Няма връщане назад

ГЛАВА 2.

Работният ден беше в разгара си и когато се обади Чистяков, Настя Каменская беше на съвещание в кабинета на следователя, който ръководеше екипа по разкриване на нашумялото убийство на едър предприемач. Почувствала как в джоба на сакото й вибрира мобилният телефон, Настя помоли с жест за разрешение да излезе в коридора.

— Льош, не мога да говоря сега — изрече в скоропоговорка, след като затвори зад себе си вратата на кабинета.

— Ще ти го кажа бързо. Нали не си забравила, че днес ще ходим у Сашка? Кога и къде ще се срещнем?

— Ама те ще пристигнат чак утре — учуди се тя. — Защо ще ходим днес?

— За да почистим апартамента. Да избършем праха, да проветрим, да заредим хладилника. Там цяла година не е живял никой. Как си го представяш?

— Льоша, не знам… Не мога да кажа точно кога ще се освободя. Ще ти се обадя, съгласен? Щом си изясня работите за днес, веднага ще ти се обадя.

— Добре ще е все пак това да не стане утре, а поне днес — измърмори съпругът й.

Когато се върна в кабинета, Настя моментално изхвърли от главата си проблема с брат си, неговия апартамент и завръщането му от чужбина, където той живя със семейството си близо година: малкото им синче се нуждаеше от лечение в условията на чист алпийски въздух. Следователят, с когото трябваше да работи по случая с убийството на предприемача, беше строг и взискателен и не го интересуваха никакви лични ангажименти. Само ако забележеше, че Каменская се разсейва и не внимава в обсъждането, тя нямаше да избегне едно солено порицание. Този следовател не беше Костя Олшански, за съжаление, дори не беше Гмиря, отношенията й с които се бяха оформили отдавна и носеха не толкова служебен, колкото братско-сестринско-приятелски характер.

След съвещанието тя отиде до два адреса, поговори с възможните свидетели и едва към осем часа вечерта си спомни за мъжа си и брат си. Льошка беше прав, малкият Санечка е астматик, а има и алергия, не бива да влезе в прашно жилище. Вярно, там, в Австрия, са го лекували и Даша я уверяваше, че лечението било успешно, че момченцето било вече почти здравичко, но все пак почти, а не окончателно. Тя се почувства виновна, извади от джоба си телефона и се обади на Чистяков.

— Свободна съм — съобщи му радостно. — Определяй мястото на срещата. Къде си сега?

— Отдавна съм у Сашка, чистя с прахосмукачката — отговори мъжът й. — Ела тук, пътьом купи продукти.

— Какви? — глупаво попита Настя.

— Е, виж какво, драга, не изпитвай търпението ми. Каквито видиш, такива купи. Хляб, масло, захар, чай, кафе — това задължително, останалото — каквото ти решиш. И на това ли трябва да те уча?

— Добре, Льош, не се ядосвай — смирено каза тя. — Скоро ще дойда.

В магазина тя натъпка с храна три големи торби — знаеше, че е накупила много излишни неща, и се ядосваше, задето не бе успяла да се съсредоточи и да подхване решаването на задачата, както би се изразил Льошка, „системно“. Ето например млечните продукти. Какво да избере: кефир, обикновено кисело мляко или йогурт с плодове? Кой знае какво обича Саша, какво яде жена му и какво може да яде племенникът й? За всеки случай Настя сложи в кошницата и от едното, и от другото, и от третото. И едва след като плати и напъха съдържанието на кошницата в торбите, се сети, че можеше от магазина да звънне по мобилния на Дашенка и да я попита за всичко. Защо е толкова тъпа, а? В работата я хвалят, казват, че Каменская била умна, а в действителност? Не се сети за такова просто нещо. И насмалко не я скъсаха на изпита. Може би не е чак толкова умна? Или някога е била умна, а сега… Дали остарява? Мозъкът й вече не е същият, така ли? С възрастта е загубила способността си бързо да превключва — след като от сутринта започна да мисли за работата си, не може да спре?

Натъжи се. И малко я достраша. На четирийсет и три години е. Това „вече“ ли е, или е „още“?

В апартамента на брат й цареше арктически студ — Чистяков беше отворил всички прозорци, за да пропъди застоялия въздух, който сякаш бе прогнил, макар че по законите на химията не можеше да е така.

— Льошик, аз май нещо сбърках — виновно каза Настя, докато вадеше покупките си на масата в кухнята. — Само не ми се карай, а? Днес нещо не съм на себе си.

— Ти и вчера нещо не беше на себе си, и завчера — ехидно подхвърли съпругът й и критично огледа доста странния асортимент продукти. — Това е перманентното ти състояние. Асенка, а това какво е?

Той посочи с пръст красива ярка опаковка с изображение на палма.

— Това ли? Фурми.

— И защо ги взе?

— Вкусни са… Сладки са, с чая вървят добре… Льоша, недей, моля ти се, аз и без това сега ще се разплача.

Гласът й затрепери и тя с огромно усилие успя да удържи бликващите от очите й сълзи. Ама какво й става? Защо заради нищо и никакво й се плаче?

— Льош, нещо с мен не е наред — каза тихо и свря лице в рамото на мъжа си. — Може би се разболявам? Трудно мисля, постоянно ми се плаче. И се чувствам страшно уморена, сякаш сто години съм работила без нито ден почивка.

— Ама ти какво така, Асенка, какво има. — Чистяков нежно я погали по главата. — Поседни, ей сега ще направя чай със сандвич. Нали си гладна?

Тя кимна, седна на уютното меко диванче и почувства как й пречат схванатите й рамене. Вдигна ръце и с отработено движение започна да масажира твърдите си като дърво мускули. Гледаше как Льоша ловко развива опаковките, реже хляб и кашкавал, прави сандвичи, запарва чая, и чувстваше, че всеки момент ще се разплаче.

— Льоша, може би нервите ми не са в ред? — попита тя и крадешком избърса от бузата си сълзата, която все пак се бе промъкнала през преградите.

— Асенка, нищо ти няма на нервите, това е просто банална криза на средната възраст — спокойно отговори Алексей, без да се замисли дори за секунда. И по това спокойствие, по това колко бързо той намери отговора, Настя разбра, че съпругът й отдавна е забелязал всичко и не само го е забелязал, но и го е обмислил.

— За климактериум ли ми намекваш?

— И за климактериум също, и то не намеквам, а го казвам направо.

— Тоест искаш да кажеш, че се превръщам в старица?

Това беше нагла провокация, но Чистяков нямаше да бъде Чистяков, ако тя можеше да го смути с такива евтини похвати.

— Искам да кажа, че има физиологични закони, които ти не можеш да отмениш и които няма смисъл да игнорираш. Ти не си старица, ти си жена на средна възраст, но тъй като не си раждала, климактериумът ти може да настъпи по-рано. И какво страшно има в това? Да, чувстваш се зле, уморяваш се по-бързо, отколкото преди, постоянно ти се плаче — и какво от това? Мислиш ли, че само ти си в това положение? Милиони жени го изживяват — и нищо, остават живи.

— Но ако наистина навлизам в климактериума, значи остарявам — упорито възрази Настя.

— Нищо подобно. Това означава, че след известно време напълно ще изгубиш способността си да родиш дете, това е. Нищо друго няма да се промени в живота ти. Ася, това трябва просто да се изтърпи, разбираш ли? Четирийсет и три години са прекрасна възраст, когато вече е натрупан солиден житейски опит, който ти позволява да избягваш груби грешки, и когато ти предстоят още много години, през които можеш да правиш неща, които са ти интересни. Сега започва най-хубавото време в живота ти и то ще продължи трийсетина години, а може би и повече. А ти, вместо да се радваш, ревеш. На, вземи сандвич.

— Благодаря.

Тя отхапа от хляба с кашкавал, но не усети никакъв вкус. С усилие започна да дъвче, едва успя да преглътне. Хем само преди пет минути й се струваше, че умира от глад и може да излапа наведнъж всичко, което е донесла от магазина. Някаква мисъл не й даваше мира… Нещо свързано с Льошка… Нещо я беше засегнало — не обидило, не, а именно засегнало, бе привлякло вниманието й… А, ето го!

— Льоша, ти толкова компетентно разсъждаваш за климактериума, сякаш си лекар, а не математик. Да не би да си чел литература по въпроса? Или си се консултирал със специалисти?

— И едното, и другото. — Той беше абсолютно спокоен, пиеше на малки глътки горещ чай и гледаше жена си насмешливо. — А теб какво те учудва?

— Защо си го правил?

— Ася, аз не съм сляп, нито безчувствен. Когато виждам, че с теб, както ти самата се изрази, нещо не е наред, аз се опитвам да разбера какво става. Спомняш ли си колко пъти съм ти задавал въпроси? И не чух нито един ясен отговор. Това се протака вече няколко месеца и ти нито веднъж не можа да ми обясниш защо си толкова нервна или защо проливаш сълзи във възглавницата, или защо явно неадекватно реагираш на най-обикновена ситуация, на която по-рано дори не си обръщала внимание. Тогава реших да потърся обясненията сам.

— И си сигурен, че си ги намерил? — ядосано попита тя.

Версията с климактериума никак не й харесваше. Просто прекалено много работи, изтощена е, скапана е… Но нали и по-рано работеше много, открай време си беше работохоличка, но това й се удаваше някак… по-лесно ли да го каже, по-просто ли. Защо сега изобщо няма сили? Защо има чувството, че мозъкът й работи на бавни обороти? И изпитът по наказателно право и криминология е най-яркият пример за това. Да знаеш всичко, да разбираш всичко и да не успееш да го изложиш както трябва! Позор. Срамота. Ако цялата работа е в това, че по-рано беше по-млада и по-силна, а сега, с годините… неизбежно ще трябва да признае, че все пак остарява.

А с какво тази версия е по-добра от версията за климактериума? С нищо. И двете говорят за едно и също. Говорят, че времето тече и е невъзможно за дълги години да застинеш на една и съща възраст и с едно и също здраве. Но може да има и някакво друго обяснение?

— Не съм сигурен, но обяснението е напълно правдоподобно. И не се ядосвай, това е нормалното развитие на живота. И аз ще имам климактериум, ще стана мрачен, депресиран и абсолютно непоносим, а ти ще трябва да се измъчваш с мен, да ме утешаваш и да търпиш моето лошо настроение. И през ум няма да ти мине, че това са прояви на мъжкия климактериум, ще започнат да те спохождат подозрения, че си ми омръзнала, че съм си хванал младо дългокрако гадже и ти изневерявам нагло, а аз, естествено, ще отричам всичко, ще се ядосвам, ще се дразня и ще затръшвам врати. И това също ще трябва да се преживее. Асенка, стига си правила трагедии без никакво основание, апартаментът вече се проветри, сега ще направим второ влажно забърсване и си тръгваме.

— А защо и второ? — не разбра Настя.

— Защото през отворените прозорци навлезе прах и мръсотия от улицата.

Да, наистина, тя не се беше сетила за това. Мозъкът й е станал съвсем тромав, не може да схваща толкова елементарни неща. А се кани да пише дисертация! Ще й подхожда като на свинче звънче…

— Утре в колко часа кацат? — попита Настя два часа по-късно, когато с Чистяков приближаваха към своя блок на Шчолковское шосе.

— В деветнайсет и няколко минути. Обещах да ги посрещна.

— Аз сигурно няма да успея да дойда на Шереметево — виновно съобщи тя.

— Това си е ясно — позасмя се Льоша. — Ще дойдеш по-късно, когато можеш. Дашка и без това няма да си легне, докато не се види с теб. Освен това Саша ми съобщи под секрет, че малкият Санечка лично е избирал в магазина подаръка за теб и също няма да се успокои, докато не ти го поднесе и не види колко си изненадана и зарадвана. Затова, Ася, моля те поне утре вечер да се постараеш да се владееш и да не разваляш радостта на хората. Да не седиш с кисела физиономия, да не се дразниш от дреболии и да не плачеш. Ще можеш ли?

— Ще се постарая.

— Това не е отговор.

— Ще мога — твърдо обеща тя.

Господи, какъв кошмар! Излиза, че Льошка постоянно я вижда раздразнена, с кисела физиономия и със сълзи на очите! Така ли е наистина? Нима тя по никакъв начин не успява да скрие от съпруга си своето състояние, той вижда всичко това и го понася? Горкият Чистяков! С какво е заслужил такова наказание, наречено „Настя Каменская“?

Отначало всичко изглеждаше просто и дори интересно. Изневиделица им се обади човекът, благодарение на когото успяха да измъкнат сина си от неприятната история и да го спасят от присъда и затвор, и ги помоли да му намерят информация за писателя Василий Богуславски. За това не беше нужно да полагат особени усилия и дори не бе ясно защо този човек трябваше да моли някого за това — той можеше със същия успех да проучи всички материали, достъпни в интернет. Това сигурно и през ум не беше му минало. Както и да е, Вячеслав и Елизавета Боровенко, без да се задълбочават в ненужни въпроси, включиха компютъра и се захванаха за работа.

Оказа се, че никакъв Василий Богуславски не съществува като физическо лице и че „Василий Богуславски“ било названието на някакъв проект и същевременно колективен псевдоним на трима автори: Глеб Богданов и Екатерина и Василий Славчикови. Нито издателството, нито самите автори бяха превърнали това в някаква тайна, те разказваха за проекта в свои интервюта и дори даваха съвместни пресконференции. И същината на проекта не беше тайна: двайсет криминални романа, чиито сюжети трябва да бъдат свързани с изкуството, шоубизнеса и средствата за масова информация. С други думи, събитията в тези романи трябва да се развиват на фона на театралното, кинематографичното, телевизионното, вестникарско-журналното и естрадното задкулисие.

— „Ние искахме интересът на читателите към тези криминални романи да бъде двоен. Не само „кой и защо е извършил убийството“, но и „как го правят“. Хората винаги се интересуват от подробности из живота на театъра, киното и телевизията, ето защо ние решихме да заложим на това“ — цитира на глас Вячеслав откъс от интервюто на главния редактор на издателството. И веднага коментира: — Поразителна откровеност! Всички знаят, че такива проекти съществуват, но никой никога не разкрива хората, които реално участват в тях. Безброй пъти съм чел книги, подписани с едно и също име, и съм разбирал, че те са написани от абсолютно различни хора, но никъде не съм намирал информация за това. А тук — моля, сложили са всички карти на масата. Как мислиш, защо?

— Мисля, че и това е елемент от рекламата за привличане на внимание — отговори Лиза. — Ние не сме такива; докато всички крият, ние действаме съвършено открито, а щом действаме различно от другите издатели, и проектът ни е различен, обърнете му внимание.

— Може да е така — съгласи се той. — Изглежда, си права. Какво пък, може да се отчетем за извършената работа.

Той посегна към телефона, за да се обади в съответния град и радостно да съобщи, че задачата е изпълнена.

— Трима значи? — замислено проточи в слушалката човекът, на когото съпрузите Боровенко бяха задължени. — Жалко.

— Защо?

— Това е лошо — не го удостои с обяснения събеседникът му. — Съберете ми сведения за всекиго от тримата. Тези имена нищо не ми говорят. След три дни трябва да знам всичко за тях.

Подобна постановка на въпроса озадачи съпрузите, но те не забравяха, че са задължени на този човек, затова сметнаха за най-добре да не се възмущават, а да направят всичко по силите си.

За три дни не успяха да свършат много, защото нямаха никакви други източници, освен интернет. Но от друга страна, свършеното не беше и малко, защото в мрежата имаше огромно количество както интервюта и критични статии, така и публикации, в които по един или друг повод се споменаваха Василий Богуславски или неговите отделни „човекочасти“.

Най-известната фигура сред съавторите беше Глеб Борисович Богданов, мастит писател, член на всевъзможни съюзи и лауреат на всевъзможни награди. Първата му книга била публикувана още през 1955 година, втората — през 1958-а, и младият автор, написал извънредно увлекателната биография на Михаил Фрунзе, веднага бил приласкан от властта. Третата книга била посветена на Софя Перовская, а след четвъртата, чийто герой бил Муравьов-Апостол, Глеб Богданов официално бил „назначен“ за главен биограф на страната. Било му позволено (разбирай — поръчано) да създаде високохудожествени животописи на хора, по които — в съгласие с тогавашната идеология — трябвало да се равнява съветският човек.

Богданов написал биографиите на Николай Островски, Феликс Дзержински, Ана Елизарова-Улянова, Глеб Кржижановски, на Менжински и Бонч-Бруевич, на Бабушкин и Красин. Както и на Максим Горки, Николай Чернишевски и Висарион Белински. Всички тези книги излизали в поредицата „Факел“ и имали една особеност, която ги различавала от много подобни животописи: били написани така, че се четели на един дъх. Глеб Богданов притежавал рядката дарба на разказвач, който умее да държи читателя в напрежение чак до последната страница. Как е съумявал да го прави, никой така и не разбрал — нито критиците литературоведи, нито самите читатели, но в крайна сметка всички оставали доволни: идеолозите, преподавателите по история и по литература, учениците и студентите.

В края на осемдесетте години на миналия век Богданов престанал да пише, вероятно търсенето на биографична литература рязко секнало. И новата поява на Глеб Борисович се случила едва през 1999 година, вече в качеството на „човекочаст“ от проекта „Василий Богуславски“.

Богданов бил два пъти женен и съответно разведен, двете му съпруги били живи и здрави, от двата брака имал две деца — син Иля и дъщеря Лада.

В биографията на Богданов всичко беше ясно и логично, освен едно: защо в продължение на десет години не е написал нито една книга? Уморил се е? Омръзнало му е? Решил е вече да не хваща перото? Възможно е. Тогава как може да се обясни участието му в проекта? Да, идеологически издържаните биографии станаха ненужни, на Богданов вече никой не е поръчвал животописи, но нали е можел да твори без поръчка, по собствено усмотрение, да пише романи, повести. Защо тогава той, който притежава уникална дарба на разказвач, не го е направил? Или все пак го е направил, но ръкописите му по някакви причини не са видели бял свят? Ако е така, какви са причините?

Екатерина Славчикова се стори на съпрузите Боровенко фигура, типична за съвременността. Икономист по образование, тя работела като счетоводител отначало в държавно предприятие, после в различни малки фирми, а сетне, един прекрасен ден, започнала да пише криминални романи. Публикуваното бе подписано с нейното собствено име, не беше използвала никакви псевдоними и не беше обвивала в тайна нищо около себе си. През 1997-1998 година бяха излезли четири нейни повести, след което, от 1999 година, престанала да твори самостоятелно и се включила в проекта „Василий Богуславски“. Омъжена втори път, от първия брак има дъщеря, от втория — двама сина. Екатерина Славчикова на драго сърце бе разказвала на журналистите много неща за семейния си живот, така че за нея имаше достатъчно информация, но на съпрузите Боровенко тя не изглеждаше интересна.

Виж, Василий Славчиков, третият съавтор на проекта, се оказа син на втория съпруг на Екатерина. Той нямаше никакво литературно минало, нищо не беше писал и издавал, така че не беше ясно защо са го взели като трети автор в проекта.

— Ами ясно, това е семейственост — сви рамене Елизавета. — Всеки гледа да приближи своите хора до яслата.

— Не, Лиза, не всичко е толкова просто — възрази Вячеслав. — Хонорарът за ръкописа не зависи от броя на авторите, плаща се за ръкописа, а не за работата на всеки. Съавторите поделят този хонорар помежду си. Какъв смисъл е имало Екатерина да взема момчето в проекта? Ако е искала да му даде пари, тя можеше да му даде от джоба си. Има нещо тук.

— Че какво може да има? Ето виж, хонорарът за книгата е например сто единици и ако съавторите са двама, те си го поделят на две, по петдесет единици на всеки. А ако са трима, им се падат по трийсет и три единици. Така че семейство Славчикови получават не петдесет, а шейсет и шест единици. Това е то сметката.

— И ти смяташ, че Богданов с лекота се е съгласил неговият дял да се намали от петдесет единици на трийсет и три? Просто ей така си е дал паричките на абсолютно чужд младеж, който не умее да пише книги и от когото няма никаква полза? Не вярвам!

— Общо взето си прав — съгласи се Елизавета. — Трябва по-внимателно да прочетем интервютата им.

Оставаха им още две денонощия от определените три и съпрузите решиха да се разделят. Вячеслав окупира компютъра, за да търси нови и нови материали за Василий Богуславски, а Лиза отиде в библиотеката и обиколи книжарниците. Върна се с шест книги: две биографии, плод на перото на Глеб Богданов, две криминалета на Екатерина Славчикова и две произведения, подписани от „Василий Богуславски“. Тя четеше бързо, така че за най-повърхностен анализ времето спокойно щеше да й стигне.

За Богданов не научи нищо ново, книгите наистина бяха увлекателни и се четяха на един дъх, но те вече знаеха това. Криминалетата на бившата счетоводителка се отличаваха с крайно любопитен сюжет, но при това, колкото и да е странно, се четяха с огромни усилия. Езикът беше безличен, лишен от каквато и да било образност и живот, фабулата изглеждаше небалансирана и всички случващи се в романа събития ту препускаха в галоп като разпенен жребец, ту увисваха и дълго замираха на едно място, будейки асоциации със замислила се костенурка. Лиза постоянно се улавяше в желание да зареже книгата недочетена, но си спомняше, че чете не за удоволствие, а изключително по задължение, и отново се захващаше за работа. Най-интересно за нея беше описанието на бита и нравите в женските изправителни колонии, както и на женските килии в следствените изолатори. Тези описания присъстваха и в двете прочетени книги на Славчикова, а конфликтите, зародили се в изправителни колонии и затвори, или създалите се там отношения лежаха в основата на самите криминални сюжети.

Романите на Василий Богуславски бяха добри във всяко отношение: и сюжетът беше интересен, и финалът неочакван, и стилът прекрасен, и действието никъде не увисваше, движеше се по възходяща линия, не даваше на читателя да се откъсне от книгата.

— Всичко е ясно — направи извода си Елизавета, след като затвори последната от шестте книги. — Тя е лежала в затвора.

— Коя? — не разбра Вячеслав.

— Ами тази, Славчикова. Лежала е известно време, вероятно кратко, оттам и интересът й към затворническия живот. Разбира се, може да се окаже, че е измислила всичко това или го знае от нечии разкази, но аз имам чувството, че тя лично е преживяла всичко. Сега друго. Богданов през целия си живот не е написал нищо, което да е измислил сам, разбираш ли? Той само е описвал чуждия живот, чужди истории. Той има невероятно чувство за текст, умее да разказва интересно и увлекателно и най-скучните неща, но не умее да измисля. А при Славчикова всичко е наопаки: тя великолепно умее да измисля, но никак не я бива да разказва интересно своите истории. Съдружието им с Богданов е прекрасно: тя измисля историята, а той я структурира, разказва и записва.

— Ами третият човек? Той какво прави?

— Нямам представа — въздъхна Елизавета. — Неговото присъствие изобщо не личи в книгите на Богуславски. Не разбирам за какво им е нужен?

Щом тридневният срок мина, Вячеслав дълго разговаря по телефона с човека, който им бе отправил тази толкова странна молба, а когато затвори, в пълно недоумение се обърна към жена си:

— Той иска да отидем при него. Само за един ден. Но колкото може по-скоро.

— Защо?

— Не знам. Каза, че било важно, и то преди всичко за нас. Каза да отидем двамата.

— Господи — развълнува се Лиза, — какво ли може да се е случило? И какво отношение има към това митичният Богуславски?

— Не знам — мрачно повтори Вячеслав. — Но той го каза с такъв тон, че повече приличаше на заповед. Ще трябва да отидем. Ти можеш ли да се освободиш от работа?

— Аз си взех три дни отпуск, за да чета тези глупости… Но ще измисля нещо, Славик. Да не би Юрка пак да е направил нещо?

На другия ден те заминаха за града, където в четвърти курс на автотранспортния институт учеше техният син Юрий. А след още един ден се върнаха в Москва с напълно конкретна, но много странна задача: да установят наблюдение над всички съавтори, пишещи под псевдонима Василий Богуславски. Всички по-нататъшни инструкции ще получават от намиращ се в Москва човек, който ще се свърже с тях — ето името му, той ще им се обади. Те трябва да са наясно, че всичко това, първо, е много важно, и второ, е в техен собствен интерес, защото, ако се разбере по какъв начин родното им синче е избегнало наказателната отговорност, ще пострадат и момчето, и самите те.

— На мен нищо няма да ми се случи, вече цяла година съм пенсионер — небрежно подхвърли с добре поставения си глас Андрей Степанович, — а по отношение на вашия Юра наказателното преследване ще бъде възобновено, ако материалите, които е събрал журналистът, попаднат в определени ръце.

— Но как да ги търсим? — слисано попита Лиза Боровенко, която само при мисълта, че синът й може да се озове зад решетките, се разтреперваше и й притъмняваше пред очите. — Та ние не умеем, ние със Слава сме хора техничари, а не детективи…

— В тази работа не може да се намесват детективи — строго я прекъсна Андрей Степанович. — Те са прекалено тесен кръг от професионалисти, разбирате ли?

— Не — призна Вячеслав.

— Само отстрани изглежда, че служителите в милицията са извънредно много. В действителност оперативните работници, следователите и техните началници са съвсем малко и всички се познават помежду си. Естествено, не в буквалния смисъл — поправи се Андрей Степанович, след като улови недоверчивия поглед на Вячеслав. — Искам да кажа, че броят им е достатъчно малък, та информацията да се придвижва бързо и да попада при когото трябва. Ако вземем напосоки двама офицери от МВР от различни региони на нашата страна, след половин час ще се окаже, че имат общи познати. Разбирам, че вие сте хора неопитни и ще ви бъде трудно, затова моят човек в Москва ще ви окаже известна помощ. Но — подчертавам! — известна. Основната работа ще трябва да свършите сами. Материалите, събрани навремето от журналиста, са попаднали в ръцете на някого от тези „Богуславски“. Трябва да научим при кого именно и откъде са се получили. А когато тази част от задачата бъде решена, ще видим: може да се наложи вие да продължите да действате, а може да възложим това на специалисти. Е, мога ли да разчитам на вас?

— Разбира се — заявиха в хор съпрузите, макар че нито Вячеслав, нито Лиза имаха и най-малка представа какво ще правят и как ще го правят.

Но въпреки всичко ще го правят — и двамата нито за секунда не се съмняваха в това. Защото ставаше дума за сина им, когото с такива усилия и с помощта на такива огромни подкупи бяха успели да отърват от обвинението в групово изнасилване. Юра беше виновен, родителите му знаеха това, а и самият той не го отричаше. Добре че всички участници в престъплението са били много пияни и показанията им в хода на следствието бяха объркани, никой не можеше да каже със сигурност кой от всички бе изтезавал момичето, имало лошия късмет да се прибира през парка в този проклет час, а кои само бяха гледали и се бяха забавлявали. Медико-биологичната експертиза на секретите, взети от потърпевшата, абсолютно недвусмислено доказваше и участието на Юрий Боровенко.

И точно тогава… Ех, защо ли да си спомнят сега. Андрей Степанович направи обещаното. Но ако днес изплуваше фактът за фалшифицирането на експертното заключение, момчето щеше да изгори.

В продължение на две седмици Слава и Лиза, които си бяха взели неплатен отпуск „по семейни причини“, се опитваха според силите си да следят съавторите. Купиха от пазара незаконно издаден диск с адресна база данни и веднага намериха адреса на Глеб Борисович Богданов. С Екатерина и сина на нейния съпруг нещата се оказаха по-сложни. В базата данни нямаше никаква Екатерина Славчикова на подходящата възраст, а на адреса, посочен като местоживеене на Василий Славчиков, младежът не живееше, но за да установят това, те загубиха два дни.

— Добре де, за момчето е ясно, то живее или под наем, или при някое гадже — мръщейки се с досада, констатира Слава Боровенко. — Защо обаче Екатерина я няма в базата?

— Може базата да не е актуална — предположи Лиза. — Може тя известно време след втория си брак да е носела предишното си фамилно име и с него да е записана по местоживеене. Или да е записана там, където е живеела, преди изобщо да се омъжи, и съответно с моминското си фамилно име. Нали знаеш каква бъркотия е сега по службите… Добре поне, че имаме адреса на Богданов. От него ще започнем.

В едно от интервютата си Екатерина Славчикова — в отговор на стандартния въпрос за писателската кухня и „как го правите“ — беше споменала, че всяка сряда и събота те се събират у Богданов. Още в първата сряда от началото на следенето Вячеслав се убеди, че това наистина е така. Вечерта с жена си те „изпратиха“ Екатерина и Василий. Лиза със собствения си „Сааб“ проследи писателката чак до дома й и дори успя да види в коя точно пощенска кутия надникна тя. Слава пък със своето „Ауди“ отначало бе принуден да се мъкне до клуб „Юпитер“, да чака там почти два часа, а после да следи жигулата на Василий до още едно място с нощен купон, та чак към три часа да види блока, в който живее най-младият от тримата съавтори.

И какво да правят по-нататък? Добре, изясниха къде живеят тези „Богуславски“ — и сега какво? Как да научат у кого са въпросните материали? Почти цяло денонощие Лиза и Слава си блъскаха главите, нищо не измислиха и решиха да изчакат да им се обади човекът на име Николай, за когото ги бе предупредил Андрей Степанович. Николай ни най-малко не се учуди на въпросите им, сякаш ги бе очаквал, и без да се замисля, отговори:

— Трябва да си изясните дневния режим на всеки. Кога и къде ходят, кой остава в жилището, разбирате ли?

— Не съвсем — призна Слава.

— Е, това няма значение — махна с ръка Николай. — Важното е да обрисувате картината на живота им. И не само тяхната, но и на всички членове на семействата им.

— Сега разбираме.

Задачата се стори на съпрузите Боровенко абсолютно непосилна. След три дни те знаеха, че Богданов живее сам, но в жилището му по цели дни стои възрастна домашна помощница, а в жилището на Екатерина Славчикова, освен съпруга й, живеят три деца и бавачка. И че Василий, който по принцип живее сам, често има гости. Как двама души да проследят всички? Лиза и Слава сновяха из Москва, като постоянно се свързваха по телефона, предаваха си „обектите“, капваха от тичане и се страхуваха да не закъснеят за някъде и да не изпуснат нещо. Работеха непрофесионално, несръчно, правеха много грешки, но към края на втората седмица постигнаха някакви успехи.

Василий Славчиков беше абсолютно непредсказуем. В живота му нямаше и следа от някакъв ред, прибираше се късно след полунощ, излизаше по различно време, а се случваше и по цял ден да не напуска апартамента си. Две денонощия не мръдна от студентското общежитие на театралния институт. Обикаляше някакви адреси, на които прекарваше от петнайсет минути до четири часа, развличаше се из клубове. Изобщо не „обект“, а верига от мъчителни кошмари.

Не по-лесно стояха нещата с Екатерина. Нейният съпруг, професор, както си е редно за професори, ходеше на работа не всеки ден, но пък всеки ден в осем сутринта идваше бавачка, която завеждаше на училище по-голямото момче, след което се занимаваше само с по-малкото: разходки, поликлиника и разни други места. Дъщерята на Екатерина — седемнайсетгодишна кокетка, учеше в единайсети клас и редовно отиваше на училище за първия час, обаче се прибираше… понякога след втория, понякога след четвъртия, а понякога чак в осем часа вечерта. С една дума, редовно бягаше от часове, предимно в дни, когато майка й и нейният съпруг, професорът, не си бяха вкъщи. Тоест, тръгваше сутрин като примерна ученичка, а кога се е прибрала — това никой не знаеше. Освен бавачката, естествено, която явно прикриваше девойката. Или поне не пречеше на бягствата й от училище. И самата Екатерина не живееше по график, не се забелязваха редовни посещения нито на фитнес зали, нито на салони за красота, нито на каквито и да било клубове. Тя пазаруваше в магазините, носеше дрехи на химическо чистене и пералня, веднъж отиде на зъболекар, но като цяло се оказа невъзможно да се предскаже как ще прекара близките дни и часове. С едно-единствено изключение: тя, както и Василий, в сряда и събота от дванайсет на обяд до осем вечерта се намираха у Глеб Борисович Богданов.

Виж, Глеб Борисович живееше според веднъж завинаги установен режим, който се нарушаваше само при необходимост. От девет и половина до единайсет и половина — разходки пеш. През това време вкъщи обикновено оставаше възрастната домашна помощница, която или нощуваше у Богданов, или идваше в седем сутринта и си тръгваше в десет вечерта. Старицата пазаруваше, след като писателят се е наобядвал. През цялото останало време те бяха сами в жилището.

Всеки четвъртък Глеб Борисович обядваше в ресторант „Старата Виена“ на улица „Краснопрудная“, винаги по едно и също време: от два до четири. В неделя за обяд идваше красиво младо момиче, ако се съди по външната прилика — роднина на Богданов, може би дори дъщеря или внучка. С изключение на съавторите, младата хубавица и домашната помощница, през двете седмици никой не посети Богданов. А самият мастит автор — освен в ресторанта, в който през тези две седмици той пребивава съответно два пъти — веднъж присъства на юбилея на друг не по-малко известен писател и веднъж — в телевизията в Останкино, където участва в снимки на токшоу. Разбира се, юбилеите и снимките са мероприятия, тъй да се каже, еднократни и ако ги нямаше, Глеб Борисович щеше да си стои вкъщи и да пише поредния си бестселър.

— Направихме всичко, което можахме — отчете се Слава Боровенко, когато се обади в предварително уговореното време на Николай. — Сега можем ли да се връщаме на работа?

Отговорът се оказа неочакван:

— Друг решава това. В случая ви включи Андрей Степанович и само той може да реши дали и по-нататък ще изпълнявате негови задачи. Моята роля се състои само в консултирането ви и при необходимост — в помощта ми.

— В такъв случай какво да правим сега? — мрачно попита Вячеслав.

— Обадете се на Андрей Степанович. Той ще ви каже.

Разговорът с Андрей Степанович не изясни нещата.

— Нали ви обяснявах, Слава, вие трябва да намерите материалите. А досега само сте установили кой от тези Богуславски къде живее и с кого. Това е абсолютно недостатъчно. Ако сами не го разбирате, попитайте Николай и той всичко ще ви обясни.

Този път Николай беше по-разговорчив и търпелив, докато обясняваше азбучни според него истини на тези двама толкова чужди на детективската работа хора. Инструктажа проведе вече не по телефона, а лично. Слава, който бе разговарял с Николай по телефона, си бе изградил някаква представа за него по гласа му — самоуверен младеж, може би малко по-голям от сина им Юра, непременно красив и модерно облечен, и беше страшно изненадан, когато видя ниско пооплешивяло човече на средна възраст с простовато лице.

По настояване на Николай срещата се състоя късно вечерта. Той нареди на Боровенко да дойде на уговореното място с кола, а там просто влезе и седна на задната седалка. Слава и Лиза, които седяха отпред, леко се извърнаха, за да им е по-удобно да разговарят, но въпреки това не можаха добре да огледат Николай.

— Има два начина да се изясни у кого от тримата се намират материалите. Първият е да се претърсят жилищата им. Докато с дома на Василий това ще е лесно и просто, с всички останали ще е проблемно. Богданов почти през цялото време си седи вкъщи, а при него постоянно се мотае и старицата. И у Екатерина работата е сложна: съпруг домашар, деца, бавачка, дъщеря, която бяга от училище. За да се свърши нещо качествено, са нужни най-малко три часа. Нито жилището на Екатерина, нито това на Богданов остават празни по три часа. Съгласни ли сте?

— Не знам — объркано проточи Вячеслав.

Той не умееше да разсъждава с такива категории.

— Е, как да не знаете, като самият вие преди час ми говорехте за това. Нали такива са резултатите от вашите наблюдения, не си ги измислям аз.

— Да, разбира се, прав сте, Николай — беше принуден да признае Слава.

— Вторият начин е да се подслушват разговорите и на тримата, когато се събират заедно, за да разберем кой е автор на идеите, заимствани от материалите на журналиста. Това ясно ли е?

— Ясно е — послушно повтори Боровенко.

— Значи трябва да се сложи „бръмбар“ в жилището на Богданов. Аз ще ви дам техниката, а ваша задача е да намерите човек, който ще я постави. После ще седите в колата си близо до блока и ще слушате какво си приказват вашите писачи. Някой от тях непременно ще спомене нещо. И това ли е ясно?

— Не е — намеси се в разговора Лиза. — Защо е нужно да търсим човек, който ще постави подслушвателното устройство? Мислите, че Слава няма да може ли? Той, между другото, е кандидат на техническите науки.

— Ни най-малко не се съмнявам в способностите на съпруга ви — усмихна се неприятно Николай. — А ще съумее ли освен това да подбере ключ и да отвори чужда врата, без да повреди бравата и без стопаните да забележат нещо? И да изключи алармата, ако има такава?

Съпрузите Боровенко не бяха помислили за това. И в тази секунда за пръв път ги обзе истински страх. Едно е да следиш, да наблюдаваш, без да нарушаваш никакви закони. Дори да подслушваш — това е… ами с една дума, не е голяма работа. Но да отключваш врата на чуждо жилище…

— Има още един немаловажен момент, за който вие със сигурност не сте помислили — продължи Николай като за нещо от нормално по-нормално. — Не бива някой да ви забележи във входа, където живее писателят, да се мотаете на площадката пред апартамента му и да рискувате съседите да ви видят и запомнят.

— Защо?

— Защото може да ви се наложи да влезете в контакт с Богданов под някакъв предлог и не е добре някой от съседите да си спомни как сте човъркали бравата на апартамента му. И изобщо, че вече сте обикаляли из този блок.

Да, толкова далече мислите на съпрузите Боровенко не бяха стигали.

— И къде трябва да търсим такъв човек?

— Това вие решавате. Можете дори да помолите някой познат. Важно е да не се показвате там. Но аз ви съветвам да намерите добър крадец, специалист по жилищата, той ще се справи без проблеми.

— Но къде да го намерим?! — отчаяно възкликна Лиза. — Нали вие сте милиция, бихте могли да… поне да ни запознаете с него… или не знам…

Тя окончателно изгуби контрол над себе си и беше готова да се разплаче. Гласът на Николай пък внезапно стана студен и отчужден.

— Кой ви е казал, че съм от милицията? Откъде ви хрумна?

— Но нали Андрей Степанович… Ние мислехме… — замънка безпомощно Лиза, вкопчила пръсти в ръкава на якето на мъжа си, който седеше до нея. — Нима не сте?

— Не. Андрей Степанович ме помоли да ви консултирам и при необходимост да помогна, което и правя — повтори той добре познатата на съпрузите Боровенко фраза. — И толкоз.

На другия ден Николай, както бе обещал, им предаде техниката и остави Слава и Лиза насаме с новите проблеми. Съпрузите, смазани от стоварилата им се необходимост да търсят (незнайно къде!) престъпник, дори не можеха да разговарят помежду си. Слава мълчаливо кръстосваше стаята и съжаляваше, че преди няколко години бе отказал цигарите, Лиза също мълчаливо седеше във фотьойла, подвила крака под себе си, и безсмислено дърпаше ресните на копринения шал, метнат на раменете й.

— Лилка, в каква каша се забъркахме, а? — най-сетне тихо произнесе Вячеслав. — Та това си е чисто престъпление. А започна толкова невинно… Писатели, книжки, интервюта… И през ум не ми минаваше, че ще свърши с това.

— Славочка, не реагирай така, ако обичаш — отвърна жена му. — В каквото и да сме се забъркали, вече няма връщане назад. Още откакто Юрик попадна в „маймунарника“ за кражба, а ние го измъкнахме и платихме на ченгетата. Тогава, първия път, когато беше още в десети клас, помниш ли? Тогава с теб решихме: всичко, само не и затвор за момчето. И когато се издъни вече здравата, с групово изнасилване, тръгнахме по същия път. И сега няма връщане назад. Инак той ще влезе в затвора. И ние с него, за даване на подкуп. Хайде да не мислим как се получи това, хайде да мислим какво ще правим по-нататък.

— Какво ще правим, какво ще правим! — внезапно избухна той. — Ще търсим крадец, това ще правим! Ти поне имаш ли идея как?

— Не викай. От твоето викане проблемът няма да се реши сам. Не е задължително да търсим крадец, опитен ключар може да свърши същото.

— Ами алармата? Ние дори не знаем има ли Богданов охранителна система и ако има, каква именно. Как ще разберем това?

— Е, как го изясняват крадците…

— Именно. Значи за ключар не може и дума да става, нужен ни е точно крадец.

— Добре де — съгласи се Лиза. — Нека да е крадец. И пак трябва да мислим, вместо да си скубем косите.

— Нали мисля — тросна се Вячеслав.

Отново за известно време се възцари мълчание. Лиза реши да тръгне по най-простия път и започна мислено да оглежда познатите си, както и съседите по блок. Може някой от тях да е извършвал престъпление? Или някой техен роднина?… По дяволите, в страната има толкова много престъпници, разправят, че затворите били препълнени, а когато ти потрябва само един, не знаеш къде да го намериш!

Решението я споходи неочаквано. На пазара. На пазара има всичко. Продукти, дрехи. Наркотици, оръжие, фалшиви документи. И крадци.

На другата сутрин Вячеслав отиде до най-близкия пазар. Колко години минаха, откак те с Лиза си купуваха дрехи от ей такива пазари? То зависи. Седем години — много ли са или малко? Преди седем години те и двамата, по образование инженери от хранителната промишленост, работеха в западащ месокомбинат и получаваха заплати от държавния бюджет, и то нередовно. После финландци купиха комбината, уволниха целия персонал, но съпрузите Боровенко успяха да се промъкнат в редиците на хората, отново приети на работа. Те наистина бяха кадърни инженери, Вячеслав имаше около четирийсет патента и две изобретения, Елизавета — малко повече от двайсет, и новите стопани оцениха това. Сега те са хора заможни, не купуват нищо от битаците. Макар че тук може да намериш дори много прилични неща, спор няма, но положението, положението… Човек, който печели пет хиляди долара месечно, просто не може да си позволи да се облича от пазарите. Така смяташе Лиза и макар че не споделяше тази позиция, Слава постъпваше, както иска жена му. Беше му все едно какво ще облече, стига да е удобно и да му стои добре, но нали е глупаво човек да спори за такива дреболии, има по-важни неща.

Вячеслав се огледа, пообиколи редиците и бързо си набеляза няколко фигури, които можеха да са интересни за него. За целта трябваше само да обърне внимание на постоянно избухващите конфликти и на хората, които веднага довтасваха, за да ги „укротят“. Понаблюдава още около половин час и от тези неколцина избра един: ако не бе главният авторитет, определено бе негов приближен, защото твърде смирено го поздравяваха търговците зад сергиите и твърде много напрежение имаше в очите им, когато го сподиряха с поглед.

— Ти ли си главният тук, човече? — тихо попита Слава, като приближи до него.

— Какъв ти е проблемът? — чу отговора „по същество“.

— Трябва ми добър инструмент. И към него — кадърен човек. Работата не е трудна. За теб — сто зелени за безпокойството, на него — петстотин за работата. Ще се разберем ли?

Цените, които назова, Боровенко бе измислил напосоки, нямаше представа колко струват подобни услуги.

— Ти за какъв ме имаш бе? — надменно тръсна пазарският началник.

Слава потрепери вътрешно, но се въздържа да се извини на бърза ръка и да си плюе на петите. А много му се искаше.

— За човек, който решава проблеми — усмихна се измъчено. — Ти нали решаваш проблеми?

— Е, и?

— Вземи да решиш моя. Или твоите услуги струват по-скъпо?

— Добре, да вървим, ще си погукаме.

„Гукането“ не трая дълго и проблемът бе формулиран по следния начин: не става дума за никакъв обир на жилище, просто е нужна помощ при търсене на човек, който разбира от брави и ключове, дори не за сейф, а просто за врата, фасулска работа. И нищичко престъпно, пази боже! Обещаха да намерят на Слава човек още до утре.

— Сигурен ли си, че работата не е сложна?

— Сто процента — изкриви си душата Боровенко, защото и той не беше наясно дали е сложна тази работа: да се влезе в жилището на писателя Богданов. Можеше и сложна да се окаже, ако бравата е прекалено трудна за отключване и охранителната система е сложна, но можеше и да е много елементарна.

— И за всичко това си готов да дадеш шестстотин зелени?

— Точно така — потвърди той.

— Тогава действаме така. За работата — сто, останалото за мен. За проста работа и сто зелени са много. И всички разплащания ще стават чрез мен. С човека, когото ще ти дам, няма да обсъждаш парични въпроси. Той е изпълнител, бурмичка.

„А за твоето безпокойство петстотин зелени не са ли множко?“ — каза си Слава, но на глас, разбира се, изрече съвсем друго.

Би било наивно да мисли, че пазарският „мениджър“ ще бъде почтен и добросъвестен. Слава и не разчиташе на това. На другия ден му доведоха човек, готов за сто долара да свърши всичко необходимо. От пръв поглед Слава разбра, че той би свършил работата и за петдесет. Определено именно толкова щеше и да получи в крайна сметка от „мениджъра“ (Слава се досещаше, че в престъпния свят за длъжността, която този човек заемаше в пазарската йерархия, има някакво специално жаргонно наименование, но не знаеше тази дума, затова наум и в разговорите с Лиза го наричаше именно така: „мениджъра“), който щеше да си присвои, освен обещаните петстотин за безпокойството, и лъвския пай от останалите пари. Но това си бяха техни работи, сами да се оправят. За Слава Боровенко най-важното беше да се изпълни задачата.

Момчето на име Мишаня беше слабовато, пъпчиво и съвсем отнесено. Веднага си личеше, че е наркоман. Абе няма значение, само да отключи вратата и да не направи някоя глупост.

Въпреки пъпките, хилавата външност и отнесения си вид, момчето се оказа съобразително. Само че поиска обяснения. Как така нищо да не взема? Защо тогава ще отваря вратата? За да сложи бръмбар? Какво е това тогава, шпионаж ли? Не, така не сме се разбирали, с ФСБ1 не ща да си имам работа, главата ми е по-ценна.

— Ама успокой се бе, Миша, няма никакъв шпионаж. В апартамента живее писател, обикновен писател, вече на възраст. Но виж сега… как да ти обясня… Разбираш ли нещо от политика?

— Ха, притрябвало ми е! — Мишаня небрежно се изплю в краката си. — Каква полза от нея?

— С една дума, аз съм журналист, водя журналистическо разследване за връзките на някои партии с уж независимата преса. А този писател се познава с всички главни редактори и има информация, че парите от партиите към вестникарите минават през него. Той е един такъв хубавеляк, почтен наглед, лауреат на какви ли не награди, изобщо никой няма да го заподозре. А аз съм сигурен, че той върти всички далавери. Но трябва да знам със сигурност. Затова трябва да подслушам за какво разговаря с гостите си и по телефона. Схвана ли сега?

Видът на Мишаня показваше, че абсолютно нищо не е схванал и изобщо не е разбрал половината думи, а другата половина не е могъл да свърже в цялостна мисъл.

— А той наистина ли е писател? Да не е някой депутат или генерал?

— Наистина, Миша, наистина. Ето виж, специално я взех, предположих, че ще попиташ. — С тези думи Слава Боровенко извади от чантата си овехтялото след многото читатели на библиотеката томче от поредицата „Факел“. Роман за живота на Николай Бауман, автор Глеб Богданов, на предната корица — фотография на прочутия революционер, на задната — снимка на писателя. — Ето, неговия апартамент трябва да отключиш. За алармата нищо не мога да ти кажа — не знам. Може изобщо да няма. Но аз затова ти плащам, да проучиш и този въпрос. Ще можеш ли?

— Че какво толкова, ще стане. — Миша отново се изплю и облиза устни. — Не ми е за пръв път. Адресчето знаеш ли?

— Разбира се.

— Колко души има в къщата?

— Двама. Писателят и неговата домашна помощница, съвсем дърта е вече. Сутрин писателят излиза на двучасова разходка, но старата през това време си е вкъщи, а когато тя отиде да пазарува, той си е у дома. Тъй че трябва да се издебне момент, когато и двамата са излезли.

— Добре. — Миша въздъхна някак особено жално и Слава разбра, че сега той ще започне да врънка за пари.

Точно това и стана.

— Ще може ли едно авансче? — с престорено равнодушие подхвърли момчето, с поглед, извърнат настрани.

Слава извади от джоба си приготвената банкнота от петстотин рубли.

— Цялото заплащане ще си получиш от него. — И неопределено махна с ръка по посока на будката на „мениджъра“. — Това не е аванс, а премиални. Само между нас.

— Естествено. — Мишаня се усмихна широко и банкнотата моментално изчезна от полезрението. — Казвай адреса.

Още същата вечер хилавият крадец съобщи, че в жилището на Богданов няма никаква алармена система и че той обещава да свърши работата още в първия момент, когато вътре няма никого.

— Апартаментът сигурно е голям, ориентирай се там „бръмбарът“ да е на място, откъдето всичко се чува — напъти го Вячеслав.

— Е, ясно, няма в нужника да го сложа, я — ухили се Миша.

— Нито в спалнята или кухнята. Писателят сигурно има кабинет и води там всичките си делови разговори. Не забравяй и телефоните.

— Добре де, повече акъл не ми трябва… Ще го обмисля някак. А ти защо слагаш само един „бръмбар“? Сложи няколко, във всички стаи, та да си нямаш главоболия.

— Не можах да намеря — въздъхна Слава. — „Бръмбарите“ струват пари, а аз не съм някакъв олигарх. Заплатата на журналистите е малка.

Наложи се да чакат подходящия момент четири дни. От девет и половина сутрин, когато Богданов излизаше за своето раздвижване, чак до единайсет вечерта, когато в прозорците на апартамента светлината угасваше и ставаше ясно, че писателят си е легнал и никъде няма да излиза, Слава добросъвестно дежуреше, седнал в колата в компанията на ту лениво дремещия, ту посръбващ бира от кутия Мишаня. Младежът пиеше непохватно, бирата постоянно се разливаше, стичаше се по ръката му, оставяше следи по якето му и капеше на пода. „Колата ще вони“ — с досада си мислеше Боровенко и гнусливо поглеждаше мръсните ръце на Мишаня, които се бяха срещали със сапун преди две седмици, ако не и по-отдавна.

Най-сетне им провървя — писателят тръгна на разходка, а след известно време от входа излезе старата домашна помощница и заситни чевръсто към супермаркета.

— Тръгвай бързо! — Слава със силно ръгване в ребрата събуди спящия Миша. — Събуждай се, идиот!

Миша сънено се протегна, грабна чантата с инструментите и излезе от колата. Върна се след двайсет минути. Лицето му вече не беше сънено и лениво. Беше свършил работата и знаеше, че след час — именно толкова време му трябваше, за да стигне до пазара — ще си получи парите. Охо, как ще се надруса с толкова кинти!

— Е? — кратко го попита Слава.

— Всичко направих — също кратко отговори Мишаня.

— Защо не провери техниката? Нали се разбрахме, щом поставиш „бръмбара“, веднага да започнеш да говориш от различни стаи и различни телефони, за да мога да се убедя, че всичко се чува — ядосано го упрекна Вячеслав.

— Ами… забравих — равнодушно смънка момчето. — Там има само един телефон, стои в антрето на малка масичка.

— Как така един? — не повярва Боровенко. — Не може да бъде.

— Сериозно бе. Проверих всички стаи. Никъде няма телефони, само в антрето. Дори си помислих как ли тоя дъртак търчи през целия апартамент, когато телефонът звънне. Не го ли домързява. С една дума, забих „бръмбара“ така, че да е най-близо до телефона и до кабинета, там има и трапезария или нещо като гостна, и стая с камина, от тях също ще се чува. А за кухнята, спалнята и за още една стая не гарантирам. Ако не затварят вратите, ще се чува, но затворени ли са — тогава не знам. Грамадански е този апартамент, ама намерих най-доброто място.

— Добре, Мишаня, благодаря ти за работата. Ако има нещо, знам как да те намеря, имай го предвид — за всеки случай добави Слава.

— Аха, търси ме — ухили се Миша. — Ако ти трябва нещо, знаеш как да ме намериш. Е, хайде.

И забърза към метрото. А Слава незабавно звънна на Лиза и й каза да дойде при блока на Богданов. Беше сряда, единайсет сутринта, след половин час Глеб Борисович щеше да се прибере от разходката си, а след час щяха да дойдат неговите съавтори. И щеше да има какво да послушат. Може би още днес щяха да научат всичко.

Но не им провървя. Този ден слушаха за умрялото момче и за разговорите на душата му с Бог, за вкисналия се борш, за нравите в средите на студентите от театралния институт, за амбициите на Глафира Митрофановна, която Василий Славчиков наричаше баба Глаша и която смяташе, че развалената супа е нанесла съкрушителен удар по репутацията й и че Глебушка трябва веднага да извика милиция, за разработването на характера на някакъв режисьор, чиито постъпки не се вписват в схемата на цялостния образ, следователно трябва първо да се измисли неговата биография и душевната му нагласа, за да се знае как може да постъпва той и как не може… Изобщо този ден съпрузите Боровенко слушаха за какво ли не, само не и за единственото, което ги интересуваше.