Няма да ти се размине

I

Бен Дилейни беше изминал дълъг път на възход от времето, когато ходеше с Глори. Тогава той бе амбициозен гангстер с нюх към бързите пари, който навлизаше във всеки печеливш периметър, издояваше го до капка и отново продължаваше в търсене на нещо друго, колкото лесно, толкова и доходно. В случай, че се натъкнеше на съпротива, си отмъщаваше със стрелба. Но сега беше по-различно. Той считаше себе си за преуспяващ бизнесмен, зает с безброй дейности. Някои от тези дейности като двата му нощни клуба, неговата таксиметрова служба, телефонната му букмейкърска служба и тежкарският му хотел в Лонг Бийч бяха наистина легални. Това доходно „помощно стопанство“ се финансираше чрез постъпленията от неговите по-малко законни активи, които включваха продажбата на наркотици, шантажа, организираните пороци и насилственото събиране на откупи. Други негови печеливши странични пера бяха пласментът и маркетингът на крадена бижутерия и той си бе спечелил репутацията на един от най-добре плащащите търговци по крайбрежието. Живееше в луксозна резиденция на Сънсет булевард, заобиколена от два акра градина. Дясното крило на двайсетстайната постройка беше обзаведено като ансамбъл от офиси, откъдето Бен управляваше своето малко кралство.

Вече не му се налагаше да носи револвер — сега разполагаше с достатъчно пари, за да наеме една малка армия от главорези, които да бдят над неговите интереси и да обезкуражават всяка конкуренция или всеки, който бе достатъчно безразсъден, за да направи опит да се натрапи на негова територия. Ежегодните „компенсации“ за полицията бяха значителни и му осигуряваха пълен имунитет срещу неприятности. Той живееше добре, даваше пищни приеми и ако не бяха вестникарите, щеше отдавна да е приет като достопочтен член на обществото в Лос Анжелос. Но някои печатни издания отказваха да забравят неговото минало на гангстер, факта, че на три пъти бяха правени опити той да бъде обвинен в убийство, макар всеки път един умен адвокат да отваряше пролука в свидетелските показания срещу него, която беше достатъчно голяма, за да може Бен да се измъкне Нито пък можеха да забравят, че беше замесен в скандала с момичетата „на повикване“ преди една година, въпреки че срещу него не бяха събрани никакви уличаващи данни. Всеки път, когато новините биваха скучни, редакторите на няколко вестника пишеха унищожителни уводни статии за изявите на Бен в миналото и мрачно внушаваха, че сегашната му дейност би трябвало да бъде разследвана. Имаше също и намеци за полицейска закрила и за нуждата от административно раздрусване. Това беше нещо, на което Дилейни не би могъл да се противопостави. Той се изкушаваше да накара да замлъкнат най-враждебно настроените измежду редакторите, но спомняйки си за случая с Джейк Лингъл, беше решил, че рискът е прекалено голям. Преструваше се, че не обръща внимание на пресата, но вътрешно кипеше от гняв. Заради печата той продължаваше да стои в периферията на лосанжелоското общество, съзнавайки, че хората, които приемаше и които се тълпяха на неговите партита, бяха втора категория, лепки, всеядни, които биха отишли където и да е, стига само питиетата да са безплатни.

В ранните часове на днешния понеделник той седеше зад своето голямо бюро в едно разкошно мебелирано помещение, чиито еркерни прозорци се издигаха над плувния басейн и потъналата в рози градина. Изучаваше внимателно месечния баланс, изготвен от висококвалифицирания счетоводител, когото държеше на заплата при себе си.

Резултатите от проверката бяха неприятни за него. Печалбите падаха, а разходите се покачваха. Според онова, което показваха диаграмите, някои от подчинените му бяха пилели пари като пияни моряци и неговото топчесто, грубовато лице помръкна, когато си записа сумата, която щеше да му остане за харчене, след като посрещнеше текущите разходи. Сумата беше тревожно малка в сравнение с тази, която очакваше. Не че не беше внушителна. При други обстоятелства би бил доволен, но беше станало така, че тази година бе решил да осъществи мечтата на своя живот. Според неговото схващане отличителният белег на преуспелия човек беше да притежава яхта — не някоя от онези играчки с платна, а съд с пет хиляди тона водоизместимост, с каюти за двадесет души, бална зала и може би с плувен басейн. На Бен му се струваше, че притежаването на яхта от такъв клас е най-високият връх в една щастлива кариера. Беше силно изненадан, когато получи приблизителните изчисления на някои водещи корабостроители. Общата сума, която тези обирджии искаха, за да му построят яхта според неговите изисквания, го накараха да се вкамени, фиксирайки парите, които трябваше да отдели след като се погрижеше за житейските си нужди, Бен пресметна, че щяха да са му необходими поне още един милион долара, ако възнамерява да поръча яхтата тази година. Но откъде, по дяволите, щеше да се вземе тази планина от пари?!

Той си блъскаше главата над проблема, когато разговорното устройство на бюрото му изпращя, давайки признаци на живот.

— Търси ви някаква си мис Дейн, мистър Дилейни — каза секретарката му. — Мис Глори Дейн.

Бен дори не вдигна поглед от сметките си.

— Не я познавам и не желая да я познавам. Кажи й, че съм много ангажиран.

— Да, сър.

Разговорното устройство замлъкна.

Докато почукваше с пръсти по страниците на своята чекова книжка, Бен мислено повтори името. Глори… Той импулсивно се пресегна и натисна копчето на диктофона.

— Глори Дейн ли каза?

— Да, мистър Дилейни. Тя твърди, че въпросът е личен и спешен.

Бен се намръщи. Това му прозвуча като измъкване на пари. Той се поколеба, след което, спомняйки си времето, прекарано с Глори, реши да се срещне с нея. Беше славно време! Тогава за него не съществуваха грижи на този свят. Нямаше нито язва, нит) кралство, заради което да е нащрек всяка минута, денем и нощем.

— О’кей, изстреляй я при мене. Ще й отделя десет минути. Щом позвъня, влез и ни прекъсни.

— Да, мистър Дилейни.

Той блъсна встрани документите, които застилаха бюрото му, запали пура, стана и отиде до прозореца. Загледа се в безупречно поддържаните лехи и последните разцъфтели рози, после отмести очи към плувния басейн, който през зимните месеци биваше изцяло остъклен, а водата му се загряваше до 24°С. Видя Фей, застанала върху трамплина за скокове, да оправя своята червена плувна шапка. Той обхвана с поглед великолепните пропорции на нейното тяло, загорелите й от слънцето крака и кимна одобрително. „Може да е с куха главица — си помисли, — но си има всичко необходимо.“ Тя му струваше много, но в леглото беше не само ентусиастка, а и изключително оправна. Между другото, мъжете завиждаха на Бен за „собствеността“ му, а за него не съществуваше нещо по-приятно от това, да бъде обект на завист.

Той се обърна, когато чу да се отваря вратата. „Мис Дейн!“ — оповести неговата тъмнокоса, симпатична секретарка със своята най-презрителна интонация и отстъпи встрани, докато Глори влизаше в стаята.

Бен се загледа в нея и моментално съжали за своя порив да я приеме. Наистина ли беше Глори тази жена с уморен вид и бледо лице?! Но, за бога, та тя изглеждаше достатъчно възрастна, за да бъде майка на Фей. Ами дрехите й! Тя явно беше стигнала дъното. Това със сигурност щеше да бъде опит за измъкване на пари.

Многобройните снимки на Бен, които беше виждала в печата, бяха подготвили Глори за настъпилата у него промяна, но независимо от това тя беше шокирана. Не толкова заради факта, че сега беше пуснал шкембе, или че косата му беше оредяла и в нея имаше бели нишки. Това трябваше да се очаква. Навярно беше вече на петдесет и три или на петдесет и четири години, но онова, което я порази, беше безизразното лице, което по времето, когато го познаваше, беше винаги живо, весело и опалено от слънцето и което сега беше побеляло като замразено овнешко и приличаше на маска. Погледът му я плашеше — беше твърд като гранит и неспокоен като хищник.

— Какво има? — попита грубо Бен, решен да претупа разговора. — Имам страшно много работа. Нямах намерение да те приемам, но не ми се щеше да те отпращам, без да сме разменили по някоя дума. Какво има?

Глори усети, че се изчервява и пребледнява след това. Би могъл да прояви поне малко учтивост, да я покани да седне, да я попита как е.

Тя избра тактиката на внезапния удар. Трябваше да прикове вниманието му, преди да я беше изхвърлил от кабинета, както чувстваше, че се кани да постъпи.

— Би ли се заинтересувал от пратка диаманти на стойност три милиона долара? — попита тя.

Лицето му си оставаше безжизнена бяла маска, но междувременно той беше наклонил глава встрани, по което тя разбра, че неговият интерес беше събуден. Ненапразно беше изучавала маниерите му цели четиринадесет месеца.

— За какво говориш? Какви диаманти?

— Може ли да седна, или в твое присъствие хората стоят прави?

Бен изненадано се засмя. Харесваше подобно държание. Никога не си беше губил времето с хора, които раболепничеха пред нето.

— Сядай и започвай — каза той, отиде до бюрото си и на свой ред седна. — Добре, хайде да чуем, Глори. Чака ме работа. Каква е тази история с диаманти?

Но тя реши да не бърза, след като вече бе раздразнила апетита му. Седна, посегна към златната табакера върху бюрото, взе цигара и го погледна.

Той нетърпеливо побутна към нея настолната запалка.

След като запали цигарата, Глори каза:

— Един човек, когото познавам, иска да говори с тебе. Мисли, че не би имал нищо против да сключиш сделка с него. Не ми се щеше да се забърквам в тази история, но той ми направи добра услуга веднъж и не вярваше, че ще се срещнеш с него, докато не ти бъде представен по някакъв начин, така че… — Тя разпери ръце, довършвайки без думи изречението. — Ще му се наложи да се „разтовари“ от диаманти на стойност три милиона долара. Смята, че ти си единственият, който е достатъчно „голям“, за да завърти далаверата.

— Откъде ще ги вземе?

— Не знам. Не искам да знам. По стечение на обстоятелствата съм му задължена и поради тази причина казах, че ще дойда при тебе.

— Кой е той?

— Казва се Хари Грийн и живее в Питсбърг. Бил е пилот по време на войната и е бил ранен в крака. Леко накуцва. Продава масла на комисиона и не изкарва кой знае колко от това.

Бен свъси вежди.

— Какво общо има с диамантите?

— Не зная.

— Сигурно е луд. Виж, скъпа, губиш ми времето. Диаманти за три милиона долара — това е нелепо!

Тя се взря в него.

— Казах му, че няма да повярваш, но той беше толкова сигурен. Настоя да дойда при теб. Съжалявам. Добре, Бен, не искам да ти отнемам повече време.

Глори се изправи.

Докато Бен посягаше към звънеца, който щеше да извести секретарката, че е свободен за следващия посетител, пред очите му попадна наполовина затрупаният върху бюрото баланс.

Диаманти на стойност три милиона! Ако по чудо се окажеше, че това не е бълнуване на някакъв откачен, ако по някакво чудо диамантите съществуваха, това би означавало яхтата да бъде построена тази година.

— Не хуквай да си ходиш — каза той, облягайки се на стола си. — Почтено ли е това момче, Глори?

— Разбира се. Нямаше да съм тук, ако не бях убедена в това.

— Наистина ли мислиш, че ще се сдобие с диамантите?

— Така предполагам. Не зная. Всичко, което знам, е, че той не е от тия, дето си губят времето, и че е честен. Но ако си прекалено зает, за да се срещнеш с него, тогава, предполагам, той ще трябва да намери някой друг, който би поел сделката.

Бен се поколеба, после вдигана рамене.

— Ами добре! Нищо няма да ми стане, ако се видя с него. Как каза, че му е името?

— Хари Грийн.

— Кажи му да дойде утре, за да се срещне с мен. Нека се обади на секретарката ми за час.

— Той няма да бъде в Лос Анжелос преди шестнадесети — отвърна Глори. — Не иска да го виждат, че идва тук. Не може ли да ти позвъни и да се уговори с тебе да се срещнете някъде?

— Слушай, малката, ако този приятел само ми загуби времето, ще съжалява. — Суровото, бледо лице изведнъж стана зло. — Защо, по дяволите, не иска да дойде тук?

— Това е нещо, за което е по-добре да попиташ самия него — рече Глори, чувствайки как при тази гледка нагоре по гръбнака й пропълзява хлад.

Бен нетърпеливо размърда рамене.

— О’кей, кажи му да ми се обади. Ще говоря с него. — Той стана прав. — Сигурна ли си, че този човек е порядъчен?

— Да. Може да не е за вярване, Бен, но все още можеш да се осланяш на мене. Той се засмя.

— Разбира се. Е, истинска изненада е да те видя след толкова време. — Заобиколи бюрото си и се приближи до нея. — Добре ли си?

— Да, добре съм. А ти? Бен сви рамене.

— Този Грийн гадже ли ти е, Глори?

— Не. Веднъж ме измъкна от една каша. Това е всичко.

— Нямаш ли си приятел в момента? — Неговите изпитателни очи на гангстер се плъзнаха по лицето й, огледаха фигурата й — рентгенов поглед на престъпник.

— Намирам, че по-малко затруднения възникват, ако нямам. Мъжете толкова често са непостоянни.

— Ох, не знам — усмихна се той. — Така ли смяташ? В края на краищата един мъж има нужда от промяна. — Бен отиде до прозореца. Не можеше да се въздържи да не се похвали със своето ново завоевание. — Ето, погледни натам.

Тя застана до него. През остъклената стена на плувния басейн видяха Фей, която лежеше върху надуваем дюшек, с рамене обвити от нейната червеникавозлатиста коса, под лъчите на една хелиолампа.

— Доста е хубава, а? — Надменен и горд, Дилейни я стрелна с крайчеца на жестоките си малки очички. — Мила и красива е, нали? Харесвам ги млади, Глори, млади и възторжени, каквато беше и ти.

Глори почувства, че пребледнява. Подигравката я улучи право в сърцето.

— Да — отвърна тя. — Много е красива, но ще остарее. Всички ще остареем. Дори ти не си хубавецът, който беше, Бен. Сбогом!

Прекоси стаята, отвори врата и излезе.

Бен остана загледан във вратата със замъглени от гняв очи. Какво пък, кучката беше имала последната дума както винаги. Добре го беше улучила. Кой би повярвал, че ще се амортизира толкова много? Беше постъпил умно навремето, когато я изостави.

Той измина разстоянието до бюрото си и вдигна телефона.

— Борг? Оттук си тръгна една жена, на път е да излезе. Висока, тъмнокоса, облечена в черно-бял костюм. Казва се Глори Дейн. Изпрати Тагарт след нея. Да не я изпуска от очи. Искам да зная къде живее, какво работи, кои са любовниците й — обичайните неща.

От другия край на линията отговори нисък, задъхващ се глас, чийто собственик сякаш страдаше от астма.

— О’кей, ще имам грижата.

Бен затвори слушалката и остана намръщено загледан в попивателната върху неговото бюро. Хари Грийн ли? Кой е този човек? Откъде ще отмъкне всичките тези диаманти? Щом тя казва, че има диаманти за три милиона долара, той може да е напълно сигурен, че те съществуват. Винаги беше вярвал на Глори.

Отиде до прозореца, за да зърне още веднъж Фей.

„Тя ще остарее. Всички ще остареем. Дори ти не си хубавецът, който беше.“

Дяволите да я вземат! Да изтърси такова нещо! Развали му сутринта.

II

Докато вървеше по булеварда, Глори бе прекалено погълната от мислите си, за да забележи високия прегърбен мъж, облечен в тъмно палто и широкопола шапка, който седеше в един открит „Буик“ на отсрещната страна на платното. Неговото мършаво ъгловато лице, кривият му нос и тънките устни му придаваха облика на ястреб. Той я наблюдаваше през стъклото на колата си. Видя я да застава на автобусната спирка, а когато автобусът пристигна, да се качва в него. Бутна напред лоста за скоростите и потегли след автобуса.

Докато автобусът я носеше към нейното жилище, Глори си мислеше, че първият важен ход от плана на Хари беше направен. Разговорът не беше протекъл по-зле, отколкото бе очаквала. Беше предположила, че Бен ще се държи с нея по начина, по който се беше държал. Усети леко гадене, когато си спомни за насмешката, с която беше погледнал на нея. Тя се замисли за това, колко много се беше променил от времето на тяхната любов. В момента й се струваше невъзможно някога да са били щастливи заедно. Невероятно! Не завиждаше на хубавата кукла, която беше видяла под соларната лампа. В действителност я съжаляваше. Тя щеше да „заработва“ всичко, което й даваше Бен, и по всяка вероятност нямаше да се задържи дълго. Но нямаше никакво съмнение, че е симпатична и привлекателна.

Беше сглупила, че не се беше поразкрасила малко преди да се срещне с Бен. Това би могло да й спести онзи обиден презрителен поглед, с който той я беше дарил; поглед, който беше оставил дълбока следа върху нейното вече грохващо его.

Трябваше да предупреди Хари да бъде нащрек. Бен със сигурност щеше да положи всички усилия да разрови миналото му. Тя си спомни как той беше заявил веднъж, че не приема никого на доверие.

— Ако даден човек действа предпазливо, значи крие нещо — беше казал той. — Щом има какво да крие, аз пък искам да знам какво е то. Това би могло да ми даде власт над него.

Тя изведнъж изтръпна, когато мисълта мина през главата й. Беше повече от сигурно, че Бен е изпратил някой от своите хора след нея. Каква глупачка беше! Автобусът вече намаляваше заради спирката, която беше само на няколко крачки от нейната жилищна сграда. Още няколко секунди и щеше да заведе човека на Дилейни директно при Хари.

Глори остана в автобуса и го остави да отмине обичайната й спирка. Тя набързо огледа останалите пътници. Бяха само четирима — три жени и един свещеник в напреднала възраст. „Заплахата не би могла да се крие в автобуса“, каза си тя. Щяха да я проследят с кола. Погледна през задното стъкло към бавно течащия поток на уличното движение.

Човекът на Бен би могъл да се намира във всяка една от колите зад автобуса. Глори плати допълнителната такса и слезе три спирки по-нататък, като се озова в самото сърце на търговския център. Първо трябваше да се убеди, че е следена, и ако се окажеше, че е така, тогава щеше да й се наложи да се откачи от преследвача. Тя енергично си проправи път през тълпата и бързо влезе във входа на „фери“ — един от големите магазини. Спря се, за да погледне назад.

Един открит „Буик“ се измъкна с форсиране от двойния поток на движението и паркира на улицата около петдесет ярда по-нататък. От колата слезе висока, попрегърбена мъжка фигура и се запъти срещу нея.

Приличаше на човек, когото Бен би наел. Със силно разтуптяно сърце тя влезе в магазина. Минавайки през различните отделения, отиде до ескалатора, който щеше да я изкачи на следващия етаж. Докато се носеше нагоре, Глори хвърли поглед назад към партера на магазина.

Високият мъж, с ръце в джобовете и цигара между тънките устни, се движеше с широки крачки към ескалатора и тя изпита моментно задоволство, че не беше подценила Дилейни. Той беше изпратил някого след нея.

Тя влезе в отделението за трикотаж и купи чифт найлонови чорапи. Вътре беше почти празно. Високият мъж не се виждаше. Тогава Глори отново слезе долу с ескалатора и се насочи към редицата телефонни кабини. Последната беше свободна. В съседната кабина имаше една жена. Тя междувременно подреждаше пакетите си за по-голямо удобство. Глори предположи, че жената щеше да се позабави известно време. Влезе в кабината и затвори плъзгащата се врата. Избра номера на апартамента си, закривайки шайбата с тяло. Докато телефонът звънеше, тя хвърли поглед през остъклената врата.

Високият мъж беше наблизо, задълбочено разглеждащ една електрическа самобръсначка, която беше взел от рекламния щанд в ъгъла. Знаеше, че той не би могъл да я подслуша, и нетърпеливо чакаше Хари да вдигне телефона. Той се обади след малко повече от секунда.

— Хари? Глори е…

— Как се справи? — попита той разтревожено.

— Всичко е наред. Той ще се срещне с тебе. Слушай сега, Хари. Изпратил е един от хората си подире ми. Предполагам, че иска да разбере кой си и мисли, че ще го заведа при тебе. Обаждам се от „фери“, а човекът му е точно срещу мен. Трябва веднага да си събереш багажа и да се махнеш. Този човек не бива да те вижда. Аз ще го поразмотая, за да спечелиш време да се приготвиш и да вземеш такси. После ще се отърва от него. — Тя погледна часовника си. Беше един без двайсет. — Ще бъда на ъгъла на Уестърн и Ленъкс в един и петнайсет. Там има вестникарска сергия. Спри таксито, слез и си купи вестник. Няма да поглеждаш към мене, докато не те заговоря. Ако съм се откачила от него, ще се кача с теб в таксито. Ако той продължава да ме следи, ще трябва да отидеш на гарата. Влакът тръгва в два. Ако мога, ще те изпратя, но ако не мога, тогава ще се срещнем в Ню Йорк, в фоайето на „Астор“, в единайсет часа в петък. Разбра ли?

— Да — гласът на Хари прозвуча развълнувано. — Не поемай никакви рискове, бебчо. Ще бъда на мястото в един и петнайсет.

— Добре. — Глори усети лек спазъм. Ненавиждаше разделите с него и мисълта за предстоящите три дни самота я ужасяваше. — Аа, Хари, бъди внимателен, когато излизаш от апартамента. Бен може да е проверил в телефонния указател и да е открил къде живея. Възможно е да е изпратил някой да наблюдава сградата. Ще провериш дали не те следят, нали?

— Ще имам грижата. Значи той ще се срещне с мене.

— Да. Като се видим, ще ти разкажа какво се случи. До един и петнайсет, Хари! И бъди внимателен!

Докато оставяше слушалката, Хари чу звънеца на входната врата.

С глава, изпълнена с мисли за онова, което му беше казала Глори, той мина през стаята и излезе в малкото антре. Протягаше вече ръка да отвори вратата, когато се спря с внезапно застинало лице. Откакто живееше с Глори, не помнеше някой да е звънял след десет часа. Кой можеше да бъде? Той си спомни нейното предупреждение. Беше вероятно „гостът“ да е някой от хората на Бен. Пристъпи безшумно до вратата и полека плъзна резето в отверстието му. После зачака, напрегнат и слухтящ. Звънецът прокънтя още веднъж — пронизително и настойчиво. Хари продължаваше да чака. Бавно се изнизаха няколко минути. Тогава ключът в ключалката започна да се движи. Хари го наблюдаваше с разтуптяно сърце. Някой беше стиснал края на ключа с чифт дълги щипци и го превърташе от външната страна. Когато бравата бе отключена последва тихо изщракване, след което дръжката се завъртя и вратата изскърца от натиска върху резето.

Хари се отдалечи от вратата. Движейки се тихо, той отиде в спалнята и издърпа куфара си изпод леглото. Човекът отвън щеше да разбере, че в жилището има някой, щом ключът беше в ключалката. Навярно щеше да чака в коридора. Можеше да виси там до края на деня.

Хари изруга през зъби. Погледна часовника си. Разполагаше само с двайсет минути до срещата с Глори. Набързо си приготви багажа, вземайки само чифт бельо за смяна, една риза, най-хубавия си костюм и още един чифт обувки. Отиде на пръсти до банята за своите принадлежности за бръснене и за гъбата си. Отвори прозореца и хвърли поглед навън. Желязната аварийна стълба, спускаща се до тясната уличка зад сградата, му подсказа пътя за бягство. Той се върна в спалнята, приключи с опаковането на багажа, след което дръпна най-горното чекмедже на скрина и извади изпод купчината ризи автоматичен „Колт“ четиридесет и пети калибър и кутия с патрони. Зареди оръжието и го пъхна в задния си джоб, сложи патроните в куфара, затвори капака и щракна ключалките. После отвори вратата на гардероба, взе палтото и шапката си и се облече.

Влезе в банята, вдигна прозореца и прекрачи навън върху желязната площадка на противопожарната стълба. В долния апартамент живееше едно момиче, което беше приятелка на Глори и работеше в дрогерията на ъгъла на улицата. Хари знаеше, че по това време то е на работа и жилището е празно. Слезе по железните стъпала до прозореца на нейната баня, който беше наполовина отворен. Вдигна го докрай, погледна надолу към уличката, за да се увери, че никой не го наблюдава, след което се прехвърли в банята, пресегна се за куфара си и смъкна надолу стъклото. Мина през всекидневната и се озова в антрето. Спря се до входната врата, за да вдигне яката на палтото си и да нахлупи още по-ниско шапката над очите си. Тогава отвори вратата и излезе в коридора.

Стълбите, които водеха към апартамента на Глори, бяха в края му. Един нисък набит мъж с шлифер и черна шапка с широка периферия се беше облегнал на стената, захапал цигара между устните си.

Той хвърли към Хари небрежен, апатичен поглед. Хари затвори вратата и вдигна куфара. Беше напрегнат и устата му беше пресъхнала. Усещането беше ново за него и напомняше за опасностите и рисковете, които го очакваха за в бъдеще.

— Хей, приятел! — рече мъжът, когато Хари тръгна по коридора. — Един момент.

Хари се извърна наполовина. Светлината в коридора беше оскъдна и той задържа главата си обърната така, че ниският да не може да го види добре.

— Какво има?

— Мис Дейн вкъщи ли си е?

— Откъде да знам?! Защо не се качите горе и не проверите?

— Никой не отваря. Тя сама ли живее, мой човек?

— Да — започна да се отдалечава по коридора Хари. — Трябва да успея за влака. По-добре говорете с домоуправителя.

Мъжът изсумтя и той бързо отиде до входната врата, отвори я и излезе на улицата. На ъгъла се спря, за да погледне назад. С изключение на празния автомобил, който стоеше на около стотина ярда от жилищния блок, улицата беше пуста.

Мина такси и Хари му махна.

— На Уестърн и Ленъкс, и настъпи газта!

Той седна полуобърнат, така че да може да вижда през задното стъкло, но никаква кола не го последва. Часовникът му показваше точно един и четвърт, когато таксито спря до сергията с вестници. Глори чакаше и преди Хари да успее да слезе от колата, тя вече беше прекосила тичешком тротоара и седеше до него.

— Накъде? — попита той.

— Към гарата.

Шофьорът погледна към Хари за потвърждение, видя кимването му, след което потегли, включвайки се в бавно течащия поток на уличното движение.

— Всичко наред ли е? — тихо попита Глори.

— Да.

Те седяха мълчаливо, докато таксито си проправяше път в блъсканицата от коли. Глори държеше ръката на Хари и се вглеждаше в него с безпокойство.

Щом пристигнаха на гарата и Хари плати на шофьора, двамата заедно отидоха до бюфета. Глори се насочи към една свободна маса в ъгъла, докато в същото време той купи две кафета и ги донесе.

— Твоето приятелче започва да се разгорещява — каза Хари, сядайки. Той продължи с разказа за онова, което се беше случило. — Не знам как ще влезеш в апартамента — рече в заключение. Резето е пуснато отвътре. Предполагам, че ще трябва да изчакаш, докато Дорис се върне и да се вмъкнеш през прозореца на банята.

Глори поклати глава.

— Няма да се връщам. Опасно е, Хари. Не се заблуждавам, че следващия път ще имам такъв късмет. Ако се върна, Бен ще пусне повече хора да ме следят и аз никога няма да им се изплъзна. Беше чиста случайност, че този път избягах. Влязох в дамската тоалетна на „фери“. Оттам можеше да се излезе през служебния вход. Но втори път няма да се измъкна по този начин. Ще дойда с тебе в Ню Йорк. Не бива да пътуваме заедно. Ще се срещнем, както се уговорихме, в хотел „Астор“, единайсет часа, в петък.

— Но ти не си взела никакъв багаж! Глори вдигна рамене.

— Мога да си набавя всичко, което ми е необходимо, в Ню Йорк. — Тя се наведе напред, облягайки ръцете си върху масата. — Трябва да бъдеш предпазлив, Хари. Не се доверявай на Бен. Той се е променил. Едвам го познах. Станал е много по-опасен и по-безмилостен.

— Какво се случи?

Тя му разказа накратко за разговора.

— Това е много добре. Не се притеснявай за мене. Създала си ми благоприятната възможност, от която се нуждаех. Аз ще се погрижа за него.

— Не му се доверявай! — Очите на Глори бяха пълни с тревога. — Вземи парите преди да направиш удара. Недей да слушаш никакви обещания от негова страна и не му позволявай да те уплаши.

Хари се ухили.

— Няма да успее. — Той си допи кафето, след което погледна часовника си. — Е, мисля, че е време да си купим билети. Отиди първо ти. Ще се видим в петък в „Астор“.

— Добре — взря се в него тя. — Ще ми липсваш, Хари!

— Няма да е за дълго:

Тя стана и докосна рамото му.

— Пази се, скъпи!

— Разбира се!

Той я наблюдаваше как прекосява бюфета. Очите му се спряха на нейния изправен гръб и на стройните й, грациозни крака. Помисли си, че ако само малко се поиздокараше, тя би била истинска красавица. Хари изпита лек прилив на обич към нея. Глори имаше характер, а това беше нещо, което малцина жени притежаваха.

Той си запали цигара и пусна кибритената клечка в чинийката на чашата с кафе.

„Е, това е… — каза си. — Това е началото!“ Ако имаше малко късмет, след двадесет дни щеше да притежава петдесет хиляди долара.

Само малко късмет…

III

На шестнадесети януари вечерта едно такси спря пред хотел „Лемсън“ в западната част на булевард Шербърн и шофьорът се пресегна, врътна дръжката на задната врата и я остави да се отвори, описвайки дъга.

Буреносни облаци, носени от свиреп вятър, се бяха гонили по небето през по-голямата част от деня, но сега вятърът беше отслабнал и падаше равномерен дъжд, който приличаше на тънки стоманени спици под жълтеникавата светлина на уличните лампи. Той образуваше бързоструйни поточета в улуците, капеше от тентата на дрогерията, разположена до хотела, и барабанеше върху покрива на таксито.

Шофьорът намръщен гледаше към входа на хотела от другата страна на черния лъскав тротоар. Над двойната летяща врата, която водеше навътре, се процеждаше мъждива жълта светлина.

Шест протрити, мръсни стъпала се спускаха от портала до улицата. Не се случваше често да кара пътник до „Лемсън“. Не можеше да си спомни кога бе возил последния. Хората, които отсядаха тук, не разполагаха с излишни пари за таксита. Те или ходеха пеша, или вземаха автобус. Това беше най-евтиният и най-долнопробен хотел в Лос Анжелос — вертеп, използван предимно от клошари и току-що излезли от затвора крадци, нуждаещи се от покрив, докато планират своята следваща дребна кражба.

Клиентът слезе от таксито, пъхна една петдоларова банкнота в ръката на шофьора и каза със странно звучащ глас:

— Задръж рестото! Купи си нова таратайка с него. Имаш нужда…

Шофьорът бе така изумен, че се подаде навън от колата, за да се полюбува на пътника си. Не беше очаквал бакшиш. Беше се подготвил за кавга поради застъпването на тарифите. Пет долара! Мъжът сигурно беше побъркан!

Очите му опипаха високия, едър човек с опърпан шлифер и тъмнокафява износена шапка. С масивно телосложение, той изглеждаше на около четиридесет и пет — дебел, приличащ на престъпник клиент, с неравномерно гъсти руси мустаци и с един неприятен за гледане белег, който се спускаше от дясното му око до ъгълчето на устата, като набръчкваше кожата и леко затваряше десния клепач, придавайки му зловещ вид. В лявата си ръка той държеше охлузен куфар от вулканфибър2, а в дясната — дебел бастун с гумен накрайник.

— Това за мене ли е? — каза шофьорът, озадачено гледайки банкнотата. — Броячът показва само долар и двадесет.

— Ако искаш, върни ми ги и си остани с пръст в устата заради проклетото пътуване — каза пътникът.

Гласът му звучеше така, сякаш имаше нещо в устата си — особен, приглушен Звук. „Може би — помисли си шофьорът — той е от онези хора, които нямат твърдо небце.“ Когато говореше се виждаха ослепително бели зъби, щръкнали напред като на кон. Те издуваха напред неговата горна устна и мустаците му, придавайки му агресивен, неприязнен израз.

— Какво пък, харчите си вашите пари — отвърна шофьорът и бързо натъпка банкнотата в джоба си. — Благодаря, мистър. — Поколеба се, сетне добави: — Сигурен ли сте, че търсите дупка като тази? Знам едно по-чисто място, което е по-надолу по улицата. Не много по-скъпо. Дървениците тук дори не чакат да се мръкне, за да изпъплят. Прекарват с вас цялото си време и имат зъби като на капан за мечки.

— Ако не искаш човката да ти се покаже откъм тила — изръмжа пътникът, — не я пъхай в моите работи!

Той пресече тротоара, силно накуцвайки, като се подпираше на бастуна си. Изкачи се по стълбите и изчезна в хотела.

Шофьорът зяпаше след него, свъсил вежди. „Сбърканяк — заключи той. — Пет долара, а отсяда в бордей като «Лемсън»!“ Поклати глава, сещайки се особняците, които беше возил в таксито си. Този беше поредният за неговия споменник. Включи на скорост и се изгуби в дъжда.

Фоайето на хотел „Лемсън“ беше още по-кирливо от фасадата. Три плетени кресла, прашасала палма в потъмняла месингова делва, дълга рогозка от кокосови влакна, осеяна с дупки, и оцвъкано от мухи огледало изчерпваха мебелировката.

Над цялата потискаща картина тегнеше вонята на плесен, варено зеле и повредена канализация. В дясната част на фоайето, срещу главния вход, се намираше рецепцията, на която седеше Лемсън, собственикът на хотела — пълен мъж с жокейска шапка на тила. Той носеше риза, чиито ръкави бяха запретнати, излагайки на показ косматите му, татуирани ръце.

Лемсън разглеждаше куцащия мъж, без да помръдва. Неговите малки, злобни очички преценяваха месестото, загоряло от слънцето, белязано лице, редките мустаци и накуцването.

— Искам стая — каза куцият, оставяйки куфара си на пода. — Най-хубавата ви стая. Колко ще струва?

Лемсън хвърли поглед през рамо към редицата от ключове, направи някаква сметка наум, реши, че си струва, и рече:

— Мога да ви дам № 32. Не я давам на никого. Тя е най-хубавата. Ще ви струва долар и половина на нощ.

Куцият извади портфейла си, избра банкнота от десет долара и я пусна върху бюрото.

— Оставам за четири нощувки.

Внимавайки да не покаже изненадата си, Лемсън взе банкнотата, провери я с поглаждане, след което, доволен, че е истинска, я сгъна и я пъхна в малкото си джобче. Извади четири омърляни банкноти по един долар и със съжаление ги сложи върху сметачната машина.

— Нека останат за закуската — каза куцият мъж и му побутна банкнотите. — Искам услуга и предполагам, че ще трябва да платя за нея.

— Добре, мистър. Ще се погрижим за вас — отвърна Лемсън. Бързо прибра парите в джоба си. — Ако желаете, мога още сега да наредя да получите нещо за ядене.

— Не желая. Само кафе и препечен хляб утре сутринта в девет.

— Ще го уредя. — Лемсън измъкна един оръфан тефтер, който служеше за регистрационна книга. — Трябва да ви помоля да се разпишете, мистър. Това е полицейско разпореждане.

Куцият записа някакво име в книгата с остатъка от молив, прикрепен към нея с канап. Лемсън я обърна и присви очи над написаното. С печатни букви инвалидът беше отбелязал: ХАРИ ГРИЙН. ПИТСБЪРГ.

— О’кей, мистър Грийн — каза Лемсън. — Да изпратя ли нещо горе в стаята ви? Имаме бира, уиски, джин.

— Не. Но бих искал да използвам телефона.

Лемсън направи енергичен знак с палеца си по посока на телефонната кабина в отсрещния ъгъл.

— Ето там. Ползвайте го.

Куцият се затвори в кабината. Набра някакъв номер и зачака. С известно закъснение един женски глас каза:

— Резиденцията на мистър Дилейни. Кой се обажда?

— Казвам се Хари Грийн. Мистър Дилейни очаква позвъняването ми. Свържете ме, моля.

— Един момент.

Последва дълга пауза, после по линията се чу някакво изщракване и един мъж рече:

— Дилейни е на телефона.

— Глори Дейн ми предаде да ви се обадя, мистър Дилейни.

— Да, точно така. Искате да се срещнете с мен, нали? Наминете насам тази вечер в осем часа. Ще ви отделя десетина минути.

— Сигурен ли сте, че искате да бъда видян в дома ви? Не ми звучи разумно.

Настъпи мълчание.

— Така ли? — Гласът на Бен беше режещ. — Какво тогава ви се струва разумно?

— Навярно не бихте искали всички да разберат, че съм разговарял с вас, ако се осъществи онова, което би могло да бъде направено. Можем да поговорим в някоя кола на Западния кей, където няма да ни забележат.

Последва нова пауза.

— Слушай, Грийн — каза най-сетне Бен със студена злоба в гласа си, — ако ми загубиш времето, ще съжаляваш. Не обичам да ми губят времето.

— И аз не обичам. Имам предложение. Ти сам ще решиш дали да го изслушаш е загуба на време, или не.

— Бъди тази вечер на Западния кей в десет и половина — грубо отсече Бен и затръшна слушалката.

Мъжът, който се беше представил като Хари Грийн, остана известно време облегнат на стената на телефонната кабина държейки в ръка слушалката и гледайки втренчено в празното пространство през мръсните стъкла на вратата. Изпитваше чувство на триумф, примесен с безпокойство. Още една стъпка към големия обир, мислеше си той, още един важен етап. След четири дни щеше да е на летището в очакване да излети нощният самолет за Сан Франциско. Затвори слушалката и закуцука към мястото, където беше оставил куфара си.

Лемсън вдигна поглед от вестника, който четеше.

— Стаята ви е срещу стълбището. Искате ли да занеса багажа ви?

— Не.

Той се качи по стълбите. Насреща му се показа вратата с № 32. Пъхна ключа в ключалката, превъртя го и я отвори.

Влезе в просторно помещение. В ъгъла се мъдреше двойно легло с железни перила при главата и краката, украсени с потъмнели месингови топки. Килимът беше изтрит и прашен. Чифт кресла стояха от двете страни на една празна камина. Над полицата на камината висеше, изпълнено в ярки плакатни цветове, изображението на някаква дебела жена, която белеше ябълка и гледаше през прозореца към някакъв хълмист пейзаж.

Срещу вратата имаше огледало в цял ръст и след като остави куфара си на пода и затвори вратата, Хари се приближи до него и се вгледа в отражението си.

„Промяната е невероятна!“ — помисли си той. Човекът, когото виждаше в огледалото, нямаше и най-малката прилика с Хари Грифин. С изключение на прорязаното от белег месесто лица, фигурата му беше като на мъж, минал четиридесетте — напълнял в кръста, с открояващо се шкембе и превърнала се в мазнини мускулна система.

Хари свали шапката и шлифера си, продължавайки да стои пред огледалото. Русата оредяваща коса беше хитро измислена естествена перука, здраво прикрепена към темето на Хари с разтворено в спирт лепило. Белегът от дясното му око до устата беше от рибешка кожа с покритие от колодий3. Мустаците бяха присадени върху горната му устна косъм по косъм, формата на лицето му беше изменена с помощта на гумени тампони, прилепващи с вакуум към венците. Изпъкналите напред зъби бяха захванати за неговите собствени. Търбухът и масивните, затлъстели рамене представляваха алуминиеви конструкции, които той „обличаше“ направо върху тялото си. Куцането се дължеше на това, че носеше дясна обувка по-висока от лявата.

Глори си беше свършила работата. Тя беше казала, че няма да го разкрият, и Хари изпитваше увереността, че и най-добрият му приятел не би го познал.

Глори го беше научила как да отлепя белега и мустаците. Трябваше да носи маскировката четири дни и пет нощи. Щеше да му се наложи да се мие и да се бръсне и беше необходимо мустаците и белегът да бъдат сваляни и поставени отново. Отначало Хари се беше обявил против такава сложна дегизировка, но тя беше настояла и когато видя крайния резултат, той разбра, че е права. Сега можеше да рискува да бъде видян навсякъде. Тя беше надминала обещанието си. Хари Грифин бе престанал да съществува. Хари Грийн представляваше жива, автентична личност.

Сега всичко зависеше от Дилейни. Глори беше предупредила Хари безброй пъти да не му се доверява. Той беше почувствал раздразнение, че тя му отнема инициативата до такава степен. В края на краищата, казваше си Хари, планът беше негов. Разбира се, нейната идея с преобразяването му беше блестяща, но какво й пречеше да остави другите неща на него?! Тъй като беше постигнала голям успех в „сътворението“ на Хари Грийн, той прояви търпение спрямо нея, но сега се радваше, че е сам и че движи сделката без нея. Нейните многократни предупреждения, нейните тревоги и опасения го натоварваха.

В десет и десет той излезе от хотела и се запъти под проливния дъжд към автобусната спирка. Качи се на един автобус по посока на Америкън Авеню, слезе на последната спирка и тръгна по булевард Оушън.

Западният кей, откъдето обикновено потегляха комарджиите за превърнатите в игрални домове кораби, които бяха закотвени извън акваторията на града, беше тъмен и безлюден. В нощ като тази имаше малко кандидати за плаващите казина и само две от водните таксита бяха на стоянките си.

Хари се подслони в пасажа пред въртящите се врати. Часът беше десет и двадесет и пет. Той запали цигара, долавяйки своята напрегнатост и отчетливото туптене на сърцето си.

В единадесет без двадесет един „Кадилак“ с цвят на горчица, огромен като боен кораб, плавно спря пред входа на пристанището и той предположи, че това е колата на Дилейни. Тръгна с накуцване към нея, различавайки неясните силуети на двама мъже отпред и един отзад.

Седящият до шофьора слезе от колата — висока, прегърбена фигура, в която по описанието на Глори Хари разпозна човека, който я беше проследил.

— Ти ли си Грийн — попита мъжът троснато.

— Да.

— О’кей, качи се отзад. Ще се повозим наоколо, докато разговаряш с шефа.

Той отвори задната врата, а Хари се качи в колата и се отпусна върху меката тапицерия на седалката. Пушейки пурата си, Бен Дилейни извърна глава, за да го разгледа. Уличното осветление не беше достатъчно силно, за да може всеки от мъжете да види другия добре, но Хари позна Дилейни по подстриганите мустаци и по начина, по който държеше главата си.

— Грийн?

— Да. А вие сте мистър Дилейни, нали?

— Кой друг мислиш, че бих могъл да бъда? — озъби се Бен. — Карай бавно! — нареди той на човека зад волана. — Ще продължаваш да се движиш, докато не ти кажа да спреш. И избягвай главните улици. — Леко се завъртя на мястото си, така че да може да вижда Хари, който седеше в мрака и го наблюдаваше. — Какво е предложението ти? — попита той. — Давай по-сбито. Имам да правя и други неща, освен да се размотавам под дъжда.

— След четири дни — каза Хари, говорейки скорострелно — Калифорнийската въздушно-транспортна корпорация ще достави в Сан Франциско пратка промишлени диаманти на стойност три милиона долара. Аз зная на кой самолет ще бъдат качени и как може да бъдат задигнати. Искам да ви продам идеята. Ударът може да бъде направен от трима души и четвърти с кола. Аз ще бъда единият от тези хора и се надявам вие да осигурите останалите трима. Бих искал да получа петдесет хиляди долара, за да извърша кражбата, без никакъв друг дял от плячката. Това е предложението.

Дилейни беше потресен. Не беше очаквал толкова безочлива оферта. Петдесет хиляди долара! Този тип не го беше страх да си отваря устата.

— Нали не си въобразяваш, че ще бъда толкова побъркан, та да се захвана с подобна афера? — рече той. — Тези камъчета ще бъдат горещи като самия пъкъл.

— Това не ме засяга — отвърна Хари. — Задачата ми е да взема диамантите. Какво ще стане с тях след това не е моя работа. Ако не ги искате, просто го кажете. Винаги мога да се обърна към някой друг. Времето ми е също така скъпо, както и вашето.

Тагарт, високият прегърбен мъж, се изви наполовина към Хари и го изгледа. Макар че беше прекалено тъмно, за да види лицето му, Хари успя да почувства заплахата, която то излъчваше.

Но Дилейни нямаше нищо против този начин на общуване.

— Виждал ли си диамантите?

— Не. Не се отличават с нищо. Промишлени диаманти — все едно че са пари. Трябва само да се изчака известно време и после да се пуснат на малки порции. Ако продажбата им се извърши както трябва, няма да има никакъв риск.

Дилейни знаеше, че това е вярно. Той разполагаше с многобройни пазари за индустриални диаманти и нямаше да му се налага да ги задържа дълго време. Ако тези камъни наистина струваха толкова, колкото твърдеше този тип, би могъл да изкара от тях два милиона, дори два милиона и половина.

Но кой беше този мъж, чудеше се той. Не обичаше да има вземане-даване с непознати. Макар Глори да го беше представила и той да чувстваше, че може да й вярва, Бен не спираше да си задава въпроси за него. Мислите му се насочиха към яхтата, за която копнееше. Ако този удар успееше, това щеше да бъде начин да пусне поръчката. Бяха обещали доставка след дванадесет месеца. Усети как леко изтръпва от възбуда. Може би нямаше значение кой е мъжът, при положение че осигурява стоката?

— Как ще ги вземеш? — попита той. — Ще обереш фургона преди да стигне до летището ли?

— Невъзможно е. Ще ги изпратят в бронирана кола с ескорт от мотоциклетисти. Въобще няма да можем да се доближим до тях. Не. Ще отвлека самолета.

Бен се вцепени. Между другото той забеляза как Тагарт се изопна на мястото си и разбра, че не беше единственият зашеметен.

— Ще отвлечеш самолета ли? Как ще направиш това, за Бога?!

— Няма да е трудно. Това прави работата предварително опечена. Резервирал съм три места в самолета, който ще пренася диамантите. Ще има около петнадесетина други пътници, така че с твоите двама души няма да привлечем вниманието, преди положението да е станало необратимо. Ще излетим след като мръкне. Полетът трае два часа. Веднага щом се отделим от пистата, аз ще отида в пилотската кабина, ще отстраня радиста от радиостанцията и ще закарам останалите от екипажа в салона, за да се погрижат за тях твоите две момчета. Ще поема управлението на самолета и ще го приземя в пустинята. Искам да ни чака една бърза кола, с която да се измъкнем. Ще пренеса диамантите до мястото, където искате да бъдат оставени, и с това ще приключим.

Бен се облегна, раздвижвайки своя проницателен, обигран ум. Планът беше смел и остроумен. Би могъл да успее, но всичко щеше да зависи от Грийн. Ако той загубеше самообладание или направеше само една грешка, всичко щеше да се сгромоляса.

— Ще можеш ли да се справиш със самолета? — попита Бен.

— Разбира се! — с досада отвърна Хари. — Летял съм на всякакви машини през войната.

— Ще трябва да го приземяваш на тъмно. Мислил ли си за това?

— Вижте, не е необходимо да се тревожите за кончината ми. Аз си знам работата. Ще приземя „хвърчилото“ благополучно. Ако е рекъл Господ, ще има луна, но дори и да няма, пак ще кацна. Искате ли да спазарим стоката, или не искате?

Бен забеляза, че беше оставил пурата си да угасне — нещо, което рядко допускаше. Той я изхвърли през прозореца.

— Каква ще е твойта печалба в крайна сметка?

— Вие ще вземете диамантите, ще платите на своите хора и ще ми дадете петдесет хиляди долара за услугата.

— Прекалено много е. Може да ми се наложи да укривам диамантите няколко години, преди да се отърва от тях. Ще ти дам десет хиляди.

— Или петдесет хиляди, или нищо! Риска поемам аз, а не вие. Полицията ще има моето описание. Не вие, а аз ще съм беглецът. Вашият дял от удара ще бъде около два милиона без никакъв риск. Ако не смятате, че петдесет бона са справедлива цена, кажете на шофьора си да спре колата и аз ще се пръждосам по дяволите.

— Какво ще кажеш за тридесет хиляди? — предложи Бен, пазарейки се за собствено удоволствие. — Давам ти тридесет и нито пара отгоре!

Хари почувства как триумфът го залива като голяма вълна. Разбра, че Дилейни вече се беше хванал на въдицата.

— Аз ли да кажа на шофьора да спре, или вие ще го направите?

Бен си разреши една тънка усмивка под прикритието на тъмнината.

— О’кей нека бъдат петдесет. В брой, при доставянето на диамантите.

— Не! Искам да ми се връчат два заверени чека за по двадесет и пет бона в следобеда преди излитането. Трябва да съм убеден, че парите ми са на сигурно място, преди да се кача в самолета, иначе няма да участвам в обира.

Тагарт не беше в състояние да се владее повече.

— Искаш ли да халосам тази отрепка, шефе? — изръмжа той, обръщайки се наполовина назад.

— Млъквай! — озъби се Бен. — Не се бъркай! — Той погледна към Хари. — Ще получиш парите след като диамантите бъдат продадени, а не преди това!

— Не! Защо трябва да ви вярвам? — свиха се в юмруци големите ръце на Хари. — Какво би попречило на някой от вашите главорези да ме застреля в гръб, след като си получите камъчетата? Парите трябва да бъдат в моята банкова сметка преди да извърша удара, иначе няма да го направя!

— Бих могъл да те „убедя“ да го направиш — произнесе Бен с изненадващо озлобление в гласа. — Не приемам заповеди от боклуци като тебе!

— Хайде „убеди“ ме! — Хари чувстваше стичащата се по лицето му пот, но беше решен да държи на своето. — Накарай ме да приземя „хвърчилото“ в мрака и гледай да успееш. Аз не се плаша лесно, Дилейни, и съм труден за убеждаване.

Шофьорът натисна спирачките, отбивайки до бордюра, докато в същото време Тагарт се обърна с револвер в ръка. Той тъкмо се канеше да се протегне и да цапардоса Хари, когато Бен каза ядосано:

— Чакай! Кой ти нареди да спираш? Карай нататък! А ти, Тагарт, не се меси!

Шофьорът вдигна рамене и отново подкара автомобила. Тагарт се завъртя обратно с недоволно сумтене. Никой от двамата мъже не беше чувал някой някога да бе говорил по този начин с техния шеф и да си бе тръгвал просто така.

Но Бен съзнаваше, че Хари държи козовете. Колкото повече мислеше за тази кражба, толкова повече започваше тя да му се нрави. Два милиона печалба! Беше евтино за някакви си петдесет бона!

— Какво би ти попречило да ме измамиш, ако ти дам парите? — попита той.

— Ще ми попречите вие, не е ли така? — каза Хари. — Какво ви безпокои? Чековете ще ми ги предаде ваш човек. Той ще дойде с мене до банката. Ще остане с мене, докато уредим нещата. Ако не можете да се доверите на своя човек, че ще внимава да не ви преметна, то най-добре лично да се погрижите за мене.

Бен вече си беше наумил да накара Борг да се занимае с Хари. Щеше да има не един, а трима души освен Борг. Нямаше никакви опасения, че Хари би имал някакъв шанс да му изиграе двойна игра. Но не искаше той да си мисли, че е спечелил лесна победа.

— Е, добре. Кога трябва да излети самолетът?

— На двадесети.

— В колко часа?

— Това ще ви го кажа, когато парите вече са у мен. Не по-рано.

— Не си от лековерните, а? — рече Бен и се ухили. Беше започнал да изпитва известно уважение към този залоен особняк, който говореше така, сякаш нямаше небце в устата си. — О’кей, Грийн, договорихме се! На двадесети след обяд един от моите хора ще ти даде два заверени чека за по двадесет и пет бона всеки. Ще стои залепен за тебе, докато се качиш в самолета. Разбра ли?

— Да.

— Ще ти дам две оправни момчета, които ще се качат с тебе и един трети, който ще кара колата — продължи Бен. — Подробностите можеш да уточниш с Борг. Той е от моите. Ще ти го пратя утре вечер. Къде си отседнал?

— В „Лемсън“.

— Добре. — Дилейни се наведе напред и потупа шофьора по рамото. — Спри!

Онзи отби до бордюра и спря.

— Ще слезеш тук — рече Бен на Хари. — Ако сделката се провали, ще върнеш парите. Ясно ли е? Много юнаци са се опитвали да ме прецакат в миналото. Всичките са мъртви. Някои от тях умираха доста продължително. Аз си имам начин да открия даден човек, независимо къде се крие. Ще намеря и тебе, ако духнеш с мангизите, без да си се „отчел“. Няма ли диаманти, няма и пари! Разбра ли?

Хари слезе от колата.

— Да — преви той раменете си заради дъжда. Ще ги получите със сигурност. Не е нужно да се притеснявате.

— Аз не се притеснявам — каза Бен с ръмжаща нотка в гласа. — Ти си този, който ще бере ядовете.

Оставяйки Хари под дъжда, лимузината бързо ускори надолу по улицата и изчезна в тъмнината.

IV

На деветнадесети следобед Бен нареди да повикат Борг. През последните две години Борг отговаряше за нелегалния бизнес на Бен. Дилейни изцяло зависеше от него при предаването на нарежданията му, управлението на бандата, вършенето на черната работа, организирането на някое убийство, ако се наложеше. Борг следеше също и да няма спад в огромните приходи, които се стичаха при Бен от изнудванията с шантаж и груба сила.

През тези две години Борг никога не беше допускал грешка и никога не беше се провалял при изпълнението на заповед независимо колко трудна биваше тя.

Гледайки го как седи като огромна дебела жаба на стола срещу неговото бюро, Бен се удивляваше на измамната външност на Борг. Знаеше, че той е хладнокръвен и извънредно жесток убиец, който по-малко се замисляше дали да отнеме човешки живот, отколкото дали да смачка някоя муха. Знаеше, че е внезапен като нападаща змия, че е неимоверно бърз с револвера и че е професионален стрелец. Нямаше друг член на „организацията“ му, който да умее да управлява автомобил като Борг. Той не само шофираше с фантастични скорости, но и притежаваше възхитителна интуитивност и чувство за преценка на разстоянието. Бен се беше возил с него, когато го нападна из засада шайката на Левински. Бяха ги притиснали две коли, сипещи град от куршуми, и Борг се беше изплъзнал само благодарение на блестящото си, невероятно каране. Без никакъв шанс за скоростно бягство пред другите две коли, той се беше шмугнал през страничните улички в гъстото движение по Фигероу Стрийт. Бен никога не забрави това пътуване и щеше да го помни, докато е жив. Движейки се с шейсет мили в час, Борг се беше врязал в уличния поток, сякаш той изобщо не съществуваше, като беше оставил зад себе си колите на Левински, все едно че бяха спрели. Той се стрелкаше по цялата ширина на платното, навсякъде, където имаше пролука, а ако нямаше такава, се устремяваше по тротоара. Препускането беше траяло три минути. То беше най-разтърсващото преживяване в живота на Дилейни, но той съзнаваше, че Борг го бе спасил от сигурна смърт. Нито един човек не беше ранен, нито една кола не беше смачкана, а когато Борг отново пришпори автомобила из страничните улици, след като се откачи от колите на Левински, си беше пак кротък и невъзмутим както винаги.

Беше трудно да отгатне възрастта на Борг. Би могъл да бъде на трийсет, или даже на четирийсет и пет. Беше истинска планина от мека бяла сланина. Цветът на кожата му беше бледозеленикав като корема на жаба. Очите му бяха подпухнали и черни, толкова безизразни и корави, сякаш бяха копчета от абанос. Неговата черна коса приличаше на драпирано върху черепа парче астраган. Той имаше черни мустаци, които висяха като миши опашки от двете страни на устата му.

Въпреки че Бен му плащаше по хиляда долара на месец плюс процент от събраните с „меко“ и „твърдо“ изнудване суми, осигурявайки му един значителен доход, Борг изобщо не приличаше на човек с пари. Дрехите му бяха зацапани, протрити и по традиция прекалено тесни за него. Ризата му беше винаги кирлива. Неговите ръце и нокти бяха толкова мръсни, че Бен с неговата изтънченост често недоволстваше.

Наблюдавайки го как седи, тежко отпуснат на стола, скръстил мръсни ръце върху тлъстия си търбух, с цигара, увиснала на дебелите му, почти негроидни устни, с пепел по жилетката, чиито копчета заплашваха да се разлетят от усилието да задържат напора на охраненото тяло, Бен си мислеше, че никога не е виждал нещо по-неприятно и по-отвратително.

— Е? — каза той. — Хайде да чуем!

Вперил абаносовите си очи в тавана, Борг започна да говори. Гласът му беше дрезгав и задъхан. През цялото време, докато приказваше, той приличаше на човек, който се мъчи да си поеме въздух. От мястото, където седеше, Бен можеше да долови неговата воня на засъхнала пот и захабени дрехи. Представи си, че вдъхва мириса на дебнещата в него смърт.

— Този тип е мошеник — каза Борг, говорейки сипкаво и приглушено. — Той няма биография. Не съществува, така както ние с тебе съществуваме. Изведнъж гръм от ясно небе — и ето ти го Хари Грийн! За него няма никакви данни. Във Военновъздушните сили не го познават. Ченгетата не го познават. Никой не го познава. В ничие минало не съм ровил така, както рових в неговото, а намерих толкова малко. Засякох следите му в Ню Йорк, макар да казва, че идвал от Питсбърг. В Ню Йорк никой не го познава. Веднага щом е пристигнал в Лос Анжелос, е започнал да се прави на интересен. Бутнал е пет долара на един шофьор на такси. Снимал се е и е започнал разпра с фотографа. Дал го е тежко пред Лемсън. Ходел е всеки ден в един и същи бар и е говорил разни врели-некипели. Хвалел се какъв печен пилот бил и как му се искало да похвърка отново. Действал е като човек, който иска да бъде запомнен. Това ми намирисва. Тип, който замисля обир за три милиона долара, не би се държал по този начин, освен ако не е луд или няма някоя дяволски основателна причина, за да го прави.

Бен изтръска пепелта от пурата си, втренчвайки се в Борг.

— Смяташ ли, че можем да му имаме доверие? Борг сви масивните си рамене.

— Така мисля. Той няма да има възможността да ни изиграе. Аз ще се погрижа за това. Смятам, че може да се справи с тази работа. Но той не е Хари Грийн. От теб зависи дали да ти пука кой е, или не. Ако „снесе“, няма да има значение кой е. Ако не го направи, тогава ще има. Той е умен. Пази се. Обзалагам се, че когато стане далаверата, Хари Грийн ще изчезне, защото такъв човек няма.

Дилейни кимна.

— Даа, и аз мисля така. Всъщност най-добре е той да се изпари. Ако ченгетата го пипнат, може да пропее. — Известно време той остана загледан в празното пространство. — Все ми е тая кой е, стига да успее. Имаш ли някаква информация за диамантите?

— Те са истински. Далекоизточната търговска корпорация се ръководи от човек на име Такамори, който е представител на голяма индустриална групировка в Япония. Той е закупил промишлени диаманти на стойност три милиона долара. Получил е правителствено разрешение да изнесе диамантите и ще ги натовари на кораб от Сан Франциско за Токио. Това е пратката, за която говори Грийн. Диамантите са си напълно читави. От Грийн зависи, дали ще ги имаш, или не.

— Какво става с тримата, които ще му помагат?

— Набелязал съм ги. Джо Франкс и Марти Луин ще пътуват с него. Колата ще кара Сам Мийкс.

Бен се намръщи.

— Кои са те? Не са от нашите хора, нали?

Борг поклати глава. Бен почти успя да чуе триенето от дебелата лоена яка около врата му, докато той движеше главата си.

— Не бива да използваме нашите момчета за този удар. Тези трима души ще бъдат видени от екипажа и от пътниците. Възможно е да бъдат разпознати. Няма нужда да създаваме работа на ченгетата. Доведох ги от Сан Франциско. Те ще се върнат веднага след като си свършат работата. Нали не искаме полицаите да ни лепнат тази кражба?

— Така е. Тях бива ли ги?

— Добри са.

— Значи смяташ, че ще успеем с тази акция? Борг повдигна черните си рунтави вежди.

— Зависи от Грийн. Ако не е блъфьор, ще успеем, независимо че лъже.

Бен кимна.

— Може да е лъжец, но залагам главата си, че не е блъфьор. Той е точно толкова запален по тази афера, колкото и аз. Мисля, че ще успее.

Дебелото, пухкаво лице на Борг остана безизразно, но в лъхтящия му глас имаше скрита закана, когато изрече:

— За него ще е по-добре да успее.

— Доогледахте ли заедно неговия план?

— Разбира се. Той наистина го е разчел добре. Момъкът е умен. Доколкото схващам, се е погрижил за всичко. Зависи дали ще може да приземи самолета, без да го разбие. Казва, че ще може, но щом ще е тъмно, няма да му е лесно. Избрал е добро място. Бях там. Пясъкът е твърд и равен. Намира се на около тридесет мили от летище „Скай Ранч“. Аз ще се срещна с него на летището и ще прибера диамантите. Нашите трима юнаци ще отлетят от там за Сан Франциско. Уредил съм да се качат на едно въздушно такси-. Грийн твърди, че си е осигурил собствен транспорт.

Бен изсумтя, замисли се за момент, сетне попита:

— Разбра ли нещо за Глори Дейн?

— Офейкала е. — Веждите на Борг се сключиха. — Въобще не се е връщала в апартамента си след срещата с тебе. Искаш ли да се заема по-изкъсо с това?

Бен поклати глава.

— Не. Да върви по дяволите! Не мисля, че и тя има пръст в тази история. Забрави за това! — Той отвори едно чекмедже, извади две розови листчета и ги побутна към Борг. — Това е възнаграждението на Грийн. Какво ли би му попречило да заиграе не по правилата веднага щом получи парите?

— Аз ще му попреча — отвърна Борг. — Разговарях с Луин и Франкс. Те знаят сценария. Ще го държат под око. Ако си проличи, че опитва двойна игра, ще му теглят куршума. Аз ще бъда залепен за Грийн, докато е на летището. Луин и Франкс ще имат грижата за него по пътя до летище „Скай Ранч“. Те са свестни момчета. Няма да успее да ги прикотка.

Бен кимна.

— О’кей! Изглежда, ще изкарам някоя и друга пара — каза той и се изправи.

— Така изглежда… — стрелна го Борг със своите абаносови подпухнали очички.