Nexus

Дванайсета глава

Когато в понеделник сутринта пристигнах в службата, намерих на бюрото си телеграма. Черно на бяло пишеше, че корабът й пристигал в четвъртък и да съм я посрещнел на кея.

Не казах нищо на Тони — за него това беше единствено беля. Постоянно си повтарях вестта — изглеждаше почти невероятно.

Часове наред се съвземах. На тръгване от работа същата вечер отново погледнах съобщението, за да съм сигурен, че не съм го прочел погрешно. Не, тя пристигаше в четвъртък, нямаше грешка. Да, идущият четвъртък, не следващият, не последният. Този четвъртък. Беше неправдоподобно.

Първото нещо, което трябваше да направя, беше да намеря квартира. Малка уютна стаичка някъде, не твърде скъпа. Което значеше, че пак трябва да взема пари назаем. От кого? Със сигурност не и от Тони.

Нашите не умряха от радост, като чуха новината. Единствената забележка на майка ми беше: „Надявам се сега, когато тя се върне, да не зарежеш работата си“.

Четвъртъкът дойде и аз застанах на кея един час по-рано. Беше взела един от бързите германски лайнери. Корабът пристигна с малко закъснение, пътниците слязоха, багажът се стопи от погледа, но от Мона или Стася — ни вест, ни кост. Паникьосан, се втурнах към канцеларията със списъка на пътниците. Името й го нямаше там, нито пък това на Стася.

Върнах се в наетата от мен стаичка със сърце, натежало като олово. Без съмнение тя можеше да ме извести. Беше жестоко от нейна страна, абсолютно жестоко.

На другата сутрин, малко след като пристигнах на работа, ми се обадиха по телефона от телеграфната служба. Имало телеграма за мен. „Прочетете ми я!“ — креснах. (Какво чакаха, тъпаците му медни?)

Съобщение:

Този път така и стана. Видях я как слиза по мостчето. Тя, тя. И по-пленителна от всякога. Освен малкия тенекиен куфар носеше и куфарче и кутия за шапки, претъпкана с разни неща. Но къде беше Стася?

Стася останала в Париж. Не можела да каже кога ще се върне.

Чудесно! — помислих си. Нямаше нужда да продължавам с разпита.

Когато в таксито й казах за наетата от мен стая, тя като че много се зарадва.

„По-нататък ще намерим по-добра квартира“ — забеляза тя. (Божичко, не! — си рекох. — Защо ни е по-добра квартира?)

Умирах да й задам хиляди въпроси, но се сдържах. Дори не я попитах защо е сменила кораба. Какво значение имаше какво се е случило вчера, преди месец, преди пет години? Тя се върна — и това ми стигаше.

Нямаше нужда от въпроси — тя гореше от желание да ми разказва. Трябваше да я моля да забави темпото, да не ми стоварва всичко наведнъж. „Запази и за по-късно“ — казах й.

Докато ровеше из куфара — беше надомъкнала всякакви подаръци, включително картини, дърворезби, албуми с репродукции — не можех да устоя да не я любя. Направихме го на пода, сред вестниците, книгите, картините, дрехите, обувките и какво ли още не. Но дори и това прекъсване не секна потока от думи. Имаше толкова много за разказване, толкова имена за изреждане. За ушите ми това звучеше като налудничаво дърдорене.

— Кажи ми едно — прекъснах я рязко. — Сигурна ли си, че на мен там ще ми хареса?

На лицето й се изписа абсолютен екстаз.

— Да ти хареса? Вал, за това си мечтал цял живот! Мястото ти е там. Дори повече, отколкото на мен. Там е всичко, което търсиш и никога няма да намериш тук. Всичко.

И тя отново се впусна — улиците, как изглеждали, кривите, лъкатушим улички, слепите улици, очарователните малки площадчета, огромните широки булеварди, например тръгващите от площад „Етоал“. После — пазарите, касапниците, сергиите за книги, мостовете, ченгетата с велосипеди, кафенетата, кабаретата, обществените градини, фонтаните, даже писоарите. Приказваше ли, приказваше като екскурзовод. Можех само да въртя очи, да клатя глава, да пляскам с ръце. „Ако е поне наполовина толкова добро — мислех си, — ще е прекрасно.“

Имаше една кисела нотка: французойките. Определено не били красиви, искаше тя да знам. Привлекателни да. Но не красавици като нашите американки. Мъжете, от друга страна, били интересни и живи, макар че било мъчно да се отървеш от тях. Според нея французите щели да ми харесат, макар да се надявала да не прихвана навиците им, що се отнася до жените. Техните разбирания за жената според нея били „средновековни“. Мъжът имал правото да пребие жена на публично място.

— Ужасно е за гледане — възкликна тя. — Никой не смее да се намесва. Дори и ченгетата извръщат глави.

Приех го с обичайното зрънце съмнение. Женски възглед. Що се отнася до тая работа с американските красавици, Америка да си държи красавиците за себе си. Мен те никога не са ме привличали.

— Трябва да се върнем там — каза тя, забравяйки, че „ние“ не бяхме заминали заедно там. — Това е единственият живот за тебе, Вал. Там ще пишеш, обещавам. Дори и да гладуваме. Там като че никой няма пари. И все пак се оправят — как, не мога да ти кажа. Както и да е, да си разорен там не е същото като тук. Тук това е грозно. Там е… ами, романтично, предполагам, че ще кажеш. Но като се върнем там, ние няма да сме разорени. Сега трябва да работим здраво, да спестим пари и да можем да поживеем там поне две-три години, след като заминем.

Хубаво беше да я слушаш как говори толкова сериозно за „работа“. Следващия ден, неделя, прекарахме в разходки и разговори. Нищо друго освен планове за бъдещето. За икономия тя реши да потърсим квартира, където да можем да си готвим. Нещо по-домашно от наетата от мен спалня. „Място, където ще можеш да работиш“ — формулира го тя.

Моделът беше твърде познат. Нека бъде както тя иска, помислих си. И без това ще го постигне.

— Сигурно тази твоя работа е ужасно скучна — забеляза тя.

— Не е чак толкова лошо.

Знаех си какво ще е следващото изречение.

— Не смяташ да работиш там завинаги, надявам се?

— Не, мила. Скоро пак ще се заловя с писане.

— Там — каза тя — хората като че се справят по-добре, отколкото тук. И с много по-малко пари. Ако човек е художник, той рисува. Ако е писател — пише. Не отлагат нещата, докато положението стане розово. — Тя млъкна — без съмнение смяташе, че ще проявя скептицизъм. — Знам, Вал — продължи тя с променен глас. — Знам, че мразиш да ме виждаш какво върша, за да свързваме двата края. И на мен не ми харесва. Но не можеш едновременно да работиш и да пишеш, това е ясно. Ако някой трябва да се жертва, нека това бъда аз. Честно, онова, което правя, не е жертва. Аз живея само за да те виждам как се занимаваш с онова, което искаш. Трябва да ми се довериш, да ми довериш да правя онова, което е най-добро за тебе. След като заминем за Европа, нещата ще са по-различни. Ти там ще разцъфтиш — знам го. Тук живеем такъв мижав, нищожен животец. Разбираш ли, Вал, че надали ти е останал някой приятел, когото искаш да видиш? Това не ти ли подсказва нещо? Там трябва само да седнеш в някое кафене и веднага намираш приятели. Освен това те говорят за нещата, за които ти обичаш да говориш. Улрик е единственият приятел, с когото разговаряш така. С останалите ти си просто смешник. Вярно е, нали?

Трябваше да призная, че беше прекалено вярно. Този откровен, сърдечен разговор ме накара да мисля, че може би тя знае по-добре от мен кое е добро за мен и кое не. Никога не съм бил по-нетърпелив да намеря щастливо разрешение на нашите проблеми. Особено проблемът с тясното сътрудничество. Проблемът с гледането в една посока.

Беше се завърнала само с няколко цента в портмонето. Смяната в последния момент на корабите била заради липсата на пари, така ми каза. Разбира се, не беше само това и тя продължи с обясненията — много сложни, но всичко беше толкова припряно и объркано, че не можах да схвана. Онова, което ме изненада, беше, че за нула време тя ни намери нова квартира — на една от най-красивите улици в цял Бруклин. Беше намерила точното място, беше платила месечния наем предварително, нае ми пишеща машина, напълни килера и господ знае какво още. Любопитен бях откъде ли е намерила мангизите.

— Не ме питай — рече ми тя. — Като ни потрябват, ще има и още.

Сетих се за немощните ми усилия да изръся някой кирлив долар. И за парите, които все още дължах на Тони.

— Знаеш ли — каза тя, — всички толкова се радват да ме видят пак, че нищичко не могат да ми откажат.

„Всички.“ Преведох си го като „някой“.

Знаех какво ще последва: „Зарежи я тази отвратителна работа!“

И Тони го знаеше.

— Знам, че няма да останеш с нас още дълго — каза ми той един ден. — В известен смисъл ти завиждам. Когато наистина напуснеш, погрижи се да не си изгубим дирите. Ще ми липсваш, копеле такова.

Опитах се да му кажа колко съм му признателен за всичко, което е направил за мен, но той махна с ръка.

— И ти би направил същото на мое място — рече той. — Сега сериозно — смяташ ли вече да улегнеш и да пишеш? Надявам се. Гробари всеки ден намираме, писатели — не. Е, какво?

Не мина и седмица и се сбогувах с Тони. Повече не го видях никога. В крайна сметка му върнах парите, но капка по капка. Други, на които дължах, си получиха парите чак петнайсет-двайсет години по-късно. Неколцина умряха, преди да им дойде редът. Такъв е животът — „университетът на живота“, както казва Горки.

Новата квартира беше божествена. Задната част на втори етаж в стара червеникава къща. Всички удобства, включително меки килими, дебели вълнени одеяла, хладилник, баня и душ, огромен килер, електрическа готварска печка и тъй нататък. Що се отнася до хазайката — абсолютно я очаровахме. Еврейка с либерални идеи, страстна любителка на изкуството. Да има за квартиранти писател и актриса — това бе посочила Мона като своя професия — за нея беше двоен триумф. До внезапната смърт на съпруга си тя бе работила като учителка — с уклони към творчество. Застраховката, която бе получила след смъртта на мъжа си, й беше дала възможност да зареже учителството. Надяваше се скоро да започне да пише. Може би бих могъл да й подскажа някои ценни съвети — тоест когато имам време.

Погледнато отвсякъде, положението беше прекрасно. Колко време щеше да продължи? Този въпрос си задавах вечно. Повече от всичко ме радваше да виждам как Мона се прибира всеки следобед с претъпкана пазарска чанта. Толкова хубаво беше да я гледам как се преоблича, слага си престилка и готви вечерята. Олицетворение на щастливо омъжена жена. А докато вечерята се готви, да слушаме нова грамофонна плоча — винаги нещо екзотично, нещо, което сам не можех да си позволя. След вечеря — отличен ликьор с кафе. От време на време — кино за завършек. Или пък разходка из заобикалящия ни аристократичен квартал. Циганско лято във всеки смисъл на думата.

И така, когато в пристъп на откровеност един ден тя ме осведоми, че някакъв богат дядка си паднал по нея и вярвал в нея — като писателка!, — я изслушах търпеливо и без ни най-малка проява на безпокойство или раздразнение.

Причината за този пристъп на откровеност се разкри скоро. Ако можела да докаже на този обожател — колко прекрасно можеше да променя съществителното!, — че може да напише книга, например роман, той щял да се погрижи ръкописът да бъде издаден. Дори предложил да й плаща доста хубавичка седмична стипендия, докато пише. Разбира се, очакваше да му показват по няколко страници на седмица. Беше честно, така де!

— И това не е всичко, Вал. Но останалото ще ти го кажа по-късно, когато се захванеш с книгата. Трудно ми е да не ти го кажа, повярвай ми, но трябва да ми се довериш. Какво ще кажеш?

Бях толкова изненадан, че не знаех какво да мисля.

— Можеш ли? Ще го направиш ли?

— Мога да опитам, но…

— Но какво, Вал?

— Няма ли той да познае веднага, че е писано от мъж, а не от жена?

— Не, Вал, няма! — бе незабавният отговор.

— Откъде знаеш? Как така си толкова сигурна?

— Защото вече го изпитах. Прочете някои от твоите работи — пробутах му ги за мои, разбира се — и нищичко не заподозря.

— Такааааа. Хммм. Не пропускаш да преметнеш някого, а?

— Ако искаш да знаеш, той изключително много се заинтересува. Каза, че без съмнение притежавам талант. Щял да показва страниците на някакъв издател, негов приятел. Това не те ли удовлетворява?

— Но роман… Мислиш ли, честно, че мога да напиша роман?

— Защо не? Можеш да направиш всичко, с което умът ти се залови. Не е нужно романът да е традиционен. Него го е грижа само да разбере дали притежавам постоянство. Казва, че съм била безотговорна, непостоянна, капризна.

— Между другото — вметнах — той знае ли къде живеем… така де, къде живееш?

— Разбира се, че не! Да не ме мислиш за луда? Казах му, че живея с майка си, която е инвалид.

— Той с какво си изкарва прехраната?

— Според мен е в бизнеса с кожи. — Докато ми отговаряше така, аз си мислех колко интересно ще бъде да разбера как се е запознала с него и нещо повече, как е успяла за такова кратко време да напредне толкова много. Но на такива въпроси бих получил единствено отговори като „Луната е направена от зелено сирене“.

— Освен това играе на борсата — додаде тя. — Вероятно се занимава с няколко неща.

— И значи те смята за неомъжена жена, която живее със сакатата си майка?

— Казах му, че съм била омъжена и съм се развела. Представих му се със сценичното си име.

— Като че за всичко си помислила. Е, поне няма да ти се налага да хайманосваш нощем, нали?

На което тя отговори:

— Той е същият като тебе, мрази Вилидж и всичките онези бохемски глупости. Сериозно, Вал, той притежава култура. Например, страстно обича музиката. Май някога е свирил на цигулка.

— Така ли? А как го наричаш този дядка?

— Татенце.

— Татенце?

— Да, просто „татенце“.

— Колко годишен е… горе-долу?

— Предполагам, към петдесетте.

— Май не е много стар, нали?

— Не. Но е със закоравели навици. Изглежда по-стар.

— Е — казах аз, за да приключим с темата, — всичко това е много интересно. Кой знае, може и да доведе до нещо. Хайде да се поразходим, какво ще кажеш?

— Разбира се — отвърна тя. — Както искаш ти.

Както искаш ти. Този израз не го бях чувал от устата й месеци наред. Дали пътуването до Европа не бе предизвикало вълшебна промяна? Или пък се готвеше нещо, за което тя псе още не можеше да ми каже? Не изгарях от желание да подхранвам съмнения. Но миналото съществуваше с всичките си издайнически белези. Това предложение на татенцето сега — всичко изглеждаше открито, истинско. И очевидно предприето заради мен, не заради нея. И какво, ако наистина й беше тръпка да я вземат за писателка, а не за актриса? Правеше го, за да ми даде начален старт. Това беше нейният начин да реши проблемите ми.

Една страна от тази ситуация ме интригуваше силно. По-късно се запалих по това, когато тя ми цитира някои разговори, които беше водила с татенцето. Разговори относно „нейното творчество“. Татенцето очевидно не беше пълен глупак. Задаваше въпроси. Понякога трудни въпроси. И тъй като тя не беше писателка, надали би могла да знае, че когато я изправят срещу директен въпрос: „Защо казваш това?“, отговорът може да бъде и „Не знам“. Тъй като си мислеше, че би трябвало да знае, тя даваше най-невероятни обяснения, обяснения, с които един писател би се гордял, де да имаше мозък да ги измисли толкова бързо. Татенцето обожаваше тези отговори. В края на краищата, и той не беше писател.

— Разкажи ми още! — казвах.

И тя ми разказваше, макар голяма част от това вероятно да беше измислица. Облягах се назад и се скъсвах от смях. Веднъж бях толкова възхитен, че подхвърлих:

— Откъде знаеш, че не можеш и ти да станеш писателка?

— О, не. Вал, не и аз. От мен не става писателка. Аз съм актриса и нищо повече.

— Искаш да кажеш измамница?

— Искам да кажа, че не притежавам истински талант за нищо.

— Невинаги си смятала така — рекох. Беше ми болно, че съм я принудил да направи подобно признание.

— Смятах! — избухна тя. — Станах актриса… или по-скоро стъпих на сцената… само за да докажа на родителите си, че съм повече от онова, за което ме мислеха. Не обичах театъра наистина. Ужасявах се всеки път, когато приемех роля. Чувствах се мошеничка. Когато казвам, че съм актриса, имам предвид, че вечно се преструвам. Не съм истинска актриса и ти го знаеш. Не ми ли четеш мислите през цялото време? Усещаш всичко фалшиво или превзето. Понякога ти се чудя как издържаш да живееш с мен. Честно, чудя ти се…

Странни думи от нейната уста. Дори и сега, когато беше толкова честна и искрена, тя играеше. Сега се преструваше, че е само една преструвана. Като много жени с актьорски талант, когато ставаше въпрос за собственото й „аз“, тя или се омаловажаваше, или се величаеше. Можеше да бъде естествена само когато искаше да впечатли някого. Това беше нейният начин за обезоръжаване на противника.

Какво ли не бих дал да подслушам някой неин разговор с татенцето! Особено когато обсъждат писането. Нейното писане. Кой знае? Може би дядката, както тя го наричаше с неохота, прозираше преструвките й. Може би само се беше престорил, че я изпитва (с тази писмена задача) за да й е по-лесно да приеме парите, с които я обсипваше. Може би си мислеше, че като й позволила мисли, че тя печели тези пари, той спестяваше на себе си неудобството. От онова, което схванах, той надали беше от онези, които открито биха й предложили да им стане любовница. Тя никога не го каза направо, но намекна, че физически бил донякъде отблъскващ. (Как иначе би се изразила една жена?) Но да продължим с мисълта… Като ласкаеше нейното его — а какво по-ласкателно за жена от нейния тип от това, да я приемат сериозно като творец? — може би тя би приела ролята на любовница, без да я попитат. От едната благодарност. Жената, когато е наистина благодарна за вниманието, което получава, почти винаги предлага тялото си.

Шансовете, разбира се, бяха тя да предлага ценност срещу ценност и да е така от самото начало.

Подобни размишления по никакъв начин не смущаваха установената помежду ни спокойна връзка. Когато нещата вървят, невероятно колко далеч може да стигне умът, без да навреди на духа.

Наслаждавах се на разходките ни след вечеря. Тези разходки бяха нещо ново в живота ни. Разговаряхме свободно, по-спонтанно. Фактът, че имаме пари в джобовете си също помагаше — даваше ни възможност да мислим и разговаряме за други неща освен за обичайните ни тъжни затруднения. Улиците наоколо бяха широки, елегантни, просторни. Старите къщи, изящно добиващи все по-занемарен вид, спяха в прахта на времето. Все още притежаваха някакво великолепие. Пред някои от тях имаше железни негри — стълбовете за привързване на миналите дни. Алеите бяха засенчени от беседки, старите дървета се гушеха в буен листак. Полянките, винаги спретнати и окосени, блещукаха в електриковозелено. Над всичко това, ведър покой обгръщаше улиците — човек чуваше крачките през една пряка.

Атмосферата предразполагаше към писане. От задните прозорци на нашата квартира виждах прекрасна градина, в която растяха две огромни сенчести дървета. През отворения прозорец често долитаха звуците на хубава музика. От време на време до ушите ми достигаше гласът на кантор — обикновено Сирота или Розенблат, — защото хазайката беше открила, че обожавам музиката от синагогите. Понякога тя чукаше на вратата и ми предлагаше парче изпечен от нея домашен пай или щрудел. Оглеждаше работната ми маса, вечно отрупана с книги и листове, и избягваше, сякаш благодарна за честта да надникне в бърлогата на писател.

По време на една от вечерните ни разходки спряхме край един магазин за канцеларски материали на ъгъла, където сервираха сладолед и газирани напитки, за да купим цигари. Магазинът беше стар и го държеше еврейско семейство. Още щом влязох, си паднах по това място — притежаваше онази избеляла, сънлива атмосфера на малките магазинчета, в които висях като малък, докато търсех шоколадов крем или пакетче испански фъстъци. Собственикът на магазинчето седеше на една маса в един сумрачен ъгъл и играеше шах със свой приятел. Начинът, по който се прегърбваха над дъските, ми напомни прочути картини, най-вече картоиграчите на Сезан. Набитият мъж с побелялата коса и грамадния каскет, нахлупен над очите, продължи да оглежда дъската, докато собственикът ни обслужваше.

Купихме цигари и решихме да хапнем сладолед.

— Не искам да ви откъсвам от играта — казах аз, когато ни сервираха. — Знам какво е да ти прекъснат партия шах.

— Значи играете шах?

— Да, по лошо. Много нощи пропилях зад шахматната дъска. — А после, макар и да нямах намерение да го задържам, подхвърлих няколко забележки за Второ авеню, за шахклуба там, който някога посещавах често, за Кафе Роял и така нататък.

Тогава човекът с големия каскет стана и се приближи до нас. Начинът, по който ни поздрави, ме накара да осъзная, че ни е взел за евреи. Това ме стопли.

— Значи играете шах? — попита той. — Чудесно. Защо не се включите?

— Не тази вечер — отговорих. — Излязохме да подишаме въздух.

— В квартала ли живеете?

— Малко по-нагоре на същата улица — отговорих. Дадох му адреса.

— Че това е къщата на госпожа Сколски — възкликна той. — Познавам я добре. Имам магазин за мъжко облекло през една пряка оттам… на Мъртъл авеню. Защо не се отбиете някой път?

Щом го каза, той протегна ръка и додаде:

— Казвам се Есен. Сид Есен. — После се ръкува с Мона.

Представихме се и той отново се ръкува с нас. Като че бе обзет от странна радост.

— Значи не сте евреин? — попита той.

— Не — отвърнах, — но често минавам за такъв.

— Но жена ви е еврейка, нали? — Той изгледа втренчено Мона.

— Не — отвърнах. — Тя е наполовина циганка, наполовина румънка. От Буковина.

— Прекрасно! — възкликна той. — Ейб, къде са пурите? Подай кутията на господин Милър, ако обичаш. — Той се обърна към Мона. — Сладкиш за госпожата?

— Вашата партия шах… — напомних.

— Да върви по дяволите! — заяви той. — Само убивахме времето. За мен е удоволствие да разговарям с човек като вас и с очарователната ви съпруга. Тя е актриса, нали?

Кимнах.

— От пръв поглед си личи — сподели той.

И така започна разговорът. Сигурно сме разговаряли час или повече. Онова, което го заинтригува, очевидно беше привързаността ми към всичко еврейско. Трябваше да обещая, че скоро ще го навестя в магазина. Там ще изиграем партия шах, ако ми се играе. Той ми обясни, че мястото е заприличало на морга. Не знаеше защо се е вкопчил в него — бяха му останали шепа клиенти. После, когато пак си стиснахме ръцете, той каза, че се надявал да му окажем честта да се срещнем със семейството му. Живеели сме почти врата до врата, каза той.

— Имам си нов приятел — отбелязах, докато вървяхме по улицата.

— Той те обожава, виждам — отвърна Мона.

— Приличаше на куче, което иска да го галят и милват, нали?

— Без съмнение е много самотен.

— Не спомена ли, че свирел на цигулка?

— Да — отвърна Мона. — Не си ли спомняш, спомена, че струнният квартет се събирал в дома му веднъж седмично… или се събирал навремето.

— Точно така. Боже, колко много обичат цигулката евреите!

— Подозирам, Вал, че той си мисли, че имаш капка еврейска кръв.

— Може и да имам. Ако е така, със сигурност не бих се срамувал.

Последва неловко мълчание.

— Не исках да ме разбереш по този начин — казах аз най-сетне.

— Знам — отвърна тя. — Няма нищо.

— Те всички знаят и да играят шах. — Говорех почти на себе си. — Обичат и да правят подаръци, забелязвала ли си?

— Не може ли да говорим за нещо друго?

— Разбира се! Разбира се, че можем! Съжалявам. Те ме вълнуват, това е. Когато и да се натъкна на истински евреин, се чувствам сякаш съм се върнал у дома. Не зная защо.

— Защото са сърдечни и щедри като самия теб — каза тя.

— Защото са стар народ, така мисля аз.

— Ти си създаден за някой друг свят, Вал, не за Америка. Разбираш се знаменито с всякакви народи освен със своя собствен. Ти си изгнаник.

— А ти? И твоето място не е тук.

— Знам — отвърна тя. — Е, напиши романа и ще офейкаме. Не ме е грижа къде ще ме заведеш, но първо трябва да видиш Париж.

— Точно така! Но бих искал да видя и други места… Рим, Будапеща, Мадрид, Виена, Константинопол. Бих искал някой ден да посетя и твоята Буковина. И Русия — Москва, Петербург, Нижний Новгород… Ах! Да се разхождам по Невски проспект… по стъпките на Достоевски! Каква мечта!

— Може да се осъществи, Вал. Няма причини да не можем да отидем където си искаме… навсякъде по света.

— Наистина ли мислиш така?

— Знам го. — После тя импулсивно изтърси: — Чудя се къде ли е сега Стася.

— Не знаеш ли?

— Разбира се, че не знам. Нямам никаква вест от нея, откакто се върнах. Имам чувството, че повече никога няма да ни се обади.

— Не се тревожи — казах. — Ще се обади и още как. Един ден ще се появи, просто така!

— Там тя беше съвсем различен човек.

— Как така?

— Не знам точно. Различна — това е. По-нормална, може би. Като че я привличат определени типове мъже. Като онзи австриец, за когото ти разказах. Според нея той беше толкова нежен, толкова грижовен, така изпълнен с разбиране.

— Смяташ ли, че е имало нещо между тях?

— Кой знае? Постоянно бяха заедно, все едно бяха безумно влюбени един в друг.

— Все едно, казваш. Какво означава това?

Тя се поколеба, после заговори разгорещено, сякаш все още страдаше:

— Никоя жена не би могла да се влюби в подобна твар! Той й се подмазваше, ядеше от ръката й. И тя обожаваше това. Може би то я караше да се чувства по-женствена.

— Никак не подобава на Стася — казах. — Не мислиш, че наистина се е променила, нали?

— Не зная какво да мисля, Вал. Тъжна съм, това е всичко. Чувствам, че съм загубила голям приятел.

— Глупости! — отсякох. — Човек не губи така лесно приятелите си.

— Тя каза, че съм била твърде властна, твърде…

— Може би си била — с нея.

— Никой не я разбираше по-добре от мен. Аз исках само да я видя щастлива. Щастлива и свободна.

— Така казват всички влюбени.

— Беше повече от любов, Вал. Много повече.

— Как може да има нещо по-голямо от любовта? Любовта е всичко, не е ли така?

— Може би при жените има и нещо друго. Мъжете не са толкова фини, че да го схванат.

От страх, че разговорът може да се изроди в спор, смених темата възможно най-ловко. Най-накрая се престорих, че съм прегладнял. За моя изненада тя каза „И аз“.

Върнахме се в квартирата. След като похапнахме добре — пастет от гъши дроб, студено пуешко, студена зелева салата, поляти с великолепно мозелско вино — почувствах, че мога да седна зад машината и да напиша нещо истинско. Може би заради разговора, споменаването на пътуването, на непознати градове… на нов живот. Или защото успешно бях попречил на разговора ни да се изроди в караница. (Стася беше толкова деликатна тема.) Или може би заради евреина, Сид Есен, и събудилите се расови спомени. Или може би нищо повече от подходящата ни квартира, чувството за уют, удобство, одомашненост.

Както и да е, докато тя раздигаше масата, казах:

— Де да можеше човек да пише, както говори… да пише като Горки, Гогол или Кнут Хамсун!

Тя ме изгледа така, както понякога майките гледат детето в прегръдките си.

— Защо да пишеш като тях? — попита тя. — Пиши като себе си, това е толкова по-добре!

— Де да мислех и аз така. Боже! Знаеш ли какъв ми е проблемът? Аз съм хамелеон. Влюбя ли се в някой автор, искам да го имитирам. Де да можех да имитирам себе си!

— Кога ще ми покажеш страници? — попита тя. — Умирам да видя какво си написал досега.

— Скоро — обещах.

— За нас ли е?

— Предполагам. За какво друго да пиша?

— Можеш да пишеш за всичко, Вал.

— Така си мислиш ти. Като че никога не осъзнаваш колко съм ограничен аз. Не знаеш каква борба изживявам. Понякога се чувствам напълно сразен. Понякога се чудя откъде ли ми е щукнала идеята, че мога да пиша. Но преди няколко минути пишех като ненормален. Пак наум. Но в мига, в който сядам зад машината, се превръщам в тъпак. Хваща ме. Потиска ме.

— Знаеш ли — продължих — че към края на живота си Гогол заминал за Палестина? Странен тип е този Гогол. Представи си, такъв смахнат руснак да умре в Рим! Чудя се къде ли ще умра аз.

— Какво ти става, Вал? За какво говориш? Имаш още осемдесет години живот. Пиши! Недей да говориш за смърт.

Чувствах се длъжен пред нея да й разкажа нещо за романа.

— Познай как сам наричам книгата! — казах. Не можа да познае. — Взех името на чичо ти, онзи, дето живее във Виена. Мисля, че ми каза, че служел при хусарите. Някак си не мога да си го представя като полковник от смъртоносния полк. И евреин. Но той ми харесва… Харесва ми всичко, което си ми разказала за него. Ето защо взех неговото име…

Пауза.

— Това, което искам да направя с този проклет роман — само че Татенцето може би не би искал същото — е да препусна през него като пиян казак. Русия, Русия, накъде летиш? Напред, напред, като вихъра!16 Единственият начин, по който мога да бъда себе си, е да мачкам всичко. Никога няма да напиша книга, която да удовлетворява издателите. Написал съм твърде много книги. Книги сомнамбули. Знаеш за какво говоря. Милиони и милиони думи — всичките в главата ми. Те се блъскат там, вътре, като златни кюлчета. Омръзна ми да отливам златни кюлчета. Писна ми от тези кавалерийски атаки… в тъмното. Всяка дума, която напиша сега, трябва да е стрела, попадаща право в целта. Отровна стрела. Искам да изтребвам книги, писатели, издатели, читатели. За мен писането за публиката няма никаква стойност. Аз искам да пиша за лудите — или за ангелите.

Млъкнах и странна усмивка огря лицето ми при мисълта, която ми хрумна.

— Тази наша хазайка, чудя се какво ли ще си помисли, ако ме чуе как говоря. Тя е твърде добра с нас, не мислиш ли? Тя не ни познава. Никога не би повярвала що за ходещ погром съм аз. Нито пък има представа защо съм луд по Сирота и тая проклета музика от синагогите. — Млъкнах. — Какво общо има Сирота, по дяволите?

— Да, Вал, развълнуван си. Сложи го в книгата. Не се пилей в приказки!