Няма да ти се размине

I

Те пристигнаха на летището петдесет минути преди фиксираното в разписанието време за излитане с един стар „Буик Роудмастър“. На волана беше Борг. Хари седеше до него. Луин и Франкс бяха о зад.

— Завий надясно — каза Хари, когато Борг влезе през портала на паркинга. — В отдалечения ъгъл. Оттам ще можем да наблюдаваме самолета.

Борг мина по алеята, очертана от паркираните от двете страни автомобили, и вкара колата в едно незаето място до бялата дървена ограда, която отделяше паркинга от летището.

Под цяла батарея от прожектори, отдалечен на стотина ярда, стоеше един двумоторен „Муунбийм“. Пет души в бели работни комбинезони проверяваха машината. Някакво момиче в униформата на Калифорнийската въздушно-транспортна асоциация контролираше товаренето на голям брой контейнери от един камион в самолета. Хари позна момичето. Казваше се Хети Колинс. Беше летял с нея два или три пъти и знаеше, че е интелигентна и способна стюардеса. Той се чудеше кой ли ще бъде капитан на полета и дали ще е някой, когото познава.

Беше му студено — през гърдите му минаваше стегнат ремък, който затрудняваше дишането. Ръцете, му се потяха, а устата му беше пресъхнала.

„Ето го и самолета — продължаваше да разговаря мислено със самия себе си. — След един час ще бъда на пулта за управление, за да го приземя в пустинята. Това ще стане, ако членовете на екипажа не се направят на герои и не започнат схватка.“ При тази мисъл стомахът му се сви. Двамата, които седяха зад него, бяха убийци. Ако някой започнеше да създава неприятност, те щяха да стрелят. Не се съмняваше в това.

Луин беше дребничък мъж на около тридесет години. Лицето му беше слабо, твърдо като гранит, с неспокойни очи. Франкс беше минал петдесетте, висок, шкембелия, с недодялана брутална физиономия, малки свински очички и с неприятен тик, който караше главата му рязко да подскача.

Но те не представляваха нищо в сравнение с Борг.

Борг направо „скопяваше“ Хари. Той никога преди това не беше се сблъсквал с тип като него. Долавяше скритата в него опасност, така както човек усеща заплахата на спящия тигър. Разбираше, че този мъж беше самата смърт. Докато Луин и Франкс бяха безмозъчни главорези, които убиваха, защото им се плащаше да убиват, Хари имаше чувството, че Борг би убил, защото убиването би му доставило удоволствие. Изпитваше леко гадене да седи до него, да слуша неговото накъсано хриптящо дишане и отвратителния кълколещ звук, който той издаваше с дебелите си устни от време на време.

— Този ли е? — попита Борг, сочейки с дебелия си пръст към самолета.

— Този е — рече Хари. — След като го заредят с гориво и го проверят, ще го преместят до онези хангари вдясно. Имаме много време.

Борг изръмжа, разтършува се за цигара, запали я и се отпусна назад върху седалката си. Докато чакаха, Хари мислено проследи хода на последните четири дни. Беше се погрижил за всичко. Сега Хари Грийн беше известна личност. Нямаше как да бъде забравен. Когато описанието му се появеше във вестниците, щеше да има поне една дузина хора, които щяха да си предложат услугите, твърдейки, че го познават.

Сети се за Глори и се запита, какво ли прави в този момент. Той й беше писал, давайки й своите последни указания. Беше й казал, че ще предаде диамантите на Борг на летище „Скай Ранч“. Веднага щом той си тръгнеше, Хари възнамеряваше да се отърве от своята маскировка, след което да вземе автобуса до Лоун Пайн. Беше я помолил да наеме едно бунгало в местния мотел на името на мисис Харисън. Тя трябваше да купи кола на старо и да го чака. Щяха да останат в мотела през целия следващ ден. След като се убедеха, че никъде няма провал и е безопасно за пътуване, щяха да тръгнат за Карсън Сити. Там щяха да останат един ден и отново да проверят какво е открила полицията. Ако се окажеше, че нищо не ги заплашва, щяха да продадат колата и да отидат в Ню Йорк. Оттам щяха да заминат за Англия и да започнат своята обиколка из Европа.

Хари се беше договорил с мениджърите на Лосанжелоската банка и на Калифорнийската банка да прехвърлят двата депозита от по двадесет и пет хиляди долара в Националната кредитна банка в Ню Йорк веднага щом чековете бъдат депонирани. Той ги беше предявил днес следобед и знаеше, че когато пристигне в Ню Йорк, парите щяха да го чакат.

Хари беше прекарал остатъка от деня в компанията на Борг, забелязвайки как двама мъже ги бяха „съпроводили“ до банките, как бяха останали в една кола пред хотел „Лемсън“ и ги бяха следвали до входа на летището.

Внезапният шум от мотоциклетни двигатели прекъсна мислите на Хари. Той бързо вдигна поглед.

От тъмнината, откъм другия край на летището, се появиха четирима полицаи на мотори, които ескортираха една бронирана камионетка. Тя спря близо до самолета и ченгетата слязоха.

— Ето ги — тихо каза Хари и се наведе напред, за да наблюдава през стъклото.

Стоманените врати на фургона зейнаха и двама души с кафяви униформи, с фуражки и с препасани на кръста кобури с револвери скочиха долу. Единият от тях носеше малка четвъртита кутия. Докато четиримата полицаи стояха и пазеха, останалите двама мъже се запътиха към машината, казаха нещо на стюардесата и след това онзи с кутията се качи по стълбичката в самолета, следван от нея.

Другият от охраната се върна при камионетката, затръшна вратите, размени няколко думи с един от полицаите, след което се качи и замина. Сърцето на Хари пропусна един удар.

— Май че другото момче ще пътува с камъчетата — рече Луин.

— Какво от това! — отвърна Франкс. — Няма да ни създава неприятности.

Хари не беше толкова сигурен. Това беше изненада. Не беше предположил, че с диамантите ще лети охрана.

— На него му плащат, за да създава неприятности — каза той смутено.

Франкс се засмя:

— О’кей, значи ще си заслужи мангизите. Двигателите на самолета заработиха с грохот.

— Канят се да го преместят — каза Хари. — Не е зле да се поразмърдаме. Момчета, вие двамата знаете какво да правите. Няма да шуквате, докато не ви дам знак.

— Къде ще бъде пазачът? — попита Луин.

— Може да пътува в салона или да остане в багажното отделение. Ако е в салона, ще се справим с него преди да се насочим към пистата.

— О’кей! — Луин отвори вратата на автомобила и слезе.

Борг завъртя туловището си, така че да може да вижда.

— Тръгвай с него. Франкс ще ви следва — каза той. — И слушай, Грийн, бъди внимателен! Има няколко момчета, които чакат пред летището, в случай че промениш намерението си да пътуваш. Няма ли диаманти, няма пари! „Стопляш“ ли?

— Разбира се — рече Хари и слезе от колата.

— Ще ви чакам на летище „Скай Ранч“ — добави Борг, подавайки тлъстото си лице от прозореца на колата.

— Ще бъдем там — отвърна Хари като наистина се надяваше, че ще бъдат.

Той тръгна заедно с Луин по асфалта към залата за пътници. Не си говореха. Когато наближиха входа, Луин изостана.

— Мини отпред — каза той.

Докато куцукаше нагоре по стъпалата и влизаше в луксозно обзаведената зала за пътници, на Хари му се видя необичайно, че прекрачваше това място. Въпреки че беше работил шест години за Калифорнийската въздушно-транспортна корпорация, той нито веднъж не беше идвал в чакалнята.

Тъмнокосо симпатично момиче, облечено в униформата на Корпорацията, взе билета му и каза, че неговото име ще бъде извикано след около двайсет минути.

— Барът е вдясно, сър — рече то. — Когато чуете, че сте повикан, моля елате при изход номер шест. Ето там… — и му го посочи. — Ще ви чакам, за да ви отведа до самолета.

Хари й благодари и отиде в бара. Имаше доста хора, разпръснати на групички из заведението. Запита се дали бяха за неговия полет. Поръча си двоен скоч със сода и като се облегна на бара, ги заразглежда с небрежен вид. Те бяха от същата порода като онези, които обикновено пътуваха на борда на неговия самолет, когато беше капитан със собствен екипаж. Богатите, дебели бизнесмени, блестящите, облечени в палта от норки жени, търговците с грубовати лица и проницателни очи — всички пиещи и дрънкащи празни приказки като свраки.

Луин влезе в бара и си поръча бира. Той отнесе питието си на една маса, отдалечена от тълпата хора, запали цигара и зарея поглед наоколо, като очите му не пропускаха нищо. Франкс не се появи.

Хари се наслаждаваше на уискито. Нервите му бяха опънати и той се потеше. Продължаваше да убеждава себе си, че всичко ще мине както трябва, но мисълта за въоръжения пазач в самолета не му даваше покой. Ако този глупак се опиташе да ги спре, щеше да си изпати. Хари се уплаши от изгледите за насилие. Човекът от охраната можеше дори да бъде убит! Извади носната си кърпа, изтри ръцете си и се взря в хората на бара. Никой не му обръщаше внимание. Хвърли поглед към Луин, който му го върна с безразличните си очи.

Минутите продължаваха да се нижат, когато от високоговорителя се разнесе глас, обявявайки полет номер шест. Той чу да викат името му и след като довърши второто си питие, закуцука към вратата, следван от трима мъже и две жени с палта от норки. Луин се затътри подире им.

На изход номер шест се присъединиха към други осем пътници и Франкс. Появи се Хети Колинс. Тя държеше списъка на пасажерите и започна бързо да отмята имената им, усмихвайки се на всеки.

— Последвайте ме, ако обичате! — каза тя и ги поведе по коридора навън към мястото, където чакаше самолетът.

Хари почувства как студена тръпка пролази нагоре по гръбнака му, когато съгледа четиримата полицаи, които продължаваха да стоят на пост до самолета. Една от жените с кожените палта каза:

— Виж, Джак! Осигурили са ти полицейски ескорт. Дебеловратият червендалест мъж, който пушеше пура, изръмжа.

— Тази „птичка“ пренася товари. Предполагам, че на борда й има нещо ценно.

— Едва ли е нещо по-ценно от тебе, скъпи — саркастично отбеляза дамата.

— Оо, я млъквай! — отговори мъжът и лицето му пламна в тъмночервено. Той тръгна след жената по стълбата, водеща към вътрешността на самолета.

Един от полицаите стоеше отстрани. Той оглеждаше всеки от пътниците, докато се качваха по стълбата. Вгледа се особено строго във Франкс, който му отвърна с една крива усмивка на своята вулгарна, жестока физиономия.

Последен изкачи стъпалата с куцане Хари. Той не погледна към полицая, но усети очите му върху себе си. Хети Колинс ги посрещна на прага на салона.

— Да ви донеса ли нещо — попита тя с професионална загриженост. — Може би едно питие или кафе малко по-късно?

— Не, благодаря — каза Хари.

— Мястото ви е точно от лявата страна на пътеката — насочи го тя.

Той кимна и тръгна между седалките. Имаше късмет, че му се падна крайно място съвсем до вратата на пилотската кабина. Вътрешната седалка бе заета от някаква висока мършава жена, облечена в палто от норки. Тя вдигна поглед, когато Хари застана отстрани. Разходи очи по неговия износен шлифер, белега и куция му крак и придърпа до себе си полите на своето палто, едва потискаща тръпката си на отвращение.

Хари се настани до нея, след което се обърна, за да види къде бяха Франкс и Луин.

Франкс беше в дъното на салона до вратата, която водеше към камбуза4. Зад камбуза бяха тоалетните и багажния отсек, където трябваше да се намират диамантите — диамантите и пазачът. Луин седеше по средата, от дясната страна. Хари бе доволен, че всички бяха разположени удобно. Двамата, Луин и Франкс, можеха да го виждат и щяха да забележат сигнала му, когато дойдеше време да завземат самолета.

Хети Колинс се движеше по пътеката, проверявайки дали предпазните колани са закопчани както трябва. Жената, намираща се от лявата страна на Хари, имаше проблеми със своя колан.

— Пъхнете това тук — каза Хари, посочвайки й единия му край. — Ще щракне автоматично.

Тя го стрелна с очи, дари го с едно хладно кимване и се закопча.

— Сигурно държите да прегледате вечерния вестник — рече тя, побутвайки вестника към Хари с такъв вид, като че ли се радваше, че се отървава от него. После го загърби наполовина, сякаш той престана да съществува, и се загледа през прозореца.

Хари сложи вестника в скута си. Той тъкмо закопчаваше своя колан, когато се приближи Хети Колинс.

— Оо, виждам, че сте закопчали коланите. Не ви ли стягат? — попита тя.

Жената с норките се направи, че не я вижда. Хари каза, че неговият е добре.

Девойката му се усмихна широко и той погледна нагоре, давайки й възможност добре да види лицето му. Тя не даде никакъв признак, че го е познала, и се обърна, за да се заеме с работата си от дясната страна на прохода.

Хари хвърли поглед на вестника. Очите му едва-едва докосваха напечатаното. Сърцето му биеше толкова силно, че той се чудеше дали жената до него не го чува.

„Още петнадесет минути“ — помисли си той. Погледна през рамо и срещна очите на Луин. Той седеше с каменно лице. Беше се свил в седалката си с вдигната яка, ниско нахлупена шапка и ръце в джобовете. Хари надникна зад него, към Франкс, който пушеше. Главата му спазматично потрепваше. Той се намръщи на Хари.

Надписът, забраняващ пушенето светна и Хари загаси цигарата си. После се загледа в първата страница на вестника, който мачкаше в ръцете си. Едно заглавие прикова вниманието му и той изтръпна. Когато започна да чете краткото съобщение, двигателите на самолета се пробудиха с рев.

Хари сгъна вестника и го пусна под седалката си. Спомни си предупреждението на Борг: „Няма ли диаманти, няма мангизи!“ Онзи юнак Такамори щеше да получи удар. Нямаше ли диаманти, нямаше да има и награждаване!

Самолетът вече се движеше. Той видя как пробляснаха светлините на паркинга. „Буикът Роудмастър“ си беше отишъл. Борг щеше да кара като луд по летище „Скай Ранч“. Хари погледна часовника си. Още десет минути!

II

Хари пъхна ръка във вътрешността на шлифера си и пръстите му докоснаха хладната дръжка на неговия „Колт — 45“. Чудеше се как ли щеше да реагира екипажът на самолета, когато го видеха да влиза в пилотската кабина. Там щяха да бъдат капитанът, вторият пилот-навигатор, бордовият инженер и радистът. Всичките млади, енергични и със здрави нерви. Ами ако се направеха на герои? Ако се хвърлеха насреща му? Той реши да стреля в тавана. Това щеше да им върне разсъдъка. Притесняваха го не толкова те, колкото пазачът. Той беше професионалист, на когото плащаха, за да се справя с трудни положения. В багажното отделение ли беше, или в коридора? Франкс щеше да се погрижи за него. Луин щеше да се заеме с пътниците. Ако знаеше, че при диамантите ще има охрана, щеше да помоли Дилейни за четвърти човек.

Внезапно изпита потребност да разбере къде е пазачът и се изправи, заставайки на пътеката.

Видя как ръката на Луин се плъзна под палтото и поклати глава. Луин свъси вежди. Ръката му остана скрита, докато наблюдаваше как Хари минава покрай него, накуцвайки.

Наведен напред, Франкс също гледаше в Хари, докато той се приближаваше към него. Хари отново поклати глава. Отвори вратата и влезе в камбуза.

Хети Колинс приготвяше няколко мартинита. Тя го видя и му се усмихна.

— Втората врата вдясно — каза тя.

Той кимна, но без да я поглежда. Гледаше към коридора, който водеше към багажното отделение.

Пазачът седеше на една сгъваема седалка пред вратата на товарния отсек. Когато съзря Хари, той се извърна наполовина и дясната му ръка се отпусна върху дръжката на револвера. Носеше велурена ръкавица на ръката, с която стреляше. Неговите движения и ръкавицата стреснаха Хари — те представляваха „визитката“ на професионалист.

Охраняващият беше млад — приблизително на годините на Хари. Имаше светлосини очи и четвъртито лице с тънки устни и бдително, живо изражение. Той изглеждаше опасен и бърз и сърцето на Хари се преобърна. Това момче щеше да му създаде проблеми. Осъзна го моментално.

Хари влезе в тоалетната и затвори вратата. Остана прав един безкраен миг, мислейки усилено. Най-безопасното и сигурно нещо, което можеше да направи, бе да изолира пазача, разсъждаваше той. Със залостването на вратата между салона и кухнята щяха да го неутрализират, докато успееше да приземи самолета. След това тримата биха могли да му видят сметката. Сети се за пустия коридор. Нямаше да успеят да го изненадат. Можеха да го нападат само един по един. Ако покажеше желание за борба, щеше да им създаде големи неприятности.

Хари почувства как по лицето му потече струйка студена пот. Погледна към огледалото над умивалника. Видя, че беше пребледнял, а очите му бяха разширени от страх. Направи усилие да се усмихне, но устните му бяха като парализирани.

Той излезе от тоалетната, без да поглежда към пазача.

Хети Колинс носеше поднос с мартинитата към салона. Хари й отвори вратата, влезе след нея и затвори. Спря се до Франкс.

— Седи в коридора — каза той, навеждайки се, с уста близо до вибриращата глава на Франкс. — Ще го заключа. От тази страна на вратата има резе. Ще се заемем с него, когато слезем долу.

— Не — рече Франкс. — Ти Ще се погрижиш за екипажа. Аз ще се оправя с пазача. Веднага щом докараш екипажа тук, ще вляза и ще му видя сметката.

— Изглежда бързак и не е от лесните. Опасен е…

— Уф! Я млъквай! — озъби се Франкс. — Мислиш ли, че не мога да се справя с боклук като него?!

Хари вдигна рамене.

— Е, добре. Ти ще водиш погребалната процесия, ако не внимаваш. Ще изчакам момичето да отиде обратно в камбуза и после влизам в кабината.

Той се върна на мястото си.

Жената с коженото палто смучеше мартини и пушеше. Тя му отправи неодобрителен поглед, когато сядаше. Той отказа мартинито, което му предложи Хети Колинс, след което, докато тя вървеше по пътеката обратно към кухнята, се изправи, погледна към Луин, кимна, погледна Франкс и кимна пак.

Луин се изниза от мястото си и бързо тръгна между седалките, за да застане при вратата на пилотската кабина.

Двама или трима от пътниците ги зяпаха озадачени. Франкс стана от мястото си и се облегна на вратата, която водеше към камбуза.

— Слушайте, боклуци такива! — извика той, напрягайки гласа си до краен предел. — Това е обир. Ако някой от вас мръдне, лошо му се пише! Седете тихо, дръжте си човките затворени и нищо няма да ви се случи!

Неговият четиридесет и петкалибров автоматичен пистолет беше вече в ръката му. Луис също беше извадил револвера си.

Хари не изчака да види реакцията на пътниците. Той отвори вратата на пилотската кабина и изкачи трите стъпала. Докато оглеждаше познатата обстановка, револверът беше в ръката му, а сърцето му блъскаше като ковашки чук.

Бордовият инженер — момче, което не познаваше — седеше пред своето инструментално табло. Забил очи, радистът наблюдаваше зеления екран на радара. До него беше пултът на втория пилот-навигатор. Зад тях се намираха двете пилотски места. Той разпозна гърба на Сенди Мак’Клър — пилот, с когото бяха приятели. Добро момче и добър летец. Втория пилот не познаваше.

Бордовият инженер го зяпаше с изцъклени очи. Беше се полуизправил.

— Остани на мястото си! — грубо каза Хари. — Това е обир! Махни си ръката от онзи ключ. — Вие двамата отивайте в салона!

— Ти си луд! — каза бордовият инженер, с почервеняло от гняв лице. — Няма да можеш да се оправиш с всичко това! — Той се изви към пилота. — Мак! Хей, Мак!

Хари направи крачка към него и го удари през лицето с барабана на револвера си, сваляйки го на стола му. Той отстъпи назад с плувнало в пот лице, така че да може да контролира и четиримата мъже.

Мак’Клър се обърна и го изгледа. Вторият пилот се беше изправил на крака с пребледняло лице и уплашен поглед.

— Отивайте и тримата в салона или ще ви пробия по една дупка! — озъби се Хари. — Вдигнете си ръцете!

Радистът бавно стана от мястото си. Той помогна на бордовия инженер да се надигне. От неговото лице течеше кръв. Изглеждаше зашеметен.

— Влизайте там вътре! — каза Хари.

Те слязоха по стъпалата към салона. Една жена изпищя, когато видя инженера.

Луин избута покрай себе си тримата мъже и им кресна да седнат на пътеката. По свирепите нотки в гласа му Хари разбра, че той започваше да се изнервя. Искаше му се да надзърне в салона и да види дали Франкс се е справил с пазача, но не смееше да откъсне поглед от Мак’Клър.

— Включи на автопилот и отивай в салона! — рече му той.

— Не говори глупости — отвърна Мак’Клър. — Този самолет е поверен на мене. Аз нося отговорност за пътниците. Няма да мръдна оттук! Ти си луд! Не можеш да се оправиш с всичко това…

— Включи на автопилот! — каза Хари. Той избърса потта от очите си с опакото на ръката. — Аз ще поема машината. Хайде, по-живо!

— Ти ли? — зяпна го Мак’Клър. — Няма да ти позволя да управляваш този самолет!

— Ако не се махнеш от онзи стол, ще те застрелям! — извика Хари.

Мак’Клър се поколеба.

— Ще се справиш ли?

— Разбира се, че ще се справя. Изчезвай от стола! Мак’Клър включи с удар автопилота. Неохотно стана от пилотското място.

— Не прави никакви опити! — каза Хари, дръпвайки се назад, за да му направи място да мине покрай него. — Отвън има още двама, които са много по-опасни от мене.

— Ако си тръгнал на лов за диаманти — рече Мак’Клър, никога няма да се измъкнеш от тях. На летището има ескорт, който ще ни чака да кацнем.

Отивай там и млъквай!

Мак’Клър погледна към Хари. Лицето му беше придобило твърд и решителен израз. Хари имаше чувството, че той ще се нахвърли върху него. Разбра го по очите му. Знаеше, че не може да застави себе си да го застреля. Стегна се, очаквайки го да се приближи.

Тогава се чу трясъкът от един изстрел, моментално последван от друг, идващ от пистолет с по-голям калибър. Мак’Клър се размърда, извърна глава и се отправи към вратата, която водеше в салона. Хари остави револвера да се плъзне между пръстите му, като го улови за барабана. Той замахна към тила на Мак’Клър. Дръжката се стовари върху черепа му, поваляйки го на колене. Хари го удари още веднъж и той се изпружи.

Надникна в салона, прекрачвайки Мак’Клър. Пътниците седяха като истукани, с побелели и уплашени лица. Луин стоеше на пътеката с револвер в ръка. Лицето му беше бледо и лъщеше от пот. Тримата от екипажа седяха на пода с ръце върху главите си.

Хари обхвана сцената с един единствен бърз поглед. Тогава зърна Франкс, който се беше облегнал на вратата, водеща към камбуза, притискайки с ръка рамото си. По вътрешната страна на ръкава му се стичаше кръв и капеше от пръстите му. Докато Хари го гледаше, краката му се огънаха и той се свлече на пода.

— Какво става? — попита Хари. Без да се обръща, Луин рече:

— Пазачът! Там вътре е. Улучи Тед. Май се кани да си пробие път със стрелба!

Гласът на Луин беше фалцов. Звучеше така, сякаш нервите му се бяха изпокъсали.

— Няма да го направи — каза Хари. — Ще си остане вътре. Разправях на този глупак…

— Отиди и превържи ръката на Тед — рече Луин. — Ще умре от загуба на кръв.

— Трябва да управлявам „хвърчилото“ — отвърна Хари ядосано. — Накарай някого от екипажа.

Той се наведе и улавяйки неподвижното тяло на Мак’Клър, го довлече от стълбите вътре в салона.

Мършавата жена с палтото от норки хвърли поглед към Мак’Клър, издаде някакъв звук, наподобяващ цвиленето на кон, и падна в несвяст. Друга жена запищя. Бордовият инженер почти се изправи на краката си, но Луин му извика да седне.

Хари се върна в пилотската кабина. Изключи автопилота и пое управлението. Целият трепереше, а сърцето му щеше да се пръсне.

Небето се беше очистило и имаше чудесна луна. Той измени курса и се насочи към пустинята. Минутите минаваха. Не спираше да мисли, че щом приземеше самолета, щеше да се наложи той и Луин да се заемат с пазача. Устата му скоминяса от страх.

Дяволите да го вземат Франкс! Той го беше предупредил. Сега пазачът беше нащрек и щеше да е готов да ги посрещне. Ако се затвореше в багажното отделение, можеше да ги държи на разстояние цели часове. Изглежда, нямаше да успеят да вземат диамантите.

Той не завиждаше на Луин. Не би желал да бъде там отвън, лице в лице с всичките тези хора, с екипажа, кървящия Франкс и притаилия се пазач.

Сети се за петдесетте хиляди долара, които бяха вече в Ню Йорк. Няма ли диаманти, няма „сухо“! Трябваше по някакъв начин да се доберат до оня тип. Можеше дори да се наложи да го убият. Тази мисъл го вледени.

Хари летя около десет минути, след което започна да лови ориентири. Отново промени курса. Отдолу пустинята се разстилаше като бял набръчкан чаршаф. Той снижи самолета на петстотин фута. Можеше ясно да различава пясъчните дюни и хълмовете. Някъде на изток имаше широка и равна ивица земя. Той свали още по-ниско машината, като се наведе напред, за да вижда през плексигласа, забравяйки за миг онова, което ставаше в салона.

Тогава забеляза една мигаща светлинка. Вече можеше да различи колата и дребничката фигурка, размахваща мощен прожектор.

Хари не беше обърнал внимание на Сам Мийкс, когато се беше запознал с него. Той беше невзрачен младеж с изострено от слабост лице, на не повече от деветнадесет години и с една кирлива на вид ивица мъх върху горната си устна, която играеше ролята на мустаци. Луин беше казал, че той е добър шофьор, но Хари не можеше да си представи, че би се справил с мъжага като пазача.

Той описа широка окръжност със самолета. Стори му се, че нямаше да има проблеми с кацането. Включи задкрилките и спусна самолета към мигащата светлина. Беше показал на Мийкс къде точно трябваше да застане, когато тримата с Борг бяха ходили да оглеждат терена предния ден.

Хари почувства как колелата се допряха до земята, отскочиха, после пак се допряха. Машината се разтърси и уплашен, че колесникът няма да издържи натоварването, Хари бързо изключи двигателите. От двете страни на кабината се вдигнаха пясъчни вихрушки, след което самолетът се подчини на спирачките и спря.

Хари се измъкна от пилотското кресло, грабна револвера, който беше оставил до себе си на пода, отиде бързо до вратата и надникна в салона.

Франкс седеше свит на кълбо върху една седалка, близо до която стоеше Луин. Някой беше отпрал ръкава на палтото му и беше превързал рамото му. Неговото лице блестеше от пот и той изглеждаше доста зле. Държеше своето четиридесет и петкалиброво оръжие в лявата ръка.

Пътниците седяха неподвижно. Когато Хари застана на прага, всички погледнаха към него.

— Слушайте! — каза той. — Никой няма да пострада, ако се държите разумно. Правете каквото ви се казва, и всичко ще бъде наред. Ние сме в пустинята. Най-близкият град е на сто мили оттук, така че няма смисъл да бягате. Искам всички да излезете навън. Отидете на няколкостотин ярда от самолета, седнете на земята и чакайте. Когато свършим, радистът ще се обади за помощ и ще дойдат да ви вземат. Нямате никакви основания за безпокойство, докато се подчинявате на заповедите. — Той застана на пътеката. — Отвори изхода! — каза Хари на бордовия инженер. — По-живо!

Бордовият инженер отвори вратата и скочи на пясъка. Другите двама членове на екипажа спуснаха при него Мак’Клър, който идваше в съзнание.

— Хайде! Хайде! — извика Хари. — Слизайте всички! Блъскайки се уплашено, пътниците се измъкваха на четири крака от самолета.

— Къде е стюардесата? — попита Хари Луин.

— Вътре е, с пазача…

Хари мина по пътеката, направи крачка встрани и отвори няколко инча вратата, която водеше към камбуза.

— Хей, момиче! Излез оттам! — извика той. — Има един пътник, който се нуждае от помощта ти.

Той почти очакваше, че пазачът ще започне да стреля, но оня не го направи. Хети Колинс се показа. Погледна с пребледняло лице към него, после към Луин, но Хари успя да забележи, че тя беше много по-малко уплашена в сравнение с него.

— Една жена припадна оттатък. Ще ти помогна да се справиш с нея — каза той. — Искам тя да напусне самолета.

Върна се обратно по пътеката, вдигна жената с палтото от норки и я занесе до изхода. Подаде я на двама мъже от пътниците, след което скочи на пясъка и помогна на Хети да слезе.

— Разкарайте се от самолета — каза той на екипажа, докато Луин стоеше на прага над него, прикривайки го с револвера си. — Отдалечете пътниците. Когато свършим, ще можете да се върнете и да се обадите по радиостанцията за помощ.

Екипажът събра пътниците и ги поведе през пясъка встрани от самолета. Двамина от мъжете носеха жената с коженото палто. На Мак’Клър помагаха колегите му.

Сам Мийкс дотича с револвер в ръка. Неговото изострено, приличащо на гризач лице издаваше възбудата му.

— Божичко! Помислих, че самолетът ще се прекърши, когато го приземи — рече той. — Какво става?

— Много неща — изръмжа Луин. — Вътре при диамантите има един пазач, който гърми и при най-малкия повод. Вече простреля Тед.

Устата на Мийкс зяпна. Хари видя как очите му се напълниха със страх. Беше го преценил правилно. При обезвреждането на пазача, от Мийкс нямаше да има никаква полза.

III

Франкс се измъкна от седалката си и дойде до изхода. Облегна туловището си на вратата и погледна надолу към Хари и Мийкс.

— Онзи боклук е бърз като светкавица — рече той. — Влязох вътре с насочен пистолет и стрелях в него. Той извади пушкалото си и гръмна, преди погледът ми да стигне до него. Няма да се справите с него с изненада.

— Аз ще се заема с него! — каза злобно Луин. — Няма да ми попречи да се докопам до скъпоценни камъни за три милиона долара!

Хари погледна Мийкс.

— Стой тук и наглеждай онази тайфа отсреща. У теб ли са ключовете от колата?

— Да — каза Мийкс, отдалечавайки се гърбом. — Ще ги държа под око.

Хари се метна с подскок вътре в самолета.

— Не можем да протакаме дълго тази работа — рече той на Луин. — Радистът е длъжен да излъчва сигнали много начесто. Ако скоро не получат сигнал, ще започнат да ни търсят.

— Аз ще отворя вратата — каза Луин. — Стой извън прицела му. Тед, ти по-добре се махай оттук.

— Оставам — процеди с ръмжене Франкс, сгърчвайки лицето си от болка. — Само да ми се покаже този кучи син, и ще го пречукам!

Луин тръгна по пътеката. Хари го последва. Когато стигнаха до входа на камбуза, те застанаха между седалките от двете страни на вратата.

Протегнал напред револвера си, Луин хвана дръжката, завъртя я и дръпна вратата. Той стреля в коридора, после се наведе напред, хвърли бърз поглед и рязко се дръпна назад.

— Няма го там!

Сърцето на Хари се преобърна. Това означаваше, че пазачът бе влязъл в товарния отсек, правейки доближаването до него още по-сложно.

— Той е в багажното отделение — каза Хари. — Ти стой тук. Аз ще отида до товарния люк. Той се отваря отвън. Дай ми две минути, за да го отворя. Ще поема огъня върху себе си, докато изтичаш по коридора и отвориш вратата на отсека.

Луин кимна.

Хари тръгна към изхода. Когато минаваше покрай Франкс, видя че той се беше сгърчил на седалката с увиснала напред глава. Дишаше тежко, но продължаваше да стиска пистолета си.

Хари скочи на земята. Мийкс стоеше наблизо, наблюдавайки групата пътници и екипажа, чиито силуети образуваха тъмен „налеп“ върху белия пясък на около двеста ярда.

С биещо до пръсване сърце, с пресъхнало гърло и кисел вкус в устата, Хари изтича покрай корпуса на самолета до товарния люк. Той се пресегна и хвана ръчката, която го затваряше. Дръпна я и бързо се наведе, когато тежкият капак зейна, падайки като махало.

Предпазливо надникна вътре. Ръката му трепереше толкова силно, че едвам удържаше револвера.

Багажното отделение беше празно!

В мига, в който се втрещи, в мига, в който осъзна, че пазачът не беше се скрил вътре, го стресна трясъкът на един револверен изстрел във вътрешността на самолета и той за малко не изпусна оръжието си.

Той разбра какво се беше случило. Пазачът ги беше направил на глупаци. Беше се скрил или в камбуза, или в тоалетната.

Хари изтръпна. Дали пазачът беше „заковал“ Луин? Той заобиколи — точно навреме, за да види как Мийкс, с изблещени очи и мъртвешко на лунната светлина лице, рязко вдигна револвера си. От вратата на самолета излая друг револвер и една жълта светкавица разкъса мрака.

Мийкс политна назад, когато куршумът го улучи между очите, пръсвайки мозъка му и раздробявайки неговия череп.

Хари съзря на прага неясна фигура. Позна фуражката и започна да стреля като обезумял. Пазачът отвърна на огъня и Хари почувства как куршумът прелетя покрай лицето му. Хвърли се на четири крака и опита да се заслони под самолета.

Забеляза пазача, който се надвесваше от машината. Луната се отразяваше в револвера му. „Край! — помисли си Хари. — Свършено е с мене!“ Той затвори очи, притискайки се още по-плътно към пясъка.

Някъде вътре в самолета отекна приглушен изстрел от пистолет. Хари потрепери. Отвори очи тъкмо навреме, за да види как пазачът изпусна револвера си и падна напред, приземявайки се върху пясъка с тъп звук.

Известно време Хари остана глупаво загледан в трупа на пазача, след което бавно се изправи. На вратата на самолета се появи Франкс. Той се облегна на рамката й. От мястото, където стоеше, Хари чуваше неговото мъчително дишане. Докато се приближаваше, Франкс стреля в него още веднъж.

— Видях му сметката! — изхриптя той. — Нали ти казвах! Тоя никаквец мина точно покрай мене. Не ме видя.

Хари отиде при пазача и го преобърна с крак. Почувства, че му се гади от вида на мъртвото застинало лице.

— Вземи камъните! — простена Франкс. — Няма да издържа още дълго. Побързай!

Хари се стегна и се покатери в самолета.

— Искам да излезеш и да държиш под око онази сбирщина — каза той. — Ще ти помогна да се спуснеш долу.

Той свали Франкс на пясъка и го облегна на колесника. Усилието беше прекалено голямо за него. Главата му клюмна върху гърдите и пръстите му изпуснаха пистолета.

Хари погледна към пътниците. Един от тях се беше изправил.

— Сядай! — изкрещя той, като вдигна револвера си и стреля над главата на мъжа. Оня бързо седна.

Хари разтърси Франкс.

— Дръж се! Наблюдавай ги!

Франкс изпъшка, стисна пистолета си, който Хари натика в ръката му, и изломоти нещо.

Хари се намъкна с лазене в самолета и се затича към камбуза. Откри лежащия в коридора Луин с простреляна отзад глава. Нямаше нужда да го обръща, за да разбере, че е мъртъв. Той отвори вратата на багажното отделение и влезе вътре. Загуби няколко секунди, докато намери малката четвъртита касета. Когато се опита да я отвори, установи, че беше заключена.

Стискайки я под мишница, Хари скочи долу на пясъка. После изтича до мястото, където лежеше Мийкс. Прерови джобовете му и намери ключовете от колата.

Когато се върна при Франкс, забеляза, че той лежеше с лице захлупено върху пясъка. Хари се наведе над него и го изправи, Франкс дишаше тежко. Беше в безсъзнание, с подгизнала от кръв ръка.

Хари го подпря, изтича до колата и запали мотора. Докара я до самолета. Слезе и отиде при Франкс, оставяйки двигателя да работи. Изправи го на крака с теглене, нарами го и олюлявайки се, го понесе към колата. Сложи го отзад, тръшна вратата и седна зад волана.

Трябваше да измине двадесет и пет мили до летище „Скай Ранч“ — хубав, прав път, ограден от двете страни с пясъчни дюни. Ярката луна правеше излишни фаровете му. Той включи на скорост, отпусна съединителя и колата полетя през пясъците по посока на шосето.

След двадесетина минути, а може би и по-малко, един самолет щеше да е вече във въздуха и да го търси. Помисли си, че трябваше да извади от строя радиостанцията и да си осигури повече време. Трябваше да стигне до летище „Скай Ранч“, преди да го забележат на пътя.

С натиснат докрай педал на газта, автомобилът се понесе по шосето с повече от осемдесет мили в час.

Пазачът беше мъртъв, разсъждаваше Хари, впил във волана ръцете си, чиито стави бяха побелели от стискането. Това беше убийство. Ако го хванеха щеше да отиде на електрическия стол. Ако знаеше, че ще стане така, нямаше да бъде толкова смахнат да си рискува живота за някакви петдесет хиляди долара. Когато беше планирал обира, не беше предположил, че е възможно той да завърши с убийство. Беше постъпил като глупак, че не беше поискал двеста хиляди. Дилейни сигурно щеше да издои два милиона от сделката, без да поема никакви рискове. Щеше да си седи най-спокойно. Два милиона долара!

Хари се пресегна и докосна с ръка стоманената касета. Ако имаше възможностите на Дилейни за „изпиране“ на диамантите, не би делил с него, помисли си той. Дилейни щеше дяволски добре да се облажи с тях, но в ръцете на Хари те бяха безполезни. Нямаше да посмее да ги продаде. Не познаваше никой, към когото можеше да се обърне. Е, щеше поне нещичко да спечели. Заплахата на Борг „Няма ли диаманти, няма мангизи!“, вече нямаше значение. Мисълта му се насочи към съобщението, което беше прочел във вестника. Няма ли диаманти, няма почести!

Хари едва не излезе от пътя. Изви волана, изправи посоката и намали. Какъв глупак беше! Разбира се, че Такамори! Би могъл да направи сделка с Такамори! Японецът се беше борил осемнайсет месеца, за да се сдобие с диамантите. Предстоеше му да бъде приет от императора, който щеше да го награди. „За такъв човек парите значат малко — разсъждаваше Хари, — но с почестите не е така.“ Би могъл да поиска милион и половина. Такамори щеше да бъде пълен тъпак, ако изпуснеше такова предложение. Навярно никога повече нямаше да му разрешат да изнася диаманти. На Хари му се стори, че Такамори бе в ръцете му. Пазарлъкът щеше да бъде труден, но имаше добри изгледи да успее. Беше дързост, но рискът си струваше. Щеше да заложи на това, че Такамори толкова силно жадуваше за диамантите, че би действал зад гърба на полицията и не би го издал.

Хари чу Франкс да стене. Звукът го върна към действителността. Летеше стремително към Борг, а в момента Борг беше последният човек, с когото би искал да се сблъска. Той намали и спря колата.

Не разполагаше с много време за съставяне на план. След около още десет минути някой самолет щеше да излети, за да спасява пътниците и екипажа. Полицията щеше да бъде вдигната по тревога. Всички пътища щяха да бъдат завардени.

Дали да рискуваше да продължи с колата? Тя беше стояла в сянката и нито някой от пътниците, нито някой от екипажа се беше приближил на по-малко от двеста ярда от нея. По всяка вероятност те нямаше да могат да дадат описанието й на полицията. Трябваше да поеме риска и да я задържи. Без нея беше загубен.

Оставаше Франкс…

Хари се обърна и погледна ранения мъж, който седеше тежко отпуснат върху задната седалка. Франкс се втренчи в него.

— Защо спираш? — изфъфли той. — Какво има? Хари видя, че той продължаваше да държи в ръка пистолета си. Макар че състоянието му беше тежко, Франкс все още можеше да бъде опасен.

— Спукахме гума — каза Хари.

Франкс изсумтя и затвори очи. Главата му клюмна напред.

Опирайки се на задната седалка, Хари сграбчи пистолета му. Беше очаквал, че ще държи оръжието хлабаво, но вместо това установи, че хватката му е като менгеме. Докато Хари дърпаше пистолета, той изгърмя. Трясъкът и светкавицата го зашеметиха, но той някак успя да не го изпусне и го изтръгна от ръката на Франкс.

Франкс се надигна, проклинайки. Юмрукът му се стовари в лицето на Хари, но ударът не беше силен.

Избутвайки встрани неговата протегната ръка, Хари го цапардоса по темето. Франкс се свлече назад.

Хари остави пистолета, изпълзя от колата, отвори задната врата и го издърпа навън върху пясъка.

Накъса на парчета шлифера си, след което, изваждайки джобното си ножче, отпра допълнителната подметка, която беше заковал на своята обувка, за да започне да куца. После започна да сваля маскировката си. След няколко минути Хари Грийн изчезна и мястото му беше заето от малко неадекватно гледащия Хари Грифин.

Той уви дегизировката в шлифера и занесе вързопа при близката дюна. Започна да копае трескаво с ръце и продължи, докато не издълба дупка, достатъчно голяма, за да го побере. След като я зари и утъпка пясъка, се върна при колата. Постави стоманената касетка в жабката, после седна зад волана и бързо се понесе по пустото шосе.

IV

След десет мили бясно каране Хари стигна до един разклон. Пътепоказателят сочеше, че надясно бе летище „Скай Ранч“, а наляво Лоун Пайн. Без да намалява скоростта, той насочи колата в лявата отбивка и пое като вихрушка по един стръмен, лъкатушещ път, който пресичаше предпланините и се отдалечаваше от пустинята. Няколко мили по-нататък намали скоростта. Движението по пътя започваше да става оживено. Хари не искаше да привлича вниманието върху себе си с прекалено бързо шофиране. Той се почувства по-сигурен, когато застигна едни големи цистерни с петрол, които се бореха със стръмния склон. Беше се върнал в цивилизацията, където отделният автомобил вече не беше подозрителен.

След като измина още пет мили, видя пред себе си една дълга колона от червени стоп-светлини и натисна спирачките, намалявайки до скоростта на пешеходец. Пред него се виждаха поне осем спрели коли и два камиона. Докато пълзеше към тях, Хари се наведе през прозореца. Сърцето му прескочи, когато забеляза, че напреко на пътя имаше бариера. Осветени от фаровете на колите, няколко пътни полицаи стояха зад бариерата. Той спря зад един камион с пресъхнала уста и разтуптяно сърце. Посегна надолу и започна да опипва пода на колата, докато не намери пистолета на Франкс. Напъха го между двете предни седалки. После отвори вратата и слезе. Отиде до камиона, който беше отпред. Шофьорът, тантурест, пълен мъж с килнат назад каскет, се беше подал навън от кабината, взирайки се в пътя.

— Какво става? — попита Хари.

Шофьорът хвърли един поглед към него и вдигна рамене:

— Откъде да знам? Кисна така десет минути. Ония умници май ще си играят на стражари и апаши.

Към тях се приближи полицай със сигнален фенер в ръка.

— Какво ви е ужилило бе, приятел? — подвикна шофьорът на камиона. — Загубили ли сте нещо или се упражнявате просто така, за идеята?

— Затваряй си устата! — отвърна ченгето. Гласът му звучеше заплашително. — Ще продължите след малко.

Хари видя, че колите пред него вече потегляха, и се върна при автомобила си, но без да се качва вътре. Искаше да има простор за действие, ако му се наложеше. Ръката му докосваше дръжката на револвера в неговия джоб. Опитваше се да запази хладнокръвие, но нервите му бяха опънати до скъсване и той усети как лицето му се изпотява.

Полицаят се покатери отстрани на камиона, освети вътрешността му с фенера си, изпуфтя и слезе долу.

— Добре, мърдай! — каза той на шофьора.

Зад Хари бяха спрели още три коли. Шофьорите им се бяха показали от прозорците.

— Какво има? — извика един от тях.

— Спокойно! — отвърна полицаят. — Не бихте ли изчакали малко!

Той се приближи до Хари, насочвайки лъча на прожектора си към лицето му. Хари понечи да побегне, но овладя своя порив. Ченгето премести лъча от него върху колата. Убеди се, че вътре нямаше никой, след което рече:

— Да си виждал двама мъже, пътуващи насам в една голяма шестместна кола?

— Видях много коли — отвърна Хари, — но не си спомням за никакви двама мъже.

Полицаят изръмжа.

— Никой нищо не помни — каза кисело той. — Това, което не мога да проумея, е защо някои от вас имат очи? Никога ли не ги използвате? О’кей, омитай се!

Той се запъти към следващата кола.

Хари ускори веднага щом отмина бариерата. Той профуча покрай другите коли, изпревари ги и пое по безлюдното шосе.

Знаеше, че ченгетата щяха да търсят мъж на средна възраст, с пълно лице и белег. Сети се за Глори. Беше умна! В това няма никакво съмнение. Ако не беше измислила тази маскировка, сега той или щеше да бъде арестуван, или щеше да лежи край пътя, направен на решето от полицейските куршуми. Почувства как привързаността към нея го залива като вълна. Каза си, че ще погаси дълга си към нея. Щяха да отидат в Европа и да преживеят кулминацията на своя живот. Парите нямаше да са проблем. Тя можеше да притежава всички дрехи, които пожелаеше — всяка проклета дреболия. Той само щеше да изчака, колкото беше необходимо за сделката с Такамори, след което щяха да заминат. Ако изкопчеше от него милион и половина, би могъл да финансира своя собствена служба за въздушни превози. Отначало можеше да започне с два самолета, а по-късно да купи още два. Щеше сам да си бъде господар, а това беше нещо, за което винаги бе копнял. Знаеше, че е безкрайно задължен на Глори и на нейното блестящо хрумване за това, че беше на свобода. Ситуацията се беше затегнала, но сега шансовете бяха на негова страна. Хари изцеди още малко мощност от двигателя. Ухили се, когато си представи физиономията на Борг, който щеше да чака на летището. Новините вече се носеха в ефира. По всяка вероятност точно в този момент Борг слушаше съобщението за отвличането. С всяка измината минута той щеше да става все по-наясно, че е бил преметнат.

Усмивката на Хари стана по-широка. И Борг, както и полицията щеше да тръгне на лов за Хари Грийн. Какво пък, нека си го търсят! Хари Грийн беше погребан в пясъците на тридесет мили оттук и щеше да си остане погребан…

Двайсет минути по-късно, карайки с умерена скорост, Хари мина по главната улица на Лоун Пайн.

Лоун Пайн беше малко, неподдаващо се на описание градче. Къщите бяха дървени и имаше само няколко магазина. Часовникът на арматурното табло показваше единадесет и десет. Повечето къщи бяха потънали в мрак, когато минаваше покрай тях. Една голяма рекламна табела с нарисувана на нея стрелка го насочи към мотела. След още пет минути стигна до портала. Хари намали, влезе през него и продължи по един черен път до самите бунгала. Те бяха наблъскани едно до друго в полукръг. Светеха само три от тях. В останалите беше тъмно. Под няколкото дървета бяха паркирани пет коли. Над входа на най-дясното бунгало имаше светещ надпис, на който се четеше „ОФИС“.

Хари паркира до един „Форд“, модел 1930 г., слезе и тръгна към офиса. Бутна вратата и влезе в малко помещение, осветено от електрическа крушка без абажур, която висеше от тавана и хвърляше ъгловати сенки.

Шишкав мъж в напреднала възраст и по риза го зяпна, като че ли падаше от Марс.

— Бунгало ли искате? — попита той. — Вече е късно…

— Казвам се Харисън. Жена ми се е регистрирала днес следобед. Кой е номерът на нейната къщичка?

— Харисън ли? — надигна се от стола тлъстакът. Той се приближи до едно табло, подпря се отпред на перваза и се загледа в него. — Да, точно така. Мисис Харисън. Тя каза, че ви очаква. Бунгало номер двадесет. То е последното отляво.

— Благодаря — каза Хари и се обърна да си ходи.

— Чухте ли за обира? — попита дебелият. — Говориха за него по радиото. Господи! Тези копелета са способни на всичко!

Хари се спря. Трябваше да положи усилие, за да сдържи ръката си да не бръкне в джоба с револвера.

— Нищо не съм чул.

— Ще прочетете за това в утрешния вестник. Заглавията ще излязат с ей такива букви! Отвлечен самолет и задигнати диаманти за три милиона долара! Пазачът и двама от престъпниците загинали! Чували ли сте някога подобно нещо? Отвлечен самолет!

— Това истина ли е? — попита Хари, отстъпвайки с гръб към вратата.

— Мисля, че пазачът е бил смелчага. Бил се е с тях до последно. Полицията издирва някакъв пълен мъж с белег на лицето и един друг негодник, който бил ранен. Предполага се, че са тръгнали насам.

Хари се вцепени.

— Насам ли?

— Да. Избягали са с кола, насочвайки се насам. Не са хванали пътя за Скай Ранч. На него е имало патрулен полицай, който е докладвал, че нито една кола не била минавала покрай него, така че би трябвало да са поели насам.

— По-добре да отивам при жена ми. Сигурно се е изплашила.

Шишкото кимна.

— Няма да стигнат далече. Единият от тях е тежко ранен.

Хари излезе навън в нощната тъмнина. Бързо отиде при колата, взе стоманената касетка от жабката и извади пистолета на Франкс измежду двете седалки. Пъхна го в задния си джоб, след което се запъти през тревата към последното бунгало отляво. Прозорецът светеше. Почука на вратата.

— Кой е? — грубо попита Глори.

— Хари.

Той чу как тя прекоси на бегом стаята, вратата рязко се отвори и две ръце се обвиха около него, притискайки го.

— Ей! Пусни ме да вляза! — рече той. Вдигна я във въздуха и я внесе в малкото помещение като затвори вратата с ритник.

— Оо, Хари! — каза тя задъхано. — Бях загубила ума и дума. Чух какво се е случило. Предават го периодично по радиото. Ранен ли си?

— Добре съм — хвърли той металната кутия на леглото. — Беше трудно, малката, но успях да се измъкна.

— Убили са охраната.

— Да. Имахме лошия късмет да попаднем на един храбър глупак. Той уби…

— Да… Чух. Бях толкова разтревожена. — Тя свиваше и отпускаше ръце. — Ако те заловят…

— Не започвай с това, за Бога! — отвърна Хари с раздразнение. — Знам какво ще ми направят, ако ме хванат, но няма да ме спипат.

Той погледна нейното побеляло, уплашено лице, тъмните кръгове под очите й, черната разбъркана коса, неугледния, измачкан от пътуването костюм, в който беше облечена, и част от обичта му към нея се изпари.

— Извинявай, Хари. Беше… беше от шока. Надявах се и се молих да не се случва нищо от този род.

— Не аз убих оня тъпанар — каза Хари с нотка на враждебност в гласа. — Ако Франкс не беше го очистил, той щеше да очисти мен. Беше ме взел на мушка, когато Франкс му тегли куршума.

— Съобщиха, че си избягал с още един мъж. Къде е той?

Хари прекара език по устните си. „Няма да е лесно!“, каза си той, неочаквано раздразнен от това, че се налагаше да й обяснява.

— Виж, бих пийнал нещо. Носиш ли алкохол?

— Да. Взех малко уиски. Мислех, че…

— Добре, дай го!

Тя му хвърли един бърз поглед, сепната от неговия тон, но влезе във вътрешното помещение, появявайки се около секунда по-късно с една бутилка скоч, две чаши и кана с вода. Хари си сипа четири пръста, ливна в чашата малко вода и я пресуши наполовина. Добави още уиски, отдръпна се и седна на леглото. Запали цигара, докато наблюдаваше как Глори си приготвя питието.

— Отървах се от Франкс — каза той. — Налагаше се.

Забеляза как тя се вцепени, сетне бавно се извърна и се взря в него. Хари вдигна очи към нея, после отклони погледа си.

— Ти… ти си се „отървал“ от него? Той е бил ранен, нали?

— Да.

— Къде го заряза?

— За бога, не ме гледай така! — гневно каза той. — Оставих го на шосето. Трябваше да го направя. Попаднах на пътна блокада недалеч оттук. Ченгетата бяха спрели цялото движение и претърсваха колите. Наистина добре щях да се наредя, ако бяха открили Франкс при мене в колата, целия потънал в кръв. Длъжен бях да се отърва от него.

— Разбирам. — Глори седна като подкосена, сякаш краката й не я държаха. — Какво е това, Хари? — посочи тя към стоманената касетка върху леглото.

Той се напрегна. Инстинктивно усети, че щеше да си има неприятности с нея.

— Виж какво, Глори, хайде да отложим. Уморен съм. Прекарах ужасна нощ…

— Какво е това, Хари?

— Диамантите! Какво, по дяволите, си мислеше, че е?!

Тя закри лицето си с ръце, облещвайки очи.

— Но защо не си ги дал на Борг? Ти ми писа, че уговорката била такава.

— Не му ги дадох, защото престанах да бъда глупак. Защо трябва твоето приятелче да гушне два милиона долара, а аз да поема всички рискове и да чопна само петдесет бона? Знам кой ще ми даде милион и половина за диамантите и ще направя пазарлъка с него. Дилейни да върви по дяволите! А също и Борг!

— Нее! — извика Глори пронизително и се изправи на крака. — Не бива, Хари! Трябва да дадеш диамантите на Бен. Длъжен си! Той ти изплати парите! Довери ти се! Не можеш да постъпиш така.

— Да, довери ми се. Като същинска лисица. Беше изпратил двама главорези да ме следят навсякъде, където отидех. „Прикачил“ ме беше за Борг. Бил ми се доверил ли?! Та това е нелепо! Този плъх би заподозрял и собствената си майка, че му слага отрова в яденето. Даде ми парите, защото знаеше, че няма друг начин да докопа диамантите. О’кей, прекалено дълго той е бил умникът. Сега е мой ред. Аз ще изтъргувам камъчетата, а той ще си остане с празни ръце.

Глори се мъчеше да се овладее. Тя беше потресена, изтръпнала и ужасена.

— Но, миличък… ти не разбираш — каза тя, опитвайки се да говори бавно и спокойно. — Съзнавам как се чувстваш след всичко това. Представям си изкушението, но не бива да постъпваш така. Никой не е успял да измами Бен и да се измъкне безнаказано. Никой! Опитвали са се. Зная го. Живях с него четиринадесет месеца и през това време безброй хора правиха опити да го излъжат на бърза ръка. Никой не успя. Няма да успееш и ти, скъпи. Ох, помъчи се да ми повярваш, Хари! Говоря ти така, понеже те обичам. Не искам да ти се случи нещо. Искам да останеш жив, а не да умреш. Не разбираш ли?

— Успокой се, Глори — отвърна Хари. — Това, което ти, изглежда, не разбираш, е, че той ще търси Хари Грийн. Благодарение на тебе Хари Грийн вече не съществува. Той е заровен в дюните, където никой никога няма да го намери. Това е първият път, когато Дилейни ще бъде изигран, без да може да направи нещо. Никога няма да ме открие. Аз не съществувам. И той, и полицаите могат да ме търсят до спукване. Благодарение на тебе няма да ме изровят никога. Могат да душат хиляда години. Човекът, когото преследват, е престанал да съществува. Това не го ли схващаш? Ела на себе си, бебчо! Ние сме в изгодно положение. Имаме петдесет бона, които ни очакват в банката в Ню Йорк. Донесох три милиона, които лежат там на леглото. За какво се тревожиш? Съвсем просто е… Не разбираш ли?

Глори похлупи лицето си с ръце и заплака.

V

Бен Дилейни бързо стана, когато телефонът иззвъня. Оставяйки Фей нацупена и изненадана на канапето, той прекоси стаята и вдигна слушалката.

Беше слушал емисията за обира. Новините за касапницата го бяха изтръгнали от обичайното му спокойствие. Ако проследяха диамантите до него, щяха да възникнат неприятности, беше си помислил той, докато слушаше възбудения глас на коментатора. Пазачът мъртъв, а Луин и Мийкс убити! Това щеше да предизвика сензация. Ако свържеха името му с обира, шефът на полицията О’Харидън щеше да бъде принуден да вземе мерки срещу него, а това беше последното нещо, което Бен желаеше. Той беше очаквал обаждането на Борг. Беше го проклинал, че се бави. Чакаше вече два часа и звънът на телефона му подейства като токов удар.

— Да? — каза в микрофона. — Кой е?

— Борг. — Мазният, задъхващ се глас се точеше по линията като петмез. — Изиграха ни. Той не се появи.

Бен почувства как го заля гореща вълна от ярост.

— Разказвай нататък! — изръмжа той.

— Чакам тук от два часа, но от него няма никаква следа — рече Борг. — Бяхме се уговорили да се срещнем в девет и трийсет. Сега наближава дванайсет. Той е изфирясал.

— Може да не е — каза Бен, присядайки на ръба на бюрото. — Може да е загазил. По радиото казаха, че двамата с Франкс са избягали с колата. Франкс бил ранен. Може да го е хванала полицията.

— Ченгетата не са го пипнали, но са намерили Франкс. Грийн го е „разтоварил“ край пътя. Оставил го е да умре от загуба на кръв. Когато полицаите се натъкнали на него, той бил мъртъв поне от половин час. Не, Грийн е офейкал благополучно. Изпарил се е с диамантите.

Бен си помисли за петдесетте хиляди долара, които беше платил на Грийн. Помисли си за двата милиона, които би могъл да спечели от камъните. Помисли за яхтата.

— Ако тази отрепка смята, че може да ми изиграе двойна игра и да изчезне, криво си е направила сметката — каза той с истеричен от яростта глас. — Тръгвай след него! Чуваш ли!? Тръгвай след него!

— Той не съществува — каза Борг, неволно повтаряйки думите на Хари. — Никога не е бил Хари Грийн. Сигурно вече се е отървал от накуцването си и от онзи белег и се е превърнал в някой друг. Казвах ти какво ще стане.

Бен се плъзна от бюрото в креслото си. Лицето му беше бледо и фосфоресциращо. Очите му приличаха на лещи от прозрачен кварц.

— Знаеш ли номера на колата?

— LMX 999 007. Какво ще ти помогне това?

— Престани да задаваш въпроси! — ръката на Бен стисна телефона толкова силно, че върховете на пръстите му побеляха. — Слушай, трябва да намериш този тип. Не ме интересува, колко време ще отнеме или колко ще струва. Намери го! И запомни — не искам да ми се мяркаш пред очите, докато не го откриеш. Ясно ли е?! Няма да имаш друга работа освен да го търсиш, но ако не го намериш, ще трябва да си търсиш нова работа.

— Ще го намеря — спокойно отвърна Борг. — Ще бъде нужно време, но ще го намеря.

— Онази жена, Глори Дейн, може би знае къде е. Тръгни по следите й — рече Бен. — Не е необходимо аз да ти казвам как ще го търсиш, просто го открий!

Той трясна слушалката и известно време остана загледан в попивателната върху бюрото.

— Какво има, мили? — попита Фей като изправи хубавата си главица и го зяпна неразбиращо. — Виждаш ми се сърдит.

— Млъквай! — кресна Бен. — Не е твоя работа! Той вдигна телефонната слушалка и каза:

— Свържете ме с полицейското управление.

Фей направи кисела физиономия и хлътна назад в канапето. Взе един шоколадов бонбон от кутията до себе си и го заразглежда с интерес. Колко досадно, че Бен беше сърдит, помисли си тя. Искаше й се да я заведе на кино тази вечер. А сега щеше да крещи и да бушува, докато не станеше време за лягане. Тя вдигна рамене. Разбира се, той щеше да се извини на сутринта. Щеше да й направи подаръче, за да компенсира грубостта си, но си беше досадно. Фей сложи шоколадовия бонбон в устата си и се замисли над това, колко беше вкусен.

— Дайте ми О’Харидън — каза Бен. Той почака малко, а после, когато началникът на полицията дойде на телефона, продължи. — Ти ли си, Пат? Обажда се Бен. Да. Как си? Отлично! Аз съм добре. Виж, Пат, имам малко вътрешна информация, която сигурно би ти влезла в работа. Подшушна ми я едно от моите момчета. Оня тип, който е извършил обира на самолета, се казва Хари Грийн. Не, не знам нищо друго за него, като изключим това, дето чух, че се е снимал във фотоателието на „Есекс Стрийт“. Моят човек, изглежда, мисли, че куцането и белегът са камуфлаж. Колата му е „Понтиак“ с регистрационен номер LMX 999 007. — Дилейни слушаше със застинала вълча усмивка върху тънките си устни. — Разбира се, Пат. Знаеш, че винаги правя каквото мога. Да. Надявам се, че ще го пипнеш. Такива нападения вредят на бизнеса — засмя се той. — Съобщи ми, ако го хванеш. Да. Довиждане! Засега друго няма.

И затвори.