Нишката на покварата

Двадесет и девета глава

Слънцето залезе над разлома Ксарана, възпламенявайки западния хоризонт с алени, сребристи и пурпурни отблясъци. Юги и Номору бяха легнали върху една стърчаща скала, огряна от последните лъчи на гаснещия ден, докато нейде под тях, сред клисурите и гънките на пресечената местност, умираха хора. Спокойствието на пейзажа бе нарушено от пукота на пушките и експлозиите, а от време на време разузнавачите успяваха да зърнат силуетите на бягащи хора, преследвани от зловещи тъмни форми. Ала въпреки че се намираха доста далеч от театъра на бойните действия, Юги беше сигурен, че умиращите не бяха членове на Либера Драмач или жители на Лоното.

— Приближават се — каза Номору.

— Не ги забавяме много — отбеляза разсеяно Юги.

— А ти какво очакваше?

Мъжът вдигна рамене. В момента изобщо не му беше до песимизма на Номору. Имаше по-важни задачи.

Преценката на Кайку за скоростта на армията от Различни се оказа точна. Бяха минали три дни от нощта на лунната буря и хилядите хищници се носеха през Разлома почти двойно по-бързо от темпото, с което се движеха двамата следотърсачи в срещуположната посока. Юги се питаше дали числеността им бе достатъчна, за да преодолеят опасностите по пътя им — войските на отделните кланове, каньоните, гъмжащи от капани и примки, тресавищата, бълващи отровни изпарения… За такава голяма сила не съществуваше безопасен маршрут. Колко ли зверове бяха умрели? И дали това имаше някакво значение в крайна сметка?

Първите разузнавачи на Либера Драмач — включително и Номору — бяха донесли откъслечни сведения, ала едно бе ясно — армията се движеше прекалено бързо. Хищниците опустошаваха всички поселища, откъдето минаваха, подобно на страховит ураган. Клановете и фракциите, намиращи се в близост до маршрута на Различните, бяха обзети от смут. Някои се изтегляха на изток, в посока към Лоното; според разпространилата се мълва то щеше да е последната опора срещу врага; слуховете твърдяха също и че Лоното щяло да приеме всички кланове, решени да се обединят с него срещу общия неприятел. Доста рисковано — да пуснеш другите обитатели на Разлома зад укрепените си стени — ала Юги знаеше, че Заелис просто нямаше друг избор.

Откъде ли бяха разбрали? Как бяха открили местоположението на Лусия? Юги проклинаше Чаросплетниците за нечестивите им методи. Всемогъщи богове, вярно че това бе само въпрос на време, ала защо точно сега? Само след няколко години бившата Престолонаследничка щеше да стане достатъчно голяма, за да предяви претенции към трона — тогава можеха да съберат истинска армия, която да я подкрепи, да излязат на бял свят и да отправят предизвикателство на Мос и Чаросплетниците.

В съзнанието му изведнъж изплува споменът за гневната й тирада в нощта на лунната буря. От толкова дълго време бяха свикнали Лусия да бъде замечтана и покорна, като воал, развяван от вятъра, че изобщо не се бяха замисляли какво всъщност искаше тя. Бяха сметнали, че щом досега не беше възразила за нищо, значи бе съгласна с всичко, което се случваше около нея, нещо повече — бяха забравили, че тя има собствено мнение. Каквато и да беше Лусия, тя все пак бе едно четиринадесетгодишно момиче с всичките присъщи за възрастта му особености, и търпението и толерантността й не бяха безкрайни.

Мъжът не смееше да си помисли какво ли щяха да правят, ако осиновената дъщеря на Заелис станеше твърдоглава и своенравна като Кайку. Толкова много хора се осланяха на нея.

Изведнъж една особено силна експлозия върна вниманието му обратно към настоящето. Номору прокара ръка през рошавата си коса и се намръщи.

— Да не би да заспа? — попита го спътничката му.

— Да тръгваме — каза той, без да обръща внимание на забележката й.

Те се изправиха и се отдалечиха от скалата, спускайки се по един каменист сипей към дъното на дълбока клисура, където стоеше някакъв мъж, който ги наблюдаваше съсредоточено.

— Приближават се! — извика им той. — Бъдете готови! — след което им отдаде поздрав и се заизкачва по отсрещния склон на дерето. Юги и Номору продължиха надолу, а пушките им се удряха болезнено в гърба. По пътя се разминаха с още двама души, които разпратиха в различни посоки със съответните заповеди. Юги се замисли колко по-лесно щеше да е, ако жените от Аления орден им бяха свръзки; ала Кайлин категорично бе отказала да допусне Сестрите си в авангарда, обяснявайки, че елементът на изненадата бил от ключово значение за изхода от битката. Поради тази причина ги държеше в Лоното, ала Юги сериозно се съмняваше, че те изобщо щяха да се намесят в сблъсъка.

Юги и Номору стигнаха дъното на клисурата и поеха по отсрещния склон. Той ги отведе до колосална скала, надвиснала над гол каньон, чиито почти отвесни стени се спускаха на повече от сто метра надолу към назъбеното му дъно. Тук, зад една каменна издатина, мъжът с неизменната кърпа на главата бе разположил на пост дузина мъже, въоръжени с пушки.

— Някаква активност там долу? — попита Юги, след като се приближиха към тях.

— Нищо — отвърна един младеж с белег на лицето. Името му беше Киху. — Още е рано. Слънцето не е залязло.

— Прав си — кимна Юги, след което посочи двама мъже и една жена — всичките от Либера Драмач — и им каза: — Вие оставате тук и не изпускате от поглед дъното на каньона; искам веднага да ме известите, ако нещо се размърда там. Останалите — след мен! Бързо! Нямаме никакво време за губене!

С тези думи той и Номору се обърнаха и поеха покрай ръба на гигантската скала, последвани от стрелците. Вляво от тях се намираше огромната пропаст, а вдясно се издигаха начупени скали, покрити с оскъдна растителност. Колкото повече напредваха, толкова по-тясна ставаше пътечката, а чукарите от дясната им страна постепенно изчезнаха, заменени от друга, не по-малко страховита бездна. Накрая пътеката, по която тичаха бойците от Либера Драмач, се стесни дотолкова, че не представляваше нищо повече от скалист ръб, прорязващ колосалния каньон точно по средата, разделяйки го на две части; досущ дълъг нос, издаден навътре сред морските води.

Юги внезапно изпита прилив на гордост. Никой досега не беше успял да спре армията от хищници, ала никой не бе разполагал с достатъчно време, за да се подготви. Той си спомни как преди се бе възпротивил на решението на Кайку да остане на територията на Чаросплетниците, ала сега се чувстваше благодарен за това. Ако твърдоглавата девойка не бе поела този риск, едва ли щеше да успее да ги осведоми своевременно за похода на зверовете. Вещерите бяха насъскали своите чудовища през Разлома, без да им пука за хората, които щяха да умрат, ала Юги смяташе да забави малко яростното им настъпление. Нямаше да им навреди да поспрат тук и да се замислят за някои неща…

— Гнусоврани! — извика някой. Водачът им погледна нагоре и забеляза черните силуети, кръжащи високо над тях. Стрелците мигом се спуснаха надолу по склоновете на скалния ръб, прикривайки се сред храсталаците и назъбения терен. Те застинаха неподвижно, заслушани в дрезгавите крясъци на гнусовраните, които най-вероятно изпълняваха ролята на разузнавачи, проучващи терена за наближаващата армия.

— Дали ще ни забележат? — прошепна Номору. Тя и Юги бяха застанали на склона от лявата страна на пътечката, който се спускаше към западния каньон.

— Ако стане така, поне никой няма да остане жив, за да разкаже как сме се издънили — отвърна й той.

Жената се изхили тихичко и посочи с глава към летящите чудовища.

— Искаш ли да ги сваля?

Командирът на групата поклати глава.

— Ще получиш достатъчно мишени. Дотогава не искам нито един изстрел.

Той се загледа в западния каньон, откъдето очакваше да се появят Различните. Врагът напредваше из Лоното в доста разгърнат строй, ала тук разломът Ксарана се стесняваше и повечето пътища се сливаха, което означаваше, че голяма част от хищниците трябваше да минат по този път. Другият вариант беше да се изкатерят до откритите хълмисти земи, но Юги бе сигурен, че Вещерите ще предпочетат най-краткия маршрут до Лоното. Главоломната бързина, с която се придвижваха чудовищата, означаваше само едно — те искаха да изненадат Либера Драмач, така че привържениците на организацията да не могат да евакуират Лусия. В противен случай едва ли биха избрали неравния терен на Разлома пред гладките равнини, които го заобикаляха. Очевидно не желаеха да се набиват на очи — нито пред набелязаните си жертви, нито пред света.

Изведнъж Юги се зачуди защо ли използваха такава брутална сила, за да ликвидират Лусия, вместо да изпратят убийци или пък да възложат премахването й на някой Чаросплетник. Навярно просто нямаха време. Той си помисли за другата армия — тази, която се бе отправила на север с шлеповете. Явно вниманието на Вещерите бе насочено другаде и те имаха по-неотложни задачи от ликвидирането на бившата Престолонаследничка.

Слънцето почти бе залязло и последните алени отблясъци помръкваха в небесата, когато първите звуци на приближаващата се армия достигнаха до ушите им. Гнусовраните бяха изчезнали, както очакваше Юги. Кайку ги бе осведомила за различните видове хищници, събрани от Чаросплетниците, и за силните и слабите страни на всеки от тях. Гнусовраните никога не летяха през нощта; девойката предполагаше, че виждаха много зле в тъмнината.

Постепенно усилващият се шум безпокоеше Юги. В началото звучеше като някаква далечна какофония, ала съвсем скоро прерасна във всепомитаща вълна от ревове, ръмжене, вой и всякакви нечленоразделни звуци, накъсвана спорадично от пукота на огнестрелни оръжия. Командирът на групата стисна здраво пушката си, разкъсван от колебания. Чувстваше се тъй, все едно стои на вълнолома и чака приближаването на гигантско цунами.

Ордата внезапно изникна пред очите им, появявайки се в западната част на каньона, точно както бе предположил Юги. Той пребледня, когато забеляза как армията се разлива като масло по дъното на пропастта; чудовищно въплъщение на покварата, разяждаща земята на Сарамир. За разлика от повечето жители на империята, той не хранеше предразсъдъци към Различните — в либералния свят на Лоното човек дори можеше да забрави, че изобщо имаше такива неща — ала в момента бе неспособен да потисне порива на отвращение и страх, обзел го при вида на ужасните същества, носещи се срещу тях. Никога досега не бе съзирал такива противни създания, чиято уродлива същност, допълнително обезобразена от Чаросплетниците, да представлява истинска гавра със законите и хармонията на Еню.

„Как е възможно Кайку и тези чудовища да бъдат едни и същи?“, запита се той.

Зверовете тичаха в тръс, така че да пазят силите си и да могат да преодоляват големи разстояния с цената на нищожна почивка, ала въпреки това скоростта им бе изумителна. В редиците им нямаше строга организация или определен строй, и въпреки това не се газеха и тъпчеха взаимно. Огромните гауреги се извисяваха над подобните на глигани бесове, дългокраките като паяци скрендели се движеха по фланговете задно с по-дребните маймуноподобни създания, а острилиите се носеха с невиждана грациозност. Сред чудовищата се забелязваха и други разновидности, ала на Юги му беше трудно да ги различи от това разстояние; същевременно нямаше никакво желание да се запознава с тях по-отблизо.

— Богове! — промълви Номору. — Ако стигнат до Лоното, всички сме мъртви!

— Толкова много кучета, а няма никой, който да държи каишките… — каза мъжът с кърпата на главата. — Къде са Възлите? Ами Чаросплетниците?

След малко целият западен каньон гъмжеше от Различните хищници и те започнаха да преливат и в източната му част. Юги и хората му затаиха дъх, докато наблюдаваха потресени как зверовете препускаха под тях, минавайки от дясната страна на скалистия нос, където се бяха притаили стрелците.

— Ето ги — прошепна Номору повече на себе си, отколкото на водача. Тя се бе загледала като хипнотизирана в западната част на каньона, откъдето продължаваха да извират нови и нови чудовища.

Наистина бяха там. Движеха се в ариергарда на ордата, яхнали големи, подобни на манкстуи (само че лишени от козина) зверове, заобиколени от гауреги. Юги усети как му призлява само при вида им — изглеждаха досущ като Чаросплетници със своите наметала и маски. Гаурегите се движеха като жива стена около тях, закриляйки ги с масивните си туловища.

— Тези гадини пазят Възлите — рече Юги, повишавайки глас, за да надвика оглушителната врява от преминаването на вещерската армия. — Ще можеш ли да го направиш?

Номору го изгледа обидено, ала ако искаше да каже още нещо, пропусна момента, защото в същия миг чудовищна експлозия процепи въздуха, а земята потрепери. Грохотът от взрива отекна нашир и длъж из Разлома, а от източната стена на каньона се заоткъртваха големи каменни късове, които се затъркаляха надолу към зверовете, вдигайки облаци прах по пътя си. Либера Драмач бяха поставили експлозиви на стратегически места из дефилето и сега рухващите скали погребваха под тежестта си десетки от Различните хищници.

Зверовете виеха, ревяха и се тъпчеха един друг, ала вече бе прекалено късно да избягнат каменната лавина, която се стоварваше отгоре им. В източната част на каньона се беше вдигнал толкова много прах, че стрелците едва можеха да различат нещо, ала и онова, което виждаха, ги радваше — задните редици на армията продължаваха напред, което означаваше, че продължаваха да тласкат още зверове към каменната смърт.

Юги се надигна и се усмихна на Номору.

— Хайде сега да им покажем какво означава битка — каза той.

Стрелците откриха огън.

Мъжът с неизменната кърпа бе разположил стотина от тях по стените на каньона, точно над нашествениците. Въпреки облаците прахоляк, които пречеха на хората да видят какво точно става на дъното на дефилето, хищниците бяха разположени толкова нагъсто, че бе невъзможно изстрелът да отиде нахалост. Те започнаха да отправят куршум след куршум в пропастта, а тя им отвърна с агонизиращия рев на умиращите зверове, които се мятаха безпомощно сред гъмжилото от себеподобни, правейки отчаяни опити да докопат враговете си.

След известно време прахолякът се слегна и гърчещите се тела на чудовищните същества отново изплуваха пред погледа на стрелците — неясни силуети под смрачаващото се небе. Юги, Номору и останалите хора от Либера Драмач стреляха и презареждаха, стреляха и презареждаха… От време на време някой скрендел се мъчеше да се измъкне от кървавата баня, опитвайки се да се изкачи по стените на каньона, ала Юги бе разположил неколцина мъже специално за тази цел и техните куршуми веднага го сваляха сред мелето.

— Обръщат се! — внезапно извика някой. — Обръщат се!

Така беше. Различните, водени от отчаяното си желание да избягат от зоната на разстрела, в крайна сметка бяха осъзнали, че пътят им на изток е блокиран, и се втурваха към мястото, откъдето бяха влезли в каньона. Юги изпита чувство на мрачно задоволство, чудейки се дали Възлите бяха изгубили контрол над поверените им зверове, или пък самите те ги бяха накарали да направят така. Не че имаше особено значение — така или иначе, резултатът щеше да е един и същ.

— Не отстъпвайте! — извика Юги на хората си. Барутът и амунициите им вече привършваха, ала той не искаше да се оттеглят още. Не и докато Номору не получеше възможността, която чакаше.

Сякаш дочула мислите му, жената вдигна пушката на рамо и присви едното си око. Нейде долу в каньона Възлите се скупчваха един до друг, заобиколени от гаурегите телохранители. Никой не можеше да зърне изражението им зад маските, ала Юги почти можеше да почувства тяхната концентрираност, тяхната воля, с която управляваха противните зверове.

Номору стреля; куршумът мина на сантиметър от рамото на гаурега и уцели един от Възлите в лицето, пробивайки бялата му маска. Той се наклони, олюля се и падна от седлото си.

Реакцията сред Различните бе светкавична. Една част от тях внезапно побесня, като създанията се нахвърлиха вкупом едно срещу друго. Стрелците ги оставиха да се избиват и съсредоточиха вниманието си върху другите зверове.

Номору стреля отново. Още един от Възлите залитна назад и се строполи на земята.

В този миг един от членовете на Либера Драмач, разположени по стените на каньона, хвърли съскаща бомба сред гъмжилото Различни хищници. Когато тя избухна, настана истински ад — разхвърчаха се късове кървава плът, съпроводени от ужасяващи писъци. Номору използва хаоса, за да свали още един от Възлите; така броят на съществата, които се разкъсваха яростно помежду си, се увеличаваше значително. В момента, в който той падна от седлото, два от гаурегите-телохранители се нахвърлиха един срещу друг. Сред останалите Възли настана хаос и те започнаха да отстъпват, обзети от паника, опитвайки се да достигнат онази част на каньона, откъдето бяха влезли.

Тогава избухнаха и последните експлозиви.

Различните твари завиха от страх, когато устието на каньона се затвори, отрязвайки единствената им възможност за изход. Това обаче далеч не беше основният им проблем. Тонове скална маса се откъснаха от стените на дефилето, погребвайки стотици от зверовете под себе си. Незасегнатите сновяха отчаяно напред-назад, търсейки начин да се измъкнат от смъртоносния капан, докато изстрелите на хората на Юги продължаваха да ги покосяват.

Здрачът се сгъстяваше и с всяка следваща минута за стрелците ставаше все по-трудно да следят какво се случваше, въпреки че повечето разполагаха с далекогледи. По заповед на Юги всички спряха да стрелят — явно командирът им не искаше да изхабят последните си патрони, когато Различните и бездруго си нанасяха достатъчно поражения помежду си. След като гърмежите на огнестрелните оръжия заглъхнаха, над каньона се възцари неестествена тишина, нарушавана единствено от ръмженето на биещите се хищници. Те изобщо не подозираха какво ги очакваше.

Изведнъж един от огромните гауреги изчезна — сякаш земята просто се разтвори и го погълна. Стрелците не бяха в състояние да кажат дали той бе първото същество, което бе погълнато от земните недра, или просто беше първото, което забелязаха те. Зверовете, които стояха близо до него, внезапно се наежиха, усещайки, че нещо не е наред. В следващия момент друг Различен звяр — този път фурия — бе всмукан от земята. Той имаше време колкото да изквичи изплашено и само след миг от него нямаше и следа.

— Богове — измърмори Киху, който се бе притаил до Юги. — Сега ще стане истинска касапница.

Необяснимото явление започна да се случва навсякъде из каньона. Съществата от армията на Чаросплетниците изчезваха, като че ли просто пропадаха — сякаш земята под краката им внезапно изчезваше. В началото бяха всмуквани един по един, после — на групи по пет-шест, и накрая — на цели дузини. Хищниците взеха да надават кански рев, насочвайки агресията си един към друг, понеже бяха неспособни да проумеят какво се случваше в действителност. Скренделите — най-интелигентните от хванатите в капана създания — се опитваха да се изкачат по стените на каньона, ала въпреки че успяваха да се задържат на безопасно разстояние от опасната земя, гладките стени не им позволяваха да се измъкнат на свобода. Армията от хищници бързо се топеше — и живи, и мъртви биваха поглъщани от назъбеното дъно на пропастта.

Тези от отряда на Юги, които имаха далекогледи, успяха да забележат някакви неща под повърхността, наподобяващи невисоки могили, които се движеха със светкавична бързина към своите жертви. Другото нещо, което им направи впечатление, бяха кървавите петна, избиващи на повърхността на земята — изглежда, каменистата почва бе до такава степен преситена от кръв, че вече не можеше да я задържи в себе си. Различните твари сновяха насам-натам по подгизналата от телесните течности на събратята им земя, опитвайки се да се изплъзнат от незнайните същества, ала всичките им усилия бяха предварително обречени на провал. Дори и скренделът, който бе успял да се покатери на известна височина по стената на каньона, беше уловен — от земята изведнъж изригнаха гигантски пипала, които се впиха в него и го завлякоха нейде в дълбините, а хищникът не успя дори да изпищи, тъй като това стана за по-малко от секунда.

Когато тъмнината спусна своя воал над света и Аурус започна да се издига в нощното небе, над каньона се беше възцарила призрачна тишина. Единственият знак, по който човек можеше да се досети, че Различните са били някога тук, бяха кървавите петна, покрили назъбеното дъно на огромния каньон.

Юги изсвири с уста. Беше чувал истории за това място още откакто бе пристигнал в Разлома, и знаеше за неколцина, които бяха заплатили с живота си скептичното си отношение към тези слухове. Никога обаче не си беше представял, че лиха-кири — подземните демони — ще бъдат толкова жадни за кръв.

Някаква жена се приближи към тях по тясната пътечка, благодарение на която бяха стигнали дотук.

— Оттеглят се, Юги — каза тя, останала без дъх. — Прибират се обратно.

Хората около командира си отдъхнаха шумно, а някои от тях го потупаха силно по рамото. Той се ухили дяволито.

— Сега няма да бързат толкова да се доберат до Лоното — заяви водачът им. — Поздравявам ви за добре свършената работа.

Щеше да им позволи малко да се позабавляват, преди да потеглят обратно към Лоното — заслужаваха поне това. Днес бяха нанесли страшен удар на армията на Чаросплетниците, ала следващия път Вещерите нямаше да бъдат толкова безразсъдни. Въпреки стотиците хищници, които бяха убили, едва ли бяха причинили сериозен ущърб на врага. Чаросплетниците, каквито и да бяха те, не бяха тактици и бяха допуснали да попаднат в капан, който всеки опитен пълководец би избягнал; безумието им обаче ги правеше непредсказуеми, а това бе опасно.

Юги срещна погледа на Номору — единственият човек, който стоеше отстрани и не се веселеше с останалите — и си даде сметка, че и тя си мислеше същото като него. Бяха си спечелили кратка отсрочка, ала истинското сражение щеше да се развихри в Лоното. И бе напълно възможно това да се окаже битка, която да не могат да спечелят.