- Добре ли си, миличка? - загрижи се Достовера - Че малко болнава изглеждаш.
- Добре съм си. Нищо ми няма. Само нещо попрегракнах, нищо повече.
Кофата с раците значи, мислеше си тя. А аз си мислех, че Пепе само така ги дрънка.
- Ъъ, може ли само да ми го овържеш? Че дълга нощ ме чака.
- Готово, - г-ца Влачиглепова умело овърза несъпротивляващия се рак с канап - Ти си знаеш к’во да го правиш. Хубави са си тея раци, страшна манджа ще стане. Ама вари ги, печи ги, от тъпи по-тъпи са си.
Кофата с раци, мислеше си Гленда докато бързаше накъм Нощната кухня. Ето каква била работата. Като когато народът от Кукличките не одобрява, как някое момиче взима тролобус. Ето ти я кофата с раци. Практически всичко, на което ме е учила майка ми, е кофа с раци. Практически всичко, което аз съм казвала на Жулиета, пак е кофа с раци. Може би това е просто друга дума за Мелето. Вътре е такъв завет, толкова задушевно, че забравяш, че има и вънка. Най-лошото е, че никой друг рак не те задържа толкова, колкото самата ти... Осъзнаването на това направо подпали главата й.
Много нещо зависи от факта, че, в повечето случаи, хората нямат право да те ударят с чук. Те може да слагат всевъзможни видими и невидими табели „Не прави това” и „Не прави онова”, с надеждата, че това ще мине, но ако не мине, просто ще си кажат здраве да е, защото, фактически, чук изобщо няма. Спомни си как Жулиета се разприказва с всичките онези хайлайфни дами. Тя изобщо не знаеше, че не бива да им говори така. И номерът мина! Никой не я удари по главата с чук.
А установилата се практика, въплътена в лицето на г-жа Уитлоу, беше, че персоналът на Нощната кухня не бива да се качва на партера, където светлината е сравнително чиста и все още не минала през купища други очни ябълки. Добре, ама Гленда го направи, и нищо лошо не й се случи, нали? Така че сега Гленда закрачи накъм Голямата зала, тропайки със своите скромни и удобни обувки така, че почти болеше. Момичетата от Дневната не казаха нищо, когато тя се нареди зад тях. То нямаше и нищо за казване. Наистина неписаното правило гласеше, че по-пълните момичета нямат работа в трапезарията, когато там има гости, но Гленда днес беше решила, че не може да чете неписани правила. Освен това там вече се вихреше кавга. Прислужниците, които подреждаха приборите, се опитваха да ги държат под око, което впоследствие щеше да значи, че на повече от един гост му се налага да яде с две лъжици.
Гленда с учудване съзря Просто Момчето за Свещите ръкомахащ нещо на Трев и Лут и се насочи натам. Този Смиймс не и харесваше. Човек можеше да е педант, това си беше в реда на нещата, човек можеше и да е глупав, в това нямаше нищо лошо, но едновременно педант и глупак, това вече беше прекалено, особено в съчетание с телесната му миризма.
- Какво става тук?
И номерът мина. Изрече ли го с правилния тон жена скръстила ръце пред гърдите си и един неподготвен мъж все нещо ще отговори преди да има време да помисли и дори преди да има време да измисли някоя лъжа.
- Те вдигнаха люстрата! Вдигнаха я без да са запалили свещите! Няма да ни стигне времето да я свалим и пак да я вдигнем преди гостите да са дошли!
- Но, господин Смиймс... - понечи да каже Трев.
- А те само ми отговарят и ми разправят врели некипели, - оплака се горчиво Смиймс.
- Но аз мога да ги запаля от тук, господин Смиймс, - Лут говореше тихичко, дори и гласът му беше някак си присвит.
- Без да ми ги пробутвате тея! Дори и магьосниците не могат да сторят това без да омацат всичко с восък, ти малко...
- Достатъчно, господин Смиймс, - сряза го един глас, който за изненада на Гленда се оказа, че е нейният - Можете ли да ги запалите, господин Лут?
- Да, госпожице. Точно навреме.
- Значи всичко е наред, - разпореди се Гленда - Предлагам ви да оставите тази работа на господин Лут.
Смиймс я изгледа и в мисленето му тя успя да забележи, да точно така, наличието на невидим чук, усещането, че може пък да си докара някоя беля.
- А аз имам да върша и друга работа, - спомена Гленда.
- Не мога постоянно да вися тук. Аз съм човек с много отговорности, - Смиймс изглеждаше стъписан и смутен, но от негова гледна точка отсъствието хич не звучеше лошо.
Гленда почти можеше да види как мозъкът му достига до заключение. Ако той не е тук, това ще смали вината му за каквото и да излезе накриво.
- Не мога да вися тук, - повтори той - Ха! Всичките щяхте да тънете в мрак, ако не бях аз!
След което си взе омазнената торба и се разкара.
Гленда се обърна към Лут. Не е възможно да се смалява, каза си тя. Така дрехите му щяха да му провиснат още повече, отколкото и без това провисват. Само си го въобразявам.
- Наистина ли можеш да запалиш свещите от тук? - попита тя на глас.
Лут все така не откъсваше очи от пода.
Гленда се обърна към Трев:
- Той наистина ли...
Но Трев вече го нямаше, защото Трев вече се беше облегнал на стената по-нататък и приказваше с Жулиета. На нея всичко й стана ясно само с един поглед: тази негова собственическа осанка, тези нейни скромно сведени очи - това не беше, собствено, цуни-гуни, но явно беше въведение и курс за начинаещи по цуни-гуни. О, мощта на словото...
Както можеш ти да наблюдаваш, така и теб могат да те наблюдават. Гленда погледна надолу и срещна проницателните очи на Лут. Това неговото намръщване ли беше? Какво ли е видял той в нейното изражение? Повече, отколкото тя би искала, това беше сигурно.
Темпото в Залата се забързваше. Ритнитопковските капитани вече трябваше да се събират в едно от преддверията. Тя можеше ясно да си ги представи, издокарани с чисти ризи, или поне с по-малко оцапани от обикновено ризи, довлекли се до тук от разнообразни версии на улица Ботни от целия град, зяпащи зашеметяващите сводове и чудещи се, дали няма да ги изнесат от тук мъртви. Ха, заразчепква тя тази мисъл, по-скоро ще ги изнесат мъртво пияни. И, точно когато умът й задълба в тази нова мисъл, зад нея се разнесе строг глас:
- О-обичаят не предвижда присъствието ви в Голямата Зала, Гленда?
Нямаше коя друга да бъде, освен Г-жа Уитлоу. Единствено икономката би произнесла „обичаят” с двойно о, че и с ясно произнесено тире между тях, след което да завърши просто утвърдително изречение с въпросителна. Освен това и без да се обръща Гленда можеше да чуе дрънченето на официалната сребърна връзка ключове, по слухове съдържаща единия единствен ключ можещ да отключи всяка ключалка в университета, както и пращенето на страховития й корсет.[46]
Гленда се извърна. Няма никакъв чук!
- Помислих си, че може да ви потрябва допълнителен чифт ръце в помощ, Г-жо Уитлоу, - каза тя сладко-сладко.
- Независимо от това, установилата се практика...
- А, скъпа ми Г-жо Уитлоу, струва ми се, че вече сме готови да ги пуснем тук. Каретата на Негова светлост скоро ще излезе от двореца, - каза из-зад гърбовете им Архиканцлерът.
Г-жа Уитлоу умееше да надвисва заплашително. Макар че предимно хоризон-тално. Муструм Ридкъли я превъзхождаше по надвисвателни способности с повече от половин метър. Тя забързано се обърна и направи беглия полу-реверанс, за който той така и не се осмели да й каже, че винаги го е намирал за леко дразнещ.
- О, и г-ца Гленда ли е тук? - зарадва се Архиканцлерът - Радвам се да ви видя тук горе. Много способна млада дама, Г-жо Уитлоу. Инициативна, бързо преценяваща ситуациите.
- Колко мило от ваша страна да го забележите. Тя е едно от най-добрите ми момичета, - процеди през зъби икономката стараейки се да не среща изведнъж станалия ангелски поглед на Гленда.
- Голямата люстра, както виждам, не е запалена, - отбеляза Ридкъли.
Гленда пристъпи напред:
- Господин Лут е подготвил изненада за всички нас, сър.
- Господин Лут е пълен с изненади. Какъв вълнуващ ден имахме тук, г-це Гленда, - рече Ридкъли - Нашият господин Лут учеше момчетата да играят ритнитопка по негов начин. Знаете ли, какво стори той вчера? Никога няма да познаете. Кажете им, господин Лут.
- Заведох ги в Кралската Опера да наблюдават танцови упражнения, - каза им притеснено Лут - Нали разбирате, много е важно да придобият висока двигателна култура.
- А после, като се върнаха от там, - поде Ридкъли със същата леко заплашителна дружелюбност - той ги накара да играят тук в Залата със завързани очи.
Лут се прокашля нервно:
- От жизненоважно значение е да са в състояние да отчитат местоположението на всеки друг играч на терена, - обясни той - От ключова важност е да действат отборно.
- След което той ги заведе да видят ловджийските кучета на лорд Ръждю.
Лут пак се прокашля, още по-смутено.
- По време на лов всяко куче знае местоположението на всяко друго куче. Исках те да осъзнаят двуединството между отбор и играч. Силата на играча е в отбора и силата на отбора е играчът.
- Чухте ли? Страшна работа! - похвали го Ридкъли - О, той ги караше цял ден да търчат като щурави. Да балансират топки на главите си, да чертаят големи диаграми на черната дъска. Човек да си помисли, че се планира някакво голямо сражение.
- То си е сражение, - каза Лут - Имах предвид, не срещу съперническия отбор, в собствен смисъл, а че е сражение на всеки от играчите със самия себе си.
- Доста по юбервалдски прозвуча това, - замисли се Ридкъли - Както и да е, всичките май са преизпълнени с хъс и жизнени сили и готовност за тази вечер. Струва ми се, че господин Лут е планирал нещо илиминационно.
- Просто това онова, колкото да привлече хорското внимание, - уточни скромно Лут.
- Нещо ще каже ли „бум”? - поинтересува се Ридкъли.
- Не, сър.
- Обещаваш ли? Не че лично аз имам нещо против малко Sturm und Drang от време на време, но лорд Ветинари беше общо взето изричен относно тези неща.
- Никакви бури, сър. Най-много краткотрайна мараня високо до тавана.
На Гленда й се стори, че Архиканцлерът наблюдава Лут някак си много замислено.
- Колко езици говорите, млади м... Лут?
- Три мъртви и дванадесет живи, сър, - отговори Лут.
- Така ли било значи, а? - Ридкъли като че класифицираше някъде тази информация и се мъчеше да не си мисли „Колко ли от тях са били живи преди ти да си ги утрепал?” - Е браво, браво. Благодаря ви, господин Лут, а също и на вас, дами. След малко ги пускаме да влизат.
Гленда се възползва от тази възможност да се изплъзне на Г-жа Уитлоу. За нейно неудоволствие тя видя, че Трев и Жулиета вече са се възползвали от по-раншна възможност да се изплъзнат на самата нея.
- Недейте да се безпокоите за Жулиета, - каза й дошлият с нея Лут.
- Кой ти каза, че съм се безпокояла? - скастри го Гленда.
- Вие. Вашето изражение, походката ви, езикът на вашето тяло, вашите ... реакции, тонът на гласа ви. Всичко.
- Хич не ти е работа да зяпаш моето всичко... исках да кажа езика на моето тяло!
- Това значи просто какво изразяват жестовете ви, г-це Гленда.
- Та значи можеш да ми четеш мислите?
- Възможно е да изглежда и така. Извинявайте.
- Ами Жулиета. Тя какви ги мисли?
- Не съм сигурен, но господин Трев й харесва. Тя го намира за забавен.
- А разчел ли си всичкото на Трев? Обзалагам се, че това ще да е мръсна книжка!
- Ъ, не, г-це. Той се тревожи и се притеснява. Бих казал, че се опитва да види, що за човек ще стане.
- Нима? Винаги е бил нехранимайко.
- Той мисли за бъдещето си.
От отсрещната страна на Залата големите врати се отвориха точно когато последните забързани членове на персонала застанаха по местата си.
Гленда това не я впечатли, както се беше замислила по въпроса, дали вълкът все пак не може да си смени нрава. Вярно, малко късничко дойде. Освен това той и написа онова хубавото стихотворение... Много нещо значи това, едно стихотворение. Кой би си помислил? Изобщо все едно не е той...
И ето че внезапно Лут изчезна, вратите се оказаха широко отворени и ето ги влизат капитаните с техния антураж, всичките притеснени, някои навлекли непривични за тях костюми, а някои вече леко поклащащи се, понеже представата на магьосниците за аперитив включва почивка с кафе и закуски, докато в същия момент в кухнята ще да се подреждат подноси, готвачите ще попържат наляво и надясно, а пещите ще бумтят, докато... докато... Какво ли е всъщност менюто?
Службата на невидимия фронт в Невиждания университет беше въпрос на съюзи, вражди, задължения и услуги, всичкото това оплетено и преплетено до полуда. Гленда я биваше в това. Нощната кухня винаги е била щедра към останалите труженици и към настоящия момент Голямата зала й дължеше куп услуги, дори и ако тя самата не беше сторила нищо повече освен да си затваря устата. И така, тя се насочи към Лъскавия Робърт, един от главните сервитьори, който и кимна предпазливо, както се полага пред някой, който знае за теб неща, които не би било желателно да стигнат до ушите на майка ти.
- Меню намира ли ти се? - попита тя.
Един брой беше бързо изваден изпод една салфетка. Гленда го прочете и се ужаси.
- Ама това не е като за тях!
- Богове мили, Гленда, - подсмихна се Робърт - Да не би да ми казваш, че е прекалено добро за тях?
- Ама тук е пълно с „авек”. Почти всяко блюдо има по някой „авек”, а нещата с „авек” искат култивиран вкус. Искам да кажа, тези тук да ти приличат на хора свикнали да ядат на чужд език? Майчице мила, и при това им поднасяте бира! Бира с авек!
- Предлагаме богат избор от вина. Те предпочетоха бира, - отвърна хладно Робърт.
Гленда се вгледа в капитаните. На тях май им харесваше. Нали имаше на аванта ядене и пиене и, макар яденето да имаше малко непривичен вкус, за сметка на това го имаше на корем, за сметка на това пиенето беше насърчително привично на вкус и него също го имаше на корем. На Гленда това не й хареса. Боговете да са и свидетели, ритнитопката напоследък и без това беше станала доста отвратителна, но все пак... добре де, на нея не й беше съвсем ясно, какво точно я тревожеше, но все пак...
- Моля, госпожице?
Тя погледна надолу. Някакво младо ритнитопковче беше решило да се обърне към единствената жена в университетска ливрея, която не беше натоварена с два подноса наведнъж.
- Да ви помогна с нещо?
Той понижи глас:
- Тази зърнестата каша има вкус като на риба, госпожице.
Тя хвърли един поглед на останалите подхилващи се лица около масата му.
- Това се нарича черен хайвер, господине. Добър е за втвърдяване на скрития ви инструмент.
Цялата маса, като един добре наквасен пияч, се запревива от смях. Само младежът остана озадачен.
- Аз не си нося инструмент, госпожице.
Смехът се усили.
- Малцина тук имат такъв, - успокои го тя и ги остави да си се смеят, колкото си искат.
- Колко любезно от ваша страна да ме поканите, Муструм, - продума лорд Ветинари, отказвайки се с небрежен жест от ордьоврите и пак се обърна към магьосника от дясната му страна - А, както виждам и Архиканцлерът, известен в миналото като Декана е отново с вас. Това е великолепно.
- Може би си спомняте, че Хенри замина за Псевдополис - за Бързнек, нали разбирате. Той е, ъъъ... - Ридкъли се запъна.
- Новият Архиканцлер, - завърши Ветинари, взе лъжица и я заразглежда внимателно сякаш беше някакъв рядък и интересен предмет - Богове мили. А мислех, че е възможно да има само един единствен Архиканцлер. Не е ли така? Единственият, който е над всички, както и една единствена Шапка, разбира се? Но това са магьоснически работи, с които аз не съм много наясно. Така че извинете ме, ако съм проявил неразбиране, - в бавно завъртащия се лъскав края на лъжицата носът му се отразяваше ту огромен ту миниатюрен - И все пак, в качеството си на страничен наблюдател, придобих усещането, че този случай би могъл вероятно да доведе до известно търкане.
Лъжицата внезапно спря посред завъртане.
- Надали ще е до нещо повече от soupзon, - Ридкъли изобщо не погледна накъм Хенри.
- Наистина ли е толкова сериозно? И все пак съдейки по отсъствието на хора превърнати в жаби, изглежда че вие, господа, сте загърбили традиционния изход от ситуацията, а именно магическата патаклама. Отлично, отлично. Стане ли напечено, двама стари приятели, чиито отношения са скрепени от дългогодишните връзки на взаимонеуважението, не биха стигнали дотам, че наистина да се взаимоизтребят. Значи за нас има надежда. Ах, супата.
Настъпи кратко затишие докато черпакът преминаваше от купа на купа, след което Патрицият предложи:
- Не бих ли могъл да ви съдействам? Аз нямам никакви пристрастия по въпроса.
- Извинете ме, милорд, но ми се струва, че би могло да каже, че бихте били склонен да облагодетелствате Анкх-Морпорк, - не се съгласи Апхиканцлерът, по-рано известен като Декана.
- Нима? Би могло също така да се каже, че в мой интерес би било да отслабя политическия престиж на университета. Разбирате ме, нали? Става дума за деликатния баланс между скиптъра и жезъла, между невидимата и светската власти. За двата фокуса на властта. Би могло да се каже, че бих могъл да се възползвам от възможността да затрудня моя високоучен приятел, - той тънко се усмихна - Все още ли притежавате официалната Шапка на Архиканцлера, Муструм? Забелязвам, че не я носите напоследък, а изглежда предпочитате този баровски екземпляр с толкова атрактивните чекмедженца и компактното барче на върха.
- Никога не ми е харесвало да нося официалната. Тя не престава да дудне.
- Наистина ли може да говори? - като че се оживи Ветинари.
- Струва ми се, че много по-правилно ще е да се каже „мрънка”, доколкото единствената тема на разговорите й е, колко по-добре е било всичко навремето. Единственото ми утешение е, че всички Архиканцлери в течение на вековете са се оплаквали от абсолютно същото.
- Значи е способна да мисли и говори, - повтори невинно Ветинари.
- Е, да, може и така да се каже.
- Тогава не е възможно да я притежавате, Муструм. Шапка, която мисли и говори не бива да бъде държана в робство. В Анх-Морпорк няма робство, Муструм, - той размаха закачливо пръст.
- Да, но това е въпрос на елементарно приличие. На какво ще прилича, ако ей така взема да предам без бой уникалността на Архиканцлерството?
- Не бих се наел да отговоря на този въпрос, - отговори лорд Ветинари - но като се има предвид, че до този момент всяка известна същинска битка между магьосници е довеждала до катастрофални разрушения, имам чувството, че бихте бил засегнат сравнително леко. И, разбира се, ще ви напомня, че бяхте много доволен, че Архиканцлер Бил Ридкъли от Университета в Датиго гръмко именува себе си Архиканцлер.
- Да, но те са далече от тук, на задната страна на географията - възрази Ридкъли - Така че Четирите Хикса всъщност не се брои. Докато в случая с Псевдополис имаме едни новоизлюпени нахалници, които...
- Значи имате предвид, че всичко е въпрос на разстояние? - поинтересува се Ветинари.
- Не, но... - запецна Ридкъли.
- Струва ли си да се спори за това, питам се аз? - продължи Ветинари - В крайна сметка тук имаме само едно спречкване между главите на една утвърдена и почитана инстинуция от една страна и едно амбициозно, относително неопитно и дръзко учебно заведение от друга страна.
- Да, и аз това казвам, - кимна Риздъли.
Ветинари вдигна пръст:
- Не съм свършил, Архиканцлере. Дайте да видим. Значи казах, че имаме само едно спречкване между една вехта, донякъде закостеняла, остаряла и доста тесногръда инстинуция от една страна и от друга страна колеж на едно енергично ново поколение, пълно със свежи и вълнуващи идеи.
- Чакайте малко, не това казахте първия път, - изпротестира Ридкъли.
Ветинари се облегна на стола си.
- Именно това казах, Архиканцлере. Не си ли спомняте нашия не чак толкова отдавнашен разговор за значението на думите? Всичко опира до контекста. Така че аз предлагам да предоставите на главата на Бързнекския Университет възможността да поноси в течение на кратко време официалната Архиканцлерска Шапка.
Човек трябва много да внимава в това, което казва лорд Ветинари. Понякога думите, колкото и да са питомни, се обръщат срещу тебе и хапят.
- Предлагам да играете ритнитопка за Шапката, - произнесе се Ветинари, погледна израженията им и продължи - Господа, господа. Обмислете това за момент. Важността на Шапката по този начин нараства. Средствата, чрез които магьосниците се борят за нея не са непременно магични. Самата борба и духът на съперничество като такива мисля че ще донесат добро и на двата университета, а и обществеността ще прояви интерес, докато в миналото, когато магьосниците си съперничаха, на тях им се налагаше да се крият по мазетата. Моля ви, не ми отговаряйте прибързано, в противен случай ще си помисля, че не сте го обмислили достатъчно.
- Всъщност аз мога да мисля наистина много бързо, - каза Ридкъли - Това обаче просто няма да е равностойно. Ще е напълно неспортсменски.
- И още как, - възкликна Хенри.
- О, и двамата имате чувството, че ще е съвсем неравностойно, - отбеляза Ветинари.
- Именно. Нашият преподавателски състав е много по-млад и по-подвижен, а и разполагаме със здравословните поля на Псевдополис.
- Великолепно, - зарадва се лорд Ветинари - Изглежда ще имаме предизвикателство. Университет срещу университета. Град, така да се каже, срещу града. Война, така да се каже, но без досадната необходимост след това да се прибират трупове и отрязани крайници. Чрез борба към прогрес, господа.
- Като че ли ще трябва да се съглася, - рече Ридкъли - Не че има как да изгубя Шапката. И все пак, Хевлок, трябва да отбележа, че ти не позволяваш много предизвикателства срещу твоя пост.
- О, но пък различни лица ме предизвикват доста често, - отвърна лорд Ветинари - Просто те все не печелят. Между другото, господа, в днешния вестник забелязах, че новомодните Псевдополиски гласоподаватели вчера са гласували, че не трябва да плащат данъци. Когато пак се срещнете с вашия президент, моля, предайте му, че ще съм повече от щастлив да му предложа съвет, във всеки един момент, в който той сметне че е нужно. Горе главите, господа. Никой от вас не е получил точно каквото е желал, но и двамата сте получили точно каквото заслужавате. Ако вълкът може да си смени нрава, значи и магьосникът може да си смени шапката. А вълкът просто трябва да си смени нрава, господа, защото в противен случай всички сме обречени.
- Да не би да имате предвид онази работа в Локо? - поде темата Хенри - Няма защо да се правите на изненадан.
- Нямам намерение да се правя на изненадан. Аз съм изненадан, - отвърна Ветинари - Но, моля ви, признайте ми най-малкото правото да не изглеждам изненадан, освен ако, разбира се, от това няма някаква изгода.
- Трябва да предприемем нещо. Експедицията откри цяло люпило от проклетите гадини!
- Да. Деца, които те избиха, - каза Ветинари.
- Малки паразити, които те изтребиха!
- Нима? И какво точно предлагате?
- Тук става дума за силите на злото!
- Г-н Архиканцлир, аз виждам зло, когато се погледна в огледалото си за бръснене. Философски погледнато, то е правилно разпределено из цялата вселена, явно за да подчертае съществуването на доброто. Изглежда, че с това тази теория не се изчерпва, но аз всеки път избухвам в смях като стигна до тази точка. Да приема ли значи, че вие стоите зад идеята да се изпрати експедиционен корпус в Далечния Юбердалд?
- Разбира се! - подтвърди бившият Декан.
- По-рано вече е имало опит в тази насока. Преди това е имало още два опита. Откъде ли се е появила тази склонност на военната мисъл да кара иначе разумни хора отново и отново да опитват с голяма жар нещо, което се е провалило преди.
- Те не разбират от друго освен от сила. Би трябвало да знаете това.
- Спрямо тях не е било използвано нищо друго освен сила, Архиканцлер Хенри. Освен това, ако те са, както твърдят някои, само зверове, то те изобщо не разбират нищо, обаче ако, както съм убеден аз, те са разумни същества, то и от нас самите непременно ще се изисква известно разбиране.
Патрицият отпи малко от бирата си и продължи:
- Тази случка, господа, съм я разказвал на малцина и подозирам, че никога повече няма да я разказвам, но един ден, докато бях малък, по време на ваканция в Юбервалд се разхождах по брега на един поток и видях видра с малки. Много симпатична гледка, както съм сигурен че ще се съгласите, и както ги гледах, майката се гмурна в потока, хвана тлъста сьомга и я извлече на един наполовина потопен дънер. Докато я ядеше, още жива разбира се, разпори корема й и до днес си спомням сладката розовина на нейния пръснал се наоколо хайвер, за най-голямо удоволствие на малките видрички, които се впуснаха през главите на другарчетата си да се наситят с това лакомство. Едно от чудесата на природата, господа: майка с дечица обядва майка с дечица. Точно тогава за пръв път научих нещо за злото. То е вградено в самото естество на вселената. Всеки един свят се гърчи от болка. В случай че има върховно същество, казах си аз тогава, всички ние сме длъжни морално да се издигнем над неговото ниво.
Двамата магьосници се спогледаха. Ветинари се беше взрял в дълбините на халбата си с бира и те бяха доволни, че не знаеха, какво ли вижда вътре.
- На мен ли ми се струва или тук е доста сумрачно, - спомена Хенри.
- Майчице, да! Съвсем забравих за люстрата! - възкликна Ридкъли - Къде е господин Лут?
- Тук, - откликна Лут, значително по-отблизо отколкото би предпочел Ридкъли.
- Защо си тук?
- Казах, че ще бъда готов в момента, когато ви дотрябвам, сър.
- Какво? Ах да, разбира се, че го спомена, - дребничък, учтив и изумително услужлив, мислеше си междувременно Ридкъли, изобщо няма от какво да се безпокои човек... - Е, тогава ни покажете, как се палят свещи, господин Лут.
- Има ли някаква възможност да гръмнат фанфари, сър?
- Съмнявам се, млади момко, но аз ще въдворя тишина в Залата.
Ридкъли взе лъжичка и дрънна с нея по края на винената си чаша в осветения от вековете обичай казващ „Чуйте, хора, аз се опитвам много тихо да вдигна силен шум!”, който винаги успешно е убягвал от вниманието на следгощавъчните витии още от изобретяването на чашите, лъжиците и банкетите насам.
- Господа, моля ви за тишина, тръпнеща в очакване, последвана от възторжени аплодисменти за запалването на люстрата!
Тишината настъпи.
След като краткотрайна вълна аплодисменти беше последвана от още тишина, хората се заизвъртаха в столовете си за да виждат по-добре нищото, което не се виждаше.
- Бихте ли поразпалили лулата си, след което бихте ли ми я дали, сър? - помоли Лут.
Ридкъли сви рамене и стори, както го помолиха. Лут взе лулата, вдигна я във въздуха и...
Какво точно се случи? Това беше тема на разговори още много дни наред. Дали червеният пламък излезе от лулата, или се спусна от тавана или пък просто изригна от стените? Сигурно беше само, че тъмнината изведнъж беше пресечена от огнени зигзаговидни черти, след миг загаснали и оставили тотална чернота, която се проясни като небе при изгрев, когато всяка свещ до последната едновременно се запали в съвършен унисон.
Когато се надигнаха ръкоплясканията, Ридкъли хвърли един поглед през масата накъм Пондър, който размаха тавмометъра си, поклати глава и сви рамене.
Тогава Архиканцлерът се обърна към Лут, заведе го по-далече от масана та да не се чува и за радост на зрителите му разтърси ръката.
- Браво, господин Лут. Само един въпрос: това не беше магия, иначе щяхме да разберем, тогава значи как го направи?
- Основата беше джуджешка алхимия, сър. Нали знаете, онзи вид, който работи? Така те запалват големите свещници в пещерите под Шибън. Аз реконструирах метода посредством експерименти и анализ. Фитилите на всички свещи са свързани чрез мрежа от черни памучни нишки, които се терминират в един единствен конец, който в тази Зала почти не се вижда. Нали разбирате, нишките са накиснати в разтвор на вещество, което в сухо състояние гори извънредно бурно, но също толкова краткотрайно. Моята леко модифицирана формула гори значително по-бързо дори и от него, превръщайки цялата нишка в чист газ. Напълно безопасно е. Обработени са само върховете на фитилите на свещите, така че те горят по нормалния за тях начин. Вероятно ще ви е интересно, сър, че пламъкът се движи толкова бързо, че по човешка мяра е съвсем мигновено. Със сигурност по-бързо от двадесет мили в секунда, според моите изчисления[47].
Ридкъли беше много добър в безизразните изражения. Не можеш редовно да имаш работа с лорд Ветинари без да си способен да вкамениш лицето си на мига само щом пожелаеш. Но точно в този момент не му се наложи да се старае.
Лут го погледна разтревожено:
- Провалих ли се в опита си да струвам, сър?
- Какво? А. Ами, - лицето на Ридкъли се смекчи - Великолепно постижение, Лут. Браво! Ъ, откъде намерихте съставките?
- О, долу в подземията има стар алхимичен кабинет.
- Хъммм. Е, още веднъж ви благодаря, - каза Ридкъли - Но като глава на този университет ще ми се наложи да ви помоля, да не говорите с никого за вашето изобретение, докато не обсъдим въпроса още веднъж. А сега, ще трябва да се върна към текущите събития.
- Не се безпокойте, сър, ще се погрижа да не попадне в неправилни ръце, - увери го Лут и запраши нанякъде.
Само че, разбира се, именно твоите ръце са неправилните, помисли си Ридкъли докато се връщаше на масата.
- Впечатляващо представление, - изкоментира Ветинари, когато Ридкъли пак седна - Правилно ли предполагам, Муструм, че споменатият от вас господин Лут е, тъй да се каже, самият господин Лут?
- Точно така. Много свестен тип.
- И му позволявате да се занимава с алхимия?
- По негова собствена инициатива, струва ми се.
- И през цялото това време той стоеше съвсем наблизо?
- Много е усърден. Проблем ли има, Хевлок?
- Не, не, никакъв, - увери го Ветинари.
Представлението наистина си го биваше, Гленда определено го хареса, но докато го гледаше, усещаше забит в нея погледа на Г-жа Уитлоу. Теоретически погледнато скорошните действия на Гленда по-късно щяха да и донесат един друг вид пламенна сцена, но това нямаше да се случи, нали така? Тя беше изхвърлила невидимия чук. Но я безпокояха едни други, макар и не толкова лични въпроси.
Колкото и тъпи, глупави и смотани да бяха някои от съседите и, както винаги, тъкмо нейна работа беше да защитава техните интереси. Бяха ги захвърлили в свят, който те не разбираха, така че тя трябваше да им го разбере вместо тях. А си помисли за това, защото докато обикаляше покрай масите, можеше да чуе едно отчетливо дрън-дрън, а пък и май известно количество от сребърните прибори на масите ги беше хванала липсата. След като някое време понаблюдава зорко процеса, тя пристъпи до гърба на г-н Столоп и, без много да се церемони, измъкна от джоба на сакото му три сребърни лъжици и една вилица, и тя сребърна.
Той се извърна рязко и имаше приличието като я видя, че е тя, да си даде засрамен вид. На Гленда не и се наложи да си отваря устата.
- Ма те са толкова много, - запротестира той - Че на кой са му изпотрябвали сичките тея ножове и вилици?
Тя бръкна в другия му джоб и извади три сребърни ножа и една сребърна солница.
- Ама няма лошо, тея си имат купища, - бореше се Столоп - Няма да усетят една две само, я.
Гленда го изгледа. Дрънченето на прибори изчезващи от масите за известно време беше станало макар и малка, но забележима част от общия звуков фон. Тя се надвеси над него докато не стигна на два-три пръста от лицето му.
- Г-н Столоп, чудя се, дали пък точно за това не ви дебне лорд Ветинари, а? - лицето му пребледня и тя кимна - Нали схващаш.
И мълвата бързо се разпространи. Като се отдалечаваше, Гленда с удовлетворение дочу зад гърба си, разпространяващо се все по-нататък по масите, допълнително дрънчене, издаващо как сребърните прибори минават от отлив към прилив обратно по масите. Навред по масите те звънкаха като мънички звънчета на феички.
Гленда се усмихна наум и се втурна да се осмелява на всичко. Или поне на всичко, на което се осмеляваше да се осмелява.
Лорд Ветинари се изправи. Поради някаква необяснима причина той нямаше нужда от фанфари. Нито от „Бих ли могъл да ви помоля за вашето внимание”, нито от „Направете ми услугата да ме изслушате”, нито от „Внимание”. Той просто се изправи и шумът стихна.
- Господа, благодаря ви, че дойдохте тук и ми позволете да благодаря на Архиканцлер Ридкъли за неговото щедро гостоприемство тази вечер. Бих искал да използвам тази възможност да уталожа безпокойството ви. Виждате ли, носи се слух, че съм бил против играенето на ритнитопка. Нищо не е по-далече от истината. Аз съм твърд привърженик на традиционната игра ритнитопка и, в действителност, бих бил щастлив тя да излезе от жалкото си заточение в задните улички. Нещо повече, макар че знам, че вие имате график за вашите срещи, аз лично предлагам да се организира лига на, така да се каже, най-изявените и стари отбори, които да се съревновават доблестно помежду си за златна купа...
Надигнаха се приветствени възгласи, лъхащи на бира.
- ... или, може би трябваше да кажа по-точно, златообразна купа...
Повече приветствени възгласи и повече смях.
- ... по модела на наскоро откритата древна амфора известна като „Единоборството”, който, сигурен съм, всички сте видяли?
Масово подсмиване.
- А ако не сте, то жените ви със сигурност са я видяли.
Тишина, последвана от цунами от смях, което, като повечето прибойни вълни, беше побеляло от пяна.
Гленда, промъкваща се между сервитьорките, беше едновременно смаяна и възмутена, от което в душата и стана бая тесничко, и се зачуди... И така, той е замислил нещо. И те ще го лапнат ведно с бирата.
- Това досега не съм го виждал, - проговори до нея един виночерпец.
- Какво не сте виждали?
- Негова светлост да пие. Та той дори и вино не пие.
Гленда се вгледа в слабата му черна фигура и много внимателно произнесе:
- Като казахте, че не пие вино, дали имахте предвид, че не пие вино, или че не пие ... вино?
- Мамка му, той изобщо нищо не пие. Нищо друго не съм казал. Това е лорд Ветинари, бе жено. Той си има уши навсякъде.
- Аз виждам само две, но той, някак си, е доста красив.
- Да бе, да, дамите го харесват, - сервитьорът изсумтя - Всички знаят, че той си има вземане даване с оная вампирка от Юбервалд. Нали знаете? Онази дето измисли Въздържателската лига? Вампирите дето не лочат кръв? Ехей, това пък какво е...?
- Нека никой не си въобразява, че аз съм единственият желаещ да видя по-добро бъдеще за тази велика игра, - говореше Ветинари - Тази вечер, господа, ще видите ритнитопка, ще чуете ритнитопка, а ако не се снишите навреме, господа, не е изключено и да усетите ринтитопка в главите си. И, за да дам видима представа за бракосъчетанието между ритнитопката от миналото и, смея да се надявам, на бъдещето, ви представям първия отбор на Невиждания университет... Академик Невиждан!
Свещите угаснаха, всичките наведнъж, дори и тези високо на голямата люстра. Гленда мярна само бледи призраци на пушек вдигащ се към тавана. До нея Лут започна полугласно да брои. Едно, две... Като стигна до три, свещите откъм далечния края на Залата лумнаха и осветиха Тревор Младонадеждов, греещ с най-заразителната си усмивка.
- Здрасти на всички, а и на вас, ваша светлост. Ей, какви сте ми само баровци, - приветства той Залата и когато те колективно стаиха дъх, той си извади тенекийката, пусна си я на крака, ритна я на рамото си, откъдето тя се претъркули зад врата му през другото му рамо и кацна на ръката му - В началото хората ритали каманаци. Което си е пълна тъпотия. После опитали с черепи, да ама тях първо трябва да ги вземеш от хората, а това довело до бой...
До Гленда Лут тихо броеше...
- А сега се оправяме с онова на което му викате топка, - продължаваше Трев, а тенекийката се търкаляше ли търкаляше нагоре-надолу по него - Да ама тя не е голяма работа, щото си отвсякъде просто един пън. За да я ритнеш ти трябват големи яки ботуши. Бавна е. Тежка е. Живец няма в нея, а ритнитопката, господа, си иска живец...
Вратата от другата страна на Залата се отвори и влезе бегом Бенго Макарона дриблиращ с новата топка. Нейното пльонг-пльонг оттекна из залата. Някои от ритнитопковските капитани бяха станали на крака протягайки врътове за да видят по-добре.
- А със старата топка няма как да направиш ей това, - обяви Трев и се хвърли на земята, а Макарона с едно единствено балетно движение запрати топката свистяща между масите като побеснял стършел.
Някои сцени не е съдено да бъдат изпитани, а могат да бъдат само припомнени, зещото стават прекалено бързо за непосредствено възприятие, така че Гленда прегледа последователността на събитията на вътрешния екран на ужасения си спомен. Ето ги двамата архимагове и Тиранинът на града, гледащи с вцепенен интерес фучащото към тях вихрено кълбо, влечащо подире си ужасяващи последствия, и ето че като че ли от нищото се издига Библиотекарят и го спира посред въздуха с ръка като лопата.
- Ей т’ва сме ние, народе. И излизаме на първото отборче, дето ни дойде на Хиподрума в събота в един часа. Ще тренираме из целия град. Ако щете, включвайте се. И нема да се плашите, ако си немате топки! Ние шъ ви дадеме!
В този момент свещите изгаснаха, което си беше добре, защото не е лесно да се буйства на тъмно. Когато пламъците пак лумнаха по същия призрачен начин, по всички маси се вихреха викове, спорове, смях и дори, тук таме, дискусии. Прислугата пък тихичко ги обикаляше с още пиене. Което все не свършваше, отбеляза си Гленда.
- Какво пият те? - прошепна тя на най-близкия сервитьор.
- Старо Специално Уинкълово, Собствения Резерв на Вълшебника. Върха на сладоледа е.
- Ами Негова Светлост?
Той се подсмихна:
- Ха, чудна работа, и някои от тях ме питаха същото. Същото като гостите пие. Налято от същите бутилки, също като за всички други, така че е... - той замлъкна.
Лорд Ветинари отново беше станал на крака.
- Господа, кой из сред вас ще приеме предизвикателството? Няма нужда да е Мътни Извор или Кукличките, няма нужда да са Шункарите, стига само да е отбор, господа. Академик Невиждан ще посрещне най-добрите от вас, в най-добрите традиции на спортсменството. Определих датата на срещата за в събота. Що се отнася до Академик, можете да гледате тренировките им, а Господин Стибънс в случай на нужда ще ви съветва. Мачът ще е честен, господа, тук имате моята дума, - той направи пауза - Споменах ли, че когато я представят, много близката до златно купа ще бъде пълна с бира? Идеята е много популярна, както ми се струва, и предричам, че за приличен период от време златната купа ще остане доста чудодейно пълна с бира, колкото и да бъде пито от нея. За това ще се погрижа лично.
И това също беше посрещнато с възторжен рев. Гленда й стана срам за мъжете, но също и яд. Направо ги водеха за носа. Или, по-право, за бирата.
На Ветинари не му трябваха бичове и стеги. Без нищо друго освен Старото Специално Уинкълово, Собствения Резерв на Вълшебника той ги хваща и ги води където си иска като стадо малки агънца... че и не изостава от тях по бири. Това пък как го успява? „Ей, гледайте ме, хора, какъв съм народен, съвсем като вас”, - казва им той, да, ама изобщо не е като тях. Те няма като него просто да убият... тя попридържа мисълта си, колкото да се сети за някои от онези улични боеве, когато кръчмите залостваха врати, и добави: и да им се размине ей така.
- Моят приятел Архиканцлерът току що ми съобщи, че Академик Невиждан по никакъв начин няма да прибягва до магия! Няма съмнение, че никой не иска да види отбор жаби!
И тази жалка шега беше посрещната с всеобщ смях, но чистият факт беше, че точно сега те биха се смяли и ако им покажеха пазарска торбичка.
- Това ще бъде истински мач, господа, без трикове, само майсторство, - гласът на Патриция пак стана рязък - И като стана дума, постановявам нов свод от правила, базирани на толкова наскоро откритите свещени и традиционни правила на ритни-топка, но включващи и много от по-познатите използвани в по-нови времена. Постът на рефера е учреден с цел съблюдаване на правилата. Трябва да има правила, приятели мои. Трябва. Няма игра без правила. Няма правила, няма игра.
Ето значи какво било. Като че покрай цялата мътилка никой не беше забелязал, как посред захаросаните благинки за миг проблясна острието на бръснача. Правила, а? - мислеше си Гленда. Какви пък са тия нови правила, а? Аз изобщо не знаех, че имало правила. Да, но човекът на лорд Ветинари, кой го знае него пък какъв е, тихичко обикаляше масите и оставяше по няколко листа хартия пред всеки мъж.
Тя си спомни как се беше шашнал Столоп само от един пощенски плик. Някои от тях поне не може да не могат да четат, нали? Но колцина от тях ще могат да четат точно сега?
Негова Светлост обаче не беше свършил:
- И последно, господа, бих искал внимателно да прочетете и да подпишете екземплярите от правилата, които ви раздаде г-н Дръмнот. А сега, доколкото знам, Архиканцлерът и колегите му ви канят във Всекинощната стая на пури и, както подразбрах, изключително рядък сорт бренди!
Е, това направо ще ги довърши, нали? Ритнитопковците бяха навикнали на просто бира. Е, да сме честни, те бяха навикнали на купища просто бира. И все пак, ако Гленда я биваше да съди за тези работи, а нея много я биваше да съди, сега те ще са още малко и мъртво пияни. Е да де, някои закалени капитани можеха някое време да стоят изправени докато са си, технически погледнато мъртво пияни. А няма нищо по смущаващо от това да видиш някой мъртво пиян, освен ако е мъртво пиян, който все още си стои изправен. А да се чуди човек: капитаните бяха от онзи вид хора, които обръщат халби на екс, могат да изкарат на оригване Националния Химн и да огъват железни пръти със зъбите си или доли със зъбите някой друг. Е да де, по ученето може и да не ги биваше много, ама защо трябваше да са толкова тъпи?
- Я ми кажете, - продума на Ветинари Ридкъли, докато гледаха как гостите се изнизват с полюшване - вие ли бяхте зад откритието на амфората?
- Нали се познаваме от известно време, Муструм, - отвърна Ветинари - и, както знаете, аз не бих ви излъгал, - тук той замалко като че се замисли - Добре де, разбира се бих ви излъгал при подходящи обстоятелства, но в дадения случай мога искрено да ви уверя, че откритието на амфората и за мен дойде като изненада, колкото и приятна да беше. Фактически аз предположих, че вие, господа, сте сторили нещо по въпроса.
- Ние дори не знаехме, че има такава, - каза Ридкъли - Лично аз смятам, че тук има пръст религията.
Ветинари се усмихна:
- Е да, разбира се, класически случай, боговете играят с хорските съдби, така че, предполагам, няма причини това, което играят, да не е ритнитопка. Ние играем и с нас си играят и най-доброто на което можем да се надяваме, е да го сторим със стил.
Въздухът във Всекинощната стая можеше да се реже и с нож, стига само някой да можеше да намери нож. Или да го хване както трябва, ако го намери. От гледна точка на магьосниците това си беше нормално, но докато немалко капитани вече ги извозваха в ръчни колички, предвидливо разположени тук по-рано вечерта, оставаха и достатъчно изправени посетители за да произведат влажна и задушна глъчка. В едно пропуснато от общото внимание ъгълче Патрицият и двамата архиканцлери си бяха намерили място, където можеха да отмарят в дълбоките кресла без никой да ги безпокои, а и да решат някои въпросчета.
- Знаете ли, Хенри, - обърна се Ветинари към бившия Декан - Мисля, че идеята да поемете съдийството над мача би била много добра.
- Хайде сега! Аз пък мисля, че това ще е страшно несправедливо, - възрази Риккъли.
- Но към кого?
- Ами, ъ, - отвърна Ридкъли - Може да изникне въпросът за съперничество между магьосниците.
- Обаче от друга страна, - гласът на Ветинари беше самата гладкост - би могло също така да се каже, че, по политически причини, друг магьосник би бил заинтересуван да не се допусне негов събрат по архимагьосничество да бъде видян надигран от хора, които независимо от често изумителните им дарби, умения, качества и биографии, все пак биват скупчвани в общата категория „обикновени хора”.
Ридкъли вдигна много голяма чаша бренди приблизително в посока към края на вселената и рече:
- Аз имам пълна вяра в моя приятел Хенри. Ако не друго, по пълнотата него го бива.
- О, не е честно! - ревна Хенри - Един едър мъж може и да е доста бързоног. Има ли някаква възможност да нося отровния кинжал?
- В тези модерни времена, - отговори Ветинари - уви, ще се наложи да се задоволите с някакъв вид свирка.
И в този момент някой се опита да потупа Ветинари по гърба.
Това стана на забележителна скорост и свърши някак си на още по-висока скорост, с Ветинари все така седящ си в креслото с халбата си бира в едната ръка и с китката на мъжа хваната здраво на височината на главата му. Той го пусна и каза:
- Да ви помогна с нещо, господине?
- Абе ти си лор Ветеринари, нал’тъй? Че т’има на пошънските марки.
Ридкъли вдигна поглед. Някои от чиновниците на лорд Ветинари бързаха насам, както и някои от приятелите на прежде(завалено)говорившия, хора, които можеше да се определят като малко по-трезви от него в дадения момент и точно сега изтрезвяващи с поразителна скорост, защото ако човек току що е плеснал тиранин по гърба, то това ще е точно нуждата, в която приятел се познава.
Ветинари кимна на своите хора, които пак се разтвориха в тълпата, след което щракна с пръсти към един от келнерите:
- Един стол моля, за моя нов приятел.
- Сигурен ли сте? - поиска да се увери Ридкъли, докато някой пъхна стол под мъжа, който по щастливо стечение на обстоятелствата точно тогава се сриваше на земята.
- Аз дъ’и кажа, - продължи мъжът - може да кажват че си малко нещо натегач, ма аз дъ ти кажа убаво си го каза ти туй за ритнито’къта. Тоя въргал сегашния в него нема бъд’ще, мен питай, жнам аз, мен колко ша ме били по тиквата.
- Наистина ли? - прояви любезност лорд Ветинари - А как се казвате?
- Шматков, шър, - отговори човекът.
- А да имате случайно и още някакво име? - поинтересува се Ветинари.
- Дъстуърти, - отговори той, вдигна пръст в нещо като козируване и добави - Капитан, Нерези Петльова улица.
- А, сезонът не ви потръгна добре, - каза Ветинари - Трябва й свежа кръв на вашата дружина, особено откакто Джими Уилкинс го тикнаха в Тръшкалника след като отхапа нечий нос. Напхил ви прегазиха, защото се прекършихте, когато и двамата братя Гепигрошови наведнъж ги откараха в „Лейди Сибил”, и оттогава вече три сезона сте затънали в калта. Вярно, всички казват, че Хари Капстик показва много добра форма откакто го купихте във вторник от Петмезената Мина за две каси Старо Специално Уинкълово и торба свински дреболии, което хич не е зле като за човек с дървен крак, но няма кой да му окаже подкрепа.
Кръг от тишина се заразпростира около Патриция и полюшващия се Шматков. Ченето на Ридкъли беше паднало, а чашата бренди на Хенри остана наполовина празна, което е рядка гледка за чаша, намирала се в ръцете на магьосник за повече от петнадесет секунди.
- Освен това, както чувам, баниците ви оставят много какво да се желае, примерно мъртво, готвено, органично съдържание, - продължаваше Ветинари - Няма как да спечелите Мелето, ако се вижда с просто око, как баниците ви ходят.
- Мойте м’чета, - заяви Шматков - ша ми най-добрите. Не е тяшна вината, че онея шрещу тях ша още по-добри. Те прощо нямат шанса да изляжат шрещу такива, дето дъ могът да бият. Те вшеки път ше раждават жа що и двайше прочента, а повече никой не може да ше раждаде. Ама вие как тъй го жнаете вшичко туй? Ние не е дъ шме номер едно в лигатъ.
- О, аз се поинтересувах, - отговори Ветинари - Убеден съм, че ритнитопката много прилича на живота.
- Тъй ши е, шър, има го т’ва нещо. Даваш сичко от шебе си, а пошле някой те рита в чатала.
- В такъв случай горещо ви препоръчвам да обърнете внимание на нашата нова ритнитопка, - предложи Ветинари - където решаващи са бързината, умението и мисълта.
- Ъхъ, тъй де, тея аж ги мога, - каза Шматков и точно в този момент се срути от стола си.
- Има ли горкият човек някакви приятели тук? - обърна се към тълпата Ветинари.
В която се прояви известна нерешителност по въпроса, дали в този момент е разумно да си приятел на Шматков или не.
Ветинари повиши глас:
- Не искам нищо повече от това, двама души да го отнесат до дома му. Бих желал също да го сложат да спи и да се погрижат да не му се случи нищо лошо. Вероятно не би било зле да останат с него и до сутринта, защото като се събуди, той не е изключено да се опита да извърши самоубийство.
„Светли Бъднини за Ритнитопката”, пишеше във „Вестника”, когато Гленда го взе сутринта. Какъвто им беше навика, когато съобщаваха някаква новина, която смятаха за особено важна, заглавието беше последвано от още две, с по-малък шрифт: „Ритнитопковци се Подписват за Новата Игра”, а още по-отдолу, с още по-малък шрифт „Бум на Нови Топки”.
За смайване и смут на Гленда, Жулиета все още беше на първа страница, с по-малка картинка от вчерашната и заглавието „Мистериозна красавица изчезва”, под което се казваше просто, че никой не бил виждал тайнствения модел Бижу от нейния дебют (Гленда си набеляза тази дума за проверка в речника) преди два дни насам. Значи да не намерят някого било, моля ви се, новина? Както и да е, тя беше учудена, че се намери място дори и за това, защото повечето от първата страница беше посветено на ритнитопката, но „Вестникът” обичаше да започва по някоя друга история на предната страница, а после, тъкмо когато на човек му станеше интересно, да те отпраща някъде на страница 35, където историята издъхва в забвение някъде зад кръстословицата и постоянната реклама за ортопедични бандажи.
Уводната статия на следващата страница беше озаглавена „Едно на нула за Ветинари”. Гленда обикновено изобщо не четеше уводните статии, защото не може всеки път да си готова да срещнеш думата „съответно” в статия от 120 думи.
Тя зачете предната страница, отначало унило, после с нарастващ гняв. Ветинари ги беше изиграл. Напива ги, моля ви се, а глупаците му с глупаци подписват предателството на тяхната ритнитопка и замяната й с бледото й подобие скалъпено в двореца и университета. Разбира се, като се замислиш, не е чак толкова просто. Налагаше й се да признае пред себе си, че ненавижда простотията на настоящия спорт. Мразеше идиотските побоища и безмозъчното блъскане, но тази омраза си беше нейна. Хората сами си го бяха направили и, колкото и глупаво и калпаво да беше, си беше тяхно. И ето че важните клечки пак се бъркаха където не им е работата и се прехласваха по това, колко прекрасно било. Старата ритнитопка щеше да бъде забранена. Поредното скрито острие във високоалкохолния коктейл на лорд Ветинари.
Тя също така хранеше дълбоки подозрения относно амфората, чието изображение, кой знае защо, все още се мъдреше на масата й. След като онова, което се твърдеше, че било оригиналните правила, беше написано на древен език, то как ще може някой друг освен някой тузар да каже, какво точно пише? Тя прехвърли набързо описанието на новите правила. Някои от правилата на старата улична ритнитопка бяха оцелели там като някакви чудовища от отминала ера. Тя разпозна любимото си: че топката се счита за топка. Топката е онази топка, с която е играно в качеството на топка последователно от трима играчи, и оттогава нататък тя е топката. Много и беше харесало първия път като го беше прочела заради пълното безумие на формулировката. Явно е било въведено един ден преди векове, когато при злополучен инцидент с отрязана глава, тя някак се търкулнала на полето и неусетно заменила предишната топка, която пък била скрита от падналото върху нея тяло, към което по-рано била принадлежала главата. Такова нещо някак си остава в паметта, особено при условие, че след мача победният гол бил зачетен на собственика на главата.
Това правило и още няколко като него бяха оставени като паметници на отминало величие посред списъка от разпореждания на лорд Ветинари. Шепа жестове към старата игра, като някаква милостиня към общественото мнение. Не бива да му се позволява тази работа да му се размине. Само защото той е тиранин и може когато му скимне да уреди убийството на практически всекиго, не означава, че народът трябва да се държи, сякаш го е страх от него. Всъщност тя още не беше докрай уточнила позицията си, но това да се погрижи на лорд Ветинари да не му се размине, изведнъж беше станало страшно важно. Право на народа си беше да решава, кога да е прост и назадничав. Не им е работата на разни важни клечки да казват на народа, какъв да бъде.
Много решително тя наметна палтото си над престилката и, след минутен размисъл, взе от бюфета си две Сладки Дяволчета. Както казват, благо сладко понякога и желязна врата отваря.
В Продълговатия кабинет личният секретар на Патриция си погледна хронометъра.
- Боя се, че времето е петнадесет секунди под личния ви рекорд, милорд.
- Което доказва, че силното пиене удря в главата, - промърмори строго Ветинари.
- Подозирам, че за това едва ли са нужни още доказателства, - забеляза Дръмнот с тънката си секретарска усмивка.
- От друга страна, ако трябва да сме честни, длъжен съм да призная, че тази Шарлота от „Вестника” е най-страховитата съставителка на кръстословици за всички времена, при условие че те всичките са една пасмина. Тя обаче! Абревиатури, четни и нечетни букви, скрити думи, инвертирани последователности, а сега и тези диагонали! Как ли успява?
- Вие нали успяхте, сър.
- Само с разгадаването. Което е много по-лесно, - Ветинари вдигна пръст - Това ще да е същата онази жена, която държи магазинчето за домашни любимци на Пеликулски стъпала, помнете ми думата. Наскоро не са я споменавали като победителка. Тя ще да ги съставя.
- Женският ум несъмнено е коварен, милорд.
Ветинари погледна изненадано секретаря си:
- Е да, разбира се. Нали трябва да се оправя с мъжкия. Мисля че...
На една от вратите лекичко се почука. Патрицият се върна към „Вестника”, а Дръмнот се измъкна от стаята. След като бяха разменени шепнешком няколко думи, секретарят се завърна:
- Както изглежда онази млада жена се е вмъкнала през задната врата чрез подкупване на стражите, сър. Те приеха подкупа, съгласно вашите постоянни разпоредби, и я поканиха в чакалнята, която тя скоро ще установи, че е заключена. Тя желае да се види с вас защото, както казва, имала оплакване. Тя е слугиня.
Лорд Ветинари вдигна поглед над горния край на вестника:
- Кажете и, че не мога да и помогна по въпроса. Вероятно би могла да опита, ох, знам ли, с друг парфюм?
- Исках да кажа, че принадлежи към обслужващ персонал, сър. Казва се Гленда Сладкофасулска.
- Кажете й... - Ветинари се поколеба, след което се усмихна - Ах да, Сладкофасулска. Подкупът за стражите храна ли беше? Може би някакво сладкарско произведение?
- Правилно, сър! По едно голямо Сладко дяволче на човек. Бих ли могъл да попитам как...?
- Тя е готвачка, Дръмнот, а не прислужница. Непременно я поканете.
Секретарят го изгледа с известно недоволство:
- Сигурни ли сте, че е разумно, сър? Аз вече казах на стражите да изхвърлят сладките.
- Сготвени от една Сладкофасулска? Това би било поругване на изкуството, Дръмнот. Ще се видя с нея незабавно.
- Длъжен съм да ви напомня, че разписанието ви за тази сутрин е пълно, милорд.
- И то доста пълно. Наистина е ваше задължение да ми напомняте това, за което аз ви уважавам. Но аз се върнах тази нощ чак в четири часа и ясно си спомням, че си ударих пръста в стъпалата. Аз съм пиян като кирка, Дръмнот, което естествено значи, че кирките са пияни точно колкото мен. Трябва да призная, че изразът не ми е привичен и че досега не съм мислил за кирките в този контекст, но Муструм Ридкъли прояви любезността да ме просвети по въпроса. Затова ми позволете за момент да бъда извинен.
- Е, вие все пак сте Патрицият, сър, - изтъкна Дръмнот - Можете да постъпите, както поискате.
- Много любезно от ваша страна да го кажете, но аз, в действителност, нямам нужда от напомняне, - каза Ветинари с нещо, което почти сигурно беше усмивка.
Когато строгият мъж отвори вратата, вече беше твърде късно да се бяга. Когато той каза: „Заповядайте при Негова Светлост, госпожице Сладкофасулска”, вече беше твърде късно да се припада. Какво ли си беше мислила тя? И дали изобщо беше мислила?
Гленда последва човека в следващата стая, която беше облицована с дъб, строга и изобщо беше най-непретрупаният кабинет, който тя беше виждала. Стаята на средностатистическия магьосник беше толкова гъчкана с всевъзможни неща, че не се виждаха стените. Тук дори и бюрото беше чисто, като се изключи гърненце с пера за писане, мастилница, отворен брой на „Анкх-Морпоркски Вестник” и... погледът и остана прикован към това нещо - чаша с надписа „На най-добрия шеф на света”. Тя беше толкова не на място тук, че като нищо би могла да е нахлула от друга вселена.
Някой незабелязано постави зад нея стол. Което беше добре, защото, когато мъжът зад бюрото я погледна, тя скоропостижно седна.
Ветинари потърка основата на носа си и въздъхна:
- Госпожице ... Сладкофасулска, в този дворец има цели стаи пълни с хора, искащи да се видят с мен, и то все могъщи и влиятелни хора, или поне те мислят, че са такива. И все пак господин Дръмнот имаше любезността да вмъкне в разписанието ми, предреждайки генералния началник на пощите и кмета на Сто Лат, среща с една млада готвачка с престилка под палтото и заявено намерение, както пише тук, „да я видим ние тая работа”. Това е защото забелязвам, какво не е на мястото си, а вие, госпожице Сладкофасулска, не сте на мястото си. Какво искате?
- Кой ви е казал, че искам нещо?
- Всички искат нещо, когато са при мен, госпожице Сладкофасулска, дори то да е, самите те да са на друго място.
- Добре де! Снощи вие напихте всичките капитани и ги накарахте да подпишат онази хартия във вестника!
Погледът му изобщо не потрепна. Това беше много по-лошо от, ами от всичко друго.
- Млада госпожице, пиянството носи равенство на човечеството. То е окончателната демокрация, стига да ви харесват подобни неща. Пияният просяк е също толкова пиян колкото един лорд, и обратното. Случвало ли ви се е да забелязвате, че всички пияници се разбират взаимно, независимо колко пияни са и колко различни могат да са матерните им езици? Да приема ли, че сте роднина на Августина Сладкофасулска?
Този въпрос, след всичката тази възхвала на пиянството, я цапардоса между очите и пръсна мислите и напосоки.
- Какво? О. Да. Точно така. Тя беше баба ми.
- И като млада беше готвачка в Гилдията на Наемните убийци?
- Точно така. Тя все се шегуваше, как не им позволявала... - тя бързо се спря, но Ветинари завърши изречението вместо нея:
- ... да използват нейните торти за да отравят хора. Ние пък всеки път й се подчинявахме, защото, както несъмнено знаете, госпожице, никой не иска да ядоса една добра готвачка. Тя все още ли е с нас?
- Почина преди две години, сър.
- Но след като вие сте Сладкофасулска, предполагам, че сте се сдобили в замяна с няколко други баби? Баба ви винаги е била стожер на общността, а и все на някого трябва да носите всичките онези лакомства, нали?
- Това няма откъде да го знаете, само налучквате. Но сте прав, те са за възрастните жени, които си нямат кой да се грижи за старините им. Както и да е, те са си от полагащото ми се.
- О, разбира се. Всяка работа си върви с някои малки облаги. Ето, не бих и очаквал Дръмнот да си е купил и един кламер през живота си, а, Дръмнот?
Секретарят, подреждащ книжа някъде на заден план, изкара една бледа усмивчица.
- Вижте сега, аз прибирам само остатъци... - започна Гленда, но Ветинари я спря с махване на ръка.
- Вие сте тук заради ритнитопката, - каза й Ветинари - Бяхте на снощната вечеря, обаче университетът предпочита сервитьорките да са дългокраки, а аз забелязвам подобни неща. Поради което предположих, че бяхте там по ваша работа без да занимавате с въпроса вашето началство. Защо?
- Вие им отнемате тяхната ритнитопка!
Патрицият събра пръстите на двете си ръце и опря брадичката си на тях докато я наблюдаваше.
Опитва се да ме притесни, помисли си тя. И успява, ох, успява.
Ветинари запълни тишината:
- Баба ви имаше навика да мисли вместо хората. Тази черта явно се предава в рода, и то все по женска линия. Всеки път способни жени, шетащи в свят, където всички останали са като че на седемгодишна възраст и постоянно се спъват и падат докато играят, а тези жени ги вдигат и гледат как те пак хукват по същия начин. Предполагам, че управлявате Нощната Кухня? В голямата има твърде много хора. Вие искате територии, които да можете да контролирате, извън непосредствения обсег на всякакви глупци.
Ако беше добавил „Прав ли съм?” като някакъв дърдорко просещ си аплодисменти, тя щеше да го намрази. Но той като че четеше направо от вътрешността на главата й, така спокойно и делнично. Трябваше да се сдържа да не потръпне, защото всичко беше вярно.
- Не отнемам нищо от никого, госпожице Сладкофасулска. Аз просто променям игралното поле, - продължи той - Какво му е майсторството в блъскащата се натясно гмеж? Така не се постига нищо друго освен изпотяване. Не, трябва да се движим напред, към новото. А новините, както знам, се движат напред с мен. Капитаните, несъмнено, ще стенат и охкат, но те също така остаряват. Да умреш посред игра може и да е романтична идея, докато човек е млад, но като поостарее, в главата го удрят и по-телесни неща от разни романтични идеи. Те знаят това, независимо, че не го признават, така че, въпреки че ще протестират, ще се погрижат това да не отиде твърде далече. Фактически аз не само че не отнемам, а им давам много нещо. Одобрение, признание, стабилна репутация, златообразна купа и шанса да запазят каквото е останало от зъбите им.
След всичко това тя не можа да се сети за нищо повече от:
- Да де, но вие им извъртяхте номер!
- Нима? Никой не ги е принуждавал да пият без мяра, нали?
- Вие си знаехте, че ще сторят точно така!
- Не. Подозирах, че биха могли да сторят така. Биха могли да бъдат по-предпазливи. Трябваше да са по-предпазливи. Бих предпочел да се изразя в смисъл, че ги поведох по правия път с малка хитрина, вместо да ги подкарам по него с тояги. Аз разполагам с много разновидности тояги, госпожице Сладкофасулска.
- И още, вие ме шпионирахте! Знаехте за лакомствата.
- Да съм ви шпионирал? Госпожице, веднъж за един велик владетел бе казано, че всичките му мисли били за поданиците му. Също като него аз мисля за народа си. Просто повече ме бива в тази работа, нищо повече. Колкото до въпроса с лакомствата, това беше проста дедукция от общоизвестни факти за човешката природа.
На Гленда и се искаше да каже още много неща, но по някакъв съвсем безспорен начин тя почувства, че разговорът (или поне тази част от него, която включваше тя да си отваря устата) беше приключил. Въпреки това тя изръси:
- Защо не сте пиян?
- Пардон?
- Вие тежите някъде наполовина на тяхното тегло, а тях всичките ги откараха по къщите в колички. Вие пихте колкото всички тях, а пък изглеждате свеж като репичка. Какъв е номерът? Накарали сте магьосниците да разкарат бирата от стомаха ви с магия, що ли?
Тя беше престанала да си изпитва късмета от много отдавна. Сега всичко беше излязло изпод контрол, като стара кранта, която не може да се спре заради тежкия товар търкалящ се с грохот в каруцата зад нея. Ветинари се намръщи:
- Уважаема госпожице, всеки толкова пиян, че да позволи да разкарат нещо от вътрешностите му на магьосници, които, бих могъл да добавя, по същото време също изобилно са се приобщили към плода на лозата, той би бил вече достатъчно пиян за да почине скоропостижно. Предугаждайки следващия ви въпрос ще забележа, че хмелът, формално погледнато, също се числи към лозите. Фактически погледнато, аз съм пиян. Нали, Дръмнот?
- Вие в действителност консумирахте повече от шест литра високоалкохолна бира, сър. Технически погледнато, вие би следвало да сте пиян.
- Своеобразно изказване, Дръмнот. Благодаря ви.
- Вие не приличате на пиян!
- Не, но постигам доста добра прилика с трезвен, не мислите ли? И трябва да призная, че кръстословицата тази сутрин ми се поопъна. Прокаталепсис и плеоназъм в един и същи ден? Наложи ми се даже да ползвам речника! Тази жена е изчадие адово! И все пак, благодаря ви, че ме посетихте, госпожице Сладкофасулска. Припомням си бъбъл-енд-скуика на баба ви с най-топли чувства. Ако тя беше скулпторка, то щеше да е изящна статуя без ръце и със загадъчна усмивка. Колко жалко, че някои шедьоври са толкова преходни.
В Гленда неспасяемо се надигна гордостта й на готвачка:
- Но тя ми предаде рецептата.
- Наследство по ценно и от диаманти, - кимна Ветинари.
Всъщност някое друго диамантче също нямаше да дойде зле, замисли се Гленда. Но пък тя наистина си имаше тайната на бъбъл-енд-скуика, разбира се, толкова очевидна, че никой не се сещаше. Колкото до истината за салмагундито[48]...
- Сигурен съм, че аудиенцията ви приключи, госпожице Сладкофасулска, - рече Ветинари - Аз имам много работа, също както несъмнено и вие, - той взе молива си и се зае с документите пред него - Довиждане, госпожице Сладкофасулска.
И толкова. Неясно как тя се озова оттатък вратата, която почти се затвори зад нея, когато до нея достигна глас:
- И ви благодаря за добрината ви към Лут.
И вратата се затвори, като замалко не я халоса по лицето, докато тя се извръщаше.
- Беше ли разумно от моя страна да споменавам това, как мислите? - промълви Ветинари, след като тя си тръгна.
- Вероятно не беше, сър, но тя просто ще предположи, че сме следили именно нея, - отвърна гладко Дръмнот.
- А може би трябваше. Така е то, Дръмнот, с жените от рода Сладкофасулски, вършат си те някаква дребна слугинска работа в някое домакинство и така, докато някой не бъде онеправдан, и тогава потеглят на бой като кралица Инси Ланкърска със свистящи колела на бойната колесница и пръснати навсякъде отрязани ръце и крака.
- Без баща, - изказа наблюдението си Дръмнот - Не е особено добре това за дете в наши дни.
- Само я е направило по-силна. Човек може само да се надява, че няма да и хрумне да навлезе в политиката.
- Тя току що не направи ли точно това, сър?
- Уместна забележка, Дръмнот. Аз изглеждам ли пиян?
- Доколкото мога да съдя, не, сър, но изглеждате необичайно ... словоохотлив.
- Свързано словоохотлив?
- До последната подробност, сър. Началникът на пощите ви чака, сър, а някои предводители на гилдии желаят спешно да разговарят с вас.
- Подозирам, че искат да играят ритнитопка?
- Да, сър. Възнамеряват да сформират отбори. Убийте ме, не мога да разбера защо ли.
Ветинари остави молива си.
- Дръмнот, ако видите топка, лежаща си приканващо на земята, бихте ли я ритнал?
Челото на секретаря се сбърчи:
- В каква форма ще да е отправена поканата?
- Моля?
- Дали, примерно, ще е във вид на писмена бележка, прикрепена към топката от неизвестен извършител или извършители?
- По-скоро визирах идеята, че бихте могъл, вероятно, просто да почувствате сякаш целият свят негласно би искал да теглите на споменатата топка един хубав шут?
- Не, сър. Има твърде много неизвестни. Възможно е враг или майтапчия да е предположил, че ще предприема някакви действия от този род и да изработи топка от бетон или подобен материал с надеждата, че бих могъл да си причиня сериозна или смешна контузия. Така че аз първо бих проверил.
- А след това, ако всичко е наред, ще я ритнете ли?
- С каква цел или заради каква възможна облага, сър?
- Интересен въпрос. Вероятно заради удоволствието да я видите как лети.
Дръмнот като че обмисли това за момент, след което поклати глава:
- Съжалявам, сър, но тук не ви разбирам.
- Ах, вие сте твърда опора в един свят на промените, Дръмнот. Браво на вас.
- Като сме на думата, сър, бих ли могъл да добавя нещо? - изрече тържествено секретарят.
- Сцената е ваша, Дръмнот.
- Не бих искал да се счита, че не съм си бил купувал собствени кламери, сър. Харесва ми да притежавам собствени кламери. Така те са си мои. Счетох, че ще е уместно да ви съобщя това в премерена и неконфронтационна обстановка.
Ветинари се вгледа за няколко секунди в тавана и каза:
- Благодаря ви за откровеността. Да считаме протокола за коригиран и случая за приключен.
- Благодаря ви, сър.
Площад Сатор беше мястото, където градът ходеше, щом се почувстваше ядосан, объркан или изплашен. Хора, които си нямаха представа какво става, се събираха да чуят, какво ще кажат други хора, които също не знаеха нищо, защото споделеното незнание е увеличено незнание. Тази сутрин хората се събираха на групички, а някои бяха стъкмили и отборчета, защото е писано, или най-малкото е надраскано на някоя стена, че където се съберат поне двама души, най-малкото у един ще се намери нещо за ритане. Консервени кутии и плътно овързани парцалени топки досаждаха на възрастните по всички краища на площада, но когато Гленда се приближи, голямата порта на университета се отвори и отвътре излезе Пондър Стибънс, малко непохватно тупайки в земята една от онези противни кожени топки. Пльонг! И дрънна тишина от множеството зарязани търкалящи се тенекийки. Всички очи бяха вперени в магьосника и топката. Той я хвърли на земята и се чу двойно пльонг! от отскока и в земята. И тогава той я ритна. Вярно, този удар си беше малко кекав като за удар, но никой на площада никога не е бил ритал каквото и да е и на една десета по-далече. И ето че всички присъстващи от мъжки пол се впуснаха след нея, водени от прастар инстинкт.
Те победиха, помисли си унило Гленда. Топка, казваща пльонг!, когато другите казват тряс... Как да се бориш с такова нещо?
Тя се забърза към задния вход. В този свят толкова оплел се, че тя можеше да се натрапи на мракобесника Тиранин и да си тръгне невредима, на нея и трябваше място, което да си стои стабилно. В Нощната Кухня тя се чувстваше също толкова свойски, колкото и в спалнята си, това беше нейно си място, под нейн контрол. Там тя можеше да се изправи лице в лице срещу всичко.
На стената до боклукчийските кофи се беше облегнала една фигура, и, кой знае защо, тя я разпозна веднага, въпреки широкото наметало и шапката нахлупена над очите. Досега тя не беше срещала никой, който да се отпуска толкова пълно, колкото Пепе.
- Скив с’а, Гленда, - поздрави я глас из-под шапката.
- Какво търсиш тук? - сопна му се тя.
- Знаеш ли, колко е трудно да търсиш някого в този град, когато не можеш да кажеш на никого, как изглежда този някой, а пък и не си сигурен, че наистина си запомнил името? - каза Пепе - Къде е Жу?
- Не знам, - отвърна тя - От снощи не съм я виждала.
- Няма да е зле да я намериш, преди да са я намерили другите, - рече Пепе.
- Какви други? - сепна се Гленда.
Пепе сви рамене:
- Всички други. Те засега тършуват все из джуджешките квартали, но то си е само въпрос на време. В магазина не можем да се разминем от тях, та аз едва-едва се измъкнах.
- Защо са я погнали? - паникьоса се Гленда - Четох въ вестника, че хората искат да я намерят, но тя не е сторила нищо лошо!
- Май не схващаш, какво точно става, - каза (вероятното) джудже - Търсят я за да и зададат купища въпроси.
- Тук да не би да е замесен някак лорд Ветинари? - запита с подозрение Гленда.
- Не бих казал, - отговори Пепе.
- Що за въпроси тогава?
- О, нали знаеш, „Кой е любимият ви цвят?”, „Каква храна предпочитате?”, „Излизате ли с някого?”, „Какво бихте посъветвали съвременната младеж?” „Какъв лак ползвате?”, „Къде си правите косата?”, „Коя е любимата ви лъжица?”[49]
- Тя надали си има любима лъжица, - Гленда реши да изчака, докато светът пак стане смислен.
Пепе я потупа по рамото:
- Виж сега, тя излезе на първа страница, разбираш ли? И оттогава „Вестника” не престава да ни притиска, че искали да опишат жизнения и стил. Което може и да не е чак толкова зле, но ти решаваш.
- Не мисля, че тя си има жизнен стил, - промълви леко шашнато Гленда - Или поне тя не ми е казвала. И хич не си лакира нещата. Тя дори и праха не бърше. А и изобщо, защо просто не им кажете, че не иска да говори с никого, и толкова?
Лицето на Пепе за момент изрази издивяване, след което заговори натъртено, като човек (или джудже) мъчещ се да бъде чут оттатък някоя културна бариера:
- Да не би да мислиш, че си говорим за мебели?
- Ами за какво друго? И не мисля, че е работа на сульо и пульо да разпитват за нейната домакинска работа.
- Не разбираш ли? Тя е популярна и колкото повече казваме на хората, че не може да говорят с нея, толкова повече те искат, и колкото повече им казваш не, толкова повече се заинтригуват. Хората искат да научат всичко за нея.
- Като например, коя е любимата и лъжица ли? - сащиса се Гленда.
- Е, може и да съм си позволил малко ирония, - каза Пепе - Но вестникарите от целия град я търсят под дърво и камък, а „Ала-баламур” искат да я изкарат на две страници, - той се поспря и после услужливо уточни - Това значи, че ще пишат за нея и писаното ще излезе на две страници. Нисшият крал на джуджетата според „Satblatt” бил казал, че тя е икона на съвременността.
- Какво е зат-блат? - поинтересува се Гленда.
- А, джуджешкият вестник, - поясни Пепе - Едва ли ще го видиш някога.
- Но тя само излезе на едно модно ревю, нищо повече! - проплака Гленда - Тя само се разходи напред-назад! Сигурна съм, на нея няма да и хареса да се забърка във всичко това.
- Наистина ли си сигурна? - Пепе и хвърли рязък поглед.
И тогава тя се замисли, ама наистина се замисли за Жулиета, която чете „Ала-баламур” от корица до корица, без да припарва до „Вестника”, и кой знае как попива всевъзможни дивотии за разни лекомислени и глупави хора. Лъскави хора.
- Не знам къде е тя, - каза накрая по-кротко тя - Наистина не съм я виждала от вчера.
- Ох, тайнствено изчезване значи, - възкликна Пепе - Виж, ние вече тези неща ги научихме оттатък в магазина. Може ли да си поговорим на някое по-спокойно място? Надявам се, че никой не ме е проследил до тук.
- Ами, може и да те прекарам през задния вход, стига да не се навърта някой блюстител.
- Мен това ме урежда. С тея неща съм свикнал.
Тя го преведе през входа и през лабиринта от мазета и задни дворове, който някак си много интересно контрастираше с парадната фасада на Невиждания Университет.
- Нещо за пиене намира ли ти се? - обади се из-зад нея Пепе.
- Вода! - отряза го Гленда.
- Аз вода ще пропия, когато рибите почнат да излизат да пикаят на сушата, но все пак благодаря, - каза Пепе.
И тогава Гленда долови мириса на готвено идващ от Нощната кухня. А само тя готвеше в нейната кухня! Никой друг не можеше да вземе да готви нещо в нейната кухня. Готвенето беше нейна отговорност. Нейна. Тя профуча бегом по стъпалата с Пепе не изоставащ от нея по петите и, и забеляза, че мистериозната готвачка все още не е усвоила второто по важност правило в готвенето, а именно да почисти след себе си. Кухнята беше станала на кочина. Имаше даже и разсипано по пода тесто. Изобщо тя изглеждаше като обладана от някакъв бяс. А посред всичко това, свила се на кравай в изтърканото и леко вмирисано кресло на Гленда, кой си мислите: Жулиета.
- Направо като Спящата красавица, а? - обади се из-зад гърба и Пепе.
Гленда не му обърна внимание, а хукна към пещите.
- Тя е пекла баници. За кой й е било да се дигне до тук да пече баници? Та нея никога не я е бивало в печенето на баници.
Защото аз никога не съм я оставяла да изпече баница, каза си тя наум. „Това е, защото всеки път, щом нещо и се опъне, ти вземаш да го свършиш вместо нея”, - скара й се вътрешният й глас.
Гленда отваряше пещ след пещ. Бяха пристигнали тъкмо навреме. Съдейки по миризмата двадесетина баници асорти тъкмо бяха станали готови.
- Ами пиячката? - жаждата на Пепе явно никога не пресъхваше - Не може да няма някое бренди. Във всяка кухня все някъде е скътано по някое бренди.
Той я наблюдаваше, как вади баниците от пещите, увила ръце в престилката си. На Пепе, като на мъж, който предпочита да си пие яденето, баниците му бяха безразлични, така че той главно слушаше полугласния монолог на Гленда, докато баница след баница се редяха на масата.
- Нали изобщо не съм и казвала да прави така. Защо го направи? - „Защото все едно съм и казала точно това да прави, ето защо”, вметна наум тя - А тези баници хич не са лоши, - каза тя по-силно. И изненадано.
Жулиета отвори очи, огледа се в просъница и после лицето и се сгърчи в паника.
- Няма страшно, всичките ги извадих, - успокои я Гленда - Браво на тебе.
- Ми то аз не знаех к’во да прая, а Трев беше все зает с топкоритане, и аз си рекох, че за утре шъ си тряът баници и що не зема да напрая малко, - заобяснява се Жулиета - Извинявай.
Гленда отстъпи крачка назад. Откъде да започна? - зачуди се тя. Как да разплета тази бъркотия, станала защото аз сбърках, и после как да я заплета отново, та да се оправи? Жулиета не просто разнасяше дрехи натам-насам, а беше станала нещо като мечта. Мечта за дрехи. Искряща, жизнена, съблазнително възможна. По спомените на Гленда за ревюто, тя буквално сияеше, като че вътре в нея беше запалена светлина. Това беше някаква магия, така че не й е работа на нея да прави баници. Тя се прокашля.
- Аз те научих на много неща, нали така, Жулиета? - започна Гленда.
- Да, Гленда, - отговори хрисимо Жулиета.
- И те винаги са ти били от полза, нали така?
- Да, Гленда. Помня, че точно ти ми каза, да пестя сяко пени, и е много гот, че ми го каза.
Откъм Пепе се дочу някакъв странен звук и Гленда, цялата изчервена, не посмя да го погледне.
- Е тогава ще те посъветвам още едно нещо, Жулиета.
- Да, Гленда.
- Първо, никога, ама никога не се извинявай за нещо, за което няма защо да се извиняваш. И най-вече никога не се извинявай за това, че си каквато си.
- Да, Гленда.
- Разбра ли?
- Да, Гленда.
- Пепе е тук, защото „Ала-баламур” иска да пише нещо за теб, - продължи Гленда - Снимката ти беше във вестника и тази сутрин и... - тя се запъна - С нея всичко ще е наред, нали?
Пепе застина посред измъкване скришом на бутилка от шкафа и каза:
- Тук можеш да се довериш на мен и Мадам. Само хора много достойни за доверие могат да дръзнат да изглеждат толкова недостойни за доверие като мен с Мадам.
- И тя няма да трябва да прави друго освен да показва дрехи... Не пий това, то е винен оцет!
- Аз само винената част, - оправда се Пепе - Да, няма да и се налага да прави друго освен да показва дрехи, макар че съдейки по навалицата пред магазина ни, някои ще искат тя да показва обувки, шапки, прически...
- Но без разни такива, - отсече Гленда.
- Едва ли в целия свят ще намериш по-голям експерт по всякакви най-разнообразни такива от Мадам. Всъщност ще съм много изненадан, ако ти, Гленда, си чувала и за една стотна от разните такива, известни на Мадам, особено като се има предвид, че тя самата е измислила доста от тях. Така че, понеже няма как да не ги познаем, ако ги видим, ще я държим под око.
- И тя ще се храни редовно и прилично и няма да я лишавате от полагащия се нощен сън, - продължи Гленда.
Пепе кимна, макар че тя подозираше, че тези идеи му бяха чужди.
- И ще и се плаща, - добави тя.
- Ще делим с нея приходите, ако работи изключително за нас, - обеща Пепе - Мадам искаше да обсъди с теб това.
- Да, някой може да поиска да и плати повече от вас, - забеляза Гленда.
- Леле, леле. Как бързо се учим. Не се и съмнявам, че за Мадам ще е голям кеф да си говори с теб.
Жулиета ги гледаше все още в просъница.
- Искаш от мен да се върна в модната къща?
- Нищо не искам от теб, - заобяснява Гленда - Ти решаваш, ясно? Само ти решаваш, но все пак ми се струва, че останеш ли тук, това което ще правиш, ще са най-вече баници.
- Е, не само баници, - възрази Жулиета.
- Добре де, вярно, също така и сладкиши, бъбъл-енд-скуик и деликатеси асорти за късно през нощта, - склони Гленда - Но се сещаш, какво имам предвид. От друга страна можеш да ходиш да показваш всичките онези шикозни дрешки и да обиколиш купища шикозни места далече-далече от тук, да срещнеш много нови хора и през цялото това време да знаеш, че ако всичко се разбичка, пак ще има къде да бачкаш.
- Ха, ей това е гот, - обади се Пепе, който беше намерил още една бутилка.
- Аз наистина искам да ида, - реши Жулиета.
- Тогава върви още сега. Ама наистина още сега, или най-малкото веднага щом той си изпие кетчупа.
- Но тряа да ида да си зема партакешите!
Гленда бръкна в жилетката си и извади бордово-червено книжле с печата на Анкх-Морпорк изкаран в златно отгоре.
- К’во е това? - попита Жулиета.
- Банковата ти книжка, - разясни Гленда - Твоите пари са насигурно в банката и можеш да си ги вземеш когато си поискаш.
Жулиета запрехвърля банковата книжка от ръка в ръка.
- Ненъм дали някой от наште досега изобщо е бил в банка, освен Чичо Джефри, а него го гепиха още преди да се е прибрал в къщи.
- Трай си за това. Не се връщай вкъщи. Купи си много нови неща. Оправи си всичко и чак след това може да минеш през вкъщи и да се видиш с татко си и останалите. Работата е там, че не тръгнеш ли веднага, винаги ще се тормозиш, че не си го направила. Важното обаче е да тръгнеш веднага. Давай. Излизай. Пробивай. Направи всичко онова, което и аз е трябвало да направя.
- Ами Трев? - сети се Жулиета.
Гленда се замисли.
- Как вървят нещата с теб и Трев? Видях ви как приказвахте снощи.
- Че к’во, приказките да не са забранени? - премина в отбрана Жулиета - То и без друго той само ми каза, как щял да ходи да си намери по-добро бачкане.
- Какво? - изуми се Гленда - Толкова години откакто го познавам, той и един ден не е работил като хората.
- Той каза, че шъ ходи да си намери нещо, - повтори Жулиета - Казва, че Лут му казал така. Казва, че Лут му казал, че щом Трев открие кой е Трев, нали, той щял, нали, да разбере какво може. И тогава аз му казах, че той е Тревър Младонадеждов, а той каза че, знаеш ли, много съм му била помогнала.
Пада ми се, а? - каза си наум Гленда. Говоря за променяне и развитие, така че трябва да призная, че и той също може да се промени. На глас тя каза:
- Ти решаваш. Само ти решаваш, само гледай да не си дава воля на ръцете.
- Той никога не си дава воля на ръцете, - отвърна Жулиета - Което е леко смахнато. Нито веднъж не ми се наложи да го сритам с коляното в онуйката, ама нито веднъж.
Откъм Пепе, който току-що беше открил соса Уау-уау, се чу задавен смях. Шишето беше почти празно, а теоретично, той трябваше да е останал без стомах.
- Ама нито веднъж ли? - втрещи се от тази неестествена история Гленда.
- Не, беше все много учтив и съвсем мъничко тъжен.
Това значи, че е замислил нещо, намеси се вътрешното аз на Гленда. Тя самата каза:
- Е, ти решаваш. Тук не мога да ти помогна, но не забравяй, коляното си е пак с тебе.
- Ами какво...? - започна Жулиета.
- Виж какво, - прекъсна я твърдо Гленда - или ще тръгнеш незабавно да видиш света, да спечелиш купища пари, снимката ти да е по всички вестници и всички останали неща, по които знам, че много си падаш, или ще трябва сама да се оправяш с всичко.
- Някое време още ще сме тук, - намеси се Пепе - Знаеш ли, този сос ще е чудо с мъничко водка. Това ще му даде малко пикантност. Малко искра. Като се замисля, с много водка ще стане още по-добре.
- Но аз го обичкам! - проплака Жулиета.
- Е добре тогава, стой си тук, - каза Гленда - Целували ли сте се изобщо.
- Не! Той все не стига до там.
- Може да е един от онези господа, които не харесват жени, - обади се превзето Пепе.
- Ние ще се оправим и без твоето съдействие, - скастри го Гленда.
- Ама с’а, с някои други като Скапания Джони, шъ си скапя коляното от ритане, а Трев е просто... любезен, и толкова.
- Виж, знам, че ми каза да не се меся, и знам, че навремето съм бил страшен грешник и се надявам да си остана такъв, обаче съм обиколил повече къщи от пощальон, така че причината за тази прецаквация ми е ясна, - предложи услегите си Пепе - Стига му умозрението на него да види, че тя е толкова прекрасна, че би трябвало да я нарисуват застанала на някоя голяма мида някъде без горни дрехи, а разни необяснимо откъде пръкнали се дебели розови бебчета да хвъркат навсякъде наоколо, докато той има само, каквото е научил на улицата. Сиреч, безнадежно е, нали? Той няма никакъв шанс и си го знае, дори ако още не знае, че го знае.
- Ми че аз шъ си го цункам, ако си поиска и хич няма да го ритам в онуйката, - възрази Жулиета.
- Сама се оправяй, - каза и Гленда - Аз не мога да се оправя вместо теб. Ако се бях опитала, така щях да го наредя, че всичко съвсем ще се оплеска.
- Но... - започна Жулиета.
- Не, дотук с приказките, - отсече Гленда - Заминавай и си купи всякакви готини неща. Парите са си твои. А ако ти не се грижиш добре за нея, господин Пепе, коляното ще е само за загрявка.
Пепе кимна и много нежно помъкна Жулиета навън по каменните стъпала.
И какво щях да правя сега, ако бяхме в любовен роман? - запита се Гленда, когато стъпките им заглъхнаха в далечината. Тя беше станала голям експерт по въпроса какво да се прави, ако си в любовен роман, въпреки че едно от нещата, които доста я дразнеха в любовните романи, както тя вече беше споделила на Треперко, беше, че в тях никой нищо не готвеше. Че то в крайна сметка готвенето си е важно нещо. Толкова ли не могат да изкарат някой баничарска серия? Никак ли не може да има роман под заглавието „Гордост и козунаци”? Или поне някой друг съвет как да се правят вълшебни сладки нямаше да дойде зле, пък и с продълженията ще е от лесно по-лесно. Много повече щеше да и хареса ако, представете си, дори и любовниците понякога попадаха в кухнята на живота. Така щеше да има поне някакво признание, че хората в действителност се хранят.
Някъде в този момент тя разбра, и то цялото й тяло разбра, че е на път да изригне в потоп от сълзи. Вместо това се зае да мете. След което изчисти пещите. Тя винаги ги оставяше блестящи, но това не беше причина да не ги измие отново. Със стара четка за зъби изчегърта дребни остатъци мръсотия от разни трудни ъгълчета, изстърга всички гърнета с фин пясък, изпразни пепелта, преся жаравата, изми пода, върза две метли една за друга за да разкара дългогодишните паяжини по високия таван и пак затърка пода докато сапунена вода не протече по каменните стъпала и не отми следите от стъпки.
Ах да, остана още едно нещо. В ледницата беше останало малко аншоа. Тя стопли една две и ги занесе до големия котел на тринога в ъгъла на кухнята, където снощи беше написала с тебешир „Не Пипай”. Свали капака и надзърна в дълбините му. Ракът, който Достовера Влачишлепова й беше дала снощи, което сега и се струваше страшно отдавна, й помаха с очи.
- Чудя се, какво ли щеше да стане, ако не бях похлупила котела? - рече тя - Интересно, колко ли бързо се учат раците?
Тя му пусна разкашканата аншоа, ракът я изгледа накриво, но изглежда я одобри. Свършила с това, тя застана посред кухнята и се огледа за още нещо за чистене. Черното желязо нямаше как да блесне, но всяка повърхност беше изтъркана и подсушена. Колкото до чиниите, човек направо можеше да яде от тях. Трябва ли да се свърши една работа както трябва, свърши си я сама. Версията на Жулиета за чистене беше почти божествена, сиреч непредсказуема, непостижима за човешки ум и много рядко срещана.
Нещо докосна косата и. Тя разсеяно го отмахна и установи, че държи в пръстите си черно перо. Тези отвратителни твари в тръбите. Някой трябваше накрая да направи нещо относно тях. Тя взе най-голямата си метла и потропа по една тръба.
- Махайте се! Да ви няма тук! - викна тя.
Някъде от тъмнината се дочу дращене и приглушено „Оук! Оук!”
- Моля, госпо’ице, - разнесе се още един глас и тя видя надолу по стъпалата безформеното лице на... Как му беше името? А, да.
- Добро утро, господин Цимент, - поздрави трола тя.
Не можа да не обърне внимание на кафявите лекета от покапало под носа му.
- Ненъм къде е гусин Трев, - обяви Цимент.
- Цяла сутрин не съм го мярвала, - каза Гленда.
- Ненъм къде е гусин Трев, - повтори тролът, този път по-силно.
- За какво ти трябва? - зачуди се Гленда, защото доколкото знаеше тя, свещоливницата си вървеше сама: казваш на Цимент да оклепва свещи и той оклепва свещи, докато не му свършат свещите.
- Гусин Лут болен, - поясни Цимент - Ненъм къде е гусин Трев.
- Веднага ме заведи при господин Лут! - нареди му Гленда.
Малко е жестоко да наречеш някого дивак, но хората, които живееха и работеха в свещоливницата пасваха на думата перфектно. Диви си бяха. Ако ги мернеш където и да е другаде из лабиринтите на подземията, винаги ще бързат нанякъде присвити, но през повечето време те само работеха, спяха и някак оставаха живи. Лут беше легнал на вехт дюшек, плътно обгърнал се с ръце. Гленда го погледна веднъж и се обърна към трола:
- Върви да намериш господин Трев.
- Ненъм къде е гусин Трев, - каза тролът.
- Продължавай да търсиш!
Тя коленичи до Лут. В очите му се виждаше само бялото.
- Господин Лут, можеш ли да ме чуеш?
Той като че ли се събуди.
- Трябва да бягате, - продума той - Много ще е опасно. Вратата ще се отвори.
- Каква врата? - тя се опита да говори бодро и огледа диваците, които се бяха вперили в нея в кротък ужас - Някой от вас може ли да намери нещо, с което да го завием?
Само от въпроса те панически избягаха от стаята.
- Видях вратата, значи тя пак ще се отвори, - каза Лут.
- Аз не виждам никаква врата, господин Лут, - съобщи му Гленда и се огледа.
Очите на Лут се отвориха широко.
- Тя е в главата ми.
В свещоливницата няма такова нещо като уединение. Тя беше просто разширение на един дълъг, безкраен коридор. Хора постоянно минаваха покрай тях.
- Мисля, че си се преуморил, господин Лут, - заговори му Гленда - Претрепваш се от работа по цял ден, поболяваш се от тревоги. Имаш нужда от почивка.
За нейна изненада един от диваците се върна понесъл одеяло, доста обширни части от което все още можеха да се огъват. Тя тъкмо го зави с него, когато пристигна Трев. Който нямаше избор по въпроса за пристигането, тъй като Цимент го мъкнеше за яката. Трев погледна Лут и след това Гленда:
- Какво му е?
- Не знам, - тя вдигна пръст до главата си и го завъртя в универсалния жест значещ „побъркал се е”.
- Трябва да си вървите. Ще стане много опасно, - проплака Лут.
- Моля те, кажи ни, какво става, - заувещава го Гленда, - Моля те, кажи ми.
- Не мога, - отвърна Лут - Не мога да изрека думите.
- Значи има думи, които не искаш да кажеш? - включи се Трев.
- Думи, които не искат да бъдат казани. Силни думи.
- Ние не можем ли да помогнем? - настояваше Гленда.
- Болен ли си? - попита Трев.
- Не, господин Трев. Тази сутрин нормално си изпразних червата, - това беше проблясък от стария Лут: точен, но леко чудат.
- Болен в главата ли? - изтръгна се от отчаянието на Гленда.
- Да. В главата, - съгласи се Лут - Мрак. Врати. Не мога да ви кажа.
- Има ли някой, който да може да лекува от такава болест?
Лут някое време помълча, след което призна:
- Да. Трябва да ми намерите философ обучен в Юбервалд. Те помагат на мислите да се изправят.
- Това ли беше каквото направи с Трев? - сети се Гленда - Ти му каза, какво мисли за баща си и прочее и това много го успокои, нали така, Трев?
- Да, така беше, - съгласи се Трев - Но няма що да ми го натякваш така. Вярно, помогна. Не може ли някой да те хипнотизира? - обърна се той към Лут - Веднъж видях един в цирка, та той само като размаха пред хората лъскавия си часовник и глей ги само какво ще направят. Дори като кучета лаеха.
- Да. Хипнозата е важна част от философията, - каза Лут - Тя помага да се отпусне пациентът, така че да може да си чуе мислите.
- Ето значи, - ободри се Гленда - Защо не опиташ да си го направиш сам? Все ще ми се намери нещо лъскаво за размахване.
Трев извади от джоба си любимата си консервена кутия:
- Та-да-дан. А май ще ми се намери и малко връв.
- Много добре, но аз няма да съм в състояние да си задам правилните въпроси, защото ще съм под хипноза. А начинът на задаване на въпросите е много важен, - изтъкна Лут.
- Сетих се, - възкликна Трев - Аз ще ти кажа сам да си зададеш правилните въпроси. Ти щеше да знаеш, кои въпроси да питаш, ако беше за някой друг, нали?
- Да, господин Трев.
- Ти нямаше нужда да хипнотизираш Трев, - напомни му Гленда.
- Да, но неговите мисли бяха съвсем близо до повърхността. Опасявам се, че моите няма да са толкова леснодостъпни.
- Наистина ли може да бъдеш хипнотизиран сам да си зададеш правилните въпроси?
- Във „Вратите на заблудата”[50] Фусбиндер съобщава за метод за самохипноза, - замисли се Лут - Евентуално е възможно... - гласът му заглъхна посред изречението.
- Ами да почваме тогава, - каза Трев - По-добре бързо да мине, отколкото да се минеш, както казваше баба ми.
- Мисля, че идеята не е чак толкова добра.
- На мен хич не ми навреди, - окуражи го Трев.
- Нещата, които не знам... Нещата, които не знам... - замърмори Лут.
- Какво за тях? - попита Гленда.
- Нещата, които не знам... - повтори Лут - Мисля, че са зад вратата, защото ги затворих там, защото мисля, че изобщо не искам да ги знам.
- Значи трябва да разбереш, какво не искаш да знаеш?
- Да.
- Добре де, колко по-зле може да стане? - подметна Трев
- Много по-зле, - отговори Лут.
- А какво щеше да ми кажеш, ако проблемът беше мой? - запита го Гленда - Искам истината, и то веднага.
- Ами, - позапъна се Лут - Мисля, че щях да кажа, че трябва да погледнеш зад вратата и да се изправиш лице в лице с нещата, които не искаш да знаеш, така че да можем да се изправим срещу тях заедно. Това определено би бил съветът на Фон Кладпол в „Doppelte Berьhrungssempfindung”[51]. В действителност правенето на това ще е почти фундаментална част от анализа на скритата мисъл.
- Е тогава, - Гленда отстъпи крачка назад.
- Но какво лошо изобщо би могло да се намери в главата ви, госпожице Гленда? - съумя да прояви галантност дори и в зловонната обстановка на свещоливницата Лут.
- О, има туй онуй, - каза Гленда - Няма как да си изживееш живота без да ти се насъбере нещичко.
- Аз имах сънища в нощта, - сподели Лут.
- О, на всеки му се случват лоши сънища, - зауспокоява го Гленда.
- Тези бяха повече от сънища, - Лут разгъна ръцете си и вдигна едната да я видят.
Трев подсвирна.
- Ох, - каза Гленда, след което добави - Такива ли трябва да са?
- Нямам представа, - отговори Лут.
- Боли ли?
- Не.
- Е, може па тея неща да стават като порасне гоблинът, - предположи Трев.
- Да, може да им трябват остри нокти, - вметна Гленда.
- Вчера беше прекрасно, - въздъхна Лут - Бях част от отбора. Отборът беше до мен. Бях щастлив. А сега...
Трев извади някакъв разнищен канап и го върза за очуканата, но бляскава консервена кутия.
- Май шъ трябва да я видиш тая работа.
- Може и да бъркам нещо, - поде Гленда - но ако не искаш да знаеш, какви са тези неща, дето не искаш да ги знаеш, това значи, че ще се трупат все повече неща, които не искаш да знаеш, а така, струва ми се, рано или късно, ако продължи все така, всичко в главата ти ще се срине в тази яма.
- Има нещо в това, което казвате, - призна неохотно Лут.
- Тогава ми помогни да го пренесем на леглото, - каза Трев - Трябва ли да се поти така?
- Надали, - намръщи се Гленда.
- Ще ми е по-добре, ако ме оковете във вериги, - изръси Лут.
- Какво? Откъде ти хрумна, че ще направим такова нещо? - сащиса се Гленда.
- Мисля, че трябва да вземете предпазни мерки. Някои неща се просмукват изпод вратата. Може да са лоши.
Гленда хвърли един поглед на ноктите. Бяха лъскаво черни и, по своему, доста спретнати, но беше трудно да си ги представиш използвани за рисуване на картина или за готвене на омлет. Бяха си бойни нокти, за бой, нали така? Но това все пак беше г-н Лут. Дори и с бойни нокти пак си беше г-н Лут.
- Шъ почваме ли вече? - подкани ги Трев.
- Настоявам на веригите, - заупорства Лут - Има какви ли не железа в стария склад четири врати от тук. В него видях и вериги. Моля ви, побързайте.
Гленда автоматично пак погледна ноктите и забеляза, че са се удължили.
- Да, Трев, побързай, моля те, - съгласи се тя.
Трев последва погледа й и каза жизнерадостно:
- Шъ ида и шъ се върна, без изобщо да се усетите.
И наистина, не му отне и две минути, само се чу как дрънчат веригите докато ги мъкне по коридора.
Гленда едва сдържаше сълзите си от шантавостта на цялата тази работа. Лут си лежеше все така, втренчен в тавана, когато го вдигнаха, сложиха го на кушетката и го увиха внимателно с веригите.
- Има катинари, но няма ключове. Мога да ги затворя, но няма да мога да ги отворя.
- Затворете ги, - поиска Лут.
Гленда много рядко плачеше и сега се мъчеше да не го прави.
- Май не трябва да го правим това, - каза тя - Не и тук, в свещоливницата. Хората гледат.
- Моля ви, размахайте махалото, господин Трев, - не и обърна внимание Лут.
Трев сви рамене и се подчини.
- А сега започнете да ми казвате, че ми се доспива, господин Трев, - проинструктира го Лут.
Трев прочисти гърлото си размахвайки напред назад лъскавата тенекийка:
- Страшно ти се доспива. Спи ти се, та две не виждаш.
- Добре. Извънредно ми се доспива, - одобри морно Лут - А сега, трябва да ми кажете да се самоанализирам.
- Какво значи това? - попита рязко Гленда, която винаги беше нащрек за опасни думи.
- Извинявайте, - смути се Лут - Имах предвид, помогнете ми да изследвам детайлно собствения си ум посредством въпроси и отговори.
- Но аз не зная к’ви въпроси да питам, - обърка се Трев.
- Аз знам какви, - каза търпеливо Лут - Обаче трябва да ме инструктирате да го направя.
Трев сви рамене.
- Господин Лут, трябва да разбереш, какво не е наред с господин Лут, - каза той.
- О да, - тонът на Лут леко се промени - Удопно ли сте се разполошили, господин Лут? Да, благодаря ви. Веригите почти не ме стягат. Отлитшно. А сега, раскашете ми за майка ви, господин Лут. Запознат съм с понятието, но не си спомням някога да съм имал майка. Все пак благодаря ви, че попитахте.
И така започна монологичният диалог. Останалите двама седнаха на каменните стъпала, а тихият му глас разнищваше ли разнищваше себе си и стигна до:
- Така знатши, библиотеката. Има ли нещо в библиотеката, господин Лут?
- В библиотеката има много книги.
- Какво още има ф библиотеката, господин Лут?
- В библиотеката има много столове и рафтове.
- Какво още има ф библиотеката, за което вие не шелаете да ми кашете, господин Лут?
Всички зачакаха. Накрая гласът си призна:
- В библиотеката има шкаф.
- Има ли нещо особено за този шкаф, господин Лут?
Още една пауза, още веднъж треперливият глас каза:
- Не бива да отварям шкафа.
- Защо половината от него приказва като някой от Юбервалд, - обърна се към Трев Гленда, забравяйки за поразително острия му слух.
- Въпроси зададени с лек юбервалдски акцент при този вид беседи очевидно помагат на пациента да се отпусне по-добре, - обясни Лут - А сега, ще ви бъда благодарен, ако не прекалявате с прекъсфанията.
- Извинявай, - смути се Гленда.
- Няма нищо. И така, защо не бива да отфаряте шкафа, господин Лут?
- Защото обещах на Милейди да не отварям шкафа.
- А вие отфорихте ли шкафа, господин Лут?
- Аз обещах на Милейди да не отварям шкафа.
- А вие отфорихте ли шкафа, господин Лут?
Този път последва много по-дълга пауза.
- Аз обещах на Милейди да не отварям шкафа.
- Много ли неща наутшихте в замъка, господин Лут?
- Много неща.
- Наутшихте ли, как се правят шперцове, господин Лут?
- Да.
- Къде е фратата сега, господин Лут?
- Пред мен.
- Вие отфорихте фратата, господин Лут. Мислите, тше не сте я отфорил, но сте я отфорил. А сега е много вашно отново да я отфорите.
- Но онова зад вратата е лошо!
Двамата подслушвачи се напрегнаха.
- Нищо не е лошо. Изобщо нищо не е лошо. Ф миналото вие отфорихте фратата с детинска глупост. Сега, за да разберете фратата, трябва да я отфорите с мъдростта на възрастен. Отфорете фратата, господин Лут и аз ще фляза заедно с вас.
- Но аз вече нямам шперцове.
- Остафете това на природата, господин Лут.
Гленда потръпна. Трябва да беше от нейното въображение, но те като че ли вече не бяха в свещоливницата.
Пред Лут се простираше коридор. Струваше му се, сякаш всичко по него чезне. Вериги, дрехи, плът, мисли. Остана само коридорът и, витаещ някъде пред него, шкафът. Вратите му бяха стъклени. Светлина проблясваше по кантовете. Той повдигна ръка и удължи нокътя си. Който преряза дърво и стъкло, сякаш бяха въздух. В шкафа имаше една полица, на която имаше една книга. Заглавието й беше със сребърни букви, а самата тя беше прикована със стоманена верига. Която този път също му беше много по-лесно да строши, отколкото предишния път. Той седна на стол, който не беше там преди той да седне и зачете книгата. Тя се казваше ОРК.
Когато се разнесе писъкът, той не дойде от Лут, а отгоре, от плетеницата от тръби. Кльощава жена в черна роба, сигурно вещица, както си помисли Гленда шокирана от внезапността, скочи отгоре на каменния под и се огледа като котка.
Не, по-скоро като птица, помисли си Гленда. Някак отсечено.
И тогава тя си отвори устата и изпищя:
- Оук! Оук! Тревога! Тревога! Пази се! Пази се!
Тя се хвърли към леглото, но Трев се изпречи на пътя и.
- Глупав! Оркът ще ти изпие очите!
И изведнъж те станаха дует. Още една такава твар се спусна обвита в сумрака на нещо, което можеше да е плющящ плащ, а можеше да е и крило. Те не спираха да се движат, всяка в различна посока, мъчейки се да се доберат до кушетката.
- Не се плааашете, - изкряска една от тях - Ние сме на ваааша страна. Тук сме за ваша защита.
Гленда, изтръпнала от шока, някак успя да стане. И скръсти ръце пред гърдите си. Винаги се чувстваше по-добре като направи така.
- Кои си мислите че сте вие... да ми скачате така от тавана и да крещите на хората? И да ми ръсите пера. Това е отвратително. Ами че тук се... наблизо се приготвя храна.
- Ъхъ, чупката, - обади се и Трев.
- Каза ли им го, - измърмори Гленда от ъгълчето на устата си - Как ли се сети?
- Не разбирате, - изкряска едно от съществата - В голяма опасност сте! Оук!
- От вас ли? - опъна им се Гленда.
- От този орк, - уточни тварта.
И последната й дума беше крясък: „Оук!”
В сумрака пред отворения шкаф душата на Лут обърна поредната страница. Усети някого зад рамото си, обърна се и се взря в лицето на Милейди.
- Защо ми казахте да не отварям книгата, Милейди?
- Защото исках да я прочетеш, - дочу се глас - Трябваше сам да откриеш истината. Всички така откриваме истината.
- А ако истината е ужасна?
- Мисля, че знаеш отговора на този въпрос, Лут, - отговори гласът на Милейди.
- Отговорът е, че ужасна или не, това е истината, - рече Лут.
- И какво тогава? - подпита гласът, като на учител окуражаващ обещаващ ученик.
- И тогава истината може да бъде променена, - каза Лут.
- Господин Лут е гоблин, - заяви Трев.
- Да бе, нали, - отвърна тварта и думите и прозвучаха невероятно екзотично като за някой, чието лице все повече прилича на птиче.
- Ако запищя, много хора ще довтасат начаса, - заплаши ги Гленда.
- И какво ще направят после? - подпита тварта.
И какво ще направят после? - помисли си и Гленда. Ами ще се мотаят наоколо, ще питат „Какво става, бе хора?” и изобщо ще задават същите въпроси като нас сега. Тя пак се измести, когато една от гадините се опита да се докопа до кушетката.
- Оркът ще убива, - каза трети глас и още едно от съществата се приземи почти право пред лицето на Гленда. Дъхът й вонеше на леш.
- Господин Лут е добър и любезен и никога не е наранил никого, - защити го Гленда.
- Който не си го е заслужавал, - добави припряно Трев.
- Но сега оркът знае, че е орк, - възрази тварта.
Сега и трите се въртяха напред назад в страховит танц.
- Комай не ви е разрешено да ни пипате, - забеляза Трев - Мисля, че наистина не можете.
Изведнъж той седна до лежащия Лут и дръпна и Гленда да седне до него.
- Мисля, че си имате правила, - каза Трев
Сновящите фигури внезапно спряха. Това някак си беше по-страшно и от движението. Те просто си стояха застинали като статуи.
- Имат нокти отзад на краката, - каза тихичко Гленда - Виждам им ноктите.
- Шипове, - поправи я Трев.
- Какви ги говориш?
- На тея големите нокти им викат шипове. Нокти са тея отпред, с които си хващат плячката. Хората все го объркват.
- Само ти не, - заяде се Гленда - Ти така изведнъж ни се оказа егати великия експерт по ужасни птицеподобни твари.
- Какво да правя. Понякога просто ти се набива нещо в тиквата, - оправда се Трев.
- Тук сме за да ви защитаваме, - каза една от тварите.
- Нямаме нужда някой да ни защитава от господин Лут! Той ни е приятел, - заяви Гленда.
- Колко още приятели с такива нокти имате?
- Че от какво може да се страхуваме тук, в Невиждания Университет, с неговите грамадни дебели яки стени, и който е направо бъкан с могъщи магьосници?
Една от жените протегна врата си, докато лицето й не се доближи на няколко пръста от това на Трев:
- От това, че тук има орк.
Раздрънча се верига. Лут се беше поразмърдал.
- Бачкате за някого нали? - продължи да им се репчи Трев - Главичките ви са едни такива мънички. Нема как да имате достатъчно мозък сами да го измислите това. Магьосниците знаят ли, че сте тук, а?
Гленда изпищя. Досега никога не беше пищяла, не и като хората, от самите дълбини на ужаса си. Порязването на пръст като не внимаваш с ножа не се брои, а и е почти сигурно, че не може да докара такъв пронзителен вопъл. Писъкът отекна по коридорите, отрази се в мазетата, а криптите зазвънтяха от резонанса.[52]
Гленда изпищя за втори път и, понеже дробовете и вече бяха загряли, този път излезе още по-силно. И от двете страни се дочуха забързани стъпки.
Което беше успокояващо.
Не толкова успокояващо беше, че се чу издрънчаване и преплъзване на метал, което подсказваше, че се е строшила една верига.
Тварите незабавно изпаднаха в паника, мъчейки се едновременно да размахат криле. Бяха непохватни като чапли и си пречеха една на друга.
- И да не се връщате! - викна тя след тях, докато изчезваха в мрака, след което се обърна с разтуптяно сърце към Трев - Какво ли е орк?
- Ненъм. Мислех, че е няк’ъв караконджул от старите приказки.
- Ами тези хвърковатите какво бяха?
- Знам, шъ кажеш че е тъпо, - каза Трев - но мернахме една от тях снощи, а той май мисли, че са, такова... приятели.
Месари, хлебари, лакеи и блюстители надойдоха бегом от тъмните коридори, в това число Блюстител Нобс (без роднинска връзка), който необяснимо защо носеше само официалната си шапка, фанелка и шорти, твърде къси и твърде прилепнали като за мъж с габаритите на Блюстител Нобс (без роднинска връзка). Той хвърли един погед на Гленда и се втренчи в Трев. Хора от рода на Трев според Блюстител Нобс (без роднинска връзка) автоматично се брояха за врагове.
- Ти ли пищя? Какво става тук? - ревна той.
- Извинявайте, направих аз едно неприлично предложение, - заоправдава се Трев и погледна Гленда с изражение молещо я: „Измъкни ме от тая каша”.
- Ами то май моята моминска свенливост излезе изпод контрол, - обясни се тя, проклинайки го с поглед.
- Доста странно предложение ще да е било, - обади се един хлебар, който май смяташе, че една особено дълга франзела е подходящо бойно оръжие, но сега той се подхилваше, а в подхилването нямаше нищо лошо.
Ако ни се размине с нищо по-тежко от хилене и майтапи, всички ще сме доволни, помисли си Гленда. Впоследствие ще ни дойде тежичко, но все пак по-добре така, отколкото иначе.
- Да, ама що е прикован тоя тип за леглото? - попита блюстителят.
- Да бе, що за неприлични предложения вървят тук, а? - добави хлебарят, който явно се забавляваше.
Преди да свърши всичко това, май ще убия все някого, може и сама себе си, мина през ума на Гленда.
- Ама това не е ли господин Лут? - вгледа се блюстителят - Но на нас след пет минути ни започва тренировката.
Иззад Гленда и Трев пак се чу дрънчене и гласът на Лут заговори:
- Не се безпокой, Алфонс, аз често го правя този номер. Динамично напрежение, нали знаеш, за оформяне на мускули.
- Алфонс? - хлебарят погледна невярващо блюстителя - А аз си мислех, че се казваш Алфред, накратко Алф. А пък Алфонс е куирмско име, ако изобщо съм чувал куирмски. Ти не си от там нали?
Това последното беше също толкова обвинение, колкото и въпрос.
- Че какво му е лошото на това Алф да е накратко от Алфонс? - попита блюстителят.
Той имаше много едри ръце, които можеха да затруднят на канадска борба дори и Муструм Ридкъли. Освен това ушите му започнаха да почервеняват, което никога не е добър знак при мъж с неговите габарити.
- А, аз изобщо не съм казвал, че не е хубаво името, - хлебарят със закъснение вдигна франзелата - Но никога нямаше да се сетя, че си Алфонс. Което показва, че човек никога не знае.
- Аз съм орк, - съобщи им тихо Лут.
- Всъщност то Алфонс си е доста добро име, - продължаваше хлебарят - Това „фонс” малко го разваля, но „Алф” много си ми харесва, - той се сепна и се обърна към Лут - Какво искаш да кажеш с това „орк”?
- Орк, - повтори Лут.
А някъде от далечните тръби за централното отопление някой изкряска:
- Оук! Оук!
- Остави ги тея глупости, в наше време вече няма орки. Всичките ги изтребиха преди стотици години. Четох някъде, че било страшно трудно да ги убиеш, - намеси се един лакей.
- Последната част от изказването ви е по същество правилна, - каза Лут, все така прикован към леглото - Въпреки това, фактът е, че аз съм орк.
Гленда погледна надолу към него:
- Ти ми каза, че си гоблин, господин Лут. Ти ми каза, че си гоблин.
- Бях дезинформиран, - отвърна Лут - Знам, че съм орк. Мисля, че винаги съм знаел, че съм орк. Отворих вратата, прочетох книгата, знам истината за душата си и съм орк, само че по неясна причина съм орк изпитващ страшна нужда да си запали пура.
- Но те нали бяха, такова, онези грамадните ужасни чудовища, които почнат ли да се бият, не спират, и които така, на игра, ще си откъснат собствената ръка за да я използват като оръжие, - възкликна блюстител Нобс (без роднинска връзка) - Имаше една статия за тях в „Лъкове и муниция”.
Всички очи се втренчиха в ръцете на Лут.
- Несъмнено така е отсъдила историята, - започна Лут и вдигна поглед към Гленда - Съжалявам. Проявих непослушание, като всички, разбирате ли. Шнуцентинтъл твърди същото в книгата си „Подчинението на неподчинението”. Та значи, аз се зачудих, какво ли има в шкафа. А вече имах известен опит с шперцове. Отворих шкафа, прочетох книгата и... - веригите му издрънчаха, когато той се понамести - Проявих неподчинение. Мисля, че всеки го прави. Много ни бива да крием от себе си това, което не искаме да знаем. Повярвайте ми, много бях добър в прикриването на това нещо от себе си. Но то, нали разбирате, се просмуква, в сънища и подобно, само като си смъкнеш гарда. Аз съм орк. В това няма никакво съмнение.
ТЕЛЕГРАМКанал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками
Книжный Вестник
Бот для удобного поиска книг (если не нашлось на сайте)
Поиск книг
Свежие любовные романы в удобных форматах
Любовные романы
О психологии, саморазвитии и личностном росте
Саморазвитие
Детективы и триллеры, все новинки
Детективы
Фантастика и фэнтези, все новинки
Фантастика
Отборные классические книги
Классика
ВКОНТАКТЕБиблиотека с любовными романами, которая наверняка придётся по вкусу женской части аудитории
Любовные романы
Библиотека с фантастикой и фэнтези, а также смежных жанров
Фантастика
Самые популярные книги в формате фб2
Топ фб2
книги