Невинен до доказване на противното

37.

Само поетите могат истински да опишат свободата, това блажено, вдъхновяващо състояние. През целия си живот не съм познавал такъв сладостен възторг, тъй трепетно доволство, както в миговете, когато се сещам, че тази опасност е зад мен. Разминали сме се с нея. Няма я вече. Независимо от страничните последствия, от самонадеяните негласни обвинения, оскърблението или презрението, с които някои ще се отнасят към мен — дали пред очите ми или по-вероятно зад гърба ми — каквото и да говорят, ужасът е свършил. Назад са безсънните ранни часове, когато се опитвах да изпреваря времето и си представях един живот от безпаметен труд през деня, вечери, заети с писане на безброй молби за помилване, и накрая неспокойните часове на полусън върху затворническото легло в очакване на перверзиите и гадостите, които нощта ще донесе. Кошмарът е вече минало. Изпитвам чувство на заслужено успокоение. Сякаш всички грехове в живота ми са опростени. Обществото, в което живея, е решило, че не подлежа на наказание. Всяко досадно клише е вярно: от мен е паднала огромна тежест; иска ми се да литна; на седмото небе съм; на върха на щастието. Чувствам се свободен.

Но после, то се знае, сянката се размърдва и аз се замислям над преживяното, обзет от гняв, горчивина и потиснатост. Като прокурор съм губил повече дела, отколкото бих искал, и съм имал възможност да наблюдавам оправдания подсъдим в мига на победата. Мнозина плачеха. Колкото по-виновни бяха, толкова повече плачеха. Винаги съм си мислел, че е от облекчение и чувство за вина. Но сега разбирам: сълзите се дължат на невъзможността да повярваш, че си изтърпял това изпитание не за нещо друго, а само за да бъдеш опозорен и безвъзвратно увреден.

Връщането към живота, към острова, милван от тих ветрец, е бавно. Първите два дни телефонът не спира да звъни. Удивява ме мисълта как хората, които не ми говореха цели четири месеца, си представят, че ще приема многословните им поздравления. Но те се обаждат. А аз съм достатъчно пресметлив, за да знам, че може отново да имам нужда от тях. Приемам пожеланията им възторжено. Но по-голямата част от времето си прекарвам сам. Завладян съм от желанието да бъда навън в гаснещото лято и пристъпващата есен. Един ден не завеждам Нат на училище и двамата отиваме на риба с кану. Денят минава, без да си кажем почти нищо, но аз се радвам, че сме заедно, и усещам, че той разбира това. Други дни се разхождам с часове в гората. Полека-лека започвам да проглеждам и да забелязвам това, което е оставало скрито преди. Животът ми в продължение на четири месеца бе забрава или по-скоро буря от отчаяни, диви страсти, която помиташе всичко. Всяко лице, което изникваше в моето въображение, биваше сривано дълбоко в душата ми, която сега постепенно се успокоява и май отново ще се съживи.

Засега оставам у дома. Съседите казват, че трябвало да напиша книга, но още не съм готов, за каквото и да е начинание. Бързо стана ясно, че моето присъствие нервира Барбара. Раздразнението й от мен, сдържано толкова дълго, сега се възобновява по особен начин. Тя явно чувства невъзможност да изкаже това, което таи в себе си. Няма конкретни оплаквания или мигове на язвителен сарказъм. В резултат на това изглежда още по-затворена в себе си от когато и да било. Откривам, че ме наблюдава съсредоточено, смутено и гневно.

— Какво има? — питам.

Цупи се раздразнено, въздиша и се обръща настрана.

— Няма ли да почваш отново работа? — пита ме тя един ден. — Нищо не мога да свърша, когато се мотаеш тук.

— Не ти преча.

— Разсейваш ме.

— Като седя в хола или като работя в градината? — опитвам се да я провокирам аз.

Тя умолително вдига очи и се отдалечава. Престанала е да кълве стръвта. Битката, каквато и да е тя, трябва да се води безмълвно.

Вярно е, че не съм правил опит да си търся работа. Чековете със заплатата ми продължават да идват всеки две седмици. Дела Гуардия, разбира се, няма никакво основание да ме уволни. А прокуратурата би се обърнала с краката нагоре, ако се върна на работа. Нико е обсаден от журналисти. Репортажите на националните информационни средства допринесоха за неловката ситуация. Това, което в други случаи би могло да се обясни с административна некомпетентност, е увеличено до размерите на огромен скандал от лупата на всеобщия интерес към случая. Нико дела Гуардия накара света да гледа на юристите в окръг Киндъл като на невежи диваци. Авторите на уводни статии и дори няколкото местни политици от опозиционната партия настояват той да назначи специален прокурор, който да разследва Томи Молто. Местната юридическа асоциация е започнала разследване, за да определи дали на Томи да бъдат отнети правата да практикува. Общото мнение е, че поради амбицията си да се настани в кметския кабинет Нико го е натиснал прекалено силно и в отговор Молто е изфабрикувал доказателства в съюз с Кумагаи Безболезнения. Искането за прекратяване на делото, общо взето, се приема като самопризнаване на грешката. От време на време някои намекват и за други подбуди. В неделя видях статия на Стю Дубински, който споменава делото „П“ и климата в съда на Северния район в онези години. Но не последва нищо. Каквото и да е всеобщото мнение, аз не възнамерявам да го променям. Няма да оневинявам Нико, Томи или Безболезнения. Все още не изпитвам желание да кажа това, което знам: семенната проба, взета от Каролин, е моя; моите отпечатъци са били намерени върху чашата в апартамента; власинките са от мокета в дома ми и разговорите са от моя телефон. Никога не ще съм готов да платя цената за тези признания. Нека Томи Молто да се позабавлява с опитите си да докаже обратното на това, което обстоятелствата сочат. Приемам си чековете.

Последното, което Мак прави като заместник по административните въпроси, преди да стане съдия, е да договори срок, за който ще получавам заплатата си. Нико е предложил още шест месеца. Аз настоявам за една година като обезщетение. Накрая постигаме съгласие за девет месеца. По време на последния ни разговор по този въпрос Мак ми оказа голяма чест, като ме помоли за изказване, когато полага клетва. Това е първата ми поява пред обществото. Ед Мъмфри, който ръководи церемонията, ме представя като човек, който „знае много за справедливостта“, и триста-четиристотин души, които са дошли да наблюдават как Мак става съдия, се изправят на крака и ме аплодират. Сега съм местен герой. Капитан Драйфус на окръг Киндъл. Хората изпитват угризения за удоволствието, с което са наблюдавали как ме измъчват. Но за мен е невъзможно да преодолея хладината си. Процесът все още е като черупка около мен. Не мога да се пресегна през нея.

Нико отсъства, тъй като един от тримата, които ще говорят, съм аз. Но Хорган не можа да се сдържи да не дойде. Опитвам се да го отбягвам, но по-късно, на коктейла, усещам една длан върху рамото си.

Реймънд се усмихва мазно, но не поема риска да подаде ръка.

— Как си? — пита той сърдечно.

— Добре.

— Трябва да обядваме заедно някой път.

— Реймънд, отсега нататък няма да направя нищо, което изискваш с „трябва“. — Обръщам се, но той ме следва.

— Не се изразих добре. Много бих се радвал, Ръсти, ако някой път се съгласиш да обядваш с мен. Моля те.

Стари чувства. Стари връзки. Толкова е трудно да се прекършат. А какво ли друго имаме? Казвам му една дата и се отдалечавам.

Срещам се с Реймънд в кантората му и той предлага, ако нямам нищо против, да не ходим в ресторант. И двамата бихме се чувствали по-добре, ако в светските рубрики не се появи съобщение как Реймънд Х. и „пръвзамът“ са се сдобрили в ресторант „Сатиней“. Ето защо той бе поръчал да ни сервират тук. Обядваме сами в огромната заседателна зала, където на дългата каменна маса, изсечена от един-единствен блок, ни поднасят скариди с майонеза. Реймънд задава задължителния любезен въпрос за Барбара и Нат и ми разказва за адвокатската си фирма. Пита ме как съм.

— Никога няма да бъда същият.

— Представям си.

— Съмнявам се, че можеш.

— Чакаш ме да ти кажа, че съжалявам ли?

— Не е нужно, това няма да ми помогне.

— Значи не искаш да ти го кажа?

— Вече не ти давам съвети как да се държиш с хората.

— Защото вече умея.

— Би трябвало.

Реймънд дори не трепва. Подготвил се е за известна доза жлъчност.

— А знаеш ли защо? Защото Нико и Томи ме подведоха да им повярвам. Дори и през ум не ми мина, че може да са нагласили доказателствата. Смятах, че вършат това, на което съм ги учил. Ще го отзовават, нали знаеш? Имам предвид Дела Гуардия. Поне ще се опитат. Пуснали са петиции.

Кимам. Попрочел съм нещичко в пресата. Миналата седмица Нико обяви, че няма основание за назначаването на специален прокурор. Изрази доверието си в Молто. А вестниците и телевизионните коментатори отново го приковаха на позорния стълб. Един член на щатската законодателна палата държа дълга реч. Всички вече говорят за „инсценировка на делото“.

— Нали знаеш какъв е проблемът на Нико? Болкаро. Болкаро вече не иска да го погледне. Няма да си мръдне пръста да го спаси, ако се стигне до отзоваване. Ще трябва сам да се справи. Болкаро смяташе, че му е благодарен за покровителството, а Нико изведнъж взе да се гласи за кметското му място. Познато, нали?

Промънквам едно „аха!“. Искам да види, че изпитвам досада и съм му ядосан. Дойдох тук, за да покажа гнева си. Обещах си да не се съобразявам с това, че ще падна много ниско. Ако на устата ми дойдат обидни думи, ще ги изрека. Ще го ударя. Ще го замеря с храна. Няма да имам никакви задръжки.

— Слушай — казва той изведнъж, — постави се на мое място. Не ми е било леко.

— Реймънд — казвам аз, — а на мен леко ли ми беше? На какво ме направи ти, след като ти вървях по свирката цели дванайсет години?

— Знам.

— Беше се засилил да ми отсечеш главата.

— Казах ти, Нико ме накара да повярвам. И аз станах един вид жертва в цялата тази история.

— Върви на майната си бе! — отговарям аз.

Избърсвам устата си с ленената салфетка. Не ставам да си отида. Реймънд ме наблюдава и по червендалестото му лице преминават горчивина и вцепенение. Накрая прочиства гърлото си и сменя темата.

— Какво ще работиш сега, Ръсти?

— Нямам представа.

— Искам да знаеш, че ще ти помогна, доколкото мога. Ако желаеш, ще проверя какво има при нас. Ако ли пък те интересува някое друго място в града, просто ми кажи. Ще направя каквото мога.

— Единствената работа извън прокуратурата, която ми харесва, е нещо, което ти спомена — съдийско място. Мислиш ли, че можеш да го издействаш, че можеш да ми върнеш живота, който имах?

Поглеждам го изпитателно с намерението да разбере, че няма така лесно да съшием отношенията си. Тонът ми е язвителен. Невъзможно е кандидатът за съдия да носи бремето на обвинение в убийство. Но Реймънд дори не трепва.

— Добре — казва той. — Искаш ли да проуча възможностите? Да видя дали не мога да ти намеря място?

— Не можеш, Реймънд. Вече нямаш такова влияние.

— Може би грешиш за това, друже. Болкаро смята, че съм най-добрият му приятел. В момента, в който ме изтика, реши, че мога да му бъда полезен. Обажда ми се за съвети по два пъти седмично. Не се шегувам. Нарича ме мъдър държавник. Как ти се струва? Ако искаш, ще говоря с него. Или ще накарам Ларън да му поприказва.

— Недей — отговарям бързо. — Не искам нито твоята помощ, нито тази на Ларън.

— Какво имаш против Ларън? Според мен би трябвало да го боготвориш.

— Най-малкото е твой приятел.

Хорган се засмива.

— Ти май дойде тук само с една мисъл в главата си, а? Просто искаш да ме ядосаш колкото се може повече. — Реймънд бута чинията настрани. — Искаш да ми върнеш дванайсетте години за пет минути, нали? Добре, хайде, направи го! Но слушай, не те нагласих аз. Искаш да си го изкараш на някого? Виж, Томи си го заслужава. Нико също, ако ме питаш. Присъедини се и ти към тълпата. Ако желаеш, сигурен съм, че можеш да се свържеш с Юридическата асоциация. Те ще те извадят отпред, за да разгромиш и двамата публично.

— Вече се обадиха. Отговорих им, че нямам какво да кажа.

— А защо си ме заял мен? Знам, че не ти беше приятно да ме видиш на свидетелския стол, но излъгах ли, докато бях там? Не казах нищо, което не се е случило. И това много добре ти е известно.

— Мене излъга, Реймънд.

— Кога? — За пръв път е учуден.

— Когато ми даде делото „П“. Когато ми каза как Каролин го е поискала. Когато ми заяви, че съдържащото се в него обвинение е глупост.

— О — казва той бавно. Трябва му малко време, за да се вземе в ръце, но външно дори не трепва. Реймънд Хорган, както отдавна ми е известно, е със силен характер. — Добре, сега ми става ясно. Някое птиченце ти е чуруликало в ухото, нали? Кой? Лайънел Канили ли? Вие с него открай време бяхте голяма любов. Знаеш ли, може би ще искаш да чуеш някои неща и за него. Никой не е герой, Ръсти. И твоя нос натопиха, защото много го навираше, нали? Добре, аз не съм герой. И някои други не бяха герои. Но това нямаше нищо общо с обвинението ти в убийство. — Той ме сочи с пръст, все още спокоен.

— А за това да се води справедлив процес, Реймънд? Помисли ли за това? Беше ли сигурен, че Ларън няма да ме пожертва, само и само онова дело да се потули?

— Той не е такъв.

— Какъв не е? Говорим за човек, който си е продал съдийското достойнство. Престани. Единственото нещо, което го интересуваше, а и теб също, беше никой да не разбере. Да ти задам един въпрос, Реймънд. Как така делото ми се падна на Ларън? Кой подшушна някоя и друга дума на Ед Мъмфри?

— Никой не се е обаждал на Мъмфри.

— Просто късмет, а?

— Доколкото ми е известно.

— А ти не го ли попита за мен?

— С Ларън не сме говорили за теб. Никога. Не си спомням нито един случай. Бях свидетел и колкото и да не си съгласен, двамата се държахме, както е редно. Слушай, знам какво си мислиш и как звучи то. Но, Ръсти, остави тези глупости. Това е нещо, което му се е случило преди девет години, когато животът му се беше объркал.

— Как му се е случило, Реймънд? — питам аз, като за момент любопитството ми надделява над яда.

— Ръсти, нямам представа. Само веднъж сме говорили, и то накратко. По онова време той ходеше все пиян. Знаеш, че тя беше инспектор. Пуснатите под гаранция й разправяха какви ли не сърцераздирателни истории. Взе да ги защитава пред съдията, да му се умилква и той е налапал въдицата. Усетил е, че Каролин няма да има нищо против, ако й вдигне полата. Веднъж един от тези, на които е помагала, й дал пликче с пари за усилията й. Занесла го на Ларън, за да решат какво да правят. На него, а и на нея им се видяло забавно. Излезли и ги похарчили в ресторант. И от дума на дума, та в кревата. Знаеш как стават тия работи. А другото го приемаха на шега, подкупите де. Като някаква младежка лудория.

— И ти я назначи, като я знаеше каква е?

— Ръсти, направих го именно затова. Ларън непрекъснато ми разправяше сълзливи истории, че била зле материално, понеже от мизерната си инспекторска заплата трябвало да заделя и за таксите в университета. Казах му, добре, ще й удвоя заплатата, но да прекратите тия неща. Мислех да я оставя там като прокурор. А при наличието на още двама прокурори, които я наблюдават, какво можеше да направи? Тя пък взе, че се залови сериозно за работа. Много добра беше! Нямаше скрупули, но умът й беше като бръснач. А най-после успях да преместя и Ларън в центъра. И той се справи отлично. Това ще го вярвам и на оня свят. Никой не може да се усъмни в честността на Ларън, когато се занимава с дело за тежко престъпление. След година и двамата станаха толкова почтени, че дори не си говореха, за да не си спомнят миналото. Бих се учудил, ако през последните пет-шест години са разменили и десетина думи. След време разбрах какво е виждал той в нея. Знаеш как се развиха нещата.

Това, разбира се, е отговорът на въпроса, който ме вълнуваше през пролетта. Защо Каролин предприе първия си ход към мен, а не към Реймънд, когато е предположила, че мястото на главния прокурор ще се оваканти. Не заради мъжествеността ми или за черните ми очи. Бях новак и далеч не толкова мъдър. Вероятно е решила, че Реймънд ще я прозре по-добре. А може и така да е станало. Може би затова тя не получи желаното. Той я е видял как настъпва. Знаел е за какво да се оглежда.

— Колко мило! — казвам. — Всичко е било наред, докато ти не получи едно анонимно писмо. Тогава й даде делото, за да го потули.

— Не, не си прав! Дадох й го, но не знаех какво е. Казах й да го прегледа и да има предвид, че никога не може да е сигурна кой ще й наднича през рамото. Само това. Какво искаш от мен, Ръсти? Вече бях започнал да се виждам с нея. Трябваше ли да се преструвам? Ако исках, можех да унищожа това писмо.

Клатя глава. И на двамата ни е ясно, че е прекалено предпазлив, за да го направи. Човек никога не знае кой може да дойде да потърси писмото. Това е една от задачите, които един Медичи като Реймънд знае, че трябва да възложи. И то с указания, които никога няма да водят обратно към него. Много изкусно. Разследвай. Виж какво става там. А неизреченото е: ако има нещо общо с теб и Ларън, разчисти мръсотията много внимателно. Каролин се беше опитала. Няма какво повече да се чудя къде е отишло делото за арестуването на Леон от Трийсет и втори участък.

— И когато я пречукаха, ти изтича и взе делото?

— Когато я „пречукаха“, както се изрази, ми се обади Ларън. Нали разбираш, бях му казал за писмото, когато се получи. Така че говорихме по телефона в деня, в който намериха тялото. Типично за Ларън. Винаги е бил лицемерно говедо. Каза ми, че мога да прибера делото, за да не се използва с политическа цел. — Реймънд се смее сам. Аз не отпускам свитите си черти. — Добре де, Ръсти, когато ме попита, нали ти го дадох?

— Нямаше избор, а и се постара да ме подведеш.

— Слушай — казва той. — Ларън ми е приятел.

И ключ към подкрепата на Реймънд сред чернокожите. Ако Реймънд някога започне дело срещу Ларън Литъл или позволи на някой друг да го започне, по-добре предварително да се откаже от изборите. Но не споменавам това. Възмущението най-после е изместило част от яда ми.

Ставам, за да си вървя.

— Ръсти, наистина мислех това, което ти казах. Искам да ти помогна. Дай ми знак и ще направя каквото кажеш. Ако пожелаеш да целуна задника на Болкаро насред площада на обяд, за да те направи съдия, ще го извърша. Ако мислиш първо да понапечелиш, и това ще се опитам да уредя. Знам, че съм ти длъжник.

Иска да каже, че сега повече от когато и да било ми желае щастие. Но раболепността му ми действа успокояващо в известен смисъл. Не можеш да продължиш да удряш човек, който е на колене. Нищо не казвам, но кимам.

По пътя към вратата Реймънд отново ми посочва модерното изкуство по стените. Явно е забравил, че ни изнесе същата лекция, когато бяхме със Стърн. Докато се разделяме пред асансьора, той се пресята към мен и се опитва да ме прегърне.

— Беше ужасно — казва.

Дръпвам се, дори леко го отблъсквам, но наоколо има хора и Хорган се преструва, че не е забелязал. Асансьорът пристига. Реймънд щраква с пръсти. Изведнъж се е сетил нещо.

— Знаеш ли — казва тихо той, — обещах си, че днес ще ти задам един въпрос.

— Какъв. Реймънд? — питам аз, докато влизам вътре.

— Кой я е убил? Искам да кажа, кой мислиш, че го е направил?

Не отговарям нищо. Оставам безизразен. След това, докато вратите на асансьора се затварят, кимам на Реймънд Хорган като джентълмен.

38.

Един ден през октомври работя на двора и усещам странно вълнение. Поправям оградата — махам стълбовете и забивам нови в цимента, като заковавам върху тях широки дъски. За миг се заглеждам в инструмента, с който работя. Той е от тези, които нямат определено име. Наследство е от тъста ми. След смъртта му майката на Барбара ми донесе всичките му инструменти за двора и дома. Този представлява парче черно желязо, кръстоска между тесла и лост. Може да се използва за всичко. През нощта на първи април е бил използван при убийството на Каролин Полхимъс.

Веднага след процеса забелязах, че на един от острите краища още има засъхнала кръв и полепнал рус косъм. Наблюдавах инструмента дълго време, след което го занесох в мазето и го измих в легена за пране. В това време Барбара слезе долу. Когато ме видя, замръзна на стълбите, но аз се опитах да изглеждам весел. Посегнах към крана на топлата вода и започнах да си свиркам.

Оттогава съм го използвал десетина пъти. Не искам да съществуват фетиши или табута по отношение на него. След като помислям за миг, решавам, че не инструментът ми пее като призрак. Вместо това, докато оглеждам тревата, розите и бодлите им, зеленчуковата градинка, която двамата с Барбара засадихме през пролетта, чувствам нещо в тази къща, на тази земя, което е непоправимо износено и вехто. Накрая съм готов за някои обмислени промени. Намирам Барбара в столовата, където оценява писмени работи. Те са разхвърляни по масата като списанията и картончетата на майка ми от периода, когато участваше в радиопредаванията. Сядам от другата страна на масата.

— Трябва да помислим да се върнем в града — казвам й аз.

Очаквам, разбира се, тази отстъпка да предизвика у Барбара радостта от победата. Агитира ме за преместване от доста години. Вместо това тя оставя писалката си и се хваща за челото. Казва: „Ох, Господи!“.

Аз чакам. Знам, че ще се случи нещо ужасно. Не се страхувам.

— Не исках още да говорим за това, Ръсти.

— За кое?

— За бъдещето — казва тя и добавя. — Мислех, че няма да е честно спрямо теб. Толкова скоро.

— Права си — съгласявам се. — Започваш да проявяваш добър вкус. Защо не ми кажеш какво ти тежи?

— Ръсти, не бъди такъв.

— Такъв съм. Бих искал да чуя.

Тя скръства ръце.

— От януари съм назначена в университета Уейн.

Университетът Уейн не е в окръг Киндъл. Доколкото си спомням, намира се доста далеч, в един град, наречен Детройт, който съм посещавал веднъж.

— В Детройт, така ли?

— Да — потвърждава тя.

— Напускаш ме?

— Не бих се изразила така. Започвам работа, Ръсти. Не искам да се отнеса с теб по този начин. Но чувствам, че трябва. Имах назначение още от септември. Щях да ти кажа през април, но след това започна цялата тази лудост… — Тя поклаща глава със затворени очи. — Както и да е, бяха достатъчно добри да ме изчакат. Пет-шест пъти си променям решението. Но вече съм сигурна, че така е най-добре.

— А Нат къде ще живее?

— С мен, разбира се — отговаря тя и погледът й изведнъж става свиреп и хищен.

Иска да каже, че по този въпрос не трябва да храня никакви илюзии, тя няма да отстъпи. Хрумва ми като по рефлекс, че вероятно мога да започна дело и да се опитам да предотвратя това. Но като че ли засега ми стигат съдилищата. Странно, но мисълта предизвиква усмивка, печална и бегла, която кара Барбара да ме погледне със смътна надежда.

— Какво искаш да кажеш с това, че не ме напускаш, а просто започваш работа? — питам. — Аз поканен ли съм в Детройт?

— Би ли дошъл?

— Може би. Сега моментът не е лош да започнем отново. Тук ме измъчват едно-две неприятни неща.

Барбара незабавно се опитва да ме поправи. Премислила е всичко — може би, за да успокои съвестта си, може би защото в главата й винаги се въртят математически формули.

— Ти си герой — казва тя. — Писаха за теб в „Ню Йорк Таймс“ и „Уошингтън Поуст“. Всеки ден очаквам да ми съобщиш, че ще се кандидатираш за изборна длъжност.

Засмивам се на глас, но думите й са тъжни. Повече от всичко друго, изречено от нея, те доказват колко сме се отдалечили. Връзката между нас е прекъсната. Не съм й говорил достатъчно, за да разбере пълното ми отвращение от това, което се върши в името на политиката.

— Ще имаш ли нещо против и аз да се преместя някъде наблизо, за да мога да виждам сина си? При положение, разбира се, че няма да живеем в една и съща къща.

Барбара ме поглежда.

— Не — отвръща тя.

За момент спирам поглед на стената. Господи, мисля си, какво ли не се случва в живота на човек! Сетне пак се сещам как започна всичко и се изпълвам с тъга, както често ми се случва напоследък. О, Каролин, мисля си аз, какво исках от теб? Какво направих? Но не твърдя, че изобщо не мога да си обясня всичко това.

Наближавам четирийсет години. Не мога вече да се преструвам, че светът ми е непознат или че повечето от това, което виждам, ми харесва. Аз съм син на баща си. Това е моето наследство — мрачният светоглед, дължащ се на осъзнаването, че в живота има повече жестокост, отколкото обикновеният разум може да обхване. Но не казвам, че собствените ми страдания са безкрайно много. Видял съм толкова други, надникнал съм в наранената душа на баща ми, осакатена при едно от най-страшните престъпления на историята. Срещал съм жертви на лишения и недоимък. Сблъсквал съм се с произвола и ожесточената злоба, които раждат толкова различни и ужасни престъпления по нашите улици. Като прокурор се стараех да се боря с тях, да се обявя за заклет враг на осакатения дух, който действа пагубно със сила и с оръжие. Но разбира се, бях победен. Кой може да наблюдава тази унищожителна енергия и да храни някакъв оптимизъм? Щеше да бъде по-лесно, ако светът не беше изпълнен с толкова страдания и нещастие. На съседа ми, Голан Шарф, му се роди сляпо дете. В момент на радостно опиянение Мак и съпругът й не успяха да вземат завой и полетяха в реката. И дори ако животът ни спести най-лошото, той все пак неусетно съсипва мнозина от нас. Млади мъже с талант се пропиват и затъпяват. Млади жени с дух раждат деца, ханшът им се разширява, а когато средната възраст почука на вратата им, надеждите угасват. Навремето всеки живот, както всяка снежинка, ми изглеждаше неповторим със своите страдания и оскъдни удоволствия. Светлините изгасват или отслабват. А душата може да търпи само определено количество тъмнина. Протегнах ръка към Каролин. Напълно обмислено и преднамерено. Не мога да се преструвам, че беше случайност или шанс. Аз го исках. Исках да го направя. Затова и протегнах ръка към Каролин.

А сега, все още вперил поглед в стената, започвам да говоря пред Барбара, изричайки на глас неща, за които се бях зарекъл да не споменавам никога.

— Мислих много за причините — казвам аз. — Не че някой може напълно да ги схване. Както и да назовеш тази смесица от ярост и безумство, подтикваща едно човешко същество да убие друго, не е лесно да я проумееш. Съмнявам се, че някой — човекът, който го е извършил, или който и да е друг — може да осъзнае това докрай. Но аз се опитах. Наистина. Искам да ти кажа, Барбара, че трябва първо да ти се извиня. Може би на мнозина ще им се стори смешно, че въобще ти го казвам. Но го правя. Онова, което трябва да знаеш и да повярваш в него, е, че за мен тя никога не е била по-важна от теб. Никога. За да бъда наистина честен, вероятно там откривах нещо, което смятах, че не мога да намеря никъде другаде. Това беше моя слабост. Но както ти самата ми каза, бях си загубил ума по нея. Ще са ми необходими часове, за да ти обясня защо. Тя беше властна, а аз — слаб. Знам много добре, че нямаше да се отърси от своята властност години наред, а може би и никога, докато беше жива. Нямам предвид, че това може да е някакво оправдание или извинение. Дума да не става. Но и двамата трябва да се помъчим да приемем обстоятелствата. Винаги съм си мислил, че на никого от двама ни няма да помогна, ако говоря за това. Предположих, че и ти си решила същото. Станалото — станало. Но естествено, прекарах много време в размисъл как точно е станало. Който и да е на мое място, щеше да се помъчи да узнае как. Предполагам всеки прокурор един ден разбира, че живеем по-близо до истинското зло, отколкото ни се иска. Въображението е много по-опасно, отколкото хората признават. Идва ти някаква идея, някакъв внимателно изработен план и мисълта за него става ободряваща. Той те възбужда, вълнува и завладява и един ден предприемаш първата стъпка към изпълнението му. Това също е вълнуващо и възбуждащо. И продължаваш. А накрая, след като полека-лека си подготвил извършването му, като през цялото време си си казвал, че не си направил нищо страшно, ти е необходим само един необичаен миг, когато се наслаждаваш на трепета, на чувството, че летиш свободен… и тогава всичко се превръща в реалност.

Най-после отново поглеждам към нея. Барбара се е изправила зад стола. Погледът й е трескав и разтревожен, както и може да се очаква. Естествено, не желае да чуе всичко това. Но аз продължавам:

— Както казах, не мислех, че ще ми се наложи да говоря за това, но сега го правя, защото смятам, че веднъж завинаги трябва да бъде изречено на глас. Тук няма никаква заплаха, дори и следа от заплаха, нали? Бог знае какво може да си помисли човек в твоето положение, Барбара, но заплаха няма. Нека просто поставим всички карти на масата. Не искам да гадаем какво знае или мисли другият. Това не бива да повлиява на бъдещето ни. Като цяло, въпреки че вероятно ще се изумиш, задето приказвам всичките тези неща, очаквах, дори може би желаех, всъщност желая да продължим живота си заедно. Има много причини. На първо място, разбира се, Нат. А също и да избегнем някой да навреди и на двама ни. И нещо повече — не желая онова безумно действие да остане безрезултатно. Като се опитвах да си обясня убийството на тази жена, винаги си мислех, че макар и безнаказано, то е било в името на нас двамата. Заради нашето добро. Донякъде е било отмъщение, но донякъде и заради нас. Ето защо ти казвам всичко това — за да видя прав ли съм, виждаш ли смисъл в думите ми.

Най-после свършвам и чувствам странно удовлетворение. Справих се дори по-добре, отколкото си представях. Барбара плаче безмълвно. Свела е поглед и сълзите просто капят от очите й. Тя се надига и си поема дъх.

— Ръсти, мога да кажа само едно — съжалявам. Надявам се, че някой ден ще ми повярваш. Безкрайно съжалявам.

— Разбирам — отговарям аз. — Вярвам ти и сега.

— Бях готова да призная истината. Във всеки момент, ако бях призована като свидетел, щях да кажа какво се е случило.

— Разбирам и това. Но не го желаех. Честно казано, Барбара, нямаше да има никаква полза. Щеше да прозвучи като глупаво извинение. Като че ли правиш отчаян опит да ме спасиш. Никой не би повярвал, че ти си я убила.

Тези думи предизвикват нови сълзи, докато накрая тя се овладява. Всичко е изречено и донякъде й е олекнало. Избърсва очите си с опакото на ръцете и въздиша. Пак заговаря, вперила поглед в масата:

— Знаеш ли какво е да се чувстваш луда, Ръсти? Наистина луда? Да не можеш да овладееш собствената си личност? Да не разчиташ на себе си? При всяка крачка усещам, че земята е омекнала и ще затъна в нея. Не бива да продължавам така. Едва ли отново мога да бъда нормален човек, ако живея с теб. Знам колко ужасно е това. Но то е ужасно и за мен. Независимо какво съм си мислила, предишното състояние на нещата няма как да се върне след подобно преживяване. Мога само да кажа, че не излезе така, както очаквах, Ръсти. До началото на процеса дори не съзнавах, че това е станало в действителност. Да, докато не седнах там. Докато не видях какво се случва с теб. Но нямаше връщане назад. А сега мога само да съжалявам. Да се страхувам. И разбира се… „да се срамувам“ не е точната дума. Да се чувствам виновна? — Тя клати бавно глава, забила поглед в масата. — Няма подходяща дума.

— Можем да се опитаме да я споделим. Имам предвид вината — казвам.

Тези думи прозвучават двусмислено. Дъхът на Барбара дори секва за миг. Изведнъж прехапва устни. Поглежда настрани, изохква и проплаква. След това отново поклаща глава.

— Няма смисъл — отговаря тя. — Процесът завърши така, както трябваше, Ръсти.

Това е всичко, което казва. Може би се надявах да изтръгна още нещо, ала и толкова е достатъчно. Запътва се към вратата, но спира до мен и ме оставя да я прегърна за миг, един дълъг миг, а сетне се отскубва от ръцете ми. Чувам я как се качва горе. Познавам Барбара. Ще полежи на леглото ни и ще поплаче известно време. А след това ще стане и ще започне да си стяга багажа.

39.

Един ден към края на ноември, когато идвам в града да пазарувам за Коледа, виждам Нико дела Гуардия да крачи по булевард „Киндъл“. Сгушил се е в шлифера си и има угрижен вид. Сякаш се озърта. Върви срещу мен, но съм сигурен, че още не ме е забелязал. Решавам да се скрия в някой вход, не че се страхувам от разговора, а защото мисля, че и за двама ни ще е по-леко, ако избегнем тази среща. Но той вече ме е мярнал и умишлено се насочва към мен. Не се усмихва, но пръв подава ръка и аз я поемам. В миг ме пронизват болезнено огорчение и печал, но те бързо преминават и застанал там, аз приветливо наблюдавам човека, който буквално се опита да отнеме живота ми. Някакъв мъж с бомбе, явно осъзнаващ значението на тази среща, се обръща и пътьом вперва поглед в нас, но останалите просто ни подминават.

Нико ме пита как съм. Говори със загрижения тон, с който хората напоследък се обръщат към мен — значи е подочул нещо. Въпреки това му казвам:

— Разделихме се с Барбара.

— Чух — отвръща той. — Съжалявам най-искрено. Разводът е ужасно нещо. Помниш ли как плаках на рамото ти? При това нямах дете. Може би ще успеете да се оправите.

— Засега Нат е при мен, но само докато тя се подреди в Детройт.

— Много лошо — казва той. — Ей, много лошо.

Не се е променил Нико, мисля си, повтаря едно и също като латерна.

Отдръпвам се, за да продължи по пътя си. Сега аз пръв му подавам ръка, но когато я поема, той пристъпва към мен и доближава плътно лицето си до моето, за да ми покаже, че изживява болезнено това, което ми съобщава:

— Не съм изфабрикувал нищо срещу теб. Знам какво си мислят хората, но не съм подтиквал никого да нагласява доказателствата. Нито Томи, нито Кумагаи.

Едва не отскачам при споменаването на Безболезнения. Той си подаде оставката. За него нямаше спасение — можеше да се позове или на съучастие, или на некомпетентност и затова избра по-малката и според мен по-достоверната от двете злини. Разбира се, не е объркал семенната проба, но си мисля, че въобще нямаше да се повдигне обвинение, ако беше погледнал протокола от аутопсията. Никой не можеше да скалъпи всичко това. Може би Томи също е виновен, че се амбицира прекалено за едно не съвсем безспорно дело. Сигурно е мислел, че като ми одере кожата, ще уталожи мъката си, която така разбунтува страстите му, или пък ревността си. Не зная точно в какво състояние го беше оставила Каролин.

Нико междувременно продължава, искрен както винаги:

— Наистина не съм. Предполагам какво си мислиш, но трябва да ти кажа, че не съм го направил.

— Знам, че не си, Дилей — отвръщам аз. — Ти изпълняваше задълженията си така, както се очакваше от теб. Просто разчиташе на неподходящи хора.

Взира се в мен.

— Може би няма да имам тези задължения още дълго. Чул си, че искат да ме отзоват, нали? — пита той. Пак се озърта из улицата. — Разбира се, че си чул, та кой не знае? И каква е сега разликата помежду ни? Всички ми казват, че с кариерата ми е свършено.

Той не търси съчувствие. Просто иска да знам, че вълните на нещастието са се разпрострели и са отнесли и него. Каролин унищожи всички ни с мрачната си смърт. Без да искам, започвам да го окуражавам.

— Знае ли човек, Дилей? Може ли да се предвиди как ще се обърнат нещата?

Нико клати глава.

— Не, не — казва той. — Ти си храбрец. Ти си героят, а аз съм изкупителната жертва. Чудесно се получи, нали? — Нико се усмихва особено, за да ми покаже, че не може да си обясни всичко това, което му се струва нелепо. — Преди година имаше шанс да ме победиш в изборите, но и днес го имаш. Не е ли чудесно? — Нико дела Гуардия се смее на глас, развеселен от самоиронията си. Странен подход има той към хората. Разперва ръце насред булевард „Киндъл“. — Нищо не се е променило.

40.

В хола на дома, където живях повече от осем години, цари пълен безпорядък. Задръстено е с отворени кашони, а извадената от шкафове и етажерки покъщнина е нахвърляна безразборно. Мебелите вече са изнесени. Никога не съм обичал канапето и креслата и Барбара ги взе за жилището си край Детройт. На втори януари ще се пренеса в апартамент в града. Не е лош. Посредникът по недвижимите имоти каза, че съм извадил голям късмет. Къщата ще дам под наем, пуснал съм обява. Реших да не избързвам да я продавам.

Сега, след като и Нат замина, подготовката за преместването ми се струва безкрайна и досадна. Минавам от стая в стая. Всеки предмет ми навява спомени. Всяко кътче е пропито с болка и меланхолия. Когато нервите ми не издържат в една стая, запътвам се към друга. Често мисля за сцената, която разказах на Марти Полхимъс — как през седмицата след смъртта на мама заварих баща ми да събира покъщнината от апартамента, който бе напуснал преди няколко години. Беше се съблякъл по потник и най-безцеремонно хвърляше останките от съзнателния си живот в сандъци и кутии. Докато обикаляше стаите, риташе кашоните, които му се изпречваха на пътя.

Миналата седмица получих коледна картичка от Марти. „Радвам се, че всичко свърши добре за Вас“. Засмях се на глас, когато я прочетох. Господи, това момче е толкова трогателно. Изхвърлих я, но самотата е по-тягостна, отколкото си представях. Преди час-два отидох да се ровя из кутиите с боклуци в хола, за да търся адреса му — искам да му отговоря.

А на баща ми така и не писах навремето. След като замина за Аризона, не го видях повече. Понякога му се обаждах, но то беше само защото Барбара набираше номера и пъхваше слушалката в ръката ми. Но тъй като трябваше да му вадя думите с ченгел от устата, не си струваше да го търся. Разбрах единствено, че живее с някаква жена и работи три дни в седмицата в местната пекарна. Аризона му се виждала гореща.

Тази жена — наричаше се Уанда — позвъни да ми каже, че е починал. Това се случи преди повече от осем години, но още не мога да преодолея изненадата. Той беше здрав и як. Бях сигурен, че ще доживее до сто години, ще съществува като далечен, но непрестанен извор на моята горчивина. Вече бил кремиран. Уанда открила номера ми, докато почиствала фургона, и настояваше да отида там, за да уредя някои формалности. Барбара беше бременна в осмия месец и двамата приехме това пътуване към западните щати като последното наказание, наложено ни от баща ми. Оказа се, че Уанда е висока и приятна нюйоркчанка, наближаваща шейсетте. Не се поколеба да ми наговори сума ти неща за покойния. Всъщност, когато пристигнах, ми каза, че го е напуснала още преди шест месеца. Обадили й се от фурната, където получил инфаркта, защото нямало кого другиго да известят. „Не знам защо върша всичко това. Трябва да ти кажа — заяви тя след две чашки, — че той беше една отрепка“.

Моето предложение това да се издълбае върху надгробния му камък не й се стори толкова смешно.

Остави ме да прегледам фургона сам. На леглото имаше червени чорапи. В джоба на шифонения му халат намерих още шест-седем чифта. Червени и жълти. На райета, на точки, на ромбове. През последните години баща ми беше открил някакво дребно удоволствие от живота.

Звъни се. Усещам лек трепет на очакване. Предстои ми кратък разговор с пощальона.

— Лип — възкликвам, щом отварям вратата. Той влиза и отупва снега от краката си.

— Приятно и уютно — отбелязва, като оглежда хаоса в хола.

Докато стои върху изтривалката, ми подава малко пакетче, увито в луксозна хартия и украсено с панделка.

— Коледен подарък — казва той.

— Много ти благодаря — отвръщам аз. Никога не сме си правили подаръци.

— Реших, че може да имаш нужда от нещо, което да ти повдигне духа. Нат добре ли е пътувал?

Кимам. Вчера го заведох на летището. Пуснаха го да се качи пръв. Исках да го изпратя до самолета, но той не ми позволи. От изхода го гледах как върви по ръкава в тъмносиньото си яке с инициалите на Националната футболна лига, вече погълнат от своите детски мечти. Той е син на баща си. Не се обърна да ми помаха. Искам, отчетливо си казвам наум, искам си живота, който имах.

Известно време Лип и аз се гледаме мълчаливо. Все още не съм му взел палтото. Господи, колко е неловко, а така е с всеки — и със случайни хора на улицата, и със старите познати. Толкова много ми се струпа неочаквано. А хората как да реагират? Не е прието да се говори за такива неща. Какво да ми кажат? Не е приятно, че се разделихте с жена ти, но поне не ти натресоха убийството.

Накрая му предлагам бира.

— Ако и ти пиеш една — отговаря той и тръгва след мен към кухнята. И тук половината сервизи и съдове са в кашони.

Докато вадя чаша от шкафа, Липранзър ми посочва своя пакет, който съм оставил на масата.

— Искам да го отвориш. От доста време ти го пазя.

Грижливо го е опаковал.

— Досега не съм виждал толкова прилежно увит подарък.

Сгънат в малка бяла кутия, намирам жълт плик с червено-бял етикет за обозначаване на веществено доказателство. Скъсвам го и вътре намирам чашата от бара на Каролин, която така и не се откри по време на процеса. Поставям я на масата и отстъпвам крачка назад. Е, не, за това никога не бих се сетил.

Лип рови из джоба си и вади запалка. Хваща плика за единия край и го държи, докато пламне хубаво, след което го хвърля в мивката. Чашата подава на мен. Посипана е със син прах и трите частични отпечатъка изпъкват като сюрреалистична шарка върху холандски фаянс. Разглеждам я, застанал до прозореца, и чудно защо се опитвам да разбера кое от замрежените кръгчета е останало от десния ми палец и кое от средния ми пръст. Както се взирам в издайническите знаци, се обръщам към Липранзър:

— Тук възниква въпросът дали трябва да се чувствам трогнат — казвам, като най-после го поглеждам — или страшно разочарован.

— Защо?

— В този щат укриването на доказателства е престъпление. Лип, с това нещо си си сложил главата в торбата.

— Само че никой няма да узнае. — Лип си налива от бирата, която току-що му отворих. — Пък и аз нищо не съм направил. Те сами се прецакаха. Помниш ли, че пратиха Шмид да прибере всичките веществени доказателства? Чашата я нямаше. Бях я занесъл долу на Дикърман. На следващия ден ми се обадиха от лабораторията, че са направили изследването и мога да ида да си я взема. Като слязох, видях, че някой вече е подписал разписката: „Предадена в хранилището“. Трябваше да я върна на мястото й. Само че аз не си направих тоя труд, тъй като проклетото дело вече не влизаше в моите задължения. Бутнах я в едно чекмедже. Реших, че рано или късно някой ще ме попита за нея, но нищо подобно. Междувременно Молто направи това, което всички тъпи прокурори правят. Подписа се на всички разписки, без да ги сравни със самите веществени доказателства. След три месеца загази яко. Но това си е негов проблем. — Лип вдига чашата си и я изпразва почти до дъно. — Никой от тях нямаше представа къде може да е отишла. Разправят как Нико преобърнал целия си кабинет. Чак наредил да вдигнат закования мокет.

И двамата се смеем, тъй като познаваме добре Нико. Когато се развълнува, олисялото му теме се зачервява, а луничките на лицето му изпъкват по-ясно. След като смехът ни затихва, и двамата млъкваме.

— Знаеш защо съм ядосан, нали? — питам накрая.

Лип повдига рамене и отпива от чашата си.

— Реши, че аз съм я убил — казвам.

Подготвен е за това и дори не трепва. Оригва се, преди да отговори:

— Дамата беше зловеща.

— И си заслужаваше убийството, което съм извършил, така ли?

— Ти ли беше? — пита Лип.

Затова, разбира се, е дошъл. Ако е искал само да ми помогне, е щял да вземе чашата със себе си, като отиде на риболов, и да я хвърли във водопада, който се излива буйно недалеч от Скейджън. Но сигурно нещо го гложди непрестанно. Затова ми носи чашата — да знам, че и двамата сме вътре.

— Мислиш, че съм аз, нали?

Отпива от бирата си.

— Възможно е.

— Я не ми ги разправяй! Ще си заложиш главата само защото съществувала мъничка вероятност да съм аз, не по-голяма от вероятността да има живот на Марс?!

Лип заковава в мен ясните си сиви очи.

— Нямам на себе си микрофон.

— Все ми е едно дали имаш. Съден съм и съм оправдан. Конституцията забранява да ме съдят два пъти за едно и също деяние. Мога утре да публикувам самопризнания във вестника и никой не може да ме пипне повече. Само че аз и ти знаем — отпивам глътка от бирата, която съм отворил за себе си, — че никой никога не признава, нали?

Лип е вперил безжизнен поглед в една точка.

— Забрави, че съм те питал — казва той.

— Няма да забравя. Само ми кажи ти какво мислиш? Смяташ, че аз съм я пречукал, нали? Един полицай с петнайсетгодишен стаж не отмъква току-тъй веществено доказателство от най-голямото дело в града просто заради спорта.

— Да. Не просто заради спорта. — Приятелят ми Липранзър ме поглежда право в очите. — Мисля, че ти си я убил.

— Как? Сигурно имаш някаква версия.

Той не се колебае дълго.

— Предполагам, че си я треснал, като си се ядосал. Останалото е било само за заблуда. Каква полза да кажеш, че съжаляваш, след като е умряла?

— А защо съм бил така ядосан?

— Знам ли? Тя те заряза, нали? И то заради Реймънд. Това не стига ли, за да те разгневи?

Полека вземам чашата от ръката на Липранзър, при което зървам уплаха в очите му. Бои се, че мога да я хвърля по него. Но аз я поставям на масата до тази, която той донесе — с моите отпечатъци, намерената у Каролин. Съвсем еднакви са. След това свалям от шкафа другите чаши от сервиза, докато стават дванайсет, подредени в две редици, първата отляво с бирена пяна по нея, а следващата — със син прах. Не се случва често Липранзър да загубва ума и дума.

Оставям водата в мивката да тече, докато пепелта от жълтия плик изчезне, и сипвам препарат за миене на съдове. Междувременно започвам да говоря.

— Лип, представи си една жена, странна жена с много точен математически ум. Вглъбена в себе си. Гневна и потисната. През повечето време сърдита на живота. Ядосва се на съпруга си. Не може да преглътне жалката му безрадостна връзка, в която е отдал всичко, което тя самата е искала. Старала се е да го обсеби, а той хлътнал по някаква си ловка мръсница, която според всички, освен него го използва най-безскрупулно. Тази жена, Лип, съпругата, е с повредени душа и сърце, а може би и ум, ако ще сваляме всички карти на масата. Объркана е. Има сериозни резерви по отношение на своя брак. Веднъж решава да го разтрогне. Друг път иска да го запази. И в двата случая трябва да направи нещо. Любовната му история я разяжда отвътре и я унищожава. И едничката й мечта е, че жената, с която той спи, ще умре. Когато яростта й се развихря, тя е готова да зареже мъжа си и да тръгне по свой път. Но от това няма да получи никакво удовлетворение, ако другата е жива, тъй като съпругът, беззащитен мухльо, ще допълзи при онази кучка и в крайна сметка ще получи това, което според съпругата той търси. Тя самата може да го върне при себе си само ако съперничката не съществува. Все пак го обича, а хората винаги нараняват тези, които обичат. Има моменти, когато копнее да се върне онова, което е било между тях, тъгува по някогашния семеен живот. Но и тогава й се струва, че ще е по-добре, ако другата е мъртва. Оставен без избор, той най-после ще се раздели с налудничавата си страст. И току-виж могли да започнат отначало и да изградят нов живот върху разрушенията.

Мивката вече е пълна с пяна. Синият прах лесно пада от чашата, въпреки че разтворен във вода, изпуска мирис на сяра. Като свършвам, вземам кутия и започвам да увивам сервиза. Лип ми помага. Подава ми късчета хартия, която ми дадоха от транспортната фирма. Продължава да мълчи.

— Така че идеята се е родила. Единственото, за което съпругата мисли ден след ден, е убийството на другата. Независимо дали е на гребена на яростна вълна или на дъното на самосъжалението, чувства това трепетно желание. И разбира се, докато идеята я обсебва, се появява и още една: съпругът трябва да узнае всичко. Когато тя беснее, когато е готова веднага да го зареже, се успокоява с блажената мисъл за отмъщението: представя си неговата безутешност, когато му покаже кой го е довел дотук. А в по-кротките си моменти, обмисляйки как да спаси брака си, тя иска той да оцени този голям жест на саможертва и преданост, нейното усилие да открие вълшебен цяр. Ще бъде безсмислено, ако той смята, че е просто случайност. Така че новото хрумване става част от натрапчивия й подтик. Да убие. Той да разбере, че тя го е направила. Но как ще бъде постигнато това? Великолепно предизвикателство за жена, тренирала ума си със сложни математически загадки. Очевидно не може ей тъй просто да му признае. Още повече, нали често му повтаря, че ще се махне. А разбира се, съществува и рискът, че съпругът й може да застане против нея, да се разприказва. Трябва да му отнеме тази възможност. А как най-умело да го стори? За щастие най-вероятно е самият той да разследва това престъпление. Завеждащият отдел „Убийства“ се е чупил. Никой няма доверие на изпълняващия длъжността. А съпругът е любимецът на главния прокурор. Той ще събира доказателствата, той и приятелят му, прочутият полицай Липранзър. И докато стъпка по стъпка разследва престъплението, ще открие, че всички следи водят към него. Ще разбере, естествено, че е нарочно. И ще се досети кой е, защото само един човек на света има достъп до чашите му или до семето му. Но никога не ще може да убеди, когото и да е другиго в това и ще страда в самотно безмълвие, когато тя го напусне. Или ще целува кървавата й ръка с възродена преданост, ако остане при него. Така ще се пречистят от греха и ще се открият един за друг. Когато съперницата вече я няма, тя ще реши какво точно иска от живота. Но това трябва да бъде престъпление, което останалата част от света логично ще приеме за неразгадаемо, щом съпругът заяви, че е такова. Тя ще го извърши тъй, че само той да разбере какво се е случило. Затова решава да го наподоби на изнасилване. И планът се разраства. Нещо, което трябва да се използва, е една от тези чаши.

Показвам на Лип чашата, която увивам. Той вече е седнал на един от кухненските столове и ме слуша, вперил в мен поглед, който е някъде по средата между дивия ужас и любопитството.

— Съпругът й взел една от тези чаши и плакал върху нея вечерта, когато й разказал за връзката си. Този самовлюбен мухльо, който я съсипва с истината, отгоре на всичко реве, защото чашите им били същите като на другата жена. Ето това ще бъде идеалният знак, безусловният начин да му каже: „Знаеш кой го е направил“. Една вечер, докато гледа мач, той пие бира. Тя скрива чашата. Вече има отпечатъците му. А след това в продължение на няколко дни запазва лепкавото желе, което излиза с диафрагмата й. Предполагам, че го е държала в найлоново пликче в камерата за дълбоко замразяване. И ето как го е извършила. Първи април е. Ха-ха-ха. Това е, за да му помогне да се досети. Тя се обажда от вкъщи на съперницата около един час преди да отиде при нея. Съпругът си е у дома, за да гледа детето, но както би заявил Нико, ако Стърн изтъкнеше, че Барбара може да е била тук, когато съм се обадил, защо да не използва телефона в кабинета, без да се чува долу.

— Ооу! — възкликва Лип. — Я пак! Кой се е обадил? Нима? Значи не е както Дилей смяташе. Тя ли е била?

— Тя — отговарям аз. — Този път.

— Този път ли?

— Този, не предишните.

— А предишните ти ли?

— Тогава аз.

— Хм — казва Лип и очите му се замъгляват, докато явно си спомня онзи ден през април, когато го помолих за нещо като безобидна услуга — да си затвори очите и да не иска справка за домашния ми телефон. — Хм — повтаря той отново и дори се засмива на глас. Отначало не схващам защо, но когато виждам веселия му поглед, разбирам, че е доволен. Такива сме всички, непоправими. Детектив Липранзър е щастлив, че не е сгрешил напълно, когато ме е обвинил в някаква, макар и малка недобросъвестност. — Значи тя се е обадила тогава?

— Да.

— Като е знаела, че преди това ти си го правел.

— Не съм сигурен. Не е могла да подслуша нещо, защото не е имало какво. Но ако искаш да изкажа предположение, мисля, че е знаела. Такова чувство имах. Вероятно някой път, когато съм се обаждал на Каролин, съм оставил указателчето от прокуратурата отворено на страницата с телефона й. Барбара забелязваше точно такива неща. Знаеш колко е вманиачена в подробностите, особено из вкъщи. Може би това я е тласнало в пропастта. Но не знам със сигурност. Може да е било съвпадение. Трябвало е по някакъв начин да се свърже с Каролин. Не е могла просто да се появи там.

— Какво й е казала по телефона?

— Кой знае? Все нещо е измислила. Поискала е да намине.

— И я е убила — казва Лип.

— И я е убила — повтарям аз, — но не преди да се отбие в университета да се отметне в компютъра. Никой не е правил проверка, но съм сигурен, че е натоварила някоя умопомрачаваща програма. Убеден съм, че принтерът е плюел хартия в продължение на два часа. Всеки умен убиец се нуждае от алиби, а Барбара е обмислила добре подробностите.

След това отива до апартамента на Каролин, която вече я очаква. Каролин й отваря вратата и когато се обръща с гръб към нея, Барбара спокойно я удря с онзи малък безименен инструмент, който влиза в дамска чанта. Носела е въже и започва да я овързва. Оставя уличаващата чаша на бара, после изважда спринцовка и със знанията, които е придобила от четива за изкуствено осеменяване, инжектира семенната течност от найлоновото пликче. Преди да излезе, отключва вратите и прозорците. Разбира се, разкриването на престъпления е малко по-сложно, отколкото Барбара е предполагала. Съществуват цели области на разследване, които са й неизвестни. Като анализа на власинките. Тя оставя следи, които не са й влизали в сметките. Власинките от килимите у дома, които са се закачили за ръба на полата. Както и няколко свои косъма. Спомняш ли си как в лабораторията не се занимаваха с женските косми, които се намериха на местопрестъплението? Сигурно не е предполагала, че ще се извърши толкова подробен анализ на спермата. А и съм убеден, че не е имала представа за телефонните справки и е била удивена, когато е разбрала, че нейното обаждане е засечено. Начертала е по-голяма стрелка, сочеща към нея, отколкото е възнамерявала. Същото важи и за третия отпечатък на чашата, който се дължи може би на миг невнимание. И разбира се, никой от нас не знаеше, че Каролин е прекъснала тръбите си. А точно там е трудността. Животът не следва неизменните правила на математиката. Нещата не излизат така, както ги е запланувала. Молто дублира разследването и открива онова, което вероятно е смятала, че мога да прикрия. Облаците се сгъстяват над съпруга. Почвата под краката му се клати. Изглежда съвсем объркан. Може би дори и не подозира кой го е нагласил. И тогава съпругата вече открива, че изпитва това, което никога не е смятала, че ще изпита: съжалява го. Той се разкъсва от страдания, които никога не е възнамерявала да му причини, и в студената светлина на реалността тя изгаря от срам. Грижи се за него през дните на изпитанието. Готова е всеки момент да го спаси с истината, но за щастие това се оказва ненужно. Ала, разбира се, щастлив край не съществува. Тази история се превръща в трагедия. Сега нещата между съпрузите са се пооправили. Страстта и чувствата са се възродили. Но деянието е застанало между тях. Има неща, които той не може да й каже. Неща, които тя не може да му каже. А най-лошото е, че съпругата не може да понесе нито собствената си вина, нито спомена за безумието си.

Когато свършвам, поглеждам Лип, а той — мен. Питам го дали иска още една бира.

— Не — казва. — Искам уиски.

Изправя се да измие чашата си, след което я пъхва при останалите единайсет в кутията. Придържа капака, докато аз го залепвам. Сипвам му уиски и той го глътва на крак.

— Кога разбра всичко това? — пита Лип.

— Цялостната картина ли? Мисля, че постепенно откривах отделни части. Имало е дни, докато Нат бе на училище, когато не правех нищо, освен да лежа в тъмната стая и отново и отново да си повтарям подробностите.

— Но кога всъщност разбра какво се е случило?

— Кога разбрах, че тя е убила Каролин ли? Мина ми през главата, щом чух, че някой се е обадил оттук вечерта на първи април. Тогава обаче реших, че Томи сигурно е фалшифицирал справката. Не бях сигурен, докато не видях отново чашите в апартамента на Каролин и не се убедих, че нейните са там до една.

Лип издава някакъв звук, който е прекалено ироничен, за да бъде наречен пъшкане.

— А това как те накара да се почувстваш?

— Странно. — Клатя глава. — Знаеш ли, наблюдавах я. Ето я, готви вечеря за мен. За Нат. Докосва ме. А след това решавах, че аз не съм наред. Не можех да повярвам. Изобщо не можех. Понякога бях убеден, че Томи ми е погодил номер, така ме е нагласил, че да смятам Барбара като част от цялата измама. Много мислих. Щях да съм страшно щастлив, ако Леон беше хвърлил вина върху Молто. Но накрая, когато вече знаех истината със сигурност, въобще не бях учуден.

— Не искаш ли да я видиш как се мъчи?

Намръщвам се. Бавно поклащам глава.

— Не бих могъл да го направя, Лип. Не бих могъл да причиня това на Нат. Всички преживяхме повече, отколкото беше нужно. Няма да го понеса. На никого не дължа толкова много.

— А не се ли тревожиш за детето? С нея?

— Не — отговарям аз. — Не. Това е едно от нещата, за които не се тревожа. Тя се чувства по-добре с него. Той я успокоява. Барбара се нуждае от някого, който наистина я обича. А Нат я обича. Винаги съм знаел, че не мога да ги разделя. То би било най-страшната злина, която мога да причиня и на двамата.

— Поне да не се чудя защо си я изхвърлил. — Лип отново издава същия звук, нещо като „пфуу“.

Седнал съм на кухненския стол, на който седеше Лип. По този начин, докато говоря, съм сам в средата на кухнята.

— Ще ти кажа нещо, което ще те изуми — тя си вдигна багажа. Не съм я накарал аз да напусне. Предполагам, че след шест месеца можех да се събудя и да я удуша, докато спи. Но бях готов да опитаме наново. Наистина исках да опитаме. Колкото и да е луда, колкото и да е откачена, колкото и да го въртиш оттук и оттам, все пак трябва да признаеш, че го направи заради мен. Разбира се, не от любов, но в името на любовта. Не бих казал, че сме квит, но и двамата щяхме да имаме причина да се сдобряваме.

Лип се смее.

— Ама и ти имаш един подход към жените!

— Щях ли да ти изглеждам ненормален, ако бях останал с нея?

— Мнението ми ли искаш?

— Може и да съм.

— По-добре си без нея. Доста неща й прощаваш. Вярваш в прекалено много случайности.

— Какво имаш предвид?

— Начинът, по който гледаш на цялото това нещо.

— Например?

— Отпечатъците ти. Те бяха върху чашата, нали?

— Да.

— И единствено ти ли ще знаеш, че са твои? Нима така е смятала? Сам не можеш да ги идентифицираш. Трябва да се отнесеш към лабораторията. Това означава, че никой друг ще открие чии са.

— Да, но аз съм много загубен. Според нея е трябвало да позная чашата, а не да искам експертиза.

— Важно дело за убийство, а ти няма да поискаш експертиза?

Замислям се за момент.

— Може би тя не е знаела, че могат да направят лазерно сравнение. Отпечатъците ми са там само за да не мога да я докосна с пръст.

— Да — казва Лип. — А междувременно лабораторията проверява твоята сперма и нещата започват да й се изясняват. Имат и власинките от твоя мокет.

— Мислела, е, че никой няма да свърже тези неща с мен.

— А справката от телефона ти, ако някой се сети? Както сам каза, тя вероятно е знаела, че от този телефон си се обаждал на Каролин. Защо тогава върти оттук, когато и ти си вкъщи? Защо рискува, вместо да отиде да се обади от автомат? Мислиш, че тя не е знаела за телефонните справки? Или за власинките? Или за това чии отпечатъци са картотекирани? След като дванайсет години ти е слушала историите. — Лип глътва останалото уиски. — Мой човек, тая работа не си я схванал както трябва.

— Така ли, а ти как мислиш?

— Мисля, че е искала Каролин да умре, а ти да идеш в пандиза за убийството. Бих казал, че единственото, което не е очаквала, е било, че ти успя да се отървеш. Може би и още нещо.

Липранзър хваща един стол и сяда с облегалката напред. Гледаме се лице в лице.

— Хващам се на бас, че е побесняла, като е разбрала, че ти ще водиш делото. Никога не би могла да предположи това предварително. Ти си първият заместник. Не се занимаваш с дела за убийства, защото нямаш време. Трябва да ръководиш прокуратурата, докато Хорган си върти игрите. Знаела е единствено, че Реймънд ще иска делото да се води под негов надзор, вътре в прокуратурата. На всекиго би било ясно, че той ще направи така, та от страна на полицията разследването да бъде възложено на специалния отряд. Предполагам, че е разчитала някой хитър полицай да те олепи. Някой, комуто ще направи впечатление, че много врати и прозорци са отворени. Който ще види заключението за спермата и ще разбере, че всичко е нагласено, някой, който ще търси умен човек, знаещ как точно да го направи. На това е разчитала. На някой, който те познава чудесно. С когото сте ходили заедно да давате кръв в Червения кръст и помни кръвната ти група. Може би дори те познава достатъчно добре, за да знае, че си се виждал с покойната. Да си спомни цвета на мокета у вас. — Лип внезапно и неуместно се прозява, докато поглежда към хола. — Да, ако бях дошъл да ти щракна белезниците на ръцете, това би забило ножа доста надълбоко. Така си мисля аз.

Липранзър ме поглежда като древен мислител. След това кима, убеждавайки сам себе си.

— Възможно е — казвам след кратка пауза. — Мислил съм по въпроса. Но тя каза, че нещата не са вървели така, както е очаквала.

— Като иска да каже какво? — пита той. — Че не са те опандизили? Та какво друго ще чуеш от нея, освен гальовни думи: скъпи, щях да те спася, ако трябваше. А ти какво можеше да направиш? Да й кажеш: „Хайде, предай се!“.

— Не знам, Лип. — Поглеждам го и след това го тупвам леко по рамото. — Преди петнайсет минути мислеше, че аз съм убиецът.

В отговор той отново изпухтява.

— Не знам — повтарям аз. — В две неща съм сигурен: че тя го е извършила и че съжалява. Винаги ще вярвам, че съжалява. — Изправям се. — Както и да е, не би ми помогнало, ако я бях издал.

— Като стана дума за това, уведоми ли поне адвокатите си?

— Не. Нито единия, нито другия. Вече накрая реших, че Санди може би е разбрал. Една вечер ми предложи да призовем Барбара за свидетел и аз съвсем ясно почувствах, че ни най-малко не иска наистина да го направи. А младият, Кемп, също имаше някакви подозрения. Знаеше, че нещо не е наред с телефонната справка. Но щях да поставя и двама им в положение да избират между мен и жена ми. Не исках да се защитавам по този начин. Както казах, не можех да отнема майката на сина си. А пък и кой щеше да ми повярва в съда? Ако Барбара наистина е изпипала всичко, тогава и това би й било ясно. Нико имаше чудесен аргумент, ако станех да я обвиня. Щеше да каже, че това е идеалното престъпление. Нещастен брак. Прокурор, който изтънко познава системата. Един човек, който е станал женомразец. Ненавижда Каролин. Мрази жена си. Не обича и сина си. Ако се раздели с нея, никога няма да му присъдят детето. Щеше да каже, че съм го планирал по този начин. Докарал съм го добре, да изглежда като нагласено убийство. С всичките му подробности до отпечатъка й върху чашата и инжектирането на спермата и желето. Може би щеше да каже, че използвам варианта с Барбара като подсигуряващ, тоест че тя е лицето, което бих искал да видя уличено, в случай че цялата къща, изградена от карти, се срути отгоре ми. Това би впечатлило много съдебни заседатели.

— Но нали не е вярно — казва Лип.

Поглеждам го. Виждам, че отново съм го пуснал да плава несигурно по коварните води на подозрителността.

— Не — отговарям му аз. — Не е вярно.

Но съзирам искрицата, моментната светлинна на блуждаещото съмнение. Кое е по-трудно? Да знаеш истината или да я откриеш, да я признаеш или да ти повярват?