Няма да ти се размине

I

В момента, в който влезе в стаята, тя разбра, че нещо не беше наред.

— Здравей, малката! — каза той с глух, безизразен глас и без да я погледне, свали шапката и палтото си, захвърли ги върху канапето, отиде до камината и седна.

Лицето му беше сурово и бледо, а мрачното изражение на очите го правеше неузнаваем.

През шестте месеца, откакто ходеха заедно, тя никога не беше го виждала в подобно състояние и можеше само да се досеща за причината — той се канеше да я разкара.

От няколко седмици тя се чудеше колко ли дълго щеше да продължи всичко. Не че той беше показал някакви признаци на нарастваща преситеност от нея, но беше деветият мъж в нейния живот и трябваше рано или късно да се очаква „изпаряването му“.

Тя отдавна беше престанала да се самоиронизира заради своите връзки с мъжете. Беше на трийсет и две и животът, който беше водила, бе отнел по-голямата част от блясъка на нейната красота. Едно време, а то й се струваше далече в миналото, тя беше спечелила втората награда на конкурса за „Мис Америка — 1947“ и беше сигурна, че ако бе имала сегашния си опит, то би изиграла правилно картите си спрямо двамина от съдиите, както беше направила победителката, и нямаше да бъде втора, а първа. Бяха я подложили на неизбежната проба в киното и беше играла малки роли във второразредни филми под режисурата на Соли Ловенстийн. Може би се бе държала със Соли прекалено разпуснато и леконравно. Беше се надявала, че той ще й даде начален тласък в кинематографичния бизнес, ако се „приобщи“ към него, но така и нищо не беше излязло. След няколко месеца той загуби интерес към нея и сякаш по даден от него знак Калифорнийската киноасоциация също спря да се интересува от личността й. След Холивуд поработи малко като манекенка, а после стана съдържателна на нощен клуб. „Елдорадо“ беше мястото, където се запозна с Бен Дилейни. Следващите четиринадесет месеца бяха най-забележителните в живота й. Беше попътувала с Бен из Европа. С него беше ходила на всички големи увеселения в Ню Йорк, беше плувала в сините води на Маями, беше карала ски в Швейцария. Връзката им продължи, и тя започна да си мисли, че това е голямата любов, но в крайна сметка той охладня, след което внезапно дойде и раздялата.

Тя не беше виждала Бен от две години, но често мислеше за него, следейки неговата кариера чрез вестниците, и мечтаеше отново да се сближат. Беше имала други мъже след Бен, но те бяха само безплътни персонажи, които не бяха оставили никакви отпечатъци в паметта й. После, тъкмо когато беше в най-затруднено положение, когато заложи повечето от бижутата и кожите подарени от Бен, Хари Грифин влезе като вихрушка в нейния живот.

Хари, капитан на самолет на Калифорнийската въздушно-транспортна корпорация, летящ по линията Лос Анжелос — Сан Франциско, беше четири години по-млад от нея. Той имаше дръзко, фанфаронско държание, което караше хората да поглеждат през рамо след него. На лицето му имаше изписано едно заразяващо „На мен като не ми пука, на вас какво ви е?“, което тя намираше вълнуващо и очарователно. Беше висок и едър, с фигура на шампион от тежка категория. Неговото пиянство и предизвикателната му екстравагантност, неговата добра външност и сприхавият му, непостоянен нрав бяха съществени мъжки качества, които й харесваха.

Тя беше отишла в един нощен клуб с надеждата да намери работа и се бяха запознали във фоайето, след като беше получила груб отказ от мениджъра на клуба. Впоследствие, размишлявайки над това, тя реши, че осветлението в нощния клуб трябва да е било доста „благосклонно“ към нея, като се има предвид начинът, по който със сигурност е изглеждала — съсипана, уморена и готова да се сгромоляса.

Хари беше препречил пътя й, неговото симпатично мургаво лице се озари от усмивка, а от очите му заструи онова ловджийско излъчване, което тя не беше очаквала да види в погледа на който и да било мъж.

— Остани с мен — беше казал той. — Ти си точно типът момиче, който непрекъснато търся, откакто завърших колежа.

Покани я на вечеря и тя съумя някак си да бъде весела, лъчезарна и мила. Той я изпрати до апартамента й и двамата се спряха на входа. Беше очаквала да я попита дали не може да заповяда вътре и се усъмни дали думите му: „Искаш ли да вечеряш с мен вдругиден? Тогава ще бъда в града“ не са едно вежливо отдръпване. Беше толкова загрижена той да не си отиде от живота й, че каза:

— Няма ли да влезеш за едно питие? А той се ухили и поклати глава:

— Бих искал, но тази нощ съм дежурен. Отложи поканата за вдругиден. Ще мина да те взема.

Тя не беше очаквала да го види отново, но два дни по-късно той се появи към осем часа и двамата излязоха да вечерят. Същата нощ станаха любовници и оттогава той редовно идваше в апартамента й през вечер, за да я изведе или за да поседи пред камината, разговаряйки с нея, и да я люби. Всяка втора вечер от шест месеца насам, докато не се стигна до днешната нощ, когато още щом той влезе в стаята, тя разбра, че нещо не е наред.

„Започва се! — помисли си тя, докато окачваше палтото му. — Знаех си, че е прекалено хубаво, за да продължи дълго. Е, поне има любезността да дойде и да ми го каже.“

Отиде до масата, взе си цигара от кутията и я запали, забелязвайки, че ръката й трепери.

— Май си подранил, а Хари? — го попита и хвърли към него поглед, докато той се изтягаше отсреща в креслото, мръщейки се срещу огъня, с провесени тежки, тъмни вежди и с капчици пот, от които лицето му лъщеше.

— Да — каза той, без да я поглежда.

Тя изчака секунда, сетне тихо рече:

— Какво се е объркало?

— Кой казва, че нещо се е объркало? — отвърна той. — Ще ми дадеш ли нещо за пиене? Тази вечер ще се налея до козирката.

Тя отиде до шкафа, където държеше бутилката с уиски. Шишето беше три четвърти празно. След като приготви двете „втвърдяващи“ дози, забеляза, че в бутилката останаха само няколко сантиметра течност и я изля в чашата си. Каза си, че ще има нужда от нещо подсилващо, когато той най-накрая се накани да започне с новините. Върна се при камината и му подаде чашата.

— Това е всичко. Алкохолът току-що свърши — каза, сядайки. — Съжалявам.

— Ще излезем. Ще си устроим едно лазене на четири крака в някой бар. — Той пресуши уискито на една единствена дълга глътка и остави чашата. — Но ще трябва да ми дадеш назаем малко пари, Глори, фалирал съм. Похарчих последния си долар, за да дойда с такси. Имаш ли?

Тя се пресегна към чантата си и измъкна портмонето. Ръцете й толкова силно трепереха, че едвам успя да го отвори. Извади два долара и няколко цента и ги протегна към него.

— Това всичко, което имам. Той се втренчи в нея.

— Нали можеш да осребриш чек? Тук наоколо няма ли някой, който би ти го осребрил?

— Нямам банкова сметка от няколко месеца — рече тя и се опита да усмихне насила. — Не си единственият, който е фалирал, Хари.

Той се свъси, сетне извади пакет цигари, тръсна навън една и я запали.

— Е, не го приемай толкова трагично — усмихна се той неочаквано. — Значи и двамата сме без пукната пара. И какво ще правим?

Тя рязко вдигна поглед към него. Ако това беше началото на сбогуването, то арсеналът й щеше да се обогати с един нов прийом.

— Какво има, Хари? Защо си останал без пари? Някакви неприятности ли?

— Меко казано, да — отвърна той с посърваща усмивка. — Хайде! Ще си заложа часовника. Тази вечер ще се гипсирам, пък ако ще това да е последното нещо, което правя в живота си.

— Кажи, моля те. Искам да знам. Какво не е наред? Той се поколеба, после вдигна рамене.

— Загубих работата си. Това е, което не е наред. Изхвърлиха ме. Е, признавам, че си го изпросих, но от това нещата не стават по-розови. Лошото е, че утре е ден за заплата, а на мене няма да ми платят.

— Уволнили са те? — каза тя, усещайки как нагоре по гръбнака й пропълзява хлад. — Но, Хари…

— Да, знам — той прокара пръсти през косата си. — Знам. Не ми натяквай. Стават такива неща. Откъде можех да знам, че Стария се е качил на „хвърчилото“1? Никога не съм се запознавал с него. Никога не съм го виждал дори. Никой не предполагаше. Представи си — да предприеме тайничко пътуване, за да ни проверява! Това показва що за плъх е.

— Какъв старец?

— Шефът. Президентът на Калифорнийската въздушно-транспортна корпорация — нетърпеливо изрече той. — Откъде можех да знам, че ще шпионира зад гърба ми точно когато…

Той млъкна и замислено я погледна.

— Всъщност, Глори, мисля, че за тебе ще е по-добре да научиш мръснишките подробности. Ти и аз добре се погаждахме през тези шест месеца, които изминаха. Ако не мога да кажа истината на тебе, то предполагам, че не бих могъл да я кажа на никого другиго.

— Надявам се, че наистина мислиш така — отвърна тя, на път да заплаче.

Той се наведе напред и сложи голямата си ръка върху двете нейни.

— Разбира се, че така мисля. Не знам какво искаш от живота, но си арабия. Било ни е хубаво, ти си била добра с мен. Би трябвало сам да се ритна отзад за това, че съм такъв празноглавец. Бях малко, изнервен. Знаеш как се чувства човек, налегнат от грижи. Онова, което ми харесва у тебе е, че ти беше до мен. Разбираш какво искам да кажа.

Да, беше стояла до него, мислеше си тя с огорчение, и знаеше как се чувства човек, притиснат от проблеми. Понякога й се искаше да не беше го узнавала никога.

— Е, Хари?

— Добре — той потупа ръцете й и се облегна назад, намръщен отново. — Ами… стюардесата ми даваше анонси по време на последните три полета. Тя е прелестно дете. Грее като диамант. Неочаквано ми хрумна, че идеята й може да не се окаже чак толкова лоша… Е, няма нужда от „онагледяване“. Бях достатъчно смахнат, за да взема със себе си на борда една половинка уиски, и се „друсах“ с нея. Дадох на Том да управлява „хвърчилото“ и минах зад кулисите. Точно в сюблимния момент старият гадняр изникна както духът, пред Хамлет. Боже! Помислих, че ще гръмне като тенджера под налягане. Едвам успя да дочака да докоснем земята, за да ме натири.

Стюардесата… прелестно дете… грее като диамант. Това бяха единствените думи, които тя наистина чу. Успя някак да се насили за една съчувствена усмивка.

— Лош късмет. Съжалявам. Наистина съжалявам. Опита се да спре дотук, но чувстваше потребност да разбере всичко.

— А момичето? Тя и ти… Хари поклати глава.

— За бога! Та тя е просто хлапе! Не означава нищо за мене. Не зная какво си бях наумил. Беше само една от онези истории с навивка и прекалено много алкохол…

Знаеш как е! — прокара той пръсти през косата си. — Щях да я удуша! Ако не беше ми хвърляла белтъци, сега нямаше да съм без работа.

Глори изпусна една продължителна, тиха въздишка. Изведнъж се беше почувствала леко замаяна.

— Добре де. Можеш да си намериш друга работа, Хари. Не е дошъл краят на света.

Той рязко се изправи на крака и започна да кръжи из стаята, с ръце дълбоко забити в джобовете на панталоните.

— Това е краят на моя свят — рече. — Моят свят е авиацията. Това е единственото нещо, за което изобщо ме бива. Стария ще се погрижи никога вече да не получа летателно назначение. Така ми каза. Той има огромно влияние и ще разпръсне благословията си. Може да намеря някаква работа, но откровено казано, като човек от кариерата с мене е свършено завинаги.

— Оо не, Хари. Ще намериш нещо прилично. Ти си интелигентен. В края на краищата, хубаво е да си капитан на самолет, но това е път, който не води до никъде. Трябва да си наясно. Щом остарееш и вече не си им нужен. „Намерил се кой да говори за остаряване!“ — помисли си тя с покруса. — Може би това е добър случай да проявиш всичко, което умееш. Все още си млад. Можеш да започнеш…

Гласът й секна, когато забеляза, че я гледа втренчено.

— Стига, Глори! Какво знаеш ти! — грубо каза той. Тя веднага осъзна, че беше направила грешка, нахълтала в едно кътче от света, който той считаше изцяло за свой.

— Прав си — отвърна му. — Аз дори за себе си не мога да се погрижа, а съм взела да те уча какво да правиш с живота си. Извинявай.

Той угаси цигарата си и веднага запали друга.

— Забрави за това! — Хари се приближи и седна до нея на канапето. — Така ми се пада. Всъщност не обвинявам стария подлец. Какво друго би могъл да направи? Бях луд да се хвана на въдицата на тази зашеметяваща блондинка. Но е непочтено спрямо теб, Глори. Известно време няма да има никакви вечери и филми. Мисля, че е по-добре да ми посочиш вратата. Нямаш много полза от такъв като мене.

— Сърцето й се сви. Вероятно зад всичко това се криеше едно лукаво скъсване. Вероятно тази история за уволнението беше просто лъжа, неговият начин да я „приземи“ без сътресение.

— Разбира се, че не е почтено спрямо мен — каза тя. — Това, което искам, си ти, а не твоите вечери и филми.

Той се изсмя, но тя успя да забележи, че му стана приятно.

— Почти съм готов да ти повярвам, когато гледаш по този начин.

— Трябва да ми вярваш! — Тя се изправи и запали цигара, обзета от внезапен страх, че чувствата й биха могли да я издадат и да го прокудят. Осени я изненадваща идея и тя без колебание продължи. — Казват, че двама живеели по-евтино от един. Искаш ли да се пренесеш тука, Хари?

Зачака с разтуптяно сърце, подозирайки, че той ще откаже, сигурна, че ще откаже.

— Да се преместя тук ли? Наистина ли искаш? — попита той и я погледна с недоумение. — Чудех се къде да намеря някое по-евтино жилище. Сега не мога да си позволя да задържа моя апартамент. Във всеки случай парите за наема трябва да се платят в края на седмицата, а аз ги нямам. Наистина ли искаш да кажеш, че мога да се нанеса тук?

— Разбира се. Защо не?

Тя се обърна, за да не може той да види сълзите, които я заслепиха. Даже без пари, без професия, тя го желаеше повече от всичко друго на този свят.

— Ами не знам — каза той и потри челюстта си. — Хората ще си помислят, че живея за твоя сметка. Във всеки случай вероятно ще започнем да си лазим взаимно по нервите. Аз съм доста труден за съвместен живот. Сигурен ли си, че не се шегуваш?

— Да!

Той се загледа в гърба й, смутен от треперенето на нейния глас. После отиде до нея, обърна я и се взря в лицето й.

— Защо, Глори?! Ти плачеш. Какво има тук за оплакване?

— Де да знаех — рече тя, отблъсна се от него и избърса очите си с носната кърпичка. — Предполагам, че просто не понасям нещата да се развиват в твоя вреда, Хари — тя се овладя и му се усмихна. — Ще се преместиш ли?

— Бих искал. Много е мило от твоя страна! Ще си намеря работа. Ще намеря нещо, с което да се издържаме. Каквото и да е… Виж, мисля, че трябва още сега да се върна в апартамента и да си събера багажа. Може ли да се нанеса тази вечер?

— Разбира се! — плъзна тя ръце около врата му. — Толкова се радвам! Ще дойда с теб. Много ме бива в опаковането! А после ще заложим нещо и ще празнуваме. Искаш ли?

— Точно така — каза той, и се засмя. — Цял съм в очакване да заживея тука с тебе. Ще ни бъде хубаво, бебчо.

II

Една седмица по-късно, няколко минути след осем часа, Глори излезе от банята и влезе в спалнята си, където спеше Хари. Тя се движеше тихо, за да не го безпокои, и като седна пред тройното огледало на тоалетната масичка, започна да разресва косата си.

„Така става само когато живееш с хора, които искаш да опознаеш истински“ — помисли си, наблюдавайки отражението на Хари в огледалото. Експериментът се оказа по-успешен, отколкото беше очаквала, но тя се тревожеше за него. Той каза, че ще намери работа, от която да се издържат, но не беше го направил. Тя беше тази, която си уреди да работи като маникюристка в хотел „Стар“, на няколко преки от нейния апартамент. Не изкарваше повече от петнадесет-двадесет долара на седмица, но беше по-добре, отколкото нищо.

Искаше й се Хари да се хване на работа, да търси по-сериозно. Той рядко ставаше преди единадесет, след което прекарваше остатъка от предиобеда да преглежда във вестника обявите за свободните в момента места. Отбелязваше си две или три от тях и излизаше следобед, за да види какво се предлага.

Връщаше се малко след шест, отчаян и навъсен, и заявяваше, че нямало да отиде да работи за тридесет долара на седмица.

— Почнеш ли такава работа, Глори — казваше й той, — си загубен. Придобиваш един „тридесетдоларов“ манталитет. Трябва да се боря за нещо по-добро!

Но тя знаеше, че това беше само претекст, за да отказва ангажиментите, които му предлагаха. Вече бе разбрала, че неговото АЗ е живо само във въздуха, че той не може да се насили да приеме назначение, което би го лишило от всякакъв шанс да се върне към летенето.

Онова, което я тревожеше у него беше методът му за измъкване на „кредити“ от местните магазинери. Той беше почти мошенически, мислеше си тя притеснена. Макар че Хари не печелеше нито цент, всеки петък, когато се завръщаше от хотела, тя намираше върху кухненската маса плик с продукти, достатъчно месо, за да изкарат седмицата, а също и две бутилки скоч.

— Но, Хари, недей повече да трупаш такива сметки!

— беше взела да протестира тя. — Все някога ще трябва да плащаме.

Той се засмя.

— Забрави за това! Може хич да ме няма в намирането на работа, но притежавам огромен талант за вземане на вересия. Щом като тези мухльовци сами ме карат да „купя“ стоката, защо да се безпокоим? Те мислят, че чакам да умре един богат чичо. Казах им, че е „оценен“ на четиридесет бона и че повечето ще ги наследя аз. Ако те са достатъчно тъпи да вярват на подобни басни, мене какво ме е грижа!? Между другото, не възнамерявам да живея на твой гръб. Ти плащаш наема, а аз ще осигурявам кльопачката. Това поне мога да правя.

Тревожеше я също, че имаше моменти, когато той беше унил и мрачен, но тя бързо схвана, че тези депресивни настроения съвпадаха с времето, когато обикновено беше на смяна, отделяйки своя самолет от пистата за полет до Сан Франциско. Въпреки, че не говореше за това, тя съзнаваше, колко много му липсват самолетът и компанията на мъжете, с които беше привикнал да лети.

Опита се да го убеди да отиде на летището и да се види със стария си екипаж.

— Невъзможно! — каза той и се изчерви. — Онези момчета ме уважаваха. Обзалагам се, че сега ме смятат за мръсник. Не, те не биха поискали да ме видят.

Тя остави четката за коса, изправи се и съблече халата. Когато нахлузи роклята и започна да я закопчава, забеляза, че Хари се бе събудил и я наблюдаваше.

Усмихна му се.

— Да ти направя ли кафе? Имам време.

— Не, благодаря. Сам ще си направя след малко. — Той посегна за цигара и бавно се попривдигна. — Знаеш ли, Глори, гледах те, докато си решеше косата. Изглежда, че съвместният живот с мене ти понася — захили се. — Изглеждаш по-красива, по-млада и по-щастлива. Направо ми радваш окото.

Глори знаеше, че това, което казва беше истина. Съжителството с него я беше накарало да се чувства подмладена и радостна, но щеше да е още по-доволна, ако го беше казал наум. Стори й се, че това е случаят, който беше чакала, за да се счепка с него.

— Де да можех и аз да кажа същото за тебе, Хари! Не изглеждаш щастлив. Притеснявам се за тебе.

Той отмести поглед.

— Няма нищо, за което да се притесняваш. Скоро ще ми мине. Просто временно настроение.

Тя се доближи до леглото и приседна отстрани.

— Чувствам, че ако скоро не си намериш работа, ще започнеш да ме мразиш, още като ме зърнеш — каза Глори.

— Не говори глупости! Ти си последният човек, чиято физиономия бих намразил. — Той я погледна така, като че ли се опитваше да вземе някакво решение, сетне продължи. — Би ли искала да се поразходиш с мене до Париж, Лондон, Рим?

— Оо, Хари! С удоволствие! — каза тя, озадачена. — Би било чудесно, но, за Бога, какво общо имат с нас Париж, Лондон и Рим?

— Какво би казала да притежаваш един милион долара? — продължи той и стисна с пръсти нейната китка.

— И това би ми се понравило. А на тебе ще ти хареса ли да бъдеш президент на Съединените щати? — рече тя, като се усмихна насила. В израза на очите му имаше нещо, което започваше да я плаши.

— Говоря сериозно, Глори. Не бих се шегувал с подобни неща. Зная как да пипна три милиона долара. Ако можех да намеря някой, който да завърти нещата, бих могъл да спечеля най-малко един милион, а може би и повече…

— Но, скъпи…

— Знам. О’кей, успокой се. Недей да гледаш така уплашено. Слушай, Глори, до гуша ми дойдоха опитите да си намеря работа. Та наскоро отделих малко време, за да поразмисля. Ти беше права, когато каза, че да бъдеш капитан на самолет било безперспективно. Светът се състои от умници, които забогатяват, и от глупаци, които остават бедни. Аз бях глупак твърде дълго. Сега ще бъда умен. Знам как да сложа ръка на три милиона долара, така че ще отида да си ги взема.

Тя усети как кръвта се оттича от лицето й.

— Да ги вземеш ли? Какво искаш да кажеш?

Той се облегна на възглавницата и я погледна. Дръзкото, непукистко изражение на очите му я вледени.

— Нека да говорим без заобикалки, Глори. Ти беше добра с мен. Аз съм ти много задължен. Ти си единствената, на която чувствам, че мога да вярвам и разчитам. Ако свърша успешно тази „работа“, искам ти да участваш в разпределението на печалбата. Няма да се втурна в нея, без да съм абсолютно сигурен, че ще мога да се измъкна. Не бих я и помирисал дори, ако мислех, че ще сгафя някъде. Не бих искал да те вкарам в беля. Не и след всичко, което си направила за мене. Мизансценът е повече или по-малко готов. Има две неща, за които трябва да се погрижа. Ако успея да намеря начин да ги уредя, ще бъдем обезпечени до края на живота си.

— Хари, скъпи… — рече тя задъхано, а сърцето й лудо заби. — Не разбирам за какво говориш. Извинявай, ако се проявявам като тъпачка, но просто не знам какво означава всичко това.

— Разбира се, че няма да знаеш — каза той и потупа ръката й. — Ще ти разкажа, но първо трябва да обещаеш, че ще запазиш всичко само за себе си.

Тя изведнъж почувства, че започва да й се гади.

— Нали не смяташ да извършиш нещо, което ще ти докара неприятности с полицията? — попита го.

Тежките му вежди неодобрително се свиха. В очите му се появи враждебният, гневен поглед, който толкова често беше виждала.

— Добре, хайде да забравим — каза той с раздразнение. — Във всеки случай не му е сега времето да го обсъждаме. По-добре побързай с обличането, че ще закъснееш. — Скочи от леглото, отблъсквайки ръката й. — Ще направя кафе — добави Хари и отиде в кухнята.

Известно време тя седя на леглото неподвижна, притиснала с ръце гърдите си. После стана, отиде до тоалетната масичка, прекара бързо един гребен през косата си, приключи със закопчаването на роклята и влезе в кухнята, където той вареше кафе.

— Хари, кажи, моля те, какво възнамеряваш да правиш — рече тя, опитвайки се да запази гласа си спокоен.

— Ще си мълча.

— Може би е по-добре да си остане моя тайна — отвърна той, но за нея беше ясно, че ще й каже. — Обаче не желая да слушам мърморене, че не би трябвало да го правя. Наумил съм си да го сторя и никой няма да ме спре, включително и ти. Когато се сдобия с парите, ще отида в Лондон, после в Париж и накрая в Рим. Ще обикалям, ще се забавлявам, а след това ще си купя една от онези малки фирми с въздушни таксита. Ще си взема съдружник, за да мога да развивам бизнеса, и ще летя, когато си поискам. Това е работата, която искам, и това е работата, която ще имам.

— Разбирам — каза Глори.

— Щом взема парите — продължи той, — ще пътувам, независимо дали с тебе, или без тебе. Ти ще решиш. Ако не искаш да идваш с мене, просто кажи. Ако искаш да дойдеш, още по-добре, защото не се сещам за никого другиго, с когото би ми било приятно да обиколя Европа.

— Той напълни чашата си с кафе и приседна върху кухненската маса, като погледна Глори. — Имаш време да решиш… Извинявай, ако изглеждам като човек, който опира пистолет в главата ти. Не бих искал да ме възприемаш така, докато доразвивам идеята си. Сега тя е единственият ми шанс да се върна към летенето. Искам сам да съм си господар, а това означава, че ми е нужен капитал. До мен има място за тебе, ако го желаеш. В противен случай ще замина сам.

Тя се опита да запази хладнокръвие, но беше обзета от страх — гаден, смразяващ страх, който я караше да трепери.

— Какво имаш намерение да извършиш, Хари? — запита Глори, докато отиваше към кухненския стол отсреща, за да седне.

— На двайсет и пети този месец — рече Хари — пратка диаманти ще бъде доставена в Сан Франциско с един от самолетите на Калифорнийската въздушно-транспортна корпорация, за да бъде натоварена на кораб за Токио. Зная го, защото аз щях да карам машината. Диамантите струват три милиона долара. Смятам да ги задигна.

Тя се почувства така, сякаш в сърцето й вкараха парче лед. Помисли си, че сигурно е луд. Диаманти! На стойност три милиона долара! Щяха да го хванат и да го опандизят за двайсет години, а може и повече. Щеше да бъде почти на петдесет, когато излезеше, а тя… Глори потрепери от мисълта на какво ще заприлича след двайсет години.

— Недей да гледаш така — тросна се той. — Знам какво си мислиш. Мислиш си, че ще ме спипат, нали? Е, добре — няма да направя стъпката, докато не се убедя, че шансовете ми за измъкване не са петдесет към едно. Аз и сега съм напълно сигурен, че ще мога да се измъкна, а след една седмица ще го знам окончателно.

— Но, Хари, струва ли си рискът? — опита се тя да говори спокойно. — Колко пъти някой е успял да избяга с голяма плячка? Не е ли по-добре?…

— Ти не познаваш замисъла. Той е такъв, че ще завари всички неподготвени. Не е прилаган досега. — Лицето му се озари от вълнение. Никога преди не беше го виждала да гледа по този начин. — Ще отвлека самолета!

Тя зяпна насреща му.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, което казвам — нетърпеливо отвърна той. — Ето положението. Диамантите ще бъдат качени на обикновен пътнически самолет. Никой няма да знае за тях с изключение на Стария и на пилота. Аз ще си запазя място в самолета и ще пътувам като пасажер. Ще има още две момчета, които ще пътуват с мене. Веднага щом се отделим от пистата, започваме да действаме. Двамата юнаци ще се погрижат за пътниците и за екипажа. Аз ще поема управлението на самолета и ще го откарам в пустинята. Ще го приземя на едно място, където ще ни чака кола. Ще вземем диамантите и ще офейкаме. Наблизо има летище. Ще съм си резервирал място и ще успея да хвана самолет за Мексико. Всичко ще зависи от бързината. Няма да бъде вдигната тревога, преди да съм преполовил пътя до Мексико, а след това ще бъде вече късно. Мога да се скрия в Мексико, докато се отърва от диамантите. Това е нещо, над което ще трябва да се поблъскам. Ще се наложи да намеря някой, който да изтъргува камъчетата.

Слушайки неговия опасен и абсурден план, тя никак не можеше да повярва, че на него би могло да се разчита.

— Със сигурност това е първото нещо, което трябва да направиш. Не можеш да откраднеш диаманти за три милиона долара, ако не знаеш твърдо кой ще ги купи и колко ще плати за тях. Да не мислиш, че всеки би ги взел? Сумата е толкова голяма, пък и полицията ще ги търси. Кой ще поеме риска да ги „завърти“?

— Разбира се, че някой ще ги вземе, ако цената е подходяща — подразни се Хари.

— Искаш за тях един милион. Така каза.

Хари погледна навъсено към нея.

— Да не би да се мъчиш съзнателно да ме разубедиш?

— Но ти изглежда не си и помислил за трудностите.

— Не съм спирал да мисля за тях — отвърна той гневно. — Разбира се, че има трудности. Работа като тази не може да бъде увеселителна разходка, но аз ще реша проблемите. В Мексико непременно ще се намери някой, който да оправи стоката.

Сега тя започна да диша по-леко. Беше толкова глупав и недомислен план, че Глори със сигурност щеше да го склони да се откаже от него, ако го подхване както трябва.

— Но ще намериш ли някого? — попита. — Не можеш да обикаляш и да разпитваш всеки срещнат дали не би купил…

— Знам! Знам! — повиши тон Хари. — Това е нещото, което трябва да доизпипам.

— Ами тези двама души, които ще ти помагат? Кои ще са те?

— Все още не знам. Ще трябва да ги открия. Тази сутрин ще отида до центъра и ще се поогледам.

— Но Хари! Не можеш да намериш хора за кражба на диаманти, както намираш нещо в магазин. Ако направиш предложение на когото не трябва, той ще те издаде на полицията. Ох, скъпи, не можеш ли да разбереш, че няма да стане? Трябва да разбереш! Ти не си крадец. Не осъзнаваш ли, че не си в състояние да се справиш с голяма афера като тази, без някаква „организация“ зад гърба ти? Не можеш да го направиш!

Хари я погледна, по лицето му с разля лека усмивка.

— Добре, не се вълнувай толкова, Глори — рече той. — Вярно е. Една „организация“ би свършила чудесна работа, но в същото време аз ще трябва да деля печалбата, нали? А и как ли бих намерил „организацията“?

Тя доби неприятното чувство, че той се подиграва с нея, и го изгледа пронизващо.

— Но ти ще трябва да платиш на другите двама мъже, а остава и човекът в колата — отвърна тя.

— Да, точно така. Ами добре… Ще трябва още да помисля, нали? Ще се наложи да проявя повече комбинативност. — Хари хвърли поглед към кухненския часовник. — Хей! Не е ли време да отиваш на работа? Нали не искаш да загубиш нашия единствен източник на средства!?

— Да, трябва да вървя — изправи се Глори. — Слушай, хайде отново да поговорим за това довечера. Обещай ми, че дотогава няма да предприемеш нищо. Не говори с никого. Обещай ми! Нека да разработим всичко довечера, когато си дойда.

— О’кей, бебчо. Ще изчакам, докато се върнеш. — Той се наведе напред и я целуна. — Но не мислиш ли, че идеята е добра — с изключение на мъчнотиите?

Тя докосна лицето му с върха на пръстите си.

— Има безброй добри идеи. Всичко зависи от това, дали са лесни за осъществяване, или не.

— Да, сигурно е така. Какво пък, ти ми даде още един повод за размисъл, мила. Излитай или ще закъснееш. — Той я завъртя, шляпна я и я побутна към вратата. — До довечера!

След като тя излезе, Хари допи кафето си, наля си още една чаша и я отнесе в спалнята. Седна на края на леглото и прокара пръсти през косата си, докато съзерцаваше своите обути в пантофи крака. Когато се замисли върху онова, което беше казала Глори, върху лицето му се появи една наполовина лукава, наполовина подигравателна усмивка. Идеята беше подействала по начина, по който беше очаквал. Тя беше преглътнала първоначалния шок. Тази вечер ще бъде готова да обсъдят подробностите и да открият още недостатъци в замисъла. Със сигурност вече е създал у нея впечатлението, че проектът е полуготов, но не е догледал основните непредвидени пречки; щеше да я склони да направи онова, което поискаше от нея.

Когато свърши с кафето, той стана и отиде до скрина. Издърпа второто чекмедже и извади снопче писма и снимки.

Преди няколко дни му беше потрябвала чиста кърпа и като не знаеше къде Глори слага кърпите, беше направил систематично претърсване на всички чекмеджета в нейната спалня. Беше се натъкнал на връзката писма, скрита под куп от спретнато сгънато бельо. Понеже нямаше какво да прави и се отегчаваше, Хари беше занесъл писмата във всекидневната и ги бе прочел.

Не бе имал угризения във връзка с прочитането на писмата на Глори. Не виждаше нищо лошо в това и не би се засегнал, ако тя намереше някои негови писма и ги прочетеше.

Беше разбрал, че това са стари любовни писма с дати отпреди три години, писани от човек, който се беше подписвал с „БЕН“. Бяха пламенни писма, които постепенно охладняваха в календарна прогресия. Последното от тях беше разкрило на Хари, че скъсването е било близко, и той беше поклатил глава, изпитвайки съжаление към нея. То продължи, докато не хвърли поглед на фотографиите, които неочаквано го заинтригуваха. Снимките на Бен Дилейни се появяваха толкова често в пресата, че Хари моментално го позна.

Взе една снимка от купчинката, занесе я до прозореца и се вгледа в нея. Дилейни беше излязъл добре — дребен елегантен мъж със студени неподвижни очи, късо подстригани мустаци и безлична физиономия. Диагонално, в долния край на фотографията беше надраскал: „На Глори — моето прекрасно момиче! Бен“.

Както я зяпаше, Хари перна снимката с нокътя на пръста си. Кой би могъл да си представи, че Глори някога е била приятелка на един от най-могъщите и опасни гангстери в Калифорния?! Невероятно, но пък и какъв късмет!

Хари се усмихна и тикна портрета в портфейла си. Върна купчинката обратно в скривалището й. После тихичко подсвирвайки си, той отиде в банята, за да вземе един душ.

III

Обикновено първите час и нещо в хотел „Стар“ бяха мъртви, така че когато седна в своята малка кабинка в очакване на клиент, Глори имаше време за размисъл над фантастичния план на Хари.

Тя си повтори наум всичко, което беше казал. Дори и да не бъдеше приложен на практика, амбициозният му замисъл беше показателен за начина, по който функционираше неговият ум, и обясняваше защо той не си беше намерил работа. Тя не искаше да повярва, че в него има престъпна жилка. Знаеше, че той е безразсъден и че пие прекалено много, но такова нещо не беше включвала в сметките си.

Изглежда, съдбата й бе да се залавя с мъже, които излизаха от правия път, мислеше си тя с горчивина. Беше преживяла страхотен шок, когато откри, че Бен е гангстер. Това стана, когато двойка детективи с груби черти на лицата бяха позвънили една нощ, докато те бяха заедно в неговия апартамент. Истината блесна пред нея и оттогава тя беше заживяла в ужас от бъдещите полицейски визити. Но когато след месеци Бен беше станал по-влиятелен и беше се оказал в състояние да си купи закрилата на полицията, посещенията станаха изключително редки. Тя обаче никога не забрави начина, по който се бяха държали полицаите с нея — нито техните оскърбления, нито бруталния им разпит. И до днес не можеше да се размине с патрулиращ полицай, без да потрепери вътрешно.

Ако Хари бе достатъчно луд да се впусне в това начинание, разсъждаваше тя, той не би могъл да си купи протекция, както стори Бен. Щяха да го преследват, да го заловят рано или късно и да отиде в затвора.

От мисълта, че ще го загуби, й прилоша. Каквото и да се случеше, каза си Глори, каквото и да решеше той да предприеме, тя щеше да остане с него. Животът без него вече нямаше смисъл. Трябваше да го убеди по някакъв начин да се откаже от тази недомислена идея, но ако не успееше, щеше да й се наложи да направи всичко възможно той да не се хвърля в нея без най-внимателна подготовка.

Каза си, че е глупачка. Би трябвало да зареже Бен, когато беше узнала, че е гангстер, но не можа да го направи. Разбираше, че би трябвало да напусне Хари сега, когато той планираше обир, но отново усещаше, че няма да може да го стори.

Денят изглеждаше безкраен и когато най-сетне напусна хотела, тя беше в такова състояние на напрегнатост и тревога, че взе на бегом по-голямата част от обратния път до апартамента, без да забелязва, че хората по улиците гледаха сепнато нейното пребледняло, уплашено лице.

Завари Хари излегнат в креслото да слуша по радиото суинг с вид на човек без никакви грижи.

— Здрасти! — каза той, когато тя влезе в стаята запъхтяна. — Май си бързала. Пожар ли има?

— Няма пожар — отвърна Глори, опитвайки се да запази гласа си спокоен. Целуна го и се обърна, за да свали шапката и палтото си.

— Ще ги закача — каза той и тя му ги подаде. Седна пред камината, докато Хари отиваше към спалнята. Щом се върна, той приготви две големи дози уиски със сода и й подаде едната.

— Сега ли искаш да хапнеш или по-късно? — попита я.

— Не съм гладна. — Тя отпи малко от уискито, след което взе цигара и го погледна.

Той й се усмихна.

— Тревожиш ли се, бебчо?

Тя кимна.

— Струва ми се, че да — засмя се тъжно. — Имам всички основания да се безпокоя, нали? Тази твоя идея е малко шокираща.

— Искам да знаеш за какво става дума, Глори — рече той. — Нищо не искам да скривам от тебе.

— Хари, разбираш ли какво означава да направиш този удар? — каза тя. — Сега можеш да минеш покрай полицай, без дори да го забележиш, но ако вземеш тези диаманти, всеки полицай ще бъде заплаха за тебе, а така е ужасно да се живее.

— Думите ти звучат, сякаш идват направо от сърцето — каза Хари с усмивка. — Само не ми разправяй, че си била преследвана от полицията в своето тъмно, съмнително минало, защото няма да ти повярвам.

— Не се будалкай! — ретро произнесе тя. — Моля те, Хари, чуй ме! Няма да се отървеш от тези диаманти, дори да успееш да ги отмъкнеш. Ти си аутсайдер. Нямаш никакви връзки. Ще ти бъде невъзможно да се довериш на някой търговец на крадени вещи, дори ако успееш да намериш такъв. Но аз не виждам как ще можеш и това да направиш. Тази твоя идея е неосъществима. Хари се намръщи.

— Може и да си права — отвърна той. — Все пак замисълът е чиста работа за човек, който разполага с голяма „организация“ и хора, на които може да се облегне. Няма как да не успее, но без „организация“ ще е трудно — даже прекалено трудно!

Дишането й започна да се нормализира.

— Точно така! Прекалено мъчно е! Чувствам такава радост и облекчение, скъпи, че вече го осъзнаваш. Ще зарежеш това, нали?

Той повдигна тежките си вежди!

— Разбира се, че няма да го зарежа. Не, сега въпросът е да открия достатъчно мощна група, която би могла да се справи, и да продам идеята. Имам шанс да сдипля петдесет бона за „постановката“, а те ще ми дадат ускорението, от което се нуждая.

Тя за малко не избухна насреща му, но се овладя навреме.

— Миличък, това май не е много разумно намерение, а? Как е възможно да продадеш някому подобно хрумване? Не биха ти платили, докато не им кажеш каква е идеята ти, а веднъж научат ли я, няма да има нужда да ти плащат. Ще въртиш сделка с престъпници. Как ще им вярваш, че ще ти платят.

Хари се захили.

— Ти явно нямаш високо мнение за мозъка ми — каза той. — Не съм чак такъв загубеняк. Планът ми се опира на две неща: начина за разпознаване на самолета, който ще пренася диамантите, и мястото в пустинята, където е възможно да се извърши сигурно кацане. Случайно знам и двете. Без тях ударът не може да се направи, а докато не получа парите на ръка и в брой, няма да изпея информацията.

Сърцето на Глори се преобърна.

— Разбирам — рече тя, опитвайки се да запази самообладание. — Но ти нямаш никакви връзки, Хари. Не би могъл да се добереш до някоя достатъчно голяма клечка, която да завърти работата. Ще помислят, че е капан на полицията. Просто няма да успееш да ги накараш да ти повярват.

Той си пое въздух продължително и дълбоко. Най-сетне я беше докарал до критичната точка. Тя каза точно това, което той бе предвиждал и се бе надявал да каже. Сега всичко зависеше от степента на натиска върху нея и от силата на чувствата й към него.

— Точно така, Глори — каза, вглеждайки се в нея. — Съгласен съм, че на мене не биха ми повярвали, но биха повярвали на тебе.

Тя го зяпна, без да вярва на ушите си.

— Да повярват на мене ли? — попита смутена.

— Бен Дилейни би се вслушал в думите ти със същата лекота, с която би пропуснал моите.

Нейната ответна реакция го слиса. Тя скочи на крака с гневен поглед и с лице като ожесточена бяла маска.

— Какво знаеш за Бен Дилейни? — попита Глори.

— Успокой се! Не е нужно да ме хващаш за гърлото. Ти и Дилейни сте били приятели някога, нали?

— Откъде си го разбрал? Неговата физиономия се вкамени.

— Недей да ми крещиш, Глори. Нали не се опитваш да изкараш, че е някаква тайна? Случайно взех едно старо списание и това изпадна от него.

Той извади снимката на Дилейни от портфейла си и я хвърли на масата. Глори я погледна, очите й хвърляха светкавици.

— Лъжеш! — каза тя. — Не си намерил това в списание. Ти си чел писмата ми!

Хари започна да губи търпение.

— Е и!? Щом не си искала да ги чета, защо си ги сложила на място, където бих могъл да ги намеря? — отвърна той. — Престани да ме гледаш свирепо! Ако искаш да се биеш заради тях, само кажи и ще ти дам възможност!

Изведнъж я обзе страх. Подобна ситуация би могла да се окаже опасна. Той можеше да загуби самоконтрол и да се нахвърли върху й.

— Добре, Хари — рече тя и седна, без да го гледа. — Няма значение. Смятам, че е много долно от твоя страна да четеш писмата ми, но няма да тръгна да се бия заради това.

— Извинявай — отвърна Хари, който не искаше да я засегне. — Случайно попаднах на тях. Хайде да оставим това, а? Важното е, че Дилейни би могъл да сключи тази сделка. Той има и организацията, и хората. Ти го познаваш. Искам да ме свържеш с него.

Нейните ръце обвиха шията й.

— Аа, не! Няма да го направя! Такова нещо няма да направя!

— Виж какво…

— Съжалявам, Хари!

Беше очаквал затруднения и бе съвсем наясно как да се справи с тях. Той я изгледа продължително, след което вдигна рамене:

— О’кей. Щом не искаш, няма. Обърна се и се запъти към спалнята.

— Къде отиваш? — попита тя, докато страхът проникваше в нея като бавно забиващ се нож.

— Махам се — каза той и се спря на прага на спалнята. — Казах ти, че никой няма да ми попречи да направя този удар. Не се занасям. Ще се добера до Дилейни и без твоя помощ, така че самичък ще се опитам да задвижа нещата. Все ще намеря няколко момчета да ми помогнат. Пипна ли диамантите, ще отида при Дилейни и ще му ги предложа. Не би имал нищо против да се срещне с мене, ако камъните са моя собственост. Омитам се, защото това е нещо, което е по-добре да свърша сам. Ще бъде сложно и опасно и не искам да си съсипвам нервите с безбройните ти възражения.

— Но, скъпи, ти не можеш да си тръгнеш оттук — каза Глори, изтръпнала от ужас. — Къде ще отидеш? Как ще живееш?

Той се изсмя.

— За бога! Ще се хвана на някоя тридесетдоларова службица за няколко седмици. За какъв ме смяташ? За някакъв префинен тип ли?

— Не, не мисля така. — Тя се поколеба, след което рече: — Значи не ме обичаш повече, Хари?

— Защо говориш така?! Разбира се, че те обичам, и когато се сдобия с парите, ще те взема с мен в Европа. Обещавам.

— Това сериозно ли го казваш?

— Е, не бих могъл да го докажа, но може би ще бъда в състояние да те убедя — отвърна той, приближавайки се към нея. Изправи я на крака. Устата му се наведе към нейната и той притисна Глори толкова силно до себе си, че тя почти спря да диша. Но не я беше грижа. Ръцете й се плъзнаха нагоре по врата и косата му. Когато най-сетне се отдели от нея, Хари каза: — Луд съм по тебе, малката. Зная, че точно сега ти развалям настроението, но на финала всичко ще бъде както трябва. Необходимо ми е да усетя малко парички между пръстите си, а това е най-бързият начин да го направя.

Тя още по-силно се вкопчи в раменете му.

— Наистина ли си решен да извършиш този удар, Хари? — попита го. — Не съществува ли нещо, което бих могла да кажа или да предприема, за да те спра?

Той я погледна и разбра, че е спечелил, та трябваше да положи усилие, за да не издаде триумфа си.

— Никой нищо не може да направи, за да ме спре. Въодушевен съм! Това е единственият ми шанс и аз ще го използвам. Ще ти кажа нещо, Глори. Не е някакво внезапно хрумване. Когато преди три месеца чух за тези диаманти, намислих да ги задигна. От три месеца живея денонощно с тази идея, и с всеки изминал ден се убеждавам все повече, че трябва да го направя.

Тя се откъсна от него, отиде до креслото и седна.

— Добре, Хари, щом си решил, тогава ще действаме заедно. — Тя не погледна към него. — Има много неща, които съм научила за този род бизнес и които ти не знаеш. Ненапразно живях с Бен четиринайсет месеца. Ще ме оставиш ли да помисля до утре сутринта? Няма да е загубено време. Необходимо е сериозно обмисляне. — Тя се поколеба, сетне продължи. — Искам да знаеш защо възнамерявам да ти помогна. Съзнавам, че съм пълна глупачка, като се оставям да бъда въвлечена в това, но те обичам. Ти означаваш за мене много повече от всичко друго на този свят. Мисля, че сигурно ще имаш шанса да излезеш сух от тази история, ако ме слушаш и правиш каквото ти казвам. Ако въобще имаме някакъв късмет, вярвам, че ще съумея да те спася от затвора. Ще те представя на Бен. Няма да е лесно. От две години не съм го виждала и чувала, но ще опитам. И така ще ми дадеш ли време до утре сутринта, за да разнищи мозъкът ми тази работа?

— Разбира се — каза Хари с неочаквано чувство за неловкост.

Отчаянието, което видя в очите й, помрачи леко неговия внимателно подготвян триумф.

— Защо не отидеш на кино или някъде другаде? — продължи тя. — Ще ми се да остана сама за малко.

— Добре. — Хари прекоси стаята, за да си вземе палтото. — Отивам. Ще се видим около полунощ.

Той се запъти към вратата, но си спомни, че няма никакви пари. Не му се щеше да иска от нея, така че повдигна рамене, отвори вратата и тръгна по коридора.

— Ей, Хари… Той се обърна.

Тя стоеше на прага.

— Забрави да вземеш пари. — Глори държеше протегната банкнота от пет долара. — Ще трябва да си купиш нещо за ядене. Извинявай, че те изхвърлям по този начин.

Хари бавно се върна и взе банкнотата. За пръв път се срамуваше от себе си и усещането не му се понрави.

— Благодаря — каза той. — Ще ти ги върна.

Мина по коридора и заслиза по стълбите, без да се обърне назад.

IV

Следващият ден беше неделя. Бяха свикнали да остават в леглото до пладне, след това да обядват късно и да ходят на разходка, ако времето биваше хубаво. Но тази сутрин двамата бяха станали и седяха пред камината малко след девет часа.

— Хайде да не губим време — каза Глори веднага след като наля кафето. — Помислих над тази история и вече знам, мога да ти помогна. Няма да ставам досадна и отново да те моля да не го правиш. Ако наистина си решен да действаш, то от мене се иска да направя всичко възможно, за да бъде постигнат успех.

— Ще карам докрай — каза Хари и сви вежди. — Съжалявам, ако те разстройвам, Глори, но…

— Добре — прекъсна го тя. — Хайде да поумуваме за всичко това. Кражбата на диамантите няма никакъв смисъл, ако не си сигурен, че ще се измъкнеш с тях, нали? Искам да кажа, че най-важната част от твоя план е първо да се подсигуриш да не те хване полицията.

Хари нетърпеливо се размърда.

— Не си блъскай с това главата, скъпа. Ще имам грижата. Най-важната част от сценария е влизането във връзка с Дилейни.

— Грешиш — отвърна Глори с пребледняло и добило твърдо изражение лице. — Ако откраднеш диамантите и Бен ти плати, ти все още ще имаш нужда от свободата си, за да харчиш парите, да пътуваш, да си намериш съдружник, нали?

— Да, разбира се.

— Затова най-важната част от твоя план трябва да бъде осигуряването ти срещу залавяне от страна на полицията.

Хари сви рамене.

— Е, добре. Предполагам, че е така, щом разглеждаш нещата по този начин.

— На самолета ще има ли някой, който би те познал? Той се намръщи.

— Възможно е. Сигурен съм, че ще бъда разпознат от някой от персонала на летището, ако не ме разкрият в самолета. Ето защо предвиждам да съм се прехвърлил в Мексико, преди да са тръгнали по петите ми.

— Но от Мексико можеш да бъдеш върнат обратно.

— Ако ме открият. Ще измисля някаква дегизировка веднага щом се добера до там. Само, че това е нещо, което ще уточнявам по-късно. По-важното е…

— Не — рязко възрази Глори. — Нищо не е по-важно от измъкването. Не можеш ли да осъзнаеш опасността, на която се излагаш? Ще те познаят. Полицията ще знае кого да търси и това ще улесни задачата й. Колко дълго смяташ, че ще останеш на свобода, щом веднъж полицаите разберат кой си? Те могат да получат твоя снимка от досиетата на Въздушнотранспортната корпорация. Всички вестници в страната ще я публикуват. Рано или късно някой ще те познае и ще те издаде. Застрахователните компании ще обявят парична награда за тебе. Само да узнаят кой си, и ти си загубен, Хари!

— За бога! — ядосано каза той. — Това е риск, който ще трябва да поема. Ако започнем да се боим от такова развитие на нещата, няма да стигнем до никъде.

— Ако разберат кой си, ще те преследват като дивеч до края на живота ти. Никога няма да имаш и един миг спокойствие.

— Ами тогава какво? Не мога да им попреча да узнаят кой съм, след като аз ще управлявам „хвърчилото“, нали?! Просто така стоят нещата.

— Оо, не! Не е така. Ти ще промениш външността си преди да извършиш похищението. От утре Хари Грифин ще изчезне. На негово място ще се появи Хари Грийн, който ще открадне диамантите. След това ще изчезне Хари Грийн, а Хари Грифин ще се появи отново. Полицията ще издирва Хари Грийн, а не тебе.

Хари я зяпаше недоумяващо.

— Не загрявам. Хайде да преминем материала по-бавничко.

— Достатъчно е опростен. Преди да направиш удара, ти ще се маскираш така, че никой да не е в състояние да те познае. Ще бъдеш един непознат без никакво минало и никакви приятели, които да го разкрият. Когато аферата приключи, ти ще си махнеш дегизировката и никой няма да знае, че си направил удар.

Той приглади с пръсти косата си.

— Това е добра идея, Глори — каза замислено, — но няма да свърши работа. Успехът й е заложен в предрешаването ми така, че никой да не ме познае. Това не може да стане. Повечето от момчетата на летището ме познават много добре. Те със сигурност ще разберат, че съм аз. Не бих могъл да се маскирам достатъчно добре, за да го избегна. Това са въздушни кули, Глори.

— Ох, не! Не са! — рече Глори. — Аз ще направя грима ти Познавах някога един мъж, който беше един от най-добрите гримьори в Холивуд. От него научих доста трикове. Бих могла да променя външния ти вид така, че никой да не те познае.

— Честно? — наведе се той напред с напрежение в погледа. — Не се занасяш, нали?

— Не бих се шегувала с подобни неща. Но тук не става въпрос да бъдат променени само цветът на косата ти и твоята външност. Ще се наложи да бъдат изменени дрехите ти, походката ти, интонацията на гласа ти, даже твоята индивидуалност. Много зависи от тебе. Колко време имаме?

— Двайсет дни.

Глори кимна.

— Би трябвало да успеем за толкова време. Има много работа. Утре трябва да отидеш на летището и отново да се срещнеш с приятелите си. Ще им кажеш, че отиваш в Ню Йорк да си търсиш работа.

Хари пламна.

— Тази идея да върви по дяволите! Не желая пак да се виждам с момчетата. Защо да им разправям, че отивам в Ню Йорк?

— Така трябва! — отвърна Глори с раздразнение. — След като диамантите бъдат откраднати, полицията ще започне разследване. Тутакси ще разберат, че е работа на вътрешен човек. Рано или късно ще се натъкнат на името ти. Ще научат, че ти си щял да пилотираш самолета и че си знаел, че диамантите ще бъдат на борда. Ще бъдеш един от заподозрените. Шефът ти няма да се изкаже добре за теб. Ето защо трябва да си напуснал града много преди обира. Трябва да отидеш в Ню Йорк и да се регистрираш в някой хотел. Необходимо е да бъдеш в състояние да докажеш, че си бил в Ню Йорк, макар че по-късно ще изчезнеш от полезрението. Дори е нужно да си намериш някаква работа, свързана с пътуване. С детайлите ще се занимаем по-късно. Искам да добиеш обща представа за онова, което ти предстои да свършиш.

— За бога, Глори! — каза Хари. — Схващам смисъла на всичко това, но пътуването до Ню Йорк ще струва пари. Не може да се осъществи.

— Точно сега парите нямат никакво значение — отвърна Глори. — Само ме слушай. Трябва да бъдеш сигурен, че си направил впечатление на персонала на хотела, така че ако полицията направи проверка, персоналът да те помни. После трябва да си намериш някаква служба, заради която да пътуваш. Няма да е трудно, ако потърсиш назначение някъде, където единствените пари са от комисионата. Трябва да се хванеш задължително. Дотогава аз вече ще съм в Ню Йорк. Там ще се присъединиш към мене, като внимаваш никой да не забележи, че пристигаш. Тогава ще преобразя външността ти и ще станеш Хари Грийн. Преди да напуснеш Ню Йорк, ще напишеш три или четири писма до някои от твоите приятели. Ще вземем адреси на хотели от Канзас Сити, Питсбърг, Детройт и Минеаполис и ти ще надпишеш всяко писмо с по един от избраните адреси. Ще съобщиш на приятелите си, че пътуваш и се развличаш. Аз ще занеса тези писма до съответния град и ще ги пусна по пощата. Ще ни се наложи да доказваме, че си пътувал, и единствените доказателства, които ще можем да предложим, ще бъдат клеймата върху писмата.

— Ама чакай малко… — започна Хари.

— Остави ме да довърша — каза тя. — Така алибито ти ще бъде осигурено. Тогава ще се върнеш тук и ще се срещнеш с Бен. Вземи си стая в някой евтин хотел и излез на показ. Колкото повече хора те видят и те запомнят, толкова по-добре. Когато имаш случай, хвали се, че си бивш летец и че си търсиш работа във въздуха. Дръж се грубо — това е най-добрият начин да бъдеш запомнен. Влез в някое фотоателие и се снимай. Набий се в очите на фатографа. Откажи да платиш снимките. Направи сцена, така че той да те запомни и когато прочете описанието ти във вестниците, да даде на полицията копие от твоята снимка. Разбираш ли накъде бия? Ако полицията и обществеността търсят Хари Грийн, то те няма да търсят тебе.

Хари я зяпаше глупаво.

— Бре, не е за вярване! Ти ме смайваш, Глори! Та това е страхотно! Никога не бих се сетил! Сега няма начин да не се измъкна.

— Не говори така, моля те. Толкова е лесно да направиш грешка. Така поне ще имаш някакъв шанс.

— Разбира се, че ще успея. Сигурен съм. Идеята е страхотна. Но има нещо, с което не съм съгласен. Искам да се видя с Дилейни преди да отида в Ню Йорк. Ако той се откаже от играта, ще трябва да помисля за друг вариант и няма да има нужда да ходя до Ню Йорк.

— Трябва да се срещнеш с него като Хари Грийн — каза Глори с приглушен и напрегнат глас. — Въобще не бива да му позволяваш да разбере кой си. Аз познавам Бен. Може да ти изиграе двойна игра. Ако полицията помисли, че той се занимава с диамантите, и окаже натиск върху него, той ще те издаде. Не ти го познаваш, а аз! Вземеш ли си веднъж парите, Хари Грийн трябва да изчезне, така че нито Бен, нито полицията да могат някога да те издирят. Това е важно. Трябва да постъпиш така, както ти казвам.

Хари вдигна рамене.

— Какво пък!? Разумно е. Значи ще се запозная с Дилейни, когато се върна от Ню Йорк, но как ще стигна до там? Пеша ли? — ухили й се той. — Нека си говорим без заобикалки, бебчо. Твоето и моето пътуване до Ню Йорк, твоите пътувания до другите градове и моите хотелски сметки, докато започна работа, ще струват поне една хилядарка. Не бихме се справили с по-малко от един бон. Но той пък откъде ще се вземе?

Тя стана и отиде в спалнята. След няколко минути се върна с малка кожена кутийка за бижута, която постави върху масата. Отвори кутийката и извади малка диамантена брошка и златна гривна, украсена със сапфири. Хвърли ги в скута на Хари.

— Би трябвало да изкараме няколко хиляди от това — рече тя. — Пазех ги за черни дни.

Хари внимателно разгледа двете бижута, след което изпитателно се взря в Глори.

— Хубави са. Не искаш ли да ги запазиш? Май ще е жалко да бъдат продадени?!

— Не, не ги искам — произнесе сковано тя. — Какъв е смисълът да се пазят такива вещи? И кога ли въобще ще имам възможност да ги нося?

Той стана от стола си и се приближи до нея.

— Мъчно ти е да се разделиш с тях, нали? — попита и я прегърна. — Е, мангизите ни трябват сега, но ще ти купя нещо още по-хубаво, когато му дойде времето. Обещавам ти! Недей да мислиш, че не оценявам онова, което правиш за мене. То ме изпълва с любов и благодарност. Глори се облегна на него, мъчейки се да не заплаче.

— Помисли си само как ще се чувстваме в Лондон, Париж и Рим — продължи той, милвайки нейната копринено мека тъмна коса. — Представи си — ние двамата с всичките тези пари! После, когато се уморим да пътешестваме, ще се върнем тук. Аз ще стана съдружник в някоя фирма за аеротаксита и ще заживеем щастливо.

— Да — каза тя, притискайки се до него. — Бихме могли дори да се оженим.

Думите се отрониха преди да успее да ги спре. Тя изтръпна, ядосана на самата себе си и ужасена.

— Защо не?! — рече Хари. В този момент той изпитваше признателност към нея. Да се ожени не му се струваше чак толкова лоша идея. — Би ли искала това, Глори? Би ли искала да се омъжиш за мене?

Тя се изви назад, така че да може да го вижда.

— Разбира се. С радост бих се венчала за тебе — отвърна, мислейки си, че това бе първият път, когато някой мъж й предлагаше да се омъжи за него.

— О’кей, тогава ще се оженим — каза Хари, като й се усмихна, — но няма да прибързваме. Първо ще свършим с тази работа и после ще предприемем фаталния скок. Какво ще кажеш?

— А защо не още утре. Хари? — попита тя, правейки опит думите й да прозвучат небрежно. — Бихме могли поне, да подадем заявлението за сключване на брак…

— Няма смисъл да се бърза — каза той и я целуна. — Когато се заженя, не искам да имам никакви грижи на главата си. Ще ми се да имаме пред себе си само дълъг, дълъг меден месец. Ще изчакаме, докато тази афера отшуми.

Глори кимна, чувствайки се разбита.

— Добре — каза тя. — Ще изчакаме.