Нищо общо

1

— Ох, коте! — простена мъжът… Тед, Тад или както там му беше името. Впи устни във врата й и от силния натиск лицето й се залепи за стената на тоалетната.

Смешно наистина, помисли си Маги, усетила, че той повдига полата й. След поне пет водки с тоник, които погълна през последния час и половина, й беше малко трудно да прецени кое точно е смешно и кое не. Едва ли можеше да произнесе нещо членоразделно.

— Колко си топла! — възкликна Тед или Тад, стигнал до фината материя на прашките, които Маги си беше купила специално за случая.

„Искам червени прашки“ — беше казала тя в магазина.

„Огнен пламък ли да бъде?“ — поинтересува се продавачката във „Виктория сикрет“.

„Все едно — отвърна Маги. — Малък размер — добави тя. — Най-малкият“. Изгледа пренебрежително момичето отсреща, за да даде да се разбере, че може и да не прави разлика между огнения пламък и обикновеното червено, но нея, Маги Фелър, това малко я интересува. Не бе завършила колеж, нямаше и кой знае каква работа… Всъщност миналия четвъртък остана без никаква. Кариерата й на екрана (показаха сребристата кожа на лявото й бедро в предпоследния видеоклип на Уил Смит) като че ли бе приключила за не повече от три секунди. Животът й бе низ от препъвания, докато някои хора, по-специално сестра й Роуз, бръмчаха неуморно из колежите на Айви Лийг1, след което постъпваха в правните факултети на различни университети, а оттам — направо в адвокатските фирми и луксозните апартаменти на Ритенхаус Скуеър, сякаш избрани да се носят леко в морето на живота. Но каквото и да говорим, и тя не бе за пренебрегване — притежаваше нещо рядко и ценно, с което малцина могат да се похвалят и за което много жени само си мечтаят — перфектно тяло. Четиридесет и осем килограма, равномерно разпределени върху ръст от сто шестдесет и шест сантиметра, обгърнати с добре поддържана кожа с гладък бронзов загар, почистена, обезкосмена, подходящо хидратирана, дезодорирана и парфюмирана.

На добре оформеното й дупе беше татуирана малка маргаритка, на левия глезен — „РОДЕНА ДА БЪДЕ ЛОША“, а на левия й бицепс — пронизано от стрела сърце с надпис „МАМА“. (Щеше й се да изпишат и датата на смъртта на майка й, но тази татуировка боля повече от другите две, взети заедно, и затова се отказа.) Маги бе направила и пластична операция на гърдите си, така че сега бяха с размер D. Подарък от женен приятел — тя го наричаше инвестиция в бъдещето. При това уточнение баща й и Сидел — Чудовището мащеха, се нацупиха като сърдити пуяци.

„Да не би да имаш някакви планове за бъдещето?“ — подметна Роуз, по-голямата й сестра, с онзи характерен неин леден тон, който я правеше да изглежда на поне седемдесет.

Маги пусна забележката покрай ушите си. Не я интересуваше. Беше на двадесет и осем, а на събирането по случай десетата годишнина от завършването на гимназия на випуска си беше най-красивото момиче от класа.

Щом прекрачи прага на хотел „Хилтън“ на Черил Хил с прилепнала по тялото черна рокля и обувки на високи токове, които бе забърсала от гардероба на сестра си предишната седмица, очите на всички присъстващи се насочиха към нея. Роуз се бе оставила да заприлича на лоена топка — по-голямата сестра на Маги бе по-голяма в много отношения, но носеше същия номер обувки. Маги усещаше пламенните погледи на присъстващите, докато усмихната залюля бедра към бара, подрънквайки с гривните на двете си ръце. Даде възможност на бившите си съученици добре да я огледат и да се уверят какво са загубили, като са пренебрегвали момичето, което често наричаха „бавноразвиваща се“, което плахо се изхързулваше по училищните коридори, боязливо прилепило гръб до вратите на шкафчетата, облечено с твърде голямото военно яке на баща си. Ясно беше, че Маги е разцъфтяла като никоя друга. Нека я погледат и дано лигите им да потекат. Мариса Нусбаум и Ким Прат, и особено онази кучка Саманта Бейли с нейната измито русолява коса и шестте килограма, които беше залепила на задника си, откакто завърши гимназията. Да не говорим за всичките онези мажоретки, които навремето не криеха презрението си или откровеното си пренебрежение. Нека им изтекат очи… Нека я зяпат. Или по-добре това да направят жалките им оплешивяващи съпрузи.

— О, Господи! — простена Тед Поповата лъжичка, който вече разкопчаваше панталона си.

Някой пусна водата в съседната кабинка.

Маги се олюля на високите токове, докато Тед-Тад направи опит да пъхне члена си в нея, но нещо не успяваше, буташе го безпомощно ту в бедрото, ту в задните й части. Сякаш си имаше работа с пиян слепок. Маги простена от отегчение. Онзи очевидно изтълкува този звук като знак за нейната възбуда.

— Харесва ти, нали, коте? — замушка той още по-усърдно неориентирания си израстък.

Маги потисна прозявка на отегчение и хвърли поглед към разголените части на тялото си — с удоволствие отбеляза, че бедрата й са стегнати и гладки, резултат от дългите часове тренировки на бягащата пътека във фитнес залата. Все едно колко усърдно Тед тикаше члена си в нея, плътта й само леко потрепваше. А и педикюрът й беше съвършен. Не беше сигурна, че този път избра подходящ цвят на лака — не много яркочервено, но сега вече беше убедена, че не е сбъркала. Алените нокти на краката й проблясваха деликатно.

— О, Господи! — изрева Тед. По гласа му пролича, че всеки миг ще достигне кулминацията, сякаш бе зърнал видение, за което дори не беше подозирал. Застанал бе до Маги на бара някъде около половин час след пристигането й. Напълно покриваше нейните представи за привлекателен мъж — висок, рус, без излишни тлъстини, никакви следи от оплешивяване, с две думи, идеалът за мъжка хубост от гимназията. Оставяше на бармана по пет долара бакшиш за всяка поръчка, макар напитките да бяха безплатни и подобен жест да бе напълно излишен. На всичкото отгоре изричаше онова, което тя искаше да чуе.

„С какво се занимаваш?“ — беше попитал той.

„Пея“ — усмихна му се тя. Това беше самата истина. През последните шест месеца беше беквокал в група на име „Уискърд Бискит“, чиито парчета бяха предимно в стил „метъл“, но изпълняваха и класически диско песни от 70-те години. От създаването на групата досега бяха получили един-единствен ангажимент, но беше известно, че пазарът е твърде ограничен, а и твърде много аранжименти в стил „Макартър Парк“2 звучаха по заведенията. Маги знаеше, че я държат в състава само защото соло певецът се надява да спи с нея. Все пак участието й в групата задоволяваше в известна степен желанието й да бъде известна.

„Не помня да сме били в един и същи клас — отбеляза Тед, докато прокарваше показалец около китката й. — Няма начин да не съм те забелязал“.

Маги сведе очи и нави на пръста си една от кестенявите си къдрици. Чудеше се дали да плъзне леката си обувка по глезена му, или да разкопчае шнолата, която придържаше къдравата й коса, за да я остави да се посипе по гърба й. Наистина не бяха учили в един клас. Тя беше в специалните класове, за „догонващи“. Там учеха слабаците и двойкаджиите. Учебниците бяха с големи букви и по-тънки от тези на останалите. Такъв учебник можеш и да увиеш в подвързия, и да го пъхнеш бързо в раницата си, но на всички им беше ясно за какво става дума. Много важно! Я да си го начукат? По дяволите всички хубавелки мажоретки, както и всички онези момчета, които нямаха нищо против да се натискат с нея на задната седалка на колите на родителите си, но пред другите се правеха, че не я познават.

— О, Боже! — изви за пореден път Тед.

Маги понечи да му каже да бъде малко по-тих, но наместо това от устата й изригна изпитата водка с тоник, примесена с няколко парчета сдъвкани спагети. Кога ли беше яла спагети? Май снощи? Опита се да си спомни кога за последен път се беше хранила, но той вече стискаше бедрата й и се опитваше да я обърне с лице към себе си. При това движение я блъсна в поставката за тоалетна хартия.

— Ааа! — изпусна той една въздишка и се опря в гърба й.

Маги се опита да се извърне, доколкото позволяваше тясното пространство, тъпчейки с крака кашата от водка, тоник и спагети на пода.

— Не върху роклята! — успя да процеди тя. Видя го да й се хили с глупавата си усмивка, панталоните му бяха смъкнати до коленете, ръката му още държеше пениса.

— Беше наистина страхотно! — въздъхна той. — Как ти беше името?

На около двадесет и пет километра оттам Роуз Фелър имаше тайна — тайна, която лежеше просната по гръб, похъркваше и незнайно как беше успяла да изрита чаршафите и възглавниците от леглото на Роуз.

Роуз се надигна на лакти и огледа своя любовник на светлината от улицата, която се процеждаше през щорите. Лицето й се разтегна в усмивка, която никой от колегите й в адвокатска фирма „Луис, Домел и Феник“ не познаваше. Винаги беше мечтала за подобно изживяване, тайно се беше надявала да й се случи: да срещне мъж, който ще я гледа така, сякаш е единствената жена не само в стаята, но и на света. А този тук на всичкото отгоре беше красив, много по-добре изглеждаше без дрехи, отколкото, преди да ги съблече. Дали да не го снима? Опасяваше се, че шумът от раздвижването ще го събуди. А и на кого ли можеше да покаже такава снимка?

Продължи да оглежда тялото му — силни крака, широки рамене, леко раздалечени устни, през които звукът от хъркането излизаше необезпокояван. Роуз се отпусна по гръб в своята страна на леглото и придърпа одеялото до брадичката си. Лицето й се озари отново от нахлулите спомени.

Работеха по делото на Вийдър — толкова отегчително, че Роуз всеки миг щеше да се разплаче, ако по една случайност не бяха възложили делото на нея и Джим Данвърс, а тя беше хлътнала до уши по него и беше готова да прекара и седмици в прехвърляне на документи, стига да е достатъчно близо, за да диша въздуха, който той диша, да усеща аромата на скъпия му вълнен костюм и на афтършейва. Стана осем вечерта, после девет и най-сетне прибраха и последната страница в плика, който трябваше да замине на другата сутрин. Джим я погледна с усмивката си на филмова звезда и попита:

„Не искаш ли да хапнем някъде?“

Слязоха в бара на „Льо Бек — Фин“, където чашата вино бе последвана от бутилка, посетители идваха и си отиваха, свещите по масите постепенно изтляха и към полунощ в заведението останаха само те двамата. Разговорът изведнъж секна. Роуз тъкмо се чудеше какво да каже, за да продължи разговора, нещо за спорта може би, когато неочаквано Джим протегна ръка, стисна пръстите й и попита:

„Имаш ли представа колко си красива?“

Роуз поклати отрицателно глава, защото наистина нямаше никаква идея. Никой, освен баща й, и то само веднъж, не й беше казвал такова нещо, но то не се броеше. Когато се погледнеше в огледалото, виждаше само едно обикновено момиче, пораснал книжен червей, с прилично облекло, размер четиринадесет, кестенява коса, кафяви очи, плътни прави вежди и упорито вирната брадичка.

Винаги се беше надявала, макар и тайно, че ще се намери мъж, който да й каже, че е красива. Ще разпусне косата й, ще свали очилата й и ще се вгледа в лицето й, сякаш е самата Елена от Троя. Неслучайно не си беше направила контактни лещи. Роуз се наведе над масата, всяка фибра от тялото й трептеше, очите й не се отделяха от тези на Джим в очакване на думите, за които така дълго бе копняла. Но Джим грабна ръката й, плати сметката и почти я повлече навън към нейния апартамент, където събу обувките й, запретна й полата и покри с целувки тялото й от врата надолу към корема. Близо четиридесет и пет минути той прави с нея неща, за които тя само беше мечтала (а и веднъж бе наблюдавала в „Сексът и градът“).

Потръпна при спомена за изпитаното удоволствие, придърпа още малко завивката и си напомни, че то може да доведе до известни неприятности. Да спиш с колега противоречеше на убежденията й (до този момент й беше лесно да се придържа към това правило, защото не се бяха появили кандидати да спят с нея). По-неприятното бе, че интимните връзки между служители на фирмата бяха изрично забранени. И ако някой научеше за случилото се, и двамата можеха да пострадат. Той щеше да има големи неприятности, а нея може би щяха да поканят да напусне. Това означаваше да си търси друга работа, поредно ходене по мъките с интервюта, досадни отговори на едни и същи въпроси: Винаги ли сте искали да бъдете адвокат? В каква област на правото бихте искали да работите? Каква практика си представяте, че ще развиете? Как според вас ще се сработите със служителите в нашата фирма?

Джим се бе държал съвсем различно. Когато Роуз се яви като кандидат за мястото, обявено от „Луис, Домел и Феник“, интервюто проведе тъкмо той. Беше чудесен септемврийски следобед преди три месеца и стегната в тъмносиния си костюм, специално купен за интервютата, стиснала здраво папката с документи и оферти, тя влезе в заседателната зала. След пет години работа в „Дилърт Макийн“ имаше нужда от промяна — търсеше по-малка фирма, в която щяха да я натоварят с повече отговорности. Това беше третото интервю за тази седмица и тъмносините официални обувки вече бяха изранили краката й, но пък един-единствен поглед към Джим Данвърс бе достатъчен, за да забрави болката и останалите фирми, които беше посетила. Беше очаквала да я посрещне обичайният тип съдружник — около четирийсетгодишен, оплешивяващ, с очила, дружелюбно настроен към бъдещи колежки. Завари Джим да стои пред прозореца на залата, а когато се обърна да я поздрави, лъчите на късното септемврийско слънце озариха русата му коса, която изведнъж се превърна в златист ореол. Нямаше нищо общо със стандартния съдружник, дори нямаше четирийсет. Вероятно беше някъде към трийсет и петте. Сигурно е най-младият партньор, помисли си Роуз. Около пет години по-голям от нея, при това красив. Ами челюстта!? И какви очи само! Страхотната миризма на афтършейва му се носеше във въздуха. Беше от мъжете, за които си бе забранила да помисля дори, защото и в училище, и в колежа, и в университета най-важната й грижа бяха изпитите и лекциите. Когато й се усмихна, тя забеляза как между зъбите му проблясва нещо сребристо. Очевидно някаква кукичка. Сърцето й затуптя радостно. Не е съвършен! Може би имаше надежда.

„Госпожица Фелър?“ — бе попитал той. Тя само кимна от страх гласът й да не я издаде. Беше й се усмихнал и прекосявайки стаята с две-три стъпки, се приближи и я хвана за ръката.

За нея всичко започна от този момент. Слънцето зад гърба му, ръката му, обгърнала нейната, и искрите, които прехвърчаха между тях, мигом стигнаха до онова място ниско в корема й. Само беше чела за това, което изпита. Дори не вярваше, че има такова нещо като страст. Беше чела в романите на „Арлекин“ за страст, гореща и пламенна, от която дъхът ти секва. Щом там, в заседателната зала, погледът й попадна на врата на Джим Данвърс, изпита желание да прокара език по гладката му кожа.

„Казвам се Джим Данвърс“ — беше й казал той.

„Аз съм Роуз — промълви тя с пресипнал от вълнение глас, след като се покашля, за да прочисти гърлото си. По дяволите! Как й беше фамилията? — Фелър. Роуз Фелър. Здравейте“.

Нещата между тях се развиваха сравнително бавно: поглед, задържал се за част от секундата по-дълго, докато чакат заедно асансьора, ръката му на кръста й, когато й прави път, погледът му, който я търси по време на заседание на партньорите със служителите. Междувременно тя събираше трохите информация, която успяваше да чуе.

„Ерген“ — съобщи й секретарката.

„Заклет ерген“ — сподели една от стажантките.

„Разбивач на сърца — прошепна млада служителка, докато коригираше червилото си пред огледалото в дамската тоалетна. — А и чух, че бил добър в леглото“.

Роуз се изчерви, изми ръцете си и почти избяга навън. Не искаше Джим да е обект на клюки. Не искаше да го обсъждат в тоалетните. Искаше да е само неин. Да й казва отново и отново, че е красива.

В някой от апартаментите на горния етаж пуснаха водата на тоалетното казанче. Джим промърмори нещо насън. Сетне се извърна и кракът му докосна глезена й. Господи! Роуз прокара пръстите на единия си крак по прасеца на другия. Не остана доволна. Не беше избръснала краката си. От толкова време се канеше, обещаваше си, че няма да отиде на аеробика в този вид. Всъщност от три седмици не беше ходила, а за няколкото минути, в които се разкършваше вкъщи, обикновено си обуваше клин…

Джим се обърна за пореден път, избутвайки я до самия край на матрака. Тя огледа с тъга дневната си. От цялото обзавеждане се излъчваше сигналът: самотно момиче, старомодно на всичкото отгоре. Дрехите им образуваха пътека по пода непосредствено до двете й яркожълти гирички, заедно с неразопакованата още касета с упражнения по Тае Бо3. Бягащата пътека, купена преди три години в изпълнение на новогодишния й списък с добри намерения, беше покрита с дрехите от химическо чистене. На малката масичка беше забравена кофичка за изстудяване на вино, четири кутии за обувки „Сакс“ се издигаха недалеч от дрешника, а поне шест розови романа лежаха на нощното й шкафче. На това му се вика катастрофа, помисли си Роуз и се запита дали изобщо е в състояние да направи нещо, за да придаде на жилището си вид, който да внушава, че тук живее личност с интересен живот. Дали пък нямаше денонощен магазин за обзавеждане, от който да поръча възглавници за пода или някакви ниски шкафчета? Късно ли е вече да направи нещо за краката си?

Успя да намери слушалката на телефона и се промъкна в банята. Ейми вдигна при първото позвъняване.

— Кво има? — процеди тя. Някъде в стаята се носеше виещият глас на Уитни Хюстън, сигурен знак, че приятелката й за стотен път гледа „Сладка въздишка4“. Ейми не беше чернокожа, но това не й пречеше да продължава да опитва.

— Няма да повярваш какво се случи — прошепна Роуз.

— Изчукаха ли те?

— Ейми!

— Да или не? Иначе защо ми звъниш по това време?

— Ами… — Роуз светна лампата и се взря в доволното си отражение в огледалото. — Всъщност, да. И беше… — Тя замълча. Подскочи леко и продължи: — Чудесно!

Ейми подсвирна възхитено.

— Браво, приятелко! И кой беше щастливецът?

— Джим — въздъхна Роуз.

Този път свирката на Ейми беше далеч по-звучна.

— Беше невероятно! — продължи Роуз. — Как да ти кажа… Той е направо…

От телефона се разнесе предупредителното пиукане — знак, че някой чака да се включи.

— Днес си доста търсена — отбеляза Ейми. — Обади ми се пак.

Роуз прехвърли разговора и погледна часовника. Кой можеше да звъни в един през нощта?

— Ало? — Чу шум, музика, гласове… Очевидно се обаждаха от някой бар или събиране. Опря гръб във вратата на банята. Маги. Защо ли не се изненадва?

Гласът отсреща беше на млад непознат мъж.

— Търся Роуз Фелър.

— На телефона. Кой се обажда?

— Казвам се Тод.

— Тод — повтори машинално Роуз.

— Да. Аз… Тук сме със сестра ви. Маги се казва, нали?

Някъде отдалеч Роуз чу пиянското подвикване на сестра си. „Нейната малка сестричка!“ — сбърчи нос тя. Погледът й попадна на шампоана „за тънка, немощна и безжизнена коса“ и го пъхна под умивалника, в случай че Джим влезе да вземе душ, да не се сблъска с поредното доказателство за проблемите й с косата.

— Тя… Тук… Според мен нещо не е добре. Доста пи — продължаваше Тод. — Освен това… Не разбирам много, но се срещнахме в тоалетната, постояхме известно време и изведнъж нещо й стана, нещо като припадък. Успя да ми каже да ви позвъня — добави той. — Преди да припадне, имам предвид.

„Аз съм господарят на света!“ — проехтя отдалеч викът на очевидно съвзелата се Маги.

— Много мило от нейна страна — въздъхна Роуз и метна пакет дамски превръзки и кутийка крем при шампоани. — Защо не я заведете у тях?

— Не ми се иска да се забърквам…

— Тод, кажи ми, моля те — започна Роуз с добре тренирания в правния факултет тон, който й даваше възможност да изцеди от свидетелите нужната информация, — по време на престоя със сестра ми в тоалетната какво точно правехте?

Отсреща мълчаха.

— Виж, Тод, не държа да знам подробности — обади се Роуз, — но искам да отбележа, че ти вече си се „забъркал със сестра ми“. Та защо не вземеш като един нормален мъж да я заведеш у тях?

— Струва ми се, че има нужда от помощ, а пък трябва да си тръгвам… Взел съм колата на брат си и обещах да му я върна, а…

— Тод…

— Добре де, няма ли някой друг, на когото да се обадя? — прекъсна я той. — Родителите ви например?

Сърцето на Роуз спря за част от секундата. Тя стисна клепачи.

— Къде сте?

— Хотел „Хилтън“ на Черил Хил. Събиране по случай годишнина от завършване на гимназията. — Той тутакси затвори.

Роуз стоеше, опряна до вратата на банята. Ето това е истинският й живот: връхлитащ автобус, чиито спирачки отказват. Истината беше, че не може да бъде обикната от Джим. Нищо, че привидно дава вид на весело безгрижно момиче с нормален подреден живот, което си купува хубави обувки и чиято единствена грижа е дали ще успее да гледа повторението на серията от „Спешно отделение“. Истината личеше и в оставената в ъгъла неразопакована бягаща пътека, и в необръснатите крака, и в грозното бельо. Но най-вече личеше в сестра й — разкошна, объркана, изумително нещастна и стъписващо безотговорна. Но защо точно тази вечер? Защо Маги не я остави да се наслади до дъно на тази единствена нощ?

— Мамка му! — простена Роуз предпазливо. — Мамка му! Мамка му! — На пръсти се върна в стаята, намери опипом очилата си, нахлузи клина и взе ключовете за колата. Надраска набързо бележка на Джим, в случай че се събуди: „Наложи се да реша спешно семеен проблем. Веднага се връщам“. Повика асансьора и се шмугна в колата си, за да извади за кой ли път горещите кестени на сестра си от огъня.

Пред входа на хотела все още висеше транспарант с надпис: „Добре дошли на випуск 89“. Стъпките на Роуз отекнаха по мраморната настилка във фоайето, но скоро звукът бе погълнат от червения килим. Тя се насочи към залата на ресторанта, откъдето се носеше миризма на цигарен дим и бира. Масите бяха покрити с евтини хартиени покривки на червени и бели карета и украсени с червени пластмасови топки. В единия ъгъл очевидно пияни мъж и млада жена се натискаха доста енергично. Роуз присви очи, за да вижда по-добре, но скоро се увери, че Маги не е там. Приближи бара, където мъж с лекьосана бяла риза прибираше чаши, а сестра й — със съвсем къса рокля, твърде неподходяща за ноември, а и изобщо за пред хора — едва се крепеше на един от високите столове.

Роуз спря за момент, за да измисли какво да прави. Отдалеч Маги изглеждаше съвсем добре. Истината лъсваше едва когато доближиш на достатъчно разстояние, тогава се виждаше колко е размазан гримът й, усещаше се и тежката миризма на алкохолни изпарения и повръщано, която я обгръщаше като плътен облак.

Барманът я изгледа съчувствено.

— Тук е от половин час — отбеляза той. — Наглеждах я, докато дойдете. Току-що й дадох малко вода.

Страхотно, помисли си Роуз. Интересно къде си бил, когато тя се е мотала в тоалетната?

— Благодаря — все пак успя да отрони тя. — Маги — разтърси тя рамото на сестра си доста безцеремонно.

— Остави ме на мира.

Роуз сграбчи презрамките на черната рокля на сестра си и я накара да си вдигне задните части от седалката.

— Край на купона!

Маги се олюля и изрита Роуз в глезена с върха на обувката. „Кристиан Лубутин“, сребристи, изрязани, с остър връх. Роуз с ужас си спомни трите месеца, в които беше спестявала, за да купи тези обувки преди само две седмици, като си въобразяваше, че все още се гушат нови-новенички в кутията. Сега едната беше с петно от нещо лепкаво — не й се мислеше какво може да е.

— Тези обувки са мои! — разтресе тя сестра си. Типично за Маги, помисли си и познатият от години гняв се надигна към гърлото й.

— Да ти го начукааааам! — изрева Маги и се заизвива с надеждата, че ще успее да се измъкне от хватката на Роуз.

— Няма как да ти повярвам, че ще успееш! — процеди сестра й, като внимаваше да не изпусне презрамките. В това време обувките — нейните собствени обувки — се забиваха в глезена й. От обиди към болка, помисли си тя и си представи синините, които щеше да открие на другата сутрин. — Не съм ги обула нито веднъж!

— По-полека, вие там! — провикна се барманът с тайната надежда, че може би ще стане свидетел на женски бой.

Роуз не му обърна никакво внимание и повлече сестра си навън. Направо я стовари на седалката в колата.

— Ако имаш намерение да повръщаш — предупреди тя, докато закопчаваше колана на Маги, — съобщи ми навреме.

— Ще ти пратя телеграма — промърмори спътничката й и зарови в чантата си за запалка.

— А, не! — отсече Роуз. — И през ум да не ти минава да пушиш в колата. — Включи светлините, изви волана и започна маневри, за да напусне паркинга, след което се насочи към Бен Франклин Бридж и Бела Виста, където се намираше последното от поредицата жилища на Маги.

— Няма да ходим там — обади се Маги.

— Добре. — Пръстите на Роуз стиснаха волана объркано. — Къде да те заведа?

— Заведи ме у Сидел.

— Защо?

— Ей така. За Бога, не ми се играе на въпроси и отговори.

— Естествено — процеди Роуз. — Аз съм само твоят личен шофьор. От къде на къде ще ми даваш обяснения. Набираш телефона ми и пристигам.

— Кучка — бе краткият отговор. Главата на Маги се люшваше на всеки завой.

— Знаеш ли — обади се по едно време Роуз с възможно най-спокойния си тон, — няма нищо лошо в това да отидеш на годишнина от завършването на гимназия и да не се напиеш така, че да не забележиш дори кога си припаднала в дамската тоалетна.

— Ти какво? — започна да плете език Маги. — Да не си от нравствената?

— Няма нищо лошо в това — не спираше Роуз — просто да поседиш, да си поговориш с бившите съученици, да потанцуваш, да хапнеш и да пийнеш нещо, като носиш дрехи, които сама си купила, а не да взимаш от моя гардероб…

Маги отвори очи и погледът й се спря на голямата бяла шнола, с която сестра й бе закрепила косата си.

— Ти да не живееш през 1994-та? — попита тя. — Ще трябва да си направиш и подходяща прическа.

— За какво говориш?

— Не знаеш ли, че никой вече не носи такива шноли?

— Защо не ми разясниш какво си обличат модерните момичета, когато отиват да приберат пияните си сестри посред нощ? — попита Роуз. — С удоволствие ще те изслушам. Дали пък вече няма специална модна линия за такива като мен?

— Все едно, забрави. — Маги зарея поглед през прозореца навън.

— Наистина ли си щастлива така? — не спираше Роуз. — Пиеш всяка вечер, срещаш се с един Господ знае кого…

Маги свали стъклото на прозореца и не си направи труд дори да обърне глава.

— Можеш да продължиш образованието си и да потърсиш по-добра работа.

— И да заприличам на теб, нали? Много забавно. Дори и без секс. Колко време ще стане вече, Роуз? Три години ли минаха от последния път? Или четири? Кой е последният мъж, който ти е обърнал внимание?

— Много мъже ще ме зяпат, ако нося дрехи като твоите — отвърна Роуз.

— Сякаш ще ти станат — сряза я сестра й.

— Права си. Съвсем забравих, че най-важното нещо на света е да си слаб. И понеже ти си точно такава, си безкрайно щастлива и успехите ти нямат край. — Роуз натисна клаксона и го задържа, докато шофьорът, спрял пред тях, се накани да потегли. — Имаш проблеми, за които трябва да потърсиш помощ.

Маги отметна глава и от гърлото й се разнесе кудкудякащ кикот.

— Защото на теб всичко ти е наред, нали?

Роуз поклати глава и се напрегна да измисли с какво да засече сестра си, но докато успее да го формулира, Маги вече беше извила глава настрани и очевидно спеше.

Шанел — голдън ритривърът на Сидел, втората жена на баща им, затича бясно в кръг из двора на къщата, щом колата на Роуз навлезе в алеята пред входа. В спалнята на горния етаж някой запали лампа, последва светване и в прозореца на стълбището, и пред входа. Роуз сграбчи сестра си за презрамките на роклята и я изтегли от колата.

— Изправи се — нареди тя.

Уловена здраво, Маги се заолюлява към входа на странната по форма модерна сграда, която баща им и неговата жена наричаха дом. Живият плет според инструкциите на Сидел бе подстриган в странни заврънкулки, а на изтривалката отпред пишеше „Добре дошли, приятели!“. Роуз беше убедена, че тази изтривалка е купена с къщата, защото мащехата й не беше нито особено гостоприемна, нито особено приятелски настроена. Маги се препъна и се наведе стремително надолу. Роуз реши, че иска да повърне, но видя, че сестра й повдига едната от плочите пред входа и изважда ключ.

— Вече можеш да си тръгваш — обади се Маги, докато се подпираше с една ръка на вратата, а с другата се опитваше да уцели ключалката. Помаха за сбогом на сестра си, без да се обръща. — Благодаря, че ме докара. А сега изчезвай.

Предната врата се отвори със замах и Сидел Леви Фелър застана на прага, свила устни, коланът на халата й бе здраво завързан около дребната й фигура, лицето й лъщеше от обилно нанесения нощен крем. Въпреки дългите часове в гимнастическите салони и хилядите долари, хвърлени за специални инжекции с ботокс, както и постоянната очна линия, положена наскоро, Сидел Леви Фелър не беше красива. От една страна, имаше малки мътнокафяви очи, а от друга — ноздрите на носа й бяха широки и отворени, от онези, които Роуз бе убедена, че хирурзите не са в състояние да коригират, защото Сидел със сигурност и сама беше забелязала, че при тия размери във всяка може да напъха по едно парче еврейска наденица.

— Тя е пияна — отбеляза Сидел и ноздрите й се разшириха. — Изобщо не се изненадвам. — Както обикновено тя насочи язвителната си забележка някъде вляво от лицето на потърпевшия, сякаш говореше на невидим наблюдател, който нямаше начин да не й влезе в положението. Роуз помнеше десетки, не, стотици такива случаи, в които подобни язвителни забележки са прелитали покрай лявото й ухо, а и на Маги също. „Маги, няма да е зле да залегнеш малко повече над уроците. Роуз, не мисля, че има нужда да си сипваш още веднъж“.

— Нищо не ти убягва, нали, Сидел? — попита Маги.

Роуз съвсем по навик изпуфтя и за кратко двете сестри сключиха съюз срещу общия враг.

— Сидел, трябва да поговоря с баща си — обади се Роуз.

— А пък аз трябва да отида до тоалетната — додаде Маги.

Покрай прозореца на спалнята на горния етаж проблеснаха очилата на баща им. С периферното си зрение Роуз забеляза как високата му леко прегърбена фигура минава по долнище на пижама и стара фланелка, а хубавата му прошарена коса се развява около плешивината на темето.

Кога остаря толкова много, помисли си Роуз. Заприлича й на привидение. През годините, откакто беше женен за Сидел, тя все повече разцъфтяваше, червилото й всеки следващ път бе по-ярко от предишния, косата — по-руса отпреди, докато баща й постепенно се губеше някак подобно на оставена на слънцето снимка.

— Ей, татко! — провикна се Роуз.

Баща й се извърна при звука на гласа й и понечи да отвори прозореца.

— Аз ще се погрижа, скъпи — побърза да извика жена му с леден глас. Майкъл Фелър замря. Роуз си представи как лицето му се изкривява в познатата гримаса на тъга и поражение. Миг след това светлината изгасна и той изчезна от погледа й.

— По дяволите! — измърмори Роуз, макар да не беше изненадана. — Татко! — изкрещя тя от безсилие.

— Не! — поклати глава Сидел. — Не, не и не!

— Дадохме ти възможност да кажеш любимото си „не“ — обади се Маги и Роуз се засмя. Вниманието й се насочи към мащехата й. Спомни си деня, в който тя за първи път се появи в дома им. Баща им излизаше с нея вече втори месец и се беше облякъл особено грижливо за случая. Час по час подръпваше ръкавите на спортното си сако и наместваше възела на вратовръзката.

„Много се вълнува от срещата си с вас“ — бе подхвърлил пред по-голямата си дъщеря, която тогава беше на дванадесет, а Маги — на десет. Тогава Роуз си бе помислила, че Сидел е най-лъщящата жена, която някога е виждала. Беше си сложила златни гривни и златни обици, а на краката й проблясваха златисти сандали. В косата й се виждаха пепеляви и червеникави кичури. Веждите й бяха изскубани и представляваха тънки дъги. Дори в червилото й се виждаха златисти прашинки. Роуз бе направо зашеметена. Мина известно време, преди да се запознае с далеч по-несимпатичните черти на Сидел: мътните очи, устните, чиято най-естествена поза беше нацупената, да не говорим за ноздрите, които зееха като входове на тунели по магистрала в центъра на лицето й.

На масата Сидел издърпваше кошницата с хляба, така че никой, освен нея да не може да я достига.

„За нас, момичетата, няма хляб — ухилваше се тя по начин, който се предполагаше да е нещо като конспирация. — Трябва да внимаваме за фигурата си. — Същия номер играеше и с маслото. Ако Роуз направеше грешката да посегне да си сипе повторна порция картофи, Сидел свиваше устни. — Двадесет минути са нужни на стомаха, за да изпрати съобщение до мозъка, че е пълен — поучаваше я тя. — Защо не изчакаш известно време, за да разбереш дали наистина искаш да си сипеш?“

Баща им и Маги получаваха сладолед за десерт, Роуз — чиния с грозде, а Сидел — нищо.

„Не си падам по сладкото“ — обичаше да казва тя. От това представление на Роуз направо й се повръщаше, защото знаеше, че по-късно вечерта Сидел се промъкваше до хладилника и дояждаше останалия сладолед.

А ето я сега стои и отправя умолителни погледи към Сидел да приеме Маги, за да може тя да се прибере при Джим, ако все още беше в дома й, разбира се.

— Много съжалявам — обади се мащехата им с тон, от който личеше, че няма нищо такова. — Ако не е пила, винаги може да остане.

— Не съм пила. Искам да говоря с татко.

— Маги не е твоя отговорност — поклати глава Сидел. Фразата бе очевидно заимствана от известната книга за възпитание на деца „Трудна любов“. Книгата едва ли беше много дебела, защото Сидел не си падаше много по четенето.

— Нека да поговоря с него — опита още веднъж Роуз, давайки си сметка, че положението е безнадеждно.

Сидел препречи входа, сякаш Роуз и Маги щяха да се опитат да се промъкнат покрай нея. За съжаление по-малката сестра с нищо не помагаше на Роуз.

— Я слушай, Сидел! — изграчи Маги и изтика сестра си настрани. Изтъпани се пред жената на входа и присви очи: — Изглеждаш страхотно! Нещо ново си направила с лицето си, нали? Лифтинг на брадичката? Имплантанти на бузите? Или по-скоро някоя и друга инжекция ботокс. Защо не споделиш тайната си?

— Маги, моля те! — прошепна Роуз, напрягайки телепатичните си способности с гореща молба към сестра си да млъкне. Напразно.

— Чудесен начин да профукаш наследството ни! — изрева Маги.

Най-сетне Сидел отмести погледа си от пространството между двете млади жени и го спря поред на лицето на всяка. Роуз сякаш чу неизреченото назидание в смисъл, че нейната дъщеря Марша, която обираше всички хвалебствия, никога не би си позволила подобно поведение. Марша или по-скоро „моята Марша“, както обикновено биваше наричана, беше осемнайсетгодишна студентка в университета в Сиракюс по времето, когато бащата на момичетата се ожени за Сидел. „Моята Марша“, както Сидел неуморно повтаряше, носеше винаги размер тридесет и осем. „Моята Марша“ беше член на „Почетния клуб на отличничките“, подгласничка на кралицата на красотата на почти всички срещи на випуска от гимназията. „Моята Марша“ беше приета в най-престижния „Клуб на студентките“ в Сиракюс, беше завършила с отличен успех и похвали, три години работи за един от най-известните дизайнери по вътрешна архитектура в Ню Йорк, преди да се омъжи за бързо забогатял интернетаджия и да се оттегли в достойно майчинство в седемстайния им апартамент в Шорт Хилс.

— Крайно време е да си вървите — отсече Сидел и затвори вратата, оставяйки двете сестри отвън на студа.

Маги впи поглед нагоре към прозореца на спалнята, вероятно с надеждата, че баща им ще й хвърли портфейла си. Най-сетне се отказа и се запъти към живия плет. Изскубна едно от специално подрязаните растения на Сидел и го запрати с всичка сила към входа, където то тупна шумно. Мократа пръст се посипа наоколо. След това свали обувките, които беше задигнала от сестра си, и ги запрати по вцепенената на моравата Роуз.

— На си ти ги!

Роуз сви юмруци. Сега можеше да е в леглото с Джим. Наместо това стоеше посред нощ в студа някъде в Ню Джърси, за да помогне на една сестра, която дори не искаше да приеме подадената ръка.

Куцукайки, Маги мина през тревната площ пред къщата и пое по пътя.

— Къде отиваш? — провикна се след нея Роуз.

— Някъде. Все едно къде — долетя нейният отговор. — Не ме мисли. Ще се оправя.

Когато Роуз я настигна с колата, тя вече беше на пресечката.

— Хайде, качвай се — подкани тя сестра си. — Ще спиш при мен. — Още докато произнасяше думите, вътрешният й глас я предупреждаваше да не го прави. Да предложи на Маги да остане в дома й означаваше неизбежна раздяла с пари, с най-хубавото й червило, с любимите обици и най-скъпите обувки. Колата ти изчезва с дни, а когато се появи, със сигурност е с празен резервоар и пепелниците вътре преливат от фасове. Никъде не можеш да намериш ключовете от апартамента, дрехите една по една изчезват от закачалките и никога повече не се връщат. Съжителството с Маги означава бъркотия и боклуци, драматични сцени, сълзи, разправии и наранени чувства. Край на мира и спокойствието, на които е била достатъчно наивна да се надява. Нищо чудно, тук вече Роуз потрепери от ужас, че това ще сложи край на отношенията й с Джим. — Качвай се де — промълви тя.

Маги поклати глава, което в детството им означаваше категоричен отказ.

— Само за тази нощ — въздъхна Роуз. Тя докосна с ръка рамото на сестра си, но Маги се отдръпна рязко.

— Не мога.

— Но защо?

— Защото отново ме изхвърлиха, разбра ли?

— Какво стана? — По-голямата сестра едва се удържа да не продължи с едно: „този път“.

— Обърках работата — промърмори Маги.

Този израз бе отдавна познат на Роуз и в терминологията на сестра й означаваше, че за пореден път неспособността й да възприема информация я е изхвърлила от света на нормалните делови отношения. Каквато и да е работа с числа я препъваше, тя се затрудняваше с най-просто събиране и изваждане, да не говорим за поддържане на всекидневен бюджет. Не можеше да съобрази какво да прави, ако я посъветваш да удвои доза. Поръчай й да отиде от точка А до точка Б и тя ще се окаже в точка К, където неизменно ще открие бар, а когато Роуз отиде да я прибере, ще я завари заобиколена от поне няколко младежи.

— Добре — примири се Роуз. — Утре сутрин все ще измислим нещо.

Маги обгърна зъзнещото си тяло с ръце. Тя май наистина трябваше да стане актриса, помисли си Роуз. Грехота е толкова много драматичен потенциал да се хаби единствено за изпросване на пари, задигане на обувки и временно пребиваване при някого от семейството.

— Ще се оправя — упорстваше Маги. — Само ще изчакам тук, докато съмне. После… — Тя кихна. Кожата по голите й ръце и рамене бе настръхнала. — Все ще намеря къде да отида.

— Стига. Да вървим у дома.

— Ти не ме искаш — тъжно клатеше тя глава. — Никой не ме иска.

— Влизай в колата. — Роуз се обърна и тръгна към мястото, където беше оставила колата си. Изобщо не се изненада, когато след малко зад нея се разнесоха стъпките на сестра й. Има някои неща в живота, с които винаги трябва да се съобразяваш: Маги има нужда от помощ, Маги има нужда от пари, Маги има нужда изобщо, бяха сред тях.

През двадесетината минути, които им бяха необходими, за да стигнат до Филаделфия и през които Роуз се опитваше да реши как да скрие от сестра си факта, че в леглото й има мъж без панталони, Маги запази мълчание.

— Лягаш на канапето — прошепна Роуз, когато влязоха вътре, и побърза да вдигне костюма на Джим от земята. Човек трудно можеше да скрие нещо от зоркия поглед на Маги.

— Яаааа — провлече тя изненадано. — Какво виждам? — Ръката й се стрелна към купчината в ръцете на сестра й. Безпогрешно напипа и извади портфейла на Джим.

— Веднага ми го върни — изсъска Роуз и посегна да прибере портфейла, който вече беше отворен и Маги се взираше в снимката.

— Джеймс Р. Данвърс — рецитираше тя високо. — „Сосайъти Хил Тауърс5“, Филаделфия. Браво!

— Шшшт! — предупредително изшътка сестра й и хвърли тревожен поглед към стената, зад която се предполагаше, че Джеймс Р. Данвърс кротко спи.

— Хиляда деветстотин шейсет и четвърта — продължи Маги на още по-висок глас. Роуз почти чу усиленото прищракване на сметалото в главата на сестра си, докато пресмяташе възрастта на Джим. — На трийсет и пет ли е? — попита тя най-накрая.

Роуз издърпа портфейла от ръцете й.

— Лягай си — изсъска тя.

От купа дрехи, метнати върху бягащата пътека, Маги изрови една фланелка и съблече роклята си.

— Не казвай нищо — предупреди тя.

— Господи, колко си слаба — промърмори Роуз, поразена от щръкналите кокали на Маги и особено от ясното очертание на всеки от прешлените. Гледката бе още по-драматична от контраста с нелепо закръглените гърди.

— Ти очевидно не използваш уредите, които ти подарих — отвърна Маги, докато нахлузваше меката фланелка и се готвеше да се мушне под завивките.

Роуз понечи да отговори, но предпочете да замълчи. Просто я остави да заспи, каза си тя.

— Приятелят ти ми се стори много приятен — сънливо отбеляза Маги. — Би ли ми донесла чаша вода и две хапчета адвил?

Роуз изскърца със зъби, но донесе лекарството и водата. Изчака сестра й да глътне всичко и да затвори очи. Добре знаеше, че е излишно да чака естественото за случая „благодаря“. В спалнята завари Джим да спи както преди, на едната си страна, и леко да похърква. Отпусна ръка върху неговата.

— Джим — прошепна тя. Той не помръдна. Реши да се мушне в леглото до него, да се завие през глава и да остави мисленето за сутринта. После размисли. Погледът й скачаше ту към вратата, ту към Джим и обратно. Нямаше да може да заспи с мъж в леглото си, докато сестра й е в съседната стая. Винаги е била тази, която дава пример на Маги. Да се чука с мъж, който на всичкото отгоре е и неин шеф, някак не се вписваше в този модел. Ами ако пак поискаше да правят секс? Маги положително щеше да чуе и което бе по-лошо, сигурно щеше да влезе при тях. И да се изсмее.

В крайна сметка измъкна едно одеяло от леглото, грабна възглавница от пода и отиде на пръсти в дневната. Приспособи нещо като легло в креслото, с натрапчивата мисъл, че в историята на романтичните й връзки завършекът на тази нощ бе може би най-голямата катастрофа. Затвори очи и се заслуша в дишането на Маги, така както го бе правила през всичките години, когато спяха в една стая. Стана й неудобно и се опита да се намести. Да беше избрала поне канапето. Защо изобщо покани сестра си? И в този миг гласът на Маги стигна до нея.

— Помниш ли Хъни Вън?

— Да — промълви Роуз в тъмнината и стисна още по-силно очи. — Помня.

С Хъни Бън се срещнаха през пролетта, когато Роуз беше на осем, а Маги — на шест години. В онзи ден майка им Каролайн ги събуди рано сутринта. Беше четвъртък.

„Тихо, не говорете — предупреди ги тя, докато ги обличаше с най-хубавите им рокли, след което ги накара да сложат по един пуловер и палтата си. — Това е специална изненада“. — Казаха „довиждане“ на баща си, който допиваше сутрешното си кафе и четеше бизнес страницата на вестника. Минаха бързо през кухнята, където на плота бяха натрупани празни кутии от шоколадови бонбони, а умивалникът бе пълен с неизмити съдове, и влязоха в колата. Наместо да завие към входа на училището, майка им продължи по пътя.

„Мамо, пропусна отбивката“ — провикна се Роуз.

„Днес няма да има училище, мила — изчурулика майка им през рамо. — Днес е много специален ден!“

„Но защо?“ — не спираше да пита Роуз. Отдавна бе чакала този ден, защото в програмата им бе записано, че само днес можеха да вземат повече книги от библиотеката.

„Защото се случи нещо много вълнуващо“ — отвърна майка им. Роуз помнеше колко превъзбудена изглеждаше Каролайн, как искряха кафявите й очи, помнеше и тънкия тюркоазен шал, който беше преметнала около врата си. Вече зад волана, Каролайн говореше припряно, думите й се застъпваха, докато споделяше с Роуз новината си.

„Сладкиш е — задъхано обясняваше тя. — Нещо като фъч. Е, не съвсем. По-добро. Нещо божествено! Яли ли сте някога нещо такова, деца?“

Роуз и Маги поклатиха глави.

„Четох в «Нюзуик» за жената, която измислила първия чийзкейк. — Каролайн беше очевидно развълнувана, взе бързо един завой и удари внезапно спирачки, тъй като неочаквано се озова пред светофар. — Приятелите й припадали от възторг и така един ден тя се престрашила и го предложила в магазина близо до дома си. После си намерила дистрибутор и постепенно работата се разширила, така че сега нейните сладкиши се продават в единайсет щата. Единайсет!“

Зад гърба им се понесе истински хор от клаксони.

„Мамо — обади се Роуз, — вече е зелено“.

„Добре. Разбрах. — Тя натисна педала на газта. — Снощи си помислих, че не мога да правя чийзкейк, но пък знам да правя фъч. Майка ми правеше най-вкусния фъч в света — с кестени и бяла ружа, ето защо й се обадих и поисках рецептата и цяла нощ пекох тава след тава, дори се наложи да отскоча до супермаркета за допълнителни продукти, но… Щях да пропусна! — Тя рязко изви волана и навлезе в някаква бензиностанция. Роуз забеляза, че ноктите на майка й са изпочупени, а върховете на пръстите й са почти черни, сякаш е ровила в земята. — Ето, опитайте! — Подаде на момиченцата чантата си, от която се подаваха два пакета, увити във восъчна хартия. «Р и М фъч» пишеше отгоре, според Роуз буквите бяха очертани с молив за вежди. — Наложи се да импровизирам опаковката, ще бъде много по-добра. Вие го опитайте и ми кажете не е ли това най-вълшебният фъч, който някога сте яли?“

Роуз и Маги разтвориха пакета.

„Много е вкусно!“ — обади се Маги с пълна уста.

„Ммм. Много“ — допълни Роуз и се опита, да преглътне парчето, заседнало на гърлото й.

„Р и М за Роуз и Маги“ — обади се майка им и отново се обърна към пътя.

„Не можеше ли да бъде първо М и после Р?“ — попита Маги.

„Къде отиваме?“ — поинтересува се Роуз.

„В «Лорд и Тейлър» — весело отвърна Каролайн. — Помислих си да отидем в супермаркет, но пък сладкишът ми е продукт за ценители, а не обикновена всекидневна храна. Ето защо е най-подходящо да се предлага в хранителните бутици и универсалните магазини“.

„Татко знае ли?“ — не издържа Роуз.

„Ще бъде изненада — отвърна майка й. — Свалете тези пуловери и обършете устата си. Ще рекламираме своя продукт, деца!“

Роуз се размърда в неудобното кресло. Добре помнеше как продължи този ден — любезно усмихнатия управител на щанда за мъжка бижутерия, пред когото майка й изсипа чантата си и от нея изпаднаха двайсетина увити във восъчна хартия кубчета фъч с надпис Р и М. (На две от тях Маги бе успяла още в колата да размени буквите, така че нейната да е преди тази на сестра й.) Като сега пред очите й беше майка й, която ги завлече в сектора за момиченца и им купи по един маншон от заешка кожа. След това обядваха в чайната на „Лорд и Тейлър“ със сандвичи със сметаново сирене и маслини, с мънички парчета туршия, не по-дълги от малкия пръст на Роуз, а коричките на хляба бяха почистени. За десерт си поръчаха пандишпан с белтъци, ягоди и сметана отгоре. Помнеше колко красива беше майка им в този ден — страните й пламтяха, очите искряха, ръцете пърхаха като криле на птица. Почти не докосна храната си, за да им обяснява идеите си за продажба на фъча и как според нея много скоро „Фъч Р и М“ ще се нареди по популярност до „Кийблър“ или „Набиско6“.

„Знам, че започваме на дребно, но всеки трябва да започне отнякъде“.

Маги кимаше и уверяваше майка си колко е хубав фъчът, но помоли за втори сандвич и сладкиш с ягоди и сметана. Роуз седеше и се опитваше да преглътне поне няколко хапки от обяда. През цялото време се питаше дали само тя е забелязала как веждите на онзи управител отскочиха нагоре и лицето му се изкриви в прекалено любезна усмивка, когато кубчетата се изсипаха на щанда.

След като се нахраниха, обиколиха търговския център.

„Всяка може да си поиска един подарък — обяви майка им. — Каквото ви дойде наум. Все едно какво“.

Роуз си поиска книга на Нанси Дру, Маги — малко кученце. Майка им не се поколеба нито за миг.

„Получаваш кученце! — Възбуденият глас на майка им се извиси над множеството. Роуз забеляза, че хората се обръщат и с любопитство наблюдават странното им трио — две малки момичета в празничните си рокли и високата им красива майка с пола на яркочервени макове и тюркоазен шал около врата, натоварена с шест торби. — Отдавна трябваше да си вземем кученце!“

„Татко е алергичен“ — намеси се Роуз. Майка й или не я чу, или се направи, че не чува. Стисна децата за ръце и ги поведе към магазина за домашни любимци, където Маги си избра мъничък светлокестеняв кокер шпаньол, когото веднага нарече Хъни Вън.

— Мама не беше съвсем с всичкия си, но пък беше толкова забавно, нали? — попита Маги приглушено.

— Така си беше — отговори Роуз, а пред очите й беше картината, която завариха вкъщи онзи ден, когато се прибраха натоварени с покупки и с картонения кафез на Хъни Бън. Баща им, още по костюм, седеше на канапето и ги чакаше.

„Деца, отидете в стаята си“ — нареди той.

След това поведе Каролайн към кухнята. Роуз и Маги се заизкачваха на пръсти по стълбата, стиснали кутията с кученцето. И през затворената врата на стаята чуваха гласа на майка си, който се извисяваше все по-силно и по-силно:

„Майкъл, идеята ми беше чудесна. Става дума за законен бизнес. Не виждам защо да не се получи. Купих на момичетата само някои неща, за да ги зарадвам. Тяхна майка съм и имам право да направя такова нещо. Защо да не мога да ги спра от училище и да прекарам с тях един прекрасен ден?“

„Ден, който те винаги ще помнят? Вярно, забравих да се обадя в училището, за което съжалявам, но ти не биваше да се тревожиш толкова много. Те бяха с мен. Тяхна майка съм. Аз съм тяхната майка! Тяхната майка…“

„Божичко! — ужаси се Маги тогава. — Карат ли се? Ние ли сме виновни?“

„Тихо“ — отвърна Роуз и притисна кученцето до гърдите си. Маги побърза да налапа палец и се притисна до сестра си. Двете слушаха с нарастваща тревога какво става в кухнята, вече се чуваше чупене на съдове. От време на време баща им промърморваше нещо, което им приличаше на: „Моля те! Моля те!“

— Колко време остана Хъни Бън у дома? — обади се Маги.

Сестра й се размърда в неудобното кресло и се опита да си спомни.

— Около един ден — промълви тя замислено. На сутринта след пазара тя бе станала рано, за да изведе кученцето. В коридора беше тъмно и вратата на спалнята на родителите й бе затворена. Завари баща си да седи сам на масата в кухнята.

„Майка ви си почива — наруши той тишината. — Ще можеш ли да се грижиш за кучето? Нали ще успееш да приготвиш закуска за теб и Маги?“

„Разбира се. — Тя изгледа баща си. — Как е мама?“

От гърдите му се откърти тежка въздишка.

„Само е уморена, Роуз. Почива си. Гледай да не вдигаш шум и се погрижи за сестра си“.

„Добре“ — обеща детето.

Когато същия ден се върна от училище, кученцето вече го нямаше. Стаята на родителите й стоеше все така затворена. Двадесет и две години по-късно тя продължаваше да държи на обещанието си и да се грижи за сестра си.

— Ама сладкиша на мама тогава си го биваше, нали? — попита Маги. В тъмното гласът й звучеше като на онова малко шестгодишно момиченце — щастливо и изпълнено с надежди, весело дете, което иска да вярва на всичко, което майка му казва.

— Прекрасен беше — потвърди Роуз. — Лека нощ, Маги. — Надяваше се по гласа й да е проличало, че няма желание да продължи разговора.

Когато на другата сутрин Джим Данвърс отвори очи, видя, че е сам в леглото. Протегна се, почеса се и спусна крака на пода. Уви около кръста си някаква кърпа и тръгна да търси Роуз.

Вратата на банята беше заключена и отвътре се чуваше, че някой се къпе. Той почука деликатно, почти съблазнително, представяйки си Роуз под душа с порозовяла от топлината кожа, обгърната в топла пара, гърдите й вероятно бяха покрити с капки вода…

В този миг вратата се отвори и някакво момиче, което определено не беше Роуз, застана в рамката.

— Здрасти — промълви Джим, опитвайки се очевидно да поздрави и в същото време да попита: „Ти коя си?“

Непознатото момиче беше тънко, с дълга червеникавокафява коса, събрана на върха на главата, с деликатно сърцевидно лице и пълни розови устни. Ноктите на дългите до брадичката й загорели крака бяха с ярък лак, а втвърдените зърна на гърдите — нещо, което той нямаше как да не забележи, личаха под излинялата тъкан на фланелката й.

Момичето сбърчи чело и попита сънливо:

— Това на какъв език беше? — Големите й кафяви очи, обиколени от размазан непочистен грим, бяха на пръв поглед като очите на Роуз — наблюдателни и строги, и в същото време някак различни.

— Здравей — направи втори опит Джим. — Роуз тук ли е?

Палецът на непознатата се стрелна по посока на кухнята, а тя самата се облегна на стената. Джим си даде сметка, че единственото, което прикрива голотата му, е хавлиената кърпа на кръста. Момичето очевидно не бързаше и се облегна назад. Стъпалото на единия й крак се залепи за стената, докато тя бавно и щателно огледа младия мъж.

— Ти трябва да си съквартирантката на Роуз — предположи Джим, като се мъчеше да си спомни дали Роуз бе споменала нещо за съквартирантка.

Момичето поклати глава и в този момент в коридора се появи Роуз, напълно облечена и обута, дори червило беше успяла да си сложи. В ръцете си държеше две чаши кафе.

— А! — възкликна тя и спря, но движението се оказа твърде рязко и кафето се плисна в чашите, преля навън и оплиска китките и предницата на блузата й. — Виждам, че вече сте се запознали.

Джим кимна безмълвно, а момичето стоеше все така неподвижно, без да сваля поглед от лицето на мъжа. От устните й не слизаше хитрата загадъчна усмивка на сфинкс.

— Маги, това е Джим — обади се Роуз. — Джим, запознай се с Маги Фелър. Сестра ми.

— Здравей — съобразително поздрави Джим и стисна краищата на кърпата около кръста си.

Маги кимна кратко в отговор. Няколко секунди тримата стояха неловко — Роуз, от чиито ръкави течеше кафе, Джим с нелепото си облекло от една хавлиена кърпа и Маги, която гледаше ту единия, ту другия.

— Дойде късно снощи — наруши мълчанието Роуз. — Беше на събиране по случай годишнина от завършване на гимназията…

— Той едва ли се интересува от подробности — прекъсна я Маги. — Може да му дадем време, преди да е стигнал до заключението: „истинска холивудска история“, до което в крайна сметка стигат всички.

— Извинявай.

Маги изсумтя, завъртя се на пета и се запъти към дневната.

— Извинявай наистина — повтори Роуз. — При сестра ми никога нищо не е просто.

Джим само кимна.

— Не се тревожи. — Той доближи лице до нейното. — Въпреки това искам да чуя цялата история. Дай ми само няколко минути — кимна той към банята.

— О! — смути се Роуз.

— Няма нищо. — Джим потри нос в бузата й и вдъхна свежия аромат на врата й. Тя потрепери и остатъкът от кафето се разплиска в чашите.

След около половин час Роуз и Джим влязоха в дневната на път за външната врата и завариха Маги отново на канапето. Изпод завивката се подаваше босият й крак до коляното. Сестра й беше сигурна, че не спи и че позата е добре премислена — точно колко да се покаже от загорелия глезен и от лакираните нокти. Тя изтика Джим навън. Беше си представяла, че тъкмо тя ще е тази, която ще представи типичното за холивудска звезда събуждане пред Джим — пеперудоподобното потрепване на клепачи, доволната усмивка. И какво стана? Маги се оказа знойната сексапилна неустоима красавица, докато Роуз носеше кафе и се суетеше.

— Ще работиш ли днес? — попита Джим. Тя кимна мълчаливо. — Работа в почивните дни. Забравил съм какво е да си сътрудник. — Той я целуна на входа на сградата — кратко и почти делово. Отвори портфейла си, за да намери бележката от паркинга. — А! — изненада се той. — Мога да се закълна, че тук имаше стодоларова банкнота.

Маги, помисли си Роуз, докато бъркаше в чантата си, за да му даде пари да плати. Маги, Маги, защо вечно трябва да плащам твоите сметки?

2

Сутрин Ела Хирш лежеше сама в центъра на леглото си и правеше преглед на различните болки, страдания и болести. Започна с изметнатия глезен на левия си крак, продължи с туптенето в десния хълбок, поспря се и на червата, които ту имаше чувството, че са някак празни, ту, че са свити на топка. После продължи нагоре към гърдите, които с годините ставаха все по-сухи. Най-сетне стигна до главата, по-специално очите (операцията на перде миналия месец се оказа успешна), и накрая остана косата — държеше да е доста дълга, обратно на модните тенденции, и я боядисваше в наситено червено (позволяваше си този каприз).

Не е лошо. Никак не е лошо, мислеше си Ела, докато бавно-бавно спускаше крака от леглото — първо левия, а после и десния, към покрития с теракота под. Айра, съпругът й, не искаше да поставят плочки на пода.

„Твърде твърдо — обичаше да казва той. — И е някак студено“.

Ето защо подът в стаята от край до край бе покрит с килим. Бежов при това. Първото, което тя направи след края на шива7, бе да вдигне телефона, а две седмици по-късно килима го нямаше и тя се радваше на мечтаните плочки — млечнобели, имитация на мрамор, по които кракът ти се плъзга леко.

Ела отпусна длани на бедрата си, залюля се няколко пъти напред-назад и с леко пъшкане стана от широкото си легло — второто нещо, което си купи след смъртта на Айра. Беше понеделникът след Деня на благодарността и в „Голдън Ейкърс“, пансион за активни възрастни, беше необичайно тихо, защото повечето от тези активни възрастни бяха заминали за празника при своите деца и внуци. Ела също беше отбелязала деня по свой собствен начин. Поръча си сандвич с шунка за вечеря.

Опъна покривката на леглото и се замисли какво ще прави този ден. Първо закуска, след което ще погледне отново стихотворението, което беше време да довърши. По-късно ще вземе автобуса и ще отиде до пансиона за бездомни животни, защото днес бе денят, в който даваше доброволния си труд за бедните създания. Ще се прибере за обяд и за кратка дрямка, може и да почете час-два. Беше преполовила вече тома с разкази от Маргарет Атууд, който преписваше на специалното устройство за хора със затруднено виждане. В пансиона вечеряха рано. Чула бе някои от обитателите да се шегуват: „Последно сервиране — четири часа“. Може да беше смешно, но беше вярно. Следваше Вечер на киното. Поредният празен ден, който тя се опитваше да запълни с някаква дейност.

Сбърка с настаняването си тук. Преместването им във Флорида беше идея на Айра. Ще бъде нещо като ново начало, уверяваше я той, докато разстилаше дипляни и брошури върху кухненската маса. Светлината на лампата хвърляше отблясъци върху плешивината на темето му, часовника и брачната му халка. Ела погледна съвсем бегло лъскавите снимки с пясъчните плажове, белите гребени на вълните, палмите, белите сгради с панорамни асансьори, рампи за инвалидни колички, душове, около които проблясваха никелирани дръжки за нестабилните обитатели. В този момент я занимаваше единствено мисълта, че „Голдън Ейкърс“ ще бъде чудесно убежище, където тя ще може да се скрие. Никакви бивши приятели или съседи, които да я спират по пътя към магазина или пощата и със съчувствено отпусната на рамото й ръка да питат: „Вие двамата как сте? Държите ли се? Колко време мина вече?“ Ела започна да приготвя къщата им в Мичиган обзета от радостни надежди.

Нямаше как да знае обаче, че основна тема за разговори на подобни места са децата на обитателите. Това не го пишеше в брошурите. Не беше показано, че почти целите стени на стаите са покрити със снимки на деца, внуци и правнуци. Нямаше и как да ти подскажат, че всеки разговор неизменно водеше до тази скъпа за всеки тема. Дъщеря ми обожава този филм. Синът ми си купи точно такава кола. Внучката ми кандидатства тази година в колеж. Моят внук твърди, че сенаторът е мошеник.

Ела странеше от останалите жени в дома. Гледаше да си намира работа. Пансионът за бездомни животни, болницата, помощи на колела, подреждане на книги в библиотеката, поставяне на етикети в магазина за стоки втора употреба, материали за рубриката в седмичния вестник.

В онази сутрин тя седеше на масата в кухнята с чаша горещ чай пред себе си. Слънчеви лъчи се гонеха по плочките на пода. Тя придърпа бележника и писалката към себе си, за да довърши стихотворението, което беше започнала миналата седмица. Не че беше кой знае какъв поет, но Люси Фелдман, редакторката на „Голдън Ейкърс Газет“, я бе намерила и отчаяно я беше помолила да напише нещо, тъй като редовната им сътрудничка си била счупила крака. Крайният срок беше сряда и тя искаше да посвети вторника на последно оглеждане на текста.

„Какво, като съм стара“ гласеше заглавието на стихотворението, чиито начални строфи бяха:

„Какво като съм стара и крачката ми се забавя. Какво като косата ми е сива и често-често си поспивам…“

Беше стигнала дотук. „Не съм невидима“ дописа след кратък размисъл с големи главни букви. Задраска го. Не беше вярно. Навършила бе шейсет и по някакъв необикновен начин се беше оказала зачеркната за последните осемнайсет години. Всъщност младите хора просто гледаха през нея. Но „зачеркната“ беше дума, която й се видя твърде трудна за римуване. Реши да се върне на „невидима“, но пък и за нея не намираше рими. Ето защо продължи с:

„Все още живо чувствам свойто тяло, макар и доста да е наедряло.“

Така беше по-добре. Хората от „Голдън Ейкърс“ щяха да я разберат. Особено Дора, с която почти се беше сприятелила в магазина за дрехи втора употреба. Дора носеше ластичен колан под дрехите, но не пропускаше да си поръча бита сметана с всеки десерт.

„Цели седемдесет години внимавах какво слагам в устата си — обичаше да казва тя, докато загребваше с лъжичката от чийзкейка или шоколадовия мус. — Моя Морти вече го няма, така че е излишно да се тревожа за фигурата си“.

Все още живо чувствам свойто тяло, макар и доста да е наедряло, не съм глуха и за звуците край мен…

Това беше самата истина, размишляваше тя. Само че ако трябваше да бъде честна, звуците на живота в „Голдън Ейкърс“ бяха постоянният тътен на уличното движение, случаен вой на линейка, разправии между обитателите за неприбрани дрехи в общото помещение за сушене в края на коридора или оставени в контейнера за стъкло пластмасови бутилки. Честно казано, не твърде поетични признаци на живот.

Така че тя написа: Шума на океана и звук на детски смях, шума на слънце и усмивка.

Ето. Добре стана. Особено фразата за океана. „Голдън Ейкърс“ се намираше на около километър и половина от брега. Дотам можеше да се отиде с тролей. На Люис щяха да му харесат думите: „шума на слънце и усмивка“. Преди да се установи в „Голдън Ейкърс“, Люис беше ръководил верига магазини за дребна железария в Утика, щата Ню Йорк. Обичаше да се занимава със седмичното издание. Наричаше го „вестникарство“. Зад ухото му неизменно стърчеше червен молив, сякаш всеки миг можеше да го повикат, за да редактира нов материал или да зачеркне някакво заглавие и да го замени с друго.

Ела затвори бележника си и отпи от горещия чай. Беше само осем и половина, а горещината навън вече се усещаше. Стана от стола, замислена единствено за изпълнения със задачи ден, който я очакваше. Само когато се движеше, можеше да чуе всички онези неща, за които пишеше в стихотворението си — детския смях отвън. Чуваше как децата си крещят, как сандалите им шляпат по коридора отвън, докато гонят дребните пъргави хамелеони, които вероятно се криеха в цепнатините на пода. Това сигурно бяха внуците на Мейвис Голд. Мейвис беше споменала, че очаква посещение.

— Хванах един. Ето го! — викаше едно от децата развълнувано.

Ела стисна очи. Трябваше да излезе и да им каже да не се страхуват, защото самите хамелеони се боят много повече от тях, от потните им лепкави пръстчета. Да излезе и да ги предупреди да не крещят, преди господин Бьор от апартамент 6-Б да се е показал и да се е развикал какво страдание е безсънието.

Наместо това тя приближи прозореца, но преди да спусне щорите, извърна лице, за да не види момчетата. При всяка среща с деца изпитваше болка. Нищо, че бяха минали близо петдесет години, откакто собствената й дъщеря беше малко момиче, и двайсет, откакто за последен път беше видяла своите внучки.

Ела стисна устни и с решителни стъпки се отправи към банята. Днес нямаше да се отпусне. Няма да мисли за дъщерята, която така категорично напусна живота й, все едно й бяха направили операция за отстраняване на тумор, но не беше останал дори белег, който да напомня по някакъв начин за съществуването й.

3

С всеки изминал ден усещането на Роуз, че шефът й е загубил разсъдъка си, се засилваше.

Чувала беше много хора да мислят подобни неща за началниците си. Ейми например имаше същите оплаквания: безсмислени изисквания, бездушно отношение, пиянски потупвания по задника по време на пикник с колеги.

И въпреки това, запътила се към петъчното събиране в заседателната зала, което Дон Домел беше превърнал в ритуал за повдигане на духа, тя за пореден път стигна до заключението, че един от съдружниците и създател на тази фирма не е просто ексцентричен или странен, — все определения, употребявани, за да бъдат назовани силните на деня — а откровено откачен.

— Колеги! — ревеше мъжът на подиума отпред и блъскаше с юмрук окачената диаграма с резултати от платените консултации на работещите във фирмата. — ТРЯБВА да станем ПО-ДОБРИ от ТОВА! ТОВА — продължаваше той — е ДОБРЕ, но не е ВЪРХОВНО. С възможностите, с които разполагаме, дори ВЪРХОВНО не е достатъчно. С цената на всичко трябва да ЛИКВИДИРАМЕ посредствеността и да издигнем ОЛИ до нивото на съвършенството!

— Кого да издигнем? — промърмори съседът отдясно на Роуз.

Тя го изгледа косо. Мъжът бе с тъмноруса къдрава коса, а бледата му като бито мляко кожа се смяташе тук за белег колко рядко излиза навън, което пък означаваше, че редовно изработва минимума си платени консултации. Доколкото си спомняше, казваше се Саймън Еди кой си.

Роуз сви рамене безразлично и се стовари на стола си. В колко ли адвокатски фирми провеждаха такива сбирки за повдигане на духа на работещите? Колко ли партньори в тези фирми бяха получили изработени по поръчка скейтбордове с надпис „ЗАКОНЪТ НА ДОМЕЛ“ наместо обичайния бонус за празниците миналата година? Колко ли членове на управителните им съвети произнасяха подобни речи, наситени със спортна терминология, като неизменно завършваха с възклицанието: „Вярвам, че мога да летя!“? Дали и други фирми имаха фирмена мелодия? Едва ли, помисли си Роуз с омерзение.

— Този Оли човек ли е, или предмет? — не мирясваше Саймън Еди кой си.

Роуз отново сви рамене и започна да се моли, както всяка седмица, погледът на Домел Съвършения да не се спре на нея. Известно бе, че открай време е запален спортист. Беше сред първите, които се включиха в движението „джогинг“ през седемдесетте, сред първите подели лозунга за здравословен живот през осемдесетте, успя да завърши и курс по триатлон тъкмо навреме, за да се присъедини към новопоявилата се мода на екстремните спортове, и настояваше и хората от фирмата на всяка цена да го следват. Скоро след като отпразнува петдесетия си рожден ден, той очевидно бе стигнал до заключението, че обикновените физически натоварвания, все едно колко тежки са, не са достатъчни. Дон Домел не искаше само да е в добра форма, той държеше да е като пружина с мигновени реакции и да владее до съвършенство всяка ситуация. Държеше да е петдесет и три годишен юрист, стъпил на скейтборд. Очевидно не виждаше никакво противоречие в двете занимания.

Купи си два специални борда и намери едно почти бездомно момче, което очевидно живееше в Лъв Парк, за да го обучи (хлапето теоретично работеше в куриерската служба на фирмата, но човек рядко можеше да срещне там дръзкия му перчем). Домел нареди да построят дървена рампа в гаража на фирмата и прекарваше в упражнения всяка обедна почивка. Нищо не успя да спре ентусиазма му — нито счупената китка, нито дори натъртването на опашните прешлени, в резултат на което започна да куца и се движеше из коридорите с олюляване, много напомнящо походката на травестит.

Очевидно не му бе достатъчно самият той да е нещо като градски воин. Дон Домел държеше да популяризира убежденията си и сред сътрудниците на фирмата. Един петък Роуз намери натикан в пощенската си кутия елек от тънка изкуствена материя, на чийто гръб бе отпечатано презимето й, а под него — думите „Мога да летя!“.

„Моля те — бе казала тя на секретарката си, — не съм в състояние да мисля, докато не глътна малко кафе“. Елекът обаче носеше недвусмислено послание. Дни преди това по електронната поща на всички бе разпространено доста строгото съобщение, че всички сътрудници трябва да носят елеците всеки петък. Право на избор не се предвиждаше. Следващата седмица тя нахлузи с омерзение елека направо върху сакото си и се запъти към кафе машината, но се оказа, че от всички кранчета тече единствено тонизиращата напитка „Гаторад“. Вече беше разбрала, че доставяха от безкофеиновата му разновидност. Значи нямаше да свърши никаква работа.

Сега седеше в средата на третия ред с шумящия елек върху сакото и отпиваше от блудкавата напитка, но кафето не й излизаше от главата.

— Това е направо нелепо — промърмори тя под нос, когато Домел за пореден път съобщи на глас вече обявената тема на събирането този следобед („Ефективни стратегии“, в чест на известен видеоклип на прочутия скейтбордист Тони Хокс).

— Шшшт! — процеди седналият до нея Саймън. Домел току-що бе обявил с ентусиазма на първокласник мотото на сбирката: „ТИ! ВЯРВАШ ЛИ, ЧЕ МОЖЕШ ДА СЕ ПОНЕСЕШ ВЪВ ВИСИНИТЕ?“

Роуз изгледа съседа си.

— Шшшт? Ти ли изшътка? Да не сме герои в детективски роман?

Саймън повдигна вежди, очевидно искаше да й даде някакъв знак и посочи с поглед надолу към ръцете си, където стискаше малък кафяв плик. Носът на Роуз долови аромата на кафе и от възбуда чак връхчето на носа й помръдна. Устата й се наля със слюнка.

— Искаш ли малко? — прошепна онзи.

Тя се огледа нерешително, отпиването от нечие чуждо кафе бе в нарушение на добрия тон, но от друга страна, ако не поемеше малко кофеин, щеше да се влачи като парцал през останалата част от деня. Тя бързо наведе глава и отпи голяма глътка.

— Благодаря — прошепна Роуз.

Саймън кимна едва забележимо в момента, в който нажеженият до бяло поглед на Дон Домел се спря на него.

— ТИ! — почти изрева Домел. — КАКВА Е ТВОЯТА МЕЧТА?

— Да съм два метра висок — изстреля Саймън без миг колебание. От дъното на залата се понесе плах бълбукащ смях. — И да играя в „Сиксърс“. — Нови гласове се присъединиха към смеещия се отзад. Дон Домел стоеше на подиума отпред и се озърташе объркано, сякаш на групата верни сътрудници им бяха пораснали магарешки уши. — Нямам амбиция чак за център, но ще се радвам, ако ми определят място сред защитниците. — Саймън очевидно възнамеряваше да продължи. — Ако не се уреди… — Той впи поглед в очите на Дон Домел. — Ще се задоволя да стана добър юрист.

Тук вече Роуз не издържа и се изкиска. Дон Домел отвори уста да каже нещо, после я затвори. Миг след това се понесе по подиума.

— Ето това е! — изрече той най-сетне. — ТОВА е духът, който търся. Искам ВСИЧКИ, абсолютно всички ДО ЕДИН, да се върнете по местата си и да ПОМИСЛИТЕ за ПЕЧЕЛИВШОТО ПОВЕДЕНИЕ! — Даде знак, че сбирката е приключила.

Роуз мигновено смъкна елека от гърба си и бързо го натика в чантата си.

— Вземи го, ако искаш. — Саймън й подаде кафявото пликче с кафето. — Имам още в стаята си.

— Много благодаря. — Роуз пое чашата, но погледът й вече шареше по гърбовете на излизащите от залата с надеждата да зърне Джим. Успя да го настигне едва пред бюрото на рецепционистката.

— За какво беше всичко това? — попита го тя.

— Защо не дойдеш в моя кабинет и да го обсъдим спокойно — с равен глас предложи той за заблуда на любопитните. Позволи на ъгълчето на устата си да се изкриви в коварна извивка, така че само тя да види. Щом затвори вратата, я извърна рязко към себе си, така че тя се притисна до гърдите му.

— Наистина ли долавям вкус на кафява напитка? — попита той, докато я целуваше.

— Не ме издавай — промълви Роуз, с устни, долепени до неговите.

— За нищо на света! — ръцете му вече се спускаха надолу по бедрата й и я понесоха към бюрото.

Господи, дано само не се нарани! — помоли се мислено Роуз и се отпусна на плота на бюрото.

— С мен тайните ти са на сигурно място — мълвеше Джим, докато плъзгаше устни по шията й с очевидното намерение да стигне деколтето й, а пръстите му сръчно разкопчаваха копчетата на блузата.

4

Към единайсет сутринта следващия понеделник Маги Фелър отвори очи и протегна ръце над главата си. Роуз вече беше излязла. Маги отиде в банята, изпи точно деветдесет милилитра вода и се зае да разгледа обстойно жилището на сестра си, започвайки от шкафчето за лекарства, което й се видя така добре заредено, сякаш Роуз очакваше във Филаделфия да бъде обявено извънредно положение и тя единствена да играе ролята на Флорънс Найтингейл8 за населението на града.

Шишенца с болкоуспокояващи, хапчета против киселини, голяма опаковка с превързочни материали и комплект за първа помощ с печата на Червения кръст. До тях се виждаха етикети на мидол, адвил, нуприн, нощен и дневен куил, сироп за кашлица, таблетки за настинка и тампони. Това момиче очевидно добре използва купоните на Си Ви Ес, помисли си Маги, докато ровеше в шишенцата с мултивитамини, таблетки калций и медицински конец за почистване на зъби, спирт за разтриване, кислородна вода, лосион против пъпки и четири неразопаковани четки за зъби. Къде ли бе сложила туша си за очна линия? Ами ружа и коректора, от които имаше належаща нужда? Маги така и не откри никаква козметика. Роуз, да не би да се страхуваше, че някой ще се промъкне тайно в жилището й някоя нощ и докато спи, ще я завърже, за да я гримира, след което ще се измъкне?

На всичкото отгоре не забеляза нито един презерватив или поне тубичка със спермицид, вярно, имаше неотворена опаковка монистат, очевидно сестра й се беше подготвила, в случай че вземе да си лепне някоя инфекция (от седалката на тоалетна чиния например). Трябва да бе купила лекарството на разпродажба, докато е търсила мидол за облекчаване на болките по време на месечния си цикъл.

Банята й се видя твърде малка. Този факт не биваше да я изненадва, като се има предвид опитът на сестра й с кантара в банята. Бяха вече тийнейджърки, когато Сидел закачи на вратата на банята на момичетата ламинирана схема. Всяка събота сутрин Роуз стъпваше на кантара и стисваше очи. Лицето й оставаше напълно безизразно, докато Сидел записваше показанието на кантара, след което сядаше на тоалетната чиния и започваше обстоен разпит за това какво е яла Роуз през седмицата. Маги като сега чуваше гласа на мащехата им, която с изкуствено мил тон питаше: „Яла си салата, така ли? С какво я подправи? Дресингът обезмаслен ли беше? Сигурна ли си? Роуз, правя всичко това за твое добро“.

Как ли пък не, мислеше си Маги. Сякаш Сидел се интересуваше от някой друг, освен от себе си и собствената си дъщеря. В спалнята на сестра си Маги откри един клин, нахлузи го и продължи да се рови в нещата на Роуз и да събира „информация“, както сама определяше своята цел.

„Ти си много съобразително момиче“ — често повтаряше учителката й от началното училище госпожа Фрайд.

Жената беше с посивели къдрици и внушителен бюст, очилата й висяха на обсипана с мъниста верижка за очила, обичаше да се облича с плетени на ръка жилетки без ръкави и учеше Маги от втори до шести клас в паралелка, известна с евфемизма „за догонване“ (а сред учениците като „специално обучение“). Госпожа Фрайд бе мила жена, държеше се покровителствено с децата и бе единствен съюзник на Маги през първите месеци в новото училище, в новия град.

„Винаги намираш и друг начин, за да свършиш нещо. Когато не знаеш значението на една дума, какво трябва да правиш?“

„Да налучквам ли?“ — питаше Маги.

„Бих го казала по по-друг начин: да се опиташ да се досетиш от контекста — усмихваше се учителката. — Така се развива способност да намираш решение. Решение, което е в твоя полза“.

Маги кимаше, доволна й поласкана — нещо, което не й се случваше често в училище.

„И така, представи си, че си тръгнала за концерт, но се озоваваш в задръстване. Какво ще направиш? Ще се върнеш у дома? Ще се откажеш от концерта? Не — заявяваше госпожа Фрайд, преди Маги да е успяла да попита кой ще свири на този концерт, за да направи сметка дали си заслужава усилието. — Просто ще потърсиш друг път, за да стигнеш до залата. А ти си достатъчно съобразителна, за да се справиш“.

Освен как да се досеща за значението на непознатите думи, госпожа Фрайд научи Маги и на някои други стратегии, като например да събере някои числа, ако не успее да ги умножи, да разбере смисъла на даден параграф, като затвори в кръг с молива подлога и подчертае сказуемите. В годините след завършването Маги успя да изработи и някои свои стратегии като „информационната“ например. Това означаваше да научи за някои хора неща, които те не биха искали да стават известни. Информацията винаги беше от полза, а и не беше трудно да се събере. С течение на времето тя беше успяла да надникне и да запомни сведения от сметки на кредитни карти, лични бележници, банкови извлечения и стари снимки. Докато беше в гимназията, бе измъкнала изпод матрака на Роуз стар прокъсан брой на „Форевър“. Роуз й бе дала малко по малко джобните си пари за почти цялата учебна година, за да не казва на баща им, че е отбелязала секс сцените, докато най-накрая реши, че й е все едно дали Маги ще я издаде.

Маги се насочи към бюрото на сестра си. Сметки за газ, ток, телефон и кабелна телевизия лежаха прилежно подредени по вид и закачени с кламери. Върху пликовете за изпращане на подписаните чекове вече бяха залепени марки и адреси. Видя бележка, от която личеше, че Роуз е поръчала и, което беше най-лошото, платила изцяло компактдиск с най-големите хитове на Джордж Майкъл. Маги нямаше представа дали може да се възползва от бележката, но я прибра за всеки случай. До нея лежеше бележка за покупка на обувки от „Сакс“. Триста и дванайсет долара. Браво, бе! Разписание за часове в гимнастически център отпреди шест месеца. Нищо чудно, че го намери в чекмеджето. Маги обърна гръб на бюрото и се насочи към далеч по-потискащата гледка на дрешника на сестра си.

Отместваше една след друга закачалките, на които мрачно висяха дрехи в нюанси от черно до кафяво, разнообразявани тук-там от някой сив пуловер. Боклук след боклук! Скучни костюми, грозни блузи и поне дузина поли, дълги до средата на прасеца, сякаш Роуз нарочно ги беше подбирала, за да не остане никакво съмнение колко дебели са краката й. Маги можеше дай помогне с това-онова. Но сестра й отхвърляше всичките й предложения. Въобразяваше си, че всичко в живота й е наред. Проблемите бяха в живота на другите.

А беше време — наистина, бяха още малки, — когато хората си мислеха, че са близначки — с еднакви кафяви очи и опашки, брадичките им стърчаха под един и същ предизвикателен ъгъл. Това обаче беше минало. Тогава Роуз беше малко по-висока от нея и с поне двайсет килограма по-тежка, ако не и повече. Маги беше забелязала в долната част на лицето на Роуз леко отпускане — първият знак за оформянето на ужасяващата двойна брадичка. Попадна и на шемизети от „Лейн Брайънт“, които нямаше желание дори да докосне, сякаш се страхуваше, че затлъстяването е заразно. Докато Роуз изобщо не се трогваше от размерите си. Обикновено прибираше дългата си до раменете коса й доста хлабав кок или конска опашка или, което беше още по-лошо, закрепваше я с една от онези кошмарни пластмасови шноли, които хората не носеха поне от пет години. Маги недоумяваше откъде сестра й успява да си ги достави — от магазини за един долар вероятно, — но очевидно запасите бяха неизчерпаеми, нищо че при всяко свое посещение изхвърляше по една-две.

Маги пое дълбоко дъх, бутна и последното сако и се зае с това, което си беше оставила за десерт. Както и при предишни подобни набези, от онова, което се разкри пред погледа й, стомахът й се сви на топка и главата й се замая. Почувства се почти като дете, на което му е прилошало от твърде много сладкиши в Деня на Вси светии. Роуз — дебелата, мързеливата, лишената от вкус за модерното, която за нищо на света не можеше да накараш да си направи пилинг маска, да си сложи овлажняващ крем или да си полира ноктите — беше се изхитрила да се сдобие с дузини от най-перфектните обувки на света — с висок ток, равни, „Мери Джейн“, велурени пантофки, толкова меки, че ти се иска да ги прокараш по лицето си, чифт сандали „Шанел“ с тънка като лист подметка и деликатни връзки. Високи до коляното ботуши „Гучи“ от лакирана кожа, боти „Стефан Келиан“ с цвят на канела. Аленочервени каубойски ботушки с ръчно избродирани отстрани червени орнаменти, наподобяващи тънки чушки. Малиновочервени „Хъш Пъпис“ с лъскави нишки, мокасини „Сигерсън Морисън“ и домашни пантофи „Маноло Бланик“. Ниски меки „Стив Мадън“, още неизвадени от кутията на търговската верига „Сакс“, чифт „Прада“ с патешки ток, бели с апликации от маргарити на върховете. Маги пое дъх от вълнение и ги обу. Както винаги досега, обувките на Роуз лепнаха на крака й.

Не е честно, мислеше си Маги, докато пристъпваше с елегантното вдъхновение на „Прада“ към кухнята. Къде ли щеше да носи Роуз всичките тези обувки? Какъв беше смисълът да ги купува? Тя сбърчи чело и протегна ръка към първия шкаф. Пълнозърнести овесени ядки. Златисти стафиди и кафяв ориз. Божичко! Отвратително! Дали пък не наближаваше Седмицата на здравословното хранене? Никакви „Фритос“, „Чийтос“ или „Доритос“… Нито следа от вкусен чипс или снакс. Порови и във фризера. Побутна с презрение вегетарианските бургери, кутиите с подсладени плодови коктейли, докато стигна до кутия сладолед с парченца шоколад, чиято кафява опаковка беше непокътната. Сладоледът открай време бе средство за утеха на сестра й. Маги грабна една лъжица и се върна в дневната, където се намести на канапето. На малката масичка отпред забеляза изрезка от вестник и червена химикалка. Сестра й предвидливо беше извадила важни реклами от последния брой.

Добър ход, помисли си Маги. Това беше едно от нещата, които госпожа Фрайд обичаше да казва, когато в класната стая се случеше нещо извънредно — разливане на боя, на нечий сок или пък изчезване на учебник. Тя скръстваше ръце на гърдите си и започваше да клати глава, докато мънистата на верижката й за очила започнеха да дрънкат. „Добър ход!“ — въздъхваше жената.

Дори госпожа Фрайд не успя да предвиди как ще се развият нещата, продължаваше да води своя вътрешен монолог Маги, докато с една ръка гребваше от сладоледа, а с другата държеше химикалката и отбелязваше по-интересните реклами и съобщения във вестника. Добрата жена едва ли можеше да се досети колко бързо ще се сгромоляса Маги Фелър и че между четиринайсет и шестнайсетгодишната си възраст ще е на ръба на пропастта, а падането й надолу няма да има край.

В началното училище и в прогимназията нещата вървяха горе-долу добре. Ръката й минаваше все по-бързо от съдържанието на кутията до устата (дори не забеляза как покрито с шоколад парченце орех падна върху бялата обувка). Налагаше се поне три пъти седмично да посещава часовете за „догонване“ през свободното си време, но това не беше от голямо значение, защото тя оставаше най-красивото момиче в класа, с най-страхотните дрехи, с най-оригиналните костюми на Хелоуин, които обикновено шиеше сама, с най-хитрите идеи за това какво да се прави през междучасието. А когато майка й почина и се преместиха в Ню Джърси и баща й ходеше следобед на работа, Сидел — на нейните събирания на доброволки, а Роуз, естествено, беше заета с кръжока по шах или по риторика, само тя разполагаше със свободна къща и шкаф с напитки. Винаги беше харесвана и търсена от съучениците си. Роуз беше дръпнатата, надутата и смотаната. Предпочиташе да се крие зад дебелите стъкла на очилата си, докато пърхотът се стелеше по раменете и гърба й. На нея момичетата винаги се подиграваха.

Затвореше ли очи, в съзнанието на Маги изникваше споменът за едно междучасие в детските им години, когато тя беше в четвърти клас, а Роуз — в шести. Маги отиваше да играе на дама с Мариша Нусбаум и Ким Прат и забеляза, че в този момент Роуз небрежно пресича игрището на момчетата, зачетена в някаква книга.

„Хей, разкарай се!“ — извика един от по-едрите шестокласници.

Роуз вдигна глава от книгата и се огледа объркано. Махни се оттам, Роуз, мислено я подкани по-малката й сестра. В това време Ким и Мариша започнаха да се кискат тихичко. Роуз продължи пътя си в посоката, която си беше избрала, без да забързва крачка. Едно от момчетата грабна топката и я запрати с всичка сила към Роуз. Всички чуха как изпъшка от усилието. Прицелил се беше в тялото й, но очевидно не беше много точен, защото топката блъсна Роуз в тила. Очилата й излетяха напред, книгите, които стискаше — също, защото тя разпери ръце да запази равновесие. Краката й се преплетоха и тя се просна възнак.

Сърцето на Маги спря от уплаха. Стоеше вцепенена, подобно на момчетата, в чието игрище Роуз неволно бе навлязла. Шестокласниците се спогледаха неспокойно, сякаш все още не можеха да решат дали това, което се случи, продължава да е смешно, или падането на момичето можеше да стане причина за неприятности. В този момент едното от тях — Шон Перигини, най-висок в шестите класове — се засмя. Миг след него и останалите започнаха да се смеят, последвани и от останалите деца в училищния двор. С изключение на Роуз, естествено, която вече плачеше. Избърса носа си с опакото на разкървавената от падането ръка и започна да опипва земята наоколо, за да открие очилата си.

Маги все още не знаеше как да реагира. Дълбоко в себе си знаеше, че не биваше да допуска това да се случи, но някакъв вътрешен глас упорито нашепваше: „Нека Роуз сама да се оправя. Толкова е загубена. Сама си е виновна“. На всичкото отгоре Маги не беше тази, която оправяше нещата. Обикновено Роуз поемаше тази роля. Ето защо Маги стоя, без да помръдне, докато сестра й най-сетне откри очилата си. Едно от стъклата се беше счупило. Маги го забеляза едва когато Роуз с олюляване се изправи и в този момент… О, ужас! Сестра й се беше навела да събере книгите си и всички ясно видяха, че задният шев на панталоните й се е разпрал и отдолу се подава грозното й бельо, което предизвика взрив от смях. Господи, помисли си ужасена Маги, защо й беше на Роуз точно днес да облече тези пликчета?

„Ще трябва да ми платиш за това“ — извика Роуз към Шон Перигини и протегна счупените очила. Тя очевидно не си даваше сметка, че всички зяпат бельото й. Смехът ставаше все по-силен. Роуз обиколи с поглед игрището, групите деца от пети и шести клас, които се превиваха от смях, и се спря на Маги, която стоеше като вцепенена между Ким и Мариша, на затревената площ до лехите с цветя, запазена по негласно споразумение за известните момичета от училището. Роуз присви очи към тях и Маги можеше да се закълне, че прочете в погледа на сестра си омраза и болка едновременно.

Трябваше да й помогна, подсказваше на Маги вътрешен глас. Въпреки това тя стоеше неподвижно, наблюдаваше и слушаше как останалите деца се смеят, с усещането, че това е някаква тъмна страна от сделката тя да е по-красива от сестра си.

Нищо й няма, ожесточено продължаваше да се успокоява Маги, докато сестра й бършеше лице, събираше книгите си и се правеше, че не чува кикота на останалите и скандиранията: „Ба-беш-ки га-щи!“, които няколко момичета от петите класове вече бяха подхванали. Без да бърза, Роуз се отправи към входа на училището. Маги никога не би направила тази грешка да мине през игрището, още по-малко да облече такова бельо, което човек вижда само в анимационните филми. Нищо й няма, за пореден път си повтори Маги, докато проследяваше как сестра й бутва вратата на училището и се скрива от очите на останалите, сигурно на път към директора.

„Мислиш ли, че тя е добре?“ — попита Ким.

„Според мен е осиновена“ — презрително подхвърли Маги. Ким и Мариша се разсмяха, Маги им пригласяше, но този път това не й достави очакваното удоволствие, а остави неприятен вкус в устата й.

Най-неочаквано, също като топката в онзи ден на игрището, всичко се промени. Маги така и не разбра как стана това. Сякаш вододелът беше краят на осми клас, когато тя беше вече четиринайсетгодишна. В основното училище тя владееше положението, но в гимназията от това нямаше и следа.

Започна се с теста за оценка на знанията в последните дни на осми клас.

„Няма защо да се тревожиш — беше й казала заместничката на госпожа Фрайд с приповдигната бодрост в гласа. Новата учителка, която водеше часовете «за догонване», беше грозна, с дебел слой грим по лицето и брадавица до носа.

Успокои момичето, че може да се яви на теста и по-късно, за да коригира оценката си. — Ще се справиш!“

Но Маги гледаше неразбиращо и със свито сърце кръгчетата срещу отговорите, които се очакваше да попълни с молив номер две. Ясно съзнаваше, че няма да се справи. „Ти си съобразително момиче“, беше повтаряла госпожа Фрайд. Но госпожа Фрайд беше останала в основното училище, а гимназията се оказа нещо много по-различно. А този тест… — „Само за наша информация, твърдяха учителите. Резултатите ще бъдат запазени в тайна…“ се оказа сериозно препятствие, което срути всичко до този момент. Учителката уж случайно беше оставила работата й на бюрото си и Маги успя да надникне, за да види резултатите. Първо се опита да прочете написаното от проверяващия наопаки, но след минута грабна листовете, за да може да види ясно какво пише. Коментарът най-отдолу я зашемети, сякаш я бяха халосали с чук. „Дислексия“, „Неспособна да възприема“. По-добре да бяха написали: „Мъртва си!“, защото за нея това беше истината.

„Маги, нека не драматизираме положението — беше въздъхнала Сидел същата вечер след обаждането на учителката, която бе решила, че трябва да сподели «конфиденциалната» информация с родителите. — Ще ти намерим учител“.

„Не искам учител!“ — бе извикала Маги в отговор, опитвайки се да преглътне надигналата се в гърлото й буца.

Роуз, която се бе разположила в ъгъла на обзаведената в бяло дневна на Сидел, бе вдигнала очи от книгата си.

„Може да ти е от полза“.

Забранените думи излетяха от устата на Маги:

„Млъкни! Не съм тъпа, Роуз, така че си затваряй устата!“

„Никой не е казал, че си тъпа“ — намеси се баща й.

„Ако вярваме на теста, точно такава съм — кресна тя. — И ако искате да знаете, не ме интересува. И защо си й казал? — Тя посочи с пръст Сидел. — И на нея също? — продължаваше Маги, сочейки Роуз. — Не й влиза в работата“.

„Всички искаме да ти помогнем“ — опита се да обясни Майкъл Фелър.

Малката му дъщеря продължи да повтаря, че не се нуждае от тяхната загриженост, че пет пари не дава за резултатите от скапания тест, защото тя е съобразителна, както много пъти бе казвала госпожа Фрайд. Не иска частен учител, не иска да ходи в частно училище, имала си приятели тук и за разлика от някои други може да изреди имената на своите приятели. Какъвто и да бил резултатът от теста, не била глупава. А дори и да била наистина тъпа, предпочита да е така, отколкото да е грозна, като „очилатото“ в ъгъла на стаята, че не я интересувало, не било кой знае колко страшно и щяла сама да се справи.

Но не се справи. Когато постъпиха в гимназията, приятелите й — в зависимост от показаните резултати и възможности — бяха разпръснати в различни класове, докато Маги отиде в класа на догонващите. Там вече я нямаше добродушната госпожа Фрайд, която да я уверява, че не е нито глупава, нито със забавено развитие, че мозъкът й работи малко по-различно от този на останалите деца и няма начин да не измислят нещо, за да се измъква от трудните ситуации. Беше стъписана от безразличието на новите си учители — загубили интерес към работата си възрастни жени, които търсеха единствено спокойствие. Такава беше госпожа Кавети, която носеше перука и се парфюмираше повече от необходимото, и госпожа Лийри, която с влизането в час им даваше да четат самостоятелно и забиваше нос в снимките на внуците си, които нареждаше и пренареждаше в албуми.

Маги бързо схвана положението: най-слабите учители — за наказание, че не ги бива в работата — получаваха класове те с най-слаби ученици. А лошите ученици за наказание, че са бедни или глупави, получаваха слабите учители. В този град това се смяташе за едно и също нещо. Маги реши, че щом я употребяват като нечие наказание, тя ще се държи съответно. Престана да носи учебници в час и ги замени с разнообразни кутии с гримове. В час пилеше ноктите си, на тестовете отбелязваше само първия или само втория отговор на всички въпроси, след което се заемаше да изпробва различни нюанси от сенки по клепачите си. Тестовете с възможност за избор на отговор бяха единственото занимание, до което стигаха всички учители в тези класове.

„Маги, излез на дъската“ — викаше я често една от гадните учителки.

Без да вдига очи от огледалото пред себе си, Маги обикновено отвръщаше:

„Няма да мога. Лакът ми трябва да изсъхне“. И размахваше разперени пръсти.

Щеше да отпадне много рано, ако я бяха оставили да повтаря поне един клас. Учителите обаче я пробутваха в следващия клас, вероятно от страх, че още една година ще трябва да се занимават с нея. В това време приятелите й вървяха напред и се развиваха. По едно време тя направи някакъв опит да ги догони. Ким и Мариша се опитаха да й помогнат, но пропуските й вече бяха станали твърде големи. Другите й съученици играеха хокей на трева, участваха в ученически комитети, занимаваха се с подготовка за Ес Ей Ти тестовете, готвеха се за колежи, а тя изоставаше все повече и повече.

В четвъртия клас на гимназията Маги си даде сметка, че щом момичетата я отбягват, то тя ще направи така, че това да не важи за момчетата. Започна да си измисля прически, а от дълбоките деколтета на блузите й се подаваше дантелата на бельото й. В първия учебен ден на новата година се появи с джинси с ниска талия. Толкова ниска, сякаш всеки момент ще се изхлузят. Обула беше черни кожени ботуши с високи токове, под коженото военно яке на баща си бе облякла дантелено бюстие. Червилото и гримовете, наплескани по лицето й, можеха да покрият цяла стена. По ръцете й тежаха поне двайсетина гривни от черен каучук. Косата си беше завързала с тънък шал, чиито краища висяха свободно. Идеите си взимаше от своя идол Мадона. Тя тъкмо беше започнала да се появява в различни клипове по Ем Ти Ви. Маги поглъщаше жадно всяка информация за певицата — ровеше в списания и вестници и не спираше да се удивлява от сходствата, които намираше между себе си и изгряващата звезда. Майките и на двете бяха починали. И двете бяха красиви, танцуваха добре, от малки бяха посещавали курсове по танци, не се плашеха да излязат на улицата, дори напротив, и от двете се излъчваше сексапил. Момчетата се въртяха като мухи около Маги, купуваха й цигари, канеха я на събиранията, за който се знаеше, че няма да присъстват родители, следяха чашата й и бързаха да й долеят, държаха я заръка, водеха я в някоя тъмна празна стая или на задната седалка на колата си, ако станеше късно.

Мина доста време, преди Маги да си даде сметка, че никой от тях не я търсеше по телефона, не я канеше на танци, нито дори я поздравяваше по коридорите. Късно нощем, когато Роуз вече спеше и никой нямаше да я чуе, тя плачеше от обида. Скоро реши, че не си заслужава да си хаби сълзите. След време щяха да съжаляват. Щяха да се пукнат от завист, когато тя стане известна, а те са все още кръгли нули, които не могат да се измъкнат от задръстеното си малко градче — надебелели, неизвестни и незабележими.

Така в промъкване покрай групите момчета и момичета, заети със съвсем други разговори, изминаха годините в училище. По това време я крепеше мисълта, че някой ден, когато стане известна, ще им натрие носа. Викаха я на купони в края на седмицата на места, където родителите отсъстваха. В такива вечери обикновено се лееха бира и вино, раздаваха се хапчета или цигари с дрога. По-лесно й беше, когато беше пияна. Тогава нещата се размиваха и не беше проблем да преглътне поредната унизителна ситуация. Роуз не мина през преобразуванията, които се очакваха — да си направи прическа, капитанът на футболния отбор да се влюби в нея на официалната танцова забава в училище. Промени въпреки всичко се наблюдаваха. Благодарение на твърде прозрачния номер на Маги — да оставя големи шишета с шампоан „Хед енд Шоулдърс“ на видно място в банята — пърхотът изчезна. Както и преди носеше очила, обличаше се безподобно, но поне следваше стила на Ейми, приятелката й. За Маги Ейми беше същата откачалка като сестра й. На Роуз обаче не й правеше впечатление, че красивите момичета в училище й се подиграват и често й напомнят за бабешкото й бельо. Така или иначе, Роуз беше в класовете на отличниците и оценките на тестовете й неизменно бяха отлични. Маги щеше да се прави, че това не я интересува, но в един момент стана ясно, че да си сред първенците в училище има значение.

„Принстън значи! — повтаряше един ден Сидел, когато Роуз показа току-що пристигналото писмо. — Това си е сериозно постижение, Роуз!“

Очевидно Сидел бе силно впечатлена, защото приготви за вечеря в чест на добрата новина любимото ястие на Роуз — пържено пиле и меденки. Когато Роуз посегна да си сипе втори път, тя не обели дума.

„Маги, трябва да се гордееш със сестра си!“ — не пропусна да вметне Сидел.

Отговорът на по-малката сестра бе само завъртане на очите към тавана, което в нейния речник означаваше: „Какво ме интересува?“ Какво толкова, като я бяха приели в университета в Принстън? Сякаш Роуз бе единствената успяла, въпреки че рано беше останала без майка. Майката и на Маги беше починала, но на нея не й пишеха по-добри бележки за това. Само й задаваха въпроси. Съседите. Учителите. Всеки, който знаеше, че са сестри. „Да очакваме ли и от теб големи неща?“ Очевидно няма да дочакат, мислеше си Маги, докато очертаваше с химикалката поредната обява във вестника, според която в ресторант в оживен търговски център търсеха сервитьорка. Тя ще работи върху тялото си, докато Роуз успява с ума си. Очевидно стратегията на сестра й успяваше.

Роуз завърши Принстън, а Маги успя да премине едва няколко семестъра в местния колеж. Роуз завърши право, докато Маги се мъчеше да задържи мястото си като сервитьорка в една пицария, гледаше деца, чистеше по домовете, напусна курсовете за бармани, когато след часа за мартинитата инструкторът се опита да пъхне език в ухото й. Роуз беше съвсем скучна на вид, дебела и тромава и до тази сутрин Маги не беше чувала да е имала някога приятел, с изключение на някаква десетминутна връзка, докато била студентка. И въпреки всичко от тях двете Роуз имаше апартамент, който, ако Маги беше обзавела, щеше да изглежда страхотно. Роуз разполагаше с пари и приятели, хората се държаха с нея с известно уважение. Пък и този Джим Как-му-беше-името съвсем не беше за изхвърляне, а и изглеждаше богат.

Не е честно, мислеше си Маги, докато пристъпваше с кръшна походка към кухнята. Не е честно, че майка им напусна този свят толкова рано. Не беше честно и че тя неясно как пропиля първите години в гимназията, когато можеше да направи нещо от себе си, а сега трябваше да живее в сянката на сестра си. Роуз имаше всичко, а тя — нищо. Смачка празната кутия от сладолед, сгъна вестника и тъкмо се канеше да ги хвърли в кофата за смет, когато погледът й попадна случайно върху една дума: „Прослушване“. Пусна кутията и насочи цялото си внимание към вестника. Ем Ти Ви обявяваше конкурс за водещи. Вълнение, примесено със страх, се надигна в гърдите на Маги. Ами ако вече е минал? Погледът й пробяга по обявата. „Първи декември. Без предварителен подбор. В Ню Йорк“. Щеше да успее. Ще каже на Роуз, че отива на интервю за работа, което технически беше вярно, и ще поиска сестра й дай даде пари за път и за дрехи. Щеше да й е нужно нещо специално. Непременно ново. Вече го виждаше. Маги сгъна грижливо вестника и се забърза към дрешника на Роуз, за да си избере обувки за „Голямата ябълка“.

5

Луис Фелдман покани госпожа Собел в кабинета си — в интерес на истината ставаше дума за бивш килер, приспособен за нуждите на вестника, като отвън на стъклото беше залепен надпис „Голдън Ейкърс Газет“.

— Благодаря ви, че дойдохте — любезно започна той и дръпна червения редакторски молив иззад ухото си.

Госпожа Собел кацна на предложения стол, кръстоса глезени и сключи пръсти в скута си. Дребна деликатна жена, тя беше с боядисана в синьо коса и син пуловер. Изпъкнали сини вени пулсираха под тънката кожа на ръцете й. Луис се усмихна с надеждата, че тя го е разбрала правилно. Посетителката кимна едва забележимо.

— Нека започна с това, колко съм ви благодарен, че се отзовахте на молбата ми да ни помогнете. Бяхме наистина много притеснени за материали. — Това беше самата истина. Откакто предишният им репортер по проблемите на здравословното хранене Ношинг Гурме получи сърдечен пристъп, в резултат на който се беше проснал по лице върху омлета си, Луис трябваше да прелисти стари броеве и материали, за да измисли с какво да запълни колоната. Читателите им бяха започнали да нервничат.

— Намирам, че първите ви стъпки в журналистиката са похвални — продължи той и разстла листа, така че тя да може да вижда за какво говори той и за какво се отнасят коментарите му. „Италиански ресторант Тан Тейстбъдс“ гласеше заглавието, над което бе нарисувано намигащо птиченце с червейче в човката — известен символ на първия вестител. — Имам няколко забележки или по-скоро предложения — продължаваше Луис, а госпожа Собел само леко кимна с глава. Мъжът се стегна пред следващата стъпка. Оказваше се, че ръководенето на верига магазини за дребна железария е почти толкова тежка задача, колкото и да внимаваш за крехкото его на една пенсионерка, с която трябва да се срещаш всеки две седмици.

— „Италианският ресторант «Маниамо» се намира в търговския комплекс на Пауърлайн Роуд, съвсем близо до мястото, където преди време се намираше «Маршале», и срещу магазина за замразено кисело мляко. На пръв поглед мястото изглежда достъпно, но съпругът ми Ървинг доста се затрудни при взимането на левия завой…“

Госпожа Собел кимна, този път някак по-уверено. Луис продължи да чете:

— „Подът на ресторанта е покрит с червен килим, на масите с бели покривки са поставени малки свещи. Климатикът е много мощен и непременно трябва да си вземете пуловер, ако смятате да останете. Зеленчуковата крем супа с фиде не е приготвена по начина, по който аз я приготвям. Готвачът слага в нея зърна зрял фасул, което не хареса нито на Ървинг, нито на мен. Салатата «Цезар» беше добра, но е с аншоа, ето защо, ако сте алергични към риба, по-добре да си поръчате «Салата на заведението»“. — Госпожа Собел вече се беше наклонила напред, кимаше и шепнеше думите в унисон с редактора.

— „За антре Ървинг си поръча пиле с пармезан, макар че сиренето не му понася твърде, а аз — спагети с кюфтенца, защото реших, че Ървинг ще поиска да хапне от тях. Оказах се права. Трудно му беше да сдъвче пилешкото и си взе от меките кюфтенца“. — Луис вдигна поглед и срещна блесналите очи на своята нова сътрудничка. — Ето тук — подхвана той отново, питайки се дали Бен Брадли и Уилям Шон9 са имали някога проблеми като неговите. — Нашата цел е да даваме обективни мнения.

— Обективни — повтори машинално госпожа Собел.

— Опитваме се да направим снимка на това, което се предлага в ресторанта на Маниамо.

Жената кимна за пореден път, но този път погледът й беше смутен.

— Ето защо, когато говорите за левия завой и колко трудно се взима или за това, че приготвят супата по начин, различен от вашия… — Внимавай, Луис, предупреди го вътрешният глас и редакторът затъкна молива зад ухото си, за да се окуражи. — … споделяте интересни факти, но те може да се окажат излишни за някои от читателите ни, които биха искали да посетят ресторанта и тъкмо затова са решили да прочетат вашия материал.

Сега вече госпожа Собел се дръпна назад, изправи гръб и видимо затрептя като тръстика от възмущение.

— Но всичко това е вярно — промълви тя.

— Разбира се — съгласи се Луис. — Само се питам дали е нужно. Какъвто е примерът с климатика, важно е хората да знаят, че трябва да си носят допълнителна дреха. Имам предвид изречението за супата… Не всеки иска да научи нещо повече за супата в ресторанта в контекста на вашата супа.

Тук той се усмихна. Искаше да вярва, че това ще свърши работа. Жена му Шарла, царство й небесно, обичаше да повтаря, че усмивката му е в състояние да преодолее всяка съпротива. Той знаеше, че не е красив. Имаше огледало в края на краищата. Очите му бяха загубили предишния си блясък и той се определяше по-скоро като Уолтър Матю, отколкото като Пол Нюман. Имаше бръчки дори на ушите. Усмивката му обаче не беше загубила въздействието си.

— Убеден съм, че всяка супа е бледа сянка в сравнение с вашата.

Жената насреща изсумтя леко, но поне обидата, изписана на лицето й, не беше така очевидна.

— Защо не занесете материала у дома и да го погледнете отново. Опитайте се да си зададете въпроса дали всичко, което сте написали, ще е полезно на… — Той се замисли за някое име и изтърси първото, което му дойде наум: — … господин и госпожа Рабиновиц, ако решат да посетят ресторанта.

— Семейство Рабиновиц никога няма да стъпят там — сериозно заяви госпожа Собел. — Той е много стиснат.

И докато Луис седеше втрещен от изненада, тя грабна чантата си и страниците и победоносно напусна помещението. На вратата се размина с Ела Хирш, която тъкмо се канеше да почука.

За радост на Луис Ела не трепереше от притеснение. При това нито беше толкова възрастна, нито толкова крехка, колкото госпожа Собел. Ясните й кафяви очи и прибраната на тила червеникава коса, както и облеклото й я отличаваха от останалите обитатели на „Голдън Ейкърс“. За разлика от повечето жени тя никога не ходеше с полиестерните спортни панталони, които бяха на мода тук.

— Как си? — рече тя наместо поздрав.

— Честно да си призная, дори не знам как съм — гласеше отговорът на Луис.

— Съжалявам, ако е така. — Ела подаде чисто напечатаното стихотворение. Дали щеше да я хареса, дори да не беше най-добрата в писане на материали за „Голдън Ейкърс Газет“? Вероятно пак щеше да иска да я вижда по-често. Само дето му се струваше, че тя не проявява интерес. Всеки път, когато я канеше на кафе, за да обсъдят някои идеи за вестника, тя приемаше с радост, но с още по-голяма радост си тръгваше и се сбогуваше с него с видимо облекчение.

— Благодаря ви — рече той. — Какво ще правите в края на седмицата? — попита с надеждата, че тонът му ще прозвучи небрежно.

— Утре съм дежурна в кухнята за бедни, а и ме чакат две книги, които съм обещала да чета на незрящите.

Любезно, но отказа, помисли си Луис.

— Благодаря за стихотворението. Ти единствена спазваш сроковете. Както обикновено.

Ела се усмихна леко и пое към вратата. Сигурно не ме харесва, помисли си той мрачно. За една от годишнините от тяхната сватба, която празнуваха заедно във Флорида, Шарла му беше подарила календар със снимки на булдози и той я попита какво иска да му каже с този подарък. Тя звучно го бе целунала по бузата, заявявайки, че вероятно с кариерата му на фотомодел е свършено, но въпреки всичко го обича.

Луис тръсна глава, за да прогони спомените, и взе листа със стихотворението на Ела. „Какво като съм стара…“ зачете се той. Когато стигна до реда „Все още чувствам свойто тяло“, лицето му се разтегна в усмивка. Може би не биваше да се отказва от опитите да се среща с Ела.

6

— Вървим към обичайното споразумение, нали колега? — Роуз Фелър се наведе през масата. Лицето на адвоката, който седеше на отсрещната страна на масата, бе белезникаво, с цвят на суроватка, а сиво-зеленият цвят на костюма му бе изключително неподходящ. Той само кимна. Роуз бе готова да се закълне, че също като нея, човекът няма и най-слабата представа какво се разбира под „обичайното споразумение“. Но при други срещи за представяне на доказателствата бе чувала юристите да изричат това встъпление, ето защо реши, че е подходящо да го използва.

— Ако сме готови, можем да започваме — обяви тя с увереност, по-скоро изиграна, отколкото действителна, сякаш бе водила подобни събирания поне стотина пъти досега. Истината бе, че й се беше случвало само два пъти. — Казвам се Роуз Фелър и съм юрист в адвокатска фирма „Луис, Домел и Феник“. Представлявам „Вийдър Тръкинг Къмпани“ и Стенли Уилет, финансов ревизор на Вийдър. Тук сме за представяне на доказателствата по изясняване на обстоятелства във връзка с иск към Уейн Льогрос… — Тя замълча и насочи поглед към свидетеля, за да види дали ще потвърди, че правилно е произнесла името му. Мъжът обаче извърна очи. — Уейн Льогрос — продължи тя, разчитайки, че ако не го е произнесла както трябва, той щеше да реагира — е президент на „Маджестик Кънстръкшънс“. Господин Льогрос, бихте ли ни казали пълното си име и адрес.

Уейн Льогрос бе нисък набит мъж на около петдесет с късо подстригана стоманеносива коса и тежък пръстен на едната ръка.

— Уейн Льогрос — с висок и ясен глас започна той. — Живея на Таскър Стрийт петстотин и тринадесет. Филаделфия.

— Благодаря — обади се Роуз. Истината бе, че тя, неясно защо, изпитваше съчувствие към човека. Никога досега не беше ръководила среща за изслушване на доказателства, с изключение на две упражнения в университета, но дори тогава процедурата й се виждаше много сериозно нещо. — Бихте ли ни казали каква длъжност заемате?

— Президент. На „Маджестик“ — охотно отвърна господин Льогрос.

— Благодаря. Предполагам, вашият адвокат ви е обяснил, че сме тук, за да съберем информация. Клиентът ми твърди, че му дължите… — Тя хвърли бърз поглед към записките си. — … Осем хиляди долара за отдадено под наем оборудване.

— Самосвали — кратко поясни Льогрос.

— Точно така — съгласи се Роуз. Бихте ли ни казали колко самосвала предоставихте?

— Три.

Роуз плъзна лист хартия по гладката повърхност на масата.

— Това е копие от договора, подписано от Вийдър. На него ще видите подписа на служителя на съда, който го прие като доказателство на ищеца номер 15 А. — Представителят на съда кимна в потвърждение. — Моля да прочетете изреченията, които съм подчертала.

Льогрос въздъхна тежко и пое листа.

— „Маджестик“ приема да плати на „Вийдър“ две хиляди долара на седмица за това, че ще използва три самосвала.

— Това вашият подпис ли е?

Льогрос огледа ксероксното копие на договора и кимна.

— Да — рече той най-накрая. — Моят е. — Нотки на раздразнение прозираха в гласа му. Свали пръстена си и го завъртя на масата.

— Благодаря ви — обади се Роуз. — Кажете ни строежът в Райланд завърши ли?

— Училището ли?

— Да.

— И „Маджестик Кънстръкшънс“ получиха парите за свършената работа, така ли?

Льогрос кимна. Адвокатът му го погледна и повдигна вежди.

— Да — промълви ответникът неохотно. Роуз подаде следващ лист през масата.

— Моля да приемете доказателство на ищеца номер 16 А. Копие от вашата фактура, от която е видно, че Училищното настоятелство на Райланд ви е изплатило цялата сума за свършената работа. Сметката приключена ли е?

— Да.

— Значи са ви платили за работата, която сте свършили за тях?

Поредно кимване. Пореден предупредителен поглед от страна на адвоката. Последва и очакваното „Да“. През следващия половин час Роуз педантично подаваше документ след документ, подпечатани фактури и уведомления, събрани от агенцията по събиране на доказателства. Не бяха герои от адвокатски трилър на Гришам, помисли си тя за миг, но ако имаше и късмет, всичко щеше да завърши в полза на нейния клиент.

— Значи завършихте обекта на Райланд и платихте уговорените суми на подизпълнителите си, така ли? — обобщи тя накрая.

— Да.

— С изключение на „Вийдър“?

— Те са си получили парите — промърмори Льогрос. — От друго място.

— Не ви разбрах? — любезно попита Роуз.

— От друго място — повтори Льогрос и сви глава между раменете. Пръстенът се завъртя на масата. — От трето лице. От моя експедитор. — Произнасяше сричките така, сякаш ги захапваше една по една. — По-добре го попитайте какво дължи на моя експедитор.

— Непременно — увери го Роуз. — Но в момента разглеждаме друг проблем. Очакваме да ни разкажете своята версия.

Льогрос гледаше упорито надолу към пръстена, който въртеше между пръстите си.

— Бихте ли ни съобщили името на вашия експедитор?

— Лори Кимел — промърмори мъжът.

— Къде живее тя? — кротко зададе въпроса си Роуз.

— На същия адрес като моя — Таскър Стрийт петстотин и тринадесет.

Роуз усети как сърцето й започва да бие по-бързо.

— Тя ви се пада…?

— Моя приятелка. Живеем заедно. — Изразът на лицето на Льогрос сякаш казваше: „Нямам изход, все нещо трябва да направя“. — Попитайте него. Той ще ви каже каква е историята.

Адвокатът на Льогрос сложи длан на ръката на клиента си, но вече нищо не можеше да го спре.

— Нека да каже за извънредните часове, които е работила за него! И как не й плати нищо за това! Как при напускането й е обещал да плати отпуската и болничните й, а не го направи.

— Може ли да направим кратка почивка? — намеси се адвокатът на Льогрос.

Роуз кимна. Представителката на съда повдигна вежди въпросително.

— Разбира се. Петнадесет минути.

Тя поведе Уилет в кабинета си, а Льогрос и адвокатът му се насочиха към един от ъглите в коридора.

— За какво става дума? — попита тя.

Мъжът сви рамене.

— Името ми звучи познато. Мога да се обадя да попитам.

Роуз посочи с глава телефона в стаята.

— Натиснете първо деветка. Връщам се след минута. — С бързи стъпки тръгна към тоалетната. Подобни срещи страшно я изнервяха, а щом се изнервеше, често ходеше да пишка…

— Госпожице Фелър? — Адвокатът на Льогрос я догони в коридора. — Може ли да поговорим? — Поведе я към заседателната зала. — Искаме споразумение.

— Какво стана?

— Изясниха се някои неща. Приятелката му е работила преди време за вашия човек. Доколкото схванах, е напуснала без предизвестие, но е очаквала да получи парите си за неизползваната отпуска и болнични. Вийдър й казал, че няма да стане, според мен клиентът ми се опитва да измъкне парите й от Вийдър.

— Не знаехте ли за тази част от историята?

— Поех делото само преди две седмици — сви той рамене.

— А сега той… — Роуз проточи глас очаквателно.

— Ще плати. Всичко.

— И лихвата. Минали са три години, нали? — поясни Роуз.

Адвокатът на Льогрос премигна.

— Лихвата за една година — контрира той. — Ще ви напишем чека веднага.

— Нека поговоря с клиента си. Ще му препоръчам да приеме. — Сърцето на Роуз биеше до пръсване, кръвта пулсираше в слепоочията й. Победа! Чувстваше се като в центъра на вихрен танц. Върна се в кабинета си и завари Стан Уилет да чете съсредоточено дипломите й на стената.

— Искат споразумение — съобщи му тя.

— Добре — отрони онзи, без да се обръща дори.

Роуз преглътна разочарованието си. Обяснимо беше да не е развълнуван колкото нея. За него осем хиляди долара бяха джобни пари. И въпреки това! Гореше от нетърпение да съобщи на Джим как добре се е справила!

— Готови са да напишат чека веднага, което означава, че няма да губите време да търсите парите си. Препоръчвам ви да приемете.

— Добре. — Очите му все така не слизаха от сложените в рамка документи с надписи на латински. — Да го напишат и да го изпратят. — Най-сетне клиентът й се обърна. — Доста труд сте хвърлила, за да получите тези дипломи. А сега какво? Тънете в хартия. — Лицето му се изкриви в нещо като усмивка.

— Така е. — Сърцето на Роуз се сви. Беше се представила блестящо! Вярно, че нямаше фойерверки, но беше демонстрирала изключителна компетентност. По дяволите, преровила бе и най-незначителния документ, всяка бележка, сметка, хартийка, доказваща правотата на Уилет. Изпрати го до асансьора и бързо се върна в кабинета си. Грабна телефона и набра номера на Джим.

— Приеха споразумение — възторжено съобщи тя, щом той вдигна отсреща. — Осем хиляди плюс едногодишна лихва.

— Добра работа — отговори Джим и личеше, че му е приятно. Въпреки това звучеше някак разсеян. Тя чуваше как бутонът на мишката му често-често кликва. — Ще ми напишеш доклад, нали?

Роуз имаше чувството, че са изсипали кофа с лед на главата й.

— Естествено — отвърна тя. — Още днес следобед.

— Поздравления — долетя отсреща омекналият глас на Джим. — Убеден съм, че си била на ниво.

— И потънала в хартия. — Роуз чуваше дишането на Джим и гласовете на хората, които очевидно бяха при него.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо. — Тя остави слушалката, без дори да се сбогува. Миг след това на екрана й се появи съобщение от електронната поща. Беше от Джим. Тя отиде със стрелката да го отвори.

„Съжалявам, че не можах да говоря, пишеше на екрана. Може ли да се отбия довечера?“

„ДА“ гласеше нейният отговор. След това се отпусна в стола си сияеща, изпълнена със задоволство. Нещата в живота й започваха да се подреждат. Превръщаше се в успяваща професионалистка. Беше петък вечер и нямаше да е сама. Имаше мъж, който я харесва. Вярно, че по-малката й сестра пребиваваше на дивана в дневната й, но пък това няма да трае вечно, успокояваше се тя. Залови се да пише доклада си.

Еуфорията трая само до четири следобед, щастието — до шест, а вече към девет, тъй като Джим все още не се появяваше, настроението на Роуз беше под нулата. Отиде в банята, където винаги готовата да помогне нейна малка сестра бе залепила с тиксо статия от „Алюр“ под заглавие „Най-добрите вежди през този сезон!“. На умивалника беше оставена щипка за вежди.

— Е, добре — въздъхна Роуз. — Разбирам от намеци. — Така поне, ако Джим решеше да се появи, щеше да я завари със съвършено оформени вежди. Загледа отражението си в огледалото и след кратък размисъл стигна до заключението, че всичко в живота й щеше да е по-лесно, ако се беше родила по-различен човек. Същата, но по-добра, по-красива, някак по-лъскава и по-слаба нейна разновидност. Работата беше там, че не знаеше как да стане по-друга, не че не беше опитвала.

Когато беше на тринайсет, Маги и Роуз Фелър се пренесоха да живеят в дома на Сидел. „Така ми се вижда разумно, бе казала Сидел с мила усмивка. Имаме предостатъчно място“. Наистина къщата беше с четири спални, боядисана в чудовищно искрящо бяло и изглеждаше съвсем не на място на улица с къщи единствено в колониален стил. Напомняше с нещо кораб, разбил се в сляпа улица. Човек на всяка крачка срещаше необичайни ъгли, стаите бяха със странна форма (трапезарията бе почти правоъгълна, спалните — не съвсем квадратни). Пълно беше със стъклени масички, мебелите бяха също от стъкло и метал с множество остри ъгли, огледала висяха по всички стени, включително и в кухнята; нямаше начин да не забележиш някой отпечатък от пръст, дъх на приближило се лице, да не говорим, че можеше да проследиш и всяка хапка, която някой поставяше в устата си по време на хранене. Нямаше стая без кантар за мерене на теглото. Такъв стоеше дори в килера, а хладилникът направо не се виждаше от магнитни плочки с надписи, свързани с пазенето на диета и правилното хранене. Роуз като сега си спомняше една крава, която щастливо дъвчеше трева, а под нея беше написано: „Свещена краво! Пак ли дъвчеш?“ Всяка лъскава или отразяваща повърхност, всяка магнитна плочка сякаш беше в съюз със Сидел, за изпращане на посланието, че Роуз е несмислена, неженствена, недостатъчно хубава и прекалено едра.

Седмицата, в която се преместиха, Роуз поиска от баща си някакви пари.

— За нещо конкретно ли са ти нужни? — попита я той със загрижен поглед. Роуз никога не му бе искала пари извън петте долара джобни, които получаваше всяка седмица. Маги беше тази, която най-редовно мрънкаше за нещо допълнително — кукла Барби, нова кутия за обяд, ароматизиран маркер, лъскави стикери, постер на Рик Спрингфийлд за стената в стаята й.

— Трябва да си купя някои неща за училище — отговори Роуз. Получи от баща си десет долара и отиде в книжарницата, където поиска малък бележник с яркочервена корица. През останалата част от учебната година тя старателно записваше в бележника си нещата, които жените правят или не правят, какво говорят, обличат и най-важното какво ядат, но тя държеше сама да стигне до това, което според нея беше правилно. Сега, когато се връщаше назад в спомените, разбираше, че вероятно е имала, макар и смътна, идея за нещата, а и вероятно това, което бе видяла и записала в детството си, беше успяло да се превърне в нейна втора природа. Сидел се чувстваше длъжна да запълни пропуски във възпитанието на по-голямата дъщеря и на новия си съпруг по отношение на грижите за кожата, броенето на калориите и това неясно как се превръщаше в мълчаливо обвинение срещу покойната майка на момичетата. Роуз, макар и несъзнавано, го беше усещала и това я караше да се заинатява още повече.

„Ноктите закръглени, а не прави“, беше записала тя… или: „никакви тъпи шеги“. Беше успяла да убеди баща си да я абонира за списанията „Седемнадесетгодишните“ и „Младата госпожица“, успя да спести някакви пари от джобните си и си купи книгата „Как да станеш популярен“, реклама, за която бе видяла в едно от списанията. Изучила бе всичко написано в нея толкова старателно, сякаш беше учен, посветил живота си на изследване на Талмуда. Наблюдавала бе учителките, съседките и сестра си, дори и жените, които прибираха косите си в мрежичка, и се стараеше да разбере поведението им. Отнасяше се към проблема като към задача по математика и вярваше, че ако реши уравнението: обувки, плюс дрехи, плюс прическа и правилен начин на поведение (естествено и когато поне приблизително се научи да се държи подходящо), хората ще започнат да я харесват. Ще стане популярна като Маги.

Както можеше да се предполага, намеренията й се провалиха, мислеше си Роуз, докато обърсваше влагата по огледалото, приближи лице до гладката повърхност и взе щипката за вежди. Цялото планиране и водене на записки се оказаха напразни. Харесването и популярността очевидно бяха непостижими за нея. Все едно колко страници беше изписала, колко пъти си беше представяла, че седи на една маса в кафенето на училището с Миси Фокс и Гейл Уили, оставила чантата си да виси на облегалката на стола й, с диетична кола и пликче моркови пред себе си, нищо не се получаваше.

До постъпването в гимназията се беше отказала да се старае да се облича и да се гримира като останалите. Отказа се да се грижи и за ноктите си. Престана да чете рубриките със съвети и историите за това как трябва да се разговаря с едно момче и какъв да е ъгълът, под който е най-добре да се чупят веждите. Раздели се с надеждата, че някога ще може да бъде хубава или популярна сред връстниците си и запази единствено интереса си към обувките. При тях поне не можеш да сбъркаш много — няма лошо подгъната яка, нито ръкави, които ту да навиваш, ту да придърпваш, това не са украшенията и аксесоарите или прическата, които са в състояние да създадат, но и да съсипят (в случая на Роуз предимно да съсипят) външния вид. Обувките са си обувки и дори това, че вероятно ги носи с неподходящи дрехи, не беше така фатално. С краката кой знае какви промени не може да има. Реши, че ще изглежда добре от глезените надолу, нищо, че нагоре нищо няма да е както трябва.

Беше станало нещо нормално на тридесет години да няма никакъв усет и познания за всичко свързано със стил на обличане и женствено поведение, освен за различните предимства на набука пред велура или за това какви токове излизат на мода. Роуз въздъхна, намигна на образа си в огледалото и взе щипката от поличката.

— Майната му!

В този момент някой звънна на вратата.

— Идваам — пропя Маги.

— Само това не. — Роуз се спусна навън от банята и избута сестра си по пътя, но и тя не й остана длъжна.

— Какъв ти е проблемът, за Бога! — възкликна Маги, докато разтриваше натъртеното си рамо.

— Просто се махни от пътя ми! — процеди по-голямата сестра, докато ровеше за портмонето си. Извади няколко банкноти и ги подаде. — Излез! Иди на кино!

— Вече е почти десет — възрази Маги.

— Намери някоя късна прожекция — подхвърли Роуз през рамо вече на вратата. На прага стоеше Джим. От него се носеше лек аромат на афтършейв и доста по-силен на скоч. В едната си ръка стискаше букет рози.

— Здравейте, дами! — поздрави той.

— Много са красиви — изчурулика Маги първа и протегна ръка за цветята. — Роуз, сложи ги във ваза — почти нареди тя. — Може ли да взема палтото ви?

Господи! Роуз скърцаше със зъби, но пое към кухнята. Когато се върна в дневната, завари Маги и Джим удобно настанени един до друг на канапето. Очевидно сестра й нямаше никакво намерение да излиза. А парите… Бяха изчезнали като с магическа пръчка.

— И така, Джим — Маги се наведе към госта, така че дълбокото й деколте да разкрие колкото се може повече прелести, — как си?

— Маги — намеси се Роуз, настанила се доста несигурно върху облегалката за ръце на канапето, единственото друго място, където можеше да седне, — нямаше ли някакви планове за вечерта?

Сестра й се усмихна дяволито.

— Не, никакви, Роуз. Ще си остана у дома.

7

В понеделник сутринта Маги скочи от автобуса, намести раницата на едното си рамо и се отправи към изхода на автобусната гара „Порт Оторити“. Беше девет и половина, а началният час на прослушването беше обявен за девет. Добре беше да се яви там по-рано, но така и не можа да реши дали да обуе боти с цвят на карамел „Найн Уест Бутс“, които се връзваха с джинси до прасеца, или обувките „Стюарт Вайцман Мери Джеймс“ (с пола, дълга една педя, и мрежести чорапи).

Зави на ъгъла на Четиридесет и втора и сърцето й спря. Очакваше да види пред вратите на студиото на Ем Ти Ви хилядно множество от кандидати, които да са заели всеки сантиметър не само от тротоара, но и от малката зелена площадка в центъра на Бродуей.

Маги спря едно момиче с каубойска шапка.

— За прослушването ли сте?

— Бях — нацупи устни непознатата. Пуснаха вътре първите три хиляди и казаха на останалите, че са свободни.

Сърцето на Маги съвсем замря. Не, нямаше да стане! За нищо на света. Тя забърза през тълпата колкото й позволяваха високите токове и спря пред жена с вид на вещица недалеч от вратата на студиото, забила съсредоточен поглед в клипборда пред себе си. На ухото й беше закачена слушалка за радиотелефон, а по яркожълтата й връхна дреха се виждаше логото на Ем Ти Ви. Спокойно и уверено, повтори си Маги и потупа рамото на жената с ръка.

— Идвам за прослушването — съобщи тя.

— Съжалявам, скъпа — промърмори служителката, без дори да вдига очи от листовете на клипборда. — Вече затвориха вратите.

С бързо движение Маги измъкна от раницата бурканче с надпис „мидол“, скри етикета в шепата си и го размаха пред лицето на жената.

— Имах здравословен проблем — обяви тя.

Жената вдигна лице, веждите й подскочиха нагоре. Маги не беше обърнала етикета достатъчно бързо.

— Мидол ли?

— Нямах сили да мръдна, такива болки бяха. Положително сте запознати със Закона за хора в неравностойно положение.

Сега вече в очите на жената проблесна интерес.

— Нямате право да се държите с мен различно само защото имам проблеми с матката.

— Сериозно ли говориш? — промърмори жената, но Маги забеляза, че тя по-скоро се забавлява, а не се ядосва.

— Дайте ми само шанс — удари го на молба Маги. — Идвам чак от Филаделфия.

— Тук има хора чак от Айдахо.

— Айдахо ли? — завъртя Маги очи. — Че стига ли до тях кабелната телевизия? Вижте — не спираше тя, — минала съм през изключителна подготовка, за да дойда.

Жената повдигна за пореден път вежди.

— Ако ви интересува, мога да ви кажа, че дадох да татуират на едно специално място от анатомията ми логото на Ем Ти Ви.

За части от секундата Маги се изплаши, че служителката може да поиска да види. Но жената се засмя, надраска нещо на листа пред себе си и кимна.

— Аз съм Робин. Последвай ме.

Маги едва изчака да й види гърба и подскочи възторжено, удряйки токовете на обувките си във въздуха. Беше успяла! Поне отчасти, мислеше си тя, докато бързаше да не загуби Робин по коридорите. Оставаше само да вземе ума на съдиите и щеше да е свободна.

В сградата беше още по-претъпкано, отколкото на улицата. Виждаха се младежи с вдигнати и слепени с гел прически, други с цветни облекла и джинси, мнозина седяха по земята и леко си тактуваха, разкошни момичета по миниполи и дълбоко изрязани деколтета оправяха грима си. Маги прецени, че повечето кандидати бяха на около двайсетина години, ето защо извади пет години от своите, когато трябваше да попълни формуляра, който Робин й връчи.

— Откъде сте? — попита момичето на опашката пред нея, което очевидно бе търсило прилика с Джинджър Спайс, готвейки се за този ден.

— От Филаделфия — отвърна Маги, преценявайки бързо, че няма какво да губи, ако се държи любезно с конкуренцията. — Името ми е Маги.

— Аз съм Кристи. Нервна ли си?

Маги се подписа със замах на определеното място.

— Не много. Дори не знам какво ще се иска от нас.

— Да говорим пред камера за не повече от трийсет секунди — въздъхна Кристи. — Предпочитам да танцувам или да изпълня нещо. Взимам уроци по танци от четиригодишна. Танцувала съм и степ, и джаз. Пея. Научих и един монолог…

Маги преглътна. Тя също беше ходила на танци — близо петнайсет години, но не се беше занимавала с актьорство. Единственото, което беше запомнила за случая, беше адресът на Роуз, за да има къде от Ем Ти Ви да изпратят цветята, след като я обявят за победител в конкурса. Кристи прокара пръсти през косата си и я задържа вдигната. След миг я пусна надолу. — Не мога да реша с вдигната, или спусната коса да се явя.

Маги я огледа внимателно.

— Какво ще кажеш за френска плитка? Чакай малко. — Тя измъкна от раницата четката си за коса, лак, фиби, шноли и ластици. Опашката се помести с няколко стъпки. Когато три часа по-късно Маги стигна до вратата, през която кандидатите влизаха, тя бе успяла да направи прическата на Кристи, да поднови изцяло грима си, да положи златисти сенки около очите на осемнайсетгодишната Кара, да даде назаем на Латиша, момичето зад нея на опашката, ботите на Роуз „Найн Уест“.

— Следващият! — разнесе се гласът на отегчен младеж зад камерата.

Тя си пое дълбоко дъх. Не изпитваше никакво напрежение, дори напротив, бе невероятно уверена и искреше от щастие, когато пристъпи в покритата със син мокет кабинка, осветена от множество прожектори. Застанала зад оператора, Робин й се усмихваше, вдигнала палец.

— Кажете ни името си, ако обичате — високо се обади Робин.

— Маги Мей Фелър — произнесе тя усмихната тихо, но ясно. Господи, виждаше се на монитора, който висеше от тавана! Намигна леко и се видя как намига! По телевизията! Изглеждаше страхотно!

— Маги Мей ли? — попита Робин.

— Майка ми страшно харесвала известната песен и ме е кръстила на героинята — поясни Маги. — Предчувствала е, изглежда, че съм родена да успявам в света на музиката.

Погледът на Робин пробяга по формуляра на Маги.

— Пише, че си работила като сервитьорка.

— Точно така. — Маги навлажни устни с върха на езика си. — И тази работа ми даде чудесна възможност да видя как се работи с рок звезди.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако някога си се справил с братя, които се бият за последната палачинка, можеш да се справиш с всичко. А една сервитьорка среща най-различни хора. Момичета на диета, които са фрашкани с алергии. — Тоновете в гласа й достигнаха сопрановия регистър. — „Има ли фъстъци в това тук?“ В това няма нищо лошо, но те питат каквото им хрумне. Дори и за студения чай. Работиш за вманиачени вегетарианци, за умерени вегетарианци, хора, които спазват диетата на Зоната, диабетици, луди на тема екологични макробиотици, макробиотични зонови диабетици с високо кръвно налягане, които пък не бива да ядат сол…

Тя вече беше във вихъра си. Не обръщаше внимание на светлините, забрави за състезанието, не се интересуваше дори от реакцията на Робин и на човека с бейзболната шапка. Съществуваха единствено камерата и тя.

— И ако веднъж само си изляла изстиналото кафе в скута на някой тъпанар, който се опитва да пъхне бакшиша в деколтето ти, и Кид Рок не може да ти направи впечатление.

— Каква музика харесваш? — попита Робин.

— Всякаква. Мадона е моят идол. — Маги облиза устни и отметна косата си назад. — С изключение на частта, свързана с йога. Не е по силите ми такова нещо. Пяла съм и в група, разбира се. Казва се „Уискърд Бискит“…

Мъжът зад камерата започна да се смее.

— Може би сте чували бъдещия ни хит „Близни ме, където обичам“? — поинтересува се Маги.

— Може ли да ни изпееш част от това парче? — попита операторът.

Лицето на Маги грейна. Точно този момент очакваше тя. Измъкна с една ръка четката си за коса от раницата и я сложи пред устата си като микрофон. Разлюля коса и заизвива:

— „Близни ме, където обичам, но не мисли, че по задника ти ще тичам. Ще ти дам да си налееш уиски, не си мисли, че ще си станем близки“. Докато нижеше звуците, се запита дали е редно да изпее и частта, в която има ругатни, но така или иначе връщане назад нямаше.

— Има ли още нещо, което би искала да знаем за теб, Маги? — прекъсна я Робин.

— Само това, че съм свободна за предаванията ви в най-гледаното време — веднага изстреля Маги. — Освен това, ако Карсън Дейли отново остане без приятелка, знаете телефонния ми номер. — Тя изпрати въздушна целувка на камерата и изплези за част от секундата език, на чийто връх лъщеше малка перла.

— Мина! — шепнеше развълнувана Кристи.

Латиша ръкопляскаше, а Кара мълчаливо бе вдигнала палец в знак на поздрав. Към нея с бързи стъпки вървеше Робин. Потупа Маги с усмивка по гърба и я повлече по коридора към някаква група.

Поздравления! — прошепна тя. — Издържа първия тур.

— Къде казваш, че си?

— В Ню Йорк! — крещеше Маги в мобилния си телефон. — В Ем Ти Ви има прослушване за Ви Джей и познай кой мина първия тур.

Отсреща настъпи мълчание.

— Каза ми, че отиваш на интервю за работа — обади се най-накрая Роуз.

— А ти какво мислиш, че правя тук? — Лицето на Маги беше пламнало.

— Гониш вятъра — гласеше краткият отговор на сестра й.

— Не можеш ли поне да се зарадваш за мен? — Момичето, което стоеше наблизо, високо близо метър и осемдесет — амазонка с кожен костюм, й направи закачлива гримаса. Маги отвърна на гримасата, но нейната не беше толкова дружелюбна. Стана и се запъти към един по-усамотен ъгъл на залата.

— Много ще се радвам, ако си намериш работа.

— Ще получа тази.

— Откъде си сигурна, че Ем Ти Ви ще те наемат? И каква ще е заплатата ти?

— Голяма — намусено отвърна Маги. Истината бе, че нямаше и представа за какви пари ставаше дума, но бе сигурна, че са много. Това беше телевизия, а там знаят за какво работят! — Много по-голяма от твоята. И знаеш ли? Мисля, че завиждаш.

— Няма такова нещо — въздъхна Роуз. — Иска ми се само тази твоя лудост с търсене на слава да престане и да си намериш работа. А не да си пилееш парите в пътувания до Ню Йорк.

— И да съм точно като теб, нали? Не, благодаря. — Тя пусна малкия апарат в чантата си и заби гневен поглед в пода. Проклета да е Роуз! Как можа да хрумне на Маги, че сестра й ще се зарадва за нейния успех или, че ще успее да й направи впечатление, като й разкаже как е минала през първия етап и какви овации е събрала. Няма значение, тя ще й покаже, че е способна на сериозни постижения. Ще бъде звездата на кандидатите, ще получи мястото и тогава Роуз ще може да я вижда само от екрана. Великолепна и неустоима.

— Маги Фелър?

Тя пое дълбоко дъх, коригира за последно червилото си и се отправи към следващата стъпка по пътя към своята мечта. Този път я заведоха в по-голяма стая, където ослепителна светлина струеше от нещо като никелирано скеле. Робин вдигна глава от своя клипборд и се усмихна на Маги. С глава й посочи да гледа в телевизионния екран.

— Чела ли си някога от ауто кю?

Маги поклати отрицателно глава.

— Не е нищо сложно — продължаваше жената и излезе напред, стъпи в центъра на очертания с жълти линии хикс и извърна лице към екрана. — След минути очаквайте — започна тя с ясен приповдигнат тон, — най-новия видеоклип на „Спайс Гърлс“! И не посягайте към дистанционното, защото само след минути ще видите самата Бритни Спиърс.

Маги гледаше като омагьосана как думите се нижат бързо на екрана. Толкова бързо, че тя не можеше да ги изчете докрай. Щеше да ги прочете. Сега поне щеше да се постарае да го направи толкова бързо, колкото и другите хора. Само че тези думи се движеха страшно бързо. Усети, че Робин я гледа втренчено.

— Разбра ме, нали?

— Да, естествено! — Маги се запъти с разтреперани колене към мястото, където двете жълти линии се кръстосваха. След минути очаквайте… шепнеше си тя наум. Тръсна коса и облиза устни. Включиха светлините, които в същия миг загряха въздуха. Почувства как влага избива под косата й.

— Кажи, щом си готова — провикна се операторът.

— След минути очаквайте — започна тя с увереност, каквато изобщо не изпитваше. Думите потекоха за пореден път по екрана — най-новия видео… — Боже, защо думите не искаха да бъдат прочетени? Операторът вече се смееше, но това не беше добронамереният му смях отпреди малко. Тя се взираше в екрана и се молеше от все сърце да успее да прочете надбягващите се букви.

Всички очакваха да разберат какво става.

— Да не ти е зле? — попита Робин. — Добре ли виждаш екрана? Ако искаш, да опитаме пак.

— След минути очаквайте… — подхвана отново Маги с вече доста по-писклив от напрежението глас. Моля те, Господи, никога повече няма да поискам каквото и да било, нека се справя само този път. Взираше се в светлия екран, но буквите започнаха да се прескачат, да се сливат, а в очите на хората се четеше едно-единствено: съжаление.

— След минути очаквайте същите боклуци, които ви пуснахме и вчера — просъска Маги, завъртя се на тока на обувките си, на обувките на Роуз, и се спусна към вратата. Сълзи на безпомощност замъгляваха предметите. Претича през стаята, в която чакаха останалите, едва не събори амазонката с кожения костюм и пое по коридора. Някъде далеч зад нея проехтя гласът на Робин:

— Следващият! Моля ви, побързайте, остава ни да прослушаме още много кандидати.

8

Луис Фелдман стоеше на тротоара пред входа на сградата с букет лалета в едната си ръка и кутия шоколадови бонбони и другата. Раменете му бяха превити от притеснение, сякаш бе навлякъл тежко зимно палто. Защо е толкова трудно в такива моменти, питаше се той и не откъсваше очи от вратата на Ела Хирш.

Най-лошото, което може да се случи, е тя да каже „не“, напомни си той. Прехвърли лалетата в лявата ръка, а бонбоните в дясната и се загледа в панталона си, който въпреки всичките му усилия в пералнята не бе успял да изглади добре, а и петното точно под единия от джобовете му така и не бе излязло. Подозрително много приличаше на леке от протекла химикалка. Най-вероятно точно това се беше случило.

Никой няма да му отсече главата, напомни си той. Щом лекият инфаркт преди три години не беше успял да го довърши, значи и отказът на Ела Хирш нямаше да успее. А и както се казва, има и други риби в морето, които ще скочат в неговата лодка, преди да е успял да закачи стръвта на кукичката. Работата беше там, че той пък не харесваше Лоис Зиф, която две седмици след смъртта на Шарла се беше появила на прага на дома му със сладкиш, а копчето на блузата й, което очевидно нарочно беше разкопчала, разкриваше малко повече от вече посбръчканото й деколте. Не се интересуваше и от Бони Бегелман, която пъхна под вратата на дома му плик с бележка, в която пишеше, че ще се радва да му прави компания, когато той прецени, че е готов за това. След смъртта на Шарла седмици наред му се наложи да търпи истинско нашествие от жени, които прииждаха с тенджери и купи с храна. Тогава беше сигурен, че никога няма „да е готов“, макар че Шарла му бе дала своята благословия.

„Намери някоя“ — беше го посъветвала тя, докато лежеше последния път в болницата. И двамата знаеха, че следващ път няма да има, но никой не го изрече на глас. Той държеше ръката й — онази, за която не бяха закачени тръбичките, и от време на време се навеждаше напред, за да отстрани от челото падналите кичури тъничка коса.

„Нека да не говорим за това“ — бе помолил той.

Тя поклати само глава и в очите й проблесна една искра, която той не беше виждал от деня, когато, прибирайки се у дома, я завари да седи неподвижна и смълчана на канапето. Още преди тя да вдигне глава и да му каже каквото и да било, той знаеше. Ракът се беше върнал.

„Не искам да си сам и да се превърнеш в един от онези досадни самотни мъже. Ще започнеш да прекаляваш със содата против киселини“.

„Това ли те тревожи най-много? Моята сода?“ — опита се да я подразни той.

„Такива мъже стават много неприятни. — Шарла бе притворила очи. Той й подаде чашата с тръбичката, за да накваси устата си. — Самодоволни и капризни. Не искам да се превърнеш в такъв. — Постепенно гласът й отслабваше. — Искам да си намериш приятелка“.

„Имаш ли някого предвид? — попита той. — Да не би да си набелязала някоя?“

Шарла не отговори. Съдейки по спуснатите клепачи и равномерното повдигане и спускане на отслабналите й гърди под превръзката, той реши, че е заспала.

„Искам да си щастлив“ — промълви тя.

Луис бе навел глава, разтревожен, че ако погледне в този момент жената, която бе обичал и с която бе живял в продължение на четирийсет и три години, ще се разплаче и нищо няма да може да го спре. Ето защо седеше там, държеше ръката й и шепнеше колко много я обича. Когато тя почина, той беше убеден, че няма да помисли за друга жена и жените от квартала, които идваха със своите сладкиши и храна и поразтворени деколтета, никога няма да го изкусят. Никоя не успя, до този момент.

Не че Ела Хирш напомняше с нещо Шарла — поне не физически. Шарла беше дребна, а с годините се смаляваше все повече и повече. Имаше големи и кръгли сини очи, късо подстригана руса коса и доста широк ханш, който винаги я беше притеснявал. Обичаше да си слага ярко червило и носеше лъскави бижута — огърлица от цветни стъкълца, висулки на ушите, които проблясваха и подрънкваха при всяко движение. Напомняше му дребна екзотична птица с ярки пера и звънка, нежна песен. Ела беше пълна нейна противоположност — по-висока, с хубави черти, изострен нос и ясно очертана челюст. Дългите си червеникави къдри носеше завити около главата, за разлика от останалите жени в „Голдън Ейкърс“, повечето от които ходеха с подстригани коси. Тази жена му напомняше с нещо на Катрин Хепбърн — еврейски вариант на Катрин Хепбърн. Не толкова царствена и внушаваща респект, а по-скоро Хепбърн, отдадена на меланхолия.

— Хепбърн — прошепна едва чуто той. Поклати глава, изненадан от собствената си глупост, и пое нагоре по стълбите. Защо ли не изглади ризата си? По-добре щеше да е, ако си беше взел и шапка.

— Здравейте!

Луис почти подскочи от изненада и се загледа в лицето на непознатата пред него.

— Мейвис Голд — поясни тя. — За къде сте се запътили така издокаран?

— Ами… Просто…

Мейвис Голд плесна с ръце, при което потъмнялата от слънцето кожа се разлюля възторжено.

— При Ела! — прошепна тя, но този шепот проехтя така, че вероятно го чуха и на съседната улица. Или поне на Луис така му се стори. Жената прокара пръст по листенцата на едно от лалетата. — Красиви са. Ти си истински кавалер. — Мейвис се усмихна и го целуна по бузата, след което изтри с палец следата, останала от червилото й. — Късмет!

Той кимна, пое си дълбоко дъх, премести подаръците, които носеше, за последен път и натисна звънеца. Заслуша се да долови звуци на радио или телевизор, но не чу нищо, освен забързаните стъпки на Ела.

Вратата се отвори и на прага застана Ела.

— Луис? — изненадано възкликна тя.

Неочаквано той загуби дар слово. Беше облечена с джинси, дълги до прасеца на крака, с пусната свободна бяла риза и без обувки. Стъпалата й му се видяха издължени бели, красиво оформени, ноктите на краката покрити с бял сребрист лак. Точно тези крака извикаха у него порив да я целуне. Естествено се въздържа и само преглътна мъчително.

— Здравей. — Ето, успя да проговори.

Дълбока бръчка се вряза между веждите на Ела.

— Да не би стихотворението да е твърде дълго?

— Не, не. Добре си е. Тук съм просто защото… Питах се дали… — Стига старче! Бил си на фронта, погреба и съпругата си, успя да преживееш дори и това, че синът ти стана републиканец, а и далеч по-сериозни неща. — Не би ли вечеряла с мен?

Забеляза, че тя е готова да поклати глава отрицателно още преди да е свършил.

— Аз… По-скоро не.

— Но защо? — Гласът му се извиси по-силно, отколкото му се искаше.

Ела само въздъхна.

Луис побърза да се възползва от минутното мълчание.

— Имаш ли нещо против да вляза? — попита той.

Тя отвори по-широко вратата, за да го пусне, но очевидно го направи с неохота. Жилището беше всичко друго, освен претъпкано с мебели, какъвто беше случаят с повечето апартаменти в комплекса. Обитателите им се опитваха да поберат в малките стаички ценните си притежания, събирани през цял един живот. Подовете бяха покрити с теракота, стените бяха кремави. В дневната се виждаше бяло канапе, което според Луис беше красиво само на теория, но не и на практика, особено ако имаш внуци, а внуците обикновено пият сок от грозде.

Той приседна в единия ъгъл на канапето, а Ела — в другия. Тя очевидно беше смутена. Подпъхна босите си крака под канапето.

— Луис — започна тя.

Той мигом се изправи.

— Моля те, не си тръгвай. Нека ти обясня.

— Не си тръгвам, търся ваза.

— Чакай. — По гласа й личеше, че се безпокои да не би той да започне да пипа нещата й. — Ще донеса. — Отиде в кухнята и извади ваза от един шкаф. Луис наля вода и постави лалетата вътре. Върна се в дневната и ги сложи на малката масичка.

— Ето така — продължи той. — Сега, ако смяташ да кажеш „не“, всеки път, когато ги погледнеш оттук нататък, ще се чувстваш виновна.

Тя сякаш се готвеше да се усмихне, но този израз бързо отлетя! Той може и да си го беше въобразил.

— Работата е там… — отново подхвана Ела.

— Чакай — спря я той. Отвори кутията с бонбони. — Ти си вземи първа — поднесе я Луис.

— Не, наистина не мога. — Ела отбутна леко настрани бонбоните.

Гостенинът си сложи очилата и се зачете в описанието на продукта.

— Сърцата от тъмен шоколад са с черешов пълнеж — съобщи той. — Кръглите бонбони са с нуга.

— Луис — прекъсна го Ела, — ти си чудесен човек…

— Но…? Усещам, че искаше да кажеш едно „но“. — Изправи се отново и отиде в кухнята, където сложи да се топли вода. — Къде са порцелановите ти чаши?

— О, Боже! — забърза се тя след него.

— Няма страшно, само ще направя по чаша чай.

— Е, добре — въздъхна тя и свали от една от полиците две високи керамични чаши с надпис, рекламиращ обществената библиотека в Броуърд Каунти. Луис пусна пликчетата чай вътре, огледа се за захарница и видя, че е пълна с пликчета с подсладител. Отнесе всичко това заедно с кутийка нискомаслено мляко в дневната.

— Винаги ли си така експедитивен? — не се сдържа Ела.

— Не. — Отвори хладилника, извади един лимон от отделението за плодове и докато го режеше на тънки резенчета, продължи: — Когато съпругата ми се разболя, тя беше наясно какво… Нали разбираш? Накъде вървят нещата. Затова започна да ми дава уроци.

— Липсва ли ти?

— Всеки божи ден. — Той сложи чашата върху чинийка и й я подаде. — А за теб?

— Не познавам жена ти, така че не мога да кажа, че ми липсва…

— Хубава шега! — изръкопляска Луис и седна до нея. Огледа критично масата и отново стана. — Нещо липсва. — Отиде до хладилника и изведнъж се сети да попита. — Може ли?

Тя кимна леко объркана. Мъжът се порови, докато откри познатата форма на замразените кейкове „Сара Лий“. Това беше любимият сладкиш на Шарла. Колко пъти се бе будил нощем и я беше заварвал да седи пред телевизора и загледана в информационни предавания, да преглъща от протеклия сладкиш. Обикновено тези нощни пиршества бяха знак, че диетата на грейпфрут и риба тон, която провеждаше два пъти в годината, е приключила. Връщаше се в леглото с виновна усмивка, устата й имаше вкус на прясно масло.

„Целуни ме — често прошепваше тя в такива моменти и смъкваше нощницата от раменете си. — Нека да изгорим поне част от излишните калории“.

Той подаде кейка на Ела.

— Имаш ли нещо против?

Тя постави опаковката в микровълновата печка. Луис отпиваше от чая си и следеше всяко нейно движение. Бедрата й му се сториха необикновени. Стана му смешно, че подобно нещо му прави впечатление. Адам, един от внуците му, при последното им посещение, бе казал, че само с един поглед може да определи дали гърдите на една жена са изкуствени, или не. Очевидно, Луис се мъчеше да догони внука си по отношение на тазобедрените стави.

— Защо се усмихваш?

— Спомних си нещо, което внукът ми каза.

Лицето й се сгърчи за част от секундата, но тя бързо го опъна — стана толкова бързо, че Луис се усъмни дали наистина в изражението й видя отчаяние, или само му се бе сторило. Изпита желание да посегне и да я хване за ръцете, да я попита какво я измъчва. Истината бе, че дори посегна към нея, когато забеляза, че тя гледа втренчено надолу, сякаш е видяла хлебарка да лази по сладкиша в печката.

— Какво има?

Тя посочи ръкава на ризата му. Луис проследи пръста й. Едно копче липсваше от единия маншет, а ръбовете на другия бяха разръфани и леко покафенели.

— Изгори ли го?

— Май да — отвърна мъжът. — Не ме бива много с ютията.

— Бих могла… — Ела се усети и побърза да замълчи. Прокара смутено пръсти през косата си.

Луис се впи в своя шанс като корабокрушенец, пред чийто поглед внезапно се е появила спасителна лодка.

— Да ми дадеш някои съвети ли? — „Прости ми, Шарла“, побърза да поиска извинение от покойната. Трябваше още щом се прибере, да скрие всички бележки, които жена му му беше написала, както и кутийките и шишенцата с надписи „за цветни“, „за бели“.

Ела се колебаеше.

— Е, добре. — Предаде се тя в мига, в който микровълновата печка изчурулика.

Луис извади сладкиша. Отряза едно парче за нея, а после и за себе си.

— Знам, че е доста нахално от моя страна, а също така ми е известно и колко си заета. Но откакто жена ми почина, не мога да се организирам. Миналата седмица дори ми мина през ума дали няма да е по-лесно всеки месец да си купувам нови дрехи.

— Недей! Ще ти помогна — обеща Ела.

Той си даваше сметка, че тя даде съгласието си след известна борба. Може да се каже, че дори й личеше, че чувството й за дълг и съчувствието се бориха известно време с огромното й желание да бъде сама.

— Само да си взема бележника.

Този бележник се оказа доста дебел и беше изпълнен с трудно разгадаеми драскулици, съкращения, стрелки и телефонни номера.

— Чакай да видя кога… — Ела разгръщаше страниците една след друга. — Ето, в сряда съм в болницата…

— Някой да не е болен?

— Не, грижа се за бебета. В четвъртък съм в столовата за бездомни, после в хосписа, в петък съм дежурна в службата, която раздава храна на бедни…

— А събота? Не искам да те плаша, но съм останал почти без бельо.

От гърлото й се разнесе нещо като гърлен смях.

— Добре, в събота.

— В пет часа. Щом приключим, ще те заведа на вечеря.

Той вече беше навън, преди тя да се усети да направи какъвто и да е коментар. Докато вървеше по дългия коридор към изхода, той вече си подсвиркваше и нито за миг не се изненада, че срещна Мейвис Голд, която заяви, че отивала в обществената пералня, нищо, че не носеше никаква торба, в която да се предположи дори, че е взела мръсните си дрехи.

— Как мина? — не се сдържа тя.

Той вдигна само палец в знак на победа и се усмихна, когато тя плесна радостно с ръце. Луис се отправи с бързи крачки към своята квартира, за да разлее мастило върху някой и друг панталон и да откъсне няколко копчета от любимата си риза.

9

— И така — провикна се Роуз от мястото си зад компютъра. — Име. Написах. Адрес. Можеш да използваш моя. — Пръстите й летяха по клавиатурата. — Цел?

— Да получа работа — отвърна Маги, която в момента лежеше просната по гръб на канапето. Лицето й бе скрито почти изцяло от слой каша, дебел близо цял сантиметър, която, както осведоми тя сестра си, свива порите на кожата.

— Защо да не запишем: Място в търговския сектор? — попита Роуз.

— Все едно — долетя от канапето отговорът на сестра й, която превърташе каналите на телевизора с дистанционното. Беше съботата след позорно приключилото прослушване. По Ем Ти Ви представяха момичето, спечелило конкурса за Ви Джей. Появи се хубавичка, искряща от енергия брюнетка с обица на едната вежда.

— След минути очаквайте най-новия видеоклип на „Спайс Гърлс“! — чуруликаше момичето.

Маги побърза да прехвърли на друг канал.

— Слушай, опитвам се да ти помогна — обади се Роуз. — Не може ли да си събереш за малко ума?

Маги изпусна въздишка на отегчение и изключи апарата.

— Предишна месторабота — подкани я Роуз.

— Кое?

— Трябва да опишеш къде си работила преди това. Маги, никога ли не си попълвала формуляр за работа досега?

— Разбира се, че съм попълвала. Всеки път. Толкова пъти, колкото ти си ходила в зала за гимнастика.

— Къде другаде си работила — повтори Роуз.

Сестра й погледна с копнеж към чантата, където бяха цигарите й, но знаеше, че изваждането на цигара неизменно щеше да поведе след себе си лекция за опасностите от рак на белия дроб или поне „Правилата в моя дом“.

— Е, добре. „Ти Джей Макс“ — започна тя. — Шест седмици. От октомври до Деня на благодарността. — От гърдите й се откърти тежка въздишка. Харесваше много тази работа. А и знаеше, че я бива. Когато дежуреше до пробната, не само помагаше на клиентите да намерят пробната. Носеше дрехите, които си бяха избрали, въвеждаше ги вътре и подреждаше спретнато закачалките, както бе виждала да го правят в луксозните универсални магазини или бутиците в центъра. Когато клиентката излизаше, за да се огледа в тройното огледало, и затягаше колана си или подръпваше блузата, Маги беше там с предложение, с предпазливо и деликатно мнение. Невинаги дрехата подчертаваше най-добрите страни на фигурата. Случваше са да изтича до рафтовете, за да потърси друг размер или цвят, или дреха, често пъти съвършено различна от избраната, за да даде възможност на клиентката да се види с нещо диаметрално противоположно на своя стил. Нещо, което Маги бе видяла.

„Ти си истинско бижу! — беше я похвалила една от посетителките. Висока, тънка жена с черна дълга коса. На нея почти всичко би стояло съвършено, но Маги подбра за нея малка черна рокля, елегантна кожена чантичка и шал, който висеше на гърба с черни помпони на края. От коша за намалени стоки бе изровила колан от жълти лъскави халки. Непременно ще кажа на управителя, че си незаменима“.

— Какво стана там? — попита Роуз.

— Напуснах — отвърна сестра й, без да отваря очи. Случи се това, което се случваше на почти всички места, на които бе работила. Нещата вървяха гладко, докато не се появеше по-особена ситуация. А тя неизменно се появяваше. Този път беше касата. Беше приела купон за десет процента отстъпка, но четящото устройство за баркодовете не успя да прочете комбинацията.

„Не можете ли да го направите ръчно?“ — попита клиентката.

Маги сви вежди и се взря безпомощно в екрана на апарата. Сто и четиридесет долара. Десет процента са… Тя прехапа устни.

„Четиринадесет долара! — подсказа нетърпеливата жена. — Моля, побързайте“.

Маги разкърши рамене и набра пейджъра на отговорничката. След това се обърна към следващия на опашката.

„Какво мога да направя за вас?“

„Ей! — ядоса се жената с десетте процента. — Не сте свършили с мен“.

Маги пусна репликата покрай ушите си и насочи вниманието си към купчината от пуловери и джинси, натрупани от следващата клиентка на подвижната лента. Знаеше много добре какво ще последва. Щяха да й кажат, че е глупава, а тя нямаше да го понесе. Дори не искаше да е на тази длъжност. Хабеше таланта си пред глупавата каса, където като робот прокарваше тъпия четец по етикетите. Далеч по-полезна беше при пробните, защото там действително помагаше на хората.

Отговорничката вече се носеше с бързи стъпки към нея, ключовете подрънкваха обесени на гърдите й.

„Какъв е проблемът?“ — попита тя.

Онази с десетте процента посочи с пръст Маги.

„Не може да отчете моя купон“.

„Какво става, Маги?“

„Нещо засича“ — промърмори тя.

„Десет процента, нали? Четиринадесет долара“.

„Съжалявам“ — въздъхна Маги, забила поглед в пода, докато клиентката въртеше театрално очи. В края на смяната отговорничката започна да обяснява нещо за калкулаторите и за това, че възникне ли проблем, трябва да се търси помощ. Маги не я дочака да довърши, свали полиестерната престилка с надпис на магазина, захвърли я на пода заедно с етикета с нейното име и си тръгна.

— Е, добре — обади се Роуз. — Ако те питат, най-добре е да кажеш, че работата не е била достатъчно предизвикателство за теб.

— Хубаво. — Малката сестра не откъсваше очи от тавана, сякаш местата, на които беше работила, бяха изписани на гладката му повърхност: вариант на Сикстинската капела, но от снимки на търговски обекти и заведения за бързо хранене. — Преди „Ти Джей Макс“ бях в „Гап“, а преди това в „Помодоро Пица“. Работила съм и в „Старбъкс“, и на Уолнът Стрийт, и в „Лимитид“… Не, сбърках. Преди „Лимитид“ беше „Ърбан Аутфитерс“, а после в…

Роуз печаташе с мълниеносна бързина.

— В „Банана Рипъблик“ — продължаваше Маги, — „Мейси Аксесъриз“, „Мейсис Фрейгрънс“, „Синабън“, „Шикфил“, „Бейскин Робинс“…

— В кои заведения за хранене? „Канал Хаус“?

Маги примигна. В „Канал Хаус“ всичко вървеше добре, докато Конрад, който дежуреше в неделя, не я подгони. „Маргарет — солниците не са достатъчно пълни, Маргарет иди да помогнеш на доставчика“. Стотици пъти му беше казала, че името й не е Маргарет, а Маги, но той изобщо не я слушаше. Така мина близо цял месец, докато тя не измисли начин да му отмъсти. Късно една вечер през май двамата с момчето, което минаваше за нейно гадже тогава, се покачиха на покрива и откъртиха буквата „К“ от светещата реклама на ресторанта. В резултат се оказа, че жените, празнуващи „Деня на майката“ вътре, които в този час вече бяха се поразгорещили, са събрани в „Канал Хаус“.

— Напуснах — гласеше нейният отговор. — Преди да са ме изритали, довърши тя наум.

— Добре — въздъхна Роуз, загледана в екрана. — Ще трябва да го поизгладим.

— Щом искаш. — Маги зачатка с токове към банята, където изми маската от лицето си. Историята на трудовия й стаж не беше зашеметяващо интересна, мислеше си тя сърдито. Но това не значеше, че не е добър работник! Просто не се беше опитала да вложи сърце и душа.

— Маги, свърши ли? — хлопаше сестра й по вратата. — Трябва да си взема душ.

По-малката сестра избърса лицето си и се върна в дневната, включи отново телевизора и се настани пред компютъра. Докато Роуз се къпеше, тя запази файла, който сестра й беше написала, и отвори нов. Започна списък за Роуз: редовна гимнастика (аеробика и малки тежести), всекидневни грижи за лицето. Запиши си часове при Джени Крейг — предлагат специализирани програми. На лицето й се появи лукава усмивка, докато посочваше специален линк към статия в интернет, в която описваха операции за отстраняване на излишни мазнини. Пъхна цигара в устата си и с леки стъпки пое към външната врата. На стола на Роуз беше оставила разпечатания списък със задачи, а на екрана на компютъра беше статията („Звезда се освобождава от половината от теглото си“). Така първото нещо, което сестра й щеше да види, щеше да е посланието на Маги.

— Заключи вратата след себе си! — провикна се Роуз от спалнята.

Маги се направи, че не чува. Да заключи вратата си сама, като е толкова умна, мислеше си тя, излизайки навън.

— Адвокат ли? — Брадатият присви очи към Роуз. — Как ще нарече шестима адвокати на дъното на океана?

Тя сви рамене и погледна с копнеж входната врата на жилището на Ейми с надеждата, че той ще се появи.

— Добро начало! — гръмко обяви онзи с брадата.

— Нещо не те разбрах — примигна тя.

Мъжът се ококори. Очевидно се питаше дали тя не го пързаля.

— Не разбрах как са се озовали на дъното на океана. Плуват с шнорхел, или нещо друго?

Мъжът очевидно се смути.

— Нека да помисля — сбърчи чело Роуз. — Да не би да са се удавили?

— Нещо такова. — Непознатият чоплеше с нокът етикета на бирата си.

— Добре де — подхвана бавно Роуз. — Значи имаме шест умрели, удавени адвокати на дъното на океана… — Замълча и погледна мъжа с надеждата, че той ще продължи.

— Това беше виц! — промълви той отчаяно.

— Не разбрах къде е смешката — призна Роуз.

Мъжът отстъпи две крачки.

— Не, не! Чакай. Обясни ми.

— Ами… Ей сега ще се върна… — Понесе се към бара.

Ейми хвърли убийствен поглед на приятелката си от другия край на стаята, поклати глава и размаха пръст заканително. Лошо момиче, прошепнаха устните й. Роуз сви рамене безпомощно. Обикновено не се държеше по този начин, но закъснението на Джим в комбинация с вече триседмичния престой на Маги в къщата й здравата й бяха опънали нервите.

Докато съзерцаваше най-добрата си приятелка от гимназия, Роуз си помисли, че поне една от тях се е развила от онова време. До девети клас Ейми успя да се източи до метър и осемдесет, тежеше около петдесет килограма и момчетата в класа я наричаха Икабод Крейн10, Ико на галено. Ейми не се смущаваше от извънредния си ръст. Държеше се така, сякаш кокалестите й китки са скъпи гривни, а тънките кости на лицето й — безценни произведения на изкуството. В колежа косата й бе на дебели фитили, но след завършването се подстрига късо и започна да се боядисва в тъмночервено.

Носеше обикновено тесни черни блузи и дълги черни дънки до глезените — изглеждаше зашеметяващо. Екзотична и загадъчна, секси — дори когато отвореше уста и оттам се изливаше дрезгав глас с упорит акцент на момиче, родено в Ню Джърси. Около нея винаги се въртяха гаджета — настоящи, бивши, бъдещи, — които се надяваха да получат привилегията да й купят парче пица или да станат слушатели на задълбочения й анализ на хип-хоп музиката в Америка.

На всичкото отгоре Ейми беше инженер-химик — работа, която в компанията на непознати обикновено предизвикваше любопитни въпроси. Докато Роуз беше юристка. Това водеше най-вече до два типа реакции: едната — подобие на вица с юристите на дъното на океана, който чу преди малко, а другата — Роуз я очакваше всеки миг от бледия младеж с очилата, паркирал се на канапето до нея. В момента той просто я изчакваше да се наслади достатъчно на купичката със соленки, от която си похапваше с откровена наслада.

— Ейми ми каза, че си адвокат — започна той. — Имам един проблем, свързан с уреждане на правни отношения.

Естествено, че имаш, мина през ума на Роуз, но пусна една крива усмивка. Хвърли поглед на часовника. Близо единадесет. Къде се губеше Джим?

— В моя двор — информираше я вече младежът — расте едно дърво. Но листата му падат в двора на съседа…

Така, така. И двамата сте достатъчно мързеливи, за да съберете с гребло проклетите листа. Или пък онзи го мързи да отсече дървото, като му разрешиш, естествено. И наместо да се разберете като нормални хора или, Боже опази, да си наемете адвокат, сега искаш да ми натресеш тази тъпотия.

— Извинявай — промърмори тя, прекъсвайки човека насред изречението, за да се спаси. Провря се между гостите и намери Ейми в кухнята, подпряла гръб на хладилника, да върти между пръстите си столчето на чаша вино, докато мъжът срещу нея бъбреше нещо, което я караше да избухва във весел смях.

— Дан — прекъсна го тя провлачено, — запознай се с приятелката ми Роуз.

Дан беше висок, мургав и разкошен.

— Приятно ми е — извърна се Дан.

Роуз го удостои с вяла усмивка, стискайки чантата си, в която бе мобилният й телефон. Трябваше да се обади на Джим. Само той можеше да я успокои и да я накара да се усмихне истински, дай вдъхне увереност, че животът има някакъв смисъл, а не е тъпкан с кретени, сипещи тъпи вицове, или търсещи съвети собственици на дървета. Къде беше този човек?

Тя се освободи от Дан и посегна към чантата си, но Ейми вече беше зад гърба й.

— Забрави! — проехтя строгата заповед. — Не преследвай мъжа. Не е прилично. Нали си спомняш? Мъжете обичат да бъдат ловци, а не плячка. — Взе телефона от ръката на приятелката си и пъхна в нея надупчена лъжица. — Галушки — лаконично обяви тя, когато я заведе до печката и й показа димящата тенджера.

— Няма ли да ми кажеш какво имаш против Джим? — попита Роуз.

Ейми обърна замислено очи нагоре, след това бавно ги сведе към приятелката си.

— Проблемът не е в него, а в теб. Тревожа се за теб.

— Защо?

— Ти си много повече вътре в тази история от него. Не искам да страдаш.

Роуз отвори уста да каже нещо, но след малко я затвори. Как да убеди Ейми в противното, след като Джим не беше тук? А и имаше нещо друго, което се бе закачило за съзнанието й още от вечерта, когато той се появи през нощта с огромен букет цветя. От него се носеше миризма на скоч, на рози и… на нещо друго. Парфюм? Още тогава побърза да спре мислите си и да ги затвори зад стена, издигната преди всичко от думата „не“.

— Не е ли твой началник?

— Не точно — отвърна Роуз. Беше точно толкова неин началник, колкото и останалите партньори във фирмата. С две думи, беше неин началник, но отчасти. Тя преглътна, изтика мисълта на определеното за нея място, зад стената в съзнанието й. Сетне бръкна в тенджерата и извади няколко парещи галушки. Изчака да види гърба на Ейми, стисна чантата и се забърза към коридора в жилището, отрупан с африкански маски. Завря се в тоалетната на долния етаж и набра номера на служебния телефон на Джим. Никакъв отговор. Набра и телефона в дома си. Да не би да не е разбрал и да е отишъл първо до жилището й, наместо да пристигне направо у Ейми.

— Ало?

Дяволите да го вземат! Беше Маги.

— Аз съм. Джим да се е обаждал?

— Нее — провлече сестра й.

— Ако позвъни, предай му… Кажи, че ще се видим по-късно.

— Може и да не съм у дома. Излизам — отвърна Маги.

— Аха. — Десетки въпроси изникнаха в главата на Роуз. Къде отиваш? С кого? С какви пари? Бързо се спря. Задаването на въпроси само вбесяваше Маги, а да изпратиш сестра й да излезе в града, когато е ядосана, все едно да пъхнеш в ръцете на двегодишно хлапе зареден пистолет.

— Не забравяй да заключиш — успя да каже само тя.

— Ще заключа.

— И ако обичаш, събуй обувките ми.

Мълчание.

— Не съм с твои обувки — отбеляза Маги.

Естествено. Току-що ги събу, помисли си Роуз.

— Забавлявай се.

Сестра й обеща.

Роуз наплиска лицето и китките си със студена вода и впи поглед в отражението си насреща. Беше размазала туша за мигли. Нямаше и следа от червилото. Чувстваше се като, затворник на това парти с вдигащи пара галушки и сама. Къде можеше да е той?

Отвори вратата и насреща си видя Ейми, скръстила дългите си ръце пред костеливия гръден кош. Опита се да мине покрай нея.

— Обади ли му се?

— На кого? — вдигна невинни очи Роуз.

— Лъжеш нескопосано от времето, когато си падаше по Хал Линдкуист.

— Не съм си падала по Хал Линдкуист.

— Да бе! Записваше всеки ден с какво е бил облечен по подвързията на тетрадката по математика, за да оставиш на бъдещите поколения точна информация какво е носил Ха Линдкуист през 1984.

Роуз се усмихна на себе си.

— И с кого от тези двамата ходиш?

— Не питай — изкриви лице Ейми. — Предполага се, че съм с Тревър.

Роуз се опита да си спомни какво беше чувала от приятелката си за Тревър.

— Тук ли е?

— Не, разбира се. Бяхме на вечеря.

— Къде?

— В „Танджерин“. Изискано. Светлината е приглушена, свещите пукат, не съм успяла да изсипя още кускус в скута си, а той ми разказва защо е скъсал с предишната си приятелка. Очевидно има интереси към определени неща.

— Към какви?

— Към лайна.

— Моля?

— Добре ме чу. Съвместна дефекация.

— Пързаляш ме — зяпна Роуз.

— Няма такова нещо. — Изражението на Ейми беше ледено. — Седя си там обзета от ужас. Излишно е да отбелязвам, че не успявам да хапна нищо повече, да не говорим, че не смея да пръдна, за да не реши той, че му давам аванси…

Роуз избухна в смях.

— Хайде отпусни се — подкани я Ейми и извади кърпичка, за да изтрие размазания туш от лицето на приятелката си. — Позабавлявай се.

Роуз отиде отново в кухнята и затопли гъст крем от артишок, напълни кошничката с кракери и поведе разговор с поредния кандидат за вниманието на Ейми. След време не си спомняше и дума от това, което си казаха двамата. Тя копнееше единствено за Джим. Но съдейки по фактите, той изобщо не копнееше за нея.

10

Джим Данвърс отвори очи с мисълта, която го спохождаше всяка сутрин: днес ще бъда добър. И не въведи мен в изкушение, повтаряше си той, докато прокарваше бръснача по челюстта си, загледан в огледалото на банята. Но избави ме от лукавия, нареждаше той и вдигаше панталоните си.

Само че лукавият го дебнеше на всяка крачка. Изкушенията надничаха зад всеки ъгъл. Ето едно, подпряно на стената на сградата, чака автобус. Джим намали скоростта на своя лексус, за да се наслади на гледката — блондинка с прилепнали по тялото джинси. Как ли изглеждаше тялото й под широкото зимно палто? Какви бяха движенията й в леглото, ароматът й, какви ли са звуците, които издава? Какво щеше да му коства да разбере?

„Престани!“, заповяда си той и натисна бутона на радиото в колата. Гласът на Хауърд Стърн изпълни купето.

„Тези истински ли са, скъпа?“ — питаше той изгряващата звезда, негов гост тази сутрин.

„Истински силикон“ — кискаше се момичето.

Джим преглътна мъчително и намери станция с класическа музика. Не беше честно. След онази нощ в скаутския лагер, когато дванайсетгодишен беше споходен от първия си мокър сън, сигурен знак, че навлиза в пубертета, той мечтаеше за жени с целенасочената ярост на мъж, останал сам на безлюден остров със стари броеве на „Бон апети“. Блондинки, брюнетки, червенокоси, тънки като върба момичета с малки гърди, ниски, енергични и добре оформени, чернокожи, с испански произход, азиатки, бели, млади, стари и на средна възраст и дори, Бог да му е на помощ, малкото момиче с патерици, което видя в едно от предаванията на Джери Луис за набиране на средства. Всички те населяваха фантазиите му. Джим Данвърс беше привърженик на идеята за равни възможности.

Никога нямаше да може да ги има. Тази идея бе особено далечна, когато беше дванайсетгодишен и страдаше от задух. Картината беше същата и на четиринайсет, когато бе все още доста нисък, наистина бе загубил вече детската си закръгленост, но пък беше дебел, а лицето му беше покрито, по думите на доктор Губерман, с най-острата форма на акне, която човек може да срещне. На шестнайсет беше пораснал с нови двайсет сантиметра, но злото вече беше сторено и прякорът Дундьо вървеше с него. Неясно как успя да проникне дори в колежа. Последва класическият вариант на омагьосан кръг: беше нещастен, защото беше дебел, и за да се утеши, поглъщаше още повече храна: пица, бира, каквото му попадне. Колкото повече дебелееше, толкова по-далеч бягаха от него жените. Загуби девствеността си в последните години в колежа с помощта на проститутка, която го огледа от горе до долу, пукна няколко пъти с дъвката си замислено и накрая поиска тя да е отгоре.

„Не че искам да те обсъждам, миличък, но става въпрос за технически спънки“.

Очакваше в правния факултет нещата да се променят, размишляваше той под успокоителните звуци на Бах. Издължи се още повече и след срама, който изпита с проститутката, се зае с джогинг. Избра улиците на Филаделфия, по които бе тичал Роки (макар да беше сигурен, че Роки дори в началото е можел да измине три пресечки, без да се налага да спира, за да си поеме въздух). Килограмите се топяха. Кожата му се изчисти, остана само мрежа от белези, които му придадоха по-мъжествен вид. Отиде да му оправят дори зъбите. Не можеше да се раздели обаче с парализиращата плахост и нерешителността, както и с липсата, на каквото и да е самочувствие. До трийсетгодишната си възраст — времето, когато растеше в йерархията на „Луис, Домел и Феник“, чуеше ли женски смях, решаваше, че е насочен към него.

И някак неусетно всичко се обърна. Вечерта, след като го направиха съдружник, отиде в известна ирландска кръчма на Уолнът Стрийт заедно с трима от наскоро издигналите се свои колеги. „Това е вечерта на бавачките“, беше казал единият от тях и беше намигнал многозначително на Джим. Скоро разбра за какво става дума. В помещението беше пълно с ирландки, синеоки шведки, финландки със сплетени на тила плитки. Поне половин дузина различни акценти се носеха във въздуха над покрития с махагон бар. Джим беше онемял и парализиран. Стоеше в единия ъгъл и редуваше шампанското с тъмна и светла бира дълго след като колегите му вече се бяха прибрали по домовете си, и зяпаше безпомощно жените, които се кискаха и се оплакваха от големите сметки. По пътя към мъжката тоалетна се блъсна в червенокосо момиче с обсипано с лунички лице и искрящи сини очи.

„Дръж се здраво!“ — посъветва го тя през смях, докато той смутено започна да се извинява. Момичето се казваше Мев, както стана ясно по-късно, докато го отвеждаше към масата си. — „Водя ви един съдружник!“ — гукаше тя на компанията си. Всички изразиха възхищение. Не помнеше как стана така, че вечерта им завърши в нейното легло — прекара шест часа в опитване на вкуса на луничките, а пръстите му не излизаха от огнените й коси.

От този момент той се превърна в разпасана уличница. Нямаше друго определение. Не беше Дон Жуан или Ромео, не беше и жребец или обикновен чукач. Осъществяваше на практика всичките си потискани доскоро фантазии в един град, който се оказа пренаселен с добри момичета на около двайсет години, готови на необвързващи срещи, също като него. Озова се в магически ъгъл, където всичко онова, което той беше или беше постигнал, сякаш бе резултат от предишния му външен вид. Нямаше обяснение за този невероятен обрат — вероятно се дължеше на промяната във външния му вид, а може би за жените думата „съдружник“ беше знак да свалят бельото си. Факт — изведнъж бавачки и студентки, секретарки, барманки и сервитьорки винаги бяха готови да тръгнат с него. Дори в службата имаше една стажантка, която с удоволствие оставаше след работно време, за да може и един момент да влезе в кабинета му, да заключи вратата и да остане само по сутиен с люляков цвят и много изрязани обувки, чиито връзки стигаха почти до прасеца.

Джим, трябва да престанеш, повтаряше си той. Неприлично е. Вече прекаляваш. Време беше да сложи край на този разгул. Беше на тридесет и пет години, при това съдружник. Насладил се беше до дъно през тази година и половина на плътските си мечти и трябваше да си сложи някаква спирачка. Помисли за рисковете, напомняше си той. Болести! Инфаркт! Разярени бащи и приятели! Тримата колеги, с които едновременно станаха съдружници, вече бяха женени и двама от тях дори имаха по едно дете. Никой не го изразяваше на глас, но беше очевидно, че са избрали начин на живот, който се толерира от високостоящите във фирмата. Домашно огнище с евентуални кратки отклонения, това беше пътят, а не тези диви прекарвания с момичета, чиито фамилии дори не си правеше труда да чуе. Усещаше, че възхищението на колегите му, което доскоро витаеше в офиса, постепенно прерастваше в най-обикновено любопитство. Естествено щеше да последва отвращение.

А и тази история с Роуз. Нещо в него се размекваше, когато се сетеше за нея. Тя съвсем не беше най-красивото или най-сексапилното момиче, с което беше спал. Обличаше се като малтретирана библиотекарка, а представата й за секси бельо стигаше дотам памучните пликчета да съвпадат по цвят с памучния й сутиен. И въпреки всичко в нея имаше нещо трогателно — нещо, от което органите под панталона му се раздвижваха. Как го гледаше само! Все едно беше един от онези мъже, които стояха на кориците на любовните романи до главата й, сякаш беше оставил белия си жребец на паркинга пред дома й и се бе втурнал през гъсталака, за да я спаси. Беше искрено изненадан, че никой в офиса не знае още за връзката им, въпреки строгите правила, които забраняваха съдружник да се забърква със служител от фирмата. Дали пък за пореден път не си беше затворил очите за очевидни неща? Може би всички вече бяха наясно с отношенията им. А той все така се изкушаваше поне сто пъти на ден да разбие сърцето й.

Милата Роуз. Заслужаваше нещо по-добро от него, мислеше си той, докато насочваше колата към служебния гараж. Ще се постарае да е по-добър с нея. Вече беше сменил секретарката си с жена някъде към шейсетте, която миришеше на лимонови бонбони против кашлица, и не беше влизал в бар от цели три седмици. Роуз беше подходяща за него, повтаряше си той, докато влизаше в асансьора, който щеше да го отведе на неговия етаж. Беше умна, интелигентна и с добро сърце. От онези момичета, с които можеш да остарееш и да прекараш остатъка от живота си. Заради нея си заслужава да влезе в правия път, зарече се той, докато оглеждаше трите бъбриви секретарки, нахлули току-що в асансьора, обвити в облак от нежен аромат. Преглътна мъчително и извърна поглед.

11

— Защо трябва да участваме отново в това? — попита Маги и се стовари тежко на мястото до шофьора. Всяка година, когато тръгваха за традиционния футболен мач, тя задаваше този въпрос. Близо двайсет години все един и същ въпрос, мислеше си Роуз. Нейният отговор също не се променяше през това време.

— Защото нашият баща е много ограничен човек — въздъхна тя и подкара колата. — Достатъчно топло ли си облечена? Не отиваме на гости, а да стоим навън.

Маги беше с черен гащеризон, черни високи обувки с широки токове и кожено яке с изкуствена яка. Роуз пък беше облякла джинси и пуловер, носеше шапка, шал и ръкавици и доста широко за ръста си жълто палто.

— Приличаш на матрак, върху който някой се е изпикал — отбеляза по-малката сестра.

— Благодаря за откровението. Закопчай колана.

— Няма проблем — отговори Маги и измъкна от вътрешния си джоб плоска бутилка. Отпи една глътка и я подаде на сестра си. — Кайсиево бренди.

— Шофирам — отбеляза Роуз и стисна устни.

— Аз да не би да пия? — изкиска се Маги.

Смехът й напомни на Роуз годината, когато баща й в пристъп на малко объркана родителска загриженост за първи път купи билети за откриването на футболния сезон.

„Ние не харесваме футбол“ — го беше информирала Маги, искрено и убедено, като всяко десетгодишно хлапе, сигурно, че е право във всичко. Лицето на Майкъл Фелър бе станало снежнобяло.

„Не е вярно!“ — обади се тогава Роуз и ощипа сестра си по ръката. „Ох, бе!“

„Наистина ли?“ — попитал бе баща й.

„Не обичаме много да го гледаме по телевизията — опита се да замаже положението по-голямата сестра и за всеки случай отново ощипа Маги, да не вземе да се обади, — но ни харесва да гледаме истинската игра“. Така се почна. Всяка година тримата, а после с появата на Сидел, и четиримата отиваха да гледат мачовете на „Ийгълс“, когато играеха на свой терен. Маги подготвяше облеклото си дни преди това, ръкавици с гарнитура от изкуствена кожа, шапки с пухкави помпони. Роуз мажеше сандвичи с фъстъчено масло и плодово желе, които нареждаше в специална кутия, пълнеше термос с горещ шоколад. В студените дни носеха одеяло и се сгушваха заедно, докато облизваха полепналото по пръстите масло. От време на време баща им скачаше и започваше да ругае. Усетил се, поглеждаше момичетата.

„Извинете ме за лошия френски“ — обичаше да казва в такива моменти.

— Извинете ме за лошия френски — промърмори шепнешком Роуз.

Маги я изгледа с любопитство, след което отпи отново от шишето и се излегна в седалката.

Баща им и Сидел ги чакаха пред касите. Майкъл Фелър беше с джинси, памучна блуза с емблемата на „Ийгълс“ и дълго яке в цветовете на отбора — зелено и сребристо. Лицето на Сидел изразяваше обичайното неудоволствие, но иначе, както винаги, беше покрито с дебел слой грим. Тя носеше дълго до глезените визонено палто.

— Маги! Роуз! — приветства ги баща им и им връчи билетите.

— Момичета! — едва-едва отрони Сидел и целуна въздуха до бузите им, след което извади червилото си, за да оправи нанесените щети. Роуз последва мащехата си към местата. Докато слушаше чаткането на токовете на Сидел по бетона на пътеката, тя си мислеше, и то не за първи път, защо, по дяволите, тази жена се беше омъжила за баща им? Развела се малко след четирийсетте, след като съпругът й, борсов агент, имал нахалството да я напусне заради секретарката си. Тривиално наистина, но Сидел бе успяла да се съвземе — вероятно благодарение и на щедрата издръжка, която той бързо се беше съгласил да плаща (Роуз си представяше, че съпругът е бил готов да дава и по един милион месечно в замяна на щастието да живее без Сидел). Майкъл Фелър беше с осем години по-млад, средна ръка мениджър в средна ръка банка. Винаги беше печелил достатъчно, без да е богат. Но той влизаше в този брак с утежнения: починала съпруга и две дъщери.

Какво ли беше привлякло Сидел? През годините на своето юношество Роуз беше отделила дълги часове да търси отговор на този въпрос, след като Майкъл Фелър и Сидел Ливайн се бяха срещнали във фоайето на Бет Шалом (Сидел се била запътила за благотворително мероприятие — Порция-пет-долара, а Майкъл си тръгвал от семинар на тема „Родители без партньори“).

„Секс!“ — кудкудякаше Маги в такива случаи.

Обективно погледнато, баща им беше хубав мъж. Но Роуз нещо не беше убедена, че това е единствената причина. Според нея Сидел бе видяла в него не само хубав мъж или добра плячка, но и втори шанс да преживее нова любов. Роуз никога не се беше съмнявала, че Сидел обичаше Майкъл — поне в началото. Докато можеше да се обзаложи, че в повторния си брак баща й търсеше единствено спътник… естествено и заместител на майка за Маги и Роуз, особено като се има предвид успехът на Сидел с Моята Марша. Майкъл Фелър беше срещнал вече истинската си любов и беше успял да я погребе в Кънектикът. С всяка следваща седмица от съвместния им път Сидел осъзнаваше истината и естествено разочарованието й растеше, а оттам растеше и враждебността й към дъщерите на Майкъл.

Тъжно е, мислеше си Роуз, вече настанена на стадиона с нахлупена до ушите шапка и увит около врата дебел шал. Тъжно и малко вероятно бе нещо да се промени. Сидел и баща й вече бяха се впрегнали в една каруца.

— Искаш ли малко?

Роуз подскочи стреснато и извърна лице към сестра си, която й подаваше плоското си шише с кайсиево бренди.

— Не, благодаря. Как си, татко — попита тя баща си.

— Нали знаеш? Работата ме спасява от излишни мисли. Пенсионният ми фонд има проблеми. Но не губя надежда.

Роуз се наведе през скута на сестра си, за да поговори със Сидел.

— Какво ново при теб? — Открай време се опитваше да се държи прилично с мащехата си.

Сидел поразроши с ръка кожата на палтото си.

— Моята Марша сменя обзавеждането си.

— Чудесно! — Роуз положи доста усилия, за да насити думите си с подходящо вълнение.

— Планираме да заминем на почивка за няколко дни продължаваше Сидел. — През февруари. — Сигурно си спомняш, че когато се омъжи, Моята Марша си купи…

… и се оказа фалшиво, довърши наум Роуз, но сестра й го изрече гласно.

— Не разбирам защо се чувстваш длъжна да се държиш толкова грубо — присви очи Сидел.

Маги се направи, че не чува, и се пресегна да вземе бинокъла на баща си, за да разгледа мажоретките, които излизаха на терена в този момент.

— Тлъсти, тлъсти, както винаги — повтаряше тя, докато оглеждаше всяко от момичетата. — Лошо са те боядисали, миличка.

Майкъл Фелър помаха на продавача на бира. Сидел мигом грабна ръката му и я свали долу.

— Орниш — процеди тя.

— Какво каза? — не разбра Роуз.

— Орниш. Започнали сме диетата на Дийн Орниш. Вегетарианска. — Хвърли поглед на закръглените бедра на Роуз и продължи: — Не е лошо и ти да опиташ.

„Какво правя тук? — отчаяно си мислеше Роуз. — Противна игра на «Ийгълс», ледени седалки, неизменно губещ отбор и компанията на откаченото ми семейство“.

Баща й я потупа по рамото, след което извади портфейла си.

— Ще има ли и за мен някоя банкнота? — попита Маги, която беше легнала върху коленете на сестра си, за да е по-близо до баща им. — Кой е това? — Тя вече надничаше в съдържанието на портфейла.

— Нищо специално. — Баща им видимо се смути. — Една статия, която си изрязах. Смятах да я дам на Роуз…

— Татко, това е Лу Добс — отбеляза Роуз.

— Така е — съгласи се Майкъл.

— Защо носиш негова снимка в портфейла си?

— Не е снимка, а статия. За подготовката за пенсионирането. Добра е.

— Тук има ли и наши снимки? — Маги грабна портфейла. — Или държиш само тази на Лу не знам кой си? Тя прерови отделението за снимки. Роуз също надникна. Имаше тяхна снимка от основното училище, друга от сватбата на Майкъл и Каролайн — неочаквана, но весела снимка, на която майка им бе издала напред долната си устна, за да издуха воала от лицето си, а Майкъл я съзерцаваше. Направи й впечатление, че не видя снимка на Сидел и баща им. Дали Сидел беше забелязала? Съдейки по свитите до размера на цепки студени очи, които в момента жената бе отправила право напред, Роуз предполагаше, че отговорът е положителен.

— Хайде, птици! Размърдайте се — викаше някакъв мъж зад тях. В края на призива си той взе, че се оригна.

Роуз стана и се отправи към опашката пред будка за сандвичи. Купи си чаша силно разреден топъл шоколад и хотдог с недопечена франзела, който погълна на четири огромни хапки. След това се облегна на перилата и докато обираше с език трохите, нападали по шала й, мислено се пренесе в по-късен час — осем, когато щеше да отиде на среща с Джим за вечеря. Какво правя? — стресна се тя. Купи още три чаши шоколад и ги занесе до местата на близките си.

12

— Госпожо Лефковиц? — Ела чукаше упорито по алуминиевата врата, крепейки в другата си ръка поднос с обяд. — Там ли сте?

— Върви на майната си! — долетя неочаквано от вътрешността на апартамента.

— Нося ви обяд — продължаваше да настоява Ела с най-ведрия възможен глас.

— Изчезвай! — крещеше госпожа Лефковиц. Жената беше получила удар и началото на възстановяването й беше съвпаднало със седмицата, в която в „Голдън Ейкърс“ можеха да гледат Ейч Би О безплатно. Точно тази седмица няколко пъти повториха артистичния портрет на Маргарет Чо11. От тогава госпожа Лефковиц наричаше Ела „Господарка на задниците“. Всеки път, когато се обръщаше към нея по този начин, тя избухваше в буен смях.

— Нося ви супа — продължи да настоява Ела.

— Да не е гъбена крем супа? — долетя изпълненият с надежда глас на възрастната жена.

— Грахова е — призна Ела.

Поредно мълчание, след което вратата се отвори и на прага застана високата метър и петдесет госпожа Лефковиц. Бялата й коса беше разрошена. С розова памучна блуза и панталони в същия цвят, тя беше обула плетени терлици в розово и бяло. Подобни цветове човек очаква да види на новородено, помисли си Ела и се опита да сдържи усмивката си, докато последната за деня нейна клиентка в програмата „Храна на колела“ я гледаше гневно.

— Граховата супа е отвратителна — отсече госпожа Лефковиц. От левият ъгъл на устата й висеше слюнка, а лявата й ръка бе залепена за тялото под необичаен ъгъл. — Може би ще можете да ми приготвите гъбена крем супа.

— Имате ли? — попита Ела.

— Имам. — Жената затътри крака към кухнята, носейки се като малко розово облаче. Ела я последва и остави подноса на масата. — Извинявайте, че ви се разкрещях, но мислех, че е някой друг.

„Кой?“, искаше да попита Ела. Доколкото знаеше, никой, освен лекарите и жените от социалната служба, които идваха три пъти в седмицата, не посещаваше старицата.

— Синът ми — уточни госпожа Лефковиц. Тя се обърна, а в ръката си вече държеше консерва с мечтаната супа.

— На вашия син ли казвате да върви на… — Ела не можеше да се насили да изрече ругатнята.

— Това са младите в наши дни — самодоволно заключи госпожа Лефковиц.

— Добре е, че ви посещава — отбеляза Ела, докато изсипваше желираната сивкава маса в дълбокия съд.

— Казах му да не идва. А той: „Мамо, ти си на границата на смъртта“. Пък аз му викам: „На осемдесет и седем съм, на каква друга граница да съм?“

— Все пак мило е от негова страна, че идва.

— Глупости. Иска само да излезе на слънце. Убедена съм в това. — Увисналата й устна затрепери. — Къде мислите, че е сега? На плажа. Сигурно зяпа момичетата по бикини и пие бира. Няма търпение да се измъкне оттук.

— Не е лошо да си на плажа. — Ела бъркаше сместа да не загори.

Госпожа Лефковиц дръпна един стол встрани от масата и предпазливо седна. Чакаше Ела да я приближи след малко към масата.

— Предполагам. — Щом Ела постави купата пред нея, тя топна лъжицата и я насочи към устата си. Ръката й трепереше и половината от съдържанието на лъжицата се изплиска върху блузата. — По дяволите! — изруга старицата с тънък треперлив гласец.

— Какво ще вечеряте? — попита Ела, докато с едната си ръка подаваше салфетка на госпожа Лефковиц, а с другата попиваше капките. След това изсипа съдържанието на купата във висока чаша за чай.

— Казах му, че ще сготвя нещо. Пуйка. Той обича пуешко.

— Мога да ви помогна — предложи Ела. — Или да направим сандвичи с деликатеси. По-лесно се сервират. — Тя се изправи и затърси с поглед нещо за писане, за да направи списък. — Може да купим гърди, пуешко и осолено говеждо… Картофена и зелева салата, стига той да обича, разбира се.

Госпожа Лефковиц се усмихна малко накриво.

— Едно време купувах от онази разновидност с кимион и когато вдигах чинията му, намирах цяла купчинка зрънца до ръба. Успяваше да ги отдели, но никога не се оплака.

— Моята дъщеря правеше същото със стафидите. Вадеше ги от всичко. — Последните думи на Ела едва се чуха.

Нейната подопечна я изгледа остро и отново се зае с лъжицата, правейки се, че не забелязва мълчанието на Ела.

— Значи ще ходим на пазар, така ли? — попита по едно време тя.

— Разбира се — отвърна Ела и се наведе да сложи чиниите в умивалника. Луис щеше да дойде тази вечер, за да я вземе и да излязат. Щяха да ходят на кино. Кога ли щеше да й зададе онези въпроси? Имате ли деца? А внуци? Къде са сега? Какво стана? Не ги виждате, така ли? И защо? — Ще пазаруваме.

13

— Прибра ли се? — провикна се Маги.

Роуз влезе в апартамента с уморени стъпки. Денят беше минал ужасно. Беше работила тринадесет часа, а вратата към кабинета на Джим през цялото това време бе останала затворена, така че нямаше никакво настроение за глупостите на сестра си.

В малката дневна всички осветителни тела бяха включени. От кухнята се носеше мирис на изгоряло. Облечена в червена хавлиена пижама — къси панталонки и фланелка със сребърен надпис „СЕКС КОТЕ“. — Маги беше свила крака на канапето и сменяше каналите. Купа с прегорели пуканки беше оставена в центъра на масичката до размразена царевица, две стръкчета целина и буркан с фъстъчено масло. Това по стандартите на Маги минаваше за балансирана храна.

— Как върви търсенето на работа? — попита Роуз, докато закачаше палтото си. След това се запъти към спалнята, където за свое изумление видя цялото съдържание на гардероба си изсипано на земята. — Какво е това? Случило ли се е нещо?

Миг по-късно Маги вече беше в стаята и се друсна върху купчината.

— Реших да направя чистка на дрехите ти.

Роуз гледаше невярващо камарата от блузи, сака и панталони, които удивително напомняха бъркотията, която цареше в дневната, където се беше разположила сестра й.

— Не разбирам, защо го правиш? — попита тя изумено. — Мразя да пипаш нещата ми!

— Роуз, опитвам се да ти помогна. — Маги беше обидена. — Мислех си, че това е най-малкото, което мога да направя, след като ти си толкова щедра към мен. Много съжалявам, че така те разстроих. — Тя заби очи в пода. — Имах най-добри намерения.

Роуз отвори уста, след което я затвори. Познаваше добре номерата на Маги — тъкмо когато си готов да я убиеш, да я изхвърлиш на улицата, да поискаш да ти върне парите, които си й дал, да остави дрехите и обувките ти, тя изтърсва нещо, с което те стисва за сърцето и те обезоръжава напълно.

— Добре де, разбрах — въздъхна тя. — Но искам да прибереш всичко на мястото му.

— Нормално е да правиш преглед на дрехите си всеки шест месеца — обади се Маги. — Прочетох го във „Воуг“. Очевидно си поизостанала с проверката. Открих например джинси, избелени с киселина. — Тя цялата потрепери от възмущение. — Но ти не се тревожи, изхвърлих ги.

— Трябваше да ги занесеш в пункта „Добро сърце“.

— Това че някой е беден — категорична беше Маги, — не означава, че е сляп за модните дрехи. — След това протегна купата с размразена царевица. — Хапни си.

Роуз грабна една лъжица и започна да яде.

— Откъде знаеш какво нося и какво ми е необходимо?

— Някои неща са очевидни. Например онези панталони дванадесети размер на Ан Тейлър.

Роуз много добре знаеше за кои панталони става дума. Беше ги купила на разпродажба и беше успяла да се натъпче в тях само веднъж преди четири години, и то след едноседмична диета на кафе и Слимфаст. Оттогава висяха в гардероба й като мълчаливо обвинение. Напомняха й какво би могла да носи, ако престане да нагъва пържени картофи и пица… всичко онова, което обичаше и от което не се отказваше.

— Вземи ги.

— Огромни са за мен. Но може да ги стесня — отвърна Маги и отново насочи вниманието си към телевизионния екран.

— Кога ще прибереш нещата обратно? — попита сестра й, която вече си представяше, че ще се наложи да си легне сред огромната купчина.

— Шшшт! — вдигна пръст Маги, след което го насочи към телевизора, където дребен търкалящ се предмет, боядисан в червено, се движеше заплашително към друг, син обект, от чийто център стърчеше дълго острие.

— Какво е това?

— Телевизор — отвърна Маги, докато протягаше единия си крак напред и въртеше стъпалото си така, че да огледа добре глезена си. — Кутия с мърдащи се картинки, които разказват интересни истории.

Роуз си помисли дали да не извади от портфейла си чек и да го покаже на сестра си с думите, че това е чек за заплата, който получаваш, когато ходиш на работа. В това време сестра й вече надигаше бутилката с шампанско, която стоеше до нея. Тъкмо щеше да попита откъде е взела това шампанско, когато си спомни, че това е бутилката, която отдавна стоеше на шкафа за напитки, донесена незнайно от кого.

— Как е шампанското? — попита тя.

Сестра й наля малко от течността в гърлото си.

— Вълшебно е — отговори тя. — А сега внимавай. Гледай и се учи. В това предаване „Бетълботс“ има няколко души, които изработват роботи…

— Хубаво хоби — отбеляза Роуз, която при всеки случай окуражаваше Маги да насочва вниманието си към положителни мъже.

— Истински фокусници са — махна с ръка Маги. — Строят тези роботи, които да се избиват помежду си, като победителят взима… Взима нещо. Не съм сигурна какво точно. Ето виж, този ми е любимият. — Тя посочи с пръст миниатюрно подобие на камион, от чийто център стърчеше спица. — Името му е Филиминатор — поясни тя.

— Така ли?

— Човекът, който го е конструирал, се казва Фил и затова роботът е Филиминатор. — И наистина на екрана показаха бледото лице на някакъв хилав младеж, на чиято шапка се виждаше надпис „Филиминатор“. — Вече три рунда никой не може да го победи — обясняваше Маги, когато в кадър се появи още един робот. Той беше лъскав, зелен и приличаше на говореща прахосмукачка. Грендел, обяви дикторският глас.

— Значи ти залагаш на Грендел — каза Маги.

— Че защо? — опита се да възрази Роуз, но мачът вече беше започнал. Двата робота се гледаха втренчено, след което започнаха да се стрелкат в кръг и удивително приличаха на две малки обезумели кученца.

— Давай, Филиминатор! — викаше Маги, размахала развълнувано бутилката с шампанско. В следващия миг погледна към сестра си.

— Хайде, Грендел! — подкани Роуз своя играч. Роботът на Маги се стрелна напред. Спицата от средата на гърба му се издигаше все по-високо, докато в един миг се стрелна надолу като нож на гилотина й прониза Грендел през средата, Маги пляскаше и викаше възторжено.

— Ухуу! Размина се на косъм!

Роботите се стрелнаха встрани, за да се срещнат отново лице в лице.

— Хайде, Филиминатор, разбий го! — крещеше Маги.

Сестра й изпадна във възторг, когато от центъра на Грендел се появи колело с режещи перки.

— Охоо! Я гледай само! Атака!

Грендел потегли към противника си. Филиминатор вдигна острието си и го заби във врага.

— Йеее! — виеше Маги.

Роботите се бяха заклещили един в друг. Грендел се въртеше ту насам, ту натам, за да се измъкне.

— Давай… Давай… — мърмореше под нос Роуз. Колелото на Грендел се въртеше, но заострените му перки биеха в пода. В този момент Филиминатор вдигна острието си за последен съкрушителен удар, но пък Грендел се изскубна и избяга.

— Бягай, Грендел! — окуражително подвикна Роуз и скочи на крака. — Да! Да!

Маги се нацупи, щом кадрите показаха как Грендел се спуска към опонента си, пъхва нос под далеч по-високия Филиминатор и успява да го преобърне по гръб.

— Неее! — изхленчи тя при следващата атака на робота на Роуз. Само след още няколко удара нейният любимец беше разпарчетосан на пода.

— Да! Хип-хип-ура! — викаше Роуз и юмрукът й се стрелкаше високо във въздуха. — Ето за това говоря! — повтаряше тя думите, които беше чула мъжете да крещят на стадиона по време на мачовете на „Ийгълс“ след някой особено успешен тъчдаун. Обърна се към сестра си, очаквайки тя да й се изсмее за нелепата проява на чувства. Но Маги не само нямаше намерение да й се подиграва, но я гледаше с щастлива усмивка и пламнали бузи. Едната й длан беше протегната за поздрав, а другата подаваше започната бутилка шампанско.

— Да поръчаме пица — предложи Роуз. Тя вече виждаше как ще премине останалата част от вечерта — пица по пижами и нова порция прясно приготвени пуканки, а те двете на канапето под одеялото ще гледат телевизия.

Сега вече на лицето на Маги се изписа известна ирония, но едва забележима. Тонът обаче беше съвсем добронамерен.

— Видя ли, не си загубила способността си да чувстваш. Трябва да излизаш по-често.

— Достатъчно излизам — възрази сестра й. — Ти си тази, която трябва да си стои повече вкъщи.

— Напротив. Стоя вкъщи твърде много — и тя зашляпа с боси крака към спалнята. Върна се облечена с прилепнали джинси и червен блузон, чиято кройка оставяше едното й рамо напълно оголено. Беше обула кожените каубойски ботуши на сестра си с бродериите отстрани, купени по време на едноседмичния престой на Роуз в Ню Мексико, където беше отишла на семинар по застрахователно право.

— Надявам се, нямаш нищо против, че ги взех за тази вечер? — попита Маги, докато търсеше чантата и ключовете си. — Намерих ги в гардероба ти. Видяха ми се много самотни.

— Добре де — промълви Роуз. Докато наблюдаваше сестра си, тя се питаше как ли се чувства човек, когато е толкова тънък и толкова хубав и в погледите на мъжете чете единствено безусловно възхищение и неприкрито желание. — Забавлявай се. — Не ме мисли — подхвърли Маги, докато се носеше към вратата, оставяйки сестра си с пуканките, изветрялото шампанско и купчините дрехи наоколо.

Роуз намали звука на телевизора и се залови да пооправи малко бъркотията в къщата.

14

— Мога ли да ви помогна? — попита Ела. Този следобед беше дежурна в магазина за дрехи втора употреба, където обикновено прекарваше по няколко много приятни часа на спокойствие. Подреждаше и преподреждаше торби с дрехи и домакински пособия, на които поставяше етикети. Млада жена с яркооранжев клин и лекьосана фланелка вървеше някак плахо по пътеката между рафтовете, украсени за пред стоящите празници с изкуствени борови клонки и гирлянди в сребристо и златно.

— Търся чаршафи — отговори жената, хапейки нервно устни. На скулата на лицето й се виждаше избледняваща синина.

— Имате късмет — отговори Ела. — Съвсем скоро получихме пратка от един цех за спално бельо с нестандартни чаршафи. Честно да ви кажа, не разбрах защо са извън стандарта, с изключение на цвета, който е някак… Е, сама ще ги видите.

Тя тръгна по пътеката между рафтовете. Беше облякла черните си панталони и пусната свободно бяла блуза. Отпред беше закачен етикет с името й.

— Ето ги тук. — Тя посочи десетина пакета чаршафи с различни размери. Бяха ушити от тюркоазно и яркорозово хасе, но пък бяха съвсем нови. — Струват по пет долара. Колко ще ви трябват?

— Два двойни. — Жената вдигна два пакета и ги огледа. — Калъфките за възглавници влизат ли в комплекта?

— Да, разбира се.

Младата жена изпита видимо облекчение и се запъти към касата. Извади няколко смачкани банкноти и шепа монети, които нареди внимателно на щанда. Но така и не можеше да събере точната сума. Ела пъхна пакетите в найлонова торбичка.

— Това е достатъчно — заяви тя.

Жената вдигна изненадано очи.

— Сигурна ли сте?

— Да. Достатъчно са — повтори Ела. — Пазете се и пак елате. Непрекъснато пристига нова стока.

Младата жена се усмихна, много възпитано по преценка на Ела, и излезе. Чехлите й шляпаха по пътеката навън. Ела стоеше загледана след нея и си мислеше, че щеше да е чудесно, ако беше успяла да пъхне и няколко хавлиени кърпи в пакета при чаршафите. Натъжи се. Винаги така ставаше и в отношенията й с Каролайн — Ела искаше да направи повече, да замести дъщеря си, да тича след нея, да й се обажда, да й пише, да й дава пари, изтръгваше обещания за празниците и пътуванията. Опитвала беше какви ли не начини да предложи помощта си. Срещаше неизменен отпор. Да приеме помощ от майка си щеше да означава за Каролайн, че не може да се справи сама. И ето какво стана.

Вратата се отвори отново и в магазина влезе Луис с купчина вестници под мишница.

— Направо от машината! — обяви той тържествено. Ела се опита да изкриви лице в нещо като усмивка и погледна стихотворението: ВСЕ ОЩЕ ЧУВСТВАМ СВОЙТО ТЯЛО гласеше заглавието. Може и да чувства тялото си, но е прокълната от съдбата.

Луис следеше внимателно реакциите й.

— Остава ли уговорката ни за обяд? — попита той. Когато тя кимна и затвори чекмеджето на касата, той й предложи ръката си. Ела пристъпи навън и тръгна редом с мъжа. Мислите й обаче бяха все още с младата жена. Защо не я заговори? Не я попита има ли нужда от помощ? Все нещо щеше да измисли, за да й бъде полезна. Щеше й се Луис никога да не разбере истината за нея. Не беше отгледала много деца, а и той не я питаше засега… Всеки момент и това щеше да стане и тогава… Какво щеше да му отговори? Че някога е била майка, но вече не е? И че грешката не е в нея? Той щеше да я гледа, без да разбира какво му говори. А това беше буцата, която не можеше да преглътне, реката, която не знаеше как да прекоси. Грешката си беше изцяло нейна. Колкото и да се мъчеше да прави малки добрини, за да поправи злото и да се откупи от съдбата, този товар щеше да я съпътства до края на дните й.

15

— Имаш посетител — съобщи секретарката на Роуз.

Тя вдигна очи от компютъра и видя как в кабинета й с почти танцова стъпка пристъпва разкошно облечената й сестра: черни кожени панталони седем осми, късо джинсово яке и червени каубойски ботушки.

— Имам добри новини! — грееше лицето на Маги. Нека са свързани с работа, мислено се помоли Роуз.

— И какви са те?

— Бях на интервю за работа! В страхотния нов бар!

— Чудесно! — Роуз положи доста усилия да изрази чувства, които са поне отчасти в унисон с тези на сестра й. — И кога смяташ, че ще ти съобщят решението си?

— Не знам точно. — Маги вдигаше и оставяше книги и папки в шкафа до стената. Може би след празниците.

— Нали празниците са най-натовареният им сезон?

— Господи, Роуз, откъде да знам? — Тя държеше статуетка на принцеса Ксена, подарък от Ейми за един от рождените й дни, която, след като повъртя в ръка, остави на рафта с главата надолу. — Защо не можеш поне веднъж да се зарадваш за мен?

— Радвам се, естествено. Докъде стигна с прибирането на дрехите от гардероба ми? — Последните няколко нощи бе спала в тяхна компания и част от тях вече бяха на пода, но нямаше никакви признаци, че ще потеглят към закачалките.

— Вече започнах. — Маги се настани на стола срещу бюрото на сестра си. — Нищо работа, ще имам грижа.

— Ти за какво ли изобщо имаш грижа?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че живееш на мой гръб и дори не си правиш труда да си потърсиш работа.

— Казах ти, че съм била на интервю!

— Не мисля, че се стараеш достатъчно.

— Напротив! — Маги вече подвикваше. — Какво знаеш ти за старанията ми?

— По-тихо!

Маги стана и затвори вратата със замах.

— Знам, че намирането на работа не е просто нещо — продължи Роуз, — но на всяка витрина в този град виждам съобщения, че търсят работници. Всеки магазин, всеки ресторант…

— Не искам да работя повече в магазин. Не искам да бъда и сервитьорка.

— А какво изобщо искаш? — Роуз вече кипеше. — Да седиш като принцеса и да чакаш да ти се обадят от Ем Ти Ви?

Лицето на Маги стана огненочервено, сякаш някой й беше зашлевил шамар.

— Как може да си толкова лоша?

Роуз прехапа устни. Бяха играли това представление вече, по-скоро беше го наблюдавала между баща си и Маги. Тогава ставаше дума за някой приятел, за учител или началник, който случайно се беше загрижил за нея. Само единият от актьорите беше различен, иначе ролите бяха същите. Маги много точно предусещаше кога сестра й ще й се извини.

— Опитвам се — продължи Маги, докато избърсваше бликналите сълзи. — Правя усилия, но ми е много трудно, Роуз. Не всеки се справя с живота с лекотата, с която ти го правиш.

— Знам — въздъхна Роуз примирено. — Знам, че се опитваш.

— Така е. Всеки божи ден. Не съм използвачка. И не седя по цял ден, без нищо да правя, освен да се самосъжалявам. Излизам… Всеки ден си търся работа. Знам също така, че никога няма да стана адвокат като теб или нещо подобно…

Роуз махна нетърпеливо с ръка.

— Това не значи, че не полагам усилия — извиси отново глас Маги. — Знаеш ли колко се старая наистина, Роуууз? — Сълзи се стичаха отново по лицето й.

По-голямата сестра прекоси стаята и понечи да прегърне разплаканото момиче. Маги се дръпна.

— Добре. Добре — отдръпна се Роуз. — Не се тревожи. Ще си намериш работа.

— Винаги успявам да си намеря. — Маги умееше плавно да премине от ролята на разплакана Рене Зелауегър към изправена срещу несгодите Сали Фийлд. Изтри сълзите, издуха носа си и като изпъна гръб, погледна сестра си.

— Извинявай. Наистина съжалявам — рече Роуз. Още докато произнасяше думите, се запита за какво всъщност иска извинение. Маги не даваше никакви признаци, че смята да се изнесе. Дрехите и тоалетните й принадлежности, кутиите от компактдисковете, запалките бяха разпилени из цялата къща, която с всеки изминал ден изглеждаше все по-малка. Да не говорим за случки като онази, в която. Роуз, решила, че Маги иска да приготви карамелен сос, беше топнала пръст във вряла кола маска.

— Яла ли си? — попита тя по-малката си сестра. — Може да хапнем навън и да отидем на кино.

— Най-добре да излезем някъде — предложи Маги, която избърса за пореден път сълзите си. — Имам предвид на клуб или нещо такова.

— Не знам. Пред такива места винаги има опашки. Вътре е толкова шумно и задимено.

— Хайде, нека го направим поне веднъж. Ще ти помогна да си избереш дрехи…

— Е, добре! — неохотно се предаде Роуз. — Тук се мотаеше покана от някаква адвокатска фирма за коктейл на Делауер Авеню по случай тяхна годишнина.

— Какво се прави на такива събирания?

— Нищо особено. Хапки, ядки, напитки, свободни занимания. Ако искаш, може да отидем там.

— Добро начало! — Маги вече беше на вратата. — Да тръгваме.

Щом се прибраха в жилището на Роуз, Маги измъкна от купа с дрехи до леглото на сестра си син пуловер и черна пола.

— Влез да си вземеш душ — разпореди се тя. — И не забравяй да се намажеш с лосион за тяло.

Когато Роуз излезе, кутията с гримове на Маги вече беше отворена и на тоалетката бяха наредени всевъзможни туби и бурканчета. Два вида фондьотен, три различни коректора, поне десетина вида сенки, ружове, четки за мигли, за скули, за устни…

Роуз се настани на столчето пред огледалото, доста притеснена от това, което я очакваше.

— Откъде купи всичко това? — не се сдържа и попита тя.

— От най-различни места. — Маги съсредоточено остреше сивия молив за сенки.

— И колко пари си дала за тях? — упорстваше Роуз.

— Откъде да знам. — С бързи отработени движения Маги нанасяше лосион върху страните на сестра си. — Ще видиш, че си е струвало. Само почакай.

Роуз седеше неподвижна като манекен, докато сестра й в продължение на цели петнайсет минути се занимава само с клепачите й. Започна да се мърда неспокойно на мястото си, когато Маги започна да смесва на опакото на ръката си различни нюанси фондьотен. Нанесе избрания и се отдалечи, за да огледа преценяващо резултата. След това мина към пудрата и ружа. Съвсем се изнерви, когато Маги взе уреда за извиване на мигли и молива за устни. Когато всичко приключи, трябваше да признае, че ефектът беше стъписващ.

— Това аз ли съм? — попита тя, без да може да откъсне очи от отражението си, от хлътналите страни под скулите и от загадъчния поглед на очите, резултат от златистите и кремави сенки, които Маги беше сложила.

— Нали е страхотно? Всеки ден ще ти слагам грим — зарече се Маги. — Налага се да подложиш лицето си на сериозна обработка. На първо място — ексфолиация. Трябва да се свалят натрупаните мъртви клетки. — В едната си ръка държеше черната пола и синята блуза, а в другата — чифт сини много изрязани обувки на високи токове. — Ето опитай това.

Роуз успя да се натика в полата и в блузата с огромно по нейните стандарти деколте. И двете бяха далеч по-тесни от дрехите, които обикновено носеше.

— Не знам… — започна да мънка тя, съсредоточена по-скоро към вида на фигурата си, отколкото на лицето. — Не мислиш ли, че съм някак… — едва се сдържа да не изтърси „евтина“. Трябваше да признае, че краката й изглеждаха много дълги на високите токове, а деколтето й беше същински Гранд каньон.

— Страхотна си! — одобри я Маги. Тя дори пръсна сестра си с одеколон от скъпоценното си шише „Коко Шанел“. След още двайсет минути, с вдигната нагоре коса и обици на ушите, Роуз вече заключваше вратата.

— Отвратително парти — отбеляза Маги, докато сръбваше от мартинито си.

Роуз подръпваше блузата си и оглеждаше тълпата с присвити очи. Почти нищо не виждаше без очила, но Маги беше категорична, че трябва да ги остави у дома.

— Мъжете не закачат момичета с очила! — след което дълго разпитва сестра си, защо не е опитала да си направи операция с лазер, нещо обичайно за супермоделите и актрисите.

Бяха пристигнали на партито на фирмата „Дейв и Бъстър“, организирано в сградата, където се помещаваха офисите — на далеч не най-живописния бряг на река Делауер. Два пъти в годината фирмата организираше такива събирания за младите си сътрудници. Картончето с името на Роуз бе закачено до изненадващото деколте на блузата й и на него пишеше: „Аз съм Роуз Фелър“. Под надписа тя добави в скоби „съдебен спор“. Под името си Маги написа на своето картонче „Аз пия“. Когато го видя, сестра й я накара да го свали. Сега на него пишеше „Аз съм Моник“. Роуз завъртя безпомощно очи, но реши, че не си заслужава да спори.

Помещенията бяха претъпкани с млади юристи, които обменяха информация, докато отпиваха от специалните марки бира, които организаторите бяха доставили. Повечето се бяха скупчили около Дан Домел и неговото дългокосо протеже, които показваха номерата си със скейтборд на рампата. До една от стените бяха наредени масите с храна и напитки. Отдалеч Роуз успя да различи подноси с нарязани сурови зеленчуци и сосове, метални табли с панирани хапки или нещо подобно и се насочи натам, но Маги я спря навреме и нареди:

— Говори с хората.

След малко я бутна в ребрата и попита кой е високият мъж с русата коса.

Колкото и да се взираше и да присвиваше очи, късогледата й сестра не можеше да различи нищо друго, освен силует и руса коса.

— Не мога да ти кажа.

Маги, която естествено беше ослепително красива, тръсна коса. Беше се облякла с черни кожени панталони, които Роуз знаеше със сигурност, че струват двеста долара, защото беше видяла касовата бележка, захвърлена на плота в собствената си кухня, горнището на този костюм бе късо и сребристо, двете презрамки се връзваха на тила, така че гърбът беше изцяло гол, на краката й имаше чифт розови изрязани обувки. Близо цял час беше изправяла косата си със сешоара, тънките й ръце бяха обсипани със сребърни гривни. Устните й бяха бледорозови, миглите — натежали от туш, а очите — очертани от сребристи сенки. Приличаше на гост от бъдещето или поне от телевизионно шоу.

— Отивам да го заговоря — обяви тя. Прокара пръсти през косата си, напълно излишен жест, защото тя потрепваше и блестеше съвършена и права. Попита сестра си има ли червило по зъбите и се смеси с тълпата. Роуз подръпна за кой ли път ръбовете на блузата, за да поприкрие деколтето си. Краката я боляха, но Маги не даде и дума да се издума относно избора на обувки.

— Не може да си красива без малко страдание поне. — Отстъпи две-три крачки назад, огледа сестра си внимателно, преди да я попита дали няма подръка някой по-стегнат чорапогащник, който да я попристегне от кръста надолу.

Роуз се взираше с надеждата да зърне дали сестра й е успяла с полюляващата се коса и дрънкането на гривните да омагьоса нищо неподозиращия адвокат. След това с плавни стъпки се насочи към масата с храната. Хвърли един виновен поглед назад и си напълни малка чиния със сос, кракери, малки морковчета, кубчета сирене и от панираните хапки. Зърна една празна маса в ъгъла, седна на стола до нея и с облекчение събу обувките. След това насочи цялото си внимание към храната.

Към нея се приближи мъж, но този беше нисък и блед, с къдрава тъмноруса коса.

— Роуз Фелър? — попита той.

Тя преглътна хапката си и кимна, взирайки се в картончето на ревера му, без особен резултат.

— Саймън Стайн — помогна й човекът. — Седяхме един до друг на събирането във фирмата.

— А, да — махна тя с ръка, надявайки се да е била достатъчно убедителна, че го е познала.

— Дадох ви от кафето си — продължаваше той.

— Да, наистина! — сега вече наистина си спомни. — Тогава ми спасихте живота. Благодаря ви!

Саймън кимна скромно.

— Разбрах, че ще пътуваме заедно.

Роуз го гледаше с широко отворени очи. Единственото пътуване, което се планираше, беше за набиране на кадри до Университета в Чикаго в понеделник. Но щяха да бъдат само тя и Джим.

— Ще замествам Джим Данвърс — поясни Саймън. Сърцето на Роуз се сви.

— Ъхъ — успя да промълви тя.

— Бил зает и ме попитаха дали искам да отида.

— Ъхъ — повтори тя.

— Разбрах, че живеете в Сентър Сити. Мога да мина да ви взема за летището.

— Ъхъ — за трети път се отрони от устата й и за да не изглежда прекалено глупаво, тя добави. — Разбира се.

— Искам да ви попитам, дали случайно не играете софтбол? — Той се беше навел доверително.

Роуз поклати отрицателно глава. Единственият път, когато бе участвала в тази игра, бе в първия клас на гимназията, но преживяването бе катастрофално. Когато се отказа, всички въздъхнаха с облекчение.

— Събираме отбор — упорстваше Саймън, сякаш не беше видял отрицателния жест на главата й. Само че нямаше достатъчно жени. Не наберем ли необходимата бройка, ще се наложи да се откажем.

— Жалко. — Този път Роуз прояви фантазия и смени думата.

— Лесно е. — Тя реши, че специалността на Саймън са съдебните спорове. Хората, които се занимаваха със спорове, се отличаваха със своята упоритост. — Раздвижваш се, чист въздух…

— Да не би да ви приличам на човек, който има нужда от движение и чист въздух? — Погледна се за кратък миг и додаде: — Не ми отговаряйте.

— Пък е и забавно. Срещаш се с различни хора.

— Не ви трябва човек като мен — поклати тя глава. — Аз съм безнадежден случай.

Някаква жена се приближи зад гърба на Саймън и увисна на ръката му.

— Скъпи, ела да поиграем билярд — гукаше тя.

Роуз примигна. На това момиче Роуз тайно му викаше Деветдесет и пета по годината, в която беше се дипломирало в Харвард — факт, който момичето не пропускаше да изтъкне при всеки техен разговор, все едно на каква тема беше.

— Роуз, запознай се с Филис Русо — представи ги Саймън.

— Познаваме се — отбеляза Роуз.

Филис протегна ръка, за да приглади къдриците на Саймън, което по мнението на Роуз беше безнадеждно, колкото и да се стараеш. Точно в този момент към тях се приближи Маги, страните й пламтяха, в ръката й димеше цигара.

— Ама тук настина е изключително тъпо. — Тя огледа групата. — Няма ли да ме представиш?

— Маги, запознай се със Саймън и Филис. Работим заедно.

— Ъхъ. — Маги дръпна от цигарата. — Чудесно.

— Много красива гривна. — Филис посочи с пръст една от дрънкулките по ръцете на Маги. — Автентична ли е?

— Ами — презрително изсумтя Маги. — Купих я на Саут Стрийт.

— Разбирам — кимна Филис. — В Бостън имаше един малък бутик, от който си купих няколко неща още докато бях в колежа.

Ето, започна се, помисли си Роуз.

— Веднъж съм била в Бостън — каза Маги. — Имах един приятел на Нортийстърн…

Три… две… едно.

— Така ли? — зарадва се Филис. — Коя година? Учих в Харвард…

Роуз се ухили доволно. Така й се стори, или и Саймън се ухили?

— По-добре да седнем някъде — предложи той. Преместиха една коктейл на масичка и се настаниха около нея. Филис не спираше да скимти нещо за Кеймбридж през зимата. Сам се наливаше с мартини, а Роуз мечтаеше да се върне към масата с храна.

— Нали ще си помислите за отбора по софтбол? — попита Саймън.

— Ами… Може.

— Много е забавно — увери я той.

— Нали? — намеси се Филис. — В колежа играех скуош на стена. Не във всички колежи има такива стени, естествено, но за щастие в Харвард няма празно.

Този път не си въобразяваше — Саймън Стайн завъртя очи от досада.

— И ние сме преживели приятни моменти — обади се той.

— Така ли? — опита се да е любезна Роуз. — Къде?

Докато Саймън изброяваше баровете, които беше посещавал, Маги и Филис намериха общи теми за телевизионни предавания.

— Обожавам „Семейство Симпсън“. Гледали сте го, нали — Филис дори се наведе напред, за да сподели някои ценни тайни. — Спомняте ли си епизода, в който майката на Омир караше с фалшива шофьорска книжка?

— Не — отвърна Саймън.

— Не — отрече и Роуз.

— Не си падам много по анимация — обади се и Маги.

Филис се направи, че не чува, и продължи:

— Адресът на книжката беше Боу Стрийт 44, което всъщност е адресът на Нарвард Лампун.

Маги гледа Филис известно време втренчено, след което се наведе напред и прошепна шумно на сестра си.

— Знаеш ли, мисля, че Филис е учила в Харвард.

Саймън започна да кашля, сетне отпи голяма глътка от бирата си.

— Извинете ни за малко — промърмори Маги и след бърз ритник поведе сестра си към вратата.

— Това беше грозно — отсече Роуз.

— Я стига, моля те — отегчено отговори Маги. — Толкова е досадна.

— Не е досадна, а е направо кошмарна — поправи я Роуз.

Маги се засмя звучно и помъкна сестра си към изхода.

— Да си вървим от това кошмарно място.

— У дома ли? — с надежда попита Роуз.

— На друго място, но много по-добро.

Много, много по-късно двете сестри седяха една срещу друга в сепаре в Интернешънъл Хаус ъф Пенкейкс.

Преди това бяха посетили един клуб. След това — друг клуб с по-дълго работно време. После бяха и на някакво парти. А после, ако Роуз не грешеше много и не халюцинираше в резултат на изпитата водка, бяха и в караоке бар. Тя тръсна глава, за да проясни мислите си, но споменът не остана: тя стоеше на сцена, боса, публиката скандираше името й, докато тя доста фалшиво пееше „Среднощния влак за Джорджия“, а Маги подскачаше лудешки.

Роуз подпря чело на масата. Вярно беше. Никаква водка повече, зарече се тя и прехапа устни. Спомни си и каква беше причината да се напие така безпаметно. Джим беше се отказал от пътуването си с нея до Чикаго и бе помолил Саймън да го замести. Мисля, че ти си много по-вътре в тази история от него, бе казала Ейми и по всичко личеше, че тя е права. Къде беше сбъркала? Какво да направи, за да си го върне?

— Дамите готови ли са? — попита отегчената до смърт сервитьорка, застанала с готов молив и бележник до тях.

Роуз прокара пръсти по наименованията в менюто, сякаш бяха напечатани с брайлово писмо.

— Палачинки — изрече тя най-накрая.

— Какви да бъдат?

— За нея с обезмаслена сметана — обади се първа Маги и изтегли менюто от ръцете на Роуз. — За мен също. Освен това два големи портокалови сока и кана с кафе, ако обичате.

Келнерката се отдалечи.

— Не знаех, че пееш! — отбеляза Маги и Роуз започна да хълца.

— Не мога да пея — възрази сестра й. — Умея да водя съдебни спорове.

Маги изсипа четири пакетчета подсладител в кафето си, което келнерката остави пред нея.

— Забавно беше, нали?

— Забавно беше? — повтори сестра й между две хълцания. Очната линия и тушът, които Маги така старателно беше положила предишната вечер, се бяха разтекли и размазали по лицето й. Сега тя приличаше на енот. — Какво смяташ да правиш?

— С кое?

— С живота си.

Маги сбърчи чело.

— Сега си спомням защо никога не излизаме заедно. Изпиваш половин бутилка вино и веднага ми излизаш с план за развитието ми от поне десет точки.

— Искам само да ти помогна — каза Роуз. — Трябва да имаш някаква цел.

Сервитьорката приближи тяхната маса и почти хвърли двете чинии с палачинки и каничка с горещ кленов сироп.

— Момент, моля — спря я Роуз. — Търсите ли работници?

— Мисля, че да — отговори жената. — Ще ви донеса формуляр, като дойда за сметката.

— Не мислиш ли, че образованието ти е в повече за такава работа? — попита Маги. — Искам да кажа, че си завършила колеж, право… Наистина ли имаш желание да носиш палачинки?

— Не става дума за мен, а за теб — уточни Роуз.

— Искаш да разнасям палачинки? — изненада се по-малката сестра.

— Трябва да се заемеш с нещо. — Роуз размаха ръце с пиянско великодушие. — Искам да си плащаш сметката за телефон, а и да внасяш някакви пари за пазар.

— Почти нищо не ям. — Това не беше съвсем вярно. Тя се хранеше малко наистина — парче кейк, малко мляко с овесени ядки. Разходът не беше голям. А и Роуз имаше пари за това. Маги беше видяла състоянието на банковата й сметка. Откри извлеченията в един голям кафяв плик с надпис „Банкови извлечения“. Представяше си как Роуз се разхожда из кухнята с бележник от жълти листа и си записва. Една порция пиле по ориенталски от фирмата за диетични храни „Лийн Кюизин“! Половин чаша портокалов сок! Два пакета пуканки за микровълнова печка! Три чаени лъжички сол!

Маги усети, че лицето й пламва.

— Ще ти дам пари. — Тя отчетливо произнасяше всяка сричка.

— Ти нямаш пари — отбеляза Роуз.

— Ще намеря.

— Кога? Ще настъпи ли някога този миг блажен?

— Нали ходих на интервю?

— Това е прекрасно, но не означава, че имаш работа.

— Майната ти. Тръгвам си. — Маги хвърли салфетката на масата.

— Я сядай — отегчено въздъхна Роуз. — Изяж си закуската. Отивам в тоалетната.

Тя стана и се отдалечи от масата. Маги се върна на мястото си и заби вилица в храната пред себе си, но не хапна нищо.

Келнерката дойде след малко и донесе формуляра за работа. Маги се пресегна към чантата на сестра си, измъкна химикалка и една двайсетдоларова банкнота от портфейла, попълни на бърза ръка празните полета с името на Роуз, сложи отметка пред полето „Кога може да сте на разположение?“ и добави „Готова съм да върша всякаква работа“ в кутийката за „Забележки“. Върна формуляра на келнерката, изля половината каничка кленов сироп в чинията на Роуз, знаейки чудесно, че тя не може да търпи цветни плодови сиропи, и напусна заведението.

Роуз се върна на масата и заби изненадан поглед в съсипаната си закуска.

— Приятелката ви си отиде — съобщи келнерката.

— Не ми е приятелка — поклати глава Роуз. — Тя ми е сестра. — Плати сметката, взе си сакото, огледа тъжно разранените си крака и закуцука към изхода.

16

— Достатъчно. — Ела сложи ръка над чашата си с вино. За пръв път вечеряха навън заедно. Първата официална вечеря, на която тя се съгласи, след като Луис настоява седмици наред. Тя склони да изпият заедно едно шише вино и това беше грешка. От години, а може би и от десетилетия не беше пила вино и както се очакваше, главата й се замая.

Луис остави бутилката и избърса устни.

— Мразя празниците — рече той нехайно, сякаш й казваше, че никога не е обичал артишок.

— Какво? — попита тя.

— Празниците — продължи той. — Не ги понасям. От години не ги понасям.

— Защо?

Луис си наля още половин чаша вино.

— Защото синът ми не идва да ме види — отговори той. — Чувствам се като всички останали.

— Изобщо ли не идва? — попита Ела колебливо. — Да не си…? Да няма…?

— Прекарва празниците с родителите на жена си — поясни Луис и от неувереността в гласа му Ела разбра, че това е болезнена за него тема. — Идват през февруари, когато децата са във ваканция.

— Е, сигурно е приятно — рече Ела.

— Много — съгласи се Луис. — Глезя ги. И ги очаквам с нетърпение, но празниците не са толкова приятни. — Той вдигна рамене, сякаш искаше да каже, че това не е най-лошото нещо на земята, но Ела знаеше, че е трудно човек да е сам.

— А ти? — попита Луис. Тя очакваше този въпрос. Като се има предвид колко приятен беше той и как двамата се разбираха, тя не можеше вечно да отбягва въпроса. — Разкажи ми за семейството си.

Ела се опита да се отпусне, напомняйки си, че не бива да стяга рамене и да свива ръце в юмруци. Очакваше го. Беше съвсем естествено.

— Ами — започна тя, — съпругът ми Айра, беше преподавател в колеж. Специалността му бе история на икономиката. Живеехме в Мичиган. Умря преди петнадесет години от удар. — Това бе допустимата информация за мъртвия съпруг: име, пост, откога не е жив и от какво е умрял, с най-общи пояснения (например, дамите не биха се поколебали да прошепнат „рак“, но за нищо на света не биха изрекли „простата“).

— Бракът ви добър ли беше? — попита Луис. — Знам, че не ми влиза в работата… — той млъкна и погледна Ела с надежда.

— Беше… — започна тя, докато си играеше с ножа за масло. — Беше брак, типичен за времето тогава. Той работеше, а аз се грижех за къщата. Готвех, чистех, отговарях за забавленията…

— Какъв беше Айра? Какво обичаше да прави?

Смешното беше, че Ела не можеше да си спомни. В главата й изплува само една дума, „достатъчно“. Айра беше достатъчно добър, достатъчно умен, изкарваше достатъчно пари, грижеше се за нея и Каролайн достатъчно. Беше малко стиснат (той би казал пестелив) и повече от суетен (Ела се свиваше при спомена за пригладената му прическа, която той поддържаше в степен, превишаваща благовидността), но като цяло беше… достатъчен.

— Той беше приемлив — каза тя, осъзнавайки, че оценката й съдържаше хладно одобрение. — Успяваше да ни издържа — добави тя, усещайки колко старомодно звучат думите й. — Беше добър баща — заключи Ела, въпреки че не беше съвсем така. Айра, с икономическите си учебници и миризмата на тебешир, беше предимно озадачен от красивата, крехка, странна и бясна Каролайн, която от първия си ден в детската градина настоя да носи поличката си на балерина, а на осемгодишна възраст заяви, че не признава никакво друго обръщение, освен „Принцеса Мейпъл Магнолия“. Айра я водеше на риболов и игри с топка и вероятно тайничко си мечтаеше единственото им дете да беше момче или поне едно по-нормално момиче.

— Значи имаш деца? — попита Луис. Ела си пое дълбоко дъх.

— Имах дъщеря, Каролайн. Тя почина. — Тук тя наруши протокола. Спомена име и факта, че някой бе умрял, но нищо повече, като например какво представляваше Каролайн, кога беше умряла и от какво.

Луис нежно хвана ръката й.

— Съжалявам — рече той. — Не мога да си представя какво ти е струвало това.

Ела мълчеше, защото нямаше как да обясни. Да почине собственото ти дете беше по-лошо от всичко, което тривиалните коментари съдържаха. Беше възможно най-лошото нещо. Толкова беше лошо, че тя си спомняше смъртта на Каролайн откъслечно, като епизоди и кадри от филм, кой от кой по-болезнен. Спомняше си тесния махагонов ковчег, който под дланта й беше хладен и солиден. Виждаше лицата на дъщерите на Каролайн в тъмносини рокли, а тъмнокестенявите им коси бяха вързани на еднакви опашки на тила. По-голямата държеше ръката на по-малката, докато пристъпваха към ковчега. По-малката плачеше, за разлика от по-голямата. „Кажи сбогом на мама“, бе казало по-голямото момиче дрезгаво на по-малкото, което поклати глава и заплака. Спомни си, че се чувстваше съвсем празна отвътре, сякаш някаква огромна ръка бе изтръгнала всичките й вътрешности, сърцето й. На външен вид си беше същата, но всъщност не беше. Спомни си как Айра я водеше, сложил ръка на лакътя й, все едно беше инвалид или слепец. Помогна й да влезе в колата, да излезе от колата, да изкачи стъпалата на траурната зала, да мине край Маги и Роуз. Те си останаха без майка, помисли си тя, и мисълта отекна като гръм в главата й. Беше изгубила дъщеря си и това беше ужасно, истинска трагедия, но тези момичета бяха изгубили майка си. Нещо, което със сигурност беше още по-лошо.

„Трябва да се махнем оттук — беше казала на Айра онази нощ, след като той я настани на стола в хотелската им стая. — Ще продадем къщата и ще наемем апартамент…“

Той стоеше до леглото и бършеше очилата си с края на вратовръзката, вперил в нея изпълнен със съжаление поглед.

„Не е ли това все едно да заключиш вратата на хамбара, след като конят вече е избягал?“

„Хамбара! — изкрещя тя. — Коня! Айра, дъщеря ни е мъртва! Внучките ни нямат майка! Трябва да им помогнем! Трябва да сме тук!“

Той се вторачи в нея… Сетне за първи път през трийсетте години от техния брак прояви далновидност. „Може би Майкъл не иска да сме тук“.

— Ела? — повика я Луис.

Тя преглътна с усилие, като си спомни поройния дъжд в нощта, когато й се обадиха, и как няколко дни след това разглоби телефона: отвинти микрофона на слушалката, откъсна спираловидния кабел, който я свързваше със самия телефон, изкърти шайбата, отвинти дъното и измъкна телефонните жици и счупи телефона, който й донесе ужасната новина. После се вторачи в него, като дишаше тежко. Мислите й блуждаеха без всякаква връзка. „Сега не можеш да ме нараниш.

Не можеш“. По този начин успя да се успокои за около пет минути, след което се озова до прашната маса на Айра в сутерена, грабна чука и разби всички части на хиляди малки парченца. Искаше й се да удря с чука и собствените си ръце за наказание, че беше повярвала на това, което искаше да вярва, че Каролайн й казва истината, че си взема лекарствата и че всичко е наред. Луис я наблюдаваше.

— Добре ли си?

Ела си пое дълбоко дъх.

— Добре съм — тихо рече тя. — Да.

Луис я погледна, изправи се и й помогна да стане. С топла ръка я хвана за лакътя и я поведе към вратата.

— Да се поразходим — предложи той.

17

Маги Фелър прекара неделния следобед в бялата крепост на Сидел в събиране на информация.

Пронизителното дрънчене на телефона беше успяло да пробие замаяността на махмурлука.

— Роуз, телефонът! — простена тя, тъй като Роуз не вдигаше.

Ужасната Сидел продължи да звъни, докато най-накрая Маги вдигна и се съгласи да отиде да махне нещата си от спалнята им.

— Имаме нужда от място — обясни Сидел.

Ей, че проклета жена, помисли си Маги. Имаше достатъчно място в къщата им.

— Къде предлагаш да сложа всички тези неща? — попита тя.

Сидел въздъхна. Маги си представяше доведената си майка съвсем ясно — тънките й устни сигурно бяха стиснати и приличаха на тънка линия, ноздрите й зееха, а кичури прясно боядисана руса коса се люшкаха, докато тя клатеше глава.

— Можеш да отнесеш нещата си в мазето — каза Сидел с тон, който означаваше съгласие, едва ли не позволяваше на доведената си дъщеря да остави скоростни колички в предния двор.

— Много си щедра — саркастично отбеляза Маги. — Ще дойда следобед.

— Ще имаме занимание — каза Сидел. — Макробиотично готварство.

Сякаш Маги се интересуваше. Тя си взе горещ душ, после се качи на колата на Роуз и отиде в Ню Джърси. Къщата беше празна, с изключение на ненормалното куче Шанел (наречено от Роуз Бутльо), което, както обикновено, изръмжа, сякаш тя беше крадец, после се опита да се хвърли към крака й. Маги го избута навън и в продължение на половин час влачи кутиите със свои вещи до сутерена. Остана й цял час за любимото занимание — събиране на информация.

Започна с бюрото на Сидел, но не намери нищо интересно — сметки, канцеларски материали, джобни снимки на Моята Марша в сватбена рокля, снимка в рамка на близнаците на Моята Марша, Джейсън и Александър. Затова премина към по-благодатната зона за търсене — дрешника на господарската спалня, откъдето преди се беше появила една от най-ценните й находки — кутия за бижута с дърворезба. В кутията нямаше нищо, освен чифт златни кръгли обици и златна гривна. На майка й ли беше? Може би, помисли си Маги. Едва ли беше на Сидел, тъй като тя знаеше къде държеше нещата си мащеха й. Поколеба се дали да не прибере гривната, но се отказа. Може би баща й поглеждаше от време на време бижутата и щеше да забележи, ако изчезнеха, а на Маги не й се искаше, когато той вдигне капака, да не намери нищо вътре.

Започна проверката от първия рафт. Купчина стари данъчни документи с обратна разписка, завързани с ластик. Тя ги взе, разгледа ги и ги сложи обратно. Победните трофеи на Моята Марша, пуловерите на Сидел. Маги се надигна на пръсти и опипа летните ризи на баща си, като претърсваше на най-горния рафт. Накрая напипа нещо, което приличаше на кутия за обувки.

Свали го долу. Беше розова, стара и смачкана по ръбовете кутия. Избърса праха от капака, извади я от дрешника и седна на леглото. Не беше на Сидел, тъй като тя обикновено слагаше надпис на кутиите за обувки, упоменаващ какво съдържат (повечето й обувки бяха много скъпи с болезнено остри върхове). Освен това Сидел носеше шести размер, а според надписа тази кутия трябваше да съдържа балетни розови палци четвърти размер. Тоест детски обувки. Маги отвори кутията.

Вътре беше пълно с пликове с писма, поне две дузини. Всъщност, картички в цветни пликове. Първият, който извади, бе адресиран до нея, госпожица Маги Фелър, на стария им адрес, в къщата с две спални, където живяха, преди баща им да настои да се преместят в дома на Сидел. Пощенската марка беше от четвърти август 1980 година. Била е пратена някъде около осмия й рожден ден (който, ако не я лъжеше паметта, беше прочуто събитие в местната зала за боулинг, с почерпка от пица и сладолед след това). На горния ляв ъгъл бе залепен адресът на подателя. Картичката беше от жена на име Ела Хирш.

Хирш, помисли си Маги и се развълнува от предполагаемата тайнственост. Хирш беше моминското име на майка им.

Тя отвори плика. След около двайсет години лепилото вече беше изсъхнало и пликът се отвори леко. Извади отвътре картичка за рожден ден на малко дете, с торта с розова глазура и жълти свещички отпред. „ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН!“ гласеше надписът. Отвътре под печатния надпис „С ПОЖЕЛАНИЕ ЗА МНОГО ЩАСТЛИВ ДЕН!“ тя прочете: „Скъпа Маги, надявам се, че си добре. Много ми липсваш. Бих искала да получа вести от теб“. Имаше телефонен номер и подпис „баба“, а отдолу в скоби пишеше „Ела Хирш“. Банкнота от десет долара беше пъхната вътре и Маги бързо я мушна в джоба си.

Интересно, помисли си тя, изправи се и се приближи до прозореца в спалнята, като се огледа дали отнякъде не се е появила колата на Сидел. Маги знаеше, че има баба. Смътно си спомняше как седи в скута й, усеща парфюма й с мирис на цветя и чувства гладката й буза до своята, докато мама им прави снимка. Смътно си спомняше същата жена, тяхната баба, и на погребението на майка им. Не беше тайна какво се случи със снимката. След като се преместиха при Сидел, всички явни доказателства, които напомняха за майка й, изчезнаха. Но какво се беше случило с баба й? Спомни си, че преди години, на първия си рожден ден в Ню Джърси попита баща си: „Къде е баба? Тя изпрати ли ми нещо?“

По лицето на баща й премина сянка.

„Съжалявам — отвърна той или поне Маги си мислеше, че каза това. — Тя не може да дойде. — На следващата година зададе същия въпрос, но получи различен отговор. — Баба Ела е в дом“.

„И ние сме в дом“ — отбеляза Маги, без да схване разликата.

Но Роуз знаеше.

„Не такъв дом — обясни тя и погледна баща си, който й кимна. — Тя е в дом за стари хора“. И това беше краят. Независимо дали беше в дом или не, баба им изпращаше картички. Но защо Маги и Роуз никога не ги получаваха?

Зачуди се дали картичките са еднакви. Избра друг плик от купа, този път от 1982 година, адресиран до госпожица Роуз Фелър. Имаше пожелание към Роуз за празника Ханука и беше подписано по същия начин. „Обичам те, липсваш ми, надявам се, че си добре. С любов, баба (Ела)“. Имаше и банкнота, този път от двадесет долара. Маги светкавично я сложи при другата от десет долара.

Баба Ела, помисли си тя. Какво се беше случило? Майка й беше умряла и имаше погребение. Със сигурност баба им е била там. После, месец след смъртта на майка им те се преместиха от Кънектикът в Ню Джърси. Колкото и да напрягаше паметта си, Маги не си спомняше да я е виждала оттогава.

Очите й бяха все още затворени, когато чу звънеца на вратата на гаража, след което се отвори вратата на кола. Тя сложи картичката на Роуз при парите в джоба си и се изправи.

— Маги? — извика Сидел. Токчетата й тракаха по кухненския под.

— Почти свърших — изкрещя в отговор младата жена. Сложи кутията обратно на рафта, където имаше стръкове и семена.

— Остани за вечеря — предложи баща й и я целуна, докато тя навличаше палтото си. — Ще сготвим… — Той замълча и намигна към едната чанта.

— Кавоа — подсказа му Сидел, произнасяйки думата с испански акцент.

— Не, благодаря — каза Маги и бавно се зае да се закопчава, докато наблюдаваше как баща й отнася продуктите в кухнята. Не беше за вярване, но някога той беше красив. Беше виждала негови снимки като по-млад, преди да оплешивее и лицето му да се сгърчи в бръчки и примирение. Понякога, когато го гледаше отзад или когато той се движеше по един особен начин, в стойката на раменете му и овала на лицето му тя виждаше красавец, достоен да се влюби в жена, красива колкото майка й. Искаше да попита баща си за картичките, но не пред Сидел — знаеше, че тя ще смени посоката на разговора от тайнствената баба към въпроса какво е търсила Маги в дрешника им.

— Татко — започна тя. Сидел мина зад нея и отнесе към килера консерви от същата природосъобразна, безсолна и безвкусна супа, която тя беше намерила в кухнята на Роуз. — Искаш ли да обядваме някой ден следващата седмица?

— Разбира се — отвърна баща й в момента, в който Сидел попита:

— Как върви търсенето на работа, Маги?

— Чудесно! — с настроение рече тя и си помисли: „Кучка“.

Сидел разтегна кораловите си устни в насилствена усмивка.

— Радвам се да го чуя.

После обърна гръб на Маги и се върна в килера.

— Ние ти мислим доброто, Маги. Загрижени сме за…

Маги грабна чантичката си.

— Време е да вървя — разбърза се тя. — Трябва да ходя на много места и да се срещам с много хора!

— Обади ми се! — каза баща й. Маги помаха разсеяно и влезе в колата на Роуз, където извади картичката и парите и ги огледа, за да се увери, че са там, че не ги е измислила, че в тях пише точно това, което си беше помислила, че е видяла. Баба. Роуз знае какво да направи. Но когато Маги се прибра у дома, Роуз подреждаше багаж за пътуване.

— Отивам в офиса да довърша нещо. Ще се прибера късно, а утре заминавам рано. В командировка — уточни тя със заповеднически и важен глас, докато оправяше костюмите и лаптопа си. Е, когато Роуз се прибере, двете щяха да разгадаят тайната на липсващата баба.

18

В понеделник сутрин Саймън Стайн стоеше във фоайето на сградата, където се намираше апартаментът на Роуз, обут в мокасини, с камуфлажни панталони и поло „Луис, Домел и Феник“, с бейзболна шапка „Луис, Домел и Феник“ на главата. Роуз излезе бързешком от асансьора и мина покрай него.

— Здравей! — каза Саймън и помаха с ръка.

— О — отвърна Роуз и прокара ръце през мокрите си коси. — Здравей. — Утрото започваше зле. Когато бръкна в шкафа под мивката в банята за тампоните си, намери кутията празна. Вътре имаше само найлонови опаковки.

„Маги! — извика тя. Маги спеше, но претърси сънено чантичката си и за утеха подхвърли на Роуз един «Слендър Регюлър». — Къде са всичките «Супер»?“ — попита тя. Маги вдигна рамене. Налагаше се Роуз да купи тампони на летището, като предполагаше, че ще успее да се отърве от Саймън Стайн за достатъчно дълго време, и…

— … с нетърпение — каза Саймън и се качи на магистралата.

— Моля?

— Казах, че го очаквам с нетърпение — повтори той. — А ти?

— О, да — отвърна Роуз. Всъщност изобщо не го очакваше с нетърпение. Седмици наред бе мечтала да остане насаме с Джим в град, където никой не ги познаваше, далеч от всички във фирмата. Щяха да излязат на романтична вечеря някъде… или просто щяха да си поръчат нещо от рум сървиса. Нямаше да излизат, щяха да се опознаят. А сега тя се оказа в компанията на Саймън Стайн, Момчето чудо.

— Смяташ ли, че ни избраха, защото сме пример за добри сътрудници, или защото искат да се отърват от нас? — попита тя.

— О — рече Саймън, докато паркираше колата на паркинга, — мен ме избраха, защото съм добър пример. А от теб просто се опитват да се отърват.

— Какво?

— Шегувам се — отвърна той и й се усмихна глупаво.

Май протестира, помисли си Роуз. Възрастните мъже не трябва да изглеждат глупаво.

Трябваше да влязат в залата за заминаващи, преди да започне качването в самолета. Идеално, помисли си Роуз и пусна багажа си на един стол.

— Виж, ще изтичам до щанда за вестници — каза тя и въздъхна от облекчение, когато Саймън кимна и разгърна някакъв брой на списание „ЕСЕН“. Тя си помисли, че е нелепо, но просто не беше от жените, които ще сложат тампоните „Кортекс Супер Плюс“ върху марулята и пуйката в магазина за хранителни стоки, докато някой тийнейджър разглежда покупките им. Трябваше да купи тампоните от същото място и тя се помота край щандовете, докато беше сигурна, че няма опашка и касиерката е жена. Знаеше, че не е голяма работа (Ейми и Маги й го бяха казвали), но по неизвестна причина винаги се чувстваше неловко, когато ги купуваше. Може би защото, когато за пръв път й дойде менструацията, баща й напълно се побърка и я остави да кърви в банята, като попива кръвта с тоалетна хартия в продължение на три часа, докато не се върна Сидел от заниманията си в кръжока по джаз и не донесе кутия дамски превръзки. Помнеше, че Маги търпеливо я чакаше от другата страна на вратата и разпитваше Роуз какво е положението.

„Какво става тук?“ — беше попитала тя.

„Станах жена — отвърна Роуз, клекнала върху ръба на ваната. — Аз самата“.

„О — отвърна Маги. — Ами, поздравления“. Роуз си спомни, че Маги се опита да мушне под вратата списания „Пийпъл“ и й изпече кекс с шоколадова глазура с надпис „Пуздравления, Роуз“. Баща им беше прекалено съсипан и не хапна нито хапка. Сидел изкоментира нещо за калориите и грешния правопис, но кексът беше вкусен.

В самолета тя мушна чантата си в багажника над главите на пътниците, затегна колана и се вторачи в прозореца, като от време на време хапваше ядки, за да залъже глада си, и си мислеше, че ако не беше се старала да направи отчета си възможно най-впечатляващ за Джим и не се мотаеше насам-натам да търси какво е взела Маги и какво не, щеше да има време да си купи сандвич. Междувременно Саймън извади изпод седалката си малка найлонова кесия във формата на кутия и я отвори с усмивка.

— Ето — рече й той.

Роуз погледна наляво и видя, че в ръцете си той държи хлебче, посипано със семе.

— Пълнозърнест, девет процента — обясни той. — От „Ле Бу“. Имам и едно пълнозърнесто, единадесет процента.

— В случай че деветте не са достатъчни? — попита Роуз. Тя го изгледа с любопитство, после взе хлебчето, което все още беше топло и при създалите се обстоятелства — вкусно. След минута той я потупа по ръката и й предложи бучка сирене.

— Какво е това? — попита най-после тя. — Майка ти да не ти е приготвила обяд?

Саймън поклати глава.

— Майка ми не може да прави такива обеди. Тя не е от ранобудните. Сутрин се влачи по стълбите…

— Как така се влачи? — попита Роуз, готова да прояви необходимото съчувствие, в случай че Саймън започнеше същата отвратителна история за проблема на майка му с пиенето.

— В най-добрия случай движенията й не са лицеприятни, особено когато още не се е разсънила… Клатушкаше се надолу по стълбите, грабваше бял хляб „Уондър“, икономичен размер, някакво месо за обяд и кутията с маргарина. — Роуз вече си представяше майка му в опърпана нощница, боса пред кухненския плот. — После намазваше маргарина или поне се опитваше, тъй като биваше студен, трудно се разнасяше и хлябът се накъсваше. Получаваха се сандвичи с буци от маргарин. После тя плясваше парче месо — Саймън показа движението, — слагаше отгоре другата филия хляб и мушкаше сандвича в пликче, после в кафява кесия с няколко наранени плода и шепа ядки. Това представляваше обядът — заключи той, извади от чантата си черно хлебче и предложи на Роуз половината. — И това обяснява всичко за мен.

— Как за теб?

— Когато израснеш в къща, където никой не го е грижа за храната, ти или ставаш същият, или ставаш прекалено придирчив. — Той грижовно потупа коремчето си. — Познай от кой тип съм. Ти какво ядеше в училище едно време?

— Зависи — отвърна Роуз.

— От какво?

Тя прехапа устна. Обедите в училище за нея се деляха на три категории. Обедите, които майка й приготвяше, бяха красиви — сандвичи с правилно изрязани препечени филийки, с обелени моркови, нарязани на еднакви парчета, с измита ябълка и със салфетка, сгъната на дъното на кесията. Понякога с петдесет цента за сладолед и бележка:

Следваха отвратителните обеди. Морковите не бяха обелени, веднъж майка й беше сложила цял морков в кесията със зеленината по него. Забравяше да остави салфетки, забравяше меда, понякога забравяше самия сандвич. Веднъж Роуз си спомни, че откри Маги до шкафчето й да гледа изумено в кесията си.

„Виж!“ — каза тя и показа на Роуз сандвича си, в който нямаше нищо, освен по неизвестни причини чековата книжка на майка им. Роуз погледна в своята чанта и намери смачкана кожена ръкавица.

— Предимно имахме топъл обяд — каза тя на Саймън. Което си беше самата истина. В продължение на две години тя получаваше обяд от майка си, добър или лош. Следваше третата категория — десет години пица и мистериозно месо, предложенията на Сидел от здравословната кухня с нарязана салата, които обикновено Роуз не приемаше.

Саймън въздъхна.

— Бих убил за топъл обяд. Както и да е — рече той и лицето му светна, — смяташ ли, че ще е интересно?

— Спомняш ли си, когато беше студент първа година?

Саймън се замисли.

— Непоносимо беше — отвърна той.

— Точно така. И за мен също. Следователно, смятам, че трябва да приемем, че повечето деца ще са също толкова противни, колкото сме били ние навремето.

Саймън бръкна в куфарчето си и извади куп списания.

— Нещо за четене?

Роуз си избра илюстрирано издание на „Кулинарство“ и някакво списание „Зелената чанта“.

— Какво е това?

— Официално списание за развлечение — рече Саймън.

— Ами — отвърна Роуз и се обърна към прозореца. Затвори очи с надеждата, че Саймън ще я остави на мира, а когато това се случи, тя почувства облекчение.

Първата кандидатка премигна към Роуз и Саймън и повтори последния въпрос на Саймън.

— Моите цели ли? — попита тя. Беше противно млада, със свежо лице, облечена в черен костюм. Гледаше Роуз и Саймън с поглед, който би трябвало да е настоятелен, но вместо това създаваше впечатление, че е късогледа. — Искам след пет години да седя на вашето място.

Само при положение, че защитата на жените е по-добра, помисли си Роуз. През последните десет минути имаше ясното усещане, че тампонът от летището нещо не беше наред.

— Кажете ни защо се интересувате от „Луис, Домел и Феник“ — подсказа Саймън.

— Ами — започна тя уверено, — впечатлена съм от отдадеността на фирмата към работата в полза на обществото.

Саймън погледна Роуз и записа нещо на листа, където си водеха бележки.

— И уважавам разбирането на партньорите, че трябва да има равновесие между работата и задълженията към семейството.

Саймън записа още нещо.

— И според мен — заключи младата жена — Бостън е чудесно място за работа.

Роуз и Саймън се спогледаха. Бостън? Кандидатката ги погледна несигурно.

— Толкова много неща могат да се правят там! Има толкова много история!

— Вярно е — отвърна Саймън, — но ние всъщност се намираме във Филаделфия.

— О! — ахна младата жена.

— Толкова много неща могат да се правят и във Филаделфия — каза Роуз и си помисли, че нещо, което би направила като студентка по право, бе да назначи толкова много интервюта, че всички фирми да работят като едно голямо, самоотвержено цяло на семейни начала.

— Разкажете ни за себе си — подсказа Роуз на червенокосия мъж, който седеше срещу нея.

Той въздъхна.

— Ами, ожених се миналата година.

— Чудесно — каза Саймън.

— Да — горчиво рече мъжът, — но снощи тя ми каза, че ме напуска заради преподавателя по наказателно право.

— О, Боже! — измърмори Роуз.

— „Той ме консултира за курсовата ми работа“ — ми обясни тя. Е, добре, не се усъмних. А вие бихте ли се усъмнили? — попита той и погледна с пламнал поглед Саймън и Роуз.

— Хм — рече Саймън, — ами, аз не съм женен.

Студентът по право се сви в костюма си.

— Вижте, имате резюмето ми. Ако проявявате интерес, знаете къде да ме намерите.

— Да — прошепна Саймън, когато мъжът излезе от стаята и влезе следващият кандидат, — в храстите пред апартамента на професора с очила за нощно виждане и бурканче от майонеза вместо тоалетна.

— Започнах кариерата си на адвокат с отвращение — рече брюнетката с тънки устни. — Спомняте ли си случая с горещите „Макнагетс“?

— Не — отвърна Роуз.

— Не съвсем — рече Саймън.

Студентката по право поклати глава и ги погледна присмехулно.

— Някаква жена пристига с колата си в „Макдоналдс“, поръчва „Макнагетс“. Те пристигат горещи от фритюрника. Жената отхапва една хапка, попарва устните си, осъжда „Макдоналдс“ за това, че не са я предупредили, че „Макнагетс“ може да са опасно горещи, и спечелва стотици хиляди долари. Бях отвратена. — Тя ги гледаше с пламнал поглед, за да подчертае възмущението си. — Подобно възмездие поражда язвата на спорните казуси, които разяждат Америка.

— Знаете ли, чичо ми имаше — тъжно отбеляза Саймън, — лудост на тема спорни казуси. Нищо не може да се направи.

Жената го погледна яростно.

— Аз ви говоря сериозно! — рече тя. — Фриволните процеси са ужасен проблем за професията на юриста. — Саймън кимна загрижено, а Роуз сподави прозявката си, докато жената в продължение на петнайсет минути им даваше уместни примери, разказваше за случаи, решения и забележки, докато накрая стана и оправи полата си.

— Приятен ден — рече тя и излезе.

Роуз и Саймън се спогледаха и изведнъж избухнаха в смях.

— О, Боже! — рече Роуз.

— Според мен имаме победител — каза Саймън. — Горещите „Макнагетс“. Така ще я наричаме. Съгласна ли си?

— Не знам — рече Роуз. — Какво ще кажеш за онзи, който плюеше, докато говореше? Или за госпожица Бостън?

— Едва се сдържах да не й кажа, че няма да хареса Бостън, защото не е истински колежански град, но тя нямаше вид на човек, който би харесал „Спайнъл Тап“ — реч той. — Сега като че ли малко съжалявам, че не ги питахме какво е отношението им към алтернативните спортове. — Той поклати глава с присмех и отчаяние. — Мисля, че не можем да се върнем във Филаделфия.

— Онзи с бившата съпруга имаше вид на човек, който държи в гаража си сноуборд.

— Да — рече Саймън, — точно до арбалета си. А онази блондинка?

Роуз прехапа устна. „Онази блондинка“ беше предпоследна в класирането на кандидатите. Имаше посредствени оценки, никакъв опит, но беше страхотна.

— Мисля, че някои от партньорите биха я одобрили — сухо коментира Саймън.

Роуз замижа. Да не би да говореше за Джим?

— Както и да е — каза Саймън и събра листовете си в задължителната папка „Луис, Домел и Феник“. — Искаш ли да обядваме?

— Рум сървис? — каза Роуз и се изправи.

Саймън се изненада.

— О, не, не, трябва да излезем и да обядваме някъде навън! В Чикаго има страхотни ресторанти!

Роуз го удостои с любезен поглед.

— Наистина съм уморена — обясни тя, което си беше самата истина. Освен това коремът я свиваше. Искаше да си е в стаята заради Джим, който й беше предложил телефонно обаждане за утеха вместо присъствието си. Тя се зачуди дали е трудно да се прави секс по телефон. Можеше ли да го направи, без да звучи като в онези долнопробни реклами по кабелната посред нощ или като в материалите за разкритието на връзката между Клинтън и Люински?

— Ти губиш — каза Саймън. Вдигна ръка за поздрав, мушна папката в раницата с надпис „Луис, Домел и Феник“ (Роуз си помисли, че възрастните мъже не бива да носят раници) и излезе. Тя се втурна към хотелската стая, към телефона и към Джим.

19

Маги реши да се обзаложи сама със себе си, че ще успее да си намери работа, преди Роуз да се върне от Чикаго. В мислите й наличието на работа щеше да зарадва сестра й и да я подтикне да се заеме със СИБ — случая с изчезналата баба. Ето защо тя се отказа от барманството и тръгна да изпълни мисията си с топче листа със своята напечатана автобиография. На следващия ден вече имаше работа в „Красиви лапички“, пошло натруфен салон за домашни любимци в близост до апартамента на Роуз, на една оживена улица с две френски бистра, бар, в който се предлагаха цигари и пури, дамски бутик и магазинче за козметика с име „Целувка и грим“.

— Обичаш ли кучета? — попита управителката Беа през дима на цигара „Марлборо“ без филтър, която висеше в ъгъла на устата й. Беше облечена в анцуг, а ръцете й бяха заети със сешоара, издухващ бухналата прическа на малък шицу.

— Умирам си за кучета! — заяви Маги.

— Виждам, че държиш на външния вид — отбеляза Беа, като фиксира с поглед тесните джинси и още по-тясното пуловерче. — Ще се справиш. Къпеш кучетата, режеш им ноктите и бакенбардите, оформяш козината, после я подсушаваш със сешоара. Осем долара на час — добави тя, като вдигна кучето за опашката и каишката и го остави в специалната пластмасова кошница.

— Чудесно — отвърна Маги.

Беа й подаде престилка, шише бебешки шампоан „Джонсънс“ и посочи с глава малък мърляв пудел.

— За аналните жлези знаеш, нали?

Маги я зяпна с надеждата, че нещо не е чула правилно.

— Моля?

— Аналните жлези — повтори Беа с усмивка. — Чакай да ти покажа.

Маги с отвращение я изгледа как вдига опашката на кучето.

— Виждаш ли тук? — посочи тя съответното място. — Изстискваш.

Последва бърза демонстрация, придружена с отвратителна воня. Маги за малко да повърне. Дори кучето май я погледна засрамено.

— На всяко куче ли се прави? — попита Маги.

— Само ако се налага — отвърна Беа.

Няма що, голяма утеха.

— А как да позная на кое се налага?

— Проверяваш дали са подути — отново се засмя Беа.

Маги потръпна погнусено, но преглътна събралата се в устата й слюнка и плахо приближи към своя първи клиент, който очакваше процедурата с не по-малко опасение от нея самата.

Осем часа по-късно Маги бе измила шестнайсет кучета, а по пуловера й бяха полепнали косми от всичките шестнайсет пухкави кожухчета.

— Добра работа — похвали я Беа, докато връзваше раирано фишу около каишката на едно шелти. — Другия път ела с по-подходящи обувки. Ниски някакви или маратонки. Имаш ли?

Тя точно нямаше, но сестра й сигурно притежаваше и такива в колекцията си. С натежали крака Маги излезе на улицата, пъхна ръце в джобовете си, доволна, че поне има къде да преспи тази нощ. Щеше да си направи пуканки, да си налее питие, а сестра й нямаше да й натяква, че пуска музиката твърде силно или че си слага прекалено много парфюм, нито щеше да й досажда с въпроси къде е била и какво е правила.

Маги примижа и погледна към мястото, където същия този ден бе стояла колата на Роуз… В момента там имаше замръзнала локва с няколко мъртви листа.

Добре де, може и да не е точно това място, помисли си Маги, за да се успокои, макар че сърцето й вече блъскаше в гърдите. Пайн Стрийт. В това поне нямаше грешка. Тя приближи табелата на спирката пред едно от бистрата, пресече и измина обратно цялата улица покрай бара за пушачи и „Целувка и грим“, които бяха затворени. Притичваше от една лампа до следващата, забързваше в тъмните участъци, докато отново попадне в светъл кръг, но от колата нямаше и следа.

Стигна до ъгъла, пак се върна под златните гирлянди на коледните венци, украсили лампите, а студът вече щипеше шията й. Пайн Стрийт, поне за улицата нямаше съмнение, освен ако… Ами ако се беше объркала? Това ще прелее чашата, осъзна Маги, като си представи как сестра й се връща от Чикаго и научава, че колата й е изчезнала. Щеше да изгони Маги, да я прати обратно при Сидел, и то без да я остави да обясни дори. Нима можеше да очаква нещо по-различно от съдбата? Цял живот така я караше. Една крачка напред, две назад. Успешно прослушване в Ем Ти Ви, а после онова идиотско ауто кю. Намери си нова работа, а ето че някой бе откраднал колата. Пъхаш крак в процепа на вратата и някой тутакси ти премазва пръстите. По дяволите, изруга тя и се завъртя в кръг. По дяволите, по дяволите, по дяволите!

— И теб ли са спипали? — извика някакъв мъж с кожено яке и тръгна към нея. Вдигна палец да й посочи табелата, която Маги изобщо не бе забелязала. — Прочистване на улиците — обясни човекът и поклати глава. — Омръзна им да оставят талони за глоба, които бездруго никой не плаща, та миналата седмица почнаха да вдигат колите.

— И къде ги карат?

— На паркинга за нарушители — отвърна мъжът, като сви рамене. — Бих те закарал, но… — И той така скръбно погледна към мястото, където бе оставил колата си, че Маги се разсмя. — Ела с мен.

Този път тя се опита да разгледа чертите на лицето му, но й попречи мракът, а и нахлупената качулка на якето му.

— Ще глътна една бърза бира, докато дойде приятелят ми, който ще ни закара и двамата. Носиш ли си чековата книжка?

— Ами аз… С кредитна карта няма ли да може?

— На място ще разберем — сви рамене непознатият.

Мъжът се казваше Грант, очакваният приятел — Тим. Бързата бира се умножи по три, а към поръчката се добави и ирландско кафе, което Маги отпиваше бавно, докато поклащаше рамене в такт с музиката и се стараеше да не гледа часовника, хем и да се държи, както се очаква. Кръстосай крака, навлажни устните, усучи кичур коса около пръста си. Прави се на очарована, но и някак загадъчна. Припърхай с мигли, все едно по-интересен мъж не си срещала, все едно за пръв път чуваш да се говорят тъй удивителни премъдрости. Издуй устнички като онова момиче от рекламата на чорапогащи или пък другото, от вълшебните сутиени. Поиграй си с бъркалката. Престори се, че неволно си го зяпнала в топките, после свенливо сведи очи. Маги владееше номера до съвършенство. А мъжете идея си нямаха. Ама никаква.

— Ей, Моник, искаш ли да те водим на парти, като приберем колите?

Тя кимна механично, сви рамене и прекръстоса крака. Грант сложи ръка на коляното й, плъзна я нагоре по бедрото.

— Толкова си нежна — промърмори той.

Тя се наклони към него за секунда, после се отдръпна. Накланяне, отдръпване.

— Първо да приберем колите. После ще видим — каза тя с пълното съзнание, че вземе ли си колата, веднага ще се прибере. Чувстваше се изморена, искаше си само колата, един бърз душ, след което да се мушне в леглото на сестра си.

Минаваше десет, когато най-сетне станаха, за да намъкнат палтата си. Грант протегна ръка с галантен жест. Маги тихичко въздъхна от облекчение, усмихна му се, позволи му да я свали от високото столче и да я настани в колата на Тим. Излязоха на магистралата, отклониха се по някакво шосе, после пак на магистралата. Трябва да сме някъде в Южна Филаделфия, каза си Маги. В далечината й се привидяха проблясващите води на Делауер. Най-сетне Тим сви по някакъв криволичещ път без знаци и табели. Ледена тръпка прободе Маги, когато мъжете запяха заедно с радиото и почнаха да си прехвърлят бутилката над главата й. Тая работа не е на хубаво, каза си тя. Къде се намираха всъщност?

Кои бяха тия двамата? Как можа да се хване на тъпия им номер?

Тъкмо съчиняваше план за действие, когато Тим направи рязък завой надясно и ето че се озоваха пред пълен паркинг, надлежно опасан с ограда.

— Пристигнахме — обяви шофьорът.

Маги напрегнато се взря в тъмното. Виждаха се безброй коли, самите редици нямаха чет. Таратайки и чисто нови лъскави модели… А, ето я и малката сребриста хонда на Роуз. В далечния край обаче се очертаха силуетите на кучетата пазачи — немски овчарки, каза си Маги, — които бавно обикаляха край оградата.

Тим отвори вратата, която прихруска като цяла шепа кръц-кръц, която си налапал набързо.

— Ей там е офисът. — Тим посочи панелната къщичка със светещ прозорец. — Идвате ли?

Маги отново огледа обстановката. Вратата бе отворена. Можеше просто да прекрачи вътре, да се качи в колата и да я изкара по същия път. Тя се приплъзна от седалката на джипа и стъпи на земята.

— Ще си взема колата — заяви решително.

— Как иначе. Нали затова те докарахме — отвърна Тим.

Маги прехапа устна. В интерес на истината книжката й бе изтекла преди половин година и оттогава тя все се канеше да я поднови и после забравяше. Естествено, колата бе регистрирана на името на Роуз. Дори да приемеха да плати с кредитната карта, като нищо можеха да откажат да й дадат колата. Налагаше се да измисли нещо друго.

Тя люшна бедра, все едно да се разтъпче. От студа я боляха бузите, носа си усещаше като висулка, цялото й тяло бе настръхнало. Накрая се реши и тръгна, все едно вървеше по горещи въглени. Нито много бавно, нито много бързо.

— Ей! — подвикна Грант.

Тя не се обърна, но усети движението, а намеренията му й просветнаха, все едно пред очите й прожектираха филм. Качват се в колите, връщат се в бара, поръчват по едно питие, после второ и трето, докато престанат да ги броят. После загрижено я уговарят, че в това състояние не може да шофира, защо да не се отбие у тях колкото да се съвземе, да изпие едно кафе? В апартамента мирише на мръсно пране и пот, навред се въргалят кутии от пица, умивалникът е пълен с мръсни чинии. Да й пуснат ли някой филм? — ще попитат те и ще се окаже някое порно с голотии, ще се появи бутилка, някой от двамата ще я погледне лъстиво. Ей, сладурче, ще й прошепне ухилен, с премрежени очи. Ей, сладурче, я се отпусни, ела да седнеш при мен. В този момент Маги побягна.

— Ей! — повторно извика Грант, този път ядосан не на шега.

Тя чуваше как пухти зад нея, чуваше и собствените си стъпки като забързано стакато по замръзналата земя. И ето че си спомни историята за амазонката Аталанта, която отказвала да се омъжи, Аталанта, която по волята на боговете се спуснала към поредната златна ябълка, бързата като сърна Аталанта, която можела да надбяга всички мъже, но била измамена с хитрост. Е, тя, Маги, нямаше да се хване на тоя номер.

А-та-лан-та, А-та-лан-та, отмерваха стъпките й, а дъхът й излизаше на сребърни облачета. Още малко, още малко, имаше чувството, че ако протегне ръка, ще отвори вратата и… В този момент Грант я хвана през кръста и я вдигна във въздуха.

— Къде си хукнала? — изпръхтя той в ухото й, обгръщайки я с киселия си дъх. — Какво толкова си се разбързала? — И ето че пъхна ръка под пуловера й.

— Аууу! — писна тя и взе да рита във въздуха, а мъжът се ухили и я вдигна още по-високо. В далечината се разнесе кучешки вой.

— Пусни я бе, човек! — изрече дотичалият Тим.

— Пускай ме! — писна отново Маги.

— Още не! — заяви Грант, а ръката му не спираше да я опипва. — Не искаш ли да се позабавляваме, преди да си тръгнеш?

Господи, помисли си Маги. Този път няма да стане. Помнеше една отдавнашна подобна вечер, беше още в гимназията, на купон в нечий заден двор. Беше пийнала бира, беше пушила трева, а после някой тикна под носа й чаша лепкав тъмен ликьор, тя го изпи на един дъх и мъглата започна да се сгъстява. Без да усети, беше се усамотила с някакъв и ето че лежаха на тревата зад някакво дърво, той с разкопчан панталон, тя с пуловер, набран под брадичката й, а когато отвори очи, двама ги зяпаха и надигаха кутийки бира. От ясно по-ясно, чакаха си реда. В онзи момент Маги бе осъзнала колко хлъзгаво нещо е собствената й сила, колко бързо може да й се изплъзне, като насапунисан нож, който пада в мивката, а острието хлътва надълбоко. Макар и с усилие, беше се изправила, беше се престорила, че се кани да повърне. „Гади ми се“ — беше успяла да изрече, преди да побегне към къщата с ръка на устата. Беше се скрила в банята и стоя там чак до сутринта, когато другите бяха се разотишли или спяха в наркотичен унес. Какво да предприеме сега обаче? Тук нямаше баня, в която да се скрие, нямаше и тълпа, с която да се смеси, и надали някой щеше да се втурне да я спасява.

Маги ритна с все сила, усети как токът на обувката й влиза в досег с отпуснатия мускул някъде в бедрото на Грант. Той изохка от изненада и болка и тя се отскубна от хватката.

— Какво искаш бе, скапаняк?! — викна тя в опуленото лице на Грант. — Гаден скапаняк! — повтори, зърнала, че Тим гледа в земята.

— Лигавиш се, а не пускаш, а? — окопити се Грант.

— Скапаняк! — настояваше на своето Маги. Ръцете й трепереха толкова неудържимо, че на два пъти изпусна ключовете, преди най-сетне да успее да отключи колата.

— Ще трябва да платиш — рече Тим, като пристъпи към нея с разперени длани. — Записали са ти номера… Ще ти пратят квитанцията по пощата, куп глоби ще ти тръснат…

— Майната ти! — изсъска Маги. — Не смей да ме доближаваш. Сестра ми е адвокат. Като нищо ще те осъди за нападение.

— Виж сега… Съжалявам. Той много изпи.

— Майната ти! — не отстъпваше Маги. После запали колата и пусна дългите светлини.

Грант вдигна ръце към очите си. Маги форсира двигателя, за миг си представи с каква наслада би натиснала газта и би го премазала като катеричка. Не допусна да се поддаде на примамливата гледка, пое дълбоко дъх, стисна здраво волана, за да успокои треперенето на ръцете си, и се насочи към портата.

20

Ако Маги бе обикновена съквартирантка, сметката за телефона щеше да отбележи началото и бързия край, камъчето, преобърнало колата. Маги обаче не беше съквартирантка, напомняше си Роуз. Маги бе нейна сестра. Само че когато се прибра след двудневния престой в Чикаго (след закъснението на полета, изгубения междувременно багаж, задушаващата горещина на летището и блъсканицата сред многолюдната тълпа любители на пътуването по Коледа) и завари сметката за телефона, тя с изумление установи, че възлиза на повече от триста долара, много повече от обичайните четирийсет, които плащаше. Причината: разговор с Мексико на стойност двеста и седем долара.

Роуз се закле, че няма да подхваща сестра си от вратата. Ще изчака Маги да закачи палтото си, да събуе обувките си и едва тогава ще подхвърли, че е пристигнала сметката за телефона, и ще попита, да не би да се е сприятелила с някого от Албъкърки. За беда, когато влезе в спалнята да си прибере нещата, установи, че съдържанието на гардероба й е струпано на пода, чаршафите и възглавниците увенчаваха този своеобразен Монблан на модата. Което означаваше, че Маги е спала в леглото й. Носила е и обувките ми, отбеляза Роуз. Като нищо би се хранила от паничката й, стига да бе открила коя точно е любимата й.

Роуз се отпусна на канапето и си остана там. Когато малко след полунощ Маги се прибра, тя все така кипеше от гняв. Маги вонеше на кръчма, а под палтото й нещо живо се гърчеше в напън да излезе на свобода.

— О, ти си тук! — възкликна тя.

— Да — отвърна Роуз. — Същото се отнася и за телефонната сметка — добави, когато Маги изрита обувките си в ъгъла и хвърли чантата на канапето.

— Имам изненада за теб! — обяви Маги. Страните й пламтяха, зениците й бяха неимоверно разширени, дъхът й миришеше на уиски. — Две всъщност! — Тя вдигна палец и показалец и със замах разтвори палтото си. — Хъни Бън Втори! — обяви тя и ето че на пода тупна кафяво кученце с формата на козунак. Имаше влажни кафяви очи и кафява кожена каишка, а муцунката му сякаш бе деформирана от удар с тиган.

— Маги? — изграчи Роуз. — Какво е това?

— Хъни Бън Втори — отвърна Маги и тръгна към кухнята. — Моят подарък за теб.

— Не мога да пусна куче тук! — викна Роуз.

Междувременно кафявата топка бе успяла да направи един бърз тур из апартамента и сега седеше пред малката масичка, същинска овдовяла аристократка, недоволна от предоставената й стая в хотела.

— Ще трябва да го върнеш — каза Роуз.

— Добре де — въздъхна Маги на връщане в дневната. — Бездруго я доведох само на гости.

— Откъде я водиш на гости?

— От новата ми работа, „Красиви лапички“, което е салон за кучета — високомерно заяви Маги. — Имам работа. Днес беше вторият ми ден. Доволна ли си?

— Трябва да поговорим за телефонната сметка — заяви Роуз, напълно забравила намерението да запази спокойствие. — Да си звъняла в Ню Мексико?

— Май не — поклати глава Маги и зяпна протегнатия лист на сметката. — О, да.

— Как да разбирам това „о, да“?

— Гледаха ми на таро. Някакъв си половин час, за Бога! Не предполагах, че ще струва толкова скъпо.

— Гледали са ти на таро — повтори Роуз.

— Точно преди прослушването — смотолеви Маги. — Трябваше да разбера дали денят е подходящ за нови начинания.

— Не е за вярване — въздъхна Роуз и вдигна очи нагоре.

— Точно сега ли трябва да го обсъждаме? Страшно съм изморена. Имах тежка вечер.

— Сигурно — заяде се Роуз. — Работила си цели два дни, няма как да не си изтощена.

— Няма да ти се връзвам — заяви Маги. — Освен това ще ти върна тия пари.

Кучето я погледна още веднъж, изсумтя решително и скочи на канапето, където погна възглавницата с лапите си.

— Спри! — кресна Роуз.

Кучето дори не трепна, продължи да мачка възглавницата и когато най-сетне остана доволно от резултата, се сви на топка и мигновено заспа.

— Маги! — викна Роуз. Отговор не последва. Иззад затворената врата на банята се чуваше плискането на водата от душа, кучето до нея похъркваше блажено. — Каква беше втората изненада? — Отново никакъв отговор. Тя застана пред вратата на банята със сметката в ръка, после се извърна с отвращение. Утре сутрин, обеща си тя.

Само дето сутринта започна по обичайния напоследък начин — обаждане за дължими плащания.

„Здравейте, мога ли да говоря с Маги Фелър?“ — гласеше обичайното въведение. Лиса от „Лорд енд Тейлър“, Карън от „Мейсис“, Илейн от „Виктория Сикрет“… Днес беше Бил от „Гап“. Всяка вечер Роуз заварваше куп съобщения, записани на секретаря: от „Стробридж“, „Блумингдейл“, „Сити банк“, „Америкън Експрес“.

— Маги! — провикна се Роуз. Сестра й се бе свила на канапето, а кучето — в същата поза — на вече олигавената възглавница на пода. — На телефона!

Маги нито се обърна, нито отвори очи, просто протегна ръка към слушалката, която Роуз тикна в ръката й, преди да се отправи към банята и да затвори плътно вратата с намерението да заглуши разбуждащия се гневен глас на сестра си, който вече крещеше все едни и същи думи: „да“, „не“, „вече ви пратих чек“. Когато излезе от банята, Маги още говореше по телефона, а кучето дъвчеше един от червените й каубойски ботуши.

— Госссподи! — изсъска тя и блъсна вратата с трясък.

Роуз слезе с асансьора във фоайето, пресече улицата с надеждата да открие колата си поне близо до мястото, където я бе оставила, преди да замине за Чикаго. Ето я! Почти на същото място. Благодаря ти, Господи, за дребните радости, помисли си тя. Още се наместваше на седалката, когато някакъв старец почука на стъклото, с което така я стресна, че тя без малко да се разкрещи.

— На ваше място не бих опитвал.

— Моля? — недоумяваше Роуз.

— Сложили са ви скоби — обясни непознатият. — Погледнете.

Роуз излезе от колата и обиколи откъм мястото до шофьора. Яркожълта метална обувка бе прикрепена към предното колело, не липсваше и оранжев надпис. „Кретен“ — прочете Роуз и тутакси си помисли: „Маги! Нейна е вината“. Погледна си часовника, прецени, че има достатъчно време да се върне и да поиска обяснение. Втурна се обратно през фоайето („Забравихте ли нещо?“ — извика портиерът, когато го подмина на бегом), натисна копчето за своя етаж и тичешком стигна до вратата на апартамента си.

— Маги! — извика. Никакъв отговор. Само плискане на вода — Маги! — извика отново и заблъска вратата на банята. Отново никакъв отговор. Роуз завъртя топката и нахълта с намерението да разкъса завесата пред душа, дори сестра й да е гола, но да получи някакво обяснение. Направи крачка през мъглата от пара и спря. Виждаше очертанията на силуета през найлоновата завеса. Маги беше с гръб към вратата, челото й бе опряно на плочките. Нещо повече — а и по-лошо. — Маги повтаряше една и съща дума отново и отново.

— Тъпачка… тъпачка… тъпачка… тъпачка…

Роуз замръзна на място. Сцената й напомни един гълъб. Тръгнала бе към „Уауа“ на ъгъла и за малко да стъпи върху птицата, но вместо да се уплаши, гълъбът се вторачи в нея с мънички, изпълнени с омраза очи. Роуз за малко да падне, но когато се окопити, откри какъв е проблемът. Едно от крачетата на птицата бе премазано и тя подскачаше на здравото, присвила раненото плътно до тялото си.

За кратък миг Роуз бе помислила, че може да се опита да помогне.

„О!“ — тихо бе възкликнала тя и бе протегнала ръка с мисълта… каква мисъл? Че ще вдигне мърлявото перушинесто тяло и ще изтича при ветеринаря? Птицата я бе изгледала още веднъж, преди да продължи да се отдалечава с тромави подскоци, но запазила ужасяващо патетичното си наранено достойнство.

Същата е и Маги, каза си Роуз. И тя бе наранена, но човек не можеше да й го натяква, не можеше да помогне, не можеше дори да намекне доколко е наясно, че Маги е наранена, засегната или направо увредена, че има неща, които не е в състояние да проумее или да поправи сама.

Роуз тихо се измъкна и затвори вратата. Изпита познатата смесица от съжаление и гняв, които разкъсваха сърцето й. Отново измина коридора до асансьора, прекоси фоайето, излезе на слънчевия тротоар и си хвана такси. Колата, каза си тя. Сметката за телефона. Кредиторите. Кучето. Дрехите на пода, козметиката, пръсната навсякъде, пликовете „Последно предупреждение“, препълнили пощенската кутия. Роуз затвори очи. На това трябваше да се сложи край. Но как?

21

Ела имаше пясък в обувките си. Тя се събу, отри ходила в постелката на колата, за да махне песъчинките, преди отново да нахлузи обувките.

Луис извърна поглед към нея, когато спряха на червения светофар.

— Добре ли си? — попита той.

— Да — отвърна Ела и се усмихна, за да е по-убедителна. Бяха ходили на късна вечеря („късна“ в смисъл, че се състоя след седем часа), после отидоха на концерт — и то не в клуба на дома, а в едно чудесно заведение в Маями, а Луис шофираше бавно голямата кола в сладостната влажна вечер.

Сега, когато влязоха през портите на „Голдън Ейкърс“, Ела се запита какво ще последва. Ако беше по-млада, навярно щеше да преброи колко пъти я е канил на среща (шест до момента), да пресметне от колко време се виждат и да стигне до заключението, че Луис навярно иска Нещо. Преди шейсет години щеше да се стегне в очакване на половинчасовото опипване и боричкане, преди вечерният час да сложи край на забавлението. Ами сега, на тази възраст? След всичко, което бе преживяла? Мислеше си, че сърцето й е мъртво, закърнял ствол, неспособен нито да изпитва чувства, нито да разцъфне отново. Така си мислеше през годините след смъртта на Каролайн. Но сега.

Луис спря колата на паркинга пред своята сграда.

— Искаш ли да се качиш? Да пием кафе?

— О, няма да мога да заспя цяла нощ — отвърна тя и се изкиска като глупава ученичка.

Качиха се в асансьора, без да продумат. Ела имаше чувството, че нещо не е разбрала както трябва. Може би човекът просто щеше дай предложи чай и да я тормози със снимките на внуците си. А по-голяма бе вероятността просто да търси приятелство, благоразположен слушател, готов да чуе спомените за мъртвата съпруга. Сексът бе немислим. Сигурно и той взимаше някакви лекарства както повечето й познати. Ами ако имаше виагра? Ела прехапа долната си устна. Ама че глупава фантазия. Та тя беше на седемдесет и осем. Кой би пожелал да я вкара в леглото си, с тая отпусната набръчкана кожа и старческите бенки?

— Сякаш си на милиони километри оттук — каза Луис, когато отключи вратата.

— О, аз…

Ела нямаше представа какво точно иска да каже. Последва го навътре, отбеляза си наум, че апартаментът му е по-голям от нейния и не гледа към паркинга и оживената магистрала отвъд, а има чудесна гледка към океана.

— Заповядай, седни — покани я Луис.

Ела се отпусна на канапето и почувства някаква тръпка, тръпка… на какво? Уплаха? Вълнение. Той не беше запалил лампите.

Луис се върна и седна до нея, сложи чаша горещ чай в ръцете й. После отново стана и вдигна щорите. Разкри се водна шир, блеснала под лунната светлина. Виждаха се вълните, къдрещи се по бледия пясък. А прозорците бяха толкова големи, сякаш бяха досами водата, все едно…

— Все едно съм на кораб! — възкликна Ела. Което бе самата истина. Макар да не се бе качвала на кораб от години, усещането бе точно такова. Тя едва ли не чувстваше поклащането, плясъка на вълните, които я отнасят навътре, далеч от всичко познато, далеч от самата нея. И когато Луис хвана ръката й, я споходи някакво познато чувство, че всичко е както трябва, естествено и привично като прилива на вълните към пясъчния бряг.

22

— Трябва да се махне от къщата ми! — заяви Роуз.

Двете с Ейми седяха на масичка в дъното на любимото си кафене и отпиваха чай с лед в очакване да им донесат обяда. Роуз беше дошла на работа с такси и почти цяла сутрин се бе разправяла по телефона с управата на паркингите във Филаделфия в опит да разбере какво се е случило и колко ще й струва последният номер на Маги. В един миг бе погледнала часовника, беше си дала сметка, че още не е свършила никаква работа, и бе набрала номера на апартамента си. Маги не вдигна. Роуз остави кратко гневно съобщение: „Маги, обади ми се в службата“. До един часа още не бе получила отговор на обаждането, затова излезе с Ейми — да хапнат салата и да подготвят стратегия.

— Помниш ли, когато остана при мен три седмици? Беше истински ад! Помниш ли как се заклех никога повече да не го допусна?

— Помня — поклати глава Ейми в знак на съчувствие.

Роуз трепна. Тогава Ейми се бе отбила да гледат някакъв филм, а два дни по-късно бе открила, че от чантата й липсват две червила и четирийсет долара.

— Виж — продължи Ейми, — ти добре се отнасяше към нея. Прояви невероятно търпение. Тя намери ли си работа?

— Така казва.

— „Така казва“ — повтори Ейми. — А дава ли ти пари за наема? За покупки? За каквото и да било?

Роуз поклати глава. Високата чернокожа сервитьорка с божествено тяло се приближи, остави чиниите на масата и се понесе обратно, без да забележи, че чашата за вода на Роуз е празна.

— Защо продължаваме да идваме тук? — попита Роуз, като взе вилицата си. — Обслужването е ужасно.

— Обичам парите ми да остават в общността — заяви Ейми.

— Нека ти напомня — кротко отбеляза Роуз, — че ти нямаш нищо общо с тая общност. — Тя разбърка салатата, хапна малко и бутна чинията си. — Какво да правя с Маги?

— Изхвърли я на улицата — предложи Ейми с пълна със спанак уста. — Кажи й, че трябва да се вземе в ръце.

— И къде ще отиде?

— Проблемът не е твой. Може да прозвучи жестоко, но Маги няма да умре от глад на улицата. Освен това не носиш отговорност за нея. Ти си нейна сестра, а не майка.

Роуз прехапа долната си устна.

— Извинявай — въздъхна Ейми. — Мъчно ми е, че Маги затъва все повече. Жалко, че Сидел е толкова непоносима. Съжалявам и за майка ти. И все пак съм длъжна да ти кажа, онова, което се опитваш да направиш… просто няма да се получи. Не можеш да бъдеш нейна майка.

— Така е — тихо каза Роуз. — Просто не знам как да постъпя. Тоест знам какво се очаква да направя, но не и как.

— Повтаряй след мен: „Маги, трябва да си отидеш…“ Сериозно ти говоря. Тя ще се приюти при баща ти и Сидел и ако съжителството с тях не я убеди да си събере ума и да спазва правилата, докато събере достатъчно пари да се отдели, нищо няма да се получи. Можеш дори да й дадеш пари, забележи, че не казвам „назаем“, просто й ги даваш, без да очакваш да ги върне. Мога и аз да помогна, ако искаш.

— Благодаря ти — рече Роуз и се изправи. — Трябва да вървя.

— Маги също — отбеляза Ейми. — Налага се да помислиш и за себе си. — Роуз прие съвета с унило поклащане на глава. — Обади ми се, ако имаш нужда от нещо — вече по-бодро настоя Ейми. — Каквото и да е. Дръж ме в течение.

Роуз обеща да й позвъни и се върна в службата си. Проверката на съобщенията установи, че няма обаждане от Маги, но пък Сидел се бе записала на секретаря: „Роуз, моля те, обади ни се. Час по-скоро“.

Може би сестра й бе вече там. Роуз изпълни гърдите си с въздух и набра номера.

— Аз съм, Роуз — изрече в слушалката.

— Трябва да направиш нещо за сестра си — започна Сидел, без каквото и да е предисловие, а после я засипа със списък на последните и най-възмутителни провинения на Маги. — Имаш ли представа, че кредиторите й звънят в осем сутринта у дома?

— И на мен звънят — прекъсна я Роуз.

— Не можеш ли да направиш нещо? — поиска да знае Сидел. — Ти си адвокат в края на краищата, не можеш ли да им кажеш, че е незаконно да звънят тук? Мила, това се отразява зле на баща ти…

Роуз се готвеше да отвърне, че и на нея не й се отразява добре, че приумиците на Маги облагодетелстват единствено нея… Предпочете да премълчи и обеща да се опита да предприеме нещо. Така сложи край на разговора и отново позвъни в апартамента си. Никой не вдигна. Сега вече започна да се тревожи. Може пък Маги да бе отишла на работа. Как пък не! А нищо чудно журито скоро да се отбие, за да й връчи короната „Мис Америка“. Роуз включи компютъра и влезе в пощата си. Един от партньорите доста остро поставяше въпроса кога най-сетне ще е готова с черновата на някакво изложение. Циркулярен имейл от Саймън Стайн, озаглавен „Мач по софтбол преди началото на сезона“, който Роуз изтри, без да отваря.

Тя се изправи и започна да крачи напред-назад из стаята. Трябва да се видя с Джим, реши накрая. Още сега. Независимо дали и той иска да я види, или не. Погледна краката си и забеляза, че е обула две напълно различни черни мокасини — неизбежно следствие от навика на Маги да струпва всичките й обувки на едно място. „Маги!“ — надигна се в главата й гневен безмълвен вик, който я подтикна да изтича по коридора, да мине край секретарката на Джим („Ей! Той говори по телефона, Роуз!“) и да нахълта в кабинета му.

— Роуз? Какво става? — попита той, след като затвори телефона, а и вратата.

Роуз погледна обувките си. Отговорът би трябвало да гласи, че апартаментът й е в пълен безпорядък, че животът й се разпада, че дължи на управление „Паркинги“ двеста долара, че в дневната й се е настанило неканено куче и на всичкото отгоре тя дори не е в състояние да се облече прилично. Изпитваше нужда той да я прегърне, да обгърне лицето й с ръце, да й каже, че връзката им едва сега започва, бурно начало наистина заради постоянното натрапчиво присъствие на Маги, но скоро отново ще бъдат заедно.

— Ей — повтори Джим и я поведе към кожения фотьойл пред бюрото си, предназначен за клиенти, който коварно накланя тялото назад и по този начин го отдалечава от бюрото, подсигурявайки неизменно ръстово предимство за обитателя на кабинета, настанил се зад бюрото.

Роуз успя да остане права и дълбоко пое дъх. „Изрази се кратко“, напомни си тя.

— Липсваш ми — промълви тя.

Лицето на Джим се изкриви в гримаса на съчувствие.

— Съжалявам, Роуз — каза той. — Тук настана пълна лудница.

Роуз се почувства като във влакче на ужасите, изкачило се на някакво възвишение, а долу в ниското целият й живот се разпадаше. Нима той не виждаше колко отчаяно се нуждае от него?

Той обгърна раменете й с ръце, но не скъси дистанцията.

— Как мога да ти помогна? — попита. — Какво да направя?

— Ела довечера — промълви тя и притисна устни в трапчинката под брадата му с пълното съзнание, че върши тъкмо онова, което никоя жена при никакви обстоятелства не бива да прави, а именно, да се моли. — Имам нужда да те видя насаме. Моля те!

— Може да стане късно… Някъде към десет.

— Няма значение. Ще те чакам. — „Ще те чакам ако ще и цяла вечност“, добави мислено и излезе от кабинета.

Секретарката зяпна подире й.

— Не можеш да влизаш току-така — скара й се тя. — Трябва да изчакваш да ти дам знак.

— Съжалявам — отвърна Роуз и си даде сметка, че цял ден прави едно и също — извинява се наляво-надясно. — Наистина съжалявам.

23

Телефонът в апартамента на Роуз отново звънеше. Маги не вдигна. Тя захвърли хавлията на пода в дневната и влезе под душа. За трети път тази сутрин. Безброй пъти бе вземала душ в дните след злополучната среща със зловещото дуо Грант и Тим. По десет, двайсет, дори по трийсет минути се търкаше с гъбата, миеше косата си, докато започне да скърца. И ето че отново се чувстваше мръсна. Толкова седмици спеше на канапето у Роуз, а с какво можеше да се похвали? Нямаше пари. Нямаше гадже. Нямаше и набелязани цели. Нищо, нищо, нищо. Само гадняри, които й налитаха по паркингите, все едно бе кръгла нула. Все едно не съществуваше.

Чу гласа на сестра си, който се записваше на секретаря. „Маги, там ли си? Вдигни телефона, трябва на всяка цена да говоря с теб. Маги…“

Без да обръща внимание на записаното обаждане, тя се уви в хавлията, избърса огледалото от парата и погледна отражението си. Неизменното оръжие номер едно бе нейното тяло, а то бе в отлична форма, по-смъртоносно и от нож. Зарече се да открие онези двамата. Щеше да претърси целия град и да ги намери — в някой бар или автобус. Все някъде.

Щеше да се приближи с високо вдигната глава, с изпънати назад раменете, с усмивка на уста. Усмивката най-трудно би постигнала, но все някак щеше да се справи. Та тя бе актриса. Звезда. Ослепителна усмивка, после слага ръка на гърба на Тим, между плешките, и го пита как е. Щеше да отпие от чашата си, оставяйки целувка от червило по ръба, едва забележимо ще отърка коляно в крака му. Ще доближи лицето му, ще прошепне колко хубаво си е изкарала онази вечер, как съжалява, че е избягала, дали пък да не опитат пак? Свободни ли са тази вечер? Щеше да последва покана да я заведат в апартамента. И тогава оръжие номер две щеше да влезе в действие. Може би нож. Дори пистолет, стига да успее да си го набави. Нещо, което щеше да им остави траен спомен, да им покаже, че с момиче като нея не бива да се будалкат.

Телефонът отново зазвъня. „Маги, знам, че си там. Моля те, вдигни. Току-що говорих с управата на паркинга, оттам твърдят, че колата е незаконно иззета от паркинга за нарушители, куп глоби има да се плащат…“

Маги обърна гръб на апарата и наду стереоуредбата. Аксел Роуз протяжно виеше „Добре дошла в джунглата“. „Знаеш ли къде си?“ — пееше Аксел с дрезгав фалцет. Маги пъхна стъпала в най-новата придобивка на Роуз — чифт черни кожени ботуши до коляното, които нежно гушнаха глезените й. Двеста шейсет и осем долара, които сестра й можеше да похарчи, без да се замисли, защото на нея нищо не й се опираше. О, не, Роуз нямаше да запелтечи пред аутокюто, тя никога не би паркирала в погрешното платно, нея нямаше да я опипват в тъмното, тя определено не би приела мизерно платена работа, която изисква да се рови в дупето на кучетата. Роуз имаше всичко, а Маги — нищо. Съвсем нищичко, само малко кученце, изоставено в салона в продължение на месеци, преди Маги да го спаси и да го отведе у дома.

Чисто гола, само по ботуши, тя тръгна да крачи от спалнята към дневната до кухнята и обратно, заслушана в скърцането на подметките по паркета, вдъхваща миризмата на кожа, сапун и потта на тялото й, а пред очите й се спусна червена пелена. Виждаше ножа. Мярваше отражението си в огледалото, минавайки край банята, то проблясваше в приятна мокрота — хитра дегизировка, цвете с бледокремави цветове върху източените стъбла на краката. Който и да я погледнеше, не би се досетил каква е всъщност.

Избръмча звънецът на интеркома. Кучето заскимтя. „Не се тревожи“ — напомни си Маги и навлече някаква тениска. Поколеба се дали да не сложи и бикини, после си каза: „За какво са ти?“ Беше осем часът — твърде рано, за да успее Роуз да се прибере и да тръгне да й чете конско. Сигурно звънеше съседът досадник, за да й се скара да намали музиката.

Маги загаси лампите и със замах отвори вратата. Очите й хвърляха искри в готовност да сложат всеки натрапник на мястото му. Насреща й стоеше гаджето на Роуз.

— Роуз? — попита мъжът, примижал заради тъмнината в жилището.

Маги прихна да се смее — отначало нервен кикот, ала после смехът забълбука в гърлото й, все едно бе отрова, която трябваше да погълне. Та тя не беше Роуз. И никога не би могла да бъде. Не притежаваше способностите на сестра си, умението да постига бързи успехи. Никога нямаше да се озове в ролята на съветник, който ръчка и рови, гълчи и поставя условия, предлага съчувствие, гарнирано с едва сдържан яд. Роуз. Ха-ха! Маги отметна глава и даде воля на смеха.

— Съмнявам се — изрече.

Мъжът я огледа от глава до пети, спря поглед на ботушите, на голите бедра, на гърдите под тениската.

— Роуз тук ли е? — попита той.

Маги поклати глава, погали го с бавна, прелъстителна усмивка. В главата й се зараждаше план. Отмъщение, помисли си тя и ето че кръвта затуптя в слепоочията й. Отмъщение!

— Искате ли да влезете да я почакате? — попита.

Джим нямаше сили да се откъсне, очите му опипваха всеки сантиметър от тялото й, а Маги сякаш четеше всяка негова мисъл. Той я виждаше като Роуз, но в едно подобрено издание, с подходящите акценти на важните места, просто съвършена. Да, Роуз, но хиляди пъти по-привлекателна.

Мъжът поклати глава. Маги сластно изви тяло и се подпря на вратата.

— Ще се опитам да позная — изрече тя с плътен сластен глас. — След тлъстата кълка ви се иска да опитате филето.

Джим отново поклати глава, но без да откъсва поглед.

— А може би — продължи Маги — искате и двете ни. Така ли е? Тройка с две сестри?

Джим се опита да изрази възмущение, но по беглата сянка, преминала през лицето му, тя се досети колко примамлива му се струва идеята.

— Е, ще трябва да почакате — заяви Маги. — Засега съм съвсем самичка. Тя отпусна ръка, хвана ръба на тениската и се изви така, че гърдите й леко бръснаха неговите. Мъжът изстена. Маги направи крачка, скъсявайки дистанцията помежду им. Ръцете му впиха пръсти в гърдите й, а тя долепи горещи жадни устни в пулсиращата вена на врата му.

— Не — прошепна той, макар че ръцете му вече я обгръщаха.

— Не — повтори тя като ехо и се притисна в тялото му. — Какво не?

Тялото й се отдели от пода, краката й го обгърнаха като гъвкави змии, той я повдигна и я внесе вътре.

— Не ми казвай „не“.

Когато най-сетне Роуз се добра до сградата, в която бе апартаментът й, наближаваше девет и асансьорът бе препълнен. Тя зае последното свободно местенце, опита се да не обръща внимание на задушаващия парфюм на жената до нея, която обяви на висок глас:

— Или аз полудявам, или в тази сграда действително има куче.

Роуз сведе очи.

— Нямам представа кой би проявил нахалството да държи животно в апартамента си — не млъкваше жената. — Някои хора страдат от куп алергии.

Роуз отчаяно погледна обозначението с номерата на етажите. Трети. Оставаха още тринайсет.

— Човек не знае какво може да очаква — все така нареждаше онази. — Просто не ги е грижа! Изреждаш им правилата, а те ти заявяват в лицето: „Но те важат за други хора. Не се отнасят до мен. Защото аз съм нещо специално…“

Най-сетне напарфюмираната досадница излезе от кабината, вратата се затвори и скоро Роуз слезе на своя етаж. Закрачи по коридора с надеждата да завари сестра си в апартамента и се зае да репетира речта си. Трябва да обсъдим някои неща, Маги. Трябва да махнеш кучето оттук. Обажданията да престанат. Настоявам този апартамент отново да стане мой. Искам да си ми върнеш обувките. Искам отново да живея както преди.

Тя завъртя ключа, отвори вратата и пристъпи в пълния мрак. Дочу гласове, кикот, скимтене.

— Маги? — извика.

На канапето бе захвърлена вратовръзка. Чудесно, каза си Роуз. Ето че вече води и мъже у дома. Един Бог знае какво прави с тях в моето легло.

— Маги! — извика отново и влезе в спалнята.

Маги се бе излегнала чисто гола, само по ботушките „Виа Спига“, а отгоре й — също чисто гол — се бе изтегнал Джим Данвърс.

— О, не — прошепна Роуз. Примига, опита се да осмисли сцената пред очите си. — Не…

Маги се изтърколи изпод тялото на Джим и се протегна морно, сякаш за да може сестра й да огледа изящната линия на гърба й, съвършено оформеното дупе и гладките дълги крака, които сякаш се източваха от черните кожени ботушки. После бавно се наведе и вдигна тениската на Джим от пода, нахлузи я през главата си и се изниза от стаята, все едно бе на модно дефиле, все едно я гледаше многохилядна публика, проблясваха прожектори, отмятаха се листа на бележници в очакване на нейната поява. Джим засрамено изгледа Роуз и дръпна завивките.

Роуз затисна устата си с ръка, извърна се и хукна към банята, където повърна в мивката. Пусна водата и дълго чака, докато и последният остатък от обяда й потъна в канала. После наплиска лицето си, приглади косата си с мокри треперещи ръце и се върна в спалнята. Вече по боксерки, Джим се бореше с останалата част от облеклото си. Роуз забеляза шината му за зъби, която проблясваше на нощното шкафче.

— Махай се — каза тя.

— Роуз — изрече той и посегна да хване ръцете й.

— Напусни и я вземи със себе си. Не искам да ви виждам повече, нито теб, нито нея.

— Роуз — опита той отново.

— Вън! Вън! Вън! — Тя чуваше как собственият й глас се превръща в крясък. Посегна да го замери с нещо — лампа, свещ, книга. Ръката й напипа шише олио за масаж с аромат на сандалово дърво. Отворено. Без капачка. Без съмнение използвано наскоро, купено с кредитната карта на Маги, поредната сметка, която сестра й нямаше да плати. Роуз метна шишето с все сила. Съжали, че не е стъклено, че няма да се строши и да го пореже. Шишето отскочи от рамото му и се търколи на пода, оставяйки мазна следа, водеща под леглото.

— Съжалявам — измънка Джим, без да успее да срещне очите й.

— Съжалявам? — повтори Роуз. — Съжаляваш, тъй ли? И смяташ, че това оправя нещата? Как можа? Как можа?

Тя претича през дневната, където Маги седеше на канапето и превърташе каналите, спря се чак в кухнята. Измъкна отнякъде плик за боклук и започна да тъпче вътре всичко, което принадлежеше на някой от двамата. Грабна запалката и цигарите на Маги от масичката и ги хвърли вътре. Последва куфарчето на Джим, което удари в стената и с удоволствие чу как нещо вътре изхруска на счупено. Втурна се в банята, където събра чорапите и сутиените на Маги, ефирни триъгълничета от черен и кремав сатен, окачени на релсата за завесата, които също натика в торбата. Върна се в спалнята, където Джим все още се обличаше, и грабна справочника на Маги „Петдесет идеи как да напишем автобиографията си“, нейния лак за нокти, лакочистителя, тубичките и кутийките с руж и фондьотен, спиралите, пяната за коса, миниатюрните й потници и възтесни джинси.

— Вън, вън, вън — продължаваше да мърмори под нос, като не спираше да влачи торбата.

— Сама ли си говориш, Роузи Поузи? — извика Маги. Думите бяха изречени с леден тон, ала треперещ глас. — Не бива да правиш така. Някой ще помисли, че си смахната.

Роуз вдигна една маратонка и замери сестра си. Маги навреме залегна и обувката отскочи от стената.

— Махай се от къщата ми — каза Роуз. — Не си желана тук.

— Не съм желана ли? — проточи Маги. — Не е хубаво да говориш така.

И тя се затвори в банята. Задъхана, плувнала в пот, Роуз завлече торбата в спалнята. Джим бе успял да се облече, но още беше бос.

— Предполагам, излишно е да казвам, че съжалявам — каза той. Първоначалният шок по лицето му бе изместен от глупашко недоумение.

— Спести си думите за някой, който би те слушал — сряза го Роуз.

— Все пак ще го кажа. — Той се прокашля. — Съжалявам, Роуз. Ти заслужаваш нещо повече.

— Глупак — отсече тя с отмалял глас, който я изненада, уплаши я, припомни й един друг човек отпреди много, много години. Имаше чувството, че всичко това се случва някъде надалеч, със съвсем друг човек. — Със сестра ми — промълви тя. — Със собствената ми сестра.

— Съжалявам — за пореден път изрече Джим.

Маги бе застанала насред антрето, облечена в промазани джинси и потниче с тънки презрамки, и мълчеше.

— Знаеш ли кое е най-жалкото? — сякаш на себе си каза Роуз. — Аз можех да те обичам. А Маги дори няма да запомни името ти. — Усети в гърлото й да се надигат думи, грозни, забранени думи, които никога преди не бе изричала. Нещо й подсказа, че трябва може би да ги спре, но после си каза, защо пък? Нима тези двамата бяха се опитали да спрат? — Маги е много сладка, но не е много умна. — Тя се извърна бавно, прибра косата зад ушите си. — Всъщност, Джим, ако си падах по басовете, бих се обзаложила, че и по букви не може да го каже. А то е само от четири букви. — И тя разсече въздуха с четири вдигнати пръста. — Просто няма да може. Искаш ли да я попитаме? А? Ей, Маги, искаш ли да опиташ?

Някъде зад гърба си чу как Маги рязко си пое въздух.

— Ти си глупак — продължи Роуз с овладян глас, като отново се обърна към Джим и се втренчи в лицето му. — А ти — обърна се към сестра си. Лицето на Маги бе бледо като платно, с огромни окръглени очи. — Винаги съм знаела, че нямаш капка мозък. Сега вече знам, че нямаш и сърце.

— Дебело прасе — изтърси Маги.

Роуз избухна в смях. Пусна торбата, сякаш й отмаля. Заклати се напред-назад и продължи да се смее, докато сълзи се събраха в ъгълчетата на очите й.

— Тя е луда — високо произнесе Маги.

— Дебело прасе… — Роуз ахна и поклати глава. — Господи — промълви тя и насочи пръст към Джим. — Ти си измамник, а ти… — Тя посочи Маги, търсейки подходящата дума. — Ти си моя сестра — каза накрая. — Моя сестра. И най-лошото, което можеш да измислиш, е „дебело прасе“?

Тя вдигна торбата, завъртя я, върза възел и я метна към вратата. — Махайте се. Никога повече не искам да ви виждам.

По-голямата част от нощта Роуз прекара на колене, търкаше и бършеше, решена да заличи всяка следа от Маги и Джим. Свали чаршафите, калъфите на възглавниците и завивките, отнесе ги в мокрото помещение и сипа двойна доза прах в пералнята. Изми пода в кухнята и банята с препарат и гореща вода. Избърса пода в дневната, спалнята и антрето. Изтърка ваната с лизол, после и плочките около душа с антибактериален спрей за мухъл. Кученцето я следваше от една стая в друга, сякаш тя бе домашната помощница, а то — недоверчивата господарка на дома, после внезапно се прозя и задряма на канапето. В четири сутринта мислите все още препускаха в главата на Роуз, а затвореше ли очи, единственият ясен образ бе тялото на сестра й, обула собствените и ботуши, което се плъзга под тялото на Джим, а той лежи с отнесен, изпълнен с блаженство поглед.

Роуз облече чиста нощница, легна в леглото, дръпна чистите чаршафи до брадичката си с яден жест. После затвори очи, ала продължаваше да диша тежко. Беше си въобразила, че е успяла да се изтощи докрай. И смяташе, че ще успее да поспи.

Наместо това, щом затвори очи, се втурна в спомена, който знаеше, че не се е стопил, просто се притайваше и я чакаше. Споменът за най-ужасяващата нощ в живота й, когато Маги прекрачи в пропастта.

Беше един ден в края на май, с по-малко часове заради редовния учителски семинар, и към дванайсет и нещо учениците бяха свободни. Роуз събра учебниците си от шкафчето и изчака Маги пред стаята на първокласниците, за да се увери, че сестра й няма да забрави раницата си. Маги стискаше обичайното розово листче в ръката си.

— Пак ли? — попита Роуз и протегна ръка да вземе бележката от учителката на Маги.

Зачете се, а Маги тръгна напред, към алеята зад училището, която щеше да ги отведе у дома.

— Маги, не можеш да хапеш хората — извика Роуз.

— Тя започна — сърдито отсече по-малката сестра.

— Няма значение — махна с ръка Роуз. — Не помниш ли какво ти каза мама? Трябва да се научиш да си служиш с думи.

Тя побърза да настигне сестра си, колкото и дай убиваше тежката раница.

— Потече ли кръв?

— Ако госпожица Бърдик не гледаше, можех да отхапя цялото парче — похвали се Маги.

— Как ти дойде на ума да й захапеш носа?

Маги стисна устни още по-здраво.

— Тя ме вбеси.

— Маги, Маги, Маги — поклати глава Роуз, имитирайки тона на майка им. — Какво ще правим с теб?

Маги завъртя очи, после погледна сестра си.

— Ще ме накажат ли?

— Не знам.

— Утре у Меган Съливан има парти с преспиване.

Как тъй ще забрави за празненството, та Маги от цяла седмица държеше в готовност розовото куфарче „Барби“.

— Взе ли книги от библиотеката? — попита Роуз и в отговор Маги извади „Лека нощ, Луна“ от раницата си. — Но това е детска книжка.

Маги се озъби на сестра си. Чудесно знаеше, че книжката е за най-малките, но пет пари не даваше.

— Лека нощ, ръкавички, малки мои сестрички. Лека нощ, луна, и на хората по цялата земя — прошепна тя и припна по пътеката.

Пътеката свършваше зад къщата на Макилхейни. Двете обиколиха край басейна, минаха през предния им двор, после пресякоха улицата към тяхната къща — същата като на Макилхейни и останалите по улицата. Двуетажна, с три спални, фасада от червени тухли, черни капаци на прозорците и четвъртити морави отпред, все едно взети от детска книжка за оцветяване.

— Изчакай — извика Роуз, макар че Маги дори не се обърна, пресече и се спусна по чакълената алея към вратата. — Не бива да пресичаш сама! Трябваше да изчакаш да те хвана за ръка!

Маги не й обърна внимание, бързаше напред и се правеше, че не чува.

— Мамо! — извика тя, като остави ключа си на плота и се опита да подуши какво има за обяд. — Ей, мамо! Прибрахме се!

Роуз влезе след нея и пусна раницата. Къщата бе притихнала, тъй че тя и сама се сети, че майка им я няма.

— Колата й не е тук! — задъхано докладва Маги. — Погледнах и под магнитната ябълка, няма бележка.

— Може да е забравила, че ще се приберем толкова рано.

Само че същата сутрин Роуз сама бе напомнила на майка си. Беше се прокраднала в затъмнената спалня. „Мамо? Чуваш ли ме, мамо?“ — беше прошепнала. Тогава й бе казала, че ще се приберат по-рано, но майка й само кимна, без да отвори очи. „Бъди добро момиче, Роуз, грижи се за малката си сестричка“. Думи, които й казваше всяка сутрин — когато изобщо проговаряше.

— Не се тревожи — каза Роуз на сестра си. — До три часа ще се върне. — После взе ръката й, защото Маги изглеждаше разтревожена. — Ела, ще ти направя нещо за обяд.

Роуз приготви яйца, което беше хубаво, макар че не биваше, защото не им бе позволено да включват печката.

— Не се тревожи — каза Роуз на Маги. — После ще провериш дали съм я изключила.

Стана един и половина. Маги поиска да прекоси двора и да иде да си играе с Натали в тяхната къща, но Роуз реши, че по-добре ще е да останат да изчакат майка им да се прибере. Затова седнаха пред телевизора и половин час гледаха анимационни филмчета (по избор на Маги), после серия от образователната програма „Улица «Сезам»“ (по избор на Роуз).

В три часа майка им още не се беше прибрала.

— Сигурно е забравила — каза Роуз, макар че и тя започваше да се безпокои. Предишния ден бе подслушала разговор на майка си по телефона. „Да! — крещеше тя на някого. — Да! — Роуз се бе доближила до затворената врата на спалнята и бе прилепила ухо. От месеци не бе чувала майка си да говори, тя само бъбреше нещо в сънлив унес. Сега обаче майка й крещеше, всяка дума изговаряше ясно и отчетливо: — Да. Вземам го. Лекарството. За Бога, престани! Остави ме на мира! Добре съм! Добре!“

Роуз затвори очи. Майка й не беше добре. Тя го знаеше, знаеше го и баща й, а вероятно и човекът отсреща, на когото майка й крещеше.

— Всичко е наред — за пореден път повтори тя на сестра си. — Можеш ли да потърсиш червеното бележниче на мама? Трябва да се обадим на татко.

— Защо?

— Просто го намери, ще можеш ли?

Маги тичешком се върна с бележничето. Роуз откри служебния номер на баща си и внимателно го набра.

— Мога ли да говоря с господин Фелър, ако обичате? — попита тя, а гласът й прозвуча поне с една октава по-високо от обичайния й дрезгав изговор. — Обажда се дъщеря му Роуз Фелър. — Изчака с долепена до ухото слушалка, малката й сестричка не се отделяше от нея. — Разбирам. Добре. Не, просто му кажете, че ще се видим по-късно. Благодаря ви. Дочуване. — После остави слушалката.

— Какво? — поиска да узнае Маги. — Какво стана?

— Няма го. Жената каза, че не знае кога ще се върне.

— Но ще се прибере за вечеря, нали? — Гласчето на Маги изтъня до скимтене. Лицето й бе пребледняло, очите огромни, сякаш ако и двамата й родители не се приберат за вечеря, не би могла да го понесе. — Нали? — настоя тя.

— Разбира се — каза Роуз и в този момент направи нещо, което наведе Маги на мисълта, че надвисналата опасност е съвсем истинска — тя сложи дистанционното в ръката й и излезе от стаята.

Маги я последва.

— Остави ме — махна с ръка Роуз. — Трябва да помисля.

— И аз мога да мисля — заяви Маги. — Мога да ти помогна да мислиш.

Роуз свали очилата си и избърса стъклата с крайчето на блузката си.

— Ще трябва да проверим дали не липсва нещо.

— Куфар ли?

— Нещо такова — кимна Роуз.

Момичетата се качиха на горния етаж, влязоха в спалнята на родителите си и се огледаха. Роуз се бе подготвила за обичайния безпорядък — усукани чаршафи, възглавници по пода, полупразни чаши и недоядени препечени филийки на нощното шкафче. Леглото обаче беше оправено. Нито едно чекмедже не зееше отворено. На нощното шкафче Роуз откри чифт обици, гривна, часовник и гладка златна халка. Тя потръпна, после побърза да скрие халката в джоба си, преди Маги да я види и да почне да пита защо майка им е разтребила стаята и е свалила халката си.

— Куфарът е тук! — възкликна Маги, като излезе от дрешника с грейнало лице.

— Добре — отсече Роуз. Налагаше се отново да се опита да се свърже с баща си и да му каже какво са открили, стига да успееше да залъже сестра си да се занимава с нещо друго.

— Ела — каза тя и поведе Маги надолу по стълбите.

Маги търкаляше точилката по пликчето с чипс. Роуз погледна часовника за трети път през последната минута. Шест часът. Роуз полагаше усилия да се преструва, че всичко е наред, макар че нищо не беше наред. Не беше успяла да се свърже с баща си, а майка им още я нямаше. Дори да бе забравила, че ще се приберат по-рано, до три и половина трябваше да си е у дома.

Мисли! — заповяда си Роуз, заслушана как сестра й натрошава чипса, после го стрива на пясък. Вече бе приела мисълта, че майка им пак е заминала НЯКЪДЕ. Тя и Маги не биваше да знаят къде е това НЯКЪДЕ, нито защо трябва да ходи там. Роуз обаче знаеше. Миналото лято, когато майка им се върна от НЯКЪДЕ, Маги й бе показала намачканата брошура.

— Какво пише? — бе попитала тя.

Роуз внимателно прочете написаното на корицата.

— „Временен приют“ — каза тя, зяпнала рисунката — свита длан, уловила лицата на мъж, жена и дете.

— Какво значи?

— Не знам — отвърна Роуз. — Къде я намери?

— В куфара на мама.

Роуз дори не попита как тъй Маги е ровила в куфара на майка им — дори на шест годинки Маги проявяваше невероятно любопитство. Няколко седмици по-късно — от колата на семейство Шен на връщане от излет с еврейското училище, — когато подминаха няколко скупчени сгради с табела отпред, тя забеляза същата рисунка като на брошурата — същите лица, същата свита длан.

„Какво има тук?“ — попита тя с нарочно небрежен тон, защото прекалено бързо бяха прелетели, за да може да огледа по-добре и сама да си състави мнение.

„Лудница“ — с насмешка бе отвърнал Стивън Шен, а майка й се бе обърнала тъй рязко, че косата й бръсна бузите на Роуз и тя вдъхна аромата на „Аква Нет“.

„Стивън! — с укор бе възкликнала тя, после се обърна към Роуз и обясни с мек глас, както се говори на малко дете. — Мястото се нарича «Временен приют». Това е болница за хора, които имат нужда да излекуват чувствата си“.

Тъй значи. Това беше НЯКЪДЕ. Роуз не се изненада, защото за всеки бе ясно, че майка им има нужда от помощ. Но къде ли беше сега? Да не би пак да е отишла там?

Роуз отново погледна часовника. Шест и пет. Позвъни в службата на баща си, но чу единствено сигнала „свободно“. Остави слушалката и влезе в дневната. Маги седеше на канапето и гледаше през прозореца. Роуз седна до нея.

— Аз ли съм виновна? — прошепна Маги.

— Какво?

— Аз ли съм виновна, че е заминала? Ядосала се е, защото не слушам в училище?

— Не, не — отвърна Роуз. — Не си виновна ти. Не е заминала. Сигурно се е объркала, може и да е катастрофирала с колата. Всякакви неща се случват! — Макар да не искаше да тревожи Маги, тя пъхна ръка в джоба си, където напипа хладния метал на халката. — Не се безпокой.

— Страх ме е — прошепна Маги.

— Знам. И мен ме е страх.

Двете останаха на канапето в очакване, докато слънцето залезе.

Майкъл Фелър спря пред къщата в седем и една-две минути и двете деца се втурнаха да го посрещнат.

— Тати! Тати! — викна Маги и се втурна към него. — Мама я няма! Няма я! Не се прибра!

Майкъл се обърна към по-голямата си дъщеря.

— Роуз? Какво става тук?

— Прибрахме се по-рано от училище… учителите имат семинар. Миналата седмица ви донесох съобщението…

— Тя не е ли оставила бележка? — попита бащата и с бързи крачки влезе в кухнята.

— Не — отвърна Роуз.

— Къде е тя? — поиска да узнае Маги. — Ти знаеш ли?

Баща им поклати глава, посегна едновременно към червеното бележниче и телефона.

— Не се тревожете. Сигурен съм, че няма защо да се безпокоите.

Полунощ. Роуз бе сварила за Маги оризови спагети с рибен бульон, постара се да накара и баща си да хапне, но той махна с ръка и остана до телефона, набираше номер след номер. В десет бе забелязал, че децата са още будни, нареди им да си облекат нощниците и да си лягат, но забрави да провери дали са си измили зъбите.

— Хайде, заспивайте — подкани ги той.

Цели два часа децата лежаха заедно в леглото на Роуз, на тъмно, но с широко отворени очи. Роуз бе разказала приказки на Маги — „Пепеляшка“ и „Червената шапчица“, приказката за принцесата и вълшебните пантофки, с които танцувала до забрава.

На външната врата се позвъни. Роуз и Маги тутакси се надигнаха.

— Трябва да отворим — рече Маги.

— Може да е тя — предположи Роуз.

Хванати за ръце, двете изтичаха боси по стълбите към долния етаж. Баща им бе вече на вратата и макар да не чуваше нито дума, Роуз разбра, че се е случило нещо ужасно, майка им никак не беше добре, нищо вече нямаше да бъде както преди.

На прага стоеше висок мъж в зелена униформа и кафява шапка с широка периферия.

— Господин Фелър? — бе попитал той. — Тук ли живее Каролайн Фелър?

Баща й преглътна мъчително и кимна. От шапката на непознатия по пода капеше дъждовна вода.

— Боя се, че ви нося лоши новини, сър.

— Намерихте ли мама? — попита Маги с тъничко напрегнато гласче.

Полицаят ги погледна с тъжни очи. Коженият колан изскърца, когато той вдигна ръка и я сложи на рамото на баща им. Водата закапа по босите крака на Маги и Роуз. Мъжът отмести очи към тях, после отново към баща им.

— По-добре ще е да поговорим насаме, сър.

И Майкъл Фелър — с приведени рамене, със съкрушено лице — го поведе навътре.

А после…

После лицето на баща им заприлича на каменните обелиски от Стоунхендж. После чуха да се споменава „катастрофа с колата“, стегнаха си багажа и напуснаха къщата в Кънектикът, напуснаха училището, приятелите си, познатата улица. Баща им събра вещите на майка им в кашони, за да бъдат изпратени в „Милосърдно сърце“, тримата се качиха в пикапа и заминаха за Ню Джърси.

„Започваме отначало“ — бе казал баща им. Сякаш това изобщо бе възможно. Сякаш миналото бе нещо, което могат да захвърлят като опаковка от вафла или чифт обувки, които са ти умалели.

В апартамента във Филаделфия Роуз се изправи в леглото с ясното съзнание, че тази нощ няма да успее да заспи. Спомни си погребението. Спомни си, че облече морскосинята рокличка, купена за първия учебен ден преди девет месеца. Беше й окъсяла, а ластикът на бухналите ръкави остави тъмни резки по ръцете й. Спомни си лицето на баща й край гроба, отнесено и тъжно, и това на възрастната жена с червеникава коса, седнала в дъното на помещението, която тихичко плачеше в кърпичката си. Бабай. Къде ли бе отишла тя? Роуз нямаше представа. След погребението рядко говореха за баба си и майка си. Живееха далеч от полицая с шапката с широка периферия, пълна с вода, далеч от алеята, където бе оставил джипа си с включени сини светлини, които проблясваха в тъмното, далеч от пътя, който го бе довел в техния дом. Пътят бе мокър и хлъзгав, с опасни завои, същинска черна панделка като лъжлив език. Бяха заминали далеч от този път, от къщата и гробището, където бе погребана майка им, под покривало от размекната тъмна пръст и камък с нейното име, годините на раждането и смъртта и изсечените думи „съпруга и обична майка“. Роуз никога повече не се върна там.