Неспокойкото

1

Трикс се събуди посред нощ от траурния вой на защитното заклинание. Скочи от леглото, щракна с пръсти, за да изключи алармата, и произнесе старото като света, но кой знае защо винаги работещо заклинание:

— Да бъде светлина!

Горната спалня на факултета на Веселите и Находчивите се озари с бледо розово-бяло сияние, сякаш зората беше настъпила няколко часа по-рано от обичайното.

Всичко беше точно както Трикс очакваше. На прага на спалнята беше застинал Дерик, бос и в черна нощница, прекрачващ с левия крак над прага и протегнал дясната си ръка напред — заклинанието го беше хванало и не му позволяваше да довърши крачката си. В ръката си стискаше бойна метла БФГ-2000 — здрава бамбукова пръчка, подсилена с пластини от смокиново дърво и оборудвана с две хиляди остри гъвкави стръка хибискус. Самият Трикс вече доста добре беше усвоил изкуството на бой с метли, но братовчед му впечатляваше с уменията си не само учителя Абв, но и студения, невъзмутим Еам. В лявата си ръка Дерик здраво стискаше тиган — като цяло боят с кухненски прибори не беше задължителен, но синът на съхерцог Гриз беше готов да тренира от сутрин до вечер, само и само да изпревари Трикс.

— Мислех, че ще опиташ по-рано — каза Трикс, разглеждайки зачервеното от напъване и обида лице на Дерик. Защитното заклинание беше просто, всеки маг би го разрушил с две контразаклинания, а възрастен рицар щеше да го преодолее със сила. Но Дерик не беше нито маг, нито силен възрастен мъж, и здраво се беше хванал. — А ти цяла седмица чака.

— Реших да приспя бдителността ти — измърмори Дерик. — Спомняш ли си, когато бяхме на десет години? Дружих с тебе цели два дни, преди да те бутна в езерцето при двореца.

— Спомням си — усмихна се Трикс от нахлулите спомени. — А после аз два месеца не ти говорих.

— Аз и не исках да говоря с теб — изсумтя Дерик. Опита се да размърда ръка и безнадеждно попита: — Може ли да махнеш магията си?

— Не бързай — отказа Трикс, — нека първо да поговорим…

Той придърпа един стол по-близо до вратата и седна пред Дерик. Погледна метлата, после тигана и попита:

— А ти какво смяташе да правиш? Да ме намушкаш с метлата или да ме цапнеш с тигана?

— Първо да те цапна, а после да те намушкам — кръвожадно отвърна Дерик. — Един удар — две хиляди дупчици!

— Нямаш късмет, че съм маг — каза Трикс.

— Така си е — Дерик отново се размърда и накрая се отпусна в невидимата паяжина. — Казвах на татко, че трябва да те екзекутира. А той: „Не, нека те стимулира кръвен враг, ще те държи нащрек…“ Пфу! И сега седим в този гаден Самаршан…

— Баща ти ли те изпрати тук? — попита Трикс.

— Сам дойдох — мрачно отговори Дерик. — Баща ми беше против. Той смята, че трябва да изчакаме пристигането на витамантите и заедно с тях да измислим нещо. Но аз от дете мечтая да стана асасин. Откраднах пръстена на баща си, продадох го, купих си камила, сушени фурми, мях с вода… Наех водач. И дойдох тук.

— За да станеш асасин, да се върнеш в кралството и да ме убиеш? — попита Трикс.

— И теб, и родителите ти, и феята ти! — храбро призна Дерик. — И крал Маркел също!

— Дерик, защо толкова мразиш нашето семейство? — тъжно попита Трикс. — Ние с теб сме братовчеди… е, не по кръв, а по положение. Нашите предци са живели заедно толкова много векове!

— Аз ли те ненавиждам? — възмути се Дерик. — Всъщност вие, Соийе, ненавиждате нас, Гриз!

— Не е вярно! — избухна Трикс. — Твоят баща организира метеж, а моите родители… — той се поколеба, осъзнавайки, че Дерик няма да повярва на истината, — … ги хвърли в тъмница и искаше да ги убие. А мен ме прогони от дома. И заяви пред всички, че метежникът е татко!

— А какво друго му оставаше на баща ми? — Дерик толкова се ядоса, че дори успя малко да се придвижи напред. — Твоите родители нищичко не правеха! Баща ти му дай само на лов и приеми да ходи, да организира балове, да посреща менестрели. Веднъж седмично приема по десетина просители, отговаря любезно на всички — и е свободен. А баща ми носи цялото херцогство на гърба си. Кой язди до гората да се оправя с елфите? Моят баща! Кой свързва двата края на бюджета? Моята майка! Ако трябва да повишим данъците — „Гриз, ти излез пред хората, знаеш как да поднасяш лоши новини!“ А ако трябва да се организира празник и да изнесем бъчви с вино на площада — баща ти първи тича! Моите родители всички ги ругаят и проклинат… „Алчните Гриз пак смучат кръвта на народа…“ А твоите — любимци на всички! Започна епидемията от холера, трябваше да се забрани на тъкачите да изнасят платно… майка ти идва и казва на моята — „Скъпа, кажи им го сама, аз не мога да гледам в страдащите очи на тези бедни честни труженици!“ Сякаш на моята майка й е приятно да се обяснява на гилдията на тъкачите! Но ако ще се раздават помощи на гладуващи семейства — майка ти първа с черпака застава! А и как разлива… половината извън купата, в началото изгребва всички мръвки и когато от супата остане само рядка чорбица — веднага дава черпака на майка ми! Само войниците ни обичаха, татко винаги се е отнасял добре с тях…

Зяпнал, Трикс слушаше тази гореща и явно искрена реч на Дерик. Досега никога не му беше хрумвало, че родителите му, които никога на никого нищо лошо не бяха направили, жалееха просяците и покровителстваха вдовиците и сираците, в нещо не са прави. А от думите на Дерик изглеждаше…

Недобре изглеждаше.

Оказваше се, че родителите на Трикс просто са прехвърляли всички неприятни управленчески задължения върху родителите на Дерик — да повишават данъци, да потушават бунтове, да екзекутират престъпници и да се мъчат да закърпят бюджета. А за себе си са оставяли най-приятните неща — да раздават милостиня, да проявяват милосърдие, да помилват разкаялите се и да покровителстват изкуствата.

А това — юношата със срам трябваше да признае, че Дерик е прав — беше нечестно!

Но Трикс не можеше да не защити честта на семейството си. Затова твърдо отговори:

— Е, може и да е така! Ако моите родители по характер са по-меки и по-добри, тогава е правилно да отстъпват всички сурови решения на твоите. Когато на бой тръгнат маг и рицар, те също вършат различни неща — магът прави заклинания, а рицарят размахва меч! И никой не се сърди на другия! Ако е имало проблеми — не биха ли могли да ги решат по пътя на мирни разговори? Защо веднага организирате преврат?

— Как така — веднага? — от възмущение на Дерик му избиха сълзи в очите и това още повече смути Трикс. — Татко дълги години спори с баща ти. Казваше — не се прави така, не бива съуправителите да се държат така! А твоят само махваше с ръка. И тук… тук татко не издържа. И тогава витамантите му предложиха съюз…

— Витамантите — те винаги усещат слабостите — кимна Трикс. — А аз? Мен защо ме мразиш? Как съм те обидил?

— Не разбираш ли? — удиви се Дерик. — Ти си умен, изчел си всички книги в замъка. Моите родители винаги те даваха за пример: „Виж какъв умен братовчед имаш, не че ти си глупав, но само да стреляш с лък и да размахваш меч можеш…“ Ще нарисувам рисунка, ще изтичам при мама да се похваля, а тя я поглежда и казва: „Мазало някакво. Братовчед ти такава ябълка нарисува — да ти се прииска да я захапеш! А ти? Часовникът на кметството? Самото кметство е наклонено, часовникът сякаш се е издул от жегата… на нищо не прилича!“ Съчинявам стих, а те се смеят и казват: „Ако нямаш талант, по-добре върви оседлавай коне. В стиховете ти няма рима.“ Отговарям им, че съм измислил такъв стих — без рима, а те ми се смеят като на глупак! Защо, мислиш, баща ми не те затвори в тъмницата, а те пусна? Да, чух го да казва на майка ми: „Ще пусна момчето, той е крехък, слабичък, в тъмницата ще се разболее и ще умре… не искам да си слагам и този грях на душата…“

— Лъгал е! — сега вече сълзи се появиха в очите на Трикс.

— Разбира се, че е лъгал! Просто те харесват повече от собствения им син! — сега Дерик вече ревеше с глас. — Ех, защо не си се родил момиче?

— Какво? — ококори се Трикс.

— Тогава щяхме да се оженим и съвместното херцогство щеше да приключи по естествен път!

Трикс за всеки случай отстъпи от Дерик и каза:

— Не, нека се придържаме към естествения ход на събитията!

Дерик също съобрази, че е изтърсил нещо нередно и се изчерви:

— Не мисли за това… говоря изключително в полза на държавните интереси. По принцип харесвам блондинки… Добре, давай.

— Какво „давай“? — подозрително попита Трикс.

— Убий ме! Какво друго? Ученик на асасин, който е хванал друг асасин при опит за покушение върху собствената му персона, може да го убие, да му отреже ушите и да ги отнесе на учителя Абв, след което курсът на обучение автоматично се счита за завършен!

Трикс погледна стърчащите уши на Дерик и попита:

— Може да го убие или е длъжен да го убие?

— Като че ли може — отговори Дерик без особена увереност, но с надежда.

Трикс въздъхна и каза:

— Магическата защитна мрежа, уловила нещастния убиец, отслабна и изчезна като дим…

Дерик рухна на пода. От изтръпналите му ръце с трясък падна тигана, а метлата звучно се удари в него.

— Пожали ме, значи — въздъхна Дерик. — А аз теб не бих те пожалил, да знаеш!

— Да, знам — призна Трикс и за всеки случай стана и отстъпи така, че столът да е между него и Дерик. Дерик се претърколи и седна на пода. Меланхолично попита:

— И какво ще правим? Ние сме врагове, това е факт. И няма да станем приятели. От друга страна, ти не ме уби, въпреки че можеше. Сега на мен също ми е някак неудобно да те убия… като благородна личност. Въпреки че… като асасин… — той погледна метлата.

— А ти, Дерик, какво искаш? — прекъсна гласните му размишления Трикс. — Е, да се разплатиш с мен и с Маркел — това е нещо за душата… Но какво наистина искаш да постигнеш?

Дерик се замисли.

— Ами, херцогството Маркел определено няма да ни го върне… това е сигурно. А и народът сега ни ненавижда повече от преди. Но и не мога да остана без полагащите ми се като благородник земи и поданици, това ще е някакво абсолютно преобръщане с краката нагоре! Искам да имаме положение в обществото, много пари и уважението на околните! А Соийе… майната ви, най-щастлив ще съм, ако никога повече не ви видя!

— Ама че ситуация… — промълви Трикс. — Но да се съюзявате с витамантите, това е ужасно! Да управляваш живи мъртъвци — какво му е хубавото?

— А ти какво предлагаш? — унило попита Дерик.

— Защо не помогнеш на мен? — попита Трикс. — Аз искам да победя Прозрачния бог.

— Да, чух, номад някакъв… — намръщи чело Дерик. Трикс трябваше да си напомни, че Прозрачният бог все още не беше приближил до Дахриан и неговият така наречен братовчед все още не си представя мащаба на проблема. — Е, ще го победиш… и какво?

— Прозрачният бог е най-силният магьосник в света — обясни Трикс. — Всички се страхуват от него: Маркел, султана, витамантите… Ако ние го победим — той се постара да каже „ние“ възможно най-небрежно, но в същото време уверено, — тогава всички ще ни бъдат много благодарни.

— И ти ще ми отстъпиш своя трон — изсумтя Дерик.

— Не, тронът няма да ти го отстъпя — призна Трикс. — Но Маркел в знак на благодарност може да отдели на родителите ти някое баронство на границата със Самаршан, а султанът ще се съгласи да ви отстъпи част от пустинята.

— Защо ми е на мен пустиня — сви рамене Дерик.

— Ако Гриз имат собствено баронство или дори херцогство на границата между кралството и Самаршан… — Трикс замислено се почеса по носа. — Само от таксите на керваните може да спечелите цяло състояние.

— А витамантите? Те няма да простят измяната на баща ми.

— За тях е лесно да стигнат до вас, ако сте на морския бряг. Но тук, на границата с пустинята? А освен това там живеят дракони и ти ще се сприятелиш с тях…

— Нима може човек да се сприятели с дракони? — възкликна Дерик.

— При мен се получи — скромно отговори Трикс.

— А защо мислиш, че кралят и султанът ще ни подарят земи?

— Ще ги убедя — твърдо каза Трикс. — Повярвай ми, след месец те ще са готови да дадат всичко на онзи, който ги избави от Прозрачния бог.

— Откъде знаеш? — подозрително попита Дерик.

Трикс помисли и реши да не усложнява нещата.

— Нали съм магьосник. Виждам бъдещето.

— И наистина няма да ме излъжеш?

— Всъщност аз помолих Маркел да не ви екзекутира, а само да ви изгони от кралството, глупчо! — възмути се Трикс.

— Добре — Дерик стана. — След като даваш дума… братовчеде… тогава нека сключим примирие. Заедно ще се обучим за асасини и ще победим този твой… прозрачния… И ако след това на нашето семейство бъдат дадени прилични владения — обещавам повече да не се опитвам да ти навредя! И татко ще убедя да се примири. Може дори ако някой ден ти имаш дъщеря, а аз — син, те окончателно да помирят фамилиите ни!

Трикс пак се изнерви. Дерик някак много едностранчиво разбираше помирението!

— Може би — уклончиво отвърна Трикс.

Те внимателно си подадоха ръце.

— Е… да си тръгвам, а? — попита Дерик, като вдигна метлата и тигана.

— Да — каза Трикс. — Още е съвсем рано.

— Ами… спокойна нощ тогава… — Дерик предпазливо размаха ръка пред себе си, преди да стъпи на стълбището. — И ти… също си лягай. Утре сутринта имаме ексглумация и лабораторни упражнения по порицание…

— Лека нощ — съгласи се Трикс. — Приятни сънища и въобще всичко най-хубаво!

Заклинанието за светлина почти се беше изчерпило. Трикс се върна в леглото си, повъртя се малко, но после все пак не издържа, стана и отново постави охранително заклинание на вратата.

Просто за всеки случай.

— Мнозина от вас, жалките недостойни ученици, недооценяват важността на ексглумацията — говореше декан Еам, докато крачеше из лекционната зала. — „О, защо да се подиграваме на победения и мъртъв противник?“ — казват тези плашливи нещастници. Някои стигат дотам, че смятат падналия враг достоен за уважение или пък твърдят, че за мъртвите трябва да се говори или добро, или да се мълчи. Срам и позор! Това правило, ако изобщо е подходящо, е за обикновените хора. А на вас, асасините, ви предстои да си имате работа с крале, магьосници, пълководци, тоест онези, от чието име треперят народи, за които летописци пишат балади. А това е съвсем различно нещо. Запомнете: нищо не радва така селяните и не възбужда така подмазвачите, както хубавата подигравка с бивш кумир! Нищо не укрепва така властта, както унижението на предшественика! Ти! — Еам посочи Трикс. — Стани и отиди при дъската!

Трикс послушно стана и тръгна към широката дъска, монтирана на две каменни стойки пред катедрата. На дъската лежеше нещо, покрито с червено платнище.

— Махни покривалото! — заповяда Еам.

Трикс преглътна и предпазливо свали платнището. За щастие, учителят Абв не беше излъгал — на дъската лежеше не труп, а само натъпкано със слама плашило — в разкъсани дрехи, с нахлупена на меката глава широкопола шапка, несъразмерни ръце и крака и небрежно нарисувано лице.

— Встъпителна лекция — небрежно каза Еам, описвайки кръгове около Трикс и чучелото. — Това е бивш владетел на могъщо кралство, убит от теб с помощта на царевичен кочан и отвара от гъбата мораво рогче. Той е бил суров, умен, от него са се страхували и са го обичали… като цяло, нормален владетел.

— Разбрах — прошепна Трикс, гледайки печално чучелото.

— Сега ти трябва да му се подиграеш. Така, че всички блюдолизци и клеветници да започнат да го критикуват, а теб да те възхваляват.

— Разбрах — повтори Трикс.

— Започвай. Аз не само ще коментирам твоите действия, но и ще защитавам мъртвия владетел.

Трикс погледна назад към Тиана и Дерик. Тиана го гледаше със съчувствие, а Дерик — с любопитство.

— Аз искам… искам да кажа няколко думи за бившия владетел… — започна Трикс.

Еам презрително изсумтя.

— Искам да кажа за това… плашило… — изтръгна от себе си Трикс.

— Вече е по-добре — промърмори Еам. И веднага възмутено възкликна: — Как смееш да го наричаш плашило?

— Ами какъв да е? — отговори на въпроса с въпрос Трикс. — Вижте го само! Целият е смачкан, ръбат, ръцете и краката му са с различна дължина!

— Срамно е да се смееш над физически недостатъци — отсече Еам. — Недостатъци може да се открият във всеки човек — ти ли не го знаеш, чипоноско!

— Не става въпрос за физическа грозота! — поправи се Трикс. — Аз го наричам Плашилото, защото той вдъхва страх!

— На нашите врагове! — изрева деканът.

— На всички! — парира Трикс. — Хората трепереха при мисълта, че ще изпаднат в немилост пред него!

— Всички хора треперят, ако изпаднат в немилост пред владетеля си!

— Той екзекутира всички свои врагове!

— Всички екзекутират враговете си!

— Той ги екзекутираше тайно! Преструваше се, че няма нищо общо, а лично ги екзекутираше! Включително и своя верен приятел, рицаря, наричан заради непреклонната си воля Железния, а заради майсторското владеене на брадвата — Дървосекача! Той го екзекутира, той!

— Какви са твоите доказателства? — възмути се Еам.

— Нима са нужни доказателства, когато това е общоизвестен факт? — отговори Трикс. — Всички знаеха за това, но се страхуваха да говорят! А мъдрият съветник, наричан заради смелостта си Лъва, а заради предпазливостта си — Страхливия? Закара го в далечната пустиня и там го уби! Това никой няма да посмее да отрече!

— Самият съветник нямаше нищо против да свали Плашилото! — възмути се Еам. — Това са си най-нормални интриги между властимащи!

— А хилядите изтормозени селяни? — попита Трикс.

— Чак пък хиляди…

— Десетки хиляди! Стотици хиляди! — Трикс почувства прилив на ентусиазъм и каза немислимата дума: — Милиони!

— Милиони? — онемя Еам.

— Стотици милиони мирни поданици! Малки хорица, които той изпрати да прокопават канали, да строят пътища, да изсичат гори, да копаят руда!

— Но поданиците са длъжни да копаят, да строят и да секат!

— Никой нищо на никого не е длъжен! — изкрещя Трикс.

— Страхотно… — отбеляза с учителски тон Еам. — Прекрасен лозунг, престъпниците ще го подкрепят…

И вече с друг глас извика:

— Това е демагогия!

— Това е истина! — отговори Трикс. — А гномите? Бедните гноми, изнемогващи под властта на злата магьосница… ъ-ъ-ъ… Гимгита! Той искаше да ги нападне!

— Те нападнаха първи!

— Просто Плашилото нямаше време да ги изпревари! Ами елфите?

— Какво за елфите?

— Той им се подиграваше!

— Как?

— Всячески!

— Половината му двор беше от елфи!

— Точно в това беше особеният цинизъм на Плашилото! — тъжно каза Трикс. — А бедното момиче от далечна страна, което дойде при него с кученцето си…

— Какво момиче? — притесни се Еам. — Какво момиче?

— Тя му помогна да дойде на власт! Момичето-асасин, което унищожи Гимгита!

— Плашилото й благодари и й помогна да се върне в родината си! — бързо вмъкна Еам и се ухили.

— Той каза така — зловещо отвърна Трикс. — Но всъщност истината е, че никой никога не видя повече нито момичето, нито, което е още по-ужасно, кученцето!

— Всички бяха свидетели как момичето отлетя към дома си на гърба на дракон! — Еам дори се усмихна и изплези език.

— И всички видяха как драконът се върна и задряма с пълен стомах!

— Драконите не ядат момичета! — възмути се Еам.

— Човек би си помислил, че и камили не ядат — изсумтя Трикс.

— Прекрасно — каза Еам и дръпна бедното плашило на пода. — Ще приемем, че си се справил… въпреки че с дракона, според мен, малко прекали… Добре. Ти си дошъл на власт и си управлявал страната, но след това си бил свален. Както си му е редът. Лягай.

Трикс смутено се усмихна и легна на дъската.

— Дерик! — извика деканът. — При дъската!

Дерик радостно се ухили и пристъпи към Трикс.

— Сега е твой ред — каза Еам. — Да предположим, че ти си убил този недостоен владетел с бойна метла и тиган. Сега го опозори!

Дерик присви очи и погледна Трикс. После се наведе и го целуна по челото!

— Ей! — изкрещя Трикс и се дръпна.

— Спи спокойно, бойни другарю — каза Дерик и се изправи. — Днес изпращаме в последния му път нашия бивш владетел — и аз се чувствам длъжен да кажа няколко думи за него. Хората го наричаха Ужас-ужас и това говори много за неговия характер и маниери.

— Отлично — с удоволствие каза Еам. — Възхитително.

— Мнозина не го харесваха за това, че критикуваше нашето мъдро Плашило — продължи Дерик. — И наистина — голямо чучело беше нашето Плашило! Тормозеше гномите и елфите, потискаше селяните и експлоатираше занаятчиите. Но! Нима можем да забравим заслугите на Плашилото? До края на дните си се бореше срещу крадците, опустошаващи полята и градините! За три откраднати житни стръка той набучваше крадците на кол, да пазят полето!

— Това добро ли е или лошо? — попита Еам. — Нещо не улавям основната идея…

— Чудесно е, че не я улавяте — ухили се Дерик. — Това е добро, разбира се! Реколтата трябва да се защитава! Освен това за Плашилото съвсем основателно казваха, че е поел кралство с примитивно земеделие, а го оставя с най-усъвършенстваната система за земеделие! Така че не е прав, не е прав нашият бивш владетел, като упреква Плашилото за всичко. Самият той направи много глупости! Например, като голям любител на царевицата (с неин кочан, напоен с отвара от мораво рогче, той отрови бедното Плашило), заповяда да я садят навсякъде, дори и там, където тя не може да вирее. Разчитайки за всичко на бойната магия, той заповяда да изгорят флота. Между другото, към огъня той имаше неестествена страст, явно заради панически боящият се от огън Плашило! Всички си спомнят как, когато отиде на изложбата по художествено тъкане със сламки, Ужас-ужас изпадна в ярост и заповяда да я изгорят!

— Малко слабичко е — прозя се Еам. — В сравнение с Плашилото не му достигат истински жестокости.

— Изобщо не слушаше своите верни съветници — продължи Дерик.

— Това си е нещо нормално — отсече Еам.

— А това, че увеличи тайните агенти в кралството! — упорито продължи Дерик. — Вербува за агенти най-тъпите и злобни поданици, за което народът ги наричаше тъпоглавците. Скара се с всички околни крале и владетели…

Уви, колкото и да се стараеше Дерик, в крайна сметка Еам се намръщи и каза:

— Задоволително. Получи ти се не ужасен злодей, заслужаващ прозвището Ужас-ужас, а някакъв глупав истерик.

— Това беше планът! — оправда се Дерик. — Не може да обявиш на народа, че втори владетел поред се оказва кървав тиранин. Трябва да се разнообразява!

— Правилна мисъл, но слабо изпълнение — безпощадно отсече деканът. — Трябваше да го изкараш по-смешен и нелеп, за да изглежда Ужас-ужас съвсем глупав. Например — когато нещо не му харесвало, той тропал с обувка по масата. Обличал се безвкусно. Връзвал смелите стражници към ракета и ги изстрелвал в небето. Осквернил фамилната гробница на Плашилото, извадил тялото му оттам и го заровил в боклука. Оценка — задоволителна, не повече!

— Така е нечестно, Трикс вече използва най-хубавите идеи — озъби се Дерик. — Бяхме в неравни условия!

— Няма нищо, животът като цяло е несправедлив — отвърна Еам. — Тиана, твой ред е! Трикс, можеш да станеш. Дерик, лягай на дъската!

Тиана, за удоволствие на Трикс, се развихри над Дерик. Отначало тя пророни фалшива сълза и съобщи, че изпадналият в безумие владетел се е задушил под тежестта на ордените и медалите, с които сам се награждавал. После кратко похвали Ужас-ужас, въпреки че призна редица негови грешки, след което отново строго осъди Плашилото (тук деканът взе думата и каза, че подобно редуване е най-правилната тактика. Човекът трябва строго да осъжда предишния владетел (или поне да не пречи на хората да го обиждат и критикуват), много сдържано да ругае по-предишния, отбелязвайки някои добри негови черти, после отново да продължи с критиката — и така нататък, до безкрайност).

После Тиана се зае със самия Дерик. Тя изброи огромен брой негови недостатъци — от тщеславие до старческо безумие, но все пак не стигна до нивото на Трикс. В сравнение със зверствата на Плашилото всичко друго бледнееше.

— Какво научихме от този урок? — попита Еам, след като сдържано похвали Тиана. — Първо, всички вие повече или по-малко знаете как да ругаете силните на този свят. Това е прекрасно. Но, страхувам се, че тук оказва влияние вашият благороден произход — кой аристократ не обича да се подиграва на изпаднал в немилост аристократ.

При тези думи Дерик погледна неприязнено към Трикс.

— Второ, основното в подигравките е — премълчаване, преувеличаване и преобръщане. Ако вашият враг е имал достойнства и добри дела, просто ги премълчете! Ако е имал недостатъци — преувеличете ги! Ето например Трикс, говорейки за нашия измислен владетел Плашилото, стигна до стотици милиони мъртви. Малко е! Трябва да се говори за хиляди хиляди милиони! Ако искат доказателства, поискайте и вие в отговор. Нека ви докажат, че не е имало хиляди хиляди милиони, например! Да доведат всеки неубит лично! Воювал с гномите? Не просто воювал, а особено жестоко воювал! Хванал гномите от подземните градове и лично отрязал брадите на милион гноми!

— Това е разбираемо — нетърпеливо се обади Дерик. — А какво ще кажете за преобръщането?

— Много просто. Да допуснем, че вашият враг има постижения, за които всички знаят и не могат да бъдат опровергани. Например, построил град. Или усъвършенствал производството на скорострелни арбалети. Или построил училища за децата и болници за възрастните. Това не бива да се опровергава, защото всички го знаят и помнят. Така че трябва да го преобърнете. Градът го построил с кръв! Под всяка къща е зазидал десет души! Тайната на арбалетите е откраднал от елфите. И измъчвал елфите-изобретатели! Училищата били лоши, защото насила принуждавали децата да учат там! Отворил болници само за да не умират прекалено бързо изтощените от непосилния труд хора. Съкратил армията? Глупак, отслабил е страната! Увеличил армията? Злодей, който се готви за война! Уважавал елфите? Играел по тяхната свирка, самият той е таен полуелф! Ругаел елфите? Няма уважение към древен народ с уникална култура! Всичко, всичко може да бъде представено в удобна за вас светлина!

Дерик кимна.

— И, разбира се, важен е личният подход — добави Еам. — Например кажете, че тиранинът и злодеят е хвърлил в тъмница чичото на ваш добър познат. И дори това да не е познат, а приятел, и да е влязъл в затвора за кражба и грабеж. Няма значение! Когато можете да посочите човек и да кажете „ето я, невинната жертва!“, доверието веднага нараства.

Еам въздъхна. После продължи:

— И трето. Колкото по-значим е бил вашият враг, толкова по-лесно е да се подигравате с него, както се убедихме в примера на ученика Трикс. Как само се подиграваше на манекена? Затова ако сте светнали някой глупак и дърдорко, който не е правил нито добро, нито зло… ще ви кажа честно — точно такива управници народът ги обича най-много… така че не си струва да ги подигравате кой знае колко. Изберете някой по-значителен от свалените по-рано и основното плюене насочете към него. Като цяло няма голямо значение дали се подигравате на този, когото сте убили лично, или на този, който преди това е бил убит от него. Главното е да има обект за клеветене, с това ще отклоните упреците лично от себе си.

— Значи, ако убием… да речем, Прозрачния бог, той ще е добър обект за подигравки? — попита Трикс. — И верните му поданици няма да ни смачкат на място?

— Ако не ви разкъсат на момента, тогава бързо ще ги убедите, че не трябва да го правят — отговори Еам, без да мигне. — Разбирам защо се обучавате за асасини. Но работата е в това, че да се убие Прозрачния бог е много, много трудно.

— Защо? — попита Трикс.

— Точно в това е въпросът — Еам седна на дъската, извади лула от джоба си, погледна я — и лулата задимя. След като дръпна от нея (Тиана неодобрително се намръщи и започна да разпръсква дима с длан), деканът обясни: — Магията на Прозрачния бог има някак странна природа…

И тогава Трикс, който от известно време го терзаеше смътно безпокойство, възкликна:

— Твоята магия също е странна, Еам! Не произнасяш заклинания!

— И какво от това? — спокойно отговори деканът. — Да ги произнасяш е нужно само ако не си достатъчно уверен в себе си и имаш нужда от слушатели. Опитен, уверен в силите си магьосник може да произнесе заклинанието мислено. Прозрачният бог, между другото, произнася заклинанията си…

— И заклинанията му са някак… никакви… — въздъхна Трикс. — Но как само работят!

— В това е и целият проблем — кимна деканът. — Тук имаме пред себе си най-обикновен дивак. Вожд на малко пустинно племе. На пръв поглед би трябвало целият му живот да е предопределен — от първата коза, която са му поверили да пасе, чак до кинжала в гърба, който ще му забие жадният за власт негов наследник. Може би той притежава много явни и скрити достойнства, но просто няма къде да научи каквото и да било. Но ето че младият вожд изчезва някъде за един месец… и се появява обратно като могъщ магьосник. Как? Защо?

— Срещнал е мъдър стар магьосник, който преди смъртта си го е научил на всичко, което знае? — предположи Трикс.

— Колкото и да е талантлив Алхазаб — за месец няма как да стане най-великия магьосник.

— Намерил е хранилище на древни знания — предположи Дерик. — Изгубената мъдрост на древните!

— Доста по-правдоподобно! — кимна Еам. — Но никой не е виждал Алхазаб да чете каквото и да е. Той дори няма книга със заклинания.

— Прозрачният бог е научил някаква специална магия? Като драконите — казват заклинания на своя драконов език и никого не учат на него — изказа предположение Тиана.

— Драконовата магия на практика не се различава много от човешката магия — поклати глава деканът. — Просто драконовият език е много сложен и затова е доста подходящ за заклинания. Освен това всички дракони са много самоуверени и живеят дълго.

— А ти самия какво още знаеш за магията на Алхазаб, уважаеми декан Еам? — попита Трикс.

— Магията го защитава постоянно — отговори Еам. — Кинжалът пада от ръцете на убийците, бойното заклинание ще го пропусне или няма да му причини вреда, отровата ще се превърне в безвреден прах. И това е удивително! Магьосникът може да се прикрие с магически щит, но ще му се наложи да изброи всички заплахи, от които трябва да се защити. В допълнение, щитът отслабва с времето, особено — ако отразява атаки. А тук се създава впечатлението, че Алхазаб се е защитил от всичко опасно веднъж завинаги!

— Тогава напразно се учим? — натъжи се Тиана.

— Защо? Едва ли Алхазаб би могъл да предвиди реалната опасност от носни кърпи и чаени лъжички, бойните свойства на филцовите обувки или отровните способности на меда! Така че един асасин има реален шанс да се справи с Прозрачния бог!

Но още преди Трикс и Тиана да се спогледат радостно, деканът добави:

— Но не бих преувеличавал тези шансове. За пълна гаранция ще трябва да се узнае природата на магията на Алхазаб.

Трикс въздъхна.

— Как? Всички се страхуват от Прозрачния бог — хора и дракони, самаршанци и витаманти. Страхуват се именно защото не знаят в какво е силата му. Предполагам, че това го знае единствено самият Алхазаб! Но не можеш да отидеш при него и да го попиташ!

— Защо не? — попита Еам. — Асасинът не е просто ловък убиец, владеещ нетрадиционния бой с метли! Асасинът е преди всичко шпионин, разузнавач, човек, който знае как да се приобщи към всяка една компания и да накара всеки да му се довери! Кажете ми, какво си помислихте за мен, когато ме видяхте?

— Честно казано… — смутено отговори Тиана. — Стори ни се, че сте много… строг. И още доста… сдържан.

— Тоест решихте, че съм зъл и безчувствен — кимна Еам. — А сега? Преподавам ви вече цяла седмица. Станах ли по-учтив? Смея ли се с вас? Често ли ви хваля? Не, не и не. Но вие вече се отнасяте към мен със симпатия и ми доверявате своите тайни. И защо? Ами защото аз съм асасин!

Трикс искаше да отговори, че изобщо не се отнася към декана със симпатия, а и никакви специални тайни не му доверява, просто е добре възпитан младеж… Но погледна гордото лице на Еам и се отказа.

— Как да спечелим доверието на Прозрачния бог? — попита на глас.

— Обикновено този въпрос се разглежда в горните курсове — призна деканът. — Това са незадължителни часове по хвалебствия, посещават ги само най-способните ученици. Но на вас ви остават едва три седмици… Добре! Вместо порицание сега ще се заемем с хвалебствия! Дейностите са близки, дума да няма! Трикс, на дъската!

Трикс очакваше, че сега ще трябва да хвали Плашилото. Но Еам прецени друго. Трикс трябваше да стои на дъската, заел горда поза. А да го хвали деканът извика Дерик.

— Не ми се иска да го правя… — измърмори Дерик.

— Затова те и накарах — усмихна се със студената си змийска усмивка Еам. — Да хвалиш някого от сърце е лесно и просто. Но за да възхваляваш неприятен човек, при това искрено — точно тук е нужно истинско майсторство!

— И кой точно е той сега? — мрачно попита Дерик. — Мъдрото и зло Плашило? Или глупавият и капризен Ужас-ужас?

— Не — ехидно отвърна Еам. — Той е Трикс Соийе. Твоят така наречен братовчед. Синът на съхерцог Рат Соийе. Вашето семейство коварно е свалило Рат Соийе от престола и го е затворило със съпругата му в тъмница, а бедния Трикс сте го прогонили. Но благодарение на доброто си сърце и природните си таланти Трикс успял да отстои своето, да осигури достойно наказание за вашето семейство, да спечели любовта и уважението на хората и да стане талантлив маг. Ти си в изгнание, семейството ти е опозорено и разорено. И всичко това — заради него! А сега, ученико Дерек, почвай да възхваляваш Трикс!

Дерик стисна зъби и за момент погледна в пода, докато се справи с чувствата си. После се обърна към Трикс.

— Трудно ми е да го кажа — започна той. — Стоя пред вас, гледайки в очите братовчеда, когото мразех от дете и когото сега би трябвало да мразя още повече, търся омраза в сърцето си. Търся — и не мога да намеря!

Еам одобрително кимна.

— За всички злодеяния, които му сторихме, той ни отвърна с добро — продължи Дерик. — Убеди крал Маркел да ни изпрати само в изгнание, а не на ешафода. Хващайки ме с могъщата си магия, когато се опитах коварно да го убия, докато спи, той ми прости и ме пусна. И това беше онази последна капка, изгарящата капка пламтяща доброта, която разтопи леда на моята омраза. Започнах да си припомням целия си живот. Всички обиди към Трикс… и разбрах, че половината от тях са измислени, а в половината братовчед ми изобщо не е виновен! Спомних си всички мръсни номера, които му бях погаждал — и избухнах в сълзи от отвращение към самия себе си! Как съм могъл?! Как съм могъл да се отнасям така към най-търпеливия и мил човек в моята среда? Спомням си, когато бяхме съвсем малки, от храстите към нас скочи отровна змия…

— Змия? — изуми се Трикс.

— Скочи? — изненада се Тиана.

Но Дерик не се разсея:

— Уплашен и ужасен, аз се втурнах да бягам, но се спънах на един камък и останах да лежа безпомощен. Змията, с избиваща по кожата й смъртоносна отрова…

— Хм — недоверчиво изсумтя деканът.

— Това беше потяща се скачаща отровна змия, едно докосване до която е смъртоносно — добави Дерик. — Но моят малък братовчед не се изплаши! Грабна един камък и го стовари върху главата на змията! А след това и втори камък — с него удари по опашката на влечугото! Накрая взе тояга и удря, удря, удря гадната твар!

Погледът, с който същевременно Дерик пронизваше Трикс, изобщо не се хареса на младия магьосник. Но Дерик веднага се усмихна и каза:

— А после той ми помогна да стана, но аз, в своята гордост, отблъснах ръката му! Ръката на своя спасител! Срамувах се, че той спаси мен, а не аз — него!

— Дерик, не помня нищо подобно… — промърмори Трикс.

— Вижте колко е скромен! — въздъхна Дерик. — Той дори не помни добрите си дела… е, разбира се, защото ги прави постоянно! А с каква грижа се отнася Трикс към животните! Никога няма да забрави да напои коня си, да нахрани кучето си, да погали котката си! Ами селяните? Колко пъти мъдрите съвети на Трикс са ги спасявали от глад и студ. Трикс беше още дете, но само да излезеше от двореца — и земеделците тичаха към него с въпроси. „Време ли е да сеем пшеницата? — питаха те. — Трябва ли да плевим ряпата? Струва ли си да поливаме доматите?“ И Трикс оставяше игрите и търпеливо им отговаряше…

— Не прекалявай! — каза Еам.

— Но това наистина беше така… — промърмори смутеният Трикс. — Обичам животните. А относно земеделците… е, тъкмо бях прочел трактата „За плодовете на земята и тяхното отглеждане“. И тогава при баща ми дойдоха селяни, имаха някакъв спор за границата… А аз им казах, че вече е време да сеят… След това, когато и да ме видеха, селяните веднага започваха да ми се кланят и да питат: „Не е ли време да сеем рапицата?“ Е… мисля, че моите съвети ги развеселяваха. И те така… шегуваха се в отговор. Когато казах на стражата как трябва да чистят доспехите си, те също дълго време ми задаваха въпроси. С коя страна на меча да разсичат, трябва ли алебардите да имат дълга дръжка…

— О, не! — каза Дерик. — Напразно се притесняваш, братовчеде! Това бяха искрени въпроси! Те всичко правеха по старомоден начин, по навик. А ти прочете ръкописите. Това е много по-важно!

Трикс се вгледа в очите на Дерик. Бяха чисти и невинни.

— Наистина ли? — тихо попита Трикс. — А аз си мислех, че ме правят на глупак…

— Браво! — възкликна Еам. — Дерик, справи се. Той повярва.

— Не повярвах! — възмути се Трикс. — Съмнявах се!

— Това е едно и също. Още няколко минути — и щеше да повярваш, че си научил селяните да орат, рибарите — да ловят риба, а стражите — да се веселят.

— Защо да се веселят?

— Защото те така или иначе никога няма да се научат да се бият.

Трикс обидено изсумтя и слезе от дъската. Ами да, тръгнало малко хлапе да съветва възрастните… всички деца правят това. А Дерик, гадината, му припомни!

— Е, добре ли те похвалих? — попита Дерик с усмивка.

— О, стига вече… — измърмори Трикс.

— Значи всичко е чиста истина! — братовчедът широко се ухили.

— Да. И за потящата се змия също…

— И за змията е вярно — сериозно каза Дерик. След което изненадващо се наведе към Трикс и прошепна в ухото му: — Само че аз убих змията. А ти се разплака, блъсна ме и избяга. Попитай татко си, ако не вярваш…

Трикс онемя. А Дерик, сякаш съжалявайки за думите си, се обърна и отиде на мястото си.

— Винаги съм се интересувал от тънкостите на човешките взаимоотношения — каза Еам с видимо удоволствие. — А двамата с Дерик сте прекрасен материал за наблюдение!

— А аз? — възмути се Тиана.

— Ти? — замисли си Еам. — Ти си добро момиче. За принцеса — просто прекрасна. Но с теб всичко е ясно. Виж, ако се влюбиш в Дерик, тогава отношенията вътре във вашата компания биха придобили допълнителна острота…

— Пфу… — изсумтя Тиана.

— Да бе — намръщи се Дерик.

— Що за глупости! — възмути се Трикс и веднага спря да разсъждава излъга ли Дерик за отровната змия или не.

Деканът се разплу в усмивка:

— Това е! Точно това имам предвид. Така че помислете, млади хора. Останалите седмици ще преминат много по-бързо, ако се появят сцени на ревност и обиди на любовна основа. Е… да продължим с хвалебствията! Сега всички вие ще възхвалявате мен. Който ме похвали най-добре, ще получи… — Еам се замисли. — Не, изпитът е твърде много. Ще получи моето бойно ветрило с отделяща се ръкохватка!

Учениците се втурнаха към декана — бойното ветрило на Еам, изработено от тънки, остри като бръснач пластинки от слонова кост, беше обект на всеобщо възхищение.

2

Още две седмици тренировки отлетяха почти неусетно. О, разбира се, те бяха изпълнени с много интересни събития и вълнуващи приключения! Много би могло да се говори за дългата и старателна работа в лабораторията, където бъдещите асасини се научиха да правят отрова от всяко подръчно средство. За това как Дерик се натрови с отвара от бодлива круша, а учителя Абв и декан Еам го лекуваха. За турнира по бой с метли, където, за всеобща изненада, спечели Тиана — момчетата прекалено се бяха увлекли да се удрят един друг и не очакваха стремителната й атака. За избора на бойни метли — Трикс се сдоби с метла, изработена от клен и орехови пръчки с оплетка от лози, традиционен модел с малка смъртоносна сила, но гъвкава и лека, Дерик — с неговата любима, изработена от бамбук, смокиня и хибискус, с повишена прободност и здравина, и Тиана — с направена от желязно дърво и с оплетка от лиани и клонки ракитник, рядък, както каза деканът, избор за момиче — тежка и агресивна. И колко интересно отпразнуваха годишнината от откриването на школата! И как нощем, за радост на учителя Абв, учениците се развихряха в коридорите, слагаха в леглото на другия тръни или сърбящ прах, вмъкваха се в отдавна забравени тайни стаи и мрачни подземия, претъпкани с картини, скулптури и прочие ценности на асасините.

Да, това бяха наистина интересни седмици! За тях може да се напише отделна книга. Каква ти книга — цели седем книги, и то без самоучителя за бой с метли! Но това би била съвсем различна история…

И ето че дойде тържествения ден — учителят Абв и декан Еам обявиха на учениците, че днес ще се проведе финалният им изпит. Това се случи съвсем небрежно, в огромната празна столова.

— Научих ви на всичко, което знам — каза учителят Абв на закуска (листо от салата и кактус на скара). — Останалото ви научи нашият уважаван декан Еам.

— Но защо тогава в преданията се казва, че в школата на асасините се учат от ранна детска възраст чак до пълнолетие? — подозрително попита Трикс.

— Може би сте загубили много от вашите знания? — доста дръзко предположи Дерик.

Абв и Еам се спогледаха.

— Съвсем не! — строго каза Еам. — Цялата работа е в това, че преди кандидат-асасините бяха много по-малко талантливи.

Учениците се спогледаха гордо — но и със съмнение.

— Нима чак толкова? — попита Тиана. — И това, което те са минавали за години, ние сме го научили за броени дни?

— Представете си невежи деца, които не могат да четат и пишат, които си нямат понятие за живота извън школата — поясни Абв. — Да, само обучението им да ядат с нож и вилица продължаваше не по-малко от година!

— А добрият асасин обича и цени своята вилица — подкрепи го Еам. — Един удар — четири дупки! Не е толкова впечатляваща като метлата, но също е добре!

— Правилно титулуване на особи с благороден произход — едногодишен курс — започна да свива пръсти Абв. — Да не си човъркаш носа с пръст — един семестър, при това много в крайна сметка трябваше да бъдат изгонени.

— Песни и танци на народите по света — две години! — тържествено каза Еам.

— Всичко това е необходимо на асасина, за да се окаже близо до своите жертви и да нанесе смъртоносния удар — завърши Абв. — Вие, като хора с благородно потекло, по принцип си го знаете всичко това много добре. А как да убиеш врага — това е лесно да се научи и за няколко седмици.

— Тук е важна общата идея, а тя е проста — с усмивка поясни Еам. — Врагът трябва да бъде ударен силно, удушен здраво, промушен дълбоко или принуден да изяде такава гадост, след която вече да не му се живее!

— В чест на дипломирането ви даваме пояси на асасини втори дан — каза Абв и извади три яркочервени пояса. — Лично ги кроих и ших през цялата последна седмица. Всъщност се канех да ви дам трети дан, но молците бяха изяли всичкия кафяв плат… Затова реших, че мога да ви дам и втори дан. В чест на възобновяването на редовното обучение след дълго прекъсване!

Младежите тържествено взеха червените колани от ръцете му и щастливо се усмихнаха.

— Клетвата! — напомни Еам.

Всички тържествено произнесоха древната клетва на асасините. Трикс също я произнесе със звънлив от вълнение глас:

— Аз, Трикс Соийе, встъпвайки в редиците на Световната организация на асасините, наречена на учителя Абв, пред лицето на своите другари тържествено обещавам: горещо да обичам моята школа. Да живея, убивам и умра, както завеща великия Абв, както ни учи Съветът на асасините. Свято да спазвам Законите на асасините.

После всички в хор изброиха законите на асасините:

— Асасинът е предан на Школата, Учителя и Изкуството.

— Асасинът се готви да стане мъртъв асасин.

— Асасинът се равнява с героите на асасините, живите и мъртвите.

— Асасинът завижда на богатите асасини и сам се готви да забогатее.

— Асасинът е най-добрият в ученето, труда и бягането с препятствия.

— Асасинът е честен и верен труженик, винаги смело работещ за достойни пари.

— Асасинът е другар и приятел на друг асасин, ако това не пречи на работата.

— Асасинът е приятел на аристократите и богатите хора от всички страни.

Разбира се, Трикс малко го смущаваха две обстоятелства: готовността на асасина да умре и задължението да работи за пари. За един благородник като цяло е лошо да работи за пари. Трябва да се работи за удоволствие, за слава, за справедливост, за краля, в края на краищата!

Но нямаше какво да направи. Щом като заради спасението на другарите си и кралството трябваше да стане асасин, ще трябва и честно да спазва всички правила.

— Това е всичко — с облекчение каза учителят Абв. — Сега сте свободни да отидете където си искате и да се занимавате с каквото си искате. Но помнете — една десета от всичко, което спечелите като асасини, сте длъжни да дадете на Школата!

— В противен случай — подчерта Еам, — имаме дълги ръце!

— Ние искаме да убием Прозрачния бог! — смело заяви Трикс. — Само не съм сигурен дали това ще ни донесе пари…

— Няма нищо — отговори Абв, след като помисли. — Ще се помни като велик подвиг. Отначало асасинът трябва да работи за авторитет, чак после авторитетът започва да работи за него.

— Вие няма ли да ни помогнете? — попита Тиана.

— Аз и така вече направих всичко възможно, момче… — разсеяно отвърна Абв. — Вие получихте образование, костюми, пояси, бойни метли и прочие приспособления.

— Имаме само една седмица, за да стигнем до Алхазаб, да спечелим доверието му и да го унищожим — поясни Трикс. — Поне малко помощ с транспорта…

Абв и Еам се спогледаха.

— Ами… ще погледна в специалния килер — неохотно каза деканът.

Уви!

В килера наистина се намериха три симпатични летящи килимчета, бродирани със сложни шарки. Когато Еам ги изтръска, изкарвайки облак прах от всяко, и прошепна няколко вълшебни думи, килимчетата послушно се издигнаха и увиснаха във въздуха. Трикс направо се разтрепери от радост, че ще лети на истинско летящо килимче. Но още щом стъпи на килимчето, прогнилите нишки с пукот се скъсаха и той падна през килима, който се беше разделил на две половинки, и болезнено се удари в камъните. Оказа се, че и другите килимчета не са в по-добро състояние. Това на Дерик беше готово да лети само в една посока, при това не в нужната, а килимчето на Тиана, въпреки че набираше височина доста стремително, не успя само да се придвижи встрани.

— Проклети молци! — изруга Абв. — Макар че последното килимче ще го сложа до астрономическата кула, ще го ползвам да се качвам нагоре и надолу при спокойно време…

Той отново влезе в килера и няколко минути по-късно се върна, тъжно разглеждайки три дълги пръчки.

— Това бяха метли — обясни той. — Специални метли! Не само бойни, но и транспортни!

— Молци? — ужаси се Трикс.

— Плъхове! — с болка в гласа отговори Абв. — Изяли са всички орехови клонки, а именно те бяха омагьосаните…

Еам се подсмихна и предложи:

— Може би ще успея да омагьосам бойните метли на нашите млади асасини…

Известно време стоя до метлите, разперил ръце, като шепнеше нещо и пулеше очи. Внезапно синьо сияние обгърна метлите, те тихо зажужаха и, вибрирайки леко, се издигнаха във въздуха.

— Моля! — гордо каза Еам.

Младите асасини внимателно се настаниха на метлите. Усещанията бяха странни. Тънката вибрираща пръчка не беше нещото, на което е удобно да се седи.

— Сигурни ли сте, че на това нещо са се придвижвали? — тревожно попита Дерик.

— Не съм го виждал лично — призна Абв. — Но според преданията — да, и още как!

— Поне седло да имаше… — въздъхна Тиана.

— И стремена — подкрепи я Дерик.

— Не се полага — поклати глава Абв. — Според легендите на метла се лети без никакви приспособения… Ей, момче! Седенето на метла странично с увесени крака е позволено само да момичетата-асасини!

Тиана погледна умолително към Еам.

Деканът се наведе към ухото на учителя на Абв и нещо прошепна.

— Наистина ли? — изчервявайки се, възкликна деканът. — Е, да, да… май ми казаха…

Еам обясни накратко как да управляват метлите. Нямаше нищо особено сложно — накланяш върха на метлата надолу — започваш да се снишаваш, издърпаш го към себе си — издигаш се, за завой трябваше леко да се наклониш, а за да регулираш скоростта — плъзгаш ръка по нея. Плъзгане напред — скоростта се увеличава, плъзгане назад — намаля.

— На добър път! — възкликна учителят Абв, когато метлите се извиха над школата. — Кажете на всички, че школата „Дебнещата пепелянка“ отново приема ученици! Хареса ми… толкова се привързах към вас…

Извади носна кърпа и избърса появилите се сълзи. А декан Еам неочаквано се приближи до Трикс и приятелски го потупа по рамото.

— Напред! — възкликна смутеният от такова неочаквано дружелюбие Трикс.

И метлите полетяха на северозапад.

Да летиш, разбира се, е увлекателно и вълнуващо. На всички им беше малко страшно, но Трикс и Дерик не го показваха, за да не се изложат пред Тиана, а тя от своя страна не искаше да отстъпва на момчетата. Да се балансира върху метла беше странно, а и неудобно за контролиране, особено при ускоряване и забавяне. Но скоро всички някак посвикнаха и полетяха един до друг, сякаш са трима луди алхимици, които най-накрая са осъществили вековната мечта на своята лаборатория — да създадат летателни апарати, по-тежки от въздуха. Не успяваха да развият кой знае каква скорост — вятърът биеше твърде силно в очите и се опитваше да ги изхвърли от метлите. Така че летяха със скоростта на препускащ в галоп кон, а за височината, без да се уговарят, избраха умерена — колкото три-четири етажна сграда.

Като се стараеха да се държат един с друг сухо, но учтиво, Трикс и Дерик известно време обсъждаха възможността за използването на метлите в битка. Накрая се съгласиха, че потенциалът е нисък — човек на метла лесно ще бъде свален от стрелци, а още по-лесно — от магьосници. Биха могли да ги използват алхимиците с техните празнични фойерверки, като пускат пред атакуващия враг леки хартиени сфери, пълни с горящ въздух. Но ако в битката участва дори един дракон, човекът с метла няма да има никакъв шанс.

Затова пък на Тиана й хрумна доста по-добра идея — млади момичета и момчета на метли биха могли да се включат като куриери. Да доставят бързо (но и скъпо, разбира се) писма и малки пратки, да осигуряват помощ на старите и слабите, да разнасят новини от град на град…

— Всичко опира до метлите! — отговори Трикс. — В старите времена те са били доста разпространени и вече са използвани всички възможни магии за създаването им.

— Но нали Еам успя някак да омагьоса нашите метли!

Трикс сви рамене.

— Еам е велик магьосник. Макар и много странен… има в него някаква тайна…

Черните скали, върху които се извисяваше школата, отдавна бяха изчезнали в далечината. Сега под метлите се простираше пустинята — безкрайни хълмове и дюни, пясък жълт и пясък бял, от време на време — хилави храсти, успели да достигнат до водата с корените си. На истински оазиси засега не се натъкваха.

Да седиш на метлата ставаше все по-трудно. Трикс вече беше готов да махне с ръка на условностите и да седне „по дамски“, като провеси крака от едната страна на метлата. Но Тиана също постоянно се въртеше, докато накрая не изписка и едва не падна от метлата.

— Стига, достатъчно! — не издържа Трикс. — Не знам кой идиот е измислил летенето на метла, но така ще се убием! С камила щеше да е по-добре… така щях да я омагьосам, че щеше да се понесе като стрела!

Нито Дерик, нито Тиана възразиха. Всички внимателно се приземиха и облекчено се свлякоха на земята.

— Повече няма да полетя на метла! — твърдо каза Тиана. — Никога няма да полетя! По-добре на кон, по-добре пеша! По-добре пълзешком! Само не и на метла!

Никой не възрази.

— Трябва да измислим друго средство за придвижване — каза Трикс.

— И как да го направим? — изсумтя Дерик.

— Аз съм магьосник! Ще измагьосам нещо. Само че… — въздъхна Трикс. — Трябва да е необичайно. Защото всички обичайни средства за придвижване магьосниците вече са ги създавали многократно и тази магия се е изхабила.

— И трябва да го измислиш по-бързо — притеснено каза Тиана. — Много е горещо…

Слънцето наистина изгаряше все повече и повече.

— Механичен кон? — предложи Дерик.

— Имало е…

— Кон от пясък?

— Вече опитах — въздъхна Трикс, без да уточнява.

— От кости? От пръчки?

Трикс поклати глава.

— Нещо необичайно! Имало е коне, бикове, магарета… гигантски подскачащи скакалци… Всичко вече го е имало. А и тук няма никакви пръчки, с изключение на метлите. Колкото до кости… тук са само нашите.

— А фургон? — плахо попита Тиана.

— Да, самоходен — кимна Трикс. — И това го е имало. А и от какво да го направя? Пясъкът се разпада!

— Е, ако се замислиш, в пясъка сигурно също има желязо… — каза Тиана. — Просто е по-малко. А под пясъка има някаква глина…

— Дори да седяхме над мина с желязна руда — Трикс разпери ръце. — Знаеш ли колко магьосници са правили самоходни фургони? Тази магия е изчерпана!

— Но те са създавали фургони, движещи се със силата на магията — каза Тиана. — А ако ти само го направиш с магия, а после той се придвижва по естествен начин?

Трикс се замисли. По принцип нещо, сътворено с магия, спокойно може да бъде задвижвано от нещо друго. Всеизвестен е случаят, когато добрата фея (тук той си спомни за Аннет и въздъхна) съжалила бедно момиче-прислужничка и й направила рокля от парцал за бърсане на пода и разкошна карета от тиква, в която впрегнала превърнати в коне мишки. Благодарение на тази проста магия девойката успяла да проникне на благотворителен новогодишен бал, там очаровала принца и почти се оженила за него — но кралят категорично се противопоставил на неравностойния брак. След сериозен разговор с краля прислужницата се съгласила да се задоволи с крайпътна кръчма и пет златни монети годишна помощ, а и принцът, когато малко се поопомнил, станал много послушен и примерен син. Като цяло всичко завършило добре…

— Тук нямаме мишки, за да ги превърнем в коне или камили. Въобще никакво живо същество няма.

— А ако фургона се задвижва от вятър?

Трикс наплюнчи пръста си и го вдигна нагоре. Вятърът беше слаб и не попътен.

— Трябва да мислим по-смело — неочаквано се обади Дерик. — Какво друго може да задвижи фургона? Каква стихия, освен вятъра?

— Вода тук няма — въздъхна Трикс. — А земята по своята същност е неподвижна…

— Огън?

— А какво ще горим?

— В пустинята е пълно с черно масло — подсказа Дерик. — Докато пътувах към школата, няколко пъти видях цели полета, където то извираше от земята. Водачът ми каза, че гори много добре. Използват го дори в лампите… само саждите са много.

Трикс взе метлата и като избра по-равен участък в пустинята, започна да чертае схема.

— Добре, да предположим… Ето тук ни е фургона. Железен. На четири колела…

— Колелата ще затънат в пясъка — отбеляза Дерик.

— Ще ги направим по-широки.

— И седалки… — подсказа Тиана. — Да не стърчим прави…

— А отгоре тента — допълни Дерик и избърса потта си. — Сега основното — как ще ни движи огънят?

— Ракетите летят с огън — замислено каза Трикс. — Ако между колелата закрепим голяма ракета, в която да гори черно масло…

— Прекалено сложно е — измърмори Дерик. — А ако го направим по-просто? Нека маслото да гори в здрав железен съд. А димът от горенето да натиска лост, който да бута колелата…

— Но как този лост ще натиска колелата? — изненада се Трикс.

— Ето, виж…

Момчетата ентусиазирано започнаха да чертаят в пясъка. До Тиана достигаше:

— Две кутии с лостове! Не, четири!

— Нека са осем!

— Добре, осем… А тук са предавките, като в часовниците, но по-големи…

— И с лостовете може да се сменят предавките, тогава скоростта ще бъде по-голяма или по-малка…

— А ако не са предавки? Ето с такъв конус, на него да има ремъци… ходът ще е по-мек и ремъкът сам ще се плъзга…

— Съединител, съединител трябва тук!

— Какво говориш? Искаш задвижването да е към задните колела?

— А ти на предните ли искаш?

— Кой впряга коня зад каруцата?

— Нашето не е каруца!

— Тогава нека има задвижване и към задните колела, и към предните!

— А тук да има лампа с масло, която да осветява пътя през нощта!

— Нека са две!

— Аз с пръчка няма да управлявам! Хайде да направим колело? Като щурвал на кораб!

— А как да добавяме скорост?

— Ще сложим педал с клапа, така че да регулира маслото да тече по-силно… А тук ще сложим спирачка. Ще притиска оста…

— А когато сменяш предавките, трябва да ги отделяш от лостовете… Трети педал е нужен…

— А вятърът ще удря ли в очите?

— Стъклото го правят от пясък, а тук пясък колкото искаш! Нека отпред имаме стъкло…

— Защо само напред? Отстрани също може, както и отзад…

— Трябва да остане място за метлите…

С известна изненада Тиана разбра, че увлечените от общата работа момчета внезапно станаха много сходни — като истински братовчеди, а не само по име. Тя търпеливо изчака, докато Трикс и Дерик приключиха обсъждането и като отстъпи встрани, шокирано се взря в нарисуваната на пясъка самоходна кола.

— Момчета… — повика ги Тиана.

— Какво? — разсеяно попита Трикс.

— Имам една молба…

— Кажи…

— Нека да е розова.

— Какво? — едновременно се възмутиха Трикс и Дерик.

— Черна! — възкликна Дерик.

— Бяла! — гневно каза Трикс.

Тиана ги погледна укорително.

— Добре — въздъхна Трикс. — Няма да е на моето, няма да е и на твоето. Нека е както иска Тиана… — той си пое въздух и с отвращение изплю: — Розова…

— Момичета… — съгласи се Дерик и потръпна. — Добре. Хайде, казвай заклинанието… да видим какво ще ти се получи…

Трикс поклати глава.

— Не, рано е. Име! Ще ми трябва име за колата.

— Милосърдие! — предложи Тиана.

— Какво? — възмути се Трикс. — От къде на къде?

— Ами, тя ще облекчи пътя ни… А и името е едно такова, красиво…

— Момичешко име! Не, за цвета съм съгласен, но името трябва да е друго.

— Тогава сами си го измисляйте — обиди се Тиана. — Хубаво име… Всеки би се зарадвал на такава кола.

— Кола за хора! — предложи Дерик. — Или просто Народна кола!

— Да — кисело се съгласи Трикс. — Народна кола… Добре, но аз искам нещо по-…

Той се замисли. И Тиана, и Дерик послушно чакаха, признавайки правото на магьосника да назове творението си.

— Бе-Ем-Ве! — каза Трикс.

— Какво означава това?

— Брутална Механична Вълшебна!

— Страхотно — Дерик честно призна поражението си. — Харесва ми.

Тиана, изглежда, все още беше недоволна, но реши да не спори.

Тогава Трикс разпери ръце (което според него беше много подходящо за магьосничество), отметна глава назад (също изглеждаше добре, единствено слънцето изгаряше през клепачите) и започна да изрича заклинанието:

— Скритите в пясъците на пустинята елементи се освободиха и се задвижиха, оформяйки невиждана досега кола. Просторна, с големи широки колела, с удобни седалки, с лампи да разпръскват мрака и стъкла срещу вятъра, но най-важното — със сложно механично устройство, където изгарящото черно масло движи колелата чрез сложна механична трансмисия, която магьосникът си представя добре, но няма да се впуска в подробни описания…

— Цветът! — със страшен шепот изсъска Тиана.

— И в яркорозов цвят! — бързо изкрещя Трикс.

След което отвори очи.

Пред тях стоеше… нещо. Беше желязно, но в същото време ярко розово, като цвете или нежна аквариумна рибка. Широките колела на колата бяха покрити с нещо черно и еластично. Колата имаше врати и прозорци, а също така красиви остъклени фенери отпред.

— Леле… — благоговейно прошепна Дерик. Отвори вратата и погледна вътре. — Хей, седалките са покрити с камилска кожа! Меки такива… откъде дойде кожата?

— Явно някъде наблизо е имало камила — смутено призна Трикс. — Нека не навлизаме в тази тема…

Всички се качиха в колата. Трикс седна отпред вляво, пред кръглия щурвал, също покрит с кожа. Дерик се настани вдясно от него, а Тиана седна отзад.

— Хей, тук има още много неща — притеснено възкликна Дерик. — Стрелки някакви… Да не са часовници? Но доста странни и са много. И ключ някакъв стърчи…

Трикс завъртя ключа — и колата тихо забоботи.

— Ура, ти я запали! — възторжено каза Дерик. — Леле! Получи ни се… Трикс, но ние си го представяхме малко по-различно. И защо са всички тези часовници до щурвала?

— Разбираш ли — опита се да обясни Трикс, — магията — тя е като вода.

— Мокра? — шокира се Дерик.

— Не… Тече. Винаги търси пролука. Слабо място. Ако един магьосник се опита да си представи нещо, което вече съществува някъде по света, без значение дали е в нашия свят или в друг, магията започва да хитрее. И прави не това, което е искал магьосникът, а нещо подобно, което вече съществува.

Дерик поклати глава.

— Не разбирам!

— А аз го разбрах — каза Тиана. — Магията е като хитър шивач. Поръчват му да ушие нечувано красива рокля. Самият той не може да я измисли, но веднъж някъде си е виждал каквото трябва. И го шие по памет. Сякаш сам го е измислил. Ние веднъж поръчахме такава бална рокля за мен… А на бала срещнах една стара лелка от провинцията в същата! Такъв скандал стана…

— Точно — зарадва се Трикс. — Много е подобно. Само че за да може магията така да изхитрее, трябва не само да се опише всичко, но трябва още да се назове и истинското име, с което се нарича това нещо. Излиза, че аз случайно съм улучил!

— Значи някъде по света съществува такава кола и името й е Брутална Механична Вълшебна?

— Да!

Дерик въздъхна.

— Хубаво е да си магьосник…

— Момчета, а забелязахте ли, че тук е прохладно? — неочаквано попита Тиана. — От тези дупки тук духа студен вятър!

— Магия — гордо каза Трикс. — Е… къде е тука лоста… да опитаме…

Той натисна с крак един от лостовете, стърчащи от пода — и колата бодро потегли напред. Трикс трескаво се вкопчи в кормилото, завъртя го — и колата ловко заобиколи дюната. Натискайки лоста по-силно, младият магьосник накара колата да се движи по-бързо.

— Трикс… дай малко да повъртя кормилото? — със завист помоли Дерик.

— По-късно — каза Трикс, докато с наслада набираше скорост.

— Ама, Трикс…

— Изчакай малко…

До вечерта всички успяха да покарат колата. И самият Трикс, и Дерик, и дори Тиана — при това при нея се получи не по-лошо.

Карането на невероятната кола се оказа доста лесно, въпреки че големите дюни трябваше да се заобикалят. Но самото каране през пустинята уморяваше. Окото искаше повече от пясък.

И когато привечер на хоризонта се появиха някакви руини, Трикс дори се зарадва. В този момент зад кормилото седеше Дерик, който насочи колата към тях. Колкото по-близо се приближиха към руините, толкова по-познати им изглеждаха те…

— Това е древната столица на Самаршан! — най-накрая осъзна Трикс. — Сърцето на Ада!

— Ти си бил тук? — изненада се Дерик.

— Да… тоест, не — въздъхна Трикс. Изглежда все пак трябваше да обясни на Дерик случващото се. — Виж какво… аз вече се сражавах с Прозрачния бог. Тоест, ще се сражавам… сега ще разбереш всичко. И тогава той с магия ме захвърли тук. Аз исках да се телепортирам в Дилон, но така се случи, че… като цяло, ми се получи точно обратното, призовах Тиана от Дилон. И тук, в руините, ние намерихме един джин. Той малко ни измами, но все пак ни пренесе в Дахриан. А там султанът пое властта в ръцете си, свали везира, а нас искаше да ни арестува. Избягахме и помолихме драконите за помощ. И те ни изпратиха в миналото. За да можем да изучим уменията на асасините и да победим Алхазаб. Тогава се срещнахме с теб…

— Много объркваща история — спокойно каза Дерик. — Но като цяло разбрах основното. Значи сега ти си и тук, и в Дахриан?

— Ами… — замисли се Трикс, докато изчисляваше на ум. — Всъщност аз сега съм в Босгард, в кулата на магьосник Лапад. Но вече се каня да отлетя към Самаршан с един приятел дракон! А в Дахриан те видях с баща ти…

— Значи ще се доберем до столицата — каза Дерик. — Страхотно.

— Ще се доберем — въздъхна Трикс. — Поне ти със сигурност ще се добереш. А ние — не знам… Може би Алхазаб ще ни убие, а теб ще те пусне.

Той спря колата в сянката на древните стени. Помисли и завъртя магическия ключ.

— Какво правиш? — изненада се Тиана.

— Джинът — кратко отвърна Трикс.

Тиана се намръщи. После се усмихна.

— Някой ми дължи три желания — каза тя.

Дълго време търсиха мястото, където след седмица щяха да намерят джина. Дерик не можеше да помогне, а Тиана и Трикс постоянно спореха. Но в крайна сметка се съгласиха, че е някъде тук.

— Няма нищо по-лошо от това да обидиш магьосник — мрачно каза Трикс и протегна ръка. — И дори могъщият джин трябва да помисли с главата си, преди да мами магьосника Трикс Соийе! Нека се яви от дълбините на пясъка вълшебния съд, в който живее коварният джин Китап!

Пясъкът се раздвижи и стара медна лампа скочи в ръката на Трикс. Дерик отстъпи крачка, изчерви се, стисна по-силно метлата и отново пристъпи напред.

— Е, пази се… — ухили се Трикс и небрежно потърка лампата.

Изви се гъст бял дим. От него пристъпи усмихнат младеж в бели панталони и шарена риза.

— Слушам и се подчинявам, мой нови госпо… — започна той. И тогава очите му се разшириха и той изкрещя: — А, не! Само не това! Ти си Трикс Соийе! Вече изпълних твоите желания!

— Все още не си ги изпълнявал! — възмути се Трикс. — Аз ще те намеря след седмица!

— След шест дни, между другото! — озъби се Китап. — Какво правиш тук? Хората не могат да пътуват във времето!

— Но драконите могат — злорадо каза Трикс. — И джиновете, предполагам?

— Всъщност нас, джиновете, времето изобщо не ни вълнува! — гордо отговори Китап. — За нас дали е минало или бъдеще няма значение, ние си живеем в свое собствено време.

— Три желания — напомни Трикс. — Ти си длъжен да изпълниш трите ми желания.

— Не! Вече ги изпълних! По-точно скоро ще ги изпълня!

— Но нали още не си ги изпълнил? — настоя Трикс.

— Това е труден случай — с въздишка се съгласи Китап. — Ще подадеш ли жалба в съвета на джиновете?

— А колко време ще чакаме отговор? — веднага уточни Трикс.

— Не много… около пет минути по наше време… — Трикс чакаше. Китап сведе очи: — Седмица или две, по вашето.

— Тогава вече няма да е важно.

— Такъв е и замисъла — потвърди Китап.

— Добре, стига сте спорили — Тиана пристъпи напред и взе лампата. — Моите желания действат ли?

— Да… — Китап хитро се ухили. — Какво желаеш, прекрасна госпожо? Имам прекрасна бална рокля от бяла коприна, ушита с розови диаманти и розови перли, точно твоят размер…

— Сам си носи твоята рокля!

— Това ли е заповедта? — изкрещя стреснатият Китап.

— Засега не — замислено отвърна Тиана. — Но ако пак започнеш да се измяташ и да мамиш, ще ходиш в копринена рокля до края на времето!

Китап избърса потта от челото си и заговори с доста по-малко арогантен тон:

— Хора, ама влезте ми в положението! Аз съм обикновен джин. От добро семейство, учителите ме хвалят… Но ние имаме определени правила, някои ограничения… Не мога да не се опитам да ви заблудя. Това си е правило!

— Бяла рокля с розови перли — замислено каза Тиана. — Чудя се дали розовото ще си отива с цвета на очите ти?

— Няма да стане! — възмути се джинът. — Просто абсолютно няма да стане! Госпожо и повелителко, та мен ще ме подиграват хиляди години!

— Тогава ще изпълниш нашите желания честно и като положиш максимални усилия — заяви Тиана. — И не си мисли, че мен е по-лесно да ме измамиш, отколкото момчетата. Всъщност е точно обратното.

— Вече виждам — призна Китап. — Какво искаш?

— Първо, нека да уточним веднъж завинаги — моите думи се считат за желание само ако ги потвърдя с думите „И това е моето желание!“

— Слушам и се подчинявам! — възкликна Китап. — Твоето желание е изпълнено, повелителко! Остават още две!

Трикс от огорчение плесна с ръце. Но Тиана спокойно кимна:

— Добре. Знаех, че ще се хванеш за това. Но вярвам, че за теб е от основно значение да измамиш поне веднъж при изпълнението на желанията. По-добре да ме измамиш в самото начало, отколкото в края.

— А ти не си глупава, госпожице! — възхити се Китап. — Добре. Давам думата си, че ще изпълня честно останалите две желания!

Тиана царствено кимна:

— Ние трябва да разберем природата на силата на Алхазаб, известен като Прозрачния бог, за да можем да го победим! И това…

Китап размаха ръце.

— Стоп-стоп-стоп! Не казвай желание, което аз така или иначе не мога да изпълня!

— Не знаеш? — възмути се Тиана. — Хората не знаят, драконите не знаят, нима джиновете също не знаят?

— Може ли аз… с метлата? — попита Дерик. — Странично със завъртане и прав в корема!

Тиана махна с ръка:

— Почакай… той май наистина се опитва да обясни.

— Аз… — Китап затрепери с цялото си тяло. — Аз… аз… знам. Джиновете знаят всичко, такава е нашата природа. Но… това е четвъртото ограничение…

— Какво е това четвърто? — възкликна Трикс. — Има три правила: да не давате всемогъщество или магически способности, да не възкресявате мъртвите, да не влияете на разума и чувствата…

— Четвъртото ограничение е тайно — призна Китап. — За него се говори само ако възникне реална опасност. Ние, джиновете, по своята природа сме пазители на равновесието. Ние не сме за или против. Ние не сме добро и не сме зло. Ние сме призвани да съхраняваме равновесието в света на хората и да не позволяваме на никого да постигне всемогъщество.

— Защо?

— Защото ако хората се обединят под властта на един всемогъщ владетел, те ще загинат — Китап разпери ръце. — Повярвайте ми, няма нищо добро в това един, дори добър и мъдър, да завземе властта над света. Силата на хората е в тяхното различие, в това, че не си приличат помежду си. Северните варвари и пустинните номади, дивите племена от блатата и надутите жители на големите градове — всички сте добри в нещо и лоши в друго. И това позволява на всеки човек да намери своето място в живота. Това ви дава на вас, хората, възможност да се адаптирате към всичко. Нито един владетел, колкото и да е добър, няма да позволи на човешката раса да се развива и расте.

— Благодаря — каза Тиана след кратка пауза. — Ще го запомня.

— И така, в какво е правилото! — упорито попита Дерик.

— Това е уточнение към първото правило — за всемогъществото. Ние не само не можем да дадем на човека всемогъщество, но и не трябва да разкриваме тайната му. А тайната на Прозрачния бог е тайната на всемогъществото. Ако узнаете каква е неговата тайна, ще станете равни на него.

— Ама че работа… — прошепна Дерик, отпускайки метлата си. — Всемогъщество!

— Виждате ли? — тъжно каза Китап. — Тиана, умолявам те. Не ме карай да отговарям на този въпрос.

— Иначе какво? Ще ти се смеят ли?

— Ще умра! — възкликна Китап. — Джин, който е нарушил четвъртото правило, умира!

— Значи, отговаряш на въпроса ми — замислено каза Тиана. — Отговаряш и после умираш… така ли?

Китап мълчеше с наведена глава.

— Питай — каза Дерик. — Хайде, Тиана! Ще бъдем всемогъщи, представяш ли си?

Тиана погледна Трикс и тихо каза:

— Не мога… Той, разбира се, е лъжец, но… не мога. Тогава веднага ще умре!

— Права си! — неочаквано я подкрепи Дерик. После се усмихна широко: — Прощавай, голям глупак съм!

— Кажи ми, джине… а има ли друг освен джиновете и самият Алхазаб, който знае природата на неговата сила? — попита Тиана.

— Това е все едно четвъртото правило… — простена Китап.

— А можеш ли ти, Китап, да ни телепортираш до мястото, където Алхазаб е станал всемогъщ?

Джинът се замисли. После каза:

— Все още е много близо до нарушаване на четвъртото правило…

— Но ние не те питаме как го е придобил. Просто искаме да ни пренесеш на същото това място!

— Не — отговори джинът след кратък размисъл. — Не мога. Правилото…

— Тогава нека опитаме да комбинираме двете правила. Ще ни пренесеш ли до някой, който знае къде Алхазаб е придобил могъществото си?

Вместо отговор Китап заплака.

— Ха! — презрително каза Дерик. — И това ми било могъщ джин… Той наистина се е устремил към розовата рокля!

Тиана се обърна към Трикс и помоли:

— Опитай ти, а? Аз не мога…

— Китап — Трикс се приближи до плачещия джин и го погледна в очите. — Ние изобщо не искаме да станем като Алхазаб. Ние, напротив, искаме да го спрем…

— Да — въздъхна Китап и погледна Дерик.

— Разбирам — кимна Трикс. — Той няма да научи, повярвай ми. Обещавам ти!

Дерик изсумтя.

— Освен това Алхазаб вече е всемогъщ — продължи Трикс. — И това означава, че твоята задача е да го лишиш от могъществото му! А това най-добре от всички можем да направим ние. Аз вече се сражавах с Алхазаб и не се страхувам от него, аз съм магьосник. Просто ми трябва още малко знание…

— Знанието е най-страшното оръжие — промърмори Китап и избърса сълзите си с ръкав. — Много по-страшно от железни войници… или от вашата самоходна кола… Между другото, тя с турбо ли е или само с осем цилиндъра?

— Какво? — изненада се Трикс.

— А, добре, забрави… — Китап извади копринена носна кърпа и изсекна нос в нея. — Ето какво, момчета… Аз на ваше място бих попитал бедния, нещастен, измъчван от грешни въпроси джин — има ли на света създания, също толкова информирани, колкото и джиновете, но лишени от високи морални устои…

— И това ще е желание? — попита Тиана.

— Разбира се. И него ще мога да го изпълня, защото не съдържа в себе си пряко и безусловно желание за всемогъщество.

— Може би няма да попитам, а направо ще помоля да ни пренесеш при това създание?

Китап сви рамене.

— Ако така или иначе ще ходите при него, тогава каква е разликата? Може да поискате да ви пренеса. Искаш да спестиш едно желание, така ли?

— Искам — кимна Тиана.

— Значи все пак розовата рокля? — намигна джинът на Тиана. — За да бъда честен, аз сам я уших. Знаеш ли, има много свободно време между желанията, а аз си падам по кроенето и шиенето…

— Вземи я тази рокля, наистина! — каза Дерик. — Щом толкова настоява. След това поискай да ни пренесе при този, който знае всичко, но не е такъв глупчо… Главното е — не забравяй да вземеш лампата със себе си!

Китап трепна.

— Не бива, Дерик — обади се Трикс.

— Какво не бива? — възмути се Дерик. — Аз също искам да победя Прозрачния бог! Нима три торби със злато ще ни попречат в битката? И някаква армия… от железни войници. Е, и тайната на всемогъществото, разбира се!

— Дерик, това е жестоко — каза Тиана. — И Китап съвсем правилно обясни всичко за всемогъществото…

— Тези джинове просто с никой не искат да делят силата си — засмя се Дерик. — Хайде, опомнете се! Та той не е човек! И дори не е някакъв гаден гном… Просто джин!

Трикс и Тиана се спогледаха. После Тиана попита:

— Трикс, разбираш ли какво ще направя сега?

Трикс въздъхна и каза:

— Да, всичко е правилно, Тиана. Това е единственият изход.

Китап ахна и притисна ръце към лицето си.

— Китап — каза Тиана. — Веднага, с цялата възможна безопасност и предпазливост, телепортирай Дерик в Дахриан, при баща му! И това е моето желание!

— Предателка! — изкрещя Дерик и хвърли бойната си метла.

— Слушам и се подчинявам! — радостно извика Китап и Дерик изчезна.

Настъпи тишина. Китап, сияещ от радост, гледаше Тиана. Трикс също.

— Ти нали искаше да направя точно това? — попита Тиана. — Съжалявам… той съвсем не е толкова лошо момче. Просто детството му е било трудно. И много силно иска власт…

— Да — бавно каза Трикс. — Точно това исках.

Кой знае — може би Трикс наистина искаше нещо друго? И просто не беше разбрал думите на Тиана? Но ние няма да любопитстваме. Понякога е важно не какво човек е мислил, а как е постъпил. Ако да постъпи правилно са му помогнали приятелите — в това също няма нищо лошо.

Въпреки че, разбира се, Трикс най-вероятно правилно беше разбрал Тиана и с болка в сърцето пожертва всемогъществото и едва зародилото се приятелство със своя братовчед, за да спаси хитрия джин и да съхрани съществуващия в света ред. Дори няма съмнение в това!

— Китап — продължи Тиана. — А сега ти заповядвам: с цялата възможна безопасност и предпазливост да телепортираш мен и Трикс при създание, което не ти отстъпва по всезнание, но не е ограничено от никакви морални норми и ограничения! Твоята лампа нека отново се зарови в пясъка на предишното си място. И това…

— Чакай, чакай! — извика Трикс, но беше твърде късно.

— … е моето желание! — довърши Тиана.

— Слушам и се подчинявам, бивша госпожо — каза Китап. И с лека тъга добави: — А сега сбогом завинаги, много добри, много честни и много глупави деца!

3

— Жалко за колата — каза Трикс.

Той и Тиана се оказаха в тясно и дълго дефиле. Тук цареше прохлада и здрач — скалите бяха толкова високи, че слънцето надзърташе тук само по обяд. Тънко ручейче течеше по дъното на дефилето, като весело ромолеше по камъните. Покрай него растяха храсти, сред които Трикс с радост разпозна диви малини и боровинки.

След като се напиха и седнаха до храстите, Трикс и Тиана започнаха да берат узрелите плодове.

— А мен това ме притеснява — призна Тиана. В допълнение към бойните метли, които Китап галантно беше изпратил заедно с тях, те намериха след телепортирането малък, елегантно опакован пакет. В него се оказа роклята — копринена, бродирана с розови перли и розови диаманти.

— Да, вкусът му е трагичен — съгласи се Трикс. — Аз бих избрал черни перли и черни диаманти. Те са и по-скъпи, между другото. Но роклята е красива, само гърбът е прекалено отворен…

— Аз не за това — изсумтя Тиана. — Кажи ми, това подхожда ли на джин — да направи някакъв подарък просто така?

— Е, той все пак се разчувства — предположи Трикс, докато хвърляше шепа боровинки в устата си. — Можехме да го убием. Но не го убихме.

— Тогава защо ни нарече глупави? — попита Тиана. — Значи смята, че сме направили някаква глупост.

— Да се върнем в Сърцето на Ада, да извадим лампата и да го пребием! — каза Трикс. — И колата ще вземем, жал ми е за нея…

— Може би затова ни нарече глупави? Сигурен ли си, че няма да се върнем?

— Не се притеснявай — отговори Трикс. — Сега сме някъде редом до мъдро, всезнаещо същество… — Той се поколеба, въздъхна и добави: — Лишено от всякаква съвест. Това не го формулира много добре.

Тиана не възрази, а направи това, което мъжете много рядко правят в подобна ситуация, а жените — почти никога.

Тя замълча.

След като закусиха с горски плодове и си измиха ръцете в ручея, те тръгнаха надолу по дефилето. Строго погледнато, не знаеха нагоре или надолу да вървят. Но слизането винаги е по-лесно и по-приятно.

— Всъщност — разсъждаваше Трикс, докато вървеше отпред и разтваряше храстите с метлата си, — едно мъдро всезнаещо същество изобщо не може да бъде зло. Колкото е по-висш разумът, толкова по-добро е същество.

— А аз мисля, че умът и добротата изобщо не са свързани помежду си — сви рамене Тиана. — В двореца най-добрата ни прислужница е глупава като пън. Но е добричка. На всеки ще помогне, всеки ще изслуша… А рицарят-маг Гавар, например, е много умен. Но зъл.

— Тоест искаш да кажеш — колкото повече ум, толкова по-лош човек? — възмути се Трикс, смятайки себе си за добър младеж.

— Не, искам да кажа, че това по никакъв начин не е свързано. Добротата не е свързана с ума, нито с цвета на косата, нито с формата на носа. Тя е сама за себе си.

— Добре, ако това умно същество е зло, тогава ще разбере какво е ядосан добър магьосник! — строго каза Трикс.

— А ти как мислиш, що за същество ще е? — попита Тиана.

— Сфинкс! — извика Трикс.

— Може и да е сфинкс, но защо крещиш? — изненада се Тиана. Направи няколко крачки напред и възкликна: — Сфинкс!

— Съвършено вярно твърдение, но защо го повтаряте два пъти? — попита Сфинксът.

Той беше точно такъв, какъвто го описваха в легендите (въпреки че е странно, разбира се, кой би успял да види сфинкс и да го опише, нали във всички легенди посочваха, че никой не остава жив след среща с него). Размерът на Сфинкса беше като на много голям слон или среден по размер дракон. Имаше тяло на лъв, крила на орел и лице на красива (макар и с много голяма уста) жена. Сфинксът седеше клекнал в средата на дефилето, блокирайки го изцяло.

— Кажи, ти ли си това всезнаещо създание, напълно лишено от съвест? — попита Трикс.

— Точно така — отговори Сфинксът (въпреки някои очевидни признаци беше трудно да се отнесе към женския пол). — Знам всичко, което се случва на земята. Не се страхувайте от мен, деца!

— Добре — обеща Трикс. — Но защо не трябва да се страхуваме от теб?

— Защото, когато се уплашите, месото ви придобива неприятен вкус — осведоми ги сфинксът. — Затова бързам да ви успокоя — не ям всички, които срещам, а само онези, които не могат да отговорят правилно на поне един от трите ми въпроса.

— Мисля, че само ни плашиш, Сфинксе! — смело каза Тиана. — Нещо не виждам тук планина от кости!

— Че кой хвърля най-вкусното? — изненада се Сфинксът. — Не, нищо не остава след мен. Изяждам дори броните, нуждая се от желязо за перата.

Сфинксът разпери крила и стоманеното оперение проблесна.

— Тогава е странно, че изобщо пускаш някого — подозрително отбеляза Трикс.

— Кой ти каза, че пускам? Още никой не е успял да отговори на поне един от моите въпроси. Въпросите ги задавам само за да се успокои човекът и да стане по-вкусен.

— Искам да отбележа — каза Трикс умишлено силно, — че аз съм могъщ магьосник.

— Знам, знам — кимна Сфинксът. — И искаш да ти кажа в какво се състои силата на Алхазаб… Работата е там, момче, че аз съм немагическо същество.

— Ти? Немагическо? — не повярва Трикс.

— Абсолютно. Станах такъв заради не най-достойното поведение на моя баща. Той беше алхимик и правеше експерименти с животни. И в резултат на тези чудовищни експерименти се появих аз.

— Ужасно! — възкликна Тиана. — Каква жестокост и безотговорност!

— Благодаря. Но не се притеснявай, аз достойно наказах баща си. Изядох го. Така че, бидейки немагично, но чудовищно същество, аз съм абсолютно нечувствителен към магията. Можеш да ме заливаш с огън, да ме кълцаш с вълшебен меч, да правиш всичко, което искаш — но това мен няма да ме нарани. А отчитайки моя размер, сила и сръчност — обикновените оръжия също няма да ме наранят.

— Имай предвид, че ние сме почетни дракони! — каза Тиана. — И ако нещо се случи с нас… те ще отмъстят.

— О, дракони! — Сфинксът се усмихна. — Отдавна не са летели в моето дефиле. Не харесвам много крила и лапи, но виж опашката… драконовата опашка е един от най-прекрасните деликатеси на света! Особено печена. Аз лично предпочитам да усуча дракона на пръстен и да пъхна собствената му опашка в устата, така че да се опече както трябва, и след това да го ям.

— Пфу! — възкликна Тиана.

— Каква мерзост! — от вълнение Трикс удари с метлата като с тояга и изпод нея се посипаха искри. — Недостойно е за едно разумно същество да яде друго разумно същество!

— Е, да, вие хората предпочитате да се гризете един друг тихомълком — усмихна се Сфинксът. — Да тормозите онези, които са по-слаби, като ги изнудвате. Да презирате онези, които са по-силни, и тайно да им погаждате номера. Аз съм много по-честен. Просто ям всички, на които се натъкна. По-често, разбира се, се натъквам на кози и овце, но хората са не много по-умни от тях и също идват.

— Какъв подлец е този Китап… — прошепна Тиана. — А аз го съжалих…

— Никой не трябва да бъде съжаляван — наставнически каза Сфинксът. — Жалко, че не сте научили този урок по-рано… Е, три загадки?

— Играл съм тази игра — каза Трикс. — Правилата обичайните ли са? Загадки за логика, а не за общи знания, и трябва да има решение…

— Никакви правила — ухили се Сфинксът. — Има само едно правило — аз. И така, първата загадка. Какво обществено устройство е идеално за хората и би устроило всички в държавата?

— Тъй като сме двама — смело заяви Тиана, — ще имаме право да дадем два отговора!

Сфинксът се засмя:

— Добре. Това ще е забавно, разрешавам… И така?

— Мъдра и просветена монархия, в която владетелят се грижи за нуждите на своите поданици и укрепва страната! — каза Тиана.

Трикс се поколеба за момент, опитвайки се да измисли нещо немислимо.

— Предполагам — бавно каза той, — че идеално би било обществено устройство, при което всеки човек има право да изразява своето мнение, а решението се взема колективно, обобщавайки всички мнения и избирайки мнението на мнозинството…

— Ха-ха-ха! — възкликна Сфинксът. — Нито един мъдър монарх няма да може да вникне във всички нужди на всички поданици. Общото мнение никога няма да бъде наистина удовлетворяващо за всички. Но не се притеснявайте, на този въпрос съм чувал какви ли не глупости. Казваха например за общество, в което всеки прави каквото може и получава това, което иска. Други казваха, че ако обществото започне да се управлява от магьосници и прочие мъдреци, хората щели да са щастливи…

— И защо този вариант да е лош? — възпротиви се Трикс.

— Виж мен, момче! — изрева Сфинксът. — Ето ме мен, резултат от научното любопитство на много интелигентен алхимик! Добре ли се е получило?

— И какъв е тогава отговорът? — не издържа Трикс.

— Отговор няма. Нищо не подхожда за вас, хората! Вечно от всичко сте недоволни! Единственото, което би удовлетворило всички, е самотата. А всички заедно нищо няма да ви удовлетвори!

— Не е честно! — протестира Трикс. — Загадката трябва да има отговор!

— Няма никакви правила! — изрева Сфинксът, отвори огромната си уста и ги облъхна с горещ влажен дъх. — Съществуват въпроси без отговор и аз съм в правото си да ги задавам!

Изплашени от яростта на съществото, Трикс и Тиана леко отстъпиха назад. Междувременно Сфинксът поднесе огромна лапа към устата си и я облиза с дълъг червен език. От лапата му изскочиха остри нокти. За минута Сфинксът им се полюбува, след което отново приклекна на задни лапи.

— И така, вторият въпрос — каза той. — Каква е причината за любовта?

Трикс и Тиана се спогледаха и кой знае защо сведоха погледи. После Тиана каза:

— Струва ми се… поне аз така мисля, че… причината за любовта е добротата и благородството. Външният вид, богатството, благородният произход, умът и силата… всичко това, предполагам, също е важно. Но доброто сърце и готовността да се притечеш на помощ — това е, което поражда любовта!

Сфинксът се усмихна и погледна Трикс.

— Любовта е като мълния, която пада от небето, поразявайки целта по свое усмотрение — каза Трикс. — Няма никакви очевидни причини за любовта, защото тя е дар от боговете.

— Глупости — отговори сфинксът. — Злобата и подлостта също могат да станат причина за любов — за човек, който е злобен и подъл. А що се отнася до дара на боговете — ако се замислите колко нещастия и страдания носи любовта на хората, то това не е никакъв дар, а ужасно проклятие! Любовта е просто опит на хората да се избавят от страха от живота!

— Знаеш ли, Сфинксе — каза Трикс, — ти май просто се забавляваш.

— Разбира се! — ухили се Сфинксът.

— На теб отговори не ти трябват, ти ще ги отхвърлиш всички, интересуваш се от нашите отговори единствено, за да ни разбереш.

— Точно така!

— Но тази игра може да я играем и двамата. Твоите думи пък ми помагат да разбера теб. Ти си нещастен, самотен и никога не ще обичаш някого — защото си изрод, единствен по рода си!

— Глупости! — изкрещя Сфинксът, ядосано размахвайки криле. — Аз съм единак и свободен, аз съм чист разум, лишен от глупави илюзии. Вие, хората, само си търсите оправдания за окаяното си съществуване — а аз просто ви ям и се наслаждавам на живота!

— На какво се наслаждаваш? — презрително каза Трикс. — Да седиш в пустинята и да чакаш случаен пътник? Да преследваш кози?

— Относно козите — лъжа и клевета! — неочаквано избухна Сфинксът.

— В какво е смисълът на твоя живот? — продължи да настъпва Трикс. — Да ядеш и да правиш гадости? Това е предназначението на чакала. А ти си разумно същество! Високоинтелигентно! Би могъл да се прославиш през вековете, бидейки мъдър съветник на хората, които значително ти отстъпват по ум. За теб биха създавали песни и легенди, биха ти носили подаръци…

Сфинксът презрително изсумтя.

— Стада от вкусни млади агнета, добре охранени камили, пити козе сирене и ведра краве мляко, мед от диви пчели и ароматни пшенични питки… — продължи Трикс. — Злато и сребро, яспис и изумруди…

— Топази и сапфири — каза Сфинксът. — Най-много тях обичам.

— Топази и сапфири — съгласи се Трикс. — Дворците на твоите жреци биха се издигали в пустинята, кервани биха идвали при теб от цял свят, принцове и мъдреци биха ти се кланяли, само и само да ти зададат въпрос и да получат отговор от най-мъдрото същество на света…

— Съблазнителна перспектива… — замислено каза Сфинксът.

— Не си ли струва да захвърлиш уединения живот и да приемеш славата и уважението, които заслужаваш по право? — тържествено завърши Трикс. — А ние бихме могли да станем тези, които да разкажат на целия свят за най-мъдрото и най-благородно същество, на което трябва да се поклониш и което трябва да ни наставлява нас, неразумните, по истинския път?

— Зашеметяващо! — каза Сфинксът. — Трикс… вече имам перспектива! И концепцията се промени!

— Радвам се — каза Трикс и окуражително намигна на Тиана.

— И така, третият въпрос — каза Сфинксът.

— Какво? — изстена Трикс. — Какъв трети въпрос? Нали се разбрахме…

— О, ако ти беше първият асасин от „Дебнещата пепелянка“, който изпробва своето изкуство да възхвалява, можех и да се поддам — каза Сфинксът. — Но аз вече изядох цели четиридесет асасина. За мен е голям късмет, че бидейки отровно същество, съм напълно безчувствен към отровите. Е, ще чуете ли третия въпрос? Или направо да започвам с обяда?

— Ще чуем — тъжно каза Трикс.

— Какъв е смисълът на живота? — весело попита Сфинксът. — Кой е основният въпрос на мирозданието, алфата и омегата, началото и края? Какъв е вашият отговор?

— Но ти така или иначе ще кажеш, че не сме познали! — възмутено възкликна Трикс.

Сфинксът се изкикоти.

— Аха! Но ще бъде забавно да чуя вашите отговори. И така…

За съжаление (на Сфинкса) и за щастие (на Трикс и Тиана) те не успяха да отговорят. Въздухът между децата и Сфинкса затрептя, сякаш имаше мараня, и на точно същото място над земята внезапно се появи известният и прославен маг Радион Лапад.

Магът беше облечен в стара домашна мантия, челото му беше бинтовано с влажен парцал, а на лицето му беше изписано такова страдание, че Тиана горестно ахна, а на Трикс му се прииска да се скрие зад метлата. Обикновено когато магьосникът се връщаше от капитула на маговете, той беше много, много уморен и следващите няколко дни беше най-добре да не го занимаваш с нищо.

— Какъв е този Е-А-М? — възкликна Лапад. — Какъв дълг на честта? Какво е това „да правя магии внимателно“? Ти изобщо способен ли си да правиш каквото и да е внимателно, мой ужасен ученико?

— А-а-а… — проблея Трикс, без да разбира нищо. — Учителю… За какво говорите?

— За твоето писмо! Връщам се в кулата, мечтая си за спокойствие и тишина, а ти си изчезнал някъде, оставяйки глупаво писмо! Какво е Е-А-М?

— Това е учителят Еам, декан в школата „Дебнещата пепелянка“! — радостно възкликна Тиана. — Колко се радвам да ви видя, магьосник Лапад!

— Моите почитания, ваша светлост… — Лапад с въздишка се сгъна в полупоклон. — Простете, че моят ученик някак е успял да ви забърка…

— Е-А-М — това е драконът Елин Абулла Му… — Трикс спря навреме и не назова напълно тайното име на дракона. — Това е дракон… Това е декан… Декан — дракон!

— Какъв дракон? Какъв декан? — изстена Лапад. — Какви още твари ще стовариш на нещастната ми глава?

— Сфинкс… — промърмори Трикс.

— Сфинкс — кимна Лапад. — Аха. Значи съм в Самаршан. Какво изобщо става? Едва успях да те посетя, целта кой знае защо беше двойна…

— Двойна е, защото сега съм едновременно на две места… — призна Трикс.

— Аха — кимна Лапад. — Дракони. Елин Абулла… Да. А къде е Сфинксът?

— Зад гърба ви — горестно каза Трикс.

Радион Лапад бавно се обърна и се загледа в извисяващия се над него Сфинкс. Сфинксът от своя страна прочисти гърлото си и каза:

— Чакам отговорите на въпроса.

— Кой въпрос? — без да сваля очи от Сфинкса, попита Лапад.

— Какъв е смисълът на живота, основният въпрос на мирозданието… — с надежда каза Трикс.

— Не това, глупав ученико! Кой по ред е?

— Трети…

— Ясно. Докарали сте я до ръба.

— Слушай, магьоснико! — изрева Сфинксът. — Говоря с тези двамата, а ти можеш да се разкараш…

Радион Лапад мълчаливо гледаше Сфинкса.

— Имай предвид, че аз съм същество чудовищно и немагично, за мен магията не е страшна… — леко развълнувано започна Сфинксът.

— Кой си ти? — попита Лапад.

— Аз съм Сфинкс! Аз съм продукт на човешкия гений и безумие! Аз съм чист интелект, лишен от емоции, знам всичко и нищо не разкривам, аз…

— Смело изказване — мрачно каза Лапад. — Кой е виновен? Какво да правя? Как ще се промени курсът на талера към динара догодина?

— Тук аз задавам въпросите! — мрачно каза Сфинксът.

— С какво право?

— С правото на силния и гладния!

— Но аз съм по-силен — уверено каза Лапад.

— Твоята магия нищо не може да ми направи!

— Магията не може — съгласи се Лапад. — Но онова парче скала, което магията избута от върха на хълма и което сега се носи право към главата ти — може!

Той властно махна с ръка — и горе се появи облак прах и камъчета от носещия се надолу скален къс.

— А-а-а! — изкрещя Сфинксът, когато по главата го удари камък с размерите на голяма диня. — Спри! Това е против правилата!

— Какви правила? — изненада се Лапад. — Няма никакви правила. И ако сега стените на дефилето се съберат, от теб ще остане само едно мокро петно!

— Бях сигурен, че магията не може да ми навреди!

— Пряко — да — съгласи се Лапад. — Но косвено — много лесно. Е, искаш ли да живееш?

— Искам — призна Сфинксът.

— Тогава се махни от пътя.

— Нужен ни е отговор на въпрос! — бързо каза Трикс.

— И отговори на въпроса на момчето! — заплаши Сорел.

— Трябва да получа поне един отговор — заинати се Сфинксът. — Такива са правилата.

— Добре. Искаш да знаеш какъв е смисълът на живота? Смисълът е в това да се живее. Или не си съгласен? — магьосникът отново вдигна ръка.

— Съгласен съм — мрачно отвърна Сфинксът. — Убедихте ме. Ще ви пусна да минете… и ще отговоря на всеки въпрос.

— Къде и от кого Алхазаб е получил своята немислима магическа сила? — попита Трикс.

— На място, известно като Сърцето на Ада — отговори Сфинксът.

— Ах, този мръсник Китап! — ахна Трикс.

— Под тези руини се намира древен подземен град на пустинните гноми — продължи Сфинксът. — Входът към него е скрит в бяла кула. За да се влезе, трябва да се прочете магическото заклинание на тайната врата.

— Нима пустинните гноми още съществуват? — изненада се Лапад. — Счита се, че тяхната цивилизация е била унищожена преди много векове!

— За това нямам представа — с удоволствие отговори Сфинксът. — Знам всичко, което е на земята и под луната. Но под земята — това вече не е в моята компетентност. Знам само, че Алхазаб се изгубил по време на буря, намерил убежище в развалините на кулата и случайно отворил тайната врата. Спуснал се долу, а когато месец по-късно се върнал, вече бил могъщ и непобедим магьосник. Това е всичко! Отговорих на въпроса, сега се махайте! Че все още ми се иска да проверя кое е по-бързо — твоите думи, магьоснико, или моите нокти…

— Благодаря, по-късно ще разберем, когато сме сами — кимна Лапад. Пристъпи към Трикс и Тиана, стисна здраво ръцете им…

… и те се озоваха в камениста пустиня, на ръба на дълбок тесен пролом, прорязващ равнината като черна рана.

— Винаги е полезно първо да се огледаш къде смяташ да се телепортираш — поясни Лапад. — Отначало се телепортирахме тук и чак след като ви видяхме долу със Сфинкса, аз се пренесох при вас и с непоколебимото си спокойствие уплаших чудовището.

— Тиана! — извика слабичко момченце, седнало върху голяма торба с багаж. Скочи и се втурна към принцесата.

— Халанбери! — възкликна Тиана. — Братко!

Те се прегърнаха, след което Халанбери смутено се отдръпна назад.

— Радвам се да ви видя, ваша светлост — официално поздрави той полусестра си. Явно родителите на Трикс не бяха губили време да възпитат малкото незаконородено хлапе. — Трикс! Аз бутнах камъка! Аха!

— Значи това не беше магия? — съобрази Трикс, гледайки към купчината камъни, струпани на ръба на скалата. — Колко се радвам да те видя, Халанбери! — той не устоя и също прегърна момчето, а после разроши косата му. — Браво! Ти ни спаси всички!

— Това Лапад го измисли! — изпъчи се Халанбери. — Аха! Каза, че това същество магията не го лови, но камък, падащ от голяма височина, би бил по-добър от всяка магия…

— Учителю, ти измами Сфинкса? — осъзна Трикс. — Но нали той знае всичко!

— Не бъркай знанието с всезнанието — наставнически каза Лапад. — Сфинксът, бидейки същество, създадено алхимично от различни елементи, може да даде отговор на всеки въпрос. Но първо той този въпрос трябва да го формулира. Ако беше заподозрял, че го мамя… За щастие Сфинксът е много нервно същество, неуверено в себе си, очакващо мръсни номера от живота. И думите ми веднага го убедиха. Предполагам, че с течение на времето ще се усети кое какво…

— Учителю, а може би ще е по-добре да се махаме оттук? — попита Трикс и притеснено погледна към тъмните дълбини на дефилето. — Хайде да се пренесем в Сърцето на Ада и там вече да си говорим…

— Ти готов ли си да ни пренесеш? — поинтересува се Лапад. — Овладя ли телепортацията?

— Не особено — призна Трикс.

— Жалко. А аз не мога да ви пренеса на място, на което никога не съм бил.

— Но нали тук някак успяхте да се телепортирате!

— Телепортирах се при теб — обясни Лапад. — Теб те познавам достатъчно добре. А в Самаршан съм бил един-единствен път, много отдавна, в младостта си, при разкопките на древната столица. Тогава тъкмо овладявах магията и дойдох на изток на разменни начала. Два месеца копахме в пясъка със самаршанските магьосници, но нищо интересно не намерихме, само стари руини…

— Лапад! — потресено възкликна Трикс. — Точно това е Сърцето на Ада!

— Наистина ли? — изненада се Лапад. — Но ние наричахме това място Всемирната… — той погледна Тиана и се спря. — Е, като цяло, това беше съвсем различна част на тялото. Може, разбира се, да опитаме, въпреки че там ужасно не ми харесваше…

— Подъл измамник! — долетя от дефилето гласът на Сфинкса, премесен с тежки удари на крила. — Това не беше магия!

— Носталгията е силно чувство — бързо каза Лапад. — Всички при мен, живо!

Изграден магьосник се различава от чирак на магьосник съвсем не по магическата си сила. Чиракът може и заклинания да съчинява по-умело, и въображението му може да е по-богато и дори повече думи да знае. Да си магьосник е въпрос на опит. За всеки случай, за всяка неприятност (а неприятностите просто се лепят на магьосниците) той има готово заклинание, старателно записано в книга.

Ето и на Лапад, който нерядко напускаше кулата си и още повече към горещи земи, в книгата със заклинания се намери чудесна магия — голяма тента, изработена от искряща сребърна тъкан, под която слънцето се усещаше не горещо, а просто топло. Лапад извади от торбата с багаж тумбеста стомна с вода и пакет миниатюрни питки, които първо подуши, след което каза:

— Трябва веднага да ги изядем.

— Ще ни защитят от жегата? — предположи Тиана.

— Не, всъщност ние ще ги защитим от жегата. Още час и ще се развалят.

Така че в началото всички хапнаха, поливайки питките с дреболии със студена вода (стомната изглежда беше вълшебна, водата в нея не се загряваше), като гледаха сивите руини и застиналата на техния фон розова самоходна кола. После Трикс кратко, но подробно разказа на Лапад всичко, което им се беше случило.

— Ох, тези дракони… — въздъхна Лапад. — Всичко ще си спомнят, когато не го очакваш… Значи мислиш, че вашият учител е бил Елин Абулла Мумрик?

— Със сигурност — кимна Трикс. — Баща му намекна, че ще имаме помощ… И също, че дракон може да бъде изпратен в миналото много повече от месец назад. Така че е изпратил Елин няколко години назад, за да постъпи в школата на асасините, да се изучи и да ни помогне. Така че драконите наистина могат да се превръщат в хора!

— Това е много сериозна постъпка за дракон — намръщи се Лапад. — Когато дракон се превръща в човек, той живее човешки живот. Ако Елин е бил човек пет години, значи тялото му на дракон се е състарило с век и половина! Той е пожертвал цял живот, за да ви помогне!

— Толкова ли ни уважават? — възхити се Трикс.

— Толкова се страхуват от Алхазаб… — въздъхна Лапад.

— Учителю, а защо вие се озовахте тук, при това с Халанбери?

— Върнах се от капитула. На масата — писмо. Реших за начало да намина при родителите ти… — Лапад се намръщи. — Чух много обидни думи от тях… може да си помислиш, че съм те убеждавал да дойдеш да се учиш при мен!

Трикс смутено сведе поглед.

— А Халанбери го взех със себе си, защото реших, че ще е от полза — неопределено добави Лапад. — Той нямаше нищо против, можеш да ми вярваш. Между другото, много схватлив и послушен малчуган, малко способности да имаше — щях да го взема за ученик!

Халанбери наостри уши.

— За съжаление няма способности и нищо не може да се направи — въздъхна Лапад. — Ще трябва да работя с това, което има… Хайде, покажете ми самоходната си кола.

— Бе-Ем-Ве! — изпъчи се Трикс. — Брутална Механична Вълшебна!

Не им се искаше много-много да излизат под палещите слънчеви лъчи, но желанието да се похвалят с прекрасната кола надделя.

— Любопитно — каза Лапад, когато приближиха до Брутална Механична. — Как се движи?

Трикс ошашавено гледаше колата. Прекрасните черни колела, покрити с еластичен черен материал, бяха изчезнали. Едното стъкло беше счупено. Поглеждайки вътре, Трикс откри, че в дъската с многото часовници зее дупка — сякаш някой е изтръгнал нещо от колата.

Очите на юношата се напълниха със сълзи.

— Не тъжи, Трикс — каза Лапад и го потупа по рамото. — Такава е съдбата на всички вълшебни коли, за които съм чувал. Само да я оставиш без надзор — в началото колелата изчезват някъде, после разбиват стъклото и вземат нещо отвътре. След няколко дни ще остане само купчина желязо, а после и нея изгарят.

— Вземат? Изгарят? Кой? — изуми се Трикс. — Та тук е пустиня!

— Неизвестно — тържествено отвърна Лапад. — Никой никога не е успявал да открие тайнствените крадци. Това е загадка на Вселената, която, страхувам се, никога няма да разрешим. Утеши се с това, Трикс, че животът на самоходните коли е кратък, особено на розовите. Но честно ще ти кажа, аз съм впечатлен! Да създадеш такава прекрасна кола е постижение дори за опитен магьосник!

— Значи сега съм магьосник? — зарадва се Трикс.

— Не. Чирак. Но много талантлив. Какво смяташ да правиш, Трикс?

За момент Трикс се замисли, а след това попита:

— Аз?

— Правилен въпрос — кимна Лапад. — Именно ти. С Тиана, нали вече си я забъркал в тази каша. И с Халанбери, разбира се.

— За какво ми е той? — възмути се Трикс. — Страхотен е, но е още малък и малко неща умее. А вие няма ли да ни помогнете, учителю?

— Не мога — тъжно каза Лапад. — Крал Маркел строго забрани на всички рицари, алхимици и магьосници да се намесват във вътрешния конфликт на Самаршан.

— Аха… — замислено каза Трикс. — А аз, колко удачно, не съм магьосник…

— Точно така — потвърди Лапад. — Затова можеш да опиташ… да направиш нещо.

— А поне съвет? — с надежда попита Трикс.

— Какво има тук да се съветва? — сви рамене Лапад. — Ще трябва да се отвори вълшебната врата и да проникне в подземното царство на пустинните гноми. В това ще ви помогна. Там разберете източника на силите на Алхазаб — тук вече сами. Е, и победете Прозрачния бог!

— Ще се постарая, учителю — твърдо каза Трикс.

— И не си мисли, че се възхищавам на твоя героизъм! — твърдо каза Лапад. — За нас, магьосниците, героизмът и саможертвата — може да се каже, са нещо обичайно и ежедневно. Е, да отидем под тентата. Как мразя тази жега!

Трикс отлично си спомняше, че в допълнение към жегата магьосникът мразеше студа, дъжда, кишата, мъглата, снега и като цяло всяко време, което не беше отделено от него от стената на вълшебната кула. Но благоразумно не го спомена, а просто последва Лапад.

Някога тази кула сигурно е била бяла. Но вековете и хилядолетията, преминали над развалините на града, бяха превърнали мраморните стени в сиво-жълти, разядени от множество дупки и пукнатини, руини. Горната част на кулата отдавна се беше срутила и свлякла долу. Само една стена беше останала недокосната — снежнобяла, гладка, излъскана до блясък, тя веднага привличаше погледа. Дори и в оранжевата светлина на залязващото слънце мраморът сияеше с девствена чистота.

— Магия — каза Лапад. — Защитава входа към подземното царство на гномите. Някога народът на Самаршан живеел дотолкова в мир и съгласие с пустинните гноми, че входът към подземното царство започвал директно от Столицата…

— А какво се случило после? — попита Трикс, изгарящ от любопитство.

— Ами каквото обикновено се случва, предполагам. Скарали се за митата, започнали да се обиждат, самаршанци сложили кожедерски цени на храната за гномите, те пък като отмъщение отбили подземните води от напоителните системи, земеделието западнало, езерата пресъхнали, хората избягали и пустинята погълнала града…

— Когато тук правехте разкопките, отворихте ли тази врата?

— Не, разбира се — ухили се магьосникът. — Първо, не можахме да разгадаем тайната й. Второ, дори и не опитахме. Колко ли страшни тайни могат да се крият в изоставен подземен град? А ако не е изоставен, тогава гномите изобщо няма да се зарадват на посещението ни.

Всички търпеливо зачакаха. Лапад въздъхна, извади от джоба на мантията си вече запалена лула и седна на камъка.

— Трябва да се попуши — каза той и с леко отвращение погледна лулата. — Прекалих с пушенето на капитула, смятах, че поне месец няма да посегна към нея…

— Тогава защо изобщо пушите? — изненада се Тиана. — Това е вредно.

— Традиция — поясни Лапад. — Преди да се отвори вход към тайнствено подземие, магьосникът трябва да изпуши няколко лули и замислено да гледа тайнствените символи, гравирани върху камъка…

— Но тук няма никакви символи — отбеляза Трикс.

— О! — Лапад тържествено вдигна пръст. — Именно!

Известно време всички пазеха мълчание и гледаха бялата стена. Лапад пушеше. Трикс почтително наблюдаваше учителя. Тиана разпери бродираната със скъпоценни камъни рокля на камъните, полюбува й се, след което я прибра обратно. Халанбери просто скучаеше — отначало тихо, а след това започна да загребва с крак пясък и да го подхвърля във въздуха.

Лапад направи във въздуха две димни колелца, след това два квадрата, триъгълник и ромб.

Халанбери започна да се придвижва навътре в руините, като не спираше да рита пясък. Тиана неодобрително погледна брат си, но той се престори, че не забелязва, и напротив, загреба още повече пясък.

Облакът пясък се извиси във въздуха, докосна бялата стена — и залепна върху нея в сложна шарка.

— Ето го! — възкликна Лапад, изваждайки лулата от устата си. — Ето! Остатъчната магия на изтритите надписи притегли пясъка към себе си! Хайде, хлапе, дай още прах!

— Аха! — радостно извика Халанбери и затанцува пред стената, обсипвайки я с пясък. Част от надписа обаче се оказа твърде висока за него и Тиана и Трикс трябваше да му се притекат на помощ, загребвайки пясъка с ръце.

Скоро стената се покри със сложни шарки в самаршански стил, изобразяващи голяма двукрила врата и надпис, обрамчен с лозови филизи.

— „Кажи вълшебната дума, приятелю, и влез“! — тържествено прочете Лапад. — Ето я и загадката. Няма вълшебни врати без загадки.

— Колко ми писна от тях! — искрено възкликна Трикс. — Първо драконите, после Сфинкса… а сега и гномите.

— Какво да се прави, това е Изтокът — въздъхна Лапад. — Нека да помислим, приятели! Загадката не би трябвало да е сложна, тази врата се е използвала непрекъснато… Макар че, от друга страна, тя обикновено е била отворена, така че загадката може и да е по-сложна…

— Вълшебната дума… — Трикс се замисли. — Всъщност всички думи са вълшебни. Коя от тях трябва да се каже?

— Светлина! — гръмко извика Лапад. След това я повтори на самаршански, на древносамаршански (Трикс с изненада установи, че знае този диалект — очевидно драконите не се бяха скъпили, когато го обучаваха), а след това и на някакви скърцащи езици, явно гномски.

Нищо не се случи.

— Добро! Зло! Любов! Ненавист! Абракадабра! Тинтири-минтири-бум! Перестройка! — безрезултатно изреждаше Лапад.

— А какво е това „перестройка“? — попита Трикс. — Не, думата я разбирам, но защо това да е вълшебна дума?

— Казват, че някога унищожила огромна и велика страна — сви рамене Лапад. — Има още една такава, тя като цяло погубила половината свят, но се надявах никога да не изричам думи от Книгата на забранените знания… Но май ще трябва… Политкоректност!

Но дори и на тази страшна дума изрисуваната врата не реагира.

— Ще трябва още да се попуши — реши огорченият Лапад.

Но кой знае защо, вместо просто да пуши, той извади манерка от гънките на мантията си, отпи, закашля се и чак след това дръпна от лулата.

— Тук се крие някаква загадка! — обади се Тиана. — Едновременно проста и сложна.

— Така-така-така! — окуражително каза Лапад и погледна одобрително със зачервените си очи момичето.

— Това е нещо като игра на думи. Всички си мислят, че надписът е обръщение към този, който го чете…

— Ама разбира се! — изкрещя Лапад. — Естествено! Кажи вълшебната дума ПРИЯТЕЛЮ и влез!

Той се втурна към стената и извика:

— Приятелю!

После повтори същата дума на двайсет други езици.

Нищо не се случи.

— Греда — тъжно каза Лапад. — Всичко е по-сложно, отколкото си мислихме. Или по-просто. Алхазаб е бил невеж пустинен вожд, който едва е можел да чете и пише. Нямал е никакво понятие от вълшебни думи и заклинания. Но някак е успял да влезе тук…

— Моля те, отвори се! — възкликна Халанбери.

Раздаде се ужасяващо скърцане. Изрисувана в стената врата стана релефна, придоби обем и бавно се отвори навътре. Възхитен от древната магия, Трикс заобиколи стената и погледна от другата страна. Разбира се, там нямаше нищо.

— Е — каза Лапад, гледайки в тъмната дупка. — От устата на най-малкия… най-простата от вълшебните думи — „моля“ — отвори вратата… В чантата ще намерите факли — омагьосани, между другото, горят три дни без прекъсване, малко храна, вода и хигиенни материали.

— Благодаря — каза Тиана с чувство.

— Сложил съм дори огледало и гребен — похвали се Лапад.

Тиана скочи към стария маг и го целуна по бузата.

— Е, добре, добре, недейте с тези нежности… — смутено измърмори Лапад. — Направо ще ми стане срамно, че ви напускам в този тревожен момент.

— Напускате ни? — изненада се Трикс.

— Разбира се. Тук нашите пътища се разделят, защото древният закон е неумолим — ако стар опитен маг се спусне с млади спътници в тайнствено подземие, на него му е съдено да умре там.

— А ако се спуснат само млади спътници?

— Тогава — както дойде — сви рамене Лапад. — Но аз вярвам във вас.

— Поне Халанбери вземете! — помоли Тиана. — Той е още малък и глупав!

— Какво? — възмути се момчето.

— Не, не и не! — твърдо каза Лапад. — Халанбери е вашият ключ и талисман в това приключение. Грижете се за него. И внимателно се вслушвайте във всички негови съвети, дори и да ви се струват нелепи!

Трикс и Тиана изненадано се спогледаха.

— Успех, деца! — тържествено каза Лапад. Разпери ръце — и изчезна.

— Аха! Ще ме слушате за всичко… ай! — Халанбери погледна обидено към сестра си и се потърка по тила. — Защо ме биеш?

— Не се отваряй много! — отвърна Тиана. — Ако Лапад заповяда да те слушаме, това още не означава, че сестра ти няма право да те вкарва в пътя.

Халанбери сърдито изсумтя и пристъпи по-близо до Трикс.

— Е, ще тръгваме ли? — попита Трикс, докато ровеше в торбата. Извади две факли, връчи едната на Тиана, а другата остави за себе си.

— А на мен? — възмути се Халанбери.

— Нека на теб ръцете ти да са свободни за всеки случай — каза Трикс. — Малко ли опасности може да има…

— Аха! Тогава ще ми трябва оръжие! — поиска си Халанбери.

Но категорично отказа бойната метла. Трикс трябваше да му даде ножа си, който беше по-скоро джобно ножче, отколкото боен нож — Халанбери помърмори малко, но накрая се съгласи.

Запалиха факлите и постояха още малко, загледани в спускащите се в мрака каменни стъпала. След което потеглиха.

И веднага щом прекрачиха прага, каменната врата се затвори зад тях.

4

Много е страшно да крачите трима в тъмно древно подземие, където стените и таванът са потънали в мрак, а светлината на двете факли едва разпръсква мрачните сенки. Стръмното стълбище, на което само от едната страна има парапет, докато другата свършва с пропаст, се спуска все по-надолу и по-надолу, към мрачните дълбини на земята. Някъде много далеч капе вода, други звуци няма — може да се чуе единствено уплашеното дишане на приятелите и предпазливите им стъпки. Е, и ехото, разбира се, в подземията винаги има зловещо ехо, от което по гърба пробягва хлад и изглежда сякаш някой се промъква отзад…

Много е страшно да крачите трима в подземие. Непременно ще се намери някой, който ще се страхува повече от другите, ще хване ръцете на приятелите си с потни ръце, ще трепва при всеки звук и, за да потисне страха, непрекъснато ще бърбори, вселявайки ужас в сърцата на останалите двама.

По-страшно е само ако сте двама. Когато се окажете само двама на страшно място и всеки се опитва да изглежда смел, фукайки се пред приятеля си. Говори смели думи и се смее, а ужасът стиска сърцето му с ледена ръка, и ето думите вече замръзват на устните му, потъвате в зловеща тишина и приятелят ти жално изхлипва, губейки и последните остатъци от самообладанието си.

Но най-страшно, разбира се, е когато си сам. Тогава каквото и да правиш — съсредоточено да мълчиш, гледайки пътя, или да ругаеш с мръсни думи, или да пееш весели песни — така или иначе няма да забравиш нито за миг, че си сам и няма кой да ти помогне.

— Хубаво е, че сме трима — каза вървящият отпред Трикс.

— Много е добре, че сме трима, аха — подкрепи го Халанбери. — Просто е прекрасно и изобщо не е страшно, нали? А още по-добре щеше да е, ако бяхме тръгнали цял отряд. Например, ако имахме могъщ мъдър магьосник — като Лапад например, после някой силен рицар с огромен меч, като сър Гламор например, и могъщ варварин като Хорт, а също и свикнал с подземията гном, като Паклус например…

— Паклус не е гном, а четвърт гном! — поправи го Трикс. — Размечта се… остава и елф за помощник да си пожелаеш…

— Аха! С елф ще е страхотно — съгласи се Халанбери. — И с Йен също, той е добър.

— С толкова огромна компания непременно ще се случи беда — каза Тиана.

— А с нас няма да се случи? Наистина? — подкупващо попита Халанбери, стискайки джобното ножче.

Никой не му отговори. Стълбището ставаше все по-стръмно и по-стръмно, стъпалата — все по-изтъркани и по-тесни. Накрая дойде моментът, когато Трикс спря и каза:

— Това е! Не можем да продължим повече, всеки миг може да се плъзнем надолу!

— Тогава да се плъзнем! Като на пързалка! — радостно предложи Халанбери. — Че вече ми омръзна да ходя!

— Какво говориш? — ужаси се Трикс. — Ами ако там долу има бездънна пропаст? Или остри пики и копия? Или просто купчина камъни? Как може да си толкова безотговорен и неразумен?

— Трикс… — замислено каза Тиана. — Помниш ли какво каза Лапад?

— Че ни напуска.

— Не, другото. Заповяда да слушаме Халанбери, дори ако съветите му изглеждат нелепи…

Трикс озадачено се почеса по тила. Вече се бяха спуснали на голяма дълбочина и не бяха срещнали никакви странични проходи и разклонения. Трябваше или да се върнат, или да послушат съвета на Халанбери.

— Бих могъл да призова светлина с магия — каза Трикс. — Но ако някой ни наблюдава, веднага ще разбере, че сред нас има магьосник.

— А наблюдават ли ни? — изплаши се Халанбери.

— Струва ми се, че през цялото време усещам в тила си втренчен поглед — призна Трикс. — Не злобен, но много напрегнат и внимателен.

— Аз те гледам — обясни Тиана. — За да не поглеждам надолу, гледам тила ти. Между другото, трябва да се подстрижеш.

Трикс, който като всеки нормален юноша не обичаше да се подстригва, потръпна.

— Лоша поличба е да се подстригваш по време на пътуване — каза той.

И като замахна, пусна факлата надолу по стълбите.

Всички със замрели сърца проследиха как тя се затъркаля надолу, ускорявайки все повече и повече, след това се чу лек пукащ звук и огънят затрептя, ставайки малко по-мътен, сякаш през стъкло.

— Като че ли нищо… — каза той. — Добре. Ще тръгна първи и ако всичко мине нормално, ще ви извикам.

Като се опитваше да не мисли повече за това, което го очаква долу, той седна на стръмните стъпала и се запързаля надолу. Стъпалата почти веднага изчезнаха напълно, остана само наклонен жлеб, по който Трикс се носеше в пълен мрак. Ужасно му пречеха бойната метла и торбата с багаж, които той не свали от гърба си. По-горе пламъкът на факлата в ръцете на Тиана бавно намаляше. Отдолу светлината на факлата, хвърлена от Трикс, бавно се увеличаваше. Изглеждаше, че до нея е все още далече, но внезапно нещо меко удари Трикс в краката — и той се оказа във вода!

Трикс плуваше много зле, а подземното езеро се оказа ужасно дълбоко. Вълшебната факла лежеше някъде дълбоко на дъното и спокойно си гореше във водата — в случая престараването на Лапад изигра лоша шега на Трикс. В паниката си той заблъска с ръце и крака, изплува, хвана се за края на каменния улей и изкрещя:

— Да бъде светлина!

Древното заклинание не го подведе, дори се получи по-добре от обикновено. Наоколо лумна бледо сияние и Трикс успя да се огледа. Краят на стълбището с изтърканите стъпала стигаше до огромно подземно езеро с невероятно прозрачна чиста вода. Брегът изглеждаше много близо, на около пет метра, и Трикс малко се успокои — дори той можеше да преплува такова разстояние.

— Чакайте, не слизайте още! — извика той нагоре, гледайки мъничкото петънце светлина. В отговор светлинката потрепна наляво и надясно и бързо се плъзна надолу. Трикс изруга с пълен глас и заплува настрани — и след половин минута Тиана с плясък цопна във водата — без да изпуска факлата си, а след нея — и Халанбери.

Трикс помогна на Тиана да се хване за камъка, а Халанбери, колкото и да е странно, се оказа добър плувец. Той изплува сам и радостно извика:

— Уха! Топличка!

Водата наистина беше топла, сякаш не от подземно езеро, а от някое южно море.

— Ще можеш ли да доплуваш до брега? — като взе факлата от Тиана, попита Трикс. Замахна и хвърли факлата на брега.

— Ще доплувам — смело каза Тиана и заплува към брега, като по женски загребваше с ръце под себе си. Трикс, въпреки тежката торба на гърба си, заплува до нея. Халанбери изпревари всички и стигна първи до брега. Излезе на камъка и веднага се прегърна сам, изсумтявайки:

— Студено!

Въздухът в пещерата беше наистина студен, единствено от водата идваше топлина. Или езерото беше омагьосано, или се простираше над жила подземен огън.

— Тиана, трябва да се преоблечеш — притеснено каза Трикс, докато помагаше на момичето да излезе от водата. За щастие, торбата им беше водонепромокаема. Трикс измъкна балната рокля и смутено погледна Тиана.

— Имам ли избор? — въздъхна принцесата. — Дай я…

Тя взе роклята и целомъдрено се отдръпна в мрака. Трикс хвана ръката на Халанбери и го отведе от другата страна на факлата.

— Няма с какво да се преоблечем — заспори момчето.

— Ще изстискаме дрехите си и ще ги облечем отново, ще ни бъде по-топло.

Така и направиха. Може би дрехите не станаха по-топли, но докато ги изстискваха, те малко се сгряха. Когато няколко минути по-късно момчетата се върнаха при факлата, Тиана вече ги чакаше, облечена в бродираната със скъпоценности рокля.

— Уау! — възкликна Трикс. В балната рокля Тиана изглеждаше доста по-голяма и по-красива от преди. — Леле…

— Сама ли се преоблече? — изненада се Халанбери. — Обикновено викаш две прислужнички…

— Прислужничките са заради традицията — изсумтя Тиана. — Е, наистина ли е красива?

Трикс закима.

— Затегни ми връзките на гърба — помоли Тиана.

Трикс с омекнали крака пристъпи към принцесата и с треперещи ръце започна да стяга копринените лентички между лопатките. Разбира се, той почти нищо не виждаше в тъмнината (заклинанието за светлина вече се беше разсеяло и светеше само факлата), но парчето гол гръб с размер на длан го развълнува много повече, отколкото би могъл да си представи тийнейджър, живеещ в друг свят — с телевизор, компютър и лъскави списания. Дори това, че Тиана леко трепереше от студа, а гърбът й беше настръхнал, изобщо не намаляше преживяването на младия магьосник.

А най-вече Трикс се притесняваше, че Тиана ще забележи вълнението му.

— Гадни връзки, нали? — съчувствено попита Тиана. — Балните рокли са такива… Честно казано, момчетата имате много по-удобни дрехи. Ако на жените позволяваха, щях да нося панталони. Е, красиви някакви, със скъпоценни камъни, бродерия…

От думите й Трикс малко се успокои и довърши връзките, завързвайки ги за по-сигурно с троен моряшки възел.

— Благодаря — каза Тиана, без да се обръща. — Наистина ли ти хареса роклята?

— Аха — тихо отвърна Трикс и усети как заприличва на Халанбери. — Много ми хареса.

— Прилича на сватбена — каза Тиана. — Баба ми имаше подобна. Аз много приличам на нея, но баба беше по-висока…

— Видях паметника — каза Трикс и веднага се изчерви.

Тиана също се изчерви, но Трикс не видя.

— И косата й беше много дълга и гъста — каза Тиана.

— Да, прекалено! — разпалено каза Трикс. — Изобщо нищо не се вижда, от която й страна да я погледнеш…

Той млъкна и мислено с всички сили се плесна по челото. И тъй като при добрите магьосници дори мислите имат сила, челото леко го заболя.

— Тя беше много загрижена за народа си! — пламенно каза Тиана. — А иначе беше много скромна и добре възпитана… и аз много се гордея с нея!

— Разбира се! — подкрепи я Трикс. — Изобщо не се съмнявам, че ти би направила същото!

Настъпи неловко мълчание.

За щастие в този момент към тях приближи отегчения Халанбери и възкликна:

— Аха! Справихте ли се с роклята? А аз ето какво намерих, аха!

Той тържествено протегна мръсната си длан, върху която под светлината на факлата ярко блестеше монета.

— Самаршански четвърт динар — каза Трикс и едновременно с облекчение и съжаление се отдръпна от Тиана. — Нов, с профила на Абнувас! Сигурно Алхазаб го е загубил преди три години.

— Значи сме на прав път… — каза Тиана, гледайки с леко негодувание Халанбери. — Хм… Лапад беше прав, ти ни даде добър съвет!

— Не съм изненадан, че Лапад е прав… — каза Трикс, връщайки монетата в настоятелно протегнатата ръка. — Къде намери монетата?

— Там! — посочи Халабъри в мрака.

— А защо си ходил там? — обвинително попита Тиана.

— Трябваше — не се впусна в подробности момчето.

— Да вървим — реши Трикс. Изцеждайки (много внимателно) мокрите асасински дрехи на Тиана, той ги прибра в торбата, отлагайки изсушаването им за по-късно. Третата, последна факла, реши засега да не я пали. — Значи се е случило така. Алхазаб, изгубвайки се в пустинята, се скрил от пясъчната буря в старите руини. Вдигнатият от бурята пясък залепнал за вълшебната стена и той е видял надписа. Прочел го… и някак си е отгатнал вълшебната дума.

— А може да е знаел само една вълшебна дума — изсумтя Тиана. — „Моля…“

— После е влязъл, вратата се е затворила зад него, той се спуснал надолу и все по-надолу, в пълен мрак… е, може би си е направил някаква факла, преди да мине през вратата… — размишляваше на глас Трикс. — И когато стълбите се превърнали в пързалка, той махнал с ръка — и казал „да потегляме“…

— Е, едва ли е казал точно това — скептично се обади Тиана.

— Няма значение! Да кажем, че е казал „малка стъпка на един човек — голяма стъпка за цялото човечество“ — вдъхновено каза Трикс. — И се запързалял надолу. Паднал в езерото. Изплувал. Отърсил се и продължил в тъмнината… Какво пък! Ще тръгнем по неговите стъпки! Води ни там, където си намерил монетата, Халанбери!

— Само нека да вървим малко наляво или малко надясно — притеснено каза Халанбери.

Така и направиха. Тръгнаха напред, но малко вляво. Блъснаха се в стената на пещерата. Известно време ругаха Халанбери, защото винаги е по-лесно и по-приятно да се караш на по-малките, отколкото на себе си. После Халанбери се обиди, отстъпи встрани и се натъкна на изгоряла факла и стрелка, нарисувана със сажди върху един камък. Явно Алхазаб не е бил толкова глупав, че да не отбелязва пътя си. Простиха на Халанбери и тръгнаха в посоката, която сочеше стрелката.

И там видяха светлината.

В пещерите светлините могат да бъдат различни. Ако в далечината се вижда мътна жълта светлина — ура, това е изход към повърхността, това е слънчев поздрав към подземните дълбини. Ако премигват две зловещи червени точки — трепери, пътнико, това са очите на ужасно чудовище! Ако примигват две зловещи червени чинии — тогава трепери още повече, защото това са очите на много голямо страшно чудовище! Ако проблясват разноцветни искри, тогава ти е провървяло и си се натъкнал на залежи от скъпоценни камъни, но бъди внимателен — наблизо може да има гноми! Ако срещу теб се движи танцуващият пламък на факли, скрий се и виж кой ги носи. А ако видиш светещ надпис „ИЗХОД“, то най-вероятно ти изобщо не си в пещера.

Светлината, която сега видяха, беше много странна — зеленикавосиня, равномерна, нетрепваща. Трикс веднага си спомни биографията на Гуин Девиан, отчаян авантюрист и мошеник, който в неизследваните изби на кралския замък срещнал светеща с аквамаринова светлина русалка, която плувала в басейн с вода, поддал се на сълзливите й молби, целунал я — след което опашката на русалката паднала, тя се превърнала в красиво момиче и помолила Гуин окончателно да премахне проклятието от нея. За целта трябвало от всеки сандък в кралската хазна да се вземе по една монета, а парите да се похарчат в кръчми или други увеселителни заведения в столицата. Тази история разказал Гуин на краля и неговите придворни, когато стражата го хванала на портата с тежка торба, пълна със златни и сребърни монети. Крал Маркел (Трикс не беше сигурен кой точно) се отнесъл скептично към историята, но развълнуваните от романтичната история благородни дами се примолили на краля да спаси русалката и Гуин бил пуснат в града заедно с торбата пари. Трябва веднага да признаем, че проклятието все пак било свалено — месец по-късно Гуин се върнал при краля с хубавичко момиче, което обявил за разомагьосаната русалка, поискал солидна зестра за нея и заминал на сватбено пътешествие в морето.

Трикс не вярваше напълно в искреността на Девиан. Но във всеки случай светеща русалка в подземие е толкова рядко нещо, че просто не може да се повтори два пъти. Така че Трикс спря и започна да си припомня някое проучващо заклинание.

Тиана също спря. Тя не беше чела историята на Гуин Девиан, тъй като нея се стараеха да не я дават на неомъжени момичета. Затова пък си спомни за един луд алхимик, който помолил регент Хас за финансиране, за да изследва горимите свойства на подземния газ. Според алхимика този газ, ако се пробие дупка в земята, би могъл да се използва за отопление и осветление на градове и, ако е необходимо, за взривяване на врагове. Не се знае коя от перспективите повече привлякла Хас, но той дал пари на алхимика. И алхимикът се заселил в планината в покрайнините на града, наел гноми, които пробили дупка в земята, и построил огромна насмолена бъчва, в която смятал да събира газта. В крайна сметка експериментът завършил с пълен успех — газът изпълнил бъчвата и избухнал с оглушителен гръм, като осветил и дори леко затоплил целия град. Точно такъв синкавозелен пламък видя Тиана от балкона на двореца няколко мига преди в небето над нея да прелетят горящи дъски, псуващи гноми и крещящият алхимик. Споменът не беше от най-приятните и Тиана спря.

Но малкият Халанбери не само не беше чел съмнителни биографии, но и не си спомняше прочутия алхимичен взрив. Затова, когато видя светлината, той радостно изкрещя и се втурна напред, без да реагира на виковете на Тиана и Трикс.

— Русалка! — извика Трикс.

— Газ! — извика към брат си Тиана.

Но той беше прекалено възхитен от проблясването на светлината и продължи да бяга.

Трябваше да го последват без каквато и да е подготовка и разузнаване, подобаващи на предпазливи и здравомислещи пътници.

След няколко мига стана ясно, че от просторната пещера с езерото те бяха попаднали в широк коридор с видимо изкуствен произход. За това подсказваха: равните, изсечени с простовато изящество стени; постлания със старателно наредени гладки камъни под; инкрустираният с полускъпоценни и декоративни камъни таван; стърчащите от стените светилници с форма на бронзови русалки, в чиито отворени уста гореше газ със синьо-зелена светлина; както и седемте гнома с кирки на рамото, които вървяха срещу тях.

Виждайки тичащият към тях Халанбери и следващите го Трикс и Тиана, гномите веднага спряха и построиха прочутата в цял свят гномска копа — най-малкият застана отпред, за да отреже краката на противника, а други трима се покатериха на раменете на другарите си, за да се изравнят по височина с врага, и стиснаха кирките в готовност. Конструкцията наистина напомняше на малка бронирана копа, израснала изненадващо в тунела. Казваха, че в подобен боен строй гномите са в състояние да се бият по цял ден от зори до здрач, за което значително способства популярната сред техните деца игра „на кавалерия“.

Осъзнавайки, че сега може да започне кървава битка, при това гномите са много устойчиви към бойна магия, а доспехите и брадите ще ги предпазят дори от най-добрата бойна метла, Трикс с отчаяно усилие догони Халанбери, сграбчи яката му и го спря. Седем чифта предпазливи очи недоверчиво гледаха Трикс над буйните бради и гъстите вежди. Остро наточените кирки проблясваха в пламъците на светилниците. От устата на един от гномите стърчеше недоядено парче сушено месо, което донякъде намаляше цялостния патос на картинката, но той енергично работеше с челюсти по този проблем.

Като цяло Трикс беше добре разположен към гномите, много по-добре, отколкото към прекалено надутите елфи. В допълнение, славният рицар Паклус, при когото той известно време (малко повече от ден) служи като оръженосец, беше четвърт гном — и беше славен дребосък. Бедата беше в това, че много малко се знаеше за гномите в кралството (както и в Самаршан, впрочем). Те охотно търгуваха с хората и се биеха с удоволствие, но в градовете се заселваха рядко, още по-рядко се сродяваха с хора, а в своите подземни градове допускаха много, много неохотно. Малкото подробни описания на гномския живот и обичаи, писани от пътешественици и търсачи на приключения, изглеждаха доста правдоподобни, но, за съжаление, в почти всичко си противоречаха. Според един трактат, може би най-известният и авторитетен, при среща с враждебно настроени гноми трябва веднага да клекнете, за да сте по-ниски от тях, и по този начин да покажете дружелюбието си. Но друг, не по-малко авторитетен източник твърдеше, че подобен жест само ще обиди и разгневи гномите, така че трябва да се изправите възможно най-много и дори е желателно да си сложите висока шапка на главата, защото гномите се страхуват да нападат тези, които са по-високи от тях.

Затова Трикс се поколеба, без да знае дали да клекне или да се изправи, и пропусна момента първи да започне разговор. Започна го Халанбери, крещейки радостно:

— Гномчета!

Очите на гномите станаха стъклени. Трикс с ужас си спомни, че в едно нещо всички изследователи бяха съгласни — при общуване с гноми не трябва да се използват никакви умалителни думи. И още повече такива, които се отнасят за самите гноми, като „гномчета“, „ръчички“, „брадички“…

— Наистина ли живеете тук? — продължи да бъбри Халанбери. — Нали ще ни помогнете, аха? Ние тук се загубихме! А вие нали всичко-всичко тук знаете! Ой, какви красиви доспехи имате… а с тези кайлове сигурно всеки камък може да се разцепи?

Изведнъж лицата на гномите омекнаха. Разбира се, по отношение на лицата на гномите тази дума може да се използва относително — това е същото като да се каже, че варовикът е по-мек от гранита. Разбира се, че е по-мек, но все пак не е перо.

— Може, малко човече — с неочаквано приятен и мек глас каза застаналият отпред гном. На ръст той беше точно колкото Халанбери. — Това е универсален инструмент за битка и копане в планината, изработен от легирана молибденова стомана, с куха тръбна дръжка, подсилена отвътре с ребра за по-голяма якост. Обикновено хората го наричат кирка… но ние предпочитаме добрата стара дума „кайло“.

— Аха! На мен също повече ми харесва „кайло“ — кимна Халанбери. — Толкова е… твърдо. Респектира.

Гномите, стоящи отзад, свалиха кирките (извинете — кайловете) и се придвижиха напред. А Халанбери продължаваше:

— Кажете ми, защо всички имате двузъби кайлове? Нали камъкът се разбива по-удобно с чук.

Трикс побутна Тиана и попита:

— Хей, нали баща му първо беше провалил се менестрел, а после градинар? И никога не е бил рудокопач?

— Неговият баща е моят баща — изсумтя Тиана.

— Ами… аз за приемния. Откъде Халанбери знае толкова много за инструментите?

Тиана разпери ръце.

— Не знам!

Гномите пристъпиха напред и се събраха около Халанбери. Малкият гном кимна и каза:

— По-удобно е, прав си, малки човече. Но опитен гном разбива парчета скала с един лек удар в правилната точка. Така има по-малък риск от счупване на скъпоценностите, скрити в камъка.

— Макар че чукът е полезен в боя — изказа се друг гном. — Ако противникът е много добре брониран, в началото е по-лесно да го зашеметиш с удар или да му натрошиш всички кости, а чак след това да дълбаеш с острието в една точка.

— Не споделям твоята гледна точка, Хру — отговори най-малкият гном. — Добрият воин ще пробие всяка броня.

Явно малкият гном беше водачът на отряда, защото никой не започна да оборва думите му.

— Аха — каза Халанбери. — Ако ще смачкваш — по-добре с чук. Вижте аз какъв чук си имам!

Той измъкна от пояса бойния чук-играчка, който варварина Хорт му подари миналото лято, и с известно притеснение го показа на гномите:

— Малък е, разбира се, аха… Но с него изпратих един витамант на дъното на морето!

— Мога ли да го видя? — попита водачът. Внимателно взе чука, огледа го и кимна: — Добра изработка… за хора. Но на теб скоро ще ти трябва по-голям чук, малък воине. Как се казваш?

— Халанбери. Приятелите понякога ме наричат Аха.

— А аз се казвам Груя — отговори гномът.

— Значи си момиче? — зарадва се Халанбери.

Гномката се подсмихна.

— Благодаря ти, малък воине. Всъщност вече съм пълнолетна, но благодаря за комплимента. Наричай ме Гру, а аз ще те наричам Аха.

Двамата с Халанбери се ръкуваха и гномката дори свали металната си ръкавица. После небрежно попита:

— Тези двамата преследваха ли те? Да ти помогнем ли да се справиш с тях?

— Какво говориш, Гру! — възмутено възкликна Халанбери. — Това е сестра ми — Тиана. Единствена и любима. Но имаме различни майки. А това е Трикс, велик магьосник и… — Халанбери внезапно се смути — мой най-добър приятел. Аха!

— Велик магьосник? — Груя погледна с жив интерес към Трикс. — Това е интересно… това е много интересно.

Гномите започнаха възбудено да си шепнат нещо. Трикс реши, че вече е и негов ред да се включи в разговора:

— Уважаема Груя! Уважаеми гноми!

Брадите се обърнаха в неговата посока.

— Простете, че нахлухме във вашите владения…

— Значи сте нахлули? — намръщи се Груя и пристъпи по-близо. На височина стигаше до рамото на Трикс. — Аха каза, че сте се загубили…

— Е, да, загубихме се… — обърка се Трикс. — Но някак нахлухме… това е една такава фигура на речта. Всъщност се извинявам, че се появихме тук без разрешение.

— Та как бихте го получили, без да дойдете тук? — резонно отговори Груя. — Ние отдавна не поддържаме контакти с повърхността, древният град е разрушен и покрит с пясък, изненадващо е, че входът все още се е запазил.

— Ами… тогава молим за разрешение да ви посетим и се надяваме на вашето гостоприемство… — смутено каза Трикс.

Гномите започнаха да се съвещават. После Груя отново заговори с Трикс:

— Ние сме културен и невойнствен народ. Не се радваме на неканени гости, но няма и да ги прогоним. Добре дошли в единственото в света царство на пустинните гноми!

И те се ръкуваха. После гномите учтиво поздравиха Тиана, която Трикс като добре възпитан младеж им представи. Изглежда Тиана предизвика жив интерес сред гномите (или може би интерес предизвика бродираната бяла рокля), но с нея те се държаха по-сдържано.

— Бяхме тръгнали на риболов — каза Груя. — Но при тази ситуация ще се върнем в града.

— Риболов? В онова езеро ли? — само от учтивост уточни Трикс. — А къде са въдиците ви?

— Въдици? — засмя се Груя. — Няма нищо по-добро от кайло, за да…

Тя рязко спря. Протегна ръка и докосна мократа риза на Трикс.

— Нещо не е наред ли? — попита Трикс.

— Вие сте се гмуркали в езерото?

— Ами… всъщност паднахме в него.

— Явно шумът и светлината са уплашили рибата — замислено каза Груя. — Имали сте късмет.

Трикс погледна острото острие на кайлото, с което гномката се канеше да лови риба в езерото, преглътна и реши да не уточнява нищо.

Пътят до града на гномите не беше кратък, но тунелите, пробити в скалите, бяха широки, чисти и добре осветени. По пътя Груя с охота разказваше за своя народ:

— Ние сме единствените гноми, приспособили се да живеят в пустиня. Основният проблем е пясъкът, защото дори да стигнеш до скална основа, рискът входовете да се срутят си остава. Може да се укрепят с дъски или да се натрупат камъни, но ние, гномите, не обичаме половинчатите мерки. Затова се наложи да се договорим с драконите. Млад дракон е в състояние да се побере в тунел, а пламъкът, издишан от него, стопява пясъка на камък. Разбира се, драконите са известни със своята алчност…

Трикс смътно си спомни, че драконите от своя страна обичаха да се оплакват от алчността на гномите.

— … но в тези недра има достатъчно скъпоценни камъни. Има и руда, и езера от черно масло, и кухини с газ. Хубаво място, честно казано. И спокойно.

— А с какво се храните? Нали вие… — Трикс се поколеба.

— Се скарахме с хората, които живееха тук — призна Груя. — Да, храната ни не е богата, за което предварително се извиняваме на гостите. Но имаме ферми със скокливи мишки, гъбни плантации, подземни езера с риба и октоподи, примки за пясъчни червеи…

Тиана цялата потрепери.

— Разбира се, тъгуваме по нашата далечна родина в северните планини… — продължи Груя. — Там е винаги прохладно, там е любимият ни камък, там са светилищата на нашите предци, там има вкусна и разнообразна храна…

Някой от гномите тъжно въздъхна.

— Но ние свикнахме и с живота в пустинята! — твърдо каза Груя, като хвърли строг поглед към другарите си. — Живеем в безопасност, сити сме, богати, всеки от нас има кристална топка и знаем всичко, което се случва по света.

— Магическа кристална топка? Всеки? — ококори се Трикс. — Но кристалът, подходящ за магия, е толкова рядък, магьосниците го купуват за много пари от… от гноми. Да — той се смути. — Разбрах. Но… извинете въпроса ми, Груя… той не е много учтив…

— Почти всички твои въпроси са неучтиви — спокойно отговори Груя. — Нищо, питай.

— Откъде имате магически топки? Нали вие, гномите, сте лишени от магия! Вие сте нейна противоположност, заклинанията ви действат лошо! Нима… нима сте се научили на магия?

Трикс изведнъж го осени — сигурно точно това е тайната на Алхазаб! Той е попаднал в незнаен подземен град, където живеят гноми, които могат да правят заклинания! И те са го научили на своята магия, която се е оказала по-силна от човешката!

Въпросът му обаче изглежда наистина се оказа много неучтив. Гномите се намръщиха, а Груя дори посегна към дръжката на кайлото си. Но тя веднага се взе в ръце.

— Въпросът ти издава пъргав ум, млади магьоснико. И да, и не.

— Какво „и да, и не“? — не разбра Трикс.

— Отговорът ми е — и да, и не. Ще поговорим за това по-късно. Това ще бъде сериозен разговор.

Трикс не настоя. Той беше достатъчно схватлив младеж, за да съобрази — разговорът беше стигнал до някаква много хлъзгава и опасна тема.

— Кажете ми, а защо светилниците ви са с форма на русалки? — попита той в опит да смени темата. — Чувал съм за светещи русалки, живеещи в подземия, но мислех, че това е измислица…

Груя определено изстена, а пръстите й този път дори се вкопчиха в кайлото — за да го пуснат веднага.

— Ти наистина си умен и наблюдателен и притежаваш огромни знания — каза тя. — Възхитена съм. Но те моля, нека оставим такива сериозни теми за сериозния разговор!

Озадаченият Трикс погледна Тиана. Тя вдигна рамене в недоумение.

— Ами… тогава да поговорим за нещо друго… — започна Трикс. Но нищо не му идваше наум, освен глупави и абсолютно неприлични въпроси от рода на „защо жените-гноми имат брада“ или „и какво, вкусни ли са скокливите мишки?“

— Давай — предпазливо го подкани Груя.

— Все още ми се струва, че на вас ви е скучно да живеете тук — каза накрая Трикс. — Магическото кълбо е чудесно, разбира се… но ще ми се иска и да попътувам, да опитам нещо ново… Сигурно имате някаква велика цел, за да живеете толкова далеч от сънародниците си?

Груя спря като ударена. Спътниците й пристъпиха заплашително и започнаха да изтеглят оръжията си. Но гномката все пак се овладя и извика:

— Чакайте! При нас е дошъл велик, въпреки младата си възраст, магьосник, който се отличава с ум и съобразителност! Трябва да се примирим с този факт и спазвайки присъщото на гномите гостоприемство, да го заведем при съвета на старейшините. Може би появата му е предвестник на нова ера? Може би това е знак?

Гномите се замислиха.

— Нека продължим — помирително продължи Груя. — Но те моля, магьоснико, засега да не говорим за толкова сериозни и щекотливи неща. Хайде да водим нормален светски разговор?

Трикс предпазливо кимна.

— Харесва ли ти брадата ми? — попита Груя. — Всички неомъжени гномки носят брада, това е знак, че не сме обвързани семейно и можем да водим същия независим живот, както мъжете. Когато се омъжа, ще трябва да се лиша от брадата си… това е трудна и неприятна процедура, при която се използва горещ восък и лепкав пластир. Не се страхуваме от болката, но живот без брада, без риск, в семеен кръг… това е толкова скучно!

Всички гноми дружно кимнаха.

— Значи всички вие сте момичета? — изуми се Тиана.

— Може и така да се каже — кимна Груя. — Но вероятно нашите семейни обичаи са ви скучни. Може би да поговорим за кулинария? Някога опитвали ли сте задушени скокливи мишки? Обикновено ги запържваме в сух тиган, сами по себе си те са доста мазни…

Трикс си помисли, че сега просто е длъжен да напише някакъв трактат за гномите, пък дори и малък.

Има три класически описания на гномските градове.

Първото от тях е на Ранс Бейон: мошеник, дуелист, жиголо, бунтовник, менестрел и поет, който, бягайки от стражите, се изгубил в някакво подземие и бил спасен от отряд гноми-миньори.

„Тъй като се бях наслушал достатъчно за мрачността на гномския народ, а и не питаех особена любов към затворени пространства, твърде живо напомнящи на кралските подземия и килии, бях готов за гледка скучна и унила. Представете си моята изненада, когато при излизане от тунела пред мен се откри една толкова огромна пещера, че погледът ми трудно различаваше границите й, и беше осветена толкова ярко, сякаш бяхме на повърхността в хубав слънчев ден! Множество лампи — маслени, газови, алхимични и магически — излъчваха ярка светлина, а изобретателността на гномите беше насочила достатъчно количество от тях към тавана на пещерата, където изкусно бяха подредени искрящи скъпоценни камъни, блестящи огледала и ярки мозайки с изображения на небе, облаци, съзвездия и дракони. Каменните сводове, отразяващи тази светлина, създаваха прекрасна вълнуваща илюзия за открито пространство. Разположеният в пещерата гномски град беше не по-малко чудо. Прекрасните тесни улички, застроени с уютни тухлени къщички, водеха към доста просторни площади, покрити с майсторски подредени павета и украсени с фонтани и цветни лехи. И тези улици изобщо не бяха празни, о, не! Весели и добродушни гноми, облечени в ярки пъстроцветни дрехи и леки декоративни доспехи, сновяха насам-натам, размахвайки халби, пълни с изумителната пенлива напитка. Нямаше и помен от враждебност и предубеденост към мен, чужденеца. Преди да мигна, в едната ми ръка се появи пълна халба, а на другата увисна игриво момиче-гном, много сладка, ако не обръщаш внимание на набитостта й и брадата. Тълпата ни понесе със себе си, местехме се от една кръчма в друга, пеехме песни и танцувахме, пробвахме поне седем бири (мисля, че бяха много повече, но им загубих броя), слушахме гноми-менестрели и гледахме представления на фокусници и акробати. Не се сдържах и изпях няколко мои шеговити балади: «От пиянство умирам под масата» и «Преядох, което не ме радва…», за което бях награден с аплодисменти и няколко целувки. Що се отнася до моята спътница, чиято брада в онзи момент ми се струваше много сладка, тя започна да ми шепне в ухото такива игриви волности, че не бих рискувал да ги кажа на глас…“

С второто описание ощастливил човечеството мистикът и проповедник Вом Иквински, който отишъл при гномите, за да проповядва аскетизъм и здравословен начин на живот.

„Извратената човешка природа ни кара да приписваме на други раси недостатъците, от които страдаме самите ние. Гномите, например, ги обвиняват едновременно в няколко порока — пиянство, разпътство, прекомерна алчност и мрачност. Въоръжен с вярата си и изпълнил сърцето си с търпение, аз бях готов за всякакви изпитания. Но действителността посрами скептицизма ми! Подземният град на гномите се оказа макар и мрачно, но тихо и спокойно място. По чистите, току-що измити улици бавно крачеха семействата на подземните труженици — навъсените брадати лица на главите на семействата излъчваха търпеливо спокойствие; съпругите, противно на клеветите — благовидни и без бради, водеха за ръце своите деца; сладки хлапета с къдрави бради с любопитство и трепет се взираха в мен. Спрях едно семейство и попитах дали биха искали да чуят думите на един недостоен проповедник за правилния начин на живот. Гномите се смутиха и отговориха, че не искат да слушат думи на недостойни. Трябваше да потисна своето самоунижение и да ги убедя, че «недостоен» е просто изразно средство. Скоро на площада около мен се събраха хиляди брадати човечета. Те напълно споделиха отвращението ми към користолюбието и трупането на пари, към силните напитки, към шумните, безсмислени празненства и към безцелните партита. Напускайки обителта на тези прости, чисти по сърце и душа същества, аз благодарих на Създателя — сега като никога бях уверен в правилността на възгледите си за живота и знаех, че оставям след себе си предани съратници, водещи скромен, тих, достоен живот…“

Третото описание е на известния търговец и банкер Оан Феллер, който отишъл при гномите, за да сключи крупна сделка за доставка на зърно и закупуване на доспехи.

„Утрото на третия ден от пътуването. Наближаваме входа на града на гномите. Прочетох мемоарите на Бейон. Изглежда, че за да станеш свой сред гномите, трябва да си пияница и развратник. Какво пък, обичаен професионален риск в работата на търговеца. Сдъвках малко сушен магарешки бодил, за да предпазя черния си дроб, и пийнах отвара от женшен, за да укрепя силите си. Облякох и по-лекомислени дрехи.

Обяд на третия ден от пътуването. Движим се в тунел. Прочетох трактата на Вом Иквински. Много мислих. После облякох скромна сива мантия, свалих пръстените си и изядох един лимон, за да придам на лицето си печално изражение.

Вечерта на третия ден от пътуването. Пристигнахме в гномския град. Навсякъде сноват гноми — сдържани и делови. Улиците са умерено осветени, никакви украси и излишества. Склонен съм да вярвам, че прав е Иквински.

Утрото на четвъртия ден от пътуването. Проведох бизнес среща с ръководителя на ковашката гилдия. Много добре разсъждава. Разговаряхме седем часа, но така и не успях да постигна всичките си условия, наложи се да сключа взаимноизгодна сделка.

Вечерта на четвъртия ден от пътуването. След подписването на документите пихме нелошо бренди, изпушихме по лула и се отправихме на вечеря в клуба на ковачите.

Утрото на петия ден от пътуването. Пътуваме обратно към Столицата. Размишлявам за гномите. Делови хора, които не са чужди на естественото желание умерено да разпуснат след работа. Мисля си за Ранс Бейон и Вом Иквински. Очевидно е, че са лъжливи идиоти…“

Дълги години сред хората, интересуващи се от гноми, се води дискусия чии спомени за гномските градове са по-близо до истината. И трите версии имат значителен брой привърженици. Заслужава да се отбележи и остроумната идея, изказана от един млад магьосник, че и трите версии са верни, просто в тях се говори за различни градове и различни гномски кланове. За съжаление, проучванията не потвърдили тази теория — внимателното сравнение на картите доказало, че и тримата пътешественици са имали предвид един и същи град.

За съжаление никой от учените не се сетил да вземе в ръце календар. В противен случай щеше да се изясни една любопитна подробност — Бейон е попаднал в града на гномите в петък вечер, Иквински — в неделя сутринта, а Феллер — във вторник.

Трикс и приятелите му се оказаха в града на пустинните гноми в четвъртък. Четвъртък е подходящ ден за визита при гномите. Те вече са дошли на себе си от веселия петък и веселата събота, прекарали са в семеен кръг тиха, пълна с разкаяние неделя, преживели са тежкия, труден понеделник, леко са си приповдигнали духа във вторник, зарадвали са се на срядата — в края на краищата вече са преполовили седмицата. В четвъртък гномите мечтаят за петък, традиционно ядат риба, чистят си броните и дори си позволяват да напуснат работа не в девет вечерта, а в осем или дори в седем и половина. Като цяло — хора като хора, само че брадати и дребни.

Фенерите по улиците на гномския град светеха ярко и чисто. Сводът на пещерата беше потънал в мрак, но закрепените по него огледала уютно и загадъчно проблясваха, като обвити в облаци звезди. Разминаващите се с тях гноми ги гледаха с неподправен интерес, но не проявиха открито любопитство, при гномите това се счита за неучтиво. Груя със своя екип явно се наслаждаваше на всеобщото внимание и затова постоянно разговаряше с Трикс и Халанбери (по някаква причина упорито игнорираше Тиана, от което тя все повече и повече се цупеше).

— Това е сградата на градската болница — посочи тя. — При нас, гномите, няма много болести, общо са осем — и още една, за която не е прието да се говори на глас. Това са ревматизъм от влагата, артрит от упоритата работа в шахтите, силикоза от прашния въздух, лошо храносмилане от еднообразната храна, слепота от слабото осветление, мускулна слабост и спазми от липсата на слънчева светлина, страх от затворени пространства и страх от големи открити пространства.

— А онази деветата? — не се сдържа Трикс, гледайки болницата, която наистина не беше много голяма.

Груя се поколеба, но все пак отговори:

— Пърхот в брадата. Много неприятно заболяване.

Останалите гномки видимо се смутиха, една дори се изкикоти, но после всички дружно закимаха в знак на съгласие.

— А ето в тази сграда е Съветът на старейшините — Груя посочи към внушително здание от бял камък, издигнато в съседство с болницата. — Тя е построена специално в близост до болницата, за да могат възрастните мъдреци по-бързо да получат нужната им помощ. Те вече ни чакат.

— Чакат ни? — изненада се Трикс. — Но как са разбрали…

Груя смутено показа мъничка кристална топка, скрита в изящна торбичка, изплетена от тънка сребърна верижка и украсена със скъпоценни камъни.

— Съобщих на старейшините при първата свободна минута. Нито един гном в нашия град не излиза от дома си без вълшебна сфера.

Трикс завистливо погледна гномката. Радион Лапад беше обещал да му подари старата си вълшебна сфера след първата година обучение — ако, разбира се, Трикс много се старае. Сферата работеше на близко разстояние и излъчваше толкова силно магическа енергия, че при работа грееше в ръцете и магът можеше да работи непрекъснато с нея в продължение на не повече от половин час, след което трябваше поне денонощие да се възстановява, в допълнение, кристалът в нея беше от най-ниско качество и поради това изображението беше черно-бяло, а звукът — тих. Но въпреки това Трикс много, много, много мечтаеше да получи истинска вълшебна сфера! Какъв магьосник ще е без вълшебна сфера!

А в града на забравените от всички пустинни гноми, които дори и заклинания да правят не умееха, всички имаха вълшебни сфери! И дори ако градът е разположен над (или под) находища с първокласен кристал, дори гномите да са достигнали безпрецедентен успех в направата на сфери от него — но колко магьосници ще са необходими, за да превърнат парчетата кристал в магически артефакти!

В това явно се криеше загадка — същата, като тази Алхазаб да придобие немислима магическа сила!

Трикс мрачно си помисли, че завинаги е намразил загадките.

— Да вървим — подкани го Груя. — Да не караме старейшините да ни чакат. Че като нищо ще заспят…

При думата „заспят“ Трикс и сам неволно се прозя — за последно беше спал в школата „Дебнещата пепелянка“ и там се събуди рано, както подобава на асасин. А след това следваха пътуването с метли, разговорът с джина, раздялата (много неприятна, честно казано) с братовчеда Дерик, срещата със Сфинкса, появата на Лапад и Халанбери, връщането при руините на древната столица, тайната на каменната врата, слизането в подземията, срещата с отряда на Груя, пътуването до гномския град… Така че според Трикс в момента вече беше утрото на следващия ден след раздялата с Абв и Еам и повече от всичко му се искаше да спи.

Но дългът не му позволяваше да се поддаде на тази слабост. Щом дори малкият Халанбери се държеше, то той, магьосникът, не можеше да показва умора. Какво там казваше Лапад? Героизмът и саможертвата са нещо обичайно за един магьосник!

— Да вървим! — твърдо каза Трикс.

— Само нека първи да върви Аха — смутено каза Груя.

— Защо? — изненада се Трикс.

— За да направи добро впечатление на старейшините, разбира се!

5

Причината някои хора да се харесват на други е тайна, недостъпна нито на магьосниците, нито на мъдреците, нито дори на търговците на пазара в Самаршан (макар че те бяха постигнали значителен успех в изкуството да се харесват — това го знае всеки, отишъл на пазара за шепа стафиди и излязъл оттам с две дини, торба фурми и връзка корени за супа — за стафиди, уви, парите не са стигнали).

Още по-загадъчно е защо едни хора повече се харесват на нехората, а други — много по-малко. Всеки знае например, че елфите се отнасят добре с хора, които присвиват едното си око. И при това елфите нямат никакви глупави поверия от рода на „такива хора носят късмет“. Към глухи, едноръки или обезобразени от едра шарка отношението им изобщо не е такова. А минотаврите, например, много обичат търговците на пипер и всякакви други подправки. Но предпочитанието им е някак оправдано — те твърдят, че търговците на подправки са най-добрите на грила.

Защо Груя толкова симпатизираше на Халанбери, остана загадка за Трикс. Първата му мисъл, разбира се, беше, че гномите обичат деца. Може би заради спонтанността на характера или заради малкия им ръст? Малкият ръст — звучи много правдоподобно, нали?

Но изпращайки Халанбери с тях, Лапад явно беше имал нещо друго предвид. Изглежда имаше нещо общо между Халанбери и Алхазаб. И тук вече Трикс потъваше в догадки. Здравият, груб и лошо възпитан пустинен вожд като че ли нямаше нищо общо с любознателното хлапе.

Както и да е, в крайна сметка Халанбери закрачи отпред заедно с Груя. След тях — Трикс и Тиана, и чак после, след като свалиха шлемове, пригладиха бради и метнаха кирки на рамо, останалите гномки. Отстрани всичко това приличаше на нещо средно между почетен караул и стража, но Трикс реши да е по-позитивен и да приеме първия вариант.

Сградата на Съвета на старейшините, въпреки своята внушителност, отвън изглеждаше много обикновена, без излишества. За сметка на това отвътре гномите се бяха постарали. Белият мраморен под беше инкрустиран с удивително фина мозайка, по стените проблясваха скъпоценни камъни, с които на повърхността крале биха украсили короните си, таванът беше покрит с изящни барелефи, изобразяващи трудови и бойни подвизи на гномите. Покрай стените стояха лъскави статуи от стомана, бронз и редки метали — и тези статуи, стискащи кирки в ръцете си, изпровождаха процесията с внимателния поглед на стъклените си очи. Трикс осъзна, че той е едва ли не първият човек, който вижда прочутите гномски големи — механични слуги и воини, способни сами да победят цяла армия.

Трикс, както и всички хора, прекрасно знаеше, че гномите са експерти, когато става дума за камък, метал и фина механика. Но едно е да знаеш, а друго — да видиш със собствените си очи. Тъжната шега: „Докога хората ще са изостанали от гномите? Вечно!“ изплува в главата му. Следващата мисъл беше още по-тревожна — единственото, което пречеше на гномите да станат властелини на света, беше тяхната неспособност да правят магии. И ако народът на изкусните механици и занаятчии се научи да прави и заклинания…

Гласът на Груя прекъсна размишленията му.

— Гости от повърхността! — обяви тържествено гномката, веднага щом влязоха в залата на Съвета на старейшините. Тук всичко бе съвсем луксозно — от скъпоценностите, скулптурите, мозайките, инкрустациите, витражите, барелефите, орелефите и контрарелефите погледът се премрежваше. Мебелите — като се започне от великолепния трон, на който явно се беше настанил най-главният гном, та чак до скромната табуретка, на която се мъдреше друг старейшина, бяха покрити с гравюри и мозайки. В залата имаше дори огромни прозорци, през които се изливаше светлина — на пръв поглед изглеждаше слънчева!

Съветът се състоеше от седем гнома — явно това число при тях, както и при хората, се смяташе за специално. На гнома, седнал на трона, брадата се спускаше до пода и беше поставена в краката му завита в кръг. А на този, който седеше на табуретката, брадата едва стигаше до кръста. Всички останали гноми имаха бради с междинна дължина.

— Каза, че при нас са дошли трима — започна седящият на трона гном. — Учтивия, Умния и Онази, Която Носи Бяла Рокля.

Тиана възмутено изсумтя.

— Точно така — кимна Груя.

— Е… — кимна гномът. — Ние приветстваме уважаемите гости. И ги молим да поздравят Старейшината на Съвета. Кой от нас е старейшината?

— Пак загадки… — простена Трикс.

— Здравей, уважаеми старейшина на гномите! — веднага пристъпи напред Халанбери. Колкото и да е странно, той се обръщаше към гнома, който седеше на столчето и имаше най-късата брада.

— Защо мен нарече старейшина? — попита гномът на табуретката.

— Защото ти си най-скромният — каза Халанбери. — А истинският лидер няма да седне на трона, той ще предпочете да управлява леко отстрани. Така прави и регент Хас, например…

Трикс едва не ахна от изненада. Но Халанбери изглежда беше прав! Значи така управлява Хас… така управляваше и везирът Аблухай… така, скромно, сред воините, седеше на представлението и самият Прозрачен бог Алхазаб!

— Твоето мнение е разбираемо — кимна гномът. — Следващият?

Тиана, на която явно й писна да бъде в непонятната роля на „Онази, Която е с Рокля“, пристъпи напред.

— Приветствам ви, старейшина! — каза тя, обръщайки се към гнома на трона. — Твоята брада е най-дълга, а брадата е много важна за гномите. Тя е и най-сивата — значи ти си най-възрастният и най-мъдрият. И тронът ти е най-разкошният, а владетелят, приемайки гости отдалеч, трябва да им направи впечатление.

— И твоето мнение е разбираемо — поведе разговора отново гномът на трона. — Следващият?

Трикс се поколеба, гледайки ту гнома с най-дългата брада, ту гнома с най-късата. А после отговори:

— Тук няма Старейшина на Съвета.

— Защо? — попита с интерес гномът на трона.

— Защото това е Съветът на старейшините — отговори Трикс. — Всички вие сте равни! Всеки, който иска да види величие и прямота, ще приеме за старейшина гнома на трона. А този, който вярва в хитростта и ума, ще назове старейшина най-скромния.

— А този, който е мъдър, ще разбере разликата между думите „Съвет на Старейшините“ и „Старейшини на Съвета“ — кимна един от другите гноми. — Ти си прав. Уважаема Груя, не си сгрешила в доклада си.

— Ние, гномите, сме преминали през много варианти на управление — включи се в разговора неговият съсед. — Отначало сме имали еднолично управление — наричали сме го „Гномтой“, което означавало „той — гномът“. Било много удобно — веднага можело да се види дали владетелят е добър или лош. Но ако владетелят се окажел тиранин, тогава било много трудно да бъде свален — нали ние, гномите, сме изключително законопослушни. Затова сме преминали към Двугномова система на управление — с идеята, че единият гном винаги ще уравновесява недостатъците на другия и ще допълва неговите достойнства. Но в епохата на Двугномовата система на управление всяко управление рано или късно завършвало с кавга…

Трикс разбиращо кимна. Кой по-добре от него, израснал в съхерцогство, можеше да разбере плюсовете и минусите на двувластието…

— Тогава стигнахме до идеята за Тригномството — продължи друг гном. — Три е красиво и устойчиво число. Нали дори един стол няма как да стои на два крака, а на три — без проблем! Третият гном винаги може да сдобри спорещите, третият гном е в състояние трезво да погледне на ситуацията отстрани, третият гном внася едновременно както елемент на стабилност, така и елемент на хаотичност при вземане на решения…

Трикс закима.

— Но Тригномството също имаше своите недостатъци — въздъхна някой от гномите. — По някаква причина при нас, гномите, се оказва, че винаги когато трима гноми решат да обсъдят нещо, те решават да придружат разговора с бира. А решенията, взети по време на пиене на бира, твърде често са погрешни…

— И настъпи епохата на Четиривластието! — тържествено го подкрепи скромен гном с брада със средна дължина. — Четири е много правилно, стабилно число…

— Но то, уви, идеално се дели на две… — изхихика друг старейшина, усмихващ се по-често от другите.

— И получихме същата ситуация като с Двугномството! Така че тази епоха се нарича още епохата на Четвъртините…

Сега всички гноми говореха поред, при това толкова гладко и бързо, сякаш го бяха репетирали предварително.

— Опит да се постигне стабилност станало времето на Ръкогномството, или на Управляващата Петорка. Нали неслучайно всички разумни раси — гноми, елфи, хора — са създадени с по пет пръста на ръцете! Пет не се дели на две, пет е красиво и пълно с магия число, пет дни в седмицата ние се трудим. Управляващата Петорка се състояла от четирима гноми с право на глас: Показалецът е мъдрецът, давал насоката на мислене, Средният е обикновен гном, който изразява общонародното мнение, Безименният — той се явявал на събранията с маска, никой не знаел кой е той и чии интереси изразява, и Кутрето — млад представител на по-нисшите класи, защото мнението на младежите и подземния свят е много важно да се взема предвид, за да се избегнат бунтове!

— А петият? — с любопитство попита Трикс.

— Петият бил Палецът, или Противостоящият, най-старият и уважаван гном. Той лично не участвал в обсъждането на решенията, но думата му била решаваща при приемането им, затварял Петицата, точно както без палец е невъзможно да вземете нещо в ръка!

— Страхотно! — възкликна Трикс с неподправено възхищение и неволно погледна дланта си. — Каква правилна, разумна, красива система! Тя просто е длъжна да работи!

— Тя наистина работела… — въздъхна гномът на табуретката. — Настъпили времена на изобилие, просперитет и гражданско съгласие. И те продължили много дълго, до момента, когато поради всеобщия просперитет младежта загубила своя младежки ентусиазъм и нетърпимост, престъпниците станали богати и проспериращи, населението започнало да го измъчва затлъстяване, учените се заели с празно философстване, старите хора започнали да се отдават на пороците на младостта и се вдетинили, а под маската на Безименния на заседанията на Съвета отивал всеки, когото не го мързяло. Системата просто спряла да работи…

— Относно кратките и смутни времена на Шестте Най-Умни Гноми няма какво да се каже… съвсем същите проблеми, както с Двугномието и Четиривластието. Оттогава било взето решение Съветът да се състои само от нечетен брой гноми…

— Настоящата Седмогномщина е поредното глупаво търсене на недостижим идеал! Седемте гнома представляват седемте дни от седмицата и са подбрани от стари мърморковци, които още не са изпаднали в окончателно старческо безумие, според най-лошите черти на характера им. Понеделник! — говорещият гном стана от табуретката и се поклони. — Мизгномия — неприязън към целия гномски род, самобичуване, униние и безнадеждност…

— Вторник — изправи се друг гном. — Трудолюбието е ключът към преодоляването на пороците!

— Сряда! — с усмивка вдигна ръка трети гном. — Оптимизъм и трезв поглед в бъдещето!

— Четвъртък — скочи гномът, който беше Четвъртък. — Големи успехи и грандиозни планове!

— Петък! — помаха с ръце най-ухиленият гном. — Животът е прекрасен и невероятен! И това трябва някак да се отбележи!

— Събота — замислено го подкрепи шестото джудже. — Трябва да се полагат повече грижи за семейството. Но това, разбира се, не пречи на разпускането вечер.

— Неделя — гръмко каза най-старият гном с най-дългата брада. — Трябва да мислим за вечността. Трябва да се стремим към недостижимото. И да се покаем за недостатъците си.

— Интересна система — призна Трикс. — А работи ли?

— Скапано — намръщи се Понеделник.

— Какви ги дрънкаш, вече двеста години работи прекрасно! — опонира го Четвъртък.

— Рано или късно всяка система остарява и се нуждае от обновление — призна Неделя. — Но за това ние вече разработихме Деветката — само тя може да спаси всички гноми в случай на световен катаклизъм, и Единайсет Разгневени Гнома — алтернативен вариант, когато самите гноми трябва да направят световен катаклизъм.

Трикс преглътна. Той не се съмняваше, че гномите ще могат. Ако го пожелаят, разбира се.

— Сега, когато вече знаеш кой именно е пред теб, можеш да задаваш въпроси — делово каза Сряда. — В крайна сметка ти определено си дошъл в нашите владения неслучайно.

В този момент кожената чантичка, прикрепена към бронята му, завибрира и започна да издава мелодичен звън.

— Извинете… — изсумтя Сряда и извади от чантичката кристална топка. Погледна я и каза: — Да. Не, зает съм. По-късно. Е, нали днес ти казах… Добре, добре! Ще купя скачащи мишки. Една, изкормена, не много тлъста… Добре, край!

Останалите гноми търпеливо изчакаха разговорът да приключи. Сряда скри кристалната топка, промърмори: „Жената…“ и вперил поглед в Трикс.

— Уважаеми старейшини на гномите, аз имам много въпроси! — призна Трикс.

— Е, много въпроси заслужават много отговори — мрачно каза Понеделник.

— Говори — дружелюбно го подкани Четвъртък.

— Но имай предвид — замислено каза Неделя, — че много въпроси заслужават само един отговор. Ако зададеш правилния въпрос, ще можеш да зададеш още. Ако зададеш неправилен, ще получиш един отговор и с това всичко ще приключи.

Трикс не се възмути. Честно казано, той от самото начало подозираше, че ще последва някакъв номер. Така че се замисли за известно време и накрая попита:

— Защо фенерите ви са направени във формата на русалки?

Гномите се спогледаха.

— Зададе правилен въпрос — кимна Вторник. — Ние се кланяме на русалките.

— Като абстрактна идея? — полюбопитства Тиана. — Както геният на чистата красота?

— Това не е въпрос! — притесни се Трикс. — Тя си пита просто така!

— Ние така или иначе ще отговорим — реши Събота. — Тази, която носи бяла рокля, има право да пита. Ние се кланяме на една конкретна русалка.

— Защо живеете тук съвсем сами, без да общувате с външния свят? — попита Трикс. — Гномите не обичат да пускат хора при себе си, но нали обичате да търгувате и да пътувате…

— И това е правилен въпрос — съгласи се Четвъртък. — Ние, пустинните гноми, сме си поставили велика цел, чието изпълнение отнема цялото ни време. Нямаме сили и средства да търгуваме и да пътуваме.

Трикс помисли още малко. И зададе въпросът, който го вълнуваше най-много:

— Опитвате ли да се научите да правите заклинания?

Всички старейшини се размърдаха. После Понеделник възкликна:

— Как питаш така? Прескочи минимум три въпроса! Трябваше да попиташ защо имаме толкова много вълшебни предмети, не е ли идвал при нас преди три години човек на име Алхазаб, учили ли сме го на магия… Страхувам се, че с отговарянето на този въпрос ще приключим…

— Стига сте ме плашили! — ядоса се Трикс. — И ми писна от всички тези загадки, шаради и правила! Първо играх на загадки с един дракон… после с друг. После всички тези източни загадки… везири, султани, интриги… После асасините! После сфинкса! И той, между другото, искаше да ни изяде! После омагьосаната врата! А сега и вие! Стига! Писна ми вече! Вие, старейшините, също искате нещо от мен. В противен случай нямаше да приказвате толкова много! И никога повече с никого няма да играя на загадки! Казвайте какво ви трябва! А аз ще ви кажа какво ми трябва на мен! И после ще решим дали можем да си помогнем взаимно или не!

Гномите се спогледаха.

— Теб само младостта те извинява — скърцащо произнесе Понеделник. — Ти погазваш традициите!

— Казано е да се мине през изпитание със загадки, когато предстоят велики дела! — укорително каза Неделя.

— А вие мислете за това не като за традиция и не като за велико дело! — дръзко възрази Трикс. — Мислете за това като за обикновена сделка. Търговска операция. Вие на мен — аз на вас!

Гномите се оживиха. Фактът, че бяха прекарали толкова много векове в изолация от целия свят, изобщо не се беше отразило на любовта им към търговията. О, не! Търговската жилка беше характерна за всеки гном, а за пустинните гноми, попили толкова много от самаршанци, тя беше двойно по-характерна.

— Интересна гледна точка! — каза Вторник.

— Търговията е двигателят на прогреса! — добави Сряда.

— Много обичам да търгувам… — с въздишка призна Четвъртък.

— Няма нищо по-хубаво от това да приключиш работната седмица на печалба… — замечтано прошепна Петък.

— И почивката е по-сладка, когато работата е свършена… — усмихна се Събота.

Понеделник и Неделя се намръщиха, но не възразиха. Може би защото много добре осъзнаваха, че Седмогномщината не споделя тяхното мнение.

— Говори ти, Четвъртък! — реши Събота.

— Ти си абсолютно прав, млади магьоснико — кимна Четвъртък. — Ние наистина искаме нещо от теб. И в отговор сме готови да ти дадем много. Въпросът е единствено в това дали ще можеш да изпълниш нашите желания.

— Ще опитам — каза Трикс. — Разбира се, не знам дали ще мога или не. Но обещавам, че много ще се постарая.

— Достоен отговор — кимна Четвъртък. — Тогава ме чуй, Умният! За никого не е тайна, че целият народ на гномите, щедро надарен с дълголетие, сила, умение да борави с метали и камъни, красота и щедрост, да не говорим за многото други таланти, не може да прави заклинания. Просто абсолютно не може!

Трикс кимна.

— Разбира се, това явление си има и положителна страна — продължи Четвъртък. — Ние сме много устойчиви на вражеската магия. Но ние… дори гномите рядко да го признават… много ни се иска да владеем магията. Да създаваме не само със силата на ръцете, но и със силата на Ума и на Думите! Често сме се учили от вашите магьосници. Купувахме си магически книги. Дори имахме — не тук, а в столицата на Планинското царство — Подземен Таен Университет, където гномите изучаваха магия. Уви… никой така и не се научи. С течение на времето унинието се настани в сърцата на всички гноми. Мнозина се съгласиха с факта, че магията е недостъпна за нас. Някои учени изложиха теорията, че магията произлиза от небето и попива в телата още при раждането — от светлината на Слънцето и блещукащите звезди, затова ние, подземните жители, изначално сме лишени от магическия дар. Тази теория стана доминираща. Но тук, под горещите пясъци на пустинята, ние открихме същество, родено подобно на нас в подземните дълбини — и способно да прави заклинания. При това невероятно добре…

— Това за русалките ли? — попита Трикс.

Гномите тъжно кимнаха. Четвъртък въздъхна:

— Да. Народът на подземните русалки е много малък. Някога, преди хиляди години, техните предци са дошли в подземните реки и езера от океана. Може би са били изгнаници, а може би — любознателни изследователи. Но така се получило, че те останали да живеят под земята и никога не са виждали слънчева светлина. Но това изобщо не ги притеснява, човеко! Изобщо не им пречи да правят заклинания! Всяка от подземните русалки е по-силна от всички ваши магьосници, взети заедно!

— Чувал съм за русалките — кимна Трикс. — И всички казват, че те могат да правят заклинания. Вярно, не чак толкова силни…

— Не знам за океанските и речните — каза Четвъртък. — Но подземните русалки са невероятни магьосници! Те са много дружелюбни и за нас с готовност правят заклинания. В интерес на истината правят заклинанията даром… ние им даваме украшения, но на тях нищо не им трябва и след седмица скъпоценните колиета и пръстени вълните ги изхвърлят на брега.

— Те ли ви направиха вълшебните сфери? — осъзна Трикс.

— Да… — сведе глава Четвъртък. — И още много други магически предмети. Всичко, което поискаме, те ни го правят…

— Но това е прекрасно! — възхити се Трикс. — Защо ви е да можете да правите заклинания, ако някой друг ги прави вместо вас?

— Това е мечта, момче… — тъжно промълви Четвъртък. — Защо ти е любовта на красиво момиче, ако тя може да се влюби в някой друг?

Трикс се изчерви и каза:

— Не много добра аналогия… Но разбрах, да. Вие просто искате да можете да правите заклинания?

— ДА! — едновременно възкликнаха гномите.

— А русалките са готови да го правят за вас, но не искат да ви научат?

Тук Трикс за голямо свое учудване видя, че от очите на Четвъртък се ронят сълзи.

— Те са готови… Те са толкова добри… Те ни учиха. Учиха и децата ни. Бяха търпеливи и мили. Но ние така и нищо не научихме…

— Може би са ви измамили? — плахо предположи Халанбери.

— Не, момче! — поклати глава Четвъртък. — Разбира се, тази недостойна мисъл също ни мина през главата. Но когато внезапно при нас попадна този дивак… някакъв си глупав вожд на номади…

— Алхазаб.

— Да, Алхазаб… — сведе глава Четвъртък. — Онзи, който сега се нарича Прозрачен бог. Ние го посрещнахме приятелски и му предложихме да се научи на магия. Той беше във възторг и… и…

— И се научи… — замислено каза Трикс.

— Точно така! Той учеше същото, което учехме и ние. Но при него се получи! Само за три дни! Той стана магьосник, благодари ни за помощта и с една-единствена дума се пренесе от подземията до своя дом!

— Овладял телепортацията за три дни… — Трикс завистливо въздъхна. — Това наистина е много странно. Но изводът се налага от само себе си…

— Че ние, гномите, сме лишени от магически сили… — кимна Четвъртък. — Не ни смятай за глупаци, момче. Готови сме да приемем горчивата истина и да прекратим своите опити. Но за това трябва да разберем какъв е проблемът. Защо хората могат, елфите могат, драконите могат, джиновете могат, русалките могат… — гласът на гнома спадна на шепот, — а ние — не…

— Тоест вие искате да разбера истината? — осъзна Трикс. — А ако тя не ви хареса?

— Истината не може да се харесва или да не се харесва! — възмути се Четвъртък. — Истината си е просто истина! А ти, обучавайки се при русалките, по неволя ще станеш същия Велик магьосник като Алхазаб. Е, и… ще можеш да го спреш. Нали това е твоята цел?

Трикс кимна.

— Ние, „обучавайки се при русалките“! — внезапно натърти Тиана. — Ние тримата ще отидем при вашите русалки!

— Добре, Тази, Която Носи Бяла Рокля — кимна Четвъртък.

— Защо ме наричате с това глупаво име? — не издържа Тиана.

— Глупаво? — от вълнение Четвъртък започна да дъвче кичур брада. — Но как… защото ти, Тази, Която… В нашите предания е казано, че един ден, когато народът на гномите е потънал в тъга и мъка, в подземните дълбини ще дойде Тази, Която Носи Бяла Рокля. И когато всичко стане толкова лошо, че няма повече накъде, тя ще ни върне надеждата и щастието!

— Значи ме уважавате? — смути се Тиана.

— Още никой на света не е слизал на дълбочина хиляди гномски сажена, облечен в бяла рокля! — възкликна Четвъртък. — Как можем да не те уважаваме?

В Трикс неволно се промъкна мисълта, че хитрият джин все пак им е помогнал. Просто се е постарал да не им го показва. По някаква причина.

— Ще отидем тримата — реши Трикс. — Ще разкрием тайната на русалките и ще ви кажем всичко, което разберем. За което вие ще ни помогнете да излезем оттук… както и да победим Прозрачния бог.

— Да победим? — възмути се Събота. — Нима говорим за битка?

— Сега — да! — твърдо каза Трикс. — Разбирам вашите мотиви, но вие сте виновни за това, че в надземния свят се е появил жесток властолюбец, който никой не може да спре. И ако се поколебаем, целият свят ще потъне в кръв… така, че тя ще започне да капе от искрящите ви тавани, скъпи старейшини!

Той го каза толкова твърдо и категорично, че гномите притеснено вдигнаха глави и се взряха в тавана. А после сведоха поглед надолу.

Явно много добре знаеха какво прави техният предишен гост, ставайки всемогъщ. И се срамуваха от това.

— Какво искаш? — попита Неделя.

— Отряд бойни големи! — твърдо каза Трикс. — Казват, че те се противопоставят на магията дори по-добре от вас!

— Ще получиш големи — въздъхна Понеделник. — Ох… тежки са нашите грехове…

— И отряд гноми-бойци! — продължи Трикс. — Там, където ще се предаде и най-умната машина, разумното същество ще намери изход!

— От много време гномският скирд не е излизал на повърхността! — категорично каза Петък. — Какво пък… Да обагрим пясъка в червено!

Никой друг не се изказа. Явно гномите бяха подготвени за такова искане.

— Готови сме да отидем при русалките — каза Тиана. — Нали, момчета?

— Не, не! — веднага скочи Петък. — Не днес! Сега вече е късно. Между другото, вече е петък! Трябва да починете и да наберете сили. Довечера ще празнуваме във ваша чест!

— А в събота, след като закусите добре и се подготвите духом, ще тръгнете към Езерото на русалките — каза Събота. — И нека вашият път бъде кратък и радостен!

— Какво ще кажеш, Трикс? — кротко попита Тиана.

Трикс я погледна и разбра, че Тиана много, ама наистина много иска да спи. И да хапне. И дори да се повесели с гномите, нали сега е с толкова красива рокля.

Но ако той каже: „Тръгваме още сега!“, тя няма да спори. И най-вероятно няма да го укорява по пътя.

Както вече казахме, Тиана беше просто прекрасно момиче. Огромна рядкост не само при благородните семейства, но и изобщо.

За щастие Трикс също беше добър юноша. И много искаше да поспи.

— С благодарност приемаме поканата ви да си починем и да присъстваме на вашия празник, скъпи старейшини — каза Трикс, слагайки ръка за сърцето си. — Затова казвам — благодаря ви.

Къщата за гости, където Груя ги отведе, не беше много пригодена за хора. Таваните в стаите бяха доста ниски (гномите правеха високи тавани само в церемониалните зали), с къси, но широки легла със специална стойка-закачалка, на която да можеш да си закачиш брадата, за да не се усуква насън. Но дори Трикс все още не беше достигнал ръст на възрастен и успя някак да се побере на леглото. На стойката за брада той постави бойната си метла (за всеки случай, за да е под ръка) и легна, решавайки да си почине само минутка, преди да се съблече.

И, разбира се, веднага заспа дълбоко.

Присъниха му се много неща — както винаги се случва, ако човек е много уморен, но пред него все още има доста несвършена работа. Някои от видените в съня неща си бяха пълна глупост — например Трикс сънува дълъг сив път, по който се носеха стотици магически каруци в най-различни цветове и форми. Имаше и Брутални Механични Вълшебни, и най-различни други. Присъни му се и някакъв безумен кошмар — всички хора на Земята бяха станали магьосници, дни и нощи седяха пред кристалните си топки и вместо да работят, само разговаряха помежду си, спореха, ругаеха и се хвалеха. После сънищата му станаха по-спокойни и по-близки до реалността. Например, на Трикс му се присъни братовчеда Дерик, ядосан и обиден, как се връща в Дахриан при баща си и се разкайва за бягството си, но така и не казва за обучението в школата на асасините и за краткото приятелство с Трикс. Или се страхуваше от гнева на баща си, или се срамуваше от подигравките му. Сънува и Тиана в бяла рокля, танцуваща в огромна бална зала. Освен Трикс и Тиана в залата нямаше никой, дори музиката идваше отвън. В началото всичко беше наред, Трикс гледаше, а Тиана танцуваше. После роклята на Тиана някак започна да се скъсява и скъсява, достигайки отначало дръзка дължина — до глезените, после стряскаща — до прасците, а след това — о, ужас, съвсем непристойна — съвсем малко под коленете! Трикс, осъзнавайки, че за всичко е виновна магията на коварния джин, се опита да омагьоса роклята обратно — но се получи доста лошо, ръкавите на роклята започнаха да се удължават, а подгъвът плъзна още по-високо! В ужаса си Трикс се опита да затвори очи, но в съня това не му се получаваше. И тогава с неимоверно усилие на волята Трикс се събуди.

Около минута Трикс лежа, размишлявайки за това колко е добре възпитан и благороден. А след това още десет минути за това какъв е глупак — нали това в крайна сметка беше просто сън!

После той реши, че така или иначе повече няма да заспи. Стана, изми се в легена, поупражнява се малко с метлата и излезе от стаята си.

Оказа се, че се е събудил последен — и Тиана, и Халанбери вече седяха в залата за гости, където таваните бяха по-високи, газови фенери (във формата на русалки, разбира се) светеха по-ярко, меки килими покриваха пода, а на огромна каменна маса вече беше сервирана закуска.

Гномите обичаха да се хранят просто, но обилно. Затова за закуска бяха сервирани: варени яйца; пържени яйца в каменни купи с бекон и билки; бекон, поръсен с билки; яйца на омлет с билки и бекон; някаква гореща напитка, подобна на кафе, но зелена и тръпчива; студена вода.

Закуската напълно удовлетвори Трикс и Халанбери. Омлетът беше вкусен, напитката — странна, но ободряваща. Но Тиана се ограничи само до две варени яйца и чиста вода.

Скоро след това се появи Груя и заедно с нея тръгнаха на разходка из подземния град.

— Хората понякога си мислят, че ние, гномите, живеем в дупки, като някакви зайци — започна Груя, тресейки енергично брада. — Копаем си стаите, свързваме ги с коридори… Пълни глупости! Винаги е хубаво да имаш малко пространство над главата си… е, разбира се, ако е покрито отгоре със здрав, надежден камък. И вече в това пространство строим домовете си.

— А бихте ли могли да живеете под открито небе? — не се сдържа от въпроса Трикс. — Някои хора смятат, че гномите се страхуват, когато над тях няма нищо…

— Как така „нищо“? — изненада се Груя. — Нали има въздух. После празнота. А после други каменни топки, върху които вероятно живеят други хора и гноми.

— Каменни топки? — изуми се Трикс. — Вярвате ли в тази теория?

— Разбира се — потвърди Груя. — И нашият свят е една голяма каменна топка, повярвай ми, ние, гномите, знаем всичко за камъка.

Трикс не тръгна да спори, а предпочете да продължи с въпросите:

— Тогава защо не живеете под открито небе, под светлината на слънцето?

— Под поривите на вятъра, струите дъжд, снежинките сняг — саркастично отговори Груя. — Открити за вражески набези от всички страни! Принудени през лятото да охлаждаме домовете си, а през зимата — да ги отопляваме. Да се спускаме по цял час в шахтите, за да работим. Как не!

— Значи не е страх, не е странност, нито въпрос на вяра и убеждения — замислено каза Трикс. — А просто за удобство…

Като че ли някакво смътно предположение се мярна за миг в главата му. Но толкова смътно, че Трикс дори не разбра какво точно. И тогава излязоха на малък площад пред красива червена триетажна сграда, облицована с плочки, с големи панорамни прозорци и комин, от който излизаше тънка струйка дим. Пред сградата имаше цветни лехи с мънички ярки цветчета — Трикс трябваше внимателно да ги огледа, преди да разбере, че и тревата, и цветята не са истински, а умело издялани от камък.

— Ой! — изуми се Тиана. — Колко е красиво! Като детска рисунка!

— Това е училище — каза Груя.

— Никога не съм виждала деца-гноми — призна Тиана.

— Нормално, каква работа имат на повърхността? Всички гноми ходят на училище поне десет години — въздъхна Груя. — А по-тъпичките — и по-дълго. Ако не издържат изпита по минералогия, ако не могат със завързани очи да различат изумруд от диамант или пирит от лазурит — добре дошли отново наесен! Ако учителят по механика не хареса твоя часовник или машинката ти за подстригване на брада — още година ще учиш механика… — Груя въздъхна и призна: — На мен самата ми се случи. Направих устройство за мелене на месо. То значително улеснява работата в кухнята, особено приготвянето на котлети. Специален шнек подава парчета месо под въртящо се острие… — тя махна с ръка и огорчено добави: — Мъжки шовинизъм! Учителят каза, че подобни устройства не подобават на гномите, защото пречат на жените да покажат грижовност към съпрузите си…

На Трикс му стана неудобно за непознатия учител. Той се прокашля и каза:

— Знаеш ли, познавам един човек… той е от гилдията на майсторите на каруци. Занимава се с всевъзможни механични приспособления за облекчаване на кухненската работа. Искаш ли да те запозная с него? Сега се кани да отвори верига от магазини за бързо хранене. Гарантирам, че твоята месомелачка много ще му хареса!

— Това е при вас, в кралството… — въздъхна Груя. Но очите й светнаха.

— Не можеш ли да отидеш там?

— Аз? — Груя се поколеба. — Само ако гномите се научим на магия. Или докажем, че това е невъзможно. Целият ни народ е дал клетва, че няма да мръднем оттук, преди да изясним този въпрос.

— Разбирам — кимна Трикс. — А ти… ти самата какво би искала? Да се научиш?

— Магията е нещо страхотно — каза Груя. — И е обидно, честно казано, че гномите не могат да правят заклинания. Но пък можем да правим много други неща, нали? А колкото до мен, по-добре да въртя кайлото си в забоя или да майсторя нещо в работилницата, отколкото да мисля за разни заклинания!

Трикс замислено кимна.

Точно в този миг часовете в училище свършиха и гномските деца се изсипаха на площада. Тиана умилено ахна и приклекна, за да не смущава децата с ръста си. Впрочем, малките гномчета (най-високото от тях едва достигаше ръста на Халанбери) не бяха нито изплашени, нито смутени. Гостите веднага бяха плътно наобиколени от мънички брадати човечета (при момичетата брадите бяха сплетени на плитки и украсени със скъпоценни камъни, а при момчетата имаше вплетени искрящи зъбни колелца и винтчета). Хлапетата ги хващаха за ръцете, докосваха дрехите им и говореха, говореха безспирно:

— Наистина ли сте човеци? Предполагам, че сте човеци, защото гномите не ставаме толкова високи. Ако бяхте по-ниски, бихте могли да сте гноми, на които брадите им са окапали поради болест, но вие сте високи. Значи сте човеци!

— Вижте какво кайло имам! Сам го направих, в часа по изработка на инструменти. Хубаво е, че имахме урок по изработка на инструменти, ако имахме урок по рудодобив, тогава нямаше да направя такова кайло!

— Можете ли да правите магии? Ние не можем, но се учим. А човеците могат. Ако бях човек, нямаше да ми се налага да уча, нали?

Тиана плесна с ръце и възкликна:

— Колко са разсъдливи! Колко са умнички!

Трикс беше съгласен с нея, гномските деца наистина бяха сериозни не за възрастта си. Но нещо в думите им го смущаваше. Въпреки че говореха правилно и умно, оставяха някакво странно чувство — сякаш в крайна сметка не казваха нищо!

За щастие от училището излезе гном-учител, каза на децата, че междучасието свършва, и ги вкара обратно. А Трикс, Тиана и Халанбери своята продължиха пътя си със своята придружителка.

До вечерта успяха да видят още много интересни неща — подземни ферми, където се развъждаха скачащи мишки; работилници, където режеха скъпоценни камъни и изработваха бижута от тях; механичен завод, в който се правеха всевъзможни сложни неща (само в цеха за производство на големи не ги допуснаха); тръби, през които от подземните дълбини до града на гномите идваше запалим газ за осветяване на улиците; паметник на гнома, изобретил кайлото, и още много, много неща — отчасти забавни, отчасти странни и отчасти най-обикновени, каквито имат и хората.

Колкото повече приближаваше вечерта, толкова повече гноми се появяваха по улиците. След приключване на работа, те бързо хукваха към дома да се преоблекат (някои всъщност пренебрегваха преобличането) и тръгваха да се забавляват по улиците. Навсякъде се отваряха бъчонки с бира (Трикс от любопитство и учтивост я изпробва, но гномската бира изобщо не му хареса), на маси се изкарваха закуски и сладкиши. Гърмеше музика, двойки танцуваха, всички се усмихваха един на друг. Навсякъде Трикс, Тиана и Халанбери биваха посрещани като желани гости — обсипваха ги с комплименти, пожелаваха им късмет, потупваха ги по раменете (е, само онези, които можеха да ги достигнат). Като цяло беше прекрасна вечер и на Трикс главата му се замая и без бира — особено когато те с Тиана затанцуваха на един от площадите под одобрителните пляскания на гномите.

И само едно нещо не даваше покой на Трикс — неприятното усещане, че почти е разбрал нещо много важно, но така и не е успял докрай…

А утре им предстоеше да отидат на среща с русалките!