че сте избрали не най-доброто време за визита… Трикс?

— Не успяхме да поразим Алхазаб — призна Трикс. — Гавар хвърли върху него своята магия, но случайността спаси Прозрачния бог. После ударих аз, но той устоя…

— А как оцеля ти? — попита Аблухай.

— О, не ми отне много усилия — небрежно отвърна Трикс. — За съжаление и витамантът, и актьорите, и моят оръженосец бяха пленени от Прозрачния бог.

— Започнал е да взема пленници? — изненада се Аблухай. — Е, това е добре. И така, вие сте претърпели поражение и армията на Алхазаб скоро ще поеме насам…

— Предлагам да се готвим за битка — каза Трикс.

— Това е безнадеждно — поклати глава Аблухай. — Не можем да спечелим. Загубихме подкрепата на витамантите.

— Призови на помощ драконите! — помоли Трикс. — С вашата армия, вашите дракони и моята магия ще надвием Прозрачния бог!

— Е, да, да — кимна везирът. — А после, когато няма да имаме възможност да призовем драконите на помощ, а армията ни ще е почти напълно избита, крал Маркел ще завладее Самаршан!

— Със своята поява принцеса Тиана иска да ви информира, че крал Маркел няма планове да завладява Самаршан — отчаяно каза Трикс.

Аблухай внимателно погледна Тиана. И попита:

— А готова ли си, момиче, да останеш в Самаршан като залож… залог за мир между нас и кралството?

— Готова съм — смело отвърна Тиана.

— И, например, да се омъжиш за някой високопоставен самаршанец? — настойчиво продължи Аблухай.

Тиана едва забележимо се изчерви и отговори:

— По обичаите на моята страна все още ми е рано да се женя.

— Диваци… — промърмори Аблухай. — Ние не бързаме, ще изчакаме една година!

На Трикс много му се прииска да цапне везира между очите.

— Ако позволите на глупака да каже — включи се Сутар в разговора, — бих посъветвал да върнете Тиана обратно при Маркел. Тази благородна постъпка ще помогне за мира много повече.

Аблухай въздъхна и отново обърна поглед към Трикс.

— Вярвам в силата на драконите — каза той. — Никой, дори Прозрачният бог, няма да устои пред техния огън.

Трикс чакаше.

— Добре — кимна Аблухай. — Ще приемем битката!

— Ура! — възкликна Трикс.

— Армията ще тръгне веднага — продължи Аблухай. — Добре ще е да проведем битката в слабо населени райони.

— Защо? — не разбра Трикс.

— Заради драконовия огън. Той ще изпепели всичко!

— Но моите приятели са пленници на Прозрачния бог… — разстрои се Трикс.

— Слушай, ти какво искаш, а? — ядоса се везирът. — Какъв избор имам? Или да се предадем, или да призова драконите. Но ако ги призова, те няма да тръгнат да летят над вражеската армия и да крещят: „Алхазаб! Излез на смъртен бой, подъл страхливецо!“ Те ще бълват пламъци! Пламъци, пламъци и пак пламъци! Въздухът ще свети, пясъкът ще гори, скалите ще се топят! Всичко там ще изгори! Абсолютно всичко!

Трикс печално сведе глава. Той някак си не беше помислил до какво ще доведе помощта на драконите.

— Между другото — вече по-меко продължи везирът, — с тази битка един богат земеделски район задълго ще остане неизползваем. Само да знаеше какви финикови палми растат там! Колко ориз събират селяните от напоените поля! А търговията с кожи на пустинни гризачи, лисици, пустинни чакали… А събирачите на отрова от змии и скорпиони… А тюркоазените мини и рубиновите рудници…

— Рудниците са по на запад — вмъкна Сутар.

— На нас ще ни се наложи да направим много жертви — продължи Аблухай. — Включително хора. Нали видя стражите по улицата? Те ще умрат! Тези стражи тук виждаш ли ги? — везирът посочи с пръст към стоящата до стените охрана. — И те също ще умрат! Битката ще бъде ужасна и кървава! А ти — кого си готов да пожертваш ти, след като ни уговаряш да се сражаваме? Да, твоите приятели, ако все още са живи, ще загинат по време на битката. Трябва да разбереш това. Отговори ми, чакам твоето решение!

Трикс мълчеше. Досега мислеше, че главното е да убеди Аблухай да се сражава и тогава нещата някак ще се наредят. А изведнъж се оказа, че това всъщност е най-простото…

— Е? — притисна го Аблухай. — Какво решаваш?

— Момчета! — внезапно възкликна султанът. — Спрете! Няма нужда от толкова болезнен избор! Няма нужда от този ужасен пламък, който ще изпепелява живи хора, няма нужда от кръвопролития! Няма да допусна това да се случи!

Слисаният везир се обърна към султана:

— Как така — няма нужда? А какво ще заповядате да правим, о, най-славни от султаните?

— Ще отворим портите на града — меко каза Абнувас. — Ще пуснем нашите братя, ще им подготвим палатки и ще организираме голям пир. Ще приемем великия магьосник Алхазаб с цялото възможно уважение…

— А после, през нощта, нашите войници ще извадят мечовете, жените ще вземат кухненските ножове — и ще накълцаме враговете! — лицето на везира светна. — Може дори още на пира да им сложим отрова…

— Не! Не! — размаха ръце султанът. — Без кръв! Ние съвсем мъдро, с пълното разбиране, че сме един народ и не трябва да се убиваме един друг, ще чуем решението на съвета на племената и ще му се подчиним.

— Но Прозрачният бог иска да завладее кралството, земите на северните варвари и Кристалните острови!

— Много тъжно — кимна Абнувас. — Но ако наистина го иска, нека завладява. Освен това, след като види мощта му, моят възлюбен венценосен брат Маркел може да промени мнението си и да се предаде.

— А витамантите?

Султанът въздъхна:

— Е, те, извинете за каламбура, вече са си отживели своето. Но ако и те променят мнението си и също се предадат…

— И ще дадеш властта на този неблагороден пройдоха Алхазаб? — все още недоумяваше везирът.

— А защо не? — сви рамене султанът. — Нека Прозрачният бог управлява целия свят. По места все ще има нужда от управители. Ако той победи и Маркел, и витамантите, и дивите северняци — значи боговете са с него и наистина заслужава тази власт.

Везирът се замисли за момент. После се усмихна. После погледна тъжно към Трикс.

— Мекота и податливост… Не се бий с непреодолима сила, а й отстъпи, но като я отклониш встрани… Разумно, не намираш ли? Но виждаш ли какво се получава, млади човече? Съжалявам, но ще трябва да заповядам на стражата да те арестува. Прозрачният бог ще бъде трогнат, ако му предадем терориста.

— Не, не, не! — отново размаха ръце Абнувас. — За съжаление Прозрачният бог едва ли ще бъде удовлетворен от такава малка жертва. Страхувам се, че ще трябва да заповядам на стражата да арестува Трикс… — той въздъхна. — А също така и теб, мой хитри везире, както и теб, мой коварни шуте… тоест тези, които узурпираха моята власт и ми пречеха да се примиря с Прозрачния бог…

— Абнувас! — възкликна Сутар и буквално загуби дар слово. Но в погледа му, насочен към султана, по някаква причина имаше повече възторг и радост, отколкото страх или объркване.

— Да ме арестуваш? Мен? — избухна в смях Аблухай. — Знаеш ли, о, най-наивен от султаните, наместникът на Прозрачния бог може да бъде и везир, а не султан!

— Така си и мислех — въздъхна султанът. — Измяна… змия, свита в пазвата ми… Момчета, арестувайте предателите!

— Стража, арестувайте султана! — изрева везирът.

Единият от стражите, съдейки по скъпите броня и оръжия — командирът, махна с ръка. Стражите тръгнаха напред и две силни ръце се стовариха върху раменете на везира.

— Защо? — изкрещя везирът, опитвайки се напразно да избяга. — Но защо, подли предатели? Аз ви наех на служба, аз ви плащах със злато!

Султан погледна командира на стражата и каза:

— Ал-Рустем, благодаря ти за службата. Как е дъщеря ти, оздравява ли?

— Благодаря ви, о, най-добри от султаните — каза командирът, пречиствайки гърлото си. — Лекарят помогна, благодаря.

— А ти как си, Гилим? — продължи султанът, обръщайки се към по-възрастния страж. — Довърши ли строежа на къщата?

— Благодаря ви, о, най-добри от султаните! — отвърна стражът. — Жена ми ви благодари за прекрасния килим, който подарихте за новата къща!

Султанът отново погледна онемелия везир и каза:

— По-добър трябва да си с хората, по-добър…

— Момчето е пораснало — внезапно каза Сутар. — О… не очаквах да доживея този ден. Момчето е пораснало! Истински султан!

Абнувас кимна. И със съжаление каза:

— Не ме мрази, Сутар. Но ти ще вървиш в комплект с везира и магьосника, всички знаят, че вие двамата управлявахте от мое име. Нищо лично!

— Разбирам — кимна Сутар. — Не от вчера съм в двора.

— Да, арестувайте и магьосника! — напомни султанът. — Вържете го и му запушете устата, това е много важно! А принцесата… заведете я в покоите ми.

Едва тогава Трикс се опомни. Помогна му фактът, че стражите все още се страхуваха от чуждоземния магьосник и не бързаха да го арестуват. Честно казано, повечето от тях се втурнаха към Тиана, за да я заведат в покоите на султана.

— Невидимият щит отхвърли всички атакуващи стражи! — извика Трикс, импровизирайки в движение. Щитът се получи малко по-различен, не отхвърли стражите, а само ги забави. Но Трикс не остана да чака промъкването им през магическата завеса, хвана Тиана за ръка и се втурна към прозореца. Един страж все пак успя да се вкопчи в ръката на принцесата, но тя ловко го ритна в корема — и той падна със стон.

— Къде се научи да риташ така? — попита Трикс, докато скачаше на ниския перваз на прозореца и издърпваше Тиана при себе си.

— В часовете по семеен живот за благородни момичета!

С ритник (честно казано, доста по-малко професионален) Трикс разтвори крилата на прозореца. Част от цветното стъкло се счупи и полетя надолу. Трикс проследи полета на парчетата.

Високо…

Разбира се, опитен магьосник може да състави заклинание, което напълно да погаси силата, с която човек пада отвисоко. Но подобни заклинания бяха използвани толкова често, че той нямаше никаква вяра в тях — в което много магьосници се убеждаваха твърде късно.

За щастие Трикс навреме си спомни думите на везира за метода, който Абнувас беше избрал, за да се противопостави на Прозрачния бог.

— Въпреки гравитацията, скочилите от прозореца магьосник и принцеса не полетяха надолу! — обръщайки се към стражата, обяви Трикс. — Ъгълът на движението им се измести значително и те стремително се плъзнаха надалеч, над градината, над оградата — снижавайки се бавно, подобно на деца, които се пързалят по ледена пързалка! — по лицата на стражите се изписа пълно неразбиране и Трикс бързо се поправи: — Подобно на нещастни пътници, плъзгащи се по голяма пясъчна дюна!

Стражите радостно закимаха и Трикс, продължавайки да стиска ръката на Тиана, прекрачи в празното. Принцесата затвори очи от страх, но въпреки това направи крачката.

Двамата паднаха по гръб и се понесоха над дърветата, сякаш наистина във въздуха имаше ледена пързалка.

— Какво стоите, след тях! — дочу зад себе си Трикс заповедта на най-добрия от султаните.

— Но виж за стражите магическото слизане не беше предназначено и те пропаднаха! — добави Трикс.

Отзад се разнесоха пронизителни крясъци.

— Трикс, нали ти казах! — извика вкопчената в него Тиана. — Не бива да се доверяваш на султани и везири!

— Не бях прав! — призна извиващият се във въздуха Трикс. Клон от едно високо дърво едва не го удари през лицето.

— Ако те бяха екзекутирали, а мен султанът ме беше взел за жена, ти щеше да си виновен! — продължи Тиана.

— Аз съм против!

— Против какво? — опита се да разбере принцесата.

— Против всичко!

Те прелетяха над оградата и след миг меко се приземиха в купата сено, с която беше пълна каруцата, теглена по пътя от бавно крачещи волове. Коларят, потънал в мислите си, дори не забеляза неочакваните пътници.

— Леле! — Тиана, очевидно доволна от покаянието на Трикс, смени темата. — Ама че сме късметлии!

— Късметът няма нищо общо с това — изсумтя Трикс.

— Да не би ти да измагьоса каруцата със сено? — възторжено се ококори Тиана.

— Не! Просто това означава, че правим всичко правилно! Ако скочиш от прозореца, спасявайки се от преследване, и паднеш в каруца със сено, в басейн или върху мека, еластична тента — значи магията на приключението действа! А това е много силна магия!

Тиана с уважение погледна Трикс.

— Значи сега ни предстоят приключения, а не неприятности?

— Те обикновено не се различават много едни от други — призна Трикс. — Трябва да слезем…

Замисленият каруцар така и не забеляза Трикс и Тиана. Всъщност този немлад самаршанец, който се беше научил да чете и брои благодарение на везира, сега го занимаваха много сериозни въпроси: защо всеки предмет, освен живата птица, ако бъде пуснат, пада директно на земята?… защо реките текат надолу, но никога нагоре?… как се проявява взаимодействието между предметите и няма ли в това някаква удивителна обща закономерност?

Честно казано, коларят дори беше измислил красиво име за тази закономерност — Закон за всемирното падане. Ако се беше научил да чете и да брои не в зряла възраст, а още като дете, ако не трябваше да пренася сено по цял ден, за да нахрани семейството си, или, в краен случай, ако беше видял Трикс и Тиана как падат от прозореца по допирателна, когато в Закона за всемирното падане се намеси магия, и те после просто скачат от каруцата… Може би тогава той щеше да успее да формулира своя закон, да се прослави в средите на самаршанските мистици и мъдреци и може би дори щеше да бъде удостоен със запис в Книгата на мъдрите мисли.

Уви, нищо от това не се случи, така че вечерта при прибиране вкъщи от толкова интензивно мислене коларят го заболя главата, той се разкрещя на надвесения над книга свой син, заявявайки, че „от това учене само излишни мисли в главата!“ и никога повече не се опита да измисли нещо подобно.

Но всъщност тази история е толкова често срещана и се случва толкова често, че повече няма да я споменаваме в повествованието си…

— Предполагам, че трябва да се скрием някъде — каза Трикс. — Или да напуснем града. Или да помолим за съвет…

— Или всичко това заедно — предложи Тиана.

— Или всичко това заедно… — Трикс грейна. — Разбрах! Знам къде ще се крием и ще получим мъдър съвет!

Хвана девойката за ръка и на бегом се отдалечи от двореца. На няколко пъти се натъкваха на стражи, но за щастие те не знаеха, че бягащите деца са опасни държавни престъпници, които трябва да бъдат арестувани в името на най-добрия от султаните, който внезапно беше взел властта в свои ръце.

— Аз се сприятелих с дракони — обясни Трикс. — От тях можем да поискаме съвет, те живеят дълго и затова са много мъдри.

— Нашата старша прислужница живя почти сто години, но до края си беше абсолютна глупачка! — изсумтя Тиана.

— Може би ако беше живяла още двеста години, щеше да поумнее?

Най-краткият път към драконите минаваше през главния столичен пазар. При приближаването му във въздуха започнаха да се усещат аромати на източни благоухания, южни подправки, самаршанска храна и съвсем интернационална воня на развалено месо. Скърцаха каруците и количките, с които стоките се разнасяха из пазара, търговците шумно канеха купувачите, самите купувачи се пазаряха шумно, възбудено блееха овце, птици в клетки крещяха възмутено.

Трикс и Тиана хукнаха през редовете с плодове, където имаше по-малко купувачи. Дали защото жителите на Дахриан не обичаха плодове или защото предпочитаха да си ги отглеждат сами, а не да ги купуват от пазара — във всеки случай човек можеше да мине, без да се блъска.

Затова пък скучаещите търговци ги засипаха с предложения и комплименти:

— Ябълки, ябълки, най-сладките ябълки, половината са захар, половината — мед, опитайте ябълка!

— Където бързаш, красавице, на, вземи си праскова, розова, като твоите бузи!

— Ай, скъпа, хапни си смокини, сочни смокини, сам съм ги садил, сам ги продавам!

— О, красавице, радост за уморени очи, позволи ми да те запозная със сина си…

— Стафиди, стафиди, стафиди, стафиди, стафиди…

— Орехи, орехи, орехи!

— Дини от пустинята, отглеждани на пясък, в целия свят няма по-сладки!

Трикс почувства как главата му започва да се замайва от изобилието от впечатления и викове. Всеки търговец считаше за задължително да предложи нещо и да направи комплимент на Тиана. А също така беше много обидно, че Тиана приемаше тези комплименти с явно удоволствие и постоянно се опитваше да спре и да пробва нещо (или може би — да послуша).

— Колко са досадни! — изсумтя в движение Трикс.

— Това са прости трудови хора от Изтока, открити и безхитростни — възрази Тиана. — Каквото мислят, това казват!

— Да бе, всички лъжат!

— Какво лъжат?

— Дините им не са сладки! Смокините им са изсъхнали! Ябълките им са червиви! — не се поколеба да излъже Трикс.

— Може би ще кажеш, че и аз… не съм симпатична? — засегна се Тиана.

— Това пък какво общо има? — възмути се Трикс.

— Как какво общо? — неочаквано се обиди Тиана. — Заради теб съм принудена да бягам от стражата, а ти казваш — какво общо!

Трикс само въздъхна. Какво й ставаше на принцесата? През лятото се разбираха толкова добре, а сега се хваща за всяка дума…

— Ти си най-красивата на този пазар — каза Трикс. — И въобще в цял Самаршан. И дори в целия свят! Но сега трябва да се спасим! Никога ли преди не са ти казвали, че си най-прекрасното момиче на света?

Тиана малко омекна. Но вече на изхода от пазара все пак не можа да устои и се спря на сергия, отрупана с пресни ягоди.

— Позволи ми да те почерпя, мило създание! — оживи се продавачът. — Специално за теб — най-сладката ягода на този пазар, и не само на пазара!… В Самаршан! В целия свят!

Трикс въздъхна и спря да си поеме дъх, докато Тиана опитваше ягодите и се усмихваше на мустакатия продавач. Над пазара се носеше равномерна глъчка, която се сливаше в успокояващ шум. В крайна сметка те вече бяха почти до градската стена…

— Слушайте, слушайте! И не казвайте, че не сте чули! — отекна над пазара неочаквано тънък и противен глас. Същият възглас го повториха други гласове от различни краища на пазара, така че всяка фраза се повтаряше по три-четири пъти.

— Нашият любим султан Абнувас…

— … султан Абнувас…

— Абнувас…

— Е много загрижен!

— … загрижен!

Търговците притихнаха и се заслушаха. Тиана продължаваше да се наслаждава на ягодите.

— Ай, дори и най-узрялата ягода не е толкова алена като устните ти, красавице… — по навик каза търговецът, без дори да гледа Тиана.

— От двореца на любимия султан…

— … любимия султан…

— … коварно са избягали!

— … избягали!

Трикс хвана Тиана за ръката и я повлече далеч от сергията.

— Юноша и девойка…

— … девойка…

Търговецът погледна Тиана, после и Трикс.

— Родом от кралството…

— … кралството…

— Къде тръгнахте? — извика им търговецът, излизайки от сергията. — Не е добре да си тръгвате, без да чуете думите на султана!

— Юношата е опасен престъпник, могъщ магьосник!

— … могъщ магьосник! — деряха се глашатаите.

Мустакатият търговец промени физиономията си и бързо се оттегли зад сергията, откъдето съобщи:

— Впрочем, какви ги върша, къде е моето прочуто източно гостоприемство? Вие сигурно бързате! Приятен път! Ягоди, вземете ягоди!

Дори и някой друг от търговците да беше съобразил, че притичалите покрай него младежи са търсените престъпници, на глас никой не огласи съмненията си. Все пак си личеше липсата на опит от страна на младия султан Абнувас. Везирът най-вероятно щеше да започне с описание на наградата за залавяне на престъпниците и едва тогава щеше да спомене, че беглецът е магьосник, а бегълката рита много болезнено.

Десетина минути по-късно Трикс и Тиана стигнаха до градската стена. Силната воня подсказваше, че някъде съвсем наблизо има дракони. Повечето порти в стената бяха заключени или направо заковани, макар и да не се охраняваха. Трикс, като се отърси от всичко, изобщо не се поколеба — протегна ръка към закованата бог знае кога порта и заповяда:

— Ръждата разяде пироните, превърна ги в прах и старите дъски паднаха на земята. Не устояха и пантите на портата — разпаднаха се на прах. Накрая самата порта, преграждаща пътя към свободата, тежко и неохотно рухна…

Портата тежко и неохотно рухна. Трикс гордо погледна Тиана.

— Ти наистина си велик магьосник — каза девойката. — Никога не бях виждала бронзови пирони да ръждясват!

— Е… в случай на крайна необходимост… — уклончиво отговори Трикс. — Да вървим…

Дали късметът им се усмихна или стражите, развълнувани от резките промени във властта и страховитото описание на бегълците, не бързаха да ги търсят, но никой не ги преследваше. Трикс и Тиана се озоваха в самия край на полето, предоставено на драконите, и започнаха да си проправят път към хълма, на който се беше установило семейството на Зуа Хамид.

Изглежда, драконите бяха чули съобщението на глашатаите, а може и да бяха използвали магия, за да научат какво се случва. Във всеки случай се държаха много по-тихо от предния път, а пред Тиана и Трикс учтиво се разделяха. Колкото по-близо приближаваха до хълма, толкова по-тихо ставаше. Но в същото време драконовата тълпа се затваряше веднага зад гърбовете им. Трикс се огледа и разбра, че напредват в обкръжението на стотици дракони — мъничко островче, заобиколено от цветни люспи, искрящи очи, остри нокти и хищни зъби.

На Трикс това изобщо не му хареса.

При появата им Зуа Хамид се изправи от земята и протегна шия напред. Огромната глава се олюля точно пред Трикс, очите внимателно изучаваха младия магьосник. Застаналият встрани Елин радостно махна с лапа на Трикс.

— Здравей, Зуа Хамид — поздрави Трикс. — Здравей, Елин.

— Здравей, магьоснико Трикс — отвърна Зуа. — Не успяхте да се справите с Прозрачния бог.

— Да, Зуа Хамид — кимна Трикс.

— Султанът взе властта в свои ръце — продължи Зуа. — Той предпочита война срещу целия свят пред война с Прозрачния бог. Не знам дали това е мъдър избор.

Трикс кимна.

— Ти и твоята приятелка вече не сте приятели на султана и на Самаршан — продължи драконът. — Много съжалявам.

— Това с какво променя нашите отношения? — смело попита Трикс.

— С нищо… освен ако султанът не изхаби своето последно желание към нас, като поиска да ви заловим — драконът се усмихна, оголвайки зъби. В дълбините на гърлото му светеше мъничка червена светлинка.

— Да не се каниш да ни изпепелиш? — попита Тиана. — В устата ти има огън…

— Не, глупаво момиче, това е само източник, той винаги гори! — внезапно избухна Зуа. — Не се бъркай, когато мъжете говорят за важ…

Тежък удар с крило се стовари върху опашката на Зуа. Жълтата драконка възмутено възкликна:

— Зуа! Откога игнорираш женските умове?

Драконът въздъхна и примиряващо каза:

— Не игнорирам. Но ние обсъждаме сериозни мъжки…

— Зуа!

— Извинявай, момиче — изсумтя драконът. — Просто ние, драконите, не обсъждаме някои неща с външни. Има интимни теми, разбираш ли?

— Не се обидих — каза Тиана. — Моля за извинение, аз също бях виновна.

Мирът беше възстановен и Зуа отново се обърна към Трикс:

— И така, защо дойдохте при мен?

— Зуа, моите приятели са в ръцете на Прозрачния бог!

— Знам.

— А нас стражата ни търси!

— Знам.

— Ние като по чудо се измъкнахме от пустинята!

— Джиновете са много, много вредни и хитри същества! — с чувство каза драконът.

— Прозрачният бог вероятно ще продължи да ме преследва!

— Без съмнение.

— Какво да правя, Зуа?

— Молиш ме за съвет? — уточни драконът.

Трикс кимна.

— Предполагам, че не искаш да бягаш?

— Не. Моите приятели…

— Да, разбрах, разбрах — драконът се замисли. — А защо ти трябва точно моят съвет?

— Защото ти си мъдър! — каза Трикс. — Ти си живял много дълъг живот и никой не може да се сравни по мъдрост с дракон…

— Да допуснем… — Зуа явно беше доволен. На оранжевите му люспи се появиха червени петна, сякаш се е смутил. — Но мъдростта още не означава, че ще поискам да ти дам добър съвет.

— Зуа, това е и в твой интерес! Дори вие, драконите, да не се наложи да се биете с Прозрачния бог, ще бъдете изпратени да се биете срещу кралството и витамантите. А нашите магьосници и рицари знаят как да се сражават. Помогни ми да победя Алхазаб или да го убедя да не започва война!

— Всичко това е вярно… — драконът се опря на върха на крилата си и се протегна нагоре. След което изрева нещо, което явно имаше смисъл, но абсолютно неразбираемо. Драконите наоколо зашумяха.

— Сега се съветват — обясни Трикс на Тиана. — Драконите не учат никого на техния език…

— Трикс, а защо му се появяват червени петна?

— Не питай — притесни се Трикс. — Да не би и това да се окаже интимен въпрос…

Зуа внимателно слушаше рева на драконите. По стените на града засноваха притеснени стражи. Накрая драконът отново сведе глава и каза:

— Чуй ме, млади магьоснико. Ние не познаваме природата на магията на Прозрачния бог — и не знаем как да я преодолеем. Така че магията няма да ти помогне. Не знаем къде да намерим армия, която да го победи със сила. Така че и силата няма да ти помогне. Не знаем как да намерим думи, които да променят намеренията на Алхазаб. Така че и мъдростта няма да ти помогне. Но има едно нещо, пред което магията, силата и мъдростта са безсилни!

Трикс слушаше със затаен дъх. Но тук не можа да устои и възкликна:

— Досещам се! Там, където не помагат мъдростта, силата и чувствата — ще помогне доброто сърце! Ще помогнат ценностите, общи за цялото човечество! Ще помогнат добротата и разбирането, любовта и прошката, съчувствието и състраданието!

Зуа Хамид замълча за момент, след което каза:

— Идиот. Повярвай ми, Алхазаб и без това се смята за най-добрия, любящ и състрадателен човек в света. Не! Дори не знам струва ли си да продължа…

Трикс засрамено сведе глава. За щастие на помощ му се притече Елин Абулла Мумрик:

— Татко, нали знаеш, че той си е такъв — добър — обади се тихо малкият дракон. — Е, случва се… Но пък е честен! Нали чу, веднага всичко си казва!

Зуа въздъхна и продължи:

— На теб ще ти помогне ловкостта! Ще ти помогне тайното изкуство… Знаеш ли от кого ние, драконите, се страхуваме най-много — след Прозрачния бог?

Трикс поклати глава.

— Боим се от учителя Абв от школата „Дебнещата пепелянка“ — продължи драконът. — Колко струват нашите нюх и бдителност срещу асасините, промъкващи се сред сенките? Колко струват нашите зъби и нокти срещу отровен кинжал, забит на едно от четирите незащитени места по тялото ни? Колко струват нашите пламък и магия срещу приспивателните прахчета и колбите с бацили, изсипани в местата за водопой?

— Какво е това бацили? — тихо попита Тиана. Трикс не знаеше точния отговор, но за всеки случай прошепна:

— Отрова една такава… тихо сега!

— Преди много векове ние воювахме с „Дебнещата пепелянка“ — продължи драконът. — Страшна война беше. Пет пъти изгаряхме до основи школата на асасините — но тя отново се възраждаше. Пратениците на Абв убиха десетки и стотици от нас… Накрая сключихме примирие. Не мога да кажа дали Абв ще пожелае да ти помогне. Но ако изобщо някой може да порази Прозрачния бог — това ще е асасин!

— Как мога да го намеря? — попита Трикс без колебание.

— Почакай, момче — намръщи се Зуа. — Абв не изпълнява чужди указания. Той сам решава къде да изпрати учениците си — или сам да отиде. Ако се появиш при него да го молиш за помощ, ще умреш.

— А тогава какво да правя? — възкликна Трикс.

— Има една-единствена възможност — със загадъчен шепот каза драконът. — Когато сключвахме примирието, Абв каза: „Вие се сражавахте с достойнство. Ако някой от вас пожелае да мине обучение в моята школа, нека дойде, аз лично ще го науча на всичко, което знам.“ Ние никога не сме се възползвали от това право, но сега е време да си спомним за този дълг…

— Но аз не съм дракон… — напомни Трикс. — Не съм един от вас.

Зуа отново вдигна глава.

— Дракони! Ще приемем ли човешкото дете Трикс… — Зуа сведе поглед надолу, въздъхна и продължи: — И неговата приятелка също… за почетни дракони?

— Да! — изревяха драконите. Само един, черен и огромен, уточни: — Но условно, Зуа, условно! С изпитателен период от сто години!

— Какъв е смисълът? — делово попита Зуа.

— Докато изпитателният срок не приключи, ние не сме длъжни да споделяме мъдростта си с него! А формално ще си бъде част от нас и ще може да отиде при Абв!

— Добро уточнение — кимна Зуа. — И така, сега вие условно сте дракони. И можете да отидете при Абв да изучавате изкуството на асасините!

— Зуа, почакай! — размаха ръце Трикс. — Но нали това се учи с години! Още от раждането! Докато напредна достатъчно, Прозрачният бог ще е завладял целия свят!

— Първо, ти си магьосник — каза Зуа. — Можеш да използваш магия, за да се учиш по-бързо. И второ — мога да ти дам малко време. Ще телепортирам теб и Тиана по-близо до „Дебнещата пепелянка“. Но ще ви изпратя не сега. Ще попаднете в школата на асасините месец назад. Истински дракон бих могъл да изпратя и няколко години назад, но хората не понасят добре пътуването във времето.

— Как така? — изуми се Трикс. — Нима може да се пътува във времето?

— Разбира се — изсумтя Зуа. — Ти и без това го правиш непрекъснато, само че пътуваш от вчера към утре, а аз ще те изпратя в обратна посока. Разбра ли?

— А аз ще мога ли да се науча? — въодушеви се Трикс.

— Ама разбира се — саркастично каза Зуа. — Отне ми само двеста години, за да науча това заклинание. Е, готови ли сте?

Трикс погледна Тиана. После каза:

— Да, само че по-добре да изпратиш Тиана в кралството…

Тиана веднага го плесна по врата. И възмутено възкликна:

— Какви ги говориш? От къде на къде реши, че момичетата отстъпват в нещо на момчетата?

Зуа погледна съчувствено към Трикс.

— По-добре идете заедно — каза той. — Така ще имате по-големи шансове да оцелеете.

Трикс въздъхна и се примири. В крайна сметка и самият той можеше да опита да изпрати Тиана у дома…

— Само ще ме слушаш, става ли? — попита той. — Имам повече опит.

— Ще видим — изсумтя Тиана. Но се приближи по-близо и здраво хвана Трикс за ръката.

— Готови ли сте? — отново попита Зуа.

— Да! — отговори Трикс.

— Ще се опитам да ви помогна и с още нещо — неочаквано обяви драконът. — Но все пак само от вас зависи дали Абв ще започне да ви обучава — и какво ще успеете да научите.

— Благодаря ти, Зуа — каза Трикс. — Благодаря ви, дракони.

— Все още не знаеш дали си струва да благодариш за това — тъжно каза Зуа. После разпери крила така, че да закрие слънцето.

И произнесе дълга тътнеща фраза на драконов език.

5

Както е добре известно, пътниците във времето помнят най-вече гъдела.

Всъщност има много необичайни усещания — например имаш чувството, че краката ти се издължават до безкрайност, в устата ти се появява вкусът на всички ястия, които си ял напоследък, косата ти се изправя и от нея излитат сини и червени искри. Необичаен триумф и творчески екстаз обхващат душата на пътника — от само себе си се раждат велики стихове, остроумни шеги, изпреварващи времето си научни хипотези и изискани кулинарни рецепти.

Но гъделът! Гъделът е толкова силен, че от смях всичко се изпарява от главата…

Когато млечнобялата мъгла, която през целия път обгръща пътника във времето, се разсея, кикотещият се Трикс падна на земята.

— И животът — успя да каже през смях. — И сълзите! И любовта!

Тиана падна до него и смеейки се, извика:

— За което и да е естествено число няма естествени решения! Но полетата на книгата са твърде малки, за да се напише това!

Когато най-накрая спряха да се смеят, те се взряха един в друг.

— Какво се случи с нас? — попита Тиана.

— Стори ми се, че мога да съчинявам стихове — призна Трикс.

— А аз май измислих някаква смешна шега… — Тиана потърка челото си. — Дълготрайна една такава…

Трикс въздъхна:

— И това е добре. Но стихът беше толкова… красив. Нещо като „Аз помня мигът незабравим, когато ти се появи пред мен. Като мираж, като дух прекрасен…“

— Романтично — призна Тиана. — Но това изобщо не е стих… А къде сме, Трикс?

Трикс се огледа.

— Предполагам, някъде близо до школата „Дебнещата пепелянка“. Месец назад…

— Красиво е…

Мястото, на което се бяха озовали, изглеждаше наистина забележително. От едната им страна се простираше безкрайна жълта пустиня. Изгряващото слънце оцветяваше пясъка в нежнорозов цвят, а дюните лежаха, покрити с уморени сънливи вълни.

От другата страна се извисяваха остри черни скали. Обикновено скалите не устояват на пустинята — вятърът, носещ пясъчен прах, ги разяжда; дневната жега и нощният студ ги напукват — минава век, два и скалите се превръщат в пясък, ставайки част от пустинята.

Но тези черни скали оставаха остри и ръбати, сякаш омагьосани с могъща магия. На върха на най-стръмната, най-голямата, най-страшната скала имаше замък — изграден от изумруденозелен камък, увенчан с гордо извисяващи се ажурни кули и искрящи сребърни куполи.

— Школата за асасини „Дебнещата пепелянка“! — замрял от сладък ужас, прошепна Трикс. — Там живее учителят Абв — казват, че е по-възрастен от витаманта Авикейт и е на повече от хиляда години!

— Страхуваш ли се? — попита Тиана и взе ръката му.

— Малко — призна Трикс. — Но не забравяй, че ние сме условни дракони! И аз съм магьосник. Така че… така че…

С тъга си припомни, че във всички легенди и сказания асасините на Абв с лекота се справяха с най-могъщите магьосници и дори драконите признаваха, че ги е страх…

— Да вървим — реши Трикс. — Трябва да намерим пътя за нагоре.

Намериха пътя изненадващо бързо. Започваше в тясно дефиле, което прорязваше скалите, известно време вървеше по дъното му, а след това започваше да се изкачва в планината — на места по естествени склонове, а на места беше изсечен в черните скали. Пътят беше хубав, широк — по него спокойно можеха да се разминат два натоварени с багаж коня, ако, разбира се, някой кон изобщо стигнеше натоварен до тези скали и решеше да се изкачи в планината. На места пътят беше застлан с разпадащи се във времето тухли, някога слънчевожълти, а сега по-скоро тъмнооранжеви. Единственото, което го разваляше, беше изобилно израсналите между тухлите плевели.

Дали за да накарат пътника да се почувства по-добре, или за да го сплашат, но покрай пътя стояха наредени изкусно изваяни статуи. Имаше както мускулести голи мъже, готвещи се да хвърлят копие или тежък диск (Тиана леко се изчерви и започна да гледа встрани), така и красиви голи жени (тук вече се смути Трикс) — сресващи косите си, гледащи в огледало или пък правещи незнайно какво — защото с времето ръцете им бяха паднали. Имаше и много по-невинни скулптури, донякъде игриви — малко пикаещо момче, момиче с рибена опашка вместо крака, старец с рога на главата. След това се заредиха битови скулптури, от ежедневието: рибарка с гребло, момче, свирещо със свирка, замислен млад мъдрец с книга в ръце, ковач с чук на рамото…

— Мисля, че учителят Абв няма да е чак толкова страшен — каза Тиана. — Виждаш ли — той обича изкуството. А любовта към изкуството е присъща на добрите хора.

— А може това да са истински хора — мрачно предположи Трикс. — Които асасините са превърнали в скулптури с магия и отровни отвари.

Но Тиана не подкрепи мнението му.

— Какви ги приказваш! Ето там, виждаш ли, стоят наредени петима плешиви старци с шапки в ръце! И според теб асасините са омагьосали петима старци-близнаци, така ли? Ето там има още един като тях, но без шапката, и сочи с ръка към замъка!

Трикс беше принуден да се съгласи с нея. Това наистина бяха просто скулптури, макар и подбрани по неразбираем принцип.

Всички, които са се катерили по планините, знаят, че най-уморителното нещо не са стръмните склонове, а постоянният, почти незабележим наклон. Пътеката от жълти тухли беше точно това — на пръв поглед лека, но всъщност изсмукваща всички сили. Освен това горещият пустинен вятър духаше непрестанно, карайки човек все по-силно да иска да пие.

Представете си какво беше удивлението на Трикс, когато на половината път до замъка пътеката се разшири, превръщайки се в уютна площадка с прекрасна гледка към пустинята и дефилето. От страна на пропастта площадката беше преградена със солидни каменни перила, а в сянката на скалата от цели камъни бяха издълбани удобни, макар и твърди столове. И най-важното — там стоеше поредната статуя — момиче с кана, а от каната с леко ромолене се изливаше тънка, прозрачна струйка, оформяща малък басейн!

— Ура! — извика Тиана. — Колко са добрички тези асасини!

Трикс недоверчиво погледна към басейна. Ясно е, че за всеки можеш да кажеш каквото си искаш. В това число и за асасините. Но пък чак такава безгранична доброта…

Тиана вече се навеждаше над басейна и протягаше ръце към водата.

— Спри! — изкрещя Трикс и хвана принцесата за рамото. — Не пий! Не пипай! Не гълтай!

— Какво ти става? — изненада се Тиана. — Това е вода…

— Изчакай — твърдо каза Трикс. — Някак много подозрително е всичко.

Оглеждайки се, той забеляза на скалистия склон малко, невзрачно бяло цвете. Изправи се на пръсти и го откъсна.

— За мен ли е? — възхити се Тиана. — Еделвайс… цветето на безразсъдната любов!

За съжаление Трикс чу думите й твърде късно — вече пускайки цветето в басейна. За няколко мига нищо не се случи. После цветето пред очите им стана червено, след това черно и накрая се разпадна на прах. Трикс внимателно извади стъбълцето — от него се вдигаше пара.

— Ти уби цветето на нашата любов! — възмути се Тиана.

— Аз ти спасих живота! — извика Трикс. — Това беше отрова!

— Но цветето изгоря!

— Ти самата щеше да изгориш, ако беше гребнала вода! — продължи да негодува Трикс. — Какво общо има тук цветето?

Тиана се обърна и през сълзи каза:

— Защо всички мъже сте толкова безчувствени! Защо?

— Ами защото сме мъже! — сериозно се обиди Трикс. — И ни е вродено първо да помислим, а след това вече да се възхищаваме на цветята!

— Да вървим — сухо каза Тиана. — Не искам да оставам тук.

Трикс, обиден до дъното на душата си, последва Тиана. Беше сигурен, че й е спасил живота и заслужава… е, например, добра дума! Или дори пламенен поглед и възхитена усмивка! А то — ругаят го за това, че асасините са отровили не Тиана, а някакво си там цвете!

Ако Трикс беше малко по-възрастен и по-изкусен в отношенията си с нежния пол, щеше да разбере, че изобщо не трябва да се обижда. За мъжете, дори и не съвсем възрастните, съдържанието е много по-важно — да спасиш от отрова, да защитиш от злобен минотавър, да осигуриш прехрана. Колкото до жените — и порасналите, и не толкова, формата е много по-важна — да кажат красиви думи, да се поклонят грациозно, да се похвалят с нова рокля…

Впрочем, колкото и да е странно, да спасяваш, да защитаваш и да осигуряваш прехрана е също толкова необходимо.

Всъщност Трикс просто нямаше късмет. Принцеса Тиана, дали защото прекарваше много време в общуване с придворните, или заради това, че беше сираче, или поради авантюристичната жилка, наследена от известната й баба, лейди Кадив, имаше по-скоро мъжки ум, или в съответствие с нейната възраст — момчешки. Ако Трикс беше хванал пърхаща между скалите прекрасна цветна пеперуда и я беше хвърлил в отровния басейн — Тиана нямаше да пролее нито една сълза.

Но еделвайса!

Цветето на безразсъдната любов!

Твърде добре помнеше младата принцеса сантименталната хроника „Приключенията на Мерц Палийе, смелият оръженосец, надарен с много достойнства и недостатъци“. Не веднъж и два пъти беше препрочитала това познато на всяка можеща да чете жена произведение, разказващо за пламенната любов на смел млад оръженосец и очарователна кралска дъщеря. Към многобройните петна по старите страници — сълзите на благородните дами от три поколения Дилон — бяха добавени изрядно количество сълзи от Тиана. И особено много сълзи падаха по онези страници, където, ранен от отровна стрела, Мерц носи до леглото на умиращата от същата отрова принцеса еделвайс — цветето на безразсъдната любов, единственото средство, способно да победи отровата. „О, вземи това вълшебно цвете, принцесо! — задъхано прошепва умиращият оръженосец. — Глътни го и ще победиш смъртта!“ „Не, любими мой! — категорично му отговорила принцесата. — Изяж го сам, искам ти да останеш жив!“

Краят беше лош, всички умрели.

Всъщност, докато четеше, Тиана постоянно си задаваше неподобаващи на благородна дама мисли (на благородната дама, честно казано, мислите не са й особено необходими), като например: не можеше ли да разделят цветето на две части; наистина ли принцесата нямаше достатъчно слуги, които да й донесат от планините няколко еделвайса; каква ще е тази ужасна отрова, която се лекува с обикновено цвете; не е ли по-добре все пак да уважи молбата на влюбения юноша и да изяде лечебното цвете, дори и само за да умре той с чувство за изпълнен дълг, а не с внезапно закъснялото осъзнаване, че неговата любима е помпозна романтична глупачка.

Но такава беше силата на сантименталната история, че дори при целия си абсурд беше заседнала в душата на момичето от здраво по-здраво. И когато в ръката на Трикс тя видя точно този невзрачен еделвайс (след като прочете книгата, Тиана веднага поиска еделвайс и до вечерта й бяха домъкнали цяла купчина, така че много добре помнеше цветето), младото сърце възторжено трепна.

И тогава… Цветето на безразсъдната любов… В отровната вода!

Упорито катерещата се в планината Тиана изведнъж се замисли.

А дали тук няма някакъв пряк паралел между летописите и живота?

Красивият, но, честно казано, глуповат Мерц намери еделвайс — но така и не спаси своята любима от отровата. Далеч по-малко романтичният, но вече толкова познат, добър и славен Трикс използва същият този еделвайс много по-разумно — предотврати отравянето й!

Без да го знае, сега Тиана беше много по-близо до онази мъдрост, която някои жени осъзнават чак на преклонна възраст, а някои така и никога не разбират. А мъдростта е — прекрасен и великолепен е кавалерът, който, извеждайки ви на разходка по тъмни алеи и натъквайки се на опасни разбойници там, ги разпръсва всички в ожесточена битка. Но много по-прекрасен и по-великолепен е кавалерът, който ще ви изведе на разходка по светли алеи, няма да срещнете никакви разбойници там, затова пък ще ви почерпи с вкусен сладолед и ще проведе любезен разговор.

Дали не беше несправедлива и прекалено строга?

Тиана спря и погледна благосклонно към пъхтящия зад гърба й Трикс. А Трикс, нацупен и мърморещ нещо само с устни, крачеше след нея, като от време на време бдително поглеждаше към пропастта, към склоновете, към замъка отпред или към пътеката зад тях.

— Не ти се сърдя, Трикс — ласкаво каза Тиана.

За съжаление беше избрала неподходящ момент. Само преди минута Трикс щеше да възкликне: „Извинявай, че съсипах цветето!“ И само минута по-късно щеше великодушно да кимне и да каже: „Няма проблем, да забравим, предстои ни толкова много работа!“

Но точно в този момент Трикс се чувстваше обиден до дъното на душата си.

— За какво изобщо би могла да се сърдиш — изсумтя той. — За това, че остана жива ли?

В Тиана всичко се преобърна. Не така, не така отговаряше благородният оръженосец Мерц на любезните думи на своята възлюбена!

— Простете, херцог, избързах със словата си — сухо каза тя.

— Простете, принцесо, че бързах да ви спася от смъртта — с горчивина отговори Трикс.

Разбира се, след този диалог, изпълнен с уважение и разбиране към другия, те продължиха да крачат мълчаливо. Кой знае какви думи се въртяха на върховете на езиците им и какво щяха да си кажат, ако пътят беше продължил още малко.

Но, за щастие, следващият завой на пътеката ги изведе пред изумрудения замък, и по-точно — до бездънната пропаст пред замъка, над която се виждаше тънко крехко мостче.

Мостче без парапет.

— Ой — възкликна Тиана и неволно пристъпи по-близо до Трикс.

И самият Трикс мигновено забрави, че е обиден.

Разбира се, не е трудно да извървиш двадесет стъпки по тесен мост. Дори ако отдолу е пропаст.

Но ако мостът няма перила, тогава и най-смелият човек ще се изплаши от този кратък път!

— Трикс… аз там не стъпвам! — прошепна Тиана.

На Трикс, естествено, много му се искаше да отвърне: „Глупости, ето виж как се прави!“ Но и самият той се колебаеше.

— Бих могъл да измагьосам перила — каза той доста уверено. — Но най-вероятно това не е просто счупен мост, нали така? Това ще е като онзи басейн с отровната вода. Ако не си готов да търпиш жаждата и пиеш вода на непознато място, значи си нетърпелив и невнимателен, тоест не можеш да бъдеш асасин. А тук изпитанието е друго — ако се страхуваш от височината, тогава също не си готов за ученик на Абв… Да измагьосам перила ще е все едно не да премина изпитанието, а да го заобиколя, да заблудя учителя… не, не може така!

— А какво да правим? — попита Тиана.

— Да минем над пропаст по мост без перила не бива — започна да разсъждава на глас Трикс. — Да измагьосам перила — също не бива. Какво тогава остава?

— Какво? — попита Тиана и дори взе ръката му.

— Да премахнем пропастта! — храбро заяви Трикс.

— Как?

— С магия!

— Но нали не бива да правиш магия!

— Защо? — сви рамене Трикс. — Изпитанието е в това да минеш по мост без перила. И ние ще минем. А вместо пропаст… — той се замисли. — Вместо пропаст под моста ще има една такава плитка яма! В която изкусен художник ще е изрисувал бездънна пропаст, за да смути малодушните пътници!

— Ще можеш ли да го направиш? — възхити се Тиана.

— Е… вероятно — без излишна скромност каза Трикс. — Хайде да се приближим малко…

Те внимателно пристъпиха до ръба на пропастта. Погледнаха надолу.

— Ле-ле — каза само Тиана.

Пропастта в крайна сметка се оказа съвсем не бездънна. Това всъщност не беше пропаст — по-скоро ров, дълбок около половин човешки ръст, на чието дъно изкусен художник беше нарисувал бездънна пропаст.

Някога илюзията сигурно е била толкова силна, че дори да се приближиш до ръба на рова е било страшно. Но с течение на времето цветовете бяха избледнели, тук-там боята се беше олющила, по дъното на рова се беше разнесъл пясък, навсякъде се валяха парчета отлепила се от стените мазилка…

— Тиана, не ти ли се струва, че този замък е бил изоставен много-много отдавна? — притеснено попита Трикс. — Целият път е обрасъл с плевели, ровът е неподдържан…

— Но тогава кой ще ни помогне? — възкликна Тиана.

— Хайде да влезем в замъка — реши Трикс.

Те се хванаха за ръце и, като за всеки случай не поглеждаха надолу, минаха по моста без перила над рова с изрисуваната пропаст. Портите на замъка — високи, обковани с позеленяла от времето мед, мрачно се извисиха пред тях. На самата порта на кука висеше огромна бронзова камбана с откъртено чукче.

— Всичко е като в преданията — благоговейно прошепна Трикс. — Камбана без език… заключени порти…

Той вдигна чукчето от земята и няколко пъти удари по камбаната. Звукът, зародил се в стария бронз, беше глух и тъжен — сякаш камбаната оплакваше както дългия си живот, така и съдбата на онези, които са позвънили на нея.

— Приготви се да чакаш — каза Трикс. — Всички, стигнали до замъка на учителя Абв, биват подложени на унизителни изпитания. Принуждават ги да чакат с дни пред входа без храна и вода. От време на време ученици и майстори излизат от замъка, засипват ги с подигравки, бият им шамари, плюят ги.

— Не искам да плюят по мен! — възмути се Тиана.

— Това е част от изпитанията — въздъхна Трикс. Помисли и добави: — Ще се опитам да те прикрия, ако се случи. Сядай, ще трябва да чакаме…

Портите изскърцаха. По-точно — изскърца малката незабележима врата в портата. Тя се отвори и срещу тях предпазливо надникна мургав слаб мъж на средна възраст, облечен в дълъг халат и мазен тюрбан. Той учудено се вторачи в Трикс и Тиана. После попита:

— Кои сте вие?

— Аз съм Трикс Соийе, а това е Тиана Дилон — отвърна Трикс. — Дойдохме да се учим на майсторството на асасините в школата на великия учител Абв!

— Приемът приключи! — размаха ръце мъжът. — В редовния факултет няма места! Напишете писмена молба, приложете таксата за дистанционно обучение и всички необходими материали ще ви бъдат изпратени… Как изобщо стигнахте дотук? Имаме представителства в Дахриан, в големите градове на кралството, дори на Кристалните острови! Толкова ли беше трудно да се обърнете към Гилдията на убийците на място и да разберете реда?

— Не можем да учим дистанционно! — изстена Трикс. — Ние сме почетни дракони!

— Какво? — челюстта на човека увисна.

— Ние сме почетни дракони! — настоя Трикс. — По правото на древното споразумение изискваме обучение лично от великия учител Абв! Искаме да го видим! Незабавно!

Мъжът въздъхна, извади носна кърпа от джоба на халата и избърса потното си чело. Излезе при тях и се опита да заеме горда поза.

— Побойте се, търсачи на забранена мъдрост! — каза той. — Защото пред вас е учителят Абв, главата на школата за асасини „Дебнещата пепелянка“!

Трикс уплашено отстъпи назад, след което каза:

— Не сме си и помисляли, о, велики и древни учителю, че изглеждате толкова млад…

— О, да… — невъзмутимо отвърна учителят Абв. — Е, какво ще правим? Може би дистанционно обучение? Ще дам добра отстъпка на почетните дракони.

Трикс поклати глава.

— Дори съм готов да ви приема за безплатно обучение! — с надежда каза Абв. — От уважение към драконите.

— Не, учителю — отвърна Трикс. — Трябва да изучим висшето майсторство, при това много бързо. За да победим Прозрачния бог.

Учителят Абв отново избърса чело, след което безнадеждно махна с ръка:

— Ами тогава… влезте, момчета…

— Аз съм момиче, а не момче — поправи го Тиана.

— Момиче? — учителят Абв опули очи и с неприкрито любопитство погледна Тиана. — А аз си помислих, че щом си с такива дрехи… значи си момиче?

— Не обучавате ли момичета? — възмути се Тиана.

— А, не, обучаваме… — въздъхна Абв. — Просто отдавна не сме имали ученички… Така… това означава, че трябва да отворим втора съблекалня и баня, също така ще си освободена четири дни месечно от спортни занимания…

Той внезапно се смути и започна отчаяно да бърше зачервеното си лице.

— Учителю Абв — попита подозрително Трикс, — а ученици имате ли? Имам предвид — на редовно обучение?

— Имам — не много радостно отвърна Абв. Сведе поглед и едва чуто добави: — Ученик… един. Хайде, влизайте, че ще навее пясък…

— Значи няма да ни измъчвате с дълго чакане пред портата? — уточни Трикс.

— Не… — тъжно отговори Абв. — Всъщност вие ще ме измъчвате с дълги тренировки.

Зад портите на замъка се оказа доста уютно. Ако при вида на боклука в рова и лющещите се стени Трикс беше обзет от съмнения дали прославената школа на асасините отдавна не е изоставена, то зад стените на замъка всичко изглеждаше много добре поддържано.

Пътят от гладко прилепнали и излъскани от годините зеленикави камъни беше чисто пометен. В красиви бели вази растяха ярки бели цветя, а над тях пърхаха мънички цветни птички. От фонтаните бликаше вода — и съдейки по плуващите в нея риби явно не беше отровна.

— Каква красота! — възхитено възкликна Тиана.

— Да не си мислехте, че щом сме най-изкусните убийци в света, то при нас ще е мрачно и унило? — с гордост в гласа попита Абв. — Школата разполага с великолепна библиотека, най-добрите градини на юг от Дахриан, най-голямата колекция от картини в света, великолепна селекция от статуи… в замъка вече няма място за тях и ги поставяме покрай пътеката.

— Това е огромен труд, да се поддържа всичко това! — делово сбърчи чело Тиана. — Сигурно имате много слуги?

Трикс веднага разбра какво притеснява Тиана. Ами ако се окаже, че метенето на двора, бърсането на праха от статуите и грижите за цветята е задължение на самите ученици?

— За щастие това не е необходимо — успокои я Абв. — Върху замъка са хвърлени могъщи древни заклинания за почистване и подреждане. Преди петстотин години школата похарчи много пари, за да плати на най-добрите магьосници.

На Трикс веднага стана ясно защо преди петстотин години, ако се вярва на книгите на Лапад, изкуството на битовата магия изведнъж рязко избледняло. Ама разбира се, ако всички най-добри заклинания вече са били произнесени и хвърлени върху двореца на асасините — можеш колкото си искаш да омагьосваш мръсните съдове, така или иначе ще трябва сам да си ги миеш!

— Къде сега да ви определя… — размишляваше междувременно на глас учителят. — В нашата школа има три факултета — на Смелите и Храбрите, на Старателните и Упоритите, на Веселите и Находчивите. Някога имаше и факултет на Подлите и Завистливите, но никой не искаше да отиде там и факултетът беше закрит…

— А как определяте кой за кой факултет е? — полюбопитства Трикс, докато минаваха през двора.

— Когато тук имаше много ученици — с лека тъга каза Абв, — правехме пищна церемония. Слагахме на главата на кандидата вълшебна чалма, а тя му прошепваше нещо. Каквото й скимне, честно казано. Но сега нямам желание да правя всичко по пълната програма, а и чалмата сигурно молците са я изяли…

— Молците не ядат вълшебни вещи! — блесна със знания Трикс.

— Тук не става дума за обикновени молци, а за магически! Те се хранят само с вълшебни вещи. Летящи килимчета, плащове-невидимки… — учителят Абв отвори вратата и с жест ги покани към вътрешните покои. Тук също беше чисто и красиво — навсякъде висяха картини, килими лежаха върху мраморни и мозаечни подове, кристални полилеи искряха под изкусно боядисания таван.

— Имате всичко това? — възхити се Трикс.

— Във всеки случай имахме. Докато молците не ги докопаха. Разбирате ли, момчета…

— Аз не съм момче! — отново се възмути Тиана, но Абв сякаш не я чу.

— … ние, асасините, сме много богати. Имаме толкова много пари, че започнахме да купуваме всякакви украшения, произведения на изкуството, ценности… Между другото, нашата школа тайно притежава Кралския университет за допълнителни знания и дахрианската Академия за изкуства и занаяти!

— Защо?

— Как защо? За да има какво да купуваме! За да се множи количеството красота в света!

Трикс не намери какво да отговори.

— И така, къде да ви назнача? — спирайки, попита Абв.

— Във факултета на Смелите и Храбрите! — твърдо каза Трикс.

— Не мога, там няма декан — сви рамене Абв.

— Тогава в Усърдните и Упоритите — предложи Тиана.

Абв се смути:

— Разбирате ли, момчета…

Тиана въздъхна, но реши да не спори.

— Преди около двадесет години жилищната кула на факултета на Старателните и Упоритите се срути. Тя беше много добре построена, тази кула. Но с пълно пренебрежение към законите на физиката. Така че… Като цяло, ако ви запиша в този факултет, ще трябва да живеете в руини. Защото според правилата на школата всички ученици са длъжни да живеят в специално определените им кули!

— Тогава остава… — започна Трикс.

— Точно така! — грейна Абв. — Ще ви запиша във факултета на Веселите и Находчивите!

— Това ще повлияе ли по някакъв начин на обучението? — подозрително попита Трикс.

— Ни най-малко. Ще минете обучения по тревоядство — за да можете да оцелеете, хранейки се само със стиска мръсна трева, по приготвяне на отвари — за да можете да приготвяте отрова от всякакви вещества, включително мляко, мед и чиста вода, по защита от добрите изкуства — така че нравоучителните книги и умилителните картинки да не отслабят вашия боен дух, по порицание — за да можете да си представите всеки враг като гнусен негодник и да не го щадите в битка, по астрономия — за да намирате пътя по звездите, по ексглумация — за да можете при нужда да се подиграете с тялото на победения враг…

— Пфу! — възкликна Тиана.

— Тренировките се провеждат на манекени — успокои я Абв. — Е, има и още много други неща… майсторско владеене на метла, например.

Трикс и Тиана се спогледаха.

— Метла? — вдигна вежди Трикс. — Вълшебна ли?

— Метла? — включи се и Тиана. — Това защо, да не би да е за смиряване на духа и възпитаване на търпеливост?

— Разбира се, че не! — възмути се Абв. — Метлата е едно от най-смъртоносните оръжия. В ръцете на опитен асасин метлата е способна на чудеса.

Той така се въодушеви, че започна енергично да маха с ръце.

— Ето така… с клонките в лицето! Избождаме очите, а в същото време жертвата вдишва праха и мръсотията от нея! Обръщаме… замах… и с дръжката по главата! Полузавъртане… и края на дръжката забиваме в корема!

— Мислех — плахо се обади Трикс, — че ще ни учите как да използваме кинжали, мечове, здрави пръчки, свързани помежду си с желязна верига, как да мятаме малки остри парченца желязо…

— Ха! — възмути се Абв. — Какви глупости! Майсторството на асасина е не в това да се сражава с предмети, предназначени за битка. Майсторството е в това да превърнеш всяка безобидна вещ в страховито оръжие. Само тогава вие винаги ще бъдете без оръжие — и в същото време въоръжени! Никой няма да заподозре във вас ужасни убийци, когато се разхлаждате с книжно ветрило или си чистите ухото с пръчица, омотана с малко памук. А това са невероятно смъртоносни предмети!

— Да, разбрах — съгласи се Трикс. — В това има смисъл, наистина!

— Разбира се, че има! — кимна Абв. — Знаете ли, добре е, че дойдохте! Усещам известно въодушевление.

С небрежен жест той им посочи врата, украсена с тайнствен символ от блестящо злато: два кръгли диска над отворена нагоре дъга.

— Символът на вашия факултет — обясни Абв. — Вървете, момчета, оправете се и си починете. В седем часа вечерта ще ви чакам в аудитория номер едно. Ще учим тревоядство и отвари. Носете си котлета… е, и някаква трева там или нещо подобно!

— А къде е тази първа аудитория? И откъде да вземем котлета? — осмели се да попита Тиана.

— Ама вие наистина сте като малки деца! — възмути се Абв. — Намерете си! Тук има всичко. И… и ти се облечи по-прилично, момче! Що за гащи си навлякъл? Как може бъдещ свиреп асасин да ходи в прозрачни шалвари?

Трикс и Тиана се спогледаха и още дълго гледаха след оттеглилия се Абв.

— Странен е някак — въздъхна Тиана. — Нали?

— Ами… главното е да ни учи добре… — промърмори Трикс.

Зад вратата с тайнствения символ имаше спираловидно стълбище. Широко, с ниски удобни стъпала, но явно много дълго. Трикс въздъхна и те започнаха да се изкачват.

Но колкото и да е странно, стъпалата сякаш сами пробягваха под краката им и не мина и минута, и те се озоваха на самия връх на кулата.

— Магия — със завист каза Трикс. — Днес такова нещо вече не може да се измагьоса…

Стълбището ги отведе до просторна кръгла зала, оформена с достойна за уважение скромност — обикновен тъмен килим на пода, големи меки възглавници вместо кресла, сдържани черно-бели рисунки и гравюри по стените. В широките прозорци блъскаше вятър, два бяха отворени и приятното течение освежаваше помещението.

Още две малки спираловидни стълбища водеха нагоре от стаята. Над едното висеше картина, изобразяваща момиче с ветрило в ръце, над другото — портрет на момче с метла.

— Спалните на учениците — досети се Трикс. — За момичета и за момчета.

— Е, тогава ще отида да се оправя — реши Тиана и тръгна към своето стълбище. Трикс въздъхна и се отправи към своето.

Спалнята му хареса. Заемаше два етажа, на всеки от тях имаше по десет легла — някога в „Дебнещата пепелянка“ е имало много млади асасини. Едното легло на първия етаж на спалнята беше използвано, очевидно беше на същия този единствен ученик, затова Трикс реши да се настани на второто. На всеки етаж имаше и тоалетна, стърчаща навън от стената и много подходящо висеше над бездънната пропаст (малко страховито, но много практично и хигиенично, най-малкото, когато няма силен вятър), и баня с голяма порцеланова вана. Водата идваше от дебела оловна тръба и беше топла и чиста. Трикс за миг се замисли дали тук не е замесена магия или водата се издига до покрива от силата на вятъра и там се нагрява от слънцето. Реши, че не си струва да фантазира прекалено много и вероятно става дума за магия.

В шкафа до ваната Трикс намери куп пухкави кърпи, флакони с ароматни масла и вкаменен от времето сапун.

Изкушението беше твърде голямо.

Болшинството хора с благороден произход изпитват разбираемо предубеждение към миенето. Разбира се, човек трябва да се измие при раждането си, за да може, влизайки в нашия свят, с пълна сила да осъзнае изпитанията, които го очакват. Непременно трябва да се измие и покойника — в края на краищата измиването вече не може да му навреди. Почти всички авторитети са съгласни, че трябва да има измиване и преди сватбата — както за булката, така и за младоженеца. Първо, нека започвайки съвместния си живот, се разгледат един друг както трябва — нерядко е имало случаи, когато зад здравословната руменина и загар на жениха се крие бледа немощ, или пък добре измитата булка внезапно започва да прилича на жителка на Самаршан, а не на изнежена северна аристократка. Второ, едно неочаквано изпитание — например миенето, много добре се справя с разбираемото вълнение на младите хора преди сватбата. Трето, всички си спомнят онзи скандален случай, когато на пръста на добре измитият провинциален барон Дун Гуан намериха брачна халка — непочтеният барон вече бил женен, но заради зестрата смятал да се ожени повторно — подвела го разсеяността му. А освен това има и лекари, които вярват, че техните пациенти по време на боледуване и след като оздравеят трябва да ги бършат с гъба, напоена с вода и ароматен оцет. Впрочем, какво друго да очакваш от лекари? Някои от тях, например, лекуват болните от треска с плесенясал хляб, а други не препоръчват на дамите в особено положение да се подкрепят с вино!

Преди да осъждате такава неприязън към водата, трябва да разберете няколко неща. Ако за пиене и готвене по правило се използва вода от кладенци и извори, то за миене обикновено се счита подходяща речната. А когато малко по-нагоре по реката току-що е минало стадо овце и овчарят е измил коня си, когато цялата улична канализация на града, в пълно съответствие със законите на природата, тече от горе на долу към същата тази река, когато традиционният метод за погребване на умряло куче или котка е просто да ги хвърлиш в реката…

Затова наистина е трудно да разбереш кое е повече при къпането — ползите или вредите.

А настинките?

Благородният човек трябва да живее в замък или поне в голяма къща. И ако си придобил лошия навик често да се миеш, то рано или късно така ще се разболееш, че няма да ти помогнат нито плесенясалият хляб и върбовата кора на лекаря, нито целебните заклинания на местния маг…

Разбира се, северните варвари са известни със своя див обичай да се затварят в малка дървена къща, там да се събличат голи, да поливат с вода нагорещени камъни, да се смеят и да пеят песни, седнали в облак пара, а после да се налагат един друг с пресни клонки, да се обливат с ледена вода и дори, според слуховете, да се търкалят голи в снега!

Разбира се, жителите на Самаршан, благоговеещи пред водата, имат подобен обичай — в голяма каменна сграда с прозорци на тавана лежат върху топли мраморни легла, а след това се потапят в басейни с топла или студена вода.

Но в цивилизованото кралство благородният човек беше напълно доволен от две къпания — ако е здрав и неженен, три — ако е здрав и женен, и малко повече, ако е в лошо здраве и е попаднал на много злобен лекар. За всичко останало съществуваха: дъждове; речни бродове; излята върху главата в късен час кофа с помия (често помията на нисшите слоеве от населението беше по-чиста от човек с висок произход); както и множеството ароматни масла и мазила, съставящи значителна част от доходите на алхимиците.

Въпреки това Трикс беше все още много млад и не се беше отървал от свойствения за децата странен навик да скачат в речната вода просто така, без никаква нужда. Освен това неговият учител Радион Лапад се миеше в голям леген всеки месец, че дори и по-често. Той препоръчваше на Трикс да следва примера му, а също така искаше от него всяка сутрин да мие ръцете и лицето си — така че в известен смисъл юношата беше подготвен за водни процедури.

И Трикс не можа да устои. Отвори крана и напълни ваната с топла вода…

В седем без четвърт (някъде по кулите на школата на асасините часовниците мелодично отброяваха времето) Трикс и Тиана се срещнаха в общата зала на факултета на Веселите и Находчивите. Бяха облечени в черни панталони, пристегнати с елегантни бели колани и в свободни черни ризи (в спалните намериха множество дрехи от всякакви размери), изглеждаха необичайно светлокожи и се държаха някак смутено.

— Интересно, всичко тук е много добре устроено — пръв наруши мълчанието Трикс. — Съвсем по друг начин си представях всичко.

Тиана кимна.

— А намери ли котле?

— Горе само под леглата открих гърнета — призна Трикс. — Но не искам да вземам от тях. Хайде да потърсим долу?

Слязоха и без проблем намериха нужните за занятията котлета — пространствата в замъка така изобилстваха от най-различни неща, че проблемът беше не да намериш, а да си подбереш. Трикс се сдоби с обикновено стоманено котле, а Тиана си избра сребърно, и съдейки по размера — по-скоро принадлежало на алхимик, отколкото на готвач. В търсене на трева те излязоха в градината на двореца — там Трикс набра първите попаднали му пред очите цветя (това бяха невенчета), а Тиана, подходила по-внимателно към въпроса, спря избора си на листата на благородната лавра и венчелистчетата на магнолията.

Остана последният въпрос — къде се намира първа аудитория? Тогава обаче Тиана забеляза лек дим, идващ от стената на донжона.

— Щом има дим, значи има и огнище — предположи тя. — А щом има огнище, то точно там трябва да отидем с котлетата.

Вътрешният мост, водещ към масивната кръгла кула, беше спуснат. Размахвайки котлетата, Трикс и Тиана влязоха в сърцето на замъка — и веднага разбраха, че не грешат. Аудиторията заемаше целия първи етаж на донжона. Пет реда пейки се издигаха към стените, оформяйки подкова около кръгла катедра, на която вече стоеше учителят Абв, развълнуван и тържествен. Учителят беше сменил всекидневният си халат и тюрбан с мрачна черна мантия и кръгла черна шапчица, а на талията имаше скромен черен колан. Точно в момента, когато влязоха новите ученици, часовниците отбелязаха седем.

— Дойдохте навреме — кимна Абв. — Това е добре, защото точността е учтивостта на асасина. Седнете до ученика Дерик.

Чувайки добре познатото име, Трикс трепна и се обърна.

И откри, че от първия ред пейки срещу него, зяпнал с уста, го гледа неговият братовчед, предателят и синът на предателя, бившият наследник на съхерцог Сатор Гриз — Дерик Гриз!

Изглеждаше загорял и изморен, макар и не толкова, колкото месец по-късно, когато Трикс го срещна в Дахриан.

— Ти! — възкликна Трикс.

— Не, ти! — възмути се Дерик.

— Как попадна тук? — възмути се Трикс.

— А ти защо си тук? — изстена Дерик.

— Защо ме преследваш? — гневно попита Трикс.

— Ти ще ме оставиш ли някога на мира? — процеди през зъби Дерик.

Настъпи зловеща тишина. Момчетата се измерваха един друг с ненавистни погледи.

— Значи това е Дерик Гриз, синът на предателя Сатор Гриз! — съобрази най-накрая Тиана, която беше виждала Дерик само веднъж, в двореца на крал Маркел. — Привет!

Колкото възмутен и гневен да беше Дерик, той не беше забравил докрай правилата на добрия тон. Затова бързо се изправи и учтиво се поклони:

— Радвам се да ви видя, ваша светлост, принцеса Тиана…

Отново настана мъртва тишина.

— Значи се познавате? — възхити се учителят Абв. — Познавали сте се в предишния си живот, преди да постъпите в школата на асасините? И се мразите до смърт?

Глуха, тягостна, мрачна тишина се възцари в аудиторията.

— Това е прекрасно! — учителят Абв вдигна ръце към тавана. — Всичко е като в добрите стари времена! Точно като в годините на разцвет на „Дебнещата пепелянка“! Ученици, свързани с дългогодишна омраза и жадуващи отмъщение! Опити за убийство иззад ъгъла! Скандали, интриги, разследвания! Отрова, поръсена в леглото от врага! Ученици, прокрадващи се нощем по коридорите под мантии-невидимки! Блясък на кинжали под тихото блещукане на звездите! Проскърцване на дъски и предсмъртни стонове! О, колко ни провървя! Нищо не подпомага така учебния процес, както очакването на неминуемата смърт! Нищо не осигурява такова желание за знания, както кръвен враг, който приготвя отровни отвари до теб!

И отново ужасяваща тишина се опита да запълни аудиторията — но вече не можеше да стане по-зловеща. За щастие в този момент се хлопна врата и в аудиторията влезе нов човек.

— Декан Еам! — радостно възкликна учителят Абв. — Искам да ви представя още две момчета, постъпили във вашия факултет!

Тиана въздъхна.

— Две момчета? — влезлият се намръщи. — Не искам да ви смущавам… впрочем, в дадения случай няма никакво значение…

Трикс и Тиана се взряха в новодошлия.

Той беше още съвсем млад — нямаше и двадесет, но в него се усещаше нещо древно и отблъскващо. Лицето на декана можеше да се нарече аристократично и дори изтънчено, но в него се забелязваше също така нещо студено, нещо плашещо, змийско. Това усещане беше подсилено от дрехите, ушити от оранжева люспеста кожа. Сред черните костюми на учениците и черната мантия на учителя Абв той изглеждаше като ярко огнено петно. С немигащ мрачен поглед декан Еам огледа новите студенти, след което каза:

— Младият херцог Трикс Соийе. Прекрасно. Младата принцеса Тиана Дилон. Възхитително. Аз съм деканът на факултета на Веселите и Находчивите, майсторът по отвари и тревоядство Еам. И ще се постарая вашето обучение в „Дебнещата пепелянка“ да не ви изглежда бързо и лесно!

— Но какво говорите, декан, какво говорите… — смутено каза Абв. — Трябва да сте по-мек с тях. Деца са все пак. За първи път от половин век имаме цели трима ученика…

— Не за дълго, надявам се — през зъби процеди Еам.

— Простете, учителю. Простете, декан — любезно каза Трикс. — Но не бихте ли обяснили защо има толкова малко ученици в школата?

Деканът и учителят се спогледаха.

— Аз ще отговоря — каза Абв. — В края на краищата момчетата имат право да знаят, нали? Чували ли сте за нашата славна история?

— О, да — каза Трикс, временно преставайки да обръща внимание на Дерик. — Всеки знае историята на великия учител Абв и неговата школа за асасини!

— Ами урока? — възмути се Еам.

Но Абв не го слушаше:

— Нека ви бъде известно — започна той, — че в продължение на повече от хиляда години школата „Дебнещата пепелянка“ произвеждаше най-добрите асасини в света. За огромни пари те убиваха крале по искане на султани и султани по поръчка на крале. В сърцето на асасина няма и никога не е имало ненавист към хората — само любов!

— Любов? — изуми се Тиана.

— Любов към парите — смутено поясни Абв. — По-точно любов към красотата: картини, статуи, книги, цветя, скъпоценни камъни, редки метали… Кой е виновен, че красотата струва пари?

Трикс сви рамене.

— И ние си живеехме прекрасно, изпълнявайки с тъга в сърцето поръчките на властници и слуги на властници, а в някои случаи — просто на богати търговци и занаятчии. Годините минаваха, поръчките не секваха, но на нас, асасините, ни ставаше все по-обидно и по-обидно да прахосваме талантите си за убийства, като в същото време се излагаме на доста голям риск. И преди около сто години се случи събитие, което промени цялата ни школа. Една благородна особа… няма да назоваваме името й, пожела да овладее умението на асасините. Но да се обучава в школата негово велич… особата не искаше. И дори от наставници се отказа. Като човек силен и съобразителен кра… благородната личност пожела да се учи от учебници. Отначало отказахме… но ни предложиха толкова много злато, че за тези пари можеха да бъдат убити двама или трима крале. Поумувахме. След това въз основа на лекционния курс и студентски конспекти съставихме ръководство „Как да станеш асасин, без да ставаш от трона“. И го изпратихме на клиента. Асасин, честно казано, той така и не стана, но по някаква причина все пак остана доволен. Изминаха няколко месеца и очевидно чувайки за този случай, към нас се обърна друг благороден господин. Този път не се колебахме толкова дълго, а освен това вече имахме копия на всички ръкописи, подготвени за Мар… за нашия пръв дистанционен студент. Скоро заявки започнаха да пристигат всеки ден. Прекъснахме обучението на най-малко талантливите ни студенти и ги сложихме да преписват ръкописи. Скоро почти всички благородни особи получиха нашето ръководство, но тогава към нас започнаха да се обръщат богати търговци и водачи на гилдии. Плащаха, разбира се, по-малко, но затова пък бяха много!

— Мисля, че разбирам какво се е случило — озадачено каза Трикс. — Но нима тези, които са получили вашите ръководства, не са се опитали сами да ги препишат и да ги препродадат?

— О, за това взехме мерки! — оживи се Абв. — Основахме свои представителства във всички големи градове, внимателно наблюдавахме пазара и строго наказвахме всички, които се опитваха да се намесят в честния ни бизнес. За тази цел се наложи да отзовем от школата почти всички студенти… И някъде преди около половин век школата „Дебнещата пепелянка“ малко… ъ-ъ… опустя. Всъщност, търговията с ръководства и да провеждаш дистанционно обучение се оказаха много по-изгодни и много по-малко опасни от предишната ни дейност.

— Сигурно тук ви е било много самотно, учителю Абв? — попита Тиана. — Стотици, хиляди години начело на школата — и изведнъж тя опустява…

— Ами… — учителят Абв се поколеба. — Честно казано, аз съм начело на школата от около тридесет години. Предишният учител Абв ме купи от пазара за роби като невръстно хлапе и ме доведе в школата. Той ме научи на всичко, което знаеше и умееше, а когато умря аз станах учителя Абв…

— Значи учителят Абв е длъжност? — възкликна Трикс.

— Значи изобщо не сте на хиляда години? — изстена от пейката Дерик.

— Не, разбира се! — възмути се Абв. — Ние да не сме витаманти, че да живеем вечно! А и може ли да си представите, че човек ще носи доброволно такова странно име — Абв?

Трикс ужасно се натъжи. Дерик покри лицето си с ръце.

— Аз усърдно носех бремето на моята длъжност в продължение на четвърт век — продължи Абв. — Но каква беше радостта ми, когато преди пет години в школата дойде младият Еам…

— Между другото, и това е едно име… — промърмори Тиана.

— Само за година той премина целия курс на обучение за асасин и го назначих за декан на факултета — каза Абв. — Но ние, разбира се, нямахме ученици. За съжаление, славата на нашата школа върви заедно с доста плашеща репутация и учениците предпочитат да учат дистанционно… Но сега имаме вас! Заедно ще възродим бившата слава на „Дебнещата пепелянка“ и ще възстановим всичките три, какво ти три — всичките четири факултета! Вече направо виждам как тези просторни коридори и аудитории се изпълват с весела детска глъчка и предсмъртни писъци, как отново въвеждаме наказателни и стимулиращи пръчки, спортни игри с бодлива топка и елиминационни състезания, как пълним менажерията с мантикори и грифони, разширяваме гробището…

В очите на Абв блестеше истинско щастие. Той извади малка черна кърпичка, шумно издуха носа си и срамежливо избърса сълзите в очите си.

— Приключихте ли? — с леден глас попита декан Еам.

— О, да — смутено каза Абв. — Отстъпвам ви мястото, декан!

Той слезе от катедрата и, все още бършейки сълзите от радост, се отправи към изхода. А декан Еам зае неговото място и се взря в Трикс и Тиана с немигащите си очи.

— Седнете, ученици — каза той. — Ще пристъпим към най-важното нещо, което един асасин трябва да знае — приготвянето на отвари.

— Ами тревоядството? — обади се Дерик, като извади от джоба си стиска трева.

— Каквото си сварите, това ще ядете — каза Еам. Небрежно махна с ръка и пред предната пейка се появиха три масички, на всяка от които имаше мангал с тлеещ огън и кана с вода. — Поставете вашите котлета над огъня. Налейте малко вода в тях…

— Вие сте могъщ магьосник! — объркано каза Трикс. — Как така, нали сте асасин!

— Сякаш ти, момче, не си магьосник, който иска да стане асасин! — насмешливо каза Еам. — Така, разговорите приключиха. Пристъпваме към работа!

Подчинявайки се на жеста му, всички седнаха до Дерик.

Обучението в школата на асасините започна.