Невинен до доказване на противното

Голямото жури на окръг Киндъл (юнска сесия) предявява обвинение, както следва:

На или около първи април тази година на територията на окръга обвиняемият

РОЖАТ К. САБИЧ

е извършил предумишлено убийство, като съзнателно, целенасочено и злонамерено е посегнал със сила и оръжие върху личността на Каролин Полхимъс, в резултат отнемайки живота на гореспоменатата Каролин Полхимъс, в нарушение на член 76610 от Изменения и допълнен наказателен закон на щата.

ЗА ВЕРНОСТТА НА ДОКУМЕНТА:

…………………………………………………………………………………… (подпис)

Джоузеф Доърти, председател Голямо жури на окръг Киндъл, Юнска сесия

…………………………………………………………………………………… (подпис)

Нико дела Гуардия, Главен прокурор на окръг Киндъл

23 юни

(печат)

18.

— Документите и заключенията са отпред, а показанията на свидетелите отзад — казва Джейми Кемп и поставя тежкия кашон върху полираната маса. Намираме се в малката съвещателна зала в кантората на неговия работодател Алехандро Стърн, който е мой адвокат. Кемп се е изпотил. Изминал е двете пресечки от общинската сграда дотук под палещото юлско слънце. Тъмносинята му връзка е разхлабена, а русата му коса, подстригана по модата от младежките му години, е залепнала за слепоочията. — Ще ида да проверя търсил ли ме е някой по телефона — казва Кемп — и ще се върна, за да прегледаме заедно тия неща. И помни, не се паникьосвай. Не изтървавай постулата, както се казва.

— Какво значи това?

— Ами значи, че като видиш събраните срещу теб доказателства, не бива да се оплиташ като пате в кълчища. — Кемп се усмихва.

Радвам се, че все още ме смята за човек, който отбира от шега.

Четиринайсети юли е — три седмици след като ми предявиха обвинението за убийството на Каролин Полхимъс. Днес по-късно следобед ще трябва да се явя пред председателя на Окръжния съд Едгар Мъмфри за разпоредително заседание за предаване на съд. Преди него, съгласно щатското законодателство, прокуратурата е длъжна да предостави на защитата всички веществени доказателства, които смята да използва, както и списък на свидетелите с копия от техните показания. Кашонът съдържа именно това. Втренчил съм се в познатия етикет: „Народът срещу Рожат К. Сабич“. Отново изпитвам онова чувство, което вече ми е познато — чувството, че това е кошмарен сън. Седя сам в луксозната стая с тъмна ламперия и лавици с правна литература в тъмночервена подвързия и чакам да отмине натрапливият, многократно изпитван ужас.

Пред кашона е оставен друг екземпляр от обвинителния акт. Погледът ми винаги попада върху едни и същи думи — „посегнал със сила и оръжие“. Посегнал vi et armis — юридически термин. Векове наред с тези думи са обвинявани безброй хора за извършени от тях престъпления. Изразът е архаичен, отдавна излязъл от употреба при повечето правни системи, но в законодателството на нашия щат се използва още и докато го чета тук, изпитвам усещането за странно наследство. Попаднал съм в плеядата на големите звезди на престъпния свят — Джон Дилинджър, Синята брада, Джак Изкормвача и милионите по-дребни звездички — налудничавите, измамените, обезчестените, озлобените и много други, които са се поддали на моментно изкушение й в един миг са разбудили тъмните страсти, дремещи във всяко човешко същество.

След двата месеца, през които чрез пресата изтичаше информация, носеха се слухове и клевети и се разпространяваха невероятни клюки, бях сигурен, че ще се успокоя, когато най-сетне се подготви обвинителният акт. Но не излязох прав. Предишния ден Дилей изпрати на Стърк тъй наречения „екземпляр на учтивост“ към обвиняемия. За пръв път прочетох предявените обвинения в шикозния кабинет на Санди, който е на петнайсетина метра оттук, в другия край на коридора. Внезапно сърцето ми и всички други чаркове в мен спряха и ме прониза такава болка, та реших, че нещо в машинката ми се е повредило. Усещах как кръвта се отдръпва от лицето ми и разбирах, че страхът ми излиза наяве. Опитвах се да изглеждам сдържан не защото исках да се покажа смел, а защото изведнъж разбрах, че единственото, което мога да проявя, е именно сдържаност. Санди седеше до мен на канапето и аз направих някакъв паралел с Кафка.

— Ще прозвучи ли ужасно и банално, ако кажа, че не мога да повярвам на това? — попитах. — Че съм изпълнен с недоумение и ярост?

— Разбира се, че няма да можеш — отговори Санди. — Съвсем естествено. Самият аз, който имам трийсетгодишна практика като адвокат по наказателни дела в този град, не мога да повярвам, а вече мислех, че съм видял всичко. Всичко! И не го казвам току-тъй. Ръсти, веднъж имах един клиент, чието име, разбира се, не мога да издам, но той тупна двайсет и пет милиона долара в злато на кюлчета точно там, където си седнал. Слитък върху слитък — купчина, висока над половин метър. С една дума, аз, който съм виждал какво ли не, седя вечер у дома и си мисля: „Боже Господи, какво страхотно и ужасяващо нещо“.

Изречени от Санди, тези думи звучаха трогателно — те побираха истината за света. Мекият му испански акцент придава изтънченост на речта му дори когато говори за ежедневни неща. Достойнството, което той излъчва, е успокояващо. С течение на времето бях открил, че се вкопчвам във всеки мил жест като удавник за сламка.

— Ръсти — рече Санди и побутна листа, който държах в ръка. — Ти не обърна внимание на единственото нещо — започна той, а сетне затърси подходяща дума, — което е насърчително.

— Кое е то?

— Не си уведомен съгласно член пети.

— Аа… — промълвих аз и през тялото ми премина тръпка. В нашия щат, в случай че прокурорът поиска смъртно наказание, трябва да уведоми лицето за това още когато повдига обвинението. При всичките ми догадки относно намеренията на Дилей някакво ревностно вътрешно съпротивление ми бе попречило през тези два месеца дори за миг да допусна такава възможност. Погледът ми изглежда разкри моето смущение и дори срама, че вече така съм се откъснал от професионалното ежедневие. — Не ми е минало през ум — казах отпаднало.

— Разбира се — усмихна се мило Санди, — всички имаме тези навици.

По съвета на Санди отсъствахме от града, когато бе предявено обвинението. Барбара, Нат и аз отидохме на гости при приятели на тъста ми в една вила близо до Скейджън. През нощта се чуваше шуртенето на водопада Краун, а пъстървата кълвеше повече от когато и да било. Но, разбира се, в ума ми се въртеше само онова, което ставаше на шестстотин километра на юг от нас. На другия ден Джордж Ленърд от вестник „Трибюн“, който бе намерил по някакъв начин телефонния номер на вилата, ме потърси за коментар. Отпратих го към Стърн. По-късно, когато се прибирах отвън, чух Барбара да говори по телефона с майка си. Щом остави слушалката, подтикван от някакво непреодолимо любопитство, попитах:

— Навсякъде ли са разтръбили?

— Навсякъде — по телевизията, в двата вестника… На първа страница, със снимки. Бившият ти колега Дилей им е съобщил какви ли не гадости.

Оказа се, че ми е спестила цялата истина. Делото ми се бе появило и по заглавните страници на жълтата преса: ГЛАВЕН ПРОКУРОР ОБВИНЕН В УБИЙСТВО — ЛЮБОВНИК НА ЖЕРТВАТА. В ОКРЪГ КИНДЪЛ СЕКСЪТ, ПОЛИТИКАТА И НАСИЛИЕТО СЕ СМЕСВАТ В ЕДНО.

Не само местната, но и националната преса разнищваше случая дни наред. От любопитство започнах сам да чета. Библиотеката в Ниъринг има чудесна читалня за периодика, пък и нали нямах какво толкова да правя през тези дни. По съвета на Стърн отказах да си подам оставката като прокурор и бях отстранен от длъжност, но си получавах заплатата. В резултат на това се заседявах в библиотеката повече време, отколкото съм предполагал, че мога да издържа на такова място. Седях заедно с възрастните мъже и бездомните старици и се наслаждавах на тишината, докато попивах всеки ред от различните описания на моя разгул. Както винаги вестник „Ню Йорк Таймс“ се придържаше към сухите факти, наричаше ме „господин“ и поместваше най-подробно описание на обстоятелствата, но без коментар. За мое учудване не друг, а националните списания за новини — „Таим“ и „Нюзуик“ — се постараха да направят от случая сензация.

И двете статии бяха придружени с една и съща снимка, направена от един дръвник, когото наблюдавах два дни подред да се крие зад храстите около дома ми. Накрая Стърн ме посъветва да изляза и да го оставя да ме снима, при условие че обещае да се чупи. Така и стана. Подвижните телевизионни станции, които според съседите са прекарали цяла седмица пред нас, докато ние се криехме в Скейджън, засега не са ни обсадили отново.

На практика това няма голямо значение. След като в продължение на дванайсет години съм бил прокурор по някои от най-нашумелите дела в града, вестниците и телевизионните станции разполагаха с достатъчно кадри, за да могат непрекъснато да показват лицето ми. В Ниъринг, появя ли се на улицата, всички втренчват поглед в мен. Сега в държането на познатите ми има някаква въздържаност, едно забавяне с част от секундата, преди да ме поздравят. Утешенията, които ми се предлагат, са малко и са смешни, неуместни; жената от химическото чистене ми казва: „Неприятна работа“, а момчето от бензиностанцията ме пита дали наистина съм този, за когото чете във вестника. Библиотеката ми харесва и поради факта че там не ти се разрешава да говориш.

А как се чувствам аз, така мигновено повален, сринат, станал от образцов гражданин презрян парий? Да кажа, че нямам думи, ще е неточно. Думи имам, но те са толкова много. Нервите ми съвсем са се разклатили. Глождят ме тревога и страх, потапям се в гняв и скептицизъм. Но най-често съм в състояние на вцепенение, на някаква апатия, която ми служи за убежище. Дори когато се размисля за Нат и за това как бъдещето му ще се провали, безпокойството ми е притъпено от усещането, че случилото се засяга само мен. Само аз съм жертвата, което донякъде мога да понеса. Придобил съм повече от фатализма на баща ми, отколкото предполагах. Една част от съществото ми винаги е проявявала недоверие към разума и реда. Животът е просто вид опит. По някакви почти непонятни причини ние се стремим да вървим напред. На моменти съм удивен, че съществувам. Започнал съм да наблюдавам обувките си, докато пресичам улицата, тъй като фактът, че се движа, отивам нанякъде, върша нещо, понякога ми се струва изумителен. Изглежда ми много странно, че при цялото ми нещастие животът продължава.

Почти през всичкото време съм в това състояние — отнесен, блуждаещ. Разбира се, голяма част от времето си прекарвам в чудене защо се случи така. Но откривам, че в даден момент способността ми за преценка изчезва. Размислите ми сякаш водят до тъмна и плашеща крайност, до ръба на един черен водовъртеж от параноя и ярост, от който досега успявам мигновено да се отдръпна. Знам, че на определени нива не мога да понеса много повече, и не го правя. Тогава насочвам мислите си към времето, когато делото ще приключи, към крайния резултат. Искам — с отчаяние, чиито размери не могат да бъдат обхванати от метафора — искам това никога да не се бе случвало. Ако можеше само всичко да бъде така, както преди да позволя животът ми да се взриви от Каролин и последвалите събития. А после пак ме обземат грижи за Нат — какво ще се случи с него? Как да го опазя? Как да му спестя срама? Защо го доведох дотам, че кажи-речи, да е сирак? В известен смисъл това са най-кошмарните ми мигове: терзае ме безсилие, немощ, задавят ме сълзи. А после, един-два пъти през последните седмици, у мен се прокрадва необичайно чувство, по-леко от въздуха, по-успокояващо от морския бриз, една надежда, която неканена нахлува в мен и ме оставя с усещането, че съм се възкачил върху висок крепостен вал и имам смелостта просто да погледна напред.

Делото срещу мен, както го преценявам от съдържанието на кашона, е праволинейно. Нико е изброил десетина свидетели, като повече от половината имат отношение по веществените доказателства и експертизите, които смята да представи. Липранзър очевидно ще бъде призован, за да каже, че съм му наредил да не иска справка за домашните ми телефонни разговори. Госпожа Крапотник ме е разпознала като човек, когото е срещала в блока на Каролин, макар да не е сигурна, че аз съм непознатият, дето е видяла през онази вечер — вечерта на убийството. В списъка е включена и някаква прислужничка от Ниъринг, чиито донякъде загадъчни показания намекват, че ме е видяла в автобуса от Ниъринг до града една вечер около деня, в който Каролин е била убита. Посочени са още Реймънд Хорган, Томи Молто, секретарката ми Юджиния, Робинсън — психиатърът, при когото ходих няколко пъти, и неколцина експерти, включително Безболезнения Кумагаи.

Независимо от всичко това е дело, основано на косвени доказателства. Никой няма да заяви, че ме е видял да убивам Каролин Полхимъс. Никой няма да потвърди, че е чул самопризнанията ми (ако не се брои Молто, чиято записка претендира да се отнася до последната ми забележка, отправена към него в онази сряда през април, като че ли тя не бе в смисъл „Гледай си работата!“). Същината на делото са веществените доказателства: чашата с отпечатъците от двата ми пръста, разпознати чрез сравнение с тези, които дадох преди дванайсет години, когато станах прокурор; справката от телефонната компания, която показва обаждане от нас до Каролин около час и половина преди убийството; вагиналната натривка, която разкрива наличие в гениталните органи на Каролин на сперматозоиди от моята кръвна група, възпрени в настоятелното си сляпо движение от контрацептивно вещество, чието присъствие предполага доброволен полов акт; и накрая — власинките в малцов цвят от подова настилка „Зорак V“, намерени по дрехите на Каролин и из хола — те съвпадат с пробите, взети от мокета у дома.

Тези две последни доказателства се появиха, след като у нас нахлуха трима щатски полицаи ден-два след срещата в кабинета на Реймънд в онази Черна сряда, както сега я наричаме аз и Барбара. Звънецът иззвъня и насреща се зададе Том Нисленски, който поне вече шест години връчва призовки от прокуратурата. Все още не бях достатъчно съсредоточен и в първия момент ми стана приятно.

Никак не ми се щеше да идвам, каза той. След това ми връчи две призовки от голямото жури — едната да представя кръвна проба, а другата — да се явя за даване на обяснения. Носеше и заповед за обиск, която изрично упълномощаваше полицаите само за това вземат проби от мокета в цялата къща, както и от всяка връхна дреха, която притежавах. Докато тримата мъже в кафяви униформи се разхождаха с найлонови пликове и ножици от стая в стая, Барбара и аз седяхме в хола. Те посветиха един час на гардероба, като режеха тънки ивички плат от подгъва. Нико и Молто бяха достатъчно хитри, за да не включат в заповедта търсене на оръдието на престъплението. Явно, че един професионалист от правораздавателните органи ще знае добре, че трябва да се отърве от него, вместо да го укрива. А ако полицаите вземат да го търсят, прокурорът ще трябва да признае в съда, че не са могли да го намерят.

Това тук „Зорак V“ ли се нарича, тихо попитах Барбара, докато полицаите бяха горе.

Не знам какво е, Ръсти. Както обикновено тя изглежда държеше най-вече на спокойствието си. Бе присвила устни от раздразнение, но нищо повече — сякаш полицаите бяха четиринайсетгодишни хлапаци, които късно вечер пускат бомбички и смущават съня й.

Синтетичен ли е, попитах аз.

Да не мислиш, че можем да си позволим от чиста вълна, отвърна иронично тя.

Обадих се на Стърн, който ме накара да направя списък на всичко, което са взели. На следващия ден отидох в града и доброволно дадох кръвна проба. Но показания не дадох. Стърн и аз имахме сериозен спор за това. Санди повтори общоприетото виждане, че заподозреният не постига нищо с изявления преди съдебния процес, освен да подготви прокуратурата за характера на защитата. С внимателен тон ми напомни колко съм си навредил, като съм избухнал в кабинета на Реймънд.

Но в края на април, преди да ми бъде предявено обвинение (тогава бях убеден, че това никога няма да се случи), моята цел бе да попреча този безумен епизод да навреди на репутацията ми. Ако се позовях на Петата поправка16 и откажех да дам показания, на което имах право, вестниците вероятно нямаше да отбележат това, но всеки прокурор щеше да разбере, а чрез тях и половината град. Санди надделя, когато резултатите от кръвната проба излязоха и те ме определиха като секретар, произвеждащ антитела тип А, също както лицето, което последно е имало полов контакт с Каролин. Шансът това да е съвпадение беше някъде едно към десет. Тогава разбрах, че и сетната ми възможност за бързо оправдаване се е стопила.

Томи Молто поиска лично да се явя в съда и затова един мрачен следобед през май аз, както мнозина, които бях вземал на мушката си, се изправих сам пред голямото жури — в зала без прозорци, подобна на малък театър — и в отговор на трийсет и шест различни въпроса повторих последователно: „По съвета на моя защитник отказвам да отговоря, за да не се обвиня сам в извършване на престъпление“.

— И така — каза Санди Стърн, — как ти се струва светът от другата страна? — Вглъбен в тайните на кашона, не съм видял кога е влязъл в съвещателната зала. Стои с ръка върху дръжката на вратата — нисък, закръглен, с безупречно елегантен костюм. На лъскавото му бледо теме се мъдрят само няколко зализани назад косъма. Между пръстите му е втъкната пура. Този навик Стърн си позволява само в кантората. На публични места би било неприлично, а Клара, съпругата му, не му разрешава да одимява къщата им.

— Не очаквах, че ще се върнеш толкова скоро — казвам аз.

— Календарът на съдията Магнусън е ужасен, а присъдата, естествено, се прочита най-накрая. — Той говори за друго дело, с което се занимава. Очевидно е висял дълго в съда, но още не си е свършил задълженията. — Ръсти, имаш ли нещо против, ако на разпоредителното заседание с теб се яви Джейми? — Той започва да обяснява подробно, но аз го прекъсвам.

— Няма проблем.

— Много си любезен. Може би след това да отделим няколко минути, за да видим какво ни е изпратил твоят приятел Дела Гуардия. Как го наричахте?

— Дилей.

Учудването на Санди е видно. Не може да разбере на какво се дължи прякорът, а е твърде добре възпитан, за да поиска да му разкрия дори някаква незначителна подробност от живота в прокуратурата, с която толкова често се бори. Сваля си сакото и поръчва кафе. Секретарката го донася заедно с голям кристален пепелник за пурата му.

— И така — казва той. — Разбираме ли аргументите на Дела Гуардия?

— Мисля, че аз ги разбирам.

— Чудесно! Тогава нека да чуя. Обобщение на обвинителната реч на Дела Гуардия за трийсет секунди, ако обичаш.

Когато наех Санди три-четири часа след онази умопобъркваща среща в кабинета на Реймънд, прекарахме заедно трийсет минути. Той ми каза колко ще струва — двайсет и пет хиляди долара вноска, която ще включва такса от сто и петдесет долара на час за времето извън съда и триста долара на час в съда, а остатъкът — само лично заради мен — ще бъде върнат, в случай че няма обвинение. Предупреди ме да не говоря с никого за обвинението и особено да не държа повече възмутени речи пред прокурорите; да избягвам репортери и да не си подавам оставката; каза ми, че всичко това е доста страшничко и му напомня сцени от неговото детство в Латинска Америка; но бил уверен, че при моята безупречна биография въпросът ще се разреши благоприятно. Ала този Санди Стърн, с когото съм работил повече от десет години, срещу когото съм водил половин дузина дела и който, независимо от това дали се отнася за сериозни въпроси или не, винаги е знаел, че може да вярва на моята дума — същият този Санди Стърн досега не ми е задал въпроса дали не съм извършителят на престъплението. От време на време ме разпитваше за подробности. Веднъж съвсем безцеремонно поиска да се осведоми дали съм имал „физически отношения“ с Каролин и аз му отговорих утвърдително, без да мигна. Но Стърн винаги избягваше най-важния въпрос. По това си прилича с всеки друг. Дори Барбара, която чрез разни изявления ми показва, че е убедена в моята невинност, никога не ме е попитала направо каква е истината. Хората ти казват: „Тежко ти“. Или ти остават верни, или, по-често, видимо се дръпват, отвратени. Но никой не набира смелост да зададе единствения въпрос, който го вълнува.

Липсата на прямота у Санди приляга повече на класическия му маниер, на официалността, която го е обвила като брокатена завеса. Но знам, че това преследва и други цели. Може би не пита, защото не е убеден във верността на отговора, който ще получи. В системата на правосъдието се смята за даденост, за аксиома, неоспорима като законите на гравитацията, че обвиняемите рядко казват истината. Полицаи и прокурори, адвокати и съдии, всички знаят, че застаналите на подсъдимата скамейка лъжат. Те лъжат най-тържествено; лъжат с потни длани и шарещи погледи или по-често с детинска наивност и гневно изумление, че някой поставя под съмнение достоверността на думите им. Лъжат, за да спасят себе си или своите приятели. Лъжат за удоволствие, или защото им е станало навик. Лъжат и за важни неща, и за дребни, за това кой е започнал, кой го е измислил, кой го е извършил и кой е съжалявал. Но тъй или иначе, лъжат. Това е кредото на обвиняемия. Лъжи полицаите! Лъжи адвоката си! Лъжи съдебните заседатели! Ако те осъдят, лъжи инспектора по условно осъдените! Лъжи съседа си по легло! Разтръби, че си невинен! Остави у тия мръсни копелета съмнение, недоумение. Все нещо може да се промени.

Така че ако Санди започнеше да вярва безрезервно на всичко, което кажех, трябваше да пренебрегне професионалния си опит. Затова и не пита, което има още един плюс. Ако оборех нововъзникнали доказателства с твърдения, които пряко противоречат на досегашните ми обяснения пред Санди, правната етика може да го принуди да не ме посочва за свидетел, а аз държа да свидетелствам. По-добре да види всичко, с което разполага прокуратурата, да е сигурен, че паметта ми, както казват адвокатите, е напълно „свежа“, преди да пита за моята версия. В системата, където клиентът е склонен да лъже, а адвокатът, който търси неговото доверие, може да не му помогне да направи това, Стърн работи в малките открити пространства, които остават. Той най-вече желае да представи тезата си интелигентно. Не иска да остане заблуден или хипотезите му да бъдат ограничени от необмислени изявления, които се оказват оборими. С наближаването на делото ще трябва да узнае повече подробности. Тогава може да ми зададе онзи въпрос и аз непременно ще му отговоря. Засега обаче Стърн както обикновено действа с най-изкусните и неангажиращи средства за проучване, с които да сондира.

— Теорията на Дела Гуардия звучи приблизително така — казвам аз. — Сабич е обхванат от фикс идеята си за Полхимъс. Обажда й се. Не може да се откъсне току-така от нея. Копнее да я види. Една вечер, понеже знае, че жена му ще излиза и че може да се срещнат незабелязано, той й се обажда, моли я да се срещнат и накрая Полхимъс се съгласява. Ляга с него в името на старото приятелство, но след това нещо се обърква. Може би Сабич я ревнува заради друга връзка. Може би Каролин му заявява, че това е краят. Каквото и да е то, Сабич иска повече, отколкото тя му дава. И в един момент превърта. Удря я с тежък предмет и решава да инсценира изнасилване. Сабич е прокурор. Знае, че по този начин ще бъдат заподозрени десетки. Така че я завързва, отваря прозорците, за да изглежда, че някой е нахълтал неканен, а после — това е най-гадното — изважда противозачатъчната й диафрагма, за да няма доказателства, че доброволно е легнала с някого. Като всички престъпници, разбира се, допуска няколко грешки. Забравя, че го е черпила с питие, когато е пристигнал, и че е оставил чашата на бара. И не се сеща — може би дори не подозира — че химиците ще могат да идентифицират контрацептивното вещество. Но ние знаем, че именно той е извършил престъплението, тъй като е укрил посещението си у Полхимъс през вечерта на убийството — факт, който се потвърждава от веществените доказателства.

Това изложение ми действа странно успокояващо. Безсърдечният и равнодушен анализ на дадено престъпление е станал дотолкова част от моя живот и съзнание, че гласът ми не звучи тревожно и не чувствам дори капка безпокойство. Светът на престъпленията си има свой жаргон, толкова безскрупулен, колкото този на джазмена е благозвучен, и като си служа с него, отново чувствам, че съм между живите, между тези, които гледат на злото като на познато, макар и противно явление, с което трябва да се занимават така, както лекарят изучава болестите под микроскоп. Продължавам.

— Такава е теорията на Нико, нещо подобно. По въпроса за предумишлеността ще трябва да заеме донякъде изчаквателна позиция. Той може да твърди, че Сабич е бил намислил да я очисти от самото начало и че е избрал тази вечер, за да има алиби, ако тя откаже наново да разпалят старите страсти. А може би Сабич е бил на друга вълна: „Няма да живееш, ако не си моя!“. Това ще зависи от нюансите в доказателствата. Вероятно при прочитане на обвинението Нико няма да се обвърже с теза, но горе-долу ще следва такава линия. Как звучи?

Санди оглежда пурата си. Преди няколко седмици ми каза, че пурите му са кубински. Доставял му ги бивш клиент, но той не питал как. Тъмнокафявият лист гори така добре, че могат да се видят жилките на тютюна, който вече е превърнат в пепел.

— Звучи правдоподобно — изрича най-сетне той. — Обясненията за подбудите не са много убедителни. А те обикновено са съществени в процес, основан на косвени доказателства. Нищо не те свързва с оръдието на престъплението. Още повече обвинението е в неизгодно положение и затова че ти всъщност беше политически противник на Дела Гуардия. Няма значение, че не си се смятал за политическо лице. Журито няма да повярва на това, а и за нас не е изгодно да му го казваме. Има и допълнителни данни за неприязън между теб и главния прокурор, доколкото ти лично си го уволнил от поста му. Значението на тези неща обаче може да бъде сведено до минимум, ако самият прокурор не води делото.

— Това няма да стане — казвам аз. — Нико никога не би пропуснал да бъде център на внимание.

Стърн изглежда се усмихва, докато дръпва от пурата си.

— Напълно съм съгласен. Ние и от това ще се възползваме. И тези фактори, които ще породят въпроси в главата на всеки разумен човек, ще придобият голямо значение в дело, основано на улики, при което, както аз и ти знаем, съдебните заседатели не са много склонни да осъждат. Независимо от това, Ръсти, трябва да бъдем достатъчно честни и да си признаем, че като цяло доказателствата са доста пагубни.

Санди не мълчи дълго, но думите, въпреки че и аз вероятно съм казвал същото, като че ли се забиват в сърцето ми. Доказателствата са твърде пагубни!

— Трябва да дълбаем. Трудно е, разбира се, и сигурен съм — болезнено, но, Ръсти, сега е моментът да заставиш прекрасния си ум да заработи по това дело. Трябва да ми покажеш всеки недостатък, всеки пропуск. Трябва отново и отново да разгледаме грижливо отделните доказателства, всеки свидетел. Нека не оставяме тази трудна задача изцяло за утре. Най-добре да започнем веднага, още днес. Колкото повече непълноти открием в уликите, толкова по-добри ще са шансовете ни. Нико ще трябва да обяснява по-надълго и нашироко, а обясненията няма да са леки. Не се страхувай да навлизаш в технически подробности. Всеки пункт, който Нико не може да изясни, увеличава възможностите ти за оправдаване.

Въпреки че съм претръпнал, една дума ми се стоварва като плесница. Възможности, мисля си аз.

Санди повиква и Джейми Кемп да участва в разговора, тъй като непременно ще изкристализират редица факти, във връзка, с които ще бъде необходимо да представим искания. За да намали разходите ми, Стърн се съгласи да участвам лично в проучванията и разследванията, но при условие че действам под негово ръководство. С Кемп делим труда на младшия адвокат и за мен това сътрудничество е по-приятно, отколкото предполагах. Той работи при Стърн вече година. Доколкото знам, преди време Джейми е бил китарист в средно популярен рок състав. Твърдят, че е опитал от всичко — записи, турнета, жени, а когато нещата тръгнали на зле, се отправил към Юридическия факултет на Йейл. Като прокурор съм работил с него два-три пъти, и то мирно и кротко, въпреки че го имахме за надменен франт, за рус красавец, самонадеян поради своята външност и артистични успехи. Харесва ми, макар понякога да не може да прикрива, че всъщност се забавлява с един свят, който според него никога няма да го засегне.

— Първо — каза Стърн, — трябва да подадем заявление за алиби.

Изрича го декларативно, категорично. Официално ще уведомим обвинението за нашето намерение да поддържаме моето твърдение, направено в кабинета на Реймънд, че вечерта, когато Каролин е била убита, съм си бил вкъщи. Това ме лишава от възможността за теоретически най-добрата защита — да призная, че същата вечер съм видял Каролин по някаква си причина. Такава позиция би намалила силата на веществените доказателства и би наблегнала върху липсата на преки доказателства за това, че съм извършил убийството. Седмици наред очаквам някакъв изкусен опит от страна на Стърн да ме разубеди да използвам алибито, но накрая се успокоявам. Независимо от това какво мисли той за казаното от мен, очевидно разбира, че сега би било прекалено трудно да се обърнем на сто и осемдесет градуса. За да го направим, ще трябва да измислим някакво невинно обяснение за моето избухване в Черната сряда — защо е трябвало нагло и уж възмутено да лъжа моя началник, една моя приятелка и двамата прокурори, които ще оглавят новата администрация.

Стърн придърпва кутията към себе си и се заема да преглежда документите. Започва от горната част, от описанията на веществените доказателства.

— Нека да погледнем сърцевината на въпроса — казва той. — Чашата. — Кемп излиза да направи фотокопия от заключението за отпечатъците и после тримата ги четем. Заключението е изготвено в деня преди изборите. Тогава Болкаро вече беше на страната на Нико, следователно същото трябва да важи и за Морано — шефа на полицията. Заключението сигурно му е било дадено веднага и оттам е попаднало право в ръцете на Нико. Така че Дилей вероятно не е лъгал, когато онази сряда в кабинета на Хорган твърдеше, че се е сдобил със сериозни доказателства срещу мен по време на кампанията, но е решил да не ги разгласява. Това вероятно би създало прекалено много бъркотия в последния момент.

Що се отнася до заключението, там с две думи е казано, че са идентифицирани отпечатъците от палеца и средния пръст на дясната ми ръка. Другият отпечатък не е идентифициран. Не е мой, нито пък на Каролин. По всяка вероятност е на някого от появилите се първи на местопрестъплението: може би патрулиращите полицаи, които са се отзовали на обаждането и които изглежда винаги опипват всичко, преди да дойдат хората от следствения отдел за убийства; или домоуправителят, който е намерил тялото, е докоснал чашата; или пък санитарите; а защо не и някой репортер? Независимо от всичко това ще бъде една от трудните подробности, с които Дела Гуардия ще трябва да се справи.

— Бих искал да видя чашата — казвам аз. — Може би ще ми помогне да си изясня някои неща.

Стърн кима към Кемп и му казва да изготви искане за предоставяне на веществено доказателство.

— Освен това — продължавам аз — трябва да ни дадат всички заключения за отпечатъците от пръсти. Те посипаха целия апартамент с прах.

Тази задача Стърн възлага на мен. Подава ми бележник и диктува:

— Искане за предоставяне на всички експертизи: всички приложени заключения, спектрографски анализи, таблици, химически анализи и прочие, и прочие. Ти ги знаеш по-добре.

Отбелязвам си. Стърн пита:

— Случвало се е да пиете с Каролин в апартамента й, нали? Имам предвид, когато си бил там по-рано.

— Разбира се — отговарям аз. — Е, тя не беше първа домакиня, но мисля, че за шест месеца все ще си е измила чашите.

— Да — съгласява се Стърн.

И двамата сме мрачни.

Кемп се сеща за нещо друго.

— Бих искал да получим пълния списък на всичко, открито в апартамента. Всеки предмет. Къде е контрацептивното желе или както се казва онова там, което химиците твърдят, че са открили? Не би ли следвало да се намира в шкафчето й с лекарства? — Поглежда ме за потвърждение, но аз клатя глава.

— Дори не си спомням да сме обсъждали с Каролин проблема за предпазването. Може би съм най-големият егоист на годината, но никога не съм я питал какво използва.

Стърн се замисля, втренчил поглед в пурата си.

— Да бъдем внимателни — казва той. — Това са продуктивни мисли, но ние не желаем да насочим Дела Гуардия към доказателства, които не се е сетил да потърси. Исканията ни, каквито и да са те, не трябва да бият на очи. Всичко открито от обвинението, което е в полза на защитата, трябва да ни бъде предоставено. И най-добре да забравим онова, което може да бъде от полза за тях. — Санди ме поглежда изкосо и сякаш се забавлява. Доставя му удоволствие да бъде искрен с един бивш противник. Може би се сеща за някое конкретно доказателство, което е скрил от мен в миналото. — Най-добре да проведем огледа сами, без да разкриваме намеренията си. — Кима към Кемп. Негов ред е да записва. — Друго искане: списък на всички предмети, иззети от апартамента на покойната, и възможност сами да направим оглед. Още ли е запечатан? — обръща се той към мен.

— Предполагам, че да.

— Освен това — казва Стърн, — тъй като ти спомена за личните навици на Каролин, ми хрумна, че трябва да потърсим сведения от лекарите й. При смърт задължението за запазване на лекарската тайна се обезсилва. Кой знае какво ще открием? Наркотици?

— По-раншни охлузвания от въже — подхвърля Кемп.

Всички се засмиваме и смехът ни прозвучава зловещо.

Санди, който много държи на благоприличието, бърза да ме попита дали не ми е известно името на някой от лекарите на Каролин Полхимъс. Не, но всички държавни служители в окръга са застраховани от „Синия кръст“. Отправената до тях призовка вероятно ще разкрие немалко сведения, включително и имената на лекарите. Стърн е доволен от приноса ми:

Следващата група документи, които разглеждаме, са справките за домашния телефон на Каролин и за моя собствен телефон — два пръста дебела пачка фотокопия на листове, които съдържат безкраен списък от четиринайсетцифрени номера. Подавам на Стърн листовете един по един. От моя телефон са отбелязани три едноминутни обаждания до Каролин на пети, десети и двайсети март. Когато стигам до първи април, дълго време гледам вторачено написаното. Накрая просто поставям пръста си върху номера, който е отбелязан там в деветнайсет часа и трийсет и две минути. Двуминутен разговор.

— На Каролин е — казвам му аз.

— Аха — казва Стърн. — Трябва да има съвсем разумно обяснение за всичко това. — Да наблюдаваш как Стърн работи, е все едно да следиш пушек или да гледаш как сянката се удължава. Дали акцентът му позволява така изкусно да наблегне на думата „трябва“? Знам си задачата.

Той пуши.

— Какво правиш у дома, когато гледаш детето? — пита той.

— Работя. Чета записки, обвинителни актове, дела, справки.

— Налага ли ти се да разговаряш с други прокурори?

— Понякога.

— Разбира се — казва Стърн. — От време на време е необходимо да зададеш кратък въпрос, да насрочиш среща. Без съмнение през всичките месеци, отразени в справката — Стърн почуква върху купчината, — имаш ред подобни обаждания и до други прокурори. — Кимам при всяко внушение.

— Съществуват много възможности — казвам аз. — Мисля, че през този месец Каролин работеше върху сериозно обвинение. Ще прегледам някои неща.

— Добре — съгласява се Стърн. Той поглежда справката за моите обаждания във вечерта на убийството. Устните му са свити, а погледът му — угрижен.

— Не си звънял след деветнайсет и трийсет и две — казва накрая той и посочва листа.

С други думи, няма доказателства, че съм бил, където твърдя — у дома.

— Лошо — казвам аз.

— Лошо — потвърждава накрая Стърн на глас. — Може би тази вечер някой ти се е обадил?

Поклащам глава. Доколкото си спомням, никой. Но вече си знам репликите.

— Ще си помисля — казвам. Отново вземам справката за първи април и я разглеждам.

— Тези неща могат ли да се подправят? — пита Кемп.

Кимам утвърдително.

— Мислих по този въпрос — казвам. — Главният прокурор получава купчина ксерокопия от компютърните разпечатки на телефонната компания. Ако прокурорът или някой друг иска да накисне обвиняемия, може много лесно да скалъпи справката по подходящ начин, без някой да разбере разликата. — Отново кимам към Кемп. — Тия неща могат да бъдат фалшифицирани.

— А трябва ли да преследваме тази възможност? — пита Стърн. Не звучи ли в гласа му лек укор? Разглежда едно копче на ръкава на ризата си, но когато очите ни се срещат за миг, виждам, че неговите са пронизващи като лазери.

— Можем да помислим за това — казвам накрая.

— Ммм… Хм… — мърмори Стърн на себе си. Той е доста навъсен. Посочва към Кемп да си отбележи проблема. — Не смятам, че трябва да проучваме въпроса, преди да приключи представянето на доказателствата от обвинението. Не искам да им даваме възможност да заявят, че сме се мъчили да оспорим верността на справката, но не сме успели. — Той отправя забележката си към Кемп, но за мен е ясно към кого е насочена.

Стърн решително посяга към друга папка. Поглежда златния си швейцарски часовник. Разпоредителното заседание започва след четирийсет и пет минути. Самият Санди трябва да е в съда преди това. Предлага да говорим за свидетелите. Обобщавам прочетеното от мен дотук. Споменавам, че Молто и Дела Гуардия не са представили показанията на двама от посочените свидетели — секретарката ми Юджиния и Реймънд. Санди разсеяно казва на Кемп да изготви още едно искане. Той отново е сложил очилата си за четене с рамки от костенурка и продължава да проучва списъка на свидетелите.

— Секретарката — казва той — не ме безпокои поради причини, които ще обясня. А виж, Хорган ме тревожи, честно казано.

Когато Санди изрича това, се сепвам.

— Дела Гуардия просто е длъжен да посочи определени свидетели, независимо от това, че са му неизгодни — обяснява Санди. — Ръсти, ти знаеш това много по-добре от мен. Детективът Липранзър е добър пример. Той беше съвсем искрен при разпита, проведен от Молто в деня след изборите, и призна, че си го помолил да не иска справка за домашния ти телефонен номер. Това съществено помага на обвинението и Липранзър ще бъде посочен, независимо от многото хубави неща, които може да каже за теб. От друга страна, Хорган не е свидетел, когото смятам, че добрият прокурор би желал да има. Ще бъде известен на всички членове на журито, а авторитетът му е такъв, че би било съвсем рисковано да го посочат, освен ако… — Санди замълчава и отново хваща пурата си.

— Освен ако какво? — питам аз. — Освен ако ще бъде враждебно настроен към защитата? Не вярвам Реймънд Хорган да ме закопае. Не и след дванайсет години. А пък и какво може да каже?

— Това е по-скоро въпрос на тон, а не на съдържание. Предполагам, че ще свидетелства за изявлението ти в кабинета му в деня след изборите. Човек би си помислил, че ако трябваше да избира между неприятелски настроени свидетели, за Нико щеше да е по-изгодно да посочи госпожа Макдугъл. Тя поне не е известна личност. От друга страна, ако излезе, че Хорган — политически противник на Дела Гуардия и твой приятел и началник в продължение на дванайсет години — държи страната на обвинението, това може да бъде изключително вредно. Както и двамата знаем, в съдебната зала делата често зависят от такъв нюанс.

Поглеждам го право в очите.

— Не вярвам!

— Разбирам — казва той. — И може би си прав. Сигурно има нещо, което сме пропуснали и което ще изглежда очевидно, когато разберем насоката на показанията на Хорган. Независимо от това… — Санди се замисля. — Реймънд ще се съгласи ли да се срещне с теб?

— Не виждам защо не.

— Ще му се обадя да разбера. Къде е той сега? — Кемп си спомня името на адвокатската фирма. Заглавието й се състои от около пет-шест имена. Обществото на народите. Представена е почти всяка етническа група — О’Грейди, Стайнберг, Маркони, Слибович, Джексън и Джоунс, или нещо такова. — Трябва да уредим среща между Хорган, теб и мен колкото се може по-скоро.

Странно, но това е първото нещо, изречено от Санди, което ми идва неочаквано, и не мога да се отърся от него. Вярно е, че от онзи ден през април, когато излязох от кабинета му, не съм се чувал с Реймънд, но човекът си има собствени грижи: нова работа, нов кабинет. А още повече той е опитен адвокат по наказателни дела и знае колко предпазливи трябва да бъдат разговорите ни. Поне досега бях възприел мълчанието му като израз на професионализъм. Чудя се дали всичко не е просто зловреден опит на обвинението да ме разстрои. Това би прилягало на Молто.

— Защо му е необходимо да призовава за свидетел Реймънд, след като смята да вика Молто? — питам аз.

— Най-вече — обяснява Стърн — защото по всяка вероятност Молто няма да свидетелства. Дела Гуардия отбеляза няколко пъти, че Томи води делото. А е забранено да бъдеш едновременно и свидетел, и страна по едно и също дело. — Независимо от това Санди напомня на Джейми да подготви искане за отвод на Молто, тъй като той е в списъка на свидетелите. Ако не друго, поне ще се създаде суматоха в прокуратурата, което ще принуди Нико предварително да се откаже да използва моето изявление пред Молто. Също както и аз, Санди счита, че Нико едва ли ще се опита да прибегне до този факт. Като най-добър приятел и първи заместник на Дела Гуардия, на Молто много лесно може да се поиска отвод. Но от друга страна, заявлението може да бъде използвано успешно, докато разпитват мен. Следователно, за да принудим Нико да се откаже, е най-добре да направим искането. Санди продължава нататък.

— Това не го разбирам — отбелязва той, като ни показва заявлението на прислужницата, която твърди, че една вечер около датата на убийството ме е видяла на автобус, пристигащ от града в Ниъринг. — Какво се опитва да постигне Дела Гуардия?

— Имаме само една кола — обяснявам аз. — Сигурен съм, че Молто е проверил по регистрацията. Онази вечер Барбара я взе. Така че по друг начин трябва да съм отишъл до Каролин. Обзалагам се, че са поставили един полицай на автогарата в Ниъринг, който в продължение на цяла седмица е търсил пътник, дето да ме познае по снимката.

— Това е интересно — казва Стърн. — Те явно приемат, че тогава Барбара наистина те е оставила вкъщи сам. Разбирам защо няма да оспорват, че тя е взела колата. Свидетели сме на прекалено много неприятни епизоди с жени около университета, за да може някой да повярва, че тя ще използва обществен транспорт вечерта. Но защо няма да оспорват, че въобще е излязла? Никой прокурор не би искал да твърди, че подсъдимият е отишъл с автобус, за да извърши убийство. Не звучи правдоподобно. Трябва да не са открили нищо в компаниите за таксита и коли под наем. Предполагам, че са прегледали някаква справка, която потвърждава отсъствието на Барбара.

— Вероятно по личния й код за университетския компютър — казвам аз. Двамата с Нат сме ходили да гледаме как майка му работи на компютъра. — От него е видно, че тя е използвала машината, а кодът се въвежда при започване на работа.

— Аа — разбиращо промърморва Стърн.

— И в колко часа е това? — пита Джейми. — Не е късно, нали? Тя ще знае, че си бил вкъщи по време на убийството… или поне, че си бил там, когато е излязла, а?

— Това последното — да. Компютърното й време е от осем. Тя тръгва за университета около седем и трийсет, най-късно осем без двайсет.

— А Нат? — пита Санди. — Той кога си ляга?

— По това време. Обикновено, преди да излезе, Барбара го слага в леглото.

— Нат става ли често, или спи непробудно? — пита Кемп.

— Като в кома — отговарям аз. — Но никога не бих го оставил сам вкъщи.

Стърн изпухтява. Това не е от нещата, които можем да докажем.

— Тъй или иначе — казва той, — тези факти са полезни. Имаме право да получим всички данни, с които те разполагат. Тази справка е доказателство, изгодно за нашата теза. Трябва да направим още едно искане с гневен и възмутен тон. Добра задача за теб, Ръсти. — Той се усмихва любезно.

Записвам си. Казвам на Санди, че искам да говорим само за още един свидетел. Посочвам името на Робинсън.

— Той е психоаналитик — обяснявам аз. — Ходих при него няколко пъти. — Сигурен съм, че зад гадния ход да посочат бившия ми психиатър за възможен свидетел, стои Молто. Томи ме преследва. И аз съм правил това с някои обвиняеми, за да се убедят, че съм проучил основно целия им живот. Миналия месец Молто издейства заповед за проверка на банковата ми сметка в Ниъринг. Президентът на банката, стар приятел на покойния баща на Барбара, вече дори не ме поглежда. А колкото до името на Робинсън, Молто явно го е видял по чековете ми. Учудва ме реакцията на Стърн при моите думи.

— Да, доктор Робинсън — казва Санди. — Обади ми се веднага след предявяването на обвинението. Нарочно пропуснах да ти спомена за това. — Стърн цели да покаже, че е прекалено внимателен. — Видял във вестника, че съм ти адвокат. Просто искаше да зная, че са го открили и че полицията се е опитвала да го разпита. Той не е искал да те тревожи. Както и да е, съобщи ми, че като се е позовал на лекарската тайна, е отказал да свидетелства. Одобрих действията му и споделих, че и ние ще се позовем на нея.

— Както кажеш. Все ми е едно — казвам аз. И наистина ми е все едно. В сравнение с всичко случило се през последните месеци това прилича на дребно вмешателство.

— Твоят защитник ти заповядва да не ти е все едно. Без съмнение Дела Гуардия и Молто се надяват да се откажем от лекарската тайна, като сметнем, че лекарят ще свидетелства за общото ти психическо здраве и за малката вероятност да имаш престъпно поведение.

— Точно така мисля и аз.

— Виждам, че не съм се изразил добре — продължава Стърн. — Вече отбелязах, че доказването на подбудите в това дело е много слабо. Ти доста умело обобщи теорията на Дела Гуардия. Сабич има фикс идея, каза ти. Сабич не иска да я остави. Ръсти, след като си прегледал делото на Дела Гуардия, къде в него има доказателство за предхождащи любовни връзки между обвиняемия и покойната? Няколко телефонни обаждания, които могат да бъдат обяснени със служебна необходимост? Не съществува дневник. Няма бележка, която е придружавала цветята. Няма любовни писма. Смятам, че по тези въпроси ще бъде призована твоята секретарка да добави каквото може, а то предполагам не е много.

— Дори твърде малко — казвам аз. Санди е прав. Не бях забелязал тази празнота. Като прокурор никога не бих я пропуснал. Но когато разполагаш с всички факти, е по-трудно. Все пак потискам радостното усещане на надежда. Не мога да повярвам, че по този съществен пункт Нико ще се окаже слаб. Посочвам телефонните справки — регистрирани са обаждания у дома от апартамента на Каролин в края на октомври миналата година.

— Да? А кой ще каже, че не те е търсила самата Полхимъс? Предния месец сте водили заедно важно дело. Без съмнение са останали въпроси за решаване. Например въпроси за гаранцията или доколкото си спомням, имаше сериозен спор по настойничеството на момчето. Как се казваше то?

— Уендъл Макгафен.

— Да, Уендъл. Това са въпроси, за които първият заместник може да не намери време, докато е на работа през деня.

— А защо съм казал на Липранзър да не иска справка за домашния ми телефон?

— Тук е по-трудно — кима Санди. — Но можем, струва ми се, да приемем, че човек, който се смята за невинен, би изключил себе си като заподозрян, тъй че да не се налага един зает детектив да си губи времето. — Как само построява изразите си: „Но можем, струва ми се, да приемем…“, просто жонглира с тях.

— А госпожа Крапотник? — питам аз, като намеквам за очакваните показания, че ме е видяла около апартамента на Каролин.

— Заедно сте водили дело. Имали сте въпроси за обсъждане. Разбира се, че ако искате да сте извън прокуратурата на окръг Киндъл, където обстановката е доста мрачна, няма да отидете в Ниъринг, където живееш ти. Никой не отрича, че някой път сте били в апартамента й. Отпечатъците ти са на чашата. — Усмивката на Санди крие много. Защитата му започва да се оформя и той е много убедителен. — Не — казва Санди. — Дела Гуардия не може да посочи теб, нито пък по всяка вероятност жена ти. Така че е изправен пред трудности. Разбира се, Ръсти, някои хора вече шушукат за връзката ви. Сигурен съм, че половината прокурори в окръга сега твърдят, че са ви подозирали. Но слуховете не се признават за доказателства. Прокуратурата няма свидетели. Следователно не могат да докажат подбуди. Бих бил по-обнадежден, ако не съществуваше проблемът с твоето свидетелстване. — Големите му черни очи, дълбоки и сериозни, за момент се спират върху моите. Проблемът с моето свидетелстване. Има предвид проблемът с казването на истината. — Но това са въпроси на бъдещето. В края на краищата нашата задача е просто да създадем съмнения. И може би когато Дела Гуардия приключи с делото, журито ще се чуди дали не си жертва на злощастно стечение на обстоятелствата.

— Или дали всичко това не ми е било скроено.

Санди е разумен, здравомислещ човек. В отговор на моето подмятане погледът му отново става мрачен. Явно би предпочел да няма илюзии между клиента и защитника. Поглежда часовника си. Представлението наближава. Хващам го за китката.

— Какво би казал, ако ти съобщя, че Каролин май се е занимавала с дело за подкупване на прокурор? А прокурорът по делото е бил Томи Молто?

Санди мисли дълго и лицето му е напрегнато.

— Моля те да обясниш.

Аз накратко му разказвам за делото „П“. Това е следствена тайна, обяснявам. Досега съм предпочитал да не я споделям с никого.

— И докъде доведоха разследванията ти?

— Доникъде. В деня, в който напуснах, прекъснаха.

— Трябва да намерим начин да продължим. При нормални обстоятелства бих предложил частен детектив. Може би ти имаш друга идея? — Санди изгася пурата си в пепелника. Той мачка угарката внимателно и за момент я поглежда с възхищение. Преди да стане и да си облече сакото, въздъхва. — Да се нападне прокурорът, Ръсти, е тактика, която почти винаги доставя удоволствие на клиента, но рядко убеждава журито. Както споменах и преди, политическото ти противопоставяне срещу Дела Гуардия и фактът, че си го уволнил, са неща, които ще го опетнят, ще намалят доверието в него. Те ще ни помогнат да обясним усърдието на прокурора да те обвини при недостатъчни доказателства. Но преди да се насочим по пътя на атаката, трябва да обсъдим въпроса много внимателно. В нашия щат, както знаеш, рядко се печели дело чрез разкриване задните мотиви на противната страна.

— Разбирам — отговарям аз. — Само исках да знаеш.

— Ясно. И оценявам това.

— Просто — продължавам аз — тъй смятам. Не поради стечение на обстоятелствата се стигна дотук. — И изведнъж, подтикван от внезапен импулс, аз най-после успявам да кажа това, което атрофиралата ми гордост тъй дълго не ми позволяваше. — Санди, невинен съм.

Санди се пресяга и както само той умее, ме потупва по ръката. В погледа му се чете дълбока, ако щете, и заучена тъга. И като срещам съчувствения израз на кафявите му очи, разбирам, че Алехандро Стърн, един от най-добрите адвокати в този град, е чувал тези страстни изявления за невинност прекалено много пъти досега.

19.

В два без десет аз и Джейми се срещаме с Барбара на ъгъла на улиците „Гранд“ и „Файлър“ и тримата отиваме в Съдебната палата. На стъпалата под колоните ни очаква ордата журналисти. Знам един страничен вход през помещението на климатичната инсталация, но решавам, че ще мога да приложа този номер само веднъж, а ме обзема мрачното предчувствие, че в някой бъдещ ден ще имам още по-голямо желание да избегна настървената тълпа с нейните прожектори и микрофони, с блъсканицата и крясъците й. Поне засега съм съгласен да си пробия път, като повтарям: „Нямам какво да кажа“.

Пръв до нас стига Станли Розънбърг от Пети канал — голям хубавец е той, само дето зъбите му са доста издадени. Оставил е оператора и режисьора си назад, приближава сам и тръгва успоредно с нас. С него си говорим на малки имена.

— Някакъв шанс да заснемем нещо?

— Никакъв — отговарям аз.

Кемп понечва да се намеси, но аз го възпирам. Продължаваме напред.

— Обещаваш ли, че ако промениш решението си, първо на мен ще обадиш?

— Не сега — казва Джейми и хваща ръкава на Станли. Станли, което му прави чест, запазва добрия тон. Представя се и повтаря предложението си на Кемп. Отбелязва, че ако точно преди процеса се излъчи интервю с мен, щяло да бъде добре за всички. Стърн никога не би ми разрешил да правя изявления, но докато наближаваме стъпалата и тълпата с камери, фотоапарати и микрофони, Кемп просто казва: „Ще си помислим“. Когато тръгваме нагоре по стълбите, Станли изостава, а двамата с Кемп, както сме застанали от двете страни на Барбара и сме я хванали за лактите, общо взето, я изтикваме, докато си пробиваме път.

— А какво ще кажеш за факта, че Реймънд Хорган ще свидетелства срещу теб? — изкрещява Станли, докато се разделяме. Обръщам се рязко. Станли е оголил грозните си зъби. Знаел е, че с това ще успее. Откъде ли го е научил, недоумявам аз. Може да го е предположил, когато е чел делото, където е приложен списъкът на свидетелите на Нико. Но Розънбърг има дългогодишни връзки с Реймънд и инстинктът ми подсказва, че той не би използвал току-тъй името му.

В съдебната палата не се допускат камери и когато се мушваме през въртящата се месингова врата, само репортерите от вестниците и радиото успяват да ни последват в пакет: те тикат пред лицата ни микрофоните си и крещят въпроси, на които никой от нас не отговаря. Докато бързаме по коридора към асансьорите, докосвам пръстите на Барбара, която ме е хванала под ръка.

— Как си? — питам аз.

Изглежда напрегната, но казва, че е добре. Станли Розънбърг не е толкова хубав на живо, колкото по телевизията, добавя тя. Отговарям й, че това важи за всички, които гледаме на екрана.

Разпоредителното заседание ще бъде ръководено от почитаемия Едгар Мъмфри, председател на Окръжния съд на окръг Киндъл. Ед Мъмфри напусна прокуратурата приблизително по същото време, когато аз постъпих там. Дори тогава гледаха на него с благоговение по една причина — много е богат. Баща му открил верига от кина в града, които след време успешно превърнал в хотели и радиостанции. Ед, естествено, се труди, за да изглежда незасегнат от влиянието на богатството си. Беше прокурор почти десет години, след това започна частна практика, която трая само година-две, и стана съдия. Доказал е, че е честен, способен съдия, комуто не достига съвсем малко, за да го считат за превъзходен. Миналата година стана председател на съда — назначение, което има преди всичко административен характер, въпреки че той води всички разпоредителни заседания и преговаря и приема самопризнания, когато са направени в началния стадий на процеса.

Сядам на първия ред в мрачната съдебна зала, която е в стил рококо. Барбара, в елегантен син костюм, сяда до мен. Недоумявам защо е решила да сложи и шапка, от която се спуска груба черна мрежа — вероятно трябва да минава за воалетка. Мисля да й кажа, че още не е дошъл моментът за погребението ми, но тя никога не е споделяла пристрастието ми към черния хумор. До мен са седнали трима художници от местните телевизионни станции, които рисуват профила ми. Зад тях са репортерите и редовните зяпачи — всички те очакват реакцията ми, когато за пръв път публично бъда наречен убиец.

В два часа откъм гардеробната влиза Нико, следван плътно от Молто. Дилей е без задръжки и продължава да отговаря на въпросите на репортерите, които го следват и в малката странична стаичка. Той им говори през отворената врата. Прокурорът, помислям си аз. Проклетият прокурор. Барбара ме е хванала за ръката и с появата на Нико я стиска малко по-силно.

Когато преди дванайсет години за пръв път се видях с Нико, веднага познах в него някогашното дете тарикатче от етническа общност като тези, с които бях учил и играл на улицата, човека от онзи тип, на когото с годините съзнателно бях решил да не заприличам — неприятен хитрец, самохвалко и бърборко. Но тъй като нямах голям избор, с него създадохме бързата връзка на новобранци. Обядвахме заедно. Помагахме си за делата. След няколко години в резултат на различията в характерите ни пътищата ни постепенно се разделиха. Като бивш сътрудник на председателя на щатския Върховен съд, мен ме възприемаха повече като професионалист, юрист. А Нико, както десетки други прокурори преди него, постъпи в прокуратурата с вече създадени политически връзки. Слушах го как говори по телефона. Преди това бе ръководил партийната организация в избирателния район на братовчед си Емилио Тонети, който като окръжен съветник бе осигурил назначението на Нико — едно от последните политически назначения, на което Реймънд се бе съгласил. Нико познаваше половината вкарани с ходатайство протежета и партийни функционери в общината и никога не престана да купува билети за политическите мероприятия — били те излети или вечери, както и да ухажва силните на деня.

В действителност той се оказа по-добър прокурор, отколкото се очакваше. Умее да пише, въпреки че не обича да губи време в библиотеката, а и е убедителен, като заговори пред съдебните заседатели. Поведението му в залата, както съм го запомнил през годините, е типично за много прокурори: сериозен, безжалостен и в необходимата степен зъл. Има невероятна енергия, която винаги илюстрирам с историята за еякулацията. Миналата седмица я разправих на Санди и Кемп, когато попитаха за последното дело, което сме водили заедно с Дела Гуардия.

Това се случи преди седем-осем години, скоро след като бяхме прехвърлени към съдебните състави за по-тежки престъпления. И двамата жадувахме за дела с жури и затова се съгласихме да поемем едно обречено на загуба дело за изнасилване, което ни бе прехвърлено от някой по-умен от нас. Дилей бе изкарал пострадалата Лусил Фалън да свидетелства — казах на Санди и Кемп. — Чернокожата Лусил се намирала в четири часа следобед в един бар, където се запознала с подсъдимия. Съпругът й, безработен, си бил у дома с четирите деца. Лусил се заприказвала с подсъдимия, Фреди Мак, и се съгласила той да я закара до вкъщи. Фреди бил осъждан четири пъти, включително за изнасилване и телесна повреда, за което, разбира се, журито не чу и дума. Та когато търпението му се изчерпало, извадил от джоба си нож и така си взел това, което по всяка вероятност е щял да получи и без заплахи. Защитник беше Сал Търнър и той отхвърли всички черни кандидати за членове на журито. Така че в него останаха дванайсет бели заседатели на средна възраст, които наблюдаваха тази негърка, третирана малко по-грубо, отколкото е очаквала, когато е излязла да поскита.

Нико и аз прекарахме часове, без да постигнем видим резултат, докато се опитвахме да подготвим Лусил за показанията й. Тя изглеждаше кошмарно — неприветлива дебелана в тясна рокля, която говореше несвързано за онова ужасно нещо, дето й се случило. Мъжът й седеше на първия ред и тя започна да ги приказва на едро, като в момента измисляше изцяло нов вариант на събитията. Сега пък се оказа, че срещнала Фреди, когато излизала от кръчмата, и го помолила да я упъти. Вече бе сигурно, че след малко при своя разпит защитникът ще я разсипе, когато Нико започна да я пита за акта.

Госпожо Фалън, какво направи тогава господин Мак?

Ами направи, каквото направи.

Какво беше то?

Това, дето викаше, че ще направи.

Имаше ли сношение с вас, госпожо Фалън?

Аха!

Постави ли половия си орган вътре във вашия?

Аха.

А къде беше ножът?

Тука. Точно тука, на гръкляна ми. Натискаше точно тука. Всеки път, когато си поемах въздух, си мислех, че ще ми го забие.

Добре, госпожо Фалън.

Нико щеше да продължи, когато аз, седнал на прокурорската маса, му подадох бележка. Точно така, каза Нико. Забравих. Той имаше ли еякулация?

Моля?

Имаше ли еякулация?

Не. Имаше форд.

Дилей въобще не се усмихна. Но съдията Фарагът така се тресеше от смях, че се скри под съдийската маса, а един от членовете на журито буквално падна от стола си. Ала Нико дори не трепна. След като решението им беше „невинен“, той се закле, че никога повече няма да води с мен дело. Каза, че тъй като не съм могъл да запазя сериозен вид, съм накарал журито да сметне, че делото е несериозно.

Днес Нико изглежда доста весел. Излъчва сила и власт. Отново е закачил на ревера си карамфил и крачи ли, крачи наперено. В новия си тъмен костюм изглежда спретнат и елегантен. Докато се движи напред-назад, обменя реплики с репортерите и смесва отговори на сериозни въпроси с лични забележки, от него блика притегателна жизненост. Едно нещо е сигурно — този кучи син се забавлява за моя сметка. Той е героят на информационните средства, човекът, разгадал убийството на годината. Не можеш да погледнеш местен вестник и да не видиш лицето му. През миналата седмица на два пъти попаднах на статии, които намекваха, че след две години може да опита силите си за кмет. В отговор Нико се заклеваше във вярност към Болкаро, но човек се чуди откъде идват тези статии.

Независимо от всичко Стърн твърди, че Нико се стреми да води делото честно. Нищо че бил говорил с представителите на печата повече, отколкото и двамата смятаме за подходящо — не всяко изтичане на информация идвало от него или дори от Томи Молто. Вярно, че полицейското управление със своите скромни възможности не успява да проявява въздържаност относно такова дело. Освен това Нико е искрен със Стърн за хода на следствието. Той ни предоставяше веществените доказателства, когато биваха откривани, и връчи уведомление за предстоящо предявяване на обвинение. Съгласи се, че няма опасност да избягам, и няма да протестира да бъда на свобода срещу подпис. Може би най-важното е, че до този момент не е прибавил допълнително обвинение, че съм създавал пречки на правосъдието.

По време на един от нашите разговори Стърн пръв посочи опасността, на която щях да бъда изложен, ако ме обвинят, че умишлено укривам факти, имащи отношение към следствието.

— Ръсти, много е вероятно журито да повярва, че си бил в апартамента онази вечер и че най-малкото с трябвало да заявиш това, а не да лъжеш по време на срещата си с Хорган, Молто, Дела Гуардия и Макдугъл. Разговорът ти с детектив Липранзър относно справката за домашния ти телефон, също е много уличаващ.

Стърн гледаше на всичко това трезво, професионално. Докато говореше, беше захапал пура. Не присветнаха ли за миг очите му? Той е най-потайният човек, когото познавам. Все пак схващах защо е повдигнал въпроса. Дали да не отиде да предложи сделка на Нико? Това всъщност искаше да ме попита. Не можеха да ми дадат повече от три години за възпрепятстване на правосъдието. Щях да изляза на свобода още след година и половина. Отново щях да съм при сина си, преди да е пораснал. А след пет години вероятно щяха да ми върнат правото да упражнявам професията си.

Не съм загубил способността си да разсъждавам. Но не мога да преодолея емоционалната инерция. Искам да получа обратно живота, който имах. Ни повече, ни по-малко. Ех, да не се беше случвало всичко това.

Не искам да бъда белязан до края на дните си. Да направя самопризнание, би означавало да се съглася на ненужна ампутация. Ако не и по-лошо.

Никакво самопризнание, казах на Санди.

Не, разбира се. Дума да няма. Погледна ме недоумяващо. Той не беше повдигал въпроса.

През следващите седмици предположихме, че Дела Гуардия ще повдигне обвинение и по този по-сигурен параграф. В моменти на непонятно безгрижие, особено през последните седмици, когато стана ясно, че подготвят обвинителния акт, си представях, че той може да бъде единствено за възпрепятстване на правосъдието. Ала те повдигнаха само обвинение за убийство. Съществуват тактически причини, поради които прокурорът може да вземе такова решение. Обвинение за възпрепятстване на правосъдието би предложило изкусителен, а за прокурора — незадоволителен компромис за жури, което е склонно да реши, че съм виновен, но е притеснено от основаното изключително на улики дело на Нико. Но в деня на представянето на обвинителния акт в съда Санди даде едно странно за мен обяснение за решението на Нико.

— Напоследък, естествено, прекарах доста време в разговори с Нико — ми каза той. — Говореше за теб и за Барбара с известна симпатия. На два-три пъти ми разказа истории от ранните ви дни в прокуратурата. Спомена за дела, които си подготвял вместо него. За вечери, които сте прекарали четиримата заедно, когато е бил женен. Трябва да ти кажа, Ръсти, че изглеждаше искрен. Молто е фанатик. Мрази всекиго, когото обвинява. Но за Нико не съм толкова сигурен. Лично аз, Ръсти, смятам, че е бил дълбоко потресен от това дело и е направил избора си от желание за справедливост. Решил е, че ще бъде безотговорно да сложи край на професионалния ти живот просто защото си бил недискретен, независимо от причината и степента. Той смята, че ако си извършил това убийство, трябва да бъдеш наказан. В противен случай съдът ще те оневини. И аз го приветствам за това. Смятам — каза адвокатът, комуто досега съм платил двайсет и пет хиляди долара да ме защитава, — че това е правилният подход.

— Наказателно дело 86–1246 — обявява Алвин, хубавият чернокож секретар на съдията Мъмфри. Когато се запътвам към подиума, стомахът ми се свива. Джейми е зад мен. Съдията Мъмфри, който току-що влезе, сяда зад бюрото си. Издигането на Ед за председател на съда се обяснява понякога от циниците като резултат на хубавия му външен вид. При системата за избиране на съдиите той беше компромисът във века на информационните средства, човек, когото гласоподавателите биха приели спокойно, когато видят снимката му на бюлетината. Външният вид на Ед прекрасно подхожда на съдия — с хубава посребрена коса, сресана назад, и черти, които са едновременно и правилни, и достатъчно остри, за да изглежда строг. По няколко пъти на година го молят да позира за рекламите на някое от правните списания.

Изведнъж Дела Гуардия се оказва до мен. Молто е на няколко крачки зад него. Колкото Нико изглежда спретнат, толкова Томи е размъкнат. Жилетката му, сама по себе си абсурдна през юли, е опъната нагоре от големия му корем, а ръкавите на ризата му прекалено много се подават от сакото. Косата му е разчорлена. Сега, след като видях Молто, вече позагубих желание да го нарека подлец, а по-рано мислех, че едва ли ще се въздържа. Търся погледа на Нико. Той кима.

— Здравей, Ръсти — простичко казва.

— Здрасти, Дилей — отговарям аз. Когато свеждам очи, виждам, че ми подава ръка.

Нямам възможност да изпробвам пълния размер на своето благодушие. Кемп ме е хванал за ръкава и рязко ме дърпа назад. Застава между Дела Гуардия и мен. И двамата знаем, че не е необходимо да ме предупреждава да не разговарям с прокурорите.

Съдията Мъмфри поглежда надолу от ореховото бюро и ми се усмихва сдържано, преди да заговори. Оценявам проявеното внимание.

— Наказателно дело 86–1246. Моля страните да удостоверят само личността си за протокола.

— Ваше Благородие, аз съм Нико дела Гуардия и представлявам народа на този щат. Придружава ме първият заместник главен прокурор Томас Молто.

Смешно е какви неща ни дразнят. Когато чувам моята титла, последвана от името на Молто, не успявам да сподавя едно кратко пуфтене. Кемп отново ме дърпа за ръкава.

— Аз съм Куентин Кемп, Ваше Благородие, от адвокатската кантора на Алехандро Стърн. Явявам се от страната на обвиняемия Рожат К. Сабич. Моля за разрешение да представя нашето пълномощно.

Искането на Джейми е уважено и в съдебния протокол вече официално е записано, че Стърн и компания са моите адвокати. Джейми продължава.

— Ваше Благородие, подсъдимият присъства в съда. Потвърждаваме получаването на обвинителен акт 86–1246 и се отказваме от правото си на формално прочитане. От името на господин Сабич, Ваше Благородие, молим да бъде записано, че по предявеното обвинение пледираме „невинен“.

— Пледиране за невинност по предявеното обвинение — повтаря съдията Мъмфри, като отбелязва нещо в протокола. По взаимно споразумение е определен видът на гаранцията: подписал съм полица за петдесет хиляди долара. — Има ли молба от някоя от страните за съвещание преди започването на съдебния процес? — Тук съдията има предвид срещата за евентуално постигане на споразумение, която обикновено се приема автоматично, тъй като помага и на двете страни да печелят време. Дилей понечва да каже нещо, но Кемп го прекъсва:

— Ваше Благородие, срещата би била ненужна загуба на време за съда. — Той поглежда към бележника си, за да си припомни думите, които Санди написа. Когато излезе отвън, ще прочете същите думи и пред телевизионните екипи. — Обвиненията в това дело са много тежки и са изцяло неверни. Репутацията на един от най-добрите обществени служители и юристи на града е поставена под съмнение и може би погубена без основание. В най-истинския смисъл на думата справедливостта в това дело трябва бързо да възтържествува, поради което ние искаме съдът да насрочи най-скорошна дата за начало на процеса.

Риториката е прекрасна, но това настояване, разбира се, се ръководи от тактическа необходимост. Санди ми подчерта, че бързото приключване на нещата ще спести безкрайното опъване на разбитите ми нерви, но колкото и да съм разстроен, схващам основната причина. В това дело времето е на страната на прокуратурата. Основните доказателства на Дилей няма да се отслабят. Отпечатъците от пръстите ми няма да се изличат. Телефонната справка няма да изчезне. С течение на времето аргументацията на прокуратурата може само да стане по-силна. Току-виж се появил свидетел очевидец. Или пък се е намерило оръдието на убийството.

Искането на Кемп представлява значително отклонение от практиката, тъй като повечето обвиняеми гледат на забавянето като на следващата най-добра алтернатива след оправдаването. Това искане изглежда улавя Нико и Молто неподготвени. Дела Гуардия отново понечва да каже нещо, но съдията Мъмфри го прекъсва. Каквато и да е причината, той смята, че това изявление е достатъчно.

— Обвиняемият се отказва от правото си на съвещание преди съдебния процес. Следователно въпросът незабавно ще бъде предаден на съд. Моля секретарят да изтегли едно име — казва той.

Преди около пет години, след скандал в канцеларията на съда, предишният председател Фоли поиска да предложим метод, който ще направи така, че изборът на съдия за дадено дело да става напълно произволно. Тогава ми хрумна идеята тегленето на името да се извършва в съдебната зала, пред всички. Предложението, което, разбира се, бе направено от името на Хорган, се прие незабавно и според мен убеждението на Реймънд, че имам административни качества, се дължеше преди всичко на това мое хрумване. Сега в затворена сфера се въртят дървени плочки, на всяка от които е написано името на съдия. Секретарят Алвин хвърля жребия, както започнахме да наричаме процедурата. Взема първата появила се в отвора плочка.

— Съдията Литъл — казва той. Ларън Литъл. Старият партньор на Реймънд, мечтата на адвоката. Главата ми се замайва от удоволствие. Без да прави видимо движение, Кемп се пресяга и ми стиска ръката. Молто буквално изпъшква. Изпитвам удоволствие и да видя, че от височината на съдийската маса съдията Мъмфри като че ли за миг се усмихва.

— Делото ще бъде записано в описа на съдията Литъл за искания и за разглеждане. Защитата да направи своите искания в четиринайсетдневен срок, а прокурорът да отговори съгласно разпореждането на съдията Литъл. — Съдията Мъмфри вдига чукчето си. Преди да го удари, поглежда надолу към Нико.

— Господин Дела Гуардия, трябваше да прекъсна господин Кемп, но предполагам, че това дело вероятно ще предизвика немалко речи, докато приключи. Не искам действията ми да се тълкуват, в смисъл че подкрепям казаното. Но той е прав, като отбелязва, че това са много сериозни обвинения срещу един прокурор, за когото всички знаем, че е служил достойно в продължение на много години. Искам просто да ви кажа, че аз, както всички останали граждани на нашия окръг, се надявам, че това дело ще бъде в името на справедливостта… че и дотук то е било в името на справедливостта. — Ед Мъмфри отново кима към мен и извиква следващото дело.

Дела Гуардия напуска по същия път, по който влезе — през гардеробната. Кемп се напъва да запази сериозно изражение. Той прибира бележника в куфарчето си и наблюдава Нико, докато излиза.

— Добре върви, нали? — пита Джейми. — С всичко това, което стърчи от задника му?

20.

— Доколкото разбирам — казва Барбара, — много си доволен, че е Ларън, нали?

Най-сетне сме се отскубнали от задръстването в центъра и сме излезли на магистралата. Зад волана е тя. През последните седмици установихме, че съм толкова отнесен, та когато карам, представлявам заплаха. Усещам примитивно облекчение от това, че камерите и цялата шумотевица са останали зад гърба ни. Глутницата репортери ни последва от Съдебната палата надолу по улицата, като щракаха с фотоапаратите си, а огромните видеокамери се накланяха към нас подобно очите на звяр. Вървяхме бавно. Преди това Санди ни бе посъветвал да изглеждаме спокойни. С Кемп се разделихме на един ъгъл след две пресечки. Ако всеки ден върви така, каза той, Нико няма да стигне по-далеч от встъпителното изявление. Джейми е веселяк по душа, но сърдечността му някак си хвърля сянка. Няма всеки ден да бъде като днешния. Предстоят по-тежки моменти. Но му стиснах ръката и казах, че е професионалист. Барбара го целуна по бузата.

— Ларън е добър жребий — казвам аз. — Може би най-добрият. Изпитвам раздвоение единствено заради Реймънд. Нито той, нито съдията Литъл биха разговаряли за делото извън съдебната зала. Но присъствието на най-добрия приятел на съдията като свидетел не може да не окаже някакво въздействие в едната или в другата посока, в зависимост от това как са балансирани симпатиите на Реймънд. — Докосвам ръката на Барбара върху волана. — Благодаря ти, че дойде.

— Не си ме притеснил — казва тя. — Наистина. Беше много интересно — добавя след малко, както винаги искрена в любопитството си. — Ако, разбира се, не взимаме предвид обстоятелствата.

Моето дело е „гръм и шемет“, както го наричат адвокатите — с една дума, пресата ще продължи дълго да го чопли и разчопля. В подобни случаи бъдещите членове на журито биват нападнати от репортерите много преди да се явят в съда, за да изпълнят задълженията си. Засега Нико печели битките в печата. Трябва да направя каквото мога, за да създам положителна представа за себе си. Тъй като съм обвинен в прелюбодеяние и убийство, важно е обществеността да повярва, че жена ми не е загубила доверие в мен. Присъствието на Барбара на всяко събитие, което информационните средства ще отразят, е особено важно. Стърн настоя тя да дойде в кантората му, така че лично да й обясни това. Като се имат предвид нейната неприязън към публичните мероприятия и тесногръдите й подозрения към непознати, очаквах, че това ще й се стори тежка задача. Но тя не се възпротиви. Подкрепата й през последните два месеца бе неизменна. Макар все още да ме счита за жертва на собственото ми безразсъдство — в дадения случай, затова че поначало ме е привлякъл общественият живот и безмилостната политика — тя признава, че нещата вече са преминали далеч отвъд стадия, в който си получавам заслуженото. Редовно изразява увереност в моята реабилитация и без дори да съм споменал дума, ми представи банков чек за петдесет хиляди долара за заплащане на основния хонорар и допълнителните възнаграждения, изтеглен от сметка, която баща й остави под изключителен неин контрол. С часове ме слушаше внимателно как изобличавам Нико и Молто или описвам лабиринта на сложните ходове, които Стърн чертае. Вечер, когато се поддавам на блуждаеща апатия, тя идва да ме погали по ръката. Поела е част от страданието ми. Но зная, че макар да се прави на храбра, понякога си поплаква, когато е сама.

Не само стресът от тези изключителни събития, но и коренната промяна в моето ежедневие преобразиха нашите отношения. Посещавам библиотеката, пиша чернови на защитната си реч, безцелно чопля градината. Но повечето време прекарваме двамата сами. През лятото Барбара има по-малко задължения в университета и след като отведох Нат в летния лагер, сутрин закусваме дълго. На обяд отивам в градината да откъсна някакъв зеленчук за салата. В отношенията ни се е възродил любовен копнеж. „Защо не опитаме?“, обади се тя от канапето, в което се бе изтегнала един следобед с някакво книжле и белгийски шоколади. И тъй, да се любим следобед стана част от нашето ежедневие. Когато е застанала на колене, надвесена над мен, Барбара най-лесно стига до оргазъм. Птичките пеят зад прозореца, а дневната светлина се процежда през щорите. Проникнал съм дълбоко в нея, очите й са притворени, но мърдат под клепачите, а лицето й е спокойно, макар и поруменяло от възбуда.

Барбара е изобретателна и гъвкава в леглото; не липсата на чувственост ме тикна към Каролин. Не казвам, че жена ми е страдала от неразположения или е проявявала неохота към любовта. Дори и в най-тежки моменти, дори миналата зима при катаклизма, който последва от идиотските ми признания, не изоставихме секса. Ние сме от революционното поколение, което навремето открито обсъждаше половите отношения. Когато бяхме млади, се грижехме за чувствеността като за вълшебна лампа и дори сега я смятаме за важна. Станали сме експерти във физиогномиката на удоволствията и точките на възбудимост, които трябва да погладим или масажираме. Барбара, типична жена на осемдесетте години, би приела за обидно да живее без тези неща.

Ето че болезнеността, която бе изпълнила нашите отношения в продължение на месеци, изчезна. Но дори сега откривам, че в леглото Барбара е някак тъжна и отчаяна. Между нас все още има дистанция. Тя дреме в кроткия следобед (след шума в центъра, сред който живяхме години, тишината на предградието успокоява и унася), а аз лежа на леглото и си мисля за загадката, която представлява за мен жена ми.

Дори във вихъра на моята страст към Каролин не съм и помислял да напусна Барбара. Ако на моменти женитбата ми с нея е изглеждала необяснима, то това не се отнася до семейния ни живот. И двамата сме много привързани към Нат. Като малък знаех, че други семейства живеят различно от нашето. Разговарят на масата по време на вечеря, ходят заедно на кино и на сладкарница. Виждах деца и родители да тичат, да играят с топка по поляните на парка. Завиждах им. Те имаха общ живот. Когато сам създадох дом и дете, смятам, че постигнах поне една-единствена мечта от детинството си; това е едничката рана от онова време, която, мисля, е заздравяла. Но да се вкопчваме в Натаниъл като наше спасение, е нелепо и измамно. Песимистично и фалшиво. Дори в най-мрачните периоди и двамата гледаме да се съхраним, да не рухнем. Съпругата ми е привлекателна жена. Тя внимателно се взира в огледалото от различни, предварително избрани ъгли, за да е сигурна, че хубостта й не е накърнена; че гърдите й още са стегнати; че талията й, независимо от бременността, е останала момичешка; че правилните черти на мургавото й лице не губят изящността си от натрупване на мастни тъкани или от увисване на гушата. Тя лесно може да намери обожатели, но е решила да не го прави. Като жена няма грешка. А при смъртта на баща си получи сто хиляди долара в специална сметка, така че не нуждата я задържа при мен. За добро или лошо сигурно има истина в думите, които понякога огорчено изрича в разгара на скандалите — че съм единственият, единственият човек, освен Нат, когото някога е обичала.

В кротките периоди като сегашния, предаността й е безгранична. Навремето тя силно желаеше да ми отдаде цялото си внимание. И аз, който й разказвах наблюдения и истории, когато се прибирах, ставах неин посланик за външния свят. Имах ли дела, често се прибирах у дома след единайсет или дори след полунощ, но Барбара ме чакаше, затоплила вечерята, загърната в халата си. Сядахме заедно, а тя като дете от трийсетте години, което е застинало пред радиото, поглъщаше съсредоточено и любопитно онова, което се е случило през деня. Съдовете потракваха, аз говорех с пълна уста, а Барбара се смееше и удивляваше на свидетелите, полицаите и адвокатите, които виждаше само чрез разказите ми.

А за мен? Какво остава за мен? Аз, разбира се, ценя верността и всеотдайността, добрината и вниманието, когато ми се засвидетелстват. Миговете на безкористна любов, отдадени само на мен, са балсам за раненото ми самочувствие. Но би било пресилено и фалшиво да твърдя, че не съществуват моменти, когато я мразя. Аз, обиденият син на един озлобен човек, не мога напълно да овладея своята уязвимост от мрачните й настроения. При нейните пристъпи на убийствена язвителност чувствам как ръцете ми потръпват, готови да я удушат. Като защита срещу тези периоди съм се научил да потъвам в безразличие, което с времето взе да ми става присъщо. И тъй, започнахме една болезнена игра — дърпане на въже, при което и двамата отстъпваме назад, уж за по-сигурна позиция.

Но тези времена сега са отминали и почти забравени. Сега сме пред прага на някакво прозрение. Какво ме държи да не рухна? Може би копнеж? В блажените следобеди на нега, дори когато вратите и прозорците на душата ми са разтворени широко за една дълбока благодарност, почти го улавям. Никога не сме изкарвали дълго без моментни бури — Барбара не е способна на продължително спокойствие. Но пък сме достигали и до най-вдъхновени върхове. С Барбара Бърнстейн аз съм изживял най-прелестните мигове в живота си. Първите ни години бяха безгрижни, енергични, пълни с буйна страст и трудно обяснимо усещане за тайнственост: понякога копнея тези дни да се върнат и като ровя назад в спомените си, вехна и загивам, опипвайки слепешката пътя назад; аз съм като някое несполучливо създание от научната фантастика, недоносче, което се клатушка на ампутирани крайници и се моли на съществата, към които и то някога е принадлежало: „Дайте ми шанс! Върнете времето!“.

Докато следвах право, Барбара вече преподаваше. Живеехме в двустайно апартаментче — овехтяло, занемарено, пълно с буболечки и всякакви паразити. Посред зима от радиаторите капеше вряла вода, а мишките и хлебарките бяха превзели всички шкафове под нивото на мивката. Само защото минаваше за студентско жилище, този дом не бе категоризиран като гето. Хазяите ни бяха гърци, мъж и жена, кой от кой по-болнав. Чувахме кашлицата му през всички сезони. Тя пък страдаше от артрит и слабо сърце. Когато веднъж месечно отивах да плащам наема, изпитвах ужас, тъй като щом се отвореше вратата, ме лъхваше дъх на гнило и някаква гадна миризма като на вкиснато зеле. Но само това можехме да си позволим. Като извадехме от учителската й заплата учебните ми такси, се доближавахме до официалния критерий за бедност.

Често се шегувахме, че сме толкова бедни, та единственото забавление, което можем да си позволим, е любовта. Този хумор се дължеше повече на неудобството ни, че малко прекаляваме. Това бяха чувствени години. С нетърпение очаквах края на седмицата, която се влачеше едва-едва. Тогава си устройвахме пир за двама с бутилка вино, последван от вълшебна протяжна нощ. Започвахме любовната игра още в хола и разсъбличайки се много бавно, се местехме по мокета към спалнята. Това понякога продължаваше повече от час — отпускахме се един върху друг, претъркулвахме се, пак се вкопчвахме; превъзбуден от сласт, галех втвърдените гърди на моята мургава малка красавица, тръпнеща в екстаз. Една такава вечер, малко преди да стигнем до спалнята, видях, че щората ни е вдигната: двамата възрастни съседи от отсрещния апартамент ни наблюдаваха. В невинния израз на лицата им се четеше такова смайване, очите им бяха тъй широко отворени и недоумяващи, че още ги виждам в спомените си като две подплашени животинки — зайци или сърни. Реших, че не са ни наблюдавали дълго, което въобще не облекчаваше срама ми. Двамата с Барбара се бяхме изправили в цял ръст, голи-голенички. Знам, че тя също ги видя, защото, когато се отскубнах от прегръдката й и понечих да пусна щората, ме спря. Дръпна ме за ръката и рече: „Не ги гледай“. После пак прошепна: „Не ги гледай“, а упойващият й дъх пареше лицето ми. „Ей сега ще се махнат“.

21.

Една седмица след разпоредителното заседание ние със Санди стоим в приемната на адвокатската кантора, в която Реймънд Хорган работи от май. Тук е много шик. Върху паркета е застлан един от най-големите персийски килими, които съм виждал — с розови шарки върху яркосин фон. По стените са закачени доста скъпи на вид абстрактни картини, а масичките от стъкло и хром във всеки ъгъл са покрити с прилежно подредени броеве на „Форбс“ и „Уолстрийт Джърнъл“17. Приятно русокосо момиче, което вероятно получава по две хиляди долара допълнително годишно възнаграждение само заради хубостта си, е седнало зад луксозно палисандрово бюро и записва имената на посетителите.

Санди най-небрежно ме е хванал за ревера и ми шепне указанията си. Младите адвокати, които минават покрай нас по ризи с навити ръкави, вероятно дори не виждат как устните му се движат. Санди ми казва да не влизам в спорове. Въпросите щял да задава той. Целта на моето присъствие била, както обяснява, да служа като „стимулант“. Най-важното било да запазя спокойствие, независимо как ще ни приемат.

— Знаеш ли нещо? — питам аз.

— Подочувам едно друго — отговаря Санди. — А когато толкова скоро ще научим отговорите от първа ръка, размишленията и предположенията са безсмислени.

В действителност Санди подочува много неща. Добрият адвокат има сложна мрежа. Информация носят клиентите, а също и репортерите. Понякога се намират приятели ченгета. А да не говорим за колегите адвокати. Когато бях прокурор, адвокатската колегия ми приличаше на някакво племе, което тутакси забива барабаните, щом има някоя новина. Санди ми беше казал, че веднага след като поел прокуратурата, Дела Гуардия призовал Хорган пред голямото жури, а Реймънд се съпротивил на основание своя имунитет като бивш прокурор. Твърди, че го знае от сигурен източник. Като се има предвид това спречкване, очаквах враждата между Реймънд и Нико да продължи, но реакцията на Санди, когато видя името на Реймънд в списъка на свидетелите, говори, че има и допълнителни сведения. Санди, разбира се, никога не би предал доверието на този, който му е подсказал какви са намеренията на Реймънд.

Секретарката на Хорган излиза да ни посрещне, а самият Реймънд е застанал насред кабинета си. По риза е.

— Санди, Ръсти. — Докато стиска ръката ми, той ме тупва по рамото. Прибавил е още килограми и коремът му опъва долните копчета на ризата. — Били ли сте някога тук?

Развежда ни из кантората. Стимулирани от данъчния закон, юридическите фирми и корпорации са се превърнали в съвременен Версай. Реймънд ни разказва за картините, като споменава имената на художниците — знам, че са му известни единствено от списанията.

— Особено ми харесва тази тук — казва той.

Заврънкулки и квадратчета. В залата за съвещания има десетметрова маса, която е от един-единствен блок зелен малахит.

Санди пита Реймънд за работата му и той обяснява, че главно защитава клиенти, които се съдят с държавата, и смята, че това никак не е зле. В момента очаква да се произнесе голямото жури в Кливланд. Клиентът му продал на Министерството на отбраната парашути, чиито въжета били дефектни.

— Чисто и просто — недоглеждане — казва Реймънд с мошеническа усмивка. — Сто и десет хиляди парчета.

Накрая се връщаме в кабинета му, който е ъглов, така че има хубав изглед на запад и на юг. „Стената на гордостта“ е пренесена тук с някои допълнения. Сега в средата е поставена панорамна снимка на трибуната при последното избиране на Реймънд за главен прокурор. И аз съм там, някъде в десния край, с още четирийсет души. Не бях забелязал един младеж, докато Реймънд не го представи. Някой си Питър. Сътрудник. Той държи в ръка бележник и писалка. Питър е нещо като протоколчик. Ще подсигурява Реймънд в случай на по-късно възникнал спор за това какво е казал.

— Е, какво мога да направя за вас? — пита Реймънд, след като е поръчал кафе.

— Първо — казва Санди. — Ръсти и аз искаме да ти благодарим за това, че отдели време да се срещнеш с нас. Много мило от твоя страна.

Реймънд маха с ръка.

— Какво мога да кажа? — пита той без видима връзка. Иска, струва ми се, да намекне, че желае да помогне, но предпочита да не го изрича.

— Според мен най-добре е… сигурен съм, разбираш — казва Стърн, — че Ръсти не бива да участва в разговора. Надявам се, че нямаш нищо против, ако той просто слуша. — Докато казва това, Санди поглежда към Питър, който е отворил бележника и неумолимо записва.

— Разбира се, вие определяте правилата. — Реймънд започва да се суети по бюрото си, като бърше прах, който нито аз, нито той виждаме. — Учудвам се, че искаш и той да присъства, но това си е ваша работа.

Санди свива вежди в характерен за него израз — един от онези непроницаеми жестове, които отразяват нещо, което е прекалено деликатно или неуточнено, за да бъде изречено с думи.

— Така че какво искате да ви кажа? — пита Реймънд отново.

— Намираме името ти в списъка на свидетелите на Дела Гуардия. Това, разбира се, е поводът за нашето посещение.

— Ясно — казва Реймънд и разперва ръце. — Знаеш как е, Алехандро. Когато някой ти изпрати покана, отиваш на бала.

Хиляди пъти съм наблюдавал този подвеждащ сърдечен маниер на Реймънд. Той прекалено много жестикулира, а едрите му черти всеки момент са готови да се разлеят в усмивка. Очите му рядко срещат погледа на човека, с когото общува. Така преговаряше с адвокати. „Не съм кофти човек, но какво да направя?“ Когато посетителят му си отидеше, Реймънд бълваше какво ли не по негов адрес.

— Значи ще свидетелстваш заради призовката.

— Точно така.

— Мда. Не получихме показания. Да приемем ли, че не си разговарял с прокурорите?

— А, поприказвахме малко. Нали разбираш — говоря с вас, говоря и с тях. Отначало имахме някои неприятности. Майк Дюк трябваше да уточни някои неща. Вече два-три пъти сядаме с Томи Молто. По дяволите, повече от два-три пъти. Но нали разбирате, на четири очи. Не съм подписвал показания или нещо такова.

Лошо знамение. Много лошо. У мен едновременно се надигат и паника, и яд, но аз се опитвам да ги потисна. Реймънд го третират като свидетел звезда — никакви формални показания, за да се намалят до минимум несъобразностите, които могат да го злепоставят при разпита от защитата. Множество разговори с прокурора, защото той е толкова важен за това дело.

— Спомена някакви неприятности — казва Санди. — Да разбирам ли, че не стои въпрос за имунитета?

— Не. Нищо такова. Работата е в това, че някой от тези тук, новите ми партньори… се изнервят от всичко това. Бих могъл и аз да си създам неприятности. — Той се смее. — Как започнах тук, а? Постъпил съм от три дни и ето ти, получавам призовка от голямото жури. Обзалагам се, че Соли Уайс е умрял от кеф — казва той, като има предвид управляващия партньор на фирмата.

Санди мълчи. Скромно е поставил шапката и куфарчето си в скута. Изразът му е непроницаем. Стърн става такъв на моменти — внезапно изоставя приятните си обноски и се гмурка под повърхността на нещата.

— И какво си им казал? — тихо пита Санди накрая. Застинал е неподвижно.

— На партньорите ми ли?

— Не, разбира се. Интересува ме какво можем да очакваме от твоите показания. Навремето и ти си гледал на нещата от нашата страна. — Санди преминава в познатия си тон, любезен и заобиколен.

Преди миг, когато той попита какво им е казал Реймънд, въпросът присветна като отразен светлинен лъч. Изведнъж насъбра кураж и нравът му пролича.

— Е, нали разбирате, не искам да повтарям дума по дума — Реймънд кима към младежа, който води бележки.

— Естествено, че не е необходимо — казва Санди. — Теми. Общи положения. Това, което смяташ, че спокойно можеш да ни кажеш. Понякога отстрани е много трудно да се досетиш за какво могат да попитат даден свидетел. Ти самият чудесно разбираш това.

Санди човърка да измъкне нещо, но не разбирам точно какво. Ако бяхме тук просто за да постигнем предварително обявената цел на нашето посещение, вече трябваше да станем и да напуснем. Знаем къде стои Реймънд Хорган. Не е на наша страна.

— Ще свидетелствам за начина, по който Ръсти водеше разследването. За това как ми каза, че има желание да го дам на него. А при един по-късен разговор за някои страни на личния ми живот…

— Един момент. — Повече не мога да се сдържам. — Какво значи, че аз съм имал желание да ми възложиш следствието? Реймънд, нали ти ме помоли да взема делото?

— Водихме един разговор…

С крайчеца на окото си забелязвам как Стърн вдига ръка, но се съсредоточавам върху Хорган.

— Реймънд, ти ме помоли. Каза ми, че си зает с кампанията, а то трябвало да бъде в сигурни ръце. Страх те било някой друг да не го изпорти.

— Възможно е.

— Така беше.

Поглеждам Стърн, като търся подкрепа. Той се е облегнал назад и е втренчил очи в мен. Просто е побеснял.

— Извини ме — казвам тихо аз.

Реймънд продължава, без да забележи разменените погледи между мен и адвоката ми.

— Не си спомням, Ръсти. Може и да е било така, както ти казваш. Аз бях зает с кампанията. Но това, което помня, с, че разговаряхме ден-два преди погребението и накрая на този разговор се разбрахме ти да поемеш делото. Но имам чувството, че идеята да го поемеш беше не толкова моя, колкото твоя. Признавам си, че я възприех, но си спомням, че бях изненадан от това как се развиха нещата.

— Реймънд… Какво се опитваш да направиш с мен, Реймънд? — Поглеждам Санди, който е затворил очи. — Не мога ли поне това да попитам?

Но вече съм докарал нещата отвъд превала. По силата на собствената си инерция Реймънд се движи стремглаво надолу по склона. Той се навежда напред върху бюрото си колкото може.

— Какво се опитвам да направя с теб ли? — Два пъти повтаря въпроса, като постепенно се зачервява. — А ти какво се опитваше да направиш с мен, Ръсти? Какво търсят твоите отпечатъци върху тая проклета чаша? Какви бяха тия глупости да седиш в кабинета ми и да ме питаш с кого спя и нито веднъж да не споменеш нищо — нито тогава, по приятелски, нито две седмици по-рано, когато ти възложих следствието… за което, доколкото си спомням, два-три пъти ти се карах, че го протакаш… — В този момент той рязко се обръща към Санди. — За това също ще свидетелствам — казва, след което отново се обръща към мен. — … Нито две седмици по-рано, когато професионалната етика изискваше да го направиш, нито после в някакъв момент не ми каза, че си спал със същата тази жена. Доста размишлявах върху онзи разговор, Ръсти. И се чудех какво може да си правил там. Какво правеше ти там?

Сцената надхвърля възможностите на сътрудника Питър. Той е престанал да пише и ни наблюдава. Стърн посочва към него.

— При тези обстоятелства съветвам моя клиент да не отговаря. Очевидно той би желал да направи това.

— Ето за това ще свидетелствам — казва Реймънд на Санди. Изправя се и започва да брои на пръсти. — Че той поиска делото. Че трябваше да го подканям многократно, за да го задвижи. Че повече се грижеше да разбере кой друг е спал с Каролин, отколкото кой я е убил. И че когато ножът опря до кокала, се изправи в кабинета ми и ни наговори куп глупости как онази вечер въобще не бил се вестявал край апартамента на Каролин. За това ще свидетелствам. И то с голямо удоволствие.

— Много добре, Реймънд — казва Стърн.

Взема сивата си шапка от стола, на който я е поставил, докато полагаше усилия да ме усмири. Гледам Хорган право в очите. Той също е впил поглед в мен.

— Нико дела Гуардия честно си призна, че целта му е била да ме провали — казва Хорган.

Санди застава между нас. Изправя ме на крака, като ме хваща с две ръце под мишниците.

— Достатъчно — заявява той.

— Гад мръсна! — викам аз, докато излизаме с бърза крачка, следвани от Питър. — Подла гад!

— Сега поне знаем позицията му — казва тихо Стърн. Докато минаваме през приемната, той ми прошушва да не гъквам. От насилственото мълчание усещам устата си като стегната с мундщук. Докато асансьорът слиза надолу, в мен напира желание да говоря и когато стигаме партера, хващам Санди за ръката.

— Какво му става?

— Много е ядосан. — Санди крачи решително през мраморното фоайе.

— Виждам. Дали Нико го е убедил, че съм виновен?

— Вероятно. При всички случаи смята, че си могъл да бъдеш много по-предпазлив, особено заради него.

— Че не съм бил верен слуга?

Санди показва друг от непроницаемите си жестове — с ръце, очи и вежди. Размишлява за нещо. Докато върви, ми хвърля мрачни погледи.

— Не знаех, че Хорган е имал връзка с Каролин. Нито пък че си обсъждал с него въпроса.

— Бях забравил за този разговор.

— Дума да няма — казва Стърн с тон, който предполага, че дълбоко се съмнява. — Е, мисля, че Дела Гуардия ще може да извлече полза от това. Кога са имали тази връзка Реймънд и Каролин?

— Веднага след като тя скъса с мен.

Санди спира. Не прави усилие да прикрие огорчението си. За миг проговаря нещо на родния си език.

— Нико безспорно се приближава до доказване на мотив.

— Но има да извърви известно разстояние — казвам с надежда. — Все още не може да докаже отношенията между Каролин и мен.

— Известно разстояние — повтаря Санди.

В израза му се чете умишлена отегченост. Явно е съвсем обезсърчен и от изпълнението ми горе, и от това, че не съм споделил с него такава съществена подробност. Казва, че ще трябва да поговорим надълго и нашироко, но в момента имал работа в съда. Нахлупва си шапката и без да се обърне, излиза навън, сред палещата жега.

Стоя съкрушен насред фоайето. В мен напират толкова много чувства, че усещам замайване. Но най-вече ме изгаря срам от собствената ми глупост. След всички тези години пак не можах да предвидя как тези събития ще се отразят на Реймънд Хорган, въпреки че сега траекторията на чувствата му изглежда толкова предсказуема, колкото и хиперболична крива. Реймънд Хорган е обществен деятел. Смисълът на живота му е да си създава име. Твърди, че не е политик, но страда от болестта на политиците: разцъфтява от овации и жадува за доброто мнение на всеки. Той не се интересува от моята виновност или невинност. Сломен е от собствения си позор. Първият му заместник с обвинен в убийство. Следствието, което лично ме накара да водя, е саботирано под носа му. И той ще трябва да седне на свидетелската скамейка и да направи всеобщо достояние своето собствено неблагоразумие. Години наред по кръчмите ще се разправят вицове за това какво означава да бъдеш първи заместник под ръководството на Реймънд Хорган. Заради поведението и на двама ни ще оприличат прокуратурата на римска баня. Но най-лошото е, че убийството отне на Реймънд живота, който той наистина харесваше; то промени хода на изборите; запрати го тук, в тази клетка от стъкло и стомана. Това, което вбесява Реймънд и разпалва яростта му, е не че съм извършил престъплението, а убеждението му, че целта е била и той да бъде пожертван. В общи линии го каза, когато се отприщи накрая. Прекарал съм го. Убил съм Каролин, за да го сваля. И съм успял. Хорган смята, че всичко е прозрял. И ясно е начертал отмъщението си.

Най-после напускам сградата. Горещината е непоносима, а слънцето е заслепяващо. Изведнъж усещам, че не стъпвам здраво на краката си. Неволно се опитвам да пресметна хилядите неуловими въздействия, които показанията на Реймънд и явната му враждебност към мен ще имат върху процеса, но бързо се отказвам. Мислите ми нахлуват и си отиват безразборно. Виждам лицето на баща си. Не мога да свържа нещата. След толкова седмици, след всичко преживяно, чувствам, че ще се пръсна отвътре, и с изумление откривам, че докато се шляя из улиците, започвам да се моля — навик от детството ми, когато се опитвах да подсигуря обзалаганията си с един Бог, в когото не вярвах кой знае колко.

А сега, Боже мили, мисля си аз, Боже мили, в когото не вярвам, изличи всичко това, защото съм уплашен до смърт. Боже мили, надушвам страха си тъй ясно, както озона във въздуха след светкавица. Така осезаемо чувствам ужаса, че той добива цвят — кърваво, огненочервен. Усещам го в костите си, които ме болят. Болката ми е толкова остра, че едва се движа по горещия паваж, а в миговете, когато гръбнакът ми се огъва от страх, сякаш подпрян с нажежен прът, дори крачка не успявам да направя. Боже мили, Господи Боже, изпитвам страх и мъка и каквото и да съм сторил, за да стовариш това върху мен, освободи ме, моля те, моля ти се, освободи ме от страданието. Пожали ме! Боже мили, в когото не вярвам, Господи, пусни ме на свобода.

22.

В Съединените щати прокуратурата не може да обжалва разпорежданията на съдията, издадени по наказателни дела. Това е конституционен принцип, обявен от Върховния съд на САЩ. Американският прокурор, единствен измежду всички юристи, които се изправят пред съда — измежду асове и дребни риби, измежду адвокатите, занимаващи се със събиране на вземания, царете на делата за банкрут, кресльовците по бракоразводните дела, франтовете по делата за наркотици или тези от уравновесения тип като Санди Стърн и юристите от големите фирми, които и по най-незначителен повод винаги се явяват в съда по двойки — единствен той, прокурорът, няма право да поиска преразглеждане на съдийските действия в хода на процеса. Независимо от върховенството на службата му, от властта над полицаите, които командва, от пристрастието към него самия, с което членовете на журито идват в съда, прокурорът често се оказва задължен да изтърпява безмълвно различните прояви на съдийска злоупотреба.

Докато бях прокурор, това задължение ми се стоварвате най-често, когато делото се водеше от съдията Ларън Литъл. Никак не ми беше леко. Той е хитър и начетен и позовавайки се на житейския си опит, не е склонен да приема становищата на обвинението. Навиците, придобити по време на двайсетгодишния му стаж като адвокат — постоянно да тормози и пренебрегва прокурорите и полицията — не го напуснаха и когато стана съдия. Безразборните и пълни неправди, на които е бил свидетел по улиците, за него са се превърнали в своего рода енциклопедия на чувствата и предопределят решение, което почти инстинктивно е насочено срещу обвинението. След две-три години Реймънд престана да се явява по неговите дела, защото двамата крещяха един срещу друг така, както сигурно са правили в старата си адвокатска кантора. След това Ларън, по-непреклонен от когато и да било, удряше с чукчето и обявяваше почивка, за да могат в съдийския кабинет отзад да се сдобрят с Реймънд и да се уговорят кога ще се почерпят.

Когато Стърн и аз пристигаме, Литъл е вече на бюрото си и слуша доклади по други дела. Той както винаги привлича вниманието. Като се огледате, забелязвате само него — умен, одухотворен и изключително предразполагащ. Съдията Литъл е човек планина — широкоплещест и висок близо два метра. За пръв път е станал известен като герой на футболното и баскетболното игрище в университета, където е получавал стипендия като спортист. Косата му е къдрава и доста прошарена. Има широко лице, огромни ръце, изискан ораторски стил и мощен глас, плътен в целия си мъжки диапазон. Неговата интелигентност лъха от самото му присъствие. Някои твърдят, че Ларън вижда бъдещето си като федерален съдия, а други предполагат, че истинската му цел е да наследи Олбрайт Уилямсън като конгресмен от Северния район, когато Уилямсън се позамисли за възрастта си и прогнозите на кардиолога си. Независимо от своите намерения Ларън е личност, чиито перспективи и способности го превръщат в човек от изключителна важност в нашия край. Секретарят на съдията се обади по телефона вчера сутринта и ни призова да се явим. След представянето на нашите искания преди два дни негово благородие желаел да проведе предварително заседание по моето дело. Подозирам, че ще се произнесе по някои от молбите ни и може би ще обсъди датата за началото на процеса.

Санди и аз чакаме мълчаливо. Кемп ще дойде малко по-късно. Тримата прекарахме вчерашния ден заедно и аз им казах всичко, което знам за всеки свидетел, посочен от Нико. Въпросите на Стърн запазиха точния си и ограничен характер. Отново не ме попита дали онази вечер съм спал с Каролин, или съм бил там, по каквато и да е друга причина и дали, независимо от предишните ми изявления не притежавам все пак предмет, който може да пасне с пукнатината в главата й. Прекарвам тези добре познати ми минути, като се оглеждам наоколо. Репортерите отново са тук, въпреки че художниците са си останали у дома. Съдията Литъл, който е политик, доколкото един съдия може да бъде такъв, се отнася с репортерите добре. За тях с определена специална маса в западната част на залата, а преди да произнесе някое по-важно решение, той винаги информира пресбюрото. Залата, където ще бъде определен ходът на останалата част от живота ми, е същинско бижу. Секцията за журито е заградена от орехов парапет с топки от лакирано дърво. Мястото за свидетели е построено по подобен начин и опира в съдийското бюро, издигнато на подиум и покрито с орехов навес, подпрян с две колони от червен мрамор. Местата на секретаря, офицера по охраната и стенографа (чиято задача е да записва всяка дума, произнесена по време на заседанието) са доста пред съдийското бюро. На метър-два пред тях са поставени две маси от изящно обработен по-тъмен орех с извити крака. Те са предназначени за страните и са поставени перпендикулярно на съдийското бюро. По традиция прокурорът седи по-близо до журито.

Когато всички останали дела са приключени, извикват нашето. Неколцина репортери се примъкват към масата на защитата, за да чуват по-добре, а аз и юристите се събираме пред бюрото. Стърн, Молто и Нико си казват имената. Санди отбелязва моето присъствие. Томи ми се хили. Обзалагам се, че е чул за срещата ни с Реймънд миналата седмица.

— Господа — започва съдията Литъл, — повиках ви днес, защото реших, че можем да свършим това-онова по придвижване на делото. Представени са ми някои искания на защитата и аз съм готов да се произнеса по тях, освен ако обвинението няма особено желание за отговор.

Томи шепне нещо в ухото на Нико.

— Само искането за отвод на господин Молто — обажда се Нико.

Естествено, мисля си аз. Цялата прокуратура работи за него, а той още се притеснява да представи нещо писмено.

Ларън заявява, че ще остави искането за отвод за накрая, въпреки че има някои съображения по него.

— Сега, по първото искане, което е за незабавно определяне на дата за начало на процеса — казва Ларън, като гледа купчината документи пред себе си. — Мислих по този въпрос, а както обвинението знае, разпоредителното заседание по делото „Родригес“ беше тази сутрин, така че броено от днес, след три седмици ще бъда свободен в продължение на дванайсет работни дни. — Ларън поглежда календара си. — Осемнайсети август. Можете ли да се явите тогава, господин Стърн?

Това е невероятно развитие. Не очаквахме дата преди есента. Санди ще трябва да зареже всичко друго, но не се двоуми.

— С удоволствие, Ваше Благородие.

— А обвинението?

Нико веднага започва да го усуква. Запланувал бил отпуска. Също и господин Молто. Трябвало да се проверят някои улики. При тези думи Везувий изригва.

— Не, не! — казва съдията Литъл. — Не искам да чуя нищо такова! Не, господин Дилей Гуардия! — Той така произнася името на Нико, като че ли се опитва да включи в него прякора. Ларън не можеш го разбра. — Тези обвинения тук… Тези обвинения са за най-сериозно престъпление… Какво по-лошо можете да направите на господин Сабич? Бил е прокурор през целия си професионален живот, а вие повдигате такива обвинения. Всички знаем защо господин Стърн иска да насрочи скоро процеса. Тук няма тайни. Всички ние през голяма част от живота си сме се занимавали с дела. Господин Стърн е прегледал доказателствата, които сте му представили вие, господин Дилей Гуардия, и той не смята, че делото ви е солидно. Може би не е прав, аз още не знам това. Но когато дойдете в тази зала и обвинявате някого в престъпление, трябва да сте готов да го докажете. И то сега. Затова не ми разправяйте какво още трябва да бъде събрано и подготвено. Не може да оставите това дело да виси над главата на господин Сабич като дамоклев меч. В никакъв случай! Процесът започва след три седмици.

Кръвта ми се е вледенила. Без да се извиня, отивам и сядам на масата на защитата. Стърн за миг поглежда назад и като че ли се усмихва.

— Сега да видим какво друго — казва Ларън.

За момент, докато гледа книжата, се подсмихва прикрито. Никога не може напълно да скрие удоволствието си от това, че е накастрил прокурор. Бързо разглежда исканията ни за представяне на различни доказателства. Всичките са одобрени, както и трябва да бъде. Томи проявява известно недоволство относно искането за предоставяне на чашата. Той напомня на съда, че задължението да се докаже непрекъснатото владеене на чашата, тоест че тя никога не е напускала владението на щатските органи, пада върху прокуратурата и ако тя бъде предадена на защитата, това ще бъде невъзможно.

— Добре, а за какво й е тази чаша на защитата?

Незабавно се изправям.

— Искам да я видя, Ваше Благородие.

Санди ме поглежда жлъчно. Поставя ръка върху рамото ми и ме натиска надолу към стола. Ще трябва да свикна, че тук не ми е мястото да приказвам.

— Чудесно — казва Ларън. — Господин Сабич иска да види чашата. Само това. И е в правото си. Прокуратурата трябва да му я покаже. Знаете ли, аз се запознах с представените на защитата доказателства и разбирам защо господин Сабич би желал да разгледа внимателно чашата. Искането ще бъде удовлетворено. — Ларън сочи към мен. За пръв път показва, че ме е забелязал. — А между другото, господин Сабич, вие ще бъдете защитаван от адвоката си, но ако желаете лично да правите изявления, имате това право. По всяко време. Имате право да присъствате както когато провеждаме среща в съдийската стая, така и по време на самия процес. Всички знаем, че господин Сабич е чудесен прокурор, един от най-добрите, които сме имали в този край, и съм сигурен, че от време на време ще има въпроси за това, което вършим.

Преди да отговоря, поглеждам Санди, който ми кима утвърдително. Благодаря на съда. Заявявам, че аз ще слушам, а защитникът ми ще говори.

— Много добре — казва съдията, но в очите му се чете топлина, която никога досега не съм виждал у него по време на заседание. Сега съм подсъдим под негова особена опека. Като племенен вожд или дон от мафията, докато съм в негово владение, той ми дължи някаква закрила. — Следва искането за посещение на апартамента.

Молто и Нико се съветват.

— Не възразяваме — казва Молто. — Стига да присъства и полицай.

Но пък Санди мигновено възразява срещу това. Следват няколко минути на типични съдебни препирни. На всички е ясно какво става. Прокурорите искат да разберат какво търсим, но от друга страна, те имат законен аргумент. Всяко нарушение на съдържанието на апартамента на Каролин ще им попречи по-нататък да използват местопрестъплението с доказателствена цел.

— Вече имате снимки — казва съдията. — Всеки път, когато гледаме едно от тези дела, се чудя дали прокуратурата не е в някакъв съюз с „Кодак“. — Репортерите се смеят, а Ларън само се усмихва. Такъв е — обича да забавлява. С чукчето посочва към Дела Гуардия. — Може да поставите полицай до вратата, за да сте сигурни, че защитата няма да изнесе нещо. Но няма да ви позволя да им ходите по петите, за да разберете какво търсят. Прокуратурата имаше на разположение четири месеца да прегледа апартамента — казва Ларън, като включва в бройката и месеца, през който начело на следствието бях аз. — Струва ми се, че защитата има право на няколко спокойни минути. Господин Стърн, подгответе подходящо разпореждане и аз ще го подпиша. И нека да сме сигурни, че предварително ще уведомите управителя, изпълнителя или съответния там пълномощник по наследството, така че да знаят какво възнамерява да прави съдът. Сега да видим искането за отвод на господин Молто. — Става въпрос за нашата молба, която цели да попречи на Томи Молто да бъде един от прокурорите по това дело, тъй като Нико е заявил, че той може да бъде свидетел.

Нико започва веднага. Отбелязва, че когато остават три седмици до началото на процеса, отстраняването на един от прокурорите ще създаде доста затруднения. Невъзможно било. Обвинението нямало как да се подготви. Не схващам дали се опитва да спечели време, като отложи началото на процеса, или иска да отхвърли искането. Вероятно и той самият не е наясно по въпроса.

— Добре, вижте сега, господин Дела Гуардия, не съм ви посъветвал аз да поставите името на господин Молто в списъка на свидетелите си — казва съдията Литъл. — Не си представям как смятате да процедирате с прокурор, който ще бъде и свидетел. Прокурорът не може да бъде едновременно и страна, и свидетел в един и същи процес. Това правило е в сила в нашите съдилища вече четиристотин години и аз нямам намерение да го изменям заради това дело, независимо колко важно е то за участниците и независимо колко репортери от „Таим“ или „Нюзуик“, или откъдето и да е, ще се появят. — Съдията Литъл спира за момент и присвива очи към репортерите, сякаш едва сега ги е забелязал. — Но нека да кажа едно нещо… — Той се изправя и започва да се разхожда зад бюрото. Като се има предвид, че подиумът е издигнат на височина метър и петдесет, изглежда огромен. — Доколкото разбирам, господин Дилей Гуардия, изявлението, за което говорите, е това, което господин Сабич е направил в отговор на обвинението в убийство, отправено му от господин Молто, като е казал „прав си“.

— Казал е: „Да, прав си“ — поправя го Нико.

Ларън приема поправката, като навежда огромната си глава.

— Добре. Обвинението още не е представило това изявление. Ала вие сте посочили намеренията си и поради това господин Стърн представи своето искане. Но ето какво ми идва наум. Не съм сигурен дали това изявление ще се използва като доказателство. Господин Стърн още не е направил възражение. Той по-скоро би искал отвода на господин Молто. Но аз си мисля, господин Дилей Гуардия, че като стигнем дотам, господин Стърн ще каже, че изявлението е несъстоятелно. — Това е едно от любимите средства на Ларън да подпомага защитата. Той предвижда възражения, които вероятно ще чуе. Някои от тях, като това например, явно ще бъдат направени. Други обаче никога не биха хрумнали на защитника. Но и в двата случая, когато те бъдат официално направени, винаги успяват.

— Ваше благородие — казва Нико, — той си призна, че е извършил престъплението.

— О, господин Дела Гуардия! — възкликва съдията Литъл. — Хайде сега! Виждате ли, точно това искам да посоча. Казвате на някого, че е извършил нещо нередно, а той ви отговаря „да, прав си“. Всички разбираме, че то не е казано на сериозно. Нима не е от ясно по-ясно? А ако господин Сабич бе израсъл в моя квартал, той би казал „дааа, майчице“. — Всички в съдебната зала прихват. Ларън печели още една точка. Смеейки се, той сяда зад бюрото си. — Но предполагам, че в квартала, в който е израснал господин Сабич, хората казват „да, прав си“, а имат предвид „да имаш да вземаш“. — Ларън прави пауза и добавя: — Стараят се да бъдат любезни.

Нов смях.

— Ваше Благородие — казва Нико. — Това не е ли въпрос, който трябва да се реши от журито?

— Напротив, господин Дилей Гуардия, това е въпрос преди всичко на съда. Аз трябва да съм удовлетворен, че доказателството е състоятелно. Че прави твърдението, което подкрепя, по-вероятно. Сега още не се произнасям, но, сър, ако не сте значително по-убедителни от досега, предполагам, че като му дойде времето, ще се произнеса, че това доказателство няма отношение към делото. А когато отговаряте на искането на господин Стърн, може да решите да вземете това предвид, тъй като, ако няма да представяте това доказателство или да разчитате на него при разпита на подсъдимия, тогава ще трябва да отхвърля искането на защитата.

Ларън се усмихва. Нико, разбира се, е прекаран. Съдията на практика му каза, че твърдението няма да бъде допуснато. Изборът на Нико се състои в това да реши дали да загуби Молто и да направи безплоден опит да представи това доказателство, или да задържи Томи и да се лиши от доказателството. Всъщност той няма какво да избира — по-добре да вземеш половин хляб, отколкото нито троха. Изявлението ми пред Молто изведнъж бе заличено.

Молто се приближава до подиума.

— Господин съдия… — казва той и млъква, защото Ларън го прекъсва. Добронамереността изцяло е изчезнала от лицето му.

— Господин Молто, няма да ви позволя да дискутирате допустимостта на вашите показания. Току-виж успеете да ме убедите, че тук не бива да бъде приложено вековното правило, забраняващо на прокурора да бъде свидетел по водено от него дело. Но докато не го направите, няма да ви слушам повече.

Ларън приключва набързо. Казва, че ще се видим на осемнайсети август при започването на процеса. Той напуска подиума, като хвърля един последен поглед към репортерите.

Молто продължава да стои и раздразнението му е видно. Той винаги е имал един лош за прокурор навик — да позволява недоволството му да личи. Но съдията Литъл и той се атакуват по този начин от много години. Споровете им бяха прословути. Изгонен от Болкаро в съдийския Сибир, съдията Литъл прилагаше собственото си сурово правосъдие. За него полицаите винаги бяха виновни в грубо отношение към задържания, освен ако не докажеха противното. Молто, притиснат и горчиво нещастен, обикновено заявяваше, че сутеньорите, наркоманите и джебчиите, някои от които се явяваха всекидневно в съдебната зала на Ларън, се изправяли да го аплодират, когато той заемал мястото си в залата. Полицаите ненавиждаха съдията Литъл. Те измисляха расистки епитети, доказващи не по-малко въображение от това на хората, които пратиха човек на Луната. Ларън отдавна вече работеше в центъра, когато завърших следствието на „Нощните светии“, а Лайънел Канили все още се оплакваше, когато чуеше името му. Имаше една история по повод дело за побой, която Канили сигурно ми бе разправял поне десет пъти. Обвиняемият бил доведен от полицай, който твърдял, че лицето се е съпротивлявало при арестуване. Полицаят на име Манос казал, че той и подсъдимият се спречкали, след като подсъдимият го обидил.

Какво те нарече, попитал Ларън.

Манос отговорил, че в съда му било неудобно да повтори.

Защо, господин полицай, нима се страхувате да не обидите присъстващите? Ларън посочил към предните редове, където седели сутрешните подсъдими — сбирщина от проститутки, джебчии и наркомани. Говорете спокойно, добавил.

Нарече ме мръсен копелдак.

От залата се разнесли подсвирквания, дюдюкания и смях. Ларън ударил няколко пъти с чукчето за тишина, но и той се смеел.

Но, господин полицай, попитал Ларън, все още усмихнат, не знаехте ли, че в нашата общност това е израз на добри чувства?

Гражданите в залата подивели. Появили се вдигнати юмруци, символ на свобода за черните, и ръце, трескаво преплитащи пръсти в негърски поздрав. Манос понесъл всичко това мълчаливо. След малко Молто произнесъл заключителните си думи, а Ларън решил делото в полза на подсъдимия.

— И тук следва най-интересното — ми разправяше Канили. — Манос се запъти към съдията, застана пред него с фуражка в ръка и му каза нежно и невинно: „Благодаря, копелдак мръсен!“, обърна се и излезе.

Тази история съм я чул от още двама души. Те потвърждават последната реплика, но и двамата се кълнат, че я е произнесъл съдията.

23.

Всяка седмица, обикновено в сряда вечер, телефонът звъни. Знам кой е още преди да проговори. Чувам го как засмуква проклетата си цигара. Не трябва да говоря с него и той не трябва да говори с мен. И двамата имаме указания. Затова не си казва името.

Кво правиш, пита той.

Карам я някак.

Добре ли сте вкъщи?

Спогаждаме се.

Гадна работа.

Кажи нещо повече.

Той се смее. Не, няма да ти кажа. Имаш ли нужда от нещо? Да помагам, а?

Засега нищо. Много мило, че се обаждаш.

Да, мило е, но предполагам, че скоро пак ще си началство. Хванал съм се на бас.

Сигурно. А ти? Ти как си?

Добре. Оцелявам.

Шмид още ли се занимава с твоето дело, питам аз, като имам предвид шефа му.

През цялото време. Знаеш го. Да върви по дяволите.

Много ли те тормозят?

Кой, тия леваци ли? Ами!

Но аз знам, че на Лип му е тежко. Мак, която също се обади два-три пъти, ми каза, че са го изтеглили обратно в Макграт Хол и са го махнали от специалния отряд към прокуратурата. Шмид го е вързал за едно бюро да подписва докладите на другите полицаи. Това сигурно ще го подлуди. Но Лип винаги е бил въжеиграч в полицията. Трябваше да смае тълпата, за да удържи враговете си. Мнозина чакаха да видят как ще падне. Сега е паднал. Полицаите винаги ще смятат, че Липранзър е знаел нещо и ми е позволил да го скрия. Те просто така са устроени.

Накрая на всеки разговор обещава, че следващата седмица ще се обади пак. И го изпълнява добросъвестно. Освен с някоя и друга реплика разговорите ни не се различават един от друг. След около месец, когато стана ясно на всички, че работата е сериозна, ми предложи пари.

Разбирам, че тези неща могат да струват скъпо, каза ми той. Знаеш, че хората от Централна Европа винаги имат по нещо скътано.

Отвърнах му, че Барбара е спасила положението. Той отбеляза колко е добре да се ожениш за момиче от еврейски произход.

Тази седмица, когато телефонът звънна, аз чаках.

— Кво правиш? — пита той.

— Карам я някак.

Точно когато си разменяме тези думи, Барбара вдига другия телефон.

— За мен е, Барбара — казвам аз.

Тъй като не знае нашата договорка, тя казва: „Здравей, Лип!“, и затваря телефона.

— И какво става?

— Делото е насрочено — казвам аз. — След три седмици. Малко по-малко.

— Да, знам. Видях във вестниците.

И двамата замълчаваме за момент. Дан Липранзър няма какво да направи относно показанията си. Те ще ме разбият. И двамата го знаем, но нямаме избор. Лип е отговарял на въпросите на Молто в деня след изборите, преди да може да предвиди резултата. Но аз съм склонен да мисля, че отговорите щяха да бъдат същите, дори и да знаеше последствията. Станалото — станало. Той така би успокоявал себе си.

— Подготвяш ли се? — пита.

— Работим много упорито. Стърн е изумителен. Наистина. Далеч по-добър е от всички други.

— Така разправят. — Когато замълчава, чувам щракането на запалката му. — Е, добре. Да имаш нужда от нещо?

— Имам — отговарям аз. Ако той не беше попитал, и аз нямаше да отворя дума. Така бях решил в себе си.

— Казвай!

— Трябва да намеря оня приятел Леон. Леон Уелс. Оня, за когото се предполага, че е подкупил прокурор от Северния район, сещаш ли се? Подсъдимият в онова съдебно дело, което ти изрови, онова с Каролин и Молто. Стърн назначи някакъв частен детектив, който нищо не можа да открие. За него такъв човек не съществувал. Не знам какво друго да опитам. А не съм толкова интимен с Томи Молто.

Частният детектив се казваше Нед Бърман. Санди каза, че е добър, но ми се стори, че няма представа какво прави. Дадох му копия от страниците на съдебното дело. След три дни той се върна и каза, че не може да помогне. Северният район в тези дни, каза той, е истинска зоологическа градина. Желая ти успех. Наистина ти го желая. Там не е ясно кой на кого какво прави.

Липранзър се замисля над молбата ми по-дълго, отколкото очаквах. Но аз разбирам проблема. Ако в службата му разберат, че ми помага в подготовката на моята защита, ще го уволнят. За неподчинение. За предателство. Над петнайсет години служба и пенсията му ще идат на вятъра.

— Не бих молил, знаеш, че наистина не бих. Но смятам, че това би могло да се окаже от значение.

— Как? — пита той. — Смяташ, че по това дело при Томи нещо не е наред? И е изфабрикувал обвинението срещу теб, за да престанеш да се ровиш? — Виждам, че макар да се старае да не прави заключения, Липранзър смята тази идея за изсмукана от пръстите.

— Не знам какво да отговоря. Искаш да ти кажа, че според мен това е възможно? Да, възможно е. И независимо дали той ме е нагласил или не, ако можем да открием нещо такова, зле му се пише. Нещо от тоя сорт ще привлече вниманието на журито.

Той отново замълчава.

— След като свидетелствам — казва после. — Знаеш, че онези приятелчета ме държат под око. А и не ми се ще, когато под клетва ми задават каквито и да било въпроси, да трябва да давам лъжливи отговори. Много хора биха искали да видят това. Когато сляза от свидетелския стол, те ще се поуспокоят. Тогава ще се захвана с това. Както трябва. Добре ли е?

Не е добре. Може да стане много късно. Но вече поисках прекалено много.

— Много е добре. Приятел си. Истински.

— Предполагам, че скоро пак ще ръководиш прокуратурата — казва той. — Аз просто си подсигурявам басовете.

Отново бейзбол за малчугани през летния сезон. В този турнир, слава богу, не се води класиране, тъй като „Стингърс“, отборът на Нат, не е напреднал особено. През задушните августовски вечери високите топки все още стряскат нашите малки играчи. Те падат с безпрепятствената поройна скорост на дъжда. Момичетата се поддават по-добре на обучението. Те хвърлят и удрят все по-умело. Но повечето от момчетата изглеждат невъзприемчиви. Няма смисъл да им се говори за достойнствата на премерения замах. Всяко момче на осем години застава пред топката с надежда, че неговата бухалка е магическа. Представя си, че топката излита в трибуните или се плъзга коварно по страничната линия. Няма полза да повтаряш на момчетата да удрят ниски топки — те едно си знаят.

За моя изненада Нат е изключение. Това лято той се променя и започва да придобива някаква по-земна нагласа. Изглежда, че неотдавна е осъзнал своята сила и факта, че хората смятат начина, по който вършиш нещо, за признак на характер. Щом му дойде редът пред блокчето и удари топката, наблюдавам как поглежда нагоре, когато премине първа позиция и спринтира към втора. Ако просто кажем, че подражава на играчите от телевизията, ще бъде неточно, защото важното е, че въобще ги е забелязал. Той започва да обръща внимание на държането си. Барбара казва, че изглежда по-придирчив и към дрехите си. Бих се радвал повече на всичко това, ако не бях загрижен за причините на това внезапно узряване. Той не беше пораснал чак толкова много, че да бъде изтръгнат от корените на мечтателността си. Предполагам, че Натаниъл насочваше своето внимание към света, защото знаеше, че именно този свят причинява толкова много неприятности на татко му. След играта се запътваме към вкъщи сами. Никой не е толкова безсърдечен, за да ни намекне да не присъстваме на пикника, но така е най-добре. Един път, след като ми предявиха обвинението, останахме, но времето мина толкова тягостно и с такива внезапни мъчителни паузи, които наставаха, щом се засегнеха най-обикновени теми — службата, от която съм освободен, или телевизионен детективски сериал, в който се разказва за затруднения като моето — че повече не можех да издържам там. Тези мъже са достатъчно великодушни, за да приемат моето присъствие сред тях. Но ако има някаква опасност, тя е заради децата. Ние всички трябва да мислим за предстоящите месеци, за невъзможността да обяснят къде съм отишъл… и какво съм извършил. Не е честно да осакатявам великолепните им вечери с проклятието на злото. Ето защо аз и Нат напускаме с дружеско помахване. Аз нося бухалката и ръкавиците. Той върви до мен и мачка глухарчетата.

Натаниъл не се оплаква. Дълбоко съм трогнат от предаността на моя син. Един Господ знае какви рани му нанасят неговите приятели. Никой възрастен не може изцяло да си представи самодоволните остроумия и безцеремонната злоба, които той понася. И все пак отказва да ме изостави — мен, източника на тази негова болка. Той не е любвеобилен. Но е с мен. Издърпва ме от канапето, за да упражняваме фалцовия удар; придружава ме вечер, когато излизам за вестници и мляко. Върви пред мен през малката горичка между нашия квартал и поляните на Ниъринг. Не показва уплаха.

— Страхуваш ли се? — внезапно питам тази вечер, както вървим.

— Искаш да кажеш дали ме е страх, че няма да се измъкнеш ли? — Процесът наближава със застрашителна скорост и дори моят осемгодишен син тутакси разбира какво искам да кажа.

— Да.

— Неее.

— Защо не?

— Просто не се страхувам. Това са куп глупости, нали? — Той ми хвърля примижал поглед изпод козирката на накривената си бейзболна шапка.

— Донякъде е тъй.

— Те ще направят този процес, ти ще им кажеш какво се е случило наистина и всичко ще свърши. Така казва мама.

Ох, сърцето ми ще се пръсне — „така казва мама“. Прегръщам през рамо моя син, повече от всякога удивен от безпределната му вяра в нея. Не мога да си представя какви са тези терапевтични сеанси между майка и дете, чрез които тя го е убедила така да ме подкрепя. Това е чудо, което само Барбара би могла да постигне. Именно тази връзка ни крепи като семейство — най-много на света обичам Нат, а той обожава своята майка. Дори и в тази крехка възраст, кипящ от буйната енергия на осемгодишно човече, той се разнежва пред Барбара, както пред никой друг. Единствено на нея й е разрешено да го прегръща дълго; те се радват на особена хармония, взаимност и доверие. Той по-скоро прилича на нея, отколкото на мен — чувствителен, притежаващ нейния пъргав ум, спохождан от мрачните й потайни настроения. Тя му отвръща със същата преданост. Нат винаги присъства в мислите й. Вярвам й, когато казва, че ако роди друго дете, не би могла да го дари със същата обич.

Никой от тях не се чувства добре, когато е отделен от другия. Миналото лято Барбара прекара четири дни в Детройт на гости при Йета Грейвър, нейна колежка и приятелка, за която бе научила, че е станала професор по математика. Обаждаше ни се по два пъти на ден. А Нат беше като ранено зверче — намусен, страдащ. Единственият начин да го склоня да легне беше да гадая на глас какво точно правят в този момент майка му и Йета.

Сега вечерят в малко ресторантче, започвах аз. Поръчали са си риба. Тя е запечена с много малко масло. И двете пият по чаша вино. После ще се изкушат да хапнат нещо сладко за десерт.

Пай ли, питаше Нат.

Пай, отговарях аз.

Моят син, този, за когото винаги съм си мечтал, заспиваше, представяйки си как майка му яде сладкиши.

24.

— Здравей — казва Марти Полхимъс.

— Здравей — отговарям аз. Като завих от площадката и мярнах фигурата с дълга коса, помислих, че е Кемп, с когото трябваше да се срещна тук. Вместо това видях момчето, за което месеци наред дори не се бях сещал. Стоим сами в коридора пред апартамента на Каролин и се наблюдаваме. Марти протяга ръка и здраво стиска моята. Не показва видима неприязън и едва ли не се радва, че ме вижда. — Не очаквах да те срещна — казвам накрая, като търся начин да го запитам защо е тук.

Той вади от джоба на ризата си копие от разрешителното на съдията Литъл за оглед на апартамента.

— Получих това — казва Марти.

— О, разбирам — казвам на глас. — Това беше само формалност. — Съдията нареди да уведомим адвоката, упълномощен да управлява имота — бивш прокурор на име Джек Бъкли. Явно Джек е изпратил уведомлението на момчето. — Идеята е да ти се даде възможност да възразиш, ако имаш нещо против да влезем и да разгледаме нещата на Каролин. Нямаше нужда да идваш.

— А, нищо. — Докато говори, момчето се поклаща напред-назад.

Не показва, че има намерение да си отиде.

Опитвам се да поведа разговор и го питам какво прави.

— Когато говорихме миналия път, ти спомена, че може да пропаднеш поради слаб успех и тогава ще се върнеш у дома.

— Така и стана — казва простичко той. — Всъщност прекъснах. Писаха ми двойка по физика. А по английски изкарах три. Бях сигурен, че и там ще ме скъсат. Прибрах се у дома преди месец и половина. Вчера се върнах тук, за да си прибера боклуците.

Извинявам му се — помислил съм, че щом е тук, нещата са се оправили.

— Ами че те се оправиха. Поне що се отнася до мен.

— Баща ти как го прие?

Той вдига рамене.

— Не беше много щастлив. Особено за тройката. Тя го огорчи. Но каза, че годината ми е била тежка, че ще поработя малко и пак ще се върна. — Марти се оглежда разсеяно. — Та както и да е, като получих това нещо, реших да мина да видя за какво става дума.

Психолозите имат едно понятие „неадекватен“. Точно такова е това момче — застанало на приказки пред апартамента, където майка му е била убита, с човека, когото всички смятат за престъпника. За миг се чудя дали въобще знае за какво става дума. Но заглавието на уведомлението е видно: „Народът срещу Сабич“. А и не е могъл да пропусне непрестанните вестникарски съобщения относно предявеното обвинение. Не е отсъствал толкова дълго.

Нямам възможност да го разпитвам повече, защото Кемп пристига. Чувам го как се качва по стълбите. Спори оживено с някого и когато завива по коридора, виждам с кого — с Том Гленденинг, едър полицай, когото никога не съм обичал. Той е голям расист. Непрекъснато се заяжда на етническа или расова основа. А и не се шегува. Та нали самочувствието му се гради на факта, че се е родил бял и че е полицай. С всички останали се отнася така, сякаш са от по-долна ръка. Няма съмнение, че и на мен ще гледа по този начин, и то с голямо удоволствие. Кемп му обяснява, че не може да влезе, докато разглеждаме апартамента, а Гленденинг твърди, че не е разбрал така указанията на Молто. Накрая решаваме да слезе долу и да попита по телефона. Докато го няма, запознавам Кемп с Марти Полхимъс.

— Прави сте — казва Гленденинг, когато се връща. — Оня съдия бил включил подобно условие в разрешителното. — От тона, с който изрича „оня“, е ясно какво мисли за него.

Кемп го поглежда пренебрежително. Добър адвокат е, но у него се чувства влиянието на елитния му университет и рядко се двоуми да покаже някому, че го смята за глупак.

На вратата на Каролин е залепена голяма обява във фосфоресциращо оранжево. На нея е написано, че в апартамента е извършено престъпление, запечатан е по нареждане на Окръжния съд на окръг Киндъл и влизането е забранено. Долният край на обявата е залепен върху прага, така че вратата да не може да се отвори. В ключалките са пъхнати пластмасови запушалки. Гленденинг лесно разрязва обявата, но му е необходимо известно време да освободи ключалките. Когато свършва, изважда ключа на Каролин от джоба си. На него е закачен голям червено-бял етикет, който показва, че той е веществено доказателство. Освен секретната брава има и втора ключалка. Както преди много време казах на Липранзър, Каролин не беше вчерашна.

Пъхнал ключа в секретната брава, Гленденинг се обръща и без да каже дума, пребърква Кемп и мен, а след това и Марти. По този начин предотвратява възможността да подхвърлим нещо в апартамента. Показвам му бележника, който държа в ръка. Поисква да види портфейлите ни. Кемп понечва да възрази, но аз му правя жест да мълчи. Гленденинг повтаря същото с Марти, който вече е извадил портфейла си.

— Господи! — възкликва Марти. — Погледнете всичко това. Какво ли ще правя с него? — Влиза разсеяно пред Кемп и мен. Ние се споглеждаме. И двамата не знаем дали имаме право да не го допускаме или въобще дали има смисъл да повдигаме въпроса. Гленденинг извиква след него:

— Ей ти! Нищо не пипай! Нищо! Само те могат да пипат. Ясно ли е? — Марти май че кима. Прекосява бавно хола и застава пред прозорците, вероятно за да види изгледа.

Въздухът е спарен и тежък, лятната жега съвсем го е изсушила. Нещо може би е започнало да гние, защото се усеща лека миризма. Въпреки че днес температурата вън е умерена, апартаментът, чиито прозорци са запечатани, въобще не се е охладил след горещините през миналата седмица. Може и да има трийсет градуса.

Никога не съм вярвал в духове, но сега съм неспокоен. Усещам странна тръпка, която се движи по гръбначния ми стълб. Апартаментът създава нелепото чувство, че още е обитаван, особено след като всичко е оставено така, както е било намерено. Масата и бледоморавият фотьойл все още са обърнати. Върху светлия дъбов под, непосредствено до кухнята, с тебешир е очертано тялото на Каролин. Но всичко друго сякаш е добило по-ярки очертания, повече плътност. До канапето, върху друга стъклена масичка, лежи инкрустирана кутийка, подарък от мен. Каролин я бе харесала много, когато влязохме заедно в универсалния магазин по време на делото Макгафен. Един от червените дракони върху китайския параван ме изучава с огненото си око. Господи, помислям си аз, как съм затънал.

Кемп ми прави знак. Започваме огледа. Дава ми чифт найлонови ръкавици, които са доста широки. Това не е толкова необходимо, но Стърн настояваше. По-добре да не водим битка по повод отпечатъци, за които Томи Молто току-виж заявил, че отдавна са открити.

За момент спирам пред бара. Той е на стената, която отделя кухнята от хола. От полицейските снимки бях видял, че това, което търся, е тук. Заставам на един метър и преброявам чашите, които са наредени върху кърпа. На чаша от този комплект бяха идентифицирани отпечатъците от пръстите ми. Тук са дванайсет. Преброявам ги два пъти, за да съм сигурен.

Джейми идва до мен и ми шепне:

— Къде, по дяволите, да търсим?

Иска да провери дали някъде няма противозачатъчни средства.

— Там има баня — отговарям му тихо, — където ще видиш шкафчета с лекарства и козметика.

Разбираме се аз да огледам спалнята. Първо отварям гардероба й. Нейната миризма се е пропила навсякъде. Разпознавам дрехите, с които съм я виждал. Всичко това предизвиква у мен леко вълнение, но то се сблъсква с нещо, което се стреми да потисне всичко това. Не знам дали е импулс да действам като професионалист или вътрешно чувство (което в тази къща по-рано май пренебрегвах) за това кое е прието и кое — забранено. Минавам към чекмеджетата й.

Върху тумбестото й нощно шкафче с извити крачка е поставен телефонът. Това е едно от вероятните места, но когато издърпвам чекмеджето, намирам само чорапогащниците й. Бъркам между тях, докато напипвам тънък бележник с телефонни номера, с корици от светлокафява телешка кожа. Полицаите винаги пропускат нещо. Не мога да се въздържа. Проверявам под буквата С. Нищо. След това се сещам за Р. Да. Поне съм влязъл в бележника й. Тук са и домашният, и служебният ми номер. Минута-две го прелиствам. Хорган е тук. Молто не е отбелязан по име, но има един ТМ, който вероятно е той. Сещам се, че би трябвало да потърся докторите й. Те са на буквата Д. Записвам си имената и прибирам листчето в джоба. Отвън чувам шум. Кой знае защо си помислям, че е Гленденинг, който е решил да пренебрегне разпореждането на тъмнокожия съдия и да послухти.

Прелиствам няколко страници, за да не издам какво съм намерил, но когато фигурата минава покрай вратата, виждам, че е Марти, който се разхожда безцелно. Надниква и ми маха с ръка. Отворил съм на страницата с Л. Най-отгоре пише Ларън и има три номера. Помислям си, че са били добра компания в Северния район. Всички са тук. Е, не съвсем всички. Проверявам на И, Д и дори Г. Нико не е успял. Отново пъхвам бележника между чорапогащниците.

Марти се е притаил до вратата на спалнята.

— Странно е, нали?

Наистина е странно. Кимам тъжно. Казва ми, че ще чака вън. Опитвам се да му подскажа, че може да си върви, но той е недосетлив и не разбира от намек.

Намирам Кемп да тършува из хола.

— Тук няма нищо — казва той. — Нито пяна, нито крем. Дори не намирам кутия, в която да си е държала диафрагмата. Пропускам ли нещо? Жените крият ли тези неща?

— Не, доколкото знам. Барбара си я държи в горното чекмедже на тоалетната масичка. Нямам представа другите какво правят.

— Ако химиците твърдят, че са открили контрацептивен крем, а такъв не е иззет от апартамента, кажи ми къде е отишъл? — пита Кемп.

— Сигурно аз съм го взел — отговарям, — когато съм взел диафрагмата. — И с Кемп, и със Стърн добих този навик да разсъждавам в първо лице за това, което Нико ще предположи относно мен. Специално на Джейми тази ирония му допада.

— А защо си го направил?

Замислям се за миг.

— Може би, за да скрия факта, че съм взел диафрагмата.

— Не виждам смисъл. Нали уж е изнасилване? Какво значение има какво е използвала, когато е искала да спи с някого?

— Изглежда разсъдъкът ми е бил замъглен. Ако не беше, нямаше да оставя чашата на бара.

Кемп се усмихва. Играта с бързата размяна на реплики му харесва.

— Днешният оглед ще ни помогне — заключава той. — Няма как да обяснят липсата. Ще се обадя на Бърман — казва, като има предвид частния детектив. — Сам трябва да направи оглед, за да може след това да свидетелства. Ще успее да дойде след около час. Гледай какво ще стане, когато Гленденинг чуе, че трябва да чака. Сигурно ще позеленее от яд.

Четиримата се събираме пред вратата и наблюдаваме как Гленденинг я заключва. Отново ни преглежда подред. Както Кемп бе предрекъл, той отказва да дочака Бърман. Кемп му заявява, че след като разрешителното ни дава достъп до апартамента за целия ден, ще не ще, трябва да чака.

— Не изпълнявам нареждания на адвокат свиркаджия — заявява Гленденинг. Дори когато бяхме в един лагер, това момче не ме е очаровало.

— Тогава да вървим при съдията — казва Джейми. Бързо му намери цаката на тоя. Гленденинг поглежда към тавана, сякаш да покаже, че едва ли някога е чувал по-голяма глупост, но вече няма накъде да мърда. Той и Кемп тръгват с тежка крачка надолу, като си разменят реплики. Оставам с Марти Полхимъс.

— Бива си го тоя, а? — обръщам се към него.

Той съвсем сериозно ме пита:

— Кой от двамата?

— Имах предвид полицая.

— Не е лош човек. Каза, че този… как му беше името… господин Кемп, навремето бил музикант в „Галактикс“.

Когато потвърждавам факта, момчето, както си знаех, подсвирва от възхищение, след което замълчава. Помайва се известно време, но накрая изплюва камъчето.

— Ченгетата ме привикаха.

— Така ли? — Още си мисля за чашите на бара.

— Питаха ме… такова… за вас. За оня път, дето дойдохте да ме видите.

— Това им е работата на ченгетата.

— Аха. Искаха да знаят дали не сте се изпуснали нещо за отношенията ви. Тъй де, с Каролин. Нали вдявате?

Трябва здраво да се стегна, че да не се сгромолясам. Бях забравил. Бях забравил какво съм казал на тоя перко. Ето ти го коза на Нико. Така той ще докаже връзката. Причернява ми от яд и страх.

— На няколко пъти ме попитаха. Казах им… такова де… че сме водили сериозен разговор, прав ли съм?

— Да.

— И че не сте споменали нищо от тоя род.

Поглеждам го.

— Добре ли сторих? — пита той.

Редното е да му напомня да казва истината.

— Много добре — отговарям.

— Мисля, че не сте вие убиецът.

— Благодаря ти.

— Какво ще човъркат в душите на хората?

Усмихвам се. Вдигам ръка, за да го подканя да тръгваме, но внезапно ми просветва една мисъл. Осъзнаването й и ужасът се стоварват отгоре ми като тежък чук. Обзема ме такава паника, че краката ми започват да се люлеят, дори се огъват, и аз посягам към перилата. Глупак такъв, мисля си, кръгъл глупак! Монтиран му е микрофон. Нико и Молто са го подготвили. Затова е тук, затова се появи ни в клин, ни в ръкав. Влиза в апартамента и наблюдава всичко, което вършим, а след това отвън ме подлъгва да потвърдя, че е постъпил добре, като е дал неверни показания. Току-що сам си прочетох присъдата. Свършено е с мен. Усещам, че ще припадна. Отново залитам, но този път назад.

Марти протяга ръка.

— Какво ви е?

Когато го поглеждам, разбирам, че не съм наред. Идеята ми е абсурдна. Та той е само по тясна тениска и шорти. Няма дори колан. Никой не може да скрие микрофон под тези дрехи. Нали видях как Гленденинг го претърси. А и погледът му не може да лъже. Насреща ми стои добродушно, плахо, объркано наркоманче.

Потта е избила през ризата ми. Като изстискан съм, душа не ми е останала.

— Нищо ми няма — отговарям му аз, но той все пак ме подхваща за лакътя, докато слизаме надолу по стълбите. — От тая къща е — казвам. — Действа ми зле.

25.

Три часът през нощта. Събуждам се, сърцето ми бие учестено, а влажната от пот възглавница протрива врата ми, така че все още упоен от съня, понечвам да разхлабя въображаемата вратовръзка. Понадигам се, опипвам въздуха, сетне пак се отпускам назад. Задъхвам се, а ударите на сърцето ми туптят в ухото, прилепено на възглавницата. Съновидението е още пред очите ми — лицето на мама, разкривено от болка, изтерзано и мъртвешки бледо; такова, каквото бе в края на дните й. Най-мъчително беше, като срещнех погледа й, в който се четеше безпомощност и ням ужас.

Преди болестта, която я довърши бързо, майка ми изживяваше най-спокойния период от зрялата си възраст. Тя и баща ми вече се бяха разделили, въпреки че все още работеха заедно в пекарната. Той се беше преместил при една вдовица, госпожа Бова, чиято настоятелност помня още от времето, когато мъжът й бе жив, а тя идваше в дюкяна. За мама съвместният живот с баща ми бе владение на страха и раздялата им всъщност се оказа своего рода освобождение за нея. Интересът й към външния свят изведнъж се разпали. Тя се превърна в една от първите радиослушателки, които редовно се обаждаха по телефона, за да участват в различни предавания. Произнасяше се по въпроси като любов между момчета и момичета от различни раси, дали да се узакони употребата на марихуана, кой е убил Кенеди и тъй нататък. На масичката в хола трупаше стари вестници и списания, бележници и картончета, на които си водеше записки, докато се подготвяше за предаванията през следващия ден. Майка ми, която някога имаше фобия към излизането извън кооперацията или дюкяна и ако трябваше да иде някъде следобед, започваше приготовленията си рано сутрин, тя, която още осемгодишен ме изпращаше на пазар, за да не излиза от дома — изведнъж тази моя майка се превърна в известна местна личност заради прямотата на възгледите си по различни житейски въпроси. Трудно ми беше да я възприема толкова променена, след като отдавна се бях примирил с предишния й затворен живот и бях свикнал с крайните й чудатости.

Шеста поред дъщеря на еврейски профсъюзен деец от Ирландия, майка ми е била на двайсет и осем години, когато се е омъжила за баща ми, четири години по-млад от нея. Сигурен съм, че той се е оженил заради спестяванията й, които са му помогнали да отвори дюкяна. А пък и по нищо не личеше, че поне майка ми се е омъжила по любов. Била е стара мома, а предполагам, и тогава същата особнячка, тъй че едва ли е имала други кандидати. Поведението й, както аз го виждах, клонеше към лудост и често беше неуправляемо — люшкаше се маниакално от мигове на безгрижна веселост до часове на мрачно безмълвие. Понякога направо обезумяваше. Тогава непрестанно ровеше в натъпкания си скрин или търсеше нещо в кутията с шевните принадлежности и току пискаше възбудено. Тъй като рядко напускаше дома, на сестрите й им стана навик да я навестяват. Това беше смело начинание от тяхна страна. Когато лелите ми идваха, баща ми, който уж си говореше сам на глас, ги обвиняваше, че се месят в чужди работи, а ако беше пиян, не се посвеняваше да ги заплашва с побой. Две от тях, Фло и Сара, идваха най-често. Те бяха оперени, решителни жени, метнали се на баща си, и лесно го удържаха със строгите си погледи и храброст, като че ли насреща им се бе изпречило лаещо зло куче. Нищо не можеше да ги възпре, след като си бяха наумили, че ще закрилят нас, плахите души — майка ми Роузи и особено мен. Тези лели бдяха като орлици над племенника си — през цялото му детство. Те ми носеха бонбони, водеха ме на бръснар и ми купуваха дрехи. Грижеха се за възпитанието ми толкова методично, та чак когато станах на двайсет и няколко години, прозрях истинския размер на добрината им. И някак си, без да разбера как е станало, израснах със съзнанието, че съществуват два свята — майчиният и другият, в който живееха сестрите й и към който след време разбрах, че и аз принадлежа. През детството и младостта си приемах като безспорна даденост, че майка ми не е, както се казва, редовна; знаех, че обожанието ми към нея е мое съкровено чувство — другите не го разбираха, а и аз не можех да им го обясня.

Наистина ли се интересувам какво би си помислила тя сега? Предполагам, че да. Кое дете не би се интересувало? Едва ли не се радвам, че не доживя да види всичко това. През последните си месеци беше у нас. Още живеехме в едностаен апартамент в града, но Барбара не позволи майка ми да отиде другаде. Спеше на канапето в хола и рядко ставаше от него. Барбара почти неотклонно седеше до нея на твърд дървен стол. Към края майка ми постоянно й говореше — отпуснала глава върху възглавницата, с лице, смалено до неузнаваемост от болестта, и втренчен гаснещ поглед. Барбара държеше ръката й. Шепнеха си тихо. Не различавах думите, но звукът бе неспирен като шуртене на чешма. Барбара Бърнстейн, дъщерята на изискана дама от богатите предградия, и майка ми — с помътено съзнание, но все тъй благ нрав, пътуваха една към друга, като пресичаха проливите на самотата, докато аз както винаги бях изпълнен с покруса и не потърсих собствен път към умиращата старица. Наблюдавах ги от вратата — за Барбара тя беше майката, която не я тормози с изискванията си; за Роузи жена ми беше детето, което няма да я пренебрегне. Когато заемах мястото на Барбара, майка ми ме хващаше за ръката. Сещах се ако не друго, поне да й повтарям често, че я обичам. Тя се усмихваше немощно, но рядко ми проговаряше. Към края й не аз, а Барбара й поставяше инжекциите демерол. Тя още пази кутия с вещи на майка ми — старо вретено, картончета от картотеката, писалка „Паркър“ със златен писец, която използваше за бележките преди участието си в предаванията. В тази кутия са останали и няколко спринцовки.

Намирам чехлите си в мрака и вземам халата от гардероба. Сгушвам се на люлеещия се стол в хола и опирам стъпала на ръба на седалката. Напоследък се каня да пропуша отново. Не чувствам необходимост, но поне нещо да правя в тези окаяни часове на нощта, през които напоследък често съм буден.

Измислил съм си една игра, която наричам „Кое е най-страшното“. Много от нещата, с които се сблъсквам сега, изглеждат по-скоро досадни, отколкото страшни. Не ме интересува как ме зяпат жените, когато се разхождам из центъра на предградието. Не се вълнувам за репутацията си или задето до края на живота ми много хора неволно ще се отдръпват при споменаване на името ми, дори ако обвиненията бъдат оттеглени още утре. Не се тревожа за това колко трудно ще бъде да си намеря работа като юрист, ако бъда оправдан. Но емоционалното износване, безсънието, маниакалната тревога — за всичко това не мога да се преструвам или да го омаловажавам. Най-лошото е това среднощно събуждане и миговете, преди да се осъзная, когато решавам, че ужасът няма да свърши. Все едно че в тъмното търся ключа за лампата и никога не съм сигурен (тук ужасът е най-голям), никога не съм сигурен дали ще го открия. И колкото повече търся, толкова повече здравият разум, останал в мен, се руши, изчезва, превръща се в мехурчета — като таблетка, разтваряща се във вода, и започва да ме поглъща дивият мрак на някаква безкрайна и вечна паника.

Това е най-лошото, това и тревогите ми за Нат. В неделя ще го качим на влака за лагера „Окауака“, недалеч от Скейджън — там ще прекара трите седмици, през които се предвижда да продължи процесът. Като си спомням това, тихичко се качвам по стълбите и заставам в тъмния коридор пред вратата му. Напрягам слух, докато уловя ритъма на дишането му, а след това се мъча да дишам в същия ритъм. Докато го наблюдавам как спи, ме завладяват странни мисли — представям си човека като сбор от атоми и молекули, кожа и вени, мускули и кости. За миг се опитвам да погледна и на сина си като сбор от тези компоненти. Но не успявам. Никога не можем да надскочим способностите си за възприемане на околния свят. За мен Натаниъл представлява врящият котел от чувства, които изпитвам към него. За мен той е нещо огромно, вечно и безгранично, каквато е обичта ми. Нат не подлежи на разчленение или съединение. Той е моето момче, кротко и красиво в съня си, и аз съм благодарен, че в този суров живот съм способен на такава нежност.

Ако ме осъдят, ще ме отделят от него. Дори Ларън Литъл ще ме изпрати в затвора за дълги години. А мисълта да изтърва остатъка от детския му живот ме съсипва, разнебитва ме. Странно, но изпитвам много малко осъзнат страх от самия затвор. Боя се от изгнаничеството и раздялата. Животът в килията също ме тревожи. Но дори когато си налагам да мисля за крайните последствия, които вероятно ме чакат, за физическите ужаси, които ще изпитам, рядко успявам да ги извикам в съзнанието ми.

Все пак имам представа какво е там. Прекарал съм доста дни в Ръдиард, щатския затвор, където изпращат всички убийци. Обикновено отивах, за да разпитам свидетел. Гледката е потресаваща. Решетките, боядисани в черно, са от дебели железни пръти, а зад тях са всички тези типове, които… сега изведнъж ме осенява мисълта… са толкова еднакви. Черните си бръщолевят своите маниакални шеги и приказки. Белите са нахлупили ниско плетени шапки. Латиноамериканците те гледат злобно. Сред тях е може би човекът, когото сте отбягвали в коридора или на автобусната спирка, и детето, за което още в гимназията сте се убедили, че ще стане нехранимайко. Това са хората, чиито недостатъци са като белези, и те са се насочили към затвора със същата неотклонност, с която изстреляната нагоре стрела се връща на земята.

Не е възможно да изпитваш някакво съчувствие към това съсловие. Чувал съм всякакви истории. Тези зловещи анекдоти са част от невидимото мастило, което почерня сънищата ми. Да бъда сред тях ще е жестоко изтезание. Зная, че нощем споровете се решават с ножове, че баните са свърталища на извратените типове. Зная какво се случи с Маркъс Уитли, един от онези, които разпитвах по делото „Нощните светии“. След като преметнал някого в сделка с наркотици, го завели в гимнастическия салон, проснали го по гръб, вдигнали му ръцете и го накарали да държи щанга с по сто и двайсет килограма от всеки край, която се стоварила върху него като гилотина. Известна ми е демографията на „квартала“ — шестнайсет процента убийци, петдесет процента с присъди за насилствено престъпление. Чувал съм за блудкажите, които ядат, за наблъсканите килии, за клозетната воня в някои крила. Наясно съм, че всеки месец в различни части на затвора се установяват законите на някоя банда и надзирателите с дни отказват да ходят там. Знам какво представляват и самите надзиратели; осмина бяха осъдени от федералния съд, задето по време на новогодишното тържество с насочено оръжие наредили до стената дванайсет чернокожи затворници и се редували да ги замерят с камъни и тухли.

Представям си какво се случва с такива като мен, защото ми е известно какво се случи с някои, на които съм помогнал да бъдат изпратени там. Ето например случая с Марси Лупино, който винаги изплува пръв в съзнанието ми, когато се сетя за затвора. Марчело беше от обичайно срещания тип — обикновен предприемчив американец, счетоводител, който в началото на кариерата си се занимавал с изготвяне на шансовете при конните състезания за момчетата от квартала, където израснал. След време счетоводната фирма на Марси процъфтяла и той решил, че не му е необходим допълнителният труд. Тогава Джон Конти, един от „момчетата“, го уведомил, че не ще може да ги зареже току-тъй. И Марси Лупино, уважаван счетоводител, председател на родителско — учителската асоциация и член на съвета на директорите на две банки, човек, който не би си позволил никакво шикалкавене със сметките на важните си клиенти, всеки следобед точно в три и трийсет напускал кантората си, за да изготви списъците с шансовете за залагане за мачовете и конните надбягвания. Всичко било добре, докато един ден някакво ченге от федералните служби издало местонахождението на помещенията за незаконно залагане. Агентите от данъчната служба нахълтали там ненадейно и намерили Марси Лупино заедно с още пет-шест души и три милиона долара под формата на фишове за залагане, федералните служби искали да изкопчат от Марси всичко, което знае, но той можел добре да смята. Двете години затвор, които можеха да му лепнат за комар, използване на пощата и телефонните линии за незаконни залагания и участие в организираната престъпност бяха като десет минути в сравнение с това, което можеха да му сторят Джон Конти и „момчетата“. Щяха да му отрежат тестисите, да му ги напъхат в устата и да го накарат да ги сдъвче. При това Марси добре знаеше, че това не е метафора.

Тогава ми се обади Майк Таунсенд от отдела за организирана престъпност. Искаше да предостави на Марси по-големи „стимули“, че да проговори. Предявихме обвинение срещу него от името на щата и когато беше осъден, замина за щатския затвор Ръдиард вместо за федералния „туристически лагер“, на който беше разчитал, тъй като в него има „шведска маса“ и тенис кортове, щеше да преподава счетоводство на затворници, учещи задочно, и на всеки три месеца да преспива с госпожа Лупино според съществуващия график за отпуски. Вместо това го отведоха, завързан с вериги за човек, който беше извадил с ключ очите на малката си дъщеричка.

След шест месеца Таунсенд ми се обади и отидохме до щатския затвор да видим дали на Лупино му е дошъл умът в главата. Открихме го да копае в градината. Отново се представихме, което едва ли бе нужно. Марси Лупино се подпря на мотиката си и заплака. За пръв път виждах мъж така да ридае — целият се тресеше, лицето му доби виолетов цвят, а сълзите се изливаха от очите му като от чешма. Ниският, пълничък, оплешивял четирийсет и осем годишен мъж ревеше, та се късаше. Но не искаше да говори. Каза ни само едно нещо: „Ня’ам съби“. Нищо друго.

Докато се връщахме, надзирателят ни обясни какво се е случило.

Огромен негър на име Дроувър хвърлил око на Лупино. Той бил такъв човек, че никой в затвора не смеел да му каже „не“, дори и италианците. Влиза една нощ в килията на Лупино, вади си члена и кара Лупино да го смуче. Лупино не ще, Дроувър го хваща за косата и започва да блъска лицето му в рамката на кревата, докато не оставя здрав зъб в устата му — само бодящи корени и парчета, но нито един цял зъб.

Директорът си има принцип, казва надзирателят. Ще ти превържем раните, ще те закърпим, но докато не проговориш, никакво специално лечение. И този смотан Лупино няма да си получи изкуственото чене, докато не каже кой му е избил зъбите. А Лупино не казва, защото знае какво го чака после, никой тук не е глупав. Не, казва надзирателят, не продумва. А старият Дроувър се смее и се хвали, че е свършил чудесна работа. Сега големият му член влизал добре в беззъбата уста. Твърди, че имало много жени, с които не се чувствал така добре. Надзирателят, истински познавач на човешката природа, се облегна на пушката и се засмя. От престъплението, заяви той на Таунсенд и за мен, няма печалба.

Бягай, мисля си аз, докато седя в тъмното и си спомням за Марси Лупино. Бягай! Мисълта ме осенява внезапно — бягай. Като прокурор никога не ми беше ясно защо обвиняемите изчакват до края, за да бъдат изправени пред съд, присъда и затвор. Но факт е, че повечето изчакват, както правя и аз сега. Имам хиляда и шестстотин долара в банковата си сметка и нито цент повече. Ако успея да изтегля парите от сметката на Барбара, ще ми стигнат да се устроя, но тогава вероятно ще загубя единственото, което ме подтиква към свободата — възможността да виждам Нат. А дори да можех да прекарвам с него лятото в Рио де Жанейро, Уругвай или другаде, откъдето не могат да ме екстрадират за убийство, отчаяната ми фантазия не е достатъчна да си представя как ще оцелея, без да знам езика или да имам способности, които тамошните култури биха признали. Мога просто да изчезна в центъра на Кливланд или Детройт, да заживея под чуждо име и никога да не видя отново сина си. Но какъв живот ще е това? Дори в тези мрачни часове искам същото, което желаех, когато вечер слизах от автобуса и се потапях в китната зеленина на Ниъринг. Понякога искаме от света толкова малко, тъй дребни неща ни дават сили. Седя в тъмното, свит на стола, и докато треперя, си представям миризмата на цигарения дим.

26.

— Народът срещу Рожат Сабич — обявява в препълнената съдебна зала Ърнестин, секретарката на съдията Литъл, неприветлива върлинеста негърка. — За процес! — извиква тя.

Първият ден на всеки процес за убийство е необичаен. Изгрев-слънце в деня на битката. Християни срещу лъвове в древния Рим. Надушва се миризмата на кръв. Зрителите така са се натъпкали по скамейките, че игла да хвърлиш, няма къде да падне. Журналистите, начело с петима художници, запълват четири реда. Сътрудниците на съдията — секретарката и юридическите му помощници, които обикновено не са в залата — са седнали на сгъваеми столове до вратата на кабинета му. Охраната, въоръжена за този тържествен случай, е застанала до мраморните колони в двата края на съдийското бюро. Атмосферата е делова и напрегната, залата жужи от оживен шепот. Никой не скучае. Съдията Литъл влиза и всички се изправят на крака. Ърнестин продължава:

— Внимание! Внимание! Окръжният съд на окръг Киндъл е в заседание, ръководено от почитаемия съдия Ларън Литъл. Бог да пази Съединените щати и този почитаем съд! — Ърнестин удря с чукчето.

След като всички сядат, тя обявява моето дело.

Адвокатите, прокурорите и аз се приближаваме към подиума. Стърн и Кемп, Молто и Нико. Гленденинг също се явява, тъй като е определен за полицай в помощ на прокуратурата и ще седи при обвинението. Аз заставам зад адвокатите. Съдията Литъл, с току-що подстригана и гладко вчесана коса, се извисява над нас. Осемнайсети август е — изминали са почти два месеца, откакто ми бе предявено обвинението.

— Готови ли сме да сформираме жури? — пита Ларън.

— Господин съдия — казва Кемп, — имаме няколко въпроса, с които искаме да ви занимаем, докато извиквате членовете на разширения състав на журито. — Стърн му е възложил да прави справките по закона, както и да отправя искания към съдията в отсъствие на съдебните заседатели. Когато те заемат местата си, Джейми няма да се обажда.

От телефона в съдебната зала Ърнестин се обажда в чакалнята и моли да влязат гражданите, призовани да изпълнят обществения си дълг. Те ще бъдат разпитани от съдията и страните, за да се реши кои от тях ще участват в състава на журито по делото.

— Господин съдия — започва отново Кемп, — получихме всички доказателства, които разпоредихте да ни бъдат предоставени от прокуратурата. С едно изключение: не сме имали възможност да видим онази чаша.

Стърн бе поръчал на Джейми да повдигне този въпрос не само поради любопитството ни към чашата. Той държи съдията Литъл да узнае, че прокурорите са оправдали мрачните му очаквания. Успяваме. Ларън е раздразнен.

— Какво ще кажете по този въпрос, господин Дилей Гуардия?

Нико очевидно не знае нищо. Поглежда към Молто.

— Господин съдия — казва Томи, — ще свършим тази работа веднага след днешното заседание.

— Добре — отговаря Ларън. — Това ще бъде направено днес.

— Освен това — продължава Кемп — не сте се произнесли по нашето искане за дисквалифициране на господин Молто.

— Правилно. Очаквах отговора на прокуратурата. Господин Дилей Гуардия?

Томи и Нико се споглеждат и си кимат. Ще продължат съгласно предварителната си договорка, каквато и да е тя.

— Ваше Благородие, обвинението няма да призове господин Молто. Затова смятаме, че искането е удовлетворено.

Стърн прави крачка напред и запитва:

— Да разбирам ли в такъв случай, Ваше Благородие, че господин Молто няма да бъде призован, при каквито и да е обстоятелства и че отказът от показанията му важи за целия процес, във всички негови етапи?

— Точно така — съгласява се Ларън. — Искам да сме наясно от самото начало, господин Дилей Гуардия. Не желая да чувам по-нататък, че не сте очаквали това или онова. Господин Молто няма да дава показания на този процес, нали така?

— Така — отговаря Нико.

— Много добре. Ще отхвърля искането на защитата на основание изявлението на обвинението, че господин Молто няма да бъде призован като свидетел на този процес.

Ърнестин му пошушва нещо. Съдебните заседатели, от които ще се изберат членовете на журито, са в коридора.

Те влизат — седемдесет и пет души, на дванайсет, от които скоро ще бъде поверено да решават какво ще стане с моя живот. Не са нищо особено, обикновени хора. Могли са, без да използват призовки и анкети, да хванат първите седемдесет и пет души, срещнати на улицата. Ърнестин извиква шестнайсет от тях да седнат в отделението за журито, а останалите упътва към първите четири реда от страната на обвинението, които след голямо недоволство охраната бе освободила от зрителите, като ги беше изпратила да чакат на опашка в коридора.

Ларън започва да обяснява характера на делото на хората, от които ще се избират съдебни заседатели. По време на своята кариера може би е виждал да се избират хиляда журита. Този едър и хубав чернокож мъж, колкото странен, толкова и умен, тутакси влиза под кожата на съдебните заседатели. И белите го харесват, дори може би се стремят да му подражават. Вероятно това е единственият момент, в който предимството на Ларън пред обвинението е тъй голямо. Той умее да предразполага съдебните заседатели, изкусно улавя скритите подбуди и до дъното на душата си е предан на общочовешките принципи. Обвиняемият се смята за невинен до доказване на противното. Невинен. Като седите тук, вие трябва да мислите, че господин Сабич не е извършил престъпление.

— Прощавайте, сър, вие, на първия ред. Как се казвате?

— Махалович.

— Господин Махалович. Извършил ли е господин Сабич престъплението, в което е обвинен?

Махалович, набит мъж на средна възраст, със сгънат в скута си вестник, свива рамене.

— Не бих могъл да знам, господин съдия.

— Господин Махалович, свободен сте. Дами и господа, разрешете ми да ви кажа още един път какво трябва да предполагате. Господин Сабич е невинен. Аз съм съдията. Аз ви казвам това. Приемате, че той е невинен. Докато заседаваме, искам да наблюдавате всичко внимателно и да си казвате: „Там седи невинен човек“.

Той надълго и нашироко разяснява, че обвинението има за задача да докаже вината по несъмнен и безспорен начин и че обвиняемият има право да мълчи. Обръща се към слаба сивокоса жена, която седи зад празния стол, заеман допреди малко от Махалович:

— Ето вие, госпожо, не мислите ли, че ако човекът е невинен, той трябва да се изправи и да го каже?

Жената се разкъсва от вътрешно противоречие. Тя видя какво се случи с Махалович. Но пред съдията не бива да се лъже. Оправя яката на роклята си, преди да отговори:

— Да, така мисля.

— Разбира се. Трябва да приемете, че господин Сабич също мисли така, тъй като ние предполагаме, че е невинен. Но той не е длъжен да говори. Защото в Конституцията на Съединените щати е казано, че не е длъжен. А това означава, че ако бъдете съдебен заседател по това дело, ще си обещаете да изхвърлите тази мисъл от главата си. Защото господин Сабич и неговият адвокат господин Стърн може да са решили да се облегнат на това конституционно право. Хората, които са написали Конституцията, са казали: „Бог да ви благослови, господине, Бог да ви благослови, господин Сабич, не е необходимо да давате обяснения. Обвинението трябва да докаже, че сте виновен. Вие може да не се оправдавате, ако не желаете“. И господин Сабич няма да може да се възползва от тази благословия, ако, който и да е от вас си мисли, че все пак той би трябвало да дава обяснения.

Като прокурор винаги съм намирал тази практика на Ларън за непоносима и двамата — и Нико, и Молто, изглеждат пребледнели и разстроени. Независимо от това колко пъти са повтаряли, че съдията е прав, все пак не очакват, че обясненията му ще бъдат толкова разпалени. Нико изглежда доста измъчен, но слуша вглъбено. Отслабнал е и тъмните кръгове на повехналата кожа под очите му са се увеличили. Да подготвиш такова важно дело за три седмици, е ужасно трудно. Особено ако в същото време ръководиш и прокуратурата. Още повече, трябва да е разбрал колко много е заложил. Сякаш с помощта на самолет беше изписал на небето: „Гледайте Нико дела Гуардия!“. Ако загуби, той никога не ще има същия авторитет в прокуратурата. Така неговият безмълвен стремеж да стане заместник на Болкаро ще бъде пресечен твърде скоро. Рискува кариерата си много повече, отколкото аз моята. Всъщност напоследък осъзнах, че след това обвинение и този шумен процес моята кариера вероятно е приключила завинаги.

После Ларън засяга въпроса за отразяването на делото от информационните средства. Той разпитва съдебните заседатели какво са чели досега. За онези, които извъртат, посочва статията на първа страница на днешния „Трибюн“, която обявява началото на процеса. Съдебните заседатели винаги лъжат по този въпрос. Иска ли някой да се отърве от участие в състава на журито, обикновено намира начин. А повечето от онези, които идват в съда, горят от желание да участват в дело и не са готови да си признаят очевидни основания за отвод. Но Ларън постепенно измъква истината от тях. Почти всеки тук е чул нещо за това дело и над двайсет минути съдията им обяснява, че това е информация без стойност.

— Никой не знае нищо по това дело, защото пред съда не е било представено нито едно доказателство — казва той.

Освобождава шест души, които признават, че не ще успеят да изличат от ума си чутото досега. Обезпокояващо е да се разсъждава какво си мислят за делото останалите, след като са били подложени на Никовите сензации в средствата за масова информация. Трудно е да се повярва, че някой би могъл да се освободи напълно от тези предубеждения.

Късно сутринта започва разпитването на съдебните заседатели относно подробности за техния живот — това се нарича voir dire, казване на истината — и продължава през целия следобед и сутринта на втория ден. Ларън пита всичко, което му идва наум, а страните добавят още. Съдия Литъл не разрешава задаване на въпроси относно предмета на делото, но страните имат право да навлизат във всякакви лични подробности и се ограничават единствено от собственото си нежелание да изглеждат нагли. Кои телевизионни предавания гледате, кои вестници четете? Числите ли се към някаква организация? Децата ви работят ли в свободното си време? Кой у вас се занимава със семейното счетоводство? Това е тънка психологическа игра, от която трябва да придобиеш представа кои кандидат заседатели са предразположени към твоята страна. Сега доста консултанти печелят стотици хиляди долари, за да правят такива прогнози за адвокатски фирми, но професионалист като Стърн усеща повечето от тези неща по инстинкт и от опит.

За да можеш сполучливо да избереш съдебни заседатели, трябва да имаш стратегия за водене на делото. Стърн досега не ми е казал нищо, но става все по-ясно, че има твърдото намерение не да доказва моята невинност, а да омаловажава доказателствата на Нико. Може би моята досегашна невъздържаност (въпреки неговите указания) го бе убедила, че само ще си навредя. То се знае, дали да свидетелствам или не, в крайна сметка ще реша аз. Но подозирам, че той просто се опитва да докара нещата дотам, че сам да се убедя колко безполезни са моите показания. Във всеки случай почти не е разговарял с мен за защитата. Мак и няколко съдии се съгласиха да се явят като обществени защитници. Стърн се осведоми дали нямам съседи, които биха ме подкрепили. Ясно е обаче, че иска да спечели делото поради липса на категоричност и безспорност в доказването на вината. Ако всичко върви, както той се надява, накрая никой няма да знае какво всъщност се е случило. Обвинението не ще успее да изпълни изискването за доказване на неоспорима вина и аз ще бъда оправдан. За тази цел са ни необходими такива членове на журито, които са достатъчно умни, за да схванат правния критерий, и достатъчно волеви, за да го приложат последователно — хора, които няма да те осъдят просто защото имат съмнения. Санди ми каза, че поради тази причина младите членове на журито като цяло са за предпочитане пред възрастните. Освен това те могат по-лесно да уловят нюансите на отношенията между мъжа и жената, които надълго и нашироко ще се разискват в това дело. С други думи, трябват му хора, които ще повярват, че един човек може да иде в апартамента на своя колежка и по други причини, освен полово общуване. Ала по-възрастните, добавяше той, ще проявят повече уважение към безупречното ти минало, към положението и репутацията ти.

Независимо от плановете накрая обикновено се разчита на вътрешното чувство. Някои от заседателите изглеждат симпатични хора, с които можеш да поприказваш. На втората сутрин, когато започваме да правим избор, между Стърн, Кемп и мен се появяват някои различия. Приближаваме глави над нашата маса, като обсъждаме преценките си за заседателите, които ни се представят на групи по четирима. Санди поканва Барбара, седнала на първия ред, да се присъедини към нас. Тя леко опира ръка на рамото ми, но мълчи, не се намесва. Застанала близо до мен, докато се съветваме, облечена в тъмносин копринен костюм и подходяща шапка, тя излъчва скръбно достойнство и сдържана тъга. Напомня вдовиците на братята Кенеди. Добре играе своята малка роля. Снощи, след като бе започнал изборът на свидетели, Санди я предупреди, че ще я повиква от време на време. У дома тя изрази удовлетворение от учтивостта му, но аз й обясних, че основният му подтик не е учтивостта. Стърн отново желае още от самото начало заседателите да видят, че съпругата ми е до мен и че в съвременната епоха ние се съобразяваме с мнението на жените.

Защитата може да направи отвод на десет съдебни заседатели без обяснение, безапелационно, тъй да се каже, а обвинението — на шест. Планът на Нико изглежда бе противоположен на нашия, въпреки че с по-малкото отводи той има по-ограничена възможност да сформира желания от него състав на журито. В общи линии изглежда, че търси хора като своите избиратели — по-възрастни и от етнически общности, главно католици. По тази причина, без да сме го планирали по-рано, ние зачеркваме всички италианци.

Съставът, който се получава в крайна сметка, ми се струва по-надежден, отколкото на подобни процеси, когато бях прокурор. В него преобладават по-млади хора, повечето от тях несемейни. Жена към трийсетте, управителка на аптека. Млада счетоводителка в посредническа кантора. Двайсет и шест годишен бригадир в монтажен цех и още един мъж на неговата възраст, управител на хотелски ресторант, занимаващ се извън работно време с компютри. Млада чернокожа жена, ревизор в местна застрахователна компания. Сред дванайсетте имаме разведена учителка, секретарка в железопътна компания, пенсионер — до миналата година гимназиален учител по музика, и един автомонтьор; също така стажант управител на закусвалня, бивша санитарка и продавачка на козметика в универсален магазин. Деветима бели и трима чернокожи. Седем жени и петима мъже. Ларън определи още четири резерви, които ще присъстват на заседанията, но няма да участват в обсъжданията, освен ако някой от редовните членове на журито не се разболее или не бъде освободен по друга причина.

Рано следобед на втория ден, след избирането на съдебните заседатели, сме готови да започнем моя процес.

В два без десет отново пристигаме в съда за встъпителните изявления на страните. Атмосферата е същата, както вчера сутринта. Успокоението при избора на съдебните заседатели е отминало и отново се усеща жажда за кръв. Първоначалното настървение на публиката се превръща в болезнен дразнител, който започва да се просмуква в костите ми. Кемп ме извиква в коридора пред залата и за да се отървем от възгласите на недоволните зяпачи, за които охраната не е намерила места, се отдалечаваме на известно разстояние. Тук не знаеш кой може да подслушва. Най-добрите журналисти не биха отразили нещо, което са дочули неволно, но как да разбереш кой докладва на прокурорите?

— Искам да ти кажа нещо — обръща се към мен Джейми.

Той е намалил с два пръста подвитите навътре краища на косата си и с облякъл елегантен син костюм на тънки райета, закупен от скъп магазин в Ню Хейвън. Достатъчно е красив, за да е в Холивуд, вместо да се занимава с право. Говори се, че с китарата си е спечелил толкова, та да живее охолно и без да работи. Ала ето че кисне в кантората, проучва дела, пише бележки и заседава с мен и Стърн до полунощ.

— Харесваш ми — казва Джейми.

— И ти на мен — отговарям аз.

— Вярвам, че ще победиш. Никога досега не съм казвал това на клиент. Но мисля, че ще успееш.

В живота на Джейми клиентите са започнали да се появяват едва от година-две, така че не са толкова много, та твърдението му да има голяма стойност като прогноза, но съм трогнат от добрите му чувства. Прегръщам го през рамо и му благодаря. Той не ми каза, разбира се, че съм невинен. Не е толкова глупав — доказателствата са против мен. Може би ако го вдигнете от сън посред нощ и му задавате този въпрос, би ви отговорил, че не знае.

Задава се Стърн. Той е едва ли не весел и наперен. Лицето му е освежено от силното вълнение, а по ослепително бялата му риза няма една гънчица. Предстои му да направи встъпително изявление в най-забележителното дело на досегашната си кариера. Внезапно ме жегва завист. През всичките тези месеци изобщо не бях се замислял какво удоволствие би било да водиш такова дело; е, ясно защо ми е убягнала тази идея. Но старите професионални страсти внезапно избиват в наелектризираната атмосфера. Голямото дело на „Нощните светии“, което водихме с Реймънд — с двайсет и трима обвиняеми — бе нищо и никакво в сравнение с днешния шумен процес, но все пак тогава изпитах особено вълнение; беше като да хванеш оголена жица, обзет от възбуда, нестихваща дори насън близо два месеца. Чувството е като при автомобилно състезание или алпинизъм — усещаш пулса на живота. Внезапно се натъжавам, домъчнява ми за изгубената професия.

— И какво? — пита ме Санди.

— Уверих го, че ще спечели — обажда се Кемп.

Стърн отговаря на испански. Веждите се повдигат към олисялото му теме.

— Никога не го изричай на глас — казва той. — Никога. — Тогава ме хваща за ръка и се взира в мен с най-проницателния си поглед. — Ръсти, ще направим всичко, което можем.

— Знам — отговарям аз.

Когато се връщаме в съдебната зала, Барбара, която по обяд бе отскочила до университета, се провира през тълпата и ме прегръща. Не е точно прегръдка — просто е обхванала кръста ми с ръка. Целува ме и след това избърсва с ръката си червилото по бузата ми. Говорила е с Нат.

— Иска да знаеш, че те обича — прошепва тя. — И аз също. — Казва го с толкова старание, че въпреки добрите й намерения думите звучат подозрително. Както и да е, прави каквото е по силите й. Сега й е времето и мястото да се изяви пред толкова народ.

Съдебните заседатели се изнизват един по един от съвещателната си стая, където накрая ще се състоят обсъжданията. Тя се намира непосредствено зад скамейките им. Разведената учителка дори ми се усмихва, докато сяда.

Ларън обяснява характера на встъпителните изявления — посочване на доказателствата в подкрепа на позицията на страните.

— Това не бива да са доводи — казва той. — Страните не трябва да излагат заключенията, които според тях следват от изброеното. Те просто ще ви кажат ясно и точно, без разкрасяване, в какво се състоят самите доказателства. — Ларън очевидно заявява това като предупреждение към Дилей. При дело, основано на косвени доказателства, прокурорът от самото начало се нуждае от нещо, което да убеди съдебните заседатели, че всичко пасва. Но Нико ще трябва да направи това много внимателно. Независимо какви чувства изпитва Дела Гуардия към Ларън, журито вече е влюбено в съдията. Нико няма да спечели нищо, ако се държи с него враждебно.

— Има думата господин Дела Гуардия — казва Ларън и Нико се изправя. Елегантен, изпъчил гърди, тръпнеш в очакване. Важна птица, човек от върховете.

— С позволението на почитаемия съд… — започва той с традиционното встъпление.

От самото начало се представя учудващо зле. Веднага разбирам какво се е случило. Ограниченото време и тежките задължения на главен прокурор са му попречили да се подготви добре. Не е успял да изрепетира речта си. Една част е импровизация, може би в резултат от предупреждението на Ларън тъкмо преди да му даде думата. Нико не успява да прикрие, че е изнервен и не може да влезе в ритъм. Често прави паузи.

Въпреки недостатъчната му подготовка ми е трудно да слушам голяма част от това, което казва. Макар да не говори гладко и систематично както обикновено, все пак улучва важните пунктове. Съпоставянето на веществените доказателства с това, което съм казал или не съм казал на Хорган и Липранзър, е особено резултатно, както и се боях. От друга страна, Дилей пропуска да подчертае важни моменти. Прекалено малко говори пред съдебните заседатели за неща, които е длъжен да им разкрие. Умният прокурор обикновено се стреми да обезвреди доказателствата на защитата, като ги спомене пръв, за да покаже по този начин, че позицията му може да издържи и на най-силните удари. Но Нико не се спира достатъчно подробно на моята биография (изобщо не споменава, че съм бил първи заместник в прокуратурата) и когато описва отношенията ми с Каролин, пропуска въобще да отбележи делото „Макгафен“. Когато дадат думата на Стърн, той си знае работата — тихо и кротко ще изтъкне, че тези пропуски са умишлени.

Когато засяга моята история с Каролин, Нико прави единственото отклонение от нашите предвиждания. Неведението му в тази насока е по-голямо, отколкото аз или дори Стърн очаквахме. На Дилей не само му липсват доказателства за връзката ми с Каролин. Той явно няма вярна представа какво се е случило между нас.

— Доказателствата — обръща се той към съдебните заседатели — ще покажат, че господин Сабич и госпожа Полхимъс са имали близки отношения, които са продължили доста време — поне седем-осем месеца преди убийството. Господин Сабич е посещавал дома на госпожа Полхимъс. Тя му се е обаждала по телефона. Той също. Имали са, както споменах, близки отношения… — Млъква за миг. — Интимни отношения. Но изглежда не всичко е вървяло по мед и масло. Господин Сабич явно е недоволствал от нещо. Очевидно е бил много ревнив.

Ларън се е извъртял рязко на стола си и гледа гневно. Нико си позволява точно това, което беше предупреден да не прави — привежда доводи, вместо просто да опише показанията и веществените доказателства. В раздразнението си съдията поглежда от време на време към Санди, с което го подканя да възрази, но моят защитник мълчи. Да се прекъсва, е неучтиво, а той остава верен на себе си и в съда. И което е по-важно: в своята реч Нико е достигнал момента на твърденията, които според Стърн са недоказуеми.

— Господин Сабич е ревнувал. Ревнувал е, защото госпожа Полхимъс не се е срещала само с него. Тя е имала и друга връзка… връзка, която явно е вбесявала господин Сабич. — Отново многозначителна пауза. — Връзка с главния прокурор Реймънд Хорган.

Тази подробност досега не беше обществено достояние. Нико явно я бе прикривал, за да защити новия си съюз с Реймънд. Но той все още си е Нико и не може да надмогне себе си; докато съобщава тази новина на света, буквално се обръща към няколкото редици журналисти. В залата се усеща видимо раздвижване, а при споменаването на бившия му съдружник Ларън излиза от кожата си.

— Господин Дилей Гуардия! — прогърмява той. — Бяхте предупреден. Забележките ви не трябва да имат характер на заключителни доводи. Ще се ограничавате с безпристрастно изреждане на фактите или ще прекратя встъпителното ви изявление. Ясен ли съм?

Нико се обръща към съдията с недоумяващ поглед. Докато преглъща, изпъкналата му адамова ябълка се движи нагоре-надолу.

— Разбира се — отговаря той.

Ревност, записвам в бележника си и го побутвам към Кемп. След като е трябвало да избира между това да няма подбуди или да има такива, дори да не може да ги докаже, Нико е избрал второто. Току-виж, спечелил с този рискован вариант, но доста ще се поизпоти, когато ще трябва да подплати с факти предположението си.

Щом Нико свършва, Стърн се запътва към подиума. Съдията предлага почивка, но Санди се усмихва мило и казва, че ако съдът благоволи да го изслуша, е готов да продължи веднага. Няма желание да остави твърденията на Нико да наберат сила при размисъла върху тях.

Крачи пред съдебните заседатели и се подпира с лакът на перилото. Облечен е в шит по поръчка кафяв костюм, който приляга елегантно на пълната му фигура. В съсредоточеното му лице още се чете предзнаменование.

— Как да отговорим на това? — пита той. — Ръсти Сабич и аз? Какво можем да кажем, когато господин Дела Гуардия ви съобщава за два отпечатъка, но не и за трети? Какво да отговорим, когато от доказателствата ще проличат празноти и голи предположения, клюки и злонамерени клевети? Как да реагираме, когато изтъкнат обществен служител е подведен под отговорност въз основа на косвени доказателства, които — сами ще разберете — съвсем не са в съответствие с тъй важното изискване за неоспоримост. За неоспоримост. — Обръща се и пристъпва към съдебните заседатели. — А прокурорът трябва да докаже вината по несъмнен и безспорен начин.

Той напомня всичко онова, което те бяха чули през последните два дни от съдията Литъл. От самото начало Стърн действа в синхрон с този незаменим и ерудиран юрист. Тактиката им е ефективна, що се отнася до стремежа им да поставят на място Дилей. Санди неведнъж вмъква израза „косвени доказателства“. Споменава думите „слухове и клюки“. След това започва да говори за мен:

— А кой е Ръсти Сабич? Не просто, както господин Дела Гуардия се изрази, един от заместниците на главния прокурор, а първият му заместник. Той е измежду малцината превъзходни юристи в нашия окръг, а и в целия щат. Фактите сами говорят за това. Завършил е с отличие Юридическия факултет на Университета, член е на редколегията на „Правен преглед“. Съветник е на председателя на щатския Върховен съд. Той отдаде кариерата си, посвети живота си в служба на обществото. За да възпира, предотвратява и наказва престъпленията, а не — Стърн хвърля презрителен поглед към прокурорите — … а не за да ги върши. Чуйте, дами и господа, имената на някои от хората, които Ръсти Сабич е привлякъл под отговорност. Чуйте ги, защото това са личности, чиито злодеяния бяха така добре известни, че дори вие, които не присъствате често в тази зала, ще си ги спомните, и съм сигурен, че още веднъж ще се почувствате признателни за усилията на господин Сабич.

Пет-шест минути, може би по-дълго, отколкото трябва, говори за „Нощните светии“ и други дела, но Дела Гуардия няма как да възрази, след като Санди изтърпя безмълвно неговото встъпление.

— Той е син на емигрант, югославски борец за свобода, който е бил преследван от нацистите. През хиляда деветстотин четирийсет и шеста година баща му е дошъл тук, в страната на свободата, за да избяга от жестокостта и варварщината. А какво би си помислил днес Иван Сабич?

Ако нямах най-строго нареждане да не реагирам по никакъв начин, бих заровил глава от срам. Но седя със скръстени ръце и не трепвам. Във всеки момент трябва да изглеждам непоколебим. За съжаление Стърн не бе споменал нищо за тази част от изявлението си. Дори да свидетелствам, няма да отварям дума по въпроса. Не че има вероятност прокурорите да ме оборят.

Тонът на Стърн е властен. Акцентът внася някакъв особен колорит в речта му, а умишлената официалност придава тежест на думите му. Той не прави разяснения за това какво ще представи защитата. Въздържа се да обещае, че аз ще дам показания. Просто се съсредоточава върху несъстоятелността на обвинението. Никакви улики, никакво пряко доказателство, че Ръсти Сабич е държал оръдието на убийството. Никаква следа, че именно той е извършител на насилие.

— А кой е крайъгълният камък на това дело, основано на косвени доказателства? Господин Дела Гуардия ви осветли най-подробно за връзката между господин Сабич и госпожа Полхимъс. Но не ви каза, както ще научите от доказателствата, че те бяха колеги, че работеха заедно като прокурори, а не като любовници, по дело от изключителна важност. Това той не го спомена! Остави на мен да ви го кажа. Добре тогава, знайте го. А доказателствата ще потвърдят думите ми. Трябва да прецените внимателно какво удостоверяват те и какво не за отношенията между Ръсти Сабич и Каролин Полхимъс. Не забравяйте, че това е дело, основано на косвени доказателства, в което господин Дела Гуардия се опитва да докаже вината по несъмнен и безспорен начин. Заявявам ви категорично, най-категорично, че доказателствата няма да удостоверят това, което твърди господин Дела Гуардия. Ни най-малко. Нали разбирате, това дело не използва факти, а преди всичко предположения, изградени върху предположения, догадки, възникнали от догадки.

— Господин Стърн — прекъсва го меко Ларън, — вие май попадате в същия капан, в който и господин Дела Гуардия.

Стърн се обръща към него и дори се покланя леко.

— Простете, Ваше Благородие — казва. — Изглежда той ме вдъхнови.

Залата се засмива. Съдията също. Както и доста от съдебните заседатели. Смях за сметка на Дилей.

Санди се обръща към журито и сякаш говорейки сам на себе си, продължава:

— Ще внимавам да не се увличам и аз. — Тогава посява последното си семе. Без да твърди нещо, просто подхвърля няколко думи. — А човек не може да не се запита защо. Запитайте се и вие, когато ви бъдат представени доказателствата. Не защо Каролин Полхимъс е била убита. Това за съжаление е нещо, което никой няма да научи от тези доказателства. А защо Ръсти Сабич седи тук като обвиняем? Защо въобще се започва дело, основано на косвени доказателства, дело, което трябва по несъмнен и безспорен начин да докаже вината — трябва, а не го прави?

Санди млъква. Отмята глава назад. Може би знае отговора, а може би — не. И добавя тихо:

— Защо? — Това е последното, което изрича.

27.

Чашата я няма.

Нико признава това на третата сутрин от започването на процеса, скоро след като Стърн, Кемп и аз пристигаме. Днес ще бъдат призовани първите свидетели.

— Как въобще е възможно? — пита Стърн.

— Моите извинения — отговаря Нико. — Томи ми каза, че отначало просто е забравил за нея. Съвсем е възможно. Сега я търсят под дърво и камък. Ще изскочи отнякъде. Но засега я няма.

Дела Гуардия и Стърн се отдалечават от съдийската маса и продължават разговора си. Молто ги наблюдава с угрижен вид. Изглежда не му е приятно да напусне прокурорската маса като пребито куче. Наистина не изглежда добре. Процесът е в своя ранен етап и Томи не ще да е толкова изтощен от самите заседания. Кожата му е жълтеникава, а костюмът — същият, с който беше вчера; имам чувството, че не го е свалял. Като нищо може и да не се е прибирал снощи.

— Как ще загубят такова веществено доказателство? — пита ме Кемп.

— Непрекъснато се случва — отговарям.

В полицейския център за доказателства в Маюрат Хол има повече непотърсени предмети, отколкото в заложна къща. Отлепят се етикети, разменят се номера. Започвал съм много дела със загубени доказателства. За съжаление Нико е прав — чашата ще изскочи отнякъде.

Стърн и Дела Гуардия са се споразумели да уведомят съдията за това развитие, преди той да заеме мястото си. Всички ще отидем в кабинета му. Това ще спести на Нико публичния срам. Стърн е известен в прокуратурата със сговорчивостта си относно подобни въпроси — способен е на такива дребни отстъпки. Друг адвокат би настоявал пропускът да бъде вписан в протокола, така че Нико да бъде порицан пред журналистите.

Всички изчакваме за момент в приемната до кабинета на съдията, докато секретарката му, Корин, наблюдава лампичката на телефона, за да види кога ще приключи разговора си. Корин е внушителна дама с едри гърди и шегаджиите из съдебната палата до миналата есен редовно обсъждаха характера на отношенията й с Ларън; тогава тя се омъжи за един инспектор по условно осъдените и предсрочно освободените на име Пъркинс. Вярно, че Ларън има славата на голям донжуан. Разведе се преди десетина години и оттогава насам съм чувал не една история за похожденията му в лъскавите нощни заведения на булевард „Байо“, наричан на подбив Булевардът на мечтите.

— Каза да влизате — съобщава Корин, докато оставя слушалката след краткия разговор със съдията относно появата ни. Кемп, Нико и Молто се запътват към вратата, а Стърн изостава, за да разменим една-две думи.

Когато влизаме, Нико вече е започнал да излага своя проблем. Той и Кемп са седнали във фотьойлите пред бюрото, а Молто — встрани, на канапето. Кабинетът, светая светих на съдията, изглежда внушителен. Едната стена е плътно покрита с поставени в позлатени рамки отличия от щатските юридически институции. Освен това и Ларън има своя „стена на гордостта“. Измежду многото му снимки с политици, повечето от които са чернокожи, има фотография с Реймънд.

— Ваше Благородие — обяснява Нико, — снощи за пръв път научих от Томи…

— От вчерашните изявления на Томи останах с впечатлението, че той просто е забравил чашата, но иначе тя е у вас. Томи, сега искам да ти кажа нещо. — Съдията се е изправил зад бюрото си и дори и без това е същинско олицетворение на закона във виолетовата си риза с бяла яка и ръкавели. Докато слушаше, прелистваше книжата си, но сега се обръща заплашително, насочил дебелия си показалец към Молто. — Ако и по това дело продължавам да чувам от теб същите глупости, които съм чувал в миналото, ще те пратя в ареста. Сериозно ти говоря. Недей да приказваш едно, когато имаш предвид съвсем друго. И това го заявявам пред главния прокурор. Нико, знаеш, че винаги сме се разбирали. Но с този… — Съдията кима с голямата си глава по посока на Молто.

— Господин съдия, разбирам. Съвършено сте прав. Затова и толкова се обезпокоих, щом чух за този проблем. Мисля, че е от недоглеждане.

С крайчеца на окото си Ларън стрелка злобно Дела Гуардия. Нико дори не трепва. Добре се справя. И двете му ръце са на коленете и прави всичко възможно да изглежда смирен. Това поведение не е присъщо на природата му и с проявената кротост печели точки пред съдията. Снощи сигурно са имали ужасна разправия с Молто. Затова Томи изглежда толкова зле.

Ларън обаче няма намерение да изоставя темата. Както обикновено, той бързо е пресметнал всички последствия. В продължение на цял месец прокурорите обещават да представят чаша, а всъщност знаят, че не могат да я открият.

— Колко интересно — казва съдията. Поглежда към Стърн за подкрепа. — Знаеш ли, Нико, аз не издавам тези разпореждания просто ей така. Можете да правите каквото си искате с вашите доказателства, но… У кого последно беше чашата?

— Има известен спор, но мислим, че в полицията.

— Естествено — отговаря Ларън. Поглежда в далечината с отвращение. — И какво се получава тук? Не сте изпълнили съдебно разпореждане. Защитата не е имала възможност да се подготви. А в твоето встъпително изявление ти, Нико, поне пет-шест пъти се позова на това доказателство. Така че проблемът си е твой. Като откриете чашата, ако въобще я откриете, тогава ще преценим дали ще бъде приета като веществено доказателство. Да вървим в залата.

Затрудненията на Нико обаче не се изчерпват с един ядосан съдия. Тезата на обвинението е била подготвена така, че свидетелите по предварително установен ред да излагат фактите, които то смята да докаже. Първият свидетел трябва да опише мястото на престъплението и съответно да спомене чашата.

— Не и в разглеждано от мен дело — казва Ларън. — Не. Няма повече да говорим за веществено доказателство, което никой не може да открие.

Накрая Стърн проговаря. Заявява, че сме съгласни Дилей да процедира, както е намислил.

— Ако обвинението не успее да открие чашата, ще възразим срещу по-нататъшното използване на доказателства, свързани с нея. Той, разбира се, има предвид отпечатъците от пръсти. — Но засега няма смисъл да отлагаме. Ако разрешите — обръща се той към Ларън, който свива рамене.

Този ход е начертан от Санди. Двамата с него обсъдихме въпроса в приемната на съдията. Ако възразим, можем да подтикнем Нико да промени планирания ред за призоваване на свидетелите, но Санди смята, че шансовете ни са по-големи, ако оставим първия му свидетел да обясни, че липсва веществено доказателство. По-добре, както се изрази Стърн, да изглеждат като непохватните полицаи от немите филми. Дезорганизацията ще произведе необходимото впечатление върху съдебните заседатели. Освен това на мен малко ще ми навреди голият факт, че просто е намерена една чаша, а както посочих на Кемп, служителите в полицията рано или късно ще я открият — винаги успяват.

— Смятам, че трябва да дадете на господин Стърн списък на свидетелите по реда, по който ще бъдат призовавани, така че да знае кога ще се връщаме към този въпрос.

Обажда се Молто.

— Имаме списък — ще им го дадем веднага. — Томи се рови из разбърканата купчина книжа в скута си и накрая подава един лист на Кемп.

— И нека впишем това в протокола — казва Ларън. Ето го наказанието за Нико. Все пак ще трябва публично да обясни недоразумението.

Докато адвокатите и прокурорите са пред съдията и повтарят, вече в присъствието на съдебния стенограф, договореното в кабинета, аз преглеждам списъка за реда на призоваване. Искам да разбера кога ще свидетелства Липранзър. Колкото по-напред, толкова по-скоро можем да възобновим търсенето на Леон. Опитах се да накарам частния детектив на Санди да се порови още малко, но той твърди, че нямало какво да се направи. Списъкът обаче не предвещава нищо добро. Лип е предвиден за по-късен етап на процеса. Леон и аз ще трябва да почакаме.

Въпреки разочарованието си схващам, че Томи и Нико внимателно са построили своята теза. Те ще започнат с мястото на престъплението и събирането на веществените доказателства, а после, бавно набирайки инерция, ще привеждат доводи за това, че аз съм убиецът. Колкото и да са двусмислени доказателствата им за отношенията ми с Каролин, първо тях ще посочат; след това ще ме обвинят, че съм протакал следствието; към края ще предложат откъслечни доказателства, които ме поставят на местопрестъплението: отпечатъците от пръсти, власинките от мокета, телефонните справки, прислужницата от Ниъринг, резултатите от кръвната проба. Кумагаи Безболезнения ще свидетелства последен и предполагам ще даде експертна оценка за това как е било извършено убийството.

Седнал зад бюрото си, Ларън все още издевателства над Нико — сега вече заради записа в протокола.

— И прокурорите незабавно ще уведомят защитата, когато доказателството се намери. Нали така?

Нико обещава.

След решаването на този въпрос повикват съдебните заседатели в залата и Нико обявява името на първия свидетел на обвинението — детектива Харолд Гриър. Той влиза откъм коридора и застава пред Ларън, за да положи клетва.

В момента, в който Гриър заема мястото си, става ясно защо Нико искаше да запази предварително определения ред за представяне на доказателствата. По понятни причини съдебните заседатели обикновено запомнят първия свидетел, а Гриър е внушителен — едър тъмнокож мъж с изискана реч, спокоен и почтен на вид. Все едно дали чашата я има или не, важното е, че Гриър излъчва компетентност. Полицията е пълна със служители като него — мъже и жени, които по интелигентност не отстъпват на университетски преподаватели, но са станали полицаи, защото на техния хоризонт това е била най-добрата възможност.

Въпросите задава Молто. Видът му е окаян, но се е подготвил добре за разпита:

— И къде беше тялото?

Гриър е третият полицай, който е пристигнал на местопрестъплението. Каролин била открита около девет и трийсет сутринта. След като не се явила на заседание в осем, нито пък в съда в девет, секретарката й се обадила на домоуправителя. Както самият той ми обясни преди няколко месеца, просто се качил, отворил вратата и се огледал. Тутакси разбрал, че трябва да се обади в полицията. Двамата дежурни незабавно повикали Гриър.

Гриър описва какво е видял и как експертите са работили под негово ръководство. Той разпознава запечатано пластмасово пликче, съдържащо власинките от „Зорак V“, намерени по тялото на Каролин, и голям пакет с полата й, по която са били полепнали повечето от тях. Двамата с Молто позамазват въпроса с чашата. Гриър обяснява, че я намерил на бара и наблюдавал как експертите я запечатват в плик.

— И къде е чашата сега?

— Малко сме затруднени да я открием. Сигурно ще се намери някъде в хранилището за доказателства.

После Молто събужда призрака на изчезналата диафрагма. Гриър заявява, че при обстойното претърсване на апартамента не е открил контрацептивно средство. След всичките тези фрагменти от доказателства, открити от полицията и изброени пред журито, Молто пристъпва към кулминацията.

— Въз основата на деветгодишния ви опит като детектив, разследващ убийства, и гледката на местопрестъплението, създадохте ли си мнение за това какво се е случило? — пита Молто.

Стърн за пръв път прави възражение пред съдебните заседатели.

— Ваше Благородие — извиква сърдито той, — това са предположения. Те не могат да се считат за експертно мнение. Господин Молто пита за догадка.

Ларън поглажда бузите си с ръка, но клати глава.

— Възражението се отхвърля!

Молто повтаря въпроса.

— При първия оглед на местопрестъплението, вземайки предвид положението на тялото — отговаря Гриър, — начина, по който бе вързано, следите от съпротива и отворения прозорец над желязната аварийна стълба, си съставих мнение, че госпожа Полхимъс е била убита по време на или след сексуално насилие.

— Изнасилване? — Молто задава подвеждащ въпрос, който обикновено не е позволен при разпит, но при сегашните обстоятелства е безобиден.

— Да — отговаря Гриър.

— На местопрестъплението имаше ли фотографи от полицията?

— Имаше.

— И свършиха ли някаква работа?

— Помолих ги да направят снимки на местопрестъплението. Което и именно сториха.

— Във ваше присъствие ли?

От количката с доказателствен материал, вкарана тази сутрин в залата, Молто взема снимките, които преди четири месеца преглеждах в кабинета си. Преди да ги предостави на Гриър, показва всяка една на Санди. Молто е построил разпита си умно. Обикновено съдията би ограничил използването на снимки от прокурора по дело за убийство. Изглеждат зловещо и създават предубеждения. Но като набляга само на това, което се вижда и което обвинението несъмнено ще нарече инсценировка, Томи ни отнема обичайните основания за възражение. Докато Гриър описва всяка от потресаващите снимки и отбелязва, че те отразяват местопрестъплението точно, ние седим и се стараем да изглеждаме невъзмутими. Когато Молто ги представя на Литъл, Санди се приближава към бюрото му и иска сам да ги прегледа.

— Достатъчни са ни само две на трупа — казва Ларън. После изважда още две от купчината и подава останалите на Молто, за да ги раздаде на съдебните заседатели, след като приключи разпита на Гриър. Не смея често да поглеждам нагоре, но от безмълвието в секцията на съдебните заседатели усещам, че кръвта и изкривеният труп на Каролин са постигнали ефекта, на който се надяваха прокурорите. Учителката едва ли ще ми се усмихне скоро.

— Разпит от защитата — обявява съдията.

— Само няколко неща — казва Санди. Усмихва се леко на Гриър. — Няма да оспорваме показанията на този свидетел. — Споменахте една чаша. Къде е тя? — Стърн започва да разглежда разпознатите от Гриър веществени доказателства.

— Не е тук.

— Прощавайте, но останах с впечатлението, че свидетелствахте за нея.

— Да.

— О! — Санди уж недоумява. — Но я нямате?

— Не, сър.

— А кога я видяхте за последен път?

— На местопрестъплението.

— Оттогава не сте ли я виждали?

— Не, сър.

— Правихте ли опити да я откриете?

Може би за пръв път, откакто е седнал на свидетелския стол, Гриър се усмихва.

— Да, сър.

— От изражението ви виждам, че сте положили доста усилия.

— Да, сър.

— Но чашата все още не е намерена?

— Не, сър.

— А у кого е била последно?

— Не зная. Разписките за веществените доказателства са у господин Молто.

— О! — Санди се обръща към Молто. Той изглежда развеселен от актьорското изпълнение на Санди, което намира за смешно, но съдебните заседатели, разбира се, не схващат, че това е причината за леката му усмивка. На тях Томи сигурно им изглежда малко арогантен. — Те са у господин Молто?

— Да, сър.

— Обикновено в съда се представят и самите веществени доказателства, нали?

— Да, сър. Прокурорът получава веществените доказателства и оригиналния етикет.

— Значи господин Молто има етикета, но не и чашата, така ли?

— Именно.

Санди се обръща към Молто. Вече с лице към него, казва на Гриър:

— Благодаря ви, инспекторе. — Той като че ли размишлява, преди отново да се обърне към свидетеля.

За няколко минути Стърн се спира върху различните доказателства. Преди да спомене диафрагмата, умишлено замълчава за миг.

— Контрацептивното средство не беше единственото нещо, което не можахте да откриете, нали?

Гриър гледа изчаквателно. Какво е трябвало да открие — диаманти ли? Не схваща смисъла на въпроса.

— Вие и ръководените от вас служители претърсихте апартамента много обстойно, нали?

— Да.

— Но въпреки това не само не открихте диафрагма, но и какъвто и да е крем, желе или друго вещество, което би следвало да се използва при поставянето й. Нали така?

Гриър се поколебава. Досега не се е сетил за това.

— Да — казва той накрая.

Нико незабавно се обръща към Молто. Седят на около пет метра пред мен, с лице към съдебните заседатели. Досега не съм имал възможност да наблюдавам противната страна. От прокурорското място човек се съсредоточава върху журито. Нико шепне. Като че ли казва нещо от рода на: „Къде, по дяволите, са тия неща?“. Няколко съдебни заседатели наострят слух.

Стърн се кани да седне, когато го помолвам да ми покаже снимките. Той ме поглежда унищожително. Явно иска тази част от доказателствения материал да бъде забравена час по-скоро.

Аз обаче настоявам с помахване и той ми подава цялата купчина. Накрая намирам снимката на бара и обяснявам на Стърн какво имам предвид. Той ми кима леко, преди да продължи разпита.

— Разпознахте ли тази снимка, господин Гриър, доказателствено средство 6-Г?

— Да.

— На нея се вижда барът, където открихте тази чаша, нали?

— Да.

— Кажете ми… Е, щеше да е по-лесно, ако имахме чашата, но предполагам, че си я спомняте добре?

— Мисля, че да. Тя е като тези на снимката.

— Тъй, тъй… Чашата, която иззехте, беше от сервиза, нареден върху тази кърпа, нали? — Санди извъртява снимката така, че и Гриър, и съдебните заседатели да видят коя част от нея Стърн смята да посочи.

— Именно.

— Бихте ли преброили чашите?

Гриър поставя пръст върху снимката и започва бавно да брои.

— Дванайсет — казва той.

— Дванайсет — повтаря Стърн. — Така че липсващата би била тринайсета.

Гриър проумява, че това е странно. Клати глава.

— Така излиза.

— Твърде особен сервиз?

Молто възразява, но преди Ларън да се е произнесъл, Гриър отговаря: „Много особен“.

— Оценявам съобразителността ти, Ръсти, но друг път не сервирай такива неща чак в последния момент. Тази подробност може да се окаже съществена — казва ми Санди, когато сутрешното заседание свършва.

Поглеждам Стърн, с когото вървя рамо до рамо.

— Току-що я забелязах — отговарям му аз.

Следобедът се оказа неприятен за прокурорите. Не ми се е случвало да водя дело, в което да нямам спадове, неизяснени моменти, пункт със слаби доказателства. Наричах тази ситуация „разходка през Долината на смъртта“. Както бяхме разбрали отдавна, Нико щеше да попадне в долината, когато дойдеше време да доказва отношенията ми с Каролин. Явно надеждата му е да събере поне минимума доказателства пред съдебните заседатели, така че те спокойно да правят догадки. Цялостният план, който Молто и той изглежда са начертали, е да започнат силно с Гриър, да преминат, макар и колебливо, през тази част и след това да спринтират към финала, когато веществените доказателства ще звучат все по-убедително и достоверно. Разумна стратегия. Но всички идваме в съда, знаейки, че тези следобедни часове ще принадлежат на защитата.

Следващият свидетел на обвинението е Юджиния Мартинес — бившата ми секретарка. Явно, че за нея това е върховен миг на изява. Накиприла се е с широкопола шапка и подрънкващи обеци. Нико представя показанията й от предварителното следствие, които са кратки. Юджиния е заявила, че работи в прокуратурата от петнайсет години. В продължение на две години, до април тази година, е работила при мен. Един ден през септември или октомври миналата година, като вдигнала телефона, Юджиния неволно се включила в другата линия. Чула само няколко думи от разговора, но разпознала гласовете на госпожа Полхимъс и на моя милост. Уговаряли сме се за среща в дома на госпожа Полхимъс.

— И как ви звучаха? — пита Нико.

— Възразявам срещу „звучаха“ — намесва се Стърн. — Думата предполага оценка.

— Възражението е прието.

Нико се изправя срещу Ларън.

— Господин съдия, тя може да свидетелства за това, което е чула.

— Това, което е чула — да, но без оценки. — Ларън се обръща към Юджиния. — Госпожице Мартинес, не бива да ни казвате какво сте си помислили, когато сте чули разговора, а само думите и интонацията.

— Каква беше интонацията? — пита Нико, който отново се вижда близо дотам, докъдето иска да стигне.

Юджиния обаче не е готова за този въпрос.

— Някак мила — отговаря накрая тя.

Стърн възразява, но отговорът е прекалено безвреден, за да се нуждае от заличаване. Ларън маха с ръка и казва, че може да се запише.

Нико е изправен пред затруднение. Отново ме осенява мисълта, че не му е било лесно да се подготви.

— В тона им звучеше ли интимност? — пита той.

— Възразявам! — скача на крака Стърн. Въпросът е насочващ и неприемливо подвеждаш.

Ларън отново се захваща с Нико пред журито. Заявява му, че въпросът е очевидно неподходящ. Той е заличен от протокола, а на съдебните заседатели е наредено да не го вземат предвид. Но нарушението на Нико си има причина. Той търси някакъв начин да внуши нещо на Юджиния.

— Можете ли да опишете тона на думите, които чухте? — пита той.

Стърн отново възразява енергично. Въпросът вече е бил зададен и му е отговорено.

Ларън поглежда надолу.

— Господин Дилей Гуардия, предлагам да продължите нататък.

Внезапно Нико получава помощ от неочакван източник.

— Той каза: „Ангел мой“ — сама се намесва Юджиния.

Нико се изправя пред нея слисан.

— Точно това каза. Каза, че ще отиде в осем, и я нарече „ангел мой“.

За пръв път, откакто е започнал процесът, загубвам самообладание пред съдебните заседатели. Изпъшквам. Сигурен съм, че погледът ми гори. Кемп слага ръка върху моята.

— Ангел мой! — прошепвам му аз. — Господи!

Стърн ме поглежда строго през рамо.

Стигнал много по-далеч, отколкото е очаквал, Нико сяда.

— Разпит от защитата.

Санди настъпва срещу Юджиния. Започва да говори в момента, в който се е изправил на крака, без да чака да стигне до подиума. Запазил е същия заплашителен израз, с който само преди няколко мига ме погледна.

— За кого работите сега в прокуратурата, госпожице Мартинес?

— За кого работя?

— На кого пишете на машина? Чий телефон вдигате?

— На господин Молто.

— На този господин ли? На прокурора, седнал на тази маса? — Юджиния отговаря утвърдително. — Когато господин Сабич бе принуден да излезе в отпуск заради това следствие, господин Молто зае неговото място, нали?

— Да.

— А това е длъжност със значителна власт и влияние в прокуратурата, нали?

— Той е номер две — отговаря Юджиния.

— А господин Молто беше начело на разследването, което му осигури мястото на господин Сабич, нали?

— Възразявам!

— Ваше Благородие — обръща се Санди към съдията, — имам право да докажа наличието на пристрастие. Тази жена свидетелства пред началника си. Това как тя разбира подбудите му е съществено.

Ларън се усмихва. Стърн доказва много повече от това, но извинението му минава. Възражението е отхвърлено. Стенографът прочита въпроса отново и Юджиния отговаря утвърдително. Във встъпителното си изявление Санди съвсем леко засегна изборите и смяната на администрацията. Това е неговият пръв опит да въведе борбата за власт като основна тема. Така ще отговори частично на въпроса си, отправен към съдебните заседатели във встъпителното изявление: защо прокурорите са решили да водят дело при недостатъчни доказателства. Досега не бях помислял, че може да го направи, като се заяжда с Молто, а не с Дела Гуардия.

— Та в хода на разследването господин Молто поиска ли да говорите пред служител от полицията за това какво си спомняте за отношенията между господин Сабич и госпожа Полхимъс?

— Моля?

— Не разговаряхте ли през май с полицая Гленденинг? — Гленденинг непрекъснато влиза и излиза от залата, но в момента е тук, седнал в униформа на прокурорската маса, и Санди посочва към него.

— Да.

— И вие знаехте, че разследването е много важно за вашия началник господин Молто, нали така?

— Така изглеждаше.

— И все пак, когато ви попитаха за отношенията между господин Сабич и госпожа Полхимъс, вие въобще не споменахте пред Гленденинг, че сте чули господин Сабич да я нарича „ангел мой“, нали така? — Санди изрича всичко това хладно и отчетливо. Сякаш е побеснял при мисълта за лъжесвидетелство. Стиснал е протокола на Гленденинг в ръка.

Юджиния изведнъж схваща, че е влязла в капана. В погледа й се чете униние и колебливост. Вероятно не е имала представа, че защитата знае какво е говорила преди това.

— Не — отговаря тя.

— Вие не сте казали на полицай Гленденинг, че си спомняте тези гальовни думи? Така ли е, госпожице?

— Не. — Тя е умислена. Виждал съм я такава стотици пъти. Със затворени очи, обхванала раменете си с ръце. В подобни моменти Юджиния е най-злобна. — Не съм казала нищо подобно.

— Не сте казали на господин Гленденинг?

— Не.

Санди схваща по-бързо от мен накъде бие Юджиния. Измислила е начин да се измъкне. Той прави няколко крачки към нея.

— Госпожице, не свидетелствахте ли само преди пет минути, че господин Сабич е нарекъл госпожа Полхимъс „ангел мой“?

Юджиния изправя гръб, яростна и горда.

— Нищо подобно — заявява тя гръмко.

Трима-четирима съдебни заседатели облещват очи. Един от тях, стажантът в закусвалнята, се изсмива, което прозвучава като кратко хълцане.

Санди измерва с поглед Юджиния.

— Значи тъй — казва най-сетне той. — Кажете ми, госпожице Мартинес, сега, като вдигате телефона на господин Молто, и неговите разговори ли подслушвате?

Черните й очи го поглеждат с ненавист.

— Не — отсича тя.

— И не бихте слушали нито миг повече, отколкото ви е необходимо, за да разберете, че някой друг говори по тази линия, нали?

В това, разбира се, се заключава проблемът на Юджиния. Вероятно е чула не един и два разговора между мен и Каролин. Но макар че делото водят главният прокурор и първият му заместник, тя не може да си признае, че е подслушвала. Ветровете на съдбата сменят доста бързо посоката си и Юджиния, която е истински продукт на бюрокрацията, знае, че такова признание след време ще бъде дългоочакваният динамит, който ще я изхвърли от синекурната й чиновническа длъжност.

— Това, което чухте, беше само за миг, нали?

— Само толкоз.

— Нищо повече?

— Не.

— А вие ни казахте, че интонацията била някак мила. Нали това бяха вашите думи?

— Да, казах го.

Стърн се приближава и застава до Юджиния. Тя тежи може би деветдесет килограма. Има едри черти и е навъсена, така че дори когато е издокарана както днес, не изглежда прекрасно. Роклята й е прекалено крещяща и ще се пръсне по шевовете.

— На опита си в тази област ли основавате вашия отговор? — пита той.

Лицето на Санди е безизразно, но двама-трима от съдебните заседатели схващат намека. Навеждат глави, за да прикрият усмивката си. Юджиния също се усеща — дори очите на убиец не могат да гледат по-кръвнишки.

Стърн не очаква отговор.

— Този разговор за срещата в апартамента на госпожа Полхимъс бе проведен през септември, нали?

— Да.

— Спомняте ли си, че господин Сабич и госпожа Полхимъс водеха заедно едно дело през септември миналата година?

Юджиния се замисля.

— Тц — клати глава тя.

— Не си спомняте за делото „Макгафен“? За детето, което бе измъчвано от майка си по най-отвратителен начин, за момчето, чиято глава бе притискана в менгеме? Чийто анус бе горен с цигари? Не си спомняте, че господин Сабич успя да осъди тази… — Стърн се преструва, че търси подходящ епитет, но накрая завършва с „жена“.

— О, онова ли? Спомням си — казва тя.

— Да разбирам ли, че в разговора ви с господин Молто не сте споменавали делото „Макгафен“?

— Възражение!

Ларън се замисля.

— Оттеглям въпроса — казва Стърн. Той е изрекъл това, което държи да чуят съдебните заседатели. Днес като че ли всичко се стоварва върху прокурора Молто. У него е етикетът на липсващата чаша. Той е вдъхновил лъжесвидетелстването на Юджиния.

— Госпожице Мартинес, спомняте ли си колко бе топло в нашия окръг миналата година около Деня на труда18?

Веждите й се събират. Получи достатъчно удари и сега се опитва да сътрудничи.

— Два дни около четирийсет градуса.

— Правилно — потвърждава Стърн, макар да не беше точно така. — А в прокуратурата има ли климатична инсталация?

Юджиния изпръхтява.

— Разправят, че това, което бръмчи влудяващо, било климатик.

Засмива се цялата зала — съдията, журито, зрителите. Накрая дори Стърн се усмихва.

— Предполагам, че когато има такава жега, гледате да си идете веднага щом свърши работното време, прав ли съм?

— Прав сте.

— Но когато прокурорите са се заловили с важно дело, те не напускат в края на работния ден, нали?

Тя поглежда Санди подозрително.

— Според вас не е ли често срещано явление прокурорите да подготвят тезата си за следващия ден вечер? — пита Стърн.

— О, да.

— Та, госпожице, когато е горещо, не бихте ли предпочели да работите в прохладно помещение, отколкото в задушен кабинет в прокуратурата?

— Възразявам — извиква Нико, общо взето, неоснователно.

— Свидетелят да отговори — казва Ларън.

— Естествено — казва тя.

— Вие не знаете, разбира се, дали апартаментът на госпожа Полхимъс е с климатична инсталация, нали?

— Не.

— Но сигурно знаете, че крайречният квартал е много по-близо до прокуратурата, отколкото домът на господин Сабич в Ниъринг?

— Да.

Каквото и да са си помислили съдебните заседатели за Юджиния, тя вероятно ще им се е видяла цвете в сравнение с госпожа Крапотник, която е следващият свидетел. Няколкото й минути на свидетелския стол се превръщат в същински фарс. Госпожа Крапотник е вдовица. Не казва от какво е умрял господин Крапотник, но ще ни бъде трудно да повярваме, че тя не е допринесла за това. Има едри гърди и крещящ грим. Косата й е червеникава и силно тупирана, така че стои като храст, а бижутата й са масивни. Трудна особа. Не желае да отговаря на въпроси, а иска да разказва свободно. Госпожа Крапотник започва отдалеч да обяснява, че покойният й съпруг бил предприемач. Купил запустялата сграда край реката, когато, както описва тя, „кварталът бил в безобразно състояние, направо сметище“. Заявявайки това, тя кима към съдебните заседатели, сигурна, че те знаят за какво става дума. Господин Крапотник стегнал имота с двете си голи ръце.

— Той беше ясновидец. Разбирате ли за какво говоря? Виждаше напред. В тая сграда… знаете ли какво имаше там? Купища гуми, не се шегувам, господин Диогуарди. Гуми. Нямате си представа как вонеше. Не съм гнуслива, пък и то май не е за приказка, ама отначало, когато ме вкара там да се любим, Бог ми е свидетел, за малко да повърна.

— Госпожо — не за пръв път се опитва да я прекъсне Нико.

— Той беше водопроводчик. Кой да предположи, че разбира от недвижими имоти? Да, господин Диогуарди? — Тя присвива очи. — Така ли се казвате? Диогуарди?

— Дела Гуардия — изрича Нико и хвърля отчаян поглед към Молто, търси помощ.

Полека-лека госпожа Крапотник стига до Каролин. Отначало, като се настанила там преди десетина години, живеела при тях под наем. Купила апартамента, когато преди няколко години всички масово се хвърлили да купуват. Слушам госпожа Крапотник и пиша бележка на Кемп: „Откъде една инспекторка, учеща право вечерно, е намерила пари, за да наеме квартира на крайбрежния булевард?“. Кемп кима. И той се е сетил за същото нещо. Почти десет години Каролин живеела на втория етаж, а госпожа Крапотник на първия. Когато господин Крапотник починал, тя изпратила цветя, което не било много подходящо.

Нико гори от нетърпение да се освободи от госпожа Крапотник. Тя е неуправляема. Той дори не я пита за вечерта, когато Каролин е била убита. Каквото и да свидетелства госпожа Крапотник в този момент, то ще бъде дискредитирано от досегашното й поведение.

Затова Нико просто се обръща към нея:

— Виждате ли в залата някого, когото сте срещали около апартамента на госпожа Полхимъс?

— Ами ето например този съм го виждала — казва тя и размахва ръцете си, отрупани с дрънкащи гривни, по посока на съдията.

Ларън покрива лице с длани. Нико разтрива междувеждието си. В един миг зрителите се мъчат да сподавят смеха си, но сетне избухват в кикот. Като разбира, че е провалила всичко, госпожа Крапотник се озърта отчаяно. Посочва към Томи Молто, който е седнал на прокурорската маса.

— И него — казва тя.

Молто още повече влошава нещата, като се обръща да види дали няма някой зад него.

И съдебните заседатели вече се смеят открито.

Нико се оттегля до количката с веществени доказателства и донася на госпожа Крапотник разгънатия лист с отпечатани снимки, сред които е познала моята. Тя поглежда листа, хвърля поглед към мен и вдига рамене. Като че ли иска да каже „кой знае“.

— Спомняте ли си при друг повод да сте разпознали фотография номер четири? — пита Нико.

Този път тя го изрича на глас:

— Знам ли? — Когато Нико гневно присвива очи, тя добавя: — Добре де, казах, че е той.

Нико се запътва към стола си.

— Разпит от защитата.

— Един въпрос — започва Стърн. — Госпожо Крапотник, разбирам, че вашата сграда има климатична инсталация.

— Климатична инсталация ли? — Тя се обръща към съдията. — Какво го интересува дали имаме климатична инсталация?

Ларън се изправя в целия си ръст и се подпира чак в предния край на бюрото, така че е надвиснал на два-три метра над главата на свидетелката.

— Госпожо Крапотник — изрича тихо той, — на въпроса можете да отговорите с „да“ или „не“. Ако кажете нещо друго, ще ви глобя за неуважение към съда.

— Ясно — заявява госпожа Крапотник.

— Нямам други въпроси — казва Стърн. — Ваше Благородие, нали протоколът ще отрази, че господин Сабич не е бил разпознат?

— Протоколът ще отрази — казва съдията Литъл, като клати глава, — че господин Сабич бе един от малкото хора в залата, които госпожа Крапотник пропусна.

Още докато смехът ехти в залата, Ларън напуска мястото си.

Репортерите се скупчват около Стърн. Искат да коментира първия ден от процеса, но той не желае да се изказва.

В куфарчето на Санди, Кемп събира копия от показания и писмени доказателства — това са документите, които сме вадили през деня и сега са осеяли масата. Искам да му помогна, но Стърн ме подхваща за лакътя и ме повежда към коридора.

— Не се радвай — казва той. — Предстои ни дълга нощ. Утре ще призоват Реймънд Хорган.

Колко добре ми е познато всичко това. Вечерта се прибирам у дома със същата онази умора, която винаги съм изпитвал след дните, прекарани в съда. Усещам костите си омекнали от превъзбуда. Мускулите ме болят от напрягане. Порите ми като че не се затварят бързо и студената пот продължава да струи от мен цяла вечер. Връщам се у дома и ризата ми е залепнала на гърба като влажна хартиена опаковка.

Докато седя в съда, на моменти дори забравям кого съдят. Сега, разбира се, нямам някогашната задача да се представя блестящо, а да следя внимателно всичко. Но върнем ли се обратно в кантората, отново ставам юрист — атакувам книгите, вземам бележки, пиша записки. Никога не ми е липсвала работоспособност. Когато към един часа след полунощ автобусът пристига в Ниъринг и тръгвам по осветените смълчани улици на това спокойно градче, усещанията са ми познати и поради чувството, че тук съм в безопасност. В пристанище съм. Тревогата ме е напуснала. Най-сетне съм оставен на мира. Както в продължение на много години, спирам до вратата, сядам в люлеещия се стол и събувам обувките си, така че когато се кача горе, да не събудя Барбара, защото тя сигурно вече спи. Къщата е тъмна. Потапям се в тишината и останал най-после сам, размислям върху събитията от деня. И в този момент, подтикнат може би от всичко казано за Каролин или просто от моментното чувство, че съм се върнал в по-доброто минало, или дори от подсъзнателния спомен за други тайни завръщания у дома, аз се стряскам, когато тя се изправя пред мен също като през онзи месец, когато смитах, че бях открил нирвана — гола до кръста, гърдите й, стегнати и красиво заоблени, зърната й, червени и набъбнали, косата й, пълна със статично електричество след боричкането ни в спалнята, чувствената й уста отворена — аха да изрече някоя сладострастна, възбуждаща закачка. И ето че пак съм безсилен да се помръдна, жадуващ, пламенен, необуздан. Не ме интересува, че върша лудост, и отчаяно зашепвам името й в мрака. Изпълнен със срам и желание, аз съм като трептящ кристал, който всеки миг ще се пръсне. „Каролин…“ Безнадежден. Обезумял. Боря се с дълбоко вкорененото си чувство, с налудничавото си убеждение, че всичко може да започне отново. Отново.

Отново.

Сетне призракът изчезва. Стопява се във въздуха. Седя неподвижен, с изпънат гръбнак върху облегалката на стола. Дишам учестено. Зная, че ще минат часове, преди да заспя. Опипвам из шкафа да намеря нещо за пиене. Трябва да напрегна съзнанието си, за да отгатна значението на това нощно посещение. Но не мога. Вече имам усещането, че всичко е минало — и то толкова силно, колкото бе и желанието отпреди няколко мига. Седя в люлеещия се стол насред хола. Поради някаква странна причина съм по-сигурен с куфарчето до мен и затова го поставям в скута си.

Но то не ми носи голямо успокоение. Нейната внезапна поява разплиска и забърза потока на чувствата ми. Седя в тъмното и усещам въздействието на важните хора в моя живот — те кръжат като множество луни около далечна планета, и всеки от тях влияе на приливите и отливите в душата ми. Барбара. Нат. Родителите ми. О, този сблъсък на любов и привързаност. И срам. Чувствата ми прииждат на талази и от люшкането ме обзема самосъжаление, подобно на морска болест. Отчаяно, отчаяно обещавам на всички, на всеки един от тях, на себе си, на Бога, в когото не вярвам, че ако оцелея някак, ще бъда по-добър. По-добър, отколкото съм бил. Искам да сключа с тях това споразумение, неотложно и мрачно като предсмъртно желание.

Пия питието си и седя в тъмното с надежда за душевен мир.

28.

Първото нещо, което забелязвам при влизането на Реймънд Хорган в съдебната зала, е синият костюм от фин шевиот, който носеше на погребението на Каролин. Понатрупаните килограми не нарушават достолепието му. Макар и възпълен, пък и с малко тромава походка, все пак има внушителна осанка. Докато Реймънд полага клетва, той и Ларън си разменят многозначителни усмивки. След като сяда, Хорган оглежда залата, за да прецени тълпата спокойно и професионално.

Първо кима на Стърн, а след това погледите ни се срещат и кимва леко и на мен. Аз не помръдвам. Старая се да не мигна дори. В този момент с цялото си сърце желая да бъда оправдан, и то не заради свободата изобщо, а заради удоволствието да срещна погледа на Реймънд Хорган, когато се засечем за пръв път на улицата.

Докато очаквахме появата на Реймънд, съдебната зала бе изпълнена с онази епична атмосфера и напрежение, присъщи на съдбовните моменти — четиристотин души изгарят от любопитство и шушукат възбудено. Забелязвам, че днес местата, определени за пресата, са се увеличили с ред и половина, и виждам, че асовете на журналистиката са тук — известни телевизионни коментатори и наблюдатели от вестниците. По време на процеса повечето репортери за моя изненада уважиха искането на Стърн да ме оставят на мира. След като заснеха кадри от първата ми поява в Съдебната палата, които да показват всяка вечер в новините, двамата с Барбара можем да влизаме и излизаме сравнително спокойно. От време на време някой журналист — обикновено мой стар познат — ме спира с въпроси в коридора. Отпращам всички към Стърн. Миналата седмица се сблъсках с някакъв нюйоркски журналист на свободна практика, който възнамерявал да напише книга за делото. Сигурен бил, че ще се получи нещо интересно. Отклоних поканата му за вечеря в ресторант.

Престанах да гледам новините по телевизията. Коментарите за мен звучат толкова нелепо, че побеснявам дори когато измислиците са в моя полза. Ако ги нямаше сутрешните вестници, щях да забравя пресата. Но на път за града няма начин да не забележа едрошрифтовите заглавия в автоматите за продажба на вестници. Двата ежедневника изглежда са започнали заклета и враждебна надпревара при отразяване на делото — кой от кой по-блудкаво и сензационно. Разкритията във встъпителното изявление на Нико относно любовната афера между Реймънд и Каролин провокираха безвкусни заглавия в продължение на два дни. СЕКС В ПРОКУРАТУРАТА тръбеше „Хералд“ с всевъзможни подзаглавия в различен шрифт. Няма как съдебните заседатели да не са надникнали в тези статии. Под клетва се задължиха да не четат вестници, но малцина адвокати вярват на подобни обещания.

В секцията на журито в момента цари голямо оживление. Членовете му изглеждат далеч по-развълнувани при появата на Реймънд, отколкото например, когато за пръв път видяха Нико. Тогава забелязах само няколко от бъдещите съдебни заседатели да се накланят един към друг и да кимат към него. Хорган внесе атмосфера в съдебната зала. Всички го познават. Той е истинска знаменитост и Нико бледнее пред него. Може би намеците за тайната връзка във встъпителното изявление също разпалват интерес. Онова, което Стърн предсказа преди няколко седмици, сега е факт — достигнали сме критичния момент в този процес. Всички членове на журито са обърнали столовете си по посока на свидетелското място. Когато Молто пристъпва към подиума, за да започне разпита, голямата съдебна зала е притаила дъх.

— Вашето име, моля.

— Реймънд Патрик Хорган — отговаря той. — Трети. — Изричайки последното, се усмихва леко на Ларън. Явно това е някаква тяхна шега.

Никога не съм знаел, че Реймънд е трета издънка на династията Хорган. Какви ли не подробности изникват понякога от показанията под клетва.

Молто отново се е подготвил старателно за разпита. Личи си, че Реймънд знае какви въпроси ще му задават (както и би трябвало да се очаква), и двамата с Томи от самото начало влизат в синхрон. Хорган е скръстил ръце на гърдите си. С този костюм и с най-изискано поведение, той излъчва спокойствие. Няма как да не омагьоса журито с лъжовния си чар и прямота. Понижил е дрезгавия си баритон, за да звучи по-сдържано.

Томи не бърза. Ще извлекат от Хорган всичко, което могат, за да се възстановят час по-скоро от вчерашното поражение в битката за спечелване на поддръжници. Започват с биографията на Реймънд. Роден е тук. Учил е в Източния район, в църковното училище „Св. Пътник“. Баща му починал, когато той завършвал колежа. Станал полицай. Служил седем години и когато се дипломирал във вечерния факултет по право, имал вече чин сержант. Предвиждам опасността Молто да измъкне от Реймънд, че е работил заедно с Ларън, но той отминава този момент в кариерата му. Хорган просто споменава, че са били трима партньори и са се занимавали главно с наказателни дела. След шестнайсетгодишна практика се заел с политика.

— Едни избори спечелих — казва Реймънд, — а други загубих.

При тези думи отправя дружелюбна усмивка към Нико, който седи на прокурорската маса. Дилей вдига оплешивялата си глава от бележника и засиява насреща му. Господи, как се гледат! Като неразделни приятели. Съдебните заседатели сякаш са очаровани от този съюз, изграден върху всеизвестното доскорошно съперничество. Усмихнатата учителка наблюдава безмълвното общуване между двамата с видимо удоволствие. Усещам как сърцето ми се стяга. Очаква ме много тежък ден.

— А познавате ли подсъдимия Рожат Сабич?

— Познавам Ръсти — отговаря Реймънд.

— Виждате ли го тук в залата?

— Да.

— Бихте ли го посочили и описали как е облечен?

— Седнал е до господин Стърн. Вторият на масата на защитата, в син раиран костюм.

Това е формалност, за да се установи, че Сабич, за когото говорят, съм аз. Вчера, когато свидетелстваше Юджиния, Санди прие да се извърши разпознаване, така че това посочване с пръст е излишно. Но сега Стърн ми прошепва:

— Стани.

Надигам се бавно и отправям поглед към Реймънд. Нито се усмихвам, нито се мръщя, но съм сигурен, че безсилната ми ярост личи. Приветливостта на Реймънд помръква още докато ръката му е във въздуха.

— Той е — заявява тихо.

Молто претупва историята на съвместната ни работа с Хорган. Както и да е, Санди ще се поинтересува за нея най-подробно. След това Томи започва да разпитва за Каролин. Тук Хорган изведнъж се натъжава. Докато отговаря, погледът му е закован върху перилото.

— Да, познавах и нея.

— Какво беше естеството на вашите отношения?

— Запознахме се, когато тя беше инспектор по условно осъдените и предсрочно освободените. После в продължение на осем години работеше като прокурор при нас, а в края на миналата година имахме и краткотрайна лична връзка.

Лаконично и ясно. Преминават към убийството. Молто не засяга въпроса за изборите, но във връзка с други неща те се споменават в отговорите на Реймънд.

— Съществува ли практика прокуратурата да упражнява надзор над полицейското разследване?

— При особено важно дело — а според мен въпросното дело бе именно такова — съществуваше практика да възложим на някой прокурор да насочва и подпомага полицията.

— По това дело кой беше определен?

— За да не протакаме нещата, ще ви кажа, че двамата с господин Сабич решихме той да поеме тази роля.

Томи за пръв път прави пауза. Изглежда, че в резултат на срещата си с мен и Стърн, Реймънд е отстъпил от първоначалните си позиции. Молто не очакваше подобен отговор. Накланя се напред и пита отново:

— Как бе определен господин Сабич?

— Не си спомням дали аз го предложих или той самият. Както всички, и аз по онова време бях объркан и разстроен от случилото се. Все едно, делото му беше възложено. Но си спомням, че Ръсти се зарадва. Да, това си го спомням. Не го прие неохотно и обеща, че ще се заеме сериозно с него.

— И направи ли го?

— Според мен не.

На това може да се възрази, тъй като е заключение, но Стърн не иска да ги прекъсва. Докато наблюдава с внимание, без дори да води бележки, един от пълните му пръсти се премества от брадичката върху носа. На моменти съсредоточаването му в съда прилича на транс. Не изразява почти нищо, а само поглъща. Изпитвам същото чувство, както когато бяхме в кабинета на Хорган, че Санди не се интересува толкова от факти или стратегия, а от характера на свидетеля. Той се опитва да вникне в Хорган.

Реймънд изброява оплакванията си във връзка с начина, по който съм водил делото, включително и това, че е трябвало да ме подтиква да ускоря заключенията за отпечатъците и власинките. Получава се ясно впечатление, че съм забавял нещата. След това описва разговора в кабинета си онази вечер, когато двамата за пръв път разбрахме, че ще загуби изборите.

— Попита ме дали съм имал интимна връзка с Каролин.

— А вие какво му отговорихте?

— Истината — съвсем простичко, без да го прави на въпрос, отговаря Реймънд. — Че сме се срещали три месеца, а след това сме прекъснали.

— Когато му казахте това, господин Сабич изрази ли под някаква форма учудване?

— Ни най-малко.

Сега ми става ясно. Ще вървят назад, за да търсят мотива. Питал съм, а всъщност съм знаел. Каква е тяхната теория? Че съм бил вбесен, когато съм открил? Или че съм се поддал на тежестта на натрупаните неправди? Ако човек предположи, както е направил Нико, че отношенията ми с Каролин са продължавали, и двете не са много логични. Липсата на точни факти винаги наврежда. Чувствам как много от съдебните заседатели ме наблюдават и се опитват да прочетат в мен истината за прокурорското предположение.

— А по време на този разговор или когато и да било преди това господин Сабич уведоми ли ви, че самият той е имал интимни отношения с госпожа Полхимъс?

Санди мигом оживява и скача на крака.

— Възражение. Ваше Благородие, до този момент няма никакви доказателства, за каквато и да е интимна връзка между господин Сабич и госпожа Полхимъс.

Тактиката е добра ако не за друго, поне за да наруши ритъма и да върне журито към вчерашния ден. Но това препятствие, което поставяме, за мен си остава болезнен проблем. Не можем да продължим да повдигаме въпроса за липсата на доказателства, ако аз ще трябва да седна на свидетелския стол, за да заявя пред съдебните заседатели, че всичко, което Стърн е оспорвал в продължение на две седмици, е вярно и че Каролин и аз наистина сме имали любовна връзка. Това е едно от множеството деликатни средства, които Санди използва, за да ме обезсърчи да свидетелствам.

— Мдаа… — проточва Ларън. Завърта се в стола си. — Бих казал… почти никакви доказателства. — Това говори добре за защитата. — Ще оставя въпроса, но искам да дам на съдебните заседатели ограничаващи указания. — Обръща се към тях. — Дами и господа, господин Молто задава въпрос, основан на предположение. Вие сте тези, които въз основа на изнесеното в съда трябва да решите дали то е вярно, фактът, че той го твърди, не значи, че е така. Господин Стърн пък поддържа, че липсват достатъчно доказателства за изказването му, но в края на процеса това ще бъде едно от нещата, които вие трябва да решите. Продължете, господин Молто.

Молто повтаря въпроса.

— Определено не — отговаря Реймънд. По лицето му няма и следа от предишното ведро настроение.

— А дали това е нещо, което бихте искали да разберете?

— Възразявам.

— Перифразирайте го, господин Молто. Дали това е нещо, което на основата на съществуващата практика в прокуратурата свидетелят е очаквал да чуе от господин Сабич? — Рядко Ларън е така услужлив към обвинението. Виждам, че Реймънд оказва въздействието, от което отдавна се страхувам.

Когато въпросът е поставен, както съдията предлага, Реймънд ме закопава.

— Разбира се, че съм го очаквал. Никога не бих му позволил да се занимава с това дело. Щях да предвидя, че такова назначение само ще усложни следствието. Обществеността трябва да знае, че ние работим по професионални, а не по лични подбуди — добавя той от себе си. Стърн, седнал пред мен, се намръщва.

След това Молто насочва Реймънд към края — към срещата в кабинета му. Хорган добросъвестно разказва за избухването ми, въпреки че двамата с Мак се опитали да ме възпрат.

— Опишете как изглеждаше господин Сабич, когато напусна кабинета ви.

— Бих казал, че изглеждаше твърде възбуден. И много разстроен. Струва ми се, че тогава изгуби самообладание.

Молто поглежда към Нико, след което обявява, че няма повече въпроси.

Преди да започне разпитът от страна на защитата, Ларън обявява почивка. Като излизам от една кабина в тоалетната, виждам Дела Гуардия, застанал пред мивките. Косата му вече е твърде оредяла, за да я реши, и той се опитва да я заглади с пръсти. Когато ме забелязва в огледалото, трепва.

— Свидетелят не е лош, а? — пита той. Трудно ми е да прозра какво има предвид. Не зная дали подхвърля въпроса безобидно, или пък злорадства. Непрекъснато имам усещането, че Нико не е определил чувствата си към това дело; спомням си как ми подаде ръка преди разпоредителното заседание. Никога не е бил човек, който ще прояви открита вражда, особено към някого, с когото е по-близък. Няма да забравя как постъпи след развода си с Диана: тя живееше с друг мъж, а когато онзи я изхвърли, Нико я прие в апартамента си за няколко седмици. Той отгатва моето колебание. — Питам те дали си съгласен, че не е лош свидетел?

Изсушавам си ръцете. Сега всичко ми става ясно. Нико все още държи да ми се хареса. Боже мой, хората са странни. И може би се терзае. В такъв момент Хорган би бил хладен като острие на сабя. Струва ми се безсмислено да споря с Нико в момента. Усмихвам се и използвам прякора му:

— Е, по-добър е от госпожа Крапотник, Дилей.

— И тъй, господин Хорган, вие споменахте, че сте имали интимни отношения с госпожа Полхимъс, нали?

— Да.

— Казахте ни също така, че според вас господин Сабич е трябвало да ви уведоми за своята някогашна връзка, нали?

— Нямах предвид докато е траяла — отговаря Реймънд внимателно. Иска да изключи наличието на ревност. — Но смятам, че когато започна разследването, той беше професионално задължен да ми каже.

— На вас, господин Хорган, беше ли ви известно съществуването на такива отношения между господин Сабич и госпожа Полхимъс?

— Там е работата — отговаря Хорган, — че той никога не ми е споменавал за тях.

Санди не обича да го поставят в задънена улица. Дълго наблюдава Хорган. Иска журито да забележи, че Реймънд Хорган се опитва да ме злепостави.

— Моля да ми отговорите на въпроса. Помните ли го?

— Да.

— Но предпочитате да не отговаряте?

Реймънд започва да движи устните си, преди да се чуе звук:

— Извинявайте, господин Стърн. На мен лично не ми бяха известни такива отношения.

— Благодаря ви. — Санди се разхожда. — Но ако приемем, че е имало какво да се разкрие, вие вярвате ли, че честният служител би го направил пред някой, който е на отговорна позиция?

— Да.

— Така — казва Стърн.

За момент застава лице в лице с Реймънд. Санди е нисък и пухкав, но когато се изправи в съда, има мощно присъствие. Той явно не отстъпва по внушителност на Реймънд Хорган, който също изглежда непоклатим. Седи със скръстени ръце и зачервено ирландско лице и очаква атаката на Санди. В случай че Реймънд се измъкне невредим от това дело, при цялата си известност и способности вероятно ще стане най-именитият адвокат на този град. Най-сериозният му съперник ще бъде човекът, който сега го разпитва. През следващите години несъмнено ще има доста дела с повече от един подсъдим, при които те ще бъдат защитници едновременно. Ако се гледа реално, за Стърн запазването на отношенията с Реймънд е много по-важно, отколкото моята съдба. Членовете на адвокатската колегия се ръководят от правилото да си сътрудничат и да се разбират. Единственият професионален противник, който тези приятели искат да имат, е щатът.

Тъй като всичко това ми е добре известно, бях потиснал враждебността си и бях казал на Санди, че има моята благословия да се отнася с Реймънд внимателно. Стърн сам бе посочил, че авторитетът на Реймънд, създаден през толкова години обществена служба, и без това ще попречи да го атакуваме успешно. Но от сегашното му държане става ясно, че Санди няма да бъде нито вежлив, нито сговорчив с него. Може би смята, че разпитът от прокурора е прекалено увреждащ, за да можем просто да махнем с ръка. Но все пак съм изненадан, че започна да напада Хорган така внезапно. Има някои благоприятни неща, които Реймънд ще трябва да признае — отличията за работата ми в прокуратурата например. Общоприето правило е, че преди да настъпиш свидетеля, трябва да извлечеш от него добрите думи, които е вероятно да каже.

— А вие прилагахте ли този критерий за признания и към себе си?

— Опитвах се.

— Със сигурност бихте съобщили всички необходими сведения на някой служител, който изпълнява ваша задача, така ли?

— Пак повтарям, господин Стърн, бих се опитал.

— А делото, отнасящо се до смъртта на госпожа Полхимъс, беше много важно за прокуратурата, нали?

— Като се има предвид политическото му значение, смятам, че беше жизненоважно. — Докато казва това, Реймънд поглежда към мен.

Очите му са се втвърдили като сачмени лагери.

— Но въпреки че самият вие смятахте това дело за жизненоважно, не предоставихте на господин Сабич цялата информация, с която разполагахте по въпроса, нито пък онова, което знаехте за госпожа Полхимъс, нали?

— Помъчих се.

— Помъчихте се? Не беше ли изключително важно да се знаят до едно делата, върху които е работила госпожа Полхимъс, така че всеки, който е имал причина да й навреди, да може да бъде разпознат?

Реймънд изведнъж разбира накъде бие всичко това. Обляга се назад, но пак опитва да се бори.

— Това не беше единственото важно нещо.

Голяма грешка. Юристите наистина са много слаби свидетели. Реймънд ще отрече, че делата на Каролин са били важен източник на следи. Санди ще го засрами в следващите няколко минути. Служителите от органите на властта често се страхуват от отмъщението на тези, които обвиняват, нали, пита той. И осъдените нерядко си разчистват сметките с тях. Прилагането на законите не би било възможно, ако прокурорите и полицаите можеха лесно да бъдат нападани, осакатявани и убивани от тези, които разследват. А нали когато госпожа Полхимъс бе убита, се предполагаше — дори в пресата — че нейният убиец би могъл да е някой бивш обвиняем? След няколко подобни въпроса Реймънд осъзнава, че е загубил, и просто отговаря с „да“.

— Така че всичките дела на госпожа Полхимъс са били важни, нали? Важно е било да се знае кого е разследвала тя, с кои дела се е занимавала, прав ли съм?

— Да.

— И независимо от факта, че това ви беше известно, господин Хорган, вие лично извадихте едно дело от шкафа на госпожа Полхимъс, след като бе започнало разследването на убийството й, нали?

— Да.

— И въпросът беше много деликатен?

Ларън наблюдава разпита, изтегнат на стола си. През повечето време сякаш се забавлява с престрелката между двамата добре известни професионалисти. Но ето че сега се намесва:

— Каква връзка има този въпрос с делото?

За миг Санди е като стъписан.

— Мисля, че връзката е съвсем очевидна, Ваше Благородие.

— Не и за мен.

— При разпита от прокурора свидетелят заяви, че господин Сабич не е представил на вниманието му сведения, които той счита за съществени. Подсъдимият има право да знае критериите на господин Хорган в това отношение.

— По онова време господин Хорган беше главен прокурор, господин Стърн. Смесвате различни неща — заявява съдията.

Помощта идва от неочаквано място. Дела Гуардия е на крака.

— Господин съдия, ние не възразяваме срещу този род въпроси.

Ларън бавно обръща поглед към него, а Молто веднага го хваща за ръката. Предполагам, че Нико иска разговорът за професионалните критерии да продължи, като смята, че още повече ще убеди журито в степента на моите прегрешения. Но тук той много се лъже. Преди всичко не той разпитва Хорган в момента. А доколкото отгатвам от разпаления тон на Молто, който му приказва, докато сяда на стола си, Нико не е схванал накъде бие с въпросите си Санди. Чудя се дали въобще знае за делото „П“, или просто е забравил за него. Отбелязвам си да попитам Стърн през почивката: „На кого е казал Хорган за делото «П»? На Молто? На Нико? Или на нито един от двамата?“.

След като му е дадена зелена светлина, Санди напредва бързо.

— Както казах, това беше много деликатен въпрос, нали?

— Да.

— Отнасяше се до обвинения…

Ларън, по-верен от лабрадорско куче, отново се намесва:

— Не са ни необходими подробности от вътрешния механизъм на прокуратурата или от нейните разследвания, много от които, нека да ви напомня, господин Стърн, са служебна тайна. Това беше един деликатен въпрос. Да продължим.

— Ваше Благородие, разбира се, че нямах намерение да разкривам служебни тайни.

— Естествено, че не — казва Ларън. Усмихва се с явно недоверие и се пресяга към гарафата с вода, която се случва по посока към съдебните заседатели. — Продължете.

— И всъщност, господин Хорган, това дело беше толкова деликатно, че вие го поверихте на госпожа Полхимъс, без да уведомите за това никого другиго в прокуратурата. Така ли?

— Да.

Санди бързо изрежда всички, които не са били информирани: Мак, началникът на специалните разследвания Майк Долън и още трима-четирима. Завършва с моето име. Реймънд признава за всички.

— И вие го дадохте на господин Сабич тогава, когато той лично ви извести, че от кабинета на госпожа Полхимъс липсва едно дело, нали?

— Да.

Санди прави обиколка на залата, за да може казаното да достигне до съзнанието на всекиго. Реймънд е опетнен. Съдебните заседатели са наострили внимание.

— Та госпожа Полхимъс беше амбициозна жена, нали?

— Зависи какво имате предвид под амбициозна.

— Обичаше да бъде център на внимание. Искаше да напредне в прокуратурата, нали?

— Истина е.

— Желаеше да се занимава с това дело.

— Доколкото си спомням.

— Та значи, господин Хорган, вие възложихте на госпожа Полхимъс този много деликатен въпрос, това дело, за което знаехте само двамата и което тя искаше да води, докато бяхте в интимни отношения, така ли?

Реймънд отново е започнал да се върти на стола. Вече знае, че Стърн няма да му спести нищо. Малко се е присвил, сякаш се опитва да избегне удар.

— Не си спомням точно кога съм й поверил делото.

— Тогава да ви припомня. — Санди взема папката, показва на Реймънд датата на завеждането и му прочита показанията за това кога са се срещали с Каролин. — Така че — заключава той — вие възложихте това деликатно дело на госпожа Полхимъс, докато бяхте в интимни отношения с нея?

— Излиза, че е било тогава.

Стърн е застанал неподвижно, вперил поглед в него.

— Отговорът на въпроса е „да“ — казва Реймънд.

— Фактът, че не уведомихте никого за възлагането на това дело, противоречеше на установената процедура в прокуратурата, нали?

— Аз бях главен прокурор и решавах кога ще има изключения от правилата. — Схванал е намека на Ларън.

— И вие направихте изключение за госпожа Полхимъс?

— Да.

— С която бяхте… Заличете това. Такъв случай обикновено се възлага на прокурор с по-голям опит по тези дела, нали?

— Обикновено има такова съображение.

— Но то не беше приложено тук?

— Не.

— И това си остана ваша тайна с госпожа Полхимъс дори след като отношенията ви с нея бяха прекъснати?

— Да — отговаря Реймънд. За пръв път от известно време се усмихва. — В поведението ми не настъпи промяна.

— Защото се срамувахте ли?

— Не съм се замислял.

— А когато господин Сабич се опитваше да събере наличните сведения в прокуратурата за делата на госпожа Полхимъс, не си ли спомнихте, че сте отишли в кабинета й и сте прибрали едно от тях?

— Явно не съм.

— Но вие не сте се опитвали да прикриете каквото и да е, нали, господин Хорган?

— Не съм.

— В момента се водеше предизборна кампания, нали?

— Да.

— Трудна кампания.

— Жестока.

— Кампания, в която, както се оказа, вие губехте?

— Да.

— В която противникът ви господин Дела Гуардия бе прокурор точно при вас и имаше много приятели там?

— Това е вярно.

— И в тази ожесточена кампания не бяхте ли разтревожен, че някой от приятелите на господин Дела Гуардия може да изнесе информация, че на ваша сътрудничка, с която в същото време спите, сте поверили дело просто защото го иска?

— Може би ми е минало през ума. Кой знае, господин Стърн? Положението не беше цветущо.

— И още как! — отбелязва Стърн. — Питам ви пак, сър, не се ли опитвахте да скриете факта, че сте имали интимна връзка с ваша сътрудничка?

— Не беше нещо, което бих седнал да разправям, ако това искате да кажете.

— Разбира се, че не. На това би могло да се погледне като на непрофесионално поведение.

— Би могло, но не виждам нищо непочтено. И двамата бяхме пълнолетни.

— Така. И независимо от тази връзка бяхте уверен в своята преценка?

— Напълно.

Стърн постепенно се приближава към Хорган. Сега прави последните няколко крачки и се пресяга, за да хване перилото, ограждащо свидетелския стол, така че е застанал само на метър-два от Реймънд.

— И вие, сър, идвате в тази зала, където животът на човека, който ви е служил вярно в продължение на дванайсет години, сега е поставен на карта, и ни заявявате, че не бихте имали и частица от същото доверие към него?

Хорган и Стърн заковават погледи един в друг. От моето място не мога да видя добре израза на Реймънд. Накрая той обръща глава и се вижда, че езикът му е издул бузата. В момента гледа, донякъде глуповато, към Дела Гуардия. Не съм сигурен дали търси помощ, или се извинява.

Поне да беше казал нещо. Каквото и да е. Щеше да е по-добре и за него, и за мен.

Един от съдебните заседатели изпуска едно „хм“. Чувам звука, но не виждам от кого идва. Някои от другите гледат към пода. Трудно е да се разбере защо това има такова въздействие. Нищо не е променило отпечатъците от пръстите, власинките или телефонната справка. Но за защитата това беше великолепен момент. Молто и Нико доведоха Реймънд Хорган в залата като пример за коректност, като съдник на критерии. Сега излиза, че нещата са били прекалено раздути. Също както когато представляваше Колийн Макгафен, Санди Стърн е намерил посланието, което иска да отправи към съдебните заседатели, без да го изрича на глас. Все едно че казва: „И какво? Представете си, че наистина Сабич и покойната са имали връзка. Представете си, че той е решил, разумно или не, да запази факта за себе си. То не е по-различно от това, което Хорган е направил“. Ако съм се чувствал прекалено неудобно, за да призная някои страни от миналото ми поведение, всички би трябвало да го разберат. Възелът между това, което не съм казал, и това, което съм извършил, е развързан. Връзката между убийството и измамата е разкъсана.

Санди се отдалечава. Оставя Хорган на стола. Реймънд въздъхва няколко пъти и вади носната си кърпа. Докато Стърн крачи край нашата маса, поставя ръка на рамото ми, върху която слагам моята. Това е спонтанен жест, но изглежда, че се приема добре от един-двама съдебни заседатели, които го забелязват.

— Да преминем към друга тема, господин Хорган. Как се запознахте с господин Сабич?

Санди все още се разхожда, вече запътил се към свидетеля, и аз му махам под масата — не! Забравих да му кажа да не задава този въпрос.

— Или може би не е необходимо да си губим времето с тази стара история — казва Стърн небрежно. — Оттеглям въпроса си, ако съдът не възразява. Всъщност, Ваше Благородие, ако моментът ви се струва удобен, може би бихме могли да похапнем.

— Добре — казва Ларън. Той изглежда особено спокоен след изпълнението на Реймънд. Преди да напусне залата, съдията отново поглежда към Хорган, който още не е помръднал от мястото си.

29.

— Е, как ти се стори сутрешното заседание? — пита Стърн и посяга към блюдото с гарнитурите. — Опитай от маринованата царевица, Ръсти. Много е пикантна.

Предишните дни Стърн работеше през обедната почивка, но си личи, че това не му е навик. Цивилизованият живот предполага храна по пладне, би казал той, и независимо че разпитът на Хорган ще продължи и следобед, ме заведе да хапнем в клуба му. Той се намира на четирийсет и шестия етаж на Морган Тауърс, една от най-високите сгради в центъра. Оттук се виждат завоят на реката и нагъсто израслите небостъргачи, които тези дни ми приличат на изправени една до друга кули от кутии за обувки. А с телескоп вероятно може да се разпознае и домът ми в Ниъринг.

Очаквах, че ще се сближа повече със Санди. Той ми харесва, а уважението ми към професионалните му способности непрекъснато нараства. Но не бих казал, че сме станали приятели. Може би защото съм му клиент, обвинен в нещо толкова сериозно, каквото е убийството. Но Стърн гледа широко на човешката природа и едва ли ще презре някого заради едно-единствено деяние, колкото и гнусно да е то. Ако в отношенията ни въобще съществува някакъв проблем, той се дължи на присъщата му въздържаност. Стърн е този, който поставя бариерите в професионалния си живот, и не вярвам някой да може да ги отмести или прекрачи. Женен е от трийсет години. Един-два пъти съм се срещал с Клара. Трите им деца са се пръснали из цялата страна. Най-малката им дъщеря догодина завършва право в Колумбийския университет. Но като се замисля, май не познавам мнозина, които могат да твърдят, че са близки със Стърн. Той е приятен компаньон, изискан и духовит. Преди години един приятел на тъста ми твърдеше, че Стърн бил знаменит, когато разправял анекдоти на идиш, ала аз, разбира се, няма как да преценя това му умение. Но съм сигурен, че трудно допуска някого близо до себе си. Не мога да отгатна какво мисли за хората, най-малко пък за мен.

— Искам да отбележа две неща за сутрешното заседание — казвам аз, като си сипвам маринованите царевични зърна. — Мисля, че мина много добре, и дори се забавлявах. Разпитът ти беше блестящ.

— Да, да… — промърморва Стърн.

Независимо че е доста сдържан, той е голям славолюбец, подобно на всички адвокати. Уж кима разсеяно, но все пак замълчава, за да се наслади на хвалебствията ми. Докато идвахме насам, ни спираха разни репортери и наблюдатели, които тихичко го поздравяваха. Стърн, който е само на средата на разпита, вече тържествува.

— Сам си го направи. Преди да се заловя с това дело, не съм знаел колко суетен е Реймънд. Но дори и така не съм сигурен доколко ни помага всичко това.

— Ти го завря в миша дупка.

— Не ще и дума. Но той няма да ми го прости. Ала сега това не е важно.

— Бях изненадан, че Ларън така защитава Реймънд. А преди бях готов да се обзаложа, че няма да си отвори устата и ще се прави на неутрален.

— Ларън никога не се е боял от това, че ще го сметнат за пристрастен. — Санди се обляга назад, докато сервитьорът подменя чинията му. — Дано и при следващия критичен момент да се справим тъй добре. Но не съм чак такъв оптимист.

Не разбирам за какво говори.

— В този процес защитата има да проведе два основни разпита, Ръсти — пояснява той. — Сега сме едва по средата на първия.

— А кой е другият? На Липранзър ли?

— Не. — Стърн се понамръщва, явно недоволен от вероятността Лип да свидетелства. — При показанията на инспектор Липранзър нашата цел ще бъде преди всичко да удържим постигнатото. Ще се надяваме просто да облекчим ужилването. Не, имах предвид доктор Кумагаи.

— Кумагаи ли?

— О, да! — угрижено кима Санди. — Ясно ти е, разбира се, че веществените доказателства и заключенията на специалистите съставляват ядрото на прокурорската теза. Но за да може да ги използва пълноценно, Нико трябва да призове експерт. Не върви сам да се изправи пред журито в края на процеса и да изкаже лични предположения за това как е извършено убийството. Теориите му трябва да бъдат научно обосновани. Така че той ще призове Кумагаи. — Санди похапва зрънцата с видимо удоволствие. — Прощавай за наставническия тон. Нямам навика да поучавам юристи, които врят и кипят в съда. Както и да е, показанията на Кумагаи стават жизненоважни. Ако се справи добре, ще заздрави тезата на прокуратурата. Но показанията му могат и на нас да дадат шансове. Всъщност те са единствената ни възможност да притъпим острието на веществените доказателства — отпечатъци от пръсти, власинки и тъй нататък, които обикновено са неоспорими. Ако предизвикаме колебливост у Кумагаи, достоверността на всички заключения ще пострада.

— А как да постигнем това?

— Е — казва Стърн замислено, — все трудни въпроси задаваш. Наложително е час по-скоро да насочим вниманието си натам. — Той почуква леко с ножа си и плъзга разсеян поглед към панорамата. — Кумагаи не е най-симпатичната особа на този свят. Съдебните заседатели няма да го харесат. Ще ми се отвори някаква възможност. А между другото, какъв беше този гаф, който май направих? Нещо ужасно ли щеше да се разкрие при въпроса ми как сте се запознали с Хорган?

— Реших, че няма да ти е приятно, ако журито разбере, че югославският борец за свобода е лежал във федерален затвор.

— Баща ти? Боже мой, Ръсти! Трябва да се извиня за импровизацията си от онзи ден. Хрумна ми на момента. Сигурен съм, че разбираш.

Отговарям му, че разбирам.

— Значи баща ти е бил в затвора. Как се случи? Хорган ли го представляваше?

— Стийв Мълкеи. Реймънд се яви само един-два пъти в съда. Така се срещнахме. Държеше се много добре с мен. А аз бях ужасно разстроен.

— Мълкеи ли беше третият им партньор? — В онези дни фирмата се наричаше „Мълкеи, Литъл и Хорган“. — От доста години не е между живите. Предполагам, че става въпрос за твърде отдавна.

— Бях още студент. Мълкеи ми преподаваше. Когато баща ми получи първата призовка, се обърнах към него. Ужасно ме беше срам. Мислех, че репутацията и непочтеността му ще ми отрежат пътищата.

— Към Юридическата асоциация ли? Боже мой! Какво беше престъплението?

— Дължеше данъци — отговарям аз и едва сега вкусвам първата си хапка. — Баща ми не беше плащал в продължение на двайсет и пет години.

— Двайсет и пет години! Господи! Вкусна ли е рибата?

— Да, да. Искаш ли да я опиташ?

— Ако нямаш нищо против. Благодаря, много си мил. Тук я приготвят майсторски.

Санди продължава да бъбри. Спокоен е и се чувства удобно на масата със сребърни блюда, заобиколен от сервитьори в пастелни рединготи. Тук е неговото убежище. След четирийсет и пет минути ще продължи да разпитва един от най-известните юристи в града. Но като всички виртуози, той има основателно доверие на инстинктите си. Работил е здраво. Почивката е вдъхновение.

Към края на обяда показвам на Санди бележките, които си водих тази сутрин.

— О, да — казва ми той. — Много добре. — По някои пунктове е решил дори да не отговаря. — Ти си несправедливо обвинен, а той твърди, че ти липсва самообладание? Но това е толкова безсмислено, че няма защо да го повтаряме.

Забелязва на една от съседните маси свой приятел — възрастен червенокос мъж. Става за миг да го поздрави. Премествам бележника, който донесох от залата, но вече сме обсъдили повечето неща. Поглеждам към града и както обикновено се замислям с огорчение за баща си. Докато траеше делото му, бях страшно ядосан — не само че обърка плановете ми, но и заради това, че нямаше право да иска от мен внимание, след като хич не го беше грижа за болестта на майка ми, която тогава бе в началния си стадий. Но докато го наблюдавах в приемната на Мълкеи, един червей на съжалението започна да разяжда сърцето ми. При своята обърканост баща ми, който обикновено бе много спретнат, не се беше обръснал. Брадата му растеше бързо и бузите му бяха побелели от наболите косми. Държеше меката си шапка за периферията и я премяташе в ръце. Беше сложил вратовръзка, нещо, което рядко правеше — възелът бе омачкан и извъртян на една страна, а яката на ризата му сивееше. Сякаш се бе смалил и дрехите му висяха. Беше забол очи в краката си. Изглеждаше много по-възрастен, отколкото бе в действителност, и беше съвсем стреснат.

Не си спомням някога преди това да съм виждал баща си така уплашен. На лицето му обикновено се четеше враждебност или безразличие. Не знаех кое е предизвикало промяната. Той рядко говореше с мен за миналото си. Почти всичко, което знаех за него, бях научил от роднините му: за разстрела на родителите му, за бягството му, за лагерите, където прекарал последните години от младостта си. Когато бях на девет-десет години, братовчед ми Илия веднъж ми разказа как са яли конско месо. От тази история почти цяла седмица сънувах кошмари. Една стара кранта умряла. През нощта паднала и замръзнала. В продължение на три дни лежала в снега, докато един от пазачите разрешил да я примъкнат зад телената ограда. Лагерниците я нападнали, одрали я с голи ръце и взели да късат от месото. Някои си вземали, за да го опекат, но други, обезумели от глад, започнали да го ръфат сурово. Баща ми видял всичко това. Дошъл в Америка. Бил оцелял. А после, след близо трийсет години в приемната на адвоката, осъзна, че всичко може да се повтори. Тогава аз бях на двайсет и пет години и вече по-добре разбирах живота на баща си, разбирах как нищетата му става и моя; лишенията, неправдите, странно как, се предаваха по наследство. В този миг осъзнах повече неща за него, отколкото през всичките изминали години. И ме обзе тъга.

Мълкеи направи признания от името на баща ми. Федералният прокурор обеща да не иска повече от година, а старият съдия Хартли, мекушав човечец, му присъди само три месеца. Докато беше в затвора, го видях само веднъж. — Нямах сили за повече, а и майка ми наближаваше края си.

Когато го попитах как е, той се огледа, сякаш виждаше мястото за пръв път. Дъвчеше клечка за зъби.

Бил съм и по-зле, отговори ми. Беше си възвърнал предишната безцеремонност, която ми се стори по-отчайваща от страха му. Дебелоглав и простоват, баща ми сякаш се гордееше с най-тежките си неблагополучия. Нещата, за които не само той, но и аз страдах, обявяваше за подвизи. Беше вече преминал през „олимпийските игри“ на затвора и бе разбрал, че има шанс да оцелее там. Една дума на благодарност не каза. Никакви извинения за срама ми, за глупостта му. И дори не подозираше за другия, вечния затвор, който го очакваше. Наближаваше краят му. Почина след по-малко от три години. Но истината е, че каквото и да е било преди това, едва в онзи момент аз се отрекох от него.

Следобед разпитът тръгва оттам, откъдето мислех, че ще започне сутринта — с онези моменти, за които Хорган е наш свидетел. Стърн се захваща с обажданията у Каролин от моя телефон, датиращи от март. Хорган бързо си спомня делото за изнасилване, което тя подготвяше през този месец, и признава, че една от основните задачи на първия заместник е да подпомага оформянето на обвинението, особено по сложни дела. Реймънд не оспорва намека на Стърн, че разписанието на делата на Каролин и голямата ми заетост през деня може да са причина именно вечер да се консултираме по телефона или да си насрочваме срещи във връзка с предстоящото обвинение.

От обажданията Стърн минава към разговора в кабинета на Реймънд в срядата след изборите. Като повтори моето изявление, че съм бил у дома вечерта, когато Каролин бе убита, обвинението по същество представи факт в моя защита и Стърн го изтъква.

Подчертава, че твърдението ми е било доброволно. Госпожа Макдугъл намекваше ли на господин Сабич да не приказва? Вие, господин Хорган, помолихте ли го да мълчи? Да, вие, сър, забранихте ли му да говори? Казахте ли му да не си отваря устата? И той заговори, след като явно беше съвсем разстроен, прав ли съм? Нали не е имало нищо преднамерено в поведението му? Думите му са прозвучали спонтанно, така ли? Стърн надълго развива тезата за това как един прокурор знае, че е опасно да се обажда по време на следствие. Изводът, към който насочваше слушателите, бе, че всеки на мое място, който е имал време да се подготви, очаквайки обвинение, не би говорил по този начин. Човек, който е бил на местопрестъплението, намеква Стърн, и е извършил това, което прокурорите твърдят, при това, след като е бил начело на разследването, едва ли би лъгал, когато лесно може да бъде разобличен. Само онзи, който наистина не е бил там и не са му известни истинските обстоятелства, може да бъде провокиран с нагла обида и да изкрещи правдив отговор, който съдбата странно изопачава. Като наблюдавам как Стърн води разпита, предвиждам заключителното му изявление и ясно разбирам причините, поради които иска да не свидетелствам. Ръсти Сабич спонтанно е дал обяснение в деня, в който за пръв път са му отправили обвинението. Какво още би могъл да добави той, при това след толкова време?

След като представя версията ми на журито, Стърн се залавя с укрепването на моя авторитет. Повежда Реймънд на дълга обиколка през постиженията ми като прокурор. Започва с „Правен преглед“ и преминава през следващите години. Когато Молто най-после възразява, че това е ненужно, Санди обяснява, че Хорган поставя под съмнение способностите ми, що се отнася до разследването на убийството. Необходимо било съдебните заседатели да се запознаят основно с професионалните ми качества, за да разберат, че това, което е представено като нежелание или неподчинение, може да е било просто несъгласие между двама опитни прокурори. Логиката на тази позиция е непоклатима и Ларън нарежда на Молто да не прекъсва Стърн. Канонизацията на свети Рожат продължава.

— И така, преди близо две години — започва по едно време Санди, — когато господин Сенет, тогавашният първи заместник, се премести в Сан Диего, вие посочихте господин Сабич за тази длъжност, нали?

— Да.

— А справедливо ли е да се заяви, че първият заместник е служителят, в чиято преценка вие имате най-голямо доверие?

— Би могло да се каже. Считах, че е най-подходящият прокурор за тази длъжност.

— Така. А при вас работеха още сто и двайсет прокурори?

— Приблизително толкова.

— Включително и господин Дела Гуардия, и господин Молто?

— Да.

— Но вие избрахте господин Сабич?

— Да.

Нико раздразнено изправя глава, но нито той, нито Молто възразяват. Санди работи като майстор бижутер, почуквайки лекичко върху причините за неприязън в миналото. Струва ми се, че двама от членовете на журито кимат разбиращо.

— Но вие не смятахте, че господин Сабич ще извърши престъпление и въз основа на съвместната ви работа в продължение на повече от десет години имахте абсолютно и пълно доверие в преценката и почтеността му, така ли?

Въпросът съдържа различни аспекти и е сложен, но пък и неоспорим.

— Нека остане — казва Ларън, когато Молто възразява. Реймънд премисля отговора.

— Правилно — отговаря той най-накрая.

Това малко признание изглежда въздейства на съдебните заседатели. Сега разбирам защо Стърн нападна Реймънд от самото начало. Имал е да каже нещо, но не на журито, а на Реймънд Хорган, който сега не е така самоуверен, както при появата си в залата.

— Така, така. И не е било необходимо той да съгласува с вас всички въпроси, за да е сигурен, че действа както бихте желали? — пита Стърн. Предполагам, че иска да омаловажи забавянето ми при изискването на заключението за отпечатъците.

— Винаги съм давал на подчинените си известна свобода.

— А не е ли вярно, господин Хорган, че при провеждане на разследването по убийството на госпожа Полхимъс господин Сабич е знаел, че в миналото често сте показвали доверие в преценката му, включително и по много съществени въпроси?

— Не знам какво е знаел, но в миналото аз очевидно съм одобрявал преценката му за много неща.

— Например — казва Санди без ни най-малък намек за това, което ще последва — вие дадохте на господин Сабич властта да реши кога да уволни господин Дела Гуардия, нали?

Нико, разбира се, избухва. Ларън е обезпокоен. Веднага повиква страните на съвещание. Някои съдии провеждат такива съвещания, наречени странични, в самата зала, но така, че журито да не ги чува. Практиката на Ларън, когато иска да попречи на съдебните заседатели да разберат доводите на страните, е да свиква защитата и обвинението в коридора пред кабинета си.

Дела Гуардия, Молто, Кемп, Стърн, стенографката и аз тръгваме след съдията през страничната врата. Още преди да сме се събрали, е ясно, че съдията е разгневен от Санди. Смята последния му въпрос за непочтен.

— Е, какво ще вършим тук? — пита го той. — Ще си разказваме приказки от хиляда и една нощ ли, какво ли? Няма да превръщаме този процес в конкурс за „Мистър Свят“.

Молто и Нико започват да говорят един през друг. Заявяват, че ако в миналото е имало някаква неприязън между прокурора и подсъдимия, тя няма нищо общо със случая. Съдията Литъл очевидно е склонен да се съгласи с тях.

— Ваше Благородие — заявява Стърн, — не обвиняваме господин Дела Гуардия в непочтеност. Но вярваме, че това е обстоятелство, показващо как и защо може да е бил подведен. — Без да го заявява, Стърн отново се насочва към Молто. От самото начало се старае да не напада Нико, а Томи. В момента Дела Гуардия е известна личност в града и членовете на журито го познават. Докато за Молто нямат представа. Може би Санди се опитва да се възползва някак и от недвусмисленото обещание, че Молто няма да свидетелства.

— Въпросът защо господин Дела Гуардия би могъл да бъде подведен няма отношение към процеса, господин Стърн. Съдебните заседатели не се интересуват какво мисли прокурорът за делото. За бога, по-добре не навлизайте в тези неща.

— Ваше Благородие — заявява Стърн тържествено, — тезата на защитата е, че процесът срещу господин Сабич е инсцениран.

Правя крачка назад от скупчената групичка. Зашеметен съм. Преди няколко седмици Стърн така енергично отхвърляше тази тактика, че аз повече не се бях замислял над нея. А нещата вървяха така добре и без това. Толкова пагубен ли бе за нас прокурорският разпит на Хорган? Вече не разбирам тезата на собствения си адвокат. Само преди минута ми се струваше, че подработва едно от деликатните си неизречени внушения към журито: Молто е искал мястото на Сабич. Именно затова се е постарал да изфабрикува обвинение срещу него, а Дела Гуардия не е прозрял нещата, защото подсъзнателно е таял неприязън към Сабич. Това беше в стила на класическия Санди Стърн: изкусно разкриване на човешки слабости, съобщени безмълвно и целящи да омаловажат авторитета на прокурора, да покажат как е била допусната тази нелепа грешка — моето обвинение. Такова правдоподобно внушение съдебните заседатели приемат с желание. Но това бе неуместна тактика, която не си струваше риска; затова и се бях съгласил със Стърн, че не бива да я прилага. Изобщо не бях подготвен за такава тактика, не я бяхме съгласували. И то изречено, когато се записва в протокола! Протоколите от тези „съвещания в коридора“ са достъпни за всекиго, който иска да ги прочете. През почивката репортерите ще се скупчат около стенографката и ще я молят да дешифрира бележките си. Представям си заглавията: СПОРЕД АДВОКАТА ПРОЦЕСЪТ Е ИНСЦЕНИРАН. СКАЛЪПЕНО ОБВИНЕНИЕ СРЕЩУ САБИЧ. Бог знае какво ще си помислят съдебните заседатели, ако все пак някой от тях успее да пропусне неизбежното. В последния момент Санди вдигна залога.

Междувременно Нико се разхожда нагоре-надолу по коридора и сумти.

— Не мога да повярвам… — повтаря той два-три пъти.

Ларън изпитателно поглежда Молто.

— Това са глупости — отсича Молто.

— Отричането ви е отбелязано в протокола. Имам предвид отговора ви по направеното твърдение. Ако господин Стърн действително се опита да докаже, че делото срещу господин Сабич е било изфабрикувано, то тогава историята за враждата май има връзка със случая.

Това, разбира се, е една от причините, поради които Стърн може да се е решил на тази крачка — за да получи възможност да представи на съдебните заседатели недопустими иначе доказателства.

— Трябва да заявя, господин Стърн, че вие си играете с огъня — предупреждава съдията. — Не знам докъде ще ни доведе това. Но ще ви кажа две неща. Дано да бъдете готов за отговора на обвинението, защото прокурорът ще има право на доста голяма свобода, когато му дадем думата. И второ, надявам се, че ще представите доказателства за обвинението си, защото иначе ще залича целия разпит, отнасящ се до този въпрос, и то в присъствието на съдебните заседатели. — Извисил ръст, Ларън поглежда Стърн в очите. В такъв момент, хванати натясно, повечето адвокати обикновено отстъпват и оттеглят въпроса. Стърн просто заявява:

— Разбирам, Ваше Благородие. Мисля, че сам ще прецените, след като завърша. Ще представим и доказателства.

— Отлично.

Връщаме се в залата.

— Какво, по дяволите, прави този човек? — питам Кемп, докато сядаме отново на местата си. Кемп безпомощно поклаща глава. Стърн не се е съветвал и с него.

Санди не разпитва повече за уволнението на Нико, а преминава към по-несъществени въпроси. Той отбелязва някои маловажни неща напосоки, след което се връща на масата на защитата.

— Почти свършвам — прошушва към мен и Кемп. — Имам да осветля само още една област. Нещо да ме подсетите?

Питам го какво беше това, което направи в коридора, а той слага ръка на рамото ми и казва, че ще говорим по-късно. Кемп няма с какво да му помогне и Стърн пак се обръща с лице към свидетеля.

— Само още няколко въпроса, господин Хорган. Бяхте много търпелив. Малко по-рано говорихме за едно дело, което сте възложили на госпожа Полхимъс, много деликатно дело. Спомняте ли си този момент от разпита?

— Мисля, че ще го помня доста време — отговаря Реймънд, но с усмивка.

— Беше ли ви известно, че господин Молто е бил замесен в това дело?

Нико скача на крака и крясва възмутено. Ларън за пръв път показва яда си към Стърн пред очите на съдебните заседатели.

— Сър, предупредих ви относно задаването на въпроси в тази област.

— Ваше Благородие, тя се отнася до тезата на защитата, която изложих на съвещанието. — Той има предвид теорията за изфабрикуваното обвинение. За да не разкрива пред журито характера на съвещанието, нарочно говори със заобикалки. — Трябва да заявя пред съда, че имаме твърдото намерение да продължим да разследваме това дело пред съдебните заседатели, и както заявих, да представим доказателства за него, когато му дойде редът.

По същество Стърн казва, че ще представим доказателства за делото „П“, които подкрепят тезата, че процесът срещу мен е инсцениран. Отново съм поразен от тази позиция. Съдията се обляга назад, слага длан върху темето си и изпухтява.

— Засега стига толкова — казва той.

— Още два въпроса — продължава Санди авторитетно и за да изпревари Ларън, който може да го прекъсне, бързо се обръща към Хорган.

— Господин Молто поинтересува ли се за онова досие?

— Доколкото си спомням, да. След като си подадох оставката като главен прокурор, той прегледа всичко, което Ръсти, господин Сабич, бе извършил по делото Полхимъс.

— И тогава взе онова досие, така ли?

— Да.

— А знаете ли дали е извършил някакво разследване на обвиненията, съдържащи се там?

— Не.

— Аз ще отговоря — намесва се внезапно Нико. Изправил се е. Явно е загубил самообладание. Лицето му е зачервено, а очите му са облещени.

— Господин Молто не предприе никакви действия. Ясно му беше, че Ръсти Сабич го праща за зелен хайвер.

Обикновено би било крайно неподходящо да се говори така пред съдебните заседатели. Но предупреждението на Ларън в коридора развърза устата на Дела Гуардия и той се възползва от възможността. Явно на връщане в залата двамата с Томи са решили Нико да се опита да го защити категорично в присъствието на журито. Стърн не възразява. Просто се обръща бавно към Молто.

— Господин Дела Гуардия — казва той, — може би всички ще научим нещо за зеления хайвер. — Прави пауза. — И за изкупителните жертви.

Това са последните думи на Стърн при разпита на Реймънд.

Ларън обявява прекъсване на процеса за тази седмица. В петък ще се занимава с искания по други дела. Очаквам обяснение от Санди за новата му тактика, но той продължава да събира книжата от нашата маса. Преди да напусне залата, Реймънд се спира, за да му стисне ръката. Но от мен стои на разстояние.

Накрая Стърн приближава. Избърсва лицето си с носна кърпа. Изглежда спокоен. Ако не броим последната част, разпитът на Хорган мина изключително добре.

Аз обаче съм толкова притеснен, че не се сещам да го поздравя.

— Какво е това? — питам. — Мисля, че се разбрахме да не тръгваме по пътя на обвиненията.

— Явно съм си променил становището, Ръсти.

— Защо?

Стърн пуска потайната си усмивка, която ми намеква: „Светът е пълен със загадки“.

— Така ме съветва вътрешният ми глас — отговаря той.

— И какви доказателства ще посочим?

— А, тъкмо ме подсещаш… — Тъй като е доста по-нисък от мен и не може удобно да ме прегърне през рамо, използва друг жест на доверие и ме хваща за ревера. — Засега ще оставя тази грижа на теб — казва той и се отдалечава.

30.

Тази вечер казвам на Стърн и Кемп, че съм капнал от умора, и ги напускам рано. А всъщност имам среща, на която искам да отида. След заседанието проведох телефонен разговор с Лайънел Канили, който ми обеща да бъде в кварталната кръчма, наречена „Шестима братя“. Шофьорът на таксито ме поглежда особено. Не че тук няма бели. Има няколко семейства, които стоически издържат съжителството с пуерториканци и чернокожи, но те не носят раирани костюми и дипломатически куфарчета, а къщичките им от дървени плоскости са сгушени между складовете и фабриките, които са задръстили почти цялото пространство между пресечките. От другата страна на улицата има фабрика за колбаси, откъдето лъха на подправки и чесън. Кръчмата прилича на много други в този район — заведение с пластмасови маси, балатум и лампички над огледалата. Над бара е окачена неонова реклама, която хвърля странни сенки със своите мигащи звездички.

Канили не ме изчаква да приближа, а веднага става да ме посрещне и ме повежда към едно по-малко помещение с четири маси, където нямало да ни безпокоят.

— Е, и за какво е всичко това? — Усмихва се, но тонът му не е съвсем дружелюбен. Накарал съм го да седне на една маса с подсъдим, с враг на щата, с човек, обвинен в убийство. Никак не върви да видят старши полицай в моята компания.

— Благодарен съм ти, че дойде, Лайънел.

Той маха с ръка. Иска да говорим по същество. Една жена подава глава през вратата. Отначало отказвам да пия, но след това решавам да си поръчам уиски с лед, каквото Лайънел вече държи в ръка.

— Искам да ти задам няколко въпроса, което трябваше да направя още когато дойдох през април в управлението.

— За какво?

— За това какво се вършеше в Северния район преди осем-девет години.

— В смисъл? — Погледът му е съсредоточен. Не иска да бъде подведен.

— В смисъл… някой вземаше ли пари?

Канили гаврътва чашата си. Размишлява.

— Знаеш, че яко си загазил, нали? — пита той.

— Чета вестници.

Вторачва се в мен.

— Ще те опандизят ли?

Казвам му истината.

— Не ми се вярва. Стърн е магьосник. Поне трима съдебни заседатели вече са склонни да го поканят на вечеря. Личи си от погледите им. Днес добре накълца Хорган.

— В Центъра говорят, че на Нико не му стигат патроните. Разправят, че е избързал, защото Молто го е натиснал, и че ако е имал малко ум в главата, е щял да те вкара в стая с магнетофон да поприказваш пред някого, в когото имаш доверие, вместо да се води по акъла на Мак и да ти признае с какво разполага. — Сега разбирам, че мъглявината в погледа му, която отдавах на алкохола, всъщност се дължи на яд. Лайънел Канили е ядосан. Вече е научил доста за делото и смята, че е направил нещо, което рядко му се случва — грешка в преценката. — А аз лично смятам, че може и да хлътнеш. Когато дойде при нас предния път, не ми каза, че си се мотал при нея и си опипвал чашите й.

— Искаш да ти кажа, че не съм я убил, така ли?

— Точно така.

— Не съм я убил.

Канили се вторачва в мен с неподвижен гневен поглед. Знам, че тонът ми е прекадено вял, за да ми повярва.

— Ти си странно копеле, особняк си — казва той.

Сервитьорката, облечена в блуза с къдрички, над която се вижда цепката между гърдите й, влиза с уискито ми. Поставя нова чаша и пред Лайънел.

— Знаеш ли — започвам, докато отпивам, — така и не разбрах как съм станал особняк. Вярно, че майка ми беше малко откачена, а старият през по-голямата част от войната се е прехранвал с умрели коне и разни такива гадости, което, ей богу, не може да не се е отразило на мозъчната ми кора. Всичко през живота ми беше особняшко. Но докато не ми се случи тая случка, си мислех, че съм голям късметлия. Такъв исках да бъда и смятах, че съм. Мислех си, че съм надминал съседското момче, вярвах, че е така. А то какво се оказва — че наистина съм странно копеле. И макар че нещо в мене се бунтува, трябва да приема тази истина, ако ще и изказана от неудачник като теб. Така че ти благодаря. — Чуквам чашата си в неговата.

Съмнявам се, че думите ми се понравиха на Лайънел. Известно време той ме наблюдава.

— За какво дойде, Ръсти?

— Вече ти казах. За да ми отговориш на един-единствен въпрос.

Канили въздиша.

— Ей, опасен си… Само един въпрос, нали? И каквото се каже, си остава между нас. Между двама ни. Не ме интересуват никакви сълзливи истории за конституционните ти права или тям подобни. Никой не може да ме призове да свидетелствам срещу главния прокурор. Ако това се случи, ще чуеш, че си направил самопризнание тук, пред мен.

— Ясни са ми правилата.

— Краткият отговор на твоя въпрос е, че не съм съвсем сигурен. И да съм чул нещо, не ми влизаше в работата. Може би тук беше малко хлабаво. Нали ме разбираш? Имай предвид, че говорим за времето, преди Фелске да нагази в лайната. — Фелске беше отговорник по гаранциите и беше взел под крилото си някои полицаи, които му доставяха работа. Когато промениха закона за гаранциите така, че вече освобождаваха срещу подпис, без нужда от външни поръчители, Фелске и полицаите му поддържаха доходите си, като при подходящи случаи продаваха полицейска помощ — уговаряха даден свидетел да не се яви или понякога забравяха по нещо, когато самите те свидетелстваха. Ала Фелске един ден направи подобно предложение на човек с микрофонче под ревера. Полицаят на име Граб, който работеше и за ФБР, пипна Фелске и още трима полицаи. Това беше преди пет години. — Тогава тук беше съвсем разхайтено.

— Томи Молто беше ли един от тези, за които си подочул едно друго?

— Нали каза само един въпрос?

— Има подточки.

Канили не се усмихва. Поглежда в чашата си.

— В нашата работа се научаваш никога да не казваш „никога“ — засмива се той. — Ето, виж се ти например. — Отново се смее, но още го е яд на себе си. Върви против здравия си разум. — Но за Молто съм сигурен, че никога не е вземал подкупи. Той нали е от семинарията. Носеше си молитвената броеница в съда. Невъзможно е да е вземал.

— Каролин беше ли замесена в това, което се вършеше там?

Той клати глава. Не произнася „не“, а просто отказва да отговори.

— Виж какво, Ръсти, нищо не ти дължа. Признавам, че се справяше професионално с работата си. Отдавам ти заслуженото. Но ако си оплескал нещо, то си е твоя работа. И ти влизаше с мен в блоковете за бедни посред нощ. И твоите ръце са мръсни. Не ме притискай. На някои дължа едно друго, но не и на теб.

Полицейска вярност. Дори и една дума не иска да каже за покойната. Канили пресушава чашата си и поглежда през вратата.

— Каролин имаше ли нещо общо с Молто? Нали разбираш, нещо лично?

— Господи, какво си се хванал с този Молто? И той е особняк като всички ни.

— Да кажем, че е най-добрата ми алтернатива.

— А това пък какво означава?

Отпъждам въпроса с ръка.

— Да ти кажа, не си го представям дори да се доближи до Полхимъс. Нали го знаеш? Бяха приятели, и толкоз. Другарчета. Понякога тя му помагаше да позамаже някои неща. — Канили отпива още веднъж. — Не, не се чукаше с него.

— Ас кого?

— Стига толкоз. Вече ти казах достатъчно.

— Лайънел! — Не искам да го моля, а той не ще да ме погледне. — Ей богу, не те питам заради едната клюка. Става въпрос за живота ми, дявол да го вземе.

— С негъра.

— Какво?

— Спеше с негъра.

Отначало не разбирам, но изведнъж ми просветва.

— С Ларън ли?

— Бил си в Северния район. Спомняш си как беше. Все едно работехме в една стая. Три врати и всичките водеха в една канцелария, където Ник Костело записваше полицаите, дето идваха да свидетелстват — бюрото му беше там. Към кабинета на съдията също имаше врата. На обяд, когато излизаше от залата, тя се намъкваше след него. Дори не го криеха. По дяволите! Миналия път, когато дойде, ти намекнах. Не си ли спомняш? Казах ти — чрез леглото се издигаше тя. Не можех да разбера защо Хорган я е назначил. Но той я вкара — твоят стар приятел съдията, мамка му мръсна. Той и Хорган са дупе и гащи.

— Преди години са били партньори в адвокатска фирма — обяснявам му аз.

— Връзва се — клати глава от възмущение Лайънел.

— И няма ли да ми кажеш дали Каролин беше вътре в играта?

Той вдига пръст.

— Отивам си — отсича и млъква за малко. — Понякога, както ти казах, тя заглаждаше нещата. Молто и съдията не се разбираха много-много. Може би си чул някои истории.

— Доста.

— Но да ти кажа, тогава тя беше приятелка с всички. Инспекторката де. Понякога убеждаваше съдията да не се заяжда. Друг път караше Молто да отстъпи. Беше нещо като рефер. А пък може и да си прав. Може би Молто беше хлътнал по нея и затова всеки път, когато се изправяше пред съдията, пикаеше кръв. Кой знае? Ходи ги разбери хората — казва той.

Виждам, че това е всичко, което мога да измъкна от него. А последното беше малка проява на благотворителност. Вземам куфарчето и оставям пари за питиетата.

— Ти си готино копеле, Канили!

— Абе аз съм един глупак. Утре половината управление ще приказва за това. И какво да им кажа, че сме говорили?

— Хич не ми пука! Каквото щеш. Кажи им истината. Молто вече знае какво търся. Може би затова съм попаднал в тая каша.

— Нима?

— Не знам — казвам аз. — Но не му е чиста работата.

31.

Работим и съботата, и неделята. Задачата ми е да подготвя обичайното искане на защитата за оправдателно решение, което се прави в края на представянето на прокурорската теза, или с други думи — молба съдията да прекрати делото поради липса на достатъчно доказателства. В повечето случаи искането е безплодно. Произнасяйки се по него, съдията прави преценка на доказателствата в най-благоприятна за обвинението светлина, което означава например че за целите на това си постановление Литъл ще трябва да приеме показанията на Юджиния, включително и историята с ангела. Оправдателното решение обаче е окончателно — прокурорът не може да протестира срещу него. В резултат на това някои съдии — Ларън е прочут в това отношение — го използват като средство за налагане на предпочитания от тях изход. Така че въпреки минималните ни шансове Стърн държи искането ни да звучи колкото се може по-впечатляващо. Моята задача е да открия такива дела, които са основани на улики и прекратени поради не доказване на мотивите за извършване на престъплението. Прекарвам часове в библиотеката.

В неделя сутрин се събираме, за да обсадим стратегията. Санди все още не желае да дискутира в подробности нашата теза. Не споменава нищо за даване на показания от мен или от други свидетели. Сега просто анализираме останалите пунктове от обвинението. Липранзър трябва да свидетелства в понеделник и прокуратурата ще се стреми да набере инерция чрез него. Ще почнат да представят веществените доказателства и заключенията — власинките, телефонната справка, отпечатъците (при положение че открият чашата); ще се появи прислужницата, която уж ме била видяла в автобуса, а също и Кумагаи.

Стърн отново подчертава това, което ми подхвърли онзи ден в клуба — необходимостта да предизвикаме съмнения относно Кумагаи. Ако не успеем, обвинението ще изложи своята теза и ще набере преднина. Това от своя страна може да наложи Санди да промени стратегията си за представяне на нашата теза. Ето защо той не желае да се обвързва с окончателно становище за бъдещия ни подход. Тримата разсъждаваме как да атакуваме Кумагаи. Стърн е разпитвал Безболезнения доста пъти и споделя общоприетото мнение, че е неприятна личност. Съдебните заседатели едва ли ще са склонни да му повярват. Разказвам им някои стари истории, свързани с Безболезнения. Накрая споменавам, че личното му досие от отдел „Кадри“ на полицията, където може да са приложени оплаквания за минали простъпки, би било добър източник за нас.

— Отлично — казва Стърн. — Колко е хубаво, че си имаме на своя страна прокурор. — Веднага поръчва на Джейми да изиска досието, а също и документите от архива на лабораторията по патология, за да видим какво друго е вършил Безболезнения през април. Досега не сме направили повечето от тези искания, тъй като полицаите, които ги връчват, обикновено уведомяват прокуратурата и по този начин й дават възможност да се противопостави на събраните факти, или още по-лошо, ако са полезни за нея, сама да ги използва. Но тъй като обвинението вече е представило тезата си, можем да действаме. Джейми се рови из старите си бележки, за да е сигурен, че не сме изпуснали нещо, което сме искали да проверим. Той подготвя призовки за всеки от лекарите на Каролин, използвайки бележника с телефонните номера, който открих в апартамента й.

— Ти спомена да пратим призовка и на телефонната компания, за да проверим дали обажданията от домашния ти телефон не са подправени в справката.

— Няма смисъл — отговарям бързо. Не вдигам поглед, но чувствам тежестта на учудения поглед на Кемп. Стърн обаче продължава, без да трепне.

— Ако е безполезно да повдигаме въпроси, тогава да помислим за споразуменията относно свидетелите — казва Санди.

Това са изявления, по които обвинението и защитата са постигнали съгласие, що се отнася до показанията на даден свидетел, така че призоваването му да е излишно. Докато Стърн обсъжда възможността на глас, той все повече се убеждава, че това е правилният път. Ще се съгласим не само с показанията на телефонната компания, но и на химиците, и на експертите от „Косми и тъкани“. По този начин ще намалим времето, през което тези увреждащи доказателства ще задържат вниманието на журито. Дела Гуардия може да не приеме предложението, но по-вероятно е да се съгласи. Прокурорите винаги са облекчени, когато отпадне необходимостта да защитават собствените си доказателства.

Като решаваме това, двамата с Кемп се връщаме в библиотеката — заседателна зала в кантората на Стърн, където томовете с действащото законодателство и съдебната практика са наредени от пода до тавана върху тъмни дъбови лавици, покриващи четирите стени. С Кемп работим на различни бюра. След няколко минути усещам, че Джейми ме наблюдава, но не вдигам глава.

— Не разбирам — казва той накрая на глас, като не ми дава избор. — Ти самият каза, че нещо не е наред с телефонната справка.

— Джейми, пожали ме. След това премислих.

— Нали каза, че трябва да проверим дали не е била фалшифицирана.

Напрегнатият му поглед не се дължи на яд. В него се чете безпомощност. Куентин Кемп с каубойските си ботуши и спортно сако от туид изглежда като беззащитен младок, което рядко му се случва. Обикновено смята, че е съвсем наясно с нещата и не могат да го подведат.

— Джейми, става въпрос за нещо, което вече казах. При тези обстоятелства. Нали разбираш?

Но виждам, че той въобще не разбира. Неприятно ми е да удържам на погледа му, с който показва, че вече не може да ми вярва. Затварям бележника и обличам сакото си. Санди е още в кабинета, където надниквам да му кажа, че си отивам. Все още проучва купищата експертизи, които Нико представи в отговор на нашите искания. Спектрографии. Таблици. Пълното заключение от аутопсията на Каролин. Облечен е с хубав пуловер и спортни панталони и изглежда спокоен под зеления абажур на лампата, пушейки скъпоценната си пура.

Понеделник сутринта Липранзър е на свидетелския стол. Нико се е погрижил да го държи далеч от мен. Екипът на прокуратурата заедно с Лип влизат в момента, в който Ърнестин обявява, че заседанието ще започне. Липранзър е облечен в костюм — нещо, което мрази. С него прилича повече на затворник, отколкото на полицай. Ужасен е този костюм — с външни шевове и шарка като за жакардов килим, а косата му е зализана. Така се случва, че когато Лип влиза в залата, аз съм до вратата и независимо че Нико и Гленденинг са го оградили отпред и отзад, той ми маха с ръка и ми намига. Чувствам се окуражен, че го виждам отново.

Нико се справя добре с Лип. Това е най-добрият му разпит от началото на процеса. Води го без превземки и бързо получава желаното. Знае, че Лип не е приятелски настроен към него. Ще каже истината, но за разлика от Хорган ще търси възможност да го захапе. Дилей внимава да не му даде повод. Знае, че ако се държи професионално, може да разчита на същото и от страна на Лип. И двамата са точни и кратки.

— Признавал ли ви с някога господин Сабич, че е имал връзка с Каролин Полхимъс?

— Възражение.

— На същото основание като при господин Хорган ли? — пита съдията.

— На същото.

— Възражението ще бъде отхвърлено. Дами и господа, сигурен съм, че си спомняте какво ви обясних миналата седмица за въпроси, основани на предположения. Това, че господин Дела Гуардия го твърди, не значи, че е вярно. Продължавайте.

Чудех се как ще отговори Лип. Но той просто каза „не“. Нико не зададе въпроса дали съм намеквал за съществуването на такава връзка, или и двамата сме приемали мълчаливо съществуването й, което впрочем Дела Гуардия не е способен да формулира приемливо. Попита дали съм му признал, а Лип каза истината. Ограничена от формалностите за представяне на фактите, нашата система за откриване на истината пропуска поне половината от това, което е общоизвестно.

Със строг, почти английски маниер Нико установява факта, че съм помолил Лип да не иска справка за домашния ми телефон. Измъква от устата му и случаите, когато трябваше да ми напомни за компютърния анализ на отпечатъците, намерени по чашата и на други места в апартамента на Каролин. Усещам, че Нико бие нанякъде, но не разбирам накъде точно. Съдебните заседатели, сигурен съм, схващат, че нещо не е както трябва. Но накрая той съобразително им показва какво е то. След като е получил необходимото от Липранзър, предварително омаловажава нашия разпит, като демонстрира наличието на пристрастие. После иска да се изброят случаите, по които аз и Лип сме работили заедно.

— Ще бъде ли справедливо да се каже, че двамата вече сте били образували един особен прокурорски или следствен екип?

— Да, сър.

— А в резултат на съвместната ви работа между вас възникна ли приятелство?

— Определено.

— Близко приятелство ли?

Погледът на Лип за момент се плъзга към мен.

— Предполагам, че да.

— Имате ли му доверие?

— Да.

— А той знае ли това?

Стърн възразява — Лип не може да отговаря за това какво знам аз, а прокурорът навежда към такъв отговор. Свидетелят вече е характеризирал отношенията. Ларън приема възражението.

— Нека да поставя въпроса така — първоначално бяхте ли включен в разследването на случая?

— Не.

— А кой беше включен?

— Харолд Гриър — детектив от осемнайсети район, където бе извършено престъплението.

— Той компетентен следовател ли е?

— Според мен ли?

Нико е нащрек — от една страна, за да избегне възражение, а от друга, да не позволи на Лип да контраатакува.

— Господин Сабич изразил ли е някога пред вас резерви относно способностите на Харолд Гриър?

— Не. Всички смятат Харолд Гриър за първокласен полицай.

— Благодаря. — Нико се усмихва, наслаждавайки се на допълнителните точки в своя полза. — А известно ли ви е кой реши делото да бъде прехвърлено на специалния отряд и вие да бъдете включен в разследването?

— Господин Сабич поиска да бъда привлечен, ако за това става дума. Бе съгласувал въпроса с господин Хорган.

— А знаете ли дали подсъдимият е бил близък с някого в полицията?

Лип вдига рамене.

— Не е споменавал пред мен.

Нико се разхожда важно.

— Ще сгрешим ли, ако кажем, че вие сте служителят от градската полиция, който най-малко би подозирал господин Сабич в убийство?

На въпроса може да се възрази. Стърн се надига, но се възпира, хванал с ръце облегалките на стола. Този път съм в ритъм с мисълта му. Видял е как Лип се поколебава и разбира, че с импровизацията Нико направи първата си грешка. Остави пролука за Липранзър и през нея ще получи първата стрела.

— Аз никога не бих повярвал в това — отговаря просто Лип.

Той набляга на „никога“ точно както трябва. Думите му ще въздействат на съдебните заседатели. Не се опитва да напада Нико, но използва възможността, за да покаже чувствата си.

Санди се изправя да зададе своите въпроси. Снощи обсъждахме дали въобще да разпитваме Лип. Стърн не искаше, за да не наблягаме повече на благоприятните за Нико моменти. Току-що свършилият разпит от обвинението спечели повече, отколкото Стърн очакваше. Но от друга страна, се отвори врата за изброяване на успехите, които Лип и аз сме постигнали заедно; те щяха да обяснят защо съм избрал него за делото. Стърн ги изброява един по един.

— Впрочем — казва Стърн към края — май докато разследвахте това убийство, вие с господин Сабич разглеждахте още един въпрос, нали?

Лип го поглежда недоумяващо.

— Нямаше ли една папка, която се пазеше в чекмеджето на господин Хорган…

Санди успява да изрече само толкова, защото Нико е скочил на крака и крещи. Ларън вдига чукчето и с него сочи към Стърн.

— Господин Стърн, вече няколко пъти ви предупредих, че докато прокуратурата представя тезата си, не искам да чувам повече за това дело. Прекалихте при разпита на господин Хорган и няма да позволя да повтаряте това.

— Ваше Благородие, този факт има основно значение за нашата защита. Възнамеряваме да продължим разглеждането на въпроса за това дело, когато е наш ред да представим тезата си.

— Ако има основно значение за вашата защита, тогава може да повикаме инспектор Липранзър отново. Но сега искам от вас да продължите нататък, защото все още далеч не сте ме убедили, че има смисъл да гоните този „заек“ из цялата зала. Ясен ли съм? — Съдия Литъл поглежда иззад бюрото си с впечатляваща строгост.

Стърн прави лек поклон, като навежда глава и рамене. Усещам, че съм разстроен от грешката на Санди. Смъмриха го в присъствието на съдебните заседатели — неуспех, който лесно можеше да бъде предвиден, и аз все още не разбирам какво цели да постигне. С това дело вече хвърли сянка върху Молто. Защо продължава да го повтаря като латерна? В крайна сметка журито ще бъде разочаровано, особено след като обещава да представи доказателства, които нямаме. Не можем да предложим писмото, което намерих в делото „П“, защото то е само празни приказки. Не разбирам блъфа на Стърн, а когато го насочвам към тази тема, той махва пренебрежително. Отнася се към нея тъй, сякаш тя е просто ефект за съдебната зала.

Междувременно той се е приближил към нашата маса.

— И тъй, инспектор Липранзър, господин Дела Гуардия ви зададе някои въпроси за телефонните справки. — Санди размахва листовете. — Доколкото разбирам от вашите показания, вие сам сте повдигнали въпроса за домашния телефон на господин Сабич, нали?

— Да.

— Не го е повдигнал той?

— Не.

— И не ви е молил предварително да не искате справка за домашния му телефон. Така ли е?

— Абсолютно.

— Всъщност той не ви ли уведоми от самото начало, че може да откриете обаждания от госпожа Полхимъс до един от неговите телефони?

— Да, в кабинета му.

— Но не ви помоли, нито ви нареди да не искате каквато и да е справка, нали?

— Не.

Всички отговори на Лип са звучни и отчетливи. Сега Стърн прави демонстрация, като показва какво може да се постигне с приятелски настроен свидетел. Всичко е ясно — липсва съпротива. Лип в общи линии оставя Стърн да свидетелства. Бързо потвърждава изказаното предположение, че той сам е предложил да не искат справката от домашния ми телефон. Смятал е, че няма отношение към делото. Аз просто съм се съгласил с това, като съм заявил, както хората често правят, че е най-добре да избегнем призовката, тъй като тя би могла да разстрои жена ми. Санди се връща при нашата маса за един документ. Номерира го и го подава на Лип за разпознаване. Това е призовката до телефонната компания.

— Така, кой прокурор е издал призовката?

— Ръсти. Господин Сабич.

— Неговото име фигурира като подписал документа, нали?

— Да.

— А съгласно условията й тази призовка изисква ли представяне на справка за телефонните обаждания?

— Според това, което е казано в нея ли?

— Именно.

— Отговорът е „да“. Призовката изисква подробна справка.

— Съдържа ли се някакво изключение за дома на господин Сабич?

— Не.

— И в който и да е момент, когато вие или някой друг желае да проучи обажданията от дома на господин Сабич, тази призовка би изискала представянето на такава справка, нали?

— Да.

— А всъщност — моля ви не отговаряйте, ако това не ви е известно, — когато господин Молто и господин Дела Гуардия решиха, че искат тази справка, те използваха настоящата призовка, за да я получат, нали?

— Мисля, че да.

— Така че сега господин Сабич е изправен пред съда въз основа на доказателства, за чието събиране той сам е издал призовка. Така ли?

Залата започва да се вълнува. Нико възразява. Въпросът съдържа довод.

Ларън клати добронамерено глава.

— Господин Дела Гуардия, вие искате да покажете, че господин Сабич е попречил на събирането на доказателства, за да изтъкнете вината му. Прокуратурата има право на това. Но защитата също има право да посочи, че представените доказателства всъщност са били събрани чрез неговите лични усилия. Не виждам как иначе те могат да се противопоставят на вашата теза. Отхвърлено.

— Повтарям — казва Санди, застанал пред Липранзър. — Господин Сабич е съден тук с доказателства, за които той сам издаде призовка, така ли?

— Точно така — казва Лип и нетърпелив като новобранец, добавя: — Също както с отпечатъците от пръсти.

— Така, така — казва Санди и продължава с отпечатъците. — Господин Сабич лично е посетил Макграт Хол, срещнал се с Лу Балистриери и е настоял отпечатъците да бъдат изследвани. Истина е, че Сабич е бил зает да ръководи цялата прокуратура, докато Хорган е водел кампанията си, но отново чрез собствените си усилия е събрал доказателства, които сега се използват, за да бъде осъден… Той пречеше ли ви? — пита накрая Санди.

Лин изопва гръб на облегалката и отговаря:

— Не.

— Затрудняваше ли ви?

— Според моите разбирания — не.

— Вие дори май казахте на господин Дела Гуардия, че и да сте знаели за тези доказателства, при уважението и привързаността ви към Ръсти Сабич никога не бихте заподозрели, а да не говорим повярвали, че той е извършил това убийство.

Като гледам как Лип се колебае, за момент се уплашвам да не би Стърн да е прекалил. Но след това виждам, че Лип просто прави несръчно усилие да постигне драматичен ефект.

— Никога — повтаря той.

Докато Стърн се връща към нас, ми се усмихва крадешком; усмивката му е предназначена главно за журито. Независимо от това за пръв път имам чувството, че съдебните заседатели не са доволни от него. Не се представи убедително. Находчивите му въпроси не обясняват защо не съм пожелал да се направи справка за моя телефон, още повече че е имало обаждане до Каролин във вечерта на убийството. Разпитът на Стърн не предлага никакво обяснение и за подмяната на Харолд Гриър, който изглежда на съдебните заседатели много по-внушителен от Липранзър. Стърн не пояснява защо не съм отишъл при Лу Балистриери, след като Липранзър, да не говорим, че и Хорган са ми повтаряли да го направя. А последният въпрос и отговор, макар и трогателни с непохватността си, са просто плява. Телефонната справка и отпечатъците несъмнено будят смущение. Смущаващи са и послушните отговори на Лип, давани под ръководството на Стърн. От ясно по-ясно е, че Липранзър е приятел, който преспокойно може да бъде насочен по грешна следа. Съдебните заседатели няма да пропуснат да схванат това. Всичко е такова, от каквото винаги съм се страхувал. Засега Дан Липранзър е най-пагубният свидетел до голяма степен поради явната си благоразположеност към мен.

Следобед продължаваме да вървим към провала. Споразуменията за свидетелите са подготвени и прочетени. Точно след показанията на Липранзър се разкрива конкретното съдържание на телефонните справки, което е съкрушително. Нико ги прочита сам. Най-накрая е налучкал пътя към това жури. Те са все умни хора и искат фактите да им бъдат представени, без да се разкрасяват. Нико подхваща с равен, приглушен тон и чак когато свършва, поглежда нагоре само за миг, за да види какъв ефект е постигнал с данните. Съдебните заседатели го слушат внимателно; усещам тежестта на техните изводи. Осъзнавам, че като подсъдим много по-остро долавям настроенията в залата, отколкото като прокурор. Чувствам се безпомощен и потиснат, свят ми се завива от отчаяние.

Споразумението за показанията на експерта по власинките е дълго, но постига същото въздействие. Като се отказа от свидетели, Нико теоретически се лиши от драматичността на показанията на живо. Но експертите често са сухи и прекалено подробни. Писмените обобщения са достатъчно конкретни и имат остро жило. По този начин Стърн няма възможност да приложи изкусното си умение да омаловажава казаното, да насочва свидетеля в неочаквана посока. Изслушваме фактите сред тягостно безмълвие. Единственото благоприятно обстоятелство — нямам дреха, чиято тъкан да съвпада с намерените власинки — може да бъде обяснено прекалено лесно: облеклото от онази вечер съм изхвърлил заедно с оръдието на убийството. Или пък дрехите ми просто не са пускали мъх. Тези заключения, неизбежни и математически точни, като че ли сгъстяват въздуха в съдебната зала. Чувствам как се наместват във всеки ъгъл. В залата вече цари спокойствие, оформя се една непоколебимост. Затишието не се дължи само на ранния следобед. Сякаш всички тук, включително и съдебните заседатели, усещат смяна на посоката: махалото се с люшнало назад към първоначалните очаквания. Доста време загубиха прокурорите, но в крайна сметка взеха превес в процеса, като доказват тезата си.

Както обикновено, пак Молто, предпазлив и твърде нетърпелив, започва да ме изважда от пропастта. Когато последното споразумение за свидетелите е прочетено, той моли за съвещание в коридора.

— Какво има? — пита Ларън, когато всички се събираме.

— Господин съдия — заявява той, — готови сме да продължим с експерта по пръстовите отпечатъци. Има само едно малко затруднение.

Кемп ме поглежда с лукаво пламъче в очите. Така нареченото затруднение е очевидно и за двама ни: не са открили чашата. Усмивката на Джейми е добре дошла. След близо два дни тя е първият признак на възобновена топлина между нас и идва в необходимия момент, тъй като всички от защитата седяхме безмълвни и мрачни цял следобед. През почивката в три и трийсет се засякох със Стърн в тоалетната и не си разменихме нито дума. Той вдигна рамене с типичната си лукава потайност. Погледът му беше апатичен. Като че ли искаше да ми каже: „Знаехме си, че това ще ни сполети“. Просто свърши времето ни, отредено за надмощие.

В малкото коридорче пред кабинета си съдията Литъл бълва огън и жулел. В неговите очи Молто все още не може да свърши нищо като хората.

— Искаш да ми кажеш, че сте приключили с издирването и този предмет изобщо не може да бъде намерен?

— Господин съдия… — започва да се обяснява той.

— Защото това е факт и аз ще трябва да се произнеса въз основа на него. А ако ми казвате, че според вас чашата ще изскочи, но че засега ви е по-удобно да продължите без нея, това е нещо съвсем друго. Дума да не става да продължим сега, а вещественото доказателство да оставим за по-нататък. Ясен ли съм?

Нико хваща Томи за ръката. Казва на съдията, че им трябва още една нощ.

— Добре тогава — казва Ларън. — Да разбирам ли, че искате да приключим за днес?

Нико заявява отривисто: „Да!“. Ясно е, че днешният успех го е окуражил. Може да приеме несполуките, без да страда. Отново изглежда обхванат от предишната си самоувереност.

— Ваше Благородие — обажда се Стърн, — надявам се, че при липсата на чашата съдът не е решил да позволи на прокуратурата да използва отпечатъците от пръстите. С ваше разрешение бихме искали да изкажем становището си по този въпрос.

— Разбирам — отговаря Ларън. — Може да проучите въпроса, господин Стърн, и аз ще бъда щастлив да чуя становището ви. Но отсега ще ви заявя, че нямам желание да допусна на свидетелския стол някой, който да си дава мнението за нещо, наблюдавано върху изчезнал предмет. — Той хвърля свиреп поглед към Молто. — Така че довечера прегледайте литературата и утре с удоволствие ще ви изслушам. А ако бях на ваше място, господин Дела Гуардия, щях да си запретна ръкавите и сам да отида в хранилището за веществени доказателства.

— Да, Ваше Благородие — отговаря Нико покорно.

Докато влизаме в залата, Стърн ме поглежда многозначително изпод щръкналите си вежди. Сякаш иска да ме пита нещо. Едва ли не смята, че аз мога да обясня липсата на чашата. А може би просто надеждата, която се чете в неговия поглед, му придава такъв въпросителен израз. Ако Ларън не позволи на прокурорите да представят отпечатъците от пръсти, възбуденото срещу мен дело със сигурност би се провалило. Стърн не е знае дали да се надява или не. Нито пък аз.

— Наистина ли няма да допусне това доказателство? — питам Стърн, докато заставаме зад нашата маса. Очакваме журито да се завърне в залата, за да може съдията да го освободи за днес.

— Струва ми се, че въпросът е сериозен, нали? Трябва да го обсъдим довечера.

Това ще означава ние с Кемп да прекараме още време в библиотеката. Кимам, като приемам неизречените указания на Санди.

Около девет и половина вечерта Кемп влиза в малката библиотека на Стърн, за да ми каже, че ме търсят по телефона. Докато отида до приемната, където Джейми го беше вдигнал, той остава, за да прегледа фотокопията на някои решения, които бях избрал от съдебната практика на Върховния и Апелативния съд на щата. Една от лампичките на телефонния апарат мига. Решавам, че е Барбара, която обикновено се обажда по това време, за да пита как е минал денят, а аз всяка вечер дълго мънкам половинчати отговори.

Истината е, че от дните непосредствено преди делото правя всичко възможно, за да отбягвам Барбара. Увещавам я по телефона да си легне и да не ме чака, вечерям със Стърн и с Кемп и я предупреждавам да не ми оставя ядене. Не мога да понасям любопитството й, насочено като мощен прожектор към съдебните прения. Не желая тези вечерни сцени, когато предъвкваме случилото се в залата точно като престъпниците, които съм обвинявал. Безкрайно неловко и неприятно ми е да слушам как Барбара прави подробен анализ на тактическите решения, вземани в хода на процеса, в който се боря за живота си. А най-вече не желая да участвам в разговори за моето неудобно положение. При фактите, които се изнасят всеки ден пред нас, знам до какви изводи може да е стигнала тя и в сегашното си състояние не бих ги понесъл, все едно дали отхвърля, или приема подозренията. Но гласът, който чувам, не е на Барбара.

— Как бях? — пита Лип. — По едно време си помислих, че ще ти дадат медал или нещо такова при всичките тия страхотни неща, които сме извършили с теб.

— Беше чудесен! — Безсмислено е да му казвам истината.

— Дилей е голямо говедо. Тази сутрин ми се обади Шмид. Едно птиче искало да ми предаде да не хитрея много на свидетелския стол, че да не патрулирам в Северния район сам през нощта. Голям финяга е!

Изръмжавам нещо в съгласие. От време на време аз самият съм пращал подобни съобщения до полицаи, които са били приятели с някого от защитата или пък са израсли с подсъдимия. Това си е в реда на нещата.

— Мислех си, че можем да се видим довечера — продължава Лип. — Да поговорим за оная работа, дето обещах да ти помогна. — Има предвид да намерим Леон. — Да те закарам ли у дома? Ще стоиш ли дълго там?

— Може би още два часа.

— Така става. На смяна съм до полунощ. Ще си взема почивката накрая. Да се срещнем на ъгъла на „Гранд“ и „Киндъл“ в единайсет и половина. Аз съм с небелязания додж.

Уговаряме го като в шпионски филм. Когато колата се появява, аз изскачам от фоайето и Лип не остава повече от пет секунди до бордюра, преди да сме потеглили. След като вече е дал показания, натискът върху него е по-малък, но все още мнозина биха му казали, че разумността изисква да стои далеч от мен. Той така бързо завива, че задницата занася по мокрия от дъжда асфалт.

Отново го поздравявам за показанията.

— Добре беше, защото реши да бъдеш прям.

— Старая се — отговаря той и посяга към радиото, което гърми страхотно. — Няма грешка — кима Лип към него. — Водим разследване за наркотици с тия от федералната служба, за да компенсираме фиаското от миналия април, а те сякаш не могат да се наприказват в ефира и непрестанно проверяват дали някой не е пречукан. Дано тия, които дебнат, да нямат сканиращо устройство, защото тая хайка няма как да не я забележиш.

Питам го за акцията.

— Бива си я — отговаря Лин. — Облекли са едно готино парче в палто от визон, конфискувано миналия път, когато нахлуха на „партито“ на Мадс Корвино. Ще се прави на откачена наркоманка от предградията и ще купи десет кила кокаин чрез някакъв тип от Ниъринг.

— Сигурно е от моите съседи — казвам аз. — Има един приятел през две улици на име Клиф Нуделман, носът му е червен като чушка.

Замълчаваме и слушаме разговорите в ефира. Стражари и апаши. Изпитвам смътна меланхолия, когато признавам пред себе си, че тези акции ми липсват. Поради дъжда се усеща статично електричество. Недалеч гърми и святка. Не ми се ще пръв да заговоря за Леон, но накрая питам Лип какво е направил.

— Не съм започнал още — отговаря той. — Но вече ще се заема. Това ми е първата работа. Само че нямам ни най-малка представа къде да го търся. Исках да се посъветвам с теб. Имаш ли някакви предложения?

— Не знам, Лип. Не би трябвало да е толкова трудно да се открие педераст на име Леон. Разпитай келнерите. Или художниците. — А може да се е преместил в Сан Франциско. Да е починал от СПИН или нещо такова. — Въздържам се да отговоря на предположенията на Лип, че усилията му ще са напразни. Замълчаваме за момент, радиото трещи.

— Мога ли да попитам нещо? — казва след малко той. — Това наистина ли е толкова важно?

— За мен ли?

— Да.

— Много.

— Мога ли да попитам защо? Наистина ли мислиш, че тоя капут ще ти помогне с нещо?

Казвам същото, което му бях казал и преди.

— Искам да разбера нещо, Лип. Не мога да ти кажа повече от това.

— За Молто ли?

— Да, за Молто. Така си го представям. Доколкото мога да си го представя.

Наближаваме автогарата, която винаги е мрачна, но в среднощния дъжд още повече. Поглеждам към нея и виждам един тъжен масив в тъмнината. Гаснещата вяра на Лип в мен е надвиснала със собствена мъглява печал. Това го притеснява дори повече от рисковете. От своя гледна точка той го схваща така: искам да използвам това нещо с Молто за отклоняване на вниманието или както Нико се бе изразил, „да ги пратя за зелен хайвер“. Нежеланието на Лип е очевидно и за двама ни. Фактът, че трябва да използвам приятелството ни, за да го карам да прави нещо, което не би направил за почти никого другиго, е тъжен признак за това какво е положението ми.

— Поне да се опитаме да получим справка за други арести. Бърман, частният детектив на Санди, каза, че дори тези факти не е могъл да получи от полицията.

— Казах ти, че са сложили як похлупак на тоя въпрос. Канили здравата ще загази, задето е разговарял с теб.

В първия момент не успявам да реагирам.

— А ти откъде чу за това?

— Един началник на смяна не може да мръдне никъде, без да го забележат. — Дъждът се стича по стъклата. Въздухът е спарен. Сега ми става ясен шпионският похват, който използва преди малко. — Той какво ти каза? — пита Лип.

— Не много. Каза ми, че Каролин и Ларън са имали нещо преди много време. Ти какво мислиш по въпроса?

— Мисля, че си похождаше — казва Липранзър. — Винаги така съм смятал.

— Каза, че Ларън я е набутал в прокуратурата чрез Реймънд.

— Логично е.

— Така си помислих и аз.

— Каза ли ти нещо друго?

— Само стари истории. Северният район бил калташко място, но според него Молто бил чист.

— А ти вярваш ли му за Молто?

— Не съм много склонен да му вярвам.

— Аз не бих се съобразявал с мнението на Канили за чисто и мръсно. Това мога да ти кажа. Бог знае откъде е дошъл.

— Какъв е проблемът между теб и Лайънел?

— Не е моят тип полицай — отговаря просто Липранзър. Вече сме пресекли моста към Ниъринг и сме потънали в типичната за предградието тъмнина, така различаваща се от крещящите жълти светлини на магистралата. — Работил съм в началото с него.

— Не знаех.

— Да. Виждал съм го как действа. Не е моят тип полицай.

Решавам да не питам повече.

Лип се взира през предното стъкло. Сенките на чистачките се движат по лицето му.

— Става въпрос за преди дванайсет, ако не и четиринайсет години — казва той накрая. — Тогава нещата бяха по-други. Което си е вярно, вярно е. Тогава всеки взимаше подкупи. Нали разбираш, всеки. — Лип ме поглежда право в очите и аз усещам какво иска да каже. Мисълта ме разстройва. — Сутеньорите, барманите сами предлагаха мангизите. Една дума не се обелваше. Просто ти ги подаваха. Така че не обвинявам никого. Но една нощ, към два-три часа сутринта, излизам от някакво заведение, а насреща полицейска кола хвърчи с пълна скорост и изведнъж заковава. Решавам, че е заради мен, и се приближавам. Но Канили, който е вътре, дори не ме забелязва. Вече беше сержант, така че се возеше сам като контролиращ патрулите. Виждам, че гледа през улицата в един вход, а там е застанала проститутка. Негърка. Полата едвам й покрива задника, а отгоре наметнала кожено палто, на леопардово приличаше. Както и да е, той й подсвирква. Като на куче или на кон. Сетне вкарва колата на заден в уличката и сочи така. — Лип насочва показалец към чатала си. — Захилил се до уши, а оная просто стои и чака. Той продължава да сочи и да се усмихва. Казва нещо, което не чувам ясно, от рода на: „Не отказвай!“. Както и да е, тя се приближава бавно към него и едва мъкне чантичката си, като че ли в нея има цяла наковалня. А Канили, седнал в колата, продължава да се хили. Виждам само краката му, които стърчат през вратата, гащите му смъкнати до глезените, а оная на колене пред него, докато работи. Дори не си беше свалил шапката.

Лип завива в нашия двор. Изключва колата от скорост и запалва цигара.

— Не е моят тип полицай — повтаря той отново.

32.

На следващия ден провеждаме първата голяма битка по правни въпроси, която ни отнема цялата сутрин. Нико описва шестчасовото претърсване на полицейското хранилище за веществени доказателства, при което всичко било прегледано предмет по предмет. Не са успели да намерят чашата. И двете страни са подготвили писмени становища по въпроса дали все пак могат да се приемат показания относно отпечатъците върху нея. Кемп е написал нашето някъде след полунощ. Молто трябва да е започнал по-късно, тъй като Нико заяви, че са продължили търсенето до един часа. И двамата са с мътни и зачервени очи, което не е необичайно за юристите по време на процес. Ларън се оттегля в кабинета си, за да прочете двата документа, след което се връща да чуе устните доводи. Отначало, както е редно, само Нико и Стърн се обръщат към съдията, но и двамата често се допитват до помощниците си, така че скоро четирима юристи говорят, а съдията ги прекъсва, задава въпроси и от време на време разсъждава на глас. Стърн представя своите аргументи с по-голяма страст от когато и да било досега. Може би вижда шанс за победа, а може и да го е налегнало отчаяние след вчерашните отрезвяващи събития. Той продължава да подчертава принципната несправедливост на това подсъдимият да оспорва експертизи, след като не са му предоставени материалите, на които се основават. Нико, а след него и Молто многократно повтарят, че така наречената „верига на владение“ не е била оспорена. Независимо от това дали чашата може, или не може да бъде намерена, показанията на Гриър, Липранзър и Дикърман, шефа на лабораторията, взети заедно, ще установят, че отпечатъците са разпознати на плаки, снети от чашата в деня след убийството.

Споровете между страните са безкрайни, а духът ми се движи по болезнена спирала — ту се издига, ту рязко пада от въодушевление до горчива жал. Ясно е, че Ларън се колебае. Това е един от често възникващите по време на процес въпроси, при които съдията (независимо какво предприема) е ограничен от рамките на закона. Теорията е в полза и на едната, и на другата страна. Тонът, с който Ларън порицава Нико и Молто за небрежността на полицията, ме кара на моменти да се чувствам сигурен, че доказателствата ще бъдат изключени. Но прокурорите заявяват, че такова решение е в ущърб на тезата им и без да го изричат на глас, намекват, че е твърде неуместно тя да бъде отхвърлена при такъв шумен процес заради немарливостта на полицаите. В края на краищата техните доводи му повлияват и постановлението на Ларън е срещу защитата.

— Ще допусна тези показания — казва съдията скоро след като стрелките на стенния часовник са отминали дванайсет. След това обяснява за протокола основанието на своето решение, така че ако се наложи, Апелативният съд да го прецени. — Трябва да кажа, че го правя с голяма неохота, но съм повлиян от очевидната важност на тези показания за делото. Естествено, цялостният тон на някои от нещата, които се случиха тук… — съдията поглежда към Молто — … ми помага да разбера скептицизма на защитата. Те са прави, че не са имали възможност да разгледат вещественото доказателство. Липсата му се приписва на полицейското хранилище. За протокола искам да отбележа, че неговите пазители в продължение на години работят твърде небрежно, що се отнася до регистрацията и съхранението на предметите. Това вероятно е най-скандалният, но в никакъв случай не и единственият пример. Трябва да заявя, че именно този факт ме кара да допусна показанията. Работата е там, че дори прокурор с най-добри намерения — това съвсем не е намек за намеренията на господин Дела Гуардия или господин Молто, който, изглежда, последен е държал в ръце чашата… — Ларън отново вторачва мрачен поглед в Томи. — … та значи дори прокурор с най-добри намерения изглежда не може да упражнява контрол върху веществените доказателства, след като излязат от ръцете му. Но тук може да има и злонамереност. Ще бъда нащрек и открия ли нещо такова, делото ще бъде прекратено, и толкова. Общо взето, тази идея ми се струва толкова противна, че ще я приема за малко вероятна. Така че въпреки възражението ще допусна представянето на това доказателство, като отбелязвам собствените си резерви. Ето защо ще дам на съдебните заседатели ясни ограничаващи указания, които искам да подготвя по време на обедната почивка. Ще продължим заседанието в два часа.

Съдията излиза иззад бюрото, като моли страните да останат за няколко минути, така че да чуе становищата им за указанията, които иска да подготви. Санди се отнася философски към това решение. Явно е смятал, че ще спечелим. Обяснявам на Барбара какво се е случило и тя изглежда твърде разстроена от постановлението на Ларън.

— Не е честно — казва ми. — Дори не си могъл да я зърнеш тая чаша.

— Знам — отговарям аз. — Но тук съдията има думата, негово право си е да решава.

Не се опитвам да бъда герой. През цялото време съпоставях Ларън с вътрешния си барометър. И аз щях да постъпя по същия начин.

Отивам до тоалетната. Когато излизам, Нико отново е пред огледалото, мие си ръцете и върти глава наляво-надясно, за да види на светлината от лампата дали е сресан добре.

— Е, Ръсти, ще те чуем ли идната седмица? — казва той. Съгласно щатското законодателство защитата не е длъжна да уведоми обвинението за това кои са свидетелите й, а дали подсъдимият ще свидетелства или не, обикновено се пази в пълна тайна. Вероятно утре прокуратурата ще приключи с излагането на тезата си. Ако приемем, че на съдията му е необходим един ден за представяне на доводи по оправдателното решение, ние ще започнем с нашата теза в понеделник. В случай че прокурорите не получат някакво указание за нашите намерения, те няма да знаят дали да прекарат съботата и неделята в подготовка за разпит или за заключително изявление. Най-често прокурорът разпилява сили, като работи и в двете посоки.

— Сигурен съм, че когато решим, Стърн ще ти каже, Дилей.

— Залагам десетарка, че ще говориш.

Нико си играе игрички, като изпробва самообладанието ми. Много по-твърд е, отколкото при срещата ни тук миналата седмица. Такъв е той, лукавият Дилей.

— Може би ще спечелиш — казвам. — Подготвил ли си разпита?

— Нямаше как — отговаря той. — Не мога да разпитвам Барбара. Толкова симпатична и изискана жена.

Нико пак пуска сонди. Иска да разбере дали Барбара ще подкрепи моето алиби. Изпитва ме как ще реагирам при мисълта Молто да се нахвърли върху жена ми.

— Много си сантиментален, Дилей! — Поглеждам се в огледалото.

Вече ми писна от този разговор. Ала Нико, в добро настроение след благоприятното за него развитие през последните два дни, не ме оставя на мира.

— Не ме разочаровай, Ръсти. Искам да го чуя. Нали разбираш, понякога се чудя, мисля си как може този човек, когото познавам, да извърши такова нещо. Признавам си, че понякога се чудя и се мая.

— Нико, ако ти кажа какво наистина се е случило, няма да ми повярваш.

— Какво значи това?

Обръщам се, но той ме хваща за лакътя.

— Кажи, какво значи това? — пита той. — Нали нямаш предвид щуротиите, че Томи е изфабрикувал всичко? Искам да кажа, че онова беше за вестниците, Ръсти, а не за пред мен. — Докосва ризата си. — Сигурен съм, че не го вярваш. Това са глупости. Имам предвид, че сега разговаряме неофициално. Тук сме само двамата. Стари приятели, никой нищо няма да изнесе. Как искаш да вярвам на тези дрънканици?

— Къде е чашата?

— О, по дяволите! Полицаите всичко губят. И двамата добре го знаем.

— Май хубаво беше подучил Юджиния?

— Какво? Наистина ли смяташ, че той я е накарал да каже „ангел мой“? Хайде и ти! Просто я подтикна да се развихри. Признавам, че беше глупаво. Аз му го казах. Предупредих го. Той е импулсивен, нали го знаеш? Страшно обичаше Каролин. Беше много привързан към нея. Смяташе я за близка приятелка, за по-голяма сестра. Уважаваше я, ценеше я. Вживял се е в това дело.

— Ти погледна ли онова досие, Нико?

— От чекмеджето на Реймънд ли?

— Провери някои неща. Но сам. Може да се изненадаш от голямата сестра и малкия брат.

Нико се усмихва и клати глава, за да покаже, че номерът не му минава. Аз обаче виждам, че съм успял да го жегна. Наслаждавам се на предимството си. Нико ми е ясен от години. Избърсвам си ръцете с една салфетка, а устните ми са свити, за да види, че нищо повече няма да кажа.

— Така значи? Ето я голямата тайна — Томи го е извършил. Това ли трябва да чуя?

— Добре тогава, Дилей! — казвам тихо, обърнат с гръб към него. — Ще ти дам възможност да ми зададеш един въпрос. Питай каквото искаш, без заобикалки. Като между стари приятели. Но да си остане между нас. — Обръщам се и го поглеждам право в очите.

— Ти ли го извърши?

Знаех си, че това ще попита. Рано или късно някой щеше да ми зададе този въпрос директно. Доизбърсвам ръцете си и извиквам на помощ всичко в мен, принадлежащо на истината, цялата искреност, която притежавам.

— Не, Нико — изричам съвсем тихо, като не отделям поглед от него. — Не съм убил Каролин.

Виждам, че съм му въздействал — зениците му се разширяват и очите му мигом стават по-тъмни. Лицето му май променя цвета си.

— Много убедително — казва той накрая. — Страшно убедително ще прозвучи. — Най-после се усмихва. — Значи всичко е било скроено? Неправилно обвинен, скалъпен процес, а?

— Върви по дяволите, Дилей!

— Знаех, че и това ще ми кажеш.

Когато излизаме в коридора, и двамата се смеем. Вдигам поглед и виждам, че сме привлекли вниманието на Стърн и Кемп, които са застанали недалеч от нас и разговарят с частния детектив Бърман. Той е много висок, с голямо шкембе и ярка вратовръзка. Погледът на Стърн е убийствен. Може би е сепнат, че ме вижда с Нико, но по-скоро нещо друго го е раздразнило. Маха с ръка, за да освободи другите двама, и се връща в залата. Кемп прави няколко крачки с Бърман, след което идва при мен. Дилей тръгва след Санди.

— Днес следобед няма да бъда тук — казва Джейми. — Изникна нещо.

— Добро ли е?

— Ако излезе каквото очаквам — много добро.

— Тайна ли е?

Джейми поглежда назад към вратата на съдебната зала.

— Санди каза да не го обсъждаме засега. Да не създаваме напразни надежди. Иска да бъдем предпазливи. Нали разбираш?

— Не напълно — отговарям аз.

Бърман, който е на известно разстояние, подканя Джейми да побърза. Кемп ме докосва за ръкава.

— Ако успеем, много ще се зарадваш. Вярвай ми!

Сигурен съм, че погледът ми е жалък, безпомощен и объркан от поведението на моите собствени адвокати. Ала зная, че не мога да възразявам. Аз самият съм съветвал Джейми Кемп да не бъде лековерен. Научих го на професионален скептицизъм, убедих го, че добрата преценка не се прави прибързано.

— Възникна нещо с една от призовките — прошушва той. Бърман отново извиква: „Казаха ми, че оня ще бъде там в един часа!“. Джейми отстъпва назад. — Вярвай ми — повтаря още веднъж той, преди да се затича по коридора.

— Дами и господа — чете Ларън на журито, — предстои ви да чуете показанията на експерта по отпечатъците Морис Дикърман относно доказателствата, които според твърденията му е разпознал върху определена чаша. Като преценявате това доказателство, вие трябва — повтарям, трябва — да имате предвид, че защитата не е получила възможност да разгледа чашата. Показанията са допустими, но сами решете каква тежест да им придадете. Защитата не е могла да поръча собствена експертиза. Нямало е как да се убеди, че не съществува някаква измама. Не твърдя, че има такава, но ви съобщавам, че защитата не е имала възможност да призове някой експерт да се произнесе по въпроса. Не им е предоставен шанс да проверят дали няма грешка. Може би невинна грешка, но все пак някаква. Не са успели да призоват още един експерт, който, да речем, би определил, че отпечатъците са на друг човек. — Ето защо, дами и господа, ви давам указания, че съгласно закона, когато заседанията приключат и вие ги обсъждате, имате право да вземете предвид не само тези показания, но и невъзможността на обвинението да предостави чашата на защитата. И е допустимо… не ви казвам какво да правите, но е допустимо дори само този факт да създаде съмнение относно безспорността на обвиненията, което от своя страна ще изиска да оправдаете господин Сабич. Продължавайте.

Застанал на подиума, Молто е вперил поглед в съдията. Но вече и двамата са изоставили всякакви преструвки. Между тях съществува открита, сериозна вражда. Ограничаващите указания се възприемат с вълнение от залата. В този случай защитата все едно е наваксала с няколко последователни гола. Самият съдия е омаловажил отпечатъците от пръсти и е заявил, че оправдателната присъда е приемлива. Намекът, че е била допусната грешка, че е направен пропуск, е като саблен удар в един наказателен процес.

Мори Дикърман сяда на свидетелския стол. Типичен представител на своя бранш. Кокалест нюйоркчанин с огромни очила в тъмни рамки, той смята професията си за вълнуващо занимание. Имаше добри чувства към мен, защото винаги го изслушвах. Колкото Кумагаи е некадърен, толкова Мори е способен. Той е от обществените служители, които имат безброй дарби. Седи със снимките и диапозитивите и показва на съдебните заседатели как се върши всичко това. Обяснява им какво представляват отпечатъците — остатъчни мазнини, оставени от определени лица в определен момент. Някои хора никога не оставяли отпечатъци. Повечето понякога оставяли, а понякога не. Зависело от това колко са се изпотили. Но оставели ли отпечатък, той бил уникален. Нямало два еднакви. Мори излага всичко това с характерната си словоохотливост, след което през последните пет минути от показанията си ме закопава със снимките от бара, чашата, плаките и увеличените отпечатъци от кадровото ми дело като общински служител. Всички съвпадащи точки на сравнение отбелязани с червени стрелки. Както обикновено, се е подготвил добре.

Стърн прекарва известно време на крака и разглежда увеличената снимка на отпечатъците, взети от чашата. Той обръща снимката към Мори.

— По кое време на първи април е бил оставен този отпечатък, господин Дикърман?

— Нямам никаква представа.

— Но сте сигурен, че датира от първи април?

— И това не може да се каже със сигурност.

— Моля?! — Стърн отваря уста, уж от почуда. — Но вие със сигурност бихте могли да потвърдите, че е бил оставен около първи април.

— Не.

— Така ли? Колко дълго се запазват отпечатъците?

— С години — отговаря Дикърман.

— Моля?

— Може да минат години, докато мазнините се разрушат.

— Кои са най-старите отпечатъци, които сте снели през цялата си служба в полицията?

— В едно дело за отвличане снех отпечатък от волана на изоставена кола, който сигурно беше от три години и половина.

— От три години и половина? — Стърн изсумтява. Той е истинско чудо. Човекът, който разсипа Реймънд Хорган, сега симулира добродушно объркване и почтителност към експерта. Държи се тъй, сякаш чак в този момент всичко това постепенно му се изяснява. — Значи господин Сабич може да е държал тази чаша преди шест месеца, когато е бил в апартамента на госпожа Полхимъс във връзка с делото Макгафен?

— Не мога да ви кажа кога господин Сабич я е държал, а само, че на нея има два отпечатъка от неговите пръсти.

— Да приемем, че господин Сабич я е докоснал по някаква причина — например да пийне вода, — след което тя да е била изплакната само отвътре. Възможно ли е отпечатъците му да останат?

— Да. А между другото теоретически е възможно цялата чаша да е била измита. Обикновено сапунът и водата премахват мазнините, но в литературата са описани случаи, когато пръстовите отпечатъци са били разпознати дори след като предметът е бил измит със сапун и вода.

— Не може да бъде! — възкликва смаяно Стърн.

— На мен лично не ми се е случвало — добавя Дикърман.

— Е, поне знаем, че никой друг не е докосвал чашата, тъй като на нея не е имало други отпечатъци.

— Не е така.

Стърн се прави на стреснат.

— Моля?

— Има още един.

— Не може да бъде! — възкликва Стърн. Нарочно прави всичко това; в маниера му има една особена театралност. В началото на процеса журито не го познаваше достатъчно добре, за да знае, че играе. Сега, през втората седмица, някои от жестовете му са пресилени, като че ли иска да наблегне на преднамереността на поведението си. Все едно казва: „Аз знам всичко това и вие знаете, че знам!“. Проява на доверие. Те да разберат, че в действителност той не се опитва да ги подхлъзне. — Искате да кажете, че на чашата има още един отпечатък?

— Именно.

— Възможно ли е господин Сабич да е докоснал чашата месеци преди това, а някой друг да я е държал на първи април?

— Възможно е — отговаря Дикърман с равен глас. — Всичко е възможно.

— Но ние знаем, че господин Сабич е бил в апартамента онази вечер, тъй като е оставил отпечатъците си върху много други предмети вътре, нали?

— Не.

— Е, трябва да ги има някъде. Например прозорците бяха отворени. По тях имаше ли годни за разпознаване отпечатъци?

— Годни — да, но не разпознати.

— Това са нечии отпечатъци, но не и на господин Сабич, така ли е?

— Нито на госпожа Полхимъс.

— Трето лице ли е оставило тези отпечатъци?

— Да.

— Както при чашата?

— Да.

Стърн пита последователно за всички места в апартамента, от които са били снети отпечатъци, без да бъдат открити моите. Масичката е била обърната. Отпечатъци са били взети от комплекта инструменти към камината с мисълта, че един от тях може да е оръдието на убийството. От повърхността на масичките, от бара, прозореца, вратата и още пет-шест други места.

— И отпечатъците на господин Сабич липсваха на всички тези места, така ли?

— Да.

— Само на тази чаша, която не може да бъде открита, ли бяха намерени?

— Да.

— Само на едно място ли?

— Само на едно.

— Но той би оставил отпечатъци из целия апартамент, ако е бил там, нали?

— Може би да, а може би не. Стъклото е повърхност, върху която много лесно се оставят отпечатъци.

Стърн, разбира се, знае отговора.

— А масичката? — пита той. — А прозорците?

Дикърман вдига рамене. Не е тук, за да обяснява. Призован е, за да разпознае отпечатъците. Стърн се възползва добре от безпомощността на Дикърман и за пръв път, откакто сме започнали, поглежда право към съдебните заседатели, като че ли търси утеха.

— Сър — пита Стърн, — колко други годни за идентифициране отпечатъци на трето лице — а не на господин Сабич или на госпожа Полхимъс — бяха открити?

— Мисля, че пет. Един на дръжката на прозореца, един на самото стъкло, два върху бутилките с алкохол и един на масичката.

— А някои от тях оставени ли са от едно и също лице?

— Това не мога да зная.

Стърн, който още е близо до нас, се понавежда напред, за да покаже, че не разбира.

— Моля?

— Няма как да се определи. Мога да ви кажа, че отпечатъците на този, който ги е оставил, не са известни в окръга, защото ги пуснахме в компютъра. Лицата не са задържани, нито са работили към някое учреждение в окръга. Но това могат да бъдат както петима, така и един и същи човек. Могат да бъдат на чистачката, на съсед или на приятел. Не съм в състояние да ви кажа.

— Не разбирам — казва Стърн, който много добре разбира всичко.

— Хората имат десет пръста, господин Стърн. Аз не мога да знам дали отпечатък „А“ е от показалеца, а „Б“ — от средния пръст. Освен това има лява и дясна ръка. Не може да се определи, ако нямаме вече известни такива, които да служат за сравнение.

— Господин Дикърман… — Санди замълчава за миг. — Кой от прокурорите ръководеше вашите действия след господин Сабич?

— Молто — отговаря Дикърман. Човек веднага остава с впечатлението, че не храни любовни чувства към Том.

— Но той, разбира се, ви помоли да сравните тези пет неидентифицирани отпечатъка, за да видите, че два от тях може да са от един и същи пръст?

Много добре, мисля си аз. Отлично. Като прокурор винаги пропусках точно такива детайли. Аз мислех за обвиняемия, а Санди, разбира се, мислеше и за всичко друго.

Когато Дикърман отговаря отрицателно, един от съдебните заседатели, този, чието хоби са компютрите, извръща поглед и клати глава. Поглежда ме право в очите, като че ли иска да каже: „Как може такова нещо?“. Изумен съм колко много успяхме да наваксаме от вчера. Заседателят се обръща към управителката на аптеката, която седи до него, и двамата си разменят няколко пуми.

— Това може да бъде готово до утре.

— Сигурен съм, че господин Молто сега ще ви подсети да го направите — казва Стърн и понечва да седне. — Знаете ли, господин Дикърман, защо господин Молто не ви е накарал да сравните останалите отпечатъци? — Добрият адвокат никога не пита защо, ако не знае отговора. Стърн го знае, както и аз. Поради небрежност. Имал е прекалено много работа, не е намерил достатъчно време. Разсеял се е. Какъвто и да е отговорът, ще е достатъчен, за да повдигне сериозни съмнения спрямо Молто.

— Предполагам, че не го е интересувало — отговаря Дикърман.

Опитва се да омаловажи значението на пропуска, но отговорът му прозвучава зловещо — като че ли Молто не се интересува от истината.

Стърн, който през цялото време стои до масата на защитата, остава там още секунда.

— Така, така — казва той.

Молто се приближава към подиума, когато госпожа Мейбъл Беатрис, домашна прислужница в Ниъринг, е призована да свидетелства. Успокоявам се, като виждам, че Томи ще води разпита. Въпреки цялата му немарливост Нико като че ли успя да налучка подходящия тон. Томи се пригажда много по-трудно. В прокуратурата винаги е съществувало особено разделение, бариера, която в крайна сметка прекъсна приятелството ми с Нико. Реймънд избра една елитна група млади юристи, които му бяха направили впечатление в университета, и след известно чиракуване ни изпрати в Отдела за специални разследвания. Там преследвахме мошеници и богаташи за подкупи и измама. Водехме продължителни заседания с голямо жури. Учехме се да печелим дела срещу такива като Стърн — адвокати, които разискваха закона пред съдиите и нюансите на показанията пред съдебните заседатели. Молто и Дела Гуардия така и не се научиха да водят по-сериозни дела от тези за улични престъпления. Самолюбието на Томи, примесено с пламенност, бе подхранвано прекалено дълго в процесите за убийства в районните съдилища. Съществуват места, където действа законът на джунглата: там адвокатите използват всякакви евтини ходове и трикове, а прокурорите се научават да им подражават. Томи се е превърнал в обвинител, какъвто прокуратурата твърде често създава — юрист, който вече не прави разлика между убеждение и заблуждение и смята наказателния процес за низ от хитрини и номера. В началото мислех, че бедата му идва от неговата разпаленост. Но се оказа, че слабото му място е в неспособността му да надскочи опита си. По-умен е от Нико, по-проницателен и винаги подготвен, но всички в залата вече подозират, че неговият фанатизъм не знае граници. Готов е на всичко, за да спечели. Освен старото съперничество за Каролин предполагам, че и тази му черта допринася за явната неприязън между него и съдията.

Именно това подклажда любопитството ми към Леон и делото „П“, както и към всякакви сенки, които се спотайват в миналото на Молто. Коментарът на Нико за близките отношения между Томи и Каролин ме заинтригува. Кой знае как точно го е залъгвала. Все повече и повече, както и всички останали тук, се убеждавам, че в характера на Молто има нещо зловещо. Прекалено лесно му е да оправдае поведението си и е готов на всичко, за да не загуби. Това, което се роди в съдебната зала като поредната илюзия на Стърн, сякаш придоби собствен живот. Като се опитвам да разгадая какво разкритие преследва Кемп, се чудя дали прицелът не е Молто. Но е ясно, че докато Стърн използва добре старата адвокатска хитрост да изправи самия прокурор на съд, отговорът на Молто е слаб. Струва ми се, че най-големите му грешки досега са при разпита на прислужницата.

Госпожа Беатрис заявява, че в осем вечерта, в един вторник през април, видяла някакъв бял мъж в автобуса. Не си спомня точно кой вторник, но е сигурна, че е било вторник, защото този ден винаги работела до късно. Било през април, тъй като се сеща, че е казала „миналия месец“ на полицая, който разпитвал хората на спирката през май.

— Госпожо — обръща се към нея Молто, — огледайте, моля ви, залата и вижте дали познавате някого.

Тя посочва към мен, а Молто си сяда.

Стърн започва своя разпит. Госпожа Беатрис го посреща спокойно. Тя е възрастна, пълна жена с живо, добродушно лице. Прошарената й коса е прибрана в кок на тила, а кръглите й очила са с телени рамки.

— Госпожо Беатрис — казва Стърн приветливо? — предполагам, че сте от хората, които винаги пристигат на автогарата малко по-рано. Стърн, разбира се, знае това от отбелязания час при полицейския й разпит.

— Да. Госпожа Янгнър ме закарва всяка вечер в без петнайсет, за да си купя вестник и шоколад и да си намеря място за сядане.

— А автобусът, с който се прибирате в града, е същият, който малко преди това е дошъл оттам, нали?

— Да.

— Последната му спирка е в Ниъринг, след което той потегля обратно, така ли?

— Точно така, обръща в Ниъринг.

— И когато автобусът обръща в без петнайсет, всяка вечер вие сте там?

— В шест без петнайсет. Да, почти всяка вечер. Освен вторник, както обясних.

— А хората, които се прибират от центъра, слизат от автобуса и минават покрай вас, така че им виждате лицата, нали?

— О, да! Повечето изглеждат уморени и отегчени.

— Та, госпожо… Всъщност по-добре да не ви задавам този въпрос… — Стърн отново поглежда протокола от полицейския разпит. — Вие нали не твърдите, че сте разпознали господин Сабич като човека, когото сте видели в автобуса онази вечер във вторник? — С този въпрос няма какво да загубим. Разпитът на Молто остави точно обратното впечатление. Госпожа Беатрис се намръщва. Клати енергично глава.

— Не. Тук има нещо, което искам да обясня.

— Моля, обяснете.

— Знам, че съм виждала този господин — кима тя към мен. — Това съм го казала много пъти на господин Молто. Виждала съм го, когато тръгвам към автобуса. Спомням си, че една вечер във вторник имаше мъж в автобуса, защото тогава работя до късно, тъй като госпожа Янгнър не се прибира преди седем и трийсет. Освен това си спомням, че беше бял, защото малцина бели мъже се качват в автобуса към центъра по това време. Не си спомням обаче дали това е бил той или друг мъж. Знам, че ми изглежда познат… но не мога да твърдя дали защото съм го виждала на автогарата или вътре в автобуса точно онази вечер.

— Значи имате известно съмнение, че онази вечер сте видели господин Сабич?

— Точно така. Не мога да кажа, че е бил той. Може и да е бил, но не го твърдя.

— Разговаряхте ли с господин Молто за вашите показания?

— Много пъти.

— А казахте ли му това, което току-що заявихте на нас?

— О, да!

Санди се обръща безмълвно към Молто и в погледа му се чете хладен упрек.

След заседанието Стърн ми казва да си вървя. Хваща Барбара и я придърпва към мен.

— Заведи хубавата си жена да вечеряте някъде. Тя заслужава награда за чудесната подкрепа.

Казвам на Стърн, че съм се надявал да поговорим за защитната реч, но той клати глава.

— Ръсти, трябва да ме извиниш. — Като председател на Комитета по наказателен процес на Юридическата колегия, той е отговорник за тържествената вечеря, която се дава утре по случай пенсионирането на съдията Магнусън, който в продължение на три десетилетия гледаше дела за тежки престъпления. — А и трябва да прекарам час-два с Кемп — добавя небрежно той.

— Би ли ми казал къде се губи той цял следобед?

Стърн свива вежди.

— Ръсти, моля те! Довери ми се! — Отново хваща ръката на Барбара и моята. — Получихме някакви сведения. Отнасят се до утрешния разпит на доктор Кумагаи. Но стига ти толкова. Не си струва сега да ги повтарям. Може да се окаже пълно недоразумение. Не искам да ти вдъхвам празни надежди. По-добре засега да си в неведение, отколкото очакванията да не се оправдаят. Моля те, приеми съвета ми! Работиш по много часове. Почини една вечер. През съботата и неделята може да обсъдим защитната реч, ако се стигне дотам.

— Ако се стигне дотам? — питам аз. Смисълът на думите му е неясен. Дали предлага направо да преминем към защитната реч? Или тези нови сведения са толкова унищожителни за обвинението, че делото ще бъде прекратено?

— Моля те — повтаря Санди отново.

Повежда ни към изхода на залата. Барбара минава помежду ни и ме хваща за ръка.

Вечеряме в „Рехтнер“, старомоден немски ресторант близо до Съдебната палата, където обичам да ходя. Барбара изглежда особено весела след днешния благоприятен развой на нещата. Явно и тя е била потисната след вчерашните мрачни събития. Предлага да поръчаме бутилка вино и след като ни я поднасят, ме разпитва за процеса. Радва се на възможността, че най-после ме е хванала натясно. Очевидно отсъствието ми я е измъчвало. Задава ми куп въпроси, а големите й тъмни очи са неподвижни и съсредоточени. Много е заинтригувана от постигнатото споразумение за свидетелските показания на експертите от „Косми и тъкани“. Ние ли сме го предпочели вместо устните показания. Иска да й предам подробно съдържанието на лабораторното заключение. След това ме разпитва надълго и нашироко за Кумагаи и за очакванията ни относно показанията му. Както винаги, отговорите ми са лаконични. Опитвайки се да сдържам досадата си, отвръщам накратко и я подканям да се храни. Има нещо смущаващо в любопитството на Барбара, нещо неестествено. Сякаш съдебната процедура и загадките около делото я интересуват повече от въздействието им върху мен. Опитвам се да сменя темата, като питам за Натаниъл, но Барбара схваща замисъла ми.

— Знаеш ли — казва тя, — пак започваш да ставаш какъвто беше преди.

— Какво искаш да кажеш? — Ужасно увъртане.

— Пак си един особен… далечен.

Аз се пека на такъв огън, а тя се оплаква. Въпреки виното съм разтърсен от гняв, подобен на електрически шок. Представям си, че в този момент заприличвам на баща си — с лице, застинало в злобен, мрачен израз. Чакам, докато това премине.

— Не ми е лесно, Барбара. Опитвам се да се справя. Живея ден за ден.

— Искам да ти помогна, Ръсти. Поне колкото мога.

Не отговарям. Може би трябва отново да се ядосам, но както винаги след стихването на гнева ми, потъвам в тъмната пещера на всеобхватната тъга.

Пресягам се през масата и вземам двете й ръце между моите.

— Не съм се предал — казвам аз. — Искам да знаеш това. Сега е много тежко, просто трябва да издържа до края. Но не съм се отчаял. Искам да се съхраня, та ако имам шанс, да започна отново. Съгласна ли си?

Тя ме поглежда с прямота, която рядко проявява, но накрая кима.

Докато караме към вкъщи, отново питам за Нат и Барбара ми казва нещо, което досега не знаех — няколко пъти й се е обаждал началникът на лагера. Поне по два пъти на нощ Натаниъл се будел с викове от кошмарите, които сънувал. Началникът, който отначало решил, че това се дължи на новата обстановка, сега смятал, че проблемът е остър и не го отдавал само на тъгуване по дома. Мислел, че детето се бои много за съдбата ми и тревогата му се усилва от това, че е далеч. Препоръчал да го върнем у дома.

— Как ти се стори по телефона?

Барбара му се бе обаждала два пъти по време на обедните почивки, единственото време, когато може да говори с него. И двата пъти съм бил със Стърн и Кемп.

— Звучи чудесно. Старае се да проявява храброст. Но това не променя състоянието му. Смятам, че началникът е прав. Ще се чувства по-добре у дома.

Тутакси се съгласявам. Трогнат съм и колкото и нелепо да звучи, зарадван, че синът ми така се е загрижил за мен. Но фактът, че Барбара е таила това у себе си, ми напомня за предишни моменти в живота ни. Усещам как в мен отново се надига гняв, но си казвам, че е несправедливо и глупаво. Съзнавам, че е искала да не ме натоварва с нови тревоги. Истината е, че тя умее да сдържа нещата в себе си, без да се издава.

Докато отключваме вратата, телефонът звъни. Решавам, че е Кемп или Стърн, които най-после са готови да споделят голямата новина, каквато и да е тя. Но се оказва, че е Липранзър, който е все така конспиративен.

— Мисля, че попаднах на нещо — казва той. — По оня въпрос. За Леон.

— Можеш ли да говориш сега?

— Не. Само искам да съм сигурен, че ще бъдеш свободен утре вечер. Късно. След като ми свърши смяната.

— След полунощ ли?

— Да. Ще се поразходим с колата. Може да се отбием при един човек.

— Откри ли го? — Сърцето ми затуптява. Отлично! Липранзър е открил Леон.

— Май че да. Утре ще знам със сигурност. Историята ще ти хареса. — Чувам гласове край него. — Трябва да вървя. Просто исках да те осведомя. Утре вечер — повтаря Дан Липранзър и се засмива, което рядко му се случва, особено напоследък. — Ще ти хареса! — завършва той.

33.

— Доктор Кумагаи — изрича Санди Стърн с тон, в който още от първата сричка звучи насмешка. Часът е два и пет. Следобедното заседание започва с разпита на защитата. И Кемп, и Стърн ме увериха, че това ще бъде най-драматичният момент в този процес.

Тацуо Кумагаи — известен на приятелите си като Тед — последният свидетел на обвинението, е седнал отпуснато срещу Стърн и го гледа с безразличие. Скръстил е ръце на гърдите си. Жълтото му лице е спокойно, невъзмутимо. Иска да покаже на публиката, че е безпристрастен експерт, наблюдател на факти. Облечен е в син костюм и гъстата му черна коса е прилежно сресана назад в прическа помпадур. За първи път сутринта, когато бе разпитът на обвинението, чух Безболезнения да свидетелства. Представи се по-добре, отколкото очаквах. Поради медицинската терминология и своеобразната му реч стенографката го прекъсваше многократно и го молеше да повтаря отговорите си. Но истината е, че Кумагаи има безспорно присъствие. Вродената му арогантност придава на свидетелските му показания самочувствие, подхождащо на лекар специалист. Квалификацията му е впечатляваща. Учил е на три континента, изнасял е доклади къде ли не по света. Свидетелствал е като съдебен патолог по дела за убийства из цялата страна.

Тези хвалби бяха необходими, за да окачествят Безболезнения като голям експерт. За разлика от обикновения свидетел, който е ограничен до това да разкаже какво е видял, чул или извършил, Безболезнения е натоварен с обсъждане на всички доказателства, свързани със съдебната медицина; той трябва да изкаже мнение за това какво се е случило. Преди появяването му бяха прочетени няколко споразумения по показанията — анализът от химическата лаборатория и резултатите от кръвните проби. На свидетелския стол Безболезнения използва тези факти и лично извършената аутопсия, за да обрисува пълна картина на случилото се. Вечерта на първи април госпожа Полхимъс е имала полов контакт, почти сигурно доброволен по характер. Това мнение е основано на откритата във влагалището й двупроцентова концентрация от препарата „Ноноксинол-9“, както и желе, доказващи използването на диафрагма. Човекът, с когото госпожа Полхимъс е имала полово сношение, е бил с кръвна група А — като моята. Скоро след сношението (приблизителното време е определено по това доколко е навлязла във влагалището семенната течност) госпожа Полхимъс е била ударена отзад. Нападателят й си е служил с дясната ръка — като мен. Това може да бъде определено от ъгъла на удара към дясната страна на главата й. Ръстът му не може да бъде определен, без да се знае позата й по време на удара, нито пък колко дълго е оръдието на убийството. От черепната рана може да се предположи, че жертвата е била на крака в мига на удара, макар и само за кратко. Диафрагмата очевидно е била извадена по това време, а госпожа Полхимъс, вече мъртва, е била овързана. По време на обясненията Стърн не възразява дори когато Безболезнения заявява как наличието на контрацептивното вещество и отворените врати и прозорци го карат да смята, че е било симулирано изнасилване, за да се прикрие самоличността на убиеца, а той е бил човек, запознат с методите на разкриване на престъпленията и с ежедневната работа на госпожа Полхимъс в прокуратурата.

След като Нико успя да измъкне от Безболезнения това обобщение, той го попита дали някога е споделял с мен мнението си за начина, по който е било извършено престъплението.

— Да. Да. Видяхме се с господин Сабич около десети — единайсети април, за да обсъдим случая.

— Кажете ни за какво говорихте?

— Ами… господин Сабич се опита да ме убеди, че госпожа Полхимъс е починала случайно в резултат на перверзен сексуален акт, по време на който е била вързана доброволно.

— А вие какво отговорихте?

— Казах, че това е абсурдно, и обясних какво сочат фактите.

— След като го уведомихте за теорията си, разговорът продължи ли?

— Да. Той много се разстрои. Ядоса се. Изправи се и ме заплаши. Каза да внимавам, защото ще ме даде под съд за създаване на пречки на следствието. Имаше и още, но в общи линии е това.

Седнали от двете ми страни, и Стърн, и Кемп наблюдават със спокойствие, граничещо с блаженство, как Безболезнения говори всичко това. Никой от тях не си води бележки. Още не знам какво ще последва, но сам предпочетох да остана в неведение.

Когато тази сутрин пристигнах в адвокатската кантора, Кемп ми каза, че Кумагаи е допуснал грешка. Голяма грешка.

Колко голяма, попитах аз.

Огромна, каза Кемп. Грамадна.

Кимнах. Помислих си, че щях да се изненадам повече, ако ставаше въпрос за някого другиго, а не за Безболезнения.

Искаш ли да я чуеш, попита ме Кемп.

Странно, но открих, че съветът на Стърн е правилен. По-добре е човек да не знае подробностите. Достатъчно е да чуя, че съществува някаква необичайно голяма грешка, за да се измъкна от дълбините на своята ярост. Нямах желание да си блъскам главата какво ще излезе.

Нека да бъде изненада, казах на Кемп. Ще разбера в съда.

Сега чакам. Безболезнения седи на стола, спокоен и безучастен. По време на обедната почивка Кемп ми каза, че според него с кариерата на Кумагаи е свършено.

— Доктор Кумагаи — започва Стърн. — Вие сте тук в качеството си на експерт, нали?

— Да.

— Разказахте ни за докладите и научните си степени.

— Да, отговарях на поставени въпроси.

— Казахте, че много пъти досега сте изготвяли и представяли експертизи.

— Стотици пъти — отговаря Безболезнения. Във всеки негов отговор се чувства пренебрежителна рязкост. Иска да натрие носа на онзи, който го разпитва, да се покаже колко е умен.

— Докторе, известно ли ви е някога да е поставяна под съмнение вашата компетентност?

Безболезнения се намества на стола. Нападението е започнало.

— Не — отговаря той.

— Докторе, вярно ли е, че с течение на годините мнозина прокурори са се оплаквали от вашата некомпетентност като криминален патолог?

— Не и на мен.

— Не, не на вас. Но на директора на полицията, в резултат на което в досието ви има докладни записки?

— Това не ми е известно.

Санди показва документа първо на Нико, а след това на Кумагаи.

— Никога не съм го виждал — заявява той веднага.

— Съгласно правилника на полицията те не са ли длъжни да ви уведомят за всяка добавка към досието ви?

— Може би. Но вие питате какво си спомням. За това не си спомням.

— Благодаря ви, докторе. — Санди взема документа от ръцете му и докато се връща към нашата маса, продължава: — Имате ли някакви прякори?

Кумагаи замръзва. Може би си мисли, че е било по-добре да признае, че си спомня за писмото.

— Приятелите ме наричат Тед.

— А освен това?

— Не използвам прякори.

— Не, не такива, които вие използвате, а такива, с които сте известен?

— Не разбирам въпроса.

— Някой някога да е говорил за вас като за Безболезнения?

— Пред мен?

— Пред когото и да е, доколкото ви е известно? — Безболезнения отново забавя отговора, докато се намести в стола.

— Може би — отговаря накрая той.

— Този прякор не ви харесва, нали?

— Не му обръщам внимание.

— А го придобихте преди доста години от бившия първи заместник главен прокурор господин Сенет при не много благоприятни за вас обстоятелства, нали?

— Щом казвате.

— Нали господин Сенет ви каза в очите, че сте оплескали работата с една аутопсия и че единственият, за когото сте безболезнен, е трупът, защото е мъртъв?

В залата еква смях. Дори Ларън се киска зад бюрото на подиума. Размърдвам се на стола си. Надявам се, че това, с което Стърн разполага, е добро, защото той за пръв път е изоставил присъщата си сдържаност. Дотук разпитът му граничи с жестокостта.

— Не си спомням — отвръща хладно Безболезнения, когато залата се усмирява.

С течение на годините той е усвоил чудесно правилата за даване на показания. Всеки полицай и прокурор в окръг Киндъл знае тази история. Стан Сенет с удоволствие би дошъл да свидетелства за нея. Но съдията вероятно няма да позволи такова отклонение, наречено косвено дискредитиране. Безболезнения е скръстил ръце. Втренчил се е в Стърн и очаква още. Очевидно е доволен от това, което смята за свой малък триумф.

— А господин Дела Гуардия и господин Молто са двама прокурори, с които не сте имали толкова… да ги наречем недоразумения, нали?

— Да, те са ми добри приятели. — По този въпрос Безболезнения явно е бил добре дресиран. Ще признае връзките си с Томи и Дилей, за да омаловажи тяхното значение.

— Обсъждахте ли разследването, с когото и да е от тях, докато то се водеше?

— Понякога разговарях с господин Молто.

— Колко често?

— Чувахме се от време на време.

— През първите няколко седмици на април разговаряли ли сте с него повече от пет пъти?

— Да, щом казвате. — Безболезнения не иска да рискува. Знае, че са издадени призовки, и не е сигурен за чий телефон е поискана справка.

— А разговаряхте ли подробно за това разследване?

— Господин Молто е мой приятел. Пита ме какво правя, аз му казвам. Говорим за неща, които са обществено достояние. Не е ставало дума за разпита на голямото жури. — Безболезнения възвръща самодоволната си усмивка. Тези отговори, разбира се, са били обект на обсъждане с прокурорите.

— Споделихте ли с господин Молто резултатите от анализа на химическата лаборатория, преди да ги предадете на господин Сабич? И по-конкретно пробата, съдържаща контрацептивното желе?

— Разбирам — отговаря рязко Безболезнения. Поглежда към Томи, който е покрил част от лицето си с длан. В момента, в който засича погледа на Кумагаи, се изправя и сваля ръката си. — Мисля, че да.

Кумагаи още не е изрекъл докрай отговора си, когато Ларън го прекъсва.

— Един момент. Един момент. Да бъде отразено в протокола, че прокурорът Молто току-що направи жест, който разпознавам като сигнал към свидетеля по отношение на последния въпрос. Съдът ще се занимае с господин Молто по-късно. Продължете, господин Стърн.

Томи е пламнал, докато се мъчи да се изправи на крака.

— Ваше Благородие, нямам представа за какво говорите.

И аз също, а уж наблюдавах Молто. Но Ларън се е разгорещил.

— Съдебните заседатели не са слепи, господин Молто. Нито пък аз. Продължавайте — подканя той Стърн, но не успява да сдържи яда си и пак подхваща Молто, като сочи към него с чукчето. — Предупредих ви. Казах ви вече. Много съм разочарован от вашето поведение на този процес, господин Молто. Ще се вземат мерки.

— Господин съдия… — обажда се Томи отчаяно.

— Седнете си на мястото. Господин Стърн, продължавайте.

Стърн идва при мен. Обяснявам какво съм видял. Той също не е забелязал нищо. Но Санди не оставя инцидентът да премине просто така и с рязък тон пита:

— Справедливо ли е да се каже, доктор Кумагаи, че вие с господин Молто винаги сте имали добър контакт?

Въпросът предизвиква кикот, особено от местата на репортерите. Кумагаи примигва презрително и не отговаря.

— Доктор Кумагаи — продължава Стърн, — вярно ли е, че имате амбицията да станете коронер на окръг Киндъл?

— Бих искал да съм такъв — отговаря Безболезнения с обезоръжаващо въодушевление. — Доктор Ръсел добре си гледа работата сега. След две години ще се пенсионира и може би аз ще се кандидатирам за мястото му.

— А препоръката на главния прокурор би ви помогнала да го получите, нали?

— Кой знае? — усмихва се Безболезнения. — Но няма да навреди.

Макар и с нежелание, се възхищавам на Дилей. Кумагаи е негов свидетел и той изглежда го е посъветвал да бъде прям за всичко, което са вършили по време на предизборната кампания. Нико явно иска да демонстрира пред журито искреност от страна на прокуратурата, за да позаглади някои от гафовете на Молто. Решението ми се вижда правилно. Ако не беше инцидентът със съдията преди малко, всичко това би изглеждало много добре.

— През април бяхте ли обсъждали с господин Молто възможността да станете коронер, доктор Кумагаи?

— Казах ви, с господин Молто сме приятели. Аз му говоря за желанията и намеренията си, а и той е споделял своите. Разговаряли сме често — април, май, юни…

— А няколкото пъти през април говорихте също и за това следствие, преди да сте получили заключението от химическата лаборатория, нали?

— Струва ми се, да.

— И този доклад се отнасяше до семенната проба, която сте взели от госпожа Полхимъс?

— Да.

— И именно тази проба бе идентифицирана, че е от същата кръвна група и че съдържа химически вещества, които са съвместими с използваното от госпожа Полхимъс средство за предпазване от забременяване — диафрагма. Така ли е?

— Така е.

— И присъствието в тази проба на химическото вещество за предпазване от забременяване, на контрацептива, има решаващо значение за вашето заключение, нали?

— Всички факти са важни, господин Стърн.

— Но този факт е особено важен, защото вие, сър, искате да вярваме, че този трагичен инцидент просто е приличал на изнасилване, нали?

— Нищо не искам да вярвате. Само давам мнението си.

— Но вашето мнение — да стигнем до същината на въпроса — е, че господин Сабич се е опитал да го наподоби на изнасилване?

— Щом така смятате.

— Е, нали това искате да намекнете? Вие, господин Молто и господин Дела Гуардия? Нека да говорим ясно пред тези хора. — Санди посочва към журито. — Вашето мнение е, че е било инсценирано изнасилване и че начинът, по който е направено, предполага известни познания върху следствената техника и върху работата на госпожа Полхимъс в прокуратурата, нали?

— Това отговорих на разпита от прокурора.

— И всичко това сочи към господин Сабич?

— Щом така казвате — усмихнат отговаря Кумагаи след кратко мълчание.

Видимо е нежеланието му да повярва, че Стърн е толкова неумел, че да обвини собствения си клиент. Но Санди продължава да настоява, като казва повече, отколкото Кумагаи би рискувал сам да заяви. Безболезнения изпитва характерното си удоволствие при нещастието на друг.

— И всичките тези изводи зависят в крайна сметка от наличието на контрацептивно желе в пробата, която изпратихте за химически анализ, нали?

— Повече или по-малко.

— Май повече, отколкото по-малко?

— Бих казал, да.

— Така че пробата и наличието на контрацептив са решаващи за вашето експертно мнение? — пита Стърн и стига дотам, до където беше преди малко.

Този път Безболезнения се съгласява. Свива рамене и казва „да“.

— А вашето експертно мнение, доктор Кумагаи, взема ли предвид факта, че в апартамента на госпожа Полхимъс не бе открито никакво контрацептивно желе? Запознат ли сте с показанията, дадени тук от инспектор Гриър?

— Мнението ми има научна основа и е основано на доказателства. Не чета протокола.

— Но вие сте запознат с тези показания, нали?

— Чух нещо за тях.

— И като експерт не сте ли загрижен, че мнението ви зависи от присъствието на вещество, което не е намерено сред принадлежностите на жертвата?

— Дали съм загрижен?

— Това ми е въпросът.

— Не съм загрижен. Давам мнение върху научните доказателства.

Стърн дълго не откъсва поглед от Безболезнения.

— Контрацептивът е дошъл отнякъде, господин Стърн. Не ме интересува къде дамата си е криела тези неща. Намерен е в пробата. Анализът го показва.

— Точно така — казва Санди Стърн.

— Вие се съгласихте — казва Кумагаи.

— Че контрацептивът е открит в пробата, която вие сте изпратили. Да, за това се съгласихме.

Санди се разхожда из залата. Все още не мога да се сетя какво е пропуснал Кумагаи. Докато Безболезнения не спомена за споразумението, бях готов да се обзаложа, че контрацептивът е бил погрешно идентифициран.

— Първоначалните ви впечатления по време на аутопсията — продължава Стърн — не взеха предвид наличието на контрацептив, нали?

— Вече не си спомням.

— Опитайте се, моля ви. Не предположихте ли отначало, че последният мъж, който е имал полов контакт с госпожа Полхимъс, е бил стерилен?

— Не си спомням.

— Така ли? А не казахте ли на инспектор Липранзър, че този човек изглежда е бил в такова състояние, че е произвеждал мъртви сперматозоиди? Инспектор Липранзър вече свидетелства пред журито. Сигурен съм, че няма да е проблем да дойде и да го повтори. Моля, помислете, доктор Кумагаи. Нали това казахте?

— Може би. В самото начало.

— Добре. То е било вашето първоначално мнение. Но тогава беше такова, нали?

— Да.

— Спомняте ли си констатациите по физическото състояние, които ви доведоха до това мнение?

— Не.

— А всъщност, докторе, сигурен съм, че без помощ ви е трудно да си спомните, която и да е аутопсия дори няколко дни след като е извършена, нали?

— Понякога.

— Колко аутопсии правите седмично, доктор Кумагаи?

— Една-две, но понякога и десет. Зависи.

— Спомняте ли си колко извършихте в трийсетте дни около смъртта на Каролин Полхимъс?

— Не.

— Ще се учудите ли, ако ви кажа, че са били осемнайсет?

— Звучи правдоподобно.

— А при такава бройка не е ли очевидно, че подробностите, от която и да е от тях може да ви се губят?

— Вярно е.

— Но когато говорихте с Липранзър, спомените ви са били по-пресни, нали?

— Вероятно.

— И вие тогава му казахте, че смятате извършителя за стерилен?

— Казах. Сега се сещам.

— Добре, нека да разгледаме за момент констатациите, които вече си спомняте и които може да са ви довели до това предварително мнение.

Санди бързо ги изрежда. От температурата на трупа, съсирването на кръвта и храносмилателните ензими е установено времето на смъртта. От наличието на семенна течност дълбоко във влагалището съдим, че Каролин е стояла съвсем малко на крака след половото сношение, което означава, че то е било непосредствено преди убийството. А в маточните тръби са липсвали всякакви живи сперматозоиди, каквито обикновено има до десет-дванайсет часа след сношение, в случай че не е използван контрацептив.

— И за да обясните тези явления, особено мъртвите сперматозоиди, предположихте, че нападателят е бил стерилен. Отначало не ви дойде наум, че е бил използван контрацептив, нали?

— Явно не.

— А като погледнете назад, сигурно си мислите, че сте били голям глупак да изпуснете нещо толкова очевидно като употребата на контрацептив, нали?

— Правя грешки — признава Безболезнения, като почуква с пръсти по масата.

— Правите грешки? — пита Стърн. Вперва очи в експерта на прокуратурата. — Колко често?

Кумагаи не отговаря. Явно усеща, че е сбъркал с това признание.

— Господин Стърн, не съм открил нито контрацептив, нито диафрагма. Явно съм предположил, че те не са били използвани.

— Но, господин Кумагаи, възможно ли е експерт от вашата класа да се е заблудил толкова лесно?

Кумагаи се усмихва. Разбира, че му се подиграват.

— Всеки отделен факт е важен — казва той. — Това е нещо, което убиецът е знаел.

— Но вие самият нали не се опитвахте да заблудите инспектор Липранзър, когато му съобщихте първоначалните си впечатления?

— О, не. — Безболезнения енергично клати глава. Готов е за такова предположение.

— Сигурно тогава сте били убеден, че не е използван контрацептив… толкова убеден, та чак сте решили, че това е изключено?

— Вижте, господин Стърн. Аз съставям мнение. Химикът дава резултатите от анализа. Мнението се променя. Липранзър знаеше, че то е предварително.

— Да обсъдим някои алтернативи. Вие например, доктор Кумагаи, не сте ли убеден, че жена, която не може да има деца и го знае, не би използвала противозачатъчни средства?

— Разбира се. Но госпожа Полхимъс има дете.

— Както бе заявено тук — отбелязва Стърн. — Но да не обсъждаме конкретно госпожа Полхимъс. Вземете предвид само примера ми. Ако една жена знае, че не може да забременее, би било безсмислено да използва предпазни средства, нали?

— Разбира се. Безсмислено е — съгласява се Безболезнения, но започва да отговаря все по-бавно. Погледът му потъмнява. Няма представа накъде се е насочил Стърн.

— Абсурдно?

— Бих казал.

— Можете ли вие като съдебен експерт да измислите някаква причина такава жена да използва противозачатъчна диафрагма или контрацептив?

— Не става дума за жена в критическата, нали?

— Става дума за жена, която без всякакво съмнение знае, че не може да забременее.

— Няма причина. Никаква медицинска причина. Не мога да измисля.

Санди поглежда към Ларън.

— Ваше Благородие, може ли в протокола да се отбележат последните пет въпроса и отговора, така че да се прочетат по-късно, ако е необходимо?

Кумагаи бавно оглежда съдебната зала. Обръща очи към съдията, към стенографката и накрая към прокурорската маса. Намусен е. Капанът, какъвто и да е той, е заложен. Това е ясно на всички. Стенографката прикача кламер към тесния лист на протокола.

— Доктор Кумагаи, според вашето експертно мнение — пита моят адвокат Алехандро Стърн — Каролин Полхимъс не е ли била жена, която не може да забременее?

Кумагаи поглежда към Стърн. Навежда се към микрофона пред свидетелския стол.

— Не — отговаря той.

— Докторе, моля ви не бързайте. През онези няколко седмици сте извършили осемнайсет аутопсии. Не бихте ли искали да прегледате първоначалните си бележки?

— Знам, че е използвала средство против забременяване. Вие се съгласихте — казва той отново.

— Още веднъж повтарям, че се съгласихме с резултатите от пробата, която вие сте изпратили на химика.

Стърн се връща към нашата маса. Кемп вече е взел в ръце документа и го подава на Санди, който оставя копие на прокурорите, а оригинала — пред Кумагаи.

— Познавате ли бележките си за аутопсията на госпожа Полхимъс?

Безболезнения прехвърля няколко страници.

— Моят подпис — казва той.

— Бихте ли прочели на глас краткия пасаж, отбелязан с кламер? — Санди се обръща към Нико. — На втора страница.

Кумагаи си сменя очилата.

— Маточните тръби са вързани и отделени, фимбриалният край изглежда нормален. — Кумагаи мести поглед надолу по листа, от който чете. Отново отгръща на последната страница. Съвсем се е начумерил.

Накрая клати глава.

— Не е вярно — казва той.

— Собственият ви коментар от аутопсията? Вие го диктувате, докато я извършвате, нали? Докторе, да не би да искате да кажете, че тогава сте допуснали грешка?

— Не е вярно — повтаря той.

Стърн се връща към масата на защитата за друг документ. Започва да ми просветлява. Поглеждам го, докато взема листа от Кемп.

— Да не би да искаш да кажеш — прошепвам му аз, — че на Каролин Полхимъс са й били прекъснати тръбите?

Кемп ми кима.

Следващите секунди ми се губят. Странно, непонятно как оставам сам, заключен със собствените си люшкащи се чувства. Прекъсната е съществена връзка. За миг всичко ми се струва старо и познато, макар да не го проумявам. Това, което става в съдебната зала, сякаш се случва на другия край на света. Смътно ми се мярка мисълта, че с Безболезнения е свършено. Отрича още два-три пъти възможността маточните тръби на госпожа Полхимъс да са били прекъснати хирургически, за да не може да забременява. Стърн го пита дали при други факти би променил мнението си и натиква в ръцете му документа от архива на гинеколога, прекъснал тръбите на Каролин преди шест години и половина след един аборт. Не ще и дума, вчера следобед Кемп се е срещнал именно с този лекар.

— Още веднъж ви питам, тези документи променят ли експертното ви мнение?

Кумагаи не отговаря.

— Господине, според вас знаела ли е Каролин Полхимъс, че не може да забременява?

— Очевидно.

Кумагаи вдига поглед от книжата. При цялата ми обърканост усещам, че всъщност го съжалявам. Сега думите излизат от гърлото му бавно и глухо. Той говори на Молто и Нико, а не на Стърн или на съдебните заседатели.

— Забравих — извинява им се.

— Не е ли абсурдно да се смята, че Каролин Полхимъс е използвала контрацептив на първи април вечерта?

Кумагаи не отговаря.

— Не е ли безпочвено?

Кумагаи не реагира.

— Не можете да обясните смислено защо би го направила, нали?

Кумагаи вдига поглед. Трудно е да се каже дали размишлява, или просто е съсипан от срам. Стиснал е перилото пред свидетелския стол. Все още не отговаря.

— Да накарам ли стенографката да прочете отговорите на въпросите ми, които зададох преди малко?

Кумагаи клати глава.

— Не е ли ясно, доктор Кумагаи, че Каролин Полхимъс не е използвала контрацептив на първи април? Не би ли било такова експертното ви мнение? Не ви ли изглежда съвсем логично да не се намери нито следа от контрацептив в апартамента й?

Кумагаи сякаш въздиша.

— Не мога да отговоря на въпроса ви — казва той с известно достойнство.

— Отговорете тогава на следващия ми въпрос. Като имаме предвид тези факти, не е ли ясно, че пробата, която сте изпратили в химическата лаборатория, не е взета от тялото на Каролин Полхимъс?

Кумагаи се обляга назад и побутва очилата си нагоре.

— Имам установена процедура.

— Искате да кажете на това жури, че имате ясен спомен как сте взели пробата, отбелязали сте я и сте я изпратили?

— Не искам това да кажа.

— Повтарям: не е ли вероятно пробата, съдържаща контрацептива, както и течности от кръвната група на господин Сабич, да не е взета от тялото на Каролин Полхимъс?

Безболезнения отново клати глава. Но това не е отрицателен отговор. Той просто недоумява какво се е случило.

— Не е ли вероятно?

— Възможно е — изрича накрая той.

Откъм секцията на съдебните заседатели в залата ясно отеква възкликът на един от мъжете: „О, Господи!“.

— А пробата бе изпратена, докато вие водехте редовните си разговори с господин Молто, нали?

В този миг Кумагаи отново се наежва. Изопва гръб на стола.

— Обвинявате ли ме, господин Стърн?

Минава известно време, докато Стърн отговори:

— Не, защото се събраха предостатъчно неподкрепени обвинения за едно дело. — Преди да се върне на стола си, кима към свидетеля, като че ли да го освободи. — Това е, доктор Кумагаи — добавя той.

След заседанието седим с Джейми Кемп в заседателната зала на Стърн и описваме разпита му на Кумагаи пред малобройна публика: секретарката на Санди, частния детектив Бърман и двама студенти по право, които стажуват в кантората. Кемп е извадил бутилка шампанско, а един от младежите е пуснал радиото. Джейми — добър актьор — разиграва сценка, в която изпълнява едновременно ролята на Стърн и на Кумагаи. Повтаря най-закопаващите въпроси на Санди с настоятелен тон, а след това се хвърля на стола, тупа с крака по земята и хъхри, като че ли го душат. Когато Стърн влиза, още се заливаме от смях. Облякъл е официален костюм, или по-скоро част от него — само панталоните с лъскав кант по шева и риза с плисирана предница. Под яката му е пъхната червена папийонка, която все още не е закопчана. Докато оглежда сцената, почервенява и лицето му се сковава от яростен гняв. Явно се бори със себе си, за да не избухне.

— Това е нелепо — обръща се той към Кемп. — Твърде неуместно. Водим дело. Сега не е моментът да се поздравяваме. Не бива да внасяме и следа от самодоволство в залата. Съдебните заседатели интуитивно усещат тези неща и те не им допадат. Ако обичате, да разчистите, тъй като желая да разговарям с доверителя си. Ръсти, когато се освободиш…

Обръща се кръгом и аз тръгвам след него към уютния му кабинет, подреден с женски вкус. Подозирам, че Клара си с казала думата при обзавеждането. Всичко е в еднакъв кремав тон. Завеси до пода покриват прозорците, а мебелите, тапицирани с хаитянски памук, така са изпълнили кабинета, та имаш чувството, че някой те подбутва към фотьойла. Във всеки ъгъл на бюрото на Стърн с поставен по един тежък кристален пепелник.

— По-скоро аз съм виновен, а не Джейми — казвам, когато влизаме.

— Благодаря, но задължението да се преценява моментът не е твое, а негово. Може ли такава нелепост!

— Успехът ти беше страхотен. А и той хвърли много труд. Затова решихме да се позабавляваме. Джейми се постара да разведри твоя доверител.

— Няма защо да ми защитаваш Кемп. Той е първокласен юрист, така че ценя работата му. А може би аз съм си крив. Наближава ли краят на делото, винаги съм напрегнат.

— Би трябвало да се радваш на днешния ден. Рядко някой адвокат успява да проведе такъв разпит, особено с експерта на прокуратурата.

— Прав си — казва Стърн, като за миг се усмихва загадъчно. — Каква колосална грешка. — Издава звук, нещо като стенание, и клати глава. — Но това е минало. Понеже беше много настоятелен, искам да отделя малко време, за да обсъдим представянето на нашата теза. Щеше ми се да имам повече време, но отпреди месеци съм приел да дам тази вечеря за съдията Магнусън. Дела Гуардия също ще бъде там, така че и двамата ще сме като насадени на пачи яйца. — Усмихва се, като оценява собственото си чувство за хумор. — Както и да е. Що се отнася до твоята защита, решенията по тези въпроси винаги се вземат от клиента. Ако желаеш, ще ти дам моя съвет. Ако не — чувствай се свободен да диктуваш. Аз съм на твое разположение.

Както предполагах през цялото време, Санди изчаква да наберем голяма преднина, преди да ми позволи да взема решение. Сещам се какво ще предложи.

— Мислиш ли, че въобще ще се стигне до излагане на нашата теза?

— Питаш ме дали не смятам, че Литъл още утре ще прекрати делото с оправдателна присъда.

— Според теб възможно ли е?

— Бих се учудил. — Взема пурата си от пепелника. — Ако погледнем реалистично, отговорът ми е не.

— Какво още ме свързва с престъплението?

— Ръсти, не е необходимо да ти изнасям лекции, но трябва да имаш предвид, че на този етап изводите трябва да се третират в най-благоприятната за обвинението светлина. Дори заявеното от Кумагаи на прокурора, колкото и абсурдно да изглежда сега, трябва да се вземе под внимание за целите на това искане. А отговорът на въпроса ти е, че доказателствата, в каквато и светлина да се разглеждат, те свързват с местопрестъплението. Отпечатъците ти са там. Намерени са власинки от мокет, който може да бъде твоят. Справката от телефонната компания показва, че си държал връзка. Но всичко това е било прикрито. А от практична гледна точка никой съдия не гори от желание да обсеби ролята на журито като орган, който решава такова важно дело. По този начин би си навлякъл критики, а и нещо, което е по-важно — би създал впечатление, че делото не е решено справедливо. Според мен доказателствата на прокуратурата, както са изложени, са съшити с бели конци.

Вероятно и съдията вижда нещата по същия начин. Но той без съмнение ще предпочете журито да обяви твоята невинност. Но ако те все пак не се справят с тази си отговорност, той може да удовлетвори искането за оправдание след процеса, независимо от тяхното решение. По нашето дело бих приел това за много по-вероятно.

Доводите му са разумни, но се надявах, че ще каже нещо друго.

— Така че стигаме до въпроса за защитата — продължава Стърн. — Ако ще действаме, трябва да представим някои документи. Налага се да установим, че Барбара с била в университета, както твърдиш ти. Така че ще е необходимо да представим компютърния дневник, за да покажем, че се е включила скоро след осем. Ще искаме да покажем, че компаниите за наемане на леки коли и за таксита нямат данни, подкрепящи твърдението, че си пътувал до града на първи април вечерта.

Трябва, разбира се, да представим и документите от архива на гинеколога, за които стана дума днес. Както и някои други по-дребни неща. Според мен всичко това е ясно. Въпросът е дали да призовем свидетели.

— Кого имаш предвид?

— Някой, който ще свидетелства за характера ти. Например Барбара.

— Не искам тя да дава показания — отсичам веднага.

— Ръсти, тя е привлекателна жена, а в журито има петима мъже. Може да подкрепи алибито ти, и то доста убедително. А без съмнение тя има желание.

— Ако аз свидетелствам, а тя седи на първия ред и ми се усмихва, на журито ще е ясно, че подкрепя алибито ми. Няма нужда и нея да я сдъвчат.

Стърн въздиша. Обърквам плановете му.

— Не искаш аз да свидетелствам, нали, Санди?

Вместо да ми отговори, той се заема да изтръсква пепелта от пурата, посипала тук-там плисетата на ризата му.

— Заради връзката ми с Каролин ли се въздържаш? — питам аз. — Няма да я отрека.

— Знам, Ръсти. И затова не намирам твоите показания за обнадеждаващи. Смятам, че това би дало голям тласък на обвинението, от какъвто те отчаяно се нуждаят. Честно казано, съществува известен риск, че същите факти могат да изникнат и ако разпитват Барбара. Привилегиите за конфиденциалност вероятно ще забранят разпит относно твоята връзка пред жена ти, но не можем да бъдем сигурни. Като цяло вероятно не си струва риска. — Стърн се съгласява, че все пак съм прав, що се отнася до призоваването на Барбара. — Но разкриването на тези въпроси не е основната ми грижа във връзка с даването на показания от теб.

Санди става от стола, протяга се престорено, но вече съм усетил, че иска да седне до мен на канапето — мястото, където винаги съобщава лошите новини. Намества падналата снимка на Клара и децата върху белия брезов бюфет зад бюрото си, след което, разбира се, сяда до мен.

— Ръсти, по принцип предпочитам обвиняемият да заеме свидетелския стол. Независимо от настоятелното повтаряне пред членовете на журито, че не бива да тълкуват мълчанието на подсъдимия като обвиняващо го обстоятелство, това указание просто е невъзможно да бъде спазено. Журито иска да чуе как подсъдимият отхвърля обвинението, особено ако е човек, свикнал да говори пред публика. Но в този случай аз съм против. Това и двамата го знаем, Ръсти: добрите свидетели са две категории — тези, които са истински честни и искрени, и умелите лъжци. Ти си честен и искрен човек и поначало би бил чудесен свидетел за себе си. Имаш дългогодишен опит за това как трябва да се говори пред заседателите. Не се съмнявам, че ако можеше да свидетелстваш за всичко, което знаеш, би го направил убедително и би бил оправдан. Ще добавя — заслужено.

Поглежда ме за миг с бърз, но пронизващ поглед. Не съм сигурен дали с това гласува доверие в моята невинност, или за пореден път отбелязва слабата подготовка на обвинението, но усещам, че има предвид първото, и съм приятно изненадан. Стърн, разбира се, може да е подхвърлил това само за да направи по-сладка победата си.

— Както и да е — продължава той, — убеден съм, след като те наблюдавах в продължение на няколко месеца, че ти няма да свидетелстваш за всичко, което знаеш. Някои въпроси ще си останат твоя тайна. На този етап в никакъв случай не искам да проявявам любопитство. Това го казвам искрено. При някои клиенти е необходимо убеждаване. При други — предпочиташ да не знаеш. В редки случаи е най-добре да не ровиш. Такова е чувството ми сега. Сигурен съм, че изборът, който си направил, е съзнателен и добре обмислен. Но както и да е, когато човек, решен да каже по-малко от цялата истина, заеме свидетелския стол, той е като трикрако животно в джунглата. Ти не си умел лъжец. А ако Нико случайно улучи тази чувствителна област, каквато и да е тя, нещата ще се обърнат много зле за теб.

Настава мълчание, малко по-дълго от необходимото. Сетне Стърн продължава:

— Трябва да направим преценка на делото такова, каквото е. Още не сме имали лош ден за защитата. Е, може би един. Но не е останало непоклатимо доказателство. А днес следобед нанесохме удар, от който обвинението вероятно няма да се съвземе скоро. Професионалното ми мнение е, че ти не бива да даваш показания. Независимо от шансовете ти — а след днешния ден признавам, че те са много обнадеждаващи — независимо от шансовете ти най-добре е да не свидетелстваш. Като казвам всичко това, искам да ти напомня, че все пак въпросът е в твои ръце. Аз съм ти адвокат и ако решиш да дадеш показания, ще те подкрепям уверено и убедено, все едно какво си намислил да кажеш. Разбира се, не е необходимо точно сега да решаваш. Но е време да се замислиш вече за този последен етап, като държа да вземеш предвид и моите виждания.

След няколко мига излиза. Папийонката му е закопчана, а безупречното сако на смокинга е свалено от закачалката зад вратата. Оставам в кабинета с чувство на меланхолия от думите му. Това е възможно най-сърдечният разговор, който сме водили със Стърн. Искреността му, след като бе потискана толкова месеци, е обезпокояваща, независимо от това колко внимателно или елегантно е изразена.

Тръгвам по коридора с намерението да изпия още една чаша шампанско. Лампата на Кемп още свети. Той работи в малкия си кабинет. Над един от шкафовете е залепен плакат. На яркочервен фон е изобразен млад мъж в лъскаво яке. Свири на китара, а фотографът го е уловил в движение, така че косата му е изправена като на глухарче, което е започнало да цъфти. Името „Галактикс“ е изписано от единия до другия край с бели букви. Сигурен съм, че малцина от тези, които влизат тук, разпознават Джейми Кемп отпреди десет години.

— Заради мен се накисна пред шефа си — казвам аз. — Извинявай.

— Глупости. Сам съм си виновен. — Посочва ми един от столовете. — Той е най-дисциплинираният човек, когото познавам.

— И страхотен адвокат.

— Нали? Виждал ли си някога нещо подобно на това, което се случи днес?

— Никога — отговарям аз. — Никога през дванайсетте си години служба. Кога разбрахте за това?

— Санди забеляза отметката в протокола за аутопсията в неделя вечер. Получихме документа от гинеколога вчера. Искаш ли да ти кажа нещо? Стърн смята, че е просто грешка. Вероятно Кумагаи върши всичко през пръсти. Когато е получил заключението на химическата лаборатория, е продължил с него и е забравил за аутопсията. Аз обаче не мисля така.

— Нима? А как мислиш?

— Мисля, че са те нагласили.

— Е — казвам след моментна пауза, — самият аз много преди теб съм го предполагал.

— Вярвах го през повечето време. — Сигурен съм, че отново мисли за телефонната справка, но не я споменава. — А знаеш ли кой го е направил?

Трябва ми малко време, за да схвана въпроса.

— Ако знаех, нямаше ли да кажа на адвокатите си?

— А защо да не е например Молто?

— Може би — отговарям аз. — Вероятно.

— А той какво ще получи от това? Ще ти попречи да се ровиш по онова дело? Как го наричахте? Делото „П“ ли?

— Делото „П“ — повтарям аз.

— Но не може да повярва, че няма да го споменеш, ако те попита директно.

— Да, но виж в какво положение съм аз. Едно е да си обвинен от първия заместник главен прокурор, друго — от някой дивак, когото съдиш за убийство. Освен това, той не е знаел докъде сме стигнали. Просто е искал да ни попречи да напреднем.

— Доста е учудващо, не мислиш ли? Странно.

— Може би това е една от причините, поради които не вярвам на всичко това.

— Кои са другите?

Клатя глава.

— Довечера ще знам по-добре.

— Какво ще стане довечера?

Отново клатя глава. Заради Липранзър не мога да рискувам. Трябва да си остане само между двама ни.

— Нещо от „Направи си сам“ ли ще има довечера?

— Точно така — отговарям аз.

— Внимавай да не окажеш услуга на Дела Гуардия.

— Не се безпокой, знам какво върша — успокоявам го.

Докато се изправям, размислям над последното си твърдение — напоследък не съм се изхвърлял толкова. Пожелавам на Кемп лека нощ и се връщам в заседателната зала, за да потърся шампанското.

34.

Липранзър пристига у дома след полунощ като Дядо Коледа или като горски дух. Когато Барбара му отваря по нощница, той нахълтва оживен и необичайно ведър. Докато го чаках, нито за миг не се одремах. Събитията през деня се стекоха така, че за пръв път от месеци насам усещам възбуда, която, струва ми се, е нещо повече от едва пробудила се надежда. Това е като потрепването на затворените още клепки под лъчите на новото утро. Дълбоко в душата ми отново се разпалва вярата, че ще бъда свободен. Под мекото сияние на този пламък прекарах с жена си най-приятните мигове от седмици насам. Двамата с Барбара от часове пием кафе и говорим за провала на Кумагаи Безболезнения и за завръщането на Натаниъл в петък. Изгледите отново да заживеем човешки ни действат като балсам.

— В управлението разправят невероятни неща — казва Липранзър и на двама ни. — Точно преди да изляза, говорих с един колега, който току-що се видял с Гленденинг. Твърдят, че Дилей говори за прекратяване на делото, а Томи бълва змии и гущери и се опитва да измисли нещо ново. Може ли да е вярно?

— Като нищо — отговарям аз. При споменаването на възможността Нико да оттегли обвинението, Барбара се вкопчва в ръката ми.

— Какво се е случило днес в залата, ей богу? — пита Лип.

Започвам да му описвам разпита на Кумагаи, но той вече е чул за него.

— Това го знам — прекъсва ме. — Имам предвид как е възможно. Казах ти, че онова малкото идиотче твърдеше, че убиецът е стрелял с халосни патрони. Не ме интересува колко пъти го е отрекъл след това. А между другото с Тед Кумагаи е свършено. Цялото управление разправя, че следващата седмица ще му покажат вратата.

Както предсказа и Кемп. Откривам, че съчувствието ми вече е отслабнало.

Барбара ни изпраща до вратата.

— Да внимавате! — моли ни тя.

Двамата с Липранзър оставаме за малко в доджа с частна регистрация, паркиран в алеята пред къщата. Когато Лип дойде, сварих още една кана кафе, този път с кофеин, и Барбара му даде пластмасова чашка за из път. Сега той пие от нея.

— Та къде отиваме? — питам аз.

— Искам сам да се сетиш — отговаря той. Малко е късно, разбира се, да ходим на гости. Но аз отдавна съм научил този прийом от полицаите. Ако искаш да намериш някого, най-добре е да го потърсиш среднощ, когато почти всички са си у дома. — Да чуя предположението ти за Леон — продължава Лип. — Хайде, как си го представяш?

— Никак не си го представям. Но каквото и да работи, не иска да го изпусне. Личеше си от писмото. Така че сигурно добре печели, но го гони страх да не си загуби службата. Не знам. Може би държи ресторант или кафене с някои, които са нормални мъже. Би могъл да е порядъчен на вид, но просто с „обратна резба“. Може би е собственик на театрална трупа, а? Топло или студено?

— Студено, студено. Бял ли е?

— Вероятно. Но добре припечелва, с каквото и да се занимава.

— Студено — казва Липранзър.

— Ами?!

Липранзър се смее.

— Добре — предавам се аз. — Двайсетте въпроса свършиха. Каква е новината?

— Представи си — отговаря Липранзър, — той е от „Нощните светии“.

— Хайде де!

— Досието му е километрично. Отделът по бандитизъм е събрал какви ли не сведения за него. Сега е нещо като „лейтенант“ или както те го наричат — „върховен настоятел“. Отговаря за два етажа в общинския комплекс за бедните. Там си е от години. Явно е решил, че приятелите му разбойници няма да са възхитени от него, ако научат, че ходи в гората да държи оная работа на белите момчета. Това му е специалността. Моджолески има агент — хомосексуалист, учител в гимназията, който му е дал всякакви сведения за този педераст. Изглежда, че двамата с Леон са се криели по ъглите години наред. Оня му е бил учител. Някой си Еди. Почти сигурно е, че той е писал писмата.

— Ах, копелето му с копеле! И сега къде отиваме? На улица „Грейс“ ли?

— На улица „Грейс“ — отговаря Липранзър.

Думите му са толкова тихи, че по гръбнака ми полазват тръпки. Двамата с Лайънел Канили прекарахме няколко вечери там. По-точно сутрини — около три-четири часа. Най-безопасното време за бели.

— Обадих му се — казва Липранзър. — Не е някой бедняк. Има си телефон и всичко. И то на негово име. Няма що, частният детектив Бърман е свършил голяма работа. Както и да е, обадих се на тоя Леон преди час. Казах му, че абонирам за вестници. Отговори, че не го интересува, но когато попитах дали разговарям с Леон Уелс, потвърди.

Нощен светия, помислям си аз, докато караме към града.

— Значи Нощен светия — промърморвам на глас.

С блоковете на улица „Грейс“ се запознах по време на четвъртата ми година като прокурор. Тогава вече бях включен в групата избраници на Реймънд Хорган и той ме определи да водя сложното разследване на „Нощните светии“ от името на полицията и голямо жури. Това настъпление срещу най-голямата улична банда на града бе обявено от Реймънд точно навреме, за да се превърне в шумна реклама на първата му кампания за преизбиране. Идеята му бе много уместна. Негрите гангстери не бяха сред любимците на населението в окръг Киндъл и разгромът им щеше да разсее веднъж завинаги мнението, че Реймънд е мекушав. Разследването на светиите беше първата ми централна роля на сцената на правораздаването, първият случай, когато работех с репортери от двете ми страни. То отне почти четири години от живота ми. Докато Реймънд отново се кандидатира за преизбиране, бяхме предявили обвинение срещу сто четирийсет и седем членове на бандата. Печатът възхваляваше небивалия триумф на Реймънд Хорган, без да спомене, че повече от седемстотин светии си останаха на свобода и продължаваха да си вършат същото.

Зараждането на светиите би могло да послужи като добър материал за дисертация на някой социолог. Отначало те се наричаха „Нощните разбойници“ — малка, не много добре организирана банда в Северния район. Водач им беше Мелвин Уайт — симпатичен на вид американец, с едно безжизнено око, замъглено и блуждаещо, и може би за симетрия на ухото от другата страна — дрънкаща обеца с продълговат тюркоаз. Косата му беше права, щръкнала и разчорлена. Мелвин беше крадец. Отмъкваше части от коли, пистолети, пощенски пратки, разбиваше монетни автомати и задигаше всякакви превозни средства. Една нощ той и трима от приятелите му убиха някакъв арабин, собственик на бензиностанция, който понечил да насочи срещу тях пистолет, докато те изпразвали касата му. Направиха самопризнания за непредумишлено убийство и Мелвин, който дотогава бе посещавал само щатските „младежки лагери“, попадна в Ръдиард. Там той и другите трима срещнали първокласни престъпници, на които се възхищавали. Появи се отново след четири години с кафтан и висящи талисмани и обяви, че е вожд Харукан, глава на Ордена на нощните светии и демони. Още двайсетина младежи с обратни наклонности, облечени точно като него, се заселиха в същия квартал и в рамките на една година започнаха, както те се изразяваха, „да въртят обществена дейност“. Мелвин събра последователите си в един изоставен жилищен блок, който наричаше свой „ашрам19“. В събота и неделя по цял ден, а през седмицата — вечер, проповядваше своята религия с високоговорител. През работните дни учеше желаещите как да крадат.

Отначало се занимаваха с пощата. Светиите имаха свои хора в пощенските станции, и то много. Крадяха не само чекове и билети, но и извлечения от сметки, за да могат да използват фалшиви документи в банките. Харукан притежаваше това, което поради липсата на по-добър термин трябва да наречем усет към принципите на капиталистическата предприемчивост, и вложи печалбите си в изоставени недвижими имоти в Северния район, които обикновено купуваше на безценица. Постепенно Светиите станаха собственици на цели малки жилищни комплекси. Кръстосваха из улиците с големите си коли. Надуваха клаксоните и оглушаваха квартала с гърмящите си уредби. Преследваха момичетата, а момчетата, доброволно или не, превърнаха в бандити. Междувременно Харукан изпъкна като политическа фигура: Светиите раздаваха храна в събота и неделя.

След като се позамогна, Мелвин насочи ордена си към хероина. Цели сгради се превърнаха в преработващи лаборатории. Дипломирани химици смесваха хероина с хинин и млечна захар, а двама здравеняци ги охраняваха с автомати М-16. В друг район шест жени, чисто голи, за да се предотвратят кражби на ценната стока, подготвяха единични дози, запечатани в найлонови пликчета. В квартала, завладян от Светиите, висококачественият хероин се продаваше на сергии по улиците. На вратите на някои гаражи имаше прозорчета, до които белите младежи от предградията можеха да спрат с колите си и да „пазаруват“, а в събота и неделя движението така се задръстваше, че на оживените кръстовища заставаше по някой могул в кафтан и черни очила и със свирка регулираше движението. Един-два пъти вестниците се опитаха да пишат за това, което става, но полицаите не ги подкрепиха. Някои от тях взимаха подкупи, пред което тяхната институция открай време си затваря очите, а тези, на които не плащаха, се страхуваха. Светиите убиваха. Застрелваха, удушаваха, наръгваха с нож, и то, разбира се, главно в спорове, свързани с наркотиците. Но можеха да те очистят и заради дребни различия в мненията, заради това, че не ти е харесала тапицерията на техен автомобил или поради невинно докосване на раменете на улицата. Те владееха район, състоящ се от шест карета; това беше тяхната фашистка арена. Една четвърт от имотите им бяха по улица „Грейс“.

Много пъти съм чувал, че тези блокове са построени по същите архитектурни планове като студентските общежития на Станфордския университет. Разбира се, приликата вече е изчезнала. Малките балкончета към кухнята на всеки апартамент са преградени с телена мрежа, след като през първите пет години сума ти самоубийци, палави деца, пияници и жертви са се превърнали на пихтия на асфалта под блоковете. Повечето от плъзгащите се стъклени врати към балконите са заменени с шперплат. От самите балкони висят всевъзможни неща — пране, чувалчета за боклук, знамена на банди; там са складирани стари гуми, автомобилни части, а през зимата и храна, която се разваля на топло. Никой социолог не може да опише колко се е отдалечил животът в тези три бетонни кули от този, който повечето от нас познават. Любимият израз на Лайънел Канили беше, че това не е неделно училище, и той имаше право. То наистина не е. По-скоро представлява военна зона, подобна на описваната от войниците във Виетнам. Земя без бъдеще — място, където нещата не следват нормалната логика. Кръв и ярост. Топло и студено. Това са понятия, които тук имат известен смисъл. Иначе животът е ден за ден, не се предприемат начинания, чиито резултати ще дойдат догодина — дори идната седмица е много далеч в бъдещето. На моменти, когато слушах как свидетелите описват заплетено и объркано живота в този квартал, се чудех дали не халюцинират. Морган Хобърли, главният ми свидетел, осъзнал се Светия, който бе възприел религията в буквалния смисъл, ми каза, че една сутрин се търкулнал от леглото, когато чул изстрели пред вратата си. Когато надникнал навън, се оказал между двама бандити, които се стреляли с карабини. Попитах го какво е направил, а той отговори: „Върнах се в кревата, братче. Тая работа не е за мен. Покрих си главата с възглавницата, да не ги чувам“. Истината е, че четиригодишното ми разследване успя благодарение на него. Всичките ми победи срещу бандата, които Стърн разтръби пред журито, се дължат на една щастлива находка — Морган. В организация като тази на Харукан, естествено, има членове, които могат да бъдат купени. Десетки от тях бяха агенти на полицията или на федерални служби. Но Мелвин беше достатъчно умен, за да накара някои от тях да вършат контраразузнавателна работа. Никога не бяхме сигурни кой ни казва истината, тъй като чрез различни наши източници по едно и също време получавахме по две-три различни версии.

Но Морган Хобърли ни вършеше чудесна работа. Той беше човек „отвътре“. Не толкова по собствено желание, колкото, защото на Светиите им бе приятно да е сред тях. Всеки познава поне един човек като Морган Хобърли. Беше природно изискан, с вроден финес, така както някои са надарени от Бога с музикален слух или невероятна пъргавост. Дрехите му лягаха като на манекен. Движенията му бяха гъвкави. Не беше толкова хубав, колкото стилен, улегнал и привлекателен. Предизвикваше в мен една тръпка, която ми напомняше за чувствата ми към Нат. И понеже някакъв нравствен глас — според Морган божествен — му казал една сутрин, че това, което върши Харукан, е зло, той тайно започна да работи за прокуратурата. Снабдихме го с миниатюрен касетофон, с който присъстваше на заседанията на вождовете. Той ни даде голям брой телефонни номера, които постепенно започнахме да подслушваме. На практика през седемдесетте дни, в които Морган Хобърли ни помагаше, събрахме всички доказателства за делата, продължили още две години.

Той, разбира се, не отърва кожата си. Казват, че свестните така и не оцеляват. Канили беше този, който ми съобщи, че са открили трупа на Морган. Обадили му се от управлението, в чийто район беше гората, и по тона им разбрал, че работата не е на шега. Когато пристигнах, там вече се бяха събрали полицаите, фелдшерите и репортерите, които са вечното присъствие на местопрестъпленията. Никой с никого не разговаряше, нито пък искаше да се приближи до тялото. Пълно беше с хора, изникнали като гъби. Не можех да разбера къде е. Съзрях Лайънел, който се разхождаше с ръце в джобовете на якето си. Отправи към мен плахи, покорни очи. Искаше да каже: „Яко се осрахме“. След това извърна поглед назад и постоя така, за да схвана посоката.

Морган беше починал от удавяне. Това бе констатирано по-късно от коронера Ръсел, тъй като не допуснах Кумагаи близо до тялото. Смъртта беше настъпила, след като бяха натопили главата му в отходните води на обществена тоалетна. Така го и намерихме — краката му стърчаха нагоре, а главата и двете счупени рамена — натикани в дупката. Трупът беше вече вкочанен и краката му бяха разкрачени като на бостанско плашило. А простите му дочени панталони, разплетените найлонови чорапи и охлузените обувки бяха като на окаян бедняк. Кожата му, доколкото се виждаше между ръба на чорапите и панталоните, беше морава на цвят. Стоях в дървената барачка, в която още прелитаха мухи, въпреки че вече беше ноември, а въздухът бе задушен и смрадлив като през летните горещини, и си спомнях странното чувство за хумор на Морган Хобърли. И тогава вярата ми в ангелите и духовете изчезна, след като видях какво стана с този, когото бях мислил за недосегаем, докато крачи по света.

На Липранзър май му е студено, въпреки че нощните температури през август все още са около двайсет градуса. Не изглежда вял или вглъбен в себе си, ами по-скоро му е студено. Рамената му са присвити, а ципът на якето му с вдигнат догоре. Познавам го достатъчно добре, за да усетя, че това е признак на тревога, дори на страх. На тази територия аз съм може би по-опитният.

— Как си, Чарли Чен20? — го питам, докато се насочваме към бетонното стълбище.

— Това мен не харесва ми, шефе — отговаря той с китайски акцент. — Никак не харесва ми.

В тези блокове стълбищата са основният път за придвижване. Асансьорите рядко работят, а дори и когато се движат, никой не ги използва, тъй като няма милост за този, който заседне между етажите с група Светии. Затова всички търговски сделки се извършват на стълбището. Тук се продават наркотици, пие се вино, прави се любов. Вече наближава три часът, а този вертикален Ганг не е напълно безлюден. Към четвъртия етаж на стълбите седят двама млади мъже, пият от загърната бутилка и флиртуват с млада жена, облегната на стената.

— Как си, братче? — питат те един негър, който се качва пред нас.

Не ни казват нищо, но погледите им са нагли и студени. Докато минаваме покрай тях, Лип показва полицейската си значка, без да забавя крачка. Не иска да го вземат за обикновен бял човек.

На последната площадка, на осмия етаж, той слага пръст пред устните си и тихо отваря стоманената врата. Следвам го по коридора, който е типичен за тези блокове — ярко осветен, за да обезкуражи неканените гости, с боклуци покрай стената и противна миризма на урина. Някъде на височината на човешки ръст тънката преградна стена е пробита и дупката много наподобява човешка глава. В такъв коридор един от хората на Канили застреля Мелвин Уайт, след като бяха предявени първите обвинения. Аз бях отвън, за да надзиравам извършването на арестите, но след изстрелите минаха двайсет минути, преди полицаите да ме пуснат да вляза. Вече бе дошла линейка и аз се качих нагоре с фелдшерите. С тяхна помощ и намесата на хирурзите в крайна сметка животът му бе спасен, за да може да се върне в Ръдиард. Когато го видях обаче, беше с единия крак в гроба. Бяха го положили в средата на коридора до автомата му. Издаваше слаби отчаяни звуци, които не можеха да се нарекат дори стенание, а ръцете, с които притискаше стомаха си, бяха плувнали в кръв. Между пръстите му се подаваше пурпурна разкъсана плът. А над него стоеше изправен Стейпълтън Хобърли, който стана наш агент, след като брат му Морган беше убит. Разкопчал панталона си, той пикаеше върху лицето на Мелвин Уайт, а няколко полицаи се бяха облегнали на стената и ги наблюдаваха.

Един от фелдшерите ме попита какво ще прави, ако Уайт умре от задавяне.

Сега Лип блъска по вратата.

— Отваряй, Леон! Събуди се! Полиция! Хайде, само искаме да поговорим.

Стоим и чакаме. Сградата сякаш изведнъж притихва още повече, съвсем замира. Лип отново блъска с длан. Тази врата не може да бъде разбита. От закалена стомана е.

Липранзър клати глава. И точно в този момент тя се отваря тихо. Много бавно. Вътре е тъмно като в рог. Адреналинът ми изведнъж се покачва. Ако трябва да посоча детайлите, които предизвикаха тази реакция у мен, ще кажа само за лекото щракване на секрета, но дори преди него ме бе обзел страх. Опасността е осезаема, витае във въздуха. Сякаш заплахата от лошото е мирис или полъх на вятъра. Когато чувам звука от зареждане на пистолет, осъзнавам, че както стърчим в светлия коридор, сме идеални мишени. Но колкото и ясно да просветва тази мисъл, у мен липсва всякакъв импулс да се движа. Липранзър обаче реагира светкавично. Промърморва едно „мръсник“, докато се хвърля на земята, пресята се и ме поваля, като ме подсича зад коленете. Падам болезнено на лакътя си и се претъркулвам. И двамата в крайна сметка се оказваме на пода по корем, като се гледаме от двете страни на вратата. Липранзър е стиснал пистолета с двете си ръце.

Затваря очи и изкрещява с всичка сила:

— Леон, аз съм от полицията! Този човек също! Ако не оставиш отвън пистолета си до десет секунди, ще извикам хората ни и ще те очистим, преди да си гъкнал. Започвам да броя! — Лип са изправя на колене и се обляга на стената. Кима ми и аз да направя същото. — Едно! — изкрещява той.

— Ей — чуваме отвътре, — ако вие сте полицията, аз отде да знам, а? Отде да знам?

Лип изважда документите си от вътрешния джоб на якето — звездата и картата със снимка. Приближава се бавно към вратата и пъха вътре само ръката си.

— Две! — продължава той. Посочва към светещата табела, обозначаваща изхода към стълбището. Скоро ще трябва да побегнем. — Три!

— Ей сега ще запаля лампата. Нали? Но ще си задържа пистолета.

— Четири!

— Добре, добре, добре!

Пистолетът изтрополява по плочките и се претъркулва до перваза, тежък и черен. Докато не спря, ми приличаше на плъх. На прага се появява светлина, която се процежда от апартамента.

— Тук, Леон! — изкрещява Лип. — На колене.

— О, недей!

— Долу!

— Уужас! — Излиза от вратата, като ходи на колене с опънати напред ръце. Сега е пъргав и комичен. Полицаи, братче. Винаги са толкова сериозни.

Лип го опипва за оръжие. След това кима и тримата се изправяме. Липранзър си взема удостоверенията обратно. Леон е по черен потник и гащета, с червена лента на главата. Явно сме го събудили. Той е едър здравеняк с хубава гладка кожа.

— Аз съм инспектор Липранзър. От специалния отряд. Искам да влезем да поговорим.

— А тоя кой е?

— Той е приятел. — Лип, който все още държи пистолета в ръка, бута Леон. — Влизай обратно вътре.

Леон влиза пръв, а Лип спира до вратата. С пистолет пред лицето си, светкавично се оглежда. После влиза, за да провери и вътре. След миг се появява и ми маха. Пъха пистолета в кобура си на гърба.

— Без малко да станем повод за страхотни заглавия във вестниците — казвам му аз. Първите ми думи, откакто сме влезли в сградата. — Ако беше започнал да стреля, можеше да ми спасиш живота. — Лип ме поглежда с насмешка.

— Ако, ако… Ако беше започнал да стреля, щеше да си мъртъв много преди да те съборя.

Вътре Леон ни чака. Апартаментът му се състои от кухненски бокс и две стаи. Не се чува звук от друг човек, а той е седнал на матрак на пода в хола. Обул е панталоните си. В краката му има пластмасов будилник и пепелник.

— Искаме да ти зададем няколко въпроса — започва Лип. — Ако отговориш честно, изчезваме след не повече от пет минути.

— Ей, мой човек, нахлуваш тука в три часа през нощта. Айде, недей така! Обади се на Чарли Дейвис, той ми е двуката. С него приказвай, шот аз съм уморен и ми се спи. — Обляга се на стената и затваря очи.

— Не ти трябва адвокат, Леон.

Леон, все още със затворени очи, се смее. Това; вече го е чувал.

— Имаш имунитет21 — казва му Липранзър. — Този е прокурор, нали разбираш?

Леон отваря очи, за да ме види как кимам.

— Ето, сега имаш имунитет.

— Седем-седем-две — казва Леон — пет-осем-шест-осем. Туй е номерът му, мой човек. Чарли Дейвис.

— Леон — казва Лип, — преди осем-девет години даде хиляда и петстотин долара на един прокурор, за да направи така, че някои твои проблеми да изчезнат. Сещаш ли се какво имам предвид?

— Нямам представа. Значи ще ми нахълтвате у дома в три часа да ме питате за такива щуротии? Да не ме смятате за глупак? Да не съм си изпил акъла, че да седна да говоря с някой белогъз полицай за такива идиотщини? Айде, мой човек, заминавай! Остави ме да спя! — Отново затваря очи.

Лип се размърдва. Не знам защо, решавам, че пак ще извади пистолета си, и понечвам да го спра. Но той просто тръгва бавно към Леон. Кляка край леглото му. Леон го наблюдава, докато се приближава, но отново затваря очи, щом Липранзър застава лице в лице с него. Ръга Леон в рамото с показалеца си. След това посочва към мен.

— Виждаш ли го този? Това е Ръсти Сабич.

Леон облещва очи. Убиецът на Светиите! В неговия хол.

— Глупости — отсича той.

— Покажи му служебната си карта — казва Липранзър.

Думите му ме сварват неподготвен и ми се налага да изпразня джобовете на сакото си. Междувременно откривам, че отпред то е станало сиво от мръсотията в коридора. Донесъл съм документите, които Лип получи преди няколко месеца от съдебното дело на Леон, бележника и портфейла си. В него намирам една карта с измачкани краища. Подавам я на Липранзър, който я показва на Леон.

— Ръсти Сабич — казва отново Липранзър.

— Е, и?

— Леон — продължава Лип, — колко от твоите кръвни братя според теб са записани в бележника му, а? Двайсет и пет? Трийсет и пет? На колко Светии мислиш, че е плащал за сведения? Легни си да спиш, пък утре Ръсти Сабич ще почне да звъни по телефона. Ще разкаже на всеки един от тях как ходиш в гората да смучеш оная работа на белите момчета. Ще им обясни кой, къде и кога. Ще им каже как да открият всичко за своя малко сбъркан водач, наречен Леон Уелс. А? Мислиш, че това са глупости ли? Не са глупости, мой човек! Ето го този, който остави Стейпълтън Хобърли да се изпикае върху лицето на Харукан. Чул си тая история, нали? Та на нас ни трябват само пет минути от твоето време. Кажи ни пълната истина и ще те оставим на мира. Налага ни се да знаем няколко неща. Толкоз.

Леон почти не е мръднал, но докато слуша какво говори Липранзър, очите му са широко отворени. В израза му вече няма игривост.

— Да, а следващата седмица ще ви потрябва нещо друго и пак ще ми нахълтате в три часа през нощта да ми дрънкате същите приказки.

— Още сега ще ти кажем дали ще се нуждаем от нещо друго. Веднага щом отговориш на въпросите ни. — Това, от което ще се нуждаем, е Леон да дойде в съда да свидетелства, ако уличи Молто. Но Лип е опитен — подобно нещо засега не бива да му се казва. — И без никакви дивотии, Леон! Слушай първия ми въпрос: платил ли си, или не си платил хиляда и петстотин долара, за да изчезне онова дело?

Леон изсумтява. Изправя се на леглото.

— Това е оня мръсник Еди — казва той. — Вие вече знаете, нали? Защо ме занимавате?

— Леон — казва тихо Лип, — чу ли въпроса ми?

— Да, мой човек. Платих хиляда и петстотин.

Сърцето заблъсква в гърдите ми. Туп-туп! Поглеждам към ризата си, като очаквам да видя как джобът ми подскача. За пръв път се обаждам:

— Жената имаше ли нещо общо с това? Каролин? Инспекторката?

Леон се засмива.

— Да, мой човек. Може да се каже, че имаше.

— Какво?

— Не тия на мен де — казва той. — Не ми пробутвай такива номера. Оная кучка нагласи цялата работа. Това и на теб ти е ясно. Каза ми, че няма защо да увесвам нос, тя знаела как да оправи всичко. Много мазно, много мазно, фащам се на бас, че го е правила поне сто пъти. Каза ми къде да ида. Как да занеса мангизите. Окото й не мигна. Разбираш ли?

— Да. — Клякам до Липранзър. — А тя беше ли там, когато ти остави парите?

— Точно там. Седеше точно там. Много спокойна, нали разбираш: „Как сте? Седнете тук“. След това оня започна да говори.

— Той зад теб ли беше?

— Ъхъ. Като влязох, тя ми рече да не се обръщам, а да правя само това, което ми казва мъжът.

— И той ти каза да ги сложиш в бюрото му, така ли?

— Не, мой човек. В бюрото, зад което бях седнал.

— Точно това имам предвид. Това беше бюрото на прокурора, нали?

— Да, това бюро.

— И ти му плати, така ли? — пита Лип. — На прокурора?

Леон го поглежда раздразнен.

— Не бе, няма да плащам на някакъв си дребен прокурор. Да не съм шантав? Ще ми вземе мангизите и ще рече: „О, не, не мога! Току-що ми се обадиха, че не става“. Наслушал съм се аз на такива глупости.

Липранзър ме поглежда. Той още не може да се сети. Но аз схванах. Едва сега. Най-после. Господи, колко съм загубен. Загубен.

— Та кой беше? — пита Лип.

Леон се мръщи. Не иска да издава на полицай нещо, което онзи не знае. Аз го казвам вместо него:

— Съдията, Лип. Леон е платил на съдията. Нали?

Леон кима.

— Черният, той беше зад мен. Познах гласа му, когато го чух в съда.

Леон щрака с пръсти и се опитва да си спомни името. Но няма нужда да си прави труда. То е на решението за прекратяване на делото. Изваждам го от джоба си, за да проверя. Този подпис не може да се сбърка. Виждал съм го десетки пъти през последните два месеца. Той е отличителен като всичко друго, което Ларън върши.

— Какво има? — пита Лип. Вече е почти пет и ние седим в крайбрежната денонощна закусвалня на Уоли. Преди националните вериги да ги подемат, тя беше известна със сладките си гевречета. — Ларън я глези и взема пари, за да е на ниво?

Лип все още е на градус. Като идвахме насам, спря пред някакво забутано магазинче, където се продаваше алкохол, и излезе с двеста грама прасковена ракия. Изпи я като кока-кола. Още не беше се отърсил от посрещането на вратата. Господи, каза ми той, понякога мразя да съм полицай.

Сега клатя глава на въпроса му. Не зная. Единственото, което със сигурност ми стана ясно през последните часове, е какво не искаше да ми каже Канили, когато го видях миналата седмица. Подкупите е вземал Ларън. Полицаите много са се дразнели, че и съдията го е вършел.

— А Молто? — пита Лип. — Смяташ ли, че и той е вътре?

— Смятам, че е вън от играта. Не си представям Ларън Литъл в никакви триъгълници. Нико каза, че Молто винаги е уважавал Каролин. Вероятно го е молела да иска прекратяване на дела и той се е съгласявал. Сигурен съм, че като всички останали е бил захласнат по нея. — Всичко, разбира се, е било по католически неизказано и изглежда логично. Това е горивото, с което двигателят на Молто е вдигал високи скорости. Несподелените страсти.

Обсъждаме въпроса в продължение на повече от час. Най-накрая става прилично време за закуска и двамата си поръчваме яйца. Слънцето вече изгрява над реката и щедро сипе розова светлина.

Изведнъж се сещам за нещо и се разсмивам. Смея се в захлас, сякаш загубил контрол над себе си. Пристъп на младежко веселие. Мисълта ми е абсурдна и дори не е смешна. Но денят бе прекалено дълъг и много странен.

— Какво? — пита Лип.

— Познавам те от толкова много години, а никога не съм се сещал.

— Какво?

Отново започвам да се смея. Минава малко време, докато успея да проговоря.

— Никога не съм се сещал, че носиш пистолет.

35.

Когато се приближавам към леглото по пижама, Барбара се обръща.

— Ставаш ли? — примижава тя към часовника. Часът е шест и трийсет. — Не е ли рано?

— Лягам си — отговарям.

Тя се сепва и се подпира на лакът, но аз махвам с ръка, за да й покажа, че не е време за разговори. Мисля, че няма да мога да заспя, ала се унасям. Сънувам баща си в затвора.

Барбара ме събужда в последния момент и се налага да препускаме. Движението по моста е задръстено и когато пристигаме, заседанието вече е започнало. Кемп и двамата прокурори са пред съдията. Говори Нико. Изглежда намусен и пребледнял, а тонът, с който се обръща към съдията, показва, че е твърде развълнуван.

Сядам до Стърн. Барбара му се обади да каже, че ще закъснеем, но дипломатично пропусна да съобщи защо. Започвам да разговарям шепнешком със Санди, като го уверявам, че и двамата сме добре. После той ми обяснява какво става:

— Прокуратурата е на ръба на отчаянието. Ще ти разкажа всичко, щом обявят почивка. Искат Молто да свидетелства.

Бях си помислил, че Нико обсъжда именно това. Когато изрича всичките си увещания, Ларън поглежда надолу към него и му отговаря с едно просто „не“.

— Ваше Благородие…

— Господин Дилей Гуардия, подробно обсъдихме този въпрос през първия ден на процеса. Не можете да призовете господин Молто.

— Господин съдия, нямахме представа…

— Ако позволя на господин Молто да свидетелства, то тогава би трябвало веднага да прекратя делото поради нарушение на процесуалните правила. Защото, ако то някога стигне до Апелативния съд — просто хипотетично — но ако някога се разглежда там, те веднага биха го върнали обратно. Господин Стърн попита още първия ден за показанията на господин Молто и вие казахте: „В никакъв случай!“. Така че това е положението.

— Господин съдия, вие казахте, че ще имаме право на известна отстъпка, ако защитата представи своята теория за скалъпен процес. Вие сам казахте това.

— И аз ви позволих да застанете пред журито и да направите в тяхно присъствие едно изцяло неподходящо изказване. Спомняте ли си какво се случи, докато господин Хорган бе на свидетелския стол? Явно е трябвало да разчитам повече на професионалната проницателност на господин Стърн и да повярвам, че той няма да тръгне по този път току-тъй, без основание. Тогава, господин Дела Гуардия, не знаех, че основното веществено доказателство на обвинението ще изчезне, след като за последен път е било у господин Молто. Не знаех, че той и главният патолог ще изфабрикуват доказателства или свидетелски показания, и ви заявявам, че това е разумно тълкуване на вчерашните събития. Все още обмислям въпроса за това какво би следвало да се предприеме срещу господин Молто. Но в едно съм сигурен — няма да му позволя да седне на свидетелския стол и още повече да утежни нещата. Та кой беше другият въпрос, който искахте да повдигнете?

Навел глава, Нико замълчава за миг. После я вдига и оправя сакото си.

— Господин съдия, ще призовем нов свидетел.

— Кой?

— Доктор Майлс Робинсън, психоаналитика на господин Сабич. Той беше включен в списъка на свидетелите ни. Прескочихме го, но снощи аз уведомих господин Стърн за промяната.

Седнал до Санди, настръхвам. Той е сложил ръка на рамото ми, за да предотврати някоя необмислена реакция.

— Какво, по дяволите, е това? — прошепвам аз.

— Щях да го обсъдя с теб тази сутрин — казва тихо Стърн. — Говорих с доктора. След малко ще ти обясня какво смятам, че целят прокурорите.

— И какъв е проблемът? — пита Ларън. — Господин Стърн възразява свидетелят да бъде призован без предизвестие?

Стърн се изправя.

— Не. Възразявам срещу показанията на свидетеля, но не на това основание.

— Кажете си възражението, господин Стърн.

— Ваше Благородие, възразяваме на две основания. Независимо от напредничавите възгледи за психотерапията мнозина продължават да гледат на нея като на средство за опозоряване. Следователно допускането на показанията създава възможността за нанасяне сериозна вреда на господин Сабич. И което е по-важно, доколкото разбирам, господин Молто ще разпитва доктор Робинсън. Очаквам, че ще се интересува от неща, които нарушават тайната между лекар и пациент.

— Разбирам — казва Ларън. — Правите ли искане за отхвърляне на свидетеля?

Стърн поглежда надолу към мен. Намислил е нещо. Навежда се, но след това се отказва.

— Ваше Благородие, думите ми вероятно ще наскърбят някого, за което се извинявам. Но смятам, че те са уместни и необходими, за да защитят интересите на моя клиент. Господин съдия, относно представянето на тези показания поставям под въпрос подбудите на обвинението. Не виждам фактическо основание да се пренебрегне правото на един лекар, при това психотерапевт, да не свидетелства за разговори, които са били насочени към лечение на негов пациент. Вярвам, че тези показания се предлагат със знанието, че защитата ще поиска те да не бъдат допуснати и че съдът ще уважи това искане. Още повече че ако го уважи, прокуратурата ще има кого да обвини, когато делото достигне края, към който, всички знаем, вече се е насочило.

Нико се разпалва. Той тропа с крак по подиума, вбесен от намека на Стърн, че той и Молто целят да преметнат съдията.

— Възразявам! — крещи той. — Възразявам! Това е безобразие! — Още няколко пъти блъска с крак, докато се върти в кръг и в крайна сметка се озовава при прокурорската маса, вперил свиреп поглед в Стърн, който отпива вода от чашата си.

Ларън мълчи дълго време. Когато проговаря, не засяга намека на Стърн.

— Господин Дела Гуардия, на какво основание желаете да отхвърлите лекарската тайна?

Нико и Молто се съвещават.

— Ваше Благородие, очакваме показанията да установят, че господин Сабич е посетил доктор Робинсън само няколко пъти. Ето защо смятаме, че казаното от господин Сабич не е било с цел да търси лечение и следователно не попада в обсега на тайната.

Това прехвърля всякакви граници. На глас, макар и тихичко, възкликвам: „Глупости!“. Може би съдията ме чува. Във всеки случай поглежда към мен.

— Слушайте — казва Ларън, — процесът не върви много добре за обвинението. Това е ясно и на глупците. А тук такива няма. Но ако смятате, господин Дилей Гуардия, че за да можете да извадите някой заек от шапката, ще ви оставя да разпитвате за неща, които са лекарска тайна, много се лъжете. Не мога и няма да позволя това. Не отхвърлям даването на тези показания. Нямам какво да кажа по бележките на господин Стърн. Не знам дали е прав. Ще кажа само, че наличието на лекарска тайна следва да се установява при всеки отделен въпрос, който ще се задава. Ако искате да изправите този свидетел пред съдебните заседатели, моля. Но отсега ще ви кажа, че вече прекалявате. Поведението на един от прокурорите бе възмутително. И ако в присъствието на съдебните заседатели той започне да разпитва за неща, които представляват лекарска тайна, то тогава вие се излагате на голяма опасност. Разговаряли ли сте с доктор Робинсън, за да определите областите, в които е допустимо да го разпитвате?

— Доктор Робинсън отказа да се срещне с нас.

— Това говори добре за него — отбелязва Ларън. — Правете каквото искате, господин Дилей Гуардия, но гледайте да оправдаете появата на този свидетел. Защото мога да си представя какво е настроението на журито.

Нико поисква няколко минути за съвещание и двамата с Молто отиват в един ъгъл на съдебната зала. Томи е бесен. Почервенял е и оживено ръкомаха. Не се учудвам, когато Нико заявява, че смятат да проведат разпита.

Журито се връща в своята секция, а Майлс Робинсън пристъпва към свидетелския стол. На около шейсет и пет години е, стегнат, с бяла, късо подстригана коса. Говори тихо, спокойно и уверено. В друга епоха биха го нарекли окторон22. По-светъл е от мен, но се води чернокож. Познавам го бегло отпреди много години, когато бе призован като свидетел по едно дело за невменяемост. Той е виден специалист по заболявания, свързани със загуба на памет. Професор е в Медицинския факултет на университета и завежда Катедрата по психиатрия. Когато изпаднах в депресия, се обърнах към него, тъй като не се сещах за друг добър психиатър.

— Познавате ли Ръсти Сабич? — пита Молто веднага след като Робинсън обявява името си, адреса на кабинета и професията си. Доктор Робинсън поглежда към съдията.

— Трябва ли да отговоря на този въпрос?

Ларън се навежда. Говори внимателно.

— Доктор Робинсън, това е господин Стърн — сочи той към Санди, — който представлява господин Сабич. Ако смята, че нещо не бива да се изрича, ще направи възражение. В противен случай би трябвало да отговаряте на поставените въпроси. Не се тревожете, той е много опитен.

— Разговаряли сме с него — заявява Робинсън.

— Чудесно — казва съдията. — Моля, прочетете отново въпроса — обръща се той към стенографката и тя го повтаря.

— Да — отговаря Робинсън.

— Откъде го познавате?

— Беше мой пациент.

— Колко пъти сте го виждали?

— Снощи проверих документацията си. Пет пъти.

— От кога до кога?

— От февруари до април тази година. Последният път бе на трети април.

— На трети април? — пита Молто. Изправя се пред съдебните заседатели, които не искат да го погледнат в очите. Той обаче има намерение да обърне внимание на факта, че последният сеанс е бил два дни след убийството.

— Да.

— Господин Сабич обсъжда ли с вас Каролин Полхимъс?

Лекарската тайна обхваща разговори, но не и действия. Досега Молто не е поискал Робинсън да повтори нещо, казано от мен. При този въпрос обаче Стърн се надига от стола си.

— Възражение!

— Прието — казва съдията отчетливо.

Той е кръстосал ръце на гърдите си и гледа свирепо към Молто. Ясно е, че споделя схващането на Санди за подбудите на обвинението. И е възприел свой собствен хитър компромис. Позволи Робинсън да бъде разпитван, но ще приема възражения срещу всички значими въпроси.

— Ваше Благородие, може ли да чуя основанието за това решение? — пита Молто.

Поглежда предизвикателно към съдията. Господи, как се мразят тези двамата. Сигурно е необходимо да се извършат археологически разкопки, за да се пробият натрупаните през годините пластове ненавист. Част от тях се дължат на Каролин. Молто е прекалено примитивен, за да не е ревнувал. Дали в онези дни в Северния район е знаел за отношенията й с Ларън? Тази нощ дълго размишлявах върху това. Кой какво за кого е знаел тогава? И какво според Ларън знае Молто сега? Сложни плетеници. Но ако оставим всичко друго настрана, е ясно, че спорът между тези двама мъже вече няма нищо общо с мен.

— Господин Молто, знаете основанието за решението. То бе обсъдено, преди журито да влезе. Налице е установено отношение лекар — пациент. Всичко споделено е тайна. И ако поставите под въпрос още едно мое решение в присъствието на съдебните заседатели, разпитът ви ще бъде прекратен. Продължавайте.

— Доктор Робинсън, вярно ли е, че господин Сабич престана да идва при вас?

— Да.

— Лечението ви ли приключи?

— Да.

— Господин съдия, твърдя най-учтиво, че тези разговори не са тайна.

— Проявявате неуважение към съда, господин Молто. Продължавайте с разпита.

Молто поглежда към Нико. След това взривява всичко наведнъж. След като е прегледал въоръженията си, той е посегнал към атомната бомба.

— Ръсти Сабич казвал ли ви е някога, че е убил Каролин Полхимъс?

Внезапно из цялата зала се понася едно протяжно многогласно ахване и чак сега осъзнавам защо Нико тропаше с крак по подиума. Това е въпросът, заради който са довели тук Робинсън. Без заобикалки от рода на това дали съм спал с нея. Просто стрелят за последен път — на сляпо. Съдията обаче е вбесен.

— Достатъчно — крещи той. — Край! До гуша ми дойде от вас, господин Молто! До гуша! Ако другите въпроси са тайна, как може този да не е?

Прошепвам нещо на Стърн. Той ми отговаря „не“, но аз му казвам „да“ и дори го бутвам по лакътя да се изправи. В гласа му се усеща необичайно колебание.

— Ваше Благородие, не възразяваме да се отговори на така формулирания въпрос.

Реакцията и на Ларън, и на Молто е забавена. На съдията — поради гнева му, а на Молто — поради пълно объркване. Накрая те се осъзнават едновременно.

Молто заявява:

— Оттеглям въпроса си.

Но съдията разбира какво става.

— Не, няма да задавате такъв увреждащ въпрос в присъствието на журито, а след това да го оттегляте. Господин Стърн, за да е ясно в протокола, отказвате ли се от лекарската тайна?

Стърн си прочиства гърлото.

— Ваше Благородие, въпросът се отнася до разговори, които влизат в кръга на лекарската тайна, но по мое мнение така, както е формулиран, може да му се отговори, без тя да бъде накърнена.

— Мда — казва Ларън. — Изглежда сте прав. Ако отговорът е еднопосочен. Готови ли сте да рискувате?

За миг Стърн мята поглед към мен, но отговаря ясно:

— Да!

— Добре, нека тогава чуем отговора. Така ще знаем къде се намираме. Моля протоколчика отново да прочете последния въпрос на господин Молто.

Момичето се изправя със стенографската лента в ръка и чете с равен глас:

— Въпрос от господин Молто: „Ръсти Сабич казвал ли ви е някога, че е убил Каролин Полхимъс?“.

Ларън е вдигнал ръка, за да изчака стенографката да седне и да запише отговора. После съдията кима към свидетеля.

— Отговорът на въпроса — казва Робинсън със своя отмерен глас — е „не“. Господин Сабич никога не ми е казвал подобно нещо.

В залата настъпва небивала възбуда, чуват се въздишки на облекчение. Съдебните заседатели кимат с глава. Учителката ми се усмихва.

Молто не се предава.

— Някога засягали ли сте, макар и косвено, темата за убийството на госпожа Полхимъс?

— Възражение срещу този и всички по-нататъшни въпроси, засягащи разговори между господин Сабич и лекаря.

— Възражението е прието. То се тълкува като ограничаващо искане, което е удовлетворено. Тъй като всякакви по-нататъшни въпроси са или забранени, или нямат връзка с този процес, възнамерявам да прекратя разпита. Доктор Робинсън, свободен сте.

— Ваше Благородие! — крещи Молто, но Нико мигом го дърпа за ръката. Докато говорят, отвежда Томи настрани от подиума. Кима му успокоително, впрегнал цялото си самообладание; в държането му няма и следа от необуздаността на Молто.

Съдията гледа само към Нико.

— Следва ли да приемем, господин Дилей Гуардия, че обвинението е приключило представянето на своята теза?

— Да, господин съдия — отговаря Нико. — Обвинението приключи представянето на своята теза от името на народа.

Сега Ларън ще освободи журито за събота и неделя и ще изслуша искането за оправдателно решение. Обръща се към тях:

— Дами и господа, обикновено в този момент бих ви помолил да напуснете съдебната зала. Този път обаче няма да направя това. Задълженията ви по това дело свършиха…

Отначало не схващам тези думи, но изведнъж усещам ръцете на Джейми Кемп, а след това и на Стърн, които ме прегръщат, и разбирам какво се е случило. Процесът е приключил. Съдията продължава да говори. Казва на членовете на журито, че могат да останат, ако желаят. Заплаквам. За миг опирам чело на масата. Подсмърчам, но изправям глава, за да чуя думите, с които Ларън ще ми върне свободата.

Той се обръща към съдебните заседатели:

— Подробно обмислих това дело през последните двайсет и четири часа. В този момент защитата обикновено прави искане за оправдателно решение и най-често съдията постановява делото да продължи. Често има достатъчно доказателства, които да усъмнят едно разумно жури, че подсъдимият е невинен. Би трябвало да има много сериозни улики. Срещу никого не бива да бъде започнат процес без достатъчно доказателства, на чиято основа честни хора да решат по безспорен и несъмнен начин, че той е виновен. Справедливостта го изисква. А според мен в този случай не е било подходено справедливо. Разбирам, че прокурорите са имали подозрения. До вчера дори можех да кажа, че са съществували разумни основания за такива. Сега не съм толкова убеден в това и не мога да ви оставя да разисквате доказателства, които явно са недостатъчни. Би било несправедливо към вас и най-вече към господин Сабич. Срещу нито един човек не бива да се започва дело при доказателства като тези. Не се и съмнявам, че вашето решение категорично ще бъде „невинен“. Но господин Сабич не бива да живее нито миг повече с този призрак. Тук не бяха изяснени каквито и да било основания за подбуди или наличие на интимни връзки. По моему след вчерашния ден няма свидетелства, които да убедят един разумен човек, че господин Сабич е имал полов контакт с госпожа Полхимъс вечерта, когато е загинала. А както току-що видяхме, няма и следа от пряко доказателство, че той е убил госпожа Полхимъс. Може и да е бил там онази вечер. Може би обвинението има право на това заключение. Ако прокурорите бяха открили онази чаша, щях да се замисля върху твърдението им. Но при настоящите обстоятелства не мога да допусна делото да продължи.

— Ваше Благородие! — Нико е на крака.

— Господин Дела Гуардия, разбирам, че ви е обзело отчаяние, но в момента говоря и е редно да ме изслушате.

— Ваше Благородие…

— Имам да кажа няколко думи за господин Молто.

— Господин съдия, искам делото да бъде прекратено.

Ларън се сепва, дори се обляга назад. В залата се усеща още по-голямо оживление и шум от стъпки на сновящи хора. Без да поглеждам назад, зная, че репортерите тичат към телефоните. Ще се появят телевизионни камери. Никой не очакваше развръзката именно сега. Ларън удря с чукчето и призовава към ред. Сетне помахва с голямата си ръка към Нико да продължи.

— Господин съдия, искам да кажа нещо. Първо, изглежда, мнозина започнаха да мислят, че делото е стъкмено или че тук има някаква машинация. Отричам това. От името на всички членове на обвинението искам да заявя, че имахме основания да предявим това обвинение…

— Желаехте да направите искане, господин Дилей Гуардия.

— Да, господин съдия. Тази сутрин, когато дойдох в съдебната зала, се надявах, че ще оставите журито да се произнесе по делото. Мисля, че някои съдии биха го направили, и смятам, че е редно. Но други вероятно не биха го направили. А тъй като вие явно сте решили…

— Да, решил съм.

— Заради господин Сабич не искам да поставям под съмнение законосъобразност на решението ви. Аз лично не съм съгласен с вас. Ние не сме съгласни. Но не е справедливо да твърдя, че сте надхвърлили правомощията си. В никакъв случай не искам някой да мисли, че си търся оправдания. — Нико хвърля бегъл поглед през рамо по посока на Стърн. — Така че поради тези причини приемам вашето решение и отправям искане делото да бъде прекратено.

— Искането е удовлетворено.

Ларън се изправя.

— Господин Сабич, вие сте оправдан. Не мога да изразя колко съжалявам, че всичко това се случи. Удоволствието да ви видя свободен не измива позора, хвърлен върху каузата на справедливостта. Бог да ви благослови.

Удря с чукчето.

— Прекратявам делото! — обявява той и напуска залата.

36.

Вълнение. Жена ми. Адвокатите. Репортерите. Любопитни хора, които не познавам. Всички искат да ме докоснат. Барбара е първа. Усещането на ръцете й, които ме прегръщат, на тялото й, притиснато в моето, е удивително възбуждащо. Може би това е първият признак на възраждането ми за нов живот.

— Толкова се радвам — целува ме тя. — Толкова съм щастлива за теб, Ръсти!

После се спуска да прегърне Стърн.

Днес решавам да се измъкна през отоплителната централа — изхода, който си оставих за краен случай. Нямам желание да попадна в журналистическото меле. Повеждам Барбара, Стърн и Кемп към дъното на коридора и четиримата изчезваме внезапно. Разбира се, невъзможно е да избягаме за дълго. Когато стигаме до кантората на Стърн, отпред ни чака ново ято репортери. Пробиваме си път нагоре без много коментари. В заседателната зала незнайно откъде се е появил обяд, но не ни оставят на мира да хапнем. Телефоните звънят. Скоро секретарките ни съобщават, че приемната не побира журналистите, които се тълпели в коридора. Гладното чудовище, наречено медии, трябва да бъде нахранено. Не мога да лиша Стърн от това. Заслужава го, а и отзивите за големия му успех в толкова нашумяло дело както финансово, така и професионално ще дадат тласък на кариерата му за години напред. Той вече е адвокат от национален мащаб.

И така, след половин сандвич със салам всички слизаме във фоайето, за да се изправим отново пред блъскащата се, крещяща тълпа репортери, пред микрофоните, касетофоните и ярките светлини, които грейват около нас като десетина нови слънца.

Стърн говори пръв, а след това аз.

— Който и да е на мое място, едва ли ще успее да каже нещо изумително в тази обстановка, и то непосредствено след развръзката. Облекчението ми, че всичко свърши, е огромно. Никога няма напълно да проумея как въобще се случи. Благодарен съм, че бях защитаван от най-добрия адвокат в целия свят.

Подминавам въпросите за Дела Гуардия. Самият аз все още не съм наясно с ролята му. Донякъде съм приел мисълта, че той просто си гледаше работата. Никой не пита за Ларън и аз не споменавам името му. Независимо от признателността си не вярвам, че след снощи от устата ми може да излезе похвала за него.

Когато се връщаме горе, на масата има от същото шампанско, което Кемп отвори предната вечер. Дали Стърн се е готвел за победата, или просто винаги държи каса вино в лед? В кантората все още има много посетители. Заставам до адвокатите си и вдигам наздравица за Санди. Клара, съпругата му, също е тук. Пристига Мак. Протяга ръце от стола си да ме прегърне и заплаква.

— Никога не съм се съмнявала — казва тя.

Барбара приближава, за да ми каже, че си тръгва. Надява се, че може да ускори с един ден завръщането на Нат. Вероятно началникът на лагера ще му уреди място в малкия самолет, който лети до Скейджън и обратно. Но това изисква доста телефонни разговори. Изпращам я през фоайето. Тя ме прегръща отново.

— Камък ми падна от сърцето — казва ми. — Толкова много се радвам, че свърши така.

Но в отношенията ни се е настанила непреодолима печал. Не мога напълно да си представя душевните вълнения на Барбара, но си мисля, че дори в този момент на възторжена благодарност и облекчение тя усеща, че между нас все още остава напрежение. За да загладим старите недоразумения, ще трябва да извървим дълъг и коварен път, да се прехвърлим над дълбоки пропасти, за да се доберем до владенията на милостта и опрощението.

В кантората на Стърн непрекъснато прииждат хора — полицаи и юристи от целия град, дошли, за да ни поздравят. Чувствам се неловко сред толкова хора, малцина, от които познавам. А първоначалната ми еуфория вече отдавна е преминала и е отстъпила място на потискаща меланхолия. Отначало решавам, че съм изтощен и обзет от самосъжаление. Но постепенно разбирам, че смущението ми, като черен нефт, бликащ от земята, възниква от нещо по-особено, от идея, която изисква време за обмисляне, и аз напускам колкото се може по-незабелязано. Не казвам, че си тръгвам. Уж излизам за малко с извинението, че ми се вие свят. Измъквам се от сградата. Късно следобед е. Сенките са удължени, а от реката се носи лек ветрец, пропит от дъха на лятото.

Вечерните издания на вестниците са вече по будките. Заглавието на „Трибюн“ заема четвърт страница: СЪДИЯТА ОСВОБОЖДАВА САБИЧ, а подзаглавието е: „Ларън Литъл нарича обвинението позорно“. Купувам си вестника. „Като заклейми позора за каузата на справедливостта, съдията от Окръжния съд Ларън Литъл днес отхвърли обвинението в убийство срещу Рожат К. Сабич, бивш първи заместник главен прокурор на окръга, и прекрати осемдневния процес. Съдията Литъл остро разкритикува тезата, представена от главния прокурор на окръга Нико дела Гуардия, и заяви, че смята част от доказателствата срещу Сабич, бивш политически противник на Дела Гуардия, за измислица на прокуратурата“. И двата местни ежедневника следват същата линия. Ударите срещу Нико са жестоки. Скалъпено дело срещу бивш политически противник. Грозни неща. Новината ще гръмне из цялата страна. Моят приятел още дълго време ще има да страда. Пресата, както винаги сляпа за полутоновете, не споменава последния жест на почтеност от страна на Нико, когато поиска делото да бъде прекратено.

Вървя към реката. Тази вечер градът е странно тих. На брега са отворили ново заведение с маси навън, където хапвам сандвич с две бири. Отгърнал съм на спортната страница, за да избегна втренчените погледи на редките минувачи, но не чета, а се мъча да размишлявам, макар обзет от вцепенение. Към шест звъня на Барбара, но никой не отговаря. Решавам, че е на път за летището. Искам да си ида у дома да видя Нат. Но преди това трябва да се отбия на едно място.

Когато се връщам в кантората на Санди, външната врата е отворена, но е почти безлюдно. Чувам само един глас и по неясното боботене познавам, че е на Стърн. Този глас ме насочва към кабинета му. От чутото предполагам, че обсъжда друго дело. Когато го виждам насреща си, се замислям за живота на адвоката. Сутринта Санди Стърн спечели най-знаменитото дело в своята кариера, а вечерта вече работи. Докато говори по телефона, разлиства някаква справка. Следобедните издания на двата вестника са захвърлени на канапето.

— А, да — казва той. — Ръсти току-що влезе. Да. Не по-късно от десет утре сутринта. Обещавам. — Слага слушалката на мястото й. — Един клиент — обяснява той. — Значи се върна.

— Извини ме, че избягах така.

Санди вдига ръка, за да покаже, че не е необходимо обяснение.

— Но исках да те видя — казвам му аз.

— Тъй е — казва Стърн. — Имам клиенти, които след процес като този, с толкова напрежение, идват дни, дори седмици наред. Трудно е човек да повярва, че всичко е свършило.

— Горе-долу за това искам да поговорим — казвам аз. — Може ли? — Вземам една от пурите на Санди, от които той често ми е предлагал. И той се пресяга, докато държа кутията. Пушим, адвокат и клиент. — Исках да ти благодаря.

Санди вдига ръка по същия начин като преди малко. Говоря му за това колко много съм се възхищавал от защитата му и колко рядко ми се е случвало впоследствие да критикувам действията му. Казвам му, че е най-добрият.

Тази възхвала е като балсам за Санди, сякаш се е потопил във вана с топло мляко. Но не казва нищо, само се засмива и изтръсква пурата си. Това е един от изтънчените му жестове, с които показва, че е безсилен пред истината.

— Освен това размишлявах и бих искал да зная какво се случи в залата днес.

— Днес ли? — пита Санди. — Днес… днес ти беше оправдан след сериозни обвинения.

— Не, не — протестирам аз. — Искам да знам какво наистина се случи. Вчера ти ми обясни защо Ларън ще трябва да остави делото да бъде решено от журито, а днес той ме оправда, без дори да има искане от страна на защитата.

— Ръсти, опитах се да преценя какво може да мисли съдията. Познаваш ли адвокат, който притежава способността винаги да предвижда точно намеренията на съдиите? Ларън Литъл реши да не те излага на риска от необосновано решение на журито, което можеше да е различно от неговото. И двамата трябва да сме му благодарни за прозорливостта и твърдостта.

— Снощи ти прецени, че тезата на обвинението е достатъчно силна, за да остави съдебните заседатели да решават.

— Ръсти, по природа съм песимист. Не можеш да ми се сърдиш за проявената дисциплина. Ако бях предрекъл победа, а резултатите бяха други, тогава можех да разбера загрижеността ти, но не и сега.

— Не я ли разбираш?

— И двамата знаем, че тезата на обвинението не беше силна от самото начало и че в хода на процеса отслабваше. Някои решения бяха благоприятни за нас. Някои свидетели се сепнаха. Някои наши разпити успяха. Едно веществено доказателство не беше открито. Друго очевидно бе характеризирано погрешно. Тезата на обвинението не успя. И двамата сме виждали това да се случва много пъти. А днес съвсем се провалиха. Помисли си за показанията на доктор Робинсън. Те бяха много ясни.

— Наистина ли мислиш така? Да, не съм му казал, че съм убил Каролин. И какво от това? Аз съм юрист, прокурор. Знам, че не бива да признавам пред никого.

— Но да имаш час при психиатър два дни след убийството, да имаш преимуществото на това най-интимно от всички професионални отношения и да не направиш каквото и да е обвиняващо те изказване… Ръсти, това беше сериозно доказателство, и то получено от прокуратурата. Може би ако бях знаел за него, нямаше да направя снощното си предсказание. — Санди се понамръщва. Избягва да ме гледа в очите. — В момент като този, момент на внезапна промяна, хората реагират странно. Не трябва да позволяваш мислите ти за самите събития да замъгляват оценката ти на въпросите.

Много дипломатично. Не позволявай на факта, че си я убил, да въздейства върху преценката ти като юрист. Това малко предателство, колкото и да е изтънчено, така не му подхожда, че вече съм сигурен в подозренията си.

— От дванайсет години съм в тези зали, Санди. Нещо не е наред.

Той се усмихва. Поставя пурата в пепелника. Стиска ръцете си.

— Няма нищо, което да не е наред. Ти си оправдан. Значи все пак има справедливост. Прибери се у дома при жена си. Натаниъл върна ли се вече? Днешният ден трябва да е празник за семейството ви.

Не го оставям да отклони вниманието ми.

— Санди, с какво се обяснява случилото се днес?

— С доказателствата. С твоя адвокат. С прокурорите от другата страна. С почтеността ти, която бе добре известна на съдията. Ръсти, какво друго мислиш, че мога да ти кажа?

— Мисля, че знаеш това, което и аз знам — отговарям аз.

— Какво е то, Ръсти?

— За делото „П“. За Ларън и Каролин. За това, че му е докарвала парите.

Шокът — острата изненада — не съществува в емоционалния обхват на Санди. Уповава се на собствения си житейски опит и не би се оставил нещо да го стресне. Но сега изразът му става напрегнат. Присвива устни. Обръща пурата към себе си, разглежда димящия й край, преди отново да вдигне очи към мен.

— Ръсти, моите уважения, преживя много. Аз съм ти приятел, но също и твой адвокат. Адвокат. Пазя ти тайните. Но не ти казвам моите.

— Мога да се справя с фактите, Санди. Уверявам те. През последните няколко месеца ми дойде много. И както ми каза снощи, умея да пазя тайна. Просто имам странното желание да науча истината. Искам да проникна в иронията на съдбата докрай.

Чакам, докато най-сетне Стърн се изправя.

— Разбирам проблема ти. Вълнува те въпросът за почтеността на съдията.

— И то с основание, не мислиш ли?

— Не, не бих се съгласил. — Санди присяда на облегалката на канапето, облечено в бежова дамаска. Разхлабва вратовръзката си. — Ръсти, това, което ти казвам, го знам със сигурност. Откъде — не те интересува. Имал съм много клиенти. Какви ли не мисли им минават през главата. Понякога търсят съветите на адвокат. Толкоз. Тази вечер говорим тези неща, но никой от двама ни не бива да ги споменава повече. А що се отнася до мен, не съм казвал нищо, разбрахме ли се?

— Напълно.

— Съмняваш се в характера на Ларън. Ръсти, прощавай, че ще пофилософствам, но не всяко прегрешение е резултат на големи недостатъци в характера. Обстоятелствата също имат значение. Изкушението, ако позволиш да използвам една старомодна дума. Познавам Ларън от началото на кариерата му и ти казвам, че по онова време той не беше на себе си.

Разводът му го разтърси. Доста пиеше. Чувал съм, че играел и комар. Започна тази връзка с една красива и самолюбива жена. Професионалният му живот беше разбит. Отказал се беше от практиката си, когато бе на върха, що се отнася и до известност, и до пари. Сигурен съм, че с тази промяна е искал да компенсира обратите в личния си живот, а вместо това в резултат на политическо отмъщение се бе видял изхвърлен на съдийското бунище да решава маловажни въпроси, които нямат нищо общо с онова, което го е привлякло в съдийството. Ларън има могъщ ум, способен е, а години наред не гледаше други дела, освен за транспортни нарушения, сбивания в кръчми, сексуални оргии в гората — все въпроси от периферията на правосъдието. Всички те завършваха по един и същ начин — обвиняемият беше освобождаван. Стоеше само въпросът какъв етикет да му се лепне: прекратено дело, предварителен съдебен надзор или условно освобождаване. Но при всички случаи подсъдимият се връщаше у дома. А Ларън работеше в среда, чиято пълна поквара винаги е била една от злочестите тайни на града. Корумпирани бяха и инспекторите по гаранциите, и полицаите, и инспекторите по условно осъдените и предсрочно освободените. И адвокатите. Северният район беше кошер, който гъмжеше от незаконни сделки. Смяташ ли, Ръсти, че Ларън Литъл е първият съдия в този район, който се е плъзнал по наклонената плоскост?

— Не можеш да му търсиш извинения — казвам аз, а погледът на Стърн става суров.

— Нито за миг — казва той твърдо. — Нито за миг. Дори за секунда не подкрепям това, за което говорим. То е позорно. Обществените ни институции се рушат от такова поведение. Ако такива въпроси са обект на законосъобразно обвинение и доказване и аз бях съдия, пред когото те се разглеждаха, много хора щях да тикна в затвора. Може би с доживотни присъди. Независимо от симпатии й благоразположеност. Но станалото — станало. Било е в миналото. В далечното минало. Съдията Литъл по-скоро би умрял в буквалния смисъл, отколкото да опорочи службата си в Окръжния съд. Това мнение е искрено, а не само адвокатско лицемерие към някой съдия.

— Санди, опитът ми като прокурор ме е научил, че хората не могат да се излекуват от порока, заразят ли се веднъж. Тази болест е прогресираща.

— За Ларън това е минало свършено време, Ръсти.

— Уверен ли си, че му е сложен кръст?

— Напълно.

— А как е приключила цялата тази история?

— Ръсти, трябва да разбереш, че не притежавам обективна информация. Чул съм личните спомени на определени хора.

— И все пак как е приключила тя, Санди?

Той ме поглежда, опрял глава на облегалката. Ръцете му са върху коленете. Лицето му е сериозно. Тайните са ядрото на професионалния живот на Санди Стърн. За него това са интимни и свещени въпроси.

— Според мен — казва той накрая — Реймънд Хорган е подразбрал какво става и е настоял то да бъде прекратено. Някои полицаи от Трийсет и втори участък са започнали да събират доказателства. Други, като са знаели това, са се страхували, че всяко разследване на корупцията в Северния район би съсипало мнозина, а не само Ларън Литъл. Честно казано, тази история са ми я доверили един-двама от тези загрижени хора. Както и да е, те решиха, че главният прокурор трябва да бъде уведомен за започналото разследване. — Стърн за миг отмества поглед от мен. — Може би — казва той с възможно най-беглата усмивка — така ги е подучил адвокатът им. Сигурно са си направили сметката, че Хорган ще уведоми стария си приятел за опасностите, на които е изложен, и ще го посъветва на всяка цена да престане. Мисля, че това и се е случило. Подчертавам, че не знам прав ли съм или не. Както несъмнено разбираш, изпитвам голямо неудобство при подобен разговор и не съм правил опит да потвърдя тази информация.

Трябваше да се сетя, че Хорган е замесен по някакъв начин. За миг се замислям. Какво е това чувство, което изпитвам? Нещо средно между разочарование и презрение.

— Знаеш ли — казвам аз, — имаше време, когато мислех, че Реймънд Хорган и Ларън Литъл са герои.

— И то справедливо. Те извършиха много героични неща, Ръсти.

Много.

— А Молто? Чувал ли си нещо за него?

Стърн клати глава.

— Доколкото знам, той нищо не е подозирал. Трудно е да се повярва, че наистина е било така. Може би е чул подозренията на други, но е отказал да им повярва. Доколкото разбирам, той самият е бил донякъде роб на Каролин. Вярно куче. Фанатично предан. Сигурен съм, че е можела да го манипулира. В Латинска Америка такива случаи има много или поне когато бях млад, ги имаше. Сега нямам представа как е, но в миналото често съм срещал жени от типа на Каролин, които използваха своята чувственост, за да властват. Но в наше време има нещо много по-обезпокояващо, когато една жена използва такъв старомоден и коварен подход към коридорите на властта. Изглежда по-зловещо. Ала Каролин беше много изкусна.

— За доста неща я биваше — казвам аз.

Ах, Каролин, изведнъж си помислям с непоносима тъга. Какво търсех при теб, Каролин? Нещо ме кара да мисля, че Стърн не я е уловил съвсем точно. Може би съм повлиян от доскорошните си преживявания и днешната необичайна развръзка. Дали пък сега не е седмицата на амнистиите в окръг Киндъл, така че никой да не може да бъде осъждан? Дали не са осъществили тази отвратителна, маниакална идея? Независимо от причината, ето ме тук след всичко това, след всичко това — седя сред дима на пурите върху меката мебел и все още изпитвам чувства към нея, сега най-вече състрадание. Възможно е поначало да съм се излъгал в Каролин. Може би е страдала от някой дефект по рождение. Като бебе, появило се на света с липсващи органи, така че това, което определя чувствата, у нея е липсвало или е атрофирало в ранна възраст. Но едва ли. Смятам, че тя бе наранена и осакатена като много други хора, които съм срещал: нервните окончания и рецепторите на сърцето и чувствата й работеха, но бяха претоварени от нуждата да утешава сама себе си.

Болката й. Нейната болка! Тя бе като паяк, уловен в собствената си мрежа. Накрая трябва да е изпитала огромно страдание. Това със сигурност не е било случайно. Мога само да се догаждам за причините. Не зная от каква матрица на жестокостта са били произведени. Но е съществувало някакво мъчение, някаква постоянна низост, от която тя очевидно искаше да избяга. Тя се опитваше да се претвори. Беше приемала всевъзможни бляскави роли. Любовница на гангстер. Защитница на трудни каузи. Покорителка на капризни страсти. Умна, непримирима прокурорка, решена да овладее и накаже тези по-низши типове, които не можеха да сдържат грозните си и насилнически пориви. Но никоя маска не можеше да я промени. Злоупотребата подтиква към нова злоупотреба. Независимо от това, в каквото и да я бе превърнала жестокостта на света, тя го беше приела, и със самозаблуждаване, и с невероятни извинения, но винаги с остатък от болка го връщаше обратно на същия този свят.

— И така — пита Стърн, — доволен ли си?

— За Ларън ли?

— За кого другиго? — Той явно неправилно е изтълкувал момента ми на размисъл.

— Едва ли мога да бъда доволен, Санди. Не му беше работа да ръководи това дело. Трябваше да си направи отвод в момента, в който му беше възложено.

— Може би е така, Ръсти, но нека да ти напомня, че в началото съдията Литъл нямаше представа, че онова дело — както го наричате, делото „П“ — ще стане част от твоята защита.

— Но ти имаше.

— Аз ли? — Стърн разпръсва с ръка дима и подхвърля нещо на испански, което не разбирам. — И аз ли съм обект на недоволството ти? Надявам се, не смяташ, че от самото начало съм възнамерявал да наблегна върху онова дело? А дори и тогава, Ръсти, трябваше ли да поискам съдията Литъл да си направи отвод? Как би го формулирал ти? Подсъдимият моли да се оттеглите, Ваше Благородие, тъй като жертвата ви е била любовница и съучастничка в престъпление. Някои въпроси не са за съдебната зала. Наистина, Ръсти. Нямам намерение да бъда циник. И аз споделям твоята загриженост за етичните норми, но отново отбелязвам, че поведението ти е реакция на шока от тези събития. Педантичността ти при тези обстоятелства е малко учудваща.

— Нямам намерение да бъда педант. Ако изглеждам такъв, извини ме. Но не ме интересуват формата или техническите подробности. Имам чувството, че нещата бяха доста изкривени.

Стърн се обляга назад и вади пурата от устата си. Движението му е дълго и бавно и цели да покаже изненада, но не се знаем от вчера. Нагледал съм се на театралните жестове на Санди Стърн и този не ми минава.

— Санди, много мислих през последните няколко часа. Кариерата на Ларън Литъл щеше да приключи, ако обстоятелствата по делото „П“ бяха напълно проучени. И ти използва всяка възможност, за да му кажеш, че възнамеряваш да направиш точно това.

— Ръсти, сигурно знаеш неща, които аз не знам. Не забелязах нищо, което да подсеща, че съдията Литъл напълно е схванал значението на делото. Не забравяй, че съдържанието му никога не бе изнесено в съдебната зала.

— Санди, ще се обидиш ли, ако ти кажа, че все още се съмнявам дали споделяш всичко с мен?

— Аа! — казва Стърн. — Стига сме дъвкали това дело. Започваш да ставаш досаден като Клара. — Той се усмихва, но аз отново не се оставям да ме отклони от темата.

— Санди, трябваше ми дълго време, за да схвана всичко. Признавам го. Известно време мислех, че то е просто странно съвпадение. Нали разбираш, смятах за щастливо съвпадение, че ти непрестанно говориш за онова дело и несъзнателно се възползваш от уязвимостта на Ларън. Но сега разбирам, че не е така; Ти си имал намерение да привлечеш вниманието на съдията. Няма друга причина за непрекъснатото споменаване на онова дело. Последния път, когато го направи (тогава Лип даваше показания), отдавна бяхме отминали момента, в който бе необходимо да повдигаш съмнение за Томи. Тогава вече всичко за Кумагаи ти беше известно. Знаеше, че с това ще унищожиш Молто. Но ти отново направи всичко възможно, за да покажеш на Ларън, че щом имаме възможност, ще предложим доказателства, свързани с делото. Каза му го по един или друг начин поне пет-шест пъти. Искаше Ларън да разбере, че сме твърдо решени да извадим наяве това дело. Затова, докато разпитваше Хорган, намекна за скалъпен процес. Искаше да подготвиш протокола по такъв начин, че Ларън да не може законосъобразно да ти попречи. Но когато седна с мен да обсъждаме защитата, ти не спомена и една дума за делото. Нямахме какво да предложим.

Стърн мълчи.

— Ти си голям следовател, Ръсти — казва накрая той.

— А ти си голям ласкател. Всъщност напоследък имах чувството, че сетивата ми са доста притъпени. Все още много неща не съм си изяснил. Например това, което спомена преди минута. Откъде знаеше, че Ларън ще разбере, че делото „П“ разследва случай, при който е взимал подкуп? Какво друго има към тази история?

Известно време Стърн и аз се взираме очи в очи. Погледът му е по-дълбок и неуловим от когато и да било. Ако е смутен, то добре го прикрива.

— Няма какво повече да се каже, Ръсти — заявява накрая. — Направих си някои изводи, най-вече като видях реакцията на съдията при разпита на Хорган. Те са много близки, разбира се, и аз предположих, че Реймънд би бил доста чувствителен към последствията от това дело. Стори ми се, че той и Ларън са говорили за него в миналото. Но не знаех нищо конкретно. Просто адвокатска интуиция.

Хорган. Именно това бях пропуснал. Реймънд сигурно отдавна е казал на Ларън за делото. Стърн е прав. За миг разнищвам по-нататъшните изводи, които следват. Но това не е толкова належащо в момента. Първо искам да разчистя всичко със Стърн.

— Дай да видим дали съм те разбрал правилно — казвам. — Нали и през ум не ти е минало да заплашиш Ларън с разкрития. Подобно нещо можеше да има неприятни, ако не и злополучни последствия, а и не е в твой стил. Затова намери свой собствен безупречен и фин подход: искаше Ларън да се тревожи за делото, но да мисли, че само той е усетил проблема си. И така, ти през цялото време се преструваше, че защитата преследва Томи Молто. Държеше се тъй, сякаш за теб той е престъпникът, който ще бъде разобличен на процеса. И съдията се върза, направи всичко възможно да ни насочи в погрешна посока, постара се фанатизмът на Томи да изглежда зловещ. Ларън буквално му се присмиваше. Упрекна го в неуважение към съда. Обвини го, че е скалъпил доказателства или е давал сигнали на свидетели. Но това беше нож с две остриета. Колкото повече се злепоставяше Томи, толкова по-силен ставаше твоят аргумент да се разгледа делото „П“, защото процесът все повече изглеждаше като нагласен и организиран от Молто, за да попречи на Сабич да открие престъпното му минало. Така че ставаше все по-важно Ларън да прекрати делото. Не можеше да рискува, като ти позволи да извадиш наяве онова досие, както ти заплашваше. Ларън знаеше какво ще излезе от него, но най-лошото нещо, разбира се, беше истината. А ти беше сигурен, че каквото и да знае Томи за миналото на Северния район, няма да го запази за себе си. Молто можеше да се сдържи, за да предпази Каролин и нейната памет, но не и за да спаси Ларън, като сам бъде пожертван. И така, без дори да сме поискали, съдията Ларън обявява края на мача и ме изпраща у дома. Но, Санди, в залата имаше един човек, който през цялото време знаеше, че именно така ще се случи. Това беше ти.

Кафявите очи на Стърн са големи, ясни и посърнали.

— Ти ли ме съдиш така сурово, Ръсти?

— Не, аз споделям светогледа на Стърн. Никой не може да се извиси над изкушението.

Санди се усмихва на това малко тъжно.

— Точно така — казва той.

— Но търпимостта не означава пренебрегване на етични норми. Знам, че ще ме помислиш за най-големия неблагодарник, но трябва да ти кажа, че не одобрявам позицията ти.

— Не действах заради себе си, Ръсти. — Той ме поглежда по познатия начин и навежда глава така, че да може да ме наблюдава изпод вдигнатите си вежди. — Това бе положение, в което аз… в което ние… се намерихме. Не аз го създадох. Спомените ми по някои повдигнати от теб въпроси бяха освежени в хода на процеса. Първоначално се занимавах с Молто, защото той беше много по-лесен обект от Дела Гуардия. Необходимо бе някак да развием темата за някогашното съперничество. Когато си припомних и други неща, сметнах за най-подходящо да продължа по начина, който ти току-що обясни. Но нямах намерение да упражнявам натиск над съдията. Именно поради тази причина изкарах Молто като вероятен виновник, така че съдията Литъл да не се чувства принуден да действа прибързано. Дали съм знаел, че това може да създаде известен подмолен натиск върху Ларън? — Стърн жестикулира и почти се усмихва. Отново виждам този загадъчен лукав поглед, който изразява философско, макар и доста неохотно съгласие. — Както ти се изрази, открих слабото му място. Но мисля, че в своя анализ ти ми приписваш сложност на мисленето, която нито едно човешко същество не притежава, най-малко пък аз. Определени решения вземах мигновено. Това не бе предварително начертана стратегия. През цялото време си остана въпрос на интуиция и преценка.

— Краят на делото ще си остане за мен загадка.

— Не си прав, Ръсти. Сега разбирам загрижеността ти. Но преди да приема твоето виждане за последното решение на съдията, бих се поколебал. Той води това дело, общо взето, безпристрастно. Ако търсеше удобен начин да го прекрати, щеше да забрани на обвинението да предлага показанията, свързани с отпечатъците на пръсти, след като чашата липсваше. Дори Дела Гуардия, колкото и да е разочарован, призна днес, че решението на Ларън беше в рамките на предоставените му от закона правомощия. Мислиш ли, че Нико би направил този красив жест да поиска прекратяване на делото, ако вярваше, че преценката на Ларън е неоснователна? Съдията Литъл взе правилно решение, а и да не беше го взел, сигурен съм, че ти пак щеше да бъдеш оправдан. Нали това казаха на журналистите съдебните заседатели?

Наистина вестниците пишеха точно това. На стълбите на Съдебната палата трима членове на журито бяха заявили, че не биха гласували за осъждането ми. Но и Санди, и аз знаем, че интуитивните впечатления на трима лаици, след като съдията е прекратил делото, не значат почти нищо и едва ли определят какво биха направили другите девет.

Стърн продължава:

— Както казах, вземах решения на момента. Ако погледнато назад, някой от нас ги смята за спорни, тогава те би трябвало да тежат върху моята, а не върху твоята съвест. Ти трябва да приемеш съдбата такава, каквато е, без повече да разсъждаваш. Това е правното значение на оправданието. Този въпрос сега е изцяло приключен. Моля те, продължавай напред. Ще разсееш тази сянка върху кариерата си. Ръсти, ти си способен юрист. Винаги съм те смятал за един от най-добрите прокурори на Хорган, може би най-добрия. Бях доста разочарован, че Реймънд не прояви разум да се оттегли миналата година и да се опита да направи необходимите политически ходове, така че ти да можеш да го наследиш.

Усмихвам се на това. Сега знам, че най-лошото наистина е минало. Не съм чувал тази песен от доста месеци.

— Мисля, че ще се справиш, Ръсти. Чувствам го.

Аз от своя страна усещам, че Стърн ще каже нещо, за което ще съжаляваме; или че ще заяви как съм извлякъл и полза от това изпитание. Спестявам му тази възможност. Вдигам куфарчето си, което бях забравил тук. Той ме изпраща до вратата. Стоим на прага, стискаме си ръцете и си обещаваме да се видим, като знаем, че каквото и да стане в бъдеще, едва ли ще имаме да си кажем много неща един на друг.