Няма втори шанс

ГЛАВА 8

— Не пий повече ябълков сок — нареди Шерил на двегодишния си син Конър.

Стоях край страничната линия на игрището със скръстени ръце. Хапливият влажен студ на есенния Ню Джърси ме принуди да вдигна качулката на анцуга си над бейзболната шапка „Янки“. Бях сложил и тъмни очила „Рей-Бан“. Тъмни очила и качулка. С тях приличах досущ на полицейско описание на терорист.

Бяхме на футболен мач за осемгодишни малчугани. Лени беше старшият треньор. Нуждаеше се от асистент и повика мен, защото, предполагам, бях единственият, който разбира от футбол по-малко и от него. Все пак нашият отбор печелеше. Резултатът май беше осемдесет и три на два, но не съм сигурен.

— Защо да не пия повече сок? — питаше Конър.

— Защото — отвърна Шерил с майчинско търпение, — от ябълковия сок се хваща диария.

— Така ли?

— Да.

От дясната ми страна Лени раздаваше на хлапетата окуражителни реплики от сорта „Ти си най-добрият, Рики!“, „Можеш още, Пийти!“, „Това се казва преса, Дейви!“ Винаги добавяше по едно „и“ към имената им, което е вбесяващо. Веднъж, в състояние на свръхвъзбуда, ме нарече „Марки“. Само веднъж.

— Чичо Марк?

Почувствах, че някой ме дърпа за крака. Погледнах надолу към Конър, който беше на две години и два месеца.

— Какво има, приятел?

— Ябълковият сок ми прави диария.

— Само един Господ знае.

— Чичо Марк?

— Да?

Конър имаше най-сериозното изражение на света.

— Диарията не ми е приятел.

Хвърлих поглед на Шерил. Прикритата й усмивка бе примесена със загриженост. Пак погледнах Конър.

— Точно така, малкия.

Конър се размърда, зарадван на моята отзивчивост. Обичам го. Едновременно ми къса сърцето и ми носи радост на равни порции, в точно премерени интервали. На две години и два месеца е. Само два месеца по-голям от Тара. Наблюдавам развитието му с почуда и копнеж, способни да запалят пещ.

Отново се обърнах към майка му. Наоколо й бяха пръснати продуктите, с които се вживяваше в ролята на майката-товарно магаре. Имаше кутии с плодови сокове „Малка Госпожичка“ и блокчета „Нутри-Грейн“. Имаше и памперси „Сухо Бебе“ (за разлика от „Мокро Бебе“?), както и мокри кърпички „Хъгис“ с алое вера за всевъзможни дупета. Имаше наръбени шишета-биберони на „Ивънфло“. Бебешки хляб грахам с канела, както и остъргани моркови, отделно нарязани парченца портокал и грозде (нарязани по дължина, за да не се задавят с тях) и кубчета сирене, предполагам, всичко в найлонови торбички със залепващи се краища.

Лени, треньорът на треньорите, изстрелваше към играчите указания за стратегията. Когато нападахме, им крещеше: „Вкарай им го!“, когато се отбранявахме, съветваше: „Спри го!“ А от време на време, както в момента, предлагаше дълбоки прозрения в тънкостите на играта: „Ритни топката!“

Лени ми хвърли поглед, след като се бе провикнал за четвърти пореден път. Показах му вдигнат палец с намек да продължава в същия дух. И на него му се прищя да вдигне палец, но имаше прекалено много подрастващи свидетели. Отново скръстих ръце и хвърлих поглед към игрището. Хлапетата се бяха сгорещили като професионалисти. Бяха обути с шпайкове. Чорапите им бяха издърпани над наколенките. Повечето се бяха нацапали с черна вакса под очите, въпреки че нямаше пукнат слънчев лъч. Двамина даже носеха маски за дишане на носовете си. Наблюдавах как Кевин, моят кръщелник, се опитва да ритне топката напук на указанията на баща си. Точно в този момент сякаш нещо ме блъсна.

Олюлях се.

Случваше се неизбежно. Независимо дали наблюдавах мач, обядвах с приятели, оперирах пациент, или слушах песен. Вършех нещо нормално, ежедневно, чувствах се като всички други, и изведнъж бам, самоконтролът ме напускаше.

Очите ми се напълниха със сълзи. Това не ми се беше случвало преди убийството и отвличането. Аз съм лекар. Зная как да запазя самообладание в професионалния и личния живот. А сега през цялото време нося тъмни очила като надута филмова звезда. Шерил вдигна към мен поглед, в който прочетох загриженост. Стегнах се и се усмихнах насила. Шерил се разхубавяваше. Случва се понякога. На някои жени майчинството им отива. То придава на външността им обаяние и завършеност, които граничат с неземното.

Не искам да си съставяте погрешно впечатление. Не прекарвам всеки ден в плач. Продължавам да живея живота си. Вярно, безутешен съм, но не през цялото време. Не се чувствам парализиран. Работя, макар че все още не съм събрал куража да пътувам извън страната. Не спирам да мисля, че трябва да съм подръка, в случай на ново развитие. Зная, че такова мислене е нерационално и дори води до самозаблуда. Ала все още не съм готов.

Онова, което действително ме тормози — онзи изненадващ удар из засада, — е начинът, по който мъката сякаш се наслаждава, че ме сграбчва неподготвен. Засечеш ли я, тя може да бъде ако не озаптена, то поне по някакъв начин манипулирана, облагородена и прикрита. Ала мъката обича да се притаява иззад храстите. Доставя й удоволствие да изскача изневиделица, да те стряска, да ти се присмива, да излага на показ преструвката, че си нормален. Тъгата приспива вниманието, правейки изненадващия удар още по-разтърсващ.

— Чичо Марк?

Пак беше Конър. Говореше твърде добре за дете на неговата възраст. Запитах се как ли би звучал гласът на Тара и затворих очи зад тъмните очила. Доловила нещо, Шерил се пресегна и го дръпна от мен. Аз я възпрях.

— Какво има, приятел?

— Ами акото?

— Какво за него?

Той вдигна поглед и притвори съсредоточено едното си око.

— Акото приятел ли ми е?

Ама че въпрос.

— Не знам, приятел. Ти как мислиш?

Конър се замисли толкова усилено, че се изплаших да не експлодира. Накрая отвърна:

— То ми е по-голям приятел от диарията.

Аз кимнах мъдро.

Отборът ни отбеляза още един гол. Лени изстреля юмруци във въздуха.

— Ура!

Той едва не преобърна количката, за да поздрави Крейг (или Крейги) като голмайстор. Играчите последваха примера му. Падна голямо пляскане на длани. Аз не се присъединих. Предполагам, че на мен беше отредена ролята на хрисимия партньор в театралните изяви на Лени — нещо като Тонто за Самотния Рейнджър, Абът за своя Костело, Роуан за своя Мартин, Капитана за неговия Тенил. Баланс.

Наблюдавах родителите край игрището. Майките се скупчиха на групички и заобсъждаха децата си, техните постижения и извънучилищни занимания, без много-много да се изслушват, тъй като чуждите деца са скучни. Бащите предлагаха по-голямо разнообразие. Едни записваха с видеокамери. Други крещяха насърчения. Трети насъскваха децата си по начин, граничещ с нездравословния. Някои дърдореха по мобифоните си или непрекъснато бърникаха някакъв вид електроника, разхлабвайки натрупаното от едноседмичната работа напрежение.

Как можах да се обърна към полицията?

След онзи ужасен ден ми се повтаряше безброй пъти, че нямам никаква вина за случилото си. От една страна, осъзнавах, че навярно действията ми не биха променили нищо. Те най-вероятно изобщо не са имали намерението да пуснат Тара да се върне вкъщи. Даже може да е била мъртва още преди първото обаждане за откуп. Смъртта й може да е станала случайно. Може да са се изплашили, или да са били друсани. Кой знае? С положителност не и аз.

Да, тъкмо там беше проблемът.

Естествено, нямаше как да съм сигурен, че не нося отговорност. Основен природен закон — всяко действие има противодействие.

Не сънувам Тара, или ако я сънувам, боговете са достатъчно милостиви да не ми позволяват да си спомня съня. Сигурно това им прави чест. Мога да го перифразирам: може и да не сънувам точно Тара, но в замяна на това сънувам белия миниван с разрязания и после заварен регистрационен номер и откраднат магнитен знак. В сънищата си чувам шум, вярно, неясен, но съм съвсем сигурен, че е като бебешки плач. Тара, вече го знам, е била в минивана, но в съня си аз не тръгвам към звука. Нагазил съм дълбоко в нечистотията на това кошмарно съновидение. Не мога да помръдна. Когато накрая все пак се събудя, не мога да не размишлявам над очевидното. Толкова ли близко беше Тара до мен? И което е по-важно — ако бях проявил повече храброст, щях ли да я спася там и тогава?

Реферът, дългурест гимназист с добродушна усмивка, наду свирката и размаха ръце над главата си. Край на мача. Лени нададе вик „Урааа!“ Осемгодишните малчугани се загледаха един друг объркано. Един попита съотборника си: „Кой спечели?“, а онзи сви рамене. Наредиха се в редица като хокеисти от купата „Станли“ за ръкуване след мача.

Шерил се изправи и сложи ръка на гърба ми.

— Голяма победа, а, треньоре?

— Да, добре, че съм аз — отвърнах.

Тя се усмихна. Момчетиите заподскачаха към нас. Поздравявах ги със стоическо кимане. Майката на Крейг носеше и пакет с петдесет малки понички „Дънкин Донътс“ с хелоуински дизайн. А майката на Дейв извади кутийки с мляко с какао, наречени „Юху“, с вкус на тухла. Тикнах една поничка в устата си, като пропуснах безалкохолното. Шерил ме попита: „С какъв вкус беше тази?“

Свих рамене.

— Нима ги правят с различни вкусове? — Гледах как родителите общуват с децата си и се почувствах отчайващо не на място. Лени се приближи към мен.

— Страхотна победа, какво ще кажеш?

— Да — отвърнах. — Големи пичове сме.

Направи ми знак да се преместим настрани. Сторих както ми каза. Щом се отдалечихме тъй, че да не ни чуят, Лени каза:

— Наследството на Моника е почти оформено. Няма да отнеме още дълго време.

Казах: „Ъхъ“, тъй като всъщност не ме интересуваше.

— Изготвил съм и твоето завещание. Трябва да го подпишеш.

Нито Моника, нито аз бяхме правили завещание. Лени от години ме предупреждаваше по въпроса. „Трябва да имате черно на бяло кой наследява парите ти — напомняше ми той, — кой ще отглежда дъщеря ви, кой ще се грижи за родителите ви, ала-бала, ала-бала“. Но ние не го слушахме. Канехме се да живеем вечно. Предсмъртните завещания и завети бяха, тъй да се каже, за мъртвите.

Лени смени темата в движение.

— Искаш ли да се върнем у дома и да поиграем джага?

Джагата, за онези, на които им се губи елементарното образование, е игра на маса с бройка на играчите като във футбола, които се избутват със странични пръчки.

— Нали съм световен шампион — напомних му.

— Това беше вчера.

— Не може ли човек да се порадва поне малко на титлата си? Още не съм готов да се разделя с усещането.

— Ясно. — Лени се отправи към семейството си. Наблюдавах как дъщеря му Мариан го пресрещна. Размахваше ръце възбудено. Лени отпусна рамене, извади портфейла си и измъкна една банкнота. Мариан я грабна, целуна го по бузата и се затича нанякъде. Лени се загледа след нея и поклати глава. По лицето му играеше усмивка. Извърнах лице.

Най-лошото от всичко — дали пък да не кажа най-хубавото — беше, че имах надежда.

Ето какво открихме онази нощ в хижата на дядо ми: трупа на сестра ми, косми, принадлежащи на Тара в кошарката „Пак-енд-Плей“ (ДНК-то е потвърдено), розово гащеризонче на черни пингвинчета, което отговаря на Тариното.

А ето какво не открихме там и всъщност все още не сме открили: парите за откупа, самоличността (ако има такава) на съучастниците на Стейси и самата Тара.

Точно така. Така и не открихме дъщеря ми.

Знам, гората е голяма и обширна. Гробът ще е малък и може лесно да се скрие. Може върху него да са струпани камъни. Някое животно може да е надушило гроба и завлякло съдържанието му в гъсталака. Съдържанието му може да е на мили разстояние от хижата на дядо.

Или — тази мисъл пазех само за себе си — може въобще да няма гроб.

Тъй че, както виждате, надежда има. Подобно на мъката, надеждата се крие, изскача, присмива се и не те напуска. Не знам коя от двете е по-жестоката любовница.

Полицията и ФБР развиха теорията, че сестра ми е действала в съучастие с някои много лоши хора. Макар че никой не бе напълно сигурен дали първоначалното им намерение е било отвличане или грабеж, почти всички поддържаха мнението, че някой се е паникьосал. Може да са мислили, че Моника и аз няма да сме вкъщи. Може да са предполагали, че ще си имат работа само с детегледачка.

Какъвто и да е бил случаят, те са ни видели и са действали или в дрогирано състояние, или просто са откачили и някой е произвел изстрел. После някой друг също е стрелял, както показва балистичната експертиза. Моника и аз сме били простреляни с различни оръжия 38-ми калибър. Тогава отвличат бебето. Накрая са излезли на Стейси с двойна игра и са я очистили със свръхдоза хероин.

Продължавам да казвам „те“, защото ченгетата също смятат, че Стейси е имала поне двамина съучастници. Единият трябва да е бил хладнокръвният професионалист, който знае как да изпипа операцията, да завари регистрационните номера и да изчезне безследно. Другият съучастник е бил „паникьорът“, ако така ви харесва, онзи, който ни простреля и вероятно е причинил смъртта на Тара.

Някои, разбира се, не се хващат на тази теория и смятат, че е имало само един съучастник — хладнокръвният професионалист — и че изпадналият в паника е била Стейси. Според тази теория тя е човекът, който е изстрелял първия куршум, вероятно по мен, след като аз не помня да съм чул никакви изстрели, а после професионалистът убива Моника, за да оправи грешката. Тази теория се подкрепя от една от малкото улики, с които разполагахме след нощта в хижата — наркопласьор, който в отчаяния си опит да направи сделка по друго обвинение, признал на полицията, че Стейси е закупила от него пистолет 38-ми калибър една седмица преди убийството и отвличането. Тази теория се подкрепя и от факта, че единствените неизяснени косми и пръстови отпечатъци, открити на местопрестъплението, се оказаха на Стейси. Хладнокръвният професионалист се е сетил да носи ръкавици и да внимава, докато дрогираният съучастник най-вероятно не е.

Трети пък не приемат и тази теория, което е причината някои служители на полицейското управление и ФБР да се придържат към трети, по-очевиден сценарий.

Аз съм мозъкът на престъплението.

Теорията се свежда горе-долу до следното: първо условие — съпругът е винаги заподозрян номер едно. Второ, моят „Смит и Уесън“ 38-ми калибър продължава да липсва. През цялото време ме притискат по този въпрос. Ще ми се да имах отговор. Трето, никога не съм искал да имам дете. Раждането на Тара ме набутва в брак без любов. Вярват си, че имат доказателство как съм възнамерявал да се разведа (нещо, върху което наистина съм мислил), и следователно съм планирал цялата история от край до край. Поканил съм сестра си у нас и навярно съм поискал помощта й, за да поеме тя удара. Грабнал съм парите от откупа и съм ги скрил. Сетне съм убил и заровил собствената си дъщеря.

Звучи ужасно, но съм надживял гнева. Надживях и изтощението. Вече и аз не знам къде съм.

Разбира се, основна слабост на техните хипотези, е, че трудно могат да обяснят как така оставам кажи-речи мъртъв. Аз ли съм убил Стейси? Тя ли е стреляла по мен? Или — тук барабанът свири туш — съществува и трета възможност, сливане на две различни хипотези в една? Някои вярват, че наистина аз стоя зад всичко, но съм имал и друг съучастник освен Стейси. Този съучастник убива Стейси, навярно против волята ми, а може и като част от общия план да отклоня вината и да отмъстя за своето прострелване. Или нещо подобно.

И така се въртим ли, въртим в кръг.

Ако трябва да обобщя, като направим разрез на всичко дотук, те — а и аз — не разполагаме с нищо. Парите от откупа ги няма. Никаква представа кой го е извършил. Никаква представа защо. И най-важното — никакъв малък труп.

Ето на какъв етап сме днес — година и половина след отвличането. Технически случаят не е приключен, но Ригън и Тикнър се заеха със следващите си случаи. Не са ми се обаждали от почти половин година. Медиите ни предъвкваха още няколко седмици, но след като нямаха свежа паша, те също се прехвърлиха на по-сочни пасбища.

Поничките „Дънкин Донътс“ се изядоха. Всички се насочиха към паркинга, пренаселен с автомобили. След мачове, ние треньорите водим нашите обещаващи питомци в сладкарница „Шрафс“, което е традиция в града. Всеки треньор от всяка лига във всяка възрастова група следва тази традиция. Заведението беше претъпкано. Няма по-сигурен начин през есенния студ от сладоледената фунийка да си навлечеш настинка.

Стоях с фунийка „Кукиз-енд-Крийм“ и обхождах с поглед сцената. Деца и бащи. Очертаваше се непосилно за мен. Погледнах си часовника. И без туй ми беше време да си ходя. Срещнах погледа на Лени и му направих знак, че тръгвам. Той оформи с устни думите „твоя воля“. За да е сигурен, че съм го разбрал, направи и жест с ръка. Махнах му в знак, че съм го разбрал. Върнах се в колата си и пуснах радиото.

Дълго седях вътре и наблюдавах потока от семейства. Гледах предимно бащите. Внимателно отчитах реакциите им към тези толкова домашни дейности, с надеждата да уловя поне частица съмнение, което би ме успокоило. Само че не забелязах нищо подобно.

Не знам колко време съм седял така. Предполагам не повече от десетина минути. По радиото пуснаха стара моя любима песен на Джеймс Тейлър. Тя ме върна в действителността. Усмихнах се и потеглих към болницата.

Час по-късно изтърквах ръцете си преди операцията на осемгодишно момче — да използвам терминологията, позната както на лаика, така и на професионалиста — със смазано лице. Медицинската ми партньорка Зия Леру ми асистираше.

Не знам как точно избрах да стана пластичен хирург. Това не беше нито мамещата песен на сирените за лесни пари, нито идеалът да помагам на ближния. Исках да бъда хирург още от самото начало, но се виждах повече в съдовата и сърдечната хирургия. Но съдбата понякога взема странни завои. През втората година на специализацията ми като хирург нашият ръководител, който водеше хирургическата ни ротация — това ли беше изразът? — се оказа въздух под налягане. От друга страна, лекарят, който водеше лицево-челюстната хирургия, беше невероятен. Доктор Рийс изглеждаше галеник на съдбата във всяко отношение — добра външност, спокойна увереност и вътрешна топлота, които привличаха хората. Човек изпитва желание да му се хареса.

Доктор Рийс стана мой ментор. Показа ми кое превръща реконструктивната хирургия в творчески процес, извикващ асоциации с Хъмпти Дъмпти9, който те кара да търсиш пови начини за сглобяване на нещо вече повредено. Лицевите и черепните кости представляват най-сложната скелетна структура в човешкото тяло. Ние, които ги поправяме, сме художници. Джазови музиканти. Разговаряш ли с ортопедичен или гръден хирург, те ще опишат съвсем конкретно своите оперативни техники. Нашата работа — реконструктивната — никога не е една и съща. Ние импровизираме. Това го научих от доктор Рийс. С приказките си за микрохирургия, костно присаждане и синтетична кожа беше напипал тънката ми струна към техниката. Помня, че му гостувах в Скарсдейл. Съпругата му беше дългокрака и красива. Дъщеря му произнесе прощалната реч при завършването на гимназията. А синът му беше капитан на баскетболния отбор и най-симпатичното хлапе, което познавам. Доктор Рийс загина на четирийсет и девет годишна възраст при автомобилна катастрофа по автомагистрала 684, на път към Кънектикът. Някой може да намери тази история за сълзлива, но този човек няма да съм аз.

Когато завършвах специализацията си, спечелих едногодишна стипендия за обучение по лицево-челюстна хирургия в чужбина. Не кандидатствах като наивен фантазьор, а защото ми прозвуча интересно. Това пътуване, поне така се надявах, щеше да е моят вариант на стопаджийство с раница из Европа. Не излезе така. Нещата не тръгнаха в тази посока още от началото. Попаднахме във вихъра на гражданската война в Сиера Леоне. Занимавах се с толкова ужасяващи и невъобразими наранявания, та чак не е за вярване, че човешкият ум може да побере толкова жестокост. Но дори и насред това унищожение чувствах необяснимо въодушевление. Не съм се опитвал да разбера защо. Както споменах преди, подобни травми ми повдигат духа. Може би отчасти се дължи на удовлетворението, че помагам на хора в беда. Възможно е и да съм се пристрастил към работата по същия начин, както към екстремните спортове, където ти е нужен смъртен риск, за да се почувстваш цял.

Когато се завърнах, Зия и аз основахме, „Лекари за общ свят“ и тръгнахме да пътуваме. Обичам си работата. Може и да е като екстремен спорт, но тя притежава — простете за каламбура — едно твърде човешко лице. И това ми харесва. Обичам своите пациенти, но в същото време и пресметнатата дистанцираност, необходимата хладина на онова, което върша. Привързвам се силно към пациентите си, но после те изчезват — нещо като страстна любов, но с мимолетно обвързване.

Днешният пациент ни поставяше пред твърде сложно предизвикателство. Светецът-покровител на нашата професия е френският лекар Рене Льофор. Льофор хвърлял трупове от покрива на една кръчма надолу с главите, за да изучи естествените линии на лицевите фрактури. Обзалагам се, че този факт би впечатлил дамите. Експериментите му включвали и пускане на все по-големи тежести върху черепите на трупове, за да измери колко тежки биват травмите на челюстите. В днешно време някои фрактури носят неговото име — Льофор тип I, Льофор тип II, Льофор тип III. Двамата със Зия отново огледахме снимките. Проекцията на Уотър ни даваше най-пълната видимост, а тези на Колдуел и страничната проекция я потвърждаваха.

Казано по-просто, линията на фрактурата на осемгодишното момче беше Льофор тип III, причиняваща пълно отделяне на лицевите кости от черепа. Бих могъл да отлепя лицето на момчето като маска, ако поисках.

— Автомобилна катастрофа? — попитах.

Зия кимна.

— Бащата е бил пиян.

— И се е отървал без драскотина, познах ли?

— Даже се сетил да си сложи предпазния колан.

— Но не и на сина си.

— Чак пък такова усилие. Бил е уморен от вдигане на чашата толкова пъти.

Зия и аз започнахме пътешествието на живота си на две съвсем различни места. Както се пее в класическата песен от седемдесетте години „Братко Луи“, Зия е черна като нощта, а аз съм по-бял от бялото (моят тен, както го описва Зия, е като на „рибешки корем“). Родил съм се в болница „Бет Израел“ в Нюарк, а съм расъл из улиците на предградие в Каселтън, Ню Джърси. Зия се е родила в кирпичена колиба в едно село извън Порт-о-Пренс, Хаити. В един момент, по време на режима на Папа Док, родителите й станали политически затворници. Не се знаят много подробности. Баща й бил екзекутиран. А майка й, когато я пуснали на свобода, вече била взела-дала. Грабнала си дъщерята и се спасили на нещо като сал. Трима от пътниците умрели по пътя. Но Зия и майка й оцелели. Стигнали до Бронкс и заживели в мазето на някакъв фризьорски салон. Прекарвали дните си в безшумно измитане на отрязани коси. По думите на Зия, от космите няма отърване. Те били по дрехите й, полепвали по кожата, даже влизали в гърлото и дробовете й. Вечно имаше усещането, че в устата й има косъм, който не може да извади. До ден-днешен, когато Зия се изнерви, пръстите й шарят по езика, сякаш се опитват да отлепят парче от миналото.

След операцията двамата с нея рухнахме на една кушетка. Зия развърза хирургическата маска и я остави да падне върху гърдите й.

— Фасулска работа — изпъшка Зия.

— Амин — присъединих се към нея. — Как мина срещата ти снощи?

— Като изсмукана съм. Но не в буквалния смисъл.

— Съжалявам.

— Мъжете са пълна скръб.

— На мен ли го казваш?

— Съвсем се отчаях — изсумтя тя. — Направо ми идва пак да спя с теб.

— Я стига, толкова ли лош вкус имаш бе, жена?

Усмивката й е ослепителна — искряща белота на черен фон. Висока е към метър и осемдесет, има загладени мускули и толкова високи и остри скули, че човек се опасява да не пробият кожата й.

— Кога ще тръгнеш и ти по срещи? — попита ме тя.

— Че аз ходя по срещи.

— Имах предвид такива, при които се стига до секс.

— Не всички жени са лесни като теб, Зия.

— Колко жалко — въздъхна тя, ощипвайки ме весело по ръката.

Зия и аз спахме веднъж, но и на двамата ни беше ясно, че няма да се повтори. Всъщност така се запознахме. Хващахме си по някого през първата година на следването. Да, за по една нощ. Имал съм предостатъчно такива свалки за по една нощ, но съм запомнил само две. Първата доведе до катастрофа. А втората — тази — доведе до приятелство, което ще ценя завинаги.

Беше осем и половина вечерта, когато най-сетне свалихме стерилните хирургически дрехи. С колата на Зия — дребосък марка „Бе Ем Ве мини“ — отидохме до супера „Стоп-енд-Шоп“ на „Нортуд Авеню“, където си харесахме разни лакомства. Зия дърдореше нонстоп, докато търкаляхме количките между редиците. Приятно ми е да я слушам. Това ме изпълва с енергия. На деликатесния щанд Зия си издърпа номерче и зачете специалитетите, при което се намръщи.

— Какво? — попитах.

— Продават шунка от глиганска глава.

— И какво от това?

— Глиганска глава — повтори тя. — Кой рекламен гений е измислил това име? Сигурно си е казал: „Имам идея. Я да наречем нашия първокачествен студен деликатес на най-гнусното животно. Не, чакай. Още по-добре, да го наречем на главата му“.

— Ама ти винаги си купуваш от него — напомних й.

Зия се замисли.

— Прав си.

Наредихме се на касата. Зия сложи продуктите пред себе си, а аз поставих разделителя и взех да разтоварвам количката си. Пълна касиерка отмяташе покупките й на електронното устройство.

— Гладен ли си? — попита ме Зия.

Свих рамене.

— Бих хапнал нещо в „Гарбо“.

— Да идем заедно. — Погледът й се зарея над рамото ми и неочаквано се закова. Тя присви очи и лицето й трепна. — Марк?

— Да.

Тя махна с ръка.

— Няма начин.

— Какво?

Все още загледана над рамото ми, Зия ми направи знак с брадичка. Обърнах се бавно и щом я видях, усетих познатото бодване в гърдите.

— Виждала съм я само на снимки — уточни Зия, — но това не е ли…

Успях да кимна.

Беше Рейчъл.

Сякаш светът се стовари върху ми, а не би трябвало да се чувствам по този начин. Знаех го. Скъсали сме преди години. Сега, след толкова време, трябваше да се усмихвам. Или по-скоро да чувствам известна тъга, носталгия по отминалото и трогателни спомени от времето, когато съм бил млад и наивен. Само че не това се случваше в момента. Рейчъл стоеше само на десетина метра от нас и всичко нахлу у мен с нова сила. Онова, което изпитвах, бе същият неотслабващ копнеж и желание, които ме пронизваха, които караха и любовта, и мъката ми да изглеждат нови и живи.

— Добре ли си? — запита Зия.

Пак кимнах.

Дали сте от хората, които вярват, че всеки си има по една истинска сродна душа — една-единствена предопределена любов? Ей там, през три каси на „Стоп-енд-Шоп“ под знака „Експресна лента — до 15 стоки“, стоеше моята.

Зия отбеляза:

— Мислех, че е омъжена.

— Омъжена е — казах.

— Няма пръстен. — Зия ме ощипа по ръката. — Охоо, става интересно.

— Да, като в увеселителен парк.

Зия щракна пръсти.

— Хей, знаеш ли за какво ми напомня това? За онзи изтъркан стар албум, който ти си пускаше. Нали помниш песента за старото гадже, което срещаш в гастронома? Как се казваше песента?

Когато срещнах Рейчъл за пръв път — тогава бях деветнайсетгодишен юноша — ефектът беше умерен. Нищо разтърсващо. Даже не съм сигурен, че я сметнах за особено привлекателна. Но както скоро щях да науча, у жената харесвам външността й да ми въздейства постепенно. Започваш да си мислиш: да, изглежда съвсем прилично. И тогава, след няколко дни, нещо, което тя казва, или начинът, по който накланя главата си, когато го казва, те карат да се почувстваш като блъснат от автобус. Бам!

Сега се почувствах по същия начин. Рейчъл се бе променила, но не много. Годините бяха направили тази нейна неуловима красота може би по-твърда, но и по-уязвима и изострена. Беше отслабнала. Тъмната й синьо-черна коса бе изпъната назад на опашка. Мъжете обикновено харесват пусната коса. А аз винаги съм предпочитал да е вдигната и да открива лицето, особено, предполагам, при тези скули и шия на Рейчъл. Носеше джинси и сив блузон. Очите й с цвят на лешник бяха сведени надолу, а главата й наклонена в онази съсредоточена поза, която помнех толкова добре. Още не ме беше видяла.

— Същата стара песен — подхвърли Зия.

— Какво?

— Песента за влюбените в гастронома. От Дан Не Знам Кой Си. Това е заглавието. „Същата стара песен“.

Рейчъл бръкна в портмонето си и извади двайсетачка. Канеше се да я подаде на касиерката и в този момент вдигна поглед и ме видя.

Не мога да определя какво точно се изписа на лицето й. Сякаш нямаше изненада. Погледите ни се срещнаха, но в тях не пролича радост. Страх, може би. А може би и примирение. Не зная. Не знам и колко време стояхме така.

— Май трябва да се отделя от теб — прошепна Зия.

— А?

— Ако тя реши, че си с такова страхотно маце, ще заключи, че няма шансове.

Май съм се усмихнал.

— Марк?

— Да?

— Застанал си и зяпаш като халосан. Леко ме стряскаш.

— Благодаря.

Усетих ръката й на гърба си.

— Иди й кажи здрасти.

Краката ми тръгнаха натам, но не зная точно как. Рейчъл изчакваше касиерката да постави покупките й в торбичка. Тръгна към мен с напрегната усмивка. Усмивката й винаги е била пленителна — от онези, които навяват мисли за поезия и пролетен дъжд, толкова ослепителна, че променя целия ти ден. Сегашната й усмивка обаче беше друга. Бе някак стегната и измъчена. Чудех се дали просто бе резервирана, или вече не се смееше както едно време, дали нещо не бе замъглило трайно жизнеността й.

Спряхме се на метър един от друг, без да сме сигурни дали от нас се очаква прегръдка, целувка или ръкостискане. Тъй че не направихме нито едно от трите. Стоях пред нея и чувствах обидата с всяка своя фибра.

— Здрасти — продумах.

— Радвам се да видя, че си все същият — произнесе Рейчъл.

Пуснах престорено мръснишка усмивка.

— Здрасти, маце, коя зодия си?

— Пробвай нещо по-добро.

— Често ли идваш тук?

— Става. А сега кажи: „Не сме ли се срещали някъде?“

— Не става — повдигнах едната си вежда. — Няма начин да забравя секси лисичка като теб.

Разсмяхме се. Престаравахме се и ни беше до болка ясно.

— Добре изглеждаш — казах.

— Ти също.

Кратка пауза.

— Добре, изчерпаха ми се конфузните клишета и свалки, изсмукани от пръстите.

— Слава богу — възкликна Рейчъл.

— Защо си тук?

— Купувам храна.

— Не, исках да кажа…

— Зная какво искаш да кажеш — прекъсна ме. — Майка ми се премести в апартамент в Ню Ориндж.

Няколко кичура се бяха измъкнали от опашката й и падаха върху лицето й. Употребих цялата си воля да не посегна да ги отместя.

Погледът на Рейчъл се отклони и пак се върна към мен.

— Чух за жена ти и дъщеря ти. Съжалявам.

— Благодаря.

— Исках да се обадя или да ти пиша, но…

— Чух, че си се омъжила.

Тя помръдна пръстите на лявата си ръка.

— Вече не съм.

— Също и че си агент във ФБР.

Рейчъл отпусна ръката си надолу.

— И това вече не съм.

Пак мълчание. Отново загубих представа колко време стоим там. Касиерката се бе прехвърлила на следващия клиент. Зия се приближи откъм гърба ни. Прокашля се и протегна ръка към Рейчъл.

— Здрасти. Аз съм Зия Леру — поздрави тя.

— Рейчъл Милс.

— Радвам се да се запознаем, Рейчъл. Работя заедно с Марк. — Сетне, след кратък размисъл добави: — Просто сме приятели.

— Зия — процедих.

— О, добре, извинявай. Виж, Рейчъл, ще ми се да остана да побъбрим, но трябва да бързам. — За да подчертае думите си, посочи с палец към изхода. — Вие си поприказвайте, Марк. Сигурно ще се видим пак. Радвам се, че се запознахме, Рейчъл.

— И аз се радвам.

Зия се затича. Аз свих рамене.

— Страхотна лекарка.

— Не се съмнявам. — Рейчъл хвана количката си. — Чакат ме в колата, Марк. Радвам се, че се видяхме.

— Аз също. — Но при всичко, което загубих, все нещо трябваше да съм научил, нали? Не можех да я оставя да си тръгне току-така. Прокашлях се и казах: — Може би трябва да се видим.

— Все още живея във Вашингтон. Утре пътувам обратно.

Мълчание. Вътрешностите ми се превърнаха в желе. Дишането ми стана плитко.

— Сбогом, Марк — произнесе Рейчъл, но в лешниковите очи имаше влага.

— Недей да тръгваш още.

Опитах се да не прозвучи като молба, но не мисля, че бях убедителен. Рейчъл ме изгледа и видя всичко.

— Какво искаш да ти отговоря, Марк?

— Че и ти искаш да се видим пак.

— И това е всичко?

Поклатих глава.

— Знаеш, че не е всичко.

— Вече не съм на двайсет и една.

— Нито пък аз.

— Момичето, което ти обичаше, е мъртво и го няма.

— Не — възразих. — Стои точно пред мен.

— Ти не ме познаваш вече.

— Ами нека да се запознаем отново. Не бързам.

— Просто ей така?

Направих опит да се усмихна.

— Да.

— Аз живея във Вашингтон, а ти в Ню Джърси.

— Значи ще се преместя.

Но още преди нахаканите думи да излязат от устата ми, даже преди още Рейчъл да направи онази физиономия, осъзнах, че перченето ми е само поза. Не можех просто така да зарежа родителите си и да захвърля работата си със Зия, или… или да загърбя своите призраци. Емоцията ми се разпадна и прегоря някъде между моите устни и нейните уши.

В този момент Рейчъл се обърна, за да си тръгне. Не каза отново сбогом. Наблюдавах как бута количката към изхода. Видях как вратите се отвориха автоматично. И Рейчъл, любовта на моя живот, изчезна, без дори да хвърли поглед назад. Стоях неподвижно. Не я последвах. Почувствах, че сърцето ми се преобръща и потъва, но не посегнах, за да я спра.

Може би не се бях научил на нищо, в крайна сметка.