Няма покой за мъртвите

8

Беше паднала мъгла.

Стан Балард, четирийсет и две годишен адвокат по недвижими имоти, намести колата си на свободното паркомясто над Оушън Бийч, на стотина метра южно от Клиф Хаус — легендарната туристическа забележителност на Сан Франциско, която едва се виждаше през сивата пелена, обгърнала южната половина на града.

За един протяжен миг, сгушен на топло в своя лексус, Балард поседя зад волана с работещ двигател, загледан в мъглата, гъста и лепкава като есенен дъжд. Но дъжд нямаше, само тази проклета, вечна мъгла. Погледна датчика за външната температура — шест градуса по Целзий — и поклати глава отвратен.

Първият летен ден. Безобразие.

Балард беше облечен в лек вълнен костюм с графитен цвят на миниатюрни, едва видими лилави райета, за който бе броил 1900 долара в „Барселино“. Освен костюма носеше часовник „Таг Хойер“, шита по поръчка ленена риза с цвят слонова кост за 200 долара с неговите инициали на джоба и копринена вратовръзка „Джери Гарсия“, предназначена донякъде да смекчи ултраконсервативния му стил. Кожените му мокасини бяха „Бриони“, лъснати до блясък. Дори черните три четвърти копринени чорапи не бяха евтини — 18 долара чифтът, но Стан Балард знаеше, че всичко това е нужно, за да вдъхва доверие на клиентите си, да създаде усещането, че както за тях, така и за него парите са едва ли не последното, за което би следвало да се тревожи.

Но дори без тези елегантни добавки Балард изглеждаше доста внушително. Той прекарваше по час и половина всяка сутрин в преустроеното във фитнес мазе на къщата си, така че високата му метър и осемдесет фигура не се беше изменила много от осемдесетте години на миналия век, когато играеше полузащитник във футболния отбор на Калифорнийския университет. Около очите му с цвят на лешник се бяха появили бръчици, но кестенявата му коса беше мека и гъста както преди, а кожата на лицето му — гладка и румена. Едрият, леко крив нос само допълваше мъжественото му излъчване.

Накрая, когато повече не можеше да отлага неизбежното, той изключи двигателя, пое си дълбоко дъх преди температурния шок и отвори вратата.

На плажа, до един от заградените с едри камъни кръгове, в които хипита и бездомници си палеха нощем огън, сгушена срещу студа, откри жена си — точно където му бе казала, че ще бъде. Двамата със Сара бяха заедно от осем години и макар бракът им да не бе минал без трудни моменти — неспособността им да имат деца ги мъчеше като гноясала рана — едва напоследък Балард бе започнал да приема възможността един ден връзката им да завърши с развод без някаква конкретна причина, а просто от апатия и чувство за взаимна вина.

Но нещата още не бяха стигнали дотам, или поне той така се надяваше.

За момента Стан се бе вживял в ролята на съвестния съпруг, дошъл на морския бряг по настояване на Сара, която му бе казала, че има нужда от него. И понеже тя толкова очевидно се нуждаеше от него, и то тук и сега, не беше необходимо дори да играе роля. Сред пепелта в душата му все още тлееха живи въгленчета, готови да лумнат в пламък при мисълта, че Стан заемаше важно място в живота й, в сърцето й. А топлината от този пламък едновременно го изненадваше и объркваше.

Меланхоличният тътен на океана бучеше в ушите му; мощни вълни се разбиваха с грохот в далечния вълнолом под надвисналия вечерен здрач. Беше отлив, водата се бе дръпнала далеч от брега и не се виждаше през мъглата.

Стан отиде и застана до нея. Тя беше по джинси и спортни обувки; качулката на ватираното й яке беше вдигната нагоре и скриваше дългата до раменете коса. Той се покашля и Сара вдигна глава; когато го видя, раменете й се отпуснаха от облекчение.

— Има ли още едно място на този камък?

Тя се премести няколко сантиметра встрани и потупа с длан грапавата повърхност до себе си; Стан приседна до нея.

— Съжалявам — каза Сара. — Не исках да правя мелодраматични сцени. Опитах се да не те намесвам, но вече минаха няколко дни и не виждам как мога да се оправя без теб.

Седеше, сплела ръце пред себе си, подпряна с лакти върху коленете.

— Знаеш ли какъв ден се пада двайсет и трети август тази година?

Той помисли доста време, преди да каже:

— Не. Трябва ли да знам?

— Не би било лошо. Ако знаеше, това би означавало нещо за мен.

— Следователно би означавало нещо и ако не знаех.

Тя се обърна и го погледна. С яркосините си очи, гладката светла кожа и широките изящни скули, Сара беше много привлекателна, но анфас красотата й беше направо объркваща.

— Не знам, Стан. Честно, не знам. — След кратко мълчание тя каза: — Десет години от екзекуцията на Роузмари Томас.

Стан кимна, но не отговори веднага. Накрая се обади:

— Да, така излиза.

— Точно така е. Проверих в „Гугъл“. Макар че и иначе не се съмнявах.

— Как се сети?

— Случи се нещо, което много ме разстрои. Получих писмо, обърни внимание — не имейл, а истинско писмо, на хартия, от Тони Олсън. — Тя вдигна очи и впери поглед пред себе си, сякаш виждаше вълните в мъглата. — Всъщност беше адресирано до теб.

— Кога беше това?

— Не знам. Мисля, че в понеделник.

Стан с усилие сдържаше гнева си.

— И ти го отвори?

— Трябваше. Боях се, че… просто ме беше страх.

— От какво?

— От това, което би могъл да направи. От причината да ти пише след всичките тези години. Представих си какво ли би могъл да иска от теб.

— Олсън няма нищо общо с мен, Сара. Беше приятел на Роузмари и Крис Томас, какъвто бях и аз. Това е всичко.

— Знам по твоите показания… Той не можа да ти прости за тях, а Тони Олсън е човек с влияние, Стан. — Тя отново го погледна умоляващо.

— И какво искаше?

— Нося писмото, ако искаш да го прочетеш.

— Може би след малко, а засега ми го предай накратко.

— Смята да организира възпоменателна среща.

Стан се изсмя гневно; смехът му отекна като лай в мъглата.

— В памет на Роузмари? Та това е налудничаво. Как изобщо му е хрумнало? Възпоменателна среща за Крис, разбирам, но за убийцата му? — Стан помнеше, че Роузмари бе споменала нещо такова в завещанието си, но никога не бе очаквал някой да го приеме сериозно.

— Само дето никой не харесваше Крис.

— Аз нямах нищо против него. Мисля, че и любовницата му — как й беше името? Хейл? — също го харесваше. Имаше и други.

— Любовници, да. Но според Джон той е бил абсолютен негодник. По време на разследването беше изровил толкова мръсни истории за него, че не е за вярване. А и Хейл си падаше главно по парите и влиянието му. За теб семейство Томас бяха просто клиенти, появили се в решителен момент и помогнали на кариерата ти. Но това не променя факта, че Кристофър беше антипатичен на всички. Може пък накрая да се окаже, че не Роузмари го е убила.

— Тук грешиш. Или по-скоро повтаряш думите на бившия си съпруг. Няма „може би“. Тя го уби, и това е. Съдебните заседатели не се поколебаха нито за миг. Нямаше сянка на съмнение, че… — Изведнъж той млъкна и погледна жена си. — Аха! Всъщност не става дума за Тони, нали?

Тя наведе още по-ниско глава, сякаш се опитваше да се скрие във ватираното си яке.

— По-добре е да видя писмото — каза Стан.

— Ето го. — Тя бръкна в якето си и извади плик. — Сам ще се убедиш, че Джон не се споменава никъде.

— Разбира се. Защо му е да го споменава? Особено пред нас. Сега ти си омъжена за мен. Това дело ни събра. Не е нужно да предъвкваме очевидното, но Джон винаги си е мислил, че той прецака случая, и съзнанието за това прецака и него. Завинаги.

— Не завинаги.

— А, така ли? Във всеки случай достатъчно, за да те загуби.

— Знам. Предпочитам обаче да беше нещо друго.

— Имаше и друго, ако си спомняш. Фатално привличане, бих го нарекъл.

Опитът му да се пошегува не предизвика желания ефект.

— Понякога се питам дали все пак не е имало и друго.

— Е, много ти благодаря, че ми го казваш след толкова години…

Тя се пресегна и го хвана за ръката.

— Не се сърди, Стан. Не исках да прозвучи така. Просто не съм сигурна, че някога ще се отърся от чувството за вина.

— Вина за какво? Че си се влюбила в мъж, който те е обожавал, докато собственият ти съпруг е бил до шия в калта? И знаеш ли коя е иронията в случая? Че той през цялото време беше на прав път. Всичкото това тръшкане и кършене на ръце, че бил провалил разследването… Провалил, друг път! Роузмари уби Крис. Няма никакви доказателства, които да сочат към друг убиец. Нито към мен, нито към когото и да било другиго.

Сара вдигна глава и го погледна.

— Защо пък тъкмо към теб?

Стан вдигна рамене.

— Просто… така ми дойде на езика.

— Добре де, Стан. Както сам казваш, това сме го дъвкали милион пъти. — Тя въздъхна и каза тихо: — Може би наистина трябва да прочетеш писмото.

— Може би.

Той огледа отвън плика с името и адреса на Тони Олсън, релефно отпечатани — печелеше време, искаше да успокои нервите си, преди да го отвори. Писмото беше адресирано до него с писалка, с равния, обработен почерк на Олсън. Клеймото беше от елитния квартал Сийклиф, където известният борсов играч живееше от двайсет и пет години.

След като прочете писмото, Стан стана и направи няколко крачки по посока към океана. Ударите на сърцето му заглушаваха грохота на вълните. Застана на едно място, с ръце в джобовете, безчувствен за ледената мъгла. Накрая, след като овладя дишането си, той се обърна и се върна при Сара.

— Какво се надява да постигне с това? Защо изобщо някой би отишъл?

— Ако не отидеш, ще излезе, че Роузмари не те интересува.

Той се изсмя злобно.

— Сара, позволи ми да ти съобщя новината: наистина не ме интересува. Всичко това се е случило преди повече от десет години. Извършителката е призната за виновна, осъдена и екзекутирана. А сега Олсън иска всички, присъствали на онова парти в нощта, когато Кристофър изчезна, да се съберат отново… за какво?! Да скърбят за Роузмари? Не, няма да стане.

— Смяташ, че наистина всичко е заради Джон?

— А как иначе? Оттогава той не спира да се самобичува, че бил направил такава огромна грешка. Което, между другото, изобщо не е вярно.

— Тони не казва нищо подобно.

— Така е, защото, ако го беше написал изрично, мотивите му да ни покани на тази възпоменателна среща, или както там му вика, щяха да са ясни за всички, не само за онези, които са свързани с Джон. Във всеки случай, не очаквам от това да произтече нещо кой знае какво.

— Защо смяташ така?

— Защото кой ще отиде?

— Какво искаш да кажеш?

— Каквото казах. Кой ще отиде?

— Всички. Ще се наложи всички да отидете.

— И какво ще стане, ако не отидем?

— Ще изглеждате… и аз не знам. Може би гузни?

— Защо? Тук няма неразкрито престъпление, скъпа. Освен ако Тони не е решил да разлае медиите.

— Което и за миг не би се поколебал да направи.

Стан вдигна ръка.

— И какво? Аз съм зает човек. Което може да се каже поне за половината от присъствалите в нощта на убийството. Не можем да отидем на възпоменателната среща. Ще пратим цветя, и толкова. Историята приключва, ако изобщо може да се говори тук за история. Каквато всъщност няма.

— Значи няма да отидеш?

— В никакъв случай.

— Ами аз?

— Какво ти?

— Аз бях тази, която притисках Джон. Той не беше убеден. Аз съм… виновна.

— Не. Била си добра полицейска съпруга, но не и съучастница.

— Но все още се чувствам виновна. — Сара се изправи и положи длани върху раменете на съпруга си, като го гледаше в очите. — Роузмари бе екзекутирана, Стан. Каквото и друго да си мислиш за него, и двамата знаем, че Джон не е глупак. Вероятно има причина да си мисли, че не го е направила тя.

— Добре, нека си мисли така. От което не следва, че непременно е прав. Има едно златно правило, Сара: когато фактите говорят, и боговете мълчат. Да не говорим за обикновените хора, които заменят фактите с догадки и пожелателно мислене. Ако те интересува мнението ми, бих ти казал, че се отнася до Джон.

Питър Хюсън живееше постоянно на една двайсет и четири метрова яхта на име „Дезире“, закотвена пред яхтклуба „Сейнт Франсис“. Този ден, четвъртък, малко след единайсет преди обяд, той бе изпратил своя помощник-капитан Роджър с лодката до брега, за да вземе Стан Балард. Сивкава юнска мъгла беше обгърнала като в саван моста „Голдън Гейт“, но тук, на задната палуба, имаше наредена маса за обяд, подухваше лек бриз и дори слънчев лъч се опитваше да пробие облаците. Беше топло и Балард се остави да бъде предуман от своя домакин да свали сакото на костюма си.

Двамата мъже не бяха нито връстници, нито близки приятели, но ги свързваха общи финансови и лични интереси и когато заеха местата си на масата, докато Роджър наливаше чашите им с пино гриджо, разговорът между тях потече непринудено като искрящото бяло вино.

Ала когато помощникът приключи със сервирането и се оттегли, Питър Хюсън остави чашата си на масата и погледна през ленената покривка над сребърните прибори, финия порцелан и кристала.

— И така, за тази покана. Боя се, че не виждам нещата в такава тревожна светлина като теб, Стан. Цялата идея изглежда леко ексцентрична, съгласен съм, но Тони никога не се е отличавал с конвенционалност. Виж само как се е самопровъзгласил за спасител и закрилник на Джон Нън, откакто Нън буквално нахлузи примката на Роузмари. Това не е ли конфликт на интереси? Ала тази непоследователност никога не го е смущавала. Не се съмнявам, че се е зарадвал, когато най-после се намери някой да види сметката на Крис. Той жестоко го мразеше. От друга страна, никак не му се искаше Роузмари да се окаже убийцата. Или по-точно, не му се искаше тя да понесе наказание за това. — Питър вдигна рамене. — Този човек си пада по драматичните ефекти, такава е истината. А може да се каже, че напоследък животът му е доста скучен.

Стан се облегна назад в стола си и кръстоса крак върху крак. Вдигна чашата за тънкото столче и започна да я върти между пръстите си, придавайки си безразличен вид въпреки бурята, която бушуваше в душата му.

— Тоест не смяташ, че Нън е замесен по някакъв начин в тази история?

Хюсън изглеждаше искрено изненадан от въпроса му.

— Няма и следа от негово участие. Какво общо има той с всичко това? И не му е мястото на възпоменателната среща, не мислиш ли? След като негова е основната заслуга да признаят Роузмари за виновна. — Той отпи глътка вино и продължи: — Мисля, че е най-добре да забравим за Джон Нън. Разбира се, за теб не би било толкова лесно, все пак си женен за Сара…

При всичките му тревоги тези думи накараха Стан да разтегне устни в усмивка.

— Оценявам чувството ти за такт — каза той и добави: — Тя е убедена, че всичко се прави заради него, за да може поне този път да постъпи правилно.

— Той постъпи правилно още първия път — възрази Хюсън, като поклати глава.

— И аз така казах на Сара.

— Но тя не ти вярва?

Стан помисли малко и отвърна:

— Тя смята, че има още въпроси без отговор.

— След процеса и всички обжалвания, и… — Питър допи чашата си и си наля нова. По челото му бяха избили дребни капки пот.

— И все пак, това беше най-бързата екзекуция в щата за последните четирийсет години.

Хюсън вдигна ръка; устата му беше изкривена от отвращение.

— Моля те! Помня това, ти какво си мислиш? Но също така трябва да повярвам, че дори още двайсет години да бяха обжалвали, накрая историята пак щеше да завърши по същия начин. И знаеш ли защо? Защото е доказано, че моята мила покойна сестричка е убийцата на съпруга си. — Питър изпи и втората чаша вино и я стовари с трясък върху масата.

Разговорът прекъсна, когато Роджър се появи отново, доля чашите им с вино и сервира основното блюдо: камбала, салата от зеле и майонеза, задушени морковчета. Когато помощникът отново се оттегли, Стан попита:

— И така, ти ще бъдеш ли на възпоменателната среща?

— Е, тя все пак ми беше сестра. Не мога просто ей така да не отида, нали?

— Значи не смяташ, че предвид нашите инвестиции и…

Хюсън махна нетърпеливо с ръка.

— Нашите инвестиции нямат никакво отношение в случая. Не разбирам за какво намекваш. Аз съм изпълнител на завещанието й. Ти си мой съветник. И двамата просто спечелихме доста пари. От това имаше полза и за децата, и за нас. Никой не може да ни упрекне в каквото и да било.

— Така е. — Балард си пое дъх; не искаше да дразни домакина си. Отпи от виното. — Но същевременно си докарахме добра печалба, не мислиш ли? Искам да кажа, че след като Крис и Роузмари вече ги няма, всичките пари на семейство Хюсън дойдоха при…

— Знам къде са дошли. Дойдоха при мен, Стан, а ти получи една немалка част от тях като комисиона. И доста добра работа ни свършиха. Така че отказвам да чувствам каквато и да било вина по въпроса. — Питър наклони глава на една страна. — Затова ли поиска да си поговорим днес? Затова ли дойде?

— Да. Бих казал, че да. Главно за това.

Питър се намръщи.

— Смяташ, че след всичките тези години някой може да заподозре единия от двама ни, че е имал мотив да убие Крис?

— Стига да търси мотив — отвърна Балард. — А смятам, че Джон Нън точно това прави.

— Ами нека търси. Той нищо не откри навремето, когато това беше важно. А сега още по-малко ще открие каквото и да било.

— Да, но когато това беше важно, както казваш, парите на Роузмари и Крис бяха в доверителна сметка до приключване на делото. Едва след екзекуцията й станаха твои, Питър. Случи се близо две години след убийството на Крис.

— Аха. Така, както го рече, прозвуча като идеалното престъпление за търпелив извършител. Но не очакваш някой да повярва, че бих допуснал собствената ми сестра да бъде екзекутирана, само за да се добера до парите й, нали, Стан?

— Не! — отвърна Балард може би твърде бързо. Той се дръпна назад, опита се да се усмихне и повтори, този път с по-равен тон: — Не, разбира се, че не смятам. Макар че, ако трябва да бъдем честни, по онова време доста го беше закъсал финансово. Искам само да кажа, че Джон Нън би могъл…

— Стига с този Джон Нън! — извика Хюсън. — Кой е Джон Нън? Един пияница, нищожество. Ако не беше женен за бившата му жена, нямаше изобщо да го познаваш, да забележиш, че съществува. — Питър се наведе напред през масата; очите му блестяха. — През всичките тези години не сме направили нищо лошо, Стан. А доста много добро. Роузмари беше наивна, доверчива жена, която стана жертва на собствената си слабост, на мекушавостта си, на неспособността си да взема правилни решения. Не е трябвало да й се поверява каквато и да било част от нашето семейно състояние. Далеч съм от мисълта, че е заслужавала да умре, разбира се, но има някаква карма, някаква висша справедливост, че богатството в крайна сметка се върна при мен, и то точно в момент, когато двамата с теб бяхме в състояние най-пълно да се възползваме от него. Всъщност — той вдигна чаша, — предлагам да пием за нашето сътрудничество и по-нататъшни успехи!

Стан Балард нямаше друг избор, освен да се подчини. Той също вдигна чашата си от масата и се чукна с най-богатия си клиент.

Джъстин Оулгард, уредничка на музея „Макфол“, посегна към плика, затиснат с преспапието върху бюрото й. Още при получаването му с пощата преди два дни тя бе изпитала странно предчувствие и макар че Тони Олсън беше крупен меценат и играеше важна роля в разширението на музея, нещо в този плик й се бе сторило по особен начин зловещо, та бе отлагала момента на отварянето му.

И сега, през обедната си почивка в четвъртък, тя се заключи в кабинета си, извади ножа за хартия от чекмеджето и разряза плика. Прочете набързо писмото, облегната назад в кожения стол, после го постави върху бюрото, разстла го с длани и го прочете още веднъж, по-бавно.

Изненадата едва ли би могла да бъде по-неприятна.

Тони се готвеше да използва музея, за да организира някаква възпоменателна вечер в чест на годишнината от смъртта — екзекуцията! — на Роузмари Томас. Това беше последното, от което Джъстин имаше нужда в навечерието на новия сезон.

Истината беше, че тя не желаеше дори да чува повече за Роузмари и Кристофър Томас.

Разбира се, крахът на семейство Томас бе главната, ако не единствена причина за главоломното й издигане в йерархията на музея. По онова време тя едва бе минала трийсет и все още се ласкаеше да си мисли, че е в разцвета на младостта си, че би могла да привлече някой харизматичен и влиятелен мъж като Крис Томас с лицето и тялото си, а не само със своя ум, ерудиция и организационни умения.

Тя беше негова лична асистентка, когато Кристофър беше уредник на музея. И, между другото, женен. Не че го бе крил. Но й беше разказвал, че бракът му с Роузмари бил пълен провал. Че двамата се опитвали да се споразумеят за родителските права върху децата, да уредят някои финансови въпроси, след което веднага щели да подадат молба за развод. А иначе Крис беше здрав и доста потентен мъж, пък и междувременно се бе случила онази гадна историйка с фалшивия Сутин, който Джъстин бе купила за музея, та ако не беше Крис да оправи нещата…

И все пак, при спомена за случилото се тогава тя усети как се изчервява, след всичките тези години…

Разтърсвайки глава, за да проясни мозъка си от мъчителните спомени, Джъстин погледна към писмото. След няколко мига, стиснала челюсти, с изпънати жили, тя вдигна телефона и набра цифрите, които знаеше наизуст.

— Здравей, Тони — каза тя на телефонния му секретар. — Тук е Джъстин. Знам, че минаха два дни, откакто получих бележката ти за възпоменателната среща в памет на Роузмари Томас, но исках да ти кажа, че според мен идеята ти е прекрасна и че би било наистина страхотно да съберем на едно място толкова спонсори на музея, защото съм убедена, че ще се впечатлят от множеството подобрения, които сме направили през годините. Не се съмнявам, че ще бъде едно паметно събитие.

Ръката й трепереше, когато положи обратно слушалката.

Стан Балард премина през малката евкалиптова горичка и се изкачи сред морето от надгробни паметници до билото на хълма, където имаше самотна мраморна крипта. Тихият океан блестеше пред очите му чак до далечния хоризонт. Без да го бе планирал предварително, той бе дошъл с колата си до тук, до гробището в Колма, и я бе оставил на паркинга в подножието на хълма. После, сякаш разхождайки се безцелно между гробовете, той изгори голяма част от калориите, погълнати по време на обяда с Питър Хюсън, и в крайна сметка краката му го отнесоха до семейния парцел на Роузмари. Останките й бяха положени при нейните родители, деди и прадеди, и — за най-голямо смайване и отвращение на доста хора — до тези на покойния й съпруг.

Отпускайки се на коляно, Стан положи длан върху мраморната плоча, която покриваше тленните останки на Роузмари Хюсън Томас, и се загледа надалеч, към безкрайната шир на океана.

Скрит между надгробните камъни, той прикляква до една крипта, достатъчно голяма, за да го скрие, и същевременно позволяваща му да наблюдава от птичи поглед мъжа, коленичил до гроба на Роузмари Томас.

Какъв глупав ход от страна на човек, спечелил милиони от мъртвец, мисли си той.

Очите му регистрират скъпия костюм на мъжа, лъснатите му обувки, леко изцапани от гробищна кал и прахоляк.

Но какво прави тук?

Той наблюдава мъжа, който прекарва длан по мраморната плоча, сякаш я чисти. Устата му казва нещо, но вятърът отнася думите му далеч.

Не би се учудил, ако мъжът започне да рови около гроба, да копае в пръстта, тревата и камъните, търсейки някаква ценна дрънкулка — обица, огърлица — която да изхлузи от костите на мъртвата, още нещо, което би могъл да й вземе.

Ах вие, паразити мръсни!

Изкушава се да отиде при мъжа и да го попита: „Би ли ми казал какво търсиш на гроба на една жена, чиито пари източи в собствената си сметка?“.

Много би желал да чуе отговора му, защото е искрено изненадан и държи да разбере за себе си защо някои хора се държат толкова глупашки сантиментално, толкова гузно, след като са сторили такива злини.

Коленете започват да го болят. Уморен е, иска да стане и да се разкърши, но не смее.

Изведнъж адвокатът се изправя и изтупва праха от дискретно раирания си костюм. Приглажда косата си. Поглежда над гроба, сякаш търси нещо, после се обръща и на него за миг му се струва, че очите му гледат право в точката, от която той го наблюдава.

Джон Лескроарт

9

Писмото пристигна в първия ден на лятото, адресирано до жена ми. Подател беше милиардерът Тони Олсън, към когото не изпитвах особени симпатии. Пликът беше квадратен, с цвят на слонова кост — официално съобщение или може би покана. Прибрах го заедно с останалата ни поща от пощенската кутия на Лагуна Кениън Роуд, която натъпках в чантата си и се заизкачвах по стръмните стълби към къщи.

Беше слънчев и топъл следобед, откъм океана повяваше тънък бриз и изпълваше каньона с миризма на водорасли. Склонът пред къщата ни беше обрасъл с диви цветя и пелин. Високо в небето кръжаха два ястреба. Запитах се дали онази огромна камбала все още се спотайва в заливчето Дайвърс Коув и дали да не й се пробвам още веднъж тази вечер. Предишния ден за малко я бях изпуснал, а по принцип аз рядко изпускам улов.

Докато се изкачвах към дома, подминах къщите на професионалния сърфист, на професора по история, на рок музиканта, на лесничея и на адвоката по патентно право. Кварталчето ни си го бива. Градинките са добре поддържани, боклукът се изхвърля разделно и се извозва навреме. Двамата с Бел сме най-бедните на нашата улица — жена ми е художничка, а аз продавам фотоапарати. Имаме и две деца.

Бел беше в ателието си в далечния край на парцела. То беше обикновена ламаринена барака, някогашна шлосерска работилница, но имаше големи покривни прозорци и вътре беше просторно. Заварих я, застанала до статива, да работи по новата си картина. Шортите и ботите й бяха целите оплескани с боя, по фланелената си блуза имаше големи цветни петна, русата й коса беше вързана на опашка. Беше неустоимо привлекателна.

— Имаш поща — казах й аз.

— Някакви чекове?

— Не. Нито каталози на дамско бельо.

— Трагедия.

Извадих писмото на Тони от чантата си и го поставих върху плота, отрупан с бои, разтворители и грунд.

— Отвори го — каза Бел.

Отворих го.

— Канени сме на възпоменателната среща в памет на Роузмари Томас. Десет години от смъртта й.

Бел не изглеждаше изненадана; тя продължи да рисува още известно време, после отпусна надолу ръката си с четката и ме погледна.

— Кой бе казал, че миналото не се връща да ни тормози, защото всъщност никога не си е тръгвало?

— Можем просто да откажем.

— Тя беше свестен човек и ми помагаше. Онова, което направиха с нея, е непростимо. Знаеш какво ми е отношението към цялата тази история, Дон.

Наистина знаех. Роузмари Томас бе открила картините на Бел преди тринайсет години на местния фестивал на изкуствата в Лагуна Кениън и бе разказала за тях на съпруга си Кристофър — уредник на музея „Макфол“ в Сан Франциско, отговарящ за временните изложби. Двамата с Роузмари дойдоха едно лято да ни видят и Бел прекара с тях два дни, като им показа ателието и творбите си, покани ги на фестивала и ги остави да се запознаят с местния колорит. Аз също се включих през част от времето; след втората вечер ги поканихме вкъщи и се понапихме. През цялото време Роузмари говореше с възторг за картините на Бел, особено за „Вълни 27“ — малко маслено платно, изобразяващо кораб в открито море, сред огромни черни вълни, едновременно красиво и плашещо. Напомняше донякъде творбите на Райдър, но в осъвременен и подобрен вариант. Бяхме го окачили на стената в трапезарията си, докато малко след екзекуцията й научихме, че била уговорила с Олсън да го откупи за музея като част от постоянната колекция.

Онази вечер, докато Роузмари говореше ентусиазирано за изкуство, конкретно за творбите на Бел, Крис просто седеше и наблюдаваше жена ми с лукава усмивка. Малко по-късно, порядъчно пийнал, той си призна, че изпитвал само презрение към повечето художници, излагащи картините си на фестивала в Лагуна. Каза, че се оказали далеч по-слаби, отколкото бил очаквал. Според него можели да научат много от Бел или още по-добре от някой самоучител. Каза също, че вече обмислял да я включи в обща художествена изложба. Можете да си представите какво означаваше това за нея — огромен тласък за кариерата й.

От този момент нататък Крис започна да флиртува открито с Бел, сякаш си беше купил това право с обещанията си. В същото време се отнасяше към Роузмари като към боклук, залепен за подметката му. Аз наблюдавах отстрани и едва се сдържах.

След месец Крис дойде отново, този път сам, без Роузмари, и веднага покани Бел на вечеря в някакъв снобски ресторант в Нюпорт Бийч. Макар да усещахме накъде бие, двамата с Бел решихме тя да приеме поканата му. Така и стана. Вечерята минала добре. После той решил да пият портвайн във „Фор Сийзънс“, където имало превъзходна селекция, та тя се качила в колата му и отишла с него до другия край на града. Разбира се, след портвайна той я поканил в апартамента си. Бел му отвърнала, че е омъжена и че аз съм добър съпруг, което, да си призная, беше незаслужен комплимент за мен. Той се изчервил и после се усмихнал. След десерта я изпратил през пищното фоайе на хотела до пиколото, който щял да й повика такси, като пътем я прегърнал през кръста и прошепнал в ухото й, че талантът й не бил нищо в сравнение с пищните й форми и че за нея било по-добре да продава пейзажчета за спомен на туристите в Лагуна Кениън, отколкото да излага творбите си в музея „Макфол“ сред художници, на които не може да стъпи на малкия пръст. После я ощипал и я предал в ръцете на пиколото.

Тя ми разказа всичко още щом се прибра вкъщи същата вечер, унизена и яростна.

Качих се на колата, отидох във „Фор Сийзънс“ и от рецепцията позвъних в стаята му, представих се за Руди пиколото и му казах, че някой е одрал отстрани ягуара му с ключ.

— Е, че какво? — вика той. — Колата е под наем, майната й.

Пък аз му викам:

— Ваша работа, сър, но ние сме длъжни или да подадем рапорт до полицията в Нюпорт Бийч, или да получим писмен отказ от вас, за да не ни съдят от агенцията…

При което Кристофър Томас, свикнал да взема нещата в свои ръце, ми затръшна телефона в ухото.

Обзалагах се, че до две минути ще е долу; той дойде след минута и половина. Като ме видя, беше вече късно — аз го стиснах за ухото като петгодишно дете и го поведох навън. Сигурно сме били доста странна гледка: някакъв мъж с кремав копринен костюм за 2000 долара, воден за ухото, превит одве, през фоайето на „Фор Сийзънс“, размахващ бясно ръце и хленчещ за адвокати, морални щети и как щял да ме вкара в затвора, докато съм жив.

Когато излязохме навън, аз го препънах, съборих го по гръб, стъпих с крак на гръдния му кош и позвъних на Бел по мобилния. Усещах ударите на сърцето му през подметката си. Дадох му телефона и го посъветвах да се извини на съпругата ми. После го сграбчих за глезена — това ми дойде някак отвътре — и го повлякох през цветната леха, която заобикаля главния вход на „Фор Сийзънс“, през божурите, исландските макове, лютичетата и каквото там още бяха засадили градинарите през последната седмица, докато Крис се друсаше през бабуните и дърдореше нещо възбудено на Бел. Чувах я как ме моли да престана, но още не бях в настроение. Може да се каже, че й се извини твърде убедително. Междувременно бе дошла охраната, така че аз пуснах крака му, взех телефона си от ръката му и тръгнах към колата си, докато някакъв униформен глупак тичаше след мен и крещеше нещо в уоки-токито си. Гласът му беше писклив, очите широко отворени, никаква заплаха; качих се спокойно в колата си и след половин час си бях у дома при Бел.

Мислех си, че след тази случка ще се чувствам малко по-добре, но — уви! — не се получи.

Както можете да си представите, след година, когато откриха Кристофър в „Желязната дева“ от берлинския музей, ченгетата имаха някои въпроси към мен.

Питаха ме например къде съм бил в нощта на изчезването му. (Бях на трийсет километра навътре в морето, между другото, на яхта с приятел.)

Питаха ме също защо бях нападнал Крис във „Фор Сийзънс“. (Защото си го бе изпросил.)

Също и за присъдата, която бях излежал в щатския затвор „Коркоран“ (две години ефективно за фалшифициране на пари и оказване на съпротива при ареста).

Кои са приятелите ми? Какво мога да кажа за работата си като охрана в нощен клуб? А за връзката си с Бел? Последното им беше най-трудно да проумеят: как един бивш пандизчия като мен е могъл да спечели сърцето на жена като Бел — красива и талантлива, харесвана и ухажвана от мъжете. И аз им казах истината: нямам престава как.

И до днес не знам.

Но Бел си имаше своята тайна: едно обещание, което бе дала на Роузмари. Само толкова знаех. Тя ми беше казала, че е по-добре да не знам какво е то, и аз уважавах желанието й.

— Твоя работа, Бел — казах. — Ако искаш да отидеш на възпоменателната среща, да уважиш паметта на Роузи, нямам нищо против. Вярно, ще трябва да изтърпиш разни сноби и артисти, но какво толкова? Иди. Само че при едно условие: аз ще бъда с теб. Ще те придружа. Ще се държа прилично и ще се издокарам, и ако се наложи, ще постеля палтото си на улицата, за да не газиш в локвите. Ще те водя в скъпи ресторанти, ще те любя при всяка възможност…

— Животът продължава. — Тя се опита да се усмихне, но в очите й видях тревога.

— Лично аз бих предпочел да си остана у дома и да отида за риба. Вчера изпуснах една осемдесетсантиметрова камбала, но… какво да се прави, ще дойда с теб.

— От двайсет и четири часа все за тази риба мислиш, Дон.

Тя се засмя и поклати глава. Ако трябва да сложат картинка в речника за „красива усмивка“, това ще е снимка на Бел.

— Трябва да отида. Обещала съм. Не искам да имам никакви неприятности с Тони Олсън.

Не казах нищо, макар трудно да скривах ревността си към изискания милиардер, с когото жена ми общуваше толкова непринудено. Ревнив съпруг съм и си го признавам. Преди толкова години нямах никаква сериозна причина да унижавам Крис Томас, освен да си начеша егото, което повеляваше да отмъстя за Бел, както преди това ме подтикваше да й съдействам морално да изложи творбата си, да пробие в „Макфол“. Отхвърляйки я по този начин, Крис се превърна в мой враг. И аз го нападнах. Това се учи в затвора. Нападаш, преди да са те нападнали. Единственото ми съжаление, когато се прибрах онази нощ от „Фор Сийзънс“, беше, че го оставих да се отърве толкова леко.

— Ще вземем пикапа — казах аз.

— За да се гмуркаш в Моро Бей и Пойнт Арена.

— Признавам, че тази мисъл не ми е чужда.

— И край Фаралоните?

— Това го направих заради Ръсти.

Фаралонските острови край Сан Франциско са най-опасното място за гмуркане в целия свят. Наоколо гъмжи от бели акули, водата е ледена, видимост почти няма. Смъртта дебне отвсякъде. Ако не те налапа акула, течението ще те отнесе. Скалите са остри като стъкло, няма къде да привържеш лодката. Също като в света на изкуството: акули, подводни течения, отникъде спасение.

Ръсти беше стар приятел, смел понякога до безумие, който едва свързваше двата края, вадейки морски таралежи от смъртоносните води. Навремето беше спасил живота ми в „Коркоран“ и за него бях готов на всичко. Двамата сме като кръвни братя, свързани до живот.

В деня, когато Кристофър Томас изчезна безследно, двамата с Ръсти бяхме край Южните Фаралони. През нощта бяхме пресекли пролива в бурно море и на сутринта щяхме да се гмуркаме за таралежи. Бях на дванайсет метра дълбочина, когато от мрака изплува бяла акула, приближи се до мен, направи завой и изчезна в мрака. Спомням си зъбите й, белотата на корема. За пореден път си дадох сметка, че чудеса се случват всеки ден. Този ден наловихме триста килограма морски таралежи, биваше си ги, във всеки случай бяха по-добро качество от японските, и Ръсти щеше да спечели куп пари.

Само че ченгетата не ми вярваха. Алибито на един осъждан винаги се приема със съмнение, особено когато свидетел му е друг осъждан.

— Ако ти можеш да оцелееш сред онези сноби — казах на Бел, — аз мога да оцелея на Фаралоните.

Тя ме погледна, обърна се към платното и продължи да рисува, но на красивото й лице беше изписана тревога.

Тази вечер в чест на първия летен ден решихме да вечеряме отвън, макар че облаците се бяха сгъстили и беше станало студено. Извадихме една стара маса за пикници в задния двор и я поставихме под кораловото дърво. Децата, Джими и Елиза, вече се бяха прибрали вътре, миеха чиниите и даваха остатъците на кучетата. Те още не знаят за мен. Ще дойде време и това да им кажа. Виждах ги през прозорците, застанали до мивката в кухнята на жълтеникавата светлина, невинни, пълни с живот и надежда.

— Не си длъжен да ходиш в Сан Франциско, нали разбираш? — каза Бел. — Онези там не са твоите хора.

— Не са и твоите.

— Правя го заради Роузи. Само и единствено. Обещала съм й.

— Ако ти отидеш, и аз отивам. Може да цапардосам някого, да стане скандал, да ме пратят в затвора.

Бел се усмихна и поклати глава.

— Давам ти възможност да се измъкнеш.

— Не желая да се измъквам.

— Нямам нищо против да се видиш с Ръсти. Разбирам, приятел ти е. Но островите ме плашат.

— Фаралоните плашат всички, дори и Ръсти.

— Но това не му пречи да се гмурка.

— Именно.

— На теб също, което ме плаши още повече.

Аз погледнах съпругата си, после се загледах към Лагуна. Градът беше скрит зад хълмовете, но светлините му се отразяваха в облачната покривка. Ниско долу под нас по Лагуна Кениън Роуд се движеха коли; гумите им тихо съскаха по асфалта.

Бел влезе в къщата и се върна с две чаши коняк.

Изкачихме се по нашата уличка до една равна площадка на билото и се загледахме в града.

— Иска ми се това да не беше истина — каза Бел. — Изобщо нищо от тази история да не се бе случвало. Или поне да беше останало някъде в миналото. Но знам, че не е. Никога няма да свърши.

— Ами тогава да не ходим.

— Няма как. Това би било малодушие. Длъжна съм да отида.

Лута се дълго с колата, но накрая намери Лагуна Кениън Роуд.

Сега следи семейството от безопасно разстояние, наблюдава ги, докато пресичат широкото открито пространство, обрасло в диви цветя и пелин.

Когато спират пред малка барака, той изчаква зад едно дърво, вдига бинокъла до очите си, нагласява фокуса, докато картината се избистря: лицето на жената отблизо, русата й коса, сините очи.

Насочва вниманието си към мъжа, фокусира се върху мускулестите му ръце. На единия бицепс има размазана затворническа татуировка. Пита се кога ли, по дяволите, този ще се разкара нанякъде.

Бинокълът се връща върху жената, тя е тази, която го интересува. Тя знае нещо — тази хубава жена с тревожно невинно лице.

Т. Джеферсън Паркър

10

Никога не съм обичала да ставам рано сутрин. Но днес просто не можех да чакам музата ми да си размърда мързеливия задник и да ме поръси със златния прашец на вдъхновението. Имах срок: следващата седмица. Щях да се измъча, но за нищо на света не можех да го пропусна. Въпреки някои широко разпространени схващания относно професията ми на „артист“ (с френско произношение) аз не съм жена, която се оставя да я носи течението. Планирам. Изяждам се отвътре. Работя по график, защото имам сметки за плащане. Вдъхновението е лукс, който не мога да си позволя.

На млади години действах на принципа, че за творчеството няма работно време и място. Някои от най-хубавите си картини бях нарисувала посред нощ в един душен маломерен апартамент, без да поглеждам часовника. Бях сама, вкопчена в люта битка с боята и платното; първоначалната ми представа за произведението воюваше с реалността — неправилни форми, дисонантни цветове, изкривени контури. Всичко това засилваше чувството ми на неудовлетвореност, но същевременно разпалваше творческия ми дух, амбицията ми до сутринта да имам нещо готово.

Този мой младежки идеализъм беше доста поизлинял през годините на пост и молитва в света на изкуството. Сега, с две деца, които да будя, глезя, обличам и изпращам на училище, с две кучета, които да чеша зад ушите, храня и извеждам, плюс един съпруг с приблизително същите потребности като децата и кучетата, моите среднощни рисувални сеанси останаха толкова назад в историята, колкото и онзи вонящ тесен апартамент, колкото пронизителния звук на полицейските сирени под прозореца ми и мъртвешки синкавата луминесцентна тръба, която осветяваше работното ми място. И колкото нуждата да продавам вещите си на оказионния магазин, за да си купя някоя и друга туба боя.

Тези дни аз се обливам в естествената светлина от оберлихта над работното ми пространство в ателието. В тази специално пригодена „творческа среда“, над която като млада бих се изсмяла, сега дишам влажен, солен океански въздух, който нахлува през отворените прозорци, имам топове платно, подпрени на стената, опънати върху рамки, натрупани върху всяка възможна хоризонтална повърхност, и дузини туби боя от всеки нюанс на всеки цвят, който човек може да си представи. Само дето от респект към екологичното ми съзнание — единственото, което съм запазила от младостта си — боята ми е екологична. Имам място, светлина и време — последното, поне докато отвън не спре училищният автобус.

Но нямам вътрешна хармония.

Много му мислиш, Бел.

Гласът на Дон, който отекна в главата ми, ме накара да се усмихна. Дон разбира моите неврози по-добре от всеки друг. Но рядко допуска да им се поддам.

Дори след петнайсет години, през които си изкарвам хляба като художник, аз все още имам дни на неувереност, когато си припомням груби думи от преди десетилетие, думи, които разрязват като ножове тънката обвивка на самочувствието ми. В такива лоши дни усамотяването в ателието, за да опровергая критиците си, ми прилича повече на бягство, отколкото на работа.

Оглеждайки с присвити очи петната боя по платното, се пренасям далеч назад в дните, когато работех трескаво с надеждата да създам онзи шедьовър, който би ми осигурил трайно място в света на изкуството… или поне върху стените на някоя процъфтяваща галерия. Роузмари бе имала желание да ми даде моя шанс, но тогава съпругът й се опита да ме прекара, и то по повече от един начин.

Иронията на случилото се не ми убягва и сега, когато се опитвам да пресъздам „Вълни 27“ за новия клиент — едно мрачно платно, идеално подхождащо на трагедията, тайните и лъжите около семейство Томас. Работата ми върху картината извикваше у мен буря от спомени, най-болезнен от които беше онзи за последното ни свиждане в затвора, при което разговаряхме за „Вълните“. Сега, когато основите на композицията постепенно се сгъстяваха като сенки върху платното, а смисълът на поканата, която бях получила от Тони Олсън, започваше да се избистря в съзнанието ми и разбрах какво се иска от мен да направя, аз усетих как ме изпълва странно предчувствие.

Дан-дан-дан-дан! Металната сграда се огласи от внезапен трясък, подобен на изстрели. Подскочих и се обърнах назад, ужасена, че ще видя нещо по-заплашително от няколкото флакона със спрей, нападали по пода от перваза на прозореца, който бях оставила отворен.

Божичко. Много ли се стресна, Бел?

След като уплахата ми премина, леко се ядосах сама на себе си. Ако се поддавах толкова лесно на страха, нямаше да постигна нищо — нито щях да изпълня обещанието си пред Роузмари, нито да се впиша в срока на поръчката. Затова подпрях страничната врата с един стол, за да става приятно течение, и си поех дълбоко дъх.

Ха така. Ето. Виждаш ли? Не ме е страх.

Без да вдигам флаконите със спрей от пода, аз грабнах топа парцали, напоени с ленено масло, купчината смачкани хартиени кърпи, омазани с боя, и изстисканите туби без капачки от манганово синьо и цинобър и се запътих към кофите за боклук.

Спрях се пред платното, недоволна от образите на него, недоволна от себе си. До такава степен се бях отдала на самобичуване, че не видях натрапника, докато не усетих лек полъх върху бузата си, последван миг по-късно от проблясване на метал пред лицето ми. Познах мастихина — остър като бръснач, благодарение на точиларските умения на Дон — миг преди да усетя хладното му острие върху шията си. После лявата ми ръка бе извита зад гърба, при което остра болка прониза тялото ми от рамото до китката.

— Не издавай нито звук — каза гласът.

Беше дрезгав и тих, почти шепот, но смразяващ кръвта.

— Пъхни дясната си ръка докрай в предния джоб на джинсите. Бавно.

Аз се подчиних. Може да съм израсла във ферма, но не съм някаква мъжкарана. Устата ми беше пресъхнала. Сърцето ми блъскаше като парен чук. Очите ми сълзяха. Не можех да вдишам въздух в дробовете си.

— Само така, Бел — прошепна гласът.

Той знае името ми.

О, боже. Той знае името ми.

Запитах се дали може да е някой от бившите съдружници на Дон. Още когато се оженихме, знаех, че е лежал в затвора. И сега, колкото и да ми се кълнеше, че е станал нов човек, не изключвах да е кривнал от правия път поне веднъж… или по-често. Но като всяка влюбена жена, бях склонна да му прощавам.

Мислейки, че търси Дон, аз избъбрих:

— Дон не е тук. — Едва след като думите излязоха от устата ми, си дадох сметка каква глупост бях направила, признавайки, че съм сама вкъщи. — Какво искате?

— Отговори. — Беше застанал зад гърба ми, така че нямах никаква възможност да видя лицето му. Тялото му се отърка в моето; побиха ме тръпки на ужас и отвращение. — Знам, че си ходила да се видиш с нея.

Отначало не разбрах какво ми говори.

— Роузмари Томас. Била си й на свиждане вечерта преди екзекуцията.

Мозъкът ми трескаво се опитваше да осмисли чутото.

— Не го отричаш — прошепна той.

Преглътнах; острието остърга шията ми. Успях да изграча:

— Да, видях се с нея.

Дъхът му леко рошеше косата ми, носът му се триеше в ушната ми мида.

— За какво си говорихте?

— За нищо важно.

— Лъжкиня. — Той изви още по-силно ръката ми и аз извиках от болка. — Опитай отново.

— Говорихме за… ааа!… за деца.

— Не ти вярвам. Кажи истината.

— Това правя. Казвам истината.

— Сигурна ли си? Значи двете с Роузмари просто сте… разговаряли?

Моето „да“ беше немощен шепот от стиснато гърло; и двамата вече шепнехме.

— Сигурна ли си, че не ти е дала нещо онази вечер?

Господи! Той откъде знаеше?!

— Даде ми някои съвети.

Очевидно онзи не беше удовлетворен от отговора ми. Той внезапно пусна ръката ми, сграбчи ме за косата и рязко наведе главата ми на една страна, като размахваше мастихина пред очите ми.

— Лъжеш!

— Не! Моля ви…

Той отново притисна острието към шията ми и този път кожата поддаде. Заболя ме и извиках от уплаха.

— Кажи ми всичко, или следващия път наистина ще те заболи.

Ами ако му кажех какво ми бе дала Роузмари, какво ли щеше да направи? Да ме остави жива?

Не, със сигурност щеше да ме убие. И то доста болезнено. Представих си го ярко: тялото ми, проснато на земята, с прерязано гърло и с очи, оцъклени към оберлихта. Дон или децата щяха да открият трупа ми. Или пък кучетата. В съзнанието си едва ли не чух лая им, докато се опитваха да ме съживят.

Но кучешкият лай не беше плод на въображението ми. Той се засилваше. Някой бе пуснал кучетата от къщата.

Въпреки парализиращия страх, който ме бе обхванал, аз успях да надам писък — толкова силен и продължителен, че ме заболяха ушите и гърлото.

Нападателят ми отстъпи неволно крачка назад. Ножът изтропа на пода, чух как стъпките му се отдалечават; краката ми вече не ме държаха и аз се строполих на колене, задавена в спазми за повръщане. Не чувах нищо, освен кръвта в ушите си и ударите на сърцето. Наведена в молитвена поза напред, стисках ножа в двете си ръце, за всеки случай.

Но не беше само биенето на сърцето — нечии стъпки се приближаваха към мен, докато спряха до главата ми. Една ръка ме пипна по тила и аз изпищях.

— Бел?

Ужасена, вдигнах глава, като очаквах да е той.

— Дон! О, слава на бога, ти…

— Какво стана, по дяволите? Кой ти стори това?

— Не знам. Избяга през вратата. Моля те, недей…

Но Дон го нямаше вече. Чух го отвън как подсвирва на кучетата.

Можех да си спестя усилието. Дон не беше човек, който ще остане при мен да ме пази, когато все още можеше да причини телесни повреди на осмелилия се да ме нападне. Една част от мен се питаше тревожно какво ли би могъл да му стори, докато друга съжаляваше, че няма как да го види.

Останах коленичила на пода, с ножа в ръце. Твърде зашеметена, за да плача. И твърде уплашена, за да помръдна от мястото си.

Когато Дон се върна запъхтян, с изкривено от ярост лице и затръшна вратата след себе си, разбрах, че не го е хванал.

Скочих и се затичах към него. Силните му ръце ме обгърнаха и ме притиснаха към гърдите му.

— О, Дон! Ако не беше…

— Шшшт, скъпа. Аз съм с теб. И винаги ще бъда.

След годините брачен живот и след хилядите въпроси от най-различни хора как сме се събрали, аз лично нямах обяснение. Знаех само, че никой през живота ми не се бе грижил за мен така, както Дон. Никой не ме бе обичал колкото Дон. Той беше готов на всичко, за да ме направи щастлива, и аз знаех от първа ръка колко широко е неговото понятие за „всичко“.

След като престанах да треперя, той се дръпна назад, за да ме огледа. Погледът му се прикова върху раната на гърлото ми.

— Но ти кървиш!

— Драскотина.

Той стисна челюсти.

— Достатъчно ли си спокойна, за да позвъниш на деветстотин и единайсет?

Дон мразеше полицаите. Ненавиждаше ги. Самият факт, че искаше да се обадим на 911, показваше колко е разтревожен. Аз вдигнах ръка, за да го погаля по лицето, да го успокоя, като забравих, че още държах ножа. Той дори не трепна, когато острието почти докосна лицето му; без да отделя очи от моите, ме хвана за ръката и полека разтвори пръстите ми, след което захвърли ножа на пода.

— Всичко е наред. Ще го пипнем.

— Без полиция.

— Бел! Не си на себе си. Трябва да съобщим в полицията.

— Не, не трябва.

— Господи, Исусе Христе! Та този изверг е щял да те заколи! Не мога да повярвам, че искаш да го оставим на мира. Ами ако децата си бяха вкъщи? И към тях ли щеше да си толкова немарлива, колкото към себе си?

Аз го разтърсих, за да се опомни.

— Дон! Слушай какво ще ти кажа. Това нападение не беше случайно.

Той замръзна.

— Какво?

— Този човек… ме познаваше. Знаеше името ми. Знаеше за свиждането ми с Роузмари в нощта преди екзекуцията. И по някаква причина си беше наумил, че ми е дала…

— За бога, Бел! — изрева Дон. — Това е десет пъти по-зле. Ако този тип те следи, непременно трябва да съобщим в полицията!

Мълчание.

Двамата стояхме и се гледахме. Накрая Дон вдигна ръце във въздуха и се призна за победен.

— Добре. Без полиция. Но това само доказва, че съм прав. Не можеш да отидеш на възпоменателната среща, Бел. В никакъв случай! Стана твърде опасно.

Отвън кучетата лаеха и драскаха по вратата. Това отвлече вниманието му.

И двамата знаехме, че ще си остане само с перченето. Аз нямах избор — длъжна бях да отида на срещата в памет на Роузмари, макар почти да не се съмнявах, че и моят нападател ще е там.

Лори Армстронг

11

Понякога, като се събудиш, се питаш дали наистина си онзи проклетник, който си бил предишния ден. Друг път нищо чак дотам мъдро не ти минава през мозъка — с мътна глава, останал без живец, на сутринта си викаш: Какво, по… И после нищо.

През всичките тези години след смъртта на Роузмари, всяка мъчителна сутрин от живота си, Джон Нън се опитваше да си спомни кой е всъщност. Редуваха се дни, в които беше изпълнен с благочестив стремеж да спаси света (нещо характерно за пенсиониран полицай, опитващ се да се ориентира в цивилния живот); и такива, които бяха помрачени от непреодолим стремеж да удуши някого или поне да му счупи главата. Разбира се, логичната жертва в неговото въображение беше Стан Балард — онзи, който му бе откраднал жената — но имаше моменти, когато почти всеки друг би му свършил работа, всеки, когото можеше да упрекне в късмета и свободата да не е на негово място.

Изгарящото чувство за вина изтичаше като радиоактивно лъчение от смъртта на Роузмари (не от смъртта, глупако — от екзекуцията й, не спираше да го поправя изнуреният му мозък), но вече се беше разпростряло много по-надалеч. След като не бе намерило удовлетворение по тази линия, то се бе върнало назад, чак до убийството на Кристофър Томас, сякаш Джон беше виновен и за това, сякаш той бе натъпкал Томас в „Желязната дева“, сякаш той бе предизвикал всички верижни бедствия в света преди или след смъртта на Роузмари (екзекуцията й, Джони, ек-зе-ку-цията).

Разпадът бе започнал малко по малко, едва забележимо, година-две след… след като случилото се бе стигнало до съзнанието му. Докато загуби всичко: кариерата си, жена си, душевното си равновесие. Беше започнал да се разхожда по местата, където Томас е бил забелязван в дните преди убийството му. Да кръстосва улиците около музея, където разни артистични бохеми се срещаха за обяд, кафе, изневяра. Или пък да отива с колата си до магазина, от който Роузмари бе пазарувала за децата, да сяда в кина, в които бе сядала тя, за да си поплаче необезпокоявана или просто да избяга от всичко. Кой можеше да го спре? Та той никому не вадеше значка или пистолет, не беше женкар и интригант като Крис Томас навремето — просто ходеше, обикаляше, гледаше, слушаше, разговаряше с хора. Запълваше времето си между срещи. Все пак по-добре, отколкото да пие, както би потвърдил всеки.

В този град имаше места, които туристите се правеха, че не забелязват на път към „Голдън Гейт“: Тендърлойн, Мишън, мрачните кътчета от стария Чайнатаун, където градът изглеждаше див и истински, като Ню Йорк от 70-те, за който никой не искаше да си спомня. А понякога и напълно нереален като „Нощта на живите мъртви“. Сякаш най-изпадналите клошари, пияници и наркомани се бяха наговорили да не напускат района си, освен от време на време, когато се появяваха сред пазаруващите туристи в центъра като някакви зомбита, изпълзели от бърлогите си.

Или може би зомбито беше Джон Нън?

Той видя надписа, чийто смисъл отдавна се опитваше да разгадае, сякаш беше тайната на живота, на една от страничните улички, където малки къщурки с дворчета граничеха с опасно празни парцели: „Ако още веднъж се изсереш в къщата ми, ще изляза и ще те гръмна с пистолета си“.

Какво, по…

Бившият полицейски инспектор Джон Нън още се учеше да вижда Сан Франциско през очите на цивилен. Градът минаваше за толерантен, но под повърхността преценяващи очи хвърляха осъдителни, изгарящи погледи. Дори ордите бездомници, които заемаха цели карета в районите на зомбитата, го преценяваха и съдеха. Но най-често го съдеха полицаите, които някога бе познавал. Те бяха и най-строгите съдници.

— Джон, знаеш, че не мога да ти помогна.

— Аз просто си ходя — бе отвърнал Нън тогава, едва ли не усмихнат, шест години след като бе върнал значката си. Да ми помогнеш? Никой не може да ми помогне, докато аз не реша. — Разхождам се — бе уверил той другия полицай.

— Да бе, точно тук си намерил да се разхождаш — каза ехидно Тод Дрейнър, полицай от Нравствената полиция, с когото Нън бе работил по един-два случая преди петнайсет години.

И двамата погледнаха едновременно към порутените сгради от двете страни на мизерната уличка в Чайнатаун, по която бе свърнал Нън. Имаше чувството, че се е отдалечил на милион километра от апартамента си. Но тук, на това място, се надяваше, макар и плахо, да намери спокойствие.

— Чувам, че имало фабрика за курабийки с късметчета — обясни Нън, сякаш току-що бе научил за нейното съществуване. — Туристите си падат по такива работи. — Той се обърна към Дрейнър. — А теб какво те води насам?

— Оглеждам се за информатори по един случай — отвърна Дрейнър. — Освен ако междувременно не си станал наркоман вместо буйстващ пияница…

Нън го изгледа мрачно, сякаш преценяваше дали да не му фрасне един в мутрата.

— Прощавай, Нън, не исках да те обидя. Партньорът ми не е на себе си, откакто се е пенсионирал, все обикаля кварталите с червените фенери, сякаш е Батман и Робин едновременно. Фабриката за курабийки с късметчета е нататък, доколкото знам. И гледай да не ми се мяркаш повече пред очите тук.

— И аз не съм умрял да те виждам, Тод.

Дрейнър се изкиска и промърмори нещо под носа си, докато се отдалечаваше, и Нън наистина го доядя, че не го бе цапардосал.

Онази вечер той бе влязъл във фабриката през задния вход и се бе озовал в един коридор, от който се виждаше цехът, изпълнен с дим и размазани, кашлящи, движещи се сякаш в забавен кадър човешки сенки. Нищо не се бе променило от последния път, когато Нън бе идвал тук преди години, за да търси Кристофър Томас, забелязан да се навърта насам няколко пъти в течение на един месец, преди да бъде убит. Защо ли? Ако Томас беше наркозависим, това можеше да му навлече всевъзможни неприятности. Но из тези пущинаци беше трудно да се намери надежден свидетел, който при това да не е надрусан, за да допринесе с нещо съществено за следствието и делото.

Междувременно един човек, известен като Хонг — босът на наркопласьорите от този район, за когото се знаеше, че търгува и с крадени стоки: някой и друг телевизор или кола, някое и друго произведение на изкуството — бе арестуван заедно с няколко от хората си по обвинения в разпространение на дрога. Нън бе молил Дрейнър да отложи операцията, докато той разследваше случая „Томас“, но онзи бе отказал. В шифрованите счетоводни книги на Хонг имаше вписани плащания на лице, чието име, надраскано с нечетлив почерк, гласеше нещо като „Странник“. Две от тези плащания бяха извършени непосредствено преди изчезването на Крис и Нън се бе запитал дали нямаше връзка между двете събития. Не можеше да каже със сигурност, но си имаше някои хипотези. Той се поразрови из архивите на музея и откри, че през годините преди смъртта на Томас мистериозно бяха изчезнали няколко експоната. Може би беше изплащал стари дългове към Хонг с крадени произведения на изкуството или пък ги бе пласирал чрез него? Нън не разполагаше с доказателства, че Кристофър бе имал нещо общо с дрогата, освен като потребител, и то рядко и за развлечение. Хонг мълчеше като риба, докато един ден в килията на следствения арест бе наръган с нож в шията от друг задържан, който му имал зъб отпреди. Разследването на Нън се оказа в задънена улица и нямаше изгледи да потръгне, поне за момента.

Макар да се бе опитвал неведнъж, той не бе успял да установи и самоличността на въпросния „Странник“.

Докато обикаляше из квартала, преструвайки се, че търси своя вуйчо наркоман, Нън усещаше върху себе си празните погледи на неговите обитатели, които го следяха неотлъчно навсякъде.

Когато след един такъв безплоден ден се прибра у дома, изведнъж му хрумна нещо. Вдигна телефона и се обади на Реджайна Купър.

Не, Джон Нън не се опитваше да съживи онзи отдавна забравен случай. Случаят се опитваше да съживи Джон Нън.

— Не черпя — каза Реджайна още щом го видя с характерното инатливо изражение на лицето му.

Нън вдигна чашата си, в която имаше сироп от червени боровинки със сода — любимото питие на бившия пияч, защото приличаше на нещо, което би могло и да съдържа алкохол. Нещо, което да не бие толкова на очи в бара.

— Не ми връщаш обажданията.

— Май трябва да започна да сменям кръчмите — каза с усмивка Реджайна, докато заемаше обичайното си място в „Бясното куче“, а барманът, без да я пита, постави пред нея един „Джеймисън“ без лед и запотена бутилка „Бъдуайзър“. — Все нещо помниш за истинския живот, нали? Представи си колко бих се набутала, ако започна да черпя всяко умиращо ченге.

Реджайна Купър беше автор на няколко книги за големите случаи, за чието разкриване службата й бе допринесла по времето, когато беше главен съдебен лекар на Сан Франциско. Книгите й се смятаха за шедьоври в областта на съдебната медицина и известно време след публикуването им Реджайна беше постоянно присъствие в тематични токшоута по всички кабелни телевизии, докато накрая и това й писна. По същото време една телевизионна мрежа купи правата за биографичен сериал, в който бивша манекенка на бански костюми се превъплъщаваше в някаква забавна и леко смахната нейна версия, макар в реалния живот Реджайна да беше по-забавна и по-смахната, и далеч по-интелигентна от екранния си образ.

— Какво говориш? — сопна се Нън. — Още не съм тръгнал да умирам.

Той чу собствения си смях сред гълчавата на ирландската кръчма. В помещението миришеше на мокър картон и застояла бира, дървеният плот под лакътя му беше леко грапав от натрупана мръсотия.

— Сигурно умираш, и то от скука, след като си опрял до мен за компания. „Който иска да си прекара весело, да позвъни на главния съдебен лекар на Сан Франциско.“

— Знаеш защо ти позвъних — каза сериозно Нън.

Реджайна стисна клепачи и поклати глава.

— Не-е-е. Няма да стане, братле.

— Теб пък какво те смущава?

— Да се ровя отново в един случай, приключен преди десет години, по който при това всички първоначални изследвания са правени в Германия?! Смущава ме, естествено.

— Помисли малко, преди да ме отрежеш.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът, братле? Че за теб времето е спряло. И преди сто години да беше живял, и след още сто да си жив, хората винаги ще те знаят какво представляваш.

— И какво представлявам, Реджайна?

— Ти си един объркан човек.

— На теб не ти ли пука, че една невинна жена може да е била осъдена на смърт отчасти по наша вина?

— Имам чувството, че разговаряш с телевизионната ми версия. — Реджайна стана от стола си и бръкна в джоба си за пари.

— Чакай! — Нън сложи длан върху китката й точно в момента, в който от уредбата започна една сърцераздирателна балада на Боб Дилън.

Тя замръзна на място.

— Всичко наред ли е, Реджайна? — попита Мик, едрият внушителен барман, и се надвеси заплашително над Нън.

— Да, да, няма проблем — отвърна тя.

— Моля те! — каза Нън, след като барманът навъсено се оттегли. — Навремето се доверяваше на инстинкта ми.

Нищо не поставя една жена, цял живот разчитала на хумор в отношенията си с хората, в по-неудобно положение, отколкото сериозността.

— Макгий.

— Какво?

— Игнейшъс Макгий — каза Реджайна. — Съдебен антрополог. Когато трябва да се ровят стари кости, никой не може да му стъпи на малкия пръст. Но е много трудно да се влезе във връзка с него. Живее в Бостън и календарът му е запълнен за години напред. А освен това не обича много живите.

— Близо съм до приключване на цялата история. Трябва ми помощта ти, Реджайна. Не би ли могла поне да ми уредиш един разговор с Макгий?

Раменете на Реджайна увиснаха напред; тя се върна на столчето си и блъсна чашата с уиски настрани.

Ежедневието се повтаряше неумолимо в своя затворен кръг. В Сан Франциско сутрините бяха обвити в сивкав мраз, който пронизваше до мозъка на костите. Също и късните следобеди. Едва около обяд времето се изясняваше и беше топло и приятно. Нън спеше до късно, като обикновено се събуждаше по слънце вместо в противната сутрешна мъгла. Той съзнаваше, че облекчението е само временно, но все пак това му даваше сили да се изправи на крака.

Понякога в късния следобед той тръгваше да следи Стан Балард. Стан може би си бе мислил, че с тунингованата си спортна кола се е извисил далеч над простосмъртните, но истината беше, че точно тя го превръщаше в лесна мишена — отдалеч се виждаше какво нагло, нафукано копеле е. Нън го наблюдаваше от разстояние при срещите му на вино и сирене с Питър Хюсън на яхтата на Питър.

Нън така и не можеше да приеме факта, че Стан е съпруг на Сара. Мислеше си за Сара и нейния… мръсник, мерзавец, отрепка — всичко друго, но не и съпруг.

Той бе проследил въпросния мръсник и мерзавец, въпросната жалка отрепка, до гроба на Роузмари Томас и се бе чудил какво ли търси там, с мазната самодоволна усмивчица на лицето.

Ето на! Това доказва всичко. Аз го мразя не само защото ми отмъкна жената. Той не е този, за когото се представя. Крие истинското си лице. От Сара и от света.

Междувременно Питър, този пършив плъх, докарваше Нън до почти същата, ако не и до по-силна ярост с пропиляния му живот, изграден върху пресъхващия кладенец на фамилното богатство.

Все по-често краката на Нън го отнасяха сами до старата фабрика за курабийки с късметчета — свърталище на хероиново и метадоново зависими, започнало като невинен център за обмен на игли. Пушачите на крек отравяха въздуха с лулите си. По принцип пушещи и боцкащи се трябваше да бъдат разделени в самостоятелни помещения от двете страни на коридора, но на такова място кой ли би тръгнал да се оплаква? Някакво мръсно мършаво куче заскимтя отчаяно, като видя Нън, после се задави в кашлица. Каишката на помияра беше увита около китката на един отдавнашен представител на средната класа, сега покрит с татуировки и пиърсинги, който използваше кучето като реквизит, за да проси с него по улиците, и го хранеше колкото да не умре от глад.

Когато един от обитателите го попита какво има за продан, Нън промърмори изтърканата история за изгубилия се сенилен вуйчо — същата, която бе съчинил преди години, докато търсеше Кристофър Томас. И макар че не малко от човешките сенки, блуждаещи наоколо, бяха чували историята, той не се тревожеше особено, че някой от тях може да се сети.

— Кажи ми — попита Нън, — не си ли го виждал случайно?

— Кого?

— Вуйчо ми — отвърна Нън и му показа снимка на Крис Томас.

Сянката пребледня и започна да трепери, поглеждайки през рамото на Нън към новопристигналите.

Сега на входа към свърталището бяха застанали двама високи и стройни добре облечени млади азиатци. Излъчваха добро здраве и самочувствие, в рязък контраст с останалите обитатели на това място. Двамата бяха бледи останки от златния век на Хонг.

— Да не си се загубил или си ченге? — попита по-слабият от двамата.

— Май… нито едното, нито другото — отвърна уклончиво Джон.

— В такъв случай нямаш работа тук. Което вече е проблем. А пък всеки проблем по тези места е мой проблем.

Младокът имаше белезникав белег по дължината на шията си, сякаш някой се беше опитвал да го самоубие.

— Може пък да си търся курабийката с късметчето, да се зарадвам и аз най-после на хубава вест — опита се да се пошегува той.

— Ченге, а? — повтори мъжът.

Междувременно по-набитият беше бръкнал в якето си с маскировъчен цвят. По ъгъла на китката му Нън прецени, че едва ли се готви да вади пистолет — по-вероятно нож или бокс.

За двамата би било далеч по-лесно, ако Джон наистина беше ченге. Тогава можеха да му предложат подкуп или да се правят, че не го забелязват, в зависимост от причината за присъствието му. И тук анонимността му работеше в негова полза. След като не знаеха кой е и какъв е, всяка атака срещу него би могла да бъде опасна.

— Странно — каза той. — Търсех вуйчо си. Случайно да го познавате?

Той вдигна снимката на Кристофър Томас и им я показа, като наблюдаваше внимателно лицата им. И двамата леко присвиха очи, но не казаха нищо. Едва ли щяха да разговарят с него, но той се надяваше посещенията му да разбунят гнездото на стършелите. От десет години насам Джон Нън не се бе чувствал толкова жив.

Роузмари, гледаш ли?

— Е, да. Не съм и очаквал да го знаете. Просто питам.

— Вуйчо ти не е тук, не е бил нито веднъж, когато си идвал да питаш за него. Сам виждаш, че го няма. Върви си.

Джон бръкна дълбоко в джобовете на панталона си.

— И знаете ли кое е най-странното? — попита той, като се оглеждаше из мръсното свърталище. — Влизам аз тук, за да търся своя отдавна изгубен вуйчо, и откривам кучето си Макс, което ми откраднаха от двора. Ще викна полиция, за да си го взема обратно от оная откачалка с татуирания Христос на челото.

— Не си губи времето — каза събеседникът му и погледна партньора си.

Другият извади от джоба си нож с автоматично острие и направи огромна крачка към Джон. След като Джон не изпищя от ужас и не побягна, а остана невъзмутимо на мястото си, гангстерът го подмина, отиде до наркомана с кучето, който беше в несвяст, и преряза каишката до ръката му.

— Макс, ела тук, старче! — повика го Джон.

Кучето тутакси притича до него, скочи в ръцете му и започна да го ближе. В отчаянието си то сигурно би отишло при всеки, който го повикаше с благ тон и по име, но за по-сигурно Джон бе бръкнал в джоба си, където носеше резенчета сушено говеждо за из път по време на дългите си скитания по улиците на града, и животното сигурно ги беше подушило от километри. Един от приятелите му беше собственик на приют за изоставени животни и до дни Макс щеше да има нов дом.

— Е, сега ми стана по-добре — каза той, като свали кучето на земята и го поведе за каишката. — Хайде да те водя на разходка, старче.

Матю Пърл

12

Ханк Закарайъс винаги усещаше кога го следят, макар да не бе успял да огледа добре преследвачите си и имаше само най-смътни подозрения кои можеха да бъдат.

Като разследващ журналист на свободна практика, Ханк често работеше по дузина сюжети едновременно. Корупция в градската управа на Оукланд; подкупи на профсъюзни лидери покрай ремонта на кей 41; хедонисткото общество на млади старлетки, удовлетворяващи и най-разюзданите фантазии на застаряващи продуценти от големите студиа и използващи направените със скрита камера снимки, за да ги изнудват за роли в техни филми. Преди години той бе получил номинация за „Пулицър“, защото бе изобличил връзките между висшето ръководство на полицейското управление на Лос Анджелис и най-мощните престъпни мрежи в града.

Какво чудно тогава, че разни корумпирани политици и търговци на влияние, които бяха такава неразделна част от градския пейзаж, каквато и мостът „Голдън Гейт“, правеха всичко възможно, за да му запушат устата? Какво чудно, че му лепваха опашка всеки път, когато излезеше от апартамента си? Ханк Закарайъс знаеше това-онова, много неща знаеше той и около него винаги се навъртаха всякакви хора, готови да споделят знанията му.

Ала тази вечер той особено много държеше да бъде сам.

Защото имаше уговорена среща с информатор. И то с най-добрия. Сам си знаеше какво му бе струвало да предума за среща човек, който пазеше толкова ревниво самоличността си, че и досега отказваше да се представи пред Ханк с истинското си име. „Викай ми Калвин — казваше той. — Името с нищо не е по-лошо от което и да е друго.“ Калвин беше полицай или може би гангстер, Ханк нямаше представа кое от двете. Имаше някои предположения, но така и не успяваше да намери доказателства за тях, което може би беше по-добре за него. Защото какъвто и да беше, Калвин се бе оказал, както се говореше в тези среди, напълно в час. Задаваш въпроса си, броиш парите и човекът или има готов отговор, или знае къде да го потърси.

Закарайъс съзнаваше, че Калвин винаги можеше да изкара повече пари, подавайки информация на някой от по-известните журналисти, на полицията или дори на ФБР. Ала неговият човек никога не му отказваше, а когато статиите на Закарайъс не се продаваха, както обикновено ставаше напоследък, Калвин правеше каквото може, за да му помогне.

Тази вечер Закарайъс се боеше не само да не разкрие своя находчив информатор, но и да не изложи себе си на опасност. Сега, след десет години, той смяташе да използва целия шум, който щеше да се вдигне около възпоменателната среща за Роузмари Томас, за да докаже, че не тя бе убила съпруга си, както впрочем бе твърдял още от самото начало в разследващите си репортажи и статии. Разбира се, те се посрещаха с присмех както от колегите му, така и от публиката, но Закарайъс знаеше, че очевидното невинаги е вярно, и през годините така и не се бе отказал да разрови случая докрай.

С Роузмари бяха приятели от двайсет години. С Крис също се бяха познавали. Бе присъствал на сватбата им, на кръщавките на децата им, на тържества по случай рождени дни. Роузмари бе плакала на рамото му, след като бе разбрала за първите изневери на Крис.

Беше автор на четири статии за нашумялото убийство. Една от тях беше посветена на физическите параметри на престъплението; в нея се казваше, че с оглед на ръста и теглото на Крис Томас би било практически невъзможно трупът му да е бил натъпкан от сам човек в „Желязната дева“, която сама по себе си беше висока метър и осемдесет и тежеше около деветдесет килограма. А убиецът би трябвало да е използвал камион, за да превози средновековния уред за изтезания с трупа в него от мястото на престъплението до самолета на Луфтханза, който да го транспортира в чужбина. Друга негова статия проследяваше движението на Роузмари Томас през седмицата, предшествала убийството на съпруга й, чак до публичната словесна престрелка с Крис, след като той й бе поискал развод. Последователността на събитията завършваше с неговото упояване и убийство, предполагаемо извършени от Роузмари, и последвалото излагане на трупа като музеен експонат в „Девата“.

Последната от серията статии беше по-умозрителна, но Закарайъс я харесваше особено много. Представляваше задълбочено изследване на живота на Кристофър Томас, акцентиращо върху драматичните промени във финансовото му състояние, многобройните му пътувания зад граница, проследени по фотокопия от печатите в паспорта му, и връзките му с гангстер от подземния свят, търговец на крадено изкуство и — вероятно — наркотрафикант от китайски произход на име Роджър Хонг, поредния мъртъв свидетел.

Ала самият Закарайъс беше твърде дискредитиран отчасти заради приятелството си със семейство Томас и особено с Роузмари. В един момент се стигна дотам никой да не си дава труда да чете статиите му, камо ли да ги приема на доверие или да проверява фактите в тях.

Сега, десет години по-късно, Закарайъс се надяваше да си възвърне доверието на журналистическата колегия и широката публика.

Мястото за срещата, избрано от Калвин, бе номер шест от списък с десет места, предоставен му от Закарайъс — всичките в района около Кастро, Мишън и Хейт. Уговорката им беше, когато иска среща, Закарайъс да залепва с тиксо листче под плота на един бар на Дивисадеро стрийт точно в четири часа следобед. След няколко часа на същото място трябваше да има залепено листче с номер от списъка. Въпросната вечер срещата беше в едно снобско, вечно претъпкано кафене на няколко пресечки от Голдън Гейт Парк.

— Мистър Закарайъс, надявам се?

Двамата се познаваха вече от няколко години, но Калвин се обръщаше по един и същи начин към него при всяка тяхна среща. Без да чака отговор, информаторът седна на един стол зад гърба му.

Закарайъс се обърна, за да бъде с лице към него.

Калвин беше слаб афроамериканец на възраст между петдесет и шейсет, незабележим във всяко отношение, ако не се брояха очите му — тъмни и проницателни, очи на хищник, които ту се впиваха в Закарайъс, ту оглеждаха помещението, вечно будни, вечно нащрек. Ала невзрачността му позволяваше да се смесва с тълпата, да се вслушва в разговорите на онези, с които се разминаваше по улиците, да забелязва кой с кого се спира да побъбри.

— Изглеждаш ми уморен — каза Калвин.

— Защото съм уморен. Понякога не е леко… — Закарайъс се намръщи. — Аз бях най-добрият, разбираш ли, най-добрият.

— Знам. Беше адски добър, Ханк.

Закарайъс въздъхна.

— Онези се опитаха да ме съсипят, Калвин. От мига, в който обявих Роузмари Томас за невинна. Първо спряха статията ми, в която излагах фактите по случая и доказвах, че просто няма как тя да го е убила. После се заловиха да дискредитират хипотезите ми за цяла група хора, за всеки от които бяха валидни трите условия: средство, мотив и възможност, като се опитаха да ме изкарат побъркан.

— Минали истории, мой човек. Може би верни, но това не ги прави по-актуални. — Калвин се наведе напред. — Но ти не си ме извикал, за да плачеш на рамото ми, нали, Ханк?

Закарайъс изправи гръб и изпъна рамене.

— Имам в мен стотарка и половина, мога да ти ги дам още сега, но напоследък съм доста на тънко.

— Не се безпокой, като ми потрябват пари, ще ти свирна. А сега казвай, какво искаш да знаеш?

— Благодаря ти. — Закарайъс гледаше дланите си, опитвайки се да се отърси от обзелото го чувство на срам.

— Значи има новини?

Закарайъс направи знак с ръка на сервитьорката и си поръча безкофеиново кафе. После извади поканата от джоба на сакото си и оглеждайки се предпазливо, я подаде на Калвин.

— Това се получи вчера. На плика има марка, но не е пускано по пощата. Намерих го пъхнато под вратата на апартамента ми.

— Тони Олсън? — Калвин повдигна вежда. — Оня Тони Олсън?

— Същият. Беше приятел на Роузмари.

Калвин подсвирна.

— Защо според теб му е притрябвало на Тони Олсън да отваря стари рани?

— Затова те повиках. Реших, че може би имаш някои идеи.

Информаторът поклати глава.

— В момента нямам, но едва ли ще ми трябва много време, за да ми хрумне някоя и друга. Човек като Тони Олсън, дошъл от нищото, не забогатява изведнъж, без поне един път да е бръкнал с пръчка в гюбрето.

— Е, и?

Сервитьорката пристигна с кафето му. Закарайъс вдигна чашата към устата си и я преполови на една глътка.

— Може пък да има морален дълг към онова ченге, което превъртя след екзекуцията на Томас. Джон Нън. Може би възпоменателната среща е замислена като начин да се даде нов шанс на тоя несретник: да съберем на едно място всички главни действащи лица и да видим какво ще се случи.

— А какво общо има Олсън с Нън?

— Не се прави на толкова наивен, мой човек — каза Калвин. — Ти знаеш не по-зле от мен що за стока са ченгетата в този град. Повечето играят за двата отбора.

Закарайъс помълча известно време.

— Като стана дума за ченгета, които играят за двата отбора, чувал ли си някога за Арти Руби? — попита Калвин.

— Арти кой?

— Арти Руби, онова ченге, което беше загазило преди години, когато се опитвал да отмъкне веществени доказателства по някакво дело. Някакъв бял прах, доколкото съм чувал. Та ей така, изведнъж, от ченге осъмнал шеф на охраната на музея „Макфол“.

Закарайъс усети мощен прилив на адреналин.

— Защо му е на един музей да назначава корумпирано ченге за шеф на охраната?

Калвин се изхили гърлено.

— Ами то самият Крис Томас беше мошеник от класа. Дрога, фалшификати… не може да не си чувал слуховете.

— Е, и?

— Ако си толкова убеден, че Роузмари не е убила съпруга си, струва си да поговориш с Руби. Чувам, че си предлагал услугите срещу дребни пари.

— Имаш ли представа къде мога да го открия?

— Знаеш ли заведението „При Стив“?

— В стил псевдо Богарт, до „Ембаркадеро“?

— На твое място бих започнал от там.

Неон и черна боя.

Ако управата на „При Стив“ си бе поставила за цел да създаде атмосфера като във филм ноар, опитът беше пълен провал. И все пак, въпреки — или може би поради — възкиселата смес от застояли алкохолни изпарения, телесни миризми и евтин парфюм, заведението беше пълно. Срещу банкнота от двайсет долара една обилно намазана с руж пеперудка от постоянното присъствие на бара му посочи с пръст задната стаичка, изпълнена с непрогледен цигарен дим. Той веднага позна Арти Руби — жив скелет, излязъл сякаш от разказ на Ръниън, с торбички под очите и угарка от пура, забучена в ъгъла на устата. Поизтритото кожено кресло до бившия полицай беше свободно. Пепелникът до лакътя му беше препълнен.

— Толкова по въпроса за драконовските мерки против тютюнопушенето в Калифорния — рече Закарайъс, като премести пепелника на близо метър встрани и се отпусна тежко в креслото.

— По-евтино ми излиза да снасям на ченгетата, отколкото да плащам глоби — отвърна Руби, без да отмества погледа си, вперен в някаква точка право напред. — Между другото, ония двамата, които пушат ей там, са ченгета. А ти кой си всъщност?

Закарайъс се представи.

— Аха. Чувал съм за теб.

Закарайъс разтърка очи, които вече лютяха от дима. От осемнайсет години той не пушеше и оттогава надушваше като хрътка миризмата на тютюн и можеше да усети пушач от пет метра. Руби още не беше погледнал към него, но дори и така се виждаше, че в човека има нещо жалко. Дребно. Това беше думата, която изскочи в съзнанието на Закарайъс. Арти Руби беше дребно човече с ограничени възможности.

— Имам три двайсетачки в джоба си — каза Закарайъс. — Твои са, ако се махнем за малко от този дим, за да поговорим.

Закарайъс веднага се запита дали не бе редно да му предложи повече, но нещо в Руби му показваше, че би било разумно да инвестира остатъка от онази стотарка и половина на части, за да му стигне за по-дълго.

— Нямаш ли повече? — попита жалкото човече.

— Ако ми хареса онова, което имаш да кажеш, може и да се намери.

— Викай ми Арти — каза оня, после се оттласна рязко с лакти от масата и тръгна напред по коридора.

Двамата прекосиха оживения бар и приседнаха до една сякаш забравена масичка в осветения със скрита светлина ъгъл на помещението.

Не беше за вярване, че това хърбаво човече с тъжния поглед и торбичките под очите някога е бил полицай.

— Бил си в охраната на музея „Макфол“ — каза Закарайъс. — Сигурно познаваш добре сградата, както си познавал навремето и Роузмари и Крис Томас.

Арти продължаваше да гледа право пред себе си в тълпата от посетители.

— Виж какво, изобщо не съм пипал онзи кокаин в хранилището за веществени доказателства. Бях честно ченге. Е, може от време на време да съм кръшвал встрани от пътя, случвало се е да се сдуша с някой дребен мошеник, колкото да се добера до по-едрия. Но с нищо не бях заслужил онова, което ми се случи.

— Кой те нае на работа в музея? — попита Закарайъс, за да го върне към темата.

— Превърнах се в парий, дявол да го вземе! — Тъгата в очите на Арти се бе засилила и за миг на Закарайъс му се стори, че онзи ще се разплаче. Вместо това той си изпроси от него да му плати сметката за вечерта и начаса си поръча уиски и бира.

— Арти, разкажи ми за Крис Томас.

— Нищо не знам. Томас беше уредник на музея, а аз охрана. Двамата живеехме в различни светове. Когато си тръгваше от работа, му казвах „лека нощ“. Това е.

Поръчката пристигна и шотът „Уайлд Търки“ изчезна в гърлото му още преди сервитьорката да си бе обърнала гърба. Закарайъс си даде сметка, че Арти бе пил още преди пристигането му.

— Чувал си слуховете за Томас…

— Ами чувал съм, и какво от това, човекът изневеряваше на жена си, много мъже го правят. — Арти все така избягваше погледа му.

— Нямах това предвид. Говореше се за дрога, фалшификати, кражби на картини.

— Нищо не знам по въпроса. Както ти казах, свършвах си работата и си отивах вкъщи.

Закарайъс съзнаваше, че вече беше късно да изкопчи полезна информация от този човек. Бирата му също бе изчезнала и Арти вече заваляше думите. След кратко колебание Ханк извади пачката банкноти, запази една двайсетачка за себе си и му подаде остатъка под масата.

— Ето, плати си и пиенето с тях — каза той.

Закарайъс бе направил едва крачка към изхода, когато Арти Руби се покашля, погледна нагоре към него и каза с дрезгав шепот:

— Не си пъхай носа където не ти е работа, Закарайъс. Ровиш в помийна яма, гледай да не се опръскаш.

Майкъл Палмър

Дневникът на Джон Нън

След Чайнатаун отидох на една среща, от която нищо не се получи, така че отидох и на втора. Мисълта, че на възпоменателната среща, чиято дата наближаваше, щях да видя Сара, не ми даваше покой. Ах, как копнеех да фрасна Стан Балард в лицето! Не, излъгах. Исках да му пусна един куршум в сърцето. Така щяхме да сме квит. И в моето имаше дупка.

Знаех, че онези мръсници ще се изсипят до един да отбележат събитието. Нямаха избор. Змията не може да се спотайва цял живот под камъка. Всички щяха да са там, да си дават вид, че нямат какво да крият, а пък аз тъкмо на това разчитах. Онзи негодник, братът на Роузмари, със сигурност щеше да дойде. Че как иначе? Онази нощ беше в помещението за свидетелите и аз забелязах в него нещо, което бе убягнало на всички останали. Другите имаха добрината да пролеят по някоя сълза или поне да се направят, че им е мъчно, но не и Питър Хюсън. Той просто гледаше с мрачно лице и сухи очи как забиват иглата в сестра му. Може и да беше пиян. Не знам. После ме проследи до паркинга в горещата тъмна нощ. Разменихме няколко думи. По-скоро той говореше, а аз слушах. После го видях да си тръгва от екзекуцията на сестра си с един линкълн стар модел. И аз си тръгнах, твърдо решен да се напия. Явно съм се престарал, защото, когато изтрезнях, Сара си беше отишла и ме бяха изритали от работа. А Питър Хюсън? Като настойник на двамата си племенници и попечител на наследството на семейство Томас, той се беше издигнал в обществото. И то как! Що се отнася до Сара и нейния нов съпруг Стан, и те бяха видимо загладили косъма. И всичко това за сметка на неоплаканата Роузмари.

След втората среща на Анонимните алкохолици отидох на трета. Не беше само заради пиенето. Бях успял някак да овладея жаждата си за алкохол. Предпочитаният от мен наркотик вече беше чувството за вина. Чисто, без примеси. За да се освободя от него, щеше да ми трябва нещо доста по-различно от деветдесет срещи за деветдесет дни. Имаше само един лек и той си оставаше същият: трябваше да открия убиеца на Кристофър, но истинския. И това е, което правех. Колелото се беше завъртяло и вече нямаше как да го спра.

Мислех си за Роузмари и Кристофър Томас. Бяха живели и умрели в един брак по сметка. Това беше техният личен ад, или поне адът на Роузмари. Но по някакъв начин и аз се бях озовал в него, засмукан от неведоми сили, бях се превърнал в жертва на Кристофър наред с още толкова други.

Дж. А. Джанс

13

Хейл Пратчет не желаеше да бъде заловена от полицията. Готова бе на всичко, само и само да избегне следствения арест. Но пък, от друга страна, си беше родена за престъпник. Опасността, страхът, парите неизменно караха кръвта й да закипи.

С изкуствена усмивка на лицето и насилено лека стъпка тя крачеше към „Риц Карлтън“ — огромния хотелски комплекс в псевдобуколически стил, който заемаше цял скален нос над Пасифика, заобиколен от кипариси и виещи се сред тучна зеленина алеи.

На влизане тя се огледа, кимайки небрежно на пиколото, сякаш се намираше у дома си. С дизайнерските си сандали с висок ток и стилната си лятна рокля — къса и секси, разкриваща дългите й бронзови бедра — Хейл наистина имаше вид на жена, която би могла да си позволи хотел като този. Жена, която едва ли не беше на мястото си тук. И тя действително бе отсядала в такива хотели. Някога, доста отдавна.

Хейл свали слънчевите си очила и премина през фоайето, преметнала през рамо ръчната си чанта. Мъжете я оглеждаха, както и служителите на рецепцията, и застарелите клиенти с внезапно лъснали, изпълнени с надежда очи, застанали чинно на опашка с извадени кредитни карти и забравени съпруги. Защото тя беше не просто красива, в нея имаше нещо особено, някакъв вътрешен огън.

Хейл подмина гостите на хотела, наслаждаващи се на гледката на скалите и залива от плетените си столове с меки възглавници, и влезе в полутъмния бар, облицован с дървена ламперия. Стройна жена на трийсет и осем, със зелени очи, червеникава коса до раменете и нос, на който и Анджелина Джоли би могла да завиди. Днес Хейл имаше рожден ден, но единствената картичка, която бе получила в пощата си сутринта, беше поканата от Тони Олсън за възпоменателната среща за Роузмари Томас. Исусе Христе! Защо му бе притрябвало на Тони да отбелязва годишнината от екзекуцията на Роузмари, а не от нейното раждане? Всичко това изглеждаше доста извратено и я изпълваше с безпокойство.

Тя си помисли за Кристофър Томас, за всичките несбъднати надежди, които му бе възлагала навремето. По дяволите, та тя бе изиграла толкова добре ролята си, бе му помагала да пласира творбите, които грижливо подбираше за крадене от музея, за да ги продава на чуждестранни купувачи. От това би трябвало да е натрупала големи пари, да живее в разкош. Нима не го заслужаваше?

Хейл се обърна с гръб към бара и затвори очи.

След убийството на Кристофър тя бе избягала, дълго време беше принудена да се укрива, за да не бъде уличена за кражбите, в които бе замесена.

А сега се бе върнала към стария занаят, опитваше се да свързва двата края с дребно джебчийство или с нещо още по-гадно.

Тя си пое дълбоко дъх и погледна часовника си. Беше едва четири, малко раничко. Както и бе очаквала, немногобройните клиенти бяха насядали по масичките, на бара нямаше никого. Добре. Тя се отправи натам, към бара, където беше работното й място. Зад извития като подкова плот от черешово дърво я посрещна барманът — стегнат с черния си панталон, бялата риза с къси ръкави и усмивката на човек, който много е видял и знае. Очите му веднага я различиха и одобриха, служебната му усмивка бързо прерасна в нещо повече, когато тя се приближи към него. Беше среден на ръст, около метър и седемдесет и пет, добре сложен. Мускулите на ръцете му мърдаха като живи, докато с отработени движения подреждаше чашите върху плота.

Тя отвърна на усмивката му, настани се върху едно от високите столчета и си поръча питие. Имаше нужда от малко кураж за онова, което й предстоеше.

Пресуши чашата си, слезе от столчето и се отдалечи с лека стъпка към фоайето на хотела, премина покрай тълпите безгрижни туристи, които се завръщаха от голф или от антикварните магазини по протежение на Хаф Мун Бей, като си повтаряше: Дишай! Дишай дълбоко!

Погледът й се закова като лазер върху издутия преден джоб на скъпата фланелка на някакъв мъж, застанал вдясно от нея. Хейл извади от чантата си брой на списание „Пийпъл“, сви чевръсто към мъжа, препъна се и залитна, като с едната си ръка, стиснала списанието се подпря на месестия му гръден кош, докато с другата извърши добре отработено движение по посока на джоба му.

— Ах, толкова съжалявам! — усмихна се невинно тя, притискайки бедрата си в неговите малко по-дълго, отколкото беше необходимо.

— Няма проблем — отвърна ухилен той; явно му беше приятно.

Все така усмихната, тя пусна портфейла му в ръчната си чанта и продължи нататък, като пътем сви един „Ролекс“ от разкопчана спортна чантичка, с която някакъв господин се беше препасал през кръста, един оставен без надзор айфон от крайната масичка в бара и още един портфейл, този път от заден джоб на панталон. Не беше зле за пет минути работа. Но пък самото място миришеше на пари. Мъжете я гледаха жадно. Навремето тя бе допуснала всичко това да я главозамае. Толкова й е бил умът, да си въобрази, че красотата й дава власт. Но не и сега.

Хейл беше отседнала в мотел „Ел Торо“ — двуетажна сграда с покрив от червени керемиди и бели гипсови орнаменти по фасадата, която отвън изглеждаше по-луксозна, отколкото бе всъщност. Паркира под едно акациево дърво и се изкачи до втория етаж по външното стълбище от имитация на ковано желязо, което се люлееше под краката й и сякаш всеки момент щеше да се откачи от сградата.

С уморена въздишка отключи вратата на стаята си. Копнееше за гореща вана и за старите си джинси. После щеше да решава какво да прави по-нататък. Открехна полека вратата, като наблюдаваше миниатюрния колкото дистанционно за автомобилна аларма приемник в ръката си. Лампичката замига в червено. Тя вдигна рязко глава. Някой бе проникнал в стаята й. Може би още беше вътре. Едва ли беше камериерката, защото Хейл беше поставила табелката „Не безпокойте“ на вратата. Червената мигаща лампичка бе задействана от сензор за натиск, тънък като хартия и с диаметър на монета от десет цента, който бе залепила върху касата на вратата. При първоначално отваряне сензорът не подаваше сигнал. Но сигнал имаше. Значи някой бе отварял вратата преди нея. И то може би повече от веднъж.

Запазвайки спокойствие, тя отвори бавно вратата, без да вдига шум; беше смазала пантите още първия ден. Продълговатите лъчи на следобедното слънце очертаваха златист правоъгълник на пода, но останалата част от стаята тънеше в сянка.

Най-близо до нея беше дрешникът. На вратата имаше овално стъклено прозорче. Тя надникна през него. Вътре не бе оставяла дрехи. Беше празен. Вратата към банята беше затворена.

Гейл Линдс

14

— Знаех си, че ще дойдеш — каза мъжки глас.

Сърцето й подскочи в гърдите, но нямаше връщане назад. Краката й бяха като заковани за пода в коридорчето между банята и дрешника.

— Влизай, Хейл — подкани я гласът.

Тя продължи напред и го видя, седнал зад бюрото. Трябваха й няколко секунди, за да го познае — Джон Нън, полицейският инспектор, който я бе разпитвал преди години във връзка с изчезването на Кристофър.

При вида му тя изпита едва ли не облекчение. Нън беше напълно превъртял, вече представляваше опасност единствено за себе си.

— Какво правиш в стаята ми? Ще повикам полиция.

Нън се засмя.

— Че повикай ги. И като дойдат, можеш да им обясниш какво прави онзи краден „Ролекс“ в чантичката ти.

Откъде ли знаеше?! Мозъкът й работеше трескаво.

— Какво искаш? — попита тя с престорено равен тон.

— Сядай, настани се удобно. — Нън посочи леглото.

Тя седна мълчаливо. Загледа се в лицето му; беше доста остарял, откакто го бе виждала за последен път. Очите му бяха подпухнали и гледаха уморено, бръчките между веждите бяха станали по-дълбоки.

— От доста време те следя — каза Нън. — Кражби, измами, вечните ти номера.

— Какво искаш от мен? — Гласът й потрепери.

— Все още имам някои въпроси относно мъртвия ти любовник Кристофър Томас.

— Ти луд ли си? Минаха дванайсет години оттогава, всичко свърши. Не можеш да съживиш призрак, Нън!

Устата й беше пресъхнала и лепнеше.

— Не е призрак онова, което се опитвам да съживя. Както и да е, на твое място бих се държал малко по-сговорчиво с един полицай, дори бивш и дискредитиран, който има въпроси към мен.

Тя му направи знак с ръка да продължи.

— Виж сега — започна Нън, — Томас може да е бил женкар, но той не се хващаше с всяка жена. Имаше си тип: образовани, изискани жени, за които да е сигурен, че в един момент няма да започнат да го изнудват. Извини ме за откровеността, но ти не си от тях. И се питам: за какво му е притрябвало да се замесва с една покварена скитница като теб?

— Това въпрос ли беше или констатация? — попита тя, отваряйки бутилка минерална вода, която се беше стоплила в чантата й.

— Заради дрога?

Хейл не отговори.

— Знам достатъчно за теб и ако не ми съдействаш, мога да ти уредя такава присъда, че когато излезеш, симпатичното ти лице да прилича на смачкана стара автомобилна гума. Може да съм дискредитиран, но още имам приятели в полицейското управление на Сан Франциско.

Тя се насилваше да изглежда спокойна. Този човек нищо не може да й направи. Беше бита карта. Случаят беше приключен.

— Между другото, в „Риц“ имат охранителни камери…

— Какво искаш да знаеш?

Андрю Ф. Гъли

15

Нън си беше тръгнал. Хейл стоеше в средата на стаята и гледаше изпитателно лицето си в евтиното огледало. Видяното никак не й хареса. Та тя се бе отказала от някогашния си живот. Бе направила всичко по силите си, за да остане далеч зад гърба й, но ето че Нън я бе върнал към миналото, използвайки цялата компрометираща информация, която бе успял да събере, за да я принуди да му съдейства. Тя все още не знаеше колко и какво точно бе научил за нея.

Нима я бе следил, нима бе видял какво бе направила в „Риц“?

Сигурно. Така или иначе, Хейл не биваше да остане нито миг повече в тази стая. Нън може би я дебнеше отвън, но тя трябваше да се махне от тук.

С глава, сгушена между раменете, тя тръгна бързешком по пътеката към колата си.

Още щом седна зад волана, запали двигателя и даде газ.

Само по-спокойно, каза си тя. Нужно беше да се съсредоточи върху шофирането, докато колата се носеше по улиците, сякаш беше болид от „Формула 1“. След поредица от сложни маневри, предназначени да разкрият и заблудят евентуална „опашка“, тя се отдалечи от квартала. Точно сега не биваше да се оставя да я проследят.

Придавайки си безгрижен вид на човек, който няма никакви проблеми, тя свали прозореца на колата, остави морският вятър да развява дългата й червеникава коса, облегна се назад и се отпусна.

Същевременно си мислеше: Роузмари Томас бе екзекутирана за убийството на съпруга си. Сега, след толкова години, онзи полицейски инспектор се опитва да ме използва, за да разкрие факти за миналото на Крис, докато Тони Олсън ме кани на някаква възпоменателна среща, макар че никога не съм била приятелка на Роузмари, а на всичко отгоре се чуках и със съпруга й.

Защо ли?

Погледът й беше вперен напред, в пътя.

Кой има полза от отварянето на старите рани?

Помисли си за Крис. Тя още тогава го бе прежалила и нямаше никаква причина да го убива. Или поне така бе обяснила на ченгетата. Което, разбира се, беше лъжа. Бе излъгала себе си, че можеше толкова лесно да го забрави, да се откаже от него.

Въздъхна.

Не че беше още влюбена в Кристофър Томас след всичките тези години, просто не можеше да се примири с онова, което й бе причинил. Та той й бе отнел нещо голямо и тази загуба не можеше лесно да бъде възстановена.

Но защо й трябваше да се отбелязва годишнината от смъртта на Роузмари? Какъв беше смисълът на това?

Отново се сети за Нън. Беше чувала, че се е пропил, че жена му го е напуснала и се е омъжила за финансовия гуру на семейство Томас.

Защо ли Нън не оставеше тази история да отиде в небитието, при Кристофър и Роузмари? И какво щеше да стане, ако той не удържеше на думата си и тя — Хейл — се озовеше в затвора?

Отби към един „Бъргър Кинг“ и спря колата пред гишето за храна за вкъщи. Бе почувствала внезапен глад, а й бе нужно и време, за да мисли. Искаше да си припомни всичко, останало в съзнанието й за хората, свързани със смъртта на Крис Томас.

Поръча си голям бъргър без сирене и диетична кока-кола. Самият факт, че бе стигнала до гишето за храна за вкъщи на „Бъргър Кинг“, показваше колко беше изпаднала.

Убийството на Крис Томас и последвалата екзекуция на Роузмари Томас бяха помрачили живота на мнозина млади и обещаващи техни познати, които вече не бяха толкова млади, а още по-малко обещаващи — включително нейния. Особено нейният.

Хейл паркира колата в една странична уличка и изяде бъргъра, като си мислеше за Кристофър и за жената, която я бе изместила от живота му — Джъстин Оулгард, неговата заместничка по времето, когато Крис беше уредник на музея.

Тази кучка поне се уреди на постоянна длъжност, помисли си злобно тя.

А аз какво спечелих от тази работа?

Дж. А. Джанс

Дневникът на Джон Нън

До възпоменателната среща остават два дни, още нямам нищо на ръка, но ми се струва, че се приближавам до истината. Не ме интересува как точно ще стигна до нея; знам само, че това няма да стане в съдебната зала, наоколо няма да кръжат лешояди от медиите, нито някакъв напорист окръжен прокурор ще дрънка глупости как държавата била длъжна да се защити от Роузмари Томас и такива като нея.

Преди години, когато болката ставаше нетърпима, слизах в метрото и заставах на ръба на перона, за да видя дали ще имам смелостта да направя още една крачка напред срещу приближаващия влак. По същата причина до ден-днешен ходя по барове. Има един бар на две пресечки от дома ми. Мрачно, безрадостно място, с неприятна миризма, обикновено няма жив човек. Зад бара вечно стои някакъв едър чернокож с татуировки и бърше чаши, без да продума. Поръчвам си „Джак Даниълс“ с лед, пъхам носа си в чашата, вдишвам дълбоко и се питам: А стиска ли ти да отпиеш? Преди Тони Олсън да ме спаси, всеки път, когато празнотата отвътре заплашваше да изтръгне душата ми, алкохолът неизменно ми носеше облекчение.

Сега чашата върху лъснатия бар, запотена отвън, с проблясващи кубчета лед, ми изглежда все така привлекателна, но аз не я докосвам. Седя и я гледам с пълното съзнание, че изпия ли тези двеста грама, ще пропадна в една черна дупка, от която няма излизане.

Тази вечер седях и се взирах в чашата, докато видях собственото си отражение да се пули насреща ми. Обикновено и останалите блуждаещи призраци се включват в представлението, всички до един: Сара, Роузмари, Тони, Крис Томас — като актьори, които заемат мястото си на сцената.

Кой ли от тях щеше да ме тормози тази вечер?

Знаете ли кого видях? Баща си. Видях го такъв, какъвто беше на моята възраст, уморен от живота и плъзгащ се по наклонената плоскост на зависимостта.

Станах, облякох сакото си и излязох навън в нощта.

Когато стигнах до дома, прекрачих някакъв клошар, който се търкаляше пред входа на сградата, и тръгнах по коридора към малкия си апартамент. Никога не отварям прозорците и още щом отключих вратата, в носа ме удари спарена миризма на застояло. Свалих си обувките и легнах на канапето. Телефонът иззвъня. Вдигнах.

— Джон Нън? — попита уморен глас от другата страна.

— Кой се обажда?

— Ханк Закарайъс.

Уважавах Закарайъс, но не мога да кажа, че го познавах добре.

— От години вече не работя в полицията, така че, ако ме безпокоиш посред нощ за клюки, не мога да ти помогна.

— Не е това. Виж, трябва да поговорим. Имам нужда от помощ, а същевременно знам, че и аз мога да ти помогна.

— Да не си пиян? Гласът ти звучи странно.

— Разбиха ми устата.

— Какво се е случило?

— Ще ти разкажа, като се видим.

Той ми даде адреса си.

Нямах какво да губя. По-добре това, отколкото да прекарам поредната безсънна нощ в спомени за екзекуцията, за деня, в който Сара ме заряза, за всяка грешка, за всяко покаяние. Взех такси до адреса на Закарайъс — занемарена, воняща на къри жилищна кооперация, в която наемите се контролираха от общината.

Закарайъс не ме чакаше на входа, но вратата беше отключена и аз влязох. Заварих го сгърбен в едно кресло с висока облегалка, по лицето си имаше охлузвания, очите му бяха насинени и подути.

— Какво стана? — Когато пристъпих към него, видях, че носът му също е разбит и е натъпкан с тампони памук. — Кой го направи?

Закарайъс отпи голяма глътка от питието си.

— Не знам. Беше с маска.

— Обир ли беше?

— Ако ме бяха обрали, Нън, нямаше да занимавам теб. Щях да позвъня направо в полицията. — Той дишаше през устата; ръката му все посягаше към чашата.

— И така, Ханк, защо ми се обади? — попитах аз, като седнах на канапето.

Над газовата камина, която имаше вид, сякаш не беше ползвана от години, висеше голям плакат на Че Гевара, а под него — малък православен кръст.

Закарайъс помълча, сякаш се опитваше да събере мислите си.

— Получих покана за възпоменателната среща — каза накрая той.

— Е, и?

— Ти знаеш, че Роузмари беше невинна.

За какво друго би желал да говорим, наистина?

— Сега съм почти сигурен, че е така.

— Сега? Когато вече не можеш да й помогнеш? Защо не ми съдейства тогава?

— Всички улики сочеха към нея. Повикаха ме да дам показания в съда и аз казах каквото мислех. И от този момент нататък делото тръгна в определена посока. Опитах се да го спра, но не успях. Все още плащам за грешката си, Закарайъс.

Той не отговори.

— И така, какво се случи с теб? — попитах.

— Отново започнах да душа около случая. — Той понечи да се усмихне. — Открих някакъв мъж, който работил в охраната на „Макфол“ при изчезването на Крис Томас. Преди това е бил ченге, казва се Арти Руби.

Чувал бях за Руби. Бил изритан от полицията за дисциплинарни нарушения, но не знаех, че е постъпил в „Макфол“. Толкова за следователските ми умения.

— Значи музеят „Макфол“ наема бивше корумпирано ченге за охрана? Че не са ли му направили проверка за благонадеждност?

Закарайъс поклати глава.

— Изумително, нали?

— А теб кой те подреди така?

— Не знам. Руби никак не се зарадва на въпросите, които му зададох, а след около час, когато се прибирах вкъщи, някакъв човек със скиорска маска ме причака и ме спука от бой.

— И ти смяташ, че Руби има нещо общо?

— Знам ли? — Закарайъс се облегна назад в креслото си. — Както знаеш, Крис е поддържал връзки с всякакви типове. Слуховете за него бяха верни, сигурен съм. За беда, той сякаш не е разбирал, че с такива типове шега не бива. Имат си начини да се оправят с онези, които ги прецакват.

— А къде е мястото на Руби в цялата тази история?

— Това трябва да кажеш ти, полицай.

Първата ми мисъл бе да издиря Арти, за да му изкълча ръката и да му строша няколко ребра. Мразя побойници, както мразя и продажни полицаи. Но винаги има и втори начин да одереш котка.

Оставих бележка в хотелската й стая, после отидох в близкия „Дънкин Донътс“ и зачаках. Хейл дойде след час. Не се беше променила кой знае колко през последните десет години; само погледът й беше станал още по-циничен, отколкото на младини. Като ме видя, тя седна насреща ми в малкото сепаре.

— Какво искаш?

— Типично момиче на повикване — подхвърлих с усмивка аз. — Съжалявам за бележката, но си казах, че така е по-добре, отколкото да те издебна отново в стаята ти. Е, как я караш?

— Омръзна ми да бъда изнудвана от някакъв опозорен бивш полицай, забравен от света — въздъхна тя. — Извини ме, но ще си взема една поничка. С млечния крем са невероятни. Ти искаш ли?

Възхищавах се на куража й. Тя се върна след няколко минути с чаша кафе и поничка.

— Този път съм си написал домашното, Хейл, и ако за онова, което бях открил до онзи ден, щеше да прекараш година-две в затвора, сега разполагам с материал, който може да ти осигури доста по-продължителен престой зад решетките. Знам за телефонните измами в Ню Мексико; знам за стария заможен собственик на транспортна фирма в Монтана, който е умрял от инфаркт едва седмица, след като си се омъжила за него; да не говорим за малкия ви бизнес с Крис Томас, за търговията с крадени произведения на изкуството.

Известно време тя дъвчеше мълчаливо поничката си, после се усмихна и каза:

— Само че не можеш да докажеш нищо.

— Може в крайна сметка и нищо да не докажа, но със сигурност ще ти вгорча живота. — Тя не отговори и аз продължих: — Трябва ми информация, Хейл, и ти си единствената, която може да ми я даде. За съжаление ще се наложи да се изчукаш с един застаряващ мазен тип на име…

— Не е нужно да ме изнудваш, за да се изчукам с някой смрадлив дъртак. Разбира се, това ще ти струва обичайната ми тарифа.

Аз поставих на масата плик с 400 долара в него и отвърнах:

— Нали ти казах, този път идвам подготвен.

Андрю Ф. Гъли

16

Тя изглеждаше толкова добре върху високото столче пред бара, сякаш там й бе мястото. Не, сякаш там се бе родила.

Още от вратата забелязах дългата й червена коса. Видях как едното й рамо леко се наведе напред, когато посегна към чашата си. Разклати кубчето лед и отпи. Изражението на лицето й не се промени нито за миг.

Дадох си сметка, че ме наблюдава в огледалото зад бара.

Арти, не се набутвай в тази история, казах си аз наум. Не бях в настроение да любезнича с когото и да било, дори да се преструвам.

Ами тогава какво правех там?

И защо човек изобщо прави нещо?

Изведнъж ме обхвана онова чувство на страх, с което се събуждах всяка сутрин. Нали го знаете? Онзи студен тежък камък в гърдите, който те кара да захлупиш лице с възглавницата и да крещиш под нея, докато останеш без дъх.

Май не знаете за какво говоря.

Както и да е. Тя беше забелязала, че я гледам. Опитах се да отгатна реакцията й в огледалото. Но неоновата реклама на бира „Сам Адамс“ над бара хвърляше трепкащи синкави отблясъци по лицето й.

Някакъв пиян на съседното столче я блъсна по ръката. Но тя не разля и капка от питието си. Обърна се и го изгледа със зелените си очи. Няколко пъти бях виждал този поглед. Пияницата подръпна нагоре яката на ризата си, сякаш внезапно му бе станало студено, и се премести встрани.

Време за още лъжи.

Така започва моят ден.

Кой е любимият ми филм? „Измамниците“.

„Откъде ми хрумна пък това?“ — запитах се аз, като настъпих с тока си изпушеното до половина „Марлборо“ и пристъпих към бара, облян в неонова светлина.

— Свободно ли е?

Тя се обърна. Очите й бяха студени. Ако имах яка, и аз щях да я вдигна. Но бях облечен с черно поло. Беше ми нещо като униформа.

— Толкова ли можеш? — Гласът й беше нисък и гърлен, глас на пушач, но тя не ми обърна гръб.

— Започвам бавно — отвърнах аз. — Но свършвам добре.

Тя притвори клепачи и по лицето й пробяга нещо като полуусмивка.

Облечена беше със стилен дизайнерски костюм. Тъмносин, на дискретно райе. Бе кръстосала крака. В огледалото видях, че бялата й блуза беше разкопчана и отдолу се виждаше гладка кожа.

Сякаш ме прониза електрически ток.

Тя остави чашата си на плота. По нея имаше следи от червило, червеникавокафяво.

Опитах се да се усмихна, докато я оглеждах. Кого ли ми напомняше? Вероника Лейк? Никол Кидман? Беше красива, грациозна, но нещо сякаш й липсваше.

Но аз за всички казвам така. Значи проблемът е мой, нали?

Седнах на съседното столче. Нещо в нея ми изглеждаше познато, но във всяка жена аз намирам по нещо, което да ми се струва познато. Кой знае? Посочих празната й чаша.

— Да те черпя ли още едно?

Очите й бяха като два зелени светофара. Какво чакаш? Давай!

— Не ти беше трудно да ме предумаш — отвърна тя, като разклати кубчетата лед.

— Такъв съм си аз, добре боравя с думите.

Не злобей, Арти.

Махнах с ръка на бармана — дребно русоляво хлапе, което изглеждаше на не повече от дванайсет.

Отново онази полуусмивка.

— С какво друго боравиш добре?

В отговор само се засмях. Смехът ми прозвуча странно за самия мен. Откога ли не се бях чувал да се смея?

И така, обърнахме по няколко питиета. Дори по повече от няколко. Аз също си падам по „Джеймисън“. Може би единственото качествено нещо, с което мога да се похваля.

Прекарахме в бара около два часа. И за какво си мислех през цялото време? Че може да не ми стигнат парите да платя сметката. Мислех си дали да не се извиня, че отивам до тоалетната, и да изчезна през задната врата.

Представете си изненадата ми, когато тя се наведе към мен и притисна лице до лявото ми ухо. Ухаеше на портокал и цветя.

— Какво ще кажеш да отидем у вас?

Известно време бях като вцепенен. Всичко бях очаквал, но не и това. Повечето жени веднага ме усещат какъв аутсайдер съм.

Седях и я гледах с присвити очи, като се питах дали не е професионалистка.

Тя потрепери.

— Събота вечер е най-самотната вечер през седмицата, нали?

— Но днес е петък.

Устните й докосваха шията ми.

— Да си представим, че е събота.

Само това ми липсва, мислех си аз. Но по принцип съм слаб човек. И не го крия. Ако някоя мацка притиска лицето си в моето, ако ухае на скъп парфюм и ми шепне лъстиво, какво да направя? Да я изгоня?

Излязохме на Бранън стрийт и аз махнах на едно такси.

Докато се изкачвахме по стълбището към апартамента ми, усещах главата си приятно замаяна, беше ми топло и едно такова… разсеяно.

Затворих вратата, щракнах настолната лампа и посегнах да поема сакото й. Тя се огледа. Макар че лицето й беше в сянка, видях, че усмивката й се бе изпарила. В този момент знаех точно какво си мисли. Мизерно!

— Арти, ти не ми ли каза, че имаш апартамент на „Ембаркадеро“?

— Не съм те излъгал — отвърнах аз, като вдигнах тържествено дясната си ръка. — В момента го ремонтирам.

— И си наел тази дупка без асансьор на „Мишън“ временно? Има вид на постоянно обитавана.

Засмях се пресилено.

— Ние за какво дойдохме тук, да си говорим за недвижими имоти ли?

Искаше ми се да не бях пил толкова. Главата ми беше мътна, а нещата май не отиваха на добре. Явно не бях дооценил ситуацията.

Тя свали сама сакото си, сгъна го и го постави внимателно върху облегалката на изтърбушеното кресло.

— Ти наистина ли се казваш Арти?

Сребърните й гривни издрънчаха, когато отпусна ръце. Имаше по шест или седем на всяка ръка. Юмруците й се свиваха и разпускаха сякаш несъзнателно отстрани до хълбоците.

— Да. Арти ми е името. Искаш ли да ти покажа шофьорската си книжка?

За мое изумление тя каза „да“.

Показах й я.

Известно време тя разглежда внимателно книжката ми, сякаш искаше да я научи наизуст, после каза:

— Арти Руби. Името ми звучи познато.

Вдигнах рамене.

Тя отново потрепери. Този път едва ли беше от студ. Направи крачка напред и се притисна в мен.

Така е малко по-добре, казах си аз. Обгърнах я с ръце. Плъзнах длани нагоре и я стиснах за циците. Тя въздъхна, после… започна да задава въпроси!

И най-смахнатото беше, че й отговарях, макар да не го исках, но не можех да се спра, а и стаята около нас се въртеше.

После си легнахме и правихме секс, но през цялото време тя не престана да ме разпитва, както и стаята не престана да се върти.

Как беше сексът? Не зле. Предполагам. Тъй де, сексът с непозната жена винаги си струва, нали? Е, добре. Може да съм бил леко разконцентриран или дори нещо още по-лошо, във всеки случай главата не ми служеше. Но съм сигурен, че тя не забеляза.

Толкова отдавна не ми се бе случвало нищо хубаво, че бях започнал да си мисля какво ли е нужно, за да ми проработи късметът. Нещо да стане така, както го искам.

Докато се усетя, тя вече се беше облякла, сресала и обличаше сакото си. Аз се надигнах от леглото, макар че краката едва ме държаха, и понечих да й отворя вратата, да я целуна за довиждане, да й кажа „Утре ще се чуем“ или нещо подобно.

Но изражението на лицето й се беше променило и тя не ме последва към вратата. Стоеше, кръстосала ръце на гърдите си, и ме гледаше. Дори в полумрака виждах, че лицето й беше зачервено. Това сянка ли беше на брадичката й или размазано червило?

Тя протегна ръка с дланта нагоре.

— Дай ми гривната.

Аз примигнах.

— Какво?

Тя вдигна ръце и ги разтърси, сякаш за да ми покаже какво е гривна.

— Имах шест. Сложих ги на нощното шкафче, когато се събличах. Ти какво си мислиш, че не мога да броя ли?

Вдигнах рамене, сбърчих чело и си придадох невинен вид, сякаш не разбирах какво ми говори.

— Да не си я скрил, докато бяхме в леглото? Виж, просто ми я дай. — И тя ме обля с онзи студен зелен поглед.

Аз я изгледах с присвити очи.

— Ти за крадец ли ме мислиш?

Обзе ме онова познато чувство, когато силна болка пронизва гърдите ми, а някой сякаш ме души за гърлото. Първия път, когато го изпитах, си бях помислил, че умирам от инфаркт. Оттогава вече знаех какво е. И все се заричах да направя нещо по въпроса.

— Та това е „Картие“, по дяволите! Старинна гривна „Картие“, антика! Не мърдам от тук без нея.

— Ти си луда. Никаква гривна не съм вземал. — Сърцето ми биеше ускорено. Представях си гривната, където я бях скрил, между матрака и таблата на леглото.

— Престани да ме будалкаш — каза тя и въздъхна като слаба актриса. — Или си мислиш, че няма да повикам полиция?

Не смятах, че ще се стигне дотам, но извиках с престорен гняв:

— Полиция ли? — Болката в гърдите ми се усилваше, сърцето ми блъскаше като чук. — Аз да не съм крадец!

Тя направи две крачки към мен. Ръцете й, отпуснати до хълбоците, бяха стиснати в юмруци.

— Именно, крадец си. Върни ми гривната. Върни ми я… крадецо!

Дори не извика, когато я зашлевих. Просто примижа и размърда челюстта си нагоре-надолу, сякаш предъвкваше нещо.

Кожата й беше изненадващо мека.

Отново можех да дишам нормално, но вече се разкайвах за стореното. Ръката, с която я бях ударил, ме болеше, но това не беше най-лошото. Усещах, че съм направил непростим гаф.

Плесницата отекваше в ушите ми.

— Извинявай — казах. — Не исках да те ударя. Наистина не исках. Наистина. Не те лъжа.

— Ти луд ли си бе, нещастнико? — прошепна тя.

— Знаеш ли какво? Ето. Вземи си гривната. Връщам ти я, и толкова. Всички са доволни. Нищо не е станало… нали?

Ръката ми трепереше, когато измъквах гривната от скривалището й. Подадох й я.

Тя я държеше в дланта си, сякаш самата не вярваше, че я вижда отново.

— Не ми се сърдиш, нали?

Какъв глупак!

Тя ме изгледа още веднъж. Отметна кичур коса от челото си. Дръпна реверите на сакото си, сякаш за да се скрие, и изхвръкна през вратата.

Дишах тежко. Въздухът свиреше в гърлото ми. Гледах вратата, сякаш я очаквах да се върне.

И разтривах юмрука си с длан.

Ето така ми причернява понякога. До един момент съм нормален човек, после в миг всичко отива по дяволите. Иначе не й се сърдех. Нямаше за какво да й се сърдя.

Гневът ми беше насочен другаде, и аз го знаех. През всичките десет години този гняв клокочеше вътре в мен. Не можех да забравя историята с работата ми при Кристофър Томас. Тя ме мъчеше всяка сутрин, като се събудех. Страхът. Смразяващото чувство на страх.

Помагах. Вършех си работата. И очаквах справедливо заплащане. Може да съм бил наивен, но си мислех, че тия типове ще делят по равно, както бяха обещали.

Разбира се, че не делиха. Във всеки случай, не по равно.

Кой съм аз? Някакъв вчерашен хлапак? И как така, дванайсет години по-късно стигнах до там да крада гривна от жена в леглото ми?! Колко по-ниско може да падне човек! Да се докараш до това положение, то си е за яд.

Сега беше моментът да направя нещо по въпроса. Така реших, докато седях и разглеждах натъртените кокалчета на ръката си. Това бе решението ми. Да си върна за всичко.

И в този момент отново усетих, че треперя, стаята отново се завъртя около мен и чак тогава разбрах, че оная кучка ми беше сложила нещо в питието. Господи! Не че и аз не бях слагал от време на време по някое хапче в питиетата на разни мацки, тъй че, може да се каже, си го бях заслужил, но пък… защо ли го бе направила?!

Полека-лека започнах да си спомням, че ми бе задавала някакви въпроси, ама да пукна, ако помнех какво й бях отговарял.

Какво й бях казал? Какво, дяволите да ме вземат, й бях казал?

Р. Л. Стайн

17

Сара Балард разбухна с длан възглавницата под главата си и отново си легна, загледана в светещите цифри на часовника върху нощното шкафче, които беззвучно отброяваха минутите, докато тя преживяваше отново и отново събитията от предишната вечер. Не беше нужно да се обръща, за да разбере, че мястото на съпруга й в семейното легло е празно. Осем и двайсет и три сутринта. Ако Стан се беше върнал вкъщи, след като си бе тръгнал демонстративно след вчерашната им разпра, откъм дневната вече щеше да гърми Си Ен Ен, а до ноздрите й щеше да достига аромат на прясно сварено кафе. Ала къщата беше притихнала. Призракът на Роузмари Томас беше на път да провали и втория й брак.

Но кого се опитваше да излъже? Бракът й със Стан куцаше не от вчера. Пък и поначало бяха доста необичайна двойка: той — напорист адвокат по недвижими имоти с блестяща кариера и обещаващо бъдеще; тя — бивша съпруга на полицай. Какво ги бе събрало? Онзи случай, разбира се. Същият, който тя самата бе подтиквала Джон да поеме, макар той още тогава да й бе казал, че според шестото му чувство доказателствата са опорочени и не стават за нищо. Един случай, съсипал живота на толкова хора, я бе събрал със Стан. Той бе навлязъл в живота й в момент, когато се бе чувствала уязвима; бе я обсипал с внимание и любов, докато Джон се разпадаше като личност. Стан беше амбициозен, с него беше интересно да се живее, докато Джон си оставаше един фантазьор. Но с течение на времето тъкмо онези качества, с които Стан я бе привлякъл в началото, се бяха превърнали в пример за безкрайния му егоцентризъм.

Тя се измъкна изпод завивките и стана от леглото. Ако Стан отказваше да дойде с нея на възпоменателната среща за Роузмари, тя щеше да отиде сама. Дължеше го на себе си, на Джон, на предишния си живот — онзи, който бе загубила в нощта на екзекуцията.

Беше обяд. Обикновено по това време Джон Нън ставаше от леглото, защото не понасяше предобедната тъма, която го потискаше. И днес той стана, отправи се към кухнята и включи кафе машината.

Чу се звънецът на входната врата. Прозявайки се, Нън отиде да отвори. На прага бе застанала Сара, бившата му съпруга; високите й токчета бяха забити в изтривалката с надпис „МАХАЙ СЕ!“. Сара. Красива като в деня на сватбата им. Преди още той да бе съсипал всичко. Но по подпухналите й очи личеше, че е плакала.

Той разтърка клепачи, за да прогони съня, като в същото време си мислеше, че ако свали ръце и отвори очи, нея няма да я има.

Но Сара беше там и го попита, извинително усмихната:

— Може ли да вляза?

Джон вдигна рамене и се дръпна встрани. Сара влезе в дневната, която изведнъж сякаш се смали; той си даде сметка колко тясно, разхвърляно и неуютно е в дома му и го обзе чувство на срам.

— Кафе? Тъкмо мислех да си направя.

Тя повдигна торбичката, която носеше.

— Кафе. С мляко два процента, и три бучки захар. Нали така?

Помнеше как го пие.

Джон пое чашата, благодари й, после посочи канапето за двама, като мислено се поздрави, че бе прибрал мръсното си бельо предишната вечер.

— Не бих казал, че не ми е приятно да те видя. Но какво те води насам, Сара?

Той отпи от кафето си, докато чакаше отговора.

— Една покана.

Джон повдигна вежди.

— И ти ли имаш?

— Не аз. Стан.

— И какво казва Балард? — попита Джон, макар вътрешно да си каза, че изобщо не го интересува какво казва или мисли Стан Балард по който и да било въпрос.

Тя вдигна рамене.

— Имаме известни разногласия за участието ни във възпоменателната среща. Той казва, че сме твърде заети и може просто да изпратим цветя. — Сара замълча и сведе очи към пода. — Но тя беше невинна, нали знаеш?

Джон се изсмя високо.

— Каква ирония! Ти не ми ли беше казала тогава, че съм обсебен? Че трябвало да ме затворят в една стая с гумени стени с проклетото ми куфарче и галон „Джим Бийм“?

— Помня какво ти казах — отговори тихо тя. — Но оттогава имах много време за размисъл.

— И размисли ли?

— Да.

Двамата стояха известно време и се гледаха. Нън не знаеше какво да каже или да направи.

— Откакто получих поканата на Тони Олсън, мисля още повече по въпроса и…

Нън повдигна вежди.

— Виж, поканата е до Стан, но на мен не ми пука дали на него му се ходи, или не. Аз лично мисля да отида и се питах, дали не би желал да ме придружиш?

Известно време нищо не се случи. Накрая Джон Нън направи онова, за което бе мечтал, което си бе представял, че прави от толкова години насам: хвана бившата си съпруга за ръцете и я придърпа към себе си.

— Недей, Джон. — Тя постави длани върху гърдите му и се оттласна. — Не съм дошла за това.

Нън не каза нищо, отпусна ръце до тялото си и се извърна настрани.

По-късно отидоха да вечерят в едно бистро наблизо, където сервираха печени на пещ пици върху колосани бели покривки, а от тавана висяха медни тенджери и тигани и макети на платноходи. Говориха. Смяха се. Като едно време. Само че този път нямаха нужда от алкохол за развързване на езиците.

Към единайсет си легнаха. В отделни легла. Сара получи двойното спално легло, косата й беше разпиляна върху възглавницата, под очите й имаше синкави кръгове, беше издърпала завивката до брадичката си. Нън се настани с дистанционното на канапето и заспа по средата на шоуто на Джей Лено.

Беше седем сутринта и тя бе спала, без да помръдне. Нън стана, взе си куфарчето и влезе в банята, като затвори и заключи вратата след себе си. Седна върху тоалетната чиния, постави куфарчето върху коленете си и безшумно щракна закопчалките. Зарови ръка в съдържанието, което му беше познато след всичките изминали години, колкото бръчките по собственото му лице, които виждаше в огледалото, докато се бръснеше сутрин.

Извади една пожълтяла от времето вестникарска изрезка, в която се разказваше подробно за пътуването на Роузмари до Мексико и как била казала пред свои приятели, че според вътрешното й убеждение Крис никога нямало да се върне у дома. Що за глупост, помисли си той — също като онази медицинска сестра от Мериленд, която отровила съпруга си с инжекция за приспиване на слонове, като преди това разказвала пред колеги точно как смята да го направи.

Той разгледа черно-белите снимки на децата на семейство Томас — Лейла и Бен, с които беше илюстрирана статията. Същата кестенява коса и внимателно изучаващи очи като на майката, но докато косата на Роузмари беше дълга и права, косата на Лейла беше късо подстригана и къдрава, на дължина колкото на брат й. Нън се запита дали двете деца ще се появят на възпоменателната среща за майка им.

След статията дойде ред на снимки от местопрестъплението и протоколи от процеса; в продължение на повече от два часа Нън бе давал показания, описвайки доказателствения материал, открит в дъното на гардероба към спалнята на Роузмари: блузата, изцапана с кръвта на Кристофър, с едно откъснато копче, което впоследствие бе намерено във вътрешността на „Желязната дева“, и космите от главата на Роузмари, открити в стиснатия юмрук на трупа.

По дяволите.

Нън извади броя на „Ванити Феър“ от найлоновия джоб, в който го пазеше повече от десетилетие — същия брой, в който бяха отпечатали последното интервю на Роузмари преди екзекуцията, дадено в щатския женски затвор „Калифорния Вали“. На снимката беше в оранжев затворнически гащеризон и с бели маратонки. Очите му бягаха по редовете, като от време на време се спираха на някоя фраза. Роузмари разказваше случилото се от своя гледна точка: как Кристофър й поискал развод; как се бяха скарали в музея, след което как бе напуснала с гръм и трясък приема; и колко самотна и отчаяна се бе чувствала оттогава. Но тя категорично отричаше да го бе убила.

— Значи вашият съпруг е бил… женкар? — бе попитала журналистката.

А Роузмари, с характерното си ледено достойнство, бе отказала да отговори.

— И така — бе продължила невъзмутимо журналистката, — по какъв начин трупът на съпруга ви се е озовал в Eiserne Jungfrau, в „Желязната дева“, доставена на „Макфол“ за временна изложба?

На което Роузмари бе отвърнала, че няма представа.

— Ами доказателствата срещу вас?

И отново Роузмари не бе успяла да формулира очаквания отговор за този свят, жадуващ да чуе пълните самопризнания на една от малкото жени, обречени да умрат от смъртоносна инжекция в щата Калифорния.

Нън притвори очи и облегна глава на хладните плочки в банята. Той помнеше мига, в който бе видял списанието в павилиона за вестници. Докато се накани да прочете статията, Роузмари вече от два дни беше мъртва.

Той прибра внимателно всичко в куфарчето и затвори ключалките. Изми лицето си, избръсна се, после облече същата риза и панталони, които бе носил предишния ден, и леко разтърси Сара за рамото.

— Девет е. Ще ставаш ли скоро?

Сара изстена и дръпна завивката над главата си.

— Махай се!

Нън се усмихна. В този миг имаше чувството, че са още семейство, че никога не се бяха разделяли.

— Отивам да закуся, през улицата има кафене. Ще дойдеш ли с мен?

Завивката повдигна рамене.

— Приемам това като отказ.

— Ще сляза след малко. — Гласът й беше приглушен.

Нън остана известно време загледан в нея, като се питаше какво усеща. Беше като в блудкав любовен филм: красивата му бивша жена молеше него, а не сегашния си съпруг, да я придружи на важно събитие. Ала болката в гърдите му беше напълно истинска, не по сценарий.

Нън се настани на един стол с чаша еспресо в ръка и броя на „Ю Ес Ей Тудей“ на масата пред него. Беше прочел светските клюки и се готвеше да премине към спорта, но мозъкът му беше другаде.

Какво всъщност искаше Сара? Дали бракът й с Балард не беше вече пред разпад?

Тъкмо си представяше Сара от предишната вечер, фантазираше си как я откарва с частен самолет до Рио или Бали, или до някое друго екзотично място, когато тя се появи в действителност пред очите му. Изглеждаше бодра и освежена, косата й беше още влажна от душа. Постави ръка върху рамото му.

— Отивам на пазар.

— Какво ще купуваш?

Тя изправи рамене, изпъчи гърди и разпери ръце встрани.

— Не мога да се появя на срещата, облечена с тези дрехи, нали?

Ако питаха него, Сара изглеждаше превъзходно и така, както си беше — белият пуловер с дълбоко деколте и плътно прилепналите джинси очертаваха великолепното й тяло. Но Нън само повдигна вежда.

— За нищо на света! — Той посочи стола срещу себе си.

Но Сара размаха нетърпеливо ръка пред лицето си.

— Не, благодаря. Трябва да бягам. — Тя се извъртя грациозно на токове, махна му с ръка през рамо и излезе.

Нън я проследи с поглед, докато се отдалечаваше по улицата.

После изпи още една чаша кафе и си тръгна от заведението, отиде пеша по „Норт Пойнт“ до „Ембаркадеро“ и от там по „Грант“ стигна до кей 39. Беше необичайно тихо за този час, но космите на врата му изведнъж настръхнаха, сякаш някой го следеше. Обърна се и му се стори, че видя… нещо… неясно какво, но улицата беше безлюдна и той продължи пътя си.

След няколко пресечки отново изпита същото чувство. Този път, като се обърна, бе сигурен, че видя човешка сянка. Затича се, но когато стигна до ъгъла, не видя никого след пресечката.

Хайде стига за днес, каза си Нън и тръгна обратно към жилището си. Трябваше да свърши това-онова преди възпоменателната среща тази вечер.

Запалва колата и тръгва да следи бившата съпруга.

Когато жената влиза в универсалния магазин, той паркира, пресича улицата, преминава покрай щандовете с дамска парфюмерия и козметика, мъжко бельо и одеколони, без да изпуска от поглед бившата съпруга, която е само няколко метра напред, през двама-трима пазаруващи, повечето жени; рано е, магазинът е почти празен, така че е длъжен да внимава.

Някаква продавачка го издебва и пръсва афтършейв върху китката му; афтършейвът му замирисва на развалени портокали и той едва се сдържа да не замахне и да избие флакона от ръката й. Жената забелязва гневното му изражение зад огледалните авиаторски очила и се дръпва смутено назад, мълвейки извинения.

По дяволите, къде е тя? Нима я загуби? Поглежда първо наляво, после надясно.

Ето я.

Дели ги половин дължина на ескалатора.

Докато бившата съпруга оглежда отдела за дамски рокли, той застава до един щанд за кашмирени пуловери, ръцете му галят и опипват меката вълна, сякаш е човешка плът.

Преметнала няколко рокли през ръка, тя изчезва в пробната. Той изчаква минута-две и като се убеждава, че никой не го гледа, се шмугва след нея.

Тя е единствена в празната пробна. Краката й се виждат под вратата на кабинката.

Той се мушва в отсрещната кабинка и когато тя излиза, облякла една от роклите — къса, копринена — и се завърта грациозно пред огледалото, мъжът я наблюдава, затаил дъх, докато се върне в кабинката си, после се хвърля напред, блъсва я вътре, затваря вратата след тях и запушва устата й с ръка, докато с другата я сграбчва толкова силно през кръста, че й изкарва въздуха, като прошепва в ухото й:

— Нито звук, или ще те убия.

От гърлото й се изтръгва звук — нито писък, нито задавен вик, по-скоро жално скимтене, като на уплашено малко кученце.

— Не ти ли харесва роклята? — прошепва тя.

Той пъха ръка под копринената тъкан, смъква със замах презрамките от раменете й и дръпва рязко роклята, която се събира на купчинка в краката й, а тя остава по бикини; хватката през устата й е желязна, той усеща как мускулите на тялото й се стягат, докато шепне в ухото й толкова тихо, че едва чува собствените си думи:

— Ще му кажеш да не се доближава до възпоменателната среща за Роузмари Томас.

Бившата съпруга не казва нищо; цялото й тяло се тресе.

— Чу ли какво ти казах? — Устните му леко бръсват ухото й.

Тя кима няколко пъти, макар че дланта му е притисната към устата й.

— Кажи му го. От това зависи животът ти. Разбра ли? — От дъха му по шията й я побиват тръпки.

Тя кима енергично.

— Ще кажеш на онова бивше ченге да престане, нали? — Гласът му е дрезгав; ръката му леко отпуска хватката през устата й, като само я придържа под брадичката. — Отговори ми, искам да го чуя.

— Да — отвръща тя.

— Добре. — Ръката му я стиска за гърлото и тя усеща наболата му брада върху шията си, опитва се да извърне лице срещу него, но движенията й са блокирани. — Знам, че ще му кажеш.

В този момент наблизо се чуват женски гласове и жената прави опит да извика, но той я блъсва на пода и излиза тичешком от пробната; гласовете преминават в писъци, докато мъжът минава покрай купувачите, покрай стелажите с дрехи, разбутва слизащите с ескалатора, заобикаля щандовете с гримове и парфюмерия; горещият влажен въздух отвън го блъсва в лицето и той крачи към колата си, без да се обръща назад, и едва когато подкарва по „Ембаркадеро“, дишането му постепенно се възстановява.

Марша Тали

18

Някакъв побъркан от любов Ромео преди години бе нарекъл косата й „огнена завеса“. На Хейл този израз й бе допаднал още навремето, а сега й се струваше толкова на място, че като се решеше пред огледалото, очакваше едва ли не изпод четката й да хвърчат искри. Красотата й привличаше вниманието на околните и в повечето случаи това й харесваше. Но не и тази вечер. Тази вечер тя предпочиташе да остане скрита за хорските погледи в музея „Макфол“. Надяваше се да преминава невидима от зала в зала, като малък кораб призрак, развял червено знаменце на кърмата. Да бъде ловец, а не плячка, поради което беше желателно — и далеч по-безопасно — да бъде невзрачна и незабележима като някоя отрупана с бижута стара вдовица, цялата в перли и диаманти, с увиснала шия, излъчваща миризма на камфоров спирт и „Шанел №5“. За момент — колкото и да беше абсурдно — тя се бе запитала дали да не се дегизира, но веднага отхвърли тази мисъл, защото списъкът на гостите не беше голям, всички се познаваха и нямаше как да проникне под чужда самоличност на събитието. Пък и кому ли би хрумнало да се яви неканен на годишнина от екзекуцията на осъден престъпник? Не, по-разумно бе да се яви като Хейл Пратчет, онази с развятата огнена грива.

Но след като веднъж пристигнеше в „Макфол“, какво щеше да прави нататък? Тя обмисли внимателно възможностите и методите си на действие. Щеше да се смеси с тълпата, преструвайки се, че е там по същата причина, както и всички останали: за да почете с присъствието си паметта на бедната мъртва Роузмари. Щеше да й се наложи да слуша какъв прекрасен човек е била Роузмари Томас, колко умна, колко образована — което, разбира се, правеше трагичния й край още по-нелеп. А че краят й е бил трагичен, нямаше съмнение. Хейл си представи себе си, привързана към металната количка, докато някакви безлични, безименни човечета дупчат с игли ръцете й, а тържествен мъжки глас чете приглушено смъртната й присъда. При мисълта за екзекуцията на Роузмари цялото й тяло се сгърчи от отвращение; знаеше, че все някой ще повдигне темата тази вечер и че тя ще трябва да стои там и да слуша.

Но в даден момент трябваше да се измъкне тихомълком и да се отдалечи и ако имаше късмет, едва ли щяха да я забележат, докато се скиташе от стая в стая. Разбира се, всеки път, когато на някого му хрумнеше да я заговори и да прекъсне обиколката й, щеше да се спира и да изслушва внимателно натрапника, но след малко щеше отново да се отскубне, междувременно използвайки всяко принудително прекъсване, за да търси с поглед помещението, което я интересуваше.

Тя помисли малко върху информацията, която бе изкопчила от Арти Руби. Смахнатият бивш полицай Нън я бе изнудил да спи с Руби, с надеждата да изкопчи това-онова за убийството на Крис. Вместо това Руби й бе намекнал нещо, което би могло да се окаже полезно за нея самата. Очевидно тя не беше единствената любовница на Крис Томас, оставила се да я въвлече в далаверите си с крадени картини. Друг такъв обект на желанията му беше почитаемата уредничка на музея „Макфол“ — Джъстин Оулгард. Хейл беше готова да се обзаложи, че след смъртта на Томас мис Оулгард едва ли се бе отказала от такъв апетитен източник на странични доходи. Щеше да се наложи да поразрови наоколо, но Хейл бе твърдо решена да открие нещо силно компрометиращо в кабинета й, нещо, което би й помогнало да притисне Джъстин, и така да върне дерайлиралия влак на живота си обратно върху релсите.

Тя погледна часовника. До събитието не оставаше много време, а през прозореца се виждаше как откъм океана се носи поредната характерна за Сан Франциско гъста мъгла. Тази вечер колите по улиците щяха да пълзят, налагаше се да тръгне рано, ако искаше да пристигне навреме и да подуши наоколо, преди някой натрапник да я заговори. Тя приключи бързо с грима — едно действие, което някога й бе давало увереност, но напоследък всяка новопоявила се бръчица върху образа й в огледалото беше повод за размисъл върху лошия живот, който бе водила и който бе твърде късно да промени.

В същото време в музея на изкуствата „Макфол“ Джъстин Оулгард посегна към питието си, както някои биха посегнали към патерица или спасителен пояс. Погледът й се отправи към малката маслена картина, която висеше в един тъмен ъгъл на галерията сякаш от десетилетия, всъщност от десетина години. Тони Олсън лично бе настоял да бъде окачена, изпълнявайки последното желание на Роузмари. Част от постоянната музейна колекция, тя бе поставена в стъклена витрина, сякаш беше „Мона Лиза“, но в една отдалечена, забутана зала, далеч от очите на посетителите. Джъстин знаеше, че навремето художничката е била приятелка на Роузмари Томас и че излагането на тази творба в музея не е нищо повече от акт на последна почит към покойник.

В много музеи има такива картини, навяващи определени мисли или спомени. Те са като немирни деца, които родителите избягват да показват пред гости, а пък тази картина не беше и за показване. В нея имаше някакво стаено напрежение, някакъв плашещ заряд. Докато наблюдаваше вълните, Джъстин долавяше нещо отдолу, под тях: нечие неясно присъствие, мълчаливо, дебнещо, готово да избликне към чифт съпротивляващи се бели крака. Някои картини действително говореха, и тази беше една от тях. Нейният истински сюжет — това бяха подводните течения на живота и причудливите същества, които дебнеха в мрачните подмоли. Тя огледа подписа.

Б. Макгуайър.

Бел Макгуайър.

Приятелката на Роузмари.

Докато навън се свечеряваше — най-омразната й част от денонощието — Джъстин си мислеше за времето, прекарано с Кристофър. За всичко, което бяха правили заедно, за принудата вечно да балансира, сякаш по въже, между личното и професионалното, между законност и престъпление; спомняше си как на моменти бе губила равновесие и за раните, които бе понасяла, падайки от въжето. Тази картина сигурно би се харесала на Крис, помисли си тя. Би му допаднала нейната потайност, лукаво подаваща жокер на зрителя, с който го мамеше и пращаше в грешна посока; начинът, по който превръщаше морето в мрачна, зловеща уличка. Но какво общо имаше това с Роузмари? Със същата Роузмари, приживе така сляпо вярвала в доброто начало у човека, което по никакъв начин не можело да почива на зло? Някой сигурно щеше да каже всички тези неща за нея на тазвечерната възпоменателна среща и Джъстин отсега знаеше, че ще слуша внимателно, ще кима в знак на съгласие, като през цялото време ще си мисли за онзи потаен свят, който покойната така и не бе успяла да види или пък, кой знае, може би бе видяла?

Джъстин пристъпи до прозореца и погледна навън, над покривите на града.

Футуристичната кула с форма на пирамида, маркираща финансовия център на Сан Франциско, сякаш висеше във въздуха, стъпила върху мъгла.

Заостреният й връх се подаваше над мъглата като острие на нож.

Плътна бяла пелена обвиваше основите й като погребален саван.

До музея „Макфол“ оставаха само няколко пресечки. Тони Олсън знаеше, че след още един завой ще види от лимузината си ярко осветените му прозорци. Елегантната сграда се отличаваше със свежи, ефектни акценти в цялостния си дизайн. Витите стълбища сякаш припкаха закачливо нагоре към изложбените зали; ярко контрастните цветови комбинации на главното фоайе забиваха предизвикателен среден пръст в лицето на сдържано консервативния интериор на „Уфици“ или Лувъра. Тони Олсън обичаше да примесва благотворителността с дяволитост. Той знаеше, че детето в него е вечно немирно и пакостливо, и когато лимузината взе последния завой и импозантният силует на „Макфол“ се изправи пред очите му, сякаш видя самия себе си в огледалото. Какво изтънчено и същевременно дръзко чувство за черен хумор бе нужно, помисли си той, за да използваш един храм на изкуството като сцена за почит към паметта на жена, осъдена на смърт, защото бе убила съпруга си! Вярно, самата Роузмари го бе пожелала в завещанието си, но той не намираше нищо забавно в тази идея, която при други обстоятелства би сметнал за особено находчива в дръзката й неуместност. По някакъв загадъчен начин Роузмари бе успяла да пробие защитните механизми на иначе недостъпното му лично пространство. През целия си живот Тони Олсън се бе вживявал, понякога твърде убедително, в ролята на мъжа загадка. Веднъж някаква репортерка го бе запитала като какъв иска да бъде запомнен от поколенията и той й бе отвърнал не без известна доза истина: „Като мимолетна мъгла“. Ала Роузмари бе успяла по някакъв начин да прозре през пелената от илюзии, обвивала живота му. Сякаш бе повдигнала крайчеца на завесата, зад която Тони Олсън криеше своя неръкотворен шедьовър, и само по едно-единствено ъгълче от платното бе успяла да възпроизведе с поразителна точност цялостната картина.

Лимузината закова внезапно насред шосето.

— Простете, сър — обади се шофьорът. — Някаква котка пресече пред нас.

Олсън погледна през прозореца и в леката мъгла видя котката, която притича до бордюра, спря се и изгледа дългата черна кола, която едва не я бе премазала. Беше черна с бели чорапки, като балерина, и за миг погледна Олсън право в очите, сякаш за да му каже: „Видя ли, пак ти избягах!“. Колко ли още шанса й бе дала съдбата, колко ли котешки живота имаше в запас, преди късметът неизбежно да й изневери?

Погледът на Джон Нън обходи събралите се. Приличаха на играчки от някакво зловещо коледно дърво, всяка вкопчена в своя изсъхнал крив клон.

Сара стоеше тихичко до него. Защо ли бе дошла? — запита се той. Та нея нищо не я свързваше нито с Роузмари, нито с Кристофър. Той хвърли поглед встрани към съвършения й, неподвижно застинал профил и се замисли кога за последен път се бяха появявали заедно на публично място. Беше преди години, на някакво благотворително събитие за озеленяване на градските гета или нещо такова. Изглеждаше напрегната, но когато я попита какво й е, вдигна рамене с престорено безразличие. Може би бе дошла от някаква странна носталгия по миналото, защото тъкмо случаят с Роузмари им бе разбил брака. Сара я биваше да отваря стари рани и сега Нън си каза, че може би има доста такива и от Стан, които е решена да не остави да зараснат. Докато Роузмари беше отделна история. Двете със Сара никога не се бяха познавали лично. Той вдигна рамене. Може би Сара просто си търсеше повод, за да прекара една вечер далеч от Стан. На нейно място всеки би го направил.

Томас Кук

19

Мъглата стискаше с ледена ръка шията на Хейл Пратчет. Изминалият ден беше почти летен, слънчев и със закачлив топъл бриз, но още със залеза се бе спуснала мъгла, а вятърът, който клатеше листата на палмите, беше сякаш излязъл от хладилника на Нептун — леден и влажен, навяващ миризма на смърт и разложение. Голите й ръце бяха настръхнали като пилешка кожа, копринената й рокля не предлагаше никаква защита срещу пронизващия студ, внезапно връхлетял Сан Франциско.

Дворът на музея беше осеян с големи обли камъни, всеки с размера на табуретка за крака, и в бързината да влезе на топло Хейл едва не се препъна в един от тях. Тя тихо изруга. Ако не внимаваше тази вечер, щеше да си изпати.

Външно Хейл Пратчет може да имаше вял и занесен вид, но сърцето й биеше на високи обороти, като двигател на спортен автомобил в очакване на зеления светофар. В поканата пишеше, че възпоменателната среща ще се проведе в голямата наблюдателна зала на последния етаж на кулата, а кабинетът на уредничката беше закътан в края на един къс коридор.

Хейл си каза, че ще изчака гостите да се запият и разприказват, преди да се измъкне незабелязано от тълпата.

Помисли си за времето, прекарано с Кристофър Томас, за очакванията, които бе имала тогава, за обещанията му, дадени в леглото, от които накрая нищо не бе излязло.

Мъглата отвън излъчваше меко сияние, като поглъщаше и разпръскваше светлината от главния вход на музея. След нея прииждаха още хора, неясни фигури, които крачеха през вътрешния двор; до ушите й достигаха накъсани думи от разговорите им.

— Боже, какво ли ни се готви? — попита приглушен мъжки глас, но отговор не последва.

Очертанията на кулата едва се различаваха в сгъстяващата се мъгла, като морски фар, озовал се по чудо на това място; като забита надолу с върха си пирамида от бетон и стъкло. Основите на сградата се скриваха от гъстата мъгла, от което ниският кръгъл покрив изглеждаше така, сякаш висеше в пространството.

Стан Балард си мислеше: Това е налудничаво! Аз съм луд. Къде ми е бил умът!

Той постоя неподвижно няколко секунди пред входа, обвит в мъгла. Беше готов да си тръгне, но протегна ръка и отвори вратата.

Даяна Габалдън

20

Змиите пропълзяха една след друга вътре, а Джон Нън ги оглеждаше внимателно, сякаш се опитваше да разпознае физиономиите им по снимки от криминални досиета. Появи се Джъстин Оулгард, цялата в черно, с наниз бели перли на шията и с високи, тънки като игли токчета, но иначе сдържано тържествена във външния си вид. Разговаряше оживено с двама души, които Нън не познаваше. Може би бяха нейни познати. Или пък не. Това едва ли имаше голямо значение за Джъстин. Тя бе свикнала да се подмазва на току-що срещнати, да хвали музея си, да изкопчва обещания за дарения. Той нямаше да се изненада особено, ако тя се опиташе да се възползва и от сегашното събиране. Джъстин не знаеше почивка. Тя бе като свещ, която не гаснеше на вятъра, макар че Нън така и не бе успял да разбере какво точно осветява.

Изведнъж, сякаш получила внезапна призовка, Джъстин се откъсна от двамата си събеседници. Вероятно бе надушила, че средствата им са ограничени или че не проявяват никакъв интерес към изкуството, или пък че са вложили парите си в някоя болница, където сега се мъдри бронзова табелка с имената им, та не горят от ентусиазъм да предоставят дарение и на музея „Макфол“. Каквато и да беше причината, тя внезапно загуби интерес към тях.

Нън отмести поглед в друга посока и откри Питър Хюсън, неловко притиснат между двамата си племенници — децата на Роузмари. И двете деца са били малки, когато Роузмари бе осъдена, помисли си той и се запита как ли бяха приели факта, че майка им бе екзекутирана, защото бе убила баща им. Вуйчо им едва ли е бил голяма утеха за тях. Нещо в Питър беше едновременно отблъскващо и някак плашещо. Сякаш от него излизаха невидими остриета, които правеха невидими разрези във всеки, до когото се докоснеше. Може би затова Бен и Лейла изглеждаха толкова притеснени; по всичко личеше, че се чудеха как да избягат от вуйчо си. Бяха се дръпнали твърде далеч от него, за да могат да водят нормален разговор, полуобърнати встрани, макар че само Бен бе скръстил ръце на гърдите си — сигурен знак, че се чувстваше застрашен. Но и Лейла изглеждаше нащрек, като животно, което всеки миг очаква да попадне в капан.

— Здрасти, Нън.

Той се обърна и за своя изненада видя Стан Балард, който бе застанал до него.

— Не знаех, че ще видя и теб тук.

— Един мъж е длъжен да внимава, не мислиш ли?

— Да внимава за какво?

— Ами когато вижда жена си под ръка с бившия й съпруг… Понякога и сред пепелта може да пламне огън, нали така?

Нън вдигна рамене.

— Сигурно тази вечер си в стихията си, а, Нън?

— В какъв смисъл?

— Е, как в какъв? Всички са ти дошли на крака, всички заподозрени в една стая.

— Заподозрени?

— И то не в какво да е, а в убийство. — Стан се усмихна. — Само не очаквай да ти повярвам, че не правиш връзка със случая „Роузмари“.

Разбира се, че откакто бе пристигнал в музея, Нън не можеше да мисли за нищо друго. Той просто не беше в състояние да прогони от съзнанието си този случай, който се разливаше като голямо мазно петно върху тъканта на живота му, дори и днес, след всичките изминали години. Напомняше му на онези стари филми за Студената война, в които комунистическата опасност се изобразяваше като неудържима червена вълна, заливаща Европа и Азия. Престъплението и наказанието на Роузмари бяха нещо подобно: една непреодолима сила, която постепенно бе обхванала цялото му битие.

— Сигурно подлагаш всичко на преоценка? — попита насмешливо Стан.

На Нън му се стори, че онзи му се подиграва или ако не това, че поне го смята за някакъв дребнав кабинетен инспектор или за нещо още по-лошо: жалък копой, който прекарва остатъка от мизерния си живот, заровил нос в пожълтели папки и прашни веществени доказателства, опитвайки се за кой ли път да проверява налудничавите си хипотези. Докато наблюдаваше влизането на Бел и Дон Макгуайър, той си каза, че нито една от тези не твърде ласкави характеристики не е напълно лишена от основание. Бел беше красива както винаги — идеалното калифорнийско момиче, а Дон си личеше отдалеч, че е мъжкар, побойник и бивш затворник.

— Е, какво си мислиш, инспекторе? — дочу той смеха на Стан.

— Всъщност си мислех, че онзи мъж ей там навремето преби Кристофър Томас. — Този факт бе излязъл наяве по време на делото и Нън се бе запитал дали Дон Макгуайър не е свързан по някакъв начин със смъртта на Томас.

Стан премести погледа си в указаната посока.

— А коя е тази мацка с него?

— Съпругата му Бел — отвърна Нън. — Роузмари положи големи усилия, за да й помогне да се наложи като художник.

— И ти намекваш, че на съпруга й отношенията между двете може да му са се сторили прекалено близки? — попита Стан.

Нън поклати глава.

— Кой знае? — тросна се той; закачките на Стан започваха да го дразнят.

— Сянката знае — засмя се Стан. — Но въпросът остава.

— Какъв въпрос?

По устните на Стан пробяга усмивка.

— И коя е Сянката? — попита вместо отговор той, после му обърна гръб, отиде при Сара и я хвана за ръка.

Нън разбираше, че този собственически жест бе предназначен за него, както и че на Сара й стана поне също толкова неприятно. Все пак тя не беше собственост на съпруга си.

Но в крайна сметка Сара не измъкна ръката си и от това Нън лекичко го заболя; той извърна глава на другата страна и се загледа в Хейл Пратчет, която срещна погледа му и се усмихна, докато той се питаше каква част от всичко, което му бе казала предишния ден, беше истина.

Хейл минаваше припряно от зала в зала, като понякога спираше, за да заговори някого, но като цяло изглеждаше напрегната и разговорите й не продължаваха дълго. А и в движенията й имаше нещо особено, някаква странна целенасоченост, като на котка, попаднала в непозната стая, която души тук-там, търсейки изход или плячка. Разбира се, открай време Хейл Пратчет си беше едновременно хищник и лешояд. Роузмари я ненавиждаше. За момент Нън си представи, че Роузмари е още жива и двамата наблюдават Хейл с някогашната подозрителност, докато тя душеше из залите на музея. Усещането за присъствието на Роузмари беше странно, но така се получаваше с неприключените дела — бяха като труп, който отказва да изстине.

Сянката знае.

Този път му се стори, че чува гласът на Роузмари да повтаря думите на Стан, и усети странен трепет, защото гласът беше толкова жив, шепотът толкова ясен, че едва ли му се бе сторило. Духът на Роузмари, неспокоен и гневен, бродеше наоколо.

За момент той се загледа в „сенките“, които го заобикаляха, и тогава му хрумна, че Стан, каквото си беше нафукано и гадно копеле, бе прав. Той — Нън — наистина бе дошъл тук не за да почете паметта на мъртвата Роузмари, а за да я върне към живота, не за да я оплаква, а за да я възкреси. Може би всички онези дългове, които бе натрупал покрай нея, сега искаха от него да ги заплати не по-малко настойчиво, отколкото духът й бе пожелал да бъде изслушан.

Без да си дава сметка какво прави, Нън се чу да прошепва името й: Роузмари.

Във въображението му всяко движение рязко спря, после бавно, сякаш движени от невидими конци, всички глави се обърнаха и впериха очи в него: Стан, Хейл, Джъстин, Тони, Сара, Бел, Дон, дори децата на Роузмари, всички го гледаха студено и изпитателно, стиснали устни.

Томас Кук

21

Вратата към кабинета на Джъстин се отвори с рязко изщракване, но наоколо нямаше кой да го чуе. До въжето, което преграждаше рампата към изложбените зали на долния етаж, отначало имаше пазач, но Хейл се бе отървала от него, казвайки му, че една от колите на паркинга е забравена със запалени фарове, което си беше самата истина — тя лично я бе забелязала. Докато човекът отидеше да провери, запишеше номера на колата и се върнеше, за да открие собственика й, тя се надяваше да е изпълнила задачата си и да си е отишла.

Можеше да разчита поне на десет минути, а с малко късмет щеше да се оправи и за пет.

Джъстин, бог да я поживи, бе оставила запалена лампата на бюрото си. Чудесно! Нямаше да й се налага да работи пипнешком в тъмното.

Хейл огледа кабинета, пръстите я сърбяха, чудеше се откъде да започне. Очите й се спряха върху бюрото на Джъстин. Защо не от там? Тя пристъпи безшумно напред и полека отвори едно от страничните чекмеджета. Вътре сигурно имаше нещо, което би могла да използва, за да изкопчи от Джъстин онова, което й бе нужно.

Даяна Габалдън

22

Далеч от човешката глъч, в помещението цареше тишина и миришеше силно на лак за дърво. Нервите на Хейл бяха обтегнати докрай, в ушите си чуваше ударите на сърцето, беше ужасно напрегната. Но веднъж стигнала дотук, бе готова да отиде докрай.

В този миг отвън се чуха гласове, които се приближаваха. Тя замръзна на място. Гласовете вече бяха сякаш пред вратата.

Божичко, кой ли можеше да бъде?

Тя затаи дъх.

Опита се да се успокои. Може би просто неколцина гости се бяха отделили от останалите на приема, за да разгледат музея. Сигурно сега се превъзнасяха по някоя от онези картини, които имаха вид, сякаш са закачени наопаки. Тя долови реплики от разговора им.

— Ревизионистки постмодернизъм — казваше единият. — Очевидно замислен като концептуална съпоставка между Климт и Шагал, ако разбираш какво искам да кажа, с нотка на сюрреализъм или може би по-скоро на дадаистична мистика!? Това едва ли се долавя в строго визуален контекст, но за мен метафоричният палимпсест е безспорен.

Това е онзи стар музеен уредник Алекс еди-кой си, помисли си Хейл. Тя не беше забравила колкото ненавиждаше Крис навремето.

Хейл изчака, докато гласовете отминат по коридора, пое си дълбоко дъх и се опита да се съсредоточи върху онова, заради което бе дошла, но от нервното напрежение коленете й се подгъваха, а очите й шареха напосоки из стаята. Кабинетът на Джъстин беше неголям, обзаведен в минималистичен стил: стъклена маса, мебели и щори в бяло и под от голи дъски. На стените висяха гравюри и маслени картини, а по всички хоризонтални повърхности се виждаха произведения на изкуството, някои вероятно безценни.

Погледът й се спря на бюрото.

Трябваше да е някъде там.

Но къде точно?

Забеляза миниатюрната бронзова статуетка до настолната лампа и бързо я пусна в чантичката си — дяволите да го вземат, всичко това можеше сега да е нейно, помисли си тя, застанала пред бюрото на Джъстин Оулгард.

Върху него бяха поставени малка вазичка с цветя и снимка на Джъстин отпреди десетина години, на която още леко приличаше на Уитни Хюстън, но оттогава беше доста напълняла и хубавичкото й някога личице се беше закръглило. Това изпълваше Хейл с тихо злорадство.

Върху бюрото имаше още елегантна кожена подложка, сребърен нож за разрязване на писма и възстар поочукан компютър, който някак не се връзваше с останалия модерен интериор. Тя отново издърпа едно по едно чекмеджетата и прерови съдържанието им, като през няколко секунди поглеждаше към вратата. Онзи проклет уредник беше отново наблизо и бръщолевеше нещо за картината. Тя си спомни как Крис й бе говорил за света на изкуството, обяснявайки й образи, сюжети и цели школи в живописта. Ренесансова, холандска, дворцова; импресионизъм, кубизъм, сюрреализъм; разказвал й бе за изкуството на американските индианци, за почерка на прецизионисти като Джорджия О’Кийф и Чарлс Шийлър — един художник, към когото Кристофър имаше особена слабост. Той умееше да я предразположи, караше я да се чувства добре, уверена в интелигентността си въпреки липсата на образование, беше изпълнил живота й със смисъл.

И изведнъж всичко това й бе измъкнато от ръцете и тя бе запратена обратно там, откъдето бе дошла: Хейл Пратчет, повлеканата от караваната, родена и израснала на паркинг за фургони в Бруксвил, Флорида. Само дето междувременно беше остаряла с едно десетилетие, в професионален упадък, та се налагаше да пребърква джобовете на клиентите си, за да си докарва допълнително пари, защото й излизаше все по-скъпо да поддържа привлекателна фасада, да си придава търговски вид. Колко ли още време й оставаше, преди пукнатините във фасадата, бръчките по лицето й да станеха толкова дълбоки, че да не можеше да ги прикрива под дебел слой грим?

Хейл продължи да рови в средното чекмедже на бюрото, пълно с книжа. За преуспяла жена Джъстин беше определено дезорганизирана. Но под купчините хартия ръцете й откриха папка. Тя я измъкна, постави я върху плота на бюрото и я отвори.

И тогава чу зад гърба си изскърцването на вратата и гневен женски глас:

— Какво, по дяволите, си въобразяваш, че правиш?!

Джъстин Оулгард.

По дяволите.

Хейл сграбчи папката и я притисна към гърдите си.

— Попитах те нещо. — Джъстин я изгаряше с поглед. — Какво правиш в кабинета ми?

Тя вдигна рамене.

— Нищо.

— Нищо ли? А какво е това в ръцете ти?

Джъстин пристъпи напред и протегна ръка, но Хейл стискаше папката и отказваше да я пусне. Нямаше намерение да я връща. Не и след всичко, през което бе минала, за да се добере до нея.

Джъстин се хвърли върху нея, като се опитваше да изтръгне папката от ръцете й.

— Дай ми я!

Хейл се дръпна рязко назад, но се препъна и изпусна папката; съдържанието й се разпиля по пода. Успя да се закрепи на крака, като се подпря на модернистичната салонна масичка, но събори няколко книги и една керамична фигурка на мъж с малка глава и тънки дълги крайници, която се пръсна на пода.

Джъстин замръзна на място, после каза тихо:

— Това беше Джакомети. Безценен е.

После коленичи и засъбира отломките с такъв вид, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

— Моля те, просто си върви — каза тя, като клатеше глава.

Твърде много хора имаше наоколо. И твърде много неща. В главата й кръжаха и се блъскаха спомени, от които нито един приятен. Колкото и да се насилваше, Бел не обичаше тълпите. Многото хора, събрани на едно място, я изнервяха. Предпочиташе тишината и спокойствието на ателието си, доброволната самоизолация на художника. Огледа се: лица, много от тях познати, но всичките събрани на групички, улисани в разговори, а точно в този момент й липсваха и сили, и кураж да ги прекъсне.

Бел пресуши чашата си с вино, остави я на една от масите и се огледа за човека, когото търсеше. Тони Олсън. Когато го откри, отиде право при него и каза:

— Мистър Олсън, искам да ми направите една услуга.

Олсън се усмихна.

— Разбира се, Бел. Каквото кажеш.

— Искам да отворите стъкления шкаф, в който е поставена моята картина… по желание на Роузмари.

— Откъде ти хрумна да искаш това от мен?

— Моля ви, мистър Олсън. Отворете шкафа и веднага ще разберете.

Известно време Олсън не реагира, сякаш размишляваше как да постъпи; после Бел го видя, че откри Алекс Хълтгрен и двамата се запътиха заедно нанякъде. След няколко минути се върнаха и отведоха Бел до неголямата овална зала, където беше закачена „Вълни 27“.

Олсън отключи витрината и отвори стъклената вратичка.

— Моля ви, свалете картината, мистър Олсън.

— Но аз съм обещал на Роузмари картината никога да не се сваля. Би ли ми казала какво си намислила, Бел?

— Моля ви. Аз също съм дала обещание на Роузмари. Изпълнете желанието ми.

Олсън внимателно свали картината от куката. Бел извади от джоба си сгъваемо ножче, взе картината и преди Олсън да бе успял да възрази, с един замах разпра плътната текстилна подложка върху гърба на рамката. Отвътре изпадна бележник, подвързан с марокен.

— Какво е това? — попита Олсън.

Бел не отговори. Подаде му картината и отвори бележника; ръцете й трепереха толкова силно, че за малко щеше да го изпусне. После трескаво запрелиства страниците, вперила поглед в почерка на приятелката си Роузмари Томас, примигвайки често, за да спре бликналите в очите й сълзи.

Тя дори не забеляза, че Олсън се бе преместил зад нея и надничаше през рамото й. 22 август 2000 г. Точно преди десет години. Бележката беше написана в деня, преди Бел да бе застанала в залата за зрители, за да наблюдава смъртта на приятелката си.

Неотдавна Бел бе чела някъде, че килиите за осъдени на смърт в американските затвори били известни сред затворниците като „гробища за живи“. Това си беше самата истина. Роузмари беше мъртва още от мига, в който съдията я бе осъдил на смърт, през цялото време, докато обжалванията й биваха отхвърляни едно след друго от съответните инстанции.

Тони Олсън тръгна обратно към залата с гостите; Бел затвори бележника и го последва. Не можеше да прогони натрапчивите образи от съзнанието си: Роузмари, положена по гръб върху носилка, препасана с ремъци през гръдния кош, китките и глезените; завесите, които бяха вдигнати, за да могат зрителите да наблюдават поставянето на смъртоносната инжекция. И всичко това в най-отвратителни, ужасяващи детайли — неуспешния първи опит, завесите, които ту се спускаха, ту се вдигаха, погледа на Роузмари.

Тя си спомняше всеки миг от онази нощ, последната от живота на приятелката й.

Роузмари Томас винаги се бе отличавала със завидна сдържаност и присъствие на духа, в поведението й имаше нещо царствено, но от психическото напрежение по лицето й се бяха появили бръчки, а раменете й се бяха прегърбили. Бел си я спомняше, седнала с оранжевия си затворнически гащеризон и белите маратонки в малката килия без прозорец, под зоркия, немигащ поглед на охранителната камера, запазила личното си достойнство до последния миг. Виждаше я как записва трескаво последната бележка в дневника си.

Когато приключи, двете поговориха малко, като през цялото време Роузмари я държеше за ръката, и накрая й каза:

— Бел, да не говорим повече. Нека просто поседим. — И после: — Искам да ми обещаеш нещо. Искам да запазиш дневника ми. Онези, за които пише вътре, ще знаят какво съм искала да кажа. Но не желая това да излиза на бял свят, докато Бен и Лейла не пораснат. Разбираш ли? В завещанието си съм поискала на десетата годишнина от смъртта ми да организират възпоменателна среща. И тогава искам от теб да прочетеш написаното на възпоменателната среща, нито ден по-рано. Обещаваш ли?

И Бел й бе обещала.

Тя погледна дневника в ръцете си, прекара пръст по кожената корица и прелисти страниците, сякаш за да се увери, че е истински. Прочете още веднъж последната бележка в него. Спомни си как Роузмари бе изругала, когато химикалката й свърши, та трябваше Бел да рови в чантата си за нова. Сега тя виждаше мястото, на което се бе случило това — от сини думите внезапно ставаха черни.

Когато стигна до залата с приема, Тони Олсън вече обикаляше от групичка на групичка и им казваше шепнешком по нещо. Постепенно разговорите утихнаха и в залата се възцари тишина; гостите стояха неподвижни, сякаш някой бе натиснал бутона стоп кадър. Всички очи бяха приковани в нея. По-точно в предмета, който държеше в ръцете си.

Бел откри с поглед съпруга си Дон и го видя как дъвчеше замислено бузата си — тик, който при него означаваше, че е притеснен и се опитва да се съсредоточи.

После погледна към Питър Хюсън, брата на Роузмари. Според приятелката й преди нейната смърт Питър бил на ръба на фалита, но явно наследството му се беше отразило добре. Защо ли изглежда така, сякаш току-що е захапал лимон? — помисли си тя.

Върху лицето на Стан Балард, бившия адвокат, а сега управляващ наследството на Роузмари, бе изписано изражение, сякаш нямаше да стигне навреме до тоалетната. Той пристъпваше от крак на крак, подръпваше ухото си, прокарваше пръсти през косата си, оправяше без нужда вратовръзката си.

Хейл Пратчет и Джъстин Оулгард бяха застанали в двата противоположни края на помещението. Оулгард бе скръстила ръце, а лицето й беше безизразно — като маска, зад която прикриваше емоциите си. Ала лицето на Пратчет изглеждаше смачкано като топка хартия, устата й беше полуотворена и изкривена на една страна, очите й гледаха тъжно, сякаш някаква пружина се бе скъсала в нея и тя се бе отказала от борбата.

Бел обходи с поглед лицата на останалите. Бяха застинали неподвижно като на картина, на групов портрет.

Изведнъж си каза, че тази история няма как да не й хареса. Почувствала прилив на увереност, тя кимна на публиката си, усмихна се и разтвори дневника на последните страници, които Роузмари бе изписала вечерта преди смъртта си.

Питър Джеймс

23

Бел усещаше ударите на сърцето си. Какви ли тайни се криеха вътре? Каква ли кутия на Пандора се готвеше да отвори?

— Последната бележка в дневника е от двайсет и втори август 2000 година. — Тя спря и вдигна поглед. — Това беше денят преди екзекуцията й.

— Прочети я — каза Олсън.

Бел преглътна и зачете:

Бел спря да чете, вдигна глава и погледна към Хейл. Очите им се срещнаха. В стаята настана мъртвешка тишина, всички погледи бяха приковани в Хейл Пратчет.

Хейл промърмори „Извинете ме“ и излезе.

— Продължавайте — подкани я Нън.

Бел се прокашля и продължи да чете от там, докъдето бе стигнала.

Бел отново млъкна, сякаш бе останала без въздух. Пое си дъх и продължи:

Бел затвори бавно дневника и тихо каза:

— Това бяха последните думи, които тя написа.

— Откъде можем да знаем, че всичко е истина? — сопна се Стан Балард.

— Този дневник е нейната предсмъртна изповед — обади се Ханк Закарайъс.

— Веднага след като написа това, тя ми го даде да го пазя — добави Бел. — Не е имала причина да лъже.

Нън си пое дълбоко въздух, погледна Питър Хюсън и каза:

— Трябва да допуснем, че Роузмари Томас казва истината. Което означава, че не е убила съпруга си.

Тес Геритсън

24

— Именно, не го е убила тя. Което не й пречи да е мъртва, полицай, благодарение на вас.

Това беше Бен Томас, синът на Роузмари. Макар че на пръв поглед младежът приличаше неимоверно много на баща си, очите му, сега впити в Нън, бяха същите като на покойната му майка. До него беше застанала сестра му, свела поглед; гъстата й кестенява коса закриваше отчасти лицето. Малцина от гостите бяха виждали децата на семейство Томас след делото. А междувременно те бяха завършили училище и сега следваха.

Бен пристъпи към Нън; беше видимо спокоен.

— Значи най-после и вие разбрахте онова, което ние винаги сме знаели: че майка ни е невинна. Какво трябваше да се случи, за да го проумеете?

Нън мълчеше. Залата беше притихнала.

— Какво ви беше нужно, за да си свършите работата, като разследвате нашия скъп вуйчо Питър? — Бен се обърна и прониза Питър Хюсън с поглед.

Питър въздъхна отегчено.

— За какво ми е притрябвало да убивам баща ти?

Лейла Томас вдигна глава.

— Как за какво? Ами че мама много ясно го е казала в дневника си. За пари. Ти винаги само от това си се интересувал. Парите никога не са ти били достатъчно. — Тя погледна брат си. — Той крадеше от попечителските ни фондове, докато бяхме твърде малки, за да задаваме въпроси.

Питър пресуши на един дъх чашата си и се прокашля.

— Това е лъжа! — извика той. После си пое дълбоко дъх и продължи: — Вижте, никой не познаваше майка ви по-добре от мен, никой не я обичаше повече от мен и вие го знаете. Но Роузи явно се е побъркала в онази килия, докато ден след ден е очаквала да умре. Не можем да приемаме сериозно бълнуванията й. — Той погледна към Стан Балард. — Тя беше превъртяла, не помниш ли?

В отговор Балард само кимна. Лейла прекоси залата и застана на крачка от вуйчо си, като го гледаше право в лицето.

— Няма ли да престанеш, вуйчо Питър? Нашата майка беше прекрасен, любещ човек и родител, беше й приписано убийство, което не бе извършила, като преди това е била принудена да изтърпи толкова много унижения в живота си… — Лейла млъкна и насочи вниманието си към Джъстин, която сведе очи, избягвайки погледа й. После отново се обърна към Питър. — А сега ти се опитваш да я опозориш и в смъртта й…

Тя вдигна ръка и го зашлеви през лицето.

В очите на Питър проблесна гняв. Няколко мига той не помръдна, вперил поглед в племенницата си, после се обърна и излезе.

Бен Томас се приближи и застана до сестра си.

Тони Олсън пристъпи напред, взе дневника от ръката на Бел, внимателно го затвори и го подаде на Бен.

— Този дневник е ваш, и на двамата. Това е вашето наследство от майка ви и тя би желала да го запазите. То ви принадлежи по право.

Бен прие дневника.

Лейла примигна, за да спре бликналите сълзи.

— Благодарим ви.

Тони постави ръка върху рамото й.

— Знаеш ли, никога не съм вярвал, че майка ви може да има нещо общо с това.

— Знам — отвърна Лейла.

— Тайно се надявах тази вечер да разобличим убиеца. Може и да сме успели — прошепна в ухото й той.

Момичето го погледна в очите и кимна.

Лиса Скотолайн

25

Нън знаеше, че трябва да се махне от там за няколко минути. Имаше нужда да остане насаме със себе си, да осмисли случилото се, затова се запъти към рампата, която водеше към долния етаж и изхода. Там, при рампата, на идване бе забелязал пазач, който междувременно беше изчезнал. Когато слезе на долния етаж, Нън закрачи по притъмнелите коридори, унесен в мисли за току-що чутото, и неусетно се озова в Залата за оръжия и доспехи.

Тръгна да пресича залата, но внезапно спря пред една от витрините. Нещо не беше наред. Във витрината бяха изложени саби, мечове и други хладни оръжия, като до всеки експонат имаше малка табелка с информация за него. На една от табелките беше написано: „Кинжал, XV в.“, но кинжалът липсваше.

Нън приближи лице към витрината, за да разгледа по-отблизо, но в същия миг в мраморните коридори на музея отекна писък.

Обикновено Ханк Закарайъс подушваше новината, докато повечето от останалите репортери все още не разбираха какво става. Този път обаче не бяха нужни някакви специални заложби, за да се досети човек, че пронизителен писък в музейна зала е нещо твърде неуместно.

Той се втурна по посока на звука. Зави зад ъгъла и за своя изненада видя Тони Олсън, който крачеше по коридора към него. Когато рамото на Олсън се изравни с вратата на дамската тоалетна, на Ханк му се стори, че видя как вратата се затваря, но не беше сигурен.

— Не чу ли писък? — попита Олсън.

— Да, струва ми се, че дойде от този коридор.

— Вече погледнах в кабинетите — каза Олсън, като посочи през рамо към вратите от другата страна на коридора, — но там няма никой.

— Остават тоалетните — каза Ханк и блъсна вратата на мъжката тоалетна, която беше празна.

— Тук! — Олсън сочеше към дамската тоалетна.

Ханк извади мобилния си телефон и се шмугна вътре.

Хейл Пратчет лежеше сгърчена на пода.

Ханк бързо й направи една снимка, после се наведе и засне в близък план грозния разрез отзад на шията й, от който бликаше кръв.

— Какво правиш, по дяволите! — извика Тони Олсън.

Ханк се наведе още по-близо към тялото, но Олсън го изблъска.

— Излез навън и гледай никой да не се приближава — нареди му той. — И извикай полиция.

Всички се бяха скупчили в коридора, водещ към дамската тоалетна.

Нън бутна вратата и влезе.

Вътре завари Тони Олсън и парализираната от ужас Хейл Пратчет, седнала на пода, с гръб, подпрян на стената. Стискаше с длан тила си, а между пръстите й се процеждаше кръв.

— Какво стана? — попита Нън.

— Не знам — отвърна Хейл. — Оправях си червилото, когато в огледалото се мярна сянка. После… всичко ми се губи. Когато отворих очи, видях него. — Тя сочеше Тони Олсън.

Олсън погледна към Нън.

— Когато я открих, бях със Закарайъс.

Нън кимна.

— Мислиш ли, че нападателят, който и да е той, те е причаквал в тоалетната или пък те е последвал вътре, като те е видял да влизаш?

В отговор Хейл само поклати глава.

По коридора към дамската тоалетна дотичаха двама полицаи. Няколко минути по-късно Хейл Пратчет излезе от там с лепенка на тила.

— Нищо ми няма — обяви тя пред слисаната тълпа. — Просто драскотина. — Беше й неудобно, че всички я зяпат.

Ханк Закарайъс се беше дръпнал няколко крачки встрани и шепнеше напрегнато по мобилния си телефон. Сензацията не можеше да чака.

Филип Марголин

26

— Щура нощ, а? — подхвърли полицаят, шеф на току-що пристигналия екип за оглед, към служителя по сигурността на музея, заел позиция зад огромното дървено бюро в главното фоайе.

— Да, шантава работа — отвърна охранителят, който заедно със своя партньор подготвяше нещата за криминологичната експертиза.

Двамата униформени, които се бяха явили първи на повикването, си бяха тръгнали, но не преди да поразпитат набързо свидетелите. Горката жена с раната на тила също си бе отишла, но не сама, а с линейка. Човекът от охраната вдигна поглед към двамата цивилни. Бяха облечени с обичайните дрехи — гащеризони, калцуни върху обувките, шапки и маски, закриващи почти изцяло лицата им, с които приличаха повече на хирурзи, отколкото на полицаи. Бяха дошли, за да обработят мястото на престъплението — той бе понаучил професионалния им жаргон от сериалите по телевизията.

Пазачът погледна навън и забеляза вана на криминологичния екип, паркиран до бордюра. Зад него бе пристигнала втора линейка.

— Тази линейка пък какво прави тук? — попита той по-високия от двамата.

— Случва се понякога повече от една да се яви на повикване — отвърна полицаят. — Какво е ставало тук, някакво парти ли?

— Възпоменателна среща.

— Какво е оръжието ти? — Първият полицай посочи към кобура на хълбока му.

— Обикновен колт. Трийсет и осми калибър, револвер. Тук не ни дават да носим автоматици. И аз не знам защо.

— Виж ти. И аз имам една трийсет и осмица, за резерва. — Полицаят погледна към глезена си. — Добро оръжие.

— Върши работа — отвърна охранителят, доволен че един полицай бе одобрил избора му на оръжие.

— Ти имаш ли резервен?

— Кой, аз ли? Не, за какво ми е?

— Аха. Добре.

— Добре ли? — попита неуверено охранителят, като се питаше какво ли му е доброто. После в мозъка му нещо прещрака и той си каза, че няма никакъв смисъл да пращат криминологичен екип. Че присъствието на двамата означава само…

— Знаеш ли какво? — каза по-високият. — Я горе ръцете!

— О, не! — изохка покрусен охранителят, усетил допира на пистолета, който другият полицай бе опрял в тила му. — Това е… ах, мамка му! Това е… инсценировка. Вие не сте никакви полицаи. Това е обир, нали?

— Ръцете! — повтори първият.

Охранителят вдигна ръце. Идваше му да заплаче.

— Нали няма да ми направите нищо лошо? — изхленчи той.

Вторият „полицай“ се пресегна и извади револвера от кобура му. После взе и портфейла му. Първият попита:

— Каква е твоята половина от кода за залата със специалните експонати, онази в кулата?

Във въпросната зала в момента имаше временна изложба на неголеми, но ценни ренесансови рисунки и гравюри. Преговорите с Ватикана им бяха отнели цяла година, но накрая се бяха съгласили да им отпуснат шедьоврите за известно време при условие, че музеят постави специална охранителна система, изискваща двама души за отваряне на вратата.

— О, на нас не ни казват тези работи.

Глас зад гърба му:

— Кое е момиченцето на снимката?

Охранителят се обърна и видя, че вторият лъжеполицай рови в портфейла му.

— Дъщеря ти, нали? Тя сега вкъщи ли си е?

Охранителят заплака.

— Знам само половината от кода.

— Ами нали и аз това те питам! — отвърна спокойно онзи.

— Едно седем седем А М К въпросителна осем три едно, всички букви са главни — избъбри задъхан охранителят. — Моля ви, ще направя всичко…

Първият полицай си записа кода.

— Ако си казал истината, не е необходимо да правиш нищо повече. — Той кимна и след миг бедният охранител бе омотан с опаковъчна лента и завлечен в близката гардеробна.

После двамата си тръгнаха, като го оставиха в тъмното да се измъчва заради собствената си глупост, защото не бе спазил стриктно инструкциите за сигурност. И да се опитва да си представи какви ли чудовищни безчинства щяха да се разиграят в онази зала горе, в кулата.

Двамата бяха известни като Боб и Франк — имена, колкото кратки и лесни за запомняне, толкова и различни едно от друго, за да може, ако работеха за трети човек, да не стават грешки.

Бяха професионални крадци. А също и убийци, макар че напоследък търсенето на подобни услуги на пазара чувствително бе намаляло. Качествени оръжия и взривни вещества се намираха лесно и все повече поевтиняваха, но добрият крадец си държеше цената — искаха се солидни умения, за да извърши кражба с взлом, при която да не останат никакви следи — така че през последните години Боб и Франк бяха натрупали сериозни доходи от основната си дейност.

След като набутаха охранителя в гардеробната, двамата се върнаха в главното фоайе. Бяха със същото работно облекло на криминолози, с което бяха проникнали в музея. Ползваха го често, защото им даваше възможност да работят, без да оставят следи — също както позволяваше на истинските полицаи да си свършат работата, без да опорочат доказателствения материал на местопрестъплението.

Боб отиде до главния вход на музея, огледа се и отключи вратата. Махна на съучастниците им — мнимите санитари в линейката. Един от тях вдигна глава. Боб му извика:

— Десет минути. Ще овладеем помещението и ще ви дадем знак, когато е готово.

— Готови сме.

Франк и Боб се изкачиха по стълбите до голямата зала на върха на кулата. Когато стигнаха най-горе, те спряха, колкото да проверят пистолетите си берета и да им поставят заглушители.

Двамата се спогледаха, кимнаха си, свиха зад ъгъла и влязоха в залата, където още се бяха скупчили гостите на възпоменателната среща, коментираха случилото се и се наливаха с алкохол, за да успокоят нервите си.

Отначало никой не забеляза натрапниците. Но изведнъж някой си пое уплашено дъх, разнесе се женски писък и всички глави се обърнаха в една посока.

— Чакайте!

— Кои сте вие?!

— Какво правите тук?

Безсмислени въпроси, безполезна врява.

Човешки емоции… какво прахосване на време и енергия, помисли си Боб.

— Никой да не посяга към телефона си — нареди с равен глас той. — Всички застанете на колене, с пръсти, сплетени зад тила. Който не се подчини, ще бъде застрелян.

Няколко мига никой не реагира — нещо типично за такива ситуации — и после някакъв едър възрастен господин в костюм направи крачка към него.

— Не знам какво сте намис…

Боб изстреля два куршума в главата му; капки кръв опръскаха стените и дрехите на хората зад него. Още писъци и викове.

Едно хубаво тъмнокосо момиче с тъмносиня рокля и разширени от ужас очи изтича към трупа. Боб вдигна пистолета да застреля и нея, но тя се опомни навреме, падна на колене и вдигна ръце на тила си.

Бавно останалите — разплакани, парализирани от страх, молещи за пощада — последваха примера й.

Боб ги преброи набързо. По дяволите! Двама гости липсваха. Междувременно Франк бе забелязал същото. Боб отново насочи пистолета си към момичето.

— Къде са останалите? — извика той към тълпата. — Казвайте бързо или след пет секунди ще я застрелям.

Но до повече кръвопролития не се стигна.

Точно в този момент двама мъже завиха зад ъгъла откъм тъмния коридор, водещ към кулата, и замръзнаха при вида на нападателите. Франк, който беше застанал по-близо, насочи оръжието си към тях.

Единият от двамата, по-як и във видимо по-добра форма от другия, хвърли поглед към трупа, после към Франк и Боб. Очевидно мъжът оценяваше ситуацията. Боб си каза, че трябва да го държи под око.

Щом двамата новодошли застанаха на колене и Боб ги взе на прицел, Франк се зае да претърси внимателно всички присъстващи. Когато стигна до Джъстин Оулгард, той каза:

— Трябва ми втората половина от кода за специалната зала. Първата вече я имам.

— Но…

— Току-що ви демонстрирахме, че не ни е проблем да гръмнем когото и да било. Дайте ми кода веднага, иначе ще убия… нея! — Той направи няколко крачки напред и насочи пистолета към една привлекателна около трийсетгодишна блондинка.

— Не! — изрева едрият навъсен мъж до нея.

— Дон, моля те, не го дразни! — извика младата жена.

Мъжът, когото тя нарече Дон, извика на Джъстин:

— Дайте му кода, моля ви!

Джъстин кимна. Боб я вдигна грубо на крака и я повлече към вратата на залата за специални изложби. Спряха при командния пулт и той зададе първата част от кода. После тя добави останалото. Чу се тихо бръмчене, двамата бутнаха навътре двойните врати и влязоха в изложбената зала. Джъстин запали осветлението. Залата беше пълна със стари рисунки и гравюри, които той знаеше, че сигурно струват милиони.

Време беше да си заработи обещаните 500 хиляди долара.

Боб откачи от колана си портативна радиостанция и натисна комутатора.

— Всичко е под контрол — съобщи той на мнимите санитари от линейката.

Миг по-късно апаратът изпращя и се чу отговор:

— Движим се, край.

Боб върна Джъстин в главната зала и отново я накара да коленичи. После с крайчеца на окото си забеляза мъжа, който бе привлякъл вниманието му преди малко — онзи, едрия. Отиде при него.

— Как ти е името?

— Джон Нън.

Боб го изгледа враждебно, но Нън издържа хладнокръвно погледа му, без да отмести очи. Всъщност самият той оглеждаше Боб някак особено, сякаш го изучаваше. Наистина, с найлоновото боне на главата, маската на лицето и гащеризона беше практически невъзможно мъжът да види достатъчно, за да го опише по-късно. Ала Боб изпитваше странното чувство, че Нън го оглежда именно за дребни, привидно маловажни детайли — стойка, походка, ръст, левак или десняк — които впоследствие да използва при разследване или съдебен процес.

Време е да пречукам този мухльо.

Вдигна пистолета. Обра мекия спусък. В това време вратите на асансьора се разтвориха и в залата влязоха санитарите.

Боб се намръщи.

Дяволите да ги вземат, не бяха ли разбрали указанията му? От тях се искаше да докарат количките за извозване на плячката. Не разполагаха с много време, трябваше да натоварят картините на линейката и на фалшивия полицейски ван.

— Къде са колич… — започна той, но се вцепени.

Това не бяха мъжете, които бе наел! Под белите им престилки ясно се очертаваха бронежилетките.

По дяволите! Полиция!

Съзнанието, че са го изиграли, му подейства като юмрук в стомаха. Някой се бе досетил, че става обир, и бе позвънил в полицията. Ченгетата бяха пристигнали тихо, бяха обезвредили мнимите санитари отвън, после двама от тях се бяха преоблекли в дрехите им; освен тези двама сигурно имаше цял взвод униформени.

Които без съмнение в този момент тичаха нагоре по стълбите, за да ги ударят в гръб и неутрализират.

Двамата полицаи коленичиха с извадени пистолети.

— Стреляй, стреляй, стреляй! — изрева Боб на Франк, който откри огън по двамата служители на закона; заглушителят на беретата му пръхтеше припряно, върху мраморния под се посипаха гилзи.

Стратегията на Боб бе да нарани колкото се може повече хора в тълпата, с което да отвлече вниманието на тактическия екип, който щеше да е принуден да им оказва първа помощ. Междувременно той щеше да се измъкне през задния изход по един авариен маршрут, който си бе набелязал предварително. Ако имаше късмет, и Франк щеше да го последва.

По-близкото ченге беше с гръб към него и се прицелваше във Франк. Боб вдигна пистолета си, за да го застреля в тила, но в този момент чу зад себе си стъпки.

Ах, дявол да го вземе!!!

Миг по-късно той се строполи тежко на пода, след като нечие рамо се бе забило с всичка сила в бъбреците му. От очите му изскочиха жълтеникави искри, прониза го остра болка. Останал без въздух, Боб отваряше и затваряше уста като риба на сухо.

Нън — кой друг би могъл да бъде? — издърпа пистолета от ръката му. Докато Боб се гърчеше на пода, протегнал отчаяно ръка към оръжието си, Нън стовари лакът в носа му. Зашеметен, той се отказа от борбата; от носа му бликна фонтан кръв. Франк, който бе забелязал какво става, вдигна пистолета и откри огън по нападателя, но куршумите му пропуснаха целта и се забиха в гръдния кош на Боб.

Без да трепне, Нън се прицели и с три куршума просна Франк на земята. После се извъртя и насочи пистолета към Боб, но Боб вече беше мъртъв.

Животът на полицая се състои повече от говорене, отколкото от престрелки или гонене на престъпници.

Е, не просто говорене — задаване на въпроси.

На следващия ден Нън отново беше в музея. Капитан Харви Мейър, ръководител на следствения екип по опита за обир от предишната вечер, му се бе обадил рано следобед. Двамата се познаваха още от времето, когато Нън служеше в полицейското управление на Сан Франциско, и когато Мейър чу, че Нън е присъствал на инцидента, го помоли да вземе участие в разпита на Джъстин Оулгард в кабинета й в музея. От годините си в полицията Нън знаеше, че Мейър използва в работата си нестандартни методи; затова той не го попита за какво му е притрябвал един бивш полицай на разпита, а просто отиде.

За срещата си с Мейър Джъстин бе повикала не само Тони Олсън, но — за голямо изумление на Нън — и Стан Балард. Тя обясни присъствието на Балард с факта, че бил единственият адвокат, когото познавала. Самата Джъстин засега не бе обвинена в нищо, но сам по себе си броят на углавните престъпления, извършени в кулата предишния ден, можеше да означава само едно: в Наказателния кодекс щеше да се намери по нещо за всеки замесен. Нън дори не подозираше, че Джъстин и Балард се познават; предположи, че познанството им датира от времето, когато Джъстин е била любовница на Кристофър Томас. Но беше донякъде странно, че Балард — адвокат по недвижими имоти — бе приел да се яви лично, вместо да я насочи към друг юрист. Нън си каза, че сигурно Стан имаше някакъв личен интерес да присъства.

Джъстин не жалеше сили да убеди полицаите в готовността си да им съдейства, но в казаното от нея нямаше почти нищо, което Мейър вече да не знае.

— Много съжалявам — каза тя. — Цяла нощ съм гледала записи от охранителните камери и съм чела рапорти за… тъй да се каже… хора, които са се навъртали около музея през последните месеци. Не открих никакви снимки и описания.

Гласът й беше тих, погледът някак далечен. Нън съзнаваше, че е използвала за справка снимките на двамата застреляни бандити от предишната вечер. Нейният шеф Алекс Хълтгрен също беше убит.

— Кой е извикал полицията? — попита тя Мейър.

В отговор той посочи Нън.

Нън обясни, че след нараняването на Хейл Пратчет е бил близо до стълбището, погледнал е към фоайето и му се е сторило странно да види криминологичен екип; в същото време чул писъците от кулата и разбрал, че музеят е обект на обир.

Мейър попита Джъстин:

— Сигурна ли сте, че никога преди не сте виждали тези двама мъже?

— Не мисля, че съм ги виждала. Но след като толкова дълго гледах снимките им, вече в нищо не мога да бъда сигурна.

Мейър хвърли въпросителен поглед към Нън, но умът на бившия полицай беше другаде. Мислеше си за есемеса, който бе получил по-рано същия ден. Това изглеждаше невъзможно.

Блекбърито му избръмча, Нън го взе, после погледна Мейър.

— Може ли да поговорим отвън за минута?

Двамата излязоха в коридора.

— Виж, докато идвах насам, получих есемес от един приятел, който предлага нова хипотеза за случилото се тук снощи.

— Е, и? — попита Мейър.

— Сигурно ще ме помислиш за луд, Харви.

— Казвай!

— Моят приятел е долу във фоайето. Ще го поканя да се качи. Нека той ти каже. Историята си я бива.

Джефри Дивър

27

По мраморния под отекнаха отривисти стъпки.

В рамката на вратата се появи мъжка фигура; всички погледи се насочиха натам.

Мъжът беше облечен с ватирана фланела с емблемата на университета „Дюк“ и памучен панталон, натъпкан в ботуши с дебели подметки. В лявата си ръка стискаше кожено куфарче, което имаше вид, сякаш бе произведено в периода между двете световни войни.

Нън го представи:

— Господа, Джъстин, запознайте се с доктор Игнейшъс Макгий.

Макгий беше красив като актьор, изпълняващ главни роли — с квадратна челюст, сини очи и коса, която би накарала Пиърс Броснан да му завиди. Имаше само един недостатък: дори изправен като свещ, беше висок някъде около метър и трийсет и пет, като петте сантиметра се добавяха от подметките на ботушите му.

Последваха ръкостискания, после всеки придърпа по един стол и насядаха в полукръг, с изключение на Стан Балард, който остана прав, с каменно лице, облегнат на стената. Краката на Макгий не достигаха пода.

Нън премина по същество.

— Докор Макгий е съдебен антрополог. Всички ли са наясно какво означава това?

— Занимава се с кости — каза Джъстин Оулгард. — Но не много стари.

Нън протегна ръка към Макгий с дланта нагоре.

— Имаш думата.

— Отговорът беше право в десетката — започна Макгий. — Аз съм специалист по човешки скелети.

Гласът му беше изненадващо плътен и нисък за такова дребно човече, с акцент, издаващ работнически произход, някъде от района на Бостън.

— Работя с трупове, при които е вече твърде късно за класическа аутопсия: обгорели, мумифицирани, разложени, разчленени, обезобразени или такива, от които е останал само скелетът. Изкопавам ги от земята, идентифицирам ги, определям какво ги е сполетяло и кога.

Олсън се наведе рязко напред, стиснал с длани облегалките на стола.

— Вие сте ексхумирали Кристофър Томас.

Макгий го изгледа, после обърна глава наляво.

— Ексхумация не беше възможна — обясни Нън. — По моя молба доктор Макгий анализира преписката във връзка със смъртта на Томас.

— Но тя не е ли на немски? — попита Олсън.

— Уредих докладите да бъдат преведени — отвърна Макгий.

— И сте открили доказателства, че Роузмари е невинна?

В звучния баритон на Макгий се долавяше нотка на раздразнение, когато попита:

— Някой друг да има предположения как завършва филмът?

Олсън погледна ядосан към Нън, сякаш питаше: Откъде се появи този палячо?

Нън вдигна помирително ръце.

— Нека оставим доктор Макгий да изложи констатациите си, без да го прекъсваме. После можете да му задавате каквито си искате въпроси.

Придавайки си безразличен вид, Олсън се облегна назад на стола си.

Макгий се извъртя настрани, метна куфарчето си върху плота на масата и извади две папки — едната кафява и оръфана, другата яркорозова и сякаш току-що излязла от магазина. Той бутна кафявата встрани и разтвори розовата.

— Тук са оригиналните документи в случай, че някой знае немски. Ще огранича коментарите си до тълкуване на доказателствения материал.

Без да изчака реакциите на присъстващите, Макгий извади от папката дебел свитък хартия.

— Според патоанатома — той обърна на една от последните страници — Бруно Мюнц, от трупа били останали само каша и кости, което правело визуалното разпознаване невъзможно. Повечето от зъбите също били надробени на парчета.

Макгий огледа лицата на слушателите, насядали в полукръг около него, после прекара намръщено длан по изваяната си долна челюст.

— Мюнц не е могъл да определи причината за смъртта. Разбирам. При напредналото разложение и уврежданията, причинени от „Девата“, трупът е бил нещо като кайма за братвурст, да ме прощава германският колега.

Ъгълчетата на устата му потръпнаха; Макгий се усмихваше.

Никой не отвърна на усмивката му.

— Голямата грешка на Мюнц е била, че не е поискал мнението на специалист. Със склонността си към солови акции той се е набутал право в гюбрето.

Макгий извади от куфарчето си кафеникав хартиен плик, отвори го и разстла върху масата дузина снимки от съдебномедицинската експертиза.

Четирите стола се плъзнаха напред като един.

— За наша радост Мюнц е имал страхотен фотограф. Ето близък план на лявата ръка на трупа. От всички пръсти липсва последната фаланга, онова заострено кокалче под върха на пръста.

Макгий се пресегна и извъртя една от снимките на 180°, за да я виждат седналите от отсрещната страна.

— Нещо да ви се набива в очи?

Никой не смееше да се обади.

Макгий грабна един молив и посочи към тръбните кости, които някога бяха оформяли пръсти на ръка.

— Погледнете първите четири фаланги.

Всички погледнаха, където им сочеше.

Макгий обърна към тях втора снимка, на която бяха изобразени костите на един-единствен пръст.

— Това са костите на петия пръст на лявата ръка след отстраняването на меките тъкани. Още веднъж, огледайте фалангите.

— Върхът на пръста е налице — обади се Олсън.

— Именно. И тъкмо от него е взет единственият частичен отпечатък. Какво още?

— Тези кости изглеждат някак по-тънки и гладки, отколкото на останалите пръсти. И краищата им сякаш леко се разширяват встрани — обади се Джъстин.

— Отличен, мила госпожичке.

При нормални обстоятелства Джъстин Оулгард би цапардосала наглеца, осмелил се да я нарече „мила госпожичке“, но ръстът на Макгий я възпря.

— Какво още? — попита Олсън, докато всички очи бяха вторачени в снимките.

Вместо отговор Макгий извади от куфарчето си лупа и я подаде на Джъстин заедно с първата снимка, онази с четирите пръста.

— А сега обърнете внимание на микроскопичните нарези по краищата на всяка от четирите средни фаланги.

Наведен напред, той посочи последователно с молива си палеца, показалеца, средния и безименния пръст. Джъстин следваше движенията му с лупата.

— Тези хоризонтални линии?

— Точно те. Това са следи от нож с гладко острие, без зъбци. Следите липсват при средната фаланга на кутрето, но присъстват върху първата фаланга, тази откъм дланта. Подобни нарези се наблюдават и върху петата метакарпална кост, до мястото, където пръстът се свързва с дланта.

— Значи единственият пръст със запазен връх, върху който няма следи от нож, е кутрето на лявата ръка? — попита Джъстин. Въпросът й не беше насочен към никого, по-скоро размишляваше на глас. — Освен това лявото кутре е единственият пръст, върху който има следи от нож върху първата фаланга, там, където се свързва с дланта.

— Още веднъж поздравления, мила госпожичке.

Милата госпожичка подаде снимката и лупата на Олсън.

— Мога ли да развия една хипотеза? — попита Джъстин, насърчена от усмивката на Макгий.

Той й кимна подканващо.

— От всички пръсти без лявото кутре са отрязани върховете. Кутрето е отрязано цяло.

— Браво.

Мейър се обърна към Нън и завъртя очи нагоре. Вярваш ли на бръщолевенията на този откачалник?

— Искате да кажете, че убиецът е отрязал върховете на всички пръсти на Томас без лявото кутре, което е отрязано цяло?

— Не — отвърна Макгий. — Не искам да кажа това.

Веждите на Мейър почти опряха в косата му.

— Ще стигнем и дотам. Мюнц е идентифицирал трупа по три признака. — Макгий вдигна ръка с три разперени къси пръста. — Първо, по токата на колана с инициалите на Кристофър Томас. Второ, по частичен отпечатък, взет от кутрето на лявата ръка. И трето, на базата на скелетния профил, съставен по останките, който е съответствал на възрастта, расата и височината на Кристофър.

Макгий прибра снимките на пръстите и на тяхно място постави няколко на черепа. Както и преди, той използва молив, за да посочи особеностите на всяка снимка.

— Краниумът е къс, със сферична форма. Широко лице, изпъкнали встрани скули. Широко небце и назално отверстие. Сложна зигзагообразна форма на костните шевове. Тилната кост присъства. На мен тази черепна конфигурация ми говори едно-единствено нещо: монголоид.

Всички погледи се вторачиха неразбиращо в него.

— Тези антропологични черти са индикатор за азиатски или индиански произход. — Макгий обясняваше бавно, като търпелив учител на глупави ученици.

— Искате да кажете, че Томас е бил азиатец? — Тони Олсън не си даваше труд да прикрие скептицизма си.

Макгий не обърна внимание на прекъсването.

— Мюнц е направил и друга грешка. При пресмятане на ръста е разчитал на една-единствена кост, бедрената. Избрал е обаче неподходяща формула за регресивното уравнение, като на всичко отгоре е интерпретирал погрешно статистическата значимост на приблизителната стойност, генерирана от въпросното уравнение. Направих повторни измервания на дължината на бедрените и пищялните кости, като използвах мащабната линийка на снимките, и преизчислих ръста с помощта на статистически формули, по-подходящи за азиатци. Според моите изчисления убитият е бил висок между 162 и 168 сантиметра. Кристофър Томас е бил 183 сантиметра.

— Ами отпечатъкът? — По бузите на Тони Олсън се виждаха разширени капиляри. — Пръстовият отпечатък не лъже.

— Трябва да призная, че това озадачи и мен. „Иги — казах си, — не ти излиза сметката. Или може би излиза? Къде е ключът? Имаш купища точки, съедини ги и виж картината!“

Той отново вдигна ръка с къси дебели пръсти и започна да отброява с месест палец.

— Точка първа: жертвата би трябвало да е висок бял мъж, но черепът ясно сочи азиатец, а бедрената и пищялните кости показват, че е бил нисък. Точка втора: костите на малкия пръст на лявата ръка изглеждат някак различно от останалите: по-гладки и по-грацилни, с издължен ствол и леко разширени в края. Трета точка: върховете на всички пръсти са отрязани, с изключение на левия малък пръст. Следваща точка: от девет пръста са останали само костите, а по десетия се е запазила тъкан.

Макгий се опита да скръсти късите си ръчички отпред на гърдите. Не се получи много убедително.

— И тогава се сетих: глицеринът.

Всички го гледаха озадачено.

Макгий хвърли бърз поглед надолу по редовете, после прочете на глас пасаж от доклада на патоанатома:

— Един от пръстите е намерен, забит дълбоко в тазобедрената става.

Лицата на присъстващите изразяваха пълно недоумение.

Макгий се приближи до масата, измъкна една от подредените във ветрило снимки, грабна лупата и направи знак на всички да се съберат около него.

— Тази снимка изобразява лявата половина от таза. Виждате ли тук една дълбока кръгла дупка? В нея влиза ябълката на бедрената кост. Заедно двете кости образуват тазобедрената става. Тя е обвита в много дебели мускули. Много често меките тъкани около таза и хълбоците се запазват дълго след като останалата част от трупа е напълно разложена. Следите ли мисълта ми?

Всички закимаха енергично.

Доволен, Макгий постави лупата над снимката.

— Какво виждате върху вдлъбнатината на тазобедрената става?

— Белези от острие на нож — отвърна Олсън.

— Именно.

Макгий остави лупата върху плота на масата. Джъстин я вдигна и се надвеси над снимката, почти допряла нос до хартията. Останалите наостриха уши.

— Вижте сега какво мисля аз по въпроса. Бруно Мюнц се е заблудил. Трупът в „Желязната дева“ не е бил на Кристофър Томас. Жертвата е мъж от азиатски произход, приблизително на възрастта на Томас, но с по-нисък ръст. Зъбите му са избити, за да не бъде разпознат по съзъбието. Върховете на пръстите му са отрязани, за да не могат да бъдат взети пръстови отпечатъци. Малкият пръст на лявата му ръка е заменен с чужд. В тазовите мускули на азиатеца са направени разрези, доста несръчно, бих казал. Малкият пръст на Томас е бил покрит с глицерин и мас, за да се забави разлагането, и после забит в мускула чак до ставата.

— И Мюнц е пропуснал да забележи всичко това, липсващите фаланги, подменения пръст?

— Крайните фаланги са миниатюрни костички и често се губят при изследване на разложени трупове. Ако изобщо е забелязал липсата им, в което се съмнявам, добрият доктор Мюнц сигурно си е помислил, че просто са се изгубили. Едва ли е горял от желание да рови из онази каша в „Девата“. Коланът на Томас с лесно различимата тока е бил препасан около жертвата. След това трупът, без крайни фаланги, но с една важна добавка: кутрето на Томас, е бил натъпкан в „Желязната дева“. Уредът е бил опакован в дървен сандък и върнат на собственика си. Останалото го знаем.

— Ами подменените кости? Ами белезите от ножа? — Бузите на Тони Олсън бяха станали червени като цвекло.

— Мюнц е бил патоанатом, а не антрополог. Бих казал, че доста се е надценил.

— Но… — Джъстин се надвеси напред. — Зъб на Кристофър Томас е бил открит в „Девата“, нали така? Това бе доказано.

— Отново отличен, мила госпожичке. — Макгий я озари с крива усмивка. — Зъбът наистина е бил на Томас. И със сигурност не е излязъл от устата на азиатеца.

Тишина.

Която бе нарушена от Олсън.

— Ако сте прав, някой е взел всички мерки трупът да бъде погрешно разпознат като Кристофър Томас.

Макгий кимна.

— Кой? — попита Олсън.

— И защо? — добави Мейър.

Макгий вдигна рамене. Знам ли?

Всички очи бяха приковани в Джон Нън.

Само Нън гледаше към Стан Балард.

И тогава Олсън изрече въпроса, за който всички едновременно се сетиха:

— В такъв случай къде, по дяволите, е Кристофър Томас?

Кати Райкс

28

Знам къде да ги открия. За всичко знам повече от всички тях, взети заедно.

Питър Хюсън го намерих лесно. Без проблем. Наех една гумена лодка с кихащо моторче и доплувах до яхтата му, закотвена пред клуба „Сейнт Франсис“.

Беше типичен ден за Сан Франциско — влажен и мъглив, тънък ветрец рошеше повърхността на океана, водата изглеждаше сиво-кафеникава под надвисналите облаци. Вдясно се виждаше „Голдън Гейт“, но не бях дошъл да разглеждам забележителностите.

Бяха минали дванайсет години оттогава, но аз знаех колко ще се зарадва Питър да ме види.

Доколкото можех да пресметна, той вече бе минал петдесет. И беше богат като Крез. Донякъде благодарение на мен.

Когато се приближих достатъчно го видях седнал на масата на задната палуба. В ръката си държеше чаша с вино. Щом ме забеляза, стана и пристъпи към парапета.

— Помниш ли ме? — извиках.

Не изглеждаше особено състарен. Парите имат това свойство: подмладяват човека. Беше облечен в бяла адмиралска куртка, на главата с тъмносиня фуражка. Сякаш се бе издокарал за Хелоуин.

От мястото си не виждах дали бе започнал да оплешивява, но във всеки случай изглеждаше в добра физическа форма, имаше и тен.

Позна ме, разбира се. Замаха бясно с ръце като вятърна мелница, сякаш бе видял призрак.

— Руби? Не желая да те виждам! — развика се той. — Върви си. Нямаш място тук.

Разбира се, че не желаеше да ме вижда. Аз се изкачих през парапета и завързах лодката си за яхтата му. За момент през облаците се показа слънце и ме заслепи. Сякаш някой насочи прожектор в очите ми. Време беше да скъся дистанцията.

Отначало се боях, че биячите му са на борда и ще ме изритат обратно в морето. Но явно беше сам.

— Нямам какво да ти кажа — рече той, когато пристъпих към масата. — Тук не си добре дошъл. Какво искаш?

— Е, стига, Питър. Очаквах да си по-дружелюбен. — Колкото и да се насилвах, не можех да си придам сериозно изражение. — Нима си забравил каква услуга ти направих навремето?

Той сбърчи чело под капитанската фуражка. Воднистите му очи се присвиха.

— Услуга ли? На мен?! Не разбирам за какво говориш. Знам кой си, но услуги не си ми правил никога.

— Да, ама онзи ден идва при мен някакъв тип и започва да ми задава въпроси за услугата, която ти направих.

— Какво? — изквича Питър.

— Не се тревожи, погрижил съм се за него.

Питър обаче изглеждаше доста разтревожен.

— Ти наистина ли очакваше някакви си мизерни десет бона да ми стигнат за цял живот? — Аз приседнах до масата. Вдигнах чашата му с вино и отпих голяма глътка. — Шабли, а?

— Мога да повикам полиция. И преди са ми се натрисали разни навлеци.

Взех си бисквита от сребърния поднос. Беше още топла. Отхапах едно късче.

— Наистина ли се правиш, че нищо не знаеш?

Той се надвеси над мен. Устните му трепереха.

— Не е нужно да се преструвам. Нямам нищо общо с тази история.

— Амнезия, а? — Реших да го подхвана изкъсо. — Онзи труп в „Желязната дева“…

Хюсън преглътна, но не мигна.

— Моля? Ти да не си се побъркал?

— Е, стига де! Докога ще ми се правиш на девственица!

— Ей сега вече ще повикам патрула.

— О, знам кого ще повикаш. И няма да е полиция.

Той понечи да тръгне към каютата, но аз го сграбчих за ръката.

— Сядай долу! Виж, Питър, нека се държим като мъже. Знаеш ли какво? Аз ще ти разкажа една история, пък ти, ако можеш, се прави, че не си я чувал.

Бутнах го заднишком към стола и той, ще не ще, седна.

— Имаш пет минути. — Опитваше се да си придава кураж, но беше плувнал в пот. — Да чуем историята ти.

— Да кажем, че е история — казах аз. — Да се престорим, че не е самата истина.

Той гледаше втренчено чашата в ръката ми. Вдигнах я до устата си и пресуших остатъка на един дъх.

— И така, Питър, да допуснем, че в някакъв музей в Сан Франциско някога била изложена някаква „Желязна дева“. Да предположим, че е била изработена преди стотици години, но съвсем наскоро отново е била употребена по предназначение.

— Не си падам по история и музеи — прекъсна ме Питър. — Губиш си времето.

— Виж, направил съм си домашното, макар и със закъснение. — Прокарах пръст по ръба на празната чаша.

Хюсън понечи да се изправи.

— Хайде, дим да те няма.

Аз го блъснах обратно в стола. Не обичам грубостите, но бях принуден. Видях по лицето му сянка на страх. Тенът му се бе стопил.

— Да кажем, че във въпросната „Дева“ е бил натъпкан човешки труп.

— Това не е новина — промърмори Хюсън. — Защо всъщност си дошъл?

Приближих лице до неговото.

— Не е новина ли, Питър? А какво ще кажеш, ако взема да ти разкажа цялата история? Като преди това аз повикам полицията?

Постигнах желания ефект. По бузите му избиха червени петна.

— И защо ще викаш полиция, Арти? — Очите му шареха неспокойно, сякаш търсеха път за бягство. — Ами че това е било… отдавна. За какво ти е притрябвала сега полиция?

— Толкова отчаян ли ти изглеждам? — попитах аз, като отново се наведох към него. — Може и да съм. Да, наистина съм отчаян. Знам какво си мислиш. Мислиш си, че съм някакъв боклук, който е имал наглостта да допълзи като хлебарка до разкошната ти яхта. Но за хлебарка аз знам някои доста сложни думи. Като съучастничество. Нали си чувал словосъчетанието съучастничество в заговор за убийство?

Хюсън вече дишаше тежко. Гръдният му кош се повдигаше и спускаше под адмиралската куртка.

— Няма да посмееш — изсъска той. — Какво, ще се предадеш, а? Ще признаеш, че си убил човек? И ще ме завлечеш със себе си?

Кимнах. Сцената ми доставяше наслада.

— Казах ти. Отчаян съм.

Хюсън сякаш се смали. Очите му ме следяха, присвити като две цепки.

— Какво искаш, Арти? Пари?

— Ами да. Виж как позна! И то повечко.

— Окей, добре! Пари искаш. А като ти ги дам, ще изчезнеш ли?

Дотук мина много добре.

Оставаше да се обадя на още един човек. Преди да напусна този град завинаги. Имах дебела пачка пари от Хюсън. Но исках още. И то много.

Да, трябваше да му се обадя. Наречете го желание за епилог. Или пък обикновен садизъм. Или победна обиколка на пистата. Ха-ха. И още парички.

Номера го бях измъкнал от онзи страхлив червей Хюсън.

Извадих телефона и нетърпеливо набрах цифрите.

— Ало? — Познах веднага гласа.

— Имам информация за Кристофър Томас.

Мълчание. После:

— За кого?

— Не ме ли позна?

— Имате… имате грешка.

— Не мисля.

— Съжалявам. Имате грешка. — И той ми затвори.

Изсмях се. Чувствах се прекрасно.

— Ще ти звънна по-късно — казах аз в замлъкналата слушалка.

Облякох якето си и излязох навън.

Р. Л. Стайн

29

С четирипръстовата си ръка Кристофър Томас наля „Реми Мартен“ горе-долу на негова възраст в чаша, сякаш купена от магазинчето на някоя бензиностанция. Хотел „Тромп л’ьой“, в който бе отседнал, си го биваше въпреки разни дребни недоглеждания от този род. Но какво пък? Имаше известна логика: качествени напитки, евтина опаковка.

Погледна към отражението си в големия прозорец. И след десет години той така и не можеше да свикне с новия си външен вид. Не че не се харесваше — пластичният хирург се бе оказал истински артист.

Доктор 90210…

Добрият доктор се бе кръстил на пощенския си код, който, умножен по три, даваше приблизително сумата на хонорара му.

Томас игнорира образа си и се загледа през него във вечерния здрач.

Беше едновременно ядосан и разтревожен. От новините по телевизията знаеше за осуетения обир в музея предишната вечер, а пък Хюсън му бе изпратил кратък есемес за злополучната си среща с Арти. По многото буквени грешки си личеше, че когато го е писал, е бил пиян до козирката.

Томас въздъхна. Обирът беше перфектно планиран, плячката този път щеше да е изумителна. Още щом Хюсън бе научил за намеренията на Тони Олсън да организира възпоменателна среща за Роузмари, двамата с Кристофър съставиха план, който щеше да има за резултат най-големия удар в историята на изкуството: платна на Леонардо и Микеланджело, а също и на Рембранд, Вато, Рубенс, Тиеполо, Дьо Латур. За всяко от тях Кристофър имаше готов купувач, а личната му комисиона, след приспадането на всички разходи, щеше да възлиза на милиони.

Но всичко бе отишло по дяволите…

И сякаш това не стигаше, днес неочаквано бе звъннал телефонът:

Имам информация за Кристофър Томас…

Информация? Та Кристофър Томас не беше ли убит от жена си и натъпкан в онази „Дева“? Кристофър Томас беше мъртъв и погребан. Беше избледнял спомен, обект на омраза и презрение за някои, на завист за други. Толкова по въпроса.

Но той бе познал гласа.

Зад гърба си чу лек шум, който го извади от мислите му. Обърна се и видя Таня — или може би беше Тейлър! — която обличаше оскъдната си черна рокля. Когато само преди час й я бе смъкнал през главата и със замах я бе запратил на пода, той се бе надявал, че допирът на стройното й тяло ще го отвлече от историята с проваления обир. Но дори сексът не бе постигнал желания ефект и сега той обвиняваше нея.

— Охооо — изписка тя, като видя коняка. — Искам и аз!

— Не. Изчезвай.

Жената премигна.

— Не си много мил — изчурулика с детско гласче тя.

Томас й обърна гръб и се отдалечи. Чу как Таня — Тейлър? — си събира нещата и си тръгва с жална въздишка.

Нищо. Светът беше пълен с момичета като нея.

Той посегна към един от мобилните си телефони с предплатена СИМ карта — напълно непроследими, които купуваше с дузини, и набра номера на Хюсън.

След безкрайно чакане отсреща се чу кликване.

— Ааалу? — профъфли пиян мъжки глас.

— Не ми вдигаш телефона — тросна се Томас.

— Полицията снема показания от всички.

— Ти си пиян. Сега не е време да се напиваш. Какво става? Подозират ли нещо?

— За нас ли? Не знам. Не съм ходил до музея да разбера.

— Къде си сега? Какво правиш?

— Седя на яхтата и пия.

— Е, добре — каза бавно Томас. — Мисля, че всичко ще бъде наред. Не е имало личен контакт?

— Никаква връзка.

— Че как са разбрали тогава?

— Нямам представа.

Хюсън беше мръсник и пияница, но в основата си не беше глупак. Все пак двамата повече от десетилетие се препитаваха от кражби на произведения на изкуството, като бяха успели да се измъкнат от най-умните ченгета и най-опитните следователи на застрахователни компании в бранша.

— Мисля, че всичко ще бъде наред. Да оставим нещата да се поуталожат — повтори Томас. — Да се покрием за известно време.

— Окей, ще се покрием.

Томас прекъсна връзката, като едва се сдържаше да не запрати чашата си в стената. После седна в креслото и се загледа през прозореца.

Мислите му го отнесоха към времето, когато Кристофър Томас беше ненаситен за пари и жени. И когато Роузмари вече едва го понасяше и беше все по-малко склонна да пръска парите на фамилията, за да го издържа.

И тогава Томас бе започнал да крои планове за бъдещето. Като уредник на музея, той си бе създал връзки със съмнителни бизнесмени и престъпници по целия свят, тъй като знаеше, че големите пари са в частното предлагане на произведения на изкуството.

Евфемизмът му хареса.

Хората си мислят, че след като е световноизвестна, една картина е осигурена срещу кражба. Да, но те не отчитат наличието на купувачи — всичките до един мъже, между другото — в страни като Саудитска Арабия, Йордания, Иран, Китай, Япония, Малайзия или Индия; мъже с бездънни джобове и неутолима жажда да притежават гений. Те нямат никакво намерение да излагат придобивките си пред публика, често ги крият и от най-близкото си обкръжение. Цялата тръпка е в това да притежаваш нещо, което никой друг не може да си позволи.

И така, вдъхновен от „Желязната дева“, Томас получи внезапно озарение: двамата с Хюсън, подпомагани от Арти Руби — по онова време негов служител — да инсценират смъртта му, като подхвърлят чужд труп в „Девата“, а после Руби да уреди изпращането й в Германия. За по-убедително от съдебномедицинска гледна точка, Томас щеше да си избие един зъб и да отреже малкия пръст на лявата си ръка, като ги подхвърли на стратегически места в трупа, за да послужат впоследствие при идентифицирането му като изчезналия Кристофър Томас. По дяволите, какво бяха един пръст и един зъб, когато по петите го гонеха кредитори за милиони долари? Освен това, ако не бе взел такива амбициозни мерки за личната си безопасност, вероятно някой от „контактите“ му щеше да го е премахнал още преди години.

Но използването на Роузмари за изкупителна жертва бе идея на Питър. Томас се бе съгласил с неохота, защото нямаше друг избор. Питър му беше нужен. Дори и днес, дванайсет години по-късно, споменът как бе опръскал блузата й със собствената си кръв, как бе откъснал едно копче и го бе подхвърлил с трупа, го караше понякога да се буди нощем, облян в пот. И все пак, ако му се наложеше да избира, и сега би предпочел да умре Роузмари, а не той. Може би и самата тя би предпочела същото. Това беше най-големият проблем между тях: колкото повече Роузмари отстъпваше, колкото повече му даваше, толкова повече той я презираше. А пък тя така и не го бе проумяла. Горката Роузмари.

И така, Питър Хюсън, вечно пияният паркетен лъв, и Крис Томас, бившият музеен уредник, с неговите връзки и обширни познания за пазара на произведения на изкуството, бяха перфектен екип. Разбира се, двамата се ненавиждаха, но нима същото не можеше да се каже за главнокомандващите съюзническите въоръжени сили през Втората световна война? (Томас беше и любител историк.) През последното десетилетие бяха откраднали картини и произведения на изкуството за стотици милиони, като ги бяха насочили за частно предлагане зад граница, обикновено по едно-две до три наведнъж: един Реноар от университетски музей на север в щата Ню Йорк; един инкрустиран със скъпоценни камъни сребърен потир от моден магнат в Милано; един Пикасо от благотворителна фондация в Барселона; един Мане от тайната квартира, която някакъв филантроп бе плащал за любовницата си (както можеше да се очаква, ограбеният бе пропуснал да алармира полицията за кражбата).

Имаше и още.

Но точно в този момент едно-единствено нещо изпълваше съзнанието му: как да избяга. Колкото може по-бързо и по-надалеч. Джон Нън вече не беше полицай, но това не му пречеше да души наоколо. След проваления обир беше въпрос на време Нън да научи за участието на Хюсън и оттам следата щеше да го отведе до Кристофър Томас. Или може би вече го беше отвела?

Пък и този телефонен разговор…

Едно светкавично, безпроблемно бягство далеч не беше чак толкова невъзможен и неочакван вариант, колкото изглеждаше. През годините Кристофър Томас бе живял с пълното съзнание за риска да бъде разкрит и да му се наложи да се спасява вдън земя. Той имаше готов план за бягство, няколко милиона в брой, злато в чуждестранни банки и тайна резиденция в Бразилия.

Той позвъни на частната си чартърна служба и си поръча самолет, който да го чака в пълна готовност.

После Томас отиде в спалнята и измъкна евтиния си куфар изпод леглото. („Луи Вюитон“? Томас не притежаваше такива. Ако решите да крадете куфар, какъв ще изберете? Някой, който струва 1000 долара, или някой за 50? Защо изобщо хората са такива идиоти?!)

След пет минути бе опаковал всичките си дрехи. Щеше да отиде с кола под наем до летището на Оукланд и да я остави на дългосрочния паркинг, където поне два-три месеца никой нямаше да я забележи.

Той се огледа в хотелската стая. Къде ли беше онзи другият куфар?

И в този миг чу звънеца на вратата.

Погледна през шпионката. Направи гримаса и отвори.

На прага, небрежно разкрачен, бе застанал Арти Руби, видът му беше… нахакан може би бе подходящата дума, въпреки смачкания костюм, който сигурно датираше от времето, когато Кристофър го бе наел на работа. Той премигна неуверено, когато го видя, но после погледът му се спря върху осакатената ръка.

— Крис! Наистина си ти.

Въздишка.

— А ти си онзи, който ми позвъни по телефона, Арти.

— Майчице мила. Досега не те бях виждал с новата физиономия. Изглеждаш… Божичко, какво са направили с теб, да не са ти прекроили костите на лицето?!

Томас погледна през рамото му.

— Не се бой, нямам опашка. Трябваха ми няколко часа да стигна до тук, защото се оглеждах и три пъти се връщах.

Удовлетворен по тази линия, Томас попита:

— Как ме откри?

— Едно птиченце те изпя.

— Какви ги дрънкаш?!

— Отидох да се видя с Питър. Беше пиян и се издаде, че знае къде може да си. Спокойно, не ме гледай така! На никого не съм казал. Пазя всичко в тайна вече толкова години. — Арти се изкикоти самодоволно. — Питър обаче не може да си държи устата затворена…

— Така е.

Арти оглеждаше хотелската стая, впечатлен. Беше два пъти по-голяма от целия му апартамент. Износените му обувки бяха оставили кални следи по килима.

— Е? — попита Томас, сякаш следваше репликите си по сценарий.

— Ние сме зрели хора, нали, Крис? Бизнесмени?

— Не. Аз съм бизнесмен, а ти си нищо. Така че карай по същество.

— Ха! Много смешно. Е, добре. Знам, че скоро доста ще се размирише. Искам да напусна страната.

— И ти трябва номерът на маршрутката за летището, така ли?

Лицето на Арти се изопна.

— Знаеш за какво съм дошъл.

— За пари, естествено. Да ме изнудваш за пари.

Арти замълча, сякаш обиден.

— Искам си възнаграждението, като всички останали.

— Ти вече го получи.

— Но не беше достатъчно. — Арти се ухили, видът му отново стана нахакан както преди.

— Колко ти трябват?

— Достатъчно, за да ми стигнат, докато съм жив.

— Това може да означава и шепа центове.

Очите на Арти се разшириха и той изфъфли припряно:

— Ако ми направиш нещо, да знаеш, че съм оставил писмо при… някого. Ако само нещо се случи с мен, писмото ще стигне до когото трябва. В него пише всичко, Крис: как инсценира смъртта си, как напъхахме онзи труп в „Девата“, как го изпратихме в Германия.

— Виж, не съм в настроение да споря с теб. За каква сума става въпрос?

Някои хора винаги се пазарят за по-малко, отколкото си склонен да им дадеш.

— Пет милиона.

Томас решително поклати глава.

— Ти си се побъркал. Мога да ти дам един евентуално.

— Три.

— Два.

— Става — изсумтя Арти. — Но в брой.

— Мога да ти ги донеса.

— Не става мой човек! Искам ги сега.

— Виж, Арти, исках само да кажа, че мога да ти донеса парите от съседната стая. Сега.

Онзи само примигна.

Томас добави:

— Но проблемът е в писмото, за което намекна. Ще похарчиш двата милиона и ще дойдеш да ми искаш още.

— Не, няма.

— Сега така казваш, но един ден положително ще дойдеш. — Томас се намръщи. — Чакай! Дойде ми нещо наум. Ще ти дам двата милиона сега, после, когато си в безопасност, ще се срещна с човека, у когото е писмото, твой братовчед или… адвокат, или какъвто и да е там…

— Да, да, това е… мой познат, адвокат.

— Ще се видя с него и ако ми даде писмото неотваряно, ще му дам още един милион за теб. Как ти звучи?

— Вярно ли? — Арти разтри лицето си с длан. Имаше вид на ученик, току-що научил, че занятията в училище са отменени. — Става! — И той протегна немитата си ръка.

Томас се направи, че не вижда жеста. Докато влизаше в съседната стая, той чу Арти да казва зад гърба му:

— Ама и барчето ти си го бива, мой човек! Имаш ли нещо против да си капна едно?

— Няма проблем, почерпи се!

Кристофър Томас наистина държеше в спалнята си няколко милиона в брой — сума, която мършавият Арти едва ли можеше да повдигне физически, камо ли да отнесе със себе си. Но заедно с парите имаше и нещо друго: един „Колт Питон“ .357 магнум. Той посегна към нощното шкафче и го извади. Макар калибърът да беше по-малък от .38, да не говорим за .44 или .45, мощността на заряда беше чудовищна, а куршумът с кух връх се пръскаше като гъба в тялото на жертвата, предизвиквайки вътрешни разкъсвания като при прегазване от товарен влак.

Стиснал пистолета отстрани до хълбока си, Томас се върна в стаята при Арти, който си беше „капнал“ една водна чаша от малцовото уиски, струващо 800 долара бутилката. Когато го видя, Арти му се ухили като благодарен кокер шпаньол.

— Не живееш зле за умрял човек — пошегува се той, но в следващия миг видя пистолета и зяпна. Чашата се разби с трясък на пода. — Недей! Не ме убивай!

— Винаги съм казвал, че глупаците не заслужават да живеят. Опитваш се да ме изнудваш, а, Арти? Да изнудваш мен?!

— Писмото! Не се шегувам! Вътре пише всичко!

Томас едва се сдържа да не се изсмее. Само преди минута Арти му бе казал къде да намери писмото, ако такова изобщо имаше. По-късно тази вечер, още преди някой да бе забелязал, че Арти го няма, а самият той отдавна щеше да е далеч от тук, един-двама от сътрудниците му щяха да претършуват сантиметър по сантиметър апартамента на Арти Руби, докато открият имената на всички адвокати, с които някога бе общувал. След което щяха да се погрижат писмото, ако такова изобщо имаше, да му бъде доставено неотворено.

Или просто да ликвидират онова мизерно адвокатче.

Така или иначе…

Томас дръпна назад ударника на револвера, който изщрака. Вдигна оръжието и се прицели.

— Не! Моля те!

Пръстът на Томас обра спусъка.

Джефри Дивър

30

Събирането от предишната вечер беше белязано от призрачното присъствие на Роузмари и Кристофър Томас. А сега думите на съдебния антрополог бяха изкарали единия от тези призраци на светло, бяха го разтворили в дневната светлина. Защото, както се оказа, Кристофър Томас сигурно още бродеше по широкия свят.

Джон Нън усети как гръдният му кош сам си пое дълбоко дъх. Вцепенението, в което беше изпаднал преди време, осъзнавайки, че Роузмари е невинна, бе започнало да отпуска железните си клещи.

Но ако Кристофър Томас беше жив, къде ли се намираше?

Срещата им с експерта бе приключила и хората бяха започнали да се разотиват, но Нън знаеше, че съзнанието на всички е завладяно от въпроси и съмнения. Той ги изпрати с поглед, но не му се разговаряше с никого. А и те не се спираха, дори за да му кажат довиждане, и избягваха погледа му. Та кой би желал да разговаря с един бивш полицейски инспектор, който така глупаво се бе оставил да го изиграят? По дяволите веществените доказателства! От самото начало той се бе съмнявал във вината на Роузмари, но бе потискал съмненията си. Тя трябваше да бъде призната за виновна колкото може по-бързо, така че всички — освен него самия, пък и самата Роузмари — да си кажат, че системата работи, че и този път справедливостта е възтържествувала.

Обзе го внезапен, раздиращ гняв заради пропилените възможности, заради двата съсипани човешки живота; той се подпря на стената и затвори очи, после отново ги отвори.

Вляво от него висеше някаква картина — размазана, модернистична мъглявина от сини, бели и оранжеви петна, завихрени в безумен танц. Творба, чийто смисъл и логика той не разбираше.

Сътворение. Логика. Смърт. Смъртта на Роузмари, смъртта на брака и кариерата му — цялата тази чудовищна лъжа е била сътворена от някого, изваяна с търпеливото умение на художник по някаква изначална логика, която той така и не бе успял да разгадае.

Защо?

Сценарий от подобен мащаб издаваше хладна пресметливост, а не разгорещена страст. А при разследването на такива престъпления важеше едно основно правило, което той трябваше да спази с неотстъпчива последователност: следвай парите.

В случая парите бяха отишли при просмукания със спирт, покварен до мозъка на костите Питър Хюсън.

Нън се отдръпна крачка назад от модернистичната картина. Огледа се; всички си бяха тръгнали — и живи, и призраци, и изкривеното, измамно минало. Може би бягаха от него — от ченгето, върху чиито показания почиваше обвинението срещу Роузмари, от ченгето, което бе объркало всичко. Сигурно отдалеч миришеше на провал, самосъжаление и некомпетентност. Внезапно усети, че му се гади, но си каза: Аз ще открия истината. Някакво задрямало въгленче в сърцето му се разгоря. Аз ще открия истината.

Може би Роузмари беше невинна. Или пък тя бе убила човека, за когото всички бяха приели, че е Кристофър.

Във всеки случай той искаше да знае.

Следвай парите. Трябваше да говори с Питър.

Стъпките му отекнаха в празния коридор. Картината го следеше внимателно, сякаш преценяваше решителността му. Той кимна на човека от охраната, който го изчакваше да си тръгне. Излезе от музея и потъна в мъгливата, влажна завивка на нощта. Леденият вятър го прониза. Звездите бяха размазани петна зад облаците.

В сенките на надвисналата модерна сграда различи човешка фигура. Вървеше с колеблива стъпка по безлюдния тротоар. Питър?

Нън ускори крачка, като стъпваше на пръсти, за да не вдига шум.

Мъглата се разтвори, прерязана като с нож от острата светлина на улична лампа; Нън позна мъжа. Не беше Питър, а Стан Балард, който точно в този момент бъркаше в джоба си за телефон, после го вдигна към лицето си.

Може би Сара го търси, помисли си Нън. Сара, която го бе заменила с лъжец и мръсник като Балард. Какво ми беше на мен? — помисли си той. Какво й стана на нея? Бракът им приличаше на онези модернистични картини, при които логическата основа се губи в безсмислен хаос. Дали Сара изобщо някога го бе обичала?

Балард се обърна и сви по тясната странична уличка, загърбвайки топлия уют на близкото бистро и на един бар, чиито неонови светлини блещукаха мамещо малко по-нататък по потъналата в мъгла улица.

Стан Балард търсеше усамотение след шокиращите разкрития. Интересно.

Нън спря на ъгъла и предпазливо надникна в уличката. По протежение на тротоара се виждаха контейнери за боклук и струпани празни каси от бистрото. Той видя как Балард зави зад един от контейнерите и сам забърза напред, посягайки към пистолета в джоба си — жалка останка от някогашния полицай. Когато тръгваше за музея, се бе поддал на изкушението да вземе оръжие и чифт белезници — тогава това го учуди, но сега беше благодарен на странното си хрумване.

Балард шепнеше напрегнато в телефона си:

— Всичко ще излезе наяве, всичко, което направихме, за да изкараме пари от наследството…

Гласът му трепереше, беше обзет от паника. Усетил чуждо присъствие зад гърба си, той се извърна рязко и Нън завря пистолета под челюстта му.

Балард замръзна на място, прибелял от уплаха.

Нън вдигна пръст до устните си, после посочи с пръст телефона и Балард му го подаде.

Нън вдигна апарата до ухото си. Гласът отсреща беше на човек, изпаднал в шок и паника:

— Млъквай, не говори за това, просто млъкни!!!

Произнасяше думите завалено, с надебелял от пиене език. Питър Хюсън.

Нън издаде звук, който би могъл да се приеме като съгласие.

— Не искам да знам, Стан. Не ми дреме. Нищо не е станало, всичко ни е наред, в безопасност сме, работата спи. Не просто спи, хибернира. Зимен сън. Вечен. — Питър се изхили. — Не ме интересува какво е казал онзи смахнат криминолог. Не искам да го чуя. Няма да ни хванат. Защото парите са у нас. У теб, у мен. Наши са.

Нън отново изръмжа нещо неясно и когато Питър се впусна в поредната тирада, покри с длан слушалката и каза на Балард:

— Кажи му да стои там и да не мърда. Кажи му, че отиваш при него. Не приемай отказ. Изпълнявай!

— Ти да не би… — Балард изви очи настрани, към пистолета, опрян в челюстта му.

— Именно — отвърна Нън. — Нямам какво да губя. Ти лично се погрижи за това. Докато ти имаш какво да губиш. Прави каквото ти казах. — И Нън завря телефона в лицето му.

— Да, Питър, тук съм.

Гласът на Балард беше равен и овладян. Адвокатът в него се бе събудил. Дори да трепереше вътрешно от страх, той никога не го показваше. Не и пред публика. Или пред съучастник.

— Искам да се видим. Да, сега. — Пауза. — Не, не в бар. Остани на яхтата. Не си в състояние да се показваш пред хора тази вечер. Аз идвам след малко… Окей… Да, Питър. Довиждане.

Нън прекъсна връзката.

— Ех, защо нямах диктофон! Щях да докажа на света какво пълно и абсолютно нищожество си…

Балард бе събрал достатъчно кураж за една крива усмивка.

— Ти току-що извърши въоръжено нападение срещу мен, след като преди това си подслушвал мой частен разговор. Ако още в този момент не ти видя гърба, ще те влача по съдилища, докато ти взема и последния цент от съдраните джобове. Мислиш си, че откакто Сара те заряза, си стигнал дъното? Ти си още на километри над дъното, но аз ще се погрижа да потънеш докрай, Нън.

— Потъването ми е хоби — каза Нън. — Аз съм олимпийски шампион по потъване, Стан. Сериозно. Но съм впечатлен от бездната, в която ти си се свлякъл. Помогнал си на Питър Хюсън да източи милиони от наследството на племенниците си, след като майка им, собствената му сестра, беше екзекутирана. Ако даваха медал за доблест и човешко достойнство…

Устните на Стан Балард се раздвижиха неопределено, докато накрая застинаха в презрителна усмивка.

— Догадки, които не почиват на нищо.

— Бяха догадки. Но едно време. Вече не са. Покажи ми портфейла и ключовете от колата си, Стан.

Балард порови в джобовете си и извади портфейла си и връзка ключове. Върху ключодържателя блестеше емблемата на „Мерцедес“. Нън разтвори дебелия портфейл и прелисти с палец съдържанието му.

— Живееш доста по-нашироко, отколкото навремето, когато Роузмари отпътува към газовата камера. Да не би с Питър да източвате семейните пари? Мъртвата не е в състояние да поиска одит.

Балард не помръдна от мястото си и не каза нищо.

— Питър е мръсник, но освен това е и пияница и едва ли е човекът, комуто би поверил плана си — отбеляза Нън.

Той изпитваше садистично удоволствие при мисълта не просто да забие ножа на Балард, но и да завърти острието между ребрата му. Нещо в него го подтикваше още сега да дръпне спусъка и да изтрие веднъж завинаги ехидната усмивчица от лицето на Стан Балард. Но тогава се сети за Сара. Нима тя наистина обичаше този човек? Нима изобщо го познаваше?!

— Какво? — Балард, обикновено проницателен, не бе схванал намека в думите на Нън.

— Някой е съставил плана да сложите онзи труп в „Желязната дева“ и да натопите Роузмари. Подобно престъпление изисква съобразителност и организационни умения.

— Все едно четеш от учебник.

— Ти чукаш жена ми, аз имам пистолет в ръката си, тъй че подигравките едва ли са особено умна стратегия.

— Бившата ти жена — обади се Балард.

Нън го прекъсна:

— Списъкът с кандидатите не е особено дълъг, Стан. Ти си по-умен от Питър, а и мотивът ти не е толкова очевиден, колкото неговият. Ако Питър има изгода, имаш и ти.

Устата на Балард отново потрепна, размърда се и застина, този път в гримаса на недоверие.

— Казваш всичко това само заради Сара. Защото искаш да ме изкараш някакво чудовище.

— Нищо не те изкарвам. Ти си чудовище. Кажи ми сега какво направихте двамата с Питър.

— Планът не беше мой.

Нън го сръчка с дулото на пистолета под брадичката. Дори на слабата светлина се видя как кожата наоколо почервеня.

Но Балард не отговори.

— Мислиш, че няма да те убия?

— Няма. Твърде много обичаш Сара, за да й го причиниш.

Бруталната истина в думите на Стан — единствената истина, излязла от устата на този патологичен лъжец — прониза като нажежена тел мозъка на Нън. Той си представи Сара в прегръдките на Стан Балард. В този момент не знаеше дали я обича, или мрази. Но се опита да запази спокойствие.

— Няма да й го причиня аз. Ти си този, който натопи невинна жена за убийство, което не беше извършила. Гарантирам ти, че ако Сара го узнае, с брака ти е свършено.

Балард присви очи.

— Какво искаш? Пари? Мога сериозно да повиша стандарта ти на живот.

— С какви пари? На Роузмари? На децата й?

— Роузмари е мъртва, и то по твоя вина, Нън.

Пръстът на Нън се сви около спусъка. Бе едва забележимо движение, но Балард го забеляза и от гърлото му излезе задавен стон:

— Извинявай, извинявай, не исках…

— Какво искаше да каже Питър с това „Никой не знае“?

— Питър е пиян като свиня. Дрънкаше врели-некипели.

— Жив ли е Кристофър Томас?

— Нямам представа.

— Пипал ли е парите след смъртта на Роузмари? И той ли е в схемата?

— Казах ти, нямам представа дали е жив или мъртъв. Знам колкото и ти.

— Мислел си, че е мъртъв, така ли?

— Да, допреди двайсет минути.

— Лъжеш. Двамата с Питър сте в дъното на всичко.

— Не.

— Ако те убия още тук и сега, Стан, това ще е справедливост. — Целта му бе да сплаши Балард, да изтрие тази гадна усмивчица от лицето му. — Ти открадна живота на Роузмари, съсипа моя.

— Няма да ме застреляш.

— Напротив. Ще те застрелям, Стан. Ще изпразня пистолета в теб. Първо ще ти прострелям ушите. После носа. После капачките на коленете. И накрая, когато болката стане непоносима, ще те гръмна в мозъка, където се е родила всичката тази гадост.

— Блъфираш.

Нън вдигна пистолета до ухото на Балард и дръпна спусъка. Изстрелът отекна в глухата уличка. Балард изпищя и падна на колене, опипвайки с длани невредимата си глава като човек, който проверява дали е жив или умрял.

Нън го сграбчи за яката, вдигна го на крака и го блъсна с гръб към тухлената стена. Дали и други бяха чули изстрела? Ако на съседите им хрумнеше да повикат полиция, разполагаше с броени минути.

— Нищо ти няма, ревльо — каза той на Балард.

— Парите… идеята беше на Питър… той измисли всичко…

— Но ти му помагаше, нали?

От гърлото на Балард излезе нещо средно между стон и хлипане. Нън го прие като потвърждение на думите си.

— Знаеш, че Питър ще си изпее и майчиното мляко, нали, Стан? Повярвай ми, в твой интерес е да проговориш пръв, поне малко от малко да се докараш на полицията. Ще кажеш на полицаите всичко, което знаеш, нали така, Стан? Всичко.

Сгърчен и треперещ като лист, Балард не смееше да погледне Нън в очите.

Нън прибра пистолета в кобура отзад на кръста си. Накара Балард да се изправи и го поведе пред себе си към главната улица. Пред музея същият пазач, който бе кимнал на Нън за сбогом, се оглеждаше и ослушваше. Явно трясъкът от изстрела го бе накарал да излезе навън. Мъжът беше доста едър, поне метър и деветдесет и пет, як и набит. Можеше да надвие Балард с една ръка.

— Чух изстрел — каза пазачът.

— Сигурно е ауспух на кола — отвърна Нън. — Този господин има информация за полицията във връзка с жената, чиято годишнина от смъртта отбелязваха тук снощи.

Пазачът огледа Балард.

— Хммм, нямам право да го задържам или арестувам…

— Нито пък аз. Но мистър Балард е добро момче. Обади се в полицията и кажи, че мистър Балард се е поставил под доброволен арест и ще ги изчака да дойдат. — Той охлаби леко желязната хватка, в която стискаше ръката на пленника си. — Погледни ме, Стан!

Балард най-после вдигна глава и го погледна — имаше вид на човек, попаднал в нов, непознат за него свят, където не важаха никакви правни стратегии, контраискове и извънсъдебни споразумения. И беше видимо неподготвен за промяната.

— Отивам да говоря с Питър. Тъй че, ако държиш да направиш добро впечатление на полицията, преди Питър да те е изпреварил, съветвам те да пропееш веднага щом дойдат.

— Питър… — започна Балард, но се спря и не каза нищо повече, докато Нън не се загуби в нощната мъгла.

Яхтклубът „Сейнт Франсис“ се намираше в марината. Мъглата се беше спуснала ниско над водата като неподвижен облак. Нън беше взел мерцедеса на Балард и се представи за него на пазача на паркинга, като му каза, че Питър Хюсън го очаква. Пазачът вдигна телефона, позвъни на Хюсън, после затвори и махна с ръка на Нън да влиза.

Нън паркира и забърза по кея. Макар да носеше името на свети Франциск, закрилник на бедните, марината беше пристанище за луксозни моторни и платноходни яхти. Яхтата на Хюсън беше дълга двайсет и два метра и се казваше „Дезире“. Зад корпуса й се извисяваше величествената грамада на моста „Голдън Гейт“, обвит в мъгла. Докът беше притихнал, повечето собственици на яхти не живееха в тях, но Питър Хюсън беше изключение. Откъм „Дезире“ се чу звън на счупено стъкло.

Нън се качи на палубата, прекоси я и слезе в каюткомпанията.

Завари Питър Хюсън коленичил на пода; по дъските пред коленете му блестяха парчета от счупена кристална чаша, във въздуха миришеше на уиски. Питър вдигна най-голямото парче и погледна към Нън.

После се засмя.

— Възпоменателната среща приключи, инспектор Нън! — Той произнесе думата на три отчетливо разделени, макар и завалени срички. — Но ти май вече не си полицай, а?

— Истината е, че съм, Питър. Поне за момента имам всички основания да съм.

— Виж сега, оня там… какъв беше, учен някакъв, дето разправял, че трупът не бил на Крис, това са пълни дивотии. Той е някакъв перко, проси си внимание. Но още утре ще знаем — той се изправи с мъка, като изпусна парчето стъкло на пода, — че е нает от някоя жълта медия и че лееекичко се е объркал. — Питър се облегна на барплота и с треперещ показалец се прицели в челото на Нън. — Та така… ти нямаш право да влизаш с измама в частна собственост и сега аз ще извикам пазача, когото си излъгал, че си Стан, и ще те вкарам в затвора за незаконно нахлуване в частна собственост.

Питър посегна към телефона, но Нън прекрачи парчетата стъкло и го блъсна на пода.

— Ей, нямаш право! — наежи се Питър. Пиенето му беше дошло много и когато се опита да се изправи, Нън без усилие го събори отново по гръб. — Махай се от яхтата ми! Веднага!

— Защо?

— Какво „защо“?

— Аз дори не знам откъде да започна, Питър. Защо човек като теб, роден с всички възможни привилегии, пропива всичко, което има? Защо остави сестра си да загине? Защо крадеш от собствените си близки, от своята кръв и плът?

— А ти защо… не изчезнеш от яхтата ми? — изсмя се Питър.

— И ти, и аз знаем, че криминологичната експертиза казва истината. — Нън скръсти ръце и го изгледа. — В този момент Балард пее пред полицията.

— Ако Балард изобщо някога говори с полицията, то ще е, за да подаде оплакване от теб, например за непозволено нахлуване в частна собственост, а също и заради некадърността ти. Сестра ми е мъртва, а вината за това е твоя, а не моя. — Питър размаха показалец срещу Нън, после обърса устата си с длан.

— Балард говори с полицията, защото е готов на всичко, за да спаси кариерата си. Иска сделка. И ще я получи. В този момент. Кой според теб ще договори по-изгодни условия, Питър? Един печен адвокат или един алкохолизиран безделник? — Нън погледна часовника си. — Двамата с Балард откраднахте парите на Роузмари от децата й. На него ще му отнемат лиценза. А ти ще отидеш в затвора. Можеш да преподаваш на пандизчиите уроци по ветроходство, за да минава по-бързо времето…

— Лъжеш! — Гласът на Питър беше станал писклив. — Не можеш да ме пипнеш. Идваш тук и ме заплашваш. Аз цял живот съм се грижил добре за ония пикльовци. А ти си един некадърник. Сериозно ли смяташ, че някой ще ти повярва?

— Честен отговор ли искаш, Питър? Мисля, че да, понеже Балард пропя. Той вече е в полицията. Единственият начин да получиш смекчена присъда е да си признаеш, че си крал от племенниците си. „Пикльовците“, както ги нарече.

— Нищо не можеш да докажеш.

— Трупът не е бил на Крис. Случаят ще бъде върнат за ново разследване. Една майка е била изпратена на смърт. Медиите, обществото ще пощуреят.

— Много ще й помогне това на сестра ми…

— Много ти пука на теб за сестра ти.

Питър се изправи и изгледа втренчено Нън, после намери чиста чаша и си наля два пръста уиски. Вдигна чашата пред очите си, помисли малко и доля още един пръст. Отпи голяма глътка.

— Мислиш, че съм мразил сестра си? Може и да си прав. Но я и обичах.

За един ужасен миг на Нън му се стори, че Питър Хюсън ще се разплаче. Мощно хлипане разтърси цялото му тяло.

— Къде е Кристофър, Питър?

С една дълга, жадна глътка Питър пресуши един пръст от уискито в чашата си.

— Мъртъв. Роузмари го уби.

— Трупът не е на Крис.

— Мъртъв е. Мъртъв. — Питър отстъпваше полека назад покрай барплота. — Крис е трупът в „Девата“.

— Питър! Къде… е… Кристофър?

Питър запрати чашата в лицето му. Нън се дръпна, но уискито засмъдя в очите му, а кристалната чаша го бе улучила в челото. Питър се опита да се промуши покрай него, но Нън успя да го сграбчи за яката. Навремето Питър беше спортувал, но спиртът бе изцедил жизнените му сили.

Без да пуска яката му, Нън мигаше яростно, за да махне парещата течност от очите си. Той повали пленника си на пода и го повлече към мястото, където бяха парчетата от счупената чаша. Хвана го за оредялата коса и наведе лицето му над острите парчета стъкло.

— Казвай! Къде е Кристофър?

— Не, не! Не!

— Питър! Помисли само. Ако си крал от племенниците си, но пък можеш да им върнеш бащата, ще станеш по-симпатичен на съдията, отколкото Балард. Може дори да ти остави яхтата.

— Яхтата… — повтори Питър.

— Да, яхтата. Хайде, говори. Или ще измета тези стъкла с лицето ти. Ще те заболи, уверявам те.

Питър Хюсън си пое на пресекулки дъх, докато Нън преброи до десет. Когато не последва отговор, той натисна главата му надолу, към счупените стъкла.

— В „Тромп л’ьой“ е! В хотел „Тромп л’ьой“! Поне така мисля…

Нън познаваше хотела — четиризвезден, недалеч от Юниън Скуеър.

— Не ме лъжи, Питър!

— Не лъжа, но…

— Но какво?

— Няма да го познаеш. Лицето му…

— Направил си е пластична операция, така ли?

Питър кимна.

— Така казва. А и стаята едва ли се води на негово име. Не знам как точно изглежда сега, не съм го виждал повече от десет години. Това ни беше договорката.

— Но си разговарял с него.

— Да. Вчера ми се обади. Мислех, че се е изнесъл от Сан Франциско, но се оказа, че е още тук. — В гласа на Питър се долавяше страх.

— Откъде знаеш, че е в „Тромп л’ьой“? От него ли?

— Не. Но когато ми се обади, чух малко от околния шум. Музика. В „Тромп л’ьой“ пее от години една джазова певица с много гърлен алт. Аз ходя там да пийна, та съм я чувал. По гласа й се сетих къде може да е.

От Питър става добър детектив, помисли си Нън. Стига следите да водят към някой бар.

— И защо му е притрябвало да ти се обажда? — И изведнъж той се сети. — Ти си му помогнал да се укрие! Да избяга. — Той се дръпна крачка назад.

— Толкова ниско мнение ли имаш за мен? — изхлипа Питър.

После изведнъж сякаш нещо в него се прекърши. Дали от чувство за вина или от изпития алкохол, съпротивителните му сили го напуснаха. С надебелял език той си призна всичко: как бе помогнал на Кристофър да инсценира убийството си и да изчезне безследно.

— Планът беше на Крис — каза той. — Негова бе идеята да подхвърлим чужд труп. Уби някакъв китаец, дребен пласьор, който го снабдяваше с хашиш и кокаин, едва ли някой щеше да забележи липсата му. Натъпка трупа в „Девата“.

— Име?

Питър се замисли.

— Имаше прякор. Някакъв филмов герой. Не си спомням.

При мисълта за разложения, неразпознаваем труп Нън усети как му прилошава. Спомни си за зъба и за обяснението на криминолога Макгий относно отрязания пръст.

— И после си му помогнал да натопи сестра ти.

— Идеята беше на Крис, от начало до край! — изпищя Питър.

— Продължавай.

— Той беше взел една от блузите й и я опръска със собствената си кръв, когато си отряза пръста. Спомням си много добре, все едно рисуваше картина с кръвта си. После взе косми от четката й за коса и ги пусна при трупа. Накрая подхвърли в кабинета й хашиш и кокаин, за да ги открие полицията.

Нън слушаше мълчаливо пиянската изповед на Питър Хюсън. После го пусна, Питър се надигна, направи няколко несигурни крачки и се строполи до мивката, като опипваше лицето си за стъкла. Имаше само малка драскотина, която едва кървеше. Той въздъхна с облекчение.

Нън извади чифт белезници от калъфа на колана си и закопча едната му ръка за дръжката на фурната.

— Ти вече не си ченге, не можеш да ме арестуваш! — изкрещя Питър.

— Балард е имал причина да се навърта наоколо. Ти живееш на яхта, можеш до час-два да си в международни води. Нямам ти доверие.

— Моля те, Нън! Пусни ме. Ще ти дам пари. Обещах ти!

— За втори път през последния час ми предлагат подкуп. — Той взе бутилката с уиски и я завря между краката на Питър. — Ще повикам полицията да те прибере, Хюсън.

Питър издаде звук, който приличаше на кашлица, но можеше да е и хлип.

Нън скочи от „Дезире“ и се затича по кея.

Значи Кристофър Томас беше жив, и то съвсем наблизо. Най-после Нън имаше шанс да приключи случая. Да въздаде правосъдие за Роузмари. Евентуално да си върне значката.

А защо не, мислеше си той, да си върна и самия себе си?

31

— Боя се, че не разбирам какво ми говориш. — Кристофър постави ролката тиксо на барплота до револвера. — Трябва сериозно да поработиш върху дикцията си. Добрата дикция отличава културния човек от нисшите класи. — Той вдигна чашата на Арти от килима, изми я и я подсуши, после си наля два пръста от същото малцово уиски. — Както и парите, разбира се.

Арти изскимтя жално. Лицето му беше бяло като вар. Когато се опита да пълзи, по брадичката му потече струйка пот. Беше забележителна гледка. Вдигаше с усилие едната си ръка и я преместваше с няколко сантиметра напред. После другата. Беше като обсебен от демони, толкова силно бе желанието му да превъзмогне болката и да избяга.

Кръвта, изтичаща на тласъци от корема му, изглеждаше тъмна, почти черна на фона на белезникавия килим.

Кристофър отпи още една глътка, наслаждавайки се на приятната топлина, която се разливаше по тялото му. Чувстваше се толкова жив, сякаш за втори път този ден бе правил секс. Не в смисъл на оргазъм — в оргазма си той се чувстваше по странен начин уязвим, сякаш се лишаваше от нещо. По-скоро като завоевание, някоя поредна Тейлър или Хейл, или Джъстин. Капитулацията в очите й, след която идва разсъбличането. Моментът на отказ от съпротива пред неизбежното.

Само че Арти яростно се съпротивляваше пред неизбежното и с това правеше насладата на Кристофър още по-пълна.

Той погледа още малко простреляния, после се обърна и тръгна към спалнята. Запали лампата и се огледа. Единичен изстрел, дори от колт .357 калибър, е лесно да бъде игнориран като уличен шум, отваряне на бутилка шампанско, гърмящ ауспух или дори това, което си беше — изстрел с огнестрелно оръжие, но случил се някъде другаде. Едва ли някой би могъл да допусне, че се стреля в хотелски апартамент за 4000 долара на нощ.

И все пак, време беше да изчезне. Пък и Сан Франциско едва ли можеше да му предложи нещо повече като силни усещания. Следенето на Балард; ножът, опрян в бялата шия на Бел; дебненето на онова ченге; разкошната съпруга на Балард, която бе изненадал в пробната и която едва не се бе подмокрила от страх — всичко това си беше тръпка, че и отгоре. Съжаляваше единствено, че така и не бе успял да зърне децата си — Лейла и Бен — дори от разстояние. Арти бе провалил това му намерение с идиотските си опити да го издои. Е, какво пък. Рио го зовеше.

Кристофър свали от гардероба един от куфарите, разтвори ципа, отключи сейфа на стаята и започна да вади пачки с пари. Когато напълни първия куфар, свали втори и напълни и него. От трети куфар извади чиста колосана памучна риза и се преоблече. Застана пред огледалото. Изглеждаше някак… еснафски солиден. Добави копчета за ръкавели и размаха ръце, за да се очупи платът по тялото му. Е, така беше по-добре. Едновременно стилно и шик.

Вдигна двата куфара — тежко нещо са парите в брой, дори в банкноти с високи деноминации, направо изумително! — и се върна в дневната.

Арти бе пропълзял почти два метра на лакти. Пътят му беше очертан с тъмна кървава ивица. Ръцете му бяха покрити с кръв.

— Трябва да ти призная, Арти, че си по-умен, отколкото изглеждаш. — Кристофър пусна куфарите на пода и се приближи с ленива походка. — Отиваш към телефона, много хитро. Аз пък бих си помислил, че ще тръгнеш към вратата. — Той стъпи с лъснатата си обувка на рамото му и го бутна надолу.

Арти се строполи като подкосен. Дори парцалът в устата му и няколкото слоя тиксо не успяха да заглушат животинския му писък.

— Но дори да беше стигнал до телефона, какво щеше да им кажеш? — Кристофър отиде до барчето и взе тежкия револвер. — Нещо като: „хмгъххмхмммггъххх?“ — Той се отпусна на едно коляно до бившия си охранител, като внимаваше да не изцапа панталона си в кръвта му. — Чуваш ли какво те питам?

Очите на Арти бяха изцъклени. Зениците му се бяха свили до две точки, сякаш наблюдаваше отблизо ярък пламък. Не отговори. Кристофър се наведе и го удари с ръба на дланта си в корема — малко над мястото, където куршумът бе отворил широка рана. Този път Арти реагира.

— Питам те дали ме чуваш.

Човекът закима енергично.

— Сигурно вече дори ти си разбрал, че ще умреш. Ще се отървеш от жалкото си битие на този свят, тъй да се каже. Но колко бързо ще се явиш на другия, зависи от мен. Не забравяй това, когато ти сваля превръзката от устата. Схващаш ли?

Ново кимване.

— Отлично. — Кристофър дръпна тиксото и измъкна изоставените бикини на Тейлър от устата на Арти. Захвърли ги настрани и избърса ръка в една чиста част на ризата му. — И така — той допря дулото на пистолета към слабините на Арти и дръпна ударника, — по въпроса за онова писмо…

Беше уморен. Толкова уморен.

Раменете на Джон Нън бяха схванати, очите му бяха сухи, виждаше на петна. Когато вдигна ръце, за да ги разтрие, дланите му трепереха. Сякаш бе бягал с дни.

Не с дни. С години. Цели дванайсет години.

Дванайсет години болка и вина заради проваления му брак, заради Сара.

Дванайсет години заблуда, че Кристофър Томас може приживе да е бил мръсник и безогледен кариерист, но в края на краищата бе станал жертва на убийство.

Дванайсет години, откакто собствените му показания бяха изпратили Роузмари Томас на смърт за убийство, което изобщо не се бе случило.

Дванайсет години на вяла безпомощност, на пиянство, отчаяние и слабост. На съмнения и отлагане. На пасивно бездействие, на вайкане и самосъжаление, докато животът отминаваше.

Години, през които Кристофър Томас бе живял като в приказен сън, а Джон Нън не можеше да се отърси от най-страшния си кошмар.

Но сега всичко щеше най-после да приключи, и то не къде да е, а в хотел „Тромп л’ьой“ — „зрителна измама“ или „привидност“, ако не го лъжеше френският от училище.

Жестоко, няма що.

Нън пусна аварийните светлини и слезе от мерцедеса. Пиколото тръгна към него, но той поклати глава.

— Няма да се бавя.

Вратите се разтвориха безшумно, разкривайки широкото, дискретно осветено мраморно фоайе. Въздухът ухаеше на зрели плодове, може би леко презрели. Токовете на обувките му почукваха по мраморния под, докато заобикаляше импозантните кресла с насядали в тях адвокати, лекари и финансови брокери. Покрай стената зад рецепцията растяха живи дървета. Едва когато се приближи, видя, че са нарисувани, но толкова реалистично и с такъв усет за перспектива, че едва ли не можеше да протегне ръка и да ги пипне.

— Добре дошли в „Тромп л’ьой“, сър. С какво мога да ви услужа?

— Търся един човек. Гост на хотела.

Жената на рецепцията — на ревера й имаше табелка с името: „Клеър“ — едва-едва повдигна глава от клавиатурата си.

— И как се казва господинът, сър?

Той направи гримаса и извади от джоба си стара снимка.

— Това е той. Познавате ли го?

— Съжалявам, какво е това…

— Аз съм полицай.

В случай като този нямаше нужда да играе по правилата.

— Въпреки това, съжалявам, но не мога… Може би трябва да повикам управителя, вероятно той…

— Чуйте ме! — Нън се наведе над главата й. — Този човек е убиец. Разбирате ли? Опасен е. Моля ви. Помислете. Виждали ли сте го?

Клеър облиза притеснено устни.

— Не знам.

Отнякъде се чу приглушен гръм. Смътен, едва доловим. Инвестиционният банкер във фоайето изобщо не прекъсна флирта си с манекенката, нито пък тя спря да си оправя косата и да пърха кокетно с клепачи. Разговорите продължаваха, тихи и делови, разговори на заможни, влиятелни хора.

Но Джон Нън позна безпогрешно звука, въпреки многото шумоизолирани етажи, които го деляха от източника. Жената на рецепцията попита:

— Ама какво беше това? Чух го още веднъж преди няколко минути.

Нън отново насочи вниманието си към нея.

— Помислете. Виждали ли сте този човек?

— Аз…

— Да или не?

— Не. — Гърлото й беше стегнато.

— Някой друг?

— Какво искате да кажете?

— Дали някой друг може да го е видял?

Тя поклати глава.

— Обикновено сме по двама на смяна, но Джонатан се запозна с някакъв къдрокос младеж и аз му казах… — Клеър вдигна рамене. — Да потърся ли управителя у дома?

Но Нън вече се отдалечаваше. Звукът беше изстрел с огнестрелно оръжие, и то доста мощно, вероятно .45 или дори .357 калибър. По какво ли стреляше Томас?

Не по какво, а по кого?

Нън свиваше и разтваряше юмруци. Инстинктът му на полицай едва ли го лъжеше: Кристофър Томас беше тук. И то беше въоръжен. И току-що бе застрелял някого.

Но всичко това нямаше никакво значение. Какво можеше да направи сега Нън? Да чука от врата на врата? Да повика командоси, за да обградят сградата? Та той вече не беше полицай. Не можеше да се обади за подкрепление. Нямаше как да аргументира присъствието си, нито да обясни откъде разполага с информация за Томас. Не можеше да покаже значка, защото и значка отдавна нямаше.

Освен това Питър Хюсън му бе казал, че Кристофър си бил направил пластична операция. Че бил с ново лице. Нън можеше да го срещне в коридора и да не го познае.

Ще го познаеш, каза си той. Човек не може току-така да си промени очите. Онези самонадеяни, арогантни очи, едни и същи на поне десет снимки в досието му.

Нън обикаляше фоайето с къси, гневни крачки, чувствайки как времето изтича. Нямаше време за отлагане, но нямаше време и за погрешен ход.

Е, да, колебай се. Просто остави нещата да се случат. Както постъпи през последните дванайсет години.

Някакъв рус мъж със скъпи дрехи мина през фоайето, влачейки след себе си два куфара. Беше слаб и строен, стъпката му беше напета и някак самодоволна, едва ли не танцова.

Нън се затича след него. Провря се между две тежки кожени кресла, прескочи протегнатите крака на някакъв мъж, който четеше „Уолстрийт Джърнъл“. Зад гърба си чу гневен вик, бе съборил нечия чаша. След още две секунди застигна русия мъж, който в този момент извръщаше глава, привлечен от шума. Нън го сграбчи за рамото, обърна го с лице към себе си и вдигна ръка, свита в юмрук.

Оказа се жена с късо, по момчешки подстригана руса коса, която го гледаше с разширени очи, зяпнала от изумление.

— Какво, по…

Нън спря ръката си, преди да я бе цапардосал.

— Извинявайте, помислих…

— Помощ!!!

По дяволите.

Той се обърна. Всички във фоайето бяха замръзнали по местата си и ги зяпаха. Той срещна погледите им, един по един. На рецепцията Клеър държеше телефонна слушалка до ухото си и гледаше към него, докато говореше. Сигурно викаше полиция?

Изведнъж усети остра болка и светът пред очите му залитна на една страна. Едва тогава чу плясъка. Беше русата жена. И бе вдигнала ръка, за да го удари повторно. Той я улови за китката.

— Госпожо, чуйте ме…

— Ей, приятел! Остави жената! — Беше портиерът, който тръгна към тях.

Нън се огледа. Хората във фоайето се бяха раздвижили, повечето се приближаваха. В този момент вратите на близкия асансьор се отвориха и мъжът в него се поколеба за миг, явно тази сцена бе последното, което бе очаквал да види.

Нън оглеждаше един по един околните. Всички погледи бяха приковани в него. Обзе го някакъв атавистичен страх, като навремето, в училищния двор, когато си беше въобразявал, че всички се наговарят против него.

— Аз съм полицай — извика той с най-авторитетния си глас. — Моля, запазете спокойствие, без паника.

Това бе достатъчно: всичко живо замръзна на място. И тогава, в настъпилата тишина, сред широкото пространство от полиран мрамор и лукс, в позлатената рамка на асансьорните врати, Нън ги видя.

Времето спря.

Миг по-късно, когато се опомни и се затича, се случиха едновременно две неща.

Вратите на асансьора започнаха да се затварят.

А зад тях непознатият мъж с очите на Кристофър Томас му намигна.

Хммм. Това си беше притеснително. Сигурно Питър го бе издал. Но с него щеше да се разправя по-късно.

Когато вратите на асансьора се отвориха отново в подземния гараж, Кристофър Томас се затича напред, влачейки след себе си двата куфара, чиито колелца подскачаха и занасяха по цимента. Светлината беше мъртвешки жълтеникава. Колтът тежеше в джоба му.

Кристофър не разбираше много от автомобили, но беше естет; наетият астон мартин ДБ9 беше наистина красива кола. Докато жената, която му я бе демонстрирала, се превъзнасяше по конските сили, 12-цилиндровия двигател и серво трансмисията, той се усмихваше учтиво, кимаше и си представяше как я чука върху предния капак, а двигателят глухо пулсира отдолу.

Той отвори вратите с дистанционното и метна куфарите си вътре. По-бързо, по-бързо! Онзи непрокопсаник Джон Нън сигурно беше по петите му. Запали двигателя, включи на първа и подкара с мръсна газ към изхода. Гумите държаха здраво настилката. Автомобилът излъчваше мощ. Кристофър сви зад ъгъла и пое нагоре по рампата. Трябваше само да се измъкне някак от хотела. Пък онова бивше ченге да се мъчи да го гони в тази…

На изхода беше застанал Джон Нън, силуетът му се очертаваше върху лилавото небе; в ръката си държеше пистолет.

Колата беше сребриста, скъпа и се носеше право към него.

Ръката му се вдигна от само себе си, сякаш пистолетът не признаваше законите на гравитацията. Движението беше автоматизирано от десетилетия практика — окото на една линия с мерника и мушката, лявата ръка, свита в шепа, поставена за повече стабилност под дръжката на тежкия автоматик, показалецът върху спусъка, докато колата се приближава с бясна скорост.

Можеш да го направиш. Просто се прицелваш и дърпаш спусъка, прицелваш се и дърпаш. Ще го улучиш и после колата му ще те връхлети, и ако е рекъл Господ, ще си отидете заедно от този свят, както сигурно ви е било писано.

Нън срещна погледа на мъжа зад волана. Онзи, който си бе въобразил, че е над всичко. Че има право да съсипва живота на всеки, до когото се докосне, с надменната безгрижност на богоизбран.

Не. Равен мач не стига. Трябва да го победиш. Заради Сара. Заради Роузмари.

Заради себе си.

Нън се хвърли настрана. Колата — огромна, забързана — го обля с горещия си дъх, профучавайки покрай него. Той падна тежко на едно рамо върху цимента, без да изпуска пистолета от ръцете си. Зад гърба си чу свирене на гуми, астонът поднесе на една страна, събаряйки кофи за боклук като плочки на домино. Трансмисията изхърка грозно, после зъбните колела зацепиха и колата ускори по улицата.

Нън вече беше на крака и тичаше към мерцедеса. Метна се зад волана, хвърли пистолета на съседната седалка и натисна педала до пода. Пред ужасения поглед на един пиколо мерцедесът помете месинговата му количка за багаж; дизайнерски чанти се разхвърчаха във всички посоки. Отзад изпищя гневен клаксон. Нън не му обърна внимание; той завъртя волана на обратно, за да коригира занасянето на задницата. Далеч напред Томас се провря с бясна скорост между две коли.

А сега какво?

Астон мартинът вероятно беше доста по-бърз от крадения мерцедес на Нън.

Пробвай нещо друго.

Юниън Скуеър беше в центъра на голям търговски квартал, с широки улични платна, добра маркировка на кръстовищата и гладък асфалт. Тротоарите покрай марковите бутици бяха почти толкова широки, колкото платното.

Чакай малко, помисли, преди да…

Нън прескочи бордюра и подкара по тротоара. Без да вдига крак от педала, той наду предупредително клаксона. Закъснели купувачи го гледаха с изумление. В пазарските торби на всеки от тях сигурно имаше покупки на стойност колкото месечната му заплата. Дългокосо хипи с бродирано пончо се хвърли настрана, бълвайки ругатни. Нън стисна зъби и продължи пътя си покрай бордюра, стигна до ъгъла, скочи от тротоара и сви на юг по Четвърто авеню. Някъде напред астон мартинът се промушваше на зигзаг между пълзящите коли. В задръстването скъпата играчка на Кристофър Томас не му вършеше кой знае каква работа.

Чака да се освободи платно. Трябва да го изпревариш!

Но как?

Когато пресече „Мишън“, отговорът сам се разкри.

Щом видя бившия полицай на изхода на рампата, за миг Кристофър си каза, че всичко е свършено. Трупът на Арти беше проснат по корем върху килима на хотелска стая, в която навсякъде имаше негови пръстови отпечатъци. Нямаше как да обясни този факт. Ала добрият стар Нън и сега се оказа толкова предвидим, колкото навремето, когато бе разследвал случая. Вместо да доведе със себе си цяла армия полицаи, той бе тръгнал на солова акция да търси мъст и раздава справедливост. Този човек още подценяваше Кристофър, сякаш не разбираше с кого си има работа. Кристофър го бе оставил жив, но това нямаше значение; Нън с нищо не го заплашваше. Трябваше му само малко преднина, колкото да стигне до летището на Оукланд, а там го чакаше частен самолет. С кремави кожени седалки, изстудено шампанско и сателитен телефон, по който да уреди окончателното си изчезване.

Изведнъж един фолксваген костенурка пред него закова спирачки без всякаква видима причина. Кристофър завъртя рязко волана и успя да провре астон мартина между костенурката и някакъв авариен камион, паркиран до бордюра. Какви смотаняци карат тези жалки колички! Що за автомобил е това! Да, трябваше му малко преднина. Но къде? Най-близката пресечка беше „Хауард“, еднопосочна и затворена от тази страна, което означаваше, че трябва да пълзи още двеста метра до следващата.

В кариерата на всеки художник рано или късно настъпва момент, в който спира да мисли и да действа по инстинкт. Когато се доверява на импулсите си. Постигне ли това, той вече е овладял занаята до съвършенство.

Кристофър сви вляво по „Хауард“ и се изправи пред стена от възмутени фарове, които го гледаха обвинително. Сърцето му заби по-силно. Усещаше гладката кожа на волана в ръцете си, хладния въздух от климатика. Покрай прозореца профуча рекламата на някакво кино. Сви на една страна, за да се размине с ван за доставки. Я да го видя тоя кучи син как ще ме стигне сега. Той се усмихна, докато слаломираше между идващите насреща коли, сред яростен хор от клаксони. От лявата му страна остана Йерба Буена Гардънс, дървета, туристи и…

Не може да бъде!

През парка се носеха чифт фарове, провираха се между дърветата, идваха право към него!

Присвил очи, Нън гледаше пред себе си, а кокалчетата на ръцете му, стиснали волана, бяха побелели от напрежение. Да кара в тъмното през „Йерба Буена“. Сигурно беше полудял, та нали можеше да сгази някого!

А какво, да стои и да гледа как животът си тече и без него?

Чу се писък. Фаровете му осветяваха сцени като от кошмарен сън: влюбени, бягащи презглава от пътя му; вцепенен от ужас жонгльор, забравил пластмасовите си бухалки, които се сипеха от въздуха по главата му; семейна двойка, бутаща количка… По дяволите! Нън сви рязко, за да ги избегне, но фаровете му осветиха вековен дъб; той завъртя отново волана, страничното му огледало се откъсна с пукот от удара в дънера; стигна до нещо, приличащо на тротоар, сцеплението на гумите отново беше нормално. Ами сега, Джон? И тогава като сбъднато проклятие пред него се появи стълбището, той стисна зъби, постави длан върху клаксона и се понесе надолу, и тогава току пред муцуната на колата му премина сребристият астон мартин, но очите на Кристофър Томас вече не гледаха надменно, а някак уплашено.

Нън нададе тържествуващ вик и с остър ляв завой го последва. Беше на една, може би две дължини зад него. Томас слаломираше като обезумял между лентите, насрещното движение му пречеше да надуе докрай газта и Нън, който караше след него, постепенно го настигаше. Томас сви вляво и увеличи дистанцията с още една дължина, но Нън бързо я навакса. Усещаше устните си изкривени в усмивка, каквато не се беше появявала на лицето му от десет години.

Докато астон мартинът направи пореден завой и изведнъж Нън се досети накъде отива.

Не, не, не!

Нън настъпи докрай педала, като се набираше с ръце на волана, сякаш искаше с движенията на тялото си да даде допълнително ускорение на колата. Трябваше да го хване. И то колкото се може по-бързо.

Бей Бридж беше прав, широк и около седем километра дълъг мост. Седем километра, по които мощната кола на Томас щеше да прелети като ракета.

Хайде, давай!

Томас излезе на „Есекс“, даде газ и се заизкачва по моста. Дистанцията веднага се увеличи, макар грохотът на двигателя да заглушаваше биенето на сърцето му.

Не! Не може да бъде, не и сега. Не и след всичко това. Не е справедливо.

Справедливо? Питайте Роузмари какво е справедливост.

Също като нея, Нън беше на път да загуби играта.

Кристофър изпитваше приятна тръпка от звука на двигателя, от начина, по който колата се подчиняваше на командите му. Сега той се провираше с по-голяма лекота между колите, които се движеха в правилната посока. Когато стрелката на оборотомера навлезе дълбоко в червената зона, смени предавката и мощният автомобил дръпна още по-устремно напред.

В този миг имаше нещо прекрасно. Години наред той и Нън бяха в известен смисъл сътрудници. Наистина, ченгето не знаеше, че Кристофър Томас е жив и здрав, но без да го подозира, двамата бяха сътворили истинско произведение на изкуството. Платното за картината беше изтъкано от човешки съдби, боята — смес от кръв, сълзи и сперма; сюжетът — пари, похот и коварство. И сега всичко това бе приключило.

Никое творческо сътрудничество не продължава вечно, Джон. Единият от двамата винаги се оказва по-голям артист от другия.

Кристофър усети някаква едва ли не сладострастна тръпка в стомаха си, подобна на онази, която бе изпитал, докато Арти пълзеше по килима. Сладко, протяжно чувство на пълна победа. Той се ухили и отметна с ръка кичурите коса от очите си. Погледна в огледалото; колата на Нън се смаляваше в далечината. Какво ли изпитваше горкият човечец? Това беше шедьовърът на Кристофър, по-добър и от историята с Роузмари. Да отнемеш толкова много на един човек: не просто семейството му, но неговата кариера, вярата му в правосъдието, дори надеждите му, а после просто да го зарежеш някъде далеч назад, безсилен да направи каквото и да било, освен да те гледа как се отдалечаваш, това си беше…

В купето на астон мартина проблесна ярка искра. Беше някъде право насреща му, сякаш някой бе щракнал запалка.

Чу се метален звук — Джан! — сочен и отчетлив.

Ново припламване, този път зад гърба му, и върху задното стъкло се образува огромна паяжина.

Ама какво… дали… нима?!

Нещо го блъсна по рамото. Беше като удар с юмрук, но не злобен, а по-скоро закачлив, каквито си разменят след мач подпийналите запалянковци по кръчмите. Кристофър погледна надолу и видя огромната дупка в египетския памук на ризата си, от която бликаше нещо… хммм, червено. Какво? Не!

Не можеше да повярва на сетивата си.

Със закъснялата болка дойде и съзнанието, внезапнопробождащоизгарящото разбиране какво се бе случило, и той извика. Опита се да раздвижи ръката си и по цялото му тяло се разнесе жарава. Рев на клаксони върна погледа му обратно към пътя. Беше на две педи от задната броня на огромен камион с полуремарке. Болката отстъпи място на паника, той завъртя рязко волана, избегна сблъсъка с камиона, но загуби контрол върху колата и тогава настана хаос. За една ужасна част от секундата Кристофър си помисли, че колата ще се преобърне, но тя просто продължаваше да се върти, пред очите му преминаха сивите парапети на моста, зад тях — черното небе, после река от фарове; колата се носеше със задницата напред, към нея бясно прииждаха автомобили, шофьорите отчаяно забиваха спирачки и тогава видя очуканата муцуна на мерцедеса, която се носеше право към него, и през счупеното предно стъкло му се стори, че вижда Джон Нън.

Черната кола се заби в астона, небето и земята размениха местата си.

Джон Нън усети удар сякаш от гигантски юмрук.

От удара тялото му се устреми напред, предпазният колан се изопна, главата му описа дъга, но миг преди да се удари във волана, въздушната възглавница се отвори с гръм — бъркотия от бяло и сиво, остра миризма на барут и болка в гърдите и лицето.

За момент не усещаше нищо друго, освен тази болка.

Постепенно към нея се прибави и монотонното бръмчене на далечен клаксон. Беше тъмно, после той осъзна, че просто е затворил очи.

Когато ги отвори, над свиващата се възглавница, през разбитото предно стъкло, под грациозната дъга на дебелото половин метър стоманено въже на моста той видя, че парапетът е изкривен и скъсан.

А върху останките на парапета, обърнат с колелата нагоре, се поклащаше като детска люлка автомобил, който някога е бил красив.

Нън поклати глава, но веднага съжали — жестока болка прониза мозъка му.

Посегна към закопчалката на предпазния колан, изблъска встрани въздушната възглавница, отвори вратата и изпадна навън, като се хвана за рамката на прозореца, за да се задържи.

Нощта беше студена, във въздуха се носеше мъгла, светлините на моста бяха обвити в призрачно сияние. Някаква преминаваща кола забави ход, но Джон махна на шофьора да кара, без да си дава сметка, че в ръката си държеше пистолет; онзи обаче го видя и даде газ.

Някъде в далечината се чуха сирени.

Джон направи предпазливо една крачка, после втора. Цялото тяло го болеше, но сякаш никъде нямаше счупвания.

Двигателят на астон мартина тихо цъкаше; металът се охлаждаше. Покривът на колата беше смачкан от удара в бетонния парапет. Докато той я оглеждаше, нещо поддаде и автомобилът се плъзна с два пръста към бездната.

И тогава чу тънък гласец:

— Помогни ми!

Джон тръгна по посока на гласа и откри Кристофър Томас. Изглеждаше различно. И то не защото висеше с главата надолу, от носа му шуртеше кръв, а рамото му представляваше безформена маса от разкъсани мускули и сухожилия. А заради очите. От някогашната арогантна самонадеяност нямаше следа. Очите му изразяваха див, животински страх.

Няколко безкрайни мига Нън гледаше втренчено тези очи. После бавно прибра пистолета в кобура.

Дясната ръка на Томас стискаше волана, но пръстите му трепереха.

— Не можеш да го направиш!

— Какво?

Морският въздух ухаеше на дива енергия и живот. Колата изохка; леденият вятър свиреше около изтърбушената й каросерия.

— Не можеш да ме убиеш.

Джон вдигна рамене.

— Не съм дошъл да те убивам.

— Тогава ми помогни.

— Помогни си сам.

Томас го гледаше с неистова омраза. Той бавно пусна волана и опипом посегна към дръжката на вратата. Нън го гледаше. Човекът беше пребледнял и трепереше. Напипа дръжката и я дръпна. Наклонът на колата накара вратата да се отвори докрай, с което наруши баланса й. Чу се стържене на метал. Предният капак се наклони надолу. Кристофър се дръпна навътре и се вкамени.

Нън си мислеше за Роузмари след инжекцията, как кожата й почти веднага бе придобила мъртвешка бледност. Звукът от сирени се приближаваше. Бяха повече от една и се движеха бързо.

— Ти вече не си полицай. — Томас се опитваше да прикрие паниката си под лустро на рационалност. — Нямаш право да вършиш такива неща. Да стреляш по хора. Да ги преследваш.

— Но ги върша.

— Измъкни ме от тук. — Нова въздишка на вятъра, колата се плъзна още малко напред. — Измъкни ме и ще им кажа, че е било нещастен случай.

Нън не помръдваше.

— Имам пари. Тук, на задната седалка. Милиони.

Нън не помръдваше.

— Нищо няма да се промени, нали разбираш. Ако ме убиеш. Няма да върнеш Роузмари. — Гласът му звучеше авторитетно и убедително, не като на човек, който се моли за живота си. — Мъртвите са си мъртви. Ще се сдобиеш с още един призрак. Ще можеш ли да го понесеш, Джон? А? Поредният призрак?

— Не знам — отвърна Джон; за негово учудване това си беше самата истина. Беше уморен, смъртно уморен, а Томас имаше право. Не е нужно да си работил дълги години в отдел „Убийства“, за да знаеш, че отмъщението с нищо не намалява общото количество страдание на този свят. И бездруго действията му дотук нямаше да останат без последствия. Нищо от онова, което бе сторил, откакто си тръгна от музея, не беше в рамките на закона. Ако можеше поне да предаде на властите един убиец, ранен, но жив, щеше донякъде да облекчи положението си.

Кристофър се опитваше единствено да спаси жалкия си живот, това бе ясно. Но в случая не лъжеше. Ако Нън допуснеше това да се случи, щеше да получи възмездие, което можеше да се окаже непоносимо за него. Той го съзнаваше, макар да му бе нужен момент на размисъл, за да го признае пред себе си. Накрая каза:

— Не съм сигурен, че ще мога да понеса още един призрак, Кристофър. Но знаеш ли какво? — Той се усмихна. — Не ми пука.

Маската на разум се смъкна от лицето на Томас.

— Дяволите да те вземат, измъкни ме от тук! Знаеш ли кой съм аз! Знаеш ли?!

— Знам.

В този момент Нън си мислеше за Роузмари и я молеше да му прости.

— Ти беше Кристофър Томас.

Той се обърна и закрачи към мерцедеса. Зад тях бяха спрели коли, от някои бяха наслизали хора. Щом го видяха, те замръзнаха. Без да им обръща внимание, Нън полека извади пистолета си от кобура, постави предпазителя и положи оръжието на земята. От мястото си вече виждаше полицейските коли — бяха две, следвани от линейка; ярките им сини и червени светлини проблясваха на фона на нощта. Той вдигна ръце на тила си със сплетени пръсти. Първата полицейска кола закова пред него, от нея изскочиха двама униформени. Бавно, понеже цялото тяло го болеше, Нън се смъкна на колене.

Когато докосна студената земя, докато полицаите тичаха към него, а хладният вятър галеше лицето му и светлините на Сан Франциско блещукаха през мъглата, той чу звука. Зад гърба му протяжно, като ленива прозявка на някакво чудовище, изскърца метал; внезапен порив на вятъра удави нещо, което приличаше на човешки вик.

Но едва когато чу плясъка някъде долу, Нън си позволи да се усмихне.

Маркъс Сейки

Дневникът на Джон Нън — последна бележка

Няколко дни прекарах в ареста. Полицаите ми зададоха стотици въпроси. После още стотици. Не разполагах с всички отговори, но знаех достатъчно. Знаех например, че Кристофър Томас е инсценирал смъртта си. И че това е станало със съучастието на Питър Хюсън. И със съдействието на Арти Руби, който бе уредил изпращането на „Желязната дева“ в Германия. И че впоследствие Стан Балард бе работил заедно с Питър, за да станат и двамата мултимилионери за сметка на децата на Роузмари Томас.

Знаех и друго: че нищо от това нямаше каквото и да било значение. Защото не можеше да върне Роузмари.

Тони Олсън даде показания в моя защита. Той имаше значително влияние пред полицейското управление на Сан Франциско, а и неколцина от бившите ми колеги се бяха застъпили за мен. После Тони събра още веднъж всички и ги накара да разкажат всеки каквото знае, или си мисли, че знае.

Бел Макгуайър описа как някакъв непознат, за когото сега се предполагаше, че е бил Кристофър Томас, я бил нападнал в ателието й и показа червената следа на шията си, където я бил порязал с нож за изстъргване на боя. Нейният съпруг Дон потвърди случилото се, като каза и добра дума за мен. Не знам защо го направи. Може би сам се бе надявал да открие и накаже Кристофър и ми беше благодарен, че аз го бях направил вместо него.

Питър си призна, че двамата с Кристофър бяха продавали крадени произведения на изкуството в Европа и Азия в течение на цели десет години, докато всички бяха смятали Кристофър за убит. Алчността не знае граници. Той разкри също, че Томас бил организаторът на въоръженото нападение в музея, както и че лично Томас бил мъжът, нападнал Хейл Пратчет по време на възпоменателната среща, за да създаде паника и да вкара фалшивите полицаи в сградата. Разбира се, за всичко той обвиняваше Кристофър, който едва ли не го принуждавал към съучастничество. Аз дори не си дадох труда да го попитам как е възможно човек да бъде принуден със сила да извърши подобни чудовищни престъпления. На всичко отгоре Питър ме обвини, че съм отишъл неканен на яхтата му и съм го заплашвал с оръжие, с което се надяваше да ме накисне пред властите. Успя за около минута, колкото ми бе нужно да обясня, че по този начин съм изтръгнал информация за местонахождението на Кристофър, която ми е помогнала да го открия.

Делото срещу Питър се влачи вече повече от година. Адвокатът му пледира, че доказателствата срещу неговия клиент били изтръгнати със сила от мен — бивше ченге, което му имало зъб. Със сигурност ще ме призоват като свидетел и няма да отричам какво направих с него, но се надявам окръжният прокурор да е мъж на място и да направи така, че самопризнанията му да бъдат използвани срещу него.

Ханк Закарайъс се сдоби с нов сюжет за статия.

Това заглавие се появи в множество вестници навсякъде из страната и след публичното оневиняване на Роузмари Томас щатът Калифорния освен опозорен беше принуден да изплати на децата й неизвестно колко милиона долара обезщетение. Ханк също бе отмъстен и репутацията му бе възстановена; чувам, че бил сключил седемцифрен договор с издател за книга, която да съдържа цялата истина, но когато ми се обади за интервю, аз му отказах. Надявам се да е разбрал защо.

Стан Балард е с отнет адвокатски лиценз и го очаква дело. Освен това Сара го напусна.

Сара.

Тя каза на полицията как е била нападната в пробната на универсален магазин и едва по-късно си дала сметка, че нападателят й е могъл да бъде само Кристофър Томас. Аз й бях бесен, защото го бе скрила от мен.

Накрая полицаите ме освободиха. Нямаше в какво да ме обвинят, ако не се брои безразсъдното шофиране и това, че бях размахвал пистолет като в каубойски филм. Пък и падането на Кристофър в залива в крайна сметка бе вписано като нещастен случай.

Може би в ужасната му, болезнена смърт имаше някаква поетична справедливост. Или по-скоро не. Може би за него би било много по-тежко наказание, ако го бяха пратили да гние до края на живота си в затвора и да размишлява над стореното, макар че за това се искаше съвест, каквато Кристофър нямаше. И все пак, част от мен негодува, че след като аз десет години живях в непрестанна агония, Кристофър Томас се отърва толкова леко. И то отново по моя вина. Можех да го спася, ако бях запазил самообладание. Но не съжалявам. Може да се каже, че онази нощ умря и старият Джон Нън, а на негово място се появих аз. Бях се лъгал — фениксът наистина може да възкръсне от пепелта.

След като всичко отмина, напуснах Сан Франциско и си купих малко ранчо в Уайоминг с просрочена ипотека — нищо особено, петдесетина декара, два стари коня. Къщата беше съсипана, дъските на пода прогнили, прозорците избити, но аз полека-лека я ремонтирах и сега не изглежда никак зле. С Тони Олсън понякога си говорим по телефона и той всеки път ме кани да се върна в Сан Франциско. Но аз не искам. Толкова усилия ми струваше да се махна от там и да забравя. Но такива неща не се забравят, просто чакаш, докато раната хване коричка, и караш напред.

Онзи ден получих подарък от Бел Макгуайър — малка картина, морски пейзаж. Нямаше писмо, само картината. Дълго време седях и я гледах, и си припомних всичко — случая, съдебния процес, десетте години на тъга и безсилие, последвалата развръзка. Закачих картината в дневната си, за да ми напомня за случилото се и главно за Роузмари.

Накрая позвъних на Сара.

Тя се изненада от обаждането ми. Аз й казах, че съм не по-малко изненадан. Чух смеха й, прониза ме като електрически ток. Попита ме как съм, аз й отвърнах със същия въпрос и тя ми каза, че била добре, но ми се стори, че лъже. Поканих я някой път да намине покрай Уайоминг да ме види и тя каза добре, може, кой знае…

Сега си изкарвам хляба като консултант към охранителна фирма, чета лекции по криминология в местния колеж — по-скоро да се намирам на работа, отколкото за друго. Но поне съм си у дома. До картината на Бел има прозорец, в далечината виждам назъбените чукари на Кътидръл Ридж — планински хребет, който е част от Скалистите планини и който смятам за лично мой. Над него небето е наситено синьо с пухкави бели облачета, прилича на пейзаж от Ван Гог — пъстър, жизнерадостен, по детски непокварен.

Джонатан Сантлоуфър, Андрю Ф.Гъли