Няма връщане назад

ГЛАВА 9.

Журналистката Наталия Разгон се запознала с Елена Шчоткина преди няколко години при не толкова печални, колкото късащи нервите обстоятелства. Обрали я. Да, да, толкова банално, грубо и много неприятно. Една късна зимна вечер, когато се качвала в колата си, я изхвърлили от тази кола и я оставили не само без превозно средство, но и без пари, без топло кожено яке и без мобилен телефон. Пак добре че не измъкнали от чантата й паспорта и ключовете от апартамента й, задоволили се с портмонето и документите на колата. Наталия, която по принцип не била глезла, от страх, студ и обида се объркала и не намерила нищо по-добро от това да влезе в най-близкия незаключен вход, за да се стопли, да се успокои и овладее. Разбирала, че трябва да отиде в милицията, но без връхна дреха нямало да е лесно да стигне до нея в студа, а нямало и откъде да се обади по телефон: задигнали й мобилния, след полунощ щяло да е съмнително да тропа на хорските врати с молба да й разрешат да се обади, наблизо не се виждала и телефонна кабина. Докато тя, треперейки от студ и притискайки се до радиатора, тъжно разсъждавала за всичко това, във входа влязла красива млада жена със скъпо кожено палто.

Без много приказки Лена й предложила да се качи в апартамента й, да се обади където трябва и да се стопли. Наталия с благодарност приела предложението, намерила приятел, който не си лягал до късно и имал кола, той дошъл и я закарал първо в милицията, после вкъщи. Наталия искрено смятала Лена Шчоткина за свой ангел спасител и когато на другия ден отишла при нея, за да й върне късото палто, което Лена я накарала да облече, за да не настине окончателно, взела със себе си кутия бонбони, бутилка хубаво вино и огромен букет. Тогава много приятно си побъбрили, изпили по чаша вино и по три чашки кафе, журналистката разказала за себе си и своята работа, а домакинята с удоволствие поддържала разговора, но Наталия с учудване констатирала, че тя говори за всичко, само не и за себе си. Било й неудобно да пита направо и до края на разговора така и не разбрала с какво се занимава Лена, къде и като каква работи и с какви пари живее. На тръгване Наталия оставила на новата си позната всичките си телефони и казала, че ще бъде щастлива, ако може да й помогне при нужда. Била сигурна, че добре поддържаната красавица никога няма да й се обади. Че такива като нея винаги имат на разположение стотина свестни и заможни мъже, готови да се притекат на помощ при първо повикване.

И каква била нейната изненада, когато след няколко месеца Лена й се обадила.

— Случило ли се е нещо? — разтревожено попитала Наталия. — Помощ ли ти трябва?

— Не, просто ми се прииска да се видим, така… да си побъбрим. Имаш ли време?

Както на всеки пишещ журналист, свободното време и на Наталия никога не стигало, но тя не била забравила, че Елена й се притекла на помощ, без да се притеснява за собственото си спокойствие, затова намерила време и се съгласила да се видят. Не вярвала, че на Лена наистина й се било приискало „да се видят и да си побъбрят“. Как пък така изведнъж? Почти не се познават, от двете срещи не са станали не само приятелки, но дори близки познати. Значи са възникнали някакви проблеми и Лена има нужда да сподели за тях с немного близък човек. В такава ситуация щяло да бъде непочтено да отклони молбата за среща.

Видели се още същия ден. Да, било очевидно, че Лена има проблеми, защото дошла с простички и евтини дрехи, не носела украшения, ноктите й не били лакирани, прическата й явно говорела, че момичето не е ходило на фризьор не само вчера, но дори и миналата седмица. Но за тези „проблеми“ не станало и дума. Обикновено бъбрене за всичко и за нищо: как се е развалила козметиката на една фирма и какви новости са се появили в друга, колко е трудно в такава жега (а срещата се състояла през юни) да се облечеш според сезона, и при това да спазваш приличие, колко зле изглежда напоследък една телевизионна водеща и колко се е разхубавила друга, каква глупост е филмът, на който са присъдили „Оскар“, и колко е идиотско да се вземат тайландски хапчета за отслабване. Приказвали си около три часа и се разделили. Наталия така и не разбрала смисъла на тази среща. Не била произнесена и една дума за проблеми, трудности, промени в живота.

След седмица Лена отново се обадила. Този път отишли на плаж, разговаряли малко, повечето мълчали или лениво обменяли по някоя дума. Наталия била благодарна на Лена, че я измъкнала сред природата, на чист въздух, откъснала я от компютъра, цигарите и силното кафе. И отново никакви оплаквания, молби за съвет или помощ. През лятото те се видели още няколко пъти, все така „безсъдържателно“, но прекарвали доста приятно.

А после Лена се изгубила. Е, не че се изгубила съвсем, тя не изчезнала, била в Москва, Наталия й звъннала веднъж-дваж да пита как е, за всеки случай й предложила да се видят — имала два билета за Дома на киното, — но срещнала много учтив отказ. Дори малко се обидила: самата тя нито веднъж не била отказвала на Лена.

Близо година по-късно Лена отново я потърсила. После пак изчезнала. Наталия си поразмърдала мозъка и се сетила, че новата й позната се появява, когато се разделя с поредния си любовник. Вероятно по този простичък начин запълва празнотата. Обажда се ту на една, ту на друга позната, все е развлечение. После започва нова връзка и престава да се нуждае от общуване.

— Последната й връзка беше много тежка — каза Наталия и запали поредната цигара. — По-точно, не самата връзка, а нейният край.

— Защо? — изостри вниманието си Настя, като си припомни, че нещо подобно беше казал и Егор Сафронов. — Разказвала ли ви е нещо конкретно?

— Не, нищо не ми е разказвала, но аз нали виждах… В този случай беше станало нещо сериозно, нещо, надхвърлящо всякакви граници. А може тя наистина да е обичала своя последен мъж по-силно от всички предишни. Последния път тя просто се изтезаваше с физически натоварвания, струва ми се, че дори сърцето й не издържаше. Постоянно беше бледа, под очите й — тъмни кръгове, устните й — синкави.

— С какви натоварвания се изтезаваше Елена?

— Бягане — ту сутрин, ту вечер, ходеше на басейн, занимаваше се с някакви гимнастики, купуваше специални касети. При нея, разбирате ли, имаше някаква периодичност: отначало, след поредното скъсване — големи натоварвания, през това време обикновено изглеждаше зле, оплакваше се, че я болят мускулите и постоянно й се спи, сетне постепенно натоварванията намаляваха или тя се адаптираше към тях, защото започваше да изглежда все по-добре и по-добре.

— А после?

— После се изгубваше. А когато се появяваше, всичко започваше отначало.

— Тоест, може да се направи изводът, че докато е имала любовник, Лена не се е занимавала нито с бягане, нито с плуване, нито с гимнастика? — уточни Настя, проверявайки собствените си хипотези.

— Със сигурност — бързо отговори Наталия. — При нова връзка тя абсолютно губеше спортната си форма.

Журналистката останала много учудена, когато Лена я поканила на сватба. Кой знае защо, Наталия имала чувството, че жени като Лена Шчоткина не се омъжват, а ако се омъжват, правят го за мъже, организиращи такива сватби, на които случайни познати, особено хора, непринадлежащи към олигархическите среди, просто няма какво да правят. И още повече я учудил изборът на Елена, защото Егор, макар да бил заможен човек, все пак не бил милионер. А Наталия не се съмнявала, че нейната позната си търси за съпруг именно милионер. Инак защо с нейната красота, несъмнен ум и добър делови нюх толкова дълго не се е омъжила? Тя лесно би могла да откъсне от семейството му всеки мъж. И въпреки това имала любовници, и то за дълги периоди, а съпруг — не.

— Вие кога научихте, че Лена е бременна?

— Когато получих поканата за сватбата.

— Тя ли ви го каза, или вие сама го забелязахте?

— Какво говорите, става дума за четиримесечна, може би петмесечна бременност, още нищо не личеше. Лена ми каза. Тогава се учудих, че сватбата е толкова скоро — нали през юни се бяхме видели с нея и не бе станало дума за никакво омъжване. А в края на юли тя ме покани на сватба.

— Излиза, че Елена е имала връзка поне от началото на пролетта, забременяла е, канела се е да се омъжи и е продължавала да се държи така, сякаш е все още сама? — зададе коварен въпрос Настя. — И на работа е ходела, и с вас се е виждала.

Тя не се опитваше специално да улови Наталия Разгон в противоречия, в този момент нямаше никакви основания да подозира, че журналистката има нещо общо с убийството, но беше убедена, че в случая с Елена Шчоткина лъжат всички. Във всеки случай нито един от свидетелите не даваше показания, в които всичко да е разбираемо и логично.

— Така ли? — Наталия сякаш остана озадачена от подобна постановка на въпроса. Тя помисли малко, преди да отговори: — Струва ми се, че не беше точно така.

— А как?

— Или това беше някаква особена връзка, различна от друг път, или изобщо не е имала връзка — уверено каза Разгон. — Последният период на самоизтезаване започна при Ленка някъде през есента, май през септември, или пък в края на лятото миналата година. Беше нещо ужасно… Беше страшно да я гледа човек. Към началото на пролетта тя, как да кажа… постегна се. С една дума, всичко си беше, както обикновено, тя започна да намалява натоварванията, развесели се и аз мислех, че всеки момент ще се изгуби отново. Но тя не се изгубваше, срещахме се приблизително веднъж на две-три седмици и Лена по нищо не се различаваше от онази Лена, която бях наблюдавала в също такива периоди. Разбирате ли? Тя и с половин уста не намекна, че очаква дете. И очите й не грееха, както става, когато една жена е влюбена или очаква важни промени в живота си. И ми се струва, че изобщо не обичаше съпруга си — Егор.

— Това ваши наблюдения ли са? Или Елена ви каза?

— Анастасия Павловна, Лена никога нищо не ми казваше, вече ви обясних. Аз изобщо не разбирах защо тя общува с мен. Във всеки случай, не ме използваше нито като съветник, нито като рамо, на което да поплаче.

— А вие, Наташа? Вие защо общувахте с нея?

— Не знам — изведнъж някак беззащитно се усмихна журналистката, — вероятно по инерция. Първите няколко пъти ми беше неудобно да отказвам, нали тя ми бе помогнала в труден момент и се смятах за задължена. А после вече нямаше връщане назад, нали не можеш да кажеш: край, драга, отработих дълга си пред теб и не ми се обаждай повече. Е, и освен това тя безспорно беше интересна събеседничка, беше ми любопитно да я наблюдавам. Надявах се, че рано или късно ще ми разкаже всичко.

— Кое „всичко“? Тайните си? Най-съкровеното?

— Живота си. Аз пиша за женско списание и вече отдавна искам да направя цикъл материали за жени, които идват в Москва да си уредят живота. Би било любопитно да напиша за Ленка, все пак не беше тривиален образ.

— Да — съгласи се Настя напълно искрено, — характерът й наистина е бил странен. А за конфликта с майка си не ви ли е разказвала нещо?

— Не, но аз разбрах, че е имало конфликт, и то много сериозен. Не знам каква е била причината, ала Лена категорично отказа да ми даде координатите на майка си. Разбирате ли, аз тъкмо приключих със събирането на материали за поредния цикъл — за жени, заминали да търсят щастието си в чужбина. Цял месец бях в Щатите и в Канада, още един месец — в Европа. И когато тръгвах, попитах Лена дали не мога да се срещна с майка й, точно по моята тема беше.

— И Елена какво? Отказа ли ви?

— И още как! Така се ядоса, че чак ръцете й се разтрепериха. Аз не настоях, защото, след като й е толкова неприятно…

— Кой от нейните познати беше на сватбата? — свърна Настя по следващата пътечка.

— Мисля, че само едно момиче от салона, колежката на Ленка, с която се сменяха. Май нямаше други.

— Между другото, за това момиче. — Настя лицемерно се престори, че току-що се е сетила за него. — Вие знаехте ли, че Елена й е разрешавала да използва апартамента й за интимни срещи?

— Разбира се! Точно това Лена изобщо не криеше. На няколко пъти дори, спомням си, когато се срещахме, тя казваше, че Нина сега е в нейния апартамент и тя трябва някак да убие времето, за да не й пречи. После Нина се обаждаше и Ленка се прибираше.

— А защо го е правела? Нали те не са били близки приятелки, а това е толкова неудобно: да се разхожда някъде след работа, да изчаква жилището й да се освободи. Обикновено човек прави това за близки приятели, а Нина е била за Елена фактически чужд човек.

— Анастасия Павловна, Лена беше много добра. Тоест… — Наталия се запъна, търсейки по-точно определение. — … за никого нищо не й се свидеше. Тя не беше добра в смисъл на отношението си към хората, беше много критична, язвителна, злобна, особено по отношение на мъжете. Да можехте да чуете какво говореше за тази Ниночка! Но при това, ако можеше да помогне на някого с каквото и да било, не се замисляше нито за миг. Та нали, когато се запознахме, тя покани мен, първата срещната, в жилището си, не се уплаши, нещо повече, даде ми палтото си просто срещу честна дума, дори нямаше моя телефонен номер. Ами ако не бях й го върнала?

— Може би и през ум не й е минало, че можете да не й върнете палтото? Имате толкова сериозен вид, така че Елена ви е повярвала — предположи Настя.

— Не, не, тя всичко разбираше. Крадците и мошениците винаги имат предразполагащ вид. Сигурна съм, че Ленка е разбирала. Но пак не й се е свидело това палто.

— И още един въпрос, Наташа. В апартамента на Елена ние намерихме листове с отпечатан текст. На едни е написано „Така ми се пада“, на други — „Заслужавам това“. Вие знаете ли нещо по този повод?

Наталия отново се замисли. Запали цигара.

— Аз съм била в дома на Ленка само два пъти: когато ме обраха и на другия ден, когато върнах палтото. След това се виждахме в града — или се разхождахме, или седяхме в някое заведение, или ходехме на плаж. Така че нямам много впечатления от предметите в нейния дом. Но Ленка често повтаряше думите „Така ми се пада“, определено.

— А „Заслужавам това“?

— Никога не съм го чувала.

Разговорът с Наталия Разгон продължи няколко часа, на Настя й харесваше, че наблюденията на журналистката бяха точни, а изводите й се основаваха върху факти, а не върху усещания.

И сега, затрупана с листове и картончета, на които бе написала всичко, което й се бе сторило интересно и важно — и от материалите по случая, и от диктофонните записи на разговорите на Андрей Чеботаев с хора в Новосибирск, Настя почувства, че Елена Шчоткина е оживяла, станала е по-разбираема. Вече не беше така загадъчна…

„Имало едно време едно момиченце Лена…“ — започна тя да си разказва, надничайки в бележките.

Професор Шчоткин бил известен учен биохимик, луд по своята наука и готов да си затваря очите за всичко, което би му попречило да се занимава с любимата си работа. Жена му — Лариса Петровна, работела като счетоводител в един от научноизследователските институти в новосибирското академично градче. Съпрузите се трудели в различни институти, но академичното градче все пак не е Москва, там всички знаели всичко за всички, още повече че живеели компактно. Шчоткин бил един от малкото, които в съветско време пускали в чужбина, и неговата съпруга и дъщеря му се докарвали с най-модерните вносни дрешки.

Леночка, която била красиво дете, получавала само отлични бележки и още от първи клас стабилно държала позицията на лидер. Момчетата се влюбвали в нея, момичетата й се възхищавали или й завиждали. И ето че в пети клас станало нещо ужасно: у Шчоткини за няколко дни пристигнала роднина от село и Лена хванала от нея въшки. Нищо страшно, няколко дни вкъщи, два-три пъти измиване на главата с газ — и проблемът е решен. Лариса Петровна взела бележка от детската поликлиника, че Лена има остро респираторно заболяване, и се захванала да лекува ужасената си ревяща дъщеря.

— Никой няма да научи — убеждавала я майка й, — имаш бележка за настинка. Само не казвай на никого и всичко ще бъде наред.

На втория ден при Лена дошла приятелка от същата паралелка, да види болната. Лена я посрещнала с тюрбан на главата.

— Здрасти! Какво става с теб? Грип ли?

— Настинка — заучено отговорила Лена. — Хрема. И кашлица.

За по-убедително дори се изкашляла няколко пъти.

— А защо главата ти е овързана?

— А… ами мама ми изми главата — не се стъписало момичето.

— Как така ти е измила главата? — възмутила се приятелката. — Нали си настинала. Моята майка ми казва, че не бива да си миеш главата, когато боледуваш.

Лена мълчаливо свила рамене, не намерила аргументи срещу думите на чуждата майка, а авторитетът на възрастните тогава бил още достатъчно висок.

— Слушай, а откъде така вони на газ? — попитала нахалната приятелка и сбърчила носле. — От теб ли? Ами да, от теб с!

За това Лена не била готова, смутила се и разказала на близката си приятелка всичко, както си било.

— Само че не казвай на никого, нали? — помолила тя. — Обещай ми, че няма да кажеш.

— Кълна се! Честна пионерска под салюта на всички вождове! — тържествено изрекла приятелката.

Ала колко стрували „честните пионерски думи“, дадени от дванайсетгодишно момиче, в началото на осемдесетте? Вероятно малко, защото, когато след трите дни Леночка Шчоткина се появила в клас, посрещнали я с кикотене. „Въшливата, въшливата!“ — радостно крещели същите деца, които съвсем доскоро смятали Лена за първата умница и красавица в класа. „Няма да седя с нея, вони на газ, ще хвана въшки от нея!“ — крещели момчетата, за да й отмъстят, задето не им обръщала внимание.

Лена избягала от училище и плакала вкъщи чак докато майка й се прибрала от работа.

— Нали ти казах, че на никого не бива да се доверяваш, на никого нищо не бива да казваш — ядосано й се накарала Лариса Петровна. — Така ти се пада, по-малко ще бърбориш.

Майката наистина често повтаряла на момичето, че трябва да си държи езика зад зъбите и да не казва нищо съкровено на когото и да било. Баща й излиза в чужбина, постоянно го проверяват и милицията, и КГБ, и не е нужно хората да знаят с какво и с колко разполага семейството им. Лариса Петровна например вече три години носела едно и също кожено палто — защо трябвало някой си да знае, че всъщност съпругът й е донесъл от чужбина още две, които тя с голяма печалба е продала на приятелки в Новосибирск. Хората са завистливи, поучавала майката дъщеря си, те не обичат другите да живеят по-добре от тях и от завист правят на хората какви ли не бели. Могат да напишат анонимно писмо и да измислят всякакви гадости. А баща й постоянно е под контрола на органите, защото често пътува в чужбина, вниманието към него е специално и каквото и да става в семейството, то не бива да излиза извън прага на жилището им. „Ако ти се иска да споделиш нещо с някого, сподели го с мен — казвала Лариса Петровна на Леночка. — За какво са ти тези глупави приятелки, които не само ще раздрънкат всичко, но и ще наприказват лъжи?“

„Какво и колко“ всъщност означавало „всичко и много“, но не бивало да се говори за това пред хора. Такива били времената… Лена слушала майка си, не канела момичета на гости, не се хвалела с благосъстоянието на семейството, но явно съветът да си държи езика зад зъбите се отнасял не само за вещите, парите и разговорите между родителите й. Това бил първият урок, толкова болезнен, че й държал влага много дълго.

Годините минавали, Леночка растяла и пораснала красиво момиче, най-красивото и най-умното в нейния курс, защото учела в икономическия институт и отново била отличничка. Споменът за „въшливия“ позор се изличил, но изводите, които тя си направила от онази тъжна история, здраво се запечатали в нейната прелестна главица. Никакви близки приятелки, никакви откровения. Лена свикнала да не се сближава, а само да се преструва, че е близка с някого. Не да споделя съкровени неща, а умело да поддържа разговори, създавайки илюзия за близко общуване. И постепенно свикнала да не се нуждае от никого.

Но и тук изградената защитна стена се оказала недостатъчно сигурна. Леночка имала един интимен проблем: по стройните й, с чудесна форма крачета растели косми, гъсти и дълги. Едва сега, в наше време, косматите крака вече не се приемат като катастрофа и във всеки салон за красота ви предлагат различни по стойност, болезненост и устойчивост на ефекта процедури за епилация. А тогава, в началото на деветдесетте, се налагало или постоянно да си бръснеш краката и после дълго да се бориш с раздразнената кожа и обривите, или да криеш дефекта с дрехи — панталони или плътни черни чорапогащници. Опасност криели и часовете по физическо възпитание, когато трябвало да се събличаш пред очите на всички състудентки в обща съблекалня, но тогава Леночка тръгнала по изпитан път: майка й, както и преди, й намерила бележка за заболяване на очите, при което се забраняват заниманията с физкултура. Лена цял живот не можела да понася физкултурата и докато до осми клас се налагало да посещава омразните часове, то когато космите на краката й станали видими, Лариса Петровна се съгласила да помогне на дъщеря си: проблемът бил чисто женски и майка й я разбрала.

Двайсетгодишната Леночка Шчоткина все още не се занимавала със секс, затова предпочитала чорапогащниците, а не бръсненето. Но когато до нея се появил младеж, в когото тя се влюбила безумно, и нещата явно отивали към леглото, девойката разбрала, че трябва да направи нещо. Нямало начин да остане с чорапогащник. Затова рискувала и се възползвала от бръснача, като се надявала, че всичко ще мине добре и няма да има нито раздразнена кожа, нито обрив. Нали не при всички се получавали, на някои някак им се разминавало.

Но при нея не се разминало. Краката й пламнали, покрили се с отвратителни пъпки и не стига че всичко било абсолютно неестетично, но и ужасно сърбяло. И точно тогава, като напук, по време на лекция Лена някак несръчно се извърнала, нащърбеният край на банката я одраскал по крака и на чорапогащника й се образувала дупка, от която широка ивица бримки се спуснала чак до стъпалото. Момичето било предвидливо и винаги си носело резервен чифт, затова в междучасието хукнало към тоалетната да се преобуе. И тогава… Дали не била пуснала добре резето на вратата в кабинката, дали самото резе не било в ред, но някой дръпнал вратата отвън и тя се отворила широко.

— Ох, извинявай — смотолевила състудентката на Лена, — мислех, че е свободно.

И вече се канела да затвори вратата, когато погледът й се спрял на покритите с пъпки, възпалени крака.

— Господи, Шчоткина! Какво е това? Псориазис ли?

Ужасът преминал в съчувствие, съчувствието — в догадка.

— Или си бръснеш краката? Да не би да са ти космати?

Лена не си била приготвила никакво обяснение, нали смятала, че е предвидила всичко, дори физкултурата, и вече нищо не я заплашва. В тази идиотска ситуация тя се оказала беззащитна пред избора, предложен от състудентката: или псориазис, или космати крака. И едното, и другото били неприемливи за Леночка, тя не могла да направи избора, затова нищо не отговорила.

Състудентката приела мълчанието й по свой начин.

— Ама ти не се притеснявай, на никого няма да кажа.

Нужно ли е да обясняваме, че на другия ден целият курс знаел какви са в действителност краката на първата красавица Лена Шчоткина. Информацията се разпространила доста далече извън курса, защото младежът, в когото момичето било страстно влюбено, повече не я доближил. Едва ли щели да го смутят космите по краката, но предположението за кожно заболяване свършило своята работа.

От случилото се бил направен извод, че не само не бива да говориш за себе си, но и да допускаш хората да научават неща, които би искала да скриеш. Към момента на завършването на института Елена Шчоткина майсторски овладяла умението да живее така, че никой нищо да не знае за нея, и при това всички да остават с впечатлението, че тя е с открито сърце и всички знаят всичко за нея.

Но борбата срещу разпространяването на информация за нея била само един от факторите за оформянето на характера на Леночка Шчоткина. Друг фактор били нейните родители, по-точно, отделно майка й, отделно баща й и отделно — техните взаимоотношения.

Лариса Петровна изобщо не се интересувала от научните постижения на съпруга си, те представлявали за нея ценност точно дотолкова, доколкото му позволявали да ходи в командировки в чужбина, както и да получава премии с паричен еквивалент, звания и длъжности, свързани с блага и привилегии. Михаил Аркадевич бил по-възрастен от жена си с около петнайсет години и когато се оженили, бил вече и доктор на науките, и професор, и закоравял ерген. Ларочка започнала да му изневерява около три години след раждането на дъщеря им; за нейните похождения знаело цялото академично градче, с изключение на самия Шчоткин.

Лариса Петровна била извънредно привлекателна и учудващо младолика жена, на трийсет и пет изглеждала най-много на двайсет и седем, а когато я споходили четирийсет и петте, никой не й давал повече от трийсет и шест. Когато Леночка пораснала, непознати хора ги вземали за сестри: и двете били красавици, много си приличали, а и разликата във възрастта им наглед не била голяма. Защото щом по-голямата е на около двайсет и седем, по-малката, която е на дванайсетина, едва ли може да й бъде дъщеря. Разбира се, в академичното градче всички знаели, че са майка и дъщеря, но на двайсет километра от дома им, в центъра на Новосибирск (както казвала Лариса Петровна — в града), почти никой не знаел това, ето защо много хора правели тази грешка. Тя ласкаела и двете: майката се чувствала по-млада, дъщерята — по-голяма. Като се стараела да създаде и укрепи у себе си илюзията за незначителността на разликата във възрастта, Лариса Петровна някак незабелязано и плавно започнала да приближава към себе си дъщеря си, играейки ролята на по-голяма приятелка.

Тази игра, както показва историята, изисква голяма предпазливост и такт, а Лариса Петровна не взела това предвид или не съумяла да го направи — и в резултат преминала забранената граница. Лена се оказала в течение не само на съпружеските й изневери, но и на истинското й отношение към нейния съпруг.

— Ти си полудяла — съскала насреща й петнайсетгодишната дъщеря, когато Лариса Петровна се прибирала в два часа през нощта. — Татко те чака до единайсет и половина, после заспа, както си беше в кабинета.

— Е, тогава ще му кажем, че съм се прибрала в дванайсет без петнайсет — безгрижно се усмихвала Лариса Петровна, която уж била ходила в града при приятелка. — Върнала съм се с последната маршрутка.

— Мамо, ще се издъниш — предупреждавала я седемнайсетгодишната Лена след поредната й лекомислена постъпка. — Какво ще стане, ако татко научи?

— О, стига, моля ти се! — махвала с ръка майката. — Че какво ще ми направи? Да се благодари, че се омъжих за него, че му родих и отгледах теб, такава умна и красива, и продължавам да живея с него, макар че вече за нищо не става. Той трябва да ми мие краката и да изпива водата. И после, уверявам те, детето ми, че дори да научи нещо, той веднага ще го забрави. Ще го изхвърли от главата си. По-удобно му е да не знае.

Лена разбирала това. На баща й му било по-удобно да не знае, защото признаеш ли, че знаеш, трябва да направиш нещо: да си изясниш отношенията, да вдигнеш скандал, да се разведеш, да делиш имущество. И после, в чужбина пускат само женени хора, защото един ерген може да заяви, че се е влюбил, смята да се ожени и да остане навън, така че да няма никакви видими причини да го спрат. А нали тези командировки за симпозиуми и конференции били за него важен източник на информация, толкова необходима за научната му работа, и изхвърлянето му в категорията „без право за излизане зад граница“ щяло да направи невъзможно запознаването му с новите научни постижения, новите разработки и новите направления. Михаил Аркадевич не искал нищо подобно да му се случи, той искал да се занимава само с наука и никой да не му пречи в това.

Като дете момичето имало страх от баща си, той бил извънредно взискателен, искал да вижда в дъщеря си само отличничката и вдигал летвата на претенциите си твърде високо. Не го мързяло редовно да проверява как Лена си е научила уроците и ако нейните знания не отговаряли на неговите представи за желаното, строго я наказвал. Наказанията при Михаил Аркадевич се свеждали до това да кара дъщеря си да прави всичко, което тя не обича. Да яде извара и каша от овесени ядки, да пие шипкова отвара, да става сутрин един час по-рано, за да успее да направи гимнастика и да потича, а после да вземе студен душ. Наказанието било налагано обикновено за седмица и освен описаното, включвало ежедневно лъскане на паркета и измиване с хладка вода със сода на многобройните кристални сервизи (а Лена още от седми клас много си пазела ръцете и ноктите!), както и забрана да гледа телевизия и да чете каквито и да било книги, освен учебниците.

— Трудностите закаляват характера — повтарял бащата в отговор на жалните молби на дъщерята да се смили и да отмени наказанието. — А особено закалява преодоляването. Като правиш нещо, което не ти харесва, ти преодоляваш себе си и ставаш по-силна. Сега ти се струва, че това е наказание, но когато пораснеш, ще разбереш, че е било само за добро. И тепърва ще ми благодариш.

Майка й пък, вместо да я защити, само повтаряла:

— Така ти се пада. Трябва добре да се учиш, а ти си вятърничава. Татко ти е недоволен от теб.

— Но нали получих отличен — отчаяно хленчела Лена. — Днес ме изпитаха по география точно за това, което татко провери вчера, и ми писаха отличен.

— Отговорът ти е бил отличен само за твоята тъпа учителка, а татко ти смята, че не знаеш достатъчно. Трябва да учиш не по учебника, а по книги, вкъщи имаме огромна библиотека, татко ти купува толкова книги специално за теб, а теб те мързи да прочетеш десет страници в повече. Така ти се пада.

Всъщност Лариса Петровна била строга само в присъствието на мъжа си. Когато Михаил Аркадевич не виждал, й разрешавала да почете малко или да погледа телевизия, заделяла за наказаната си дъщеря разни вкусни неща и й давала да пие компот, а омразната шипкова отвара изливала в мивката. Но все пак се налагало Лена да изтърпява значителна част от наказанието. И ако с храната, миенето на кристалните сервизи и забраната за четене можела да се размине с хитрост, ранното ставане, бягането, гимнастиката и обливанията със студена вода не можела да избегне по никакъв начин: баща й лично следял за това.

Когато Лена била в първи курс, баща й нещо закъсал със здравето. На два пъти за един месец се наложило да викат „Бърза помощ“, втория път взели Михаил Аркадевич в болницата и го държали повече от две седмици. Сърцето. Препоръчали му спокойствие, диета и никакви претоварвания — както физически, така и емоционални. А предстояло поредното му пътуване до Париж за симпозиум, на който професор Шчоткин трябвало да изнесе доклад.

— Май няма да отида — казал бащата. — Страхувам се.

— Как така няма да отидеш? — страшно се учудила Лариса Петровна. — Ами докладът? Нали трябва да го изнесеш.

— Нищо, със същия успех може да го изнесе моят заместник. Докладът съдържа резултатите от колективната ни работа и може да го изнесе всеки член на авторския колектив. А аз ще си остана вкъщи.

— Как така вкъщи?! — избухнала жена му. — Ти чуваш ли се какво приказваш? Как така твоят заместник ще отиде в Париж? Погледни какви овехтели дрехи нося, изобщо нямам какво да облека! Ами Леночка? Вече е студентка, съвсем голяма, трябва да изглежда прилично! Трябва й хубава козметика! Хич не смей да помислиш, че няма да отидеш.

— Но, Ларочка, тъкмо излизам от болницата. В чужбина може да ми стане зле, какво ще правя тогава? И лекарят каза, че не бива да летя със самолет, това е прекалено голямо натоварване на кръвоносните съдове, може да не понеса полета.

Лена, която чувала разговора от своята стая, изведнъж разбрала, че баща й убеждава майка й. Не майка й него, а той — нея. Кошмар!

— Нищо, нищо, ще си вземеш повече лекарства. И изобщо защо се страхуваш? Всичко ще бъде наред. Ето виж, предварително съм ти направила списък, с който ще обиколиш магазините в Париж и ще купиш всичко. Да не ти е хрумнало да откажеш командировката, не прави глупости.

Баща й, разбира се, заминал. И донесъл всичко. Но след онзи подслушан разговор Лена престанала да се страхува от баща си и започнала ужасно да го съжалява. Когато той отлетял за Париж, тя се престорила, че нищо не е чула, и казала на майка си:

— Може би не биваше да разрешаваш на татко да отиде? Не е здрав, чувства се зле. Сигурно ние с теб трябваше да го убедим да не заминава, обаче го пуснахме.

— Нищо му няма — рязко отговорила Лариса Петровна. — Нали трябва да има някаква полза от него. Отдавна не може да спи с мен, не ме придружава на театър в града, не ходим на гости, само за наука мисли. Ако не пътува в чужбина и не носи дрешки, за какво тогава ми е притрябвал?

Лена изпитала страх. Не можела да не обича майка си. Но как да я обича, щом тя се отнасяла така към баща й?

Тя била в трети курс, когато баща й бил прикован на легло окончателно. В началото майка й не вярвала, че той повече няма да стане, няма да ходи на работа и най-важното — че няма да пътува в чужбина. Когато го взели в болницата и лекарят, без да крие нищо, й обрисувал перспективите, Лариса Петровна разбрала, че всичко е свършено и тя трябва да си търси нов спътник за красив живот. Нито веднъж не посетила съпруга си в болницата, а свободното си време посвещавала на своя нов любовник — млад предприемач. Точно през годината, когато Михаил Аркадевич починал, отворили границата и можело вече да се пътува свободно. Лариса Петровна си поставила за задача да склони своя сърдечен приятел отначало да се ожени за нея, а после да я отведе някъде, например в Щатите или в Европа. Решавала тази задача почти две години. Най-накрая съобщила на дъщеря си, която току-що завършила института:

— Продавам апартамента и заминавам. Парите си поделяме с теб поравно, ще си купиш нещо по-малко.

— Ами аз? — глупаво попитала Леночка. — Няма ли да ме вземеш и мен?

— Да не си луда! — троснала се майка й. — Докато те няма край мен, аз съм още млада жена. Ще уреждам живота си сама, а ти уреждай своя. Имаш образование, красота и ум не ти липсват, няма страшно.

С получените от продажбата на апартамента пари Лена не купила нищо в Новосибирск, а си събрала багажа и заминала за Москва. Разбира се, за собствено жилище в столицата, дори съвсем малко, парите не стигали, но били достатъчно, за да наеме прилична квартира и дори да си купи немного скъпа кола. Без усилие успяла да си намери работа като секретарка в някаква фирма, не кой знае колко платена, но за начало и това не било лошо.

Елена се трудела добросъвестно, не пренебрегвала служебните си задължения, внимателно се вглеждала във всички посетители във фирмата, деляла ги на дребни и едри риби. Образованието й било повече от достатъчно, за да опознае бързо дейността на фирмата, и много скоро от обикновена секретарка, от която се изисква да вдига телефона, да прехвърля разговори и да сервира кафе и напитки, Лена станала секретар консултант. Все по-често започнали да я канят в кабинета на ръководителя, тя присъствала на преговори, подготвяла документи и давала съвети. Същевременно се оглеждала за нещо подходящо за себе си. По-точно не за нещо, а за някого. И го намерила.

Той не бил много красив, нито много млад, но достатъчно заможен. Не било трудно да го накара да й обърне внимание. Лена напуснала работа, изслушала искрените съжаления на директора на фирмата и получила от него уверения, че ако реши отново да работи, той с радост ще я вземе или ще й даде най-добри препоръки. Той нямал и представа за истинската причина за нейното напускане: Лена грижливо криела своето близко познанство с един от деловите партньори на началника.

Отначало всичко вървяло така, както тя искала. Хубави дрехи, накити, джобни пари, пътувания до европейски курорти. После той й купил апартамент. След това вероятно решил, че Леночка му принадлежи изцяло. Че как може да бъде другояче, щом плаща за нея? Който плаща, той поръчва музиката.

— Сваляй тези парцали — казал той веднъж, когато Лена го посрещнала с току-що купения черен пеньоар, — не мога да понасям черно. Върви да облечеш онзи розовия, дето го обичам.

Тя не харесвала розовия пеньоар, изобщо не обичала розово. Друг път той се обадил по телефона и казал, че ще дойде за вечеря. Лена сготвила, сервирала масата и зачакала. Той пристигнал към три часа посред нощ, пийнал, ядосан и което било най-обидното — вечерял.

— Махай това — казал грубо и съборил на пода панерчето с нарязания хляб. — Така съм се наплюскал, че не мога да гледам ядене.

— Ти самият каза, че ще дойдеш за вечеря — възразила Лена. — Аз те чаках. Можеше да ми се обадиш, нямаше да те чакам.

— Ти си длъжна да ме чакаш винаги — самоуверено заявил спонсорът, — за това ти плащам.

Тя не била подготвена за такова развитие на събитията. Смятала, че всичко трябва да бъде различно, че тя ще позволява да я обичат, а мъжът, не много млад и не много красив, ще й плаща за това, ще й се възхищава и ще й благодари за щастието да бъде с нея. Именно така си представяла Лена живота на държанката, като се опирала на мирогледа на Лариса Петровна. Първите няколко епизода, които се разминали с нейните представи, тя посрещнала с учудване и недоумение, а после у нея се пробудил характерът на майка й. Пробудил се рязко и с пълна сила.

Мъжът не бива, а и не е нужно да бъде уважаван. Той трябва да бъде използван. А ако той не позволява да бъде използван така, както иска жената, може и трябва да бъде унижаван, достойнството му трябва да бъде стъпквано. Просто да го зарежеш е глупаво, трябва да изстискаш от него всичко докрай, но при това да не му позволяваш да те манипулира. Как да подчиниш мъж, който смята, че всичко му е позволено, защото те е купил?

Отговорът дошъл от само себе си. При следващата среща Лена с въздишка отбелязала, че напоследък нейният любим нещо е заслабнал.

— Така ли? — угрижено попитал той. — Сигурно защото днес на банкета попрекалих с уискито.

— О, не, мили, не е само днес, отдавна е така. Аз мълчах, не исках да те разстройвам, надявах се, че е случайно, че си бил уморен. Но броят на случайностите вече показва закономерност.

— Е, какво, значи, не ти е било хубаво ли? — все още невярващ, попитал спонсорът.

— Не ми беше — отново въздъхнала тя. — По-точно, не ми беше никак. Не успях да почувствам каквото и да било.

Тя излъгала, доста много успяла да почувства, но нали не можело да се провери…

Натискът бил организиран планомерно и премислено. Спонсорът давал все повече пари, за да компенсира сексуалните несполуки, които незнайно защо не преминавали в сполуки, а се задълбочавали и ставали все по-очевидни, и след три месеца се превърнал в импотентна развалина с разстроена нервна система и опразнена кесия.

Разделили се. Лена си отдъхнала, щом разбрала, че вече не е нужно да се преструва и играе, не е нужно да угажда на никого, да се съобразява с никого, не е нужно да го чака с изстинала вечеря, да се преструва в леглото и после да заявява, че е неудовлетворена. Била свободна!

След два дни в душата й майката отстъпила място на бащата. Лена се почувствала като отвратителен, подъл, гаден боклук. Защо стъпкала човека? Задето се държал така, както се държат всички в неговите среди? Задето играел според общоприетите правила? Хем й предлагал да се оженят, а тя отказала. Е, какво още искала?

Тя е боклук и трябва да понесе наказание за това. Лена си намерила работа, възползвала се от любезното обещание на предишния си началник и получила от него бляскави препоръки. Ставала в шест сутринта, тичала по улиците във всякакво време, започнала да ходи да плува, престанала да носи скъпи дрехи. И из целия апартамент накачила листчета с надпис: „Така ми се пада“. Виждала се в огледалото — отслабнала, с кръгове под очите, с провиснала коса и обезформена прическа, с посивяло лице — и си повтаряла: „Така ми се пада“.

Постепенно угризенията на съвестта утихвали, Елена започнала да намалява физическите натоварвания и да се посвещава на кариерата си. Новата й работа била същата като предишната и общувайки с делови хора, Лена имала възможност да се ориентира добре в московския бизнес. Тя редовно купувала списания, от които черпела интересна информация не само за фирмите, но и за работещите в тях. Тя искрено смятала, че както и преди, като започне от длъжността секретарка, ще може да се издигне, но този път няма да спре, когато срещне подходящ спонсор, а ще продължи да работи, да се издига все повече по йерархическата стълба. Отново започнала да се грижи за себе си, прибрала дълбоко в шкафчето евтината козметика, която използвала в рамките на наказанието, което сама си наложила, и постепенно се върнала към предишния си облик.

Но добрите намерения не издържали изпитанията на съблазните.

Той бил значително по-красив и малко по-млад от първия, а и парите му били повече. Лена често срещала името му в списанията, които толкова подробно четяла; в деловия свят той бил видна фигура и тя се възхищавала от прозорливостта си: първо, не било нужно да събира сведения, за да научи какво представлява той, а второ, оказала се напълно в течение на проблемите, които може да обсъжда с него, за да привлече вниманието му. „Още един — давала си дума Елена, — още само един, и после ще се заема с кариерата си. Трябва да се възползвам от случая, докато имам възможност.“ Купеното с парите на първия спонсор вече било излязло от мода и тя трябвало да обнови гардероба си. Искало й се да купи нещо и за апартамента. Мечтаела си за уеджудски сервиз, както и майсенски, с ръчно рисувани орнаменти… Оставали и много страни, в които Леночка не била ходила.

Живият в паметта й баща настоятелно изисквал всичко да се печели със собствен труд и човекът, който уважава себе си, да работи нещо, което му харесва и му носи удовлетворение. Докато майчините уроци карали Елена да вярва, че е умна, красива и достойна за най-доброто — и това „най-добро“ трябва да й го предоставят мъжете. Листчетата с надпис „Така ми се пада“ изчезнали от стените и на тяхно място се появили други, с думите „Заслужавам това“. След един месец Лена Шчоткина напуснала работа и останала на издръжката на новия претендент.

Всичко се повторило с поразителна точност. И след десетина месеца настъпил моментът, когато Лена се почувствала унизена, човек второ качество, и започнала да действа по отработената схема. Този мъж, вероятно защото винаги бил любимец на жените, се прекършил много по-бързо от предишния: за него положението на неубедителен самец се оказало абсолютно непоносимо.

И отново последвали физически натоварвания, евтини дрехи и угризения на съвестта, нова работа, задълбочено четене на литература и твърдо намерение този път да доведе работата по изграждане на кариера до логичния й завършек. И отново поредна съблазън, борба с нея, позорно поражение.

И само в ситуацията с Егор Сафронов всичко се развивало някак различно.

Настя Каменская не знаеше много подробности от тази история, но опирайки се на събраната информация, бе изградила правилно общата структура. Няма никаква близначка, нито престъпни замисли, няма двоен живот и страшни тайни, има просто млада красива жена, осакатена от родителското възпитание. Но някой е убил тази жена и още не е ясно защо.

Версия първа: убил я е някой от бившите й любовници, който не е могъл да й прости за това, което му е сторила.

Задача: да бъдат установени поименно. За целта трябва отново да се проверят фирмите, където в различни години е работила Шчоткина, да се издирят всички, които са работили в тези фирми по едно и също време с нея, и обстойно да се разпитат. Определено ще изплува нещо. Нали вече успяха да издирят един спонсор, значи и другите ще се намерят. Този единствен, който — макар и пряко волята си — даде да се разбере как са се развивали отношенията им с Елена, има доказано алиби, ами останалите?

Версия втора: убили са Елена с цел обир, при това престъпникът е знаел със сигурност къде се намира търсеното, затова в апартамента след убийството не личи никакво безредие, няма никакви следи от трескаво търсене. Но какво точно е взел убиецът? Всички нейни скъпоценности са се намирали в жилището на Сафронов. Дрехи? Възможно е, но е малко вероятно. В гардеробите висят доста скъпи дрехи, включително кожени палта, и ако престъпникът е търсил именно дрехи, защо не е взел всичките? Лошото е, че е невъзможно да се установи какви вещи са изчезнали от апартамента: няма кого да попиташ. Сафронов не е идвал тук, Наталия Разгон — също, трябва да се опираме само на показанията на Ниночка Клевцова, която от любопитство редовно е инспектирала съдържанието на гардеробите и шкафчетата на Шчоткина и твърди, че не е изчезнало нищо и всички вещи, които е видяла последния път, са на мястото си. Но Ниночка не е сигурен източник, защото, освен гардеробите и шкафчетата с дрехи и козметика, в жилището има огромен брой други места, в които би могло да се намира нещо, което не е представлявало интерес за Ниночка, но пък е било важно за убиеца и той го е искал.

Задачата е пак същата: да се намерят всички любовници на Шчоткина, тъй като те са били в този апартамент многократно и в продължение на доста време. Възможно е някой да е оставил нещо на съхранение и да не си го е взел — защото не му е трябвало, защото го е забравил? Или е смятал, че го е загубил? А може Лена да им е показвала нещо и да е споменавала, че то е голяма ценност? Или Лена нищо да не им е показвала и обяснявала, а те сами случайно да са го намерили?

И версия трета, първоначалната: убили са Елена, защото е шантажирала Егор Сафронов.

И докато житейската история на Лена Шчоткина до момента беше що-годе известна, сведенията за живота на съпруга й още не бяха събрани, така че трябваше отново да се чака.

Вярно, след завръщането на Чеботаев от Новосибирск детективите, работещи по случая, станаха трима, така че имаше надежда биографията на Егор Виталевич всеки момент да се появи на бюрото на Настя Каменская.

Да се занимава с анализ на информация — това е единственото, което й харесва, и щом й е предписано да оказва на оперативните работници практическа и методическа помощ, тя ще прави именно това.

За Екатерина Сергеевна Славчикова Настя почти не си спомняше. Бяха се срещнали в неделя, а във вторник й звънна Владик Стасов.

— Настюха, толкова ли ме мразиш, че ми пробута това? — ехидно попита той. — Тя ми прати поздрави от теб.

— Коя, писателката ли? Че какво не ти харесва? — учуди се Настя. — Нормална лелка с нормален проблем. Нали можеш да й помогнеш?

— Мога, разбира се, не е трудно. Но как ще изглежда да работя за конкурентка на Танюшка? Като верен съпруг, съвестта ме гризе.

— Е, ти не й помагаш да си пише книгите, а да се оправя с роднината си — възрази тя. — И изобщо, Владик, нашата Татяна не може да има конкуренти, тя винаги е най-добрата от всички.

— Не си права — много сериозно отговори Стасов. — Танюшка например смята, че романите на Василий Богуславски са написани по-добре. Много й харесват.

Настя се ядоса.

— Слушай, Стасов, не ми говори глупости! Аз не съм чела този Богуславски и нямам намерение да го чета, затова не ме въвличай в дискусия кой пише по-добре и кой по-зле. Тиражите на Таня падат ли?

— А, не, растат. Но…

— Тогава край на обсъждането. А ако нашата Танюшка смята, че Богуславски пише по-добре, нека се гордее, че тиражите й не падат, значи, достойно издържа на конкуренцията с прекрасен автор. По-точно, със съавтори. Те са цели трима и дори тримата не могат да пишат така, че да изместят нейните книги от пазара. Е, какво, приемаш ли аргумента?

— Ти си изключително умна — въздъхна Владислав, — с теб и да се спори не е интересно.

Тя се засмя.

— С жена не се спори, Владик, жената трябва да се глези и обича.

Като разбра, че съпругата на професор Славчиков е в сигурни ръце и с нейните проблеми ще се занимават най-сериозно, Настя благополучно забрави за Екатерина Сергеевна. И не си спомни за нея чак до събота.

В събота в гарсониерата на Настя на Шчолковское шосе се състоя голям съвет под ръководството на Чистяков. Тук дойдоха Юра Коротков с годеницата си Ирина и Коля Селуянов със съпругата си Валечка. Дневният ред се състоеше само от една точка: как да се организира сватбата, така че никой да не се обиди, и при това младото семейство да не пропадне във финансова бездна. А проблемът беше не в липсата на пари, а в безкрайните комплекси на Юра Коротков, който не искаше да разчита на доходите на съпругата си актриса.

— Няма да позволя Ирка да похарчи за сватбата повече пари от мен. Ако аз съм скътал два бона в зелено, които съм пестил дълго време с неимоверни усилия, нека Ирка даде също толкова и ще се оженим за четири хиляди. И няма да похарчим за сватбата нито копейка повече. Инак изобщо няма да се оженя.

— Ха така, браво бе — разпери ръце Ирина. — Аз спечелих само от последния филм дванайсет хиляди, а имам и остатъци от минали хонорари, какво сега, да ги консервирам ли? Алексей Михайлович, вие сте най-умен от всички, убедете Юрка, той ще ви послуша.

— Не мога, Ириша, не мога — усмихна се Льоша. — Не мога, защото Юра е прав. Макар и само отчасти, но е прав.

— Ама в какво е прав?!

— Има си собствена позиция и я отстоява. Има пълно право на това.

— А аз? Аз да не би да нямам право на позиция? — възмути се Ира.

— И ти имаш, слънчице. Всеки има право на мнение, но вашите са непримирими, затова какво?

— Какво? — послушно повтори след него Ира.

— Трябва да се търси компромис, а не да се настоява единият от вас напълно да приеме възгледите на другия.

Коротков седеше накокошинен, а Настя, Селуянов и Валя прикрито се задавяха от смях, като гледаха Чистяков и Ирочка. Тя седеше до масата, събрала ръце пред себе си и омагьосано втренчена в изясняващия ситуацията Льоша, който — дългунест, с разчорлена коса, с очила, типичен безумен професор от комиксите — сновеше напред-назад с ръце, сключени зад гърба, и изнасяше на младата актриса лекция за принципите на взаимоотношенията в колектив, състоящ се от двама души. Очите му се смееха, но гласът беше отмерен и дори леко строг.

— Ти имаш право на всякакви желания, но нямаш право да изискваш другите хора да ги изпълняват изцяло…

Селуянов сръчка Настя с лакът в хълбока.

— Слушай, ти как живееш с него? — прошепна той на ухото й. — Та той те потиска, както дон Леонсио робинята Изаура. Само че робинята я потискаха със сила, а Льошка — със своята принципност.

Настя прихна и закри устата си с длан. Чистяков я погледна неодобрително.

— Каменская, напуснете аудиторията, пречите на колегите си да слушат лекцията.

— Льоша, а когато четеше лекции в Станфорд, така ли гонеше бъбривите студенти? — попита Валентина и ококори невинно очички.

— Там студентите не бърборят в час, там обучението е платено. Като не ти е интересно — не плащаш и не ходиш на лекции — поясни Чистяков. — Щом си дошъл обаче, слушаш внимателно, така че да получиш максимум знания срещу парите си. Край, теоретичната част свърши, преминаваме към практическата. Кой иска да се изкаже по изложената пред вас теория?

Пръв пожела да се изкаже Коля Селуянов, който най-много от всичко си падаше по майтапите. Успя да се пошегува толкова сполучливо, че дори мрачният Коротков грейна в усмивка. След като си поеха дъх от кискането, присъстващите преминаха към сериозен тон и дружно застанаха на страната на колегата си: трябва да се уважава неговото мъжко достойнство и Ирина трябва да се съгласи с него. Ира ставаше все по-тъжна и тогава Коротков, като видя нажаленото й личице, направи компромис:

— Добре, щом така искаш, нека да бъдат не четири, а пет хиляди. Съгласих се.

— А няма ли да се разберем за шест? — веднага се оживи Ира.

— Приятели, не започнахте в правилния ред — пое отново ръководството Льошка. — Първо трябва да се направи списък на поканените, после да се обсъди, да се съкрати, сетне да се сметне колко ще струва ресторантът за такъв брой хора и чак накрая да се обсъжда необходимостта от допълнителни разходи и възможността за това. Сега ще започнем да пресмятаме и ще се окаже, че четири хиляди са предостатъчно, тогава няма да има причини за спор. Или ще се окаже, че дори при минимален брой поканени ще ви трябват повече от четири хиляди, тогава ще трябва или да увеличаваме допустимите разноски, или изобщо ще се откажем от ресторанта. Първо се решават принципните въпроси, а чак после финансовите, а не обратното. Нека всеки вземе лист и химикалка и да напише своите предложения за гости. Хората, които се намират във всички списъци, ще смятаме за безспорно поканени, а всички останали ще обсъдим.

В стаята се възцари тишина, шестимата наведоха глави над листовете. На Настя й се стори, че тази тишина е някак непълна, несъвършена, нещо пречеше, някакъв натрапчив и ненавременен звук.

— Ася — вдигна глава Чистяков и се ослуша, — мисля, че твоят мобилен звъни. Къде е?

— В чантата ми.

Настя скочи и изтича в антрето. На дисплея се изписа номерът, от който й звъняха. Непознат номер. Кой ли можеше да бъде?

— Анастасия Павловна?

Гласът й се стори смътно познат.

— Славчикова е. Спомняте ли си?

— Да, разбира се — разсеяно отговори Настя и съжали, че е вдигнала телефона. Те се занимават с важна работа, женят Коротков, а Катерина сега ще започне да разказва колко лошо й помага Стасов и да моли Настя да поеме случая лично. — Слушам ви.

— Анастасия Павловна… случи ни се… нещастие. Не знам какво да правя… Глафира Митрофановна…

— За домашната помощница на Богданов ли говорите? И какво стана с нея този път?

— Убиха я.

Настя все още не можеше да влезе в ролята си на подполковник от милицията на „Петровка“, сега беше обикновена жена, омъжена, заобиколена от приятели, и решаваше толкова интересен въпрос като сватбата на колегата си. Ето защо следващите й думи бяха не думи на оперативен работник, а на най-обикновена жена:

— Как я убиха? Кога?

— Току-що.

— Къде?

— Тук.

— Къде „тук“?

— У Глеб Борисович. Анастасия Павловна… какво да правим?!

Екатерина Сергеевна почти изкрещя последните думи и в този вик имаше толкова отчаяние и страх, че подполковникът от милицията веднага се върна на мястото си.

— Обадихте ли се на милицията?

— Не. Първо на вас… На Глеб Борисович му е лошо… Вася извика „Бърза помощ“, а аз звъннах на вас…

— Диктувайте адреса.

Настя бързо отиде в стаята и на листа, на който допреди малко с удоволствие пишеше имена на приятни хора, записа адреса.

— Засега не се обаждайте никъде, аз ще свърша всичко. И се отдалечете от трупа, не стойте край него и не го пипайте. Абсолютно ли сте сигурни, че вече… не е жива? Оказахте ли й първа помощ?

— Убиха я — тъпо повтори Славчикова.

— Тогава правете каквото ви казах. И ме дръжте в течение.

Ирина гледаше Настя с ужас. Тя беше свикнала да се обаждат на Коротков и да му съобщават за убийства по всяко време, но й се струваше невъзможно нещо подобно да се случи, когато бяха на гости и на всичко отгоре обсъждаха сватбата. Сватба — и нечия смърт. Не, невъзможно.

— Юра, обади се бързо на дежурния да изпрати група, ето адреса. И ние сега ще тръгнем.

— Кой район? — попита Селуянов.

— Центърът.

— Слава богу, не е моят.

— Аска, ти добре ли помисли? — обади се Коротков, с телефонната слушалка в ръка. — Може би не е нужно? Нека местните да се занимават. Защото, като отидат нашите, после тях ще натоварят с всичко. Тоест, нас. А още по-точно — лично теб. Трябва ли да си усложняваш живота?

— Юра, аз вече съм в течение. Обади се, моля те, по пътя ще ти обясня всичко.

Коротков въздъхна и започна да набира номера на дежурния за града. Настя грабна панталона и пуловера си и се завтече към банята да се преоблича.

— Коля! — извика през вратата. — Измисли как най-бързо да стигнем.

— Къде?

— На Сретенския булевард.

— Коя страна на Булевардния пръстен — вътрешната или външната?

— Ох, това не го разбирам. Номер шест.

— Охооо! — подсвирна Селуянов. — Прочута сграда. Там навремето са заседавали Крупская и Цурюпа, във времената на Народния комисариат по просветата. Колеги, аз ще дойда с вас.

— Защо?

— Цял живот съм мечтал да вляза в тази сграда, но не съм имал този късмет. Или там не са се извършвали престъпления, или просто не са ме пращали.

Настя изскочи от банята и се защура из кухнята.

— Льоша, къде ми е бележникът?

— Не съм го виждал.

— Е, Льоша, вчера беше тук, на хладилника, до дядката. А сега дядката е тук, а бележника го няма.

— Ти късаше от него листове, за да правим списъци — напомни й Чистяков.

— Точно така. — Тя пъхна фигурката на дядката в чантата си, отиде в стаята и намери бележника си на най-видното място. — Колко си умен само! Юра, ти обади ли се?

— Слушай, не ме командвай, а? — помоли Коротков. — И без твоите команди имам достатъчно затруднения в живота.

— Не бъди груб. Хайде, обличай се — и напред. Ириша, извинявай. Така се получи.

— Нищо — обречено смотолеви Ирина. — Разбирам. Юра, а аз какво да правя? Нали ти ще вземеш колата. Да се прибирам ли или…?

Коротков объркано погледна към Настя. Така де, ако тръгнеха с колата на Ирка, означаваше да накара годеницата си да се връща до другия край на града с градския транспорт. Но ако й оставеше колата, с какво щяха да отидат те? С колата на Чистяков? За да накара Настя да седне зад волана, трябваше да се намират в извънредна ситуация, а Чистяков нямаше да повери автомобила си на никого, освен на жена си, това беше проверено многократно. А, да, Селуянов каза нещо…

— Колянич, ти сериозно ли каза, че ще дойдеш с нас?

— Абсолютно. Ще ме вземете ли?

— Тогава ти ще ни закараш.

— Ами аз? — начаса се обади Валентина.

— Слушайте, вие съвсем ме оплетохте с вашите превозни средства! — ядоса се Настя и с рязко движение дръпна ципа на якето си. — Буржоа такива, отучихте се да се возите с метрото. Ириша, ще закараш ли Валя?

— Разбира се — отговори Ирина.

Чистяков отиде при жена си, леко я прегърна, потърка брадичка в темето й.

— Асенка, тръгвай и за нищо не се тревожи, ние тук с момичетата сами ще се оправим — кой кого ще вози.

Коля Селуянов познаваше Москва толкова добре, че можеше да пътува из нея със затворени очи. Градът, в който се бе родил и бе прекарал целия си живот, беше неговата голяма, стара и непреходна любов, той помнеше не само разположението на улиците, пресечките и най-малките улички, както и пътните знаци, но и историята на много сгради.

— Тази сграда е строена от застрахователното дружество „Русия“, строителството е завършено през хиляда деветстотин и втора година — с увлечение разказваше той, докато шофираше по Шчолковское шосе към „Садовое колцо“. — В нея е имало собствена електростанция и осем парни котела за снабдяване с топла вода и отопление. Преди сто години! Можете ли да си представите?

— Не мога — избоботи Юра. — Сигурно не са им изключвали водата всяка година за по два месеца, както на нас.

— А с вода сградата се е снабдявала от артезиански кладенец, а не от градската система — продължи Селуянов.

— Аха, и не е имало хлор и ръжда, както сега. Ирка през ден чисти ваната, от тази вода стените й вече са оранжеви.

— Коротков, престани да мърмориш — помоли Настя. — Да, признавам, че ти провалих почивния ден…

— Първия от два месеца насам — вметна той.

— Е, и какво, сега ще ме мразиш заради това през останалия си живот? Нали аз не броя колко почивни дни ми провали ти, като предаде под мой контрол случая на Шчоткина. Макар че можеше да го дадеш на някого другиго.

— Я вие двамата, стига сте се джавкали — помоли Селуянов. — По-добре чуйте. В тази сграда е живял един много известен лекар — Сава Никитич Богданов. Знаете ли с какво се е прославил? Майсторски кърпел ранени при падане жокеи. И всички хиподрумни дейци, особено онези, които имали собствени конюшни, са го носели на ръце и са треперели над него. А после щафетата поел неговият син — Борис Савич, и се е случвало в тази сграда да идва самият Лаврентий Павлович Берия, защото бил голям любител на конните състезания. Така че това място може да се нарече историческо. А пък синът на Борис Савич станал известен в цялата страна с книгите си за различни пламенни борци и ние всички в ученическите си години сме чели тези книги. Поредицата „Факел“, помните ли?

— Не помня — тросна се все още ядосаният Коротков.

— Е, аз теб не те и питам, ти през целия си живот си прочел две книжки и половина, от които едната е букварът, а другата — Наказателният кодекс. Ами ти, Настюха, наистина ли и ти не помниш?

— Помня — позасмя се Настя. — Късметлия си ти, Коленка.

— Защо?

— Ами защото сега отиваме точно при този Богданов. Така че заветната ти мечта ще се осъществи и ти със собствените си крака ще минеш по пода, по който е стъпвал кракът на Берия.

— Стига бе! — изненада се Селуянов. — Това се казва късмет. Чакай, ама Богданов нима е жив?

— Ами май е жив, вярно, преди половин час заради него са извикали „Бърза помощ“, но да се надяваме…

— Аз не в този смисъл — прекъсна я Селуянов. — Мислех, че е умрял отдавна. Вече петнайсетина години не са излизали негови книги. Сигурно е на преклонна възраст.

— Е, не чак на преклонна, доста по-млад е — усмихна се тя. — Само на седемдесет и две, ако не греша. Направо младеж.

— Значи са искали него да убият, но не са го убили?

— Не, Коля, убили са неговата домашна помощница. Коротков, още ли си ядосан, или вече можеш да слушаш?

— Добре, казвай — смили се Юра. — Така и така вече сме тръгнали…

От тримата свидетели двама бяха непригодни за разговор: Глеб Борисович — благодарение на усилията на лекаря от „Бърза помощ“ — вече се чувстваше сравнително добре, но при най-малкия опит да го заговорят за случилото се посягаше за лекарство; Екатерина Сергеевна беше изпаднала в нещо като ступор и отговаряше на въпросите добросъвестно, но несвързано. Само Василий запазваше самообладание и отговаряше относително разбрано.

На въпроса на Настя кога са убили Глафира Митрофановна, Славчикова бе отговорила по телефона „току-що“, но се оказа, че всъщност не се знае кога е станало убийството. Съавторите се събрали за поредното си съвещание, в три часа, както обикновено, обядвали, след което продължили литературните си дебати, а Глафира отишла в кухнята да мие съдовете. Към четири и половина Глеб Борисович повикал домашната помощничка — искал чай, но Глафира не се отзовала на повикването, тогава Богданов помолил Василий да отиде до кухнята и да предаде молбата му. Именно в кухнята младежът открил трупа на старата жена — била удушена с мъжки колан. Настанала суматоха, на Глеб Борисович му прилошало, Василий извикал лекар, а Катерина през това време се обадила на Каменская, така че думите „току-що“ се отнасяли не за смъртта на Глафира, а за момента на откриването на трупа.

С обяда било приключено към четири без петнайсет, оттогава те не били виждали Глафира и можело да се смята, че тя е била убита между този момент и четири и половина. Убиецът е влязъл през излизащата от кухнята врата към задното стълбище, външният оглед не бе установил следи от взлом, тоест, той или е имал ключ, или Глафира му е отворила. Защо ли? Имала е уговорена среща с някого и е очаквала гостенина? Или е чула зад вратата подозрителен шум и е излязла да види какво става?

Селуянов хъмкаше, докато обикаляше апартамента, надничаше в стаите, мереше с крачки дължината на коридора. Коридорът беше дълъг — дванайсетина метра, и разделен по средата с врата. От входа до вратата се намираше частта за гости: от едната страна на коридора — стаята с камината, от другата — кабинетът на Богданов, просторната трапезария с еркер и гардеробната, която навремето е изпълнявала функцията на приемна на дядото и бащата Богданови. След вратата идваше „господарската“ част на жилището: две спални, баня, тоалетна, кухня и малка стая за прислугата, в която някога е живяла, а сега понякога е оставала за през нощта Глафира Митрофановна.

Василий си спомни, че когато отишъл да извика Глафира, вратата между първата и втората част на коридора била затворена, а вратата към кухнята била открехната.

— Коля, аз ще отида в кухнята, ще затворя двете врати, а ти ме повикай от кабинета — помоли Настя.

Тя тръгна към мястото на убийството (слава богу, медиците и експертите бяха завършили работата си и трупът бе отнесен), като машинално отброяваше крачките от фотьойла, в който по време на срещата на съавторите е седял Богданов. Получиха се шестнайсет крачки до вратата на кухнята и двайсет и две — до мястото, където бе лежал трупът. Повече от достатъчно разстояние, за да не се чуе нищо през двете затворени врати: нито звукът от отварянето на вратата към задното стълбище, нито шумът от борбата, нито тропотът от падащото тяло.

— Страшно е, нали? — чу тя глас зад гърба си.

Трепна и се обърна. Василий. Бе влязъл след нея и грижливо бе затворил вратата след себе си. На Настя това не й хареса.

— Защо да е страшно? — дежурно попита тя, колкото да каже нещо и да не издаде обзелия я смут.

— Мръсните съдове са в мивката, а ето тук, върху кърпата, са чистите. Аз спрях водата, а когато… е, разбирате… водата е течала от крана, сигурно баба Глаша тъкмо е миела съдовете, а той… Хлябът не е прибран в кутията, маслото е на масата, а не в хладилника. Сякаш, докато е шетала, за момент е излязла от кухнята и ей сега ще се върне. А тя няма да се върне… никога…

Внезапно момчето се разплака, захлупи лицето си с ръце и зарида тихо и някак много по детски. Отдалече се чу гласът на Селуянов, той викаше силно: „Каменская! Настя!“. Не се чуваше много добре, все пак вратите бяха солидни, дебели, а стените покрай коридора бяха плътно покрити с картини и снимки в рамки — каква ти тук акустика.

— Недейте, Вася — ласкаво каза Настя, — сега няма какво да се направи. Остава да се надяваме, че тя не е успяла сериозно да се уплаши и не се е мъчила много. Сигурно добре се е отнасяла към вас?

Той мълчаливо кимна, избърса си очите и я погледна. Очите му бяха мокри и нещастни, но същевременно в тях се четеше дързост и неприязън. „Неприятно му е, че се разплака пред чужд човек, и то жена“ — разбра Настя.

— Баба Глаша ли? Да, добре. Инак тя, освен своя Глебушка, не обичаше никого, той й беше светлинката в живота. Седемдесет години са прекарали заедно. Но към мен тя наистина се отнасяше добре.

— А към Екатерина Сергеевна?

Настя питаше просто така, тя разбираше, че това няма никакво отношение към разследването на убийството. Каквито и да са били взаимните чувства на писателите и старата домашна помощница, никой от тях не беше я убил, те постоянно са си били пред очите. Освен ако не са я убили и тримата. Но така става при Агата Кристи, а не в днешния московски живот.

— А, тя не обичаше Катерина и дори не го криеше. Вярно, баба Глаша винаги беше учтива с нея, любезна, но кого можеше да измами това?

— Защо? С какво не й беше угодила Екатерина Сергеевна?

— Нямам представа. Ами аз с какво съм й харесал? И това не можем да знаем.

— Василий, вие умеете ли да падате?

— Да падам ли? — учуди се той. — В какъв смисъл?

— В най-прекия. Както падат спортистите или каскадьорите. Можете ли да паднете на пода, да се проснете?

— Мога. Но ще ме заболи.

— Разбирам. — Настя прикри неуместната си усмивка. — Ако нямаше да ме заболи, щях да падна аз.

— Вие искате да падна, както е паднала баба Глаша?

— Искам. Ако може — добави тя.

Трябва да се отбележи, че Василий падна доста ловко. Полежа няколко секунди, стана, въпросително погледна Настя.

— Достатъчно ли е? Или искате пак?

— Пак. Ако не ви затруднява, идете до вратата към задното стълбище, после от вратата бързо елате тук и паднете. Ще можете ли?

— Защо да не мога? — сви рамене той.

Тогава Настя схвана, че Василий носи на краката си чехли, а убиецът едва ли е бил по чехли или бос, най-вероятно е бил с обувки.

— Почакайте, Василий — спря го тя. — Може ли да си обуете обувките?

Василий отиде в антрето да ги вземе. Когато се върна, лицето му отново беше напрегнато и той се стараеше да не среща погледа на Настя.

— Баба Глаша… тя не разрешаваше с обущата от улицата… а сега, значи, може… Сега я няма и всичко може…

„Господи, колко е нежен — помисли си тя с неочаквано съчувствие. — Ако човек слуша Катерина, той се прави на супермен, а всъщност е истинско дете. Твърде рано са го откъснали от родителите му и той се е привързал към старицата, превръщайки се в неин любимец. Сигурно го е глезела, все е гледала да му сложи в чинията най-вкусното парче, наричала го е Васенка. И сега той страда, сякаш е загубил родната си баба.“

— Е, какво, да тръгна и да падна ли?

— Тръгнете и паднете — кимна тя. — Да, щях да забравя, отворете и вратата към стълбището, после я затворете, сетне тръгнете и паднете. Само че вървете бързо, енергично.

— Да, да, разбрах.

Той стори всичко, за което го помоли Настя, после, пак по нейна молба, стана от пода, направи няколко бързи крачки към вратата, отвори я, излезе на площадката.

Те се върнаха в кабинета. В стаята с еркера следователят и двамата оперативни работници, дошли от „Петровка“, се опитваха да разговарят с Богданов и Катерина, а в кабинета седяха Коротков и Селуянов.

— Е, какво? Чухте ли нещо? — попита Настя.

— Не сме се ослушвали, разговаряхме — отговори Селуянов.

— Ами и ние разговаряхме — намеси се Василий. — И не сме се ослушвали специално.

— А аз те извиках, както ме помоли — докладва Коля.

— Силно ли извика? — попита тя.

— В рамките на разумното. Не съм крещял, разбира се, но виках силно. А ти не чу ли?

— Чух.

Значи, ако Глафира Митрофановна е викала силно за помощ, по-скоро са щели да я чуят. Но тя не е викала. Вероятно нападението е било толкова внезапно, че тя е успяла само да направи няколко крачки назад, но нищо повече. От страх гласът й е секнал и тя не е могла да издаде нито звук. Или не е било така? Тя е очаквала гостенина, отворила му е, разговаряла е с него, а после той я е удушил. Обикновен разговор определено не би могъл да се чуе в кабинета, тя току-що провери това.

— Да вървим в кухнята, да огледаме по-внимателно — предложи Коротков. — Защо да киснем тук? Местопрестъплението определено е там.

Върнаха се в кухнята, подире им се лепна и Василий. Настя се опита да огледа обстановката с неговите очи: недоизмити съдове, неприбрани в хладилника продукти, тенджера със свален капак, кърпа, захвърлена на пода. Вероятно за Василий е било наистина болезнено да гледа това. „Сякаш е излязла за малко и сега ще се върне…“

— Аска, виж какви чудни фигурки — каза Селуянов, който стоеше пред остъкления шкаф, където на полиците бяха наредени многобройни вазички, сувенирни чаши, статуетки и други „ценни подаръци“.

На една от полиците в дъното стояха калаени фигурки, част от които представляваха служители на ВЧК — МГБ — НКВД — МВД10, други приличаха на военни, трети Настя не успя да разпознае, но явно имаха отношение към Средновековието.

— Какво е това? — попита тя Селуянов.

— Това е колекция, която МВР е поръчало по случай своята двестагодишнина. Много съм слушал за нея, дори исках да си я купя, продаваха я в академията, но много скъпо. Направили са само няколко комплекта, три ли, четири ли, за да ги подаряват на особено скъпи гости. Интересно, дали са я подарили на Богданов, или той сам си я е купил?

— Подарена му е — обади се Василий. — Спомням си, миналата година ни разказа, че са го поканили в МВР на тържественото заседание и са му връчили колекцията в качеството му на автор на книга за Дзержински. Напъхал я е чак в дъното на полицата.

— Защо? Не уважава нашето министерство, така ли? — обиди се Коротков. — Напъхва нашите подаръци по ъглите, а?

— Е, за това вие го попитайте — неопределено каза Василий.

— Наистина, Юра, хайде да поговорим с Богданов, може вече да е в състояние да разказва. Защото времето си върви, а ние не помръдваме от началната точка. Извикай го тук, започни от колекцията, да се поотпусне. А после ще видим.

След няколко минути в кухнята дойде Глеб Борисович. Крачеше някак неуверено и постоянно потъркваше лявата страна на гърдите си, очите му бяха уплашени и Настя моментално се разкая, задето бе решила да поговори с него. Къде ти разговор в това състояние? Той трябва да полежи, при това край него да бъдат най-близките му хора, да го подкрепят. Между другото, къде са тези близки? Трупът на Глафира е бил открит в четири и половина, в пет тук вече е работела оперативната група, а сега минава девет — и никой. Дори нито едно телефонно обаждане. Нима Богданов е толкова самотен?

Селуянов с вид на познавач го заразпитва за колекцията. Глеб Борисович се поуспокои, явно се страхуваше, че отново ще започнат за трупа — как е лежал, в каква поза, пък кой какво казал…

— Знаете ли, аз не се интересувам от тези неща, никога не съм колекционирал войничета, но нали не е хубаво подарък да се изхвърля. Казаха ми, че това били представители на правоохранителните органи едва ли не от времената на Иван Грозни. Дори ми дадоха описание. Трябва да е някъде тук в чекмеджето.

Богданов започна да издърпва чекмеджетата на кухненските шкафове и наистина откри описанието сред тетрадките, в които Глафира Митрофановна си бе записвала рецепти. Селуянов отвори витрината и с пламнали очи заразглежда фигурките, като четеше и описанието.

— Представител на охраната на личния влак на Троцки. — Той измъкна фигурка на червеноармеец, стегнат от главата до петите в кожа цвят бордо. — Направо да откачиш. А това е от времето на Иван Грозни. Какъв кошмар е било, а! Погледни само. Представяш ли си как е изтезавал заловените разбойници?

Той подаде на Настя калаено човече със страховито брадато лице и вериги в ръцете. Да, никой не би искал да попадне в лапите на такъв.

— Ринда. Ринда, ринда, ринда — успокояващо замърка Селуянов, — най-близък и постоянен телохранител на царя през шестнайсети век, а по време на поход — оръженосец и ескорт. Каква дума, а! Не знам защо винаги съм си мислил, че ринда е корабна камбана, а то било човек… Глеб Борисович, а кой от тези е ринда?

— Не знам, не съм се интересувал. Там на поставките има номера, които отговарят на номера в описанието, можете да погледнете.

Селуянов започна да вади поред фигурките и да поглежда дъното на всяка поставка.

— Коля, хайде стига — намръщи се Коротков, — давай да вършим работа.

— Е, ама на мен ми е интересно! Може ли, Глеб Борисович?

— Правете каквото искате — уморено махна с ръка Богданов.

В описанието „ринда“ беше номер едно. След известно време Селуянов озадачено заяви, че фигурката я няма.

— Николай, стига детинщини — започна да се ядосва и Настя.

— Ами вие работете, работете — отвърна Коля, сякаш нищо не се е случило. — Вие си гледайте вашата работа, аз — моята. Не ви преча. И изобщо не съм с вас, това не е моят район.

Той извади всички фигурки, подреди ги на голямата дървена маса, като премести неприбраните продукти и мръсните съдове, и се зачете в описанието.

— Граждани — тихо каза той след десетина минути, — колекцията не е пълна. В описанието има ринда, а сред фигурките няма.

— Имаше. — Василий, кой знае защо, винаги изникваше неочаквано, когато всички вече бяха забравили за него. Интересно, защо досега мълча? Странно момче. — Много добре си спомням. Тя беше най-красивата фигурка, в небесносиньо и бяло. Когато донесохте колекцията, Глеб Борисович, вие я зарязахте, а аз помагах на баба Глаша да я подреди. И на нея най-много й хареса риндата, останалите фигурки са мрачни, тъмни, а тази беше такава издокарана… Баба Глаша нарече войничето „Иван, царският син“. Само че на рамото му имаше и секира, една такава дълга брадва. И носеше висока шапка.

— Кога за последен път видяхте тази фигурка? — напрегна се Коротков.

— Не си спомням. Сигурно отдавна. Не съм идвал често в кухнята, а витрината съм поглеждал още по-рядко.

Коротков изразително погледна Настя.

— Експертите обработиха ли витрината?

— Обработиха я — кимна тя. — Видях с очите си. И ето, останали са следи от праха.

Ама каква излезе тя, добри ми господа? Убили са старицата, за да вземат фигурката на един ринда? На кого е потрябвала? На някого, който е искал да си попълни колекцията? Глупости, стойността й не е толкова висока, та да се убива човек заради нея, та това не е пощенска марка за един милион долара, издадена преди два века и останала в единствен екземпляр на планетата. За такава марка филателистите нищо няма да пожалят и пред нищо няма да се спрат. Но един калаен телохранител? Колекцията е съвременна, майсторът сигурно е жив и здрав, можели са да го намерят и да му поръчат липсващите екземпляри срещу напълно достъпна цена. Не, работата не е в колекцията. А в какво е?

В това, че фигурката на риндата е особена с нещо? В нея е направено скривалище, а в скривалището е поставен рядко красив и скъп диамант? Или микрофилм със секретни сведения за шпиони?

Много прилича на безумие. Или на лошо криминале.