Нишката на покварата

Осемнадесета глава

— Време е, Кайку — каза Юги.

Здрачаваше се. На изток небето имаше мек пурпурен оттенък — предвестник на наближаващата нощ. Единствената луна, изгряла сред букета от звезди, беше Иридима и нейният сърп се открояваше все по-ясно на фона на смрачаващия се небосклон. Топлият есенен ден преливаше в топла нощ, а появилият се прохладен ветрец разпръсна тежкия зной на предишните часове.

Бяха достигнали до целта на пътешествието си — невидимата преграда, издигната от Чаросплетниците. Номору бе обявила, че наближават мястото, където се бе заблудила по време на предишната си експедиция; час по-късно се върнаха на същото място, въпреки че се бяха движили неотклонно в западна посока. Ако това не беше достатъчно, сетивата на Кайку бяха започнали да припукват; тя бе сигурна, че знае точното местоположение на преградата. Девойката полагаше всички усилия, за да държи своята кана под контрол — изобщо не й се искаше да се опита да премине бариерата без помощта на бащината си Маска.

Четиримата пътешественици се притаиха в една долчинка за няколко часа, за да изчакат спускането на нощта. Кайку прекара това време облегната на едно дърво, загледана в празните очи на червено-черната Маска, която държеше в ръцете си. Когато Юги се обърна към нея, тя едва го чу. Мъжът трябваше да разтърси рамото й, за да я извади от унеса й; младата жена го изгледа ядосано, след което чертите й се смекчиха и тя му се усмихна нежно. Мъжът се поколеба за момент, после се отдалечи настрани.

Изведнъж мислите й се върнаха към момента, когато Юги лежеше полумъртъв сред онова тресавище. Битката за извличането на отровата на демона от тялото му се бе врязала до най-малките подробности в съзнанието й — всяка нишка, всяко влакънце и всеки възел бяха отбелязани в паметта й с блестящи линии. Триумфираща усмивка разцъфна на устните й и настроението й се подобри. В следващия момент обаче погледът й попадна върху Юги, който нарамваше раницата си, и усмивката й веднага помръкна.

След като се бе събудил, Юги сякаш беше по-различен. Кайку бе почувствала нещо още докато беше вътре в него — нещо едва забележимо, ала тъмно и неизразимо грозно. Младата жена нямаше никаква представа какво е — знаеше само, че е било дълбоко скрито и че най-вероятно припадъкът на Юги го бе освободил от оковите му. Тя се загледа в мъжа, когото бе спасила, и се замисли.

Той се престори, че не е забелязал, ала буквално усещаше как очите й прогарят дупки в гърба му. Сблъсъкът му с демоните го беше отрезвил. Близостта на смъртта му бе напомнила за предишния му живот, преди да се присъедини към Либера Драмач. За дните на кръв, остра стомана и кланета. Той започна да си играе с мръсната кърпа, завързана около челото му; спомен от онези времена, които отчаяно се опитваше да забрави, ала никога не можеше.

— Това ще свърши ли работа? — попита скептично Номору, сочейки към червено-черния предмет в ръцете на Кайку. Въпросът на разузнавачката го върна към действителността. Пътешествието им през Разлома хич не беше лесно, но оттук нататък щеше да става още по-зле.

— Съвсем скоро ще разберем — отвърна младата жена и си сложи Маската.

По някакъв ужасен начин изпита усещането, че се е завърнала у дома. Маската затопли кожата й и Кайку имаше чувството, че започва леко да се разтапя, за да се нагоди към малките промени, случили се с лицето й от последния път, когато я бе носила. Изведнъж сякаш отново беше малко дете, а баща й я люлееше в скута си. В следващия момент в главата й прозвуча успокояващият шепот на Руито и очите й се навлажниха. Тя примигна, за да върне обратно сълзите. Маската й напомняше за баща й, защото бе ограбила част от мислите и индивидуалността му, докато я бе носил. Той бе убит заради това парче дърво. Истинските Маски бяха жестоки господари, които непрекъснато ограбваха този, който ги носеше, в замяна на силите, с които го даряваха. Постепенно притежателят на Истинска Маска се пристрастяваше до такава степен към нея, че не можеше да живее без изработения от вещерски камък предмет. Така се превръщаше в Чаросплетник. Девойката никога не трябваше да забравя това.

„Духове, а какво ли би станало, ако Сестра от Аления орден се превърне в Чаросплетник?“

— Изглеждаш глупаво — обади се Номору, а тонът й бе лишен от хумор. — Какво се опитваш да постигнеш с това нещо?

Кайку й хвърли презрителен поглед. Изобщо не се чувстваше глупаво. Даже напротив — Маската прилепваше перфектно към кожата й и това й харесваше.

— Това нещо ще ни прекара през невидимата преграда — отвърна й девойката. — Трябва да побързаме. Не искам да нося тази Маска и един миг по-дълго от необходимото.

Докато потегляха, си помисли, че тези думи й прозвучаха малко изпразнени от съдържание. Беше ги произнесла не защото ги мислеше наистина, а понеже се чувстваше длъжна да ги каже.

Когато се изправиха пред преградата, нощта бе покрила всичко с тъмния си плащ. Докато преваляха едно невисоко възвишение, от двете страни на което се издигаха големи канари, Кайку усети как Маската започна да се затопля.

— Тук е — прошепна младата жена. — Вържете се за мен.

Тсата извади въжето, което носеше, и изпълни инструкциите й. Не беше ясно доколко ткиуратецът вярваше в необходимостта от това, което правеха, ала се подчини на волята на мнозинството, без да се оплаква.

Кайку запристъпва колебливо, протегнала ръка пред себе си. Маската ставаше все по-гореща и температурата й непрекъснато се повишаваше. Девойката си каза, че ако продължаваше така, лицето й щеше да изгори; в този момент обаче пръстите й докоснаха бариерата и тя се разкри пред очите й.

Младата жена ахна от изумление. Блещукащата, изплетена от златистите нишки на Чаросплетието бродерия се простираше от двете страни, шест метра висока и също толкова дълбока, следвайки неравните контури на Разлома. Истински водовъртеж от сияйни спирали и завъртулки, които се въртяха и извиваха една около друга, приемайки нови форми в хаотичния си вихрен танц. Кайку стоеше като хипнотизирана, неспособна да откъсне поглед от изключителното произведение на Чаросплетниците. — Какво става? — попита Юги. — Това ли е преградата?

Младата жена си даде сметка, че той питаше за причината, поради която бяха спрели — бариерата бе невидима за всички, с изключение на нея. За един кратък миг изпита самодоволната радост, че беше единствената, посветена в това чудо; после, изненадана от себе си, побърза да прогони тази мисъл.

— Хванете се за ръце — нареди, подавайки ръка на Юги. Останалите последваха примера й.

Тя пристъпи напред и светът на Чаросплетието я погълна. Когато това й се случи за първи път, на остров Фо, бе изкушена да се зарее завинаги в неизразимата красота на златистия свят около нея. Този път обаче бе подготвена. Само след няколко крачки преградата остана зад гърба й и тя задърпа Юги след себе си; въпреки това не можа да потисне неприятното усещане, когато неземната прелест се изтръгна от нея и светът изведнъж й се стори сив, блед и посредствен.

Мъжът, чиято ръка държеше, премина заднишком през бариерата, залитайки като пиян. Той пусна Номору, която беше следващата в редицата, и се строполи тежко на земята. Изведнъж въжето, завързано за кръста му, се обтегна рязко — следотърсачката го бе задърпала в противоположната посока. Кайку вече можеше да я види — преградата бе изчезнала от погледа й в мига, в който беше преминала през нея. Номору бе впримчена в невидимата зона на дезориентацията и се опитваше отчаяно да се върне в посоката, откъдето бяха дошли, очевидно неспособна да разбере защо не можеше да направи това. Тсата бе изпаднал в същото състояние — на лицето му бе изобразено досущ детинско объркване.

— Издърпай ги — каза Кайку на Юги и въпреки че мъжът продължаваше да изглежда объркан, изпълни заръката й. Разузнавачката и ткиуратецът преминаха с неуверени, залитащи крачки през невидимата бариера и се озоваха от другата страна.

Трябваха им около десетина минути, за да се съвземат от преживяното. През това време Кайку свали Маската я пъхна обратно в торбата си. Тя се загледа в спътниците си, които се пулеха недоумяващо един в друг като идиоти, сякаш бяха напълно неспособни да проумеят къде се бяха озовали. Нищо чудно, че никой не можеше да проникне през преградата без помощта на Маска. Невидимата бариера беше истински шедьовър на манипулацията.

Когато се свестиха, Номору все още не можеше да си спомни района, който уж се предполагаше да познава като петте си пръста. Ето защо групата се поведе от Кайку, а чувството за посока на разузнавачката продължаваше да е замъглено и тя изобщо не можеше да се ориентира.

— Трябва да се махнем оттук — каза Кайку. — Не съм убедена, че е безопасно да преминем бариерата, дори и да сме с Маска. Може да сме задействали нещо, което да вдигне тревога.

След тези думи те се отправиха надясно, придържайки се към вътрешната част на преградата. Кайку разчиташе на сетивата си да я предупредят, в случай че се приближеше прекалено до бариерата, и те потънаха сред тъмните котловини и ридове на разлома Ксарана, докато Иридима ги наблюдаваше отгоре с половин лице.

Когато се отдалечиха от мястото, откъдето бяха влезли във владенията на Чаросплетниците, Номору им извика да спрат.

— Безнадеждно е — каза. — Никога няма да се доберем дотам в тази тъмница.

Останалите се съгласиха уморено. За известно време им се струваше, че напредват; после обаче нощното небе беше забулено от облаци, които скриха сиянието на звездите и лунния сърп, и сега едва можеха да виждат изобщо. Скитаха се из разни неравни оврази, деряха ги бодливи храсти и най-вероятно обикаляха в кръг. Безсилието им се увеличаваше и от обстоятелството, че не знаеха точно какво търсят. Търсенето на доказателства за Чаросплетническа активност беше изключително трудна задача, усложнена допълнително и от факта, че пътешествениците нямаха ясна представа за същността на тези доказателства. В момента се спускаха по едно отдавна пресъхнало дере, осеяно с буренаци и покрито със спечена кал, чиито стръмни стени се издигаха над главите им.

— Трябва да направим почивка — каза Юги. — Можем да продължим на разсъмване, а ако това ви се струва прекалено късно, поне да изчакаме небето да се проясни.

— Не съм уморена — рече Кайку. — Аз ще стоя на пост.

— Ще ти правя компания — неочаквано каза Тсата.

Те хвърлиха раниците си на дъното на дерето. Номору и Юги разгънаха рогозките си и заспаха на секундата.

Кайку седна с гръб към стръмния склон на дерето, обгръщайки коленете си с ръце. Ткиуратецът се разположи безмълвно срещу нея. Тишината беше призрачна; дори жуженето на насекомите бе заглъхнало. Младата жена дочу далечното гракане на някаква птица, която не можа да разпознае.

— Не трябва ли някой от нас да се качи на върха, за да потърси… — каза и млъкна, осъзнавайки, че нямаше ни най-малка представа какво ли ги дебнеше в мрака.

— Не — отвърна Тсата. — Ние не можем да виждаме надалеч, ала там може да има същества, които да ни видят в тъмното. По-добре да останем скрити.

Младата жена кимна безмълвно. И бездруго не й се искаше да се качва горе, пък и тук се чувстваше защитена.

— Искам да поговорим — внезапно каза ткиуратецът. — За Чаросплетниците.

Кайку затъкна зад ухото си един непослушен кичур.

— Добре.

— Научих за тях от Саран, ала все още не зная как твоите сънародници ги възприемат.

Споменаването на Саран накара Кайку да присвие очи. Това беше нещо, което срещата с привържениците на култа към Омеча и рику-шаите бе изтрила изцяло от съзнанието й.

— Не мисля, че разбирам за какво говориш — каза девойката.

— Тогава нека ти кажа как виждам нещата, а ти можеш да ме поправиш впоследствие. Така става ли?

Младата жена вирна брадичка, след което осъзна смутено, че е използвала окхамбски, а не сарамирски жест.

— Някога вашата цивилизация е била отдадена на голямото изкуство и наука, на прекрасната архитектура, дългите пътища и чудесните къщи — започна Тсата. — Чел съм вашите истории. И въпреки че не споделям любовта ви към каменните градове, нито пък ми допада това, че се тъпчете там в такива количества, че понятието паш става безсмислено, съзнавам, че вие мислите по различен начин от мен и мога да приема това. Мога да приема дори ужасното разделение между благородници и селячество, както и това, че знанието се къта у едни, за да държи другите в покорство и невежество. Това за мен е лошо, понеже противоречи на природата на моя народ; ала ако продължавам да говоря за това, ще трябва да стоим тук много по-дълго, а аз искам да говорим за Чаросплетниците.

Кайку бе изненадана от прямотата — която граничеше с грубост — и красноречието на Тсата. Рядко беше чувала ткиуратецът да произнася повече от две-три изречения наведнъж, ала очевидно тази тема толкова го вълнуваше, че не можеше да я отмине с присъщото за него хладнокръвие.

— Когато са се появили Чаросплетниците, твоите предци са ги приели веднага — продължи татуираният мъж, а бледозелените му очи бяха вперени в мрака. — Те са били изкушени от силата, която са могли да придобият с Чаросплетник на тяхна страна. Вашите благородници до такава степен са били свикнали с това, да третират по-нисшите хора като инструменти, че сигурно са си казали, че могат да използват и Вещерите по същия начин, без да знаят какъв опасен инструмент представляват те. За да бъдат приети Чаросплетниците във вашия свят, е бил сключен договор; договор, с чиито условия твоите предци са се съгласили. — Той наведе глава. — Алчността ги е погубила. Може би в началото са имали благородни подбуди; може би са си мислели, че с Вещерите на тяхна страна могат да разширят империята, да я направят по-велика и още по-непобедима. Ала понякога цената е прекалено висока, без значение какъв е крайният резултат.

Кайку забеляза, че събеседникът й е свил дланите си в юмруци, а жълтеникавата му кожа е опъната до крайност около кокалчетата му.

— Вие сте поканили Чаросплетниците във вашите домове и сте ги нахранили с децата си.

Това я потресе. Ала въпреки че си пое дъх, за да възрази, откри, че просто не може. В края на краищата той беше прав. Всяко благородно семейство, разполагащо с Чаросплетник, трябваше да го снабдява с всичко, което той пожелаеше, по време на пристъпите, обземащи Вещерите след излизането им от Чаросплетието. Младата жена знаеше за някои от ужасните извращения, на които тези чудовища бяха способни. В резултат от употребата на техните Маски, те губеха всякаква съвест и задръжки пред лицето на ирационалната им, първична похот и животински нужди. Нищо не изглеждаше твърде извратено на фона на демоничните потребности на Вещерите. Изнасилвания, убийства, изтезания… това бяха само част от нещата, които един Чаросплетник вършеше, за да задоволи чудовищните си апетити. Младата жена беше чувала и за други. Говореше се, че Вещерът на рода Керестин бил канибал. Този на рода Нира ядеше човешки и животински изпражнения. Сегашният Върховен Чаросплетник обичаше да одира жертвите си и да прави скулптури от тях. Макар че не всяка чаросплетническа мания беше опасна за околните — някои рисуваха или халюцинираха в течение на часове — повечето от тях бяха кръвожадни и човешките животи, отнети заради тях, бяха стотици. А и колкото повече остаряваха, толкова по-агресивни и свирепи ставаха.

Кайку изведнъж се почувства засрамена, спомняйки си възторга, който бе изпитала в Ханзеан, въодушевлението, че се връща в родината си. Сарамир бе едно изключително красиво място и тя се чувстваше щастлива, че живее тук, ала отечеството й бе построено върху костите на безброй хора. Преди появата на Чаросплетниците заселниците бяха изтребили до крак всички от народа угати — аборигените на Сарамир — а те наброяваха милиони. Нищо от това не беше новост за Кайку — и все пак тези неща й изглеждаха толкова далечни и толкова несвързани с нея, че тя не можеше да се идентифицира с тях — ала поднасянето на тази информация по такъв директен начин й напомни колко тънка беше маската на цивилизацията — крехка коричка, върху която стъпваха изнежените ходила на аристократите, докато отдолу вреше и кипеше морето на хаоса и насилието.

Ала ткиуратецът не беше свършил.

— Ти не си виновна за престъпленията на предците си — каза той, — макар че, както изглежда, твоето общество често наказва синовете за греховете на бащите им. Ала ето че сега Чаросплетниците ви отнемат и земята, на която живеете. В това е голямата ирония. Твоите сънародници вече са зависими от тях до такава степен, че не могат да се отърват от Вещерите, дори и да унищожат всичко красиво, което някога сте обичали. Инвестирали сте толкова много в това да направите империята си по-могъща и по-силна, че сте разрушили основите, върху която се крепи тя. Построили сте толкова висока кула, че сте започнали да взимате тухли от основата й, за да има какво да слагате на върха. — Той се наведе по-близо към Кайку. — Вие убивате земята с вашата алчност.

— Зная това, Тсата — рече младата жена. Започваше да се ядосва; обвиненията на ткиуратеца сякаш бяха насочени лично към нея. Макар и да съзнаваше, че татуираният мъж не владееше увъртанията и вежливостта на нейното общество, държанието му беше доста грубо. — За какво, мислиш, сме дошли тук? Повече от всичко искам да ги сразя.

— Така е — каза той. — Ала дали подбудите ти са правилни? Саран ми каза, че искаш да си отмъстиш. Сега жителите на Сарамир се надигат, защото храната им намалява; до този момент обаче покварата си пълзеше необезпокоявано, понеже всеки си мислеше, че някой друг ще я спре. Никой от вас не се бори за благото на мнозинството, Кайку. Вие встъпвате в битката едва когато е засегнат личният ви интерес.

— Такива са хората — вдигна рамене девойката.

— Моят народ не е такъв — възрази ткиуратецът.

— Сигурно затова още живеете в джунглата, а зверовете изяждат децата ви — отвърна му Кайку. — Навярно цивилизацията се крепи на егоизма.

Тсата не се засегна.

— Навярно е така — рече. — Обаче нямам намерение да сравнявам твоята култура с моята, нито пък да претеглям качествата на моя и твоя народ.

— На мен ми се струва, че правиш точно това — поклати глава Кайку.

— Просто ти казвам как изглеждат нещата през моите очи — рече татуираният мъж. — Нима откровеността ви кара да се чувствате толкова неудобно?

— Няма нужда да ми посочваш недостатъците на моя народ. Може би мотивите ми не са достатъчно безкористни за твоя вкус, ала не можеш да отречеш факта, че поне правя нещо срещу Чаросплетниците. Зная, че нещата не са наред, и се опитвам да ги променя. Затова не ми налагай своята представа за това кое е правилно и кое — не.

Тсата я гледаше безмълвно. Тя се поуспокои малко и започна да рови с пета в пръстта.

— Нямам какво да ти кажа за Чаросплетниците — призна накрая тя. — Ти си запознат отлично със ситуацията.

— Може ли да се каже тогава, че те са продукт на вашата култура? — попита ткиуратецът. — Всеки от вас се стреми към лично облагодетелстване, вместо да мисли за добруването на общността и поради това не правите нищо против злото, докато не ви засегне лично.

— Може би си прав — каза девойката. — Не зная. Знам обаче едно — че причината да приемем Чаросплетниците до голяма степен се дължи на невежеството ни. Ако благородните семейства имаха доказателства, че Вещерите са виновни за заразата в земята, те щяха да се опълчат срещу тях и да ги унищожат. Убедена съм в това.

— Не е така, Кайку — обади се Юги. Двамата погледнаха към него и видяха как се изправя. Той нагласи кърпата около челото си и им се усмихна извинително. — Трудно е да се спи, докато вие бистрите света.

— Какво искаш да кажеш? Защо да не е така? — намръщи се младата жена.

— Може би не трябва да ти казвам, ала май няма голямо значение — рече мъжът, докато се протягаше. — Много от нещата, които са известни на ръководството на Либера Драмач, не се знаят от останалите хора. Едно от нещата, които проверихме, беше теорията на баща ти за вещерските камъни. Когато се уверихме в истинността й, ние… ами, запознахме с нея някои аристократи. Много деликатно. Първоначално само с намеци и загатвания, ала когато това не доведе до нищо, им показахме доказателства. — Той се почеса по врата. — Използвахме посредници, естествено. Либера Драмач не се е излагала на риск.

Кайку махна припряно с ръка, подтиквайки го да премине към същината на въпроса.

— Те не предприеха нищо. Нито един от тях. — Мъжът се изсмя горчиво. — През цялото време Чаросплетниците са били измъчвани от страха какво ли би станало, ако аристократите се обърнат срещу тях. Е, ние се опитахме да форсираме този процес, и изобщо не ни обърнаха внимание. Нищо не се получи.

Младата жена изглеждаше поразена.

— Но как така? Нали са видели какво правят Чаросплетниците?

Юги сложи длан върху голото рамо на Тсата.

— За съжаление нашият чуждоземен приятел е прав — поклати глава той. — Просто не е в техен интерес. Ако едно или даже дузина благородни семейства предприемеха действия срещу Вещерите, щяха да изгубят своите Чаросплетници, а така другите фамилии, които имат Чаросплетници, ще ги размажат. Има твърде много вражди, твърде много стари рани. Винаги ще се намери някой, който да иска да се издигне по-високо в йерархията, готов да сграбчи всеки удобен шанс, който му се предостави. Защото хората са егоистични. Единственият начин да се извърши фундаментална промяна е ако всички решат да променят нещата по едно и също време. — Той вдигна рамене. — А това може да стане само при някаква гигантска катастрофа.

— Така е — присъедини се Тсата. — Ще трябва да изчакате, докато положението стане толкова ужасно, че да е в интересите на всеки да се размърда. Тогава обаче може да е прекалено късно.

— Значи хората трябва да измрат, преди нещо да се промени, така ли? — попита Кайку.

Юги и Тсата я изгледаха безмълвни. Момичето само си беше отговорило.

Небето се проясни малко преди разсъмване и те отново се отправиха на път. Номору най-сетне бе възвърнала чувството си за ориентация и ги поведе към центъра на района, който Чаросплетниците бяха скрили от останалия свят. Разумно беше да се предположи, че каквото и да беше онова, което търсеха, най-вероятно се намираше там.

Не бяха изминали много път, когато земята пред тях изведнъж пропадна и те се озоваха на стръмния склон на дълбоко дере, на дъното на което блестяха мрачните води на река Зан. Съскащият шум на течението й нарушаваше призрачната тишина.

— Водопадите пред нас ли са? — попита Юги.

Номору изсумтя утвърдително.

— Натам — каза тя, обръщайки се на юг. Кайку се съмняваше, че разузнавачката знаеше накъде точно да вървят, ала когато си се изгубил, всички пътища са еднакво добри.

Небето започваше да изсветлява, когато Юги изведнъж се закова на място. Всички бяха нащрек за каквито и да е признаци на живот, ала до този момент не бяха забелязали нищо. Дори животните сякаш отбягваха тези места.

— Какво има? — прошепна Кайку.

— Вижте това дърво — рече Юги.

Пътешествениците го послушаха. Пред тях, на едно каменисто възвишение, се издигаше уродливо дърво с голи и изкривени клони, някои от които бяха извити като тирбушони под най-различни странни ъгли. То стоеше прегърбено там като някакъв злокобен пътепоказател, безмълвно предупреждение за нещата, които можеха да им се случат, ако продължат напред.

— Покварено е — каза Юги, ала коментарът му бе излишен; всички бяха забелязали това.

— Открили са още един вещерски камък — промълви Кайку. — И са го пробудили.

— Пробудили? — подигравателно попита Номору. — Става дума за камък, Кайку!

— Така ли смяташ? — отвърна й саркастично девойката. — Тогава защо Чаросплетниците го кътат толкова ревниво?

Водачката им изсумтя недоволно и продължи напред. Останалите я последваха.

Малко след разсъмване откриха онова, което търсеха. Положението беше много по-лошо, отколкото очакваха.

Стръмният склон, по чийто ръб вървяха, се отделяше от реката, в резултат на което между него и източния бряг на Зан се оформяше обширна ивица земя, обрасла с гъста трева. Самият ръб бе осеян с множество начупени скали и поради тази причина пътешествениците гледаха да се движат по-далеч от него, за да не пропаднат; това обаче ограничаваше видимостта им. Едва когато пред тях се изпречи масивното туловище на огромна черна скала, надвиснала над тревистата долина, Номору се приближи до нея, възнамерявайки да огледа обстановката. Пътешествениците видяха как в момента, когато достигна до нея, разузнавачката изведнъж се просна на земята, след което им направи знак да се приближат. Небето сивееше, а самотната луна постепенно потъваше зад стърчащите зъбери на разлома. Спътниците й пропълзяха по корем до мястото, където лежеше Номору, и погледнаха надолу.

Кайку изруга тихо.

В далечния край на тревистата равнина, съвсем близо до речния бряг, се извисяваше масивна конструкция, наподобяваща черупката на някакъв чудовищен бръмбар. Тя бе покрита с големи метални плочи с бронзов цвят, а около основата й се виждаха по-малки могили, подобни на новородени животинчета, скупчени около виметата на майка си. Странни колела, от които стърчаха метални шипове, се въртяха мудно, а тежките вериги, закачени на големи макари, се губеха в тесните шахти, прорязани в земните недра. От трътлестите комини се издигаше гъст и мазен черен пушек, а вездесъщата доскоро тишина бе разрушена от металическото потракване и дрънчене от вътрешността на съоръжението.

Пътешествениците се взираха ужасени в зловещата постройка. Никога преди не бяха виждали нещо подобно — нещо толкова странно и загадъчно, че сякаш бе дошло от друг свят. Самият му вид изпълваше сърцата им с вледеняващ ужас.

Това обаче не бе всичко. Имаше и друга, по-непосредствена заплаха, чиято същност далеч не беше толкова непроницаема. Тревистата равнина гъмжеше от Различни.

Бе невъзможно да се определи точният брой на съществата, защото те нито бяха подредени в някакъв строй или последователност, нито пък можеше да се каже къде свършваше тялото на едно създание и започваше това на другото. Задачата се затрудняваше и от многообразието на формите, съставляващи тази фантасмагория от гротески, родени сякаш от въображението на безумец. Бяха хиляди, а може би даже десетки хиляди. Стълпотворението покриваше равнината от основата на стръмния склон чак до бреговете на Зан. Те бяха затворени на групи в огромни метални клетки, където някои същества се мятаха безутешно, други спяха, а трети се биеха ожесточено.

Някаква длан докосна рамото й и Кайку се обърна, за да види как Номору й подаваше далекоглед. Устройството му беше много просто — две стъклени лещи, обгърнати от конична тръба от втвърдена кожа — ала важното беше, че вършеше работа. Девойката го пое с благодарствена усмивка; това беше първият път, когато водачката им доброволно им предлагаше нещо. Навярно мащабите на онова, което бяха видели, я бяха накарали да забрави обичайната си неотзивчивост.

Кайку долепи далекогледа до окото си и гледката долу изведнъж се открои с всичките си отблъскващи подробности. Всички живи същества, които девойката успя да разгледа, бяха ужасно деформирани. Издължени, тъмни тела, напомнящи тези на дивите котки, които обитаваха джунглите, завършваха със странни муцуни с кучешки и гущероподобни черти; демонични създания, които някога навярно са били малки маймуни, висяха от решетките на клетките си, а от страховитите им усти се подаваха огромни жълтеникави зъби; изгърбени, подобни на глигани четириноги с гигантски бивни и грозни зурли се ровеха в пръстта, а телата им представляваха стегнати възли от обрасли с четина мускули. Младата жена изтръпна, щом забеляза в един кафез големи птици с дебели и деформирани, наподобяващи зурли от рогово вещество, и прилепови черни криле, покрити с мръсни черни пера, чийто размах навярно надхвърляше два метра. Това бяха гнусоврани — Кайку ги беше видяла за пръв път преди няколко години, когато беше на остров Фо.

Ала, както изглеждаше, този хаос не бе лишен от известна закономерност. Присъствието на гнусовраните я наведе на тази мисъл и девойката разгледа отново цялата равнина, търсейки потвърждението й. Нито едно от Различните същества не беше уникално; различаваха се няколко типа, които се повтаряха отново и отново. Същите форми, същите белези. Това не бяха произволни следствия от въздействието на вещерския камък, а обособени видове. Макар и да изглеждаха ужасно, тези създания не бяха уроди.

— Не там — каза й нетърпеливо Номору, завъртайки върха на далекогледа. — Погледни нататък!

Кайку я изгледа начумерено, раздразнена от нахалството й, след което долепи око до приспособлението. Когато направи това, кръвта й изстина.

Сред стълпотворението се движеше някаква фигура, която очевидно не се притесняваше от близостта на тези зверове. Отначало девойката я взе за Чаросплетник; обаче, ако беше така, тя не приличаше на никой Вещер, който Кайку бе виждала преди. Беше висока — поне два метра и нещо — и извънредно кльощава. Пристъпваше с изправен гръбнак, за разлика от Чаросплетниците, които колкото повече се изпълваха със зло, толкова повече се изгърбваха. Робата й не беше съшита от безброй различни парцали, а чисто черна, с голяма качулка; и въпреки че носеше Маска, овалната й повърхност беше съвършено гладка, с изключение на двата отвора за очите.

— Какво е това? — прошепна дрезгаво тя. — Някакъв нов вид Чаросплетник?

— Не зная — отвърна Номору.

Юги взе далекогледа и погледна.

— Какви са всичките тези същества? — попита той, докато взорът му обхождаше цялата равнина. — За какво ще ги използват?

— Някакъв вид менажерия — подхвърли Кайку. — Колекция от Различни хищни видове?

Номору се изсмя горчиво.

— Така ли си мислиш?

Изражението на Тсата беше мрачно.

— Това не е менажерия, Кайку — рече той, — а армия.