Нищо общо

42

Роуз никога не беше усещала липсата на фигурата на майка в живота си, както докато беше сгодена за Саймън Стайн. Излязоха на среща за първи път през април. През май вече се виждаха по четири-пет пъти в седмицата. През юли Саймън се премести в нейното жилище, а някъде през септември я заведе отново в „Джърк Хът“, където неочаквано се наведе да вдигне паднала салфетка и измъкна изпод масата кутийка, обвита в черно кадифе.

— Не е ли малко прибързано? — попита Роуз, която все още не можеше да повярва, че това й се случва.

— Аз съм сигурен за себе си — отговори Саймън.

Сватбата беше определена за май, а вече беше октомври, което според продавачките този следобед беше доста късно за избор на рокля.

— Знаете ли колко време отнема да пристигне един тоалет? — попита една.

А да знаете на мен колко време ми трябваше да намеря мъж, за когото да се омъжа, мислено възрази Роуз, но реши, че е по-благоразумно да си мълчи.

— Това си е направо изтезание — мърмореше тя, докато се опитваше да нахлузи чорапогащника, по който вече беше тръгнала дебела бримка.

— Ако искаш, да позвъня на Амнести Интернешънъл — подхвърли Ейми.

Роуз поклати глава и изрита маратонките си в единия ъгъл на боядисаната в прасковен цвят пробна, пред чийто вход висеше дантелена завеса. Двете обикаляха магазините за булчински принадлежности и Роуз беше започнала да се дразни от аромата на сухи цветя и любовните песни, които неизменно ги посрещаха навсякъде. Бяха й нахлузили корсаж, от който гърдите й бяха стигнали до под брадичката и положително щеше да открие синини по кожата си, да не говорим за ластичния колан с банели, който, ако се вярваше на продавачката, щеше да оформи малко тялото й. От всичко това на Роуз не й стигаше въздух, но жената от магазина беше доста настоятелна.

— Основата, върху която ще се спусне дрехата, е от решаващо значение. — Погледът й красноречиво говореше: всички бъдещи младоженки подготвям по този начин.

— Нямаш представа какво съм принудена да търпя — хленчеше Роуз.

Жената държеше роклята разкопчана и лаконично нареди:

— Гмуркайте се.

Роуз послушно мушна ръце в ръкавите, преви се на две, при което банелите се забиха в месото й и тя едва не извика от болка. След това насочи лице към отвора за главата. Най-сетне беше вътре и се изправи. Продавачката се зае с ципа и копчетата на гърба.

— Какво си принудена да търпиш? — поиска да знае Ейми.

Роуз затвори очи и процеди името, което от момента, в който преди два месеца обявиха официално годежа, я преследваше и което, нямаше никакво съмнение, колкото повече приближаваше денят на сватбата, толкова повече щеше да трови нервите й:

— Сидел.

— Ой! — бе единственият коментар на Ейми.

— „Ой“ не може да изрази и половината от чувствата ми — обясни Роуз. — Проклетата ми мащеха е решила да бъде сред шаферките.

Това беше самата истина. Когато Саймън и Роуз отидоха до Ню Джърси, за да съобщят на Майкъл Фелър и жена му решението си да се оженят, Майкъл прегърна дъщеря си и потупа Саймън по рамото, докато Сидел се отпусна безпомощно на канапето.

— Прекрасно! — процеди тя през тънките си, съвършено начервени устни, докато огромните й ноздри се бяха разширили така, сякаш се готвеше да засмуче с тях цялата малка масичка. — Много се радвам и за двама ви!

На следващия ден позвъни на Роуз, за да я покани на чай и да отпразнуват добрата новина, а и за да предложи услугите си в организацията на тържеството.

— Не искам да се хваля, мила моя, но хората до днес говорят за сватбата на Моята Марша.

Роуз не се съмняваше в това, особено като се имаше предвид, че Сидел не пропускаше разговор, все едно каква беше темата, да спомене въпросната сватба. Но тя беше така изненадана, че Сидел предложи да направи нещо различно от критика на дрехите й, на косата или диетата й, че се съгласи, без да се замисли. Беше отишла да пие чай със Сидел в „Риц Карлтън“ със съвършено новия си пръстен, с който все още не можеше да свикне.

— Роуз — изчурулика Сидел. — Изглеждаш чудесно. — Съдейки по изражението и погледа, който хвърли на стегнатата на опашка коса и спортната пола на доведената си дъщеря, тя лъжеше откровено. — Е, да обсъдим някои подробности — предложи Сидел след няколкото минути общи приказки. — Мислила ли си за цветовата гама?

— Кое? — не разбра Роуз, но това беше напълно достатъчно за Сидел Фелър.

— Морскосиньо — отсече тя. — Много, много шик. Много модерно. Виждам… — Тя притвори очи и даде възможност на Роуз да се удиви на изкусно положените кафяви, сиво-бежови и пепеляви сенки. — … шаферките в тъмносини прави елегантни рокли.

— Няма да има шаферки. Само Ейми. Тя ще бъде почетната ми шаферка — уточни Роуз.

Сидел повдигна съвършено оформената си вежда.

— Ами Маги?

Роуз впи поглед в розовата ленена покривка на масата. Преди няколко месеца беше получила много необичайно послание от сестра си. Съвсем кратко — името на Роуз и „Аз съм“. И оттогава — нищо. Всяка седмица Роуз набираше поне веднъж номера на клетъчния телефон на Маги и затваряше веднага щом чуеше, че отсреща Маги вдига.

— Не съм сигурна за нея.

Сидел въздъхна.

— Да обсъдим масите. Представям си ги с тъмносини покривки и бели салфетки — много морско, много свежо, ще поискаме да доставят делфиниуми и от разкошните гербери… или, не. Не — отказа се Сидел, забелязала несъгласието на Роуз. — Розови рози. Представяш си ги, нали? Водопади от розови рози, които се сипят от сребърни купи! — Тя се усмихна, видимо доволна от себе си. — Рози за Роуз! Точно така!

— Звучи красиво! — отбеляза Роуз. Сигурно беше така. — По въпроса за шаферките…

— Естествено — продължаваше Сидел, сякаш доведената й дъщеря не беше казала нищо, — ще искаш и моята Марша…

Роуз преглътна тежко. Не искаше Моята Марша. За нищо на света.

— Сигурна съм, че ще бъде поласкана — продължаваше Сидел.

— В интерес на истината… Мисля… — заекваше Роуз. „Я стига!“, подкани се тя. — Само Ейми ще бъде шаферка. Никой друг.

Сидел сви устни, ноздрите й се разшириха.

— Марша може да прочете нещо. — Роуз отчаяно искаше да има подръка нещо достатъчно тежко, с което да цапардоса мащехата си.

— Както искаш, скъпа — процеди с леден глас Сидел. — Сватбата си е твоя.

Последните й думи Роуз повтори вечерта пред Саймън.

— Сватбата си е твоя! — опита се да я имитира тя и скри лицето си в длани. — Все повече ме обзема ужасът, че ще се наложи да мина по пътеката в синагогата, придружена от Моята Марша и петте й най-близки приятелки в еднакви тъмносини прави рокли.

— Значи не искаш Моята Марша, така ли? — невинно попита Саймън. — И защо? От нея се излъчва такава висока класа? Чух, че когато се омъжвала, си купила тоалет „Вира Уонг“ шести размер, който се наложило да стесняват.

— И аз чух такова нещо — промълви Роуз.

— Любима моя — подхвана отново Саймън, — това е нашата сватба. Ще я направим такава, каквато ние с теб искаме. Покани толкова шаферки, колкото искаш. Може и изобщо да няма шаферки.

Същата вечер Саймън и Роуз направиха списък на нещата, на които държаха за сватбата (вкусна храна, огнен оркестър), и на тези, които не искаха (хвърляне на жартиер, Моята Марша).

— И без пилешки танц! — допълни Саймън на следващата сутрин.

— Ще има обаче рози! — извика Роуз към отдалечаващия му се гръб в син костюм. — Сребърни купи, от които се изсипват розови рози! Не е ли красиво?

Саймън извика нещо в отговор, което тя не чу много ясно, но прозвуча като „алергия“, и се отправи към автобусната спирка. Роуз въздъхна тежко и влезе, за да се обади на Сидел. До края на разговора им тя вече се беше съгласила на тъмносиния цвят, на белите салфетки по масите, Моята Марша да прочете нещо по неин избор и да се срещне с личния цветар на Сидел следващата седмица.

— Що за човек трябва да си, за да говориш за „моя цветар“? — сподели Роуз с Ейми, докато приятелката й се ровеше в стъкленица, пълна с украшения за глава. Ейми избра най-сетне диадема от пера и перли и я нахлупи на главата си.

— Претенциозен — гласеше краткият й коментар. Тя вече беше прикрепила за диадемата дълъг до земята воал. — Ела да се видим в огледалото.

Роуз се огледа в седмата поред рокля, на която се беше спряла. Дълги метри дантела се виеха около глезените й. Искрящ корсаж, обсипан със стъклени мъниста, стигаше малко под талията и беше дълбоко изрязан на гърба. Стегнати, покрити с бродерии ръкави притискаха ръцете й. Роуз се огледа тъжно.

— Божичко, приличам на надуваемо чучело по време на карнавала Марди Гра!

Ейми избухна в смях. Продавачката обърна изненадано лице.

— Да ви предложа ли обувки!

— По-добре ни дайте запалка — промърмори Ейми.

Господи, имам нужда от майка, мислеше си Роуз с отчаяние. Една майка щеше да знае какво се прави в такива моменти, щеше да вземе правилните решения, да огледа роклята и да отхвърли неподходящите модели само с кимване на глава. „Моята дъщеря предпочита семплите модели“, щеше да каже тя. Или: „Виждам я по-скоро с разкроена пола“. Или: „с пищна бална рокля“. След дълги седмици, прекарани в проучвания, Роуз така и не успя да се научи да прави разлика между моделите, да не говорим за избор. Една майка щеше да я извади от заплетената ситуация. Щеше да я спаси от стегнатите корсажи, от поредицата срещи на чай, вечери и партита. Чувстваше се вече така, сякаш е пусната да плава сама срещу течението на река Шулкил. Такава една майка със сигурност щеше да знае как да посъветва любезно хора като Сидел Фелър къде да напъхат десетките си съвети и препоръки.

— Изглеждам отвратително — изтърси най-накрая Роуз.

— Много съжалявам — обади се продавачката, чиито чувства Роуз очевидно беше засегнала.

— Защо не ни покажете някой по-изчистен модел? — обади се Ейми.

Продавачката сви устни и изчезна в склада на магазина. Роуз се отпусна на първия попаднал й стол. Движението бе придружено от свистящото шумолене на дантелата.

— Отдавна трябваше да избягаме — въздъхна тя.

— Винаги съм те обичала, но не по този начин — сподели с нея Ейми. — Няма да допусна да избягаш. Искаш да ме лишиш от възможността да облека тоалета с обръча, нали? — В деня, след като приятелката й съобщи, че ще се омъжва, Ейми, доста преди да стане известено постановлението на Сидел за морскосинята гама на сватбата, направи една обиколка на магазините за дрехи втора употреба във Филаделфия и успя да си намери тюлена рокля в ръждивочервен цвят. Свръхголеми обсипани със стъкълца токи украсяваха раменете, тюловете се държаха на огромен обръч, широк като автобус. С роклята вървеше и сватбен подарък: висока цяла педя кремава на цвят свещ, покрита с изкуствени пластмасови перли и златна панделка с надпис: „Днес женя своята най-добра приятелка“.

— Нали не мислиш да се появиш с това? — бе попитала Роуз, когато видя придобивките на приятелката си.

Ейми бе свила само рамене и бе пояснила, че за нея да бъде шаферка на тази сватба е въпрос на чест и е избрала роклята, за да може да се спечели с нея след това Състезанието за най-лошо облечена шаферка на годишния бал на булчински облекла във Филаделфия.

— Освен това съм страхотна с този обръч. Сега обаче тя прегърна Роуз.

— Не се тревожи. Ще намерим подходяща рокля. Едва сега започваме. Ако беше лесна задача, мислиш ли че щяха да съществуват милиони списания в помощ на хората, които търсят сватбен тоалет?

Роуз въздъхна и се изправи. С крайчеца на окото си забеляза, че консултант продавачката се е появила с нов модел.

— Надявам се тази рокля да ви хареса — каза жената.

— Не — изгледа я Ейми и отсече: — Няма да ни хареса!

— Ако обичате, последвайте ме — предложи жената и Роуз, която вече беше повдигнала полата на пробваната рокля, се повлече след нея.

43

Ела Хирш стоически изтърпя мълчанието на внучка си през почти цялото лято, но най-сетне реши, че не може да търпи повече.

Маги се беше появила през май в деня след онзи необичаен разговор, по време на който младата жена ту започваше, ту спираше, Ела се опитваше да разбере какво ли означават репликите на отдавна загубената й внучка, дали е наистина Маги или е Роуз, и какво трябва да означава това, че е в Принстън, но всъщност не точно в Принстън. Маги й бе съобщила, че баща й и Роуз са добре, но по някаква причина не иска да им се обади. Не е пострадала, не е болна, но трябва да отиде някъде. Нямала работа в момента, но можела да работи, и то здраво и е сигурна, че ще си намери работа. Ела не трябвало да се тревожи за нейната издръжка. Имаше хиляди неща, които Ела искаше да я попита, но се придържаше единствено към основното: кой, какво, къде и как технически Маги трябваше да стигне от паркинг пред супермаркет в Ню Джърси до Флорида.

— Ще можеш ли да се добереш до Нюарк? — попита Ела, след като с известно усилие си спомни името на най-голямото летище в щата. — Обади ми се, когато стигнеш там. Ще се свържа с въздушната компания, за да разбера кой е най-подходящият директен полет, и ще поръчам билет, който ще те чака при тях.

Осем часа по-късно Ела и Луис се носеха с колата на Луис към летище „Форт «Лодърдейл»“, където смачкана и изтерзана, стиснала в ръка раница, я чакаше Каролайн.

Ела зяпна от изумление и стисна очи, след миг ги отвори и видя, че греши. Момичето не беше нейната Каролайн. Разбра го веднага, но… Приликата беше удивителна наистина. Очите, начинът, по който косата падаше над челото, ръцете, ключиците дори, всичко това беше на Каролайн. Но решителният поглед, свадливо вирнатата брадичка, начинът, по който очите й търсеха посрещач и проблеснаха, когато ги разпозна в тълпата, бе доказателство, че младата жена пред тях щеше да има различна съдба от дъщеря й. Тя нямаше да се изплаши и да се отклони по разкалян от дъжда път щеше да успее да удържи волана.

В първия момент настъпи известно неудобство — щяха ли да се прегърнат? Маги бързо реши въпроса, като прегърна раницата си, докато Бла смутено започна да заеква, представяйки се. Докато напускаха временния паркинг, Маги не говори много. Отказа предложението да седне на мястото до шофьора и седеше изпънала гръб на задната седалка. Ела се постара да не я засипе с въпроси. Въпреки това трябваше да получи поне някаква информация, ако щеш дори за свое спокойствие и безопасност.

— Добре е да ми кажеш какви са проблемите ти, за да се опитаме да ги решим.

— Бях… — въздъхна Маги и замълча безпомощно. Ела чакаше търпеливо внучката й да намери подходящото определение. — Бях в жилището на Роуз, живеех при нея, но не се получи и отидох да живея в кампуса за няколко месеца…

— При приятели ли? — обади се Луис.

— В библиотеката — отговори Маги. — Живеех там. Бях… — Тя гледаше през прозореца. — Бях нещо като пътник без билет. Без билет — повтори тя, сякаш ставаше дума за голямо приключение. — Само че имаше един мъж, който ме следеше и щеше да ми създаде много неприятности. Затова трябваше да се махна оттам.

— Искаш ли да се върнеш във Филаделфия при Роуз? — попита Ела.

— Не — бързо отвърна Маги. Гласът й беше така припрян, че Ела се сепна, а Луис неволно натисна клаксона на колата.

— Не искам — повтори Маги по-спокойно. — Наистина не зная къде искам да отида. Нямам жилище във Филаделфия. Живеех в един апартамент, но ме изгониха, а не мога да се прибера при баща ми, защото съпругата му ме мрази, при Роуз — също… — Тя въздъхна жално и обви коленете си с ръце, за да придаде по-драматичен ефект на ситуацията. — Може би мога да отида в Ню Йорк. Ще си намеря работа тук, ще спестявам и ще успея да стигна до Ню Йорк. Ще си намеря съквартирантка или… нещо друго.

— Можеш да останеш при мен колкото поискаш — изрече Ела, преди да се усети. Тя дори нямаше представа дали идеята й е достатъчно добра. Ако се съдеше по изражението на Луис, не беше. Маги е била изгонена от жилището си. Не е добре дошла в дома на баща си. Пребивава някъде като пътник без билет… каквото и да означаваше това, в библиотека на колеж, в който не е била записана. Какво беше това, ако не неприятности?

Докато Луис извеждаше колата от натовареното движение край летището и се насочваше към „Голдън Ейкърс“, Маги въздишаше, подпряла брадичка на дланите си, и гледаше през прозореца към палмовите дървета.

— Флорида — промълви тя по едно време. — Никога не съм била тук преди.

— Как е… — подхвана Ела. — Може ли да ми разкажеш нещо повече за сестра си?

Маги мълчеше. Ела направи следващ опит.

— Видях снимката на Роуз в интернет, четох за адвокатската фирма, в която работи…

Маги поклати глава, сякаш виждаше отражението на сестра си в стъклото на колата.

— Много лоша снимка, нали? Все й повтарях да ги накара да я сменят с по-добра, а тя ми вика: „Какво значение има, Маги? Не бъди толкова дребнава“. Казвах й, че цял свят ще гледа тази снимка и не става въпрос за дребнавост, а за това, че е важно да изглеждаш добре, но тя естествено не искаше да ме чуе. Никога не чува какво й говоря. — Маги внезапно млъкна, сякаш се изплаши, че е казала повече, отколкото трябва. — Всъщност къде отиваме? Къде живееш?

— Имаме жилища в едно място, което се нарича „Голдън Ейкърс“. То е…

— … Общност от активни възрастни пенсионери — в един глас изрецитираха двамата.

Маги ококори уплашено очи.

— Старчески дом, така ли?

— Не, не — успокои я Луис. — Не се тревожи. Просто събрани на едно място по-възрастни хора.

— Комплекс от малки апартаменти. Има магазини, клуб и тролей за тези, които не карат вече кола.

— Звучи страхотно — вяло отбеляза Маги. — И какво правите там по цял ден?

— Аз лично съм доброволка.

— Къде?

— Навсякъде. В болницата, в приюта за домашни любимци, в магазина за дрехи втора употреба, програмата „Храна на колела“, помагам на една жена, която получи удар миналата година… Гледам да запълвам времето си.

— Мислиш ли, че ще мога да си намеря работа?

— Каква?

— Мога да правя всичко. Сервитьорка, фризьор на кучета, домакиня някъде…

Какво ли имаше предвид под „домакиня“, попита се Ела.

— Да сервирам питиета в бар — продължаваше Маги, — да гледам деца, да работя в магазин за сладолед, на щанд за понички…

— Виж ти… — възкликна Ела.

Но Маги не беше свършила.

— Известно време съм пяла в бар. — Въздържа се да спомене името на оркестъра, защото самата тя не знаеше как да обясни значението. — Участвала съм в телемаркетинг, пръскала съм хората с парфюми, в „Ти Джей Макс“, „Гап“, „Лимитид“… — замълча и се прозя широко. — В Принстън помагах в домакинството на една сляпа жена.

— Но всичко това… — Ела за пореден път не знаеше как да довърши изречението си.

— Мисля, че е достатъчно — заключи Маги. Отново се прозя, сви се на седалката и мигом заспа.

На следващия светофар Луис погледна Ела.

— Добре ли си? — попита той.

Тя се усмихна смутено и само сви рамене. Маги беше тук и засега това беше достатъчно. Рано или късно истината щеше да излезе на бял свят.

Когато Луис зави към паркинга, Маги все още спеше дълбоко на задната седалка, кестенява къдрица се беше залепила на потната й буза. Изгризаните й нокти толкова много приличаха на тези на Каролайн, че сърцето на Ела подскочи още веднъж. Маги отвори очи, протегна се, грабна раницата си и излезе от колата. Озовала се навън, тя се огледа и примигна смутено. Ела проследи погледай. Пред тях Айрин Сийгъл буташе проходилката си, а Албърт Ганц предпазливо сваляше кислородна бутилка от каросерията на пикапа си.

— Такава е човешката орис — тихо продума Маги.

— Какво каза, скъпа? — попита Луис.

— Не, нищо — отвърна Маги. — Тя преметна раницата на рамото си и последва Ела вътре.

Вярна на обещанието си, Маги си намери работа в магазин за гевречета на около километър от „Голдън Ейкърс“. Беше се уговорила да работи първа смяна и излизаше от дома на баба си към пет сутрин и работеше до обяд. Рядко се прибираше преди осем или девет вечерта и Ела я бе попитала къде ходи.

„На плаж — бе отговорила тя. — Или на кино. Понякога чета в библиотеката“.

И така седмици наред. Дълго време Ела приготвяше вечеря всеки ден, но всеки път Маги отклоняваше поканата.

— Яла съм вече.

Според Ела внучката й беше кожа и кости и едва ли ядеше нещо. Няколко пъти й беше предложила да гледат заедно телевизия, да отидат на кино, да отиде с нея да поиграят в бинго залата. Единственото, което предизвика искра от интерес в очите й, бе идеята за карта в библиотеката. Отидоха в малката едноетажна сграда на библиотеката, Маги попълни бланка, в която вписа адреса на баба си, и потъна в сектора, над който имаше надпис: „Художествена литература“, и след около час се появи с купчина книги с поезия.

Така минаха месеците май и юни. Последваха ги юли и август. Вечер Маги се прибираше, кимваше за поздрав и се скриваше в стаята си. Появяваше се, за да си вземе душ и безмълвно се прибираше в стаята. Неизменно носеше хавлиената си кърпа, пастата и четката за зъби, все едно беше гост за една нощ. Няколко пъти Ела й напомни, че може да оставя нещата си, където пожелае. В стаята на Маги имаше малък телевизор, но Ела никога не го чу да работи. Имаше и телефон, но очевидно Маги не го използваше. Четеше. През ден, през два Ела виждаше от чантата на внучката й да се показва нова книга — дебели романи, биографии, поезия. Стиховете бяха странни, накъсани, Ела изобщо не разбираше смисъла им. Това, което тревожеше Ела, беше, че Маги не разговаряше с никого и нямаше признаци, че ще говори.

— Не знам какво да правя — сподели тя с Луис. Беше осем сутринта, навън бе близо тридесет градуса и Маги току-що се беше измъкнала. Баба й се завтече към апартамента на Луис.

— За кое, за топлото време ли? Просто изчакай. Ще премине.

— Имам предвид нея! — уточни Ела. — Маги. Не говори с мен! Дори не ме поглежда. Обикаля само с боси крака… Никога не чувам кога идва. Почти през целия ден е навън. Когато отварям очи, вече е навън. — Ела замълча, пое дълбоко дъх и поклати глава.

— В обичайните случаи бих те посъветвал да й дадеш време…

— Луис, това трае вече месеци наред. Не съм чула нищо и за отношенията й със сестра й или с баща й. Не знам дори какво обича да има за вечеря! Имаш внуци…

— Момчета — уточни Луис. — Все пак мисля, че си права. Време е за нещо по-радикално. — Той се изправи. — Да извадим тежката артилерия.

За техен късмет госпожа Лефковиц си беше у дома.

— Да започнем с няколко въпроса — предложи тя, докато се движеше напред-назад из претъпканата с мебели дневна с добре познатото им провлачване на краката, последвано от леко замятане на единия. — Имаш ли сушени сини сливи в хладилника?

Ела ококори очи.

— Добре ме чу, сушени сини сливи.

— Имам — отговори Ела.

Госпожа Лефковиц кимна одобрително.

— А слабително на рафтовете в кухнята?

Че кой нямаше?

— За кои списания си се абонирала? Имаш ли Ейч Би О или Ем Ти Ви?

— Нямам кабелна телевизия.

Госпожа Лефковиц завъртя драматично очи и се стовари в един от натъпканите със слама кресла.

— Младите хора имат свои интереси. Тяхна музика, техни телевизионни програми, тяхна собствена…

— Култура — довърши Луис.

Госпожа Лефковиц кимна.

— Тук няма хора, които да й правят компания. Хора на нейната възраст. Представяла ли си си да си на двадесет и осем години и да си затворена в място като това?

— Няма къде другаде да отиде — отбеляза Ела.

— Затворниците — също. Но това не значи, че много им харесва да стоят в затвора.

— Какво да правим тогава? — попита Ела.

Госпожа Лефковиц стъпи колебливо на земята.

— Имаш ли пари?

Ела кимна.

— Да вървим тогава — нареди тя. — Ти ще караш — насочи тя брадичка към Луис. — Отиваме на пазар.

Измъкването на Маги от стаята й коства на Ела значителна сума. Първо бяха списанията — близо петдесет долара, лъскави, дебели, натъпкани с тестери на различни марки парфюми и картички, предлагащи различни схеми на абонамент.

— Откъде знаеш за всичко това? — попита Ела, докато следеше изумена как приятелката й поставя върху последния брой на „Венити Феър“ и брой на „Мувилайн“.

— Какво има толкова за знаене? — махна с ръка госпожа Лефковиц.

Следващата им спирка беше гигантски магазин за електроника.

— Плосък екран, плосък екран — повтаряше госпожи Лефковиц, докато щъкаше напред-назад с моторизираната си количка, която използваше за пазаруване. Два часа и няколко хиляди долара отлетяха като миг. Колата на Луис беше натъпкана с телевизор с плосък екран, дивиди плейър, дузина нови филми, включително и комплект от първата част на „Сексът и градът“, за който госпожа Лефковиц даде гаранция, че се гледа от всички млади жени.

— Четох за този сериал в „Таим“ — важно ги осведоми тя, докато се повдигаше, за да се намести на седалката до шофьора. — Завий насам — нареди тя след известно време. — Отиваме в магазин за алкохол. Ще си направи парти — ухили се тя. Когато влязоха вътре, тя се насочи енергично към червендалест продавач с полиестерна престилка.

— Знаете ли как се приготвя коктейл „Космополитен“?

— Контрьо… — започна човекът.

— Чухте ли? — обърна се тя към спътниците си.

Не след дълго, натоварени с бутилки контрьо, водка, соленки със сирене и царевичен чипс, миниатюрни хотдог, замразени яйчени ролца и две шишенца лак за нокти (един червен и един розов), както и с кутиите с електроника, тримата се натовариха в асансьора към жилището на Ела.

— Наистина ли мислиш, че това ще свърши работа? — попита Ела Луис, който прибираше храните във фризера.

Госпожа Лефковиц бе издърпала един от столовете пред кухненската маса и вече се наместваше в него.

— Няма гаранции, разбира се. — Тя измъкна от чантата си ярка розова картичка, в единия край, на която се виждаше сребрист надпис: „Покана“.

— Откъде го взе това? — попита Ела, която надничаше през рамото на приятелката си.

— Направих го на компютъра си. — Тя завъртя картончето, за да може Ела да прочете и останалото, от което ставаше ясно, че госпожица Маги Фелър е поканена на парти в дома на Ела в петък вечер, на което ще се прожектират серии от „Сексът и градът“. — Мога да отпечатам каквото си поискам — календари, покани, разрешения за паркиране…

— Моля? — поинтересува се Луис, който вече беше прибрал и пакетите със снакс.

— Нищо, нищо. — Неочаквано интересът на госпожа Лефковиц се насочи към съдържанието на чантата й.

— Един от моите репортери е научил за фалшиви разрешения за паркиране и смята да прави журналистическо разследване.

— Нали няма да ме издадеш? — вирна брадичка госпожа Лефковиц.

— Няма, стига планът ни да успее.

Госпожа Лефковиц кимна и подаде на Ела картичката.

— Пъхни я под вратата на стаята й, докато е навън.

— Но… Щом е парти, кой ще дойде?

— Как кой? — ококори широко очи госпожа Лефковиц. — Приятелите ти.

Ела погледна безпомощно към Луис.

— Не може да нямаш приятели тук — присви очи госпожа Лефковиц.

— Имам… Имам колеги.

— Колеги значи. — Госпожа Лефковиц завъртя театрално очи. — Добре де, няма значение. Ще бъдем само тримата значи. Хайде, до петък! — и тя повлече крака към външната врата.

— Чувствам се като вещицата от „Хензел и Гретел“ — отбеляза Ела, докато пъхваше тавичката с малки яйчени ролца във фурната. Беше петък вечерта, минаваше девет, което означаваше, че Маги всеки момент щеше да се появи, ако изобщо се прибереше у дома.

„Получи ли поканата?“ — бе извикала тя към затварящата се врата рано същата сутрин. Внучката й бе отговорила с доста неопределено изсумтяване и вратата хлопна зад гърба й.

— Защо? — попита Луис.

Ела посочи купчината с примамките — наредените списания, съдовете с чипс и сосове, платата с обелени яйца и пилешки крилца и още половин дузина неща за почерпване, които тя чудесно знаеше, че ще предизвикват зверско сърцебиене, ако дръзне да ги опита само. Госпожа Лефковиц я дръпна за ръкава.

— Още нещо — доверително съобщи тя. — Има още едно тайно оръжие.

— Какво? — попита Ела и хвърли поглед към часовника. — Дъщеря ти.

— Моля? — не повярва на ушите си Ела.

— Каролайн, нали така се казваше дъщеря ти? — продължаваше госпожа Лефковиц. — Всичко това — посочи тя с театрален жест дневната на Ела, където Луис човъркаше кабелите, настройваше дивиди плейъра и похапваше соленки със спанак — вероятно ще свърши работа. Но ако не се получи, кое е онова, което Маги най-много би искала да има?

— Пари? — въпросително погледна Ела.

— Вероятно и пари, но на света има десетки места, откъдето можеш да получиш пари. А на колко места можеш да получиш информация за майка си?

Права беше госпожа Лефковиц, но Ела много би искала историята на нейната дъщеря да е по-дълга и с повече весели епизоди.

— Информацията — победоносно продължаваше госпожа Лефковиц — е онова, което имаме в повече от младите хора. Информация. — Тя помисли малко и додаде: — И малко продукти на Майкрософт в моя случай. Но в твоя информацията би трябвало да е достатъчна. — В този момент някой пъхна ключ в бравата на външната врат. — Време е за шоу! — прошепна старицата.

Ела затаи дъх. Маги влезе в дневната, сякаш имаше наочници на слепоочията — не погледна в нито една от двете посоки, нито към натрупаните в кухнята лакомства, нито към чисто новия телевизор, от чийто екран някаква жена говореше за… о, не! Ела реши, че не е чула както трябва. Актрисата казваше: „Нямам желание да бъда едно от онези момичета, които знаят единствено да си вирят краката“. Госпожа Лефковиц се изкиска в чашата с коктейла си. Маги спря насред помещението.

— Маги? — обади се баба й. Усещаше колко раздвоена се чувства внучката й. От една страна, искаше да остане, но в същото време жадуваше да излезе от стаята. Само да не объркам нещата, молеше се в душата си Ела. Младата жена се извърна по посока на гласа. — Искаш ли… — Какво? Какво можеше да предложи на това младо същество с бдителен поглед на кафявите си очи, които удивително напомняха очите на Каролайн и в същото време нямаха нищо общо с тях? Тя протегна ръка, в която държеше чаша с питие. — Един космополитън? С водка и сок от червени боровинки…

— Знам — презрително я прекъсна Маги. — Знам какво се слага в този коктейл. — От много време насам това бе първото по-дълго изречение, което Ела чуваше от устата на внучка си.

Маги пое чашата и я преполови на един дъх.

— Не е лошо — рече тя, завъртя се на пета и влезе в дневната. Госпожа Лефковиц й подаде купа с фритос. Маги се отпусна тежко на канапето, гаврътна и останалата част от питието и вдигна броя на „Ентъртейнмънт Уийкли“, който беше оставен на масичката. — Гледала съм този епизод — заяви тя.

— Така ли? — Ела беше разочарована. От една страна, новината не беше обнадеждаваща, но от друга — внучка й произнесе още едно по-дълго изречение. Освен това седеше при тях. Това никак не беше малко, нали?

— Но е хубав — заяви Маги. Тя подхвърли списанието обратно на масичката и се огледа.

Ела хвърли отчаян поглед към Луис, който побърза да донесе от кухнята каната с приготвения коктейл. Напълни отново чашата на Маги. Тя взе деликатно едно пилешко крилце от подноса и се облегна, отправила поглед към екрана. Ела почувства, че напрежението, събрано в стомаха й, спада. Не може да се каже, че изпита задоволство като от победа, но все пак. Репликите, които идваха от екрана, произнесени от млади жени, бяха такива, че ако ги беше чула преди шейсет години, щеше да иска да търка устата си със сапун. Все пак това беше началото. Тя хвърли поглед към внучка си. Маги беше затворила очи. Миглите й се спускаха като бордюр над бузите. По кожата около устата и брадичката се виждаха трохи от чипс. Устните бяха свити така, сякаш очакваше всеки миг да бъде целуната.

След четири коктейла, три пилешки крилца и шепа фритос, Маги пожела на баба си и на приятелите й лека нощ. Лежеше на тънкия матрак, метнат върху разтегнатото канапе в малката стая, със затворени очи. Май беше време да преосмисли действията си.

Първоначално беше решила просто да наблюдава, да чака и да стои настрани, докато измисли подходящ план за действие. Естествено щеше да отнеме време. Всичко, което знаеше за възрастните хора, беше научила от телевизията и най-вече от рекламите, където такива хора имаха високо съдържание на захар в кръвта и прекалено активни пикочни мехури, нуждаеха се от паникбутони, за да могат да повикат някого на помощ, когато паднат и не могат да се изправят сами. Щеше да стои в сянка и да наблюдава баба си, която очевидно разполагаше с достатъчно пари. И с достатъчно чувство за вина. Каквото и да беше направила или не беше направила Ела Хирш, тя очевидно се чувстваше отвратително. А това означаваше, че ако Маги е достатъчно търпелива, ще може да превърне това нейно чувство на вина в пари в брой, които да добави към купчината банкноти, която бавно, но сигурно растеше в кутията под леглото й. В магазинчето за закуски, където работеше, й плащаха минимална заплата, но Маги беше убедена, че с няколко сърцераздирателни сцени и истории за това колко много й е липсвала майка й, колко много би се радвала на любовта на баба си или на жена изобщо в този свой объркан живот, ще може да напусне „Голдън Ейкърс“, където хората не правеха нищо друго, освен да очакват смъртта, с танцова стъпка и толкова пари, че да може да си купи каквото си пожелае.

Проблемът бе в това, че прекалено лесно получаваше всичко, което си поискаше от Ела. Предизвикателството не беше достатъчно сериозно, особено като се сравни с трудностите, пред които е била изправена Роуз. Беше някак незадоволително. Все едно да се засилиш да забиеш юмрук в тухлена стена, а да се окаже, че вместо от тухли, тя е издигната от тесто. Бабата беше толкова трогателна, че Маги, която иначе не се разстройваше от такива неща, се чувстваше някак гнусно от плановете си да я раздели от парите й. Задоволяваше се с трохи от компанията или вниманието на внучка си, поглъщаше всяка нейна дума, сякаш беше странник през пустиня, на който са му предложили купа със сладолед. Ето сега и този нов телевизор, дивиди плейъра, апетитните примамки, да не говорим за непрестанните покани на Ела да се хранят заедно, да отидат на кино, за еднодневна екскурзия до Маями или до плажа. Ела се стараеше толкова много, че на Маги стомахът й се свиваше. Единственото, което искаше от внучка си, бе да се обади на баща си, за да му съобщи, че е добре. До този момент не беше чула нито дума за пари за наем, за газ или за застраховка на колата, за покупки или за каквото и да било. Защо й беше тогава да бърза?

Наблюдавай и чакай, си повтаряше тя, докато наместваше възглавницата под главата си. Може би щеше да убеди Ела да я заведе в Дисней Уърлд. Да се повози на известните чаени чаши. Да изпрати вкъщи картичка: „Бих искала да си тук с мен“.

44

— Кажи ми, защо го правим отново? — прошепна Роуз.

— Защото е прието, когато двама души се женят, родителите им да се запознаят — отвърна с шепот Саймън. — Всичко ще бъде наред — рече той. — Моите родители те обичат и съм сигурен, че ще харесат баща ти, а колкото до Сидел… какво по-лошо може да се случи?

Елизабет, майката на Саймън, бърчеше вежди над някаква готварска книга в кухнята. Беше ниска и закръглена жена със сребристоруса коса и същия цвят на кожата като сина си. Облечена с дълга пола на цветя, бяла блуза с къдрички и жълта домакинска престилка, върху чиито широки джобове бяха избродирани рози, тя приличаше на еврейката Тами Фей Бакър, но без дългите мигли. В нейния случай обаче външният вид беше измамен. Със същите поли на цветя и кашмирени жилетки, които носеше у дома, тя преподаваше философия във „Врин Мор“; Беше сладка, забавна и открита, но очевидно не от нея Саймън бе наследил таланта си на кулинар и ценител на храната.

— Арпаджик — тихо рече тя. — Мисля, че това го нямам. Всъщност — усмихна се на сина си, щом той влезе, и го целуна по бузата — не съм сигурна дали изобщо знам какво представлява.

— Нещо средно между лук и чесън — обясни Саймън. — Защо? Да не би да се е появил в кръстословиците ти?

— Саймън, аз готвя — твърдо рече тя. — Нали знаеш, че мога? — добави с лека обида. — Чудесен кулинар съм, когато се захвана. Но просто не го правя често.

— И тази вечер си решила да опиташ?

— Най-малкото, което мога да направя, за да посрещна госпожицата — рече тя и погледна Роуз засмяно, а тя от своя страна й върна усмивката и се облегна на един от плотовете. Междувременно Саймън душеше въздуха подозрително.

— Какво готвиш?

Тя премести готварската книга, за да може той да прочете заглавието.

— Печено пиле с ориз и пълнеж от кайсии — изуми се Саймън. — Нали не забрави да измиеш пилето?

— Купих го от магазина за екологично чисти продукти — обясни тя. — Сигурна съм, че е наред.

— Да, но извади ли вътрешностите? Шията, черния дроб и всичко останало? Дреболиите, които пъхат в коремната кухина. Обвити са в найлон.

Сега и Роуз душеше. Тя усети, че в кухнята мирише на изгоряла пластмаса. Госпожа Стайн изглеждаше разтревожена.

— Когато слагах плънката, кухината ми се стори много малка — обясни тя и се наведе да отвори фурната.

— Няма защо да се тревожиш — рече Саймън и сръчно извади тавата с димящото и сурово на вид пиле.

— Кърпата гори — отбеляза бащата на Саймън, който в този момент влезе в кухнята.

— Какво? — попита синът, чието внимание беше насочено към пилето. Господин Стайн беше висок и слаб, със същата къдрава коса като на Саймън. Той спокойно погълна хапката сирене с кракери и посочи към хавлиената кърпа върху фурната, която наистина беше обвита в пламъци.

— Кърпата — предупреди той, — гори! — Отиде до фурната, метна ловко горящата хавлия в мивката, където тя изсъска и задимя, и мушна съпругата си с лакът. — Джейн Бедствието — с любов рече той.

Тя махна с ръка към него, без да вдига поглед от книгата.

— Нали няма да изядеш всичкото сирене и бисквитите?

— В никакъв случай — отвърна господин Стайн. — Преминах към кашуто. — Той се обърна към Роуз и й предложи чинията със сирене и бисквити. — Моят съвет — рече той с нисък и конспиративен тон — е да си хапнете от това.

Роуз му се усмихна.

— Благодаря.

Майката на Саймън им хвърли бърз поглед и избърса ръцете си.

— Та твоята Сидел добър кулинар ли е?

— Обикновено държи татко на някаква странна диета — каза Роуз. — Нискомаслени храни, храни с високо съдържание на белтъчини, вегетариански храни…

— О — намръщи се Елизабет, — смяташ ли, че това ще е подходящо? Може би трябваше да попитам…

— Всичко е наред — каза Роуз. Беше й ясно, че още щом пристигне, Сидел ще забрави за храната. Семейство Стайн, както се оказа, живееха в голямо, просторно имение, в което цареше особен безпорядък. Беше разположено на два акра рехава зелена трева и граничеше с улица със също толкова впечатляващи къщи. Господин Стайн беше инженер — конструктор на самолетни части. Саймън й беше обяснил, че преди години е патентовал две такива части, откъдето идваха по-голямата част от парите. Сега бе почти на седемдесет, почти пенсионер, и прекарваше много време у дома в търсене на очилата си, мобилния телефон, дистанционното управление или ключовете на колата си. Може би защото госпожа Стайн прекарваше много време у дома в преместване на това или онова от една купчина на друга. Освен това работеше в зеленчуковата градина и се забавляваше с онези сантиментални романи, които Роуз четеше тайно, книги, в чиито заглавия обикновено имаше само три думи. Понастоящем върху микровълновата фурна стоеше „Забраненото й желание“, а Роуз беше забелязала на дивана във всекидневната разгърната „Тъмният пламък на страстта“. Саймън каза на Роуз, че в гимназията подарил на майка си фалшив диплом — подарък за несъществуваща книга, която той нарекъл „Влажните панталони на любовта“.

— Ядоса ли се? — беше попитала Роуз.

— Мисля, че по-скоро беше разочарована, че книгата не е истинска — съобщи Саймън след кратък размисъл.

Саймън отново подуши въздуха и погледна разтревожено.

— Мамо, фъстъците — каза той.

— Наред са — отвърна Елизабет Стайн спокойно, извади хлебчетата за вечеря от една книжна, торба и ги постави в кошничка със салфетка, която изглеждаше, сякаш някой я беше ритнал от едната страна. — О, Господи — измърмори тя. — Крива е.

И това беше нещо характерно. Родителите на Саймън не отделяха много внимание на официалностите, що се отнася до подредбата на масата. Роуз не се изненада, когато видя, че масата е застлана с ръчно изработена ленена покривка, а върху нея са подредени чинии с различен размер и десен. Тя изброи три чинии от китайския сервиз на семейство Стайн със златен кант на ръба и три ежедневни чинии, които купуваха на едро от „Икея“. Имаше четири водни чаши и две дълбоки кафени чаши за пиене на вода, три винени чаши, две ракиени чаши, една висока и тясна чаша за вино и различни книжни салфетки, на една, от които беше написано „Честита годишнина“. Роуз си помисли, че Сидел ще се възмути. При тази мисъл се усмихна, тъй като това я устройваше.

Саймън мина зад нея с кана вода с лед и две бутилки вино.

— Съветвам те — рече той и й подаде една чаша — да започнеш да пиеш здраво.

Някаква кола спря на автомобилната алея. Роуз съзря лицето на баща си, познатото високо и голо чело, а до него седеше Сидел, намазана с тонове червило и натежала от перли. Тя сграбчи ръката на годеника си.

— Обичам те — прошепна Роуз.

Саймън я погледна любопитно.

— Знам.

Вратите на колата се затвориха с трясък. Роуз чу любезните поздрави и тропането на токчетата на Сидел върху надраскания дървен под на семейство Стайн. Семейство, какво да се прави, помисли тя. Преглътна мъчително, стисна Саймън за ръката и си пожела нещо, което не можеше да формулира, нещо като отпускане и удобство, може би една бърза шега и непринуден жест, или едно напълно подходящо облекло. С други думи, Маги. Пожела си да бъде Маги за една нощ или поне да има привилегията да ползва съвета и присъствието на сестра си. Това беше нейното семейство, старо и ново едновременно, и Маги трябваше да е тук.

Саймън я гледаше с открито любопитство.

— Добре ли си?

Роуз си наля половин чаша червено вино и бързо го изпи.

— Чувствам се прекрасно — отвърна тя и го последва в кухнята. — Наистина прекрасно.

45

— Розенфарб! — извика Маги на пазача: Той бавно кимна (нищо необичайно, Маги отдавна бе схванала, че всички в „Голдън Ейкърс“ правеха всичко бавно) и тя натисна газта, когато портата към паркинга се разтвори. През месеците, които бе прекарала в „Голдън Ейкърс“, Маги си правеше експеримент, за да разбере дали за да бъде допусната вътре, е достатъчно само да извика на охраната някакво име с еврейско звучене. Досега бе използвала Розен, Розенщайн, Розенблум, Розенфелд, Розенблут, а веднъж късно през нощта и Розенпенис, от уважение към Флеч. Пазачите (ако въобще можеха да се нарекат пазачи тези старци в полиестерни униформи) й хвърляха бегъл поглед изпод посивелите си вежди и й махаха с ръка да мине.

Маги закара линкълна на Луис с размери на училищен автобус до блока на баба си, паркира го на обозначеното място и се изкачи по стълбите. Насочи се към спалнята си — стая с голи стени и бежов разтегнат диван, приличащ на малкия брат на дивана, който Маги използваше в апартамента на Роуз. Стаята бе толкова гола и чиста, че тя се зачуди дали изобщо Ела я бе ползвала, дали някога някой беше нощувал в нея.

Беше три часът следобед. Реши да се качи на горния етаж, да вземе банския костюм от дрешника на Ела и да отиде на плажа, за да убие времето до вечеря. Може би щеше да вечеря с Ела. Може би щяха да изгледат някой филм на дивиди от онези, които баба й беше донесла у дома предишната седмица. Но щом отвори вратата, тя с изненада завари Ела да седи до кухненската маса, сключила ръце на гърдите си, сякаш я очакваше.

— Здравей — рече Маги. — Не трябваше ли да си в болницата? Или в хоспис? Или на някое друго място, което започва с „хосп“?

Ела поклати глава и вяло се усмихна. Облечена в черни широки панталони и бяла блуза, с коси, събрани на тила, баба й изглеждаше опърпана и мъничка, като едноцветна мишка, свряна в ъгъла.

— Искам да поговорим — каза Ела.

О, Боже, помисли си Маги. Започва се. И други й бяха говорили, все едно и също, съквартирантките й, гаджетата й, и разбира се, Сидел. Маги, ти само се възползваш от другите. Маги, трябва да полагаш усилия. Маги, баща ти не може да се грижи за теб до края на живота си.

Но Ела искаше да й каже нещо съвсем различно.

— Дължа ти обяснение. Отдавна искам да поговоря с теб, но… — Гласът й заглъхна. — Вероятно се чудиш къде бях през всичките тези години.

А, помисли си Маги. Значи ето за какво намекваше Ела. Не за зависимостта на Маги, а за своята собствена вина.

— Изпращаше ни картички — каза тя.

Точно така — отвърна Ела и кимна. — Освен това ви се обаждах. Ти не знаеше ли? — Тя зададе въпроса, въпреки че знаеше отговора. — Баща ти много ни се сърдеше. На мен и на моя съпруг. После, когато Айра умря, се сърдеше само на мен.

Маги дръпна един стол и седна до масата.

— Защо се е сърдел?

— Мислеше, че съм му сторила голямо зло — отвърна баба й. — Смяташе, че аз… Е, че със съпруга ми е трябвало да му обясним за Каролайн. За майка ти.

— Знам как се казва — раздразнено рече Маги. Темата за майка й и името на майка й, произнесено от тази възрастна жена, я жегна като стара рана. Не беше готова за такова нещо. Не желаеше да слуша за майка си. Не желаеше да мисли за майка си. Не желаеше да знае истината или поне версията на баба й за истината. Майка й беше мъртва, първата загуба на човек в живота й, а тази истина бе по-жестока от всичко, което една дъщеря може да понесе.

Ела продължи да говори:

— Трябваше да кажа на баща ти, че тя е… — Ела се спъна в думите. — Душевноболна…

— Лъжеш — рязко я прекъсна Маги. — Тя не беше луда, беше си наред, нали си спомням.

— Но невинаги беше наред, нали? — попита Ела.

Маги затвори очи. До ушите й достигаха само откъслечни думи: маниакални пристъпи и клинична депресия, медикаменти и шокова терапия.

— Ако е била луда, както казваш, защо си я оставила да се омъжи? — попита Маги. — Защо си й позволила да роди деца?

Ела въздъхна.

— Не можехме да я спрем. Каквито и да бяха проблемите й, Каролайн беше възрастен човек. Тя сама вземаше решения за себе си.

— Сигурно си била доволна да се отървеш от нея — измърмори Маги, изричайки на глас един от най-големите си страхове, тъй като лесно можеше да си представи колко щастливи биха били да се отърват от нея Сидел и Роуз, и собственият й баща и да я захвърлят в ръцете на някой нищо неподозиращ влюбен младеж. Така тя щеше да стане негов, а не техен проблем.

Ела беше шокирана.

— Разбира се, че не! Никога не съм се радвала да се отърва от нея. А когато я загубих… — Тя преглътна с усилие. — … това беше най-лошото нещо, което можех да си представя. Защото загубвайки нея, аз загубих и теб, и Роуз също. — Тя сведе поглед към ръцете си, които бе подпряла на масата. — Загубих всичко — добави Ела и вдигна насълзените си очи към Маги. — Но сега си тук. И аз се надявам… — Тя посегна под масата. — Ето.

Ела плъзна една кутия върху масата.

— Бяха в Мичиган, на съхранение. Поръчах да ми ги изпратят. Помислих си, че може би ще поискаш да ги видиш.

Маги бръкна в кутията. Беше пълна със стари фотоалбуми. Отвори най-горния и видя Каролайн. Каролайн като тийнейджърка с тесен черен пуловер и огромна дебела черна очна линия. Каролайн в деня на сватбата си, с дантелена рокля и дълъг шлейф от тюл. Каролайн на плажа в син бански костюм, замижала срещу слънцето, Роуз я е хванала за крака, докато в ръце държи бебето Маги.

Маги започна да разгръща страниците все по-бързо и майка й ставаше все по-възрастна. Тя самата растеше. Знаеше, че снимките ще свършат. Майка й завинаги щеше да бъде на трийсет години, а тя и Роуз завинаги щяха да си останат малки момиченца. Не е трудно да овладееш изкуството да губиш. Баба й се беше втренчила в нея с пълен с надежда поглед. Не, помисли си Маги, не и това. Не можеше да го понесе. Не желаеше да е нечия надежда. Не желаеше да заема мястото на нечия починала дъщеря. Не искаше нищо твърдо рече на себе си Маги, нищо, освен малко пари и само летен билет, за да се измъкне от това място. Не желаеше да възприема баба си като нещо повече от средство да сложа край, от книга джобен формат и от една тъжна история. Не желаеше съчувствието да се пренася и върху нея и беше дяволски сигурна, че не желае самата тя да съчувства на някого.

Тя шумно затвори албума и избърса длани в шортите си, сякаш бяха мръсни.

— Излизам да се разходя — каза тя и заобиколи стола ни Ела, отиде в спалнята, грабна банския костюм на възрастната жена от дрешника в дъното на стаята, една хавлия, слънцезащитен крем, един празен бележник и бързешком излезе навън.

— Маги, почакай — извика Ела. Маги не забави крачка. — Маги, моля те! — отново извика Ела, но момичето беше изчезнало.

Маги мина през „Голдън Ейкърс“, покрай Крестуд, Фармингтън и Лондейл, по улици с имена, преиначени да звучат на английски, покрай сгради, които досущ приличаха на съседните. „Накарай я да си плати“, прошепна Маги на себе си.

Хората й бяха длъжници, всички, които й се подиграваха в гимназията, всички, които я подценяваха, които се бяха наговорили да не я забелязват. За Бога, беше почти на тридесет и все още не бе получила ни най-малко признание от околните.

Накарай я да си плати, повтори си тя. Стигна до басейна. Беше пусто, като се изключат шепата старци, които се припичаха на слънце, четяха и играеха тихо на карти.

Маги облече банския костюм в съблекалнята, после примъкна един шезлонг на слънце, застла го с хавлията си, легна и се взря в бележника си. Колко ли пари щяха да са й необходими, за да се измъкне оттук? Написа петстотин долара за самолетен билет. Още две хиляди за депозит, наем за първия и последния месец. Сумата надвишаваше спестяванията й. Тя простена, откъсна страницата, смачка я и я пусна до шезлонга.

— Хей! — извика някакъв възрастен мъж с разкопчана риза, под която се показваха побелелите му окосмени гърди. — Забранено е да се хвърлят боклуци!

Маги го погледна с яростен поглед, мушна смачканото кълбо хартия под шортите си и продължи да пише.

„Снимки на главата“, написа тя. Колко ли ще струват?

— Госпожице! — извика я странен глас. — О, госпожице!

Маги вдигна глава. Този път беше възрастна жена с розова плувна шапка.

— Извинете, че ви притеснявам — каза тя, приближавайки се към Маги. При всяка стъпка отпуснатата плът на бедрата и раменете й се тресеше, — но ако не се намажете със слънцезащитен крем, ще изгорите лошо.

Маги мълчаливо размаха тубичката с „Бен дьо солей“ пред възрастната жена, която, изглежда, нямаше задръжки. Въобразяваше ли си, или наистина всички старци на плажната ивица бяха започнали да примъкват шезлонгите си. Всеки път, когато отвореше очи, те бяха по-близо до нея от предишния път, подобно на почетен гражданин от филма „Зората на мъртвите“.

— О, разбирам — рече жената. — Фактор 15, това е добре, много добре. Разбира се, би било по-добре, ако е 30 или дори 45, освен това трябва да е водоустойчив, всъщност… — Тя замлъкна в очакване на отговор. Маги не й обърна внимание и жената продължи: — Забелязах, че не си намазахте гърба. Искате ли да ви помогна? — попита тя и се наведе към Маги. Мисълта, че ще я докосне някакво отпуснато като торба същество, я накара да потръпне и тя поклати глава.

— Не, благодаря, ще се оправя.

— Е, ако имате нужда от мен — весело чуруликаше възрастната жена и се запъти към шезлонга си, — аз съм тук. Казвам се Дора — каза тя в отговор на въпроса, който Маги не зададе. — Как се казваш, скъпа?

Маги въздъхна.

— Маги — отвърна тя, давайки си сметка, че щеше дай струва усилие да запомни някое измислено име. „Да се върнем на Маги.“ помисли си тя мрачно и подчерта думите „снимки на главата“ в бележника си. Щеше да обясни на баба си какво означават и защо са й толкова нужни, колко много й се иска да стане актриса, как е мечтаела да играе на сцена, но сега, когато нямаше майка, която да я обича и да превърне мечтите й в реалност, се налага да разчита единствено на ума и късмета си.

— Извинете!

„О, за Бога!“, помисли си Маги и замижа срещу слънцето към двама възрастни мъже по шорти. Със сандали. И с къси чорапи.

— Надяваме се, че вие можете да ни помогнете да разрешим един наш спор — започна водачът. Беше висок, кльощав, плешив мъж със загоряла кожа.

— Малко съм заета — рече Маги и посочи бележника си с надеждата, че ще я оставят на мира.

— Не притеснявай момичето, Джак — каза другият. Беше нисък и тантурест, с побеляла коса с бретон и шорти на зловещи черно-червени квадрати.

— Само един бърз въпрос — рече мъжът на име Джак. — Чудех се… Не, просто си говорехме… — Маги нетърпеливо го гледаше. — Изглеждате ни толкова позната. Да не сте актриса?

Маги преметна коси зад рамо и ги удостои с най-прелестната си усмивка.

— Участвах в един музикален клип с Уил Смит.

Високият мъж се взря в нея с широко отворени очи.

— Наистина ли? Запознахте ли се с него?

— Е, не съвсем — каза Маги и се надигна на лакти. — Но се видяхме на служебен обяд на екипа — обясни тя, като умишлено използваше особени термини и полюшваше кестеняви къдрици. Изведнъж около нея се събраха четирима възрастни, Джак и приятелят му, приказливата Дора и мъжът, който й викна за боклука. Пред себе си Маги виждаше старчески петна и плът, намазана със слънцезащитен крем, шорти с мирис на нафталин, бръчки и редки побелели коси.

— Актриса, Боже мой! — възкликна Джак. — Ооо! — като ехо прозвуча гласът на тантурестият мъж.

— Кои са вашите родители? — изломоти Дора, която отново се бе появила. — О, баба ви и дядо ви сигурно много се гордеят!

— В Холивуд ли живеете?

— Имате ли си мениджър?

— Кога си направихте тази татуировка? — попита тантурестият приятел на Джак с писклив глас. — Болеше ли?

Дора му хвърли остър поглед.

— Хърман, какво значение има?

— За мен има — настоя Хърман.

Джак побутваше неволно стола на Маги нетърпеливо и произнесе вълшебните за Маги думи:

— Разкажете ни за себе си. Искаме да знаем всичко.

46

Саймън остави дипломатическото си куфарче на пода в апартамента на Роуз и разтвори ръце.

— Избранице! — извика той. Беше попаднал на тази дума в някакъв вестник в едно малко градче, когато му се наложи да шофира до Пенсилвания за представяне на доказателство, и оттогава я използваше като обръщение към Роуз.

— Минутка! — извика тя от кухнята, където седеше на масата и разглеждаше каталозите на три компании за кетъринг, пристигнали по пощата същия ден. Саймън я прегърна.

— Сериозно ли настояваш за агнешки котлети? — прошепна тя във врата му. — Защото, длъжна съм да ти кажа, че са скъпи.

— Парите не са проблем — великодушно заяви Саймън. — Трябва да отпразнуваме любовта си подобаващо. Също и с агнешки котлети.

Роуз постави пред него опакована кутия с подарък.

— Това пристигна днес и не мога да разбера какво представлява.

— Годежен подарък — каза Саймън и като потри ръце, прочете адреса. — От леля Мелиса и чичо Стив! — Вдигна капака и двамата впериха погледи в подаръка. След минута Саймън вдигна очи и се изкашля.

— Според мен е свещник.

Роуз извади стъкления предмет от кутията и го вдигна към светлината.

— Няма свещ.

— Да, но има място за свещ — рече Саймън и посочи плитката вдлъбнатина от едната страна.

— Мисля, че не е достатъчно дълбока за свещ — поясни Роуз. — Освен това, ако беше свещник, не трябваше ли да изпратят и свещ? За да знаем.

— Сигурно е свещник — отвърна Саймън, без да е особено убеден. — Какво друго може да е?

Роуз продължи да гледа втренчено в стъкления предмет за известно време.

— Мислех си, да не е плато за сервиране?

— За малки количества? — попита Саймън.

— Не, не, за ядки или бонбони.

— Отворът не е достатъчно голям за ядки или бонбони.

— Но е достатъчно голям за свещ?

Спогледаха се. Тогава Саймън вдигна благодарственото послание и започна да чете.

— Скъпи лельо Мелиса и чичо Стийв, благодарим ви за прекрасния подарък. Изглежда… — той замълча и се загледа в тавана. — Чудесен?

— Ти каза просто чудесен — рече Роуз.

— Прекрасен! — поправи се Саймън. — Изглежда прекрасен в дома ни и ще ни доставя удоволствие години наред, докато се опитваме да проумеем какво, за Бога, е това нещо. Благодарим ви, че помислихте за нас, и очакваме с нетърпение скоро да ви видим. — Саймън написа имената им, затвори писалката и се обърна към Роуз. — Ето!

— Нали не го написа? — попита Роуз.

— Не — отвърна Саймън, — не го написах. Колко останаха?

Роуз прегледа списъка.

— Петдесет и един.

— Шегуваш ли се?

— Ти си виновен — рече Роуз. — Теб обвинявам.

— Само защото семейството ми ни купува подаръци…

— Само защото моето семейство не е нелепо огромно… — Саймън се изправи, хвана Роуз през кръста и я целуна по шията.

— Кажи го пак! — рече той.

— Нелепо огромно!

— Кажи го пак! — прошепна той в ухото й, — или ще те принудя да изпълняваш всяко мое желание.

Роуз се извърна с лице към него.

— Не аз — едва прошепна тя — пиша тези благодарствени послания!

Саймън я притегли към себе си и я целуна, като прокара ръце през косите й.

— Посланията могат да почакат — рече той.

По-късно, докато лежаха в леглото, топли и голи под завивката, Роуз се обърна на една страна и заговори за това, което отлагаше, откакто той се беше прибрал.

— Има и още нещо — рече тя. — Днес се обади баща ми. За Маги.

Лицето на Саймън остана безизразно.

— Така ли? — попита той.

Роуз се отпусна по гръб и се загледа в тавана.

— Появила се. Баща ми каза по телефона само, че тя е добре. Иска да ме види, за да ми разкаже останалото.

— Добре — отвърна Саймън.

Роуз затвори очи и поклати глава.

— Не съм сигурна, че желая да науча останалото. Каквото и да е. Просто не искам… — Гласът й заглъхна. — Работата е там, че Маги е ужасна.

— Какво искаш да кажеш? — попита Саймън.

— Тя е… Тоест тя… — Роуз направи гримаса. Как да обясни на мъжа, когото обича, за сестра си? Сестра й, която задига пари, обувки, дори гаджета, а после изчезва месеци наред? — Просто ми повярвай. Тя винаги е лоша новина. Има затруднения с паметта… — Роуз млъкна. Трудностите с ученето бяха само върхът на айсберга. А и не беше ли в стила на сестра й да се появи точно когато Роуз се сгодява, за да има шанс да стане център на внимание, просто за разнообразие? — Тя ще провали сватбата ни.

— Мислех, че Сидел ще провали сватбата ни — рече Саймън.

Роуз се усмихна насила.

— Е, Маги ще навреди повече. Положението беше толкова спокойно, докато Маги беше зачезнала Бог знае къде. Нямаше инкасатори, които да продънят телефона ти рано сутрин, нямаше бивши и потенциални гаджета, които да нарушават съня на Роуз и Саймън. Нещата си стояха там, където ги оставяше Роуз. Нито обувките, нито дрехите, нито парите й поемаха в незнайни посоки. Колата си стоеше там, където я паркираше.

— Ще ти кажа нещо — продължи Роуз. — Тя няма да е шаферка. Ще има късмет, ако получи покана.

— Добре — рече Саймън.

— Ще има късмет, ако получи вечеря — каза Роуз.

— Тогава ще има повече храна за мен — рече Саймън.

Роуз продължи да гледа тавана известно време.

— Все си мисля, че стъкленото нещо е някакъв поднос за ястия.

— Вече залепих плика — рече Саймън. — Заминава.

— А — възкликна Роуз. Затвори очи и си пожела нормално семейство като това на Саймън. Майка й да не е мъртва, сестра й да не изчезва, баща й да не пази емоциите си само за сутрешния пазар и без Сидел, разбира се. Тя сложи глава върху хладната памучна материя на възглавницата за малко, после стана и отиде във всекидневната. Взе едно благодарствено послание, картичка от тежка кремава хартия с имената им, Роуз и Саймън, написани от двете страни на една гигантска буква С, която означаваше Стайн, въпреки че това нямаше да бъде фамилното й име. Беше обяснила на доведената си майка, но чудовището Сидел поръча благодарствени послания с монограми, които предполагаха, че Роуз ще се казва Роуз Стайн, независимо дали й харесва или не.

Скъпа Маги, помисли си Роуз. Как можа да ми причиниш това? И кога ще се прибереш у дома?

47

Ела отиде до оградата на плувния басейн и допря лице в нея.

— Ето — рече тя. В тази единствена дума тя събра тъгата и разочарованието си. — Ето я.

Луис се приближи до нея, а госпожа Лефковиц пристигна на новата си моторизирана количка. Тримата стояха и гледаха през ромбоидните фигури на оградата. Гледаха Маги.

Внучката лежеше на шезлонг до дълбоката част на басейна, облечена в чисто нови розови бикини, със сребърна верижка, тънка като конец, която висеше до корема й. По кожата й блестеше крем за добиване на тен. Къдриците й бяха хванати на върха на главата, а очите й се криеха зад малки кръгли очила. Около нея стояха четирима души, стара жена с плувна шапка в избеляло розово, и трима стари мъже с шорти. Докато Ела наблюдаваше, единият от мъжете се наклони към Маги. Сигурно я питаше нещо. Внучка й се надигна на лакът със замислено изражение. Щом проговори, насъбралото се множество избухна в смях.

— О — рече Луис, — изглежда, си е намерила нови приятели.

Ела усети как сърцето й болезнено се сви, докато Маги продължаваше да забавлява новите си познати. Ела не я беше виждала толкова спокойна и непринудена. Междувременно класът по аеробика „Водните гаджета“ се плацикаха енергично на фона на песента „Скитницата Сю“. Всеки ден през последната седмица, всеки ден, откакто Ела се беше опитала да разкаже на Маги за майка й, внучка й прекарваше деня по този начин. Маги се връщаше от работа у дома, втурваше се в спалнята отзад, сменяше униформата си, обличаше банския костюм и шортите и идваше тук.

— Отивам да плувам — съобщаваше тя.

Никога не канеше Ела. Но тя виждаше накъде отиват нещата. Маги щеше да се изнесе, щеше да се премести в свой апартамент или при някой от новите си приятели, някоя приятна стара жена, която щеше да й предложи всички обла ги, които една баба може да даде, без неприятните усложнения или болезнените разкази. А, помисли си, не беше честно! Беше чакала толкова дълго, беше се надявала толкова много, а ето, Маги й се изплъзваше просто така!

— Какво да правя? — прошепна тя.

Госпожа Лефковиц обърна моторизираната си; количка и пое с пълна скорост към входа на басейна.

— Почакай! — извика Ела. — Къде отиваш?

Госпожа Лефковиц не се обърна, не спря, нито отговори. Ела безпомощно погледна Луис.

— Аз ще тръгвам… — започна той.

— По-добре… — каза тя.

Ела усещаше пулса си в гърлото, докато бързаше след госпожа Лефковиц, която мина през вратата в оградата и се насочи право към Маги. Изглежда, нямаше намерение да намали скоростта.

— Здравейте! — извика един от старците, когато госпожа Лефковиц изсвистя покрай него и се блъсна в масата, където той бе разположил тесте карти. Тя не му обърна внимание и насочи количката към шезлонга на Маги. Младата жена свали леко очилата си и се вторачи. Като дишаха тежко, Ела и Луис бързаха след госпожа Лефковиц и за части от секундата Ела си представи десетките сапунени уестърни с онази типична сцена, когато добрите герои заставаха лице в лице с врага на някаква услужливо пуста улица или в средата на празно ограждение за животни. Единственото нещо, което липсваше на сцената, бяха глухарчетата, които се разпиляват покрай количката на госпожа Лефковиц. Дори „Водните гаджета“ бяха спрели да пляскат във водата и стояха тихо в плитката част на басейна, за да наблюдават какво ще се случи, а водата се стичаше по загорелите им, сбръчкани ръце.

Маги се вторачи в госпожа Лефковиц, а новите й приятели впериха поглед в Ела и Луис. Ела огледа пропукания бетон под нозете си и й се прииска да има каубойска шапка, а още по-отчайващо бе желанието й за сценарий. Тя добрият или лошият герой беше в случая? Или героят, дошъл да спаси отчаяната дама, или може би злодеят, който ще я блъсне под колелата на влака?

Реши, че е героят, точно когато госпожа Лефковиц приближи количката с още метър и половина и побутна ръба на шезлонга на Маги. Ела си представи кученце, което бута с нос затворена врата.

— Маги, скъпа — каза госпожа Лефковиц, — има нещо, което би могла да направиш за мен.

Маги вдигна вежди, докато единият от старците погледна госпожа Лефковиц с яростен поглед.

— Тя е уморена — войнствено рече той и стисна бастуна си с две ръце. — Денят й беше дълъг. И тъкмо се канеше да ни разкаже как за малко не е получила работа в Ем Ти Ви.

Госпожа Лефковиц не помръдна.

— Продължавай, разказвай.

Маги премести поглед над главата на госпожа Лефковиц и се обърна към Ела.

— Какво искаш?

Думите се надигнаха в устата на Ела неочаквано и заплашиха да се излеят. Искам да ме обичаш. Искам да ме харесваш. Искам да спреш да бягаш.

— Аз… — успя да каже тя.

— Заета е — каза ниският, закръглен и тантурест мъж и пристъпи пред шезлонга на Маги покровителствено.

— Да не сте бабата на Маги? — попита жената с розовата плувна шапка. — О, сигурно сте много горда с нея! Тя е толкова красиво момиче и толкова професионална.

Маги прехапа устна. Старият мъж с бастуна издаде неприятен звук, когато Луис мълчаливо придърпа два стола към обкръжението на Маги и направи знак на Ела да седне.

— Ем Ти Ви? — попита госпожа Лефковиц и кимна с разбиране, сякаш тя беше създала програмата. — Да не се каните да участвате в някое тяхно състезание?

— Таланти в ефир — измърмори Маги.

— Като Карсън Дейли — рече госпожа Лефковиц, скръсти ръце на закръглената си талия и обърна четвъртитите си слънчеви очила към слънцето. — Толкова е красив.

Двете групи застанаха неловко в полукръг около шезлонга на Маги. Ела, Луис и госпожа Лефковиц бяха от едната страна, а новите приятели на Маги — от другата. Маги местеше поглед ту към едната група, ту към другата. После едва доловимо вдигна рамене, посегна към раницата си и извади бележник. Ела усети съвсем леко облекчение. Не беше кой знае какъв напредък, но поне Маги не си тръгна безцеремонно, нито ги помоли те да си тръгнат.

— Вие сте Джак, нали? — Луис попита мъжа с бастуна. Джак изсумтя нещо в потвърждение. Луис протегна ръка за поздрав. Приказливата жена започна да разпитва госпожа Лефковиц за моторизираната количка. Другите двама възобновиха играта на карти. Ела затвори очи, затаила дъх с надежда.

На шезлонга Маги също бе затворила очи. Мислеше си какво да прави, как да оправи нещата дори когато част от нея протестираше, че това не беше нейна работа. Освен това никой във Флорида не знаеше кое е нейна работа и кое не е. Никой тук не знаеше каква каша беше животът й. Никой тук не познаваше Роуз и не знаеше, че именно тя се грижеше за всичко. Те не знаеха и това, че Маги беше тази, която винаги трябваше да бъде спасявана, на която винаги трябваше да се помогне. Тя имаше работа, свой дом, хора, които я обичаха. Сега настана моментът да поправи грешките си, като започне с човека, когото най-много беше наранила — Роуз.

Маги присви очи и ги затвори — усещаше страх. Част от нея искаше да скочи на крака, да се втурне през вратата, да се метне зад волана на дългата кола на Луис и да отпътува нанякъде, където никой не я познава, никой не знае коя е и какво е направила или откъде идва. Но нали вече бе избягала в Принстън, а после тук. Не, повече не желаеше да бяга никъде.

В плитката част на басейна „Водните гаджета“ започнаха загрявка. На стола до нея баба й се изкашля.

— Обзалагам се, че ти липсват хора на твоята възраст — каза Ела. — Сигурно ти е трудно, че си единственият млад човек тук.

— Добре съм — отвърна Маги.

— Тя е добре — изръмжа Джак.

Маги отвори очи, а после и бележника си. „Скъпа Роуз“, написа тя. Ела погледна към страницата, а после бързо отмести поглед. Дора, жената с розовата плувна шапка, не страдаше от такива скрупули.

— Коя е Роуз? — попита тя.

— Сестра ми — рече Маги.

— Вие имате сестра? Каква е тя? — Джак остави картите, а Хърман сложи настрана книгата си „Майка Джоунс“. — Тя има сестра!

— Адвокат е във Филаделфия — обясни Ела, но млъкна и с поглед потърси помощ от Маги. Младата жена не й обърна внимание, затвори бележника, стана и мина покрай шпалира от възрастни граждани, насочвайки се към края на басейна, където потопи нозе във водата.

— Омъжена ли е? — попита Дора.

— Какво право? — попита Джак. — Случайно да се занимава със завещания?

— А ще дойде ли на гости? — попита Хърман. — На вас ли прилича? Има ли татуировки?

— Не е омъжена — отговори Маги. — Има си приятел… — Или поне имаше едно време, преди да разваля работата и там. — Маги нещастно наблюдаваше наситените с хлор дълбини на водата в дълбокия край.

— Разкажете ни повече! — подкани я Дора.

— Има ли някакви пиърсинги? — попита Хърман.

Маги се усмихна и поклати глава.

— Тя не прилича на мен. Е, може би малко. Очите и косите ни имат еднакъв цвят, но е по-голяма от мен. И няма татуировки. Много е консервативна. Винаги носи косата си на тила.

— Като теб! — каза Ела.

Маги понечи да протестира, после докосна опашката си и осъзна, че е истина. Тя скочи във водата, обърна се по гръб и заплува.

— Роуз може да е забавна — каза тя. Ела се втурна към края на басейна, за да чува. Останалите приятели на Маги я последваха, като се бутаха кой да заеме първа позиция покрай ръба на дълбоката част на басейна. — Но понякога е дребнава. Като момичета живеехме в една стая. Спяхме в еднакви легла, между които имаше разстояние. Тя лягаше там и четеше, а аз скачах над нея. — Маги се усмихна при спомена. — Тя лежеше, а аз скачах ли скачах от едното легло на другото и казвах: „Бързата кафява лисица скочи над мързеливото куче“.

— Значи ти беше бързата кафява лисица — каза Ела.

Маги я изгледа глуповато. Джак, Дора и Хърман побързаха да я последват.

— Не спирах, докато не ме перне.

— Удряше ли те наистина? — попита Ела.

— Аз скачах в двете посоки и тя започваше да се дразни, но аз продължавах и в един миг тя протягаше нагоре ръка и ме перваше, докато скачах. — Маги кимна и излезе от водата. Имаше странно приятно изражение от спомена, че сестра й я удряла, докато скачала.

— Разкажете ни още за Роуз — помоли Дора.

Джак й подаде хавлия и тубичката й с „Бен дьо солей“.

— Тя не обръща особено внимание на външния си вид и другите неща — рече Маги и отново легна на шезлонга си. Спомни си как Роуз се взираше с присвити очи в образа си в огледалото. Или как Роуз си слагаше спирала на миглите, после излизаше с черни следи от туш по бузите.

— О, бих искала да се запозная с нея — въздъхна Дора.

— Поканете я да ви посети — рече Джак и погледна към Ела. — Сигурен съм, че баба ви ще се радва и двете да сте тук.

Маги знаеше, че той има право. Ела би се зарадвала да се запознае с Роуз. Ама каква баба! Умна и отлична внучка с диплом за адвокат. Но Маги не беше сигурна, те е готова да види Роуз отново, дори последната да имаше желание да й прости. Нещата се оправяха по-добре от всякога, откакто напусна Филаделфия в онази ужасна нощ. За първи път в живота си не беше в сянката на Роуз, не беше втората сестра, не толкова умна и успешна, но също толкова красива във време, когато красотата все по-малко и по-малко имаше значение. Корин и Чарлс не познаваха историята й, не знаеха за борбата й, догонващите занимания, всички места, където бе работила и напуснала, а от други я бяха уволнили, всички момичета, които й бяха приятелки. Дора и Джак мислеха, че тя не е нито глупава, нито повлекана. Те я харесваха. Те я обожаваха. Те се вслушваха думите й. А Роуз щеше да се появи и да развали всичко. Магазин за закуски? — щеше да попита тя с тон, който предполага, че Маги си мечтае само да е продавачка на закуски, за резервна спалня, кола назаем и любезността на непознатите.

Маги отново отвори бележника си.

„Скъпа Роуз“, написа тя отново и спря. Не знаеше как да продължи и какво да пише. „Пише ти Маги, в случай че не разпознаеш почерка. Аз съм във Флорида с нашата баба. Казва се Ела Хирш и беше…“ А! Толкова е трудно. Сигурно имаше дума, която й се искаше да използва именно тук. Маги почти я улавяше, едва ли не я усещаше на върха на езика си. Това усещане караше сърцето й да бие лудо, също като по време на заниманията в „Принстън“, когато седеше на задните чинове и чакаше правилният отговор да се изтръгне от устните й.

— Коя дума означава, че някой иска да е с някого другиго, но не са заедно поради някакво спречкване или нещо подобно?

— Еврейската дума ли? — попита Джак.

— На кого пише тя на иврит? — попита Хърман и насочи внимание към „Майка Джоунс“.

— Не на иврит — обясни Маги. — Става въпрос, когато има двама роднини, а другите във фамилията се сърдят един на друг за нещо си и никога не се срещат.

— Отчуждени — каза Луис. Джак го погледна яростно. Маги не забеляза.

— Благодаря — отвърна тя.

— Радвам се, че мога да помогна в златните си години — рече Луис.

„Тя се казва Ела Хирш и се беше отчуждила от нас“, написа Маги и се втренчи в страницата. Наближаваше трудната част… но нали в „Принстън“ имаше занимания за думите, избираше най-подходящите така, както внимателният готвач избира най-добрите ябълки от кошницата и най-едрите пилета от щанда на месаря.

„Съжалявам за случилото се миналата зима“, написа тя, след като реши, че това може би е най-добрият начин да подходи, директно и открито. „Съжалявам, че те нараних. Искам…“ Тя отново спря, осъзнавайки, че всички са се вторачили в нея, сякаш беше някакво рядко древно същество, което наскоро са освободили от плен, като някое животно в зоопарка, което току-що е научило интересен нов номер.

— Коя е думата, когато искаш да оправиш нещо?

— Одобряване — тихо рече Ела и й я каза буква по буква. Маги я написа два пъти, за да е сигурна, че е разбрала правилно.

48

— Е, добре — въздъхна Роуз, докато се наместваше на мястото до шофьора в собствената си кола. — Заклеваш ли се, познавайки Наказателния кодекс на щата Пенсилвания, че на тази сватба няма да присъства абсолютно никой от „Луис, Домел и Феник“? — Това бе много важно за нея. Беше обсъждала със Саймън много от проблемите си — ранната смърт на майка й, изчезналата сестра, неописуемата мащеха, но така и не стигнаха до темата за господин Джим Данвърс, а Роуз беше решила да не повдига този въпрос точно в деня на сватбата на двама от състудентите на Саймън, само два месеца преди тяхната собствена.

— Не, доколкото ми е известно — отвърна Саймън, докато наместваше възела на връзката си. След това запали колата.

— Доколкото ти е известно, така ли? — повтори репликата му Роуз. Тя свали слънчобрана над своето място и огледа грима си в огледалото. Част от коректора под дясното й око бе останал неразнесен и тя се зае да го поправи. — Значи да си отварям очите за скейтбордисти.

— Не съм ли ти казал? — невинно попита Саймън. — Дон Домел падна от борда, удари си главата на един парапет и за малко да се срещне със Създателя. Това сложи край на заниманията с екстремни спортове. Сега е на вълна медитация. Всеки ден в обедната почивка провежда занимания по йога. Целият офис мирише на будистко светилище, а секретарките поздравяват с „намасте“, когато вдигат телефона.

— Ъхъ.

— Роуз, отиваме на сватба, а не на мафиотско сборище. Спри да се притесняваш — опита се да я успокои Саймън.

Тя отвори чантата си и започна трескаво да търси червилото си. Лесно му беше на Саймън. Не той щеше да обяснява с какво и защо се занимава сега. Беше започнала да проумява защо Маги се държеше така отбранително. Когато вървиш през света с титла — лекар, адвокат, студент, имаш някакъв щит пред себе си. Но когато се налага непрестанно да обясняваш кой си, това неизменно включва и с какво се занимаваш. Става особено трудно, ако не се вместваш в предварително създадените в съзнанието на хората графи. „Обещаваща актриса съм, но в момента работя като сервитьорка“.

Или например: „Работех като юрист, но през последните десет месеца разхождам кучета“.

— Ще видиш, че няма нищо страшно — продължаваше Саймън. — Нужно е само да се забавляваш с приятелите ми, да пиеш шампанско и да танцуваш с мен…

— Не си споменавал за танцуване — разтревожи се Роуз и погледна тъжно краката си, специално за случая бе обула обувки с висок ток, от десет месеца насам. Спокойно, утеши се тя. Сигурно ще е прекрасно. Преглътна мъчително — знаеше, че на сватбата ще бъде всичко друго, но не и прекрасно. Не се справяше добре на големи събирания, това беше и една от причините да се плаши толкова от собствената си сватба. Прекалено много бяха спомените й от тържества и Бар Мицва16 — следобеди, прекарани в синагоги и клубове за танци, където неизменно се бе чувствала като най-дългото и най-грозното момиче. Затова се скриваше в най-отдалечения ъгъл, обикновено зад масата със закуски, и прекарваше там часове в непрестанно ядене на сандвичи с дроб, соленки от маслено тесто с пълнеж. Все се надяваше, че щом не я виждат, няма да й е толкова болно, че никой не я кани на танци, докато Маги печели наградите за най-добра танцьорка на лимбо.

Превъртя бързо осемнадесет години и ето я отново, покорно следваща Саймън да минава под арка от бели кремове, увити с бяла копринена панделка. Липсваха естествено сандвичите с дроб и дребните сладки и соленки, които щяха да бъдат заменени от шампанско и дипсове. Нямаше да я има и по-малката й сестра, която да я развлича с изпълненията си на дансинга. Руоз си взе програма на тържеството.

— Името на младоженката е Пинелъпи.

— Викахме й Лопи — уточни Саймън.

— Лопи, значи — повтори Роуз.

— Ела да те запозная с някои хора. — За кратко тя се запозна с Джеймс и Ейдан, Леели и Хедър. Джеймс и Ейдан също бяха състуденти на Саймън. Леели работеше в сферата на връзки с обществеността, Хедър беше щатна клиентка на „Мейсис“. И двете бяха дребни жени, облечени в прави рокли на шаферки (Хедър — млечно бяла, а Леели — в жълта), около раменете им висяха дълги кашмирени шалове. Роуз се огледа и вълна на отчаяние я стисна за гърлото. Всички жени, всички до една, носеха рокли със семпла кройка и шал около раменете и деликатни изрязани обувки, докато тя се отличаваше драстично. И тоалета, и обувките, и фризурата й се открояваха. Наместо перли, като всички останали, герданът й беше от мъниста. Косата й сигурно вече приличаше на разплетена кошница, независимо от кокалените гребени, които внимателно бе закрепила само преди час. По дяволите! Маги сигурно щеше да знае какво е трябвало да облече сестра й за случая. Къде беше Маги сега, когато имаше нужда от нея.

— С какво се занимаваш? — попита Хедър. Дали пък не беше Лесли? И двете бяха блондинки, само дето едната беше с късо подстригана коса, а другата — с дълга, елегантно прибрана на кок на тила. Кожата и на двете бе тънка и прозрачна — сигурен белег за добър произход и редовно излагане на свежия въздух в пробните на „Талботс“.

Роуз въртеше на пръст своите мъниста и се чудеше дали някой ще забележи, ако ги свали тайно и ги пусне в чантата си по време на службата.

— Адвокатка съм — отвърна тя.

— Така ли? — възкликна Лесли. Или Хедър. — Значи работиш със Саймън?

— Ами… Всъщност… — Роуз хвърли отчаян поглед на Саймън, но той не я виждаше, потънал в задълбочен разговор с мъжете. Тя попи потта от челото си и ръката й замръзна, защото осъзна, че в този миг е изтрила фондьотена от него. — Работех в „Луис, Домел и Феник“, но съм в дългосрочен отпуск.

— Аха — рече Лесли.

— Това е чудесно — допълни Хедър. — Нали ще се жените?

— Точно така — отвърна тя по-силно от необходимото и изплашена от гласа си, стисна ръката на Саймън. Постара се да го направи така, че годежният й пръстен да се вижда добре, за, да не би да си помислят, че се опитва да ги излъже.

— Аз лично взех три месеца отпуск, за да подготвя сватбата си — отбеляза Хедър. — Добре помня какво тичане беше — срещи, менюта, цветя, аранжировки…

— Работех на половин ден по това време — чуруликаше Лесли. — Занимавах се естествено с Младежката лига, но повечето време бях заета със сватбата.

— Ще ме извините ли? — промърмори Роуз. Тя знаеше, че всеки момент ще стане дума за булчинските рокли и щеше да й се наложи да разкрие истината, че след онзи катастрофален следобед с Ейми тя престана да търси рокля. Никаква рокля, никаква работа, щяха да говорят очите им, не членуваш в Младежка лига. Що за младоженка си?

Роуз се отправи с бързи стъпки по пътеката, излезе във фоайето и пое по пътеката в градината, в отсрещния край, на която някакъв висок мъж сякаш чакаше тъкмо нея. Роуз спря и впи поглед в искрящо бялата му риза, във връзката на червени и златисти шарки, ъгловатата челюст, загорялата от слънце кожа и искрящите сини очи. Джим Данвърс.

— Здравей, Роуз — поздрави той.

Никак не се беше променил. Всъщност какво очакваше тя? Че без нея той ще вехне и умре? Ще оплешивее, по лицето му ще се появи акне, от ушите му ще щръкнат косми?

Роуз му кимна за поздрав, надявайки се, че не си личи как треперят коленете и ръцете й, та дори и вратът й. Впрочем, като се замисли, си спомни, че от ушите му наистина се подаваха косми, не от онези грозните, но все пак… Растяха. И сега ги виждаше. Неопровержимо доказателство, че не е съвършен. Друго доказателство за несъвършенството му бе и фактът, че си беше легнал със сестра й. Но това с космите в ушите й се видя по-утешително.

— Какво те води насам? — попита той. Гласът му й се стори по-висок от тоналността, в която тя го помнеше. Възможно ли беше Джим Данвърс да е неспокоен от срещата им?

— Двете с Лопи се знаем отдавна. Яздехме заедно, а после пеехме в един и същи църковен хор. Бяхме и в един и същи студентски клуб в колежа, а и излизахме заедно с гаджетата си.

— Едва ли — поклати глава Джим. — Лопи е вегетарианка и съм я чувал да казва, че язденето на коне е вид експлоатация на горките животни. Освен това в колежа беше отявлена лесбийка, така че излизането с гаджета ще да е било в дамския му вариант.

— Е, значи съм имала предвид младоженеца — опита се да се измъкне Роуз.

— Роуз — засмя се кратко Джим, — отдавна исках да поговорим.

— Имала съм късмет.

— Липсваше ми — сподели той.

— Да не говорим за липси. Ела да те запозная с моя годеник.

Очите му се разшириха едва забележимо.

— Нека преди това се поразходим.

— Не мисля, че е подходящо.

— Хайде, виж какъв хубав ден е.

Тя поклати глава отрицателно.

— Много си хубава — промърмори той.

Тя се извъртя и го изгледа изненадано.

— Виж какво, Джим. Ти добре се позабавлява с мен преди време, защо не ме оставиш на мира? Сигурна съм, че има достатъчно жени, на които твоите таланти ще направят по-силно впечатление.

За нейна изненада на лицето му се изписа отчаяние.

— Роуз, много съжалявам за случилото се. Не исках да те засегна тогава.

— Ти спа със сестра ми — възмути се тя. — Трябва да ти кажа, че съм повече от засегната.

Той я хвана за ръка и я поведе към една пейка наблизо. Седна до нея и впи очи в нейните.

— От известно време искам да поговоря с теб. Начинът, по който връзката ни приключи… Това, което направих… — Той стисна дланите й между своите. — Толкова ми се искаше да бъда добър с теб. — Гласът му изневери. — Проявих слабост. Бях пълен идиот. Захвърлих всичко, което можехме да имаме двамата с теб, и месеци наред се чувствах отвратително.

— Моля те, престани — прекъсна го Роуз. — Чувстваме се отвратително през целия си живот. Да не мислиш, че ще ми дожалее за теб?

— Искам да се реванширам — настояваше той. — Искам да поправя стореното.

— Забрави. Преодолях го. Сега съм сгодена…

— Поздравления — тъжно въздъхна Джим.

— О, я стига! Само не ми казвай, че дори за миг си си помислил, че ние двамата с теб бихме могли да…

Той примигна. Да не би това да бяха сълзи? Странно, помисли си Роуз, която имаше усещането, че наблюдава организъм под микроскоп. Може би е овладял техниката на просълзяване по поръчка?

В момента, в който държеше ръцете й, тя бе в състояние да предвиди каква ще е следващата му стъпка.

— Роуз, наистина съжалявам. — Тя само кимна, защото точно това беше очаквала да каже. — Това, което направих, е непростимо и ако има някакъв начин, все едно какъв, да поправя…

— Няма такъв начин — поклати тя глава и стана. — Ти съжаляваш за случилото се. Аз също. Не само защото ти се оказа точно такъв, какъвто си, но и… — Внезапно нещо я задуши. Все едно се опитваше да преглътне подгизнал от пот чорап. — И защото съсипа… — Моя живот, довърши наум. Не, това не беше вярно. Нищо му нямаше на нейния живот от момента, в който тя реши, че кариерата й не е най-важното нещо. А сега беше със Саймън. Саймън, който беше мил, който извади на бял свят цялата доброта, на която тя беше способна, който умееше да я разсмива. Кратката, изумително неудачна връзка с Джим сега й се струваше само лош сън. Не, Джим не беше съсипал живота й, но разруши нещо друго, нещо, което наистина нямаше как да се поправи. — Съсипа Маги — промълви тя най-накрая.

Той отново я дръпна към пейката, бърбореше нещо за нейното бъдеще, колко отвратително се чувствал след напускането й на „Луис, Домел и Феникс“, че това не било необходимо, че той е истински гад, но поне бил дискретен и никога нямало да допусне това да се отрази на кариерата й. И се тревожел какво е станало с нея. Имала ли нужда от помощта му? Защото можел дай помогне, най-малкото, което можел да стори и…

— Спри — прекъсна го Роуз. — Моля те! — Тя чуваше звуците на струнния квартет, които долитаха оттатък градината, чуваше и скърцането на вратата на храма. — Трябва да се връщаме!

— Наистина съжалявам!

— Приемам извинението ти — сухо рече тя. След което вероятно защото той изглеждаше толкова тъжен, или защото независимо от това, че сестра й беше изчезнала, че мащехата й беше толкова противна, че беше останала без работата си, беше щастлива, тя се наведе напред и го целуна леко по бузата. — Всичко е наред. Надявам се да си щастлив.

— О, Роуз — простена той и обви ръце около нея. Изведнъж незнайно как до тях изникна Саймън. Очите му бяха широко отворени и пълни с изненада.

— Вече започнаха — каза той. — Трябва да влизаме.

Роуз вдигна очи към него. И без това бледото му лице, изглеждаше още по-бледо от обикновено.

— Саймън — промълви Роуз. — О, Господи!

— Да вървим — почти беззвучно промълви той и я поведе към вратата на синагогата, където момиченца с кошници с цветя вече вървяха по пътеката между редовете и разпръскваха по земята бледорозови листенца.

Но време на службата Саймън не пророни нито дума. Беше мълчалив и докато трая тържеството. Щом оркестърът засвири, той се отправи към бара и пи бира там, докато Роуз не успя да го убеди да поговорят насаме. Той държа вратата на колата, за да се настани тя — жест, който за нея беше знак за неговото кавалерство, но сега й се стори, че е наситен с ирония, дори с жестокост.

— Интересен следобед — наруши Саймън тишината пръв. Очите му бяха отправени напред към пътя, две ярки петна украсяваха страните му.

— Много съжалявам, че видя това — отвърна Роуз.

— Съжаляваш, че се случи, или че го видях? — попита Саймън.

— Нека ти обясня. Имах намерение да ти разкажа…

— Ти го целуна — прекъсна я Саймън.

— Това беше целувка на сбогуване — рече Роуз.

— Сбогуване с какво? — попита Саймън. — Какво става между вас двамата?

— Излизахме — въздъхна Роуз.

— Съдружник излиза на среща със сътрудник? Доста дръзко.

— Знам. — Роуз стисна очи. — Голяма грешка беше от страна и на двама ни.

— Кога започна вашето сдружаване?

— Сдружаване ли? Саймън, не става дума за корпоративно сливане.

— Очевидно не в юридическия смисъл — уточни той. — Защо не се получи?

— Заради изневяра — тихо обясни Роуз.

— Твоя или негова? — изстреля Саймън.

— Негова! Естествено, че негова! Стига, Саймън. Познаваш ме достатъчно добре. — Тя извърна лице към него, но той се направи, че не я вижда. — Нали?

Саймън мълчеше. Роуз насочи поглед навън, към дърветата и сградите, към другите коли на пътя. Колко ли двойки в различни коли се караха като тях, питаше се тя. И колко ли от тях успяват да обяснят по-добре от нея?

— Важното е, че историята е приключила — заключи тя, докато той паркираше колата пред жилището им. — Напълно, изцяло, наистина и завинаги е приключила и искрено съжалявам, че видя това, което видя, защото то не значеше абсолютно нищо. Моля те да ми повярваш, че Джим Данвърс е последното нещо, което искам в живота си. Точно това му казвах, когато ти се появи.

— Вярвам ти — въздъхна тежко Саймън. — Но искам да знам какво се е случило. Искам да го разбера.

— Защо? Не зная нищо за твоите бивши приятелки.

— Различно е.

— Защо да е различно? — Роуз го последва в спалнята и най-сетне свали гердана си от мъниста.

— Защото, каквото и да се е случило между вас преди време, то очевидно е било достатъчно неприятно, за да не искаш дори да надникнеш в адвокатска кантора.

— Не всяка адвокатска кантора — възрази тя. — Само в тази, където имам проблем.

— Не измествай темата. Тази случка е част… Тя е част от твоя живот. А аз не зная нищо за нея.

— Всеки има някакви истории в живота си! Ти например можеше по-рано да ме запознаеш с твоите приятели и тази Лопи.

— А аз не знам нито една подобна случка от твоя живот.

— Какво точно искаш да знаеш? — сърдеше се Роуз. — Защо е толкова важно за теб?

— Защото искам да те познавам.

Роуз поклати глава.

— Саймън, аз не съм чак толкова голяма загадка. Имах… — Тя се опита да намери най-подходящата дума. — Имах връзка с този човек. Тя не завърши добре. Но е напълно приключена. Това е всичко!

— Как завърши? — попита отново Саймън.

— Той направи нещо — започна Роуз, — нещо с един човек… — Тя преглътна мъчително.

— Когато си готова да ми кажеш — сухо отбеляза Саймън, — ще се радвам да те изслушам. — Той се запъти към банята.

Роуз чу как хлопва вратата и пуска душа. Върна се в дневната и се наведе да събере купчината поща, която беше пъхната под вратата им. Сметка, сметка, предложение за кредитна карта, кредитна карта на нейно име, плик с нейното име, написано с един до болка познат едър неравен почерк.

Тя се отпусна на канапето и разкъса плика с разтреперани пръсти. Отвътре извъди лист, откъснат от бележник.

„Скъпа Роуз — зачете тя. Думите играеха пред погледа й.

— Баба ни. Съжалявам. Флорида. Ела. Одобряване“.

— Господи — промълви Роуз, останала без дъх. Тя направи усилие и прочете текста от край до край, после още веднъж и с бързи стъпки се запъти към спалнята. Саймън стоеше пред леглото с увита през кръста хавлиена кърпа и изключително сериозно изражение. Роуз му подаде листа безмълвно.

— Моята… баба — промълви тя. Думата не се поместваше добре в устата й.

Изведнъж на лицето на Саймън се появи тревога.

— Имаш и баба, така ли? Сега разбираш ли какво имах предвид преди малко? Дори не знаех, че имаш баба!

— И аз не знаех. Исках да кажа, че имах някаква информация, но нищо повече. — Тя имаше усещането, сякаш някой внезапно я е хвърлил в дълбока вода и всичко наоколо е някак забавено и непознато. — Трябва да… — Тя се поколеба.

— Трябва да им се обадя. — Роуз се отпусна безпомощно на леглото. Виеше й се свят. Баба. Майка на майка й. Тя очевидно не живееше в някакъв старчески дом, нещо, в което Роуз дълго време беше убедена. Освен ако на такива места пускат да пребивават и двадесетгодишни хора, търсещи подслон. — Трябва да им се обадя. Да…

— Наистина ли не знаеше, че имаш баба? — продължаваше да недоумява Саймън.

— Знам естествено, че майка ми е дошла от някакво семейство. Но си мислех, че… Не зная. Чувала бях, че тази наша баба е възрастна и болна. Живеела в някакъв дом. Поне така твърдеше баща ми. — Тя гледаше в листа, стомахът й беше свит на топка. Значи баща й ги беше лъгал. Защо е трябвало да ги лъже за нещо толкова важно?

— Къде е телефонът? — скочи тя.

— Чакай. Задръж малко. На кого ще звъниш? Какво смяташ да кажеш?

Тя се отказа да търси слушалката и грабна ключовете за колата си.

— Тръгвам.

— Къде?

Роуз не си направи труда да му отговори, изтича към вратата, а оттам към асансьора, сърцето се блъскаше в гърдите й, когато тичаше към улицата и колата си.

Двадесет минути по-късно Роуз беше на същото място, на което двете с Маги стояха преди близо година — пред прага на дома на Сидел, и чакаше да й отворят. Тя натискаше с всичка сила звънеца на входа. Кучето лаеше като обезумяло. Най-сетне лампите в къщата светнаха.

— Роуз? — На прага се появи Сидел, която примигваше недоумяващо. — Какво правиш тук? — Лицето на мащеха й бе някак странно на светлината на лампата над входа. Роуз се вгледа по-внимателно, за да разбере дали жената не беше предприела пореден лифтинг на кожата около очите. Протегна ръка с писмото на Маги.

— Имаш ли да кажеш нещо за това?

— Очилата не са в мен — отстъпи тя, загърна дантеления си халат по-плътно и със свити устни насочи поглед към празното място, където през ноември Маги бе изтръгнала от корен един храст.

— Аз ще ти кажа какво пише — рече Роуз. — Писмото е от Маги. Отишла е да живее при нашата баба. Бабата, за която знаехме, че не е с всичкия си.

— О, така ли? — възкликна Сидел. — Ами…

Роуз беше изумена. За първи път й се случваше мащехата й да загуби дар слово и да не знае какво да каже. Но фактът си е факт и тя сега стоеше пред нея, потръпваща смутено под тежкия слой кремове върху коригираното си десетки пъти лице.

— Искам да вляза.

— Да, разбира се! — отстъпи Сидел, но в гласа й се долавяха вече треперливи нотки.

Роуз прекрачи прага решително и спря в основата на стълбището за горния етаж.

— Татко! — изкрещя тя.

Сидел сложи ръка на рамото й.

— Идеята беше твоя, нали — отърси се младата жена. — О, Майкъл, те нямат нужда от баба. Та нали имат мен?!

Сидел отстъпи, сякаш Роуз я беше зашлевила.

— Не беше така — с треперлив глас промълви тя. — Никога не съм си мислила, че мога да заместя… Да заместя всичко онова, което сте загубили.

— Така ли? И какво стана? — настоя да чуе Роуз. Имаше усещането, че всяка клетка на тялото й ще се пръсне от гняв и тя всеки миг ще експлодира. — Кажи ми!

Майкъл Фелър слизаше с бързи стъпки надолу, по домашни полиестерни панталони и с бяла фланелка. Пътьом триеше очилата си с носна кърпа. Хубавата му коса се вееше като облак около оформилата се плешивина.

— Роуз? Какво се е случило?

— Мога да ти кажа какво се е случило. Оказа се, че имам баба, която не живее в дом за душевноболни, Маги живее при нея и никой досега не си е направил труда да ми каже това.

— Роуз — протегна ръка Сидел.

Роуз се отдръпна като опарена.

— Не ме докосвай!

Сидел се сви като ударена.

— Достатъчно! — обади се Майкъл.

— Не! — извиси глас Роуз. Ръцете й трепереха неудържимо, а лицето й гореше. — Изобщо не е достатъчно! Дори не е добро като начало. Как можа? — крещеше вече тя. С периферното си зрение видя, че Сидел се е свила в ъгъла на наскоро облепеното с тапети фоайе на своя съвършен дом. — Винаги съм знаела, че не ни харесваш. Но да криеш от нас баба ни… Дори за човек като теб, Сидел, това вече е прекалено.

— Тя не е виновна — намеси се Майкъл Фелър и хвана дъщеря си за рамото. — Идеята не беше нейна, а моя.

Роуз зяпна. Когато се съвзе, успя да изтърси само:

— Глупости! Не би могъл да… — Не можеше да откъсне поглед от светлите сиви очи и от високото бледо чело — нейният тъжен, добросърдечен баща, който така удивително приличаше на загубено куче. — Не е възможно…

— Да седнем — предложи Майкъл Фелър.

— Не бях аз — обади се с глух безизразен глас Сидел. — И много съжалявам… — Тя не довърши изречението.

Роуз не можеше да откъсне очи от внезапната промяна у мащеха си, която за първи път не й се струваше чудовище. Лицето й се беше смалило, изглеждаше безкрайно нещастно въпреки опънатата кожа и постоянното червило. Роуз напрягаше паметта си да си спомни дали някога в съвместния им живот е имало случай, когато Сидел да е съжалявала за нещо. Дори да е имало такъв, тя не си го спомняше.

— Нямаш представа какво е… — на пресекулки пое дъх Сидел — да живееш в тази къща. Да минават години и никога да не си направил нещо както трябва. Завинаги да си вторият избор, да не си този, когото хората около теб предпочитат, и всяка твоя стъпка да се оказва погрешна.

— Полека да не ме разплачеш — подхвърли Роуз с типичен за Маги маниер.

Сидел повдигна вежди и погледна Роуз в очите.

— Нищо, което правех, не беше както трябва — въздъхна тя. Клепачите с наскоро почистените мигли потрепваха. — Нито ти, нито Маги ми дадохте възможност да се доближа до вас. Никой от вашето семейство не ми даде тази възможност.

— Сидел — обади се кротко Майкъл.

— Защо не й кажеш? — обърна се Сидел към мъжа си. — Разкажи й истината. Тя има право да знае всичко.

За първи път, откакто я познаваше, Роуз съзря под грима на своята мащеха, под козметичните процедури с ботокс, зад съветите за всевъзможни диети и високомерието колко уязвима е всъщност тя. Пред нея стоеше една жена, прехвърлила шейсетте, чието измършавяло тяло беше сухо и отблъскващо, а лицето приличаше на жестока карикатура, грубо нахвърляна рисунка на жена, а не живо същество. Изведнъж си даде сметка за тъгата, в която бе преминал животът на тази жена. С един съпруг, който продължаваше да е влюбен в починалата си първа съпруга, един първи съпруг, който я беше изоставил, дъщеря, която беше пораснала и заминала далеч.

— Роуз — подкани я баща ида го последва. Влязоха в дневната на Сидел. Кожената тапицерия на гарнитурата беше заменена с велур, но отново в ослепително бяло. Роуз седна в единия край на канапето, а баща й — в другия.

— Мъчно ми е за Сидел — подхвана той и хвърли поглед към преддверието на къщата. Очевидно я чака, помисли си Роуз, да дойде и да свърши мръсната работа.

— Има сериозни проблеми в момента — обясни по-тихо той. — Марша й създава тревоги.

Роуз само сви рамене. Трудно можеше да изпита каквото и да е съчувствие към Сидел или Марша, която никога не успя да намери време за доведените си сестри, с изключение на случаите, когато проверяваше дали не са пипали вещите й, докато тя е била в колежа.

— Присъединила се към сектата „Евреи, последователи на Иисус“ — поясни той и извърна поглед.

— Сериозно?

— И ние в началото мислехме, че се шегува.

Господи, помисли си Роуз, Сидел, която беше закачила мезуза на всяка врата в къщата, включително на тази към тоалетните, която реагираше остро при всяка фигура на Дядо Коледа в търговските центрове, трябва да беше в истинска агония. — Искаш да кажеш, че сега е християнка, така ли?

— Отидохме на гости миналата събота и неделя и видях на вратата голям венец от борови клонки.

— Гледай ти — мрачно отбеляза Роуз.

— Роуз — повика я баща й с далеч по-мек тон.

Тя вдигна глава.

— Нека се върнем към по-належащия въпрос за нашата баба.

— Тя ли ти се обади? Ела? — преглътна той мъчително.

— Маги ми писа. Отишла е да живее при тази… Както я нарече, Ела. И така, разкажи ми по-подробно. — Майкъл мълчеше. — Татко?

— Срамувам се от това, което сторих — въздъхна той най-накрая. — Отдавна трябваше да ти кажа всичко… За Ела. — Той сплете пръсти около коляното на единия си крак и започна леко да се полюшва напред-назад. Очевидно бе колко много му се иска да забие поглед в някой годишен финансов отчет или поне в брой на „Уолстрийт Джърнъл“. — Майката на твоята майка — започна той — се казва Ела Хирш. Премести се да живее във Флорида много отдавна. След… — Той замълча. — След смъртта на майка ти.

— Каза ни, че тя е в някакъв дом — прекъсна го Роуз.

Майкъл Фелър сви пестници и подпря ръце на бедрата си.

— Така беше, но не в онзи вид домове, за които вероятно ти си мислиш.

— Не те разбирам.

— Ами тя живее в свой собствен дом — преглътна той мъчително. — С Айра, предполагам.

— Значи си ни излъгал — спокойно заключи Роуз.

— По-скоро не ви казах цялата истина — обясни баща й. Очевидно отдавна беше обмислял тази реплика. Майкъл си пое дълбоко дъх. — След като майка ти… — Гласът му заглъхна.

— Почина — допълни Роуз.

— Почина — повтори механично Майкъл. — След смъртта й бях толкова сърдит. Чувствах се… — Замълча, впил поглед в стъклената повърхност на малката масичка пред тях.

— Сърдит си бил на родителите на мама, така ли? На Ела?

— Опитваха се да ми кажат истината за състоянието на Каролайн, но не исках да слушам. Толкова бях влюбен… — Роуз потрепери от дълбочината на болката му. — Бях влюбен до уши в нея. Не можех да им простя. Майка ти беше на литий, когато се запознах с нея. Положението й беше стабилизирано. Но много се дразнеше от начина, по който й действаха лекарствата. Опитвах се да я накарам да ги взима редовно, Ела — също, и известно време тя беше добре, но после… — Той изпусна дълго задържания въздух от гърдите си, свали очилата, сякаш не можеше да търпи тежестта им на лицето си. — Тя много ви обичаше. Обичаше всички ни. Но не можеше да се справи… — Гласът му секна. — Не я интересуваше тревогата ми.

— Каква беше тя?

— Не си ли спомняш? — изненадано я погледна Майкъл.

— Ти не държеше нейни снимки или вещи у дома. — Роуз направи неопределен жест с ръка към обстановката в изрядно чистата дневна на Сидел: бели стени, бял килим, рафтовете, върху които никога не беше поставяна книга, единствено стъклени статуетки и една снимка от сватбеното тържество на Марша. Никога не съм виждала нейна снимка тук. Не говореше за нея.

— Много дълбоко бях наранен — отговори баща й. — Болеше ме при самия спомен за нея. Смятах, че и за теб и Маги ще бъде болезнено.

— Не знам… Щеше ми се да… — Роуз погледна надолу към краката си и към белия тъкан килим. — Щеше ми се да не е чак такава тайна.

Майкъл мълча известно време.

— Спомням си, когато я видях за първи път. Вървеше през кампуса на Университета на Мичиган и буташе колелото си. Смееше се и гласът й отекна като звън на сребърни звънчета. Не бях срещал по-красиво момиче. Косата й беше привързана с тънък розов шал. — Гласът на бащата заглъхна.

Роуз помнеше погледи, откъслечни истории, нежен кънтящ глас, нежна буза, опряна в нейната. Сладки сънища, сладко момиче. Спи спокойно, меденке моя. Всички след това се надпреварваха да лъжат. Ела бе излъгала баща й за Каролайн или по-скоро му е казала истината, но той не бе искал да я чуе. Баща й пък беше излъгал дъщерите си за Ела, или по-скоро им беше казал една мъничка част от истината, оставяйки другото неизказано.

Тя се изправи със стиснати юмруци. Лъжи, лъжи, лъжи. Къде беше истината обаче? Оказваше се, че майка й е била луда, но беше мъртва. Баща й се беше заробил с една вещица и беше оставил тя да се грижи за дъщерите му. Баба й се беше свила в заешката си дупка, а Маги бе тръгнала да я търси. И всичко това зад гърба на Роуз.

— Просто си се отървал от нея. През цялото време, докато растях, не си спомням веднъж да съм видяла нейна снимка или каквато и да е нейна вещ…

— Беше много болезнено за мен — простичко обясни Майкъл. — Достатъчно много страдах всеки път, когато ви погледнех.

— Много си мил.

— Не, не ме разбра… — Той взе ръката на дъщеря си — жест, който я остави направо без дъх. Не помнеше баща ида я е докосвал, с изключение на някоя бегла целувка по бузата, от онзи ужасен ден, когато дванадесетгодишна, тя излезе от тоалетната и прошепна смутена, че е дошъл месечният й цикъл. — Вие двете толкова много ми напомняхте за нея. С всичко, което правехте.

— И затова ти се ожени за нея — кимна Роуз към преддверието, където вероятно мащехата й стоеше и слухтеше.

— Сидел беше изпълнена с добри намерения — въздъхна Майкъл.

— Как ли пък не — изсмя се Роуз, но смехът й прозвуча като грак. — Та тя ни мразеше. И мен, и Маги.

— Просто ревнуваше — опита се да обясни Майкъл.

— От какво има да ревнува? — заекна Роуз от гняв. — Сигурно се шегуваш. Знаеш, че Моята Марша беше съвършена във всичко. И дори да е ревнувала, се държеше отвратително. А ти се правеше, че не забелязваш.

— Роуз… — сви се баща й като от удар.

— Какво Роуз?

— Трябва да ти дам нещо. Твърде късно е сега, но въпреки всичко…

Той се качи бързо по стълбите и слезе с кутия от обувки.

— Тези са от нея. От баба ти. Тя е във Флорида. Опитваше се да се свърже с мен. С теб и Маги… От години. Но аз не й позволих. — Той бръкна в кутията и измъкна измачкан плик с надпис „Госпожица Роуз Фелър“. — Това е последната картичка, която пристигна от нея.

Роуз прокара пръст по плика, чието близо петнайсетгодишно лепило беше изсъхнало и той се отвори лесно. Вътре имаше картичка с букет розови и червени цветя, покрити със златист бронз, който се посипа по пръстите на Роуз. ЧЕСТИТ ШЕСТНАДЕСЕТИ РОЖДЕН ДЕН, гласеше сребристият надпис над цветята. ЖЕЛАЯ ТИ МНОГО ЛЮБОВ И ЦЯЛОТО ЩАСТИЕ НА СВЕТА НА ТОЗИ ДЕН. Следваше подпис. И адрес. И телефонен номер. Имаше и послепис. „Роуз, много бих искала да те чуя. Моля те, обади ми се! Когато пожелаеш!!!“ Трите удивителни разстроиха Роуз най-много. На снимката в плика се виждаше малко кръглолико момиченце със сериозно изражение и кафяви очи, което беше седнало в скута на възрастна жена. Жената беше усмихната. Момиченцето — не. На гърба със същия полегнал почерк беше написано: „Роуз и баба, 1975“. Тя трябва да е била шестгодишна.

— Искам да си вървя — скочи Роуз.

— Роуз — повика я баща й безпомощно.

Тя дори не се обърна към него, а напусна бързо къщата. Седна зад волана на колата и се замисли. Помнеше гласа на майка си, усмивката на покритите с розово червило устни, потъмняла от слънцето ръка се протяга иззад апарата. „Усмихни се, миличко! Защо е тази муцунка? Усмихни ми се, Роузи-Поузи! Засмей се, кукличката ми“.

49

— Чети още! — настоя Маги.

— Нямам право — възпротиви се Луис и й отправи пълен с достойнство поглед към Ела. — Би било нарушение на журналистическата етика.

— Я стига — присъедини се и Ела. — Само първите няколко изречения. Моля те.

— Ще бъде много, много нередно — каза Луис и поклати тъжно глава. — Ела, изненадан съм, че искаш да направя такова нещо.

— Аз й влияя лошо — гордо отбеляза Маги. — Поне ни кажи какво си е поръчал Ървинг.

Луис разпери комично ръце в знак, че се предава.

— Е добре — въздъхна той. — Но се заклевате да пазите тайна, нали? — Изкашля се, за да прочисти гърлото си. — „Ние с Ървинг не сме големи любители на френската кухня, започваше последната статия на госпожа Собел. Вкусовете са твърде силни за нас. Освен това сме установили, че в такива ресторанти обикновено е твърде задимено и шумно, което се смята за романтично, но на такива места често пъти не можеш да прочетеш дори менюто, камо ли да видиш храната, която си поръчал“.

— Горката госпожа Собел — промърмори Ела.

Луис й кимна с глава и продължи:

— Повечето готвачи не знаят как трябва да бъде приготвен един омлет. Омлетът трябва да е пухкав и лек, сиренето да е едва-едва разтопено. Със съжаление трябва да споделя, че бистро „Бльо“ не е изключение. Моят омлет беше прегорял и жилав. Картофите не бяха достатъчно топли и бяха посипани с розмарин, който Ървинг не може да понася.

— Отново Ървинг — отбеляза Ела.

— Проблеми ли създава този Ървинг?

— Не, просто е алергичен. Към всичко — обясни Луис. — Има алергия към неща, за които никога не съм чувал, че причиняват такава реакция. Бяло брашно, всички видове зърнени култури, ядки… Половината от материалите на тази жена са посветени на това колко време й трябва, за да открие какво може да яде Ървинг, една четвърт от останалата половина — на това, че онова, на което в крайна сметка са се спрели, пък не му понесло.

— За Ървинг Собел ли става дума? — обади се госпожа Лефковиц, която вече тътреше крака към тях. — Пфу. Появи се на едно парти веднъж и не хапна абсолютно нищо.

Маги завъртя театрално очи. Госпожа Лефковиц, която бяха поканили на вечеря, не беше в много добро настроение. Беше облякла розова памучна блуза с дълги ръкави и обясняваше, че нарочно я избрала, та да не личи, ако се накапе с борш. Не даде обаче никакво обяснение за светлокафявите си полиестерни панталони. Но според Маги каквото и да капнеше върху тях, само щеше да подобри вида им.

Госпожа Лефковиц се отпусна тежко на стола, взе си кисела краставичка с копър и се впусна в обстоятелствени коментари за близкия търговски център.

— Хулигани! — процеди тя с известно затруднение, защото устата й беше пълна с туршията.

Маги премести учебниците си от курса „Грим за театър“, който посещаваше отскоро в местния колеж, и се залови да подрежда чиниите и приборите на съответните места.

— Не се ли казва „хулихани“? — попита тя.

— Не, хулигани! — уточни госпожа Лефковиц. — Грубияни! Побойници! Тийнейджъри! Те са навсякъде! Центърът е претъпкан с тях и с дрехи за тях — онези малки парцалчета с къдрички по ръкавите — не спираше тя възмутено. — Миниполи! Блузи, през които всичко се вижда! Ами панталоните? — Сега вече погледът й беше насочен обвинително към Маги. — От кожа! Да сте чували такова нещо?

— Ами… — замънка Маги.

Ела удържа навреме усмивката, която напираше да изгрее на лицето й. Тя чудесно знаеше, че Маги има и кожени панталони, и кожена минипола.

— А ти по какъв случай се озова в търговския център? — попита тя.

— Синът ми — махна с ръка госпожа Лефковиц. Жестът й красноречиво показваше пренебрежителното й отношение към задачата. — Помниш го, нали? Чиновника. Господин Вълнение. Обади се и вика: „Мамо, ще се женя“. Питам го: „На твоите години? Та ти имаш нужда от жена толкова, колкото аз от обувки за степ“. Отговори, че вече е решил и че тя била чудесно момиче. Казвам му, че не му е работа на петдесет и три години да ходи с момичета, а той — тя е на тридесет и шест, но много зряла. — Жената гледаше така обвинително Ела и Маги, сякаш те бяха отговорни за това, че петдесет и три годишният й син се е влюбил в много зряла тридесет и шест годишна жена. — Ето това трябваше да доживея — завърши тя и посегна към филийка ръжен хляб. — Сега пък трябва да си търся тоалет.

— Какво търсиш? — попита Маги.

— О, принцесата проговори! — вдигна посивялата си вежда госпожа Лефковиц.

— Разбира се, че говоря — разсърди се Маги. — Освен това съм специалист по пазаруването.

— Какво ще ми предложиш да сложа на третата сватба на сина си?

Маги огледа внимателно госпожа Лефковиц — венецът от разрошени посивели къдри, ясносините любопитни очи, розовото червило, което тя слагаше дори на увисналата от парализата долна устна. Не може да се каже, че беше дебела, но беше някак безформена. Почти не се виждаше кръст, а и гърдите й бяха увиснали.

— Хмм — отрони Маги, докато обмисляше възможностите.

— Разглежда ме, сякаш съм научен проект.

— Шшшт! — вдигна пръст Ела. Тя познаваше този поглед на Маги. Беше го виждала, когато внучка й седеше свита на канапето, заобиколена от поетичните си книги на светлината на нощната лампа. Беше така концентрирана, сякаш се опитваше да проведе автохипноза.

— Какво обичаш най-много? — неочаквано попита Маги.

— Мелба с горещ фъч — тутакси отговори госпожа Лефковиц. — Но ми е забранено. Може само със замразено кисело мляко. — Тя сбърчи лице, за да покаже какво изпитва към замразеното кисело мляко. — Освен това заливката от фъч да е обезмаслена — не им разрешават дори да викат на такава заливка фъч, защото не е. — Тя разтърси къдрици и очевидно се готвеше да се впусне в обстоятелствена реч относно неспособността на сладкарите да приготвят заместител на фъч. Маги обаче усети накъде вървят нещата и побърза да попита:

— Имах предвид какви дрехи обичаш да носиш?

— Дрехи ли? — Жената се огледа, сякаш се изненада от факта, че изобщо е облечена. — Нещо удобно.

— Говоря изобщо — уточни Маги и прибра косата си на опашка.

Ела се изтегли на ръба на стола си, тръпнеща от нетърпение да види как ще се развие разговорът.

Госпожа Лефковиц отвори уста да каже нещо, но Маги я спря с жест.

— Помисли си първо. Внимателно си припомни всички дрехи, които си носила, и ми кажи с кои си се харесвала най-много.

— Дрехи за официален случай, така ли?

— Това пък какво е?

— Дрехи за официален случай — повтори тя, сякаш Маги имаше проблеми със слуха.

— Като онези, с които си облечен, когато сватбата ти е приключила и трябва да отидеш до летището, за меден месец — обясни Ела.

— Точно така — закима енергично госпожа Лефковиц. — Костюм от черно-бял пепит с много тясна пола. Носех черни лачени обувки… — Тя притвори очи, за да се отдаде на приятния спомен.

— А как изглеждаше жакетът? — попита Маги.

— Къс. Да, май че беше къс — замечтано отговори госпожа Лефковиц. — С лъскави черни копчета отпред. Много беше красив. Какво ли стана с този костюм?

— Какво ще кажеш… Искаш ли да излезем двете на пазар?

— Пак в онзи търговски център? Не мисля, че ще издържа.

Маги също не беше сигурна, че ще издържи нейната компания и спънатата й бавна походка.

— Може да ми дадеш размера си…

— Тя го взе много присърце!

— … И кредитната си карта…

Ела беше готова да се закълне, че госпожа Лефковиц всеки миг ще поклати отрицателно глава.

— … Ще ти намеря тоалет. Дори няколко. Така че да можеш да си избереш. Ще направиш тук едно ревю — ще ги облечеш, ще те огледаме и ще си избереш това, което ти харесва. Другите ще ги върна.

Искрено любопитство грееше вече в очите на госпожа Лефковиц.

— Нещо като личен дизайнер и доставчик?

— Точно така — отговори Маги и се разходи в кръг около госпожа Лефковиц. — Определила ли си си някаква сума?

— Около двеста долара — въздъхна жената.

Маги примигна.

— Ще се опитам да се вместя.

50

Маги загуби цели два дни, за да намери тоалет на госпожа Лефковиц за сватбата. Това й дойде добре, защото я отдели от телефона и чакането Роуз да се обади. Тя не спираше да се пита дали сестра й е получила писмото.

Нямаше съмнение, че да облече госпожа Лефковиц бе сериозно предизвикателство. Нямаше начин да я накичи с костюма, който старицата й беше описала, но непременно трябваше да измисли нещо, в което жената да се чувства както в своята младост. Костюмът беше добра възможност, и то с пола, по-скоро къса до под коляното — беше забелязала, че краката на госпожа Лефковиц не изглеждаха зле. Но късият жакет беше немислим. По-дълъг, може би докъм ханша, но леко втален, така че да придаде известна линия и непременно копчета, наподобяващи онези черни лъскави копчета. Имаше спомен, че беше виждала нещо подобно. Но в „Мейсис“ ли? Или в „Сакс“? След известен размисъл в паметта й изплува, че беше виждала подобно облекло в гардероба на Роуз. Тя имаше такова сако.

Маги преглътна мъчително и продължи да обикаля магазините — универсални, за дрехи втора употреба, битаците, и стигна дори до склада с костюми на местния колеж, където обеща на шефката на този склад да й помогне с грима за предстоящата постановка на „Хеда Габлер“. Най-сетне се спря на три тоалета. Първия откри на една разпродажба на „Нордстромс“ — дълга до коленете пола, прибрана, но не тясна, от бледорозов лен, цялата в бродерия от по-тъмнорозови и червени конци. Към полата вървеше вълнена блуза с бродерии в подходящи за полата цветове. Госпожа Лефковиц опипа тъканта скептично.

— Не ми прилича много на официалния ми костюм — отбеляза тя. — И защо пола и блуза? Не знам. Защо не рокля?

— Не търсим външния вид, а по-скоро усещането.

— Усещането ли?

— Усещането, с което си носила своя официален костюм — уточни Маги. — Не можеш да го облечеш сега, нали?

Госпожа Лефковиц кимна утвърдително.

— Ето защо търсим облекло, което ти дава същото усещане. — Тя трудно намираше думите. — Усещането като преди години. — Подаде на старицата дрехите, които висяха още на закачалка, заедно с широкопола розова шапка, която бе грабнала от склада на колежа. — Само ги пробвай — подкани тя възрастната жена и я побутна към спалнята си, където имаше огледало до земята.

— Чувствам се нелепо — провикна се госпожа Лефковиц към Ела и Луис, които вече се бяха настанили в дневната в очакване на модното ревю.

— Нека само да те погледна — помоли Маги.

— Налага ли се да нося и шапка?

— Хайде де, излизай! — извика Ела.

С бавни стъпки на прага на спалнята се появи госпожа Лефковиц. Полата беше прекалено дълга. Маги го забеляза още в първия миг. А ръкавите на блузата стигаха почти до върховете на пръстите. Периферията на шапката беше провиснала.

— В последно време шият дрехи за гиганти — оплака се тя и размаха покрит с ръкав юмрук. — Погледни само!

Маги отстъпи няколко крачки и я огледа преценяващо. Пристъпи към госпожа Лефковиц и нави колана на полата, така че долният ръб да стигне до коленете. Нави ръкавите и попрегъна периферията на шапката.

— Ето така — обърна я тя към огледалото, — погледни се сега.

Госпожа Лефковиц отвори уста да възрази, че дрехите й стоят ужасно, че най-добре да се откажат изобщо. Щом видя образа си обаче, затвори уста.

— О! — успя да възкликне след малко тя.

— Виждаш ли? — попита Маги.

Възрастната жена поклати само глава.

— Цветът — въздъхна тя.

— Точно така. — Маги беше по-възбудена, по-щастлива, по-оживена от когато и да било. Ела не я беше виждала такава. — Не са твоя размер, но си помислих, че розовото ти подхожда на очите, а и ти обичаш този цвят.

— Не е лошо. Никак даже! — промълви госпожа Лефковиц и тонът й не беше нито ироничен, нито подигравателен. Беше изненадана и вдъхновена от това, което виждаше, очите й искряха и грееха на фона на бледорозовото. Маги се опитваше да си представи какво точно вижда възрастната жена. Може би себе си на млади години, или как като младоженка стои на прага на синагогата, хванала съпруга си за ръка.

— Това е тоалет номер едно — обяви Маги и избута леко госпожа Лефковиц от огледалото.

— Взимам го! — не помръдваше жената.

— Не, не! — засмя се Маги. — Първо виж и другите дрехи.

— Но тези ги искам! — Тя стисна периферията на шапката с две ръце. — Не искам да пробвам друго. Това ми харесва! — Сетне изведнъж погледна надолу към босите си крака. — Ами какво ще обуя? Ще ми помогнеш ли да си намеря обувки? — Тя прокара ръка около врата си. — Първият ми съпруг ми подари наниз перли.

— Следващият тоалет — Маги вече по-категорично избутваше жената към спалнята. Вторият тоалет беше права дълга черна рокля без ръкави от изкуствена материя, но достатъчно тежка, за да пада спокойно и елегантно. Беше я открила на разпродажба в „Маршале“. Беше я съчетала с наметка в черно и сребристо, с черни ресни по края.

— Ола-ла! — възкликна госпожа Лефковиц, докато материята се плъзгаше по тялото й. След това с бавна походка излезе от спалнята, полюшвайки бавно наметката около ръцете си. — Вижте ме само?

— Истински шемет! — възкликна Ела.

— Добре стои — отбеляза Маги, оглеждайки критично жената от всички страни. Наистина роклята падаше и силуетът беше прав, загатвайки само извивките на тялото. Тук на всяка цена щяха да са необходими обувки с по-висок ток, за да я източат малко. Маги не беше сигурна, че една жена на осемдесет и седем ще се справи с високите токове. Може би по-скоро щеше да предложи лачени пантофки.

— А следващият? — Ела вече пляскаше нетърпеливо с ръце.

Последният тоалет беше любимият на Маги. Може би защото него намери най-трудно. Жакета откри в една заложна къща на скъп квартал в Саут Бийч.

— Шит е по поръчка — обясняваше продавачката, вероятно за да обясни цената от сто и шестдесет долара, обозначена на етикета. В първия момент човек имаше чувство, че това е най-обикновен дълъг до ханша черен жакет — нищо особено. След време обаче виждаше красивите бродерии по ръкавите и джобовете, които бяха монтирани под особен ъгъл, така че създаваха впечатление за вталяване, без дрехата да беше вталена. Най-красивото нещо беше виолетовата подплата, ето защо Маги подбра дълга виолетова пола с черна блуза.

— Погледни го първо — показа тя тоалета, докато още беше на закачалката.

Без много да го гледа, госпожа Лефковиц грабна закачалката и се забърза към спалнята… Ела си помисли в първия момент, че й се е причуло, но госпожа Лефковиц наистина си тананикаше.

Когато се появи, тя почти подскачаше — доколкото човек с прекаран наскоро инсулт можеше, естествено.

— Успя! — възкликна тя и нежно целуна Маги по бузата. В това време лицето на Ела грееше от малкото канапе насреща. Маги хвърли бърз поглед към баба си. Нещо в полата не беше наред, стори й се, че виси, и блузата сякаш беше малко по-широка, но затова пък жакетът беше изключителен. С него госпожа Лефковиц изглеждаше някак по-издължена и по-гъвкава.

— Изглеждам чудесно — отбеляза възрастната жена, докато се изучаваше в огледалото. Тя очевидно не забелязваше изкривената лява страна на лицето си, нито пък безжизнената лява ръка. Постоя за миг замислено, грабна шапката от Тоалет номер едно и си я нахлупи на главата.

— Не, не — засмя се Маги.

— Толкова ми отива! Искам я! Може ли?

— Взех я назаем от колегата.

Госпожа Лефковиц направи такава отчаяна муцунка, че Ела избухна в смях.

— И така, какво избираш? — попита Маги.

Възрастната жена, която още не беше свалила черния жакет, се извърна и я изгледа с такова изумление, сякаш искаше да каже: „Ти луда ли си?“

— Взимам всичко, естествено — категорична беше тя. — Ще облека розовото за службата, дългата черна рокля по време на приема, а това — тя се огледа отново в огледалото — ще сложа за следващото ми посещение при доктор Парезе.

— Но защо? — смееше се неудържимо Ела.

— Защото — заяви сериозно госпожа Лефковиц — той е очарователен.

— Не е ли женен? — попита Маги.

— Още е само на дванадесет — махна с ръка госпожа Лефковиц и отново се спря, за да се наслади на бродериите върху ръкавите. — Благодаря ти, Маги. Свършила си чудесна работа. — След това се скри в спалнята, за да се преоблече.

Маги се зае да закачи дрехите обратно на закачалките. Ела я следи известно време замислено.

— Мисля, че можеш да правиш това и за други хора — рече тя.

— Какво имаш предвид? — попита Маги и спря за миг.

— Тук живеят много възрастни жени, за които е трудно да обикалят търговския център, да не говорим и че трудно се ориентират. Но всеки тук има повод да си потърси нещо, което да облече. Сватби, завършване на образование, годишнини…

— Това беше само услуга — отговори Маги. — Училището и работата в магазина за закуски запълват достатъчно времето ми.

— Обзалагам се, че хората ще са готови да платят.

— Мислиш ли?

— Естествено — увери я Ела. — Да не искаш да работиш безплатно?

Колко мислиш, че мога да поискам за такава услуга?

Ела вдигна очи към тавана и се замисли.

— Да кажем, процент от цената — предположи тя.

— Не ме бива много в процентите — мрачно обяви Маги.

— Тогава твърда цена. Стисльовците тук могат да решат, че нарочно подбираш скъпи дрехи, за да ги използваш. Колко време ти отне да събереш всичките тези дрехи?

Маги прехапа устни и потъна в размисъл.

— Може би десетина часа.

— Да сложим петнадесет долара на час.

— Сериозно? Това са много пари, далеч повече от това, което заработвам в магазина за закуски.

— Изборът на дрехи е далеч по-сложна задача от това да режеш, препичаш и подаваш, нали?

— И мога да те уверя, че жените тук имат с какво да платят — намеси се госпожа Лефковиц, която се появи с обичайната си розова памучна блуза. Лицето й беше порозовяло и щастливо. Не ги слушай как се оплакват, че не им стигат парите. За красиви дрехи като тези ще са готови да платят.

Ред беше на Ела да забележи как лицето на внучка й изгрява, как заблестяват очите й.

— Мислиш ли, че ще се справя? — попита Маги. — Дали ще се получи? Ще трябва да направя реклама… Може би ще ми е необходима и кола…

— Карай по-полека — посъветва я Ела. — Не скачай с двата крака. Опитай първо водата с пръстите на единия си крак. Виж дали ще ти хареса.

— Отсега знам, че ще ми хареса — обяви Маги. — Обичам да ходя по магазините. Харесва ми да избирам облекло за хората. Но просто не мога да повярвам, че… Наистина ли мислиш, че хората ще плащат за такова нещо?

Госпожа Лефковиц се усмихна широко, отвори чантата си с размер на малък куфар и извади чековата си книжка. С треперлив почерк написа на името на Маги чек от сто и петдесет долара.

— Сигурна съм, че ще плащат.

51

Като се замисли човек, размишляваше Роуз, мимозите бяха грешка.

Опита се да го сподели с Ейми, но от устата й се отрониха само завалени от изпитото шампанско звуци.

Очевидно приятелката й бързо схвана какво е искала да й каже и закима енергично с глава, дори по-енергично от нормалното. Тя даде знак на бармана.

— Още две мимози.

— Веднага, дами — отвърна човекът.

Роуз се питаше къде започнаха да се объркват нещата. Най-вероятно от момента, в който получи поканата за организираното от Сидел тържество на бъдещата младоженка, някъде седмица преди да получи писмото от Маги. Преди разкритието за съществуването на бабата. Поканата беше отпечатана на дебела хартия, окантена със златен бронз, а надписът беше с толкова сложни йероглифи, че едва се разбираше.

— Кой организира това? — попита Ейми. — Лорд и лейди Дътчбегли?

— Дори нямам желание да присъствам — въздъхна Роуз. — Искам да отида във Флорида и да се срещна с тази наша баба.

— Позвъни ли им? — попита Ейми.

— Още не. Все още мисля какво ще кажа.

— Когато баба ти вдигне телефона, кажи „Здравей“, а ако се обади Маги, я предупреди, че ако още веднъж си позволи да си легне с гаджето ти, ще риташ миниатюрния й задник оттук до Елизабет, Ню Джърси. Само гледай да не размениш репликите.

— Първо тържеството за младоженката, после бабата — отбеляза Роуз. Във въпросния ден тя събра кураж, обръсна краката си и пое в посочения час към посочения ресторант, където една нейна приятелка и поне четирийсет на Сидел вече чакаха готови за тост в чест на бъдещата младоженка.

— Роуз — величествено произнесе Сидел и се изправи да я посрещне. По лицето на мащехата й не бе останала и следа от нейната уязвимост, умело прикрита под познатите пластове грим, надменност и изискана модност. „Ела да поздравиш приятелките ми“ — бе настояла тя при пристигането на доведената си дъщеря. Жените, пред които Роуз спираше бяха до една копие на мащеха й — с изкуствено опънати кожи и току-що направен лифтинг на клепачите. Сигурно посещаваха един и същи хирург и един и същи фризьор, си мислеше тя, докато се здрависваше с гостенките. — А ето я и Моята Марша — тържествено обяви Сидел, повеждайки Роуз към доведената й сестра с вкисната физиономия, провиснала коса и с гигантски златен кръст с диаманти на гърдите.

Марша вяло махна с ръка за поздрав и продължи прекъснатия разпит на сервитьора относно подсладителя на палачинките, докато четиригодишните й близнаци Джейсън и Алекзандър се бореха под масата.

— Как си? — попита Роуз, решила да бъде любезна.

— Благословена съм — отвърна Моята Марша.

Сидел само примигна. Роуз гаврътна своята мимоза, прие да долеят чашата й и с бързи стъпки се върна при Ейми.

— Моля те, спаси ме! — прошепна тя, докато сядаше.

— Бих поканила и други приятелки на Роуз — дочу тя мащехата й да споделя, — но не мисля, че тя изобщо има такива.

Ейми подаде следваща чаша на Роуз.

— Усмихни се! — прошепна тя.

Роуз разтегна устни. Сидел стисна до мършавите си гърди едно от извиващите се момченца и обяви тържествено на висок глас:

— Тези от нас, които познават Роуз, са искрено развълнувани от настъпването на този ден! — И за ужас на Роуз двама от келнерите добутаха количка с телевизор на нея.

— Какво значи това? — попита тя шепнешком Ейми, но тя само сви безпомощно рамене.

Сидел я удостои с искрящата си усмивка и насочи дистанционното към екрана. Скоро се появи Роуз в шести клас — нацупена, с мазна коса и лъскави шини върху зъбите. В стаята се разнесе едва сдържан смях. Роуз стисна очи.

— Признавам, че имахме известни съмнения — не спираше Сидел. — Наблюдавахме как минава от клас в клас в гимназията с коса, която падаше в очите й, а носът й все беше забит в книгите. — Натисна отново бутона на дистанционното и на екрана се появи вече поотрасналата Роуз по време на Първата си ваканция от колежа с впити в краката й джинси.

— Разбира се, Роуз имаше своите романтични връзки. — Поредно натискане на копчето и ето я Роуз по време на първата танцова забава в гимназията с твърде неподходяща права рокля от розова дантела и някакъв отдавна забравен хлапак, който я стиска през кръста. — По неясни за нас причини нещата с това момче не потръгнаха. Картината се смени и всички видяха Роуз, уловена на нечий Бар Мицва да тъпче еклер в устата си. После Роуз с хамбургер, от който по ръцете й се стича кетчуп. Роуз в профил с подплънки на раменете, каквито се носеха в края на 80-те години, които й придаваха вид на борец тежка категория. Роуз на празника на Вси Светии с костюм на Вулкан от „Стар Трек“, вдигнала длан за характерния му поздрав.

— Господи — процеди едва чуто Роуз, — моите снимки „отпреди“.

— Какво? — не успя да чуе Ейми.

Бъдещата младоженка усети как в гърдите й се надига неудържим кикот.

— Според мен Сидел нарочно е подбирала и трупала такива мои снимки, за да може, ако някога се подложа на диета и стана наистина много слаба, да може да ги показва, за да се види разликата.

— Не мога да повярвам, че това се случва наистина! — кипеше Ейми. Междувременно на екрана се редуваха Роуз с глуповато изражение, Роуз начумерена, Роуз с тлъста гнойна пъпка на върха на носа.

— Маме, какво й е на тази жена? — питаха високо Джейсън и Алекзандър, а майка им се опитваше да ги укроти.

— Моля те да ме пречукаш в този миг — молеше Роуз най-добрата си приятелка.

— По-добре да те цапна така, че да бъдеш в безсъзнание за няколко часа.

— А сега нека вдигнем чаши и да пием за чудесата, които прави с нас любовта — завърши Сидел своето представление.

Последва нов смях на смущение от страна на гостенките и вяли ръкопляскания. Роуз бе впила поглед в купчината подаръци с тайната надежда, че ножът, който Саймън беше включил в списъка с подаръците е някъде там и тя ще може да разпори корема си в дамската тоалетна.

— Роуз — подканящо се обърна към нея Сидел със същата усмивка, която не слизаше от физиономията й от самото начало на тържеството. Роуз се изправи и застана пред масата с пакетите, където прекара целия следващ час в опити да изиграе радостна изненада при всяка купа за салата и миксер, порцеланови и стъклени чаши, домакинска везна с бележки. „Надяваме се да я използвате“, като думата „използвате“ беше подчертана два пъти.

— Комплект съдове за хладилник — възкликна тя, сякаш цял живот беше мечтала да получи петнадесет влизащи една в друга пластмасови кутии. — Чудесни са!

— И много практични! — добави Сидел, подавайки следващия пакет.

— Лопатка за разбъркване на салата — провикна се Роуз и се ухили така широко, че чак лицето я заболя. Не, това няма да го преживея, мислеше си отчаяно тя.

— Лопатка за разбъркване на салата — повтори Ейми и записа до названието на подаръка името на човека, който го подарява. После залепи панделката от пакета на картоненото боне, което Роуз беше предупредила, че за нищо на света няма да си сложи.

— Прелестно! — обади се Сидел.

Следващ строг поглед и следващ пакет.

Роуз преглътна и продължи да разопакова. След половин час вече беше натрупала три форми за кейк, дъска за рязане, пет комплекта за сервиране, две кристални вази и бе успяла да каже на поне пет жени, че двамата със Саймън нямат намерение да имат деца в близко бъдеще.

Най-сетне и последният пакет беше отворен, и последната панделка залепена на хартиеното боне, което въпреки протестите на Роуз беше нахлупено на главата й.

Ейми хлътна за малко в тоалетната и се върна с вид на човек, видял привидение.

— Какво става? — попита Роуз, докато развързваше връзките на бонето.

Ейми я дръпна за ръкава, пътьом грабна две нови чаши с коктейл и я заведе до близкия ъгъл на залата.

— Онази жена — прошепна доста шумно Ейми — кърми.

— Коя жена?

— Марша!

Роуз вдигна очи и видя доведената си сестра да излиза от тоалетната, следвана от двамата си сина.

— Занасяш ме. Та те са четиригодишни.

— Казвам ти какво видях с очите си.

— Да не искаш да кажеш, че е цедила млякото си над купички с „Фростед Флейкс“?

— Първо, не мисля, че тези деца някога дори са доближавали до „Фростед Флейкс“ — възрази съвсем сериозно Ейми. — Иисус не би одобрил. Освен това знам много добре какво представлява кърменето. Женска гърда. Дете. Уста.

Роуз глътна поредна доза шампанско с портокалов сок.

— Поне е сигурно, че е природосъобразно.

Точно в този момент край тях като фурия прелетя Сидел.

— Благодаря ти, че организира това тържество — обърна се Роуз към нея.

Сидел само се наведе напред и изсъска:

— Можеш поне веднъж да проявиш малко благодарност.

— Моля?

— Надявам се да получиш точно такава сватба, каквато заслужаваш. — След тези думи Сидел се врътна на пета и се запъти към вратата.

Роуз се обърна на стола си, обзета от пълно изумление, примесено с известна доза страх.

— Господи! Вероятно е чула, че говорим за Марша — млечния бар.

— Не думай! — изплаши се и Ейми. — Много съжалявам.

Роуз покри лицето си с ръце.

— Е, това определено не е любимото ми пожелание за сватбата.

— Я не й обръщай внимание — пренебрежително рече Ейми и взе да разгледа домакинската везна. — Знаеш ли, че палецът ми тежи деветдесет и седем грама?

Двете натовариха подаръците в едно такси, след което ги занесоха в дневната на апартамента. Сетне отново излязоха, за да удавят мъката си в нови коктейли и да обсъдят колко ли време Сидел е събирала противните снимки на доведената си дъщеря и дали е подготвила подобна гадна колекция за Маги. Роуз се прибра най-сетне в апартамента. Саймън й бе оставил бележка, че е излязъл да разходи Петуния и да купи нещо за вечеря.

Роуз стоеше в центъра на кухнята и стискаше очи.

— Липсва ми мама — прошепна тя. Това беше отчасти вярно. Липсваше й не точно нейната майка, а изобщо майка. Ако имаше някаква майка, подобен провал нямаше да се случи. Тя би прегърнала Роуз, а Сидел щеше да изпрати в преизподнята сред облаци серни изпарения. Една майка щеше да докосне с вълшебната си пръчица дрипавата рокля на дъщеря си и да я превърне в съвършена булчинска рокля. Една майка щеше да знае как да се справи с всичко.

— Липсва ми мама — изрече го тя този път по-високо. Чувайки гласа си, тя си даде сметка, че Маги й липсва много повече. Дори да не разполагаше с магическа пръчица или с булчинска рокля, Маги поне щеше да я разсмее. Лека усмивка се плъзна по лицето й като си представи какъв тост би вдигнала сестра й, заредена с енергия от коктейлите, или как би попитала Марша дали не би изстискала малко кърма в кафето й. Маги щеше да знае как да преодолее подобни неудобни положения. И Маги, Бог да й е на помощ, бе единственият близък човек, който имаше.

— Трябва да отида там — реши тя. Измъкна малък куфар и нахвърля вътре нещата, които биха й свършили работа във Флорида — шорти, сандали, бански костюм, бейзболна шапка, томчето „Пътешествието на непорочната“, което беше взела назаем от майката на Саймън. Достатъчни бяха десет минути в интернет и вече имаше билет от двеста долара до летище Форт Лодърдейл. Едва тогава взе телефона и набра номера, който Маги бе записала на края на писмото си. Не знаеше дори, че го е запомнила така добре. Когато Маги вдигна отсреща, от ума й излетяха подготвените реплики и тя каза само:

— Маги? Аз съм.

52

— И така, по местата! — нареди Маги.

Госпожа Лефковиц стоеше послушно от лявата страна на изхода, от който трябваше да излязат пътниците, Луис беше в средата, а Ела беше от другата му страна. Маги се стрелкаше напред-назад в моторизираната количка на госпожа Лефковиц и ги оглеждаше критично.

— Плакатите! — нареди тя.

Тримата послушно вдигнаха дръжките, на които бяха закачени написани на ръка „Добре дошла“ — за госпожа Лефковиц, „във Флорида“ — за Луис, и „Роуз“ — за Ела. Маги държеше колаж от рози, изрязани от списанията за градинарство на госпожа Лефковиц.

— Току-що кацна самолетът на полет петстотин и дванадесет от Филаделфия — обявиха по високоговорителя на летището.

Маги натисна така рязко спирачката, че едва не излетя от седалката.

— Знаете ли — обади се тя, — по-добре да отидете да чакате на лентата за багажа.

— Какво каза?

— Не чух добре — оплака се и госпожа Лефковиц.

Маги завъртя смутено своя плакат и започна да обяснява бързо:

— С Роуз се посдърпахме, преди да замина, и може би няма да е зле да поговоря с нея първо. Насаме.

— Разбрах — съгласи се Ела и поведе Луис и госпожа Лефковиц към мястото, където пътниците щяха да получат багажа си.

Маги пое дълбоко дъх, опъна назад рамене и вдигна своя плакат. Един по един хората вече излизаха от ръкава.

Възрастна дама… Друга възрастна дама… Майка с едва проходило дете, което пристъпваше внимателно… Къде беше Роуз? Маги остави плаката на земята и обърса длани в шортите си. Когато отново вдигна глава, към нея се приближаваше Роуз. Стори й се по-висока отпреди, беше със слънчев загар, а пуснатата свободно коса бе защипала с две шноли отстрани на слепоочията. Носеше розова фланелка с дълги ръкави и къси панталонки със защитен цвят. Маги с изненада забеляза, че под кожата на краката й са се очертали мускули.

— Здрасти — поздрави сестра й. — Хубав плакат. — Надникна над главата на Маги. — И къде е загадъчната баба?

Тръпка на ревност жегна Маги. Не искаше ли Роуз да знае тя как е? Толкова ли не я интересуваше?

— Ела чака при лентата за багажа. Дай да взема раницата ти. Това ли е всичко, което носиш? Изглеждаш много добре. Да не би да си започнала гимнастика?

— Карам колело — отговори Роуз през рамо. Тя крачеше толкова бързо, че се наложи Маги да подтичва след нея.

— По-полека — извика тя.

— Искам да видя бабата — отбеляза Роуз, без да се обръща към сестра си.

— Тя няма да избяга. — Маги плъзна поглед надолу към краката на сестра си, за да провери с какви обувки е пристигнала, но нещо лъскаво привлече вниманието й. Платинена халка с доста голям диамант на нея. — Това да не е годежен пръстен?

— Да — отвърна Роуз, без да се обръща към сестра си. Сърцето на Маги спря от вълнение. Колко ли още неща се бяха случили, откакто беше заминала, а тя не знаеше нищо. — Да не би…?

— Не, друг мъж е — разбра Роуз недовършения въпрос. Бяха стигнали помещението с лентата за багажа.

Ела, Луис и госпожа Лефковиц следяха с въпросителни погледи Маги. Луис вдигна своя знак.

— Ето я! — провикна се Ела и забърза към внучките си, следвана по петите от Луис и госпожа Лефковиц.

Роуз пристъпи напред и кимна.

— Здравей! — каза тя, докато внимателно изучаваше лицето на възрастната жена пред себе си.

— Толкова време мина. Твърде много време! — промълви тя и направи още една стъпка напред. Роуз малко несръчно позволи да бъде прегърната. — Добре дошла, скъпа. Много се радвам, че си тук!

Роуз кимна.

— Благодаря. Всичко е малко странно и необикновено…

Ела се взираше във внучката си. Междувременно Маги вече беше заела мястото си в количката на госпожа Лефковиц и правеше кръгчета наоколо като малък рицар, докато засипваше сестра си с въпроси:

— Откъде намери тези шноли? Харесва ми косата ти! — приближи стремително до краката на Роуз и огледа стъпалата й. — Тези гуменки не са ли мои?

Роуз се усмихна вяло.

— Оставила ги беше в апартамента ми — поясни тя. — Не мислех, че ще имаш нужда от тях. А и нямах представа къде да ги изпратя. На всичкото отгоре ми стават.

— Хайде, разкажи ми. — Маги подкара количката към изхода на летището. — Какво ново? Кой е щастливецът?

— Казва се Саймън Стайн — поясни Роуз. Тя се отдели от сестра си и тръгна до Ела. Приведе глава към нейната и заговори с нея. Маги остана назад с Луис и госпожа Лефковиц. Напрягаше слух да чуе какво си говорят двете отпред. Роуз изглеждаше съвършено различно! Вече не беше толкова бледа, нито педантична като преди; нямаше и вид на жена, в чийто задник са пъхнали буболечка и тя иска час по-скоро да намери тоалетна, за да я извади. Дрехите, с които беше облечена, сякаш бяха подбирани от Маги, крачката й беше отривиста, но спокойна. Роуз не беше отслабнала, но беше някак стегната, като че плътта й се беше организирала по друг начин. Чувстваше се някак удобно в собственото си тяло, може би за първи път в живота й, и Маги се питаше каква може да е причината за подобно преобразяване. Вероятно Саймън Стайн. Името й се струваше познато. Маги порови в паметта си и успя да измъкне онова парти, организирано от фирмата „Дейв и Бъстър“, там се мерна един мъж с къдрава светлокестенява коса в костюм и вратовръзка, който се опитваше да заинтригува сестра й с отбора на фирмата по софтбол.

— Хей, Роуз! — провикна се тя и догони Роуз и Ела, които почти бяха допрели глави и нещо си шепнеха. Маги изпита поредно жегване на ревност. Тя преглътна мъчително. — Ще се жениш за онзи мъж от твоята фирма, нали?

— Нещата се промениха повече, отколкото можеш да си представиш — рече Роуз. Сетне се извърна и се отдалечи, следвана от Ела. Маги ги проследи с поглед и се натъжи… Беше си го заслужила. След всичко, което беше причинила на сестра си, да не очакваше, че тя ще изтича тук, готова да прости и да забрави? Въздъхна, вдигна раницата на Роуз и тръгна към изхода.

53

Роуз Фелър беше убедена, че това, което изпитва, много прилича на преживяванията на космонавти, озовали се на чужда, неизследвана досега планета. Тя беше на планета Баба и се оказа, че задачата й никак не е лесна.

Въздъхна, намести прозрачната козирка, която Маги й беше дала назаем, и последва сестра си навън през вратата.

— Да не забравите слънцезащитния крем! — провикна се Ела от вътрешността на апартамента.

— Взехме го — отговори Маги и бръкна в джоба си, за да покаже на Роуз тубата.

Колкото и да е странно, мислеше си Роуз, докато крачеха по напечената от слънце бетонна пътека покрай съвършено поддържаните зелени (ако изобщо можеше да се говори за зеленина) площи в „Голдън Ейкърс“, през месеците, в които не се бяха виждали, Маги се бе превърнала в напълно поносима и дори отговорна млада жена. И което бе най-странно, бе успяла да се сприятели с възрастните хора от това място. Ето това Роуз изобщо не можеше да разбере. Собственият й опит с хора на възраст шестдесет и пет и нагоре бе от повторението на телевизионното шоу „Голдън Гърлс“. Срещата с новооткритата баба я караше да се чувства някак неудобно. Смущаваше я начинът, по който тя гледаше втренчено, сумтеше и сякаш всеки миг щеше да се разплаче, особено когато задаваше стотиците си въпроси и очакваше отговори. Как изглежда жилището им? Как се е запознала със Саймън? Кои са любимите й храни? Обича ли котки и кучета, или само едните, или нито едните, нито другите? Кои филми са й харесали в последно време? Какви книги чете? Човек имаше усещането, че е на уредена среща с непознат, с уговорката, че няма да има романтично развитие на отношенията. Истината бе, че беше вълнуващо, но и доста изтощително.

По пътеката към тях се носеше дребничка възрастна жена на велосипед с три колелета.

— Маги! — поздрави тя.

— Здравейте, госпожо Нортън! Как е тазобедрената става?

— Добре! Много добре!

Роуз примигна от силното слънце. Опитваше се да свърже някак това, което виждаше и чуваше. Засега единственото заключение, до което стигаше, бе, че някой е промил мозъка на сестра й или просто страда от раздвоение на личността. Нямаше обяснение как Маги успява да оцелее тук, където липсва постоянен поток от мъже без пейсмейкъри и армия от правнуци. Кой флиртуваше с нея? Кой й поръчваше питиета или й даваше пари за маникюр, кой непрестанно я уверяваше в това колко красив и колко значим човек е тя? Не беше възможно. Роуз кимна за поздрав към госпожа Нортън и нейната тазова става и последва сестра си към басейна. Бе имала намерение да е сърдита и гневна в отношенията си с Маги, а ето че сега не знаеше какво да прави. Излизаше, че момичето, което бе готова да убие, вече не съществува.

— И така, обясни ми — започна тя.

— Няма какво да ти обяснявам — отвърна Маги. — С Дора е лесно, защото тук тя е единствената жена и не спира да говори. Беше една от първите ми клиентки.

— Какви клиентки? — попита Роуз. — С масаж ли се занимаваш?

— Не. Личен дизайнер и доставчик съм — гласеше странният отговор. Маги бръкна в джоба си и извади оттам визитната картичка, която госпожа Лефковиц бе написала на своя компютър и отпечатала. „Маги Фелър. Личен дизайнер и доставчик. Помагам ви да намерите любимите си дрехи“. — Това е рекламният ми слоган. Карам всичките си клиенти да ми разкажат кои са били любимите им дрехи, след което отивам и ги купувам вместо тях. Опитвам се да възпроизведа чувството. Ако например любимата ти дреха е била синя ленена рокля без ръкави, не ти купувам задължително синя ленена рокля без ръкави, по-скоро търся такава дреха, която да повтори усещането, което си имала, докато си я носила.

— Страхотно звучи! — Роуз наистина вярваше, че идеята е добра. Ако имаше нещо, в което Маги много я биваше, това беше да избира дрехи. — С кого друг ще ме запознаеш?

— Ами, с Джак например. Според мен той си пада по Дора. Бил е счетоводител и обеща да ми помага в „Любимите ви дрехи“. И с Хърман също. Малко е мълчалив, но иначе е много мил и… Маниак е на тема татуировки.

— А има ли?

— Не мисля. По-точно не съм го разглеждала подробно. Но те знаят всичко за теб.

Какво ли можеше да значи това? Интересно й беше какво говори Маги за нея.

— Например?

— Къде живееш, с какво се занимаваш. Ще трябва да им разкажа за сватбата. Това и за мен е новина. Кога планирате да е събитието?

— През май — отговори Роуз.

— Как върви организацията? Предполагам, всичко е под контрол?

Роуз се стегна.

— Всичко е наред — гласеше лаконичният й отговор.

Маги се почувства засегната, но наместо да се разфучи и разсърди, да се фръцне и да запраши нанякъде, само сви рамене.

— Ако имаш нужда от помощ, дай знак — подхвърли тя. — Знаеш, професионалистка съм.

— Ще го имам предвид — обеща Роуз. Вече бяха край басейна и завариха там Джак — висок, загорял от слънцето старец, който присви очи, за да ги види по-добре. Тук беше и Дора — дребна, закръглена и ужасно бъбрива. Практически не млъкваше. Когато ги забеляза да приближават, тя замаха ръце като обезумяла. Хърман естествено внимателно оглеждаше ръцете и краката на Роуз, очевидно търсеше някакви татуировки. Маги им помаха за поздрав и се насочи към тях. Роуз недоумяващо поклати глава и простря хавлиената си кърпа върху скърцащия метален шезлонг. Спокойно, отпусни се, съветваше се тя и нагласи лицето си за усмивка. Тръгна по напечения бетон, за да се запознае с приятелите на Маги.

— Ще ви е удобно ли тук? — попита Ела. Тя беше разпънала сгъваемото канапе, което изглеждаше напълно достатъчно за Маги, но сега й се видя необикновено малко и тясно.

— Напълно — увери я Роуз, докато застилаше леглото с чистия чаршаф. Още беше малко замаяна и изтощена (а и поизгоряла от слънцето) от първия си ден във Флорида. Двете с Маги поседяха край басейна, после всички отидоха да вечерят, поканени от Луис, който се държа наистина много мило. Ела също присъстваше, естествено, но не сваляше очи от Роуз. Това доста разсейваше внучката й. След вечерята погледаха телевизия за около час и сега се готвеха за лягане в малката спалня за гости. Роуз веднага забеляза, че Маги също както и в нейния апартамент, бе превърнала стаята и дрешника към нея в нещо средно между кабинет и будоар. На масичка за игра на карти бяха нахвърляни бележници, скици и ръководства за управление на малък бизнес. Встрани от нея стоеше шивашки манекен, върху който бяха намятани различни платове. Не липсваха купища кремове и всякаква козметика, дрехи и най-изненадващото — камара книги. Роуз взе една. „Пътуванията на У. С. Мъруин“. Помнеше я от колежа и отвори на подгънатите страници, на много от тях се виждаха разкривените букви от почерка на Маги.

— Четеш вече поезия? — попита тя.

Маги кимна гордо.

— Харесва ми — каза тя. Измъкна един том отдолу. — Това е Рилки.

— Рилке — поправи я Роуз.

— Все едно — махна Маги с ръка. Изкашля се и обяви: — Стихотворение за лека нощ. — След това започна да чете.

Кимна, очевидно доволна от себе си. Роуз гледаше сестра си със зяпнала уста.

— Как успя… Къде се… — Не можа да отрони и дума повече. Алчната за внимание, самовлюбена, крадящата обувки, вечно търсеща признание душа на Маги се беше отдръпнала назад и бе заместена от Рилке.

— Особено ми хареса стихът за минаващото куче — сподели Маги. — Напомня ми за Хъни Бън.

— А на мен за Петуния — въздъхна Роуз. — Онзи малък мопс, който остави в апартамента ми.

— Вярно! Съвсем бях забравила. Как е тя?

— Добре е — отвърна сестра й, която добре помнеше как Маги я беше насадила с кучето, история, която естествено повлече след себе си спомена за позата, в която беше заварила Маги с Джим Данвърс. Тя изми зъбите и лицето си и се мушна в леглото. Постара се да легне от страната, където матракът беше по-къс, и обърна гръб на сестра си.

— Да не вземеш да ме риташ — предупреди Маги. — Изобщо най-добре е да нямаме никакъв физически контакт.

— Няма проблем. Лека нощ — отговори Роуз.

— Лека нощ.

В стаята не се чуваше абсолютно нищо, освен крякането на жабите отвън. Роуз затвори очи.

— Значи — със съвсем бодър глас подхвана Маги — ще се жениш за Саймън Стайн!

Роуз изпъшка. Беше забравила навика на Маги, когато си легне, загаси лампите, прозее се, протегне се, каже лека нощ и създаде впечатлението, че вече заспива, да подхване разговор точно когато ти вече си се унесъл.

— Не обсъдихме ли тази тема по време на вечеря?

Маги се направи, че не е чула.

— Спомням си го от онова парти, на което ме заведе — не спираше тя. — Видя ми се сладък! Нисък, но сладък. Кажи ми каква сватба ще правите.

— Малка. — Роуз от опит знаеше, че колкото по-кратки са отговорите, толкова по-лесно ще се отърве. — Сидел ми помага.

— Не й позволявай да се меси. Непременно ще стане някаква беля. Не помниш ли сватбата на Моята Марша?

— Много смътно — отвърна Роуз. — Присъствах само на церемонията. — Сидел с типичната си съобразителност беше определила дата за сватбата на дъщеря си в края на седмицата, непосредствено преди последните изпити на Роуз в колежа. Тя беше останала до брачната клетва и се спусна обратно към учебниците си.

— Спокойно може да се нареди на първите места в класацията на „Фокс“ за Най-лоша сватба на Америка.

— Гледах снимки. Стори ми се много прилично. — Сега като се замисли, Роуз си спомни, че още тогава имаше странното усещане, че нещо не е било съвсем наред и Сидел и баща й премълчават нещо.

— Не забеляза ли, че на всички снимки краката на хората бяха отрязани?

Не беше забелязала.

— Веднага ще ти кажа защо — с готовност предложи Маги. — Тържеството трябваше да се проведе на моравата зад онзи модерен клуб, помниш ли?

— „Силвър Глен“.

— „Силвър Глен“, „Силвър Лейк“, „Силвър нещо“ — нетърпеливо я прекъсна Маги. — И наистина беше много подходящо — градини, морави и всичко останало, с изключение на повредените пръскачки, тентите нямаха под и всички газеха в десетсантиметрова кал. Масите започнаха да потъват, да не говорим, че краката на всички се вледениха.

— Стига бе — не издържа Роуз.

— Честна дума — весело рече Маги. — Марша щеше да изплаче очите си в тоалетната. — Моят най-важен ден е провален! Напълно провален! — Маги се постара да възпроизведе истеричните писъци на Моята Марша.

— Божичко! — На Роуз започна да й се повдига, като си представи какво е изпитала Марша, и дори изпита известно съчувствие.

— Чакай да ти кажа по-нататък. Сидел забравила да поиска да отделят част от паркинга за колите на гостите, така че хората притичваха час по час да местят колите си. Щом младоженците станаха за първия си танц, автоматичните пръскалки се включиха без предупреждение и всички се разбягаха. Освен това Сидел беше забравила да предвиди място за мен и се наложи да седна на масата на оркестъра, където дадоха по една кутия с храна, никакви келнери, никакви прибори и чинии.

Роуз беше сигурна, че тази грешка съвсем не е била неволна, но предпочете да задържи подозренията за себе си.

— Направо като във филм на ужасите беше — завърши Маги щастливо. — Слава Богу, имаше безплатен бар за напитките. Доста коктейли изпих.

— Не се съмнявам — отбеляза Роуз.

— Цяла армия от чаши стоеше пред мен.

— Ти тогава май нямаше още двайсет и една — поиска да уточни сестра й.

— Не, разбира се. Кажи още нещо.

— Няма почти нищо за казване. — Роуз предпочете да не споделя с Маги за преживяванията си по време на отвратителното тържество на бъдещата младоженка, организирано толкова злонамерено от мащехата им, нито за скандала с баща си, нито за срещата с Джим Данвърс. Моментът за това не беше настъпил. Тя все още не разбираше каква е причината за необяснимата промяна, настъпила със сестра й, превърнала се в отговорна, не търсеща вниманието на околните, ходеща на работа, добронамерена към старците обитателка на „Голдън Ейкърс“.

— Разкажи ми нещо повече за сватбата. Ще има ли шаферки?

Настъпи кратко мълчание.

— Само Ейми — отвърна Роуз. — И ти, разбира се, стига да имаш желание.

— Искаш ли да бъда твоя шаферка? — Маги не вярваше на ушите си.

— Честно да ти кажа, не държа много да имам шаферки. Но ако искаш, няма проблем.

— Сватбата си е твоя, така че ти ще кажеш.

— Всички все това ми повтарят — сподели Роуз.

— Е, добре, лека нощ — сковано пожела Маги.

— Лека нощ.

— Лека нощ — отново се обади Маги. Мълчание. — Роуз? Ей, Роуз! Може ли да ми донесеш една чаша вода с кубче лед? Моля те.

— Иди да си вземеш водата — отвърна Роуз и още докато го произнасяше, спусна крака от леглото. И тази особеност на Маги беше забравила. Носеше вода на сестра си за през нощта, откакто се помнеше. Правеше го и по време на нашествието на Маги в апартамента й. Най-вероятно и когато станат по на осемдесет години, надживели съпрузите си, приключили служебния си път и заживели в някакъв вариант на „Голдън Ейкърс“, но през 2060, тя ще продължава да носи чаша вода с кубче лед на сестра си.

Когато се върна, Роуз завари на възглавницата си нещо лъскаво. Взря се по-внимателно, да не би да е буболечка. Оказа се таблетка шоколад, увита във фолио.

— Също като в скъпите хотели — обади се Маги.

— Заспивай!

— Добре, добре — отвърна Маги. Преди да затвори очи обаче, тя постави парченцето шоколад на нощното шкафче, така че първото нещо, което сестра й види, когато на сутринта отвори очи, да е таблетката шоколад.

В своята спалня Ела усети, че напрежението в гърдите й постепенно се стопява. Дори не си беше давала сметка колко е голямо. В мозъка й се стрелкаха всевъзможни въпроси. Каква ли беше истината за отношенията им със Сидел? Коя беше Моята Марша? Защо Роуз почти не разговаряше с Маги? Защо тя се стараеше така отчаяно да получи одобрението на по-голямата си сестра? Възможно ли беше Роуз да планира сватбата си без присъствието на Маги? Дали смятаха да поканят и нея?

Прехапа устни. Там имаше доста събития. Сигурна беше. Неслучайно Маги беше напуснала внезапно апартамента на сестра си и се беше озовала в Принстън. Двете не си бяха говорили цели десет месеца. Дай им време, беше я посъветвал Луис.

— Ще се опитам — тихичко си обеща Ела и изпрати две въздушни целувки по посока на стената, която я отделяше от стаята на двете й внучки.

54

С дебела гумена ръкавица на ръката си, Роуз бръкна в тенджерата, пълна със сварени пуешки крака. Извади един и се зае да отделя месото от костта.

— Много ти благодаря, че дойде да ми помогнеш — обади се Ела до нея, която белеше моркови. Двете бяха в малката кухня на синагогата, където всеки петък раздаваха обяд на бездомните. — Сигурна ли си, че нямаш нищо против да се занимаваш с месото?

— Разбира се — отвърна Роуз. — Предпочитам го пред лука.

— Не се съмнявам! — Ела се сепна от прекалено високия си отговор. Наведе за всеки случай лице към морковите, за да не гледа непрестанно по-голямата си внучка.

Роуз беше вече трети ден във Флорида, но оставаше загадка за баба си. Отговаряше на всичките й въпроси изчерпателно и любезно, самата тя задаваше множество чудесно формулирани въпроси и Ела реши, че най-вероятно това е част от работата й. Или поне от работата, която е вършила доскоро, защото Роуз им беше казала, че в момента си почива от правните си занимания.

— Какво искаш да кажеш с това, че си почиваш? — беше попитала Маги.

— Това, което ти казвам — отговори Роуз, без да гледа сестра си. — Почивам си.

Ела беше сигурна, че нещо се е случило между двете, но нямаше представа какво може да е. Маги не отронваше и дума по този въпрос и се влачеше като загубено кученце след сестра си.

Роуз свали ръкавиците, протегна се и завъртя глава да разкърши схванатия си врат. Дори с тази кърпа на главата внучка й беше красива, помисли си Ела. Приличаше й на библейска героиня — висока, сериозна и очевидно издръжлива. Със силни рамене и можещи, здрави ръце.

— Добре ли си? — попита тя.

— Приключих с пуешкото — въздъхна Роуз.

— Ела да си починем — предложи Ела. Двете се запътиха към малката масичка в ъгъла, където госпожа Лефковиц се беше зачела в последния брой на „Хелоу“ (както тя обичаше да отбелязва, клюките от Англия винаги са по-интересни).

— Бъдещата ни булка — поздрави тя Роуз.

Роуз се усмихна вяло и се отпусна на един от сгъваемите столове.

— Разкажи ни нещо повече за сватбата — помоли госпожа Лефковиц. — Имаш ли рокля?

Роуз се сепна.

— Сватбата. Ами Сидел се занимава с нея.

— Какво е това Сидел?

— Втората жена на баща ми — обясни Роуз. — Нещо като Крюела де Вил от Чери Хил. Каква беше сватбата на мама? — обърна се тя към Ела.

— Съвсем скромна — отвърна баба й. — Вашите я организираха сами. Подписаха се в кабинета на равина в четвъртък следобед. Исках да им помогна… Да й направя сватба… Каролайн обаче отказа, а баща ти правеше само онова, което Каролайн искаше.

— Познато ми е — отбеляза Роуз. — Баща ми не е… Не може да се каже, че е много волеви човек.

Освен когато реши да ме отстрани от вашия живот, помисли си Ела.

— Обичаше майка ти — изрече на глас тя. — Всеки, който ги видеше заедно, го казваше. Опитваше се да се грижи за нея, да я направи щастлива.

— Искам да си говорим за твоята сватба — намеси се госпожа Лефковиц и остави настрани историята за последните подвизи на Фърги. — Разкажи ми подробно!

— Няма много за разказване — въздъхна Роуз. — Организира я едно чудовище, което се прави, че не чува какво искаме ние двамата със Саймън, и се опитва да ни натика идеите си.

— Лимон — отсече госпожа Лефковиц.

— Моля?

— Мислех си за плода лимон — поясни старицата. — Какво става, когато изстискаш портокал?

— Оплесквам се — усмихна се Роуз.

— Не, не, умнице! Получава се портокалов сок. Не сок от грейпфрут, нито от ябълка, не и мляко. Получава се сок от портокал. И винаги е така. И с хората е така. Могат да ти дадат единствено онова, което е вътре в тях. Щом тази Сидел ти създава единствено проблеми, то е, защото в нея има само проблеми. Тя просто дава на света около нея това, с което разполага. — Госпожа Лефковиц се облегна назад, очевидно доволна от себе си.

— Къде научи всичко това? — попита Ела.

— От доктор Фил.

Ела си отбеляза наум да разбере каква е тази история с доктор Фил.

— А какъв плод е Маги например? — попита Роуз.

— Сладък.

— Ако наистина го мислиш, това значи, че не познаваш добре сестра ми — засмя се Роуз.

— Наистина ли? — попита Ела.

Роуз се изправи.

— Маги взима.

Най-сетне, помисли си Ела, докато следеше как по-голямата й внучка крачи напред-назад. Най-сетне ще извади навън това, което я мъчи.

— Взима всичко — продължаваше Роуз с одрезгавял глас. — Не сте ли го забелязали? Тя живее с усещането, че нещата й се полагат. Полага й се всичко, което е твое. Дрехи, обувки, пари, коли… други неща.

Други неща, отбеляза наум Ела.

— Не ми казвайте, че, откакто е тук, не са ви изчезнали разни неща.

— Не съм забелязала — рече Ела.

— Ние нямаме неща, които тя да иска — отговори госпожа Лефковиц.

— Може би си въобразява, че вече е приключила с мен и сега може да тръгне в правия път.

Други неща, повтори си наум Ела. Реши, че може да зададе направо въпроса на своята почетна гостенка.

— Какво взима Маги? — попита тя. Роуз рязко обърна глава към нея.

— Моля?

— Мисля, че е взела нещо, което е било от голямо значение за теб — продължи Ела. — Какво е то?

— Нищо особено — припряно отвърна Роуз. Сега вече гласът й бе не само на ядосан, а по-скоро на вбесен човек. Изглежда смяташе, че причината за това е Маги, а може би причината беше и в нея самата. — Нищо, което да е от голямо значение.

— Скъпа моя! — Ела протегна ръка. — С Маги нещата са наред. Спестява част от заплатата си, а ми се струва, че идеята й с бизнеса също не е лоша. — Роуз се правеше, че не чува. — Досега успя да осигури облекла за някои хора, които познавам. Приятелката й Дора, моята съседка Мейвис Голд…

— Съветвам ви да сте нащрек — процеди Роуз. — Ако досега не е взела нещо, това не значи, че няма да го направи. Не се хващайте много на миловидното й изражение. Невинаги е такава. — Роуз напусна помещението, оставяйки Ела онемяла.

55

Два дни по-късно Маги наблюдаваше Роуз, докато спеше на шезлонга до нея.

— Уморена е — отбеляза Дора.

— Поразително прозорлива си — гласеше коментарът на Джак.

— Струва ми се много приятна — обади се и Хърман, като никога решил да се впусне в коментар, не свързан с татуировките.

— Тя е приятна — отсече Ела. Маги въздъхна тежко.

— Мисля, че ще си тръгва скоро. — Беше подслушала разговор на Роуз по телефона тази сутрин. Тъкмо излизаше от банята, когато чу, че сестра й говори с някого тихичко, най-вероятно със Саймън. Извиняваше се и го молеше да провери какви са полетите до Филаделфия.

Роуз не можеше да си тръгне просто така. Не и преди Маги да я е убедила, че действително се е променила, че ще започне да се държи по-отговорно и че наистина съжалява за случилото се преди. Претърколи се на едната си страна. Роуз действително се нуждаеше от почивка и Маги се стараеше да организира нещата така, че всеки ден сестра й да си поспива следобед край басейна, да се разхождат вечер след вечеря. Казваше на Ела кои са любимите храни на Роуз, включително соленки със сирене и сладолед, който Роуз тайно обичаше. Оставяше дистанционното на разположение на сестра си, когато седнеха пред телевизора, и изобщо не се оплакваше, когато тя ровеше в книгите й, за да търси стихотворенията, които помнеше от колежа. Очевидно бе, че нищо не помагаше. Роуз се държеше плътно до Ела, разпитваше за майка им, гледаше снимки, придружаваше я при изпълнение на ангажиментите й. Двете бяха като дупе и гащи. Съвършената двойка. Ясно бе, че Роуз няма да направи място на Маги и че Маги ще си остане без прошка, освен ако направо не се извини. Сигурно имаше нещо, което можеше да даде на Роуз, да направи нещо, с което да я убеди, че се е разкаяла и че оттук нататък ще бъде друг човек.

Добре де, мислеше си тя, докато лягаше по корем. Роуз поне си има нов приятел. И ще се жени за него. Ще има и сватба, която тя сигурно беше организирала със същата онази безмилостна решителност, с която се бе заела и със следването, и с кариерата си. Можеше да си представи как изглежда списъкът с поканените, планът за разпределението на гостите, направен на компютър, цветята, които сигурно вече се отглеждаха, за да бъде букетът безупречен. Ами сватбената рокля? Маги седна така рязко, че разплиска шишето си с вода, от което Дора се разписка, Джак й се скара, а Ела й подаде хавлиената си кърпа, за да попие мокрото петно.

— Ей, Роуз! — провикна се тя и сестра й се събуди и ококори изненадано очи. — Имаш ли си булчинска рокля?

Роуз притвори очи.

— Все още търся — призна тя.

— Заспивай — рече Маги. Нещата се подреждаха чудесно. Ако успее да намери подходящата рокля за Роуз… Това нямаше да оправи нещата, но все пак щеше да е някакво начало. Повече от начало дори — сигурен знак, че намеренията на Маги са съвсем сериозни.

Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че намирането на съвършената рокля за сестра й щеше да е много символично. Помнеше го от часовете по литература в Принстън, наричаха го Създаване на мит. Когато професорът говореше за походите в търсене на нещо свято, споменаваше, че героят трябва да тръгне по белия свят и да се върне с някакъв предмет: меч, бокал, или вълшебно бобено зърно, стъклена пантофка — Гауейн и Зеления рицар, Джак и бобеното стъбло, Властелинът на пръстените. „А какво символизират предметите?“, бе попитал професорът. Познанието. Веднъж постигнал това познание, героят може да живее спокойно до края на дните си. Маги не беше герой, а и не разбираше много какво ще рече това „себепознание“ и символ, но чудесно знаеше, че страшно я бива в пазаруването. Разбираше от стил и, което беше най-важно, познаваше сестра си, ето защо нямаше начин да не намери рокля за Роуз.

Започна да разлиства бележника си с ангажименти. Беше доста заета. Петдесетата годишнина на семейство Либерман, госпожа Ганц се беше записала за пътешествие по море, но Маги щеше да смести нещата. Откъде ли трябваше да започне? Булчинския отдел на „Сакс“, за да набере идеи и вдъхновение. Едва ли щяха да имат нещо с размерите на Роуз, но поне щеше да види какво предлагат. Веднъж да се оформи идеята в главата й и тя щеше да обиколи любимите си заложни къщи. Беше виждала булчински рокли във всички от тях, подминавала ги беше, защото я интересуваха други неща, но чудесно знаеше, че са там.

— Ей, Роуз — провикна се тя отново. Постара се да придаде небрежен тон на въпроса си: — Колко време смяташ да останеш?

— До понеделник — отвърна сестра й, стана, отиде до басейна и скочи във водата.

Това бяха цели четири дни. Щеше ли да успее за това време да открие подходящата рокля? Никак не беше сигурна. Значи трябваше да започне веднага.

— Коя е най-любимата ти дреха? — попита Маги. — Онова, което носиш с най-голямо удоволствие?

Роуз доплува до ръба на басейна и се хвана за бетонения парапет.

— Тъмносиният суичър с качулката, нали го помниш?

Маги кимна, но сърцето й се сви. Много добре помнеше този суичър, защото Роуз го носи през цялата година на шести клас и когато баща й се опита да го вземе, за да го изпере, тя твърдо заяви: „И така си го харесвам“.

— Ти го носи, докато не се разпадна на гърба ти — отбеляза Маги.

— Моят добър приятел, суичърът — промълви Роуз така замечтано и с толкова обич, сякаш говореше за куче или човек.

Сърцето на Маги се сви още по-силно. Как щеше да намери рокля, която да напомня по нещо или да възпроизведе усещането, което има човек, когато носи мишосиньо памучно яке с цип отпред.

Щеше да се наложи да започне от нула. А ако трябваше да се вмести в четири дни, щеше да й е нужна помощ. Докато Роуз беше в басейна, тя помаха на Дора, Луис и Ела да се приближат.

— Ще имам нужда от помощта ви за изпълнението на един план — прошепна им тя.

Дора тутакси примъкна шезлонга си с блеснал поглед.

— На това му викам чудесна новина!

— Не искаш ли поне да чуеш какъв е планът?

Дора погледна Луис, той — Ела, а тримата обърнаха взор към Маги.

— Скучно ни е — призна Дора. — Измисли ни някаква работа.

— Готови сме за действие — врече се и Ела.

— Добре. — Маги разлисти нова страница в бележника си и започна да прави план за действие. — Ето какво предлагам.

56

— Готов ли си? — попита Ела, докато вадеше от чантата си лист хартия с нещо напечатано на него. — Може би ще поискаш да седнеш.

— Стар човек съм и постоянно ми се иска да седна. — Луис дръпна един стол, настани се до бюрото си в редакцията на „Голдън Ейкърс Газет“ и отправи към Ела пълен с очакване поглед.

Тя се изкашля и хвърли поглед към Маги. Тя от своя страна й се усмихна окуражително. Ела зачете стихотворението, което те двете бяха написали и нарекли „Вопълът на старостта“.

— Я гледай — засмя се от все сърце Луис. — Виждам, не сте открили Алън Гинзбърг.

— Позна — гордо заяви Маги. — Но вече искам да ми бъде написано и името.

— На двете — намеси се Ела.

— Добре, добре, все едно — съгласи се Маги.

— Как върви свръхсекретната ви мисия? — поинтересува се Луис.

— По-трудно е, отколкото си мислех — сподели Маги. — Все пак мисля, че ще се справя. Не си се отказал да ми помогнеш, нали?

— Разбира се — отвърна Луис. Маги кимна, скочи от ръба на бюрото, където се беше настанила, и грабна чантата си.

— Трябва да вървя. Госпожа Ганц чака банските си костюми. Ще се видим в апартамента към четири.

Ела я изпрати с усмивка.

— И така, скъпа моя, как се чувстваш в новата си роля на баба? — попита Луис.

— Добре — въздъхна Ела. — Във всеки случай по-добре отпреди. Маги се справя чудесно. Бизнесът запълва цялото й време. Заета е по цял ден.

— А Роуз? — попита Луис.

— Струва ми се, че предстоящата сватба я изважда от релси. Според мен и Маги е отчасти причина за това. Те са твърде силно привързани една към друга. В това поне съм убедена. — Ела добре помнеше как месеците преди Роуз да пристигне, тя се появяваше в разговорите й с Маги, но никога по име, а с израза „сестра ми“. Какъвто беше например: „Татко водеше мен и сестра ми на футболни мачове“. Или: „Двете със сестра ми спяхме в обща стая. Сидел Ужасната реши да сменя декорацията на къщата и ме премести в стаята на Роуз“. Тогава Маги почти не говореше и Ела ценеше и запомняше всяка дума, която се отронваше от устните на внучка й, особено я радваше споменаването на случки от детството им. Тя също беше запазила някои спомени от тяхната детска стая, но те бяха от времето, когато двете бяха почти бебета.

— Така бих искала… — Тя замълча. Какво ли искаше всъщност? — Мечтая си отношенията им да се регулират. Да дам възможност на Маги да има живота, който иска… Да помогна на Роуз да се справя с мащехата им. Просто… — Тя махна с ръка. — Нещата да се уредят. И за двете.

— Знаеш ли, това обикновено не са задачи за бабите — обади се Луис.

— Така ли? — попита мрачно Ела. — А какво правят обикновено бабите и дядовците? — В такива моменти се изпълваше с тъга за пропуснатите години.

Луис замислено вдигна очи към тавана.

— Даваш им безусловната си любов и подкрепа. От време на време ги финансираш с някаква сума. Предоставяш им място, където да дойдат, когато се налага да се приютят някъде. Стараеш се да не ги съветваш какво да правят, тъй като родителите им и без това го правят в прекалени размери. Оставяш ги сами да намерят верния път.

— Често се питам дали Роуз ме мрази — промълви Ела и затвори очи. Тя не беше споделила нито с Луис, нито с Маги, че пристигането на Роуз я изпълваше едновременно с безкрайна радост и смразяващ страх. Дълбоко в сърцето си тя все още искаше Роуз да зададе въпросите, на които тя и без това нямаше отговор.

— Как би могъл някой да те мрази? — попита Луис. — Безпокоиш се прекалено много. Момичетата не са глупави. Не могат да те обвиняват за това, че не си била край тях в ония години, след като не си била допускана до тях. Освен това едва ли очакват да решиш проблемите им. Не е по силите на никого.

— Лошо ли е, че въпреки всичко толкова много ми се иска да опитам? — попита Ела.

— Не, разбира се — усмихна се Луис, — само задълбочава обичта ми към теб.

57

С първия проблем при търсенето на булчинска рокля за сестра си Маги се сблъска още рано на следващия ден — в обикновените магазини получаваха рокли само с два размера, а нито един от тях не беше размерът на Роуз.

— Получаваме само мостри — отегчено обясни продавачката, когато Маги поиска да види някой модел, който да не е осми или десети размер. — Пробвате ги, решавате дали ги харесвате и ние поръчваме вашия размер.

— Ами ако не нося нито осми, нито десети размер? — поиска да знае Маги.

— Стесняваме ги, ако са широки.

— А ако са по-тесни? — Маги опипваше плата, съзнавайки, че в тези модели Роуз за нищо на света не би се напъхала.

Жената вече пишеше нещо на един лист, който подаде на Маги.

— Ето на този адрес имат по-големи номера.

Така се и оказа. Маги се озова в магазин от голяма верига, предлагаща предимно сватбени облекла — по-големите номера рокли висяха в отделен сектор.

— Доставят ги с всичките аксесоари, така ли? — попита Ела.

Това не беше ясно. Ясно беше само, че са отвратителни.

— Какво ще кажеш за тази? — въздъхна Ела и показа на внучка си поредния от безбройните еднообразни модели — богато разкроена пола, тясна в кръста и с цветя от плата на гърдите.

— Не знам какво да кажа. Нищо й няма на роклята, но ми се иска да избера за Роуз нещо специално, нещо съвършено и не съм убедена, че ще го намерим точно тук. — Маги въздъхна и се облегна изморено на стъклото на щанд с преоценени булчински жартиери. Знам, че видя ли този модел, непременно ще го позная, но все повече си мисля, че никога няма да го срещна сред готовите рокли.

— Разбра ли какво харесва Роуз? — попита Ела.

— Тя самата не е наясно какво харесва. Любимата й дреха е син суичър с качулка с цип отпред. — От гърдите й се отрони поредна въздишка. Дали да не поговоря с някоя кроячка на дрехи? Може да имаме по-голям късмет. — Тя се огледа. — Това обаче не е нашето място. Къде е Луис?

Оказа се, че той е отзад при пробните и предлага компетентни съвети на бъдещите младоженки.

— Не знам — мърмореше дребничка червенокоса жена с пухкава като целувчена торта рокля. — Имам чувството, че цялата съм потънала в тази рокля.

Луис я огледа внимателно.

— Все пак облечете отново третата, онази с дълбоко изрязания гръб. Според мен тя е най-подходяща за вас.

Чернокожо момиче, в чиито множество плитчици бяха вплетени миди и охлювчета, го потупа по рамото и го обърна към себе си.

Той я обгърна с поглед и отсече.

— Това е моделът за вас.

— Луис — провикна се Маги, — тръгваме.

Хор от възмутени гласове посрещна репликата й.

— Не! Почакайте малко. Само още един модел!

Луис се усмихна.

— Излиза, че имам талант; Маги, защо не ме наемеш за консултант във фирмата?

— Дадено — отвърна тя. — Но разполагаме само с два дни до отпътуването на Роуз, а не сме се спрели на нито един модел. Така че да вървим.

Късно вечерта Маги и Ела се прибираха към „Голдън Ейкърс“ с колата на Ела. Въздухът тежеше от влага и от писъците на цикадите. Баба и внучка бяха тъжни и разочаровани. Роклята, която отидоха да гледат, никак не им хареса. Изкуствена, прекалено лъскава коприна, извивката около врата беше крива, мънистата по ръба на полата едва се крепяха и още докато вдигнаха роклята, няколко перли изтрополиха по линолеума в кухнята на бъдещото светило на модата. Маги обяви, че не са си представяли точно такава рокля, но жената ги помоли просто да я вземат.

— За себе си ли я шихте? — досети се Маги.

— Да, но се оказа, че напразно съм я шила — беше тъжният отговор.

И така двете се връщаха у дома с полюшваща се като привидение над задната седалка рокля. Маги беше направо съкрушена и искрено изплашена.

— Какво ще правя? — питаше се тя на глас.

За нейна изненада Ела даде напълно неочакван отговор:

— В тези неща според мен важното е намерението.

— Не виждам как ще си облече някое намерение, за да мине по пътеката в синагогата — отбеляза Маги.

— Няма да може естествено, но начинът, по който го правиш, и усилията, които полагаш, показват колко я обичаш.

— Само че тя не знае, че го правя. От друга страна, наистина държа дай намеря подходящ тоалет. Важно е. Наистина е важно.

— Не е задължително да го направиш, преди Роуз да си е заминала. Имаш още цели пет месеца. Достатъчно време да измислиш нещо или да го поръчаш. А може и сама да ушиеш рокля.

— Не умея да шия — мрачно отсече Маги.

— Затова пък аз умея. Едно от малкото неща, които мога да правя. Наистина мина много време оттогава, но шиех най-различни неща. Покривки за маси, пердета, роклите на майка ти, когато беше мъничка.

— Но булчинската рокля е много сложно нещо.

— Така е — съгласи се Ела. — Но можем да я изработим заедно, стига ти да стигнеш до подходящия модел.

— Мисля, че вече съм го измислила. — Истината бе, че след дълги обиколки и оглеждането на най-малко стотина модела и снимките на още поне петстотин, в главата й бе започнала да се оформя идея за това кое щеше да стои най-добре на Роуз. Нещо подобно на бална рокля. Роуз имаше съвсем прилично оформена фигура и тънък кръст. Щеше да бъде с деколте, не прекалено, но достатъчно дълбоко, за да може да има на врата или по ръба на деколтето наниз перли. Нищо прекалено блестящо, нито прекалено фрапиращо. Три четвъртият ръкав й се струваше най-подходящ. Нито къс, което бе по-скоро като за възрастна жена, нито без ръкави, защото Роуз нямаше да облече такава рокля. Полата щеше да е разкроена и богата, така че Роуз щеше да прилича на Глинда, добрата фея от „Вълшебникът от Оз“, но по-истинска. Щеше да има и шлейф, естествено, но съвсем пестелив. — Освен това Роуз ми има доверие. — Това не беше, съвсем така, но се надяваше да е вярно.

Маги шофираше и размишляваше.

— Когато шиеш, не ти ли трябват кройки? — попита по едно време тя.

— Обикновено така се прави.

— Ами ако искаш да промениш кройката, трябва ли на всяка цена да имаш нова?

Ела замислено потупваше с пръст долната си устна.

— Ще се опитам да съчетая различни кройки. Няма да е лесно, става и по-скъпо. Особено ако вече си съединил парчетата.

— Колко би струвало, към няколкостотин долара? — боязливо попита Маги.

— И повече според мен — отговори Ела. — Но аз също имам малко пари.

— Не — отсече Маги категорично. — Искам да платя всичко. Държа да е от мен.

Нощта ставаше все по-тъмна. Само в далечината се чуваха гръмотевици, предвестници на обичайния нощен дъжд над Флорида. В душата и мислите на Маги се надигнаха всички стари опасения, усещането за неувереност, които я съпътстваха още от училище, критичните коментари на учители, на шефове при изгонването й от работа, на разделящи се с нея гаджета: не се справяш, тъпа си, никога няма да успееш да разбереш.

Пръстите й стиснаха по-здраво волана. Не е вярно! Мога да се справя! — помисли тя упорито. Спомни си как в деня, в който разлепи малките листчета с обява за новата фирма „ВАШИТЕ ЛЮБИМИ НЕЩА“ и „МАГИ ФЕЛЪР — ЛИЧЕН ДИЗАЙНЕР И ДОСТАВЧИК“, на която бе нарисуван силует на рокля на закачалка, телефонът започна да звъни и не спря цели две седмици, така че се наложи да си прокара отделна линия. Двамата с Джак бяха говорили как ще се формира бюджетът й. Той с удивително търпение беше повтарял отново и отново, че за да спести пари за свой магазин, трябва да си представи, че парите, които получава, са като кръгла питка. Ще се наложи да изяжда по-голямата част от нея, за да; преживява: за наем, за покупки, издръжка и храна, но на всяка цена всеки месец трябва да отделя по едно малко, съвсем тънко парче от питката. Тези пари, няма да е скоро, беше я предупредил той, ще са в основата на големите неща, към които се стреми. Щеше да се наложи да огледа отново финансовото си положение, за да види какво може да отдели за роклята на Роуз.

Мислеше си и за онова малко помещение, което вече трети месец стоеше празно съвсем близо до магазина, в който работеше. Над витрината с доста петна от мухи по стъклото беше опънат много симпатичен сенник на бели и зелени райета. Представяше си как по време на почивката си отива да измие стъклата, да боядиса в млечни цветове стените, в дъното ще постави малки прегради, които ще служат за пробни, а пред входовете им ще висят цветни леки материи. Във всяко от тези сепарета ще има тапицирана пейчица, за да могат посетителките да си почиват, както и полици, където да поставят чантите си. Ще намери огледала в старовремски рамки от заложните къщи. Всяка от цените в магазина й ще бъде кръгла, включваща и ДДС. Може да не е като в Холивуд, но непременно щеше да е нещо добро. Биваше я за такива неща. Знаеше го. И щом първата стъпка беше направена, нямаше основание да се бои, че и вторият й замисъл няма да успее. Никога повече нямаше да се налага да идват и да я спасяват. Вече тя ще е тази, която ще се притичва на помощ.

— Да опитаме все пак, а?

Роклята над задната седалка се полюшваше, все едно танцуваше.

— Разбира се — подкрепи я Ела. — На всяка цена ще опитаме.

58

— Домът на Стайн. Говори Саймън.

— Хората знаят ли, че се обаждаш по този начин? — попита Роуз, която се претърколи на леглото в дома на Ела. Беше десет сутринта. Баба й беше при бебетата в болницата, а Маги се беше отправила на някаква нейна тайна мисия, което означаваше, че Роуз разполагаше и с четирите стаи в жилището.

— Бях сигурен, че си ти. Номерът се изписа на дисплея на телефона ми — обясни Саймън. — Как са нещата при вас? Успяваш ли да си починеш?

— Отчасти — отвърна Роуз.

— Слънце и наслади, а? Плодови напитки в компанията на млад местен безделник?

Роуз въздъхна леко. Саймън се опитваше да се шегува както обикновено и беше остроумен както обикновено, но въпреки всичко се усещаше някакво напрежение. Заради случката с Джим, помисли си тя. Заради историята с тайнствената баба и внезапното й отпътуване за Флорида. Време беше да се върне у дома и да оправи отношенията им.

— Единствените безделници тук са по на осемдесет години и носят пейсмейкъри.

— Пази се от тях — предупреди я Саймън. — Всички изненади идват от по-възрастните. Ти добре ли си?

— Да. И Ела е добре. А Маги… — Роуз сбърчи чело. У Маги беше настъпила значителна промяна, а Роуз не знаеше можеше ли дай вярва. Стана от леглото и заедно с телефона отиде до дневната на Ела. — Маги е започнала малък бизнес. Личен дизайнер и доставчик, което никак не е лишено от смисъл. Винаги е имала забележителен вкус. Знае какво трябва да облече и кое би отивало на другите хора. А повечето от обитателите на този комплекс вече не карат колите си, трудно пазаруват в огромните търговски комплекси.

— Аз самият трудно се оправям в тях — отбеляза Саймън. — Но това се оказва семейна черта. Последния път, когато майка ми посетила „Франклин Милс“, повикала полиция, защото решила, че са откраднали колата й. Оказало се, че просто е забравила къде я е паркирала.

— О, Боже! — въздъхна Роуз. — Затова ли на задното й стъкло са наредени поне двайсетина плюшени играчки, а на антената на колата й са завързани всевъзможни панделки?

— Не, тя просто обича панделки — обясни Саймън. — Настъпи кратко мълчание. — Малко ти бях сърдит, преди да заминеш.

— За историята с Джим Данвърс, нали? — Роуз преглътна мъчително, макар да бе очаквала този миг.

— Точно така. Не ме разстрои това, което видях. Но искам да съм сигурен, че можеш да ми кажеш всичко, което чувстваш. Ще бъда твой съпруг. Искам да се опираш на мен. Да ми казваш довиждане, когато отиваш някъде. — Дори по телефона Роуз чу мъчителното му преглъщане. — Когато се прибрах, а теб те нямаше.

— Много съжалявам — прекъсна го Роуз. — Ще се постарая да не се повтаря. — Тя пристъпи до рафтовете, където бяха наредени снимки на майка й, нейни и на Маги. Сватбената снимка на Каролайн, чиято широка усмивка заявяваше, че целият живот е пред нея и това ще е живот, изпълнен с щастие. — Моля те да ме извиниш, че тръгнах така внезапно, а и не ти разказах за Джим. Не биваше да го узнаваш по този начин.

— Така е — рече Саймън. — Но моята реакция беше малко прекалена. Давам си сметка, че приготовленията за сватбата ти дойдоха в повече.

— Какво толкова — възрази Роуз. — Разполагам с време.

— Като стана дума за време, да не забравя да ти кажа, че снощи се обади един ловец на глави.

Пулсът на Роуз се ускори. Докато работеше за „Луис, Домел и Феник“, всяка седмица я търсеха поне трима-четирима ловци на глави, попаднали на нейното име в указател с имена на юристи и се интересуваха дали не иска да отиде да работи при тях. Но откакто си бе взела отпуска, обажданията секнаха.

— Казаха, че става дума за Асоциация на жените за алтернативен начин на живот.

— Наистина ли? — Тя се опитваше да си спомни дали бе чувала за такава група и с какво точно се занимаваше. — Как са стигнали до моето име?

— Имали нужда от юрист на постоянна работа. — Саймън очевидно не искаше да отговори на въпроса й, от което ставаше ясно, че той ги е потърсил. — Осигуряват правна защита на жени с ниски доходи. Попечителство, защита на деца, посещения, такива неща. Много работа в съда, като заплащането не е кой знае какво, защото в началото търсят човек за почасова работа, но ми се стори интересно. — Той замълча за миг. — Ако не се чувстваш готова…

— Напротив! Напротив! — Роуз се стараеше да не вика. — Изглежда ми доста… Много даже ми се иска… Оставиха ли номер?

— Разбира се. Но им казах, че си на почивка, така че няма защо да бързаш. Забавлявай се! Сложи си банския костюм и отиди на плажа, за да предизвикаш инфаркт на някой дядо.

— Преди това искам да се обадя на Ейми. Откакто съм тук, всеки ден ми оставя съобщение, но все се разминаваме.

— Аха, Ейми Икс.

— Знаеш, че наричаше себе си така само три седмици в колежа.

— На се ли наричаше Ашанте в колежа?

— Не, Ашанте беше в гимназията. — Роуз добре помнеше как най-добрата й приятелка обяви в час по история на Америка своята привързаност към каузата на чернокожите.

— Поздрави я от мен — помоли Саймън. — Тя едва ли ще се зарадва много.

— Ейми много те харесва.

— Според нея никой не е достатъчно добър за теб — отбеляза Саймън. — И е права, но и аз не съм за изхвърляне. И знаеш ли?

— Какво?

Саймън сниши съвсем глас.

— Много те обичам, бъдеща моя съпруго.

— И аз те обичам — отвърна Роуз. Усмивка озари лицето й, като си представи Саймън зад отрупаното си с папки бюро. Прекъсна връзката с него и набра телефона на Ейми.

— Абе момиче! — възкликна Ейми, щом чу гласа й. — Къде се загуби? Бързо разказвай! Как е бабата? Харесва ли ти?

— Да — отвърна Роуз за своя изненада. — Умна е, и приятна, и… щастлива. Твърде дълго време е била много тъжна и сега от все сърце се радва на присъствието ни. Единственият проблем е, че твърде много ме зяпа.

— Защо?

— Защото не е следила как двете с Маги растем. — Роуз неясно защо се почувства неудобно. — Уверих я, че не е загубила много.

— Напротив, сестро моя! Пропуснала е успехите ти в науката, облеклото ти като Вулкан по време на парада на Вси Светии. Доста глупости е пропуснала и не знам дали и аз не бих искала да ги пропусна.

— Защо, бяхме много модни!

— Бяхме жалки, ако питаш мен. Я ми я дай, дай разкажа това-онова.

— Как ли пък не! — засмя се Роуз.

— Кажи ми нещо за Маги. Ще дойде ли на сватбата?

— Мисля, че да.

— Ще ме измести ли?

— За нищо на света.

— Добре. Иди да изпиеш една пиня колада заради мен.

— А ти пази водата чиста — отвърна Роуз със станалия напоследък популярен за щата Пенсилвания лозунг и затвори. Замисли се какво ще прави до края на деня. Нямаше кучета, които да разхожда, нито кризи, свързани със сватбата, които чакаха решение. Разходи се из дневната на баба си и взе един албум, на чиято корица пишеше Каролайн и Роуз. Отвори първата страница и видя себе си на един ден, увита в бяло бебешко одеялце. Очите на бебето бяха здраво стиснати, докато майка й се усмихваше към камерата. Господи, колко е била млада! Помисли си Роуз. Прехвърли няколко страници. След бебешките снимки следваха тези на прохождащо момиченце, след това на детско колело. Майка й стоеше зад нея и буташе количка, в която Маги седеше важна като Клеопатра. Роуз се усмихна и продължи да разглежда снимките, които проследяваха как двете момичета растат.

59

Маги се облегна на стола, завъртя опашката си в делова топка и кимна:

— Е, добре. Мисля, че това е, което търсим. — Тя кимна на Ела и Дора от другата страна на масата в магазина за платове. — Това е за полата — и тя посочи една кройка. — Това е за горната част. А това са ръкавите. — Тя внимателно подреждаше кройките на съответните места. — Три четвърти.

— Първо ще я ушием от тензух — обяви Ела. — Няма да бързаме. Ще изпипаме всичко. — Тя събра отделните кройки. — Започваме утре рано сутринта и ще видим докъде ще стигнем.

— Мисля, че ще стане страхотно — усмихна се Маги гордо.

Същата вечер Маги се прибра след смяна в магазина за закуски, където все още работеше, като пътьом се отби да върне в последния момент преди затварянето банските костюми на госпожа Ганц, които тя не одобри. Пред вратата в коридора видя чантите на сестра си в стройна редица, готови за път. Сърцето й се сви. Не беше успяла да се справи. Роуз си тръгваше, а дори не знаеше колко усилия беше положила Маги, за да й намери рокля. Нито колко й беше мъчно, че не откри подходящ тоалет. Сестра й все така почти не разговаряше с нея, дори не поглеждаше към нея. Планът на по-малката сестра се беше провалил.

Маги се запъти към спалнята в дъното на апартамента, откъдето се чуваха гласовете на Роуз и Ела.

— Мислиш си, че малките кучета са най-лесни за отглеждане — казваше Роуз, — а всъщност те са най-упорити. И лаят най-силно от всички.

— Имахте ли кученце като малки?

— Веднъж, и то само за един ден — отвърна Роуз.

Маги зави към кухнята, за да приготви поне вечеря за сестра си. Това според нея щеше да бъде жест, с който щеше да даде на Роуз да разбере, че тя мисли за нея. Извади от фризера пакет ролца от раци, приготви салата от нарязан на тънки резени червен лук и авокадо, сложи и малки доматчета и постави кошничката с хлебчета до чинията на сестра си. Роуз се усмихна.

— Въглехидрати?! — повдигна тя вежди.

— Специално за теб — отбеляза Маги и й подаде купичката с масло.

Ела ги слушаше с любопитство.

— Моята мащеха — чудовище — заобяснява Роуз с пълна уста — Сидел не може да търпи въглехидратите.

— Освен когато започна диетата със сладки домати — обясни Маги.

— Точно така — кимна Роуз към сестра си. — Тогава се отказа от червеното месо. Но каквато и диета да предприемеше, никога не ми позволяваше да ям хляб.

Маги дръпна със замах кошничката, разшири ноздри колкото можеше и се опита да имитира Сидел:

— Роуз ще си развалиш апетита!

— Сякаш това е възможно — тръсна глава сестра й. Маги дръпна стола си към масата и забоде вилица в салатата си.

— А помниш ли пътуващата пуйка?

— Може ли да се забрави подобно нещо?

— Каква е тази пуйка? — попита Ела.

— Ами… — започна Роуз.

— Това е един от примерите за… — обади се и Маги.

Двете се усмихнаха едновременно.

— Разкажи го ти — подкани Роуз сестра си.

— Добре — кимна Маги. — И двете си бяхме вкъщи за пролетната ваканция. Сидел беше на някаква специална диета.

— Една от многото — допълни Роуз.

— Е, кой ще разказва? — възмути се Маги. — И така, прибираме се ние и какво имаме за вечеря? Пуйка.

— Пуйка, на която е свалена кожата — додаде Роуз.

— Само пуйка. Никакви картофи. Никаква плънка. Никакъв сос…

— Да пази Господ! — въздъхна Роуз.

— За закуска имахме варени яйца, за обяд отново пуйка. Онази същата.

— То си беше една голяма пуйка — поясни Роуз.

— Същото и за вечеря. И за обяд на следващия ден. Вечерта щяхме да ходим на вечеря у една приятелка на Сидел и всички много се радвахме, защото се надявахме, че там поне ще хапнем нещо, което е различно от пуешко. Когато стигнахме там, се оказа, че…

— Сидел е занесла нашата пуйка там — завършиха в един глас двете сестри.

— Оказа се — продължи Роуз, докато намазваше поредната филия с масло, че приятелката й е на същата диета.

— Ето защо всички отново ядохме от същата пуйка — рече Маги.

— От пътуващата пуйка — поясни Роуз.

Ела се отпусна назад, изпълнена с облекчение от общия смях на двете си внучки.

Същата вечер Маги и Роуз си легнаха заедно за последен път на вечно изплъзващия се матрак, заслушани в крякането на жабите и шума на вятъра в листата на палмите отвън. От време на време се чуваше скърцането на спирачките на колата на някой закъснял обитател на „Голдън Ейкърс“.

— Така се натъпках — оплака се Роуз. — Къде се научи да готвиш така?

— Ела ме научи — отвърна сестра й. — Просто внимавах. Вкусно беше, нали?

— Вълшебно — отговори Роуз и се прозя. — А ти какво ще правиш? Смяташ ли да останеш тук?

— Да — отговори Маги. — Във Филаделфия ми харесва. От време на време си мисля и за Калифорния. Но тук наистина ми харесва. Имам си работа, както знаеш. Възнамерявам да развия бизнеса си. А и Ела има нужда от мен.

— За какво?

— Може и да няма нужда от мен — съгласи се Маги. — Но ми се струва, че й харесва да съм наблизо. Тук се чувствам добре. Нямам предвид точно тук — посочи с ръка стаята, имайки предвид вероятно и комплекса. — Но във Флорида. Всички, които са тук, са от някъде другаде. Направи ли ти впечатление?

— Май наистина е така.

— Това е добре. Трудно ще срещнеш хора, с които си ходил на училище или с които си учил в един и същ колеж. Така че спокойно можеш да си друг, стига да искаш.

— Можеш да си различен, където си поискаш — отбеляза Роуз. — Ето виж мен.

Маги се облегна на лакътя на едната си ръка и се взря в сестра си. В познатото лице, в разпиляната позната коса. Този път в Роуз тя видя не заплаха, не човек, който ще й се скара, че отново не е направила нещата както трябва, а съюзник. Приятел.

За миг настана мълчание. Затаила дъх, Ела наостри уши в съседната стая.

— Ще успея — обади се Маги. — Ще разработя „Любимите неща“. Някой ден ще отворя и собствен магазин.

— Непременно ще дойда за официалното откриване — увери я Роуз.

— И искам да ти кажа.

— Че съжаляваш — довърши сестра й. — Че си се променила.

— Не! Всъщност, да, променила съм се.

— Знам, знам, че си се променила.

— Не това обаче исках да ти кажа. А да те помоля да не си купуваш рокля.

— Моля?

— Не си купувай булчинска рокля. Това ще бъде моят подарък за теб по случай сватбата ти.

— О, Маги… Не знам…

— Довери ми се.

— Искаш да се омъжа с рокля, която дори не съм виждала? — Роуз се засмя доста нервно, като си представи типа рокли, които Маги харесваше — силно изрязани, с дълбоки цепки, без ръкави, без гръб и с ресни.

— Повярвай ми. Знам какво харесваш. Ще ти покажа снимки. Ще можеш да я пробваш. Ще направим и проби.

— Ще видим — колебливо рече Роуз.

— Нали ще ми позволиш да се пробвам? — настояваше сестра й.

— Е, добре — въздъхна Роуз. — Опитай се. Счупи си главата.

Поредно мълчание.

— Обичам те — рече едно от момичетата.

Ела не можеше да определи кое точно. Роуз ли беше? Или може би Маги?

— Я стига! — обади се другата. — Да не вземеш да се разкиснеш.

Ела почака известно време в стаята си. Не смееше дори да диша. Чакаше. Нищо. Няколко часа по-късно тя стана и се запъти на пръсти към стаята на момичетата. Отвори внимателно вратата и влезе вътре. Двете спяха свити по един и същи начин, на една и съща страна, с ръка под бузата. Наведе се и предпазливо докосна с устни челото първо на едната, после на другата. Късмет, помисли си тя над едната. Любов — над другата. От цялото си сърце ти желая всичкото щастие на света. Остави колкото можеше по-тихо до главата на всяка по една чаша вода с кубче лед вътре. След това излезе от стаята на пръсти.

60

— Успокой се — нареди Маги за седемнайсети път и се наведе над Роуз, която мигаше уплашено. — Ако не спреш да мърдаш, нищо не мога да направя.

— Не мога да се успокоя — оплака се сестра й. Беше с пухкава бяла хавлия. Косата й, благодарение на близо едночасовите занимания на Майкъл от „Пилеги“, представляваше сложна плетеница от къдри, фиби и бели цветчета. Фондьотенът беше сложен, устните — очертани. Ейми в прекрасна семпла тъмносиня рокля на шаферка се щураше наоколо и търсеше хора от фирмата, доставила храната, и най-вече платата със сандвичите, които бяха обещали. В момента Маги се опитваше да извие миглите на Роуз.

— Здравейте! — През вратата надникна Майкъл Фелър. Беше с чисто ново тукседо, чудесната му коса бе внимателно вчесана, така че да покрие плешивината на темето. — Тук всичко наред ли е? — Когато видя металната щипка в ръцете на Маги, насочена към очите на Роуз, се стъписа. — Какво е това? — попита той ужасен.

— Щипка за извиване на мигли — отвърна по-малката му дъщеря. — Роуз, престани, нищо няма да ти направя, а и не боли. Само погледни към мен. Не си мърдай главата. Ето, хванах ги!

— Оох! — простена Роуз и се сви. — Заболя ме — простена тя.

— Внимавай да не нараниш сестра си! — строго се обади баща им откъм вратата.

— Изобщо… не… боли… — произнесе бавно Маги, в ритъма на движенията си. — Ето! Чудесно! Дай сега и другото око!

— Господ да ми е на помощ — въздъхна младоженката. Тя сведе поглед към краката си. Трябваше да признае, че изглеждаха много добре. Спомни си колко се колебаеше дали да отиде на педикюр. Не съм такъв човек, противеше се тя. Но Маги, която беше станала доста властна, откакто „Любимите ти неща“ беше вписана в указателя „Форт Лодърдейл Сън-Сентинел“, не искаше и да чуе.

— Никой няма да види краката ми — възмущаваше се Роуз, но Маги възрази, че важното е Саймън какво ще види. Нямаше как, Роуз се предаде.

Маги направи крачка встрани и се зае с миглите на второто око. Когато приключи, отстъпи назад и огледа резултата от усилията си.

— Видя ли гаджето ми? — попита тя. — Все пак този ден е много специален и всичко останало, но…

— Маги! — възкликна Роуз. — Не мога да повярвам.

Ти се изчерви!

— Няма такова нещо. Просто знам, че не е много удобно да каниш непознат мъж на сватба…

— Според мен Чарлс се чувства много добре. — Истината бе, че младежът й се видя от онзи тип мъже, за които само си бе мечтала сестра й да намери. Да престане да тича след съмнителни типове без работа, които свирят в съмнителни рок банди. Беше по-млад от нея, бяха се запознали в Принстън, но Маги не признаваше нищо повече. — И е луд по теб.

— Мислиш ли? — повдигна вежди Маги.

— Абсолютно.

В този момент в стаята връхлетя Ейми, понесла плато със сандвичи над главата си. Маги се измъкна навън.

— Открих храната! — обяви шаферката.

— Къде беше? — попита Роуз и помаха на баща си, който се измъкваше навън.

— При Сидел, къде другаде? — Ейми внимателно уви сандвич с пуешко в салфетка и го подаде на Роуз. — Изстъргваше майонезата от хляба. До нея Моята Марша разговаряше с равина. Не знаеше има ли право да произнася молитвата „Отче наш“.

— Шегуваш се, нали?

Ейми кимна.

Роуз отхапа крайчето на сандвича и го остави настрани.

— Не мога да преглътна. Ще се пръсна от нерви.

В този миг в стаята отново влезе Маги, натоварена с обвит в найлон обемист пакет.

— Готова ли си за роклята си, Пепеляшке? — попита тя.

Роуз преглътна с усилие и кимна. Душата й бе замряла.

Направо умираше. Ами ако роклята се окажеше провал? Вече си представяше как пристъпва по пътеката между гостите, как шлейфът се влачи и шевовете на роклята се разтварят един по един. Огромна глупост беше да позволи на Маги да се заеме с тази сложна задача.

— Затвори си очите — помоли Маги.

— И дума да не става!

— Моля те.

Роуз въздъхна и притвори клепачи. Маги дръпна ципа на найлоновата торба и извади тоалета, след което го свали от закачалката.

— Готово! — обяви Маги и тръсна няколко пъти дрехата, за да се отпусне.

Първото, което Роуз видя, беше полата — пласт след пласт тюл, а нагоре корсажът беше от млечнобяла коприна, посипан със ситни перли. Ръкавите и извивката около врата бяха изработени съвършено. Маги беше удържала на думата си и изпрати снимки, долетя до Филаделфия за проби, но крайният резултат надминаваше всички очаквания на Роуз.

— Колко време ви отне на двете с Ела? — попита Роуз, докато нахлузваше полата.

— Без значение — отвърна Маги, докато закопчаваше копчетата, които лично беше зашила на гърба.

— Колко струва?

— И това няма значение. Подарък е. — Маги сръчно оправи деколтето и обърна сестра си с лице към огледалото.

— О, Боже! — Роуз беше изумена от това, което видя в огледалото. — Господи, Маги!

Ейми приближи зад тях и подаде на Роуз букет от розови рози и бели кремове. Равинът надничаше през вратата, за да съобщи, че всички са пристигнали и е време да започват. След него задъхана връхлетя Ела с кутия за обувки в ръце.

— Прекрасна си — възторжено възкликна тя едновременно с Маги. Роуз не можеше да откъсне очи от отражението си. Точно такава рокля си беше представяла. Знаеше, че никога няма да изглежда по-хубава и по-щастлива. Със сестра си и баба си от двете й страни.

— Вземи — промълви Ела и отвори кутията за обувки. — За теб са.

— Имам вече обувки — прошепна Роуз, когато надникна в кутията. Вътре видя чифт съвършени пантофки с коприна, върху която бяха избродирани фигури със същия конец, който украсяваше и роклята й. — Господи, колко са красиви! Къде ги намери? — Тя погледна Ела. — Да не са на мама?

Маги също обърна очи към баба им в очакване.

— Не. Мои са — гласеше отговорът. Възрастната жена попи очите си с кърпичка. — Знаех, че може би беше по-редно да ти донеса обици или огърлица, или нещо такова, но ако все още имаш нужда от нещо назаем…

— Съвършени са — въздъхна Роуз и плъзна крак в първата пантофка. — И ми стават! — радостно извика тя.

— Знам — кимна с глава Ела, очите й вече плуваха в сълзи. — Знам.

— Не започвай да плачеш отсега — обади се Луис от вратата. — Още не сме започнали. Изглеждаш прекрасно — усмихна се той на Роуз. — Вече всичко е готово, стига и вие да сте готови.

Роуз прегърна Ела с едната си ръка, а с другата — Маги.

— Много ви благодаря за прекрасната рокля. Никъде не съм виждала толкова красиво нещо!

— Няма за какво! — въздъхна Ела.

— Нищо особено — допълни Маги.

— Готови ли сме? — попита Роуз.

Сестра й и баба й кимнаха. Човекът пред вратата я отвори и всички гости видяха Роуз и се усмихнаха широко. Светкавиците засвяткаха. Госпожа Лефковиц вече подсмърчаше. Майкъл Фелър вдигна воала от лицето на дъщеря си.

— Много си красива! — прошепна той. — И толкова съм горд с теб!

— Обичам те! — едва чуто промълви Роуз. Тя погледна напред и в дъното на пътеката видя усмихнатото лице на Саймън. Топлите му сини очи грееха, ярмулкето му здраво беше закрепено между кестенявите подстригани къдри. Лицата на родителите му грееха от двете му страни. Ела стисна пръстите на Маги.

— Успя! — прошепна тя на малката си внучка.

Двете гледаха Роуз и размениха с нея пълни с обич погледи. Обичаме те, помисли Ела с цялото си сърце и изпрати цялата обич, на която беше способна, към Роуз.

— А сега — тържествено съобщи равинът — Маги Фелър, сестра на младоженката, ще прочете стихотворение.

Маги се напрегна цялата и пристъпи напред. Приглади роклята си (зелена, без ръкави, но без никакви цепки и дълбоки деколтета, защото знаеше, че сестра й се плаши от тях) и пристъпи напред. Убедена беше, че и Сидел, и баща й очакват от нея да изтърси някакви тъпотии като например „Имало едно време едно момиче от Нантъкет“. Щяха да се изненадат.

— Безкрайно съм щастлива за сестра си — започна тя. — Докато растяхме, Роуз винаги беше до мен и се грижеше за мен. Винаги искаше най-доброто за мен. Щастлива съм сега, защото съм сигурна, че Саймън е готов да направи същото за нея. И те винаги ще бъдат като едно цяло. Но ние с нея винаги ще се обичаме, защото така става между сестри. — Тя погледна Роуз. — Роуз, това е за теб.

Маги пое дълбоко дъх и макар десетки пъти да беше репетирала текста, чете го и в самолета и отдавна го беше научила наизуст, усети, че тръпки пролазват по гърба й. Ела вирна брадичка и доби изражение, което толкова често можеше да види по лицата на Роуз и Маги. От мястото сред публиката Чарлс й изпрати горда усмивка. Маги изпусна въздуха от гърдите си и погледна към баба си. След това спря очи на лицето на Роуз, облечена в красивата рокля, която двете с баба й бяха ушили за нея, и започна:

— „Аз нося сърцето ти в мен, нося го в своето сърце…

Гърлото на Маги се сви. Луис й кимаше от първия ред, а Ела се усмихваше през сълзи, баща й усърдно триеше очилата си, като от време на време избърсваше и по някоя издайническа сълза. Погледите на всички бяха вперени в нея. Под сватбения чупах устните на Роуз потрепваха и сестра й я гледаше с широко отворени очи. Маги си представи, че някъде в дъното на залата стои и духът на майка й. Виждаше я с розовото й червило и златните халки на ушите да наблюдава децата си, съзнавайки, че въпреки всичко двете й дъщери са израсли като смели, умни и красиви жени, че са не само сестри една за друга, но и верни приятелки, че Роуз винаги ще иска най-доброто за Маги и Маги — най-доброто за Роуз. Дишай, посъветва се Маги. И продължи:

Усмихна се на гостите, на сестра си и необяснимо защо си представи бъдещето: дома и бебетата на Роуз и Саймън, ваканциите, през които ще посещават Ела във Флорида, където ще плуват заедно в голям просторен басейн, облян от слънчева светлина, и ще спят свити една до друга на тясното канапе в стаята на Ела.

— И. И. Къмингс — съобщи тя след края на стихотворението. Беше напълно убедена, че този път тя, Маги Фелър, се е справила чудесно.