Десета глава

Кайку, Саран и Тсата пристигнаха в Лоното рано сутринта след изнурителната езда от Ханзеан. Бяха стигнали до разлома Ксарана по тайни пътеки и пристъпиха границите му под прикритието на нощния мрак, без да смутят никой от враждебно настроените му обитатели. Завръщането им бе очаквано с интерес от всички, които знаеха за мисията на Кайку, и по пладне изтъкнати представители от висшите ешелони на Либера Драмач и Аления орден се събраха, за да чуят какво ще им каже шпионинът. Кайку също присъстваше — по настояване на Кайлин и Саран. Младата жена бе доволна. Мисълта, че информацията, която носеше куараалецът, е твърде деликатна, за да бъде споделена с нея, не спираше да я човърка отвътре, ала ето че след като бе дала два месеца от живота си — и едва не го беше изгубила — за да доведе тук този мъж, загадката най-накрая щеше да бъде разбулена.

Срещата се проведе на последния етаж на полукръглата сграда, която представляваше неофициалното седалище на организацията. Тя се издигаше на една от най-високите тераси на Разлома, а най-горното й ниво представляваше обширно помещение с плосък покрив, поддържан от масивни колони, обрамчени от висок до кръста парапет от ковано желязо. Традиционните ниски маси от черно дърво бяха отрупани с малки чинийки и гарафи с най-различни вина, спиртни и топли напитки. Кайку седеше редом с Кайлин и още две жени, облечени в одеждите на Аления орден, които тя не беше виждала преди, ала самата специфика на организацията предполагаше непрекъснати пътувания на Сестрите и като че ли само Кайлин беше неизменно тук. Един от най-големите й страхове беше някой да не научи точния брой на жените от Ордена, ето защо държеше да бъдат максимално разпръснати, така че да не бъдат избити накуп в случай на бедствие. Недалеч се виждаше Заелис, придружен от Юги — неговата дясна ръка — който й се усмихна окуражаващо. Тя отвърна на усмивката му. Тсата седеше сам в далечната част на помещението.

Кайку се загледа в него за известно време. Какво ли правеше и той в Лоното? Защо бе придружил Саран чак дотук? Какви ли бяха отношенията им? Въпреки че гневът й от безсърдечния начин, по който бе изложил на риск живота й, се бе посмекчил през изминалия месец, тя не бе успяла да научи много за него, а и шпионинът отказваше да хвърли светлина по въпроса, казвайки, че това си е работа на Тсата и само ткиуратецът може да задоволи любопитството й. Младата жена не можеше да каже дали дипломатичността на Саран се дължеше на уважение към различните вярвания на спътника си или просто я дразнеше.

После мислите й се насочиха от Саран към Лусия. Искаше й се да бе имала повече време, за да се срещне с бившата Престолонаследничка преди това мероприятие, ала предполагаше, че желанието й щеше да се сбъдне по някое време по-късно. Когато бе попитала Заелис за здравето й, той бе смотолевил нещо набързо и веднага беше сменил темата, без да отговори всъщност на въпроса й. Навярно Мишани щеше да сметне това за подозрително, но Кайку упрекна себе си и си каза, че трябваше да бъде по-настоятелна.

Възцари се тишина и Саран се изправи, заставайки с гръб към парапета от ковано желязо. Силуетът му се очертаваше на ярката слънчева светлина и Кайку си каза, че най-накрая щеше да научи за какво бе рискувала живота си.

— Само малцина от вас ме познават — започна той с чист и ясен глас, а куараалският му акцент беше сведен до минимум. В стегнатите си, тъмни дрехи той изглеждаше досущ като пълководец, обръщащ се към своите бойци. — Ето защо ще ви се представя. Наричам се Саран Иктис Марул и съм шпионин на Либера Драмач от няколко години. Целта ми е да откривам всичко, до което мога да се докопам, за Чаросплетниците. Мисиите ми са ме водили до четирите страни на Близкия свят — Сарамир, Окхамба, Куараал и далечния Итрикс. А сега, ако ми позволите, ще ви разкажа какво открих при последното си пътешествие.

Той замлъкна и започна да оглежда аудиторията. Кайку си помисли, че се държи доста театрално, ала после й хрумна друго — нима Саран не съзнаваше, че като разкрие посланието си пред толкова много хора, се излага на голяма опасност занапред? Колкото повече хора знаеха, че той е шпионин, толкова повече се увеличаваха шансовете да бъде предаден и разкрит. Младата жена се запита на какво ли се дължеше безразсъдството му — едва ли беше чак толкова самовлюбен, че да рискува живота си в замяна на един кратък миг на слава.

— Сарамир е забравил своята история — рече той. — Били сте толкова горди от заселването на този континент, че изобщо не сте обърнали внимание на онова, което унищожавате. С избиването на аборигените угати сте заличили хилядолетия от паметта на тази страна. Другите земи обаче помнят. В Окхамба племената са просъществували векове, недокоснати от друга цивилизация. В Куараал потисническата доктрина и пренаписването на историята от Теократите не успяха да унищожат напълно следите от тъмните дълбини на миналото и човек може да ги издири, стига да знае къде да търси. Дори и в Итрикс, където постоянните вътрешни войни толкова често променяха епицентъра на властта, историческите свидетелства са толкова много и са така разпръснати, че е невъзможно да бъдат напълно унищожени. Историята се запазва. Дори тук. И ми се струва, че ще е най-добре да не я забравяме, тъй като не знаем дали някакво минало събитие няма да рефлектира върху настоящето и да го промени.

Някои от присъстващите се размърдаха неспокойно при дръзката постъпка на Саран — да се осмелява да ги укорява за тяхната история! Кайку обаче забеляза, че на Кайлин очевидно й беше приятно, защото на изрисуваните й устни бе разцъфнала усмивка.

— Ще бъда кратък и ще започна с добрите новини — продължи шпионинът, прокарвайки пръсти през косата си, хвърляйки надменен поглед към Заелис. — Сигурен съм, че по-късно ще имам възможността да дам по-подробен отчет на тези, които проявят по-дълбок интерес. Във всичките си пътувания из Близкия свят търсех три неща: първо, доказателства за наличието на покварата, която се разпространява из вашата земя, което, както вече знаем, е страничен ефект от вещерските камъни; второ, информация за самите Чаросплетници или каквито там аналози имат; и трето, сведения за наличието на вещерските камъни, тъй като те са източникът на силите на Чаросплетниците.

Мъжът започна да крачи напред-назад, а красивият му профил изпъкна, очертан от слънчевите лъчи.

— Радвам се да ви съобщя, че по първите два пункта не открих нищо. Никъде не намерих следи от болести по растенията, за които да няма естествено обяснение, както и не открих нищо, което да бъде описано като Чаросплетник, с изключение на малцина, обитаващи далечни колонии на други континенти. Определено има индивиди, чиито способности са необичайни за повечето хора; например нашите собствени жреци, които умеят да общуват с духовете на земята ни. Многоуважаемата Кайку ту Макаима, която присъства тук в момента, стана свидетел на уменията на Ваятелите на плът от Окхамба; в дълбините на джунглата обаче има неща, много по-ужасни от тях. В Куараал имаме така наречените Отшелници, а в Итрикс — Муд-Таалите. Придобиването на тези дарби обаче става посредством естествени (или спиритуални) процеси. Дори Различните, които са рожби на покварата, плъзнала заради Чаросплетниците, не участват активно в нейното разпространение. — Той направи кратка пауза. — Не открих никакви Различни извън вашите брегове. Видях много сакати и уродливи хора, ала проблемите им си имаха своето естествено обяснение.

Кайку го гледаше внимателно, а мислите й се насочиха към стройното тяло, което се криеше под тесните му черни дрехи. Защо го беше отблъснала? Спокойно можеше да спи с него за една нощ и да се позабавлява малко — това нямаше да означава нищо. В следващия миг обаче вниманието й отново се върна към думите му.

— От което можем да заключим, че заразата е отговорна за появата на Различните — продължи Саран. — До този момент само предполагахме, че може да е така, ала сега вярвам, че най-накрая е доказано. Извън Сарамир няма никаква поквара и, следователно, никакви Различни. Ала има вещерски камъни.

Това предизвика оживление сред аудиторията. Кайку използва паузата в доклада, за да лапне една пикантна кнедла. В следващия миг Кайлин се наведе към лявото й ухо.

— Много добре владее публиката — прошепна й тя.

— Защото търси внимание — вдигна рамене девойката. — Това ласкае самолюбието му.

Кайлин се засмя изненадано и хвърли изпитателен поглед на послушничката си. Кайку не й обърна внимание.

— Добре де, ако вещерските камъни са отговорни за покварата в земята, как така в чужбина има вещерски камъни, а няма зараза? — попита някой.

— Защото още не са открити — обясни Саран, вдигайки ръка. Събралите се хора си зашушукаха. — Те лежат дълбоко под земята. Спящи. Чакащи. Очакващи да бъдат събудени.

— И какво ги събужда? — попита същият човек.

— Кръвта — обади се Кайку. Смяташе да го каже тихичко, само на себе си, но за нейна изненада го произнесе така, че всички присъстващи го чуха.

— Точно така — кимна шпионинът, докато й се усмихваше обезоръжаващо. — Кръвта. От всички нас, които сме се събрали тук, единствено Кайку е виждала вещерски камък. Тя е била свидетел на човешкото жертвоприношение, което го храни. Видяла е сърцето.

Младата жена изведнъж се почувства смутена. Разказът за промъкването й в манастира, закътан сред планините Лакмар във Фо, бе посрещнат с доста скептицизъм от членовете на Либера Драмач. Мнозина бяха казали, че онова, което бе видяла в залата, където държаха вещерските камъни, е просто халюцинация. Изтощението и гладът, съчетани с обстоятелството, че бе носила Маската на баща си в течение на дни (а всички знаеха, че Маските застрашаваха разсъдъка на онзи, който ги сложи), караха по-здравомислещите да отдадат тази сцена на въображението на девойката. Въпреки всичко обаче, Кайку знаеше какво бе видяла със собствените си очи и твърдо стоеше зад него. Тя бе съзряла каменните кълнове, бе зърнала яркочервените вени и пулсиращото сърце на камъка. Каквото и да представляваха вещерските камъни, те бяха нещо повече от безжизнена материя. Бяха живи — също като дърветата. И растяха.

— Откъде знаеш, че там има вещерски камъни, при положение че още не са открити? — попита Юги.

— Със сигурност зная за един, който е бил намерен в Куараал преди петстотин години или повече — отвърна шпионинът. — Споменат е в ръкописите, които откраднах от подземията на библиотеката на Акуира и после донесох тук, излагайки на голяма опасност живота си. Тези ръкописи разказват за един инцидент в затънтената провинция, при който обитателите на някакво малко миньорско селище внезапно започнали да се държат странно и агресивно. Когато били изпратени войници, за да потушат безредиците, по-голямата част от тях били избити. Оцелелите разказвали за страховити изблици на лудост от страна на миньорите и твърдели, че жителите на градчето можели да преместват предмети, без да ги докосват, и да убиват хората от разстояние без помощта на никакви оръжия. Теократите изпратили още по-голяма военна част, за да смаже безбожниците, и най-накрая надделели, ала с цената на големи загуби. В мините под селището открили олтар, върху който се извършвали човешки жертвоприношения. По-късно войниците казали, че били привлечени от олтара — той сякаш зашепнал в ушите им нечестиви изкушения и обещания, — но вярата им се оказала достатъчно силна, за да устоят, и те взривили олтара с експлозиви, след което запечатали мината. — Мъжът отметна назад черната си коса. — Сигурен съм, че онова, което са открили, е било вещерски камък.

— Значи все пак могат да бъдат разрушени? — попита Заелис.

— Ако на този разказ може да се вярва, да — отговори му шпионинът.

— Ти каза, че със сигурност знаеш за един вещерски камък — обади се друг от присъстващите. — Означава ли това, че според теб може да има и други?

— Помислете над следното — започна облеченият в черно мъж. — Както ни е известно, в Сарамир има четири находища на вещерски камъни и Чаросплетниците са построили свои манастири върху всяко от тях. Две в планините Тчамил — едно под Адерач и едно под Игарач на границата с пустинята Тчом Рин. Едно в планините Лакмар на остров Фо. Четвъртото се намира в планините до езерото Ксемит. Знаем за наличието на вещерските камъни там благодарение на усилията на Кайку и баща й Руито — това са епицентровете на пълзящата в земята поквара. Четири само в Сарамир. Защо нашият континент да е единственият, където ги има?

— А защо не? — контрира го Юги. — След като не знаем какво представляват и как са се озовали тук, кой може да каже със сигурност как са разпространени на различните континенти?

— Така е — усмихна му се Саран, — ала аз открих какво представляват те. — Той обърна гръб на аудиторията, хвана се за парапета и погледна надолу, след което се завъртя театрално и изрече: — Това, което ще ви разкрия, едва ли ще ви хареса.

Кайку несъзнателно изправи гръб и вирна глава, докато сред събралите се хора се разнесе приглушен ропот.

— Открих сведения за огън, дошъл от небето — каза Саран, а на красивото му лице бе изписано мрачно изражение. — Преди много, много хиляди години, в Куараал, когато езикът ни е бил още млад. Чудовищен катаклизъм от пламтящи скали, унищожаващи цели градове, разкъсващи плътта на земята… Езерата, където падали тези скали, завирали и се изпарявали. Моят народ вярва, че това било наказание свише — той наклони леко глава. — Открих фрагменти от същия мит в Окхамба, където няма писмена история, а само устно предавани легенди. Предания за опустошение и гибел. Същото е и в Итрикс — там писмените доказателства са доста, понеже те първи са въвели азбуката. Дори и в Сарамир могат да се открият свидетелства за тази катастрофа — в примитивните рисунки, останали от аборигените угати. Всяка древна култура от Новия свят има своя собствена версия за случилото се и, както е видно, всички варианти си съответстват. — Погледът на шпионина изведнъж помръкна. — Тогава, следвайки съвета на един човек, когото срещнах в Итрикс, аз се върнах в Окхамба и навлязох дълбоко в сърцевината на континента, където открих ето това.

Той пристъпи бързо до една от масите и вдигна оттам някакъв свитък, който приличаше на парче пергамент. После коленичи върху рогозката в центъра на залата и го разгъна. Всички присъстващи впериха жадно взор в предмета.

— Внимателно — каза мъжът в черно. — Това е на повече от две хиляди години, и представлява копие на още по-древен документ.

Тези думи изтръгнаха тежка въздишка от събралите се. Онова, което бяха взели първоначално за пергамент, се беше оказало някаква животинска кожа, обработена по отдавна забравен начин, понеже изглеждаше в доста добро състояние за респектиращата си възраст.

— Естествено, после ще го дам на Сестрите от Аления орден, за да удостоверят автентичността му — рече Саран. — Ала съм твърдо убеден, че не става въпрос за фалшификат. Ваятелите на плът от племето, от което го откраднах, също бяха убедени в това. Десет души платиха с живота си, за да мога да ви го донеса тук. — Той погледна към Тсата, ала бледозелените очи на ткиуратеца останаха безизразни.


Кайку придърпа напред стола си, за да може да вижда по-добре. Самото изображение бе достатъчно, за да я обезпокои. Главните персонажи представляваха неопределени, стилизирани същества, които можеха да са както танцуващи хора, така и разгонени животни. На преден план се виждаше голям огън, чиито пламъци бяха избледнели от времето, ала все още се виждаха. Младата жена се зачуди какви ли методи бяха използвали създателите на артефакта, за да съхранят кожата в толкова добър вид през всичките тези столетия. Ако не беше обещанието на Саран да я предостави на Аления орден за удостоверяване на оригиналността й — това нямаше да представлява никаква трудност за Сестрите, които с лекота щяха да определят датировката й — Кайку едва ли щеше да повярва, че ценният артефакт наистина е толкова древен.

Тя премести поглед от изображението в центъра към периферията му, където се виждаха най-различни причудливи шарки, търсейки ключа към загадката. В най-горната му част се виждаше блестящата долна половина на слънчевия диск, а под него, разположени в полукръг, се виждаха луните.

Луните!

— Луните са четири — изрече Юги, преди някой друг да е могъл да реагира.

Младата жена усети как нещо дълбоко в нея се преобръща. Изведнъж й прилоша. Юги беше прав. Виждаше се Аурус — най-голямата от тях; Иридима с осеяната си с пукнатини повърхност; Нерин, малката зелена луна и една четвърта — със същата големина като Нерин, ала чисто черна и осеяна с тъмночервени ивици, сякаш бе надрана. По кожата на Кайку пролазиха тръпки. Тя се намръщи, смутена от реакцията си, след което забеляза, че Кайлин я наблюдава заинтригувано, сякаш бе доловила дискомфорта на момичето.

— Точно така — кимна Саран. — Открих сведения за същество, наречено Арикарат в Итрикс, и Арикураа в Куараал. Предположих, че става въпрос за две различни версии на една и съща дума, но нямах представа за значението й. Въпреки обстоятелството, че тези думи се използваха винаги във връзка с историите за другите лунни сестри, не се досетих. Все пак, според източниците ми, това същество беше от мъжки род. После попаднах на един древен итриксиански мит за сътворението, където се казваше, че Арикарат бил роден от същата субстанция като другите луни, и изведнъж всичко придоби смисъл. — Мъжът наклони глава. — Арикарат е бил четвъртата луна. Той е изчезнал преди хиляди години. Лунните сестри, както е видно, са имали брат.

Ако Саран бе очаквал буря от опровержения и словесни атаки, остана разочарован. Сарамирският пантеон винаги бе имал само три луни, а генеалогията на божествата беше нещо, с което децата бяха запознавани още в най-ранна възраст. Да се приеме онова, за което говореше той, означаваше да се направят на пух и прах вярванията, вкоренени дълбоко в сърцата на хората от хилядолетия. Присъстващите изглеждаха смаяни… ала това бе всичко. Неколцина казаха на висок глас, че тази идея е безумна, ала скоро замлъкнаха, неполучили подкрепа от останалите. Кайку се чувстваше така, сякаш всеки момент щеше да рухне от стола, смазана от чудовищен, свръхестествен ужас, който постепенно спускаше черната си пелена над съзнанието й.

— Добре ли си? — попита я Кайлин.

— Не зная — отвърна младата жена. — Нещо… има нещо в разказа на Саран, което ме тревожи.

— Мислиш, че се заблуждава ли?

— Не, мисля, че е прав. Сигурна съм в това. Ала не зная защо съм толкова сигурна.

Заелис се изправи.

— Мисля, че разбирам — рече той, а твърдият му, ала същевременно мелодичен глас веднага прикова вниманието на всички. — Ти смяташ, че четвъртата луна… Арикарат? — Шпионинът кимна утвърдително. — Смяташ, че Арикарат е била унищожена по някакъв начин, когато светът е бил млад, и че отломките от нея са засипали земята. И че тези отломки са вещерските камъни.

— Точно така — съгласи се шпионинът.

— Това е безумна теория, Саран.

— Имам доказателства — отвърна куараалецът невъзмутимо. — Някои неща трябва да бъдат подложени на по-прецизен оглед, ала това ще отнеме доста време. Нося и пергаменти, които ще трябва да преведем от мъртви езици…

— Ще ми позволиш ли да видя тези доказателства?

— Разбира се. Убеден съм в автентичността им. Всеки, който пожелае, ще може да се запознае по-отблизо с тях.

Заелис се обърна към присъстващите и скръсти ръце зад гърба си.

— Тогава ще чуете преценката ми, след като изследвам по-отблизо предоставените от Саран доказателства — заяви той. — Приканвам и вас да сторите същото. — Той отново се обърна към шпионина и поглади бялата си брада. — Само едно нещо ме озадачава.

— Кажи — подкани го куараалецът.

— Ако отломките от луната са засипали целия Близък свят, защо находищата от вещерски камък се намират само в планините? Защо няма такива в пустините и долините?

Човекът в черно се усмихна. Очакваше този въпрос.

— В пустините и долините също има подобни находища — каза той. — Просто гледаш на нещата от погрешен ъгъл. Първо би трябвало да се запитаме откъде знаем за находищата от вещерски камък. Единствено благодарение на Чаросплетниците. Как обаче самите Чаросплетници ги откриват? Не зная отговора на този въпрос. Зная само, че допреди пет години на Вещерите не им беше позволено да притежават своя собствена земя в Сарамир; единствените места, които можеха да обитават, бяха планините, където земеделските закони не важат поради липсата на отглеждана реколта. Изобщо не им е било лесно да копаят под земята в търсене на нещо, заровено толкова дълбоко, и същевременно да запазят това в тайна. Съвсем другояче стои въпросът с планините, отвъд невидимите им прегради, които нашите шпиони не могат да преминат. Причината, поради която единствените находища на вещерски камъни, които са ни известни, се намират под манастирите на Вещерите, се дължи на това, че това са единствените находища, до които Чаросплетниците са могли да достигнат.

— Ала вече не е така — каза Заелис.

— За съжаление — продума Саран. — Сега Чаросплетниците се сдобиха със земя навсякъде из Сарамир и я пазят ревниво. Те издигат върху земите си причудливи постройки и дори благородните семейства не знаят с какво се занимават там. Аз обаче зная. Те дълбаят земните недра в търсене на вещерски камъни.

Всички присъстващи бяха притихнали, приковали погледите си в него. Идеята не беше нова, ала в съчетание с онова, което Саран бе разкрил за естеството на вещерските камъни, внезапно придобиваше страховит смисъл.

— Защо им е да търсят нови вещерски камъни? — попита Заелис. — Би трябвало да имат достатъчно за изработката на Маски.

— Не зная — вдигна рамене Саран. — Това, което мога да кажа със сигурност, е, че търсят нови находища. И това не е най-лошото. — Той отново се завъртя мелодраматично, за да се обърне с лице към аудиторията. — Помислете малко над следното, което ще ви кажа. Още от момента, в който са се появили, Чаросплетниците са се инфилтрирали в обществото, превръщайки се в неизменна част от него. То плаща ужасна цена за способностите им, но не може да се отърве от тях. Сега те вече са част от самата империя и е още по-трудно да бъдат изтръгнати от позициите, в които са се вкопчили. Всички знаем, че Вещерите трябва да бъдат премахнати; всички знаем, че те жадуват колкото се може по-голяма власт. Ала аз ви питам: ами ако Чаросплетниците искат да намерят всички находища на вещерски камък? Ами ако искат да узурпират властта над цял Сарамир? Дори и да предизвикат хаос из целия континент, пак няма да можем да ги ликвидираме. Същевременно никоя друга страна няма да позволи на Чаросплетник да премине границата й; куараалците съвсем основателно не могат да ги понасят и се отнасят с недоверие към уменията им. Тогава какво?

— Ще нахлуят с агресия — каза Кайлин и се изправи в цял ръст. Всички погледи се насочиха към нея. Тя пристъпи напред и застана до Заелис — висока тъмна кула срещу жарките лъчи на обедното слънце. — Това ли искаше да чуеш, Саран Иктис Марул? Май стигна прекалено далеч.

— Може да е така — усмихна се той, — а може и да не е. Не знаем нищичко за мотивите на Чаросплетниците, освен това, на което ни е научила историята; знаем, че те бяха агресивни и алчни още докато зависеха изцяло от милостта на аристократичните семейства; съвсем скоро благородните фамилии ще зависят от милостта на вещерите и тогава нищо няма да е в състояние да ги спре. Както и нищо няма да е в състояние да спре една окупаторска армия, подпомогната от Чаросплетници. Никоя страна не разполага със защита срещу подобна опасност. — Той отново погледна към Тсата. — Това няма да е заплаха само за Сарамир; това е сянка, която скоро ще се спусне над целия Близък свят. Искам да си дадете сметка за тези неща.

Привършил с изказването си, шпионинът се приближи до татуирания ткиуратец и седна до него. Присъстващите се разшушукаха, ала скоро замлъкнаха, когато Заелис вдигна ръка и заговори:

— Информацията на Саран хвърля обезпокоителна светлина и върху едни други новини, които получих тази сутрин. Номору, изправи се, ако обичаш.

Човекът, който отвърна на подтика му, беше млада жена на около двадесет зими. Тя бе кльощава, жилеста и не особено привлекателна, с навъсено изражение и къса, несресана кестеняво-руса коса. Бе облечена в прости селски дрехи, а ръцете й бяха обсипани с татуировки, подобни на тези, носени от бездомниците и просяците.

— Номору е един от най-добрите ни разузнавачи — представи я Заелис. — Тя тъкмо се завърна от западната част на Разлома — там, където водите на Зан навлизат в него. Разкажи им какво видя.

— По-скоро това, което не видях — рече Номору. Говореше бавно и провлачено, с множество гласни от нисшия сарамирски. Всички присъстващи мигом разбраха, че е израснала в Бедняшкия квартал на Аксками и съответно претеглиха предразсъдъците си. — Познавам този район. Познавам го добре. Не е лесно да прекосиш Разлома надлъж, не и с всички онези работи тук и там. Не бях минавала отдавна оттам. От години. Абе, трудничко си е.

Личеше си, че не се чувства особено приятно да говори пред толкова много хора. Обаче, вместо да се притесни, тя заговори ядосано, без да знае накъде да насочи гнева си.

— Там имаше едно мочурище. Често се ориентирах по него. Този път обаче… този път не можах да го намеря. — Жената погледна към Заелис, който й кимна да продължи. — Знаех си, че е някъде наблизо, ама не можех да го намеря. Сякаш се въртях в кръг. Все едно не бях аз. А познавам района много добре.

Кайку изведнъж разбра какво ще последва и сърцето й се сви.

— Тогава си спомних. Някой беше разправял за такива неща. За някакви места, дето искаш да стигнеш, ама не можеш. Тя беше — жената посочи невъзпитано с пръст към Кайку, сякаш я обвиняваше в нещо. — Объркват те и не знаеш накъде вървиш. Слагат ги около места, които не искат да намериш.

Тя направи кратка пауза, през която изгледа свирепо аудиторията, след което изръмжа:

— Вещерите са в Разлома.

Загрузка...