Истината е жена, понеже е по-скоро прекрасна, отколкото добре изглеждаща. Което, разсъждаваше Ридкъли, докато Академичният Съвет се събираше с много мрънкане, сигурно е обяснението за поговорката, че лъжата могла да обиколи света, докато Истината си обуела, точно така, нейните обувки, тъй-като първо ще трябва да си избере точните обувки. А идеята, че която и да е жена с възможност за избор би имала само един чифт обувки, просто не беше правдоподобна. Фактически като богиня тя не може да няма множество най-различни обувки, и следователно доста широк избор: меки пантофи за ежедневни истини, подковани ботуши за нелицеприятни истини, прости дървени обувки за тривиални истини, лъскави лачени обувки за официални истини, а вероятно и някакъв вид сандали на висок ток за самоочевидните истини. Точно сега обаче беше по-важно да се реши, точно какъв вид истина да поднесе на колегите си, и той се спря не на цялата истина, а по-скоро на нищо друго освен истината, което премахваше нуждата от честност.
- Е, казвай де, какво ти каза той?
- Той се вслуша в гласа на разума.
- Нима? И къде е уловката?
- Няма такава. Но той желае правилата да са по-традиционни.
- Не може да бъде! На мен пък ми се струва че те и така са си практически доисторически!
- Освен това той иска университетът да поеме водеща роля, че и по-бързичко. Господа, след около три часа ще се играе мач. Предлагам да го наблюдаваме. За която цел ще ви помоля да облечете ... панталони.
Малко по-късно Ридкъли си извади часовника, един от онези старомодните захранвани от демонче и надеждно неточни. Той отвори златния капак и търпеливо загледа дребничкото създание, как върти педалите за стрелките. Когато възраженията не затихнаха след минута и половина, той затръшна капачето. Щракването имаше въздействие, каквото не би могла да постигле никаква степен на надвикване.
- Господа, - изказа се тежко-тежко той - Налага ни се да вземем участие в играта на народа, тоест на хората, от които, бих добавил, произхождаме и самите ние. Дали някой от нас през последните няколко десетилетия дори и мимоходом е зървал, как се играе играта? Мисля, че никой. Би трябвало по-често да излизаме сред народа. В случая не искам от вас да сторите това заради мен, нито дори заради стотиците обикновени хора, които се трудят за да ни осигурят живот, в който дискомфортът толкова рядко надига глава. Вярно, много други гнусни глави са се надигали, но винаги ни се е усмихвала и вечерята. Ние, колеги магьосници, сме последната линия на защита на града от всички ужаси, които биха могли да го връхлетят. Въпреки това, никой от последните не притежава такъв потенциал на опасност, като самите нас. Факт. Не ми се мисли, какво би могло да стане, ако някои магьосници наистина огладнеят. Така че, в дадения случай ви умолявам, направете го заради платото с мезетата.
Историята е познавала и по-благородни призиви за бой, Ридкъли пръв би признал това. Този обаче беше добре нагласен спрямо целевата си аудитория. Е, имаше известно мрънкане, но да се каже това, беше същото като да се каже, че небето е синьо.
- Ами обедът? - изрази дълбоките си подозрения Лекторът по Съвременни Руни.
- Ще ядем по-рано, - успокои ги Ридкъли, - а и бях информиран, че баничките предлагани по време на играта са просно ... несравними.
Истината пред огромния си многокамерен гардероб си избра черни кожени ботуши на висок, тънък ток за такава една безочлива истина.
Когато Гленда си дойде в Нощната Кухня, Лут вече я чакаше с гордо, но разтревожено лице. Отначало тя не го забеляза, но като си закачи палтото на пирона му и ето го на, хванал две тави пред себе си като щитове. Насмалко да и потрябва да си засенчи очите, толкова ярко блестяха.
- Надявам се, че така е добре, - изсмотолеви Лут.
- Какво си им направил?
- Посребрих ги, госпожице.
- Как си го направил?
- О, долу в мазетата има какво ли не, а аз, ами, знам да правя туй онуй. Няма да бъде проблем за никого, нали? – добави Лут изведнъж смутил се.
Гленда се замисли по този въпрос. Не би трябвало да има проблем, но нямаше как да е сигурен човек с Г-жа Уитлоу. Добре де, тя ще разреши проблема като ги скрие някъде докато не почернеят.
- Много мило от твоя страна да си сториш целия този труд. Най-често ми се налага да преследвам хората да ми върнат тавите. Вие обаче сте истински джентълмен, - когато тя каза това, неговото лице грейна като слънце.
- Много сте любезна, - заразтапя се той – И сте много привлекателна дама с вашите огромни гърди, което е индикация за изобилие и плодородие...
Утринният въздух замръзна в един голям леден къс. Той се сети, че ще да е казал нещо неправилно, но нямаше никаква представа какво по-точно.
Гленда се огледа дали някой не е чул, но огромната тъмна кухня беше, като се изключат те двамата, празна. Тя винаги бе идвала първа и си бе отивала последна. После тя заговори:
- Тук да стоиш. И на косъм да не си ми помръднал! Нито на сантиметър! И да не крадеш никакви кокошки! – доразпореди се тя просто за пълнота.
Нищо чудно да е оставяла след себе си пара, докато излизаше от стаята гърмейки с обувки по каменните плочи. Да вземе да изтърси такова нещо! Той за кого се мисли? Като стана дума, тя самата за кого го мисли? А и за какво го мисли?
Подземията на университета си бяха сами по себе си малък град и хлебари и месари[21] се обръщаха да я изгледат докато тя минаваше с тропот. Сега вече не смееше да се спре, защото щеше да бъде твърде унизително.
Ако познаваш всичките проходи и стълби и ако те поне за пет минутки си останеха по местата, беше възможно да стигнеш докъдето и да е в университета без да излизаш над повърхността. Сигурно нито един магьосник не подозираше за този лабиринт. Малцина от тях ги беше грижа за скучните подробности на стопанството. Ха, те си мислеха, че гозбите се появяват по магия!
Няколко каменни стъпала водеха до малка вратичка. Почти никой не я използваше тея дни. Другите момичета изобщо не биха стъпили тук. Гленда обаче би. Дори и след първия път, когато в отковор на позвъняването беше сервирала среднощния банан, или по-точно, не успя да го сервира поради причина, че беше избягала с писъци, та още от тогава тя си знаеше, че е длъжна пак да пробва. В крайна сметка никой не избира, какъв се е родил, както и беше казала майка й, нито пък някой избира в какво ще го превърне някой магичен нещастен случай без каквато и да е вина от негова страна, както и беше обяснила Г-жа Уитлоу малко по-непосредствено след случая, след като писъците бяха поутихнали.
Сега, разбира се, тя се чудеше, как някой би могъл да намира за странно, че пазителят на всичкото знание, което би могло да съществува, има оранжево-кафява козина и обикновено виси на няколко стъпки над бюрото си, освен това тя беше сигурна, че знае най-малкото четиридесет различни значения на думата „уук”.
Понеже беше ден, огромното помещение зад малката вратичка вреше и кипеше, доколкото този израз може да се употреби за една библиотека. Тя се насочи към най-близкия помощник-библиотекар, който не съумя да отвърне поглед навреме и заяви:
- Трябва ми речник за непристойни думи на „И”!
Неговият надменен поглед леко се посмекчи, когато забеляза, че тя е готвачка. В сърцето на един магьосницик винаги има място за готвачки, защото то е близо до стомаха му.
- А, в такъв случай мисля, „Смущаваща Словозлоупотреба” на Птицеловецов е точно за вас, - усмихна и се той и я заведе до книгата, където тя прекара няколко високообразователни минути, след което се върна откъдето беше дошла, малко по-знаеща и значително по-смутена от преди.
Лут все така си стоеше, където тя му беше казала да стои и я гледаше ужасен.
- Извинявай, не знаех какво имаше предвид, - каза тя и добави наум: „белег било. Та значи белег за изобилие и плодородие. Е, вярно, разбирам откъде му е хрумнало, но това всъщност не е точно за мен, не и за мен. Аз поне така мисля. Надявам се де.”
- Ами, беше много мило от твоя страна, че ми каза това, - продължи тя – но трябваше да се изразиш иначе.
- Ах, да, толкова съжалявам, - заизвинява се Лут – И господин Трев ми каза за това. Не бива да говоря префинено. Трябваше да кажа, че имаш огромни ц...
- Я чакай! Тревър Младонадеждов те учи теб на бонтон?
- Не, не ми подсказвайте, това го знам... Правилен стил на речта ли имате предвид? – каза Лут – Да, и още той ми обеща да ме заведе на мач, - добави гордо той.
Това предизвика известни разпитвания, от които Гленда само се натъжи. Трев беше прав, разбира се. Хората, които не знаеха дълги думи бяха склонни да стават подозрителни спрямо хора, които ги знаят. Затова нейните съседи от рода на г-н Столоп и неговите авери не вярваха практически на никого. Техните жени, от друга страна, споделяха много по-богат, макар и донякъде специализиран речник, дължащ се на евтините любовни романчета пренасяни като контрабанда от кухня на пералня по всички улици. Ето откъде Гленда знаеше думи като „бонтон”, „въжделение”, „будоар” и „ридикюл”, макар че не беше напълно наясно относно „будоара” и „ридикюла”, поради което избягваше да ги употребява, което предвид общото положение на нещата не беше чак толкова трудно. Тя имаше някои дълбоки подозрения относно това, какво представлява един дамски будоар и определено не би питала никого, та да не би да и се смеят.
- И ще те води той значи на ритнитопка, а? Господин Лут, та вие ще изпъквате като диамант в ухото на чистачка!
Не изпъквай в тълпата. Толкова много неща трябваше да се помнят!
- Той каза, че ще се погрижи за мен, - провеси нос Лут - Ъъ, чудех се, коя ли е била онази хубава млада дама, която беше тук снощи, - добави отчаяно той, прозрачен като чист въздух.
- Той ли ти е казал да ме питаш, а?
Лъжи. Прикривай се. Да, но Милейди не беше тук! А пък чудесната дама с ябълковите пайове беше точно пред него! Толкова сложно беше!
- Да, - промълви хрисимо той.
И Гленда изненада сама себе си:
- Тя се казва Жулиета и живее тамън врата до врата до мен, така че той най-добре да не се навърта наоколо, ясно ли е? Жулиета Столоп, да го видим, как ще му хареса това.
- Опасявате се, че той ще иска ръката й ли?
- Ще види той ръката на баща й, че и отгоре, само като разбере, че той вика за Мътняците!
Лут я изгледа неразбиращо, така че тя разясни:
- Ама нищо ли не знаеш? Стари Авери Мътни Извор? Ритнитопковския отбор? Кукляците пък са Ритнитопковски Клуб Кукличките. Кукляците мразят мътняците, а мътняците мразят кукляците! Така си е от памтивека!
- Какво ли е причинило такива различия помежду им?
- Какво? Няма никакви различия помежду им, ако не се броят цветовете! Тези два отбора са еднакво отвратителни! Кукличките носят черно-бели екипи, а Мътни Извор розово-зелени. Всичко е пустата му ритнитопка. Проклетата му, пребита, преритана, преблъскана, премачкана, тъпа ритнитопка! - горчивината в гласа на Гленда стигаше да вкисне и крем за торта.
- Но вие имате шалче на Кукличките!
- Щом като живееш там, така е по-безопасно. А и така или иначе, трябва да си поддържаш своите.
- Но не е ли то просто игра като дама или домино или Туп?
- Не! То е по-скоро като война, само че без добрината и любезността!
- Ох, майчице. Но във войната няма добрина, нали? - объркване забули лицето на Лут.
- Не!
- О, ясно. Били сте иронична.
Тя го изгледа накриво.
- Сигурно съм била, - призна си тя - Странен човек сте вие, господин Лут. Откъде сте всъщност?
Старата паника пак се завърна. Бъди безобиден. Бъди услужлив. Сприятелявай се. Лъжи. Но как да се лъжат приятели?
- Време ми е да си ходя, - каза той и се шмугна надолу по каменните стъпала - Господин Трев ще ме чака!
Мил, но странен, помисли си Гленда докато го гледаше как изчезва със скок по стъпалата. И наблюдателен. Да забележи шалчето ми на закачалката на десет крачки оттук.
Звукът на дрънчаща консервена кутия предизвести Лут за присъствието на шефа му още преди той да мине през прастария сводест проход към свещоливницата. Останалите и обитатели бяха спряли работата си, което, откровено казано, предвид обичайната й охлювска скорост, не означаваше кой знае каква промяна, и го гледаха равнодушно. Но все пак го гледаха. Дори и Цимент изглеждаше донякъде заинтересуван, макар че Лут забеляза нещо кафяво покапало от крайчеца на устата му. Някой пак му беше давал железни стружки.
Тенекийката хвръкна, когато Трев я докосна с крака си, прелетя над главата му, върна се някак накриво, все едно се търкаляше по невидим склон и кацна в чакащата му ръка. Откъм зрителите се разнесе мънкащо възхищение, а Цимент плясна с ръка по масата, което общо взето ознаваше одобрение.
- Къде се бавиш бе Гобльо? На лафче с Гленда, а? Няма да ти излезе късмета с нея, от мен да знаеш. Бил съм там, пробвал съм, няма начин, - той подхвърли на Лут мърлява торба - Навличай това без да се помотваш, че да не ми личиш като диамант...
- На ухото на чистачка? - предположи Лут.
- Ей, да! Бързо зацепваш. Ама стига разтакаване, че ще закъснеем.
Лут изгледа със съмнение дългия, ама много дълъг розово-зелен шал и грамадната жълта вълнена шапка с розов понпон.
- Нахлузи си я добре, че да ти покрие ушите, - разпореди се Трев - Аре бе, мърдай!
- Ъ... розово? - вдигна подозрително шала Лут.
- Е и?
- Добре де, нали ритнитопка е игра за яки мъжаги? Колкото до розовото, извинете ме, обаче то не е ли по-скоро ... женствен цвят?
Трев се ухили:
- Е да, така си е. А помисли малко. Нали ти си умникът тука. И може да мислиш и да вървиш едновременно, знам си че мо’еш. От тая работа изпъкваш от тукашните хора.
- А, мисля, че се сетих. Розовото провъзгласява почти войнствена мъжественост, отправяйки посланието: „Толкова съм мъжествен, че мога да си позволя да те предизвикам да поставиш тази моя мъжественост под въпрос, с което ще ми предоставиш възможността допълнително да я провъзглася като приложа спрямо теб насилие”. Не знам дали сте чел някога „Die Wesentlichen Ungewissheiten Zugehцrig der Offenkundigen Mдnnlichkeit”[22] на Офлебергер?
Трев го хвана за раменете и го завъртя към себе си:
- К’ви ги мислиш, бе Гобльо? - заговори той с почервенялото си лице само на няколко пръста от лицето на Лут - К’ъв ти е проблема, а? К’во ста’а с тебе, а? Вадиш думи като за хилядарка и си ги редиш като стой ти гледай! И как така тогава си ми кацнал в свещоливницата, да бачкаш за някой като мен, а? Не се връзва нещо! Да не бягаш от дъртия Сам, а? Нема проблем ако е тъй, така де, освен ако не си бастисал някоя старица или такова, ама трябва да ми го ка’еш!
Твърде опасно, мислеше си отчаяно Лут. Промени темата!
- Тя се казва Жулиета! - проплака той - Момичето, за което ме питаше! Живее врата до врата с Гленда! Честна дума!
Трев го изгледа с подозрение:
- Гленда ти е казала това?
- Да!
- Нещо те е бъзикала. Знаела е, че шъ ми ка’еш на мене.
- Не мисля, че би ме излъгала, господин Трев. Тя ми е приятел.
- Цялата нощ все за нея си мислех, - въздъхна Трев.
- Да, тя е великолепна готвачка, - съгласи се Лут.
- Не бе, говорих за Жулиета!
- Ъъ, още Гленда ми каза да ви съобщя, че другото име на Жулиета е Столоп, - добави Лут, мразейки как става носител на все по-лоши новини.
- К’во-о? Това гадже да е Столоп?
- Да. Гленда каза да съм ви видял, как ще ви хареса това, но аз знам, какво е ирония.
- Ама то е като да намериш черешка в супа от кучешко! Искам да кажа, всичките Столоповци са педераси, кой от кой по-големи, до един са мръсници и балтии, от онея гадни копелета, дето шъ ти натикат семейните бижута в гърлото с ритници.
- Но вие не играете ритнитопка, нали? Вие само гледате.
- Мамка му, така си е! Ама аз съм биткаджия, разбираш ли? По всичките махали ме знаят. Питай който щеш. Всички познават Трев Младонадеждов. Аз съм на Дейв Младонадеждов момчето. Всеки фен в града знае за него. Четри гола! Никой друг не е вкарвал толкова за цял живот! И хич не си поплюваше Тате, ама хич. Един мач той хвана копелето мръсно кукленско, както си беше оня с топката и го метна право през вратата. Тежко ги раздаваше моят Татко, тежко, че и отгоре.
- Значи и той е бил педерас, мръсник и балтия, нали?
- К’во? Ти да не искаш нещо да ме работиш мене, а?
- Не бих искал да стане така, господин Трев, - оправда се Лут толкова тържествено, че Трев не можа да не се ухили - но виждате ли, след като е употребявал спрямо противниковия отбор още повече насилие и от самите тях, това не значи ли, че той...
- Той беше татко ми, - заяви Трев - Което значи да ми престанеш с тея шантави математики, ясно?
- Напълно ясно. А вие никога ли не сте искали да тръгнете по стъпките му?
- К’во, и да ме донесат вкъщи на носилка ли? А не, акъла си го имам от мама, не от Тате. Голям пич е бил той и си е обичал ритнитопката, но не беше много по мозъчната част, а оня ден част от мозъка му беше изтекла от ухото му. Кукляците го спипали в Мелето и го оправили отвсякъде. Не е за мене тая работа, гобльо. Аз съм умен.
- Да, господин Трев, виждам.
- Слагай такъмите и да вървим, окей? Не може да пропиляваме един мач за ей така, не, не може.
- Не мо’е, - поправи го автоматично Лут докато си увиваше грамадния шал около врата.
- Какво? - навъси се Трев.
- К’во? - отвърна Лут с леко приглушен глас.
Имаше твърде много шал. Част от него му запушваше устата.
- Ти да не искаш нещо да се таковаш с мене, бе Гобльо? - каза Трев и му връчи вехт пуловер, избелял и сплъстен.
- Моля ви, господин Трев, не знам! Изглежда има толкова много неща, които без да искам може и да таковам! - той подръпна голямата вълнена шапка за розовия и помпон - Толкова са розови, господин Трев. Трябва да се пръскаме от мъжкарство!
- Не знам от какво лично ти се пръскаш, гобльо, но глей с’а нещо да те науча. “А ми ела като се бараш за мъж”. А сега ти го кажи.
- А ми ела като се бараш за мъж, - повтори послушно Лут.
- Е добре тогава, - завърши инспекцията си Трев - Само да запомниш, като почнат да те блъскат на мача и да ти правят гадно, само им го кажи това и те ще видят че си с мътняшко шалче и ще си помислят добре преди да ти напра’ят нещо. Чаткаш ли?
Лут кимна някъде от измежду грамадната провиснала шапка и приличащия на питон посред удушване на жертвата си шал.
- Иха, ето че си същински ... фен, Гобльо. И майка ти няма да те познае!
Мина някое време преди да се яви глас от планината вълнени вехтории, ужасно приличащи на бебешки дрешки съшити от великанско семейство, не знаещо точно какво очакват:
- Уверявам ви, че преценката ви е точна.
- А? Е няма лошо, нал’тъй? Айде да ходим да се видим с момчетата. Мърдай, ама да не си мръднал от мене.
- Глей с’а, това е досезонен приятелски мач на Ангелите с Грамадите, чат ли си? - просвещаваше го Трев, като излязоха на ситния дъжд, който, поради неизменно замърсения въздух, постепенно се преобразуваше в смог - Те и едните и другите са пълна боза, ама за нищо не стават, да ама Мътняците викат за Ангелите, чат ли си?
Трябваха доста обяснения, но в основата си, поне доколкото можеше да разбере Лут, ставаше дума за следното: Всички ритнитопковски отбори в града са класирани от Мътняците според близостта им - физическа, психологическа или инстинктивно почувствана, с омразните кукляци. Нещата просто са се били наредили така и толкова. Отидеш ли на мач между два други отбора, автоматично, според някакъв сложен и постоянно променящ се датчик свой-чужд за любов и омраза, викаш за отбора най-близко свързан с родната ти почва, или по-точно, с родния ти паваж.
- Чат ли си к’во ти говоря? - завърши Трев.
- Запечатах всичко, което казахте в паметта си, Господин Трев.
- О Брута, бас държа че си го запечатал и такова. И като не сме на бачкане, ми викай просто Трев, ясно? Нали викаме заедно, бе, чат ли си? - той сръга игриво Лут с юмрук в рамото.
- Защо направихте това, Господин Трев? - попита Лут, а очите му, едва едва видими, го гледаха обидено - Та вие ме ударихте!
- Не бе, това не беше удар, бе Гобльо! А приятелско сръгване! Не виждаш ли разликата? Ама и туй ли не знаеш, а? Само леко те потупвам по рамото, да се види, че сме си наши хора. Айде, давай и ти на мен. Айде де, - подмигна Трев.
... Бъди учтив и, най-важното, никога не вдигай ръката си в гняв на никого...
Но този път не беше това, нали? - запита се сам Лут. Трев нали му беше приятел. И това си беше приятелско. Такива работи. Той мушна с юмрук приятелската ръка.
- Това ли ти беше удара? - възмути се Трев - Ти на това ли му викаш удар, бе? И малко момиченце мо’еше да удари по-добре! Как може да си още жив като са ти такива кьопави ударите? Аре давай пак, ама истински!
И Лут даде.
Това да станеш един от множеството беше в разрез с всичко, което представляваха магьосниците. Всъщност един магьосник не би станал заради нищо, заради което може да си остане седнал, но дори и седнал, като си магьосник, трябва да ставаш център на вниманието. Вярно че имаше, разбира се, и такива случаи, когато робите пречеха, особено когато магьосникът работеше в ковачницата си над някакъв вълшебен метал или мобилоидно стъкло или още някое от онези експериментчета по приложна магия, където това да не се подпалиш се брои за голям късмет, така че всеки магьосник имаше някакви кожени панталони и осаждена, проядена от киселини престилка. Те всички споделяха тази малка мръсна тайна, вярно, не особено тайна, но пък направо изтъкана от мръсотия.
Ридкъли въздъхна. Колегите му бяха целели да изглеждат като обикновени хорица, но имаха твърде смътна представа за това как ще да изглеждат обикновените хорица тея дни и сега се подхилкваха, споглеждаха се и си подвикваха неща от рода на: „Добра стига, пусто да опустее, нема лабаво, хей-брей, мой чиляк, мамка му и прасе”. До тях бяха застанали извънредно смутени двама от университетските Блюстители, не знаещи къде да се дянат, освен че биха предпочели да си пушат кротичко някъде на завет.
- Господа, - започна Ридкъли и добави с дяволит проблясък в очите - или може би ще е по-редно да кажа, събратя труженици на ума, този следобед ние... Да, Старши Дискусионни Наставнико?
- Доколко коректно е да се именуваме, собствено погледнато, труженици? Това в края на краищата нали е университет, - изтъкна Старшият Дискусионен Наставник.
- Съгласен съм със Старшия Дискусионен Наставник, - подкрепи го Лекторът по Съвременни Руни - Съгласно Устава на Университета ни е изрично забранено да извършваме извън пределите на университета каквато и да е магия над четвърто ниво, освен ако не бъдем изрично помолени за това от гражданските власти или, съгласно алинея трета, освен ако много ни се иска. Тук се явяваме в качеството си на титуляри, като каквито ни е забранено да работим.
- Тогава ще приемете ли обръщението „събратя кръшкачи на ума”? - подхвана Ридкъли, както винаги с радост проверяващ до колко далече може да стигне.
- Титулярни кръшкачи на ума, - поправи го педантично Старшият Дискусионен Наставник.
Ридкъли се предаде. Той можеше да си кара така и цял ден, но животът не е само игри и забавления.
- След като уредихме това, трябва да ви уведомя, че помолих доблестните господа Искреньо Отоми и Алф Нобс да се присъединят към нас в тази наша малка щуротийка. Господин Нобс ни увери, че след като не носим ритнитопковски емблеми, не би трябвало да привлечем нежелателно внимание.
Магьосниците кимнаха притеснено към блюстителите. Които, естествено, бяха само някакъв обслужващ персонал на университета, докато магьосниците бяха, ами, самият университет, нали така? Нали в крайна сметка същината на университета не беше в тухлите и хоросана, а в хората, най-вече в магьосниците. Да, ама на всички до един им се тресяха мартинките само от вида на блюстителите.
Те всичките бяха яки мъже, като че изваяни от бекон. И всичките бяха потомци на и практически неразличими от онези мъже, които някога бяха преследвали същите тези магьосници (като по-млади и по-пъргави, а е удивително колко пъргав ставаш с двама блюстители по петите ти) през мъгливите нощни улици. В случай че те хванат, споменатите блюстители с огромно удоволствие грижещи се за санкциите по частните закони и своеволните правила на университета, ще те завлекат при Архиканцлера с обвинение в Опит за Извършване на Безобразно Напиване. Което все пак беше за предпочитане пред съпротивата, в който случай се говореше, че блюстителите не пропускали шанса за някоя малка класова борба. Това е било преди доста години, но и досега внезапната поява на блюстител предизвикваше плъзването на гузен и позорен ужас по костите на тези мъже, спечелили си повече букви зад имената от цяла игра на скрабъл.
Г-н Отоми, съзнавайки това, се подхили и докосна козирката на фуражката си:
- Добърден, гос’да. Хич няма да се плашите. С мен и Алф сте в сигурни ръце. Но най-добре да мърдаме, че до половин час ще са почнали.
Старшият Дискусионен Наставник не би бил Старши Дискусионен Наставник ако можеше да понася звука на тишината. Докато се измъкваха от една задна врата, постоянно сепвайки се от непознатото шумолене на панталони около коленете му, той се обърна към г-н Нобс и заразмишлява:
- Нобс... рядко име е това. Я ми кажи, Алф, да не би по някаква случайност да имаш някакви роднински връзки с прословутия Ефрейтор Нобс от Стражата?
Ридкъли си отбеляза, че г-н Нобс посрещна този удар на висота, като се има предвид неловката неофициалност на обстановката.
- Несър!
- А-а, тогава значи някой отдалечен клон на фамилията...
- Несър! Различно дърво!
Застанала в сивата светлина на антрето си Гленда гледаше куфара и се отчайваше. Редовно беше правила каквото можеше с кафява вакса за обувки, седмици наред, но той беше купен на втора ръка и картонът почваше да прозира изпод кожоподобната обвивка. Клиентките и като че ли никога не забелязваха, тя обаче забелязваше, дори когато не и беше в полезрението.
Това беше тайна част от тайния живот, който тя живееше за по час два през почивния си полуден веднъж седмично, а може и за малко повече, ако сполучеха днешните опити за първи контакт.
Тя се огледа в огледалото и заговори с наперен глас:
- Всички знаем проблема с опадането на растителността под мишниците. Толкова е трудно да се поддържат лишеите здрави... Обаче, - тя извади тържествено синьо-зелена стъкленица със златна капачка - само едно пръскване с „Буйна Пролет” ще държи цял ден подмишниците ви свежи като росна поляна...
Повече не можа да издържи, защото това изобщо не беше тя. Напереността никак не и се удаваше. Ама че това нещо е по долар шишенцето! Кой може да си го позволи? Добре де, сума ти тролки, ето кой, а г-н Силен-в-ръката каза, че нямало проблем, защото те си ги имали парите, а пък то наистина подпомагало растежа на мъха. Тя беше отговорила, че добре, обаче цял долар за малко засукано шише вода с някаква храниелна съставка за растения си е множко. Той пък беше казал, че тя Продавала Мечти.
И се купуваше. Това беше най-притеснителното. Те го купуваха и го препоръчваха на приятелките си. Градът беше открил Тежкия Пазар, както беше прочела тя във вестника. Винаги е имало тролове, мъкнещи тежки товари, и изобщо мотаещи се някъде на задния план, ако не направо явяващи се целия заден план. Сега обаче те си имаха семейства и фирми, просперираха и купуваха разни неща, което в крайна сметка ги правеше хора. И ето че други хора като г-н Силен-в-ръката, джудже, продаваха козметика за г-ца и г-жа Трол посредством момичета като Гленда, която беше човек, защото макар че официално тея дни троловете и джуджетата вече бяха големи дружки поради нещо наречено Съглашението от Кумската Долина, тея неща значеха нещо само за оня вид хора, които подписваха договори. Дори и най-добронамерените джуджета не биха тръгнали по някои от пътищата, по които Гленда всяка седмица помъкваше мизерния си полу-картонен куфар да Продава Мечти. Това хем я измъкваше за малко от вкъщи хем се изплащаше. Имаше по малко бели пари за черни дни. А и г-н Силен-в-ръката го биваше по излизане със свежи идеи. Кой би си помислил, че тролките ще си падат по лосион за фалшив загар? Е, продаваше се. Всичко се продаваше. Мечтите се продаваха, както си бяха плитки и скъпи, от което тя се чувстваше продажна. Освен това...
Вечно бдителните и уши доловиха звука от много предпазливото отваряне на съседната входна врата. Така значи, а! Жулиета подскочи, когато Гленда ненадейно изникна до нея.
- Да не излизаме някъде?
- Ми аз, нали, на мача дъ погледам...
Гленда огледа улицата. Една фигура бързо се скри зад един ъгъл. Тя се усмихна мрачно.
- О да. Защо не. И без туй нямах нищо за правене. Нали само ще ме изчакаш да си взема шалчето?
А наум добави „давай Джони!”
С трясък, от който гълъбите се пръснаха напосоки като взривила се маргаритка, Библиотекарят се приземи на любимия си покрив.
Той обичаше ритнитопката. Нещо във викането и блъскането събуждаше родовата му памет. Което беше много интересно, защото, строго погледнато, родът му векове наред най-невинно се е занимавал с търговия на жито и храни и, нещо повече, всичките са имали алергия към височините.
Той седна на корниза с крака провесени през ръба и ноздрите му се разшириха като подуши миризмите надигащи се изотдолу.
Казват, че външният наблюдател виждал повече от играта отколкото участниците. Библиотекарят обаче можеше и да помирише повече, а погледната отвън, играта беше човешката природа. Не минаваше и ден без той да благодари за магичния инцидент, който го беше отнесъл на няколко генчета разстояние от нея. Приматите си се бяха уредили. Никое човекоподобно не би философствало по повод това, че „Планината е и не е”. А биха разсъждавали така: „Бананът е. Аз изяждам банана. Банана го няма. Искам още банан”.
Точно в момента той се беше вглъбил в беленето на един, хвърляйки от време на време по някое око на разпрострялата се под него картина. Наблюдателят не само че можеше да види повече от играта, а даже и повече от една игра.
Улицата всъщност беше извита в полукръг, което сигурно е щяло да се отрази на тактиката, ако играчите си бяха падали по подобни високоумни концепции.
Хора се тълпяха и от двете страни, както и по няколко от пресечките. Повечето бяха мъже, и то в извънредна степен мъже. Жените се разделяха на две категории: едните довлечени тук от кръвни връзки или пък от изгледите за брак (след което можеха да престанат да се преструват, че тази проклета гнусотия ги вълнува), другите бяха неколцина възрастни жени от типа „мила старица”, безразборно врещящи посред надигащи се изпарения от лавандула и мента неща от рода на: „Стига си се помайвал де, ами го сритай едно хубаво в чатала!” и подобни въззвания.
А ето и още една миризма, която той се беше научил да разпознава, макар че не можеше напълно да я проумее. Миризмата на Лут. С нея се бяха смесили миризмите на лой, евтин сапун и дрехи втора ръка, които приматската част на мозъка му категоризира като принадлежащи на „Ритача на консервени кутии”. Който беше просто поредният слуга в лабиринтите на университета, но понастоящем беше приятел на Лут, а Лут беше важен. Освен това нещо с него не беше наред. Той нямаше свое място в света, но все пак беше в него и светът скоро щеше да забележи това.
Библиотекарят добре ги знаеше тези неща. В тъканта на действителността нямаше местенце с етикетче „библиотекар-примат”, докато той не беше паднал право в едно такова, а вълните от това падане бяха направили живота му много странен.
А, още една миризма беше понесена от лекото издигащо се течение. Тази беше лесна: Пищящата Жена с Банановия Пай. Библиотекарят я харесваше. О, първия път като го вида, тя се разпищя и избяга. Също като всички останали. Тя обаче после се върна и миришеше на засрамено. Освен това тя зачиташе примата на словото, също както и него в качеството му на примат. И понякога му правеше бананов пай, което беше израз на добрина. Библиотекарят не беше много наясно с любовта, която винаги му се беше струвала малко ефимерна и лигава, но виж добрината беше нещо практично. С добрината винаги знаеш кое как е, особено пък ако държиш в ръцете си пай, който тя току що ти е дала. И тя също беше приятелка на Лут. Лут нещо много лесно се сприятеляваше като за някой започнал от нищото. Интересно...
Библиотекарят, каквото и да им се струваше на хората, обичаше порядъка. Книгите за зеле отиваха в секция Листни Зеленчуци, (блит) UUSSFY890–9046 (антиблит1.1), макар че „Голямото приключение на Карфиолчо” очевидно ще бъде по-скоро за UUSS J3.2 (>блит) 9, докато „Даото на Зелето” несъмнено ще е кандидат за UUSS (блит+) 60-sp55-o9-hl (блит). За всеки запознат със седем-мерната библиотечна каталожна система в блит-измерно пространство, това си е ясно като бял ден, стига само да не изпущаш от поглед блита.
А ето ги и събратята му магьосници, крачещи неуверено в шумолящите си панталони и толкова усърдно стараещи се да не изпъкват в множеството, че щяха още повече да изпъкват, ако на остатъка от множеството му пукаше поне ей толкова.
Никой не беше забелязал. Това беше едновременно унизително и възхитително, реши Ридкъли. Обикновено островърхата шапка в съчетание с роба и жезъл разчистваха пътя по-бързо и от трол със секира.
А сега им се пречкаха! И ги блъскаха! Но не беше толкова неприятно, колкото предполагаха тези думи. От всички страни не преставаше един умерен натиск, докато народът прииждаше ли прииждаше, все едно магьосниците бяха нагазили до гърди в някакво море и се поклащаха и лашкаха в бавния му ритъм.
- Леле, - възкликна Завеждащият Катедра Неопределени Изследвания - Това ли било то ритнитопката? Не е ли малко скучничко, а?
- Не бяха ли споменати едни банички? - извиваше глава Лекторът по Съвременни Руни.
- Че то хората още се събират, бе шефче, - поясни Отоми.
- Но как може да се види нещо тук?
- Зависи от Мелето, бе шефче. Обикновено хората дето са наблизо викат.
- Я, виждам един, дето продава банички, - оживи се Завеждащият Катедра Неопределени Изследвания, напредна с няколко стъпки, навалицата точно в тоя момент се лашна и измести и той изчезна.
- Как е сега, Господин Трев? - попита загрижено Лут, докато хората се нижеха покрай тях.
- Боли като шибания, да ме прощаваш за клачианския, - измърмори Трев притискайки наранената си ръка - Ама ти сигурен ли си, че не държеше някой чук?
- Никакъв чук, Господин Трев. Много съжалявам, но вие поискахте и аз...
- Зная, зная. Откъде си се научил да удряш така?
- Изобщо не съм се учил, Господин Трев. Никога не бива да вдигам ръка срещу никого! Но вие така настоявахте и...
- Не бе, имах предвид, ама ти си такава хърба!
- Дълги кокали, Господин Трев, оттам дълги мускули. Наистина много се извинявам!
- Сам съм си виновен, Гобльо, изобщо не си знаех собствената ти сила...
Внезапно Трев политна напред и се стовари върху Лут.
- Къде се дяна бе, мой човек? - каза лицето, което го беше потупало силно по гърба - Нали се разбрахме, че ще се чакаме до будката за цаца!
След което говорещият видя Лут и очите му се присвиха:
- Брей, кой е тоя навлек, дето си мисли, че е от наште?
Не беше точно да се втренчи в Лут, но определено се чувстваше как го претегля, при това на недоброжелателна везна.
Трев се отръска с нехарактерно притеснен вид:
- Здрасти, Анди. Ъъ, това е Лут. Бачка за мен.
- Като какво бе? Като парцал за под ли? - подметна Анди и групичката зад него се разсмя.
На шегите на Анди винаги някой се смееше. Това беше първото, което човек забелязваше за него, по-точно първото след блясъка в очите му.
- Бащата на Анди е капитанът на Мътни Извор, Гобльо.
- За мен е удоволствие да се запозная с вас, сър, - протегна ръка Лут.
- Я-ааа, „за мен е удоволствие да се запозная с вас, сър”, - изимитира Анди и Трев изтръпна, когато мазолестата му длан колкото супник сграбчи тънките като макарони пръсти на Лут.
- Ама че на него ръката му е като на някое малко момиченце бе, - изказа наблюдението си Анди и стисна.
- Господин Трев ми е разказвал забележителни неща за Мътняците, сър, - разприказва се Лут, докато Анди изръмжа и Трев забеляза как кокалчетата му побеляват от усилие, а Лут най-спокойно си дърдореше - Другарските чувства във спорта трябва да са прекрасно нещо.
- Да бе, да, - изръмжа Анди, най-сетне успял да си откопчи ръката, а лицето му излъчваше гневно недоумение.
- А това е приятелчето ми Макси, - побърза да се намеси Трев - А тоя е Картър Пръдльото...
- Сега вече е Баш-пръднята, - поправи го Картър.
- Ъ-хъ, тъй де. А това е Джъмбо. С него да не земеш да дремеш. Той е крадец. Джъмбо може да отвори ключалка по-бързо отколкото ти да си отвориш очите.
Споменатият Джъмбо показа малка бронзова значка и поясни:
- Гилдията, разбира се. Иначе ти заковават ушите за вратата.
- Имате предвид, че преживявате като нарушавате закона? - ужаси се Лут.
- Ма ти не си ли чувал за Гилдията на Крадците бе? - намръщи се Анди.
- Гобльо е отскоро тук, - защити го Трев - Не е излизал много. Той е гоблин, горе от планините.
- Слизаме отгоре да отмъкваме работни места, а? - обади се Картър.
- Ама че ти се едно някога си искал да бачкаш, а? - контрира Трев.
- Добре де, някой ден може и да поискам.
- Да издоиш кровите като се приберат у дома ли? - вметна Анди и веднага му се засмяха.
С това представянето свърши за най-голяма изненада на Лут. Той беше очаквал все някой да спомене краденето на кокошки. Вместо това Картър извади две тенекийки бира от джоба си и ги хвърли на Лут и Трев.
- Ами, аз поразтоварвах малко долу на пристана, такова, - оправда се той сякаш малко нормална работа беше някакво престъпление - Тея дойдоха с гемия от Четирте Хикса.
Джъмбо пак бръкна в джоба си и измъкна нечий чужд часовник.
- След пет минути е първият сигнал, - обяви той - Аре на Мелето... ъ, ако те устройва Анди?
Анди кимна и Джъмбо го изгледа с облекчение. Винаги беше важно всичко да устройва Анди. А Анди все така се взираше в Лут както котка би гледала някоя необичайно нахакана мишка, гледаше го и си разтриваше китката.
Г-н Отоми си прочисти гърлото, от което адамовата му ябълка заподскача нагоре надолу като колеблив залез. Крещенето пред публика, да, това му допадаше, но виж говоренето пред публика, това беше съвсем друго унижение.
- Ами, ъ, вижте, хора, истинският футбол, дето ще го гледаме сега, та той е най-вече до Мелето, до което след малко ще се стигне и при вас, господа...
- Аз пък си мислех, че ще гледаме две групи играчи как се борят помежду си да вкарат топката във вратата на противника?
- Може би, сър, всичко е възможно, - допусна блюстителят - Но в действителност поддръжниците и на двата отбора по улиците, виждате ли, те предприемат опити и усилия да съкратят, такова, размера на полето, в зависимост от хода на играта, така да се каже.
- В смисъл, като живи стени ли? - поиска да уточни Ридкъли.
- Нещо като такова, сър, да, сър, - подтвърди почтително Отоми.
- Ами вратите?
- О, те може и вратите да преместят, м-да.
- Моля? - възмути се Пондър - Зрителите могат да местят вратите?
- Напипахте точно болното място на проблема, сър.
- Но това си е жива анархия! Пълна бъркотия!
- Някои от по-старите момчета казват, че стандартите на играта са се понижили, сър, което си е вярно, вярно си е.
- Толкова са се понижили, че ще вземат да изпаднат през дъното на света, ако питате мене.
- Ама пък става да си поиграе човек с магийчици, - обади се д-р Хикс - Струва си да се опита.
- Който си разбира, разбира си, - отбеляза неподозирайки колко е прав Отоми - Но пробвате ли го това с някои от типовете, дето играят тея дни и ще носите червата си за жартиери. Сериозни типове са те, няма лабаво.
- Господин Отоми, сигурен съм, че никой от моите момци не носи жартиери... - тук Ридкъли спря, изслуша каквото имаше да му каже шепнешком Пондър Стибънс и продължи - Добре де, може и да има един, най-много двама, а и светът щеше е скучен до втръсване, ако всички бяхме еднакви, ако питате мен де, - той се огледа и сви рамене - Та значи това било то ритнитопката, а? Само изпразнената обвивка на играта е останала, какво ще кажете? Колкото до мен, аз нямам намерение да кисна цял ден под дъжда, докато други обират целия кеф. Да вървим да намерим топката, господа. Та ние сме магьосници. Това не може да не се брои за нещо.
- А аз си мислех, че сега сме набори, - заяде се Лекторът по Съвременни Руни.
- Все същото, - измърмори Ридкъли, мъчейки се да се взре над главите на блъсканицата.
- А, не е същото!
- Добре де, - рече Ридкъли - наборът не е ли някой, който обича да си пийва с приятели без женска компания? А и без друго ми писна тук. Както и да е, стройте се зад мен. Да вървим да я видим тази ритни-в-топката.
Напредването на магьосниците порази Отоми и Нобс, които до този момент бяха виждали в тях мекушави затлъстели създания в развод с реалния живот. Обаче за да стане човек старши магьосник и да остане такъв са нужни дълбоки резерви от решителност, гаднярщина и онова захаросано нахалство, което е белег на всеки истински джентълмен от типа „О, но това Вашият крак ли беше? Колко ужасно съжалявам.”
Освен това тук беше, разбира се, и д-р Хикс, когото беше добре да държиш под ръка като стане понапечено, понеже той (по щат) официално беше злодей, в съответствие с характерното за Н.У. бодро приемане на неизбежността[23]. Някоя организация не чак толкова зряла колкото Н.У. би могла да реши, че напредничавото решение ще е да се издирят и обезвредят всички подобни ренегати до един, колкото и рискове и разходи да струва това. Н.У. обаче беше предоставил на Хикс и екипа му катедра, бюджет и кариерно развитие, както и шанса от време на време да се вясват в мрачните пещери и да мятат огън и жупел по неофициалните зли магьосници. И всичко това работеше много добре, стига никой да не тръгне да изтъква, че всъщност Катедра Посмъртни Коминикации, като се замисли човек, не е ли само по-учтива форма на н*е*к*р*о*м*а*н*т*и*я*т*а, а?
И така, д-р Хикс беше толериран в качеството си на полезен, макар и леко досаден член на Съвета, преди всичко защото му беше позволено (по щат) да изрича някои гадни неща, които всъщност много би им се искало да кажат и на другите магьосници. А човек с козя брадичка, пръстен с череп, зловещ жезъл и черна роба се предполагаше да разпространява малко зло наоколо, макар че университетският устав беше преквалифицирал стандартите за допустимо зло в случая на неудобства от типа на вързани помежду си връзки на обувки или кратък пристъп на сърбеж в слабините. Това не беше най-доброто възможно уреждане на нещата, но пък беше в най-добрата традиция на Н.У.: Хикс кротичко заемаше ниша, в която иначе би могъл да се намести някой, който наистина да си пада по оная работа с разкапващите се трупове и олющените черепи. Вярно, че той постоянно пробутваше на колегите си магьосници безплатни билети за най-разнообразни аматьорски театрални постановки, към участието в които беше пристрастен, обаче, в крайна сметка, като се тегли чертата, всички бяха съгласни, че това все пак е по-добре от олющените черепи.
Според Хикс тази навалица изобщо не беше за изпускане. Не само че имаше изобилие от връзки за обувки, които да оплете майсторски, но имаше и ужасно много джобове. Той винаги си носеше по няколко диплянки за най-новата постановка в робата си[24], а то не беше да е джебчийство, тъкмо напротив даже. Така че той ги пъхаше във всеки джоб, в който можеше.
Този ден беше пълна мистерия за Лут и си оставаше мистерия и ставаше все по-мистериозен с всяка изминала минута. В далечината изсвири свирка и някъде там в тази движеща се, блъскаща се, мачкаща се и в повечето случаи пиеща бира гмеж очевидно се играеше мач. Налагаше се да се довери на думата на Трев по въпроса. Отнякъде се разнасяше „Ееее” и „Уууу” и в отговор тълпата напираше и се лашкаше. Трев и аверите му, наричащи себе си, доколкото можа да чуе в глъчката Лут, Мътноизворската Мека Китка, се възползваха от всяко временно отворило се пространство и се придвижваха все по-близо и по-близо към тайнствената игра, отстоявайки спечеления терен, когато натискът беше насрещен и здраво блъскайки, когато беше попътен. Натискаш, задържаш, блъскаш... и нещо във всичко това отекваше в Лут. Просмукваше се през ходилата и дланите му и с измамен финес се плъзваше право в мозъка му, сгрявайки го, изключвайки в него самия него и правейки го само пулсираща част от живото и трептящо нещо около него.
Скандирането дойде и отмина. Беше започнало някъде от другия край на играта и каквото и да е било отначало, сега беше само четири срички рев, от стотици гърла и множество галони бира. Като отмина, отнесе със себе си и стоплящото чувство на съпринадлежност и остави празнота.
Лут погледна Трев в очите.
- И на тебе ли ти се случи? - забеляза Трев - Бързо стана бре.
- Това беше... - започна Лут.
- Зная. Не се приказва за туй, - прекъсна го с равен глас Трев.
- Но то ми проговори без...
- Не се приказва за туй, ясно? Не и за такива работи. Скив! Избутаха ги. Отваря ни се място! Натискай!
А Лут беше добър в натискането... много добър. Под неотвратимия му натиск хората биваха отместени или полека изтикани от пътя му с дращещи отчаяно по паважа подковани обувки, докато собствениците им, поради липса на друг избор, се въртяха и приплъзваха покрай Лут и Трев и изоставаха зад тях, донякъде зашеметени, объркани и гневни.
Точно сега, обаче, някой трескаво задърпа Лут за колана.
- Стига натискал! - изкрещя Трев - Че другите останаха назад!
- Фактически в момента напредъкът ми е възпрепятстван от сергия за пити с грах и шкембе-чорба. Старая се колкото мога, Господин Трев, но тя доста ме забавя, - заоправдава се през рамо Лут, - и Госпожица Гленда също. Здравейте, Госпожице Гленда.
Трев се оглеждаше зад гърба си. Там отзад се беше развихрил бой и се чуваше бойният вик на Анди. Обикновено покрай Анди все се намираше някой бой, а ако не се намираше, той започваше някой. Но нямаше как да не харесваш Анди, защото... ами просто няма как. Той... чакай, Гленда значи е отпред? Но това не значи ли, че и тя е тук?
Малко по-напред настана суматоха и един леко продълговат предмет обвит във вече оръфан плат се издигна във въздуха и пак падна посред радостните възгласи и освиркванията на тълпата. Трев досега е бил на предните редици на много мачове. Не беше някаква голяма работа. Топката той вече я беше виждал десетки пъти. Но колко ли време Лут е бутал пред себе си шкембеджийската сергия все едно рине сняг? Леле, помисли си Трев, на това му се вика играч! Как ли го прави? Та той изглежда сякаш умира от глад!
Поради липса на друг път в блъсканицата Трев пропълзя между краката на Лут и за момент огледа панорамата от поли на балтони, ботуши и, точно пред очите му, на два крака значително по-привлекателни от тези на Лут. После излезе на повърхността само на няколко пръста от небесно сините очи на Жулиета. Тя не изглеждаше изненадана. Изненадата е нещо скоротечно, а докато Жулиета я регистрира, изненадата вече преставаше да изненадва. Гленда от друга страна беше от хората, които моментално накълцват изненадата със сатъра на възмущението и я сготвят на пържола алангле на яростта, така че тъкмо когато техните погледи се срещнаха и метафоричните славейчета си прочистиха гърлата за коронния си номер, тя изникна между тях и поиска да знае:
- Какво по демоните търсиш тук, Тревър Младонадеждов?
Славейчетата се изпариха.
- Ами ти какво правиш тук отпред? - отвърна Трев.
Не беше отговор като отговор, а просто най-доброто, което успя да изкара както му се беше разтуптяло сърцето.
- Че нас ни бутаха, - изръмжа Гленда - Вие ни бутахте, бе хора!
- Аз ли? Нищо такова! - възмути се Трев - Беше... - тук той се поколеба. Лут ли? Ами виж го само какъвто е нервен и мършав, сякаш цял живот не е ял до насита. И аз сам не бих си повярвал, а аз съм си аз - Тея отзад бяха - завърши той смутено.
- Да бе, тролове с големи ботуши, а? - гласът на Гленда беше като оцет - Вече щяхме да сме посред мача ако не беше Господин Лут да ни задържи всичките назад!
Несправедливостта на това обвинение стъписа Трев, но той реши, че е по-добре да си остане стъписан, отколкото да спори с Гленда. В нейните очи Лут не би могъл да е неправ, а Трев не би могъл да е прав, на което той би могъл да възрази, но по-скоро в смисъл да бъде поправено, че не може да е сериозно неправ.
Обаче пред него беше усмихващата му се Жулиета. Когато Гленда се обърна да каже нещо на Лут, тя пъхна нещо в ръката му и му обърна гръб като че ли нищо не се беше случило.
С разтуптяно сърце Трев надзърна в ръката си и какво да види - мъничка емайлирана значка в черно и бяло: цветовете на омразния враг. Все още пазеща топлината от Нейната ръка.
Той бързо затвори ръка и се озърна да види дали случайно някой не е забелязал това предателскво на всичко добро и свято, сиреч на доброто име на Мътни Извор. Ами представи си, че го просне в несвяст някой трол и някое от момчетата я намери у него! Ами ако Анди я намери у него!
Да, но това беше знак на Нейното благоволение! Той го пъхна в джоба си, колкото се може по-надълбоко. Много се бяха оплели нещата, а Трев не беше човек, който да обича усложнения в живота си.
Шкембеджията, успял предприемчиво да продаде няколко порции по време на неочакваното си пътуване, се протегна към Трев, предложи му нещо топло и каза:
- Тоя твой авер колко е як само. Някакъв вид трол, а?
- Не е трол. Гоблин е, - отговори Трев под приближаващата се врява от съревнованието.
- Аз пък си мислих, че те са едни дребни пикльовци...?
- Е, тоя не е, - на Трев така му се искаше човекът да се разкара.
И внезапно настъпи локална тишина. От оня вид, когато се чува, как хората затаяват дъх. Той вдигна поглед и съзря топката, за втори път през този мач.
Някъде в недрата и имаше сърцевина от ясеново дърво, покрита с кожа и няколко слоя плат за по-добър захват. И всичко това фучеше с неотвратима точност право към прекрасната заблеяна главица на Жулиета. Без изобщо да му мисли той се метна към Нея и Я завлече под количката точно преди топката да тупне на паважа точно където Тя беше украсявала света с присъствието си.
Много неща едновременно минаха през ума му, когато топката удари земята. Тя беше в ръцете му, нищо че се оплакваше, че си е изцапала дрехата. Можеше да се каже даже, че Я беше свалил. Като нищо ще да е спасил Нейния живот, което от романтична гледна точка си значеше, че работата е опечена и... ох, да. Само да го види някой, независимо дали от мътняшката или от кукляшката агитка, и следващото нещо което ще мине през главата му, ще е нечий ботуш.
Тя се изкиска.
- Шът! - проговори той - Освен ако не ти харесва да ти острижат тая прекрасна коса!
Трев надникна изпод сергията и привлече съвсем никакво внимание.
Това беше защото Лут беше вдигнал топката и я въртеше ли въртеше в ръцете си намръщил каквото се виждаше от онова, което от любезност можеше и да се нарече негово лице.
- И това ли е всичко? - обърна се той към поразената Гленда - Крайно неподходящ завършек за такова приятно обществено мероприятие с любопитни закуски! Къде ли се предполага да му е мястото на този нещастен предмет?
Гленда, хипнотизирана от гледката, посочи с треперещ пръст общо взето надолу по улицата.
- Виждаш ли оня голям кол? Боядисан в бяло... добре де, опръскан с червено отдолу...
- А, да, виждам го. Добре, в такъв случай ще... Вижте, хора, бихте ли престанали да се блъскате? - добави Лут за народа напиращ да види какво става.
- Да, но няма начин да метнеш до там! - изкрещя Гленда - Просто го остави тук и да се махаме!
Трев чу, как Лут изхриптя, и как остатъкът от света потъна в тишина. Ох не, помисли си той. Вярно няма как. Та до там има, кажи го, поне сто и петдесет метра, а тея неща летят като кофи с чакъл. Няма начин да успее...
Далечно „тряс” наруши задавилата се тишина, която моментално се излекува. Трев видя през рамо как петнадесетметровият стълб не издържа на битката си с дървоядите, гниенето, лошото време, гравитацията и Лут и се срина посред облак от прах. Беше толкова изненадан, че почти не забеляза как Жулиета се изправя до него[25].
- Това да не е нещо като, такова, знак? - попита Жулиета, която вярваше в такива неща.
Точно в този момент Трев вярваше в това, да посочи с пръст накъм другата страна на улицата и да извика: „Ей го, натам отиде!”, да повлече Жулиета за ръката и да сръга Лут в стомаха, като добави „Да се омитаме!”. Нямаше какво да направи за Гленда, но нямаше страшно; докато държеше Жулиета за ръката, Гленда ще ги следва като надушил мръвка лешояд. Някои хора се опитваха да се втурнат накъм изгубилата се врата, други се отправяха към предполагаемото местоположение на голмайстора. Трев посочи напосоки и изкрещя: „Натам тръгна! Един такъв едър с черна шапка!” Объркването винаги помагаше, стига да не е твое. А стане ли време за кой-кого, гледай да е ясно, че си кой, а не кого.
Спряха се няколко пресечки по-нататък. В далечината все още се носеше врявата, но е по-лесно да се загубиш в градска тълпа отколкото в гора.
- Вижте, сигурно би трябвало да се върна и да се извиня, - поде Лут - Нищо не ще ми струва да изработя нов стълб.
- Криво ми е че ти го казвам, Гобльо, но май си ядосал хора от оня вид, дето не слушат извинения, - обезкуражи го Трев - Хайде, да не се мотаем
- Какво би могло да ги ядоса?
- Ами, господин Лут, първо на първо, не е твоя работа да бележиш гол, щом като играта не е твоя, а и без друго ти си публика, а не играч, - заобяснява Гленда - И второ на второ, удар като този им излиза на хората през носа. Ама че ти можеше да убиеш някого!
- Не, Госпожице Гленда, уверявам ви, че не бих могъл. Съзнателно се целих в стълба.
- Е и? Това изобщо не значи, че непременно ще го уцелиш!
- Ъ, бих казал, че значи, Госпожице Гленда, - измънка той.
- Как можа да го направиш? Та ти го направи тоя стълб на трески! Те стълбовете да не растат по дърветата! Всичките ще ни вкараш в беля!
- Що па да не може той дъ е играч? - обади се Жулиета, както си се оглеждаше в един прозорец.
- Какво? - сепна се Гленда.
- Мамка му, - съгласи се Трев - С него в отбора хич не ти трябва отбор!
- Ще спести много проблеми значи, - заключи Жулиета.
- Тъй значи, а? - възрази Гленда - Ами къде остана удоволствието от играта? Това вече няма да е ритни-топка...
- Наблюдават ни, - намеси се Лут - Съжалявам, че ви прекъснах.
Трев се огледа. Улицата си беше оживена, вярно, но основно с нейния си живот.
- На никой тук не му пука за нас, Гобльо. Бая далечко сме.
- Усещам го с порите на кожата си, - настоя Лут.
- Какво, през всичките тези вълнени обвивки ли? - ахна Гленда.
Той обърна към нея кръглите си одухотворени очи и отговори:
- Да.
После си спомни как Милейди го беше изпитвала за това. А тогава му беше изглеждало като някаква игра. Той погледна нагоре и една голяма глава припряно се скри зад корниза. Леко замириса на банани. А значи онзи. Той беше добър. Лут понякога го зърваше да се разхожда по тръбите.
- Шъ е най добре да си одите вкъщи, - каза Трев на Гленда.
Гленда потрепери.
- Не е добра идея това. Старецът Столоп ще я пита, какво е видяла на мача.
- Е и?
- Е, тя ще му каже. Както и кого е видяла...
- Не може ли да излъже?
- Не и като теб, Трев. Просто не я бива да измисля. Вижте сега, да се връщаме в университета. Нали всичките работим там, а аз често ходя да поотметна малко работа. Ние ще минем напряко, а вие двамата ще заобиколите. Изобщо не сме се виждали, разбрахме ли се? И в името на всичко свято, не го оставяй да направи някоя глупост!
- Извинявайте, Госпожице Гленда, - обади се плахо Лут.
- Да, какво?
- На кого от нас говорихте?
- Аз ви изложих, - рече по някое време Лут, докато си крачеха полекичка посред след-мачовата тълпа.
Или поне Трев си вървеше полекичка; Лут се движеше с някаква странна походка като че нещо не му беше наред с тазобедрената става.
- Не бе, поправимо е, - зауспокоява го Трев - Всичко е поправимо. А на мене само ми дай да оправям нещата. К’во са видели значи хората? Само някакъв пич с мътняшки екип. Ми че ние сме хиляди. Нема да се плашиш. Ъъ, а как тъй си станал толкова як, бе Гобльо? Да не си вдигал от малък тежести, да речем?
- Предположението ви е съвсем точно, Господин Трев. Преди да бъда роден, действително вдигах тежести. И разбира се, тогава бях само дете.
Още някое време продължиха да си крачат полекичка преди Трев пак да проговори:
- Я повтори, моля те. Че нещо ми заседна това в ума. И да ти кажа, заседнало е, щото не се побира.
- Ах, да. Вероятно съм оставил неяснота. Имаше време, когато умът ми беше потънал в мрак. После Брат Овес ми помогна да достигна светлината и се родих.
- Аа, религьозни работи.
- Но ето ме сега тук. Питахте ме, защо съм силен. Докато живеех в мрака на ковачницата, аз вдигах тежести. Първо това бяха щипците, после малкия чук, след това най-големия чук и ето че дойде ден, когато можех да вдигам наковалнята. Това беше добър ден. Донесе ми известна доза свобода.
- И що е било толкова важно да вдигаш наковалнята?
- Аз бях прикован за наковалнята.
И те пак повървяха известно време в мълчание, докато Трев не каза подбирайки внимателно всяка дума:
- Май горе у вас е било бая напечено?
- Вече не е чак толкова лошо, струва ми се.
- Е, значи има какво да си спомня човек, такива ми ти неща.
- Като присъствието на определена млада дама ли, Господин Трев?
- Да, щом като стана дума. Не мога да спра да си мисля за нея! Ма наистина си падам по нея! Пък тя да е Кукличка! – една групичка запалянковци се обърна да ги изгледа и той понижи гласа си до шепот – Ама тя има братя с юмруци като волски гъз!
- Доколкото съм чел, Господин Трев, любовта се надсмива над ключарите.
- Нали? А к’во пра’и като и размажат физиономията с волски гъз?
- Поетите не са задълбавали в този аспект, Господин Трев.
- Освен туй, - продължи Трев – ключарите, като ги гледаш, са едни такива кротки типове. Внимателни и търпеливи и такова. Като тебе. Като гледам, от тях мо’еш да се отървеш и с някой друг майтап. Няма начин да не си срещал момичета. Е да де, не си картинка с рамка, нали, ама пък ги говориш едно изтупано. А на бас, че скоро ти кацат право в ръчичката... след като си я измиеш ръчичката де.
Лут се поколеба. Беше срещал Милейди, разбира се, а и Госпожица Церикаишова, никоя от които обаче не можеше просто така да се класифицира като „момиче”. Беше се виждал, естествено, и със Сестричките, които бяха явно млади и несъмнено от женски пол, но трябва да се каже, че приличаха по-скоро на разумни кокошки и не бяха в най-добрия си вид докато се хранят, но и в техния случай „момичета” не беше най-подходящата дума.
- Не съм се срещал с много момичета, - каза накрая той.
- Ами Гленда? Ама наистина си и хванал окото. Само че внимавай, че тя, само да я оставиш, ще вземе да ти се разпорежда с живота ти. На нея само това и дай. На всички все това им прави.
- Между вас двамата да няма някаква история, - попита Лут.
- Ама ти сече пипето, а? Уж тихичко, ама чат-чат-чат. Като с нож. Ъхъ, като гледам, шъ да е имало история. Щеше ми се да нямаше между нас и география, ама тя всеки път ме пляскаше през пръстите, - Трев направи пауза и зачака в лицето на Лут да трепне нещо, но накрая добави без много надежда – Това беше майтап.
- Благодаря че ме осведомихте, Господин Трев. Ще го разшифровам по-късно.
Трев въздъхна:
- Ама това беше преди, пък Жулиета... добре де, цяла миля шъ пълзя по строшено стъкло само да ми падне в ръцете, без майтап.
- Едно стихотворение често може да отключи сърцето на любимата, - забеляза Лут.
Трев просия:
- Да бе, нали ме бива в приказките. Ако зема да и напиша писмо, ти нали шъ и го занесеш, а? Ако и го пиша на някоя шик хартия, нещо да речем като... „Ей, ама си наистина страшно парче. Много си падам по тебе. Аре да излезем? Без разни такива, обещавам. Цунки. Трев.” К’во ш‘ ка’еш?
- По дух е чисто и благородно, Господин Трев. Но, ммм, ако бих могъл малко да ви съдействам...?
- Трябват му по-завъртяни думи, нали? И малко по-накъдрен език? – предположи Трев.
Вниманието на Лут обаче беше другаде.
- Ей че си се разчувствал, - обади се един глас над главата на Трев – Ти да не знаеш някоя, която дъ мо’е да чете, бе умнико?
Трябваше да им се признае едно нещо на братята Столоп: те не бяха Анди. Погледнато като цяло, като ти се залеят очите от кръв, разликата не беше чак толкова голяма, обаче, накратко, Столоповци си знаеха, че грубата сила винаги вършеше работа, така че изобщо не им хрумваше да пробват с друго, докато Анди си беше закоравял психопат и имаше последователи само защото беше по-безопасно да си с него, отколкото на пътя му. Той можеше и да е много чаровен, прихванеше ли го шеметно променливото му настроение (това беше най-подходящото време да побегнеш). Колкото до Столоповци, на един изследовател нямаше да му трябва кой знае колко време да установи, че Жулиета е мозъкът на семейството. Едно предимство от гледна точка на Трев беше, че те се мислеха за умни, защото никой не им беше казвал, че не са.
- Ей ти, тъй-наречения Господин Трев, - смуши го с пръст като хипопотамска наденица Били Столоп – Като си толкова умен, що не ни ка’еш кой строши вратата, а?
- Ми, че аз бях в Мелето, бе Били. Отде да знам.
- Тоя за мътняците ли шъ играе, а? – настояваше Били.
- Били, даже и татко ти в най-добра форма няма да може да прати топката и наполовина колкото разправят. Наясно си с това, нал’тъй? Няма как да стане. Както чух, вратата на Ангелите сама си паднала, а някой си е измислил тея врели некипели. Да не мислиш, че шъ те лъжа, Били? – Трев умееше да измисля лъжи, които си бяха почти като истината.
- Ъхъ, щото си мътняк.
- Хубаво де, хвана ме, ей с’а шъ си призная сичко, - разпери ръце Трев – Свалям ти шапка и ала-бала, Били... Ей го Лут, той метна оная топка. От мен друго няма да чуеш.
- Главичката трябва да ти откъсна за туй, - Били изгледа пренебрежително Лут – Това лапе като го гледам не може и да я дигне топката.
И тогава един глас из-зад Трев каза:
- Я, Били, ама тебе да не би да са те пуснали да се разхождаш без каишка?
Лут чу как Трев измърмори под нос:
- О, богове, а толкова добре се оправях, - след което приятелят му се обърна и каза - Това е свободна улица, Анди. Нема лошо дъ си се разхожда човек, нал’тъй?
- Кукляците убиха стареца ти, бе Трев. Ти срам немаш ли?
Останалите от Мъжката Агитка се бяха наредили зад Анди, на лицата им личеше смесица от непокорство и осъзнаване, че за пореден път са на път да бъдат въвлечени в нещо. Защото сега бяха насред главните улици. Стражата не си даваше зора да се намесва в кютеците по задните улички, но тук, на открито, те все нещо трябваше да направят, та да не би иначе данъкоплатците да вземат да се оплачат, а отрудените ченгета, когато им се налага да правят нещо, което не обичат, гледат да го свършат твърдо и основателно, така че с малко късмет да не им се налага скоро да го правят отново.
- Я кажи к’во знаеш за оная работа за мътняшкото момче и кукляшката курва, дето се държели за ръчички в Мелето? - поиска да знае Анди и отпусна тежката си ръка на рамото на Трев - Аре с’а, нали си ми умник, винаги разбираш всичко преди другите.
- Курва ли? - обади се Били, чиято мисъл трябваше да извърви дълъг път от ушите до мозъка му - Кое момиче в Кукличките ще е толкоз лудо да поглежда сифилитичната ви сган бе?
- А, ето откъде сме се били заразили! - намеси се Картър Пръдльото.
Това на Лут при настоящите обстоятелства твърде му заприлича на подстрекателство. Вероятно, помисли си той, ритуалът ще да се състои в размяна на детински оскърбления докато и двете страни не се почувстват напълно в правото си да преминат към нападение, както посочва д-р Фонмаузбергер в „Ритуалната агресия при подрастващите плъхове”.
Анди обаче вече беше измъкнал от ризата си къса абордажна сабя. Гадно оръжийце, в разрез със спортния дух на ритни-топка, който обикновено се усмихва пренебрежително на разните му там синини, белези, фрактури, и добре де, в най-лошия случай, ако много се е напекло положението, и някое извадено око[26]. Но ето че изниква Анди, който просто не е наред. А намери ли се един Анди, ще се намерят и други като него, така че всяко диване, което иначе би отишло на мач само с по някой месингов бокс колкото да се изперчи, сега го гледаш как забележимо подрънква при ходене и падне ли, не може да се изправи без чужда помощ.
И ето че и сега се заизваждаха оръжия.
- Ей, внимателно бе хора, - предупреди ги Трев отстъпвайки и размахвайки успокоително ръце - Тая улица е пълна с народ, чаткате ли? Само да ви види бай ви Сам да се биете и ще ви скочи с големи, ама големи палки и ще ви пердашат докато не си издрайфате червата и що? Щото ви мразят, щото зарад вас ще трябва да пишат като гламави вместо да си седят да си кльопат понички.
Той отстъпи още малко назад и продължи:
- А после, на основание че сте им увредили оръжията с главите си, шъ ви закикерчат в Тръшкалника за една нощна почивка на Колелцето. Познато ли ви е? Толкова ли ви хареса, че се натискате пак за там?
Той с удовлетворение си отбеляза израза на смутено припомняне по лицата на всички освен на Лут, който не би могъл да си има представа, и на Анди, който с Колелцето беше като дупе и гащи. Но дори и Анди не беше склонен да скача срещу Сам. Само да убиеш един от тях и Ветинари ще ти представи единствения за цял живот шанс да пробваш, можеш ли да застанеш право във въздуха.
Те се поотпуснаха, но не много. В тези сфинктеронатегнати обстоятелства беше достатъчно само някой идиот да...
Оказа се, че и някой извънредно умен можеше да я свърши тази работа. Лут се обърна към Алджърнън, най-младия от братята Столоп, и му подхвърли ведро:
- Ако знаехте, сър, колко наподобява настоящата ви ситуация описаната от Фонмаузбергер в монографията му за експеримента му с плъхове.
В който момент Алджърнън, след една секунда от каквото минаваше при Алджърнън за замисляне, го удари с все сила с тоягата си. А Алджърнън беше едър момък.
Трев успя да хване приятеля си преди да се просне на паважа. Тоягата беше ударила Лут право в гърдите и разкъсала вехтия пуловер. Кръв беше наквасила бримките.
- Що ти трябваше да земеш да го удряш бе, тъпанар смотан? - викна Трев на Алджърнън, за когото дори и братята му бяха съгласни, че е тъп като гьон - Нищо те ти правеше, бе. Що ти беше това бе, а? - той скочи на крака и преди Алджърнън да успее да помръдне, си свали ризата и се заопитва да спре кръвта на Лут.
След още половин минута пак се изправи, метна прогизналата риза срещу Алджърнън и му се развика:
- Няма пулс, бе кретен! К’во ти беше направил, бе?
Дори и Анди се беше стъписал. Никой досега не беше виждал Трев такъв, не и добрия стар Трев. Даже кукляците знаеха, че Трев е умник. Трев хитрягата. Трев не беше от онези, които да се самоубиват чрез крещене срещу сбирщина типове и без туй налитащи за бой. Злощастният Алджърнън, почти опарен от яростта на Трев успя да измънка:
- Ма той, такова... нали е мътняк...
- Кой си ти бе? Проклет тъпанар, ето какво си! - изкряска Трев и се обърна сочейки с тресящ се пръст останалите - Какви сте вие? Какви? Нищо не сте! Боклуци! Лайна на дъжд! - после той протегна пръст към Лут - Ами той? Той правеше к’во ли не. Знаеше к’во ли не. И до днес нито веднъж не е ходил на мач! Шала го носеше само да не изпъква!
- Нямаш грижа, Трев, приятелю, - изсъска Анди и надигна заканително сабята - За тая работа шъ дигнем цяла проклета война!
Трев обаче изведнъж му връхлетя като разгневена оса.
- Ти к’во-о? Абе ти си психо, бе! И на представа си нямаш, а?
- Виждам шлемове, Анди, - намеси се разтревожено Джъмбо.
- К’во аз бе? Аз пък к’во съм направил?
- Същото като глупавите Столоповци. Мътняци и кукляци, а? Боговете да ви серат върху всичките, дано!
- Ама те съвсем са наближили, бе Анди.
Братята Столоп, които бяха крайно, но не и безкрайно тъпи, вече се изнизваха. Вярно че хора с ритнитопковски шалчета кръстосваха навсякъде из града. Стражата не можеше да гони всички. Да, но да цапардосаш някакъв тип, който да закърви и да престане да диша, ами това си беше равнозначно на убийство, а в тези обстоятелства бай Сам можеше внезапно да развива страшна скорост.
Анди протегна яростно пръст към Трев:
- Труден е животеца в Мелето като си тъп келеш без авери.
- Тука не ти е Мелето!
- Абе я се събуди, бе лапе. Мелето е навсякъде.
И Агитката напусна бегом, само Джъмбо се поспря за миг и измънка „сори”. Не само те бяха побягнали. Народът по улицата обожаваше безплатното шоу, но точно това можеше да има съпътстващи неудобства: като например отговарянето на небезопасни метафизични въпроси от типа на „Видяхте ли нещо?” и тем подобно. Стражата можеше колкото си иска да казва, че „невинните няма от какво да се безпокоят”, но на кой му пукаше за невинните и техните безпокойства, когато Стражата наближава?
Трев приклекна до изстиващото тяло на покойния Лут.
И тогава, за пръв път през последните минути, както му се стори на Трев, той пак продиша. Беше престанал да диша, когато се беше развилнял срещу Анди. Защото говориш ли такива неща на Анди, и без друго вече си пътник, така че що да си хабиш дъха?
Не може да няма какво да се направи, нали? Не трябваше ли да се блъскат гърдите, та, да речем, да покажеш на строшеното сърце, как да забие наново? Но той не знаеше как, а не трябваше много ум да схванеш, че не е добра идея тепърва да се учиш на живо, докато Стражата наближава. Нямаше как да създаде правилното впечатление.
Ето защо когато двама стражари пристигнаха бегом, Трев тръгна насреща им залитайки с Лут на ръце. С облекчение видя, че старшият им беше Стражник Херингов - той поне беше от тези, които първо задават въпроси. Зад него, запречвайки целия пейзаж, идваше тролът Флуорит, който можеше да разчисти една улица само като застане посред нея.
- Може ли да ми помогнете да го отнеса до „Лейди Сибил”, Господин Херингов? Много е тежък, - примоли се Трев.
Стражник Херингов отметна прогизналата от кръв риза и зацъка с език. С опита идва и фамилиарността.
- Моргата е по-близо, момчето ми.
- Не!
Херингов поклати глава:
- Ти не беше ли сина на Дейв Младонадеждов?
- Мога и да не ти казвам!
- Вярно, щото съм прав, - рече равнодушно Стражник Херингов - Хубаво, Трев. Флуорит ще го отнесе този човек, когото предполагам досега през целия си живот не си виждал, а ние двамата ще бягаме да не изостанем. Оня ден през нощта имаше хубава буря с гръмотевици. Може и да извади късмет. Може и ти да извадиш.
- Не съм го направил!
- Ама че разбира се. А сега... да видим кой бяга по-бързо, а? Първо болницата.
- Искам да остана с него, - каза Трев, когато огромното ръчище на Флуорит нежно хвана Лут.
- Не, момчето ми, - отвърна Херингов - Ти оставаш с мен.
Нещата не свършиха със Стражник Херингов. Те никога не свършваха с него. Всички му викаха Копърката, а спокойното му неизречено послание, че след като и без това всичките сме се натресли в тая работа, защо взаимно да си усложняваме живота, най-често имаше въздействие, обаче рано или късно все пак те прехвърлят на по-старшо ченге, което пипа по-твърдо, в малка стаичка с друго ченге застанало на вратата. А това ченге, като я погледне човек, комай караше втора смяна подред.
- Аз съм Сержант Ангуа, господине, и се надявам, че не сте загазил, - тя си отвори бележника и разглади страницата - Да опресним ли досегашните показания? Казахте на Стражник Херингов, че сте видели бой в разгара си и като сте приближили, всичките бандяги до последния се разбягали, а на местопрестъплението, за ваше най-голямо учудване, сте открили вашия подчинен г-н Лут, умиращ от кръвоизлив. Е, обзалагам се, че мога да ви наименувам всичките бандяги до последния. Чудя се, не бихте ли могли и вие? Ами това, Тревор Младонадеждов, какво значи?
Тя плъзна по масата към него черно-белия емайлов Знак на Жулиетиното благоразположение, и за късмет или може би нарочно, карфицата му се заби в дървото на няколко пръста от ръката на Трев.
Неофициалното мото на Безплатна Болница „Лейди Сибил” беше „Не всички умират”. Истина си беше, че след основаването на „Лейди Сибил” смъртността в града от поне някои причини доста драматично се съкрати. Общоизвестно беше, че хирурзите й си мият ръцете дори и преди, а не само след операция. Но някой, тръгнал сега по белите й коридори знаеше, и то от личен опит, че неофициалното мото фактически е напълно погрешно.
Смърт застана над прилежно изстърганата операционна маса и погледна надолу:
- Господин Лут? Ама че изненада, - каза Смърт и бръкна в робата си - Я да видим, какво имаме тук. Знаете ли, винаги съм се чудил, за какво ли драпат толкова хората. В крайна сметка, в сравнение с продължителността на вечността, животът на хората изобщо няма трайност. Дори и за вас, господин Лут. Макар че, както виждам, във вашия случай от драпането може и да има известна полза.
- Не мога да ви видя, - проговори Лут.
- Толкова по-добре, - успокои го Смърт - И без това по-късно няма да ме помните.
- Значи умирам, - реши Лут.
- Да. Умирате и после пак оживявате, - той извади от робата си един животомер и се загледа как пясъкът му пада нагоре - Ще се видим друг път, Господин Лут. Опасявам се, че ви предстои интересен живот.
- Кукляшки знак у толкова добро мътняшко момче значи? Чудя се, какво ли, за боговете, ще да значи това? И знаеш ли какво? Ще разбера. Стига ти да се поблъскаш малко и готово.
Трев си мълчеше. Възможностите му бяха на изчерпване. Освен това и преди беше виждал тази сержантка и тя май винаги се втренчваше в гръкляна му.
- Стражник Херингов ми съобщи, че долу в „Лейди Сибил” Игорът им е на смяна. Надявам се, че ще има някое сърце в стъклениците си, което да стане на приятеля ти. Много се надявам, - караше тя - Но дори той и да си дойде утре на крака тук, случаят пак ще е убийство. Така е разпоредил Лорд Ветинари: щом като за да прескочиш трапа ти трябва Игор, значи не си го прескочил. Вярно, умирането е за кратко, поради което и убиецът ще бъде обесен закратко. Най-често четвърт секунда падане от трапа стига.
- Ич не съм го пипал!
- Знам, знам. Но трябва да се съобразяваш с другарчетата си, нали? С Джъмбо и, разбира се, Картър, и, ах да, Анди Изцепков, онези твои приятелчета, които нещо не са тук. Виж, ти не си арестуван, все още не си, а само съдействаш на разследването на Стражата. Което значи, че можеш да ползваш тоалетната, ако се чувстваш особено смел. Ако пък се чувстваш самоубиец, може да посетиш и лавката. Но ако се опиташ да изфирясаш, ще те подгоня и ще те хвана, - тя изсумтя и добави - Като куче. Ясна ли съм?
- Не може ли да ида да видя, как е Лут?
- Не. Копърката още е там долу. За теб той е Стражник Херингов.
- Всички го наричат Копърка.
- Може и така да е, но не и когато ти говориш с мен, - сержантката разсеяно търкулна значката по масата - Господин Лут има ли някакви близки? Това значи роднини.
- Знам какво значи. Разправя нещо за някакви негови хора в Юбервалд. Само това знам, - Трев лъжеше по инстинкт, защото да кажеш, че някой е прекарал детството си прикован с верига за наковалня, нямаше да е много ползотворно в случая - Няма никакви проблеми с другите момчета в свещоливницата.
- Как стана така, че е свършил там?
- За тея неща не питаме. Най-често е някаква гадна история.
- А някой някога да е питал теб?
Той се втренчи в нея. Какво да я правиш - ченге. Те така почват уж мило и благо, а после само да си отпуснеш гарда и веднага хващат кирката и почват разкопки в мозъка ти.
- Това официален полицейски въпрос ли беше или просто ви е кеф да си врете носа?
- Ченгетата никога не ги е кеф да си врат носа, г-н Младонадеждов. Обаче понякога ни се случва да задаваме странични въпроси.
- Значи не е било официално?
- Не точно...
- Тогава я си го заври, където слънцето не свети.
Сержант Ангуа се усмихна по полицейски:
- В ръцете си нямаш нито една карта, която да ти стиска да играеш, а да вземеш да ми изтърсиш нещо такова. От Анди, да, можех и да очаквам подобно нещо, но Копърката казва, че ти все пак си бил разумен. Колко ли разумен трябва да е някой, че да сглупи като теб?
На вратата предпазливо се почука и един стражар провря глава в стаята. Някъде отзад някой крещеше на висок авторитетен глас:
- ... Искам да кажа, нали постоянно си имате работа с такива неща, прав ли съм? За боговете, нима е толкова трудно да...
- Да, Ноби?
- Стана една ситуацийка, серж. С оня мортус дето замина за „Лейди Сибил”. Доктор Лоун е тук и разправя, че оня станал и си тръгнал!
- Имали ли са Игор да го погледне?
- Да. Нещо такова... ъъ...
След което стражарят беше избутан от лакътя на мащабен мъж в зелена гумена роба, който май се опитваше да изглежда едновременно гневен и приятелски настроен. Следваше го Стражник Херингов, който май се опитваше да го успокои и несъмнено не успяваше.
- Вижте сега, стараем се да помагаме, разбирате ли? - продължаваше доктор Лоун - Ваште хора ми казват, че има случай на убийство, а аз откъсвам Игор от операционната му маса и да вървят всички усложнения по демоните. Но искам да кажете от мен на Сам Ваймс, че го моля да си прати момчетата долу при нас някой път като не са много заети за мъничко обученийце по първа помощ, преди всичко за разликата между мъртвец и заспал човек. Е, понякога може и да е мъчна работа, но обикновено е възможно да се разпознаят признаците. Професията винаги е била склонна да счита ходенето за един от по-надеждните такива, макар че в този град се научихме да гледаме на това като просто едно добро начало. Но когато дръпнахме савана, той седна и помоли Игор за сандвич, което като цяло е решаващ признак. С изключение на треската той беше добре. Учестен пулс, което предполага, че има такъв. Нито драскотина по него, макар че един обилен обяд няма да му дойде зле. Трябва да е бил особено гладен, защото направо изяде сандвича, който му приготви Игор. Като стана дума за обяд, откровено казано, и на мен няма да ми дойде зле някой!
- Оставили сте го да си тръгне? - ахна ужасено Сержант Ангуа.
- Разбира се! Не мога да държа някой на легло задето е неудобно жив!
Тя се обърна към Стражник Херингов:
- И ти си допуснал той да си тръгне, Копърка?
- Изглеждаше като случай на докторско решение, серж, - измънка Херингов и изгледа накриво Трев.
- Та той целия кървеше! Ама пълно мазало беше! - избухна Трев.
- Измама значи? - предположи Ангуа.
- Бих се заклел, че нямаше пулс, сержант, - обади се Херингов - Може пък да е един от онея монаси от Главината с онея фокус-мокуси.
- Значи някой е губил времето на Стражата, - отсъди Ангуа и изгледа Трев.
Той определи това като отчаян последен изстрел, каквото си и беше, и отвърна:
- Че на мен това за кой ми е? Да не мислите, че си умирам да съм тук?
Стражник Херингов прочисти гърло:
- Цялата тая нощ с тоя мач, серж. Бачкане колкото щеш, запалянковци вилнеят навсякъде, а някой им подава ли подава слухове. Направо изнемогваме, повече няма какво да се каже. Един два пъти нещата вече са понапекоха. А този все пак стана и си тръгна в края на краищата.
- Това вече не е мой проблем, - намеси се докторът - Пристигнал хоризонтално, излязъл вертикално. Така си е за предпочитане. А сега ми е време да си вървя, сержант. И нас също ни чака тежка нощ.
Сержантката потърси на кого да се разкрещи и ето го Трев, удобно под ръка.
- Ти! Трев Младонадеждов! Тук пак се опира до тебе! Бягай да си намериш аверчето. И ако възникнат още неприятности, ще има... ами неприятности. Ясна ли съм?
- Двукратно, серж, - не можа да се сдържи той, ама просто не можа, даже и въпреки студената пот струяща по гръбнака му. Но пък се чувстваше толкова леко... приповдигнато... облекчено. Някои хора обаче просто не могат да оценят просветлението, когато ти се яви. Не е за ченгета тази работа.
- За теб съм сержант, Младонадеждов! Дръж!
Трев успя да хване знака, както си хвърчеше през стаята.
- Благодарско, серж!
- Да те няма!
И Трев го проняма, а като се отдалечи от управлението, примъкналата се към него сумрачна фигура си дойде почти като очаквана. В сивия въздух се долавяше смътна миризма. Е добре, поне не беше Анди. Точно сега можеше да се оправи и без Анди.
- Да, Картър? - обърна се той към мъглата.
- Как позна, че съм аз?
Трев въздъхна:
- Налучках.
Той ускори крачка.
- Анди иска да знае, к’во си казал.
- Няма страшно, сичко е уредено.
- Уредено ли? Ама как? - Картър, който винаги си падаше малко тлъстичък, трябваше да подтичва за да не изостане.
- Теб това не те засяга.
О, в този момент на радост...
- Ама може ли да му кажа, че сме на чисто?
- Всичко е уредено! Опечено и в кърпа вързано! Оправих се без грешка. Няма проблем. Пиши го свършило. Никога не се е случвало.
- Ама сигурен ли си? - не мирясваше Картър - Че той много се е напушил.
- К’во искаш да ти кажа, бре пич? - Трев разпери ръце и се извъртя в пирует - Аз нали съм Трев Младонадеждов бе!
- Е добре, значи е сигурно тогава. Хей, а на бас, че с’а Анди пак ще те вземе в Агитката. Ще е върховно, а?
- Знаеш ли, как Лут си мисли, че и викат на Агитката, Картър?
- Не. Как?
Трев му каза.
- Ама това е... - започна Картър, но Трев го прекъсна:
- Смешно е, Картър. Смешно си е, а и малко тъжно и безнадежно. Ама наистина, - Трев спря толкова внезапно, че Картър се блъсна в него - И един съвет от мене: Това Картър Пръдльото до никъде няма да те докара. А и Баш-Пръднята също. Повярвай ми.
- Но всички ми викат Картър Пръдльото, - проплака Баш-Пръднята.
- Дрънни му един на първия, който пак те нарече така. Иди на доктор. Спри въглехидратите. Избягвай затворени помещения. Ползвай афтършейв, - Трев пак ускори крачка.
- Къде бе, Трев?
- Махам се от Мелето? - викна през рамо Трев.
Картър се огледа отчаяно:
- Какво меле?
- Абе ти не си ли чул още? Мелето е навсякъде!
Като си търчеше през мъглата Трев се зачуди, дали пък не е почнал да свети. Сега вече всичко ще се промени. Веднага като се появи Смиймс, той ще иде да говори с него за някоя по-добра работа, абе нещо такова...
Някой изникна пред него. Което си беше постижение, понеже този някой беше с една глава по-нисък от него.
- Гошподин Младонадеждов? - проговори този някой.
- Кой пита? - реагира Трев и добави - И какво пита?
Фигурата в сумрака въздъхна.
- Доколкото ражбрах, вие ще приятел на гошподина, който нашкоро бе прегледан в болницата.
- Тебе к’во те засяга?
- Доща нещо, - отвърна фигурата - Мога ли да попитам, колко ша подробни жнанията ви жа гошподина?
- Няма какво да си приказвам с теб, - каза Трев - Всичко е уредено, ясно?
- Ех да беше наищина така, - не ше шъглаши фигурата - Трябва да говоря ш ваш. Кажвам ше Игор.
- Знаеш ли, имах едно такова предчувствие, че ще е така. Ти ли беше тоя, дето направи сандвич за Лут? - попита Трев.
- Да. Риба тон, шпагети и мармалад, шъш жахарна пудра. Моят шпециалитет. Жнаете ли нещо жа неговото минало?
- Нищичко, драги ми господине.
- Нима?
- Глей с’а. Долу в свещоливницата бъркаме лой, а не миналото на хората. Просто не го правим, ясно? Знам, че му е било тежко, друго няма да кажа.
- Точно както ши мишлех, - каза Игор - Щрува ми ше, че е от Юбервалд. От Юбервалд идват какви ли не чудати и опашни шъщещва.
- Може да е малко тъп въпрос, но ти случайно не си ли също от Юбервалд? - заяде се Трев.
- Щом като питате, да, - отговори Игор.
Трев се позамисли. Човек от време на време мярваше по някой Игор. За тях се знаеше само, че могат да те зашият по-добре и от Стражата, че правят разни странни нещта по подземията и че излизат общо взето само по гръмотевични бури.
- Мишля, че приятелят ви може и да е ижвънредно опашен, - информира го Игор.
Трев се опита да си представи Лут като опасен. Беше си доста трудно, докато не си спомни човек как събори цяла врата от половин улица разстояние. Прииска му се да не си беше спомнил това.
- И що трябва да те слушам? Отде да зная дали и ти не си опасен? - изрепчи се той.
- О, аж шъм, - отговори простичко Игор - Повярвайте ми. А в Юбервалд има неща, ш които не би ми ше ишкало да ше шрещам.
- Хич не ме интересува, какви ги дрънкаш, - заяви Трев - То и без това си е бая трудно да те разбере човек.
- Да му ше шлучват щранни нащроения? - не се отказваше Игор - Да му ше шлучват прищъпи на ярощ? Да жнаете нещо жа хранителните му навици?
- Да, обича ябълков пай, - каза Трев - Накъде биеш?
- Виждам, че ще му добър приятел, - заключи Игор - Шъжалявам че ви ше натрапих, - това „ше натрапих” увисна във въздуха и значително допринесе за влагата витаеща в мъглата - Ще ви дам един шъвет. В шлучай че ви потрябвам, прощо ижпищете. Опашявам ше, че ще ви бъде прекалено лешно да ижпищите.
Фигурата се обърна и веднага изчезна в мъглата.
Те Игорите се движеха някак особено, спомни си Трев. А и не можеш да видиш нито един на ритнитопковски мач.
Той забеляза последната мисъл, когато вече отминаваше. Каква щуротия се беше опитал да си каже? Че някой, който не ходи на мачове, не е истински ли? Не можеше да му хрумне подходящ отговор. Изумително беше, че изобщо си беше задал този въпрос. Абе изобщо нещата се променяха.
Гленда пристигна в Нощната Кухня с Жулиета надлежно заклета да си мълчи и щедро пусна Милдред и г-жа Хеджс да си ходят за остатъка от нощта. Което ги уреждаше чудесно и двете, както винаги, а и имаше дребна услуга, която тя по-късно можеше да им поиска да й върнат. Тя си свали палтото и запретна ръкави. В Нощната Кухня тя се чувстваше у дома си, с всичко както тя си го иска, с всичко под контрол. Застанала зад почернелите й железни граници тя можеше да се изправи срещу целия свят.
- Така значи, - натърти тя на усмирената Жулиета - Днес ние не бяхме там. Днеска изобщо не се е случвало. Ти си била тук и си ми помагала с чистенето на пещите. Ще се погрижа да вземеш извънредни, така че татко ти нищо няма да заподозре. Ясно? Схвана ли?
- Да, Гленда.
- И както сме тук, що не се захванем с пайовете за утре през нощта. Хубаво е винаги да я караш малко напред с материала, нали така?
Жулиета си замълча.
- Кажи „Да, Гленда”, - подсети я Гленда.
- Да, Гленда.
- Върви тогава да накълцаш свинското. Като си заета, умът ти не мисли за глупости, винаги съм го казвала.
- Да, Гленда, винаги си го казвала, - съгласи се Жулиета.
Гленда долови нещо в тона й и това леко я пообезпокои.
- Значи винаги съм го казвала, а? Кога?
- Всеки ден като идваш и си връзваш престилката, Гленда.
- Майка ми все го казваше това, - сподели Гленда и се опита да изхвърли тази мисъл от главата си - И си е права жената, разбира се! От здрава работа никой още не се е повредил!
И тя се помъчи да разкара предателската мисъл: „освен аз самата”. Баници, каза си тя. Можеш да се осланяш на баниците. От баници глава не боли.
- Аз па мислим, че Трев е хлътнал по мене, - изказа се Жулиета - Тоя ме зяпа едно така, не като другите момчета. Тоя гледа като паленце.
- Ей точно от тоя поглед се пази, мойто момиче.
- Еми аз май си падам по него, Глендинка.
Глиганско, мислеше си Гленда, с кайсии. Не може да не е останало в ледницата. А имаме и малко баници с агнешко и избор от туршии... гарантирано ще се хареса. Та значи... баници със свинско, май ще е това, а в помпената има прилични стриди, та те ще минат за мокрия пай. Значи Морска Баница, а и аншуата още става, така че ще му дойде добре и някой друг звездоброец, нищо че ме е жал малко за горките рибки, ама точно сега ще взема да направя малко блатове за после, така че...
- Я чакай! Какво каза?
- Падам си по него.
- Не можеш!
- Ама той ми спаси живота!
- Това не е основание за сериозна връзка! Благодари му любезно и стига толкова!
- Ама аз имам чувства!
- Ама това е просто глупаво!
- Че к’во? Като е глупаво, да не е лошо, я?
- Чуй ме сега, млада ми... О, здравейте, Господин Отоми.
Някак си на всички отомиевци по целия свят им върви да изглеждат сякаш са стъкмени от най-непривлекателните части от двама мъже, както и да имат дразнещо безшумна стъпка на дебелите си подметки от червена гума, точно като за примъкване и подслушване. Освен това те винаги си въобразяват, че някоя безплатна чаша чай си е тяхна по право.
- Ама че ден, госпожице! Бяхте ли на мача? - заразпитва той мятайки поглед от Гленда на Жулиета и обратно.
- Пещите почиствахме, - тросна му се Гленда.
- Да, днеска изобщо не се е случвало, - изкиска се Жулиета.
Гленда мразеше някой да се киска.
Отоми се огледа бавно и без да показва изненада и си отбеляза липсата на кал, захвърлените ръкавици, горни дрехи...
- И тъкмо най-сетне го докарахме до чистота и спретнатост, - изсъска Гленда - Ще желаете ли чаша чай, Господин Отоми? И после ще ни разкажете всичко за мача.
Казват, че тълпите били глупави, но всъщност те са само объркани, защото средностатистическият човек като свидетел е също толкова надежден колкото спасителен пояс от захарни целувки. От разказа на Отоми се изясни, че всъщност на никой не му беше ясно нищо, освен че някой си вкарал гол чак от половин улица разстояние, че даже и това не беше сигурно.
- Да, ама чудна работа, - продължи Отоми тъкмо когато Гледна метафорично си пое дъх - Както си бях в Мелето, гледам, направо да се обзаложа, кой мислите: прекрасната ви помошничка, как си приказва с някакъв тип в мътняшки цветове...
- Че какво, това да не е незаконно! - сопна се Гленда - А и без друго тя си беше тук и чистеше пещи.
Беше си доста непохватно, но тя мразеше хора като него, живеещи само за едното упражняване на власт втора ръка и кътащи си всяко късче влияние, до което можеха да се докопат. Той беше видял повече, отколкото казваше, това беше несъмнено и искаше тя да се попече на бавен огън. А с крайчеца на окото си тя видя, как той се вглежда в палтата им. Мокрите им палта.
- А аз си мислех, че вие не ходите на ритнитопка, Господин Отоми?
- Е да, тъй си е. На шапкаджиите им се прииска да идат и да видят някой мач, а моя милост с Господин Нобс отидохме с тях да ги пазим да не би да ги дъхне някой обикновен човечец. Пусто да е, направо да не повярвате! Като настана едно цъ-цъкане и оплаквания и водене на бележки, все едно улицата им е бащиния. Кроят нещо, помнете ми думата.
Гленда не одобряваше думата „шапкаджии”, макар че като описание си беше точно. От устата на Отоми обаче тя беше покана за мръсничка конспирацийка. Да, обаче вари ги, печи ги, магьосниците си бяха тузари, хора от значение, от онези хора, които разтърсват света, а заинтересуват ли се такива хора от делата на другите хора, на тези които по определение не са от значение, то светът на малките хорица да се готви да бъде разтърсен, а те да се тресат от страх.
- Ветинари нали не одобряваше ритнитопката, Господин Отоми? - спомена тя.
- Ами че да, ами че разбира се, ами че те всичките са в тая игра, - Отоми се потупа по ноздрата.
Което предизвика малък сгъстък изсъхнало вещество да се изстреля от носа му и да падне в чая му. Гленда закратко проведе борба със съвестта си, дали да не му каже, но в крайна сметка спечели Гленда.
- А пък аз си мислих, че ти ще знаеш това, както си пред очите на хората в Кукличките, - пак я подхвана Отоми - Спомням си майка ти. Светица беше тая жена, светица. Винаги ще протегне ръка на помощ на хората.
Да, а те не пропускаха да вземат, каза си наум Гленда. Късмет изкара майка й, че като умря, още си имаше всичките пръсти.
Отоми си допи чая, плясна с чашата по масата и въздъхна:
- Е, не мога да се мотая тук цял ден, нали?
- Да, не се и съмнявам, че си имате куп други места, на които ви предстои да се мотаете.
Отоми се поспря до арката на входа и се обърна да се ухили към Жулиета:
- Ама с онова момиче си бяхте като две капки вода, честен кръст. С мътняшко момче. Да се чуди и да се мае човек. Трябва да е било някой от онея тъпликатите. Е хубаво тогава, ще си остане тайна значи, както казал оня дето намерил нещо, което ще си остане тайна. Тра-ла-ла-лала...
И той застина като мъртъв за да не се напори на ножа, който Гленда беше хванала не съвсем заплашително току до гърлото му. С удовлетворение тя има възможността да наблюдава как адамовата му ябълка заподскача нагоре-надолу като побъркано йо-йо.
- Извинявайте, - каза тя и смъкна острието надолу - Тея дни ножът нещо ми е все в ръката. Нали трябва да кълцам свинското. Ама как само свинското месо прилича на човешкото, или поне така казват, - тя преметна свободната си ръка през рамото му и продължи - Струва ми се, че няма да е добре да се разпространяват разни глупави слухове, Господин Отоми. Нали знаете как хората могат да се напушат от такива неща. Колко мило от ваша страна, че се отбихте, и ако ви се случи да наминете и утре, ще гледам да ви намеря някой пай. А сега ни извинете. Че имаме много нещо за кълцане.
Той се изнесе без да се помайва. Гленда с разтуптяно сърце обърна поглед към Жулиета, чиято уста беше станала на широко О.
- Какво? Какво?
- Ама помислих си, че ще земеш да го заколиш!
- Просто се случи да имам нож в ръката. И ти също имаш нож в ръката. Всички имаме ножове в ръцете. Нали сме кухня.
- Мислиш ли, че ще дрънка?
- Той всъщност нищо не знае като хората.
Двадесет сантиметра, мислеше си тя. Толкова голяма баница може да направи без да трябва да я носи във фурната. Колко баници ли ще станат от това говедо Отоми? С голямата месомелачка няма да е трудно. С гръдния кош и черепа обаче ще видиш зор. Най-добре, в крайна сметка, си се придържай към свинското.
Но мисълта си остана да гори някъде на задния план на ума и, осъдена никога да не премине в действие, но необичайно възбуждаща и чудно как освобождаваща.
Какво ли са търсели магьосниците на мача? За какво са си водели бележки? Загадка.
Междувременно те бяха в света на баниците. Жулиета се справяше доста добре с монотонни работи, стига само да внимава, а притежаваше и неуморност, каквато често имаха не особено умните хора. От време на време тя подсмърчаше, което не беше добре да се прави докато приготвяш пълнеж за баница. Вероятно си мислеше за Трев и го нагласяше към някоя от наличните в прекрасната и, но не чак препълнена главица бляскави мечти, продавани от „Ала-баламур” и прочие боклуци, според които за да станеш известна, не ти трябвало друго освен да „бъдеш себе си”. Да-да! Гленда от друга страна винаги беше знаела какво иска. Тя беше работила часове наред, продължителни и зле платени, за да го постигне, и ей я на: нейна собствена кухня с власт, в една или друга степен... над баници! А преди само един миг ти си мечтаеше да направиш един човек на баници!
Защо си постоянно толкова сърдита? Какво не е наред? Ей сега ще ти кажа, какво не е наред! Като почна да постигаш това, тогава още си нямала предвид точно това. А искаше да видиш Куирм от открита каляска, а мил младеж да пие шампанско от обувката ти, но така и не го осъществи това, защото онея от Куирм нали са такива едни, а и как да се довериш на вода, а и оная работа с шампанското как ще стане, а? Дали няма да протече? И какво ще стане, ако пак се обади оня проблем с пръста на крака ти...? Така че ти тъй и не се накани. Няма и да се наканиш.
- Всъщност аз не съм казала, че Трев е лошо момче, - каза на глас тя - Вярно, не е никакъв джентълмен, без някой шамар няма да се научи на маниери и нещо гледа твърде леко на живота, но от него може и да стане нещо, стига само да се постарае.
Жулиета като че ли не я слуашаше, но знае ли човек.
- Само ритнитопката разваля всичко. Нали сте на различни страни. Тая работа добре няма да свърши, - завърши Гленда.
- Ами д’речем че зема да викам за мътняците?
Преди само един ден това би било най-страшно богохулство, сега обаче просто представляваше грамаден проблем.
- Като начало татко ти никога повече няма да ти проговори. И братята ти също.
- Ми то те и сега не ми говорят много, освен да питат, кога ще стане манджата. Знаеш ли, днес за пръв път изобщо ми се случи да видя топката толкова отблизо. И знаеш ли к’во? Не си струваше. Ей, ама знаеш ли, утре в Гофна шъ има модно ревю. К’во ш’ка’еш да идем?
- Това място за пръв път го чувам, - Гленда изсумтя.
- А, то е джуджешка модна къща.
- А, така бива. Не мога да си представя хора да нарекат така каквото и да е. Първата печатна грешка и заминаваш.
- Що па да не идем. Може па да е готино, - Жулиета размаха един поомачкан брой „Ала-баламур” - А новите микроризници ще са наистина добри и меки и хич не жулят, така пишат тея, а рогатите шлемове се завръщат, след като твърде дълго са били във Заб-вения? Това па къде ли е? А па утре ще има ма-ти-не...
- Да, но ние не сме от оня вид жени, които ходят по разни модни сбирки, Жу.
- Ти не си. Аз па що да не съм такава?
- Добре де, защото... Ами, защото не знам, какво да си облека, - Гленда беше близко до отчаянието.
- Ето що трябва да одиш на модни сбирки, - подсказа й самодоволно Жулиета.
Гленда тъкмо да си отвори устата да и се скара, но се сети: в тая работа няма нито момчета нито ритнитопка. Значи е безопасно.
- Добре тогава. Може пък и да е готино. Гледай сега, тази вечер поработихме женската. Така че сега ще те изпратя до вкъщи, ще свърша туй онуй и се връщам пак тук. Че татко ти сигурно се е разтревожил.
- А, той ще е на кръчма, - възрази с пълно основание Жулиета.
- Добре де, щеше да се е разтревожил, ако не беше, - уреди въпроса Гленда.
Искаше и се да остане някое време насаме и да си изпъне краката. Денят не само че беше дълъг, но и широк и дълбок. Трябваше й малко време да се уталожат нещата.
- И ще вземем тролобус, какво ще кажеш?
- Те са страшно скъпи!
- Е какво, нали веднъж се живее, както винаги съм казвала.
- Не си спомням да си го казвала това досега.
Няколко тролобуса чакаха до университета. Скъпи си бяха, за по пет пенса билета, но пък седалките в кошовете на раменете на трола бяха много по-удобни от дъсчените пейки в омнибуса. Естествено, беше си превземка, така че по пътя пердета потрепваха и устни се присвиваха. Имаше една такава странност в нравите на нейната улица: роден ли си там, на хората никак не им харесва, ако почнеш да не пасваш. Баба й на това му казваше „да се мислиш за много специална”. Сиреч да не направиш на себе си мизерията, каквато си правеха сами другите.
Тя отвори вратата на Жулиета вместо нея, защото това момиче всеки път се замотваше с ключалката и изчака докато тя я затвори след себе си. Едва тогава отвори и собствената си врата, която беше не по-малко олющена и пребоядисвана от жулиетината. Едва успя да си свали палтото и някой вече затропа по похабеното дърво. Тя я отвори рязко и завари г-н Столоп, бащата на Жулиета, с вдигнат юмрук и облаче стара боя на прах надигнала се покрай него.
- Чух, че си си дошла, Гленди, - каза той - И с’а к’во е това?
Другата му грамадна ръка се надигна и показа снежно бял пощенски плик. Такива в Сестричките не можеха да се видят често.
- На това му се казва писмо, - осведоми го Гленда.
Той и го протегна умолително и тя забеляза голямата буква V посред ужасяващия държавен печат, гарантирано всяващ страх и униние сред онези, които още не са си платили данъците.
- Негова Светлост ми е писал на мене, - изрече бедата си г-н Столоп - Що му трябваше да ми пише бе? Аз нищичко не съм направил!
- Пробвал ли си да го отвориш? - подсказа Гленда - Обикновено хората така разбират, какво има в писмата.
Последва още един от онези умолителните погледи. В Сестричките четенето и писането се смятаха за лека домашна работа, която най-добре да я оставиш на жените. Истинската работа беше тази, която изискваше широки рамене, яки ръце и мазолести длани. Тук г-н Столоп абсолютно покриваше всички изисквания. Беше капитан на Кукляците и в един мач беше отхапал ушите на трима души. Тя въздъхна и пое писмото от ръката му, която, както забеляза тя, се беше леко поразтреперила, и го отвори с нокът.
- Ето какво пише: „Господин Столоп”, - зачете тя и мъжагата се присви - „Извънредно бих се радвал на вашата компания на вечерята, която предложих да се състои в Невиждания Университет в осем часа вечерта за да обсъдим бъдещето на славната игра Ритни-топката. За мен ще е удоволствие да ви приветствам в качеството ви на капитан на отбора на Кукличките.”
- Защо се е заял с мене? - поиска да знае Столоп.
- Той казва, - изтъкна Гленда - че е, защото си капитанът.
- Да де, ама защо мен?
- Може да е поканил капитаните на всички отбори, - предположи Гленда - Що не пратиш някое момче под бяло шалче да обиколи другите?
- Ъхъ, ами пък ако съм само аз? - реши да достигне до самото дъно на ужаса Столоп.
На Гленда и хрумна нещо по-добро:
- Ами тогава значи, Господин Столоп, ще излезе, че капитанът на Кукличките е единственият достатъчно значим, че да обсъжда бъдещето на ритнитопката с не кого да е, а самия държавен глава.
Столоп не се изпъчи, защото той постоянно си беше изпъчен, но с някакво раздвижване на мускули успя да постигне ефект на изпъчване на квадрат.
- Ей, тука няма грешка! - изрева той.
Гленда въздъхна наум. Той си беше як, но мускулите му почваха да се превръщат в сланина. Тя знаеше, че коленете го болят. Знаеше още, че в последно време нещо се задъхваше твърде бързо и изправен срещу нещо, което не можеше да сплаши, шамароса или срита, г-н Столоп губеше ума и дума. От двете му страни дланите му се свиваха и разгръщаха, като че ли се опитваха да се справят с мисленето вместо самия него.
- И с’а к’во е това?
- Откъде да знам, Господин Столоп.
Той пренесе теглото си от крак на крак.
- Ъъ, да не би да е заради онова мътняшкото хлапе, дето си докара сакатлък днес, как мислиш?
Може да е бил всеки, помисли си Гленда, докато я обземаше студен ужас. Не е като да не стават такива неща всяка седмица. Никой не е казал, че е станало с някой от тях. Разбира се, че няма да са те, знам си, макар че всъщност не знам, няма как да знам, но ако си го повтарям достатъчно дълго, може пък да стане така, че това изобщо да не се е било случвало.
Докарал си бил сакатлък, мислеше си Гленда посред рева на паниката. Което най-вероятно ще да значи, че е бил застанал на грешното място с грешното шалче, което си е равносилно на самопричинено нараняване. Докарал си да го убият.
- Мойте момчета като си дойдоха, казват, че туй станало навън на улиците. Те само дочули. Оня си го докарал да го претрепят, това чули.
- Нищо ли не са видели?
- Точно така, нищичко не са видели.
- Но са се съдрали от слушане, а?
Тази забележка мина покрай ушите на Столоп без изобщо да си дава труда да се качва горе.
- Та значи момчето било мътняк?
- Да, - отговори той - Те чули, че той бил умрял, но нали ги знаеш тея мътняшки копелета как лъжат.
- Къде са сега твойте момчета?
За момент очите на стареца припламнаха:
- Ще си ми седят те вкъщи, че ще ги попилея. Случи ли се такова нещо, навън ще се разкарват някои много гнусни шайки.
- Е, значи с една по-малко, - изкоментира Гленда.
Лицето на Столоп се оцвети в багрите на окаяността и тревогите:
- Ама те мойте не са лоши момчета. По сърце са добри. Само дето хората приказват за тях.
Да бе, каза си тя наум, долу в Дома на Стражата, и говорят неща от рода на „Те бяха! Ето ги тея големите! И след сто години ще ги позная!”
Тя го остави да си стои и да си поклаща глава и хукна обратно по улицата. Тролът не можеше да очаква някой да му се качи точно тук, а нямаше смисъл да виси и да го нашарят с драсканици. Но може пък да успее да го настигне докато се връща към центъра. След малко обаче тя усети, че някой я следва. Че я преследва в сумрака. Ех, ако само се беше сетила да си вземе ножа. Тя се прикри в една по-дълбока сянка и, когато маниакът с ножа се изравни с нея, изскочи и изкрещя:
- Престани да ме следиш!
Жулиета леко изпищя.
- Гепили са Трев, - изхлипа тя, когато Гленда я прегърна - Знаех си, че ще го гепят!
- Не ставай глупава, - зауспокоява я Гленда - Боеве нали стават всеки път след голям мач. Няма защо да прекаляваш с тревогите.
- Ами ти тогава що търчиш? - парира остро Жулиета.
А за това нямаше отговор.
Блюстителят го пусна да мине през входа за персонала с кратко кимане и изръмжаване и той се отправи направо към свещоливницата. Един двама от момчетата оклепваха свещи по техния си търпелив и много бавен начин, но нямаше нито следа от Лут, докато Трев не се реши да рискува душевното си здраве и дихателните си пътища и да провери в общото спално помещение, където откри Лут заспал на постелката си и хванал се за стомаха си. За изключително надутия си стомах. Като се има предвид обичайната кльощава фигура на Лут, така той донякъде приличаше на змия глътнала извънредно голяма коза. И тогава той си спомни чудатото лице на Игора и загрижения му глас. Огледа земята около постелката и видя малко парченце коричка от пай и малко трохи. На мирис беше като много добър пай. Като стана дума, той се сещаше само за едно лице способно да направи чак толкова съблазнителен пай. Каквото и да беше изпълнило Трев, цялата онази невидима светлина, от която той замалко не затанцува по пътя си от Стражата до тук, изтече между пръстите на краката му.
Той се втурна по каменните коридори към Нощната Кухня. Всякакъв оптимизъм, все още останал у него, се изпари надежда по надежда поради дирята от трохи от пай, но светлината пак изгря, когато той зърна Жулиета и, ами как иначе, Гленда, застанали посред каквото беше останало от Нощната Кухня, която сега беше в пълен безпорядък от изтарашени шкафове и парченца от баници и пайове.
- А, Господин Тревър Младонадеждов, - каза Гленда и скръсти ръце - Само едно нещо ще те питам: Пайовете кой изкльопа?[27]
Светлината придойде докато не препълни Трев с някакво сребърно сияние. От три нощи не беше спал в истинско легло, а и току що изминалият ден далеч не беше нормален. Така че той се усмихна широко, без да гледа към нещо определено и малко преди да падне на земята, го хванаха ръцете на Жулиета.
Трев се освести след около половин час, когато Гленда му донесе чаша чай.
- Рекох си, че е най-добре да те оставя да поспиш, - каза тя - Жулиета каза, че изглеждаш ужасно, значи най-сетне трябва да е започнал да и идва умът.
- Той си беше умрял, - възкликна Трев - Умрял като кютук, а после ей го на, пак оживя. К’во става тук?
Той се поизправи на лакът и установи, че са го сложили на една от мърлявите постелки в свещоливницата. Лут беше легнал на постелката до него.
- Значи така, - започна Гленда - Ако можеш да я караш поне замалко без да лъжеш, кажи ми, - тя седна и замалко се загледа в спящия Лут, докато Трев се мъчеше да осмисли снощните събития - Я пак кажи, с какво беше оня сандвич? Тоя, дето му беше дал Игорът?
- Риба тон, спагети и мармалад. Със захар на пудра, - прозя се Трев.
- Ама сигурен ли си?
- Такива неща не се забравят.
- Но какъв мармалад? - настоя Гленда.
- Що питаш?
- Мисля си, че може да стане с дюлев. Или пък с чили. С тая захар на пудра обаче не знам какво да правя. Просто няма смисъл.
- К’во ти става бе? Та той е Игор. Няма що да има смисъл!
- Но те е предупредил за Лут, нали?
- Да, но някак си не мисля, че е имал предвид „заключи си пайовете”, как мислиш? Ще си имаш ли неприятности заради пайовете?
- Не. Имам още доста съзряващи в ледницата. Най-са добри като съзреят. Абе изобщо с пайовете трябва да мислиш занапред.
Тя пак погледна към Лут и продължи:
- Ама наистина ли ми казваш, че след като момчетата на Столоп са го разпердушинили отвсякъде, той е взел и си е тръгнал от „Лейди Сибил”?
- Беше си умрял като кютук. Даже и бай ти Херингов го схвана това.
Този път и двамата изгледаха Лут.
- Сега обаче е жив, - от устата на Гленда това прозвуча като обвинение.
- Виж с’а, - започна Трев - всичко което знам за тея, дето идват от Юбервалд, е че някои от тях са вампири, а други са върколаци. Е, с’а, вампирите май не налитат на пайове. А миналата седмица беше пълнолуние и не съм видял той да се държи смахнато, добре де, по-смахнато от нормално.
Гленда понижи глас:
- Може пък да е зомби... А не, те също не са точно луди по пайове, - тя все така си беше загледана в Лут и друга част от нея сподели - Сряда вечерта ще има банкет. Лорд Ветинари замисля нещо с магьосниците. Нещо за ритнитопката, сигурна съм.
- Е и?
- Крои нещо, какво друго. Нещо гадно. Магьосниците били днес на мача и си водели бележки! Само не ми казвай, че тук нямало нищо страшно. Искат да забранят ритнитопката, ето какво става!
- Хубаво!
- Тревър Младонадеждов, как може да кажеш такова нещо! Баща ти...
- ...Си умря, щото беше тъп, - завърши рязко Трев - И не ми разправяй, че точно така щяло да му се иска да си замине. Никой не иска да си замине така.
- Ама той си обичаше ритнитопката!
- И к’во? К’во значи това, а? И Столоповци си обичат ритнитопката. И Анди Изцепков е луд по ритнитопката! Ама к’во значи това? Като не броим днес, колко пъти си виждала топката на мач? Изобщо не си, а на бас.
- Добре де, но работата не е в ритнитопката.
- Значи ми казваш, че работата в ритнитопката не била в ритнитопката?
На Гленда й се прииска да беше имала прилично образование, или, в краен случай, поне някакво истинско образование. Но точно сега нямаше да тръгва да отстъпва.
- Става дума за споделянето, - заобяснява тя - Нали, да си част от всичките хора. Да викаш с всички. Абе изобщо всичкото.
- Имам чувството, Госпожице Гленда, - обади се от постелката си Лут - че съчинението, което визирате, е „Der Selbst ьberschritten durch das Ganze”[28] на Битакенчук.
Те пак погледнаха Лут, този път със зяпнали уста. Той беше отворил очи и като че се беше вторачил в тавана.
- Става дума за копнежа на самотната душа да достигне до споделената душа на целокупното човечество, че и отвъд нея. Въпреки че преводът на У.Е.Г. Гуднайт „В Търсене На Цялото” е осакатен, макар все още да е разбираем въпреки погрешния превод на „bewuвtseinsschwelle”[29] като „прическа”.
Трев и Гленда се спогледаха. Трев сви рамене. И сега откъде да се започне. Гленда се прокашля:
- Господин Лут, вие жив ли сте или мъртъв или нещо друго?
- Жив съм, благодаря ви много, че попитахте.
- Ама аз нали видях, как те убиха! - викна Трев - И бягам аз после чак до „Лейди Сибил”!
- О, - рече Лут - Извинявайте, не си го спомням. Изглежда диагнозата е била погрешна. Прав ли съм?
Те се спогледаха. По-тежката част от което пое Трев. Гленда като се ядосаше, с погледа й сигурно можеше да се ецва стъкло. Лут обаче си имаше право. Трудно е да спориш с някой, който настоява, че не е умрял.
- Ммм, и после ти се върна тук и изяде девет пая, - каза Гленда.
- Като гледам добре са ти се отразили, - насилено рече да го ободри Трев.
- Да, но не виждъм, къде са ти се побрали, - завърши Гленда - Както си бяха тежки блюда всичките до един.
- Сигурно ще сте ми сърдита, - изплаши се Лут.
- А споко с’а, - намеси се Трев - Глей с’а, много се бях разтревожил, няма как, честна дума. Ама не се ядосах, чаткаш ли? Та ние сме ти приятели.
ТЕЛЕГРАМКанал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками
Книжный Вестник
Бот для удобного поиска книг (если не нашлось на сайте)
Поиск книг
Свежие любовные романы в удобных форматах
Любовные романы
О психологии, саморазвитии и личностном росте
Саморазвитие
Детективы и триллеры, все новинки
Детективы
Фантастика и фэнтези, все новинки
Фантастика
Отборные классические книги
Классика
ВКОНТАКТЕБиблиотека с любовными романами, которая наверняка придётся по вкусу женской части аудитории
Любовные романы
Библиотека с фантастикой и фэнтези, а также смежных жанров
Фантастика
Самые популярные книги в формате фб2
Топ фб2
книги