Няма връщане назад

ГЛАВА 10.

— Е, и защо направи това?

Полковник Афанасиев гледаше Настя с някак гнусливо любопитство. В неделя той, както си е редно за началник, бе почивал, а в понеделник, още с идването в службата, бе научил приятната новина: заради Каменская отделът е натоварен с поредното убийство, с което прекрасно биха се справили и на „територията“ — нищо особено, стара домашна помощничка, не е депутат или министър, нито е ново престъпление от поредица деяния на кръвожаден маниак, нито пък война между две сериозни групировки.

Коротков, истински мъж и предан приятел, се опита да закрие амбразурата с гърдите си.

— Вячеслав Михайлович, решението взех аз. Каменская само сподели с мен съображенията си, а решението взех аз.

— И какви бяха тези съображения, ако мога да попитам?

Юра погледна към Настя. Тя събра в гърдите си повече въздух и се гмурна в дълбокия вир на неизбежното обяснение пред началника.

— Убитата беше домашна помощница на много известен човек…

Тя знаеше слабото място на Афоня. Полковникът беше изключително тщеславен и с всички сили се стремеше да осигури разкриването на всяко убийство, което би привлякло дори и незначителното внимание на пресата. Ако зависеше от него, той щеше да работи само по случаи, за които се пише във вестниците и се говори по телевизията. На няколко пъти от него бяха взели интервюта, веднъж успя дори да се мерне на телевизионния екран. Това бяха звездните мигове в служебната дейност на полковник Афанасиев.

За престъплението в апартамента на един от авторите „Богуславски“ ще се пише непременно, няма никакво съмнение. Освен това, както се разбра в процеса на разговора, Афанасиев, за разлика от Настя и Коротков, в свободното си време попрочитал някои книги на Василий Богуславски, и то не без удоволствие, а за популярността и широката реклама на проекта бил много добре осведомен. Настя не скри от началника и своята среща с Екатерина Сергеевна, и опасенията си, че Богданов има и тайни, и врагове, така че убийството на домашната помощница на известния писател може да доведе до гръмки разобличения на евентуално неблаговидно поведение на самия писател.

— Ох, Каменская — поклати глава полковникът, — колко проблеми ми създаваш… Уж си умна жена, знаеш си и работата, а човек се чувства край теб като край буре с барут. Дано по-скоро се пенсионираш.

— Потърпете, малко ми остава още — ядосано се сопна Настя и последва Коротков, който вече излизаше от кабинета.

Останала сама в стаята си, както и през всички предишни дни, тя сложи на бюрото до телефона дървения дядка, примижа, погледна го скептично.

— Какво, дърто, още ли вървиш? Викаш и мене, а? Къде да те последвам? Към старческото безделие ли? Май Афоня те е подучил по-бързо да ме пратите в пенсия, а? Няма да дочакате!

Именно: няма да дочакате! Афоня мечтаел по-скоро да се отърве от нея? Нищо, Настя има още време и през това време ще успее здравата да му лази по нервите. Не нарочно, разбира се, не нарочно, просто ще прави това, което смята за нужно и правилно, и упорито ще отстоява мнението си, а Афоня — както иска. Не може да я уволни, никой няма да му позволи да уволни оперативен работник с такъв стаж като на Каменская, ако този оперативен работник не е алкохолик и не е извършил престъпление. Не му харесвало да работи с бившата си състудентка — е, никой не го спира, нека той да напусне.

Настя Каменская открай време не беше романтична дама и не живееше в очакване на чудо. От опит знаеше, че има три варианта на процеса по разкриването на едно престъпление. Вариант първи: престъплението се разкрива веднага, по горещите следи. Вариант втори: престъплението се разкрива дълго, точи се, постепенно се натрупва информация и външно изглежда така, сякаш случаят не помръдва, но това впечатление е измамно; в един момент количеството на събраната информация и проведените оперативни мероприятия преминава в качество — по законите на диалектиката, и тогава събитията започват да се случват едно след друго, докато накрая довеждат до залавянето на престъпника. И вариант трети: незнайно защо, престъплението не ще и не ще да се разкрие, докато изведнъж не ви спохожда божествена случайност.

Други варианти няма. Наличните три могат да се съчетават в различни комбинации, но четвърти няма да намерите. И чудо няма да стане, това Настя го знаеше със сигурност.

И все пак често се улавяше, че го очаква това чудо, макар и подсъзнателно, но го очаква. Както се оказа, беше го очаквала и днес, когато Чеботаев се обади по телефона и каза, че е готов да й покаже материалите във връзка със Сафронов. Ето сега тя ще сложи пред себе си тези материали, ще извади записките си, ще сравни биографиите на Егор Виталевич и неговата покойна съпруга и най-сетне ще намери точката, в която техните пътища някога са се пресичали. От тази точка ще може да продължи с голяма скорост, защото именно в нея се крие тайната на средството, с чиято помощ Елена Шчоткина толкова бързо се е омъжила. Именно в тази точка лежи началото на шантажа.

Но колкото и да е печално, чудото не стана. Егор Сафронов имаше най-обикновена биография, като хиляди подобни. Родил се, учил, оженил се, отначало за първи път, после за втори. Неосъждан, непривличан под отговорност. В качеството на потърпевш не е бил, тоест, не е бил жертва на престъпления. Завършил икономическо-статистическия институт, известно време работил като счетоводител в голяма строителна фирма, после решил да напусне и сам да започне бизнес. За първия си бизнес проект получил кредит, бизнесът потръгнал повече от успешно, Сафронов се разплатил с банката навреме и започнал полека-лека да разширява начинанието си. Имало възходи, имало и провали, особено през паметната деветдесет и осма, но той се удържал на крака, макар и с много усилия, цяла година си близал раните и отново закрепнал. И ако бизнесът му по никакъв начин не можел да се нарече едър, не бил и съвсем дребен: все пак два фризьорски салона — и двата в центъра на Москва, с постоянна клиентела и високи цени, салон за красота — вярно, по-скромен, и кафене в съдружие с Уразов, много печелившо.

И двете бивши съпруги на Сафронов се омъжили след развода с него, за Егор Виталевич се изказват сдържано, но не враждебно. Да, доста труден характер, много работел и затова невинаги бил нежен, ласкав и внимателен, но не бил и говедо, не. Така че те не можели да кажат нищо лошо за него.

Андрей Чеботаев и двамата му колеги оперативни работници бяха извършили огромна работа, включително бяха проверили дали Елена Шчоткина е посещавала принадлежащите на Сафронов фризьорски салони, преди да започне работа в салона „Нимфа“. Но дори по този случаен начин пътищата им не се били пресекли; никой от фризьорите не си спомнял Елена. Всички я видели или на сватбата, или по-късно, така че лицето й не било познато на никого.

Край, задънена улица. Линията, която бе изглеждала толкова перспективна, беше изследвана, а резултат все още нямаше.

Но това е невъзможно… Защо да е невъзможно? Защото тя, Настя Каменская, тази страхотна умница, никога не греши? Оперативните работници издирват любовниците на Шчоткина, за да проверят две версии: отмъщение и кражба на нещо ценно от апартамента й, третата версия — шантаж — оставаше да провери Настя, просто защото Чеботаев и неговите момчета не вярваха в нея и не искаха да я разработват. Ха, че тя да не би да се обижда? Толкова добре го измисли, а те не вярват… Ами нека не вярват, нали не тя трябва да разкрие престъплението, нейната задача е да контролира и да помага, така че ето, помага според собствените си съображения, а щом нейната помощ не им трябва, да си гледат работата. Дори така й е по-лесно…

Тя погледна с омраза безбройните листчета, картончета и схеми, с които бе отрупано бюрото й. Такава огромна работа — и всичко нахалост. Единайсет и половина вечерта е, отдавна й е време да си е вкъщи, а тя като глупачка седи над тези листчета и търси ли, търси нещо, но незнайно какво.

Тя заряза добрия тон, набра номера на Андрей Чеботаев. Ако спи, толкова по-зле за него.

— Андрюша, сигурен ли си, че си събрал всичко възможно за Сафронов?

— Господи, Настя… Какво още искаш от мен, а? Кръвчицата ми изпи! Аз дори научих, че в пионерския лагер Сафронов три години поред е ставал шампион на скок на дължина. А на теб и това не ти е достатъчно. Какво сега, да проучвам каква марка памперси му е купувала майка му, когато още се е напикавал?

Кой знае защо, именно тези памперси я накараха да избухне.

— А знаеш ли защо ти смуча кръвта? — закрещя тя в слушалката. — Защото ти и твоите колеги на първоначалния етап сте се държали като пълни идиоти, като глупаци! Сафронов е гледал как работите и е разбирал, че няма да има полза от вас! Затова се е обадил на приятелчетата си в министерството да поемат случая! Ако не се е съмнявал във вашата добросъвестност и компетентност, не би се обадил никъде и ти сега нямаше дори да се сещаш за мен! Разбра ли, кретен такъв?

Тя чуваше гласа си сякаш отстрани и се ужасяваше: нима тя, Настя Каменская, можеше да се държи по махленски? Какво й става? Какво право има да крещи на Андрей? Да, и той, и другите детективи, и малкият следовател Герасимчук, и експертите — всички са действали не както трябва, Настя си го изясни и сега е сигурна за тези неща, но нали това не означава, че може да им крещи почти месец по-късно. Изобщо не бива да се държи такъв тон — никога, на никого и за каквото и да било. Обикновено за такова тежко престъпление — като убийство — накрак отива някой от началниците, но Сафронов е извикал милицията около осем часа сутринта в неделя, а всеки милиционер знае каква е дежурната група след денонощието срещу събота. Пиещите запразняват от петък вечер, в събота продължават и си оправят махмурлука, всичко това е съпроводено от сбивания, скандали и търсене на зазяпали се минувачи, от които може да се заеме недостигащата за пълно алкохолно удовлетворение сума. В неделя, малко преди края на веселото дежурство, всички членове на групата са били напълно скапани, вече две не са виждали, а оставащите до края на смяната няколко часа не са обещавали никакво напрежение, защото в неделя сутрин всички спят — и пиещите, и непиещите, и престъпниците, и техните жертви. Били са уморени и отпуснати, мечтаели са да се приберат, да хапнат, да се изкъпят и да се проснат да спят. И не щеш ли — труп. И началникът не е отишъл с тях, защото повече от останалите е жадувал за почивка и е започнал да осъществява замисленото още от шест часа сутринта. До шест е носел бремето на ръководството в компанията на пристигнал от друг град приятел, с когото не се е виждал от няколко години, така че е ясно, че не е издържал до края на смяната.

Разбира се, всичките тези обстоятелства не означават, че на местопрестъплението може да се работи през пръсти и как да е, но Настя все пак се срамуваше и заради думите, и заради тона си. Какъв ти тон, направо крясък. Позор! Срамота! Съвсем се е разпасала, дава воля на внезапно раздразнение, губи контрол над себе си. Дърта развалина с изхабени нерви, истеричка такава.

На всичкото отгоре сама си противоречи. Ако Сафронов е виновен за убийството на жена си, той трябва да е заинтересован върху разкриването на престъплението да работят скапани детективи. А щом това не го е задоволявало, щом се е обадил на приятел в министерството, значи няма отношение към убийството. Тогава защо тя седи тук и се занимава с врели-некипели, търсейки поводи за шантаж? С какво изобщо се занимава? Вече съвсем е изперкала, работата не й върви, а крещи на Андрей като луда. Време й е за пенсия, а не да поучава млади оперативни работници.

В слушалката отдавна писукаха къси сигнали, а тя още я гледаше, вцепенена от страх пред собственото си поведение. Внимателно я постави на вилката. До телефона стоеше дядката и укорително клатеше глава…

Вратата се отвори и в кабинета нахлу разчорленият Коротков. Я виж ти, Настя дори не беше предполагала, че той е още тук.

— Какво е станало? Защо крещиш, като че те колят?

— Толкова силно ли беше? — уплаши се тя. — Чуваше се в коридора, така ли?

— Не бе, нищо не се чува там. Току-що ми звънна Чеботаев, каза, че си в криза и си му крещяла. Какво ти става, приятелко? Да не се е случило нещо?

— А, значи се е оплакал от мен — ядно процеди тя през зъби, чувствайки, че ей сега ще се разплаче от срам.

— Не се оплакваше, уплашил се е.

Коротков придърпа един стол, яхна го, както обикновено, и я погледна внимателно.

— Той се е уплашил, Асенка, защото ти по принцип никога не крещиш, и Андрюха, който те познава от доста години, си е помислил, че си изпаднала в истерична криза и се нуждаеш от помощ. Затова ми се обади. Е, какво, трябва ли ти помощ?

Настя въздъхна дълбоко, почака да изсъхнат сълзите й, смутено огледа отрупаното с листове бюро.

— Юра, кажи ми защо правя това?

— Какво именно?

— Ами ето това, това. — И раздразнено и отчаяно бръсна листовете от бюрото.

Картичките се пръснаха, листовете се разлетяха по пода, тихо и глухо изтропаха падналите цветни моливи, с които Настя бе подчертавала информацията.

— Всичко това… За какво го правя, а? На кого е потрябвало?

— Е, щом си го правила, сигурно в това е имало някакъв смисъл, някаква идея — спокойно предположи Коротков.

— Няма никакъв смисъл, нито някаква идея. Това са просто жалки напъни да се правя на професионалист, разбираш ли? Натоварих колегите с работа, те хвърлиха за събиране на информация сума ти време, после и аз се взирах в това и си блъсках главата — и всичко напразно. Защото съм стара, ненужна никому кранта, която никога вече няма да измисли нещо свястно.

— Такааа… Започва се — проточи той. — Отново, така ли?

— Никакво отново. Ако съм предложила погрешна версия и цялата работа по нейната проверка не е дала резултат — пак бива, това е нормално, без такива неща не се стига до разкрития. Но след като колегите са ми донесли информация, в която има всичко необходимо, а аз не го виждам, не мога да го намеря, не го усещам, значи — край, дотук. Наистина ми е време да си вървя.

— Време ти е да си лягаш, а не да се пенсионираш. Хайде, приготви се, облечи се и излизай, след десет минути слизам и аз, ще те закарам. И повече да не съм чул такива приказки, разбра ли? Ах, ти, мъко моя — обречено въздъхна Юра. И добави: — Мъко моя истерична.

Настя мълчаливо го сподири с поглед до вратата, посегна към телефона и се обади на Чеботаев. Трябваше да се извини. После внимателно събра разпилените по пода листове и ги подреди в папките. Десет минути отдавна бяха минали, но нищо, тя знаеше, че десетте минути на Юрка обикновено означават половин час. Облече си якето, взе дървения дядка, повъртя го в ръце, вдигна го до очите си. Мале мила, под селската рубашка той имал страхотни мускули! Как не беше забелязала това по-рано? С такава мускулатура би могъл да излезе насреща на много младежи. А тя: дядко, деденце…

Усмихна се на дядката и на своите мисли, угаси лампата, заключи вратата и бавно тръгна по дългия коридор към стълбището.

В деня на погребението на Глафира Митрофановна валеше дъжд, ситен, студен и непрестанен. На гробищата имаше малко хора: Богданов, Катерина, Василий, двете съседки на Глафира от общото им жилище и още няколко души. Настя стоеше встрани и тихичко си говореше със Серьожа Зарубин, когото Афанасиев беше включил в групата, работеща по делото за убийството.

— Ей онзи възрастният чичко — кой е?

— Братовчед на Богданов, Григорий Александрович Черевнин — веднага отговори Зарубин, след като надникна в мъничкото си тефтерче. — Виж колко далече от нашия писател е застанал и не го заговаря. Явно отношенията им не са много…

— Виж ти, братовчеди, а колко си приличат — промърмори Настя, разглеждайки високия белокос мъж. — Сякаш са братя.

— Защото майките им са били близначки — поясни Серьожа, който, както винаги, вече бе успял да се запознае с всички и всичко да проучи. Как ли успяваше този човек? — Виж, до братовчеда е застанал един друг мъж. Виждаш ли го? Ей онзи, с черното палто.

— Виждам го — кимна тя. — Кой е той?

— Синът на Богданов — Иля Глебович. А стои до вуйчо си, не до баща си. С тях има и една млада жена. Това е Лада, дъщерята на Богданов от втория му брак. Живописна групичка, нали? Какъв характер трябва да имаш само, за да разпъдиш всичките си роднини, а! Всички те са дошли да изпратят Глафира, а с писателя не разговарят.

— А защо са се изпокарали?

— Нямам представа. Но фактът е налице: братовчедът, синът и дъщерята — отделно, сякаш той няма на този свят никого освен тези драскачи. Ще ти кажа нещо повече: аз претърсих жилището на убитата, по-точно стаята, в която е живеела. Нали разбираш, за някакви бележки със заплахи или нещо такова… Ами че там имаше цяла купчина семейни снимки на Богданови, и то явно отлепени от албум. Нали си спомняш, навремето, много отдавна, снимките се лепяха с лепило, чак после се появиха прорезите в албумите, а сетне и прозрачните джобове. Поразпитах дъщерята на Богданов за убитата, покрай това й показах и снимките, та тя ми каза кой кой е на тях. И братовчедът Григорий Александрович е там, и първата съпруга, и синът от първия брак, и втората съпруга, и дъщерята от втория брак. Тук-там се мярка дори самата Глафира Митрофановна, явно тя е отгледала не само Глеб, но и децата му. Съпругите на Богданов са били супер, коя от коя по-красиви. И аз си залагам главата, че самият Богданов няма такива снимки, явно се е изпокарал с всички и дори не е искал да държи снимките им вкъщи, отлепил ги е от албума и е искал да ги изхвърли, но Глафира ги е запазила. И добре е направила. Че може ли да изхвърлиш спомените? Те винаги остават у теб, независимо дали ще изхвърлиш снимките, или ще ги съхраниш.

Той помълча и приглушено добави:

— Какво тихо погребение, нали? Рядко се виждат такива. Никой не ридае, не се тръшка, не се хвърля върху ковчега. Струва ми се, че и никой не плаче.

Серьожа грешеше. Плачеха старите съседки, но толкова тихо и сдържано, че почти не се чуваше. Плачеше и Василий Славчиков. Но това сякаш не се броеше, защото младежът беше пийнал.

Гробищните служители затрупаха гроба, сложиха два венеца — от Богданов и от сина му, стариците сложиха цветенца — не им беше по джоба да поръчват венци. Последен при пресния гроб се приближи Василий с голям букет разноцветни хризантеми — от самия него и от Катерина.

Тримата тръгнаха към изхода.

— Винаги съм бил сигурен, че Глафира ще погребе мен — каза Богданов. — А излезе, че аз я погребах.

— Но тя е много по-възрастна от вас — предпазливо отбеляза Катерина. — Тя трябваше да си отиде по-рано.

— Глаша я имаше винаги. Откак помня себе си, оттогава помня и Глаша. Баща ми загина, мама почина, а тя беше до мен. Струваше ми се, че така ще бъде вечно. Ах, Глаша, Глаша… Как мислите, Катя, страхувала ли се е от смъртта? Дали е мислила за нея?

Катерина вървеше мълчаливо и гледаше в краката си. Нямаше отговор. За сметка на това отговор имаше Василий.

— Баба Глаша не искаше да умре преди вас, често ми е говорила за това. Страхуваше се, че ще ви причини много грижи с нейното погребение. Не искаше да става така.

— Тя какво, с теб ли е разговаряла за това? — ревниво попита Богданов.

— Ами да. Защо? Не биваше ли? — веднага се озъби Василий.

— Не е там работата. Защо с теб, а не с мен?

— Не знам. Че и какви ли разговори бяха, помислете, Глеб Борисович. Ще надникна в кухнята, ще приседна за пет минути, а тя ще ми налее чай, ще ми даде пирожка, ще си кажем три приказки — и толкоз.

Катерина хвърли доволен поглед към Василий. Може би не е права да го смята за глупав и повърхностен? Ето на, долови ревността на Богданов и бърза да го успокои. Ама и маестрото си го бива: човека вече го няма, току-що го погребахме, а той се сети да ревнува — че не била споделила с него съкровените си мисли, а ги била обсъждала с някакъв си там Вася. Господи, та нима това има някакво значение?

Нищо няма значение. Смъртта на Глафира, кой знае защо, подчертава това особено ярко. Какво значение има дали справедливостта ще възтържествува или не? Какво ще се промени, ако тя възтържествува? Нищо. Хората, както са живели, така и ще си живеят. Колите ще пътуват, птиците ще летят, ще вали дъжд, после сняг, после ще стане топло и ще дойде лятото. А после отново ще вали студен безкраен дъжд. А после ти ще умреш, ще те положат в дървен сандък и ще те заровят в дълбока мокра яма. Или ще те изгорят в крематориум. Няма да има други варианти. Не може да живееш вечно, рано или късно ще трябва да си тръгнеш. И в момента, когато си тръгваме, всички наши мисли за справедливост изведнъж ще ни споходят в съвършено различна светлина и ние ще разберем, че сме вземали за справедливост личните си амбиции и цял живот сме се занимавали с опити да си отмъстим или да си го върнем на хората за обидите, които са ни нанасяли. Защо? За какво сме губили това време и сили, вместо да се радваме, да обичаме, да отглеждаме децата си, да изпитваме удоволствие от работата си? Нашите дребнави, жалки представи за някаква митична справедливост са ни карали да извършваме постъпки, които са отровили живота ни, и без това кратък.

Трябва да отстъпим, докато не е станало късно. Трябва да престанем да мислим за това, да престанем да доказваме нещо си на някого.

Но нали раните са толкова болезнени… Раните, оставени от унижението, измамата, несправедливостта. Какво да правим с тях? Да плюем на всичко и да забравим? Пък те нека си болят? А кой е казал, че те ще престанат да болят, ако направим това, което смятаме за възтържествуване на справедливостта? Раните ще останат, и споменът за измамата и унижението също ще остане, само че към всичко това ще се прибави и разбирането, че в отговор на причинената ни болка ние също сме причинили болка на някого. Това е то. И никакво облекчение. Само ни се стоварва още едно бреме.

Отстъпи. Не прави нищо повече. Нека всичко остане, както си е. И няма никакво значение добре или зле живее човекът, който ти е причинил болката. Защото тази болка е твоя, тя живее в теб и това е твой проблем, а не на човека, който ти я е причинил. А щом не е негов проблем, нищо няма да се промени, каквото и да правиш ти. Може онзи, който те е обидил, да се почувства зле, но твоят проблем ще си остане с теб, никъде няма да отиде. Щом някога са те унижили, никакви твои действия няма да отменят това, то вече се е случило, раната вече е нанесена и боли. И няма значение дали ти ще унижиш онзи човек в отговор, или ще забравиш за него. Все едно… рано или късно ще умреш и върнатото унижение няма да увеличи живота ти с нито един ден. И той, човекът, който те е обидил, също ще умре.

Нищо няма значение.

Владислав Стасов винаги будеше у Настя усещане за стабилност и непоклатимост. Огромен, почти два метра, и никога неуниващ, той внасяше на своите широки рамене във всяко помещение, дори най-тясното и опушеното, освежаващата енергия на собствената си убеденост, че всичко е наред и тепърва ще става още по-хубаво. И стените сякаш отстъпваха пред него, и въздухът ставаше свеж и ободряващ, и неразрешимите проблеми започваха да изглеждат напълно разгадаеми и незначителни. Вярно, енергията на собствената убеденост беше толкова силна у Стасов, че в редките дни, когато той все пак падаше духом, околните имаха чувството, че е дошъл краят на света.

Той нахлу в кабинетчето на Настя, като се отръскваше и пръхтеше като едър рунтав санбернар.

— В такъв дъжд човек трябва да си седи вкъщи и да се наслаждава на хубав екшън, а не да се мотае по улиците — оплака се той.

— В свободното си време ти трябва не да гледаш екшъни, а да четеш книжки на синчето си — върна му шегата Настя. — Ха, и това ми било баща. Хайде, разказвай.

Стасов хитро примижа, прицели се и я чукна с пръст по челото.

— А ти не ме критикувай, ненагледна моя, за тази работа си имам жена. Ще ти разкажа, ако ми обясниш защо пращаш тази писателка при мен, а после се интересуваш от подробности. Да беше свършила работата сама. Обаче не, стовари всичката черна работа върху мен, а аз сега да се отчитам. Така е, нали?

— Не е така, Владик. Когато Славчикова беше при мен, още нищо не се беше случило. А после в нейно присъствие убиха човек. И в присъствието на неин роднина. Там е имало и трети свидетел. И всичките трима твърдят, че нищо не са видели или чули. Може да е истина. А може и тримата да лъжат и да се прикриват взаимно. Аз имам подстъпи към Славчикова: тя потърси мен, срещнахме се, затова с нея ще се оправям сама. С Василий обаче нищо не е ясно, особено ако се вземе предвид разказаното от Екатерина Сергеевна за бомбата играчка. И преди да пристъпя към момчето, искам да понабера информация. Убедих ли те?

— Напълно — кимна Стасов. — Значи така, Анастасия Павловна. През седмицата, изминала, след като Екатерина Сергеевна Славчикова се обърна към мен, обектът на име Василий Владимирович Славчиков е водил разпилян живот, неподчинен на никакъв ред. Лягал си е късно, ставал е още по-късно, в сряда и събота е посещавал писателя Богданов, в сряда, а после в четвъртък и петък се е срещал с дами на различна възраст и от различен калибър. Едната от тях работи в нощен клуб, втората се труди в „Мосфилм“ като гримьорка в творческото обединение „Панорама“, третата, най-възрастната, е редакторка в издателството, което публикува романите на Василий Богуславски. Всичките три срещи са от сексуален характер.

— Ти откъде знаеш? — насмешливо попита Настя, която си отбелязваше на листче разни неща от разказа на Стасов. — Да не си им светил?

— Обиждаш ме, любима — нацупи се Владислав. — Светенето е от миналия век. Техниката се развива бързо. И изобщо, ако ще се подиграваш, спирам да говоря.

— Няма, няма — усмихна се тя. — Давай по-нататък.

— За съботата, както разбирам, ти знаеш всичко, защото тук съм си отбелязал — моите момчета не знаеха защо в сградата на Сретенския булевард е надошла толкова милиция… Добре, оставяме това, ти знаеш всичко.

Той прелисти няколко страници, подшити в папка.

— След събота всичко е скучно. Момчето явно е било много разстроено и чак до днешното погребение през цялото време ту е пило, ту е излизало да се разхожда само. Никакви клубове, никакви момичета и лелки. Ето ти списък на всичките му контакти през отчетната седмица. Това е копие, можеш да го използваш.

— Благодаря. — Настя бързо хвърли поглед на дългия списък и го остави настрана. — Нещо друго интересно?

— Не знам дали това е интересно, но в четвъртък например той се е мотал половин ден из „Мосфилм“ и се е срещал с маса хора. После е замъкнал у дома хубавичката гримьорка. А в петък е контактувал с някакъв съвсем странен тип и е извършил акт на покупко-продажба. Типът е дал на Вася дебел плик, а Вася на него — пари.

— Много пари ли?

— Извинявай, скъпа, не са успели да ги преброят. Няколко хартийки с приятен северноамерикански цвят, но на каква стойност — това не са успели да видят. Май стотачки, но няма гаранция. Може да са били и петдесетачки.

— А кой е бил въпросният тип, установихте ли?

— Че как. Там е, в списъка, не си спомням името, третият от края. Воробьов ли беше, Сорокин ли, изобщо нещо птиче.

Настя взе списъка, намери третото име от края. Аркадий Михайлович Галкин11, пенсионер. Много любопитно. За какви ли пликове младият Вася Славчиков плаща в долари на един пенсионер? И това е особено любопитно в светлината на разказаното от Екатерина Сергеевна.

— Стасов… — плахо подзе тя.

— Хич недей да ме молиш — завъртя глава Владислав. — Това не е етично.

— Но защо? Славчикова те е наела, за да събереш информация за сина на нейния съпруг, нали така? Ето, ти я събираш.

— Скъпоценна моя, пенсионерът Галкин не е интересен за Екатерина Сергеевна, защото не носи опасност лично за нея. А тя плаща от джоба си за информация за поведението на Василий, което може да представлява заплаха за нея или за децата й. Каква ти заплаха от пенсионера? Никаква. Следователно ние не сме длъжни да работим по него срещу парите на клиента.

— Стасов, не го усуквай — уморено каза Настя. — Ти нямаш и най-малка представа дали този пенсионер е опасен, или не е. Откъде ще знаеш? Та ти не знаеш за него нищо освен името му.

— Пак ли гледаш да ме обидиш? На, прочети справката, която е направил моят сътрудник, който лично е наблюдавал срещата. Прочети, прочети, а после ти ще кажеш дали Галкин може да представлява опасност, или не може.

Информацията беше написана умно и грамотно, авторът явно бе имал ясна представа кое е важно и кое не е. На срещата с Галкин Василий Славчиков не отишъл сам, по-точно, пристигнал с жълто „Жигули“, модел… номер… Василий бил придружен от дама, редакторката от издателството, с която Славчиков — след срещата с Галкин — прекарал в дома си няколко часа. Контактът се състоял на многолюдно място, редакторката и пенсионерът не само се видели, но се и запознали, разговаряли тримата, при това нито Славчиков, нито Галкин се озъртали, не проверявали дали някой не ги следи и изобщо не проявявали никаква нервност. Разделили се, като си стиснали ръцете. Галкин тръгнал към метрото, Славчиков и неговата дама се качили в колата, след няколко крачки Галкин се обърнал и всичките трима помахали с ръце.

Да, Владик е прав, криминалните контакти изглеждат съвсем различно. Особено ако имат, макар и минимално, отношение към убийството.

— И все пак трябва да си изясним какво ги свързва и какви са тези сделки помежду им — упорито каза Настя.

Стасов сви могъщите си рамене.

— Изяснявай. Срещу своята заплата, а не срещу парите на моята клиентка.

— Владик, искаш ли да ти разкажа една история? — коварно попита тя. — Интересна е.

— Разказвай — с готовност се съгласи Стасов. — Обичам интересни истории.

— Имало едно време една лелка, свястна, но без късмет, така че попаднала в затвора. Съпругът й се уплашил и я напуснал, за да не си разваля репутацията. Лелката имала дъщеря, която настанили при баба й, докато е зад решетките. Излежала си присъдата, излязла, срещнала добър човек, който се оженил за нея. Но за да се ожени, трябвало да се разведе с жена си, което и сторил. А имал и син, представяш ли си? Почти пораснал. Та така, лелката живее с новия си съпруг, ражда му дечица, отглежда по-голямата си дъщеря, пише интересни книжки, печели добри пари, изобщо всичко й е наред. А момчето, което след развода на родителите си останало съвсем самотно, не печели никакви пари и макар че има свобода, колкото си ще, не изпитва никакво удоволствие от живота. И защо, ще попиташ? Лелката е виновна, разрушила е семейството му, разделила е майка му и баща му. На всичкото отгоре наляла масло в огъня, уредила момчето на работа и то започнало да печели, вярно, по-малко от самата лелка, но напълно прилично. Тоест, сега то й е задължено. Я сега ти се постави на мястото на момчето и ми кажи всичко, което си мислиш.

Владислав я погледна с интерес.

— Искаш да кажеш, че момчето се кани да…

— Именно, Владичек, именно. Момчето иска да унищожи лелката. А тъй като тя е осъждана, задачата се опростява, защото нашата правораздавателна система обожава да стоварва вината за всяко престъпление върху вече осъждани хора. Младежът е достатъчно умен, за да компрометира новата жена на баща си — и готово, тя отново ще се озове на топло. И тогава всичките нейни спечелени хонорари ще отидат при таткото, тъй като каквото и да се е случило, те са спечелени с честен труд и не подлежат на никаква конфискация. А таткото, убит от мъка, ще приеме в бащините си обятия несправедливо обиденото и отлъчено от семейството синче. И ще подели паричките с него. Как ти се вижда тази история?

— Бива си я! — възхити се Стасов. — Ти ли я съчини?

— Аз.

— Отдавна ли?

— Току-що. И ако следваме логиката на тази история, опасност за Екатерина Сергеевна може да представлява всяка постъпка на Василий и всеки негов контакт, дори най-невинният и открит контакт. Така че ще трябва да провериш пенсионера Галкин.

— Слушай, а ти самата вярваш ли в тази история? — озадачено попита Владислав.

— Има ли значение, Владик? Важното е ти да повярваш в нея.

Стасов помисли минута-две, допи си чая, погледна колебливо последния бонбон, осиротял в чинийката, после мъжествено побутна тази чинийка към Настя.

— Значи така, прекрасна моя. Хайде да се разберем за едно нещо. Ти не вярваш в тази история. И аз не вярвам. Но мога да направя така, че в нея да повярва, макар и на ниво допустимост, Екатерина Сергеевна, така че тя да ми възложи да проверя контакта на Василий с Галкин. Ако тя сама вземе такова решение и доброволно се съгласи да плати тази част от работата, моите момчета ще я свършат. Но аз няма да настоявам пред Славчикова или да я притискам. Това е последната ми дума.

Този вариант напълно я задоволяваше.

В края на деня я повика полковник Афанасиев. Заедно с него в кабинета му Настя видя Петя Илин, новия служител, който бе дошъл на работа в отдела само преди месец. Петя беше симпатичен млад мъж на двайсет и пет години, вярно, още нямаше кой знае какви умения, но май се стараеше.

— Каменская, прехвърлям Илин във вашето отделение, въпросът е съгласуван с Доценко. Да работи заедно с теб и Зарубин по случая с писателя. Още едни ръце няма да ви попречат.

Вярно е, ръцете в повече никога не са излишни. Наистина добре би било към ръцете да върви и глава, но това, както се казва… С една дума, на харизан кон зъбите не се гледат.

— Добре, Вячеслав Михайлович. Илин веднага ли започва?

— Защо да протакаме? Води го в кабинета си, въвеждай го в случая, товари го със задачи.

Много й се искаше да научи защо Афоня е взел такова решение. Иска по случая с убийството в апартамента на Богданов да работят повече хора? Похвално е, но нали в техния отдел, оглавяван от Миша Доценко, има и други служители. Иска новакът да поработи край стари служители, каквито няма в неговия отдел, та да се понаучи, да набере опит? И това е похвално. Само че защо не е помислил за това, когато Петя току-що е започнал работа в отдела? Да го беше назначил веднага при Доценко — и никакви грижи. Какво ли трябва да е станало, та началникът да прехвърли служител от един отдел в друг? Какво ли не. Но Настя искаше да знае какво точно.

Тя помоли Илин да дойде при нея след половин час и отиде при Коротков. Юрка сигурно знае, все пак е заместник-началник.

— Ами той сам поиска — обясни й Коротков. — Първо дойде при мен, хленчи тук два часа, че нали, би искал да поработи заедно с Каменская, защото в своя отдел нищо няма да научи, там са само младоци, а ти имаш такава репутация, такава слава и така нататък. Изпратих го при Афоня, той е началник, той да решава, този въпрос не е в моята компетенция.

Обяснението се стори на Настя съмнително, макар че ако ставаше дума за страничен човек, щеше да го приеме безрезервно. Но за страничен, а в случая ставаше дума за нея. Тя, видите ли, имала репутация, слава, с нея, разбирате ли, младите смятали за чест да работят, да събират от нея ум и разум. Глупости! Не може да е така.

От момента на извършването на престъплението бяха минали само три дни, събраните материали все още бяха малко и запознаването на новия служител с тях отне само около час и половина.

— Една от работните версии се състои в това, че убийството на Глафира Лаптева е извършено, за да бъде открадната калаена фигурка от колекция. Зарубин намери майстора, който е изработил колекцията; майсторът твърди, че фигурката е била най-обикновена, без секрети и тайници. Но от момента, когато тя се е появила в дома на Богданов, е минала година, могли са да я преправят. Версията има вариант: убийството е извършено с други мотиви, но убиецът е видял колекцията и е откраднал фигурката, съблазнил се е. Зарубин е видял при майстора ескизи и цветни снимки — този ринда наистина е най-яркият войник, синьо-бял, много красив. Така че Сергей сега отработва тази линия, обикаля местата, където се събират колекционери, и проучва дали някой не се е опитвал да продаде или размени риндата.

— Но ако фигурката е преправяна за тайник, Богданов не може да не знае това — напълно резонно забеляза Илин. — Кой друг я е давал за преработка, ако не той.

— Може да е самата Лаптева.

— Ами тя защо? — учуди се Петя. — Да не би да е имала нещо за криене?

— Точно това не знаем. Богданов уверява, че тя е нямала какво да крие, във всеки случай от него, те са живеели задружно и са си имали доверие. Но Богданов може, първо, да лъже, и второ, да не знае нещо. Обискът в жилището на Лаптева не ни даде нищо, там няма никакви следи старицата да е имала нещо скрито-покрито: нито странни бележки, нито подозрителни телефонни номера, нито неуместни предмети. Но още е рано да правим окончателни изводи. Така че ето твоята част от работата: да намериш в Москва майстори, които биха се заели с преработване на калаена фигурка в тайник. Може да се окаже, че такава работа са им поръчвали или Лаптева, или дори самият Богданов. Ясна ли е задачата?

— Ъхъ. Анастасия Павловна, а вие чели ли сте техните книги?

— Чии книги? — не схвана веднага Настя. — На Богданов и компания?

— Да, на Василий Богуславски.

— Не, не съм. Защо?

— Аз съм ги чел. Страхотни са! Обаче ми е интересно откъде вземат сюжетите. Измислят ли ги, или им ги подсказват познати от следствието и милицията?

— Не знам — усмихна се тя. — Това някак не ме вълнува много. Имаш ли други въпроси?

— Не. Тоест… А може ли да разговарям с тях? Сигурен съм, че вие постоянно се сещате за нови и нови въпроси към тях, нека аз да разговарям.

— Добре — съгласи се Настя. — Няма проблеми. Защо, наистина ли ти е толкова интересно?

— Разбира се! Никога през живота си не съм виждал жив писател, а тези са цели трима, и то какви! Бих ги попитал и за сюжетите.

— Има си хас — позасмя се тя, — ще се престориш на техен фанатичен почитател, ще ги засипеш с комплименти, а после ще им предложиш услугите си: да ги снабдяваш със страшни истории, и то се знае, не безвъзмездно. Искаш да припечелиш по този оригинален начин, така ли?

Стана й скучно. И малко неприятно. Нима хлапакът именно за това бе поискал да работи в техния отдел?

Вероятно в този момент изразът на лицето й се промени, защото Петя стана сериозен и дори се смути. А в гласа му като прикритие на смущението прозвуча предизвикателство:

— Не бях се сетил за това, но благодаря, че ми го подсказахте.

Да бе, не бил се сетил… Да го разправя на старата ми шапка. Къде са тези, безкористните? А? Има много да ги търсим.

Очите на Настя се затваряха, главата й току клюмваше право върху отворената книга, която четеше, лежейки, а Льошка още не си лягаше, седеше в кухнята с някакви книжа и работеше.

— Льоша — жално захленчи тя, — скоро ли ще си легнеш?

— Не ме чакай, гаси и спи — извика той.

— Не искам без теб… Да не съм жаба — при жив съпруг да заспивам сама?

Чу се скърцането на отместен стол, после стъпките на Льошка. Чистяков надникна в стаята, сетне дойде и приседна на крайчеца на дивана, взе книжката от Настя, сложи я на масата и грижливо зави жена си с олекотената завивка.

— Асечка, утре ще опонирам пред научния съвет във Верешчагинския институт по една много спорна докторска дисертация. Академичен институт, там всичко е сериозно, нали разбираш. Трябва да се подготвя добре.

Нещо щракна и направи контакт в главата й, сякаш дори пръснаха искри.

— Искаш да кажеш, че институтът „Верешчагин“ влиза в Академията на науките? — предпазливо попита тя, като внимателно подбираше думите си. Кой знае защо, тази предпазливост сега й се стори абсолютно необходима.

— Ами да — кимна Чистяков. — Защо, какво има?

— Почакай, Льоша… Той винаги ли е бил академичен?

— От самото начало, май от петдесет и осма или петдесет и девета година.

Тя седна в леглото и отметна завивката, така че приспиващата пухена топлина да не й пречи да мисли. Главата й вече се бе приготвила за сън, мислите й течаха бавно и трябваше някак да ги ускори. Дори с охлаждане.

— Тоест, Верешчагинският институт и новосибирското академично градче са били в една и съща система? — уточни тя за по-сигурно.

— Ася, не разбирам…

— Не, отговори ми!

— Ами да, разбира се, били са в една и съща система. Ти защо се развълнува толкова?

— Сега ще ти обясня.

Тя тръсна глава, за да се освободи напълно от сънливостта. Какво беше казал Андрей Чеботаев? Че Егор Сафронов е бил нееднократен шампион на пионерския лагер по някакви скокове, на дължина ли, на височина ли…

— Спомняш ли си историята с Лена Шчоткина?

— Която незнайно как накарала предприемача да се ожени за нея ли? Спомням си я. И какво?

— Девойката Лена е израснала в новосибирското академично градче, баща й и майка й са работели в академични институти. А бащата на съпруга й е бил заместник-директор по административно-стопанската част във Верешчагинския институт. Аз дълго си блъсках главата къде и кога може да са се пресекли пътищата на Шчоткина и на човека, за когото тя толкова бързо и сполучливо се е омъжила. Льоша, как мислиш, Академията на науките имала ли е собствени пионерски лагери?

— Не просто мисля, Асенка, а съм сигурен, защото и аз съм ходил на такъв лагер, когато още бях комсомолец. Спомняш ли си, че веднъж ме изпратиха като командир? Аз не исках да отида и се съпротивлявах с всички сили, трябваше да защитавам кандидатската си дисертация, обаче ме заплашиха, че ако не отида, комсомолският комитет ще ми даде лоша характеристика, а в онези времена това беше много важно при защитата на дисертация. Така че отидох.

— Точно така! Спомних си. Отиде някъде на Байкал. И се върна страшно красив, почернял, отпочинал. Тогава ужасно те ревнувах, струваше ми се, че там си завъртял някаква любов. Как съм могла да забравя? Стара кокошка!

Настя спусна босите си крака и опря стъпалата на студения под. Разтрепери се и това я разсъни окончателно, мозъкът й заработи по-леко.

— Как мислиш, удобно ли е да звъня по телефона, или вече е късно?

Чистяков си погледна часовника.

— Мисля, че е нормално. Десет без петнайсет е.

— Какво, десет без петнайсет?! А защо толкова ми се спи? Мислех, че вече е един през нощта.

— Просто си уморена — нежно я погали по косата той. — И недей да се обаждаш на никого, а? Лягай си, гаси лампата и заспивай. Поне веднъж в месеца трябва хубаво да се наспиш. Пионерският лагер няма да ти избяга.

— Ще избяга.

Тя упорито завъртя глава и посегна към телефона. Чеботаев вдигна веднага, но Настя не долови ентусиазъм в гласа му. И изобщо й се стори, че го е откъснала от някакво сериозно занимание, най-вероятно от интимен характер. „Абе какво толкова — каза си бързо, преодолявайки неудобството. — Ние имаме ненормиран работен ден.“ Трябваше да научат в какви точно пионерски лагери е ходил Егор Сафронов. После да разберат дали Лена Шчоткина е ходила на лагер. И ако се окаже, че те в едни и същи години са прекарвали ваканцията си в един и същ лагер, а най-вероятно това е бил пионерски лагер от системата на Академията на науките, ще трябва веднага да издирят техни приятели от лагера. Егор и Лена със сигурност са били в различни отряди, разликата във възрастта им е седем години. И непременно да издирят командирите: ако в лагера се е случило някакво произшествие или изобщо нещо необичайно, те най-вероятно го помнят.

— Е, успокои ли се най-сетне? — Чистяков взе телефонната слушалка и почти насила я натика в леглото. — Край, приятелко, приключвай с този оперативно-издирвателен цирк, не е нужно да доказваш на когото и да било, че си умна, и без това всички го знаят.

— Аз не го знам — обидено избъбри Настя и се сви на кълбо в леглото. — Нуждая се от потвърждение. А ти постоянно ми се подиграваш и развиваш комплекса ми за малоценност.

— Господи, Аска, същинско дете си, ей богу.

— Не съм дете, аз съм стара — промърмори тя и се сгуши по-надълбоко в пухената завивка.

— Ти си мъничка и глупавка. Но аз няма да кажа на никого. Нека всички си мислят, че си стара и умна, и само аз ще знам страшната истина за теб. Край, спи сега.

Той я целуна, угаси лампата и плътно затвори вратата след себе си.

Сергей Зарубин притежаваше невероятната способност да осъществява контакт с хора от всякакви социални слоеве и професионални групи. Той не се опитваше да се превъплъщава и изобщо не блестеше с особени актьорски заложби, вярно, ако се наложеше, би могъл да се престори на какъвто трябва, но не това беше главният му коз. Главният коз на Серьожа беше изключителната искреност, стигаща понякога до наивност и простоватост, той толкова ловко успяваше да се прави на наивник, че малко хора го вземаха на сериозно. А у човек, когото не вземаш на сериозно, е трудно да съзреш враг или поне достоен противник.

Два дни той се въртя сред фалеристи12 и други колекционери, включваше се в разговори, внимателно слушаше обяснения и подслушваше откъслечни фрази, обикаляше известните му места за продажба на крадени вещи, показваше взетия от майстора ескиз на риндата и разказваше сърцераздирателната история как уж неговият малък син откраднал фигурката от чужда колекция, а после я изгубил и сега собственикът на тази колекция едва ли не е на смъртно легло от мъка. Истинските събирачи не се учудваха на тази история, знаеха по себе си какво е да загубиш един експонат от пълна, събирана с години колекция. Те изразяваха съчувствието си и своята готовност да помогнат, записваха си телефона му и обещаваха да се обадят, ако открият нещо. Някои намекваха за възнаграждение и Серьожа кимаше в знак на съгласие, че нали, не мога да дам много, но според силите си, разбира се…

Но не му помогнаха нито колекционерите, нито продавачите на крадено. Късметът споходи Зарубин край Болшой театър, където той отиде в десет часа вечерта: на спектаклите ходят много чуждестранни туристи и пред централния вход на сградата ги причакват хора, които могат да предложат на туристите търсена от тях стока. Това са предимно художници, които рисуват изгледи от Москва и нейните забележителности, но се срещат и такива, които продават сувенири: матрьошки, изрисувани с шаржове на известни политици, отличителни знаци на военизирани структури от съветско време, калаени войничета, лакирани палехски кутийки и декоративни рисувани лъжици. Сергей много се надяваше продавачите на сувенири да му подскажат нещо полезно.

Видя риндата веднага. И дори и за секунда не се усъмни, че това е именно той. Наистина — Иван, царският син, небесносиньо-бял, с висока шапка, на рамото с дълга брадва, приличаща на секира. Риндата заедно с други калаени фигурки — хусари, драгуни, казаци, войничета, морячета и милиционери — стоеше на дървен поднос, а самият поднос висеше на ремъци, обхванали мършавия врат на продавача — младеж с интелигентен вид и фини очила, с дълга коса и пъпчиво чело.

— За колко давате Иван, царския син? — попита Зарубин и взе фигурката на риндата.

— За вас двайсет — учтиво отговори продавачът с леко пресекващ глас.

— А за тях? — завъртя глава Серьожа към вратите на театъра, от които тъкмо започнаха да излизат зрители.

— Петдесет.

Петдесет долара за фигурката. Охо. Или тук вземат в евро? Тогава излиза още по-скъпо. Но Зарубин обърна внимание, че продавачът не го поправи, когато Серьожа нарече риндата Иван, царския син, и не започна да блести с ерудиция и да обяснява за най-близкия и постоянен телохранител на Негово величество. Явно не сметна ниския и грозноват мъж за достоен слушател? Или наистина не знае? Донесли са му поредното калаено войниче, дали са му го на безценица, продавачът го е поставил на подноса, определил е своя цена и не се е интересувал от подробности.

— Всъщност това е ринда, точно такъв липсва в колекцията ми — подзе Зарубин, като се надяваше да пробуди у продавача интерес и да го заприказва.

Момчето обаче не прояви интерес, защото от театъра на тълпи излизаха потенциални купувачи и то трябваше да им предлага стоката си, а този невзрачен тип стоеше тук и закриваше целия му поднос.

— Е, ще го вземете ли? — нетърпеливо попита продавачът и направи крачка настрани, та гърбът на Серьожа да не пречи на хората да го видят.

— Бих го взел, но двайсет долара ми е скъпо. Няма ли да го дадеш по-евтино?

— По-добре да го дам на туристите за петдесет — извади солиден аргумент пъпчивият очилатко.

— Няма да го вземат — авторитетно заяви Серьожа. — Той става само за колекция, самичък не струва и пукната пара. А чужденците нямат такива колекции.

— Вие откъде знаете? — Момчето хвърли мнителен поглед на Зарубин.

— Ами защото те са наши, руски, направени са специално за двестагодишнината на МВР Само няколко са, министърът ги връчваше на почетни личности, а още една-две колекции се продадоха чрез магазините. Моят тъст в ченгеджийницата е стигнал до генерал, та си купил една за спомен, преди да се пенсионира. А псето взе че го изяде. Та затова го търся сега.

— Какво псе? Кого изяде?

Продавачът най-сетне откъсна поглед от тълпата зрители и обърна внимание на Зарубин. Серьожа най-много се страхуваше, че ей сега ще дойде някой веселяк турист, ще види красивата фигурка и на бърза ръка ще я купи за петдесет долара. Би било невъзможно той да попречи на покупката, без да избухне скандал, а за какво му е скандал на Серьожа? Не му трябваше никаква шумотевица. А ако не попречеше, фигурката щеше да отпраши, иди че я търси после… А продавачът ще отрича всичко: покупката не е оформена документално и този пъпчив гений на амбулантната търговия ще каже, че и хабер си няма за някакъв си ринда. Със сигурност има и разрешение за търговия, а и да няма, това ще значи, че местните ченгета са подкупени и няма да дадат на Серьожа да го тормози.

— Абе моето псе, ротвайлер, ужасно свирепо животно. Грабна фигурката със зъби, кръц — и го разполови — вдъхновено лъжеше Сергей, дори без да се опитва да осмисли дали здрави кучешки зъби могат да прехапят калаено изделие. — Тъстът — в несвяст, тъщата — в истерична криза, а жена ми вика: търси фигурката където щеш и без нея не се прибирай. Та ето, търся я вече втори месец.

Теоретично погледнато, би могъл да измисли и по-простичка историйка, без кучешко-припадъчни елементи, но за Серьожа най-важното беше да не казва, че риндата е бил откраднат. Защото тогава продавачът щеше да се уплаши, че човекът, който му е дал фигурката, я е откраднал, и тогава може да се изправи пред перспективата за образуване на наказателно дело заради продажба на крадено. Не биваше да плаши продавача, защото той можеше изобщо да откаже да разговаря с него. И по никакъв начин нямаше да предаде човека, който му бе донесъл риндата, щеше да се опъва до последно и да разправя, че е намерил фигурката на улицата. А после щеше да звънне на когото трябва и да предупреди, че някакъв тип се интересува от кражбата. И е напълно възможно да е милиционер. Ето това Серьожа никак не искаше да се случи.

— Слушай, семейният ми живот се руши… Не, приятелю, аз разбирам, това ти е бизнесът, не ти е изгодно да продаваш евтино, и бездруго ми правиш отстъпка, все пак двайсет не са петдесет, но аз нямам и двайсет. Тоест, разбира се, имам шестстотин рубли, но ако ги дам, до заплата ще трябва почти да гладувам. Какво да правя, а? Ще ме посъветваш ли нещо?

— Че какво мога да ви посъветвам? — слисано каза мършавият амбулантен търговец, смазан от тежестта на стоварилата се върху Зарубин мъка. — Не знам откъде може да се намери по-евтин.

— А от мястото, откъдето ти си взел риндата? Магазин ли е… или може би някакъв склад? Може би там има още? Аз бих прескочил дотам, може да ми го дадат по-евтино.

— Не съм го взел от магазин, един познат ми го донесе.

Е, слава богу, помръднахме от мъртвата точка. Трябва да притиснем търговеца, докато още не се е опомнил.

— А той няма ли още? Или може би знае някое място…

— Не знам, не съм го питал.

— Хайде да го попитаме. Знаеш ли му телефона?

Зарубин с готовност извади от джоба си мобилния телефон и се приготви да набира.

— Не, не му знам телефона. Той идва при мен понякога, предлага някои неща, аз ги вземам, ако ми харесат.

— Слушай, друже, как да го намеря, а? — Сергей направи най-жалната физиономия, която можа. — Нали разбираш какво става с мен… Хващам се за всяка сламка, жена ми всеки ден ме тормози, почерни ми живота. Даже заплашва да заведе кучето във ветеринарната лечебница, за да го приспят, ако не намеря риндата. Тя от самото начало не обича кучето ми, а сега съвсем озверя.

Явно момчето не беше равнодушно към кучетата и думите, че ротвайлерът може да бъде приспан, свършиха работа.

Зарубин се отдалечи на няколко метра от търговеца, сля се с тълпата и се обади по мобилния на Петя Илин, каза му да го чака в колата и да не се показва. След пет минути Петя отиде при пъпчивия разпространител на сувенири и купи риндата. Вярно, вече за хиляда рубли, но това все пак беше по-евтино, отколкото за чужденците.

Лесно намериха наркомана Мишаня Шарило, по прякор Муцуната — той постоянно се мотаеше из пазара и не се криеше особено от когото и да било. Оперативните работници го задържаха и го доведоха в най-близкото до пазара управление, за да си поговорят с него за преходността на живота. Момчетата бяха опитни и разбираха, че Мишаня е крадец и наркоман, но далеч не и убиец. Ето защо го задържаха без много шум, просто отидоха при него и го помолиха да се дръпне с тях настрани да си поговорят. Мишаня дори не помисли да се опъва: слава богу, не носеше дрога у себе си, напоследък не беше вършил нищо сериозно, а по старите дела всичко отдавна беше забравено, откраднатото — продадено, парите — похарчени, така че защо да не си побъбри с ченгетата? Никакъв риск, а може и да му бъде приятно.

За забавлението обаче грешеше. Беше в добро настроение, неотдавна си беше взел дозата и бе готов да обича всички, затова някак бе позагубил способността си да се съпротивлява и само след два часа непринуден разговор започна да се предава. Че защо да се напряга напразно? Не беше обрал онзи терен, е, чопна фигурката, чопна я по навик, че беше много красива, ама цената й — три копейки, срамота е да наречеш такъв размер на щета дори незначителен, а за незаконно проникване в жилище не осъждат на много и дори не те пращат в затвора, задоволяват се с условна присъда. И изобщо сега е дрогиран, нямат право да го разпитват, всеки адвокат после ще се вкопчи в това, пък и те поначало не го разпитват, просто разговарят с него, а когато е за протокол и в трезво състояние, той нищо няма да каже, грамотен е вече, знае кое как става.

Ето защо той усуква около два часа и разказа за мъжа, който го бе наел да влезе в апартамента и да сложи подслушвателно устройство. Не, Мишаня не му знае името, представи се като Анатолий, но сигурно го е излъгал. И адреса му не знае. Виж, колата я помни, защото я е виждал неведнъж и дори известно време седя в нея. И номера й запомни, то не че един наркоман има памет, ама си го записа за всеки случай — да не би оня да фъсне и да не му плати.

Подробно и с известно чувство за хумор обясни как си бе изгледал очите по собственика на жилището и бабата, домашната помощничка, за да научи режима им и да избере най-удобното за проникване време; как бе проверявал за аларма; как бе преценявал през коя врата е по-удобно да се влезе — от предното стълбище или от задното, и защо бе избрал вратата откъм задното стълбище.

— Гледам — бабата изобщо не използва задното, собственикът също, та си помислих, че ако работя с подбрани ключове, после никой няма да забележи, че бравата е започнала леко да заяжда. Вярно, имаше опасност вратата да е затворена отвътре с резе, но опитът пари не струва, имах достатъчно време при нужда после да вляза от предното. Лесно подбрах ключа, там нямаше никакви сложни брави.

Муцуната така се увлече в разказването, че дори обясни как е оглеждал кухнята, през която е трябвало да мине: бил много гладен, а на печката имало тенджера, вдигнал капака — борш; бръкнал с мръсните си ръце, измъкнал мръвка с кокалче и изял месото веднага, а кокалчето пъхнал в джоба си, за да не оставя следи. Спрял се пред витрината, зърнал фигурките, откраднал една. Че какво? Красивичка била. Трябвали му пари — шитнал я за сто рубли, все е нещо.

— Да не оставяш следи, а — промърмори Сергей Зарубин. — Браво бе, герой на престъпния свят. Погледни си ръцете. Кога си ги мил за последен път? По тях има повече мръсотия, отколкото в кофа за боклук. Боршът се е вкиснал. Наврял си мръсните си ръце в него и той се е вкиснал. Знаеш ли каква дандания е вдигнала бабата? Искала е да вика милиция, уплашила се е, че някой прави опит да ги отрови. На кого си дал ключа от задния вход?

— На никого — бързо отговори Мишаня. — Честен кръст, на никого.

— Я стига — махна с ръка Сергей, — и без това разказа всичко. За ключа определено никой няма да те съди, нали не си го откраднал, само си споделил, че ето, този ключ става на бравата.

— Ама не съм го давал на никого, к’во приказваш, началство!

— Слушай, Муцуна, писна ми от теб. Щом мълчиш за ключа, значи подозираш, че работата не е чиста, а може и да си знаел за подготвяното убийство. Това е лошо, може да си имаш неприятности. А ако ми кажеш всичко честно, излиза, че си нямал представа за какво става въпрос, съвестта ти е чиста и изобщо не разбираш защо трябва да го криеш. Е? Разбираш ли защо трябва да криеш от милицията, че са ти поискали ключа от онзи апартамент?

— Не — честно призна Муцуната, който почти веднага се оплете в тази дълга фраза и наистина нищо не разбра.

— Разказвай тогава.

Излизаше, че трябва да разкаже. Вярно, нещо не му беше ясно, но нали стана така, че той, Муцуната, отговори на въпроса — и веднага излезе, че ще трябва да разкаже. В това отнесено състояние логиката, която открай време не беше силна страна на Мишаня, сега съвсем му убягваше.

— Ами все същият този човек ми го поиска. По-точно, не го поиска, а ми даде пари срещу ключа. Един вид, купи го.

— Много пари ли ти даде? — поинтересува се Зарубин.

— Ами… Само за две дози.

Придружен от същите оперативни работници, Мишаня Шарило отиде до дома си и сред купчината натурии и боклуци накрая намери листчето, а по-точно — празен пакет от цигари „R1“, на който бе записал номера на колата. Името и адресът на собственика й станаха известни десетина минути по-късно, а след още един час Вячеслав и Елизавета Боровенко седяха в кабинета на следователя. По-точно, при следователя седеше мъжът, а с жена му разговаряше в съседната стая Зарубин.

Съпрузите Боровенко не очакваха, че всичко ще свърши толкова бързо и безславно. Двамата бяха прочели в живота си много книги, включително криминални, и всеки път недоумяваха, когато престъпниците в тях започваха да си признават за извършеното. Защо? Глупост някаква. Седи си, мълчи или твърдо повтаряй предварително подготвената история, не отстъпвай ни на йота и никой никога няма да докаже вината ти.

Мислеха, че това е лесно. Колко се лъжеха…

Наказателното дело във връзка с открития труп на журналиста Игор Нестеров е било възбудено преди повече от година и след няколко месеца прекратено. От една страна, уж не е имало никакви съмнения в неговото самоубийство — налице било и предсмъртно писмо, и заключение на съдебномедицинската експертиза, че Игор Нестеров е приключил с живота си доброволно. Хвърлил се от прозорец на единайсетия етаж. Но обществеността, особено пишещата, не вярва много-много на самоубийствата на журналисти, така че дебелата папка с делото беше претъпкана с писма, обръщения и протоколи от разпити на колеги по перо, в които се твърдеше: Нестеров е бил убит, не се е хвърлил сам, някой му е помогнал. Някой не му е простил шумните разобличения, искал е да възпрепятства по-нататъшното публикуване на вече събраните материали.

Свидетелствата и ходатайствата са звучали убедително, защото Нестеров водел в един седмичник рубрика, озаглавена „Незавършена пиеса за механично правосъдие“, в която пишел за злоупотреби на служители от правоохранителните органи — милиция, прокуратура, съд. Не подминавал също митничари и данъчни служители. С една дума, всички си патили. Не е назовавал имена и градове, подавал е материалите във вид на пиеса с продължения, тоест, като художествено произведение, което не задължава никого с нищо, но реакцията на неговите публикации била твърде сериозна. Нищо че имената били променени, нищо че градът не бил споменат, но описанието на външността, на маниера на говорене, а най-важното — самите злоупотреби, често преминаващи в престъпления, били абсолютно истински и — за когото трябва — разпознаваеми. В редица случаи педантични и досетливи местни началници правели проверки и разобличавали тези отрепки, след което или ги уволнявали, или — което е по-лошо — ги давали под съд. В други случаи им се разминавало, но не било ясно дали завинаги, или само временно.

С една дума, причини за убийството на Нестеров имало повече от достатъчно, а причини за самоубийство никой не открил. Освен може би съпругата на загиналия, която не е подписвала никакви петиции, не е изпращала жалби за недобросъвестна работа на следствието и изобщо не е настоявала на версията за убийство. Но тя е само съпруга… Мъжът й загинал, на другия ден тя загубила детето, не го доизносила, психиката й се оказала неустойчива и — преждевременно раждане през двайсет и втората седмица от бременността. Дали й е било до жалби?

Следователят е работил честно и е стигнал до извода, че делото трябва да бъде прекратено поради липса на доказателства за престъпление. Наблюдаващият прокурор обаче е имал друго мнение, оформено под влиянието на външното въздействие, той е поддържал добри отношения с пресата и телевизията и не е искал да се кара с тях, затова делото не е било прекратено, а спряно „поради неустановяване на лице, подлежащо на привличане под наказателна отговорност“. Щом такова лице се появи или поне се мерне на хоризонта, производството по делото веднага ще бъде възобновено.

И ето че събраните, но непубликувани материали на Игор Нестеров по някакъв странен начин попадат при Василий Богуславски. И се намират хора, които са сериозно разтревожени от това. Съпрузите Боровенко назоваха тези хора, по-точно, не всички, а само един — Андрей Степанович Погодин, същия онзи началник, на когото те някога дали голям подкуп, за да не влезе ненагледното им синче в затвора за изнасилване. Но показанията на Боровенко не будеха особено доверие, защото след някои направени справки стана абсолютно неясно защо всъщност е трябвало да се тревожи Погодин. Материалите срещу него, както и срещу главния патологоанатом, началника на експертно-криминалистическия център и още редица служители, бяха отдавна публикувани, всички бяха получили наказанията си, бяха уволнени, а някои и осъдени. Какво повече?

— И изобщо, Юра, аз нищо не разбирам — оплака се Настя на Коротков, след като цял ден бе изучавала делото за самоубийството на Нестеров. — Някакви късчета, фрагменти, всеки поотделно уж е логичен, а като ги събереш заедно — нищо не излиза, няма цялостна картина.

— Добре — сговорчиво се съгласи Коротков, — хайде да прегледаме нещата едно по едно, току-виж, като четем на глас, картинката взела да се изяснява.

— Виж какво се получава. Ние имаме Андрей Степанович Погодин и от градското ни съобщиха къде живее той, че напълно процъфтява в бизнеса си и поддържа отдавнашни приятелски и делови отношения със Семьон Лвович Иваницки и неговата съпруга Алла Евгеневна. Приятелски семейства са, така да се каже. Нещо повече, злите езици твърдят, че Андрей Степанович има любовна връзка с Алла Евгеневна, но това, както се казва, не можем да го пришием към делото, просто информация. Погодин и съпрузите Иваницки са се занимавали с фалшифициране на наказателни дела, за което е писал Игор Нестеров в поредната си статия. Началникът на управлението за собствена сигурност при областното управление на вътрешните работи е реагирал на материала, но не са му достигнали сила и мъжество да доведе делото докрай, вследствие на което Погодин и семейство Иваницки били просто уволнени, но избегнали наказателната отговорност. До това място всичко е ясно.

— Ясно е — съгласи се Коротков. — Давай нататък.

— Минава много време, почти две години след тяхното уволнение, и те изведнъж проявяват интерес към материалите, останали от журналиста. За какво са им тези материали? Това е първата дупка в моите разсъждения.

— А къде е втората?

— Не ме прекъсвай, и без това умът ми се е пръснал в различни посоки. Погодин влиза в контакт със семейство Боровенко, заплашва ги, че ако материалите излязат на бял свят, а в черновите на Нестеров са назовани истинските имена, тяхното синче ще пострада. Боровенко му вярват и се захващат да помагат. Нали не познават правните тънкости и не се сещат, че ако въз основа на тези материали е било възможно някой да бъде привлечен под отговорност за фалшифицирането конкретно на делото, водено срещу техния син, синът отдавна би бил в затвора, защото фалшификацията щеше да бъде доказана и делото — насочено по новооткритите обстоятелства или по реда на надзора за преразглеждане. А щом засега всичко е мирно и тихо, значи по това дело е невъзможно да се докаже каквото и да било. По други дела е било доказано нещо и някой е бил обвинен, а по това всичко се е разминало. Но съпрузите Боровенко не разбират тези неща и сляпо вярват на Погодин: трябва да намерят материалите, инак синчето им ще бъде дадено под съд. Получават първата задача: да поставят подслушвателно устройство в жилището на Богданов, където съавторите се събират два пъти в седмицата и обсъждат сюжети за поредната книга. Това е разумно. После, както свидетелства Боровенко, Глафира Митрофановна случайно счупва апаратчето и подслушването на жилището става невъзможно. Тогава Погодин чрез някой си Николай, когото още не сме открили, предава на съпрузите Боровенко следващата задача: да счупят стъклата на колата на Богданов, и то не кога да е, а конкретно в момент, когато всички Богуславски са заедно. Например на пресконференция, на презентация, на парти. После им нареждат да направят фалшива бомба и да я подхвърлят на Богданов. И отново да го направят тогава, когато са се събрали съавторите. Защо? Какъв е смисълът? Това е втората дупка.

— Съгласен съм — отново кимна Юра, — наистина е дупка. Не мога да измисля обяснение. А има ли трета?

— И още как. Третата и главната — защо е била убита Лаптева? А че убийството на Глафира Митрофановна лежи някъде на същата плоскост, няма никакви съмнения: убиецът е влязъл през вратата на задния вход и ключа именно от тази врата два дни преди убийството Муцуната е продал на Вячеслав Боровенко. А Боровенко е дал ключа пак на същия Николай, дяволите го взели. Ясно е, че Николай е човек на Погодин, но въпросът е къде да го търсим.

— А Боровенко как са се свързвали с него? Сигурно по телефона. Значи, има някакъв номер.

— Юра, нима мислиш, че не сме проверили?

Настя ядосано запокити химикалката върху книжата на бюрото. Тя се търкулна и тупна на пода с леко глухо потрепване.

— Пилееш имущество — укорително я погледна Коротков. — И какво се получи в резултат на проверката?

— Ами нищо не се получи! Телефонът се намира в жилище, в което никой не живее, собствениците са си купили къща извън града и живеят там, от апартамента са изнесли всичките мебели, изобщо всичко, до последния пирон. Не идват в него, апартаментът е празен, засега не го продават, сигурно чакат цените да се покачат. А тъй като винаги е по-добре да продадеш жилище с телефон, отколкото без телефон, продължават да плащат за него, за да не бъде изключен.

— Живот си живеят някои хора — със завист проточи Коротков. — Едни се тормозят с години, защото нямат къде да живеят, а на други жилищата си стоят празни. А оставили ли са ключовете на някого? На съседи например? В такива случаи хората винаги оставят ключове — всичко се случва, теч или спукан радиатор.

— Проверихме — въздъхна безнадеждно Настя. — Ключ има съседката, но не го е давала на никого. Кълне се във всичко свято. Ама как може да се провери?

— Никак. Може да е чувала вратата на съседите да се отваря?

— Първо, Юра, тя нищо не е чувала, защото живее на по-долния етаж. Ако става дума за течове и спукани радиатори, има смисъл ключовете да се оставят само на съседите отдолу, защото другите съседи няма да научат за евентуален теч. Второ — ти само не умирай от завист, — това е мезонет, има две входни врати, едната на осмия етаж, другата — на деветия. На осмия етаж има още един апартамент, а на деветия — само този, така че който и да е влизал там, никой нито го е видял, нито го е чул. И нашият тайнствен Николай е влизал в празния апартамент именно през деветия етаж. Идвал е в точно уговорено време, носел си е апарат, изчаквал е обаждането и си е тръгвал. Или пък, когато е трябвало да бъде постоянно на линия, е стоял там няколко дни, без да излиза, но при това не е искал да дава истинските си телефонни номера. Ето, виж какво е записано от думите на Боровенко: „Николай най-често се обаждаше сам, но в периода, когато плътно подслушвахме апартамента на Богданов, аз можех да му се обаждам във всеки един момент, беше оставил номера си и ми беше наредил да му се обадя веднага щом науча у кого се намират материалите“.

Коротков замислено се почеса по слепоочието, обмисляйки чутото.

— Аска, нещо не схващам. Защо трябва да издирваме Николай, щом Погодин ще ни го предаде?

— Ох, Юрочка, страхувам се, че няма да получим такъв подарък. Погодин е опитен плъх, не можем да го хванем с голи ръце. С какви обвинения ще отидем при него? Показанията на Боровенко? А той знаеш ли какво ще отговори?

— Ъхъ — усмихна се Коротков. — Досещам се. Семейство Боровенко сами са се захванали с тази работа, защото се страхуват за съдбата на сина си. А сега стоварват всичко на него, горкия. Думите не оставят следи. Между другото, нашата славна история познава множество примери, когато следите с лопата да ги ринеш, обаче нищо не може да се направи, защото адвокатите са печени, а процесуалният кодекс не струва. Най-важното сега е да не подплашим нито Погодин и компания, нито този Николай.

— Така е, а за целта трябва семейство Боровенко да си стоят вкъщи и да отговарят на телефонни обаждания с невинни гласове. А те стоят в нашата килия и следователят за нищо на света не иска да ги пусне. А знаеш ли, Юра, кое е най-неприятното?

— Знам. Доларът пада, а еврото расте. И всички наши спестявания в долари постепенно се обезценяват.

— Най-неприятното, Юрик, е, ако се окаже, че убийството на Глафира Митрофановна Лаптева няма нищо общо с цялата тази история.

— Е, как така? — чак подскочи Коротков.

— Ами така. Боровенко е купил от Шарило ключа и го е предал на Николай. Това е според неговите думи, засега е невъзможно да го проверим. Тоест, Шарило също потвърждава, че Боровенко е купил ключа, и можем да смятаме, че това е установено, по техните показания и обстоятелствата съвпадат, и времето, и сумата, обаче че ключът се е озовал у Николай, не е факт. Нищо не го потвърждава, освен показанията на Боровенко. И след два дни Лаптева е убита. Ами ако едното не е свързано с другото? Ключът си е ключ, убийството — убийство.

— Защо тогава да купуват ключа? — възрази Коротков. — За какво им е бил нужен? И после, убиецът е влязъл през задния вход, тоест, възползвал се е именно от този ключ. Какво не ти харесва?

— Нищо не ми харесва, Юра — намръщи се Настя, сякаш бе подушила прокиснало зеле. — Първо, не знаем със сигурност дали са отключили вратата с този ключ или с някой друг. И второ, ние, тоест конкретно аз, не разбирам за какво му е било на Погодин да убива старата Глафира Митрофановна. Не разбирам — и толкоз! Не разбирам!!! По какъв начин смъртта на старата Лаптева може да му помогне да намери материалите?!

Гласът й се извиси до вик, но тя не забеляза това и се сепна едва когато видя изумените очи на Коротков.

— Извинявай, Юрик — смотолеви виновно тя. — Нещо с нервите ми… не е в ред…

— Добре де, както и да е. Аз разбирам, че не крещиш на мен, а на обстоятелствата.

Коротков отдавна си бе тръгнал, а Настя още седеше зад бюрото, обхванала главата си с ръце, и мислеше. За нея вече не беше важно кой е убил старицата, на първо място излизаше въпросът: защо я е убил? За какво? Нима това е професионална деформация, в резултат на която се притъпява стремежът да се намери и накаже виновният, появява се равнодушие към справедливостта, а страшно престъпление като убийството буди чисто изследователски интерес: заради какво се вършат убийства днес? С какви мотиви?

Не, това не е така, не може да е така. Просто са съвпаднали две престъпления, две убийства: на Елена Шчоткина и на Глафира Митрофановна Лаптева — и по двете престъпления мотивът е пълна загадка. И докато в случая с Шчоткина има поне предположения, макар и недоказани засега, в случая с Лаптева няма абсолютно нищо.

Между другото, какво става с делото на Шчоткина? Дали Чеботаев е свършил нещо, или не е успял? Къде е информацията за пионерските лагери? Къде е последният любовник на Шчоткина, който още не е установен?

Тя набра номера на мобилния телефон на Андрей.

— Почакай три минути, аз ей сега — бързо каза той в слушалката.

— Какво значи „сега“? — не разбра тя. — Ще ми се обадиш ти ли?

— Не, вече вървя по коридора. Трябва само да прескоча за две думи до отдел „Въоръжени грабежи“ и после веднага се връщам.

Вероятно двете думи станаха двеста, защото Чеботаев дойде чак след половин час. Но Настя, потънала в размислите си, не забеляза това.

— Ето — сложи той пред нея прозрачна папка, — това е всичко, което можах да науча. А за което не можах — извинявай.

— А можеш ли да не усукваш? — предложи тя. — Можеш ли да кажеш по човешки?

— Накратко казано, Сафронов и Шчоткина три години поред са ходили в един и същ пионерски лагер. Лагерът наистина е на Академията на науките, разположен е на Волга, край Астрахан. Тук си уцелила. В папката се намират списъците на децата за всичките три години, разделени по отряди. Отделно — списъците на командирите, и отделно — на персонала: възпитатели, водещи занятия в кръжоците, педагози, готвачи, лекари, медицински сестри, техници, шлосери, електричари и други подобни.

— Ами хората? Живите хора? — нетърпеливо попита Настя. — Намери ли поне един, който е бил в лагера едновременно със Сафронов и Шчоткина?

— Такива още не съм търсил, Настя, нямах време. Да се разкъсам на части ли? Докато се мотаех в академичните архиви и търсих списъци, знаеш ли колко време изгубих? И колко престъпления са извършени на моята територия през тези дни? Вие на „Петровка“ вземате по един случай на седмица, избирате си ги по свой вкус, а ние на „територията“ — каквото се случи, все е наше, вземайте каквото ви дават.

— Добре де, не се ядосвай — миролюбиво каза тя. — Попитах просто така. Нали не е нужно аз да разкривам престъплението, то няма да виси на моята глава.

— И ти не се ядосвай — уморено се усмихна той и тръгна към вратата. — Главата ми вече пуши, нямам време за нищо. Ще ти оставя списъците.

— Защо? — погледна го невинно тя и ококори очи.

— Хайде престани, Павловна, не ми късай нервите. Всичко разбираш.

— Добре — разсмя се тя, — марш оттук. Но бъди готов да ти звънна пак.

— Ще си изключа телефона — закани се Андрей вече от вратата.

Щом остана сама, Настя си направи кафе, взе цигара и извади от прозрачната папчица дългите по няколко страници списъци. Имена, имена, имена… Елена Шчоткина, 8 години, отряд 14… Елена Шчоткина, 9 години, отряд 13… Елена Шчоткина, 10 години, отряд 11… Егор Сафронов, 15 години, отряд 1…

Списъците бяха стари, отпечатани на пишеща машина, и екземплярът беше трети или дори четвърти, тоест, почти нечетлив. Много скоро очите я заболяха и Настя намали темпото на четене, да не би от умора да пропусне нещо важно.

И не го пропусна. Отначало дори не си повярва, извади от огнеупорната каса своите записки, после включи компютъра и още веднъж провери. Не, никаква грешка. Всичко е точно.

От страх да повярва в късмета си, за всеки случай влезе в интернет, набра нужното име и погледна какво има за този човек. Намери доста информация, нищо негативно, всичко много прилично.

Но какво е свързвало тези трима души?