Невиждани академици

- Е добре тогава, като си орк, нали така, е тогава защо в момента не ми откъсваш главата? - попита блюстител Нобс (без роднинска връзка).

- Вие това ли бихте искали? - отвърна Лут.

- Е не, като го казваш така, не!

- Голямо важно, - избухна Трев - То това без друго си е прастара история. В наши дни в града не можеш да се разминеш от вампири. И още е бъкано с тролове, големи и зомбита, а хората просто си ги зяпат и нищо. На кой му дреме, к’во е ставало преди сто години и косур?

- Чакай малко. Чакай малко, - намеси се лакеят - Той не ти къса главата, щото е вързан с вериги.

- Ех, защо ти беше да ни караш да те връзваме? - въздъхна Гленда.

- За да не откъсна главата на някого. Аз подозирах, каква е истината, макар и да не знаех, какво подозирах. Или поне ми се струва, че такъв е бил механизмът.

- Та значи не можеш да се измъкнеш и да почнеш да ни разкъсваш крайник по крайник, - дълбаеше въпроса блюстител Нобс (без роднинска връзка) - Без да обиждам никого, но значи ли това, че няма да ни тренираш?

- Съжалявам, - отвърна Лут - но, както виждате, аз съм донякъде възпрепятстван.

- Абе вие всички ли изкукахте? - изненадващо това дойде от устата на Жулиета, застанала в коридора - Та той е Лут. Той си бачка тук, прави свещи и такова. Виждам го по цял ден, ама никога не съм го видяла да влачи нечий крак нито пък глава. И той си обича ритнитопката!

На Гленда и се стори, че направо чу как претуптя сърцето на Трев. Тя се втурна към момичето.

- Нали ти казах да си вървиш, - просъска и тя.

- Ми аз се върнах да разправя сичко на Трев. Че той нали ми писа толкова готино стихче.

- Тя има право, - обади се един мъж в месарска престилка - Колкото пъти съм го виждал да ходи къде ли не, нито веднъж не е носил никакви крайници.

- Вярно си е, - подтвърди и хлебарят - И изобщо той нали направи всичките тези хубави свещи за банкета снощи? Това на мен не ми прилича много на оркска работа.

- Освен това, - включи се блюстител Нобс (без роднинска връзка) - той ни водеше тренировката вчера и нито веднъж не каза „Давайте момчета, откъснете им главите”.

- О да, - забеляза лакеят, който според Гленда направо си го просеше - Хората не късат глави, за разлика от орките.

От далечината се върна като ехо: „Оук! Оук!”

- Той ни учеше такива неща, за които изобщо няма да се сетите, - разказваше блюстителят - като да играем със завързани очи. Страшна работа. Не ритнитопка, а направо някаква философия, ама си е страхотна работа.

- Тактическата мисъл и бойният анализ са част от личната нагласа при орка, - информира ги Лут.

- Видяхте ли! Никой, който си е нагласил лицето с грим, няма да вземе да ти къса главата, нали?

- Ей, ти бившата ми жена не си ли виждал? - възрази хлебарят.

- Е, да кажем тогава, че ако ти си си нагласил лицето, - коригира се за всеобщо забавление месарят - Едно е да си орк, друго е да си смешен.

Гленда погледна Лут. Той плачеше.

- Приятели мои, благодаря ви за вашето доверие към мен, - трогна се той.

- Ами как, нали знаеш, ти нали си, такова, част от отбора, - усмивката на блюстител Нобс (без роднинска връзка) почти успя да прикрие притеснението му.

- Благодаря ви, господин Нобс, това значи много за мен, - каза Лут и се изправи.

И се получи доста сложно движение.

В паметта на Гленда то остана завинаги като един вид забавен кадър с пръсващи се вериги и цепещо се дърво, и Лут изправящ се сякаш го удържаха само паяжини. Звена от вериги се разхвърчаха и затрополиха по стената. Катинарите се строшиха. Колкото до кревата, от него надали останаха и две парчета вързани заедно. Той падна на пода като куп разпалки.

- БЯГАЙТЕ, ХОРА!

За да се разбере, кой от тях го каза пръв, щеше да трябва някакъв много специален микрометър, но пък блъсканицата по коридора започна незабавно и беше повече от много бърза.

- А аз тъкмо почвах да си мисля, че сичко потръгна идеално, - промълви Трев след няколко секунди мълчание.

- Тези жени, - поинтересува се Гленда - те какви бяха?

Лут стоеше унило посред разрухата; къс верига се плъзна надолу по него като змия и падна на каменните плочи.

- Те ли? - заговори той без емоция и с равна интонация - Те са Малките сестрички на Непрекъснатото Движение. От Ефеб са. Мисля, че наименованието на вида им е фурии. Струва ми се, че Милейди ги е изпратила за в случай, че се опитам да нараня някого.

- Но ти не си наранил никого, - изтъкна Гленда.

- Те обаче избягаха, - продължи Лут - защото аз съм каквото съм.

- Да, но те, нали разбираш, са обикновени хора, - опита се да го успокои Гленда - Те са...

- Тъпанари, - завърши Трев.

Лут се обърна и тръгна по другата страна на коридора подритвайки парчета дърво и звена от вериги.

- Но светът е пълен с обикновени хора.

- Не може да го остаите да си тръгне така, - заговори Жулиета - Просто не може. Глейте го! Се едно са го подритнали.

- Аз съм му шефа, само аз може да го подритвам, - запени се и Трев.

Гленда хвана Трев да ръката:

- Не, аз ще се оправя с това. А сега ме слушай внимателно, Тревър Младонадеждов, въпреки всичките ти простотии, ти си свястно момче и затуй чуй ме сега внимателно: Виждаш ли Жулиета? Познаваш я, нали работи в кухнята. Ти и написа чудно стихотворение, нали? Чул ли си за Въгленяшка? Всеки е чувал за Въгленяшка. Е, та значи ти няма да вземеш първо място по това да си Прекрасния принц, но сигурно има и много по-лоши.

- Какви ги дрънкаш? - избухна Трев.

- Жулиета скоро ще заминава, нали така, Жу?

Жулиета беше ококорила очи:

- Ми аз, такова...

- И това е, защото тя е онова момиче от вестниците.

- Какво, лъскавата джуджешка ли? С брадата?

- Тя е! - подтвърди Гленда - Тя си тръгва с цирка, е, добре де, нали ме разбираш. Тръгва си с модното ревю.

- Но тя си няма брада, - все още не се беше освестил Трев.

Жулиета се изчерви, бръкна в престилката си и за изненада на Гленда извади брадата си.

- Те ми я дадоха за спомен, - изкиска се нервно тя.

- Добре, - пак все думата Гленда - Ти каза, че го обичаш. Трев, не знам дали ти я обичаш или не, така че що не вземеш да решиш. И двамата сте възрастни хора, е, за такива се броите поне, така че най-добре се разберете сами, щото не виждам тук да се мотае никаква фея кръстница. Колкото до господин Лут, той си няма никого.

- Тя ще заминава от града? - почна бавно да загрява мъжкият ум на Трев.

- О, да. И то за доста време, струва ми се, - подтвърди Гленда.

И внимателно загледа лицето му. Ти не си се претрепал от учене, Тревър Младонадеждов, и не си отварял и една книга през живота си, но ти си разумен и не може да не знаеш, че има правилен и грешен начин да отговориш на това, което ти казах току що.

Тя видя високоскоростните промени в ъгълчетата на очите му, докато той мислеше и накрая той каза:

- Ми хубаво тогава. Тя нали се за такова нещо си мечтаеше. Много се радвам за нея.

Ах ти, хитро копеле такова, улучи отговора, помисли си Гленда. Изобщо не личи да мислиш за себе си, щото знаеш, че хич нямаше да си поплювам, ако беше. А пък кой знае, може и да си искрен. Всъщност, небесата да са ми на помощ, аз мисля, че си, но по-скоро сама ще си извадя зъбите, отколкото да ти го призная.

- Тя си пада по теб, а ти по нея, а аз направих куп тъпи грешки. Вие двамата се разберете, какво точно искате. А сега, ако бях на ваше място, щях да хукна да бягам, та да не би някой да ме изпревари. И може ли да ти дам един акъл от мен, Трев? Не бъди разумен, а умен.

Трев хвана Гленда за раменете и я целуна по двете бузи:

- А това умно ли беше или разумно?

- Я се разкарай, Трев Младонадеждов! - каза тя отблъсквайки го с надеждата, че няма да я забележи как се е изчервила - А сега отивам да видя, къде се е дянал господин Лут.

- Аз знам, къде се е дянал, - каза Трев.

- Аз си мислих, че току що ви казах на вас двамата да се махате и да живеете щастливо до края на дните си, - укори го Гленда.

- Да, ама без мен нема да го намериш, - възрази Трев - Извинявай, Гленда, ама той е и наш приятел.

- Що не викнем някого? - обади се Жулиета.

- И какво ще направят? - сряза я Гленда - Ще стане същото като с онази предишната пасмина. Ще се офлянкват с надеждата, че на някой друг ще му хрумне нещо. Както и да е, - добави тя - аз съм сигурна, че магьосниците горе знаят всичко за него. О да, обзалагам се, че знаят.

Десет минути по-късно й се наложи да признае, че Трев е бил прав. Тя едва ли би забелязала вратата от далечната страна на поредното претрупано занемарено мазе. Из-под вратата се процеждаше светлина.

- Проследих го веднъж, - обясни Трев - Нали всеки трябва да си има местенце, което да си е негово.

- Да, - промърмори Гленда и отвори вратата с трясък.

Все едно беше отворила вратата на пещ. Беше пълно със свещи от всякакъв цвят и размер, повечето от които горяха. И посред всичко това, зад една паянтова маса отрупана със свещи, беше седнал Лут. Пред него те горяха във всевъзможни разцветки. Той се беше втренчил безизразно в пламъчетата и не вдигна поглед, когато те влязоха.

- Знаете ли, опасявам се, че така и не успях да му намеря цаката на синьото, - заговори той като че на нищото - Оранжевото, разбира се, е смехотворно лесно, червеното става от само себе си, а и зеленото изобщо не е трудно, но най-доброто синьо, което постигнах, трябва да призная, е доста зеленикаво... - гласът му заглъхна.

- Добре ли си? - попита Гленда.

- Искаш да кажеш, дали съм добре, като не се брои това, че съм орк? - усмихна се печално Лут.

- Е да де, но ти изобщо не си виновен за това.

- Няма как да е истина, нал’тъй? - обади се Трев.

Гленда се извърна към него:

- Защо ти беше да казваш това?

- Ами, те нали бяха измрели преди стотици години.

- Изтребени, - уточни Лут - Но някои оцеляха. Боя се, че когато този пропуск стане известен, ще се намерят такива, които биха предприели стъпки към окончателно регулиране на ситуацията.

Трев погледна неразбиращо Гленда, която му преведе:

- Казва, че според него хората ще се опитат да ги избият всичките.

Лут все така се взираше в свещите.

- Трябва да натрупвам достойнство, така че да струвам. Трябва да съм услужлив. Трябва да съм любезен. Трябва да си намирам приятели.

- Ако някой дойде да те нарани, - обеща Гленда - аз ще ги убия. Сигурна съм, че ти няма да откъснеш ничий крак, но аз такива обещания не съм давала. Трев, тук е нужен женски подход.

- Ъхъ, виждам.

- Ей това вече не беше умно, Трев Младонадеждов. Не, господин Лут, ти оставаш тук, - Гленда измъкна Трев и Жулиета в коридора и им заповяда - Вървете си, искам да си поговоря с него насаме.

Когато тя се вмъкна обратно, Лут беше провесил глава.

- Съжалявам, че разочаровах всички, - каза той.

- Какво стана с ноктите ти, господин Лут?

Той протегна ръка и с тих звук ноктите се показаха.

- О, добре де, това поне е удобно, - измънка Гленда - Така поне ще можеш сам да се преобличаш.

След което тя тропна с юмрук по масата, така че свещите подскочиха.

- А сега ставай веднага! - изкрещя му тя - Трябва да тренираш отбора, господин Лут, забрави ли? Всички те чакат да дойдеш при тях и да им показваш, как се играе ритнитопка!

- Трябва да натрупвам достойнство, - все така си гледаше свещите Лут.

- Тогава тренирай отбора, господин Лут! А и изобщо, откъде си толкова сигурен, че орките са били чак толкова лоши?

- Ние сме извършили ужасни неща.

- Те, - натърти Гленда - Те, а не ние, нито пък ти. И ако съм сигурна в нещо, то е, че на война никой не казва, че онея от другата страна са много мили хора. А сега, защо просто не вземеш да идеш на тренировката? Какво му е лошото на това?

- Видя какво стана преди малко, - възрази Лут - Наистина може да стане много лошо, - той взе една почти синя свещ - Ще трябва да помисля.

- Е, добре, - въздъхна Гленда, затвори внимателно вратата след себе си, повървя малко по коридора и вдигна поглед към прокапващите тръби - Знам, че някой ме слуша. Излизайте веднага.

Отговор не дойде. Тя сви рамене и се забърза през лабиринта, докато не стигна стъпалата към Библиотеката, изкачи ги бегом и се втурна направо към бюрото на Библиотекаря. Когато го доближи, насреща и се вдигна огромното му усмихнато лице.

- Искам... - започна тя.

Библиотекарят бавно се изправи с пръст пред устните си и постави на масата пред нея една книга. Заглавието й - три сребърни букви на черен фон, беше „ОРК”.

Той я огледа от глава до пети, като че мъчейки се да реши нещо, след което отвори книгата и заобръща страниците с изтънчена грижливост, като се има предвид колко са дебели пръстите му, докато се намери страницата, която търсеше. И я вдигна пред очите й. Днес тя нямаше време да закуси, но може да повърнеш, дори и да няма какво. А ако искаш да повърнеш, гравюрата, която държеше Библиотекарят, си беше безпогрешното средство.

Той остави книгата на бюрото, пак бръкна под него и извади почти неизползвата кърпа, а след малко тършуване и чаша вода.

- Защо да му вярвам на това? - освести се Гленда - То е само рисунка. Не е истинско.

Палецът на Библиотекаря се вдигна одобрително. После той взе книгата под мишница, хвана Гленда с другата си ръка и я поведе с изненадваща скорост извън Библиотеката през голямата плетеница от помещения и коридори на университета. И така, докато задъханата им разходка не свърши пред врата, на която беше написано с боя: „Катедра Посмъртни комуникации”. Боята обаче се беше малко поолющила, така че под пригледния нов надпис можеше да се видят буквите НЕКР и нещо, което може и да беше половинка от череп.

Вратата се отвори (всяка врата, блъсната от Библиотекаря гарантирано ще се отвори). Гленда чу дрънченето от райбера паднал на пода отвътре. Там, посредата на стаята пред нея се откри отвратителна фигура. Ужасяващите и черти обаче имаха по-слаб ефект, отколкото можеха да постигнат, понеже от фигурата висеше съвсем четливо етикетче с надпис: „Бофо. Специализиран магазин за шеги и забавления. Подобрена маска Некромант. Продажна цена AM$ 3”. Маската беше свалена и разкри по-нормалните черти на д-р Хикс.

- И защо беше необходимо да... - започна той и забеляза Библиотекаря - О, мога ли да помогна с нещо?

Библиотекарят вдигна книгата и д-р Хикс изстена:

- Пак ли? Е добре, какво искате?

- Долу в мазето има орк, - каза Гленда.

- Да, знам, - отвърна д-р Хикс.

Лицето на Библиотекаря беше обширно, но не и достатъчно за да побере цялата изненада, която му се искаше да изрази. Главата на катедра Посмъртни комуникации сви рамене и въздъхна.

- Вижте, - започна той, като че изморен от твърде често обясняване и още веднъж въздъхна - Аз по щат следва да съм лошият, ясно? Следва да подслушвам зад врати. Да се заигравам с черните изкуства. Аз нося пръстена с черепа. Имам жезъла със сребърния череп...

- И маска от майтапчийски магазин? - намеси се Гленда.

- И то доста практична, длъжен съм да отбележа, - рече високомерно Хикс - Значително по-ужасяваща от оригиналната, а и се мие, което е от значение в тази катедра. А освен това и Архиканцлерът намина тук преди няколко седмици, заради същото нещо като вас, както доста дълбоко подозирам.

- Орките ужасни създания ли са били? - изстреля Гленда.

- Мисля, че вероятно мога да ви покажа, - откликна Хикс.

- Този господин вече ми показа рисунката в книгата, - осведоми го Гленда.

- Онази с очните ябълки ли?

Оказа се, че споменът на Гленда е твърде свеж.

- Да!

- О, и по-лошо има, - ободри я Хикс - И, предполагам, ви трябва доказателство? - той се обърна настрани - Чарли?

Един скелет излезе из-зад черните завети в далечния край на помещението. Държеше чаша за чай. И имаше нещо странно подтискащо в лозунга изписан на въпросната чаша: „Некромантите го правят цяла нощ”.

- Не се плашете, - каза Хикс.

- Не ме е страх, - отрече Гленда, изплашена до премаляване - Виждала съм какво е кланица отвътре. То си е част от работата, а и той нали е полиран.

- Много ви благодаря, - произнесе скелетът.

- Но това „Некромантите го правят цяла нощ”? Жалка работа, нали? Искам да кажа, не мислите ли, че някой леко прекалява?

- Едва ги накарахме да ни направят и тази, - оплака се д-р Хикс - Ние далеч не сме най-популярната катедра в унверситета. Чарли, младата дама желае да научи нещо за орките.

- Пак ли? - откликна скелетът и подаде чашата на доктора.

Гласът му беше доста дрезгав, но, като цяло, далеч не толкова кръвосмразяващ колкото можеше да бъде. Независимо от всичко, костите му бяха, ами, независими от всичко, просто си висяха във въздуха като че бяха единствените видими части на някое невидимо тяло. Челюстта се задвижи, когато Чарли продължи:

- Е, паметта трябва да е все още в септичната яма, щото, нали си спомняте, го бяхме привикали за Ридкъли. И покрай всичко друго все не смогвам да я почистя.

- Каква памет? - застана нащрек Гленда.

- Това е един вид магия, - рече високомерно Хикс - Твърде дълго е за обяснение.

На Гленда това никак не й хареса.

- Ами тогава обяснете го по-стегнато.

- Добре. В днешни дни сме доста уверени, че онова, което наричаме течение на времето, в действителност представлява процес на унищожение на вселента и незабавното и възпроизвеждане за най-малката изобщо възможна мярка на времетраене. Но независимо, че процесът е във всяко едно отношение фактически незабавен, пълното възстановяване на цялостната Вселена все пак отнема, както смятаме, приблизително пет дни. Но колкото и да е интересно...

- Не може ли още по-стегнато?

- Значи не искате да чуете теорията на Вселенската памен на Хаузман?

- Примерно стегнато като корсет, - уточни Гленда.

- Както кажете. Та значи, можете ли да си представите: съгласно съвременната мисъл старата вселена не се унищожава в същия момент, в който се създава новата, който процес, между другото, се е случил безброй билиони пъти, откакто започнах това изречение...

- Да, мога да си го представя. Що не опитаме стегнато като кесията на истинския анкх-морпоркец? - прекъсна го Гленда.

- Вселената има запазени копия. Не знаем как, не знаем къде, и ще се претрепя от мислене само като се опитам да си въобразя, какво изобщо ще да значи това. Но се оказва, че понякога е възможно, ъ..., при известни обстоятелства да се чете тази памет. Как се справям с оглед на мерките за стегнатост?

- Имате си нещо като вълшебно огледало, а? - произнесе безизразно Гленда.

- Точно така, ако искате да е стегнато като устата на чиновник на Патриция.

- Тях туй онуй може и да ги отвори, - забеляза самодоволно Гленда - Та значи ми казвате, че всичко, което се е случило си седи някъде си и можете да го видите, стига да знаете как?

- Великолепно обобщение на квинтесенцията на въпроса, - похвали я Хикс - Неимоверно полезна, въпреки че същевременно е неточна във всяко едно отношение. Но, както се изразихте вие, ние разполагаме с едно, - тук той поприсви рамене - вълшебно огледало, както се изразихте вие. Наскоро разглеждахме за Архиканцлера битката при Оркско Усое. Това е последното известно сражение, в което е била задействана расата известна като орки.

- Задействана? - подпита Гленда.

- Употребена, - поясни Хикс.

- Употребена? И в цялата история на всичко, което изобщо се е било случило, вие да вземете да намерите точно това?

- Кхъ-кхъм. Не е зле, ако имаме опорна точка, - заобяснява Хикс - Нещо, което е било на мястото на събитието. Тук, млада госпожице, ще ви кажа единствено, че на онова бойно поле е била намерена частица от череп, който бидейки череп несъмнено принадлежи към сферата на отговорност на моята катедра, - той се обърна към Библиотекаря - Има ли някаква причина да не и го покажа? - Библиотекарят кимна - Добре. Щом не може, значи за мен, съгласно университетския устав, може. Мое задължение е от време на време да проявявам подмолно неподчинение. А и омнископът е вече настроен. Щом като моят колега е толкова сигурен, че не бива да го правя, значи няма да има нищо против да го направя. Споменът трае само частица от времето, но Архиканцлерът остана впечатлен, ако „впечатлен” е точната дума.

- Искам само нещо да си изясня, - каза Гленда - Наистина ли можете да не се подчинявате на заповедите на някой като Архиканцлера?

- О, да, - подтвърди Хикс - Заръчано ми е да действам в този дух. Хората го очакват от мен.

- Но как е възможно това? - зачуди се Гленда - Какво ще стане, ако той всъщност ви заповяда, че иска да му се подчините.

- Възможно е благодарение на здравомислието и добрата воля на всички засегнати страни, - обясни Хикс - Ако, например, Архиканцлерът ми заповяда нещо, на което да е абсолютно необходимо да се подчиня, той ще добави нещо от рода на: „Хикс, ти гнусно червейче (по щат), само да не го направиш, главата ще ти откъсна”. Макар че на практика, госпожице, е достатъчен и тънък намек. Фактически всичко се основава на доверието. Всички могат да ми се доверят, че не заслужавам доверие. Не знам, какво би правил без мен Архиканцлерът.

- Ъхъ, така си е, - ухили се Чарли.

Няколко минути по-късно Гленда се озова в друга тъмна стая пред кръгло тъмно огледало, високо поне колкото самата нея.

- Това нещо като Движещи се картинки ли ще бъде? - подметна саркастично тя.

- Изумително сравнение, - одобри Хикс - С единствената разлика, че, първо, тук няма пуканки и, второ, и да имаше, нямаше да ви се яде. Това, което в дадения случай е, тъй да се каже, на мястото на камерата, е последното нещо видяно от един от човешките бойци.

- Същият, от който е черепът ли?

- Браво! Вижда се, че следите, какво ви се говори, - похвали я Хикс.

За момент настъпи тишина.

- Това нещо ще е страшничко, нали?

- Да, - подтвърди Хикс - Кошмари? Много вероятно. Дори и аз го намирам за изключително смущаващо. Готови ли сме, Чарли?

- Готови, - долетя някъде от тъмнина гласът на Чарли.

- Сигурна ли сте, госпожице?

Гленда не беше сигурна, но би изтърпяла всичко, стига само да не и се наложи да види как Хикс се подсмихва, сякаш казвайки си „Знаех си аз”.

- Да, - помъчи се да съхрани гласа си твърд тя.

- Фрагментът, който сме в състояние да ви представим, трае няма и три секунди, но се съмнявам, че бихте поискали да го видите отново. Готови ли сме? Благодаря ти, Чарли.

Столът на Гленда отхвръкна стремително назад, а Хикс, застанал в готовност до нея, я задържа да не падне.

- Единственият известен запис на орк в битка, - говореше Хикс, помагайки и да се изправи - Между другото, браво на вас. Даже Архиканцлерът се разпсува гръмко.

Гленда примигна, страстно мечтаейки въпросните няма и три секунди да ги нямаше в паметта й.

- И това е било наистина, а?

Но нямаше какво друго да бъде, освен истина. Нещо в това, как картината не смееше да мръдне от най-задното ъгълче на ума и, гарантираше, че това нещо е било наистина.

- Искам да го видя отново.

- Ка-акво?! - втрещи се Хикс.

- Има и още нещо, - каза Гленда - Това беше само част от картинката.

- На нас ни отне часове да установим това, - обърна се към нея строго Хикс - Как стана така, че вие го забелязахте от раз?

- Защото си знаех, че ще го има, - отговори Гленда.

- Тук тя те хвана натясно, шефе, - обади се Чарли.

- Добре. Покажете ми го пак и този път увеличете десния ъгъл. Много е размит, - добави той на Гленда.

- Можете ли да го спрете? - попита тя.

- О, да. Чарли се досети как.

- Значи знаете, коя част имам предвид.

- О, да.

- Покажете ми я пак тогава.

Чарли се скри зад завесите. Няколко пъти проблясна светлина и после...

- Ето! - посочи тя застиналата картина - Мъже на коне, нали така? И размахват бичове. Знам, че е размътено, но се вижда, че имат бичове.

- Е да, разбира се, - промълви Хикс - Много трудно ще да е да накараш някого да се втурне в атака под град от стрели, без известна мотивация.

- Те са били оръжия. Живи същества, служещи за оръжия. А не изглеждат чак толкова различно от хората.

- Какви ли не наистина интересни неща са ставали в Империята на Злото, - поде учтиво разговора Хикс.

- Лоши неща, - изсумтя Гленда.

- Какви други, - рече Хикс - Злият император. Империята на Злото. Като кажат, че ще направят нещо с желязната девица, правят го.

- И какво стана с тях?

- Е, официално всичките са мъртви, - отговори Хикс - Но винаги са се носили слухове.

- И хора са ги подкарвали в боя, - рече Гленда.

- Щом като казвате, ами, да, явно така ще да е, - измърмори Хикс - Но не виждам с какво променя нещата това.

- А аз мисля, че променя всичко, - посочи Гленда - Променя ги, защото хората говорят само за чудовищата, а за бичовете нито дума. Същества, които толкова приличат на хора, е добре де, на нещо като хора. Какво ли не може да бъде направено от човек, ако някой наистина се постарае?

- Интересна теория, - изхъмка Хикс - Но надали ще успеете да я докажете.

- Когато един крал се бие с друг крал и спечели, той отсича главата на другия крал, нали така? - продължи Гленда.

- Понякога, - не отрече Хикс.

- Искам да кажа, не може да обвиняваш едно оръжие за това, как го използват. Как беше онзи лаф? Което е човешко, си е човешко. Аз мисля, че орките са били направени от хора.

Гленда погледна Библиотекаря, който вдигна поглед към тавана.

- Вие бяхте готвачка, нали? А бихте ли искали да работите в моята катедра?

- Всеки знае, че жените не могат да бъдат магьосници, - отвърна Гленда.

- Е да, обаче в некро... в посмъртните комуникации е малко по-различно, - заговори гордо Хикс - Някои хора, на които им сече пипето, хич няма да ни дойдат зле, небесата да са ми свидетели. А женственият подход би могъл да бъде извънредно ползотворен. И надали ще искаме от вас само да бършете праха. Тук ние дълбоко ценим праха, а пък вашите умения на готвачка ще са просто неоценими. В крайна сметка разфасоването на тела е важна част от занаята. А и съм сигурен, че магазинът на Бофо има за продан доста сносен женски некромантски костюм, прав ли съм, Чарли?

- Десет долара, включително корсет с връзки. Далавера си е откъдето и да го погледнеш, - откликна из зад завесата Чарли - Направо излъчва потайност.

Не последва отговор, защото устата на Гленда беше запецнала посред отваряне, но накрая тя все пак съумя да излезе с едно учтиво, но твърдо:

- Не.

Завеждащият катедра Посмъртни комуникации тихичко въздъхна:

- Предвиждах аз, че няма да искате, но ние все пак сме част от общата схема. Светлина и мрак. Нощ и ден. Сладко и горчиво. Добро и зло (в рамките на университетския правилник). Колко полезно би било, ако имаше здравомислещи и надежни хора и от двете страни, но във всички случаи се радвам, че можахме да бъдем от полза. Тук долу рядко виждаме хора. Е, не точно хора.

На връщане Гленда мина по коридора бавно и замислено. „Орк. Който не прави друго освен да убива”, - мислеше си тя. Зъбите и ноктите на съществото посред вихрен скок, видяни, както изглежда, от онзи, срещу когото е бил скокът. Бойци, които нищо не може да спре. А Лут, ако се вярва на Трев, е бил убит, а после някак си е престанал да бъде убит, върнал се е в Невиждания Университет и е изял всички баници.

Във всичко това не достигаше нещо важно, и ето, че мъжете с бичовете запълниха празнотата. Няма как някой само да се бие и толкова, мислеше си тя. Наложително е да прави и някои други неща. А пък и Лут не е по-чудноват от повечето народ, какъвто срещам напоследък. Не че срещам страшно много народ, но какво пък, Злият Император е бил черен магьосник, това всеки го знае. Всеки знае, че какъвто си е човек, такъв си е, и толкова. Да, но си струва да се опита. Защото не всичко е докрай сигурно.

Още щом стигна вратата до специалното местенце на Лут, тя почувства, че ще го завари празно. Отвори вратата и установи несъмнена липса на свещи и, нещо много по-важно, извънредно забележима липса на Лут. Но аз нали му казах да иде да им помогне с тренировката. Ето къде ще да е отишъл, на тренировката, няма къде другаде, повтаряше си тя наум. Значи няма никаква причина за тревога, никаква.

Тръпнеща, чувстваща, че нещо въпреки всичко е тръгнало накриво, тя си наложи да се върне в Нощната Кухня.

Тя почти стигна там, когато срещна г-н Отоми с неговата червена и лъскава като пилешки дреболии адамова ябълка.

- Тъй значи, имаме си тук долу орк човекоядец, а? - заговори той - Хората това няма да го търпят, и толкоз. Чух някъде, че те не спирали да се бият, дори да им отсекат главите.

- Интересно, - отвърна Гленда - И как тогава знаят накъде да вървят?

- О-па! Те се ориентират по мириса, - реагира блюстителят.

- И как го правят това с отсечена глава? Да не би да ми казвате, че си имат нос и в задника? - тя остана шокирана от самата себе си, че казва такова нещо, та това си беше лош език, но пък Отоми беше самото въплъщение на лошия език.

- Това аз няма да го търпя, - продължи той не обръщайки внимание на въпроса й - Знаеш ли какво дочух? Тях някак си са ги направили. Когато на Злия Император му дотрябвали бойци, той наредил на няколко Игора да превърнат гоблини в орки. Така че те изобщо не са истински хора. Ще взема аз да се оплача на Архиканцлера.

- Той вече знае, - отговори Гленда (Е, би трябвало да знае, а също и Ветинари, добави наум тя) - А ти няма да правиш мизерии на господин Лут, ясно ли е? Защото само да посмееш, - тя се наведе към него - и си пътник.

- Не може да ме заплашваш така, - възмути се той.

- Вярно, не може, - съгласи се Гленда - Трябваше да кажа, че ще си пътник, ти смотан, мазен, гнусен тъпанар ниеден. Върви ако искаш да се оплачеш на Архиканцлера, и да видим колко добре ще ти стане от това.

- Те са изяждали хората живи! - възкликна Отоми.

- Троловете също, - възрази Гленда - Вярно, после те ги изплювали, но от това хората не ставали по-живи. Някога сме се били и с джуджетата, а те като тръгнат да нанасят удари под кръста, изобщо не са се шегували. И изобщо, господин Отоми, вълкът може да си смени нрава, - тя изсумтя - така че няма да е зле и вие да си смените вашия. И само да разбера, че сте причинили някакви неприятности, ще ви дам аз да разберете. Архиканцлер високо, че и далеко, а тук долу, в тъмното са кухненските ножове.

- Аз ще му съобщя, какво ми казахте, - каза отстъпвайки злощастният блюстител.

- Ама моля ви, заповядайте, - каза Гленда - А сега, чупката.

И защо изобщо си казваме, че вълкът си менял кожата? - замисли се Гленда, докато го гледаше как се изнася като бит Отоми. Някой да не би да е виждал вълк да облича нова кожа? И какво ще прави със старата, сам ще си я съдере що ли? Но все пак си го казваме, като че е някаква свещена истина, докато всъщност то значи само, че са ни свършили сериозните доводи.

И не беше ли останало още нещо за свършване? А, да. Тя отново отиде до котела, на който беше написала с тебешир „Не Пипай” и вдигна капака. Мънистените очички се взряха в нея от влажните дълбини, а тя отиде да вземе малко рибешки черва и ги хвърли в очакващите му щипки.

- Е, най-после се сетих, какво да те правя, - каза му тя.

Една напълно функционираща кухня съдържа какво ли не, не на последно място необятна сбирка от средства да се извърши ужасяващо убийство, ведно с множество начини за отърваване от уликите. Тази мисъл кръстоса ума й за далеч не първи път. Този път тя остана доволна от нея. Засега обаче си избра от шкафа чифт наистина дебели ръкавици, пак си облече палтото, бръкна в котела и хвана рака. Той я ущипа. Тя си знаеше, че точно тъй ще стори. Никога, ама никога не очаквай благодарност от тези, на които помагаш.

- Приливът свърши, - каза тя на членестоногото - така че трябва малко да походим.

Тя го хвърли в пазарската си чанта и пое през университетските морави. Двама учащи се магьосници работиха нещо край близкия навес за лодки. Единият я видя и й извика:

- На вас разрешено ли ви е да ходите по университетските морави, госпожице?

- Не, това е абсолютно забранено за кухненския персонал, - отговори Гленда.

Студентите се спогледаха.

- Ами добре тогава, - каза единият.

И това беше.

От просто по-просто.

Чукът си беше метафоричен: Може да те удари само ако му позволиш да го има.

Тя извади рака от торбата, който размаха раздразнено срещу нея щипци.

- Виждаш ли онова там? - обърна се към него тя, посочвайки със свободната си ръка - Това е полето край Квачка-с-пиленца.

Съмнително беше, дали мънистените очи на рака можеха да фокусират буренясалия пущинак оттатък реката, но тя поне го беше насочила в правилната посока.

- Хората си мислят, че това е защото там били гледали кокошки, - продължи да бъбри тя под озадачените погледи на двамата магьосници - Но не това е истината. Там някога са бесили хора, та значи като излизали от старата тъмница, която била там, жрецът, който вървял отпреде със своята развяващата се роба следван от редицата обречени клетници и тъмничари приличали на квачка повела нанякъде пиленцата си. Ей на такива нещата по тея места им викат майтапчийство, а аз изобщо си нямам на идея, защо ти разправям това. Е, направих каквото можах за теб. Сега знаеш повече от всеки друг рак.

Тя пристъпи до самия края на това, което минаваше за вода в течащата през града река и пусна рака в нея.

- Пази се от капани за раци и не се връщай, - тя се обърна, забеляза, че магьосниците са я зяпнали и им се тросна - Какво? Да няма някакъв закон забраняващ хората тук да приказват на раци?

След което, докато си тръгваше, тя леко им се усмихна. И продължи нататък, през дългите коридори, чувстайки се някак си лекомислено, и стигна до свещоливницата. Някои от диваците я изгледаха притеснено, докато минаваше, но Лут никакъв не се виждаше, не че тя беше тръгнала да го търси, ама изобщо. Малко преди да стигне Нощната кухня, тя се натъкна на Трев и Жулиета. Гленда не можа да не забележи, как бяха блеснали очите на Жулиета, а и косата й беше поразрошена. По-точно, тя не можа да не забележи това, защото гледаше непременно да забелязва подобни неща. Страшно нещо е това почти-родителската отговорност.

- Вие двамата какво правите все още тук? - поиска да знае тя.

Те я изгледаха и в израженията им имаше нещо повече от просто смущение.

- Ми аз дойдох да кажа чао на момичетата, ама требваше да изчакам Трев заради тренировката.

Гленда седна.

- Ще ми направиш ли чаша чай, а? - и понеже старите навици просто не умират, добави - Кипни вода в котлето, две лъжици чай в чайника. Като кипне, сипи водата от котлето в чайника. Не слагай чай в котлето, - после тя се обърна към Трев - Къде е господин Лут? - от гласа й направо лъхаше безгрижие.

Трев сведе поглед в краката си:

- Ми не знам, Гленда. Аз бях...

- ... зает, - довърши Гленда.

- Но без разни такива, - намеси се припряно Жулиета.

Гленда чувстваше, че точно в този момент изобщо нямаше да има нищо против и да беше имало разни или дори безобразни такива. Има неща, които са важни и неща, които не са, и има моменти, когато знаеш разликата.

- Добре, та значи как беше господин Лут?

Трев и Жулиета се спогледаха.

- Не знаем. Него го нямаше там, - каза Трев.

- Ние, нали, си помислихме, че може па да е с теб, - Жулеита й подаде чаша нещо, което получаваш като поискаш чаша чай от някого, който ще прави ще струва, но все ще обърка рецептата.

- Той не дойде ли в Голямата Зала? - секна дъха на Гленда.

- Не, не дойде... Я чакайте малко.

Трев се втурна надолу по стълбите и след няколко секунди го чуха да се връща.

- Зел си е инструментите, - съобщи им Трев - Вярно, не бяха много. Той си ги стъкми от сякакви парчетии, дето ги намери по мазетата, но колкото знам, той само това си имаше.

Знаех си, помисли си Гленда. Разбира се, че си знаех.

- Къде ли може да е отишъл? Няма къде другаде да ходи освен тук, - рече тя.

- Ми, онова място горе в Юбервалд, за което все разправя, - спомена Трев.

- Че оттук до там ще са към хиляда километра, - изтъкна Гленда.

- Ми, нали, мисля си, че на него му е се тая, тук ли ще е или там, - подметна невинно Жулиета - Ми то това, да си орк, ми да бях на мое място, от такова име и аз щях да си плюя на петите.

- Вижте, сигурна съм, че просто се е скатал някъде в университета, - каза Гленда без ни най-малко да си вярва.

Но пък ако вярвам, че той е зад близкия ъгъл или просто е отскочил да... ами примерно да си напудри носа, или просто е рекъл да се разкара натам-насам така, за половин час (което, разбира се, си е лично негова работа; може пък да му се е наложило да иде да си купи чорапи?), но ако продължа да вярвам, че ще се появи всеки миг, той може пък и да се появи, въпреки че знам, че няма.

Тя остави чашата.

- Половин час, - отсече тя - Жулиета, иди да провериш в Голямата зала. Трев, претърси тунелите от онази страна. А аз ще търся в тунелите от тази страна. Ако видите някого, на когото може да се вярва, питайте ги.

След още малко повече от половин час Гленда беше последната завърнала се в Нощната Кухня. Почти и се струваше, че може да го завари тук, но си знаеше, че няма.

- Ще се сети ли да вземе дилижанс? - запита се тя.

- Надали е виждал такова нещо, - отвърна Трев - Знаеш ли к’во щях да направя на негово място? Ми щях просто да търча, където ми видят очите. Така беше, като умря Тате, цяла нощ се разкарвах около града. Хич не ми пукаше къде ходя. Исках да избягам от мене си.

- Колко ли бързо може да бяга един орк? - зачуди се Гленда.

- На бас, че е много по-бързо от човек, - отговори Трев - И по-дълго.

- Чуйте, - това го каза Жулиета - Не чувате ли?

- Какво чу? - попита Гленда.

- Нищо, - отговори Жулиета.

- Е?

- Къде отиде онова „Оук! Оук!”?

- Мисля, че шъ го намерим, дето съ те, - каза Трев.

- Е, той нали няма как да търчи чак до Юбервалд, - въздъхна Гленда - Това е просто извън човешките възможности.

И най-накрая тя го изрече:

- Мисля, че трябва да вървим да го настигнем.

- Аз отивам, - обяви Трев.

- Тогава значи и аз идвам, - настоя Жулиета - Да не говорим, че още ги имам тея пари, а шъ ни потрябват.

- Твойте пари са в банката, - поохлади ентусиазма й Гленда - а банката е затворена. Но мисля, че имам няколко долара в портмонето.

- Тогава да ме прощавате, - рече Трев - Ей сега се връщам. Щото мисля, че има едно нещо, дето трябва да взема с нас...

Водачът на конския рейс за Сто Лат ги погледна отвисоко и отсъди:

- По два долара и петдесет цента на калпак.

- Но вие сте само до Сто Лат, - оплака се Гленда.

- Да, - рече най-спокойно човекът - Нали за това на табелата пише „Сто Лат”.

- Може да ни се наложи да пътуваме бая по-надалече, - намеси се Трев.

- Кажи речи всяка кола в тази част на света минава през Сто Лат, - отсече той.

- За колко време ще стигнете до там?

- Ами вижте, това е късния нощен рейс, разбирате ли? Той е за хора, кото искат да са в Сто Лат отрано и не им се намират много пари, а това, виждате ли, прецаква нещата. Колкото по-малко пари, толкова по-бавен е рейсът. Накрая винаги пристигаме. Някъде към призори, ако трябва да сме точни.

- Цяла нощ ли? Струва ми се, че и аз мога да вървя по-бързо.

Кочияшът й отвърна със спокойното дружелюбно излъчване на човек, разбрал, че най-добрия начин да си изживееш живота е никога за нищо да не ти пука:

- Моля, заповядайте. Ще ви помахам, като ви подмина.

Гленда надзърна в колата. Тя беше наполовина пълна с онзи вид хора, които вземат нощния рейс, защото не е толкова скъп; с онзи вид хора, които си носят вечерята в книжни торби, при това май не съвсем нови торби.

Тримата се събраха на съвещание.

- Само за това имаме кинти, - каза Трев - Като гледам, нема да ни стигне дори за някоя от пощенските им коли.

- Не може ли някак да се пазарим с тях? - предложи Гленда.

- Речено сторено, - кимна Трев и пак се приближи към дилижанса.

- Здрасти отново, - усмихна му се водачът.

- Кога ще тръгвате? - попита Трев.

- След около пет минути.

- Значи всички пътници са в колата.

Гленда надзърна покрай кочияша. Пътникът зад него най-щателно чистеше едно твърдо сварено яйце.

- Сигурно, - отвърна водачът.

- Тогава що не тръгнете още сега, - поиска Трев - че и по-бързичко? Много е важно.

- Късния нощен, - подсети ги водачът - Вече ви казах.

- Ми ако те заплаша с ей тая оловна тръба, ще тръгнеш ли по-бързо? - опита друг аргумент Трев.

- Тревър Младонадеждов! - скара му се Гленда - Не можеш просто така да вземеш да заплашваш хората с оловни тръби!

Кочияшът погледна Трев отвисоко и каза:

- Я повтори, ако обичаш.

- Аз викам, че си имам ей това парче олово, - Трев почука леко с него по вратата на омнибуса - Да извиняваш, ама ни е много зор да стигнем Сто Лат.

- Я, тъй ли било, - възкликна водачът - Отговарям на твоето олово, - той бръкна под седалката си - и вдигам с ей тази бойна брадва. И да ти напомня: ако ми се наложи да те разсека на две, законът, без да ми се обиждаш, ще е на моя страна. Вие май ме мислите мене за балама, но като ви гледам как се тръшкате като въшки на горещ тиган, каква е значи работата?

- Трябва да настигнем един наш приятел. Може да е в опасност, - обясни Трев.

- И е страшно романтично, - допълни Жулиета.

Водачът я зяпна.

- Ако ни помогнеш дъ го стигнем, аз шъ те цункам едно хубаво, - обеща тя.

- Ето! - подметна той на Трев - А ти що не се сети за това?

- Ми хубаво, и аз шъ те целуна, - откликна Трев.

- А не, господине, - на кочияша явно му беше забавно - В твоя случай май ще предпочета оловото, макар че, моля те, недей да пробваш нищо, щото е адска работа да изчистиш петната от кръв от седалките. Комай от нищо не излизат.

- Добре тогава, ще се пробвам да те ударя с парчето олово, - каза Трев - Ние сме отчаяни.

- А и пари шъ ви дадем, - добави Жулиета.

- Моля? - шашардиса се водачът - Искате да кажете, че ще получа и целувката, и парите, и парчето олово? Не може ли някак да заменим оловото за още една целувка?

- Две целувки, цели три долара и никаква оловна тръба, - обяви Жулиета.

- Или пък само оловната тръба, пък каквото олово покаже, - допълни Трев.

Гленда, която ги гледаше омаяна и ужасена се включи с едно:

- А и аз ще ви дам една целувка, ако желаете.

Не можа да не забележи, че това не се отрази по никакъв начин на мизата.

- Ами пътниците ми какво? - поинтересува се кочияшът.

И четиримата погледнаха в дъното на омнибуса и установиха, че десетина чифта очи са се втренчили в тях в захлас.

- Не изпускай целувката! - посъветва го една жена, държаща в скута си голям кош с пране.

- Нито парите! - провикна се един от мъжете.

- Не ми пука дали ще го целуне или ще го удари по тиквата с оловната тръба, стига първо да ни откара до нас, - обади се един старец от задните седалки.

- А някой от нас целувка ще получи ли? - поинтересува се половината от двойка подхилващи се хлапета.

- Ако искате, - усмихна им се гадно Гленда и те се присвиха на седалките си.

Жулиета хвана водача за главата и за някое време, твърде продължително според вътрешните часовници както на Гленда, така и на Трев, се чуваше само звук като от топче за тенис всмуквано през мрежата на ракетката. Накрая Жулиета отстъпи една крачка. Кочияшът се беше ухилил, малко замаяно и с леко разфокусиран поглед.

- Ей, това беше по-яко и от оловна тръба!

- Може аз да карам, а? - предложи Трев.

Водачът му се усмихна:

- А не, благодаря много, аз ще карам, а ти недей да ми се занасяш, мъжки, защото ги познавам аз лудите глави само като ги видя, а ти ей толкова не ми приличаш на тях. Старата ми майчица по-скоро щеше да ме цапардоса с това олово, отколкото ти. Я вземи го хвърли, че да не вземе някой така да те уважи, че докато си жив да си го спомняш.

После той намигна на Жулиета:

- Ама като си помисля аз, то на конете май ще им е полезно да се пораздвижват от време на време. Който се качва, да се качва и препускаме за Сто Лат.

Конските рейсове обикновено не пътуват много бързо и представата на водача за препускане беше само леко по-бърза от онова, на което повечето хора щяха да му викат ходом, но все пак го докара до такава скорост, че поне нямаше опасност да им омръзне видът на някое крайпътно дърво. Омнибусът, както беше изтъкнал кочияшът, беше за хора, които не можеха да си позволят скорост, но можеха да си позволят време. В конструкцията му, следователно, не бяха правени никакви опити за екстри. Да си го кажем правичката, това не беше нищо повече от каруца цялата запълнена с двойни седалки, чак до малко по-издигнатото място на водача. Брезенти от двете страни пазеха нещо като завет, но за щастие пускаха достатъчно вятър да попроветрява вонята от тапицерията, която беше изпитала всевъзможни форми и нужди на човешкото.

Гленда остана с впечатлението, че някои от пътниците са редовни. Една възрастна жена тихичко си плетеше. Момченцата все така се занимаваха с потайното подхилкване свойствено на възрастта им, а едно джудже разсеяно зяпаше през прозореца. Никой не си даваше труда да приказва с другите, освен един мъж най-отзад, който водеше продължителна беседа със самия себе си.

- Така доникъде няма да стигнем! - извика Гленда след десетина минути тръскане по разни ями - Че аз пеша по-бързо щях да вървя.

- Той надали ще стигне толкова далече, - успокои я Трев.

Слънцето вече вървеше към залез и през зелевите насаждения вече се проточиха сенки, когато отпред на пътя се видя фигурка бореща се с нещо. Трев веднага скочи от колата.

- Оук! Оук!

- Това са онези противни твари, - оживи се Гленда, хуквайки след него - Я ми го дай това олово.

Лут беше полуприклекнал в прахта посред пътя. Сестричките на Непрекъснатото Движение подхвъркваха покрай него, а той се мъчеше да защити лицето си с длани. Никой не обърна внимание на пътниците от рейса, докато не пристигна парчето олово, последвано непосредствено от Гленда. То обаче нямаше ефекта, на който тя се беше надявала. Сестрите наистина бяха като птици. Вместо да налага наред, тя се мъчеше да ги нацели във въздуха.

- Оук! Оук!

- Престанете да го тормозите! - изкряска тя - Нищо лошо не е направил!

Лут вдигна ръка и я хвана за китката. Изобщо не стискаше, но някак си изобщо не и даваше да помръдне. Беше все едно изведнъж я бяха вкаменили.

- Те не са тук за да ме тормозят, - каза той - Тук са за да ви пазят вас.

- От кого?

- От мен. Или поне това трябваше да правят.

- Но на мен не ми трябва, някой да ме защитава от теб. В това просто няма смисъл.

- Те смятат, че може и да имате нужда, - каза Лут - Но това още не е най-лошото.

Тварите все така кръжаха, а останалите пътници, споделяйки характерния Анкх-Морпоркски вкус към импровизирани улични представления, бяха наизлязли и образуваха внимателна публика, което доставяше очевидни неудобства на Сестрите.

- А какво тогава е най-лошото? - попита Гленда и замахна с оловото към най-близката Сестра, която отскочи по-надалече.

- Че може и да са прави.

- Е добре, значи си орк, - каза Трев - Та те значи са яли хора. А да си изял някого напоследък?

- Не, господин Трев.

- Ето значи, за к’во си говорим.

- Не може да арестуват някого за нещо, което не е извършил, - кимна дълбокомислено един от пътниците на рейса - Фундаментален закон си е това, ей.

- Какво е орк? - не доразбра жената до него.

- А, едно време в Юбервалд ли, май там беше, те са разкъсвали хора и са ги изяждали.

- Чужденци, какво да ги правиш, - изкоментира жената.

- Да, но вече всичките са мъртви, - осведоми я мъжът.

- Колко хубаво, - каза жената - Някой да иска чай? Имам в манерката си.

- Всички са мъртви, освен мен. Но се опасявам, че аз самият съм орк, - намеси се Лут и вдигна поглед към Гленда - Съжалявам. Ти беше много мила, но това че съм орк ще ме преследва навсякъде. Ще последват неприятности. Много ще ми е неприятно, ако те засегнат и теб.

- Оук! Оук!

Жената отвинти капачката на манерката си.

- Но ти няма да ядеш никого, нали, миличък? А пък ако си много прегладнял, аз тук имам едни макарони, - тя хвърли поглед към най-близката Сестра - Ами вие, милички? Знам, че никой не е виновен за туй какъв се е родил, но как е станало така, че приличате на кокошки?

- Оук! Оук!

- Опасност! Опасност!

- Е, не знам, - включи се още един от пътниците - Той като гледам хич нищо не прави.

- Моля ви, моля ви, - развълнува се Лут.

На пътя до него се въргаляше една кутия. Той я отвори трескаво и заизважда от нея разни неща. Свещи. Прекатурвайки ги от бързане, пак вдигайки ги с разтреперани пръсти само за да ги прекатури отново, той най-сетне ги подреди изправени по каманаците край пътя. Извади от друг джоб кибрит, клекна до свещите и още веднъж пръстите му се оплетоха, докато се мъчеше да запали клечка. Сълзи се поляха по лицето му, когато накрая лумнаха пламъци.

Лумнаха... и се промениха.

Сини, жълти, зелени. Те гаснеха и димяха за по някоя друга секунда и пак пламваха в друг цвят, докато публиката охаше и ахаше.

- Вижте! Вижте! - възкликна Лут - Харесват ли ви? Харесват ли ви?

- Аз мисля, че може да изкарате купища пари от това нещо, - рече един от пътниците.

- Чудесни са, - възхити се старицата - Какви само работи измислят младите хора днес.

Лут се обърна към най-близката Сестра и се изплю.

- Не е да не струвам, аз придобих достойнство.

- Баджанакът върти едно дюкянче за забавни стоки в града, - рече одевешният експерт по орки - Ако желаете ще ви напиша адреса му. Но като гледам, тея джунджурии ще потръгнат като топъл хляб в бранша с рождените дни на дечурлигата.

Гленда само гледаше с отворена уста, как тази демокрация на разсъдливи и добронамерени, но не особено умни хора, на хора, чието образование никога не е включвало нито една книга, но за сметка на това е включвало множество други хора, как тя обгръща Лут в невидимите си благосклонни обятия.

Направо да ти стопли сърцето, само че сърцето на Гленда в това отношение беше малко попретръпнало. Това беше кацата с раци в най-добрия и вид. Сантиментална и всеопрощаваща; но само да сбъркаш нещо - една погрешна дума, една погрешна връзка, една погрешна мисъл - и тези закрилящи ръце толкова лесно можеха да се свият в юмруци. Лут беше прав: в най-добрия случай да си орк значеше да живееш под постоянна заплаха.

- Нямате никакво право да се държите така с горкичкото момче, - размаха пръст към най-близката от Сестрите старицата - Ако искате да живеете тук, трябва да се държите по нашему, ясно ли е? А това значи да не налитате така на хората. Ние в Анкх-Морпорк така не правим.

Дори и Гленда се усмихна като чу това. Налитането беше песен в сравнение с някои неща, които се правеха в Анкх-Морпорк.

- Ветинари какви ли не ги пуска в града напоследък, - подметна още един от пътниците - Аз против джуджетата и дума няма да кажа...

- Това добре, - разнесе се един глас из-зад гърба му.

Той се дръпна и Гленда видя стоящо зад него джуджето.

- Извинявай, друже, не те видях, какъвто си малък, - каза човекът, който нямаше нищо против джуджетата - Та, както казвах, вие всичките просто се заселвате при нас и на никого не пречите, но напоследък се навъдиха едни съвсем чудати.

- Оная жена, дето я взеха в Стражата миналия месец, - сети се старицата - Онази странната, от Ефеб майче беше. Отнася и вятърът слънчевите очила и трима души се вкаменяват.

- Тя е медуза, - обясни Гленда, която беше чела за това във „Вестника” - Магьосниците обаче успяха да ги разкаменят.

- Е, та както казвах, - дойде си на думата човекът, който нямаше нищо против джуджетата - който и да дойде, за нас няма проблем, стига те да си гледат работата и да не се захващат с глупости.

За Гленда това беше като ритъма на вселената; беше го чувала безброй пъти. Но настроението на тълпата сега беше много против Сестрите. Рано или късно все някой щеше да хвърли камък.

- Защо не вземете да бягате от тук? - посъветва ги тя - Бягайте при господарката, за която работите. Аз да бях на ваше място, щях да бягам веднага.

- Оук! Оук! - изкряска една от тях.

Но в тези чудновати глави все пак имаше мозък. Трите Сестри явно бяха достатъчно умни да искат да си запазят главите, където са си и хукнаха да бягат, подскачайки като чапли, докато това, което приличаше на наметала не се оказа, че било криле, които запляскаха устремно издигайки ги във въздуха. И вече отдалече се чу само едно прощално:

- Оук! Оук!

Водачът на омнибуса си прочисти гърлото:

- Е значи, след като всичко е уредено, предлагам всички да се качите в колата, дами и господа. Или каквито още има тук. И да не си забравите свещичките, господине.

Гленда настани Лут на една от дървените седалки. Той стискаше кутията си с инструменти на скута си, като че ли тя му даваше някаква защита.

- Закъде беше тръгнал? - попита го Гленда, когато конете потеглиха.

- За вкъщи, - отговори Лут.

- Пак при Нея ли?

- Тя ми даде стойност, - каза Лут - Преди тя да ми даде стойност аз бях нищо.

- Как може да казваш, че си бил нищо? - възмути се Гленда.

През две седалки отпред Трев и Жулиета си шушукаха нещо.

- Аз бях нищо, - настоя Лут - Не знаех нищо, не разбирах нищо, нямах разбиране, нямах умения...

- Но това не значи, че някой нищо не струвал, - заяви твърдо Гленда.

- Значи, - не се съгласи Лут - Но не значи, че този някой е лош. Аз не струвах нищо. Тя ми показа, как да направя така, че пак да струвам и сега аз струвам.

Гленда имаше усещането, че изхождат от два различни речника.

- Какво значи някой да „струва”, господин Лут?

- Значи да остави света по-добър, отколкото го е заварил, - отговори Лут.

- Добре казано, - забеляза жената с макароните - Че по тези места са се навъдили страшно много такива, които и пръста няма да си помръднат.

- Хубаво, ама какво ще кажете за хората, които са, примерно, слепи? - обади се от отсрешните седалки мъжът с твърдо свареното яйце.

- Знам аз един сляп тип в Сто Лат, който държи бар, - заразправя един възрастен мъж - Знае къде стои всичко и като оставиш парите си на бара, той разбира дали са точни само по слух. И всичко му излиза точно. Да се неначуди човек, чува той фалшива шестпенсовка през половината шумен бар.

- Не мисля, че това трябва да се има предвид в абсолютен смисъл, - каза Лут - Мисля, че Милейди имаше предвид, че трябва да направиш най-доброто от това, с което разполагаш.

- Като слушам, на разумна дама ми прилича, - отбеляза мъжът, който нямаше нищо против джуджетата.

- Тя е вампир, - заяде се Гленда.

- Нямам нищо против вампирите, стига да си гледат тяхната работа и да не ни се бъркат, - каза жената с макароните, в момента заета с лизане на нещо отблъскващо розово - Имаме една на нашта улица, работи в кошер-кланицата, е, та тя е любезна колкото си искате.

- Аз мисля, че не става дума за това, какво излиза накрая, - обади се джуджето - А за това, какво излиза в сравнение с това, с което си започнал.

Гленда се отпусна усмихната, а опити за философстване заскачаха от седалка на седалка. Тя не беше съвсем сигурна относно всичко това, но Лут вече не изглеждаше толкова окаян, а останалине се държаха с него като с един от тях.

Пред тях в далечината изникнаха бледи светлинки. Гленда стана и отиде напред при водача.

- Близо ли сме вече?

- След около пет минути, - отговори той.

- Извинявайте за онези глупости с оловната тръба, - каза тя.

- А, нищо не се е случило, - ободри я кочияшът - От мен да знаете, какво ли не се случва на нощния рейс. Поне никой не повърна. Доста интересен момък е този вашият.

- И представа си нямате колко интересен, - ухили се Гленда.

- Разбира се, това което той каза е, че трябва да правиш каквото правиш колкото се може по-добре, - добави водачът - И на колкото повече от добрето си способен, толкова повече трябва да го правиш. Това е то.

Гленда кимна. Май наистина то беше това.

- Веднага ли тръгвате наобратно? - попита тя.

- Не. Аз с конете спирам тук и обратния курс ще го караме чак сутринта, - той й хвърли киселия поглед на човек, който е чул какво ли не, и, колкото и да е чудно, също така е видял какво ли не, нищо, че за тези зад гърба му си въобразяват, че той е само чифт очи гледащи напред по пътя - Тази нейната целувка беше страхотия. Та слушайте какво ще ви кажа, омнибусът ще е в двора, а там има колкото щете сено, така че ако някой иска малко да подремне, аз няма как да разбера, нали така? А в шест часа потегляме със свежи коне, - той се ухили виждайки изражението й - Нали ви казвам, всякакви ги има на късните нощни рейсове: дечурлига бягащи от вкъщи, жени бягащи от мъжете си, мъже бягащи от мъжете на други жени. Това е омнибус, което си значи „за всякакви”, и да пукна ако на този омнибус не съм видял наистина всякакви, та затова, виждате ли, си нося и брадвата. Но ако ме питате мене, в живота не може да има само брадва, - той повиши глас - Пристигнахме в Сто Лат, народе! За обратно тръгваме в шест часа нула-нула, - той намигна на Гленда - И ако тогава не сте тук, тръгвам без вас. Искаш ли да хванеш омнибус, хващай го по разписание.

- Е, не беше чак толкова зле, нали? - каза Гленда, когато светлините на града се увеличиха.

- Тате шъ се поболее от притеснение, - провеси нос Гленда.

- Ще си помисли, че си с мен.

Трев се беше умълчал. Съгласно уличните закони беше извънредно позорно да се покажеш пред момичето, което искаш да ти е гадже, че си от онзи вид мъже, които с лекота могат да се сторят на другите, сякаш нямало да им стиска да халосат някого по главата с парче олово, нищо че май никой не беше забелязал този срам.

- Отпред май има проблем, - подвикна през рамо водачът - Ланкърския експрес не е заминал.

Не се виждаше нищо друго освен факли и фенери ярко осветяващи голям хан извън градските порти, където бяха спряни няколко карети. Като наближиха, кочияшът подвикна на един от кльощавите, кривокраки мъже с вид на порове, каквито като че възникват от нищото покрай всяко заведение включващо по един или друг начин движение на коне.

- Ескпресът не е ли тръгнал? - попита той.

Порообразният човек извади от устата си фас:

- Подкова му падна на коня.

- Е и? Че нали си имат ковач тук? За ускоряване на пощата и тъй нататък.

- Нищо не ускорява тоя, щото току що си разпльока ръката на наковалнята, - осведоми ги човекът.

- Много солено ще им излезе на някои, ако Експресът не тръгне, - забеляза водачът - Поща е това, не е шега работа. Човек трябва да може да си сверява часовника по Експреса.

Лут се изправи.

- Аз определено бих могъл да подкова коня за вас, сър, - предложи той и си взе кутията с инструменти - Може би ще е най-добре да идете да кажете на някого.

Човекът се забърза нанякъде, а омнибусът спря в обширния двор, където един доста по-добре облечен мъж се втурна към тях на бегом.

- Някой от вас ли е ковач? - попита той гледайки право в Гленда.

- Аз, - отговори Лут.

Мъжът зяпна.

- Не ми приличате много на ковач, господине.

- Въпреки разпространеното мнение, повечето ковачи са по-скоро жилави отколкото едри. В тази работа жилите са по-важни от мускулите.

- И вие знаете как се стои до наковалнята, така ли?

- Направо ще се изненадате, сър.

- В ковачницата има подкови, - съобщи човекът - Ще трябва да преработите някоя под размер.

- Знам как се прави това, - каза Лут - Господин Трев, ще ми бъде много приятно, ако дойдете да ми помогнете с духалото.

Ханът беше голям и претъпкан, защото подобно на всички ханове по дилижансовите пътища работният му ден траеше двадесет и четири часа с точност до секундата. Собствено нямаше специално време за ядене. Топла храна имаше постоянно за всички, които можеха да си я позволят, а студени порязаници месо бяха изложени на един тезгях в общото помещение. Хора пристигаха, биваха изпразвани и презареждани колкото е възможно най-бързо и препращани поживо поздраво нататък по пътя си, защото мястото трябваше за следващите пристигащи. Като че нито за момент не преставаше дрънченето на такъми. Гленда си намери един по-тих ъгъл.

- Слушай сега, - обърна се тя към Жулиета - Хайде иди да вземеш малко сандвичи за момчетата.

- Ам’че работа, господин Лут бил значи ковач, - изрази чувствата си Жулиета.

- Много нещо има в него, много нещо, - кимна Гленда.

Жулиета сбърчи чело:

- Колко точно неща?

- Това е просто израз, Жулиета. Хайде, върви.

Трябваше й време да помисли. Тези странни крилати жени. Господин Лут. Много нещо й се беше насъбрало. Започва си деня като всеки друг ден, а ето че едва не свършваш като пътна разбойничка и се озоваваш в някакъв друг град без нищо друго освен дрехите на гърба ти и без да знаеш, какво ще става после.

Което, някак си, беше вълнуващо. Наложи й се да пообмисли това чувство, защото в живота й вълненията не бяха обичайно явление. Баниците като цяло не са вълнуващи. Тя стана и се запровира през гъчканака без никой да и обръща внимание, със смътната идея да хвърли едно око на кухнята им, но пътят й беше препречен от един човек, чието потно лице, припряност и закръглено туловище подсказваха, че е ханджията.

- Бихте ли изчакали за момент, госпожо, - каза и той и се обърна към една жена, тъкмо излизаща от една, както личеше по всичко, частна гостна - Толкова сме щастливи да ви видим отново тук, милейди, - заговори той потръсквайки телеса - Висока чест е нашето скромно заведение да бъде благословено от Вашето присъствие.

Милейди.

Гленда се вгледа в жената, която беше точно каквато Гленда си я беше представяла още от първия път, когато Лут я спомена. Висока, слаба, тъмнокоса, мрачна, страховита. Изражението и беше строго и тя заговори с тон, който Гленда определи като доста тузарски:

- Тук е твърде е шумно.

- Но пък говеждото беше великолепно, - обади се друг глас и Гленда видя, че Милейди беше засенчила една по-ниска жена, доста мила и малко суетлива на вид.

- Вие ли сте лейди Марголота? - попита Гленда.

Високата дама й хвърли кратък пренебрежителен поглед и се изнесе накъм голямата врата, но придружителката й спря и заговори Гленда:

- Някаква работа ли имате с Милейди?

- Тя за Анкх-Морпорк ли пътува? - изстреля Гленда - Всички знаят, че тя е гаджето на лорд Ветинари.

Веднага щом каза това, почувства остро смущение. Тези думи предизвикваха картини, които просто не можеха да се поместят в наличното в мозъка й пространство.

- Нима? - отвърна жената - Те определено поддържат близко приятелство.

- Е, аз искам да си поговоря с нея за господин Лут, - заяви Гленда.

Жената я погледна разтревожено и я замъкна до една празна пейка.

- Проблем ли е възникнал? - каза тя сядайки и потупвайки с ръка дървото до нея.

- Тя му е казала, че той нищо не струвал, - рече Гленда - И понякога ми се струва, че той постоянно се тревожи за това струване.

- А вие струвате ли? - поиска да знае жената.

- Що за въпрос е това, и то към непозната?

- Интересен и вероятно ползотворен въпрос. Смятате ли, че светът става по-добър, ако вие сте в него и бихте ли ми оказали любезността наистина да помислите преди да отговорите, вместо да изкарате първия готов отговор от рафта за оскърбено достойнство? Опасявам се, че напоследък то се е развъдило твърде много. Хората си мислят, че мисленето и действието са едно и също.

Изправена пред такова нещо Гленда се ограничи с едно:

- Да.

- Значи сте направила света по-добър, така ли?

- Да. Помогнах на доста хора и изобретих Ораческата Баница.

- Хората, на които помогнахте, искаха ли помощта?

- Какво? Да, те идваха при мен и си я искаха.

- Добре. Ами Ораческата Баница?

Гленда й разказа.

- Аха, вие трябва да сте готвачката в Невиждания университет, - каза жената - Което значи, че имате достъп до много повече средства, отколкото средностатистическата готвачка, следователно бих предположила, че за да запазите маринованите лукчета хрупкави, вие ги оставяте в студено помещение при температура близка до замръзване за някое време непосредствено преди печенето, като вероятно ги увивате в сирене за временна топлоизолация, така че, ако правилно сте направили баницата и сте внимавали за всички температури, мисля че номерът ще стане, - и след известна пауза добави - Ехо?

- Вие готвачка ли сте? - попита Гленда.

- Ама че работа, не!

- Значи сте се сетили, просто ей така? Господин Лут ми каза, че милейди вземала на работа много умни хора.

- Е, смущаващо е да го казвам лично, но това си е истината.

- Обаче тя не биваше да казва на господин Лут, че не струвал. Не може да казва такива неща на хората.

- Но той наистина не струваше, нали? Когато го намериха, не можеше дори правилно да говори. Това, което тя направи, не му ли помогна?

- Обаче той постоянно се тормози, а сега да вземе да излезе, че е орк. За какво си говорим тук?

- А той, според вас, прави ли нещо специфично оркско?

Неохотно Гленда призна:

- Понякога ноктите му се удължават.

Жената изведнъж придоби обезпокоен вид:

- И какво прави тогава той?

- А, нищо, - отговори Гленда - Те само, такова... пак се прибират. Обаче той прави чудни свещи, - добави припряно тя - Той винаги майстори разни неща. Все едно че... струването е нещо, което изветрява и трябва постоянно да се дозапълва.

- Вероятно, сега като го споменахте, тя може и да е била и твърде рязка с него.

- Тя обича ли го? - продължи Гленда.

- Моля?

- Искам да кажа, някой някога изобщо обичал ли го е?

- О, мисля, че по нейн си начин го обича, - замисли се жената - Въпреки че тя е, нали разбирате, вампир. Те обикновено гледат на света по малко по-различен начин.

- Добре тогава, ако се бяхме срещнали, щях да й кажа аз на нея, - избухна Гленда - Да ми го шашардисва така. Да насъсква по него тея противни хвърковати женища. Аз нямаше да й позволя на нея да прави така.

- Тя е изключително могъща, както подразбрах, - забеляза жената.

- Това не й дава никакво право, - отсече Гленда - И да ви кажа ли аз нещо? Господин Лут е точно тук. О да, отвън в двора, подковава един от конете на Ланкърския Експрес. Той е наистина невероятен.

- Така изглежда, - жената леко се подсмихна - Каква афектирана негова привърженичка сте били вие.

Гленда се намръщи.

- Това нещо общо с „дефект” ли има? - поинтересува се тя.

- Това значи: с много страст, - обясни жената - Изпитвате ли много страст към господин Лут, госпожице Сладкофасулска? И не забравяйте, моля ви, предпочитам хората да ми оказват честта да мислят преди да ми отговарят.

- Е, доста го харесвам, - отвърна разпалено Гленда.

- Очарователно, - забеляза жената - Като гледам, господин Лут е придобил повече стойност, отколкото съм предполагала по-рано.

- Значи ще предадете на милейди, какво казах, - настоя Гленда усещайки как вратът и ще се подпали от изчервяване - Господин Лут има приятели.

- Непременно ще й предам, - обеща жената и се изправи - А сега, ако ме извините, дилижансът ми май е на път да потегли. Трябва да излитам.

- И не забравяйте да и предадете каквото казах! - извика след нея Гленда.

Жената й се усмихна и се изгуби в навалицата нахлула в хана от новопристигналия дилижанс.

Гленда, която беше станала заедно с жената, се отпусна тежко на пейката. Коя изобщо си въобразява, че е тази жена? Сигурно библиотекарката на Милейди. Лут я беше споменал няколко пъти. Макар че се простираше доста повече над чергата си, поне според Гленда. Та тя не прояви дори елементарното приличие да се представи по име.

Смътните, далечни ловни рогове на пълния ужас зазвучаха някъде дълбоко в ума й. Жената беше ли попитала Гленда, как се казва? Не! Но определено знаеше името й, пък и откъде можеше да е знаела за „готвачката” в Невиждания Университет? А и беше толкова бърза, да разгадае Овчарската Баница ей така от раз. Мъничката частица от нея, която беше пусната на воля от шерито, се обади злорадно: „Проблемът ти е, че много бързаш с догадките. Виждаш нещо и си въобразяваш, че знеш, какво виждаш. Като я слушаш, тя на библиотекарка ли ти приличаше, а?”

Много, много бавно Гленда вдигна стисната в юмрук ръка до устата си и силно я захапа в опит някак-си да заличи последните петнадесетина минути от архивите на вселената и да ги замени с нещо значително по-малко смущаващо, като примерно това гащите й да паднат.

Дори и сега, толкова късно през нощта, ковачницата привличаше всеобщото внимание. Дилижанси непрекъснато пристигаха и заминаваха. Ханът живееше не по слънцето, а по разписание, така че нямащите какво да правят хора, чакащи за прекачването си, гравитираха към ковачницата, където имаше безплатен сеир и топлинка в мразовития нощен въздух.

Лут подковаваше кон. Трев и преди беше виждал да се подковава кон, но никога така. Добичето стоеше вцепенено и лекичко потреперваше. Когато Лут поискаше то да помръдне, той цъкваше с език. Когато поискаше да повдигне крак, пак цъкаше. На Трев му се струваше сякаш гледа не как някой подковава кон, а как майстор демонстрира уменията си пред публика от аматьори. Като свърши подковаването, конят мина заднешком пред насъбралото се множество, направо все едно гледаш някоя манекенка на модно ревю, обръщайки се щом Лут мръднеше с ръка или цъкнеше с език. На коня това май много-много не му харесваше, ама леле-мале, как само слушаше.

- Да, всичко изглежда наред, - произнесе се накрая Лут.

- Колко ще ни струва? - поинтересува се кочияшът - Невероятна работа, ако питате мен.

- Колко? Колко? Колко? - заобмисля тази идея Лут - Сега струвам ли повече, господине?

- Няма спор, друже. Никога не съм виждал кон подкован по-мераклийски.

- Значи струването ми стига, - реши Лут - И места за мен и тримата ми приятели до Анкх-Морпорк.

- И пет кинта, - намеси се Трев изскачайки със скоростта на пари от мястото до стената където се беше скатал.

Кочияшът изсумтя:

- Малко е множко.

- К’во? За спешен ремонт посред нощ? - контрира Трев - По стандарти по-високи от Бърли и Силен-в-Ръката? Аз викам, че си е далавера.

Нестройни възгласи от останалите зяпачи го подкрепиха.

- Никога не съм виждала някой да направи такова нещо, - обади се Жулиета - Само да поискахте, той щеше дъ накара тоя кон да играе хоро.

Кочияшът подмигна на Трев:

- Добре бе, момко. Какво да кажа? Нашичкият Хевакук е добро момче, но си пада общо взето характер. От един негов къч веднъж един колега направо си мина през цяла стена. Никога не съм си представял дори, че ще го видя него да си стои и да вдига крак като някое дресирано пуделче. Твоя човек си спечели и мангизите и билета.

- Отведете коня, моля, - каза Лут - Но внимавайте с него, защото като се отдалечи малко от мен, може малко да се поразиграе.

Народът се разотиде. Лут методично изгаси ковачницата и започна да прибира инструментите си.

- Ако ще се връщаме в града, най-добре да тръгваме веднага. Някой от вас виждал ли е госпожица Гленда?

- Тук съм, - Гленда изникна от сенките - Трев, идете с Жу да ни запазите места на дилижанса. Трябва да си поговоря с господин Лут.

Когато те се отдалечиха, тя му съобщи:

- Милейди беше тук.

- Нищо чудно, - отвърна спокойно Лут, щраквайки закопчалките на кутията си с инструменти - Почти всички пътници минават от тук, а тя доста пътува.

- Защо избяга?

- Защото знаех, какво ще стане, - отговори Лут - Аз съм орк. Толкова.

- Но хората в дилижанса бяха на твоя страна, - изтъкна Гленда.

Лут закърши ръце и ноктите му, само за момент се удължиха.

- Ами после? - разпали се той - Ами ако нещо се оплеска? Всеки знае, че орките направо ти откъсват ръцете. Всеки знае, че орките направо ти откъсват главата. Всеки ги знае тези неща. Това не е на добре.

- Добре, тогава защо се връщаш? - поиска да знае Гленда.

- Защото ти и останалите сте добри и дойдохте след мен. Как бих могъл да откажа? Но това не променя онова, което всеки го знае.

- Но всеки пък като направиш свещ, всеки път като подковеш кон, ти променяш онова, което всеки знае, - възрази Гленда - Ти нали знаеш, че орките са били... - тя се позапъна - ... общо взето изкуствено направени?

- О, да, в книгата го пише.

Тя насмалко не избухна:

- Добре, тогава, а защо не ми каза?!

- Нима е важно? Каквито сме, такива сме си.

- Но няма нужда да бъдете! - развика се Гленда - Всеки знае, че троловете ядат хора и ги изплюват. Всеки знае, че джуджетата ти посичат краката. Но в същото време всеки знае, че онова, което всеки знае, не е вярно. А пък орките не са решили сами да станат такива. Това хората ще го разберат.

- Това ще е ужасно бреме.

- Аз ще помогна! - Гленда чак се шокира от бързината на отговора си и измънка по-тихо - Аз ще помогна.

Жаравата в огнището изпука гаснейки. Огънят в често използвана ковачница рядко изстива докрай. След малко Гленда промълви:

- Ти написа онова стихотворение вместо Трев, нали?

- Да, госпожице Гленда. Надявам се, че й е харесало.

Гленда реши, че ще е най-добре да подхване това полека-лека.

- Мисля, че ще е редно да ти кажа, че тя не разбра точно какво значат доста от думите. Трябваше, така да се каже, да й го преведа.

Не, че беше чак толкова трудно, припомни си тя. Повечето любовни стихотворения под накъдрените думи са си все едни и същи.

- А на теб хареса ли ти? - попита Лут.

- Беше прекрасно стихотворение, - възкликна Гленда.

- Написах го за теб, - Лут я погледна с едно изражение, което събираше ведно и в еднаква мяра страх и непокорство.

В този момент гаснещите въглени се поразгоряха. В крайна сметка ковачницата си има своя душа. И като че само това чакаха, отговорите се наредиха на опашка за езика на Гленда. Каквото и да сториш сега, ще е много важно, каза си тя. Ама невероятно, страшно важно. И да не вземеш да се чудиш сега, какво би сторила проклетата му слугиня Мери от някое от евтините романчета, които четеш, защото Мери е измислица на някоя с име подозрително приличащо на анаграма на някоя като теб. Мери не е истинска, ти обаче си.

- Най-добре да се качваме на дилижанса, - каза Лут вземайки си кутията.

Гленда нищо не можа да измисли и избухна в сълзи. И трябва да се каже, това не бяха изящните сълзи, с каквито щеше да плаче слугинята Мери, а изобилните, несекващи и размазани сълзи на жена, която плаче много рядко. Освен това, както се беше разподсмърчала, то май не бяха само сълзи. Но пък бяха истински. Слугинята Мери просто нямаше начин изобщо да се сравни с тях.

Така че, разбира се, точно Трев Младонадеждов трябваше да изникне от мрака и да каже:

- Викат че с’а шъ тръгваме... С вас двамата всичко наред ли е?

Лут погледна Гленда. Сълзите не могат да се върнат назад, но тя успя да ги компенсира с една усмивка:

- Убеден съм, че е точно така, - каза Лут.

Когато се пътува на бърз дилижанс, дори и през умерено топла есенна нощ, пътниците на покрива изпитват температури, от които могат да им замръзнат и вътрешностите. Затова там има кожени покривала и черги с най-разнообразна дебелина, възраст и миризма. Оцеляването беше възможно само ако се завиеш в колкото може по-голям пашкул, и по възможност до теб да има някой друг, защото двама души могат да се топлят по-добре отколкото сам човек. Теоретично погледнато, това би могло да доведе до разни такива, но поради коравостта на седалките и неравността на пътя подобни неща не бяха приоритетни за умовете на пътниците, петимни по-скоро за възглавници. Отгоре на всичко ръмеше.

Жулиета извърна глава към седалката зад нея, но се виждаше само купчина мокри чергила - отговора на дилижансовата компания срещу мразовития нощен въздух.

- Ей не ти ли се струва, че те си падат един по друг, а? - попита тя.

Трев, увит в собствения си пашкул, успя само да изръмжи, но скоро се съвзе и продължи:

- Мисля, че той я обожава. Той винаги си гълта езика, като е край нея, само това знам.

Това трябваше да е романтично, мислеше си Гленда. Изобщо не беше като онова, което й пробутваше всяка седмица Ирадне Комб-Бътуърти. Изглеждаше някак си по-истинско - по-истинско и много, ама много странно.

- Знаеше ли, че след войната бяха изтребени всички орки. Всичките, включително и децата, - каза Лут.

А и хората не говорят за такива неща в романтична ситуация, помисли си Гленда. Но тя все пак е такава, добави наум тя.

- Но са били принудени, - отговори тя - И те са имали деца. Разбираш ли?

Да му кажа ли за онова вълшебно огледало? - зачуди се тя. Това ще подобри ли нещата? Или ще ги влоши?

- Много лошо е било тогава, - промълви Лут.

- Виж сега какво, - заобяснява му тя - Повечето хора, приказващи за орките сега, изобщо не знаят за какво говорят, обаче единственият орк, който някога ще видят, си ти. А ти правиш прекрасни свещи. Ти тренираш ритнитопковския отбор. Това ще значи много. Ти ще им покажеш, че орките не гледат само на кого да откъснат главата. Ей това вече ще е нещо, с което да се гордееш.

- Е, честно казано, трябва да призная, че като си помисля за въртящия момент необходим за успешното откъсване на човешка глава въпреки съпротивата на собственика й, аз съм донякъде впечатлен. Но това е сега, докато седя тук с вас. Тогава обаче исках да хвана гората. Мисля, че така ще да сме оцеляли. Не бягаш ли от човеците, умираш.

- Да, така си е, - съгласи се Гленда - но ми се струва, че засега ще е най-добре да си траеш за това.

Закратко пред нея, в светлината на фенерите на дилижанса, се мярна изненадана сова. После тя заговори гледайки право напред:

- Колкото за стихотворението...

- Как разбрахте, госпожице Гленда? - полюботипства Лут.

- Ти все говориш за добрина, - тя си прочисти гърлото - А при тези обстоятелства мисля, че може да ми казваш просто Гленда.

- Ти беше добра към мен, - каза Лут - Ти си добра към всички.

Гленда припряно изтласка от ума си образа на г-н Отоми и възрази:

- Не, не съм, аз постоянно крещя на всички!

- Да, но това е за тяхно собствено добро.

- И какво ще правим сега? - замисли се Гленда.

- Нямам представа. Но бих ли могъл да ти споделя нещо интересно за корабите?

Гленда не беше очаквала точно пък това, но някак си това си беше стопроцентов Лут.

- Моля те, кажи ми това интересно нещо за корабите, - подкани го тя.

- Интересното нещо за корабите е, че капитаните трябва много да внимават, когато два кораба се озоват близо един до друг в открито море, особено при спокойно време. При такива обстоятелства те могат лесно да се сблъскат.

- Заради вятъра и подобно ли?

Докато поддържаше разговора Гленда си мислеше: Теоретически погледнато, това трябваше да е сцена от любовен роман, а ей ме на, слушам нещо си за кораби. Ирадне Комб-Бътуърти никога не включва в книгите си кораби. Сигурно защото корабите си нямат кринолини.

- Не, - каза Лут - Фактически, казано по-просто, всеки от корабите заслонява другия от напречното вълнение от едната страна, така че постепенното натрупване на външни сили води до неочаквано за тях сближаване.

- О! Значи това било метафора? - успокои се Гленда - Мислиш, че нещо ни сближава.

- Нещо такова, - кимна Лут и двамата подскочиха, когато каретата улучи една особено гадна дупка.

- Значи, ако не правим нищо, ще се сближаваме все повече и повече?

- Да, - каза Лут.

Колата пак подскочи с грохот, но Гленда усещаше, че стъпва по много тънък лед. Само и липсваше сега да изтърси нещо не така.

- Нали се сещаш, как Трев каза, че съм умрял, - продължи Лут - Е, вярно беше. Вероятно. Милейди каза, че сме били направени от гоблини за Злия Император. От Игори. Та те са включили нещо много странно. Такава част от теб, която не е точно част от теб. Нарекоха го Малкия Брат. Заровено е надълбоко, абсолютно защитено е, и е все едно, че навсякъде си носиш своя собствена болница. Знам, че бях ударен много лошо, но Малкият Брат ме запази жив и чисто и просто ме излекува. Все пак има начини да се убие орк, но не са много и всеки, който ги опита върху жив орк, надали ще има време да ги отработи. Това изобщо ли не те тревожи?

- Не, не съвсем, - отвърна Гленда - То аз и не го разбирам напълно. Но имам някой друг план в тази насока, - после Гленда си прочисти гърлото - А онази работа с корабите... Тя бързо ли става?

- Започва доста бавно, но накрая значително се ускорява, - отговори сериозно Лут.

- Там е работата, - заобяснява се Гленда - че, нали, не мога просто така да напусна работата, а и бабичките, дето трябва да ги гледам, а пък ти както си зает с ритнитопката...

- Да. Смятам, че трябва да правим нещата, които трябва да правим, а последната тренировка ще е утре, тоест всъщност днес, - каза Лут.

- А мен ме чакат още доста баници.

- И на двамата ни предстои много работа, - заключи тържествено Лут.

- Да. Ами, ъ, нали няма да те обиди, ако кажа, че в ... прекрасното ти стихотворение... онова за „Ах, в криптата е тъй прекрасно, Но тя за любовта е тясна” не е съвсем...

- Не е съвсем подходящо ли? Знам, - каза Лут - Много съжалявам за този стих.

- О, моля те, недей! Стихотворението е толкова хубаво! - възкликна Гленда и усети как в тихото море се надига вълнение.

Зората съумя накак си да надзърне покрай необятната пушилка, издигаща се денонощно над Анх-Морпорк, Града на Градовете, илюстрирайки почти до края на наличното пространство, че димът е белег на прогрес, или поне на това, че някакви хора палят нещо.

- Струва ми се, че ще сме толкова заети, че няма да ни остане много време за ... нас, - промълви Гленда.

- Напълно съм съгласен, - отвърна Лут - Оставянето на нещата както са, определено би бил най-мъдрият за нас ход.

Гленда се чувстваше като замаяна, когато дилижансът изтрополи по Широката Улица, и това не беше само от недостига на сън. Тази работа с корабите, как само се надявам, той да не си мисли, че се отнася само до кораби.

Когато пристигнаха, пред университета се беше насъбрала тълпа, също както и вчера, тази обаче май имаше друг състав. Хората зяпаха нея и Лут и нещо в това зяпане не беше наред. Тя протегна ръка към купчината обозначаваща Трев, престори се, че не чу момичешкото кикотене и каза:

- Трев, защо не вземеш да, ъ, видиш това. Май ще си имаме проблеми.

Трев подаде една много разчорлена глава и се съгласи:

- Хъммм, вярно бе. Аре дъ се изнасяме отзад.

- Може пък да останем и да слезнем на Пощата? - предложи Гленда.

- Не, - отсече Трев - Нищичко лошо не сме сторили.

Като слязоха, едно малко момченце се обърна към Лут:

- Орк ли сте, а господине?

- Да, - отговори Лут подавайки ръка на Гленда - Орк съм.

- Жестоко! А някога късали ли сте главата на някого?

- Не бих казал. Убеден съм, че щях да запомня подобно нещо, - отговори Лут.

Това му спечели ако не аплодисменти, то поне известна доза одобрение от някои от зяпачите. Заради тона му е, помисли си Гленда. Звучи по-тузарски и от магьосник. Няма как да си представиш някой с такъв глас да извива вратове.

В този момент задната врата се отвори и Пондър Стибънс излезе забързан.

- Видяхме те от Залата, - каза той сграбчвайки Лут - Идвай бързо. Къде бяхте?

- Ми до Сто Лат, - отвърна Трев.

- По работа, - добави Жулиета.

- По лична работа. Нещо да не е наред? - уточни Гленда и само дето не каза „А посмей да ми възразиш, Пондър”.

- Ами, със сигурност си спомняте онази неприятност наскоро с медузата от Стражата, - заобяснява се Пондър.

- Да, но вие магьосниците я оправихте, - изтъкна Трев.

- Да обаче никой не обича да го вкаменяват, дори и да е само за половин час, - Пондър въздъхна - „Вестникът” излезе с едно от онези техните дълбокомислени писания. Май не е от най-лошите. Цитираха Архиканцлера казващ, колко трудолюбив член на университетския персонал е господин Лут и как няма никакви инциденти с откъснати членове.

- Казано точно така ли? - ококори очи Гленда.

- О, знаете как е, ако четете често вестници, - каза Пондър - Сериозно си мисля, че те си въобразяват, че работата им е да успокояват хората, като най-напред подробно им обясняват, защо трябва да са превъзбудени и преразтревожени.

- О да, знам ги аз тях, - кимна Гленда - Как ще се разтревожат хората, ако не им обясниш точно как?

- Е, не беше чак толкова зле, - продължи Пондър - Но някои от другите вестници също го подхванаха и някои от фактите бяха предадени ... разтегливо. „Вестителят” пише, че Лут бил тренирал ритнитопковския ни отбор.

- Това си е истина, - изтъкна Гленда.

- Е, всъщност треньорът съм аз. Просто му делегирах на него задачата. Надявам се, че това е ясно на всички? Както и да е, те пуснаха и карикатура.

Гленда закри очите си с ръка. Тя мразеше вестникарските карикатури.

- Ритнитопковски отбор целият от орки ли? - отгатна тя.

Пондър я погледна почти възхитено:

- Да. Пуснаха и една статия, повдигаща важни въпроси относно политиката на отворени врати на Ветинари, като по същото време ни уверяват, че слуховете, че се наложило господин Лут да бъде окован с вериги, най-вероятно били неверни.

- Ами „Аларма от Тръшкалника”? - поинтересува се Гленда - Те никога не пишат нищо, освен ако не е пълно с кървища и ужасии, - после, след кратка пауза тя добави - Е, или картинки на момичета без горни дрехи.

- О, да, - сети се Пондър - Те пуснаха една доста нискокачествена снимка на девойка с огромни дини.

- Начи викаш... - започна Трев.

- Не, това бяха просто огромни дини. От онези зелените. На ивици. Тя била спечелила някакъв конкурс за отглеждането им или нещо такова, обаче в текста към снимката пише, че тя се безпокояла, че нямало да може да спи спокойно с всичките надошли в града орки.

- Лорд Ветинари прави ли нещо по въпроса?

- Ако прави, аз не съм чул, - отговори Пондър - Ах, да, а от „Ала-баламур” искат да вземат интервю от господин Лут. Нещо, което те наричат лайфстайл, - той изговори тази дума сякаш държейки я гнусливо в протегната ръка.

- Хората дойдоха ли за тренировка? - осведоми се спокойно Лут.

- О, да. Човек не може да се размине от тях.

- Тогава да вървим да ги тренираме, - рече Лут - Не се безпокойте, няма да откъсна ничия глава.

- Недей да се шегуваш с това, - предупреди го Гленда - Че може да стане ужасно.

- Както разбрахме, нещо се мъти в градските отбори, - продължи Пондър - А тази нощ имаше много боеве.

- За какво?

- За това, кой ще играе срещу нас, - Пондър спря и изгледа Лут от глава до пети - Командир Ваймс се върна в града и изрази желание да ви прибере в ареста. Само като защитна мярка, разбира се.

- Искате да кажете, да го вкара някъде, където ще им е лесно да го намерят ли? - наежи се Гленда.

- Не бих казал, че шансовете разярена тълпа да нахлуе в Двора на Псевдополис са особено високи, - възрази Пондър.

- Да но ще го вкарате в затвора. И толкова. Той ще е бил в затвора, а ченгетата клюкарстват като всички други. Оркът ще е бил хвърлен в затвора и ако хората не знаят защо, те ще си измислят, защото те, хората, са си такива. Вие, магьосниците, не можете ли да направите нещо?

- Да, - отговори Пондър - Ние можем да направим практически всичко, но не и да променим умовете на хората. Не можем да ги вразумим с магия. Повярвайте ми, ако подобно нещо беше изобщо възможно, вече отдавна да сме го направили. С магия можем да ги накараме да не се бият и какво после? Ще се наложи да да поддържаме магията, която ги спира да се бият. Ще трябва да правим нови и нови магии възпиращи ги от глупости. И докъде ще доведе това? Така че ние гледаме цялата тази работа изобщо да не започва. Ето затова този университет е тук. Това ни е работата. Да седим тук и да не правим нищо, заради стотиците пъти в миналото, когато е било доказвано, че минеш ли веднъж оттатък онзи вид магия с абракадабра, фокус-мокус и превръщането на гълъби в топчета за пинг-понг, то винаги създаваш повече проблеми отколкото решаваш. То даже осъзнаването, че топчета за пинг-понг гнездят и се размножават на тавана, не е много за приказване.

- Топчета за пинг-понг да се размножават? - смая се Трев.

- Казах, че не е за приказване, - повтори унило Пондър.

- Сещам се, когато един от вас, господа, като огладня една нощ и си направи магия за печени картофи... - спомни си Гленда.

Пондър потръпна.

- Това беше Ковчежникът. Той все ще оплеска нещо с дробната запетая.

- Като си спомня само всичките онези колички, - продължи Гленда леко изненадана от проявеното от Пондър неудобство - Колко дни трябваха, докато ги изнесем всичките. Чух, че седмици наред сме били изхранвали всички просяци в града до последния и всички свинарници от тук до Сто Лат.

Пондър едва не изстена.

- Е, да, ето един добър пример, защо трябва да сме толкова внимателни.

- Независимо от всичко, утре все пак ще се състои мач и аз бих желал да довърша тренировъчната си програма, - обади се Лут.

- Ох, има и още един проблем. Знаете ли, че лорд Ветинари разреши играта да е на Хипопотамодрума? Та значи някои от отборите в момента си провеждат тренировките точно там. Нали разбирате малко ритане за разгрявка. Въпросът, който решават е, кой ще излезе срещу Академик Невиждан.

- Но това е от другата страна на града, - шокира се Гленда.

- Командир Ваймс обеща, че ще осигури ескорт, - каза Пондър - Просто една защитна мярка, нали разбирате?

- Защитна от кого точно? - сопна се Гленда - Нали виждате какво се мъти. Хората ще си помислят, че проблемът е в господин Лут.

- А, всичко е страшен купон, докато някой не си загуби главата, - обади се иззад Гленда един глас.

Тя разпозна този глас. Той винаги звучеше сякаш се опитваше да си навре ръката под пуловера и.

- Пепе? Тебе пък кои мътни са те довели тук?

- И как влязохте тук? - поиска да знае Пондър - От Стражата са отцепили всичко наоколо.

Пепе почти не му обърна внимание:

- Ти пък кой си, умнико?

- Аз управлявам този университет!

- Тогава що не идеш някъде да си гледаш управленческата работа, защото тук от теб файда никаква.

- Вие, случайно, познавате ли тази... личност... госпожице? - тросна се Пондър.

- Ъ, да. Той, такова, прави дрехи.

- Аз съм моден дизайнер, - поправи я Пепе - И мога да правя с дрехите неща, които вие изобщо не бихте могли да си въобразите.

- Ей тук ти вярвам, пич, - обади се Трев.

- И освен това знам туй онуй за безредици и размирици.

На Гленда й хрумна нещо и тя прошепна на вбесения Пондър:

- Голяма клечка в джуджешките среди, сър. Познава се с много важни личности.

- Аз също, - отвърна разпалено Пондър - Фактически самият аз съм такава, - след което почти проплака - Но на мен вчера ми се наложи лично да водя тренировката, а не можех да си спомня всичко онова, което беше предложил господин Лут, така че ги накарах да бягат на място, което надали е от голяма полза.

- Нещо се е разсмърдяло, - каза Трев - Зная го аз тоя град. Я да ида да видя туй онуй. На кого съм му притрябвал тук?

- На мен, - откликна Жулиета.

Трев се поколеба, но Лут му беше показал, как се прави това. Той протегна ръка и й прати въздушна целувка, докато излизаше през вратата.

- Скива ли? - възкликна Жулиета - Той ми духна.

Гленда хвърли един поглед към Пепе, чиито очи бяха толкова извъртяни, че се виждаше бялото им, макар че то всъщност не беше бяло, а червено.

Малко по-късно, когато повечето от отбора на НУ се отправи накъм Хипопотамодрума с Гленда и Жулиета помъкнали се след тях като обозни жени, към половин дузина стражари наизлязоха от различни ъгълчета, където си бяха пушили на завет и тръгнаха след тях, правейки се все едно ей така случайно им е хрумнало да се разходят в същата посока.

„Трев е прав”, - помисли си Гленда - „Нещо се е разсмърдяло”.

Трев не се беше отдалечил много, когато уличните му рефлекси му подсказаха, че някой го следи. Той се шмугна през някакви задни дворища и зачака зад един ъгъл да се изправи пред преследвача... Преследвача, който го нямаше. Задният двор беше празен чак до улицата. Той установи това в същия миг, в който някой допря до врата му нещо, което на усет беше точно като нож.

- Леле, съвсем като някога, няма криво ляво, - проговори един глас - Като гледам, още си спомням до едно всички кьошета наоколо.

- Знам те кой си, ти си Пепе, нал’тъй? Джуджето? - сети се Трев, стараейки се да не се обръща.

- Нещо като джудже, - отвърна Пепе.

- Ма аз с тебе не съм се карал, нал’тъй? - продължи Трев.

Нещо мъничко и лъскаво изникна на самия край на Тревовото зрително поле.

- Мостра на лунно сребро, - поясни гласът на Пепе - Със счупено шише от шампанско ще причиня повече вреда... и съм причинявал, да не си помислиш нещо. Аз не бих заплашил тип като теб с нож, не и с онова момиченце хлътнало така по тебе, не. На нея май страшно й харесва с теб, а на мен ми харесва това, на нея да й харесва.

- По улиците нещо се сговнясва, - сподели Трев.

- Какво, по всички улици ли? Ама че майтап.

- Нещо се мъти, к’во ш’ка’еш? - настоя Трев.

Чак сега Пепе влезе в полезрението му.

- Това хич не е мой проблем, - каза той - Да но има един вид хора, дето не ги понасям. Нагледал съм се на прости гадняри. Трябва ли ти много бързо да изучиш леката атлетика, пробвай да се родиш по тези места с талант на дизайнер и може би още някое друго предпочитанийце и гледай какво става. Лорд Ветинари съвсем я оплеска. Мислел си е, че ще може да оправи ритнитопката, да, ама не. То да не ти е като с Гилдията на Крадците. Щото Гилдията на Крадците е организирана. А ритнитопката не е. Само щото се е наложил на капитаните, изобщо не значи, че всички ще си ги последват най-кротичко. Нощес какви битки само ставаха. Твойте приятелчета с хубавата им новичка топка и лъскавите им нови фланелки утре ще станат на пух и прах. Не, и пух няма да остане, само прах.

- Пък аз си мислех, че си само някакъв дето прави дрехи? - смая се Трев.

- Само? Някакъв? Дето? Правил? Дрехи? Само някакъв значи? Аз не съм ти какъв да е. Аз съм Пепе и не правя дрехи. Аз творя възхитителни произведения на изкуството, които само случайно се нуждаят от тяло, което да ги покаже както си трябва. Шивачите и кроячите правят дрехи. Аз кова история! Да си чувал за микроризница?

- Е, сещам се, как. Ъхъ, - ухили се Трев.

- Хубаво, - продължи Пепе - И какво, значи, знаеш за микроризницата?

- Ами, че не жули.

- Е, и още по някоя друга малка тайна си има... - рече Пепе - Както и да е, да си кажа право, не ми пука за магьосниците. Високомерна пасмина. Да, но това утре няма да е игра, а война. Да знаеш някакъв на име Анди? Анди Изцепков?

Сърцето на Трев трепна.

- Той па к’во общо има?

- Само подочух нещо, но ги знам аз такива като него какви са. Лорд Ветинари си направи, каквото му се искаше. Направо разби ритнитопката, да, но останаха всякакви остри парчетии, ако се сещаш за какво ти говоря.

- Стражата ще е там утре, - опита се да гледа на нещата оптимистично Трев.

- Какво чувам? Какво чувам? Уличен биткаджия да се радва, че Стражата ще е някъде си?

- Сума ти хора ще гледат.

- Ъхъ, какъв майтап само? - отвърна Пепе - А, нали знаеш, в тоя град е пълно с хора, дето ще гледат обезглавяване и ще вдигат дечицата си на рамене за да виждат по-добре. Та чуй значи сега, какво ще ти кажа. Изобщо няма да те наточвам за нищо, щото утре хич няма да ти трябва да виждаш нищо наточено. Ама ще ти дам нещо много по-добро от наточване. В края на краищата, нали ти си на Дейв Младонадеждов момчето.

- Аз не играя, - отсече Трев - Обещах на старото ми мамче.

- Обещал бил на старото си мамче? - Пепе изобщо не се опита да прикрие презрението в гласа си - И да не би да си мислиш, че това променя нещо? Че на теб на ръката ти има звезда, момчето ми. Ще играеш ти, и още как, та слушай сега, какво ще ти кажа. Ще дойдеш да ме потърсиш на задния вход на Гофна, извинявай, ама на джуджешки това звучи много по-добре, и някъде към полунощ ще ритнеш вратата. Ако искаш може и приятелче да си доведеш, гледай само, твойта кожа, да дойдеш.

- А що да ритам вратата? - учуди се Трев.

- Защото и двете ти ръце ще са заети с по едно шише от най-доброто бренди. Недей да ми благодариш. Не го правя заради тебе. Аз защитавам моите си инвестиции, които по случайност съвпадат със защитаването и на твоите. Бягай сега, момче. Да не закъснееш за тренировка. А мен какво ме прихваща? Проклетата ми гениалност, какво друго!

Като продължи нататък, Трев мерна по улиците още стражари. Поискаха ли, те можеха да са абсолютни копелета, но на Сам Ваймс не му трябват ченгета, които да не могат да се вслушват в улиците. Стражата беше на нокти.

Картър беше живял в мазето на майка си, докато тя не го даде под наем на едно джуджешко семейство, така че той се премести на тавана, който лете ставаше на пещ, а зиме на мразилник. Картър оцеляваше благодарение на изолиране на стените с пластове от „Лъкове и амуниции”, „Карфици от задния двор”, „Марки на месеца от Станли Ревач”, „Живот, Женички и Жартиери”, „Ежеседмичен полеви определител на големи” и „Резбарството днес”. И това беше само най-горният слой. Защитавайки се от природните стихии, той лепеше ли лепеше стари списания по по-големите фуги и пукнатини на тавана. Доколкото знаеше Трев, Картър никога не е изкарвал по повече от седмица с никое от увлеченията, за които би могло да се предположи по стъписващата му библиотека, с изключение може би на онова, свързано с плакатите от „Живот, Женички и Жартиери”.

Г-жа Картър му отвори вратата и му посочи стълбището с цялата сърдечност и гостоприемство, с които една майка би посрещнала зле влияещите на сина й негови улични приятелчета.

- Болен е, - съобщи му тя, сякаш това беше въпрос на чист интерес, а не на безпокойство.

Което, както излезе, беше доста посмекчило истината. Едното око на Картър беше станало на пъстроцветно мазало, а през лицето му се точеше гнойна рана[53]. Трев разбра това само след някое време, защото Картър все му викаше да се разкара, обаче паянтовата врата беше вързана с канап, така че след лек напън на Тревовото рамо, тя лесно поддаде.

Момъкът се сви на невъобразимо ужасния си креват, сякаш очакваше, че ще го бият. Трев не харесваше Картър. Никой не харесваше Картър. То да го харесваш беше просто невъзможно. Даже г-жа Картър, която на теория трябваше да изпитва някакава хладка симпатия към синчето си, не харесваше Картър. Той беше някак си фундаментално несимпатичен. Колкото и да е тъжно, но Картър, пърдящ или не, беше изумителен пример за харизняма. За ден два може да си е наред, а после някоя отчайващо тъпа забележка или неуместна шегичка или друга някаква издънка ще развалят всичко. Трев обаче се разбираше с него, виждайки в негово лице, кой знае, може би онова, което Трев би могъл да бъде, ако не беше, собствено, Трев. Може пък във всеки пич да имаше по нещичко от Картър Пръдльото в някой момент от живота му, замисли се той, да, но при Картър то не беше нещичко, а всичко.

- К’во стана? - попита Трев.

- Нищо.

- Ало, това съм аз, Трев. Знам го аз нищото к’во е. А ти си за болница.

- По-лошо е, отколкото изглежда, - изстена Картър.

Трев не издържа:

- Абе ти луд ли си, да те... Тоя удар е минал на косъм от окото ти, бе!

- Сам съм си виновен, - защити се Картър - Ядосах Анди.

- Да бе, точно пък си си сам виновен, - сопна се Трев.

- Къде беше снощи? - попита Картър.

- Нема да повярваш.

- Е, тук си беше цяла скапана война, няма хън-мън.

- Аз сметнах за нужно да прекарам някое време долу по Лат. Тук значи се е заформил тупаник, викаш?

- Ми клубовете като изпоподписаха за оная новата ритнитопка, на някои хора това не им хареса.

- Анди? - лесно се досети Трев и пак огледа набралия гноен белег.

Да, като гледа човек, точно като когато на Анди нещо не му хареса. Трудно беше да съжаляваш някой толкова изоснови несимпатичен тип като Картър, но само защото той е бил роден с татуирано на душата му „Сритай ме отзад”, не значеше, че трябва да постъпиш точно така. Това щеше да е като да късаш крилцата на мухи.

- Не беше само Анди, - продължи Картър - А също и Смрадльо Аткинсън, Джими Лъжицата и Гайката.

- Гайката ли? - изненада се Трев.

- А и Г-жа Аткинсън.

- Г-жа Аткинсън?

- И Уили Пилтдаун[54], Хари Капстик и братята Брискет.

- И те ли? Ама ние тях нали ги мразим. Анди ги мрази. Те мразят Анди. Стъпиш ли само на тяхна територия и те карат у дома в чувал!

- Е нали знаеш оня лаф, - опита се да обясни Картър - Врагът на моя враг е мой враг.

- Тук май го обърка, - каза Трев - Но се сещам за какво ми говориш.

Трев се втренчи в нищото, напълно шашнат. Всички в тази литания от имена бяха тартори. Неимоверно влиятелни в света на отборите и, много по-важно, сред привържениците. Те бяха господарите на Мелето. Пепе беше прав. Ветинари си мислеше, че капитаните водят парада, да ама не са те. Мелето водеше парада, а тарторите бяха лицата и главите на Мелето[55].

- За утре ще се събира отбор, а те ще гледат да вкарат в него колкото се може повече от тях, - информира го Картър.

- Ъхъ, чух.

- И те ще гледат да покажат на Ветинари, какво мислят за новата му ритнитопка.

- Нещо не те чух да споменеш Столоповци, - забеляза Трев.

- Чух, че баща им ги карал всяка нощ да бачкат у дома, - обясни Картър.

- Капитаните подписаха, така че това за тях няма да е добре. Но к’во им пука за това на Анди и неговите аверчета, к’во ш’ка’еш? - каза Трев и се наведе напред - Ама Ветинари пък си има Стражата, нал’тъй? А нали я знаеш Стражата? Хубаво де, има и някои свестни копелета, като си един на един с тях, ама скапе ли се всичко като презряло уахуни, те си имат големи, големи тояги и големи, големи тролове и хич не им дреме кого шъ претрепят, щото нали те са Стражата, така че сичко си е законно. А па ако наистина ги вбесиш, шъ ти друснат и обвинение в повреда на палките им в твоята физиономутра. А като стана дума за физиономии, как стана така, че няма и на сантиметър си отървал голямата награда: бяло бастунче?

- Казах на Анди, че на мен тая работа не ми харесва, - отговори Картър.

Трев не можа да скрие изненадата си. Дори и толкова нищожна смелост беше чужда на Картър.

- Е, като гледам, това си е май жив късмет в дегизировка. Мо’еш да си се скатаваш тука на легло и няма да се накекендриш право между бай ти Сам и Анди.

Спря се, защото чу шумолене.

Понеже Картър използваше за лепило за страниците си от списания брашно и вода, таванчето се обитаваше от охранени мишки и, кой знае защо, на една от тях точно сега и скимна да си прогризе пътя към свободата през гърдите на миналогодишната Мис Април, придавайки и с това трето зърно, което отгоре на всичко трепкаше и зяпаше Трев. От такава гледка всеки ще се откаже от закуската си.

- И с’а к’во шъ пра’иш? - попита го Картър.

- К’вото мога, - отвърна Трев.

- Нали знаеш, че Анди е тръгнал след тебе? И след оня шантавия тип.

- Не ме е страх от Анди, - рече Трев.

Като твърдение то си беше напълно вярно. Той не изпитваше страх от Анди. Това, което изпитваше, беше смъртен ужас чак до мозъка на костите си и после обратно до кожата, откъдето дълбинният трепет капеше като топящ се сняг.

- Всички ги е страх от Анди. Ако им сече пипето де, - възрази Картър.

- Ей бе, Баш-Пръдня, ама аз нали съм Тревър Младонадеждов!

- Ако питаш мен, това няма да стигне.

Хич няма да стигне това, мислеше си Трев бързайки през града. Щом като дори и Пепе беше надушил, че нещо се мъти, значи бай ти Сам със сигурност също ще знае, нали? О-па.

С бърз спринт той настигна конния омнибус и скочи на задната платформа и си слезе още преди кондукторът да се усети. Не те ли гепят на омнибуса, после нямаш грижа, а и макар да им се полагаха тези големи лъскави сатъри да плашат гратисчиите, всеки знаеше, че а) не им стискаше да ги използват и б) белята, която ще си докарат, ако вземат да посекат някой почитан член на обществото направо не е за разправяне.

Той се шмугна през една пресечка и излезе на Петльова улица, мерна още един омнибус кламбуцащ се накъдето трябва и скочи на стъпенката. Този път излезе късметлия. Кондукторът само го погледна, след което подчертано не го видя.

Когато стигна до кръстовището известно като Петте Кьошета, той беше успял да мине напряко почти през целия град със средна скорост надвишаваща пешеходната, а почти не му се наложи да подтичва.

И ето го, право пред него - Хипопотамодрумът. Някога там е имало надбягвания, докато всичко това се е пренесло от другата страна на Анкх. Сега той беше просто просторно място, каквото е нужно на всеки голям град за пазари, панаири, от време на време по някое възстанийце и, разбира се, все по-популярните, особено сред хората искащи да си купят имуществото обратно, битаци. Днес той беше гъчкан с хора, без да може да се види и една открадната лопата. По цялото поле народът риташе ли риташе. Тревър леко се поуспокои. Отсреща се мяркаха островърхи шапки и никой май не извършваше убийство.

- Здрасти, к’во ста’а?

Трев пренастрои полезрението си мако по-надолу.

- Как е, Гърло?

- Чувам, значи, че нещо си се събрал с Академик Невиждан, - забеляза Сам-Си-Прерязвам-Гърлото Диблър, най-предприемчивият и, необяснимо защо, най-неуспешният бизнесмен в града.

- Само не ми казвай, че си зел да продаваш банички?

- Айде де, - възмути се Диблър - То там от аматьори не мо’еш да се разминеш. Мойте баници не са някакъв боклук за пияни дърти запалянковци, я.

- Значи твойте баници са за...? - въпросът на Трев увисна във въздуха с примка накрая.

- Абе то баниците са минало, - рече пренебрежително Диблър - А аз съм върха на ритнитопковските сувенири.

- Това па к’во е?

- Ами, примерно, оригинални фанелки с автографи, такива неща. Глей с’а, - Диблър взе от големия си поднос умалена версия на каквото щеше да е някоя от новите пльонг-пльонг-ащи топки, ако бяха наполовина по-малки и грубо издялани от дърво - Глей ги тея белите петна. Те са за подписите на отбора.

- Ще ги даваш да ти ги подписват ли?

- Е, не, мисля си аз, че хората ще искат сами да си ги носят за автографа. Та всичко да е лично, нали разбираш?

- Значи това са просто боядисани дървени топки и толкова? - уточни Трев.

- Ама автентични! - поясни Диблър - И фанелките също. Искаш ли? Само за теб пет долара и сам си прерязвам гърлото.

Той вдична някаква смотана червена памучна дрешка и я размаха подканващо.

- К’во е това?

- На вашия отбор цветовете, не виждаш ли?

- С две големи U-та опред ли? - възмути се Трев - Не е така! Наште са с две малки преплетени U-та горе вляво като значка. Много стилно.

- Все тая, - отмете безгрижно възраженията му Диблър - Кой ще забележи? А и цената нали трябва да държа ниска заради дечицата, - той се наведе към Трев - Ще ми кажеш ли поне нещичко за утрешния мач, а, Трев? Старите клубове май ще изкарат яко отборче. Да не би тоя път на Ветинари да не му стане работата, а?

- Ще играем за чудо и приказ, ще видиш, - увери го Трев.

- Ами че как! Как шъ паднете с Младонадеждов в отбора, нал’тъй?

- А, аз само им помагам по малко. Аз не играя. Обещах на Мамчето като умря Тате.

Диблър се огледа все едно че Хипопотамодрума не беше тъпкан с хора. Май имаше наум и нещо друго освен нуждата от долара на ближния.

- А к’во ще стане, ако ваште паднат? - попита той.

- То е само игра, - отвърна Трев.

- Да де, ама на тая игра Ветинари си е заложил реномето.

- То си е само игра. Едни печелят, други губят. Просто игра.

- Ама мнозина не мислят така, - възрази Диблър - Досега на Ветинари сичко му ставаше без грешка, - продължи той с поглед зареян в небето - И това е, видиш ли, разковничето. Всеки си мисли, че на Патриция всичко му минава. Да, ама к’во ще стане, ако някой път той вземе, че се мине?

- То е просто игра, Гърло, само една игра... ‘Сичко хубаво, - Трев му обърна гръб.

От едната страна хората разпъваха сергии, а, понеже това беше Анкх-Морпорк, съберат ли се на едно място двама или повече души, още хиляда ще изникнат само за да позяпат.

А ето го и г-н Пондър Стибънс, седнал зад една дълга маса с неколцина ритнитопковски капитани. Аха, Комисията по Правилата. Нали разправяха за нея. Нищо, че правилата си бяха записани черно на бяло, а някои от тях бяха древни като самата игра, все оставаха да се доизяснят някои неща. Той пристигна точно когато Пондър казваше:

- Вижте, недопустимо е в новата игра да се стига до ситуации, хората да дебнат точно до противниковата врата.

- Че какво му е, досега нали така беше, - възрази един от капитаните.

- Да, но топката лети. Един наистина добър шут ще я отнесе през половината Хипопотамодрум. Само някой да докара паса както трябва и вратарят няма да има никакъв шанс.

- Та значи казвате, - заговори г-н Столоп, който беше станал нещо като говорител на капитаните - че трябва да има двама галфони от отбор А пред пича от отбор Б преди той да отбележи?

- Да, общо взето, - отвърна сковано Пондър - но един от тях е вратарят.

- Та какво значи става, ако един от тея двамцата вземе че се промъкне покрай нашия, преди той да ритне топката?

- Тогава той ще е в положението, традиционно наричано „засада”, - разясни Пондър.

- Като гледам, по-скоро ще са го насадили, - обади се друг капитан.

И понеже казаното споделяше една форма с хумора, хората се засмяха.

- Щом като е така, накрая само стой гледай как сума ти тарикати се щурат напред назад, като всеки гледа да мине другия и да го вкара в незаконна позиция, без оня нещастник да е мръднал, а?

- Независимо от всичко, това правило остава. Вече го изпитахме. То позволява свободно придвижване по терена. В старата игра не беше необичайно играчите да си носят на полето обяда и някой брой „Женички, живот и жартиери” и само да чакат топката сама да се дотъркаля до тях.

- Здрасти, Трев, как си? - каза Анди, който беше застанал точно зад Трев.

Тук днес трябваше да има поне хиляда души, помисли си Трев някак си необичайно бавно и блажено. И е пълно със стражари. И от тук мога да видя двамца от тях. Анди няма да тръгне да ми прави нищо точно сега, нали?

Е, всъщност може и да тръгне, защото Анди си е такъв. Дъската в главата му хлопне по някой от бръмбарите в същата глава и хоп, той ти прави фасона на кайма. О да, а пък и Смрадльо Аткинсън с майка му се разхождат до него като първи дружки.

- Нещо хич не те виждам напоследък, Тревчо, - продължи Анди - Да не си бил зает, а?

- Ти не трябваше ли да се скатаваш някъде? - продума без никаква надежда Трев.

- Е, нали знаеш оня лаф? Че рано или късно за всичко идва прошка.

В твоя случай ще е малко по-късно, изкоментира наум Трев.

- Освен това, - продължи Анди - аз нали почвам начисто?

- Да бе?

- Зарязах го аз Мелето, - поясни Анди - Стига толкова с тея хулигански прояви. Време ми е да се интегрирам.

- Ми драго ми е да го чуя, - промълви Трев само чакайки откъде ще дойде ножът.

- Така че сега съм ключов играч на Анкх-Морпорк Юнайтед, - това не беше нож, но по въздействие си беше все тая - Явно Негова Светлост им е дал идеята, - Анди говореше все така мазно и дружелюбно - Не ще и дума, на никой не му се играе срещу ваште магьосници. Тъй че ей ни на, отборче специално за случая.

- Ти нали никога не беше играл? - измърмори отпаднало Трев.

- Да де, ама това беше в тъмното минало, преди ритнитопката да се отвори за повечко лична инициатива. Фанелката ми скиваш ли я?

Трев я погледна. Изобщо не беше мислил за това, как е облечен тоя тип, а само, че е пред него.

- Бяло със син кант, - проговори любовно Анди - Много шик.

Той се завъртя и на гърба му лъсна син номер 1 с името Анди Изцепков отгоре.

- По моя идея. Умно, нали? Така, значи, ще си знаем кой кой е, даже като се гледаме в гръб.

- Аз пък казах на ваште магьосници, че и вие, господа любезни, трябва да сторите същото, - поде Г-жа Аткинсън, една от най-страховитите биткаджийки някога вдигали със зли намерения подострен чадър. Едри мъжаги отстъпваха пред Г-жа Аткинсон, иначе едрите мъжаги кървяха.