Nexus

Осемнайсета глава

Няколко дена по-късно. Макгрегър звъни.

— Знаеш ли какво, Хен?

— Не знам — какво?

— Тя идва. Сама при това. Не знам какво я е прихванало. Не си ходил да я видиш, нали?

— Не. Всъщност, нямах никаква възможност и да помисля за нея.

— Копеле гадно! Но както и да е, ти ми донесе късмет. Или по-скоро твоите картини. Да, ония японски отпечатъци на стената ти. Отидох и купих няколко, с прекрасни рамки, и й ги изпратих. На другия ден ми се обади по телефона. Беше страшно развълнувана. Каза, че тъкмо за тях е копняла винаги. Казах й, че от теб съм получил вдъхновението. Тя наостри уши. Предполагам, че се изненада, че имам приятел, който обича изкуство. Сега иска да се запознае с теб. Казах, че си зает човек, но ще ти се обадя да проверя дали някоя вечер не можем да дойдем у вас. Смахнато момиче, а? Както и да е, това е твоят шанс да ме уредиш. Разхвърляй навсякъде много книги, моля те. Нали знаеш, от онези, дето никога не чета. Тя е учителка, спомни си. Книгите са важни за нея… Е, какво ще кажеш? Не се ли радваш? Кажи нещо!

— Мисля, че това е чудесно. Внимавай, че иначе пак ще се ожениш.

— Нищо не би ме направило по-щастлив. Но трябва да карам полека. Не може да я припираш. Не и нея! Все едно тикаш каменна стена.

Продължително мълчание. После…

— Там ли си, Хен?

— Разбира се, слушам те.

— Бих искал да взема малко акъл от тебе, преди да се видим… преди да доведа Гелда, искам да кажа. Само няколко факта за художници и картини. Нали ме знаеш — никога не съм си правил труда да си опреснявам тия знания. Например, Хен, какво ще кажеш за Брьогел — той от най-великите ли е? Чини ми се, че съм виждал негови неща преди — в магазините за рамки и в книжарниците. Оная, дето ти я имаш, със селянина, дето оре нивата… той е на една урва, доколкото си спомням, и нещо пада от небето… може би човек… право в океана. Сещаш се. Как се казва?

— „Полетът на Икар“, мисля.

— На кого?

— На Икар. Оня, дето се опитал да долети до слънцето, но крилата му се стопили, сещаш ли се?

— Да бе, да. Значи се разбрахме? Според мен ще е добре някой път да намина и пак да ги поразгледам тия картини. Може да ме поосветлиш. Не искам да приличам на магаре, когато тя се разприказва за изкуство.

— Добре — казах. — Когато искаш. Но помни, не ми отнемай много време.

— Преди да затвориш, Хен, кажи ми заглавие на книга, която да мога да й подаря. Нещо чисто и поетично. Можеш ли бързо да се сетиш за някоя?

— Да, тъкмо като за нея: „Зелените имения“ от У. Х. Хъдсън. Страшно ще й хареса.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Първо сам я прочети.

— Бих искал, Хен, но нямам време. Между другото, спомняш ли си онзи списък с книги, който ти ми даде… преди около седем години? Е, досега съм прочел три. Разбираш ме какво искам да кажа.

— Ти си безнадежден — казах.

— И още нещо, Хен. Нали знаеш, ваканцията идва. Мисля да я заведа с мен в Европа. Т.е. ако дотогава не я ядосам. Какво ще кажеш?

— Чудесна идея. Нека това бъде меденият ви месец.

— Бас ловя, че беше Макгрегър — каза Мона.

— Точно така. Сега ме заплашва някоя вечер да доведе неговата Гелда.

— Ама че напаст! Защо не кажеш на хазайката да каже, че те няма следващия път, като те потърсят?

— Няма да свърши работа. Ще дойде да провери дали не го лъже. Той ме познава. Не, в капана сме.

Тя се готвеше да излиза — имаше среща с Татенцето. Романът вече беше почти завършен. Татенцето все още го превъзнасяше.

— Татенцето заминава скоро за Маями на кратка почивка.

— Много хубаво.

— Мислех, Вал… Мислех, че докато него го няма, и ние можем да заминем на почивка.

— Къде например? — попитах.

— О, навсякъде. Може би в Монреал или Квебек…

— Там няма ли да е страшен студ?

— Не знам. Нали ще ходим във Франция, та си помислиш, че може да искаш да вкусиш френския живот. Тук вече е почти пролет, там не може да е чак толкова студено.

Ден-два повече не споменахме за пътешествието. Междувременно Мона проучваше. Знаеше всичко за Квебек — според нея там щеше да ми хареса повече от Монреал. Било по френско, каза. Малките хотелчета не били много скъпи.

Няколко дни по-късно взехме решение. Тя щеше да замине за Монреал с влака, а аз — на стоп. Щяхме да се срещнем на гарата в Монреал.

Беше странно да тръгна отново на път. Пролетта бе дошла, но все още беше студено. С пълен с пари джоб не се тревожех дали ще ме качват. Ако не вървеше, винаги можех да се метна на някой автобус или влак. И така, стоях там, на шосето, извеждащо от Патерсън, Ню Джърси, решен да хвана първата кола, пътуваща на север, без значение дали върви по права линия или на зигзаг.

Първата кола ме взе чак след около час. Това ме закара с около двайсет мили по-нататък. Следващата кола ме хвърли за петдесет мили. Пейзажът изглеждаше студен и мрачен. Качваха ме само за малки разстояния. Както и да е, разполагах с купища време. Понякога изминавах някоя отсечка пеш, да се поразкърша. Не носех кой знае какъв багаж — четка за зъби, самобръсначка, един кат бельо. Студеният, свеж въздух ме ободряваше. Хубаво ми беше да вървя, а колите да ме подминават.

Скоро се уморих да ходя. Нямаше нищо за гледане освен ферми. Приличаха на гробища. Замислих се за Макгрегър и неговата Гелда. Помислих си, че името й отива. Зачудих се дали някога ще успее да я срути. Ама че безрадостно завоевание!

Една кола спря и аз скочих вътре без да питам за къде е. Пичът беше перко — изперкал на тема религия. Не млъкна. Най-накрая го попитах за къде пътува. „За Белите планини“ — отвърна ми той. Имал колиба горе в планината. Бил местният проповедник.

— Има ли хотел някъде наблизо до тебе? — попитах.

Не, нямали хотели, нямали ханове, нямали нищо. Но той щял да се радва да ме подслони. Имал жена и четири деца. Всички обичали Бога, увери ме той.

Благодарих му. Но нямах ни най-малко намерение да прекарам нощта с него и семейството му. Стигнем ли първия град — слизам. Не се виждах на колене да се моля с този глупак.

— Господине — каза той след неловко мълчание. — Вие май не се боите много от Бога, нали? От кое изповедание сте?

— От никое — отвърнах.

— Така и си мислех. Вие да не би да пиете?

— Попийвам — отвърнах. — Бира, вино, бренди…

— Бог е състрадателен към грешниците, приятелю. Никой не убягва от погледа Му — и той се впусна в дълго сладкодумно слово за правия път, възмездието за греха, славата на праведните и тям подобни. Доволен беше, че е намерил грешник като мен — даваше му материал за работа.

— Господине — казах аз след поредната му тирада, — губите си времето. Аз съм неизлечим грешник, абсолютен нехранимайко. — Това го захрани допълнително.

— Няма недостойни за Божията милост — каза той. Затраях си и слушах. Изведнъж заваля сняг и затули цялото поле. Сега завися от неговото благоволение, помислих си.

— Далече ли е до следващия град? — попитах.

— Още няколко мили — отвърна той.

— Добре — казах. — Щото много спешно трябва да пусна една вода.

— Може и тук, приятелю. Ще те изчакам.

— Трябва да свърша и другото — казах.

Като го чу, той даде газ.

— Ще стигнем след няколко минути, господине. Господ ще се погрижи за всичко.

— Дори за червата ми ли?

— Дори за червата ти — отвърна той сериозно. — Господ нищо не пропуска. Приятелю, Господ би могъл да накара колата да върви без бензин — нищо не е невъзможно за Него — но Господ не прави така.

— Да речем, че ти свърши бензинът. Може ли Господ да накара колата да продължи да върви?

— Господ никога не нарушава законите на Природата — той действа с тях и чрез тях. Но ето какво би сторил Господ, ако ни свърши бензинът, а за мен е важно да продължа: ще намери начин да ме закара там, където искам да отида. Може да помогне и на теб да стигнеш там. Но тъй като си сляп за Неговата доброта и милост, ти няма и да заподозреш, че Бог ти е помогнал. — Той млъкна, за да ме остави да осмисля това, после продължи: — Навремето и аз бях попаднал сред дива пустош, а трябваше бързо да се изакам. Скрих се зад едни храсти и освободих червата си. После, тъкмо като си вдигах гащите, забелязах банкнота от десет долара на земята точно пред мен. Бог беше оставил тези пари там за мен — той и никой друг. Това беше Неговият начин да ме насочи към тях, като ме накара да се изакам. Не знаех защо оказва това благоволение точно на мен, но паднах на колене и му благодарих. Когато се прибрах, заварих жена си на легло, заедно с две от децата. Треска. Тези пари ми купиха лекарства и други неща, от които отчаяно се нуждаехме… Стигнахме твоя град, господине. Може би Господ ще ти покаже нещо, като освободиш червата и пикочния си мехур. Ще те изчакам на ъгъла, след като напазарувам…

Нахълтах в бензиностанцията, изпишках се, но не аках. В тоалетната не се виждаха никакви доказателства за Божието присъствие. Само табела с надпис „Помогнете ни да пазим чистота“. Заобиколих, за да избегна срещата с моя Спасител, и се отправих към най-близкия хотел. Стъмваше се, студът беше пронизващ. Тук имаше още да чакат пролетта.

— Къде се намирам? — попитах чиновника, докато се разписвах в книгата. — Т.е. кой е този град?

— Питсфийлд — отвърна той.

— Питсфийлд, кой щат?

— Питсфийлд, Масачузетс — обясни той и ме изгледа студено и леко презрително.

На другата сутрин станах рано-рано. Много добре ми дойде, защото колите бяха по-малко и по-нарядко, и като че никой не гореше от желание да вземе още един пътник. В девет часа, с всичките тези мили, който изминах с кракомобила, умирах от глад. За късмет — може би Господ го беше турил на пътя ми — съседът ми по маса в кафенето отиваше почти до канадската граница. Каза, че ще се радва да ме закара. Бил професор по литература, открих, след като пропътувахме доста път заедно. А и джентълмен. Беше истинско удоволствие да го слушаш. Говореше така, сякаш беше изчел почти всичко стойностно, написано на английски език. Говори пространно за Блейк, Джон Дън, Треърн, Лорънс Стърн. Говори и за Браунинг и за Хенри Адамс. И за „Ареопагитика“ на Милтън. Само хайвер, с други думи.

— Предполагам, че и вие сам сте написали много книги — казах.

— Не, само две — отвърна той. (Оказаха се учебници.) — Аз преподавам литература — додаде той. — Не я пиша.

Близо до границата той ме свали на една бензиностанция, собственост на негов приятел. Отклоняваше се към някакво близко селце.

— Приятелят ми ще се погрижи утре сутринта да те качат. Запознай се с него, интересен човек е.

Бяхме пристигнали тук само половин час преди затваряне. Приятелят му, както скоро разбрах, беше поет. Вечерях с него в една приветлива малка кръчмичка, а после той ме изпрати до хотела, където щях да прекарам нощта.

По обяд на другия ден бях в Монреал. Трябваше да изчакам няколко часа влакът да пристигне. Беше кучешки студ. Почти като в Русия, помислих си. А градът, общо взето, беше доста мрачен. Потърсих хотел, постоплих се във фоайето, после тръгнах обратно към гарата.

— Как ти се харесва? — попита Мона, щом потеглихме с таксито.

— Не особено. Заради студа е — прониква чак до костния ми мозък.

— Хайде тогава утре да заминем за Квебек.

Вечеряхме в един английски ресторант. Ужас.

Храната приличаше на плесенясали трупове, леко затоплени.

— В Квебек ще е по-добре — каза Мона. — Ще отседнем във френски хотел.

В Квебек снегът беше натрупал и замръзнал. Да вървиш по улиците беше все едно да се разхождаш сред айсберги. Като че където и да отидехме, се натъквахме на стада от монахини и попове. Същества с печален вид, в чиито вени тече лед. И Квебек не ми хареса кой знае колко. Със същия успех можеше да идем и на Северния полюс. Каква атмосфера за разпускане!

Както и да е, хотелът беше уютен и светъл. А каква храна! Така ли е в Париж, попитах. Имах предвид яденето. Тук е по-добре от Париж, каза ми тя. Освен ако човек не яде в тузарските ресторанти.

Колко добре си спомням първия път, когато се хранихме. Каква вкусна супа! Отлично телешко! А сирената! Но най-хубавото от всичко бяха вината.

Спомням си как келнерът ми подаде carte des vins42 и как я прегледах, напълно слисан от предоставения избор. Когато дойде време да поръчам, бях останал без думи. Погледнах го и казах:

— Изберете го вие, моля. Нищо не разбирам от вино.

Той пое листа за вината и я зачете, като поглеждаше ту мен, ту Мона, ту отново листа. Като че му отдаваше пълните си грижи и внимание. Като човек, преглеждащ листата за надбягванията.

— Мисля — каза той, — че би трябвало да поръчате „Медок“. Това е леко, сухо бордо, което е наслада за небцето. Ако ви хареса, утре ще опитаме друга реколта — и той припна, усмихнат като херувим.

На обяд ни предложи друго вино — анжуйско. Райско вино, реших. На следващия обяд последва „Вурво“. За вечеря, освен ако не поръчвахме морска храна, пиехме червени вина — „Помар“, „Нюи Сей Жорж“, „Клос-Вого“, „Макон“, „Мулен а Вент“, „Фльори“ и т.н. Понякога той вмъкваше и кадифено плодово бордо, реколта „шато“. Той ни образоваше. (Наум му отпусках изумително голям бакшиш.) Понякога и той отпиваше, за да се увери, че всичко е както трябва. А заедно с вината, разбира се, той ни даваше най-великолепните предложения какво да ядем. Опитахме всичко. Всичко беше великолепно.

След вечеря обикновено сядахме на балкона (на закрито) и, отпивайки изискан ликьор или бренди, играехме шах. Понякога пиколото се присъединяваше към нас и тогава седяхме и слушахме разказите му за la douce France43. Понякога наемахме файтон, теглен от коне, и се разхождахме в нощта, увити в кожи и одеяла. Една нощ дори отидохме на литургия, за да угодим на пиколото.

Общо взето, това беше най-мързеливата и най-спокойна ваканция, която бях прекарвал. Изненадах се, че Мона го приема толкова добре.

— Бих полудял, ако трябваше да прекарам остатъка от живота си тук — казах аз един ден.

— Тук не е като във Франция — отвърна тя. — С изключение на кухнята.

— И като Америка не е — отбелязах. — Това е ничия земя. Ескимосите трябва да я превземат.

Към края — прекарахме там десет дни — направо ме сърбеше да се завърна към романа.

— Сега ще го довършиш ли бързо, Вал? — попита ме тя.

— Като мълния — отвърнах.

— Чудесно! И тогава можем да заминем за Европа.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — отвърнах.

Когато се върнахме в Бруклин, дърветата бяха целите в цвят. Сигурно беше с двайсет градуса по-топло, отколкото в Квебек.

Госпожа Сколски ни посрещна топло.

— Липсвахте ми — каза тя. Придружи ни до стаите. — О — възкликна тя. — Забравих. Онзи ваш приятел — Макгрегър ли беше? — дойде една вечер с приятелката си. Отначало май не ми повярва, като му казах, че сте заминали за Канада. „Невъзможно!“ — възкликна. После ме помоли да влезе в кабинета ви. Не знаех какво да кажа. Държеше се така, сякаш е много важно да покаже стаята ви на приятелката си. „Можете да ни се доверите — каза. — Познавам Хенри от съвсем малък.“ Отстъпих, но останах с тях през цялото време, докато бяха вътре. Той й показа картините на стената — и книгите ви. Като че се опитваше да я впечатли. Седна на стола ви и й рече: „Тук той пише книгите си, нали така, госпожо Сколски?“ После се разприказва за вас — какъв велик писател сте бил, какъв верен приятел и прочее. Не знаех какво да кажа за това представление. Най-накрая ги поканих долу да пийнат чай с мен. Останаха някъде около два часа. Той беше много интересен…

— За какво говори? — попитах.

— За много неща — отвърна тя. — Но най-вече за любовта. Като че е увлечен по младата дама.

— Тя говори ли много?

— Не, почти не обели дума. Доста странна ми се стори. Изобщо не е типът, подходящ за него.

— Хубава ли беше?

— Зависи — отвърна госпожа Сколски. — Честно да ви кажа, стори ми се много невзрачна, почти грозничка. И доста вяла. Озадачена съм. Какво намира той в такова момиче? Да не е сляп?

— Той е пълен глупак! — отсече Мона.

— Говори доста интелигентно — възрази госпожа Сколски.

— Моля ви, госпожо Сколски — каза Мона, — когато се обади или дори се появи на вратата, бихте ли били така любезна да кажете, че ни няма? Кажете каквото искате, само не го пускайте вътре. Той е напаст, досадник. Абсолютно презрян индивид.

Госпожа Сколски ме погледна изпитателно.

— Да — потвърдих, — тя е права. Да ви кажа истината, още по-зле е. Той е от онези хора, чийто разум не им служи за нищо. Достатъчно интелигентен е за адвокат, но във всяко друго отношение е имбецил.

Госпожа Сколски изглеждаше слисана. Не беше свикнала да слуша хората да говорят така за своите „приятели“.

— Но той се изказа толкова топло за вас — възрази тя.

— Няма значение — отвърнах. — Той е неотзивчив, тъп… дебелокож, това е думата.

— Много добре… щом така казвате, господин Милър. — Тя се дръпна.

— Вече нямам приятели — казах. — Всичките ги избих.

Тя ахна.

— Няма предвид буквално — обясни Мона.

— Убедена съм, че не може — заяви госпожа Сколски.

— Звучи ужасно.

— Това е истината, независимо дали ви харесва или не. Аз съм напълно асоциален индивид, госпожо Сколски.

— Не ви вярвам — отсече тя. — Нито господин Есен би ви повярвал.

— Един ден той ще го разбере. Не че ми е неприятен, нали разбирате.

— Не, не разбирам — каза госпожа Сколски.

— Нито пък аз — казах и се разсмях.

— Във вас има частица от дявола — отбеляза госпожа Сколски. — Не е ли така, госпожо Милър?

— Може би — отвърна Мона. — Невинаги е лесно да го разбереш.

— Мисля, че аз го разбирам — каза госпожа Сколски. — Мисля, че той се срамува от себе си, задето е толкова добър, толкова честен, толкова искрен — и толкова лоялен към приятелите си. — Тя се обърна към мен. — Наистина, господин Милър, вие сте най-дружелюбното човешко същество, което познавам. Не ме е грижа какво разправяте за себе си — ще си мисля каквото си искам… Като разопаковате багажа си, слезте долу да вечеряте с мен, моля ви — и двамата.

— Виждаш ли — казах, след като тя се оттегли — колко трудно е да накараш хората да приемат истината.

— Ти обичаш да шокираш, Вал. В онова, което казваш, винаги има истина, но ти обичаш да я правиш противна.

— Е, не мисля, че ще остави Макгрегър да продължи да ни безпокои — това му е хубавото.

— Той ще те преследва до гроб — каза Мона.

— Няма ли да е смахнато, ако се натъкнем на него в Париж?

— Не го казвай, Вал! Само мисълта за това е достатъчна да ни развали пътуването.

— Ако тоя някога я заведе в Париж, той ще я изнасили. Сега не може дори да опипа задните й части…

— Да забравим за тях, Вал, моля те. Тръпки ме полазват, като се сетя за тях.

Но беше невъзможно да ги забравим. През цялата вечеря говорихме за тях. А през нощта ги сънувах — как ги срещаме в Париж. В съня ми Гелда изглеждаше и се държеше като кокотка, говореше френски, все едно й е роден език, и правеше живота на горкичкия Макгрегър непоносим със сладострастието си. „Исках съпруга — жалваше се той, — а не курва! Превъзпитай я, Хен, моля те!“ Заведох я при свещеник да я изповяда, но нещата се обърнаха така, че се намерихме в публичен дом и Гелда, момичето номер едно, беше толкова търсена, че и гък не изкарахме от нея. Най-накрая тя заведе свещеника горе, заради което съдържателната на публичния дом я изхвърли навън чисто гола, с пешкир в едната ръка и сапун в другата.

Остават още само няколко седмици и романът ще бъде завършен. Татенцето вече си беше наумил издател — някакъв негов приятел, познавали се още от старите земи. Беше решен да му намери легитимен издател или да го издаде сам, според твърденията на Мона. Мръсникът напоследък се чувстваше добре — правеше пачки на борсата. Дори заплашваше и той да замине за Европа. Предполага се, с Мона. („Не се тревожи, Вал, ще го изпързалям, като му дойде времето.“ „Да, ами парите, дето щеше да ги вложиш в банката?“ „И това ще уредя, не се безпокой!“)

Тя нямаше никакви съмнения или страхове, що се отнасяше до Татенцето. Нямаше смисъл да се опитвам да я напътствам или дори да давам предложения — тя знаеше далеч по-добре от мен какво може да направи и какво не. Аз знаех за този човек само онова, което ми беше казала тя. Винаги си го представях като добре облечен, прекомерно учтив и с портмоне, издуто от зеленички. (Менелик Щедри.) Аз също изобщо не го жалех. На него това му доставяше удоволствие, това се виждаше. Онова, за което понякога се чудех, беше — как тя щеше да продължи да пази адреса си в тайна? Да живееш с майка инвалид е едно, да пазиш в тайна местонахождението на това домакинство — съвсем друго. Може би Татенцето подозираше истината — че тя живее с мъж. Какво значение имаше за него дали е майка инвалид, любовник или съпруг — щом тя спазваше уговорките им? Може би той беше достатъчно тактичен, че да й помага да запази достойнство? Не беше глупак със сигурност… Но защо ще я насърчава да замине за Европа, да е далече месеци наред или още по-дълго? Тук, разбира се, ми се налагаше само малко да поразместя нещата. Когато тя кажеше „Татенцето иска да ме види как заминавам за Европа за известно време“, аз трябваше само да го обърна обратно и я чувах как казва на Татенцето: „Толкова много искам пак да видя Европа, дори и за съвсем малко!“ Що се отнася до издаването на романа, може би Татенцето нямаше ни най-малко намерение да прави каквото и да било нито чрез своя приятел издателя (ако изобщо съществуваше такъв), нито сам. Може би той се беше съгласил с нея, само за да угоди на любовника или съпруга — или на горкичката майка инвалид. Може би той беше по-добър актьор и от двама ни.

Може би — това беше произволно предположение — може би те двамата не бяха разменили и дума помежду си за Европа. Може би тя просто беше решена да замине отново там, без значение по какъв начин.

Изведнъж пред мен изплува образът на Стася. Странно, от нея така и не се получи нито думица! Несъмнено тя не можеше все още да се скита из Северна Африка. Дали не беше в Париж и не чакаше? Защо не? Достатъчно просто беше да наемеш кутия в пощата и още една кутия някъде другаде, в която да криеш писмата, написани може би от Стася. Още по-зле от срещата с Макгрегър и неговата Гелда в Париж би било да се сблъскаме със Стася. Колко глупаво от моя страна, че изобщо не се сетих за тайна кореспонденция! Нищо чудно, че всичко вървеше гладко.

Имаше още една-единствена възможност: Стася можеше да се е самоубила. Но това трудно щеше да се опази в тайна. Смахнато същество като Стася не можеше да се утрепе, без да се разчуе. Освен, а това беше изсмукано от пръстите, ако не бяха навлезли далеч навътре в пустинята, не бяха се заблудили и сега вече не бяха само купчина кокали.

Не, тя беше жива, убеден бях. А ако е жива, появяваше се нов ъгъл. Може би междувременно си беше намерила някой друг. Този път мъж. Може би вече се беше превърнала в добра домакиня. Стават такива работи понякога.

Не, и това отхвърлих. Никак не подобаваше на Стася.

„Майната му на всичко! — рекох си. — Защо да се тревожа за такива неща? Към Европа — това е!“ И като го казах, се сетих за кестеновите дървета (целите в цвят, без съмнение) и за онези малки масички (les gueridons) на претъпканите тераси на кафенетата и за полицаи на велосипеди, каращи по двойки. Сетих се и за „Веспасиан“. Колко очарователно — да пуснеш една вода навън, направо на тротоара, докато зяпаш прекрасните дами, разхождащи се наоколо… Трябва да понауча френски… Ou sont les lavabos?44

Ако щяхме да вземем толкова, колкото казваше Мона, защо не попътуваме… Виена, Будапеща, Прага, Копенхаген, Рим, Стокхолм, Амстердам, София, Букурещ? Защо не Алжир, Тунис, Мароко? Сетих се за стария ми холандски приятел, който беше хвърлил куриерската си униформа една вечер, за да замине в чужбина с американския си шеф… Пишеше ми не от другаде, ами от София и от приемната на румънската кралица нейде високо в Карпатите.

А О’Мара — какво ли е станало с него, зачудих се? Той беше човек, когото бих се радвал страшно много да видя отново. Ей това е приятел! Колко забавно би било да го вземем в Европа с нас — Мона да се навие. (Невъзможно, разбира се.)

Умът ми кръжеше, кръжеше. Винаги, когато бях настроен, когато знаех, че мога да го направя, мога да го кажа, умът ми започваше да блуждае във всички посоки едновременно. Вместо да седна на машината и да се отприщя, сядах на бюрото и измислях проекти, мечтаех или просто си мислех за онези, които обичах, за преживените хубави моменти, за нещата, които сме казали и направили. (Хо хо! Хау хау!). Или пък се захващах с някакво проучване, което изведнъж придобиваше изключителна важност и трябваше незабавно да се заема с него. Или пък измислях бляскава маневра на шах и за да се уверя, че няма да забравя, подреждах фигурите, местех ги насам-натам, подготвях капана, който смятах да заложа на първия влязъл. После, най-сетне готов да врътна ключовете, изведнъж ми просветваше, че на страница еди-коя си съм направил ужасна грешка, а като отворех страницата, откривах цели изречения, зле подредени, без смисъл или пък казващи тъкмо обратното на онова, което исках да кажа. С поправянето им нуждата да ги изпипам ме принуждаваше да изпиша цели страници, които по-късно разбирах, че като нищо можех да махна.

Всичко, само и само да отложа събитието. Това ли беше? Или беше заради това, че за да пиша гладко и стабилно, трябваше първо да изпусна парата, да намаля мощността, да охладя мотора? Така май винаги се получаваше по-добре писането: когато достигнех по-ниско, не чак толкова екзалтирано ниво. Да остана на повърхността, където всичко беше в пяна и бели гребени — на това беше способен само Стария моряк45.

След като най-сетне влезех във форма, уцелех ли си крачката, по-нататък беше фасулска работа: една мисъл докарваше друга. И докато пръстите ми летяха, приятни, нахълтваха приятни, но съвсем странични идеи — без да прекъсват потока. Като например: „Този откъс е за тебе, Улрик — вече те чувам как се кикотиш“. Или: „Как ще глътне това О’Мара!“ Те съпровождаха мислите ми като игриви делфини. Бях като човека на кормилото, който се дърпа от рибата, прелитаща над главата му. Плавайки с издути платна — корабът се беше килнал застрашително, но следваше стабилно курса си — поздравявах въображаеми преминаващи кораби, размахвах риза във въздуха, подвиквах на птиците, приветствах назъбените скали, възхвалявах Господ за неговата „спасителна и закриляща сила“ и така нататък — Гогол имаше своята тройка, аз имах своя спретнат катер. Кралят на водните пътища — докато траеше магията.

Докато натраквах последните страници, вече бях слязъл на брега — разхождах се по булевардите на сияйния град, свалях шапка на този и онзи и се упражнявах в „S’il vousplait, monsieur.“ „А votre service, madame.“ „Quelle belle journee, n’est-ce pas?“ „C’est moi qui avais tort.“ „А quoi bon se plaindre, la vie est belle!“ Et cetera, et cetera.46 (Всичкото това — на въображаем учтив francais.)

Дотам си дадох воля, че проведох въображаем разговор с парижанин, разбиращ достатъчно английски, че да схваща какво говоря. Един от онези прелестни французи (срещащи се само в книгите), който винаги се интересува от наблюденията на чужденеца, колкото и тривиални да са те. Открихме общ интерес към Анатол Франс. Колко прости са тези връзки в света на мечтите! И аз, надутият му идиот, бях заграбил началото, за да спомена един любопитен англичанин, който също обичал Франция — не Франс. Очарован, че съм споменал прочут boulevardier47 от онази възхитителна епоха, la fin de siecle48, спътникът ми настоя да ме придружи до Плас Пигал, за да ми организира рандеву с литературните светила на онази епоха — „Le Rat Mort“49. „Но, мосю — казвам аз, — вие сте твърде любезен.“ „Mais non, monsieur, c’est un privilege.“50 И така нататък. Всичките тия глупости, ласкателства и flanerie51 под металносиво небе, земята — посипана с есенни листа, на всяка маса блещукат сифони — и нито един кон с подрязана опашка. Накратко, идеалният Париж, идеалният французин, идеалният ден за следобеден странстващ разговор.

„Европа — заключих наум, — моя скъпа, моя обична Европа, не ме измамвай! Дори и да не се окажеш всичко онова, което си представям сега, за което копнея и от което отчаяно се нуждая, дай ми поне илюзията да се радвам на това ведро доволство, което извиква споменаването на името ти. Нека гражданите ти гледат на мен с презрение, нека ме презират, щом искат, но нека ги чуя как разговарят така, както винаги съм си представял. Нека пия от тези пламенни умове скитници, които се развличат само с универсалното, интелекти, обучени (от люлката) да смесват поезията с фактите и делата, духове, които пламват при споменаването на нюанс и се издигат ли издигат, и обхващат най-възвишените полети, ала докосват всичко с остроумие, със злоба, с ерудиция, със солта и подправките на светското. Недей, о, вярна Европо, недей, умолявам те, ми показва излъсканата повърхност на континент, посветил се на прогреса. Искам да видя твоето древно, овехтяло лице, с бръчките, издълбани от вековната битка на арената на мисълта. Искам да видя с очите си орлите, които си обучила да кълват от дланта ти. Идвам като пилигрим, предан пилигрим, който не само вярва, но и знае, че невидимото лице на луната е прекрасно, по-прекрасно от всички представи. Виждал съм самопризрачното, изровено лице на света, който ни носи във вихъра си. Твърде добре познавам този ред угаснали вулкани, безводни планини, безветрени пустини, чиито огромни пукнатини се разпростират като варикозни вени над сърцераздирателната, безсърдечна бездна. Приемете ме, о древни, приемете ме като разкаял се грешник, грешник, не напълно загубен, но допускащ тежки грешки скиталец, който от рождението си е бил принуден да изчезне от очите на братята и сестрите си, своите водачи, ментори, утешители.“

Там, в края на молитвата ми, стоеше Улрик, точно такъв, какъвто беше в деня, когато го срещнах на ъгъла на Шесто авеню и Петдесет и втора улица. Човекът, който беше ходил в Европа и в Африка и в чиито очи все още грееше чудото и магията им. Той ми преливаше кръв, вливаше вяра и смелост във вените ми. Hodie mihi, eras tibi!52 Тя беше там, Европа, и ме чакаше. Винаги щеше да е същото, независимо дали ще дойде война, революция, глад, слана или каквото и да било. За жадуващата душа винаги има Европа. Слушам думите му, всмуквам ги на големи глътки, питам се дали е възможно (постижимо) за някой като мен, „вечно влачещ се като кравешка опашка“, опиянен, търсейки пипнешком, като слепен без бастун, магнетичната сила на думите му (Алпите, Апенините, Равена, Фиесоле, унгарската пуста, остров Сенг Луи, Шартр, Турен, Периголд…) причинява болка, докато потъват в стомаха ми, болка, която бавно се оформя като Heimweh53, копнеж за „царството от другата страна на времето и образите“. (Ах, Хари, трябва да изгазим толкова много кал, преди да стигнем у дома.)

Да, Улрик, онзи ден ти пося това семе у мен. Върна се в ателието си, за да направиш още банани и ананаси за „Сатърдей Ивнинг Поуст“ и ме остави да се отдалеча с едно видение. Европа беше в ръцете ми. Имаше ли значение — две години, пет години, десет години? Ти ми даде моя паспорт. Ти събуди спящия водач: Heimweh.

Hodie tibi, eras mihi.54

И както си се разхождах този следобед, нагоре по тази улица и надолу по онази, вече се сбогувах с познатите сцени на ужас и досада, на болезнена монотонност, на санитарна стерилност и любов без обич. Вървейки по Пето авеню, врязвайки се сред купувачите и скитниците като електрическа змиорка, презрението и омразата ми съм всичко, изпречващо се пред окото ми, почти ме задушаваха. Слава богу, нямаше още дълго да понасям гледката на тези умрели тиквени фенери, тези грохнали сгради на Новия свят, тези отвратителни, печални църкви, тези паркове, нацвъкани от гълъби и бродяги. От улицата с шивачницата надолу към Бауъри (маршрутът на отколешната ми разходка) отново преживявах времето на моето чиракуване и то сякаш беше хиляда години нещастие, злополуки, лош късмет. Хиляда години отчуждение. Докато приближавах Купър Юниън, вечната най-ниска точка на падащия ми дух, пасажи от книгите, които някога писах наум, се върнаха като кълбящите се краища на сън, отказващ да се стопи. Те винаги щяха да се ветреят там, тези кълвящи се краища… да плющят от корнизите на тези мръсни лайнянокафяви коптори, тези кръчми с хлопащи се врати, тези гнусни места за избавление и подслон, където бродягите със замъглени очи и рибешки лица се мотаят като лениви музи и о, Господи, колко нещастни изглеждаха, колко изхабени, колко стреснати, колко повехнали и изпразнени! И все пак тъкмо тук, в този свят бе чел лекции Джон Каупър Поуис — бе изпращал в оцапания със сажди и изпълнен с воня въздух своите вълни на вечния свят на духа — духът на Европа, неговата Европа, нашата Европа, Европа на Софокъл, Аристотел, Платон, Спиноза, Пико дела Мирандола, Еразъм, Данте, Гьоте, Ибсен. На същото това място и други пламенни радетели са се появили и са се обърнали към тълпата, призовавайки други велики имена: Хегел, Маркс, Ленин, Бакунин, Кропоткин, Енгелс, Шели, Блейк. Улиците изглеждаха все същите както винаги, всъщност още по-мизерни, дишаха по-малко надежда, по-малко справедливост, по-малко красота, по-малко хармония. Сега надали имаше шанс да се появи Торо или Уитман, или Джон Браун — или Робърт И. Лий. Човекът от масите ставаше отново себе си: тъжно, чудато на вид същество, неспособно да каже нито „да“, нито „не“, което не разпознава нито доброто, нито злото, но винаги е в крачка, стегната крачка, и винаги пее Марша на мъртвите.

— Сбогом, сбогом! — повтарях неспирно, докато вървях. — Сбогом на всичко това! — И жива душа не ми отговаряше, дори и гълъб. — Глухи ли сте, дремещи маниаци?

Вървя по средата на цивилизация и ето как е. От едната страна културата тече като отворена клоака. От другата са abbatoirs55, където всичко виси на куки, разпорено, кърваво, накацано от рояци мухи и червеи.

Булевардът на живота през XX век. Една Триумфална арка след друга. Роботи, напредващи с Библията в едната ръка и пушка в другата. Леминги, препускащи към морето. Напред, християнски воини, отиваме на война… Ура за Карамазови! Каква бляскава мъдрост! Encore un petit effort, si vous voullez etre republicans!56

Надолу по средата на улицата. Стъпвам предпазливо между купчините конска тор. Каква кал и измама трябва да газим ние! Ах, Хари, Хари! Хари Халер, Хари Хелър, Хари Смит, Хари Милър, Хари Харид. Ида, Асмодей, ида! На два бастуна, като сакат Сатана. Но окичен с медали. И какви медали! Железният кръст, кръстът на Виктория, Croix de Guerre57… златни, сребърни, бронзови, железни, цинкови, дървени, тенекиени… Изберете си!

А горкият Исус е трябвало да носи своя кръст!

Въздухът става все по-зловонен. Чатъм скуеър. Добрият стар Чайнатаун. Под плочника — медна пита от сергийки. Коптори, където се пуши опиум. Земята на лотоса. Нирвана. Почивайте в мир, работниците на света работят. Всички работим — за да открием вечността.

Сега Бруклинският мост се извива като лира между небостъргачите и Бруклин Хайтс. Отново морният пешеходец се отправя към дома си с празен джоб, празен стомах, празно сърце. Горгонзола куцука на две обгорени чуканчета. Реката е долу, чайките летят горе. А над чайките — звездите, невидими. Какъв великолепен ден! Разходка, на която би се насладил самият Помандър. Или Анаксагор. Или онзи арбитър на извратения вкус: Петроний.

Зимата на живота, както някой би казал, започва от раждането. Най-трудните години са от една до деветдесет. След това — спокойно плаване.

Лястовиците летят към дома. Всяка носи в човката си троха, мъртва клонка, искрица надежда._ Et pluribus unum._58

Оркестровата яма се надига, всичките шейсет и четири музиканти са облечени в безупречно бяло. Над тях звездите започват да изгряват през среднощното синьо на купола. Най-великото представление на света предстои да бъде открито — ще има дресирани тюлени, вентрилоквисти и въздушни акробати. Церемониалмайстор е самият Чичо Сам, този дълъг, кльощав, раиран като зебра хуморист, който яха света с краката си като на барон Мюнхаузен и независимо дали ще връхлети вихър, градушка, сняг, слана или сухо гниене, винаги е готов да извика „Кукуригууу!“