Няма покой за мъртвите

1

Музеят на изкуствата „Макфол“ беше затворен за през нощта. Охранителните прожектори хвърляха ярки грозни локви светлина по пода и вратите на галериите. Осветлението изглеждаше много различно в сравнение с прецизно насочените спотове, осветяващи картини и скулптури през деня, без да заслепяват посетителите, но и без да оставят сенки в помещенията. Ярките аварийни светлини придаваха на вътрешността на сградата странен и заплашителен вид — много различен от онова, което би могло да се очаква от един храм на изкуството.

Музеят не беше голям, но си бе спечелил име сред елита на Сан Франциско като „Перлата на Залива“, или „една все още неоткрита съкровищница на изкуството от почти всички епохи“.

До мраморното стълбище към втория етаж напряко върху пода падаше издължената сянка на мраморна статуя: гола фигура на млад атлет, замахващ да хвърли копие. Младежът бе умрял преди двайсет и пет века, върхът на копието му беше прекършен наполовина от преди около седемнайсет века, но стойката му беше все така напета и бойка, сякаш всеки миг щеше да запрати остатъка от копието срещу целта. Под ослепителната светлина на охранителния прожектор сцената изглеждаше сюрреалистично зловеща.

От далечния край на галерията се носеше някакъв тайнствен звук, който, отразен от полираните плочи на пода и гладките стени, се превръщаше в странна какофония. Едва отблизо се разбираше какъв е източникът: евтин транзистор предаваше бейзболен мач. След малко към звука се добави и глух шум от тътрузене на крака — нощният пазач се връщаше от обиколката си към портиерната. Той постави транзистора до редицата монитори на охранителните камери и се намести в стола си. Спортният коментар отстъпи място на гръмогласна реклама за автомобилни гуми.

Звуците от портиерната отекваха до първата площадка на мраморното стълбище, но заглъхваха, преди да стигнат до втория етаж, където беше и по-тъмно. Една-единствена аварийна лампа, поставена приблизително по средата на дълъг коридор с два реда затворени врати на офиси, хвърляше издължени призрачни сенки по цялата му дължина.

В далечния край на коридора имаше полуотворена врата, от която струеше топла, макар и не особено ярка светлина. Изведнъж светлината угасна. В продължение на няколко секунди не се случи нищо — никакъв звук, никакъв признак на движение; но един по-внимателен наблюдател би забелязал странното тъмновиолетово сияние, което се процеждаше през процепа на вратата. Без да осветява коридора, призрачната светлина караше релефните букви върху табелката на вратата да изпъкват едва ли не триизмерно:

От вратата в кабинета не се виждаше почти нищо. По стените се различаваха релефни сенки, вероятно полици с книги от пода до тавана, далеч извън досега на човек с нормален ръст. Стотици, хиляди книги изпълваха до краен предел помещението, подчертавайки напрегнатата празнота, обгърнала музея в този късен час. И още нещо, което едва се различаваше в тъмновиолетовата светлина: краят на едно голямо кожено канапе.

В другия край на кабинета имаше чертожна маса с настолна лампа върху извита стойка; от нея идваше странното виолетово сияние, което осветяваше едно платно, опънато върху масата, и хвърляше странни отблясъци от дебелите квадратни стъкла на очилата, надянати върху носа на мъжа, надвесен над платното. А когато младата жена до него отвори уста, за да си поеме нервно дъх, лампата освети за миг и зъбите й с мъртвешки извънземен блясък.

— На ултравиолетовата светлина нещата са съвсем ясни — казваше в този момент мъжът.

Нещо в думите му звучеше неестествено, сякаш четеше репликите си от сценарий, но младата жена не забеляза това. Тя гледаше втренчено дланите му, които жестикулираха във въздуха над картината. Както всичко останало в мъжа, и ръцете му бяха издължени, груби и силни.

— Ето тук — казваше той — и тук, и тук. — Пръстите му описаха неправилен полукръг над платното.

Младата жена прекара нервно език по долната си плътна устна, докато следеше внимателно с поглед мъжа. Светлината от лампата хвърляше странни ъгловати сенки по лицето му. Не беше красиво лице в общоприетия смисъл на думата; носът беше дълъг и леко крив, устните твърде тънки, но нещо в него излъчваше странен, опасен чар.

— Слушаш ли какво ти говоря? — извика ядосано той.

Кожата й, обикновено с цвят на пчелен мед, изглеждаше лилава на светлината на лампата.

— Да, да, разбира се.

— Погледни тук — изкомандва я той. Ръцете му се спуснаха към платното, без да го докоснат. — Много добре е направено. Художникът е използвал старо ленено платно и пруско синьо, много скъп пигмент, но нетраен, почернява с времето.

Ръката му се обърна с дланта нагоре; младата жена я наблюдаваше като хипнотизирана.

Какви изразителни пръсти, помисли си тя.

— Обаче — добави внезапно той, докато едната му ръка се плъзна встрани и запали обикновената лампа — твоят Сутин е фалшив. Похарчила си доста голяма сума пари на музея, за да купиш фалшификат.

Когато думите му стигнаха до съзнанието й, младата жена премести погледа си от ръцете на мъжа към лицето му.

— Фалшификат — повтори тя, като поклати глава в унес. — Но това е… та аз имам сертификат за произход. Много пълен, проследява движението на картината във всеки един момент, откакто е напуснала ателието на Сутин във Франция през 1939 година!

Мъжът се изправи — беше доста висок — и се приближи към нея. В движенията му, както и в думите имаше нещо фалшиво, като на лош актьор, който не знае как да се въплъти в ролята на човешко същество.

— Четох сертификата ти — каза той. — Не ми звучи убедително.

— Но аз разговарях и със семейството!

— Разговаряла си с някакви мошеници.

— Какво? — едва не извика тя.

— Целият тъй наречен сертификат за произход е фалшив. Също като картината.

— О, господи! — успя само да каже тя, докато професионалната й кариера, само допреди миг толкова обещаваща, се сриваше като кула от карти пред очите й. Годините на следване, непосилните студентски заеми, които едва смогваше да изплаща дори на сегашната си престижна длъжност. Край на всичко. Щеше да бъде уволнена, опозорена, никъде повече нямаше да я вземат на работа. Всичко, към което се бе стремила през целия си съзнателен живот, се изплъзваше от ръцете й. Срамът от близките й, които толкова се гордееха с нея. Първата цветнокожа уредничка на музея — символ и гордост за средата, в която бе израснала, за да стигне до тук.

— Боя се, че няма съмнение — каза мъжът, като положи ръцете си с издължени пръсти върху плота на масата.

— О, милостиви боже!

— Подобно нещо може да сложи край на кариерата ти, а, Джъстин? — Той произнесе името й, сякаш беше поставено в кавички.

— Аз… сигурно има нещо, което…

Той се усмихна. Зъбите му бяха големи, но снежнобели и изглеждаха здрави.

— Нещо, което… можем да направим? За да забравим случилото се? Все едно не е било?

В отговор младата жена просто поклати глава.

— Или може би искаш да кажеш: нещо, което аз бих могъл да направя, за да спася кариерата ти, да прикрия грешката ти, да не съсипя живота ти?

— Има ли такова нещо? — промълви тя.

Мъжът я изгледа втренчено, с немигащ поглед, който сякаш продължи безкрай. После изправи рамене и пристъпи още половин крачка към нея.

— Може и да има — отвърна той. — Но…

— Но какво?

— За мен рискът е огромен. Както в личен, така и в професионален план. Трябва да съм сигурен, че мога да ти се доверя изцяло.

— Можете. Кариерата ми е в ръцете ви.

— Разбира се, но това не е достатъчно. — Той вдигна ръка и раздвижи дългите си пръсти пред лицето й, сякаш питайки: А какво печеля аз от тази история?

Няколко секунди тя го гледа в упор, после каза единственото, което й дойде наум в този момент:

— Ще заключа вратата.

Малко по-късно, след като Джъстин вече си бе тръгнала, Кристофър Томас седеше върху голямото кожено канапе и оправяше дрехите си. Изглеждаше освежен и доволен от себе си, готов да се залови за работа. Защото истинската работа тепърва предстоеше. Той стана от канапето, протегна се и пристъпи към бюрото. Джъстин му бе осигурила краткотрайно забавление, но до края на нощта оставаше да свърши още много.

До телефона на бюрото имаше рамкирана снимка на съпругата му Роузмари и двете им деца. Бяха симпатично семейство и Томас изпитваше умерено топли чувства и към тримата, макар че това ни най-малко не му пречеше да задоволява нагона си и с други жени. Рядко му оставаше време за семейството — беше твърде зает с работата си на уредник на музея, а и с разни други проекти, на които държеше да не дава публичност. Но семейството беше хубаво нещо — придаваше му по-автентичен и… хммм… безукорен вид. Особено с произхода на Роузмари — дете от богато семейство, израсла в охолство и привилегии. Женитбата му за него беше един от най-брилянтните ходове, които някога бе предприемал. Той удостои снимката с кратка изкуствена усмивка, по-скоро по навик, после вдигна слушалката, набра номера по памет и чу познатия глас:

— Да?

Томас каза:

— Имам три картини, които ще те заинтригуват. — Докато говореше, ъгълчетата на устните му потрепнаха в същата изкуствена усмивка. — Между тях има и един доста рядък Сутин…

По линията настана тишина, която бе прекъсната от рязко издишване на въздух — или може би на цигарен дим — след което гласът каза:

— Опиши ми го.

Томас го описа — необузданата, фантастична игра на багрите, усещането за жив, непосредствен контакт между движенията на четката и душата на зрителя, ако зрителят имаше душа, каквато Томас не притежаваше. Но и без душа той можеше да предвиди въздействието на творбата.

Отново продължителна пауза, прекъсвана на два пъти от резки издишвания. Накрая мъжът отсреща каза с приглушен дрезгав глас:

— Добре.

Томас се усмихна още веднъж. Този път усмивката му приличаше повече на истинска, защото предстоеше да получи доста пари, а той имаше нужда от пари. Въпреки богатата си съпруга и престижната длъжност Кристофър Томас се нуждаеше от много пари, и то веднага.

— Изпращам три платна до реставраторската ти фирма утре следобед в три и половина — каза той. — Ще пътуват с бял фургон с името и логото на музея. Става ли?

След поредна пауза, завършила с издишване, гласът каза тихо:

— Става.

И линията прекъсна.

Томас постави слушалката на телефона върху вилката. Беше доволен от себе си. Утре следобед трите платна щяха да изчезнат от камиона, откарващ ги за почистване. Разбира се, от музея щяха да реагират гневно, но не след дълго щяха да получат тлъст чек от застрахователната компания. Някакъв анонимен колекционер някъде по света щеше да се сдобие с три великолепни произведения на изкуството, а Кристофър Томас — с дебела пачка пари. А фактът, че младата жена, която преди малко бе станала от канапето, щеше да му бъде вечно благодарна, защото я бе пощадил и оставил на работа, беше нещо като безплатна екстра към пакета. Вярното кожено канапе я очакваше на бис.

Изпълнен със самодоволство, Кристофър Томас заключи и тръгна по коридора към мраморното стълбище. Нещата изглеждаха обещаващо, късметът му и този път бе проработил навреме. Докато слизаше по стъпалата, той запресмята наум сумите, които очакваше да получи. На междинната площадка спря, направи кръг и продължи към приземния етаж. Звукът от радиото на нощния пазач достигна до ушите му; възторжените викове на тълпата заглушаваха стъпките му по мраморните стъпала. За миг му се стори, че зрителите на стадиона аплодираха него, поздравяваха го за поредния удар. Беше успял. Време бе да си получи наградата. Ура за мен, каза си той.

Томас премина покрай мраморния копиехвъргач и се приближи до портиерната встрани от главния вход.

— Лека нощ, Арти! — подвикна той към пазача.

Човекът вдигна глава, лицето му беше обляно в призрачна светлина от половин дузина монитори на охранителните камери.

— Охо, мистър Томас! Стига за днес, а?

— Стига я! Човек трябва все някога да види и семейството си.

Томас лично бе уредил Арти Руби в охраната на музея въпреки доста мъглявото му минало като полицай. Той обичаше да повтаря, че едно корумпирано ченге си има своите предимства като лоялен служител.

— Което си е право, право си е — засмя се Арти. — Е, лека нощ, мистър Томас!

Томас му кимна и се обърна към вратата, изчака секунда пазачът да му отвори с копчето, двойните стъклени крила се дръпнаха встрани и той излезе навън в нощта.

Пресече ярката оранжева светлина на охранителните прожектори и заобиколи сградата към служебния паркинг отзад. Мразеше да ходи пеша, особено в края на един дълъг и напрегнат ден, но от застрахователната компания държаха задният вход да е заключен през нощта. Не че подобни предпазни мерки щяха да им помогнат особено в случая, помисли се той, докато се чудеше колко ли пари ще изкара от този Сутин.

Паркингът зад сградата беше значително по-тъмен от пространството отпред. Обикновено той се осветяваше от две големи улични лампи, по една във всеки край, но този път едната — по-близката до колата му — беше повредена и не светеше. Томас се намръщи и поклати глава. От поддръжката бяха длъжни — също по настояване на застрахователите — да проверяват редовно осветлението, но някой не си бе свършил добре работата. Той си отбеляза наум още на другата сутрин да накаже виновника. За нищо на света не желаеше да си навлече неприятности със застрахователната компания, най-малко сега, когато предстоеше музеят да получи чек за доста сериозна сума.

Клатейки възмутено глава, той бръкна в джоба си и извади ключовете от колата. Докато отключваше двегодишното беемве, по-скоро усети, отколкото видя сянката, която се плъзна иззад контейнера за отпадъци и пристъпи зад него. Преди да бе успял да се обърне или дори да се изправи, нещо хладно и твърдо се допря в тила му и мъжки глас каза:

— Сядай в колата.

Томас замръзна. За миг съзнанието му отказа да работи, спря дори да диша.

Твърдият предмет се притисна по-силно към тила му.

— В колата. Веднага!

Той отвори рязко вратата откъм мястото на шофьора и седна зад волана. Сянката се плъзна на седалката зад него и захлопна вратата; след миг хладният твърд предмет отново се опря в тила му.

— Как я караш, Крис? — попита гласът, равен и студен.

— Кой сте вие?

— Приятел на приятел. Който ме изпраща да ти предам много здраве.

— Аз не… Какъв приятел?! Какво искате от мен?

— Ха! Мисля, че и двамата прекрасно знаем какво искам — изсъска гласът.

Беше като на влечуго, което се готви да налапа жертвата си.

— Ти напоследък май забрави за нашия общ приятел, а той е от онези, които мразят да бъдат пренебрегвани. Ама страшно мрази, ще знаеш!

За да придаде тежест на думите си, мъжът сръчка Томас в тила с дулото на пистолета. Той усети болка.

— Така ли се отнасяш към приятелите си? Към човек, който ти е дал толкова пари назаем само защото е добър?

Кристофър Томас вече знаеше кой е изпратил мъжа. На някакво подсъзнателно ниво го бе разбрал още докато мъжът се приближаваше крадешком към него в тъмното. А и очакваше нещо подобно да се случи още откакто бе взел назаем парите. Това беше крайно идиотски ход от негова страна, едно от най-глупавите неща, които бе вършил през живота си. Но му бяха трябвали пари. И сега бе дошло време да си плати за глупостта.

— Мога да събера парите — каза той.

— Ами това е чудесна идея, Крис. Защо не ги събереш наистина?

— Просто… ми трябва време.

— На всички ни трябва време, Крис. Но не всички го имаме.

— Не, чакайте! — почти извика Томас. — Наистина ми трябва още малко време, съвсем скоро ще разполагам с доста пари.

— Много се радвам за теб. Но държа да получа нещо още сега.

— В момента нямам. Но много скоро ще имам и тогава ще ви се издължа докрай.

Мъжът на задната седалка се засмя тихо, но нищо в смеха му не подсказваше веселие.

— Знаеш ли колко често чувам това?

— Истината ви казвам! — настоя Томас.

После с неохота разказа на мъжа за трите платна, които скоро щяха да изчезнат, и за чувала с пари, който щеше да ги замести.

От задната седалка последва дълго тягостно мълчание. Накрая мъжът попита:

— И кога ще стане това?

— Утре. А парите ще ги имам до седмица. Всичките.

Отново мълчание. Томас усети как по врата му се стича струйка пот, въпреки че в колата беше доста студено.

Накрая мъжът проговори:

— Много би ми било неприятно да си помисля, че се подиграваш с мен, Крис.

— Кълна ви се!

— Дай си ръката.

Томас примигна учудено.

— Ка-какво?

— Ръката ти. Дай ми я.

Бавно и непохватно Томас протегна ръка към задната седалка. Мъжът я хвана и я задържа в своята, за секунда хладният стоманен пръстен върху врата на Томас изчезна.

— По изключение този път ще ти повярвам. Надявам се, че не изглеждам твърде глупав в очите ти.

— Не, наистина… — започна Томас.

Мъжът обаче го хвана за кутрето и каза:

— Гледай да не ме разочароваш. — Той дръпна рязко пръста нагоре и в колата се разнесе пукот на счупена кост.

— А-а-а!!! — изрева Томас.

Болката беше непоносима; той се опита да издърпа ръката си, но мъжът не я пускаше.

— Разбрахме ли се? — попита той, като движеше нагоре-надолу пречупения пръст.

— Раз… раз… а-а-а! Да, да, разбрахме се!

— Сигурен ли си? — настоя мъжът, като изви пръста му наопаки.

— Да, а-а-а! Да… ау-ау! Абсолютно сигурен!

— Една седмица. — Мъжът пусна пръста, отвори задната врата на колата и изчезна в нощта.

Кристофър Томас го изпрати с поглед, като придържаше с длан пречупения си на две пръст. Цялата му ръка до китката пулсираше и го болеше ужасно. Известно време той я притискаше към гърдите си, хапейки долната си устна, за да не завие с глас. Ала болката не преминаваше и накрая Томас вкара ключа в запалването, завъртя го и внимателно подкара колата.

Джеф Линдзи

2

— Какъв щедър домакин — каза Джъстин.

Каква наивница, помисли си той. Била ходила вече два пъти в Европа, както не бе пропуснала да го уведоми още преди излитането на самолета. Веднъж за месец в Лондон преди втори курс в онзи колеж някъде около Остин — той така и не можеше да му запомни името — и после за цели четири месеца в Амстердам на нещо като стаж към Райксмузеум. По време на този стаж тя бе понаучила — или поне така твърдеше — това-онова за живописта; самият той имаше съмнения по въпроса, макар никога да не ги изразяваше гласно. В света на изкуството една дискретно повдигната вежда често е напълно достатъчна.

Кристофър Томас я погледна през масата в ресторанта. Усмихна й се.

— Щедростта е привилегия на богатите — отбеляза той. — Лично аз не си спомням нито един случай заможни хора да са били — как да го кажа? — стиснати в гостоприемството си към мен. А ти?

Тя си замълча. И причината да не отговори, помисли си Кристофър, беше, че тя всъщност никога не бе общувала с такива хора. Бе завързвала подобни познанства чрез музея, но едно е да се познаваш с някого, а друго — да бъдеш приет в социалната му среда. Докато при него беше съвсем различно. Той не само беше женен за Роузмари, но си бе извоювал, и то със собствени сили, място в артистичните среди. Идваше от нищото, но и това си имаше своите предимства, особено за хамелеон като него. Помагаше му да се слее с фона. Да мисли като околните. Беше лесно. Хора на изкуството се вслушваха в думите му, засвидетелстваха му уважение.

Джъстин се пресегна към бутилката „Шабли“, която собственикът на заведението бе оставил на масата им. Наля догоре чашата му, после допълни и своята.

— Да, май наистина не съм свикнала с това — каза тя, чувствайки се някак си чужда, не на място в тази кула от слонова кост. Не й беше за пръв път. Така се бе чувствала и в университета, и практически навсякъде оттогава насам. — Но трябва да призная, че ми харесва.

Той отпи малка глътка от виното.

— Разбира се. На кого не би му харесало?

— Със сигурност е по-приятно, отколкото да работиш.

Той размаха шеговито показалец пред лицето й. Малкият пръст на ръката му беше бинтован.

— Виж какво, ние работим! Забрави ли? На международна конференция сме от името на музея. Не защото сме искали да прекараме пет дни във Франция. Не защото толкова държим да отседнем в „Шато Белпиерс“. Нито защото обичаме да седим в подобни заведения и да пием „Шабли“. Ако това беше причината, можехме да отидем и в Напа.

Тя се засмя притеснено.

— Да, разбира се. Понякога забравям.

— А не бива.

— Я ми припомни, какво ти беше на ръката?

— Няма да ти кажа, както не ти казах и предишния път, когато ме попита.

Двамата отново замълчаха. Тя погледна през рамото му към редицата тополи от другата страна на площада. В сянката на дърветата, на малка правоъгълна площадка от рохкава бяла пръст, неколцина мъже с вълнени каскети играеха петанк. Единият от мъжете бе спечелил точка, забеляза Джъстин, и останалите се изреждаха да го тупат по рамото и да го поздравяват за скромния, но заслужен триумф. Малко по-нататък, зад играчите на петанк, на ъгъла имаше църква; пълна жена в черни дрехи стоеше на стълбите пред отворената врата и гледаше към тях.

Кристофър погледна часовника си.

— По-добре да се връщаме в шатото. Четири часът е, в пет има лекция. Смятам, че е редно да присъстваме.

Всички щяха да присъстват на лекцията — и шестимата познавачи на изкуството, поканени от техния домакин, както и дванайсетте специално наети експерти. Щяха да слушат, да задават въпроси, а после да обявят почивка за по един аперитив преди вечерята. Програмата едва ли можеше да се нарече непосилна.

Джъстин пресуши чашата си. У дома тя никога не пиеше вино в четири следобед, но тук беше Франция! Чувстваше се… едва ли не щастлива. Когато Кристофър я покани да го придружи в тази командировка, отначало се бе поколебала. Преди никога не бе пътувала заедно с него и не беше сигурна дали и сега го иска. Та той й беше шеф и макар на няколко пъти да бяха преминавали границата на приличието, беше и женен, при това тя познаваше лично Роузмари. Никога не би предприела нещо такова по своя инициатива, но той я бе хванал в момент, когато се беше чувствала слаба и уязвима, и тя бе приела. Какво друго й оставаше?

С поканата си за съвместното пътуване той сякаш повдигаше мизата, искаше да се изфука с поредното си завоевание. Е, ако имаше сериозни намерения, може би тя бе готова да ги сподели. В момента не беше обвързана с когото и да било. Разбира се, той имаше и други любовници и всички го знаеха, включително Роузмари, или поне така говореха хората.

Тя си припомни разговора им за сегашната командировка…

— Чувала ли си за Карл Портър? — бе я попитал той. — Фондацията „Портър“?

— Да — бе отвърнала тя, макар да не беше чувала, но се бе зарекла да провери в „Гугъл“.

— Понякога се забравя, че зад тези фондации стоят истински хора. Карл живее от години във Франция. Изкарва парите си от козметика: червила, гримове, такива работи. Евтина стока. Както и да е. Та на Карл и жена му им бе омръзнало от Палм Бийч и решиха да се преместят във Франция. Той е крупен колекционер. При това знае какво върши. Понастоящем притежава огромна колекция и обича да я споделя с други.

Изведнъж бе започнало да й се прояснява.

— Да я споделя? Искаш да кажеш, че има възможност да дари нещо на музея?

Кристофър бе поклатил глава.

— Не. Карл е стиснат. Ако зависеше от него, щеше да отнесе всичко в гроба.

— А тази покана?

— Представата на Карл за „споделяне“ е да покани разни хора на гости и да им се похвали с картините си — бе обяснил той. — Затова организира тези тъй наречени конференции. Траят по четири-пет дни, понякога цяла седмица. Кани други колекционери и разни хора, които нарича експерти, от музеи и галерии. Такива като нас.

— И от нас се иска да си заслужим храната и подслона?

Кристофър се бе усмихнал.

— Именно. От теб конкретно нищо не се иска. Поканата до музея беше за двама. Разбира се, ако ми кажеш, че не искаш, винаги мога да поканя някоя друга…

— Не, ще дойда.

Джъстин се върна в настоящето, пред очите й беше лицето на Кристофър Томас — ъгловато и мъжествено, устните застинали в ехидна усмивка.

Кристофър изглеждаше доволен. За себе си тя не хранеше никакви илюзии защо я бе поканил. За развлечение. Той дори бе използвал тази дума, за да опише случилото се между тях. Развлечение. Това би трябвало да я разгневи, но за своя изненада Джъстин откри, че не му се сърди. В известен смисъл дори бе поласкана — великият Кристофър Томас я смяташе за забавна, за годна да му достави развлечение. И за какво друго? Още преди много време тя си бе казала, че при тези неща няма генерална репетиция. На човек веднъж му се дава шанс в живота — грабвай каквото можеш, втори път няма да има. Тя се бе издигнала със собствени сили от една социална среда, за която малцина във възвишения свят на изкуството изобщо бяха чували, и нямаше намерение да се връща там. Беше запазила работата си благодарение на него; получаваше покани за светски събития, защото той беше така добър да й ги отстъпи; и сега се намираше във Франция само защото Кристофър Томас бе имал любезността да я вземе със себе си. Ако от нея се искаше да спят в една стая, цената не беше прекалено висока. Тя с готовност участваше в сделката — нещо, което си повтаряше от седмици насам.

Кристофър я върна в шатото с наетото пежо. Пътят не беше дълъг — имението се намираше на по-малко от десет километра от селото. Минаваше се през красиви места; безкрайната шир на Поату-Шарент се простираше до хоризонта, тук-там имаше по някой град, но повечето населени места бяха селца, сгушени сред житни и слънчогледови ниви, лозя и гори. Карл бе купил шатото в окаян вид от предишния собственик — един почти сляп полковник от френската армия, последна издънка на древен род, живял пет века по тези места. Човекът им бе оставил повечето мебели, защото сърцето не му даваше да ги продаде, и бе плакал, докато развеждаше Карл и съпругата му Тери из стаите на фамилния дом.

Кристофър им беше ходил на гости няколко пъти, след като Карл бе пренесъл колекцията си от охранявания склад край Филаделфия, където я бе оставил осемнайсет месеца на съхранение. Карл се бе съветвал с него не само за картините, които вече притежаваше, но и за творби, които тепърва възнамеряваше да придобие, и Кристофър с удоволствие му бе давал мнението си, като дори го бе убедил да продаде няколко платна със спорни художествени качества или съмнителен произход. Тези съвети бяха възнаградени неочаквано щедро предвид репутацията на Карл като скъперник, обикновено с тлъсти суми, а в отделни случаи — с по някоя малка картина. Кристофър притежаваше пастел от Вюяр — наистина, не особено забележителен — който Карл му бе подарил като награда за посредничеството при придобиване на нещо, за което от години си бе мечтал.

Кристофър бе задържал своя Вюяр около година, след което тихомълком го бе продал на един търговец на картини в Париж, който го бе уверил, че картината ще бъде продадена на частен колекционер и никога няма да се появи в тръжна зала. Той знаеше, че Карл редовно преглежда каталозите на „Кристис“, „Сотбис“, „Филипс“, и ако забележеше подаръка си, обявен за продан, нямаше да се зарадва особено.

Кристофър и Джъстин бяха пристигнали в шатото предишния ден, като най-напред бяха взели високоскоростния влак от „Шарл дьо Гол“ до Ангулем, където бяха наели кола. Джъстин беше очарована от шатото и донякъде облекчена, че домакините й бяха дали отделна стая. Но същата вечер, когато всички се бяха разотишли по стаите си след вечерята, Кристофър почука тихичко на вратата й и тя го пусна да влезе.

— Този къща е много стара — прошепна той. — Кара ме да се чувствам самотен.

Същинската конференция започваше на следващата сутрин с дискусия относно две от последните придобивки на Карл — един Дюрер и един най-ранен Хопър. Творбата на Дюрер бе представена от някаква критичка от Берлин, която говори много дълго:

— Само погледнете лицето, обърнете внимание как се откроява от фона, как го улавя светлината. Всичко е в сянка, единствено лицето е осветено…

Кристофър смушка Джъстин.

— Използвал е камера обскура. Чела ли си Хокни по въпроса?

Някакъв мъж, който седеше наблизо, се обърна и ги изгледа гневно; Кристофър му кимна в отговор. Джъстин едва се сдържа да не се изсмее. Спомни си какво й бе казала една приятелка: „Виж какво, Джъстин, този мъж те използва. Толкова е очевидно“. Тя знаеше, че приятелката й е права, но й отвърна: „На мен пък ми е забавно. Поне никога не е скучен. Разбираш ли какво искам да кажа?“.

Когато минаха на Хопър, стана по-интересно. Картината не беше много известна и бе престояла трийсетина години в частна колекция, преди Карл да бе успял да я купи за четири милиона долара. Изобразяваше хотелска стая вечер, вятърът отмяташе настрани завесата на прозореца. Класическа територия на Хопър — предусещане за нещо, което всеки момент можеше да се случи. Карл лично изнесе беседата — това беше основното му участие за тази седмица — и публиката го слушаше с цялото внимание, което си бе заслужил било с парите, било с гостоприемството си. Така или иначе, думите на човек, способен да даде четири милиона долара за изображение на празна стая, в която всеки миг нещо можеше да се случи, си струваше да бъдат чути.

Кристофър слушаше разсеяно, а погледът му блуждаеше из залата, като от време на време се спираше върху шията и тила на жената, която бе говорила за Дюрер. Типична германка. Точна. Донякъде надменна. С академично излъчване. Такава като нея би изглеждала прекалено дребнава и не на място в Сан Франциско, твърде скована. Но жените като нея бяха предизвикателство — достижими, но не и леснодостъпни, което я правеше още по-интересна в очите му. И сега без видима причина тя извърна глава и погледите им се срещнаха, после кръстоса краката си — дълги и стройни — и му се усмихна.

Той отвърна на усмивката й.

— На вечерята не съм до теб — каза му Джъстин.

— Но ще се видим по-късно, нали?

Тя го докосна по ръката.

— Ами да. Защо не?

Той се сещаше за няколко причини да не се видят тази вечер. Всяка от които бе достатъчно добра сама за себе си. Но нямаше нужда да ги разкрива. Като всеки човек, и той си имаше своите потребности, които трябваше да се удовлетворяват, а засега милата Джъстин ги удовлетворяваше напълно успешно.

Докато влизаха в трапезарията — продълговата зала с изрисуван сводест таван — той поглеждаше крадешком към германката. Оказаха се един до друг — голям късмет! — а Карл беше от другата й страна, очевидно и двамата се радваха на благоволението му.

— Карл — заговори го той, като сочеше с пръст тавана, — чий е апотеозът?

— Кой е художникът ли имаш предвид, или кой е обожествен?

— Кой е обожествен?

— Прадядото на човека, от когото купих къщата. Полковникът.

Германката изви шия и погледна нагоре.

— А дали го е заслужавал?

— Според него, да — отвърна Карл.

И тримата се засмяха. После германката се обърна към Кристофър и каза:

— Надявах се да поговоря с вас.

Той повдигна въпросително вежди. Отблизо тя беше още по-привлекателна, а и акцентът й го заинтригува. Може би беше шведка, а не германка.

Тя имаше молба, по-скоро загатната, отколкото изречена. В Берлин готвели изложба на фламандски художник, представен със своя творба в музея на Кристофър. Дали би бил така добър? Разбира се, при удобен случай те щели да му се отблагодарят за услугата.

Германката подбираше грижливо думите си.

— Бих могла да дойда и лично да я взема, ако няма по кого да я изпратите.

— Разбира се. А пък аз мога да ви разведа из Сан Франциско.

— Би било много любезно от ваша страна.

Кристофър забеляза кожата й. Имаше тен, какъвто северните народи хващаха много лесно — с онзи мек златист оттенък, пред който той трудно можеше да устои. Беше с няколко години по-млада от него, а когато по навик погледна лявата й ръка, видя, че носи пръстен с гранат, но на средния пръст вместо на безименния, явно го носеше само за украшение.

Двамата се заприказваха непринудено и приятелски. Карл беше зает със съседката си отляво, така че по време на ордьовъра и основното блюдо никой не прекъсна разговора им. Германката флиртуваше с него — той разчиташе сигналите й безпогрешно. Беше заинтригуван, донякъде дори поласкан.

— Къде си настанена? — попита той. — Искам да кажа тук, в къщата? Аз съм в задната част, прозорецът ми има страхотен изглед към реката и към павилиона в края на ливадата.

— И аз съм от същата страна — отвърна тя. — Мисля, че през няколко врати от теб. През две, ако трябва да сме точни.

Той разбра перфектно. Беше изненадан, но доволен и откри лесно вратата й.

На следващата сутрин Джъстин я нямаше на закуска. В десет имаше лекция — някакъв човек от Националната галерия в Лондон щеше да говори за колекцията на Карл от рисунки на стари майстори. Тя щеше да бъде на лекцията и Кристофър щеше да поговори с нея и да изясни нещата. Тя няма право на претенции към мен, каза си той. Никакви претенции не може да има.

Ала къде всъщност се бе дянала Джъстин? Той усети известно раздразнение; все пак бяха тук по работа — той бе обсъдил това с нея — и нямаше да допусне тя да обижда Карл, като не се явява на старателно организираните му лекции. В този момент се обърна и я видя — седеше в далечния край на последния ред, с поглед, прикован в лектора, и не отмести очи към него, макар да беше сигурен, че с периферното си зрение бе забелязала, че я гледа.

След края на лекцията и въпросите от публиката, когато гостите започнаха да се размърдват нервно по местата си, Карл погледна многозначително часовника си. Беше време за сутрешното кафе, което бе сервирано на терасата.

Отвън слънцето грееше ярко и докато си пиеше кафето, Кристофър си сложи тъмни очила. Джъстин излезе на терасата, огледа се — той си каза, че този път нямаше как да не го е видяла — но се обърна и заговори с друг. Той остави чашата си върху каменния парапет на терасата и отиде да я пресрещне.

— Добро утро.

Тя го изгледа хладно.

— Добро утро.

Кристофър се огледа; останалите гости бяха улисани в разговори и едва ли някой щеше да ги чуе.

— Не ме забелязваш, а?

Тя се направи на изненадана.

— Кое те кара да мислиш така?

— Не ми се прави на наивна. Преди малко погледът ти мина през мен, все едно бях празно пространство.

Тя се поколеба за миг, сякаш преценяваше докъде беше безопасно да нагнетява напрежението помежду им.

— Ти си този, който не ме забелязва.

Тя го погледна в очите, но погледът й се отрази в слънчевите му очила, докато той я наблюдаваше внимателно. Кристофър Томас винаги си запазваше предимство пред опонента.

— Как е твоята приятелка германката?

— Моля?

— Приятелката ти германката. Новата ти приятелка. Тази сутрин поговорих с нея. Непосредствено преди лекцията.

— Ти… какво?!

— Беше изненадана — продължи Джъстин. — Представа нямала, че си тук с мен. Мислела си…

Кристофър се обърна и понечи да се отдалечи.

Джъстин го последва и го хвана за ръката. Хватката Й беше изненадващо силна; той усети как ноктите й се впиха в плътта му. Опита се да изтръгне ръката си, но тя го стискаше неумолимо.

— Какво си въобразяваш, че правиш?! Хората ни гледат! — изсъска той.

— Никой не ни гледа — прошепна тя. — Чуй ме, Кристофър. Замислял ли си се някога, че един ден някой от хората, които използваш като вещи, ще предприеме нещо, за да ти отмъсти? И че ще те заболи, ама истински?

Той й отговори също тихо:

— Изобщо не знам за какво говориш.

— А, така ли?

— Точно така.

Джъстин го пусна и си тръгна, а той остана да разтрива ръката си, където го беше стиснала. Щеше да я накара да си плати.

Същия ден след вечеря Карл му каза:

— Крис, ела горе да ти покажа нещо наистина интересно. Само ти.

— Разбира се, Карл. Сега ли?

Карл кимна и го поведе по стълбите към втория етаж, към една стая, в която Кристофър никога преди не беше влизал. Малкият интимен салон беше с шестоъгълна форма и се намираше в кулата на шатото. Вътре имаше библиотека, няколко малки картини по стените и гоблен над камината.

— Пусен — каза Карл, сочейки към картина, на която беше изобразен седнал мъж на фона на идиличен пасторален пейзаж. — Прелестна малка картина. Блънт е писал за нея. Всъщност неговата статия привлече вниманието ми.

Той затвори вратата, за да не ги види някой случайно минаващ в този момент по коридора.

— Човек трябва да се пази — отбеляза Карл. — Виж сега това.

Той издърпа едно от чекмеджетата на скрина до прозореца и извади малка картина с размери на книга, с позлатена рамка.

— Великолепна е — каза Кристофър, като се наведе, за да я разгледа отблизо. Изобразяваше млада жена и две момчета ангели; лицата им бяха определено ангелски. Можеше да бъде само на един художник. — Да, наистина е великолепна.

Карл го наблюдаваше внимателно.

— Знаеш ли кой е…

Кристофър го прекъсна с тих глас.

— Виждам кой е. — Той замълча, после продължи: — А ти какво очакваш, да ти кажа „Да, това е той“?

Карл вдигна рамене.

— Изобщо не искам да ми казваш кой е. Искам да ми кажеш само, че ще отнесеш картината със себе си в Сан Франциско и ще я предадеш на твоя реставратор там. Знаеш кого имам предвид. А пък той ще направи каквото е необходимо.

Кристофър се намръщи.

— Защо да я пренасям аз? Не можеш ли сам да я занесеш?

Карл положи картината върху масата и я погледна влюбено.

— Аз не мога. Не мога да рискувам да ме… засекат. Знаеш го много добре. — Той вдигна лице към Кристофър и задържа погледа му.

Кристофър наистина го знаеше. Знаеше също, че картината, излязла от ателието на Сандро Ботичели, най-вероятно изпод четката на самия майстор, не биваше да попадне в ръцете на митническите власти.

— Така че — продължи Карл — ти си идеален за целта. Казвал ли ти е някой, Кристофър, че лицето ти изразява абсолютна порядъчност? Преуспяващ уредник на музей се връща от конференция във Франция. Никой няма да те спре на митницата и да ти каже: „А сега бихте ли ни разказали нещо за онази картина, която криете в багажа си, мистър Томас?“.

Кристофър погледна Карл, който го наблюдаваше внимателно.

— Съжалявам, че трябва да го припомня точно на теб, Кристофър, стари ми приятелю, но онези, на които някога съм гласувал доверие, а впоследствие са ме… хммм, предали, не са свършили никак добре. Никак.

Кристофър не повярва на ушите си. Карл го заплашваше. Той пристъпи към вратата.

— Е? — попита Карл.

— Трябва да приема, нали? — отвърна с въпрос Кристофър.

Карл пъхна картината в кадифен калъф и му я подаде.

Кристофър прибра картината в стаята си, а после слезе в салона, където бяха насядали останалите гости, увлечени в разговори на чаша кафе преди лягане. Седна при тях. От Джъстин и германката нямаше и следа. След няколко минути той се извини и си тръгна. След разговора си с Карл се чувстваше доста изнервен.

На следващата сутрин почука на вратата на Джъстин и когато тя отвори, се наведе напред и я целуна.

Тя извърна глава на една страна, без да го погледне.

— Моля те! Да не се държим като деца. — Той я хвана за ръката. — Имам една молба към теб. Можеш ли да пазиш тайна?

— Разбира се, че мога. И ти го знаеш.

— Трябва да пренесем една картина до Щатите. Можеш ли да я вземеш в ръчния си багаж? Не е голяма.

— Защо пък аз?

Той използва репликата на Карл.

— Казвал ли ти е някой, Джъстин, че лицето ти изразява абсолютна невинност? И че е прелестно?

— Каква е картината?

— Като я видиш, веднага ще я познаеш. — Той замълча за момент. — И така, ще го направиш ли?

Тя помисли малко, после отвърна:

— Ще го направя.

Алегзандър Маккол Смит

3

— Ще се видя с него още довечера — каза Кристофър Томас по мобилния телефон, докато гледаше през стъклената врата на кабинета си към яхтеното пристанище ниско долу. — Ще бъда там в шест.

— Обади ми се, щом приключиш — отвърна гласът отсреща.

Томас се поколеба.

— Ще бъде късно за теб. Нека да ти се обадя сутринта — искам да кажа, когато при теб е сутрин — и ще ти разкажа как е минало.

По устните му пробяга едва доловима усмивка, когато чу мълчаливото съгласие от другата страна на линията. Не искаше нещо неразумно. Карл Портър живееше във Франция, а той — Кристофър — в Сан Франциско. Между тях имаше девет часа разлика. А Кристофър прекрасно знаеше, че телефонни разговори в 3 или 4 ч. сутринта с когото и да било е по-добре да се избягват, особено когато темата е толкова деликатна. Но нещата не опираха само до разум. Ставаше въпрос и за нещо повече. За надмощие. За контрол. И ако имаше едно нещо, в което Кристофър Томас беше наистина добър, то бе умението да запазва надмощие, да контролира всяка ситуация. Дори такава, в която бе попаднал против волята си, като сегашната.

— Очаквам да ми позвъниш в седем — изсумтя Карл, очевидно недоволен, че се бе оставил да му диктуват условия.

— Можеш да разчиташ на мен — отвърна Крис и прекъсна разговора, обхванат от смесени чувства.

Не му беше никак приятно, че Карл го бе принудил — и то със заплахи — да пренесе онзи Ботичели в Съединените щати. Кристофър Томас не беше свикнал да върши каквото и да било под принуда, камо ли под заплаха. Но гневът му постепенно бе отстъпил място на алчно въодушевление при мисълта за възможния резултат от тази история. Той щеше да получи много пари от продажбата на картината, а парите не бяха нещо, на което човек имаше право да се сърди, особено когато изпитваше остра нужда от тях.

Погледът му се зарея към изгледа, който се разкриваше от прозорците на кабинета му и който говореше за висок социален статут, постигнат с упоритост, способности и късмет. Беше нещо, което малцина можеха да си позволят.

Музеят на изкуствата „Макфол“ заемаше един престижен участък от Марина Булевард, северната крайбрежна улица на Сан Франциско, а неговият главен уредник Кристофър Томас разполагаше с ъглов кабинет. И сега Кристофър стоеше до стъклената стена зад бюрото си и се наслаждаваше на луксозната снежнобяла яхта, която грациозно се плъзгаше по гладката повърхност на водата към изхода на пристанището, докато две загорели дългокраки нимфи се изтягаха лениво на задната палуба. При вида им нещо в него потрепна — някакъв първичен глад, който бе мотивирал всяко негово действие, откакто се помнеше — гладът за все по-големи, все по-хубави неща. И както подсказваше разговорът с Карл Портър, много скоро той отново щеше да има с какво да го засити, стига да изиграеше умно картите си.

Той изпрати с поглед яхтата, погледна часовника си, обърна се и седна зад бюрото, като обгърна с критичен поглед разкошно обзаведения си кабинет. Изведнъж пространството наоколо му се стори бледо и невзрачно въпреки усещането за лукс и богатство, което извикваше у простосмъртните с изящните столове и салонни масички на Франк Лойд Райт и Майкъл Грейвс, с огромното бюро от стомана и стъкло на Рос Лавгроув и италианската библиотека от масив, в която бяха подредени луксозно подвързани томове със съвременни репродукции, много от които подписани от художниците; с плакатите от изложби, които Кристофър лично бе подреждал през годините с участието на някои от най-големите имена на съвременното изкуство; а също и с пространството, където излагаше на ротационен принцип творби от колекцията на музея — понастоящем един огромен автопортрет на Чък Клоуз, който сякаш трептеше на стената в ярките си цветове, допринасяйки за великолепието на работното му място. Но всичко това не му беше достатъчно.

Кристофър искаше повече.

Много повече.

Той отново погледна часовника си и въздъхна дълбоко.

Мразеше да чака, но нямаше избор. Облегна се назад върху меката кожа на стола по дизайн на Чарлс Имс, притвори очи и се замисли за парите, които скоро щяха да паднат в ръцете му.

Кристофър пристигна в реставраторското ателие преди уречения час, след като от съображения за сигурност паркира колата си през една пресечка и измина пеша, със забързана крачка, разстоянието до входа на сградата, стиснал в ръка черна кожена чанта. Реставраторът му отвори лично с интеркома и го пусна да влезе, след което тежката стоманена врата на ателието се затвори с грохот зад гърба му.

— Винаги е радост за мен да те видя, приятелю — възкликна Нико Бандини, като разтърси енергично ръката му. — Идваш тъкмо навреме за чашка грапа, с която по стара традиция да отбележим края на един плодотворен ден.

— Perfetto — отвърна с усмивка Кристофър. — Кой съм аз, че да нарушавам традицията!

Той последва общителния реставратор на картини по цялата дължина на ателието с висок сводест таван, под който цяла армия от майстори в бели престилки седяха приведени на работните си места като средновековни монаси в скрипториум и се взираха съсредоточено през увеличителните лупи, като грижливо почистваха и възстановяваха безценни произведения на изкуството, сякаш безчувствени към острата миризма на бои, безири и лакове, с която бе пропит въздухът в помещението.

— Много работа, а? — каза Кристофър повече като констатация, отколкото като въпрос.

— Не се оплаквам — отвърна Бандини. — Изящно изкуство се търси винаги, особено когато икономиката е стабилна.

— Така е, когато имаш добро изкуство за продан, винаги ще се намери купувач — отбеляза Кристофър, насочвайки разговора към онова, за което бе дошъл.

— Ако някои от тези неща изобщо може да се нарекат изкуство — засмя се презрително Бандини. — Познавам хора, които са готови да платят торба с пари за някакви идиотски цветни точки в каре, наплескани от някой от учениците на Деймиън Хърст. — Той поклати тъжно глава. — Светът все повече полудява, не мислиш ли?

— И не само в тази насока — съгласи се Кристофър. — Но какво пък, аз лично не се оплаквам. Мисля, че и ти няма да се оплачеш, като видиш какво съм ти донесъл.

Бандини се усмихна и въведе Кристофър в кабинета си, като затвори грижливо вратата след тях.

— Би ли пуснал резето? — помоли Кристофър.

— Разбира се. — Реставраторът се пресегна и механизмът щракна. — Знам, че не си дошъл просто да ме видиш. И така, какво ми носиш този път?

Кристофър положи кожената чанта върху отрупаното с хартии и всевъзможни предмети бюро на реставратора.

— Виж сам.

Бандини дръпна ципа и извади неголемия пакет. Беше с размери на илюстрован албум, завит в черен плюшен калъф. Бръкна вътре и издърпа знаменитото платно, хвана го с две ръце и го заоглежда с присвити очи и издадени напред устни.

Кристофър с мъка потисна усмивката си, когато другият мъж повдигна вежди и тихичко подсвирна от възхищение.

— Произход?

— Стопроцентова гаранция — отвърна уверено Кристофър. — От частен продавач. С всички необходими документи.

— Аха — отбеляза зачудено Бандини. — Значи който купи това нещо, ще може спокойно да го закачи в дневната?

Кристофър се усмихна. Досега той бе носил на Бандини главно творби, „взети на заем“ от колекцията на музея, като бе подбирал такива, които не се набиваха на очи и липсата им нямаше да се забележи, или пък такива, които майсторите на Бандини лесно биха могли да подправят. С този Ботичели случаят беше напълно различен.

— Може, ако иска, да го закачи и отпред на верандата — отвърна той. — Стига да си плати за удоволствието.

— И колко според теб може да струва това удоволствие? — попита реставраторът.

— Творбата е великолепна, няма съмнение, че е дело на самия майстор, а не на някой от учениците му. Както, убеден съм, виждаш и сам.

Другият се намръщи.

— Не ме убеждавай, Кристофър. Виждам всичко.

Уредникът на музея вдигна рамене.

— Три е една напълно справедлива цена, ако питаш мен. На търг може да стигне и повече. Но предвид обстоятелствата и за по-голяма експедитивност съм склонен да я дам за две и осемстотин.

Кристофър наблюдаваше внимателно лицето на реставратора, преценявайки всяка най-малка промяна в изражението му, търсейки потвърждение, че бе налучкал вярната цена, но сам не вярвайки, че би могъл да я получи. Както бе очаквал, реставраторът дори не трепна. И двамата бяха разигравали подобни диалози много пъти в миналото и като завършени играчи на покер и двамата знаеха правилата на играта.

Бандини мълчеше, лицето му беше съсредоточено и неподвижно.

— Е, ще стане ли? — настоя Кристофър, докато мозъкът му трескаво пресмяташе неговия дял от сделката.

„Всичко над 2,5 е твое“, бе му казал Портър. Ако картината се продадеше за 2,8, той щеше да прибере 300 хиляди долара. Чисти, без данъци.

Не беше зле за един следобед работа.

Реставраторът помисли няколко секунди върху въпроса му, без да отделя поглед от картината. После чертите на лицето му се отпуснаха.

— Възможно е и да стане — каза той. — Всъщност повече от възможно. Вероятно, бих казал. Мисля дори, че имам идеалния купувач. — Бандини се ухили на Кристофър. — Един господин от моята далечна родина.

— Ботичели би се зарадвал.

Реставраторът постави картината върху кожената чанта.

— Още тази вечер ще му звънна. — По лицето му се изписа любопитство. — Чувам, че бързаш да свършим работата. Имаш ли някаква причина, за която си струва да знам?

— Не бързам аз, а продавачът. Имал проблеми.

— Аха.

— Та… казваш, че има голяма вероятност скоро да сключим сделка, нали така?

— Така мисля — отвърна Бандини. Тонът му беше някак по-сух отпреди.

— В такъв случай би ли имал нещо против да ми дадеш аванс?

Лицето на реставратора се сгърчи, сякаш бе захапал лимон.

— Мислех си, че не бързаш със заплащането?

— Не че бързам, но… — Кристофър се поколеба. Докато с усилие на волята си придаваше самонадеян вид, по челото му избиха ситни капчици пот. — Нали знаеш как са нещата…

— Парични проблеми ли имаш, Кристофър? — попита с равен тон Бандини, без да отделя поглед от бинтования малък пръст на госта си.

Кристофър мушна ръката си зад гърба.

— Не, нямам проблеми, нали ти казах! — сопна се той може би прекалено енергично и с около секунда закъснение. — Виж, не искам кой знае какво, нали? Реших, че след като и двамата знаем, че картината си я бива и няма да представлява проблем да я пласираш, мога да ти поискам един малък аванс.

Известно време реставраторът го наблюдаваше мълчаливо, после каза:

— Не давам аванси, приятелю. Направи грешка, че изобщо повдигна въпроса. И знаеш ли защо не давам аванси?

Кристофър усети как страните му пламнаха.

— Защо?

— Защото хората, които искат аванс, имат парични проблеми. А хората с парични проблеми са отчаяни, а отчаяният човек става непредпазлив. А мен това ме тревожи. И то доста ме тревожи. — Бандини присви очи. — През годините с теб сме правили много пъти бизнес, Кристофър. Трябва ли да започна да се тревожа?

— Не, не, не! — запротестира уредникът. — Не ставай смешен. Всичко е наред. Плати ми, когато я продадеш, няма проблем. Нали? — Кристофър озари стаята с характерната си сияйна усмивка, с която досега толкова успешно си беше проправял път в живота.

Известно време реставраторът го наблюдаваше с преценяващ поглед, после лицето му изведнъж се отпусна, сякаш невидимите струни, които го изопваха отвътре, се бяха скъсали.

— Разбира се — каза той, като потупа Кристофър по рамото. — Няма да отнеме много време. А сега, какво ще кажеш за една грапа?

След като изпрати Томас до входната врата, Бандини се отправи обратно към кабинета си, дълбоко замислен.

Картината беше добра, нямаше съмнение. Той знаеше, че ще вземе повече от три милиона за нея. Можеше да организира дори нещо като мини търг, все пак един Ботичели с такова качество не се появяваше всеки ден на пазара. Ала нещо го притесняваше.

Уредникът на музея. Изглеждаше по-нервен от обикновено. И това се усещаше. А нервността, както е известно, е сигурен предвестник на неприятности. Каквито е най-добре да се избягват… или елиминират.

Той се обади — поотделно — на двамата си предпочитани клиенти, като им описа творбата и се разбра с всеки от тях да им я закара на сутринта с колата си за оглед. После позвъни на още един човек, който определено не му беше клиент и едва ли би различил платно на Ботичели от гравюра на Бенкси.

— Искам да наблюдаваш един човек — каза му той. — Моят… доставчик. Знаеш кого имам предвид.

— Отблизо ли?

— Под микроскоп — отвърна Бандини и му обясни накратко от какво се боеше.

Докато крачеше към кабинета си, Кристофър Томас беше като наелектризиран от прилив на нервна енергия. Опитваше се да мисли положително. Бандини не се бе стреснал от цената. Кристофър беше почти убеден, че реставраторът ще свърши работа, и то скоро. Обикновено така ставаше. Ала този път той го бе подплашил с въпросите си, с настойчивите си изпитателни погледи. Кристофър знаеше добре, че онзи не е някакъв мухльо. Освен изключителен майстор в занаята си и фалшификатор, Бандини беше твърд като камък и не прощаваше лесно. Кристофър бе имал възможност да се убеди в това от лични наблюдения.

Офисите на музея бяха почти празни в този час, по работните си места бяха само неколцина служители от отдела за Далечния изток заради непреодолимата часова разлика. Той влезе в своето светилище, пристъпи към редицата бутилки, строени върху лъснатата до блясък табличка в стил „Ар деко“, и си наля три пръста малцово уиски в кристална чаша. Вдигна я пред очите си, загледа се в отблясъците светлина, които танцуваха в кехлибарената течност, после я поднесе към устните си; ароматният букет от ванилия и дъб погъделичка ноздрите му, течността се плъзна надолу в гърлото и… той чу зад себе си гласа й. Идваше някъде иззад гърба му, откъм вратата на собствения му кабинет.

— Къде беше? Видях те да излизаш с някаква кожена чанта.

Той се обърна на въртящия се стол и я видя. Джъстин.

Неканена.

— Повечето хора чукат, преди да влязат — каза той, преди да й обърне гръб и да отпие още една глътка уиски. — Всъщност забрави какво ти казах. Не повечето. Всички.

Вратата се затвори с мазно щракване и тя каза:

— Повечето хора не биха ти помогнали да прекараш шедьовър от петнайсети век през митницата или греша?

Той се обърна отново на стола си тъкмо за да види самодоволната усмивка, която се бе разляла по красивото й лице.

— Забрави какво ти казах. Не повечето. Никой. Предполагам, че с това, което направих за теб, съм си платила известно отклонение от протокола, ти как мислиш?

Той издиша бавно въздуха от дробовете си, после каза:

— Какво искаш от мен, Джъстин?

— Напоследък ме избягваш. Започвам да се тревожа, че скромното ни партньорство е на път да се провали.

— Нашето „партньорство“?!

— Не ти ли пренесох проклетата картина, по дяволите! — Тя пристъпи крачка към него. — Сложих си главата в торбата. Ти ме накара да рискувам всичко заради проклетото платно!

— Какво си рискувала? — изсмя се презрително Кристофър. — Сама знаеш колко леко мина всичко. Точно както ти бях обещал. Освен това — продължи неумолимо той с метална нотка в гласа — не си спомням да съм те принудил да вършиш каквото и да било.

Колебанието в очите й го изпълни със самодоволство.

— Къде е тя? — попита Джъстин.

— Не е твоя работа.

— Не е моя работа ли?! Толкова е моя работа, все едно аз съм я рисувала. Ние сме партньори, Крис, не го забравяй. И независимо дали ти харесва, или не, ще ми платиш каквото ми дължиш.

— Или? — изграчи дрезгаво той. Пулсът му биеше ускорено в слепоочията, когато остави чашата си на масата, и й отправи поглед, изпълнен със заплаха.

Изведнъж Джъстин усети парализиращ страх. Никога преди тя не го бе виждала откъм тази му страна и извика от ужас, когато Кристофър скочи от стола си, пресече на три скока стаята и я стисна за китките. После я блъсна с всички сили назад в стената.

Пръстите на едната му ръка се свиха около гърлото й.

— Преди да ме заплашваш, скъпа — просъска той, — трябва най-напред да си убедена, че си в състояние да изпълниш заплахата си.

Тя го гледаше, парализирана от ужас, докато лицето му се приближи на два пръста от нейното, усети дъха му по бузите си, зъбите му бяха оголени като на някакво готическо чудовище, погледът на присвитите му очи я изгаряше.

Устните й трепереха, когато прошепна:

— Ти дори не знаеш на какво съм способна, Кристофър.

Искаше й се думите й да звучат твърдо и заплашително, но си даваше сметка, че това не бе така.

Пръстите му се свиха още по-силно около гърлото й; парализиращият страх прониза отново цялото й тяло. Една вена на слепоочието му пулсираше. Без да отделя очи от нейните, той се приближи още повече, докато устните му докоснаха ухото й, а наболата му брада я одраска по шията.

— О, и двамата знаем на какво си способна, скъпа. На моменти съм бивал приятно изненадан.

Реймънд Хури

4

Главната галерия на музея „Макфол“ бръмчеше от приглушени гласове и нервен смях. Артистичният елит на Сан Франциско се бе събрал в целия си блясък: уредници на музеи и колекционери на картини, художници и галеристи, висша мода, татуировки, особено татуировки, върху гърбове и ръце на млади и недотам млади мъже и жени; никой не поглеждаше към изложените творби, някои рецитираха задъхано сивитата си, други се преструваха на отегчени, докато клепачите им пърхаха като крилца на колибри, търсейки в множеството потенциален покровител, пред когото да си излеят душата.

Роузмари Томас спря за миг, колкото да си поеме дъх, облегна се на стената и се загледа в тълпата от сноби и псевдоинтелектуалци, облечени почти до един в черно, много от които познаваше от години, но на кого от тях би могла да се довери? Дали знаеха? Дали не й се присмиваха зад гърба?

Горката Роузмари, с този съпруг, хммм, нали разбираш?…

Самата мисъл, че се бе превърнала в посмешище, в обект на състрадание, беше непоносима.

Каква ирония, помисли си тя, докато погледът й се спря върху ослепителния в противоречивостта си повод за днешния прием — триметровото „накапано“ платно на Джаксън Полък от 1947 г. от най-силния период на този маниакален в гениалността си творец. Творба като тази, която извънредно рядко се излагаше на показ, бе дар за музея, който тя бе помогнала на Кристофър да придобие.

Нашият музей, обичаше да го нарича Кристофър. Каква подигравка! Защото междувременно Кристофър Томас се бе издигнал до главен уредник на изкуството на XX век, докато тя си бе останала сътрудник в отдел „Оръжия и доспехи“ — една миришеща на мухъл зала, в която влизаха лъхащи на мухъл възрастни господа или мърляви тийнейджъри.

Но нима двамата заедно не го бяха решили така: неговата кариера да се развива с предимство?

Без теб нямаше да се справя, скъпа.

Колко пъти й го бе казвал? И тя му бе вярвала, доволна в ролята си на тихата, подкрепяща съпруга си женичка с добър произход: дъщеря на провинциално буржоазно семейство от Шейкър Хайтс, Охайо; бал на дебютантките, диплома на бакалавър от колежа „Уелсли“, магистратура от престижния нюйоркски Институт за изящни изкуства.

Музеят до голяма степен дължеше репутацията си на Роузмари. Благодарение на семейните си контакти тя бе успяла да се свърже със стари европейски фамилии и да ги предума да дарят редки творби на техния музей, вместо на по-големите и далеч по-лъскави калифорнийски институции. А сега Кристофър изграждаше колекцията от съвременно изкуство — онова, което привличаше снобската публика, която иначе не проявяваше почти никакъв интерес към рицарски доспехи и готически потири. Самата Роузмари се чувстваше като стара безинтересна реликва, някога гръбнак на музея, а днес никому ненужна, незабележима, готова да бъде изхвърлена на боклука.

Ние вече не сме си нужни.

Искаш да кажеш, че аз не съм ти нужна.

Искам развод.

След всичко, което бе принудена да изтърпи — жените, униженията — сега той искаше развод.

Няма да ти позволя да се разведеш с мен.

Не можеш да ме спреш.

Лицето на Кристофър, устните му, изкривени в ехидна усмивка, изгаряха съзнанието й, докато очите й регистрираха лицето на друг мъж.

— О! — Тя си пое припряно дъх. — Тони.

— Добре ли си?

— Аз ли? Ами да, добре съм. Разбира се. — Дали вижда срама на лицето ми?

— Изглеждаш някак зачервена.

— Не, не… нищо ми няма. Тези светски събития, нали знаеш?

— Е, да, не е лесно да си уредник на музей, но пък за мен е удоволствие да видя новата ви блестяща придобивка.

— Която имаме благодарение на теб. — Ето, трябваше да му го кажа.

— Е, не изцяло. — Тони Олсън повдигна рамене с престорена скромност.

Щедър меценат и председател на Управителния съвет от четири години, Тони бе оформил посоката за развитие на музея, като междувременно двамата с Роузмари бяха станали добри приятели.

— Кристофър също има немалка заслуга. Трябва да си много горда с него.

— Да… разбира се. — Роузмари преглътна мъчително; кръвта нахлу в мозъка й, гадеше й се.

— Сигурна ли си, че ти няма нищо, Роузмари? — Тони положи ръка на рамото й.

Тя се опита да се усмихне. Лицето на Кристофър беше все пред очите й, думите му я изгаряха като киселина.

Ами децата?

Ще го преглътнат.

— Мога ли да ти предложа нещо за пиене?

— Това е последното, от което имам нужда, Тони. От заетост пропуснах вечерята, което беше глупаво от моя страна, но иначе съм добре, нищо ми няма, наистина!

Той я погледна в очите.

— Роузмари, всички знаем колко помогна за придобиването на тази картина, която при това не е към твоя отдел, а пък сега Кристофър си приписва всички заслуги. Не е честно.

— Е… аз май съм по-добра в осигуряването на грантове и дарения, докато Кристофър повече го бива по светската част…

— Ти си много повече от това, което казваш. Ти си котвата, за която се държи цялата институция.

Метафората не й хареса — представи си някаква тежест, която тегли музея надолу, заплашвайки да го завлече на дъното.

Докосна го по ръката, усети финия кашмир под пръстите си.

— Върви, общувай с гостите, това е твое задължение.

Тони Олсън докосна с устни бузата й и я озари с топла усмивка, преди да се смеси с тълпата; направи го с онази лекота, на която Роузмари винаги се бе възхищавала, но така и не бе успяла да постигне.

Котва — това съм аз. Ненужна тежест.

Но, от друга страна, тя беше добра съпруга на Кристофър — винаги до него, когато имаше нужда, винаги готова да отстъпи на заден план, за да може той да блесне, да бъде звезда. Винаги способна да отгатне желанията му и да ги изпълни.

Тя наблюдаваше тълпата; поне половината ценители на изкуството стояха с гръб към шедьовъра на Полък.

— Господи, изглеждаш ужасно! — Питър Хюсън изгледа сестра си над ръба на чашата с шампанско. — Побеляла си като призрак. Какво ти е?

— Нищо.

— Да не би да е заради онзи мазен милиардер Олсън?

— Не, разбира се. — Роузмари откри Олсън с поглед, който вече говореше с половин дузина гости едновременно.

— Нали знаеш, че първия си милион го е изкарал от муниции?

— Не вярвам.

— Наивността ти не спира да ме изумява. — Питър подсмръкна. — Този човек ми е противен.

— Противен ти е всеки, който има повече пари от теб.

— Това означава всички, нали?

— Господи, Питър, та ти и аз имаме един и същ попечителски фонд, знам точно с колко пари разполагаш и те никак не са малко. Би трябвало да си благодарен.

— Милата ми сестричка, ти се правиш на благодарна доста по-добре от мен.

— Дай да не навлизаме в това, не и тук — въздъхна Роузмари.

— В кое да не навлизаме? Имаш предвид може би заема, който ти поисках… и ти ми отказа?

— Ние получаваме една и съща месечна издръжка, Питър — прошепна Роузмари, но думите й прозвучаха повече като съскане. — Само че аз не харча моите пари така, както ти твоите.

— Това е очевидно. — Питър огледа критично сестра си от глава до пети. — Не е ли редно да се пооблечеш малко по-прилично за такива събития?

— Много остроумно. — Роузмари приглади с ръка някакви въображаеми гънки по семплата си бежова рокля.

— Изобщо не остроумнича. — Питър се обърна към центъра на залата. — Виж само как се е издокарал съпругът ти, с дизайнерски смокинг. Ти защо не си до него, защо не си го хванала под ръка?

— Жонглира с толкова събеседници едновременно, едва ли му е до мен.

— Трябвало е да стане жонгльор, да работи в цирка…

— Не сега, Питър!

— Господи, Роузмари, колко не ти отива да се правиш на мъченица, да защитаваш този негодник, който те прави за смях пред хората!

— По-тихо, Питър!

Роузмари огледа посетителите около тях, за да се убеди, че никой не ги подслушва, но всички бяха твърде погълнати от себе си, за да забележат каквото и да било.

— Е, че какво? Няма някой, който да не знае за изневерите му! Той не си дава труд да ги крие.

Роузмари усети как краката й омекнаха, лицето й пламтеше, но не каза нищо.

— Виж какво, ако смяташ да стоиш отстрани и да се цупиш, аз си тръгвам.

— Добра идея — каза тя неочаквано рязко и отстъпи крачка-две назад. Идваше й да се обърне и да побегне, но краката й бяха като приковани в пода, а в съзнанието й като повредена грамофонна плоча се повтаряха едни и същи фрази:

Има ли друга, Кристофър?

Не е в това въпросът.

Тъкмо в това е. Поне за мен.

Ти нямаш нищо общо.

Искам да знам.

Това си е моя работа, не твоя.

Няма да допусна да ме унижаваш по този начин. Няма!

И какво ще направиш?

Тя отново си представи лицето му, докато изричаше тези думи, ехидната му усмивка, арогантността му. Трябва да се махна от тук.

Усети нечия ръка с добре поддържан маникюр върху своята, ноктите погъделичкаха леко плътта й.

— Вие сте съпругата на Крис, нали?

Младата жена, която зададе въпроса, приличаше на невестулка — висока и слаба, със злобно изражение на лицето; с присвити очи и устни, разтеглени в неискрена усмивка.

— Да — кимна Роузмари.

— Вие не ме познавате. Хейл Пратчет, навремето работех в Природонаучния музей на Лос Анджелис. — Тя отметна встрани дългата си червеникава коса.

Погледът на Роузмари регистрира прилепналата по тялото рокля, петнайсетсантиметровите токове, дузината сребърни и златни гривни на всяка ръка — жена, срещу която тя нямаше никакви шансове; жена, каквато трудно можеше да се види в Шейкър Хайтс, но която изглеждаше съвсем на място в салоните на Ню Йорк, Лос Анджелис или Сан Франциско; една от онзи тип жени, които неудържимо привличаха Кристофър.

Роузмари я гледаше втренчено, като едва се сдържаше да не замахне и да я удари.

— Но аз ви познавам, и то не от музея. — Тя си пое дълбоко дъх и каза: — Как смеете да идвате тук?

— В какъв смисъл? — попита невинно Хейл. Усмивката й сякаш беше трайно запечатана върху лицето.

— Напуснете веднага.

— Няма да стане.

Хейл повдигна старателно подчертаната си с молив вежда и погледна над рамото на Роузмари към тълпата зад гърба й. Имаше голям избор, но сега не беше моментът, напомни си тя. Тази вечер бе дошла заради конкретен мъж. Тя огледа Роузмари от глава до пети, изсмя се гърлено, после се обърна и се отдалечи.

Лицето на Роузмари пламтеше от гняв, докато наблюдаваше как Хейл Пратчет си пробива път през множеството, а стройното й тяло се виеше като змия. После зърна Кристофър сред най-гъстата тълпа, унесен в непринуден светски разговор със седем-осем души едновременно, докато хубавата му сътрудничка Джъстин Оулгард беше застанала чинно отстрани.

Той спеше и с Джъстин и Роузмари го знаеше.

Господи, има ли сред всичките тези жени поне една, с която той не е…

Роузмари наблюдаваше как Кристофър се смее и отмята русия кичур коса от челото си. От него лъхаше неподправена жизнерадост и добродушие и Роузмари усети как стомахът й се свива от болка. Изведнъж онази, червенокосата — Хейл Пратчет — се появи отнякъде и го улови за ръката.

В този момент Роузмари си мечтаеше земята да се разтвори под краката й, да я погълне, да стане невидима.

Но нима и сега някой я забелязваше?

Време ми е да се погрижа за себе си, Роузмари, и багаж не ми е нужен.

В това ли се бе превърнала тя за него, в багаж?!

Доста направих за теб, Роузмари, но между нас всичко е свършено.

Направил си за мен? Какво си направил за мен?

Ушите й бучаха от шума и ярките светлини в залата, пред очите й танцуваха цветни петна като безброй етюди на Джаксън Полък, пулсиращи върху белите стени.

После изведнъж всичко престана, шумът утихна до монотонно жужене, тълпата се разтвори в пространството, докато накрая останаха само тримата: Кристофър и онази ужасна червенокоса жена, застанали един до друг пред платното на Полък — два силуета на фона на трептящите цветни петна; и Роузмари, която ги наблюдаваше отдалеч. Тя не чуваше какво си говорят, но разбираше езика на тялото им: жената издала хълбоците си напред, а Кристофър шепнещ нещо в ухото й, докато дланта му я стискаше над лакътя.

Но когато онази жена вдигна ръка, за да го погали по косата — тук, насред музея, пред очите на всички, на собствената му съпруга — това преля чашата.

Залата се въртеше около нея като капките под четката на Полък. Роузмари усещаше, че се движи, чуваше гласа си да казва: „Извинете! Извинете!“, докато си пробиваше слепешком път през тълпата, собственото й дишане свистеше в ушите й, сърцето й биеше бясно в гърдите; Кристофър и онази жена идваха все по-близо и на фокус, русите кичури на главата му и тъмночервеният лак на ноктите й изпъкваха релефно, в ярки цветове, докато всичко останало се размиваше в мъгла…

Кристофър Томас се усмихна лъчезарно на групичката възторжени почитатели, които го бяха наобиколили, после вдигна поглед над главите им и я видя: неговата съпруга, сама, обикаляща като сираче наоколо.

Светлокестенявата й коса се спускаше безжизнено до раменете, безформената й бежова рокля висеше като чувал. Той отдавна беше престанал да забелязва хубостта й в невзрачната опаковка. Запита се какво изпитваше към нея в този момент, но не можа да си отговори.

— Здравей, жонгльоре! — каза Питър Хюсън, като тупна зет си по гърба.

— Какво?

— Жонгльор — повтори Питър, като се направи, че жонглира с ръце.

Кристофър Томас го изгледа с нескрито презрение. Питър Самохвалкото. Питър Готованеца. Питър, който не го биваше за нищо. Кристофър го потупа снизходително по рамото и му обърна гръб.

— И така, как ти се струва този Полък? — попита той Тони Олсън.

— Брилянтен. Наелектризиращ. И доста скъп.

— И ш-ш-шладникав — изфъфли Питър Хюсън, като се вклини помежду им.

Беше пиян и заваляше думите.

Кристофър въздъхна шумно.

— Моят шурей не е в състояние да забележи вътрешната структура на сюжета, ритъма на капките, преплитащите се абстрактни форми, наподобяващи езически танц…

Питър изпръхтя през носа си, но преди да бе казал нещо, Кристофър го улови за лакътя, дръпна го към себе си и просъска в ухото му:

— Питър, разкарай се веднага! Никой не те е канил тук.

— Не се занасяй, Томас, сякаш не се знаем! — изригна Питър; алкохолният му дъх удари Кристофър в лицето като мокра гъба.

— Крис…

Кристофър пусна шурея си и се извърна към познатия женски глас.

— Оставих поне десет съобщения на гласовата ти поща — каза тя.

Хейл Пратчет.

Кристофър забеляза тълпата, която го обкръжаваше все по-плътно: художници и колекционери, дори самият директор на музея Алекс Хълтгрен — човек, напълно лишен от чувство за хумор, и членът на Управителния съвет Тони Олсън.

— Не мога да говоря сега — прошепна той на Хейл. — Ще ти се обадя.

— Само ми обещаваш…

— Коя е тази, Крис? — попита Джъстин Оулгард, като пристъпи крачка напред и се изправи лице в лице с Хейл Пратчет.

— Тъкмо щях да му задам същия въпрос — сопна се Хейл, като оглеждаше нацупено Джъстин.

Кристофър поглеждаше ту към едната, ту към другата.

— Не мога, Хейл, не и тук — прошепна той в ухото й.

— Я, ти помниш името ми, каква изненада! — изсмя се изкуствено тя; ръката му я стискаше като клещи над лакътя. — Не се тревожи, няма да правя сцена.

— Ти вече я направи. — Кристофър се огледа. Директорът на музея, Тони Олсън, Джъстин — всички го наблюдаваха внимателно.

Той се насили да се усмихне, за да разсее напрежението, но със свободната си ръка Хейл Пратчет се опитваше да приглади косата му — изтъркан жест, който без съмнение бе видяла в някой филм, всичко в нея беше театър и бутафория. Той бездруго щеше да я спре, поведението й беше крайно неуместно, дори вече бе вдигнал ръка, за да й попречи, но в този момент видя Роузмари, която разблъскваше тълпата на път към него, с изкривено от гняв лице.

— Стига!

Роузмари Томас се стресна от собствения си глас — много по-силен, отколкото бе очаквала. Тя перна Хейл Пратчет през ръката, с която посягаше към съпруга й.

— Какво, по дя… — зяпна Хейл.

— Какво си направил ти за мен? — крещеше Роузмари на съпруга си. — За мен?

Цялото й тяло трепереше, но това нямаше никакво значение; нищо нямаше значение.

— Само като си помисля какво пожертвах заради теб, всичките тези години, живота си и какво получих в замяна?

— Роузмари, моля те. — Кристофър правеше ритмични движения с длани във въздуха, сякаш усмиряваше куче, а лицето му беше изкривено в неподвижна усмивка.

Тълпата около тях бе утихнала, тишината се разпространяваше в концентрични кръгове, като вълни в езеро, докато накрая останаха да разговарят само малки групички по ъглите — нестроен хор от приглушени далечни гласове.

Кристофър посегна към Роузмари, но тя го плесна през ръката и отстъпи крачка назад.

— Роузмари…

— Мръсник такъв! Аз ти дадох всичко това. А сега ти…

— Роузмари, моля те. Ти си пила, скъпа, не си на себе си.

Той успя да я прегърне през рамо, но Роузмари се отскубна от ръката му.

— Нищо не съм пила. Никога не съм била по-трезва. — Звукът от собствения й глас все така я стряскаше, но беше твърде късно, за да се спре. — Значи искаш развод, така ли, Кристофър? Ще видим тази работа.

Изведнъж залата се завъртя, таванът се люшна на една страна, подът се надигна да го посрещне; тя видя как Джъстин присви очи, видя тънката усмивчица върху устните на Хейл Пратчет; Тони Олсън гледаше намръщено, а разните художници, търговци на картини, уредници на музеи приличаха на гротескни образи от гравюри на Домие, които я фиксираха с поглед, и в този момент залата оживя, сякаш някой бе натиснал копчето на видео, поставено на пауза, хората отново заговориха помежду си, но някак плахо, гузно, извърнали поглед встрани, давайки си вид, че нищо не се бе случило. Но беше твърде късно — истината за стореното от нея насред изложбата, насред музея я разтърси отвътре като спазъм. Със сълзи в очите и червени петна на лицето тя разблъска тълпата и избяга от залата.

Джонатан Сантлоуфър

5

— Мамо?

Денят й бе започнал едва преди пет секунди, а Роузмари вече изпитваше ужас от онова, което предстоеше. Тя се обърна по гръб и с мъка отвори очи. Дъщеря й беше застанала до леглото, още по пижама, стиснала под мишница кукла Барби.

— Мамо, будна ли си?

— Да, миличка.

— Къде е татко?

Половината на Крис в леглото беше подозрително празна. Роузмари се прокашля.

— Днес трябваше да тръгне по-рано за работа.

Лъжата беше очевидна дори за едно дете. Но това не пречеше на Роузмари да я използва отново и отново.

Лейла я изгледа с укор.

— Очите ти са подпухнали.

— Така ли? — Роузмари знаеше, че са подпухнали. — Спала съм… дълбоко.

— Хубаво ли беше партито, мамо?

Роузмари не отговори.

— Брат ти буден ли е?

— Долу е. Гладни сме.

— Помоли Елси да ви направи закуска.

— Твоите палачинки ни харесват повече, мамо!

Дъщеря й стоеше и я чакаше. Роузмари отметна завивките и стана от леглото. Случилото се снощи щеше рано или късно да я връхлети, но дотогава можеше поне да си дава вид, че денят е като всички други.

Заради децата.

Заради собствения си разсъдък.

Първият знак, че това нямаше да бъде един обичаен ден от живота на Роузмари Хюсън Томас, дойде в единайсет часа, след закуската с палачинки. Децата й се бяха нахранили; тя се бе преструвала, че яде. После с помощта на домашната си помощница Елси сортира дрехите за химическо чистене, напомни й да повика човек за измиване на прозорците следващата седмица и тъй като бе получила напомнителна картичка от семейния зъболекар, тя позвъни, за да запази час за себе си и децата.

Нормален ден, като всички останали.

Обичайните домашни задължения.

И тогава, тъкмо когато се готвеше да излезе в градината, за да отреже няколко цъфнали рози, Елси се приближи към нея с безжичния домашен телефон.

— От музея търсят мистър Томас.

Роузмари изчака Елси да се отдалечи, за да не чува разговора.

— Ало?

— Добро утро, мисис Томас. Обажда се секретарката на Крис. Съжалявам, че се налага да го безпокоя у дома — изгука тя. — Но възникна нещо, което изисква неговото внимание колкото се може по-скоро. Може ли да говоря с мистър Томас?

— Него го няма.

— О-о-о?

Една-единствена сричка, но заредена с подтекст. Бузите на Роузмари пламнаха от гняв и обида, но дързостта й от предишната нощ се бе изпарила, отстъпвайки място на още по-голяма плахост. Каза си, че е най-добре да си мълчи, да не дава никаква излишна информация.

Тя впрегна цялото си самообладание и попита с равен тон:

— Опитахте ли на мобилния му телефон?

— Много пъти. Мистър Олсън настоява да говори с него. Имате ли представа къде бих могла да го открия?

— Не знам, съжалявам.

— Или кога ще си бъде вкъщи?

— И това не знам.

— А вие ще бъдете ли днес в музея, мисис Томас?

Тази долна интригантка май се опитваше да я уязви. Отделът, в който работеше Роузмари, нямаше нищо общо с нейния. Подпитваше, колкото да изкопчи информация за Крис, това беше истината.

— Не, днес няма да бъда. А сега, ако ме извините…

— Значи нямате представа къде бих могла да открия съпруга ви?

Роузмари се престори, че не е чула въпроса, и затвори, преди секретарката да бе успяла да каже още нещо.

Тя не чу отварянето на вратата и дори стъпките му.

Брат й — последният човек, когото би желала да види в този ден — се появи със самодоволна усмивка в дома й, неканен. Още от детството им, прекарано заедно, той бе свикнал да я тормози, когато бе най-уязвима. И сега пристигна „тъкмо навреме за по един коктейл“, като липсата на ентусиазъм от нейна страна не му попречи да помоли Елси да докара количката с бутилките.

Оставена без избор, Роузмари остави на Елси грижата за вечерята на децата и се върна в дневната при Питър, който междувременно се бе разположил като у дома си и си бе налял питие.

— Дори да ме бяха вързали, щях да прегриза въжетата и да дойда, защото нямам търпение да чуя какво си им подготвила на бис. Ще строшиш сватбения ви сервиз в главата на Крис може би? Или ще скочиш с колата му в басейна? Надявам се да е нещо подобаващо зрелищно. Едно питие за теб, Роузи? Ще ми простиш откровеността, но изглеждаш като човек, който има нужда да се подкрепи с нещо.

— Не, благодаря. Изненадана съм, че нямаш махмурлук. Снощи добре се беше подредил.

— Но не съм бил толкова пиян, че да не оценя подобаващо въздействието на шоуто, което устрои. Господи, Роузи! — Той вдигна чашата си за подигравателен поздрав. — Ти ме накара да се гордея с теб. Как само се изправи срещу Крис, заобиколен от бивши и настоящи любовници, които жадно попиваха всяка твоя обвинителна дума! А и служителите от музея бяха провисили ченета. Беше уникално! Не съм подозирал, че имаш такива заложби. — Той й намигна. — Кой знае на какво още си способна…

— Млъкни, Питър! — сопна се тя.

Той й се усмихна над ръба на чашата си, докато отпиваше.

— Онзи долен развратник няма ли да седне с нас за по едно питие?

— Не се надявай много.

Питър се изсмя.

— Какво ли има да каже мръсникът за свое оправдание сега, след като греховете му бяха изобличени? Може би се е разкаял? Донесъл ти е цветя? Някое изискано бижу?

— Не съм го виждала днес.

Питър постави чашата си на масичката и се наведе напред.

— Сериозно?

— Снощи… не се прибра у дома.

— Хммм. Интересно… Не смятам, че Крис е от онези, които лесно подвиват опашка. — Питър я изгледа лукаво. — Разбира се, кой би могъл да го обвини, че не му се прибира в семейното гнездо след скандала, който му вдигна снощи? Предполагам, че се прави на обиден.

— Типично в негов стил, нали?

Питър отново се пресегна към чашата си и отпи, докато я гледаше замислено.

— Във всеки случай, не е в твой стил да говориш против Крис. Макар да знаеш, че той е едно лъжливо, развратно, безскрупулно копеле, ти досега винаги си го защитавала. Досега. Защо изведнъж смени тона?

— Той поиска развод.

Тайната беше разкрита. Всички и бездруго вече знаеха. Нямаше смисъл да се преструва.

— Настоя да се разведем.

— И ти загуби ума и дума. Ако се съди по снощната сцена…

— Може би и аз ще пийна нещо.

Тя си наля чаша бяло вино и отпи малка глътка, усещайки с кожата си подигравателния му поглед, питайки се дали ръцете й не треперят.

— Представи си как Крис се е явил в музея тази сутрин — захили се той. — Как ли се е изправил пред колегите си? Твоят приятел Тони Олсън имаше вид, сякаш се готви да го убие. Нищо чудно да е свикал извънредно съвещание на Управителния съвет, във всеки случай, хващам се на бас, че сутринта е бил там, за да го причака…

— Крис не е бил на работа днес. Поне сутринта го нямаше в музея.

Тя разказа на Питър за телефонния разговор със секретарката.

— Че къде може да е бил цял ден?

— Честно казано, не ме интересува.

— Сврял се е при някоя от любовниците си, а?

Роузмари се направи, че не е чула.

— Може да се е приютил при хубавичката Джъстин?

Джъстин. При мисълта за най-новото му завоевание кръвта на Роузмари кипна. Всички в музея знаеха, че Кристофър бе взел Джъстин със себе си при последната си командировка във Франция. Тя беше поредната красива служителка, станала обект на специалното му внимание.

Питър продължаваше да налива масло в огъня.

— Кой знае, може да е и с онази червенокоса кучка с дългите нокти, която се бе усукала около него снощи тъкмо когато ти реши да предприемеш нещо?

— Двамата са си лика-прилика — промърмори замислено Роузмари. После се окопити и добави с равен тон: — Не знам къде е, знам само, че не съм го виждала от снощи, когато си тръгнах от музея.

— А що се отнася до състоянието на брака ти…

Очите й се напълниха със сълзи.

— Децата — промълви прегракнало тя. — Това ще ги съсипе.

Питър сплете пръсти и протегна ръце над главата си с дланите нагоре.

— Е, какво пък — въздъхна той, — може да не ти се наложи да си цапаш ръцете с един гаден развод. Може Крис да си плаща за другите грехове.

Тя избърса сълзите си.

— Какви други грехове?

— Хайде, хайде, Роузмари. Едва ли си чак толкова наивна. Ако Крис е нарушил брачната клетва, смяташ ли, че е бил изряден в останалите си договорни отношения?

— Не разбирам за какво говориш.

Питър изчетка невидимо парченце мъх от ръкава на сакото си.

— Не е моя работа да ти казвам. По-добре попитай Стан.

Стан Балард беше техният адвокат и управител на имотите им.

— И какво знае той, което аз не знам?

Питър се усмихна загадъчно; явно бе, че го сърбеше езикът да й каже.

— Спомняш ли си, че неотдавна Крис си счупи пръста?

Тя кимна.

— Само че не си го прищипа с вратата на колата, както твърдеше. — Погледът на Питър блуждаеше по посока на моста „Голдън Гейт“, който в този час тънеше в мъгла. Той се подсмихна. — Ако Крис не се появи скоро, може би ще трябва да претърсят залива за трупа му.

В полицейското управление на Сан Франциско мобилният телефон на полицейски инспектор Джон Нън иззвъня. Беше Тони Олсън.

— Мистър Олсън! Какво…

— Мислех, че отдавна вече не сме на „мистър“.

Двамата се познаваха от няколко години, но по някаква причина за Джон Нън Тони Олсън си оставаше мистър Олсън. Но този път той реши да му угоди.

— Добре, Тони. Отдавна не сме се чували. Какво ново?

— Помниш ли музея „Макфол“?

— Разбира се — отвърна Нън, който не можеше да забрави няколкото мъчителни часа, прекарани там, през които се бе чувствал като риба на сухо.

Преди време Олсън ги бе поканил заедно със съпругата му Сара на благотворителен прием в музея — несръчен опит от страна на институцията да се отблагодари на обществото, организирайки летни курсове за деца, за да не се шляят цяла ваканция по улиците. Тогава Олсън го беше предумал с довода, че би било полезно за полицейската му кариера да го видят на такова събитие, докато за него присъствието на Нън и на още няколко цивилни полицаи би подействало успокояващо сред съмнителните елементи в списъка на поканените. Сара се бе зарадвала на поканата и бе останала много доволна от преживяното.

— Е, както знаеш, аз съм в Управителния съвет на музея. Всъщност съм негов председател. — Олсън замълча за момент, после продължи: — Възникна нещо и си казах, че можеш да ми помогнеш.

— Разбира се, Тони — каза Нън, който си помисли, че Олсън му се обажда за някоя открадната картина или евентуално вандалски акт срещу експонат на музея.

— Става дума за Кристофър Томас, един от уредниците ни.

Нън помнеше името — и как можеше да го забрави, след като оня така лъстиво бе оглеждал съпругата му и всички останали красиви жени на приема.

— От седмица никой не го е виждал — добави Олсън. — Сякаш е изчезнал безследно.

По тона на по-възрастния мъж Нън усети, че случаят е сериозен. Той влезе в своята кабинка в Отдела за тежки престъпления, за да избяга от шума на десетките телефонни разговори и дебелашките закачки между свободните от дела инспектори.

Тони Олсън му описа грозната сцена, която се бе разиграла между Кристофър и Роузмари Томас на приема в музея преди седмица.

— Според служителите, на следващия ден Кристофър не се явил на работа, което било разбираемо — продължи Олсън. — Хората си помислили, че се чувствал засрамен и му било нужно време, за да оправи нещата с Роузмари.

— Това е съпругата?

— Да. И моя близка приятелка. Тя също работи в музея. Много ценен служител, изключителен ерудит.

— Но двамата са имали проблеми помежду си.

— Ами да, любовните му афери не бяха тайна за никого — каза Олсън с нотка на упрек в гласа. — Кристофър не е особено симпатична личност, Джон. Карали сме се с него, и то неведнъж.

— Какво те притеснява тогава?

— Това, че е изчезнал. Никой не го е виждал от онази вечер на приема. Роузмари му каза каквото й беше на душата, после побягна. Крис се извини на гостите и я последва. И оттогава го няма.

Нън помисли малко.

— А тя съобщила ли е в полицията, че го няма?

— Тя замина за Мексико.

— Какво?

— Не е това, което си мислиш. Командирована е от музея. В Мексико Сити има изложба на испански оръжия от времето на конквистадорите. Роузмари завежда отдел „Оръжия и доспехи“ към музея и отиде да види изложбата.

— Просто така, вдигна се и замина за Мексико?

— Тя от доста време преговаряше с техния музей. Но ти си прав, решението й бе някак внезапно, макар че аз я поощрих. Роузмари беше много разстроена, както самата тя ми каза, от начина, по който се била „изложила“ на приема. Ако питаш мен, онзи кучи син си го заслужаваше, и то не от вчера. Затова я убедих, че няколко дни далеч от всичко това ще й се отразят добре.

— Самата тя знае ли, че никой не е виждал съпруга й след скандала?

— Да, Роузмари ми призна, че не се бил върнал у дома онази вечер, но тя не се разтревожила особено. Допускам, че за него не е било необичайно да прекара нощта другаде. А пък след като тя го изобличи публично за похожденията му, не бива да се чудим, че е предпочел да не се прибира.

Нън размишляваше върху чутото.

— Значи всъщност никой не е известил полицията, че Томас е изчезнал?

— Точно така.

— Аз разследвам убийства, Тони.

— Знам. Но си казах, че е по-добре да те поставя в течение, преди да намесим официално полицията. Двамата с Крис Томас не се обичахме кой знае колко, но би ми било неприятно болката на Роузмари да стане публичното достояние. Още по-малко след онзи скандал. Да не говорим за репутацията на музея. Управителният съвет държи тя да не пострада.

— Разбирам. Спонсорите едва ли биха се зарадвали много на скандал, в който са замесени музейни служители. Докато брачните проблеми са си брачни проблеми, Тони. Кой ли ги няма! Не виждам нищо толкова скандално в случая.

След кратко колебание Тони каза:

— Подозирам, че страничните занимания на Крис не са се ограничавали само до съпружески изневери.

— Би ли пояснил?

Олсън помисли малко и добави:

— Само ако се наложи.

— А би ли направил предположение къде би могъл да бъде?

— След като в течение на пет дни Крис не се явил на работа, от музея ми позвъниха. Натрупали се били задачи, спешни проблеми чакали неговото решение. Освен това хората били притеснени за него. Аз се обадих на Роузмари в хотела й в Мексико Сити. Тя още не се беше свързала с него. Каза ми, че ако искам да го открия, трябва да говоря с някоя от любовниците му.

— Какво конкретно искаш от мен, Тони?

— Да провериш случая с изчезването му. Ти си единственият полицай, когото познавам лично, и знам, че мога да се доверя на дискретността ти.

— Разбирам те, но ако Томас не се появи в близко време…

— Знам.

Двамата поговориха още няколко минути. После Нън обеща скоро пак да се чуят и затвори.

Смяташе да се поразрови, да разпита приятелките на Томас, като почти не се съмняваше, че накрая ще го открие на някой усамотен плаж, с едната ръка стиснал дупето на поредната мацка, а с другата — тропически коктейл.

Ала една седмица след първоначалния си разговор с Тони Олсън, през която бяха проведени още много други, Джон Нън бе заел позиция зад паспортния контрол, когато Роузмари Томас влезе обратно в Съединените щати.

Изглеждаше доста унила, докато влачеше куфара си. Нън прегради пътя й.

— Роузмари Томас?

— Да?

— Казвам се Джон Нън. — Той й показа полицейската си значка. — Бих желал да поговорим за изчезването на съпруга ви Кристофър Томас.

Сандра Браун

6

Ако нещо досега я бе научило на търпение, това бяха последните две седмици. Официално пътуването до Мексико бе дало на Роузмари възможност да се запознае отблизо с една великолепна колекция испански доспехи от колониалната епоха, но истинската причина за внезапното й заминаване беше нещо, което й бе липсвало от години.

Смяна на гледната точка.

Тя изгледа невъзмутимо натрапника. Сакото му беше леко тясно за ръста и доста демодирано. Косата му бе подстригана от бръснар, страдащ от астигматизъм; наболата му брада беше поне на два дни. Имаше тънки устни и въздълъг нос, но изглеждаше интелигентен и странно привлекателен.

— Кой сте вие?

Нън й показа още веднъж значката си, но тя само вдигна рамене.

— Познавам поне десетина занаятчии, които могат да ми изработят такава за по-малко от пет долара. — Тя се обърна и закрачи, теглейки куфара след себе си. Прави се на силна, каза си тя. — Оставете ме на мира, дяволите да ви вземат!

Нън трябваше да се затича, за да я настигне.

— Може ли да поговоря с вас за минута?

— Не може дори за секунда! — Тя спря и му хвърли унищожителен поглед. — Как смеете да ми се натрапвате със значката и инсинуациите си?!

— Не помня да съм правил каквито и да било инсинуации, госпожо.

Роузмари продължи пътя си, докато Нън подтичваше след нея. Тя преметна със замах ръчната си чанта през рамо, като едва не го перна през лицето.

— Съпругът ви е изчезнал.

— Така ли?

— Това не ви ли засяга?

Роузмари преглътна.

— Заниманията на съпруга ми не ме засягат.

— Наистина ли? — Той се опита да я погледне в очите, но напразно.

— Допреди две седмици може и да е било различно, но не и сега. Кристофър ми даде ясно да разбера, че съм му в тежест както професионално, така и в личен план. Защо да ме е грижа за него? — Тя си пое дълбоко дъх, издиша, после вдиша отново. — Така че не знам къде е, нито ме интересува. — Тя достигна до автоматичните врати и когато те се отвориха, излезе от терминала. Движението беше оживено, шумът оглушителен. За миг се поколеба дали да не пресече между движещите се коли, за да избяга от нахалното ченге, но после реши, че не си струва. Намери пешеходната пътека и зачака светофара. — Моля ви, просто… си вървете.

— Чух, че сте се скарали. Какво друго?

Роузмари продължаваше да си придава важност, макар да усещаше как кръвта в главата й пулсира.

— Вие сте полицаят, би трябвало да знаете.

— Добре, нека тогава да ви кажа какво знам. Съпругът ви току-що бил поискал развод, въпросната вечер вие сте изпаднали в нервна криза.

— Е, и?

— И сте се скарали, и то пред хора.

— Каква глупачка бях! Да се изложа по такъв начин… — Роузмари се опита да се усмихне. Светна зелено и тя повлече куфара си през четирите платна на шосето. — И за какво?! Заради някакъв надут, развратен, превзет негодник, който ме използва, използва и парите ми от бог знае колко години насам! Ненавиждам го! — извика тя, макар при тези думи част от нея да изпита остра болка.

Когато стигна до отсрещния тротоар, тя се шмугна в сградата на обществения паркинг, пое си дълбоко дъх и ускори крачка; на Нън не му оставаше нищо друго, освен да я последва.

— И нямате представа къде е той сега?

— Не, нито пък ме е грижа, че го няма. Ако Бог беше наполовина толкова добър, колкото твърдят проповедниците, щеше да направи така, че никога да не се върне. — Роузмари се спря и се обърна към Нън; лицата им почти се допираха. — Ясно ли се изразих, господин полицай?

— Независимо дали ви е приятно, или не, ще трябва да приемете последствията от станалото.

— Казах ви, Кристофър Томас вече не ме засяга.

— Боя се, че ви засяга. — Нън я погледна в очите, светлосини и тъжни. Позата й на мъжко момиче не минаваше пред него. — Какво ще кажете да седнем някъде на чаша кафе и да обсъдим въпроса?

— Вижте, мистър…

— Полицейски инспектор Джон Нън. От полицейското управление на Сан Франциско, отдел „Убийства“.

Тя го огледа подозрително.

— И защо трябва да разговарям с вас?

— Приех да се срещнем, защото един мой приятел, всъщност наш общ приятел, ми изви ръцете.

— И как се казва той?

— Тони Олсън. — Той я наблюдаваше внимателно: очите й се разшириха. — Тони се безпокои за съпруга ви.

— Нека. На мен пък ми е все едно.

— Вие изобщо ли не се безпокоите, че съпругът ви е изчезнал?

— Изчезнал е твърде силна дума.

— Която обаче е приложима в случая, мисис Томас. Никой не го е виждал и чувал от две седмици. Не ходи на работа. Не отговаря на телефона. Не получава имейлите си.

Роузмари прехапа устна.

— Аз… не знам къде е. Съжалявам, но не мога да ви помогна.

— Вие сте последната, която го е видяла жив.

— Заплашвате ли ме?

— Отбелязвам очевиден факт, мисис Томас. Всички на онзи прием в музея са ви видели как напускате тичешком залата. А съпругът ви е изтичал след вас. И никой, ама никой не го е виждал оттогава. Знам това, защото съм ги разпитал до един, без вас. — Нън помълча малко, за да й даде възможност да осмисли чутото. — Сега ви се дава възможност да разговаряте с мен неофициално. Колко време ще продължи така… — Той вдигна рамене.

Роузмари преглътна с усилие.

— Откъде се познавате с Тони?

— Отдавна се знаем. Дълга история. — Той хвана куфара й за дръжката. — Къде е колата ви?

Тя изтръгна багажа си от ръката му.

— Не е ваша работа!

— Последен шанс, мисис Томас. Официално или неофициално ще говорим? Вие избирате.

Роузмари помълча известно време, после каза:

— Има едно бистро на пет минути от тук, през десет пресечки в северна посока. Ще се видим там.

Бяха му я описали като плаха, свенлива жена, но първите му впечатления от нея нямаха нищо общо с тази представа. Въпреки това той си каза, че всичко е поза, че Роузмари Томас е една наранена душа, която само си придава невъзмутим вид. Беше доста хубавичка, не точно красавица, но имаше тъжни сини очи, великолепна фигура, която не убягна от погледа му, и бронзов загар, придобит от престоя в Мексико. Допадаше му, че докато разговаряха, тя го гледаше в очите, като се насилваше погледът й да не издаде, че е уязвима.

Не, Роузмари Томас по нищо не приличаше на заподозрените, с които бе свикнал да си има работа.

В какво ме набута, Олсън?

Тя пристигна пет минути след него, намести се върху тапицираната с изкуствена червена кожа пейка насреща му и вдигна ламинираното меню като щит пред лицето си.

Нън хвърли поглед върху предлагания типичен за крайпътно заведение асортимент. Наоколо се мотаеха сервитьорки, облечени в еднакви бели униформи. Той я попита:

— Какво да ви поръчам?

— Тишина и спокойствие.

Нън се засмя. Тя бутна менюто настрана.

— Не съм гладна, а и от миризмата на гранясала мазнина от кухнята ми прилошава. Ако имате нещо да ме питате, давайте, ако не, не ми губете времето.

— Вие избрахте заведението, не аз.

— Аз съм известна с това, че правя винаги грешния избор. — Роузмари се опита да се усмихне, но от очите й бликнаха сълзи. След малко каза: — Обикновено не съм такава. От двама ни Кристофър беше по-злият. Сега, откакто го няма, сякаш откривам лошата си страна.

— Откакто го няма?

— Няма го в живота ми, не че си е отишъл от този свят. — Роузмари попи сълзите си с хартиена салфетка. — Виждате ли, точно затова не искам да разговарям с вас. Кажа нещо, и после вие така изкривявате думите ми, че да звучат като самообвинение.

— Чуйте, мисис Томас, аз не знам какво се е случило със съпруга ви, но ако нещо се е случило, този разговор между нас е просто генерална репетиция за онова, което ви очаква. Така че на практика ви правя услуга.

Роузмари отново се наежи.

— Значи трябва да ви бъда благодарна, така ли?

— Може да продължавате с ехидните си забележки, а може и заедно да се опитаме да разберем какво се е случило с мистър Томас.

— Ето тук се различаваме. В онази ужасна вечер Кристофър изчезна от живота ми, от което съм доволна. — Тя изправи гръб и изпъчи гърди, за да подчертае думите си.

— И така, какво се случи в онази ужасна вечер?

— Вие сте този, който все търси фактите. Вие ми кажете.

— Тръгнали сте си с гръм и трясък от музея, а Кристофър ви е последвал. Чули са ви да спорите, да си отправяте взаимни обвинения…

Роузмари отвърна:

— Казах му, че е жалък, а той ми каза, че съм фригидна. Но онова, което наистина ме вбеси, бе обвинението, че вися като камък на шията му. Сякаш му пречех да живее, да се развива. Докато истината е точно обратната: моите пари и пълната ми отдаденост на кариерата му го направиха това, което е.

— Това положително ви е разгневило.

— Мисля, че вече ви го казах. — Тя млъкна за миг. — Какво, сега психоанализа ли ще ми правите?

Нън се усмихна; до масата им се появи сервитьорка, за да вземе поръчката. За негова изненада Роузмари поиска хамбургер с всички възможни гарнитури, двойна порция пържени картофи и кока-кола. Той си поръча черно кафе без захар.

— И какво стана, след като се скарахте?

— Аз си отидох у дома. Не знам какво е правил Кристофър, нито пък ме интересува.

Нън й остави възможност да допълни историята си. Когато тя замълча, без да каже нищо повече, той попита:

— Не пропускате ли нещо?

— Да. Забравих да ви кажа, че ненавиждам този мръсник!

Нън понижи глас.

— Мисис Томас, казах ви вече. Говорих с много хора. С кого ли не. Знам, че сте се прибрали у дома… от един момент нататък. — Той я наблюдаваше внимателно и видя паниката в очите й. — Разговарях с охраната на музея. Чули са ви как се карате. — Той се наведе напред, гласът му премина в шепот. — Защо не ми кажете всичко? Ще ви олекне.

Погледът на Роузмари беше прикован в износения ламиниран плот на масата.

— Нямам нищо за казване.

— Върнали сте се в музея.

— Отидох до кабинета си, исках да остана за малко сама. Бях… — Очите й отново се насълзиха. — Бях толкова засрамена от поведението си…

Нън й кимаше съчувствено, като в същото време се ругаеше наум, че не я бе отвел в управлението и не й бе прочел правата. Но след като, така или иначе, бе проговорила, той не желаеше да я прекъсва.

— Не можех да повярвам колко ниско бях паднала. — Тя вдигна очи и го погледна. — Защо трябваше да се развеждам с него? Та ние и бездруго от години не живеехме като съпрузи. Беше ме яд на него, бях озлобена, чувствах се като болна. След като се скарахме пред музея, аз си казах, че ако не се махна по-далеч от там, ще извърша нещо, за което наистина ще съжалявам. Качих се на колата и подкарах. Не исках да си отида вкъщи в това състояние и по средата на пътя спрях, обърнах и поех обратно.

— И се върнахте в музея? Затворихте се в кабинета си?

Тя кимна.

— Ала Кристофър не би бил Кристофър, ако можеше да остави нещата просто така. Той трябваше да ме измъчи докрай. Държеше последната дума да е негова.

— Той ви е проследил?

— Не можеше да остави нещата така — повтори тя, останала без дъх.

— И е дошъл в кабинета ви?

— Първата ми грешка беше да си помисля, че сме в състояние да поговорим като възпитани хора.

— Бил е бесен.

— Беше обзет от ярост. — Тя въздъхна. — Докато на мен съзнанието ми се беше прояснило… донякъде. Казах си, че няма да слизам на неговото равнище на детински заяждания и обиди. С брака ни отдавна беше свършено и колкото по-скоро приемех този факт, толкова по-щастлива щях да бъда. — Тя се взря в лицето на Нън. — Това беше една от причините да замина за Мексико. Дошъл бе моментът да се погрижа за себе си. Да преоткрия някогашната Роузмари, онази, която бе успяла да привлече Кристофър.

— Какво стана, след като той ви последва в кабинета ви?

— Отново се скарахме. Аз хвърлих нещо по него. Той хвърли нещо по мен. Беше шумно и срамно. Един от охраната дойде да види какво става. В този момент бях на края на силите си, така че просто взех чантата си и се махнах.

Погледите им се срещнаха. Той забеляза, че сред синьото на ирисите й имаше и сребристо, като диамантен прах. Очите й бяха много красиви.

— Оттогава не съм го виждала. — Роузмари почти се усмихна. — Но до ден-днешен, като се сетя, ми оживява пред очите: червен като цвекло, потен, озъбен… с треперещи ръце… Приличаше на… гаргойл. — Тя се засмя мрачно. — Този образ се е запечатал в съзнанието ми. Всеки път, когато се сетя за предстоящия развод и ме обхване страх, си го представям в този му вид и… ми минава. — Прехапа долната си устна. — Но когато си тръгнах, беше жив.

Това можеше и да е вярно, но Нън вече я бе уловил в лъжа. Макар че пазачът се бе качил в кабинета й, за да провери какво става, той не бе споменал, че я е видял да си тръгва. Всъщност човекът ясно си спомняше как Роузмари усмихнато го бе уверила, че са имали малко семейно спречкване, но сега всичко било наред. Ала Нън не бързаше да я изобличава. Засега.

Той погледна жената срещу себе си.

— Искам да ви помоля за една услуга. — Тя вдигна лице, но не каза нищо. — Искам да дойдете с мен до управлението и да дадете показания. Това ще изясни нещата и повече няма да ви закачаме.

— А защо да го правя?

— А защо не? — попита той. — Ще приключите веднъж завинаги с тази история и ще изчистите името си.

— Не съм допускала, че името ми е опетнено.

— Просто ще повторите всичко, което ми казахте сега, и това е.

— Когато нещата опрат до писмени показания, нищо не е толкова просто.

Нън усещаше, че тя няма да се даде толкова лесно.

— Ама нали сте си тръгнали от кабинета? Формално погледнато, онзи пазач е последният, който е видял Кристофър жив!

— Именно — каза Роузмари. — Разпитайте него.

Хамбургерът й пристигна. Тя вдигна едно резенче картоф, но го пусна обратно в чинията.

— Не знам защо си поръчах това. — Бутна чинията настрани. Погледна решително Нън и се изправи. — Тръгвам си.

Нън хвърли банкнота от двайсет долара на масата и я последва.

— Мисис Томас, чакайте!

Но тя не си беше тръгнала. Стигнала бе до колата си, но не бе могла да отключи вратата. Ръцете й трепереха. Изпусна ключовете и зарови лице в длани.

— Моля ви… вървете си.

— Аз мога да си отида, мисис Томас. Но случилото се… няма да си отиде. Докато не открием съпруга ви.

— Ами вървете да го търсите тогава и престанете да ми досаждате!

Тя вече хлипаше. Нън вдигна ключовете й от земята и ги пъхна в джоба си.

— Твърде разстроена сте, за да шофирате.

Ръцете й бавно се смъкнаха надолу и откриха лицето.

— Моля ви, много ви моля, оставете ме на мира.

Нън постави ръка върху рамото й.

— Имайте милост към себе си. Нека да ви отведа в управлението, ще кажете всичко и ще видите как ще ви олекне.

— Вече ви казах всичко.

— Знам — отвърна спокойно Нън. — Бяхте много откровена. Което е добре. От вас искам само да повторите същото в управлението, да ви снемем показанията и да ги подпишете. Това е. Много е просто.

— Нищо в този живот не е просто — каза тя; лицето й изглеждаше състарено.

— Вижте, като ви снема показанията, Тони ще ме остави на мира, началниците ми ще ме оставят на мира и цялата история приключва.

— Аз може да съм изоставената съпруга, инспекторе, но не съм идиот.

— Виждам. Но не бива да усложняваме излишно нещата. — Мозъкът на Нън беше зает с една-единствена мисъл: как да я отведе доброволно в стаята за разпити. — Знаете ли какво? Оставете показанията, не пишете нищо. Елате до управлението, за да поговорим. Това е всичко. Ще седнем и ще поговорим. Ние двамата. Вие и аз. Какво ще кажете?

Роузмари избърса сълзите си с ръкава на блузата и въздъхна дълбоко.

Нън изчака известно време, но след като тя не отговори, той я хвана за ръката и полека я поведе към чакащата кола.

Фей Келерман

Дневникът на Джон Нън

Още щом влезе в стаята за разпити, по погледа й разбрах как ще се развият нещата.

Роузмари даде показания. За разлика от разговора ни в бистрото сега гласът й трепереше. Противоречеше си и се отричаше от думите си повече от преди. Но както може да ви каже всеки полицай, невинните никога не са последователни; пазете се от онези, които ви гледат в очите, без да мигнат, и говорят гладко, сякаш четат репликите си от сценарий.

Някак против волята ми тази жена ми ставаше симпатична. Нямаше нищо общо със заподозрените, с които бях свикнал да си имам работа. На моменти исках да й помогна, заедно да изясним нещата, но беше безполезно. Колелото се бе завъртяло в определена посока и аз бях неволен участник в цялата история. Бог да благослови откачалките, които плуват срещу течението и се давят; по онова време аз никога не го бях пробвал и ето докъде се докарах.

След като приключи с показанията си, тя стана от безличния канцеларски стол и приглади полата си. Изглеждаше не на място в неугледния офис. Аз я откарах обратно до бистрото, за да си вземе колата, като на раздяла й поръчах да ме държи в течение, ако изникне още нещо.

Обади ми се след три дни, за да ме попита дали работя по някаква версия. Възползвах се от случая, за да се видим пак. Казах си, че просто си върша работата като полицай… което си беше самата истина.

Но колкото по-навътре навлизах в случая през следващите дни и седмици, толкова по-ясна сметка си давах, че ми е приятна нейната компания, дори историята й да не се връзваше.

Никога няма да забравя онзи ясен и слънчев ден, в който дори едно ченге не очаква да се случи нищо лошо.

Двамата със Сара се събудихме едновременно.

— Нещо тормози ли те? — попита тя.

След десет години брак можеше да отгатне от начина, по който се въртях в леглото, че ме гложди някаква лоша мисъл.

— Не, просто онзи случай с музея — отвърнах аз, като се протегнах. — Засега няма труп, нито кръв, но когато го открием… няма да изглежда никак добре.

Сара ми се стори изненадана. Аз рядко говорех за случаите, по които работех, и още по-рядко изказвах мнение. Гордеех се със способността си да запазя хладнокръвна дистанция, както подобава на един съвестен полицай. Ала нещо около случая „Томас“ ми действаше по особен начин. Сара забелязваше, че го приемам лично, макар да отричах.

— Сигурен ли си, че няма да откриеш онзи човек на Ривиерата, удобно заболял от амнезия? — подхвърли тя, докато ставаше от леглото.

— Където и да е, не мисля, че ще се върне жив.

— Сигурно жена му го е убила.

Сара не беше от хората, които дават преценки, така че думите й ме изненадаха. Подпрян на лакът, аз я изгледах учудено, докато отиваше към прозореца, за да дръпне завесите.

— Защо мислиш така? — попитах.

Тя се обърна и ме погледна.

— Невзрачната женичка, омъжена за чаровния, неустоим женкар, който я е взел заради парите и социалния й статут, в един момент решава, че й е писнало, и го убива.

— Откъде знаеш всичко това за него?

Сара се усмихна.

— От теб. Разказвал си ми го милион пъти. — Тя се върна в леглото и се гушна до мен. — Това е твоят шанс да се изявиш, Джон. Ако един такъв случай с висок обществен интерес се разреши благодарение на теб и ако виновникът си получи заслуженото, ти можеш спокойно да излезеш в пенсия, да напишеш книга… всичките ни мечти ще се сбъднат, целият свят ще бъде в краката ти!

Искаше ми се да беше казала нещо друго.

На връщане от работа същия ден се отбих в дома на Роузмари. Исках да я видя, макар сам да не знаех защо, нито пък бях намислил какво да й кажа. Дълбоко в себе си исках тя да капитулира, да направи пълни самопризнания, та най-после тази история да приключи. Но същевременно съзнавах, че ако и когато това се случеше, аз самият щях да се почувствам омърсен. Дори тя да го бе убила, щях да се мразя, че бях допринесъл за нейния крах.

Прислужницата ме въведе в къщата и тъкмо бях стигнал до прага на разкошно обзаведената й просторна дневна, когато чух мъжки глас: „Беше въпрос на време, преди онези юнаци да го спипат“.

Беше някакъв мъж с дълга коса, проскубана брада и тъмни изразителни очи. Седеше на едно канапе с чаша уиски в ръка и явно се чувстваше у дома си. Роузмари се обърна, огледа ме изпитателно, опитвайки се да отгатне по лицето ми какво ме водеше при нея. Нямах нищо ново да й съобщя. Тя ми се усмихна и каза:

— Запознайте се с Ханк Закарайъс.

Бях чувал за него. Закарайъс беше разследващ репортер, причинил навремето големи неприятности на полицейското управление на Сан Франциско с разкритията си за корупция сред висшия ешелон на полицията.

— Джон Нън — представих се аз.

Той ме изгледа преценяващо, после се здрависа вяло с мен, целуна Роузмари по бузата и си тръгна.

Огледах се. Дневната на семейство Томас беше достатъчно голяма, за да побере поне четири апартамента като моя, с мраморни камини, кристални полилеи, маслени картини по стените; през френските прозорци се виждаше басейн. Сара би се чувствала щастлива в такъв дом, докато собственичката на всичко това отдавна не знаеше какво е щастие. Когато Закарайъс си тръгна, Роузмари приседна отново на канапето и ме погледна въпросително. След първата ни среща лицето й беше някак по-издължено и изпито, а очите й бяха станали по-големи и още по-красиви.

— Кои са онези юнаци, Роузмари?

— О, нали го знаете Ханк, все разни теории са му в главата… — Тя замълча, после попита: — И така, какво ви води насам? Нещо ново?

— Не, нищо. — Изведнъж се почувствах неудобно. — Реших да намина да видя как сте…

Лицето й почервеня.

— Вече ви казах всичко, което знам.

Отидох до прозореца и погледнах към алеята с два реда дървета пред къщата им. Представих си Кристофър Томас, застанал на същото място, където бях аз в момента. На този човек нищо не му бе достатъчно: домът, парите, съпругата, властта и влиянието — някои хора просто нямат засищане. Какъв негодник. Дори Роузмари да го беше убила, едва ли бих я упрекнал. Нещо обаче ме притесняваше. Онези юнаци… Закарайъс с неговите клишета…

Върнах се при нея и седнах на канапето.

— Роузмари, искам да бъдеш откровена с мен.

— Напълно откровена съм с вас. — Очите й не изпускаха моите.

— Трябва да ми разкажеш всичко, което знаеш, за тъмните сделки на съпруга си.

Тя не трепна.

— Моля ви, вървете си. Моят адвокат ми каза в никакъв случай да не разговарям с вас.

— Виж, от тук нататък ще става все по-лошо. Ти си главната заподозряна за неговото изчезване. Шансът да се окаже жив е равен на нула. Трябва да ми дадеш информация, която да насочи полицията в друга посока, да свали подозренията от теб. Сега не е моментът да браниш доброто име на семейството си.

Тя въздъхна.

— Чувала съм слухове за разни фалшификати, за дрога. Но знаех, че са именно това: слухове. Някои дори ми бяха забавни. Никога не съм ги възприемала сериозно.

Навън беше започнало да се смрачава.

— А Закарайъс какво…

Тя вдигна глава и погледна през рамото ми. Обърнах се. Прислужницата й бе влязла в стаята. С нея бяха двама служители от управлението, които познавах: Гриджера и Суонсън.

— Какво има? — попитах.

Помислих си, че търсят мен, но те гледаха към Роузмари. Обърнах се към нея. Никога няма да забравя погледа й.

Гриджера каза:

— Роузмари Томас, имаме заповед за арестуването ви.

Андрю Ф. Гъли

7

Йозеф Артур Крьоге мразеше лятото. Не просто жегата, а нагласата, която тя предизвикваше у хората, пълната липса на професионализъм сред неговите музейни работници. Сякаш за тях топлото време беше не просто повод за добро настроение, а оправдание за липсата на всякаква отговорност. На него му беше известно, че всяка година половината от служителите му прекарваха ваканцията си на някой средиземноморски плаж, макар да не знаеше къде точно, а и не се интересуваше.

Историческият музей в Берлин беше единственото нещо, което занимаваше съзнанието му, откакто бе поел поста директор преди близо две десетилетия. Учен по професия — а според някои и по призвание — Крьоге твърдо вярваше в трудолюбието и последователността.

Днес, както всеки друг ден, той бе излязъл от апартамента си в Мите, в горната част на Фридрихщрасе, точно в 8:12 ч., бе взел У-бана до Музеумсинзел и бе пристигнал в музея точно в девет. След като отдели шест минути вместо обичайните десет за преглед на задачите си за деня, той се сети, че онзи сандък от Америка вече цяла седмица се търкаля в подземното хранилище. Това беше прекалено. Крьоге се разтресе от благочестив гняв, че един от най-ценните експонати на музея, радващ се на огромна популярност сред посетителите, отлежаваше в някакво влажно мазе.

Той посегна към телефона, но си спомни, че както всички останали, и аранжорите бяха в отпуск.

Коридорът, водещ към хранилището, беше топъл и душен поради спирането на климатичната инсталация нощно време — един жалък опит за пестене на електричество, който Крьоге не одобряваше, въпреки че бе приет с гласуване от Управителния съвет, и който особено много го дразнеше в моменти като този, когато колосаната му бяла риза вече лепнеше върху охраненото му тяло.

От самото начало той съжаляваше, че бе отстъпил пред молбите на онзи американски музей да му заеме „Желязната дева“; беше се поддал на потока от писма, с които го бе засипана уредничката, на жалните й молби по телефона и на уверенията й, че „Девата“ ще бъде едва ли не гвоздеят на една изложба, посветена на средновековните уреди за мъчение. Но дамата поне беше възпитана. За разлика от повечето уредници на музеи в Щатите, които се държаха, сякаш светът им принадлежеше, Роузмари Томас съумя да му извади душата с памук; увещанията й бяха колкото деликатни, толкова и ефикасни. Пък и удържа на думата си: появяването на „Девата“ в музея „Макфол“ се бе превърнало във вестникарска сензация, като изрично бяха посочени собствените му заслуги като директор на берлинския музей, любезно склонил да предостави експоната, така че в крайна сметка и той извлече някаква полза от тази работа. Сега обаче нищо не беше толкова важно за Крьоге, колкото връщането на експоната на мястото му.

Хранилището приличаше на гробница, без следи от човешко присъствие на фона на разнокалибрените сандъци и всевъзможните произведения на изкуството, очакващи поправка или реставрация, разпилените инструменти, купчините талаш по пода и праха в спарения лепкав въздух.

Крьоге се задави от отвращение. Как смееха подчинените му да оставят в такъв вид работното си място? Клатейки възмутено глава, той се запъти към най-големия сандък — с метър и нещо по-висок от него самия и около два пъти по-широк.

Обиколи го веднъж, сякаш беше изоставен от екипажа извънземен космически кораб, и се закова на място, когато забеляза дългата две педи пукнатина в шперплата. Да не би „Девата“ да бе пострадала при превозването?!

Грабна една електрическа отвертка от тезгяха и се залови за работа. Бързо отви дузината винтове от едната стена на сандъка и тя се отвори напред. Отвътре се разнесе слаба миризма на развалени яйца и гнили плодове.

С изкривено от ярост лице Крьоге си помисли, че някакъв тъп американски работник бе забравил сандвича си в неговата скъпоценна „Дева“.

Огледа от горе до долу видимата отвън страна на експоната. Не забеляза повреди, но беше длъжен да провери навсякъде.

Винтовете падаха един по един, парчета шперплат се търкаляха наоколо, докато накрая „Девата“ се извиси пред него в цялото си величие на чугунен монолит, мрачен и импозантен.

Крьоге си представи вътрешността й, железните шипове, впивали се някога в жива плът — един зловещ инструмент за изтезания, единственото избавление от който е била смъртта.

Той прокара длан по твърдата релефна повърхност, без да забелязва миризмата, която междувременно сякаш се бе засилила — миризма по-скоро на разлагащо се месо, отколкото на гнили плодове и развалени яйца — но иначе „Девата“ изглеждаше невредима.

И точно в този момент Крьоге погледна надолу и забеляза процеждащата се кафеникава течност.

— Was zum Teufel…

Той се наведе, за да натопи пръст в течността, но дръпна гнусливо ръката си — вонята беше непоносима и го удари в ноздрите с такава сила, че той се изправи ужасен, като за малко не повърна.

Известно време стоя втрещен пред „Желязната дева“, после бавно и не без усилие започна да я отваря.

Не бе стигнал далеч, когато нещото в нея — с големината на човек, завито в дебели найлони, облепено в тиксо и пристегнато с въжета — се килна напред и тежко се сгромоляса в краката му. От удара найлонът в единия му край се разцепи и някаква белезникава зърнеста каша, примесена с жълти и тъмночервени жилки, изтече около обувките на Крьоге, адска воня изпълни ноздрите му, стисна го за гърлото и изгори дробовете му като вряща сярна киселина. Сякаш хипнотизиран, той се наведе, за да погледне по-отблизо, и различи човешки череп с черна дупка вместо уста, която сякаш мърдаше.

Стиснал носа си с ръка, Крьоге се наведе още по-ниско, докато си даде сметка, че черната дупка беше пълна с червеи, които създаваха илюзията за движение.

Той се завъртя на място, размахвайки бясно ръце, но се подхлъзна в първичния бульон и се стовари тежко на пода, като главата му се озова на сантиметри от озъбения череп, който го гледаше втренчено с едната си очна кухина, изпълнена с подобна на желе маса, а той панически запълзя на колене и лакти назад, колкото можеше по-далеч от този ужас, и някак си успя да се изправи и да побегне навън, докато съдържанието на стомаха му изпълни гърлото му и бликна като фонтан през устата…

Джонатан Сантлоуфър

Полицейските доклади

Институт по съдебна медицина

Съдебномедицинска експертиза

Аутопсия на труп

Идентификационен номер на документа: С1998973042

Вид на аутопсията: съдебномедицинска

Име на аутопсираното лице:(неизвестен мъж (допуска се, че трупът е на Кристофър Томас, род. 19.09.52)

Възраст: 35–50 години

Расова принадлежност: бял

Пол: м.

Ръст: 183 см+/-

Разрешение за провеждане на аутопсията

Издадено от д-р Дагмар Цепер

Получено от: Полицейско управление, Берлин, Район №3

Място и време на провеждане на аутопсията

Дата: 20.07.1998 г.

Час: 09:15

Място: Институт по съдебна медицина, Берлин

Присъствали лица: Адолф Мюнгер, Мете Бринкман

Общи данни за трупа

Непосредствена причина за смъртта: неустановена

Начин на причиняване на смъртта: убийство

Изложените по-горе факти са верни според информацията, с която разполагам, и личната ми преценка.

Подпис: д-р Бруно Мюнц, 20.07.1998 г., 14:29 ч.

Диагноза

Човешки труп в напреднал стадий на разложение

Метод на идентифициране на трупа

Трупът бе идентифициран по: лични вещи; частичен отпечатък — пети пръст на лявата ръка

Външно описание

Състояние на трупа: разложен/видими части от скелета

Коса: опадала, изгнила, естественият й цвят неопределим

Зъби: липсват, с изключение на един фрагмент

Облеклото се състои от панталон с мъжка кройка, сако, риза и бельо. Коланът е със златна тока с инициали „КТ“, с инкрустирани диаманти. При изваждане от уреда за изтезания трупът е тежал около 60 кг. Вътрешните органи са разложени до състояние на течна маса. Мозъкът и меките тъкани са напълно разложени. Някои лигаментни връзки на костите са запазени. Един от пръстите на ръката е вкаран дълбоко навътре в тазобедрената става, което е способствало за запазване на тъканта около последната фаланга. Събрани и предадени за анализ бяха проби от насекоми — вж. отделната ентомологична експертиза.

Наранявания

Макар и силно деформирана и отделяща се от подкожната тъкан, кожата на торса и крайниците показва следи от множество прободни рани, нанесени с остър предмет. Въпреки напредналия стадий на разложение мускулите на торса и крайниците показват следи от множество прободни рани, нанесени с остър предмет. По черепа и шийните прешлени бяха преброени петдесет и три фрактури и перфорации. Няма данни за произтичащи от тях кръвоизливи и кръвонасядания. Всички травми, нанесени с тъпи и остри предмети, съответстват на посмъртни наранявания от насочените навътре шипове на уреда за изтезания „Желязната дева“.

Последващи действия с дрехите и личните вещи

Облеклото на трупа е изхвърлено. Токата от колана е върната на семейството заедно с тленните останки.

Извършени процедури

Радиографии

Извършени бяха съдебномедицински радиографии на дългите кости и съзъбието с цел идентифициране на трупа и причината за смъртта. Вж. отделните радиологични и одонтологични експертизи.

Идентифициране на трупа

Вж. отделната дактилоскопска експертиза.

Вътрешни органи

Телесни кухини

Вътрешните органи са превърнати в течна маса. Не са вземани проби от каквото и да било.

Скелет

Визуален оглед

Костите съставляват цял скелет на възрастен индивид. В петдесет и три точки по тях са констатирани фрактури и перфорации (вж. приложената схема). Извършени бяха измервания на бедрените кости с цел установяване на ръста. При огледа на скелета и извършените измервания бяха направени радиографии на максилата и мандибулата, на торса и на дългите кости на горните и долните крайници. На петдесет и три места се наблюдават следи от наранявания с тъп и остър предмет. На нито едно от местата не се наблюдават следи от вътрешни кръвоизливи. След анализа на радиографиите от радиолог и одонтолог костите бяха опаковани за транспортиране до Съединените щати.

Обобщение и тълкуване на констатираните факти

Към момента на откриване на трупа самоличността на починалия не беше известна. Трупът бе открит опакован в плътни найлони, залепени с тиксо. Служители от полицейското управление на Сан Франциско предоставиха информация за безследно изчезнало лице на име Томас, Кристофър, видян за последно жив на 20.06.1998 г. Юрисдикция върху трупа пое д-р Дагмар Цепер, съдебномедицински специалист от Берлин, която даде разрешение за извършване на аутопсия. От медицинските картони на Кристофър Томас става ясно, че той е бил бял мъж, с ръст 180 сантиметра, четирийсет и пет годишен към момента на изчезването си.

При аутопсията бе констатирано, че се касае за напълно разложен и редуциран до скелет труп на възрастен човешки индивид с вътрешни органи, превърнати в течна маса, и разложен мозък и мускулатура. Ръстът на трупа се определя на около 180 сантиметра. Направените констатации съответстват на престояване на трупа след смъртта му в уред за мъчения „Желязната дева“.

Анализът на пръстовия отпечатък установи по безспорен начин, че трупът принадлежи на Кристофър Томас. Вж. доклада от дактилоскопската експертиза.

Ентомологичният анализ показва, че трупът е на индивид, починал преди повече от 18 дни, което не влиза в противоречие с обстоятелството, че Кристофър Томас за последен път е бил видян жив на 20.06. 1998 г., а трупът е открит на 18.07.1998 г. Вж. ентомологичната експертиза.

Според мен непосредствената причина за смъртта в конкретния случай би било най-правилно да се посочи като „неопределена“. Огледът на скелетните останки не позволява диференциация между смърт от естествен болестен процес, напр. пневмония, или от не травматично външно въздействие, напр. асфиксия. Обстоятелствата около третирането на трупа налагат начинът на причиняване на смъртта да бъде определен като „убийство“.

Д-р Бруно Мюнц, 20 юли, 1998 г.

Схеми

1. Скелет (изглед отпред/отзад)

Доклади от помощни експертизи

Ентомологична

Дактилоскопска

Одонтологична

Радиологична

Кати Райкс