Няма втори шанс

ГЛАВА 24

— Има още неща, които можем да направим — уточни Рейчъл. — Тези джаджи тук са връх на техниката. Дори и да те пребъркат, нищо няма да намерят. Имам бронежилетка с миниатюрна камера, монтирана точно в средата.

— И смяташ, че няма да я открият при пребъркването?

— Да, добре, виж, знам, че си притеснен да не я открият, но нека останем реалисти в случая. Има прекрасен шанс това да е инсценировка. Не давай парите, докато не видиш Тара. Не оставай никъде приклещен сам. Не се тревожи за радиомаяка — ако не ни мамят, ще имаме Тара, преди да са претърсили пачките. Знам, че това не е лесно решение, Марк.

— Не, права си. Миналия път играх на сигурно. Мисля, че е време да поемем някои рискове. Но бронежилетката се вижда.

— Добре, ето какво ще направим. Аз ще се скрия в багажника. Те може да проверят задната седалка за евентуален човек там. Багажникът е по-сигурен. Прекъсвам кабелите към него, тъй че когато той се отвори, няма да има включени светлини. Ще се опитам да не изоставам от теб, но трябва да стоя на безопасно разстояние. Тук не бива да правиш грешка. Не съм вълшебница. Може и да те изгубя, но помни: не ме търси. Дори и незабележимо. Тези типове май си разбират от работата. Ще надушат.

— Разбирам. — Тя беше облечена в черно от главата до петите. Подметнах: — Имаш вид, сякаш ще изнасяш поетичен рецитал в Гринич Вилидж.

— Да, господарю. Готов ли си?

Двамата дочухме спиране на колата. Надзърнах през прозореца и се почувствах като венозно инжектиран.

— Мамка му — изхриптях.

— Какво?

— Това е Ригън, ченгето, което бе поело случая. Не съм го виждал повече от месец. — Погледнах я. Лицето й беше побеляло на фона на черния екип. — Съвпадение?

— Не е съвпадение — каза тя.

— Как, по дяволите, е разбрал за откупа?

Тя се отмести от прозореца.

— Вероятно не е тук за това.

— А за какво?

— Предполагам, че са научили от НКДУ за моето включване.

Смръщих се.

— Е?

— Нямаме време за обяснения. Виж, аз ще ида до гаража и ще се скрия. Той ще пита за мен. Кажи му, че съм се върнала във Вашингтон. Ако те притисне, кажи му, че съм стара приятелка и остави нещата дотам. Той ще иска да те разпита.

— Защо?

Но тя вече се отдалечаваше от мен.

— Просто бъди твърд и го изкарай оттук. Ще те чакам до колата.

Не ми хареса, но не беше време за спор.

— Добре.

Рейчъл се насочи към гаража през вратата в моята стая. Изчаках, докато се скри от погледа ми. Когато Ригън закрачи по предната алея към дома ми, отворих вратата, за да го пресрещна. Той се усмихна.

— Очакваше ли ме? — попита.

— Чух колата ти.

Той кимна, сякаш бях казал нещо, което изисква сериозен анализ.

— Можеш ли да ми отделиш няколко минутки, доктор Сейдман?

— Всъщност моментът не е подходящ.

— О! — възкликна Ригън, без да спира крачка. Подмина ме и се вмъкна във входното антре, обхождайки всичко с поглед. — Каниш се да излизаш, така ли?

— Какво искаш, инспекторе?

— Попадна ни нова информация.

Изчаках да каже нещо повече.

— Не те ли интересува каква е?

— Разбира се.

Лицето на Ригън имаше особено, почти ведро изражение. Огледа тавана, сякаш преценяваше какъв цвят да го боядиса.

— Къде беше днес?

— Излез, ако обичаш.

Очите му продължаваха да гледат към тавана.

— Враждебността ти ме изненадва.

Само че не изглеждаше изненадан.

— Каза, че имаш нова информация. Ако е така, казвай. Ако ли не, върви си. Не съм в настроение за разпит.

Направи физиономия „Я виж ти!“

— Чухме, че си посетил частна детективска агенция тази сутрин.

— Е, и?

— По каква работа?

— Чуй какво ще ти кажа, инспекторе. Ще те помоля да напуснеш, защото знам, че отговарянето на въпроси няма да ме приближи към намирането на дъщеря ми.

Той ме изгледа.

— Сигурен ли си?

— Разкарай се, ако обичаш. Веднага.

— Както желаеш. — Ригън тръгна към вратата. Когато стигна до нея, попита: — Къде е Рейчъл Милс?

— Не знам.

— Не е ли тук?

— Не.

— И нямаш никаква представа къде може да е?

— Мисля, че в момента е на път за Вашингтон.

— Хм. Откъде се познавате?

— Лека нощ, инспекторе.

— Разбира се. Само един последен въпрос.

Потиснах въздишката си.

— Гледаш прекалено много епизоди на „Коломбо“, инспекторе.

— Така е — усмихна се той. — Но нека все пак да задам въпроса.

Разперих ръце, подканяйки го да кара направо.

— Знаеш ли как е умрял съпругът й?

— Бил е застрелян — побързах да отговоря и моментално съжалих. Той се наклони още по-близко към мен, без да ме оставя на мира.

— А знаеш ли кой го е застрелял?

Стоях неподвижно.

— Знаеш ли, Марк?

— Лека нощ, инспекторе.

— Тя го е убила, Марк. С един куршум в главата от близко разстояние.

— Това са пълни глупости.

— Така ли? Сигурен ли си?

— Ако го е убила, тогава защо не е в затвора?

— Добър въпрос — подметна Ригън, отдалечавайки се по алеята. Когато наближи края й, добави: — Може би трябва да питаш нея.