Неспокойкото

1

Труден и опасен е пътят през подземните пещери, ако с теб няма гном-водач. Широкият и удобен тунел във всеки един момент може да завърши с глуха стена или да потъне в бездънна пропаст, докато в същото време верният път на пръв поглед предизвиква страх и изглежда непроходим. Заплашват те корита на подземни реки, съхранил се в каменни мехури запалим газ, пълзящи в мрака слепи отровни твари… Отчаянието се натрупва, в главата ти се промъкват ужасни мисли — „дали няма да остана тук завинаги?“.

Но ако с теб има гном, можете да сте спокойни. Или поне така им каза Груя, която ги придружи заедно с целия си отряд.

— Ние миризмата на газ я усещаме от хиляда стъпки — похвали се тя. — Чуваме звука на водата през камъка от двеста. Усещаме всякакви отровни влечуги в тъмнината. Освен това имаме страхотно усещане за посока, не можем да се загубим. Е, имаме също и много добри карти, а за всеки завой чертаем и стрелка със светеща боя!

Тръгнаха в най-ранна утрин и до обяд крачиха през широки, осветени тунели, като от време на време срещаха други гноми. После закусиха със студено печено месо и горещо зелено кафе. А нататък пътят продължи през места, доста по-изоставени и диви.

— Можехме да прокопаем широк тунел чак до езерото на русалките — каза Груя. — Но те не обичат шума и ни помолиха да оставим всичко такова, каквото е. Но вие не се притеснявайте, пътят не е труден…

Лесният път се оказа не толкова лесен. На два пъти се наложи да минават по скален корниз над пропаст, в чиито дълбини червенееше течна лава. После — да пресекат същата тази пропаст по каменен мост, доста тънък на вид и освен това без перила. След това имаше две места, където трябваше да ходят на колене, толкова ниско се спускаше каменният таван, както и едно място, където трябваше да пълзят. За щастие, сутринта Тиана мъдро беше облякла асасинските си одежди, а не възхитилата гномите Бяла рокля, в противен случай тя бързо би се превърнала в Черна Разкъсана Рокля, а кой знае какви пророчества имаха гномите за това?

За щастие, след тесния участък, където всички се чувстваха неспокойни, пътят стана доста по-лесен. Скоро влязоха в огромна пещера, осветена от две големи бронзови статуи-светилници. Разбира се, бяха познатите им вече русалки — но високи по пет метра, грациозно стоящи на своите рибешки опашки и държащи в едната си ръка пламтяща факла. С другата русалките деликатно прикриваха голите си гърди. Едната русалка се усмихваше, а другата изглеждаше тъжна.

— Тези съоръжения имат едновременно и практична цел — да осветяват езерото на русалките — шепнешком обясни Груя, — а в същото време са нашият почтителен подарък за уважаваните подводни магьоснички. Двете русалки символизират двете страни на магията — радостната и тъжната.

Веднага след статуите започваше езерото на русалките. Езеро като езеро, честно казано, точно такива са по-голямата част от подземните езера — с кристалночиста вода, която няма да забележиш веднага дори на дневна светлина, и с чист, необсипан с боклуци бряг. Водата едва забележимо се поклащаше, галейки чистия светъл пясък. Трикс потопи ръката си и се удиви колко е студена — съвсем не като в езерото, където бяха паднали от стълбите.

— Лагерът ни ще бъде тук — посочи Груя към разположените между статуите палатки. Те очевидно бяха издигнати доста отдавна и съвсем основателно — със здрави метални рамки, на изравнена и облицована с камък повърхност. — Момчетата се настаняват вляво, момичетата — вдясно.

— А може ли обратно? — попита Халанбери.

— Може — кимна Груя. — Няма никаква разлика между палатките.

— А… може ли тримата да се настаним в една палатка? — смутено попита Тиана. — Разбирам, че това не е много прието, но Халанбери е мой брат, а Трикс… Трикс е стар и верен приятел! А вие всички сте момичета, ще се настаните в другата палатка…

Груя замълча, гледайки изпитателно Тиана. После кимна:

— Настанете се и се приведете в ред… след час ще повикаме русалките.

Трикс, Халанбери и Тиана извадиха вещите си (в началото обаче Тиана използва вярната си бойна метла и старателно измете палатката). Вътре беше доста просторно, имаше десетина легла, така че всеки се разположи удобно.

— Ако успеем да усвоим магията на русалките — започна да разсъждава на глас Трикс, — това ще е много добре. Ще станем велики магьосници и ще променим живота в света към по-добро.

— А ако го променим към по-лошо? — скептично попита Тиана.

— Е, нали не сме злодеи и не сме глупаци! Дори да станем всемогъщи, никога няма да тръгнем да завладяваме други държави и да управляваме целия свят. Изобщо няма да използваме магията за лични цели! Само ще установим справедливи закони навсякъде, ще наказваме злото и ще накажем витамантите.

Успокоена, Тиана кимна.

— Аха! А ще мога ли малко, ама съвсем малко, да накажа онези момчета, които ме обиждаха в Дилон? — попита Халанбери.

— Да, но само ако е малко — реши Трикс.

— И аз също бих искала да накажа някого — с чувство каза Тиана. — Малко… За това, че се опитаха да ме дадат на витамантите!

— Тях аз също ще ги накажа! — пламенно каза Трикс.

Известно време всички мълчаха, размишлявайки върху новопоявилите се перспективи. После Трикс каза:

— Но това е — ако се получи… А ако не, ще трябва поне да отговорим на въпроса на гномите. Да разберем защо не могат да правят заклинания. Тогава ще получим помощ — бойни големи и гномски скирд! И някак ще трябва да победим Алхазаб!

Призоваването на русалки се оказа истинска церемония. Отначало Груя отвори голямата торба, която носеше със себе си от града. Вътре торбата беше облицована с блестящо сребърно фолио и пълна… с риба.

— Това е специална чанта — обясни Груя. — Има двойни стени и между тях се слага лед. Продуктите вътре остават студени и не се развалят много дълго време — тя замълча за момент, гледайки рибата, след което попита: — Как мислиш, твоят приятел, който се занимава с всякаква кухненска механика, дали би харесал такова нещо?

— Със сигурност — отговори Трикс, без да си криви душата.

Груя грейна в усмивка и като вдигна чантата, пристъпи към брега на езерото, точно където имаше изграден здрав каменен кей, навлизащ около десетина стъпки навътре в езерото. Там тя тържествено се изправи и протегна напред ръка, стиснала здраво опашката на една риба.

Всички затаиха дъх.

— Елате, о, добри наши мъдри магьоснички! — възкликна Груя. — Елате, ние ви викаме!

За известно време нищо не се случи.

После някъде в дълбините се появи трепкаща синкавозелена светлина. Тя стремително приближаваше към повърхността. Гномките въодушевено ахнаха, едната дори започна да ръкопляска.

Светлината приближаваше все по-близо и по-близо. Накрая станаха различими и очертанията на гъвкаво извиващо се тяло. Със силен плясък русалката изскочи от водата, описвайки красива дъга, профуча покрай Груя, захапа рибата от ръката й и плавно се върна във водата.

Сега вече всички гномки започнаха да ръкопляскат.

Груя извади нова риба. Междувременно русалката описа кръг под водата и се появи отново. Рибата я нямаше в устата й.

Скок — захапка!

Скок — захапка!

Това се повтори три или четири пъти. Накрая Груя отпусна ръка. Русалката няколко пъти скача напразно, след което очевидно осъзна, че засега повече риба не се предвижда. Тогава се обърна, отдалечи се от брега, после се върна обратно и скочи на един камък, стърчащ над водата на няколко крачки от брега, където седна в красива поза, с леко извърната глава, опряла ръце на камъка и грациозно отпуснала във водата блестящата си опашка. От русалката се носеше приятно синьо-зелено излъчване, като от позеленяла бронзова статуя на слънце.

— Това е традиционен знак, че русалката е готова за общуване… — прошепна една от гномките.

— О, скъпа русалке! — възкликна Груя. — Дойдохме при теб да се докоснем до твоята мъдрост!

Малката русалка обърна русата си глава и се усмихна. Усмивката й беше приятна, сладка, само заседналите между зъбите й люспи изглеждаха малко не на място.

— Какво желаете, сладки гномки? — ласкаво попита русалката. — Да ви направя нещо магическо ли? Или да овладеете изкуството на магията?

— Доведохме наши приятели, скъпа русалке! — възкликна Груя. — Би ли ги научила на своята магия? А ние ти донесохме много красиви украшения… и прясна риба.

— Риба — това е чудесно — оживи се русалката. — С удоволствие ще науча твоите приятели, малка гномке. Сега ли да започнем?

Груя се обърна. Трикс кимна.

— Сега — каза Груя. — Ето ги, нашите трима гости от повърхността — Умният, Учтивият и Тази, Която Носи Бяла Рокля… На моменти.

Погледът на русалката се плъзна по тях.

— Седнете, гости от повърхността — любезно кимна тя. — Ти си Трикс… Ти си Тиана… А ти си Халанбери, по прякор Аха…

— Да не повярва човек… — прошепна под нос Трикс. — Обикновено заклинание за истина… — и вече по-силно попита: — А къде да седнем?

— Разбира се, че на тези прекрасни плетени столове — изхихика русалката.

Трикс се обърна точно навреме, за да види как три красиви плетени стола се появяват направо от въздуха. Тук той не намери какво да каже. Разбира се, всеки магьосник може да създаде предмет, Трикс беше наясно с това. Но първо, за това би било добре наблизо да има онези вещества, от които ще се създаде обекта. И второ, фрази от рода на „да се появи пред мен красива маса“ отдавна вече не работят, думите са изтъркани до неузнаваемост.

Наложи се да седне и да се престори, че за него появата на мебели от въздуха не е нищо особено.

— Искате да се научите на магия? — попита русалката все така доброжелателно.

— Да! — отговори Трикс. — Е, всъщност аз мога да правя заклинания. Малко. Но Тиана и Халанбери — не. И бихме искали да се научим на такава магия като твоята… мила русалке…

— Вашето желание е разбираемо — кимна малката русалка. — Повярвайте ми, човешки деца, ние много искаме да ви научим на нашата магия. Но замислете се за това, че в продължение на много, много векове учим на магия гномите, които живеят тук. И досега никой от тях не е научил нищо.

— Но сте научили човека, дошъл от пустинята. Алхазаб.

— Да, научихме Прозрачния бог на нашата магия — кимна русалката. — Но това съвсем не означава, че и вие ще се научите.

— Готови сме да опитаме! — включи се в разговора Тиана.

— Работата е в това, че самите ние не разбираме защо нашата магия действа — призна русалката. — За нас това е нещо напълно естествено. Казваме заклинание и всичко се получава. Гномите го казват — и при тях нищо не се получава… какво пък, нека опитаме, и за самите нас ще е интересно…

Трикс целият се превърна в слух.

— За начало — започна русалката, — преди да произнесете заклинание, трябва да замахнете с опашка…

Тя шумно удари опашката си във водата.

— Но ние не можем! — възмути се Тиана. — Нямаме опашки!

— И Алхазаб нямаше — ухили се русалката. — Шегувам се, шегувам се… Хайде сега да започнем с основите. Какво всъщност е магията?

— Думи — отговори Трикс. — Когато човек… е, или някой друг, изрази желанието си правилно, красиво и необичайно — Вселената откликва и го изпълнява. Колкото по-красиви са изречените думи, колкото по-необичайна е тяхната форма — толкова по-силна е магията.

— Правилно — кимна русалката. — Това е основата на всяка магия… Искате ли разхладителни напитки?

В ръката на Трикс внезапно се появи красива кристална чаша, пълна с пенеща се лимонова напитка.

— Това е невъзможно! — хлъцна Трикс.

— Защо? — изненада се русалката.

— Защото не може просто да се каже „Искате ли напитки“! Трябва подробно да се опише желаното, да се опише красиво, ярко и образно, така че и самият магьосник, и присъстващите хора, и цялата Вселена ярко да си представят резултата, който магьосникът иска да постигне. И чак след това, в зависимост от свежестта на използваните думи и прецизното им поставяне в заклинанието, магията се изпълнява с една или друга сила… или изобщо не се изпълнява.

— Това вече го каза — отбеляза русалката. — И какво? По какъв начин това би могло да попречи на магията ми?

Трикс отпи от напитката — беше студена, тръпчива и вкусна.

— Най-първият магьосник в света би могъл да каже: „Искате ли череши?“ — опита се да обясни Трикс. — И се появява вкусна череша! Но след това тези думи губят сила! Следващия път черешата би била недоузряла или червива. А накрая и изобщо няма да се появи!

— Защо? — търпеливо попита русалката.

— Ами защото думите губят своята сила! Казани точно както преди, те вече не работят!

— От самото начало на света момчетата се приближават до момичетата и казват: „Обичам те!“ — каза русалката. — Тези думи би трябвало не само да са се изтъркали, а направо да са се вдлъбнали от използване! Но всеки път сърцето на момичето започва да тупти по-силно и избухва вълшебният пламък на любовта!

— Не е съвсем така! — опита се да спори Трикс. — Е… любовта, разбира се, също е магия. Но е различно. В резултат на любовта не възниква нищо!

— Всъщност в резултат на любовта възниква всичко — строго отговори русалката. — Голямо момче си вече, трябва да знаеш, че децата не ги носи щъркелът!

— Но ние говорим за магия! За чародейство! — проплака Трикс. — Ето, виж… да се появи пред мен красива дървена маса!

Разбира се, нищо не се случи.

— Не се получи — спокойно призна русалката.

— Защото думите са изтъркани! Но ако го кажа така… — Трикс за миг се замисли. — Въздухът пред мен помътня и като че ли се сгъсти, в началото се появи плот — кръгъл, инкрустиран с перли, после отдолу се появиха три изящни резбовани крачета — и ето на пясъка край подземното езеро стои красива малка масичка!

Масичката се появи. Не беше чак толкова красива, инкрустацията беше лошо поставена и неравномерна, краката се оказаха прекалено изящни и тънки, но все пак това си беше истинска масичка — на която Трикс триумфално постави празната си чаша. Масичката изскърца, но издържа.

— Сработи — кимна русалката. — Сега е мой ред. Да се появи до нея още една красива масичка!

Трикс погледна тъжно към появилата се във въздуха масичка. Беше много красива. И явно много по-здрава. Гномките на брега не издържаха и заръкопляскаха.

— Защо? — попита Трикс. — Защо така?

— Не знам — съчувствено отговори русалката. — Същият проблем имаме и с гномите. Ние съвсем честно им казваме и показваме всичко, те го повтарят — но при тях магията не работи. А при Алхазаб всичко веднага започна да се получава! Ние само му казахме за основните направления на магията, дадохме му примерни заклинания — и всичко веднага се завъртя.

— При Алхазаб се е получило. При гномите — не. При мен — също не… — Трикс замислено погледна Тиана. — Опитай ти, а?

— Искам красиво кръгло огледалце! — протягайки ръка, каза Тиана.

За миг въздухът над дланта й затрептя, но така и нищо не се появи.

— Знаех си, че няма да се получи — въздъхна Тиана. — Така си и знаех…

— Халанбери — каза Трикс. — Я опитай ти.

Момчето смутено го погледна.

— А може ли?

— Разбира се — каза твърдо Трикс. — Как мислиш, защо Лапад те изпрати с нас? Именно защото знаеше, че ти си велик магьосник!

— Аз? — ококори се Халанбери.

— Разбира се! Просто досега никога не си се опитвал. Но сега ще видиш колко е просто. И Лапад веднага усети могъщия дар в теб! Хайде, не се стеснявай! Какво би искал?

— Халва! — възкликна Халанбери. — Но не таханова, нея не я понасям, а фъстъчена! Със стафиди! Мека и ронлива! Ой…

Всички се взряха в парчето халва в ръцете на Халанбери.

— Точно такава… — удовлетворено каза момчето и отхапа. — Аха! Вкусно!

Русалката се плъзна от камъка и с два удара на опашката стигна до брега. Излезе наполовина на пясъка и се загледа в парчето халва. После възторжено каза:

— Получи се! При него също работи!

— Работи, работи! — закрещя Груя. — Работи!

Но в гласа й нямаше много радост. Трикс въздъхна и взе парчето халва от Халанбери. Отхапа. Беше вкусно.

— С тази халва няма да се наядеш — предупреди той.

— Ами добре! — махна с ръка Халанбери. — Но пък е вкусна, аха!

— Колко е хубаво да научиш някого на магия! — каза русалката, гледайки одобрително към Халанбери. — Знам, че гномите подозират, че ние ги учим неправилно…

— Не, не! — запротестира Груя.

— Подозирате — твърдо отговори русалката. — Но ние наистина ги учим на всичко, което умеем. Тук всичко е много просто! И самите ние не знаем защо при някого се получава, а при друг — не. Никой не знае…

— Аз знам — каза Трикс.

Настъпи тишина, дори Халанбери спря да дъвче.

— Вашата магия не е за гноми — каза Трикс. — Страхувам се, че всъщност никоя магия не е за гноми. Съжалявам, Груя.

— Нищо, нищо — бързо отвърна тя. — Но… Старейшините ще искат да знаят причината!

— Аз също искам да знам — обади се русалката. — Знаем, че сме най-великите магьоснички в света. Но не знаем защо. Говори!

Трикс замълча за момент. После погледна Груя и твърдо каза:

— Отряд големи и гномски скирд!

— Старейшините никога не мамят! — пламенно отвърна Груя. — Аз… аз лично ще застана в първата редица, стиснала кирка в ръка! Момичета?

— Всички ще дойдем! — извикаха гномките.

— И също така магическа сфера — леко смутено продължи Трикс. — Хубава, цветна, със звук.

— Ще ти дам моята! — обеща Груя.

— Не искам твоята, нека старейшините да дадат.

— Коя съм аз, че да решавам вместо старейшините? — разпери ръце Груя.

Трикс изсумтя.

— Наистина! Коя си ти? Случайно попадна на пътя ни, после се свърза със старейшините, заведе ни право при тях и ни доведе до езерото с русалките. Коя си ти всъщност, а, Груя?

— Ние имаме Седмогномщина! — протестира Груя. — Нямам нищо общо със старейшините…

— Ако ще да е дори Тринадесет Проклети Гнома! Все едно, няма управляващи без доверени хора… тоест гноми!

Груя сведе поглед. После каза:

— Ще ти дадат магическа сфера. Най-добрата, която имаме. Давам думата си на Капитан на Тайната стража на Подземието!

— Чакай малко! — намеси се русалката. — Защо молиш за нещо гномите, след като ние им правим всички магически неща? Ще ти създам какъвто искаш магически предмет, ако разкриеш тайната на нашата магия!

— А ако след като я разкрия, ти вече няма да можеш да правиш заклинания? — попита Трикс.

Русалка гневно удари с опашка по водата.

— Не се шегувай така!

— Аз не се шегувам — отговори Трикс. — Ако съм разбрал всичко правилно, то такъв резултат е напълно възможен.

Русалката замълча.

— Да продължа ли? — попита Трикс.

— Продължи — кимна русалката.

— Магията не е само в красотата на думите — започна Трикс. — И не е само в тяхната свежест. Магията зависи и от този, който говори… и от този, който слуша.

— Това е всеизвестно — леко предпазливо каза русалката.

— Така че силата на вашата магия е в това, че сте русалки. А гномите не умеят да правят заклинания, защото са гноми.

— Искаш да кажеш, че ние сме най-умните? — възхити се русалката.

— Искаш да кажеш, че ние сме най-глупавите? — възмути се Груя.

— Не! — размаха ръце Трикс. — В никакъв случай! Тук не става дума за глупост или за ум. Разбирате ли… магията — това е баланс.

— Между доброто и злото! — кимна русалката.

— Не… тоест не само между доброто и злото. Също е между вярата и недоверието… въображението и земността… дори подземността… Извинявай, Груя.

Настъпи зловеща тишина.

— За да се случи магията, трябва да си я представиш и да повярваш в нея — бързо каза Трикс. — Груя! Кажи ми как е устроена твоята месомелачка!

Груя замълча за момент. После кимна:

— Добре. Месомелачката в основата си има широка тръба, изработена от бронз, с диаметър сто зърна… това е ето такава мярка за дължина… и с дебелина на стената десет зърна. Вътре в тръбата е фиксиран винт, който представлява петвиткова бронзова спирала, която при завъртане подава парчетата месо към нож с четири остриета…

— Груя, ти много добре си представяш това, което описваш, нали? — попита Трикс.

Гномката се поколеба. После кимна:

— Разбира се! Аз самата я направих!

— Лесно ли я направи? — продължи да разпитва Трикс.

— Трудно — призна Груя. — Много. Всичко трябва да се изчисли много добре, да се изработи старателно…

— Значи вярваш, че ако произнесеш заклинание, месомелачката ще се появи от нищото?

Груя се замисли. След това поклати глава:

— Не, Трикс. Не вярвам. Това е сериозна и прецизна работа. Тук всичко трябва да се измисли много добре, да се начертае и внимателно да се направи по чертежа.

— Точно в това е работата — каза Трикс. — Вие, гномите, сте много умни и способни. Вие живеете в подземните дълбини и майсторите невероятни неща. Свикнали сте да претегляте всяка своя стъпка, всяко движение на кайлото. Около вас са глухи каменни слоеве, над вас са надвиснали тежки и опасни скални сводове, скрити в земята газови мехури заплашват да избухнат, в мрака дебнат свирепи чудовища, от влажния въздух ви болят ставите, брадите ви се покриват с пърхот…

Някоя от гномките изхлипа.

— Никога нищо не ви се дава даром — продължи Трикс. — Можете да разчитате единствено на себе си и на своите другари. Магията ви привлича… но дълбоко в душата си вие не вярвате в нея. Прекалено ясно си представяте естеството на нещата, твърде добре разбирате колко е трудно да ги направите с ръце, за да ги създавате от нищо.

Груя едва забележимо кимна.

— Но в това всъщност няма нищо страшно — каза Трикс. — Всички живи същества са различни. Някои са в състояние да правят едно, а други — друго. Това съвсем не означава, че някой е по-добър, а някой е по-лош! Затова пък вие можете да правите истински чудеса със собствените си ръце! Затова и враждебната магия не може да ви навреди, защото не вярвате в нея. Не се опитвайте да надхитрите собствената си природа… ценете своите силни страни и не се притеснявайте за слабите си!

— Благодаря ти, Умният — каза Груя. — Чувствам, че си прав.

— Тогава кажи и за нас! — поиска русалката. — Защо умеем да правим заклинания?

Трикс въздъхна.

— Вие живеете във водата. Живеете волни и свободни. И дори повече от това — от всички опасности на външния свят сте намерили убежище в подземни езера, където нямате врагове и нямате проблеми… освен може би скуката. Не ви трябва нищо… е, може би само риба, защото не можеш да измагьосаш храна… Вие фантазирате леко и свободно, вярвате на всяка своя дума. Не знаете как всъщност да направите една или друга вещ, как да разпалите огън, какво е това пари… Вие просто го казвате — и всичко се случва, защото вярвате на себе си безусловно.

— Но ние сме най-великите магьоснички! — каза русалката. — А нашите сестри, които живеят в моретата и океаните, могат да измагьосват само най-прости неща… буря, например… или перли…

— Така е — кимна Трикс. — Когато около вас са гномите — които вярват на всяка ваша дума, вие ставате велики магьоснички. Гномите, които ще обмислят вместо вас как изглежда масата… или как работи магическата сфера… Гномите, които не могат сами да правят заклинания, но обезпечават вашата магия!

— Лъжеш, лъжеш, лъжеш! — извика русалката и размаха ръце. — Ние сме най-великите магьоснички! Сами по себе си сме велики! Можем да правим всичко на света!

— Ето защо правите всичко, което гномите поискат — продължи Трикс, без да слуша русалката. — В крайна сметка това за вас е единствената възможност да сте велики магьоснички… нали така?

— Не е така! — от възмущение русалката грабна овално камъче и го хвърли към Трикс. Но пропусна. — Защо тогава Алхазаб се научи на магия? Ние го научихме!

— По същата причина, поради която се получи магията при Халанбери — отговори Трикс. — Защото свирепият вожд на пустинно племе всъщност е просто едно голямо дете. Необразован, неразбиращ как е устроен светът… и в същото време безусловно вярващ в себе си. Само дете може да повярва, че всяка дума се превръща в истина. Че стига само да си пожелае халва — и тя ще се появи…

Халанбери, чието парче халва беше изчезнало от ръцете му без следа, обидено погледна към Трикс.

— Извинявай, Аха — каза Трикс. — Но това е истина. Ние, хората, не сме като гномите и не сме като русалките. В нас има и фантазия, и практичност. Понякога се очароваме със собствените си думи, защото във всеки възрастен човек живее по едно малко дете. Такива хора стават магьосници. Е, а ако човек не вярва в себе си и в чудеса, тогава никога няма да стане магьосник. Дори да каже много красиви думи… те няма да оживеят.

— Значи ти няма да можеш да станеш като Прозрачния бог? — попита русалката.

Трикс поклати глава.

— Не, няма да мога. Аз съм такъв, какъвто съм. И Алхазаб е такъв, какъвто е. Той е успял да научи вашата магия, защото е видял как го правите — и е решил, че това е нещо много просто. А неговото племе — то му вярва. И затова всяка глупост, която каже Алхазаб, се получава. Трябва да помисля какво да правя с това.

— А ние какво да правим? — тъжно попита русалката. — Аз… аз дори не знам дали сега ще ми се получат заклинанията! След като обясни как става всичко…

— Не знам — призна Трикс. — Но най-вероятно ще се получат. Просто си почини малко и се успокой.

— Ние мислехме, че сме най-великите магьоснички на света! — възкликна русалката. — А ти казваш, че това е само защото към всичко се отнасяме несериозно, като деца, и защото гномите ни вярват!

— И какво от това? — сви рамене Трикс. — Какво значение има как се получава магията, щом се получава? Да, вие сте велики магьоснички! Но само заедно с гномите! На практика вие се нуждаете едни от други. Вие можете да фантазирате и да вярвате на своите думи. Гномите вярват на вас и разбират как това, което измисляте, ще изглежда и работи на практика! Заедно — вие сте най-великите магьосници! Отделно — просто гноми без магия и русалки, способни да измагьосват прости неща. Така че останете заедно! Вие и така си живеете в съседство и се разбирате добре!

Гномките и русалката удивено се спогледаха.

— Но Трикс е прав — каза Груя. — През цялото време се притеснявахме, че не можем да правим заклинания. Напразно сме се притеснявали! Всъщност можем! Заедно с вас!

— Само не казвайте на останалите гноми защо така се случва — каза русалката. — Защото тогава магията може да се разстрои.

— Ще кажем само на Старейшините — реши Груя. — А ние самите ще напуснем града — за да не проговорим случайно.

— На истински поход? — възторжено възкликна една от гномките. — Ще видим други гномски градове? Ще търгуваме с хора? Може би дори ще се сбием с елфите?

Груя кимна.

— Нека в началото да не е с елфите, а с Прозрачния бог — бързо вмъкна Трикс.

— Много съжалявам, че нашата магия няма да ти помогне да се справиш с Алхазаб — тъжно каза русалката. — Той не е лош човек, иначе изобщо не бихме го учили. Но е много прост. Наистина много. И ако истински вярва, че нещо е правилно, тогава изобщо не се замисля за последствията… — русалката тъжно сведе поглед. — Но поне твоят малък приятел също се научи да прави заклинания!

Трикс погледна Халанбери. И откри, че той ентусиазирано смуче захарно петле на пръчка. Смутен, Халанбери бързо скри близалката зад гърба си.

— Значи наистина си се научил! — възкликна Трикс. — Е… това ни дава известно предимство! Я направи… ами, огнена топка!

— Да се появи огнена топка, гореща, страшна и кръгла! — възкликна Халанбери и протегна ръка.

Нищо не се случи.

— Концентрирай се — посъветва го Трикс. — Потърси по-свежи думи…

— Сега… — Халанбери старателно сбърчи чело. Промърмори нещо. После въздъхна: — Всъщност не искам огнени топки. Те са големи и парят.

— А близалка искаш ли? — уточни Трикс.

— Аха! — светна Халанбери. — Също и захарен памук… — той погледна лявата си ръка, в която внезапно се появи огромна топка захарен памук. — Получи се!

— Безспорно доказателство за произход — каза Тиана. — Халанбери, ти си точно като княз Дилон, нашият прапрадядо! Той също е можел да измагьосва само сладкиши!

— Искаш ли ядки в глазура от кисело мляко? — попита Халанбери.

Младежите не изчакаха гномите да съберат бойния скирд. Всички знаят, че събирането на скирд е дълъг процес. Първо гномите трябва да почистят доспехите си и да наточат кирките, което отнема цял ден. На следващия ден гномите се сбогуват с роднини и приятели, а вечерта и през нощта пият бира. През целия следващ ден гномите са махмурлии и си почиват. И накрая, на четвъртия ден сутринта, гномският скирд (не по-малко от четиридесет и не повече от седемдесет бради, защото гномите винаги се броят по брадите) тръгват на поход.

— След пет дни, привечер, аз и моите приятели ще се опитаме да победим Прозрачния бог в магически двубой — каза Трикс. — Няма да успеем. Всичките ми приятели Алхазаб ще вземе в плен, а мен самият ще захвърли в пустинята.

— В плен? — скептично попита Понеделник. — Алхазаб обикновено не взема пленници. Не искам дори да казвам какво прави с пленниците…

— Знам — кимна Трикс. — Ето защо трябва да го атакуваме веднага след като ме телепортира от бойното поле и преди да започне да измъчва приятелите ми.

— Значи скирдът трябва да се скрие някъде на бойното поле — делово каза Сряда. — Но за да си проправим път до него, ще трябва да се бием с номадите, а това ще отнеме много време.

Трикс се наведе над голямата карта, която му бяха донесли гномите, и замислено заби пръст в нея.

— Ето… Тук има пресъхнало езерце… тук растат две палми, между тях е сцената… Публиката е разпръсната в котловината…

— Интересна инженерна задача — замислено каза Четвъртък. — Но езерото опростява ситуацията.

— То е пресъхнало… — въздъхна Трикс.

— Няма проблем. Така или иначе подземните води, които са го захранвали, минават някъде наблизо. Ще помолим нашите добри покровител… хм… нашите сестри по магия, русалките. Те ще пренесат скирда под дъното на езерото. Там ще уредим временна база, ще пробием няколко изхода към повърхността и в точния момент ще изскочим изпод земята!

— Заедно с големите? — уточни за всеки случай Трикс.

— Разбира се. Първа и трета оперативно-тактическа група от големи вече са прикрепени към скирда.

— А ще успеете ли? — попита Трикс. — Ще имате само два дни и една нощ…

— Ще успеем — кимна Неделя. — Защото дадохме дума, а думата на гнома е по-твърда от гранит.

Успокоеният Трикс кимна. И каза:

— Аз междувременно…

— Ние междувременно! — поправи го Тиана.

— Ние междувременно ще се маскираме и ще се промъкнем в лагера на номадите — реши Трикс. — Ще кажем, че сме дошли да служим на Алхазаб. Както разбрах, при него идват от цял Самаршан — и възрастни, и деца, и мъже, и жени. Ще се опитаме да бъдем по-близо до Прозрачния бог и когато той захвърли другото ми аз в пустинята…

Трикс се замисли.

— Ще му нанесеш коварен удар от арсенала на асасина? — предложи Вторник.

— Ще го удариш с ужасяващо заклинание? — попита Петък.

— Ще го предизвикаш на честен двубой? — предположи Събота.

— Засега не знам — призна Трикс. — Но все още имам време да помисля. Ще трябва да е нещо неочаквано и смъртоносно… нещо по-страшно от бойна метла или огнена топка.

— Имай предвид — смутено каза Понеделник. — Скирдът е готов да умре в битка, и големите не познават съмнението. Ако трябва, ще разпръснем номадите по всички краища на пустинята. Ако се наложи — ще влезем в битка с магьосника. Но ако магията на Прозрачния бог наистина е толкова силна, колкото казват, тогава дори ние, гномите, ще бъдем изложени на нея.

— Това означава, че ще трябва да разпръснете охраната на Алхазаб и да попречите на номадите да се нахвърлят върху мен — кимна Трикс. — А с Прозрачния бог трябва да се справя сам.

Старейшините закимаха.

— Знам — каза Трикс. — Не се притеснявайте, моля ви. Няма да искам от вас невъзможното.

— Невъзможното изобщо не бива да се изисква — заяви Събота. — От никого.

— Не е вярно — отговори Трикс. — Невъзможното можеш да го изискваш, но само от себе си.

Пътят до повърхността се оказа много по-лесен от спускането. Груя и приятелките й заведоха гостите до далечния край на пещера, където в скалата беше врязана масивна стоманена врата. Огромни болтове я държаха затворена.

— Това е един от изходите към повърхността — каза Груя. — Не е използван от вече хиляда години… но механизмът би трябвало да е наред.

Тя посочи към изсечен в камъка надпис:

КЛЕТКА ТОВАРО-ПЪТНИЧЕСКА. Вместимост — 2000 кюлчета или 20 гнома в бойно облекло. Да не се използва от гноми на възраст под 150 години без разрешение от възрастни! На влизане в клетката първо влезте вие, след това вкарайте количките, при излизане — първо изкарайте количките, а след това излезте вие!

ПАЗЕТЕ СЕ ОТ ПРИЩИПВАНЕ НА БРАДАТА, ОПАСНО Е ЗА ЖИВОТА И ЗА ДОСТОЙНСТВОТО!

За повреждане на клетката — три години рудничарска работа! Период на проверка — веднъж на всеки 1500 години. Пазете клетката! Клетката предпазва вашето здраве!

— А ключът? — попита Трикс.

Вместо отговор Груя се наведе и вдигна изящна теракотена плочка, поставена пред вратата. Под нея лежеше дълъг ключ със сложна форма.

— Ще се срещнем горе — каза Груя и отвори вратата. — Ние ще се бием заедно… и заедно ще победим!

— Ще победим! — повториха след нея отрядът й и всички удариха с кайловете по броните.

— Благодаря, Груя — каза Трикс.

— И аз ви благодаря — кимна Груя. — На теб, Умния, на теб, Учтивия, и на теб, Понякога Носеща Бяла Рокля! Винаги съм мечтала да видя истинска Бяла Рокля!

С тези думи Груя се надигна на пръсти и звучно целуна Трикс по брадичката. Трикс се смути, но за щастие Груя веднага целуна и Тиана (тя дори се наведе, за да е по-удобно на гномката), и Халанбери.

— Вървете — каза Груя и изтри появилите се в очите й сълзи. — Вървете, че нещо се разчувствах…

Младежите смутено минаха през вратата. Зад нея наистина се оказа здрава просторна клетка — единствено таванът беше нисък. На стената бавно, със съскане гореше газов фенер. До вратата стърчаха две дръжки, над едната беше написано „ГРАД“, а над другата — „ПОВЪРХНОСТ“. Кой знае защо дръжките бяха опушени, сякаш някой хулиган ги беше горил с огън.

— Непременно ще победим! — обеща Трикс, на когото очите също засмъдяха — дали от вълнение, или от теч на газ от фенера. И твърдо натисна дръжката „ПОВЪРХНОСТ“.

С метално скърцане решетъчните крила на клетката се затвориха. Затвори се и желязната врата, зад която се тълпяха гномките. Някъде текна вода, заскърцаха макари, затракаха зъбни колела.

И клетката запълзя нагоре.

2

Привечер на същия ден, тъкмо започваше да се здрачава, до шатрата на бедния овчар Хамуд (всеки овчар, който има по-малко от сто овце и пет камили, в пустинята се смята за беден — в крайна сметка да храниш две-три жени и десетина деца не е толкова лесно) от пустинята се появиха трима невероятни човека. Единият беше строен младеж с добри, но сериозни очи, каквито имат хората, преживели прекалено много приключения за възрастта си, но излезли от тях достойно и успешно. Другият младеж беше крехък, рус и толкова красив, че Хамуд би го сметнал за момиче, ако не беше облечен в мъжки дрехи, което за момиче беше немислимо. „Ай-яй-яй — помисли си Хамуд, гледайки огорчено към младежа. — Ако беше момиче, щеше да е още по-красив!“ Третият беше още съвсем момче и затова не заслужаваше внимание. Но Хамуд, както подобава на истински номад, в чиято шатра са дошли непознати, учтиво се поклони на гостите, нареди на съпругите си да донесат чиста вода, на дъщерите — шубат, леко резливата напитка от камилско мляко, и на синовете — да заколят една овца, онази черната, която преди два дни си беше наранила крака, стъпвайки в лалугерска дупка, и още не можеше да се възстанови. На вид неочакваните гости бяха със светла кожа и прекалено чисти, но говореха на самаршански толкова добре, че нямаше как да са чужденци. Единствено момчето повече мълчеше, само понякога измърморваше нещо несвързано или жизнерадостно възкликваше „Аха!“. Но това се изясни бързо — по думите на младежа с добрите очи, като малко момчето паднало на главата си от камила и оттогава било леко не на себе си. Хамуд, който прекрасно разбираше, че лудите са угодни на Всемогъщия — нали неслучайно той милостиво ги беше лишил от разума им, спасявайки ги от мъките на земното съществуване, съжали момчето и го повери на грижите на по-малките си синове. Но тъй като в джобовете на нещастното болно дете се оказа, че има просто безкрайни запаси от халва, разтопена захар и още някакви непознати лакомства, скоро всички деца на Хамуд го следваха като стадо, а от време на време към тях се присъединяваше и най-младата му съпруга.

Самият Хамуд, както подобава на господаря на шатрата (дори да е малка и бедна), седна с младежите край огъня и, докато чакаха най-старшата съпруга да сготви пилафа, пиеше шубат и разговаряше с гостите.

Оказа се, че младежите идват от далечни места. Живеели близо до солени езера, ден и нощ помагали на родителите си да добиват сол — което в техния край било много сложно. Всеки ден солопроизводителите се къпели в солените езера, след това изсъхвали на слънце, а засъхналата по кожата сол изстъргвали с костни стъргалки. Работата не била трудна, но солта щипела кожата и я изсветлявала — затова изглеждали толкова бледи.

Хамуд изрази съчувствието си към производителите на сол, доля им още шубат и попита какво е довело младежите толкова далече. Както и очакваше, най-големият младеж — наричаха го Трикс, вдигна ръце към небето и възкликна, че дори до техните краища е достигнала славата на Алхазаб, Прозрачния бог. Затова той и най-добрият му приятел Тиан не издържали, помолили родителите си за разрешение, взели със себе си по-малкия брат на Тиан, глупавия Аха, и тръгнали да търсят Алхазаб.

Хамуд кимна, после въздъхна и нареди на средната си жена да донесе наргилето. Гостите седяха около огъня и чакаха отговора му.

— Не бива да лъжете стария Хамуд — с въздишка започна пастирът. — Хамуд не е пътувал до края на света, Хамуд не се е учил от мъдреците. Но Хамуд познава сърцата на хората и Хамуд познава живота.

Момчетата смутено се спогледаха.

— Добре, ще ти кажа истината… — започна Трикс. — Ние…

— Вие не сте поискали разрешение от достопочтените си родители — кимна Хамуд. — Искали сте слава и приключения, богатство и уважение. Тайно сте напуснали шатрите на бащите си, а глупакът просто ви е последвал.

— А… — промърмори красавецът Тиан.

— Мълчете, мълчете… — махна с ръка Хамуд. — Бащите трябва да се почитат и да се слуша всяка тяхна дума. Но какво би станало със света, ако децата повторят съдбата на родителите си, вместо да се опитват да постигнат повече? Не се притеснявайте, Хамуд е пастир с напредничави възгледи! Когато бях на вашите години, аз също спорех с родителите си. И въпреки че те цял живот бяха водили стадата от изток на запад, от запад на север, а от север отново на изток, аз реших друго. Водя овцете от изток на юг, от юг на запад и от запад на изток. Защото всеки човек е роден, за да донесе нещо ново на света!

Гостите с отворени усти слушаха Хамуд.

— Алхазаб е могъщ воин! — продължи Хамуд. — Лъв в пустинята, орел в планината, тигър в джунглата, акула в моретата и крокодил в блатата! Алхазаб е велик магьосник. От думите на Алхазаб небето трепери, слънцето потъмнява и реките закипяват. Алхазаб е Прозрачният бог. Чест е да служиш на Алхазаб!

Младежите кимнаха.

— Най-големият ми син също служи в неговата армия — гордо каза Хамуд. — Отиде в лагера на Прозрачния бог преди два месеца и за това време успя да се покрие със слава и да спечели всеобщо уважение. Преди два дни при мен пристигна фуражникът на Алхазаб. И каза така — твоят син се сражава добре, всички го обичат и ценят. Дадох на войските на Прозрачния бог пет тлъсти овена!

— Колко леко трябва да е в сърцето на бащата на такъв достоен син! — похвали го Трикс.

Хамуд кимна и каза:

— Отидете в лагера на Прозрачния бог и намерете там Амал, сина на Хамуд. Нека ви уреди добро място във войските на Алхазаб — да се преклони пред него Вселената!

— Благодаря ти, мъдри Хамуд, пастир с напредничави възгледи! — с нежен глас каза Тиан. — Ще се възползваме от любезната помощ на твоя героичен син!

Хамуд ласкаво потупа младежа по рамото и попита:

— Кажи ми, а дали нямаш сестра, която мечтае за простия номадски живот сред безкрайните каменисти степи и безплодните пясъчни пустини, под жарката слънчева светлина и ослепителното блещукане на звездите, в топла семейна обстановка, далеч от безчислените изкушения на селския живот и уморителния труд на солосъбирачите?

— Трудно ми е да огорча, но аз нямам сестра — призна Тиан.

— Няма в света съвършенство… — тъжно въздъхна Хамуд. За щастие, точно тогава старшата му съпруга донесе блюдото с вареното агнешко месо и купички с парченца варено тесто в бульон — това винаги успокояваше добрия пастир.

На следващия ден, рано сутринта, самият Хамуд изпрати гостите на път, снабдявайки ги с твърдо, осолено овче сирене, вода и дори няколко парчета месо.

— Ето в тази посока е оазисът Джем-бил, където се насочва армията на Алхазаб — поясни Хамуд. — След три-четири дни ще стигнете до него, ако късметът е на ваша страна.

— Разбрах — каза Трикс и несъзнателно докосна метлата, която носеше на гърба си. Хамуд беше много изненадан, че младежите носят метли със себе си, които дори макар и полезни в домовете, бяха напълно безполезни в пустинята, единствено учтивостта не му позволяваше да зададе такъв въпрос. Впрочем, като поразмисли, Хамуд разбра, че младежите са взели тези метли от домовете си като спомен за своите майки и дори беше трогнат от такава сантименталност.

— Синът ми се казва Амал — още веднъж напомни Хамуд. — Предайте му поздрави!

— Непременно — обеща Тиан. — Благодаря ти, уважаеми Хамуд!

Пастирът изсумтя, обърна се и закрачи обратно към шатрата. На половината път изведнъж се плесна по челото и възкликна:

— Ама разбира се! Забравих да го попитам дали няма братовчедка!

С тези думи той хукна обратно — но от гостите му вече нямаше и следа. Само две плитки линии в пясъка, сякаш някой е тичал, яздейки пръчка като дете, играещо на конче, а след това е подскочил и… и какво?

Хамуд се замисли. Но от шатрата апетитно ухаеха сутрешните питки, средната му съпруга доеше камилата и млякото звучно падаше във ведрото, а децата, разпалено препирайки се, събираха тор за вечерния огън. Хамуд махна с ръка и отиде при любимите си жени и деца.

Обаче дълго след това, вземайки щипка сол от торбата, за да посоли вареното месо, пастирът въздишаше за нещо свое…

Въпреки че летенето на метла не се харесваше нито на Трикс, нито на Тиана, просто нямаха избор. Не ставаше да вървят по пясъка в продължение на четири дни! Затова, прилепнал плътно към дръжката, Трикс се носеше над дюните — не много високо, на около три метра, така че ако падне, поне да не се притеснява. Редом до него Тиана летеше на своята метла, настанила Халанбери зад гърба си. Дали защото да седиш по дамски беше по-удобно или просто имаше по-добро чувство за равновесие от Трикс, но тя изобщо не изоставаше и дори от време на време го изпреварваше — въпреки допълнителния товар.

Летяха почти до обяд — докато слънцето не започна да напича толкова непоносимо, че се наложи да спрат, след което Трикс се постара и създаде що-годе приличен навес и голяма рогозка от тръстика, за да не ги пари горещият пясък. Под навеса беше по-хладно и всички облекчено се изпънаха на постелката, давайки почивка на скованите си тела. Да летиш на метла изобщо не беше по-леко от ходенето!

После пиха вода — гореща и вече леко застояла. Дори в това си състояние водата беше малко, искаше им се да пият и да пият — но Трикс прибра полупразния мях.

— Повече е безполезно — каза той. — Ако пиеш много, ще се изпотиш и цялата вода ще излезе.

— Аз искам да се изпотя! — захленчи Халанбери.

— Ами поти се — непреклонно отговори Трикс.

— Искам да пия! — замрънка момчето. — Много, много искам да пия!

— Това е защото през цялото време, докато летяхме, лапаше халва и пасти! — намръщи се Трикс. — Да не мислиш, че не те чувах?

— Да, лапах… — промърмори Халанбери. — Аха… Но беше толкова вкусно… Но нали е направено с магия, няма нито вреда, нито полза, само сега съм жаден…

— Именно! И си жаден за нищо, без причина. Така че ще потърпиш.

Халанбери съвсем се натъжи. Погледна в търсене на подкрепа към сестра си — но тя сви устни и му обърна гръб. Тогава Халанбери замърмори под нос:

— Ще стана могъщ магьосник, ще си измагьосам ведро с вода… а на Трикс — брадавица на носа!

— Никакъв няма да станеш и нищо няма да измагьосаш — безмилостно каза Трикс.

— Защо така? Да не забрави — самият Лапад ме доведе при вас! Защото имам талант! Защото аз съм бъдещ могъщ магьосник! — изтърси Халанбери.

— Никакъв магьосник не си! — отсече Трикс.

— Аха! А кой съм тогава? — Халанбери размаха ръце и извика: — Нуга и карамел!

— И какво? — презрително каза Трикс, гледайки появилите се в ръцете на Халанбери парчета млечнобяла нуга и кремавожълт карамел. — Магьосникът може всичко! Някои неща — по-добре, други — по-лошо, но всичко. А ти само сладкиши можеш да измагьосваш. Такива като теб се наричат чародеи.

— Чародеи? — ококори се Халанбери.

— Точно така. Чародеят е магьосник, който може да прави само едно нещо. И е добре да е полезно, например дъжд да призовава или да хвърля огнени камъни по врага. А ти правиш вълшебна храна! Тя не насища, разбираш ли? Няма полза от нея, само се вижда!

— Но Лапад ме извика! — очите на Халанбери се напълниха със сълзи. — Аз… аз ви помогнах! Минах по същия път, по който и Прозрачният бог…

Нугата и карамелът в ръцете му затрептяха и се стопиха.

Трикс се засрами. Той отвори уста, за да каже нещо утешително — и тогава го осени!

— Халанбери… — Трикс скочи и силно прегърна момчето. — Халанбери! Браво на теб! Ти си умник! Лапад ненапразно те доведе при нас!

— Да? — сълзите на Халанбери мигновено изсъхнаха.

— Да! — извика Трикс. — Мисля, че имам план! Добър план!

От изблика на чувства той дори даде на Халанбери още една порция вода и сам изпи малко. После отново се просна на рогозката, напрегнато обмисляйки идеята си.

— Трикс, няма ли да ми кажеш какво си измислил? — възмути се Тиана.

— Не, извинявай… — замислено отвърна Трикс.

— Какво?

Трикс въздъхна.

— Тиана, предстои ми да се бия с магьосник, равен по сила на хиляда дракона. И имам една-единствена идея как да го победя. И за да може идеята да сработи, трябва в точния момент да ми се възхитят и да се ужасят от мен. Кой ще ми се възхищава? Ти и Халанбери. Така че по-добре да научите всичко и да ми се възхищавате в точното време!

— А ако не ти се възхитим, а решим, че идеята ти е пълна глупост? — попита Тиана.

— Тогава всичко ще стане много зле — призна Трикс. — Но аз много ще се постарая!

Тиана се нацупи, но млъкна. Нали вече казахме, че тя е удивително умно момиче?

— Има само един проблем — замислено каза Трикс. — Ще трябва да кажа заклинанието на самаршански, а Халанбери не знае този език. Ще трябва… ще трябва да го научи. Магически, разбира се.

— Може би не си струва? — усъмни се Тиана. — А ако изтърси нещо нередно?

— Нямаме избор — въздъхна Трикс. — Халанбери, нали разбираш, че се преструваме на обикновени самаршанци? Нали няма да разказваш нищо за нас?

— Не, разбира се!

— Тогава… — Трикс извади своя Айпод и запрелиства в търсене на нужното заклинание. Веднъж Лапад му беше написал много добро заклинание „Розов камък“, което помагаше да се научи всеки език. Халанбери търпеливо чакаше. — Ето го… — Трикс отвори широко книгата със заклинания, прочисти си гърлото и започна: — Момче. Момиче. Мъж. Жена. Момчето идва. Мъжът стои. Жената готви. Момичето играе. Какво правиш? Играя. Какво имаш? Имам ябълка.

— Имаш ябълка? — зарадва се Халанбери. — Защо мълча досега?

Трикс се намръщи и продължи:

— Едно. Две. Три. Розата е червена. Небето е синьо. Тревата е зелена. Жените плуват. Мъжът идва. Жената пие вода. Мъжът яде ориз. Три. Две. Едно.

Той затвори Айпода.

— И сега знам ли самаршански? — възхитено попита Халанбери.

— Не знам — призна Трикс. — За всеки случай се постарай да не говориш много. Но Лапад много похвали това заклинание…

Халанбери крачеше известно време, казвайки на глас:

— Жената яде ориз. Мъжът тича. Само момчето стои. Две момичета се разхождат…

За съжаление беше категорично невъзможно да се разбере дали той говори на самаршански или на езика на кралството. Това е често срещан проблем, когато учиш език с помощта на магия — ти самият не разбираш на какъв език говориш. Разбира се, има един сигурен способ — да се опиташ да кажеш дума, която в единия език я има, а в другия — не. Например, ако успееш да кажеш с една дума „бира, приготвена през есента от хмел нова реколта“, то говориш на езика на кралството, а ако използваш една дума, за да кажеш „мъжка камила, по-възрастна от една, но по-млада от три години, със светла козина и къса опашка“ — тогава говориш самаршански.

Но Трикс, уви, не знаеше този способ.

Когато слънцето слезе толкова ниско, че лъчите му пропълзяха под навеса, Трикс решително се надигна. Дали беше измислил плана си докрай или просто беше решил, че чакането вече няма смисъл, не стана ясно.

— Да тръгваме! — каза той.

Късно вечерта на същия ден Амал, синът на пастира Хамуд, събираше тор в покрайнините на оазиса Джем-бил.

Само разглезеният градски жител вярва, че оставащата след коня „торта“ е напълно безполезна. Само селянин от севера ще се намръщи и ще каже, че като тор изпражненията не са полезни, защото без проблем ще изгорят нежните кълнове и ще отровят почвата.

О, истинският номад знае цената на своя кон!

Бързите крака и острият поглед, мъдрият избор на път и усета за вода, здравата кожа и якият косъм, мазното му мляко — и вкусното месо.

Е, разбира се, и изпражненията.

Все пак нощем в пустинята е студено, а изпуснатите сутринта изпражнения до вечерта изсъхват и се превръщат в чудесно, макар и малко миризливо гориво. При горящите изпражнения можеш да се сгрееш, над тлеещите изпражнения можеш да сготвиш храна (конско месо, например). Е, а пресните изпражнения успешно се прилагат при натъртвания и синини…

Амал въздъхна и потърка насинената си скула. Суровите воини на Алхазаб вярваха, че колкото повече шамари получи новобранеца, толкова по-бързо ще стане достоен за званието защитник на пустинята.

Добрият Хамуд не знаеше, че в началото новите воини на Алхазаб няма как да се прославят и да се сражават, просто защото никой не ги пуска в битка (а и какви битки би могло да има в армията на великия Прозрачен бог, пред когото враговете треперят и приятелите се прекланят?). Първите два месеца воините събират тор за нуждите на армията (затова ги наричат „миризливци“), следващата половин година са момчета за всичко (и се изтощават толкова много, че ги наричат „духове“), после още половин година се учат да въртят оръжие (и вече ги наричат много по-уважително — „младите“), после получават правото да загребват храна от общия котел, а не да изстъргват остатъците от стените му (и затова ги наричат „черпаци“), а накрая започват с уважение да ги наричат „ага“, тоест „дядо“.

Амал тъкмо завършваше службата си като „миризливец“ и се готвеше да стане „дух“. Не че очакваше от това някакви драматични промени в живота си — но все пак се появяваше перспектива…

Тази вечер Амал имаше късмет. Вече беше намерил четири прекрасни, големи, сухи конски изпражнения. Ако намереше още едни, огънят щеше да се получи хубав и вероятно нямаше да го удрят много силно.

— Нищо, нищо… — шепнеше Амал. — Ще мине година и никой вече няма да ме бие. Самият аз ще бия всички!

— Ей, миризливец! — раздаде се внезапно в мрака гласът на Шамад, старшият в подразделението, в което беше зачислен Амал. Шамад беше широк в раменете, бърз в движенията и склонен към саморазправа. Освен това беше дядо и беше навършил двадесет години.

— Тук съм! — бързо отговори Амал. — Слушам!

— Търсят те тук… — с известно смущение в гласа каза Шамад. — От баща ти са дошли…

В първия миг Амал си помисли, че някой от братята му може би е дошъл в армията на Алхазаб. Но после осъзна, че по-големите братя баща му няма да ги пусне — ще бъде трудно да се пасе стадото, а за по-малките е още рано да търсят воинска слава. С тревога в сърцето той забърза към гласа на Шамад.

Край огъня, запален от друг млад воин, Амал видя всичките единадесет свои бойни другари. И всички бяха необичайно тихи. А до тях стоеше странна тройка — две съвсем млади момчета и кльощаво хлапе, което определено нямаше никакъв шанс да стане войник. И тримата бяха със светла кожа, като жители на кралството, макар и постояли повечко под жаркото слънце, и с доста невойнствени лица. Но пък двете по-големи момчета бяха облечени в плътно прилепнали черни дрехи, донякъде напомнящи за бойното облекло на зловещите асасини. Впрочем, всички знаят, че асасини от много, много отдавна не са се появявали сред хората!

— Тука при тебе са дошли — колебливо започна Шамад. Изглеждаше някак много странно — лицето му беше смачкано и надрано, сякаш… ами, сякаш, например, здраво са го налагали с метла, като тези, които бяха преметнати на гърбовете на двамата по-големи гости. Но някой да победи якия Шамад, перфектно владеещ кривия нож — това Амал дори не можеше да си го представи.

Във всеки случай това със сигурност не би могло да бъде направено от две миролюбиви момчета и едно малко хлапе. Освен това надраскани бяха лицата и ръцете на всички воини, а това беше абсолютно нечувано — двама младежи да набият единадесет души!

— Здравей, Амал! — възкликна едното от момчетата, по-силното и по-високото. Пристъпи към Амал и без да се гнуси от миризмата, здраво го прегърна. — Аз се казвам Три и съм от племето на солопроизводителите. Това е моят приятел. Ти и неговият по-малък брат, блажения Аха. Баща ти, уважаемият Хамуд, при когото бяхме на гости, ти изпраща поздрави, ето това солено сирене и се интересува как си!

— При мен всичко е наред — отговори Амал и преглътна слюнката си. — Как са татко, майките ми, братята, сестрите?

— Прекрасно — зарадва го Трикс.

— А как са камилите и овцете? — продължи Амал.

— Добре си пасат и дават мляко — продължи Трикс. — Твоят скъп баща ни каза, че си постигнал голямо уважение във войските на великия Алхазаб и можеш да ни помогнеш в същото…

Някой от седящите около огъня воини нервно се изхили. Младежът на име Трикс се намръщи и погледна Шамад. Шамад плувна в пот и погледна хилещия се воин. Онзи се сви и покри главата си с ръце.

— Всички вие обичате славния Амал, синът на достойния Хамуд — каза вторият младеж с нежен мелодичен глас. — Нали така?

— Всички обичаме Амал! — в хор отговориха седящите около огъня.

— Ще се върнем и ще проверим — небрежно подхвърли Трикс. — Всички вие сте воини на славния Алхазаб, нали?

— Точно така! — в хор изреваха воините.

— И никога не обиждате по-младите?

— Никога!

— И ако дори само на един от вас му хрумне идеята да обиди някой от приятелите си, който изглежда по-млад и по-слаб, който не може да отстоява себе си, който ви се е подиграл с нещо… независимо дали от непознаване на воинските порядки, с нежните черти на лицето си или с метлата на гърба си… — докато говореше, Трикс започна да обикаля около огъня, с ръце отзад, — … тогава чудовищно угризение на съвестта, незабавно пробудило се в душата, ще започне да ви гризе отвътре, причинявайки страшна болка в тила, предизвиквайки страдание и желание да се разкаете!

— А! — извика един от воините и се хвана за главата. — Не, не, не! Аз никога, никога няма да обидя бойните си другари! Не, не, не…

— И това е правилно! — с кимване одобри Трикс. — И така. На какво се спряхме?

— На спазване на реда и дисциплината и неуморно поддържане на приятелска атмосфера в подразделението, независимо от срока на служба, произхода и физическата сила! — възкликна повторно изпотилият се Шамад.

— Правилно говориш — кимна Трикс. — Ще бъдеш старши в това подразделение.

— Аз и така… — започна Шамад и спря. — Слушам!

— Сега да се върнем към основния въпрос — продължи Трикс. — Ние, неопитните и неумели воини, искаме да служим на великия Алхазаб…

— Слава на Алхазаб, Прозрачния бог! — внезапно в хор изреваха войниците. Трикс се поколеба, но продължи:

— И сме толкова нетърпеливи да му служим, че просто нямаме сили да търпим дългите години на обучение. Искаме по-бързо да станем най-достойните от достойните. Как да го направим? Някакви идеи?

Настъпи тишина. Воините седяха около огъня, почесваха драскотините и синините си, въздъхваха и сбръчкваха чела, но никой не пророни нито дума. Най-силно от всички бърчеше чело Шамад, дори можеше да се чуе как от напрежението скърцат мощните кости на черепа му, но и той не успя да измисли нещо.

— Ще ми позволите ли да предложа една глупава идея? — плахо попита Амал.

— Разбира се! — оживи се Трикс.

— Утре следобед, по заповед на могъщия Алхазаб, ще се проведат традиционните месечни боеве между воини, за всеки желаещ. Победителят ще бъде приет в редиците на Фаворитите, охраняващи бога.

— Къде, къде ще го приемат? — не разбра Трикс.

— Ами първо ги наричаха Гвардия срещу обществени заплахи, а след това Кръгът с гарантирана бдителност. Това е личната охрана на Прозрачния бог.

— Хубава традиция! — зарадва се Трикс.

— Тъй като Прозрачният Бог е най-силният магьосник в света, той няма нужда от магическа защита — предпазливо добави Амал. — И на състезанието Алхазаб лично следи за това боевете да се провеждат без никаква магия.

Трикс кимна. После реши да уточни:

— А какви оръжия може да се използват?

— Всякакви — отговори Амал.

— И това също е хубава традиция! — усмихна се Трикс.

… Когато голяма армия лагерува в пустиня, по обяд много малко хора излизат от шатрите. Патрулите обикалят унило, обвити в бели дрехи от главата до петите (само глупавите северняци се опитват да се съблекат в жегата, жителите на юга знаят, че дрехите предпазват не само от студа, но и от жегата). Тичат по задачи куриери (именно в най-голямата жега на всеки командир му хрумва мисълта: дали да не попитам другия командир как му се отразява тази жега?). Млади воини водят на водопой камили и коне (само за тях е отреден този каторжен труд).

Но днес лагерът на Алхазаб се наслаждаваше на прохлада. Рано сутринта Прозрачният бог излезе от своята шатра, протегна се, погледна към небето и съобщи, че сега ще се появят облаци. Пет минути по-късно някъде откъм морето се появиха облаци. Неведома сила ги подхвана над горещите вълни, събра ги накуп и с дива скорост ги домъкна в пустинята. Ако облаците можеха да мислят и говорят, те искрено биха се възмутили от факта, че им е било предопределено да се стопят над пустинята без следа, подчинявайки се на волята на могъщ магьосник, а не да изживеят своя кратък облачен живот в нормална обстановка.

За щастие облаците са просто съвсем мънички капчици вода и лед във въздуха, така че те не могат нито да мислят, нито да говорят, нито да се възмущават от поведението на Прозрачния бог. Те могат само да долетят и да увиснат над оазиса Джем-бил, където бавно да се изпаряват под лъчите на слънцето, защитавайки войниците на Алхазаб от жегата.

Не че Алхазаб считаше за необходимо да осигури прохлада на воините, които ще се състезават за правото да го охраняват. Ако някой от тях не издържи на горещината и падне мъртъв — сам си е виновен. Но бидейки човек макар и неук, но не глупав, Алхазаб прекрасно разбираше, че сто-двеста зрители, загинали на масово мероприятие, няма как да допринесат за укрепването на авторитета на вожда. Докато навреме призованите или разпръснати облаци — точно обратното.

Затова над оазиса Джем-бил имаше скупчени абсолютно немислими за пустиня облаци, а събралата се да погледа публика се наслаждаваше на прохладата — или плътно се увиваше в бурнусите си, в зависимост от това от коя част от пустинята беше дошла да служи на Прозрачния бог. Междувременно на дъното на пресъхналото езерце, което щеше да се използва за арена, се събираха бойците.

Първият беше воин с прякор Тарантулата. Млад, крехък на вид, той още от дете се калявал с ухапвания от отровни паяци, в резултат на което придобил потресаваща гъвкавост, устойчивост към отрови и пълна нечувствителност към болка. Беше облечен в кожена броня в синьо и червено. Предпочиташе да се бие с две дълги въжета, на чиито краища бяха закрепени тежки топки с шипове.

Втори излезе навъсен здрав планинец, когото всички наричаха Скачащата мишка. Казваха, че усъвършенствал уменията си, като наблюдавал скачащите мишки (от чиито кадифени кожи беше ушита черната му дреха). Най-много предпочиташе ръкопашния бой, но също така прекрасно мяташе камъни и стреляше с прашка.

Третият воин, бивш рицар от кралството според слуховете, се побъркал от жегата и останал завинаги в пустинята. Така и си ходеше в желязна броня, която сваляше много рядко — само ако камилата му повече не издържаше миризмата и започнеше да рита. Но шлемът си Желязоглавият, както го наричаха, не сваляше никога.

Четвъртият беше млад мъж с неизвестен произход, намерен като бебе в яма близо до някакъв малък лагер. Ходеше винаги с червено наметало, в битка също предпочиташе ръкопашния бой и настояваше да го наричат Обикновения човек.

Петият беше мрачен неразговорлив дивак, който никога не се бръснеше и не се подстригваше, облечен в парцаливи дрехи и биещ се със страховити железни ръкавици, от които стърчаха тънки остриета. Заради големия си апетит беше получил прякора Лакомника.

Шестият, когото наричаха Капитана, беше облечен в червено-синя кожена броня, сражаваше се с остър кръгъл щит, подходящ както за защита от удари, така и за мятане по противника.

Такива бяха прославените воини, които претендираха за място сред Фаворитите, охраняващи бога!

И когато до тях на арената излязоха двама хлапаци, макар и облечени в черни дрехи по подобие на прославените в легендите асасини, но въоръжени кой знае защо само с метли, дружен смях разтресе оазиса. Смееха се младите войници, смееха се старите опитни воини, смееха се военачалниците и приближените на Прозрачния бог.

Дори самият Алхазаб си позволи да се усмихне.

— Оттеглете се с достойнство, деца — тихо каза Обикновеният човек. — Престорете се, че сте излезли да изметете арената и си тръгнете. Ако случайно ви осакатят, ще бъде много обидно.

— Ние излязохме да се сражаваме за правото да бъдем в охраната на Прозрачния бог! — гордо отвърна по-големият юноша. — Аз се казвам Три, а приятелят ми — Ти. Ние сме воини и имаме право да се бием на арената!

— Тук е място за истински герои, а не за деца — опита се да ги уговори Тарантулата. Самият той беше не беше много по-възрастен от самоуверените юноши, но се радваше на заслуженото уважение на своите другари.

— Тогава можеш да си тръгнеш! — със звънък глас отговори вторият юноша.

След подобно оскърбление дори добрият Тарантула се отказа от всякакви опити да отрезви хлапаците. Желязоглавият въздъхна тежко изпод шлема си и каза:

— Ех… младост…

Раздаде се ревът на тръби — беше време за схватка.

И в този момент Алхазаб вдигна ръка. Гласът му, усилен с магия, се разнесе над целия оазис:

— Първо, нека се бият тези смели деца. Единият от тях ще влезе в битка с Тарантулата, другият ще започне двубой с Обикновения човек. И… нека сме снизходителни към дързостта на младите.

Тарантулата и Обикновеният човек сведоха глави. Заповедта на Алхазаб беше ясна — да ступат младежите, но да не ги убиват. Одобрителен тътен се разнесе по редиците на номадите — добротата на Прозрачния бог трогна дори суровите сърца на воините на пустинята.

Трикс и Тиана се спогледаха.

— Поемам този в червено и синьо — каза Трикс.

— Те и двамата са в червено и синьо — отбеляза Тиана.

— Вземам този с наметалото — уточни Трикс.

— Тогава за мен е този с въжетата — кимна Тиана.

Двамата прославени воини бавно пристъпиха към младежите. Изведнъж, когато все още ги разделяха десетина стъпки, Тарантулата подскочи и хвърли напред бодливите си топки. Целеше се не в самите момчета (такъв удар лесно би убил някого), а леко встрани, за да може след това с рязко дръпване да ги увие с въжетата като паяжина и да ги събори на пясъка. Тарантулата имаше добро сърце и по възможност предпочиташе да върже врага и да го остави в ръцете на палача, а не сам да го убива.

Но този път при Тарантулата нещо се обърка!

Момчетата дружно вдигнаха метлите си и прихванаха въжетата във въздуха. Рязко дръпване — законтряне — и Тарантулата с изненада осъзна, че всъщност той лети с лицето напред, подчинявайки се на опънатите въжета!

Тарантулата пусна оръжието си, претърколи се по пясъка и вече без да подценява противника, извади два мехура с клей, получен от варени паяци. Едно хвърляне — и лепкавата отровна течност щеше да залее очите на наглите хлапета!

Но метлата в ръцете на Трикс рязко се извъртя и изби мехурите директно в лицето на самия Тарантула! Той изпищя и започна да отделя лепкавия клей от клепачите си. Но Трикс вече се беше завъртял и с всички сили стовари метлата право върху главата на Тарантулата.

Тарантулата разпери ръце, погледна изненадано към облачното небе и рухна на пясъка. Широко отворените му очи сякаш питаха: „Как? Мен? Защо?“

Виждайки поражението на Тарантулата, Обикновеният човек наведе глава и се втурна към Тиана с надеждата да я сграбчи със силните си ръце. Но Тиана опря метлата в пясъка и посрещна атаката му с насочена към него дръжка. Ударът улучи героя в стомаха, но инерцията му беше толкова голяма, че той продължи да се движи — и прелетя на дръжката над Тиана, след което зарови глава в пясъка.

— Силата ми ме напусна… — изстена Обикновеният човек и зарида.

Зрителите зашумяха. Някои възмутено възкликнаха, притеснени от поражението на другарите си, но повечето искрено се радваха на появата на нови герои. Ранените бяха изнесени на ръце.

Алхазаб вдигна ръка и веднага настъпи тишина.

— Лакомника и Скачащата мишка — спокойно каза Прозрачният бог. — Бой без правила!

Трикс и Тиана се спогледаха и застанаха рамо до рамо. Лакомника и Скачащата мишка също се спогледаха. Намигнаха си, кимнаха — и едновременно се втурнаха в атака. Скачащата мишка не бързаше да се приближава, бягаше бавно, като в същото време хвърляше с всичка сила остри камъчета. Едно от тях попадна в рамото на Трикс — и ръката му почти се парализира от болка.

А Лакомника директно се засили за ръкопашен бой. Разперил ръце с ужасните ръкавици с шипове-нокти, той ревеше зловещо като див звяр и кръвожадно пулеше очи.

Нямаше какво повече да се чака. Планът на нападателите беше прост и ясен — докато те се разсейват в схватката с Лакомника, Скачащата мишка щеше да ги замерва с камъни.

Трикс се завъртя и със заучено в тренировките движение хвърли метлата си в Скачащата мишка. Със заплашително бръмчене метър и половина дългия кленов прът, плътно обвит в гъвкава лоза, се устреми към лицето на нападателя, който оправда прякора си и подскочи, избягвайки ловко удара. Но метлата внезапно се завъртя във въздуха — и хиляди тънки орехови клонки шибнаха Мишката през лицето.

— Ай! — изкрещя Мишката и заподскача на място, нанасяйки удари с ръце във въздуха. — Ай-яй-яй!

Междувременно Лакомника вече приближи на разстояние за атака. Забави устрема си и започна много внимателно да наблюдава метлата в ръцете на Тиана. Трикс разбра, че ударите тук ще са безполезни, острите стоманени нокти щяха да срежат дори дръжка от желязно дърво.

Затова Трикс се хвърли в краката на Лакомника и с всички сила го ритна в коленете. Усещането беше такова, сякаш беше ударил по две парчета желязо. Но и Лакомника доста пострада — той подгъна колене, падна и смъртоносните му нокти се заровиха в пясъка. Тиана не пропусна този шанс — скочи на гърба му и започна да го удря с дръжката на метлата, пречейки му да се обърне или да измъкне ръцете си.

— Достатъчно! — прекъсна битката Прозрачния бог. — Не убивайте тези… нелоши воини.

Опозорени и нещастни, Скачащата мишка и Лакомника се оттеглиха.

— Много, много добре — замислено продължи Алхазаб. — Нима наистина владеете изкуството на асасините?

— Да, Прозрачен бог! — възкликна Трикс. — Сами го изучихме със самоучител!

Алхазаб кимна.

— Прекрасно сте се справили. Е, да продължаваме… Капитана и Желязоглавия!

Беше ясно, че за последни Прозрачният бог беше оставил най-силните противници. Трикс стисна по-здраво метлата в ръката си и погледна Тиана.

— Пази се от щита му! — прошепна момичето. — Чух за него от Амал… всички мислят, че е само за защита, но той го ползва и за атака!

— Повече ме притеснява рицаря… — призна Трикс.

Двамата герои приближаваха, бавно и неумолимо. Трикс помисли за секунда и каза:

— Да вървим!

И те тръгнаха срещу тях.

Капитана и Желязоглавия се спогледаха. Не бяха свикнали тях да атакуват и това ги разтревожи. Капитана рязко изтегли назад ръката с щита и със страшна сила го хвърли към Тиана.

Момичето приклекна и в мига, когато свистящият и въртящ се щит прелетя над главата й, вдигна метлата си. Дръжката попадна в центъра на щита и той прекъсна полета си, завъртайки се на метлата, буквално като въртяща се чиния. Капитана онемя. А Тиана с ловки движения на метлата спря въртенето на щита, хвана го в ръка и тръгна към Капитана. Той веднага застана в отбранителна позиция, подготвяйки се да избегне хвърления снаряд.

Но Тиана нямаше намерение да хвърля щита. Тя приближи на крачка от Капитана и с всички сили го удари с него по главата! Капитанът подбели очи и рухна на земята.

— Леле… — прошепна Трикс.

— Напразно пренебрегваше тренировките с кухненски прибори — прошепна му Тиана. — Щитът всъщност е просто един голям тиган!

Осъзнавайки, че е останал сам, Желязоглавия изрева и извади огромен меч. Ударите му бяха редки, но със страшна сила — и неумолимо приближаваше към юношите. Нападайки го от две страни, Тиана и Трикс успяха да му нанесат няколко сполучливи удара — но бронята надеждно защитаваше лудия рицар.

— Не можем да пробием бронята му! — безпомощно възкликна Тиана.

Трикс също много добре го осъзнаваше. Методите на асасините, при цялата им ловкост, бяха слабо пригодени за битка с оковани в броня рицари. Тук дори остър нож или нормален меч с нищо не можеха да помогнат — обикновено един рицар трябваше да го млатят поне двадесет минути с тежък меч, преди той да не издържи на синините и натъртванията и да помоли за милост. А случаите, когато се е стигало до пробиване на бронята, бяха толкова редки, че бяха възпети от менестрелите (макар че, като правило, проблемът тук не е в силата на удара и остротата на меча, а в слабостта на бронята).

Разбира се, ако биеш Желязоглавия с тояги много, много дълго време, то той няма да издържи грохота и ще помоли за милост. Но за това трябва да го налагаш толкова дълго, че той ще има време да избие цяла армия…

Като се въртяха и подскачаха около могъщия воин, Трикс и Тиана избягваха ударите и го ръгаха с дръжките или с клонките на метлите си. Но от това сякаш нямаше никакъв ефект. Ех, ако можеше да се използва магия! Но Прозрачният бог веднага щеше да усети, че нещо не е наред…

В пълното си отчаяние Трикс с всички сили удари Желязоглавия под мишницата, където рицарят беше покрит не от плътна броня, а от плътна желязна мрежа, която отдавна беше ръждясала от потта. Мрежата беше толкова ситна, че дори и дръжката да беше проникнаха между нея, щеше да е само върхът й. Но Желязоглавия рязко трепна, замръзна и… се изкикоти.

— Под мишниците! — извика Трикс и започна с всички сили да върти и мърда метлата.

Тиана веднага се присъедини от другата страна.

Рицарят замръзна с вдигнати ръце и само се тресеше и кикотеше. Очевидно от много отдавна не се беше чесал и неочакваното гъделичкане за него се превърна в непреодолимо изкушение.

Възползвайки се от момента, Трикс вдигна от земята оставеното от Тарантулата въже и го усука около краката на рицаря. Желязоглавия вяло размаха меча си, но така и не успя да нанесе удар. Кикотейки се и дрънчейки на желязо, лудият воин падна на пясъка. Трикс взе второто въже и с всички сили върза ръцете на рицаря.

— О, не спирайте! — изстена рицарят. — Чешете ме! Чешете!

От състрадание Трикс и Тиана продължиха още около минута да гъделичкат рицаря през плетената ризница. После Трикс захвърли метлата и стегна въжетата по-здраво. Желязоглавия остана да лежи като обърната по гръб костенурка.

Обръщайки се към Алхазаб, Трикс се поклони и извика:

— Ние победихме всички съперници, Прозрачен бог! Достойни ли сме да се присъединим към редиците на твоята стража?

Алхазаб размишлява цяла минута. После каза:

— Да, вие победихте всички съперници. Но не и един друг. Бийте се помежду си.

Трикс и Тиана се спогледаха.

— Съгласи се — прошепна само с устни Тиана. — Аз ще се предам…

Трикс поклати глава, падна на колене и възкликна:

— О, Прозрачен бог! Искай от нас каквото искаш, дори и живота ни! Но не ни карай да се бием помежду си! Ние сме побратими и сме се заклели никога да не вдигаме оръжие един срещу друг! Не ни карай да се лишим от честта си, защото не подобава на стражите на велик владетел да бъдат безчестни!

Алхазаб изсумтя. После погледна назад към своите съветници, а след това и към воините.

Воините изглеждаха много сериозни. Мнозина кимаха. Воините всъщност приемат неща като братството много сериозно.

— Добре — кимна Алхазаб. — В твоите думи има дързост, но има и благородство. А аз ценя и благородството… и дързостта. Самият аз съм такъв!

Прозрачният бог се засмя и воините избухнаха в одобрителни възгласи.

— Ето ви злато, за да си купите камили и достойни оръжия — Алхазаб замахна с ръка и хвърли на арената кожена кесия. — Харесва ми вашият стил, но воинът трябва да се бие с меч, а не с метла! Тази вечер постъпвате в моята стража.

След тези думи Алхазаб се обърна и влезе в шатрата си. А на арената се втурнаха воините на Прозрачния бог — всички искаха да поздравят новите герои с добра дума и да ги потупат по рамото.

От тълпата Трикс и Тиана се измъкнаха чак след половин час — полуоглушали и прегърбени от болки в рамената.

3

Номад без камила е като търговец без кесия. Как да се ориентираш по нажежения от слънцето пясък? Как да преследваш глупави търговци и страхливи селяни? Как да избягаш от злобни пазачи и тълпи селяни, размахващи мотики?

И, разбира се, на стражата на Прозрачния бог не подобава да ходи пеша.

Трикс и Тиана стояха пред малко оградено място в покрайнините на лагера. Табелата на оградата с витиевати самаршански букви съобщаваше, че това е „“ПУСТИННА КАМИЛА": представителство на най-голямата кантора за наемане на камили в Самаршан, отворено от изгрев-слънце до обяд". В началото Трикс реагира с известен скептицизъм към табелата — те вече бяха погледнали цените на камилите за продажба и бяха установили, че нямат достатъчно пари за покупка на две камили, разгледаха камилите в „ДРОМАДЕР: най-големият избор на камили под наем“ и в „ГОРБ: Евтини качествени камили от Най-добрите производители“. „Дромедар“ не ги зарадва с цените си, а камилите в „Горб“ бяха твърде плешиви и лениви.

„Пустинна камила“ им хареса повече. Имаха много камили и всички изглеждаха доволни от живота.

— Оглеждате за първата си камила, цветя на моето сърце? — учтиво попита търговецът, приближил зад тях. Беше на средна възраст, с брада и притежаваше честната физиономия на истински мошеник.

— Нуждаем се от две камили — уточни Трикс.

— Защо? — изненада се търговецът. — Погледнете тази прекрасна камила! Има две гърбици… не е много модерно, но е надеждно! Дълги силни крака. Нещампована лъскава кафява козина. Отгоре й може да се сложат шест възглавници — една отпред, една отзад и по две отстрани, много удобно се седи! Голям стомах — значи ще я храните по-рядко. А колко много товари могат да се натоварят…

— Нямаме нужда от товарна камила — поклати глава Трикс.

— А! — грейна продавачът. — О! Романтиката на пътешествие в пустинята! Двама верни приятели на две камили препускат под звездите… Ето! Страхотни спортни камили. Едногърби, но нали няма да карате товари? Краката са къси, но се движат много бързо. Включен е сенник за слънце, който може лесно да се отваря или затваря дори по време на движение. Ядат, разбира се, много…

— Не ни разбрахте, уважаеми търговецо — търпеливо каза Трикс. — Ние сме новите Фаворити, охраняващи бога. На нас ни трябват бойни камили, на които няма да се срамуваме да се покажем пред погледа на Алхазаб!

— Така-така-така… — търговецът се замисли за момент. — Тогава ви трябват ето тези двете! Черни, със страховит вид. Много големи. Малко ръбати, но за бойни камили това не е грях. Здрава кожа, обучени са да се бият с краката и да хапят врага. При нужда си затварят ноздрите и стискат очи.

Трикс хареса черните камили. Въпреки че търговецът ги описа като страховити, те изглеждаха спокойни и дори дружелюбни.

— Искаме да наемем двете камили за три дни — каза Трикс.

— Минималният период за наемане на тези камили е две седмици — тъжно каза търговецът. — Има много голямо търсене на бойни камили, все пак се очаква война!

— Колко ще струва това? — напрегна се Трикс. Но когато чу цената, се отпусна — изобщо не беше толкова грабителска, колкото в „Дромадер“.

— Харесват ми — каза Тиана и Трикс започна да отброява златните монети. Търговецът внимателно взе парите, след което извади някакъв пергамент:

— Така… и още пет златни за залог.

— Какво? — изуми се Трикс.

— По пет за всяка камила — уточни, сякаш не го е чул, търговецът. — Общо десет.

— За какво?

— За в случай, че не ги върнете. Застраховка за невръщане.

— Но после нали ще ни върнете парите?

— Разбира се! — притисна ръце към гърдите си търговецът.

Трикс отброи още десет монети. Търговецът жадно впи поглед в почти празната кесия и попита:

— А ще ги застраховате ли?

— Но нали ние вече…

— Това беше за невръщане. А ако ги върнете ранени? Или без седла? Или загинат в битка? Само три монети — и тези проблеми няма да ви вълнуват!

Трикс мълчаливо даде и последните монети. Търговецът още веднъж надникна в кесията и въздъхна. Бързо надраска нещо по пергамента.

— Така… вземате нови камили, без драскотини и видими увреждания, с пълни с вода гърбици — замърмори търговецът. — Така и трябва да ги върнете — напоени, нахранени и цели.

— Нима камилите имат вода в гърбицата си? — удиви се Трикс. — Чух, че това е измислица.

— Така е прието да се казва — избягна прекия отговор търговецът. — Е, подпишете…

— Ей сега… — Трикс за всеки случай обиколи камилите, като внимателно ги оглеждаше. После каза: — Тази има драскотина на задницата.

— Глупости, само седна в тръните… — търговецът се намръщи, но въпреки това отметна нещо в пергамента.

— А тази е протрита под седлото! — отмъстително продължи Трикс.

— Глупости, просто неудачно се отърка в друга камила… — навъси се търговецът.

— И едното око е затворено от бяло петно!

— Е… не че е напълно затворено… има дупчица… — въздъхна търговецът. Тиана приближи до него и намръщено погледна пергамента, където схематично беше изобразена камила. Търговецът промърмори нещо недоволно и зачеркна с хикс едното око на схемата. После се въодушеви и попита: — Всеки своята камила ли ще язди? Ако ги сменяте, тогава застраховката се удвоява!

— Всеки ще язди своята си камила — каза Трикс.

Търговецът неохотно се подписа под пергамента и подаде на момчетата две заострени пръчки.

— Ето вашите стимули.

— Какво? — не разбра Тиана.

— Стимул! — раздразнено каза търговецът. — Пръчка за подкарване на камилата. А вие как я наричате?

— Просто пръчка — отсече Трикс и взе своя стимул.

— Не, това е остаряло — поклати глава търговецът. — На всички е приятно, когато подкарваш културно, и на хората, и на камилите. Така че казвайте „стимул“, иначе ще изглеждате много задръстени.

Въоръжени със здрави стимули, момчетата подкараха камилите с тях и напуснаха корала. На пръв поглед камилите бяха наистина добри — крачеха равно и бързо, изпълняваха командите безпрекословно и миришеха умерено.

— В една стара хроника — похвали се със знанията си Трикс, — камилите поетично са наречени корабите на пустинята.

— Защо? — попита Тиана.

— Е, има цели три причини — с гордост обясни Трикс. На всеки човек е приятно, когато му предоставят възможност да блесне с ерудиция и Трикс не беше изключение. — Първо, на камила се клатушкаш по същия начин, както и на кораб…

Тиана кимна.

— Второ, ездачите на камили ругаят почти толкова силно, колкото и моряците. И повече от моряците ругаят само хронистите.

— Предполагам, че ездачите ругаят само лошите камили — реши Тиана.

— И трето, ако една камила случайно попадне на плаващи пясъци, тогава можеш да се удавиш заедно с нея…

Тиана уплашено погледна Трикс.

— Не искам да потъвам в пясъка!

— Не се случва често — побърза да я успокои Трикс. — А опитните камили, когато попаднат в плаващи пясъци, веднага лягат по корем, гребат с крака и плуват до достигане на твърда земя!

Честно казано, последното Трикс си го измисли, за да успокои Тиана. Но при неговите думи по гърбовете на камилите пробягаха искрици синя магическа светлина, след което камилата на Трикс обърна глава и го погледна с изненада и признателност.

— Ей, по-внимателно с магиите! — прошепна Тиана.

— Без да искам… — разкая се Трикс. — Но сега поне няма да се притесняваме от плаващи пясъци… Да отидем за оръжия?

— Но аз не мога да се бия с меч — призна Тиана.

— Тогава ще си избереш нещо подобно на метла — кимна Трикс. — Но благородно, така че Алхазаб да е доволен.

— Копие? Същото е като метлата, просто вместо пръчки има стоманен връх.

— Копие — съгласи се Трикс. — Става!

Не се наложи да търсят дълго продавачи на оръжия — в лагера те бяха не по-малко, отколкото тези на камили. Имаше както луксозни шатри с претенциозни табели от рода на „Самаршанско оръжие — най-доброто оръжие в света!“ или „Самаршански меч-търговец“, така и по-прости палатки с надписи: „Ковач Джамал — кове по поръчка на клиента!“ или „Оръжейник Абуз — тридесет години на пазара! (с почивки за обяд)“. Но Трикс извади от джоба си остатъците от парите, погледна ги тъжно и насочи камилата към най-евтините оръжия — там, където нямаше нито палатки, нито табели, само подредени под тънки навеси оръжия, направо върху пясъка или на стари рогозки…

Спряха пред търговеца, който на Трикс се стори по-добродушен от останалите — не първа младост, с гладка, но леко провиснала кожа, сякаш търговецът някога е бил доста по-дебел, с червеникава брада, в дълъг халат и с мъничка тюбетейка, покриваща главата.

— Търсите оръжие ли, славни воини? — с неочаквано мек глас попита търговецът.

Трикс кимна.

— При добрия Вязил има всичко необходимо — гордо декларира търговецът. — Ако бях най-опитният самаршански оръжейник, бих ви посъветвал… — той се замисли за миг. — Копия. Мечът е славно оръжие за воина, но изисква голяма сила. А копието — пъргавина и ловкост!

Покорени от факта, че мнението на търговеца съвпада с тяхното собствено, Трикс и Тиана слязоха на земята.

— Но аз не съм най-опитният самаршански оръжейник — неочаквано каза търговецът, помагайки на момчетата да завържат камилите. — Аз съм най-умният. И затова няма да ви препоръчам копия. Не! Както няма да ви препоръчам нито бойни тояги, нито алебарди, нито дротици. И мечове, разбира се, също няма да ви препоръчам! Не, не, не! На вас не ви трябват оръжията на нашия суров Самаршан. Не ви трябват и оръжията от хитрите витаманти. Не ви трябват и оръжията на арогантните жители на кралството. Не ви трябват и оръжията на свирепите северни варвари!

— И какво оръжие тогава ни трябва? — неволно включвайки се в тона на търговеца, попита Трикс.

— О, имате нужда от оръжие от далечни и мирни страни! — възкликна Вязил. — Онези страни, в които расте чай и яздят слонове, където отглеждат ориз и рисуват красиви рисунки на оризова хартия! Рядко търговци носят оръжия оттам, защото тези страни не са прославени сред нас със своите победи и завоевания!

— Но защо тогава да ни трябва тяхно оръжие? — изненада се Тиана.

— Защото много малко хора могат да се справят с него — ухили се търговецът. — В крайна сметка и метлите на гърбовете ви не са само метли, нали? О, мъдрият Вязил разпознава бойната метла сред хиляди обикновени метли! Ако вие сте същите онези юноши… — при тези думи мъдрият Вязил някак много замислено погледна Тиана и Трикс побърза да я прикрие с рамо… — Да, дори ако сте вие… но това не е моя работа, не. Ако вие сте воините, победили в турнира, биейки се с бойни метли, тогава защо са ви копия или мечове? Всеки знае как да се сражава с такива оръжия — и срещу такива оръжия! А аз ще ви дам нещо, срещу което нашите доблестни воини не знаят как да се сражават!

— А ние ще можем ли да се сражаваме с тези оръжия? — със съмнение попита Трикс.

— Човек, който знае как да се бие с метла, може да вземе в ръка всяко оръжие! — тържествено заяви търговецът. — Ето… препоръчвам ви да обърнете внимание… бойни гребла!

Трикс и Тиана учудено се взряха в греблата, подредени на рогозката. На външен вид изглеждаха като най-обикновени градинарски гребла.

— Да се биеш, разбира се, можеш с всичко — трезво прецени Трикс. — С табуретка. С вилица. С нощно гърне. Но с какво греблата са по-добри от копията или тоягите?

— Как така „с какво“? — възмути се Вязил. — Вижте…

Той хвана едно гребло и енергично го размаха във въздуха, коментирайки действията си:

— Първо, широката напречна част на греблото улеснява улучването на врага. Второ, ударът се нанася не само с тежката дървена част, но и с острите бронзови зъбци, здраво закрепени в рейката.

— В какво? — тихо попита Тиана, слабо запозната със селския бит. Търговецът не обърна внимание на думите й:

— Трето, греблото позволява не само да удряш противника, но и да го закачиш, да го придърпаш към себе си… е, а после, както сами разбирате, хубаво да го обереш — връщайки бойното гребло на мястото му, Вязил добави: — Е, в крайна сметка може пък така да се случи, че да пожелаете да се захванете със скромния труд на фермера… И вече ще имате инструмент!

— Не, греблото не ни подхожда — поклати глава Трикс. — Благодаря ви, разбира се, но Прозрачният бог иска да изглеждаме достойно и застрашително. Така че никакви градински инструменти… оръжията от мирните далечни земи не са за нас.

— Чакайте, чакайте! — размаха ръце търговецът. — А какво ще кажете за това…

Той показа на момчетата копие с много широк и дълъг връх и някаква ръкохватка на дръжката.

— Забивате… — Вязал се хвърли напред. — След това издърпвате ръкохватката и…

Върхът на копието се раздели на две като огромна ножица. Тиана ахна.

— Противникът ви не само ще бъде намушкан, но и разрязан! — радостно възкликна Вязил. — И ако не е много едър, направо ще бъде разполовен! Единственият недостатък е, че трябва много старателно да чистите механизма след битка…

Тиана намръщено стисна очи.

— Или ето това прекрасно оръжие! — Вязил с пламнали очи вдигна нещо подобно на метален колан. — Стоманен меч, толкова гъвкав…

— Че се навива като колан — кимна Трикс, спомняйки си как коварният Гриз свали баща му от трона. — Знам… ой!

Коланът наистина се разгърна в меч — но се оказа, че е навит не на една, а на четири или пет навивки. Вече изпънат, мечът се оказа дълъг три метра и хищно се поклащаше в ръцете на търговеца.

— Меч-камшик! — радостно възкликна Вязил. — Трудно ще пробие броня, но без проблем ще перне врага като камшик!

— Ох, ще повърна… — тихо каза Тиана.

— Защо в мирни и красиви страни правят такива ужасни и причудливи оръжия? — възкликна Трикс.

— Ще ви кажа! — радостно обясни търговецът. — Ако всичко наоколо е мирно и красиво, ако мъдреците учат хората на послушание и хармония, а художниците са в състояние да гравират бойна сцена върху маково семе или да отгледат горичка от тополи, кленове, липи и череши така, че когато я гледаш от близкия хълм — през пролетта листата им рисуват лика на техния владетел като млад, а през есента — вече като възрастен, то човешката природа копнее за нещо в контраст. Нещо ужасно, безобразно и кръвожадно. Разбира се, ако в онези страни войните са постоянни и масови, както при нас, оръжията им щяха да са по-обикновени. Но селяните и гражданите в тези страни нямат право изобщо да носят оръжие, сражават се само воините… затова и оръжията им са толкова свирепи и удивителни… — Вязил си пое дъх и добави: — А селяните — да, те се бият просто и непретенциозно — със сопите за отделяне на ориза, с косите и вилите си… и с гребла също… и с възглавници…

— Възглавници? — с надежда попита Тиана. — Значи все пак има доброта в сърцата им?

— Ами, как да го кажа… — Вязал сви рамене. — Боят с възглавници е тих, но ужасен. Победителите дишат тежко, притискайки победените с възглавниците, самите победени ритат с пети, опитвайки се да си поемат въздух…

— Няма нужда да продължавате! — прекъсна го Трикс. — Търговецо, на нас ни трябва нещо по-мирно и традиционно!

— Тогава ще препоръчам на вашия приятел ето това копие — разочаровано каза търговецът. — Острият му връх е с право заточване, няма никакви зъбци или шипове… нежно и стабилно оръжие… Е, а за вас… виждам, че имате тояга. Бойна, предполагам? Владеете ли я?

— Ами… да… — отговори Трикс, докосвайки вълшебния си жезъл.

— Тогава бих ви препоръчал ето този накрайник за тоягата. Превръща обикновената тояга в боздуган… — търговецът подаде на Трикс тежка метална тръба, от която стърчаха четири триъгълни издатини. — Слагаш го на тоягата… диаметърът, струва ми се, е подходящ… заклинваш го по-здраво… Ще изглеждате като войнствен млад магьосник!

Трикс отдръпна протегнатата си ръка от наконечника.

— Не, знаете ли, по-добре и на мен дайте копие… — помоли той.

Търговецът въздъхна и сви рамене.

— Както желаете… Но все пак е жалко, че толкова неохотно приемаме красиви екзотични обичаи…

След като платиха с остатъка от монетите — за щастие разстроеният търговец не се пазари дълго и даде копията почти даром, Трикс и Тиана се отправиха към шатрата, в която подразделението на Шамад се криеше от жегата. Впрочем облаците, призовани от Прозрачния бог, все още не се бяха разпръснали докрай и воините седяха отвън. За изненада на Трикс всички внимателно слушаха Халанбери, който развълнувано крачеше напред-назад:

— И тогава видяхме пустинните гноми! Аха! Те вървяха срещу нас в тунела и пееха бойни песни! И в ръцете им блестяха техните кайлове! Като ни видяха, част от гномите се качиха на раменете на останалите, за да станат по-високи, и се подготвиха за битка. Но аз не се уплаших и излязох насреща им…

— Заклинанието е сработило! — едновременно с възторг и тревога възкликна Трикс.

— Ще му откъсна ушите! — изсъска Тиана и сръга камилата с пети. — Той ще ни издаде!

Но дружно избухналият смях я накара да се успокои.

— Значи всички са се покатерили един върху друг? — попита Шамад.

— Аха, всички! Само водачката им, Гру, остана да стои сама пред тях!

— О! Разкажи ни за гномските жени! — въодушеви се един от войниците. — Вярно ли е, че са високи колкото до кръста и са с бради?

— Наистина! — потвърди Халанбери.

Всички дружно се захилиха.

— А вярно ли е, че имат златни зъби?

— Не, зъбите им са обикновени!

Воините се захилиха още по-силно. Трикс и Тиана слязоха и приближиха по-близо.

— А плешиви ли са?

— Не! — запротестира Халанбери. — Някои са с дълги коси, други — с плитки…

Амал, изтривайки избилите от смеха сълзи, се обърна към Трикс:

— Колко е мъдър Всевишният! — възкликна той. — Когато не даде на някого здраво тяло, радваща очите външност или талант за търговия, непременно ще го дари с някаква приятна дреболия в замяна. Например — способността да лъже толкова сладко и красиво, че да се заслушаш!

Трикс облекчено въздъхна.

— Да, вярно е — каза на глас. — И в моя край е така. Онези разказвачи, които са грозни и самотни, говорят за любов. Тези, които са страхливи и не владеят оръжието, възхваляват битките и сраженията. А тези, които са простовати и забавни по природа, говорят за мъдрост и тайните на Вселената.

— Всичко на света е подредено справедливо! — кимна Амал. — Сам кажи, защо му е на един велик воин да възпява смелостта в битка? А на любимец на жените — да се хвали с любовните си победи? Всевишният дава на всеки или способността да прави нещо, или способността да говори красиво за това!

Трикс се почеса по тила. Някак си обидно се получаваше, независимо какво казва Амал…

— Довечера отиваме да охраняваме Алхазаб — каза Трикс. — Може ли да оставим малкия ни приятел с вас? Нали никой няма да го обиди?

— Какви ги говориш — възмути се Амал. — Дори да не се страхувахме от вас, никой няма да обиди дребосъка. Да слушаш истории край огъня е такава радост! Той ще получи най-доброто парче месо и най-добре изпечения сладкиш!

Замълчаха. После Амал въздъхна и каза:

— Ние всички ви завиждаме! Ще охранявате самия Алхазаб…

— Аха — кимна Трикс, като кой знае защо се почувства някак неловко.

— Може би — каза Амал с треперещ глас, — дори ще имате честта… да го защитите от врагове… и да паднете в битка…

— А ти би ли искал да паднеш в битка за Прозрачния бог? — попита Трикс.

— Разбира се! — Амал въздъхна и сведе глава. — Но едва ли ще бъда удостоен с тази чест. Докато се науча да се сражавам добре, Алхазаб вече ще е завладял целия свят!

Трикс кимна замислено. Разбира се, лоялността на войниците към техния командир е похвално и разбираемо. Лош е този генерал, за когото не е готов да умре поне един войник.

Но воините на Прозрачния бог бяха не само готови да умрат за него, те направо мечтаеха за това! Което, разбира се, също се случва — но само ако пълководецът е направил нещо абсолютно невероятно: спечелил е в битка с превъзхождащи го сили на живи мъртъвци, отвоювал е родната земя от коварни нашественици или искрено се е опитвал да предпази своите войници и не ги е изпращал напразно на смърт.

Но нали досега Алхазаб все още не е спечелил нито една голяма битка. Той лесно е побеждавал неподчинилите му се племена, присъединявал е все повече и повече нови територии, но в това нямаше нищо удивително за един могъщ магьосник. Войниците би трябвало да се страхуват от него, да го уважават, може би — да разчитат на лесни победи и богата плячка… но да обичат предводителя си така, че да мечтаят да умрат за него…

— Амал, кажи ми, защо толкова обичаш Прозрачния бог? — попита Трикс.

Противно на опасенията му Амал не се обиди от въпроса и не стана подозрителен. Той се разплу в усмивка като влюбен младеж, който е бил помолен да разкаже за своята любима, и каза:

— Ах, Три, как можеш да не обичаш Алхазаб? В крайна сметка той е не само най-мъдрият, но и най-добрият човек в света. Той иска всички да живеят щастливо, в мир и удовлетворение, за да няма войни, за да могат всички хора да са добри един към друг и да постъпват с ближните си справедливо! Как да не го обичаш?

— Аха… — чувствайки се не на място, отговори Трикс. — Наистина е така.

Караулът около огромната, разкошна шатра на Алхазаб беше под командването на Хамас, най-старият и лоялен съратник на Прозрачния бог, прославил се като пълководец дълго преди Алхазаб да открие своята сила. За разлика от болшинството вождове, които не вярваха в могъществото на Алхазаб и се опитаха да се борят с него, Хамас навреме беше разбрал, че вятърът се е променил — и се закле във вярност на Прозрачния бог заедно с цялото си племе. Казваха, че когато армията на Алхазаб (тогава още доста малка) се приближила до армията на Хамас (и мнозина смятали това за недостоен акт, тъй като бащата на Алхазаб бил приятел с Хамас), той излязъл да посрещне врага, забил дръжката на меча си в пясъка, разкъсал дрехите и оголил гърдите си, след което възкликнал: „Слава на Алхазаб, чиито помисли са чисти като вода и прозрачни като кристал! Слава на Алхазаб, стоящ наравно с боговете и дори малко по-високо! Ако Алхазаб заповяда, ще умра с името му на устните си!“ Алхазаб, който се подготвял за дълга и кървава битка (въпреки че бил велик магьосник, опитът му по това време бил малък, а на страната на Хамас имало много умели магьосници), малко се поколебал, но после махнал с ръка и казал: „Заповядвам!“ Всички очаквали, че след тези думи Хамас ще извади меча си и ще се хвърли в битка. Но Хамас наистина скочил върху острието с гърдите си! Само че Алхазаб успял да прошепне нещо и стоманеният меч се превърнал в пръски вода, а Хамас, жив и невредим, се пльоснал в локвата. Съратниците на Алхазаб започнали ехидно да се хилят, смятайки, че Прозрачният бог (всъщност тогава още не го наричали така) е решил да унижи прославения воин. Но Алхазаб скочил от своята камила, приближил до Хамас, помогнал му да се изправи, прегърнал го, целунал го по двете бузи, както е прието при номадите, и като свалил меча си, възкликнал: „Този, чиито мисли са чисти, няма нужда да се страхува от Алхазаб! Станах бог, но душата ми е прозрачна пред вас!“

Така Алхазаб станал Прозрачния бог и намерил верен спътник и предан приятел. Хамас не само водел войските на Алхазаб в битките, но и опитвал всяко приготвено за него ястие, както и лично проверявал охраната в шатрата на Прозрачния бог.

И тази вечер той лично огледа оръжието на всеки пазач (копията на Трикс и Тиана го накараха неодобрително да се намръщи, но явно още под впечатлението от сутрешната битка, той не каза нищо), разпредели ги около шатрата и чак тогава си тръгна.

Дванадесетте стражи замръзнаха — с гръб към шатрата, с лице към лагера, готови да отблъснат всякакви опасности или да умрат, както подобава на добри пазачи.

Първия час Трикс стоеше съвсем спокойно. Беше дори интересно да наблюдава как слънцето залязва, как разпалват огньовете в лагера и как поят камилите, как играят на зарове и се карат за най-добрите парчета месо. От лагера се носеше аромат на тлеещ тор и изгоряло месо, а отзад, от шатрата на Алхазаб, миришеше много по-приятно — на варено агнешко с подправки и ароматни масла. Кикотейки се, увити в дрехи танцьорки влязоха в шатрата, известно време мелодично звучеше дамбра — традиционен самаршански инструмент, изработен от изсушена тиква, в която беше забита пръчка с две струни, звънтяха сребърните висулки на танцьорките. Но те си тръгнаха бързо и бяха заменени от стар разказвач — и от шатрата се чу монотонен речитатив, разказващ за битки, чудовища и приключения под съпровода на същата тази дамбра…

Трикс пристъпваше от крак на крак. Стоенето на място се оказа много по-трудно от това да върви до кулата на Лапад или дори от почистването й…

Дамбрата отново звънна. После, хрипливо прочиствайки гърлото си, си тръгна разказвачът. След него си тръгна и музикантът. После и готвачът. Трикс се прозя и погледна съседите си. Уви, те стояха прави и неподвижни, гледайки пред себе си. А трябваше да ги сменят чак след три часа…

Отметнатият балдахин на шатрата се раздвижи. Чуха се стъпки. После тих говор. После отново се чуха стъпки — приближаващи до Трикс.

И Алхазаб, Прозрачният бог, го попита, или по-скоро не попита, а съобщи:

— Ти си същият онзи юноша, който майсторски владее метлата. И се казваш Три.

— Да, Прозрачен бог! — пребледня Трикс.

— Не искам да безпокоя слугите, вече освободих всички. Може ли да изметеш в шатрата?

— Разбира се, Прозрачен бог! — възкликна Трикс.

— Приятелят ти тук ли е?

— Да!

— Ще ви дам две метли — обеща Прозрачният бог.

Трикс и Тиана се спогледаха и последваха Алхазаб. Стражите зад тях безшумно се придвижиха, запълвайки празните им места.

Следвайки Прозрачния бог, те влязоха в шатрата. Разбира се, това походно жилище беше далеч от лукса на султанския дворец, но в сравнение с обикновените шатри изглеждаше като върха на разкоша. Шатрата беше направена от плътен бял филц, просторна, застлана с меки килими, с множество малки маслени лампи, изпълващи я с трептяща мека светлина. Навсякъде имаше разпръснати цветни възглавници, а на ниска масичка — на нея се предполагаше, че трябва да се яде, седнал директно на пода, имаше купи с плодове и сладкиши и кани с напитки.

— Но тук като че ли е чисто… — плахо каза Трикс.

Алхазаб се засмя и махна с ръка:

— Да, не за това ви поканих тук, млади воини. Седнете, яжте и пийте, бъдете мои гости…

Не може да се каже, че Трикс се зарадва от това гостоприемство. Владетелите не викат просто така при себе си обикновените охранители! Но нямаше какво да направят, така че Трикс и Тиана положиха копията си и седнаха, неволно притискайки се един до друг. Алхазаб седна срещу тях и радушно побутна блюдо с халва към тях.

— Яжте, яжте… Младите обичат сладко. Много добре го помня, самият аз не съм чак толкова стар — той се засмя.

Трикс предпазливо взе парче халва.

— Чудите се защо съм ви повикал? — попита Алхазаб.

— Да, Прозрачен бог — призна Тиана.

— Не допускайте безпокойството да се промъкне в сърцата ви, защото аз не замислям нищо лошо или зло — успокои я Алхазаб. — Казахте, че идвате от далечния край на солените езера… никога не съм бил там, но това също са мои земи. Разкажете ми как живее народът на производителите на сол. Само че честно, без да скривате нищо!

Трикс се прокашля. Погледна Тиана.

— Говори ти — предложи тя.

— Добре, Прозрачен бог — кимна Трикс. В главата му се въртяха няколко истории наведнъж, измислени от началото до края. Според една от тях земята на солопроизводителите е спокойно и щастливо място. В друга — бедно и опасно. Трикс не можеше да реши коя история да избере. — Ние, солопроизводителите, живеем край огромни солени блата в самия край на Самаршан…

— Откъде идва солта? — попита Алхазаб.

— Солта? — замисли се Трикс. — От блатата.

— Това е ясно, глупчо — беззлобно отговори Алхазаб. — А откъде се взема в блатата?

— Има различни мнения — каза Трикс, осъзнавайки, че изобщо не е наясно с произхода на солта. — Някои хора казват, че вълните от соления океан по време на буря се стичат в низините, което прави водата в блатата солена. Други смятат, че самата земя под блатата е изпълнена със сол — огромни скали от сол, които се разтварят в блатната вода.

— И двете версии са доста вероятни — разсъди на глас Алхазаб след известно замисляне. — А как добивате солта?

— С различни способи, о, владетелю на света! Старите мъже и жени обикновено бродят из блатата и търсят солни кристали, полепнали по блатните растения или камъните. Откъртват тези кристали и ги носят в селото. Трудът на възрастните хора е тежък, много от тях се давят в тресавището, понякога ги нападат блатни крокодили, а през есента и пролетта ги хапят блатни комари. Солта, която произвеждат, е мръсна и не много вкусна, затова е евтина и я наричат старческа сол. Знаещите хора я използват само да хранят добитъка…

Алхазаб се намръщи.

— Пфу, каква гадост…

— Възрастните добиват сол по друг начин — вече по-уверено продължи Трикс. — Те вземат вода от блатото, прецеждат я през тънка марля и я кипват в котли. Когато цялата вода се изпари, на дъното на котела остава слой сол. Тази сол се цени повече и се нарича огнена сол, или възрастна. Обикновено нея ползват за готвене. Но добиването на сол по този начин е само за силни и здрави хора, защото изпаренията на врящата солена вода са отровни, карат хората да кашлят, а и дървата за огъня трябва да се носят отдалеч, защото наблизо вече сме изгорили всички дървета…

— Аха… — обади се Алхазаб.

— А най-рядката и най-скъпа сол е детската — въодушевено продължи Трикс. — Всички момичета и момчета на племето отиват в уединени райони на блатото — момчетата наляво от селото, момичетата — надясно. След това се събличат голи и се потапят в бъчви с тъмна, студена и солена вода, след което изсъхват на слънце. Солта, полепнала по тялото им, се изстъргва с помощта на стъргалка и се счита за най-чистата и най-вкусната. Мнозина вярват, че тя подмладява и плащат за нея в злато!

— Фу! — възкликна Алхазаб, като направи гримаса. — Каква гадост! И въобще, има нещо крайно непристойно в това!

— О, да! А само да знаеш, Прозрачен бог, как щипе кожата тази сол! — въздъхна Трикс. — Освен това я изсветлява и ставаме бледи, като северняци. Но в нашия край живеем бедно и дори на децата се налага да добиват сол…

— Така е навсякъде! — гневно размаха ръка Алхазаб. — Така е навсякъде и повсеместно, младежо! Децата на номадите събират тор и пасат овце, а старите хора от сутрин до вечер бият кумис и стрижат добитък. В градовете от ранно детство работят в гилдии и магазини. В планините се катерят по скалите за птичи яйца и берат скъпоценно мумийо от тайни пукнатини. На островите ловят риба и се гмуркат за перли. И това, което е в Самаршан, е и в кралството, на юг и на север, на запад и на изток — навсякъде, навсякъде хората правят само това — борят се в хватката на нуждата и лишенията!

— Аха… — потвърди Трикс. — Така е.

— А знаеш ли защо е така? — попита Алхазаб.

— Защо?

— Защото хората са подозрителни един към друг и не искат да живеят мирно! Всеки владетел граби поданиците си, защото трябва да храни стражници и войници, дознатели и съдии. Ето в какво е коренът на всички нещастия! Желязото, от което могат да се правят плугове и чукове, отива за мечове и копия. Силните хора не стават занаятчии, а се учат да се убиват един друг! Това е коренът на всяко зло! Войната е човешкото проклятие!

Трикс и Тиана се спогледаха.

— Ами… да… — призна Тиана.

— Ето защо реших да завладя целия свят — вече по-спокойно продължи Алхазаб. — Само ако целият свят стане едно цяло, ако всички се управляват от един владетел, тогава хората ще забравят за войните и ще могат да живеят спокойно и богато. Когато станах най-великият магьосник в света, не веднага реших да стана владетел на целия свят. Три дни и три нощи седях в пустинята и си мислех: струва ли си утрешното щастие кръвта, която ще се пролее днес? В крайна сметка нито един владетел, независимо дали управлява малко село или огромно царство, няма да ми даде властта си доброволно. Отново и отново се питах, заслужава ли си мирното бъдеще да бъде платено с настоящата война? И знаете ли какво реших?

— Какво? — очаровано попита Трикс.

— Заслужава си, разбира се! — възкликна Алхазаб. — Само глупак няма да жертва малкото, за да спечели голямото! Представете си един щастлив нов свят, в който ще се установят прекрасни нови порядки! Всички ще започнат да говорят един и същ език, всички ще се подчиняват на едни и същи закони, всеки ще се моли на един и същ бог… — тук Алхазаб малко се смути и каза: — Но по принцип аз дори няма да настоявам за това. Няма нужда да се молят, просто да ме уважават… Знаете ли какво нарекох това светло бъдеще?

— Как? — Трикс разбра, че му е предопределено да разговаря с приказливия Алхазаб основно с въпроси.

— Глобулизация! Това е от думата „глобус“. Означава, че всички хора ще се държат на едно, заедно… — Алхазаб въздъхна. — Но знаете ли, младежи, все още имам и съмнения. Ето например днес… мислех за предстоящата битка с войските на султана, за това, че хиляди хора и дракони ще загинат, прекрасният Дахриан ще се превърне в руини, а плодородните напоени земи ще се покрият с пясък и пепел… Отново си зададох въпроса: струва ли си да продължа по този път? Или, може би, да се откажа от войната, да създам щастливо и проспериращо общество на териториите, които вече са ми подвластни, и постепенно, с личен пример, да убедя съседните държави да се присъединят? И тогава реших — ще попитам някого за това как живеят в далечните страни, има ли някъде по света поне малко справедливост и покой. Погледът ми падна върху теб, Три, и аз се зарадвах. Ето един смел, добър юноша от земите на солопроизводителите — той храбро се сражава в турнира, верен е в приятелството си, има честни очи. Ще го попитам за живота в далечните блата и ако там е добре, ще спра да воювам!

Трикс почувства как ушите му пламват от срам.

— Но когато чух твоя разказ… — Алхазаб се изправи и плесна с ръце. — Нещастни старци, които се давят в блатото заради няколко кристала сол! Мъже и жени, добиващи сол с огньове. Деца, които заради капризите на глупци се къпят в щипеща солена вода! Сърцето ми се преизпълни с болка и състрадание, Три! Минутната слабост си отиде и вече никога няма да се върне!

Гласът на Алхазаб укрепна.

— Ще донеса щастие на този свят, независимо от цената! И ако трябва първо да потопя целия свят с кръв — какво пък, така да бъде! Войната винаги е била цената на мира!

— Какво направих… — беззвучно прошепна Трикс.

— Благодаря, момчета! — очите на Алхазаб сияеха. Той ласкаво потупа Трикс и Тиана по раменете. — Връщайте се към своята служба. И благодаря, че помогнахте на вашия повелител да се справи с моментната си слабост!

Трикс и Тиана се спогледаха и излязоха от шатрата. Бузите на Трикс горяха. Получи се така, че той с безотговорната си бъбривост беше убедил Прозрачния бог да продължи своя поход! Какво му костваше да разкаже другата история! Нали дори я беше измислил — за тихите, мирни простори на солените блата, по които цъфтят орхидеи и живеят весели дружелюбни кучета; за празника на събирането на първата сол; за солените рози, които влюбените взаимно си подаряват; за невероятно вкусните ястия, които готвят в колибите на солопроизводителите; за червената сол — която се добива на границата между блатата и пустините, за зелената сол — която се събира през пролетта; за черната сол — която уж трябва да се яде в дните на тъга и траур… Беше добра история, красива и спокойна. Но на Трикс му се стори, че в нея има малко действие и той започна да разказва за старите хора, давещи се в блатото, и за децата, къпещи се в разяждаща саламура… Как се получи така? Това дори не беше магия! Просто думи, без никаква магическа сила! Просто лъжи! И изведнъж тези лъжи накараха могъщия магьосник да се реши на война!…

Стиснал здраво копието си, Трикс стоеше на поста си и размишляваше. Рано или късно някои магьосници осъзнават, че думите, дори да не са непременно вложени в заклинание, имат немалка сила. И след това стават много по-внимателни с думите… или — точно обратното. И едните, и другите стават велики магьосници, само че първите ги наричат добри, а вторите — зли.

Но Трикс, разбира се, не знаеше това.

Затова просто стоеше, очаквайки смяната на караула и умуваше как да победи Прозрачния бог. Беше малко уплашен, за което на много малко хора би признал. Но също така му беше и жал за Алхазаб — и за това не би признал на никого.

Да говориш за доброто е винаги по-трудно, отколкото да говориш за злото.

4

Скрити зад гърбовете на другите воини, Трикс и Тиана наблюдаваха влизащия в лагера на Алхазаб фургон на пътуващия театър. Актьорите нервно се оглеждаха, постоянно придърпваха белите ленти на ръкавите си, които трябваше да гарантират безопасността им, и като цяло, поне според Трикс, изглеждаха толкова подозрителни, че ако той беше истински пазач на Прозрачния бог, веднага би извикал „Вържете ги, братя!“

Най-накрая фургонът стигна до пресъхналото езеро и спря. От шатрата на Алхазаб излезе Хамас, накара актьорите да се подредят и набързо ги разпита. Трикс нервно облиза пресъхнали устни, чудейки се дали пълководецът ще открие неочакваната прилика между младия актьор Трикс и новоизпечения пазач Три. Но Хамас не се загледа в Трикс, а и въобще, като се успокои и внимателно се вгледа, юношата осъзна, че между днешния Трикс и този отпреди месец няма много прилики. Сега косата на Трикс беше доста по-пораснала, така че спокойно се връзваше на кок отзад на тила по обичая на асасините, предишният Трикс беше много по-светлокож, по-слабичък, а и очите му бяха къде-къде по-наивни. Може би, дори ако предишният Трикс и сегашният Трикс застанеха един до друг — щяха да изглеждат по-скоро като братя, но не и като един и същи човек.

Може би точно затова да гледа себе си беше изненадващо, но изобщо не толкова странно и плашещо, колкото очакваше Трикс. „Това не съм аз — изведнъж си помисли той. — Това е момчето, което бях. А човек се променя през цялото време, всеки ден той става друг. Всъщност ние живеем не един живот, ние живеем хиляди животи — просто те следват един след друг и ние не веднага забелязваме, че старият живот е свършил и е започнал нов…“

— Трябва да се подстрижеш — прошепна Тиана в ухото на Трикс, прекъсвайки философските му размишления. — Дългата коса не ти отива много…

— Добре… — отговори Трикс, малко смутен от подобна загриженост.

— Жалко, че не бях с вас!

— Защо? — изненада се Трикс.

— Ама ти наистина ли не разбираш? Кое огледало ще ти позволи да се видиш толкова добре отстрани, дори в движение, и при това от всички страни? Подходяща ли е прическата ти или не, красива ли ти е походката, дали погледът ти е загадъчен…

Колкото и да беше увлечен да се гледа, Трикс мислено отбеляза, че в думите на Тиана има интересна идея. Ако успее да изгради някакво магическо устройство, което да позволи на жените да изучават себе си отстрани, търсенето му ще бъде значително!

Междувременно Хамас приключи с комедиантите, даде им последни указания и се отдалечи. Трупата на господин Майхел се хвана на работа, а бездействащите зрители започнаха да се разпръскват малко по малко. Трикс и Тиана побързаха да се махнат.

— Разбираш ли — обясняваше Трикс, — в никакъв случай не трябва предишното ми аз да види сегашното.

— Защо?

— Защото това ще е парадокс.

— Какъв?

— Аз не се видях, когато дойдох при Алхазаб заедно с театъра. Разбираш ли?

Тиана се замисли.

— Всъщност не. Ти не си се видял… и какво? Сега ще се видиш!

— Но аз помня, че не съм се видял! — тържествено обясни Трикс.

— А ще помниш ли, ако си се видял, но си забравил!

— Не, струва ми се, че не би трябвало да може — отговори Трикс, след като помисли малко. — Как мога да не помня нещо, което се е случило?

— Глупости — изсумтя Тиана. — На регент Хас това му се случва след всеки празник, и нищо!

— Не, аз така не мога! — изплака Трикс. — Ами ако от това се случи някаква катастрофа? Ще излезе, че съм се видял и не съм се видял… магията е опасно нещо!

— Но ще е страхотно да отидем при актьорите и да ги предупредим — замислено каза Тиана. — Тогава няма да се страхуват, ще знаят, че всичко ще е наред…

— Самите ние все още не знаем дали ще е наред! — твърдо отвърна Трикс. — Не, нека се придържаме към плана. Ще изчакаме вечерта и…

Тиана още веднъж погледна актьорите и кимна:

— Добре. Щом така смяташ…

Трикс облекчено въздъхна. Имаше смътното чувство, че току-що бе спасил целия свят.

Кой знае, може би наистина беше така?

До вечерта сцената беше готова и номадите се събраха, за да гледат представлението. Но те не крачеха към сцената с празни ръце! Отдавна е известно, че когато човек слуша музика или песни, никога няма да му хрумне да дъвче нещо — в края на краищата дъвченето и скърцането със зъби ужасно пречат на слушането. Но когато човек гледа — няма значение дали театрално представление, гладиаторски битки или състезания с камили, той със сигурност има нужда от нещо за ядене. И това изобщо не е, защото апетитът му изведнъж се е събудил. Просто устата трябва да е заета с нещо, защото зрелищата предизвикват толкова силно желание да викаш, крещиш, аплодираш и подкрепяш, че ако го правиш постоянно, не след дълго ще загубиш гласа си.

Е, а и остатъците от храната могат да са полезни, ако зрелището не ви хареса — много са подходящи за хвърляне по артисти или състезатели. Хубаво е също, когато публиката е склонна към вегетарианство и носи със себе си основно ябълки, домати и печена царевица! Номадите, поради тежкия си бит, предпочитат да ядат месо, а месо без кости няма.

Дори Трикс, въпреки че апетитът му напълно изчезна от вълнение, а и със сигурност нямаше намерение да хвърля храна по самия себе си, не можа да устои и си купи пакет сушени фурми. Заедно с другите пазачи те седнаха близо до Алхазаб, отделяйки го от тълпата обикновени войници. Не че Прозрачният бог се страхуваше от своите воини, но така беше прието. Халанбери, въпреки цялото му възмущение, трябваше да седне по-далече — при войниците от отряда на Шамад. Може би Трикс и Тиана щяха да успеят да го вземат със себе си, но решиха, че това ще е рисковано. По-разумно беше хлапето да е по-далече от сцената и Прозрачния бог, а и номадите определено го харесваха и никой нямаше да го обиди.

С напредването на пиесата Трикс ставаше все по-нервен. Дали гномите бяха успели да изкопаят тунела? Ще успее ли той да спаси комедиантите? Ще му се удаде ли да победи Алхазаб? От вълнение на Трикс му се струваше, че пиесата се точи непоносимо бавно и актьорите едва-едва мърморят ролите си или, напротив, че всички прекалено бързат и всеки момент ще трябва да действа…

А седналата редом Тиана, за негова изненада, беше истински очарована от пиесата! Тя се смя, когато видя играещия нея Песя, руга при появата на Гавар и като цяло сякаш напълно беше забравила какво предстои да се случи…

— Хайде, младежо, покажи му на този ходещ мъртвец! — извика Алхазаб, подканяйки онзи Трикс, който беше на сцената. И Трикс отново изпита угризение на съвестта при мисълта, че му предстои да се сражава с този като цяло добър човек.

Спектакълът междувременно неумолимо се приближаваше към развръзката. Не, не към тази, която беше измислена от Майхел, а към тази, която на практика щеше да се случи…

— От дълбините на моята мъртва душа, изтляла — но не и изчезнала, от зловонната мърша на моето навеки спряло сърце, от самата природа на витамантията, ненавиждаща всичко суетно, всичко топло и живо, се появи ужасно заклинание — нечувано никога досега под небето на този свят…

Номадите, които до този момент вдигаха шум, притихнаха и сякаш малко се уплашиха. Някъде в далечината жаловито изрева камила — и на Трикс му се стори, че това е неговата камила…

— Добре играе — тихо прошепна на Алхазаб седналият пред Трикс Хамас. — Не играе ли прекалено добре, господарю?

— Самото неумолимо време, което ние, витамантите, толкова ненавиждаме, се прекланя пред непоколебимата ми воля — продължи Гавар, гледайки към Трикс. — И… спря ходът на времето! Вечен покой се спусна върху…

Трикс видя как Хамас слага ръка върху дръжката на меча си.

— Се спусна върху шатрата на Прозрачния бог, магьосника Алхазаб! — изрева Гавар.

Сякаш милиони сребърни камбанки тъжно звъннаха в пустинята. Трикс не се обърна, но и така знаеше, че шатрата на Алхазаб е обгърната от магическо сияние.

— Времето спря! — ликуващо възкликна Гавар и се обърна към номадите. — Ще минат векове и хилядолетия, а шатрата ще остане да стои сред пясъците. Никой не ще успее да влезе в нея — и никой не ще може да излезе, защото там няма време, няма живот и няма смърт! Отсега и завинаги, докато самата Вселена не се свие в точка и не избухне отново от напрежение!

„Добре го каза!“ — с професионална завист си помисли Трикс.

Настъпи ледена тишина.

Гавар злобно се засмя.

„Решихме, че сме победили! — тъжно си помисли Трикс. — И наистина щяхме да победим, ако се бяхме постарали да разберем как изглежда Прозрачния бог и къде седи!“

Междувременно Алхазаб се изправи и гневно извика:

— Скапано парче гнилоч… — възкликна той. — Оставих в шатрата любимия си плащ!

Ликуващ шепот се разнесе из тълпата.

Витамантът, и без това мъртвешки блед, леко позеленя от страх и объркване. Той вдигна ръка и изрече първото нещо, което му хрумна:

— Свиреп неугасим огън ще погълне твоето тяло, Алхазаб!

И както добре помнеше Трикс, това просто заклинание, макар и да обгърна Алхазаб в пламъци, не предизвика никакъв резултат. Само за миг огънят се стече от Прозрачния бог като вода, плисната върху парче масло. При това пламъците не угаснаха, а затанцуваха в пясъка и Трикс почувства силна горещина — магическият огън беше истински, но нищо не направи на Прозрачния бог.

— Несъкрушими връзки сковаха ръцете и краката ти, витаманте! — изрева Алхазаб и засия със синя магическа светлина, сякаш беше казал някакво много силно заклинание. — А твоят гнусен език се поду и вече не може да се движи!

Бедният витамант възмутено замуча. Ръцете и краката му се изпънаха в различни посоки, сякаш беше марионетка. От отворената му уста увисна дебел черен език, наподобяващ надула се пиявица.

Трикс погледна тъжно към другото си аз, застанало на сцената. И с гордост разбра, че страхът му е почти незабележим. После Трикс на сцената се намръщи, отвори уста и извика:

— Алхазаб напразно тържествува! Младият магьосник му нанесе коварен и безмилостен удар! Всички сокове на тялото — от черната злъч на далака и жълтата злъч на черния дроб до червената кръв във вените и безцветната слуз в главата — всички те изкипяха, разкъсвайки Алхазаб на парчета!

Всички — и комедианти, и зрители — извикаха ужасено, гледайки Алхазаб.

Прозрачният Бог въздъхна и тъжно каза:

— А аз бях за теб в тази пиеса… Коварно хлапе, недоучен магьосник, презрял законите на гостоприемството и справедливостта — подчинявайки се на моята воля, на волята на Прозрачния бог, ти отиваш в самото сърце на ада!

Прозрачният бог отново бе обгърнат от магическо сияние.

И Трикс от сцената изчезна.

— Време е… — едва доловимо прошепна Тиана. — Време е!

Трикс панически се огледа. А къде са гномите? Къде са бойните големи?

— Мръсник! — разнесе се от сцената тънък, но пронизителен глас. И мъничката фея Аннет се стрелна към Алхазаб. Увисвайки във въздуха пред лицето му, феята направо засия от магия — и мънички искри полетяха в различни посоки и със съскане изгориха дрехите на войниците. — Върни Трикс!

— Каква е тази говореща огнена муха? — възмути се Алхазаб.

— Аз съм цветна фея, а не огнена муха! — възкликна Аннет. — Аз съм феята-фамилиар на Трикс!

— На младия актьор? — с любопитство попита Алхазаб.

— Могъщият магьосник! Той е същият този Трикс! Върни го обратно!

Феята сложи юмруци на кръста и войнствено добави:

— Иначе…

— Какво „иначе“? — разпери ръце Алхазаб. — Ще ме омагьосаш ли, фейо? Няма да ти се получи! Когато станах най-великия магьосник на света, първото нещо, което направих, беше да се защитя от всякаква враждебна магия. Дори могъщ дракон не може да ме победи, да не говорим за теб, дете на цветята.

— Но… — гласът на феята трепна. — Но… моля те! Върни го, пощади го…

— От къде на къде? — възмути се Прозрачният бог. — Чу ли как се опита да ме омагьоса? Това беше законна самоотбрана!

— И той също се защитаваше! — не се отказваше Аннет.

— А, не, тук няма да влизаме в дискусия! — поклати глава Алхазаб. — Всички сте виновни за опит за покушение срещу мен и затова ще бъдете строго наказани.

Актьорите на сцената затрепериха от страх.

— Може би с витаманта ще се занимая отделно — допълни Прозрачният бог, гледайки вързания с невидими връзки Гавар. — Ще е полезно да узная плановете на витамантите, както и границите на тяхната магия и способността им да издържат на болка. А теб, смешно безполезно същество, ще оставя при себе си, изглеждаш приятно и си забавна в разговорите. Но всички останали предатели комедианти…

— Предай ги на своите воини, Алхазаб — предложи Хамас. — Те ще ги нарежат на парчета, ще ги прободат с копия и ще ги стъпчат в пясъка с камилите си.

— Добро предложение — кимна Алхазаб. — Но няма да сме толкова сурови. Нека презрените комедианти бъдат бити с камшици и позорно прогонени в Дахриан…

— Тогава по-добре ме изпрати след Трикс! — внезапно извика Йен. — Изпрати ме в Сърцето на ада!

— И мен — внезапно извика Бамбура. Алби, притисната в крака му, утвърдително излая.

— И мен! — каза Хорт.

— И мен! — потвърди Шараж.

Майхел погледна приятелите си и каза:

— Е… щом въпросът е поставен така… тогава нека децата бъдат бити и освободени, хубавия пердах никога не е вредил. А аз… аз като всички останали. С приятелите.

— Каква саможертва — удивено каза Алхазаб. — Е, смятах да проявя милост, но щом така искате…

Трикс разбра, че няма за кога да отлага. Изправи се, пристъпи към Прозрачния бог и положи ръка на рамото му.

— Какво още? — попита Алхазаб и се обърна. — А… ти ли си, момчето от земите на солопроизводителите…

Внезапно се намръщи и внимателно се вгледа в Трикс.

— Аз съм магьосникът Трикс! — каза Трикс. — Същият, когото безуспешно се опита да изпратиш в Сърцето на ада!

— Трикс! — извика Аннет, изхълца и падна на пясъка. Тиана бързо вдигна припадналата фея и я скри в пазвата си.

— Не се опитах, а те изпратих! — възрази Алхазаб, загубвайки всякакъв интерес към феята. — Как се върна? И защо се върна преди още да бъдеш изпратен?

— Защото съм велик магьосник! — стараейки се да придаде твърдост на гласа си, каза Трикс. — И те предизвиквам на магически дуел!

— Какво? — намръщи се Алхазаб. — На магически дуел?

— Не, всъщност на разговор! Нека със заклинания се сражават слабаците, недостигнали дълбините на магията. А ние ще анализираме нашата магия и ще разберем кой от нас е по-силен!

— Господарю мой, усещам уловка в думите му! — възкликна Хамас. — Ще бъде по-добре, ако посека предателите, проникнали в редиците на твоята охрана.

Трикс стисна копието по-силно, въпреки че всъщност не вярваше особено в способността си да победи опитния воин.

— Предполагам, че си прав, верни Хамас… — замислено каза Алхазаб. — Щом като той успя да оцелее след моето заклинание, би било разумно да опитаме със стомана…

И в този миг земята под краката им затрепери, пясъците като фонтани излетяха нагоре и изпод земята започнаха да изскачат искрящи стоманени големи. Размахващи ръце, в които стискаха огромни саби, с огромните си крака и с искрящите си стъклени очи големите изглеждаха много внушително. Ужасените воини на Алхазаб се отдръпнаха. Няколко смелчаци се опитаха да ги посекат с мечове, други започнаха да стрелят с лъкове и да хвърлят копия — но не изглеждаше, че това наврежда на големите.

Само за миг големите образуваха кръг, обхващащ Прозрачния бог, десет от неговите пазачи и сподвижници, трупата на господин Майхел и Трикс с Тиана.

— Забавно — спокойно каза Алхазаб. — Това са…

— Гноми! — изкрещя Хамас.

И наистина, след големите изпод земята изскочиха гноми. Мрачни, войнствени, със сплетени за бой бради (на края на всяка брада — тежка бодлива топка, с която да удрят враговете), с остро наточени кайлове. Единственото нещо, което малко не подхождаше на вида им, бяха големите тъмни очила, проблясващи изпод шлемовете. Гномите застанаха с гръб към големите, образувайки втори, по-малък кръг.

— Ей, брадатите! — извика им Алхазаб. — Привет! Как да разбирам това? Дойдох при вас с мир, тръгнах си като приятел. Защо заставате на страната на враговете ми?

Груя пристъпи напред. Изглеждаше малко смутена, но отговори твърдо:

— Привет и на теб, Алхазаб, когото приехме като приятел и който си тръгна, без да се сбогува.

— Не исках да ви безпокоя… — промърмори Алхазаб.

— Ние, лишените от магия, ти помогнахме да станеш най-великия магьосник на света — продължи Груя. — А ти дори не ни обясни какъв е нашият проблем.

— Е, ами вие просто не умеете да правите заклинания — и това е всичко — отговори Алхазаб. — Нима със се заклевал, че ще ви дам отговор?

— Така да бъде — съгласи се Груя. — Но ти започна война. Готов си да удавиш целия свят в кръв!

— Великите дела изискват велики жертви — сви рамене Алхазаб. — След като станах толкова могъщ, че мога да променя целия този свят, защо да не го направя по-добър?

— А сигурен ли си, че като унищожиш старото, ще успееш да изградиш ново?

— Кой ще ме спре?

— Той — Груя посочи към Трикс.

Хамас кимна на охраната и те застанаха около Прозрачния бог. Трикс улови възмутените погледи на скорошните си другари и смутено сведе очи.

— Позволи ни да ги избием всички! — каза Хамас. — Нашата войска ще помете тези железни кукли и брадати джуджета. Дайте заповед!

— Ще има много кръв… — замислено каза Алхазаб. — Какво искаш, гноме?

— Постъпи както подобава на вожд. Бий се с Трикс, един на един.

— Вече победих паленцето в честен магически двубой — отговори Алхазаб. — Мога да го победя и в обикновена схватка!

— А ти ме победи в битка с думи! — предложи Трикс.

— Какво е това?

— Говоря за магически анализ — обясни Трикс. — Когато се сражават двама наистина могъщи магьосници, те не се замерват с огнени топки и не се изпращат един друг в блата или пустини. Те просто разнищват чародейството си взаимно дума по дума и изразяват своето мнение по повод заклинанието.

— И какво? — удиви се Алхазаб.

— Този, който пръв започне да крещи, да размахва ръце и да обижда, се счита за победен — обясни Трикс. — Защото магьосник, който е загубил самообладание, губи и всичките си способности, всеки знае това.

— Аз? Да крещя, да размахвам ръце и да обиждам? — избухна в смях Алхазаб. — Мога да викам, мога да заплашвам, мога и да обидя. Но го правя спокойно и внимателно, както подобава на вожд и магьосник. Това е глупаво състезание, от което няма да излезеш победител, сукалче!

— Тогава защо се страхуваш да си премериш силите с мен? — попита Трикс.

Алхазаб се ухили. Щракна с пръсти и каза:

— Чуйте ме, мои верни воини! Гнусните предатели ме предизвикват на дуел. Какво пък, всички вие ще му станете свидетели! Сега ние с този недорасляк, който се отплаща толкова лошо за добрината, ще кажем всичко, което мислим един за друг. Губи този, който първи загуби самообладание! И победителят ще реши какво да прави с поддръжниците на загубилия и със самия него!

Гласът на Алхазаб гърмеше над пустинята. По магичен начин той се чуваше от всички, независимо колко далеч се намираха.

— Трикс… — Тиана, все още бдително пазеща гърба му, извърна глава. — Трикс, порицанието и ексглумацията няма да помогнат, той е твърде самоуверен и горд!

— Знам какво правя… — шепнешком отвърна Трикс.

Подчинявайки се на жеста на Алхазаб, охраната му и Хамас неохотно отстъпиха. Груя хвана ръката на Тиана и я отведе настрани.

Прозрачният бог и Трикс останаха лице в лице. Трикс заби копието в пясъка и скръсти ръце на гърдите си, опитвайки се с целия си вид да покаже, че изобщо не се страхува.

Известно време Алхазаб мълчаливо гледа Трикс. После каза:

— Ти се появи от пустинята, самонадеян младеж без род и име. Дадоха ти място до нашите огньове, пуснаха те да се сражаваш за правото да бъдеш сред най-добрите воини. Позволих на теб и твоят приятел да спечелите и да не се сражавате помежду си, дадох ти злато. Беше удостоен с честта да пазиш шатрата ми, гостих те с халва и хубав разговор. Ти ми се отплати с предателство. Настрои моите приятели гноми срещу мен. Доведе злия витамант. Прокълна ме с ужасно проклятие. Кой си ти след това? Позорът на своите родители, предателят на своите приятели, човекът, който не държи на думата си и няма чест! Обвинявам те!

Номадите възторжено закрещяха. Трикс дори се олюля от острите и, няма две мнения, справедливи упреци на Прозрачния бог.

— Твой ред е — с усмивка каза Алхазаб.

— Ти дойде от пустинята в царството на гномите — твърдо отговори Трикс. — Обеща да им помогнеш, но като придоби сила — избяга, без да им кажеш и дума! Обърна своя меч и своята магия срещу всички племена на пустинята, със страх и жестокост ги накара да се подчинят на твоята воля. Но дори това ти се стори недостатъчно! Ти въстана срещу властта на най-добрия султан и поведе номадите към великия град Дахриан. Знаеш, че в идващата битка ще паднат десетки хиляди хора, мъдри дракони ще загинат, реките ще пресъхнат и нивите ще изгорят — но това не те спира. Ти искаш да властваш не само над Самаршан, ти искаш да завладееш всички населени земи — и не се страхуваш, че земята ще подгизне от кръв. Казваш, че завладявайки целия свят, ще го направиш добър — но кой ще живее в този добър нов свят? Войници, свикнали да убиват и които не ценят ничий живот? Овдовели съпруги? Осиротели деца? Ще покълне ли добър плод на зла почва? Ти трябва да бъдеш спрян на всяка цена, дори с цената на предателство и коварство. Обвинявам те!

Гномите и комедиантите започнаха да аплодират и одобрително да крещят. Алхазаб се намръщи. После каза:

— Добре. Има истина и в моите думи, и в твоите, младежо. Нека победител стане този, чиято магия е по-силна! Когато реши да ме убиеш, ти каза: „Алхазаб напразно тържествува! Младият магьосник му нанесе коварен и безмилостен удар! Всички сокове на тялото — от черната злъч на далака и жълтата злъч на черния дроб до червената кръв във вените и безцветната слуз в главата — всички те изкипяха, разкъсвайки Алхазаб на парчета!“

Трикс раздразнено кимна. Добра памет имаше Алхазаб.

— Нека анализираме твоята магия — иронично каза Алхазаб. — Магия на недоучено момче, което се опитва да изглежда като истински маг. Първо — какво изобилие от емоции! „…тържествува!… безмилостен удар!… на парчета!“. Ти през цялото време крещиш, момче! Твоята магия е просто помпозни фрази и емоции. Къде е красотата на словореда? Къде е мисълта? Къде е мъдростта? Взрив от истерия! Второ, какви скучни и еднообразни похвати. Изброяване, вкарващо слушателя в транс — „от черната злъч и жълтата злъч“, „до червената кръв и безцветната слуз“… Скучно, момче! Скучно и примитивно! Сигурен съм, че всички твои магии са изградени върху този прост трик! Трето, какъв примитивен избор на епитети… „коварен“, „безмилостен“… просто не ти достигат думи, говориш като лош летописец. Сигурно си чел тези думи в някакви глупави хроники, а сега ги хвърляш наляво и надясно… Е, и четвърто…

„Това вече е силно! — мрачно си помисли Трикс. — Обикновено всички спират на «трето», а той продължава!“

— И четвърто, ти се опитваш да примамиш и поразиш слушателите и самия себе си с празна кръвожадност. „Соковете изкипяха… разкъсвайки Алхазаб на парчета…“ — имитира го Прозрачният бог. — Ти изобщо виждал ли си истинска битка, момче? Истинска кръв, разчленени тела? Чувал ли си стоновете и проклятията на умиращите? Не, не и не! Ако твоето заклинание беше сработило и наистина ме беше разкъсало на парчета — щеше да изповръщаш днешната си закуска и вчерашната си вечеря на пясъка, а след това нямаше да можеш да спиш цяла седмица от ужасните кошмари! В заключение, ти си лош магьосник, ти дори не си магьосник, а просто самонадеян недоучил се хлапак, който с крясъци и викове се опитва да впечатли хората. И всички твои приятели разбират това. Аз казах!

Номадите завиха от възторг. Трикс усети как коленете му се разтреперват. Алхазаб каза това, което и самият той от време на време си мислеше. Това, което и Лапад понякога му казваше…

Нима той наистина е безполезен магьосник, решил да се състезава с велик майстор? И с това обрича на гибел своите приятели?

Алхазаб чакаше, гледайки презрително Трикс.

Трикс погледна Тиана. Тя го гледаше уплашено. Трикс насочи поглед към сцената. Комедиантите, отпуснали ръце, не смееха да го погледнат. Гномите бяха свели глави. Дори големите сякаш се отпуснаха. И само Гавар, с провесен език и разперени ръце и крака, мучеше, опитвайки се да каже нещо…

„Той е прав — помисли си Трикс. — Той е прав… и моите приятели го разбират. Те вече не вярват в мен. Никой не вярва в мен. Аз съм нескопосан, шило в торба, недоучен. Нищо не ми се получава, винаги се пъхам където не трябва, не знам нищо…“

— Трикс, той лъже! — внезапно се разнесе над оазиса гласът на Халанбери. — Ти си велик магьосник! Аз вярвам в теб! Той просто всички е ома…

Гласът секна, сякаш някой беше затиснал устата на Халанбери с ръка. Гавар започна да кима, доколкото му позволяваха магическите връзки.

„Той просто всички е ома… омаскарил? Омаял? О… Омагьосал! — Трикс вдигна глава. — Ама разбира се! Въпреки че уж не правим заклинания, а само се ругаем един друг, но ние сме магьосници. И магията на Алхазаб действа и на моите приятели. Само Гавар не се поддаде. Може би защото е мъртъв. Или защото не ми е приятел?“

— Благодаря ти, уважаеми Алхазаб, за анализа на моето заклинание — отговори Трикс и разпери ръце. — Някак си дори не разбирам с какво да споря? С факта, че в моята магия има много чувства и емоции? Всъщност целият ни живот се състои от тях! Какво е изненадващо, че в моята магия, която е част от живота, звучат чувства? Изброяванията те смущават? Животът ни е изчислен и следва определен ритъм. Лятото идва след пролетта, след лятото идва есента, зимата следва есента, а след нея е отново пролетта! Час по час, минута по минута, миг по миг, ние вървим по пътя на живота към вечността — и само там, във вечността, всичко ще спре и вече няма да бъде изброявано. Моята магия е жива и в нея има свежата зеленина на пролетта, горещото злато на лятото, сивата мрачност на есента и… (тук Трикс спря за миг, осъзнавайки, че в Самаршан няма сняг дори през зимата)… и мъгливия студ на зимата. Ти се присмиваш на това, че в моите заклинания звучат думите „коварен“ и „безмилостен“? Но това са същите тези думи, които са неразделни от теб, Алхазаб! Обвиняваш ме в кръвожадност? А кой унищожи най-добрите магьосници на Дахриан? Кой накара бедните, гладни гълъби да отнесат обратно на султана останките на неговите убийци? Не, Алхазаб, не си ти този, който трябва да ме упреква в жестокост! Не, Алхазаб, не си ти този, който може да плюе на магията ми… защото ти изобщо не си магьосник!

Всички — и номади, и гноми, и комедианти — ахнаха едновременно. Дори Алхазаб трепна от изненада.

— Аз не съм магьосник? — вдигна вежди той.

— Ти не си магьосник! — потвърди Трикс. — Ти си магофен!

— И какво означава това? — презрително попита Алхазаб.

— Ти никога не си се учил на магия — каза Трикс. — Ти дори с чуждата магия не си запознат. И напразно! Магията много-много отдавна е станала точна наука и всички магьосници са измерени и класифицирани. Така че…

Наоколо беше много тихо и Трикс радостно осъзна, че е привлякъл вниманието на слушателите. А какво може да е по-добре за един магьосник от хиляди внимателни слушатели? Нищо! Особено ако противникът ти от недомислие е направил твоите думи достъпни за всички събрали се!

— Най-разпространеният вид вълшебници са маговете. Самаршанците ги наричат магьосници, северняците — шамани, планинците — чародеи. Но всички те са едно и също — хора, които с думите си могат да създават вълшебства. При някои от тях се получава по-добре, при други — по-лошо, но на мага е подвластно всичко. Тях, като правило, сред хората ги наричат вълшебници… Второ, съществуват чудотворци — това са едностранно развити вълшебници. Това са онези вълшебници, чийто талант им позволява да създават само един вид вълшебство — например да лекувате подагра или да превръщат тикви в карети. А третият вид — това са вълшебници без талант или магофенове. С искреното си желание да правят магии и дръзко да измислят заклинания, те всъщност не са в състояние да измислят нещо ново и необичайно. Но вярата им в самите себе си е толкова голяма, че дори успяват наистина да го направят, като създават слаби и нетрайни заклинания.

Алхазаб се засмя:

— Ти си противоречиш, момче! Моите заклинания ли са слаби и нетрайни? Моите, на Прозрачния бог? Та аз едва бях разбрал как се прави заклинание, когато казах: „Нека отсега нататък никакви заклинания, а също и никакви човешки оръжия, огън и вода, нокти и зъби, ръце и крака, предмети от бита и природни катаклизми да не могат да ми навредят!“ И от тогава аз съм неуязвим нито за магии, нито за груба сила!

— Да, така е — кимна Трикс. — Но не защото твоето заклинание има някаква сила. В продължение на хиляди години магьосниците са призовавали подобни защити за себе си, така че всички тези думи вече са износени. И твоето заклинание изобщо не би те защитило. И дори хиляди вярващи в теб воини не биха могли да направят заклинанието толкова силно! Виж само какви са твоите заклинания! „Несъкрушими връзки сковаха ръцете и краката ти, витаманте! А твоят гнусен език се поду и вече не може да се движи!“ Та това е абсурдно, Алхазаб! Точно същите емоционални и прости думи, с които осъди моята магия! Най-простите думи, в тях няма нищо необичайно, нищо сложно и интересно!

— За мен магията е проста и нямам нужда от много украсяване! — рязко отговори Алхазаб.

— Не магията е проста за теб! — насмешливо отвърна Трикс. — Всъщност простият си ти, Алхазаб! Дълго мислих как си успял така бързо да станеш толкова силен маг. Какъвто и да е твоят талант, не е възможно да научиш всичко наведнъж! А после… после аз и моите приятели минахме по твоите стъпки. И знаеш ли какво забелязах? Не можах да се досетя как да отворя вратата към подземното царство на гномите. И моят учител, мъдър магьосник, също не можа. Но моят приятел, съвсем още момче — успя! И после, докато вървяхме по твоя път, аз разчитах на неговия избор — и всеки път той постъпваше така, както и ти! И въпреки че няма някакви големи способности за магия, той, преминавайки по твоя път, се превърна в магьосник!

— Какво искаш да кажеш? — излишно силно извика Алхазаб.

— Твоята жестокост ме накара да мисля, че ти си злодей, който не цени човешкия живот — продължи Трикс. — Но ти се оказа едновременно и добър, и жесток! Желаеш добро на всички и за това си готов да поробиш целия свят! Едни екзекутираш, други награждаваш — без никаква логика. Но кой се държи така? Ти нямаш дори една жена, въпреки че всеки вожд вече се е обградил с цял харем!

— Искаш да кажеш, че съм лош мъж ли, глупако? — възмути се Алхазаб.

— Може и да си добър мъж, но не си готов да станеш нито добър съпруг, нито добър баща! Скучаейки в шатрата си, ти не пиеш вино, а хапваш халва! Не се любуваш на танцьорките, а слушаш приказки! През цялото време ме наричаш хлапе и момче — защо? Нима за истинския маг е важно на колко години е неговият противник? Твоите простички заклинания работят — защо? Как може да не виждаш, че думите ти са изхабени и протрити от употреба? Всъщност ти самият си дете, Алхазаб! Нищо, че имаш брада, нищо, че си свиреп и добре размахваш сабята си — така или иначе дълбоко в душата си ти си оставаш едно наивно дете, което вярва във всякакви чудеса и най-вече в това, че умее всичко на света и всичко му се получава!

— Аз не съм дете, аз съм възрастен, аз съм вожд! — изкрещя Алхазаб. — Роден съм в годината на голямото слънчево затъмнение, тридесет и два пъти пустинята е цъфтяла, откакто съм роден!

— Няма значение на колко си години! — презрително каза Трикс. — Има хора, които и на десет години разсъждават като възрастни, и дори на пет не изглеждат като деца. Ето гномите — всички са такива. И затова при тях магията не се получава по никакъв начин. А се случва човек и до дълбока старост да запази детското в себе си. Всеки магьосник е малко ексцентрик, всички знаят това — и това е така, защото за вълшебство човек трябва да вярва в приказки. А ти — ти си съвсем дете, макар и два пъти по-възрастен от мен. Затова и вярваш в себе си толкова силно, че магията ти работи. Затова и се опитваш да завладееш света — защото детето иска да докаже, че е пораснало. Ето защо се стараеш не просто да те слушат, а и да те обичат — в края на краищата всяко дете мечтае всички да го обожават!

— Ти лъжеш, лъжеш, лъжеш! — закрещя Алхазаб. — Лъжеш за всичко! Сега главата ти ще се пръсне от твоите лъжи!

За миг Трикс изтръпна. Но подигравателно каза:

— Ама защо е тази детска жестокост, Алхазаб? Да беше казал „нека носът му порасне“ или „нека ушите му окапят“. А ти веднага заплашваш. Като хлапе, което чупи играчка, на която не може да играе, честна дума…

— А-а-а! — закрещя Алхазаб и като извади меча си, се хвърли към Трикс.

Но Трикс очакваше това. Може дори да се каже, че мечтаеше за това!

И измъквайки копието от пясъка, той посрещна атаката на Алхазаб — така, сякаш в ръцете му беше не копие, а вярната метла. Дръжката нагоре… дръжката надолу… в дясното коляно… в левия лакът… по челото… в корема…

Алхазаб падна на колене, изпусна меча си и закрещя:

— Убийте го! Убий го, Хамас! Убий, убий, убий! Нарежи го на парчета! Той лъже, аз съм велик магьосник, аз съм Прозрачният бог, аз съм вашият предводител и съм най-най-силният! Хамас! Но ти го знаеш, Хамас!

Над оазиса увисна тишина, само железните стави на големите поскърцваха — те се опитваха да завъртят глави и да хвърлят бърз поглед към случващото се. После Хамас пристъпи напред. Безмълвно извади меча си.

Трикс стисна копието в готовност.

Хамас се наведе, заби дръжката на меча си в пясъка, отстъпи крачка назад и каза, обръщайки се не към Трикс, а към всички номади:

— Аз съм прост човек. Не съм обучен за магия. Всички вие знаете, че съм добър воин и умел пълководец, но аз никога не съм се стремял да стана вожд над вождовете. Защитавал съм племената, но не се опитах да принудя жителите на градовете да живеят така, както обитателите на пустинята. Разбирах къде лежат границите на силата и ума ми… Познавам Алхазаб още от дете, всички знаете, че бях приятел с баща му. И… младият маг от кралството е прав. Знаех, че Алхазаб така и никога не порасна. Че неговата душа е душа на дете, понякога добра, а понякога зла, арогантна и плаха едновременно… Когато Алхазаб стана магьосник, реших, че ще бъда негов помощник и слуга. Че съм готов да бъда втори… да бъда слуга на Бог… и че ще се опитам да го направя по-добър и да му помогна да порасне… Предполагам, че все пак бях твърде самоуверен. Магът от кралството победи! Той доказа, че дори без брада и по-млад, е по-зрял и по-отговорен от нашия повелител. Простете ми, воини. Алхазаб не е Прозрачен бог. Той е момче, което не успя да порасне и което вярва в своите приказки. И това не би било проблем… ако вярата му не ни караше да проливаме кръв…

Хамас погледна Трикс и каза:

— Заповядвай, Трикс. Неговата кръв, моята кръв, нашата кръв — всички са твои.

Трикс трепна. Погледна към сцената, където мълчаливо, сгушени един до друг, го гледаха комедиантите. Гавар стоеше до тях и се опитваше да натъпче подутия си език обратно в устата — заклинанието на Алхазаб се разсейваше. Чувайки думите на Хамас, Гавар енергично закима.

— Не ми трябва вашата кръв — каза Трикс.

— Тогава вземи нашите мечове — предложи Хамас. — Може да покориш целия свят, аз вярвам в теб. И ние… ние ще те последваме. Въпреки че не си жител на пустинята, ти си достоен за нашата вярност.

— Не, Хамас — отвърна Трикс. — Не са ми нужни вашите мечове, те са твърде много… и са твърде остри. Вие сте щастливи, че живеете в пустинята, отглеждайки камили и грижейки се за вашите оазиси. Жителите на Дахриан са щастливи, отглеждайки посевите си и пътувайки с кервани. Жителите на кралството са щастливи, развивайки занаятите и строейки кораби. Животът е толкова разнороден и сложен, не бива да го правим еднакъв и прост. Живейте така, както искате да живеете… и не пречете на другите, които живеят по-различно.

— Говориш като мъдър и възрастен човек — с горест каза Хамас. — А какво ще кажеш за Алхазаб?

— Той е твой — каза Трикс и замълча. — Ти се отнасяш с него като със син. Помогни му… в крайна сметка той всъщност знае как да прави заклинания, но никога вече няма да успее да постигне истинска сила. А мнозина ще поискат да му отмъстят за това, че ги е командвал… и за това, че не е оправдал надеждите им.

Хамас мълчаливо пристъпи към Трикс и силно го прегърна. Трикс беше объркан. Номадът миришеше на пот, камила и вълна, но да се отскубне щеше да е неучтиво.

— Не бих те нарекъл син — каза Хамас, — но бих се радвал да бъда твой брат. Нека пътят ти е лесен!

Разцелува Трикс по бузите (от което той би се отказал дори с още по-голямо удоволствие, отколкото от прегръдката), извади меча си от пясъка и пристъпи към Алхазаб.

— Ставай… трябва да се махаме оттук.

Алхазаб изхлипа, докато се изправяше, и при вида на това недостойно за вожд поведение верните пазачи ужасено се извърнаха. Хамас свали плаща си, покри Алхазаб през глава и го поведе за ръка.

А Трикс Тиана вече го прегръщаше (против което той изобщо не възразяваше!), после Груя (някъде в областта на коленете), промъкналият се — и кога само беше успял! — през кръга големи Халанбери (в областта на колана), след това радостно крещящият Йен, смеещият се Бамбура, мълчаливо усмихващият се Шараж, бърборещият нещо (от вълнение — на родния си език) Хорт… В краката подскачаше и лаеше Алби, отгоре Аннет танцуваше, а отстрани, хванати за ръце, радостно подскачаха в старинен народен танц Майхел с неговите племенници.

— Да изпуснеш такава мощна бойна сила! — със съжаление каза Гавар. Езикът на витаманта вече беше намалял до нормалния си размер. — И все пак си нескопоско.

— Да, такъв съм! — радостно отвърна Трикс, полузадушен от приятелските прегръдки. — Да!

— Може би един ден ще съжаляваш — каза Гавар.

5

— Ако съчинявах пиеса за героичните ни дела — горчиво каза Бамбура, — щях да сложа финалната точка на по-предния ден. Например на мястото, когато всички те поздравихме и прегръщахме, след като ти победи Алхазаб и убеди номадите да се върнат в пустинята…

— Защо? — мрачно попита Трикс.

— Защото героичната драма трябва да завършва добре! А ако тя завършва зле, значи това е героична трагедия!

— Драмата ми харесва повече — призна Трикс.

Фургонът с комедиантите бавно приближаваше към двореца на султан Абнувас. Честно казано, дори впрегнатите камили (камилата не е най-подходящото животно за впрягане) биха могли да теглят фургона по-бързо — но стражниците много забавяха движението. Вървяха отзад, стиснали дълги пики в готовност. Вървяха и отпред, стиснали в ръце мечовете си. Тълпяха се и по дължината на пътя, държейки лъковете си в готовност.

Като цяло имаше много стражници.

А също така в небето летяха дракони.

А също така по покривите на къщите стояха мрачни самаршански магьосници, като към всеки от тях бяха прикрепени по трима стражника, които да ги въодушевяват и ободряват. А също така в канавките дебнеха алхимици, стиснали в ръцете си колби със зловещи бълбукащи течности.

Като цяло на Трикс му беше някак некомфортно. Той и Тиана яздеха бойните си камили, витамантът Гавар крачеше до тях, а комедиантите, Йен и Халанбери седяха намръщени във фургона.

— И защо изобщо реши да се върнеш в Дахриан? — изстена Майхел. — Да бяхме се отправили към дома…

— Самият ти настояваше да се върнем! — възмути се Трикс. — Искаше да вземеш сандъка със злато, който ни беше обещан!

— Исках! — призна Майхел. — Но аз съм беден комедиант, директор на странстваща трупа, който трябва да се грижи за своите актьори и на когото звънът на златото заглуши воплите на разума! Ти трябваше да ме разубедиш! Но сам заяви, че трябва да се отчетеш на Абнувас!

Трикс въздъхна. Така си беше — искаше да разкаже на султана, че заплахата е преминала, че война няма да има… и, ако е възможно, да се застъпи за Аблухай и Сутар. А също така му се искаше да види драконите и да благодари на Мумрик за покровителството и обучението в школата на асасините. А и с търговеца Васаб трябваше да се сбогува. Но най-важното… най-важното беше, че на Трикс му беше неловко пред Дерик. По някаква причина Трикс беше сигурен, че ако се срещнат отново, непременно ще се сдобрят — и коварният Сатор Гриз ще се засрами от вероломството си, а Трикс ще може да изпроси прошка от Маркел за тях — и тогава всичко ще завърши много, много добре, като в приказка…

— Извинявай — каза Трикс на Майхел. — Вината е моя.

И погледна към Сатор Гриз, който яздеше отпред на процесията — в пищните одежди на Велик везир.

Но кой би могъл да си помисли, че като затвори в тъмница предишния везир и шута, султанът ще допусне толкова близо до себе си беглеца съхерцог и неговия син?

Дерик яздеше зад баща си. Той също беше в самаршански дрехи, които му стояха изненадващо добре, и постоянно поглеждаше назад към Трикс. Погледът му не предвещаваше нищо добро. Разбира се, младежът помнеше, че Тиана го изпрати обратно в Дахриан, но като благородник по произход, той не можеше да се обиди на момичето — това беше лош тон. Затова Дерик предпочиташе да се сърди на Трикс.

— Вие в нищо не сте виновни — опита се Трикс да утеши Майхел. — Съвсем честно изпълнихте задачата си. Тиана и аз избягахме от султана, когато той реши да сключи сделка с Алхазаб…

Майхел само въздъхна, Шараж тъжно се усмихна, затова пък неуморно крачещият витамант се засмя и каза:

— Глупак! Истинският владетел не може да си позволи да наказва само невинни. А съдейки по това, което чух за Абнувас, за неговата доброта и любов към всичко живо — при тази дума Гавар се намръщи, — той трябва да стане истински владетел.

— Защо е това „не може да си позволи“? — възмути се Тиана. — Владетелят трябва да е строг, но справедлив. Защо би наказвал невинни? Това ще предизвика вълнения сред народа!

— Вълнения… — презрително изсумтя Гавар. — Ако владетелят наказва само виновните, тогава част от тях, и то най-хитрите и най-умните, неизбежно ще се изплъзнат от наказанието. И тъй като са хитри и умни, ще нанесат много повече вреда от обикновените прости престъпници… Именно затова истинският владетел понякога трябва да екзекутира и преследва онези, които на пръв поглед не са виновни за нищо. Защото по този начин той… той какво?

Трикс сви рамене. А Тиана възторжено отговори:

— На случаен принцип наказва най-хитрите предатели и заговорници…

— Точно така! — зарадва се Гавар. — Не си безнадеждна, момиче. Съветвам те все пак да помислиш за предложението на Евикейт да станеш негова съпруга.

— Никога! — възмути се Тиана.

— Думата „никога“ има смисъл само за витамантите — отвърна Гавар. — Помисли си, помисли си… Дори бих могъл да кажа добра дума за теб пред Абнувас.

— Ти какво, мислиш, че нищо не те заплашва? — изненада се Трикс.

— Да, мисля, че не ме заплашва — трезво каза Гавар. — На него му трябва да екзекутира теб, Трикс, защото ти тръгна против волята му. Тиана може да я помилва поради естествената слабост на женския пол и податливостта им към лошо влияние. Комедиантите… — Гавар сви рамене. — Може да ги екзекутират, може да ги бият с камшик, може да ги изпратят на солените блата. А мен? Първо, трудно е да бъда екзекутиран. Вече съм мъртъв, а да бъда убит окончателно не е лесна задача. Второ, зад мен стоят Евикейт и Кристалните острови. Въпреки че са далеч, Самаршан няма причина да се кара с тях. Трето, аз съм могъщ магьосник и ще е глупаво да се пилеят стражници и магьосници, защото аз няма да се предам толкова лесно.

— Аз също съм магьосник — припомни Трикс.

— Ти си талантлив и късметлия — съгласи се Гавар. — Но не ти достига стабилност и дисциплина, това, което идва с възрастта. И ако човек не тръгне да дрънка, както направи глупакът Ахлазаб, тогава не е трудно да те убие.

Трикс преглътна появилата се в гърлото му буца. По принцип той подозираше, че думите на Гавар не са далеч от истината.

— А ето и нашият любим султан — с ирония продължи Гавар. — Е, сега ще започне забавлението.

За разлика от бившия везир, поелият властта в ръцете си султан предпочиташе природата пред луксозните сводове на двореца. Вратите, водещи към градината, бяха широко отворени и шествието се насочи точно натам. В средата на кръгла поляна, обградена от цъфнали храсти, стоеше трон, прост, дървен: от чемшир, абанос, палисандър, северна шарена бреза и сатенено дърво. Над храстите пърхаха и чуруликаха малки шарени птички — отначало Трикс беше поразен от факта, че те не отлитат, но след това забеляза, че крачето на всяка птичка е вързано с тънка копринена нишка. Видимо, искайки да бъде по-близо до природата, султанът беше пренебрегнал боядисаните тъкани, луксозните украшения и скъпоценните метали — посрещна ги облечен в обикновен бял халат от паяжина на планински паяци-птицеяди: невероятно лек и здрав като броня, но и струващ колкото натоварен с подправки керван; на главата си носеше тюрбан с необработени диаманти и сапфири. В краката му кротко лежаха бял тигър (казват, че да дресираш бял тигър се случвало веднъж на сто години и това изисквало поне сто тигъра и хиляда дресьори) и боен овен от рядка пустинна порода (тези овни се подчиняват само на деца с рижа коса и дори тогава понякога се опитват да ги блъснат в шията, поради което младите укротители са принудени да носят здрави твърди яки).

Като цяло, виждайки колко земен и близък до природата е станал добрият Абнувас, Трикс не падна духом само защото вече нямаше накъде повече да пада.

— Предателите са пленени и докарани на съд пред султана! — тържествено обяви Гриз, приближавайки до трона. Абнувас вдигна ръка и го заплаши с пръст:

— Не бързай, мой нови везире. Нека твоето усърдие не те кара да правиш прибързани изводи… Освен това, ако са пленени, защо тогава са с оръжия и яздят?

— Съгласно волята на султана — поклони се Гриз, — ние се постарахме по възможност да избягваме кръвопролитията.

Султанът кимна и погледна Трикс.

— Трикс Соийе, приближи се. Само че първо слез от камилата… и остави метлата си на земята.

Трикс не тръгна да спори. Скочи от камилата, като едва не си счупи краката, с поглед спря Тиана, която също се канеше да слезе, и се приближи. Аннет седеше в пазвата му, благоразумно решавайки да не се показва.

— Седни — добродушно каза султанът, посочвайки тревата пред трона. — Седни, мой млади приятелю. Ах, в какво глупаво, сложно положение ме постави!

— Аз? — изуми се Трикс.

— Разбира се! — Абнувас потърка междувеждието си. — Позволи ми да ти обясня всичко възможно най-просто. Има на света хора, които обичат да властват. Не да се обличат в коприна и брокат, не да ядат изискана храна, не да живеят в дворец, а да знаят, че те са властта. Да осъждат, да помилват, да заповядват… Аз не съм такъв. О, много се радвах, че съм син на султан и живея в комфорт, не познавайки беди и лишения. Приятно ми е да правя добрини на хората, а още по-приятно ми е да се разхождам из градините и да храня катериците с ядки. Но властта сама по себе си — тя никога не ме е привличала. И когато моят беден везир реши да управлява вместо мен, оставяйки ми само полагащите се на султан почести и блага, аз бях много, много щастлив. Нека везирът го боли глава от тегобите при управлението на държавата! Но тогава се появи Алхазаб… и всичко се обърна с главата надолу. Да се сражавам? Войната ще отнеме много животи и ще съсипе страната. Да се подчиня на Прозрачния бог? О, това мен изобщо не ме смущава, но трябваше да се уверя, че Алхазаб наистина е способен да завладее целия свят. И вашата малка група, решила да победи Прозрачния бог, се появи като по поръчка. Ако веднага победите Алхазаб, щях да продължа предишния си живот. Ако всички бяхте загинали, дори Абнувас би разбрал, че да се съпротивляваме е безполезно. Но ти, Трикс… Ти обърка всички планове! Ти не победи, но и не загина. Ти се върна и почти завлече моя бивш везир във война… защото за него властта беше важна сама по себе си, той искаше да управлява зад гърба ми — но нямаше намерение да се подчинява на Прозрачния бог. Така че трябваше да взема властта в ръцете си… да я взема, за да я дам на Алхазаб…

Той млъкна и притеснено попита:

— Нали не е твърде объркващо?

— А, не, няма нищо… — тъжно отговори Трикс. — Разбирам. Знаете ли, моят баща беше съхерцог. Той също не се интересуваше от властта сама по себе си, позволяваше на Сатор Гриз да решава всичко…

— Знам тази тъжна история — кимна султанът. — Значи ме разбираш. И така, Трикс, аз просто бях принуден да взема властта… да арестувам Аблухай и Сутар… е, и теб, разбира се. Може би дори бих успял да убедя Прозрачния бог да не те екзекутира, кой знае? Но ти пак съсипа всичко! Избяга от стражниците ми. Урони моя авторитет. А накрая победи и Алхазаб! И се върна в Дахриан! Как трябва да постъпи един истински владетел? Мълчиш? Сам ще отговоря — аз съм длъжен да те екзекутирам за предупреждение към останалите! Като предупреждение към същия този Сатор Гриз, когото трябваше да взема за везир…

— А защо го взехте? — мрачно попита Трикс.

— Много ценен управляващ, с богат опит, с прогресивни разбирания за държавата, със знания за живота, за кралството и за витамантите. А като знам склонността му към предателство, то той е много полезен — Абнувас сви рамене и философски добави: — Така или иначе всички Велики везири са склонни към предателство, по този въпрос нищо не може да се направи. Но да не се разсейваме! Назови ми три причини, поради които не трябва да те екзекутирам?

Трикс леко се пооживи. Изглежда, че Абнувас все пак се измъчваше от необходимостта да се разправи с него.

— Това е лесно, о, султане! — възкликна той. — Първо, аз победих Алхазаб и предотвратих войната. Нима твоята благодарност за това…

— Война нямаше да има — припомни султанът. — Щях да се предам. Така че това не се брои.

— Второ, аз съхраних вашата власт…

— Току-що го обясних! — плесна с ръце Абнувас. — Аз не се нуждая от власт, а от възможностите, свързани с нея. Властта, напротив, ми тежи. И това не се брои!

— Трето, при теб остана властта над драконите, които в противен случай Прозрачният бог щеше да изпрати на война… — тъжно продължи Трикс.

— И това не става! — въздъхна Абнувас. — След година изтича срокът на действие на даденото от драконите обещание. Или ще трябва да се примиря с факта, че изпускам такава сила, или сам да започна война — за да не пропада напразно такава великолепна възможност! Не можеш да си представиш колко потискащо е за мен!

— Тогава ще назова други три причини! — възкликна Трикс. — Първата — аз съм магьосник, а магьосниците в кралството ги уважават. И съм наследник на херцог! И познавам Маркел! Ако ме екзекутираш, ще започне война! Втората причина е, че се сприятелих с пустинните гноми. Техен отряд за пръв път излезе на повърхността… и ако разберат, че са ме екзекутирали — ще започне война! И трето, аз се обучавах в школата на асасините! Ако бъда екзекутиран, асасините ще отмъстят!

— Първата причина не ме притеснява — призна султанът. — Напротив! Ще имам чудесна възможност да използвам драконите! Втората причина също е съмнителна. Гномите са прагматици. Те не отмъщават, защото отмъщението не може да промени нищо, затова пък със сигурност няма да искат да загубят такъв пазар като Самаршан. Третата причина би могла да ме спре, да… дори драконите се страхуват от асасините. Но… — Абнувас се наклони към ухото на Трикс, — аз вече разговарях с братовчед ти. И съм наясно, че „Дебнещата пепелянка“ вече не е същата като преди…

— Тогава не знам какво да кажа — мрачно промълви Трикс.

— Хей, нали теб трябва да екзекутират, а не мен! — напомни султанът. — Нима не можеш да измислиш причина, поради която да не трябва да го правя? А?

— Значи не искаш да го правиш? — уточни Трикс.

— Не, разбира се — въздъхна Абнувас. — Аз дори екзекуциите на Аблухай и Сутар протакам, доколкото мога… зехтинът кипи в котела вече трети ден, скоро там ще има катран, а не масло…

— Тогава ни помилвай — предложи Трикс.

— Какво? — изненада се Абнувас. — Да ви помилвам? Но как мога да го направя? Взех властта в ръцете си. Трябва да докажа на всички, че съм строг владетел, с който не можеш да се шегуваш. Ех, Трикс… това да е добър би могъл да си позволи предишният султан, от чието име управляваше везирът…

— А ти бъди непредсказуем — предложи Трикс. — Например вземи и ни помилвай! Нека всички да говорят: какъв непредсказуем и уверен в себе си султан имаме! Прости на магьосника, дръзнал да не му се подчини…

Абнувас се замисли. После поклати глава със съжаление:

— Няма да стане. Много съмнително поведение за владетел. Аз просто съм длъжен да те накажа и при това да те накажа сурово. Така че всички да се ужасят. Може би дори ще помилвам всичките ти спътници… и ще върна Тиана в кралството, така че моят венценосен брат Маркел да не се обиди… и на комедиантите ще дам злато… в края на краищата артистите са като катерички.

— Катерички? — изненада се Трикс.

— Точно така! Много по-лесно ще ги нахраниш, ако ядат от ръцете ти, отколкото да тичаш след тях… И уважавания Гавар, разбира се, ще изпратя с почести към Кристалните острови. Но ти… ти си съвсем различна работа.

— Точно така, о, мъдри султане! — включи се Сатор Гриз. — На мен ми е много жал, защото познавам Трикс от ранна детска възраст… и дори когато имах конфликт с баща му — наредих момчето да бъде освободено! Но изход няма… уви… Екзекуция, никаква милост!

Гласът на Сатор беше умерено тъжен, но в очите му блестеше злобна радост.

Абнувас разпери ръце:

— Скъпи Трикс — каза той. — Разбирам всичко. И че моят Велик везир жадува смъртта ти — също. Но той е прав, ето в кое е бедата! Кажи ми поне една причина да те помилвам, а? Само че да бъде уважителна!

— Аз съм магьосник и ще се съпротивлявам! — заплашително каза Трикс. — Победих Прозрачния бог — нима не те е страх да ме предизвикаш?

— Ти няма да се съпротивляваш, в това е бедата — каза Абнувас. — Ако обещая да пусна всички останали — а аз обещавам, ти няма да го направиш. Разбираш, че в противен случай им се пише лошо и затова си готов да се пожертваш. Така ли е?

Той се наклони към ухото на Трикс и прошепна:

— Ти си добър почти колкото мен, Трикс. Ние, добрите хора, сме беззащитни пред злото — дори когато сами го извършваме.

Трикс погледна султана в очите… кимна и тихо отвърна:

— Да, няма да се съпротивлявам. И вече нямам никакви причини…

— Затова пък аз имам! — изненадващо възкликна Аннет и излетя от пазвата на Трикс. — И то много основателна причина! Аз съм Аннет, феята-фамилиар на Трикс! И ако ти, султане, го екзекутираш, аз също ще умра!

— Каква прелест! — възкликна Абнувас и Трикс съобрази, че султанът никога не беше виждал Аннет. — О, земя и небе, толкова много съм слушал за феите… но никога не съм ги виждал!

— Това още не означава, че ни няма в Самаршан! — наежи се феята. — И между другото, от нас изключително много зависи продуктивността на посевите ви!

— Само не ме заплашвай — намръщи се Абнувас. — Това е напълно излишно. Слушайте всички! Аз, вашият султан, повелителят на земята и онази част от небето, която се намира над тази земя, милостивия и суровия, любимия и обожавания… — султанът се намръщи и сухо подхвърли на Гриз: — Хм, нататък ти добави всичко, както се полага… И така, аз реших да помилвам този дързък магьосник — не заради деянията, които е извършил за благото на Самаршан, и не заради последствията, които екзекуцията му може да предизвика, а единствено от възторг от красотата на неговата фея Аннет. Но за да има все пак някакво наказание момчето, аз му заповядвам в срок от едно денонощие да напусне нашия прекрасен Дахриан и му забранявам в следващата година да стъпва в Самаршан! Слушайте и не говорете, че не сте чули!

— Слушам и не говоря — с убит глас каза Гриз. Искаше да добави още нещо, но улови погледа на султана и се спря.

— На гости не те каня — със съжаление каза султанът. — Сам разбираш, ще бъде неправилно. Но ако преди да отпътуваш решиш да се срещнеш с някого или да пренощуваш при приятели, няма да ги наказвам. Разкажи им подробно всичките си приключения, шпионите ще ми ги докладват по-късно…

— Благодаря ти, добри ми султане, за твоето милосърдие! — възкликна пърхащата във въздуха Аннет. И се обърна към Трикс: — Какво стоиш? Поклони се.

Но Трикс не се поклони, а само склони глава и каза:

— Благодаря ти за добротата, Абнувас. Може би ще помилваш и своя предишен везир и шута?

— Не прекалявай… — тихо отговори Абнувас. И продължи по-силно: — Не, няма да ги помилвам! Те ще изкупят узурпацията на властта с тежък труд. Аблухай… ще го хвърля в културата! Ще трябва да стане ректор на Академията по изкуствата. А Сутар ще изпратя посланик при крал Маркел. Нека там да ги разсмива, нямам вече сили да търпя глупавото му остроумие!

Чак сега Трикс се поклони на султана.

Никога досега в двора на търговеца Васаб не се беше събирала такава удивителна компания. Честно казано, дворът беше малко малък за нея, а маси се наложи да вземат от съседите (на Трикс му се стори, че и някои от ястията — също).

От едната страна седяха трупата на господин Майхел, Йен, Тиана, Халанбери и самият Трикс.

Срещу тях — семейството на Васаб.

От единия край на масата — мрачният като нощ Гавар Вилорой, тъжният бивш шут Сутар и неочаквано веселият бивш Велик везир Аблухай. (Впрочем този, за когото три денонощия са поддържали казан с врящо олио, има право да бъде весел, отървавайки се само с промяна на местоработата си, нали?)

На противоположния край неловко се въртеше на стола си Елин Абулла Мумрик. По-точно, в момента това вече не беше Мумрик, а деканът от школата за асасини Еам. Между другото, сега Трикс смело го наричаше Мумрик.

Разбира се, долитането на дракона в двора на търговеца стана потресаваща гледка и когато накрая успяха да съберат разпръснатите посуда (онова, което не се счупи) и да успокоят камилите (онези, които не избягаха, пробивайки стената), Мумрик дори някак се вписа в масата. Но скоро стана ясно, че да нахранят порядъчно израсналия дракон (освен ако, разбира се, не догонят избягалите камили) няма да успеят. Положението спаси Мумрик, като се превърна в човек.

— Всъщност не ми харесва, когато съм без крила и не бива да бълвам огън — смутено призна той. — Но към този външен вид някак вече свикнах…

— Възхитителен външен вид! — възкликна Васаб. — Чудесен! Достойни млади човече… кажете, женен ли сте?

— Все още не — учудено отвърна Мумрик.

Дъщерите на Васаб с писъци избягаха в къщата, а по-голямата съпруга погледна търговеца така, че той се задави с парче торта и промърмори:

— Ама аз… просто така… единствено от любопитство…

— Да, намирането на достойна двойка е тежка задача — въздъхна Майхел. — Ето и аз се грижа за моите глупави племенници… а момчетата растат…

— Какво говорите! — възхити се Васаб. — А печеливша ли е професията на актьора?

— Както се случи — отговори Майхел, като неволно посегна към подарената от султана кесия на пояса си.

— И на колко години са вашите пакостници? — със сладък глас попита Васаб.

Песя и Нися се спогледаха и леко се изчервиха.

Трикс приближи до Мумрик и тихо прошепна:

— Благодаря ти много. Толкова ни помогна…

— Е, нали точно аз те вкарах в това приключение — смути се Мумрик. — Татко веднага ми каза — ти забърка тази каша, ти си я сърбай…

— Добре, че не трябваше да се сражавате с Прозрачния бог — каза Трикс.

— Аха. Единствено лошо е, че гномите излязоха на повърхността — натъжи се Мумрик. — Разбираш ли, те са толкова малки, жилави… исках да кажа, инати. И много добре пренасят тежести. Особено злато. И по някаква причина са убедени, че цялото драконово злато принадлежи на тях, на гномите… Както и да е, все някакво разнообразие в меню… в живота. По-добре ми кажи — ще те върнат ли в кралството?

— Няма да отлетя сам, зарязвайки всички — въздъхна Трикс.

— Но аз бих могъл да ви телепортирам — небрежно каза Мумрик. — Докато живях в „Дебнещата пепелянка“, се научих. Вие, хората, се научавате много по-бързо от драконите.

— Телепортирай ни — зарадва се Трикс. — Но по-късно, разбира се. Актьорите, предполагам, в Столицата, че пътищата са неспокойни, а те припечелиха доста добре. Аннет и мен — при Лапад. Халанбери — при родителите ми. А Тиана… — той въздъхна, — Тиана в Дилон, в двореца.

— Ох, какво само ме чака — въздъхна Тиана, заслушана в разговора. — Представям си какво ще започне. Такава си, онакава… избяга от двореца…

— Мога да те върна в същата нощ, когато изчезна от двореца — изпъчи се Мумрик. — Ще те пренеса във времето, както в школата на асасините!

— Страхотно! — с явно облекчение каза Тиана.

— А Йен… — Трикс се замисли за момент. — Него, предполагам, трябва да телепортираш в онази крепост на границата, където служи сър Гламор. Йен, нали така?

Трикс се обърна и установи, че Йен не е на масата.

— Той отиде някъде — съобщи Халанбери. — Помоли дъщерята на Васаб за чорап. Тя много се смути, но все пак му донесе един чифт. Той взе единия, каза, че скоро ще се върне и че е добре, че в Самаршан има много пясък и се стъмва рано. Помоли да му покажат пътя за пазара и тръгна.

— Странно момче — каза Мумрик. — Защо му е момичешки чорап? Това да не е някакъв човешки брачен обичай?

— Боя се, че не — отвърна Трикс с известна загриженост в гласа. — Толкова е упорит… а аз направо забравих да мисля…

От своя край на масата Гавар Вилорой прочисти гърло и се изправи. За щастие рицарят-маг седеше със спуснато забрало и не разваляше ничий апетит с външния си вид.

— Бих искал да се сбогувам с присъстващите — започна той. — С някои от вас е възможно повече да не се видим. А с някои, подозирам, със сигурност ще се срещнем…

Халанбери бързо се придвижи по-близо до Трикс.

— Ще се срещнем, ще се срещнем — обеща Гавар. — Сега, когато Прозрачният бог вече го няма, а остана само номадът Алхазаб, загубил своята сила и мощ… — той нададе скрибуцащ смях. — Евикейт ще е доволен! Но тъй като днес седим на една маса — ще вдигна чаша за здравето на моите бойни другари. В крайна сметка на вас то все още ще ви трябва!

— Какъв е долен! — прошепна Тиана, но все пак взе бокала.

— Мъртвите всички са такива — почти философски каза Трикс. — Нищо… ще видим на кой и какво ще му потрябва.

Вечерта продължи по реда си. Надигаха се бокали, съпругата на Васаб сервираше все нови и нови блюда — и Трикс беше принуден да признае, че кулинарията в Самаршан е достигнала огромни висоти. Приключил разговора с Майхел, търговецът седна до него и попита:

— Хей, а какво ще кажеш за съветите от Книгата на мъдрите мисли? Полезни ли бяха?

— Съветите? — Трикс смръщи чело. — Първият беше такъв: Ако тръгваш на труден път, от който не очакваш да се върнеш, вземи всичко нужно от приятели! Но двойно вземи всичко нужно от враговете!

— Точно така! — кимна Васаб. — И как това се отрази на твоите приключения?

Трикс се почеса по врата.

— Ами, вероятно става дума за това, че действахме заедно с витаманта?

— Възможно е — кимна Уасаб.

— А също и за школата на асасините, от които всички се страхуват. И че тръгнахме по пътя на Алхазаб и осъзнахме как е получил магията си!

— О, Мъдра книга! — възхити се Васаб. — Колко прекрасно, че съветите й са ти помогнали! А второто предсказание? Помощта на приятел понякога е малка, но винаги я очакваш. Помощта на врага може и да е голяма, но идва неочаквано! За какво беше то?

Трикс се замисли.

— Може би става въпрос за Хамас, който призна, че аз победих Алхазаб? Или пак за Гавар, който участва в сражението?

— Мъдра книга… — повтори Васаб. — А третото, третото предсказание? Най-загадъчното? И ако твоята най-добра коза вече не дава мляко, а вълната й е оскъдна, тогава я остави за месо, иначе каква полза от козата?

— Кози не сме срещали, нито една — призна Трикс. Но като видя, че Васаб се разстрои, веднага добави: — Макар че… нали мъдрите мисли трябва да се разбират иносказателно? Може би става дума, че магията на Прозрачния бог е отслабнала и сега той е обикновен вожд на обикновено племе?

— Книгата е източник на мъдрост! — удовлетворено заключи Васаб, след което, доволен и успокоен, продължи около масата.

А Трикс хвърли поглед на Мумрик, който се усмихна.

— Всичко това са глупости, нали? — попита Трикс.

— За книгата ли? — шепнешком отвърна Мумрик. — Ами как да ти кажа… За дълго пътуване трябва да се готвиш старателно и да не пренебрегваш ничия подкрепа, полезно е да очакваш помощ от приятели, но двойно по-ценна е помощта на тези, които смяташ за врагове… А и козата, ако не дава нито мляко, нито вълна, трябва да се остави за месо!

— Но нали това не означава, че Книгата ми е предсказала нещо и че ми е помогнала? — уточни Трикс.

— Книгите всъщност изобщо не са длъжни да предсказват и да помагат — усмихна се Мумрик. — На хората най-малко от всичко на света им трябва някой всичко да им разтълкува и обясни. Много по-нужен им е търпелив събеседник, който да им разкаже нещо свое и да изслуша всички техни мисли. А тази книга го може по-добре от всеки човек!

— Каква мъдра мисъл! — възкликна Васаб, който тъкмо се беше върнал при тях. — Непременно трябва да бъде записана в Книгата! Жена! Жена, донеси Мъдрата книга и молив!

Но в този момент на портата се почука. Трикс, който беше много притеснен от отсъствието на Йен, тръгна към нея след Васаб.

Но не беше Йен. Беше Дерик — придружен от двама стражници и карета. И дори не погледна Трикс.

— Витамант Гавар Вилорой, Великият везир най-любезно ви кани при себе си! — тържествено обяви той.

Гавар започна да се надига от масата. А Трикс бързо каза:

— Дерик… виж, аз наистина съжалявам…

Дерик стоеше, издул устни, и гледаше покрай Трикс.

— Ясно е, че никога няма да станем приятели — каза Трикс. — И дори съюзници. Но… много ми е неудобно, че те върнахме в Дахриан… и въобще… извинявай.

Дерик мълчеше.

— Все пак почти се помирихме… — продължи Трикс.

Дерик хвърли бърз поглед към стражниците. После погледна Трикс и тъжно каза:

— Затова е и още по-обидно!

Трикс чакаше, но Дерик мълчеше и гледаше Гавар. Пред витаманта той любезно се поклони и дори му отвори вратата на каретата. Трикс продължи да стои при портата и да гледа тъжно към Дерик. Така нареченият братовчед се качи в каретата след витаманта, но в последния момент се обърна.

— Ама много ловко ме преметнахте — каза той. — Както и да е… следващия път ще бъда по-умен!

Трикс осъзна, че това ще е единственото подобие на помирение, на което можеше да разчита, и цъфна в усмивка.

Дерик също се усмихна. След което с внезапна искреност каза:

— Страхотна усмивка имаш!

И се шмугна в каретата.

— Някак си е много непоследователен и противоречив — каза приближилата до Трикс Тиана. — Въпреки че е прав, ти си много по-симпатичен, когато се усмихваш, отколкото когато стоиш с ей тази загрижена физиономия. Виж, Йен се прибира!

Йен наистина крачеше по улицата, като си подсвиркваше весело и размахваше прашен чорап. При вида на Трикс и Тиана той се смути, бързо пъхна чорапа в джоба си и леко притеснен приближи.

— Къде беше? — попита Трикс.

— Ами… разхождах се… — криейки поглед, отговори Йен. — И няма да повярваш какво намерих!

— Да не би да е пръстенът на крал Маркел? — иронично попита Трикс.

— Точно така! — светна Йен, вадейки пръстена от джоба си. — Ама много е тъп този роботърговец, нали? И пръстенът загубил, и въобще, казват, ударил тила си в стената така, че сега лежи в дома си и го налагат с компреси!

— Мисля, че всички бързо трябва да напуснем Дахриан — притеснено прошепна Трикс.

… В стаята на Трикс във вълшебната кула на Лапад всичко беше както преди, тоест студено, неуютно и самотно. Само прахът по пода за последните няколко седмици малко се беше увеличил. Трикс, поклащайки леко замаяната си от телепортацията глава, приближи до прозореца.

Беше нощ, но пълната луна обливаше всичко с чиста бяла светлина. Прясно падналият сняг покриваше земята, само до самата кула упорито растяха омагьосаните от Лапад цветя. Без дори да отваря вратата, Трикс разбра, че Лапад е тук — мощното хъркане на магьосника достигаше до него дори през двата етажа.

— Трикс, запали камината! — помоли скритата в пазвата му Аннет. — Това не е климат, а някакъв ужас!

Трикс послушно тръгна към камината. Скоро лумнаха горещи пламъци, а Трикс си донесе от кухнята чаша вино с подправки и започна да я затопля над огъня. Лапад продължаваше жизнерадостно да похърква и Трикс реши да докладва на учителя утре сутринта.

— Липсват ли ти приятелите? — попита приседналата до камината Аннет.

— Аха — промърмори Трикс. — Но те са си вкъщи, с тях всичко е наред…

— Тогава не тъжи — каза феята. — Много е глупаво да тъжиш, когато всички приятели са си у дома и с тях всичко е наред.

— Защо не може да е добре на всички по света? — попита Трикс. — Бих искал да направя така, че всички да се чувстват добре…

— О, ти май растеш! — засмя се феята. — Рано или късно всеки магьосник започва да мисли как да направи добро на всички хора.

— И какво? — попита Трикс.

— А ти не разбра ли по Алхазаб? Ставаш лош, разбира се! Ако не избиеш тази глупост от главата си. Хората не бива да бъдат принуждавани да бъдат нито добри, нито щастливи, нито умни. Защото от това се ражда единствено повече зло, мъка и глупост! Можеш само да ги убеждаваш да станат по-добри… но тук никаква магия няма да помогне.

— Знам, че не бива, Аннет — кимна Трикс. — И че магията няма да помогне. Но… но поне да си помечтая не може ли?

— Да си помечтаеш може — разреши Аннет. — Но сега виното ти ще кипне, мечтателю!

С чашата в ръце Трикс се върна при прозореца. И потръпна, забелязвайки на перваза голяма бяла сова. Совата вдигна краче, към което с канап беше привързан свитък, и почука по стъклото.

— Ой… — възкликна Трикс и отвори прозореца.

Совата търпеливо му позволи да развърже писмото, след това го погледна укорително и беззвучно се метна надолу. Трикс бързо разгърна писмото, под което се виждаше херцогският печат.

Писмото беше от баща му.

Трикс се подсмихна и внимателно прибра писмото в джоба си. А не се усмихна, защото беше много добре възпитан син. Е, освен когато легна в леглото и затвори очи. И то съвсем мъничко.

Това е втора книга от серията „Трикс“. В плановете на автора е да има и трета книга със заглавие „Недоучка“.