Нищо общо

24

Нужен ми е план, мислеше си Маги.

Седеше на пейка в сградата на гарата на Тринайсета улица, в подобно на пещера помещение, пълно със захвърлени по пода стари вестници и опаковки от сандвичи, пропито с миризма на гранясало, на пот и набити с мъгла зимни палта. Наближаваше полунощ. Изнервени уплашени майки влачеха децата си за ръка. Бездомници хъркаха по издрасканите дървени пейки. И аз можех да съм на тяхно място, помисли си Маги и усети в стомаха й да се надига паника.

Мисли, заповяда си тя. Разполагаше с торба за боклук, пълна с нейните вещи, с чантичката си и раницата плюс двеста долара, две новички шумящи банкноти от по сто долара, които Джим й даде, преди да я остави тук.

„Мога ли да ти помогна?“ — бе попитал той с нелишен от любезност тон и тя бе протегнала ръка, без да го поглежда в очите.

„Искам двеста долара — беше му казала. — Такава е цената в момента“.

Той бе извадил парите от портфейла си, без да възрази.

„Съжалявам“ — беше й казал. Но за какво всъщност съжаляваше? И на кого всъщност се извиняваше? Не и на мен, отбеляза Маги. А сега тя трябваше да измисли къде да се приюти… И да си потърси работа.

Роуз бе немислима възможност. Баща й също. Маги потръпна, като си представи как влачи торбата по моравата, онова гадно куче почва да вие, а Сидел отваря вратата, поглежда я с престорено съчувствие, с едва прикрито отвращение, а очите й сякаш казват: „Това и очаквахме“, макар че устните изговарят нещо съвсем друго. Сидел щеше да настоява да чуе подробностите, да научи точно какво е станало с Роуз в службата й. Щеше да изригне канонада от въпроси, а баща й щеше да си седи и да мълчи, с пораженческа кротост в очите.

И какво друго й оставаше? Не си представяше да иде в приют за бездомници. Там щеше да е пълно с жени, с истории за провал и поражение. Тя нямаше нищо общо с тях. Не беше се провалила. Съвсем не. Та тя беше звезда, стига само човек да откриеше признаците!

Не си никаква звезда, шепнеше някакъв глас, който звучеше като гласа на Роуз, само че Роуз никога не говореше с такава злоба. Не си звезда, ти си мръсница, тъпа мръсница. Дори с касата не успя да се справиш! Чековата ти книжка е винаги на червено! Изгониха те на улицата! Нямаш дом! И не забравяй, че преспа с гаджето ми!

Мисли, яростно си заповяда Маги, за да заглуши гласа. С какво разполагаше всъщност? С тялото си. И толкова. Джим й бе дал двеста долара, без изобщо да се противи. Имаше мъже, които биха платили, ако преспи с тях, ако им потанцува гола. Това последното поне беше забавно, един вид истинско изпълнение пред публика. Да не говорим, че много изгряващи звезди бяха прибягвали до тази последна възможност, спасителната сламка за удавниците.

Добре де, въздъхна Маги и стисна здраво боклукчийската торба, стресната от стоновете на спящия бездомник през два реда пейки. Стриптийз. Чудесно. Все пак не беше настъпил краят на света. Само че не решаваше въпроса къде ще се приюти за през нощта. Беше януари, най-свирепият зимен студ. Първоначално смяташе да вземе влак до Трентън, а оттам друг до Ню Йорк. Щеше да пристигне в два сутринта и какво щеше да прави тогава? Къде щеше да отиде?

Маги се изправи, стиснала здраво раницата в едната ръка и торбата в другата. Вторачи се в таблото с транзитните влакове, в имената на градовете, където би попаднала: Рауей.

Уестфийлд. Матауан. Метичън. Ред Банк. Литъл Силвър. Този хубаво звучеше, ами ако не беше хубаво? Нюарк. Твърде голям. Елизабет. В Джърси все го взимаха на подбив. Брик. Не. Принстън.

Няколко пъти беше ходила на гости на Роуз в Принстън, когато бе шестнайсет-седемнайсет годишна. Затвореше ли очи, можеше да си го представи — сгради от сив дялан камък, покрити с бръшлян, със смешни статуи, стърчащи под стрехите. Помнеше спалните помещения с камини, дървените пейки под прозореца, всъщност ракли за одеялата и зимните палта, прозорците с дебели стъкла, насечени от безброй дървени рамки. Помнеше огромните класни стаи, подовете под наклон, дървените столове с остри ръбове, прикрепени към бюрата… Някакво парти в мазето с буренце бира в единия ъгъл, немислимо голямата библиотека — три етажа нагоре, три надолу, всеки колкото футболно игрище. Мириса на горящо дърво и сухи листа, взет назаем червен вълнен шал, който стопля шията й, настланата със сиви плочи пътека, която ще ги отведе на партито, но която не би намерила сама, за да се върне, защото такива пътеки имаше навсякъде, а всички сгради си приличаха до една. „Много лесно може да се загуби човек — бе я успокоила Роуз, за да не се притеснява. — Първата година непрекъснато се губех“.

Може пък сега нарочно да се загуби там. Щеше да вземе влака до Трентън, после директната линия до Принстън, ще остане няколко дни, колкото да събере мислите си. Открай време чуваше, че изглежда по-малка от годините си, освен това имаше и раница, отличителен белег на студентите във всеки университет.

— Принстън — произнесе тя на глас и се насочи към гишето, където срещу седем долара си купи еднопосочен билет. Бездруго все си обещавам да се върна в колежа, каза си тя и тръгна към рампата, извеждаща при влаковете. Нима това не бе най-естественият начин да осъществи намерението си? В края на краищата кога тя, Маги Фелър, бе вършила нещо по обичайния начин?

В два сутринта Маги се озова в студентското градче. Мускулите на гърба й бяха се схванали от тежката раница, ръцете си чувстваше изтръпнали от влаченето на торбата с дрехите, но се стараеше да върви с бърза крачка, когато се вля в тълпата студенти по тротоара, изпънала рамене назад, вирнала глава, сякаш знаеше точно накъде се е запътила.

Беше слязла от влака насред огромен паркинг, осветен от студения блясък на безброй неонови лампи. Паниката я накара да се озърне и ето че видя студентите — или поне на такива приличаха, — те без колебание пресичаха перона, спускаха се към тунела. Последва ги в подлеза под релсите, после нагоре от другата страна, където бе спрял друг, по-малък влак. Купи си билет от кондуктора и след две минути пристигна в студентското градче.

По стръмния път нагоре по хълма Маги внимателно разгледа доскорошните си спътници — връщат се от коледната ваканция, прецени тя по дочутите разговори и количеството багаж. Очевидно момичетата не държаха особено на прическата, но пък дрехите на всички сякаш бяха купени от „Абъркромби и Фич“. Най-тежкият грим се свеждаше до блясък за устни, преобладаваха професионално изтърканите джинси в комплект с пуловер или ватирана блуза, връхни дрехи в цвят „Сахара“, над които се виждаха безброй пластове шапки, шалове, ръкавици и зимни ботуши. Е, повече няма да се чудя на Роуз, каза си Маги и се зае мислено да прегледа гардероба си. Пуловерче над пъпа, май не. Кожени панталони, пак не. Комплект пуловерче и жилетка от кашмир? Определено да, стига да имах нещо такова, рече си тя и потръпна от студения вятър, облъхнал голата й шия. Нужен й бе шал. Освен това се нуждаеше и от цигара, макар че от тия момичета май нито едно не пушеше. Може би заради студа, а може би просто не пушеха. Може би защото нито едно от момичетата, снимани в рекламите на „Абъркромби и Фич“, не пушеше. Маги въздъхна и се присламчи до една оживена групичка с желанието да се сдобие с повече информация.

— Не знам — изкиска се едно от момичетата тъкмо когато отминаха дъските за съобщения, покрити с всевъзможни обяви — от филми и концерти до китари на старо. — Реших, че ме харесва, и му дадох телефона си, досега не се е обадил.

Ами значи не те харесва, глупачке — мислено й отвърна Маги. Който те харесва, ти се обажда. От просто по-просто. Нима това бяха тъй наречените умни момичета?

— Защо ти не му се обадиш? — предложи една от приятелките.

Да бе, не се стърпя Маги, която не бе звъняла на мъж, откакто на тринайсетгодишна възраст се отказа от номерата по телефона. А може и знаме да развееш пред стаята му, в случай че не е схванал намека.

Групата спря пред четириетажна сграда с тежка дървена врата. Едно от момичетата свали ръкавиците си и набра кода. Вратата се отвори и Маги се вмъкна заедно с останалите.

Озова се в нещо като общо помещение. Тук имаше пет-шест канапета, покрити с крайно държелива синя материя, няколко маси, с нахвърляни отгоре вестници и списания, телевизор, по който вървеше „Животът е прекрасен“ — пълна лъжа според скорошния опит на Маги. В отсрещния край се виждаше стълбище, което вероятно водеше към индивидуалните стаи… а шумът подсказваше, че тук-там се вихри по някое парти. Маги пусна багажа си на земята и усети иглички да се забиват в пръстите й заради притока на кръв. Успях да вляза, каза си тя победоносно, но и с известна тревога от необходимостта да измисли каква да е следващата крачка.

Момичетата затропаха по стълбите нагоре, тромави като стадо слончета с тия тежки ботуши. Маги ги последва до банята.

— И като му се обадя, какво да му кажа? — с умолителен тон питаше непотърсеното момиче.

Маги изчака да излязат, след което пусна топлата вода и изми от лицето си остатъците от грим. Върза косата си на опашчица, както правеше навремето Роуз (предпочитаната прическа в Принстън според досегашните й наблюдения), сложи си дезодорант, пръсна си малко парфюм и изплакна устата си с вода. За да изпълни следващата част от плана, трябваше да изглежда възможно най-добре, с оглед на наскоро преживяното, разбира се.

После се върна в общото помещение и се огледа внимателно. Ако оставеше торбите зад канапето, имаше ли опасност някой да ги открадне? Не. Всички тук разполагаха с достатъчно дрехи, прецени Маги и се настани на фотьойла в ъгъла, прегърна коленете си с ръце, ококори очи и зачака.

Не се наложи да чака дълго. Четири-пет момчета — по ватирани блузи и панталони в цвят каки, лъхащи на бира и очевидно възбудени от изпитото — се втурнаха през вратата, покрай Маги и се запътиха към стълбите. Маги неусетно се присламчи към тях.

— Ей — извика едно от момчетата, присвило очи, сякаш я гледаше през телескоп, — къде си тръгнала?

Маги се усмихна.

— На партито — отвърна тя, сякаш бе повече от очевидно. Момчето й се усмихна в отговор, подпря се на стената, за да запази равновесие, и отсече, че това може би е най-щастливият му ден.

Празненство наистина имаше — макар „Принстън“ да спадаше към Айви Лийг, все пак си беше колеж, което означаваше, че все някъде имаше повод за празник. Това специално се вихреше на четвъртия етаж, в нещо като апартамент според преценката на Маги. Имаше дневна с канапе и стереоуредба, две спални с по две легла едно над друго във всяка, а по средата — вана, пълна с лед и върху него неизбежното буренце.

— Да ти донеса ли питие? — предложи едно от момчетата, може би тъкмо онова, което бе решило, че днес е щастливият му ден, а може би някой от приятелите му. Поради приглушеното осветление, гръмкия шум и притискащите отвсякъде тела тя не бе съвсем сигурна, но кимна, наклони тяло към момчето, едва-едва докосна с устни ухото му и промълви:

— Благодаря.

— Как се казваш? — бе следващият въпрос. Момчето бе нисичко, имаше фини кости, руси букли — които повече биха подхождали на някоя шестгодишна победителка в конкурс за невръстни красавици, отколкото на колежанин — и живо хитровато лице.

— Ем — отвърна Маги, подготвена за въпроса. Още във влака бе решила, че никога повече няма да бъде Маги. С това име се бе провалила, то не й бе донесло нито слава, нито богатство. От днес нататък щеше да бъде само Ем.

— Ем? — присви очи момчето. — Като леля Ем12?

Маги сбърчи чело. Аз имам ли леля Ем? Ами той?

— Просто Ем — отсече тя.

— Няма значение — сви рамене момчето. — Май за пръв път те виждам. Кой е основният ти предмет?

— Невидимо присъствие — отвърна Маги.

Момчето кимна, сякаш й повярва. Е, каза си Маги, може пък и да изучават подобен предмет тук. Отбеляза си, че трябва да провери.

— Аз съм общ профил — каза момчето и неволно се оригна. — Извинявай.

— Няма проблем — откликна Маги, като че ли за нея газовете в червата бяха най-омайващото нещо на света. — Как се казваш?

— Джош.

— Джош — повтори тя, все едно името му я очарова допълнително.

— Искаш ли да танцуваме? — попита Джош.

Маги отпи малка глътчица бира като истинска дама и му подаде чашата, която той услужливо пресуши. Застанаха един срещу друг и затанцуваха… Джош по-скоро се клатеше напред-назад, сякаш слаб ток разтърсваше тялото му, а Маги бавно полюшваше бедра, опрени в неговите.

— Ехааа! — възкликна той в знак на одобрение. После плъзна ръце от талията й надолу и я притисна към издутината в панталона си. — Страхотно танцуваш.

Маги само дето не се изсмя. Дванайсет години уроци, балет, джаз и степ, а ето за какво получаваше възторжени похвали. Тъпанар. Но вместо да му го каже на глас, тя вдигна глава, отново насочи устните и топлия си дъх към ухото му, докосна кожата на врата му.

— Няма ли някое по-тихо местенце? — попита тя.

Цяла минута изтече, докато Джош проумее какво му се говори, и ето че очите му светнаха.

— Естествено! Имам си самостоятелна стая.

Бинго, отекна в главата на Маги.

— Ще пием ли първо още по едно? — попита тя с тъничко гласче. Момчето се върна с две чаши, изпи своята, а после и каквото бе останало от Магината, накрая обви ръка около кръста й, метна раницата й на гърба си и я поведе към стълбите и очакваното блаженство в самостоятелната му стая в сградата с име „Блеър“. Блеър, повтори си Маги, докато вървеше напред. Трябваше да си направи списък — с имената на разни места, на разни мъже. Трябваше да внимава. И да бъде умна. По-умна от Роуз дори. Да оцелееш на подобно място, като тъй и тъй си дошла да учиш, е едно, но да оцелееш, когато никой тук не те очаква, бе равностойно на предизвикателство, поставящо на изпитание цялата й хитрост и изобретателност, всичките й умения, които преди толкова години госпожа Фрайд бе я уверявала, че притежава, каквото и да показваха тестовете.

Джош блъсна вратата, все едно бе император, който се канеше да се похвали със стени от кедрово дърво и под, настлан със злато, и Маги осъзна, че сега идваше трудната част. Трябваше да е готова да приеме да прави секс с това момче. Двама за една вечер, каза си мрачно. Не че беше си наумила да гони някакво постижение.

Тъй наречената самостоятелна стая представляваше малък четириъгълник с нахвърляни по пода книги, маратонки и омотани на топка мръсни дрехи. Да не говорим, че миришеше на непрани чорапи и мухлясала пица.

— Скромната ми обител — обяви Джош, като я изгледа преценяващо, но и одобрително, и се хвърли на леглото, избутвайки на земята учебник по химия, бутилка от минерална вода и петкилограмова на вид буца, вкаменен двоен сандвич, предположи Маги. Джош разтвори ръце и се подсмихна гадничко като всички онези момченца, които получаваха всяка играчка, на която спрат поглед, а и бързат да я счупят от чиста злоба. — Ела при татко.

Маги от своя страна го изгледа морно и прелъстително, но остана на мястото си. Прекара пръстче по линията на деколтето си.

— Да ти се намира нещо за пиене? — прошепна тя.

— На бюрото — посочи Джош.

Маги напипа плоско кафяво шише. Прасковен шнапс. Тя отпи глътка, постара се да не прави гримаса, когато лепкавият вкус на праскови изпълни устата й, отметна глава и хвърли на момчето предизвикателен поглед. В следващия миг той се изправи и допря хладни, неприятно меки устни до нейните. Тя стрелна език в устата му в ритъма на „Момичетата просто искат да се забавляват“ на Синди Лопър, която звучеше в главата й, и остави гъстата течност да се излее от нейната в неговата уста.

„Когато работният ден свърши“ припяваше Синди в главата й, а Джош я изгледа с пиянски възторг, очевидно убеден, че вече е умрял и се е пренесъл в рая или поне в порно секцията на мислената му видеотека.

Маги постави малката си ръка на гърдите му и леко го бутна. Момчето падна на леглото като дърво. Тя отпи още глътка шнапс и го яхна, потри слабини в неговите и отново се усмихна. Кураж, каза си тя. Изпъна гръб и вдигна потничето си. Джош широко отвори очи при вида на гърдите й на меката светлина на лампите отвън, която се процеждаше през прозореца. Маги се опита да се постави на негово място, представяше си онова, което вижда той — гъвкаво полуголо момиче, с коса, разпиляна по раменете, с бяла кожа и плоско коремче, над което греят твърдите зърна на гърдите й.

Той посегна да я сграбчи. Сега, каза си Маги и наклони шишето, тъй че течността потече по гърдите й, лепкава диря, която се целеше в колана на джинсите й.

— О, Господи! — изстена Джош. — Невероятна си!

Сред пъшкане и сумтене той бъбреше нещо неразбираемо, ближеше шнапса по кожата й, ръцете му безуспешно се бореха с колана на джинсите й. На това разчиташе тя — че ще е толкова пиян, че и собствените си панталони няма да успее да разкопчае — и очакванията й се оправдаха.

— Почакай — прошепна Маги, като се надигна и се излегна до него. — Остави на мен.

— Невероятна си — въздъхна той и застина със затворени очи.

Маги се прилепи до него и го целуна по врата. Момчето изпъшка. Тя продължи с леки бързи целувки от ухото към ключицата, като забавяше всяка следваща целувка. Момчето отново изпъшка и посегна към боксерките си. Маги се насочи към гърдите му. Не бързай, напомняше си тя, отмервайки всяко близване и целувка с ударите на сърцето си. Бавно…

Всяка следваща целувка бе по-въздушна от предишната. Всяка следваща се отдалечаваше във времето. Тя се отдръпваше, сдържаше дъха си, докато най-сетне чу как дишането му се забави, премина в равномерен ритъм и ето че се раздаде първото прохъркване. Маги надигна глава и го погледна, за да се увери. Очите му бяха затворени, устата — отворена, между устните се процеждаше слюнка. Джош бе заспал.

Заспал или мъртвешки пиян. Не беше сигурна, а и нямаше значение. Дотук планът й работеше. Тя плъзна ръка в джоба му и извади прозрачно калъфче с карта. Студентска карта. Идеално. Изпълзя от леглото, намери потничето си и го облече. На пода се въргаляше хавлия — с миризма на кисело, но тук нямаше смисъл да търси чисти кърпи, затова просто грабна пластмасовата кофичка със сапуна и шампоана.

Портфейлът бе на бюрото. Маги го погледна, поколеба се за миг, после го отвори. Вътре откри пет-шест кредитни карти и солидна пачка банкноти. После ще го разгледам по-подробно, реши тя и го пъхна в джоба си, преди да се насочи към гардероба. Стискаше ли й? Пристъпи тихо и открехна вратата. Джош очевидно притежаваше не едно, а две кожени якета плюс всякакви ризи, пуловери и панталони каки, маратонки и спортни обувки, джинси и ризи с висока яка, якета, зимни палта и дори смокинг в опаковка от химическо чистене. Маги взе два пуловера, после погледна в ъгъла. Бонус! Спален чувал с истински пух, спретнато прибран в чантичка, и до него — голям фенер за къмпинг. Няма и да разбере, че липсват, а дори да открие, че са изчезнали, който му е купил всичко това, без съмнение ще прати чек да си купи нови.

Джош прохърка гърлено и се обърна на една страна, а ръката му се стовари върху възглавницата, където допреди малко бе лежала главата на Маги. Маги имаше чувството, че сърцето й спря да бие. Тя се насили да преброи до сто, преди да помръдне, после събра трофеите, натъпка спалния чувал и фенера в раницата си. Отвори вратата и излезе в коридора. Беше четири след полунощ. Уредбите все още гърмяха, чуваха се пиянски крясъци от безброй партита.

Баните бяха в края на коридора, вратите се отваряха с код, но за щастие вратата на женската баня бе запречена от тялото на пияна особа, неуспяла да се добере до мивката. Маги я прескочи, грижливо окачи дрехите си на куката, отгоре метна хавлията.

Пристъпи под горещата струя и затвори очи. Дотук добре, каза си тя. Много добре дори. Оставаше да намери храна и място, където да събере мислите си. Библиотеката й се стори подходящо място, нали във всеки колеж, който бе посещавала или просто гостувала, охраната много-много не се вторачваше в студентските карти. Ако не се отличаваш от останалите, просто махат с ръка и влизаш. Значи първо трябваше да вземе торбата с дрехите, пъхната зад канапето в първото общежитие, после ще използва картата на Джош да се промъкне в трапезарията, ще хапне и после…

Маги сведе очи и погледът й попадна върху бяла пластмасова шнола, оставена в сапуниерата. Точно такава противна шнола използваше и Роуз, когато косата й пречеше… И ето че я заля вълна от угризения, толкова мощна, че буца заседна в гърлото й. Роуз, помисли си Маги, съжалявам. И в този миг, чисто гола и съвсем сама, Маги се почувства най-окаяното същество на земята.

25

Може би това усещат хората, когато полудяват, каза си Роуз, обърна се и отново потъна в съня.

Беше се изгубила в една пещера, а тя все повече се смаляваше, таванът се спускаше все по-ниско, докато в един момент усети, че сталактитите — или сталагмитите, винаги ги бъркаше — опират в мокрото й лице.

Събуди се. Кучето, довлечено от Маги, бе кацнало на възглавницата до нея и ближеше бузите й.

Роуз изпъшка, зарови лице във възглавницата, обърна се на другата страна. Цяла минута измина, преди да я връхлети споменът. И после я заля с ужасяваща сила — Джим и Маги. В леглото. Един върху друг.

— О, Господи! — простена тя. Кучето сложи лапичка на челото й, сякаш дай премери температурата, и нададе изпълнено с любопитство скимтене. — Махни се — каза Роуз. Наместо да я послуша, кучето се завъртя три пъти, сви кафявото си телце като прегорял кроасан и захърка. Роуз затвори очи и също заспа.

Когато отново се събуди, минаваше единайсет сутринта. Тя тръгна опипом към банята, едва не падна, подхлъзвайки се в малката топла локвичка току пред вратата. Погледна в краката си, после отново към кучето, което не беше мръднало от мястото си.

— Ти ли направи това? — поиска да знае Роуз. Кучето й отвърна с широко отворени очи. Роуз въздъхна, после извади съответния препарат и руло домакински кърпи и почисти. Нямаше какво да се сърди на кучето. От вчера не беше излизало, горкото.

Роуз успя да се завлече до кухнята, сложи кафето, в купичка изсипа сушени кълнове, разбърка ги. И установи, че не й се ядат кълнове. Нищо не й се ядеше. Не можеше да си представи, че някога отново ще изпита глад.

Вторачи се в телефона. Какъв ли ден беше? Събота. Което означаваше, че разполага с уикенда, за да се стегне. А може би трябваше още сега да се обади, да каже, че е болна, да остави съобщение, че цяла седмица няма да ходи на работа. И на кого точно да се обади? Ако Маги бе тук, тя щеше да измисли нещо на мига. Маги бе кралицата на невинните лъжи, на полуистините, на увертюрата преди краткия отпуск за възстановяване на душевното здраве, който смяташе, че й се полага по право. Маги.

— О, Господи! — отново простена Роуз. Маги сигурно бе отишла при баща им. А може би се спотайваше в храстите или на някоя пейка отвън, убедена, че дойде ли утрото, Роуз ще промени решението си. Ще имаш да вземаш, мислено се закани тя, отказа се от опитите да закуси и остави купичката до мивката.

Кучето очевидно не се поддаваше на мрачното й настроение, нито на липсата на апетит. Ето че изникна в краката й, зяпнало купичката с влажни гладни очи. Роуз осъзна, че няма представа с какво го е хранила Маги. Не беше забелязала опаковка с кучешка храна в къщата си. Не че изобщо бе забелязала нещо конкретно, откакто се прибра. Като изключим Джим, разбира се. Или по-скоро отсъствието му. Тя внимателно остави купичката на пода. Кучето я подуши, приведе муцунка, близна от млякото, после изсумтя в знак на категоричен отказ и отново зяпна Роуз.

— Не става ли? — попита Роуз и взе да рови в шкафовете. Грахова супа. Май не. Черен боб… и това не. Риба тон! Дали пък не бе по-скоро подходяща за котки? Реши да опита, забърка я с майонеза и я постави пред кучето заедно с друга купичка, в която наля вода. Гладното животинче сякаш бе готово да погълне всичко наведнъж, придружавайки всяка хапка с доволно ръмжене, следвайки неотлъчно купичката, която се пързаляше по пода на кухнята, и не се отказа, докато не облиза и последната молекула майонеза и рибно филе.

— Добре де — примири се Роуз.

Часовникът едва-едва се бе придвижил до един следобед. Благодарение на среднощното чистене апартаментът бе изблизан. Тя влезе в банята и дълго разглежда отражението си.

Обикновено момиче с обикновена коса и обикновени кафяви очи. Устните, скулите и веждите си бяха на съответните места, но в тях нямаше нищо забележително.

— Какво не ми е наред? — попита тя отражението в огледалото.

Кучето бе спряло пред вратата на банята и я наблюдаваше. Роуз си изми зъбите и лицето, оправи леглото, едва-едва местейки натежалите си като олово крака. Да излезе ли? Да си остане ли вкъщи? Да си легне ли отново да поспи?

Кучето вече драскаше по входната врата.

— Престани де!

Роуз се огледа, зачудена къде ли Маги е оставила каишката, после измъкна някакво шалче, което си бе купила един злополучен следобед, когато за кратко бе изпаднала в заблудата, че този тип аксесоар ще стане неизменна част от облеклото й — като на онези жени, за които това е допълнение към тоалета, а не просто парче плат, което неизменно остава заклещено в затворената врата на колата или въпреки всичкото старание се топва в супата.

Тя коленичи и прекара шалчето през каишката на вратлето на кучето. Безпомощното животинче придоби нещастно изражение, все едно искаха да го направят за посмешище. Какво, да не би да се чувстваше унизено от факта, че материята е полиестер, а не истинска коприна?

— Хиляди извинения — саркастично промърмори Роуз. После решително взе ключовете си, слънчевите очила, двайсетдоларова банкнота, предназначена за кучешка храна, която пъхна в джоба си. На път към асансьора мушна кучето под палтото си, подмина портиера и излезе навън. Ако правилно си спомняше, на ъгъла трябваше да има миниатюрна тревна площ. Там кучето можеше да си свърши работата, тя щеше да пресече до „Уауа“, да го върже за някой брояч на паркинга, както бе виждала, че постъпват други собственици на кучета, да му купи храна и поничка за себе си. С желе. Може и две понички, също и кафе със сметана и три пакетчета захар. Което означаваше скорошно напълняване, но какво пък? Отсега нататък кой ли щеше да я гледа гола? Кой изобщо би се заинтересувал как изглежда? Можеше да си дебелее колкото си иска, можеше да остави краката си небръснати, докато космите пораснат дотолкова, че да ги сплита на дълги плитки, че и да ги подвива като френски кокчета. Можеше да си носи всичките лишени от дантели ластични бикини, които притежаваше. Защото вече нямаше никакво значение как ще се облича.

Щом излязоха от сградата, кучето стрелна Роуз с благодарен поглед, изприпка до решетката на канализацията, клекна и се изпишка.

— Извинявай, че те накарах да чакаш толкова дълго — рече Роуз.

Кучето й отвърна с изсумтяване. Роуз се поколеба как да изтълкува реакцията. Може пък тази порода да сумтеше по-често от другите. А нищо чудно причината да бе в родословното дърво или възпитанието… След Хъни Бън Първи — тяхното куче за един ден — двете с Маги не бяха получавали домашен любимец, с изключение на някоя и друга златна рибка. Подобна отговорност твърде много тежеше на баща им, за когото бездруго двете момичета бяха достатъчно голямо бреме. А когато напуснаха къщата, Сидел си купи луксозно куче, куче с родословие и съответните документи, които да го потвърдят.

„Алергичен съм“ — плахо се бе обадил баща им.

„Я стига глупости!“ — бе отсякла Сидел.

И така се сложи край на спора. Шанел, безмозъчният голдън ритривър, си остана в къщата. Баща им тихомълком страдаше.

— Какъв сладък мопс! — възкликна тъмнокоса жена и коленичи да може кучето да подуши ръката й. Мопс, каза си Роуз. Е, поне породата бе ясна. Все пак бе някакво начало.

— Ела — подкани го Роуз, като уви шалчето около китката си, и кучето кротко заподтичва, почти долепено до лявото й стъпало на всяка крачка на път към магазина. — Стой тук — строго каза Роуз, когато го завърза за брояч на паркинга. Кучето — с наскоро разкритата порода мопс — вдигна муцунка, все едно очакваше обещаната вечеря. — Ей сега се връщам — обеща Роуз.

Цели десет минути тя разглежда недоумяващо рафтовете с храни за домашни любимци и накрая купи пликче суха храна на цветни пелети, предназначена за малки породи възрастни кучета. Взе и пластмасова купа, в която да поставя храната, две понички с желе, кафе, две опаковки сладолед и пликче чипс със сирене, привлечена от рекламата, която й обещаваше ненадминат вкус. Младежът на касата вдигна вежди озадачено. Роуз често се отбиваше в магазина, но покупките й се ограничаваха до вестници, черно кафе и от време на време кутийка чай за бързо отслабване.

— Във ваканция съм — обясни Роуз и се зачуди откъде се взе желанието да се оправдава пред някакъв си касиер.

Младежът обаче й се усмихна мило и пусна пакетче дъвка в пликчето заедно с касовата бележка.

— Приятно изкарване — рече той, а Роуз се постара да се усмихне в отговор, после излезе навън, където кучето послушно я очакваше, седнало край колоната на паркинга.

— Как ли се казваш? — зачуди се Роуз.

Кучето й отвърна с ококорени кръгли очи.

— Аз съм Роуз. Адвокат съм. — Кучето кротко заприпка до нея. Нещо във вирнатата муцунка и наострените уши сякаш подсказваше, че я слуша внимателно. — На трийсет години съм — продължи Роуз. — Завърших с отличие „Принстън“, после Юридическия факултет в университета в Пенсилвания, където бях редактор на „Юридически преглед“ и…

Откъде й щукна да рецитира автобиографията си пред кучето? Ама че глупост. Това куче не се готвеше да я наема на работа. А нищо чудно да загубеше и мястото си в службата. В кантората щеше да плъзне слух за отношенията й с Джим. Нищо чудно вече да клюкарстват, каза си Роуз мрачно. Кой знае откога приказваха зад гърба й, а тя тънеше в глупашко неведение, заслепена от чувствата си.

— Имах връзка — продължи Роуз, когато спря да изчака светофарът да светне зелено. Младо момиче със златна халка на устната я изгледа озадачено и побърза да я задмине. — С един мъж. — Пауза. — Е, винаги така става, нали? Той ми беше шеф, а всъщност се оказа… — Тя преглътна мъчително. — Лош. Много, много лош.

Кучето излая само веднъж — от отчаяние? Потвърждение? Роуз нямаше как да разбере. Прииска й се да се обади на Ейми, но не смяташе, че ще успее да преглътне унижението да признае пред най-добрата си приятелка, че е излязла права, че Джим се е оказал гадняр, точно както беше предрекла… И че Маги, собствената й сестра, която тя бе приела в дома си, на която се бе опитала да помогне, й бе нанесла още по-тежък удар. Светофарът светна зелено. Кучето отново излая, после леко подръпна шалчето в ръката й.

— Край — произнесе Роуз колкото да чуе гласа си, по някакъв начин да сложи край на историята. Нищо, че слушателят й бе безмълвно животинче, което май дори не я слушаше. — Край — повтори тя и пресече улицата. Кучето я погледна още веднъж, после сведе главичка. — Момичето, което се грижеше за теб — продължи Роуз на път към дома си, — това беше Маги. Моята сестра. Ще трябва да те нахраним, да ти купим каишка и да разберем откъде се появи. Ще трябва да те върна откъдето си дошло. — На ъгъла тя спря и се загледа в кучето — дребно, безобидно на вид телце с цвят на кафе. То я погледна и изсумтя рязко и категорично. — Както искаш — отвърна Роуз, — не е нужно да ми благодариш. — След което влезе в сградата.

26

Кой ли изричаше на глас истината за брака? На Ела не беше се случвало. Тя и приятелките й говореха за съпрузите си, като да бяха деца или домашни любимци — някакъв странен животински вид, отговорен за нежеланите миризми и шумове, за мръсните повърхности, които трябваше да се почистват. Те бяха превърнали съпрузите си в крилати фрази. Говореха за тях с пароли, кодове, съставени от завъртане на очи и местоимения. Той. Него. Той не яде зеленчуци, та как да накарам децата да ги ядат? С удоволствие бих дошла на екскурзията, но, естествено, ще трябва него да питам.

Ела даваше своя принос към арсенала от анекдоти, вицове, в които Айра фигурираше като анимационен герой за най-малките, с изчистен, семпъл рисунък. На масата за бридж тя предизвикваше гърлен смях от страна на дамите с разкази за отказа му да направи пътуване, по-дълго от трийсетина километра, без подкрепата на буркан за майонеза, в случай че не му се понрави тоалетната в бензиностанцията, за комплекта „Направи си сам кисело мляко“ срещу осемдесет долара, който си подарил. Не сладолед, не и бира — повтаряше тя, докато дамите се превиваха от смях, а в очите им бликваха сълзи, не някое лакомство, да речеш, а чисто и просто кисело мляко. Айра, кралят на киселото мляко.

Такива истории разправяше, но никога не споделяше истината за брака си. Дамите никога не научиха какво е да живееш с някой, който постепенно се превръща повече в съквартирант, отколкото съпруг, как ти заприличва на човек, определен да споделя жизненото ти пространство за времето на кратко пътуване. Никога не им разказа за обидната учтивост, с която Айра й благодареше, когато му наливаше кафе, как пред хора — на сватби или на служебното коледно празненство — хващаше ръката й, повеждаше я от колата към тротоара, като да бе крехка стъклена фигурка. Все едно бе някоя непозната. Определено не бе споменавала и негласното им решение да спят в отделни легла, когато Каролайн тръгна на училище, как Айра се бе настанил в стаята за гости, когато дъщеря им замина в колежа. Ето тези истини никога нямаше да бъдат изречени, та Ела би се затруднила дори само да подхване темата.

Шумен тропот я изтръгна от унеса. Госпожа Лефковиц се бе появила на вратата.

— Лакомнице? Тук ли си?

Ела побърза дай отвори, преди някой от съседите да я чуе. Госпожа Лефковиц се намъкна в кухнята, бръкна в огромната си розова чанта, безформена като торба, извади буркан и го сложи на плота.

— Кисели краставички — обяви тя. Ела прикри усмивката си и изпразни опаковката датски бисквити в чинийка, докато гостенката й надничаше и душеше по посока на дневната. — Още ли го няма?

— Няма го — подвикна Ела, като надникна във фурната. Така и не бе овладяла характерната за Флорида кулинария, ако изобщо съществуваше подобно понятие, и когато се налагаше да сготви за някой друг, тя се осланяше на малкия брой ястия от времето на брака й. Днес се готвеше да поднесе печена плешка говеждо, картофени палачинки, задушени картофи и сливи, козуначен хляб от пекарната и киселите краставички на госпожа Лефковиц, два вида кейк и пай. Твърде много храна, каза си тя, твърде много за трима души, твърде тежка храна за горещите нощи във Флорида, но поне докато тичаше до магазина, и после, докато се суетеше в мъничката си кухня, бе твърде заета, за да мисли колко е притеснена.

„Бих искал да се запозная с приятелите ти“ — бе казал Луис.

Нима бе възможно Ела да му признае, че тук тя всъщност няма приятели? Щеше да си помисли, че е луда, най-малкото, че й има нещо. Да не говорим колко настоятелна бе госпожа Лефковиц.

„Джентълмен на гости! — бе закудкудякала тя, когато Ела бе допуснала грешката да позволи на Луис да я закара на дежурството в «Храна на колела» и бе последвала Ела в кухнята, като тропаше по пода с бастуна си. — Хубав ли е? Има ли приличен доход? Вдовец, или разведен? Перука носи ли? Пейсмейкър? Шофира ли? Шофира ли нощем?“

„Стига де!“ — беше се засмяла Ела, като размаха ръце в знак, че се предава.

„Значи е решено“ — заяви госпожа Лефковиц с лукава усмивка, същинска пародия на Чешърския котарак.

„Какво е решено?“ — стъписа се Ела.

„Ще ме поканиш на вечеря. Добре ще ми се отрази да се поразсея. Така твърди лекарят ми. — Госпожа Лефковиц вдигна от масичката тъй наречения джобен компютър. — В пет часа добре ли е?“

Това се случи преди три дни. Ела си погледна часовника. Пет и пет.

— Закъснява! — услужливо отбеляза госпожа Лефковиц от канапето в дневната.

В този момент на вратата почука Луис.

— Здравейте, дами. — Той носеше цял наръч лалета, бутилка вино и нещо в картонена кутия, стисната под мишница. — Ухае невероятно апетитно!

— Твърде много храна приготвих — някак извинително рече Ела.

— Значи ще остане и допълнително — отвърна Луис и протегна ръце на госпожа Лефковиц, която, отбеляза Ела, си бе сложила нов пласт розово червило.

— Здравейте, здравейте! — изкудкудяка тя и се постара да го огледа подробно, докато той й помагаше да се изправи.

— Вие сигурно сте госпожа Лефковиц — каза Луис.

В кухнята Ела спря да диша с надеждата, че най-сетне ще чуе малкото име на своята позната. Натрапницата обаче кокетно се изкикоти и с помощта на Луис стигна до масата.

След вечерята, десерта и кафето, което пиха в дневната, госпожа Лефковиц въздъхна доволно и леко се оригна.

— Тролеят ми пристига — обяви тя и закуцука в тъмното навън.

Луис и Ела се усмихнаха заговорнически.

— Донесох ти нещо — каза Луис.

— О, не биваше — по навик се възпротиви Ела, наблюдавайки как Луис посяга към кутията. Сърцето й се сви на ледена топка, когато видя какво се крие вътре. Фотоалбум.

— Разказах ти за семейството си и реших, че може би ще ти е любопитно да разгледаш снимките — рече Луис и най-невъзмутимо се настани на канапето. Все едно всеки бе способен на това — да отвори албума и да погледне миналото лице в лице. Лицето на Ела бе застинало, ала тя се усмихна насила и седна до него.

Луис разтвори албума. На първите страници имаше снимки на родителите му — в сковани пози и отдавна излезли от мода дрехи, — на Луис и братята му. Тук беше и Шарла, облечена в оранжево, яркорозово или тюркоазно (тук-там и с трите цвята в невъзможно съчетание), и техният син. Имаше снимки на Луис и Шарла в къщата им в Утика, селска къща с насадени в саксии рози, ограждащи входната врата.

— Тук Джон завършва гимназията… или колежа… Тук сме в Големия каньон, без да ти кажа, едва ли ще познаеш… Това е официалната вечеря по случай пенсионирането ми.

Снимки от сватби, от еврейски празненства, по плажове и на излети в планината, снимки на бебета. Ела ги изтърпя до една, усмихваше се, кимаше, изричаше подходящите думи, докато най-сетне, слава Богу, Луис затвори албума.

— Ами ти?

— Какво аз? — сепна се Ела.

— Може ли да разгледам твоите снимки?

— Нямам много снимки — поклати глава Ела.

Което бе самата истина. Когато двамата с Айра продадоха къщата в Мичиган и се преместиха тук, куп вещи оставиха на склад — мебели и зимни палта, безброй кашони с книги. А и всичките си снимки. Твърде болезнено бе да се върне към тях. И все пак може би…

— Чакай малко — каза Ела.

Тя се пъхна в дрешника в задната спалня, придърпа кашоните с дрехи и хавлиени кърпи и напипа старата чанта, в която имаше обикновен бял плик с няколко моментални снимки. Върна се в дневната и подаде на Луис първата — на нея тя и Айра стояха под пръските на Ниагарския водопад по време на медения си месец.

Луис внимателно разгледа снимката, като я накланяше ту на една, ту на друга страна под лампата на помощната масичка.

— Изглеждаш притеснена — рече накрая.

— Нищо чудно — отвърна Ела, като набързо преглеждаше останалите снимки. Спря се на снимката на Айра до табелата „Продадена“ пред къщата им в Мичиган, Айра зад волана на първата им нова кола. Последна бе снимката на Ела и Каролайн.

— Виж — каза тя и я подаде на Луис. Съседката ги бе снимала в деня, когато се прибраха от болницата. Ела бе в дъното, с малко куфарче в ръка, Айра стоеше до вратата с Каролайн на три дни, увита в розово одеялце, с любопитно ококорени очи. — Дъщеря ми — каза тя и се стегна в очакване на коментара. — Каролайн.

— Била е красиво бебе — рече Луис.

— Роди се с черна коса. Дълга и гъста — спомни си Ела. — Имах чувството, че цяла година не спря да плаче.

Набързо прехвърли другите и се спря на последните две снимки. Каролайн и баща й в лодка с гребла, с еднакви шапки, надянали надуваеми жилетки. И накрая Каролайн в деня на сватбата — Ела се е надвесила над нея и оправя диплите на булото й.

— Какво красиво момиче! — възкликна Луис.

Ела мълчеше. Тишината се проточи.

— Месеци минаха, преди да заговоря за Шарла — каза Луис. — Ако и на теб не ти се говори, напълно разбирам. И все пак понякога е приятно просто да си поговориш. Да си спомниш хубавите години.

Тя можеше ли да си спомни хубавите години с Каролайн? Като че ли помнеше единствено присвиването под лъжичката, безкрайните, изпълнени с тревога нощи, очакването, ослушването дали ще проскърца вратата (или прозорецът, ако Каролайн бе наказана). Спомни си как седи на тапицираното със златист плюш канапе под прозореца в дневната, малко като ковчег, но твърде тясно, за да легне вътре в очакване дъщеря й да се прибере.

— Беше толкова… толкова красива — започна Ела. — Висока, с кестенява коса, с прекрасна кожа и толкова… жизнена. Смешна. — Сбъркана, прошепна глас в главата й. — Имаше психическо разстройство — завърши тя. — Маниакална депресия. Биполярно разстройство, май така го наричат сега. Вече учеше в гимназията, когато го открихме. Изпадаше… в различни състояния. — Ела затвори очи, припомняйки си как Каролайн се бе барикадирала в стаята си в продължение на три дни, отказваше да се храни, зад затворената врата пищеше, че в косата й пъплели мравки, усещала ги дори когато спи.

Луис промърмори нещо в знак на съчувствие. Ела продължи да говори, думите сякаш се надпреварваха да се излеят, все едно сдържани твърде дълго.

— Ходихме по лекари. Всякакви лекари. Даваха й лекарства, някои като че ли й помагаха, но в същото време я правеха някак мудна. Трудно й било да мисли, така казваше. — Ела ясно си спомняше, когато предписаха на Каролайн литий, как лицето й бе заприличало на блед кръг, как ръцете й се бяха подули като ръкавици, как се прозяваше по цели дни. — Понякога ги взимаше, после ги спираше, без да ни каже. Отиде да учи в колеж, известно време добре се справяше, а после… — Ела пое дъх на пресекулки. — После се омъжи и като че ли се пооправи. Роди две дъщери. Умря на двайсет и девет.

— Какво се случи? — кротко попита Луис.

— Катастрофа с кола — отвърна Ела.

Което бе истина. Или поне вариант на истината. Каролайн била в кола. Колата се блъснала. Тя бе загинала. Но предхождащите този ден събития също бяха част от истината, а именно отказът на Ела да се намеси. Беше отстъпила пред непрестанните молби на дъщеря си да бъде оставена на мира, да живее своя си живот. Майката бе отстъпила с облекчение, но и с тъга, а също и с огромно гузно чувство, за което дори не можеше да говори — нито пред Айра, нито пред когото и да било друг. Беше продължила да се обажда на Каролайн всяка седмица, но я посещаваше само два пъти в годината за събота и неделя. Фактите бе подменила с измислици — измислица за Дъщерята в комплект с измислица за Съпруга. Показваше снимките като печеливша ръка на покер — Каролайн и съпруга й, Каролайн и Роуз, Каролайн и Маги. Приятелките й охкаха и ахкаха, но Ела не се заблуждаваше — хубави снимки, но в реалността животът на Каролайн бе нещо съвсем друго. Остри назъбени скали се криеха под красивата пяна на вълните, кора от невидим черен лед покриваше плочите на тротоара.

— Злополучна катастрофа — повтори тя, все едно Луис я бе попитал, защото „злополука с кола“ съдържаше достатъчна доза истина, сякаш нямаше нищо общо с писмото, пристигнало в деня след погребението, писмото, изпратено от Хартфорд в деня, когато Каролайн бе загинала, писмото от два реда с разкривен почерк върху лист от ученическа тетрадка.

— Ами внучките? — все така кротко попита Луис.

Ела притисна очите си с длани.

— Не ги познавам.

Луис галеше гърба й с топлата си ръка.

— Не е нужно да говорим повече — каза той.

Той обаче нямаше откъде да знае истината, а тя не можеше да му обясни. Как би разбрал предсмъртното желание на Каролайн и как с течение на годините пропъждането на мисълта за него ставаше все по-лесно. „Остави ме на мира“ — така бе пожелала Каролайн и тя я бе оставила, а Майкъл Фелър бе заявил: „По-добре да не ни се бъркаш“, и Ела бе допуснала той да я отблъсне, изпълнена с тъга, примесена с тайничко гузно чувство на облекчение. А ето че тя никога нямаше да опознае внучките си. Беше си получила заслуженото.

27

Роуз се събуди в понеделник, после във вторник и отново в сряда и четвъртък с мисълта, че това ще е денят — денят, в който ще си вземе душ, ще си измие зъбите, ще изведе кучето на бърза сутрешна разходка, после ще се прибере, ще облече костюм, ще обуе чорапогащник, ще извади куфарчето си от дрешника в антрето и ще отиде на работа като всеки нормален човек.

Всяка сутрин се събуждаше, изпълнена с добри намерения и заредена с енергия. Под душа се наставляваше как у китайците йероглифът, означаващ криза, е също като този, означаващ възможност. После разхождаше кучето до Ритенхаус Скуеър, поглеждаше на юг, където сградата с блестяща стъклена фасада, приютила кантората на „Домел, Луис и Феник“, се възправяше като гигантски, извисил се към небето упрек, и сърцето й се свиваше. И не само сърцето, всичките й органи, бъбреците и черният дроб и всичко останало, което се спотайваше в тялото й, се усукваха болезнено и надаваха стон: „Не. Не мога. Не и днес“.

После се прибираше, обаждаше се на Лиса, секретарката си, и обясняваше, че още е болна.

„На грип ми прилича“ — бе изрекла прегракнало в понеделник.

„Без проблем“ — бе отвърнала Лиса, а тя никога не хабеше цели думи, когато и кратки срички бяха напълно достатъчни.

В края на седмицата проявеното от Лиса разбиране очевидно се бе изчерпало и тя прибягна до разточителството на цяло изречение:

„В понеделник ще дойдеш, нали?“

„Определено — бе отвърнала Роуз, като се постара гласът й да прозвучи категорично, професионално, самоуверено. — Естествено — добави. — Разбира се“.

След което рухна на канапето и изгледа поредния епизод от „Сватбени истории“. През седмицата, в която не стъпи на работа, Роуз се бе пристрастила към предаването. То траеше половин час, беше построено като сонет или по-скоро доказателство на теорема по геометрия. Първа част: Запознанство с булката и младоженеца (във вчерашния епизод булка беше Фърн, продавачка в дрогерия, а младоженецът Дейв — брадат шофьор на камион за дълги превози с двайсет години по-възрастен от избраницата си). Втора част: Запознанството. („Влязох да си купя пептобисмол — бе избоботил Дейв, — а на щанда стоеше тя. Красавица и половина, направо ми взе ума“.) Трета част: Планове за сватбата. (Фърн и Дейв бяха си избрали „Радисън“. Вечеря, после танци, двамата синове на Дейв от предишни бракове бяха определени за шафери.) Финал: Големият ден. (Фърн върви по килимената пътека, ефирно видение в бяло. Дейв се бе разплакал. Роуз също впрочем.)

Четири дни поред все същото. Роуз дъвчеше поредната поничка, плачеше при вида на всяка булка, всеки младоженец, всяка рокля, всяка майка и свекърва, всяка първа целувка и всеки първи танц. Разплакваха я неугледни социални работнички от Алабама, учителки от Ню Джърси, чиновнички от Сан Хосе с направо мъжки мустаци, неграмотни момичета с лоша кожа и нескопосано студено къдрене. Всеки друг може да го постигне, мислеше си тя, а кучето се настаняваше в скута й и се заемаше да изближе сълзите. Всеки, но не и аз.

В събота сутринта телефонът започна да звъни. Роуз не вдигна, сложи на кучето каишката, която най-сетне бе успяла да купи, и побърза да излезе, преди да забележи, че все още е по пантофи. Рошавите пантофи със заешки муцуни. Какво пък. Някакъв бездомник я изгледа с възхищение.

— Чудесно изглеждаш, сладурче! — бе подвикнал той. Окуражаващо, отбеляза си Роуз. — Малко едричка за моя вкус, но определено изглеждаш чудесно! — долетя допълнението. Е, поправи се Роуз, дотук с окуражителните думи.

Цели двайсет минути остави кучето да души храстите, противопожарните кранове, броячите на паркинга и дупетата на всякакви четириноги побратими, но когато се прибра, телефонът продължаваше да звъни, все едно не е спирал. Продължи и когато тя се пъхна под душа с натежали като олово крака и пусна струята докрай, решена поне да събере сили да измие косата си. В пет часа Роуз най-сетне вдигна слушалката. — Кажете!

— Къде беше, по дяволите? — поиска да знае Ейми. — В службата ти оставих четиринайсет съобщения на гласовата поща. Пратих ти шест имейла. Онази вечер минах край вас…

Роуз смътно си спомняше тропането на вратата, помнеше как се бе захлупила с възглавницата, докато тропането не престана.

— Секретарката ти казва, че си болна, а приятелката ми Карън те видяла да се скиташ безцелно около Ритънхаус Скуеър по пижама и пантофи.

— Не съм се скитала. И не бях по пижама — възнегодува Роуз, като за момента подмина уточнението за пантофите. — Това беше анцуг.

— Няма значение. Кажи ми какво става. Болна ли си?

Роуз погледна телевизора с копнеж, после се застави да извърне очи.

— Имам нужда да говоря с теб — рече накрая.

— Чакам те в „Ла Сигал“ след петнайсет минути. Не, половин час. Май ти е нужно време да си намериш нормални дрехи. Не вярвам да те пуснат по пижама.

— Не беше пижама! — повтори Роуз, но Ейми вече бе затворила. Тя остави телефона и тръгна да си търси обувки.

— И така — започна Ейми, която вече бе поръчала кафе и две рулца с размерите на ръкавица за бейзбол. — Какво направи той?

— А? — зяпна Роуз.

— Джим — нетърпеливо уточни Ейми. — Знам, че за всичко е виновен тоя гадняр. Кажи ми какво ти е направил и ще измислим начин да му отмъстим.

Роуз се усмихна тъжно. След поредица неподходящи приятели Ейми бе разработила своя философия за провалените връзки и какво да предприеме жената, когато краят настъпи. Първа стъпка: Тъгувай месец (две седмици, ако връзката е включвала секс). Втора стъпка: Ако те е изоставил или ти е изневерил, наслади се на скандално отмъщение (последният й приятел, заклет вегетарианец, с ужас бе установил, че е записан в клуба „Най-странното парче месо, което изядох този месец“). Трета стъпка: Преживей го. Без съжаление, без подсмърчане, без среднощни посещения или обаждания по телефона на пияна глава. Мисли за следващото приключение.

— Та какво направи той?

— Изневери ми — отвърна Роуз.

— Знаех си — поклати глава Ейми и присви очи. — И как ще му отмъстим? Професионално унижение? Анонимно писмо до фирмата? Да подхвърлим някоя гадория в колата му?

— Какво например?

— Пастет от аншоа. Изстискваме половин тубичка в жабката и лексусът никога няма да е същият.

— Не беше само той виновен.

— Какво искаш да кажеш?

— И Маги участваше.

Ейми изплю хапката в чинията си.

— Какво?

— Маги — повтори Роуз. — Заварих ги. — Толкова пъти си бе повтаряла наум, на глас на кучето, че когато най-сетне го изрече пред истински слушател, имаше чувството, че рецитира стихотворение, което е наизустила преди години. — Заварих ги в леглото. Тя беше обула най-новите ми ботуши.

— „Виа Спига“? — Ужасът в гласа на Ейми нарастваше с всяка секунда. — О, Роуз, толкова ми е мъчно за теб.

Но не си изненадана, отбеляза си Роуз.

— Господи! — Ейми вече започваше да заеква. — Тая малко кучка!

Роуз поклати глава.

— Как е могла?

Роуз сви рамене.

— И то след като я приюти, сигурно и пари си й дала, опита се да й помогнеш… — Ейми извъртя очи към тавана. — Какво ще правим?

— Не искам да я виждам никога повече.

— Да де — откликна Ейми. — Представям си колко ще е конфузно в Деня на благодарността. И къде е госпожица Сладострастна?

— Нямам представа — безизразно отвърна Роуз. — При баща ми и Сидел, предполагам.

— Тя поне вече страда — отсече Ейми. — Ами ти?

— О, и аз страдам. — Роуз въздъхна и побутна рулото в чинията си.

— Какво мога да направя? — попита Ейми.

— Само времето ще ме излекува.

— И терапията „бърз тур по магазините“ — заяви Ейми, скочи и задърпа Роуз. — Търговският център ни зове. Що се разведриш. Хайде.

Цял следобед двете обикаляха комплекса „Кралят на Прусия“. В крайна сметка Роуз се сдоби с три големи плика, пълни с непотребни вещи. Накупи едва ли не всичко, което успяваше да спре погледа й, а и да й вдъхне, макар и мимолетна надежда, че животът й — а и тя самата — ще се оправи. Купи си ексфолиращи телове и подхранващи кремове, свещи с аромат на лавандула, самозалепващи чашки за сутиен, изкуствен кокал и извезана с мъниста официална чантичка за двеста долара. Също и червила и блясък за устни, моливи за устни, три чифта обувки и червена кашмирена пола до глезените, която не вярваше, че някога ще облече. Последната спирка бе книжарницата.

— Самопомощ? — попита Ейми. — „По-добър секс чрез йога“? „Десет хитри стъпки да сразим господин Единствен и неповторим“?

Роуз се позасмя, поклати глава и се насочи към отдела „Наскоро излезли романи“. За десет минути успя да натрупа купчина от десет лъскави романа за жени, които бяха открили любовта, бяха я загубили и открили отново.

— Да си знаеш за всеки случай — подхвърли Ейми на път към паркинга, — пастата ще ми е подръка, в случай че размислиш. А и ако решиш, че е наложително безпристрастен страничен човек да си поговори с госпожица Маги.

— Ти не си безпристрастна.

— Е, да, но в телевизията играя на безпристрастна. — Ейми си погледна часовника. — Искаш ли да дойда при теб? Или ти да дойдеш у нас? Отивам у мама на вечеря…

— Добре съм — поклати глава Роуз, като си представи какво означава цяла вечер с майката на Ейми — вечеря с неизменните спагети, последвана от няколко часа за хобито на домакинята — рекламните лица на веригата Кю Ви Си и техните любими аксесоари.

— Обади ми се — настоя Ейми. — Сериозно ти говоря.

Роуз обеща да се обади. Като първа стъпка от възобновеното си нормално съществуване тя подхвърли на кучето изкуствения кокал и се застави да изслуша всичките четирийсет и три съобщения в гласовата си поща. Шестнайсет от Ейми, десетина от службата, три от баща й, няколко рекламни предложения, пет-шестима от гневни кредитори, едно необяснимо обаждане от управителя на Международната фирма за палачинки, който я канеше на интервю в удобно за нея време. На баща си отговори със съобщение, че е жива и здрава, изтри останалите, после си легна и спа непробудно осемнайсет часа. В неделя сутринта — най-най-последния ден за униние според окончателното й решение — тя се обади на Ейми да й каже, че все още е жива, макар и не съвсем наред. Сложи си червило, облече червената кашмирена пола, пъхна един роман в джоба си, сложи каишката на кучето и тръгна към любимата си пейка в парка. Време беше да вземе решение.

— „За“ — прошепна си тя. — Аз съм дипломиран юрист с хубава работа. „Против“ — продължи, а кучето подозрително взе да души обувките й. — Призлява ми дори от мисълта да се върна там.

Роуз отвори книгата, извади писалка от джоба си и взе да пише в полетата около крилатите цитати, красящи първите няколко страници от всички книги, купени при последния набег по магазините. „За“ — ако се върна на работа, ще имам пари. „Против“… — Кучето в краката й излая. Роуз вдигна поглед и забеляза друго куче от непозната за нея порода на петна. С дребно като на котка телце, то бе скочило на пейката и сега седеше до нея и я гледаше с безстрашни черни очи.

— Здрасти — рече Роуз и остави кучето да подуши ръкавицата й. — Как се казваш? — Тя присви очи, за да разчете надписа на каишката, и се зачуди що за име е Нифкин. Чуждестранно най-вероятно. — Върви си у дома — подкани тя непознатото куче, чиито бакенбарди се разтреперваха при всяко вдишване. — Върви да намериш господарите си. — Кучето продължи да я зяпа, сякаш нямаше никакво намерение да си тръгне. Роуз реши да не му обръща внимание.

„Против“ — продължи тя. Затвори очи и отново усети, че й се повдига при мисълта как ще влезе във фоайето, ще се качи в асансьора и ще се озове на етажа, където се бе влюбила в Джим, а и си бе въобразила, че и той я обича.

— „Против“ — повтори на глас и отвори очи. Нифкин не беше мръднал от мястото си, а пред пейката стоеше малко момиче в червено палто. Детето имаше червени ръкавици и червени гумени ботушки, коса с цвят на кленов сироп, вързана на тънка като морков опашка. Господи, помисли си Роуз, аз да не съм някоя Снежанка?

— Куче! — обяви детето и размаха червена ръкавичка.

— Да — потвърди Роуз, а мопсът развълнувано изпръхтя. Момичето се приведе и погали мопса по главата, който се разкърши от удоволствие. Междувременно Нифкин треперушката бе скочил на земята и бе застанал до детето, тъй че сега два чифта очи бяха вторачени в Роуз.

— Аз съм Джой — заяви детето.

— Здрасти — отвърна Роуз с бодър глас. — Това е… — О, Господи, още не знаеше името на кучето. — Това е кучето, което разхождам!

Детето закима, все едно бе получило напълно разумно обяснение, после дръпна каишката на Нифкин и тръгна през парка. Междувременно белокоса жена с тъмни очила се бе загледала към пейката на Роуз.

— Петуния? — извика тя. — Това Петуния ли е?

Петуния, каза си Роуз. Мопсът я фиксира с поглед. Роуз долови известно смущение да свива провисналата кожа на муцунката.

— Здравей, Петуния! — рече жената и кучето изсумтя с достойнство.

— Нима Шърли вече се е върнала от Европа? — попита жената.

— Е… — Роуз не беше очаквала да се натъкне на познатите на Петуния.

— Мислех, че ще остане в приюта до другия месец — продължаваше да бъбри жената.

Роуз съзря спасителната сламка и се хвана за нея с всички сили.

— Точно така. Това всъщност е нова услуга… всекидневна разходка. Нали разбирате, кучетата да глътнат въздух, да обиколят познатия квартал, да се видят с приятели…

— Прекрасна идея! — възкликна жената, като се огледа.

Две други кучета се бяха появили — едното голямо, с козина като шоколад и широка гъвкава опашка, другото скоклив черен пудел с виснал червен език.

— Значи работите за приюта?

— Всъщност аз съм… на свободна практика — отвърна Роуз. Спомни си приказката за омагьосаната принцеса, която, щом отворела уста, изскачали жаби. Роуз реши, че я е сполетяла същата участ, само че наместо пъпчиви земноводни от нейната уста изскачаха лъжи. — Разхождам кучетата от приюта, но и питомци на други клиенти…

— Имате ли визитка? — попита възрастният мъж, опънал каишката на пудела.

Роуз се престори, че рови в джобовете си, но накрая разпери празни ръце.

— Съжалявам — каза тя. — Не съм си взела…

Мъжът извади писалка и листче от джоба си, Роуз надраска телефонния си номер, после добави: „Роуз Фелър, Почасова грижа за кучета“. Неусетно се бе озовала в центъра на плетеница от каишки, размахани опашки и бъбриви собственици, нуждаещи се от грижовен помощник за своите питомци.

Да, отвръщаше Роуз, можела да се грижи и за котки. Не, не се наемала с обучение, но с удоволствие щяла да ги води навреме за уроците.

— Гледачка на домашни любимци! — извика някаква жена с увиснал зелен пуловер. Нейното куче бе е къси крака като на Петуния, но два пъти по-голямо, с набръчкана кожа по цялата муцуна и лига, провиснала от морните челюсти. — Свободна ли сте в събота и неделя след Деня на падналите във войните?

— Ще бъда тук — отвърна Роуз. Петуния и другото сбръчкано куче размениха замислено сумтене, все едно членуваха в един и същи клуб и си разменяха тайното опознавателно ръкостискане.

— Имате ли разрешително? — попита жената, изстрелвайки думите в отривисто стакато, същински бивш сержант от пехотата. — Лиценз? Застраховка? Здравна книжка?

— Всъщност… — Тълпата затаи дъх и Роуз изтърси: — Тъкмо привършвам с формалностите. Другата седмица ще имам всичко необходимо. — Мислено си отбеляза да провери какво е нужно на лицензирания разводач на кучета.

— А тарифата?

Тарифа, повтори си Роуз наум.

— Ами… десет долара на разходка, двайсет и пет за целодневни грижи. — По израженията на собствениците заключи, че е предложила изгодна оферта. — Това е специалната тарифа за нови клиенти — добави тя. — Разбира се, ако предпочитате кучето ви да остане в приюта, мога да го вземам оттам и да го разхождам всеки ден. Така ще е най-добре за всички. Просто ми звъннете! — Тя помаха за довиждане и побърза да напусне парка. — Коя е Шърли? — Въпросът бе отправен към мопса, който не я удостои с отговор. — Наистина ли се казваш Петуния? — Кучето пак не отговори и Роуз се насочи към „Красиви лапички“. Звънчетата издрънчаха, когато отвори вратата, и жената зад щанда скочи на крака.

— Петуния! — извика тя и побърза да угаси цигарата си. Петуния излая веднъж и така яростно замаха с опашка, че дупето й заподскача. — Слава Богу! Всички тук се изправихме на нокти!

— Здравейте — рече Роуз, а жената заобиколи, клекна на пода потърка телцето на кучето от муцуната до опашката.

— Къде я намерихте? Господи, колко се изплашихме! Собственичката й ще отсъства още три седмици, но не смеехме да й се обадим… Ама представяте ли си? Оставя си жената кучето в приют, отлита за Европа и да вземат да й се обадят, че кучето й се е загубило? — Жената се изправи, приглади памучната си престилка и се втренчи в Роуз през гъсти сиви къдрици. — Та къде я намерихте? — попита повторно.

— В парка — отвърна Роуз, решила, че си е изразходила лъжите за цял месец напред, дори за година, в този единствен ден. — Не приличаше на изгубено куче, но аз я познавам… тъй де, виждала съм я в парка, реших, че може би я познавате…

— Слава Богу — въздъхна жената и грабна Петуния. — Страшно се бяхме притеснили. Мопсът е нежна порода, нали знаете, често-често настиват, прихващат дихателни инфекции, всякакви вируси… Идея нямам кой се е грижил за нея тия няколко седмици, но като гледам, добре се е справил. — Тя отново погледна Роуз. — Има награда, разбира се…

— Не, не — възпротиви се Роуз. — Радвам се, че ще я приберете…

— Настоявам — повтори жената, мина зад щанда и дръпна чекмеджето на касата. — И как се казвате? Наблизо ли живеете?

— Всъщност, да. Живея в Дорчестър, сътрудник съм в „Луис, Домел и Феник“. Ето как стоят нещата. Аз започвам самостоятелен бизнес. Фирма за разхождане на кучета.

— А, в града вече има немалко такива фирми — отбеляза жената и хвърли на Петуния бисквитка, която тя улови във въздуха и захрупа звучно.

— Знам — рече Роуз. — Моето начинание е нещо различно. Разхождам кучета, които са оставени за временно гледане. За да излизат на въздух и да потичат.

Сега вече жената изглеждаше заинтригувана.

— Колко?

— Ще взимам по десет долара на разходка. — Тъкмо преди жената да се намръщи, тя добави: — Които ще деля с вас. Така ще е по-добре за новите клиенти.

— Ще ви плащат десет долара на разходка, а вие ще ми давате пет?

— Точно така. За целия първи месец. После ще видим какво се получава. — Тя вече изчисляваше наум — колко разходки по пет долара, десет кучета от приюта примерно плюс още три-четири за по десет долара. — Изпълнявам и дребни поръчки за собствениците — добави Роуз, изреждайки в ума си всички онези неща, за които не й стигаше времето, докато работеше във фирмата. — Химическо чистене, покупки, уговорка на час при лекар или зъболекар, поръчани подаръци… Ако държите на изпитателен срок, ще разхождам Петуния безплатно.

— Ето какво — отсече жената. — Готова съм да опитаме, стига друг да не научи за малкото приключение на Петуния.

— Договорихме се — усмихна се Роуз и жената отново заобиколи, за да си стиснат ръцете.

— Аз съм Беа Мадокс.

— Роуз Фелър.

Жената присви очи.

— Да сте роднина на Маги?

Роуз усети, че усмивката застива на лицето й.

— Маги е моя сестра. Но аз не съм като нея — добави, усетила изучаващия поглед на Беа. Роуз се поизправи, опъна рамене назад, постара се да си придаде вид на отговорен, зрял човек, на когото може да се разчита, с две думи, противоположност на Маги.

— Ключовете ми още са у нея, ще знаете.

— Не знам къде е в момента — каза Роуз. — Ще ви ги платя.

Жената зяпна, после сви рамене.

— Струва ми се, че наистина можем да опитаме. Не виждам какво ще загубя. Пък и вие намерихте тая сладурана. — Тя даде на Роуз своя визитка и й посочи книжарницата с копир машина на ъгъла, където да си размножи обява с името, цените и услугите, които предлага.

Роуз се вслуша в съвета, остави една от чисто новите обяви в „Красиви лапички“, после побърза да се прибере в апартамента и записа нов поздрав на секретаря си: „Свързахте се с Роуз Фелър от «Грижа за домашни любимци». Моля, оставете съобщение с името си, името на вашия, любимец и датите, на които ви е нужна помощ, и ще ви се обадя при първа възможност“. Нужен ми е отдих, каза си тя и прослуша записа с чувството, че животът й е заприличал на филм, а някаква непозната се е превъплътила в нея. Нужен ми е отдих, повтори строго. Никога не бе почивала за повече от седмица. Веднага след колежа бе постъпила в юридическия факултет, без да губи нито ден дори за да подреди дрехите си. Полага ми се почивка, реши тя.

Следваща спирка, фирмата. Рано-рано в понеделник сутрин. Роуз седна на канапето, пое дълбоко дъх и набра номера, но не на Лиса, а на Дон Домел. Неговата секретарка веднага я свърза. Роуз не можа да реши дали това е добър или лош знак. Тя се стегна, готова да посрещне потока от съвети: Пий житна вода! Упражнявай се с медицинската топка! Сериозно се заеми с планинско колоездене!

— Роуз! — сърдечно възкликна Дон. — Как се чувстваш?

— Много по-добре — отвърна тя. Избута настрани списанията за кучета, осъзнала колко празен изглежда апартаментът без Петуния. — Вижте… В момента имам трудности от личен характер…

— Искаш ли да си вземеш отпуск? — попита Дон с невероятна бързина и Роуз заключи, че мисли в тази насока още от първия ден, когато Джим се бе явил на работа, за разлика от нея. — Фирмата поддържа много гъвкава политика… неплатен отпуск, разбира се, но ще запазиш всички преимущества и ще можеш да се върнеш, когато поискаш. Когато се почувстваш готова, разбира се. А пък ако не се получи… — Гласът му заглъхна. Роуз обаче имаше чувството, че така дори чува по-добре какво си мисли. Бягай, все едно казваше Дон Домел. За нас ти си проблем, потенциален скандал, повод за клюки, противно петно от жълтък върху вратовръзката на фирмата. Върви си и не се връщай повече.

— Шест месеца? — попита тя, представяйки си, че до шест месеца ще подреди бъркотията в главата си и ще бъде готова да продължи.

— Чудесно! — откликна Дон. — Ако са ти нужни препоръки, разбира се, винаги можеш да разчиташ…

— Разбира се — в същия тон отвърна Роуз. Сама се учуди колко лесно се получи, колко лесно бе да направи крачката, след като решението бе взето. Работата, която бе превърнала в своя страст, сигурно щеше да бъде прехвърлена на някой друг стръвен млад сътрудник. Възмутителна несправедливост. Джим бе не по-малко виновен от нея. В това не се съмняваше. Джим обаче щеше да остане. Щеше да очаква предложенията да си купи акции от фирмата, повишенията, добавките към годишния отпуск, ъгловия кабинет с изглед към сградата на общината. А тя щеше да получи неплатен отпуск и проформа препоръки. Каквото ще да става, каза си тя. Така да бъде. Тя ще се справи. Все някак ще го преживее.

— … случва се — говореше Дон, който очевидно не бе свършил.

— Моля?

— Случва се — повтори Дон. И ето че най-сетне се отказа от перченето и преструвките и в гласа му се прокрадна истинска доброта. — Не всяка фирма се оказва подходящата.

— Съвсем точно казано — мрачно отбеляза Роуз.

— Обаждай се — рече Дон.

Роуз му обеща, че ще държи връзка, и затвори. После се облегна назад и се замисли. Край на правото, каза си тя.

— Поне засега — произнесе на глас и осъзна, че тези думи никак не помрачиха настроението й. — Домашни любимци — бе следващото, което изрече, и се засмя, защото й се стори странно да се види в такава светлина — Роуз Фелър, изтъкана от амбиция, Роуз Фелър, тъй дълго крайно целеустремена, изоставя скоростната лента, за да стане кучешка бавачка. — Просто си взимам отпуск — каза си тя. После сложи чайника на котлона, пак се върна на канапето, затвори очи и се зачуди какво, за Бога, бе надробила.

28

Маги си спомняше как чу веднъж сестра си, когато се бе върнала от колежа за Деня на благодарността, да заявява драматично по телефона: „Аз живея в библиотеката“. Ето сега Роуз трябваше да види сестричката си.

През първата си седмица в Принстън Маги спа на разни места — дремваше за малко на канапето в дневната на общежитието, на пейка в пералното помещение в сутерена, като внимателно оглеждаше долните етажи на библиотека „Файърстоун“ в търсене на по-постоянно обиталище. Откри го на трето подземно ниво, в югоизточното крило — място, което Маги кръсти „Стаята на болните книги“. Имаше екземпляри с откъснати страници, с пречупени корици, с отлепени гърбове, купчина списания „Нашънъл Джиографик“ в единия ъгъл, книги, написани на някаква къдрава азбука, каквато Маги не бе виждала преди, и три учебника по химия, в чиито таблици липсваха трите по-скоро открити елемента. Цял един следобед Маги държа вратата под наблюдение. Очевидно никоя книга не напускаше Стаята на болните книги, нито пък постъпваха нови. Нещо още по-добро, в близост имаше почти непосещавана дамска тоалетна, която можеше да се похвали не само с умивалници и тоалетни чинии, но и с душ. Мраморните плочки бяха прашасали, но когато Маги пусна крановете, от тях потече чиста вода.

И тъй, на седмия си ден в студентското градче Маги установи своя базов лагер в стая без прозорци, пълна със забравени книги. Криеше се в кабинката за инвалиди в тоалетната, докато и последният студент не биваше изкъшкан от библиотеката и вратата не биваше заключена след него. Тогава пропълзяваше в помещението, разполагаше спалния си чувал помежду два високи шкафа с прашни стари книги, включваше настолния фенер и лягаше върху чувала. Ето така. Уютно. А и съвсем безопасно при заключената врата, докато вещите й бяха надлежно скътани под един от стелажите. Случайно минаващите не биха забелязали, че там има някой, ако не знаеха къде точно и за какво да се оглеждат. Тъкмо такъв ефект търсеше Маги в живота си. Да бъде там, но не съвсем, да присъства, но в същото време да е невидима.

Тя бръкна в джоба на джинсите, които носеше още от пристигането си. Там бяха пачката банкноти, студентските документи, с които се бе сдобила по времето на набезите си в библиотеката, кредитните карти на Джош, както и една на Роуз, ключ, който бе намерила и задържала, макар че едва ли някога щеше да узнае коя врата отключва той. Също и стара поздравителна картичка за рожден ден. В нея се четяха пожелания за много щастлив ден и тя я постави на рафт, откъдето да може да я вижда.

Скръсти ръце на гърдите си и задиша равно в тъмното. Беше тихо тук, на три нива под земята, под тежестта на хиляди книги, тъй тихо, както тя си представяше, че е в гроб. Чуваше цъкането от допира на езика до зъбите си, шумоленето на спалния чувал при всяко свое движение.

Е, помисли си, поне щеше да поспи. Но още не бе уморена. Порови в раницата си, докато намери книжката с меки корици, която бе задигнала от стол, където някой я бе оставил разтворена. „Очите им гледаха Бог“, пишеше в нея, но рисунката на корицата не отговаряше на религиозна книга. На нея чернокожа жена (всъщност изглеждаше възморава, но Маги реши, че трябва да е чернокожа) лежеше по гръб под зелено дърво с доволно, зареяно изражение. Не е добро четиво като „Пийпъл“, каза си тя, но пък по-добро от юридическите списания, които трупаше Роуз, както и от овехтелите учебници по медицина на най-близкия стелаж до спалния й чувал. Маги отвори книгата и се зачете.

29

— Ела, добре ли си? — попита Луис.

— Да — отвърна тя и кимна утвърдително.

— Много си мълчалива — отбеляза той.

— Добре съм — увери го тя и му се усмихна. Седяха един до друг на остъклената веранда на Ела и слушаха свиренето на щурците и крякането на жабите, както и коментара на Мейвис Голд на снощния епизод на „Всички обичат Реймънд“.

— Я ми кажи — подхвана Луис — за какво съжаляваш?

— Ама че странен въпрос — каза Ела.

— Това не е отговор — заяви Луис.

Ела се замисли. Откъде можеше да започне? Реши, че не от истинските поводи за съжаление.

— Знаеш за какво съжалявам. Никога не съм плувала в океана.

— Сериозно? Никога?

— Не и откакто се преместих тук. Не съм го правила от дете. Влязох един ден, носех си кърпа, бях с плувна шапка, но просто ми се видя твърде… — Отнело й бе половин час да намери място за паркиране, а плажът бе изпълнен от моми чета с шокиращо миниатюрни бикини и момчета в ярки ги щета. Десетина различни песни гърмяха от десетина различни радиа и въздухът трептеше от високи младежки гласове слънцето блестеше някак прекалено силно, океанът изглеждаше твърде голям и тя се върна в колата си, преди още да стъпила на пясъка. — Струва ми се, че съм твърде стара заключи.

Той се изправи и поклати глава.

— Няма такова нещо. Да вървим.

— Луис! Сега ли? Много е късно!

— Плажът едва ли има работно време — възрази той.

Тя се втренчи в него и в главата й изникнаха милион причини да не отива. Беше късно, имаше среща рано на другата сутрин, тъмно беше и кой знае кого щяха да заварят там. Среднощното отскачане до плажа бе за тийнейджъри и младоженци, не за старчоци с артрит и слухови апарати.

— Хайде — дръпна я той за ръцете. — Ще ти хареса.

— Не ми се вярва — измърмори тя. — Може би друг път. — Но кой знае как вече бе изправена и излизаше през вратата, после двамата минаха на пръсти покрай тихия апартамент на Мейвис Голд като заговорници или деца, тръгнали да вършат лудория.

Плажът бе на десет минути път. Луис спря колата точно до пясъчната ивица, задържа вратата й и й помогна да слезе.

— Остави си обувките — нареди той.

И ето я водата, която бе виждала стотици пъти от колата си, от прозорците, по пощенските картички и лъскавите брошури, които я бяха примамили в „Голдън Ейкърс“. Беше там, в непрестанно движение, с издигащи се пенести вълни, които се разливаха по пясъка и гъделичкаха босите й крака.

— О! — възкликна тя и леко подскочи. — Студена е!

Луис се приведе, нави ръкавите си, после нави и нейните. Хвана я за ръка и нагазиха до над глезен, почти до коляно във водата. Ела застана неподвижно, като усещаше как водата я блъска и придърпва, докато пренареждаше пясъка по брега. Чуваше тътена на вълните, долавяше мириса от рибарски огън някъде далеч по брега. Пусна ръката на Луис.

— Ела? — погледна я въпросително той.

Тя влезе две крачки по-навътре, после три, водата вече бе над коленете й, над бедрата й. Широката й памучна риза се вееше около нея и се надуваше при всяка прииждаща вълна. Водата бе режещо студена, по-студена от тази в езерата през момичешките й години и зъбите й затракаха, докато тялото й се приспособи към температурата.

— Хей, внимавай! — извика той.

— Добре — викна тя в отговор. Внезапно изпита страх. Помнеше ли изобщо как се плува? Беше ли то от нещата, които не се забравят? Може би трябваше да изчака да е по светло или поне да си бе донесла хавлия…

Край вече, помисли си. Край. Бояла се бе двайсет години — дори по-дълго, ако се брояха ужасните нощи, когато Каролайн я нямаше и тя не знаеше къде е — но тук нямаше защо да се бои. Не и сега. Плуването й бе любимо на младини. Чувствала се бе неуязвима във водата и свободна, с усещането, че може да направи всичко, че може вечно да плува, чак до Китай. Край вече, повтори си и се оттласна с крака напред. Една вълна я удари в лицето. Тя изплю солената вода и премина през нея с ръце, протегнати в тъмната вода, и крака, пляскащи неуверено, преди да намерят ритъма си. И ето че той се появи. Водата я държеше, тя отново плуваше.

— Хей! — извика Луис. Ела почти очакваше да види сестричката си Емили, щом се обърне, застанала на брега, бледа и настръхнала от студа, да подвиква: „Ела! Много навътре си! Връщай се, Ела!“

Обърна се и едва не се засмя, като видя как Луис плува след нея със стиснати зъби и високо вдигната глава (за да запази слуховия си апарат, досети се тя). Ела се понесе по гръб с развявана от вълните коса, докато той я настигна. Тогава се протегна да помилва леко ръката му и стъпи на пясъка.

— Ако знаех, че ще плуваме, щях да си взема банския — изпъхтя той.

— И аз не знаех! — възкликна тя. — Дойде ми отвътре!

— Е, стига ли ти вече?

Тя вдигна крака, сви колене към гърдите си и се остави водата да я държи. Чувстваше се като яйце в канче с гореща вода — издигана към повърхността и обгърната отвсякъде.

— Да — отвърна най-сетне, започна да гребе с ръце и редом с Луис заплува към брега.

По-късно, седнала върху сгъваема масичка за пикник, увита в одеяло, което Луис бе изровил от багажника си, тя каза:

— Попита ме преди малко за какво съжалявам.

— Това беше, преди да се топнем — уточни той, сякаш солената вода бе заличила паметта му.

— Да — потвърди Ела. — Преди. Но сега искам да ти кажа истината. — Пое си дълбоко въздух, върнала си усещането за водата, която я държеше и й вдъхваше смелост. Спомни си как като момиче плуваше по-навътре от всички други деца, по-навътре и от възрастните, тъй далеч, та Емили после се кълнеше, че се виждала само като точица във водата. — Съжалявам, че внучките ми са изгубени за мен.

— Изгубени за теб? — повтори Луис. — Защо?

— Когато Каролайн почина, баща им ги отведе. Преместиха се в Ню Джърси и той не искаше да общувам с тях. Беше много сърдит — на мен, на Айра, на всички. Сърдит бе и на Каролайн, но нея я нямаше, за да й излее яда си, а ние бяхме там. Аз бях там. — Тя се уви по-плътно в одеялото. — Не го обвинявам за това. — Сведе поглед към ръцете си. — Донякъде бях… — Тя отново пое въздух. — Облекчена, може да се каже. Каролайн бе толкова мъчна, а Майкъл тъй гневен, та бе по-спокойно да не се разправям повече с тях. Затова избрах лесния начин. Спрях да се опитвам. Сега те са изгубени.

— Може би трябва да опиташ отново — промълви Луис. — Може пък да се зарадват да получат вести от теб. На колко години са?

Ела замълча, макар да знаеше отговора. Маги трябваше да е на двайсет и осем, а Роуз — на трийсет. Нищо чудно и двете да бяха омъжени, със съпрузи и деца, с променени фамилии и да не им бе нужно някаква си непозната старица да разравя тъжните спомени с името на покойната им майка на уста.

— Може би — глухо отвърна тя.

Луис кимна усмихнат и тя разбра, че няма да е нужно да отговаря на повече въпроси тази вечер.

30

Принстън нямаше да е проблем. Но парите — да. Маги добре знаеше, че математическите й умения не са блестящи, ала двеста долара минус двайсетте долара, похарчени за храна във „Вава“ в дните, когато не бе успявала да се промъкне в столова или да се добере до безплатна пица и сладолед в почивка между лекции, плюс крадените кредитни карти, които тя се боеше да използва, не даваха сума, достатъчна да финансира нов живот. Нямаше да стигне дори за самолетен билет до Калифорния, какво оставаше за депозитна вноска за жилище и козметика.

Трябва да има още пари, шепнеше си Маги. Бе изречение от разказ, прочетен в друга изоставена книга, за момченце, яздещо кон тренажор, на което се явяват победителите в истинските конни състезания. И колкото по-усилено язди, толкова повече се усилва шепотът в главата му. Трябва да има още пари.

Тя обмисли вариантите си, докато седеше в студентския център, обхванала чашата с чай за деветдесет цента. Трябваше й работа, за която да получава пари в брой и единствената налична възможност беше изписана на листовка, която бе откъснала от стената в библиотеката. Остави настрани чашата с чай и внимателно разгърна жълтия лист. „Търси се домашна помощничка — пишеше там. — Леко почистване и поръчки, веднъж седмично“. Следваше телефонен номер с начални цифри 609.

Маги извади клетъчния си телефон — баща й го беше купил и сметките за него постъпваха директно в службата му — и набра номера. Да, информира я глас на възрастна жена, мястото все още било свободно. Веднъж седмично, лека работа, но ако Маги проявявала интерес, трябвало сама да си осигури транспорта.

— Може да вземете автобуса от Насау Стрийт — поясни жената.

— Имате ли нещо против да ми плащате в брой? — попита Маги. — Още не съм си открила сметка тук. Имам у дома… — и небрежно остави фразата недовършена.

— В брой ме устройва — последва отривист отговор. — Стига да се справите с работата.

И тъй, в четвъртък сутринта Маги стана много рано, прекоси библиотеката тиха като мишка, преди да е включено осветлението, като преди това скри грижливо вещите си. Самата тя се спотаи в банята на първия етаж, заслушана как охраната отключва главния вход. Десет минути след начало то на работното време тя излезе от библиотеката и пое към Насау Стрийт.

— Здравейте — провикна се жената на верандата. Беше ниска и слаба, с бяла коса, спускаща се под раменете. Носеше бяла спортна мъжка риза, клин и тъмни очила, макар времето да бе облачно. — Вие сигурно сте Маги — каза тя, като кимна към нея. С една ръка хвана парапета за равновесие, а другата протегна към Маги. Сляпа е, даде си сметка Маги и внимателно пое ръката на жената. — Аз съм Корин, заповядайте вътре — покани я стопанката и я поведе в голямата викторианска къща, която вече изглеждаше безукорно чиста и подредена. В антрето имаше дървена пейка с шкаф над нея, във всяко от многобройните отделения, на които беше поставен чифт обувки. На закачалката редом висяха шлифер и зимно палто, а на лавицата над тях лежаха спретнато подредени чадър, шапка и ръкавици. До закачалката бе подпрян бял бастун.

— Не вярвам работата да ви затрудни — каза Корин, като внимателно и на малки глътки отпиваше кафе от лимоненожълта чаша. — Подовете трябва да се метат и мият — подхвана тя, като отмяташе задачите на пръсти. — Много държа да отделяте стъклените и хартиените отпадъци за рециклиране. Ще сортирате прането, ще изпразвате миялнята и…

Маги я изчака да продължи.

— Да? — накрая попита тя.

— Цветя — изрече Корин и предизвикателно вирна брадичка. — Искам да купувате цветя.

— Добре — съгласи се Маги.

— Сигурно се питате защо са ми — подхвърли Корин. Маги не се бе запитала и нищо не отговори. — Нали не ги виждам — поясни Корин, — но пък знам как изглеждат цветята и мога да усещам аромата им.

— О — промълви Маги и тъй като „О“ й се видя недостатъчно, добави: — Аха.

— Предишната помощничка казваше, че носи цветя — каза Корин и нацупи устни. — Но не бяха истински. — Устните й се свиха. — Пластмасови. Смяташе, че няма значение.

— Ще ви намирам истински цветя — обеща Маги.

— Много ще съм ви благодарна — кимна Корин.

На Маги й отне по-малко от четири часа да свърши всичко, поискано от Корин. Не беше опитна в къщната работа, тъй като Сидел нямаше доверие на момичетата, че ще свършат нещо както трябва и бе наела армия от прислужнички, които да поддържат в изряден вид стаите й, изпълнени с метал и стъкло. Ала Маги се справи добре — обра всяка прашинка от подовете, сгъна прането и прибра чиниите и приборите по шкафове и чекмеджета.

— Наследих тази къща от родителите си — обясни Корин, докато Маги работеше. — В нея съм израсла.

— Много е хубава — каза Маги, което беше истина. Но беше също така и тъжна. Шест спални, три бани, широко извито стълбище в центъра, а единствената обитателка бе сляпа жена, която спеше на тясно единично легло само с една ниска възглавница и която не би могла да оцени цялото просторно пространство, нито как слънчевата светлина нахлуваше през големите прозорци и заливаше дървените подове.

— Готова ли си да идеш на пазар? — попита Корин.

Маги кимна, после си припомни, че кимането не върши работа.

— Напълно — отвърна тя.

С връхчетата на пръстите си Корин извади банкнота от портмонето си.

— Това двайсет долара ли са?

Маги погледна банкнотата и потвърди, че е двайсетачка.

— Банкоматът пуска само такива — поясни Корин. „Защо ме питаш тогава?“, рече си наум Маги. После осъзна, че може би я подлагат на изпит. Веднъж и тя да успее да го изкара от пръв път. — Иди до супермаркета на Дейвидсън. Малко по-нагоре на същата улица.

— Цветя с аромат ли искате? — попита Маги. — Например люляк или нещо такова?

— Не е нужно да са със силен аромат — поклати глава Корин. — Избери ги по свой вкус.

— Имате ли нужда от друго, като ще пазарувам?

Корин помисли над въпроса.

— Да, изненадай ме с нещо — каза тя.

Маги отиде пеша до супермаркета, като си мислеше какво да купи. Спря се на маргаритки като начало и за късмет точно отпред видя цял наръч от тях в зелена пластмасова кофа. Заразхожда се по пътеките и последователно отхвърли сливи, кошничка ягоди, връзка ухаещ на зелено спанак, половин галон мляко в тежка стъклена бутилка. Какво би харесала Корин? Нещо с аромат щеше да крие подтекст, особено след като тъй бързо отхвърли ухаещите цветя, но на Маги й се искаше нещо… Затърси думата в ума си и се усмихна широко, щом я откри — чувствено. Нещо отчетливо осезателно и с тежест като стъклената бутилка с мляко или сатенената повърхност на маргаритките. Внезапно то изникна пред нея — пак стъклен буркан, но искрящо кехлибарен. Мед. „Сорт Портокалов цвят, местно производство“, гласеше етикетът.

И макар дори най-малкото бурканче да струваше шест долара и деветдесет и девет цента, Маги го сложи в пазарската кошница, заедно с пълнозърнесто хлебче. По-късно в голямата чиста къща, когато Корин седеше срещу Маги на кухненската маса, задъвкала бавно филийка препечен хляб, дебело намазана с мед и обявила го за перфектен, Маги разбра, че не й правеше нищо незначещ комплимент. Бе изкарала втория си изпит за деня, като бе открила точното нещо.

31

— Тревожа се за сестра ти — без увод заяви Майкъл Фелър.

Роуз въздъхна и се втренчи в чашата си с кафе, сякаш отвътре щеше да изникне лицето на Маги. Пак старата история.

— Минаха осем седмици — продължи баща й, сякаш Роуз бе изгубила представа за времето. Лицето му изглеждаше бледо и уязвимо като обелено твърдо сварено яйце с високото и широко чело и тъжните малки очички на фона на стандартния сив банкерски костюм и убито кафява вратовръзка. — Не се обажда на нас. Не се обажда на теб — добави той, като в края на изреченията гласът му се издигаше и им придаваше въпросителна интонация.

— Не, татко, не ми се е обаждала — потвърди Роуз.

Баща й въздъхна — типичната за Майкъл Фелър въздишка — и взе да рови в купичката си с разтапящ се сладолед.

— Какво смяташ, че трябва да предприемем?

С други думи, какво аз трябва да предприема, помисли си Роуз.

— Потърси ли я при всички бивши гаджета? Това би трябвало да ти е отнело седмица-две — каза тя. Баща й замълча, но. Роуз усети неизречения му упрек. — Звъня ли на клетъчния й телефон?

— Разбира се — отвърна Майкъл. — Включен е на гласова поща. Оставям съобщения, но тя не ми се обажда.

Роуз се облещи драматично. Баща й се престори, че не забелязва.

— Сериозно съм разтревожен — продължи Майкъл. — Твърде дълго време е да не знаем нищо за нея. Питам се… — Той млъкна.

— Дали не е мъртва? — довърши Роуз. — Надали имаме този късмет.

— Роуз!

— Пардон — побърза да каже тя не много искрено. Не я интересуваше дали Маги е мъртва или не. Роуз измъкна от прибора няколко салфетки. Не беше вярно. Тя не искаше ужасната й по-малка сестра да е мъртва, но щеше да е много доволна никога вече да не я чуе и види.

— Роуз, тревожа се и за теб също.

— Няма причина за тревога — отговори Роуз и взе да сгъва една салфетка на плисирано ветрило — Всичко си е наред.

Баща й вдигна прошарените си вежди и в гласа му прозвуча съмнение.

— Сигурна ли си? Добре ли си? Нямаш ли…

— Какво да имам?

Баща й замълча и Роуз изчака.

— Какво да имам? — пак попита тя.

— Някакъв проблем. Не искаш ли… да поговориш с някого например?

— Не съм луда — отсече Роуз. — Излишно се тревожиш.

Баща й вдигна безпомощно ръце, изглеждаше разстроен.

— Роуз, нямах предвид това…

Само че точно това имаше предвид, рече си Роуз. Баща им никога не го казваше гласно, но тя си знаеше, че мисълта му е в ума, като наблюдаваше дъщерите си — особено Маги — да се превръщат в млади жени. Дали не откачат, дали не губят здравия си разум, дали не проговаря тежка наследствена обремененост, дали не се впускат с главоломна скорост по хлъзгав и опасен път?

— Добре съм — заяви Роуз. — Просто точно тази адвокатска фирма не ми допадаше, затова ми е нужно време да реша какво искам да правя занапред. Много хора го правят. Разпространено явление е.

— Е, щом си сигурна — измърмори баща й и насочи цялото си внимание към сладоледа, рядко лакомство за него, както Роуз добре знаеше, защото Сидел не допускаше в дома им нищо по-калорично от плодово мляко и солети още от началото на деветдесетте години.

— Добре съм — повтори Роуз. — Няма защо да се тревожиш за мен. — Наблегна силно на „мен“, за да стане ясно за кого трябваше да се тревожи баща й.

— Би ли й се обадила? — помоли Майкъл.

— И какво да й кажа?

— Тя няма да говори с мен — тъжно въздъхна той. — С теб може пък да склони да приказва.

— Аз нямам какво да й кажа.

— Роуз. Моля те.

— Добре — троснато заключи тя. Същата вечер нагласи будилника си за един часа през нощта и когато той иззвъня, опипом се добра до слушалката в тъмното и набра номера на клетъчния телефон на Маги.

Едно позвъняване. Второ. А после гласът на сестра й, сияен и весел:

— Ало?

Господи! Роуз изсумтя с отвращение. На фона се чуваха шумове от забава, други гласове.

— Аалоо! — изчурулика Маги. — Кой се обажда?

Роуз затвори. Помисли си, че сестра й е като клатушкаща се играчка. Лута се, прави гафове, задига ти обувките, парите и гаджето, но абсолютно никога не пада.

На сутринта след първия тур кучешка разходка се обади на баща си в службата му.

— Жива е — докладва тя.

— О, слава Богу! — с нелепо облекчение възкликна баща й. — Къде е тя? Какво каза?

— Не говорих с нея — отвърна Роуз. — Само чух гласа й. Блудната дъщеря е жива и здрава, отдадена на забавления.

Баща й помълча, после каза:

— Трябва да се опитаме да я открием.

— Моля, опитай се — съгласи се Роуз. — И като успееш, поздрави я от мен. — После затвори телефона.

Нека баща й си търси въртоглавата дъщеря. Майкъл и Сидел да се помъчат да я върнат у дома. Веднъж Маги Фелър да е проблем на някой друг.

Излезе и се гмурна в света, който бе открила едва след като напусна редовната си служба и започна да прекарва дните си в кръстосване на градските улици, често с букети от кучешки каишки в ръце. Градът между девет и седемнайсет часа съвсем не бе оня призрачен свят, който си бе представяла. Изпълнен бе със съвсем различно население — таен град на майки и бебета, работещи на смени, студенти и доставчици, пенсионери и безработни, изпълнили улици и ъгли, за които тя не бе подозирала при всичките си години в института по право и в юридическата фирма. Откъде една неомъжена и бездетна адвокатка ще е чувала за Парка на трите мечки, малко кътче за игра помежду Спрус и Пайн Стрийт? Нима жена, която пътуваше по един и същи маршрут за работа, би могла да знае, че на всяка от петстотинте сгради по Деланси се развяваше различен флаг? Как би й хрумнало, че магазините и бакалиите ще са тъй оживени по обед, пълни с хора по джинси и пуловери, вместо с делови костюми и куфарчета? Кой да знае, че лесно ще запълва часове със занимания, които преди сместваше в няколкото минути свободно време?

Дните й започваха с кучета. Имаше личен ключ за „Красиви лапички“ и всяка сутрин, по време, когато обикновено си купуваше двойно черно кафе и се отправяше към службата, сега отключваше кучкарника, слагаше нашийници на две, три или четири кучета, напълваше джобовете си с бисквити и полиетиленови пликчета за нечистотиите и поемаше към Ритънхаус Скуеър. Прекарваше четирийсет и пет минути в парка, заобиколен от магазини за дрехи, книжарници, изискани ресторанти и високи жилищни сгради, като оставяше подопечните си да душат тревата, храстите и другите кучета. До обяд изпълняваше разни задачи. Оставяше рецепти в аптеката, прибираше дрехи от химическо чистене, сновеше по тротоари и странични улици с натежали от ключове джобове, отваряше врати на декоратори, озеленители, екстерминатори, лични готвачи и дори коминочистачи.

Следобед подхващаше поредния тур разходки и се отправяше обратно към Ритънхаус Скуеър за срещата си с момиченцето, петнистото куче и жената, която ги придружаваше.

През осемте си седмици като разводачка на кучета тя бе развила жив интерес към момиченцето Джой, кучето Нифкин и жената, която вероятно бе майка на детето. Те идваха в парка всеки следобед между четири и четири и половина. В продължение на час Роуз подхвърля топки за тенис на следобедните си кучета и разсъждаваше над въображаемия живот на жената, момичето и кучето. Представяше си съпруг, умерено красив и представителен. Настани ги в голяма къща с камини и ярки тъкани килимчета, дървен шкаф, претъпкан с всевъзможни играчки и плюшени животни за момиченцето. Пращаше ги на семейни излети до крайбрежието, екскурзии в планината. Виждаше ги как слизат от самолет: бащата тегли голям куфар на колелца, майката — среден, а момиченцето — съответно малка пътна чанта. Татко Мечо, мама Меца и малкото Мече, а зад тях безгрижно припка кученцето. В съзнанието си им отреждаше спокоен и щастлив живот — добри служби, достатъчно пари, вечери у дома в делничните дни в тесен семеен кръг, като родителите подканят дъщеричката си да си изпие млякото, а тя тайничко пуска зеленчуците си на кученцето на име Нифкин.

От кимане за поздрав бе минала към махане за поздрав, а вече и към „Здрасти“, изречено гласно. Роуз се надяваше, че с времето отношенията можеха да прогресират до разговор. Тя седеше и гледаше как момиченцето гони петнистото куче към фонтана, а майката — висока, с широки рамене и масивен ханш — говореше по клетъчния си телефон.

— Не, не обичам лебервурст — казваше жената. — Бъркаш ме с Луси, другата ти дъщеря. — Тя направи гримаса към Роуз и само с устни изрече „Майка ми“. Роуз се постара да внуши с кимането си, че я разбира, и леко й помаха. — Не, Джой също не обича лебервурст, мамо. — Тя замълча, слуша известно време и после поклати глава. — Питър не обича лебервурст. Изобщо не познавам човек, който да обича лебервурст, и нямам представа защо го произвеждат още. — Роуз се засмя. Жената й се усмихна, още заслушана. — Нифкин обича лебервурст — съобщи тя. — Може да го дадем на него. — Последва нова пауза. — Ами не знам какво да го правиш. Само едно предложение ми хрумва. Намажи го върху бисквити и кажи в читателския си клуб, че е гъши пастет. Да. Добре. Ще се видим тогава. Дочуване. Затвори телефона и го пъхна в джоба си.

— Майка ми смята, че съм безработна — подхвана тя.

— О — промълви Роуз и прокле закърнелите си умения за разговор.

— А аз не съм — поясни жената. — Просто работя у дома, което за майка ми означава, че въобще не работя, та може да ми звъни, когато си поиска, и да ме разпитва за лебервурст.

Роуз се разсмя.

— Казвам се Роуз Фелър — представи се тя.

Жената протегна ръка.

— Аз съм Кандис Шапиро. Кани.

— Мамо! — Малката внезапно се появи пред тях, хванала каишката на Нифкин.

Кани се засмя.

— Пардон — каза тя. — Аз съм Кандис Шапиро, бъдеща Крушелевански. — Направи смешна гримаса. — Опитайте се да поберете това на визитка.

— Значи сте омъжена? — попита Роуз. Мигом трепна и си затвори устата в почуда какво се бе случило с нея. Два месеца, откакто бе напуснала работа, през които общуваше основно с кучета и доставчици, и ето че бе отвикнала да разговаря с хора.

Но в реакцията на Кани не личеше да е забелязала нещо странно.

— Сгодена — уточни тя. — Събитието ще е през юни.

Какво пък, рече си Роуз, след като холивудските звезди могат да раждат деца, преди да се омъжат, защо да не го правят и обикновените жителки на Филаделфия?

— Голяма ли ще е сватбата?

— Не, малка — поклати глава Кани. — В дневната ни. Равинът, семейството, няколко приятели, майка ми, партньорът й в живота и отборът им по софтбол. Нифкин ще е почетното куче, а Джой ще е шаферка.

— О — отрони Роуз. — Аха… — Не приличаше на нито една от церемониите, които бе гледала по телевизията. — Как… — подхвана тя неуверено и млъкна, преди да зададе най-баналния от дежурните въпроси. — Как се запознахте с бъдещия си съпруг?

Кани се разсмя и отметна косата си зад раменете.

— Това е дълга и сложна история — отвърна тя. — Започна с диета.

Роуз стрелна поглед към Кани и прецени, че надали ще е била особено успешна диета.

— Запознах се с Питър, когато бях бременна с Джой, обаче още не знаех, че съм бременна. Ръководеше курс по отслабване, а аз си мислех, че ако отслабна, мъжът, с когото бях скъсала, ще ме пожелае отново. — Тя се усмихна на Роуз. — Само че знаете как става. До последно гониш неподходящия и чак тогава разбираш, че подходящият през цялото време е чакал теб. Неведоми са любовните пътища. Или пък бяха божите? Все не мога да запомня.

— Мисля, че божите — вметна Роуз.

— Сигурно, щом казвате — съгласи се Кани. — Ами вие? Омъжена ли сте?

— Не! — натъртено произнесе Роуз. — Тоест, не — с по-овладян тон изрече тя. — Аз… Току-що прекратих една връзка. Всъщност, не точно аз я прекратих. Сестра ми… както и да е. Дълга история. — Тя впери очи в ръцете си, после в Петуния, сгушена в краката й, премести поглед към Джой и Нифкин, които играеха на „Лови“ с червена ръкавица, след това към половин дузината кучета, застанали по средата на триъгълната тревна площ. — В общи линии, опитвам се да измисля как да продължа нататък.

— Харесва ли ви онова, което вършите сега? — попита Кани.

Роуз погледна Петуния и другите кучета в парка, после сивкавата топка за тенис в ръката си и купчето полиетиленови пликчета до себе си.

— Да — отвърна тя. И беше истина. Харесваше всичките си кучета — намусената пръхтяща Петуния; голдън ритривъра, който тъй се радваше на появата й, че се впускаше в радостни кръгчета, щом чуеше ключа да се превърта в ключалката; сериозните булдози; хаотичните шнауцери; склонния към нарколепсия кокер шпаньол на име Спорт, който понякога заспиваше на червен светофар.

— Какво още харесвате? — подсказа Кани.

Роуз поклати глава с невесела усмивка. Знаеше кое прави сестра й щастлива — абсурдно тесни кожени панталони, френски овлажняващ крем за шейсет долара, мъже, които й говорят колко е красива. И за баща си знаеше какво обича — чекове за дивиденти, чисто нов екземпляр на „Уолстрийт Джърнъл“, редките случаи, когато Маги се задържаше на работа. Знаеше кое радва Ейми — плочи на Джил Скот, панталони „Шон Джийн“ и филма „Страх от черна шапка“. Наясно бе какво обича Сидел — Моята Марша, органични зърнени храни, козметични инжекции и да дава на четиринайсетгодишната Роуз диетичен желатинов крем за десерт, когато всички останали ядяха сладолед. От време на време схващаше дори кое радва майка й — чисти чаршафи, яркочервено червило, декоративните игли за костюми, които двете с Маги й подаряваха за рожден ден. Но какво обичаше самата Роуз, освен обувки, Джим и вредни за нея храни?

Кани се усмихна на Роуз и се изправи.

— Все ще го измислите — весело рече тя. Подсвирна на Нифкин и кучето веднага дотича, следвано от Джой с порозовели бузки и коси, изплъзнали се от конската опашка. — Ще ви видим ли утре?

— Непременно — обеща Роуз. Прибра в джоба си топката за тенис и започна да събира питомците си, като събра в една ръка пет каишки, а в дясната — само една, на сивата хрътка. Разведе кучетата едно по едно, докато остана само с Петуния. Мъничето припкаше на няколко крачки пред нея като издут кроасан на крачета. Петуния я правеше щастлива, макар да трябваше да я предава на собственичката й Шърли, строга седемдесет и две годишна жена, която живееше в централната част и за щастие на Роуз се съгласи тя да разхожда кученцето всеки ден. Какво още? В никой случай не дрехи. Не и пари, защото използваше зашеметяващата си шестцифрена заплата само за да си плаща наема и студентските заеми, отклоняваше разумна сума за пенсионен фонд и оставяше останалото да трупа лихва в депозитна сметка, открита според изричните инструкции на Майкъл Фелър. Какво тогава?

— Хей! — извика куриер на велосипед. Роуз грабна Петуния и отскочи настрани, а велосипедът профуча край тях. Колоездачът бе преметнал чанта през рамо, а уоки токито на колана му пращеше от статично електричество. Роуз го гледаше как върти педалите и си припомни, че и тя имаше велосипед като момиче. Син „Шуин“ със седалка в синьо и бяло и бяла кошница, с бяло-розова пластмасова плетеница на дръжките. Зад дома на родителите й в Кънектикът имаше алея за велосипеди, която водеше до игрищата за голф и футбол. Минаваше също тъй през ябълкова градина и през есента Роуз обичаше да кара колелото си там през нападалите ябълки и шумолящите червени и златисти листа. Понякога майка й я придружаваше на своя велосипед, който бе същият като на Роуз, но за възрастни — трискоростен, с бебешка седалка над задното колело, на която някога се бяха возили Роуз и Маги.

Какво ли бе станало с колелото й? Роуз се опитваше да си спомни. Когато се преместиха в Ню Джърси, заживяха в апартамент под наем в жилищен блок край магистралата, което означаваше паркинги и пътища без тротоари. Вероятно бе вече надраснала велосипеда по времето, когато живееха там, а после се преместиха у Сидел и вече никога не й купиха друг. Вместо това се сдоби с шофьорско свидетелство три дни след като навърши шестнайсет и отначало бе въодушевена от перспективите за свобода, докато осъзна, че шофирането й ще се ограничава до откарване на сестра й на купони, прибирането й от уроци по танци и пазаруване за вкъщи.

Тя остави Петуния в апартамента на Шърли и реши, че през уикенда ще си купи велосипед — като начало на старо, за да види ще й хареса ли. Ще си купи един, може би що постави кошничка с размера на Петуния на дръжките и ща го подкара… нанякъде. Чувала бе, че има алеи за велосипеди във Феърмонт Парк, друга от художествения музей по Вали Фордж. Ще си купи велосипед, каза си, вече усмихната, и продължи с по-бодра походка. Ще си купи велосипед, ще си набави карта, ще си приготви закуска за пикник с хляб, сирене, грозде и курабийки и консерва луксозна храна за Петуния. Ще си организира приключение.

32

Госпожа Лефковиц не бе искала да дойде на седмичната им разходка.

— Мога да се раздвижвам и тук — заяви тя на Ела, като размахваше бастуна към ъглите на тясната си дневна, в която бе натъпкала диван, две двойни канапета, масивен фотьойл с декорации по подръчниците и огромен телевизор с широк екран.

— Не по начина, който ти е нужен — търпеливо възрази Ела.

— Дават „Гледката“ — посочи тя към екрана на телевизора, където четири жени си крещяха една на друга. — Не харесваш ли „Гледката“?

— За океана ли говориш? — невинно попита Ела! — Харесвам гледката на океана. Да излезем отвън и да й се полюбуваме.

— Имам предложение за теб — хвърли последния си коз госпожа Лефковиц. — Мислех си за теб и ориста ти.

— После — отсече Ела.

— О, предавам се — изпъшка госпожа Лефковиц. Сложи си гигантски слънчеви очила с квадратни стъкла, намаза си носа с цинков крем и завърза връзките на маратонките си. — Тръгвай, Брус Дженър. Да се свърши с това.

Тръгнаха по алеята към тенис кортовете, където миналия месец някой бе включил на преден ход, вместо на заден, минал бе през оградата и през мрежата и бе блъснал нещастна жена на име Фрида Мандел, която участваше в игра по двойки, а намери края си върху капака на кадилак, все още стиснала ракетата си в ръка. Това, както мрачно обяви госпожа Лефковиц, бе красноречиво доказателство, че гимнастиката и спортът — по-специално тенисът — могат да те убият, ако не внимаваш.

Ала лекарят й настояваше тя да ходи пеша, тъй че всеки вторник в десет часа Ела и подопечната й вървяха бавно към клуба, обядваха там и се връщаха с тролея. В един момент Ела дори започна да изпитва удоволствие от общуването с по-възрастната жена.

В походката на госпожа Лефковиц имаше ритъм. Забиване на бастуна, въздишка, крачка напред с десния крак и потътряне на левия след него. Забиване, въздишка, тупване, тътрене. На Ела й действаше успокояващо.

— Е, какво ново? — поинтересува се госпожа Лефковиц. — Още ли се виждаш с онзи?

— Луис — уточни Ела.

— Не е лош — кимна госпожа Лефковиц. — Напомня ми първия ми съпруг.

— Първия? — озадачи се Ела. — Двама ли си имала?

Забиване, въздишка, тупване, тътрене.

— А, не, просто наричам Ленард моя пръв съпруг. Така изглеждам по-светска жена.

Ела с труд удържа смеха си и леко подхвана госпожа Лефковиц за лакътя, когато тя се поколеба пред цепнатина в тротоара.

— Луис има ли добри доходи?

— Много прилични, струва ми се — отвърна Ела.

— Струва ти се? Струва ти се? — възмути се госпожа Лефковиц. — Няма какво да ти се струва, научи! Можеш да останеш с празни ръце! Като Чарлс Куралт.

Ела беше объркана.

— Той с празни ръце ли остана?

— Не, не, не. Къде ти? Но имаше една приятелка и тя остана с празни ръце.

— Дори без мъничка таратайка?

— Да бе, смей се — мрачно рече госпожа Лефковиц. — Няма да ти е смешно, като останеш на сирене от държавни помощи.

— Продължавай да вървиш — подкани я Ела.

— Ами децата му? — не млъкваше госпожа Лефковиц. — Те знаят ли за теб?

— Мисля, че да — отвърна Ела.

— Провери го — настоя госпожа Лефковиц. — Знаеш за Флорънс Гудстайн, нали?

Ела поклати глава.

— Ами ето на — подхвана госпожа Лефковиц, — тя и Ейб Мелцър си правеха компания. Ходеха на кино и на вечеря, Фло возеше Ейб по доктори. Един ден децата му й се обадили да се осведомят как е баща им и Фло споменала, че е уморен. Като чули „уморен“, си помислили, че тя не иска да го гледа повече. И още на следващия ден… — госпожа Лефковиц направи драматична пауза преди кулминацията на историята — долетяха със самолета, събраха му багажа и го отведоха в старчески дом в Ню Йорк.

— Боже мой! — измърмори Ела.

— Фло бе извън себе си от гняв — додаде госпожа Лефковиц. — Бе като въздушното нападение над Ентебе.

— Съжалявам за нея. Не спирай — каза Ела.

Госпожа Лефковиц повдигна слънчевите си очила и се взря в Ела.

— Готова ли си да чуеш предложението ми?

— Добре — съгласи се Ела. — За какво става дума?

— За внучките ти — обяви госпожа Лефковиц и възобнови тътренето си.

Ела изстена вътрешно. Не вярваше, че е могла да разкаже на госпожа Лефковиц за изгубените си внучки. Но пък преди година не би повярвала, че е способна да разкаже историята на когото и да било. А сега май просто не можеше да си затвори устата.

— Те имат ли Емил? — попита госпожа Лефковиц.

— Емил? — повтори Ела.

— Емил, Емил — нетърпеливо настоя госпожа Лефковиц. — На компютъра.

— О, имейл — сети се Ела.

— Че аз какво казах? — рече госпожа Лефковиц с многострадална въздишка.

— Не знам.

— Можем да ги открием по интернет. Всякакви неща може да узнаем за тях.

Сърцето на Ела замря.

— Имаш ли компютър? — попита тя, несмееща да се надява.

Госпожа Лефковиц махна пренебрежително със здравата си ръка.

— То се знае, кой няма? Получих го като подарък от сина си. Портокалов. От чувство за вина — поясни тя, очевидно в отговор на неизречените от Ела въпроси „Какъв цвят е?“ и „Защо?“. — Не ме посещава често, та затова ми купи компютъра, да ми праща по имейл снимки на внучетата. Искаш ли да се върнем и да издирим внучките ти? — с надежда попита тя.

Ела прехапа устна. Чуваше вик в душата си „Издири ги!“ в спор с много по-познатия настоятелен глас „Забрави това“. Изпитваше вълнение и крехка надежда, примесени с неподправен ужас.

— Ще си помисля — каза тя накрая.

— Не мисли — нареди госпожа Лефковиц, като се възправи в целия си ръст от метър и петдесет сантиметра и заби бастуна си на косъм от крака на Ела. — Ти не мисли, само прави.

— Какво?

— Йода — обясни госпожа Лефковиц и поде мъчния процес на обръщане в обратна посока. — Да вървим.

33

— Излезе от вратата като призрак в мъглата — изрече младеж в смачкана бяла ленена риза, когато Маги излезе от библиотека „Файърстоун“ в десет часа едно утро, в което нямаше помен от мъгла.

Маги го погледна, когато той тръгна редом с нея, също нарамил раница — небрежно, но с известен стил. Имаше издължено бледо лице, кестенява коса, която се къдреше покрай ушите, а облеклото му — ленената риза и изгладени ленени панталони с цвят екрю — беше съществено отклонение от неофициалната униформа за студентското градче — джинси и тениска.

— Няма мъгла — отбеляза тя. — И това не беше ли от песен?

— Съвършено никаква пречка — заяви той. Посочи книгата „Моята Антония“, която Маги носеше под мишница. — Жените в литературата?

Маги сви рамене, което можеше да бъде и да, и не, като прецени, че колкото по-малко каже, ще е по-добре. През седмиците й в студентското градче, ако не се броеше първата вечер на купона, не бе казвала повече от „Благодаря“ и „Извинете“ на другите студенти. Което напълно устройваше Маги. Имаше си Корин, с която да разговаря. Имаше си книгите. Имаше удобен стол, разположен в слънчевата читалня на библиотеката, любима масичка в Студентския център, когато й се приискаше смяна на обстановката. Прочела бе „Зора Нийл Хърстън“, „Големите надежди“, сега се бореше с „Приказка за два града“, препрочиташе „Моята Антония“ и се потеше над „Ромео и Жулиета“, която се оказа много по-мъчна, отколкото предполагаше филмът на Баз Лърман. Разговорите със студентите обикновено водеха до въпроси, а въпросите можеха да доведат единствено до неприятности.

— Ще ви изпратя — каза младежът.

— Няма нужда — увери го Маги и се опита да се отдалечи.

— Не е проблем — весело рече младежът. — В Макош е, нали?

Маги нямаше представа къде се събират „Жените в литературата“, нито къде се намира Макош, но отново кимна и ускори крачка. Младежът с лекота прие темпото й. Дълги крака, каза си Маги смутена.

— Аз съм Чарлс — представи се младежът.

— Аз съм заета — накрая отвърна тя. — Не проявявам интерес.

Чарлс спря и й се усмихна. Приличаше малко на лорд Байрон от снимка, която Маги бе видяла в една от присвоените книги — дълъг и тънък нос, спотаена усмивка в устните. Не изглеждаше надарен и атлетичен. Не беше неин тип.

— Дори не сте ми чули болката още — каза той.

— И болка ли имате? — унило промълви Маги.

— И още как — потвърди Чарлс. — Аз… Неудобно ми е да го кажа, но така се случи, че имам нужда от жена.

— Да бе, като всички други — рече Маги и дотолкова забави ход, че чак коленете й се подгънаха. Реши, че щом не може да избяга от него, ще го принуди да побърза напред, за да не изпусне семинара си.

— Не, не в този смисъл — усмихна се той и отново влезе в темпото й. — В класа по драматургия съм, трябва да покажем сцени и ми е нужна жена, тип наивка, за да представи скеча ми.

Маги го погледна.

— За актьорска игра ли говорите? — Тя спря и се втренчи в него. Отбеляза си, че е висок. Имаше и хубави сиви очи.

Чарлс кимна.

— Именно — каза той и двамата с Маги продължиха към Макош Хол. — Надявам се да поставя едноактна пиеса в театър „Интим“ през пролетта. — Той използва френското произношение и в първия миг Маги не, го разбра. Сто пъти бе минавала покрай тази сграда и все си мислеше, че се произнася, както се пише. Това я уплаши — за колко ли неща още бе в грешка, та, макар и да бъркаше само наум? — Ако сцената се получи добре, ще е успешна първа стъпка. И тъй — заключи той, — ще помогнете ли на своя събрат?

— Не сте ми никакъв брат — отсече Маги. — И въобще не знаете мога ли да играя.

— Но вие можете, нали? — не се предаваше Чарлс. — Нещо във вида ви ми го подсказва.

— И какъв е видът ми?

— Драматичен — без колебание отговори той. — Но аз прекалено избързвам. Дори не знам името ви.

— Маги — отвърна тя, забравила за миг желанието си да бъде известна като М.

— Аз съм Чарлс Вилинч. И съм прав, нали? — попита младежът. — Вие сте актриса, познах ли?

Маги само кимна, с надежда той да не разпитва за подробности, тъй като не смяташе, че изявите й като беквокал на „Уискърд Бискит“ или пък появата на бедрото й в клипа на Уил Смит биха го впечатлили особено.

— Бих искала да ви помогна, но… едва ли ще мога — каза Маги с искрено съжаление, защото идеята да изпълнява главната роля в пиеса, пък била тя и несръчното едноактно творение на студент, извънредно много я привличаше. Това можеше да е стартът й, помисли си тя. Принстън не бе толкова далеч от Ню Йорк. Може би в града щеше да се чуе за пиесата и звездата в нея. Може би някой агент или режисьор щеше да вземе влака, за да я види. Може би…

— Защо не си помислите днес върху това? — предложи Чарлс. — Ще ви се обадя довечера.

— Не — отвърна Маги, като обмисляше бързо. — Не… телефонът ми не работи.

— Тогава да се видим на кафе — не се смути той. — Не мога…

— На билков чай тогава — упорстваше Чарлс. — В девет часа в Студентския център. Ще ви чакам там. — И той тръгна, като остави Маги пред входа на лекционната зала, където студенти — главно момичета, някои от които държаха също като нея „Моята Антония“ — се изливаха вътре като поток. За момент Маги спря, като си мислеше „Защо не“, докато множеството се движеше покрай нея. По-трудно щеше да се обърне в обратна посока, отколкото просто да последва тълпата вътре. Реши, че, като седне най-отзад, никой няма и да забележи. Освен това бе любопитна какво щеше да каже преподавателят за книгата. Може би дори щеше да научи нещо.

34

— Добре ли върви животът ти? — отправи въпрос Ейми към Роуз една сутрин, докато закусваха палачинки с боровинково сладко във „Ведро утро“. Ейми, в прилепнали черни панталони и тъмносиня блуза, бе на път за летището — отиваше в командировка в провинциалните райони на Джорджия и Кентъки, където щеше да изнася лекции върху съоръженията за пречистване на отпадни води. („А те миришат — казала бе тя на Роуз — точно както можеш да си представиш“.) Роуз, в обичайното си вече облекло от широки панталони в цвят каки от армейския резерв, бе тръгнала да замени в антикварната книжарница десет наскоро прочетени любовни романчета с още толкова нови, а после да разходи кучето Скип, порода шиперк.

Роуз дъвчеше и мислеше над въпроса.

— Добре съм — бавно отвърна тя, докато Ейми грабна с тънките си пръсти парче бекон от чинията й.

— Не ти ли липсва работата?

— Липсва ми Маги — избъбри Роуз с пълна уста. Вярно беше. „Ведро утро“ се намираше в стария квартал на Маги, съвсем близо до жилищната сграда, откъдето Маги бе изхвърлена, преди да се нанесе да живее при Роуз. Докато Роуз бе в колежа, а после учеше право, Маги прекарваше уикенда при нея веднъж или два пъти в семестъра, а после, когато Роуз постъпи на работа, навестяваше сестра си в Южна Филаделфия за ранен обяд, за по някое питие или за да я заведе на покупки в търговския център „Пруски крал“. Роуз пазеше мили спомени от многобройните апартаменти на Маги. Без значение къде живееше, накрая стените винаги се оказваха боядисани в розово, Маги курдисваше античния си сешоар на стойка в ъгъла, пригаждаше някъде бар с напитки, където шейкърът за мартини винаги бе в готовност и под ръка.

— Разбра ли се къде е тя? — попита Ейми, като избърса ножа си за масло със салфетка и го използва да провери състоянието на червилото си.

Роуз поклати глава, усетила познатата смесица от чувства, които Маги предизвикваше у нея — гняв, раздразнителност и съчувствие — да се надига в гърлото й.

— Не знам — отвърна тя. — И не съм сигурна искам ли да знам.

— Доколкото познавам Маги, ще се появи рано или късно — каза Ейми. — Ще й потрябват пари или кола, или кола, пълна с пари. Телефонът ти ще иззвъни и ето ти я нея.

— Знам — въздъхна Роуз. Липсваше й сестра й… само дето „липса“ не бе точната дума. Естествено, липсваше й нейната компания за закуска, педикюр или походи по магазините. Установи дори, че й липсва шумотевицата на Маги, тропането й, това как включваше термостата на трийсет и пет градуса, от което жилището й заприличваше на тропиците, и как в устата на Маги дори най-баналната история се превръщаше в приключенска драма. Спомни си как Маги се опитваше да прекара през тоалетната чиния на Роуз куп изцапани с грим салфетки, като крещеше срещу отвора: „Налапай ги всичките, кучко!“; Маги, която разигра луда сцена пред щанда за шампоани и сапуни, защото свършили нейната марка балсам за боядисана коса; типичното за нея небрежно щракане с пръсти, с което караше Роуз да се помръдне и да й направи място на канапето; песента, която сестра й пееше под душа: „Това трябваше да съм аз… трябваше да съм аз…“.

Ейми нетърпеливо почука с ножа по ръба на чинията си.

— Земя вика Роуз.

— Ето ме — промълви Роуз и вяло помаха.

По-късно същата сутрин тя спря велосипеда си пред обществен телефон, извади шепа монети от джоба си и отново набра клетъчния телефон на сестра си. Едно позвъняване, второ.

— Ало? — прозвуча гласът на Маги, рязък и командаджийски. — Ало, кой се обажда?

Роуз затвори, като се запита дали Маги ще забележи кода на града 215, дали няма да се почуди тя ли е била, дали изобщо я интересуваше.

35

Ако Маги Фелър бе научила нещо от четиринайсетте си години общуване с противоположния пол, то беше следното: лошите връзки винаги се връщат да те преследват. Може да не си виждала преди в живота си даден мъж, но за да си гарантираш, че ще го срещаш навсякъде, достатъчно бе да прекараш няколко наситени минутки на задната седалка на кола, в спалня или в заключена баня. И тогава той цъфва ту в кафето, ту по коридорите, ту зад щанда на закусвалнята, където току-що си започнали работа, или пък държи момиче за ръка на някоя петъчна забава. Беше законът на Мърфи за връзките — точно онзи, когото не желаеш да зърнеш вече, все ти се навира в очите. През първата й вечер в студентското градче Джош, уви, не беше изключение.

Тя дори не бе сигурна, че той я позна — беше много пиян, часът бе късен, а тя току-що беше слязла от влака и не бе усъвършенствала още принстънския си камуфлаж. Ала Джош се появяваше навсякъде с вид, като че всеки миг щеше да я свърже с изчезналите си пари, спален чувал, фенер за къмпинг и дрехи.

Тя вдигаше очи от книгата си в библиотеката и зърваше фланелката и част от лицето му в профил. Отиваше да напълни отново чашата си с кафе в стола и той се оказваше зад щанда със салатите, вперил изучаващ поглед в нея. Заговори я тъкмо в онази съботна вечер, когато тя замъкна в пералното помещение крадената калъфка, пълна с дрехи за пране, водена от погрешно предположение, че никой няма да пере в събота вечер.

— Здравей — подхвърли той небрежно, като зяпаше гащичките и сутиена, които тя натикваше в пералнята.

— Здравей — отвърна тя, без да вдига глава.

— Как е? — попита той.

Маги отвърна с леко свиване на рамене, докато изсипваше прах за пране от картонените кутии, които бе купила от автомата.

— Искаш ли омекотител? — Той разклати опаковката срещу нея и се усмихна. Ала в очите му нямаше смях. Те внимателно обхождаха лицето й, косата й, тялото й и ги сравняваха със спомена от онази единствена нощ в леглото.

— Не, благодаря, няма нужда — измърмори тя, после пъхна монетите си в процепа и тъкмо тогава клетъчният й телефон иззвъня. Сигурно баща й, помисли си — бе звънял преди и тя никога не му отговаряше, ала сега грабна телефона, сякаш бе спасителен пояс, а тя се давеше. — Ало? — изрече весело, като извърна лице и тяло настрани от настойчивия взор на Джош. Не се чу отговор, само дишане. — Ало? — повтори Маги, като бързешком мина нагоре по стълбите покрай група студенти, които си подаваха бутилка шампанско и пееха някаква бойна футболна песен. — Кой се обажда? — Никакъв отговор. Само щракване и после тишина. Тя сви рамене и пъхна телефона в джоба си, после излезе навън на хладния вечерен въздух. Лампи осветяваха алеята на равни интервали, по протежението й и покрай сградите имаше резбовани дървени пейки. Маги избра пейка далеч от светлината и се сгуши в ъгъла й. Време е за тръгване оттук, мислеше си тя. Студентското градче не е голямо, а навсякъде виждаш този тип и е само въпрос на време той да се сети коя си и какво си направила, ако вече не се е сетил. Време е да осребриш чиповете си, да свалиш картите и да хванеш първия автобус нанякъде.

Ала странното бе, че тя не искаше да си тръгне. Тук й беше… какво? Маги сви колене към гърдите си и се загледа в клоните на дърветата, натежали от плътни зелени пъпки, и към осеяното със звезди небе. Забавно. Е, не точно забавно, не като на купон например, не и като да се издокараш, да изглеждаш страхотно и да усещаш завистливите погледи.

Беше предизвикателство, и то каквото никога не бе срещала в поредицата безперспективни служби срещу минимално заплащане. Все едно бе звездата на собственото си детективско шоу.

Въпросът не опираше само до това никой да не забележи. Това бяха умните хлапаци, отличниците, спечелилите национални отличия, елитът на младежта, върхът на сладоледа. Щом Маги можеше да се движи незабелязана между тях, не доказваше ли това постоянните твърдения на госпожа Фрайд? Щом оцеляваше в Принстън и можеше да седи на задната банка на дузина различни семинари и да следи активно преподаването, не значеше ли това, че и тя също е умна?

Маги избърса капките роса от дъното на джинсите си и се изправи. Плюс всичко в картинката фигурираше пиесата на Чарлс, режисьорският му дебют, едноактна творба в стил Бекет в театър „Интим“. А тя бе звездата. Срещаше се всеки ден с него за репетиции, упражняваше репликите си в Студентския център или в празна класна стая в сградата за изкуства на Насау Стрийт.

— Живея в Локхарт — каза й той при последната им среща, докато я изпращаше от Насау Стрийт 185. — Стоя до късно. Имам двама съквартиранти — добави, преди Маги да успее да повдигне вежда. — Гарантирам, че добродетелта ти ще бъде опазена.

Е, сега беше късно. Тя се запита дали той е буден. Почуди се, като обгърна раменете си, дали би й услужил с пуловер. Забърза през студентското градче. Локхарт, ако си спомняше добре, се намираше до университетския магазин. Стаята на Чарлс бе на първия етаж и когато Маги почука на прозореца, той дръпна щората, усмихна й се и побърза дай отвори.

Стаята на Чарлс въобще не бе каквато си я представяше. Беше като да се озовеш в чужбина. Всеки сантиметър от стените и тавана бе покрит с индийски гоблени и огледала в сребърни рамки. Подът бе застлан с ориенталски килим в алено, златно и синьо, а вместо масичка в средата бе поставен грамаден ожулен куфар — ракла със съкровища, каза си Маги. Той и съквартирантите му бяха разположили бюрата си край стените и бяха заобиколили куфара с купчини възглавнички — червени със златни ресни, тъмнозелени, избродирани със златисто или обсипани с мъниста.

— Сядай — посочи Чарлс към възглавничките. — Искаш ли нещо за пиене?

В ъгъла имаше хладилник с кафе машина.

— Охо — възкликна Маги. — Да не държиш харем тук?

Чарлс се засмя и поклати глава.

— Не. Просто обичаме да се забавляваме. Миналия семестър Джаспър ходи в Африка и обстановката бе на тема сафари, само че животинските глави по стените ме стряскаха. Така е по-добре.

— Много е хубаво — потвърди Маги, като бавно обикаляше стаята и я разглеждаше. Имаше малка симпатична уредба с компактдискове, подредени по жанр — джаз, рок, класическа музика, а те на свой ред бяха строени в азбучен ред. В друг ъгъл върху малка висока масичка бяха струпани пътеводители — за Тибет, Сенегал, Мачу Пикчу. Тя вдиша дълбоко и долови смесен аромат на тамян, одеколон и цигари. Малкият хладилник съдържаше минерална вода, лимони, ябълки и кайсиев мармалад. Нито една бутилка бира или някакъв, силен алкохол.

Гей, реши Маги, като затвори хладилника. Гей, заключи категорично с известна доза облекчение. Без съмнение гей. Тя взе снимка в рамка от бюрото на Чарлс. На нея той бе прегърнал през раменете засмяно момиче.

— Сестра ти ли е? — попита тя.

— Бивша приятелка — отвърна той.

Ха, рече си Маги.

— Не съм гей — уточни Чарлс и се засмя с нотка на извинение. — Просто всеки, който влезе тук, си мисли това. После цели три месеца ми се налага да демонстрирам натрапчиво хетеросексуално поведение.

— Какво, почесваш се на пет минути, вместо на десет? Не е толкова трудно — подхвърли Маги, като се настани върху възглавничките и запрелиства книга за Мексико. Варосани къщи, открояващи се на фона на яркосиньо небе, плачещи мадони в дворчета, настлани с теракота, пенести вълни, къдрещи се върху златист пясък. Беше разочарована. В живота си бе познавала само три типа мъже: гейове, възрастни и третата категория, стократно по-многобройна от първите две — такива, които я желаеха. Щом Чарлс не беше гей, а стар в никой случай не беше, тогава вероятно я желаеше. А това пораждаше у Маги тъга и смътно чувство, че е измамена. Никога преди не бе общувала с мъж като с приятел, а бе прекарала достатъчно време с Чарлс, за да разбере, че той я харесва заради ума й, бързите й реакции и находчивост, а не заради единственото, с което привличаше всички останали мъже.

— Е, радвам се, че изяснихме това. И се радвам, че си тук. Имам стихотворение за теб.

— За мен? Ти ли си го написал?

— Не. Обсъждахме го миналата седмица на семинар по история на поезията. — Той разтвори антология „Нортън“ и зачете:

Той затвори книгата. Маги пое дълбоко дъх. Кожата по голите й ръце бе настръхнала.

— У, мрачно — промълви тя. — Но аз не съм Маргарет.

— Не си ли?

— Не. Само Маги. По-точно Маги Мей — засмя се притеснено тя: — Като у бележития поет Род Стюарт. Майка ми харесвала песента.

— Какво представлява майка ти? — попита Чарлс.

Маги го погледна, после отклони очи. Обикновено в този момент от общуването си със съответния мъж Маги поднасяше свой собствен трагичен вариант на майчината си смърт и я полагаше в скута му като пакетче в ярка опаковка. Понякога майка й умираше от рак на гърдата, друг път ставаше жертва на автомобилна катастрофа, но неизменно историята биваше украсена с подробности и драматизъм. Химиотерапията! Полицаят на вратата! Погребението и двете момиченца, плачещи над ковчега! Ала на Чарлс не й се искаше да предлага тази версия. Склонна бе да му разкаже нещо близко до истината, което я разтревожи, защото, ако му кажеше истината за това, какво ли още щеше да се изкуши да изтърси?

— Няма много за разправяне — отвърнах престорено безгрижие.

— О, сигурен съм, че не е вярно — възпротиви се той.

Усещаше погледа му върху себе си. Ясно й бе какво предстои. Защо не се приближиш? Или: да ти налея ли питие? А миг по-късно щеше да усети устните му на шията си или ръката му през раменете си, която да се прокрадва към гърдите й. Твърде много пъти беше танцувала този танц.

Само че така и не чу думите, нито устните му я допряха. Чарлс си остана на мястото.

— Добре тогава, не споделяй с мен — каза с усмивка той, приятелска усмивка, както тя установи с облекчение.

Маги погледна към античния на вид часовник на бюрото му. Минаваше един.

— Трябва да вървя да си прибера прането — съобщи тя.

— Ще те изпратя — предложи Чарлс.

— Не, няма нужда.

Но той поклати глава и взе раницата си.

— Не е безопасно да се движиш сама.

Маги едва не прихна. Не беше виждала по-безопасно място от „Принстън“, По-сигурно бе от детско басейнче, от бебешка седалка за кола. Най-тежкият инцидент тук бе някой да си изпусне подноса в стола.

— Настоявам. Освен това съм гладен. Била ли си в „Пи Джей“?

Маги поклати глава. Чарлс изобрази престорен ужас на лицето си.

— Традиционно заведение за Принстън. Превъзходни палачинки с шоколад. Хайде — подкани я той и задържа вратата пред нея, — аз черпя.

36

Роуз Фелър бе очаквала настъпването на този ден.

След като три месеца разхожда кучета, прибира дрехи от химическо чистене, препуска до аптеката, бакалията и видеотеката, цяло чудо беше, че не срещна някое познато лице от далеч не изпълнените й с блаженство дни в „Луис, Домел и Феник“. И тъй, един слънчев и топъл априлски ден Шърли, стопанката на Петуния, й връчи плик, надписан с познатия адрес, и най-небрежно подхвърли: „Би ли го оставила в кантората на адвокатите ми?“ Роуз преглътна мъчително, пъхна плика в чантата си, преметна я през рамо, яхна велосипеда и пое към Арч Стрийт и високата лъскава сграда, където някога работеше.

Възможно бе, мислеше си по пътя, никой да не я разпознае. През целия си престой в „Луис, Домел и Феник“ бе с костюми с панталони и обувки с високи токове (и влюбена, настойчиво напомни клеветническият глас в съзнанието й). Днес бе по шорти, къси чорапи, чийто десен изобразяваше тигани, яйца на очи и чашки за кафе (част от оскъдното наследство от Маги), и обувки с дебела подметка, удобни за каране на велосипед. Косата й, израсла до под раменете, бе сплетена на две плитки — по мъчния начин Роуз бе установила, че това бе едва ли не единствената прическа, подходящи за под каска. И макар да не бе отслабнала, откакто без време напусна света на правораздаването, фигурата й изглеждаше различна. От карането на велосипеда и ходенето пеша по краката и ръцете й се бяха оформили мускули, а бледият й офис тен бе заместен от загар. Бузите й руменееха, сплетената коса блестеше. Това поне бе в плюс за нея. Давай да се свършва, каза си тя, като излезе от асансьора и тръгна към бюрото на рецепцията с набиващите се на очи тук загорели боси крака и обувки, чаткащи по настлания с плочки под. Да се свършва. Не е чак толкова трудно. Ще остави плика, ще вземе подпис и…

— Роуз?

Със секнал дъх и слаба надежда, че чутото е плод на въображението й, а не иде от един офис отсреща през фоайето, тя се обърна и видя Саймън Стайн, инициатор на учрежденски игри по софтбол с русоляво кестенява коса, твърде ярка на луминесцентното осветление, и вратовръзка в червено и златисто над загатнатото шкембенце.

— Роуз Фелър?

Е, рече си тя, като леко му се усмихна и помаха, можеше и по-лошо да е. Можеше да е Джим. Да можеше сега просто да метне плика и да изчезне оттук…

— Как си? — попита Саймън, който вече бе прекосил фоайето и стоеше точно до нея, като я измерваше с поглед, сякаш бе мутирала в някакъв незнаен досега вид. Може и така да е, каза си мрачно тя. Бивша адвокатка. Колко такива бе виждал Саймън Стайн в живота си?

— Добре съм — тихо отвърна тя и подаде плика на секретарката на рецепцията, която наблюдаваше Роуз с неприкрито любопитство и явно се опитваше да идентифицира загорялото момиче по шорти със строгата на вид млада жена в костюм.

— Казаха ни, че си в отпуск — отбеляза Саймън.

— Така е — кратко отговори тя, прибра разписката от секретарката и се насочи към вратата. Саймън не спря да върви подире й, дори след като Роуз го отпрати с жест.

— Хей, обядвала ли си? — осведоми се той.

— Тръгвам си, бързам — отвърна тя. В този миг вратите на един от асансьорите се отвориха и от него се изсипаха хора. Роуз ги огледа крадешком, като търсеше лицето на Джим, и не задиша отново, докато не се увери, че не е сред тях.

— Безплатен обяд — изкушаваше я Саймън с очарователна усмивка. — Хайде, тъй или иначе трябва да ядеш. Ще идем на някое луксозно място и ще се правим на важни клечки.

— Няма начин, след като съм в този вид — разсмя се Роуз.

— Никой нищо няма да каже — увери я Саймън и последва Роуз в асансьора, сякаш бе едно от кучетата, които тя развеждаше всеки ден. — Чудесно ще си прекараме.

Десет минути по-късно седяха в „Мидената къща“ на Сансъм Стрийт, където Роуз бе, както се беше опасявала, единствената жена, която не носеше чорапогащник и високи обувки.

— Два студени чая — поръча Саймън Стайн, като разхлаби вратовръзката и нави ръкавите си, разголвайки луничавите си ръце. — Искаш ли мидена супа? Ядеш ли пържено?

— Да, искам и да, ям понякога — отговори Роуз, после разпусна плитките си и небрежно се опита да оправи косата си.

— Две порции мидена супа „Ню Ингланд“ и смесено плато морски дарове — каза той на сервитьорката, която кимна одобрително.

— Винаги ли поръчваш на непознати? — попита Роуз, като реши, че косата й е изгубена кауза и сега се мъчеше да придърпа шортите си, та да покрият ожуленото й дясно коляно.

— При всеки удобен случай — кимна Саймън Стайн, доволен от себе си. — Изпитваш ли завист за храна?

— Какво е това? — не разбра Роуз.

— Отиваш в ресторант и си поръчваш нещо, а после виждаш да сервират на друг ястие, което изглежда десет пъти по-вкусно от твоето.

— Разбира се — потвърди Роуз. — Случва се непрекъснато.

Саймън придоби още по-самодоволен вид.

— А на мен никога не ми се случва — заяви той.

Роуз го зяпна смаяна.

— Никога?

— Почти никога. Експерт съм в поръчването. Истински познавач на менюто.

— Познавач на менюто — повтори Роуз. — Ти си за по телевизията. Кабелната най-малко.

— Знам, че звучи налудничаво — рече Саймън, — но е истина. Питай всеки, с когото съм излизал. Никога не греша.

— Добре — прие Роуз предизвикателството и се замисли за най-добрия ресторант, който бе посетила напоследък, като „напоследък“ означаваше преди шест месеца, когато с Джим една вечер късно след работа отидоха на място, където бяха сигурни, че няма да срещнат негов познат. — „Лондон“.

— Градът или ресторантът?

Роуз устоя на желанието за гримаса.

— Ресторантът. Намира се близо до музея по изкуствата.

— Разбира се — каза Саймън. — Там хубави са сепията със сол и пипер, печената патица със сладък джинджифил и чийзкейк с бял шоколад за десерт.

— Удивително! — възкликна Роуз само наполовина присмехулно.

Саймън сви рамене и разпери малките си ръце.

— Крив ли съм, че ядеш само печени картофи и варена риба?

— Откъде знаеш? — смая се Роуз, спомнила си, че наистина си поръча варена сьомга в „Лондон“.

— Налучках — отвърна Саймън. — Повечето жени все това ядат, което е жалко. Изпитай ме пак.

— Късна закуска в „Раирания костур“ — назова Роуз един от най-добрите ресторанти в града. Баща й бе водил там нея и Маги по специални случаи. Роуз си поръча калкан, а Маги — три рома с кока-кола, последвани от телефонния номер на бармана.

Саймън Стайн притвори очи.

— Имат ли в менюто яйца по бенедиктински с бланширан омар?

— Не знам. Никога не съм била там на късна закуска.

— Трябва да отидем — отсече Саймън.

„Ние?“, отбеляза си наум Роуз.

— Защото това ще ядеш — продължи той. — Започваш със стриди, стига да ги обичаш… Обичаш стриди, нали?

— Разбира се — отвърна Роуз, която не бе вкусвала стриди.

— А после яйца по бенедиктински с бланширан омар. Много добро ястие. — Той й се усмихна. — Давай нататък.

— „Пенанг“ — каза Роуз. Това бе нашумял нов малайзийски ресторант в Чайнатаун. Само бе чела за него, но Саймън Стайн не го знаеше.

— Ориз с кокос, пържени пилешки крилца, мариновано говеждо и пролетни рулца с пресни скариди.

— Иха! — възкликна Роуз. В този момент сервитьорката им поднесе супата. Тя загреба с лъжицата, вкуси, притвори очи и устата й се изпълни с гладката смес от гъста сметана, беглия солен аромат на океан, божествени миди и картофи, които се топяха върху езика. — Изчерпах си мазнините за цяла седмица — рече тя, щом се свести от изживяването.

— Не се брои, ако те черпят — възрази Саймън Стайн и предложи на Роуз кракери със стриди. — Опитай това.

Роуз опразни купичката си до половина, преди да й хрумне да заговори отново.

— Божествена е — възхити се тя.

Саймън кимна, сякаш не очакваше нищо друго, освен похвалата й за супата.

— Я ми кажи нещо повече за този твой отпуск.

Роуз преглътна мъчително.

— Ами… ъъ…

Саймън Стайн я наблюдаваше с шеговито изражение.

— Да не си болна? — попита той. — Защото това е един от слуховете.

— Един от слуховете? — повтори Роуз.

Саймън кимна и отмести настрани опразнената си купичка.

— Слух номер едно е загадъчна болест. Слух номер две е, че искат да те вербуват „Пепър и Хамилтън“. Слух номер три…

Точно тогава отново се появи сервитьорката с плато от златистокафяви филенца. Саймън се зае да изстисква лимон върху тях и да соли допълнително пържените картофи.

— Та какъв е слух номер три? — напомни му Роуз.

Саймън налапа две препържени миди, изгледа я с невинно ококорени сини очи под светлите мигли и избърбори нещо нечленоразделно.

— Какво? — не разбра Роуз.

Саймън глътна и повтори:

— Мислят си, че имаш любовна връзка с един от съдружниците.

Ченето на Роуз увисна.

— Аз…

Саймън вдигна ръка.

— Не е нужно да казваш нищо. И въобще, не биваше да ги споменавам.

— Всички ли мислят така? — попита тя, като се мъчеше да скрие стъписването си.

Саймън си сипа сос тартар и поклати глава.

— Не, повечето залагат на кожна туберкулоза или дископатия.

Роуз изяде няколко панирани миди, като се помъчи да изглежда безгрижна и да не чувства абсурда на положението си. Ала, естествено, то беше абсурдно. Напуснала бе работата си, приятелят й бе напуснал нея, облечена бе като попрезряла ученичка, а сега мъж, който практически й бе непознат, солеше картофките й. И най-лошото — всички знаеха за нея и Джим. А тя си въобразяваше, че е тайна. Колко тъп можеше да е човек?

— Фигурира ли името на конкретен съдружник в този слух? — попита тя, като се постара да прозвучи, сякаш й бе все едно и топна скарида в соса тартар с безумната надежда поне част от тайната й да е запазена.

Саймън Стайн сви рамене.

— Не съм се заслушвал — отвърна той. — Просто клюки и толкова. Знаеш ги адвокатите. Търсят отговор за всичко и когато някой изчезне, държат да намерят обяснение.

— Не съм изчезнала, а съм в отпуск, както знаеш — упорито настоя Роуз и сдъвка късче камбала, което, въпреки ситуацията, много й се услади. Тя преглътна и прочисти гърлото си.

— Какво друго става във фирмата? Ти как си?

— Все така — сви рамене той. — Повериха ми самостоятелно дело. За беда, Глупавото Бентли.

Роуз му кимна съчувствено. В делото „Глупавото Бентли“ клиентът бе наследил милиони от баща си, но явно нищо от ума му. Купил си бе бентли на старо и две години по-късно се опитваше да си получи парите обратно от автокъщата. Аргументът му бе, че колата взела да изпуска облак мазен черен пушек още първия път, като я изкарал на магистрала. Убеждението на търговеца — за нещастие на клиента поддържано от вече бившата му съпруга — бе, че пушекът е причинен от обстоятелството, че клиентът е карал на ръчна спирачка. Докато Саймън споделяше подробности, Роуз долавяше как той се опитва да звучи като отегчен циник — възмутен, че клиентът е такъв тъпак, че фирмата е допуснала случаят да стигне тъй далеч в съдебната система — ала отегчението и цинизмът бяха неумела маскировка на очевидния му ентусиазъм към работата. Да, разбира се, беше от по-незначителните случаи и клиентът беше истинско магаре, с буйни жестове отричаше, че делото ще създаде правен прецедент, и все пак тя усещаше как той се забавлява, докато описва всички предприети стъпки, откриването и призоваването на полуграмотния механик на име Витале. Роуз въздъхна, докато го слушаше с желание и тя все още да се вълнува толкова от правните дела и се питаше вълнувала ли се е някога всъщност.

— Но стига за бентлито — заключи Саймън, като лапна предпоследната пържена скарида и подхвърли последната на Роуз. — Изглеждаш страхотно, между другото. Много отпочинала.

Роуз огледа себе си унило от леко запотената тениска до прасците, опръскани с кал от веригата на велосипеда.

— Много си любезен.

— Би ли вечеряла с мен в петък? — попита Саймън.

Роуз се ококори.

— Знам, че е малко неочаквано — рече Саймън. — Вероятно се дължи на това, че оценяваме труда си на час. Бързаш да го изтърсиш, че броячът се върти.

— Ти нямаше ли приятелка? — попита Роуз. — Тя нали щеше да ходи в Харвард?

— Замина — отвърна Саймън. — Не се получи.

— Защо?

Саймън отвърна след кратък размисъл:

— Липсваше й чувство за хумор и цялата шумотевица около Харвард… Да кажем, че не си представях бъдещето си с жена, която наричаше цикъла си „аления прилив“.

Роуз изсумтя. Сервитьорката отнесе чиниите им и постави пред тях менюто с десерта. Той му хвърли бегъл поглед.

— Гореща ябълкова пита — отсече. — Да си я поделим ли?

Усмихна й се и тя установи, че макар да бе възнисък, донякъде с яйцевидна конструкция и тъй далеч от Джим, колкото бутик на Пето Авеню от магазин за конфекция, все пак бе забавен. И приятен също. Имаше нещо привлекателно у него. Не за нея, то се знае, побърза да си каже, но все пак…

Междувременно Саймън се бе втренчил в нея с очакване и тананикаше мелодия, която Роуз разпозна като „Влюбените адвокати“.

— Е, уговаряме ли се за вечеря?

— Защо не? — рече Роуз.

— Надявах се на по-ентусиазиран отговор — сухо рече Саймън Стайн.

Роуз му се усмихна.

— Да, тогава.

— Тя се усмихвала! — възкликна Саймън. И когато сервитьорката донесе плодовата пита, каза й: — Да сложим сладолед отгоре. Имаме повод да празнуваме.

37

Ела седна пред клавиатурата на компютъра в дома на госпожа Лефковиц, пое си дълбоко дъх и заби поглед в тъмния екран.

— Не мисля, че ще се справя — въздъхна тя.

— Какво каза? — провикна се госпожа Лефковиц. — Пак ли зацикли? Рестартирай го. Ще се оправи.

Ела поклати глава. Никак не беше убедена, че ще се оправи. Седеше в стаята за гости на госпожа Лефковиц, която служеше едновременно за кабинет и склад. Компютърът бе поставен върху бюро с лъвски лапи, непосредствено до тапицирано в червено кадифе канапе, чийто сламен пълнеж се подаваше на няколко места. На стената над него бе закачена препарирана глава на лос, а до бюрото бе изработената от мед и бамбук стойка за чадъри, приютила само бастунчето на госпожа Лефковиц.

— Не, няма да мога да го направя… — промълви за кой ли път Ела, но нямаше кой да я чуе. Луис и госпожа Лефковиц бяха в кухнята и режеха кейк и пресни плодове, а в дневната беше пуснат телевизорът. В момента течеше поредният епизод на „Дните на нашия живот“.

Тя написа „Роуз Фелър“, стисна очи и натисна клавиша „Ентър“, преди да се е отказала.

Когато отвори очи, до нея стояха Луис и госпожа Лефковиц.

— Гледай ти! — отрони Луис.

— Известно име — отбеляза госпожа Лефковиц.

— Как да разбера коя от всичките е тя? — попита Ела.

— Опитай някой адрес.

Ела отиде с мишката на един от подчертаните редове и натисна клавиша. Оказа се, че е попаднала на „Цветарници Фелър“ в Тусон, Аризона. Въздъхна и се върна на страницата с адреси, за да избере следващия. Този път беше отворила списъка с бракове на някоя си Роуз Фелър от Уелвил, Ню Йорк. Тя обаче беше родена през 1957 година. Това определено не беше нейната Роуз. Върна се отново и маркира следващия адрес. След минута лицето на внучка й изпълни екрана — естествено това беше снимка, правена двадесет и две години след последната им среща.

— Охо! — зяпна възрастната жена и се зачете. — Значи е станала адвокатка. — Гласът й сякаш не беше нейният.

— Не бих казала, че е толкова лошо — изкиска се госпожа Лефковиц. — Поне не е в затвора!

Ела не можеше да откъсне очи от лицето на екрана. Нямаше грешка, това беше Роуз. Същите очи. Същото сериозно изражение, същите прави вежди, които Ела помнеше от времето, когато момиченцето беше съвсем малко. Ела се изправи и се строполи на канапето на госпожа Лефковиц. Луис седна на мястото пред компютъра и се зае да прочете текста под снимката.

— Университета в Принстън… Факултет по право в Университета на Пенсилвания, специалност търговски спорове… Живее във Филаделфия…

— Беше такова умно дете — обади се Ела едва чуто.

— Можеш да й напишеш имейл.

— Не мога — скри Ела лице в длани. — Не още. Не съм готова. А и какво да пиша?

— Ще започнеш например със „Здравей“. — Госпожа Лефковиц много се развесели от собственото си остроумие.

— Пише ли нещо за сестра й? — промълви Ела. — Къде е Маги?

Луис я погледна и топлият му поглед й подейства, сякаш бе сложил приятелска ръка на рамото й.

— Чета отговори той. — Но нищо не намирам.

Ела знаеше, че рано или късно ще се разбере. Момичетата бяха някъде там, живееха свой собствен живот на възрастни хора. Сами щяха да решат дали да я пуснат в живота си. Можеше да им пише. Да им се обади. Но не знаеше какво да им каже.

Усети, че госпожа Лефковиц се отпуска тежко на канапето до нея.

— Ще го направиш! — рече старицата. — Хайде, Ела. Нищо няма да загубиш.

А можеше да загуби и всичко, помисли Ела.

— Не днес — тръсна тя глава. — Още не.

38

За своя огромна изненада Маги Фелър откри, че някак неусетно започва да се образова тук, в Принстън.

Не беше го планирала, мислеше си тя, докато прекосяваше кампуса на университета, натоварена с купчина книги. Истината бе, че още на първата лекция, на която се озова, се почувства зарибена. Чарлс също изигра известна роля, с книгите си за монолозите, с разговорите за неща, които мъжете рядко искаха да обсъждат с нея. Рамката на един образ, настроение, мотивация, книгите и истинският живот, по какво си приличат или се различават. Дори Джош, единственият отвличащ я фактор, злочест и внезапно оказал се вездесъщ съюз, беше по-скоро повод за отвличане на вниманието, отколкото истинска опасност. Харесваше й да е студентка, мислеше си тя унило. Трябваше да положи повече усилия преди десет години.

Да вземем поезията. За Маги прочитането и на най-простото изречение изискваше усилията, необходими за сложно криминално разследване. Първо разплиташе и дешифрираше всяка отделна буква или дума. Щом успееше да ги различи, ги свързваше — глаголи, съществителни и джунджуриите на прилагателните, четеше и ги препрочиташе отново и отново, преди да извлече смисъла, подобно на парченце ядка, заклещило се в черупката на ореха.

Знаеше, че не с всеки човек е така. Роуз например с един поглед схващаше смисъла на даден параграф или страница, тя сякаш попиваше с кожата си информацията и познанието, нищо чудно, че поглъщаше така бързо любовните романи, докато Маги се ограничаваше само със списанията. При поезията обаче нещата стояха по-справедливо, защото нямаше значение дали си някой от умниците на „Принстън“ или едва креташ в общински колеж, винаги се налага да минеш през тълкуване на думите, после на изреченията и на строфите, да разчлениш стихотворението и после отново да го събереш, докато най-накрая проумееш смисъла му.

През трите месеца и половина, прекарани в импровизирания бивак в района на кампуса, тя посещаваше часовете за изучаване на творчеството на Модерните поети. Сядаше на последните редове, като внимаваше от двете й страни да има поне по едно празно място. Повечето студенти се скупчваха на предните места и се мъчеха да погълнат всяка дума на професор Клафам. Когато тя задаваше въпрос и те искаха да отговорят, така отчаяно размахваха вдигнатите си ръце, че според Маги непременно някой щеше да си тръгне с изкълчен крайник. Маги се чувстваше още по-спокойна и в още по-голяма безопасност на своето място отзад. Тя преписваше от дъската стихотворението, определено за обсъждане, в тетрадката си. Шепнеше всяка дума, която записваше.

„На мама часовника изгубих — шепнеше Маги, докато записваше. — Изкуството да губиш“. Цяла книга можеше да напише по тази тема. Предметите, които намери в кутиите за загубени вещи, продължаваха да объркват мислите й… и да поддържат вида й в добра форма. Учебниците и пуловерите, шапките и ръкавиците от „Джей Крю“ и „Гап“ я приближаваха по външен вид до студентките от „Принстън“. Постепенно тя започна да се вживява в тази роля. Семестърът беше към края си и Маги чувстваше, че е почти студентка. Единствената й тревога беше приближаването на лятото. Какво ли правеха студентите през лятото? Как какво? Отиваха си у дома. А тя нямаше да може. Поне засега.

„Изкуството да губиш да се овладее не е трудно“, пишеше тя, когато професор Клафам, руса, отдавна прехвърлила трийсетте жена, която очевидно всеки миг щеше да ражда, се заклатушка из стаята.

— Това се нарича виланел13 — обяви високо тя и остави книгите, които носеше, на катедрата, а самата тя се отпусна на стола си. В следващия миг светещото кръгче на лазерната й показалка пробягна по текста на дъската. — Една от най-сложните и взискателни стихотворни схеми. Защо според вас Елизабет Бишъп14 е използвала тъкмо нея, за да предаде своите мисли? Защо се е оказала и толкова подходяща?

Тишина. Професор Клафам въздъхна тежко.

— Добре. Нека започнем от първия стих. Кой ще ми каже за какво се говори в стихотворението?

Няколко ръце се стрелнаха във въздуха.

— За загубата? — предположи мазно някакво русоляво момиче от първия ред.

Тъпачка, бе мисленият коментар на Маги.

— Така е наистина — за пореден път въздъхна професорката с тон, който изразяваше нещо средно между коментара на Маги и любезната толерантност — Загубата на кое по-точно?

— На любовта — обади се едно момче с голи космати крака, щръкнали изпод късите му панталони, и с памучна блуза на петна, от което личеше, че собственикът едва сега прохожда в изкуството да се грижи сам за себе си.

— Чия любов? — продължаваше професор Клафам. Тя опря длани отзад на кръста си и се протегна, сякаш искаше да облекчи някаква болка. Това можеше да е действителна болка в натежалото й тяло или болка, причинена от невежеството на студентите. — Дали тази любов е вече загубена, или поетесата я извежда чисто теоретично на преден план? Дали не говори за възможност или вероятност любовта да бъде загубена?

Погледите се изпразниха и студентите наведоха глави.

— Вероятност — промърмори Маги, след което пламна от неудобство, сякаш беше пръднала на публично място.

— Защо? — окуражително я подкани професорката.

И ръцете, и краката на Маги трепереха неудържимо.

— Амии… — едва чуто започна тя и постепенно „и“-то съвсем заглъхна. Неочаквано в съзнанието й изникна лицето на госпожа Фрайд, която имаше обичай да се навежда над нея, обесените на врата й очила се полюшваха на обсипаната със ситни перли верижка, за да й прошепне: „Ти само опитай, Маги. Какво, като сгрешиш. Просто се опитай“.

— В началото — подхвана отново Маги — поетесата говори за реални неща, такива, които всеки може да загуби — ключове, имена.

— А по-нататък? — окуражи я преподавателката.

Маги се хвана за идеята, която се оформяше в главата й, точно както се държи хвърчило, понесло се към небето.

— Преминава от осезателното към въображаемото — промълви тя, изненадана от факта, че дългите и сложни думи се изтъркаляха без проблем от устата й, сякаш цял живот ги беше произнасяла. — По-нататък поетесата преминава към по-… — Господи, имаше дума за това. — … мащабни понятия. Успя. — Като това да се разделиш с къща, с близки хора, докато стига до раздялата с континент…

— Което можем да предположим, че не е нейна загуба — довърши сухо професор Клафам. — Значи имаме поредно преминаване към друго ниво.

— Точно така — съгласи се Маги. Думите изведнъж я връхлетяха. — Описва нещата така, сякаш те не са от особено значение за нея…

— Говорите за тона на Бишъп. Може ли да го наречем ироничен? Или по-скоро отчужден?

Маги се замисли, но в този момент ръцете на две от момичетата отпред се вдигнаха нагоре. Клафам не им обърна никакво внимание.

— Мисля… — провлече Маги, без да откъсва очи от листа пред себе си, — че е по-скоро отчуждена. Все едно, че тези неща не я засягат. Това личи и от думите, които използва. Като „раздразнен“ например. Или от това, че повтаря няколко пъти: „Изкуството да губиш да се овладее не е трудно“. Сякаш се опитва да се подиграе със себе си, като го нарича дори „изкуство“. — Истината бе, че тонът на стихотворението много напомняше на Маги за начина, по който сестра й говореше за себе си. Преди време двете с Роуз гледаха състезанието за спечелване на титлата „Мис Америка“. Маги я беше попитала за какво според нея най-много я бива. След кратък размисъл Роуз най-сериозно беше заявила, че е най-добра в паркирането. — Ето защо се опитва да превърне всичко в шега. Едва към края…

— Да се върнем отново на стихосложението — обади се професорката и макар думите ида бяха насочени към аудиторията, очите й не се отделяха от Маги. — А Б А, А Б А. Строфи от по три реда, докато стигнем до последното четиристишие. Какво наблюдаваме? — Тя кимна към Маги.

— Разликата е в броя на редовете — вече са четири, а не три. Имаме и едно прекъсване в ритъма, което отново показва, че иска да се разграничи, но продължава да мисли какво ще стане, когато губи…

— Какво? Или кого — продължаваше да я води преподавателката. — Как мислите, това стихотворение за любовник ли е написано? Кой е този, към когото поетесата се обръща?

Маги прехапа устни.

— Не мисля. Не мога да определя точно. По-скоро е стихотворение за загубата на… — На сестра или майка, мина й през ума. — Може би на приятел — довърши тя гласно изречението.

— Много добре — похвали я преподавателката. Лицето на Маги поаленя отново, но този път от удоволствие, а не от срам. — Много добре — повтори професор Клафам и се върна към заниманията си с аудиторията, с черната дъска, със стихотворната схема и формалните изисквания на виланел.

До съзнанието на Маги не стигна почти нищо от казаното през останалата част от часа. Лицето й продължаваше да гори като зрял домат от Ню Джърси. Тя, която никога не се изчервяваше, не се изчерви дори когато трябваше да се облече в костюма на горила, за да бъде в продължение на три дни пееща разносвачка на телеграми.

Вечерта се сгуши в спалния си чувал и се замисли за сестра си. Дали Роуз беше посещавала часове по поезия, чела ли беше същото стихотворение, щеше ли да повярва, ако знаеше за изказването на Маги, че тя единствена от студентите разбра идеята на стихотворението. Размърда се неспокойно, преди всичко трябваше да измисли начин да накара Роуз да й проговори. Какво ли трябваше да направи, за да омилостиви сестра си, за да й прости?

На следващата сутрин се качи в автобуса, с който отиваше в дома на Корин и усети, че я обземат съмнения. Смисълът на пребиваването й в Принстън беше да се опита да… Как беше онази дума? Да се впише. Тази дума беше научила от Роуз много преди да дойде в Принстън. Означаваше нещо, което се появява между други неща. Роуз й беше дала пример с телевизионно предаване, по време на което се появяваха сведения за това как върви гласуването на зрителите. Роуз й беше обяснила, че нещо се вписва, когато се случва редом с основното събитие, но което всъщност държи вниманието ти.

И ето я сега, влиза в часове и на висок глас обявява своите отговори. Какво си въобразяваше? Че някой ще я забележи? Че някой ще я запомни? Ще започне да се пита къде ли живее това момиче, от коя специалност е, коя година е в университета и какво всъщност прави тук?

Докато минаваше с парцала вече лъснатия под в дома на Корин, й хрумна невероятната мисъл, че тя сигурно очаква да бъде забелязана, защото се е уморила да бъде незабележима. Заела се е с нещо, което… Е, не е от голямо значение, но за което се иска известна доза дързост, изобретателност и умения и тя търси признание за това. Искаше й се да разкаже на Чарлс или на Роуз, или поне на някого какво беше измислила. За това как се беше научила да внимава, за да не попада в обичайните лесни за отгатване клишета. Намерила беше близо шест различни места, където да взима душ (гимнастическия салон „Дилън“, банята на приземния етаж на библиотеката, в още четири общежития, където някой преди нея беше счупил ключалките), беше открила единствената пералня, където можеш да переш, без да пускаш монета, и единствения автомат за газирани напитки, откъдето си взимаше безплатна кутийка кока-кола, стига да го удареше с достатъчно сила на едно определено място.

Гореше от желание да разкаже как можеш да се промъкнеш в ранните часове на деня през задименото от пара миялно помещение на някоя закусвалня, облечен подходящо: износени гуменки, памучна блуза и джинси, все едно си един от студентите, наети да раздават храна, който минава, за да сложи няколко хапки в устата си, преди да застане на работното си място. Овладяла бе умението да пъхва в раницата си сандвич с фъстъчено масло или нарязани плодове, увити в салфетка.

Искаше да им разкаже за обедите всеки четвъртък в международния студентски център, където за два долара можеше да получи гигантска порция ориз с пържени зеленчуци и пиле, залято с кокосово мляко с къри — най-вкусното нещо, което някога беше яла. Чаят, който сервираха там, беше с аромат на канела и тя го пиеше с препълнена лъжичка мед, само така можеше да прогони паренето в устата си след пикантното ястие. Никой не ти задава въпроси там, защото повечето от хората, които се хранят в този клуб, са пристигна ли току-що в страната и не са много наясно с английския, така че си разменят по някоя и друга срамежлива усмивка, кимват и прибират рестото.

Използваше кърпи „Уиндекс“, за да бърше прахта, полепнала по стъклените повърхности в дома на Корин. Представяше си как запознава Роуз с Чарлс и как сестра й кимва одобрително.

„Добре съм — щеше да каже тя на Роуз. — Не бива да се тревожиш за мен“. После ще й се извини за стореното, а после… Кой знае? Може Роуз да знаеше някакъв начин кредитите, който Маги бе натрупала от посещенията на някои часове, да й се зачетат. Нищо чудно някой ден Маги да успее да вземе и диплома, стига да упорства, разбира се. Беше разбрала, че ако отдели достатъчно време, няма книга, все едно колко дебела, която да не може да пребори. А пък можеше и да получи главна роля в някоя от пиесите на Чарлс, тогава щеше да изпрати билети на сестра си за премиерата, както и дрехите, които да облече за случая, защото Бог й беше свидетел, но ако оставеше Роуз сама да ги избере, щеше да се появи с някоя дрипа като ония нейни пуловери с подплънки на раменете, в които изглеждаше като мечка и…

— Хей? — обади се Корин. Маги така се стресна, че едва не се изтърси от столчето за крака, на което се беше покачила.

— Здравей — отговори тя. — Тук горе съм, но не те чух да приближаваш.

— Движа се като коте. Също като мъглата.

— Кар Сандбърг — позна Маги.

— Много добре! — похвали я Корин. Прокара върховете на пръстите си по повърхността на стъклата и се настани пред масата в трапезарията, която Маги беше обърсала преди малко. — Как върви училището?

— Добре — отвърна Маги и скочи от столчето, сгъна го и го закачи на куката му в килера. Тя каза истината, само дето не принадлежеше на училището по право. Мъчеше я и онова, което стори на сестра си, както и съзнанието, че всичко, което бе научила в колежа, едва ли щеше да й помогне да поправи стореното зло.

39

През седмицата след разходката с госпожа Лефковиц Ела успя да научи доста неща за внучката си Роуз и почти нищо за Маги.

— Тази твоя Роуз — отбеляза веднъж госпожа Лефковиц — е навсякъде.

И наистина киберпространството бе осеяно с информация за Роуз. Като се започне със списъка на удостоените да бъдат включени в Нешънъл Онър Сосайъти до статия в „Дейли Принстън“ за посещението на представители на фирми, които набират кандидати за работа измежду студентите в престижния университет. Ела научи къде е ходила Роуз на училище, в каква област на правото е специализирала, дори успя да извади телефонния й номер от една търсачка.

— Тя доста добре се е справила — коментира госпожа Лефковиц, когато минаваха покрай тенис кортовете.

— Казаха ми, че била в безсрочен отпуск. — Ела си спомни строгото лице на внучка си, което бе видяла на екрана на компютъра. — Това не ми се вижда много добре.

— Ами, сигурно си е взела отпуск.

В същото време почти нищо не беше открила за Маги. И госпожа Лефковиц, и Луис и Ела бяха опитвали всички възможни комбинации на Маги Фелър, Маги Мей Фелър и дори на Маргарет Фелър, макар да знаеха, че не това е името й, но нищо.

— Имам чувството, че такъв човек няма — бе отбелязала Ела. — Да не би… — Гласът й затихна. Не искаше дори да изрече ужасната мисъл, която мина през ума й като светкавица.

— Ако беше умряла — спокойно отбеляза госпожа Лефковиц, — щеше да има поне некролог.

— Сигурна ли си? — попита с надежда Ела.

— Как мислиш, че поддържам връзка с моите приятели? — попита възрастната жена. Тя бръкна в задния джоб на розовите си домашни панталони и измъкна оранжев на цвят мобилен телефон. — Вземи да се обадиш на Роуз. И то преди да си загубила кураж.

Ела поклати глава. Лицето на внучката й не излизаше от съзнанието й.

— Не знам… Ще ми се да го направя, но… Трябва да си помисля. Не ми се ще да сбъркам нещо.

— Много мислиш — отбеляза госпожа Лефковиц. — Много отлагаш. Просто го направи! Никой от нас няма да живее вечно я.

Същата вечер Ела изобщо не успя да заспи. Лежеше върху завивката на леглото си и се вслушваше в крякането на жабите, в клаксоните на минаващите коли, докато на изток започна да се развиделява. Смъкна се от леглото и се зарече на глас:

— Днес. — Думата проехтя в празното жилище. — Ще се обадя днес.

Същата сутрин, по време на дежурството си в болницата, тя остави бебето, което й дадоха да приспива в малкото му легло, и се запъти към коридора. На стената срещу фоайето пред операционната бяха наредени телефони. Тя застана колкото се може по-близо до апарата, който си избра. Набра телефона на офиса на Роуз. Телефонен секретар, молеше се тя, която не помнеше да се е молила от нощта, в която дъщеря й изчезна. Моля те, Господи, нека бъде телефонен секретар.

Така и беше, но записът я изненада.

„Свързахте се с нефункциониращ телефон на фирмата «Луис, Домел и Феник» — разнесе се механичният глас. — Натиснете нула, за да се свържете с оператор“. Ела натисна нула и след минута рецепционистката се обади:

— Днес е един кошмарен ден в „Луис, Домел и Феник“!

— Извинете? — попита Ела.

— Наредиха ни да изричаме тази фраза вместо поздрав — прошепна жената отсреща. — Мога ли да ви помогна?

— Опитвам се да се свържа с Роуз Фелър — обясни Ела.

— Ще ви свържа — пропя жената отсреща. Сърцето на Ела подскочи. Жената, която вдигна обаче, не беше Роуз, а някаква отегчена служителка, която се представи като Лиза, бивша помощничка на Роуз.

— В отпуска е — отсече Лиза.

— Зная, но дали не бих могла да й оставя съобщение? Обажда се нейната баба. — Ела се изпълни едновременно със страх и гордост в момента, в който изрече думата „баба“.

— Много съжалявам, но тя не се обажда за съобщения. Не е на работа от месеци.

— Така ли? Е, няма нищо. Имам домашния й телефон и ще позвъня у тях.

— Най-добре.

— Благодаря ви — промълви Ела и затвори. Останала без сили, тя се отпусна на първия попаднал й стол. Беше едновременно развълнувана и ужасена. Беше се престрашила да направи първата стъпка, най-трудната. Както Айра, а и не само той, твърдеше, всяко дълго пътешествие започва с една-единствена крачка. Вярно е, че той обичаше да го казва, когато отваряше поредната опаковка кисело мляко, но все пак беше прав. И ето че тя беше направила тази първа стъпка. Не се беше скрила изплашена. Ето защо стана и посегна отново към телефона. Искаше да се обади на Луис, за да му съобщи смайващата новина. Беше скочила във водата. Беше сложила важното начало.

40

Роуз трябваше да признае, че Саймън беше преди всички упорит.

Същия ден след като вечеряха заедно, в дома й пристигнаха дузина червени рози с картичка „С нетърпение очаквах да те видя отново. ПП. Не обядвай много стабилно“. Тя само завъртя очи с надеждата, че той не я е разбрал погрешно, и отиде да натопи цветята — естествено вазата, която избра, не беше много подходяща; щом ги остави на плота, отбеляза, — в тяхно присъствие всичките й вещи придобиха овехтял и скучен вид. Саймън беше приятен, но съвсем не беше от мъжете, които я привличаха. Освен това, мислеше си тя, докато натискаше педалите на колелото си за сутрешната обиколка по Пайн Стрийт, беше приключила с тези игри ни любов и щяха да се необходими не един ходещ пътеводител „Загат15“, за да я накарат да промени решението си.

— И да ти кажа честно — сподели тя с Петуния, докато се движеха по слънчевите тротоари по време на сутрешната разходка, — между мен и романтичните преживявания зее пропаст. — Роуз трябваше да признае, че харесваше всички кучета, за които се грижеше, но към това дребно чипоносо създание имаше особена слабост.

Петуния приклекна, изпишка се за кратко в канавката, изръмжа няколко пъти и продължи да души за уличните си деликатеси — коричка от пица, локвичка от бира, случайно изпаднало пилешко кокалче.

— Харесва ми идеята от време на време човек да прави почивка — продължаваше Роуз. — В момента точно това правя.

Същата вечер Роуз избръсна внимателно краката си, махна хавлиената кърпа, с която се беше увила, и се загледа в дрехите, които беше избрала и сега лежаха на леглото. Нищо не изглеждаше както трябва. Червената пола й се видя възхитителна в магазина, но от нея стърчаха всичките й меса. Зелената рокля без ръкави беше безнадеждно намачкана, на джинсовата пола й липсваше копче, а с дългата черна пола имаше вид на току-що напуснала офиса или че е в траур, или че е в траур в офиса. Господи, къде беше Маги, точно сега имаше толкова голяма нужда от нея.

— По дяволите! — изруга тя. Беше започнала да се поти въпреки току-що сложения дезодорант. Само пет минути след като го беше намазала. — По дяволите, по дяволите! По дяволите! — Нахлузи червената пола, промуши бързо глава през бяла фланелка и посегна към чехлите от змийска кожа в дрешника. Дори облеклото й да е катастрофа, поне обувките при нея винаги бяха както трябва.

Започна да търси опипом по рафтовете. Обувки, обувки, мокасини, с високи токове, розови чехли, черни чехли, прехваленият чифт „Тива“, който си купи в седмицата, когато беше решила, че ще бъде от онези розовобузи откачени момичета, които кръстосват Апалачите през пролетната ваканция… Къде можеха да са чехлите, които търсеше?

— Маги! — простена тя. Пръстите й все още бяха заровени сред подметки, каишки и токи. — Маги, ако си взела обувките ми, кълна се, ще… — тъкмо се чудеше какво точно да направи със сестра си, ако изобщо я види някога отново, пръстите й докоснаха търсените чехли. Дръпна ги рязко, нахлузи ги бързо на бос крак, грабна чантата си и се отправи към вратата. Натисна бутона на асансьора и докато чакаше, се люшна няколко пъти, за да чуе звука на ключовете в чантата, като избягваше да поглежда към отражението си в гладката повърхност на вратата. Сигурна беше, че това, което ще види, няма дай хареса много. Бивша юристка, помисли си тя, хвърляйки поглед към избръснатите си крака, чиято кожа въпреки всичко й се видя грапава.

Саймън Стайн я чакаше пред входа на сградата с пусната над панталоните риза, панталони цвят каки и кафяви мокасини, по това време това бе обичайното облекло за служителите в „Луис, Домел и Феник“. За съжаление не беше успял да порасне с 20 сантиметра от последната им среща и не беше се превърнал в мечтания от нея висок широкоплещест Саймън. Затова пък като истински кавалер държеше вратата на таксито отворена и я чакаше.

— Здравей — поздрави той, оглеждайки я одобрително. — Хубава рокля.

— Това е пола — коригира го Роуз. — Къде отиваме?

— Изненада. — Той кимна само окуражително. Типично адвокатско добре отработено кимване, уверяващо отсрещния, че някой вече е помислил и се е погрижил за всичко. Преди време Роуз го владееше до съвършенство. — Не се плаши. Нямам намерение да те отвлека или нещо друго.

— Нещо друго — повтори като автомат Роуз, която още не се бе съвзела от кимването на Саймън.

Таксито спря покрай бордюра на подозрителна на вид пресечка на Саут Стрийт. Тежка верига придържаше истинска джунгла от избуяли треви и бурени. На отсрещната страна се виждаше сграда, която сякаш скоро беше горяла, а прозорците на съседната бяха заковани с талпи, на ъгъла до тях се издигаше ниска бетонна сграда, боядисана в зелено, а над нея грееше неонова реклама „Джърк Хът“.

— Сега разбирам откъде идват всичките ми гаджета — отбеляза Роуз.

Саймън Стайн, за негова чест, изсумтя леко нещо, напомнящо й Петуния, и задържа вратата на таксито, за да излезе тя. Сините му очи искряха весело, може би се радва на предстоящата храна, помисли си Роуз. Направи й впечатление, че под мишницата си носеше пакет, увит в кафява хартия. Вече навън, тя се огледа неспокойно. Група младежи си подритваха бутилка пред оградената сграда.

— Не се страхувай — успокои я Саймън, прихвана я за лакътя и я поведе към бетонната сграда… Отвори зелена дървена врата насред пътеката, от двете страни, на която се виждаха единствено треволяци. — Обичаш ли ямайска кухня?

— Имам ли избор? — попита Роуз и хвърли отчаян поглед през рамо към мъжете на тротоара и отдалечаващото се такси.

Ако не бяха типичните за големия град плочи, използвани за настилка, боклуците — празни бутилки, разкъсан и изгнил вестник и нещо, което напомняше употребяван презерватив, Роуз щеше да реши, че са някъде извън града. Тревата стигаше до коленете й, а някъде отдалеч се носеха ритмичните звуци на барабани.

Завиха зад ъгъла и пред тях се разкри открит ресторант на няколко нива, с опъната над масите оранжева тента, по чиито краища блестяха като звезди електрически крушки. В единия ъгъл свиреше оркестър от трима души. Носеше се миризма на карамфил и люти пиперки, над скарата с дървени въглища се виеше дим. Изненадващото беше, че над тази запусната част на Саут Стрийт небето беше обсипано със звезди.

Саймън поведе Роуз към една от дървените маси и държа стола й, докато се настани.

— Не е ли страхотно това място? — Той видимо беше доволен от себе си. — Никога нямаше да предположиш, че зад стената има такова нещо.

— Как го откри? — попита Роуз, която не можеше да откъсни очи от звездите над тях.

— Имам нюх — гласеше отговорът. — Освен това прочетох във вестника. От кафявия плик, който носеше, Саймън измъкна стек с шест кутийки бира. После засипа Роуз с въпроси. Обича ли пикантна храна, алергична ли е към ядки и миди? Има ли философски или физиологични възражения срещу консумирането на козе месо. Разпитът му й заприлича на изготвяне на медицински картон, свързан с храненето. Тя се усмихна и започна да отговаря изчерпателно: обича пикантна храна, не е алергична, вероятно няма да има проблем с козето месо.

— Добре. — Саймън видимо остана доволен и затвори менюто. Роуз изпита облекчение, все едно е била на изпит.

Това е смешно, помисли си тя. Кой е Саймън Стайн, та да я подлага на проверки и какво значение има дали ще го издържи, или не.

След обилно посипаното с чили козе месо, след скаридите и баничките с говежда кайма, пушените пилешки крилца и ориз с кокосово мляко, след като Роуз изпи безпрецедентните три бири и започна четвърта, Саймън я попита:

— Кажи ми нещо, което харесваш.

Тя изхълца.

— Човек или нещо? — Очакваше да чуе „човек“ и беше готова да отговори „теб“, след което вероятно той щеше да реши, че това е знак, че може да я целуне. Някъде след третата бира беше проиграла етюда как целува Саймън и бе решила, че няма да има нищо против. Имаше и далеч по-лоши неща от това да седиш под звездите в топла пролетна съботна вечер и да бъдеш целувана от мъж, пък дори и бил той близо седем сантиметра по-нисък от теб, пристрастен към храната и играта на отбора по софтбол във фирмата. Харесваше й. Наистина й харесваше. Ще го целуне.

Само че Саймън Стайн я изненада.

— Нещо — каза той. — Нещо, което харесваш.

Роуз се замисли какво да отговори. Твоята усмивка? Този ресторант? Бирата? Наместо това бръкна в чантата си и извади ключодържателя, който си беше купила от магазин „За един долар“ на Честнът Стрийт. Беше й необходим, откакто беше започнала да взима ключове от домовете на хората.

— Ето това ми харесва. — Показа му закаченото на края на верижката фенерче с големината на тапа за вино. Няколко пъти пробва, докато успя да го включи, пръстите й бяха се подули, от бирата вероятно. — Струва един долар.

— Истински удар — отбеляза Саймън.

Роуз сбърчи чело. Да не би да й се подиграваше? Отпи от бирата и тръсна коси.

— Понякога си мисля да се кача на колелото и да направя обиколка на страната.

— Сама?

Тя кимна. Беше си го представила дори. Закача една кошница над задното колело или си намира едно от онези малки ремаркета, които бе виждала някои хора да влачат зад велосипедите си. Взима си палатка, спален чувал, настанява Петуния в ремаркето и… Потеглят. Ще пътуват през деня, ще спрат за обяд в кафене или малък ресторант, после още няколко часа натискане на педалите и ще спрат за нощуване край някой поток, тя ще попише в дневника си (по това време ще е започнала и дневник — нещо, което никога до този момент не беше правила), ще почете от някой от любовните си романи и ще заспи под звездите.

Подобна мечта имаше и след смъртта на майка си. Мечтаеше си как ще си имат фургон с всички удобства вътре. Трябва да беше видяла някъде снимка на такъв фургон или беше влизала да го разгледа. Спомняше си ясно сгъваемите легла, които се закачаха за стените, мъничка печка, душ кабинка, в която човек едва влиза, телевизор, скрит на тавана. В мечтата си тя пътуваше с такъв фургон с баща си и Маги. Щяха да напуснат Ню Джърси и да отидат някъде, където е по-топло, няма мокри пътища, сиви плочи, моторизирани полицаи пред вратата. Някъде във Финикс, Аризона; Сан Диего, Калифорния; Албъкърки, Ню Мексико. Там, където е слънчево и единственият сезон е лятото, където мирише на портокали.

Обичаше, докато лежи в леглото си, да произнася имената на тези места, представяйки си как пътуват с фургона. Маги ще спи свита на долното легло, а тя, понеже ще е посмела, ще е на горното. Баща й естествено ще е на волана. Хубавото му лице грееше в мечтите й щастливо, озарено от светлинното табло. Водеха със себе си и кученцето Хъни Бън, което ще спи на възглавница на мястото до шофьора. Баща й няма да плаче повече. Ще карат напред и все напред, докато оставят спомена за майка им достатъчно далеч, там, където ще останат и децата, които я тормозят на игрището в училището, и учителите, които клатят заканително глави към Маги. Ще се установят някъде край океана. Двете с Маги ще са най-добри приятелки. Всеки ден — плуване в океана, приготвяне на храна на огън на открито, а вечер ще се сгушват в леглата си във фургона.

— Благодаря ти, Роуз — представяше си тя как казва баща й. — Идеята ти беше наистина чудесна. Направо ни спаси. — Роуз щеше да почувства, истината в думите му така, както чувства топлината на слънчевите лъчи, както усеща собствените си кости. Убедена беше, че щеше да ги спаси и с тази мисъл заспиваше. Сънуваше фургона, сгъваемите легла и океана, който така и не успя да види никога.

— Няма ли да ти е самотно? — прекъсна мислите й Саймън.

— Самотно ли? — повтори Роуз. За част от секундата се поколеба за какво точно става дума. Съзнанието й с мъка се изтръгна от мечтата за подвижния им дом, който с течение на времето тя беше доукрасила и доизмислила, макар да беше вече сигурна, че такова нещо никога няма да й се случи. Един-единствен път, когато близо до дома им видя такъв фургон с надпис, че се продава, попита колебливо баща си какво мис ли за такава една идея. Той присви леко очи, сякаш тя току-що беше проговорила на марсиански, и след миг колебание отговори:

— Не мисля, че идеята е много добра.

— Не ти ли се струва, че ще се чувстваш самотна? — попита Саймън.

Тя поклати отрицателно глава.

— Нямам нужда от… — Пое дълбоко дъх, но се спря, преди да отговори. — Беше я обляла внезапна гореща вълна. Музиката й се стори неочаквано силна, лицето й пламна, а погълнатата пикантна храна сякаш се сви на стегната топка в стомаха й. Роуз изгълта чаша вода и продължи: — Аз съм много независим човек. Обичам да съм сама.

— Какво има? Да не ти е зле? — попита загрижено Саймън. — Искаш ли малко напитка с джинджифил? Приготвят я тук на място. Много помага, ако стомахът ти се бърка.

Роуз махна с ръка да я остави на мира и скри лицето си в длани. Образът на фургона още беше пред очите й. Тримата седяха около походната масичка под къса тента, закачена в единия край за стената на фургона и препичаха наденички на огъня, който бяха запалили на плажа. Бяха се увили в спалните чували като пашкули, за да се топлят. Пламенно беше желала тази мечта да се сбъдне, а наместо това се появи Сидел и им отне бащата, който след време се отдаде на борсови операции и единствената тема, която спокойно можеше да се обсъжда с него, бяха процентите и стабилността на пазара на акции. Очевидно само на борсата и на мачовете на „Ийгълс“ той успяваше да изпита някакво вълнение. А Маги…

— Ох… — простена Роуз. Даде си сметка, че може да е изплашила Саймън Стайн, но й беше трудно да победи тревогата. Смяташе, че можеше да помогне на Маги. Виж как се обърнаха нещата. Дори не знаеше къде сестра й, собствената й сестра, живее в този момент.

— Ох! — въздъхна тя този път много по-меко.

Саймън Стайн беше обвил раменете й с ръка.

— Какво има? Да не е хранително отравяне? — Гласът му беше така загрижен, че Роуз избухна в смях. — Защо не пийнеш малко вода? — Той посегна към джоба си. — Нося малко антиацид, алказелцър…

Роуз вдигна глава.

— Такива неща често ли ти се случват, когато излизаш на срещи?

Саймън Стайн сви устни замислено.

— Не бих казал, че често — най-сетне промълви той. — Само от време на време. А ти как се чувстваш?

— Щом не съм се отровила с храна, съм добре.

— Какво има все пак?

— Просто… Мислех си за някой.

— За кого?

Роуз изтърси първото, което й хрумна.

— За Петуния.

За чест на Саймън Стайн той не се изсмя, нито я изгледа, сякаш е напълно откачила. Спокойно се изправи, сгъна салфетката си, остави десетдоларова банкнота на масата и я подкани:

— Да вървим.

— Това е лудост — прошепна Роуз.

— Шшшт — беше единственият коментар на Саймън.

— Ще си навлечем неприятности.

— Защо? Нали в уговорката ти влиза да разхождаш кучета и в събота? Днес е събота.

— Днес е петък през нощта.

— Права си. — Саймън погледна часовника си. Но е пет минути след полунощ.

Роуз завъртя нагоре очи. Вече пътуваха в асансьора на дома, в който живееше Петуния. Вътре бяха само те двамата.

— Винаги ли си прав?

— За предпочитане е.

Неясно защо това предизвика у Роуз истеричен смях. Саймън затисна долната част на лицето й с ръка.

— Шшшт — прошепна той.

В това време Роуз търсеше ключа, на чието етикетче пишеше „Петуния“, и го подаде на Саймън.

— И така — започна той — да се разберем. Аз отключвам. Ти грабваш кучето. Къде може да е тя според теб?

Роуз се замисли. Съзнанието й беше леко замъглено от изпития алкохол. След „Джърк Хът“ се отбиха в един бар, за да усъвършенстват „Операция Петуния“. Там стана дума за водка и действително пиха водка.

— Нямам представа — започна тя. — Когато идвам да я взема, тя обикновено е на канапето, но не зная къде спи, когато стопаните й са си у дома.

— Остави тогава на мен. — Роуз нямаше нищо против. Не беше следила внимателно, но според нея той изпи далеч по-малко чаши водка от нея.

— Каишката? — попита Саймън и Роуз измъкна от джоба си две връзки за обувки, които бяха свалили от обувките на Саймън и бяха съединили още в бара. — Стръвта? — Тя подаде завита в омазнена салфетка баничка с говеждо. — Бележка? — Роуз подаде друга салфетка. След няколко скъсани чернови се спряха на следния текст: „Драга Шърли, минавах наблизо и си помислих, че няма да е зле да разходя Петуния“. Стори им се най-правдоподобен.

— Готова ли си? — попита Саймън. Стисна раменете й и се взря в очите й усмихнат. Наведе се леко и докосна устните й със своите. — Да го направим! — промълви той.

Роуз беше стъписана от страстта на целувката и стоя като парализирана, докато той отключваше. В следващия миг сирената на алармата зави като обезумяла.

— Роуз! — изсъска Саймън. Тя се спусна навътре в апартамента и трескаво започна да натиска бутоните на алармата, в този момент Петуния излетя от спалнята с див лай. Спря внезапно на дървения под пред тях и замаха опашка.

Шърли следваше кучето, стиснала в ръка слушалката на безжичния си телефон.

— Я гледай — рече само тя. — Саймън, откога не чукаш, когато влизаш?

Роуз зяпна. Местеше поглед от Саймън към Шърли и после към Петуния, която подскачаше отчаяно пред него, за да я вземе на ръце.

Саймън се усмихна.

— Роуз, да ти представя баба си. Нана, познаваш Роуз, нали?

— Естествено, че я познавам. Петуния, престани! — Петуния остана седнала, но чуканчето на опашката й продължаваше да потупва радостно на пода, розовото й езиче висеше развълнувано навън.

Най-сетне Роуз излезе от вцепенението.

— Искаш да кажеш… Значи познаваш Петуния?

— Да, от ей толкова малка — кимна Саймън и протегна свита шепа.

— А ти пък познаваш Саймън, така ли? — попита на свой ред Шърли.

— Работехме заедно — промълви Роуз.

— Страхотно — въздъхна Шърли. — Сега, след като всеки познава всеки, мога да си легна отново.

Саймън отиде и целуна баба си по челото.

— Благодаря ти, Нана — нежно промълви той. — Извинявай, че те събудихме.

Възрастната жена кимна, прошепна нещо, което Роуз не успя да чуе, и ги остави сами в коридора. Петуния продължаваше да седи седнала, опашката й продължаваше да тупка по пода, а очите й се въртяха ту към лицето на Саймън, ту към това на Роуз.

— Какво ти каза? — попита Роуз.

— Нещо от сорта на „Доста време ти трябваше“ — усмихна се той.

— Защо… От къде на къде…

Саймън измъкна каишката на Петуния от чекмеджето, където Шърли я оставяше обикновено.

— Да вървим на разходка — подкани я Саймън. Хванал каишката в едната си ръка, а ръката на Руоз в другата, ги поведе навън към своя апартамент, където Петуния се сви в единия край на леглото, а Саймън и Роуз — в другия. Те се смееха и се целуваха върху синята покривка. От време на време се кискаха толкова силно, че стреснато, кучето се будеше и изръмжаваше. Така ги завариха първите лъчи на слънцето.

41

Маги излезе изпод душа, попи надве-натри водата по себе си и навлече дрехите си колкото се може по-бързо. Стегна косата си в опашка, хвърли последен поглед в огледалото и бързо излезе в коридора, сякаш се боеше да не се откаже. Отиваше при Чарлс, за да му разкаже истината за себе си. Беше решила да я предаде като сюжет на пиеса, която смята да напише. Имало едно време едно момиче, което избягало в колеж… Ще го следи как реагира на всяка нейна дума и ако усети, че е настроен толерантно, ще му признае, че това е нейната история. Бутна входната врата и в същия миг се озова лице в лице с някакъв мъж. Джош. Мъжът, на когото беше налетяла първата нощ в Принстън. Той стоеше в сянката и не откъсваше очи от нея. Раницата му се поклащаше в едната ръка.

Дъхът й заседна в гърлото и тя политна назад към стената. Джош нейсе видя нито пиян, нито дори замаян, нито склонен към флирт или лигавене. От изражението му личеше, че има желание по-скоро да я пречука. Вероятно би се задоволил и само с това да я напердаши. Неразумните закачки с неподходящи типове винаги ти се връщат тъпкано, помисли си Маги и започна да отстъпва с мънички стъпки. Не спираше да се пита какво ли иска той, как е успял да влезе тук, след като библиотеката беше затворена. Трябва да я е чакал, което означаваше, че са сами в приземния етаж на сградата.

Господи, вледени се от ужас тя и заотстъпва по-енергично, копнеейки да се размаже на стената. Наистина беше загазила.

— Здравей — някак меко подхвана той и прокара пръст по татуировката й, онази, под която беше изписано „мама“. Той вероятно я беше запомнил от нощта, която прекара в неговото легло. — Малката Ем. Мисля, че нещо ми дължиш.

— Ще ти върна парите — прошепна Маги, докато той пристъпваше напред към нея. Вече беше толкова близо, че почти докосна носа й със своя. — В чантата ми са. Не съм ги харчила изобщо. Веднага ще ти ги дам. — Тя потрепери, защото той вече я беше хванал. Катастрофа, помисли си тя. Също като в стихотворението. Опита се да се измъкне от хватката му, но той стискаше здраво, като междувременно шепнеше в ухото й всякакви ужасии.

— Какво правиш в Принстън? — попита той след малко. — Не ти е тук мястото. Изобщо не си за тук. Каква е историята?

— Ще ти върна парите, само ме пусни — промълви Маги и отново се опита да се измъкне, но той здраво я бе притиснал и тя усещаше как твърдите ръбове на гранитната стена се забиват в гърба й.

Джош продължаваше да шепне в лицето й, докато тя се извиваше. Гласът му беше равен и само от време на време тонът се променяше — от обвинителен и заядлив до мазен и лигав.

— Може би няма да е лошо някой ден да те накарам да си платиш — промърмори той и погледът му обходи тялото й, от което тя се почувства така, сякаш някой я беше залял с киселина. — Не си спомням какво точно се случи в онази нощ, но не съм убеден, че завършихме започнатото. А сега сме тук сами. Можем да го довършим.

Маги простена и се заогъва отчаяно.

— Пусни ме!

— Защо да те пусна? — попита Джош. Иначе бледото му лице пламтеше, русите кичури висяха над челото, а от устата му хвърчаха капки слюнка, докато говореше. — Загази, момиче! Много загази. Прерових раницата ти. Три лични карти. Няма лошо. Моите кредитни карти, както се очакваше, и много пари в брой. Как ги спечели? От други мъже? И тук долу ли живееш? Сещаш ли се какво те чака, ако съобщя на охраната на колежа? Или на ченгетата например?

Маги наведе лице и сълзи потекоха по лицето й. Не можеше да ги спре. По някакъв начин думите, които той изричаше, начинът, по който стискаше китките й, извикаха в съзнанието й спомена от кошмарната нощ с онези мъже и страхът, който изпита тогава, я завладя със същата сила. Това не беше честно. Какво толкова беше направила? Какво толкова беше взела? Малко храна, след като тук имаше толкова много. Няколко книги, чиито притежатели бяха достатъчно глупави или мързеливи да забравят на различни места. Малко дрехи от кошовете за загубени и забравени предмети и беше слушала лекции в зали и кабинети, където професорите така или иначе говореха. Най-неочаквано тя вдигна лице и очите й се отвориха широко.

— Е, добре — каза тя. — Стига толкова. — Насили се да изкриви лице в усмивка, успя да се пресегне и да освободи косата си от опашката и я разтърси така, че да се посипе по раменете. — Хвана ме — промърмори тя. — Точно както си го планирал. — Постара се да мобилизира всички свои сили, за да го очарова, извика на помощ и целия сексапил, на който беше способна и който беше прикривала през изминалия семестър, и удостои Джош с усмивка — нежна и приканваща, като капка карамел на върха на топка ванилов сладолед. Искаш ли да провериш? — попита тя. Усещаше как гласът й потрепва едва-едва и само се молеше той да не го е забелязал, разчитайки, че тялото й го е разсеяло поне за кратко.

Джош прокара ръце по джинсите си. Точно на това начало се надяваше Маги. Тя докопа с ръка презрамката на раницата си и я метна по него, удряйки лицето му. Джош отстъпи неволно. Тя вдигна светкавично коляно и го заби в чатала му с всичка сила. Мъжът зяпна и се преви от болка. Маги побягна в същия миг. Изтича нагоре по трите поредици от стъпала, блъсна тежката стъклена врата и се спусна през двора. Алармата виеше зад гърба й. С пръстите на едната си ръка стискаше презрамката на раницата си, която се беше скъсала, докато Джош я дърпаше, но не спираше да тича със съвършено празна глава. Единствената й мисъл беше да движи колкото се може по-бързо краката си. Кръвта й кипеше от излелия се адреналин. Вън я посрещна вълшебна пролетна вечер. Студенти по къси панталони и само по фланелки се разхождаха по алеите, поспираха под плачещите върби, подвикваха си през отворените прозорци. Маги имаше чувството, че тича съвършено гола, а на нея е закачен надпис: „Не й е мястото тук“. Тичаше все по-бързо, в гръдния й кош вече се бе събрала буца, но тя се беше устремила към автобусната спирка на Насау Стрийт, отвъд границите на кампуса. „Моля те, Господи, моля те!“, молеше се тя горещо и сякаш в отговор на молбата й иззад ъгъла се подаде муцуната на автобус. Тя се метна на стъпалото, пъхна в процепа на касата монетите от джоба си и се стовари на първата седалка. Ръцете й обгърнаха раницата. Сърцето й биеше в гърдите до пръсване.

Трябва да отида у Корин. Ще отида до тях и все нещо ще измисля, за да ме пусне, успокояваше се тя. Абсурдно е да се появя посред нощ и да поискам да прекарам нощта при нея. Облегна се назад и стисна очи. Представи си, че е в затворено помещение и трябва да измисли път навън, така както беше правила и преди. Измъкна мобилния си телефон от джоба, преглътна, за да прогони събралата се буца в гърлото, и набра номера на сестра си. Беше късно. Роуз трябваше да е у дома. Тя щеше да зае какво да се направи.

Само че Роуз не си беше у дома.

„Здравейте, свързахте се с телефона на Роуз Фелър и «Фелър — Грижа за домашни любимци» — съобщи телефонният секретар. Какво беше това? — Моля оставете вашето име, номера на телефона, както и името на вашия любимец. Ще ви се обадя при първа възможност“. — Сигурно е набрала погрешен номер. Опита отново, но получи същия отговор. Този път обаче след звуковия сигнал успя да промълви едно дрезгаво:

— Роуз… Аз съм… Такова… — Едва се сдържа да не изтърси обичайните: „Имам проблем“. „Ела да ме отървеш“. Маги стисна отново очи. Трябваше сама да се оправя.

— Маги? — възкликна Корин. Тя стоеше някак нестабилно на прага на дома си. — Кое време е? Какво правиш тук?

— Късно е, знам — отговори Маги. — Случи се… Имам… — Тя пое дълбоко дъх. — Дали не би могла да ме приютиш за няколко дни? Ще ти плащам наем или ще чистя безплатно.

Корин задържа вратата със задните си части.

— Какво се е случило?

Маги се замисли за възможните отговори. Дали можеше да обясни на Корин, че се е скарала със съквартирантката си? Само дето не помнеше какво й беше казала. Има ли съквартирантка изобщо? Или пък, че някой я е гонил в тъмното? Щом онзи знаеше, че спи в библиотеката, нищо чудно да е разбрал и че работи тук.

— Маги? — челото на Корин се беше сбърчило. Не беше си сложила тъмните очила и се виждаше как сините й очи се стрелкат насам-натам като загубени рибки.

— Нещо се случи — изтърси Маги.

— Мисля, че е очевидно. — Все пак Корин пусна младата жена вътре и се насочи към кухнята, прокарвайки пръсти по стената. Маги седна на един стол, докато Корин напълни чайника, запали газта, и извади две високи чаши, във всяка от които пусна пакетче чай. — Ще ми разкажеш ли какво се е случило?

— Не ми се иска — наведе глава Маги.

— С наркотици ли е свързано? — попита остро старицата.

Маги така се стресна от неочаквания въпрос, че започна да се смее.

— Не. Няма нищо общо с наркотици. Просто се налага да се подслоня някъде за малко. — Даде си сметка, че подобни думи още повече влошават положението, защото звучат като изречени от устата на истински престъпник, но в момента не успя да измисли нищо по-добро. — Чувствам се под страхотно напрежение — добави тя жално. — А тук е толкова спокойно.

Очевидно беше казала магическите думи. Лицето на Корин се озари от щастие. Тя сипа захар в чашите и ги занесе на масата.

— Изпитите в края на годината са много тежки, нали? Спомням си колко трудно ми беше по това време. В общежитията е страшно шумно, а в библиотеката — претъпкано! Не се безпокой. Можеш да се настаниш в някоя от стаите на третия етаж. Всички са чисти, нали?

— Абсолютно — отвърна Маги. Лично тя ги беше почистила и сложила в ред. Отпи малко от чая. Сърцето й биеше до пръсване. План! План! Имаше нужда от нов план. Ще остане тук няколко дни. Трябва да си купи някои неща. В раницата си носеше малко бельо и една-две блузи, но всичко останало беше в библиотеката, а там не биваше да се мярка. Добре, а после? Дали да не се върне при баща си и при Роуз? Щяха ли да я приемат? Дали тя искаше да се върне при тях?

Затвори очи и си представи как седи на последния ред в часовете по поезия и обяснява на преподавателката какво мисли за стихотворението „За изкуството“. В съзнанието й изникна и образът на Чарлс, който със спуснати над челото кичури й говори за Шекспир и Стриндберг, за това как е гледал представление с Джон Малкович. Никой в Принстън не подозираше каква неудачница е и какъв срам за семейството си е тя. Истинска черна точка в живота им. Никой тук не подозираше, че тя е по-различна от тях. До случката с младежа в библиотеката. До този момент сега.

Примигна няколко пъти. Не биваше да плаче. Ще измисли някакъв изход. Ще си легне сега и ще помисли. После ще изчезне. Не биваше да остава дълго тук, защото онзи все още се въртеше в кампуса, а и много скоро всички студенти щяха да се разотидат по домовете си и тогава тя нямаше къде да се скрие.

— Маги — обади се Корин. — Имаш ли семейство? Някой, на когото да се обадя?

Маги се размърда неспокойно на стола. Така й се искаше да си поплаче, но от това нямаше полза.

— Не — с треперлив глас отговори тя. — Нямам никого.

— Сигурна ли си? — Корин вирна брадичка по характерния за слепите начин.

В момента Маги мислеше за съдържанието на раницата си. Парите, навити на руло и пристегнати с ластик, бяха прибрани в един от вътрешните джобове с цип. Спомни си думите на Джош: „Прерових раницата ти“. Нещо я преряза Тя дръпна бързо ципа и я отвори. Парите бяха изчезнали. Личните и кредитните карти — също. Вътре нямаше нищо друго, освен дрехи, книги и… Пръстите й напипаха за кой ли път в последно време поздравителните картички. Извади ги и ги препрочете. Огледа подписа и телефонния номер, който неизменно присъстваше под него.

— Имам баба — несигурно изтърси тя. — Имам една баба.

Корин кимна, което трябваше да означава: „Ясно, разбрахме се“.

— Върви да спиш — посъветва тя своята гостенка. — Избери си стая. Утре можеш да й се обадиш.

На следващата сутрин Маги стоеше в центъра на обляната в слънце кухня с мобилния си телефон в ръка и набираше номера, който баба й беше записала на картичката под подписа си преди двадесет години. Телефонът звънеше и звънеше. Маги стискаше палците и на двете си ръце. Моля те, моля те, повтаряше тя, без да е много наясно какво точно се моли да се случи, освен някой отсреща да вдигне.

И наистина някой вдигна.

Роуз Фелър се събуди в пет сутринта в нечие чуждо легло и с разбито сърце. Маги, помисли си тя. Сънувала беше Маги.

— Маги — рече тя на глас, но още докато го изричаше, докато се опитваше да се измъкне от обятията на съня, тя не беше сигурна дали наистина е сънувала Маги. Видя насън жена, която тичаше през гора. Само толкова. Очите на жената бяха разширени от ужас, устата — разтегната във вик, а клоните на дърветата се протягаха към нея, сякаш искаха да я уловят.

— Маги — повтори тя отново на глас. Петуния я гледаше от края на леглото, очевидно и тя се чудеше нещо извънредно ли се е случило, или се готвеха да й дадат нещо за хапване. Много скоро отново затвори очи и заспа. Роуз спусна крака от леглото. В същия миг усети ръката на Саймън на бедрото си.

— Спокойно, спокойно — промълви той и я привлече към себе си. Обви я с тялото си и целуна тила й. — Какво има? — Тя усети как къдриците му докосват врата й, докато той триеше носа си в кожата й. — Лош сън ли сънува?

— Сънувах майка си — отвърна Роуз тихо. Гласът й бе по-нисък и по-дълбок от обикновено, сякаш идваше изпод водата. Но наистина ли жената беше майка й? И дали не беше Маги? Какво ли беше изплашило нещастницата, та бягаше така отчаяно между дърветата, препъваше се в корени, падаше на колене, после отново се изправяше и продължаваше да тича? От кого бягаше? И накъде? — Не знам дали е ставало дума, но майка ми почина, когато бях доста малка.

— Ей сега се връщам — прошепна Саймън и стана от леглото.

Тя го чу да ходи напред-назад в кухнята и го видя да се връща в онази смешна негова пижама на райета и с чаша вода. Тя изпи прохладната течност с благодарност, докато той загаси лампата и се върне в леглото при нея. Сетне отново залепи тяло до нейното, едната му ръка обгърна челото й, а другата се плъзна под брадичката й, сякаш тя беше нещо крехко и рядко.

— Съжалявам, че така рано си останала без майка — обади се той по едно време. — Искаш ли да ми разкажеш?

Тя поклати глава отрицателно.

— Всичко можеш да ми кажеш — обади се след малко Саймън. — Ще се грижа за теб. Обещавам.

Роуз не му разказа нищо тази нощ. Само се отпусна в прегръдката му и заспа.

Ела седеше пред кухненската маса. Бележникът, в който записваше ангажиментите си, лежеше разтворен пред нея. Подготвяше схема на безплатните прегледи за следващата седмица, която да бъде поместена в „Голдън Ейкърс Газет“, когато телефонът иззвъня.

— Ало? — вдигна тя слушалката. Никакъв отговор. Само нечие тежко дишане.

— Ало — повтори тя. — Госпожо Лефковиц, вие ли сте? Да не ви е зле?

Най-неочаквано до слуха й достигна глас на млада жена.

— С Ела Хирш ли говоря?

Продажби по телефона, реши Ела.

— Да, аз съм.

Поредно мълчание.

— Имали ли сте дъщеря на име Каролайн?

Ела пое дълбоко дъх.

— Да — отвърна тя без колебание. — Имах дъщеря.

— Вие не ме познавате. Казвам се Маги Фелър.

— Маги — възкликна Ела. Обзе я позната смесица от вълнение, надежда и облекчение, възторг й страх. — Маги! Обаждах се на сестра ти. Дали са й предали съобщението ми? Каза ли ти, че съм ви търсила?

— Не — отвърна кратко Маги. — Вижте — подхвана отново Маги. — Не ме познавате и нямате никакво основание да ми помагате, но в момента имам проблеми. Много сериозни проблеми…

— Ще ти помогна, с каквото мога — отвърна, без да се замисля Ела. Стисна очи и се помоли от все сърце Маги да й каже какво да направи за нея.