Невиждани академици

Това се случи в полунощ в Анкх-Морпоркския Кралски музей на Изкуствата[1].

На новия му служител Рудолф Пръснатов средно по веднъж на минута му хрумваше, че като цяло сигурно нямаше да е зле да беше споменал на Куратора за неговата никтофобия, страха му от странни звуци и, както беше разбрал наскоро, страха му от абсолютно всичко, което можеше да види (а като стана дума, и което не можеше да види), чуе, помирише или усети да плъзва по гърба му през безкрайните часове докато е на стража през нощта. Нямаше полза от това да си каже, че всичко тук е мъртво. Това изобщо не му помагаше. Значеше, че така той се откроява.

И тогава той чу хлипането. Сигурно и крясък нямаше да е чак толкова зле. Поне когато чуеш крясък, си сигурен. А тихото хлипане е нещо, което слухтиш, дали ще го чуеш отново, защото няма как да си сигурен.

Той вдигна лампата си в разтреперана ръка. Тук не би трябвало да има никой. Сградата беше надеждно заключена, никой не можеше да влезе. Както, като си помисли човек, и да излезе. Поиска му се да не си беше помислял за това.

Той беше в подземието, което не беше от най-ужасяващите места по обиколката му. Тук имаше най-вече просто стари рафтове и шкафове пълни с неща, които бяха почти, но определено не и напълно изхвърлени. Музеите не обичат да изхвърлят неща, та да не би те се окажат много значими впоследствие.

Още едно изхлипване, последнато от издращване на ... керамика?

Значи плъх, някъде по задните лавици? Плъховете не хлипат, нали?

- Виж, не искам да ми се налага да ходя до там да те хвана! - произнесе Пръснатов от дълбините на сърцето си.

И лавиците се взривиха. На него му се сториха като на забавен кадър, късове керамика и статуетки пръскащи се докато хвърчат към него. Той се прекатури по гръб, а вълната мина над главата му и се разби в полиците по отсрещната стена, съсипвайки ги.

Пръснатов лежеше на пода в мрака, неспособен да помръдне, очаквайки всеки момент да бъде разкъсан от фантомите, бликащи от неговото въображение.

Дневният персонал го намери сутринта, дълбоко заспал и покрит с прах. Чуха обърканите му обяснения, държаха се с него мило и се съгласиха, че друга кариера би била по-подходяща за темперамента му. Зачудиха се замалко, какво ли е имал предвид, защото и най-добрите нощни пазачи са малко озадачаващи хора, но скоро им изхвръкна от главите... заради находката.

По-късно г-н Пръснатов си намери работа в магазина за домашни любимци на Пеликулски Стъпала, но напусна след три дни, защото начинът, по който го гледали котенцата, предизвиквал у него кошмари. Светът може да бъде много жесток към някои хора. Но той тъй и не каза на никого за великолепната бляскава дама държаща голяма топка над главата си, която му се усмихна преди да изчезне. Не искаше хората да си мислят за него, че е странен тип.

Но май е дошло време да си поговорим за леглата.

Лектрологията - науката за леглото и прилежащото му обкръжение, може да бъде извънредно полезна и да разкаже много за собственика си, ако не друго, то че е много вещ и умел творец на авангардни инсталации.

Леглото на Архиканцлера Ридкъли от Невиждания Университет например си е легло и половина с осем колони. Включваше малка библиотека, барче и хитроумно вградена добре затворена тоалетна, която да му спести онези дълги студени нощни похождения със съпътстващия им риск да се препъне в чехли, празни бутилки, обуща и всякакви други препятствия изникващи пред мъж в тъмното молещ се само следващото нещо, на което ще се натъкне кракът му да е порцеланово или поне да се чисти лесно.

Леглото на Тревър Младонадеждов е къде ли не: подът у някой приятел, в сеното на някоя плевня оставена незаключена (което обикновено е много по-миризлив вариант) или в някоя стая в изоставена къща (въпреки че тея дни те са много кът), или пък спи на работа (но винаги много внимава в тези случаи, защото дъртият Смиймс изглежда изобщо никога не спи и може да го хване по всяко време). Трев може да спи навсякъде и го прави.

Гленда спи в прастар железен креват[2], чиито пружини и матрак полека и милостиво се бяха оформили по нея в течение на годините, образувайки щедра вдлъбнатина. Дъното на този висящ одър се държи над пода от една копа много евтини пожълтели любовни романи от онзи вид, с който някак естествено върви думата „пенюар”. Би умряла ако някой разбереше, или по-вероятно този някой би умрял ако тя разбереше, че е разбрал. Обикновено на възглавницата има прастаро плюшено мече на име Треперко.

Съгласно традицията на сантименталностите, такова мече би трябвало да има само едно око, но в резултат на шивашка грешка още в Глендиното детство, то си имаше три, така че е по-просветлено от средностатистическото мече[3].

Леглото на Жулиета Столоп е било рекламирано на майка и като точно каквото трябва на една принцеса и, общо взето, прилича на леглото на Архиканцлера, макар че е почти във всяко отношение по-малко, доколкото се състои от няколко перденца от газ обкръжаващи едно много тясно и много евтино легълце. Майка и понастоящем е мъртва. За това може да се съди по факта, че когато леглото се строши под тежестта на растящото момиче, някой го беше подпрял с каси за бира. Една майка би се погрижила най-малкото те, както и всичко останало в стаята, да бъдат боядисани в розово и на мънички коронки.

Г-н Лут беше на седем години, когато за пръв път разбра, че спането, поне за някои хора, включвало и специална мебел.

Два часа през нощта. Наситена тишина цареше из древните коридори и вестибюли на Невиждания Университет. Тишина в Библиотеката; тишина в залите. Толкова много тишина, че можеше да се чуе. Където и да отидеше, тя натъпкваше ушите с невидима вата.

Пльонг!

Тихият звук отлетя, миг от течно злато посред стигийската тишина.

И над стъпалата пак се възцари тишина, докато не я прекъсна шушненето на официалните меки чехли с дебели подметки на Смиймс – Просто Момче за Свещите, който си правеше обиколката през дългата нощ от свещник на свещник, заменяйки свещите с нови от официалната си кошница. Тази нощ му помагаше (въпреки че, ако се съди по това, как той от време на време изсумтяваше, не му се помагаше достатъчно) един оклепвач.

Наричаше се Просто Момче за Свещите, защото така бе отбелязана длъжността му в университетските документи още от времето, когато е била създадена преди почти две хиляди години. Поддържането на свещниците, фенерите и, не на последно място, на големите канделабри пълни със свещи беше една никога не свършваща работа. Фактически това беше най-важната работа в тази сграда, ако питаха Просто Момчето за Свещите. Е, ако го притиснеха, Смиймс би признал, че тук имаше и едни хора с островърхи шапки, да но те идваха и си отиваха и най-вече само се пречкаха. В Невиждания Университет нямаше много много прозорци и без Просто Момчето за Свещите и посред бял ден пак щеше да е тъмно. Че магьосниците биха могли просто да излязат и да си намерят в прииждащите в града тълпи още някой, способен да се катери по стълби с джобове пълни със свещи, такава мисъл изобщо не му беше хрумвала. Той беше незаменим, също като всяко друго Просто Момче за Свещите преди него.

А сега точно зад него се чу дрънченето от разгъването на официалната сгъваема стълба. Той се извърна рязко.

- Оправи я тая проклетия бе! – изсъска той.

- Съжалявам, майсторе! – извини се временният му чирак, мъчейки се да обуздае изплъзващото се, пръстосмазващо чудовище, в каквото се превръща всяка сгъваема стълба намери ли повод, а често и без какъвто и да е повод.

- И го спри тоя шум! – изрева Смиймс – Искаш ли до края на живота си да си все оклепвач?

- Фактически много ми харесва да съм оклепвач, сър...

- Ха! Недостигът на амбиции е проклятието на трудовите маси! Айде де, дай ми я!

Просто Момчето за Свещите посегна към стълбата точно когато нещастният му помощник я затваряше.

- Извинявайте за това, сър...

- Винаги ще се намери място за още някой в свещоливницата, нали знаеш, - спомена Смиймс ближейки кокалчетата на пръстите си.

- Напълно, сър.

Просто Момчето за Свещите зяпна кръглото сиво безхитростно лице. В него имаше нещо непоколебимо дружелюбно, което беше доста смущаващо, особено ако знаеш, какво точно гледаш. А той знаеше, какво е то, о да, но не и как се нарича.

- Та как ти беше името? Не мога да помня имената на всекиго.

- Лут, господин Смиймс. С „т” накрая.

- Мислиш ли, че това „т” помага много-много, а Лут?

- Всъщност не, сър.

- Къде е тоя Трев? Трябваше да е тук тая нощ.

- Много е болен, сър. Помоли ме да го отменя.

Просто Момчето за Свещите изсумтя.

- За да работиш над стъпалата, трябва да изглеждаш свястно, Луд!

- Лут, сър. Извинявайте, сър. По рождение не изглеждам свястно, сър.

- Е, добре де, тук поне няма кой да те види сега, - склони Смиймс – Хубаво значи, следвай ме и се опитай да не изглеждаш чак толкова... добре де, просто се опитай да не изглеждаш.

- Да, майсторе, но мисля, че...

- Не ти се плаща да мислиш, млади... момко.

- Ще се постарая да не го правя, майсторе.

Две минути по-късно Смиймс се изправи пред Императора, придружен от подобаващо изумения Лут.

Планина от сребристо-сива лой изпълваше почти цялата усамотена пресечка на два каменни коридора. Пламъчето на тази свещ, по-точно, ако я погледнеше човек внимателно, мега-свещ събрана от остатъците на много много хиляди други свещи, изгорели тук по-рано, прокапали и разплули се в едно цяло, мъждукаше току до тавана, твърде слабо за да осветява каквото и да е.

Гърдите на Смиймс се издуха. Той беше пред лицето на Историята.

- Виж, Луд, и се диви!

- Да, сър. Виждам и се дивя, сър. И е Лут, сър.

- Две хиляди години ни гледат от висотата на тази свещ, Луд[4]. Разбира се гледат от по-високо теб, отколкото мен.

- Абсолютно, сър. Само така, сър.

Смиймс хвърли един поглед на кръглото дружелюбно лице и не видя в него нищо освен излъскано усърдие, което а-а да изплаши човек. Той изръмжа, разгъна стълбата без нищо повече от някой прищипан пръст и внимателно се изкатери докъдето можеше по нея. От този базов лагер нататък поколения Просто Момчета за Свещите бяха издялали и поддържали стъпала в накъмглавинната страна на гиганта.

- Наслади се на гледката, момко, - викна той надолу и този път базовото му лошо настроение беше посмекчено от досега му с величието – Някой ден може и ти да си ... мъжът, който ще изкачва тази свещена лой!

За момент Лут изглеждаше като човек, мъчещ се да прикрие изражението си на някой, сериозно надяващ се, че в бъдещето му има нещо повече от една голяма свещ. Лут беше още млад и затова не изпитваше почитта към възрастта, свойствена предимно на тези, които са на такава. Но скоро бодрата му не-съвсем-усмивка се завърна. Тя никога не се губеше задълго.

- Дасър, - отвърна той, тъй като това обикновено вършеше работа.

Някои твърдяха, че Императорът бил запален през самата онази нощ, когато бил основан Н.У. и оттогава никога не бил гаснал. Несъмнено Императорът беше огромен и беше точно каквото би се получило, ако за около две хиляди години всеки път като догори предишната свещ, запалваш от фитила й нова и я залепваш върху горещия восък на предишната. Естествено вече не можеше да се види свещник. Той беше незнайно къде в дълбините на лоената маса някъде на по-долния етаж. Преди около хиляда години от университета бяха направили голяма дупка в тавана на долния коридор, а Императорът вече се извисяваше над пет метра от пода на този. Общата височина беше над десет метра чиста, естествена, оклепана свещ. Смиймс много се гордееше с нея. Той беше пазител на свещта, която никога не гасне. Тя беше пример за всички, неугасим светлик, пламък в мрака, фар на традицията. А в Невиждания Университет възприемаха традицията много насериозно, поне когато си спомняха за нея.

А сега точно, всъщност...

Отнякъде се чу звук все едно някой беше настъпал много голяма патица, последван от вика „Хей-хей, след Мегапода!”. И тогава настана същински ад.

Едно ... същество изскочи от мрака.

Има такъв израз: „нито звяр нито риба нито зелен хайвер”. Е, това нещо беше всичко това едновременно, както и части от разни други животни, неизвестни нито на науката, нито на кошмарите, нито дори на кебапчийниците. Със сигурност имаше нещо червено и разни развяващи се неща, и Лут беше сигурен, че се мярна и огромен сандал, но имаше и безумни, изцъклени очи и грамаден жълто-червен клюн, а после нещото изчезна по друг сумрачен коридор, не преставайки да издава резкия крякащ звук, какъвто правят ловците на патици точно преди да бъдат застреляни от други ловци на патици.

- Е-хей-хей! След Мегапода! – не беше ясно откъде дойде викът, като че ли идваше отвсякъде – Насам, насам! Хей-хей, след Мегапода!

Викът беше подет от всички страни и от тъмните сенки по всички коридори с изключение на онзи по-който избяга дивечът, запрепускаха странни фигури, които, като ги поосвети бледият пламък на Императора, се оказаха старшият преподавателски състав на университета. Всеки магьосник беше яхнал раменете по на един як университетски портиер с бомбе, когото подкарваше посредством бутилка бира на въже, окачена, както повеляваше традицията, на прът извън обсега на портиера.

Скръбното крякане пак се разнесе от далечината и един от магьосниците размаха жезъла си във въздуха и изрева:

- Изпускаме птичето! Хей-хей, след Мегапода!

Гмежта от магьосници, току-що стъпкали халтавата стълба на Смиймс под подкованите подметки на жребците си, се втурнаха от раз напред, ръгайки се и блъскайки се за по-добра позиция.

Още някое време „Е-хей-хей! След Мегапода!” отекваше в далечината. Като се убеди, че са си тръгнали, Лут изпълзя от укритието си зад Императора, прибра каквото беше останало от стълбата и се огледа.

- Майсторе? – нададе глас той.

Отгоре се чу изсумтяване. Той погледна натам.

- Наред ли сте, майсторе?

- Горе-долу, Луд. Виждаш ли ми краката?

Лут повдигна фенера:

- Да, майсторе. За съжаление стълбата е счупена.

- Добре де, измисли нещо. Аз трябва да гледам да не се изпусна.

- Мислех, че не ми се плаща да мисля, майсторе.

- Я не ми се прави на много умен!

- Може ли да се правя на достатъчно умен, че да ви сваля безопасно долу, майсторе?

Пълно мълчание беше последвалият строг отговор. Лут въздъхна и отвори голямата си платнена чанта с инструменти.

Вкопчил се отчаяно в зашеметяващата свещ Смиймс чу далече долу някакви странни престъргвания и прещраквания. След което, стряскащо тихо и внезапно, до него изникна леко поклащаща се заострена фигура.

- Сглобих прътовете от три от големите гасачки, майсторе, - обясняваше отдолу Лут – Виждате ли, къде съм закачил куката за полилей на върха? И въже. Виждате ли го? Мисля, че ако закачите примка около Императора, няма да се се преплъзва много и ще можете да се спуснете бавно. А да, има и кутия кибрит.

- Това пък за какво? – сопна се Смиймс, протягайки се за куката.

- Нямаше как да не забележа, че Императорът е изгаснал, сър, - отвърна бодро гласът отдолу.

- Не, не е!

- Предполагам, че ще установите, че е, сър, защото не виждам...

- В най-важния отдел на университета няма място за хора със слабо зрение, Луд!

- Поднасям ви извиненията си, майсторе. Не знам какво ми стана. Изведнъж видях пламъка!

Отгоре се чу драскане на клечка и кръг жълтеникава светлина цъфна на тавана, когато беше запалена свещта, която никога не гасне. Малко по-късно Смиймс много предпазливо се спусна на пода.

- Отлична работа, сър, - поздрави го Лут.

Просто Момчето за Свещите забърса валмо покапала лой от не по-малко оклепаната си риза и рече:

- Е добре. Само че ще трябва да се върнеш сутринта да прибереш...

Лут обаче вече се катереше по въжето като някой паяк. От другата страна на великата свещ се раздрънчаха изпопадали пръти за гасене на свещи и момчето се плъзна обратно при майстора с куката под мишница. И ето го застанал излъчвайки усърдие и изчеткана (макар и не особено добре облечена) ефикасност. В това имаше нещо почти обидно. А Просто Момчето за Свещите не беше свикнал с такова нещо. Той се почувства задължен да поокърши перцата на момъка, за негово добро разбира се.

- Всички свещи в университета трябва да бъдат палени с дълъг фитил от все още горяща свещ, момче, - каза строго той – Откъде го взе този кибрит?

- Не бих искал да кажа, сър.

- Не ще и дума, че не би искал, няма как! А сега ми кажи, момче!

- Не бих искал да причиня неудобство на никого, майсторе.

- Твоето нежелание ти носи чест, но аз настоявам, - заяви Просто Момчето за Свещите.

- Ъъ, падна от сакото ви, докато се качвахте по стълбата, майсторе.

В далечината се разнесе един последен вик: „Мегаподът уловен!” Но около Императора тишината слухтеше с провиснало чене.

- Имаш грешка, Луд, - рече бавно Смиймс – Струва ми се, че ще излезе, че някой от господата го е изпуснал.

- О, да, сигурно е било така, сър. Ще трябва да се науча да не правя прибързани заключения.

И отново Просто Момчето за Свещи се почувства извън равновесие.

- Е, добре тогава, повече няма какво да говорим за това, - беше единственото, което съумя да измисли той.

- Какво точно стана тогава, сър? – попита Лут.

- А, това ли? Това беше една от магично съществените магични дейности на господата, момко. Жизненоважни за правилното светуване на света, обзалагам се. Може пък даже да са вкарвали звездите в пътя им, о да. Това е едно от нещата, които, знаеш ли, трябва да правим понякога, - добави важно той, внимателно присламчвайки и себе си към магьосническото съсловие.

- Само че изглеждаше като кльощав човек с голяма дървена патица вързана на главата му.

- Ами, да, и така може да е изглеждало, като се замисли човек, но това е защото така изглежда на хора като нас, дето не сме надарени с окулярно зрение.

- Имате предвид, че е било някакъв вид метафора?

Предвид обстоятелствата Смиймс се справи с това много добре, което значеше освен друго да е толкова в свои води с изречението, че още малко по бельото му да се полепят миди.

- Правилно, - каза той – Това ще да е такава фора, която да метне хората, че уж не е нещо толкова глупаво, колкото изглежда.

- Именно, майсторе.

Смиймс погледна надолу към момчето. Не е негова вината, помисли си той, какво да направи, че си е такъв. Обзе го нехарактерен порив на сърдечна топлина.

- Схватливо момче си ти, - похвали го той – Някой ден може пък да станеш главен оклепвач.

- Благодаря ви, сър, - отвърна Лут – Но ако нямате нищо против, надявах се на нещо по-скоро на свеж въздух, така да се каже.

- О, - въздъхна Смиймс – това може и да е малко ... затруднително, така да се каже.

- Да, сър. Знам.

- Просто има твърде... е добре, виж сега, не че е до мен, но, такова... така де... ами, нали знаеш. Заради хората е. Нали ги знаеш, какви са хората.

- Да. Знам, какви са хората.

Изглежда като плашило, а говори префинено като някой джентълмен, помисли си Смиймс. В ума бръснач, в лицето говно. Поиска му се да потупа малкия... приятел по неуместно кълбовидната му глава, но се въздържа.

- Най-добре да си стоиш долу в свещоливницата, - заключи той – Там е топло и закътано и си имаш собствена постелка и всичко е мирно и кротко, а?

За негово облекчение момчето замлъкна докато вървяха по коридорите, но накрая промълви замислено:

- Чудех се, сър... Свещта, която никога не гасне, колко ли пъти ... не е угасвала?

Смиймс преглътна канещата се да излезе от устата му хаплива забележка. Някак си знаеше, че в дългосрочна перспектива това щеше само да усложни положението.

- Свещта, която никога не гасне, пропусна да угасне три пъти откакто аз съм Просто Момче за Свещите, момко, - отговори той – Рекорд си е това!

- Завидно постижение, сър.

- Да пукна, така си е! При това въпреки всичките му странни работи, дето се случват напоследък.

- Наистина ли, сър? – оживи се Лут – Да не са се случили по-странни неща от обикновено?

- Млади... момко, по-странни от обикновено неща се случват непрекъснато.

- Едно от момчетата в миялнята ми каза, че вчера всички тоалетни на Тесарактичния етаж[5] се превърнали в овце, - заразправя Лут – Щеше ми се да го видя това.

- На твое място не бих ходил по надалече от миялните, - намеси се бързо Смиймс – И недей да се бъркаш в това, какво правят господата. Те са най-великите умове на света, от мен да знаеш. Само като ги попиташ... – той се замисли да се сети за нещо наистина трудно, като например – Колко прави 864 по 316...?

- 273024, - произнесе не съвсем шепнешком Лут.

- Какво? – шашардиса се Смиймс.

- Само си мислех на глас, - оправда се Лут.

- А. Хубаво. Ъъ... Е, това е то, виждаш ли. Те ти дават отговора преди да си се усетил. Най-великите умове на света, - си дойде на думата Смиймс, дълбоко вярващ, че повторението е майка на знанието – Най-великите умове. Нагърбили се с проблемите на вселената. Най-великите умове!

- Е, на това му се казваше забава, - отбеляза Муструм Ридкъли, Архиканцлерът на университета докато се отпускаше в едно огромно кресло във Всекинощната Стая толкова устремно, че насмалко да отскочи като от трамплин – Ще трябва пак да го направим някой път.

- Да, сър. Ще трябва. След сто години, - съобщи самодоволно новият Пазител на Традициите прелиствайки страниците на огромната си книга.

Като стигна до пращящия лист озаглавен „Ловът на Мегапода”, записа датата и времето, което им отне да уловят споменатия Мегапод и се подписа засукано: Пондър Стибънс[6].

- Между другото, какво е Мегапод? – поинтересува се Завеждащият Катедра Неопределени Изследвания докато си сипваше портвайн.

- Някакъв вид птица, ако не се лъжа, - отвърна разсеяно Архиканцлерът и посочи с ръка количката с питиетата – Заповядайте.

- Първоначалният Мегапод е открит в помощник-лакейския килер, - информира ги Пазителят на Традициите – Изплъзнал се е посред вечеря и предизвикал това, което моят предшественик отпреди хиляда и сто години определя като ... „същинска джабала докато Колегите го преследваха из университетските помещения със забележителна веселба и приповдигнат дух”.

- Защо? – обади се завеждащият отдел Посмъртни Комуникации, пъргаво грабвайки една гарафа с повдигащо духа съдържание, докато минаваше покрай него.

- О, не може да оставим един Мегапод да се развява наоколо без контрол, доктор Хикс, - измърмори Ридкъли – Питай когото щеш.

- Не, имах предвид, защо ще трябва да го правим само веднъж на сто години? – уточни завеждащият отдел Посмъртни Комуникации[7].

Старшият Дискусионен Наставник се извърна настрани и изпъшка:

- О, богове мили...

- Такава е традицията, - обясни Завеждащият Катедра Неопределени Изследвания, докато си свиваше цигара – Трябва да си имаме традиции.

- Щото са традиционни, - подтвърди Ридкъли и махна към един от слугите – И няма да се посвеня да призная, че от тази поне поогладнях. Бихте ли донесли подноси с мезета от първо до пето меню? И, ами, също от онова студеното говеждо печено, и някое свинско, някоя друга филийка и, разбира се, сирената, - той вдигна поглед – Някой да се сеща за още нещо?

- Не бих отказал някой плод, - обади се Професорът по Отвлечени Феномени – Ами вие, Библиотекарю?

- Уук, - изръмжа запречващата огъня от камината фигура.

- Ама че разбира се, - съгласи се Архиканцлерът и махна с ръка към чакащия сервитьор – Значи и плодовете. Погрижете се ако обичате, Даунбоди. И... сигурно може да ги донесе онова новото момиче? Тя трябва да свиква с Всекинощната Стая.

Все едно беше изрекъл магично заклинание. Стаята с нейния едва виждащ се от синкавия пушек таван изведнъж бе обзета от тежка, някак си препълнена тишина, което се дължеше предимно на мечтателни спекулации, но в отделни редки случаи и на отдавнашни спомени.

Новото момиче... От самата мисъл старчески сърца опасно се разтуптяваха.

Много рядко се случваше красота да нахлуе в ежедневната рутина на Н.У., който беше също толкова мъжки, колкото и миризмите на стари чорапи, на дим от лули, както и, като се има предвид разпространената сред преподавателския състав немарливост при изтръскване на лулите, също и на обгорени чорапи. Г-жа Уитлоу, икономка на университета и носителка на дрънчащата връзка за ключове и грамадния трещящ като кораб посред буря корсет, от звука на който Завеждащият Катедра Неопределени Изследвания припадаше, та тя обикновено много внимаваше да подбира персонал, който макар да е и от женски пол, да не е в прекалена степен такъв и обикновено се отличаваше с работливост, спретнатост, румени бузи и изобщо бяха накратко от онзи вид жени, които гравитират към басма и ябълкови сладкиши. Това задоволяваше магьосниците, които също гравитираха към ябълковите сладкиши, макар че можеха да минат и без басмата.

И как стана така, че икономката взе на работа Жулиета? Какво ли ще да си е мислела? Момичето навлезе в университета като ново светило във слънчева система и оттогава небесните сфери смущаващо се поклащаха. Също както впрочем и кръшните бедра на Жулиета.

Съгласно обичая и дългогодишната практика магьосниците съблюдаваха безбрачие, официалната причина за което беше, че жените били разсейващ фактор и се отразявали зле на магичните органи. Обаче след една седмица присъствие на Жулиета мнозина от преподавателския състав заизпитваха непознати (за повечето от тях) копнения и странни сънища и изобщо положението малко се понапече, но какво да се прави: това нейното беше отвъд красотата. Беше нещо като дестилат на красотата, витаещ около нея и насищащ околния ефир. Когато тя минаваше, магьосниците чувстваха подтик да пишат поезия и да купуват цветя.

- Вероятно ще ви е интересно да научите, господа, - обади се новият Пазител на Традициите, - че днешното преследване е с рекордна продължителност за цялата история на традицията. Предполагам, че дължим благодарности на днешния Мегапод...

По някое време той осъзна че държи реч пред глухи уши.

- Ъъ, господа? - подсети ги той и се огледа.

Магьосниците се бяха зазяпали някак си задушевно в каквото и да им се въртеше в главите.

- Господа? - повтори той и този път колективна въздишка ознаменува тяхното събуждане от внезапен пристъп на мечтателство.

- Какво бре? - реагира Архиканцлерът.

- Тъкмо отбелязвах, че днешният Мегапод безспорно постави рекорд, г-н Архиканцлер. Беше Ринсуинд. Официалният Мегаподски костюм му стана направо като по поръчка. Мисля, че е отишъл да си полегне.

- Какво? А, това ли? Да де, да. Вярно. Браво на човека, - съгласи се Ридкъли и магьосниците откликнаха с онова бавно ръкопляскане и тропане по масата, което е белег за одобрение сред мъже на определена възраст, класа и талия, съпроводено с възгласи като „Брей брей, браво на човека!” и „Чиста работа!” Очите им обаче останаха приковани към вратата, а ушите се напъваха да чуят трополенето на количката, което ще предизвести появата на новото момиче и, разбира се, сто и седем чешита сирене, както и над седемдесет разновидности туршии, салати и други мезета. Новото момиче може и да беше въплъщение на красотата, но Н.У. не беше място за хора, които забравят за сирената си.

Е, ако не друго, тя поне е разсейващ фактор, помисли си Пондър докато затръшваше книгата, а университетът напоследък се нуждае от такива. Много се беше закучило положението откакто подаде отставка Деканът, ама много. Кой е чувал досега някой да подаде отставка от Н.У.? Такова нещо просто не може да го бъде! Понякога хората си отиваха в немилост, в сандък или, в някои случаи, на парчета, но такова нещо като да си отидеш сам просто нямаше. Работата в Невиждания Университет беше за цял живот, а често и доста по-оттатък.

Длъжността Пазител на Традициите неминуемо се беше стоварила върху плещите на Пондър Стибънс, на когото му се струпваха всички задължения изискващи някой, който да си мисли, че нещата трябва да стават навреме и че числата трябва да излизат точно.

За съжаление, когато беше отишъл да уточни туй онуй с предишния Пазител на Традициите, който, както се съгласяваха всички, нещо не се беше мяркал напоследък, той установи, че човекът бил умрял преди двеста години. Не че беше чак толкова необичайно това нещо. Пондър след всичките си години в Невиждания все още не знаеше точния брой на преподавателския състав. Как можеше да ги проследи някой в наши дни в тази сграда, където стотици кабинети си деляха един прозорец, но само като се погледне отвън, или където стаите се изместваха нощем от вратите си, неусетно пресичаха задрямалите зали и приставаха някъде съвсем другаде?

В собствения си кабинет един магьосник може да прави каквото си поиска. Някога това е означавало, че може да пуши каквото му скимне и да пърди на воля без да се извинява. Сега означаваше, че си надстроява стаята в система от изометрични измерения. На Пондър не му беше лесно да протестира, защото дори Архиканцлерът го правеше: в банята си имаше половин миля поток за пъстърви, а и твърдеше, че тъкмо игричките в собствения му кабинет са нещото, което държи един магьосник настрани от белите. И, както всеки знаеше, вярно си беше. Обикновено това го вкарваше не в бели, а в неприятности.

Пондър не възразяваше, защото вече беше прозрял, че мисията на живота му е да подклажда огньовете поддържащи Муструм Ридкъли добре загрят, с което да се постигне задоволството на университета. Както на кучето се отразяват настроенията на стопанина му, така и университетът отразява Архиканцлера си. Всичко което можеше да стори той като, както беше установил, единствената напълно съзнателна и съвестна личност в университета, беше да поддържа нещата колкото се може повече в руслото им, да потушава врясъците по отношение на особата, по-рано известна като Декана и да намира начини да държи Архиканцлера достатъчно забаламосан за да не се пречка на Пондър.

Пондър тъкмо се канеше да остави Книгата на Традициите, когато тежките страници се отвориха с трясък.

- Странно.

- Как се вкоравяват само тези стари подвързии, - вметна Ридкъли - Понякога придобиват самостоятелен живот.

- Някой да е чувал за професор Х.Ф. Подкреватски или за доктор Ератамус?

Преподавателският състав прекрати да гледа към вратата и се спогледа.

- На някой да му проблясва нещо? - подкани ги Ридкъли.

- Даже не промъждуква, - отвърна ведро Лекторът по Съвременни Руни.

Архиканцлерът се обърна наляво.

- Ами ти, Декане? Познаваш всичките стари...

Пондър изстена. Останалите магьосници затвориха очи и се присвиха.

Ридкъли се втренчи в двата празни стола, всеки с по един отпечатък от ягодица. Един двама от преподавателския състав захлупиха шапки над очите си. Вече бяха минали две седмици и изобщо не беше тръгнало на оправяне.

Той пое дълбоко въздух и изрева:

- Предател!

Ужасно е да се каже такова нещо на две вдлъбнатини в тапицерия.

Завеждащият катедра Неопределени Изследвания сръга Пондър Стибънс, давайки му да се разбере, че той, за пореден път, е избран за дежурна жертва.

За пореден път.

- Да ни напусне той за някаква си шепа сребърници! – скара се на вселената като цяло Ридкъли.

Пондър си прочисти гърлото. А само как се беше надявал, че ловът на Мегапода ще отвлече мислите на Археканцлера от тази тема, да обаче умът на Ридкъли пак и пак се връщаше към отсъствието на Декана като език не спиращ да опипва щърбината от изваден зъб.

- Ъ, в интерес на фактите, доколкото е известно, неговото възнаграждение е най-малкото... – започна той, но при настоящото настроение на Ридкъли никакъв отговор не би могъл да е правилен.

- Възнаграждение ли? Откога, питам се аз, магьосниците работят на надница? Ние се занимаваме с чиста наука, г-н Стибънс! Не ни пука за някакви си пари!

За нещастие Пондър беше чист логик, който в мигове на мисловно объркване се облягаше на разумността и правдивостта, което спрямо един разгневен Архиканцлер не беше особено, ако употребим подходящия академичен термин, адекватно. Освен това той не мислеше стратегически, което винаги е погрешно при разговори с учени колеги, и в резултат на всичко това той допусна грешката да прибегне в този момент към здрав смисъл:

- Това е защото всъщност нямаме много за какво да плащаме, а ако на някого му потрябват джобни, просто си взима от голямото гърне...

- Ние сме част от самата същина на университета, господин Стибънс! Взимаме само това от което се нуждаем! Не ламтим за богатство! И безусловно не приемаме „извънредно отговорна длъжност, включваща атрактивен пакет в областта на възнаграждението”, каквато и простотия да значи това, „както и други изгоди, включително щедра пенсия”! Пенсия, представете си! Кога е било магьосник изобщо да се пенсионира?

- Ами доктор Уховрътски[8]... – не съумя да се спре Пондър.

- Той напусна за да се ожени! – сряза го Ридкъли – Това не е никакво пенсиониране, а си е същото като да умреш.

- Ами доктор Хаузмартин? – не мирясваше Пондър.

Лекторът по Съвременни Руни го срита по пищялката, но Пондър само изохка и продължи:

- Той напусна поради тежък случай на жаби по служебни причини, сър!

- Ами като не можеш да носиш на напечено, изнасяй се – изсумтя Ридкъли.

Напрежението се запоразрежда и островърхи шапки предпазливо се запонадигаха. Избухванията на Архикарцлера траеха само по няколко минути. Което щеше да е по-голяма утеха, ако не беше обстоятелството, че приблизително през пет минути все нещо му напомняше за, според него, абсолютно предателското поведение на Декана, а именно да кандидатства и да постъпи на работа в друг университет след най-обикновена реклама във вестника. Един повелител на магиите не можеше да се държи така. Не може той да ми застане пред някаква комисия от бакали, зарзаватчии и обущари (които макар и да са несъмнено чудесни хора, солта на земята, тъй да се каже, но все пак...) да го оценяват и преценяват все едно е породиста хрътка (несъмнено ще да са му огледали и зъбите!). Така той излага целокупното магьосническо братство, да, точно това прави...

И в коридора отвън изскърцаха колела и всички магьосници като един застинаха в очакване. Вратата се отвори и първата претрупана количка биде вкарана в стаята.

Разнесе се поредица от въздишки докато всяко око се съсредоточаваше в тикащата я слугиня, последвани от доста по-шумни въздишки, когато те установиха, че тя, собствено, не е тази която са очаквали.

Не че беше грозна. Сигурно можеше и привлекателна да се нарече, но така както привлича някой хубав уютен и спретнат дом с мушкато на прозорците и надпис „добре дошли” на изтривалката и ябълков пай в печката. Мислите на магьосниците обаче, кой знае защо, точно в този момент не бяха насочени към храната, макар че някои от тях смътно все още и да клоняха в тази насока. Изобщо тя фактически си беше едно съвсем даже симпатично момиче, въпреки че гърдите и определено трябва да са били предназначени за някоя три глави по-висока. Но, каквото и да се каже за нея, тя не беше Нея[9].

Преподавателският състав се поомърлуши, но после значително се ободри, когато керванът от колички заизпълва стаята. Всеизвестно е, че нищо не повдига духа толкова, колкото закуската в 3 часа през нощта.

Е, добре значи, помисли си Пондър, този път поне изкарахме вечерта без нищо счупено. По-добре от този вторник най-малкото.

Добре известен факт е, че във всяка една организация ако искаш нещо да се свърши, трябва да го възложиш на някой и без това много зает. Това е причинило известен брой самоубийства, както и, в един случай, смъртта на един изпълнителен директор поради нееднократно удряне на главата на последния в един много малък каталожен шкаф.

В Н.У. този зает човек беше Пондър Стибънс. Даже беше започнало да му харесва. Ако не друго, повечето задачи, които му казваха да свърши, нямаше нужда да се вършат и на повечето старши преподаватели не им пукаше, че не са свършени, стига само те да са тези, които не са ги свършили. Освен това Пондър много го биваше да изнамира ефикасни системчици за пестене на време и, вчастност, много се гордееше със системата си за протоколиране на заседанията, която беше разработил с помощта на Хекса, все по- и по-полезната мислителна машина на университета. Детайлният анализ на предходните заседания съчетан с неимоверните предиктивни възможности на Хекса на базата на ограничен набор от лесно събираеми данни като дневния ред (който така или иначе беше под контрола на Пондър), състава на комисията, времето изминало от закуска и оставащо до вечеря и т.п., в повечето случаи позволяваше протоколите да се напишат предварително.

Изобщо той разглеждаше всичко това като своя принос към поддържането на избрания от самия университет курс на благожелателна и динамична стагнация. А да се поддържат нещата така винаги беше усилие с добра възвръщаемост, като се имат предвид алтернативите.

Една самообръщаща се страница обаче, поне според Пондър, беше аномалия. Така че, докато се усилваше шумът от вечерята-преди-закуска, той оглади страницата и внимателно зачете.

Гленда с удоволствие би счупила някоя чиния в сладката празна главица на Жулиета, когато момичето най-сетне цъфна в Нощната Кухня. Или поне с удоволствие би си помислила за това, при това съвсем преднамерено. Но нямаше смисъл да си изпуска нервите, защото обектът на тези нерви не го биваше много да забелязва, какво си мислят другите хора. Не че беше лошо момичето, но просто някак все не можеше да стигне до мисълта, че някой би могъл да не е мил с нея. Така че Гленда се ограничи с едно:

- Къде беше? Казах на г-жа Уитлоу, че си се прибрала вкъщи по болест. Татко ти направо ще се поболее от грижа! А и пред останалите момичета никак не изглежда добре.

Жулиета се отпусна в креслото с толкова изящно движение, че все едно прозвуча музика.

- Ми на мача бях, къде. Нали играхме срещу говедата от Мътни Извор.

- До три часа сутринта ли?

- Ми че то си е по правилата, ма. До края на цяловремето, до внезапна смърт или до първи гол[10].

- Кой би?

- Не’нъм.

- Как така не знаеш?

- Ми че като си ходих, го решаваха по пукнати глави. Абе аз без друго, нали, излязох с Скапания Джони.

- Аз пък си мислех, че си скъсала с този.

- Ми че той ме черпи една вечеря бе.

- Не трябваше да ходиш. Не ти е работа да ги вършиш такива едни.

- К’ви такива? – отвърна Жулиета, която понякога си мислеше, че въпросите са отговори.

- Защо просто не вземеш да измиеш съдовете? – приключи въпроса Гленда.

И пак ще трябва аз да ги мия след теб, помисли си тя, когато най-добрата и приятелка се запъти към редицата големи каменни мивки. Това, което Жулиета правеше с чиниите, не беше точно миене, а бегло кръщаване. Не че магьосниците бяха от хората, които да забележат налеп от вчерашно яйце на чинията си, обаче г-жа Уитлоу можеше да го съзре и през две стаи в трета.

Гленда харесваше Жулиета, ама наистина, макар че понякога се чудеше защо. Вярно, че бяха израстнали заедно, но тя не можеше да спре да недоумява, как Жулиета, която беше толкова красива, че момчетата озовали се наблизо се вцепеняваха, а понякога припадаха, може да е толкова, ами да си го кажем направо, глупава. Като стана дума за израстване, тази която израстваше беше всъщност Гленда. За Жулиета тя не беше сигурна, но понякога на Гленда и се струваше, че самата тя е порастнала и за двете.

- Виж сега, трябва само малко да попотъркаш, това е, - не издържа тя след няколко секунди унило бълникане, изтръгна четката от съвършената ръка на Жулиета и после, когато мръсотията беше изпроводена по канален ред, си помисли: Отново го направих. Всъщност отново го направих отново. Колко пъти ли са станали вече? Случвало ми се е дори и да си играя с куклите й вместо нея!

Чиния след чиния проблясваха в Глендините ръце. Нищо не изчиства упорити петна по-добре от подтиснатия гняв.

Скапания Джони, моля ви се. За боговете, че той мирише на котешка пикня! И е бил единственото момче, толкова тъпо, че да си въобрази, че има някакъв шанс. Майчице мила, да има такава фигура и да излиза все с абсолютни загубеняци! Какво ли би правила без мен?

След тези кратки вълнения Нощната Кухня отново се върна в рутината си и жените известни като „другите момичета” продължиха с обичайните си задължения. Редно е да се спомене, че за повечето от тях е могло да се каже че са момичета само в отдавна минало време, но те работеха добре и Гленда се гордееше с тях. Г-жа Хеджс се оправяше със сирената като за световно. Милдред и Рейчъл, официално фигуриращи във ведомостите по заплатите като „жени за зеленчуците”, бяха добри и надеждни и тъкмо Милдред беше измислила прочутата рецепта за сандвичи с червено цвекло и сирене крема.

Всички си разбираха от работата. Всички си вършеха работата. Нощната Кухня беше надеждна, а Гленда обичаше да е надеждно.

Тя си имаше дом, където да се прибере и се грижеше да си ходи там поне по веднъж дневно, но тъкмо в Нощната Кухня тя живееше. Тук беше нейната крепост.

Пондър Стибънс се беше втренчил в страницата пред очите му. Умът му се преизпълни с противни въпроси, най-големият и най-противният от които беше просто: Има ли някакъв начин някой да изкара, че аз съм виновен за това? Няма. Добре!

- Ъъ, тук има една традиция, която за съжаление изглежда сме пропуснали да съблюдаваме в продължение на немалко време, г-н Архиканцлер, - спомена той, съумявайки да не допусне в гласа си загриженост.

- Да не би да има някакво значение? - каза Ридкъли и се протегна.

- Тя е традиционна, г-н Архиканцлер, - отвърна укорително Пондър - Въпреки, че с известно напъване би могло да се каже дори, че самото и несъблюдаване, уви, се е превърнало в традиция.

- Че това не е ли прекрасно? - учуди се Ридкъли – Щом като сме направили традиция да не съблюдаваме друга традиция, това ще е двукратно традиционно, нали? Къде му е проблема?

- Това е Завещанието на Архиканцлер Запазен Големански, - заобяснява Пазителят на Традициите – Именията на Големански се отразяват много добре на университета. Много богато семейство са били.

- Ммм, да. Нещо смътно ми напомня това име. Свестно старче. Е и?

- Ъъ, щеше да бъде по-добре, ако моят предшественик беше обръщал повече внимание на някои от традициите, - поде Пондър, който беше привърженик на подаването на лошите новини капка по капка.

- Добре де, той си беше мъртъв.

- Да, разбира се. Може би, сър, би било добре, кхъ-кхъ, да установим традицията да се проверява здравето на Пазителя на Традициите?

- О, той си беше съвсем здрав, - възрази Архиканцлерът – Само дето е умрял. Съвсем здрав като за мъртвец.

- Та той е станал на прах, Архиканцлере!

- Не е точно като да е бил болен, собствено, - изтъкна Ридкъли, който беше привърженик на това никога да не се предава – Общо взето това състояние си е съвсем стабилно.

Пондър продължи нататък:

- Има едно условие към завещанието. В дребен шрифт, сър.

- О, изобщо не ме е грижа за дребния шрифт, Стибънс!

- Мен пък ме е грижа, сър. Там пише: „... и тъй да пребъде, дорде Университетът отбор вкарва в играта ритни-в-топката иженарицаема Сиромашко Празнувление”.

- Сиромашко празнене ли? – вметна Завеждащият катедра Неопределени Изследвания.

- Това е просто смешно! – възмути се Ридкъли.

- Смешно или не, г-н Архиканцлер, това е условието към завещанието.

- Но ние прекратихме участието си още преди години, - не се успокояваше Ридкъли – Тълпи вилнеещи по улиците, ритащи се, блъскащи се и кряскащи... и това играчите! Имайте предвид, зрителите не им отстъпват много! По стотици души в отбор! Един мач продължаваше понякога с дни наред! Ето защо беше прекратено.

- Фактически, собствено казано, то никога не е било прекратявано, Архиканцлере – намеси се Старшият Дискусионен Наставник – Ние, действително, го прекратихме, гилдиите също. Беше престанало да е игра за джентълмени.

- Независимо от всичко, - пак взе думата Пазителят на Традициите сочейки с пръст в страницата – условията са такива. Има и купища други клаузи. Леле мале. Ох, мъко, мъкичко. Ох, не може да бъде...

Устните му се движеха безмълвно, докато продължаваше да чете. Цялата стая заизвива вратове.

- Айде де, изплюй камъчето, бе човек! – изрева Ридкъли.

- Мисля, че ще трябва да проверя някои неща, - измърмори Пазителят на Традициите – Не бих искал да ви тревожа излишно, – той пак погледна надолу – Олеле, мътните го взели!

- Какво става бе, човек?

- Ами, изглежда сякаш... Не, няма да е честно да ви развалям вечерта, г-н Архиканцлер, - заувърта Пондър – Сигурно съм го прочел неправилно. Безусловно не би могъл да има предвид... Ох, майчице мила...

- Накратко, ако обичаш, Стибънс, - изръмжа Ридкъли – Струва ми се, че аз съм Архиканцлерът на този университет. Поне на вратата ми така пише.

- Разбира се, г-н Архиканцлер, обаче от моя страна би било много некоректно да...

- Оценявам загрижеността ти да не ми развалиш вечерта, драги ми господине, - прекъсна го Ридкъли – Аз обаче няма да се поколебая да ти разваля целия утрешен ден. Така че, като имаш предвид това, какви, да пукнеш дано, ги дрънкаш?

- Ъъъ, изглежда, Архиканцлере, че такова... Кога ще да е била последната игра, в която сме участвали, знаете ли случайно?

- Някой да се сеща? – обърна се към стаята като цяло Ридкъли.

Смотолевената дискусия достигна до консенсус във вид на „Към двайсетина години, общо взето”.

- Общо взето какво точно? – настоя Пондър, който мразеше такива неща.

- Е, нали знаеш. Нещо в тоя порядък. Горе долу в тези рамки, така да се каже. Нещо като такова. Нали разбираш.

- Нещо като такова ли? – възмути се Пондър – Не може ли малко по-точно?

- Че защо?

- Защото ако университетът не е играл на Сиромашкото Празнувление за период от двадесет години или повече, наследството преминава към понастоящем живите потомци на Архиканцлер Големански.

- Ама че тази игра е забранена със закон, бе човек! – изтъкна Архиканцлерът.

- Ъ, не точно. Всеобщо е известно, че лорд Ветинари не я одобрява, но, доколкото разбрах, при условие че играта се провежда извън центъра на града и не излиза от задните улички, Стражата си затваря очите. Доколкото, както ми изглежда, привържениците и играчите значително надвишават по брой всичките служители на Стражата, струва ми се това за нея ще е по-добре отколкото да си ги насини.

- Много остроумно казано, господин Стибънс, - похвали го Ридкъли – Много съм изненадан от вас.

- Благодаря, г-н Архиканцлер, - Пондър всъщност беше заимствал това от една уводна статия във „Вестника”, който магьосниците не обичаха, защото или не печаташе каквото те казваха или пък го печатаха с възмутителна точност.

Окуражен той добави:

- Между другото бих искал да отбележа, г-н Архиканцлер, че според законите на Н.У. тази забрана няма значение. На магьосниците не им подобава да обръщат внимание на такива забрани. Ние не сме подчинени на гражданското законодателство.

- Разбира се. Но въпреки това обикновено е целесъобразно да се съобразяваме с гражданските власти, - произнесе Ридкъли толкова предпазливо, сякаш метафорично вадеше някои от думите да ги разгледа по-обстойно на дневна светлина.

Магьосниците закимаха. Това, което те чуха, беше: „Ветинари може и да си има някои косури, обаче от столетия не сме имали по-здравомислещ човек на трона, той ни оставя на мира, а и никога не знаеш, какви козове е скрил в ръкава си”. Няма как да се спори с това.

- Е, добре, Стибънс, какво предлагаш? – рече Ридкъли – В последно време не ми съобщаваш за никой проблем преди си измислил решение. Уважавам това, макар и да го намирам за малко гадно. Та значи имаш ли предвид някакъв начин да ни измъкнеш от тази каша?

- Струва ми се, че да, сър. Мисля си, че бихме могли да сформираме, ами, отбор. Никой нищо не казва за печелене, сър. Просто трябва да играем, това е.

В свещоливницата винаги беше възхитително топло. За съжаление беше също така изключителто влажно и, по някакъв хаотичен и непредсказуем начин, доста шумно. Това беше, защото грамадните тръби на централната отоплителна система на Невиждания Университет минаваха точно под тавана, окачени на редици метални скоби с различен коефициент на линейно разширение. Това обаче беше само като за начало. Тук бяха още огромните тръби за балансиране на диференциала на слуда[11] по територията на университета, тръбата за супресора на потока на антропичните частици, който в последно време не работеше като хората, тръбите за въздушна циркулация, която също не работеше, откакто се беше разболяло магарето, прастарите тръби, които бяха единствените останки на злополучния опит на един предишен архиканцлер да изгради университетска комуникационна система посредством дресирани мармозетки. Всеки ден по някое време всичките тези тръбопроводи гръмваха в цяла подземна симфония от бълбукания, къркорения, смущаващи органични прошляквания и, понякога, необясним цвърчащ звук отекващ през подземните етажи.

Всецяло-импровизираната природа на конструкцията беше допълнително подчертана от факта, че като мярка за икономия, големите железни тръби за топлата вода бяха увити в стари парцали, овързани с канапи. Понеже някога някои от тях са били принадлежали към магьоснически одеяния, които колкото и да ги търкаш, не можеш да изличиш всичките магии от тях, така че постоянно излизаха спорадични изблици от многоцветни искри, а понякога и по някое топче за пинг-понг.

Въпреки всичко Лут се чувстваше у дома си в свещоливницата. Странна работа – горе в старата родина хората от улицата го бъзикаха, че бил отлят от някакъв боклук. Въпреки че Брат Овес му беше обяснил, че това било глупаво, кротко бълбукащата лой някак го привличаше. Тук той чувстваше мир.

Сега тъкмо той управляваше свещоливницата. Смиймс не знаеше, защото той изобщо не си даваше труда да слиза тук. Трев разбира се знаеше, но докато Лут вършеше работата му вместо него, това значеше, че той самият може да прекарва повече време като рита консервена кутия на някое бунище, така че той беше доволен. Мнението на останалите оклепвачи и топячи всъщност нямаше значение. Да работиш в свещоливницата означаваше, че що се отнася до трудовия пазар, все още ускоряваш като стигнеш дъното и продължаваш да задълбаваш в скалната основа. Да работиш тук означаваше, че вече нямаш достатъчно представителност за да си просяк. Означаваше, че бягаш от нещо, може би от самите богове или пък от демоните в тебе си. Означаваше, че ако изобщо посмееш да вдигнеш поглед, то високо-високо над себе си ще видиш утайките на обществото. Така че най-добре да си седиш тук долу на топло в сумрака, където хранят прилично и няма неудобни срещи и, добави наум Лут, никой не те бие.

Не, с топячите нямаше проблем. Като можеше, той правеше за тях каквото можеше. Самият живот ги беше пребил дотолкова, че не им беше останала сила да бият някого другиго. Това идваше доста добре. Като разберат хората, че си гоблин, няма какво друго да очакваш освен неприятности.

Той си спомни, как му викаха хората по селата като беше малък, а след думите следваше по някой камък.

Гоблин. Тази дума имаше багаж колкото цял керван волски коли. Нямаше значение, какво кажеш или направиш, керванът просто те прегазваше. Той им показваше нещата, които беше сътворил, а камъните ги трошаха, докато селяните му кряскаха като ястреби на лов и добавяха още думи.

Това свърши през деня, когато Пастор Овес пристигна кротко в градчето, ако няколкото колиби и една улица от утъпкана кал изобщо можеха да се нарекат град, и донесе със себе си... опрощение. Онзи ден обаче никой не искаше да бъде простен.

Някъде в мрака тролът Цимент, който се друсаше до освяткване със скалотръс, скалоцеп, скалотоп и скалосвлач[12] и щеше да смърка даже и железни стружки, ако Лут не го беше спрял, изхлипа на дюшека си.

Лут запали нова свещ и нави самоделното си оклепвателно приспособление, което забуча весело и от което пламъкът загоря хоризонтално. Той полагаше големи грижи за произведенията си. Един добър оклепвач никога не върти свещта докато я оклепва. В дивата природа свещите почти никога не покапват в повече от една посока, точно според течението. Нищо чудно, че магьосниците харесваха изготвените от него: има нещо шашардисващо в свещ, която изглежда е покапвала във всички посоки едновременно. Човек направо да не знае накъде духа вятърът[13].

Той работеше чевръсто и вече оставяше деветнадесетата добре оклепана свещ в коша за готова продукция, когато чу дрънченето на консервена кутия подритвана по каменния под на прохода.

- Добро утро, господин Трев, - поздрави той без да поглежда.

След миг една тенекия се приземи пред него на тесния си край, точно като късче от пъзел заставащо на мястото си.

- Че как позна че съм аз, бе Гобльо?

- По вашия лайтмотив, господин Трев. И предпочитам да ме наричат Лут, благодаря ви предварително.

- Лайт- к’воо? - не разбра гласът зад гърба му.

- Лайтмотив: повтаряща се тема или акорд асоциирани с определен персонаж или идея, господин Трев, - обясни Лут грижливо оставяйки още две топли свещи в коша - Визирах вашето хоби да ритате тенекия натам-насам. Изглежда сте в приповдигнато настроение, сър. Как мина денят?

- К’во викаш?

- Фортуна беше ли благосклонна към Мътни Извор?

- К’ви ги плещиш бе?

Лут още повече се присви. Имаше известна опасност да не пасне, да не е от помощ, да не е тактичен.

- Вие ли бихте, сър?

- А, не. Пак равен без гол. Право дъ си ка’ем, загуба на време. Ама беше само приятелски. Никой не пукна, - Трев огледа пълните кошове с реалистично оклепани свещи и добави благодушно - Ей че си ги нацвъкал, малкия.

Лут пак се поколеба, после много предпазливо подпита:

- Значи ли това, че независимо от скатологичния епитет, одобрявате голямото, но неопределено количество свещи, които съм оклепал за вас?

- Мътните го ‘зели, т’ва па к’во беше, бе Гобльо?

Лут затърси трескаво уместния превод. Накрая се реши на едно:

- Аз добре направил?

Трев го потупа по гърба:

- Даа! Браво! Шапка ти свалям! Да ама що не земеш дъ се научиш да приказваш нормално бе? Щото и пет минутки няма да ми издеяниш такъв по наште места. А на бас че шъ те замлатят с някоя тухла.

- Това, исках да кажа т’ва, фактически е известно, че ... ста’а, - опита се да се съсредоточи Лут.

- Честно казано ич не вдявам, що им е на ‘ората да се впрягат толкова, - отбеляза благо Трев - Зарад онея големите битки ли? Е и к’во? Че то е било преди много време и далече оттук, нал’тъй, и не че троловете и джуджетата не съ го раздавали също като вас, прав ли съм? Кат’ ваште хора, нали, гоблините? И к’во толкова? Ваште ‘ора само са рязали гърла и са тафили к’вото сварят, нал’тъй? Че т’ва по някои тукашни улици си минава за съвсем културно.

Сигурно, помисли си Лут. Никой не е могъл да остане неутрален, когато Мрачната Война заляла Далечен Юбервалд. Възможно е и да е имало същинско зло там някъде, но странна работа, очевидно злото всеки път се е оказвало на другата страна. Може пък да е било заразно. Някак си във всичките объркани истории написани или възпети, гоблините винаги излизаше, че са били гадни пъзливи копеленца, колекциониращи собствената си ушна кал и винаги са били на другата страна. Уви, когато е дошло времето да се напише историята, неговият народ не е имал дори молив.

Усмихвай се на хората. Харесвай ги. Бъди услужлив. Старай се да струваш. Той харесваше Трев. Биваше го да харесва хората. Като е ясно, че харесваш хората, те ще са мъничко по-склонни да харесват теб. И най-малкото нещо беше от помощ.

На Трев пък изглежда изобщо не му пукаше за историята, освен това беше осъзнал, че да има някой в свещоливницата, който не само че не напира да яде лойта, но и да върши повечето от неговата работа, при това да я върши по-добре отколкото би си дал труда да я върши самият той, си беше актив, който си струваше да се пази. Трев никога не си даваше твърде много зор. Трев караше живота си през просото.

- Майстор Смиймс дойде да пита за вас, - съобщи Лут - Аз се оправих.

- Ъхъ, - каза Трев и толкова.

Никакви въпроси. Лут харесваше Трев.

Но младежът просто си стоеше и се взираше в него, сякаш се мъчеше да го проумее.

- Скив с’а, - каза Трев - Я ела с мен до Нощната кухня да си измуфтим кльопачка, а?

- О не, господин Трев, - стресна се Лут и насмалко да изпусне една свещ - Не мисля, извинявайте, не мислим, че е редно.

- Айде де, кой ще разбере? А там има една дебела мацка, която готви чудно. По-добра манджа не си опитвал.

Лут се заколеба. Винаги се съгласявай, винаги бъди услужлив, винаги бъди подръка, никога не плаши никого.

- Мислим си, що да не дойда с теб, - каза накрая той.

Има много какво да се каже за стъргането на тиган докато не стане такъв, че да се огледаш в него, особено ако си таила мисли, как да тупнеш лекичко с него някого по главата. Изобщо Гленда не беше в настроение за Трев, когато той пристъпи по каменните стъпала, целуна я по тила и каза весело:

- Здрасти, муцинка, нещо топличко за тая нощ шъ се намери ли?

- Нищо за такива като теб, Тревър Младонадеждов, - отряза тя и го отпъди с тигана - и гледай да си държиш ръцете да не шават, благодаря много!

- Ама нищо ли не ти се топли за най-добрия ти приятел, а?

Гленда въздъхна и склони:

- В подгряващата печка има бъбъл-енд-скуик[14], ама не казвай нищо, ако те хване някой.

- Ей, тъкмо като за човек претрепал се от бачкане цяла нощ! - възкликна Трев, потупа я твърде свойски и се отправи към пещите.

- Пак си бил на мач! - избухна Гленда - Вечно си на някой мач! И това ми го наричаш работа!

Момчето се засмя, а тя изгледа ядно спътника му, който бързо отстъпи пред тези като че бронебойни очи.

- А вие, момчета, що не се миете преди да идвате тук, - подкара тя, зарадвала се, че си е намерила мишена, която не и се хили и не и раздава целувки - Тук, знаете ли, храна се приготвя!

Лут преглътна. Това беше най-продължителният му разговор със същество от женски пол, без да се броят Милейди и г-ца Церикаишова, а той самият даже не беше продумал.

- Уверявам ви, че се къпя най-редовно, - изпротестира той.

- Но ти си сив!

- Е, нали някои хора са черни, а други са бели, - почти проплака Лут.

О, защо изобщо, о защо беше излязъл от свещоливницата? Там долу беше толкова хубаво и мирно, а и тихо, стига Цимент да не беше на железен оксид.

- Това няма да мине. Ти да не си зомби? Знам, че те се стараят, колкото могат и че човек умира както може, аз обаче няма пак да си навличам тази беля. Всеки може да си остави ръцете в супата, но да се търкалят ръце по дъното на купата? Не е редно това нещо.

- Аз съм жив, госпожице, - заоправдава се Лут.

- Да де, но жив какъв, ще ми се да разбера.

- Гоблин съм, госпожице, - той се поколеба като казваше това. Звучеше му като лъжа.

- Аз пък си мислих, че гоблините са рогати, - изтъкна Гленда.

- Само напълно порастналите, госпожице.

Е, поне за някои гоблини си беше вярно.

- Ти нали няма да правиш никакви гадории, нали? – настоя Гленда втренчила се в Лут.

Той обаче го разпозна като един вид остатъчно втренчване. Тя вече си беше казала думата, а това сега беше малко театралничене, колкото тя да покаже кой е шефът тук. А шефовете могат да си позволят щедрост, особено ако изглеждаш понаплашен и подобаващо впечатлен. Това винаги вършеше работа.

И Гленда каза:

- Трев, вземи за господин...

- Лут, - подсказа Лут.

- Вземи значи за г-н Лут малко бъбъл-енд-скуик. Че като го гледам ще вземе да ми умре от глад.

- Имам много бърз метаболизъм, - поясни Лут.

- Нямам нищо против това, - рече благосклонно Гленда – стига да не го показваш наляво надясно. Стига ми на мене...

Зад гърба и нещо изтрещя.

Трев беше изпуснал подноса с бъбъл-енд-скуика. Беше се вкаменил и зяпнал Жулиета, а тя отвръщаше на погледа му с израз на дълбоко отвращение. Накрая тя проговори с глас като сребърни камбанки:

- Ти дъ не си кьорав бе, твойта кожа? Ама си и нахален да ми съ дуеш тука с тоя парцал на врата! Секи знае че Мътни Извор са пълни ливади. Бийзли и с мрежа не може дъ я поеме топката.

- Така ли бе? Е, аз пък чух как ви прегазиха лобинците миналата седмица. Лобин Клаут! А секи знае, че тея са едни баби!

- Тъй ли било? Да ама Стейпъл Прав излезе от Тръшкалника предния ден! Да ви видя аз как шъ ви смачка той вас мътняци мръсни!

- Дъртия Стейпъл ли? Ха! Той размята сичко, вярно, ама на търчане не дига повече от волска кола! Ние шъ си го обикаляме на кръгчета...

Тиганът на Гленда рязко издрънча по железния плот.

- Я престанете и двамата! Тъкмо започвам почистваненто за деня и хич не искам ритни-топката да ми цапа хубавите повърхности, чувате ли ме? Ти, мойто момиче, чакай тук, а ти, Тревър Младонадеждов, да ми се пръждосваш в мазето си и си искам чинията измита и върната до утре вечер, иначе можеш да си крънкаш манджи от някоя друга, ясно ли е? И си прибери и приятелчето. Приятно ми беше да се срещнем, г-н Лут, но бих предпочела да те видя в по-добра компания.

Тя се позамисли. Лут изглеждаше толкова изоставен и объркан. Боговете да са ми на помощ, помисли си тя, пак се превръщам в майка ми.

- Не, чакай малко, - тя се наведе, отвори една от подгряващите пещи и извади друга голяма чиния. Уханието на печени ябълки изпълни кухнята – Това е за вас, г-н Лут с моите благопожелания. Трябва да позагладиш ребрата, че да не те отнесе вятърът. И не си давай труда да си го делиш с този нехранимайко, щото, питай когото щеш, той е един ненаситен муфтаджия. А сега имам да чистя и освен ако вие, момчета, не искате да помагате, марш от кухнята ми! А да, и тази чиния също я искам върната!

Трев сграбчи Лут за рамото:

- Айде, нали я чу к’во каза.

- Да, и не бих имал нищо против да помогна...

- Я идвай!

- Благодаря ви много, госпожице, - смотолеви Лут, докато го влачаха надолу по стълбите.

Гленда сгъна грижливо пешкира си за горещо докато ги гледаше как си отиват.

- Гоблини, - проговори замислено тя - Ти изобщо виждала ли си досега гоблин, Жу?

- К’во?

- Виждала ли си досега гоблин?

- Не’нъм.

- Мислиш ли, че той е гоблин?

- К’во?

- Г-н Лут. Той гоблин ли е, как мислиш? - каза колкото се може по-търпеливо Гленда.

- Е, ‘начи е тузарски гоблин. В смисъл кат’ го слушам ‘се едно чете книги и такова.

Такова уточнение, поне според Гленда, като за Жулиета практически си беше наблюдателност на ниво криминалистична експертиза. Тя се озърна и за своя най-голяма изненада установи, че Жулиета е седнала да чете нещо, или най-малкото да се вглежда съсредоточено в буквите.

- Какво е това дето си взела? - попита тя.

- Викат му „Ала-баламур”. Такова, за к‘во пра’ят важните личности.

Гленда надзърна над рамото на приятелката си, докато тя прелистваше страниците. Доколкото можеше да види тя, всичките важни личности споделяха една усмивка и носеха неподходящи за това време на годината дрехи.

- И какво ги прави важни? - поинтересува се тя - Само това, че са в списанието ли?

- Има и модни съвети, - засегна се Жулиета - Ето скив, казват, че хромо-медната микроризница е писъкът на сезона.

- Това е страницата за джуджета, - въздъхна Гленда - Айде, взимай си партакешите и ще те изпратя до вкъщи.

Жулиета все още четеше докато чакаха конския омнибус. Това внезапно увлечение по печатното слово разтревожи Гленда. Последното нещо, което тя искаше, беше в главата на приятелката и да влязат разни идеи. Вътре имаше толкова простор за тях да се блъскат натам насам и да причиняват поразии. Самата Гленда четеше едно от нейните евтини романчета, подвързано в страница от „Вестника”. Тя четеше така, както се хранят котките: крадешком, и само да посмее някой да забележи.

Когато впрягът се затътри към Кукличките, тя извади шалчето от чантата си и разсеяно го върза на китката си. Лично тя мразеше ритнитопковското насилие, но беше важно да принадлежиш към нещо. Да не принадлежиш към нищо, особено след голям мач, може да бъде вредно за здравето. Важно беше да показваш правилните цветове на твоята родна почва. Важно беше да се вписваш.

Кой знае защо тази мисъл незабавно пренасочи ума и към Лут. Колко странен беше той. Малко грозничък, ама много чист. Миришеше на сапун и изглеждаше толкова нервен. Имаше нещо в него...

Атмосферата във Всекинощната Стая се беше смразила като ледникова вода.

- Да не би да ни казвате, господин Стибънс, че би трябвало да участваме в игра за грубияни, побойници и гамени? - възмущаваше се Завеждащият катедра Неопределени Изследвания - Невъзможно!

- Малковероятно, да, но чак невъзможно? Не, - отвърна морно Пондър.

- Определено не е възможно! - включи се Старшият Дискусионен Наставник и кимна към Завеждащия катедра - Да се боричкаме с разни типове от самото дъно!

- Дядо ми е вкарал два гола в мач срещу Мътни Извор, - проговори тихо и спокойно Ридкъли - Малцина са успявали да вкарат и един за целия си живот в онея дни. Струва ми се, че най-многото голове вкарани от един човек за целия му живот са четири. Това беше Дейв Младонадеждов, разбира се.

Надигна се вълна от припряно преосмисляне и препозициониране.

- Ах, да, разбира се, тогава времената са били други, - гласът на Старшия Дискусионен Наставник изведнъж беше станал сладък като сироп - Несъмнено дори и квалифицирани работници са се включвали понякога да се позабавляват.

- Не им е било до забава ако са се изпречвали пред Дядо, - поухили се Ридкъли - Той беше професионален бияч. Пребиваше хора за пари и кръчмите го викаха, когато се случеше наистина опасно сбиване. Разбира се, в известен смисъл, сбиването от това ставаше още по-опасно, но повечето от него излизаше навън на улицата.

- Той е изхвърлял хора от прозорците ли?

- О да. Ако сме честни, обикновено е било от приземния етаж и винаги е отварял предварително прозореца. Много фин човек е бил, както разбирам. Правил е музикални кутийки, и награди е печелил за тях. Пълен въздържател, нали разбирате, че и доста религиозен. Млатенето на хората е било само бачкане. Сигурен факт е, че никога не е кормил нещо, така че да не може да бъде зашито наново. Много свестен човек, от където и да го погледнеш. Никога не съм го виждал, за съжаление. Винаги ми се е искало да имам нещо, с което да си спомням старчето.

Целият преподавателски състав като един магьосник сведе погледи към грамадните ръчища на Ридкъли. На размер като тигани. Той прещрака с кокалчетата си. Чу се ехо.

- Та, господин Стибънс, всичко което ни трябва, е да излезем срещу друг отбор и да загубим, така ли? - каза той накрая.

- Точно така, г-н Архиканцлер, - подтвърди Пондър - Просто отбиваме номера.

- Но да загубим ще значи да ни видят, че не печелим, прав ли съм?

- Ами да, така ще да е.

- В такъв случай по-скоро бих предпочел да победим, а вие?

- Ама Муструм, това отива твърде далече, - намеси се Старшият Дискусионен Наставник.

- Моля? - повдигна вежди Ридкъли - Може ли да ви напомня, че съгласно устава на този университет Архиканцлерът е пръв между равни?

- Разбира се.

- Добре. Е, това съм аз. Думата „пръв” е, мисля, съвсем уместна в случая. Виждам, че драскате нещо в бележничето си, господин Стибънс?

- Да, г-н Архиканцлер. Проверявам, дали не бихме могли да минем и без завещанието.

- Само така, - зарадва се Старшият Дискусионен Наставник, изглеждайки ядно Ридкъли - Знаех си аз, че няма причина за паника.

- В действителност имам удоволствието да ви съобщя, че бихме могли да се оправим съвсем прилично само с минимално съкращение на разходите, - продължи Пондър.

- Ето, - посочи Старшият Дискусионен Наставник, поглеждайки триумфално първия между равните - Виждате ли, какво става като не се поддава човек на паника.

- Действително, - отвърна спокойно Ридкъли и с поглед все така впит в Старшия Дискусионен Наставник добави - Господин Стибънс, бихте ли били толкова добър да ни просветлите: на какво се равнява в реално изражение това „минимално съкращение на разходите”?

- Завещанието представлява доверителен фонд, - заобяснява Пондър все още смятайки - Можем да използваме значителния доход от много мъдро инвестираните средства на душеприказчиците на Големански, но не можем да пипаме капитала. Въпреки всичко, лихвите са достатъчни да покрият, съжалявам че не съм достатъчно точен, около осемдесет и седем процента от сметките на университета за храна.

Той изчака търпеливо докато патардията поутихне. Удивително е, помисли си той, как хората са склонни да спорят срещу цифри без по-добро основание от „трябва да има някаква грешка”.

- Сигурен съм, че Ковчежникът не би се съгласил с тези цифри, - измърмори кисело Старшият Дискусионен Наставник.

- Наистина, - съгласи се Пондър - Но се страхувам, че това е защото го дразни десетичната запетая.

Преподавателският състав се спогледа помежду си.

- Кой тогава се занимава с финансовите ни въпроси? - поинтересува се Ридкъли.

- За последния месец ли питате? Аз, - осветли ги Пондър - Но ще се радвам да прехвърля отговорността на първия доброволец.

Това подейства. За съжаление винаги действаше.

- В такъв случай, - наруши настъпилата пълна тишина той - в съответствие с калорийните таблици съставих хранителен режим, който ще предостави на всекиго тук ядене три пъти дневно...

Старшият Дискусионен Наставник се намръщи:

- Три пъти дневно ли? Три пъти дневно? Че кой яде по три пъти дневно?

- Някой, който не може да си позволи по девет пъти, - поясни с равен глас Пондър - Бихме могли да поспестим пари ако спазваме здравословна диета от зърнени храни и пресни зеленчуци. Това би ни позволило да запазим платото със сирената с избор от, примерно, три вида сирене.

- Три вида сирене не е избор, а издевателство! - възмути се Лекторът по Съвременни Руни.

- Или пък бихме могли да изиграем една игра на ритнитопка, господа, - плясна весело с ръце Ридкъли - Само една игра. И толкова. Толкова ли е мъчно това?

- Толкова мъчно като лице размазано от подкован ботуш, предполагам? - изказа се Завеждащият катедра Неопределени Изследвания - Хората направо ги размазват по паветата!

- Ако всичко друго се провали, бихме могли да намерим доброволци от студентското тяло, - подметна Ридкъли.

- По-добре да се каже направо „труп”.

Архиканцлерът се облегна в креслото си:

- Какво прави от един човек магьосник, господа? Умението с магиите ли? Да, разбира се, но ние, събралите се на тази маса знаем, че за подходящия ум, те не са толкова трудни за придобиване. За това не трябва някаква, тъй да се каже, магия. Небеса, даже и вещиците се справят. За един потребител на магия обаче е нужно такова устроение на ума, което да се вглежда малко по-надълбоко в света и начина по който той работи, в начина по който теченията му оплитат съдбините на човечеството, и тем подобно и тем подобно и тем подобно. Накратко, той би трябвало да е такава личност, която да е в състояние да изчисли, че гарантираното пълно отличие си струва временното неудобство да си търси зъбите по паважа.

- Да не би сериозно да предлагаш да даваме дипломи за прости физически дадености? - не повярва Завеждащият катедра Неопределени Изследвания.

- Не, разбира се, че не. Сериозно предлагам да даваме дипломи за изключителни физически дадености. Бих ли могъл да ви напомня, че пет години подред гребах за този университет и имам Браун?

- И какво добро е донесло това, ако не възразявате?

- Е, на вратата ми пише „Архиканцлер”. Спомняте ли си защо? Академичният Съвет по онова време прие много правилния възглед, че може би е настъпил моментът за водач, който да не е нито малоумен, нито луд, нито умрял. Дори да приемем, че повечето от това не е точно квалификация в нормалния смисъл на думата, но би ми се искало да считам, че лидерските умения, тактиката и творческо мамене, които развих по реката, са помогнали. И така, в наказание за греховете ми, които всъщност не си спомням да съм извършвал, но които трябва да са били доста въпиющи, се озовах на върха на окончателен списък от един човек. Избор от три вида сирене ли бяхте споменали, господин Стибънс?

- Да, г-н Архиканцлер.

- Само проверявах, - Ридкъли се наведе напред - Господа, сутринта, поправка, по-късно тази сутрин, възнамерявам да заявя твърдо на Ветинари, че университетът има намерение пак да играе ритни-топката. А тази задача се пада на мен в качеството ми на пръв между равните. Освен ако някой от вас не желае да си опита късмета в Продълговатия Кабинет, само кажете и отивате.

- Той, знаеш ли, ще заподозре нещо, - предупреди Завеждащият катедра Неопределени Изследвания.

- Той всичко подозира. Ето защо е все още Патриций, - Ридкъли стана - Обявявам това засе... тази твърде затегнала се закуска... за закрита. Господин Стибънс, елате с мен!

Пондър забърза след него с притиснати до гърдите си книги и щастлив, че има извинението да се измъкне, преди останалите да са се нахвърлили срещу него. Носителят на лоши новини никога не е популярен, особено когато ги носи на празно блюдо.

- Архиканцлере, аз... - започна той, но Ридкъли вдигна пръст пред устните си.

След кратка наситена тишина отвътре внезапно се развихри цял ръкопашен фестивал на безмълвно боричкащи се мъже.

- Браво на тях, - заключи Ридкъли и тръгна по коридора - Чудех се, колко ли време ще им трябва да осъзнаят, че може би за последен път за известно време занапред виждат препълнена количка със закуски. Насмалко да се изкуша да изчакам да ги видя как ще излязат кламбуцайки се и с прогизнали роби.

Пондър го зяпна:

- Да не би да се радвате на това, г-н Архиканцлер?

- Божичко, не, - отговори с пробляснали очи Ридкъли - Как можа да си помислиш такова нещо? Освен това след някой друг час ще трябва да кажа на Хевлок Ветинари, че възнамеряваме да извършим спрямо него лично оскърбление. Едно нещо е невежествената тълпа да се покосява взаимно, но не вярвам, че ще го зарадва перспективата и ние да се присъединим.

- Разбира се, сър. Ъъ, има още една дребна подробност, сър, една малка задачка-закачка, ако щете... Кой е Лут?

На Пондър му се стори, че Ридкъли направи малко по-голяма пауза отколкото беше необходимо преди да отговори:

- Този Лут беше...?

- Работи в свещоливницата, сър.

- Откъде знаете това, Стибънс?

- Оправям заплатите, сър. Просто Момчето за Свещите казва, че Лут просто се бил появил една нощ с бележка, казваща, че трябвало да бъде приет и да му се плаща минимална заплата.

- И какво?

- С това се изчерпва всичко, което знам, сър, а го научих само защото разпитвах Смиймс. Смиймс казва, че бил добро хлапе, но малко странен.

- Значи би трябвало да се впише добре, не мислиш ли, Стибънс? Фактически ние виждаме, колко добре се вписва.

- Е да де, сър, тук няма проблем, той обаче е, очевидно, гоблин, а в общия случай, нали знаете, стана нещо като странна традиция, че когато за пръв път хора от някаква нова раса пристигат в града, те започват от Стражата...

Ридкъли си прочисти гърлото, шумно:

- Проблемът със Стражата, Стибънс, е че задават твърде много въпроси. Аз лично предлагам, ние да не им подражаваме, - той погледна Пондър и изглежда взе някакво решение - Ти знаеш ли, имаш блестящо бъдеще тук в Н.У., Стибънс.

- Да, сър, - провеси нос Пондър.

- Бих те посъветвал, като имаш това предвид, напълно да забравиш господин Лут.

- Извинете ме, Архиканцлере, но тая просто няма да я бъде!

Ридкъли се олюля, като някой подложен на нападение от досега коматозна овца[15]. А Пондър се втурна напред, защото веднъж метнеш ли се от ръба на пропастта, единствената ти надежда е да настояваш да се отмени гравитацията.

- Аз в този университет заемам дванадесет длъжности, - каза той - Върша цялата книжна работа. Занимавам се с всичките сметки. Фактически аз правя всичко изискващо каквато и да е мяра усилия и отговорност! И продължавам да го правя даже въпреки че от Бързнек ми предложиха поста на Ковчежник! С мой си екип! Имам предвид истински хора, а не смешно оцветена роба. А сега ... Ще ... Ми ... Се ... Доверите ... Ли? Какво толкова важно има относно Лут?

- Копелето му мръсно се е опитало да те отмъкне? - надигна глас Ридкъли - По-страшно и от змийски зъб е туй неблагодарен Декан ти да имаш! Няма ли нещо пред което да се спре той? Колко ли ти е...

- Хич не го попитах, - намеси се тихо Пондър.

За момент настъпи тишина и после Ридкъли го потупа няколко пъти по рамото.

- Проблемът с господин Лут е, че хората искат да го убият.

- Кои хора?

Ридкъли погледна Пондър в очите. Устните му се раздвижиха. Запримижава ту така ту онака като човек потънал в сложни изчисления. Накрая сви рамене и каза:

- Вероятно всички.

- Моля ви, почерпете се от великолепния ми ябълков пай, - предложи Лут.

- Ама тя ти го даде на тебе, - ухили му се Трев – Изям ли твоя пай, шъ има дъ ме пили тя до свършека на света.

- Но вие сте ми приятел, господин Трев, - настояваше Лут – А доколкото това е моят пай, аз решавам какво да го правя.

- Не бе, - отказа Трев – Да, ама имам еднъ малка задачка за теб, щото съм един такъв благ и разбран шеф дето те оста’я да бачкаш, колкото ти душа иска.

- Да, господин Трев? – оживи се Лут.

- Гленда шъ си дойде към обед. Правичката дъ си ка’ем, нея рядко кога не мо’еш дъ я видиш тук. Та шъ ми се иска да я подпиташ, такова, за името на онова маце, дето беше там снощи.

- Онази, която ви се разкрещя ли, господин Трев?

- Същата, - подтвърди Трев.

- Разбира се, че ще я питам, - увери го Лут – Но защо сам не питате госпожица Гленда? Тя нали ви познава.

Трев пак се подсмихна:

- Вярно, познава ме тя, и ето що си знам, че ще ме отсвири. Колкото разбирам, а аз съм бая добър разбирач, шъ има тя мерак да те поопознае. Ей, не съм виждал досега някоя мадама толкова да обича да жали хората като нея.

- В мен няма кой знае колко нещо за опознаване, - не се въодушеви Лут.

Трев го изгледа дълго и замислено. Лут изобщо не беше отместил очи от работата си. Трев досега не беше виждал някой друг да се увлича толкова лесно. И други хора, завършили в свещоливницата, бяха чудати, то си беше кажи речи длъжностна характеристика, но това дребно тъмно-сиво типче беше някак си чудато в другата крайност.

- Скив с’а, - каза му той – Шъ трябва повечко да излизаш, господин Луд.

- О, струва ми се, че това изобщо не е за мен, - разтревожи се Лут – И ми позволете любезно да ви напомня, че името ми не завършва на звучна съгласна, благодаря ви предварително.

- Гледал ли си някога ритнитопковски мач?

- Не, господин Трев.

- Е, ‘начи те ‘зимам за мача довечера, - каза Трев - Аз, разбира се, не играя, ама не изпускам мач, стига да мога де. Без студено оръжие, това задължително. Скоро почва сезона, та с’а ‘сички загряват.

- Е, много мило от ваша страна, обаче...

- Чуй с’а, шъ те зема оттук в един часа.

- Но хората ще ме гледат! - паникьоса се Лут.

А в главата му звучеше гласът на Милейди, както винаги спокоен и студен: „Не изпъквай. Сливай се с тълпата.”

- Не бе, няма. Ти това го остай на мене. Шъ се опра’я. Да ти е сладък пая. Е, аз съм чао.

Той измъкна от джоба си една консервена кутия, подаде си, подритна я във въздуха, докосна я няколко пъти с връхчетата на пръстите си, така че тя се завъртя и забляска като някое небесно тяло и после и тегли един силен шут, така че тя отпраши с леко дрънчене през цялото мрачно помещение на няколко стъпки над топилните. Въпреки всяка логика полетът и спря на няколко стъпки от отсрещната стена, завъртя се за миг на място и се върна обратно, за изумление на Лут, с още по-висока скорост от преди. Трев я хвана без никакво усилие и пак я прибра в джоба си.

- Как го правите, господин Трев? – попита смаян Лут.

- Ненъм, - отвърна Трев – Само се чудя, как другите не го могат. В завъртането му е цаката. Лесна работа. Шъ се видим утре, окей? И да не забра’иш за онова име.

Конските омнибуси не бяха много по-бързи отколкото да си ходиш пеша, да обаче като е пеша си го ходиш ти, а омнибусът си имаше седалки, покрив и пазач с бойна секира, така че общо взето, като за прогизналите сиви часове преди съмване, си струваше двата пенса. Гленда и Жулиета си седяха една до друга, подрусвайки се на дупките на пътя, потънали в мислите си. Е, поне Гленда беше потънала в мислите си, а на Жулиета и половин мисъл и стигаше за да потъне, че и толкова и беше много.

Гленда обаче добре се беше научила да познава, кога Жулиета се кани да заговори. Беше нещо като усета на моряците, че вятърът се кани да се промени. Личеше си, все едно мисленето трябваше първо добре да подгрее прекрасния и мозък преди да го подкара.

- Кой беше оня пич дето дойде за бъбъл-енд-скуик, а? – попита незаинтересувано тя, или, по-точно, тя сигурно си е мислела, че е било незаинтересувано, или, още по-точно, сигурно е щяла да си го мисли, ако използваше думи като „незаинтересувано”.

- А, това е Тревър Младонадеждов, - отговори Гленда – И хич не ти трябва да се занимаваш с него.

- Що па не?

- Той е мътняк! Че и за битка се пише. А пък Големия Дейв Младонадеждов му е татко! Твоят татко направо ще побеснее, само да чуе, че изобщо си говорила с него.

- Готина усмивка има, - промълви Жулиета с копнеж в гласа, задействал всички възможни аларми в главата на Гленда.

- Тоя е негодник, - заяви твърдо тя – Нахален та стой ти гледай. А и ръцете му много шарят.

- Ти па отде знаеш? – реагира Жулиета.

Това беше едно друго смущаващо нещо в Жулиета. Часове наред между съвършените и уши изглежда не се случва нищо и изневиделица тя вземе, че ти запрати някой такъв въпросец със свистящи остриета.

- Знаеш ли, трябва да опиташ да говориш по-стилно, - промени темата Гленда – С тази твоя фигура можеш да си намериш някой, който да мисли и за друго освен за бира и ритане. Само ако вкараш малко класа в приказките си, а? Няма защо да звучиш като...

- А билетче, госпожа?

Те вдигнаха погледи към пазача хванал брадвата си така, че насмалко да не е заплашително. И нямаше нужда да вдигат много погледите си, понеже собственикът на брадвата беше много нисък.

Гленда полека отмести оръжието и въздъхна:

- Я не ми го размахвай това, Роджър. Не ти прилича.

- Ох, съжалявам, госпожице Гленда, - колкото джуджешко лице се виждаше под брадата, цялото се беше изчервило – Тежка смяна беше. Четири пенса, дами. Извинявайте много за брадвата, но като се научиха разни да скачат без да плащат.

- Трябваше да го изпроводят поживо-поздраво откъдето там се е пръкнал, - измърмори Жулиета, когато пазачът продължи нататък по омнибуса.

Гленда реши да не обръща внимание на това. Доколкото можеше да каже тя, поне досега, приятелката и не беше имала собствено мнение, а само повтаряше каквото и да и кажеха другите. Но накрая не можа да се сдържи:

- Значи да го пратят на Шосето на Петмезената Мина? Той е от града.

- А, миньорец значи. Е, май и по-зле мо’еше да е.

- Мисля, че на джуджетата не им пука за ритнитопка, - изтъкна Гленда.

- Аз па мисля, че нема как да си истински морпоркец, ако не викаш за отбора си, - гласеше поредната порция изтъркана народна премъдрост от Жулиета.

Гленда си замълча. Понякога да спориш с приятелката и беше все едно да удряш мъглата. Да не говорим, че конете вече се тътреха покрай тяхната улица. Те слязоха в движение.

Вратата на Жулиетината къща беше цялата в остатъци от множество ръце боя, или по-скоро, на множество буци и налепи от различни бои, с които някой си беше оставил ръцете. Всеки път беше използвана възможно най-евтината боя. В крайна сметка човек можеше да си купи или бира или боя, а боята не може да се пие, освен ако не си г-н Джонсън от четиринадесети номер, който очевидно все това правеше.

- Та значи, няма да казвам на татко ти, че си закъсняла, - обеща Гленда и й отвори вратата вместо нея – Но те искам на работа рано-рано, ясно?

- Да, Гленда, - отвърна хрисимо Жулиета.

- И никакви мисли за тоя Тревър Младонадеждов.

- Да, Гленда, - и този отговор беше хрисим, но Гленда разпозна искрата, защото веднъж я беше видяла в огледалото.

Сега обаче тя имаше да сготви за вдовицата Крауди, която живееше в къщата отсреща и в последно време не можеше да излиза сама, да й ошета, да свърши още туй онуй докато изгрее слънцето, а накрая и да си легне.

Последната и мисъл, когато потъна в сън беше: „Гоблините не крадяха ли кокошки? Странно, този не ми изглежда такъв...”

В осем и половина един съсед я събуди като метна чакъл по прозореца й. Искаше тя да види баща му, който бил „такова” и денят започна. Изобщо не и се налагаше да си взима будилник.

Защо им трябва на другите хора толкова много да спят? Лут не преставаше да недоумява по този въпрос. Толкова скучно беше да си сам.

Някога в замъка в Юбервалд винаги имаше някой, с когото да си говори. Милейди предпочиташе нощния живот, а изобщо не излизаше на ярка слънчева светлина, така че повечето посетители идваха точно тогава. Той, разбира се, се налагаше да се покрива, но пък познаваше всички проходи между стените и тайните отвори за наблюдение. Виждаше изискани господа, винаги в черни костюми, и джуджета в железни ризници блестящи като злато (по-късно, долу в миришещото на сол и гръмотевични бури мазе, Игор му показа как се прави това). Имаше и тролове, на вид малко по-излъскани от онези, от които се беше научил да бяга в горите. Най-яркият му спомен беше един трол искрящ като скъпоценен камък (Игор каза, че кожата му е от жив диамант). И това само щеше да стигне да го запечата в паметта на Лут, но веднъж, както диамантеният трол беше седнал на голямата маса с други тролове и джуджета, елмазените му очи се вдигнаха и видяха Лут, надзъртащ през мъничката шпионка от другата страна на стаята. Лут беше сигурен, че онзи го видя. Той отскочи толкова припряно, че си тресна главата в отсрещната стена.

Постепенно изучи всички подземия и работилници на замъка на Милейди. Ходи където поискаш, говори с когото поискаш. Питай каквото поискаш, ще ти се отговори. Ако искаш да се учиш, ще те учат. Използвай библиотеката. Отваряй която книга поискаш.

Хубави дни си бяха. Където и да отидеше, хората спираха да работят за да му покажат, как се рендосва или резбова, как се вае или китва, как се топи желязо и как се правят подкови, но не и как ги коват, защото всички коне пощръкляваха още щом той влезеше в конюшнята. Един веднъж изби дъските на задната стена.

Този следобяд той отиде в библиотеката, където г-ца Церикаишова му намери книга за обонянието. Той я прочете толкова бързо, че очите замалко не оставиха следа по хартията. Той определено остави следи в библиотеката: двадесет и двата тома на „Компендиум на ароматите” на Брейкфаст[16] скоро бяха натрупани на малката масичка, последвани от „Фанфари за Конната Езда” на Споут, а след това, след обиколка на историческия отдел, Лут задълба в етнографския отдел, а г-ца Церикаишова едва смогваше да върти педалите на подвижната си библиотечна стълба след него.

Тя го наблюдаваше с нещо като доволно страхопочитание. Когато беше пристигнал едва сричаше, но гоблинчето се беше заело да си подобри четмото както някой боксьор би се готвил за бой. Всъщност той наистина водеше бой с нещо, но тя не беше сигурна с какво, а Милейди, разбира се, нищо не обясняваше. По цели нощи той си седеше под лампата си втренчен в настоящата си книга, с речник от едната страна и енциклопедия от другата, изтръгвайки значението на всяка дума до последната и мачкайки неспирно собственото си невежество.

Когато тя намина сутринта, пред него вече имаше и джуджешки речник и „Речта на Троловете” от Посталюм.

Не може да се учи така, казваше си тя. Така знанието няма да може да се усвои като хората. Не може просто да си го наблъскаш в главата. Трябва първо да се смели. Не можеш ей така направо да почнеш да знаеш, трябва първо да схванеш.

Тя сподели това с ковача Фасел, който пък спомена:

- Слушай сега, госпожице, идва той при мен оня ден и казва, че и преди е гледал ковач, как работи и не могло ли да опита. Е, нали знаеш заповедите на Милейди, така че му връчих малко материал и чук и щипци, и само след някой момент го гледам, той вече се оправя с тях като с... ами като с чук и щипци! Хубаво ножче изкара, ама наистина хубаво. Използва си той главата. Направо си виждаш, как грозната му чутура чатка нещата. А да си срещала досега други гоблини?

- Колко странно, че споменавате това, - вметна тя – Съгласно каталога ни, би трябвало да разполагаме с един от извънредно малобройните екземпляри на „Пет часа и Шестнадесет минути сред Гоблините от Далечен Юбервалд” на Дж.П. Гафдогаф, но изобщо не мога да я намеря. А е безценна.

- Пет часа и шестнадесет минути не ми изглежда като дълго познанство, - забеляза ковачът.

- Нали? Обаче съгласно лекцията изнесена от г-н Гафдогаф пред Анкх-Морпоркското Общество на Натрапниците[17] то е било пет часа по-продължително от необходимото. Той казва, че размерите им варирали от неприятно големи до противно дребни, нивото им на култура било приблизително колкото на киселото мляко и прекарвали времето си предимно в неуспешни опити да си бъркат в носа. Пълна загуба на пространство, казва той. Това вдигна голям шум. Никак не подобава на антрополози да пишат такива неща.

- И значи младият Лут бил един от тях?

- Да, и аз останах изумена от това. Видяхте ли го вчера? Нещо в него пощурва конете, така че той дойде в библиотеката и намери стара книга за Конеукротителската Дума. Те са били нещо като тайно общество, които са знаели как да правят специални мазила, от които конете да им се подчиняват. После той изкара един слудобед долу в криптата с Игор варейки боговете го знаят какво и сутринта вече, ето го, язди кон по двора! Не че на коня му харесваше, имайте предвид, но все пак той спечели.

- Чудно, как само грозната му главица още не е гръмнала, - изкоментира Фасел.

- Ха! – гласът на г-ца Церикаишова беше пълен с горчивина – Чакайте да видите, какво ще стане сега, след като е открил Шибънската Школа[18].

- Какво, какво?

- Не какво, а кои. Те са философи. Е, като казвам философи, те всъщност, ами...

- А, значи онези, дето пишеха мръсотии, - подсмихна се Фасел.

- Аз не бих го нарекла мръсотии, - каза г-ца Церикаишова и си беше вярно, доколкото една библиотекарка и дама не би употребила тази дума в присъствието на ковач, особено ако последният се подхилва така – По-скоро, да го кажем „неделикатно”?

На наковалнята няма много файда от деликатността, така че ковачът продължи без да се смущава:

- Те бяха ония, които разправяха, какво става, когато на жените не им достигат кренвиршите и пак те казват, че пурите били...

- Това е нон секвитур!

- Точно така, и аз това прочетох, - ковачът определено се забавляваше – И значи Милейди му позволява да чете тея работи?

- Нещо повече, тя почти настояваше. Не мога да си представя, какво ли си мисли тя.

Нито пък той, като стана дума, рече си наум тя.

Имаше ограничение за броя на свещите, които Лут можеше да прави, както му беше казал Трев. Не изглеждало добре да направи твърде много, беше обяснил Трев. Тогава на шапките могло да им скимне, че не им трябвали всичките хора в свещарницата. Лут разбираше това. Какво иначе ще правят Безликия или Цимент или Ревливия Муко? Те нямаше къде другаде да идат. Можеше да живеят само в простичък свят, защото иначе беше твърде лесно животът да ги смачка.

Той се беше опитал да обикаля другите мазета, но там нямаше какво толкова да се случва нощем, а и хората го гледаха странно. Милейди не беше господарка тук. Да обаче магьосниците си падат малко мърлячи, а никой дори не се опитваше да чисти сериозно, защото опитващите се не оцеляваха, така че всевъзможните складове и зарити с боклуци работилници станаха общо взето негово царство. А там имаше какво да намери хлапе с добро нощно зрение. Вече беше видял няколко светещи лъжични мравки[19] помъкнали вилица, а забравените мазета бяха обиталище на извънредно рядкото партакешоядно животно Необикновен Чорапояд. В тръбите също живееха някакви същества, които периодично се обаждаха с едно „Оук! Оук!” Кой знае какви чудовища ще да обитават там.

Той изми много грижливо тавите от пая. Гленда беше любезна с него. Той трябваше да покаже, че и той е любезен. Много важно беше да си любезен. А той знаеше откъде да намери малко киселина.

Личният секретар на лорд Ветинари пристъпи в Продълговатия Кабинет почти без да потревожи въздуха. Негова светлост вдигна поглед:

- А, Дръмнот. Мисля, че ще трябва пак да пиша до „Вестника”. Сигурен съм, че едно отвесно, шест хоризонтално и девет отвесно бяха налице в същата комбинация и преди три месеца. В петъчен брой, доколкото си спомням, - той хвърли страницата с кръстословицата на бюрото си гледайки я отвратено - И това ми било Свободна Преса.

- Отлично, милорд. Архиканцлерът току що влезе в двореца.

Ветинари се усмихна:

- Най-сетне трябва да е погледнал календара си. Слава на боговете, че си имат Пондър Стибънс. Покани го незабавно след обичайното протакане.

Пет минути по-късно Муструм Ридкъли беше поканен да влезе.

- Архиканцлере! На каква спешна нужда дължа това посещение? Обичайната ни среща е, струва ми се, чак в другиден.

- Ъх, да, - каза Ридкъли, седна и пред него се появи една много голяма чаша шери ²⁰ - Е добре, Хевлок, положението фактически е такова, че...

- Но като че ли самото провидение се е намесило в това, че сте тук точно в този момент, - продължи Ветинари без да му обръща внимание - Защото възникна проблем, по който бих искал да се посъветвам с вас.

- О? Нима?

- Да, действително. Отнася се до онази отвратителна игра, наречена Ритни топката...

- Така ли?

Чашата, понастоящем в ръката на Ридкъли, не потрепна дори и за миг. Той заемаше поста си от много време, още откакто магьосникът който премигнеше, намираше смъртта си.

- Човек трябва да се движи в крак с времето, разбира се, - поклати глава Патрицият.

- Е, ние гледаме да не правим така, та да не го окуражаваме излишно, - забеляза Ридкъли.

- Хората просто не осъзнават ограниченията на тиранията, - говореше като че на себе си Ветинари - Мислят си, че само защото мога да правя каквото поискам, наистина мога да правя каквото поискам. А ако се обмисли това дори само за миг, естествено ще стане ясно, че не може да е така.

- О, и с магията е същото, - съгласи се Архиканцлерът - Тръгнеш ли да мяташ магии наляво и надясно сякаш ти е за последно, има голяма вероятност наистина да ти е за последно.

- Накратко, - продължи все така да се обръща към въздуха Ветинари - възнамерявам да дам благословията си на играта ритнитопка с надеждата че ексцесиите и биха могли да бъдат донякъде поставени под контрол.

- Е, с Гилдията на Крадците се получи, - вметна Ридкъли изумен от собственото си спокойствие - Щом като и тъй и тъй има престъпност, нека тя поне да е организирана, струва ми се така казваше ти.

- Именно. Налага ми се да призная, че всякакви телесни упражнения с каквато и да е цел изключая телесното здраве, защитата на държавата и доброто храносмилане представляват варварство.

- Нима? Ами селското стопанство?

- Защита на държавата от гладна смърт. Но не виждам никакъв смисъл в простото ... търчане натам насам. Между другото вие хванахте ли вашия Мегапод?

Как, по демоните, го прави? - зачуди се Ридкъли. Ама наистина, как? На глас той каза:

- Точно така, но не е възможно да намеквате, че сме били просто „търчали натам насам”, нали?

- Разбира се, че не. Тук са приложими и трите изключения. Традицията е най-малкото не по-малко важна от храносмилането, макар и да му отстъпва по непосредствена полза. А, фактически, Сиромашкото Празнувление има своите собствени забележителни традиции, които е възможно да счетете за интересен обект за изследване. Нека бъда откровен, Муструм. Не мога да наложа чисто личната си неприязън срещу натиска от обществеността. Добре де, всъщност, строго погледнато, мога, но не и без да прибегна до смехотворни и действително тиранични мерки. И какво, заради някаква си игра? Не, най-вероятно не. Така че... понастоящем положението е, че отбори от яки мъжаги се борят, блъскат, ритат и хапят с бледата надежда, както изглежда, да запратят някакъв нещастен предмет до отдалечена цел. Не виждам проблем в това, че се опитват взаимно да се избият, от това не би последвала голяма вреда, обаче, предвид поредната популяризация на играта напоследък, се стига и до имуществени щети, което в никой случай не може да бъде толерирано. Има съответни коментари във „Вестника”. Не, това което един мъдър човек не може да промени, той го канализира.

- И как възнамеряваш да постигнеш това?

- Като ви прехвърля задачата на вас. Невижданият Университет винаги е имал отлична спортна традиция.

- Много точно е казано това „е имал”, - въздъхна Ридкъли - По мое време всички имахме толкова ... непреклонна физическа култура. Днес обаче, ако им предложа дори някакво си надбягване с яйца в лъжици, те по-скоро ще използват лъжицата за да изядат яйцето.

- Уви, не знаех, че вашето време е отминало, Муструм, - подсмихна се лорд Ветинари.

Стаята, и без това с обичаен шумов фон под средния, беше обзета от още по-дълбока тишина.

- Виж какво сега... - започна Ридкъли.

- Този следобед ще говоря с редактора на „Вестника”, - полекичка приплъзна гласа си над този на магьосника Ветинари с цялото изкуство на роден институционален манипулатор - който, както всички знаем, е много социално отговорно лице. Убеден съм, че той ще приветства факта, че съм помолил университета да укроти демона на Ритни-топката, а вие, след внимателно обсъждане сте се съгласили да поемете задачата.

Не съм длъжен да се съгласявам, помисли си предпазливо Ридкъли. От друга страна, нали точно това искам, така че не се налага да моля за него, следователно би било неразумно да откажа. Проклятие! Колко по ветинариевски само!

- Значи ти не би възразил, ако съберем собствен отбор? - подпита той.

- Всъщност настоятелно ви съветвам да го сторите. Но без магии, Муструм. Тук ще съм пределно ясен. Магията е в противоречие със спортния дух, освен ако разбира се не играете срещу други магьосници.

- О, аз съм голям привърженик на спортния дух, Хевлок.

- Отлично! Между другото, как се оправя Деканът в Бързнек?

Ако някой друг беше попитал това, помисли си Ридкъли, то щеше да е просто учтив разговор. Да обаче това нали е Ветинари...

- Не съм имал време да се осведомя, - заяви високомерно той - но съм сигурен, че ще е добре, веднъж само да си стъпи на краката.

И те да го издържат, добави наум той.

- Не се и съмнявам, че се радвате да видите как старият ви приятел и колега пробива пътя си в света, - подметна невинно Ветинари - Както и Псевдополис като цяло, разбира се. Трябва да кажа, че се възхищавам на почтените бюргери от този град за техния благороден експеримент с тази... тяхна демокрация, - продължи той - Винаги е приятно да видиш как отново и отново го опитват това нещо. А понякога е и забавно.

- И тя си има добрите страни, знаете ли, - изръмжа Ридкъли.

- Да, нали, доколкото знам, и вие я практикувате в университета, - подсмихна се Ветинари - По въпроса за ритнитопката обаче сме в пълно съгласие. Превъзходно. Ще съобщя на г-н Дьо Слов за вашата инициатива. Сигурен съм, че ревностните играчи на ритнитопка ще бъдат заинтересувани, веднъж само да им обясни някой по-дългите думи. Отлично. Моля, опитайте шерито. Споменато ми беше, че било много пивко.

Ветинари се изправи, което беше сигнал, че поне на теория, същинската част на срещата вече е приключила, и отиде до полираната каменна плоча, вградена в една квадратна дървена маса.

- И само между другото, Муструм... Как е вашият млад гостенин?

- Моят госте... А, имаш предвид този... ъ...

- Същия, - усмихна се на плочата Ветинари, като че споделяйки си с нея някаква шега, - Както се изразихте вие, „този Ъ”.

- Забелязах сарказма. Като магьосник трябва да те осведомя, че думите имат сила.

- Като политик трябва да ви осведомя, че съм наясно с това. Та как се оправя той? Загрижени лица биха искали да знаят.

Ридкъли хвърли поглед на малките статуетки на игралната плоча, все едно го подслушваха. В известен засукан смисъл, те може и това да правеха. Най-малкото, сега определено беше добре известно, че ръката, която насочва половината фигурки е женска, живее в голям замък в Юбервалд и принадлежи на дама, която представляваше преди всичко слухове.

- Смиймс казва, че той се държал затворено. Казва, че мислел, че момчето си пада хитрец.

- О, добре, - Ветинари все още изглеждаше напълно погълнат от разположението на фигурите за игра.

- Добре ли?

- В Анкх-Морпорк имаме нужда от хитри хора. Нали си имаме и улица на Хитроумните Майстори?

- Да де, но...

- А, значи онова, което има сила, било контекстът, - Ветинари се обърна с израз на неприкрито удоволствие - Не споменах ли, че съм политик? Хитър: коварен, хлъзгав, измамен, лукав, умен, схватлив, оправен, и не на последно място, дяволит. Дума за всевъзможни похвали или предразсъдъци. Хитър .... хитра дума е това.

- Не мислиш ли, че този твой ... експеримент може и да отива твърде далече? - подпита Ридкъли.

- Хората казваха такива неща и за вампирите, нали? Твърди се, че те нямали същинска реч, но ме осведомиха, че той свободно говорел няколко езика.

- Смиймс казва, че той говорел засукано, - призна Ридкъли.

- Но Муструм, в сравнение с Начбул Смиймс и троловете говорят засукано.

- Е, знам, че това... момче е било отгледано от някакъв жрец, - продължи Ридкъли - Но какво ще стане от него като порасне?

- Както чувам, сигурно професор по лингвистика.

- Знаеш какво имам предвид, Хевлок.

- Вероятно, въпреки че се чудя, дали вие знаете. Във всеки случай, предполагам, е малко вероятно той сам по себе си да стане вилнееща орда.

Ридкъли въздъхна и хвърли още един поглед към игралната плоча. Ветинари забеляза това.

- Вижте ги, - той махна с ръка към каменните фигурки - строени и готови за безкрайни сражения по прищявката на играчите. Те се бият, падат и не могат да избягат, защото ги подкарват с бичове, а те не знаят друго освен бичове, да убиват или да бъдат убити. Мрак пред тях, мрак зад тях, мрак и бичове в главите им. Но какво ще стане, ако извадим един от тях от играта, ако се погрижим за него, преди това да са сторили бичовете и да го поставим някъде, където няма бичове? Едно същество. Едно единствено същество. Бихте ли им отказал този шанс?

- Обесил си трима души за последната седмица, - спомена Ридкъли без да знае защо.

- Те си имаха своите шансове. И ги използваха за да убиват, че и по-лошо. Всичко което имаме, са шансове. Нямаме благословии. Той пък е бил прикован за наковалня през първите си седем години. И той трябва да получи своя шанс, не мислите ли?

Изведнъж Ветинари отново се усмихна.

- Но нека не ставаме толкова мрачни. Предпочитам да гледам в перспектива как вие ни въвеждате в нов век на бодри, здравословни упражнения в най-добрата традиция на спортния дух. Точно така, традицията ще е на ваша страна тук, не се и съмнявам. Моля ви, не ми позволявайте да се натрапвам повече във вашето време.

Ридкъли гаврътна шерито. Което поне беше пивко.

Пътят пеш от двореца до Невиждания Университет е кратък, доколкото седалищата на властта обичат да се държат взаимно под око.

Ридкъли си вървеше през тълпите от време на време кимайки към хора, които познаваше, което в тази част на града значеше практически на всекиго.

Тролове, мислеше си той, с троловете се спогаждаме, сега, като се сещат да гледат върху какво стъпват. Имаме ги в Стражата и така нанатък. Съвсем свестни типове, освен някой друг келеш, каквито, боговете са ми свидетели, ги има навсякъде. Ами джуджетата? Тук са от векове. Може и да са малко мъчни, а и са стиснати като патешки задник.. тук той поспря и редактира последния израз на „пазарят се здраво”. Но, както и да е, винаги знаеш с какво имаш работа, като се опре до тях, а пък и са нисички, което си е успокоително, стига да знаеш какви ги вършат там долу. А вампирите? Добре де, Юбервалдската Въздържателска Лига върши работа. А и според сведенията от улиците, или така да се каже, от криптите или както и да се казва, те следяли своите си. Всеки нереформиран кръвопиец, който посмеел да се развихри из града, скоро го погвали хора знаещи точно как мисли той и точно къде се крие.

Зад всичко това стоеше Лейди Марголота. Тя беше тази, която чрез дипломация, а вероятно и по-директни мерки, отново е задвижила нещата в Юбервалд, освен това тя имаше някакъв вид... връзка с Ветинари. Всички го знаеха това и никой не знаеше нищо повече по въпроса. Една такава многоточийна връзка. Такива ми ти работи. И никой досега не беше успял да съедини точките.

Тя беше идвала на дипломатични посещения в града, но дори и многоопитните Анкх-Морпоркски матрони не бяха в състояние да доловят и най-малкия слух за нещо повече от делово и добросъседско сътрудничество между тях двамата.

И той играеше с нея неспирни и пресложни игри по щракса, и като се изключи това, това беше, ами това си беше... засега.

И тя му беше изпратила Лут, да е тук на сигурно. Кой знае защо, освен тях двамата де. Някаква политика сигурно.

Ридкъли въздъхна. Едно от тези чудовища, оставено само. Не беше лесно да си го помислиш дори. Те са прииждали с хиляди, като въшки, избивайки всичко и изяждайки труповете, включително тези на техните си хора. Империята на Злото ги беше отглеждала в мрачни подземия, сиви демони без собствен ад.

Боговете знаят, какво е станало с тях след рухването на Империята. Но сега имаше убедително доказателство, че някои от тях все още ще да живеят по отдалечените хълмове. Какво ли ще правят? А един от тях, точно сега, лееше свещи в мазетата на Ридкъли. От него пък какво ще стане?

- Досадна гнусотия? - произнесе на глас Ридкъли.

- Ей, ти кого наричаш гнусотия, бе дядка? Тая улица да не е твоя, бе!

Магьосникът сведе поглед надолу към много млад господин, който изглежда крадеше дрехите си само от най-добрите простори, макар че дрипавият червено-черен шал около врата му сигурно си беше лично негов. В него се усещаше някакво напрежение, постоянна смяна на тежестта, като че ли всеки момент можеше да духне в непредсказуема посока. Той си подхвърляше една консервена кутия във въздуха и пак я ловеше. Това събуди толкова остри спомени в Ридкъли, че чак го убодоха, но той бързо се съвзе.

- Аз съм Муструм Ридкъли, Архиканцлерът на Невиждания Университет, млади момко, и виждам, че носиш цветовете на отбора си. За коя игра обаче? Да не би да е играта на ритни-топката?

- Еми че коя друга. Е и? - каза гаврошчето и осъзна, че ръката му е празна, докато съгласно обичайните закони на гравитацията, би трябвало да е отново пълна. Тенекийката не се беше върнала от последния си полет, а кротко се въртеше на около шест метра над земята.

- Знам, че е малко детинско от моя страна, - призна Ридкъли - но ми трябва цялото ти внимание. Бих искал да стана свидетел на ритнитопковски мач.

- Свидетел? Ама виж, нищичко не съм...

Ридкъли въздъхна:

- Исках да кажа, че ми се гледа някой мач, така ясно ли е? Днес, ако е възможно.

- Ти ли бе? Ма сигурен ли си? То ш’ти е погребението, бе шефе. Шилинг да ти се намира?

Нещо звънна, високо над главите им.

- Тенекийката ще се върне с шилинг в нея. Точното време и място, моля?

- А как мога да зная, че може да ти вярвам, а? - запита хлапето.

- Не знам, - отговори Ридкъли - Тънкостите на твоя ум са пълна тайна също и за мен. Но се радвам, че ми вярваш.

- К’во? - момчето сви рамене и реши да рискува, както и без друго не беше закусвало - Завъртяната пресечка оттатък Лъсналото, цицийо смотана, а тебе досега жив не съм те виждал, схващаш ли?

- Това е повече от вероятно, - съгласи се Ридкъли и щракна с пръсти.

Тенекията падна в протегнатата ръка на хлапето. Той изтръска от нея сребърната монетка и се ухили:

- Късмет да те споходи, шефе.

- Има ли какво да се хапне в тая работа? - поинтересува се Ридкъли, за когото обядът беше нещо свято.

- Ами банички, бате, банички с грах, с цаца, с мешано, банички с ... кайма, но най-вече просто банички. Ей така банички, сър. Банички с банички.

- И с какво по-точно?

Информаторът му изглеждаше шокиран:

- Ама туй са банички, бе бате. Не питаш, а нагъваш.

Ридкъли кимна.

- И като последна сделка, ще ти изплатя едно пени за да ти ритна тенекийката.

- Два пенса, - реагира бързо момчето.

- Договорихме се бре, хаймана с хаймана.

Ридкъли пусна тенекийката на върха на ботуша си, побалансира малко с нея, после я подхвърли във въздуха и като взе да пада и тегли един як шут, който я изпрати със свистене някъде над навалицата.

- Ама не е зле, бе деденце, - ухили се хлапето.

Някъде в далечината се чу вик и как някой се настройва за възмездие.

Ридкъли бръкна в джоба си и погледна надолу:

- Два долара ако побегнеш, хлапе. По-добра далавера днеска няма да намериш!

Момчето се засмя, грабна монетата и хукна. А Ридкъли тръгна най-невъзмутимо, докато годините му се топяха като ланшен сняг.

Той завари Пондър Стибънс да закача с кабърчета някаква бележка на дъската пред Голямата Зала. Доста често правеше такива неща. Ридкъли предполагаше, че така сигурно той ще да се чувства, кой знае защо, по-добре.

Плесна го по гърба, от което онзи си разсипа кабърчетата по каменния под.

- Това е бюлетин на Анкхския Комитет по Безопасни Условия, г-н Архиканцлер, - осведоми го Пондър докато лазеше по пода след забутали се кабърчета.

- Това е университет по магия, Стибънс. Нямаме нищо общо с никакви безопасни условия. Само това да си магьосник ги прави небезопасни, и така трябва да си бъде.

- Да, г-н Архиканцлер.

- Но на твое място бих събрал всичките тези кабърчета. Човек не може да е твърде предпазлив. Кажи ми, ние нямахме ли тук преподавател по физкултура?

- Да, сър. Евънс Раирания. Той е изчезнал преди около четиридесет години, доколкото съм осведомен.

- Убит ли е? Да, едно време всичко беше до местенцето на мъртвеца, нали знаеш.

- Не бих могъл да си представя някой да е искал неговата работа. Очевидно той един ден просто се е изпарил както си е правил лицеви опори в Голямата Зала.

- Изпарил се? Що за смърт е това за един магьосник? Всеки магьосник би умрял от срам, ако просто вземе да се изпари. Ние винаги оставяме все нещо след себе си, ако ще да е само пушек. Е, добре. Дойде ли часът, иде и... каквото там беше. Сигурно идното в общ смисъл. Какво прави тази ваша мислителна машина тея дни?

Пондър просия:

- Фактически, г-н Архиканцлер, Хексът току що откри нова частица. Тя се движи по-бързо от светлината едновременно в две посоки!

- Можем ли да я накараме да свърши нещо интересно?

- Ами че да! Тя безостатъчно взриви теорията на Сполуитъл за Транс-конгруентността!

- Браво, - похвали го Ридкъли - Добре е, когато нещо се взриви наистина без остатък. След като е приключил с взривяването, настрой го да открие или Еванс или някой подходящ заместник. Физкултурниците са доста елементарни частици, така че няма да е трудно. И свикай заседание на Съвета след десет минути. Ще играем ритнитопка!