Няма втори шанс

ЕПИЛОГ

Измина година.

През първите два месеца прелитах до Сейнт Луис и обратно, опитвайки се заедно с Ейб и Лорейн да измислим как да я караме. Започнахме кротко. През няколкото първи мои посещения молех Ейб и Лорейн да остават в стаята. Накрая започнахме да излизаме сами с Тара — до парка, зоологическата градина, люлките в мола, но тя дълго време се обръщаше и гледаше назад през рамо. Отне й доста време да свикне с мен. Разбирах го.

Баща ми почина в съня си преди десет месеца. След погребението му купих къща на „Марш Лейн“ през две преки от Ейб и Лорейн и се преместих там за постоянно. Ейб и Лорейн са забележителни хора. Ние наричаме „нашата“ дъщеря Таша — съкратено от Наташа и близко до Тара. Идеята допадна на пластичния хирург у мен. Непрестанно очаквам нещо да се изпорти. Засега ни се размина. Може да е странно, но избягвам да си задавам много въпроси.

Майка ми си купи апартамент и също се премести тук. С кончината на татко вече нямаше причина да остава в Каселтън. След всички трагедии — болестта на баща ми, Стейси, Моника, нападението и отвличането — и двамата имахме нужда от второ действие. Радвам се, че е близо до нас. Майка си има нов приятел, мъж на име Сай. Тя е щастлива. Харесвам го не само защото има билети за целия спортен сезон на „Овните“. Те се смеят много. Почти бях забравил колко много мама обича да се смее.

Често се обаждам на Върн. През пролетта той, Катарина, Върн-младши и Пери пристигнаха на гости с една каравана. Изкарахме страхотна седмица. Заведе ме на риболов. Беше ми за сефте и ми хареса. Следващия път се кани да ме води на лов. Казах му, че тая няма да я бъде, но Върн умее да убеждава.

Разговарям рядко с Едгар Портман. Той изпрати подаръци за рождения ден на Таша. Два пъти се обажда. Надявам се скоро да дойде, за да види внучката си. Но и двамата сме обременени от твърде много вина. Както вече съм казвал, Моника беше лабилна. А може и да е имала някакъв химически дисбаланс. Знам, че голяма част от психиатричните проблеми се дължат по-скоро на физически или хормонални причини, отколкото на житейските изживявания. Възможно е да не сме можели да сторим нищо. Но в крайна сметка, какъвто и да е бил произходът на болестта й, и двамата бяхме предали Моника.

В началото Зия прие заминаването ми като удар, но после погледна на него като на нова възможност. Вече практикува с нов лекар. Често се чуваме с нея. Основах клон на „Лекари за общ свят“ в Сейнт Луис. Засега върви добре.

Лидия, или ако предпочитате Лариса Дейн, е на път да отърве кожата. С двойно салто успя да избегне присъдата за убийство и се приземи на двата крака, като се изкара „жертва на тормоз“. Отново се превърна в знаменитост с мистериозното завръщане на малката Пикси, наричана Трикси. Появи се в шоуто на Опра, на което рони крокодилски сълзи, докато разказваше за годините на мъчения в ръцете на Хеши. Показаха портрета му на екрана. Публиката затаи дъх. Хеши беше отвратителен, а Лидия красива. Или поне така вярва светът. Говори се, че щяла да участва в телевизионен филм по нейната история.

Колкото до случая с трафика на деца, ФБР реши да „наложи закона“, което ще рече да изправи „лошите“ на съд. „Лошите“ бяха Стивън Бакард и Дениз Ванич. И двамата мъртви. Официално органите продължават да търсят документацията, но никой няма намерение да се престарава в ровенето кое дете къде е отишло. Мисля, че така е най-добре.

Рейчъл се възстанови напълно от травмите. Накрая сам извърших реконструктивната операция на ухото й. Нейната храброст беше широко отразена в пресата. Получи заслуги за разбиването на канала за трафик на деца. ФБР я възстанови на работа. Тя помоли да бъде назначена в Сейнт Луис. Живеем заедно. Обичам я. Обичам я повече, отколкото можете да си представите. Но ако очаквате напълно щастлив край, не съм сигурен, че мога да ви го предложа.

Засега с Рейчъл сме заедно. Не мога да си представя живота без нея. При мисълта, че мога да я загубя, направо усещам физическа болка. И все пак не съм убеден, че е достатъчно. Над нас тегне прекалено тежък товар и това обърква нещата. Можех да я разбера за провеждането на среднощния телефонен разговор, както и за появата й извън болницата. Но по същество тези нейни действия бяха довели до смърт и разруха. Не че я обвинявам, разбира се. Но има и още нещо. Смъртта на Моника даде втори шанс на връзката ни. Това ни кара да се чувстваме някак си неловко. Опитах се да обясня всичко това на Върн, когато ни дойде на гости. Той ме нарече задръстеняк. Може да е прав.

На вратата се звъни. Усещам как някой ме дърпа за крака. Да, това е Таша. Тя вече свикна напълно с присъствието ми в живота й. Децата се приспособяват по-лесно от възрастните. Рейчъл седи на канапето в другия край на стаята с подвити под себе си крака. Хвърлям й поглед и после поглеждам Таша, усещайки чудновата смесица от блаженство и страх. Те — блаженството и страхът — вървят ръка за ръка. Рядко едното дръзва да напусне другото.

— Ей сега, зайче — казвам й аз. — Ей сега отиваме да отворим вратата, става ли?

— Става.

Звъни служител от куриерската служба. Носи ни пакети. Аз ги внасям вътре и прочитам обратния адрес, при което сърцето ми се свива по познат начин. На малкия стикер пише, че са от Лени и Шерил Маркъс от Каселтън, Ню Джърси.

Таша вдига очи към мен.

— Подарък за мен?

Така и не разказах на полицията за Лени. И без туй няма доказателства освен собственото му признание. А то няма тежест в съда. Но не затова реших да мълча.

Подозирам, че Шерил знае истината. Мисля, че я знаеше от самото начало. Помня изражението й, когато стоеше на стълбите и как ни се сопна, когато с Рейчъл пристигнахме в дома им онази нощ. Сега се питам дали е било от гняв или от страх. Подозирам, че е било по-скоро последното.

Всъщност Лени беше прав. Той наистина го е направил заради мен. Какво щеше да се случи, ако просто си бе тръгнал от къщата? Не зная. Можеше да бъде още по-зле. Лени ме попита дали бих сторил същото на негово място. Навярно точно тогава не. Защото може би не бях толкова добър човек. Обзалагам се, че Върн щеше да го стори. Лени се е опитвал да спаси дъщеря ми, без да жертва своето семейство. Просто е оплел конците.

Само че ми липсва много. Често си мисля каква голяма част от живота ми бе той. Има моменти, когато се пресягам към телефона и започвам да набирам номера му. Но никога не довършвам обаждането. Няма повече да говоря с Лени. Никога. Зная го. И от това много ме боли.

Но пък се сещам и за любопитното личице на Конър на футболния мач. За Кевин, който играе футбол, както и за косата на Мариан, която ухае на хлор от сутрешната тренировка по плуване. Мисля си колко се разхубави Шерил след раждането на децата.

Свеждам поглед към дъщеря ми, която е в безопасност до мен. Тя продължава да гледа нагоре. Подаръкът наистина е за нея от нейния кръстник. Припомням си първата ми среща с Ейб в хотел „Мариот“ на летището. Той ми каза, че не бива да се върши грях в името на добра кауза. Мислих дълго върху това, преди да взема решението за Лени.

Понякога се обърквам. Дали е грях в името на добра кауза, или е добро в името на грешна кауза? Или е едно и също? Моника имаше нужда от любов и затова ме измами и забременя. Ето как започна всичко. Но пък ако не беше го сторила, сега нямаше да съзерцавам най-прелестното творение, което някога съм виждал. Добра кауза? Лоша кауза? Знае ли някой?

Таша е наклонила глава и бърчи носле.

— Тати?

— Няма нищо, миличка — казвам й тихо.

Тя разперва ръчички за голяма и силна детска прегръдка. Рейчъл вдига поглед, в който прочитам загриженост. Вземам пакета и го качвам нависоко в гардероба, след което затварям вратата и грабвам дъщеря си.