Nexus

Тринайсета глава

Понякога седях зад машината с часове, без да напиша нито ред. Възпламенени от някоя идея, често неуместна, мислите ми идваха твърде бързо, че да бъдат записани. Влачеха ме в галоп, като поразен воин, завързан за колесницата си.

На стената отдясно бяха забодени всякакви бележки: дълъг списък от думи, думи, които ме омагьосваха и които имах намерение да влача за косите при необходимост; репродукции на картини от Учело, дела Франческа, Брьогел, Джото, Мемлинг; заглавия на книги, от които смятах сръчно да задигам пасажи; фрази, откраднати от любимите ми автори — не да ги цитирам, а за да ми напомнят как да завъртам понякога нещата. Например: „Червеят, който щеше да гризе пикочния й мехур“ или „кашата, която се беше втвърдила зад челото му“. В Библията имаше листчета, които посочваха къде да намеря бисери. Библията беше същинска диамантена мина. Всеки път, когато потърсех някой пасаж, се опиянявах. В речника бях отбелязал с показалци различни видове списъци — цветя, птици, дървета, влечуги, скъпоценни камъни, отрови и така нататък. Накратко, бях се оборудвал с пълен арсенал.

Но какъв беше резултатът? Докато размишлявах над дума като „праксис“ например, или „плерома“, умът ми лъкатушеше като пияна оса. Понякога свършваше с отчаяна борба да си припомня името на онзи руски композитор, мистик или теософ, оставил недовършена най-великата си творба. Онзи, за когото някой бе написал „Той, Месия на своето собствено въображение, мечтал да поведе човечеството към «последния празник», който си бе въобразил, че е Господ и всичко, включително самият той, е негово собствено творение, който бе мечтал със силата на тоновете си да преобърне вселената, умрял от пъпка“. Скрябин, ето кой беше. Да, Скрябин можеше да ме изкара извън релси за дни наред. Всеки път, когато ми хрумнеше името му, се намирах на Второ авеню в дъното на някое кафене, заобиколен от руснаци (обикновено белогвардейци) и руски евреи и слушах как някой супер неизвестен гений бърбори за сонатите, прелюдиите и етюдите на божествения Скрябин. От Скрябин до Прокофиев, до вечерта, когато го чух за първи път, вероятно в Карнеги хол, високо горе в галерията, и така се развълнувах, че се изправих на крака да ръкопляскам или да крещя — по онова време всички крещяхме като луди — и едва не паднах долу. Фигурата му беше висока и мършава, облечен във фрак — като герой от „Опера за три гроша“, като Monsieur les Pompes Funebres. От Прокофиев към Люк Ралстън, вече покойник, също аскет, с личице като посмъртната маска на мосю Аруе17. Добър приятел беше Люк Ралстън — след като обиколеше шивачите по цялото Пето авеню с мострите си от вносни вълнени платове, той се прибираше вкъщи и се упражняваше да пее немски песни, докато милата му стара майчица, съсипала го със своята любов, му готвеше свински крачета с кисело зеле и за десетхиляден път му казваше какъв мил и добър син бил. Тънкият му, обработен глас за съжаление беше твърде слаб за да се справи с тежките мелодии на любимия му Хуго Волф, с когото винаги натоварваше програмите си. Умря на трийсет и три години — от пневмония, казваха, но сигурно е било от разбито сърце… А междувременно нахлуват спомени за други забравени фигури — минезингери, флейтисти, челисти, пианисти в поли, като онази грозноватата, която винаги включваше в програмата си „Карнавал“ от Шуберт. (Колко много ми напомняше на Мод — монахинята, превърнала се във виртуоз.) Имаше и други, с къси и дълги коси, всичките перфектни, като кубински пури. Някои с гръдни кошове като на бикове можеха да съборят полилеите с техните Вагнерови писъци. Някои бяха като прекрасни Джесики, с коси, разделени на път и спускащи се надолу — благи мадони (най-вече еврейски) които все още не бяха започнали да тършуват из хладилника по нощите. А после цигуларките, в поли, понякога левачки, често с червена или мръснооранжева коса и гърди, които пречеха на лъка…

Само като погледна една дума, както казах. Или картина, или книга. Понякога — само заглавието. Като „Сърцето на мрака“ или „Под есенната звезда“. Как запомня отново тази чудна приказка? Да видим. Прочети няколко страници, после хвърли книгата. Неподражаемо. А как бях започнал аз? Прочетох го отново отначало — моето въображаемо начало в стил Пол Морфи. Слабо, отвратително слабо. Нещо пада на масата. Ставам да го потърся. Застанал на четири крака, една пукнатина в пода ме заинтригува. Напомня ми на нещо. На какво? Стоя така, сякаш чакам да ми „сервират“, като овца. Мислите се вихрят в тиквата ми и излизат навън през клапана на темето на черепа ми. Вземам листче и нахвърлям няколко думи. Още мисли, проклети мисли. (Падналото от масата се оказа кибритена кутийка.) Как да наместя тези мисли в романа. Все същата дилема. А после се сещам за „Дванайсет мъже“. Да можех някъде да сътворя една малка част, която да притежава топлината, нежността, патосът на онази глава за Пол Дреслър. Но аз не съм Драйзер. И нямам брат Пол. Бреговете на Уобаш са далече. По-далече, много по-далече от Москва или Кронщат, или топлият, извънредно романтичен Крим. Защо?

Накъде ни водиш, Русия? Напред! Ех, кони, кони!18

Мисля за Горки, помощникът на пекаря, с побеляло от брашно лице, и едрият, дебел селянин (по нощница), въргалящ се в калта с любимите си свине. „Моите университети“. Горки: майка, баща, другар. Горки, любимият скитник, който, независимо дали скита, плаче, пикае, моли се или псува, той пише. Горки, писал с кръв. Писател, верен като слънчев часовник…

Само като погледна заглавието казвам.

Така, като концерт за пиано за лява ръка, се изнизва денят. Имам късмет, ако има една-две страници, които да покажа, за всичките мъчения и вдъхновение. Да пиша! Беше все едно изкоренявам отровен дъб. Ровя за кръвно цвекло.

Когато понякога тя ме питаше: „Как върви, мили Вал?“, на мен ми се искаше да заровя ръце в шепи и да плача.

— Не се напъвай, Вал.

Но аз се напъвах. Напъвах се и се напъвах, докато в мен не остана и капчица ако. Често тъкмо когато тя каже „Вечерята е готова“, и потокът потича. И какво от това, по дяволите! Може би след вечеря. Може би когато тя заспи.

На масата говоря за работа все едно съм втори Александър Дюма или Балзак. Вечно за това какво смятам да правя, никога за направеното. Аз съм гений на неуловимото, на зачатъчното, на нероденото.

— А твоят ден? — питах понякога. — Как ти мина денят? — (Повече за да се отърва от дяволите, които ми вадеха душата, отколкото за да чуя баналностите, които вече знаех наизуст.)

Слушайки с едното ухо, виждах как Татенцето чака като вярно куче да му подхвърлят кокала. Щеше ли да има по него достатъчно мас? Щеше ли да се раздроби в устата му? И си напомнях, че всъщност той не чака за страниците от книгата, а за много по-апетитна хапка — нея. Щеше да е търпелив и доволен — поне за известно време — само да води литературни дискусии. Стига тя да изглеждаше прекрасна, да продължаваше да носи прелестните рокли, които той настояваше да избира за себе си, да приемаше благосклонно всички дребни услуги, с които той я обсипваше. Стига, с други думи, тя да се отнасяше с него като с човек. Стига да не се срамуваше да се показва с него. (Той наистина ли смяташе, както твърдеше тя, че прилича на жаба?). С полупритворени очи го виждах как чака, чака на някои уличен ъгъл, или във фоайето на полумоден хотел, или в някое затънтено кафене (в друго превъплъщение) като например Zum Hiddigeigei. Неизменно го виждах облечен като джентълмен, със или без гети и бастунче. Нещо като ненабиващ се на очи милионер, търговец на кожи или борсов посредник — не от хищния тип, по-скоро, както сочеше шкембето, от онези, които предпочитат хубавия живот пред всемогъщия долар. Човек, свирил някога на цигулка. Безспорно мъж с вкус. Накратко, не беше тъпак. Може би посредствен, но не и обикновен. Забележителен с незабележимостта си. Вероятно пълен с динени семки и други зрънца. И оседлан от съпруга-инвалид, която дори не би сънувал да нарани. (Погледни, мила, виж какво ти донесох! Херинга, Lacks19! И буркан консервирани еленови рога от земята на елените!)

А когато чете началните страници, този мухлен милионер, дали ще възкликне: „Аха, надушвам нещо нередно!“ или, приспал жилавия си мозък, дали просто няма да промърмори под носа си: „Прелестен боклук, романс от Средните векове.“

А хазайката ни, добрата госпожа Сколски, какво ли ще си помисли тя, ако хвърли едно око на тези страници? Дали ще подмокри гащичките от възбуда? Или ще чуе музика там, където има само сеизмографски смущения? (Виждах я как тича към синагогата да търси овнешки рога.) Един ден двамата с нея трябваше да изясним тая работа с писането. Или още щрудели и Сирота, или въжето. Де да знаех малко идиш!

— Викай ми Реб! — така ми каза Сид Есен на раздяла.

Какво изискано мъчение, това шарлатанство с писането! Смахнати бълнувания, смесени с пристъпи на задух и онова, което шведите наричат mardrommen. Трътлести образи с нахлупени диамантени тиари. Барокова архитектура. Кабалистични логаритми. Мезузи и молитвени колела. Надути фрази. („Нека никой — рече татарката — да не поглежда благосклонно този човек!“) Синьо-зелени медни небеса, украсени с дантелени ивици: пръчки от чадър, непристойни драски. Валаам, магарето, лиже задните си части. Порове бълват глупости. Свиня в мензис…

А всичко това, както го каза тя, защото съм се сдобил с „шанса на живота си“.

Понякога навлизах в това, понесен на огромни черни криле. Тогава всичко излизаше безразборно и с дупето нагоре. Страници и страници. Цели тонове. На нищо от това не му беше мястото в романа. Нито дори в „Книгата на вечния мрак“. Докато ги препрочитах, оставах с впечатлението, че разглеждам стара щампа: стая в средновековно жилище, старица, седнала на гърнето, до нея — лекарят с нажежени до червено щипци, в ъгъла, близо до разпятието, мишка се промъква към парче сиренце. Изглед от партера, така да се каже. Глава от историята на вечната мизерия. Поквара, безсъние, лакомия, позиращи като трите грации. Всичките — описани с живак, бензин и калиев перманганат.

Друг ден ръцете ми се рееха над клавишите с блаженството на убийствената Борджиева лапа. Избирайки техниката стакато, подражавах маймунски на каламбурите и остроумията на гибелините20. Или пък се превземах като saltimbanque21, изнасящ представление пред малоумен монарх.

На следващия ден — четириного: всичко е в удари с копита, буци слуз, хъркане и пръдни. Жребец (ех!) препускащ по замръзнало езеро с торпеда в червата. Цял бравура, така да се каже.

А после, когато ураганът утихне, потича като песен — тихо, равномерно, с непомръкващия блясък на магнезия. Сякаш пее химни на Бхагавадгита. Монах в шафранова роба, възхваляващ творенията на Всезнаещия. Вече не писател. Светец.

Светец, пратен от Санхедрин. Господ да благослови автора! (Имаме ли тук Давид?)

Каква радост беше да пишеш като орган сред езеро! Хапете ме, въшки! Хапете ме, докато съм силен!

Не започнах веднага да го наричам Реб. Не можех. Винаги му казвах „Господин Есен“. А той винаги ме наричаше господин Милър. Но ако някой ни беше подслушал как говорим, щеше да си помисли, че се познаваме цял живот.

Една вечер се опитвах да го обясня на Мона, докато лежах на канапето. Вечерта беше топла и си прекарвахме леко и приятно. Със студено питие до мен и Мона, разхождаща се наоколо в късата си китайска рокличка, бях в настроение да се разпростирам. (Още повече че същия ден бях написал няколко отлични страници.)

Монологът беше започнал — не за Сид Есен и неговата морга магазин, която бях посетил предния ден, а за определено опустошително настроение, което ме обземаше всеки път, когато надземният влак подминеше определен завой. Поривът да говоря за това вероятно ме обзе защото това черно настроение толкова силно контрастираше със сегашното, необичайно ведро. Подминех ли този завой, гледах право в прозореца на апартамента, където за първи път посетих вдовицата… когато я „ухажвах“. Всяка седмица един приятен тип, евреин също като Сид Есен, се отбиваше да прибере долар или долар и трийсет и пет цента за мебелите, които тя купуваше на вноски. Ако не й се намираха, той казваше: „Добре, тогава следващата седмица.“ Бедността, чистотата, стерилността на този живот за мен бяха по-потискащи от мизерията. (Тъкмо тук предприех първия си опит да пиша. С една огризка от молив, добре си го спомням. Не написах повече от десетина изречения — достатъчни, за да ме убедят, че съм напълно лишен от талант.) Всеки ден на отиване и на връщане от работа вземах все същия надземен влак, минавах покрай същите дървени къщи и ме обземаше все същото унищожително черно настроение. Исках да се самоубия, но нямах куража. Но не можех и да я зарежа. Опитах се, но без успех. Колкото повече се борех да се освободя, толкова повече се обвързвах. Дори и години по-късно, когато се освободих от нея, онова същото ме обземаше, подмина ли този завои.

— Ти как си го обясняваш? — попитах. — Сякаш бях оставил част от себе си в стените на тази къща. Част от мен така и не се освободи.

Тя седеше на пода, облегнала се на крака на масата. Изглеждаше спокойна и отпусната. Беше в настроение да слуша. От време на време ми задаваше въпроси — за вдовицата — които жените обикновено избягват да задават. Трябваше ми само да се наведа мъничко и можех да сложа ръка върху путката й.

Беше една от онези забележителни вечери, когато всичко се е наговорило да подкрепя хармонията и разбирателството, когато човек говори леко и естествено, дори и на съпругата си, за интимни неща. Не бързахме за никъде, дори и да се наебем едно хубаво, макар че мисълта за това постоянно присъстваше, зареяна над разговора.

Сега се връщах към това пътуване с надземния влак по Лексингтън авеню сякаш от някое бъдещо превъплъщение. Изглеждаше ми не само далечно, но и немислимо. Тъкмо този особен вид мрачност и отчаяние нямаше да ме нападнат никога вече — в това бях сигурен.

— Понякога си мисля, че е било защото бях толкова невинен. За мен беше невъзможно да вярвам, че могат да ме хванат така в капана. Предполагам, че щях да съм си по-добре и да страдам по-малко, ако се бях оженил за нея, както исках. Кой знае? Можеше дори да сме щастливи няколко години.

— Вал, ти винаги казваш, че те е задържала жалостта, но според мен е било любов. Мисля, че ти наистина си я обичал. В края на краищата, никога не сте се карали.

— Не можех. Не и с нея. Тъкмо това ме държеше в неизгодно положение. Все още си спомням как се чувствах, когато спирах всеки ден да гледам снимката й в една витрина. В очите й имаше такава мъка, че се разтрепервах. Ден след ден се връщах, за да я погледна в очите, да разгледам този тъжен израз, да се чудя от какво ли е причинен. А после, след като се поопознахме, отново виждах този поглед да се връща в очите й… обикновено когато я нараня по някакъв глупав и безразсъден начин. Този поглед бе много по-обвинителен и по-опустошителен от всякакви думи…

Известно време и двамата мълчахме. Топлият уханен бриз шумолеше в завесите. Долу свиреше грамофонът. „И ще ти принеса в жертва, о Израел…“ Докато слушах, протегнах ръка и нежно прокарах пръсти по путката й.

— Не исках да ти разправям всичко това — заговорих отново. — Исках да говоря за Сид Есен. Вчера го посетих в магазина му. Най-окаяното и печално място, което някога е попадало пред очите ти. Огромно при това. И той седи по цял ден там и чете, или пък, ако намине някой приятел, изиграва някоя партия шах. Опита се да ме отрупа с подаръци — ризи, чорапи, вратовръзки, каквото си пожелая. Трудно беше да му откажа. Както каза ти, той е самотна душа. Трудничко ще е да избягвам хватката му… О, но аз едва не забравих какво започнах да ти разказвам. Какво предполагаш, че го заварих да чете?

— Достоевски!

— Не, опитай пак.

— Кнут Хамсун.

— Не. Госпожа Мурасаки — „Приказка за Генджи“. Не мога да го преживея. Очевидно той чете всичко. Руснаците ги е чел на руски, немците — на немски. Чете и на полски, и на идиш, разбира се.

— Татенцето чете Пруст.

— Така ли? Е, както и да е — знаеш ли какво го сърби да направи? Да ме научи да карам кола. Има голям осемцилиндров „Буик“, който иска да ни даде назаем веднага щом се науча да карам. Казва, че за три урока ще ме научи.

— Но защо искаш да караш?

— Работата е там, че не искам. Но той мисли, че ще е хубаво да те возя понякога на разходка.

— Недей, Вал. От тебе шофьор не става.

— Тъкмо това му казах и аз. Щеше да е по-различно, ако ми беше предложил колело. Знаеш ли, ще е много хубаво пак да си взема колело.

Тя не каза нищо.

— Като че не си много въодушевена — казах.

— Познавам те, Вал. Ако си вземеш колело, ще престанеш да работиш.

— Може и да си права. Както и да е, идеята беше приятна. Освен това вече съм твърде стар за колело.

— Твърде стар? — тя избухна в смях. — Ти — твърде стар? Не те виждам да изгориш на осемдесет. Ти си втори Бърнард Шоу. Никога няма да си твърде стар за нищо.

— Ще изгоря, ако ми се наложи да пиша още романи. Писането те изстисква, разбираш ли това? Кажи го някой път на Татенцето. Чудя се да не би той да си мисли, че работиш по осем часа дневно?

— Той не мисли за такива неща, Вал.

— Може би не, но няма как да не се чуди за теб. Наистина е рядкост една красива жена да е и писателка.

Тя се разсмя.

— Татенцето не е глупак. Той знае, че не съм родена писателка. Всичко, което иска от мен е да докажа, че мога да завършвам започнатото. Иска да се науча на дисциплина.

— Странно — забелязах.

— Не чак толкова. Той знае, че се паля, че се разкъсвам едновременно във всички посоки.

— Но той почти не те познава. Сигурно има страшна интуиция, да му се не види.

— Той е влюбен в мен — това не го ли обяснява? Разбира се, не смее да го каже. Мисли се за непривлекателен за жените.

— Наистина ли е толкова грозен?

Тя се усмихна.

— Не ми вярваш, нали? Е, никой не би го нарекъл хубав. Изглежда точно такъв, какъвто е — бизнесмен. И се срамува от това. Той е нещастен човек. И тъгата му не го прави по-привлекателен.

— Почти ме накара да го ожаля, горкичкият той.

— Моля те, не говори така за него, Вал. Той не го заслужава.

Тишина.

— Спомняш ли си, когато живеехме със семейството на онзи лекар в Бронкс и ти ме караше да дремвам след вечеря, за да мога да те чакам пред залата за танци в два часа сутринта? Мислеше, че е редно да ти направя тази малка отстъпка и да се събудя свеж като маргаритка и готов за работа в осем сутринта. Помниш ли? И аз наистина го направих — няколко пъти — макар че това едва не ме уби. Според тебе един мъж трябваше да е способен на това, ако обича истински една жена, нали?

— Тогава бях много млада. Освен това никога не съм искала да останеш на тази работа. Може би съм се надявала да те накарам да я зарежеш, като те изтощавам.

— Успя, и още как! Никога не бих могъл да ти се отблагодаря. Оставен на самия себе си, сигурно още щях да кисна там, да назначавам и уволнявам…

Пауза.

— И тъкмо когато всичко вървеше по мед и масло, всичко се оплете. Измъчваше ме, знаеш ли? Или може би аз измъчвах теб.

— Нека не навлизаме в това, Вал. Моля те.

— Добре. Не зная защо го споменах. Забрави.

— Знаеш ли, Вал, твоето плаване никога няма да бъде гладко. Ако не съм аз тази, която те прави нещастен, то ще е някой друг. Търсиш си белята. Недей да се обиждаш. Може би имаш нужда да страдаш. Страданието никога няма да те убие — това мога да ти кажа. Без значение какво ти се случва, ти винаги ще изплуваш. Ти си като тапа. Бутнат ли те на дъното — пак изплуваш. Понякога се плаша от бездните, в които можеш да потъваш. Аз не съм такава. Моята способност за задържане на повърхността е физическа, твоята е… щях да кажа духовна, но не е съвсем така. Тя е животинска. Ти наистина имаш силна духовна природа, но в тебе има и повече от животното, отколкото в другите мъже. Ти искаш да живееш… да живееш на всяка цена… независимо дали като човек, звяр, насекомо или микроб…

— Май има смисъл в думите ти — казах. — Между другото, не съм ти разказвал за шантавото ми преживяване една нощ, когато те нямаше, нали? С едно педи. Беше нелепо, наистина, но по онова време никак не ми изглеждаше смешно.

Тя ме гледаше с широко отворени очи и смаяно изражение.

— Да, беше след като ти замина за известно време. Така отчаяно исках да съм с тебе, че не ме беше грижа на каква цена можех да го постигна. Опитах се да си намеря работа на кораб, но нищо не стана. После, една нощ в италианския ресторант в покрайнините… нали го знаеш… се натъкнах на един, с когото се бях запознал там преди… май беше специалист по вътрешно обзавеждане. Както и да е, много порядъчно момче. Докато разговаряхме… говорехме за „И изгрява слънце“ ми хрумна да го помоля да ми даде пари за път. Имах чувството, че ще ми даде, ако го трогна достатъчно. Докато му говорех за тебе и за това как отчаяно искам да замина при тебе, очите ми се насълзиха. Виждах го как се разтапя. Най-накрая извадих портфейла си и му показах снимката ти, онази, по която съм луд. Той се впечатли. „Красавица! — възкликна. — Наистина необикновено. Каква страст, каква чувственост!“ „Разбираш за какво ти говоря“ — казах му. „Да — отвърна той. — Виждам защо всеки би жадувал за такава жена.“ Остави снимката на масата, сякаш за да я разгледа, и поръча напитки. По някаква причина изведнъж заговори за книгата на Хемингуей. Каза, че познавал Париж, бил ходил там няколко пъти. И така нататък.

Млъкнах, за да видя как го приема. Тя ме гледаше с любопитна усмивка.

— Продължавай — подкани ме тя. — Цялата съм в слух.

— Е, най-накрая му дадох да разбере, че съм готов на всичко, за да събера пари за път. „На всичко?“ — попита ме той. „Да — отговорих. — Всичко освен убийство.“ Тогава разбрах какво имам насреща си. Както и да е, вместо да ме приклещи, той пренасочи разговора към други теми — бикоборството, археологията, все неща, които нямаха нищо общо. Започнах да се отчайвам — той ми се изплъзваше из ръцете.

Слушах го, доколкото можах, после повиках келнера и помолих за сметката. „Няма ли да пийнеш още едно?“ — попита ме той. Казах му, че съм уморен и искам да се прибера. Изведнъж той обърна фронта. „За онова пътуване до Париж — рече той — защо не се отбиеш у нас за пет минути да го обсъдим? Може би ще мога да ти помогна.“ Знаех какво си е наумил, разбира се, и сърцето ми се сви. Краката ми изстинаха. Но после си помислих — „Какво пък, по дяволите. Не може да ми направи нищо, освен ако аз не искам. Ще го придумам да се откаже“… за парите, искам да кажа.

Разбира се, сгреших. В мига, в който измъкна сбирката си от непристойни снимки разбрах, че играта свърши. Биваше си ги, трябва да призная… Японски. Както и да е, докато ми ги показваше, сложи ръка на коляното ми. Сегиз-тогиз спираше, втренчваше се в някоя снимка и ме питаше — „Какво ще кажеш за тази?“ После ме поглеждаше с размекнато изражение и се опитваше да плъзне ръка нагоре по бедрото ми. Най-накрая го отрязах. „Ще си тръгвам“ — казах. Държанието му веднага се промени. Изглеждаше огорчен. „Защо да ходиш чак до Бруклин? — попита. — Можеш да преспиш и тук. Не си длъжен да спиш с мен, ако това те тревожи. В другата стая има кушетка.“ — Той отиде до шкафа и извади оттам пижама за мен.

Не знаех какво да мисля — дали е искрен, или… Подвоумих се. „В най-лошия случай — рекох си — ще е безсънна нощ.“

„Нали не трябва да заминеш утре за Париж? — попита той. — На твое място твърде бързо бих се обезсърчил“ — двусмислена забележка, която пренебрегнах. „Къде е кушетката? — попитах. — Друг път ще говорим за това.“

Легнах си, като си държах едното око отворено, в случай че се пробва с неговите номера. Но той не се пробва. Очевидно беше отвратен от мен — или може би смяташе, че малко търпение ще свърши работа. Както и да е — не мигнах цяла нощ. Мятах се до зори, после станах много тихо и се облякох. Докато си обувах панталоните, съзрях копие на „Одисей“. Грабнах го, седнах до прозореца и прочетох монолога на Моли Блум. Почти се изкушавах да си тръгна с книгата. Вместо това ми хрумна по-добра идея. Излязох на пръсти в коридора, където беше гардеробът, отворих го внимателно и пребърках джобовете му и портфейла. Намерих само седем долара и малко дребни. Взех ги и се чупих…

— И никога повече не го видя?

— Не, никога повече не отидох в този ресторант.

— Вал, да речем, че той ти беше предложил пари за път, ако…

— На този въпрос ми е трудно да отговоря. Оттогава често съм се чудил. Знам, че никога не бих го преживял, дори и заради тебе. В подобни обстоятелства е по-лесно да си жена.

Тя се разсмя. Смееше се и се смееше.

— Кое е толкова смешно? — попитах.

— Ти! — извика тя. — Досущ като мъж!

— Как така? Би ли предпочела да бях отстъпил?

— Не казвам това, Вал. Казвам само, че реагира по типично мъжки начин.

Изведнъж се сетих за Стася и безумните й изстъпления.

— Така и не ми каза — рекох — какво се случи със Стася. Заради нея ли изпусна кораба?

— Кой ти пусна тая муха? Казах ти как се получи така, че изпуснах кораба, не си ли спомняш?

— Точно така, каза ми. Но аз не те слушах много внимателно. Както и да е, странно, че толкова време не ти се обажда никаква. Къде предполагаш, че е?

— Сигурно в Африка.

— В Африка?

— Да, последния път ми се обади от Алжир.

— Хмммм.

— Да. Вал, за да се върна при тебе, трябваше да обещая на Роланд — мъжът, които ме заведе във Виена, че ще отплавам с него. Съгласих се при условие че ще пратим на Стася пари, за да напусне Африка. Той не го направи. Едва в последния момент го разбрах. Тогава нямах пари да ти телеграфирам за закъснението. Както и да е, не пътувах с Роланд. Изпратих го обратно в Париж. Накарах го да се закълне, че ще намери Стася и ще я доведе жива и здрава у дома. Това е всичко.

— И той, разбира се, не го направи?

— Не, той беше слабо, покварено създание — само за себе си го беше грижа. Зарязал Стася и нейния австриец сред пустинята, когато пътят станал твърде труден. Оставил ги без пукнат грош. Когато разбрах, искаше ми се да го убия…

— И това е всичко, което знаеш?

— Да. Доколкото знам, тя вече може и да е мъртва.

Станах да потърся цигара. Намерих пакета върху отворената книга, коя го четох през деня.

— Чуй това — казах и прочетох отбелязания от мен пасаж: — „Целта на литературата е да помага на човека да се опознае, да укрепи вярата му в себе си и да го подкрепя в стремежа му към истината…“

— Легни — примоли се тя. — Искам да те слушам как говориш, не как четеш.

— Ура за Карамазови!

— Престани, Вал! Хайде да поговорим още, моля те.

— Добре тогава. Какво ще ми кажеш за Виена? Посети ли чичо си, докато беше там? Почти нищичко не си ми разказала за Виена, разбираш ли? Знам, че темата е деликатна… Роланд и така нататък. И все пак…

Тя обясни, че не останали много във Виена. Освен това не би и мечтала да посети роднините си, без да им даде пари. Роланд не бил от онези, които раздават пари на бедни роднини. Ала тя го карала да пръска пари винаги, когато срещнат художник в нужда.

— Хубаво! — похвалих я. — А срещна ли някоя от знаменитостите в света на изкуството? Пикасо например, или Матис?

— Първият човек, с когото се запознах — отговори тя — беше Задкин, скулпторът.

— Ама наистина ли? — възкликнах.

— Да, а после с Едгар Варез.

— Кон е той?

— Композитор. Прекрасен човек, Вал. Ти би го обожавал.

— Кой още?

— Марсел Дюшан. Разбира се, знаеш кой е той?

— Бих казал да. Що за човек е той?

— Най-цивилизованият човек, когото някога съм срещала — незабавно отговори тя.

— Това казва много.

— Знам, Вал, но е истина. — Тя продължи и ми разказа за другите, с които се е запознала, творци, за които не бях чувал… Ханс Райхел, Тиханий, Мишонз, всичките живописци. Докато тя говореше, си отбелязах наум хотела, в който се беше установила във Виена — хотел „Мюлер“ на Грабен. Ако някога попадна във Виена, ще трябва някой ден да погледна хотелския регистър и да проверя под какво име се е регистрирала.

— Не си ходила на гроба на Наполеон, предполагам?

— Не, но ходихме в Малмезон. И без малко да видя екзекуция.

— Май не си изпуснала много, нали?

Колко жалко, мислех си, докато тя бърбореше, че подобни разговори се случват толкова рядко. Онова, което ми доставяше най-голяма наслада беше тяхната раздробена, калейдоскопична природа. Често в паузите между репликите отговарях наум в пълен разрез с думите, излизащи от устата ми. Допълнителна пикантност внасяше, разбира се, атмосферата на стаята, разхвърляните наоколо книги, жуженето на муха, позата на тялото й, удобната кушетка. Нищо не трябваше да се утвърждава, постулира или поддържа. Ако една стена се рушеше, тя се рушеше. Мислите се подхвърляха като вейки в ромолящия поток. Русия: дали пътят все още дими под колелата ти? Кънтят ли мостовете, когато ги прекосяваш? Отговори? Каква нужда имаше от отговори? Ах, твоите коне! Какви коне! Какъв разум в разпенените уста?

Докато се готвех да си лягам, изведнъж си спомних, че същата сутрин бях видял Макгрегър. Споменах го, докато тя ме прескачаше, за да се плъзне между чаршафите.

— Надявам се, че не си му дал адреса ни — каза тя.

— Не разговаряхме. Той не ме видя.

— Това е добре — каза тя, докато ме хващаше за кура.

— Кое е добре?

— Че не те е видял.

— Мислех, че говориш за нещо друго.